Tag:близък изток

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През април 2016 НАТО отбелязва своята 67-ма годишнина. Струва ми се, че вместо да повтаряме остарелите клишета и щампи за непреходното значение на този военен блок за сигурността на САЩ и за мира в света, би следвало да използваме юбилея като повод за анализ на отдавна назрелия въпрос, дали ангажиментите на Америка към Северноатлантическия алианс обслужват собствените и интереси през ХХI век? Защото са налице все повече доказателства, че членството в НАТО не отговаря на интересите на САЩ.

Създаването на алианса през 1949 обозначи очевидния отказ на Америка от традиционната и политика на неучастие в чуждестранни военни блокове и отказ от интервенционизма. Участието в две световни войни в рамките на само едно поколение американци, както и особено обезкуражаващото в психологически план нападение срещу Пърл Харбър, нанесоха смъртоносен удар по външната политика на ненамеса. Дори такива известни противници на интервенционизма като Артър Ванденберг, признаха, че светът се е променил и изолационизмът (едно крайно неудачно понятие) вече не е подходящата политика за САЩ. Членството в НАТО, която се превърна в "изключително здрав алианс" с европейските държави, демонстрира до каква степен се е променила политиката на Вашингтон и позициите на Америка, като цяло.

Днес е също толкова трудно да оспорим твърдението, че светът се е променил. Вече няма дори и подобие на онзи европейски или световен силов баланс, съществувал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Тогава Централна и Източна Европа се намираха под властта на Съветския съюз - една безпощадна тоталитарна държава, генерираща заплаха от експанзия в невиждани до този момент мащаби. На свой ред Западна Европа, макар и в общи линии демократична, беше съвършено деморализирана от разрушенията по време на Втората световна война и надигащата се съветска заплаха. В тези стратегически условия дори такива известни противници на интервенционизма като сенатор Робърт Тафт, бяха склонни да подкрепят защитата на свободата на Европа. Тафт обаче смяташе, че САЩ просто следва да гарантират сигурността на континента, но не и да предприемат една толкова фатална стъпка, като членството в НАТО и да не се нагърбват с бремето на практически неограниченото лидерство на Запада при това за неясен период от време.

Последвалите събития показаха, колко основателни са били опасенията му. Привържениците на НАТО настояваха, че светът след Втората световна война се е променил и, че в новите условия максимално широкото американско лидерство е просто задължително. Днес, десетилетия по-късно, вече е пределно ясно, че основен недостатък на техния анализ на ситуацията е, че според тях въпросните промени са важно, но единично събитие и, че след това всичко ще работи в рамките на новата система. Това предположение обаче се оказа абсолютно погрешно. Промените са непрекъснат процес. Днешна Европа се различава от Европа през 1949 най-малкото толкова, колкото и онази Европа се различаваше от предвоенната. В същото време нейната организационна основа, в лицето на НАТО, както и съдържанието на американската политика, си остават същите.

Днес е променена цялата среда на сигурност. Европейските демокрации вече не представляват сборище от деморализирани и съсипани от войната маргинали. Те се обединиха в рамките на Европейския съюз, а числеността на тяхното население, както и техният БВП, са по-големи от американските. Да, те се безпокоят от развитието на събитията в Близкия Изток и от периодичното ръмжене на руската мечка, но са в състояние сами да се справят и с двата проблема. Русия на Владимир Путин е бледа сянка на заплахата, каквато представляваше някога Съветския съюз. ЕС има три пъти по-многобройно население и почти десет пъти по-мощна икономиката от руската.

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Тази разлика в икономическото натоварване е само една от причините, заради които следва всестранно и комплексно да анализираме въпроса, дали ангажиментите на Америка в НАТО отговарят на нейните интереси. Това обаче е много важна причина.

След създаването на алианса средата на сигурност в Европа се промени съществено и в друго отношение. През първите десетилетия на съществуването на НАТО целта на Вашингтон беше да гарантира сигурността на ключови държави като Западна Германия, Италия Франция и Великобритания. След разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, американските ръководители започнаха да настояват за разширяването на алианса и включването в него на държавите от Централна и дори Източна Европа. Те вкараха в НАТО голям брой нови съюзници със същата лекота, с която някои хора добавят приятели в своята Фейсбук-страница.

