Tag:башар асад

Обявеният за убит генерал Куджеев даде на живо пресконференция от Москва, където живееОпозицията в Сирия лъже, когато не може да печели...

Жители напускат спешно вторият по големина град в Сирия, Алепо, тъй като там се водят ожесточени боеве между правителствената армия и въоръжената от Запада, Турция и Катар опозиция. В резултат няколко от икономическите райони на Алепо вече са в руини, а ситуацията се приближава до понятието хуманитарна катастрофа.

Вече се усеща липсата на стоки от първа необходимост съобщи Россия 24, болниците не са в състояние да се справят с потока от ранени.

Успоредно с боевете продължава и информационната война. Днес представители на опозиционната Свободна сирийска армия съобщиха по телеканала Ал Арабия, че в Сирия е бил ликвидиран руски генерал, работил като съветник към сирийския министър на отбраната.

В допълнение, сирийските бунтовници обявиха, че са убили преводача на Кужеев- Ахмед Аик.

Тази информация веднага бе опровергана от руските Министерство на отбраната и Министерство на външните работи, като съобщението бе определено като откровена лъжа.

Представен документ от бунтовниците около лъжата за смъртта на генерала„Генерал Владимир Петрович Кужеев е бил уволнен от военна служба през 2010 година и понастоящем е в добро здраве и се намира в Москва” заявиха от Министерство на отбраната.

Самият генерал-майор от запаса Владимир Кужеев се срещна веднага с журналисти и на пресконференция, предавана на живо, лично опроверга съобщенията за своята смърт. „Искам да потвърдя, че  съм жив и здрав и се намирам в добро здраве, живея в Москва. Чисто човешки случилото се ми е неприятно. Като генерал от запаса разбирам, че тази информация – не е само провокация по отношение на мене, а преди всичко и по отношение на моята страна - заяви генералът пред събраните журналисти.Той съобщи, че съобщението за неговата смърт е било по-скоро шок за неговите близки.

Трябва да сме наясно, че върви информационна война, в която участват не толкова сирийските бунтовници, но и поддръжниците от западните страни.

Генералът обясни, че за него пуснатата дезинформация е по-скоро активна информационна операция, пусната, за да дискредитира както официалните власти в Сирия, а също така и Русия.

По-добре от самите сирийци никой не е в състояние да води бойни действия против метежниците – обясни Игор Коротченко, главен редактор на списание „Национална отбрана”. - Ето защо, присъствието на измислени руски генерали е лишено от каквато и да било военна целесъобразност.

В коментар за вестник „Известия” Коротченко заяви: „Нито един от руските специалисти не е бил командирован за участие във военните действия в Сирия....”

Посолството на Русия в Дамаск също опроверга появилата се в медиите информация, че руският генерал Владимир Кужеев е бил убит от сирийски бунтовници, предаде Интерфакс.

„Тази информация не съответства на действителността”, заявиха от руската дипломатическа мисия на 8 август.

На фона на събитията в Сирия, твърде нелепо прозвуча изявлението на държавния глава Росен Плевнелиев:

Президентът обяснява как всички българи зад граница са защитениСледим внимателно ситуацията в Сирия. Взети са всички мерки за защита на живота на българските граждани там. Това каза пред журналисти в Пловдив президентът Росен Плевнелиев, предаде репортер на Радио "Фокус"-Пловдив. Със сигурност ще бъдат предприети адекватни мерки в защита на живота и сигурността на нашите граждани, където и да са по света, включително и в Сирия, каза Плевнелиев. Той поясни, че българската държава е в контакт с всички съседни на Сирия държави. Посещението на министър-председателя Бойко Борисов в Лондон, вчера и днес, има и тази цел, добави президентът Росен Плевнелиев.

Това категорично не е вярно, твърдим ние от сайта „Хроники”, тъй като в Сирия в момента е временно управляващият посолството Димитър Михайлов, който е написал, че който иска да се свърже с посолството, може да го направи по интернет, но интернетът в Сирия не работи в момента!

Телефонните връзки са лоши, или изобщо липсват.

Михайлов е написал за двустранните отношения между Република България и Сирийската арабска република: две приятелски държави, свързани с традиционни връзки на взаимно доверие и уважение.

Тук няма начин да не зададем следния въпрос: приятелски ли са държавите когато едната от двете страни прогони посланика на официалното държавно ръководство на другата?

Приятелски ли са две държави, когато външният министър на едната страна, в случая, България, приема представители на воюващите срещу легитимната власт метежници?!

За каква държавна грижа говори Плевнелиев за българите в Сирия, когато намиращите се там сънародници не могат да се приберат в родината? Нито има с какъв транспорт, нито има кой да ги упъти как да отпътуват от размирната страна, тъй като комуникациите са прекъснати или твърде лоши.

Техеран обяви, че ще засили подкрепата си за режима в Дамаск и при никакви условия не желае да позволи на своите съюзници да паднат.

След среща със секретаря на Съвета за национална сигурност на Иран Саид Джалил, който е довереник на иранския върховен лидер аятолях Хаменей, сирийският президент Башар Асад поясни, че „сирийският народ и неговото правителство са твърдо решени да прочистят страната от терористите”.

В Сирия се води пълномащабна гражданска война с участието на външни сили. Това посочи в интервю за вестник „Российская газета” бившият премиер и специалист по въпросите на Близкия изток академик Евгений Примаков.

Докато в сирия се стреля по указание на белия дом и умират деца, жени и мъже, Държавният секретар Хилари Клинтън показа как танцува?!„Срещу режима, заедно със самите сирийци се борят и всякакви наемници, и доброволци от други страни. Последната новина е, че президентът Барак Обама даде директно нареждане на ЦРУ да подкрепи сирийската опозиция. Това е груба намеса във вътрешните работи на суверенна държава, която по никакъв начин не заплашва нито САЩ, нито някой друг. Саудитска Арабия и Катар финансират противниците на режима. Турция им оказва активна подкрепа. Това е пълномащабна гражданска война с всички ужаси, от които страда мирното население”, каза Примаков.

Предстои Съветът за сигурност на ООН да проведе министерска среща за конфликта в Сирия на 30 август, предаде АФП, позовавайки се на дипломатически източници.

Срещата е свикана от Франция, която от август е председател на Съвета за сигурност. До момента няма официално потвърждение на информацията.

Според дипломати, пожелали анонимност, все още не е сигурно дали Русия и Китай, които наложиха вето на три резолюции за Сирия, ще вземат участие в срещата на министерско ниво.

Наблюдателите на ООН ще се върнат в сирийския град Алепо, когато условията позволят да се възобнови тяхната работа. Това заяви на 7 август говорителят на генералния секретар на ООН Мартин Несирке. Той напомни, че екипът на ООН не е въоръжен и не може да се защити в случай на необходимост.

Въоръжени мъже, които се борят против режима, са отнели на 7 август живота на 16 цивилни, предимно алауити и християни, в атака срещу жилищен комплекс за служители на електрическа компания в близост до град Хомс, предаде АФП.

Алепо е в руини показаха световни телевизионни канали„Въоръжени мъже да нападнали жилищна сграда, открили са огън и са убили 16 сирийци, като сред тях е имало шестима християни и шестима алауити, както и четирима сунити”, съобщи Рами Абдел Рахман, директор на Сирийската обсерватория за правата на човека.

Въоръженият конфликт в Сирия продължава от март 2011 година и по данни на ООН в него са загинали повече от 16 000 души.

 

Колко души трябва да умрат, за да си оправи САЩ икономиката?

Картечниците, които дебнат на всеки ъгъл на АлепоCNN: Обама е подписал секретно разрешение ЦРУ и на останалите американски разузнавателни агенции да помагат на сирийските бунтовници. Президентът е подписал секретен документ, разрешаващ на ЦРУ да предоставя помощ на сирийските бунтовници, които продължават борбата си за сваляне на режима на президента Башар ал Асад. Си Ен Ен се позова в съобщението си на два официални източника.

С този документ, който не е огласен официално, на тайните служби се дава карт бланш да действат тайно и нелегално. Подписването се състоя след като Държавният департамент обяви, че разширява мащабите на помощта за сирийската опозиция.

Официалният представител на Държавния дКадри от град Алепо, направени от тв ОРТ1епартамент на САЩ Виктория Нуланд, цитирана от РИА Новости заяви: „В Сирия има сериозна, надежда, набираща все повече сила и организирана опозиция на режима. Това е свързано с факта, че народът иска промени. Сирийците не искат да живеят при жесток режим, който да насочва оръжие против своите собствени граждани. Населението иска да получи шанс, за който се борят и други страни в региона- демократично бъдеще, в което правата на всички граждани са защитени”, коментира Нуланд.

Само че „сериозната” и „надеждна” опозиция, която убивала уж в името на това, че сирийският народ искал промени, насочи оръжие срещу пленени правителствени войници и ги разстреля!

В. „Сега” публикува статия от в. „Гардиан” на Хасан Хасан, журналист във в. "Нешънъл", Обединени арабски емирства и на снимка към статията е записано:

Агенциите съобщиха, че в Алепо са разстреляни членове на племето ал бери, сражавали се на страната на правителствената армия, която отстъпи града на въоръжената опозиция. Разпространени видеокадри в интернет на активисти показват как пленниците са били отведени на площад, наредени са до стена, а после са разстреляни. Руската телевизия показа запис от интернет на разстрела на правителствените войници от бунтовници.

Опозиционният Сирийски национален съвет остро разкритикува бунтовниците за появилото се в интернет видео, на което се предполага, че е записан публичен разстрел на група пленници, съобщи Би би Си. Международната правозащитна организация Human Rights Watch заяви, че разстрелът на мъжете от проправителствените войски е военно престъпление.

Тайният документ за правомощия на ЦРУ на територията на суверенната държава Сирия бе подписан след като Щатите обявиха, че разширяват помощта си за сирийската опозиция във войната й срещу правителството на Асад.

Представители на президентската администрация са отказали да коментират новината, като са отрекли САЩ да помага на бунтовниците срещу президента Асад с оръжие, тъй като такава помощ би удължила военния конфликт.

Едва ли някой би приел, че ЦРУ ще го играе Червен кръст в Сирия, след като са известни връзките на Белия дом със Свободната сирийска армия.

Още през юни в. "Ню Йорк таймс" цитира изявления на неназовани представители на американската администрация и сътрудници на арабски специални служби, според които в южната част на Турция се намира неголяма група сътрудници на ЦРУ, която регулира доставянето на оръжие на бунтовниците. Става въпрос за автомати, гранатомети, боеприпаси и противотанкови средства, които се прехвърлят в Сирия през границата с Турция с помощта на посредници, включително членове на „Мюсюлманските братя”. Доставките се заплащали от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Държавният департамент съобщи тогава, че САЩ са заделили 25 милиона долара като помощ за сирийските бунтовници, която ще бъде ограничена до комуникационна техника и друго не смъртоносно оборудване.

Тази новина бе огласена на фона на началото на един втори етап във военните действия в Сирия и опитите на бунтовниците да се върнат навътре в страната, след като загубиха Дамаск.

Този втори етап бе започнат след като сирийските бунтовници получиха танкове, две дузини противовъздушни системи и ракети „земя-въздух”. Според доклад те са получили модерната техника от Турция, след като Белият дом засили натиска си да бъде оказана помощ на бунтовниците срещу президента Асад.

Както е известно, Турция има лиценз за производство на преносимия зенитно-ракетен комплекс „Стингър", който бе използван срещу съветски хеликоптери в Афганистан по време на войната през 80-те години на миналия век.

Официално САЩ твърди, че се колебае за нова война,

в същото време Белият дом разпространи комюнике, според което в понеделник, 31 август Барак Обама е провел телефонен разговор с премиера на Турция Реджеп Тайип Ердоган по негова молба и двамата са се съгласили, че трябва "да се ускори политическият преход в Сирия". Той "трябвало да включва предаването на властта от страна на президента Башар Асад и да отговори на легитимните искания на сирийския народ", се казва в комюникето на президентската администрация.

Подробностите около този разговор са, че той е продължил половин час и двамата държавници са координирали усилията на държавите си за сваляне на официалната власт в Сирия.

Засега Русия и Китай удържат американските мераци да пригласят на Турция и Катар против властта в Сирия, но както знаем операцията срещу Муамар Кадафи започна без Щатите, от Великобритания и Франция, към които по-късно се включиха и други държави. И всичко това бе извършено от по сценарий на Белия дом и завърши с убийството на Кадафи.

Разговорите между съюзниците САЩ и Турция вече се водят по тема какво ще се случи със Сирия като бъде свален президента Асад.

Щатите кроят бъдещето на Сирия при съществуващо легитимно правителство

При посещението на министъра на отбраната на САЩ, Леон Панета в Израел той направи едно знаково изявление: В Сирия не бива да допускаме грешките от Ирак! Важното е когато Башар Асад се оттегли, а той ще се оттегли, да се постараем ние, съюзниците да запазим стабилността в страната. Най-добрият начин да се запази стабилност в Сирия е колкото е възможно повече, по-голяма част от армията, полицията и службите за сигурност да бъдат съхранени с надежда, че те ще преминат към демократична форма на управление.”

Танковете, доставени за бунтовницитеПанета бе шеф на ЦРУ в периода, когато с предоставена фалшива информация на Джордж Буш за притежание от Саддам Хюсеин на химическо оръжие и връзки с Ал Кайда. Това бе официалната причина да започне войната в Ирак, държава, в която няма ден без взривове и жертви, разрушенията са огромни и по официални данни жертвите са 100 000 души.

За САЩ явно няма действащо международно право след като на глас се обсъжда смяната на легитимния режим в Сирия, праща се ЦРУ за подкрепа на бунтовници, като те се въоръжават открито с танкове и ракети.

Иран вече обяви, че при евентуална война,

той ще подкрепи сирийския президент Башар Асад,

Източник от американското правителство, пожелал анонимност е потвърдил появилата се информация за секретен команден център, разположен в турския град Адана. От този център ще се оказва военна и комуникационна подкрепа на сирийските бунтовници.

Известно е също така, че Вашингтон сътрудничи на базата в Адана и Центъра за разузнавателни мисии в Сирия, създадени от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Едните кюрди не са като другите кюрди според САЩ

Помощник-държавният секретар на САЩ, Филип Гордън от визитата му в БългарияВ Истанбул бе помощник-държавният секретар по близкоизточните въпроси и Евразия, Филип Гордън. Предположенията са, че разговорите с Гордън са водени заради проблема с кюрдите. Както е известно в Ирак кюрдите си извоюваха някаква все още не призната международно автономия.

В пограничните райони на Турция и Сирия кюрдите завзеха властта, на което Асад не им попречи.

Гордън е обявил в Анкара, че САЩ не подкрепят кюрдска автономия нито в Турция, нито в Сирия.

/Гордън беше на посещение в България в началото на март миналата 2011 година и се срещна с премиера Борисов, президента Георги Първанов. Тогава този не толкова високопоставен чиновник от Белия дом /помощник на Държавния секретар Хилари Клинтън – бел. Л. М./ си позволи да бърка във вътрешните работи на страната ни и заговори за диверсификация на енергийните доставки!

Не коментирам защо бе приет на толкова високо равнище, несъответно на ранга му от премиера и президента. – бел. Л. М./

Защо Белия дом подкрепя автономия на кюрдите в Ирак,

а не против кюрдска автономия в Сирия и Турция?

Тук ще припомня, че американският петролен гигант „Exxonmobil” и правителството на автономната провинция Кюрдистан подписаха на 18 октомври 2011 година договор за експлоатация на петролни залежи. Официален Багдад се опита да се противопостави на сделката, тъй като от шест района в Иракски Кюрдистан, два са спорни.

Правителството на Ирак по този повод потвърди, че всички подобни сделки, които не са преминали през Багдад, са нелегални.

Според говорителя на иракския премиер Али Мусауи, споразумението между петролния гигант и Кюрдистан застрашава националното единство на Ирак.

Премиерът на Ирак и президентът на автономната провинция Иракски Кюрдистан, Масуд Барзани са политически врагове, но това не спря Щатите да покажат, че стоят зад тази сделка с петрола.

В началото на юни т. г. премиерът на Ирак изпрати спешно съобщение до американския президент Барак Обама миналата седмица, с молба да блокира сделката между „Exxonmobile” и Кюрдистан. Едва ли е получил очаквания отговор.

Няма разлика между Обама и Ромни

Една евентуална война в Близкия Изток ще унищожи икономическите интереси на САЩ, а и на света – предупреди преди броени дни политилогът и бивш държавен секретар и бивш съветник на държавния глава на Щатите, Збигнев Бжежински.

Никой не му обърна внимание – нито сегашният президент на Щатите, нито кандидадът за поста Мит Ромни, да не говоря за близките до САЩ - Турция и Израел.

Както вече публикувахме, планът за Арабската пролет е американски и е бил готов още 2004 година! Той е бил представен за първи път на срещата на Г-8 и е включвал реформи в държавите от Близкия изток и Северна Африка.

Според този план, още през 2004 година Щатите избират Турция за изпълнител на „промените” от така наречената Арабска пролет!

Така САЩ разрушиха Ирак /чрез лъжливи информации за химическо оръжие/ и Афганистан, наложиха свои режими, но въпреки това в тези страни изобщо не е спокойно!

Днес, седем години по-късно става ясно, че Ирак е бил разрушен, за да сложат Щатите ръка на петрола, да „дадат” земя на част от кюрдите и самите те в един по-късен етап да сключат договори за износ на петрол.

Освен това в тази страна са ценни и важни въгледоводородите, тъй като Ирак разполага с третите по големина запаси от въглеводороди в света - потвърдени са залежи от около 143 милиарда барела.

А въглеводородите са висококалорични горива в енергетиката и освен това са ценна суровина в органичния синтез.

Какво се получи от Арабската пролет досега?

Така наречените контролирани революции, избухнали вследствие на Арабската пролет доведоха на власт радикалната ислямска партия „Мюсюлмански братя”, която пое властта в Египет и светският характер на тази държава ще бъде унищожен.

Същата партия ще се стреми да вземе властта в Либия, а и в Сирия, ако президентът Башар Асад падне от власт!

На кого помагат тогава Щатите – на ислямистите, на „Мюсюлманските братя”?

Насилието е част от ежедневието в СирияПентагонът призна преди седмица, че Ал Кайда помага на сирийските бунтовници в свалянето на президента Асад и убийствата в размирните региони. Не беше ли именно Ал Кайда врагът на САЩ?

Българският външен министър, който стриктно изпълнява командите, спуснати от Белия дом обяви при посещението си в Кайро, че е възхитен от президента на „Мюсюлмански братя”, една фундаменталистка, ислямистка организация.

Прогнозата на Збигнев Бжежински е апокалиптична – коментира проф. Боян Чуков интервюто на американския политолог в консервативната телевизия Нюзмакс. – Преди няколко дни, от страна на американските фирми „Exxonmobil” и „Chevron” са подписани два договора с Иракски Кюрдистан. Тези две американски фирми получават правото да експлоатират петролните залежи в Иракски Кюрдистан, което представлява една четвърт от петрола на Ирак!

Имаше Петрол срещу храни, сега Щатите провеждат Петрол срещу земя и автономия!

Проф. Боян Чуков обясни „бързането” на Турция да свали режима на президента Асад с подписан договор за нефтопровод от Иракски Кюрдистан до Средиземно море, който трябва да излезе някъде около бреговете на Латакия. Това означава, че преди да мине този нефтопровод, територията трябва да бъде „зачистена”и това е причината Турция така мощно се ангажира с атаките срещу правителството в Дамаск.

Вторият етап от войната в Сирия започна след като сирийската опозиция призова за международна намеса при свалянето на правителството на президента Башар Асад. И това се случи след като правителствените войски си върнаха Дамаск и наложиха контрол над град Алепо.

В този момент Турция загуби търпение, Ердоган потърси Барак Обама и се стигна до въоръжаването на сирийската опозиция с танкове и ракети „земя-въздух”.

Само правителствени войски и бунтовници ли воюват, кой представлява САЩ, кой е намесен в конфликта?

Основният „информационен спонсор” на арабската пролет телевизия „Ал Джазира”, който открито подкрепя опозицията, призна, че на нейна страна воюват чужди граждани и групи под флага на „Ал Кайда”. Същото бе потвърдено и от представители на Сирийската свободна армия, но те побързаха да се отрекат от каквито и да е връзки с терористичната групировка.

В същото време британският вестник „Гардиън” публикува обширен репортаж на същата тема, в който интервюира екстремиста на „Ал Кайда” Абу Худер и полевия командир на Свободната сирийска армия Сулим Абу Ясир. Двамата признават, че днес в Сирия международните терористи влияят върху обстановката в страната вече не по-малко, отколкото опозиционерите.

Чешкото посолство в Дамаск ще представлява консулските интереси на САЩ, които през февруари затвориха представителството си в сирийската столица, предаде АФП, позовавайки се на чешкото външно министерство.

Чехия отговори положително на молбата на САЩ да представлява техните интереси що се отнася до консулските отношения в Сирия, се казва в комюнике на чешкото министерство.

САЩ обявиха, че искат Сирия без президента Башар Асад. Държавният секретар Хилари Клинтън заяви на 25 юли, че все още има време за Асад да договари излизане от властта, предаде Ройтерс.

Лигата на арабските държави /ЛАД/ призова президента на Сирия Башар Асад да напусне постта си в замяна на помощ за него и осигуряване на безопасност за семейството му!

Вече открито се говори за Сирия след Асад...

Поддръжникът й Русия се сблъска с неочаквани икономически загуби заради своята позиция в тази криза. Преди броени дни стана известно, че големият саудитски бизнесмен Мохамед Свейкат анулира договори с 20 руски компании в знак на протест срещу позицията на Москва, която не допуска приемането на строги резолюции за Сирия в Съвета за сигурност на ООН. Договорите, чиято стойност се изчислява в милиони долари, са главно в петролната и газовата сфера. По данни на „Гълф нюз” по-рано търговските камари на Джида и Рияд поради същите политически причини отказаха да приемат делегация от руски бизнесмени.

„САЩ да си припомнят, че са необикновена страна” заяви бившият Държавен секретар на Щатите, пианистката с интереси в петрола, Кондолиза Райс, в специална статия на страниците на вестник "Файненшъл таймс" в края на миналата седмица.

Още в началото на този век атентатите от 11 септември, глобалната финансова криза и бунтовете в арабския свят удариха в сърцето жизнено важни американски интереси. Ако американците искат тектоничните плочи на международната система да се преподредят така, че светът да стане по-сигурно, свободно и проспериращо място, САЩ трябва да превъзмогнат нежеланието си да водят. Трябва да защитаваме и да прокарваме силата и обещанията на свободните пазари и свободните хора и да потвърдим, че водещата роля на Америка гарантира, а не възпрепятства глобалния прогрес...

... Належащата задача е да укрепим основите на нашето влияние и да действаме с мисъл за историческия ефект...

... Скъпият петрол дава сила на Венецуела, Русия и Иран. Разработваме алтернативни източници на енергия, но те за дълго време няма да подменят изкопаемите горива. Истински дар е, че много от нуждите ни - може би дори изцяло - могат да бъдат задоволени с вътрешни ресурси и в сътрудничество с Мексико и Канада."

Бившият държавен секретар завършва статията си с призив американците отново да бъдат вдъхновени, за да поведат света. "Трябва да им се напомни, че САЩ не са страна като останалите: ние сме изключителни в увереността си в това, че свободните пазари и свободните хора държат ключа към бъдещето, както и в нашата воля за действие на базата на тези убеждения. Ако се провалим, ще се създаде вакуум, който вероятно ще бъде запълнен от онези, които не защитават баланса на силите, от който има полза свободата. Това би било трагедия за американските интереси и ценности и за всички, които ги споделят."

Тук ще припомня, колко и тъжно да е, че Ивайло Калфин сложи подпис под Договора за американските бази, без да е видял никой този договор – нито депутати от левицата, нито министри, нито който и да било от тези, които трябва да знаят какво пише в договора!

Това бе спомен от „влиянието” и повторното идване на Кондолиза Райс за България! Райс даже бе забравила, че вече е идвала веднъж в страната ни!

Но тя идва от „необикновена” страна!?!

