Tag:азербайджан

Опитвайки да се освободят от зависимостта от руския природен газ, брюкселските "еврократи" одобриха изграждането на Трансадриатическия газопровод от Азербайджан към Гърция и оттам за Италия. На хартия проектът изглежда напълно реалистичен. Има само един проблем и той е, че на практика това просто не е вярно.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Евентуалният път на новия газопровод

Всъщност, проектът е поредната стъпка в газопроводната война между Европейския съюз и Русия, в която ЕС е обречен на поражение. Като най-много ще загубят потребителите и индустрията на държавите членки на Съюза.

В началото на март 2016 Европейската комисия одобри споразумението между правителството на Гърция и компанията ТАР AG за изграждането на Трансадриатическия газопровод (ТАР), по който в Европа трябва се доставя газ от Азербайджан. По този повод еврокомисарят по конкуренцията - датчанката Маргарет Вестагер, заяви, че "газопроводът ще доставя в ЕС газ от нови източници и ще повиши нивото на безопасност на енергийното потребление в Югоизточна Европа". В Гърция ТАР AG ще ползва определени данъчни облекчения. За да постигне споразумението с ТАР AG, обремененото с дългове гръцко правителство предостави на компанията, чиито акционери са енергийният гигант BP, азербайджанската държавна енергийна компания SOCAR, както и италиански и белгийски фирми, данъчна ваканция за срок от 25 години. Трансадриатическият газопровод трябва да стане част от Южния газов коридор на ЕС и по него ше се транзитира каспийски природен газ за Европа, през териториите на Гърция и Албания, както и през Адриатическо море, като той ще достига до Южна Италия. Предполага се, че газопроводът ще има капацитет от 10 млрд. куб. м газ годишно.

Необмисленият европейски отговор на предложението на Газпром

Брюксел съзнателно избърза да одобри споразумението за изграждането на ТАР, което стана само няколко дни след като руският гигант Газпром направи ново предложение за газови доставки на Балканите, заобикалящи Украйна, която в момента е обхваната от много дълбока икономическа и политическа криза.

Както е известно, на 25 февруари Газпром лансира нов проект за изграждане на газопровод по дъното на Черно море, който да доставя природен газ в Гърция, през неназована трета държава (най-вероятно България) и оттам към Италия. Председателят на Управителния съвет на Газпром Алексей Милер, гръцката държавна газова корпорация DEPA и италианската компания Edison SpA подписаха в Рим меморандум за взаимно разбирателство във връзка с този проект, който представлява поредния опит за доставка на руски газ за Южна Европа. Реализацията му би позволила да се избегне използването на несигурната украинска газопреносна мрежа, както и газопроводите през турска територия.

Както е известно, преди Вашингтон да започне - посредством ЕС - да упражнява масиран натиск върху правителството на България, настоявайки то да прекрати договора за изграждането на газопровода "Южен поток", Газпром планираше да добави този газопровод към прокарания по дъното на Балтийско море до Северна Германия тръбопровод "Северен поток -1". Руснаците искаха да доставят по "Южен поток" 63 млрд. куб. м газ годишно, на стойност 40 млрд. долара, като газопроводът трябваше да преминава през териториите на България, Сърбия, Австрия и Унгария, заобикаляйки Украйна. Мощният натиск от страна на Вашингтон и Брюксел върху България и Газпром обаче, ликвидираха този проект. Брюксел обяви, че "Южен поток" не съответства на Третия енергиен пакет на ЕС, разработен специално за да блокира нарастващото присъствие на Газпром на европейския газов пазар. В крайна сметка, това принуди руския президент Владимир Путин да отмени изграждането на "Южен поток", преговорите за чието строителство се водеха с България, откъдето той трябваше да продължи към газовия пазар на ЕС. Едва сега обаче, британците и останалите граждани на Съюза започват да осъзнават, че Европейската комисия въобще не се съобразява с правото на отделните нации да вземат суверенни решения.

На същия ден, през декември 2014, в Анкара, по време на срещата си с Ердоган и членове на турското правителство (тогава руско-турските отношения бяха далеч по-приятелски отколкото днес), Путин заяви, че Газпром и турската държавна петролногазова компания BOTAS водят сериозни преговори за изграждането на нов газопровод по дъното на Черно море, който да стига до турско-гръцката граница. Оттам газът трябваше да бъде доставян към ЕС по газопроводи, изградени и принадлежащи на различни държави членки на Съюза, а не на Газпром, което пък щеше да позволи покриването на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Днес обаче, на фона на острата конфронтация между Москва и Анкара и наложените на Турция руски икономически санкции, е вече очевидно, че проектът за т.нар. "Турски поток" също е мъртъв.

Поредната намеса на САЩ

Само седмица след като Газпром подписа с Гърция и Италия новия Меморандум за взаимно разбирателство относно новия руски газопровод, наречен "Посейдон", гръцките медии съобщиха, че "Европейският съюз и САЩ се дистанцират от реанимацията на проекта "Южен поток" за транзитирането на руски газ в Европа, през Гърция и Италия". Формулировката е много показателна. Защото, какви правни основания има правителството на САЩ да се "дистанцира" от една енергийна сделка между Гърция, Италия и Русия, да не говорим пък за ЕС? Нима Вашингтон и Брюксел са си присвоили правото да контролират и направляват световните енергийни потоци?

Неприятната изненада

Междувременно обаче, се оказа, че набързо подписаното под натиска на Вашингтон споразумение с правителството на Азербайджан за доставката на природен газ в Гърция се сблъсква с "малък проблем". Острият недостиг на газови доставки от шелфа на Азербайджан принуди правителството в Баку и държавната петролна и газова компания SOCAR да разгледат възможността за евентуален внос на газ от руския Газпром.

На 19 февруари 2016 вицепрезидентът на SOCAR за стратегическото развитие Тофик Гахраманов съобщи, че "активната работа по проекта на компанията по изграждането на нефтогазопреработвателния и нефтохимически комплекс в Баку (OGPC) временно се замразява". Проблемът пред азербайджанските власти и, в частност, пред SOCAR, е, че въпреки твърденията на енергийния министър Натик Алиев, че газовият добив в страната, като цяло, незначително ще нарасне - от 29,1 млрд. куб. м, през 2015, до 29,3 млрд. куб. м, през 2016, спадът на собственото производство на SOCAR означава, че вследствие на съществуващите експортни задължения е налице риск от недостиг на природен газ на вътрешния пазар. И то без да вземаме предвид новите планове за износ на газ към Гърция в рамките на проекта ТАР, който толкова се форсира от Вашингтон и Брюксел.

Основният азербайджански източник на експортен природен газ - гигантското шелфово находише Шах Дениз, което се разработва от ВР, вече подписа договор за износ на газ за Турция и Грузия. Експертите на ВР посочват, че през следващите няколко години газовият добив ще си остане на едно и също ниво. Което пък означава, че азербайджански газ за Гърция и Италия просто няма откъде да дойде.

Енергийната геополитика на Вашингтон и Брюксел, насочена против руския газов износ, провокира сериозна криза в държавите от европейския Юг. Сърбия например, обяви наскоро, че през 2019 със сигурност ще бъде лишена от руския газ, който сега и се доставя през територията на Украйна и "дотогава ще и се наложи да търси начин за да гарантира необходимите и газови доставки".

Плановете на Вашингтон да предложи на държавите от ЕС втечнен американски шистов газ едва ли могат да се разглеждат като сериозна алтернатива. Секторът на шистовия газ в самите САЩ преживява дълбок упадък, поради изключително ниските цени на петрола и традиционния газ. Бъдешето на шистовия газ се определя от самите "инсайдъри" в този отрасъл като "все по-мрачно". Голям брой шистови енергийни компании обявяват фалит и уволняват десетки хиляди хора, а финансиращите ги банки съкращават драстично кредитните им линии. Освен това, бързото изтощаване на шистовите пластове означава, че много от най-перспективните шистови кладенци са обречени рязко да съкратят добивите. Балонът на американския шистов газ и петрол вече се пука. Освен това, в момента има само един действащ терминал за втечнен шистов газ - в Тексас.

Поведението на САЩ и ЕС силно напомня това на разглезени деца, спорещи кой от тях е "по-по-най". И светът вече се умори да гледа как в този спор винаги печели Вашингтон. Това вече става наистина скучно.

----------------------------------------

* Авторът е известен американски икономист и геополитик, член на редакционния съвет на списание "Геополитика"

 
За Резово защо замълчахте като мушнати гайди?

Оставам с много тягостното впечатление за тотална управленска немощ в българското президентство, за липсата на каквато и да е стратегическа, да не говорим геополитическа визия за нашата България. Току-що приключилото посещение на г-н Абдуллах Гюл, президент на Република Турция у нас , поне според финалните изявления на българския президент, бе по-скоро опознавателна екскурзия със силни елементи на агитпроп (болшевишкото съкр. за „Агитация и пропаганда”) из няколко села и паланки, където има български граждани, които смятат, че имат турски етнически произход. Толкова.

Вероятно, с предизборна цел в българските изявления за височайшето турско посещение се споменаваше, че „нерешените проблеми” между България и Турция остават. Като се има предвид исконното туркофилство на г-н Първанов, обяснимо е любопитството ми какви ще да са тия според него „нерешени проблеми”. И логично, не се изненадах да установя, че това са празни приказки. Първанов отново чертае някакви газови мрежи, някакви доставки от Азербайджан. С две думи – глупости на търкалета.

Това не са нерешени проблеми. Това са икономически политики, които се състояват при наличие на обективно благоприятни условия и най-вече факторът печалба – финансова и стратегическа. От всичките дрънканици в президентското изявление ми е останала идеята, че се споменаваше за някакъв язовир „Тунджа”. И понеже такъв язовир е жизнено необходим не на България, а на Турция, без всякакво съмнение въпросът не е бил повдигнат от българска а от турска страна.

Още веднъж – толкова.

В такъв случай у мен възниква питането – г-н президент Първанов, това означава ли, че всъщност ние, България, нямаме претенции към турската страна, нямаме нерешени проблеми с Турция?

Ами Резово? Там всичко ли е наред?

Ами стотиците хиляди кубически метри камъни и чакъл насипвани от южната ни съседка с цел небивало агресивна промяна на талвега на реката, чрез което криминално, в противоречие с всякакви норми на международното право се прави опит от България да се заграбят прилежащи морски територии, континентален шелф и т.н.

Нима г-н Първанов не е „нерешен проблем” т. 3 на Приложение 1 към Споразумението (между Република България и Република Турция за определяне на границата в района на устието на река Резовска (Мутлудере) и разграничаване на морските пространства между двете държави в Черно море“). от 4.ХІІ.1997 г. двете страни, цитирам: „се споразумяват разчистването и преоформянето да се извърши на базата на съвместен инженерен проект“ (става дума за коритото на р. Резовска). И по-нататък: „Проектът да бъде изработен не по-късно от дванадесет месеца след влизането в сила на това Споразумение …“. 14 години след подписването на това споразумение, поне на мен не ми е известно то да е изпълнено! Защо с колегата си замълчахте отново по този болен въпрос? Защо г-н Гюл си мълчи ми е ясно, но защо вие, г-н Първанов мълчите?

Ами за ядрената централа в Инеада? Защо не поискахте публично турският президент да обяви, че такава няма да се строи на 10 км от Резово?

Мълчание.

 
Крайно време е Белият дом да си смени международния екип, който подготвя външно-политическите визити на високопоставените си управници. Това показа визитата на вицепрезидента Ричард Чейни в Азербайджан на 3 септември. Още със слизането от самолета, на Чейни и хората от екипа му е трябвало да им светне, че предстоят неприятности, но администрацията от Вашингтон напоследък е толкова заслепена от собственото си "величие", че пропуска такива подробности.

В програмата от еднодневното посещение на вицепрезидента на Щатите било предвидено азербайджанският президент Илхам Алиев да се срещне и разговаря с Чейни, след което на американският гост предстояла официална вечеря. Американският посланик в Азербайджан Ан Дарси даже е направила пред журналисти изявление в навечерието на визитата, в което декларирала: "Азербайджан е много ценен стратегически партньор за САЩ и ние трябва да направим всичко за укрепването на доверието на Баку в САЩ". Това е казала Дарси, коментирайки визитата на Чейни в региона. Но в дипломацията, както и в живота не винаги се случва това, което е предвидено...

Та още на летището вицепрезидентът на Буш, слизайки от самолета е бил неприятно сюрпризиран от факта, че нито президентът Илхам Алиев, нито премиерът Артур Раси-заде не дошли да го посрещнат, а го очаквали доста по-нискостоящите по ранг - първи вице-премиер Ягуб Зюбов и министъра на външните работи - Елмар Мамедяров.
Самият Алиев не бързал да приеме пристигналият гост, което принудило хората на Чейни да пренасочат срещите му и да му уредят разговори с президента на компанията "ВР-Азербайджан", Уйлям Шредер и топмениджъри на азербайджанския филиал на гиганта "Шеврон". След тези безмислени срещи, Чейни бил принуден да посети американското посолство и да разговаря с посланика Ан Дарси, докато продължавал да очаква Алиев да го приеме!

Още в началото на преговорите между двамата президенти си личало, че ще бъдат тежки и трудни, въпреки че Чейни и Алиев се познавали още от времето, когато Чейни работел в "Халибъртън", а Алиев бил вицепрезидент на държавната нефтена компания на Азербайджан - SOCAR.
Както предварително бе съобщено Чейни е трябвало да разговаря с държавния глава на Азербайджан, Алиев за перспективите на строителството на газопровода "Набуко". По вътрешна информация от средите на президентството на Азербайджан, достигнала до журналистите от в. "Коммерсант", Чейни декларирал пред Алиев, че САЩ ще подкрепят твърдо своите съюзници в региона и са амбицирани да продължат транскаспийския газопровод, заобикалящ Русия.
Източниците на в. "Коммерсант" са научили, че Илхам Алиев е дал на госта си да разбере, че въпреки, че цени отношенията си с Вашингтон, няма никакво намерение да влошава двустранните си отношения с Кремъл. По тази причина, изтъкнал Алиев пред Чейни, и Баку имало намерение да заеме изчаквателна позиция и да не форсира реализацията на този проект.

Чейни, който не бил подготвен за такъв отпор, силно нервиран, напуснал срещата и побързал да си замине, отказвайки да присъства на официалната вечеря, която Алиев давал в негова чест!

Защо Чейни разчиташе на Алиев, че ще поеме някакъв ангажимент по отношение на изграждането на газопровода Набуко?

Причина за това вероятно са били анализите на външнополитическите му съветници, които разчели погрешно сигналите от факта, че Азербайджан не присъствала нито на неформалната среща на страните-членки на Шанхайската организация за сътрудничество, нито на контактите на другия военно-политически блок, ОДКС /Организация на Договора за колективна сигурност/, чиято дейност Русия напоследък активизирала. Причината за това отсъствие на Баку е, че Азербайджан не е член нито на ШОС, нито на ОДКС.
Другата причина за сдържаността на Илхам Алиев по време на разговора с колегата му Дик Чейни била продиктувана от факта, че бюджетът на Азербайджан понесъл сериозни загуби от взривения тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан на 12 август, по време на военния конфликт, който предизвикала Грузия в Южна Осетия. За този взрив Турция обвинила Кюрдската работническа партия, но въпреки това - загубите за Азербайджан били налице.
Освен това ако някой внимателно е следил развитието на събитията по време на военния конфликт, щеше да забележи, че Азербайджан изказа благодарност на Русия, за това, че по време на военната операция не били засегнати обекти, свързани със стратегически енергоносители.
Третото, което пропуснали външно-политическите съветници на Чейни било, че Баку не криел намерението си да преразгледа и преосмисли бъдещето на тръбопровода, минаващ през грузинска територия, като на рискова инвестиция. В същото време Азербайджан увеличил доставките на нефтопровода Баку-Новоросийск, което е напълно очаквано.
Вчера, веднага след отпътуването на Ричард Чейни от Баку, Алиев е имал телефонен разговор с Дмитрий Медведев, по време на който станало дума за териториалния спор на Азербайджан с Нагорни Карабах, съобщи Интерфакс. Медведев уведомил Алиев, за резултата от срещата си с арменския лидер Серж Саргсян, състояла се неотдавна в руската столица. Медведев и Алиев са обсъдили и възможността в най-скоро време да се срещнат и разгледат важни проблеми на Кавказкия регион.

Щом САЩ не успяха - дадоха инструкции на ЕС за натиск над Азербайджан

Помните ли един еврокомисар, който си позволи да се държи назидателно с нас, българите, колчем станеше дума за отваряне на 3-и и 4-и блок на АЕЦ Козлодуй. Андрис Пиебалгс му беше името. Та изправяше се този Пиебалгс и си позволяваше да ни държи тон, като че ли не сме суверенна държава, а шепа балкански безпризорни: "Няма връщане назад по отношение на ІІІ и ІV блок на АЕЦ "Козлодуй"... казваше еврокомисарят по енергетиката Андрис Пиебалгс, в нескритото си желание да ни мачка и притиска с този проблем.
Светът е малък и не щеш ли тази година внезапно изплува отново името на този строг човек, но този път ролята неудачника събитията отредиха на самия него.

Та след като Азербайджан отряза Чейни и му показа, че с държавниците му не минава високомерното държание, което прилагат американските управници към коренното население като го затварят в резервати... Та на сцената тутакси се появи въпросният еврокомисар по енергетика Андрис Пиебалгс и заяви в прав текст, че Европейският съюз ще трябва да окаже по-голям политически натиск за изграждане на газопровода "Набуко", който цели намаляване на зависимостта от руските доставки, предаде Ройтерс.
"Нуждаем се от повече политически ангажименти за премахване на пречките пред Набуко - обясни самоуверено Пиебалгс. - Има известни препятствия, които трябва да преодолеем", отбеляза той пред журналисти.

Всъщност "препятствията" и "пречките", за които съобщи еврокомисарят имат едно име и то е Азербайджан, но държавното ръководство на тази страна изобщо няма намерение да се поддава на натиск или диктат. Показа го ясно самият президент Илхам Алиев, на госта си вицепрезидента на САЩ, Чейни. Азербайджан никога не е крил своя приоритет за интеграция в евроатлантическите структури, но в същото време ясно заявява, че подобна евроинтергация няма да е за сметка на стратегическите си отношения с Русия.

Илюзиите и лъжите не помагат в глобалната политика

"Конфликтът в Грузия не се е отразил на плановете за строежа на газопровода "Набуко" от Каспийско море до Европа, заобикаляйки Русия", заяви ръководителят на проекта, Рейнхард Мичек в интервю за "Файненшъл таймс", цитирано от Франс прес. Мичек сгреши, щом не успя да осъзнае и съзре, че именно конфликтът в Грузия ще е причината проектът Набуко да остане един ден на хартия. Сгреши или го направи нарочно Мичек - няма значение, тъй като едва ли някой нормален бизнесмен ще се върже да прави инвестиции в район, където събитията се диктуват от тихата лудост на един държавен глава...
Един от двата известни проекта, Транскаспийският нефтопровод, който трябва да свърже тръбата Баку - Тбилиси - Джейхан с източник на туркменистански нефт, вече среща проблеми с намирането на частни и държавни инвеститори. От своя страна се предвиждаше проектът "Набуко" да продължи тръбата Баку- Ерзорум до Австрия.

Един твърде самоуверен политик, вицепрезидент на САЩ си позволи да говори непремерено като заявяваше, че САЩ ще предоставят възможност на Азербайджан да направи своя избор на чия страна е. Всъщност, правото на избор Азербайджан си го има като суверенна държава със залежи на нефт и не се налага някой си да идва отвъд океана, за да дава право на избор...
Липсата на реална преценка на външнополитическия екип на Белия дом постави в твърде конфузна ситуация вицепрезидента Ричард Чейни. Самият той, воден от инерцията на досегашното положение на САЩ на първа световна сила, не прецени и разчете правилно ходовете и думите си, когато кацна в Баку за среща и разговори с азербайджанския президент. Това поведение на Чейни му осигури провал на посещението, унижението да не бъде посрещнат подобаващо, конфузната ситуация да чака да бъде приет от президента Илхам Алиев и пълния провал на проведения разговор.

Така един непрофесионално действащ екип от съветници от официален Вашингтон стана причина вицепрезидентът на Буш да остане без вечеря...
 

Москва и Брюксел съобщиха, че началото на строителството на газопровода „Набуко” е отложено най-малко с една година до 2012 година. Това съобщи изпълнителният директор на компанията оператор „Набуко Газ Пайплайн интернешънъл” Рейнхард Митчек, цитиран от Росбалт и ИТАР-ТАСС.

На брифинг в Брюксел Митчек заяви, че трасето с дължина 3300 км ще бъде готово да се използва в края на 2014 - началото на 2015.

Следователно графикът за строителството и пускането на тръбопровода се забавя с година в сравнение с плановете, одобрени в началото на настоящата година. Според тях, строителството на „Набуко” трябваше да започне през 2011, а първите доставки на газ за ЕС се очакваха в началото на 2014 г., припомня ИТАР-ТАСС.

Сръбския „Курир” публикува информация, че финансови институции са поели гаранциите по този проект.

Финансови институции ще контролират проекта. От консорциума за изграждането на газопровода „Набуко” пък обявиха, че са подписали споразумение с Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и Международната финансова корпорация към Световната банка (СБ), като банковите институции ще проучат отпускането на финансиране за проекта на обща стойност до 4 млрд. евро.

След извършването на експертизите отпускането на средствата за проекта ще трябва да бъде одобрено и от съответните ръководни звена на всяка от банките.

Окончателното решение за инвестирането в „Набуко” трябва да бъде взето най-късно до края на първата четвърт на следващата година, съобщиха от акционера OMV.

Другите акционери в проекта за газопровод, който да намали европейската зависимост от руски газ, включват унгарската компания MOL, румънската Transgaz, българската Bulgargaz, турската Botas и германската RWE.

В същото време ще припомня, че Брюксел отказа да обяви “Южен поток“ за приоритетен. Това бе предложението на премиерите на България и Гърция Бойко Борисов и Георгиос Папандреу, газопроводът да стане приоритетен за общността.

„Газовият проект "Южен поток" не може да стане приоритетен за Европейския съюз, заяви Марлене Холцнер, говорител на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер.

Така на практика проектът „Набуко” остана приоритетен за ЕС и пред подобния „Южен поток”, като разминавания между двата проекта вече има в началната дата на строителството, осигуреното пълнене на тръбата и финансирането.

В първите дни на септември събитията около „Набуко” придобиха нова посока: от една страна се работеше по финансирането му, от друга -  бе отложено началото на  строителството с една година, а от трета – шансовете „Набуко” да се пълни с осигурен газ все повече се отдалечават...

В същото време Русия строи и газопровод до Китай за когото газ също има.

На 3 септември т. г. при посещението на руския президент Дмитрий Медведев в Азербайджан бе договорено Азербайджан да продава авансово няколко милиарда газ на Русия.

След края на срещата между президентите Дмитрий Медведев и Илхам Алиев, шефът на Газпром Алексей Милер съобщи, че е подписан уникален договор между Русия и Азербайджан. Документът не предвиждал лимит за доставките на газ, като базовото споразумение е за 500 милиона куб. метра.

Азербайджан предложи обемът на доставките да бъде увеличен до 1 млрд. куб. метра газ. През 2011 година да стане 2 млрд., а през 2012 година – над 2 млрд. куб. метра газ”, съобщи ръководителят на „Газпром”.

Вярно е, че Азербайджан има възможност да изнася много милиарди куб м газ, вярно е също така и това, че при посещението си в България Илхам Алиев обеща и на българските политици да доставя газ на България от 2011 година, но конкретно как ще се процедира и какво се върши, за да се превърне това обещание – реалност, няма кой знае какво сторено.

Пълненето на „Набуко” и Южен поток”...

Новата геополитика са ресурсите – осигуряването им и битката за тях.

В последно време Русия направи няколко важни крачки, преди всичко при енергоресурсите в резултат на което САЩ претърпяха чувствително поражение в състезанието за газа на Каспийския район.

Руският "Газпром" сключи с Туркменистан два крупни договора, очертаващи нова схема за доставките на туркменския газ – написа в „Строго секретно” Красимир Иванджийски. - Първият определя условията, при които Русия ще купува газа от Туркменистан през следващите 20 години, а вторият прави "Газпром" основен "донор" на туркменистанските енергийни проекти. Двата договора осигуряват на Русия контрола над износа на туркменски газ.

Междувременно, Туркменистан и Афганистан подписаха рамково споразумение за изграждане на спрян проект за газопровод от богатата на енергийни източници бивша съветска република на изток.

Още през 2002 г. страните се договориха за изграждане на дълъг 1 700 км газопровод от Туркменистан до Пакистан и Индия през Афганистан, но напредването на проекта беше преустановено заради конфликта с талибаните.

Но проектът набра скорост след поредица от преговори на високо равнище между регионалните лидери. Рамковото споразумение е било подписано на среща в Кабул.

Така и Туркменистан като вероятен основен доставчик на газ за „Набуко” отпадна.

С третия възможен доставчик – Иран събитията се развиха още по-бързо...

Ръководната комисия на проекта „Набуко”, предполагащ многомаршрутно газово обезпечение на Европа в обход на Русия, утвърди две линии на снабдяване на тръбопровода с газ, по време на завършило в понеделник заседание в Анкара, съобщи руският вестник „Независимая газета”. Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

Изключвайки Техеран от проекта „Набуко”, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители?

В същото време ръководството на консорциума за газопровода „Набуко” съобщи, че проектът ще бъде захранван с каспийско гориво през територията на Грузия и Ирак.

Компанията, ръководеща строителството на тръбопровода, консорциумът „Набуко газ пайплайн интернешънъл” одобри два маршрута за транспортирането на природен газ – през грузинско-турската граница и през турско-иракската граница. През територията на Грузия ще преминава газ от Азербайджан и Туркменистан съобщиха акционерите, без да си дават сметка, че и Азербайджан и Туркменистан имат договори с Русия за изкупуване на природния газ!

Целта бе да се елиминира Иран като доставчик...

Кой проект ще бъде готов най-напред?

Руският министър-председател Владимир Путин обеща, че проектът „Южен поток” ще бъде построен толкова бързо, колкото и „Северен поток”, предаде РИА Новости.

„Вече започнахме строителството на газопровода по дъното на Балтийско море, през следващата година газът ще потече по тази тръба. Правим всичко бързо, толкова бързо ще направим и „Южен поток”, коментира Путин в отговор на въпрос за съдбата на „Южен поток” и конкурентния проект „Набуко”.

По думите на руския премиер „Набуко” има малки шансове за успех. „Главният проблем за „Набуко” е отсъствието на гарантирани обеми, необходимата продукция за тази тръба, няма източник за запълване на системата”, коментира Путин. „Русия няма да доставя нищо натам, в Иран тези находища още не са разработени, в Азербайджан обемите са малки, а освен това Азербайджан има подписан договор да доставя газ за Русия”, смята премиерът. „Там имаме и Туркменистан, но засега не са ясни възможностите за обемите, защото от територията на Туркменистан е положен газов маршрут към Китай с обем от 30 млрд. куб. м. газ годишно”.

Освен това по думите на руския министър-председател има и други проблеми, които пречат на „Набуко. Съществува териториален спор между Туркменистан и Азербайджан за подялбата на Каспийско море и в тези условия, по мое мнение, полагането на тръбата е затруднено, дори говоря меко, за да не кажа, че е невъзможно”, допълни Путин.

Русия ще удвои вноса на природен газ от Азербайджан, с което може да засенчи проекта за европейски газопровод “Набуко“, заяви в Баку президентът на “Газпром“ Алексей Милер.

Т. е. „Газпром” действа във всички посоки – докато работи по осъществяването на проекта „Южен поток”, компанията прави всичко възможно да изкупи газа, който би пълнил тръбата за „Набуко”. Независимо колко струва това.

Удвояването на изкупуваните количества природен газ от Азербайджан не носи кой знае какви преки ползи, според анализатори, цитирани от Ройтерс, няма преки икономически ползи за Москва, а цели да не се изгуби контрола на руснаците над газовия пазар в Европа.

През това време акционерите на „Набуко” са под прожектора и контрола на финансови институции, осигуряват пари, които никой не знае как ще се изплащат в условията на криза.

Но не работят по осигуряването на най-важното: пълненето на тръбата...

И в цялата тази суматоха и ние, българите, под вещото ръководство на правителството сме в кюпа.

 

При връчване на акредитивните си писма, извънредният и пълномощен посланик на България в САЩ, Елена Поптодорова коментира с заместник-държавния секретар Джеймс Стайнберг необходимостта от видимо, по-пряко ангажиране на САЩ с проекти за енергийна диверсификация.