За разлика от Фейсбук обаче, военните алианси са изключително сериозен ангажимент. Прословутият чл.5 от устава на НАТО изисква нападението срещу един от членовете на пакта да се разглежда като агресия срещу всички. Заради него САЩ могат лесно да се окажат забъркани във въоръжен конфликт, който няма нищо общо със сигурността на самата Америка. Абсурдността на съществуването на НАТО през ХХІ век достигна върховата си точка през февруари 2016, когато алиансът, с активната подкрепа на Вашингтон, прие за свой член малката балканска държавица Черна гора. Не е ясно, как подобна микродържава би могла да укрепи и без това колосалната военна мощ на Америка или пък нейния икономически потенциал. Това е голяма загадка. Хубавото в случая е, че Черна гора поне няма врагове сред великите държави. Това обаче не важи за трима други малки членове на НАТО - прибалтийските постсъветски републики Естония, Латвия и Литва, приети в алианса преди десетина години. Те са в много лоши отношения с Русия, а както посочва един от водещите американски аналитични центрове, тези държави са толкова уязвими, че руските войски биха могли да ги окупират за броени дни. Тоест, очертава се следната картина. Ако преди, в рамките на НАТО, поемахме ангажимент да защитим най-важните икономически и стратегически играчи от една зловеща тоталитарна сила, сега залагаме репутацията и дори самото съществуване на Америка за да защитим група малки държавици, разположени на границата с Русия. Следва ясно за заявим също, че нарастването на американската мощ по западните руски граници до голяма степен съдейства за влошаването на двустранните ни отношения с Москва.

Налага се впечатлението, че привържениците на НАТО не осъзнават значението на промените в международните отношения. За тях висш приоритет се оказва запазването на алианса, а не сигурността и просперитета на Америка. Не бива да се съгласяваме с подобно статично мислене. 67 години са дълъг срок и политиката през цялото това време не може да не се променя, тъй като рискува да се окаже неадекватна. Истината е, че американската политика по отношение на НАТО не издържа дори елементарна проверка относно нейната целесъобразност и ефективност. Отдавна е време да направим всестранен анализ на тази политика, включително като разгледаме внимателно и най-радикалния вариант - излизането на САЩ от Северноатлантическия алианс.

-----------------------------------------------

* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон - един от мозъчните центрове на американската консервативна десница, и редактор в National Interest. Той е автор на десет книги по проблемите на международните отношения, някои от които са посветени на НАТО.
 
турският президент има топли отношения с висши политици на Саудитска АрабияОт разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Както е известно, на 20 февруари 2016 Съветът за сигурност на ООН не прие руското предложение за резолюция относно необходимостта да се спазва суверенитета и териториалната цялост на Сирия. Против гласуваха шест от общо петнайсетте му члена, включително трима (от общо петимата), имащи право на вето: това са САЩ, Великобритания, Франция, Украйна, Нова Зеландия и Испания. Тоест, излиза, че тези шест държави открито се обявяват против защитата на териториалната цялост на друга държава, която също като тях самите, е пълноправен член на ООН. Ситуацията е парадоксална, тъй като подобна позиция е в очевиден разрез със самия Устав на Световната организация. Гласуването в Съвета за сигурност би могло да се тълкува само като открито поощряване на агресията срещу Сирия, свързана с желанието на редица регионални, а и глобални играчи, за разчленяването на тази страната в рамките на лансирания от САЩ проект за преформатиране на целия Голям Близък Изток. На първо място, става дума за Турция, защото именно Анкара се опитва поетапно да "усвои" отделни участъци от Северна Сирия, формално под предлог да създаде там т.нар. "зона за сигурност", а на практика за да реализира неоосманистките амбиции на управляващия тандем Ердоган-Давутоглу.

Освен Турция обаче, от разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).

Всъщност, истината е, че в момента Рияд се намира в дори по-тежка ситуация, отколкото Анкара. Управляващата там династия се сблъсква с изключително много проблеми - от ниските цени на петрола, опустошили хазната на Кралството (бюджетният дефицит през 2015 достигна почти 100 млрд. долара), до продължаващата гражданска война в Йемен, в която Саудитите за затънали до шия и която също поглъща гигантски ресурси и ангажира значителна част от армията на страната.

