Днес, на 17 февруари в болницата в Хасково си отиде художникът Любомир Цакев! Светът на живописта, театъра, куклите от сцената осиротя!

Отиде си един Вълшебник! Почина художникът Любомир Цакев!

Загубихме човека, който цял живот даряваше щастие на децата! Днес, светлините в театъра ще угаснат за минута!

Художникът нарисува едни от най-романтичните български мадони - пейзажите, които остави са окъпани в слънце и тъга...

За някои Любомир Цакев е име, за други спомен, за трети – болка от един наситен с драматични обрати живот...

На този адрес можете да видите сайта на художника, изработен от неговата племенница по случай 70-тата му годишнина:

http://lubotsakev.com/

Вълшебството, наречено Живот!

На 24 октомври 1940, докато в Италия Джани Родари, този Андерсен на 20 век /Продавач на надежда, Приключенията на Лукчо, Джелсомино в Страната на лъжците, Приказки по телефона – и още много произведения за деца и възрастни/, празнува 20-ият си рожден ден, на бял свят идва един български вълшебник, който ще залее детския свят със светлини,  цветове, звуци и магия.

В тихото градче Елхово се ражда Любимир Цакев - художник, сценограф, разказвач на приказки и мъж, за когото душата на една жена започва като надникнеш в очите й...

Времето е бурно, Втората световна война бушува на няколко континента, на ден умират десетки хиляди – мъже жени, деца. Умират от бомби, шрапнели, артилерия, отровен газ, в пещите на коцентрационните лагери... Кой би помислил, че точно в такова бурно време може да се появи човек, който цял живот ще раздава обич, ще огрява детските души, ще води малките палавници в дебрите на вълшебствата и в музика цветове и омайни слова ще им разказва приказки?

Куклите, тези най-верни приятели на детския свят ще оживяват излезли от четката на Любомир Цакев и сръчните ръце на майстори в работилницата на един винаги по-добър свят – Светът на кукления театър.

Децата знаят, че докато спят в топлите завивки на креватчетата си – техните приятели – Светльо, тъжният Пиеро, Зайчето Сашко и другите зайчета ученици от „Заешко училище”, Пингвинчетата от Шестте пингвинчета на Борис Априлов, Светлосиния Петър, смешният Михал Мишкоед, наивният Буратино, зловещият Карабас Барабас, хитрите Лиса, Вълкът, Момчето от „Момче и вятър”, Войникът от „Огнивото”, Златната рибка, Рибарят, Санбернара от „Меко казано” на Валери Петров, Ян Бибиян, Дяволчето Фют, Миралай, Юнакът от „Тримата братя и златната ябълка”, Кай от „Снежната царица”, Прасчо, Мечо, Йори, Магаренцето от „Мечо Пух”, Трите прасенца, смелият Ангел войвода от едноименната постановка, руските красавици и бащата от „Аленото цвете” – всички кукли-герои от приказките спят в шкафа, където живеят. От представление до представление. В шкафа и чекмеджетата те си говорят, веселят се, страдат и остаряват с годините...

Колко поколения в селца, градове, различни държави се смеят и плача, радват се, свиват сърца и мечтаят пред „Вълшебният галош”, Тайнственото чекмедже” – приказки, с които израстват, влюбват се и след години водят децата си да ги съпреживеят – в звук, светлини, музика и любими кукли-герои?

Животът не е столицата на една държава – животът е там, където срещаш любов, гориш в професията, правиш малки и големи – щастливи.

Иран, Ирак, Тунис Франция, Испания, Кипър, Полша, Чехия, Словакия, Кипър, Австрия, Алжир, Москва, Югославия. В Иран на представлението идва съпругата на шаха, актьорите са научили текста на персийски с преподавател от Софийския университет, но актьорите не успяват да говорят с шахинята на нейния език! Тогава й обясняват, че езикът е учен само заради пиесата и децата в залата.

