Малцина помнят терористичните атаки на летищата във Виена и Рим от 1985 година, когато една от жертвите бе 11- годишно американско момиче – Наташа Симпсън. В отговор тогава „Таймс” написа:

„Тези жертви ни дават право да бомбардираме либийски градове, за да спрем държавния тероризъм”.

В европейския печат тогава бе изнесено, че терористите били обучавани в контролираната от Сирия територия на Ливан и са пристигнали през Дамаск...

Четири месеца по-късно австрийският министър на вътрешните работи призна, че липсва и най-малкото доказателство за участие на Либия в летищните атаки...

Въпреки това, Западът бе включен на следната агитационна вълна: ако лице, обвинено в терористичен акт посети Либия, или се твърди, че то е обучавано и финансирано от Либия в миналото, това е достатъчен повод, за да се порицае Кадафи като „бясно куче”, което трябва да бъде унищожено.

Историята познава много примери, от които е видно, че никога не е било трудно да се предизвика омраза към Кадафи в Щатите, особено в условията на ширещия се антиарабски расизъм.

Общо известна е удобната американска позиция, че Хартата на ООН изрично забранява използването на сила, освен в случаите на самозащита – по-точно, на самозащита, докато ООН предприеме мерки след официално оплакване на държавата, която се смята за жертва на неочаквана, тотална, въоръжена атака...

Либия има петрол, но сравнена със САЩ е беззащитна. Често сочат либия за терористична държава, но на фона на военните авантюри на Щатите – Либия е съвсем друг, калибър заплаха.

Администрацията на Белия дом заема често героични пози, колчем стане дума за Кадафи. Помним случая със забраната при първото си посещение в Ню Йорк, Кадафи да си разпъне палатка в едно от предградията. В резултат либийският ръководител дръпна над 100 минутна реч от трибуната на Общото събрание на ООН, която реч той съпроводи с разкъсване на Устава на тази организация!

В Залива Сидра, една добре организирана провокация позволи на американците да потопят няколко либийски кораба, като убиха повече от 50 души, либийци. Очакваше се Кадафи да отговори на предизвикателството и да се създаде силна конфронтация между двете държави. Но, очакванията удариха на камък - Кадафи не се поддаде на предизвикателството и ткова предизвика значителна нервност в администрацията на Белия дом.

Военни кораби на САЩ под претекст на бойни учения навлязоха в Залива Сидра. В същото време, американците обявиха, че всеки либийски кораб, който се приближи към тяхната военна армада, близо до либийския бряг ще бъде обстрелван!

На 14 април, само девет дни след бомбата в дискотеката „Ла Бел” в Берлин, над Триполи и Бенгази бяха извършени бомбардировки по време на които бяха убити над 100 души, предимно цивилни. За първи път бомбардировката, предварително планирана, съвпадна с най-гледаното време по телевизията, времето на излъчване на основните вечерни новини в Щатите. Репортажи прекъснаха новините и американците видяха в реално време как се наказва „врагът”.

В края на двете десетилетия от миналия 20 век, който е да влезеше в Белия дом, от която и партия да бе излъчен, промяна във външната политика на САЩ не настъпваше. В очите на Европа, Щатите се превърнаха в източник на сериозна заплаха. Администрацията на Рейгън умишлено, култивираше, ескалираше и нагнетяваше страх в собственото си население.

Само студенти по международни отношения научават, че двадесетчленна комисия на Европейската икономическа общност в края на миналия век призоваваше САЩ да избягват по-нататъшно ескалиране на военно напрежение в района на Средиземноморието и Близкия изток! Западногерманският министър на външните работи от тези години, Ханс Дитрих Геншер отиде до Вашингтон, за да изложи позицията на ЕИО, в която основното бе, че европейците са готови да направят всичко възможно, за да се избегне военна ескалация.

Испанският „Ел Паис” написа тогава:

„Военните действия на САЩ са не само нарушение на международното право и сериозна заплаха за мира в Средиземноморието, но и открита подигравка с европейските им съюзници, които така и не намериха причини за налагане на икономически санкции срещу Либия..., въпреки че предварително, без успех, бяха подлагани на натиск да приемат такива...”

На другия край на света, в Хонконг, тамошният „Чайна морнинг поуст” предупреди, че лекарството, което предлага президентът Рейгън срещу „бясното куче на Близкия изток”, може да се окаже по-смъртоносно от самата болест, а действията на САЩ са в състояние да запалят фитила на по-големи пожари в района.

Много правителства от Стария континент порицаваха Щатите, на тяхна страна обаче бяха Великобритания и Канада, въпреки, че общественото мнение в тези държави зае коренно различна позиция от тази на правителствата им.

Друг защитник на САЩ в нескочаемите военни авантюри от последните две десетилетия на миналия век бе премиерът на Израел, Шимон Перез. Перез попита с нескрит цинизъм:

„След като либийското правителство издава заповед за хладнокръвното убийство на американски войници в Бейрут посред нощ, какво очаквате да направят САЩ? Алилуя ли да пеят?”