Въпреки това, плановете на саудитските власти за въоръжена намеса в Сирия продължават да са актуални, подкрепата за въоръжената сирийска опозиция не отслабва, да не говорим, че на 19 февруари външният министър Ал-Джубейр заяви, че тя трябва да бъде снабдена със средства за противовъздушна отбрана за да може да се противопостави успешно на военновоздушните сили на режима в Дамаск и подкрепящата го руска авиация. Не спират и призивите за свалянето на Башар Асад - ако не с преговори, то със сила (въпреки поетите от Саудитска Арабия ангажименти да подкрепя преговорния процес въз основа на Женевското комюнике от юни 2012 и Виенската декларация на Международната група за подкрепа на Сирия от ноември 2015).

Ако Турция, в лицето на тандема Ердоган-Давутоглу, не крие мечтите си за нова Османска империя, Саудитите биха искали да създадат нещо като "легален сунитски халифат" (т.нар. "Сунистан"), вместо одиозната и очевидно неприемлива за никого Ислямска държава. Според мнозина експерти, именно с тази цел в края на 2015 беше създадена и т.нар. Ислямска коалиция за борба с тероризма, формално включваща 34 мюсюлмански държави. Саудитските стратези планират този приемлив за международната общност "халифат" да включва Сирия или поне "сунитската" и част, т.е. източната част на страната, където се намира и сегашната "столица" на Ислямска държава Ракка, която Саудитите планират да овладеят с помощта на специалните си части. Ясно е, че предвид категоричното неприемане на режима в Дамаск от Саудитска Арабия, евентуалното овладяване на столицата на ислямистите едва ли ще предполага последващото и предаване на Асад. Неслучайно както в Дамаск, така и в Техеран, този план беше категорично отхвърлен с думите, че ако саудитските специални части влязат на сирийска територия ще я напуснат в ковчези.

След отказа да бъде одобрен руския проект за резолюция относно Сирия от 20 февруари става ясно, че всички тези ирационални планове на Турция и Саудитска Арабия, които няма как да се реализират без голяма война в региона, на практика се одобряват от Вашингтон, Лондон и Париж, където вероятно разчитат, че амбициозните лидери в Анкара и Рияд, увлечени от илюзорните си планове да създадат в региона собствени миниимперии, ще се сблъскат фронтално с руснаците в Сирия и по този начин ще стане възможно всички тези сили да се унищожат взаимно, което пък би решило геополитическите проблеми на Запада за десетилетия напред.

Какви са реалните възможности на Саудитите

В речта си пред Европейския парламент на 16 февруари (по време на посещението му в Белгия) иранският външен министър Мохамед Джавад Зариф предупреди Саудитска Арабия да не изпраща сухопътни части в Сирия, тъй като така ще наруши международното право. Повечето анализатори оцениха предупреждението му като завоалирана заплаха срещу Рияд. В тази връзка е интересен въпросът, доколко въобще е възможно пълноценното участие на саудитската армия в подобна военна операция. Както е известно, до миналата 2015, тя беше участвала само в един мащабен въоръжен конфликт - операцията "Пустиння буря", осъществена през 1990-1991 от водената от САЩ коалиция срещу Ирак. Но, макар че сред командващите на половинмилионната армия на коалицията формално се числеше и саудитският принц Халед бин Бандар, цялата операция се ръководеше единолично от американския генерал Норман Шварцкопф. Що се отнася до принц Бандар, той стана известен най-вече с гигантските сделки за доставки на американско оръжие за Саудитска Арабия, като по някои данни само собствените му комисиони от тях са били 4 млрд. долара, което принуди тогавашния саудитски крал Фахд да уволни принца от поста министър на отбраната и да нареди разследване срещу него.

Втората голяма международна операция на саудитската армия бе нахлуването в Йемен, стартирало през март 2015. В резултат от него, само преките жертви сред мирните жители в страната достигнаха 2500 души, а икономиката и инфраструктурата на тази най-бедна арабска държава бяха напълно разрушени. Що се отнася да военните успехи на Саудитска Арабия в Йемен, експертите ги оценяват като повече от скромни. Последният от тях беше овладяването на южната столица на страната Аден през юли 2015. Саудитите не успяха да поставят под свой контрол дори областния център Таиз, въпреки, че местното население се отнася враждебно към бунтовниците "хуси", подкрепяни от Иран.

Ако Саудитите по-добре познаваха историята, сигурно щяха да си спомнят за провалите, които търпят в тази част на света португалците през ХVІ век, турците - през ХVІІ и ХІХ век, британците и египетската армия - през ХХ век, и едва ли щяха толкова лекомислено да се забъркат в йеменската гражданска война. На фона на нейното проточване и ожесточаване, евентуален опит на Рияд да се ангажира и с военни действия по суша в Сирия изглежда предварително обречен на неуспех.