Когато пътуват по света с автобус – носят по две пиеси, ако летят със самолет – играят само по една пиеса. Така в Париж се оказват със счупен автобус, но и възможност да се потопят в културата на този невероятен град и да съзерцават в Лувъра шедьоври на четката от векове!

Във Венеция са по Коледа, в Каталуния и Барселона са първият културен гастрол от малка България след смъртта на Франко.

Кукли и актриси, актьори играят на сцената – актриса води лапите на Кучето, друга, с маска танцува под звуците на специално записана музика! А зрителите – децата са най-благодарната публика! Независимо в коя държава, град или селце живеят – те се радват, съпреживяват, викат, помагат на героите, предупреждават ти, съчувстват им, плачат, смеят се...

Често има и инциденти

„Тримата братя и златната ябълка”: седнали на софрата братята с бащата и си хортуват

-        Да отида да убия ламята, тате! – казва единият, а другият го прекъсва:

-        Нека аз, тате! – и шат! - замахва и откъсва половината мустак на единия брат от пиесата!

Захлупват се на софрата, умирайки от смях, а залата – притихнала – не разбират какво се случва на сцената!

Или пък онези реплики, които се превръщат в хит: децата рецитират на глас репликите от „Заешко училище”:

- Колко правят три домата и три домата!

- Три домата и три домата – правят една салата!

На друго представление, дете идва с дядо си зад кулисите, за да се увери, че Лисицата, която Магарето е изритало, не е умряла!

В Златния фонд на театралното куклено изкуство остава пиесата „Ян Бибиян”, записана с гласа на големия актьор Николай Бинев в ролята на Миралай, а също и в друга роля – на Санбернара от „Меко казано” на Валери Петров.

В тогавашния Ленинградски Театър Сказки - /Театъра на приказките/ представлението с куклите, направени от Цакев гледа най-големият в света на куклите, магьосникът Сергей Образцов и е възхитен. След години, кукли на художника отиват в експозицията на Музия за куклено изкуство в Санкт Петербург...

Началото на пътя към детските сърца

Петима ентусиасти заминават в Града на липите – Стара Загора и слагат началото на Златния период на Кукления театър там. За тях пишат класици от съвременната българска поезия, проза и драматургия: Йордан Радичков, Валери Петров, Рада Москова, Иван Остриков, Николай Хайтов. Музиката е на едни от най-добрите композитори: Петър Ступел, Атанас Бояджиев, Димитър Вълчев, Георги Генков – светилата изкуството от тези години!

Петимата ентусиасти сами ремонтират сградата на Кукления театър – отвън е статуята на Пиеро, чешмичката, проекта за часовник отвън, където на всеки кръгъл час се показват любимите кукли от приказките на фона на вълшебна музика, и след това се прибират да спят, или да се готвят за представление!

И в Града на липите кукленият театър за който прави сценография и кукли Любомир Цакев се създава блестящ тандем с режисьора Васил Аполстолов. След години Васил Апостолов се премества в Пловдив и художникът поема поста и директор на театъра. Цели 16 години!

Огромен мотор с влияние, което те заразява, висока летва, висока школа, стремеж към най-доброто – това са отзивите в пресата, които издигат Старозагорския куклен театър от читалищно равнище в десетилетията назад – до образец за висок професионализъм.. Театърът привлича драматични актьори – правят се постановки на: „Хамлет”, „Суматоха”, „Посещение на младата дама”, „Случка в зоопарка”, „При закрити врати” на Сартр – не театърът има история, а Кукленият театър, в който твори Цакев прави история!

Да създадеш куклата, да й вдъхнеш живот, да я извадиш от шкафа, за да се весели, плаче и хитрува – децата вярват в този живот на кукли и независимо дали актьорът води куклата на Цакев, или играе само актьорът – те вярват и остават с тази вяра. След едно представление, във финала на което актьорите „просят” стотинки за кафе, дете изтичва зад кулисите и дава 10 стотинки на първия срещнат актьор: „Ето ти, за кафе!”