Едно 7-годишно момиченце, измъкнало се изпод развалините на своя разрушен дом, учило в Америка даде свое писмо на кореспондента на „АВС”, Чарлз Глас, и той го публикува:

Г-н Рейгън,

Защо уби единствената ми сестричка Рифа и моята приятелка Раша, тя беше само на 9 години, както и моята кукла, Ягода. Вярно ли е, че искаш да избиеш всичките, само защото баща ми е палестинец и си решил да убиеш Кадафи, за да няма кой да ни помогне да се завърнем в къщата на баща ми в неговата страна.

Казвам се Кинда”

Факсимиле на писмото е било изпратено в САЩ, но там съдържанието му се е приело за неподходящо за отпечатване, и писмото не се появява на бял свят, докато професор Ноам Чомски не го цитира в една от блестящите си книги.

Всички забравиха Чърчил, а Обединеното кралство доста се промени...

„Управлението на света трябва да се повери на задоволени нации, които не желаят нищо повече от това, което имат... Никой от нас няма причина да търси нещо повече. Мирът ще бъде запазен от народи, които живеят по своя си начин и не са алчни...”

Казал го е Уинстън Чърчил, годината е 1945 и победителите във Втората световна война са известни.

Днес малцина са наясно, че войната на тероризма не бе обявена на 11 септември 2001 г. от Джордж Буш, а по-скоро тогава тя бе подновена. Подновена след последното обявяване на война на тероризма - 20 години по-рано.

Тогава Белия дом официално определи два центъра на тероризъм в света: Централна Америка и районът на Близкия изток и Средиземноморието. Днес малцина са чували за Джон Негропонте, назначен лично от Буш, за да води дипломатическата част от подновената война с тероризма в Обединените нации.

Специалният пратеник на един друг американски президент в Близкия изток, Роналд Рейгън бе не друг, а самият назначен след години за министър на отбраната - Доналд Ръмсфелд. Ръмсфелд отговаряше за военната фаза на действията срещу тероризма по време на мандата на Роналд Рейгън.

В онези години се говореше за потресаващи зверства,  жестокости, кървави следи от разруха, съсипано общество в Ливан...

По отношение на действията на САЩ в Централана Америка, Международният съд се произнесе в полза на Никарагуа, като определи, че САЩ са виновни за незаконната употреба на сила и нарушение на договорите. Разпореждането на съда беше: Щатите да прекратят международните терористични престъпления и да заплатят значителни репарации!

По този повод Белият дом високомерно и с презрение отхвърли решението на съда, като официално заяви, че когато други държави не са съгласни с тях, те сами трябва да решат какво е залегнало в тяхното национално законодателство – в случая – терористични действия срещу Никарагуа!

Никарагуа се обърна към Съвета за сигурност, но САЩ наложиха вето върху Резолюцията, която подкрепя решението на Международния съд и даже призоваха всички държави да спазват международното право!

Какво се бе случило в Никарагуа?

С бруталност и варварство, американски войници оставиха след себе си 200 000 убити, милиони бежанци, разрушени домове и цели селища, оставиха опустошение, присъщо за Средновековието, но не и за края на 20 век.

За съжаление историята познава случаи, в които не винаги интелектът на американските президенти надделява над малоумната им комплексарщина за превъзходство.

Така например, в една от речите си пред войските на САЩ във Виетнам, президентът Линдън Джонсън излага накратко цялата философска стратегия на различните американски правителства:

„В света има три милиарда души, а ние сме само 200 милиона. Превъзхождат ни числено петнадесет към едно. Ако можеха да го направят веднага, щяха да се понесат през Съединените щати и да вземат каквото имаме.

Ние имаме това, което те искат!”

Днес, в началото на 21 век не сме мръднали кой знае колко от горните събития...

Либия спря да издава визи за граждани на Европа с изключение на Великобритания, предаде Ройтерс. Агенцията цитира служител от международното летище в Триполи, който потвърди информацията.

Информацията за новата приумица на Кадафи беше потвърдена и от Министерство на външните работи на Италия. Официално бе уточнено, че решението на Либия засяга всички страни от Шенгенската зона плюс Швейцария.

В същото време днес, либийският посланик, уточни, че спиране на издаване на визи за българи – не се предвижда засега.

Да не надяваме, че никой няма да хукне да отново да налага санкции на либийците...

Знам, че ще се намерят хора, които да кажат: бързо се забравиха мъките на българските медици в Либия, но нещата днес са на друга плоскост...

Едно друго сравнение от събития случили се в наши дни ме връща в последните десетилетия на миналия 20 век. Това са отношенията на Европа със САЩ. Какви бяха тези отношения тогава и сега?

