Бедата постепенно се превръща в предимство.
Йордан Радичков, Лазарица

Миналата година, по Коледа се сдобихме с чудесен подарък - чистокръвен кокершпаньол от Плевен, който пристигна в столицата със специален рейс и много надежди и още с пристигането получи името си Харалампи. Той трябваше да изтрие болката от загубата на предшественичката си и да заеме своето място в семейството.

А в семейството ни има традиции, кучетата да са любимци, традиция, която Харалампи препикаваше усърдно всеки ден, когато и където свари, а това, което беше пропуснал да препикае или изяде го правеше на конфети.
Всички ни утешаваха, че жизнерадостта на Харалампи ще мине с времето и той ще улегне, но вече цяла година любимецът ден и нощ опровергаваше познавачите.
В летните месеци го наблюдавах и търсех да съпоставя поведението на Харалампи с нечие подобно и нещата усилено тръгнаха към политиката.

Биеш ли го с вестник - медията става на конфети. Накажеш ли го - стоически изтърпява и след това си прави каквото му душа поиска.
Хвърли ли му някой кокал или реши да му се порадва - рязко дава завой към благинката, забравил кой е и откъде му идва храната и покривът. Разхождаме го покрай дървета, заради природата и чистия въздух - Харалампи ги препикава, рови в корените им най-усърдно и нито едно не отминава. Като заминем на път, се качва на автомобила, но след слезе вдига крак на гумите и не прощава на превозното средство заради люлеенето и стреса.
Минеше ли някъде, все гледаше да си открадне нещо - я ябълка, я оставената храна за кварталните котки под колите. Появеше ли му се съперник, колкото и пъти да е по-едър и свиреп - плевенчанчето се хвърляше с лай срещу него, докато не отнесеше я ухапване, я страх. Но това бе мимолетно - в следващите минути той пак си бе същият - досущ като при Алцхаймера - преживява и забравя. Отнася пръчката и се оттърсва и така - всеки божи ден.

От появата му преди близо година, кварталните котки започнаха да прекарват повечето време по дърветата и се оглеждаха внимателно при слизане, когато ги престърже гладът.

Питах утвърдени кучкари дали пък вестникът не му е леко наказание и тутакси получих съвет: удряш с вестник, но с увито вътре арматурно желязо. Иначе не става... Тогава не разбрах за какво ми говорят. И продължих всеки ден да моля минаващите баби в квартала - да не му се радват, защото ще им се метне и събори на земята с неговото разбиране за радост възторг, и след това ще трябва да ги гледам натрошени до края на дните им. Упорита почитателка на Харалампи, от бабките в квартала, дойде да говори с нас и позвъни на вратата - за секунди злодеят се пъхна под полата й и й свали - нали се сещате какво! Извинявах се няколко дни, докато един следобед цяло шествие от квартални баби се втурна към нас с Харалампи, защото приятелката им разказала как й свалил - сещате се какво!

До появата на кокера смятах, че един министър на вътрешните работи от Плевен ми стига, но съдбата явно бе на друго мнение.
Преди няколко месеца, зет ми ми разви теорията, че щом е жизнерадостен, значи е марков. Техният кокер също бил много жив - ту отварял фурната, за да изяде тавата пиле с ориз, ту прегръщал кошничката с великденски яйца и не пускал никого до тях. За да ме ободри зет ми си припомни, как сестрите на техния марков кокершпаньол ходели с намордници и всички бягали от родата брат и две сестри щом се появели навън.

Така ден след ден Харалампи измести политиката и политиците - където всички се отричат от всичко и всеки доказва, че не е той. Телевизия и телефон се ползват у дома, само ако Харалампи не е в стаята. Така се спестяват душевните му страдания да бъде изместен от някой друг - грешка, за която рано или късно любимецът си отмъщаваше.
Така с появата на плевенския марков любимец миналото остана светло, настоящето - черно, а бъдещето - неясно. Плахото кутре, което донесоха в шепи и скимтеше за човешка топлина, вече е нещо съвсем различно. Вестници не бива да му се показват, обувки и дрехи се крият, в негово присъствие не се водят разговори с други хора или по телефон. Намордникът, който му нахлузвахме, за да не яде от улицата - бе изяден като се започна от кожената лента на челото му и за това никой не успя да намери смислено обяснение.