„...аз с удоволствие ще ви кажа как възнамерявам да развивам енергийната тема пред моите американски събеседници – обясни в интервю за в. „Сега” Поптодорова. - Тъй като многократно е заявявана от правителството необходимостта от диверсификация и на източници, и на пътища, и на доставчици. Принципите в Енергийната харта ще бъдат основата, на която ще разговарям с Департамента по енергетика на САЩ, ще поискам среща с посланик Ричард Морнингстар /специалният пратеник на САЩ по евразийските енергийни въпроси – бел. Л. М./, който е добре познат у нас. Това е специалният пратеник на президента Обама по въпросите на енергетиката. Ще разговарям и с големите енергийни компании за това как те биха могли да се включат в усилията на българското правителство за диверсификация, което включва различните видове енергия - ядрена, газ, петрол и разбира се, възобновяеми източници...”

Диверсификация на ядрена енергия, газ и петрол едва ли би могла да бъде извършена с помощта на Щатите, най-малко поради географските разстояния на двете държави. Каква диверсификация на ядрена енергия би могъл да осигури официален Вашингтон след като се очакват инвестиции за АЕЦ „Белене” след насилственото закриване на АЕЦ „Козлодуй” и лъжите на еврокомисаря Гюнтер Ферхойген.

Необходими са инвестиции, но по традиция САЩ предпочитат да се намират на приказки, да се бъркат там, където не им е работа, техни представители да говорят колкото да запълват и регистрират присъствие в медийното пространство – реални инвестиции на САЩ едва ли ще дочакаме в скоро време. Още повече, че Щатите продължават да увеличават дълга си, който вече мина 13 трилиона.

Бягането на къси разстояния от посланика на САЩ в България Джеймс Уорлик из министерства и Министерски съвет цели единствено да провали съвместните българско-руски енергийни проекти, без да се предлагат каквито и да било алтернативи. И това е прозрачно и разбираемо на всеки що годе интелигентен човек.

Нещо подобно Щатите вършат и в Европейския съюз, след като работиха усилено за провала на ангажимента на ЕК с „Южен поток” срещу яловите перспективи на идеи по почти идентичния „Набуко”.

Посланик Поптодорова и зам.-държавният секретар Джеймс Стайнберг   препотвърдиха готовността на САЩ и България да търсят нови възможности и средства за задълбочаване на двустранния и многостранния диалог по въпроса с оглед гарантирането на сигурно енергийно бъдеще.

Но това са протоколни фрази и нищо не означаващи словосъчитания от дипломатическите любезности. Ако нещата се случваха само с приказки, то досега, за последните 20 години Щатите щяха да са Голямият благодетел на България. Поптодорова обеща в интервюто на в. „Сега”, че ще се види и срещне с представители на Chevron, на място, за да разбере от първоизточника как разглеждат възможността за проучвания на шистов газ у нас.

„Американската Chevron иска да добива шистов газ в Североизточна България” обяви гръмко посланик Джеймс Уорлик. Всъщност нещата са още в сферата на вероятностите, тъй като шистов газ тепърва трябва да се търси на територията на страната и чак тогава ще може да се говори конкретно за добив на тази суровина.

„Досега сме се спрели на находище в Североизточна България на границата с Румъния. Проучването ще отнеме пет години", каза Йън Макдоналд – вицепрезидент на Chevron на пресконференция. Той допълни, че този вид газ все още не е добиван в Европа и се очаква цената му да бъде много по-висока от тази на природния газ. Тази информация беше премълчана от преводача на събитието.

Chevron е подала искане за разрешително за проучване на залежите на шистов газ през май и чака решение на екоминистерството и Министерски съвет.

„В България има възможност да бъдат диверсифицирани източниците на енергия. Надявам се скоро да бъде одобрено разрешителното за проучване на Chevron, които ще инвестират много пари в България", допълни Уорлик, поясненията на Йън Макдоналд.

Йън Макдоналд нееднократно напомни, че добивът на шистов газ е все още на етап – „концепция" в Европа.  Според технологията за добив на шистов газ, се провеждат сондажи на дълбочина от 2000 до 5000 м, като първоначално се използва много вода. В случай, че се докаже наличие на газ в кухините на земните недра, се предизвикват миниземетресения, които да го изкарат на повърхността.

Представители на американската Chevron не бяха категорични, че технологията е напълно безопасна. Според експерти, подобен добив трябвало да се прави в слабо населени територии, където пространството е свободно. Шистовият газ се образува в кухини на земните недра, не е концентриран на едно място като природния и не е под такова налягане.

Какви инвестиции са тези, за които говорят Уорлик и Макдоналд, след като изобщо не е ясно има ли находище на шистов газ изобщо в България?

Що се отнася до желанието на Поптодорова да преговаря с Chevron, то тук му е мястото да спомена, че компанията, заедно с ExxonMobil и Halliburton успя да заработи в Казахстан. Борбата за надмощие в добива на петрол накара навремето американският вицепрезидент Дик Чейни да обвини Русия, че използвала нефта и природния газ за „международно изнудване”.

А присъствието на САЩ в Ирак какво е? Игра на дама може би?

Нефтът и природният газ, подобно на войната уеднаквяват или заличават много критерии в преценката за социален статут или политическа доктрина. В нефтопровода на Каспийския тръбопроводен консорциум /КТК/, който тръгва от Тенгиз и завършва в руското пристанище Новоросийск, основни акционери са Русия, която чрез „Транснефт” държи 31 процента, и Казахстан -19 процента. Дялове в КТК  притежават и основните чуждестранни играчи в находищата Тенгиз и Кашаган – Chevron – 15 процента, ENI – 2 процента и Лукойл, чрез LukArco – 12,5 процента.

Каспийският петрол стана повод в Азербайджан да се установи управленска династия Алиеви, а основателят й, Гайдар Алиев да има восъчна фигура в Музия на мадам Тюсо, въпреки че навремето е бил шеф на азербайджанското КГБ и също бивш член на съветското Политбюро. Петролът „затвори очите” на американските партньори на Алиев – син, за династичното управление в тази държава. Съпругата му Мехрибан като първа дама бе избрана на срещата на върха на Северноатлантическия пакт за „Мисис НАТО”...

България ще предоговори газовата връзка с Гърция, което едва ли ще е лесно на фона на шикалкавенето на управниците ни по участието в „Бургас-Александруполис”, тема, по която посланик Уорлик също твърде много се вълнува.

За какви инвестиции иде реч по отношение на напъните на AES, след като токът, който ще се получава ще е по-скъп, както е по-скъп в пъти токът след инвестициите на същата компания в ТЕЦ „Марица-Изток”.

Колегата на Поптодорова Уорлик преди близо две седмици отиде в телевизия bTV и  в интервю поиска сметка от правителството - защо се бави изграждането на междусистемната газова връзка с Гърция, подобните съоръжения с Турция и другите съседни страни.

Доста дълго Уорлик го игра едва ли не настойник на министъра на икономиката,  енергетиката и туризма, Трайчо Трайков – след срещите и разговорите на премиера Бойко Борисов с първия вицепремиер на Русия,  Виктор Зубков. Посланикът на САЩ даже извика журналисти и изпадна в логорея да иска обяснения за водените разговори, за повече прозрачност и за „ползата” от намаляването на зависимостта на България от Русия по отношение на енергетиката.

Подобна открита намеса нито един посланик на САЩ не си е позволявал в страни като Турция, Сърбия, Гърция, Италия, Франция, Германия, които също са обвързани с газовите доставки от Русия, но в България явно нещата са отишли доста далеч и унизителната намеса и диктат на Уорлик се приема от премиера Борисов за нещо нормално, като го отдаде по-скоро на емоционалността на дипломата!

„Какво стана с диверсификацията? Разнообразяването на източниците за доставка на суровина е въпрос на национална сигурност не само за България, но и за региона" изнервено попита Уорлик министър Трайков веднага след разговорите „Борисов-Зубков”.

„Прозрачност в преговорите” поиска Уорлик, без да го е грижа, че се разпорежда като генералгубернатор в една суверенна държава, членка и на Европейския съюз.

Оказа се, че Уорлик не „виждал” действия на правителството на ГЕРБ в посока на изграждането на междусистемни връзки за газови доставки с Гърция и Турция? Все едно Поптодорова да критикува Щатите, че не си подобряват отношенията с Уго Чавес в осигуряването на диверсификация на енергийни доставки!

На въпрос на в. „Сега” към посланик Елана Поптодорова:

- А ще търсите ли и партньор за АЕЦ "Белене"?

Отговорът на Елена Поптодорова е:

- Това е въпрос от по-друг ранг. Това би било възможно при едни условия на структуриране на пакета за АЕЦ "Белене", които да позволят участие на американски компании. Но по принцип - да. "Козлодуй" и "Белене" са два ядрени обекта, които се надявам да бъдат от интерес за американски компании.

За какъв друг ранг, какво структуриране на пакета за „АЕЦ „Белене”, за какво участие на американски компании говори бившата преводачка на Тодор Живков, след като колегата й Джеймс Уорлик първоначално мърмореше за инвестиции на „Уестингхаус” по този проект, а след това закова, че „Белене” не е икономически обоснован и е екологично опасен проект?!

Що се отнася до насоката на Поптодорова към за диверсификация на енергийни източници, то тя е продължение на усилията на Джеймс Уорлик да уреди американската фирма AES с проект на американската компания AES за изграждане на слънчева централа в България.

Инвестиционните намерения на енергийния гигант за построяване на соларен парк за 400 млн. долара край Силистра бяха представени от посланика на САЩ Джеймс Урлик, който упрекна правителството, че повече от година бави отговора си за реализацията на проекта.

„Става дума за факта, че ако искаш да привлечеш инвеститори, в който и да било сектор, на мен ми се струва, че една година е твърде дълъг период от време за даване на разрешение“, заяви Уорлик.

Уорлик „пропусна” да каже колко ще ни струва токът от слънчевата централа, както „пропусна” и фактът, че от AES настояват за фиксирана цена за продажба на тока им за целия 25-годишен период, предвиждан от законодателството, както и за преференциално изкупуване на количествата енергия от слънце.

В същото време намеренията на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма са за въвеждане на фиксирани цени на произведената от възобновяеми източници енергия, нещо, което едва ли ще устрои американската фирма.

„С предвидените поправки в Закона за възобновяемите енергийни източници, възможността за държавна субсидия за цените на този вид енергия ще се дава на конкурентна основа“, коментира темата министър Трайчо Трайков. - Ако в момента цената на енергията от слънце е 750 лв. за мегаватчас и има блъсканица като в автобус от желаещи да получат тази цена, ако я свалим на 500 лв., те ще са пет пъти по-малко. Това е начинът, а не всеки да идва с посланика си, да ми говори за проекта си“, възмути се министърът на натиска на Уорлик.

„Проектът на американската компания AES за изграждане на слънчева централа в България ще прибави между 50 и 100 млн. лв. годишно към сметките за ток”, изчисли министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков.

„Аз съм приятел на руснаците, на американците, на гърците, на катарците, на канадците, въобще на всички, с интереси в българската енергетика, но най съм приятел на българския потребител, заяви Трайков, цитиран от Владислава Пеева от електронния сайт „Mediapool”. - И когато някой дойде и поиска да се прибавят още 100 млн. лв. към сметките за ток, аз не съм съгласен“, отсече министърът.

Да се разчита на американски инвестиции е все едно да разчиташ на ланския сняг, а когато към темата се прибави и непрофесионалното консолидиране на мнения на един посланик като Елена Поптодорова – тогава нещата придобиват съвсем несигурен облик.

Затова далеч по-безопасно е въпросната дипломат на България отвъд океана да работи по безвизовия режим и други по-важни насоки, от които досега, след 20 години потупване по рамото нищо не се случи.

 

От нийде взорът газ не види...

Делян Добрев мълчи за уж намалените цени на природния газ от РусияАко беше жив поетът, щеше да възпее недомаслените действия на правителството по отношение на осигуряването на природен газ за страната в близко бъдеще.

В началото бе мълчанието след завръщането на новоназначения министър на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев от Москва – тогава той премълча, че намалението на цената на получавания природен газ е само за девет месеца и само за 30 на сто от количествата! Но какво да очакваме от един пореден Послушко, който имал диплома на бакалавър по изкуствата от някакъв си провинциален университетът Уеслиан в САЩ. – /Данните са от печата, след спор по образователния ценз на Добрев – бел. Л. М./.

Имало е защо да мълчи за газа Добрев – човек като постигне нищо – по-добре да си трае.

За несъстоятелните твърдения на властта, че в „Белене” ще се прави газова централа няма смисъл да отварям дума, тъй като добивът на електроенергия бе бъде в пъти по-скъп и то от нещо, което съществува единствено в приказките и сънищата на правителствените висши чиновници!

И докато в коридорите на властта цареше суета и приказки на вятъра – на 4 април бе приета знакова точка в дневния ред на заседанието на Министерския съвет!

Правителството обяви миража „Набуко” за национален обект?! Ето как се е случило това:

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис!

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

4 април 2012 г.

Заседанието започна в 10.25 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

Точка 30

Проект на Решение за одобряване на газопровод „Набуко“ в отсечката, която ще бъде изградена на територията на Република България за национален обект.

ДЕЛЯН ДОБРЕВ: Господин премиер, колеги предоставянето на статут на национален обект съществено би облекчило процедурите по придобиване на вещни права за изграждане на газопровода. В най-голяма степен този статут би повлиял на възможността, които законът предоставя за отчуждаване на имоти частна собственост за нуждите за изграждане на национален обект.

Газопроводът „Набуко“ в неговата си част основно ще се изгражда по учредяване на сервитути по реда на Закона за енергетиката, за площадковите обекти обаче съществува вероятност да възникне необходимост от отчуждаване на частни недвижими имоти в случай, че не се постигне съгласие със засегнатите собственици за придобиване на право на собственост или учредяване на право на строеж.

Отчуждаването в подобни случаи се извършва с решение на Министерския съвет, по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

Проектът „Набуко“ е в интерес на държавата. Ние го подкрепяме и сме го подкрепяли с междуправителствени споразумения и ратификации в Народното събрание.

Това е една стъпка, която ще облекчи процедурите по изграждане на газопровода на територията на България.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се единодушно точката, защото газопроводите са най-изгодни за България, и „Набуко“ е приоритет и днес го поставяме в приоритет на още по-висока степен като национален обект. По същия начин и „Южен поток“, това са екологично чисти проекти, които не замърсяват околната среда. Донасят от такси много големи приходи за държавата и по този начин България с тези два газопровода „Набуко“ и „Южен поток“ се превръща в основен газоразпределителен център на Балканите. Разбира се, работим активно и по други такива проекти, но това са двата големи проекта към момента, за които сме дали абсолютен шанс да се развиват бързо и успешно.

Приема се точка 30.

Делян Добрев дръпва една прочувствена защита на предложението за „Набуко”, но в нея прозират и други интереси – да се отчуждава земя без проблеми от МС:

„...колеги предоставянето на статут на национален обект съществено би облекчило процедурите по придобиване на вещни права за изграждане на газопровода. В най-голяма степен този статут би повлиял на възможността, които законът предоставя за отчуждаване на имоти частна собственост за нуждите за изграждане на национален обект.

Проектът

Премиерът Борисов пък направо видя при минаването на двата газопровода „Набуко” и „Южен поток”, как България се превръща в основен газоразпределителен център на Балканите! Дали си вярва?

Но животът неведнъж е показвал, че едно са илюзиите, друго действителността! България прие „Набуко” за национален обект и стана за смях, меко казано! Това решение на МС бе прието след като САЩ обявиха, че считат проекта "Набуко" за все по-малко изпълним!

Междувременно дойде и най-голямата изненада: на 24 април, Унгария се отказа от проекта „Набуко” и хвърли в силен смут клакьорите за неговата важност за Европа!

Унгарската компания МОЛ /MOL/ напуска проекта за строеж на газопровода "Набуко", заяви унгарският премиер Виктор Орбан, цитиран от агенция Блумбърг във вторник.

В изявление пред Европейския политически център в Брюксел Орбан отбелязва, че проектът среща трудности при реализацията и във връзка с това унгарската МОЛ излиза от него.

Орбан направи завой към руския конкурент на "Набуко" – "Южен поток", който също трябва да мине през Унгария. Премиерът каза, че Русия става все по-активна в реализацията на "Южен поток" и за Унгария "съществуват прости икономически причини" в полза на участието в руския проект.

Турция, чиято държавна компания БОТАШ също участва в "Набуко", в края на януари заяви, че дава приоритет на собствения си проект за газопровод "Транс Анадолу /TANAP/ пред "Набуко"!

И в тези условия МС прие „Набуко” за национален обект!  Въпросът ми е: в това правителство няма ли анализаториу няма ли стратези, които да го предпазват от подобни несъстоятелни решения, за да не ставаме за смях пред света?!

Интересен момент в газовия правителствен хаос привнесе и посещението на председателя на Европейския съвет, Херман ван Ромпой, който бе докаран в София, за да присъства на откриването на някаква метростанция.

По време на пресконференцията си Ромпой призна, че Унгария се е отказала от „Набуко”, което поставя под въпрос финансирането и осъществяването на целия проект!

Още по-интересно бе признанието на Бойко Борисов, че той също имал резерви към „Набуко”, тъй като, за да участва страната ни трябвало да вземе 4 млрд заем и това щяло да я фалира!

Газовите пътувания на Борисов – прах в очите

В Грузия:

Премиерът Бойко Борисов в Грузия„С президента Саакашвили и премиера Ника Гилаури имахме възможност да направим няколко проекта, по които да работим заедно с Европейската комисия", каза Борисов. По думите му - ако Грузия успеят да направят терминал на тяхното пристанище на Поти, те имат граница с Азербайджан, там има огромни находища на газ, които могат да бъдат транспортирани през Грузия, Черно море до България и съответно – до Европа.

„Да направим няколко проекта”, изречено от Борисов трябва да означава – говорихме между другото за някакви евентуални проекти за пренос на газ...”

Освен това – с Европейската комисия никой нищо не работи заедно, защото налице са само намерения и то в нечия българска височайша правителствена глава... Черно на бяло никой за нищо все още не е работил!

И тук започват дузината „АКО”:

  • Ако грузинците успеят да направят терминал за втечнен газ на някои тяхно пристанище;
  • Ако имат договор с Азербайджан за доставки на природен газ, който да транспортират до България;
  • Ако грузинците си изградят газопровод за този проект на Борисов, който газопровод да им даде възможност да получават газ от Азербайджан;
  • Ако грузинците си купят танкери за пренос по море на втечнен газ;
  • Ако българската страна си купи танкери за внос на втечнен газ;
  • Ако България си построи пристанищен терминал за доставки на втечнен газ....

"Ако баба ми беше мъжка..." извинете, това беше поговорка...

При посещението на Борисов в Азербайджан песента беше друга:

„На 25 април в София ще бъде президентът на Европейския съвет г-н Херман ван Ромпой, аз ще го запозная с тази идея. Защото, въпреки хилядите приказки, които съм чувал относно диверсификация на доставки на газ, аз лично не виждам на практика друга реалност, освен тази” – каза тогава Борисов.

Няма проекти, няма работим по проекти с ЕК!

Бойко Борисов, премиер„Хубаво е, че ние в България вече сме възложили предпроектно проучване за пристанището в Бургас за изграждане на терминал за втечнен газ” – каза Борисов. „На 26 и 27 април в Азербайджан имаме среща по тази тема с колегите там. Ще запозная и Европейската комисия и ще искаме оттам помощ – и експертна, и финансова. В зависимост от отговора ще ми стане ясно дали в Европа реално някой иска да има диверсификация на газа или това са само лозунги” – каза Борисов.

Борисов рисува в Азербайджан виртуални проекти за доставки на газ„Ще запозная и ЕК и ще искаме помощ оттам” – звучи ли ви като „...имахме възможност да направим няколко проекта, по които да работим заедно с Европейската комисия"?

„Това би бил забележителен проект – да се доставя газ в Батуми, а оттам в Бургас...”

Би бил забележителен проект, би бил!

Борисов отиде в Азербайджан да договаря някакви виртуални намерения за още по-виртуални проекти...

Ето какво изявление направи премиерът Борисов от Азербайджан:

„България високо цени проекта за доставка на газ от Азербайджан в Европа през територията на Грузия. Това би бил забележителен проект! Да се доставя газ в Батуми, а оттам във Варна или Бургас! В момента България няма възможност да реализира газопровода „Набуко”...”

А решението на правителството от 4 април „Набуко” да стане национален обект?!

Агенция Новости-Азербайджан съобщи следното:

Борисов в АзербайджанПремиерът на България ще представи в Баку идеята за диверсифициране на газовите доставки

Премиерът на България Бойко Борисов в хода на започващата днес двудневна официална визита в Азербайджан ще представи идеята за диверсифициране на доставките на азербайджански газ в Европа, предаде Новости-Азербайджан.

„Ако Грузия построи терминал за сгъстен газ в пристанището Кулеви, тогава азербайджански газ ще може да бъде доставян през Грузия и Черно море в България и по-нататък за другите европейски страни”.

 

След отказа на Унгария от „Набуко”, където стана ясно, че българското участие би струвало 4 милиарда, гражданството бе засипано с пожелателни проекти, виртуални намерения на правителството и нищо черно на бяло и реално.

„Набуко” беше добро като намерение, но след промяната на европейските страни под американски натиск към Иран проектът се разпадна в движение. Единствен доставчик остана Азербайджан за „Набуко”, но да пълни единствен „Набуко” – Азербайджан все още не е приемал, тъй като не са разработени находищата там!

Азербайджан доставя газ на Турция и Русия, т. е. за „Набуко” няма газ засега!

Освен това не е ясна обстановката около Иран и желанието на Запада да води война с Техеран.

Интерконекторната връзка на България с Турция пропадна, защото проектът на САЩ тя да бъде изградена с пари от Световната банка заяви бившият шеф на „Булгаргаз”, Васил Филипов. Тази връзка е била провалена, тъй като въпросният вариант е бил американски, и от българска страна е бил направен опит да бъде пробутана фирма, която да изгради тази връзка, след което проектът е отпаднал като вариант!

Засега такава връзка, финансирана и разрешена от ЕК, не се задава на хоризонта!

Турците започнаха да шикалкавят като опитаха да успокоят българската страна, че ако Русия спре газоподаването, то турската страна ще доставя газ за България! Но по какво ще вървят тези доставки, след като интерконекторна връзка с Турция няма и няма шанс да бъде изградена.

Целта на България е да купува газ на най-ниски цени” заяви Борисов в Грузия, с което даде за пореден път знак, че може и да не взема природен газ от „Газпром. – Ако Русия сваля цените, газ ще се взема и оттам, ако това не се случи – възможността за диверсификация ще бъде стратегическа за страната ни...”

„За първи път виждам някаква възможност за реална диверсификация за доставка на газ – обяви от Грузия българският премиер Бойко Борисов! – Това е абсолютно реално да стане, тъй като отникъде втечнен газ не може да влезе в Черно море”.

Изпуснал питомното от Русия, Борисов подгони дивото. „Това нито има смисъл, нито може да се реализира – обясни Васил Филипов в телевизионно предаване. – Това е бръщолевене за хвърляне прах в очите, защото не могат да се отчетат никакви конкретни резултати... Ние евтин газ няма да можем да внесем, няма да имаме възможност за намаляване на цените, нито пък да отидем на преговори за доставки, защото ние си отрязахме сами пътя от юг! ...Ние се проиграхме сами. Сега могат да фантазират най-различни варианти, кой от кой по-глупав, и нереализируем...

Нищо няма да се случи – нито има с какво, нито има с кого.

„България може да взима по 1 млрд. куб м газ от Азербайджан като изгради връзките с Турция и Гърция – но тези връзки засега не се очертават като реалност, поради липса на средства, поради липса на съгласие на Турция, и най вече поради липса на достатъчно природен газ, от разработено находище в Азербайджан.

„Азербайджан има различни инициативи за това - как да се доставя азербайджански газ в Европа; в момента има четири газопровода, които съединяват страната с други държави и всички тези газопроводи се използват. Сътрудничеството на Азербайджан с европейските държави има добри перспективи - каза президентът Илхам Алиев по време на гостуването на Борисов в неговата страна. - Страната добива голямо количество газ, очаква се, че ако се разработят и находищата, които са открити през 2011 година, ще може да се говори за още по-големи количества. Затова Азербайджан смята, че през следващите десетилетия ще може да осигурява енергийната сигурност на своите партньори.

Следващите десетилетия като перспектива за газови доставки от Азербайджан – това звучи меко казано несериозно, на фона на енергийната неосигуреност на България.

Двамата висши политици – Илхам Алиев и Бойко Борисов са присъствали на подписването на Меморандум за сътрудничество и разбирателство за разширяване на взаимноизгодното сътрудничество в сектор природен газ и в областта на доставките и търговията с нефтопродукти между “Български енергиен холдинг” ЕАД /БЕХ/ и Държавната нефтена компания на Азербайджанската Република /SOCAR/. Но...

Меморандумът е документ за намерения, а природен газ с намерение няма как да се доставя и получава в България!

Затова пък:

„исторически” спомен от посещението на Борисов в Азербайджан ще остане полагането на венец на гроба на националния лидер на Азербайджан Гейдар Алиев, бивш член на Политбюро на КПСС.

Премиерът на Азербайджан Артур РасизадеА премиерът на Азербайджан Артур Расизаде призна пред премиера Бойко Борисов, че е почитател на Лили Иванова!

За това ли летя Борисов до Азербайджан? И това ако не е туризъм за сметка на данъкоплатците – здраве му кажи!

„България ще е първата страна в ЕС, която ще получи газ от Азербайджан” заяви президентът на Азербайджан, Илхам Алиев.

„За това се договори премиерът Борисов” – допълни една телевизия с национален обхват.

 

При приказки с „ако”, „ в случай, че”, и подписан Меморандум – дали ще получим поне малко газ?

Дали – едва ли.

Лошият Георги Първанов и диверсификацията на енергетиката

На страницата на президентството има един любопитен текст, той е за посещението на бившия държавен глава Георги Първанов в Азербайджан – страници, които никой от ГЕРБ не е разгърнал досега, защото ГЕРБ пише историята, и от него започва всичко:

България от години има принципна договореност с Баку да получава поне 1 млрд. куб. м евтин азерски газ годишно, или близо една трета от потреблението ни през 2011 г. Това е едно от постиженията на предишния президент Георги Първанов. Но изнервящото е, че засега няма начин този газ да се докара до България. Турция все още не предлага услугата „транзитен пренос на газ" по нейните тръби в посока към България. физически нямаме и газопровод от Турция към нас. Имаме връзка, но тя е за пренос на руски газ от България към Турция. Светъл  пример  в търсенето на диверсификация (разнообразяване на доставките) е Гърция. Тя постигна тристранна договорка   с   Азербайджан и Турция за внос на азерски газ. Условията по тези доставки и главно търговската надценка, която Турция си слага, са дълбока тайна.

По покана на президента Илхам Алиев българският държавен глава е на официално посещение в Азербайджанската република на 14 и 15 ноември 2011 г.

Президентът Илхам Алиев посрещна своя български колега Георги Първанов с официална церемония пред президентския дворец “Зугулба”.

Двамата президенти проведоха среща “на четири очи”, след което ръководиха пленарните разговори на официалните делегации на двете страни.

Водещ акцент по време на срещата бе енергетиката. Президентите Първанов и Алиев изразиха взаимно удовлетворение от подписаната в началото на тази година декларация за сътрудничество между ЕС и Азербайджан в изграждането на Южния газов коридор. Посочено бе, че присъединяването на Азербайджан към усилията за диверсификация на източниците на енергоресурси за ЕС създава допълнителни стимули и за задълбочаване на българо-азербайджанското сътрудничество в тази сфера.

Президентът Алиев потвърди постигнатата с президента Първанов договореност за износ на 1 млрд. куб. метра природен газ за България годишно, след построяването на междусистемни връзки между газопреносната мрежа на страната ни и тези на нейните южни съседки – Гърция и Турция.

Съвместна пресконференция на президентите на България и Азербайджан Георги Първанов и Илхам Алиев

14-11-2011, Баку

Илхам Алиев: (както е преведено)

Още веднъж добре дошли в Азербайджан.

Вие сте много добър приятел на Азербайджан и всеки пък, когато се срещаме с Вас, винаги констатираме факта, че личните приятелски отношения между нас стимулират отношенията между нашите държави.

........................

Сред въпросите, които обсъдихме днес беше въпросът за нашето сътрудничество в сферата на енергетиката. Този въпрос постоянно стои в нашия дневен ред и когато ние си разменяме мнения по него, това изпълва нашето сътрудничество с ново съдържание. Защото азербайджанските енергоресурси са изнасят вече в Европа, азербайджанският нефт се продава в Европа. Същевременно, за да бъде доставен азербайджанският газ на европейските пазари, трябва да бъдат предприети определени мерки. И благодарение на транзитните споразумения в сферата на газта правим това по-реално. И съм сигурен, че в близките години връзките между България и Азербайджан в сферата на газта ще станат по-интензивни и тези отношения ще се задълбочават.