21 век загиват невинни жени, деца и старци, загиват цивилни в името на свръхдържавата САЩ, която ще спечели или петрол, или въглеводороди, сменяйки легитимната власт на другия край на света с послушно марионетно правителство за Белия дом.

И все пак като за финал ще попитам: какво й е необикновеното на САЩ като държава? Това, че печата долари, това че докара криза в света, или това, че забогатява от войни в различните краища на света, причинявайки смърт!?

 
Президентът Владимир Путин„Защо усилията на нашите американски партньори и техните съюзници в борбата с Ислямска държава не дават видими резултати? Очевидно е, че причината не е в недостиг на бойно снаряжение и потенциал. Безусловно, САЩ разполагат с огромен военен потенциал, който е най-големият в света. Просто винаги е трудно да се води двойна игра – да се обявяваш за борба с терористите и едновременно да се опитваш да използваш части от тях, за да придвижваш фигурите по близкоизточната дъска в името на своите собствени интереси. Не е възможно да се постигне никакъв успех над тероризма, ако част от терористите се използват като таран за сваляне на неудобни режими.“ Това заяви руският президент Владимир Путин на 12-тото заседание на Международния дискусионен клуб „Валдай“ на 22 октомври.
Публикация от сайта Гласове

Тази година централната тема на заседанията беше „Война и мир: човекът, държавата и опасността от световен конфликт в 21 век“.

Путин наблегна на факта, че оръжия, доставяни на „умерената“ опозиция в Сирия и региона, са се оказали в ръцете на терористите.

Той изрази надежда, че в близко бъдеще Русия и Западът ще обменят помежду си разузнавателни данни за позициите на Ислямска държава.

Припомняме, че бившият американски президент Джими Картър, както сам той потвърди публично, е предал в Руското посолство във Вашингтон карта с обекти и позиции на Ислямска държава. От Москва потвърдиха информацията.

Путин обвини директно САЩ и в измама за противоракетния щит.

„Проведените преди няколко дни първи морски изпитания в Европа на американската противоракетна система свидетелстват за измама от страна на САЩ не само към Русия, но и към целия свят. Како означава това? Означава, че явно ние бяхме прави, когато спорехме с нашите американски партньори. Те се опитваха за пореден път да ни вкарат в заблуда – не само нас, но и целия свят, а казано по-просто – мамеха ни“ – каза Владимир Путин.

„Както знаем, под предлог за ядрено-ракетна опасност от страна на Иран, бе разрушена фундаменталната основа на съвременната международна сигурност – Договорът за ограничаване на противоракетната отбрана, от който САЩ едностранно се оттеглиха. Днес иранския ядрен проблем е решен. Както ние казвахме, никаква опасност от страна на Иран не е имало и няма. Причината, която уж беше накарала нашите американски партньори да строят системата за противоракетна отбрана, изчезна. И ние бяхме в правото си да очакваме, че ще спре и работата по развитието на тази система. А какво се случи в действителност? Нищо подобно не стана, напротив, всичко продължава.“- подчерта руският президент.

И продължи: „САЩ действат по изключително опасен сценарий, опасен за всички, включително за Америка. Те се стремят не само да доминират, а и да диктуват своята воля както на геополитическите си конкуренти, така и на своите съюзници.“

Според него военната намеса на Москва в Сирия подобрява ситуацията и създава условия за политическо решение.

„Терористичната организация, наричана Ислямска държава, взе под своя контрол огромни територии. Как й се удаде това? Само помислете: в случай на превземане на Дамаск или Багдад, терористичните банди могат да получат статут на официална власт и би се създал плацдарм за глобална експанзия. Някой мисли ли за това или не?“ – попита риторично Путин.

Той нарече Ислямска държава „враг на цивилизацията, човечеството и световната култура, който носи със себе си идеологията на омразата, унищожава морала и ценностите на световните религии, в това число и на самия ислям, като го компрометира“.

Руският президент Владимир Путин на заседанието на Международния дискусионен клуб „Валдай“

Путин подчерта, че „терористите не могат да се делят на умерени и неумерени“. Според него многобройните терористични групировки в региона се бият за източници на доходи, а не за идеология.

„Цялата международна общност трябва в крайна сметка да разбере с кого си имаме работа“, допълни Путин.

Путин на заседанието на Международния клуб

Според него не е възможно конфликтът в Сирия да се реши, ако първо не се победи тероризма, който може да се пренесе в други региони, ако Сирия и Ирак не се освободят от терористите. Всички сили, вкл. редовната армия на Сирия и Ирак, трябва да се обединят, заедно с отрядите на кюрдското опълчение и различните опозиционни групи. Необходима е координация на регионалните и извънрегионалните сили, основаваща се задължително на международното право.

Руският президент отново подчерта, че сирийският народ е този, който има думата по въпроса дали президентът Башар Асад трябва да напусне поста си или не и че сирийският народ трябва да се произнесе чрез прозрачни избори. Той добави, че сирийското ръководство трябва да установи връзка с опозиционните сили, които са готови за диалог. Путин увери, че президентът Башар Асад е готов на този диалог.

Подбора направи: Христина Христова
 

От месец между кюрдските партизани и силите за сигурност се разгаря истинска война

Валентин Фъртунов, журналист, писател, международен анализаторОт средата на август в южната ни съседка не минава седмица без тежки престрелки и взривове, особено в югоизточната й част. Стълкновенията между армията и ПКК рязко се увеличиха и Турция обвини Сирия и Иран, че подкрепят кюрдските сепаратисти. Над 40 000 души са загинали в конфликта между Турция и ПКК откакто бунтовниците започнаха своята офанзива преди 28 години с цел да създадат отделна държава в населения предимно с кюрди югоизточен район на Турция.
Някои турски представители твърдят, че ПКК получава пряка подкрепа от сирийския президент Башар Асад и кюрдски групи в Сирия. Асад твърди, че Сирия не е позволявала на ПКК да действа от нейна територия в близост до турската граница.
От юни 2011 г. насам близо 800 души са загинали в конфликта, включително около 500 бунтовници, над 200 членове на силите за сигурност и около 85 цивилни, сочат данни на Международната кризисна група.
Сраженията се водят предимно в планинските райони по границата с Ирак и Иран, но ПКК извършва и нападения в градове.
Ето го и черният списък от информационния поток, само от последните няколко седмици:
14 август 2012
Осем са загиналите, а близо 60 са ранените при взрив на кола бомба в турския окръг Газиантеп. Натовареният с експлозиви автомобил е бил взривен пред полицейски участък към 19:45 ч.с дистанционно управление. Колата била паркирана близо до автобусна спирка. При взрива са се възпламенили автобус, който е качвал пътници на спирката, и още четири автомобили. 57 души са били откарани в болница с наранявания, като състоянието на шестима от тях е тежко.
Нанесени са щети и на други автомобили и са изпочупени стъклата на прозорци на околните сгради.
Граждани масово пристигат в болниците, за да даряват кръв. Лекарите, освободени заради мюсюлманския празник Рамазан байрам, са повикани обратно на работа.
Полицията щателно проучва записите на охранителните камери и издирва лице, което малко преди взрива се отдалечило бягайки от района.
НТВ посочва, че силите за сигурност са разполагали предварително с информация за подготвяния атентат в Газиантеп.
Кметът на Газиантеп Асъм Гюзелбей отбеляза, че мястото на експлозията е едно от най-натоварените в града.
„В часа на експлозията на булеварда е имало относително малка навалица. Ако взривът беше станал в навечерието на празника, можеше да загинат 60 души,“ коментира Гюзелбей.
Засега никой не е поел отговорност за нападението. В района са активни бунтовниците на Кюрдската работническа партия (ПКК), които се борят за автономия в населената предимно с кюрди югоизточна част на страната от 1984 г.
3 септември 2012
Десет войници бяха убити в сражения на турската армия с кюрдски бунтовници в югоизточната турска провинция Шърнак. Двадесет бойци от поставената извън закона Кюрдска работническа партия също загинаха при сблъсъците. Стълкновенията избухнаха, след като бойци от ПКК атакуваха полицейски участък и казарма в град Бейтюшебап.
Най-малко седем турски войници са ранени.
Около 100 бойци от ПКК открили огън едновременно по четири обекта. Под обстрел попаднали сграда на районната администрация, полицейски участък, сграда на командването на дивизия и военно общежитие.
По време на престрелката била изведена от строя инфраструктурата на електроснабдяването в община Бейтюшебап. Правителствените сили открили ответен огън. За залавяне на успелите да се укрият, силите за сигурност провеждоха операция в близките райони.
Бунтовниците започнаха често да отвличат турски официални лица.
Източници от силите за сигурност съобщиха, че ПКК е отвлякла ръководителя на централата на управляващата Партия за справедливост и развитие в окръг Хаккяри.
Турската армия отговори веднага, като уби 21 бунтовници при операция, в която се включиха и хеликоптери.
Турски представители обвиняват ПКК за атентат с кола бомба, при който загинаха девет души в град Газиантеп, близо до границата със Сирия, припомня Ройтерс.
След несекващите тътени на експлозиите, Ердоган и Давутоглу вече са принудени да си шушукат11 септември 2012
Атентатор самоубиец се взриви пред полицейски участък в Истанбул.
Един полицай е загинал, а най-малко осем души са ранени при взрива, избухнал в двора на участъка в предградието Султангази.
При експлозията, станала около 11 ч., са нанесени и щети на входа на сградата на полицейския участък в работническото предградие Султангази в северната част на Истанбул.
Въоръжената нелегална лявоекстремистка групировка Партия на революционния народен фронт за освобождение (DHKP-C) пое отговорността за самоубийствения атентат.
Камикадзето е 39-годишен мъж, член на DHKP-C, съобщава вестник „Хюриет“.
18 септември 2012
10 турски войници бяха убити, а други 63-ма бяха ранени при ракетно нападение на бунтовници от Кюрдската работническа партия срещу военен конвой.
Инцидентът е станал около 12,30 ч. на около 16 км от Бингьол, Източна Турция, съобщава валията на Бингьол – Мустафа Гювенчер.
Валията е уточнил, че конвоят е включвал 15 военни коли, от които пет автобуса и десет бронирани коли. В тях са пътували общо 200 невъоръжени войници, които са се връщали от отпуска.
Един от снарядите попаднал върху автобус, който се е запалил.
След нападението турските сили за сигурност са предприели операция по въздух и суша в района.
Очевидец съобщи, че два бойни самолета Ф-16 са излетели в неизвестна посока от авиобаза в Диарбекир в Югоизточна Турция.
Според свидетели нападението срещу конвоя е било извършено от гориста местност край пътя, като са използвани гранатомети.
След престрелката бунтовниците успели да избягат. По информация на властите колата с терористи се отправила в посока към окръг Диарбекир. Според някои данни в колата е имало трима екстремисти, голямо количество оръжие и експлозиви.
25 септември 2012
Най-малко седем души загинаха при силна експлозия на бомба, взривена от кюрдски терористи при преминаването на микробус с цивилен номер, превозващ военни, в центъра на град Тунджели, Източна Турция.
При терористичното нападение има и много ранени.
Сред жертвите при експлозията, станала около 18 ч., са шестима войници и една жена, която се разхождала със съпруга си в района, в който станал терористичният атентат.
Терористи от Кюрдската работническа партия са поставили взривното устройство на път в центъра на Тунджели.
Бомбата била взривена с дистанционно управление при преминаването на микробуса с военни служители, който бил охраняван от бронетранспортьор.
Вследствие на експлозията са се възпламенили микробусът и бронетранспортьорът.
Силите за сигурност са предприели операция с подкрепата на военна авиация за ликвидирането на извършителите на терористичния атентат. Отцепен е и пътят Тунджели – Елязъг.

Правителството на Тайип Реджеп Ердоган с действията си от последните две години започва да ни кара да мислим, че или е изгубило стратегическото си мислене от самодоволство, вследствие на отличните резултати от първите години на управлението си, или, че всъщност, никога не е имало такова. Кара ни да мислим, че относителният комфорт на който се радваше във външната и вътрешната си политика е вследствие на сравнително многото думи и политически заклинания особено на външния министър, многоученият професор Давутоглу и почти никаквите действия, особено във външната политика. В момента в който тези действия станаха факт, в опит да се развие неоосманската доктрина на професора, започна един външнополитически провал на Турция, който заплашва като снежна топка да я срине в пропаст от която излизане няма. Това се отнася, както за целенасочения разрив на отношенията с Израел, целящ да легитимира Анкара като лидер на мюсюлманския свят, така й особено много за изключително недалновидното остро противопоставяне на Сирия, докарало двете страни на крачка от войната. В това, последното действие разбира се, не се размина без американска мерудия, но Ердоган и Двутоглу нито за миг не биваше да забравят, че за разлика от САЩ, Турция е седнала от десетилетия върху едно буре с барут, с надпис „Кюрдистан”, чийто фитил, за ловък политик като Башар Асад, поставен в ъгъла на неизбежната самоотбрана, няма да е никакъв проблем да подпали, и това ще е краят на великотурските илюзии. Не можеш да се биеш със съседите, ако собствената ти земя гори под краката. Просто няма начин.

 
Робърт Пери, разследващ журналист, чието име стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство БушДали правителството на САЩ иска „Ислямска държава” и/или нейните последователи от „Ал Кайда” да контролират Сирия? Що се отнася до Държавния департамент, изглежда рискът си заслужава, тъй като това ще прекъсне снабдителния канал от Русия към сирийското правителство на президента Башар Асад. Дори с цената на разширяването на хватката на сунитски терористични групи върху сирийската територия.
Публикувано на сайта ГЛАСОВЕ
Превод от английски език: Пепа Витанова

Изглежда хардлайнерите в администрацията на Обама са поставили пред неоконсерваторите цел за „смяна на режима” в Сирия в навечерието на извънредните опасности, които може да предизвика черното знаме на сунитския тероризъм, отгледан в Дамаск.

Това най-вероятно ще бъде съпроводено с отрязани от „Ислямска държава” глави на християни, шиити и други „еретици”. И/или от превръщането на „Ал Кайда” в огромно близкоизточно средище на атаки срещу Запада.

И колкото и дестабилизиращ да е потокът от бежанци от Близкия изток към Европа, една победа на „Ислямска държава” или на „Ал Кайда” би наводнила Европа с милиони отчаяни хора, които бягат от Сирия и предизвикват политическа и хуманитарна криза.

В същото време това означава огромен натиск върху президента Барак Обама или върху неговия приемник за пълна инвазия в Сирия и кървава окупация.

Човешката и финансовата цена на този кошмарен сценарий са почти непонятни. Европейският съюз – това основно постижение в ерата след Втората световна война – вече страда от масова безработица и може да се разпадне. САЩ също могат да се претърпят трансформация в перманентно воюваща страна.

Въпреки това Вашингтон, изглежда, не може да се спре. Вместо да работи с Русия и ръководения от шиити Иран, за да помогне за стабилизирането на политическата и военна ситуация в Сирия, мачовците политици сипят обиди към двете страни, които биха могли да бъдат съюзници на Запада в опитите да бъде спрян сунитският тероризъм.

През последната седмица правителството притисна България и Гърция да спрат руските полети към Сирия. Планът на САЩ, изглежда, е да блокира сирийското правителство и да го лиши от външни провизии – без значение хуманитарни или военни, за да предизвика неговия колапс и да отвори портите на Дамаск за „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”.

Обяснението на това почти необяснимо поведение е странно. Правителството на САЩ „осинови” смешното неоконсервативно бръщолевене, като обвини Асад, а сега и Русия за създаването на „Ислямска държава”. Въпреки че кръвожадната група (която всъщност възниква като „Ал Кайда в Ирак” – AQI) бе отговор на американското нахлуване в Ирак през 2003 г. по времето на президента Джордж Буш. След което бе върната обратно с пари и оръжия от Саудитска Арабия, Катар и други американски „съюзници”. „Ал Кайда в Ирак” се премести в Сирия със задачата да премахне правителството на Асад.

Ал Кайда в Ирак” (AQI) по-късно прие името „Ислямска държава” (също позната като ISIS, ISIL или Daesh).

И въпреки всичко официалната позиция на американското правителство е, че „Ислямска държава” е грешка на Асад и Русия.

„Това, което казахме, е, че руснаците продължават да подпомагат режима на Асад, което води до разрастване на „Ислямска държава” (ISIL) в Сирия и влошава ситуацията – заяви говорителят на правителството Джон Кирби. – Ако те (руснаците) искат да бъдат полезни, трябва да спрат да въоръжават и подкрепят Башар ал Асад.”

А реалността е, че военните на Асад са главната опора както срещу „Ислямска държава”, така и срещу господстващите сунитски бунтовнически сили, филиала на „Ал Кайда”.

Така че, спирайки „захранването” на Асад, правителството на САЩ всъщност разчиства пътя за победата на „Ислямска държава” („Ал Кайда”). Ако стратегията на САЩ за унищожаване на защитата на Асад се окаже успешна, тогава наистина нищо няма да спре сунитските терористи при завземането на Дамаск и другите големи градове. Тогава американските въздушни удари по тези градове със сигурност ще убият много цивилни и допълнително ще радикализират сунитите. За да бъде изместена „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”, ще е нужна пълномащабна инвазия на САЩ. Тя може и да бъде неизбежна, но почти със сигурност ще се провали, както се провали иракската окупация по времето на Буш.

Плашещи фантазии

Колкото и да са плашещи тези опасности, остава огромна пропаст между истинския свят на Близкия изток и фантазиите на официален Вашингтон за региона. В зоната на въображаемото това, което има значение, е плямпането на амбициозни политици и лидери, формиращи общественото мнение – плямпане, което аз наричам „ъъъ” ръмженето на геополитическия подход.

Демократическата партия се присъедини към това ръмжене преди дни в Brookings Institution – дом на неоконсерватори като Робърт Кейгън и домакин на „либералните интервенти” като Майкъл О'Ханлън и Строб Талбот.

Макар че официално одобри ядреното споразумение с Иран, бившият държавен секретар Хилъри Клинтън обиди и иранците, и руснаците. Осъждайки подкрепата на Русия за сирийското правителство, тя призова за увеличаване на наказанието на Москва и на руския президент Владимир Путин – за да принуди Русия да се откаже от режима на Асад.

„Имаме нужда от съгласувани усилия, които да доведат до увеличаване на разходите на Русия и Путин. И аз съм в лагера на тези, които не сме направили достатъчно” – заяви Клинтън. И добави, че Русия се опитва да „осуети и да подкопае американската сила, когато и където може”.

Клинтън, изглежда, не е научила нищо от миналите си стратегии за подкрепа на „смяната на режима” в Ирак и Либия. И в двете страни американските военни продуцираха свалянето и убийството на топ лидерите на нациите. Но вместо обещания разцвет на идеални демокрации страните потънаха в анархия със сунитски терористи, свързани с „Ал Кайда” и „Ислямска държава”, които сега контролират големи части от територията им.

За Клинтън по-висшият приоритет е да се докаже като супертвърда пред влиятелните неоконсерватори и либералните ястреби от Вашингтон. Потенциалното влизане на Клинтън в Белия дом предполага още по-войнствена външна политика от тази на Обама, който наскоро се похвали с това, че е наредил военни удари в седем различни страни.

Клинтън изглежда жадна за още повече промени на режима в Сирия и дори в Русия въпреки екзистенциалните рискове, свързани с подобни безразсъдни стратегии. Неоконсерваторите и либералните ястреби винаги предполагат, че някои податливи „умерени” ще вземат властта в съответните държави. Но житейската практика показва, че американската интервенция често прави нещата по-лоши и се стига до поява на още по-екстремни лидери.

Къде е Обама?

Сега в официален Вашингтон се редят на опашка в подкрепа на блокадата на руската помощ на сирийското правителство – дори ако това би означавало победа на „Ислямска държава” или „Ал Кайда”.

Голямото неизвестно е къде стои президентът Обама във всичко това.

Източник, запознат със задкулисието в отношенията между Белия дом и Кремъл, ми каза, че Обама е насърчавал Путин да засили руската помощ за изстрадалото сирийско правителство като част от борбата срещу „Ислямска държава”. Руснаците вече били объркани. Те не разбирали защо Държавният департамент на Обама се опитва да саботира тези усилия.

Колкото и странно да звучи, на Обама не му било за първи път при задкулисни договорки да се отнася благосклонно към по-малко конфронтационен подход спрямо кризите в чужди държави, а после да остави неоконсерваторите и либералните ястреби от собствената си администрация да действат в обратна посока. Така например през 2009 г. Обама се подчини на исканията да бъде извършен безполезният „скок” в Афганистан, а през 2014 г. остави неоконсерваторката и помощник държавен секретар Виктория Нуланд да започнете нова студена война с Русия, подпомагайки „смяната на режима” в Украйна.

Като помощник държавен секретар по европейските въпроси, Нуланд вероятно е била в центъра на неотдавнашното извиване на ръце в България и Гърция – за да ги накара да блокират руските полети до Сирия, която е дългогодишна мишена на неоконсерваторите.

Обикновено, когато подчинените му го притискат, Обама отстъпва и залага на подхода на протакането. След това прибягва към истинската дипломация – какъвто пример е споразумението със Сирия през 2013 г. за предаване на арсенала от химически оръжия, а също и иранската ядрена сделка от 2015 г. (и двата случая са постигнати със значителна помощ от Путин).

Обама се е доказал като ненадежден партньор във външната политика заради огъването под войнствения натиск на много от своите подчинени. Той дори влиза в тяхната реторика на обиди и заплахи.

Днес Обама може би чувства, че е отишъл толкова далече, колкото му стига смелостта с ядрената сделка с Иран. Всяка външна политика на сътрудничество с Иран или Русия преди 17 септември, когато Конгресът трябва да реши съдбата на споразумението, може да доведе до отбой сред ключовите демократи.

След като докладът на Конгреса мине, Обама може да се заеме сериозно със сътрудничеството с Иран и Русия, за да се стабилизира ситуацията в Сирия. Чрез засилване на войската на сирийското правителство – която защитава християни, шиити и други малцинства – и чрез привличане на разумните сунити за договаряне на споделено управление. Това би било шанс за стабилизирането на Сирия, провеждането на избори и конституционни реформи. Но ще изисква да отпадане лозунгът „Асад трябва да си ходи”.

Докато президентът Обама говори малко за своите сирийски планове, Държавният департамент задейства своя агресивен ход с надеждата най-накрая да се постигне мечтата на неоконсерваторите и либералните ястреби за „смяна на режима” в Сирия.

Независимо от кошмарите, които могат да последват.

------------------------------------------

*Името на разследващия журналист Робърт Пери стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство Буш.

----------------------------------------------

Текстът е публикуван в сайта: http://www.globalresearch.ca

 
Министърът на външните работи на Русия, Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ, Джон КериДнес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрядите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/actualno/1901-izborat-na-siriya-asad-ili-adat

Очерталият се прелом в сирийската драма се оказва поредната дилема. На пръв поглед, основният проблем в Близкия Изток е разгромът на Ислямска държава, в качеството и на най-мощната и добре структурирана терористична организация в региона. В един момент целият свят беше изтръпнал от ужасите на войната и жестокостите на ислямистките бунтовници. Разпространяваните видеозаписи на екзекуции на техните пленници и заложници разсеяха и последните съмнения, че срещу ИД следва да се действа само със сила.

Днес обаче, когато Ислямска държава търпи сериозни загуби, а бойците и все по-често биват принудени да отстъпват, самозваните борци за правата на „потиснатите” се опитват да поемат инициативата в свои ръце. Прокарвайки тезата за „масовите жертви сред гражданското население в зоните, контролирани от ИД”, държавите, които традиционно подкрепят джихадистите, не се колебаят да използват откровен шантаж и заплахи за да осигурят глътка въздух на губещите позиции радикални ислямисти.

На този фон, провалът на женевския процес, въпреки постигнатото споразумение за премирие в Сирия, изглежда повече от очевиден. На бойното поле силите на президента Башар Асад увеличават стратегическото си надмощие. Съдейки по редица характерни особености на сегашната ситуация, те са пълни с решимост да доведат започнатото до неговия логичен край.

Какво обаче ще предприемат противниците на Дамаск и възможно ли е в региона да избухне нова война?

Кой се нуждае от пауза за да се съвземе?

