Tag:бвп

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През април 2016 НАТО отбелязва своята 67-ма годишнина. Струва ми се, че вместо да повтаряме остарелите клишета и щампи за непреходното значение на този военен блок за сигурността на САЩ и за мира в света, би следвало да използваме юбилея като повод за анализ на отдавна назрелия въпрос, дали ангажиментите на Америка към Северноатлантическия алианс обслужват собствените и интереси през ХХI век? Защото са налице все повече доказателства, че членството в НАТО не отговаря на интересите на САЩ.

Създаването на алианса през 1949 обозначи очевидния отказ на Америка от традиционната и политика на неучастие в чуждестранни военни блокове и отказ от интервенционизма. Участието в две световни войни в рамките на само едно поколение американци, както и особено обезкуражаващото в психологически план нападение срещу Пърл Харбър, нанесоха смъртоносен удар по външната политика на ненамеса. Дори такива известни противници на интервенционизма като Артър Ванденберг, признаха, че светът се е променил и изолационизмът (едно крайно неудачно понятие) вече не е подходящата политика за САЩ. Членството в НАТО, която се превърна в "изключително здрав алианс" с европейските държави, демонстрира до каква степен се е променила политиката на Вашингтон и позициите на Америка, като цяло.

Днес е също толкова трудно да оспорим твърдението, че светът се е променил. Вече няма дори и подобие на онзи европейски или световен силов баланс, съществувал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Тогава Централна и Източна Европа се намираха под властта на Съветския съюз - една безпощадна тоталитарна държава, генерираща заплаха от експанзия в невиждани до този момент мащаби. На свой ред Западна Европа, макар и в общи линии демократична, беше съвършено деморализирана от разрушенията по време на Втората световна война и надигащата се съветска заплаха. В тези стратегически условия дори такива известни противници на интервенционизма като сенатор Робърт Тафт, бяха склонни да подкрепят защитата на свободата на Европа. Тафт обаче смяташе, че САЩ просто следва да гарантират сигурността на континента, но не и да предприемат една толкова фатална стъпка, като членството в НАТО и да не се нагърбват с бремето на практически неограниченото лидерство на Запада при това за неясен период от време.

Последвалите събития показаха, колко основателни са били опасенията му. Привържениците на НАТО настояваха, че светът след Втората световна война се е променил и, че в новите условия максимално широкото американско лидерство е просто задължително. Днес, десетилетия по-късно, вече е пределно ясно, че основен недостатък на техния анализ на ситуацията е, че според тях въпросните промени са важно, но единично събитие и, че след това всичко ще работи в рамките на новата система. Това предположение обаче се оказа абсолютно погрешно. Промените са непрекъснат процес. Днешна Европа се различава от Европа през 1949 най-малкото толкова, колкото и онази Европа се различаваше от предвоенната. В същото време нейната организационна основа, в лицето на НАТО, както и съдържанието на американската политика, си остават същите.

Днес е променена цялата среда на сигурност. Европейските демокрации вече не представляват сборище от деморализирани и съсипани от войната маргинали. Те се обединиха в рамките на Европейския съюз, а числеността на тяхното население, както и техният БВП, са по-големи от американските. Да, те се безпокоят от развитието на събитията в Близкия Изток и от периодичното ръмжене на руската мечка, но са в състояние сами да се справят и с двата проблема. Русия на Владимир Путин е бледа сянка на заплахата, каквато представляваше някога Съветския съюз. ЕС има три пъти по-многобройно население и почти десет пъти по-мощна икономиката от руската.

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Тази разлика в икономическото натоварване е само една от причините, заради които следва всестранно и комплексно да анализираме въпроса, дали ангажиментите на Америка в НАТО отговарят на нейните интереси. Това обаче е много важна причина.

След създаването на алианса средата на сигурност в Европа се промени съществено и в друго отношение. През първите десетилетия на съществуването на НАТО целта на Вашингтон беше да гарантира сигурността на ключови държави като Западна Германия, Италия Франция и Великобритания. След разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, американските ръководители започнаха да настояват за разширяването на алианса и включването в него на държавите от Централна и дори Източна Европа. Те вкараха в НАТО голям брой нови съюзници със същата лекота, с която някои хора добавят приятели в своята Фейсбук-страница.

За разлика от Фейсбук обаче, военните алианси са изключително сериозен ангажимент. Прословутият чл.5 от устава на НАТО изисква нападението срещу един от членовете на пакта да се разглежда като агресия срещу всички. Заради него САЩ могат лесно да се окажат забъркани във въоръжен конфликт, който няма нищо общо със сигурността на самата Америка. Абсурдността на съществуването на НАТО през ХХІ век достигна върховата си точка през февруари 2016, когато алиансът, с активната подкрепа на Вашингтон, прие за свой член малката балканска държавица Черна гора. Не е ясно, как подобна микродържава би могла да укрепи и без това колосалната военна мощ на Америка или пък нейния икономически потенциал. Това е голяма загадка. Хубавото в случая е, че Черна гора поне няма врагове сред великите държави. Това обаче не важи за трима други малки членове на НАТО - прибалтийските постсъветски републики Естония, Латвия и Литва, приети в алианса преди десетина години. Те са в много лоши отношения с Русия, а както посочва един от водещите американски аналитични центрове, тези държави са толкова уязвими, че руските войски биха могли да ги окупират за броени дни. Тоест, очертава се следната картина. Ако преди, в рамките на НАТО, поемахме ангажимент да защитим най-важните икономически и стратегически играчи от една зловеща тоталитарна сила, сега залагаме репутацията и дори самото съществуване на Америка за да защитим група малки държавици, разположени на границата с Русия. Следва ясно за заявим също, че нарастването на американската мощ по западните руски граници до голяма степен съдейства за влошаването на двустранните ни отношения с Москва.

Налага се впечатлението, че привържениците на НАТО не осъзнават значението на промените в международните отношения. За тях висш приоритет се оказва запазването на алианса, а не сигурността и просперитета на Америка. Не бива да се съгласяваме с подобно статично мислене. 67 години са дълъг срок и политиката през цялото това време не може да не се променя, тъй като рискува да се окаже неадекватна. Истината е, че американската политика по отношение на НАТО не издържа дори елементарна проверка относно нейната целесъобразност и ефективност. Отдавна е време да направим всестранен анализ на тази политика, включително като разгледаме внимателно и най-радикалния вариант - излизането на САЩ от Северноатлантическия алианс.

-----------------------------------------------

* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон - един от мозъчните центрове на американската консервативна десница, и редактор в National Interest. Той е автор на десет книги по проблемите на международните отношения, някои от които са посветени на НАТО.
 
Топ икономистът Тома Пикети в специално интервю за Die Zeit иска голяма конференция по въпроса за дълговете в Европа. Според него тъкмо Германия не бива да отказва каквато и да е помощ на гърците. След успеха на книгата му „Капиталът през ХХI век“ Тома Пикети е смятан за един от най-влиятелните икономисти в световен мащаб. Тезите му за разпределението между доходи и богатството предизвикаха дискусии по цял свят през изминалата година. В интервюто на Георг Блум от Die Zeit, Пикети се включва решително в дебата за дълговете.

Превод от немски: Юлия Владимирова, сайт ГЛАСОВЕ

Интервюто е публикувано в “Die Zeit” на 27 юни 2015 г.

Топ икономистът Тома Пикети

Die Zeit: Можем ли ние, германците, да се радваме на това, че дори и френското правителство в момента се прекланя пред догмите на политиката на икономии на Берлин?

Пикети: В никакъв случай. Това не е причина за радост нито за Франция, нито за Германия и най-вече за Европа. Напротив – аз се страхувам, че консерваторите, особено в Германия, са на много малко разстояние от това да разрушат европейската идея. И то на базата на ужасяващата си липса на историческа памет.

Die Zeit: Ние, германците, обаче преосмислихме собствената си история.

Пикети: Но не и когато става дума за собствения ви дълг! И споменът за него трябва да е от значение точно в днешна Германия. Нека погледнем историята на националните дългове: Великобритания, Франция и Германия са били в днешната ситуация на Гърция, между другото с много по-големи дългове. Първият урок, който може да се изведе от историята на държавните дългове, е, че не стоим пред нови проблеми. Винаги е имало много възможности дълговете да бъдат погасявани. И никога не е имало само една възможност за решаването им, както Берлин и Париж се опитват да заблуждават гърците.

Die Zeit: Но все пак гърците не трябваше ли да си платят дълговете?

Пикети: Моята книга разказва за историята на доходите и богатството, включително и националните. И на какво попаднах, докато пишех: Германия наистина е показателен пример за страна, която в историята никога не е плащала своите национални дългове. Нито след Първата световна война, нито след Втората. Винаги е оставало да плащат другите, около немско-френската война от 1870 г. например Германия изисква висока сума от Франция и я получава. Заради това френската държава понася тежестта на този дълг в продължение на десетилетия. Всъщност историята на националните дългове е пълна ирония. Тя рядко следва представите ни за ред и справедливост.

Die Zeit: Но това не води до извода, че днес не можем да се справим по-добре?

Пикети: Когато чувам днес германците да казват, че имат изключително морален подход към дълговете и твърдо вярват в това, че те трябва да бъдат плащани, си мисля: та това е един голям виц! Точно Германия е страната, която никога не плати своите дългове. И заради това няма никакво право да дава уроци на други държави.

Die Zeit: Опитвате се да изобразите страни в историята, които не плащат дълговете си, а се представят за победители?

Пикети: Точно такава страна е Германия. Но нека тръгнем постепенно: историята ни учи на две възможности при една високо задлъжняла държава, която трябва да изпълни задълженията си. Едната е демонстрирана от Британската империя през ХIХ век след скъпите й войни с Наполеон. Това е бавният метод, който днес се препоръчва и за Гърция. Империята си е изплатила големите задължения чрез строго финансово управление и дисциплина. Това е проработило, така или иначе, но отнема прекалено много време. За над 100 години Британската империя се отказва от между два и три процента от икономиката си, за да изплаща дълговете си, което е било повече, отколкото са изразходвали за образование. А това не трябваше изобщо да се случва, както не трябва да се случва и днес. Вторият метод е много по-бърз. Германия го изпита през ХХ век. В своето същество той се състои от три компонента: инфлация, специален данък върху частното имущество и облекчение на дълга.

Die Zeit: Тоест вие ни казвате, че „икономическото чудо“ на Германия почива на опрощаване на дългове, които ние днес отказваме на Гърция?

Пикети: Точно така. След края на войната през 1945 г. германската държава е задлъжняла с над 200% от брутния си вътрешен продукт. Десет години по-късно от него е останало малко, държавните дългове са били 20% от брутния вътрешен продукт. В това време Франция успява със същия фокус. Това неимоверно бързо редуциране на дълга никога нямаше да го имаме, ако то е трябвало да се случи с бюджетните препоръки, които днес даваме на Гърция. Вместо това Германия и Франция се обръщат към втория метод, който обясних по-горе, с трите компонента и намаляването на дълга. Нека да си спомним за Лондонската конференция от 1953 г., на която са анулирани 60% от външните дългове на Германия, а вътрешните дългове на младата Федерална република са реструктурирани.

Die Zeit: Това се случи, защото се прие, че високите репарации, поискани от Германия след Първата световна война, са една от причините за Втората световна война. Тогава беше важно да бъдат опростени греховете на Германия!

Пикети: Глупости! Това няма нищо общо с моралната чистота, а с едно рационално икономическо и политическо решение. Тогава правилно е било установено, че след големи кризи, след които следват и огромни дългове, някак идва моментът, в който човек трябва да се обърне към бъдещето. Не може да се изисква от новите поколения хора да заплащат с десетилетия дълговете на своите родители. Без съмнение гърците направиха много грешки. До 2009 г. правителствата на Атина фалшифицираха своите бюджетни документи. Въпреки това младото поколение в Гърция не носи отговорност за грешките на своите родители, както и младото поколение на Германия през 50-те и 60-те. Сега трябва да се гледа напред. Европа е основана на забравянето на дългове и инвестирането в бъдещето. И в никакъв случай на идеята за вечното наказание. За това трябва да си спомним.

Die Zeit: Краят на Втората световна война е бил рухване на цивилизацията. Европа е била поле за убиване. Днес е различно.

Пикети: Да се отхвърля историческото сравнение със следвоенното време би било погрешно. Нека да вземем например финансовата криза от 2008/2009 г. Това не беше някаква си криза. Това беше най-голямата криза от 1929 г. насам. Трябва да зададем и такива исторически сравнения. Това важи също така и за гръцкия брутен вътрешен продукт. Между 2009-а и 2015-а той е намалял с 25%. Това е сравнимо с рецесиите в Германия и Франция между 1929 и 1935 година.

Die Zeit: Много германци смятат, че гърците до днес не си признават грешките и искат просто да си продължават по същия начин, с високите държавни разходи.

Пикети: Ако на вас, германците, ви бяхме казали през 50-те години, че не сте признали грешките си, вие все още щяхте да изплащате дълговете си. За щастие се оказахме по-интелигентни.

Die Zeit: Германският финансов министър изглежда вярва, че при излизане на гърците от еврозоната Европа би могла да се сплоти повече.

Пикети: Ако започнем с това да изхвърлим някоя страна, значителната криза на доверието, в която се намира днес еврозоната, може да става все по-голяма. Финансовите пазари веднага ще се обърнат към следващата страна. И това би било началото на една дълга агония, в хода на която ще подложим на риск социалния модел на Европа, нейната демокрация, също така и нейната цивилизация и това всичко ще бъде пожертвано само заради една консервативна, ирационална политика по отношение на дълговете.

Die Zeit: Смятате ли, че ние, германците, не сме особено великодушни?

Пикети: За какво говорите? Великодушни? В момента Германия извлича печалба от Гърция с кредита, който отпуска, заради сравнително високите лихвени проценти.

Die Zeit: Какво е вашето предложение за излизане от кризата?

Пикети: Нуждаем се от конференция за общите дългове на Европа, както се случи след Втората световна война. Едно реструктуриране на дълговете е неизбежно не само за Гърция, но и за много други европейски държави. Сега просто загубихме шест месеца в напълно непрозрачни преговори с Атина. Представата на еврогрупата, че Гърция в бъдеще ще има бюджетен излишък от 4% на брутния си вътрешен продукт и че ще успее да плати дълговете си в период между 30 и 40 години, е все още на масата. Това значи, че през 2015 г. ще има 1% излишък, 2016 г. 2%, през 2017 г. 3,5%. Напълно нелепо! Така никога няма да стане. Така просто отлагаме във времето нуждата от дългова конференция.

Die Zeit: Какво ще стане при едно опрощаване на дълговете?

Пикети: Това ще изиска една нова демократична европейска институция, която да реши за допустимото ниво на дълговете, за да се избегне възраждане на тези дългове. Това може да бъде европейска парламентарна ка̀мара, която произхожда от националните парламенти. Финансовите решения няма да могат да избягат от този парламент. Да се подкопае демокрацията в Европа, каквото днес прави Германия, като настоява чрез автоматични механизми виновността за дълговете на обеднелите страни, е голяма грешка.

Die Zeit: Вашият президент, Франсоа Оланд, напоследък не успява с критиките на фискалния пакт.

Пикети: Това не доказва нищо. Ако през миналото решенията в Европа са били вземани по демократичен начин, политиката на остеритет в момента в Европа не би била чак толкова стриктна.

Die Zeit: Но никоя политическа партия във Франция не участва. Националният суверенитет се счита за нещо свято?

Пикети: Действително в Германия повечето хора си мислят, че се върви към демократичното ново основаване на Европа, както пък във Франция с многото хора, вярващи в суверенитета. Още повече – нашият президент все още се явява в образа на затворник на провалилия се през 2005 г. референдум за Европейска конституция, която се провали във Франция. Франсоа Оланд не разбира, че много неща се промениха заради финансовата криза. Ние трябва да преодолеем собствения си национален егоизъм.

Die Zeit: Какви национални егоизми виждате в Германия?

Пикети: Мисля, че Германия днес е много белязана от обединението си. Дълго време витаеха страхове, че това ще доведе до икономическа стагнация. Но след това обединението се оказа голям успех, благодарение на функциониращите социални модели и непокътнатите индустриални структури. В същото време обаче страната е толкова горда от това си постижение, че си присвоява правото да дава уроци на всички останали държави. Това е малко инфантилно. Естествено, разбирам колко е било важно успешното обединение за личната история на канцлерката Ангела Меркел, но сега Германия трябва да преосмисля много. Иначе позициите й за дълговите кризи могат да се превърнат в огромна опасност за Европа.

Die Zeit: Какъв съвет бихте дали на канцлерката Меркел?

Пикети: Тези, които днес искат да изхвърлят Гърция от еврозоната, ще свършат във варела за отпадъци на историята. Ако канцлерката иска да си осигури място в историята, подобно на Хелмут Кол с обединението, днес тя би трябвало да се застъпи за съгласие по гръцкия въпрос, като това включва и конференция за дълговете, от която може да се започне отново от нулата. Но при това положение с нова, по-строга финансова дисциплина от преди.

 
Сградата на ЕС със знамената на страните-членки отпредЕдва ли някой би оспорил тезата, че текущото политическо състояние на Европейския съюз се определя от параметрите, залегнали в неговите основи при създаването му, в пълно съответствие с интересите на онези, които ги формулират и залагат. В тази връзка е необходимо да очертаем двете фази в развитието на ЕС. Първата може да се дефинира като чисто европейска, докато втората - като по-скоро англосаксонска. Защо е така, ще стане ясно по-долу.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1784-evropeyskiyat-sayuz-nesastoyalata-se-imperiya

Етапите в изграждането на ЕС

Първият етап в развитието на Европейския съюз е периодът между създаването на Европейската общност за въглища и стомана, доминирана от Германия и Франция (в нея участват също ИталияБелгияЛюксембург и Холандия - б.р.), и разпадането на блока СИВ (т.нар. Съюз за икономическа взаимопомощ, обединяващ част от т.нар. "социалистически държави" - б.р.) и Съветския съюз. През този период развитието на ЕС се осъществява предимно в икономическата сфера и има икономически цели, освен това (което е и най-важното) то е икономически обосновано.

Вторият етап в развитието на ЕС е свързан с краха на блока СИВ и наложената от англосаксонската ос (САЩ-Великобритания) на Германия и Франция идея да бъде запълнен създалият се военно-политически и икономически вакуум в Източна Европа. Именно през този и следващия период, англосаксонците залагат под политическата конструкция на ЕС две "мини със забавено действие", предназначени да сработят в момента когато Европейският съюз изпълни възложените му цели: от една страна да се превърне в "обръч", сковаващ германската мощ, а от друга - да блокира възможността Русия, Китай и водещите европейски държави да формират обща евразийска зона за сигурност и търговия (1).

Ако през ХІХ век, с цел сдържането на Руската империя, се стимулира появата на обединена Германия, в края на ХХ век за сдържането на самата Германия и недопускането на руско-германски съюз на прага на 90-те години, в хода на разширяването на ЕС се променя политическата конструкция на Съюза, в резултат от което Германия може да прокарва в неговите рамки само своите финансово-икономически интереси, но няма възможност за сериозни политически маневри.

Ще напомним, че в резултат от Втората световна война, американците налагат на (Западна)Германия т.нар. "Канцлер акт" (Kanzlerakte), според който тя трябва да съгласува всичките си по-значими политически и икономически стъпки с Вашингтон. Според компетентни източници от германското разузнаване, срокът на действие на Kanzlerakte е до 2045, т.е. сто години след края на Втората световна война.

Тук е мястото да напомним, че първоначално германският проект за Общността за въглища и стомана, като основа на общата европейска интеграция, се възприема твърде скептично от Лондон и Вашингтон. Целият дотогавашен англосаксонски опит за обединяването на Европа в течение на близо двеста години доказва невъзможността на възникването на подобен съюз под някаква устойчива и, особено, икономически изгодна форма. Затова подписването през 1963 на договора за френско-германско сътрудничество се оказва доста неприятна изненада за Великобритания и САЩ.

Осъзнавайки, че процесите на европейска интеграция вече са стартирали и на практика оставят Великобритания в периферията си, Лондон се опитва да предложи на държавите от континентална Европа свой собствен вариант на Общ Съюз, различен от германския. Политическата борба между двата проекта се води около седем години и приключва с поражението на британците. Основната причина за провала им е наличието в германския проект на силно привлекателната за останалите стратегическа концепция за "новия общ европейски дом", в който да няма старши и младши партньори, т.е. "водещи" и "водени" държави-членки. В оригиналния си вид "германската" Обединена Европа се позиционира като аналог на голямото и задружно семейство на равноправните европейски народи, обединени от обща култура, обща история и общоприети икономически правила, еднакво изгодни за всички участници. В същото време, британският вариант на практика представлява леко префасонирана версия на концепцията за британската доминация. Формално, той също гарантира равнопоставеност на всички участници, но предвижда Великобритания да играе ролята на решаващ арбитър в икономическите, правните и дори политическите спорове.

Когато, благодарение на геополитическата неграмотност на съветското ръководство, Германия вече е готова за своето обединение и превръщането си в такъв глобален играч, какъвто англосаксонците не и позволяват да стане от времето на Бисмарк насам, в играта се намесва Франция, която (по внушение на англосаксонската ос) демонстрира склонност да приеме германското обединение, но само ако Берлин се съгласи с въвеждането на по-късен етап на единна европейска валута, отказвайки се от марката: "Именно това беше целта на Маастрихтския договор от 1992 за създаването на Европейския съюз. Докладът озаглавен "Общ пазар, обща валута", изготвен през 1990 под ръководството на бившия френски финансов министър Жак Делор, пледира за създаването на обща валута, аргументирайки го с това, че в противен случай общият европейски пазар няма да може да функционира. По-реалистична изглежда тезата на привържениците на идеята за общата валута, че въвеждането и би стимулирало формирането на общоевропейско съзнание и, че създаването на Европейска централна банка ще ознаменува трансфера на властта от националните правителства към наднационалните институции" (2).

Германия, която отлично се развива със своята национална валута – марката, и е в състояние само за няколко години да я наложи на целия Европейски съюз като базова валута, вместо това получава сериозен проблем в лицето на еврото (3). Така върху Германия, в качеството и на най-мощната европейска икономика, се стоварват не само ползите от емисията на новата валута, но и рисковете, свързани с необходимостта да подкрепя всички членове на ЕС без изключение, лишавайки се при това от значителна част от ресурсите на националната икономика и банковата си система.

Естествено, Берлин се съпротивлява на въвеждането на еврото, аргументирайки се, че първо следва да бъде създаден пълноценен политически съюз. Но тъй като няма шанс останалите държави да приемат идеята за политическо обединяване, германската позиция изглежда по-скоро като чисто технически прийом за предотвратяване или отлагане въвеждането на еврото: "Германия не гори от желание да се откаже от марката, която е символ на нейната икономическа мощ и привързаността и към ценовата стабилност. В крайна сметка, тя склонява да приеме създаването на еврото едва след като френския президент Франсоа Митеран декларира, че страната му ще подкрепи обединяването на Германия, само ако тя прегърне идеята за общата европейска валута" (4).

Интересно е, че именно Франция настоява изискването на Договора от Маастрихт държавите членки да могат да въведат еврото само, ако националният им дълг е под 60% от техния БВП, да отпадне, с цел те да бъдат стимулирани да се присъединят към еврозоната. Именно тази промяна на договора позволи в нея да влязат Гърция, Испания и Италия, което значително намали устойчивостта на новото обединение.

Кризата на европейския проект

В крайна сметка, през 2012-2014 всичко това приключва точно, както може да се очаква: икономиката на Германия се оказва подложена на свръхнатоварване, носейки на гърба си цялата силно различаваща се в икономически план Европа. В германския елит започват да осъзнават, че през последните двайсетина години страната им е била брутално използвана. В същото време икономиките на повечето европейски държави се намират в стагнация. Според мнозина експерти, основната причина е дисбалансът между икономиките от еврозоната и общата европейска валута.

Както посочват анализаторите, "въпреки оптимистичните декларации на държавите от ЕС и брюкселските бюрократи за преодоляване на кризата в еврозоната, истината е, че в Европа от дълги години е налице отрицателен растеж на БВП. Според данните от проучването на финландската Awaragroup, икономическият растеж на държавите от ЕС се осигурява изключително чрез мащабно нарастване на дълговото бреме. Ако извадим от показателите за ръста на БВП натрупания дълг, ще видим, че в Германия например икономиката е регистрирала спад с 16,5%, във Франция - с 30%, в Италия - с 32%, във Великобритания - с 47%, а в Испания - с 58%. Като цяло, отрицателният прираст на БВП на еврозоната е около 29%" (5).

Елитите също започват да осъзнават, че кризата на еврозоната до голяма степен се дължи на необходимостта да се поддържа една фикция, в лицето на еврото. Ако тази фикция бъде изоставена, дори държава като Гърция ще започне бързо да се възстановява, използвайки наличните си конкурентни предимства. Същото ще се случи и с другите страни членки.

Големият печеливш от сегашната ситуация отново се оказва англосаксонската ос. Бъдещето на Европа, като конкуриращ се с тях икономически и научно-технологически център, не интересува особено САЩ и Великобритания. Основната им цел е да сдържат обединена Германия, като благодарение на еврозоната англосаксонската ос отново съумя да постави вече обединена Германия под свой контрол.

Затова, ако Берлин се опита за "погребе" еврото, това автоматично би го превърнало в мишена на големите световни медии, които ще го обвинят, че се опитва да възроди Райха и ще стартират мащабна информационна война срещу него, припомняйки за всички стари германски грехове, включително за най-големия - Холокоста. Подобна политическа перспектива очевидно не е никак привлекателна за Германия. Изходът от тази ситуация е един - публично да се декларира, че страната прави всичко възможно за да спаси еврото, а на практика тихомълком да се работи срещу него.

Тезата, че именно англосаксонската ос използва сегашния модел на ЕС за сдържането на Германия, включително с помощта на постоянно дърпащия я надолу "източноевропейски воденичен камък", се потвърждава и от следния факт. В края на септември 2014 британският премиер Дейвид Камерън нанесе поредния удар под пояса на Берлин, който носи основното бреме на разходите по оцеляването на цялата крехка геополитическа конструкция на ЕС, обявявайки, че до края на 2017 в страната му ще се проведе референдум за оставането и в Съюза.

Интересно е, че самият Камерън, който предлага и идеята за референдума, се обявява против излизането на Великобритания от ЕС (6). От друга страна, съдейки по това, колко "демократично и открито" британските власти проведоха референдума за евентуалното отделяне на Шотландия от Обединеното кралство, резултатите от предстоящото допитване за членството на Великобритания в ЕС не би трябвало да пораждат съмнение - Лондон очевидно не възнамерява да плаща повече за "европейския банкет" и се готви да го напусне още преди процесът на разпадане на ЕС да започне на му нанася пряка вреда.

В същото време британският премиер използва референдума като един от основните елементи на осъществявания от Лондон шантаж на европейските институции с цел ЕС да възстанови правомощията на Великобритания в сферата на контрола над имиграцията, финансовото регулиране и борбата с престъпността. Според Камерън, това може да се постигне по пътя на преговорите, т.е. без страната му да напуска Съюза. Референдумът обаче се използва като коз, който може да влезе в действие, ако европейските чиновници се окажат прекалено упорити. Тук е мястото да напомним, че британците отдавна демонстрират недоволството си от прекалено големите (според Лондон) пълномощия на Европейския съд по правата на човека, като в тази връзка от няколко години насам се обсъжда възможността за ограничаване на юрисдикцията му по отношение на Обединеното кралство.