.....................

За да реализираме Южния газов коридор, Азербайджан ще направи всичко, което зависи от него. Имаме много богати газови находища, които ще засилват енергийната сигурност не само на Азербайджан, но също така и на нашите партньори и съседи. Аз съм сигурен, че през следващите години в тази област ние ще разширим нашето сътрудничество. Същевременно, за да развиваме отношенията между Азербайджан и Европейския съюз, България има своя принос в тази област.

.......................................

Георги Първанов:

Госпожи и господа,

...........................................................

Енергетиката си остава изключително важна тема в нашите отношения, в отношенията между Азербайджан и Европейския съюз. Без съмнение, онова, което Азербайджан прави в последните години, последните месеци създава нови възможности, нови перспективи за т. нар. Южен газов коридор. Но България има своето място на активен фактор в рамките на тези отношения, които могат да изпреварят дори отношенията Европейски съюз – Азербайджан с реализацията на някои от идеите, които ние отдавна сме задвижили.

Често на такива форуми, на такива пресконференции припомняме нашата договорка за онзи един милиард, който сме договорили преди години и който вече може да мислим как ще се реализира чрез построяването на междусистемните връзки Гърция – България, Турция – България. И в този смисъл, на базата на казаното досега, аз бих изразил очакването, за което стана дума и в хода на разговорите, такива мощни фирми като „СОКАР” да имат своето присъствие на българска територия. Има възможности, предпоставки за едно добро партньорство и това е част от голямата идея за диверсификацията, за разнообразяването. Ние трябва да направим един малък пробив, да покажем на Европа как може да стане и след това, разбира се, ще стане много по-голямото, много по-мащабното в рамките на всичките тези идеи и намерения за Южния газов коридор.

В делегацията на държавния глава бяха министрите на икономиката, енергетиката и туризма и на труда и социалната политика Трайчо Трайков и Тотю Младенов, заместник-министърът на външните работи Константин Димитров, председателят на Държавната комисия по сигурността на информацията г-жа Цвета Маркова. Президентът бе придружаван и от бизнес делегация.

Никой от ГЕРБ не пожела да припомни тази визита на Първанов, защото в навечерието на конгреса на БСП ГЕРБ решително помага на Станишев да остане лидер, като най-удобен.

ГЕРБ не направи нищо по резултатите от това посещение на бившия държавен глава...

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1256-mqstoto-na-baku-v-konfrontaciqta-mejdu-izrael-i-iran

Илхам Алиев, президент на Азербайджан Преди време, азербайджанският президент Илхам Алиев определи сътрудничеството между страната си и Израел като „айсберг, 90% от който остава невидим за външните наблюдатели”. Впрочем, колкото повече детайли за военно-техническото сътрудничество между двете страни се появяват напоследък в медиите, толкова повече се убеждаваме в справедливостта на това твърдение. В същото време обаче, налице са известни съмнения във връзка с официалната версия на Баку, че партньорството му с Тел Авив не засяга и не е насочено срещу съседен Иран.

Достатъчно е да се анализират детайлите на подписаната от двете държави, през февруари 2012, оръжейна сделка на стойност 1,6 млрд. долара за да стигнем до извода, че нещата всъщност не са никак прости и безобидни. Впрочем, налице са и други обстоятелства, позволяващи на редица анализатори да твърдят, че при евентуални удари срещу ядрените и военни обекти на Иран, наред със западните (Арабския полуостров, Персийския залив), Израел и САЩ могат да решат да използват и северните и североизточните си „плацдарми”  Тоест, не може да се изключва в действие да влязат техническите и разузнавателно-ударни средства, разположени в Афганистан, а може би и в Азербайджан.

Оръжейната сделка с Израел

Израелски танк в бойМежду другото, стойността на оръжейната сделка, сключена между Тел Авив и Баку в началото на годината, се равнява на почти половината от целия военен бюджет на Азербайджан за миналата 2011. Тези 1,6 млрд. долара са практически всички разходи, заложени във военния бюджет на страната през 2012. Сумата се равнява на половината от целия стокооборот между Израел и Азербайджан, достигнал през 2011 над 2,5 млрд. долара. След сключването на договора във военната сфера през февруари, Израел окончателно се позиционира като един от най-важните търговски партньори на Азербайджан, а последният – в основния израелски търговски партньор в постсъветското пространство. Показателен е и фактът, че подписването му се предшестваше от срещата между президентите на Израел Шимон Перес и на Азербайджан Илхам Алиев на Световния икономически форум в Давос. В коментарите си към нея, медиите в двете страни прогнозират, че през 2012 Тел Авив и Баку ще реализират няколко проекти, целящи развитието на сътрудничеството в деловата сфера, както и създаването на съвместни предприятия.

Редица анализатори посочват, че контактите между двамата президенти почти винаги биват последвани от увеличаване на военните разходи на Азербайджан. Така, през юни 2009, по време на посещението на израелския президент Перес в Баку, там беше подписано споразумение за изграждането на завод за безпилотни летателни апарати, на стойност 400 млн. долара. Самият строеж стартира преди малко повече от година. При това, през 2011, военният бюджет на Азербайджан е нараснал почти двойно, в сравнение с 2010, достигайки 3,1 млрд. долара (6,2% от националния БВП). В момента, в Азербайджан вече се произвеждат израелски безпилотни летателни апарати Orbiter (с радиус на действие до 50 км и цена около 600 хил. долара на брой) и се подготвя сглобяването на разполагащите с много по-големи възможности апарати Aerostar (с радиус на действие 200 км и цена от 1,5-2 млн. долара). С производството им е ангажирана компанията Azad Systems, която е съвместно предприятие на Военното министерство в Баку и израелската компания Aeronautucs Defence Systems.

Войници на израелската армия в учениеВпрочем, нека си припомним още някои подробности около последния военен договор на стойност 1,6 млрд. долара. Според някои израелски медии, той съдържа толкова изгодни за Баку финансови условия, че спокойно може да се квалифицира като безлихвен кредит. Впрочем, някои дори смятат, че този договор би могъл в бъдеще да гарантира присъединяването на Азербайджан към НАТО, други обаче твърдят, че той по-скоро означава включването на страната в антииранската коалиция, начело със САЩ и Израел.

Къде ще се използват израелско-азербайджанските безпилотни апарати

В момента, сглобените в Азербайджан свръхлеки и трудно забележими (използващи електрически двигател) безпилотни летателни апарати Orbiter, командвани от групи, в които участват и израелски експерти, вече осъществяват наблюдение по границата между Азербайджан и окупираната от арменците област Нагорни Карабах и Иран. Освен тях, в граничния мониторинг участват безпилотни самолети Hermes-450 UAVs, които Азербайджан купи от израелската компания Israel’s Elbit Systems (общо десет броя), през 2009-2012. За разлика от апаратите Aerostar и Orbiter, разполагащи само с наземен пункт за управление (впрочем, Aerostar ще започнат да се сглобяват в Азербайджан през 2013), безпилотният самолет Hermes-450 UAVs използва спътниковата навигационна система GPS. Тоест, всички снимки, които прави Hermes, може да получава (чрез космическа връзка) и друг, страничен наблюдател. Освен това, въпросният страничен наблюдател може (пак по същия начин) да коригира движението на безпилотния самолет по време на полет. Накрая, Hermes може да работи и на автопилот. Тоест, управлението на полета с помощта на азербайджанския оператор е необходимо само при излитане и приземяване (макар че с помощта на системата DGPS те могат да се осъществяват и автоматично, при модификацията 450S). Безпилотният апарат е снабден с електрооптични, инфрачервен и лазерни датчици, както и със система за обмен на данни, която може да предава изображението, в режим на реално време, на наземните пунктове за управление в Азербайджан, а ако се налага – чрез космическа връзка - и на израелските специални служби.

Ракетни установкиВ този контекст, започват да изглеждат по-достоверни и твърденията на някои медии, че по време на посещението на израелския президент Шимон Перес в Баку през 2009 двете страни са се споразумели за изграждането, на територията на Азербайджан, на станция за електронно разузнаване. Спекулира се също, че Азербайджан и Израел ще си сътрудничат при създаването на спътникови системи. Така, наскоро беше обявено за създаването на спътника TecSAR, снабден с радар, позволяващ снимки на земната повърхност с високо разрешение, без оглед на природните условия. Според азербайджанските и израелски военни, това е незаменима система за водене на военни действия в планинска местност. На свой ред, експертите смятат, че израелските спътници взаимодействат доста ефективно с азербайджанските безпилотни летателни апарати, макар че има още какво да се желае в тази посока. Така например, въпреки че безпилотният самолет Hermes-450 е изцяло произведен от композитни материали, което затруднява откриването му от средствата на противовъздушната отбрана на противника, през септември 2011 части на арменската Армия за отбрана на Карабах успяха да свалят един израелско-азербайджански Hermes-450. Смята се, че тово е станало с помощта на зенитно-ракетен комплекс „Стрела-2М”, който може да засече инфрачервеното излъчване от двигателя с вътрешно горене на безпилотния самолет.

Тук е мястото да припомня, че в навечерието на грузинско-руската война от август 2008, три безпилотни самолета Hermes-450, купени навремето от Грузия, бяха свалени в небето на Абхазия. Не е ясно, как точно са го направили руските или абхазки противовъздушни части, но според американската компания Stratfor Global Intelligence (чиито секретни документи наскоро станаха публично достояние, благодарение на „Уикилийкс”), малко преди военния сблъсък в Южен Кавказ между Грузия и Южна Осетия, Москва е получила кодовете за достъп до грузинските безпилотни самолети… директно от израелските им производители. Разбира се, нито руските, нито грузинските, да не говорим за израелските власти коментират тази информация.

Между другото, самолетите Hermes-450 могат да бъдат снабдени с нападателно оръжие от типа на ракетите „въздух-въздух” или „въздух-земя”, както и със системи за радиоелектронна борба. Само че техният сравнително малък радиус на действие (до 200-300 км) не дава възможност за използването им за формиране на оперативни и стратегически звена. Именно за да компенсират този недостакът, Израел и Азербайджан подписаха през февруари договора, на стойност 1,6 млрд. долара, за доставката на ударни безпилотни летателни апарати Heron и Searcher, с радиус на действие до 1000 км. Преди това медиите в Баку съобщиха, че тези самолети са необходими за защитата на тръбопроводите и находищата в Каспийско море. А имайки предвид, че Азербайджан има стари спорове за собствеността на някои петролни участъци с Иран и Туркменистан, може да се предположи, че те могат да се използват и като инструмент за „сдържането” им. Според някои анализатори, при определени условия, безпилотните самолети биха могли да се използват и по иранското направление. На тази възможност ще се спра малко по-късно.

Някои факти за израелското лоби в Баку

През януари 2012, на Световния икономически форум в Давос, израелският президент изрази дълбоката си благодарност на Илхам Алиев „от свое име и от името на еврейския народ” за предотвратените от азербайджанските власти терористични нападения в Баку, чиито мишени бяха посланикът на Израел, както и учители и един равин от местното еврейско училище.

Тук е мястото да напомня, че еврейската общност и т.нар. „тати” (планински евреи) продължават да формират значима интелектуална и бизнес-прослойка в азербайджанското общество, особено в структурите на управлението, където се вземат важните за страната решения. Преди разпадането на Съветската империя и началото на арменско-азербайджанската война, евреите бяха 1% от жителите на Азербайджан (по данни от последното преброяване по съветско време). Наистина, мнозина емигрираха в Израел, но някои след това се върнаха и днес работят в Азербайджан като израелски граждани.

Според един от водещите израелски експерти по Иран Менаше Амир: „Иранците твърдят, че Азербайджан се е превърнал в плацдарм за израелското разузнаване и, че израелците се чувстват в южната част на страната като у дома си. Разбира се, в Техеран преувеличат, защото всъщност там няма кой знае колко израелски специалисти и хора от службите, но самото им присъствие очевидно силно нервира аятоласите”. При всички случаи, влиянието на израелското „лоби” в Баку не е за подценяване.

Кого ще „сдържа” новата военна техника – Армения или Иран?

И така, Тел Авив се ангажира да достави на Баку до 60 броя безпилотни летателни апарати с голяма продължителност на полета и голям радиус на действие Heron и Seаrcher, както и средства за радиотехническо разузнаване, включително няколко радиолокационни станции „Грийн Пайн”, които са елемент и от израелската система за противоракетна отбрана „Хец-2”. Договорът следва да се реализира в рамките на няколко години но ако се съди по публикациите в специализираните медии първо ще бъдат доставени безпилотните самолети, като освен разузнавателна апаратура, те ще могат да носят и ударни ракети „въздух-земя”, дълбочинни бомби и т.н.

Освен това, израелската държавна компания Israel Aerospace Industries ще поеме обучението на азербайджанските военни поделения за работа с безпилотните самолети и свръхточните оръжия. Според договора, известно време (колко точно ще определи израелската страна) цялата тази техника ше се контролира от израелски експерти. Освен това, азербайджанците нямат право да разглобяват или променят монтираните на безпилотните апарати прибори и апаратура. Тоест, не може напълно да се изключва, че ако денят „Х” все пак настъпи част от безпилотните самолети могат да полетят в посока Иран.

Впрочем, на азербайджанските военни специалисти едва ли ще отнеме много време да усвоят управлението на новите самолети Heron с помощта на израелските си инструктори. Моделът е снабден със системи за спътникова навигация, апаратура за проследяване и откриване на цели в оптичния, инфрачервения и радиодиапазоните, а също със средства за управление на огъня и ударни комплекси, с каквито разполагат и най-модерните пилотирани изтребители-бомбардировачи. При крайцерска скорост от 296 км/(максималната е 460 км/ч) той може на теория да прелети 14,8 хил. км. Което поражда интересен въпрос – ако Баку твърди, че това оръжие не е насочено срещу Иран, а изключително за решаването на „карабахския въпрос” (т.е. срещу Армения), защо му се налага да купува безпилотни апарати, способни да покрият разстояния, които са 5-6 пъти по-дълги от най-отдалечената от Азербайджан точка в Армения.

Ефективността на използването на безпилотни апарати за преодоляване на театър на военни действия, наситен със системи за противовъздушна отбрана, беше доказана още по време на арабско-израелската война от 1973. Тогава те се използваха за наблюдение и разузнаване, както и като фалшиви цели. През 1982 безпилотни самолети бяха използвани по време на военните действия в ливанската долина Бекаа. Тогава израелски безпилотни апарати IAI Scout и малките дистанционно управлявани летателни апарати Mastiff осъществиха разузнавателни полети и наблюдение на сирийските военни летища, позициите на зенитно-ракетните комплекси и придвижването на военни части. Използвайки информацията от тях, отвличаща група на израелската авиация, непосредствено преди атаката на основните сили, елиминира радиолокационните станции на сирийските зенитно-ракетни комплекси, с помощта на самонасочващи се противорадиолокационни ракети, а онези средства, които не бяха унищожени, бяха потиснати с помощта на изкуствени смущения. Успехът на израелската авиация беше впечатляващ, а сирийците загубиха 18 зенитно-ракетни батареи. Оттогава минаха почти 30 години и Израел вече използва безпилотни самолети от съвършено ново поколение. Тук е мястото да отбележа, че възможностите на безпилотните самолети, които Азербайджан ще получи от Израел, са прекалено големи за преодоляване системата за противовъздушна отбрана на Армения, затова пък са доста подходящи за преодоляване на иранската.

Как Израел би могъл да атакува Иран

Площад в Иран с привърженици на поредния аятолахВ американските и европейски медии се лансират много сценарии за това, как Израел би могъл, дори без участието на САЩ, да осъществи въздушна атака срещу ядрените и военни обекти на ислямската република. В тях (виж картата-б.р.) се описва най-вероятният път на израелските бомбардировачи F-16, с дозареждане във въздуха, през Саудитка Арабия, а също през Йордания и Ирак. Предполага се, че те ще бомбардират заводите за обогатяване на уран в Натанц и Фордо и реакторите с тежка вода в Арак и Исфахан. Без подкрепата обаче на самолети за радиоелектронна борба и специални безпилотни летателни апарати, за тях ще е почти невъзможно да пробият противовъздушната отбрана на иранците. При това, Израел не може да разположи безпилотни самолети в Ирак, Пакистан, Армения и Туркменистан. Тоест, има само две страни – Азербайджан и Афганистан (или по-точно базите на ISAF в тази страна), които реално могат да съдействат на Тел Авив за осъществяването на военната операция срещу Иран.

Що се отнася до Афганистан, подкрепата за действията на израелската авиация може да бъде оказана от израелски безпилотни самолети, които да излетят от базите на ISAF в Херат, Кандахар и Шинданда. Според някои данни, отделни представители и дори поделения на създаденото в края на 2011, като част от израелската армия, „Командване на далечните операции” вече действат в Западен Афганистан, като технически специалисти на американските военновъздушни сили. Впрочем, те спокойно могат да използват същото прикритие за да се появят и в Азербайджан.

Според специалния представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ и Централна Азия Джеймс Апатурай, по въздушния мост, минаващ през Баку, се превозват почти 1/3 от всички товари на НАТО, предназначени за военната групировка в Афганистан. Не може да се изключва, че при необходимост същият мост може да бъде използван и от Израел. Въпросът е, дали за това ще бъдат информирани и властите в Баку. Защото през декември 2011 именно азербайджанска въздушна компания замени грузинската Sky Georgia при превозите на товари за коалицията на НАТО в Афганистан.

В свои анализи в медиите, някои експерти свързват евентуалното начало на израелските (а вероятно и американските) удари срещу Иран с възможното възобновяване на военните действия на Азербайджан за освобождаването на окупирания от арменските части (и населен предимно с етнически арменци) Нагорни Карабах. Други обаче, гледат с голямо съмнение на подобен сценарий, тъй като откритото ангажиране на Баку в евентуална израелска (или израелско-американска) акция срещу режима на аятоласите би могла да има изключително тежки последици за страната.

------------------------------------------

* Институт за политически и социални изследвания в Черноморско-Каспийския регион

 

Едни вечерят в Париж и Лондон, други в Банкя и Бояна. Ресурсите определят съдбата на една държава и хората й. Това за пореден път доказаха Азербайджан, Туркменистан, Русия, Иран, Китай, след като в началото на януари, Азербайджан започна да доставя газ в Русия в обем от до 1 милиард кубични метра годишно. Още по-интересното в случая е, че в Средносрочния договор, подписан между Държавната петролна компания на Азербайджан СОКАР и „Газпром” в Баку на 14 октомври 2009 г., е отбелязано, че има възможност за удължаване за покупко-продажбата на азербайджански газ. Договорът обхваща периода от 2010 до 2014 г. Според подписаното в него, азербайджанската страна е задължена да доставя в Русия не по-малко от 500 милиона кубични метра годишно, като не се уточнява максималния обем за доставките на газ, т. е. възможно е Русия да изкупува големи количества азербайджански газ.

Тези дни стана ясно, че през 2010 г., "Газпром" възнамерява да изкупува всичкия газ на Азербайджан, предназначен за износ. "Газпром" вече започна да купува газ от Баку, съобщи председателят на ЕС на газовия концерн Алексей Милер, цитиран от Ройтерс.

В навечерието на Нова година от Държавната петролна компания на Азербайджан съобщиха, че двете страни са се разбрали за удвояване на количествата, а следващото съобщение бе, че в двустранния договор няма горна граница на обемите закупувана суровина.

В Азербайджан, интересът на "Газпром" е към находището "Шах Дениз", което е със запаси от 1.3 трилиона куб. метра. Въпросното находище се разглеждаше доскоро като ресурсна база за "Набуко", като Азербайджан се считаше досега за потенциален доставчик на газ за „Набуко”, алтернативния газопровод на „Южен поток”. Но това не е новина, тъй като официален Баку, недоволен от позицията на Турция по въпроса за транзита на азербайджански газ към Европейския съюз, обяви, че е готов да преориентира доставките си, като се отказва от ролята на главен енергиен съюзник на Брюксел в Каспийския регион.

Не трябва да забравяме, че в началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко” когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с ЕС Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Всеки може да си помечтае, дори на европейска среща по важни енергийни проекти...

Ще има ли изобщо някога „Набуко”?

Проблемите със сигурността на източниците на газ напоследък помрачават реализацията на „Набуко”, и то след като на 14 декември бе даден стартът на газопровод, който свързва Туркменистан и Китай.

Китайският президент Ху Дзинтао, заедно с президентите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, символично даде старт на проекта в Самандепе в Туркменистан. Дългият 7000 км газопровод е важна победа за Пекин, за получаване на влияние над стратегическите енергийни ресурси в региона, традиционно доминирани от Москва. Извън територията на Китай тръбопроводът е дълъг около 1800 км и преминава от Туркменистан, Узбекистан и Казахстан преди до достигне западния китайски Синцзян-уйгурски регион, след което продължава още над 5000 км на китайска територия. Новината дойде като студен душ върху еврочиновниците, тъй като богатият на газови ресурси Туркменистан също като Азербайджан трябваше да бъде основен източник на газ за проекта „Набуко”.

Освен с Азербайджан, на 11 януари, „Газпром” се договори за възобновяване покупките на туркменски газ от началото на 2010 г. в обем до 30 млрд. кубически метра годишно. А Туркменистан е втората държава, на която се разчиташе за газови доставки за бъдещия проект на ЕС „Набуко”. Газовите доставки от Туркменистан за Русия бяха спрени през април 2009 година и възобновяването им даде коз в ръцете на Кремъл за проговори и отстъпчивост на ЕС по отношение на „Северен поток” и „Южен поток”. До възобновяване на газовите турменистански доставки се стигна след среща на руския президент Дмитрий Медведев с неговия колега Гурбангули Бердимухамедов три дни преди Рождество Христово.

Къде е разковничето за сегашния скандал Баку-Анкара, който поставя под голямо съмнение захранването на бъдещия „Набуко”? Нещата за „Набуко” се влошиха от момента, в който Турция поиска от официален Баку да й се продава газа на по-ниски цени. В същото време Туркменистан се преориентира да продава синьото гориво на Китай и Индия. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев заплаши да продава газа си на Индия, Русия, както и да се присъедини към проекта за газопровод от Туркмения през Узбекистан и Казахстан за Китай, чиято бързо растяща икономика изисква все повече енергоресурси.

Междувременно, ИТАР-ТАСС предаде, че Южнокорейската корпорация „Ел Джи” сключи сделка за строителството на завод за преработка на природен газ в Туркменистан, като стойността на договора с държавната компания „Туркменгаз” е 1,5 милиарда долара. Туркменистан бе другият доставчик на газ, на който се разчиташе за пълененето на газопровода „Набуко”. Туркменистан бе и държавата, която в лицето на своя президент обеща да изнася газ за България. Но това беше преди близо две години...

Досега „Газпром” се гордееше с дългосрочните си споразумения с Туркменистан за увеличаване на вноса на газа до 80 милиарда кубични метра, което бе подписано преди кризата от руския президент Владимир Путин. Днес нещата се промениха: предстои нова договореност с Ашхабад, който се съгласи да намали обема на вноса на газа до 30 милиарда кубични метра. Въпреки промените, Москва е заинтересована да запази газовото си влияние върху Ашхабад, което в перспектива може да помогне за насочването на туркменския газ към руските газопроводи, а не към конкурентния „Набуко”, който заобикаля Русия.

Друг ракурс към газовите отношения Москва-Ашхабад даде директорът на Института за национална енергетика, Сергей Правосудов. Според него коригираният руско-туркменски договор, а също и съгласуваните обеми газ за доставка в Китай и Иран практически лишават Ашхабад от ресурси за проекта Набуко”.

Така на практика Туркменистан и Азербайджан вече не са сигурните доставчици за газовата тръба на „Набуко”. Отношенията на САЩ и Великобритания с Иран сложиха прът в колелото на „Набуко” и за получаване на газ от Техеран, което вече и сигурен знак за бламиране на алтернативния газопровод. Иран продължи да отказва предложенията на Запада за ядрената си програма, като това се превърна в сериозен източник на напрежение между Ислямската република и ЕС и САЩ, а това постави в непреодолима ситуация сигурността по захранването на „Набуко” с природен газ.

Китай получава руски газ и от Русия и там политиците не дават сметка на никого за някаква зависимост от Кремъл, за разлика от родните политици...

Афганистан влиза в енергийния маршрут с начало Каспийския район и посока останалия свят. Маршрут, който заобикаля Русия и се движи в посока: Туркменистан, Афганистан, Пакистан. Откакто САЩ свалиха талибаните от власт в Афганистан няма мир и спокоен живот. А всъщност САЩ подкрепяха талибаните да завземат властта в Афганистан. Муджахидините, на които Щатите пратиха оръжие на стойност 1 милиард днес също са най-големите врагове на Белия дом.

Вече няма съмнение, че Буш и САЩ измамиха останалия свят за някакви химически, биологически и ядрени оръжия, които имал Ирак. Всъщност Ирак имаше и има петрол. Оттук нататък започва и свършва всичко, което касае Ирак.

Най-краткият път на петрола от Каспийския басейн - Азербайджан и Туркменистан до петролните терминали на персийското крайбрежие минава през Иран. Иран, с когото Америка е лоши отношения заради ядрената й програма. Но това не пречи същата Америка да иска да разчита на иранския газ за „Набуко”. Как да се случи това? Май няма как, поне засега.

Международната политика винаги опира до поредица от сделки и проекти, свързани с ресурси. Международната политика си затваря очите пред авторитарни режими, щом са стъпили на природни ресурси или са важно незаменимо трасе за транзита им.

Така никой от Европейския съюз не смее да упрекне президента на Казахстан Нулсултан Назърбаев в авторитарност, корупция и семейственост. Достъпът до голямото нефтено находище Тензиг пълни тайни сметки на властта, но ЕС си затваря очите. 75 на сто от Тенгиз се оказва в ръцете на американските Chevron и Exxon Mobil. Назърбаев печели над 90 на сто от гласовете при избори. В Казахстан се намират две трети от суровия петрол на Каспийския район, затова и на САЩ, и на ЕС им се струва, че семейната диктатура в тази държава е симпатична. Петролът затваря очите и устите на демократите в ЕС и Щатите за диктатурата, за култа към личността, за убийствата на опозиционни лидери, даже за това, че братът на президента Назърбаев плаща 20 милиона долара за апартамент в Ню Йорк. Казина, бутици с маркови облекла на световни дизайнери се срещат в Казахстан, който спокойно би могъл да мине и за монархия.

Основателят на династията в днешен Азербайджан, Гайдар Алиев пък има восъчна фигура в Музия на мадам Тюсо. А Алиев бе бивш шеф на КГБ и бивш член на Политбюро, но за ЕС и Щатите това бе без значение, след като създава международен пертолен консорциум, ръководен от „Бритиш Петролеум”. За Алиев няма проблем да бъде близък както с Кремъл, така и с официален  Вашингтон, никой не го упреква, никой не му диктува какво да прави, никой не му определя политиката, никой не смее да го критикува. Илхам Алиев започва като зам.-шеф на държавната нефтена компания, след това е премиер, а след смъртта на баща си Гайдар е президент, и то несменяем.

В Азербайджан няма много политически партии, няма натиск да членуват където и да е, за Алиеви партийната идеология се изчерпва с думите „Бритиш Петролеум” и „Шел”. Тези две думи обезсмислят опозиция на правителството, обезсмислят и разследване на огромните суми, които проиграва в казината Илхам Алиев. Петролът, природният газ отварят врати, затварят усти и даряват обич и вечност във властта. На среща на върха на НАТО, съпругата на Илхам Мехрибан бе обявена за Мисис НАТО. Никой не се сети за връзки с КГБ, за връзки с бивши комунистически висши структури. Алиев и официален Баку са тези, които решават и диктуват. Зад тях са петролът и природният газ и това изчерпва всичко. И ако за българският премиер Бойко Борисов не е проблем да вечеря с финансовия си министър Симеон Дянков, за Алиев не е проблем да вечеря в Париж със семейство Ширак, не е проблем да отлети за което си иска кътче на Европа, докато баща му стои в Музея на мадам Тюсо.

Какъв ти „Набуко”? Какви ти газопроводи и петролопроводи...

Страната ни ще внесе 12,5 млн. евро в бюджета на "Набуко". Толкова е вноската на всеки от участниците, а за 2010 г. общият бюджет на проектната компания е в размер на над 74 млн. евро. Все още не са окончателно определени количествата газ, транзитирани по "Набуко", на които България ще може да разчита. Те са различни за всяка година и ще зависят от конкретните търговски договори, които предстои да бъдат сключени за доставки на природен газ.