Противниците на Асад настояват, преди да започнат да се реализират плановете за мирно разрешаване на сирийския конфликт, да бъдат прекратени руските въздушни удари срещу позициите на ислямистите. Те твърдят, че участието на руските сили в операцията води до ликвидирането на умерените опозиционери, както и до смъртта на много мирни граждани.

Тоест, излиза че проблемът, който поражда напрежение, не са онези, които съвсем доскоро извършваха масови показателни екзекуции на „неверниците”, представляващи  ужасяващи прояви на средновековно насилие, а именно силите, противоставящи се на предизвикателството на салафитската диващина.

Днес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрадите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище. Здравата логика изисква от цивилизованата общност да приветства този прелом. Тя вече може си поеме дъх и, което е най-важното, не бива да пречи на боеспособните сили да доведат да край процеса на неутрализиране на терористичните орди.

Вместо това, някои дипломати и политици демонстрират смайващо лицемерие, опитвайки се да прехвърлят всички проблеми от болната на здравата глава. Те открито игнорират напълно разбираемите очаквания на стотиците хиляди хора, на които съдбата е отредила да се окажат в зоните, контролирани от джихадистите, пристрастени към проливането на кръвта на невинни мъже, жени и деца.

Представителите на т.нар. Висш комитет за преговори (създаден от сирийската опозиция), които са се окопали в саудитската столица Ер Рияд, настояват от името на цялата опозиция „Москва да упражни натиск върху Дамаск да изпълни исканията на комитета, касаещи хуманитарната сфера”. Тоест, излиза, че опозицията, обявила Асад за „враг на сирийския народ” и призоваваща за незабавното му оттегляне, вижда в него единствената причина за отчайващата хуманитарна ситуация в страната, тотално игнорирайки заслугите на ислямистите за това.

На този фон арабските и западните медии синхронизирано тиражират всевъзможни измислици за гибелта на невинни хора при настъплението на правителствените части, обвинявайки режима в Дамаск в непропорционално използване на сила. Това се прави с цел провалянето на политическия процес и привличането на максимално широка коалиция във войната срещу Асад, след като терористите, които бяха отрязани от каналите за доставки на оръжие и ресурси, масово напускат бойното поле. Пълното им поражение е само въпрос на време и старанията на подкрепящите ги държави да им дадат възможност да си поемат дъх са обречени.

Вашингтон и Москва в търсене на общ знаменател

В така развиващата се ситуация, за силите на Асад е важно да не изпуснат военната инициатива. Запазвайки предимството си на бойното поле, те могат да прочистят „горещите зони” от дошлите отвън терористи и да създадат условия за малобройните групи на наистина умерените сирийски опозиционери да излязат от сянката на ислямистите.

Подобно развитие би създало реални предпоставки за началото на вътрешносирийски политически диалог. То отговаря и на интересите на Дамаск, и на неговите умерени противници, както и на външните играчи, които не са заинтересовани от разпадането на Сирия. На този фон, непримиримата позиция на Саудитска Арабия и Турция може да обърка картите не само на воюващите страни, но и на свръхдържавите, които успяха да постигнат междинно споразумение в рамките на Международната група за подкрепа на Сирия по време на срещата в Мюнхен на 11 февруари.

Съвсем доскоро Западът възлагаше вината за буксуването на мирния процес само върху Русия и осъществяваните от нея въздушни удари. Москва не крие, че помага на Асад за подготовката на мащабно настъпление срещу джихадистите в района на Алепо. Именно там трябва ще бъде решена съдбата на сирийската война. След преговорите между руския външен министър и американския държавен секретар в Мюнхен и телефонния разговор между президентите Владимир Путин и Барак Обама на 13 февруари, геополитическият небосклон малко се проясни. Макар че Вашингтон не иска да приеме плана на Москва за формирането на обща международна коалиция, американците не се отказаха от срещата, лице в лице, с руснаците, очевидно съзнавайки, че възможностите за взаимодействие не са изчерпани. Основният проблем сега е, че необмислените инициативи на някои по-малки държави с големи претенции, като Турция или Саудитска Арабия, могат да объркат общите миротворчески планове на САЩ и Русия.

Днес дори на Запад се питат, доколко действията на Турция, предприела поредните масирани бомбардировки срещу позициите на сирийските кюрди, са в синхрон с позицията на САЩ, които достатъчно ясно подкрепиха необходимостта от примирие. Ако пък си припомним и за заплахите на Саудитска Арабия срещу Русия, както и твърденията и, че ще изпрати свой военен контингент в Сирия, виждаме, че наистина се получава омагьосан кръг. На фона на тези заплахи и предупреждения могат да възникнат нови колизии.

Уставът на НАТО не е спасение

Саудитска Арабия открито обвинява Москва че участва в религиозна война на страната на шиитите, въпреки че в Русия живеят двайсет милиона сунити. Според саудитския външен министър Адел ибн Ахмед ал Джубейр, руският елит трябва да се примири с оттеглянето на Асад, иначе Москва рискува да си навлече големи неприятности.

Както изглежда обаче, тези заплахи на саудитската върхушка са просто грандомански жестове на отчаяние, които само разтърсват въздуха. Саудитите, които преди време провокираха регионална война между различните течения в исляма, вече осъзнават, че плановете им са били нереалистични. И сега провокират Москва с надеждата, че ще могат да прехвърлят пламъка на религиозната нетърпимост вътре в самото руско общество.

Рияд би могъл да изпрати в Сирия свои специални части, които съвместно с турската армия да инициират контранастъпление на т.нар. „опозиция”. Каква обаче ще е реалната полза от този замисъл, ако всички те се превърнат в поредните мишени на руската авиация?!

Тук е мястото да припомня, че в случая със сваления руски Су-24, Анкара вече прати топката в руската половина на игрището, наивно разчитайки на помощта на съюзниците си от НАТО. На думи, те наистина подкрепиха Турция, въпросът обаче е, дали ще са склонни да и окажат реална военна помощ, ако Анкара, съвместно със Саудитите, наистина осъществи агресия срещу една суверенна държава? Защото прословутият чл.5 от Устава на Северноатлантическия пакт изисква оказването на помощ, ако трета страна нападне член на НАТО. В случая обаче, член на НАТО се готви да нахлуе в друга държава.

Тоест, Анкара и Рияд ще могат без особени проблеми да разпалят тази война, но ще им бъде изключително трудно да излязат от нея без да загубят имиджа си.

На свой ред, Москва доказа на всички, че не бива да бъде пренебрегвана в хода на тази игра и се завърна в Средиземноморието за да даде рамо на отдавнашния си съюзник.

Впрочем, Анкара разполага с алтернатива и би могла да осъществи военната си намеса в Сирия в рамките на коалицията от 34 мюсюлмански държави, създадена преди няколко месеца от Саудитите. Появата и беше обявена достатъчно гръмко, но оттогава насам за нея не се чува нищо. Впрочем, възможно е и ОАЕ да реши да се включи в сирийската авантюра на Турция и Саудитска Арабия, за което намекнаха в Абу Даби. Но, ако си припомним, колко бездарно воюват арабските съюзници (това, разбира се, не се отнася за Турция) в Йемен срещу местните бунтовници „хуси”, или колко трудно се справиха с бунта на невъоръжените шиите в Бахрейн, става ясно как би могла да приключи поредната военна авантюра на самозваните лидери на региона.

Как можем да избегнем очертаващата се нова война

Военните експерти, които прогнозират избухването на нова война в Сирия, всъщност не са далеч от истината. Държавите, нагърбили се с ролята на регионални фаворити, демонстрират слаби нерви. На всичкото отгоре са на път да докажат и, че им липсва здрав смисъл, опитвайки се да променят статуквото, при това без да крият симпатиите си към най-опасните терористични групировки и техните планове.

Вашингтон обаче може неприятно да ги изненада, като в крайна сметка склони (опитвайки се да „преформатира” своята роля в региона) да формира обща коалиция с руснаците за да участва впоследствие в разпределянето на дивидентите. Съвсем друг въпрос е, дали и как би променил отношението си към Асад при подобно развитие.

В момента обаче, Башар Асад е безспорния лидер във вътрешносирийската надпревара, като зад гърба си има боеспособна армия и над десет милиона сирийски граждани, предпочели да останат в страната въпреки изключително тежките условия, породени от гражданската война и интервенцията на терористите.

Що се отнася до действията на неговите регионални недоброжелатели и открити врагове, поне засега той няма да реагира на тях. Дамаск ще продължи да съгласува действията си със своите основни съюзници, начело с Москва, разчитайки, че това в крайна сметка ще му гарантира победата.

Вече е ясно и, че въпросът за оттеглянето на Асад от политическата сцена постепенно ще започне да губи актуалност, защото ситуацията се развива в негова полза. Дори умерените опозиционери няма да рискуват относителната предсказуемост на неговото управление за да спасят Сирия от съдбата на Либия и Сомалия, където липсата на централна власт превърна живота на местното население в истински Ад.

-----------------------------------------------

* Авторът е известен азербайджански геополитик, експерт по проблемите на Близкия Изток и постсъветското пространство

 

Кореспондентът на влиятелния Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Райнер Херман прави на пух и прах официалните западни манипулации

Кореспондентът на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Райнер ХерманЧленове на сирийската опозиция от района на Хула през последните дни успяха на реконструират най-вероятната последователност на събитията на основата на показания на автентични свидетели. Резултатът от това разследване е пълна противоположност на претенциите на бунтовниците, които обвиниха проправителствената сирийска милиция Шабиха, набеждавайки я, че е действала под закрилата на сирийската армия. Цитираните сирийски опозиционери, които отхвърлят използването на смъртоносна сила, извършили разследването, [в разговор с мен, РХ] поискаха имената им да не бъдат публикувани от съображения за сигурност.

Клането в Хула се е случило след петъчната молитва. Битката започва, когато сунитските бунтовници атакуват три сирийски армейски контролни пункта, разположени в околностите на Хула. Тези армейски КПП-та са били разположени там за да защитават от нападения алевитските села около населената предимно със сунити Хула.

Един от атакуваните контролно-пропусквателни пунктове вика на помощ части от сирийската армия, чиито казарми са само на 1500 м и получава веднага подкрепления. Дузини войници и бунтовници са убити по време на сражението около Хула, което е продължило 90 минути. По време на сраженията 3 села са откъснати от околния свят.

Според показанията на очевидците, клането е било извършено в рамките на това време. Били са избити почти изключително фамилии от алевитското и шиитското малцинства в Хула, чието население е над 90% сунитско. Няколко десетки членове на едно голямо семейство, което в последните години е преминало от сунитско към шиитско вероизповедание са били изклани. Убити са били членове на алевитската фамилия Шомолия и семейство от сунитски членове на сирийския парламент, които [според бунтовниците] били считани за колаборационисти със сирийския режим. Източници от правителството потвърдиха тази версия, но посочиха, че държавата предпочита да не се говори публично за сунити и алевити. Президентът Асад е алевит, докато опозицията е преимуществено от преобладаващото сунитско мнозинство.

Демография и религиозни секти:

Валентин Фъртунов, журналист, международен анализаторКакто може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо дузина вери и секти  и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си.

По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити  и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.

Сирия, границиЧерешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитите”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.

Хюман Райтс Уотч:

Хюман Райтс Уотч„Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”

Междувременно, организацията Хюман Райтс Уотч (Наблюдение за човешките права, б.р. ) също публикува доклад със заглавието „Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”, документирайки в него очебийни случаи на насилие, упражнявани от сирийската опозиция, която е обвинена в отвличания, незаконни задържания, изтезания и убийства военни и цивилни поддръжници на сирийското правителство. ХРУ съобщава, че атаките на опозиционни групи се извършват основно на сектанска основа, мотивирани от анти-шиитски и анти-алевитски настроения, като са цитирани насилия извършени от военизирани салафистки групи и членове на опозиционната Свободна сирийска армия. Въпреки, че наблюдателите на ООН заявяват, че не са в състояние да идентифицират виновниците за неотдавнашното клане в Кюбайр и без твърди доказателства на инкриминират за него сирийското правителство, шефът на ООН Бан Ки-мун декларира, че режимът на Асад е загубил легитимността си, давайки повод на президента Барак Обама, държавният секретар Хилъри Клинтън и премиера Камерън да призововат Асад да си отиде.

 

Кой контролира решенията и действията на българския дипломат №1?

Опустошен град, с цивилни жертви, това е цената на поредната авантюра на Запада в Близкия ИзтокБългария ще бъде въвлечена в евентуален конфликт Запада срещу Сирия. За това е бил уведомен премиерът Бойко Борисов и най-близките до него висши политици също са наясно какво предстои от страна на България като ангажимент. За годините на така наречения демократичен преход политическата управляваща върхушка бива уведомявана, така както бе уведомявана една комунистическа върхушка преди 10 ноември 1989 г. от Москва.

Още в началото на конфликта в Сирия, Главният мюфтия на Саудитска Арабия изиска да бъдат разрушени всички църкви на сирийска територия. В Сирия също има християни, които в случая се явяват наши едноверци и не се крия агресията срещу тях – обясни проф. Боян Чуков в предаването „Фронтално”.

Убити цивилни от бунтовницитеТака нареченият свободен сирийски народ, който се е вдигнал срещу Башар Асад носеше плакати, на които пишеше: „Всички християни вън!”, „Всички шиити в гробищата!”, факт, който бе подминат от българските медии. Точно тези представители на така наречения свободен сирийски народ бяха поканени от министъра на външните работи Николай Младенов в Правец, което може да се тълкува единствено като подкрепа!

Т. е. официалната власт изрази подкрепа на хора, които се готвят за изколят и прогонят християните от Сирия?!

Освен това аналогът на източното православие при мюсюлманите са шиитите, те също се причестяват с вино и голяма част от религиозните им ритуали са подобни на православните, а ние официално подкрепяме уахабитите в Саудитска Арабия!

Зад паравана на битка за демокрация в арабски държави всъщност се води една междурелигиозна битка, която ожесточава още повече конфликтите.

В България малцина са посветени в това, какви са алевитите, какви са сунитите, и кои са шиитите – броят им се изчерпва с пръстите на едната ръка и това са предимно арабистите проф. Боян Чуков, Киряк Цонев, анализаторът Любомир Желев и проф. Владимир Чуков.

Нито един от така изброените експерти не се използва при вземане на решения във  Външно министерство, въпреки че всяка погрешна стъпка в условията на провеждащата се Арабска революция би могла да рикушира върху страната ни.

Така например за една Турция алевитите са около 15-20 милиона, от които половината се припокриват с кюрдите. В Турция кюрд означава и алевит, т. е. враг за сигурността на държавата, сепаратист, терорист и други подобни.

Много от алевитите са трън в очите на радиалните ислямисти, турските алевити не влизат в джамия, тях ги сунизират насила в южната ни съседка.

На север в Сирия съществуват кюрдски анклави, и там се говори кюрдски език и те вече са под управлението на Партията на сирийските кюрди. Те действат заедно с кюрдите на ПКК.

Древният град Мардин, който е запазен. В църквите му звучат служби на арамейски, езикът на ИисусСирия прие голяма част от изгонените арменци след геноцида 1915 година и всеоще има техни правнуци, които обитават пустинята.

Тук ще спомена нещо любопитно и не толкова известно: в спора с Турция, израелският кабинет обяви, че обмисля да промени решението си и да признае за геноцид масовите убийства на арменски християни от отоманските турци през 1915 г.! нещо, което не се случи, но в името на уязвяването на противника си, Тел Авив прибягна и до тази заплаха!

Град Мардин или турския Ерусалим е близо до границата на Турция със Сирия. Къщите му от светложълт камък са построени върху хълм, от който в ясно време сирийската пустиня се вижда десетки километри навътре. До града се намира и сирийският източно-православен манастир Сафрон, построен през 495г. и запазил великолепни византийски мозайки на възраст 1500 години. Това е един от най-старите манастири в света и в него още се служи на арамейски- езикът, на който е говорил Христос.

Обрат на 180 градуса по Сирия

Николай Младенов по време на визитата си в Сирия 2010 година. Разговор с президента Башар АсадВ последните дни на м. юли 2010 година външният министър Николай Младенов бе на посещение в Сирия, където се срещна с президента Башар Асад.

Тогава агенция САН предаде, че са били обсъдени сирийско-българските приятелски отношения и желанието на двете страни да увеличат сътрудничеството, както и важността от откриването на нови перспективи за това сътрудничество по начин, който служи на интересите и на двете страни.

Премиерът Борисов също бе на посещение при президента АсадПо време на същата визита, сирийският премиер Наджи Отри обсъди с Младенов средствата на сътрудничество в сферата на инжинеринга, проекти за изграждане на напоителни системи, язовири, пътища, земеделско развитие и активирането на ролята на бизнеса за увеличаването на стокообмена и създаването на компании за развитие и инвестиции. Младенов изрази желанието на България за подобряване на сътрудничеството със Сирия и съживяване на отношенията между двете страни, като изтъкна желанието на българските компании да допринесат към проектите за развитие и услуги в Сирия. През април 2010 година, президентът Башар ал Асад обсъди с българския премиер Бойко Борисов отношенията между двете страни и последното развитие на регионалните и международните отношения. По време на посещението на Борисов в Сирия, двете страни подписаха четири споразумения в областта на финансите, транспорта, икономиката и спорта.

Радикалният ислям беше мачкан от военните и Асад-баща, а Сирия бе и е една светска държава. С помощта на Запада в Сирия така наречените бунтовници воюват, за да се настанят в тази държава радикалният ислям, уахабитите, Мюсюлманските братя, така, както Мюсюлманските братя избраха в Египет свой президент?!

Сирия е поредната държава от Близкия изток, в която Западът дава милиони, за да се настани радикалният ислям?!

Забрадените жени, от лагерите в Йордания нямат нищо общо със светската сирийска женаВ лагерите на сирийските бежанци, жените са забрадени плътно, нещо нехарактерно за светската сирийска жена.

На 11 август Държавният секретар Хилари Клинтън пристигна в Турция само ден, след като Вашингтон обяви нови санкции срещу режима в Дамаск. В Истанбул тя заяви, че Сирия не трябва да става убежище за терористите от Кюрдската работническа партия /ПКК/. Това каза Клинтън по време на международната конференция за Сирия, която се провежда в Истанбул, предаде АФП.

Пред пресата Клинтън посочи, че споделя притеснението на Турция, която се опасява, че територията на Сирия може да се превърне в убежище за кюрдските сепаратисти и след падането на режима на Башар Асад.

За Щатите „Мюсюлманските братя” от терористи се „превърнаха” в революционери в Египет.

По-рано Анкара изрази притеснението си, че членовете на ПКК се възползват от политическия вакуум в Сирия, за да заемат позиции в северната част на страната.

В Истанбул бе и помощник-държавният секретар по близкоизточните въпроси и Евразия, Филип Гордън. Предположенията са, че разговорите с Гордън са водени заради проблема с кюрдите. Както е известно в Ирак кюрдите си извоюваха някаква все още не призната международно автономия.

В пограничните райони на Турция и Сирия кюрдите завзеха властта, за което Асад не им попречи.

Гордън обяви в Анкара, че САЩ не подкрепят кюрдска автономия нито в Турция, нито в Сирия. Но Белия дом подкрепи автономия на кюрдите в Ирак...

Причината за тази двойнствена позиция се изчерпва с една дума: петрол.

Американският петролен гигант „Exxonmobil” и правителството на автономната провинция Кюрдистан подписаха на 18 октомври 2011 година договор за експлоатация на петролни залежи в Ирак. Официален Багдад се опита да се противопостави на сделката, тъй като от шест района в Иракски Кюрдистан, два са спорни.

Правителството на Ирак заяви, че всички подобни сделки, които не са преминали през Багдад, са нелегални.

Според говорителя на иракския премиер Али Мусауи, споразумението между петролния гигант и Кюрдистан застрашавало националното единство на Ирак.

Премиерът на Ирак и президентът на автономната провинция Иракски Кюрдистан, Масуд Барзани са политически врагове, но това не спря Щатите да покажат, че стоят зад въпросната сделка с петрола.

В началото на юни т. г. премиерът на Ирак изпрати спешно съобщение до американския президент Барак Обама миналата седмица, с молба да блокира сделката между „Exxonmobile” и Кюрдистан. Едва ли е получил очаквания отговор...

Една евентуална война в Близкия Изток ще унищожи икономическите интереси на САЩ, а и на света – предупреди наскоро политилогът, бивш държавен секретар и бивш съветник на държавния глава на Щатите, Збигнев Бжежински.

Никой не му обърна внимание – нито сегашният президент на Щатите, нито кандидадът за поста Мит Ромни, да не говоря за близките до САЩ - Турция и Израел.

Както вече публикувахме, планът за Арабската пролет е американски и е бил готов още 2004 година! Той е бил представен за първи път на срещата на Г-8 и е включвал реформи в държавите от Близкия изток и Северна Африка.

Според този план, още през 2004 година Щатите избират Турция за изпълнител на „промените” от така наречената Арабска пролет!

САЩ разрушиха Ирак /чрез лъжливи информации за наличие на биологично и химическо оръжие/ и Афганистан, като наложиха свои режими, но въпреки това в тези страни изобщо не е спокойно!

Днес, седем години по-късно става ясно, че Ирак е бил разрушен, за да сложат Щатите ръка на петрола, да „дадат” земя на част от кюрдите и самите те в един по-късен етап да сключат договори за износ на петрол.

Според командир на батальон, представящ се с псевдонима Абу Мусаб, "финансирането на ислямистките бригади вътре в бунтовническото движение идва основно от Катар и Турция", докато военните съвети получават подкрепа - несмъртоносно оборудване - от Саудитска Арабия, САЩ и Европейския съюз.

"Ал Каида финансира джихадистите, "Мюсюлмански братя" финансират умерените, а богатите саудитци - и двете групи, без разлика",съобщи Мусаб публикува информацията Франс прес.

Според експерти, джихадистките бойци представляват малцинство в бунтовническото движение. Базиран във Великобритания неназован експерт по Сирия твърди, че членове на т. нар. салафитски групи държат да запазят ислямистката си външност - дългата брада, например - за да получават саудитски пари, без непременно да са фундаменталисти.

Според повечето активисти и опозиционери, онези, които осигуряват най-много пари, помощи и оръжие, са "Мюсюлмански братя". Те смятат, че братството се опитва да монополизира помощта, за да си осигури лъвския пай от властта след рухването на режима.

САЩ и европейците твърдят, че оръжейният арсенал може да попадне в ръцете на екстремистки групировки. Ако тази тенденция се потвърди, "нещата ще деградират към засилваща се ислямизация и може дори се излязат от контрола" на ССА, предупреди полковник Касем Саадеддин.

Нищо ново под слънцето

Турция поиска буферна зона в Сирия, докато сирийската опозиция подготвя новото управление в Берлин.

Американският Държавен секретар Хилари Клинтън заяви наскоро, че Вашингтон и Турция разглеждат всякакви мерки в подкрепа на бунтовниците, включително и създаване на зона, забранена за полети.

Зона, забранена за полети в съчетание с бомбардировки на НАТО, помогна на либийските бунтовници да отстранят Муамар Кадафи м.г. Западът не показва голямо желание за повторение на такъв сценарий в Сирия, а Русия и Китай категорично се съпротивляват на всяка подобна интервенция.

Втора прилика по евентуален изход на събитията в Сирия чухме на 20 август. Президентът на САЩ Барак Обама заяви, че ако Сирия започне да предислоцира или използва химически оръжия, с това ще прекрачи „червената линия” и ще промени отношението му относно реакцията на конфликта, предаде АФП.

„Ще има изключителни последствия, ако станем свидетели на преместване или използване на химически оръжия. Това значително ще промени моето отношение”, подчерта Обама пред журналисти на брифинг в Белия дом.

С подобна лъжа за наличие на скрити биологични и химически оръжия, Буш започна войната в Ирак. Нима това ще е претекстът отново за западна намеса и в Сирия?

За жалост политиката и решенията, които взема външният министър Николай Младенов по отношение на събитията в Близкия изток са решения, диктувани отвън, а не решения, взети след анализ съобразно запазване и гарантиране на националната сигурност.