Защо Великобритания иска да напусне ЕС? Причините са прости - Съюзът всъщност не беше създаден с цел формирането на обединена Европа, а за да бъдат блокирани геополитически експанзионистичните планове на Германия след нейното обединение, а икономическата и мощ да бъде ограничена от необходимостта да поддържа неефективните икономики на източноевропейските държави. И ето че сега е настъпил моментът Германия да бъде оставена сама да се оправя с проблемите на Европа и да се направи необходимото Великобритания да не носи никаква отговорност и да не понася негативите от членството в ЕС. За целта Лондон ще се опита да остане в тези договори, които са изгодни за Великобритания и да напусне онези, които не го устройват. Сега нека опитаме да екстраполираме тази ситуация върху другите държави от ЕС, т.е. какво би станало, ако всички те последват британския пример и напуснат договорите, които не са им удобни по някаква причина и останат само в онези, които са приемливи за тях? ЕС просто ще се разпадне.
В тази връзка възниква въпросът, защо това, което е позволено на Великобритания, да не е позволено за останалите? Той няма и не би могъл да има отговор, следователно, при всеки сценарий на развитие на ситуацията, Лондон ще стартира процес на ерозиране институционалните основи на ЕС, без при това да позволява на Германия да действа по аналогичен начин, защото това би струтило цялата конструкция на Съюза.

Възможната алтернатива

Възможна ли е някаква алтернатива? Да си представим, че европейските "финансови ресурси" няма да се складират във Форт Нокс (както вероятно ще стане ако проектът за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - ТТІР, се реализира), а ще си останат в самата Европа и ще се използват за изграждането на една изключително мощна континентална конструкция - оста Берлин-Москва, която след това да бъде продължена в посока Анкара-Техеран-Пекин-Делхи, а ако японците успеят да скочат в последния вагон - и Токио, а пък ако не успеят - тогава крайна точка ще бъде Сеул. Именно това е "стоманената конструкция", способна да обедини евразийския суперконтинент в едно геикономическо цяло и да гарантира хармоничния модел на бъдещия многополюсен световен ред. Тя обаче, значително би отслабила (и дори маргинализирала) англосаксонската ос.

Общата външна политика означава превръщането на Европа в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да се работи, отколкото с трийсет големи и малки държави, всяка със собствени амбиции. Този процес е важен и, защото би сложил край на нескончаемите опити на определени източноевропейски държави да попречат на диалога между обединена Европа и Русия. За последната би било много по-лесно да работи с ЕС, ако той представлява също такава империя, каквато е и тя самата. В този контекст е очевидно, че реализацията на проектите за газопроводите „Северен поток“ и „Турски поток“, както и на редица други големи инфраструктурни проекти от Тихия до Атлантическия океан няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират ресурсната и технологичната независимост на Европа от САЩ.

Сдобивайки се с нови "енергийни опорни стълбове" и завършвайки процеса на политическото си обединение без участието на англосаксонската ос, за което мечтае континенталният европейски елит от Наполен до Бисмарк и след него, Европа ще може да се позиционира по нов начин и в глобалните политически отношения, което би се оказало поредната сериозна преграда пред изкушението на САЩ да се ориентират към едностранна силова тактика при решаването на глобалните въпроси. Обединена Европа ще има и ще може да формулира свои собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия Изток, и в Африка, и (още повече) в Русия.

"Северен поток" вече позволи на Германия да бъде не само краен получател на руския газ, но и, на практика, основната транзитна държава, което съществено укрепва геополитическата връзка между Берлин и Москва и би могло да послужи за реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм (7). По същия начин, "Турски поток" (ако бъде изграден) би въвел ред в газовия транзит, заобикаляйки Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест (не може да се изключва и варианта, някой ден Украйна да се превърне във втора руска държава и партньор на ЕАИС).

Резултат от реализацията на „Северен“ и „Турски поток“ ще стане рязкото понижаване на геополитическата роля на Източна Европа в контекста на интеграционните евразийски процеси, което (възможно) ще накара САЩ да се откажат от сегашната си усилена подкрепа на лимитрофните държави от региона.

Стълбовете на европейския проект

Както е известно, ЕС се създава на основата на пет фундаментални принципа: общите ценности, солидарността, субсидиарността; наднационалността и дегресивната пропорционалист. С общите ценности нещата са ясни -свободата, равенството, братството, човешките права и т.н. По същия начин стоят нещата и с принципа за солидарността. Несъмнено, всяка държава е ангажирана на първо място със собствените си проблеми, но в същото време всички заедно се стремят да помагат на по-слабите, смекчавайки диспропорциите в жизненото равнище на европейците. На онези страни членки, където то е под 75% от средното за ЕС, се отпуска финансова помощ.

Субсидиарността, т.е. стремежът максимално широк кръг от ключови решения да се вземат на най-ниското възможно ниво, защитава Съюза от прекалената бюрократизация и "разрива между управляващите и народа".

Наднационалността пък означава, че по конкретни въпроси всички членове на ЕС признават върховенството на общоевропейските закони по отношение на националните. Накрая, принципът за дегресивната пропорционалност е възприет като автоматична защита на "малките" държави членки от доминацията на "големите".

Управленските норми, наложени с Договора от Лисабон през 2009, формират ситуация, в която малките страни, които осигуряват незначителна част от БВП на ЕС, се ползват със същата степен на влияние върху общоевропейските решения като основните страни. - донори (8). Поради малките размери на своите икономики те са чувствителни към външното политическо и икономическо влияние и, в частност, към това на САЩ. Това позволява на Вашингтон, с цената на сравнително неголеми финансови разходи, да упражнява практически легален натиск върху външната и вътрешната политика на Европа.

Тази ситуация е резултат от съглашателската политика, породена от очевидното неприемане от страна на европейските държави на принципите, изложени в проекта за Конституцията на ЕС от 2004. На проведените по този повод национални референдуми, против "разтварянето" на националните граници и прехвърляне на значителна част от националния суверенитет към общоевропейските структури през 2005 се обявиха 54,9% от французите и 61,7% от холандците. Което само потвърди общата тенденция, очертала се в резултат от гласуванията в Дания през 1993 и в Ирландия през 2001. Сблъсквайки се с невъзможността да се съхрани принципът решенията на общоевропейско равнище да се вземат само с пълен консенсус, беше предложена (и след това включена в Договора от Лисабон) схемата за прокарване на решенията с квалифицирано мнозинство. По този начин, въпреки множеството процедурни тънкости, по своето влияние по време на гласуванията, гласът примерно на Литва (чиито БВП през 2013 беше 75,3 млрд. долара), се оказва равен на този на Германия (с БВП от 3585 млрд. долара), а гласът на Латвия (с БВП 45,4 млрд. долара) - на гласа на Франция (2501 млрд.) (9). Наблюдаваната днес повишена външнополитическа активност на Литва по въпросите, касаещи взаимоотношенията между ЕС и Русия (и особено по "украинския въпрос"), е следствие именно от възприемането на този принцип. Така, Литва, Латвия, Естония, Полша, Словакия, Унгария, България и други "нови европейци" се сдобиха с редица недостъпни за тях дотогава възможности да влияят върху крайната политика на целия ЕС (10).

В същото време, доколкото повечето от тях представляват "дотационни зони", те са критично зависими от външните инвестиции, което дава възможност за пряко влияние върху политиката на техните правителства по икономическите и дори по политическите въпроси. Този фактор е особено очевиден в Прибалтика, както и в епопеята с проваления руски проект за газопровода "Южен поток", където външните сили успяха да принудят правителството на България да прекрати работата по проекта, въпреки преките материални вреди за страната от това решение.

Всеки член на ЕС отчислява ежегодно в общата каса на Съюза определена сума. През 2011 например Франция е отчислила 18 млрд. евро, Германия - 19,6 млрд., Великобритания - 11,2 млрд. и т.н. От тази сума, на "нуждаещите се" страни членки се изплащат субсидии в рамките на различни секторни програми. Всъщност, такива субсидии се изплащат на всички, но едни от държавите, като Германия например, внасят 19,6 млрд., а получават субсидии от 12,1 млрд. евро. Всички източноевропейски страни членки, плюс Испания, Португалия и Ирландия, формират значителна част от бюджетните си приходи именно от тези дотации. За Унгария например, това са 26% от бюджета, за балтийските постсъветски държави - по 20%, във всяка, а при някои страни цифрата достига 40%.

Към това се наслагва наднационалният механизъм. Макар че европейските закони се "приемат" от страните членки по различен начин (някои се присъединяват, други не, някои ги подписват, но после не ги ратифицират), над тази правна "неразбория" стои общият процедурен механизъм. Което означава, че за инициирането на верижна реакция често се оказват достатъчно много малък брой гласове в само няколко комисии в Брюксел.

Нарушаването на принципа за пропорционалното представителство, съобразно числеността на населението, води до това, че сделката на идеологическа основа между няколко еврокомисари от Източна Европа може да осигури достатъчно "гласове" за стартирането на такива съдбоносни процеси, като налагането на мащабни външноикономически санкции срещу осмата икономика в света например. И то въпреки преките вреди от това решение за самия ЕС, като цяло.

Както е известно, политиката е концентриран израз на икономиката. Очевидно е, че политиците, "представляващи" БВП от 34 млрд долара всеки, ще разсъждават по-различно и в по-далечна перспектива, отколкото онези, които "представляват" примерно само 140 хиляди избиратели в една страна, чиито БВП е под нивото на "статистическия шум" на фона на общите мащаби на икономиката на Европа. Затова, колкото и да се оплакват държави като Финландия например, от загубите, които търпят от санкциите срещу Русия, те очевидно не са в състояние да отменят погрешното "общо решение. Нито пък могат просто да се откажат да го изпълняват, защото това би било в разрез с принципа за наднационалността. Решението, взето по общата процедура, може да бъде отменена пак с обща процедура. А това е същата процедура, при която Германия разполага само с 99 гласа, Франция –със 72, а проамериканската "полско-балтийски ос" – с цели 153 гласа. Ето как стана възможно санкциите на ЕС срещу Русия да бъдат стартирани от САЩ, с посредничеството на Великобритания, чиято икономика е най-слабо зависима от общоевропейската, и използвайки за целта антируските фобии на Прибалтика и Полша (11).

Съответно, политическият лидер на ЕС - Германия, може да прокара решенията си, само ако бъдат подкрепени от Великобритания и Източна Европа, които на свой ред са зависими от САЩ и реализират именно онази политика, които им внушават от Вашинггон. Възниква логичния въпрос, кой в такъв случай е истинският политически лидер на ЕС? Отговорът е еднозначен - САЩ. Що се отнася до Германия, тя просто е основния икономически донор, гарантиращ функционирането на американската политическа машина в Европа (12).

Колко дълго би могъл да работи този модел на ЕС, при който плюсовете са за САЩ, а разходите - за Германия и Франция? Още повече, че както показахме по-горе, цялата политическа и икономическа конструкция на Съюза се крепи само благодарение на нарастващия дълг, чието бреме се стоварва най-вече върху германските и френските данъкоплатци и бизнеса в двете страни.

В резултат от това, днес европейските елити са изправени пред екзистенциалния въпрос, какво да се прави? Те очевидно не могат да обвинят директно САЩ и Великобритания, че са заложили тези готови всеки момент да избухнат мини при формирането на сегашния модел на ЕС, тъй като това би поставило под въпрос собствената им професионална компетентност. Следователно им се налага да открият някаква много сериозна външна глобална заплаха за европейския проект. Възможно е това да се окаже "ислямисткият тероризъм", който (също както в САЩ през 2001) да осигури легитимната промяна не просто на модела, но и на вектора на общоевропейското политическо развитие.

Ерозията на сегашния икономически модел

В момента в Европа са налице редица предпоставки за уязвимостта на ЕС като единно териториално, политическо и икономическо образувание. В значителна степен, всички те имат синтетичен (т.е. многосъставен) характер и са тясно свързани помежду си. Според техните източници и базови характеристики обаче, те могат да се групират в няколко основни направления. Едно от тях е дисбалансът и непропорционалността между страните членки на ЕС при вземането на политическите решения, на който се спряхме по-горе.

Второто важно направление с критично влияние върху европейските перспективи е фактът, че в момента ЕС представлява по-скоро конфедерация от европейски държави със сравнително ниска степен на вътрешна устойчивост, особено политическа. Този извод се налага от анализа на процеса и резултатите от гласуването на страните членки по въпроса за консолидирания бюджет на ЕС през следващите седем години. Срещата на върха за седемгодишната финансова рамка на Европейския съюз (2014-2020) през февруари 2013 се превърна в открит пазарлък между евродепутатите, защитаващи "своите национални интереси" (13). И то, въпреки, че общата сума на европейския бюджет е под 1% от консолидирания БВП на еврозоната. За сравнение, федералният бюджет на САЩ се равнява на 24% от БВП на страната.

Важно е да отбележим, че, както изглежда, степента на тези обвързаности демонстрира тенденция към отслабване. Във всеки случай, приетият през февруари 2013 бюджет на ЕС за периода 2014-2020, за първи път през 56-годишното съществуване на Съюза, не нараства, а намалява. При това, не след отчитането на инфлацията и другите финансови фактори, а в абсолютно изражение. Това нагледно демонстрира колко крехък е ЕС, като държавно образувание, както и слабостта на обединяващите го политически и финансови връзки.

Така, държавите от Централна и Източна Европа разглеждат консолидирания бюджет на ЕС на първо място като източник на бюджетни дотации. Въпреки многобройните декларирани неикономически цели - от развитие на научните иновации до защитата на околната среда, на практика за тях са предвидени само 20% от бюджета. Всичко останало отива за дотации и "изравняване" на жизненото равнище в страните членки.

Капацитетът на собствените вътрешни пазари на Съюза вече не е достатъчен за съхраняването на традиционно високото жизнено равнише и продължаване финансирането на периферните държави от ЕС. Това води до силна зависимост от размерите на европейския износ, чието значение за европейската икономика нараства непрекъснато с всяка изминала година.

През 2012 делът на европейския износ достигна 32,5% от световния. Това е три пъти повече от експортния дял на Китай и почти четири пъти повече от този на САЩ. Важно е да отбележим, че тази зависимост се изразява крайно неравномерно. Според структурата на външната си търговия, държавите от ЕС доста ясно се разделят на три категории. Първата включва страните членки, чиято икономика е най-малко свързана с търговията вътре в ЕС. Тоест, делът на външнотърговският им баланс с другите членове на Съюза не надхвърля 35%. Това са Франция, Италия, Великобритания и Испания. Втората група включва държави с приблизително еднакъв баланс. При тях делът на търговията им извън ЕС варира от 40% до 65%. Това са Германия, Австрия, Полша, Швеция, Дания, България и Латвия. В третата група са Чехия, Белгия, Холандия и някои други страни, в чиято външна търговия делът на партньорите от ЕС се колебае между 77% (Чехия) и 93% (Словакия).

Следва да посочим, че е налице и голямо разминаване между споменатите по-горе външнотърговски връзки. Балансът на Германия е стриктно и равномерно разпределен между основните и търговски партньори. Така например, макар че Русия е важен търговски партньор, на нея се пада само 3,8% от износа, докато износът на Финландия в Русия достига 9,6%, а за Полша Русия е втория, след Германия, най-голям външнотърговски партньор. Неравномерният характер на тази зависимост се илюстрира и от руските икономически контрасанкции, които удариха най-силно икономиките на Финландия, балтийските постсъветски държави и Полша.

При това, през периода 2009-2012, консолидираното салдо на външнотърговския баланс на ЕС оставаше отрицателно (примерно 100 млрд евро годишно, варирайки от -67,6 млрд. евро през 2009 до -98,5 млрд. евро през 2011) (14). Едва през 2012 ЕС успя да съкрати външнотърговския си дефицит до 34 млрд. евро.

Тоест, можем да констатираме, че вътрешното равнище на икономическо благосъстояние на ЕС изключително силно зависи от стабилността на външната търговия и капацитета на външните пазари. Всяко мащабно съкращаване на обемите на експорта води до свиване на финансовите обеми вътре в ЕС, а това означава и до спад на привлекателността на европейската идея за почти всички страни членки, може би с изключение на Германия, Белгия и Холандия, които са основните донори на Съюза.

От ключово значение при оценката на общата ситуация в ЕС е липсата на достатъчно запаси от суровини за индустрията и, особено, на собствени енергоносители. Това води до не по-малко силна (отколкото от експорта на собствената им продукция) зависимост на държавите от ЕС от вносните доставки. Като цяло, консолидираният внос на Съюза се равнява на 33% от световния. Това е три пъти повече от китайския и 2,7 пъти повече от американския.

Сред ключовите пера на вноса са енергоносителите. Формално, 25% от енергийните нужди на Европа се покриват от вътрешно производство (АЕЦ, ВЕЦ, ТЕЦ, слънчеви и други алтернативни електроцентрали, например работещи с биогаз). Още 25% се покриват от добива на газ и петрол в шелфа на Северно море. Основните производители тук са Норвегия, Великобритания и Холандия. 25% от енергоносителите се купуват от Русия, а останалите се доставят от САЩ и Близкия Изток. При това делът на катарския втечнен природен газ (LNG) е доминиращ. В същото време в Европа разпределението на каналите на доставките, както и картината по отношение на износа, имат ярко изразен неравномерен характер. Така например, близкоизточният LNG се купува най-вече от Южна Европа (Гърция, Испания, Португалия и, частично, Италия), като известно количество стига и до Полша. В същото време Северна, Западна и Източна Европа (и особено Прибалтика) в повечето случаи разчитат на добива в Северно море и на руския Газпром.

В частност, само по отношение на газа, собственият добив в Северно море гарантира едва 1/3 от общите потребности на европейската икономика от този енергоносител. Още 1/3 (150 млрд. куб. м) се купуват от Русия. Останалото количество идва от други региони, включително САЩ, Латинска Америка, Африка и Близкия Изток. Въпреки значителните разлики в цените, както и сложната конструкция на газовия пазар, на който едновременно се използват и договорната схема на продажби от Газпром, и спотовата схема от мнозина други доставчици, в момента европейската икономика, като цяло, е балансирана на ценово ниво, около 350-450 долара за хиляда куб. м.

Промяната на този баланс (независимо от причината) към по-високи цени (стойността на внасяния от Катар LNG например достига 600-640 долара за хиляда куб. м) води автоматично до ръст на себестойността на европейските стоки, т.е. до понижаване на конкурентоспособността им на международните пазари. Отчитайки, че ЕС се надява да повиши конкурентоспособността си, въвеждайки през 2015-2016 т.нар. количествени облекчения - QE (чрез отслабването на еврото от 1,2 до прогнозираните 0,9-0,85), средно с 25%-29%, можем да оценим стойността на 1%-ният ръст на европейската конкурентоспособност на 41,3 млрд. евро. Следователно, на толкова ще се равняват годишните загуби на ЕС от всеки процент ръст на средната цена на газа, внасян от Съюза.

Важно е да отбележим и, че обемите на газовия добив в Северно море постепенно намаляват. Върхът на добива очевидно вече е преминат, т.е. в средносрочна перспектива в ЕС ще се формира нарастващ с всяка изминала година дефицит на енергоносители, който ще води до разширяване дела на руските доставки от сегашните 30% до 40% и повече. Брюксел очевидно не е склонен да се примири с тази перспектива и се опитва да предприема различни стъпки за да намали зависимостта си от руския си доставчик.

В момента обаче, Европа е изправена пред труден избор. Алтернативните енергийни доставки, например от района на Близкия Изток, са възможни, но са значително по-скъпи от руските, което влияе крайно негативно върху общата конкурентоспособност на европейската икономика на международния пазар.

Доставките на LNG от САЩ не са по-евтини от катарските. При това те до голяма степен се осигуряват от добива на шистов газ, който рязко намаля след миналогодишния драстичен спад на цените на суровия петрол. Впрочем, освен с икономически, доставките от Близкия Изток са съпроводени и с политически проблеми, поради възникналата там заплаха от страна на Ислямска държава.

Деиндустриализацията на европейската периферия

Друг сериозен фактор е прогресивното разрушаване на икономиките и най-вече деиндустриализацията на периферните европейски държави, които губят икономическата надпревара с Германия. Свободният достъп до евтини кредити и либерализираният пазар на стоки и услуги доведоха до скок на потреблението в периферните страни, достигнало нивото на големите развити държави с много по-високо жизнено равнище, докато икономическите им характеристики и показатели, както и качеството на управление (включително на държавата) при тях си остана на нивото на развиващите се държави. Цената за този разрив беше нарастващия дефицит на държавния бюджет и разрушаването на националната икономика.

Вече е ясно, че характерът на този процес не зависи от размерите на конкретните страни или от това, кога са станали членки на ЕС. Последното влияе само върху общите темпове на индустриалната им деградация. Нагледен пример за казаното по-горе е сравнението между ситуацията в Гърция, която влезе в ЕС през 1981, и Латвия, присъединила се към Съюза на 1 май 2004. И в двата случая, през първите няколко години се наблюдава забележим ръст на националния БВП и общото ниво на благосъстояние на населението. Той обаче се гарантира предимно за сметка на външните кредитни ресурси и приватизацията на държавната собственост. Собствената индустрия, която не издържа на конкуренцията на европейската (най-вече германската, в по-малка степен - френската и в още по-малка степен - британската), по правило фалира. Така, делът на индустрията в гръцкия БВП пада от 23% (1981) до 2,49% (2009). Делът на селското стопанство пък намалява от 12% до 7%. Ръст бележи само туризмът и сферата на услугите, като цяло (от 31% до 63,4% от БВП), но мащабът на генерираните от този отрасъл приходи не позволява да се компенсират загубите от фалита на другите сегменти на националната икономика.

Ситуацията се влоши особено от кризата през 2008, която окончателно демонстрира, че "гръцкото икономическо чудо", до голяма степен, се дължеше на следвоенните американски дотации, а впоследствие - на подкрепата на ЕС. Което пък доведе до формирането на политическа класа, сляпо вярваща и разчитаща на помощта на международните партньори. Парадоксът е, че създавайки "идеална" социална държава, на основата на западните дотации, гърците ерозираха системата на самостоятелно функциониране на държавните институции и политическата система. В крайна сметка, целият регион се оказа в значително финансова и дори продоволствена зависимост от водещите държави в ЕС. Следва да отбележим, че в момента нивото на продоволствено самоосигуряване на Гърция е под 70%.

Общата картина на последиците от присъединяването на Латвия към ЕС се различава от гръцката само по темповете на разрушаване на латвийската индустрия (15). През 1996 селското стопанство и индустрията осигуряват 30,1% от цялата добавъчна стойност, като в тях са заети 36,3% от всички работещи в страната. През първите осем години след присъединяването към ЕС делът на селското стопанство в националния БВП е намалял три пъти, а този на индустрията - два пъти. Затова пък търговията на едро и дребно, транспортът и логистиката, информационните и комуникационни услуги демонстрират рекорден дял от 32,5%. В момента Латвия също не е в състояние да си осигури сама необходимите и продоволствени и индустриални стоки. При това, през 2012 размерът на външния и дълг надхвърли 131% от БВП. Същият резултат е налице в Литва, Естония, както и в цяла Югоизточна Европа.

Вътре в ЕС очевидно се формира неоколониален икономически модел. Присъединяването към първоначалната Европейска общност за въглища и стомана (Германия, Белгия, Люксембург, Франция, Холандия и Италия) на други, предимно малки периферни държави от континента означаваше на практика попадането им в колониална зависимост. Формално равните условия за икономическо сътрудничество реално водят до ликвидирането на индустриалната съставляваща на икономиките на въпросните страни. Дори такива изключения като традиционно индустриалната Чехия и доста силната икономически Полша, не избегнаха тази участ. Само че, за разлика от класическия колониализъм, европейският модел се съпътства със значително по обем пряко финансиране на страните от деградиращата периферия от страна на водещите икономики в ЕС.

Според доклада на международната одиторска компания KPMG (за периода 2007-2013), регионът на Централна и Източна Европа си остава "депресивен и дотационен": поне 18%  от съвкупния му БВП се формира от дотации от еврофондовете (16). В това отношение, икономически най-успешна страна е Словакия, чиито БВП само на 11,6% се формира от дотации. Делът на дотациите от ЕС в постъветска Прибалтика е сред най-високите в Съюза - 20%. Той е по-голям само в Унгария (25,5%). 1/3 от бюджета на Литва се формира от преки постъпления от централните европейски фондове.

Необходимостта от съхраняване на дотационната система понижава общата ефективност на европейската икономика и конкурентоспособността на европейските стоки на външните пазари. Освен това, дотациите задълбочават ерозията на производителната част от националните икономики на "вътрешните колонии на ЕС", а това означава и спад на покупателната им способност. Тоест, пласментните пазари вътре в Съюза се съкращават, а зависимостта от външните пазари нараства.

При това, с всяка изминала година, отказът от дотациите изглежда все по-малко възможен, тъй като води автоматично до появата на обширни зони на бедност, с население не по-малко от 50-70 млн. души. На всичкото отгоре, той ще стимулира мащабното свиване на вътрешноевропейските пласментни пазари за индустриалните стоки, чието съществуване, в по-голямата им част, се гарантира именно от въпросните дотации.

На практика в момента периферията на ЕС изпълнява ролята на своеобразно "село", захранващо "града"с евтина работна ръка и суровини и използвано за пазар на скъпите "градски" индустриални стоки. Това обаче струва на "града" (т.е. на държавите-донори) много пари.

Когато се обсъждаше консолидирания бюджет на ЕС за 2014-2020, от планираните за 2014 1012 млрд. евро, 40% трябваше да отидат за аграрни субсидии, а 36% за субсидиране на бедните държави членки на Съюза (т.нар. структурни и кохезионни фондове). Последното означава, че за съхраняване на сегашното положение в Централна и Източна Европа през миналата година са изразходвани около 360 млрд. евро.

Важно е да отбележим, че съчетаването на аграрните субсидии със стриктните вътрешни квоти на обемите на селскостопанското производство води до формирането в периферните страни (които в миналото бяха до голяма степен аграрни) на широк слой от "рентиери" сред селското население. От една страна, рентата не им гарантира кой знае колко високо жизнено равнище, но в същото време покрива всичките им базови потребности, без дори да си мръднат пръста. В същото време, появата на каквито и да било официални доходи, без значение от размера им (дори ако са многократно по-малки от "рентата"), лишава фермера от въпросната "рента". Така се формира цяло поколение, което не може и не смята за необходимо да работи и живее само с тази "рента". В Полща например, делът на тези селски "рентиери" вече е достигнал 11,4% от трудоспособното селско население.

На свой ред, "преселниците от селата", емигриращи в търсене на по-добра съдба в градовете, се оказват там в положението на също толкова нископлатена работна сила, както и имигрантите от Близкия и Средния Изток или от Северна и Централна Африка. Което пък се превръща в отлична питателна среда за възхода на радикалните настроения сред "традиционното европейско население". Макар че този фактор е характерен предимно за Централна и Южна Европа. Проникващите в Европа граждани на близкоизточни и африкански държави се заселват предимно в по-богатите европейски страни. Поне засега те не се насочват към Полша и Прибалтика. В същото време Брюксел вече обяви, че ще стартира програма за допълнително материално стимулиране на преселването на имигранти в тези райони на ЕС. Освен другите, официално обявени цели, реализацията на този проект се позиционира като начин за компенсирането на демографския проблем (който, в частност, стои особено остро пред държавите от Прибалтика, чието население от 2004 насам е намаляло с над 30%, в сравнение с нивото преди присъединяването към ЕС).

Така например, при влизането и в ЕС през 2004, в Латвия са живели 2,319 млн. души. През 2008 броят им е намалял до 2,27 млн., а в края на 2014 - до 1,99 млн. души. Запазването на тази тенденция, позволява да се прогнозира депопулацията на Латвия до ниво от 1,5 млн. души, през 2030.

Предвид заинтересоваността на управляващите в тези държави (а и не само в тях, същото се отнася например и за България) елити от разширяване обема на "централната" финансова помощ, не може да се изключи, че те ще склонят да реализират споменатата по-горе програма за приемане на неевропейски имигранти. А заради ниската плътност на населението там, появата на мюсюлмански анклави ще се окаже неизбежно.