„Набуко”, макар и неуточнен е далечна перспектива, по-близката и по-евтината беше „Южен поток”, по който нашите политици все още вяло казват „да”. В същото време, Румъния заяви, че е готова да замени България като участник в проекта за газопровод на „Газпром” „Южен поток”, предаде електронното издание „Пайплайнс интернешънъл”. Според официалната позиция, заявена от румънското министерство на икономиката, тръбопроводът може да тръгне от черноморското пристанище Констанца и да се раздели на два клона – до Сърбия и до Унгария.

Новината дойде след изказванията по-рано този месец на заместник-главния изпълнителен директор на „Газпром” Александър Медведев, че компанията разполага с други алтернативи, ако България преосмисли участието си в проекта.

Още помним как френският президент Никола Саркози попита Бойко Борисов за отношенията ни с Русия, и как нашият премиер взе да обяснява кое как и защо е. Това не пречеше на Франция да влезе в „Южен поток”, за да печели икономиката й...

Въпрос на самочувствие. Ако България не е богата на природни ресурси, то тя е геополитически удобна за диктуване на условия и извоюване на позиции. Стига да има кой да го проумее.

 

Трасетата на два конкурентни проектаПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2012/1231-nabuko-i-itgi-pyrvite-jertvi-v-bitkata-za-azerbaidvinskiq-gaz

Азербайджан стана газов износител сравнително скоро. До 2007 страната е вносител на природен газ от Русия. Още през 1999, когато е открито голямото морско находище Шах Дениз обаче става ясно, че Азербайджан скоро ще се появи на световната карта на газовите износители. Тази перспектива провокира планирането и изграждането на първия голям азербайджански експортен газопровод Баку – Тбилиси - Ерзурум (Южнокавказки газопровод). Тъй като съседните държави Русия и Иран (а по море и Туркменистан) са крупни производители на газ, направлението на новия газопровод е предопределено от географията – на запад, през Грузия, и след това на юг, към Турция.

Южнокавказкият газопровод

За разлика от нефта от находището Азери-Чираг-Гюнешли, газът от Шах Дениз не може да се изнася нито с жп цистерни, нито по алтернативни тръбопроводи. Затова всички участници в консорциума за разработката на Шах Дениз стават акционери и в газопровода Баку-Ерзурум, като запазват и размера на дяловете си: по 25,5% за британската компания BP и норвежката Статойл, по 10% за азербайджанската Сокар, Лукойл, Тотал и иранската NIOC и 9% за турската ТРАО. Оператори на газопровода са двата най-големи акционери – BP, отговаряща за техническите въпроси, и Статойл – за търговските. Газовото находище Шах Дениз и Южнокавказкият газопровод са пример за проекти - сиамски близнаци в най-чист вид, тъй като въпреки цялата си сложност акционерната им структура съвпада на 100%. Затова е по-правилно да се разглеждат като едно цяло, а не като два отделни проекта.

От Баку до грузинско-турската граница Южнокавказкият газопровод има дължина от 692 км и върви по трасето на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Това позволява донякъде да се икономисат средства и да се ограничи въздействието върху околната среда. Строежът на газопровода Баку-Ерзурум започва през октомври 2004, около година и половина след този на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Съоръжението е завършено през 2006, но първите доставки започват през 2007, защото тогава е началото на стабилния добив от находището Шах Дениз. Първоначалният капацитет на газопровода е 8,8 млрд. куб. м годишно, с възможност по-късно той да бъде увеличен до 20 млрд. куб. м.

Проектът за добив на газ от Шах Дениз предвижда находището да бъде разработвано на два етапа. Началният капацитет на Южнокавказкия тръбопровод е напълно достатъчен, за да поеме суровината от първия от тези етапи. Тя е предназначена за Грузия и най-вече за Турция. По време на строителството на газопровода се смята, че договарянето между Азербайджан и Турция за цената и условията за покупка на газа няма да бъде проблем, тъй като двете страни са естествени политически съюзници. В действителност нещата се оказват много по-сложни и енергийните връзки между Баку и Анкара преминават през доста обрати, повлияни и от зигзазите на политическите отношения между двете етнически и културно много близки държави.

Според турско-азербайджанското споразумение, сключено още през 2001, когато Южнокавказкия тръбопровод е само проект, първоначалната цена на газа от Шах Дениз, продаван на Турция, ще бъде 120 долара за 1000 куб. м. Реално обаче суровината започва да постъпва на турска територия едва в средата на 2007 като се предвижда от април 2008 цената да бъде предоговорена[i]. Това предоговаряне обаче се оказва много труден процес, който продължава повече от три години. Успоредно с това Баку и Анкара преговарят и за условията за доставка на газ от втория етап от разработката на Шах Дениз, както и за транзитно споразумение, което ще позволи азербайджанският газ да преминава през турска територия и да бъде продаван в Европа. Само за периода от април 2008 до ноември 2009 са проведени тринайсет тура от преговорите. За да заличат конфузното впечатление от липсата на споразумение, двете страни периодично съобщават, че договореността вече е готова „на 95%” и остава да се уточнят само някои дребни детайли. През 2011 пък, на няколко пъти се появяваше съобщение, че азербайджанско-турското газово споразумение ще бъде подписано „всеки момент”. Сред основните причини за затягане на преговорите е нежеланието на турската страна да плаща за азербайджанския газ по регионалните пазарни цени. Към края на първото десетилетие на века Турция вече е успяла да си осигури внос на газ от няколко източника (Русия, Иран, Азербайджан, плюс втечнен газ от морски терминали) и има добра основа за маневри в преговорите с Баку. През ноември 2009 министърът на енергетиката Танер Йълдъз заявява пред бюджетната комисия на парламента в Анкара: „Братството си е братство, но съм принуден да мисля за интересите на своята страна. Винаги сме били рамо до рамо с азербайджанските си братя и сега те не бива да ни продават своя газ както на другите страни, трябва да има разлика между Турция и другите страни, за да може отношенията ни да укрепнат още повече. Надявам се, че цените на газа няма да са толкова високи”[ii].

Именно проблемите (до голяма степен неочаквани) в преговорите с Турция тласкат Азербайджан към търсенето на други експортни маршрути за газа от Шах Дениз или, най-малкото, към договарянето на такива възможности с цел да се окаже натиск върху преговорните позиции на Анкара. Основен конкурент на турското направление в азербайджанския газов износ е Русия. Това се дължи на два фактора: наличието, още от съветско време, на тръбопровод, свързващ Азербайджан и Русия, и желанието на Москва да отклони каспийския газ от пряк достъп до европейския пазар като осуети реализацията на проекта „Набуко”. Руско-азербайджанските газови преговори започват още през 2008 като в края на юни 2009 Газпром и Сокар подписват споразумение, уреждащо условията за износ на азербайджански газ в Русия. Предвижда се доставките да започнат от началото на 2010, като първоначалното количество е много малко – половин милиард куб. м годишно, с възможност да нараства в бъдеще. Продажната цена е търговска тайна, но се предполага, че не е много по-различна от тази на европейския пазар и Газпром се е съгласил да плаща „геополитически бонус”, за да отклони към своята тръбопроводна мрежа поне част от азербайджанския газ. Или, както се изразява американският анализатор Пол Гобле, от руска гледна точка газовото споразумение от 2009 означава превес на политиката над икономиката, но за Азербайджан решението да се продава газ на Русия е обосновано и от икономическа, и от политическа гледна точка[iii].

Макар и в скромни мащаби, азербайджанско-руското газово сътрудничество се развива успешно. През 2010 Газпром купува 800 млн. куб. м азербайджански газ, а през 2011 доставките нарастват до 2 млрд. куб м, като за 2012 са предвидени 3 млрд[iv]. За мащабите на Газпром 2-3 млрд. куб. м са пренебрежимо малко, но за Азербайджан това е 1/4 от сегашния му газов износ. Но след подписването на споразумението между Баку и Анкара, отварящо пътя на азербайджанския газ към Европа, Газпром вече няма големи шансове да се намеси в борбата за суровината от втората фаза на Шах Дениз. Основният недостатък на руските оферти към Баку е, че не включват възможност за пряк достъп на азербайджанския газ до клиентите в Европа. Газпром няма никакво намерение да предостави преносната си мрежа за транзитиране на суровината от Шах Дениз. А както показва примерът с Туркменистан, в кризисни години Русия може да сведе до минимум покупката на газ от трети страни, за да даде приоритет на собствената си продукция.

В допълнение към парадокса, че изнася газ за Русия, оглавяваща световната класация на държавите с най-големи газови запаси, Азербайджан има подписано споразумение за продажба на газ и в Иран, заемащ второ място в тази класация. Газопроводът, свързващ Иран и Азербайджан, е построен още през 1971 и до 1979 пренася ирански газ до кавказките републики на СССР. Доставките са прекратени след ислямската революция, свалила шаха на Иран. През 2006 Баку и Техеран се договарят за суапова газова търговия, при която азербайджански газ ще се доставя в Иран, а в замяна иранците ще предоставят същото количество на изолирания азерски ексклав Нахичеван. В края на 2009 е подписан меморандум между Сокар и Иранската национална нефтена компания за доставки на азербайджански газ за Иран извън рамките на суаповата сделка. Става дума обаче за много малки количества – под 500 млн. куб. м и то само за зимата на 2009-2010[v]. През февруари 2010 иранският посланик в Баку заявява, че Техеран е готов да купува до 10 млрд. куб. м азербайджански газ годишно. Съществуващата газова връзка Казимагомед-Астара обаче е в лошо техническо състояние и не може да поеме такива обеми. Затова Сокар планира да построи нов газопровод между Азербайджан и Иран с капацитет 6,57 млн. куб. м годишно[vi]. Тези намерения обаче не са реализирани, а реална газова търговия между двете съседни държави почти няма. Според статистическите данни на BP, през 2010 Азербайджан е продал на Иран едва 0,35 млрд. куб. м газ., а през ноември 2011 президентът на Сокар Ровнаг Абдулаев заявява, че наличният договор (от януари 2011) за износ на азербайджански газ за северните ирански провинции все още не е влязъл в действие. „Когато иранската страна изрази намерение, Азербайджан е готов да започне износа на газ” – твърди Абдулаев[vii]

Най-екзотичната възможна дестинация за износ на азербайджански газ е Сирия. На 23 ноември 2010 в Баку е подписано споразумение, предвиждащо продажба на 1 млрд. куб. м газ годишно за арабската страна[viii]. Доставките трябва да започнат от края на 2011 или началото на 2012, а до 2015 обемът им следва да се увеличи до 2 млрд. куб. м. За целта трябва да се изгради тръбопроводна връзка между Турция и Сирия, по която да минава азербайджанският газ. Такава връзка обаче не е построена и за момента изглежда невъзможна след като през 2011 Сирия бе обхваната от масови политически вълнения и тежки сблъсъци между опозиционни демонстранти и силите за сигурност. Турция осъди остро репресиите на сирийските власти срещу собствения им народ и отношенията между Анкара и Дамаск  стигнаха до точката за замръзване.

Към 2011, наред с Турция и Русия, третият стабилен купувач на азербайджански газ е Грузия. През последните няколко години малката кавказка република е във враждебни отношения с Москва и възможността да получава азербайджански газ е добре дошла за нея, тъй като до 2007 Русия бе единствен доставчик на газ за Грузия. Грузинският газов пазар обаче не е голям и въпреки че има почти пълен контрол над него, Азербайджан може да продава на западната си съседка само по около 1 млрд. куб. м годишно. Още след получаването на първите потвърждения за големите запаси в находището Шах Дениз властите на Азербайджан свързват очакванията за светло газово бъдеще на страната с ЕС – най-близкият и най-големият от всички регионални газови пазари. Тези очаквания са в унисон с желанието на Брюксел да намали газовата си зависимост от Москва, като потърси нови източници на доставки. Важен елемент от каспийско-европейския газов пъзел са и САЩ, които не са сред потенциалните клиенти за суровината от находището Шах Дениз, но дават силна политическа подкрепа за диверсификацията на азербайджанския енергиен експорт. До 2008 Турция също се разглежда като стабилен мост, по който да мине газовата връзка между Баку и ЕС.

През първото десетилетие на нашия век Брюксел постепенно формира визия за т. нар. Южен газов коридор, включващ няколко проекта, разчитащи на каспийски газ: тръбопроводите Набуко, Трансадриатически, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), Бял поток и системата тръбопровод-танкери AGRI (интерконектор Азербайджан-Грузия-Румъния).

Проектът Набуко

Проектът Първият и най-голям проект за тръбопровод, пренасящ газ от Каспийския регион до Европа, е Набуко. Той е лансиран в публичното пространство в началото на 2002 като първоначално идеята е обсъдена между австрийската компания OMV и турската Боташ. През юни с. г. тези две фирми заедно с унгарската МОЛ, българската Булгаргаз и румънската Трансгаз подписват протокол за намерения да построят газопровод от Каспийския регион до Централна Европа. През октомври 2002 на среща във Виена този протокол прераства в споразумение за сътрудничество. Тогава се ражда и името на бъдещия тръбопровод – Набуко, по името на операта на Джузепе Верди, която представителите на петте компании посещават след срещата си във Виена[ix]. Оценявайки важността на проекта, през декември 2003 Европейската комисия предоставя като безвъзмездна помощ половината от сумата, необходима за извършване на предпроектното проучване, включващо пазарен, технически, икономически и финансов анализ. Международната компания „Набуко” със седалище във Виена е учредена на 24 юни 2004. Петте компании-учредителки имат равни дялове в това дружество, което ще се занимава с пренос и търговия на едро с природен газ.

Във всяка от петте страни-участнички в проекта се учредява Национална компания „Набуко”, която ще отговаря за строителството на съответния участък от газопровода.

Прави впечатление, че учредителите на Набуко са все компании (три държавни и две частни – МОЛ и OMV) от държавите, през чиято територия трябва да премине бъдещия газопровод. В консорциума няма нито една фирма, която действително да добива газ в Каспийския регион и най-важното – в Набуко не е привлечен нито един от акционерите в находището Шах Дениз. През февруари 2008 германската RWE става шестият член на консорциума за изграждането на Набуко, с което дяловете на всеки от участниците вече възлизат на 16,67%.

Предвижда се маршрутът на газопровода Набуко да започва от източните граници на Турция и да стига до Австрия, пресичайки България, Румъния и Унгария. Планираният капацитет на съоръжението е 31 млрд. куб. м годишно. Проектът Набуко върви много бавно, защото се сблъсква с редица пречки, най-важните от които са неяснотата относно източниците за захранването му и желанието на Турция да бъде нещо повече от обикновен транзитьор на каспийския газ до Европа. В крайна сметка, междуправителственото споразумение за Набуко е подписано тържествено в Анкара на 13 юли 2009 от петте държави, през чиято територия ще мине тръбопроводът: Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия. Важността на проекта за ЕС е подчертана от личното присъствие на председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу, а подкрепата на САЩ е засвидетелствана от специалния представител за евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар и сенатора Ричард Лугър[x].

Пак през 2009 Европейската комисия решава да отпусне за проекта Набуко 200 млн. евро от парите, предвидени в Европейския план за икономическо възстановяване. Бъдещият газопровод е включен от Брюксел и в Трансевропейската енергийна мрежа (TEN-E), което му дава преференции в хода на реализацията. С това обаче добрите новини за Набуко се изчерпват и след 2009 все по-ясно се очертава ахилесовата му пета – острата диспропорция между капацитета на планирания газопровод и количествата газ, които могат да бъдат осигурени за него.

Първоначално, проектът Набуко е ориентиран не само към газ от Азербайджан, но и от източния бряг на Каспийско море (Туркменистан и Казахстан) и, което е много важно – от Иран. Смята се, че при толкова много потенциални източници запълването на газопровода няма да е проблем. Постепенно обаче американският обръч около Иран се затяга, докато става ясно, че никоя голяма европейска компания няма да има смелост да се ангажира с проект, в който участва Техеран[xi]. Самите ирански власти многократно предлагат участие в Набуко, но офертите им са посрещани с ледено мълчание. Накрая официален Техеран се разочарова и през есента на 2011 дава израз на огорчението си, квалифицирайки Набуко като „мъртъв план”[xii].

Отпадането на Иран и малката вероятност в Набуко да влезе туркменски газ обръщат погледите на участниците в консорциума към Близкия Изток. Това е особено видимо през 2009. Както констатира в края на с. г. Александрос Петерсен „проектът Набуко се преориентира и вече е с близкоизточна, а не с каспийска ориентация”[xiii].

Като потенциални доставчици на суровина за бъдещия газопровод до Австрия се разглеждат Ирак и Египет. Според статистиката на ВР, иракските газови запаси са 3,2 трлн. куб. м, но вероятно тук е включен и т.нар. съпътстващ газ, който се отделя при добива на нефт и почти не се оползотворява. За 2010 добивът на страната е нищожен – 1,3 млрд. куб. м, и е малко вероятно през следващите няколко години да нарасне толкова рязко, че да има количества и за износ. През септември 2011 иракският заместник-министър на петрола Ахмед ал-Шамма заяви, че страната му ще започне газов износ за Европа само ако бъдат открити нови находища, където суровината е в свободно състояние, а не примесена с нефт. Съпътстващият газ е непостоянен и не може да се изнася по тръбопроводи, заключава Ал-Шамма[xiv].

Проблематична е и възможността Набуко да получи газ от Египет. Египетското производство наистина е сериозно – 61,3 млрд., но 3/4 от него отиват за вътрешните нужди на 80-милионната държава[xv]. Египет изнася предимно втечен газ. Тръбопроводният експорт се осъществява чрез Арабския газопровод, който от Синайския полуостров минава по дъното на залива Акаба в Червено море, излиза на сушата в Йордания и оттам стига до сирийския град Хомс, с едно отклонение до Ливан. Идеята е да се дострои връзка от Хомс до Турция и там египетският газ евентуално да се влее в Набуко. Капацитетът на Арабския газопровод обаче е само 10 млрд. куб. м годишно – количество, което може да отиде за задоволяване на търсенето в Йордания, Сирия, Ливан и, евентуално, Турция, така че за Набуко няма да остане нищо. Освен това, предвид споменатото вече рязко изостряне на отношенията между Турция и Сирия за момента е изключено тези две държави да градят тръбопроводна връзка помежду си. Ситуацията със сигурността на Арабския газопровод на египетска територия също е непредсказуема – само през 2011 той вече бе взривяван няколко пъти, заради факта, че едно от морските му отклонения доставя газ на Израел – държава, която е трън в очите на радикалните мюсюлмани.

Проектът Южен поток

След 2007 Набуко вече има мощен конкурент, в лицето на проекта за газопровод Южен поток, който трябва да мине по дъното на Черно море, свързвайки руския и българския бряг. Предвижда се в България Южен поток да се разклони на две линии, като едната тръгне на юг и през Гърция и Адриатическо море ще достигне Южна Италия, а втората ще премине през Сърбия, Унгария, Словения и ще завърши в Северна Италия с отклонение към Австрия. Смисълът на Южен поток е да заобиколи Украйна, която е несигурен транзитьор на руския газ, и Газпром да придобие пряк излаз на пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Партньор на Газпром в морската част на Южен поток, която е най-сложна и скъпа, е италианската компания ЕНИ.

През лятото на 2007 Газпром и ЕНИ подписват меморандум за проектирането и строителството на бъдещия газопровод през Черно море, а през януари 2008. регистрират в Швейцария компанията South Stream AG, в която държат равни дялове от по 50%[xvi]. Впоследствие, Газпром започва отделни сложни преговори с всички държави, през чиято територия трябва да мине Южен поток, с цел регистрация на местни смесени дружества, които да се занимават със строежа и експлоатацията на съответния участък от бъдещия газопровод. Освен това руснаците упорито се стремят да привлекат нови акционери за подводната част на газопровода, за да разширят европейската подкрепа за него. В крайна сметка, усилията им се увенчават с успех и през септември 2011 към Южен поток официално се присъединяват и контролираната от държавата френска компания Електрисите дьо Франс и германската Винтершал холдинг. След тази промяна делът на Газпром остава 50%, французите и германците имат по 15%, а ЕНИ свежда участието си до 20%[xvii].

Южен поток има две главни предимства в съперничеството с Набуко. Първо, руснаците имат собствен газ, с който да запълнят бъдещия си нов газопровод, и второ, Газпром е държавна компания, която винаги ще намери финансиране дори и за най-скъпите начинания, в които руската държава има геополитически интерес. С една дума – зад Южен поток стои цялата икономическа и геополитическа мощ на Кремъл, докато подкрепата на ЕС за Набуко е предимно на политическо ниво, не е достатъчно решителна и не е подплатена със сигурен финансов ресурс, който в крайна сметка трябва да се търси на пазарен принцип.

Поради всички изброени проблеми към началото на 2011 имиджът на Набуко, като флагман на Южния газов коридор на ЕС, започна да помръква и на преден план излизат два по-скромни проекта, които до този момент са почти незабелязани за широката публика – ITGI и Трансадриатическия газопровод.

ITGI и Трансадриатическият газопровод

ITGI, който трябва да доведе Каспийския газ до Южна Италия, всъщност е система от два газопровода. Първият е от Караджа бей в Турция до Комотини в Гърция. Дължината му е 297 км, от които 17 км са морски участък в Мраморно море. Той е изграден от две държавни компании – турската Боташ и гръцката ДЕПА (Обществена газова корпорация на Гърция). Пуснат е в експлоатация през ноември 2007. Пълният му капацитет все още не е тестван, защото от Турция за Гърция засега преминават само 0,7 млрд. куб. м газ годишно, но се предполага че е около 3 млрд. куб. м на година, с тенденция, когато е необходимо, да бъде увеличен до 11,6 млрд. куб. м.[xviii]

Втората част от ITGI е тръбопроводът от Комотини до гръцкото пристанище Игуменица и оттам, през Йонийско море, до град Отранто в италианската област Апулия. Той е съвместно начинание на италианската компания Едисон и споменатата вече гръцка ДЕПА и планираният му капацитет е 8 млрд. куб. м годишно с възможност да бъде увеличен до 12 млрд. куб. м. Морският участък от този тръбопровод се нарича „Посейдон”, дълъг е 206 км и трябва да мине на дълбочина от 1400 м. Предварителните изчисления показват, че цялата връзка от Комотини до Отранто ще струва не по-малко от 1,5 млрд. евро[xix]. Със специално разрешение на Европейската комисия от 22 май 2007 „Посейдон” получава правото на изключение от правилото за свободен достъп на трети страни до газопровода. За срок от 25 години, 90% от този капацитет е резервиран за Едисон и ДЕПА. Освен това, „Посейдон” е включен в списъка на ЕС за проекти от европейски интерес, което е най-високото ниво на приоритетност, признавано от ЕС[xx].

Основният недостатък при ITGI е същият като при Набуко – в проекта не участва нито една компания, ангажирана с добива на газ в Каспийския регион, което означава, че набавянето на необходимото количество суровина е проблематично. Неслучайно акционерите в „Посейдон” обсъждат възможността, в краен случай, да захранват своя тръбопровод и с руски газ, постъпващ в Турция по газопровода Син поток през Черно море. ДЕПА има проблеми и с изграждането на сухопътния участък от връзката между Комотини и Отранто, след като през 2007 и 2008 общинските съвети на три общини в областта Епир гласуваха против преминаването на съоръжението през територията им[xxi].

ITGI може да играе и ролята на магистрален газопровод с 2-3 отклонения, които да доставят каспийски газ за други балкански страни. Едно от тях би могло да бъде към Република Македония въпреки изострените от дълги години отношения между Атина и Скопие. Най-напреднал обаче е проектът за изграждане на отклонение от ITGI към България (интерконектор Гърция-България или английската абревиатура IGB). Идеята за такъв газопровод възниква в началото на 2009, когато българските потребители страдат сериозно от прекъсването на газовите доставки заради конфликта между Русия и Украйна, а освен това става все по-ясно, че Набуко се отлага за неопределено време. До февруари 2012 връзката с ITGI бе разглеждана като най-бързият, най-евтин и най-реалистичен вариант за диверсификация на газовите доставки за България със суровина от Азербайджан. Проектът IGB е структуриран през лятото на 2009, като Българският енергиен холдинг подписва меморандум с акционерите в „Посейдон” (Едисон и ДЕПА) за учредяването на компания, която ще се заеме с построяването, стопанисването и използването на новия газопровод, свързващ България и Гърция. Маршрутът на съоръжението ще бъде Комотини-Стара Загора, а дължината – 170 км. Българският енергиен холдинг държи половината от дяловете в общата компания, а останалите 50 процента са за акционерите в „Посейдон”. През същата 2009 Европейската комисия обещава да предостави за газовата връзка Гърция-България 45 млн. евро по Програмата за европейско икономическо възстановяване. Помощта е значителна, като се има предвид, че към 2011 общата стойност на газопровода се оценява на 160 млн. евро. Условието на Брюксел обаче е проектът да влезе в инвестиционна фаза до края на 2011. А след първоначалния ентусиазъм от 2009 той започва да боксува. До известна степен, забавянето се дължи на проточилите се преговори между Анкара и Баку за транзитирането на азербайджанския газ до Европа. Без споразумение по този въпрос захранването на бъдещата газова връзка Гърция-България изглежда много проблематично, дори на фона на малкия и капацитет. Предвижда се първоначално той да бъде 1,5 млрд. куб. м годишно, а след построяването на компресорна станция да нарасне до 3-5 млрд. куб. м.[xxii]. Газовото потребление в България обаче е не повече от 3 млрд. куб. м годишно, което означава, че дори и само 1 млрд. куб. м азербайджански газ би донесъл така желаната диверсификация на доставките[xxiii]. В случай на криза, в тръбопровода Комотини-Стара Загора би могъл да влиза и газ, получаван във втечнено състояние на гръцкия терминал Ревитуса, макар че той е доста далеч – край Атина.

Ускоряване на проекта за газова връзка Гърция-България се наблюдава през 2011. Най-напред, през януари, Българският енергиен холдинг и акционерите в „Посейдон” учредяват в София компанията, която ще строи газопровода, а през август е подписан договор с консорциум от две фирми, който ще извърши проектирането на съоръжението и проучването за въздействието върху околната среда[xxiv]. Новият срок за завършване на газопровода е 2013-2014.

Третият сериозен проект от Южния коридор на ЕС е за построяването на Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия. Той е иницииран през 2003 от швейцарската компания EGL[xxv]. Макар че първоначално е разглеждана и опцията маршрутът на газопровода да мине през България, Македония и Албания, в крайна сметка е избрано трасето от Солун, през Албания и Адриатическо море, до Италия в района на град Бриндизи. Швейцарците привличат за свой партньор норвежката Статойл и на 13 февруари 2008 двете фирми създават в кантона Цуг съвместна компания за построяването и експлоатацията на Трансадриатическия газопровод. През юли 2010 германската Е. ОН Рургаз официално става третия партньор в проекта като взема 15% от дяловете, а за EGL и Статойл остават по 42,5%.

Тази акционерна структура показва основното предимство на Трансадриатическия газопровод спрямо конкурентите му Набуко и ITGI – наличието, в лицето на Статойл, на един акционер, който участва (при това като оператор) в добива на газ от най-голямото азербайджанско находище Шах Дениз. Това става изключително важно, след като опцията за доставка на ирански газ в Трансадриатическия тръбопровод поне засега е затворена. Иначе не е тайна, че първоначално швейцарската EGL разчита на тази възможност. През 2008 EGL сключва договор с Националната иранска газоекспортна компания. Той предвижда за срок от 25 години, започвайки от 2012, швейцарците да купуват по 5,5 млрд. куб. м ирански газ[xxvi]. САЩ и Израел реагират гневно на тези намерения за доставка на ирански газ до Европа. През 2010 Техеран заявява, че изпълнението на договора с EGL се отлага временно заради глобалната финансова криза, а през ноември 2011 това отлагане е обосновано с „технически проблеми”[xxvii]. Повече от ясно е обаче, че тези „технически проблеми” всъщност са геополитически. Поради американското ембарго срещу Техеран договорът на EGL за иранския газ няма как да влезе в сила.

По план, поне в началото, Трансадриатическият газопровод трябва да пренася по 10 млрд. куб. м газ, което не е чак толкова много и е възможно това количество да се осигури от Азербайджан. Акционерите в проекта работят активно и вече е направено проучване на маршрута на бъдещия тръбопровод. Предвижда се, като част от него, в Албания да бъде изградено газохранилище, където да се складира суровина в случай на криза. Трансадриатическият газопровод е включен в Трансевропейската енергийна мрежа и вече е получил малка финансова подкрепа от ЕС за предпроектните проучвания. През август 2008 е взето важното и показателно решение за удължаване маршрута на Трансадриатическия газопровод на гръцка територия, така че той вече няма да започва от Солун, а още от Комотини[xxviii]. Това е продиктувано от съмненията, че в условията на дълговата криза Гърция ще успее сама да изгради газова връзка между Комотини и Солун, а също и от нежеланието да се разчита на гръцката държавна компания (дъщерна на ДЕПА), която е оператор на газопроводите в страната. Така трасето на Трансадриатическия газопровод се удължава с около 300 км и първоначалната прогнозна цена от 1,5 млрд. евро ще се увеличи.