Впрочем, липсата на боен опит и военна стратегия не е единствения проблем на Саудитите. Една голяма война изисква много пари, а заради спада на цените на петрола Кралството изпитва изключително сериозни финансови проблеми. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011, тогавашният крал Абдула обяви старта на грандиозни социални програми на обща стойност 72 млрд. долара. Те включваха създаването на държавна пенсионна система, строежа на голям брой евтини жилища, създаването на 90 хиляди нови работни места (предимно в държавния апарат и силовите структури) и развитие на най-изостаналите региони. Основната цел беше да се гарантира лоялността на масите към режима, предвид реалната заплаха от мащабни антиправителствени протести.

За степента, в която саудитската икономика зависи от петрола говори фактът, че бюджетът на Кралството за 2016 е планиран с цели 60 млрд. долара дефицит. Освен социалните програми, това поставя под въпрос и помощта за саудитските сателити в арабския свят, позволяваща на Рияд да си купува съюзници в геополитическата схватка с Техеран. По неофициални данни, въпросната помощ се равнява на 30 млрд. долара годишно. В нея влизат изгодните заеми за военния режим в Египет, кредитите за Пакистан, субсидиите, отпускани на монарсите на Бахрейн и Йордания (позволяващи им да съхранят своята крехка власт), както и подкупите за племенните вождове в Йемен. Отделно от тази сума е помощта за ислямистите в Сирия и Ирак. Наистина Кралството може да разчита на стабилизационните си фондове от 652 млрд. долара, но при сегашните разходи те ще се изпразнят в рамките на слесдващите 8-10 години. А след това?

Съзнавайки, че не може да разчита на собствените си сили, през декември 2015 Рияд обяви създаването на Ислямска коалиция за борба с тероризма, включваща 34 държави. Но макар че формално се води като "антитерористична", тази по-скоро формална коалиция не е насочено против Ал Кайда или Ислямска държава, а против основния геополитически противник на Саудитите - Иран. Но дори и в нейните рамки Рияд има проблеми с най-боеспособните си партньори. Така, още в началото на йеменската кампания, в нея отказаха да участват Пакистан и Египет. Първият трябва да се справя с прекалено много вътрешни проблеми, включително в крайно неспокойната си Северозападна провинция, освен това Исламабад не иска да си разваля отношенията със съседен Иран. Египет пък е ангажиран с борбата срещу терористите на Синайския полуостров и с опитите да включи изпадналата в пълен хаос Либия в своята сфера на влияние. Що се отнася до кралете на Йордания и Мароко, които формално са склонни да приемат предложенията на Рияд и разчитат на саудитската финансова помощ, те никак не бързат да изпращат своите военни като пушечно месо в Сирия. Така, остават само такива екзотични съюзници като Судан, Сомалия или Коморските острови, но те на практика не разполагат с реален военен потенциал.

Ето защо, декларациите за евентуалното участие на Саудитска Арабия в сухопътна операция в Сирия се оценяват от мнозина като блъф. Действително, Рияд съумя да се сдобие с доминиращо влияние върху сирийската въоръжена опозиция. Кралството има съюзници в почти всички групировки на противниците на режима: от сравнително умерения Сирийски революционен фронт до Джабхат ан-Нусра (макар че последната официално е обявена от Рияд за терористична организация и поданиците на Кралството нямат право да се сражават на нейна страна, без саудитска помощ бойците и нямаше да могат да превземат стратегическия сирийски град Идлиб през май 2015). В същото време последните успехи на сирийската армия сериозно разколебаха противниците на Асад. Те предават позициите си една след друга и вече не могат да мечтаят за завоюването на нови територии, а само за удържането на сегашните. Освен това военните поражения ограничават шансовете на опозицията за успех в преговорите. На този фон на саудитските им покровители на остава нищо друго, освен да заплашват с пряка военна намеса. Времето обаче ще покаже, дали тази тяхна тактика ще се окаже успешна.

Рияд като фактор за дестабилизацията на Близкия Изток

Предприеманите през последните седмици от Рияд стъпки във външнополитически план, потвърждават цитираните от британския "Гардиан" изводи, съдържащи се в един доклад на германското разузнаване (BND) от края на 2015 (1), в който се подчертава усилващата се роля на Саудитска Арабия за дестабилизирането на Близкия Изток. Анализаторите на BND свързват това с отказа от предпазливата дипломация на предишния крал Абдула и ориентацията към "импулсивна политика на намеса", реализирана от сина на сегашния крал и военен министър на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман чрез задълбочаването на противопоставянето с Иран, продължаването на войната срещу "хусите" в Йемен и подкрепата за джихадистите в Сирия в борбата им срещу режима на Асад.