Всичко казано дотук илюстрира нарастващата зависимост на икономиката на ЕС от надеждността на функционирането на европейската банкова система. Или по-точно от размерите на свободния и капитал. Предвид текущото състояние на нещата в банковата сфера, следва да констатираме, че в момента банковата система на ЕС е претоварена. Основната част от кредитните и ресурси е обвързана с различните програми за европейско подпомагане. При това с тях са ангажирани дори малките търговски банки със сравнително неголеми собствени капитали. Което е признак за дефицит на свободни ресурси в еврозоната.

Още след кризата през 2008, когато за стабилизирането на гръцката икономика бяха необходими 100 млрд. евро, под формата на финансова помощ, намирането им породи сериозни проблеми. Макар че по-късно Брюксел съумя да събере не само тази сума, но и да "налее" в Гърция (през 2010-2013) цели 237 млрд. евро, преведени на три транша, последвалата дискусия за необходимите по-нататъшни мерки показа, че ситуацията с кредитните ресурси е близка до критичната.

За гарантиране относителната стабилност на европейската валута и банковата система на страните членки на ЕС се налага отписването на част от суверенния гръцки дълг, поне в размер на 30%-50% от текущия му номинален размер. Но, за водещите държави-донори (например за Германия), дори отписването на 17 млрд. евро е съвършено неприемливо, което официално бе обявено от немския финансов министър.

Ситуацията се усложнява от това, че освен общия дълг на Гърция, към "съмнителните" могат да бъдат отнесени и дълговете на Ирландия (1,89 трлн. евро, т.е. 1137% от БВП), Испания (1,99 трлн. евро или 164% от БВП), Португалия (0,445 трлн. евро или 232% от БВП) и, донякъде, на Италия (2,28 трлн. евро или 144% от БВП), които се равняват общо на 7,101 трлн. евро. С други думи, невъзвращаеми или много проблемни се оказват над 62% от всички взаимни задължения в ЕС. Тази сума е съпоставима с половината от годишния БВП на целия Европейски съюз през 2013 (17).

При това, ако вземем предвид споменатата по-горе зависимост на бюджетите на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) от дотациите от централните европейски фондове, можем да направим следния извод. Освен изброените, в една или друга степен, лоши се оказват държавните дългове на всички държави от ЦИЕ. Това увеличава обема на критично замразените финансови ресурси на ЕС до ниво от 75%-78%. Косвено, критичния характер на това ниво се потвърждава и от размерите на обявените от Европейската централна банка количествени облекчения (1,2 трлн. евро през следващата година и половина, т.е. до средата на 2016).

Сценарии за развитието на икономическата и политическата криза

Анализът на текущото политическо и икономическо състояние на ЕС позволява да се очертаят три ключови за функционирането му сфери: контрола над финансовата система, контрола над политическата система и контрола над гражданското население. В зависимост от степента на успешното им гарантиране, по-нататъшните събития могат да се развият по три основни варианта.

Първият е запазването на ЕС в сегашните, или близки до тях, граници и сериозната му вътрешна трансформация.

Втория е разпадането на ЕС, в сегашния му вид, загубата на най-малко значимите за европейската икономика държави и формирането от останалите на нова съюзна структура, в чиято основа могат да бъдат оставени постановките на Лисабонския договор, или пък някакви нови принципи на правно и политическо устройство.

Третият вариант включва пълното разпадане на ЕС на отделни самостоятелни национални държави и възстановяване на техните митнически и други граници. Теоретично, на някои територии, особено в страните от бивша Югославия, в Албания и, евентуално, в Прибалтика е възможен пълният колапс на държавата и появата на обширни зони на правов и социален хаос. Подобен радикален вариант обаче, изглежда най-малко вероятен.

Начало на изпитанието на "устойчивостта" на ЕС най-вероятно ще постави финансовата криза, породена от дълбоките проблеми на банковата система в еврозоната (18). В частност, отказът на Гърция да продължи да изплаща суверенния си дълг, както и прекратяване реализацията на програмата за структурни преобразувания в гръцката икономика, разработена от ЕС, ЕЦБ и МВФ. Сегашният премиер на страната вече обяви серия от неотложни мерки за изваждането на Гърция от кризата. Сред тях е прекратяването (или по-скоро преориентацията в източна посока, т.е. към Китай и Русия) на приватизацията на държавна собственост, както и преразглеждане на някои вече проведени търгове. Говори се за ревизия на всички държавни (или взети с държавни гаранции) задължения и "справедливостта на лихвите по тях". Сред вариантите за решаване на проблема все още остават пълното прекратяване на плащанията по дълга до началото на възраждането на националната икономика и стабилният ръст на гръция БВП.

Както е известно, това провокира твърдата реакция на ЕЦБ и ЕС, съдържаща и редица конкретни заплахи. Например, за пълното прекратяване достъпа на Гърция до европейски кредити. Макар че е възможно да блъфира, Атина демонстрира известно безразличие към тези заплахи, както и готовност да търси помощ от държавите от BRICS. А, ако се наложи, дори да напусне ЕС.

Важно е да осъзнаем, че каквото и решение да вземе ЕС относно гръцките дългове, то няма да е добро. Текущото състояние на гръцката икономика изключва тя да продължи да бъде кредитирана по досегашните пазарни критерии, дори ако става дума само за получаването на нови заеми за изплащане единствено на лихвите по предишните. Гърция може да бъде удържана в ЕС и еврозоната само ако и бъдат предоставени "специални условия". Например, пълното безвъзмездно опрощаване на значителна част (не по-малко от 1/3, а най-вероятно - поне половината) от текущия и дълг и значителното удължаване на сроковете за изплащане на останалата част, като задължително бъде понижен лихвения процент по нея. При подобно развитие обаче, същите привилегии биха поискали и другите големи длъжници, като Испания, Португалия, Ирландия и дори Италия (19). Което автоматично ще трансформира финансовия размер на опростения дълг от гръцките 500 млрд. евро до гигантската сума от 5-6 трлн. евро, нещо съвършено непостижимо в европейските реалности.

В същото време ЕС не може да опрости дълговете само на Гърция, отказвайки това на останалите. Защото това би накарало последните да напуснат Съюза, решавайки по този сравнително прост начин финансовите си проблеми. Предвид мащабите на сумите и популистката привлекателност на подобна стъпка, дори обединеният натиск на Брюксел и англосаксонската ос няма да може да попречи на "дезертьорите" да я направят. В същото време, съгласието на Брюксел Гърция да напусне ЕС ще доведе до същите последици, по същата мотивационна схема.

При всеки от споменатите варианти на развитие, банковата криза в ЕС става неизбежна. В началото тя ще засегне малките, включително провинциалните (в Германия) банки на основните държави-донори, а породената от фалитите им паника сред вложителите със сигурност ще засегне средните, а вероятно и големите банки. Освен това, гръцкият пример може да провокира сходни по смисъла си стъпки на правителствата на редица други големи европейски държави-длъжници. Например в Португалия, където през есента на 2015 също трябва да се проведат парламентарни избори, в които да надделеят привържениците на укрепването на "суверенитета".

До голяма степен, за началото на такава криза могат да спомогнат и резултатите от насрочените  за началото на май 2015 парламентарни избори във Великобритания. При победа на консерваторите, Лондон със сигурност ще проведе националния референдум за излизане на страната от ЕС. Предвид текущите проблеми с трудовата миграция (особено нелегалната) и силното желание на британците за възстановяване на граничния и митнически контрол по границите на страната, мнозинството от населението вероятно ще гласува за отделянето и от ЕС. Впрочем, дори самият факт на подготовката за такъв референдум може да тласне банковата система на Европа към ревизия на своите баланси и активизация на процедурата по връщане на дълговете, включително и предсрочно.

Тъй като значителна част от съвкупния външен дълг на ЕС от 11 трлн. евро се формира за сметка на задълженията на държавите с кризисна икономика, това означава, че банките ще могат да си върнат предсрочно вече отпуснатите кредити само с много голям дисконт, т.е отстъпка (20). За погасяването на задълженията, чиито обем в много европейски държави е съпоставим с размера на техния БВП, националните правителства ще бъдат принудени да пристъпят към мащабно съкращаване на бюджетните разходи, най-вече в държавната, а също във военната и социалната сфери. Този процес е неизбежен, като варианти са възможни само по отношение на размерите, сроковете и структурата на драстичното орязване на разходнната част.

Неизбежно следствие от тези мерки ще бъде началото на рецесия в цялата еврозона, икономическият спад и почти гарантираните мащабни граждански протести, включително и радикални. В Париж например, дори и без някакъв особен повод, по време на коледните празници младите хулигани подпалват по около 600 автомобили. Пример за това, колко лесно протестите в Европа могат да се трансформират в масови погроми и вандализъм, са и акциите на антиглобалистите, които през март 2002 изведоха на улиците в Барселона 250 хиляди демонстранти. Когато информацията за мащабите на финансовите загуби стигне до масите, протестите най-вероятно ще прераснат в мащабни бунтове.

И това е само първата критична точка в хода на събитията. Ако Брюксел съумее да удържи ситуацията под контрол, ЕС, като общност, има шанс да оцелее. Това обаче ще изисква радикалното преразглеждане на разпределението на властовите пълномощия между центъра и националните правителства в посока към значителното съкращаване властта на последните. Но дори ако нещата се развият по този начин, икономиката на цялата Южна и Източна Европа (Португалия, Испания, Гърция, балканските държави, Полша и Прибалтика) ще изпаднат в продължителна фундаментална криза. Възможно е тя да засегне и Италия.

Впрочем, в момента, при възникване на кризисни ситуации националните държави в Европа демонстрират устойчива тенденция за търсене на решения на проблемите си отделно от останалия Европейски съюз и дори във вреда на другите му членове. При това следва да отчитаме и традиционното за Европа неприемане на тенденцията за увеличаване властта на Германия и Франция (и най-вече на Германия), което ще направи всяко ограничаване на пълномощията на националните правителства много трудно постижимо. Между другото, идеите за излизане поне от еврозоната, ако не и от ЕС, вече започват да се разпространяват и в самата Германия.

За това съдейства процесът на изкупуване на държавните дългове на страните от еврозоната от ЕЦБ. Идеята е, че напускането на ЕС най-вероятно ще доведе до рухването на Съюза, чиито развалини ще погребат и дълговите задължения. Тоест, дълговете могат и въобще да не бъдат връщани. За редица държави от Южна Европа този вариант изглежда най-предпочитания от всички възможни. Впрочем, в тези условия аналогично биха реагирали всички национални правителства, което означава, че Брюксел няма да може да удържи контрола над ЕС.

Възможно е една от ключовите роли в този процес да изиграе липсата на действени механизми за принуждаване на националните правителства към стриктно спазване на общоевропейските финансови норми по основните икономически параметри. Например за съотношението между външния дълг и БВП или за пределните обеми на вътрешните отраслови дотации. Оказвайки се изправени пред тежка структурна икономическа и, съответно, социално-политическа криза, националните правителства най-вероятно ще предприемат всички мерки, които сметнат за необходими, дори ако те са в очевиден разрез с общоевропейските нормативи. Включително, да се възползват от възможността да прехвърлят частично собствените си икономически проблеми върху плещите на по-успешните членове на ЕС, използвайки системата на общата европейска валута.

Ако мащабите на кризата се окажат достатъчно сериозни обаче, за държавите-донори (и, в частност, за Германия, Белгия и Холандия) може да се окаже твърде тежко, или дори невъзможно, да продължат да "носят" на гърба на собствените си национални икономики това допълнително бреме. При подобно развитие, е доста вероятно инициатори на отказа от запазването на Обединена Европа да се окажат Белгия и Холандия, които имат по-малка икономическа тежест и затова са по-чувствителни към "допълнителните натоварвания", отколкото Германия например. Макар че в Берлин също има достатъчно прагматици, осъзнаващи последиците от съхраняването на Обединена Европа за собствената им страна и  подготвящи я да "напусне навреме потъващия кораб".

Възможното разпадане на обединена Европа

Тоест, ако стабилизацията на ЕС в сегашния му вид се окаже невъзможна, ще станем свидетели на разпадането на Обединена Европа на национални държави (21). При това не може да се изключва на власт в тях да дойдат радикално настроени правителства. В Северна, Западна и Централна Европа те, най-вероятно, ще бъдат дясноориентирани, а в Южна Европа - леви. В Източна Европа пък е най-вероятно идването на власт на обикновени популисти, без ясни политически възгледи. Всички те обаче ще бъдат принудени да решават проблема с икономическата криза, посредством понижаване на жизненото равнище, съкращаване на социалните гаранции и ограничаване на гражданските права.

Разбира се, възможен е и междинен вариант. От ЕС могат да се "откъснат" държавите от Южна и Източна Европа, а на Балканите да възникне правов и гражданских вакуум, способен да провокира гражданска война. Това сериозно ще промени баланса на политическите сили в Западна Европа, създавайки предпоставки за преформатирането на остатъците от ЕС в централизирана държава, чрез рязкото понижаване статута или дори премахването на националните правителства. Лидер на този "нов ЕС" най-вероятно ще стане Германия. В същото време, не може да се изключва възраждане на френско-германските политически и исторически търкания, което пък да доведе до откъсването от ЕС в отделни образувания не само на Великобритания (което при всички случаи е абсолютно неизбежно), но и на Франция.

В този случай ЕС най-вероятно ще се разпадне на три „микроимперии", чиято конфигурация ще се определя от стабилността на взаимните търговски връзки на участниците в тях. Най-голямата ще бъде германската, по-малка ще е френската, а най-малка - британската. Сред тях, сериозни шансове да се превърне в "нов ЕС" има само германската "микроимперия". Мащабите на групата около Франция най-вероятно ще се окажат недостатъчни за целта, а пък Великобритания въобще няма интерес от формирането на какъвто и да било общоевропейски политико-икономически съюз. Затова в "британската зона" изглежда доста вероятно връщането към опитите за поредно превъплъщение на класическия англосаксонски колониален модел на света.

Благодарение на своите размери, икономиката на "новия ЕС" най-вероятно ще съумее да гарантира оцеляването му в условията на глобалната криза. Държавите от европейската периферия пък ще се окажат оставени сами на себе си и ще започнат да се свличат към бедността, като в някои от тях (например в тези от Прибалтика) тя може да придобие опасни размери. Последното се обяснява с осъществената в тези страни деиндустриализация и критичната им зависимост от дотациите от ЕС, които при подобно развитие естествено ще бъдат прекратени.

Процесът на разпадане на сегашния ЕС и формирането на "нов" Европейски съюз с други географски граници със сигурност ще доведе до пълния отказ от еврото и преминаването към някаква друга валута. При това, най-вече по геополитически съображения, тази валута няма да е американският долар.

Възможни са само два варианта за формирането на нова европейска валутна система. Първият е въвеждането във всяка страна на собствена суверенна парична единица и последващото изграждане на сложна система на взаимодействието и с валутите на другите държави в новите икономически и политически реалности. Вторият вариант пък е замяната на еврото с нова, но също обща валута, като ключов обединяващ елемент на новия икономически съюз. За целта може да се използва например ЕКЮ-то (Европейска валутна единица - European Currency Unit, ECU), което вече беше използвано като платежен инструмент на централните банки и като изчислителна единица в бюджета на Общността в периода 1972-1979. Или нещо подобно, но с друго име.

И двата варианта изглеждат еднакво вероятни, но се различават по перспективите на по-нататъшното си развитие. Заради психологическата инерция в мисленето на европейските елити, опит за въвеждане на ЕКЮ-то, като минимум, ще бъде предприет, но вече при наличието на нови правни механизми, касаещи влиянието на Европейската банка върху политиката на националните банки. В същото време обаче, стремежът на която и да било от страните да договори за себе си някакви привилегировани условия също ще се запази. Което пък неизбежно ще провокира мащабни, сложни и достатъчно продължителни задкулисни пазарлъци. Не може да се изключва, че дори ако системата на EKЮ-то постигне известен прогрес, тя най-вероятно ще наследи и повечето недостатъци на системата на еврото. От друга страна, значителната близост между икономиките на държавите от "новия ЕС" ще смекчи и ограничи тяхното негативно влияние.

Впрочем, по отношение на ползата за икономиката на Съюза, по-перспективен все пак изглежда вариантът на пълния отказ от каквито и да било общи валути и окончателното завръщане към суверенните национални парични единици. Съвършено очевидно е, че като основен и, както изглежда, единствен обединителен център се очертава Германия. Благодарение на огромното превъзходство и мащабите на своята икономика, тя достатъчно бързо ще може да "приспособи към себе си" икономическите механизми на останалите членове на новия Съюз. Най-малкото заради острата необходимост от вноса на продоволствени стоки, която ще позволи на Германия бързо да организира търговския обмен на тези стоки срещу собствената си индустриална продукция.

Така ще се създадат необходимите условия за директна експанзия на "новата" германска марка на цялата територия на "новия ЕС". В същото време, неин единствен емисионен център ще си остане Бундесбанк, което ще гарантира на Берлин не само стабилен управленски контрол над собствената си валута, но и ефективни инструменти за управление на цялата обща икономика на "новия ЕС". При този вариант, по-нататъшното развитие на събитията най-вероятно ще доведе до постепенното поглъщане на цялото икономическо, а след това и политическо пространство на новия Съюз от Германия. Или под формата на постепенното присъединяване на страните участници към Федералната република при едни или други условия, или чрез създаването на наднационален център за управление с предимно немски кадри и основан на германските правни норми и доминирането на германската култура. Не може да се изключва дори превръщането на федералното правителство на Германия в декоративна (представителна) структура, лишена от реален властови инструментариум, и прехвърлянето на управлението към съответните наднационални органи на "новия ЕС". Подобна стъпка може да бъде предприета, включително и като демонстрация на "добра воля" (от страна на Германия) и "сигурност" за останалите страни членки с цел националните им правителства да бъдат стимулирани също да прехвърлят значителна част от пълномощията си на "общия център".

Въпросът за възникването на "нов ЕС" е втората ключова точка в този сценарий. При успешна трансформация на икономическия и политически механизъм, ситуацията в Европа може и да се стабилизира. Например под формата на "Съюз за въглища и стомана -2" или във вариант "въглища плюс стомана плюс петрол", ако в него се включи и Норвегия. Или пък като "въглища плюс стомана, плюс пари", ако бъде привлечена и Швейцария. На практика, останалите държави са безполезни в ресурсен и индустриален план за "новия ЕС".

Неизбежните граждански войни

Освен финансово-икономическите проблеми, кризата в европейските държави неизбежно ще изостри многобройните социални, етнокултурни и религиозни вътрешни противоречия. Най-вече с исляма, чиито привърженици с всяка изминала година стават все по-значима част от  населението на много страни на континента. Затова усилията на новите правителства до голяма степен следва да бъдат насочени към потискането на гражданските вълнения и бунтове. В отделни региони не може да се изключва и избухването на религиозни граждански войни. Например, с появата в Европа на въоръжения формирования на Ислямска държава, отличаваща се с крайния си радикализъм при избора на средствата за постигане на своите цели.

Алтернативен на сценария с "новия ЕС" вариант за развитие на събията е пълното и вероятно окончателно разпадане на Европа на национални държави, всяка от които ще се опитва да се бори и оцелява самостоятелно. Не е толкова важно, по какви точно причини, главното е, че в крайна сметка националните правителства няма да успеят да открият достатъчно допирни точки помежду си за да могат да формират нов алианс. На първо място, заради съществуващата и в момента тенденция във всеки съюз те да получават повече, отколкото дават "за общата кауза".

При това, правителствата на мнозинството европейски страни най-вероятно няма да се справят със задачите си, той като темповете на развитие и мащабът на икономическите, политически, социални, етнически и конфесионални проблеми ще нарастват много по-бързо от способността да се формулират и реализират адекватни мерки за преодоляването им. В редица региони, например на Балканите и в Испания, най-вероятно изглежда разпадането на сега съществуващите държави на по-малки национално-културни образувания. В Испания свои държави могат да създадат баските и каталунците. На Балканите пък раздробяването ще доведе до появата на съвсем микроскопични квазидържави. Както е известно, до момента на територията на някогашната Югославия с население от 23 млн. души са възникнали 7 отделни държави: Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Косово. При това, почти навсякъде процесите на по-нататъшното им разпадане на още по-малки образувания не са спрели, а само са замразени.

Териториалният разпад обаче няма да облегчи, а най-вероятно, дори ще задълбочи породилите го социално-икономически проблеми. Обратното, свиването на мащаба на самоуправление на териториите ще ги направи само още по-уязвими за всякакви външни заплахи - най-вече етнокултурни и религиозни. Включително, свързани с "новата Конкиста" на континента от субекти като Ислямска държава.

При подобно развитие избухването на гражданска война "на всички против всички" в Южна и Югоизточна Европа изглежда доста вероятно, особено на територията на бивша Югославия, откъдето тя може да се разпространи и в съседните държави. Значителна остава опасността дори за държави като Германия, Франция и Великобритания. Предизвиканият от нея колапс на икономиката критично ще намали търсенето на енергоносители, което ще лиши от приходи дори отдалечената и обособена Норвегия.

Освен споменатите, в рамките на втория и третия етап от развитието на кризата, следва да се вземе предвид и влиянието на редица важни външни фактори. А именно: възможните действия на САЩ, НАТО и Русия в зависимост от това, по кой от трите възможни варианти ще се развият събитията и на кой етап във всеки от тях ще настъпи начална стабилизация. Най-изгодно за САЩ е запазването на ЕС в неговия първи вариант, т.е. под формата на единно икономическо и политически пространство при пълната политическа доминация на самите САЩ и максималното икономическо отслабване на ЕС след подписването на споразумението за TTIP при американските условия. В този случай Вашингтон получава най-евтината и бърза възможност за икономическа анексия на максимална част от европейското пространство. Като гръбнак за гарантиране на сигурността при подобно развитие ще се използват структурите на НАТО. Освен това, заплахата от гражданска война в една контролирана и важна, но все пак отдалечена зона, ще позволи на правителството на САЩ да увеличи военните разходи, като по този начин отпише част от дълговете си и гарантира на американския военно-индустриален комплекс достатъчен обем поръчки.

Ако усилията на Вашингтон в рамките на този вариант се окажат успешни, максималното, което може да направи Русия, е да разшири контрола си върху цялата територия на Украйна. Ако пък Гърция все пак излезе от ЕС, ще се укрепи оста Москва-Атина. При това обемът на търговията на Русия и Съюза значително ще намалее. Остротата на руско-американското противопоставяне обаче ще спадне, тъй като основните ресурси на Вашингтон неизбежно ще се окажат ангажирани с решаването на задачата за възстановяването на реда в контролираната от него Европа.

При втория вариант на развитие на събитията, изглежда доста вероятно на територията на Европа да се наложи изпращането на чужди миротворчески контингенти. Разпадането на ЕС ще даде начало и на разпадането на НАТО, като организация. Европейските участници в алианса ще започнат да се нуждаят от военна помощ, т.е. вече няма да са в състояние да изпращат военни контингенти за решаването на каквито и да било задачи извън собствените си държавни граници. В същото време числеността на американските въоръжени сили не позволява такава помощ да бъде оказана на всички членове на ЕС. При това, не може да се изключва и, че някои територии на бившия СССР (Молдова, Прибалтика) могат да потърсят помощта на Русия за да не допуснат разпространението на тяхна територия на конфликтите с низка интензивност, разразили се в съседните им държави.

Стабилизирането на ситуацията при третия вариант за развитие на събитията може да доведе до избухването в Европа на мащабна гражданска война, способна да промени нейната етнокултурна и религиозна основа. При този вариант не може да се изключва появата на континента на един или няколко ислямски "халифата".

Преминаването на Европа през всеки от трите, описани по-горе, етапа на стабилизация ще окаже огромно влияние върху общата икономическа ситуация както в самия ЕС, така и в света, като цяло.

На първия етап, през който ще се предприемат опити за запазването на ЕС в сегашния му географски (или близък до него) вид, определящ фактор ще се окаже способността на ЕЦБ, заедно с националните банки на страните членки на Съюза, да съхрани управляемостта на финансовата система на еврозоната. Несъмнено, през следващите няколко години еврото сериозно ще отслабне. Това, най-малкото, е необходимо на европейската икономика за да осъществи успешна контраатака на американския пазар. Този процес вече стартира с обявената от Европейската банка програма за количествено облекчаване. Но, предвид очертаното по-горе възможно негативно развитие на събитията, съществува значителен риск да се загуби управлението на финансовите процеси. Избухналата криза може да срути европейската валута много под целевата стойност от 0,9-0,85 долара за едно евро, а след като този показател падне под 0,7-0,6, процесът може да стане неуправляем.

Но, дори ако този контрол се запази, драматичното поевтиняване на еврото ще провокира мащабна криза на европейската икономика, която неизбежно да доведе до съкращаване търсенето на суровини и енергоносители поради спада на темповете на растеж на европейската индустрия, както и до мащабно свиване на потребителския пазар в Европа. Това ще се отрази негативно върху външната търговия с ЕС на всичките и водещи партньори и най-вече на САЩ, Русия, Китай и Индия. Впрочем, европейската икономика е твърде силно обвързана с останалия свят, така че, в една или друга степен, от това ще пострадат всички. Макар че загубите няма да предизвикат глобална катастрофа, тъй като БВП на ЕС е само 20% от световния. Освен това става дума не за пълно прекратяване на търговията, а само за намаляване на нейните обеми. Но, ако усилията за запазването на контрола върху еврото се провалят, съществуват сериозни шансове прогресивно задълбочаващата се криза в рамките на 2-3 години да "срути" европейската икономика до едно твърде ниско равнище (може би дори в пъти). Без оглед на перспективите за формирането на "нов ЕС".

При подобно развитие на събитията можем да очакваме драматично обедняване на Южна, Централна и Източна Европа, т.е. "отпадането" от международната търговия на територии с общо население до 100 млн. дущи. Това най-вероятно сериозно ще стимулира вътрешните интеграционни процеси в Евразийския съюз (ЕАИС) и радикално ще разшири взаимния търговски обмен между Русия, Китай, страните от BRICS и държавите от Югоизточна Азия. При тези обстоятелства центърът на глобалната икономическа и политическа активност може окончателна да се измести към Тихоокеанския регион.

Изострянето на финансово-икономическата криза в ЕС, особено ако тя бъде усложнена от масови граждански вълнение и изострянето на етническите и религиозни противоречия, ще остави на Европа твърде малко време за избор на по-нататъшната и стратегия и вземане на решение, дали членовете на съюза ще продължат да действат заедно, или всеки за себе си.

И така, Германия е изправена пред необходимостта да реализира проекта за "новия ЕС" в максимално кратки срокове. Именно този цайтнот може да тласне западноевропейските елити към избора на антикризисни мерки, имащи до голяма степен авторитарен характер. Най-малкото по отношение на същественото и твърдо ограничаване на гражданските права и свободи, както и на ликвидирането на ултралибералния уклон в икономиката.

При евентуален успех, постигнат за сметка на отказа от "излишния баласт" в лицето на фалиралите държави от Югоизточна и Централна и Източна Европа, "новият ЕС" ще се сдобие с необходимите ресурси за стабилизиране на собствената си икономика и създаване на предпоставки за нейното възстановяване. Но съкращаването на разходите в социалната сфера ще се компенсира частично от значителния им ръст в сферата на отбраната и сигурността. Сегашните, съкратени до минимум, въоръжени сили на ЕС, очевидно няма да са в състояние да се справят с многократно нарасналата заплаха. Тоест, неизбежно е увеличаване числеността и мощта на армиите, като не е изключено това да стане чрез частичното (или дори пълно) връщане към задължителната военна служба.

По този начин, "новият ЕС" ще може да съхрани сегашния обем на производство на водещите държави от "стария Съюз" (и на първо място Германия). Най-вече, защото почти всички европейски производствени мощности са съсредоточени предимно на територията на Германия и в по-малка степен - на Белгия, Австрия и Чехия, т.е. на държавите, които ще формират основата на "новия ЕС". В същото време обаче, тази "нова Европа" дълго време няма да разполага с достатъчно средства за инвестиране в научно-изследователски и опитно-кострукторски работи. Това пък ще намали настоящото и научно-техническо превъзходство над Китай и Русия. Впрочем, предвид сегашните темпове на научно-техническата революция, до настъпването на момента, когато икономиката на посткризисна Европа започне отново да демонстрира устойчив растеж, този разрив може напълно да бъде преодолян.