На фона на конкурентните ITGI и Набуко, Трансадриатическият газопровод изглежда много силен и добре обоснован проект с отлична акционерна структура и възможност да си осигури финансиране. Слабото му място е, че донякъде зависи от Гърция, през чиято територия минава, а Атина все пак си има свой проект в Южния газов коридор и това е ITGI и неговата морска част „Посейдон”. Освен това не е сигурно, че Статойл ще може да се пребори с британската BP в битката за влияние върху азербайджанските власти, от която изглежда ще зависи, в кой точно газопровод ще влезе суровината от втората фаза на Шах Дениз.

Проектите AGRI и Бял поток

Два от проектите за пренос на каспийския газ до Европа са свързани с Черно море и обикновено също са причислявани към Южния газов коридор на ЕС. Особеността им е, че техният маршрут заобикаля не само Русия, но и Турция и така се избягват прекалено влиятелните посредници. С абревиатурата AGRI (Azerbaijan-Georgia-Romania Interconnector) се обозначава проектът за пренос на каспийски газ през Азербайджан, Грузия и Черно море до Румъния. За целта трябва да бъде изградена сложна система от тръбопроводи и терминали. Засега AGRI също е фокусиран върху газа от втората фаза на Шах Дениз. Суровината от това находище трябва да бъде доведена по тръбопровод до Баку, след това, по друг тръбопровод, да пресече Кавказкия регион и да стигне до грузинския бряг на Черно море, най-вероятно до нефтения терминал Кулеви, който е азербайджанска собственост. Там трябва да се изгради завод за втечняване на газа, след което той да се товари на танкери и да се достави в румънското пристанище Констанца, където пък е необходимо да се построи терминал за разтоварване и обръщане на суровината обратно в газообразно състояние. От Констанца газът ще поеме по тръби към румънските потребители, а ако е в по-големи количества – и към Унгария и Централна Европа.

Меморандумът за проекта AGRI е подписан на 13 април 2010 от ресорните министри на Азербайджан, Грузия и Румъния, а впоследствие в Букурещ е регистрирана и съвместна компания със същото име[xxix]. През февруари 2011 към проекта се присъединява и Унгария. Капацитетът и цената за създаването на системата AGRI засега не са ясни. Лансирани бяха варианти за годишен капацитет от два, пет или осем млрд. куб. м като цената на проекта може да варира от 1,2 до 4,5 млрд. евро[xxx]. Инвеститори, желаещи да финансират AGRI, засега липсват.

Азербайджан обсъжда и възможността за друг черноморски маршрут за своя газ – до България. Става въпрос за пренос на газ с танкери от Грузия до Варна, но не втечнен, а компресиран. Двете държавни компании – Сокар и Булгартрансгаз са извършили предварително проучване за икономическата целесъобразност на проекта, макар че не огласяват резултатите от него. През 2011 Украйна също обяви, че смята да строи терминал за разтоварване на втечнен газ с произход от Каспийския регион.

Най-странният и нереалистичен проект от Южния газов коридор на ЕС се нарича Бял поток (или още GUEU – абревиатура на имената Грузия, Украйна и ЕС). Той предвижда построяването на газопровод по дъното на Черно море, който да свърже грузинското пристанище Супса с Кримския полуостров в Украйна, откъдето газът ще влезе в украинската преносна мрежа и, евентуално, ще стигне до Румъния и други държави от ЕС и до Молдова.

Като цяло, вероятността за реализация на черноморските проекти от Южния газов коридор на ЕС е много малка. Те са замислени и лансирани като част от по-мащабна геополитическа игра на енергийния терен, в която често се използват блъфове и медиен шум, за да се повлияе върху някои партньори и конкуренти. Основна цел на Азербайджан до октомври 2011 бе да покаже на Анкара, че са налице и други алтернативи за износ на газа от Шах Дениз, чрез които Баку може да изключи Турция от играта, но без да попада в зависимост от бившата метрополия Москва. Именно такива алтернативи са AGRI и Бял поток. В същото време, Румъния води изключително активна външна политика в Каспийския регион и се стреми по всякакъв начин да насочи азербайджанския и казахстански нефт и газ към Констанца. Ако обаче се абстрахираме от геополитическото надхитряне, при което информацията, дезинформацията и контрадезинформацията са трудно отличими, от чисто икономическа гледна точка черноморските проекти за пренос на каспийски газ са неконкурентоспособни.

Към 2011 става ясно, че всички проекти от Южния газов коридор на ЕС могат да разчитат само на газ от Шах Дениз. Втората фаза от разработката на това находище ще добави към азербайджанския газов износ едва 16 млрд. куб. м, от които 6 млрд. отиват за Турция. Аритметиката за Набуко, ITGI и Трансадриатическия газопровод е неутешителна – общо за тези три проекта са необходими поне 50 млрд. куб. м газ, а отсреща стои предлагане от 10 млрд. куб. м от Шах Дениз-2.

Смъртта на Набуко и провалът на ITGI

В условията на недостиг на суровина за захранването им, през 2011 различните проекти от Южния газов коридор на ЕС влязоха в остра борба помежду си. През септември 2011 Набуко, ITGI и Трансадриатическият газопровод излязоха на финалната права от надпреварата помежду си, тъй като Азербайджан обяви, че приема офертите за закупуване на газ от втората фаза на Шах Дениз до 1 октомври. В този срок акционерите в трите проекта действително подават своите предложения, но изненадващо на последния метър от състезанието изскача още един участник. Това е могъщата компания BP с нейния проект за Югоизточноевропейски газопровод, който трябва да има капацитет 10 млрд. куб. м и да докара каспийския газ до Балканите, а след това и към Австрия в Централна Европа. В основата на замисъла на BP е за две трети от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод да се използва вече съществуваща тръбопроводна мрежа в Турция, България, Румъния и Унгария[xxxi]. Това ще снижи рязко цената на съоръжението и ще ускори построяването му. Самият факт, че зад Югоизточноевропейския газопровод стои най-мощният играч на азербайджанския нефтено-газов терен, го прави фаворит в битката с останалите трима конкуренти. Явно BP не желае да допусне газът от Шах Дениз да влезе в тръбопроводи, контролирани от други компании, и се стреми да затвори цикъла добив-пренос, така както го успешно го направи с нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Засега точният маршрут на Югоизточноевропейския газопровод не е напълно ясен, но няколко новини от ноември 2011 постепенно започнаха да очертават контурите му. Първо, Азербайджан и Турция обявиха, че започват работа по проект за нов Трансанатолийски газопровод, който ще върви от източната до западната турска граница, ще струва 5-6 млрд. долара и ще има капацитет 16-17 млрд. куб. м годишно[xxxii]. Няколко дни по-късно дойде съобщение, че BP води „напрегнати преговори” с азербайджанската Сокар и турската Боташ за същия този газопровод, който ще мине от изток на запад по цялата дължина на турската територия. Предвижда се през 2012 ВР, Сокар и Боташ да учредят компания, която ще строи тръбопровода, а самото строителство да започне през второто тримесечие на 2014 и да завърши в началото на 2017[xxxiii]. Засега не е ясно, дали Трансанатолийският газопровод ще бъде изцяло нова конструкция или ще използва част от съществуващата турска преносна мрежа. Най-вероятно обаче, той ще бъде част от Югоизточноевропейския газопровод, иницииран от ВР. Британският енергиен гигант е твърдо решен да играе водеща роля в преноса на газа от Шах Дениз до Европа и за целта в края на ноември президентът на ВР Боб Дъдли проведе последователни срещи с премиера на Турция Ердоган, с президента Гюл и с министъра на енергетиката Йълдъз[xxxiv]. Още една малка част от пъзела на бъдещия Каспийско-балкански газов коридор започва да се нарежда, след като на 20 ноември 2011 Турция и България обявиха, че ще подпишат политическо споразумение за изграждането на газова връзка между преносните мрежи на двете страни с капацитет 1 до 3 млрд. куб. м годишно[xxxv].

Повечето анализатори оценяват Югоизточноевропейския газопровод като умалена версия на Набуко, за който Александрос Петерсен констатира кратко, ясно и абсолютно точно, че „вече е мъртъв”[xxxvi]. Няколко са факторите, които предопределиха този изход. Първият и най-важен е, че Набуко бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да влязат в Южния коридор на ЕС. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Отново на Александрос Петерсен принадлежи находчивото определение, че Набуко е „белия слон” на Южния газов коридор[xxxvii]. Трето, консорциумът за Набуко има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE, отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и Статойл. В крайна сметка, Набуко се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.

Пътят за реализацията на най-конкурентоспособните проекти от Южния газов коридор на ЕС бе отворен окончателно на 25 октомври 2011. Тогава най-сетне бе подписано дългоочакваното и измъчено междуправителствено споразумение между Баку и Анкара за транзита на азербайджанския газ през Турция към Европа. Това стана на церемония в Измир в присъствието на ръководителите на двете държави – азербайджанският президент Илхам Алиев и турският премиер Реджеп Ердоган[xxxviii]. Споразумението е един от малкото документи, които наистина заслужават гръмкото определение „исторически”. То е последната липсваща брънка от изграждащия се Каспийско-балкански или Каспийско-европейски газов коридор, който променя цялата регионална карта на енергийната геополитика. Освен това, договорката от Измир е дългоочаквания зелен сигнал за окончателното инвестиционно решение относно втората фаза от разработката на находището Шах Дениз. Същевременно, отварянето на турския транзит за азербайджанския газ означава замразяване на екзотичните проекти Бял поток и AGRI поне за следващите десетина години.

През есента на 2011 Баку бе най-горещата точка на енергийната дипломация в света. Държавници от различни страни посетиха азербайджанската столица за да лобират за проекти от Южния газов коридор. На 12 октомври в Азербайджан пристигна президентът на Австрия Хайнц Фишер, който естествено се застъпи за Набуко – газопроводът с австрийско участие, който завършва на австрийска територия[xxxix]. Малко след Фишер, в Баку се появи гръцкият министър на енергетиката Георгиу Папаконстантину, за да заяви, че газопроводът ITGI е „най-добрия проект от икономическа и техническа гледна точка”, и е най-изгодното решение за консорциума, разработващ находището Шах Дениз, както и за Азербайджан, ЕС и Гърция[xl]. В средата на ноември, за среща с азербайджанските лидери, в Баку пристигна министърът на енергетиката на Швейцария Дорис Лойтард. В прессъобщение на швейцарското посолство в прав текст се казва, че целта на визитата и е да заяви подкрепата за Трансадриатическия газопровод, чиито водещ акционер е швейцарската фирма EGL[xli].

В края на февруари 2012 картината около Южния газов коридор започна леко да се прояснява след като акционерите в находището Шах Дениз обявиха, че няма да предоставят газ за проекта ITGI[xlii]. Вероятният мотив за това решение е финансовата криза в Гърция, в условията на която държавната газова компания ДЕПА не изглежда като особено надежден бизнес субект. След като два-три дни твърдяха, че се надяват отказът на акционерите в Шах Дениз да не е окончателн, компаниите ДЕПА и „Едисон” признаха поражението си и обявиха, че в такъв случай те ще се опитат да привлекат Газпром като доставчик на суровина за ITGI. Така, претърпявайки странна метаморфоза, този проект на практика се самопредложи да играе ролята на южно разклонение на Южен поток.  Провалът на ITGI подставя под въпрос и неговото разклонение към България.

Заключение

Южният газов коридор е система от частни тръбопроводи, подкрепяна от ЕС с цел да се намали силната зависимост на Съюза от вноса на руски природен газ. В хода на реализацията на тази идея се стига до сложно преплитане на интереси на държави от и извън ЕС и на могъщи международни компании от енергийния бранш. Южният газов коридор е икономически, но и геополитически проект. Затова се налага ЕС да действа като единен геополитически играч на енергийния терен в Каспийския регион.

Към края на 2011 стана ясно, че Южният газов коридор ще бъде реализиран, но в мащаб, по-малък от този, на който разчиташе Брюксел. Ключов фактор при определяне на маршрутите за износ на каспийския газ се оказаха не европейските страни-потребителки, а държавите на чиято територия се реализира добивът и международните компании, ангажирани с него. Причините за провала на най-амбициозния проект от Южния газов коридор трябва да се търсят и в относителната слабост на ЕС на международния терен, в сравнение с другите влиятелни играчи. Евросъюзът няма достатъчно тежест за да пренебрегне американското ембарго срещу Иран или пък да убеди Русия да не пречи на Транскаспийския газопровод. Така, поне засега, Южният газов коридор губи най-големите си потенциални доставчици – Иран и Туркменистан. Шансовете на Набуко бяха намалени и от поведението на Турция, която играе своя собствена газова игра и не е съгласна да бъде само транзитна територия за пренос на суровината. Поради това преговорите с Азербайджан, а и с консорциума „Набуко” се забавиха изключително много и това разколеба още повече потенциалните инвеститори във флагмана на Южния газов коридор. Анкара имаше (и вероятно все още има) амбицията да бъде разпределителна станция, откъдето да се захранват газопроводите към Европа.

В крайна сметка Южният газов коридор ще бъде изграден не като система от един-два големи магистрални газопровода, а по-скоро като мрежа от по-малки преносни съоръжения, които ще се строят на етапи. В дългосрочна перспектива се запазва възможността за прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще вкара в Южния коридор мощен поток туркменски газ.


Бележки:

[i]. Socor, Vladimir. Azerbaijan Looking at Narrow Gas Export Options. Eurasia Daily Monitor Volume: 6 Issue: 84.

[ii]. Турция желает покупать азербайджанский газ по более низкой цене, чем другие страны. Rusenergy.com; 17/11/2009.

[iii]. Goble, Paul. The Azerbaijani-Russian Gas Accord: A ‘Milestone’ On More than One Road. Azerbaijan in the World. Vol. II, No. 13 (July 1, 2009), p.6.

[iv]. Азербайджан экспортирует в Россию в 2012 г. 2 млрд куб. м. газа. Rusenergy.com; 07/11/2011

[v]. Azerbaijan and Iran sign memorandum on gas supplies. Trend. 11/11/2009; http://en.trend.az/capital/energy/1578227.html

[vi]. Азербайджан построит новый трубопровод для экспорта газа в Иран. Rusenergy.com; 12/02/2010

[vii]. Глава ГНКАР: "Азербайджан готов экспортировать газ в Иран”. Day.az; 05/11/2011; http://news.day.az/economy/297546.html

[viii]. Syria to import gas from Azerbaijan in 2011. News.az, 06/12/2010; http://www.news.az/articles/economy/27863

[ix]. Официален убе-сайт на проекта „Набуко” - http://www.nabucco-pipeline.com

[x]. EU countries sign geopolitical Nabucco agreement. Euractiv.com; 14.07.2009; Видео от церемонията по подписването вж на: http://www.youtube.com/watch?v=G_iIBVForQQ

[xi]. Nabucco gas pipe consortium delays plans to include Iran in project RIA Novosti. 23/08/2010; http://en.rian.ru/business/20100823/160310830.html

[xii]. Iran: Nabucco is a "Dead Plan". Natural Gas Europe, 23/10/2011; http://www.naturalgaseurope.com/iran-3153

[xiii]. Petersen, Alexandros. Eurasia's Changing Energy Dynamics. Unpublished report delivered at the Energy Exporters: Politics, Society, and Economics” PhD workshop at the Azerbaijan Diplomatic Academy, December 19-20, 2009.

[xiv]. Iraq Eyes EU Gas Exports through Turkey. Petroleum Economist, 08/09/2011.

[xv]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.22-23. www.bp.com

[xvi]. South Stream, official web-cite - http://south-stream.info/

[xvii]. Gazprom’s South Stream Shareholders Sign Agreement On Black Sea Offshore Pipeline. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 173

[xviii]. Giamouridis, Anastasios. Natural Gas in Greece and Albania: Supply and Demand Prospects to 2015. Oxford Institute for Energy Studies, NG 37, December 2009, pp. 50-51.

[xix]. Ibid., p. 51.

[xx]. IGI Poseidon, Official web-cite - http://www.igi-poseidon.com/english/project.asp

[xxi]. Giamouridis, Op. cit., pp. 53-54.

[xxii]. Giamouridis, Op. cit., p. 59.

[xxiii]. През кризисната 2009 българското газово потребление пада до най-ниската си точка, а през 2010 нараства с 10% до 2,6 млрд. куб м. България е потребявала най-много газ през 1989 – 6,3 млрд. куб. м, но тогава ценообразуването не е било на съвсем пазарен принцип и този рекорд едва ли някога ще бъде достигнат отново. Преглед на световната енергетика 2010. Институт за енергиен мениджмънт; http://www.emi-bg.com/index.php?id=787

[xxiv]. Започва проектирането на Междусистемната газова връзка Гърция-България. Прес-съобщение на официалния уеб-сайт на Български енергиен холдинг; http://www.bgenh.com/index.php?page=3&nid=133

[xxv]. Официално EGL е частна компания, но тя е част от AXPO group, която от своя страна е притежание на няколко кантона от североизточната част на Швейцария. Поради това EGL се ползва със сериозна правителствена подкрепа, включително в усилията й да си осигури ирански и каспийски газ за Трансадриатическия газопровод.

[xxvi]. Swiss firm EGL in 25-yr gas deal with Iran. Reutrers, Jun 4, 2007; http://uk.reuters.com/article/2007/06/04/egl-iran-idUKL0475410020070604

[xxvii]. „No Swiss ban on Iran's natural gas”. PressTV; http://www.presstv.ir/detail/207705.html

[xxviii]. Gas consortium plans €1bn Greek investment. Financial Times; 08/08/2011.

[xxix]. Azerbaijan, Romania and Georgia signed memorandum on gas supplies. Trend.az, 13/04/2010; http://en.trend.az/capital/energy/1668912.html

[xxx]. Socor, Vladimir. Black Sea LNG project draws on gas from Azerbaijan. News.az, 16/09/2010; http://www.news.az/articles/economy/22748

[xxxi]. Socor, V. South-East Europe Pipeline: A Downsized Nabucco Proposed By BP. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 202.

[xxxii]. Азербайджан и Турция намерены построить новый газопровод. Rusenergy.com; 18/11/2011

[xxxiii]. BP ведет "напряженные переговоры" с Турцией и Азербайджаном о строительстве газопровода к 2017 году. Rusenergy.com; 22/11/2011

[xxxiv]. ВР, SOCAR и BOTAŞ ратифицировали все соглашения по транспортировке газа с "Шах Дениз". Trend, 128/11/2011; http://www.trend.az/capital/energy/1962811.html

[xxxv]. България и Турция подписват изграждането на газова връзка. Dnevnik.bg, 20/11/2011

[xxxvi]. Petersen. Alexandros. Nabucco is Dead. http://blogs.euobserver.com/petersen/

[xxxvii]. Ibid.

[xxxviii]. Газовые соглашения между Азербайджаном и Турцией помогут открыть "Южный газовый коридор" в Европу. Rusenergy.com; 28/10/2011

[xxxix]. Президент Австрии приехал в Баку за газом. Вестник Кавказа, 12/10/2011; http://vestikavkaza.ru/news/kultura/Sience/44243.html

[xl]. Ахмедбейли, Азер. Южный газовый коридор: интрига сохраняется; Day.az, 25/10/2011;  http://news.day.az/economy/295453.html

[xli]. Ахмедбейли, Азер. Трансадриатический трубопровод: шансы на успех. Trend, 17/11/2011; http://www.trend.az/capital/analytical/1958252.html

[xlii]. Проект "Шах Дениз" не рассматривает ITGI в качестве экспортера газа в Европу. Day.az, 20.02.2012; http://news.day.az/economy/316875.html

--------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1197-nabuko-e-myrtyv-zamenqt-go-s-tanap

ИстанбулПроектът за газопровода „Набуко”, който трябваше да се превърне в основния конкурент на руския „Южен поток” и в първият газопровод, директно свързващ Европа с Централна Азия, очевидно е мъртъв. Брюксел обаче не може да се примири с провала и сега се опитва да търси нов вариант на прословутия „южен енергиен коридор”, включващ и изграждането на газопровод под дъното на Каспийско море.

За плановете за преразглеждане на проекта „Набуко”, предвиждащ изграждането на газопровод с обща дължина 3900 км, от басейна на Каспийско море до австрийската граница, стана известно в началото на 2012. През януари, Турция, през чиято територия трябваше да мине по-голямата част от тръбопровода, обяви, че вече не възнамерява да оказва пълна подкрепа на „Набуко” и превръща в свой основен приоритет Трансанадолския газопровод (Trans Anadolu -TANAP), за чиято реализация беше подписано споразумение между Турция и Азербайджан. Този проект предполага използването на вече съществуващата мрежа от турски газопроводи, както и изграждането на допълнителни трасета, но не от Каспийския регион, а от българско-турската граница. Сред основните аргументи в полза на проекта TANAP е, че той е сравнително евтин.

Проектът Разбира се, мнозина в Европа не са склонни да подкрепят сценария за формирането на „тюркски енергиен алианс” вместо проваления „Набуко”, тъй като, както посочва и директорът на турския Център за близкоизточни стратегически изследвания (ORSAM) Хасан Канболат, това ще доведе до „геополитическата трансформация на региона”. Още повече, че Вашингтон вижда в отказа от „Набуко” отслабване на американските позиции в „Големия Близък Изток”, както и на европейския енергиен пазар. Макар че още от самото начало беше ясно, че е много трудно да се намери алтернатива на иранския газ за захранването на бъдещия газопровод. Затова и Брюксел, и Вашингтон отчаяно се опитват да открият някакъв вариант за спасяването на общо взето неспасяемия проект „Набуко”, пък макар и с цената на драстичното му „орязване”.

В средата на март „Файненшъл Таймс” съобщи, че „съкратеният” вариант на газопровода, наречен „Набуко Запад” е одобрен от мнозинството акционери на проекта, в който с равни дялове от 16,6% участват австрийската OMV Gas & Power GmbH, унгарската MOL, българската „Булгаргаз”, румънската Transgaz, турската Botas и германската RWE Supply & Trading GmbH. Показателно е, че проектът „Набуко Запад” беше представен и на британската ВР, която не е сред акционерите на „Набуко”, но е заинтересована от газовия транзит от азербайджанското находище Шах Дениз.

Основната причина за скъсяването на „Набуко”, чиято пропускателна способност ще намалее от планираните 31 до само 16 млрд. куб. м годишно, са проблемите с необходимия за запълването на тръбопровода природен газ. Азербайджан може да осигури не повече от половината от предварително планирания обем на доставките, затова акционерите в „Набуко” първоначално разчитаха да използват ирански и/или туркменски газ. Иран обаче е на ръба на войната, а за да се гарантира достъпът до туркменския газ се налага изграждането на тръбопровод по дъното на Каспийско море. Това обаче няма как да стане, заради нерешения въпрос за правния статус на Каспийско море. Като вътрешен воден басейн, той не попада под действието на международното морско право. Водната повърхност и дъното му и до днес не са ясно разграничени, поради което изграждането на Транскаспийския газопровод е проблемно, както от юридическа, така и от практическа гледна точка. Въпреки това правителството на Туркменистан продължава да преговаря с ЕС за Транскаспийския газопровод, демонстрирайки, напук на всичко, увереност, че той все пак ще бъде изграден. Впрочем, участниците в проекта са ангажирани с проучване на техническите, икономически и политически възможности за изграждането му вече няколко години. Напоследък обаче, Брюксел забележимо активизира усилията си в тази посока. Така, на 12 септември 2011 Европейският съвет даде мандат на Европейската комисия да преговаря с Туркменистан и Азербайджан от името на всички държави-участнички в консорциума. Преди това, държавите от ЕС водеха преговорите с потенциалните износители на газ на двустранна основа. В тази връзка „Дойче Веле” посочва, че това е първият случай, когато ЕС предлага сключването на договор, подкрепящ реализацията на инфраструктурен проект. При това се планираше договорите с Туркменистан и Азербайджан да бъдат подписани до края на 2011, а доставките да стартират през 2017.

През ноември 2011, в Туркменистан се появи германският външен министър Гидо Вестервеле, който обсъди с президента Гурбангули Бердимухамедов ситуацията в Афганистан и плановете за изграждането на „Набуко”. След срещата, той обяви, че преговорите за „Набуко” ще приключат успешно, като и Туркменистан, и Азербайджан ще се включат в реализацията на проекта. В началото на март 2012, в Брюксел, се проведе тристранна среща на работната група ЕС-Туркменистан-Азербайджан, на която беше разгледан проектът за рамковото споразумение за изграждането на Транскаспийския газопровод. Коментирайки резултатите от нея, туркменистанската държавна информационна агенция посочи, че днес туркменският газ се разглежда като „още едно перспективно направление в износа на енергоносители за европейските държави”.

На 14 и 15 март, в Берлин, се проведе международната конференция „Туркменистан-Европа: перспективи на сътрудничеството”, в основна тема на която се превърна създаването на „южния енергиен коридор”, в чиито рамки Туркменистан беше позициониран като една от водещите енергийни държави в света (на четвърто място по запаси от природен газ). По данни на правителството в Ашхабад, запасите на проученото наскоро находише Галкиниш се равняват на около 26 трлн. куб. м, т.е. три пъти повече, отколкото запасите на известното руско находище Уренгой. В тази връзка, министърът на петролно-газовата промишленост на Туркменистан Байрамгелди Недиров посочи, че се планира до 2030 в страната да се добиват 230 млрд. куб. м природен газ годишно, като 180 млрд. от тях ще бъдат предназначени за износ. В момента основните направление на туркменистанския износ са Русия, Китай и Иран, а в перспектива – газопроводите към Европа и Афганистан (и оттам, през Пакистан, към Индия). При това, проектът за „европейския газопровод” е във фаза „на конкретно обсъждане на строителството му”, този за „афганистанския” е във фаза на приключване подготовката за неговото изграждане.

Тоест, на пръв поглед се създава впечатление, че решението за двукратното намаляване мощността на „Набуко” не оказва никакво влияние върху плановете за строежа на Транскаспийския газопровод. И германската, и турската делегации на конференцията в Берлин всячески подчертаваха, че „южният енергиен коридор” е важен и за двете страни. Шефът на Генералната дирекция по енергетика на Еврокомисията Жан Арнолд Виноа, в частност, цитира думите на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер, че „Туркменистан може да изиграе важна роля за диверсификацията на марршрутите за снабдяване на ЕС с енергоносители”. Според Виноа, Туркменистан обаче следва да побърза с реализацията на този проект, тъй като останалите доставчици на енергоносители, сред които той спомена Русия, Иран и Ирак, няма да останат безучастни. Идеята за изграждането на Транскаспийския газопровод беше подкрепена и от директора по доставките на германския енергиен концерн RWE Волфганг Петерс, който смята, че реализацията на проекта не само ще намали зависимостта на ЕС от руския газ, но и ще позволи по-ефективно да се използват възможностите на газовия транзит през Чехия.

Показателно е, че с цел по-бързата реализация на проекта Петерс предлага Туркменистан, Азербайджан и ЕС да подпишат междуправителствено споразумение, в което да се фиксира туркменската квота в газовите доставки. В интервю за „Дойче Веле” той заяви, че подобно споразумение би позволило създаването на „международно-правна основа за изграждането на Транскаспийския газопровод, гарантиращ свободният транзит на енергоносители за Европа”. В това споразумение на ЕС се отрежда ролята на „патрон”, в качеството му на основен потребител на природния газ от Каспийския регион. Впрочем, оттук става ясно и, че между Баку и Ашхабад продължават да съществуват сериозни разногласия относно обемите на газовите доставки по „Набуко”. А, както е известно, в миналото именно те станаха причина за отказа на Туркменистан от строителството на Транскаспийския газопровод. И макар редица представители на ЕС да твърдят, че между Баку и Ашхабад вече постигнато споразумение, това едва ли е вярно.

При всички случаи настойчивостта на Брюксел в прокарването на проекта за Транскаспийския газопровод, при положение, че се налага да бъде съкратена наполовина пропускателната способност на „Набуко”, означава, че ЕС не възнамерява да се отказва от политическия (по съществото си) проект за изграждането на т.нар. „южен енергиен коридор”, а съкратеният вариант на „Набуко”, като продължение на TANAP – от българската граница до Австрия, вероятно е само първата стъпка в тази посока. И то въпреки успешното развитие на руско-европейския проект за газопровода „Южен поток”.