Самата покана представители на свободната сирийска армия /ССА/ да дойдат в България при положение, че у нас все още бе посланикът на официалната легитимна държавна власт на президента Асад представлява огромен външнополитически гаф. Младенов действа съобразно това, което му диктуват отвън, от Брюксел, от Вашингтон, от Тел Авив, от Анкара, което в никакъв случай не е най-добрия избор.

Но какво можем да очакваме от Брюксел, след като една Катрин Аштън се вълнува повече от присъдите на някакви руски пънкарки, които си позволиха да се подиграят с православието?!

Човек се пита, защо ли минаха 22 години на промени, след като отново ни диктуват отвън какво да решаваме и как да постъпваме като държава?!

Евентуална българска намеса и участие в бъдещата военна инвазия в Сирия на Запада няма да е от полза за страната ни, но едва ли някой се замисля върху това!

Ако действията на външния ни министър Младенов и колегата му Аню Ангелов са повлияли донякъде за взрива на паркинга на летище Сарафово, то тогава трябва да сме наясно, че случилото се бе малка демонстрация на нещо далеч по-сериозно, което може да ни споходи в близко бъдеще!

Мисли ли някой в тази посока, или отново чакаме други да мислят и вземат решения, които да ни налагат?

В България все още няма подведен висш политик под отговорност за взети решения и предприети действия в ущърб на националните интереси.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2013/1486-siriyskata-islyamistka-opozitsiya-ot-konformizam-kam-dzhihadizam

проф. Виктор ЧуковГражданската война в Сирия се превърна в обект на анализ през различни методологически призми. При това изразените от западните политически, икономически и военностратегически експерти изводи, в много голяма степен, съвпадат с тези на властта в Дамаск. Разликата е единствено в изразното средство на тъждественото негативно определение на опонента. В първия случай, обвинението е „диктатор”, а във втория - „терористи” или „неверници”. Повече от очевидно е, че събитията в тази близкоизточна страна се различават от сходните, протекли в останалите държави от „арабската пролет”. Натрупаните местни, регионални и световни специфики налагат необходимостта от търсенето на алтернативни опознавателни подходи, за да се направи по-точна преценка и, най-важното, коректна прогноза за изхода от затегнатата проблемна ситуация. Няма съмнение, че „черно-белият” антагонистичен подход изгражда аналитична призма, която пропуска детайли, конструиращи емпиричен блок – основна част на продължаващия конфликт.

Религиозният проспект в Сирия

Генезисът на сирийския етатистки „естаблишмент” има предимно етнически ориентиран профил. Сирийската нация притежава доминиращо етнически, а не конфесионален фундамент. Това се дължи на факта, че местните етнически малцинства (предимно кюрди) са едва около 10%, а огромното мнозинство са араби. В същото време малцинствените религиозни общности (предимно алауити, християни и друзи) заемат цели 25%. Така размерът на комбинираната етноконфесионална малцинствена амалгама достига приблизително една трета от цялото общество, тъй като кюрдите са предимно част от религиозното сунитско мнозинство.

Бойци от опозициятаВ страните от Северна Африка водещ спойващ елемент е ислямската религия, тъй като местните общества са своеобразни племенни федерации. Обратното, в страните от Близкия Изток водещият елемент за обществена кохерентност е арабската принадлежност, тъй като нациите са конгломерат от конфесии. Така, макар и външно да изглеждат тъждествени, се получава своеобразна бифуркация на политогенезата на нациите в Големия Близък Изток. Размерът на отделната религиозна група се характеризира с мерна единица милион, докато на този на племето – с десетки и по-рядко, със стотици хиляди членове. Така например, алауитите - конфесията на сирийския президент Башар Асад, приела го и за религиозен лидер, е около 2,5 милиона, докато кададафа - племето на бившия либийски лидер Моамар Кадафи наброява около 75 000 члена. По този начин се обяснява по-бавната динамика на властовите промени, респективно, на промяната на политическия режим, особено, когато става въпрос за политическата система в Близкия Изток, отколкото в Северна Африка. Режимите в арабския свят са относително еднотипни в своя авторитаризъм. В същото време броят на персонално лоялните към диктатора хора са чувствително повече в етническите нации в Близкия Изток, отколкото в северноафриканските трибалистични общества. Това прави първите сравнително по-стабилни и по-жизнени в национален план. Поради тази причина смяната на режима в Дамаск е практически немислима без сериозна външна интервенция. Доказателство е декларираното доскоро нежелание на Вашингтон да поеме военен ангажимент в Сирия и, респективно, силната подкрепа на Москва и регионалните съюзници на Асад – Иран, Ирак и ливанската шиитска партия Хизбула.

Заловен терористКонфликтите в Ирак и особено в Афганистан показаха, че невинаги рационализмът, характерен за западните анализатори, е най-сполучливия за интерпретацията на събитийния поток. Визията на един от идеолозите на „Ал Кайда” - египтянинът Абдулкадер бен Абдел Азиз за неуспеха на НАТО в Афганистан подсказва, че в алтернативният опознавателен поглед на ислямистите винаги присъства достатъчно голяма доза истина. Става въпрос за ценностна система, чиито мисловни производни директно рефлектират върху подбора или стават причина за демонстрирането на методологическа евристика. В случая със Сирия ислямистката аналитична призма е не само субсидиарна, но в определени моменти дори водеща, тъй като дава отговор на стратегията на един от сериозните участници в конфликта. Големият въпрос е, дали наистина световните и регионални сили заговорничат срещу Сирия, превръщайки я в своеобразна „прахосмукачка”, изсмукваща всички отряди на Ал Кайда в региона?

Според израелския аналитичен сайт „Debka”, Москва, Вашингтон и Брюксел поощряват муджахидините да отиват в Сирия, вместо да стоят в останалите близкоизточни, азиатски или европейски страни, за да избавят от главоболия местните правителства[1]. Появата на текст, претендиращ да е добре формулирана ислямистка стратегия за воденето на военните действия в Сирия, вече достатъчно убедително говори, че тази страна е на път да измести Йемен, Афганистан и Северно Мали като основния плацдарм на световния джихад срещу „неверническите сили”. Анатомията на сирийската гражданска война е по-близка до тази в Ирак и Афганистан не само поради голямата времева продължителност на кризата, но най-вече поради профила и задълбочаващата се роля на радикалните религиозни фундаменталисти.

Бойци на Ал Кайда в СирияТрудно е да се определи броят на ислямистите в Сирия. През септември 2012 бившият лидер на „Либийската бойна групировка” и настоящ изследовател в британската фондация „Килиям” Номан Бенотман твърди, че чужденците-ислямисти в страната наброяват между 1 200 и 1 500 души[2]. Все пак той си запазва правото да твърди, че мнозинството религиозни радикали са сирийци. В доклад на експертен екип от ООН, воден от бразилеца Пауло Пинейро, пък се отстоява тезата, че в момента на територията на тази страна се сражават представители на 29 националности[3]. Повечето са наемници на сунитската опозиция и произхождат от съседните страни, Близкия Изток, Северна Африка, Европа и Америка. В средата на декември 2012, когато САЩ обявиха основното звено на ислямистката опозиция - фронта „Нусра”, за терористична организация, Държавният департамент изчисли неговите бойци на около 9% от състава на Сирийската свободна армия (ССА)[4]. Израелският сайт “Debka” лансира тезата, че ССА наброява 40 000 души, от които 10 000 могат да бъдат определени като ислямисти.[5] В началото на 2013 експертите на вече цитираната фондация „Килиям” Номан Бенотман и Роузин Блейк в свой стратегически анализ определят членовете на „Нусра” на 5 000 души. Според Държавния департамент, такава е била приблизителната численост на бойците на Ал Кайда в Ирак, организацията-майка по отношение на „Ал Нусра”, в апогея на съществуването и. Паралелно с това, представители на ССА отричат фронтът „Нусра” да представлява „голямо мнозинство” в рамките на бунтовниците, определяйки бойците му на около 1 000 души[6]. Според различни източници, другите ислямистки „подгласници” имат далеч повече последователи. Такива са „Сукур аш шам” (6000 души)[7], „Ахрар аш шам” (18 000 души)[8] и останалите деветима участници в т.нар. „Сирийски ислямистки фронт”, обявен в края на декември 2012[9]. Очевидно има разминаване в числеността на целевата група и още повече на нейния авангард, като какъвто се оформя именно „Фронтът за помощ на хората от Сирия от муджахидините в Сирия на бойното поле на джихада”[10]. На този етап въпросната група от най-твърдолинейни ислямисти не е най-многобройната, но притежава най-високата степен на ефективност при провеждане на бойните операции. Това се дължи на факта, че множеството антиправителствени бойци се борят срещу Асад, без да имат ясна визия за бъдещето на държавата, докато „Нусра” разполага с ясно очертана стратегия, гъвкава тактика и конкретно щрихована държавническа визия. Неслучайно на 5 декември 2012 Държавният департамент поставя единствено нея от бунтовническите отряди в списъка на терористичните организации в Сирия[11].

Ислямисти в СирияИнтересно е, че паралелно със сунитските екстремисти се появи и тяхно шиитско копие. Според постинг в световната мрежа Youtube, на 1 януари 2013 е била създадена бригадата „Абу Фадел Абас”. Според първото и военно комюнике, тя има за цел да „защитава светилището Сейда Зейнаб в околностите на Дамаск от неверниците и уахабитите от т.нар. ССА и враговете на наследниците на Али”. Експерти от вестник „Шарк ал аусат” отстояват тезата, че става въпрос за иракски и ливански муджахидини, за чието организиране главна роля играе ливанската партия Хизбула. Самото име Абу Фадел Абас налага извода, че става въпрос за малка група иракски шиити, формирана от Иран, която през периода 2005-2008 взима активно участие в сраженията срещу американския контингент в Ирак. Впоследствие тя се обединява с иракския клон на Хизбула и окончателно приема командването на ръководството на Хизбула в Бейрут. Днес иракски шиитски доброволци в Сирия се изпращат от иракската Хизбула и радикалите от групировката „Катаиб ал хак”. Фундаменталистката ретроспекция на гражданската война в Сирия се възпроизвежда чрез битките между военни формирования, носещи имена на канонизирани личности, символизиращи двете основни антагонистки ислямски деноминации. Такъв е класическия пример с престрелките между въпросната шиитска бригада "Абу Фадел Абас" и сунитската бригада „Майката на правоверните Айша” в околностите на столицата Дамаск[12].

Ислямисткото движение има дълбоки корени в недрата на сирийското общество. То е свързано с най-старата ислямска партия в света – движението на „Мюсюлманските братя” (МБ), основано през 1928 от Хасан ал Банна в Египет. Историографите отнасят първото проникване на идеите им в съседна Сирия към 1933. Две години по-късно те пращат там първите си емисари, но едва през 1937 откриват офис в Халеб с цел организиране и провеждането на проповеди, както и изграждане на организирана структура[13]. Първите активисти на „Мюсюлманските братя” са Омар Амири, Абул Кадер Хюсеини, Ахмед Бенкасли и други. С течение на времето, ислямистите създават свои опорни точки в Дамаск, Хомс, Хама и останалите сирийски градове. Първият Върховен наставник на МБ в Сирия и Ливан е Мустафа Субай, избран през 1945[14].

Именно движението на МБ е абсолютния монополист и своеобразен „инкубатор” на ислямистките идеи, тъй като прониква в местните нискостатусни обществени прослойки. То лансира алтернативни идеи на властта, била тя представена от френските окупационни сили или, по-късно, от националното правителство. Те са привлекателни за населението със социалната си насоченост. Принципно, обществената подкрепа за съвременните ислямисти в днешното арабско общество се дължи на тази тяхна вкоренена социална интуиция.

Създаденият в Сирия филиал на ислямистката партия „Хизб ат тахрир” през 50-те години на ХХ век остава изолиран, тъй като пропагандата му се фокусира върху местни елитарни кръгове. Освен това, структурата прави обструкция на политическия живот[15]. Все пак, през 1999, в последните дни от управлението на Хафез Асад, властта предприема масови арести на кадрите на тази партия, потвърждавайки безкомпромисния си стил на отношение към неконтролираното ислямистко движение. Всички останали значими ислямистки групи (създадени респективно от Мунира Кубейси, от шейх Абдул Керил Рифай, от шейх Мохамед Нахбан и други), занимаващи се с образование и проповедническа дейност, са реално дирижирани от баасистката власт[16]. С появата на младия президент Башар Асад обаче, всички тези групи насочват поглед към политиката и вземат отношение към събитията. Тогава започва и процесът на диференцирано отношението към властта, а именно сътрудничество с нея и негативно отношение към „арабската пролет” (религиозните лица в Дамаск и Халеб) или пък отрицание на режима на Асад (шейховете в Хама, Хомс, Дераа, Дейрезор и други). Битката между двата антагонистични лагера е за „превземането” на джамиите, които са логичния политически рекрутационен резервоар и откъдето тръгват обикновено след петъчна молитва масовите демонстрации.

Настъпилите през 2011 събития широко разтвориха вратите за завръщането на ислямистките идеи в Сирия. Клането на МБ през 1982 нанесе много тежък удар върху ислямисткия идеен и организационен фундамент, така че присъствието му в страната практически бе заличено, а извън Сирия движението се разцепи. В продължение вече на повече от две години разпръснатите идейни семена на МБ намират благоприятна почва в аграризираното сирийско общество. Бавният процес на урбанизация (цели 44% от населението живеят на село, а едва 2,5% от 22-те милиона сирийци емигрират годишно в градовете[17]) превръща местното село в социалния „хумус” на ислямизма. Неслучайно, сегашните ислямистки въоръжени групи налагат по-лесно властта си в малките населени места и в околностите на големите градове, но се натъкват на сериозна съпротива в тях самите.

МБ се оформят като водещата организирана политическа сила, наложила своето ръководно място в задграничния опозиционен център - Сирийския национален съвет, а впоследствие и в разширената му версия – Националната коалиция. През октомври 2012 те публикуваха фундаменталния си документ „Политически проект за Сирия на бъдещето”, където излагат своята визия за поставторитарна Сирия. Остава съмнението дали демонстрацията на „софтисляма” в заявеното желание за упражняването на власт в страната не е от тактически характер. Прави впечатление повторението на синтеза на визирания държавнически конструкт -  „модерна държава” (с обстоятелствени пояснения), както и налагането на понятието „обновяващ се ислям”, в качеството му на принцип на сцепление на сирийския суверен – арабската ислямска нация[18]. Спокойно може да се направи паралел с прокламираната от египетските МБ „гражданска държава”. Египетските „братя” също грижливо избягват термина „ислямска държава”, предизвикващ неодобрение сред широки слоеве в обществото. В същото време сирийските МБ категорично избягват употребата на понятието „светска държава”, за която пледира управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, също с ясни ислямски корени. Те обаче не достигат до яростните критики на своите египетски съидейници, тъй като именно в съседна Турция намират основно поле за изява,както и убежище.

Традиционният салафизъм

Проникването на салафитските идеи и принципи в Сирия става в началото на ХХ век. В много голяма степен те са проекция на вижданията на реформаторите-салафити в Египет, а именно на Мохамед Абду, Абдерахман Куакиби, Джамаладин Касими, Мохамед Рида и други. Множество сирийски духовни лица като Лютви Хафар, Абдерахман Шахбандар, Фарис Хури и други присъстват на техните публични лекции. Те възприемат идеите им и по-късно ги разпространяват в родината си. Така, през 1924 шейх Абдел Гани Дакар създава първото салафитско дружество „Джамаия ал гура”, което открито пропагандира антизападни идеи. Макар и маргинална структура,въпросният субект издига своя секретар Абдел Хамид Табаа на парламентарните избори през 1943 и така успява да излъчи първият сирийски депутат-салафит.

Политически успех регистрира и друга салафитска група - „Общество на ислямската цивилизация”. Тя излъчва от редовете си Ахмед Озма, който става първият сирийски министър със салафитски убеждения. През 1946 излиза и първото списание в страната, пропагандиращо официално въпросните консервативни идеи. То присъства дълго на местния книжен пазар и е спряно от властите едва след кървавите събития в Хама през 1982.

Със забраната на политическите партии по времето на Обединената арабска република и особено след преврата на партията БААС през 1963 салафизмът губи позиции в сирийското общество. Постепенно той се превръща в идеология на ограничен елитарен кръг от религиозни дейци. Така салафизмът приема една от специфичните си разновидности, а именно „научния” салафизъм в лицето на своите най-важни обществени рупори - шейховете Саад Бути и Насър Албани. Втората война в Персийския залив, реакцията на преврата срещу победилите ислямисти в Алжир, кървавите събития в Босна и Херцеговина, първата палестинска интифада (1987-1993), както и първите победи на шиитското движение Хизбула, реализирани под ислямски лозунги, създават благоприятна международна обстановка и се превръщат в мощни генератори за повторното завръщане на идеите на салафито-джихадизма в Сирия.

Особено важна роля за разпространението на този тип радикална религиозна идеология играе свалянето, през 2003, на иракския диктатор Садам Хюсеин и американската окупация на страната. Сирия се превърна в основен канал за преминаването на муджахидините, събрани от цял свят, за битка срещу „кръстоносците-агресори”. Страната стана основен инструмент за създаването на второто поколение джихадисти, след това в Афганистан през 80-те години на миналия век. Паметна ще остане фетвата на шейх Саад Бути, обърнал се към към вярващите с призив да осъществят джихад в защита на исляма. Дейността на младия салафитски проповедник Махмед Агаси в една от джамиите в Халеб през есента на 2003 също допринася за мобилизацията и изпращането на стотици сирийски младежи в съседен Ирак. В продължение на няколко месеца той не само произнася пламенни речи в религиозния храм, но и организира военна подготовка на доброволци под носа на властите.

Завръщащите се от Ирак сирийски ислямисти създават и първите местни ядра на салафито-джихадистки групировки. Нужни са около две години, за да се превърне количеството в качество. През 2005 става престрелка в един от крайните квартали на Дамаск, отговорност за която поема неизвестната групировка „Джунд аш шам лил джихад уа таухид”. Подобни терористични действия са предприети и от друга организация, наричаща се „Такфир уа хиджра”. По това време оценката на международните наблюдатели е, че в Сирия вече съществуват отделни малобройни радикални групички. Те изповядват идеите на Ал Кайда, но между тях няма организационно единство и стройна структура. Прави впечатление, че основният социален генератор на салафитски групи са малките, аграрни селища предимно в областта на Дамаск, докато населението на големите градове остава почти незасегнато от радикалния ислям.

Особено значима причина за разпространението на салафизма в Сирия е ускореният процес на шиитизация на населението, възприета като политика от Асад-баща, но особено силно стимулирана от Асад-син. Изследователят Абу Омар Хашеми счита, че стратегическият съюз между Сирия и Иран не е само резултат от геополитически взаимозависимости. Той е превърнат в акт на държавна политика едва през 1973. Тогава един от аятоласите в култовия за шиитите център Ком в Иран издава фетва, в която определя алауитите като шиити. Тезата на споменатия експерт е, че догматичното надделява над военно-политическото начало в неразривния до този момент съюз между Дамаск и Техеран. В същото време, само в региона на столицата на Сирия, през периода 2001-2007, се създават 12 шиитски духовно-образователни центъра и три факултета, образоващи младите богослови в шиитската ислямска доктрина. Това са три пъти повече образователни институции, в сравнение с предходния 25-годишен период. В компаративно изследване за разпространението на шиитството в страната се отбелязва, че в сравнение с периода до 1970 броят на местните последователи на тази доктрина се е увеличил, за сметка на други конфесии (сунити, алауити и исмаилити), цели 89 пъти по време на управлението на Хафез Асад (1970-2000), а в количествено отношение същата цифра през периода 2000-2007 е по-голяма цели 142 пъти[19]. Огромната маса нови шиити се възприемат като генезис на бъдеща структура, сходна с Хизбула в Сирия. Подобен тип прошиитска политика на властта в Дамаск предизвиква ответна реакция сред определени кръгове в сунитското мнозинство, като най-радикалните прегръщат идеите на салафизма, в неговата джихадистка разновидност.

Конформисткият салафизъм

Кървавите събития в Хама през 1982 и сгромолясването на Съветския съюз ускоряват процеса на формирането на ново, ненасилствено течение сред влиятелната салафитска школа. То е пряка реакция срещу практикуваните в отделни случаи от МБ форми на насилие. Семената на новата идеология посява един от най-влиятелните сирийски ислямисти – шейх Джаудет Саид. Той оставя трайна следа в световната ислямска литература с книгата си „Учението на първия син на Адам: проблемът с насилието в ислямския свят”. Шейхът е от черкезки произход, въпреки че е роден в Кунейтра, на Голанските възвишения. Повлиян от идеите на двама ислямски реформатори - пакистанеца Мохамед Икбал и алжиреца Малик бен Наби, той лансира идеите си още през 60-те години на ХХ век. Редица експерти възприемат творчество му като класическо отрицание на идеите на египтянина Саид Кутб, превърнали се в генезис на ислямския радикализъм. Неговите послания и активност му печелят прозвището „Ганди в арабския свят”, с което той се гордее[20].

Шейх Саид успява да събере достатъчно последователи едва в началото на 90-те години на ХХ век. В края на въпросната декада обаче, екстремисткият салафизъм надделява. Групата на салафитите-конформисти остава елитарен кръг с по-сериозни позиции в средите на жените - религиозни активистки. Това се дължи на факта, че една от най-ревностни последователки на шейх Саид е проповедничката Ханан Лахам. Не по-малко значение има и дейността на неговия зет Халис Джелаби, както и създадената около шейх Абдел Акрам Шака група в град Дария. През 2003 властите предприемат арести в този град и арестуват 24 симпатизанти на това идеологическо течение. На 3 май същата година (денят, в който американските войски превзеха Багдад) те излизат на мирна демонстрация, издигайки лозунги за бойкот на американските стоки и борба срещу корупцията в местната администрация.

Всъщност, този ден изиграва важна роля в пропагандната активност на шейх Саид. Оттогава той се явява на обществени дебати и дискусии, облечен в бяла риза, на която е изписано „Европейски съюз”. Шейхът внушава на събеседниците си, че тази организация е създадена въз основа на интереси, които са реалната алтернатива на борбата и насилието между различните антагонисти[21]. Така той стига до подписването на известната „Дамаска декларация за мирна и демократична промяна”. Въпросният документ се превръща във фокус на всички опозиционни сили в страната, независимо от идейната им насоченост или форма на организация. Ликът на шейх Саид се превърна в икона на множеството мирни демонстрации, залели Сирия с началото на „арабската пролет”. Той беше поставен на банери от младежи, които в началото бяха ударната сила на народното недоволство. Постепенно обаче, след радикализирането на протестите (след около десет месеца от началото на събитията), идейният пацифизъм на Джаудет Саид отстъпва пред радикализма на салафито-джихадизма. Последният високо издига знамето на насилието и нетолерантността в кървавата гражданска война в тази арабска държава.

Битката между салафизма и ислямския мистицизъм

Наличието на различни вътрешногрупови тенденции в ортодоксалния сунитски ислям налагат една от призмите на експлозивната вътрешнополитическа ситуация в Сирия. Принципно се говори за три призми на гражданската война в страната, а именно- национална, регионална и международна. Оказва се, че има и още една и тя е в колизията между традиционния за Сирия софитски ислям и неговия все по-агресивен салафитско-уахабитски вариант.

Според ливанския журналист Ала Халаби, убийството на един от най-влиятелните сирийски софитски шейхове Мохамед ал Бути е вододела на сблъсъка между двете течения. Ал Бути е известен с фундаменталната си лекция за ролята и влиянието на салафито-уахабизма в ислямския свят. Тя е озаглавена: „Трите клина на Великобритания за ерозирането на ислямското единство”. Много интересна е тезата му, че „уахабизмът е британско изобретение. Неговата цел е ислямът да се самоунищожи, а мюсюлманите - да се избият по между си....”[22]. Мисловната конструкция за намесата на външната, чужда за ислямския свят ръка и готвения от нея заговор е плод на традиционния антиуестърнизъм, като фикция на редица ислямистки мислители.