При всички случаи, стабилизацията на събитията в рамките на варианта със създаването на "нова Обединена Европа", многократно ще увеличи зависимостта и от външните източници на суровини и енергоносители, както и от пласментните пазари за нейните индустриални стоки. В същото време, предвид неизбежното съкращаване размера на консолидирания БВП на "новия ЕС", натискът върху него от страна на САЩ значително ще нарасне.

Ако в този "нов ЕС" не влезе Франция, която от края на Наполеоновите войни насам (с изключение на управлението на генерал Дьо Гол) е своеобразен проводник на англосаксонската политика в Европа, най-вероятно изглежда ускоряването на икомическото, а това означава и политическото, сближаване на "новия ЕС" с Русия и Евразийския съюз, като цяло. Само в този случай ЕС има шанс да се съхрани като юридически и политически самостоятелно държавно и икономическо образувание. Подписването на договора за TTIP, особено при условията на американско-британската ос, ще означава обаче неизбежното му превръщане в индустриално деградираща икономическа колония на САЩ.

Ако пък стабилизацията в рамките на втория сценарий не се случи и събитията се развият по-зле, т.е. тръгне се към реализация на третия сценарий, икономиката на Европа, най-вероятно, е обречена на реактивна прогресираща деградация. Нагледен пример за такъв процес е днешна Украйна. Силната взаимна обвързаност между различните подсистеми води до критично нарастване на тяхната уязвимост. Така, чисто политическото и дори популистко решение на новите управляващи в Киев за статута на един от езиците провокира гражданска война в регион, където е концентрирана по-голямата част от въгледобивната промишленост, която пък е в основите на националната енергетика. Възникналите в резултат от това прекъсвания в доставките на въглища довидоха до дефицит на енергийни мощности, което пък, на свой ред води до прекъсвания на електроснабдяването и прекратяване на производствената дейност в редица украински региони, нямащи нищо общо с тази война. В Европа този ефект може да се прояви в далеч по-голям мащаб. След над половинвековната активна взаимна интеграция, националните държави от ЕС вече не са в състояние просто така да се върнат назад, към самодостатъчното си автономно инфраструктурно съществуване.

Тоест, ако реализацията на варианта с "новия ЕС" се провали, европейските държави не са в състояние поотделно да се справят с икономическите и социални трудности. Което пък автоматично повишава вероятността на варианта "Ислямска държава и Халифат". Реализацията на този вариант ще се съпровожда с неизбежната деиндустриализация на европейската пространство и изчезването на неговата икономическа привлекателност. В същото време прилежащите към тази територия държави, и най-вече Русия, Турция и Беларус неизбежно ще се сблъскат с необходимостта да формират стабилна военна преграда, която да не допусне разширяването на границите на "Халифата" на изток от (Западна)Европа.

Залезът на Европа и финалната битка за оцеляването и

През 80-те години на ХХ век (да не говорим за преди това), малцина очакваха разпадането на блока СИВ, още повече пък, на военната суперсила СССР. Сред причините за това бе и инерцията в мисленето - щом една държава е голяма, значи е силна. Четвърт век по-късно нищо не ни пречи да погледнем под същия ъгъл и на ЕС. Още повече, че не сме сами в оценките си. Към подобни възгледи се придържат и редица други авторитетни експерти (22). Терористичните нападения във Франция и Дания достатъчно отчетливо очертаха няколко принципно важни за бъдещето на цяла Европа проблеми.

На първо място, става ясно, колко крехък е междунационалният и междуконфесионален мир на континента, въпреки всички, предприемани от управлящите, усилия за имплементирането на ментално чуждото арабско и африканско население в европейските културни и други традиции. Единственият източник не само на евтина работна сила, но и на достатъчно силен генофонд за застаряващата Европа, си остава християнската периферия на бившия Съветски съюз. Поради малките им размери обаче, Прибалтика и Молдова, вече практически изчерпаха възможностите си в това отношение, затова пък се появи нов източник в лицето на Украйна. По най-занижени данни, днес в Европа работят около два милиона украинци (предимно украинки в детеродна възраст).

На второ място, поощряваният от европейските управляващи мултикултурализъм, толерантността и ерозията на класическата културна, сексуална, патриархална идентичност, се оказва само от полза за чужденците, тъй като Европа със собствените си ръце разчиства необходимото им социално-културно пространство.

На трето място, днес вече се очертават пропорциите между местното население и чужденците, чието достигане може да доведе до сериозни политически сътресения в цяла Европа и дори да провокира началото на общоевропейска гражданска, а след това и на „Европейска Отечествена война“ , и тя е в рамките на 20-25%.

В тази връзка е изкушаващо да се опитаме да очертаем прогнозен сценарий на един от доста вероятните варианти за развитие на събитията в Европа в средносрочна перспектива. Ще го наречем условно "Европейска Отечествена война", доколкото става въпрос за битка за оцеляването на самата Европа.

Външен повод, който да стимулира избухването на безредици в Европа може да стане рязкото влошаване състоянието на икономиката и финансите. Какво точно ще стои в основата на този повод - дали прерастването на гражданската война в Украйна в нова европейска война, кризата на еврозоната заради евентуалното излизане на Гърция или други страни членки, съзнателното вкарване, от страна на англосаксонската ос, на европейската икономика в безизходна криза, или пък разпадането на ЕС, все още не е съвсем ясно, затова тук може да има различни варианти.

Така или иначе, ще станем свидетели на фрагментацията на европейското социокултурно и политическо пространство. Ще възникнат нови "пустеещи зони", подобни на съществувалото през Средновековието на територията на днешна Украйна т.нар. "Диво поле", тъй като независимо от цялата икономическа мощ на Европа, наличните ресурси ще се окажат недостътачни за поддържането на еднакво високо жизнено равнище за цялото население на континента.

В рамките на този сценарий, Източна Европа е обречена на упадък и постепенно свличане към провинциален статус, с всички произтичащи от това последици: изтичане на младото и най-образовано и квалифицирано население, спад на жизненото равнище, криминализация на региона и превръщането му в огнище на престъпност, наркотрафик, търговия с човешки органи и друга незаконна активност. Борбата на сегашния унгарски премиер Орбан на практика се води именно срещу този сценарий и тъкмо поради това брюкселските еврократи го смятат за достатъчно сериозна заплаха за бъдещия европейски проект.

В тези условия, всякакви опити за реализацията на "малки" имперски проекти от типа на Велика Полша, Велика Румъния, или Велика Унгария, както и за създаването на по-големи регионални образувания от типа на полския проект за "Междуморието" (Intermarium), са обречени на провал, тъй като те ще се нуждаят от силна политическа власт, независима от Брюксел, и от собствен източници за технологична самообезпеченост и сигурност - образователна система, медицина, индустрия, наука и т.н. Всичко това влиза в сериозно противоречие с онази концепция за Европа, която прокарват европейските бюрократи за реализацията на целите на Вашингтон.

Съществува сценарий за разпадането на ЕС, който отговаря на интересите на САЩ и Великобритания, има обаче и такъв, който противоречи на техните интереси. На този въпрос вече се спряхме в началото на статията. В тези условия, ако иска да обедини около себе си поне част от Европа, Германия ще се нуждае от помощта на Русия. И вероятно ще я получи, но при определени условия, на които ще се спрем по-нататък.

Разпадането на европейската политическа конструкция и борбата между САЩ и Великобритания, от една страна, и Германия и Франция и част от т.нар. "Стара Европа" - от друга, ще доведе до разпадане на еврозоната, а след още две-три години и до появата на първите сериозни огнища на напрежение, поне едно от които рано или късно ще провокира взрив. Най-вероятно това ще се случи в центъра на Европа, в една от водещите държави на континента - Великобритания, Германия или Франция, след което разпадането на ЕС ще стане само въпрос на време. Какъв ще бъде конкретният повод - дало поредната серия от терористични нападения, или сблъсъци между студенти, фермери и индустриални работници и полицията, не е чак толкова, важно, колкото изглежда, макар че - естествено - всеки сценарий ще има своите уникални особености. Същността обаче ще е една и съща - тлеещият от дълго време ръст на противоречията ще премине в открита фаза. Дали европейските правителства ще съумеят да канализират социалните протести, трансформирайки ги в посока на междунационалния, междурасовия и междуконфесионален сценарий е под голям въпрос. Но, ако все пак успеят да го направят, това ще позволи на коренното население на континента да се сплоти и да обяви война на "пришълците", които медиите (изоставяйки досегашния си "политически коректен" тон) ще обявят за основния виновник за всички европейски проблеми.

Формирането на образа на "външния враг" е единственият вариант за европейските управляващи кръгове за да могат да удържат ситуацията под контрол, иначе рискуват да бъдат буквално "изметени" от властта. Вероятно пламъците на гражданската война ще се разгорят първо в една страна, после в друга, в трета пък ще се появи нов Брейвик и т.н. Гражданската война на междуконфесионална основа може да обхване цяла Европа. САЩ ще се дистанцират от тази конфликт, като предислоцират базите си във Великобритания, Скандинавия, Полша и Косово. Ще остане само Русия. При това положение не можем да изключваме Европа да се обърне именно към Русия за помощ, големият въпрос обаче е, дали Москва ще бъде склонна да и я окаже.

В хода на развитие на тези процеси Европа ще се окаже във фокуса на вниманието на толкова необмислено "отгледаните" от нея, съвместно с американците, терористични групировки от Афганистан, Сирия, Ирак, Либия и т.н. Теористичните нападения ще станат нещо обикновено за европейските градове. В резултат от това гражданската война в Европа в рамките на две-три години може да прерасне в пълномащабна Европейска Отечествена война. Защо Отечествена? Ами по същата причина, поради която така са наречени двете войни, водени от Русия през 1812-1813 и 1941-1945. Защото ще става дума за оцеляването на европейската цивилизация. Тук е мястото да напомним, че (за разлика от Русия) на Европа досега не се е налагало да води такъв тип войни.

Ако нещата се развият в тази посока, използването на армията в градски условия ще бъде затруднено. В много градове вероятно ще бъде обявено обсадно положение. Това обаче няма да подобри кой знае колко ситуацията, затова зоната на терористична активност ще продължи да се разширява. На практика, Европа може да се окаже в положението на обсадена крепост, вътре в която пориодично ще възникват зони на хаос и безредици в най-различни точки.

В резултат от това Европа, като цивилизация, за първи път през последните хиляда и триста години ще се окаже изправена пред заплаха от изчезване. В тази връзка пред нейния източен съсед Русия ще възникне въпросът, как следва да реагира. Да помогне на европейците или да концентрира армията си на границата и да чака. Ако реши да избере първото, тя очевидно ще трябва да предяви на Европа и най-вече на Германия определени условия, които Берлин следва да изпълни, ако иска отново заеме ключовата си позиция в Европа. Като най-важното от тях е Германия завинаги да се откаже от каквито и да било нови планове за "експанзия на Изток".

Някои изводи

Очертаните по-горе проблеми, пред които е изправен ЕС в момента, позволяват да се формулират редица генерирани от тях ключови заплахи за бъдещето на Съюза.

Устойчивостта на ЕС, като общо политическо и икономическо пространство, се основава най-вече на запазването на високото жизнено равнище на населението. Което до голяма степен зависи от успешното функционира на финансовата система на еврозоната. В момента тя е подложена на силния натиск на два фактора: критичното състояние на гръцката икономика, намираща се на прага на фалита, и икономическата борба със САЩ, във връзка с споразумението за TTIP.

Победата на парламентарните избори в Гърция през януари 2015 на ляворадикалния блок рязко увеличава риска сегашното правителство на тази страна да престане да изплаща суверенния и дълг, поставяйки ЕС пред неизбежността на пълното или частичното им безвъзмездно опрощаване. Тъй като в програмата за финансова помощ за Гърция, освен БВФ, ЕЦБ и ЕБВР, са ангажирани и значителна част от фондовете на редица малки търговски банки (предимно германски и френски), вариантът с преструктурирането на гръцките дългове, включително чрез частичното им опрощаване, може да доведе до фалита на последните. Това би катализирало паника сред другите кредитори, способна да провокира верижна реакция, която да доведе до краха на цялата европейска банкова система. Евентуалното излизане на Гърция от еворозоната би превърнало тази заплаха в практически неизбежна. По своите негативни икономически последици подобно развитие може значително да надхвърли последиците от глобалната криза през 2008.

На свой ред, борбата около споразумението за TTIP изисква от ЕС съществено да понижи курса на еврото (с 25%-30%). Впрочем, този процес вече стартира посредством "количествените облекчения" на Европейската централна банка. Но, предвид силната зависимост на ЕС от външната търговията и стабилно отрицателното салдо на външнотърговския баланс, поевтиняването на еврото, освен всичко друго, води до понижаване на покупателната способност на европейското население, т.е. до значителен спад на жизненото му равнище, в сравнение с досегашното. Така се създава сериозна заплаха от избухване на масови антиправителствени протести и безредици, включително способни да ерозират устоите на сегашния държавен модел както в ЕС, като цяло, така и в отделните европейски страни, в частност.

Подобен ефект по отношение на банковата система в еврозоната може да окаже и евентуалното излизане на Великобритания от ЕС, като политическо и икономическо образувание. Това задължително ще наложи сериозна трансформация на европейските икономически и финансови връзки. Не може да се изключва обаче, че при подобно развитие Европа ще бъде застрашена от мащабна рецесия, още повече, че през последните четири години ЕС и без това балансира на ръба и.

Друга заплаха за бъдещето на Съюза е силната зависимост на икономиката му от стабилността на външната търговия, включително с Русия (ЕАИС), Китай и другите държави от BRICS. В същото време, политическото и финансово влияние на САЩ върху различните структури на ЕС (както общоевропейските, така и тези на отделните страни членки) прави възможно не само инициирането на търговска (санкционна) война, но и нейното задълбочаване, въпреки очевидните мащабни загуби от това за европейската икономика. Така, в частност, в резултат от санкциите (преките, европейски, както и ответните, руски), наложени заради събитията в Украйна, през 2014, сумарните загуби на ЕС са достигнали 12 млрд. евро. В същото време, под натиска на САЩ, тези санкции не само че не се отменят, но и най-вероятно ще продължат да действат поне до края на 2015, макар че загубите от това също могат да тласнат ЕС към рецесия.

Действията на САЩ и Великобритания могат да преследват една от следните две (или пък и двете заедно) цели. Първата е създаването в света на обширни зони на нестабилност с цел американската икономика да бъде представена като единствения "остров на спокойствието" за световните, включително европейските, инвеститори и така да се осигурят необходимите за съществуването на САЩ капитали.

Втората цел е създаването на ситуация, в която американските пласментни пазари да станат безалтернативни за ЕС, независимо от условията, което окончателно би принудило Съюза да подпише споразумението за TTIP. И в двата случая, в средносрочен план, ЕС ще бъде застрашен от деиндустриализация, а Германия - от загуба на статута си на една от водещите световни държави.

Измежду неикономическите, като най-сериозна се очертава заплахата от изостряне, както по собствена инициатива (проект на специалните служби на ЕС), така по инициатива на САЩ, на междуетническите и междуконфесионални конфликти в Европа. Включително с исляма (а по-нататък с Ислямска държава и другите ислямски въоръжени групировки). Всички изброени заплахи могат да се реализират както поотделно, така и последователно, провокирайки верижна реакция, включително силен синергичен ефект.

Терористичните нападения на ислямистите в Европа, ситуацията с гръцкия дълг, задълбочаването на социално-икономическите, идеологическите и религиозните противоречия между различните части на Европа, провалът на мултикултуралисткия проект, порочният навик да се "живее назаем", укрепването позициите на евроскептиците в Европейския парламент и много други изброени по-горе факти, говорят за това, че проектът на ЕС в сегашния му вид и на фона на тоталната политическа доминация на САЩ и англосаксонската ос, се нуждае от много сериозна корекция. В рамките на сега действащия модел обаче, това едва ли е възможно, тъй като всяка сериозна промяна в него ще промени и смисъла на цялата конструкция, което е неприемливо за САЩ и Великобритания. Затова остава само сценарият с "взривяването" на въпросната конструкция.
Въпросът е само, по кой точно модел ще се осъществи "взривяването" на сегашния модел на ЕС - по англосаксонския или по германския. Очертаната по-горе прогноза за развитието на събитията в Европа се базира на анализа на основните влияещи върху него политически, икономически и културни фактори. Те обаче могат да си взаимодействат не само последователно, но и паралелно, частично или изцяло.

Тоест, възможна е например стабилизацията на ЕС на най-високо равнище, но ако от Съюза бъдат "изтласкани" най-проблемните региони, като Гърция, балканските държави и Прибалтика, които не разполагат дори с теоретична възможност да се стабилизират, нито в рамките на първия, нито на втория от разгледаните по-горе варианти, а директно отиват към третия, който е свързан със сериозен риск от избухването в Южна Европа на граждански или дори на религиозна война, включително с елементи на варианта "Ислямска държава и (европейски)Халифат".

При всеки сценарий обаче, икономическата целесъобразност диктува необходимостта от тясно сближаване на ЕС с останалото евроазиатско пространство и, на първо място, с Русия. При това не става дума само за икономическо, а най-вече за политическо и дори етнокултурно сближаване.

В същото време инерцията на традиционното геополитическо мислене продължава да тласка Европа към безусловна подкрепа на европоцентричния модел на глобално устройство. Русия, Китай, държавите от BRICS, както и тези от Близкия Изток, Африка, Южна и Латинска Америка, продължават да се възприемат като "второстепенни субекти", които по презумпция следва да признават европейското превъзходство и да да бъдат източник на печалби за Европа.

Именно очевидното несъответствие между икономическите и политическите линии е основния източник на заплаха за бъдещия ЕС, при това съвършено нов тип заплаха, каквато досега не е съществувала. Не става дума просто за поредния конфликт в Европа. Впрочем, това няма да бъде дори поредния "много голям" конфликт, от типа на Стогодишната война или разпадането на Римската империя. Днес Европа, за първи път от момента когато през 711 стартира т.нар. „Конкиста“, т.е. мащабното завоюване на Иберийския полуостров от мюсюлманите, т.е първи път от над 1300 години насам, ще бъде изправена пред заплахата от пълното си изчезване, като самобитна цивилизация. По онова време вестготите губят само Испания, чието отвоюване („Реконкиста“) отнема почти 800 години. Сега обаче европейците рискуват да загубят цяла Европа, при това едва ли ще се намери кой да я отвоюва обратно.

От края на ХV век Европа не е водела такива войни. В течение на почти пет века, вместо нея, тези войни се водят от Полша и Русия (и донякъде от Австрия). Впрочем Европа отдавна и вероятно окончателно се е разучила да води война на предела на своите физически и морални сили, въпреки трудностите и без оглед на загубите. За да постигне победа в подобен тип война, на Европа и липсва дори достатъчно ясна и вдъхновяваща идея, за чиято реализация абсолютното мнозинство европейци да са готови на всякакви жертви, включително да дадат живота си. За война с подобни мащаби Европа просто не е готова чисто ментално.

В подобна ситуация за Европа никак не е изгодно да обременява и без това болната си икономика с война на санкциите срещу Русия. Още повече, че тази война е резултат не от европейската, а от англосаксонската политика за съхраняване на американско-британската глобална хегемония, за която обаче се налага да плаща именно Европа.

При всички случаи, Европа, разбира се, ще трябва да осъществи болезнени реформи. Само че подобни мащабни трансформации най-добре биха могли да се реализират в спокойните условия на мира и добросъседството, запазвайки и развивайки успешно взаимната търговия, както и икономическото, научно и културно сътрудничество, а не в условията на тотална война на всички против всички.

В стратегическа перспектива, формирането на стабилна ос Берлин-Москва-Анкара-Техеран-Делхи-Пекин-Сеул (Токио) е също толкова неизбежно, като смяната на геологичните епохи и не може да бъде спряна, също както не може да бъде спрян континенталният дрейф. Въпросът пред Европа е само, по какъв път ще стигне до този резултат, колко дълъг ще бъде той и каква ще бъде цената, която ще трябва да платят европейците, включително с кръвта си.

Бележки:

1. Нека напомним, че англосаксонците не използват за първи път подобна концепция, под 
формата на системата от сдържания и противотежести, на европейския континент.
Достатъчно е да си припомним историята на създаването на Германия като единна
централизирана държава, към което Великобритания пристъпва няколко години след
Кримската война: с цел да не се допусне нов директен военен сблъсък с Руската империя,
който - както се опасява британския елит - тя би могла да не издържи, се предприема
успешен опит за превръщането на разпокъсаните немски княжества в своеобразен
геополитически "таран" под формата на обединена централизирана Германия.
Доказателство, че опитът действително се оказва успешен са двете световни войни,
разтърсили Европа през първата половина на ХХ век, разрушили всички континентални
европейски, както и Османската, империи и обезкръвили както Германската, така и Руската
империя (а след това и СССР), позволявайки на англосаксонците (вече в лицето на САЩ)
да съхранят доминиращото си влияние върху развитието на света след Втората световна
война.
2. Татьяна Шингурова. 7 штрихов к политическому портрету Гельмута Коля // «Русская 
семерка», http://russian7.ru/2014/04/7-shtrixov-k-politicheskomu-portretu-gelmuta-kolya/.
3. Този негативен опит също следва да се има предвид при изграждането на Евразийския 
съюз.
4. Юрий Баранчик. Как Германию сделали «дойной коровой» ЕС и как долго это будет 
продолжаться // ИА REGNUM, http://www.regnum.ru/news/polit/1857201.html.
5.  http://www.awarablogs.com/ru/study-on-real-gdp-growth-net-of-debt/
6. Британският премиер подкрепи провеждането на референдум за излизане от ЕС 
// Forbes, http://m.forbes.ru/article.php?id=233337.
7. Раздел «Северeн поток» на сайта на Газпром, http://www.gazprom.ru/about/production/projects
/pipelines/nord-stream/.
8. Договорът от Лисабон // Правото на Европейския съюз, http://eulaw.ru/treaties/lisbon.
9. Уикипедия, Списък на държавите по техния БВП (ППС), https://ru.wikipedia.org/wiki/
Список_стран_по_ВВП_(ППС).
10. Германия (80,7 млн. души) има право на 99 депутати в Европейския парламент, 
а Люксембург (549 хил. души) – на 6. Простата сметка показва, че един немски евродепутат
представлява «интересите» на 815,96 хил. души, а един люксембургски – на 91,6 хил. свои
съграждани. Фактът че Естония например, разполага с 9 депутати в Европарламента, въз
основа на "германския дял", би трябвало да означава, че тази държава има поне 7 млн.
души население, докато на практика в нея живеят само 1,3 млн. Един литовски или
латвийски евродепутат представлява около 250 хил. «избиратели», а един малтийски – само
80 хил. Тоест, излиза, че 80 млн. германци се равняват на 99 евродепутати, а същите 80. млн.
 европейци, но представляващи малките държави от ЕС като Литва, Латвия, Естония,
България, Чехия и т.н. разполагат в Европарламента със 192 депутати. Сумарният дял на
Прибалтика "от гласовете» (29) е по-голям от този на Австрия (17), въпреки, че австрийският
БВП е път пъти по-голям от този на балтийските постсъветски държави.
11. Нагледен пример на непубличното използване на логичните "вратички" в общите 
европейски правила е историята с френските хеликоптероносачи "Мистрал". В икономически
план, изпълнението на този договор и необходимо за Франция, включително и заради чисто
имиджовия ефект върху другите договори на френския военно-индустриален комплекс -
например върху далеч по-мащабния "индийски" договор за доставката на френски
изтребители за Делхи. Въпреки това обаче, "наднационалният" принцип принуди Париж да
провали доставката на корабите, използвайки съвършено неоснователно политически
аргументи.
12. Уикипедия, Бюджетът на Европейския съюз, https://ru.wikipedia.org/wiki/Бюджет_Европейского_
союза.
13. Прохоренко И.Л. Многолетний финансовый план ЕС на 2014-2020 гг.: новые приоритеты 
// ИМЭМО, http://www.imemo.ru/index.php?page_id=502&id=908&printmode.
14. Торговые отношения между ЕС и его главными экономическими партнерами: США, 
Китай и Россия // Россия – Европейский союз, http://www.ru.ruseu.com/stat/details_588.html
15. Ольга Павук. Латвийская экономика в цифрах и фактах // Списание «Балтийский курс», 
http://www.baltic-course.com/rus/_analytics/?doc=85558.
16. Александр Носович. Прибалтика на искусственным дыхании еврофондов. // РуБалтик, 
http://www.rubaltic.ru/article/ekonomika-i-biznes/my-delili-apelsin-pribaltika-na-iskusstvennom-dykhanii-
evrofondov08012014/.
17. Укипедия, Европейската дългова криза, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B2%D1%80%
D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%
B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B9_%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%81.
18. Гринспен не видит Грецию в Еврозоне // Эксперт 2015, 9 февраля, http://expert.ru/
2015/02/9/chasiki-tikayut/.
19. Кирилл Чучко. Выход стран Европы из кризиса.// «Теория и практика мирового 
развития», http://teoria-practica.ru/rus/files/arhiv_zhurnala/2012/11/ekonomika/chuchko.pdf
20.Уикипедия, Външният дълг на държавите по света, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%
D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BA_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD_%D0%BF%D0%
BE_%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B5%D0%BC%D1%83_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%
D0%B3%D1%83)
21. Герман Лопес. Дело идет к распаду Евросоюза. // ИноСМИ, http://inosmi.ru/europe/20110128/
166033872.html.
22. Станислав Стремидловский. Европа на пороге гражданской войны? // ИА REGNUM, 
http://www.regn

 

Според финансовата институция новоизгряващите икономики от групата БРИК ще доминират над традиционното Г-7 още след средата на настоящото десетилетие

САЩ вече няма да са най-голямата икономика в света и ще отстъпят първенството си на Китай след не повече от 10 години гласи най-новата прогноза на Международния валутен фонд. Според финансовата институция първото място ще заеме Китай, чиято икономика се развива с изключително бързи темпове. Експерти от фонда дори отбелязват, че Вашингтон трябва незабавно да въведе ред в държавните финанси, да намали бюджетния дефицит и да забави ръста на държавния дълг, в противен случай китайската икономика реално ще задмине американската през 2016 г. – след само 5 години.
Втора по сила ще бъде Индия, а по своя общ БВП страните от БРИК – Китай, Индия, Русия и Бразилия ще надминат страните от Г-7. Анализът на МВФ се основава на сравнение на доходите и разходите на населението на всяка страна в реално изражение. Китайската икономика ще нарасне от 11,2 трилиона през тази година до 19 трилиона долара през 2016 г.

В същото време БВП на САЩ към 2016 г. ще бъде 18,8 трилиона долара в сравнение с очакваните 15,2 трилиона долара през 2011 г. Само до преди десет години американската икономика бе три пъти по-голяма от БВП на Китай. За този период обаче Китай успя са изпревари по-размер икономиките на Япония, Германия, Великобритания и Франция.

След тази прогноза на МВФ, това, което мнозина трезвомислещи коментатори предвиждат от доста години да се случи в следващите десетилетия изглежда ще бъде факт само след пет години – страните от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) ще доминират икономически над традиционните западни грандове от Г-7, а залезът на американската империя ще има точна дата в историята.

Трудно е да се определят последствията от този триумф на числата, но във всички случаи това ще е началото на прогнозираното от проф. Йохан Галтунг сриване на империята САЩ към 2020 г. Извън цифрите не бива да се пропуска и чисто психологическия катастрофален удар, който ще получат американците в момента в който бъде официално обявено, че САЩ вече не са „най-великата страна в света”.