----------------------------------------------------------

* Институт за икономически и социални изследвания в Черноморско-Каспийския регион

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1175

Статуята на свободатаВ дебатите за американската външна политика се забелязва драматично разминаване по много въпроси между т.нар. „реалисти” и неоконсерваторите. Въпреки това, съществува поразителна прилика между визията на едните и на другите относно мотивацията на действията, предприемани от Русия в пространството, което в настоящата статия обозначаваме като „постсъветска Евразия”, т.е. територията на дванайсетте бивши съветски републики, които не са част от т.нар. „обединена Европа”.

Така, Томас Греъм, който обикновено се причислява към „реалистите”, твърди, че „възраждането и затвърждаването на позициите и като доминираща сила в бившето съветско пространство е приоритетна задача на Русия. В политическо, икономическо и военно отношение, този въпрос има решаващо значение в очите на руския елит за сигурността и просперитета на страната му. В психологически план, въпросният регион е централен за самоидентификацията на Русия като велика държава, която, по дефиниция, следва да „излъчва” власт и да оказва влияние върху съседните региони”.

Нека сравним тази теза с твърдението на един от водещите американски неоконсерватори Робърт Кейган за това, че „днес Русия иска онова, което винаги са искали великите държави: да съхрани преобладаващото си влияние във важните за нея региони, недопускайки в същото време влиянието на други велики държави в тях”.

С други думи, „реалистите” и неоконсерваторите, също както и мнозина руски анализатори, поставят руската политика на доминация в региона, през двете десетилетия след разпадането на Съветския съюз, в зависимост от историческите и географски фактори. На свой ред, последователният отказ на САЩ да признаят руската доминация в региона и прокарването на т.нар. „фундаментални ценности” разграничава неоконсерваторите, които все по-силно настояват за връщане към миналото, и реалистите, твърдящи, че Съединените щати трябва да променят тази своя позиция, ако искат да действат в руслото на „първичните си” (както често ги наричат) интереси, изискващи гарантирането на тесни връзки с Москва.

Размирният район на КавказПроблемът на двата подхода е в това, че фундаменталното предположение за причините, обуславящи поведението на Русия в постсъветското пространство, се базира на една исторически детерминирана логика – т.е. вървим по този път, защото и преди сме вървели по него – и, което е по-важното в случая, не се поставя под въпрос връзката между Руската Федерация и двете предхождащи я държави, притежаващи същото географско „ядро”. Както е известно, тези две държави са проблематични за своите съседи по самата си природа, като първата е класическата Руска империя, докато втората се основава на експанзионистична идеология, обуславяща позицията и на авангард на едно глобално движение. На свой ред, Руската Федерация, макар и да не покрива съвсем точно понятието „демократична федеративна правова държава с републиканска форма на управление”, формулирано в чл. 1 на нейната Конституция, не е нито империя, нито „огнище” не световната революция. Тя е една от 15-те държави-наследнички на Съветския съюз. Случи се така обаче, че съветският елит (да не забравяме, че някогашната РСФСР никога не е разполагала с органи на републиканско управление, отделни от общосъюзните, чак до самия край на съветската епоха), до голяма степен, все още контролира нейната външна и вътрешна политика. Подобен пример за поведение на елита не можем да открием не само в предреволюционна Русия, но и в отношенията между СССР и неговите съседи. Тук по-скоро става дума за наследен от съветската ера навик останалите постсъветски държави да се разглеждат като съставни елементи на едно и също държавно образувание. Впрочем, този навик придоби и чисто институционален израз: така например, до 2000, отношенията с държавите от ОНД бяха в прерогативите на специално министерство, а не на Министерството на външните работи. Просто руското Външно министерство не беше готово да се заеме с решаването на тези въпроси, а и московският елит доста трудно свикна с мисълта, че Беларус например, вече е „чужда” държава.

С други думи, единственият уникален аспект на постсъветската трансформация на Русия е институционалния и индивидуален процес на осъзнаване необходимостта от развитието на добросъседски отношения с държавите, които доскоро бяха част от една и съща страна, и които и днес продължават да са дълбоко интегрирани помежду си в много отношения. И когато Москва се меси в работите на съседите си, тя често го прави не водена от императива да гарантира собствената си сигурност, а просто по навик от съветските времена.

Необходимостта от фундаментално преосмисляне на Евразия

Зала за наблюдение на ракетни установки за отбранаАктуалността на този аспект може би няма пряко отношение, но е от решаващо значение за прокарването на интересите на САЩ в региона. При това положение, ако вземем предвид съществуващите фундаментални и постоянни сблъсъци между интересите на Съединените щати и Русия в постсъветска Евразия, на Вашингтон ще се наложи да направи труден избор между стратегията, лансирана от „реалистите”, и тази на неоконсерваторите. Между другото, тук е мястото да отбележим, че предложенията на „реалистите” нерядко са откъснати от реалностите на американската външна политика. Истината е, че правителството на САЩ е толкова неповратливо и вътрешно разединено по отношение необходимостта от постигането на т.нар. „голяма сделка” с руснаците, че дори ако можеше да направи този избор, това би означавало политическо самоубийство за всеки американски президент, да не говорим за нарушаването, от страна на САЩ, на поетите от тях международни задължения, включително закрепени в такива документи, като Парижката харта или дори Устава на ООН. Но, тъй като подобно предположение не изглежда коректно, американските интереси и приоритети следва да бъдат анализирани в по-друга светлина. Необходимо ни е фундаменталното преосмисляне на Евразия.

Това преосмисляне на Евразия не е леко интелектуално упражнение. Способите за осмисляне рецептите на външната политика и нейната реализация, по правило, са добре познати, но когато става дума за Евразийския континент, историята на американския подход към решаването на проблемите на региона оказва все по-голямо влияние върху заинтересованите участници. В много отношения, подходите в мисленето на американските „реалисти” и „интервенционисти” са наследени от британската имперска политика на дихотомията, т.е. на двойствения подход в отношенията с Руската империя: в този смисъл ХІХ век представлява проточил се сблъсък между „школата на натиска” (т.е. активните британски интервенционисти) и предтечите на „виртуозното бездействие”, т.е. привържениците на отстъпките пред руските интереси с надеждата, че в края на краищата Санкт Петербург ще се съгласи да сключи „окончателен” договор за границата между (сферите на влияние на) двете империи, т.е. ще приеме „голямата сделка”. Тази дихотомна политика продължава и по време на студената война, като за нейно олицетворение (поне донякъде) може да се смята спорът между привържениците на „сдържането” или на „отблъскването” на съветската заплаха.

Макар че многовековната история на взаимоотношенията между Запада и Изтока  винаги следва да се има предвид и към нея трябва да се отнасяме с уважение, ползата от преосмислянето на концепцията за Евразия става все по-очевидна, особено ако използваме за целта такова интелектуално упражнение като забравата. Тоест, какво ще стане, ако си представим, че Евразия представлява бял лист? Ако поне за малко се абстрахираме от огромния исторически багаж на „Голямата игра” и студената война? Как да формулираме американската политика в един регион, включващ множество неголеми държави с различна степен на развитие, различни природни богатства, различни проблеми на управлението и външната политика; регион чиято северна част се заема от наследника на една велика държава със сериозно ниво на развитие и огромни ресурси, със собствени проблеми на управлението и външната политика; регион, в чиято най-източна част се надига изключително мощен икономически и геополитически играч, и с непредсказуема международна обстановка в южната му част – отчитайки при това отношенията с Европа, Южна Азия и Близкия Изток, които притежават потенциала да донесат дивиденти от търговията или сътрудничеството, или пък – напротив, нестабилност и отчуждение? Как онези, които вземат решенията във Вашингтон, да дефинират американските интереси и действия в региона? Каква трябва да бъде политиката на Съединените щати в Евразия?

Може би тя следва съществено да се отличава от текущата политика или от подходите, използвани през последните две десетилетия. У всеки политик, участващ в този мисловен експеримент, неизбежно възниква въпросът за американската загриженост по отношение на държавите, притежаващи средно голямо геополитическо влияние, като Грузия и Киргизстан например, или за недостатъчното внимание към формиращите се големи геополитически играчи, като Казахстан или Турция. Или пък за необходимите иновационни стратегии за справяне с такива регионални „нервни възли”, каквато е Украйна, с държави с неголям потенциал, като Узбекистан, или с „горещите точки”, като например конфликтите в Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието. За да помогнем на онези, които искат да се ориентират в този сложен пейзаж, извеждаме на преден план три ключови принципа, като своеобразно ръководство за действие.

На първо място, американската политика по отношение на тези държави следва да се основава на уважението към тях, а не просто на използването им като козове или пък като помощни инструменти при изграждането на отношенията с други, по-важни играчи. Тоест, политиците и анализаторите трябва да започнат от основния въпрос: кои американски интереси са поставени на карта в тези двустранни отношения. Което означава също, че занапред следва да се отделя по-малко внимание на декларациите на техните лидери относно геополитическата им лоялност.

На второ място, САЩ следва да разширяват сътрудничеството си с държавите от региона, използвайки за целта всички инструменти от своя арсенал, не само от гледна точка на сигурността и природните ресурси, а и с помощта на дипломатическите, икономически и културни подходи.

На трето място, американската политика трябва да акцентира върху прозрачността и печелившите възможности, отхвърляйки в същото време използвания от руснаците термин „сфера на влияние” и остарялата аргументация за „играта с нулева сума” на самите евразийски правителства.

Концепцията за преосмислянето на Евразия не е някакъв междинен път, нито компромис, тя не представлява нещо средно между визиите на „реалистите” и „интервенционистите”. Тази концепция подхожда към обекта от съвършено различна гледна точка. Тя не се базира нито на пасивността, нито на агресивността, макар че е готова да ги използва, ако това е подходящо за постигане целите на САЩ. Тоест, става дума за основи, позволяващи воденето на ефективна политика, а не за парадигми, които задължително следва да съответстват на водената политика.

Преосмислянето на Евразия изисква пренареждане на приоритетите

Преосмислянето на Евразия не се опира на хипотезите за поведението на Русия, нито формулира конкретни мерки в политическата сфера. Става дума за схема, основаваща се на три принципа, в качеството им на аналитично ръководство. Тя може да се използва за коригиране на американските приоритети в региона, например чрез установяването на един по-премислен баланс на взаимоотношенията на САЩ с различните държави от Евразия, на основата на тяхното значение за американските и трансатлантическите интереси. Често участието на САЩ се отразява едностранно: или като акцентът се поставя върху противодействието на предполагаемите заплахи от Москва, или под формата на усилия, които не са свързани с приоритетите на държавите от региона, като например войната в Афганистан.

И така, кои държави следва да бъдат поставени в центъра на американското внимание?

Грузия

Централната роля на Грузия за американските интереси в региона е често използван реторичен стереотип, макар че доказателствата в полза на запазването на тази роля (освен тезата, че Тбилиси защитава региона от влиянието на Москва) са много малко. Следва да отбележим, че ангажиментът на САЩ в подкрепа на демократичното развитие на Грузия, пазарните реформи и суверенитета оказа важно и политически позитивно влияние и следва да продължи. В същото време, значението, което се придава на сътрудничеството с тази сравнително бедна, неразполагаща с ресурси (а само с възможности за техния транзит) и дълбоко разединена вътрешно страна, намираща се на другия край на планетата, е съвършено несъразмерно с реалната и значимост за Съединените щати. Това не означава, че Вашингтон следва изкуствено да понижи нивото на двустранните отношения с Тбилиси, но, особено предвид ограничените ресурси на САЩ, централното положение, приписвано на Грузия, изглежда силно преувеличено.

Киргизстан

Сегашното стратегическо положение на Киргизстан е свързано с усилията за постигането на успех в Афганистан и най-вече с използването от коалиционните сили на въздушната база Манас. Затова днес на тази държава се отделя най-голямо внимание в сравнение с останалите страни от Централна Азия. На, ако оставим настрана базата Манас, Киргизстан няма особено стратегическо значение за САЩ. Всъщност, тъжната реалност е, че тази страна провежда най-плуралистичната (дори прекалено бурна) политика сред държавите от Централна Азия. Въпреки това, заради акцента върху използването на Манас, взаимодействието на САЩ със съседите на Киргизстан се смята за второстепенна задача.

А сега нека разгледаме т.нар. „подценявани” от Вашингтон държави.

Азербайджан

Въпреки сравнително неголемите си размери, Азербайджан запазва геополитическото си значение за САЩ не само като територия, разположена между Русия и Иран, но и като мост между Европа и богатия на енергоносители Каспийски регион. Затова тази страна е важна както от гледна точка гарантирането на достъп до държавите от Централна Азия, така и (което е по-важното) от гледна точна на достъпа до Афганистан и възможността да се намали зависимостта от по-дългия и сложен маршрут през Пакистан. Тя е от значение и предвид възможността, заобикаляйки Иран, да се сключват сделки със заинтересованите от търговията със Запада държави, вместо да бъдат ерозирани отношенията с тях.

Туркменистан

Колосалните енергийни ресурси на Туркменистан и най-вече запасите му от природен газ, го правят изключително важен за Запада, като износител на собствени енергоносители. Но географското положение на страната също има важно значение като естествен транзитен коридор за каспийските енергоносители (както и като коридор за гарантиране на доставките за коалиционните сили в Афганистан), което, следователно, придава на бъдещото геополитическо измерение на Ашхабад далеч по-голямо значение за САЩ.

Следва една страна, която се оценява доста точно от американските стратези, макар и въз основа на погрешни причини.

Украйна

От началото на 90-те години Украйна беше в центъра на американското внимание в региона. Като по-голямата част от причините за тази политика са свързани с тезата на Збигнев Бжежински, лансирана преди повече от 15 години в нашумялата му статия в списание Foreign Affairs и превърнала се в стратегическа и логическа обосновка на политиката на САЩ спрямо Украйна, още от момента на провъзгласяването и за независима държава. Както е известно, Бжежински твърди, че „без Украйна Русия престава да бъде империя, а с една подчинена и след това поставена в зависимост от Москва Украйна Русия автоматично се превръща в империя”. Възможно е, за известен период от време, това твърдение да е било разумна обосновка на американското поведение по отношение на Украйна: твърде много неяснота имаше около траекторията на развитие на Русия. Само че тезата на Бжежински не може вечно да се смята за такава обосновка. Въпреки това и днес американската политика изглежда, поне частично, насочена към недопускането на каквото и да било руско влияние в Украйна. Това е очевидно безразсъдна основа за провеждане на политика и затова е обречена на провал (Русия винаги ще разполага със значително влияние в Украйна), освен това тя съдейства за появата на обществени и политически разделителни линии в самата Украйна, което води до спад в темповете на развитие на страната, а това пък не е в интерес на САЩ. Украйна е критично важна държава по цял ред причини: нейните размери (най-голямата в постсъветска Евразия, като изключим Русия); географското и положение (граничи с ЕС и НАТО и има излаз на Черно море), нейните ресурси (човешки, природни и военни), както и заради уникалното предизвикателство, което олицетворява, за утвърждаване трансформациите на прехода от съветския комунизъм. Американската политика може и следва да се концентрира именно върху тези причини. Вашингтон трябва да осъзнае, че в неговата украинска политика противопоставянето на Русия е непостижимо или неефективно, поне за момента.

Преосмислянето на политиката спрямо Украйна не бива да игнорира уникалната история на взаимоотношенията между Русия и Украйна – т.е. както културните и етнически връзки, които ги обединяват, така и културните и политико-икономическите конфликти, които ги разделят. По същество, тази политика следва много по-точно да отразява историята на тези отношения и нейните последици. Една по-реалистична оценка на тези последици би намалила сериозно американските очаквания за постигане на „успех” в краткосрочна перспектива. В същото време, фокусирането върху дългосрочните перспективи не ограничава необходимостта от участие и не означава, че САЩ трябва да пренебрегват държавите, разположени далеч на изток.

Преосмислянето на Евразия и тезата за „прокарването на демокрацията”

За съжаление, вашингтонските дискусии, довели до поляризацията между „реалисти” и „интервенционисти”, формират погрешна представа за избора на мястото на демокрацията в американския подход към региона. На първо място, тези дебати създадоха изкуствени разделителни линии между американските интереси и американската загриженост, свързана с възприемането на т.нар. „демократични ценности” от страните от региона. Което е погрешно, защото плуралистичните, основаващи се на представителната демокрация, политически системи, уважаващи човешките права и правото на собственост, не са нито изключителна функция на индивидуалните ценности, нито изключително американски феномен. В действителност, съдействието за формирането на по-представителни и отговорни правителства в региона, при това отчитайки и собствения опит на САЩ, представлява важен американски интерес: по правило, авторитарните политически системи са неустойчиви в дългосрочна перспектива и потенциалът им по отношение спазването на вече постигнатите договорености, с течение на времето, също се оказва съмнителен.

На второ място, както изглежда, и двата полюса на тази дискусия (т.е. и „реалистите”, и „интервенционистите”) поставят Русия в някаква особена категория сред посткомунистическите държави от Европа и Евразия, от гледна точка на собствената и трансформация. Така, за „реалистите”, руският статут на велика държава означава, че САЩ не трябва да се интересуват от характера на вътрешната и политика. „Интервенционистите” пък често се опитват да представят Русея като активна антидемократична сила в региона. Което е силно преувеличено. Русия използва отвреме навреме по-твърда тактика за да реализира интересите си в постсъветска Евразия, която ерозира позициите на другите правителства от региона (някои от които са демократично избрани, а други не), но тя в никакъв случай не е активен противник на демокрацията, като такава. На практика, вредата от тази намеса бледнее, в сравнение със стъпките, предприети от някои евразийски правителства с цел потискане на инакомислещите, отстраняване на политическите опоненти и монополизиране на обществения живот. Вътрешната трансформация в самата Русия продължава, затова онези политически инструменти, които САЩ използват за да я тласнат в една по-плуралистична и демократична посока, следва да се използват и по отношение на руските съседи, като например Грузия (в крайна сметка, наличието на известни патологии в управлението, наследени от съветския период, макар и в различна степен, са общи за всички тези държави).

По-ясно изявеният интервенционистки подход към региона, доминиращ в американската политика по време на втория мандат на Джордж Буш-младши, на практика, само усложни прокарването на демокрацията в него. Това се отнася най-вече за Украйна и Грузия, след успеха на техните „цветни революции”. Тогава цялото американско внимание беше съсредоточени върху действията на Москва (реални или въображаеми) в тези страни, както и върху необходимостта те на всяка цена да бъдат „обвързани със Запада”, в резултат от което Вашингтон не съумя да помогне за формирането на истински политически плурализъм нито пък да накара правителствата в Киев и Тбилиси да се откажат от своята, пораждаща прекалено много проблеми, политика. Както е известно, в Украйна действа и допълнителен усложняващ фактор – ролята на руския език, или по-скоро възприемането на руския език и свързаните с него културно-исторически въпроси като инструмент за политически натиск от страна на Кремъл, който използваше като коз недоволството на милиони украинци, чиито възгледи се  отличаваха от идеите на президента Виктор Юшченко. Действително, провежданата от него дискриминационна езикова и културна политика породи остра реакция и окончателно отблъсна Юга и Изтока на страната. По отношение на Грузия пък, не се придаваше особено значение на многобройните нарушения на човешките права от режима на Саакашвили, слабостите на съдебната система и монополизацията на електронните медии, поради опасението, че Русия може да се възползва от евентуалните американски критики срещу управляващите в Тбилиси. И в двата случая, „подкрепата за демокрацията” с течение на времето се превърна в подкрепа за управляващите елити, кълнящи се в геополитическа вярност на Вашингтон. Именно този акцент върху защитата на съюзниците на всяка цена, с оправданието, че става дума за „борба за влияние”, насочена срещу Москва, доведе до забавянето и компрометирането на процеса на институционализация в целия регион.

Ако излезем извън рамките на „играта с нулева сума”, можем да видим всички тези страни такива, каквито действително са – с всичките им достойнства и недостатъци. И в интерес на САЩ е да се концентрират максимално ефективно върху колкото се може по-тясното взаимодействие с всички тези държави в бъдеще, включително и прокарването на вътрешните трансформации в тях. Заинтересоваността на Съединените щати от прокарването на демокрацията и съответното управление в региона няма да доведе до нищо добро, ако американците продължат да залагат само на собствените си фаворити, игнорирайки останалите политически играчи. В най-добрия случай, плюсовете от използването на изолацията, като инструмент за прокарване на модерното управление в региона, се оказват изключително малки, докато вредата - напротив, е голяма. Провеждането на подобна външна политика означава, на практика, отказ от ангажирането с тежките реални проблеми на региона.

Осмислянето на Евразия ще позволи провеждането на по-ефективна политика за разрешаване на конфликтите

Мониторингът върху развитието на ситуацията в региона показва, колко изтощително е влиянието на продължителните конфликти върху държавите в него. Той, освен това, помага да се освободим от неправилната представа за централната роля на Русия в региона. Макар че тази роля безспорно е важна и нерядко създава проблеми, тя не бива да скрива от нас наличието на достатъчно много етнически, културни и териториални спорове в региона, които нямат много общо с политиката на Москва.

Пример за това е грузинският конфликт. Макар че САЩ, разбира се, не са длъжни да приемат руската теза, че и след 8 август 2008, Москва не бива да се разглежда като участник в този конфликт, Вашингтон не може да игнорира факта, че руското военно присъствие и статусът на руските декларации отразява само едно (междудържавно) ниво в многопластовия конфликт, който включва два стари междуетнически спора, развили се вътре в самата Грузия. С други думи,  дори ако си представим, че Русия реши внезапно да изтегли всичките си сили и въоръжения от Абхазия и Южна Осетия и се откаже от решението да признае двете отцепили се автономни републики за независими държави, това въобще не би означавало разрешаването на конфликтите в Грузия. В действителност, отчитайки сегашната липса на доверие, натрупалата се омраза (в августовската война и двете страни се опитваха да осъществят етническо прочистване) и представите за преследванията, наложили се сред различните етнически общности в Грузия, подобно руско действие само би довело до възобновяване на кръвопролитието.

Разбира се, тази хипотеза не означава, че САЩ следва да се примирят с руското присъствие в двете откъснали се от Грузия квазидържави. Това, което следва от нея обаче, е че помирението между отделните общности е необходим компонент от разрешаването на конфликтите. То означава също, че САЩ следва да осъзнаят обидите, натрупали се у противостоящите си страни, както и да осмислят всички измерения на съществуващите заплахи, за да могат да формулират действително ефективна политика.

Вместо това обаче, в момента САЩ концентрират всичките си усилия изключително върху нивото на междудържавния конфликт. Това може да продължи, но следва да бъде допълнено с разумна политика, целяща ефективната трансформация на конфликта и последователните препоръки към режима в Тбилиси да докаже на практика декларираното от него желание за взаимодействие с властите и населението на Абхазия и Южна Осетия.

Преосмислянето на Евразия ще позволи на САЩ да се подготвят по-добре за очертаващото предизвикателство от страна на Китай

Повечето дискусии за американската стратегия в Евразия са концентрирани върху Русия: нейната роля в региона и отношенията и със Вашингтон. Това прекалено внимание към тази страна, представяна или като „Немезида на Севера”, или като потенциален американски партньор, води до неразбиране на региона и стратегическото му значение. Защото освен, че е прилежащ на Афганистан, той е търговско пространство между Европа, Източна Азия, Южна Азия и Близкия Изток, да не говорим, че сам по себе си представлява непрекъснато укрепваща икономическа и дипломатическа зона. През двайсетте години след разпадането на Съветския съюз държавите от Евразия се формираха, всяка със своите роли, амбиции, слабости и проблеми. Американският подход към всяка от тях не трябва да има изключително двустранен характер, а и да се основава на уважението към техните ценности. Това се отнася и за ключовите регионални проблеми, сред които са: продължителните конфликти, граничните и митнически въпроси, транснационалната търговия, енергийната геополитика и т.н. Русия участва в много от тях, но не във всички. Изключително важно е да се отчитат позицията и действията на Москва, но с тях не бива да се изчерпва проблематиката в тази част на света. Русия е един от външните фактори, влияещи върху развитието на събитията в региона. В същото време, самият регион (с Русия или без нея) е от огромно значение за Съединените щати.

Шанхайска организация за сътрудничествоПреосмислянето на Евразия ще осигури необходимата гъвкавост на анализа за най-последователното развитие в региона: усилващото се влияние (икономическо и политическо) на Китай. Благодарение на впечатляващия газопровод, изграден за рекордно кратки срокове през територията на Казахстан, Узбекистан и Туркменистан (а сега насочващ се към каспийското крайбрежие), или пък с помощта на мащабните заеми, отпуснати при изключително изгодни условия на Кишинеу, Астана и Ашхабад по време на тежката финансова криза, Пекин се очертава като най-значимия в бъдеще външен играч в региона. Как следва да тълкуваме китайската загриженост за уйгурското малцинство в Централна Азия и нежеланието му да вземе отношение към политическите вълнения в Киргизстан през 2010, макар че в същото време е член на Шанхайската организация за сътрудничество? Или пък заиграването с Азербайджан, направените стратегически инвестиции в Беларус или изчаквателната позиция спрямо Афганистан? Как САЩ следва да се отнесат към съпротивата срещу китайското проникване в Централна Азия: антикитайските протести в Казахстан, заплахите срещу китайските търговци в Киргизстан и общото недоверие към активността на Китай в целия регион? Как Вашингтон може да се възползва от факта, че евразийските правителства засега не бързат да заменят доминацията на Москва с тази на Пекин? Дали това е възможност за САЩ и съюзниците им, или пък е предупреждения срещу всеки, който се опитва да наложи влиянието си в региона? Доколко американското влияние може да съдейства за демократизацията на управлението, ако Пекин нерядко открито подкрепя корумпираното авторитарно статукво? Това са все въпроси, в които трябва много дълбоко да вникнем, следвайки трите очертани по-горе принципи за преосмислянето на Евразия. Спорът, дали САЩ следва да си сътрудничат с Русия или да се разграничат от нея, все повече губи значението си за региона, в стратегическия контекст на ХХІ век.

Много по-актуална през следващите месеци и години ще бъде стратегията на САЩ за справяне с проблема „Китай в Евразия” и гарантиране съкращаването на американските военни сили в Афганистан, като всичко това трябва да бъде съобразено с все по-независимите и, в същото време, взаимозависими играчи от постсъветска Евразия. Именно тук мисловният експеримент, който предложихме в началото на настоящия анализ, се оказва много подходящ. Американската политика не бива за пореден път да затъне в парадигмата, преувеличаваща ролята на външните големи сили върху истинската динамика на региона. Първи етап от дефинирането на мястото на Китай в евразийската стратегия следва да стане преосмислената Евразия, т.е. тази, в която всяка държава и всеки спорен въпрос се оценяват по достойнство, където присъства всестранното и продължително сътрудничество, при което няма сфери на влияние, а специално значение придобива потенциалът за сътрудничество. Накратко казано, най-добре е в американската стратегия за Евразия да допуснем пълноценното, активно и независимо участие на Китай в делата на региона. Само преосмисляйки Евразия САЩ ще могат да избегнат повторението на грешките, допуснати в подходите на „реалистите” и „интервенционистите” към Русия и Евразия, и в американския подход към Китай, като ключова и набираща мощ сила през ХХІ век.

-----------------------------------------------------

* Зам. директор на Програмата за национална сигурност и международна политика на Центъра за американски прогрес

** Старши изследовател в Центъра за Евразия към Атлантическия съвет във Вашингтон

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

Целта на настоящата статия е да разгледаме турската външна политика в Близкоизточния регион, отчитайки дългосрочните перспективи и регионалните конфигурации, в рамките на реализиращата се в момента турска външнополитическа концепция.

„Халифатският проект” на Анкара

Комплексният анализ на последователната стратегия, която провежда турския премиер Реджеп Ердоган, навежда на извода, че последните, свързани с нея, събития се развиват в рамките на негласните (но очевидно съществуващи) геополитически проекти, имащи „халифатски” характер. В тази връзка си струва да припомним, че в някогашната Османска империя, султанът е разполагал с върховната светска власт, към което, в крайна сметка, се стреми и сегашния премиер Ердоган, включително чрез

Афганистан

опитите си за трансформирането на Турция в президентска република. Що се отнася до върховната религиозна власт (каквато навремето е имал султанът), според някои анализатори, сегашните турски власти се опитват да възложат тази функция на генералния секретар на Организацията Ислямска конференция (ОИК), още повече, че в момента този пост се заема от турския професор Екмеледин Ихсаноглу.