Борихме се колкото имахме сили - след това той започна да се бори с нас и на никого не му мина и през ум да му се противопоставя. До момента, в който осъзнахме, че Харалампи, макар и животно, е наясно, че веднъж се живее.

Наскоро научихме, че негов съименник и от същата порода живее в Лозенец. Разликата била в развитието, онзи от Лозенец бил много напред с материала и често отскачал с господаря си, за по бира в кварталната кръчма, като лочел светлото пиво далеч по-бързо от останалите посетители в заведението.
Това донякъде ме успокои - поне бира не е пропил, защото тогава има да летим с торбичките до магазина, като есенни листа при западен вятър, състраданието на съкварталците към нас ще се засили и така няма да има на кого да подадеш да подържи Харалампи при нужда.

От години, който и да попадне в България, първото, което му се набива на очи е привързаността на българина към политиката. Тези дни се чу, че избирали шеф на Националната следствена служба и имало двама номинирани. Направих си веднага експеримент, сварих две стари яйца и ги дадох на Харалампи за вечеря. Младежът кокершпаньол ги поогледа, помириса, и все пак се насочи към по-красивото. Не че ставаше за ядене, но му се видя по-привлекателно и затова приклекна да си го гледа и облайва. След час вече ядеше приказката за Снежанка седемте джуджета и то онази страница, в която се питаше:
"Огледалце, огледалце, кой е най-хубав на земята?" Бях я извадила да си я препрочета, защото при двама синеоки суетници в съдебната система, не се знае кого ще избере огледалцето...
"Защо кучето препикава автомобила, в който се вози?" - потърсих отговор от кучешки психолог. Обяснението беше повече от стряскащо. Първо така си белязвал територия и второ - с препикаването изразявал дълбоко скрити чувства към собственика на колата.
Това обяснение сложи окончателно точка на надеждата, че може да се изгради някога единомислие между нас и Харалампи.

Казват, че хората се прераждали в хора, и никога душата на човек не минавала в тялото на животно. Но аз определено не вярвам на тази теория. Често заварвам Харалампи как замезва със стайните цветя, далеч от духовното и красивото и се чудя, чия душа политическа, партийна се е вселила в него, за да ни тормози и тероризира без почивка. Търся обяснение в нахалството му, но това притежават всички политици. Търся отговори в лакомията му - и тук удрям на камък с голям брой примери. Търся обяснение в безпардонността му - тук вече абсолютно никой не отпада и затова се отказвам да намеря обяснение на злодействата и тормоза на плевенския кокершпаньол.
Остана свободата на словото - говорим си с Харалампи, всеки ден, както сме го правили с няколко негови предшественика, но за разлика от онази свобода на словото - тук никой не ти обръща внимание. За разлика от други кучета живели в семейството - той от дума не разбира, а що се отнася до духовното и прекрасното - то те са му безкрайно далечни.

Тогава на помощ викнахме неволята и тя ни припомни, че на куче или политик - трябва да му се покаже сила и постоянство - тогава те свиват опашка, поглеждат те с влажен поглед и забравят щуротиите. След това откритие намерих една голяма пръчка, която Харалампи веднага опита и по тази причина непрекъснато я следи с поглед. Тази гледка му спря желанието да ни опъва и вее на другия край на каишката като знаме при разходки. Опита да прехапе пръчката, но тя се оказа метална и трудна за превръщане в конфети. От появата на тази пръчка у дома възцари мир и любов, издевателствата над нас спряха и плевенчанчето - кротко като овца, е на път да се превърне в домашен любимец.

Така стана ясно, че всъщност силата движи света, и любовта не е за всеки вид бозайници. Вярно е, че понякога кокерът ни гледа с поглед, който може да убие дузина квартални котки, но важното е да се научиш да избягваш този поглед.

Никога не съм се радвала на пръчка и наказания, но сега с металната - гледам пръчката, гледам Харалампи и си казвам с умиление: Ха да видим кой кого!