Освен другото, тази смяна на караула многозначително ще обяви и фиаското на западния икономически модел като цяло, доказвайки неоспоримо, че подобно обществено-икономическо устройство, основано изцяло върху дълга е несъстоятелно и поради това отмиращо.
Тази смяна в тежестта на геополитическите центрове в света не е новина за който и да е сериозен наблюдател с изключение на целокупната българска политическа върхушка от всички цветове, която поради липса на национална разузнавателна система (унищожена систематически от самата нея) и отсъствието на какъвто и да бил интелектуален капацитет, изглежда подреждаше в последните 20 години външнополитическите приоритети и ориентация на България на базата на манипулативната информация от големите комерсиални медии (почти без изключение чуждестранна собственост, западно свързана), при което закачи българската кола еднозначно за губещата композиция в един бурно развиващ се свят в който смяната на хегемона е предизвестена. Това разбира се, би било комично, ако не вещаеше трагични последствия за топящата се българска нация, изправена лице в лице с поредната и вероятно последната си национална катастрофа.

 
Много е късно сега някой да пита въобще дали и защо трябва да поемаме този дълг. Тук става дума за задължения не от не знам колко си години, както се говори. Става дума за дълг от 900 млн. евро, направен от първото правителство на Бойко Борисов, чийто падеж е 2017 г., и за дълга от края на 2014 г. от 3 млрд. лв. за попълване на т.нар. гаранционен фонд за покриване на влоговете в КТБ. И 400 млн. евро, взети през декември от второто правителство на Борисов, вероятно да осигурят необходимите средства за плащане на земеделски производители и разбира се, да разполагат с необходимите средства за първите дни на годината. „Има един текст, на който не са обърнали внимание тези, които сега реагират много бурно, но малко със закъснение. Този текст дава право на Министерския съвет да сключва средносрочни споразумения за емитиране на дълг. В този общ текст няма число.“ Така проф. Христина Вучева коментира за ГЛАСОВЕ причините за избухналия скандал по повод исканите от правителството 16 млрд. лв. Проф. Христина Вучева е икономист и дългогодишен преподавател в УНСС. Тя е бивш министър на финансите и вицепремиер в първото служебно правителство с премиер Ренета Инджова /1994-1995/.

проф. Христина Вучева

- Проф. Вучева, трябва ли й на България заем от 16 млрд. лв.?

- В Закона за бюджета за 2015 г. изрично е гласувано от всички, които подкрепят бюджета и правителството, че ще има нов дълг през 2015 г. в размер на 8 млрд. лв. Всъщност това е сумата на новия дълг, който бюджетът е приел за 2015 г. Повече нищо няма прието досега.

Има обаче още един текст в Закона за бюджета за 2015 г., на който не са обърнали внимание тези, които сега реагират много бурно, но малко със закъснение. Този текст дава право на Министерския съвет да сключва средносрочни споразумения за емитиране на дълг. В този общ бланкетен текст няма число. Това означава, че ако сме държава, която иска да спазва законите, а ние имаме непрекъснато претенциите, че сме демократична държава и член на Европейския съюз, то всеки народен представител би могъл да гласува, независимо към коя партия принадлежи, нов дълг единствено в размер на 8 млрд.лв. Това е в Закона за бюджета.

- Но се предлагат 16 млрд. лв.?

- Оттук нататък някой трябваше да обясни много сериозно защо се предлагат тези 16 млрд. лв., тоест двойно по-висока сума. И ето че сега те са в този режим на обяснение и разбира се, парламентът е в правото си да гласува всичко, стига да бъде убеден. Аз като специалист се опитах да поясня, че нашите задължения, които имаме за погасяване, а това е нещо, което прави всяка държава, когато е поела стари дългове от предходни години, възлизат за 2015 г., 2016 г. и 2017 г., какъвто е срокът за т.нар. средносрочно споразумение за дълг, на не повече от 10,8 млрд. лв.

Ето това с необходимите пояснения би могло да бъде гласувано, след като се споразумеят. Това е закръглената сума, а ако говорим в евро – някъде около 5-6 млрд. евро. Това би могло да позволи на правителството да посрещне падежи от дълг, взет в края на 2014 г. , който е краткосрочен, на няколко пъти, и един дълг на г-н Дянков от 2010 г., чийто падеж е 2017 г. Това са основните стари задължения, които са предстоящи за плащане и няма как да бъдат подминати. Останалото са дефицитите в трите години, каквито имаме по средносрочната програма, приета от правителството и по Закона за бюджета за 2015 г. И така дефицитът за 2015 г. по държавния бюджет можеше да бъде напълно  спокойно покрит от бюджета и от съществуващия в момента фискален резерв. Останалите две години – 2016 г. и 2017 г., пак – закръглено ще има 4 млрд. лв. дефицит, които спокойно влизат в това число, което съобщих.

Тоест старите падежи, плюс тези 4 млрд. лв. за 2016 и 2017 г. , представляват тези 10,8 млрд. лв., които правителството може да вземе, те вече са му дали това право да сключва с когото и както си иска да емитира този дълг от името на България. Въпросът е, ако парламентаристите желаят да разискват, само и единствено да се разберат за сумата, какви са таксите, какви са лихвите, комисионите и т.н. Всеки, който поема някакъв дълг към когото и да е, се интересува какво ще му струва.

Така стоят нещата според мен и много е късно сега някой да пита въобще дали и защо трябва да поемаме този дълг, а тук става дума за задължения не от не знам колко си години, както се говори. Става дума за дълг от 900 млн. евро, направен от първото правителство на Бойко Борисов, чийто падеж е 2017 г., и за дълга от края на 2014 г. от 3 млрд. лв. за попълване на т.нар. гаранционен фонд за покриване на влоговете в КТБ. И 400 млн. евро, взети през декември от второто правителство на Борисов, вероятно да осигурят необходимите средства за плащане на земеделски производители и разбира се, да разполагат с необходимите средства за първите дни на годината.

- С каква информация сте разполагали за вашия анализ?

- Това, което говоря, е съвсем официална информация и всеки може да я види на официалната страница на Министерството на финансите.

- Как си обяснявате тогава голямото разминаване в сметките и аргументите на политиците?

- Това не знам и ми е трудно да ви отговоря. Но вярно е, че има разминаване, може би защото самата тематика не е много достъпна за всеки. Но има и подценяване от страна на тези претенциозни хора и големи специалисти от „Реформаторския блок“. Те е трябвало да се проявят като специалисти в края на ноември и началото на декември, когато се е разисквал Законът за бюджета и когато влиза този текст, че се упълномощава правителството да сключва такова средносрочно споразумение. Но както изглежда, не са го и забелязали. А тогава му е било времето да питат какво значи средносрочно споразумение, защо средносрочно споразумение, по-евтино ли е, по-добро ли е.

Но тази дискусия тогава я няма, никой не говори за това. Такъв е изводът, до който стигам, и отговорът на въпроса, който ми задавате. Недостатъчно добро и професионално отношение от страна на управляващи и опозиция. И „Реформаторският блок“ сега задава някакви въпроси, като че ли не са били в парламента, когато тези неща са се обсъждали.

- Как си обяснявате тази разлика, която се получава от реалните нужди за погасяване на дълг и исканата сума от правителството?

- Сумата от 8 млрд. евро никак не е за подценяване. Явно има нещо, което го няма в официалната информация. Ако някой знае нещо повече от тази официална информация, нека да обясни. Но пак казвам, че това, което го има в официалната информация за плащане, не е повече от 6 млрд. евро. Лично аз съм смутена от това разноговорене и от толкова много неточности, които се изговориха, и мисля, че то не е полезно за България.

- А ако междувременно влезем в Еврозоната, този дълг как ще се отрази на икономиката?

- Ние междувременно не можем да влезем в Еврозоната, защото още не са ни приели в предверието, където трябва да престоим поне две години. А според моята оценка и като гледам как вървят нещата, ние скоро няма да бъдем там по много причини, но това е отделен разговор. Не дългът, който имаме в момента, и не този, който ще вземем до 2017 г. , може да бъде причина да не ни приемат, защото за отношението на дълга към брутния вътрешен продукт ние сме в много добра позиция.

 
Стратегията на Обама

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1668-kak-i-zashto-sasht-restartiraha-studenata-voyna

Обама и Маккейн - новите претенденти за господари на светаКогато Студената война приключи през 1990, Русия се намираше в изключително слаба позиция и не представляваше никаква заплаха (като изключим ядрения и арсенал, разбира се, макар че споразуменията за контрол на въоръженията значително ограничиха ядрената надпревара). Комунизмът, като икономическа система, демонстрира пълната си несъстоятелност, а сред доказателствата за неговия крах беше и загниващия и непроизводителен Съветски съюз. По онова време руският народ се намираше в крайно бедствено положение. Силно разпространен беше алкохолизмът, който традиционно представлява огромен проблем, особено сред мъжката част от населението и е сред причините за необичайно ниското равнище на показателите за общата продължителност на живота в Русия. На долната фигура, любезно предоставена от Trading Еconomics, се виждат данните за средната продължителност на живота на мъжете руснаци (най-големите жертви на алкохолизма) в периода 1980-2010, т.е. по време на прехода на Русия от комунизма към капитализма.

Средна продължителност на живота - по данни на Световната банка

Текст над фигурата: По данни на Световната банка, очакваната продължителност на живота в момента на раждане на мъжете руснаци за последен път е била измерена през 2010, като тогава е била 63 години. Очакваната при раждането продължителност на живота показва годините, които ще живее новороденото, ако преобладаващите схеми на смъртността в страната се запазят едни и същи по време на живота му.

Вижда се, че в началото на разглеждания период е налице рязко подобряване на показателите - точно в навечерието на 1986, когато отслабващият режим разхлабва  контрола си върху обществото (макар в същото време да стартира т.нар. „антиалкохолна кампания”), без разбира се да се ориентира към капиталистическо развитие, но този прогрес бързо бива заменен с плавен спад при либералното управление на Михаил Горбачов (1985-1991) и стремителен срив в годините на приватизация на руската индустрия - през "либертарианския" период от управлението на Борис Елцин (1991-1994). Преодоляването от Русия на последиците от либертарианската вълна не трае дълго и приключва през 1998, без страната да е успяла да възстанови показателите си от съветската епоха. През онзи период комунизмът очевидно вече не работи, но и капиталистическият модел, който се опитва да следва Русия, също не функционира. Причината е, че той е проектиран за нея от представителите на т.нар. Харвардска икономическа школа, опитващи се да приложат господстващата на Запад икономическа теория към една некапиталистическа икономика, т.е. либералната капиталистическата теория се прилага там, където преди това не е имало никакъв капитализъм. Същата икономическа теория, която десетилетие по-късно доведе до световната икономическа криза от 2008, се прилагаше в Русия през 1991-1998 и, разбира се, нямаше как да я изведе от състоянието на депресия.

Негласната, но общопризната истина беше, че комунизмът претърпя пълен провал, а победители в Студената война станаха капиталистическите държави от ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) и най-вече САЩ, Западна Европа и Япония, а не народите от бившия СССР.

Вече нямаше никакви съмнения относно смъртта на марксизма, както и, че той никога няма да възкръсне. Ценността му, като идеология, беше близка до нулата. Малцина (например в Куба) все още продължаваха да вярват в него. След краха на марксизма обаче, в Русия беше наложена една откровено клептократична форма на капитализъм, довела до формирането на корпоративна икономика, ръководеща се от принципите на Мейнстрийм икономиката ("економикс") и следваща лозунга "алчността е нещо положително". Както се оказа обаче, тази наложила се след комунизма разновидност на капитализма, не беше кой знае колко по-добра от комунистическия режим, през последните години от съществуването му. Макар че 70-годишният болшевишки експеримент окончателно се провали, Русия продължава и днес да понася негативите от онова, което беше разработено и, до голяма степен, осъществено от Харвардската икономическа школа с цел да го замени. Все пак през новия век и особено след 2004 Русия постепенно идва на себе си, освобождавайки се от оковите на харвардската "економикс".

Възраждането на Русия и китайският възход

На фигурата по-долу е представена графиката на промените на БВП на глава от населението в различни страни и региони на света, включително в Русия, в сравнение с американския БВП (приравнен към 100%) през периода 1990-2010, като са използвани данни от сборника на Чарлс Джоунс "Какво следва да знае за макроикономиката всеки лидер".

 

Промени в брутния вътрешен продукт по всички региони на света

Легенда:

вертикална ос: БВП на глава от населението (САЩ=100)

хоризонтална ос: Година

Съединени щати

Япония

Западна Европа

Русия

Бразилия

Китай

Индия

Африка на юг от Сахара

Вижда се, че в рамките на това чисто икономическо измерение, възраждането на Русия започва по-рано - т.е. не след 2004, а още след 1998. Възможно е обаче, подобряването на здравето на населението, вследствие подобряването на ситуацията в икономиката, да е станало факт с шестгодишно закъснение. От горната графика става ясно, че през 1990-1998 (периодът на реформи по рецептите на експертите от Харвардската школа) Русия върви надолу, а оттогава насам започва бавно движение в обратната посока - към доближаване до ситуацията в самия край на съществуването на Съветския съюз. Икономическият растеж на това ниво, осъществяващ се след 1998, превръща Русия в икономическа заплаха за Съединените щати, а в дългосрочен план - в заплаха за съхраняването на глобалното американско господство. Бих искал да акцентирам върху факта, че Русия за първи път се оказва икономическа (а не толкова военна) заплаха за САЩ, каквато никога реално не е била в миналото.

Ако искаме да разберем, къде се крият причините за тежките проблеми на руснаците в периода 1990-1998, препоръчвам на читателите две превъзходни статии. Първата, чиито автор е Марк Еймс, се появи през ноември 2008 и беше озаглавена "Лари Съмърс: самоубийственият избор на Обама" (посветена на назначаването на Съмърс за шеф на президентския икономически екип). Другата, е фундаменталната статия на Дейвид Маклинтък от 2006, озаглавена "Как Харвард загуби Русия". В най-общи линии тя разказва за това, как водещите икономически експерти от Харвард създадоха в Русия всички условия за превръщането и в клептокрация или в авторитарна държава и каква вреда нанесоха на страната. Първоначално, през 1990-1991, преходът на Русия към един откровено криминален капитализъм (в статията си Еймс се опасява, че Обама е на път да направи същото в САЩ с назначаването на Съмърс) се планира и вдъхновява от Джефри Сакс, а след това, през 1991-1997, от друг харвардски експерт с руски произход - Андрей Шлейфер, протеже на Лорънс Съмърс, който пък е фаворит на Мартин Фелдстийн - председател на Съвета на икономическите консултанти на президента Рейгън през 80-те години на миналия век. През 1991 Съмърс изпраща в Русия своя човек Шлейфер да поеме ръководството на процеса на реформи от Джефри Сакс, който една година преди това (през 1990) стартира икономическата "шокова терапия" в Полша, а след това започва да я осъществява и в Русия. Сакс, а след него и Шлейфер, реализират в тази страна ултралибералната икономическа теория, основаваща се на принципа "алчността е нещо положително" и лансирана в целия свят под лозунга за "невидимата ръка на пазара" на Адам Смит. В САЩ тази теория доминира в средите на Републиканската партия, както и сред върхушката на демократите, макар и да не присъства в реториката им. Това се обуславя от факта, че прословутата теза "алчността е нещо положително" е силно критикувана от Франклин Делано Рузвелт през 30-те години на миналия век. Тя е в очевидно противоречие с фундаменталните егалитаристки принципи на Демократическата партия, заложени от Рузвелт и неговия "Нов курс", чиято идеология доминира в САЩ чак до началото на 80-те, когато са поставени основите на т.нар. "рейгъномика" и на власт дойдоха неоконсерваторите. Така или иначе, споменатите две статии за операциите на харвардските експерти в Русия документално потвърждават корупционния характер на прилагането на икономическата теория за "свободния пазар" в Русия, под формата на мнима "помощ" от страна на Запада, която по трагично стечение на обстоятелствата бе наложена на руснаците тъкмо в момента, когато страната им се опитваше да преодолее последиците от еднозначния и катастрофален крах на комунизма.

В край на сметка, стана ясно, че криминалният капитализъм е почти също толкова вреден, колкото и икономическия комунизъм, ето защо в периода, когато в Русия се осъществяваха лансираните от харвардските експерти реформи, икономиката на страната продължи стремително да се срива надолу.

Впоследствие обаче (като тази тенденция стана съвсем очевидна след 2004, когато бяха отхвърлени и последните елементи от предишната икономическа политика), ръстът на руската икономика започна все повече да напомня този на китайската, която никога не беше подлагана на толкова мащабното въздействие на харвардската "ултралиберална" икономическа школа и, съответно, не беше се сблъсквала с фалита на прокарвания от нея "криминален капитализъм", какъвто преживя Русия през 1990-1998.

Ако внимателно анализираме показаните на горната графика тенденции в развитието на Русия и Китай след 1998, ще стигнем до извода, че в рамките на 20-30 години те ще се изравнят с американските показатели за БВП на глава от населението (впрочем, някои експерти в САЩ смятат, че това ще се случи много по-рано), като последиците от това за американската икономика, която извлича огромна изгода от факта, че доларът е световна резервна валута, ще бъдат катастрофални. Причината е, че това би означавало края на "Американския век", т.е. века на долара. Ако обаче доларът загуби сегашния са статут, Федералният резерв на САЩ вече няма да има възможност да осъществява т.нар. "количествено улесняване" (програмите QE1, QE2 и т.н.), или неограничената монетизация (изкупуване) на пълната стойност на "токсичните активи". А това е само един от многото инструменти на икономическата политика, достъпни за държавата, която "печата" световната резервна валута.

Следователно, ако някой ден ерата на долара наистина приключи, икономиката на САЩ може да навлезе в безпрецедентен в историята на страната период на спад. Това би завихрило спиралата на корупцията, която в течение на дълги десетилетия беше сдържана в рамките на американската икономика. Последната внезапно ще престане да предизвиква интереса на международните инвеститори - след съществувалия в течение на десетилетия имунитет на САЩ, защитаващ ги от фундаменталните в обичайните условия икономически реалности (с които другите страни се сблъскват ежедневно).

Ето защо президентът на САЩ Барак Обама е силно заинтересован от това да бъде прекратен сегашният възход на Русия и Китай. Днес тези две страни представляват пряка заплаха за националната сигурност на САЩ, тъй като застрашават запазването на статута на долара като световна резервна валута. Тази заплаха е очевидна, ако отново погледнем данните от втората фигура (за БВП на глава от населението). Логично е, че Обама иска да принуди Русия и Китай да обслужват интересите на Америка, която извлича огромна изгода от статута на долара като световна резервна валута. При това, докато китайската заплаха в момента има предимно икономически характер, традиционно се смята, че руската "заплаха" е най-вече военна. Всъщност тя до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази. Така или иначе, но ако тези тенденции продължат да се задълбочават, възниква реален риск руският и китайският икономически елити да изместят американския, който от десетилетия насам контролира най-голям брой (и най-влиятелни) транснационални корпорации.

Стратегията на Обама

Споразуменията в сферата на международната търговия, които толкова упорито прокарва Обама - за Транстихоокеанското партньорство (ТРР) и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) - трябва да обвържат, съответно, Азия и Европа към долара и да осигурят на американските транснационални корпорации наддържавен контрол върху националното законодателство, касаещо трудовите отношения, защитата на правата на потребителите, околната среда и регулиране качеството на хранителните продукти и лекарствата. Този мегакорпоративен контрол под американско ръководство също ще работи за съхраняване господството на долара. Русия и Китай може и да са се освободили от зловредното влияние на американската ултралиберална икономическа теория, но няма да представляват наистина сериозна заплаха за САЩ, докато не сломят глобалното господство на долара. В основата на всички тези процеси не е идеологията, а интересите, богатството и властта на съответните (американски, руски, китайски и т.н.) елити.

Това обяснява, защо САЩ обкръжават Русия с нови членове на НАТО, ракетни системи и американски военни бази. Споменатите по-горе моменти вероятно са основните фактори, формиращи дневния ред на забулените в мъгла частни срещи на елитите на САЩ, ЕС и техните високопоставени "агенти" на ежегодните Билдербергски конференции. Ще припомня, че сред присъстващите на срещите през 2013 и 2014 бяха не само Мартин Фелдстийн и Лорънс Съмърс, но и Робърт Рубин, Ерик Шмид, Питър Съдърланд (председател на Съвета на директорите на Goldman Sachs International), Питър Тиъл, Джеймс Улфенсън, Дейвид Питреъс, Ричард Пърл (политически консултант, неоконсерватор, заемал ключови постове в администрациите на Рейгън и Буш-младши), Джордж Озбърн, Марио Монти, Джон Миклетуайт (главен редактор на списание Economist), Питър Манделсън, Кристин Лагард, Хенри Кисинджър, Клаус Клайнфелд (изпълнителен директор на концерна Siemens през 2005-2007), Алекс Карп (изпълнителен директор на компанията за разработване на аналитични системи Palantir Technologies), Джеймс Джонсън (американски финансист, един от хората, издигнали кандидатурата на Барак Обама за президент), Кенет Джейкъбс (президент на компанията на финансови консултации и управление на активите Lazard), Карл Билд, Джон Кер (британски дипломат, зам. председател на Royal Dutch Shell) и Роджър Олтмън (инвестиционен банкер, зам. държавен секретар по финансите при президента Клинтън). И през двете последни години там присъства и небезизвестната съпружеска двойка Хенри и Мари-Жозе Крейвис (Хенри Крейвис е известен финансист и инвеститор, един от основните спонсори на Републиканската партия). Показателно е обаче, че на нито една от тези срещи не присъства някой руски или китайски "олигарх". Впрочем, там нямаше дори и японски олигарси. По същия начин, на мероприятията на Билдербергския клуб редовно присъстват короновани особи от Европа, но няма нито един монарх извън континента. Освен това, на конференцията през 2013 присъстваха Джеф Безос (американски инвеститор, създател на Amazon) и Доналд Грим, като само няколко седмици по-късно първият купи от втория вестник Washington Post. Впрочем, сред участниците тогава бяха и Питър Карингтън, Жозе Мануел Барозу и Тимъти Гейтнър. Интересно е обаче, че сред онези, които не бяха поканени през 2013 и 2014 (или поне не бяха включени в официалните списъци) са Уорън Бъфет, Бил Гейтс, Джордж Сорос, както и всички членове на фамилиите, контролиращи Koch Industries и Walmart. Както е известно, на срещите на Билдербергския клуб присъстват само хора, получили предварителна покана, а критериите, по които става изборът им, са сред многото засекретени особености на тези срещи. Въпреки това е ясно, че тази откровено олигархична организация дори не се опитва да прикрива факта, че представлява интересите единствено на западния елит. Подобно на Съвета за международни отношения, Трилатералната комисия, Световния икономически форум и редица други подобни олигархични организации, срещите на Билдербергския клуб дават възможност на водещите представители на елита от различни западни държави да контактуват лично помежду си и да действат извън полезрението на Американската агенция за сигурност, руската Служба за външно разузнаване или която и да била голяма медия (повечето от които впрочем са собственост на въпросните олигарси). Съдбите на различните страни, както и въпросите на войната и мира се решават до голяма степен именно на срещи като тази, а не чрез "демократичните избори" в една или друга държава. Демокрацията както вътре в страната, така и в международен план, е подложена на толкова силно влияние от страна на елита, че елементарното "легитимиране" на използването на служебното положение в свой, собствен интерес може да се окаже просто PR-трик. Никой извън тесния кръг посветени не може да разполага с достоверна информация. Очевидно е обаче, че съществуването на подобен "инсайд" не отговаря на принципите на нито един от съществуващите в света истински демократични модели. На Световния форум в Давос през 2009 Путин публично изрази виждането си за икономическата криза, стартирала през 2008, и то е в очевиден разрез с тезата, че Лорънс Съмърс, Тимъти Гейтнър, Ерик Холдър, Барак Обама и цялата президентска администрация са предприели някакви практически мерки за преодоляването на тази криза и недопускане на повтарянето и в бъдеше. Под въпрос е, разбира се, дали Русия на Владимир Путин и неговите наследници (каквито и да са те) ще демонстрира по-добри резултати в сравнение със САЩ и американските олигарси.

В този контекст стават ясни и истинските причини за сегашната гражданска война в Украйна, макар че големите западни медии се опитват да я представят като резултат от приписваните на Русия агресивни експанзионистични планове. Всъщност, истината е, че тя беше започната от Барак Обама (който, само ден преди масовото убийство в началото на май на десетки проруски настроени демонстранти в Одеса, беше подкрепен и от Кристин Лагард от МВФ). В отговор, Путин нанесе мощен ответен удар, подписвайки мащабните икономически споразумения с Китай, чиято истинска цел е да сложат край на ролята на долара като световна резервна валута и да гарантират икономическа независимост на двете страни от Запада. И това движение за независимост не е свързано само със случващото се в Украйна, а има глобални измерения.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен американски икономист и културен антрополог

 

Безпрецедентни публични разходи и пълна мъгла за размера на бюджетния дефицит – това на първо време се натрапва най-фрапиращо, като неясни очертания в мъглата на информациите, които министър Симеон Дянков свежда до гражданството. Колко милиарда му са необходими на Дянков, за да стане бюджетният дефицит поносим и не скандален, никой не е чул все още. Всеки ден се хвърлят в публичното пространство различни цифри, което говори от една страна за сигурен хаос във финансовото състояние на държавата, а от друга – за още по-хаотични виждания на министъра на финансите как да се стигне до приемливи варианти за антикризисни мерки на правителството.

Всичко написано дотук се гарнира и с подхвърлените идеи на Дянков, които той дава, и с които той,  твърде недобросъвестно „захранва” премиерските медийни изяви.

Какъв е проблемът колко е тежък, налагат ли се крути мерки, или нещата могат да се решат с далеч по-поносими решения - това правителството досега не е обяснило. Вместо това, гражданството се заглавиква с исторически сериал на управленски грешки и недобросъвестност на предходното правителство, което в никакъв случай не може да се определи като далновидно, а още по-малко, като конструктивно като подход към очевидната криза, която в момента тресе държавата.

В момента България е с 18 милиарда валутен резерв – за масата на широките пари и размера на фискалния резерв трудно може да се говори с конкретика, поради твърде противоречивите данни, които съобщава Дянков.

Правителството трябва да направи няколко прости неща: първото от тях е да съкрати публичните разходи като първа и най-важна антикризисна мярка, В Бюджет 2010 са предвидени 42, 5 процента от брутния вътрешен продукт /БВП/да бъдат преразпределени за публични разходи, заедно с вноската за Европейския съюз. Без тази вноска – цифрата е около 41, 5 процента. Става въпрос за повече от милиард и половина повече пари, за публични разходи, което в условията на криза и приказки как няма никакви пари - е безпрецедентно висока цифра. За сравнение с цифрата от мандата на Тройната коалиция за 2008 година е 39 процента, което е 3 процентна разлика – милиард и половина повече разходи в абсолютен размер.

Това е най-важната мярка, а не да се търси увеличаване на приходите чрез увеличаване на данъци и други осигуровки.

Всяко увеличаване на данъците е ПРО-кризисна мярка, а всяко съкращаване на публичните разходи е АНТИ-кризисна мярка. Знае го всеки учил икономика.

Най-важното е първо да се изясни колко голям проблемът с бюджетният дефицит – информация, която поради увъртанията на финансовия министър и говоренето му на границата на лъжата никой не е чул все още.

В момента в България има голям риск да се тръгне по гръцкия път на развитие ни плашат ежедневно от правителството. В същото време всяка преценка, че кризата в Европа или САЩ е приключила не почива на никакъв конкретен анализ, сочат икономически експерти, които консултират сайта „Хроники”.

Преди месеци в „Хроники” излезе горчива прогноза, че както вървят финансите на държавата, управлявани от Симеон Дянков – нищо чудно да се стигне до варианта: „Гасете лампите! Последният да затвори държавата!”