По два проблема Европа и САЩ кръстосаха шпаги: по исканото споразумение от Вашингтон за редовен трансфер на данни от извършени банкови операции от граждани на Европейския съюз. Като предлог за това Споразумение, САЩ изтъкнаха, че то би помогнало в борбата с тероризма!

Съединените щати определиха решението да не им се предоставят данни като "пречка за сътрудничеството между ЕС и САЩ срещу терора". През последните дни вицепрезидентът Джо Байдън, държавният секретар Хилари Клинтън и финансовият министър Тимъти Гайтнър нарочно се обърнаха към евродепутатите, за да ги убедят във "важността на споразумението за общата сигурност", съобщи Асошиейтед прес.

И тъй като времето е динамично, и това, което очакваме да се случи след месеци – се случва на другия ден, така и подписаният текст между САЩ и ЕС, се превърна в юридически невалиден, след приемането на така наречения Лисабонски договор и влизането му в сила.

За първи път Европарламентът упражни политически правата си, дадени от Лисабонския договор и Хартата на основните права, в случая: правото на вето по международни споразумения.

След отказа ЕС да предоставя данни на Щатите, засега ще може да продължи обменът на финансови данни за подпомагане на борбата срещу тероризма, като ЕС и САЩ ще разчитат най вече на Споразумението за взаимна правна помощ. А според този документ, се допуска обмен на данни според националните законодателства на държавите-членки на ЕС.

Преди седмица Комисията по гражданските свободи, правосъдието и вътрешните работи в Европейския парламент изрази безпокойството във връзка със защитата на личните данни на европейските граждани и настоя да се водят нови преговори за трансфера на банкови данни от ЕС към САЩ, като в тях да участва и самия Европарламент.

На фона на демонстрираното преди време високомерие от Барак Обама - да не участва в срещата на върха ЕС-САЩ през май в Мадрид, този неочакван завой на европейците, изуми администрацията на Белия дом, свикналада получава веднага всичко, което поиска.

Не твърдя, че позицията на Европарламента по отношение на трансфера на данни има нещо общо с изпълнението на административните функции на баронеса Ван Аштън, от която се очаква да води силна външна политика. По-вероятното е, да не е така.

Опасявам се и че ще е необходимо дълго време, за да бъдем свидетели на силна външнополитическа позиция на Аштън, особено след слабото й представяне на изпита в Европейския парламент. Но светът е непредвидим и нищо чудно с времето да бъда опровергана.

Що се отнася до действията на САЩ в Близкия изток, засега европейският ангажимент се свежда до буквално копиране на решенията на НАТО. Виждаме как нещата в Афганистан тъпчат на едно място, със страх очакваме какво се  предприема по отношение на Иран.

След подписването на Лисабонския договор и влизането му в сила, към тези не толкова европейски, колкото американски интереси в Близкия изток и Средиземноморието се очаква Европейският парламент да прояви характер и политическа воля за самостоятелна позиция, която не е задължително да съвпада с тази на официален Вашингтон.

Днес се оказва се, че антитерористичните действия на САЩ не са започнали на 11 септември 2001 година, а много преди тази дата. Оказва се също така, че налагането на мир, антитерористичните акции в тези райони на света донесоха и продължават да носят все повече цивилни жертви, отколкото мир и спокойствие.

„Не е достатъчно просто да ги победим, трябва да ги победим решително и бързо”

В древността гръцкият историк и военачалник Тукидит е казвал, че „Големите народи правят това, което искат, а малките народи приемат онова, което трябва”.

Дали целта на антитероризма не поражда и тероризъм от страна на тези, които са предприели борба с терористите?

Дали масовите убийства и разрушения на цивилни лица и селища водят до спиране на тероризма?

На 11 септември 2001 година в Обръщението към американския народ чухме: „Талибаните трябва да бъдат свалени с въстание на афганистанската нация”.

Логично казано, но трудно осъществимо, особено когато „убеждението” преминава през масова смърт и разрушения.

„Употребата на зашеметяващо много сила е необходима, за да покаже, че това, което кажем ние – става”.

Преди осем години американските бомбардировки прекъснаха засаждането на посевите, което намали с 80 процента годишната реколта на зърно. Агенцията по прехраната на ООН предупреди тогава за масов глад в Афганистан. Времето бе зимата на 2001-2002.

Осем месеца по-късно, на 18 октомври 2001 г., Асошейтед прес съобщи: „Световната програма по прехраната докладва, че запасите от пшеница са изчерпани и няма пари, за да се попълнят”.

Международните агенции по прехраната във Виена обсъждат ситуацията в края на войната и достигат до заключението, че поради разрушенията от войната, на повече от 1 милион души няма възможност да се достави помощ и хората за застрашени от болести и гладна смърт!

Земетресението в Хаити доведе до подобна хуманитарна катастрофа – но едно е да не може човек да се изправи срещу природата, а съвсем различно е хората да причинят лично подобна катастрофална ситуация и то с оръжие.