През 1998, Съветът на Ислямската правна академия към ОИК, прие постановление №99 „За секуларизма”, в което се посочва, че „секуларизмът е обективистична система от възгледи, основана на принципа на непризнаването на Бога (т.е. на атеизма), и представлява антагонистично на Исляма течение, солидаризиращо се със световния ционизъм и другите разрушителни и разложителни течения, които се отхвърлят от Аллах, неговият Пророк и вярващите”.

Както е известно, за основни „пазители” на секуларизма в Турция се смятат генералитетът, и създадената от Мустафа Кемал Ататюрк Народнорепубликанска партия (НРП). Имайки предвид, че през последните години тъкмо те станаха обект на сериозни атаки от страна на управляващата в страната проислямистка Партия на справедливостта и развитието, се налага впечатлението, че Реджеп Ердоган действа в строго съответствие със споменатото по-горе постановление на ОИК.

В някогашната османска държава фетвата, издавана от духовния водач (шейх-ул-ислам) е имала задължителен характер. Днес, турския премиер, се старае да съгласува външнополитическите си действия с постановките на ОИК. Между другото, доста анализатори се питат, дали мюсюлманските държави се съобразяват с решенията на ОИК, или пък тези решения отразяват общите тенденции в ислямския свят. Както изглежда, първото е по-вярно: за да спечелят доверието на мюсюлманските държави лидерите на страните-членки на ОИК се опитват да демонстрират при всеки удобен случай привързаността си към ислямските ценности и дори от време на време се изявяват като убедени привърженици на радикално ислямистките идеи, рискувайки не само двустранните връзки, а и поставяйки под въпрос регионалната сигурност, като цяло.

В прословутия си програмен труд „Стратегическа дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, турският външен министър Ахмед Давутоглу отделя голямо внимание на ОИК. Според него, това е най-влиятелната международна организация в мюсюлманския свят, способна да действа като колективен транснационален политически играч на глобално равнище. Давутоглу смята, че този факт следва да се отчита от турските управляващи при прокарване националните интереси на Турция на международната сцена.

Не по-малко важни са очертаните от турския дипломат №1 триъгълни конфигурации в Близкоизточния регион. Така, върхове на „външния триъгълник” са Турция, Иран и Египет, като вътре в него е вписан втори „вътрешен триъгълник”, включващ Ирак, Сирия и Саудитска Арабия. Накрая, трети „пасивен триъгълник на нестабилност” представляват Ливан, Йордания и Палестина. Тук е мястото да напомним, че отношенията на Турция с

Иран

Йордания и Ливан, непосредствено след събитията, свързани с т.нар. „Флотилия на свободата” (или, ако искаме да сме по-точни, по време на провелия се през юни 2010 Пети турско-арабски икономически форум в Истанбул) започват да преминават на качествено ново и по-високо равнище. Както е известно, на форума бе обявено съвместното решение на Турция, Сирия, Йордания и Ливан да създадат зона за свободна търговия и да въведат безвизов режим. В момента, под силния натиск на „арабската улица”, ръководството на Палестинската национална администрация също е склонно да признае водещата роля на Турция в региона.

От друга страна, както посочва в статията си „Турският възход и упадъкът на панарабизма”, американския анализатор Шломо Бен-Ами, Анкара „успя да вкара Израел в тъмния ъгъл на световното обществено мнение” с реакцията си във връзка с т.нар. „Флотилия на свободата”, което може да принуди правителството на Бенямин Нетаняху да се ориентира към реални мирни преговори, като в същото време бъдат укрепени позициите на Хамас и се ускори прекратяването на блокадата на сектора Газа. Подобно развитие на

Палестина

събитията, окончателно ще изведе Турция до лидерските позиции в региона и ще и позволи да увеличи още повече влиянието си върху Йордания, която, според Давутоглу, представлява „типична буферна държава”. Тоест, излиза че именно контролът над Йордания, играеща ключова роля в рамките на формиращия се в региона силов баланс, се е превърнал в текуща цел на турската регионална геополитика. Истината е, че не движението Хамас, чиито отношения и с Египет, и със Саудитска Арабия са меко казано сложни, е от значение за Анкара, а тъкмо Йорданското Хашемитска кралство, чието геополитическо положение има стратегическо значение, най-вече, за държавите от „вътрешния триъгълник”. С други думи, включвайки Йордания в своята сфера на влияние, Турция се сдобива, от една страна, със солидни лостове за натиск върху държавите от „вътрешния триъгълник”, а от друга – със стратегическо предимство пред останалите участници във „външния триъгълник”. За целта обаче, е необходимо и наличието на турско военно присъствие, в „пасивния триъгълник на нестабилност”. Както е известно, в момента в Ливан има 528 турски военни, в рамките на миротворческата мисия UNIFIL. На практика, Палестинската национална администрация вече се намира под силното политическо и икономическо влияние на Турция.

Показателно е, че в книгата си Ахмед Давутоглу споменава и възможното включване в „пасивния триъгълник на нестабилност” и на Северен Ирак, където Анкара уверено и последователно предприема съвсем конкретни мерки за укрепване на собствените си позиции в автономната кюрдска провинция. В такъв случай обаче, би следвало да се говори вече за появата на „вътрешен пасивен четириъгълник на нестабилност”. Така или иначе, предвид формиралата се в региона ситуация, Йордания е принудена да признае турското лидерство и да предостави на Анкара максимално изгодни за нея условия за сътрудничество, което, на практика, вече е факт.

Мястото на Иран в новата турска близкоизточна геополитика

Според сегашния турски външен министър, ключова особеност на Иран е геополитическото му положение. Давутоглу смята, че ислямската република притежава всички характеристики на регионална и трансконтинентална транзитна държава, което пък определя статута на територията и като „зона на взаимни геополитически влияния”. Тази особеност има определящо въздействие върху хода на иранската история и е в основата на сходството между Иран и Турция. И двете държави не могат да се разглеждат в рамките на един единствен регион, а влиянието им се усеща в различни геополитически пространства.

Иран

Доста близката геополитическа специфика на Турция и Иран, определя и тяхната взаимна зависимост.

Както посочва Давутоглу, от гледна точка на „вътрешнорегионалното стратегическо единство”, Турция следва да увеличи влиянието си в афро-евразийското пространство, което може да стане само в резултат от активната турска политика по всички направления. Естественото геополитическо съперничество между Турция и Иран се пресича с религиозното съперничество между двете страни, което, в крайна сметка, води до формирането на общо регионално „конкурентно равновесие”. Показателно е, че анализирайки турско-иранските отношения, Давутоглу използва икономическа терминология, с което вероятно иска да подчертае, че развитието на региона, част от който са и Турция, и Иран, до голяма степен зависи от укрепването на равноправните икономически отношения, най-вече между тези две държави. Затова и днешната турска политика спрямо Иран следва да се възприема предимно в този контекст.

Турският дипломат № 1 разглежда афро-евразийското пространство като едно цяло. Той дава за пример отношенията между Александър Македонски и персите, Византия и Сасанидите и Османската империя и държавата на Сефевидите, подчертавайки, че между тях винаги е имало „балансирано съперничество”. Според него, това е свързано с „историческото взаимно влияние” по оста Балканите-Анадола-Иранското плато. Така, ако днес Турция има излаз на Черно и Средиземно морета, Иран разполага с пряк достъп до не по-малко важните Каспийско море и Персийския залив. Давутоглу смята, че в своята съвкупност, всички тези водни пространства дават големи възможности за влияние върху глобалното урегулиране. От друга страна, от гледна точка на сухопътното пространство, Турция граничи с Балканите, а Иран осигурява достъпа до Централна Азия, Афганистан и Индия. Ако Турция е мост за близкоизточните държави към Европа, Иран е техният „прозорец” към Азия.

Турският външен министър е убеден, че със съвместни усилия, Анкара и Техеран биха могли да поставят под контрол афро-евразийското пространство, простиращо се от Балканите до Южна Азия и включващо Централна Азия, Близкия изток и Северна Африка. Давутоглу неслучайно включва Турция и Иран (заедно с Египет) в доминиращия в региона „външен триъгълник”. Според него, е съвсем естествено и, че в отношенията между трите държави съществува силно съперничество, като всяка се стреми да включи стратегически важните територии на региона в собствената си сфера на влияние. Така, силовият баланс между държавите от „външния триъгълник” оказва определящо въздействие върху общата стратегическа структура на Близкия изток. От тази гледна точка, турско-иранските отношение са от решаващо значение за региона.

Сред основните цели на Турция е установяването на „дългосрочен и балансиран контрол по линията „Багдад-Диарбекир”, която доста напомня прословутата линия между Елзас и Лотарингия. Според Ахмет Давутоглу, именно утвърждавайки суверенитета си по тази линия, османската държава, съумява да превърне границата си с Иран в най-стабилната в региона. Той смята, че присъствието по линията на големи „външни играчи”, като САЩ и Великобритания, се отразява негативно на „психологията на взаимно сътрудничество”. Днес, турско-иранският диалог се стимулира от сходните позиции на Анкара и Техеран по кюрдския въпрос. Както е известно, още при посещението на турския премиер Ердоган в Иран, през 2004, правителството на аятоласите обяви Работническата партия на Кюрдистан (РКК) за терористична организация. Две години по-късно, двете страни се споразумяха да задълбочат взаимодействието с цел ликвидиране на лагерите и базите на РКК. Пак тогава, иранските власти осъществиха серия от военни операции срещу кюрдските бойци от местния филиал на РКК и техните бази, включително и на територията на Северен Ирак, като след това предадоха на Турция арестуваните активисти на РКК.

Според редица анализатори, в политиката на турското и иранското правителства по „кюрдския въпрос” е налице определено сходство: от една страна се води въоръжена борба с кюрдската опозиция в Турски и Ирански Кюрдистан, а от друга се полагат усилия за икономическото и политическо развитие на населените с кюрди райони на двете държави. Освен това, Анкара и Техеран активно реализират определени политически и икономически мерки по отношение на Иракски Кюрдистан. При това, те са на едни позиции и по модела на неговата автономия. В очакване САЩ да изтеглят корпуса си от Ирак, през 2011, и с цел да укрепят позициите си в региона, Турция и Иран изградиха в Иракски Кюрдистан секретни „настъпателни оперативни бази” за осъществяване на военни операции срещу кюрдските сепаратисти.

Според Ахмет Давутоглу, в чисто географски план, компактно населените с кюрди територии представляват важна „транзитна зона” на енергийните, водни и товарни потоци. Стабилността на тази зона е изключително важна в рамките на формирането на геополитическо единство на региона, в който със собствени сфери на влияние разполагат турци, иранци и араби. В този смисъл, ключови от геополитическа гледна точка, „фактори на нестабилност и неопределеност” по отношение на кюрдския въпрос, са: разположението на компактно населените с кюрди територии в зона на остро регионално и глобално съперничество и липсата на вътрешно геополитическо единство.

Що се отнася до иранско-турското съперничество в Южен Кавказ, тук Техеран разполага с две важни предимства пред Анкара. На първо място, от гледна точка на геополитическото влияние върху Азербайджан, Турция, на практика няма (ако изключим Нахичеванския анклав) общи граници с тази постсъветска република. В момента, сухопътната връзка между двете държави може да се осъществява през Грузия, Иран и Армения. На второ място, традиционните връзки на Иран с южнокавказките народи, за разлика от турско-арменските отношения, не са обременени от исторически трагедии и обиди.

В рамките на турско-иранските отношениа, си струва да напомним и споровете за създаването на т.нар. „Кавказки алианс”, имали място след петдневната грузинско-руска война през 2008. По време на посещението си в Баку, през август 2008, турският премиер Ердоган официално лансира идеята за „Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказкия регион”, която съществено се отличаваше от предишните инициативи на Анкара, тъй като предвиждаше създаването на регионален пакт без участието на САЩ и ЕС. Според турците, в този „алианс” трябваше да влязат Русия, Турция, Азербайджан, Грузия и Армения. Набива се на очи, че сред предполагаемите участници липсва Иран. Тоест, ясно е, че освен всичко останало, сред целите на пакта беше и ограничаване на нарастващото иранско влияние в региона. Което, разбира се, не остана незабелязано от Техеран. Затова още през септември 2008, иранският външен министър Мотаки обяви, че страната му предлага „нова регионална инициатива” за разрешаване на конфликтите в Южен Кавказ. Според него, форматът „3+3” (т.е. трите южнокавказки държави, плюс Русия, Турция и Иран) би бил „много по-продуктивен”. Следва да подчертаем, че независимо от всички противоречия между Анкара и Техеран, напоследък се очертава бърз процес на формиране на взаимноизгодни икономически, политически и дори военни отношения между двете държави. Сред важните фактори за сближаването на позициите им е въпросът за транзита на каспийските и иранските енергоносители. Значителен принос за това има и враждебната турска позиция спрямо Израел, както и все по-ясно изразеният самостоятелен външнополитически курс на Анкара, сред проявите на който бе и ролята и в опитите за разрешаването на иранския ядрен въпрос. Което, по един или друг начин, се отразява върху турската и иранската политика, в рамките на афро-евразийското пространство.

Бъдещето на турско-израелските отношения

Разсъждавайки за турската близкоизточна политика, си струва да обърнем специално внимание и на това, как Ахмет Давутоглу възприема еврейското присъствие в региона. Според него, с разпадането (след Втората световна война) на британската колониална система, в Близкоизточния регион е създадена еврейската държава, оказваща „деструктивно влияние” върху „регионалното централноислямско геокултурно и геополитическо единство”. Давутоглу твърди, че появата на Израел, като национална държава, е извело „еврейския въпрос” на качествено ново равнище. Така, Западът превръща еврейския проблем, който дотогава, в продължения на дълги векове, се възприема като конфликт между християни и евреи, в противопоставяне между мюсюлмани и евреи, чрез изнасянето му в Близкия изток. Според Давутоглу, дотогава в ислямския свят еврейският въпрос никога не е бил толкова актуален, както в Европа. Дори обратното, твърди той, много мюсюлмански държави предоставят убежище на бягащите от „антисемитското християнско насилие в Европа” евреи. Турския външен министър лансира  тезата, че в ислямската история никога не са били провеждани етнически прочиствания спрямо представителите на някой отделен народ, а само са били налагани „наказания за предателство”.

На този фон едва ли е чудно, че сегашните отношения между Турция и Израел се намират на безпрецедентно ниско (в цялата им история) равнище. Истината обаче е, че кризата в тези отношения има системен характер и много малко зависи от позициите на едни или други влиятелни личности, пък били те и външни министри. В основата и бе нежеланието на израелските управляващи да заложат на Анкара като ключов посредник в преговорите за разрешаване на палестинско-израелския конфликт. Впрочем, това се отнася и за останалите кандидат-посредници, включително САЩ. Охлаждането в израелско-турските отношения започна именно, когато дългогодишното турско посредничество за намирането на компромис с управляващото в сектора Газа ислямистко движение Хамас беше провалено от действията на израелците и египтяните. Всичко, последвало след това, бе израз на дълбокото разочарование и гнева на управляващите в Анкара. Турците разчитаха, че след като поддържат най-добрите отношения с Израел, в сравнение с всички останали мюсюлмански държави, посредническите им усилия няма как да не се увенчаят с успех. Затова блокирането на мисията им от израелска страна, заради нежеланието на Тел Авив да допусне прекалена турска намеса във вътрешните си работи, беше преценено дори не като лична атака срещу премиера Ердоган, а като опит да бъде ерозирана дългосрочната турска външнополитическа стратегия за извоюване на лидерски позиции в ислямския свят и укрепване ролята на Турция като своеобразен „мост между Европа и Азия”. Осъзнавайки че диалогът с Израел се оказва безперспективен за нея, Анкара моментално реши да „влезе от другия вход”, което между другото говори за гъвкавостта на турските стратези.

В случая, „другият вход” означаваше повишаване на турския авторитет в мюсюлманския свят, чрез провеждането на откровено антиизраелска политика, задължително съчетана с шумни PR-акции. Част от нея бяха и демонстративното напускане на Ердоган, след словесния му сблъсък с израелския примиер Шимон Перес на форума в Давос, и провокационните спрямо Израел турски телевизионни сериали, и действията на т.нар. „Флотилия на свободата”. Войнствената антиизраелска реторика (и политика) беше задължително условие за успеха на новата стратегия, защото без нея тя би била обречена на провал, тъй като в Близкия изток е почти невъзможно „да седиш едновременно на два стола”. Сред примерите за това са САЩ, които не подкрепиха с нищо реално прословутата реч на президента Обама в Кайро, което пък не доведе до никаква съществена промяна в отношението на мюсюлманския свят към Америка. Анкара си взе необходимата поука от това и направи своя избор. При това, турският управляващ елит вероятно е преценил предварително всички рискове и възможни загуби от подобно решение и без всякакви колебания скъса тайния пакт на страната си с Израел за партньорство в сферата на сигурността. Това беше определящ момент, тъй като сега всяко евентуално подобряване на отношенията или възобновяване на контактите в сферата на военно-техническото сътрудничество и сигурността са възможни само, ако Израел признае водещата роля на Турция при разрешаването на палестинския въпрос.

Всъщност, това, на което сме свидетели напоследък, представлява своеобразно „извиване на ръце”, тъй като турските управляващи са съвършено наясно, че без Израел не може да се постигне какъвто и да било значим прогрес по въпросите на близкоизточното урегулиране. Интересно е също, че въпреки изострянето на противопоставянето с Израел, турското правителство реши да не огласява собствените си разузнавателни сведения за контактите между израелските специални служби и някои активисти на РКК. По данни на турското разузнаване (МИТ), което наскоро беше оглавено от личното протеже на премиера Ердоган – 42-годишния Хакан Фидан, израелски инструктори присъстват в зоната на сраженията по границата с Ирак.Подобни твърдения трудно могат да се коментират, тъй като не се потвърждават и от други източници. Има обаче един момент, който позволява да се допусне и такова развитие на събитията. Става дума най-вече за съседния на Иракски Кюрдистан Иран и специалния интерес на Израел към всичко свързано с иранското ядрено досие. В тази връзка, кюрдите са сред малкото удобни възможности за събиране на информация, което може да обясни и евентуалното присъствие на отделни израелски командоси в Иракски Кюрдистан. Според руския експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, тази версия се подкрепя и от посещението (през юни 2010) на един от най-богатите израелски бизнесмени Идан Офер в Иракски Кюрдистан, по време на което са се обсъждали не само евентуални инвестиции в петролната индустрия на автономната провинция, а и укрепването на двустранните отношения на базата на прикрития антитурски съюз. Между другото, подобно сближаване (ако действително има място) не е възможно без одобрението на Вашингтон, който много стриктно контролира практически всички кюрдски движения. Това, между другото, може да обясни и официалната пасивност на турските власти. Ако става дума само за ответна израелска реакция на влошаването на двустранните отношения (т.е. ако изключим „иранския момент”), трябва да признаем, че посоката и не е подбрана добре. На първо място, самите турски компании също участват много активно на кюрдския петролен пазар, а на второ – кюрдската тема е „табу” за всички, без изключение, кръгове на турския елит и реакцията на всяка външна намеса в нея, е изключително болезнена и твърда. Важно е и, че Иракски Кюрдистан е идеалната база за осъществяване на атаки срещу газопроводите, свързващи Иран и Турция. Взривът, през юли, на един от тях, за два дни остави всички турски потребители без газ. Очевидно е, че кюрдите са участвали в тази акция.

В подобна ситуация трудно можем да очакваме, каквато и да била положителна промяна в турско-израелските отношения. Още повече, че Анкара продължава активно да разиграва „ислямската карта” и все повече се ориентира към създаването на условна ос „Анкара-Дамаск-Техеран”. Съюзът със сирийците (който се смята и от Дамаск за едно от основните направления на външната му политика) дава на турците практически пълен контрол над Хамас. Същият въпрос се решава и чрез съюза с Техеран.

През есента на 2010, Турция, Иран и Бразилия се готвят да продължат преговорите за постигане на компромис за обогатяването на иранския уран в чужбина. Все още не е ясно, колко резултатни ще се окажат те, но общата тенденция за сближаване между Анкара и Техеран е налице. Което също изключва подобряването на отношенията с Израел в близко бъдеще. Впрочем, „иранската тема” за пореден път демонстрира турската далновидност. Вместо да изпада в паника, заради очертаващата се „иранска заплаха” (която между другото е съвсем реална), Ердоган се ориентира към диалог и сближаване с Техеран. Това му дава възможност да демонстрира солидарност с ислямския свят, да се дистанцира от Запада и, в същото време, да опита да си извоюва уникалната позиция на основен посредник, с който Иран ще се съобразява в условията на все по-суровата икономическа блокада. В случая, Турция очевидно разчита на етническата си обособеност и от персите, и от арабите, която би могла да притъпи традиционната ревност на последните едни към други. Тоест, налице са всички основни предпоставки (неутралност, икономическа и военна мощ, разрив с Израел, добри неафиширани отношения със САЩ и т.н.) за превръщането на Турция в нов „регионален суперпосредник”.

Заключение

И така, в момента турското държавно ръководство се опитва да възроди османските традиции, сред важните особености на които е съобразяването на политическото управление с позицията на „висшия ислямски авторитет”, за който съвсем не е задължително да се асоциира с някакъв високопоставен мюсюлмански духовник. Става дума за концепция, която би трябвало да се превърне в своеобразен противовес на иранските и египетските религиозни дейци, т.е. на останалите страни от „външния триъгълник”, за който говори Ахмет Давутоглу. Следва да отбележим, че турският първи дипломат не включва в геополитическите си конфигурации Израел, който според него е „изкуствено създаден” от западните държави, посредством износа на „еврейския въпрос” от Европа в Близкия изток. Очевидно, по този начин Давутоглу иска да подчертае, че Израел, също както САЩ, ЕС или Русия, е „външен играч” и затова участието му във формирането на регионалния силов баланс следва да бъде минимално.

Както изглежда, турското ръководство съвсем хладнокръвно е пресметнало емоционалните си на пръв поглед стъпки към възраждането, в ново качество, на Отоманската империя, като нов крупен регионален играч. В тази връзка, Израел просто се оказа заложник на тази тенденция. Макар че политическото изкуство е тъкмо в намирането на оптимално решение дори и от най-безизходната ситуация.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/862-ankara-v-tarsene-na-geopoliticheski-alternativi

В началото на февруари 2010, на среща с турските посланици в държавите от постсъветското пространство и Афганистан, организирана от Турско-евразийския бизнес съвет (DEIK), външният министър на Турция Ахмед Давутоглу лансира сензационното предложение за създаване на своеобразен аналог на Европейския съюз в Евразия. Според него, основната предпоставка за формирането на подобен Евразийски съюз са задълбочаващите се отношения между страната му и Русия, както и огромните запаси от енергоносители в региона. Както е известно, Анкара традиционно се отнася с голямо подозрение към Русия, смятайки я за основен съперник в централноазиатския регион и Южен Кавказ. Дълго време тя разчиташе на американската подкрепа и съзнателно се противопоставяше на Москва, стремейки се да извлече от това определени политически дивиденти. Днес обаче, Давутоглу призовава максимално да се ускори изграждането на железопътни и автомобилни магистрали, както и да се усвоят нови морски маршрути, което, според него, ще улесни създаването на новото интеграционно обединение. В крайна сметка, именно комуникационните мрежи трябва да формират гръбнака за новия Евразийски съюз.

Прагматизмът на турската геополитика

Турската външна политика винаги се е отличавала с прагматизъм и пресметливост. Освен това, онези, които я формулират отдавна са доказали, че много бързо се учат и внимателно следят да не повтарят чуждите грешки. Всъщност, в момента Анкара прави тъкмо това, което бе длъжна да направи в сегашните условия. Както е известно, тя вече няколко десетилетия се опитва да стане част от Европейския съюз. През цялото това време обаче, под най-различни предлози, Съюзът (или по-скоро френско-германското му „ядро”) упорито не желае да пусне Турция в „крепостта”. Сред обективните причини за това са опасенията на европейците, че с присъединяването на тази страна ЕС рязко ще отслаби външния си периметър. Тоест, през Турция (и от Турция) в Съюза ще нахлуе мощен имигрантски поток. От друга страна, коренните жители на Стария континент са все по-склонни да приемат, че той е застрашен от постепенна ислямизация и се боят, че Турция ще се окаже отличен транзитен коридор за ислямските радикали. Що се отнася до субективните причини, основната са репресиите срещу кюрдите и кюрдският проблем, като цяло.

При всички случаи, в Анкара прекалено дълго таяха надежда, че споменатите по-горе проблеми, няма да попречат на Турция да стане член на ЕС. Както изглежда обаче, през последните месеци, турските управляващи са стигнали до извода, че шансовете за подобна интеграция, на практика, са се изпарили.

Разбира се, в цитираното изявление на външния министър Давутоглу има и елементи на шантаж към Брюксел. Тоест, ако въпросът с турското членство продължи да се протака, самата Турция може да обърне гръб на ЕС. И не само това, страната може да инициира създаването на алтернативен съюз, в който да се концентрират енергийните ресурси на Каспийския регион (а може би и тези на Централна Азия и Иран). Така, в битката им за достъп до въпросните ресурси, на европейците в бъдеще ще се наложи да се сблъскат не само с противодействието на Москва, а и на целия Евразийски съюз. Ако членките на този все още хипотетичен съюз съумеят да се споразумеят за провеждането на обща енергийна политика, ЕС действително ще попадне в трудна ситуация. При подобно развитие, усилията за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители автоматично ще минат на заден план, тъй като европейците ще се сблъскат със силно влошени условия за бизнес на целия енергиен пазар на Евразия. Което действително би било огромен проблем.

Не по-малко важно е, че както споменах по-горе, турците могат да си вадят поука от миналото. Опитът от сътрудничеството на САЩ с Грузия, Украйна, Киргизстан, Азербайджан и Узбекистан им показа, че едва ли може да се вярва на всички американски обещания. Както е известно, първите две държави от доста време насам напразно разчитат на ангажиментите на Вашингтон да ускори интеграцията им в европейските и евроатлантически структури. Киргизстан пък използва връзките си със САЩ най-вече като допълнителен дразнител на Москва, когато му се налага да преговаря с нея по един или друг въпрос. Азербайджан се умори да чака мащабните американски инвестиции в своята икономика, а пък Узбекистан се убеди на собствения си гръб, колко стабилно е партньорството му със САЩ, когато, след трагичните събития в Андиджан, през май 2005, буквално за няколко дни се превърна от стратегически партньор в противник на Америка.

Очевидно, Анкара дава сигнал, че не иска да бъде манипулирана от американските стратези, а претендира за самостоятелна роля в региона.

Руската реакция

Истината е, че Москва едва ли е очаквала толкова рязко, по отношения на ЕС, изявление от страна на Анкара. В Кремъл бяха свикнали, че през последните двайсетина години Турция води собствена игра в Централна Азия и Южен Кавказ. Ползвайки се с подкрепата на САЩ, тя традиционно се смяташе за геополитически съперник на Русия и в двата региона. Защото, ако приемем, че Русия е един от притегателните центрове в Евразия, другият е Турция. Именно Анкара беше сред първите, признали независимостта на всички, без изключение, страни от постсъветска Евразия – от Азербайджан до Таджикистан. Именно Анкара беше инициатора (а след това упорито работеше за задълбочаването на тази инициатива) за превръщането на ежегодните срещи на тюркоезичните държави в основен форум за водене на преговори и налагане на турското влияние в постсъветското пространство. Именно Анкара постоянно твърдеше, че интеграцията на региона може да се реализира и без руско участие.

На фона на това противопоставяне и конкуренция, идеята на Давутоглу изглежда, най-малкото, странна. Затова, можем да предположим, че Москва още дълго ще анализира турския демарш. От една страна, руските стратези са наясно, че включването на Турция в голямата игра, може да се окаже важен коз в надцакването със Запада. Налице е историческа възможност от него да бъде откъсната една държава, на която Вашингтон залага много, в дългосрочен план. Американците силно се надяваха, че историческите турско-руски противоречия ще се окажат най-устойчивия фактор за формирането на алтернативна на руската ос на влияние в региона. Възможно е, тъкмо това да се окаже и най-голямата грешка на САЩ, които подцениха прагматизма на турските управляващи.

От друга страна обаче, Москва не може да е напълно сигурна, че Анкара не блъфира. Вчерашният съперник наистина би могъл да се превърне в добър съюзник, само че историята не дава много подобни примери. Анкара бе принудена да обърне поглед към Русия заради зле прикритото нежелание на Европа да я интегрира и разочарованието от празните обещания на САЩ, че ще и помогнат за това. Как обаче, ще се държи Турция, ако по някакви причини ЕС все пак отвори вратата на турците към Европа, а САЩ се окажат решаващият фактор това да се случи? Трудно би могло до се отговори на подобен въпрос.

