1. Другите убийства и самоубийства
Лъжите в перестройката, случващото се в България прати неслучайни люде на смърт
ЛЮБА МАНОЛОВА14 ноември 2006 година
В първите години на прехода често се чуваше възклицанието колко е хубаво, че нежната революция в България не взела жертви и не се проляла кръв. Тук определено бих спорила, първо защото съм убедена, че "нежна революция" в нашата страна нямаше в смисъла, който вложиха други държави от социалистическия лагер в това понятие. Не съм съгласна и с твърдението, че събитията са минали без жертви. България е известна с така наречените показни убийства, но другите убийства на прехода, другите самоубийства като че ли останаха в сянка. А те колкото и да ги изкарваха, че са причинени от лични причини, си бяха в резултат на лъжите в Горбачовата перестройка и съответно лъжите, които се пръкнаха у нас вследствие на първоначалните неистини.
"През юни 1989 година, на лична среща, в разгара на изселническия поток Горбачов похвали Тодор Живков, че ние имаме гъвкав подход към проблема с българските турци и обеща някои посреднически действия" - това заяви бившият съветник на Живков Костадин Чакъров в интервю през май 2002 г. Според Чакъров българският пръв партиен ръководител си отишъл сиромах от този свят докато Горбачов бил с годишен доход надхвърлящ 680 000 долара, т. е. три пъти повече от дохода на американския президент например.
На фона на разрухата в Русия, личното облагодетелстване на Михаил Сергеевич Горбачов е като пир по време на чума според Чакъров, а и редица други съвременници. Истината е, че разрушавайки бившия Съветски съюз, Горбачов след оттеглянето си ходеше да чете лекции за по 50 до 100 хиляди долара на запад, т. е. той осребри добре свършеното. По тази причина за повечето от своите съвременници и критици Горбачов ще остане в съзнанието на милиони не като реформатор, а като обикновен апаратен некадърник, който се криеше зад потока от добре заучени фрази. И ако за партийните ръководители Михаил Сергеевич успешно пробутваше "повече социализъм", за себе си и семейството си той остави личното облагодетелстване, въпреки Нобеловата награда, която му бе присъдена. Това, което не се вписваше в собствените му планове, той имаше навик да отминава в пълно мълчание. Така прокламираните радикални промени от Живков той пропусна покрай ушите си и изпратеният от него Вадим Медведев /секретар по идеологията - бел. Л. М./ размаха заплашително пръст и показа, че от Изток няма да приемат самоинициативи от страна на Тодор Живков. А от Изток всъщност не приемаха оставането на Живков. Така и идеята, промените да се проведат по начин, който да осигури оставане в икономическата, а след години и в политическата власт на бившата комунистическа номенклатура предопредели събитията в държавите от соцлагера, а в частност и в нашата. За да се случат в подобен порядък събитията, Горбачов бе готов и бе, и арогантен, и брутален към бившите комунистически ръководители. За него бе важно: властта да се поеме и упражнява от комунистическата партия в дадена държава, независимо дали това ще бъде от създадена от нея опозиция или от приемник на бившата компартия. С персоналната смяна на Живков Горбачов смяташе да прикрие факта, че бившите партийни кадри трябва и ще продължат да дърпат конците в политиката на страната ни.
Официално Горбачов бе против евентуални икономически връзки на България със западни държави, а в същото време той самият, пред Маргарет Тачър и Рейгън играеше ролята лидер, готов да гради мостове със Запада. Няма да продължавам с припомнянето на откровеното двуличие, което бе запазен знак на съветския ръководител, нито на овчедушието на български политици да го приемат безкритично. В този смисъл и думите на лидера на бившата Евролевица, Александър Томов, че с визитата на Горбачов в България влизаме в световните медии е меко казано смехотворна, въпреки цитатите на Томов с изявление на американския президент Джордж Буш /страши/, който бил писал на Михаил Сергеевич следното: "Майкъл, от всички, които държахме съдбата на света в ръцете си в края на ХХ век, ти единствен ще останеш със златни букви в историята".
По странно единогласие никой не съобщава за огромното разочарование, което донесе Горбачов на Съветския съюз и бившите републики, на хората от тези държави, които в годините срещах в Тбилиси, Москва, Берлин - те всички, откровено го ненавиждаха за стореното от него и начина, по който го извърши. /Но за това ще стане дума друг път в тази електронна страница - бел. Л. М. /
Какво се случи в България в годините на перестройка?