Това е наградата – вълнението, което си оставил в детските души...

За да стигнат до сцената, да оживеят в звуци, светлина и цветове куклите изминават дълъг път. В малко ателие се шият дрехите на куклите, скулптор вае лицата, които художникът ще оживи с четката си...

В мислите остава скъпият спомен от обяда, сервиран върху шевната машина, тичането по коридора заради откъсната глава на кукла в представление, твори се един свят, който отваря врати към най-скъпоценното – детските души, вярата в истината, справедливостта и прекрасното!

Ударът преобръща всичко

В най-зрелия си и творчески подем – идва Ударът! Загубата на съзнание, липсата на говор, мътните образи и светлосенки над леглото на художника, тревожните прогнози на лекарите, системите, с които си овързан, кислородът, който идва като спасение, мониторите, отчитащи ударите на сърцето...

Животът е неочаквано сменящи се кадри от събития и спомени, гласове на хора, бели петна от щастливи мигове. В неизреченото се губят имена, градове, случки, пътувания, любими образи на хора, преживяно и сънувано. Странна музика, в която цигулките държат ритъма, а пианото е вместо ударната секция...

Сънища и действителност се смесват във времето – безсилието да говориш, е заменено от движението на очите...

... Очите, от тях започва душата на едно дете. Очите – в тях е душата на жена – спомени и спомени...

Един различен свят – спомените не се подчиняват на парализата, някои са разкъсани от бели петна, смесват се с други, но дали назад във времето или от по-близки дни?

Все отнякъде трябва да се тръгне по Пътя. Той е друг, различен, далеч по-тих, спокоен, но вътрешно гневен и обагрен с цветове...

Очите на жената – от тях започва връщането към Живота. С лявата ръка, непослушанието на движенията, което обърква щрихите в портрета – упорито и бавно – художникът върви към себе си, в търсене на изгубеното от Удара „аз”.

Така постепенно се раждат портрети на жени, момичета, мадони – минали за миг, или пребивавали малко по-дълго в живота на художника.

Оживяват картини от планини, море, чудната природа на България.

Спомени...

Търговци и лешояди в надпревара с Душата на художника

„По-скъпо ли ще струват картините след смъртта му?” ме попита миналата година директорът на Дома в Хасково, Вълко Пехливанов – въпрос, който ме удари през лицето с цинизма си.

Любо беше мой вуйчо и брат на актрисата Анна Кендалова, която загубих миналата година – живееше в Дома, защото там имаше лекар, медицинска сестра и това бе някакво спокойствие за нас, че има възможност за наблюдение на състоянието му.

Последните 15 години от живота си художникът рисуваше с лява ръка, заради прекаран инсулт и парализа в дясно...

След инсулта беше отчаян и единственото което измислихме с Анна бе, да му купим тънкописци, четки и бои, за да рисува – като лечебна терапия!

Рисуването му го измъкна от депресията, където потъваше бавно и сигурно след инсулта – изоставен от двете си деца, от последната си жена!

Само приятели, колеги и ние – непреките му роднини, както ни наричаше директорът отивахме да го видим!

Той се върна към Живота, абонира се за списание ЛИК, и най-главното – рисуваше!

Така се родиха неговите нови картини: мадони, пейзажи, графики.

Сестра му, уважавана актриса в Хасково организира докато бе жива три изложби и много от картините му се продадоха – Любо беше щастлив!

След това дойде вестта за кражбата от кабинета на директора и така изчезна портретът на баба ми, неговата майка – последната му картина с маслени бои, от която ми остана една снимка!

Обаждах се в Хасково, за да чуя дали има следствие по кражбата – оказа се, че директорът не беше вписал в списъка с откраднатите вещи – портрета на моята баба – той беше откраднат, но явно не от крадците!

Кражбата легитимира изчезването на тази много скъпа на нас картина – дълго време криехме от Любо какво се е случило, за да не направи втори инсулт!