На фона на нестихващата икономическа и финансова криза сме принудени да слушаме от министъра на финансите Дянков несъстоятелни прогнози, че видите ли, кризата ще приключи до май, или кризата си отивала в края на 2010 година! Що за нахалство и обидно безотговорно поведение към интелигентността на българите е да се замърсява публичното медийно пространство с подобни неистини? Преглътнахме онагледяването на бюджет 2010 с пица, като че ли не журналисти и икономисти стояха на пресконференцията в залата на Министерския съвет, а малките дечица на Дянков!

От тогава продължават да ни облъчват с подобни примери – като се започне от лъжата, че сме имали най-ниския бюджетен дефицит в края на 2009, та се стигне до сегашните скандални изпълнения да се прокарват антикризисни мерки на тъмно, като че ли сме западнала държава от Латинска Америка, а не страна-членка на ЕС!

Да не казвам, че в близките няколко години, изгледи кризата да приключи не се виждат. В Доклада на Жозе Мануел Дурау Барозу от 11 февруари т. г., много ясно са очертани мащабите на кризата, като е дадено и определение – безпрецедентна.

В този Доклад се изтъква, че промишленото производство в Европа е върнато на равнище 1990 година, а публичните разходи са върнати на равнище – 30 години назад.

Какво имаме днес?

Липса на какъвто и да било политически консенсус, за излизане от кризата, а сама която и да било политическа сила трудно би се справила с настоящето положение в икономиката и финансите. В интерес на истината ще добавя, и че нито една политическа сила извън управляващата ГЕРБ, все още не е дала сигнал, че би могла да се заеме с управлението на страната и да продължи мандата на този кабинет.

Да се потърси консенсус с други партии, синдикати, работодатели, в името на това, да се излезе от кризата, далеч не е признание за тотално несправяне на кабинета със сегашното положение в страната. Търсенето на общ политически консенсус би показало по-скоро желание за добросъвестно управление в името на националните интереси.

Единствено с осемсемесечни обвинения, само с припомняния за грабежи и недобросъвестно управление – от криза не се излиза. Има ли престъпления при предишни правителства – работа на Прокуратурата е да установи, а не всяка вечер вицепремиери и министри да водят рубрики по темата в различни телевизии. От голи констатации, или действителни документни разкрития – нито кризата ще се реши, нито гражданството ще намери работа и храна – крайно време е това да се осъзнае от сега управляващите. Пиша го съвсем добронамерено и прагматично.

Вторият голям минус на настоящето правителство е, че допусна Симеон Дянков да пробута  в парламента за приемане - Бюджет 2010, без да има в него заложени антикризисни мерки!

Бюджетът, с тази 42, 5 преразпределителна функция залага всъщност най-високата ПРО-кризисна, проциклична мярка във финансите на държавата. Оттук и причината в края на януари, не беше минал още февруари, да настъпи паника – от страна с „похвално” нисък бюджетен дефицит – България се оказа в най-тежката финансова и икономическа криза за последните десетилетия.

Експерти предупредиха, че да се правят изводи за резултатите от събираемостта е твърде рано! След само един месец от новата 2010 година, в условията на Бюджет 2010! Резултати за ръста на събираемостта се виждат реално след края на първото тримесечие – т. е. в началото на април.

Единственото обяснение за паниката и приказките на премиера Борисов, че никога България не е била толкова зле е, че министър Дянков му внуши, тези мрачни краски и то без аргументи и обяснения как точно се стигна до толкова ниска събираемост и големи липси в хазната.

Казано по друг начин: лъснаха нечии голи зад..ци и то не толкова нечии, а конкретни голи зад..ци, с адрес – Министерство на финансите.

Баба ми, очевидно мъдра жена имаше една приказка: Накъдето и да се въртиш, задникът ти винаги е отзад и трябва да се внимава!

Защо се стигна до паника, след като в парламента, Законът за Бюджет 2010 бе приет без опоненти на първо четене? Причините са прости: липса на интерес у опозицията, грешно заложени приходи, грешно заложени и изчислени разходи, и оттук грешно заложени политики за правителството – всичко това автоматично се превърна в капан за кабинета.

Другото определение за Дянковия Бюджет 2010 е: да си направиш сметката без кръчмаря.

От заложения капан, следващата крачка доведе до: паника, искания за вдигане на осигуровки и данъци, мерки за рязане на заплати, увеличание на ДДС – на практика Духът от бутилката бе изпуснат. Бюджет 2010 се оказа грешно съставен и нереално изчислен. А това задължително доведе до спадане на доверието към кабинета на инвеститори, гражданство, различни социални групи, синдикати. Когато една държава изпусне Бюджета от контрол – никой не й вярва, спират се реформите в пенсионната система, в здравеопазването, спряна е административната реформа. В първите месеци на годината дефицитът се вдигна бързо, и това доведе до стрес на пазарите, икономиката се срива, и... стигаме до рецесия. Ходът надолу води към рецесия – рязането е път към рецесия: намаляването на заплатите, вдигането на осигуровки и данъци – посоката е надолу, към рецесията.

В случай че не се изпълни бюджетът в приходната част, каквато реалност вече се прояснява на хоризонта, се отива към рязане на разходната част – замразяване или намаляване на пенсии, заплати социални помощи...

Мерките, които се предлагат от правителството са панически, тъй като се мисли единствено – от кого да вземем, кого да натиснем, а не се мисли как да се увеличат приходите.

Кога е правилно да се направи актуализация на Бюджета? Шефката на парламентарната бюджетна комисия, Менда Стоянова заяви преди седмица, че още е рано да се пипа и да се прави актуализация на Бюджет 2010. Увеличаването на данъците, комбинирано с рязане на заплати – по всички учебници е ПРО-кризисна мярка, която Дянков би трябвало да знае. А ако е пропуснал тази лекция – Иван Костов може да му обясни за какво иде реч.

Един Списък броди из държавата

– Списъкът, който извади вицепрезидентът на „Подкрепа”, списък от министерството на Симеон Дянков – списък, от който Дянковите хора веднага се отрекоха.

Мерките в Списъка бяха ужасяващи... Сайтът „Хроники” пусна този Списък за своите читатели:

Премиерът гладува, работи ден и нощ, събота и неделя...

Димитър Манолов потвърди, автентичността  и принадлежността на документа към екипа на Дянков и обясни огласяването на Списъка с убеждението, че ако си беше замълчал – е съществувала опасност този списък да се превърне в реалност.

Човекът, който извади тайния Работен списък с обсъждани мерки от Министерство на финансите, човекът, който безпощадно клеймеше в медиите финансовата политика на правителството и лично на министър Симеон Дянков – този човек бе „прибран” от медийни изяви и вече цяла седмица го няма никакъв, въпреки че точно сега текат дискусиите в Тристранната комисия между синдикати, работодатели и власт.

Защо скриха Димитър Манолов, след като управляващите поголовно отрекоха че „изтеклите” мерки от Списъка не били техни? Защо замълчаха от кабинета на ГЕРБ след като зам.-министърът на финансите Ани Михайлова призна, че това бил работен вариант, който се обсъждал в министерството? Защо Иван Костов нарече „саботаж” изнесената информация, но след като стана ясно, че написаното е достоверно – замълча?

Кой са авторите на Списъка с мерки и блъф ли е той?

„Както се работи напоследък, ако си бях замълчал, това нещо щеше да стане официално предложение, абсолютно съм убеден – призна в предаването „Отпечатъци” на bTV синдикалистът Манолов. – Саботьорите са на друго място, саботьори са онези, в чийто глави се въртят подобни идиотщини. Това е някой от онази безумна шайка, които наричат себе си независими, икономиси, учени... Понеже тези момчета, никога в живота си не са изкарали два лева с труд – те са адски удобни за такива неща...

... Значи – антикризисни мерки няма. Такова нещо не се вижда. Единственото, което се вижда е опитите за ограничаване на разходите, което в нашия вариант може да се окаже ПРО-кризисна мярка – по начина, по който се прави разбира се. И оттука нататъка рязането няма да е рязане на живо месо, а рязане на жизненоважни органи... Ако в Гърция се спори за това дали държавните служители да имат 14-та заплата или не, в този пакет от мерки се видя, че се предлага нашите държавни служители да вземат девет заплати!”

Божидар Данев:

„ Вече осем месеца няма нито една антикризисна мярка от страна на правителството... За разлика от всички европейски правителства, включително и правителството на САЩ, където негативите от кризата се поеха до голяма степен от държавата и се подпомогна финансово, както банковия сектор, така и структуроопределящи производства – у нас се случи точно обратното. Не само негативите се прехвърлиха изцяло на бизнеса и незаетите.., не само държавата не помогна, а ускори кризата...”

Управляващи и опозиция в предаването „Референдум” на БНТ:

„Надявам се ситуацията да не се промени до степен, в която да се наложи да правим промени в данъците, каза Менда Стоянова, депутат от ГЕРБ и председател на Комисията по бюджет и финанси в НС.

Мартин Димитров, съпредседател на ПГ на Синята коалиция, обвини предишното правителство, че е изхарчило бюджетния излишък, вместо той да отиде в Сребърния фонд. „Сега са много тежки времена и е много важно да има ясна визия какво правим”, обясни Димитров.

„Все още няма криза на потреблението, в България няма финансова криза, защото всеки, който твърди обратното, трябва да каже колко банки са фалирали и колко пари похарчи държавата, за да спасява банки, подчерта Пламен Орешарски, депутат от ПГ на Коалиция за България и финансов министър в правителството на Сергей Станишев. Говорим за последици от глобалната криза и вляние върху нашата икономика, допълни той.

След появата на Списъка от МФ...

Премиерът Бойко Борисов каза:

„За майчинството – това на кого му е хрумнало не знам. Но аз, ако някой пише във вестниците си това, което му диктуват, и аз след това да излизам и да го коментирам – това няма да го бъде. Искам да кажа на българските пенсионери, че от първия ден, в който дойдох, с 900 млн. повече пари давам за пенсионерите. Даваме повече пари за образование, за култура, най–много на пенсионерите... Аз просто не мога да разбера защо продължават да изпреварват събитията със слухове"...

Слуховете се оказаха истина...

А ето част от разговора на Димитър Манолов, вицепрезидент на КТ „Подкрепа” и Божидар Данев, председател на Българската стопанска камара.

Разговорът се е състоял на 21 март, в БНР, предаването „Неделя 150” с водещ, журналистката Лили Маринкова

Водеща: Господата Димитър Манолов, вицепрезидент на Конфедерация по труда „Подкрепа” и Божидар Данев, председател на Българската стопанска камара след една доста изморителна в разноезичието си седмица и, разбира се, с очакванията си за не по-малко трудна в следващите дни...

... Може ли да поясните смисъла на разговорите ви вчера и това, към което се придвижвате? Има ли нещо, което, да кажем, ви обединява или разделя? Слушаме ви. г-н Манолов най-напред.

Димитър Манолов: Това, което направихме вчера, просто е едно продължение от нещо, което бяхме почнали по-назад, по инициатива на работодателите. Тоест идеята да предложим на правителството един пакет от спешни мерки, които трябва да се предприемат, защото да се ограничават разходи е една част от стратегията за излизане от кризата, обаче не се ли увеличат приходите, всичкото това пет пари не струва... вече сме готови и днеска вероятно ще представим на вицепремиера един пакет от мерки, за които повече може да говори г-н Данев, ако иска.

Водеща: Добре, слушаме ви, г-н Данев.

Божидар Данев: Какво мога да кажа? Ние сме се договорили днеска в 1 часа да направим пресконференция, предварително да не даваме решенията си. Решенията са 4 пакета от мерки, свързани с допълнително приходи за фиска, намаление на разходите на фиска, свързани с пазара на труда, с някакви иновативни решения, тъй като виждаме, че правителството изостава със своите мерки...

...................

... Ето министърът вчера излиза, другият министър, премиер-министър Цветанов излиза и казва „няма да намаляваме заплатите, нормално всичко, най-малкото е нормално”. Да, за сметка на бюджета, на може би на министерствата, е нормално, ако могат да се запазят заплатите, но с тази дискриминация, която съществува вече 20 години, наследена от всички правителства, и тази демагогия да не се плащат личните вноски, а да се превеждат директно от бюджета на заетите в икономиката, независимо кой работодател, дали е държавата, дали частен бизнес, всеки да си праща личните вноски и осигурителни вноски, също има един разнобой, който го виждаме...

......................

Само две цифри ще ви кажа. може ли две цифри да съобщя?

Водеща: Да, кажете.

Божидар Данев: България, която жизнено се нуждае от чуждестранни инвестиции, миналата година, месец януари е имала 360 милиона евро. Този януари имаме едни 52 милиона евро. Така че при тази криза, когато /.../ всички инвеститори, ако им сложим една допълнителна такава ограничителна мярка, тоест, когато почнем да променяме дори временно или невременно, особено това постоянно напрежение, че могат да се сменят нещата, създава недоверие в чуждестранния инвеститор, който отново подчертавам е жизнено необходим за една страна с остарели технологии и с необходимост да промени нещата. Подобни изрази, че са разбойници работодателите...

Димитър Манолов: За съжаление е факт.

Божидар Данев: ... тези работодатели осигуряват хляба на 2.5 милиона граждани в страната и такива приказки, може да има такива хора, но една голяма част от тези инвеститори са и чуждестранни инвеститори с добри положения и с добър образ в целия свят, така че грубо е да се говори, мисля, че са разбойници били работодателите.

Димитър Манолов: Сигурно и мутрите са почтени бизнесмени.

Водеща: Г-н Манолов...

Божидар Данев: В края на краищата по Конституция всеки гражданин на Републиката може да стане работодател, но той трябва да поеме риска и трябва да има уменията да работи, а не само да говори.

Димитър Манолов: Затова наричат и бизнесмените мутри...

..............

... Разбира се, че г-н Данев като цяло е прав, но ние знаем, че една лъжица с катран разваля кацата с мед и това е проблемът, защото ние в България наричаме мутрите бизнесмени и се правим, че не знаем те какво вършат и ако мислите, че тези, които идват тука с парите да наливат, не ги знаят тези неща и не ги отчитат в главите си, мисля, че дълбоко ще сгрешим. Това изглежда дребно на пръв поглед, но има значение и според мене много по-голямо от плоския данък и нивата на осигуровките...

Божидар Данев: Аз искам да отговоря. Мисля, че не е нормално да правя реципрочни изявления за качеството, да кажа, на българския работник, за това колко, да кажем, каква култура има, да не казвам по какъв начин, примерно качете се в такситата да видите каква е чистотата на такситата или дали са обръснати и дали са учтиви, дали стават да ви вземат багажа. Това е нивото на българския работник.

............

Водеща: ... на въпроса, свързан с облагането на по-богатите с подходящи мерки. Кажете какво мислите за това. Г-н Данев?

Божидар Данев: Първо искам да кажа, не става дума за облагане на по-богатите. Извинете за грешната фразеология, която се употребява. Става дума за хората, които имат по-големи доходи, хората, които имат по-голямо образование, хората, които имат по-голяма квалификация и печелят повече, имат по-големи доходи. Думата „богати” е малко от речника да не кажа на определени политици, които си отидоха. Така че подобно нещо, отново казвам, тъй като България се смяташе, че е страна данъчен рай, променяме изцяло образа на България пред целия свят. Отново подчертавам, в този момент България не трябва да прави такива опасни движения, защото всяко опасно движение ще бъде наказано в международен план.

Димитър Манолов: Г-жо Маринкова, България отдавана се сочи с пръст по отношение на това, че сме данъчен район, защото данъчните райове, извинявам се тази дума няма подходящо множествено число, ужасно много не са на почит в ЕС, ама ужасно много. И там се води целенасочена борба срещу т. нар. данъчни райове, защото това е дъмпинг по отношение на общия пазар...

....................

Водеща: Чуйте сега този цитат, става дума за следното...

Димитър Манолов: Един човек, колкото и да е умен, колкото и да е предприемчив, той има потребност от точно толкова калории или сходни количества, колкото един човек, който с двете си ръце примерно може да цепи дърва. И в този смисъл съществува това, което се нарича солидарност в обществото, за да има все пак от тези, които имат повече, да бъде преместено към тези, които имат по-малко, защото е известно, че и едните, и другите живеят с едно и също. Или горе-долу да кажем.

..................

Божидар Данев: Това нещо много ми прилича на социализъм, това, което ми се говори. Да изравним всички, да сме солидарни всички, да ядем всички еднакво, но някои да бъдат по-равни.

Димитър Манолов: Не, не, не, в никакъв случай...

Божидар Данев: В края на краищата всеки човек има различни изисквания за живота. Един се храни с вилица и нож, друг се храни само с лъжица. Извинете, един обича да ходи само с дънки, друг обича да ходи с костюми. Така че това са въпрос на изисквания, въпрос на култура. Един обича да чета книги и купува книги, а другият въобще не купува книги, а гледа само телевизия. Или отива на футбол да гледа... Така че не трябва да приравняваме това, интересът, че нацията има богатството на различни хора, на различни личности, и тези различни хора имат различно чувство към риска и различно чувство да бъдат предприемчиви. А без предприемчиви хора ние няма да имаме просперитет.

Димитър Манолов: Нека да го кажем така. Един човек, който днеска получава 10 хиляди лева, спокойно би могъл да преживее и с осем, без сериозно да му пострадат битът, културата, ще може пак да си купува каквито си иска книги и ще се чувства твърде добре. Обаче в ситуацията, в която се намираме в това общество трябва всеки да дава каквото може. Защото този с 240 лева вече няма откъде да даде повече. Нали така?

.....................

Водеща: А как ще накарате правителството да плаща на частния бизнес?

Божидар Данев: Как да плаща?

Водеща: Това, което държавата дължи на частния бизнес.

Божидар Данев: Ами ние сме предложили един цял пакет от мерки. Първо откъде да вземе пари, фискът откъде да вземе пари, за да ги плати. Ние предлагаме няколко решения за това нещо откъде да се намерят парите, как да се плати на бизнеса, как да се завърти икономиката. Защото икономиката в момента работи на ниски обороти, поради една от големите причини, че държавата не е първокласен платец, че държавата е некоректна, не спазва финансовата дисциплина и действа заразително и останалият бизнес да не спазва финансовата дисциплина – да не плаща и на работници, да няма потребление, да не влиза ДДС в приходната част на бюджета. И това е то. Завърта се, по нискосходящата спирала се върви. Ние влизаме в капана на двойния дефицит...

.................................

... дефицит по текущата сметка и дефицит по търговската сметка. Така че ако не се вземат бързи мерки, не знам накъде ще отиде икономиката. Както виждате, и...

Димитър Манолов: Ще ми позволите обаче едно нещо, което е изключително важно и което сега ще кажа за първи път и което днеска се чу и на други места. Историята със заменките. В заменките стоят 3 млрд. евро. И това, за което ние ще бъдем осъдени от съда в Люксембург, не е защото сме направили заменките, а защото не сме си потърсили разликата между действителната стойност на заменките и тази, на която те са били извършени. Ние за това ще бъдем осъдени. И тука се мучи и се казва от нас ще вземат милиард и половина. Разбирате ли? Значи ние отсега си казваме ние тия пари няма да ги търсим. Там има 3 млрд. евро, в заменките. И ако там бъде възстановена пазарната правда, да го нарекат така най-общо, то това би било един много сериозен източник на доходи. Разбира се, давам си сметка, че няма как да бъдат взети всичките тези 3 млрд., защо не си ги потърси държавата там, защо не продадоха емисиите от протокола в Киото. Седят, мълчат и не отговорят. Не може да стане, поне това да кажат. Седят и мълчат, никакви коментари. 120 млн. има в емисиите от парникови газове. Ние веднага пипаме там, където ни е най-лесно, тези, които не могат да ни избягат...

.......................

... държавните служители, работниците и бизнеса, разбира се.

Божидар Данев: (...) но ние от година и половина алармираме за правата от Киото защо не се продават, поставихме въпроси и пред новото правителство защо не публикуват, както е законово изискуемо, списъка на тези хора, които са направили замените, да излязат на светло, законът го изисква, а го няма този регистър. Така че ние в това отношение с г-н Манолов сме единни. Нека да излязат тези неща, нека да се продадат правата от Киото, ето вече осем месеца и това правителство, въпреки че януари г-жа Караджова каза, че ще ги продадат, но какво става...

................

... И не е само това, редица други неща бяхме предложили, още преди 6 месеца предложихме продажба на миноритарните дялове, сега г-н Дянков казва, че ок, ще стане продажбата на миноритарните дялове... има достатъчно резерви, с които фискът може да бъде напълнен, приходната част да расте и бюджетът да се разплати с бизнеса да завърти икономиката...

................

... Димитър Манолов: По това, което днеска ще предложим на правителството по целия този пакет. А иначе не ми се правят политически оценки, защото от гледна точка на традиционните ни виждания за политика, това, което се случва напоследък, е твърде различно и странно. И за мен е необяснимо и някак си не мога да разбера защо едни министри се месят в ресора на други, защо един министър си мисли, че може да управлява всички системи, на какво отгоре, защо може да говори от името на цялото правителство, при положение, че други негови колеги управляват едни или други сектори, дори без да ги попита, без да потърси тяхното мнение, аз лично не бих постъпил така. На какво мисля аз, си е моя работа, аз не съм вицепремиер и няма и да стана...

Рано е за финал...

На 16 март, 2010 г. бяхме на прага да избухне грандиозен скандал между синдикатите от КТ "Подкрепа" и правителството, след като вицепрезидентът на организацията Димитър Манолов извади наяве Списък с проекторешения за 31 нови мерки, които кабинетът "Борисов" е бил на път обяви за справяне с кризата.

Разкритието за "чудовищните", по думите на Манолов, мерки на властта синдикалистът направи в ефира на радио K2.

Ето какво каза Манолов в радиоефира преди 40 дни:

"Историята е ужасяваща. По мои канали се сдобих с този пакет от мерки. Вътре има чудовищни неща, от които ще ви настръхнат косите":

  • Облагане с данъци на всички пенсии;
  • Принудителна неплатена отпуска за всички бюджетни служители веднъж в годината;
  • Намаляване до минимум на полагаемия допълнителен платен отпуск за ненормирано работно време;
  • Намаляване на срока, за който ще се получава обезщетение за бременност и раждане от 410 календарни дни на 225.

"Направо треперя като ги чета тези глупости. Ужасяващи са! Това нещо ни праща в специфична ситуация - няма кой да приеме тази идиотщина. Всички тези мерки са ориентирани към най-ниските доходни групи от населението. Там е всичко, както винаги нали. Тези с дебелите задници никой не ги пипа, тях трябва да ги завиваме с памук", продължи емоционално Манолов по радиото... - В момента имаме заседание и това няма как да не попадне в полезрението ни. Няма нито една мярка, която да стимулира производството и икономиката. Всичко е свързано с взимане и ограничение. Ще се граби от бременни и пенсионери. И разбира се служителите от бюджетната сфера", допълни той.

Манолов добави, че споделеното от него е част от чернова, придобита по неофициален ред, но със сигурност тя е от Министерството на финансите.

"Може и да не е окончателен вариант, но в ръцете ми има 31 антикризисни мерки и явно те ни очакват", завърши синдикалистът.

Къде изчезна Димитър Манолов и защо го няма в медиите вече цяла седмица, и то в момент, когато върви обсъждането на антикризисни мерки между правителство, синдикати и работодатели?

Отговорът е ясен.

Преговаря се с удобни, полуглухи, полуслепи и бързо съгласяващи се социални партньори. Особено ако виновникът няма аргументи, освен че държи в ръцете си властта..

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1082

Въпросът, който днес се оказва по-важен от всички останали е, доколко правилна е американската политика и какви са шансовете и за успех? Пред управляващите в Съединените щати стоят много ясни вътрешнодържавни цели, но те предпочитат да разсъждават на глобално равнище. Те разчитат, че инфлацията няма да се възобнови заради високото равнище на безработицата и непълната заетост в мащабите на цялата планета, което означава, че властите нищо не рискуват продължавайки да вливат мащабни средства в подкрепа на икономическия растеж и борбата с безработицата, представляващи двоен приоритет за тях. Задачата да се осигури пълна заетост на територията на САЩ, която постоянно е сред приоритетите на тази страна, се оказва още по-насъщна от политическа гледна точка, заради бума на безработицата, свързан с кризата – днес броят на безработните е над 15 милиона, докато през 2006 например, те бяха седем милиона. Това е един от най-големите политически проблеми, доколкото легитимна основа на американската политическа система винаги е била способността да се гарантира работа на максимален брой граждани на САЩ.

При всички обстоятелства, правителството винаги е длъжно да говори така, сякаш е господар на положението. Вливайки на пазарите огромно количество средства и увеличавайки бюджетния дефицит, който пък стана причина за безпрецедентното нарастване на външния дълг, САЩ разчитат първоначално да стимулират икономическата активност в Америка, а след това и извън нея, и на първо място в онези развиващи се държави, които доставят стоки на американския пазар. В резултат, това допълнително развитие би следвало да стимулира световния икономически растеж, а следователно и този на САЩ. Не бива да се самозаблуждаваме: в Съединените щати продължават да доминират кейнсианците и всички приказки за неолиберализма, включително тезите на Рейгън, лансирани още през 80-те години на миналия век, не означават нищо, ако внимателно анализираме американската макроикономическа политика. За съжаление обаче, очертаното по-горе развитие на събитията може да се натъкне на две сериозни препятствия. На първо място, за да може паричната емисия да доведе да намаляване на безработицата, стимулирайки потреблението, е необходимо да съществуват предприятия, способни да осигурят съответното предлагане. Проблемът е именно в това, че мрежата от предприятия все още не е достатъчно развита. Този „предприемачески дефицит” засяга някои развити държави – Франция, Великобритания, Испания, както и по-голямата част от Латинска Америка, естествено Африка и, колкото и да е странно, Китай. Истината е, че наистина жизнеспособно предприемачество съществува само в Азия и, на първо място, в Южна Корея и, в по-малка степен, в Индонезия, а също в Бразилия и Аржентина. И така, имайки предвид, че глобалното предлагане не е в състояние да покрие нарастващото търсене, паричните емисии неизбежно водят до нова инфлационна спирала и нови балони, пример за което днес са растящите цени на хранителните стоки.

САЩ като глобален банкер

Американската парична политика е истинския двигател на световната икономика, определящ ритъма на деловата активност на цялата планета. И това ще си остане така още дълги години, въпреки възраженията на апологетите на американския упадък. Независимо от огромното положително салдо на търговския си баланс, Китай не генерира валута. Тази страна действа като кредитор: тя получава депозити под формата на натрупани резерви и ги дава назаем. Тя обаче не действа като банкер, защото с помощта на кредитите банкерите правят пари буквално от нищото. Истинският генератор на валута са САЩ, или по-точно американските банки. Именно САЩ снабдяват света с платежни средства чрез своя външнотърговски дефицит. Тази привилегия е свързана със статута на долара, като световна валута, чиито единствен предел на възможностите е пределът на доверието към зелените банкноти. След Втората световна война, САЩ не престават да използват това оръжие с огромна полза за себе си. Като решаващият обрат беше осъществен през 60-те години на миналия век и тази тенденция продължава и днес. Именно тогава САЩ решиха изцяло да поемат ролята на глобален банкер, превръщайки зелените банкноти в световна валута. И, за да укрепят доверието към собствената си парична единица, те направиха избор в полза на силния долар (“a strong dollar”), отстранявайки от пътя му всички останали конкурентни валути - отказвайки се от обвързването със златото през 1971, забавяйки подема на германската марка през 70-те години, стопирайки развитието на японската йена през 80-те и работейки постоянно за ерозирането на еврото, още от самото му създаване, през 1999.