Изследователят на ислямските движения Абдерахман ал Хадж е на мнение, че режимът в Дамаск всъщност силно акцентира върху личността на шейх ал Бути. Неговият авторитет се преекспонира за да се превърне в идеологически стожер в битката срещу ислямския радикализъм, било то в неговата салафитска форма, или в идеите на МБ. Паралелно с физическото ликвидиране на споменатия известен ислямски мистик са убити и други представители на това течение, повечето от които са негови ученици и последователи. Такива са шейх Мохамед Тауф от Дамаск, шейх Абделатиф Шами от Халеб, шейх Абделатих Салих от Ракка и други. Паралелно с това ислямските радикали осъществяват нападения и напълно разрушават над 200 софитски религиозни обекти (джамии, мавзолеи, медресета, пансиони и други) из цяла Сирия. Основна причина за това е съпротивата на местните мистици срещу активизирането на проповедническата дейност на салафитите след 2007. Пример в това отношение е активността на саудитския проповедник шейх Осман Назих, който чете лекции, пропагандиращи учението на Мохамед бен Абдел Уахаб, в селата около Халеб, Едлиб и Латакия[23]. Става въпрос за доминация над определени територии хора, които салафитите разглеждат като кадрови резервоар за своите въоръжени групировки.

Салафито-джихадизмът

Огромното мнозинство от сирийските ислямисти не споделят насилническия вариант на салафитските идеи, който в световната експертна литература се е наложил под наименованието салафито-джихадизъм. Нерядко се използва и терминът „алкайдизъм”, препращащ към политическата философия на флагмана на световния тероризъм – организацията Ал Кайда. С идването на власт на младия Башар Асад през 2000, повечето религиозни кръгове проявяват политически амбиции, но тяхната реализация се планира чрез режима, а не против него. Те стават системни политически играчи. Най-малкото, ако използват опозиционна реторика, тя си остава изчистена от послания за използване на насилие.

Салафито-джихадизмът няма трайни корени в Сирия, въпреки съществуването на такива ядра като „Джунд аш шам” или „Такфир уа хиджра”, на които са приписвани терористични действия преди избухването на „арабската пролет”. Както вече беше отбелязано, те имат темпорален характер и нямат здравите идейни корени на религиозния радикализъм. В този класификационен порядък може да се прибавят и движението „Вярващите участват” на един от старите муджахидини-афганци, шейх Луи Шооби, течението „Умма фи биляд аш шам” на Мохамед ат Тамими[24] и други. В идеен план, към тях принадлежат и невероятни алкайдистки идеолози като Абу Мусааб ас Сури, Абу Башир ат Тартуси и други[25]. Няма да навлизам в естеството на сирийския салафито-джихадизъм, за който редица познавачи, като шейх Абед, Мохамед ал Хиджази, Акрам ал Хиджази и други, твърдят, че в него присъстват много по-силно алтернативните на крайния „джихадизъм” салафитски тенденции като „научния”, „демократичния”, „елитарния” и т.н. Всички те представляват опортюнистични течения на насилническата, джихадистка школа в рамките на сунитската ислямска деноминация. Доказателство за това е огромното влияние в световната ислямистка идейна съкровищница на сирийския авторитет Мохамед Сурур, чиято доктрина се възприема като идеен хибрид между възгледите на МБ и салафизма[26]. Несъмнено, безкомпромистната политика на режима оказва своето влияние за липсата на компактна маса последователи на салафито-джихадизма в Сирия. В същото време, своята роля за ерозирането на крайния, насилнически ислямизъм играят и други фактори, а именно средиземноморският исторически профил на традиционната секуларизация на местното общество, както и автохтонността на големите антиислямистки малцинства – алауити, християни и друзи. Това отличава Сирия от Египет, Ирак и още повече от обществата в страните от Персийския залив.

Поли(кака)фонията на ислямисткия глас

Сирийската джихадистка общност е хетерогенна по своя идеен, регионален, социален и политически облик. Обединява я единствено омразата към Асад и неговия режим, което не е достатъчно за оформянето на конкретния и облик. Трудно е да се направят точни характеристики на отделните нива на сирийския войнстващ ислямизъм. Не всеки, който носи брада, е ислямист, споделя боец от опозиционните муджахидински отряди в близост до Едлеб пред кореспондент на ливанския вестник „Сафир”[27]. Не всеки ислямист, който носи брада, е салафит, допълва той. В същото време, всички използват религиозния дискурс и насищат публичните си встъпления с шариатски понятия, защото така считат, че адресират своите послания към по-широка публика. Практически, въпросните субекти полагат усилия да привлекат към редовете си хилядите вярващи, скрупольозно обработвани с десетилетия от допуснатия от режима институционализиран ислям. Същата реторика, но вместо „за”, те агресивно обръщат „против” режима. Идеята е да се стимулира политическата социологизация и да се придаде определен властови ориентир, на базата на доминиращата в страната ислямска политическа култура и ценностна система. Всъщност, признание за тоталното доминиране на религиозната култура е и посланието, отправено от режима към тази огромна конфесионална общност в страната. Управляващата светска партия БААС въведе текст в новата, приета през 2012 конституция, който изисква държавният глава да е мюсюлманин. Подобно положение не съществуваше в стария основен закон. Това е своеобразен флирт със средите, използващи инструментите на политическия ислям в дейността си.

Понастоящем, хетерогенната сирийска ислямистка общност може, съвсем условно, да се раздели на три отделни групи. Критерият за селекционирането им е смесица от политико-идеологически мотиви и, в някаква степен, прилагани бойни практики. Така бъдещата визия за постасадова Сирия и начинът на създаването на специфичния тип държавност разграничават трите компонента на ислямисткия контингент в Сирия.

Традиционният салафито-джихадизъм

На първо място могат да бъдат поставени субектите, използващи умерена ислямска реторика. Тя е характерна за множеството групи, произхождащи от Северна Сирия, източните предградия на столицата Дамаск и дори за повечето сирийски муджахидини. Членовете на отделните бойни групи са обединени от предимно несоциални връзки, а именно семейни, родови, регионални и други. Понякога, единствено външният вид е този, който причислява тази група към т.нар. ислямисти, въпреки че мнозинството от тях са граждански лица, без задълбочени познания нито в областта на религията, нито за салафизма или за генезиса на военния джихад. Не са редки и случаите, при които в отделни групи се събират по принуда бивши криминални елементи, били в затвора и впоследствие освободени от бунтовниците. Същите продължават грабежите, отвличанията, извършват дори убийства и издевателства в синхрон с криминалното си минало. Класически пример в това отношение е бригадата „Асифа аш шамал”, чийто командир Ахмед Газали се свързва с множество кражби на бензин и продажбата му в съседна Турция[28].

Тези групи са лишени от политическа стратегия и нямат аргументирана представа как биха искали да изглежда посдасадова Сирия. Подобни терористични формации изникнаха в съседен Ирак, веднага след падането на Садам Хюсеин през 2003. Според известния йордански изследовател на салафизма Акрам Хиджази, тази гъста мрежа от бойни, иредентистки групи са последователи на идеите на Мохамед Сурур[29]. Своя религиозен дискурс те градят върху скелета на прозиращата антиуестърнизирана, националистическа реторика, доминирала по време на управлявалите до този момент светски, диктаторски и често открито антиамерикански режими (Египет, Либия, Ирак, Йемен и в момента в Сирия). Въпросните ислямисти използват понятието „джихад”, но всъщност влагат инстинктивно в него смисъла на „съпротива”. Механична причина за това най-малкото е, че този тип групи рядко разполагат със собствен мюфтия. Става въпрос за духовно лице, което да е правоспособно да издава фетва или религиозна трактовка-обяснение на една или друга проблемна ситуация, както и шариатска мотивировка за извършването на конкретна бойна операция.

Пример за подобна категория джихадисти е бойната група „Знаме на исляма” на шейх Захран Алуш, възпитаник на ислямския университет в Медина. Тя стартира въоръжената си дейност през март 2012. Алуш практикува сунизма и салафизма, но в техния ханбалитски вариант. Логично е неговият бастион да е град Дума, който се намира в източното предградие на столицата Дамаск. Населението на тази агломерация е единственото в Сирия, което практикува ислямската религия съобразно принципите на тази най-консервативна правнодогматична школа (характерна за Саудитска Арабия). Счита се, че именно тази терористична група стои зад големия самоубийствен атентат в седалището на Националната служба за сигурност през юли 2012. Тогава бяха убити едни от най-видните представители на режима в Дамаск, а именно президентският зет Асеф Шаукет, министърът на отбраната Дауд Раджа, неговият заместник и висши военни офицери. По непотвърдени данни, на въпросната среща е присъствал и бившият египетски президент Омар Сюлейман, който по-късно почина в болница във Виена по „неизвестни причини”.

Към въпросната категория могат да бъдат причислени и други по-малки групи, обединени в своеобразния салафитски холдинг „Сбор на последователите на исляма в Сирия”. В него видно място заемат бригадите „Сахаба” и „Ахфад русул”, които поставят силен акцент върху проповедническата дейност, паралелно с въоръжената борба.

Прагматичният салафито-джихадизъм

Второто ниво е представено от салафитите, призоваващи за създаването на световен халифат на един по-късен етап. По принцип те остават верни на световния джихад, но твърдят, че той трябва да е адаптиран съм условията на сирийската държавност и на местната социална специфика. Според тях, границите между ислямските народи следва да отпаднат, но постепенно, а не веднага. Всъщност те лансират своеобразен национален салафито-джихадизъм, който се различава много малко от идеологическия радикализъм и политическия универсализъм на фронта „Нусра”.

Втората причина въпросните субекти да изберат това направление е, гарантираният източник на финансиране[30]. Принципно, идеите и практиките на салафизма се подкрепят материално от фондации от богатите арабски държави от Персийския залив. Множеството сирийски бунтовници нито са наясно, нито са убедени в истинността на философията на въпросното мисловно течение. В същото време, те демагогски се самообявяват за салафити, или поне видимо прилагат специфичните религиозни ритуали, за да могат да си гарантират постоянна финансова подкрепа.

Представители на това течение са формираните през юли 2012 бригади „Ахрар аш шам”, които от февруари 2013 се наричат Ислямско движение „Ахрар аш шам”. Според създателите му, неговите членове са 18 000, но подобни цифри будят силно съмнение. Отделните му отряди са съсредоточени предимно в районите на градовете Едлеб и Халеб. Така те участват в редица ключови битки с правителствената армия като тази за контрола над летището в Тафтаназ (наречена втората битка Кадесия[31]), Джебел аз-зауия, Саракаб, Ариха и други[32]. Според 26- годишния Абу Язид, един от религиозните лидери на групата, изучавал теология в университета в Халеб, мнозина от бившите му колеги понастоящем са именно в тази бунтовническа група. В своите практики „Ахрар аш-шам” се доближават по-скоро до традиционния салафизъм, а не до салафито-джихадизма на „Нусра”. Може би това е сред причините фонът на знамето на тази групировка да е бял, за разлика от черния на Ал Кайда и „Нусра”, но със същите надписи. Сякаш искат да внушат, че сред религиозните фанатици в Сирия те са част от т.нар. „мек радикален ислямски фундаментализъм”. Подобно твърдение може да се приеме за вярно, тъй като лидерите им поставят по-скоро социален акцент в ежедневните си практики, отколкото да се причисляват към факторите на „световния джихад”. Последният, като световен социален модел, практикуван в арабските аграрни райони и заимстван от Ирак, се реализира в Сирия най-вече от „Нусра” и едва на второ или трето място от „Ахрар аш-шам”. За това допринася и относително малкият брой чужденци в редовете на структурата, за разлика например от тези в „Нусра”. Не са малко експертите, оприличаващи религиозните лица на „Ахрар аш-шам” с тези на „Мюсюлманските братя”, тъй като професионалният им генезис е тъждествен. Дори известният журналист Хазим Амин от вестник „Ал Хая” твърди, че салафитската групировка се опитва да дублира и да изземе функциите на „Мюсюлманските братя” в районите, контролирани от нея.[33]

Интересното е, че „Ахрар аш-шам” е както спонсор, така и рецепиент на бойци от останалите ислямистки групировки. Така например, източници отбелязват, че една от най-боеспособните бойни части на организацията (тази в Саракаб) е преминала изцяло в редовете на „Нусра”. В същото време обаче, говорителят на групировката Мохамед ал Халеби отбелязва, че през февруари 2013 към „Ахрар аш-шам” са се присъединили групите „Феджр ал ислам”, „Талия ал исламия” и бойните бригади „Иман”, без да уточнява тяхната численост[34].

Друга джихадистка групировка, която също е доловима в медийното пространство, е „Сукур аш шам”. В своя официален сайт ръководството пише, че те са „млади военнослужещи и почтени офицери”, т.е. дезертьори от редовната армия. Имат претенции да наброяват около 6 000 души и са съсредоточени предимно в град Едлеб и околните села. Въпреки че се присъединяват към Сирийския ислямски фронт, от официалните им документи личи, че са по-скоро военна организация. Идеолозите на групировката използват термина „джихад” по-скоро в конотативния смисъл на думата. В посочената вътрешна структура са споменати само „гражданска” и „военна” секции, игнорирайки традиционните „шариатска” и „политическа”, които са характерни за подобен тип групировки.

От издадените военни комюникета е видно също, че групата най-вероятно не разполага с отделен религиозен апарат, в това число и мюфтия, който да издава традиционните фетви преди всяка военна акция. В раздела „политика на организацията” липсват ясни виждания за бъдещето на Сирия, освен силна омраза към управлението на президента Башар Асад[35]. Все пак пред телевизия „Ал Джазира” полевият командир на „Сукур аш шам” Ахмед Иса обяснява, че източникът на законодателството на бъдеща Сирия трябва да бъде ислямската религия, а бъдещият държавен глава - президентът, както и председателят на законодателния орган – мюсюлмани сунити. Правата на малцинствата следва да бъдат гарантирани като на пълноправни граждани на държавата. Щрихованите белези показват, че въпросната групировка предлага политическа матрица, близка до тази на МБ, а именно либерална по форма държавност, но с ислямско съдържание, в която сунитското мнозинство ще играе доминираща роля.

Интересна е тезата, че бригадата „Дауд” към организацията включва терористи-самоубийци. Доказателството е изложено в клип, качен в Youtube, което обаче не е много убедително на фона на самовзривяващия се в Едлеб товарен автомобил[36]. Практиката в съседен Ирак, както и досегашните военни действия в Сирия, показват, че бивши военни не стават камикадзета. Тази тактика обикновено се прилага от най-радикалните ислямисти, в сирийския случай - от „Нусра”.

Трета забележима ислямистка групировка е бригадата „Таухид”. Според официалния  и сайт, членовете на групата са между 3 000 и 10 000 души и са съсредоточени в град Халеб[37]. Те представляват цивилното население на страната и нямат предварителна военна подготовка. Самият лидер на организацията Хадж Мараа е бил търговец и признава, че никога преди революцията не е използвал оръжие. В същото време излага достатъчно грамотно идеи за политическото бъдеще на държавата, които звучат в унисон с тези на МБ. Пред катарския сателитен канал „Ал Джазира”, бунтовникът иска неговата родина да стане „умерена ислямска държава”. В същото време обаче, „шариатът трябва да се превърне в единствен източник на законодателството”, което е белег, че групировката може да бъде класифицирана сред радикалните ислямисти[38]. Изключително „модерно” и „граждански” звучи искането на ръководни постове в бъдеща Сирия да бъдат назначавани само хора, имащи професионалните качества за това. Подобни тези са в пълен синхрон с „протогражданския” дискурс на лидерите на МБ в Сирия. Интересното при този бунтовнически отряд е, че ръководството е създало служба за контрол върху действията на своите бойци. Самият Мараа признава, че някои от тях не са имали достойно поведение и са били прогонени от редовете на бригадата „Таухид”.

Сред това ниво на сирийски салафити могат да се отбележат още бригадите „Нуредин Занки”, създадени през октомври 2012, бригадите „Боен авангард”, формирани през август 2012, бригадите „Ислямска зора”, образувани през ноември 2012, бригадите „Ал Хак”, възникнали през август 2012, бригадите „Фарук”, появили се на военно-политическата карта на Сирия през ноември 2011, и други. С изключение на групата „Боен авангард”, всички те привличат в редовете си чуждестранни муждахидини и стават част от т.нар. контингент „ал мухаджерун”, представен най-категорично във фронта „Нусра”.

Екстремисткият салафито-джихадизъм

Третата и най-радикална група сирийски джихадисти е представена от фронта „Нусра” и все по-значимия й конкурент и идеологически клонинг – „Ислямска държава в Ирак и Сирия” (ИБИД). За тази въоръжена групировка започва да се говори през периода ноември 2011 – януари 2012. Нейни последователи започват да се събират в селските райони на столицата Дамаск и град Хомс. Значителна част от членовете й са бивши кадри на терористичната организация на легендарния лидер на иракския клон на Ал Кайда, Абу Мусааб аз Заркауи. По време на иракския си период те живеят в багдадския квартал „Хай ал джамия. Някои от тях дори са били заедно с аз Заркауи в афганистанската провинция Хейрат, когато той осъществява джихада в Афганистан. През 2003 те са изпратени от Сирия и Ливан за да създадат контрабандни канали и, респективно, първите ислямистки гнезда в съседен Ирак, с щедрата подкрепа на фондации от страните от Персийския залив.

Сирийското правителство отчита грешката си, но едва през 2007 официален Дамаск преразглежда политиката си на толерантност към въпросния криминогенен контингент. Кулминацията на тази политика е ликвидирането на един от водещите алкайдистки лидери - шейх Абу Каакаа, което обаче се оказва недостатъчно за да спре набралите скорост подривни процеси. Мрежата от незаконни канали за прехвърляне на хора не е разрушена, а един от завърналите се от Ирак муджахидини е Абу Мохамед ал Джулани. Той става лидер на най-влиятелната салафито-джихадистка организация в страната. На 10 април 2013, в официално видеопослание, ал Джулани официално обявява „Нусра” за клон на Ал Кайда.

Тя е единствената ислямистка група, която има държавническа визия и формулирана цялостна стратегия за воденето на регионална война на територията на Сирийската арабска република. Лидерите и изготвят специален тактически план, чиято цел е да им донесе военно-политическата победа[39]. Ако обаче трябва да сме искрени, т.нар. стратегия на действията (истратежия ат тахарок) частично разочарова по отношение на своята оригиналност. Набелязаните в нея три етапа, а именно гъвкавост на операциите (мурунат ат тахарок), оперативна роля (ад даур ал уазифи) и продължаваща борба (истимрар ас сираа) до голяма степен напомнят наложените в христоматийните разработки на алкайдистките стратези като Абдел Кадер бен Абдул Азиз, Абу Мусааб ас Сури или Абу Бакр Наджи три класически етапа на световния джихад, а именно изграждане (бина), битка (китал) и овладяване на положението (тамкин)[40].

Както всяка салафито-джихадистка структура, ръководството използва шариатообразни аргументи за да мотивира терористичната си активност. Религиозните фанатици винаги търсят някаква аналогия в свещените текстове за да легитимират дейността си. В тази светлина, в едно свое видеопослание от 24 януари 2012, „Нусра” твърди, че има пророчески хадис, в който се казва, че „центърът на ислямът е Шам (Сирия) и божиите ангели са разперили крила над Сирия.” Според тях, събитията от арабската пролет в тази страна са предопределени от Всевишния, тъй като „лагерът на мюсюлманите в Деня на страшния съд ще бъде Дамаск”[41]. Така всякакви терористични акции срещу правителството на Башар Асад стават законосъобразни, което повдига изключително високо морала на муджахидините за реализация на терористичните акции.

Ислямистите от „Нусра” издигат лозунга за създаването на халифат, по „волята на Аллах”, като се обосновават с шариатски аргументи. В същото време действията им, както и моделите на реално упражняваната от тях власт в териториите, които контролират (някои села в Североизточна Сирия), не оставят впечатление, че имплементираната държавническа матрица е по-различна от тази на светската, либерална държава. Така например, местните управници поставят силен акцент върху справедливото разпределение на социалните помощи и дори отварят гише за жалби на населението[42].

Радикалите от „Нусра” очевидно са извлекли някои поуки от неуспехите на Ал Кайда в Ирак. Така например, те подбират предимно военни, а не граждански обекти за нападение. Мавзолеите и култовите обекти на шиитите и особено на софитите остават маргинални, а не водещи военни мишени. Нещо повече, дори в тяхната радикална реторика, те не се фокусират върху различните съставни части на общото зло (ал куфар), т.е. неверниците (шиити, софити, алауити и немюсюлмани). Част от разграничаването от неуспешната алкайдитска практика в съседната арабска държава е отхвърлянето на идеологическия конструкт (ИДИС), обявен от иракския лидер Абу Бакр ал Багдади. В спора между двамата лидери се намесва и ръководителят на организацията-майка, Ал Кайда – египтянинът Айман Зауахири. Според него, ал Багдади е сбъркал като е обявил създаването на „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, без да се допита до ръководството. В същото време, Абу Мохамед ал Джулани също е допуснал грешка, като е отхвърлил тази форма на държавност и не е поискал позволение от щаба на Ал Кайда. В тази връзка Зауахири обявява, че „Нусра” е клон на Ал Кайда-джихад и трябва да изпълнява единствено заповедите на централното ръководство”. Освен това той призовава ръководствата на двата клона на терористичната организация в Ирак и Сирия да преустановят словесните и физическите атаки по между си”[43].

Трудно е да се прецени, какви са съществените разлики между двата филиала на алкайдисткия хибрид в Сирия. Прави впечатление, че ал джабха, т.е. фронтът (така за по-кратко наричат „Нусра”) започва да губи позиции спрямо ад даула, т.е. държавата (така за по-кратко наричат ИДИС), въпреки че численото съотношение между двете групировки е приблизително 1:3 в полза на първата. Според полеви командир на ИДИС, основните разлики са две, въпреки че двата субекта всъщност са лица на една и съща монета:

Етническият състав. След разцеплението, бойците на „Нусра” са предимно сирийци и араби, а тези на ИДИС – малко сирийци, араби и най-вече ислямисти от неарабски произход. Етикетът „държава” привлича повече чужденците и последните масово напускат не само „Нусра”, но и другите ислямистки групировки като „Сукур аш Шам”, „Луа таухид” и т.н.. Така се засилва ударната сила на ИДИС. В същото време, в очите на местното население, както посочва един от местните полеви командири, ал джабха е по-близо до народа, докато ад даула олицетворява политиката и законите. Според местен активист от град Хасаке (Източна Сирия), в състава на ад даула влизат предимно неараби от цял свят (повече от 40% от целия личен състав), араби от страните от Персийския залив, Ирак, Тунис, Либия, Египет и други страни. Малцината сирийци са бивши членове на проправителствените милиции „шабиха”. Последните са отхвърлени от другите части на ССА, под претекст, на съвестта им тежат множество престъпления. Въпросният активист е категоричен, че чужденците се сражават много по-отчаяно от местните муджахидини, тъй като няма какво да губят[44].

Точният момент за обявяването на бъдещата ислямска държава. „Нусра”, както и ас Заухири, отстояват идеята, че първо трябва да се оформи специфичния профил на сирийската ислямска държавност, а едва след това да се създава халифата – универсалната държава на исляма.

Сирийските алкайдисти от „Нусра” опитват да се предпазят и от друга грешка, допусната от иракските им съмишленици. Най-вероятно, сирийците се страхуват от организирана обструкция от страна на местното сунитско население, по подобие на Ирак. Там, не без американска намеса, бяха създадени т.нар. сахуат ал кабаил („възраждане на племената”) или ас сахуа ал исламия („ислямско възраждане”), които допринесоха за маргинализирането на иракския клон на Ал Кайда. Практически, на местните племенни лидери им беше платено, а някои от тях бяха назначени с месечно възнаграждение, за да се бият срещу религиозните фанатици от Ал Кайда. Част от най-екстремистките лидери на ИДИС, в духа на конкуренцията между двата клона на радикалите-ислямисти, иронично се опитват да представят „Нурса” като сирийския вариант на въпросното ас сахуа ал исламия, т.е. „ислямското възраждане”. Като цяло, „Нусра” смята, че най-добрата военна тактика е обсадата и блокирането на големите градове в държавата, стъпвайки силно върху своя предимно аграрен социален генезис. Ръководството и си дава сметка за ограничената подкрепа от сирийското население. Затова радикалите от „Нусра” се стремят да неутрализират, а не да мобилизират широките обществени групи. Всъщност, и по отношение на тактическото си поведение към населението двата съперничещи ислямистки клана прилагат един и същи принцип – този на „тоягата и моркова”. В същото време обаче, „Нусра” най-често използва моркова, а ИДИС – тоягата.