Някак между другото, някак незабележимо мина пожарът на Партийния дом, а това не беше събитие, което може с лека ръка да се отмине и забрави. Но тук друго ми направи в годините впечатление, няколко години след подпалването на бившия Партиен дом се случиха следните събития: с различни механизми бе оказан натиск да се спре делото и събраните по него материали да си отидат в архив. Другото,което също бе отминато с мълчание бе съобщението, че сигнал за щурма в подпалената сграда дала дъщеря на бивш партизанин от отряда "Антон Иванов", работил след 1944 в Държавна сигурност. Партизанската щерка Е. С. бе станала член на РДП в СДС, т. е в опозицията. Разбира се сред щурмоваците в нощта на палежа имаше и криминално проявени, но фактът, който запомних бе, че там, сред действащите лица, нямаше нито един случайно попаднал човек.Друго събитие от годините на прехода, което също остана някак встрани от фокуса на внимание бе самоубийството на генерал Стоян Савов, о. з. генерал-лейтенант, заместник-министър на вътрешните работи по времето на Живковия министър Димитър Стоянов. Делото за убийството на писателя Георги Марков, дълго крити подробности и забулената в неизвестни смърт на сънародника ни в Лондон, версиите, помощта, която първоналачно Скотланд Ярд ни обеща - всичко това завърши в Обвинителен акт, който фиксира като обвиняеми генералите Владимир Тодоров и Стоян Савов.
В студения 6 януари на 1992 година генерал Савов се простреля на гроба на загинал партизанин от родното си село Лесичево, Пазарджишко. Зловещият начин да сложи по този начин край на живота си генералът описа в предсмъртно писмо, от което ставаше ясно, че е изпаднал в депресия от събитията, които се случваха в България, както и от фалша на така наречените демократични промени. Генералът предпочете да си отиде като мъж на честта, запазил идеалите на живота си, като човек, който не прие да бъде съден и обвиняван за неща, по които не носеше вина. Самият Савов не бе от почитателите на Тодор Живков, но процесът за смъртта на Георги Марков и хвърлената върху генерала вина явно бяха капката, преляла чашата на търпението му. "Вярвайте в Съветския съюз, руския и съветски народи... Боли ме душата, повече не мога ..." бе написал до близките си генерал Савов. По-късно отпадна обвинението персонално срещу него самия по делото за убийството на Георги Марков, но затова пък се завихриха с години безполезни битки с обвинения кой е унищожил архива на Държавна сигурност, за който архив всъщност изобщо не е сигурно, да е бил унищожен! Делото за смъртта на писателя Георги Марков така и не отиде докрай, и отново е на точката на замръзване, но тази смърт повлече след себе си още смърти, вини и обвинения. Такова беше времето - време на другите самоубийства и убийства, време на промени.
България е известна с показните убийства
вървели през годините на промени и преход. Малцина обаче днес знаят, че следователят, който водеше повечето дела по гангстерските убийства се самоуби. Поне според официалната версия. Далеч съм от мисълта да създавам и разгръщам някаква родна теория на конспирацията, но когато един жизнен мъж, обичащ професията и децата си, мъж, обграден от приятели и близки вземе решение сам да напусне живота - то това определено не се връзва с логиката.В делата, което водеше Главен следовател Александър Пейчев бяха тези на кървавото убийство от иранци на двамата полицаи от СДВР, престрелките в жилищните комплекси "Дружба", "Белите брези".
"Приключих следствието със заключение за умишлено самоубийство" - писа колегата на Пейчев, Андрей Цветанов от тогавашния Пети отдел на Националната следствена служба. Не бе открита и никаква пряка връзка между разследваните от Пейчев дела за убийства и смъртта му. 37-годишният следовател, когото приятели наричаха Доктора, бе присъствал на огледа след престрелката в ж. к. "Дружба", но после делото му бе иззето по нареждане на шефката на НСлС, Ана Крулева, тъй като сред пострадалите при стрелбата имало родственик на самия Пейчев.
Доктора бе разследвал смъртта на двамата капитани, застреляни от иранци в ж. к. "Надежда", където около смъртта на полицаите имаше доста въпросителни.
През пролетта на последната година от живота си, няколко месеца преди да напусне този свят, стана ясно, че Пейчев получил признания от трима очевидци на престрелката пред казино "Севастопол". По-късно същите трима очевидци се отказаха от показанията си при разпит в Софийска градска прокуратура. Доктора не бе разследвал тази престрелка, а сред вещите му е било намерено писмо с признанията на очевидците, което е било непобутнато.
Приятели на Пейчев споделиха колко жизнерадостен е бил той и колко много е обичал децата си, живота - никой от бившите и настоящи колеги на Доктора не изрече на глас, че той се е самоубил, не говореха, и като че ли не приемаха това самоубийство. Известно бе, че Пейчев бе личен приятел на загиналия в престрелката в ж. к. "Белите брези" главен сержант Георги Георгиев - Индианеца. Пейчев сам и пръв разпита полицаите от Звеното за борба с масовите безредици, които бяха стреляли и убили двете барети в "Белите брези". Следователят бе убеден, че полицаите нямат вина за смъртта на баретите.
Странно се вписва във версията за самоубийство на Александър Пейчев фактът, че два дена преди смъртта си той взел служебна карта за почивка от службата, с намерението да отиде на почивка със семейството си. Според разследващите, в същото време Пейчев бил силно депресиран от проблеми в семейството си.
Тази смърт така и остана неразгадана и въпросителните около нея не намериха отговор в годините. По странно съвпадение тя бе последвана от подобни решения за самоубийство на други служители от правосъдната система, като винаги се изтъкваха като причина депресия и лични проблеми - версии, които не винаги можеха да се приемат като правдоподобни.
Следва продължение