Нарастващото влияние на развиващите се държави не променя ситуацията в света, който, на практика, се гради около американската парична политика. Несъмнено, делът на САЩ в глобалния БВП продължава да спада (през 1955 той беше почти 50%, докато днес е под 20%), но не бива да се залъгваме: това не се случва, защото САЩ са се свлекли надолу, а в резултат от развитието на другите държави. При това обаче, Съединените щати запазват статута си на доминираща икономика, разполагаща с решаващо предимство – правото да емитира световната валута. Най-очевидният пример за това е т.нар. политика Q2 (quantitative easing – количествено улесняване), представляваща не нещо друго, а мащабно емитиране на долари с цел да се финансира американския бюджетен дефицит, при това Федералният резерв е директно „абониран” за облигациите на хазната. По този начин, с помощта на механизма на сдвоените дефицити – т.е. подхранването на външния дефицит от бюджетния, американската валута се наложи в целия свят.

Предимствата на правото да емитираш валута

Общата ситуация е ясна: в съвременния свят съществуват значителни различия между държавите с положително салдо на търговския си баланс и, следователно, със спестовни излишъци, и техните антиподи – държавите с голям външен дефицит и потребителски излишък. В първата група са Китай и Германия, които провеждат ясно изразена меркантилистка политика. Във втората пък са, на първо място, САЩ, но също и Франция. В Китай скоро ще стане невъзможно да се съхрани контрола върху валутния курс, позволяващ да се управлява положителното салдо на търговския баланс, което се отделя като резерв. Което неизбежно ще доведе до това, че чуждестранните инвеститори ще намалят обема на вложенията си в китайската икономика. Японците, корейците и европейците ще започнат да се изтеглят от страната. Това е много сериозен проблем за Пекин, който, в стремежа си за устойчиво и мощно развитие, все още не разполага с достатъчно развита мрежа от собствени предприемачи, които да поемат щафетата от чуждестранните предприятия.

Вторият проблем на Китай е, че паричните учреждения трудно се справят с ръста на цените и заплатите, макар че това е класическо явление за всяка развиваща се икономика, известно като „ефектът на Баласа-Самуелсън”. Обикновено това отклонение се преодолява чрез повишаване на валутния курс, но Пекин отказва да следва подобна стратегия, предпочитайки да прибегне до повишаване на лихвените проценти, сякаш му се налага да се бори с „прегряване” на икономиката. Сблъсквайки се с този проблем, американците (поне както ми се струва), в много по-голяма степен отколкото европейците, са склонни да оставят китайците сами да се оправят със собствените си противоречия. В момента Америка продължава да печели от евтините китайски производствени възможности, което се оказва доста рентабилно за транснационалните компании. Освен това, на САЩ се наложи да вземат отношение по нарастването на положителното салдо в търговския баланс на държавите-производители на суровини (страните от Персийския залив и Русия). В играта на международните дисбаланси, тези излишъци са немаловажен фактор за отклонения. Защото, както и в случая с Китай, в ръцете на „различни недемократични  режими” се концентрират огромни парични средства, които те могат да използват за политическите си цели. Фактът, че тези пари са вложени в бонове на държавната хазна на САЩ не вълнува особено американците, но те не допускат с тях да се купуват американски индустриални активи. С това, в частност, се обяснява ветото върху операциите по придобиване акции на Нюйоркското пристанище например. В това отношение, европейците изглеждат по-малко бдителни.

Американската атака срещу еврото

Никой не се съмнява, че американците имат, макар и частично, отношение към сегашната криза на еврото. В чисто идеологически план, напоследък те отново се опитват да прокарат старата теза, че еврозоната не представлява оптимална валутна зона (вечният англосаксонски припев), докато американските банки изключително активно осъществяват на валутните пазари спекулации срещу определени държавни ценни книжа, номинирани в евро. И, накрая, Пол Волкър - един от „бащите” на долара като световна валута, по времето на Джон Кенеди, а след това и при Никсън, отново потвърди, от името на американската администрация, намерението на САЩ да не споделят с никого статута на долара – като всички тези декларации бяха направени с цел да се удари по единната европейска валута именно в момента, когато тя можеше да стане алтернатива на долара. Волкър отлично знае, че еврото е привлекателна валута на една силно развита икономическа зона и, че (каквото и да се говори по въпроса) тя продължава да е достатъчно ефективна, имайки предвид движещата сила на германската икономика. Всъщност, американците обявиха тревога не когато видяха, че делът на еврото в световните валутни резерви започва да расте (защото този ръст си остава доста бавен и делът на еврото все още е твърде малък – 25%, срещу 60% за доларите), а когато емисиите на ценни книжа, номинирани в евро, надхвърлиха обема на облигациите, номинирани в долари. Именно това стартира атаката срещу еврото, целяща да бъде ограничена и спряна тази тенденция, която можеше да доведе до световно признание за европейската валута и дестабилизация на долара. В това отношение администрацията на Обама изцяло следва линията, към която САЩ се придържаха през последните 50 години, защитавайки статута на долара всеки път, когато някой се опита да го оспори. През 1979, Пол Волкър формулира тази задача така: „доларът никога не бива да пада под швейцарския франк”, при това тогава швейцарският франк се смяташе за абсолютен ориентир. Ставаше дума да се осигури изгодно за САЩ управление на световните интереси с помощта на долара, който вече не е обвързан със златото.

Групата на двайсетте

Що се отнася до заседанията на т.нар. „Група на двайсетте” (Г-20), те са по-скоро театрални спектакли. САЩ преследват една единствена цел – да повишат курсовете на другите валути, за да си гарантират конкретно предимство. Което изцяло се вписва в логиката за целта, оправдаваща средствата, която навремето е заложена в основата на Доктрината Монро – „Америка над всичко”. В САЩ има изключително влиятелни кръгове, твърдо стоящи на протекционистки позиции и обявяващи се за девалвация на долара, които се стремят да повишат курсовете на чуждестранните валути за да защитят вътрешния американски пазар и външната конкурентоспособност, като своеобразно ядро на тази група са автомобилните производители. Това лоби успешно прокарваше идеята за повишаване курсовете на т.нар. „авто-валути” (т.е. валутите на държавите със силна автомобилна индустрия) – южнокорейския вон, йената и еврото. За САЩ би било идеално съчетание да получават максимална изгода от международния статут на долара и да контролират валутните курсове, така че те да отговарят на интересите на собствената им индустрия. Самите американци наричат това „фина настройка”. От тази гледна точка, съм готов да се обзаложа, че в следваща американска мишена ще се превърне бразилският реал. В случай, че курсът му започне да нараства, Вашингтон ще усили натиска си върху управляващите в Бразилия.

Упадъкът на производствената култура в САЩ

Въпреки това обаче, далеч не всичко в този най-добър от световете върви добре за Америка. За да може масираното пласиране на долари на световния пазар действително да доведе до икономически растеж, следва да се усвояват производства и да се създават предприятия. САЩ си остават основния генератор на предприемачески дух, доказателства за което виждаме всеки ден с появата на нови малки предприятия, които само след няколко години се превръщат в гиганти. Но, както и цялата система, този дух деградира: наличието на все повече пенсионери, прекалено многото чиновници и разширяването на всевъзможните паразитни дейности затормозяват динамиката на растежа. Петролният разлив в Мексиканския залив беше отлична илюстрация за тази тенденция. За да се ликвидира изтичането – което би трябвало да е най-важния приоритет – бяха загубени месеци, макар че адвокатите бяха на мястото на катастрофата още в първите часове след нея. Това е ясен знак, че техническите проблеми вече отиват на заден план, изместени от юридическите въпроси. С други думи, юристите и правните въпроси изместиха инженерите и техническите решения! И, за да е пълна картината, ще добавим и всеобщата истерия по въпросите за околната среда, включително за съдбата на скаридите или делфините.

Фактът, че процесите придобиват прекалено юридически измерения, както и икономическото нео-езичество, са двата нови американски принципа, ерозиращи динамичното развитие на тази страна. Показателно е, че именно европейският автомобилен производител „Фиат” са зае с възраждането на „Крайслер” – достатъчно ярък пример за упадъка на производствената култура в САЩ. Разбира се, не всичко е загубено: в много сфери САЩ продължават да са лидери, поне що се отнася до натрупаните знания.

На какво разчита Европа

На свой ред, Европа разчита да си остане икономика с висока добавена стойност и високи заплати, но дали разполага със средствата за това? Каквото и да говорят, тя все още притежава стабилен индустриален фундамент, който обаче следва да бъде модернизиран с помощта на мащабни инвестиции. Европейската предприемаческа мрежа все още е доста активна. Както е известно, вечното германско кредо е, че икономическият ръст е свързан с инвестициите, а не с ниските лихвени проценти (макар че и вторият вариант не бива да се изключва). Така, сблъсквайки се с проблемите на дълга и държавния дефицит, Германия упорито отказва да прибегне към валутно финансиране, в противоположност на американската практика. Истинската разлика между Европейската централна банка (ЕЦБ) и Федералния резерв (ФР) не е, че първата се концентрира върху борбата с инфлацията, докато вторият следва необмислена политика, а че ЕЦБ никога няма да търгува директно с държавни облигации, тъй като това е забранено от Маастрихтския договор, докато ФР непрекъснато го прави.

Все пак, след заседанието на Европейския съвет от 9 май 2010, се появиха редица нови моменти: сега ЕЦБ вече е склонна да приема, като залог, държавни облигации (без оглед на качеството им) от частните компании, като това бе решено в рамките на плана за спасяване на Гърция. Което не беше най-доброто решение в ситуация на сложен избор: или да се признае пълната отговорност на гърците и страната им да бъде прикрепена директно към европейския фонд за подпомагане, или пък да се признае, че в Гърция е невъзможно осъществяването на финансов контрол и осъществяването на твърда политика на икономии, което би наложило изваждането и от еврозоната. Освен гръцкия случай (и този с другите слаби европейски държави), железният закон на еврото, чиито котировки следва стриктно да съответстват на зададеното направление, принуждава всички страни-членки да се адаптират и да повишат производителността си, опитвайки се да съхранят своята конкурентоспособност. Което пък неизбежно води до опити за ограничаване на разходите, включително за заплати.

Намират се обаче „експерти”, смятащи че този фактор може да бъде заобиколен с призиви за „спасителна девалвация” или за ръст на дела на заплатите в добавената стойност! Преди всичко, Европа е длъжна да прояви прозорливост и смелост. Тя доста наивно позволи да бъде вкарана в капана на държавните дългове. И, докато не вземе радикални мерки за да се измъкне от него (например, като реши да фалира някои банки), духът на кризата ще оказва негативното си влияние върху икономическия растеж на континента. Но, ако се осъществи унификация на данъчните системи и трудовите кодекси, пред Европа отново ще се открият необятни възможности. По отношение на продължителността на труда например, единственото ограничение следва да бъде това за 48 работни часове седмично. Задължително е обаче, да бъде сложен край на прекалено юридическия подход към европейските проблеми, всеки от които се превръща в повод за свикване на все нови срещи, приемане на директиви, сключване на договори и подаване на съдебни искове, следващи един след друг, както и всестранно да се стимулира и развива европейския предприемачески дух.

Френската специфика

Въпреки общоприетото мнение, Германия (която пести) и Франция (която консумира) не бива да се противопоставят. Защото делът на потреблението в националния БВП на Германия е дори по-висок, отколкото във Франция! Истината е, че във Франция инвестициите в най-различни сфери не заемат много по-голямо място в държавните финанси, отколкото в Германия. Откъдето и да погледнем тази тема, държавните чиновници не генерират директно добавена стойност и се финансират от данъците върху частния сектор. Ако искаме да сме по-директни, бихме могли да кажем, че държавните разходи отиват за финансиране на своеобразна форма на празно съществуване (както в случая с пенсиите) и тъкмо това е характерно за френския модел. Истинския проблем на Франция (в сравнение с Германия), е, че там работят по-малко. При всички случаи, тезата, че за да се постигне по-висок икономически ръст следва да се стимулира потреблението, съвършено противоречи на здравия разум.

Докато световният икономически ръст се равнява на поне 5% годишно, няма проблеми с пласментните пазари. Това е неприятна истина, но жизненото равнище може да се поддържа само, като системата е ефективна. Като цяло, доходите на французите са прекалено високи, спрямо производителността на труда им. Трагедията е, че в сегашните условия на организация и регулиране на икономиката, системата не позволява да им се осигури повече работа, така че да печелят повече. Има само един начин да се деблокира тази ситуация: като се облекчи данъчното бреме на предприятията и така им се осигурят средства за инвестиции. Тоест, намаляването на данъка върху производството, несъмнено се оказва най-ефективната мярка.

-----------------------------------------------

* Авторът е професор по история на икономическата теория във Висшето търговско училище в Париж и експерт на Нувел Економист

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/859-riskovete-na-prekalenata-tsentralizatsiya-

Новото българско правителство вече даде достатъчно доказателства за своите структурни намерения. През изтеклите шест-седем месеца стана видно, че политиката на икономия, орязване и свиване на публичния сектор е сърцевината на управленските замисли на сегашния ръководен екип. Принципно раздутите до 40% от БВП разходи за публичния сектор в България представляват твърде голямо перо.
В подкрепа на тази теза, преди известно време изплува един интересен  факт. Задъханата в своите неоосмански амбиции и глобални претенции Турция поддържа по-малък дипломатически персонал от европейска България. Министерството на външните работи в Анкара има 194 дипломатически представителства, с общо 1464 служители. Аналогичното ведомство в София разполага с 1470 външнополитически работници (след съкратените от бившия министър Желева 235 щата) и 115 мисии зад граница. Всичко това говори за слабата ефективност на сектора „външна политика” у нас. В конкретно изражение, то се измерва със слаба кадрова селекция, ниско заплащане, слаба професионална мотивация и ниска цялостна ефективност на сектора. Самата доскорошна ръководителка на външнополитическото ни ведомство Румяна Желева бе персонален израз на българската външна политика. Като нейният проблем е, че беше „разкрита”. Но това стана единствено поради факта, че трябваше да се яви на европейско изслушване. В противен случай вероятно и досега щеше да заема кабинета си в Министерството на външните работи и „авторитетно” да чертае външнополитическия курс на България.

Консервативният модел

Все пак САЩ и Япония, сочени за шампиони в съотношението разходи и ефективност на публичния сектор, изповядват алтернативен на Европейския съюз социален модел. Съвкупността от социални и икономически индикатори: образование, здравеопазване, комунални услуги, демографски показатели, корупция, икономически растеж и стабилност и разпределението на доходите в двете страни се различава, като философия, от държавите в целия ЕС. Съюзът на 27-те страни-членки е социален по своята същност, докато Вашингтон и Токио прилагат различни нюанси на консервативния модел. Там държавата се е оттеглила и функционира чрез едно малко, но високоефективно „правителство”. Частният сектор обаче е с развързани ръце не само като законодателство, но най-вече с възможностите си умело да подсигурява свободна работна ръка и да привлича значителни потоци от чуждестранни инвестиции. САЩ и Япония провеждат гъвкава политика, насочена към постоянното рекрутиране на човешки и материални ресурси, чиято цел е да се облекчи натиска върху задължителните социални функции на държавата.
В Европа, и по-специално в България, прилагането на англосаксонския консервативен модел е много трудно. В нашето общество продължава да съществува посткомунистическата инерция, според която държавата гарантира битието на значителна част от трудоспособното население. Политиката е равнозначна на поминък в някои сектори и особено в конкретни географски райони.
Авторите на доклада „Ефективност на публичния сектор“ Антонио Алфонсо, Лудвиг Шукнехт и Вито Танци, които изследват правителствените разходи и качеството на обществените услуги в 23-те държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), силно критикуват Швеция, Германия и Франция за разхищенията им в публичния сектор. В същото време, всички новоприети страни-членки на ЕС се стремят именно към техния социален модел. Колизията англосаксонски - континентален модел на функциониране и подсигуряване на публичния сектор е очевидна и непреодолима. Затова българското правителство трябва да е наясно, че налаганият задокеански модел рискува да доведе до нарастването на безработицата, до избухването на социално недоволство и до ерозията на доверието към кабинета. Проблемът е в разликата между административните структури на двата типа държави. Българската традиция се уповава на силно концентрираното управление, докато САЩ и Япония изповядват децентрализацията. Правителствата на посочените две държави делегират на регионите правомощия, с които централната власт в България, поне засега, не желае да се раздели. С други думи, правителството прави половината крачка от консервативния модел – оттегля се от публичния сектор, без обаче да дава възможност на друго управленско равнище да попълни социалния вакуум.
Големият проблем е, че т.нар. „реформи” ще предизвикат нежелани социални ефекти, ще ускорят хаотичната урбанизация, ще стимулират обезлюдяването в периферията на страната. Тази тенденция е очевидна от 1989 насам. Де факто, зад политиката на „силната ръка” се крие единствено израза на практически отказ от суверенитет за цели региони на България. Централната власт подари на ДПС отделни области и тази тенденция ще продължи, благодарение на силно централизираната политика. Новата политика просто ще я развие и засили.
Така например, намерението за въвеждане на „нови медицински стандарти” на Министерството на здравеопазването заплашва да закрие 32 болници. Всички те са в периферни и вече рядко населени райони: Трън, Брезник, Любимец, Царево, Ивайловград, Кула, Рудозем, Годеч, Тервел и други. По същата логика, реформите, лансирани от сегашното ръководство на Министерството на образованието, младежта и науката, в крайна сметка, ще постигнат същия ефект. Предстои да се закриват факултети, а някъде дори цели университети, при това отново в провинциалните академични звена. Аргументът е мъглявото „повишаване на критериите за обучение”. С планираните административни промени двете ведомства налагат мерки според шаблона на вносния, неевропейски „елитаризъм”. Това ще доведе до свиването на предлаганите услуги както в здравеопазването, така и във висшето образование. В периода на глобална криза много хора, които вадят препитанието си в двата важни хуманитарни сектори от българския обществен живот неизбежно ще се озоват на борсата на труда.
Още по-тревожно е, че хората, които се нуждаят от техния труд, са обречени на лишения и проблеми. По-мобилната част от тях по неизбежност ще бъдат принудени да имигрират в големите градове, най-вече в София, за да си набавят загубените социални услуги. По-възрастните и по-бедните обаче ще бъдат оставени сами на себе си. Така се затваря кръгът на трайното обезлюдяване на периферията. Последствията са намаляването на инвестициите, нисък жизнен стандарт, активна имиграция, свиването на ножицата на социалните услуги. С една дума – мултиплициране на имиграцията благодарение на силно централизираното политическо управление, олицетворявано от града-държава София. На практика, столицата е предопределена да „изсмуква” жизнените сили на цялата държава - хората, паричните средства, социалните услуги и всички останали „благини”. Това повелява логиката на политическата система, закрепостена със сегашната конституция, както и невъзможността или нежеланието тя да бъде променена.

Има ли решение на проблема?

Разковничето е да се подкрепи третото ниво на управление в държавата – областното. Назрял е моментът за нов текст в основната норма, по силата на който областите следва да бъдат окрупнени (по-точно да се възстанови положението до 1998, когато те бяха девет на брой) и да имат право на свой собствен бюджет. Подобни реформи бяха направени, през 2008, в Дания и Чехия. В същото време, правомощията на областната управа трябва да се разширят, за сметка на централната власт. Именно областните центрове следва да се ангажират по-активно с отделните сектори на вътрешната политика, а не всичко да се диктува от София.
Необходима е умела, гъвкава и националноотговорна децентрализация. В противен случай, столицата ще става още по-многолюдна, трафикът все по-невъзможен, а снежна покривка, дори по-малка от 10 см, ще я парализира за 2-3 часа, както се случи на 6 януари 2010 (а и след това) например.
Сегашните реформи в областта на здравеопазването и висшето образование засилват процеса на централизация. Те неминуемо ще рефлектират върху политическата система. Все по-ясно в нашата страна ще се открояват две силни партии. В преносен смисъл, първата спокойно може да се нарече „централна софийска” партия, която ще отстоява интересите на няколкото милиона столичани с европейски стандарт на живот. Втората ще бъде „периферна”. Тя трябва да се нагърби да защитава позициите на маргинализираните от центъра прослойки. В политическо отношение ДПС и БСП вероятно ще си поделят политическото им представителство. Тенденцията обаче е много скоро ДПС да стане втората политическа партия, в качеството си на основен опонент на „столична България”.

За голямо съжаление, въпреки добрите намерения, непланираната и хаотична урбанизация ще засилва социалнополитическата конфронтация и ще поддържа цялостния нисък жизнен стандарт на българското население.

*  Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Zingales.htm

Постепенно отшумяващата икономическа криза, засегнала най-остро финансовия сектор, който е в основата на американския капитализъм, не може да не остави болезнени следи. Финансовият надзор, ролята на големите банки и отношенията между държавата и ключовите играчи на пазара вече никога няма да бъдат същите.

Още по-важно обаче е, как ще се променя отношението на обществото към устройството на капиталистическата система. Самата природа на кризата и реакцията на правителствата /на Буш-младши и Обама/ към нея, могат да ерозират мнението на обществото за справедливостта, обективността и дори легитимността на демократичния капитализъм.

Допускайки възникването на ситуация, в която кризата стана възможна /и, в частност, концентрирайки властта в няколко големи структури/, и реагирайки на кризата именно по начина, на който сме свидетели днес /т. е. с мащабни вливания на държавни средства в частните банки и големите корпорации/, САЩ рискуват да залитнат към модела на европейския корпоративизъм и корумпирания капитализъм, практикуван от т.нар. патерналистки режими.

Това, на свой ред, застрашава уникалния американски вариант на капитализма, който до този момент успяваше да не се асоциира в общественото съзнание с устойчивата корупция и така САЩ бяха сравнително защитени от популистката антикапиталистическа пропаганда. Дали обаче процесите вече не са станали необратими? И, ако наистина е така, дали тези промени ще бъдат само временна реакция на остро критичната ситуация в икономиката, или настроенията в Америка ще претърпят далеч по-дълбок и опасен обрат? Налице са редица сигнали, които не са никак оптимистични.

„Бий богатите!”

Ще дам един пример. Мой познат работи като консултант в печално известния застрахователен гигант American International Group /AIG/. За да не му хрумне да създаде собствен хеджов фонд, AIG му предлага договор за недопускане на подобна конкуренция, включващ определена сума, която да му компенсира пропуснатите възможности.

Това е обичайна, стандартна практика, но за нещастие на моя познат, съгласно условията на договора, въпросната сума е трябвало да му бъде изплатена в края на 2008. Затова, в началото на 2009 той се оказа в крайно неприятна ситуация: договорът му бе класифициран като един от печално известните „бонуси” на АIG. И тъй като междувременно в обществото се надигна вълна от справедливо негодувания срещу тези „бонуси”, приятелят ми неколкократно бе заплашен с убийство. В крайна сметка, макар че нищо не го задължаваше да го прави, той предпочете да върне парите обратно на компанията, надявайки се, че така името му няма да се появи в т. нар. „позорни списъци”, публикувани от големите американски вестници. За всеки случай обаче, се беше подготвил да бяга от страната, заедно със семейството си. За това впрочем, имаше достатъчно основателни причини – както е известно, разярени тълпи успяха да проникнат в домовете на няколко мениджъри на AIG, чиито имена бяха публикувани във вестниците, и само по щастлива случайност всичко се размина без жертви.

Макар че /за щастие/ подобни ексцеси се случват рядко, те очевидно са симптоми на надигащо се масово недоволство. Едно, наскоро проведено, социологическо проучване показва, че според 65 на сто от американците, държавата трябва да ограничи размера на компенсациите за ръководителите на големите корпорации, а 60 на сто искат правителството да се намеси за да „подобри” политиката на големите компании.

При това, тази позиция съвсем не означава доверие към правителството: само 5 процента от американците твърдят, че изпитват доверие към повечето действия на управляващите, докато 30 процента въобще не им се доверяват. Просто,  в момента, доверието към големите корпорации е още по-малко: под 3 на сто твърдят, че изпитват доверие към тях, докато над 30 на сто принципно не им се доверяват за нищо.

Подобни настроения са добре познати на онези, които изучават феномена на общественото мнение в по-голямата част от света, но специално за САЩ ситуацията е доста необичайна. Доскоро американците твърдо отстояваха вярата си в пазарните ценности и дори се отнасяха с търпимост към някои негативни страни на либералната пазарна икономика, като например крайно високия разрив в доходите. Дълго време капитализмът в САЩ се ползваше с изключително силна обществена подкрепа, тъй като американският капиталистически модел доста се отличаваше от практикувания в останалия свят – най-вече, заради уникалната си отворена и свободна пазарна система.

Американският път

Капиталистическите ценности не се изчерпват само със свободната инициатива, това са и законите, и политиката, които трябва да гарантират свободния достъп до пазара, да ускорят получаването на финансови ресурси от новите играчи и да създадат максимално широк простор за конкуренцията.

Като цяло, САЩ, в много по-голяма степен от останалите, съумяха да се доближат до този идеал и това е много сериозно постижение, защото пазарният натиск и стимулирането, по правило, не водят да установяването на подобен баланс по естествен начин.

Макар че всички имат полза от свободния, основан на конкуренцията, пазар, никой конкретно не печели от това, че системата запазва конкурентоспособността си, а „игралното поле” е добре поддържано. Тоест, класическият капитализъм няма достатъчно силно лоби. Подобно твърдение може да изглежда странно на фона на милиардите долари, които компаниите харчат за лобитата си в американския Конгрес, но тъкмо в това е и проблемът. Повечето лобисти се стремят просто да дръпнат одеялото към себе си, а не да го поделят по равно. В общи линии, лобирането се осъществява в интерес на бизнеса, в смисъл, че защитава интересите на съществуващите компании, но не и в интерес на пазара, в смисъл, че работи за запазването на наистина свободната и открита конкуренция.

Именно откритата конкуренция принуждава компаниите с дълга история отново и отново да доказват високото си ниво и възможностите си, в резултат от което силните пазарни играчи използват наличните си ресурси за ограничаване на конкуренцията и усилване на собствените позиции. Като последица от това, възниква сериозно напрежение между бизнес-лобито и пазарното лоби, макар че досега американският капитализъм успяваше да се справи с този проблем доста по-добре, отколкото повечето останали държави. В едно наскоро появило се изследване, Рафаел ди Тела и Роберт Маккълох доказват, че във всяка страна обществената подкрепа за капитализма положително се асоциира с идеята, че успехът се дължи на упорития труд, а не на слепия късмет, и е обратно пропорционална на нивото на корупцията. Тези корелации, до голяма степен, обясняват и обществената подкрепа за американския капиталистически модел.

Според друго, наскоро публикувано изследване, само 40 на сто от американците смятат, че късметът е по-важен фактор за нивото на доходите, отколкото упоритият труд. В същото време, 75 на сто от бразилците, 66 на сто от датчаните и 54 на сто от германците смятат именно късмета за по-важен, което, може би, отчасти обяснява и, защо американците толкова твърдо подкрепят свободния пазар.

Мнозина специалисти биха възразили, че подобно схващане за легитимността на капитализма е просто резултат от успешната пропаганда на идеята за „американската мечта” – мит, който доминира в американската култура, без задължително да разполага с някаква реална основа.

Наистина, фактическите данни не потвърждават, че социалната мобилност в САЩ е по-висока, отколкото в другите развити държави. Тази разлика не се отчита в общата статистика, но ясно може да се види в горната граница на разпределение, а именно тя привлича най-голямо внимание и най-много влияе върху настроенията на хората.

Още преди Интернет-бума, довел до появата на множество млади милиардери, във вече далечната 1996, всеки четвърти американски милиардер в САЩ сам беше създал богатството си. В Германия например, това важи само за всеки десети. При това, най-богатите self-made американски милиардери /от Бил Гейтс и Майкъл Дел до Уорън Бъфет и Марк Цукърбърг/ натрупват състоянията си в конкурентни видове бизнес, където изцяло или почти изцяло липсва държавна намеса или помощ от държавата.