Военната организация на „Нусра” е микс между разгърната класическа военна структура и партизански части. В това отношение при ИБИС почти няма разлика, като организацията запазва стриктно йерархизирана структура. Конкретните цели и оперативната обстановка определят кой от двата типа силови формирования ще бъде използван. Това до голяма степен зависи и в коя част на страната се провежда акцията. Ето защо операциите на „Нусра” се делят на такива „за обезпечаване на сигурността” (амния) и военни (аскария). Принципно, първата категория акции доминират в столицата Дамаск, тъй като там радикалите нямат възможност за широкообхватни военни действия. Режимът е концентрирал много военни сили в столицата. Ако фронтът на противопоставяне с правителствените войски е по-дълъг, силовата структура на „Нусра” се превръща в близка до редовната армия организация. Такъв е случаят в град Халеб. Там въпросните терористи имат цели артилерийски батареи и ПВО-части. В свои щабове те превръщат помещения на граждански обекти, чрез които лесно се контактува с цялото оперативно поле на действие. Практически, идеята на „Нусра” е още преди падането на режима да има разделение между двата вида активности в сферата на сигурността, полагайки основата на бъдещото разделение между дейността на вътрешното и военното министерство.

Религиозната структура също е стриктно йерархизирана. В центъра, по подобие на Ал Кайда, „Нусра” има Консултативен съвет (мажлис аш шура). Той легитимира всички действия на политическото и военното ръководство. Поради липса на категорична подкрепа от мнозина местни духовни лица, „Нусра” се възползва от услугите на чужденци. Така например, редица източници твърдят, че висше духовно лице в групировката е саудитецът Абу Муса ал Кахтани, който заема длъжността Главен съдия (ал кади ал аам). Други източници пък твърдят, че религиозната организация на „Нусра” се ръководи от иракчанина Мейсар Али Муса. Не е ясно, докъде се простира духовната му юрисдикция, тъй като всички отряди на организацията имат собствени шейхове, за които не е ясно, дали признават авторитета на Главния съдия. Във всички случаи обаче, всяко духовно лице играе изключително важна роля за ръководството на отряда. Обикновено то е длъжно да издаде отделна фетва за да легитимира конкретната операция или военен план. Такъв известен религиозен деец е шейх Омар от Халеб, известен с партизанското си име Абу Мохамед ал Халеби, който на практика е част от военното ръководство на структурата в Халеб. Той е убит от правителствените войски през декември 2012.

За да докаже, че създава нова държавност, „Нусра” учредява шариатски съдилища. Те са призвани да прилагат шариатските норми при възникнали частноправни спорове или пък да раздават правосъдие по отношение на пленени противници на организацията.

Начинът на набиране на нови членове силно напомня този на Ал Кайда. Първата стъпка за привличането на нов боец е ат тазкия, т.е. персоналната гаранция, включваща препоръка от двама члена на фронта „Нусра”. След това новият член, чийто основен изпит е участието му на бойното поле, полага бия, т.е. клетва за вярност към емира на организацията. Презумпцията на този акт от религиозна гледна точка е, че той делегира изцяло и себе си, и своите права на лидера. Това му отнема възможността да напусне групата, тъй като това би противоречало на шариата. В същото време, според западен социолог, пребивавал известно време в районите, контролирани от „Нусра” около Халеб и Едлеб, основният източник на нови бойци в организацията са предимно останалите ислямистки групи. Според него, цели бойни части от „Ахрар аш шам” са преминали на страната на „Нусра” заради по-ясната идеологическа и визия и оперативни перспективи. Не са редки случаите, при които сблъсъкът за военната плячка от режима е причина за кръвопролития между „Нусра” и някои от останалите съперничещи ислямистки терористични групи. Пример за това са престрелките между въпросната групировка и друга ислямистка организация – бригадите „Фарук”, за налагане контрол над територия, разположена в близост до сирийско-турската и сирийско-иракската граница. „Нусра” използва три основни инструмента за да наложи надмощието си в доминираните от опозицията райони в страната, а именно – налагането на лоялни кадри в шариатското правораздаване, изграждането на клиентелистки взаимоотношения с населението, чрез овладяването на дейностите по раздаването на помощи, и безкомпромисно елиминиране на идеологическата конкуренция. Така например „Нусра” доминира в шариатските съдилища в източен Халеб, но е отстъпила тези позиции на представители на „Мюсюлманските братя” в западните квартали на града[45].

Разнообразният етнически състав на групата понякога се превръща в пречка за осъществяването на тази ключова процедура. До появата на ИБИС, „Нусра” привлича най-много чуждестранни муджахидини в редовете си, като всички те са организирани в отделни структури. Такъв батальон имат чеченците, играещи важна роля в бойните действия. В края на месец февруари 2013 се появи аудиопослание на лидера на чеченските радикали Доку Омаров, в което се твърди, че той е пристигнал в Сирия за да се включи в битката срещу режима. Според обръщението, Омаров е довел със себе си бойци от Чечения, Афганистан и Кавказ[46]. Вестник „Шарк ал аусат” съобщава, че в интернет е качено аудиопослание на Абу Омар аш Шишени, който претендира, че е командир на бригадата „ал мухаджирун”. В него на чеченски език той заявява, че „Сирия не е притежание на сирийците, а е страна на Аллах и е притежание на ислямската нация. Битката там е битка на всички мюсюлмани по света”[47]. В тази връзка, на конференция в столицата на Татарстан Казан, директорът на Федералната служба за сигурност на Русия Александър Бортников твърди, че около 200 руски граждани се сражават в Сирия в редиците на Ислямският емират на Кавказ под знамето на Ал Кайда или нейни сателитни организации.

Изглежда че чеченците се превръщат във все по-значим фактор в сирийския конфликт, играейки ролята на най-твърдото ядро на чуждите бойци. По непотвърдени данни, именно муджахидини от този етнос са превзели стратегическото летище Минакх, на 10 километра от Халеб - последният голям град, контролиран от опозицията. Тази военна победа, се възприема като окончателното спиране на тоталното настъпление на обединените войски на правителството и Хизбула, започнало с превземането на град Кусейр и квартала Халдие в Хомс. Не само военният опит, но и изключителната жестокост, с която действат чеченците (те обикновено не вземат пленници), ги отличава от останалите чужденци-муджахидини. Сред версиите за отвличането (а може би и убийството), на 22 април 2013, на двамата епископи на Халеб - Булос Язаджи и Йохана Ибрахим, е и тази, че то е извършено от чеченците. Те са действали в рамките на терористичната група „Джунд ал хилафа”, ръководена от кувейтчанина Абу Омар ал Кувейти[48].

Все по-значима роля играят и доброволците от Балканите. Според лондонския вестник „Ал Хая”, много младежи от Косово, Босна, Сърбия, Македония и Албания са сред воюващите под знамената на „Нусра”, като само ликвидираните от силите на режима албанци са поне десетина[49]. Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс лансира твърдението, че сред бунтовниците от Ал Кайда срещу режима в Дамаск има 600 европейци, от които френските граждани са 120[50]. Според американска неправителствена организация, сред убитите противници на режима има и един български гражданин[51]. Всички те са наречени със събирателното „ал мухаджирун”, т.е.емигрантите, препращащо към общността от първите последователи на пророка Мохамед от зората на разпространение на ислямската религия през VІІ век.

Оказва се, че „Нусра” е единствената бунтовническа групировка, която разполага с дълбоко законспириран агентурен апарат в редовете на управляващите, който е особено добре развит в столицата Дамаск.

Заключение

Сирийският салафизъм участва активно и още от самото начало в процеса на „арабската пролет”, за разлика от останалите близкоизточни страни. Той обаче е доминиращо опортюнистичен, а не догматичен по своето съдържание. Сирийските радикали използват екстремистките му идеи, не толкова за да очертаят някаква държавническа философия, колкото да успеят да увлекат масите и да свалят режима на президента Башар Асад. Те не могат да действат по алтернативен начин, тъй като всяка друга държавност, освен светската и гражданската, би приела утопична обвивка в общество като сирийското.

Революцията чертае новата карта на салафизма в Сирия, а паралелно с това и стимулира процеси на урбанизация и обществена социализация. Носителите на въпросните радикални религиозни идеи са прослойки с аграрен произход. Ако революцията и нейният салафитски авангард успее да победи, това означава преначертаване на традиционната социална йерархизация в страната. На този етап салафизмът, като система от поведенчески черти, остава чужд на широките градски слоеве и навлиза единствено в средите на малобройни бунтовнически групировки. Резонен е въпросът, дали в Сирия разпокъсаните и често недотам искрени салафити ще успеят да създадат значимо политическо движение, което да играе важна роля в постасадова Сирия. Примерът с Египет е очевиден. Прогнозите са по-скоро отрицателни, въпреки някои симптоми за противоположно развитие на процесите като появата на Партията на реформата и справедливостта и движението „Вярващите участват”. Основна причина за подобна хипотеза е фактът, че на този етап режимът на Башар Асад няма намерение да отстъпва властта. Най-важното обаче е, че сирийското общество дава признаци, че възприема салафизма като чуждо тяло, което иска да се интегрира в неговия ежедневен ритъм на живот. Твърде вероятно е, след приключването на събитията, независимо кога и по какъв начин, салафизмът да намери своя обществено значим материален израз, тъй като гореспоменатите военни формирования много активно работят за формирането на собствени политически крила. „Нусра” и „Таухид” вече са създали протодържавнически институции, осъществяващи обществени функции с политически характер. Големият въпрос е, как все пак ще изглежда държавата в очите на сирийските салафити. Имайки предвид практиката в останалите държави от „арабската пролет”, най-вероятно точният отговор ще бъде получен не на кръглата маса, а на бойното поле на братоубийствените сблъсъци.

----------------------------------------------------------------------------

Бележки:


[1] Bolstered by 16 Russian Warships, Assad nixes Dialogue with “Western Puppets”, Debka,
 http://www.debka.com/article/22663/Bolstered-by-16-Russian-warships-Assad-nixes-dialogue-with-%E2%80%
9CWestern-puppets%E2%80%9D, 6.01.1013.
[2] Масуул сабик фи ал Кайда: Ас сираа ас сури саяздад татарофан, Бивш лидер 
в Ал Кайда: Борбата в Сирия ще се ожесточава, ас Сафир, Бейрут, 
http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2254&ChannelId=54083&ArticleId=1282&Author=,
13.09.1012.
[3] Danger UXB: Dug Bomb Drops in Syria Civil War, Mail Online, 
http://www.dailymail.co.uk/news/article-2251170/U-N-accuses-sides-atrocities-Syrian-civil-war-foreign-
mercenaries-fuel-sectarian-fighting-destroying-country.html, 21.12.2012.
[4] Уошингтон тудаа джабха ал нусра ала каимат ал ирхаб баад киамиха би 600 худжум 
интихари
, Вашингтон поставя фронта „Нусра” в терористичния списък след като е
осъществил 600 самоубийствени атентати, Шарк ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433, 12.12.2012.
[5] Syria on Cliff Edge between Asad and Al Kaida, Debka, 
http://www.debka.com/article/22485/Syria-on-a-cliff-edge-between-Assad-and-Al-Qaeda, 30.10.2012.
[6] Уошингтон якхша мин „муасалата мутатарифи сурия ал китал”, Вашингтон се страхува, 
че „екстремистите в Сирия ще продължат битката”, Шарк ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=712524&issueno=12462, 10.01.2013
[7] Inside Syria: You will never guess who arm the rebels, Global Post, 
http://www.globalpost.com/dispatch/news/regions/middle-east/syria/120606/syrian-rebels-weapons-
arms-revolution, 7.07.2012.
[8] Катайб ахрар аш шам, Бригадите „Ахрар аш шам”, официален сайт, 
http://www.ahraralsham.com/, 13.01.2013.
[9] Въпросната организация включва бригадите „Ахрар аш шам”, бригадата „Ал Хак” 
(Хомс), движение „Ислямска зора” (Халеб), групировката „Ислямски авангард”
(Едлеб и околностите), бригадите „Ансар аш шам”(Латакия и околностите),
бригадата „Муса бен Омейр” (околностите на Халеб), армията „Таухид” (Дейрезор),
бригадите „Сукур аш шам”, бригадите „Иман мукатила”, части за специални задачи,
бригада „Хамза бен Абдел Муталиб” (Дамаск и околностите), 11 катиба мукатила тоолину
ташкил ал джабха ал сурия ал ислямия
....11 бойни бригади обявяват създаването на
сирийски ислямски фронт...Ал Хая, Лондон, 22.12.2012.; 11 катиба исламия сурия
татауахад
..., 11 сирийски ислямски бригади се обединяват...., Ал Хиуар,
http://www.ahewar.org/news/s.news.asp?nid=939771, 20.01.2013
[10] Това е цялото наименование на ислямистката организация. Jebhat Al-Nusra, 
Quilliam Foundation, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-
al-nusra-a-strategic-briefing.pdf., 8.01.2013.
[11] Паралелно с колективната санкция, финансовото министерство на САЩ налага 
замразяването на средствата на двама от лидерите на „Нусра” – Муса ал Джабури и
Анис Хатаб. Освен това американското правителство налага санкции и на двама
ръководители на проправителствените милиции „шабиха”, които също са сочени за
отговорни за насилието в Сирия. За повече информация виж: Уашингтон тудаа джабха
„нусра
”....Вашингтон поставя фронта „нусра”....Шарс ал аусат,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433#.UdAH4diZDEQ,,
12.12.2012.
[12] Абу Фадел Абас е син на създателя на шиитската деноминация в исляма 
Али бен Аби Талиб. Той е брат на двамата преки наследници и носители на
„непогрешимостта” на шиитските имами Хасан и Хюсеин и също така - син на втората
съпруга на Али. Според шиитската секта „Дванадесетте”, доминираща в Иран, Абу Фадел
е носител на „малка непогрешимост”, а не на пълна такава, каквато е от компетенциите
единствено на наследниците на Али и първата му съпруга Фатима Захра, дъщеря на
пророка Мохамед. В същото време Айша, втората съпруга на пророка Мохамед, е
един от символите на сунизма и обект на отрицание от шиитите. Последните я
обвиняват в създаването на практики, довели до недоверие и неприязън към
представите за „имамизма”, характерни за тази деноминация. За повече информация виж:
Ислямската енциклопедия „Мешкат”, http://www.almeshkat.net/vb/showthread.php?p=327380,
19.01.2013, Мукатилун шия ятасадарун....Шиитски бойци предвождат....Шарк ал аусат,
Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=713811&issueno=12472, 20.01.2013.
[13] Неслучайно на 11.08.2013 МБ отново откриха свое официално представителство 
именно в град Халеб след дългите години забрана на движението от правителството в
Дамаск. За повече информация виж Шарк ал аукат, Л., 12.08.2013.
[14] Икхуан муслимун Сурия, Мюсюлманските братя на Сирия, http://ikhwansyria.com/, 
9.01.2013
[15] Ал Хадж, А., Ал харакат ал ислямия уа ат таура фи Сурия, Ислямските движения и 
революцията в Сирия, Марказ аш шарк ал араби,
http://www.asharqalarabi.org.uk/markaz/m_abhath-22-05-12.htm, 23.05.2012.
[16] Пак там.....Мунира ал Кубейси е последователка на бившия Главен мюфтия Ахмед 
Кафтару, чиято биография е тясно свързана с политиката на властите. Неговият син
Мохамед завършва медицина в България, по линия на обмена на студенти между
двете страни.
[17] The World Factbook, Syria, https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/sy.html, 
7.01.1013.
[18] Ал машруа ас сияси ли сурия ал мустакбал, Политически проект на Сирия на бъдещето, 
Визия на групата Мюсюлмански братя в Сирия, 2004,
http://ikhwansyria.com/Portals/Content/?Name=%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B4%D8%B1%D9%88%
D8%B9%20%D8%A7%D9%84%D8%B3%D9%8A%D8%A7%D8%B3%D9%8A%20%D9%84%D8%B3%
D9%88%D8%B1%D9%8A%D8%A9%20%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B3%D8%AA%D9%82%D8%
A8%D9%84&info=YVdROU16RTVOekltYzI5MWNtTmxQVk4xWWxCaFoyVW1kSGx3WlQweEpuaHRiR2xrUFNZPSt1.
Syr, 15.01.2013.
[19] Хашеми, А., Ат ташии фи Сурия, Шиитизирането в Сирия, 
http://majles.alukah.net/showthread.php?15039-%D8%. 28.05.2013
[20] Саид, Д., Ислам дин ля онф, Ислямът – религия на ненасилието, 
http://ar.qantara.de/wcsite.php?wc_c=13033, 30.5.2013.
[21] Саид, Д., Лимада ля онф, Защо ненасилие, http://www.jawdatsaid.net/index.php?title=%D9, 
30.05.2013.
[22] Бути, М., Ал асафин ал британия ат талета ли тафтит ал уахда ал исламия, Трите клина, 
които раздробяват ислямското единство, http://naseemalsham.com/ar/Pages.php?page=
Lessondetails&pg_id=36235&bk_id=, 5.9.2003.
[23] Халеби, А., Махшад аамак мин азма сурия: хабр ал уахабия ала ал ислам суфи, 
По-задълбочен поглед към кризата в Сирия: войната на уахабизма срещу софитския ислям,
Сафир, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2452, 3.5.2013.
[24] Илян ан ат таасис тияр ал умма фи билад аш шам, Декларация за създаването 
на течението „Умма фи биляд аш шам”, Маджела моатамар ал умма,
http://www.ommahconf.com/Portals/Content/?info=YVdROU1URTFNeVp6YjNWeVkyVTlVM1ZpVUdGblp
TWjBlWEJsUFRFbSt1.plx, 6.9.2011.
[25] Абу Мусааб ас Сури е един от най-влиятелните идеолози на Ал Кайда. 
Той е автор на фундаменталния салафито-джихадистки труд „Призив на световната
ислямска съпротива”. За повече информация виж „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад,
2007.
[26] Абед, Ш., Ас сурурия...ликаа ал икхуани-ас салафи, Суриризмът...среща 
Мюсюлмански братя – салафизъм, Кхабар, http://www.elkhabar.com/ar/islamiyat/261386.html,
7.08.2011.
[27] Ал Абд, Т., Машхад ал месалахан фи Адлеб...ат дин яжмааухум уа юфрикухум, 
Профил на въоръжените бунтовници в Адлеб.....религията ги обединява и ги разделя,
Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2322&articleId=
150&ChannelId=55784&Author=%D8%B7%D8%A7%D8%B1%D9%82%20%D8%A7%D9%84%D8%B9%D8%
A8%D8%AF, 3.12.2012.
[28] Исабат кайд „лиуа асифа аш шамал....” Раняване на командира на бригадата 
„Асифа аш шамал”..... http://www.syrianow.sy/index.php?d=26&id=68582, 28.12.2012.
[29] Хиджази, А., Зухур ас салафия ал джихадия кафайл истратежи даули....
Появата на салафито-джихадизма като стратегически световен фактор....конференция
Въведение към салафито-джихадизма и джихадисткия й проект,
http://www.hanein.info/vbx//showthread.php?t=55773&langid=1, 23.2.2008.
[30] Ал Хадж, А., Ас салафия уа ас салафиуюн фи Сурия....Салафизмът и салафитите 
в Сирия, Марказ ал джазира лил дирасат,
http://studies.aljazeera.net/reports/2013/05/2013520105748485639.htm, 26.05.2013.
[31] Битката при селището Кадесия през 636 е историческа. При нея арабо-мюсюлманите, 
водени от пълководеца Саад бен Аби Уакас, побеждават войските на сасанидска Персия,
предвождани от император Яздегирд ІІІ. Така се слага край на персийската държавност
и халифатът се разпростира върху нейните територии.
[32] Ислямското движение „Ахрар аш-шам”, официален сайт,  
http://www.ahraralsham.com/?cat=2, 27.06.2013.
[33] Амин, Х., Едлиб: Лахия махалия ли „катаиб ахрар аш-шам”....Едлиб: 
Местната брада на бригадите „Ахрар аш-шам”....., Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/427912,
31.08.2012.
[34] Ахрар аш шам тоолин даам...Ахрар аш шам обявява подкрепата....муфакират 
ал ислам, http://www.almokhtsar.com/node/110437, 5.2.2013.
[35] Сукур аш шам, официален сайт, http://shamfalcons.net/ar/page/about-sham-falcons.php, 
30.06.2013.
[36] http://www.youtube.com/watch?v=5ie-byNJpAU, 30.06.2013.
[37] Лиуа таухид, официален сайт, http://lewaaltawheed.com/?page_id=2&lang=en, 30.06.2013.
[38] Ал Джазира, Кайд лиуа таухид:....Ръководителят на бригадата „таухид”...., 
http://www.aljazeera.net/news/pages/e258b0ba-45d9-4e6e-acd0-1ef4de7654a0, 16.06.2013.
[39] Истратежият ал харб ал аклимия ала ард аш-шам, Стратегия за регионална война 
на територията на Сирия, http://www.muslm.net/vb/showthread.php?490462-, 24.8.2012.
[40] Мохамед, А., Ал джихад ала ард аш Шам...кайфа, лимада и мата?, 
Джихадът на територията на Сирия...Как, защо и кога?, шабака ал уотания ал кувейтия, 
http://www.nationalkuwait.com/vb/showthread.php?t=194699, 13.6.2011.; За повече информация виж:
Чуков Вл., Ал Кайда с перо и сабя, Изток-Запад, 2007.
[41] Quilliam, Jabhat al-Nusra, A Strategic Briefing, 
http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.
pdf, 18.06.2013.
[42] Шарк ал аусат, Л., 18.3.2013.
[43] Асам, У., Сираа бейна аджниха ал джабха ал нусра фи Сурия....
Битка между крилата на фронта Нусра в Сирия.....Шарк ал аусат, Л.,
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=731968&issueno=12614#.UcyOMdiZDER, 14.07.2013.
[44]Ад даула” уа „ал нусра”: итифак ала истратежия....”Държавата” и „Нусра”: 
Споразумение за стратегията....Шарк ал аусат, Л., 1.08.2013.
[45] Балут, М., Ал Нусра уа Хиту ятанафисан ала идара Сурия, 
Ал Нусра и Хиту се конкурират за управлението на Сирия, Сафир, Б.,
http://www.assafir.com/Article.aspx?, 12.04.2013.
[46] Рида, Н., Усул амир ал Куказ” ли Сурия....
Пристигането на „емира на Кавзакз” в Сирия...Шарк ал аусат, Л.,
 http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=718257&issueno=12505#.UcyhGtiZDER,
22.02.2013. Повечето наблюдатели се съмняват, че чеченският терорист наистина е
пристигнал в Сирия. Подобен медиен шум е по-скоро пропаганден ход на „Нусра”,
за да повдигне духа на своите бойци и да сплаши правителството в Дамаск.
[47] Шишениюн уа араб....Чеченци и араби.., Шарк ал аусат, 
http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=728852&issueno=12589#.Uc_78NiZDER, 17.05.2013.
[48] Счита се, че основната причина за това отвличане е позицията на 
сирийската християнска общност в подкрепа на правителството на Башар Асад
и най-вече, заради твърдата подкрепа на Руската православна църква
за сирийските й едноверци. Това е послание към правителството на Русия,
с което чеченските ислямисти воюват от години. За повече информация
виж Булут, М., Хакада кхтутифу ам матранан Булус Язаджи уа Йохана Ибрахим,
Така бяха отвлечени двамата епископи Булус Язаджи и Йохана Ибрахим, Сафир, Б.,
http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2537&articleId=1022&ChannelId=61231&
Author=%D9%85%D8%AD%D9%85%D8%AF%20%D8%A8%D9%84%D9%88%D8%B7#.UgniU3-ZDEQ,
13.08.2013,
[49] Арнаут, М., Мазид мин ал балканиин иля „джабха ал нусра”, Още повече балканци 
във фронта „Нусра”, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/516658, 24.05.2013
[50] Ал кашаф ан 200 руси уа 600 ауропи...Разкритие, че 200 руски граждани и 
600 европейци...ал мохтасар, http://www.almokhtsar.com/node/160212, 7.6.2013.
[51] Цит. по БНТ, 13.06.2013. След получаване на подробна информация се оказва, 
че убитият е български гражданин от сирийски произход.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1448-koy-izpolzva-himichesko-orazhie-v-siriya
Войната в Сирия се води по улиците на градоветеКакто е известно, редица европейски и американски политици приеха публикувания през втората половина на септември доклад на експертите на ООН, натоварени да анализират фактите по използването на химическо оръжие в разкъсваната от гражданска война Сирия, като доказателство за отговорността на властите в Дамаск за използването на отровния газ зарин срещу мирното население в околностите на столицата. В частност, към тази теза твърдо продължават да се придържат френският президент Франсоа Оланд и британският външен министър Уйлям Хейг, които са и най-упоритите привърженици на идеята, че свалянето със сила на Башар Асад няма реална алтернатива. На практика обаче, експертите на ООН, макар да потвърждават, че в Сирия действително е използвано химическо оръжие, не правят изводи за произхода му, т.е. то може както да е било произведено от местната въоръжена опозиция, така и да е внесено от други държави от региона, например от Либия.