Налице са всички основания да се смята, че Москва би повярвала на Анкара само при положение, че Турция окончателно тръшне вратата към Европа и престане да провежда проамериканска политика.  Възможно е, ако нещата действително опрат дотам, Русия да поиска именно такива гаранции, но е сложно да си представим, как турците ще могат да ги дадат. Затова е по-вероятно, че Москва ще заеме изчаквателна позиция, разчитайки в определен момент Анкара да даде по-ясен знак, че действително е готова за стратегически съюз с Русия.

Реакцията на Запада

Очевидно е, че държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън на беше никак доволна от изявлението на турския си колега. Да кажем, че в Държавния департамент бяха изненадани от идеята, лансирана от Турция, означава да не кажем нищо. Най-вероятно, там също много внимателно са анализирали възможните мотиви на турската страна и веднага са поискали разяснения от Анкара по съответните дипломатически канали.

Не по-малко объркан изглеждаше и Брюксел. Много е вероятно за мнозинството „еврократи” евентуалното влизане на Турция в ЕС да означава сериозно отслабване на външните граници на Съюза. От друга страна обаче, те със сигурност не очакваха подобен демарш от турска страна. Защото макар Турция да не е член на ЕС, тя неведнъж декларира, че възнамерява да следва общата политика на Съюза, тъй като разчита един ден да стане част от него.

Сега обаче стана ясно, че Анкара не възнамерява да чака още дълго „да се подкваси морето”. Не по-малко очевидно е, че турците се чувстват не просто обидени, но и унижени от Брюксел. Макар че бяха първи на опашката (Турция постави въпроса за членството си в европейската общност още преди повече от половин век), те бяха принудени да преглътнат горчивото хапче, след като ЕС ги игнорира, приемайки посткомунистическите държави от Източна Европа. Мнозина смятат, че днес дори Украйна и Грузия са по-близо до членството в Евросъюза, отколкото Турция.

На свой ред, САЩ не спряха да сипят обещания към Анкара, през цялото време докато страната чакаше на опашката за членство в ЕС. Постепенно обаче стана ясно, че Вашингтон вече не е в състояние да налага подобни съдбоносни решения на Европа. Така, Анкара окончателно стигна до извода, че не бива да разчита само на солидарността на Запада а, да потърси съюзници и на Изток.

Междувременно, на 19 февруари, стана ясно, че Турция е отказала на САЩ на нейна територия да бъде разположен американския радар, който е част от прословутата Система за противоракетна отбрана и очевидно трябваше да бъде насочен срещу Иран. Паралелно с това, опитвайки се да пробват настроенията на европейските са партньори от НАТО (които, както вече посочих, не са добре настроени към турското членство в ЕС), турците заявиха, че въпросът следва да се разгледа с участието на европейските държави и с тяхно финансиране. Като добавиха, че не възнамеряват да влошават отношенията с никой от съседите си.

Намекът на Анкара е съвсем прозрачен – ако действително става дума за колективна сигурност, това следва да се обсъжда, на първо място, с пряко заинтересованите държави, а не със САЩ, чиято територия е съвършено недосегаема за хипотетичните ирански ракети. Остава да видим, как ще реагират европейските членки на НАТО, които и без това търпят сериозни загуби (и то не само финансови) от военните операции в Ирак и Афганистан. Сериозните играчи от пакта едва ли биха подкрепили открито и безусловно подобна инициатива.

Все повече става ясно, че дори ако в Брюксел действително се поддадат на американския натиск и поискат да интегрират Турция в ЕС, вече няма никаква гаранция, че турците ще склонят да го направят. За което напоследък имат доста основания. Руският проект „Син поток” осигури на Турция достатъчно природен газ, чиито доставки са стабилни. Затова пък американският проект за петролопровода Баку-Джейхан се оказа, ако не мъртвороден, поне крайно неефективен, защото нито днес, нито в близко бъдеще се очаква капацитетът му да бъде запълнен със съответното количество петрол. Затова, в крайна сметка, инициативата на Анкара за формирането на Евразийския съюз може и да не се окаже елементарен блъф.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие нас писание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Kostadinov.htm

Преди близо година изключително влиятелният американски Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relation - CFR), който издава и авторитетното списание Foreign Affears, публикува една статия на своя сътрудник за региона на Индия, Пакистан и Южна Азия Даниел Марки (Daniel Markey, From AfPak to PakAf: A Response to the New U.S. Strategy for South Asia), анализираща т.нар. стратегия AfPak – програмата за действие в Афганистан и Пакистан, която президентът Обама оповести през март 2009. В продължение на няколко седмици след това, американското правителство осъществи серия от интензивни консултации със сенатори, външнополитически анализатори, представители на държавите-членки на НАТО и други регионални и международни партньори. Според самия Даниел Марки обаче, политиката на Вашингтон спрямо тези две азиатски държави все още не е формулирана окончателно. Неясни остават политическите приоритети на САЩ в Южна Азия, нивото и характера на разполагането и използването на американските дипломатически, военни, разузнавателни и икономически ресурси, както и времевите рамки за реализация на програмата. Отчасти, тези въпроси получиха отговор в речта на президента Обама на 1.12.2009, в Уест Пойнт, но повечето от неизвестните остават и след нея.

През последните две години, военно-политическата ситуация в Афганистан и Пакистан забележимо се влоши. В региона активно действат (включително осъществяват мобилизация на местни жители в своите части) бойците на Ал Кайда и Движението Талибан, криминални банди, наркотрафиканти и различни екстремистки групировки, дестабилизиращи Югоизточен Афганистан и Западен Пакистан. Другите участници в конфликта: от действащите в Пенджаб антииндийски радикални групи до бунтовниците в Централна Азия, оперират в ненаселените с пущуни (основната етническа група в Афганистан, част от която живее в Пакистан) зони на двете страни, където са си изградили убежища, което, на свой ред, също помага за изострянето на ситуацията.

Тайните контрабандни маршрути свързват отдалечените и труднодостъпни планински райони с големите градове, създавайки почти идеални условия за дейността на активистите на Ал Кайда и симпатизиращите им групи от местното население. Крехките държавни институции, слабото управление и неадекватните ресурси ограничават възможностите на Исламабад и Кабул да се противопоставят на въоръжените бунтовнически формирования и да провеждат умерена политика в течение на повече или по-малко продължителен период. Накрая, липсата на доверие към правителството на САЩ и силните антиамерикански настроения в региона водят до това, че дори и доскорошните близки партньори започват да се отнасят скептично към намеренията на американците.

Много елементи от политиката на САЩ в Пакистан и Афганистан са толкова тясно свързани помежду си, че Вашингтон е принуден да формулира стратегия към региона, като цяло, въпреки че политическите възможности и характера на заплахите към американските интереси в тези две държави са различни. Освен това, дипломатическите, военни и икономически лостове, използвани от САЩ в региона, забележимо варират от двете страни на границата.

Бележките на Обама, направени през март 2009, бяха знак за нов подход на американската администрация към събитията в Южна Азия. Беше направена сериозна преоценка на терористичната заплаха, затова и новата стратегия AfPak трябваше да съчетае антитерористичната дейност с амбициозните задачи на националното строителство в двете съседни държави. Така, във фундаментална цел на американската стратегия в Пакистан и Афганистан се превърна неутрализацията на местните въоръжени групировки, предоставящи убежище на международните терористи, и създаването на система за гарантиране на необходимата сигурност за реализацията на ефективни антитерористични и антибунтовнически действия.

Още докато беше сенатор и кандидат-президент, Обама неведнъж лансираше тезата, че липсата на сигурност в Южна Азия е свързана с неадекватната американска помощ за региона, тъй като военната машина на САЩ е ангажирана почти изцяло с войната в Ирак. Според него, именно поради това, водачите на Ал Кайда и досега не са заловени. Междувременно, Движението Талибан също успя да прегрупира силите си и да укрепи своите позиции в Пакистан и Афганистан, а симпатиите и доверието, с които се ползваха САЩ в региона, след събитията от 11 септември, бяха изместени от подозрителността и откровената враждебност.

Разбира се, съществува известна надежда, че намаляването на американското военно присъствие в Ирак ще освободи средства за по-нататъшната активизация на САЩ в Южна Азия, където американците ще се опитат да използват опита си за справяне с бунтовниците, натрупан в Близкия изток.

Речта в Уест Пойнт и евентуалните и последици

Както е известно, в речта си във Военната академия Уест Пойнт от 1 декември 2009, президентът Обама обяви, че през първата половина на 2009 ще изпрати още 30 хил. войници в Афганистан и отново посочи Афганистан и Пакистан като „епицентър на насилствения екстремизъм на Ал Кайда”.

С тези попълнения, общата численост на американския корпус в страната ще достигне 100 хиляди души, т.е. точно толкова, колкото наброяваше и „ограниченият контингент” съветски войски през 80-те. Към тези 100 хиляди обаче, трябва да прибавим американските съюзници от НАТО, чието количество, съдейки по всичко, значително ще нарасне, независимо от френските и германски резерви по въпроса. Във всеки случай, генералният секретар на пакта Адрес Расмусен много активно лобира за подобно решение, въпреки крайната му непопулярност сред повечето европейски членки на НАТО. Така, общият брой на чуждестранните военни в Афганистан ще надхвърли 150 хил. души, като в това число, по правило, не се включват сътрудниците на различните специални служби и техните силови подразделения, чието количество обикновено нараства в геометрична прогресия, спрямо увеличаването на основния военен контингент.

Цялата тази мощ ще бъде концентрирана най-вече в големите градове и по границата с Пакистан. Като стратегическата цел е да се блокира пакистанско-афганистанската граница за да се прекъснат (или поне да се затрудни функционирането им) отработените канали за прехвърляне на бунтовници и военна техника, което пък би помогнало на пакистанците да се справят с „ръководното ядро” на Ал Кайда. Паралелно с това, Пентагонът взе решение за рязко нарастване на полевите операции, т.е. американците и съюзниците им (а сред тях и членовете на българския контингент, които дори не получават редовно възнагражденията си) ще започнат да осъществяват мащабни военни операции в провинциите за да ликвидират бунтовническите бази в планините и унищожат най-големите им формирования. Както е известно (вж. Геополитика, бр. 4/09 – б.р.) тази стратегия не бе възприета лесно от американските военни и срещна силна съпротива вътре в Пентагона. Защо? Защото, на практика, това означава отказ от сравнително успешната „иракска” стратегия и неизбежно ще доведе до рязко увеличаване на загубите в жива сила и техника, тъй като военните действия ще се разпрострат върху 70% от територията на Афганистан. Що се отнася до техниката, там няма проблеми, но евентуалните загуби в „жива сила” могат да докарат на Обама сериозни неприятности в самите САЩ. При всички случаи става дума за началото на мащабна сухопътна война, което ще означава и рязко увеличаване на „въздушния” елемент на военния контингент в Афганистан.

Можем да предположим, какво ще постигнат американците в резултат от прилагането на тази стратегия. С цената на максимално напрежение на силите и значителни загуби, те вероятно ще съумеят да разгромят основните планински бази на бунтовниците. В отговор на което последните ще преминат (всъщност, те вече го правят) към партизанска война. Това пък означава раздробяване на бунтовническите отряди на малки групи, способни бързо да се концентрират в необходимия момент и на необходимото място, и то съвсем неочаквано за войските на коалицията. Възприемането на подобна тактика, на практика, би свело до нула ползата от въздушното господство на коалицията. Истината е, че големите военни контингенти не са приспособени за такава схема на водене на война, тъй като са обучавани за осъществяване на класически операции срещу сравнително големи военни формирования. Оттук следва рязкото нарастване ролята на специалните части, които, сами по себе си, могат успешно да изпълняват локални задачи, но пак в интерес на големите военни контингенти и пак в схемата на „класическите бойни действия”. На този етап, САЩ ще започнат да понасят (и това вече се случва) ежедневни малки (от гледна точка на всеки генерален щаб) загуби, които обаче въздействат крайно деморализиращо върху духа на личния състав. Освен това, имайки предвид мащабното нанасяне на т.нар. „точкови удари” и използването на безпилотни въздушни апарати (от типа на Predator), рязко ще нарасне и броят на жертвите сред мирното население, което е неизбежно при подобни операции. Това пък ще тласне мнозина местни жители към отрядите на бунтовниците. Паралелно, ще се активизират многобройните международни правозащитни организации, чиито натиск върху армейското ръководство ще става все по-силен.

Според повечето експерти, за постигането на необратим успех в Афганистан, на САЩ би се наложило да воюват там поне още 8-10 години, но във Вашингтон очевидно са отчели факта, че по данни на американските здравни служби, 80% от преминалите през Афганистан военни, страдат от устойчива депресия и ред други психични разстройства. Затова Пентагонът нямаше как да не поиска от президента да очертае сравнително ясни времеви рамки на американското присъствие в тази страна.

В отговор, в речта си от 1 декември 2009, Обама обяви, че американските войски ще започнат да се изтеглят от Афганистан през 2011. Очевидно, във Вашингтон разчитат, че до този момент ще бъдат унищожени основните щабове и бази на Ал Кайда в „племенната зона” на Пакистан. Засега обаче операциите на пакистанските военни не се развиват успешно. Нещо повече, те пораждат все по-голяма съпротива в пакистанското общество. Всички тези проблеми са породени, преди всичко, от факта, че въпросните операции се оценяват от жителите на „племенната зона”, като опит да бъде ликвидиран нейния автономен статут. И това ги превръща в естествени съюзници на талибаните и Ал Кайда, силно усложнявайки задачата на пакистанските военни. При това, пакистанските лидери категорично възразяват против навлизането на американците непосредствено в „племенната зона”, с което Вашингтон, поне засега, се съобразява. С течение на времето обаче, когато Пентагонът се почувства твърде изтощен от безкрайната партизанска война, той може да поиска това все пак да се случи и Исламабад ще трябва да отстъпи, което пък ще даде на ислямистите по целия свят нов стимул за „борба с неверниците”.

Посочвайки датата, след която САЩ ще започнат да се изтеглят от Афганистан, Барак Обама, съответно, беше длъжен да спомене в доктрината си и необходимостта да се активизира подготовката на боеспособна афганистанска армия и специални служби, които „да могат самостоятелно да отстояват идеалите на демокрацията и да се противопоставят на ислямистката заплаха”. Впрочем, тази подготовка се осъществява (съвместно със съюзниците от НАТО) вече осем години, но резултатите не са особено утешителни. Независимо от това, за тази програма ще продължат да се изразходват огромни средства, въпреки вероятността, в крайна сметка, американците да се убедят в абсолютната ненадеждност на подготвените от тях кадри и да открият любопитния факт, че роднините на повечето служители на новите афганистански специални служби се сражават в редовете на талибаните или пък се занимават с наркотрафик. Което си е съвсем в духа на източните традиции. Вследствие на това обаче, въобще не може да се говори за съвместна координация и планиране на операциите и американците би трябвало да са доволни, ако афганистанските им съюзници все още не са започнали да стрелят по тях в гръб.

Увеличаването на военния контингент в Афганистан поставя на дневен ред и въпроса за неговото снабдяване. Сегашният основен логистичен коридор за снабдяване на войските през Пакистан вече може да се смята за изчерпан. Според американските експерти, той не е в състояние да гарантира доставката на 120-130 хил. тона товари годишно, което днес вече е съвършено недостатъчно. Тоест, Вашингтон е принуден да търси нови възможности за снабдяване, през териториите на Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Но, ако САЩ нямат проблеми с управляващите в Тбилиси и Баку, нещата с Централна Азия са по-сложни и това изисква промяна на външнополитическата стратегия спрямо държавите от региона. Тоест, отказ от критиката на местните авторитарни режими и увеличаване на финансовите дотации за тях. Първото обаче рискува да провокира острата критика на правозащитните организации (включително американските), а второто – на Москва, която реагира крайно негативно на опитите за укрепване на американското влияние в своите „слабини”. Освен това, през тези „коридори” е техническо възможно да се прехвърли само половината от обемите, които сега минават през Пакистан.

Разбира се, президентът Обама не подмина и темата за наркотиците, отбелязвайки за пореден път, че борбата с това зло е сред основните приоритети на американската стратегия в Афганистан. Което е вярно, но е вярно и, че американците няма да са в състояние да воюват на два фронта. Активизирането на действията им в тази сфера, автоматично би усилило позицията на талибаните, тъй като 80% от афганистанците се препитават, отглеждайки опиумен мак.

Пак в тази връзка, можем да направим и извода, че докато американците са ангажирани с мащабни военни действия в Афганистан, едва ли може да се очаква военно нападение срещу Иран. Най-малкото, защото създаването на поредното „вражеско гнездо” в тила на коалиционния корпус би било пълна лудост, поне от военна гледна точка.

В съседен Пакистан, американците досега са изразходвали над 400 млн. долара, най-вече за обучението на личния състав и снабдяване с оборудване на полувоенния Пакистански граничен корпус, а сравнително наскоро предложиха на Исламабад да създадат фонд за антибунтовнически действия в страната, който да изразходва, през следващите пет години, над 3 млрд. долара за обучение и въоръжаване на пакистанската армия за по-ефективна борба с бунтовниците.

Американското правителство и неговите партньори (Афганистан, Пакистан, НАТО и т.н.) възнамеряват постепенно да заменят военните действия с преговори с водачите на местното население за да гарантират подкрепата му в борбата с екстремистките групировки и получаването на информация за убежищата на терористите. На свой ред, американското разузнаване, с помощта на местните съюзници, ще трябва да открие и ликвидира ръководството на Ал Кайда. За поддържането на антибунтовническите усилия, на местното население ще бъде предоставена оперативна финансово-икономическа помощ. Армията на САЩ и други американски организации ще получат достъп до различни специализирани фондове, така че да ускорят реализацията на хуманитарните програми в районите на доскорошните бойни действия. Всичко това цели да привлече симпатиите на местното население и да ограничи потока от доброволци в редовете на бунтовниците. Администрацията на Обама е готова да финансира изцяло афганистанските служби за сигурност, поне през следващите десет години. Стремейки се да ограничи активността на талибаните и да унищожат водачите на Ал Кайда, като паралелно с това създаде ефективни местни силови структури, Белият дом разчита, за няколко години, да изгради жизнеспособна система за защита на американските интереси в региона.

В качеството и на своеобразна „политическа декларация за намерения”, стратегията AfPak беше приета положително от повечето американски политици и от обществеността, макар че, според цитирания по-горе Даниел Марки, тя оставя нерешени твърде много въпроси и затова не може да се смята за ефективно ръководство за действие. По-скоро напротив - стратегията провокира редица остри въпроси. Така, някои от нейните критици твърдят, че тя правилно акцентира върху непосредствената заплаха за САЩ от страна на Ал Кайда и други терористични групировки, но предложените от администрацията методи са твърде скъпи и сложни за да гарантират постигането на бързи резултати. Други пък твърдят, че администрацията е сбъркала, обединявайки проблема с глобалния тероризъм и ситуацията в конкретния регион, както и, че основните и постановки са неадекватни от гледна точка защитата на американските интереси в Афганистан или дори в Пакистан. В тази връзка, експертите на Съвета по международни отношения (CFR) предлагат два алтернативни варианта на стратегията:

Първият вариант

САЩ следва да се концентрират непосредствено върху антитерористичната дейност в Афганистан и Пакистан, което би им позволило да съкратят разходите си и да не затънат в проблемите на държавното строителство и социално-икономическото развитие. Макар че администрацията на Обама е права относно това, че главната и цел в Афганистан и Пакистан е защитата на националната сигурност на САЩ, ограничаването на разходите, на фона на липсата на непосредствена заплаха, най-добре би отговаряло на американските интереси в момента. Помощта за тези две азиатски държави в държавното строителство и намаляването на напрежението в региона е достойна задача, но изисква мащабни и дългосрочни инвестиции, които (в най-добрия случай) биха донесли твърде ограничени дивиденти. Истината е, че САЩ нямат достатъчно важни интереси в този регион: дори и ако станат политически стабилни и икономически жизнеспособни, Пакистан и Афганистан ще си останат прекалено бедни и отдалечени, в географски план, за да станат политически и икономически партньори на Вашингтон. Затова разширяването на американското присъствие в региона е лошо решение. Обратното, това присъствие следва да бъде ограничено през следващите няколко години – срок, достатъчен за създаването на местни специални сили и мрежа от местни партньори, занимаващи се със събиране на необходимата информация. Сътрудничеството на САЩ с афганистанските и пакистански разузнавателни служби трябва да се концентрира в борбата с терористичните организации и най-вече с Ал Кайда. Вашингтон следва да предаде на Исламабад специални технологии, които да помогнат за защитата на пакистанските ядрени бойни глави, съответните предприятия и научен потенциал от евентуални диверсии или инфилтрация на агенти на Ал Кайда в пакистанския научно-производствен комплекс.

Американската помощ за пакистанските и афганистански силови структури трябва да продължи, но да се използва само за целите на борбата с Ал Кайда. Занапред САЩ следва да избягват мащабни инвестиции в Афганистанската национална армия и Пакистанския граничен корпус. Вместо това, те трябва да накарат Пакистан и Афганистан да намерят алтернатива на американските финансови инжекции или пък да пренасочат националните си ресурси към онези сфери, които са най-необходими за гарантиране стабилността на държавата.

Освен това, САЩ трябва да признаят, че присъствието им в Афганистан, от 2002 насам, не помогна за подобряване на ситуацията, а напротив, разшири опасенията, че американците имат някакви тайни причини да се намират в тази страна. Американските дипломати следва да обосноват пред останалия свят намеренията на Вашингтон да неутрализира Ал Кайда. Освен сегашните си съюзници, САЩ ще трябва да привлекат към осъществяваната от тях антитерористична дейност в региона Китай, Иран и Русия.

Икономическата криза изисква от Вашингтон много внимателно да избере „бойното поле”, ако наистина иска да спечели „битката”, още повече, че през последните години САЩ много рядко демонстрират способност да помогнат реално за възстановяването на такива „провалили се държави”, като Афганистан или за трансформирането на такива големи развиващи се държави, като Пакистан.

Вторият вариант

Вашингтон не може да си позволи мащабни финансови разходи, затова следва да се концентрира върху решаването на основния проблем в региона – стабилизирането на ситуацията в Пакистан, където досега бяха използвани значително по-малко ресурси, отколкото в Афганистан, политическите възможности на САЩ са ограничени, а взаимното недоверие между Белия дом и управляващите в Исламабад е доста голямо.  Озвучавайки новата „стратегия”, Обама подчерта, че един разделен Пакистан неминуемо би застрашил сигурността на САЩ, най-вече защото ядрените му оръжия ще се окажат достъпни за Ал Кайда и подобни на нея терористични организации. В момента, водачите на Ал Кайда се базират най-вече в Пакистан, също както и ръководството на Движението Талибан (афганистанското и пакистанското). Освен това, „талибанизацията” на пущунската зона в Пакистан се разпространява на изток, към сравнително гъсто населените райони, като по този начин се създават нови безопасни убежища за терористите в доскоро „спокойни” територии, като например долината Суат. Пакистанските непущунски екстремистки организации и отцепилите се от тях групировки, част от които традиционно се подкрепят от държавата, използваща ги като инструмент за натиск върху Индия и Афганистан, също са важен дестабилизационен фактор. Такива организации, като официално забранената Джаиш-е-Мохамед, както и Джамаат-уд-Дауа, разполагат с всичко необходимо, добре въоръжени са и поддържат постоянни контакти с външния свят. Те запазват влиянието си в държавните институции и се ползват със симпатиите на населението, на което оказват материална подкрепа. Ако тенденцията се запази, в разполагащия с ядрено оръжие Пакистан съвсем скоро ще се появи ново, подходящо възпитано и подготвено поколение терористи.

Ето защо, според експертите на CFR, гарантирането на политическата стабилност в Пакистан трябва да се превърне в първостепенна задача за администрацията на Обама. В тази връзка, трябва да се увеличат инвестициите в гражданските и военни отрасли на пакистанската икономика за да се заздравят възможностите за двустранно сътрудничество в борбата с тероризма.

Някои изводи

Разбира се, „стратегията” отчасти отчита тези въпроси, но в нея са налице множество пропуски. Така, президентът Обама спомена Пакистан като страната, предизвикваща най-голяма загриженост у САЩ в Южна Азия, но на практика, по-голямата част от ресурсите, предназначени за региона, се насочват към Афганистан. От 2003 насам, САЩ са изразходвали в Афганистан около 170 млрд. долара, само за операцията „Трайна свобода”, докато помощта за Пакистан се оценява едва на 15 млрд. долара. Без съмнение, стабилизацията на ситуацията в Афганистан ще смекчи някои политически и военни проблеми, пред които е изправено пакистанското правителство, затова „всеобхватната стратегия” за тази страна следва да включва и провеждането на антибунтовнически и антитерористични операции в Афганистан. Победата над Движението Талибан в Афганистан ще си остане илюзорна, ако нестабилността в съседен Пакистан се запази. Стратегията за прогонване на бунтовниците от Афганистан, при положение, че те могат да се прехвърлят в Пакистан, ще се окаже неефективна, тъй като самите пакистански сили за сигурност не са в състояние да им окажат адекватен отпор. Необходимо е много внимателно да се обмисли въпросът за осъществяването на въздушни нападения в районите, отдалечени от границата с Афганистан, където, заради неизбежните разрушения и липсата на видими положителни резултати, нарастват антиамериканските настроения. Освен това, недоверието на властите в Исламабад към САЩ ограничава военните, разузнавателните и дори икономическите възможности на Вашингтон. Днес, пред администрацията на Обама стои задачата да установи по-тесни контакти с пакистанското разузнаване и гражданските институции. Реализацията на политика на „захарчето”, посредством финансовата и техническа помощ, се оценява от експертите на CFR, като най-добрата възможност да се повлияе върху стратегическата ориентация на пакистанския елит в полза на САЩ. Тук е мястото да посочим, че задачата на американците се облекчава от това, че макар пакистанските екстремисти да са многобройни и активни, по-голямата част от населението на страната отхвърля тактиката на терора.

В същото време обаче, „спечелването” на влиятелни привърженици никак няма да е леко. Пакистанската армия и разузнаването никога не са били надеждни американски съюзници. Мнозина техни представители се съмняват, че близките връзки с Вашингтон са в интерес на Пакистан и, за всеки случай, запазват контактите си с въоръжените групировки с антииндийски или антизападна ориентация. В същото време, пакистанските силови структури представляват доста сложни и многослойни образувания , което пък позволява на Вашингтон да използва вътрешните им противоречия за да привлече на своя страна значителна част от офицерския състав.

Според президента Обама, Вашингтон няма да дава на Исламабад „празни чекове”. САЩ не възнамеряват да му предоставят и неограничена военна помощ, срещу съмнителната перспектива за по-тясно двустранно сътрудничество. Според експертите от CFR обаче, подобни заплахи ще имат по-скоро обратен ефект, тъй като могат да отблъснат потенциалните и реални съюзници на Америка. Вместо това, Вашингтон би следвало да създаде достатъчно здрава основа за съвместни операции с пакистанските силови структури.

За да ограничат вълната на екстремизъм, САЩ трябва да лансират разширена програма за подготовка на държавни служители, преди всичко, в сферата на поддържането на закона и реда, да гарантират основните нужди на населението, да окажат необходимото влияние върху формирането на общественото мнение и да съдействат за дългосрочното икономическо развитие на Пакистан. При това, постигането на успех във всички тези сфери е задължително. Евентуален провал ще изисква промяна на стратегията, а не да се отправят заплахи за ограничаване или отмяна на американската помощ. Решаването на въпроса за политическото урегулиране в Пакистан ще изисква от САЩ значителни инвестиции, поне през цялото следващо десетилетие, а вероятно и след това. Но тъй като разумните инвестиции се очертават като най-ефективното средства за установяване на приятелски контакти с една толкова важна, от политическа гледна точка, азиатска държава, американското правителство не бива да се отказва от тази тактика.

И така, CFR препоръчва на администрацията на Обама да замени стратегията AfPak (на която президентът заложи и в речта си от 1 декември, в Уест Пойнт) със стратегия PakAf, акцентирайки върху мисията си в Пакистан. Освен това, САЩ ще трябва да подготвят световната общност за това, че в най-близко време Америка ще се ангажира много по-всеобхватно с проблемите в Южна Азия. При това, в условията на икономическата криза, поразила САЩ, всяка стратегия, основаваща се на дългосрочното инвестиране, изисква много щателно предварително обмисляне, така че реализацията и да не изостри „бюджетните битки” и да не повлияе негативно на следващите президентски избори в САЩ, през 2012. Ако американската политика в Южна Азия се сведе само до неутрализацията на Ал Кайда и най-близките и съюзници, това може и да успокои някои „бюджетни ястреби” в самите САЩ, но няма да сложи край на сериозната заплаха за американската сигурност, обусловена от нестабилността, най-вече в Пакистан.

* Българско геополитическо дружество

 
Powered by Tags for Joomla