Обаждах му се по телефона често, но говорех повече аз – той така и не успя да възстанови говора си след инсулта!

При всяка възможност пътувахме от София до Хасково, за да го видим, а при лошо време изпращахме колети и писма!

От леля си, актрисата Анна Кендалова научавах всеки ден как е, рисува ли.

Третият театрал рода ни – Ивомир – син на актриса Анна Кендалова и също племенник на Любо – направи първия частен театър в Пловдив!

Той често ходеше при Любо в Хасково, говореха за обща постановка – така и не се случи общата постановка!

В същото време научавах как директорът на Дома му води приятели, на които вуйчо ми да подарява картини! Беше го накарал да подари своя картина и на една видна депутатка – бивша министър на труда и социалните грижи, а тя му бе обещала, че ще му изпрати бои и четки!

Така и не го направи!

Напоследък се чувах с единствения му голям приятел Кирил Гогов, който направи каталог за изложба... изложбата, която не се състоя!

След като ми съобщиха за втория инсулт – позвъних и помолих директора на Дома да даде картините на Любо на приятеля му Кирил Гогов. Идеята бе да ги предаде на Галерията в Кюстендил – отговорът е бил, че думата ще имат преките наследници!

Преките му наследници – син, дъщеря и съпруга, 15 години не отидоха да го видят, не му се обадиха...

Преките му наследници бяха неговата скрита болка – болката, че го бяха забравили и отписали – приживе, в очакване да го наследят!

Но... пред преките наследници се мълчи. Те чакаха наследството! Чакаха да го наследят! Да оцевяват в пари, да делят, да спорят, да грабят!

Смъртта е продължение на живота...

Минути след смъртта на вуйчо ми научих, че колеги и приятели от Кукления театър в Стара Загора са били покрусени от скръбната вест за смъртта на Любо Цакев!

Трябваше да мине време, за да седна и напиша за него, Художника, който бе Вълшебникът на детските сърца!

За последен път го видях, когато отидох на изпратя Анна Кендалова, моята леля в последния й път! Беше студено, мрачно, валеше – фоайето на театъра я приюти за последен път, за среща с нейните близки, приятели и публика!

След това минах покрай Дома и се сбогувах с Любо, без да знам, че това ни е последната среща...

Беше много тъжен и заплака – заговорих за предстоящата изложба, която готвят с Кирил Гогов – оживи се и поиска да закарам картините му, останали в дома на леля ми. Направих го и днес съжалявам – много!

Съжалявам, защото този, който ме питаше дали картините на вуйчо му ще бъдат по-скъпи след смъртта му, бе „запечатал” стаята му и той ще предаде картините на вуйчо ми на преките му наследници!

Но колко картини ще предаде този директор и дали ще са всички – това едва ли ще научим някога!

Мъртвите учат живите

Този, който скри, че големият портрет на баба ни е изчезнал при обира и мълчеше, ще предава с протокол имуществото на вуйчо ми! Каква ирония!

Как един човек си запечатва без опис и същият предава с опис дадено имущество!

Не имуществото тук е от значение – какво може да ти даде един хладилник, един телевизор, чаши, чинии, чайник?

От значение са списанията, книгите, картините, които художникът бе нарисувал и събрал за изложбата си! Тях едва ли ще видят някога хората, които ценят живописта!

А за човек, който пита как се вдига цената на картини след смъртта на художника, който ги е рисувал – е ясно, че като запечатва сам стаята на художника и след като същият предава личните му вещи и картини – не всичко е чисто! И в дъното на съмнението е една картина – семейна реликва, която и потънала в нечии мазни от алчност ръце!

Днес, часове след смъртта на художника – да се вземат картините, за да се изложат в галерията на Майстора в Кюстендил – това е невъзможно!

Затова Христос е изгонил търговците от Храма!

Картините за един художник са неговата душа – прости ни, Любо, че оставихме да ровят в Душата ти с мръсни ръце, чиновници, търгаши и лешояди!

Да е светъл Пътят ти!