Улица в АлепоДействително, съществуват редица факти, които навяват на мисълта, че атаката със зарин е била провокация именно на въоръжените противници на режима и може би е координирана от определени външни сили (говори се например за евентуално участие на саудитските специални служби). В тази връзка си струва да напомним за записа на телефонния разговор между сенатор Маккейн и Салем Идрис, проведен през август 2013, непосредствено преди газовата атака срещу предградията на Дамаск и публикуван на наскоро на сайта syrianperspective.com. В него се съдържат скандални коментари за връзките между сирийската опозиция и Ал Кайда и се споменава за доставка на химическо оръжие за бунтовниците.

Междувременно, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун, след като се запозна в детайли с резултатите от работата на експертите на Световната организация в Сирия, изрази мнение, че се налага провеждането на ново разследване за установяване на истинските виновници за химическата атака, тъй като наличните данни не са достатъчни за да бъде обвинен режимът в Дамаск. Впрочем, редица членове на Съвета за сигурност на ООН също подкрепят възобновяването на мисията на Оке Селстрьом в Сирия. При това се настоява да се разследват всички известни случаи на използване на химическо оръжие в страната преди и след 21 август 2013.

На този фон, политическото късогледство, демонстрирано от Франсоа Оланд и Уйлям Хейг, които упорито отказват да признаят, че след постигнатото в Женева споразумение между руският външен министър Сергей Лавров и американския държавен секретар Джон Кери, въпросът за сирийското химическо оръжие придоби съвсем ново измерение, изглежда повече от разочароващо. Резултатите от руско-американското споразумение дават реален шанс за пълното ликвидиране на арсенала от оръжия за масово унищожаване в Сирия и, като последица от това, да се предотврати използването му в бъдеще. В стратегически план, постигането на тази цел е неизмеримо по-важно от откриването на инициаторите на химическата атака в предградията на Дамаск. В същото време, реализацията на плановете за унищожаване на сирийския химически арсенал е невъзможна без съдействието на властите, което автоматично превръща Башар Асад в ключов участник в международните усилия в тази сфера.

Ето защо, неконструктивната позиция на Франсоа Оланд и Уйлям Хейг, отказващи да признаят легимността на сегашния сирийски президент и отхвърлящи възможността от каквито и да било контакти с него, усложнява перспективата за по-скорошното ликвидиране на арсенала от оръжия за масово унищожаване в страната и, като последица от това, не премахва заплахата той отново да бъде използван от някоя от страните в конфликта. Нещо повече, предлаганите от Оланд и Хейг бомбардировки значително повишават риска част от химическия арсенал на режима да попадне в ръцете на членове на транснационалните терористични организации, сражаващи се в Сирия, което може да доведе до повтаряне на трагедията с химическата атака не само в Сирия или други близкоизточни държави, но и в Европа, включително и в България.

Така, Великобритания и Франция за пореден път (както беше и в Либия) пренебрегват позицията на европейските си партньори (а в този конкретен случай и на САЩ) и упорито продължават да призовават за военна намеса в Сирия. Очевидно в Лондон и Париж не се безпокоят от последиците - реална заплаха от хуманитарна катастрофа и задълбочаващ се бежански проблеми, с който вече се сблъскват държавите от Югоизточна Европа, като България например. В същото време ЕС разполага с отлична алтернатива на военната намеса в лицето на американско-руските инициативи, които се подкрепят и от ООН, и би следвало да се възползва от нея.

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1448-koy-izpolzva-himichesko-orazhie-v-siriya

Така наречените бунтовници, или опозиция в сирийския конфликт са ислямисти и хора от Ал КайдаКакто е известно, редица европейски и американски политици приеха публикувания през втората половина на септември доклад на експертите на ООН, натоварени да анализират фактите по използването на химическо оръжие в разкъсваната от гражданска война Сирия, като доказателство за отговорността на властите в Дамаск за използването на отровния газ зарин срещу мирното население в околностите на столицата. В частност, към тази теза твърдо продължават да се придържат френският президент Франсоа Оланд и британският външен министър Уйлям Хейг, които са и най-упоритите привърженици на идеята, че свалянето със сила на Башар Асад няма реална алтернатива. На практика обаче, експертите на ООН, макар да потвърждават, че в Сирия действително е използвано химическо оръжие, не правят изводи за произхода му, т.е. то може както да е било произведено от местната въоръжена опозиция, така и да е внесено от други държави от региона, например от Либия.

Войната обезлюди сирийски градове и разруши домовете на стотици хиляди семействаДействително, съществуват редица факти, които навяват на мисълта, че атаката със зарин е била провокация именно на въоръжените противници на режима и може би е координирана от определени външни сили (говори се например за евентуално участие на саудитските специални служби). В тази връзка си струва да напомним за записа на телефонния разговор между сенатор Маккейн и Салем Идрис, проведен през август 2013, непосредствено преди газовата атака срещу предградията на Дамаск и публикуван на наскоро на сайта syrianperspective.com. В него се съдържат скандални коментари за връзките между сирийската опозиция и Ал Кайда и се споменава за доставка на химическо оръжие за бунтовниците.

Междувременно, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун, след като се запозна в детайли с резултатите от работата на експертите на Световната организация в Сирия, изрази мнение, че се налага провеждането на ново разследване за установяване на истинските виновници за химическата атака, тъй като наличните данни не са достатъчни за да бъде обвинен режимът в Дамаск. Впрочем, редица членове на Съвета за сигурност на ООН също подкрепят възобновяването на мисията на Оке Селстрьом в Сирия. При това се настоява да се разследват всички известни случаи на използване на химическо оръжие в страната преди и след 21 август 2013.

Външният министър на Русия, Сергей Лавров, човекът, чиято твърдост убеди Обама да не се напада СирияНа този фон, политическото късогледство, демонстрирано от Франсоа Оланд и Уйлям Хейг, които упорито отказват да признаят, че след постигнатото в Женева споразумение между руският външен министър Сергей Лавров и американския държавен секретар Джон Кери, въпросът за сирийското химическо оръжие придоби съвсем ново измерение, изглежда повече от разочароващо. Резултатите от руско-американското споразумение дават реален шанс за пълното ликвидиране на арсенала от оръжия за масово унищожаване в Сирия и, като последица от това, да се предотврати използването му в бъдеще. В стратегически план, постигането на тази цел е неизмеримо по-важно от откриването на инициаторите на химическата атака в предградията на Дамаск. В същото време, реализацията на плановете за унищожаване на сирийския химически арсенал е невъзможна без съдействието на власттите, което автоматично превръща Башар Асад в ключов участник в международните усилия в тази сфера.

Ето защо, неконструктивната позиция на Франсоа Оланд и Уйлям Хейг, отказващи да признаят легимността на сегашния сирийски президент и отхвърлящи възможността от каквито и да било контакти с него, усложнява перспективата за по-скорошното ликвидиране на арсенала от оръжия за масово унищожаване в страната и, като последица от това, не премахва заплахата той отново да бъде използван от някоя от страните в конфликта. Нещо повече, предлаганите от Оланд и Хейг бомбардировки значително повишават риска част от химическия арсенал на режима да попадне в ръцете на членове на транснационалните терористични организации, сражаващи се в Сирия, което може да доведе до повтаряне на трагедията с химическата атака не само в Сирия или други близкоизточни държави, но и в Европа, включително и в България.

Така, Великобритания и Франция за пореден път (както беше и в Либия) пренебрегват позицията на европейските си партньори (а в този конкретен случай и на САЩ) и упорито продължават да призовават за военна намеса в Сирия. Очевидно в Лондон и Париж не се безпокоят от последиците - реална заплаха от хуманитарна катастрофа и задълбочаващ се бежански проблеми, с който вече се сблъскват държавите от Югоизточна Европа, като България например. В същото време ЕС разполага с отлична алтернатива на военната намеса в лицето на американско-руските инициативи, които се подкрепят и от ООН, и би следвало да се възползва от нея.

----------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2013/1390-tieri-dyo-monbrialarabskite-buntove-podgotvyat-pochvata-za-nov-sblasak-mezhdu-iztoka-i-zapada

Тиери дьо МонбриалТиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.
Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.
През 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения (IFRI), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация (CEPII), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Антоан Ажури

- Каква, според Вас, е същността на бунтовете в арабския свят? Дали те са повече резултат от  икономическата криза (бедността, безработицата и социалното неравенство), или пък от стремежа към свобода и демокрация?

В Близкия изток протести и репресии вървят ръка за ръка- От времето на Първата световна война насам, арабският свят не може да постигне равновесие и се намира в състояние на постоянна криза. През този период той успя да премине през множество илюзии и разочарования. Първоначално това беше илюзията за независимостта и арабската национална кауза, която така и не доведе до нищо. След това дойде времето на мандатите на Обществото на народите и деколонизацията след Втората световна война, която, на практика, доведе почти навсякъде до формирането на диктаторски режими, прикриващи се (поне в началото) с привързаността си към западните ценности. Така беше и с партиите БААС в Сирия и Ирак, които изградиха своята система върху заимстваните от Европа и Франция идеологически понятия - като светската държава и социализма например. Разбира се, имаше и други заимствания: Алжир например се опита да пренесе на своя територия съветския модел. С течение на времето тези режими постепенно усвоиха до съвършенство технологията на запазването на властта. Днес тази фаза вече е към края си.

Сред основните причини за случващото се, следва, разбира се, да посочим икономическия крах, неспособността да бъде осигурена работа на младите хора и т.н. Така например, при последните си пътувания в Египет бях буквално поразен от натрапчивото впечатление, че търпението на местните хора вече се е изчерпало. Младите египтяни познаваха само Мубарак и това беше непоносимо. Усещаше се някаква застиналост, някакво физическо осезаемо бреме, зад които се криеше именно икономическият провал. Сегашната ситуация може да се сравни със земетресение. С други думи, фундаменталните причини за мащабните промени (без значение, дали ги наричаме политически земетръс, или просто революция) са нещо малко по-различно от непосредствените причини за случващото се. Дори и днес, науката и технологиите не са в състояние да прогнозират едно земетресение, дори и пет минути преди то да настъпи. Същото се отнася и за революциите. Добре известно е, че империите и диктатурите не могат да съществуват вечно. Но не можем да предскажем, кога точно ще рухнат. Да вземем например Северна Корея - и днес, както и преди десетина години, всичко, което можем да кажем е, че режимът в тази страна все някога ще рухне.

Освен това, съществуват различни видове диктатури. Режимът на Бен Али в Тунис например, нямаше нищо общо с този на Кадафи, който пък, на свой ред, беше съвършено различен от режимите на Мубарак и Асад. Тоест, всяка ситуация има собствена специфика. От друга страна, някои авторитарни режими успяват да се реформират отвътре. Китай например, представлява прекрасен пример за мека еволюция, опираща се на впечатляващи икономически постижения.

- Може ли да се прави паралел между "арабската пролет" и "нежните революции" в Източна Европа?

Така наречената - Сегашните бунтове в арабския свят нямат нищо общо със ситуацията в Източна Европа отпреди двайсет години. Налице са поне две сериозни разлики. На първо място, събитията от 1989-1991 се осъществиха в Европа, т.е. на точно определен континент. Освен това, ставаше дума за разпадането на формиралата се от ХVІ век насам Руска империя и за краха на комунистическата система, която се изроди в своеобразен упадъчен авторитаризъм. Тоест, разпадането на Източна Европа в онзи момент свидетелстваше за разпада на една империя, което със сигурност не може да се каже за сегашната ситуация в арабския свят.

Освен това, икономическите възможности на Европа да окаже някаква помощ на държавите от Южното Средиземноморие са твърде ограничени, което има определени последици и на първо място – това, че въпросните държави започват да разчитат на подкрепата на петролните монархии, като Саудитска Арабия и Катар, което пък укрепва позициите на ислямистите и салафитите.

- Тоест, както изглежда, „арабската пролет” наистина се трансформира в „ислямистка есен”…

- В течение на почти цялата последна година ставаме свидетели на това, как се потвърждава класическото правило на всяка революция: онези, които я започват, на практика никога не се оказват истинските победители в нея. Ако става дума за Египет, режимът там беше дестабилизиран и свален благодарение на усилията и саможертвата на младите хора от площад Тахрир. Къде обаче са те сега? Няма ги във властта, те пак са на площадите. Може да се каже, че тези младежи се оказаха прекалено наивни, защото днес реалната сила в страната е в ръцете на военните и на „Мюсюлманските братя”. И всички, които анализират ситуацията в страната през последната година и половина, посочват, че нейното бъдеще ще зависи от съотношението на силите между тези два „полюса”. Като в момента нещата се развиват по-скоро в полза на „Мюсюлманските братя”, особено след появата на новия президент, който е много по-хитър, отколкото изглежда на пръв поглед.

Могат ли арабските бунтове да доведат до истинска демокрация?

- Всички говорят за демокрация, но никой не уточнява, какво точно се разбира под това понятие. Свалянето на един диктаторски или авторитарен режим с помощта на уличните протести съвсем не означава неизбежен преход към демокрация. Демокрацията е неразривно свързана с три фундаментални понятия. На първо място, тя изисква да се гарантира възможност за редуване във властта, т.е. за законово регламентирана смяна на държавното ръководство. На второ място, необходимо е да са налице съответните законодателни, политически и икономически институции. При липсата на ясни структурни рамки, всеобщите избори мога да доведат на власт диктатури, както навремето става с Хитлер в Германия. За да се избегне подобно развитие, се изисква да съществува правова държава, разделение на властите, ефективни икономически институции и т.н. Тук стигаме до ключовия въпрос: за формирането на легитимни институции е необходимо време. Демокрацията не може да се зароди спонтанно.

На трето място, от гледна точка на идеологията, демокрацията предполага наличието на либерална идеологическа основа, опираща се на принципа на свободата. В същото време, в много региони по света идеята за свободата няма дълбоки културни корени.

Поради всички тези причини ми се струва, че не бива наивно да се радваме на „арабската пролит”, макар че падането на диктатурите може само да бъде приветствано.

В състояние ли са ислямистите да наложат демокрацията?

- Струва ми се, че проблемът за съществуването на демокрацията, до голяма степен, е въпрос на време. В близко бъдеще, отговорът на вашия въпрос очевидно ще бъде отрицателен. Тук е мястото да напомня, че не чак толкова отдавна християнството също не изглежда особено съвместимо с демокрацията, но постепенно нещата се променят. Днес „Мюсюлманските братя” и ислямистите си извоюваха мнозинство на изборите в редица арабски държави. По време на пътуванията ми в арабския свят и, в частност, в Египет, при разговорите ми с местните ислямисти винаги ме е поразявала неспособността им да разберат принципите на светското общество. За тях тази концепция няма никакъв смисъл, а водещата роля се отрежда на принципите на шариата. Подобна липса на характерната за демократичните общества толерантност към различията поражда сериозен проблем. Във всеки случай, днес все още е твърде рано да твърдим каквото и да било със сигурност, по-добре е да изчакаме да видим, какви конкретни преобразувания ще бъдат предприети. Вече споменах за илюзиите и разочарованията, а днес арабският свят се опитва да изпробва онова, което досега не е имал, т.е. ислямистките правителства. При това в различна степен и във всяка страна по различен начин. Така египетският модел се отличава от туниския, мароканския и т.н. При всички случаи обаче, след известен период на еуфория, хората ще поискат хляб, работни места и образование за децата си. И, ако новите правителства не могат да удовлетворят тези искания, съществува рискът, че и те самите могат да се превърнат в стремящи се към запазване на властта на всяка цена авторитарни режими, провокирайки по този начин нова фаза на провали и разочарования.

Ако пък, обратното, някои от тях се окажат достатъчно умни за да маневрират, да търсят и намират необходимия компромис и да продължат движението си към това, което наричаме съвременност, подобно развитие ще означава началото на нова историческа фаза, която, вероятно, ще се окаже изключително интересна. Само че е твърде рано да говорим за това. Така или иначе, днес най-интересният въпрос е, ще се формират ли в тези държави нов тип режими, способни да поведат страните си по пътя на икономическия и социален просперитет. Защото, ако това не се случи, ни очакват драматични ситуации. Но, ако те все пак постигнат успех в икономическата сфера, процесът може да се развие много бързо с разпространението на новите идеи, интернет и т.н. Това пък ще доведе до формиране на средна класа и елити, които ще пътуват все по-често, откривайки за себе си света, и в определен момент ще започнат да се съмняват в идеологическите постулати на ислямистките режими.

- А доколко приложим в арабския свят е турският модел?

- За турския модел се говореше много в началото на 2011, днес обаче го споменават много по-рядко. Проблемът е, че става дума за уникален модел. Турският модел е резултат от специфична историческа еволюция, която ни отпраща, в частност, към забележителните постижения на Мустафа Кемал. Новият египетски президент Мурси обаче не е Ататюрк, а силите, дошли на власт в Тунис, не могат да се сравняват с турските ислямисти. Дори и сравнението между турската и египетската армия едва ли е уместно, заради съвършено различната ситуация в двете страни. Накрая, да не забравяме, че турците не са араби.

- Защо сирийската криза все още не може да бъде разрешена, макар че от началото на бунтовете мина вече година и половина?

- Западът разглежда ситуацията в Сирия изключително от идеологическа гледна точка, докато тя всъщност е много по-сложна. В тази страна се създаде една много нетипична ситуация. Още по времето на Хафез Асад, експертите в един глас твърдяха, че след смъртта на сирийския лидер в страната ще настъпи хаос. През 2000, когато Хафез умря, управлението се оказа в ръцете на офталмолога Башар Асад, който не беше готов да поеме властта. Независимо от това, системата можа да просъществува през следващите десет години, благодарение на добре функциониращия апарат за управление. Но, без наличието на опитен лидер този апарат нямаше как да се развива и адаптира към променящата си ситуация. Така, това, което не се случи през 2000, се случва днес заради ударната вълна на „арабската пролет”.

Нека напомня, че към алауитското малцинство принадлежат почти 10% от сирийците (а към тях трябва да добавим и известен брой верни или купени от режима местни сунити), които се опират на държавния апарат, формирал се в течение на десетилетия и концентриращ всички лостове на управлението. Въпреки това и паралелно с това, в Сирия не се осъществяваше истинско икономическо развитие. Всичко в тази страна се случваше при пълната липса на противодействие на властта, така че сегашното въстание не може да разчита на някаква истинска организирана опозиция. Основният проблем на т.нар. Сирийски национален съвет е недостатъчната му представителност – независимо, че в самата страна част от младите хора смело се хвърлят в борбата с режима, без да разполагат с необходимата организационна структура. Всичко това не представлява сила, способна сама да свали сегашната власт в Дамаск.

Това означава, че без мащабна външна намеса за свалянето на режима, Асад или ще успее, с цената на голямо кръвопролитие, да възстанови диктатурата си, или в страната ще започне продължителна гражданска война, в която опозицията няма особени шансове за победа. Въпреки това, поне за момента, мащабната външна намеса против режима на Асад не изглежда особено вероятна, най-малкото по двете причини.

На първо място, Съветът за сигурност на ООН не може да постигне консенсус за предприемането на подобни действия, освен разбира се ако сегашната власт не реши да използва химическо оръжие. Западът подтвърди намерението си да се намеси при такова развитие, но какво ще се случи след намесата му? Това е големият въпрос. Освен това, нито една западна държава не гори от желание за намеса. Операцията в Либия нагледно ни демонстрира пределите на този тип действия.

- Защо Русия и Китай действат против Запада в Съвета за сигурност?

- На първо място, руснаците твърдят (което си е точно така), че са били подведени в случая с Либия. Макар че всичко това са, общо взето, дипломатичеки аргументи. Не си струва обаче, Западът да се ограничава с обобщеното възприемане на руската и китайска позиции. Що се отнася да позицията на Москва, не бива да се подценява значението на следния аргумент: руснаците искренно смятат, че Западът е съвършено обезумял в заиграването си с ислямистите. От тяхна гледна точка, Западът не осъзнава, колко опасно може да се окаже това, че е позволил на Катар и Саудитска Арабия да финансират радикалния ислямизъм. В Москва смятат, че с подобни действия западните държави сами затягат примката около шията си. Тоест, на това ниво е налице фундаментално различие между Запада и Русия в отношението им към ислямистите.

Върху тези разногласия се наслагва и фактът, че руснаците още не могат да забравят една друга „пролет” – оранжевата революция в Украйна (предшествана от „революцията на розите” в Грузия). Москва и Пекин са обезпокоени от това, че Западът непрекъснато говори за демокрация, но в същото време съдейства за дестабилизация на ситуацията. В тази връзка и двете страни се опасяват за собственото си бъдеще. Според руснаците и китайците, стремежът на някои западни държави към кръстоносен поход за смяна на редица съществуващи политически режими може да доведе само до хаос и то (което е особено важно) именно в техните държави. Тоест налице са изключително сериозни разногласия, засягащи самата природа на международните отношения.

В момента сме свидетели на формирането на нов конфликт между Изтока и Запада. Въпреки това, той няма да е толкова открит, като онзи по време на студената война. Сред важните аспекти на този конфликт е позицията на Иран, който все повече се ориентира към Русия и Китай. Зад всичко това, разбира се, се крият изключително важни енергийни интереси. Само че Западът, който следва една изключително повърхностна стратегия по тези проблеми, все още не го осъзнава напълно.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1299-siriiskata-kriza-i-provalyt-na-turskite-stremeji-za-regionalno-liderstvo

Сирийският пограничен град АлепоПоследните събития на турско-сирийската граница свидетелстват, че правителството на Ердоган все повече изпада в състояние на цайтнот и затова се опитва да ускори силовото разрешаване на сирийската криза. Опитите на Анкара да провокира военната намеса на НАТО в Сирия и така да капитализира участието си в Северноатлантическия пакт илюстрира факта, че Турция и регионалните и съюзници, опитващи се да водят собствена игра в Близкия Изток, се оказват безпомощни да го направят и сега шантажират Запада с възможността за евентуален провал на цялата кампания по свалянето на Башар Асад.

Турският премиер и лидер на ПСР Реджеб Тийп ЕрдоганПретендиращата за регионално лидерство и за ролята на ключов геополитически играч Анкара, на практика, се превърна в непосредствен участник в сирийската криза. Намесата и във вътрешносирийския конфликт бе първата стъпка към реализацията на прословутия "неоосманистки проект" на правителството на Ердоган, което обяснява и маниакалното упорство на турското ръководство за свалянето на режима в Дамаск. За целта се използват всички възможни (включително и твърде съмнителни, от гледна точка на международното право) методи. На практика, дълго преди инцидента в Акчакале (когато, в началото на октомври, няколко турски граждани загинаха в резултат на артилерийски обстрел от сирийска територия) и предоставянето на правителството на мандат да осъществява трансгранични военни операции, Турция вече водеше необявена война срещу режима на Асад, доставяйки оръжие на сирийската опозиция (което все по-често се използва и против мирното население, пример за което станаха терористичните нападения в Алепо и Дамаск) и предоставяйки и своята територия като опорна база.