Това обаче не може да се каже за повечето други държави, където най-богатите хора са натрупали състоянията си в регулираните бизнес отрасли, където връзките в правителството са ключов фактор за успеха. Тази констатация с пълна сила важи за руските олигарси, за италианеца Силвио Берлускони, за мексиканеца Карлос Слим и дори за най-големите хонконгски богаташи. Всички те печелят милиардите си с бизнес, силно зависим от правителствените концесии – в енергетиката, недвижимите имоти, телекомуникациите, петрола. Успехът в тези сфери често зависи много повече от наличието на „правилните” връзки, отколкото от инициативността и предприемаческия талант. В по-голямата част от света, най-добрият начин да се спечелят много пари не е да откриеш блестяща идея и упорито да работиш за да я реализираш на практика, а да развиваш връзките си с държавното управление. Този полукорумпиран модел няма как да не оказва влияние върху отношението на обществото към икономическата система на съответната държава.

Когато, в едно наскоро появило се изследване, група италиански мениджъри са помолени да посочат определящите фактори за финансовия си успех, те поставят на първо място „познанството с влиятелни личности” /80 на сто определят този фактор като „важен” или „критично важен/. „Знанията и опитът” се оказват едва на пето място в тази класация, след такива фактори като „лоялността и подчинението”.

Тази разлика между пътищата към просперитета показва нещо повече от елементарно разминаване във възприемането на нещата. Американският капитализъм наистина силно се различава от европейските си аналози и то по причини, имащи дълбоки исторически корени.

Американският капитализъм и държавата

В Америка, за разлика от останалия Западен свят, демокрацията възниква и се налага още преди индустриализацията. По време на т.нар. Втора индустриална революция /т. е. през втората половина на ХІХ век/, в САЩ вече от няколко десетилетия има всеобщо избирателно право /пък макар и само за мъжете/, а и образователното ниво е достатъчно високо. Поради това, очакванията на населението са високи и американците едва ли биха търпели несправедлива икономическа политика. Не е чудно, че антитръстовите закони /които водят до развитие на пазара, като цяло, макар че затормозяват конкретни отрасли/ са създадени именно в САЩ, в края на ХІХ и началото на ХХ век. Не е чудно и, че в началото на ХХ век, с подкрепата на медиите и популистките /но не и антипазарни/ политически движения, в САЩ се наблюдава усилване на регулативните мерки, насочени към ограничаване властта на големия бизнес.

За разлика от Европа, където най-активната опозиция против всевластието на едрия бизнес идва от средите на социалистическите антипазарни движения, опозицията в САЩ е с ясно изразени пропазарни позиции. Така, когато Луис Брандейс атакува финансовите тръстове, целта му е не е да наруши работата на пазарите, а само да ги накара да заработят по-добре.

В резултат от това, още от самото начало, американците са наясно, че интересите на пазара и на бизнеса невинаги съвпадат. Американският капитализъм се развива в епоха, когато държавната намеса в икономиката е сравнителна слабо. В началото на ХХ век, когато окончателно се формира модерният американски капитализъм, правителството на САЩ се разпорежда /т. е. Изразходва/ само с 6,8 на сто от БВП. За сравнение, след Втората световна война, когато окончателно се формира съвременният западноевропейски капитализъм, правителствата на държавите от региона се разпореждат средно с 30 на сто от БВП.

До Първата световна война, правителството на САЩ, по своя състав и структура, изглежда като „джудже” в сравнение с правителствата на другите големи държави. Отчасти, това се дължи на факта, че Америка не е изправена пред никакви съществени военни заплахи, което позволява на Белия дом да изразходва за нуждите на армията сравнително малка част от бюджета. Федералистката насоченост на американския режим също води до ограничаване размера на националното правителство.

Ако едно правителство е малко и е относително слабо, за да има пари в държавата е необходимо частният бизнес да функционира успешно. В същото време обаче, колкото по-голям е обемът и диапазонът на правителствените разходи, толкова по-лесно е да се печелят пари, просто като се преразпределят обществените ресурси. Защото изграждането на един бизнес е сложна и рискована работа, докато получаването на правителствени преференции или дори поръчки е и много по-просто, и много по-безопасно. Така, в държавите с големи и силни правителства, държавата се оказва в самото сърце на икономическата система, дори и ако тази система е /сравнително/ капиталистическа. В резултат от това политиката и  икономиката тясно се преплитат, както в чисто практическите въпроси, така и в обществената картина на света: колкото по-голям е делът на капиталистите, чиито капитал зависи от политическите им връзки, толкова по-силни стават настроенията в обществото, че капитализмът, сам по себе си, е несправедлив и корумпиран.

Друга отличителна черта на американския капитализъм е, че той се формира без външно влияние. Въпреки че европейският /и особено британският/ капитал наистина играе важна роля за икономическото развитие на Америка през ХІХ и ХХ век, икономиките на европейските държави са по-зле развити, отколкото американската и затова, макар че европейските капиталисти могат да инвестират в американските компании или да се конкурират с тях, те не са в състояние да доминират над тях.

В резултат, американският капитализъм се развива, повече или по-малко, органично и до днес не е прекъснал връзката си със своите корени. Американското законодателство за фалитите например, действа в полза на кредитополучателите, защото и самите САЩ са създадени и се развиват като държава на кредитополучатели. Тази ситуация силно се отличава от онази в страните, където модерната капиталистическа икономика се развива вече след Втората световна война. Тези страни /като несоциалистическите държави от континентална Европа, частично от Азия и по-голямата част от Латинска Америка/ се индустриализират в могъщата сянка на Америка. Затова, в процеса на развитието, местните елити усещат заплаха от икономическа колонизация от страна на американските компании, които са много по-ефективни и по-добре капитализирани. За да се защитят, те създават специални непрозрачни системи, в които особено важни се оказват локалните връзки. Защото именно в подобни системи се чувстват силни. Тези структури се оказват устойчиви и оцеляват в продължение на десетилетия: по принцип, когато икономическите и политически системи се изграждат за да съдействат на определен тип човешки отношения, а не с оглед на ефективността, те много трудно могат да бъдат реформирани, тъй като онези, които държат властта, ще пострадат най-много от промените.

Имунитетът към марксизма

В края на краищата, САЩ съумяват да изработят пропазарна програма, различаваща се от пробизнес програмите по това, че е избавена от прякото влияние на марксизма. Възможно ли е специфичният модел на капитализъм, който се развива в САЩ, да е причина /също както и следствие/ за липсата на достатъчно силно марксистко движение в страната? Независимо, какъв е отговорът на този въпрос, това различие на американските от другите западни режими се оказва изключително важно за развитието на специфично американския подход в икономиката.

В държавите с големи и влиятелни марксистки партии, силите, обявяващи се в защита на пазара и бизнеса, са принудени да се обединяват за да се борят с общия враг. Така, ако се налага да се сблъскаш с възможността за национализация /т. е., когато ресурсите се контролират от малоброен политически елит/, дори „относителният капитализъм” /който предполага, че тези ресурси се контролират от малоброен бизнес елит/ се превръща в привлекателна алтернатива. В резултат от това, много от въпросните държави не съумяват да изградят по-конкурентоспособен и открит модел на капитализма, просто защото не могат да си позволят да разцепят единната опозиция на марксизма. И, което е още по-лошо, ограничаването на свободния пазар се възприема напълно от пробизнес ориентираните сили в споменатите по-горе държави. Парадоксалното е, че паралелно със залеза на привлекателността на марксистките идеи, в много от тях, този проблем става още по-остър. След десетилетията на тесни контакти и взаимно проникване, пропазарните сили не съумяват да се разграничат и отделят от пробизнес-лагера. С изчезването на идеологическата опозиция, в лицето на марксизма, и без да усеща сериозно противодействие от страна на пазарната идеология, пробизнес-лагерът се налага окончателно.

В нито една друга страна този процес не е толкова очевиден, както в Италия, където в момента пазарното движение, на практика, се контролира от премиера-бизнесмен Силвио Берлускони. Като нерядко се създава впечатление, че той управлява страната в интерес на собствената си медийна империя.

Поради всички тези причини, в САЩ е създадена капиталистическа система, която максимално /повече от всички останали/ се доближава до идеалното съчетание на икономическа свобода и открита конкуренция. В съзнанието на мнозина американци, този образ на капитализма напомня историята на писателя Хорейшо Алджър и неговата теза „за тежкия труд, откриващ пътя от калта към успеха”. Което и става определящо за т.нар. „американска мечта”. В целия останал свята обаче, в образец за постигането на социален успех се превръща по-скоро Пепеляшка, или пък Евита Перон, т. е. празните фантазии, заменят правдоподобните мечти.

Именно схващането за наличието на множество благоприятни възможности, помага за популярността и устойчивостта на американския модел капитализъм.

Обуздаването на банките

Доколкото системата на свободния пазар се крепи на обществената подкрепа, а въпросната подкрепа, поне донякъде, зависи от мнението на обществото за това, колко справедливо и честно работи системата, всяка ерозия на тази представа застрашава и самата система.

Подобна ерозия е възможна, когато връзките в правителството или устойчивото лидерство на пазара на отдавна утвърдили се компании, очевидно се превръщат в по-важни фактори за успеха, отколкото свободната и честна конкуренция. Ако и правителството, и едрият бизнес сериозно възнамеряват и занапред да вървят по този път, това поставя под въпрос специфичния американски капиталистически модел. Дори и най-убедителната и устойчива идеология не може да се съхрани, ако изчезнат породилите я условия. Американският капитализъм се нуждае от защитници, които да са наясно с текущите опасности за него и които могат да убедят в това обществеността. През последните трийсетина години обаче, когато изчезна заплахата от настъплението на глобалния комунизъм, редовете на защитниците на капитализма все повече оредяват, а изкушенията пред водещите корпорации все повече нарастват.

Тъкмо това подготви почвата за сегашната криза и става все по-неясно, как можем да се справим с тази ситуация. Стабилната финансова система е ключова необходимост за всяка реална пазарна икономика. За да можеш да събереш най-големите таланти и да им осигуриш условия да растат и просперират, от жизненоважно значение е бързият и лесен достъп до необходимите финанси. Това е важно и за привличането на нови играчи в системата, както и за поощряване на конкуренцията.

Системата, която разпределя финансите, разпределя също властта и рентата, И ако тази система е несправедлива, за останалата икономика не остава много надежда. В същото време, вероятността за нечестна игра или злоупотреби във финансовата структура винаги е голяма. Американците открай време са били чувствителни към подобни злоупотреби. В Европа исторически съществува силен антикапиталистически уклон, докато в Америка уклонът е популистки и антибанков. Между другото, това води до редица неефективни, от икономическа гледна точка, политически решения в историята на САЩ, които обаче се отразяват здравословно на американския демократичен капитализъм. Така в края на 30-те години на ХІХ век, президентът Андрю Джексън се обявява против удължаване действието на документа, разрешаващ създаването на нови поделения на Втората банка на САЩ, тъй като смята банката за инструмент на корупцията в политиката и заплаха за американските свободи /макар че тази стъпка провокира, през 1837, паника на финансовия пазар/. Джексън инициира разследване, чиито резултат е еднозначен: „без съмнение, тази влиятелна и могъща институция е била въвлечена в опити да се окаже влияние върху избора на ключови държавни фигури с помощта на парите”.

В историята на Америка държавно регулиране на банковата система обикновено се е осъществявало по следните съображения: например, че нюйоркските банки разполагат с голямо влияние в цялата страна или, че има опасност големите банки да „изсмучат” депозитите от фермерските зони, насочвайки ги към градовете. За да не допуснат това, властите налагат разнообразни ограничения: от системата на безфилиалните банки /т. е. банката може да има само един офис/ до ограниченията върху разширяването на банковата активност, както в рамките на един щат /например банка от Северен Илинойс не може да открие филиал в южната част на щата/, така и между щатите /например нюйоркските банки не могат да откриват филиали в други щати/. От чисто икономическа гледна точка, всички тези ограничения изглеждат безумни. Заради налагането им, на банките се налагало да реинвестират депозитите в районите, където те са били събрани, което силно изкривява разпределението на средствата. Тези ограничения правят банките по-слабо развити, разклонени и разнообразни и, следователно, доста по-предразположени към фалит.

И все пак, тази политика има и положителен страничен ефект: тя раздробява банковия сектор, ограничава политическото му влияние и, по този начин, създава условия за развитието на мащабен пазар за ценни книжа.

Дори и разделянето на инвестиционното от търговското банкиране, наложено със закона Глас-Стийгъл /Glass-Steagall Banking Act, приет през 1933, т. е. по времето на т.нар. „Нов курс” на президента Рузвелт/, е следствие от тази стара американска традиция. За разлика от много други закони, регулиращи банковата дейност, този на Глас-Стийгъл поне е икономически обоснован – целта му е да не се допусне търговските банки да експлоатират вносителите, прехвърляйки върху тях проблемите на фирмите, на които банките са заели средства и които не са могли да върнат заемите си. Впрочем, най-важната последица от закона е фрагментацията – което пък позволява да се ограничи концентрацията в банковата индустрия и, посредством формирането на противоположни интереси в различните сегменти на финансовия сектор, помага да се намали политическата им мощ.

Банките на свобода

През последните трийсетина години, всички тези защитни мерки бяха преразгледани, което доведе до тоталната дерегулация на банковия сектор. Ограниченията, наложени от държавата, първоначално са ефективни, но с течение на времето технологичният и финансовият прогрес ги правят съвършено несъстоятелни. Каква полза има например от забраната на банковите филиали, ако банките могат да поставят банкомати във всяка точка на страната? Или, колко ефективно може забраната на банковата активност между щатите да блокира редистрибуцията на депозитите, след като неинтегрираните банки могат да ги преразпределят чрез междубанковия пазар?

Ето защо, от края на 70-те години насам, ограниченията, наложени от държавата върху дейността на банките, бяха смекчени или отменени, което доведе до бум в ефективността на банковия сектор и стимулира икономическия ръст. В същото време обаче, тази стъпка увеличи и концентрацията в банковия сектор. Така, през 1980 в САЩ е имало 14 434 банки, т.е. почти толкова, колкото и през 1934. През 1990, броят им е намалял до 12 347, през 2000 – до 8315, а през 2009 – до по-малко от 7100. Още по-важно е обаче, че концентрацията на депозитите и кредитите забележимо нарасна. През 1984, петте основни американски банки контролираха само 9 процента от всички депозити в банковия сектор, през 2001 тази цифра стигна 21 на сто, а в края на 2008 – почти 40 на сто. В кулминация на процеса се превърна приемането, през 1999, на закона Грам-Лийч-Блайли /Gramm-Leach-Bliley Act/, отменящ ограниченията, наложени навремето със закона Глас-Сийгъл. Мнозина неправилно критикуват този закон, че е изиграл важна роля за сегашната финансови криза. Всъщност, той почти няма отношение към нея. Основните институции, които претърпяха крах, или пък съществуването им бе гарантирано от държавата през последните години, бяха чисто инвестиционните банки, от типа на Lehman Brothers, Beаr Stearns и Merrill Lynch, или пък изцяло търговски банки, като Wachovia и Washington Mutual. Единственото изключение е Citigroup, обединила търговските и инвестиционните си операции още преди влизането в сила на закона Грам-Лийч-Блайли.

Всъщност, истинският ефект от закона беше политически, а не икономически. Преди влизането му в сила, търговските и инвестиционните банки и застрахователните компании следваха различни планове и опитите им да лобират за тях се пресичаха, пречейки си взаимно. След като ограниченията бяха премахнати обаче, интересите на всички основни играчи във финансовата индустрия съвпаднаха, в резултат от което тя получи безпрецедентна възможност да влияе върху политиката. Концентрацията в банковата система само увеличи тази възможност. Последен и най-важен източник на нарастващата мощ на финансовата индустрия стана нейната доходност, поне на хартия.

През 60-те години на миналия век, делът от БВП, формиран от финансовия сектор, стигаше до малко повече от 3 процента, докато през 2005 той надхвърли 8 процента. Тази експанзия беше обусловена от бързия ръст не само на печалбите, но и на работните заплати. През 80-те, средното възнаграждение на служителите в сектора бе сравнима с тази на работещите със същата квалификация в другите отрасли. През 2007 обаче, служителите във финансовия сектор вече получаваха със 70 на сто повече. Всички опити подобен разрив да се обясни с разликата във възможностите или специфичните изисквания на работата, се оказаха неуспешни. Просто хората, работещи във финансовата сфера печелеха значително повече от останалите. Тази невероятна рентабилност позволи на банковата индустрия да изразходва непропорционални средства за лобистки цели. През последните 20 години, финансовият сектор е внесъл 2,2 млрд. долара в партийните каси, т.е. повече от който и да било друг отрасъл /по данни на Центъра за отговорна политика/. През последните десет години, финансовата индустрия води в списъка на онези, които могат да си позволят да отделят средства за лобиране, като е изразходвала за целта 3,5 млрд. долара.

Бумът на възнагражденията и доходите във финансовия сектор привлече в него най-големите таланти на Америка /и света/ и последиците от това днес се усещат далеч отвъд рамките на сектора. Промени се и самият държавен модел. Преди трийсетина години, най-добрите млади специалисти предпочитаха да се занимават с наука, технология, право или бизнес, докато от двайсет години насам се насочват почти изключително към финансите. Посвещавайки се на тази сфера, тези талантливи млади хора работеха за интересите на сектора: човек, който се е специализирал в сделките с деривати, най-вероятно, ще бъде абсолютно убеден, колко важни и ценни са те, също както един ядрен физик обикновено смята, че атомната енергия може да реши всички световни проблеми. И, ако по-голямата част от политическия елит се набираше от средите на ядрените физици, Америка бързо щеше да бъде задръстена от атомни електростанции. Между другото, пример за подобно развитие е Франция, където в резултат от въздействието на редица сложни културологични фактори, необичайно голяма част от политическия елит получава образованието си в инженерния факултет на парижката Политехника, и където делът на ядрената енергетика е по-голям от всяка друга страна.

Очевидно е, че нещо подобно се случи в Америка, в сферата на финансите. Броят на хората с образование и опит в тази сфера, работещи на най-високи позиции в последните президентски администрации, е наистина безпрецедентен. Четирима от последните шест държавни секретари по финансите влизат в този списък. Нещо повече, и четиримата са пряко или косвено свързани с една и съща финансова корпорация -  Goldman Sachs. Това едва ли е в реда на нещата - сред предишните шестима държавни секретари, само един е имал диплома от сферата на финансите. Много хора с подобно образование днес работят не само в Департамента по финансите, но и на ключови постове в Белия дом и редица други държавни структури. Рам Емануел, който ръководи кабинета на президента Барак Обама, работеше преди това в инвестиционна банка, също както и предшественикът му в администрацията на Буш-младши – Джошуа Болтън.

Всъщност, във всичко това няма нищо лошо. Съвсем естествено е, търсейки най-добрите специалисти, правителството да се заеме с „бракониерство” в света на финансите, където са се събрали най-добрите и най-талантливите. Проблемът е, че хората, които са прекарали целия си живот във финансовия сектор, обикновено се ръководят от идеята, че интересите на финансовата индустрия и тези на страната винаги съвпадат.

Когато, през есента на 2008, тогавашният държавен секретар по финансите Хенри Полсън заяви пред Конгреса, че светът, който познаваме, ще рухне, ако конгресмените откажат да отпуснат исканата субсидия от 700 млрд. долара, той беше напълно сериозен и искрено вярваше в твърдението си. Впрочем, в определена степен, Полсън беше прав: неговият собствен свят, т.е. светът, в който той живее и работи, наистина би рухнал, корпорацията Goldman Sachs би фалирала, а последиците за всички онези, които познава, биха били трагични. Само че светът на Хенри Полсън не е този, в който живеят мнозинството американци. Той дори не е този, в който съществува американската икономика, като цяло. А, дали този свят действително би рухнал без въпросната гигантска субсидия е много спорен въпрос и за съжаление той така и не бе дебатиран.

Проблемът се усложнява от факта, че хората от правителството, събирайки необходимата им „външна” информация, имат навика да разчитат на мнението на сравнително тесен кръг от приятели. И, ако всички в този кръг произхождат от едни и същи среди, тогава информацията и идеите, които те могат да предложат на политиците, рискуват да се окажат твърде едностранни и ограничени. Както споделя един от високопоставените служители на Департамента по финансите по времето на Буш-младши, в самия разгар на финансовата криза, експертите от Манхатън са съветвали правителството едно и също – да купува обезценените активи. Това еднообразие на препоръките затруднява пътя към намирането на верните решения дори и на най-талантливите и добронамерени правителствени чиновници.

Порочният кръг

Увеличаващата се концентрация на финансовия сектор и растящото му политическо влияние ерозират традиционната американска представа за разликата между свободните пазари и едрия бизнес. Това означава не само, че финансовите интереси вече се определят от икономическите идеи на управляващите, но и /което може би е още по-важно/, че е поставена под въпрос самата представа на обществото за легитимността на сегашната икономическа система.

Ако системата на свободните пазари е политически крехка, най-крехката и част е именно финансовата индустрия. И това е така, защото изцяло се основава на принципа за ненарушаването на договорите и върховенството на закона, само че този принцип не може да бъде съхранен без наличието на широка обществена подкрепа.  Ако хората са толкова ядосани, че директно отправят заплахи към живота на банкерите; ако мнозинството американци настояват за държавна намеса не само под формата на надзор върху финансовата сфера, а искат и намеса във вътрешната политика на компаниите; ако избирателите губят доверието си в икономическата система на страната, смятайки я за тотално корумпирана, тогава и ненакърнимостта на принципа за частната собственост също се оказва застрашена. А когато не е защитено правото на собственост, оцеляването на целия финансов сектор, както и на икономиката, като цяло, бива поставено под въпрос.

Правителствената намеса в работите на финансовия сектор, в резултат на кризата, и особено изкупуването на големите банки и други финансови институции, само задълбочи този проблем. Общественото недоверие към правителството, съчетано с недоверие към банкерите и страховете, че средствата на данъкоплатците ще бъдат пропилени, се наслагват с опасенията, че виновниците за сегашната катастрофа от Уолстрийт, на всичкото отгоре, ще спечелят най-много от цялата тази история.

Естествено, политиците моментално реагираха на тези настроения и, опасявайки се за собствената си съдба, предприеха яростна атака срещу финансовия сектор.Така, Конгресът одобри законопроекта за 90 процентно-но облагането със задна дата на всички бонуси, изплатени от финансовите компании, получаващи средства по програмата за държавна подкрепа на банките /TARP/. Което е пример за това, колко опасна може да бъде подобна реакция на демагогията. За щастие, тъкмо този конкретен законопроект, така и не се превърна в закон. Но откровено антифинансовият климат, който способства за появата му, доведе например до експроприацията на компанията Chrysler, през пролетта на 2009, при това заради обезпечен дълг. Превръщайки кредиторите на Chrysler в изкупителни жертви и публично осъждайки онези от тях, които настояваха за спазване на договорните задължения, президентът Обама, на практика, използва общественото недоволство за да намали правителствените разходи при изкупуването на Chrysler. Само че тази икономия на средства стана за сметка на текущите инвеститори, като по този начин бе даден съвсем ясен знак и на всички възможни бъдещи инвеститори.

Подходът на Обама е доста удобен в краткосрочна перспектива, но с течение на времето може да има разрушителни последици за цялата пазарна система. Защото защитата, от която се ползват обезпечените кредитори, е критично важна за да може кредитът да е достъпен за компаниите, изпитващи трудности, или дори намиращи се под закрилата на чл. 11 от Закона за фалитите.

Случаят с Chrysler ерозира възможностите за достъп до такова финансиране, особено за компаниите, които най-много се нуждаят от него, и увеличава необходимостта от по-нататъшна държавна намеса във финансовата сфера. Тоест, моделът, който толкова активно се използва още от началото на кризата, може да вкара всички ни в порочен кръг. Тъй като не искат да се асоциират в общественото съзнание с компаниите, на които се опитват да помогнат, политиците подклаждат настроенията срещу финансовите институции и дори сами се включват в атаките срещу тях. Това обаче плаши потенциалните инвеститори, които вече не могат да разчитат на условията на договорите и на законодателството. Това, на свой ред, не оставя кой знае какви варианти на компаниите, освен да търсят подкрепа от държавата.

Не е чудно, че скоро след като обвини „акулите” от Уолстрийт в алчност, администрацията ги уреди с най-щедрите субсидии, които някога са изплащани в сектора. Програмата за публично-частните инвестиции при изкупуването на т.нар. „токсични активи”, обявена през март 2009 от държавния секретар по финансите Томас Гейтнър, включва толкова щедри условия, че частните инвеститори, на практика, получават като субсидия по два долара за всеки вложен от тях долар.

Разбира се, получателите на въпросните субсидии биха могли да „оправдаят” тази щедрост с това, че им се налага да се сблъскват с рисковете, породени от негативната обществена реакция. Истината обаче е, че по този начин правителството и големите играчи се кооперират, и то за сметка на данъкоплатците и дребните инвеститори.

Ако програмата за публично-частните инвестиции заработи, същите хора, които са виновни за появата на проблема, ще станат баснословно богати, за сметка на правителството. Което, очевидно, няма как да подобри образа на американския капитализъм. Тоест, става дума за порочен кръг, в който отдавна е вкаран и капитализмът в повечето страни по света. От една страна, бизнесът и финансистите за притеснени от враждебното отношение на обществото и затова смятат, че са в правото си да искат специални привилегировани условия от правителството. От друга страна, обикновените американски граждани са бесни заради привилегиите на бизнесмените и финансистите, откъдето и произтича враждебността им към тях. На всеки, който поне малко е запознат със спецификата на капитализма в целия останал свят, сегашният момент в историята на Америка, ще се стори много познат.

Бъдещето на капитализма

И така, капитализмът се намира на кръстопът. Единият вариант е общественото недоволство да се трансформира в политическа подкрепа за някакви наистина пазарни по характера си реформи, дори ако те не отговарят на интересите на големите финансови корпорации. Обръщайки се към най-доброто в американската популистка традиция, можем да опитаме да очертаем ясни граници на властта на финансовата индустрия – или (ако вече сме стигнали дотам) на който и да било бизнес и да възстановим фундаменталните принципи, формирали етичната основа на класическия капитализъм: свободата, конкуренцията, пряката зависимост на печалбата от вложените усилия, чувството за отговорност, гаранцията, че онзи който печели, при влошаване на ситуацията, ще плаща и за провалите.

Това означава отказ от идеята, че една или друга компания е „прекалено голяма за да и позволим да рухне” и налагането на определени правила, които да не позволяват на големите финансови корпорации да използват връзките си с управляващите във вреда на пазара, като цяло. Това би бил един наистина „пропазарен”, а не „пробизнес”, подход към устройството на американската икономика.

Алтернативната възможност е да бъдат успокоени гневните данъкоплатци,  налагайки ограничения върху размерите на бонусите във финансовия сектор, като при това големите финансови играчи бъдат подкрепени и, по този начин, поставени в зависимост от правителството, а пък икономиката, като цяло, бъде поставена в зависимост от тях. Подобни мерки биха донесли на управляващите временното одобрение на тълпата, но пък ще застрашат както финансовата система, така и обществената репутация на американския капитализъм, в дългосрочна перспектива. Освен това, те ще поощрят същите поведенчески практики, които доведоха до сегашната криза. Всъщност, това е прекият път към капитализма на големите корпорации – път, който размива различието между пропазарния и пробизнес подхода и по този начин обезценява уникалната вяра на американците в легитимността на демократичния капитализъм. За съжаление, съдейки по всичко, администрацията на Обама е решила да избере втория вариант.

Този избор ни заплашва с ново завъртане на порочния кръг: от засилването на общественото недоволство към усилване на полукорупционния корпоративен капитализъм и оттам отново към недоволство в обществото – ситуация, типична за толкова други държави по света. Ако САЩ тръгнат по този път, те със сигурност ще изгубят своята икономическа изключителност, която е от толкова важно значение за американския просперитет. А, когато прахът се разсее и паниката се уталожи, може да се окаже, че тъкмо това е бил и най-сериозният и пагубен ефект от финансовата криза.

* Авторът е професор по бизнес и финанси в Университета на Чикаго, САЩ

 
Powered by Tags for Joomla