Турция и Катар снабдиха с танкове така наречената сирийска опозицияИнцидентът с падналите на турска територия снаряди, които, както се оказа, са американско производство (според турския вестник Yurt) и не се използват от сирийската армия, моментално беше използван от Анкара за да започне редовно да обстрелва територията на Сирия, т.е. оказа се отличен повод за увеличаване помощта за сирийската опозиция, която, въпреки финансовата, логистична и военна подкрепа от Турция, Катар и Саудитска Арабия не може да се похвали с наличието на нито един що годе значителен плацдарм в Сирия. Неуспешният щурм на Алепо от бунтовниците, които се надяваха да превърнат града в "сирийския Бенгази", принуди Анкара да промени тактиката си. Турското правителство обвини Дамаск, че е нарушил суверенитета на страната и предприе "ответни мерки", които възнамерява да използва, докато не постигне целта си - ангажирането на НАТО в сирийския конфликт.

Тоест, Турция продължава да играе пред света ролята на жертва, нуждаеща се от защитата на своите съюзници. Според Ердоган, евентуална ограничена операция на части на НАТО би позволила създаването на буферни зони на сирийска територия и би разчистила пътя към Дамаск за бунтовниците. Освен това ангажирането на пакта в конфликта би помогнало на Анкара да си осигури подходящо международно прикритие за осъществяването на наказателни операции срещу кюрдите на сирийска територия, като по този начин поне малко компенсира провала на политиката на Ердоган по кюрдския въпрос.

Показателно е обаче, че политиката на турския премиер по отношение на сирийския конфликт става все по-малко популярна в самата Турция. Против нея се обявяват 2/3 от населението, сред което се ширят антивоенните настроения. В същото време, политици от опозиционната Народнорепубликанска партия (НРП) твърдят, че случващото се напоследък на турско-сирийската граница е резултат от провокациите на бойците от "Свободната сирийска армия", с прякото съучастие на турските власти. Впрочем, местните политически наблюдатели не изключват варианта прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) да напусне Парламента, провокирайки парламентарна криза и предсрочни избори в Турция.

Външните и вътрешните препятствия пред турската военна намеса в Сирия

През последните десетина години политиката на Турция по отношение на Близкия Изток претърпя впечатляваща трансформация. От курс на неучастие в регионалните конфликти, Анкара се преориентира към политика на пряко ангажиране с тях, при това претендирайки за ролята на водещ играч. Както е известно, през март 2003 турският парламент отказа да санкционира преминаването на американски части през територията на страната при операцията им срещу Ирак. Десет години по-късно приоритетите и съобразеният с тях модел на външната политика на Анкара значително се промениха и днес Турция активно участва в опитите за свалянето на Башар Асад. В същото време има някои външни и вътрешни фактори, които все още удържат турското правителство от пряка военна намеса в Сирия.

Сред външните следва да посочим фактът, че както САЩ, така и водещите им съюзници от НАТО негласно са се обединили около позицията, че поне на този етап на Анкара не бива да се дава "карт бланш" за нахлуване в Сирия. Причината е, че всички те биха искали Турция да продължи да бъде контролиран от тях инструмент в опитите за разрешаване на сложните процеси, развиващи се в Близкия Изток. Евентуална турска военна намеса в Сирия би поставила този контрол под въпрос и би могла да създаде у сегашното турско ръководство погрешната представа, че вече не зависи от никого и може да прави каквото си иска в региона.

Тоест, за Запада е изключително важно да запази контрола си върху действията на Турция в Близкия Изток. Както посочи в тази връзка говорителят на Съвета за национална сигурност на САЩ Томи Витор, "ние много държим да продължим тесните консултации с Турция за по-нататъшните действия във връзка със сирийската криза". Освен това НАТО се опасява, че пактът може косвено да бъде обвинен, че е подкрепил непропорционално по мащаба си ответни действия на Анкара, в случай, че турците решат да отговорят на падането на няколкото снаряда на тяхна територия с военна интервенция. Ако Алиансът беше решил да даде на Турция карт бланш, дори и само за локални операции на сирийска територия, освен че подобни действия нямаше да имат кой знае какъв ефект, те биха поставили НАТО в твърде неудобно положение, превръщайки го в обект на множество различни обвинения.

Сред външните фактори, които засега удържат Турция от пряка военна намеса в Сирия, следва да посочим и опасенията на Анкара от възможната реакция на Русия и Иран.

Министърът на външните работи Ахмед ДавутоглуЩо се отнася до вътрешните фактори, попречили на Турция да предприеме военна интервенция в съседната арабска държава, повечето от тях, в една или друга степен, са свързани с продължаващата конституционна реформа и наближаващите президентски избори, насрочени за 2014. В тази ситуация, евентуалната турска военна намеса в Сирия щеше да бъде обвързана от опозицията с имената на премиера Ердоган и външния министър Ахмед Давутоглу, т.е. всеки евентуален военен неуспех би могъл да има непредсказуеми последици за двамата основни "архитекти" на днешната външна политика на Анкара.

Както е известно, основната цел на конституционната реформа в Турция е превръщането и от парламентарна в президентска република, като премиерът Ердоган се готви да бъде новият президент на страната. По принцип, държавите с парламентарно управление по-трудно вземат решение за участието си във военни конфликти, да не говорим, че рискът от радикални вътрешнополитически промени, в случай че военните действия не се развият достатъчно успешно, е много по-голям. И въпреки че управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) разполага с необходимото мнозинство в Парламента за да прокарва решенията си, основните опозиционни сили са настроени изключително враждебно именно към Ердоган и Давутоглу. Така, макар на пръв поглед да изглеждаше, че Партията на националистическото действие (ПНД) би подкрепила евентуално решение на ПСР за пряка военна намеса в Сирия, тази партия също подложи на остра критика външната политика на правителството. Един от лидерите и Октай Вурал заяви, че тази политика се е провалила и, че Турция преживява критичен период, но вместо да се борят със съществуващите заплахи, управляващите само създават нови.

Тоест, Ердоган все още не е в състояние да поеме цялата политическа отговорност за евентуална турска военна намеса в сирийската криза, в периода на инициираната от самия него конституционна реформа и в навечерието на президентските избори през 2014. Това се обяснява и с резултатите от последните социологически анкети в Турция, според които дори повечето привърженици на управляващата ПСР предпочитат за партиен кандидат на изборите да бъде издигнат не Ердоган, а сегашният президент Абдулла Гюл. Да не говорим, че при преки избори за президент Гюл би получил и гласовете на привържениците на двете основни опозиционни сили - НРП и ПНД, които се смятат за традиционно близки до армията.

Провалите на Ердоган

От друга страна, максимализмът, демонстриран от Турция по сирийския въпрос, изправи страната пред сериозни проблеми във външнополитическата сфера. Днес вече е очевидно, че големите западни държави, както и Саудитска Арабия, съумяха да изиграят Ердоган, използвайки го като инструмент за реализацията на собствените си интереси в Близкия Изток и, в частност, в Сирия. Преодолявайки негативното наследство на президента Буш-младши в американско-турските отношения и подкрепяйки на думи претенциите на Анкара като «посредник» в диалога между Запада и ислямския свят в Близкия Изток, същият този Запад превърна сегашното турско ръководство в своеобразно «острие» на антисирийската коалиция, както посочи още през пролетта на 2012 анализаторът от вашингтонския Институт за близкоизточна политика Сонер Чагаптай, според който: „Анкара вече не се противопоставя на Вашингтон по цял ред въпроси, а максимално се възползва от членството си в НАТО и тясно си сътрудничи със САЩ за разрешаването на близкоизточните проблеми и, в частност, тези касаещи Иран и Сирия”. Тоест, вместо да се превърне в „посредник” и „пълномощен представител” на Запада в региона (към което се стремеше Ердоган), Турция на практика се върна към предишния си статут на „младши американски партньор”, на когото Вашингтон е предоставил почетното право да „вади кестените от близкоизточния огън”.

Истината е, че Турция беше много сериозно „стимулирана” отвън да се ангажира по-сериозно със сирийската криза, включително с обещания за дипломатическа подкрепа от САЩ и арабските петролни монархии. Поддавайки се на тези уверения, турското правителство разреши създаването на команден център в Истанбул, координиращ оръжейните доставки за сирийските бунтовници и консултиращ командирите на военните групировки, действащи на територията на Сирия. След това пък беше организиран трафик на оръжие от Саудитска Арабия и Катар към турски военни складове, откъдето то се изпраща за Сирия, както и т.нар. „турски коридор” за „муджахидините” от Либия, Тунис, Алжир и Кувейт. Анкара разреши на бивши (а може би и действащи) турски военни да се включат като доброволци във военните действия срещу режима на Асад, а камиони с турско оръжие започнаха редовно да пресичат сирийската граница. Впрочем, както Ердоган, така и Давутоглу очевидно бяха повече от склонни да се вслушат в тези внушения отвън, тъй като бяха сигурни, че в Сирия ще бъде реализиран успешно „арабският сценарий”. Това обаче не се случи и режимът на Асад (напук на мнението на мнозина анализатори) се оказа доста по-устойчив, отколкото тези на Кадафи, Мубарак или Бин Али. Така, Турция се оказа самотна на върха на атаката срещу Дамаск, като тази самота постепенно се трансформира в дипломатическа изолация на страната по сирийския въпрос.

На всичкото отгоре, турската политика доведе до изостряне на отношенията с Москва, които до този момент се намираха „в най-блестящия си период за последните петстотин години” (по думите на директора на Центъра за близкоизточни стратегически изследвания Хасан Канболат), обрече на провал опитите за установяването на „специални” отношения с Техеран и изключително изостри кюрдския въпрос (особено след трагичните събития в кюрдския квартал на Алепо Ашрафие). На този фон, както и предвид изострящите се вътрешнополитически противоречия, отстраняването на управляващата ПСР от властта вече не изглежда чак толкова невъзможно.

На, ако най-авторитетните турски анализатори вече открито посочват, че Турция трябва колкото се може по-скоро да се дистанцира от антисирийската коалиция, преди да е претърпяла по-сериозни загуби от участието си в нея, Ердоган и Давутоглу решиха вместо това да потърсят нови възможности за дестабилизацията на Сирия, включително с помощта на групировки, близки до Ал Кайда. Така, според информация, появила се в някои медии, турски дипломати вече са започнали преговори с тези кръгове. Вероятно, тесните контакти между днешното турско ръководство и „Мюсюлманските братя”, както и финансовата близост с монархиите от Персийски залив дават основание на Анкара да вярва, че ще може да се споразумее и с радикалните ислямисти-салафити.

Въпреки че плановете за бързото сваляне на Асад не можаха да се реализират и в резултат от това позициите на Ердоган и Давутоглу доста се разклатиха и напук на здравия смисъл, управляващите в Анкара „умерени ислямисти”, както изглежда, са решили да се ориентират към осъществяването на т.нар. „салвадорски сценарий” (както се изрази бившият шеф на турската Военна академия адмирал Тюркер Ертюрк), т.е. към създаването на сирийска територия на „зони на нестабилност” и терористична активност, което (макар и не веднага) ще позволи най-сетне да бъде пречупена съпротивата на режима в Дамаск. Като най-вероятни изпълнители на въпросния сценарий се очертават именно активистите на многобройните филиали на Ал Кайда в региона, парите ще бъдат осигурени от Саудитска Арабия и Катар, а пък Анкара си е избрала почетната роля на координатор и „технически ръководител” на операцията.

Политическата наивност на тези планове е очевидна. Подобен сценарий вече беше реализиран в Пакистан с плачевни резултати. Опитвайки се да го повтори, Турция рискува да си навлече огромни проблеми. Защото няма как активността на радикалните ислямисти да бъда ограничена само на територията на Сирия и в определен момент те ще се опитат да разширят активността си и в съседните държави. Въпросът е само кога и в каква посока ще се реализира експанзията им?

Разбира се, управляващите в Анкара съвсем не са наивници или безотговорни политици. Те също са наясно с кого си имат работа и, естествено, ще се опитат да гарантират сигурността на страната си от активността на Ал Кайда и филиалите и. Друг въпрос е, дали ще съумеят да го постигнат, или пък ще се сбъднат мрачните прогнози на известният турски анализатор Гюнгюр Менди, публикувани наскоро във вестник „Ватан”. По-важното е, че един от резултатите от преговорите между турските представители и салафитите може да стане активизацията на последните в редица региона по периферията на Турция, включително Централна Азия, Южен Кавказ и Балканите. Истината е, че Анкара не може да предложи кой знае какво на радикалните ислямисти. Те се снабдяват с пари и оръжие от монархиите от Залива, а сегашният хаос в Северна Африка и Близкия Изток им гарантира достатъчно „пушечно месо”. Единственото, което ги интересува в случая, са каналите за проникване в онези райони по периферията на Турция, където живеят компактни групи мюсюлмани и където Анкара разполага с много сериозни позиции. Балканите и, в частност, България също са сред тях.

Заключение

Очевидно е, че гражданската война в Сирия все по-малко се вписва в рамките на "арабската пролет" и приема съвършено нежелан за Запада обрат. Така, според "Ню Йорк Таймс", който цитира доклади на американските специални служби, оръжието, което се купува от Саудитска Арабия и Катар се оказва в ръцете най-вече на екстремистите, а не на умерените опозиционни формации в Сирия. Както признава говорителят на Държавния департамент Виктория Нюланд, "все повече американци смятат, че операцията по прехвърлянето на оръжие за сирийската опозиция се развива в грешна посока". Същите притеснения бяха изразени и от ООН. Така, според шефа на Комисията за разследване на нарушенията на човешките права в Сирия Паулу Пинейру, "присъствието на чуждестранни бойци, радикални ислямисти и джихадисти може да доведе до радикализацията на конфликта", тъй като те "не се сражават за изграждането на демократична държава в Сирия, а за реализацията на собствените си интереси".

В тези условия едва ли е в интерес на САЩ и ЕС да продължат да прикриват вътрешно и външнополитическите грешки, допуснати от "умерено ислямисткото" правителство на Ердоган и да подкрепят (пък дори и само на думи) необоснованите амбиции на турските, саудитските и катарските лидери, борещи се за сфери на влияние и готови да жертват в тази битка междуетническия и междуконфесионален баланс в региона. Както посочват редица експерти, при насилствено сваляне на Асад, новото правителство в Дамаск няма да се формира от либералните емигранти, а от радикалната вътрешносирийска опозиция, притежаваща значителен военен потенциал, т.е. от ислямистите, чиито фракции са под влиянието на Анкара, Риад, Доха и Ал Кайда, а не на Вашингтон или Брюксел. Както посочва в тази връзка британският "Гардиън", "войната в Сирия се води с чужди ръце и тя не засяга толкова бъдещето на сирийците, колкото регионалната доминация"

В интерес на ЕС, включително и на България, като негов член, е да избягва ангажирането си във въоръжения конфликт в Сирия, включително по линия на НАТО, и да се стреми към политическото му урегулиране, изисквайки от страните в него да седнат на масата за преговори.

Следва също да се работи за прекратяване на оръжейните доставки не само за режима в Дамаск, а и за опозицията, т.е. за ограничаване милитаризацията на конфликта и тъкмо в тази посока беше изказването на Върховния представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност на ЕС Катрин Аштън, която призова всички членове на международната общност да не доставят оръжие в Сирия. В тази връзка е важно да се обърне специално внимание на каналите, по които в зоната на конфликта се доставя оръжие от държави-членки на ЕС, например белгийски автомати, продадени преди това на Саудитска Арабия и Катар, или на швейцарски гранати, продадени на ОАЕ.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1249-moskva-i-pekin-sa-poslednata-pregrada-pred-masovo-kryvoprolitie-v-blizkiq-iztok

Такнове за така наречената опозиция в Сирия, изпратени от Турция и КатарГорчивата истина е, че само руснаците и китайците, съпротивляващи се на самоубийстваната глупост на Запада, стоят днес между Израел, алауитското малцинство и християните в Сирия – и масовото кръвопролитие, което им готвят ислямистите в региона.

Много е вероятно християнската църква в Сирия да мине по същия ужасен път, по който вече минаха нашите братя-християни в Ирак, където американско-британската военна инвазия и свалянето на диктатора Саддам Хюсеин доведоха, освен всичко друго, до масови и систематични преследвания и атаки срещу местната християнска общност и, на практика, я ликвидираха. Във всяка от страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, по стените могат да се видят заплашителни надписи, касаещи християните (очевиден намек за библейскиия надпис „мене, текел, фарес” – б.р.). По същия начин и в Сирия, ако ислямските фундаменталисти овладеят властта, местните християни са обречени на постепенно унищожение.

Впрочем, същата участ очаква и алауитите, ако падне светският режим на президента Асад - най-известната фигура, принадлежаща към тази общност.

А пък, ако сирийските запаси от химическо и биологическо оръжие попаднат в ръцете на ислямските бунтовници, кървавото клане ще засегне не само Сирия, но и Израел. Неслучайно там вече се отбелязва бум в продажбата на противогази.

Великобритания разпалва насилието

Кадри от град Алепо, направени от тв ОРТ1Както посочва израелската агенция Nation News, Русия не спира да повтаря, че призивите на Запада и Саудитска Арабия за оставка на сирийския президент Башар Асад блокират усилията за прекратяването на проточилите се вече година и половина безредици в страната. Така, руският външен министър Сергей Лавров предупреди, че тези призиви, идващи от Съединените щати, Великобритания, редица европейски и арабски правителство и Турция, само „разпалват насилието”. „Подкрепата за сирийските бунтовнически групировки е равносилна на подкрепа за тероризма” – посочва той. „Ние предлагаме стъпки, които биха довели до незабавното прекратяване на огъня, но отсреща ни отговарят „не, или режимът ще капитулира, или ще продължим да подкрепяме въоръжената съпротива на опозицията” – твърди Лавров.

Джордж Сорос, международен политически спекулант с петролни интересиРуснаците и китайците са единствените, които се противопоставят на формулираната и финансирана от Джордж Сорос доктрина “Responsibility to Protect” (R2P – „Отговорност за защита”), с чиято помощ държавите, самопровъзгласили се за „глобални полицаи”, могат да свалят управляващите режими в онези държави, които, според тях, не са „достатъчно демократични”. Миналата година, тази доктрина успешно беше реализирана в Либия, пак тя беше използвана като оправдание за изпращането на американски военни в Уганда – уж за да заловят водача на т.нар. „Божия армия за съпротива”, а на практика – за да защитят петролните интереси на самия Сорос в региона.

Израел ще удари, ако бунтовниците се сдобият с оръжия за масово унищожение

Както съобщи преди време агенция Асошиейтед Прес, външният министър на Израел Авигдор Либерман предупреждава, че страната му ще действа светкавично, ако стане ясно, че ислямските бунтовници са атакували складовете с химичечско или биологично оръжие на сирийската армия.

Израелските политици и военни, както и службите за сигурност с нарастваща тревога следят разрастващите се мащаби на кръвопролитието в съседна Сирия, опасявайки се, че ако правителството в Дамаск падне, ливанската „Хизбула” и други терористични групировки могат да овладеят тези арсенали. В тази връзка, наскоро израелските лидери обявиха, че са готови да нанесат въздуши удари по складовете с оръжие за да не допуснат то да попадне в ръцете на бунтовниците.

„Унищожете всички църкви!”

На 12 март 2012, великият мюфтия на Саудитска Арабия шейх Абдул Азиз бин Абдула, обяви, че е „необходимо да бъда унищожени всички християнски църкви в региона”. В оправдание на призива си, мюфтията цитира думите, изречени от пророка Мохамед, малко преди смъртта му, че „не може да има две религии на Арабския полуостров”.

Впрочем, в Саудитска Арабия християнските (а и всякакви други немюсюлмански) храмове винаги са били забранени, но в Ирак на Саддам Хюсеин, в Сирия, както и в редица други мюсюлмански държави, преди последните да попаднат под властта на финансираните от Джордж Сорос „Мюсюлмански братя”, християните имаха възможност да изповядват вярата си и представляваха, макар и малки, но проспериращи общности.

Ето как „Вашингтон Таймс” коментира призива на Абдул Азиз бин Абдула: „Тук не става дума за дребен радикален имам, опитващ се да пробуди задрямалите си последователи с пламенна реч, изпълнена с ненавист. Това е обмислено и претеглено указание на един от най-известните лидери в ислямския свят. Не става дума просто за формулиране на религиозния дълг на онези, върху които мюфтията упражнява пряка власт, това е и сигнал за всички останали в мюсюлманския свят, че разрушаването на християнските църкви не само е разрешено, но и се приветства”. След всичко това, можем ли да се учудваме, че именно Саудитска Арабия е сред основните спонсори на сирийските бунтовници, снабдявайки ги с пари и оръжие.

Наивен и опростенчески подход

Подходът, възприет на сегашното британско правителство към случващото се в Сирия, е едновременно и наивен, и опростенчески. Сляпо следвайки идеята за прокарването на демокрацията на всяка цена (широко рекламирана и финансирана от „Отворено общество” на Сорос), то, на практика, поощрява сунитското мнозинство в Сирия да унищожи всички останали общности. Господин Хейг (британският външен министър Уйлям Хейг – б.р.) вероятно смята Асад за „абсолютното зло”, а бунтовниците – за положителните герои в сирийската драма, но подобен подход, освен, че е крайно опростенчески, е и погрешен. Не можем изцяло да се доверяваме на твърденията на бунтовницити, нищо, че Би Би Си непрекъснато ги цитира. Всички страни в този конфликт буквално ни заливат с фалшификации и лъжи. В писмо до свой избирател от 24 юли, г-н Хейг пише: „вие изразявате загриженост във връзка с преследванията и репресиите срeщу християните в Сирия. След началото на въстанието в тази страна, преди повече от година, режимът на Асад неведнъж демонстрира, че не иска да защитава правата, свободата и интересите на всичките си граждани”.

Това твърдение на г-н Хейг е лицемерно. Защото Асад не преследва и никога не е преследвал християните. Затова път бунтовници вече го правят и можем само да гадаем за мащабите на тези репресии, след като вземат властта в Дамаск. Освен това, президентът Асад е представител на алаутското мнозинство – религиозна общност, презирана от радикално настроените представители на сунитското мнозинство (3/4 от населението на Сирия са сунити), почти колкото и християнската. Впрочем, ето какво твърди още г-н Хейг във въпросното писмо: „В постоянния ни диалог с опозицията, ние (т.е. британското правителство) призоваваме сирийските бунтовници да протегнат ръка и да си взаимодействат с представителите на малцинствата, включително с християнската общност, и да се придържат към един мирен и нерелигиозен подход”.

И така, г-н Хейг признава, че поддържа постоянни контакти с бунтовниците. Поражда тревога очакването му, че те ще се държат, сякаш са поканени на чай у енорийския свещеник. Той говори така, сякаш светът прилича на гостната в някой цивилизован дом. Може би наистина мисли така, а може и да се преструва. При всички случаи, подкрепяйки бунтовниците, нашето правителство, както и правителствата на САЩ и повечето европейски държави, подготвят почвата за кърваво клане в Близкия Изток, първите жертви на което ще станат местните християни.

Да благодарим на Бога за упоритостта на руснаците и китайците

Ето защо призовавам съотечествениците си да се молят, Великобритания да се откаже от безусловната си подкрепа за сирийските бунтовници и да осъзнае, че режимът на Асад, независимо от всичките му недостатъци, си остава последния защитник на християнското и алауитското малцинства в Сирия. Молете се за по-балансирани и безпристрастни съобщения за конфликта. Молете се и за това, руснаците и китайците да продължат твърдо да се противопоставят на лицемерието на Запада и Саудитска Арабия.

Поискайте от вашия представител в Парламента да се обърне към министъра на външните работи с въпрос, какви точно контакти поддържа правителството на Нейно Величество със сирийските бунтовници и каква политическа, финансова и военна помощ им оказва. Поискайте от него да изиска от външния ни министър да коментира информацията за преследванията и репресиите срещу сирийските християни и алауити от страна на въоръжената опозиция. Вероятно той няма да поиска да отговори, нито пък ще коментира помощта, оказвана от правителството, но поне ще знае, че ви има и, че сте разтревожени.

--------------------------------------------------

* Авторът е национален директор на британската християнска организация Christian Voice, чиито президент е лорд Ашбърн

 
Powered by Tags for Joomla