Декларираното от Рияд намерение да изпрати свои сухопътни сили в Сирия в рамките на международната коалиция срещу ИД, оглавявана от САЩ, което се подкрепя от Турция и ОАЕ, не само илюстрира авантюристичните настроения в саудитското ръководство, но и стремежа му с всички възможни средства да ангажира западните държави в реализацията на неговите регионални амбиции.

Така Рияд прави всичко по силите си за да провали стартиралият в Женева пореден кръг на преговорите за решаване на сирийския проблем (приключил с решението за примире от 27 февруари), използвайки формираната под негов контрол делегация на ислямистката опозиция (т.нар. Висш комитет за претовори, включващ екстремисти от Ахрар аш-Шам и Джейш ал-Ислам), която настоява сирийската армия да прекрати настъплението си, като предварително условие за по-нататъшни разговори. Очевидно е, че след като не вижда особени шансове за успех нито на бойното поле, нито на преговорите, покровителствената от Рияд "непримирима опозиция" (за разлика от Сирийската опозиционна група Москва-Кайро, представляваща светската демократична опозиция в страната), вижда единствен изход в прехвърлянето на вината за провала на мирния процес върху Дамаск и провокирането на военна намеса на западните държави, Турция и монархиите от Залива в Сирия.

Декларациите на Рияд и Анкара за готовността им да стартират сухопътна операция зачестиха на фона на успехите на правителствените сили и кюрдите и очертаващата се възможност за провал на плановете за овладяване на Сирия от сунитските групировки и превръщането и в ислямска държава. Очевидно е, че целта на подобна намеса не е борбата срещу ИД, а по-скоро спасяването на покровителстваните от Турция и Саудитска Арабия джихадисти. Тоест, разчита се, че под прикритието на доминираната от САЩ международна коалиция турските и саудитските части ще се включат, съвместно с бунтовниците, в битката със сирийската армия и кюрдите, което несъмнено ще ескалира военните действия. Подобен опит за провокирането на локален конфликт обаче, може да има непредсказуеми последици. При положение, че липсва съответната санкция на ООН, появата на турски и саудитски войски в Сирия с основание ще бъде изтълкувано от противниците им като откровена агресия, а Асад ще може да разчита на допълнителна подкрепа, включително от страна на част от сегашната опозиция. При това трансформацията на сирийския конфликт в регионален и усилващата се опасност от избухването на глобален конфликт (предвид турското членство в НАТО) рискуват да превърнат ЕС в заложник на авантюристичната политика на тандема Ердоган-Давутоглу и саудитските му съюзници, в лицето на крал Салман (за който британското списание "Икономист" твърди, че страда от старческа деменция и алцхаймер (2)) и неговия син - военният министър Мохамед бин Салман (квалифициран от "Индипендънт" като наивен и арогантен, а от други анализатори като "психически неуравновесен" (3))

Така, докато Турция струпва по границата си със Сирия и Ирак 150-хиляден (заедно с тиловите части) експедиционен корпус, Саудитска Арабия (по данни на Би Би Си) сондира възможността на сирийска територия да бъдат разположени още толкова бойци на "Ислямската коалиция за борба с тероризма" (4), при това според "Гардиан", самият Рияд се готви да изпрати там само няколко хиляди души от своите специални части и разчита основната тежест на борбата със силите на режима и съюзниците му да се поеме от Турция, Египет, Йордания и ОАЕ. В Кайро и Аман обаче са убедени, че свалянето със сила на Асад само още повече ще дестабилизира региона.

На този фон, вече става ясно, защо през декември 2015 Рияд обяви за създаването на въпросната "Ислямска коалиция", а след това съвместно с Анкара формира Висш саудитско-турски стратегически съвет. Саудитската инициатива за обединяването в рамките на коалицията на 34 предимно сунитски държави (примамвайки ги най-вече с обещания за щедра финансова помощ), всъщност цели да накара съседите на Кралството да свършат мръсната работа в собствената му битка с иранското влияние в региона.

Според повечето анализатори, фактът, че държава-участник в оглавената от САЩ международна коалиция за борба с Ислямска държава формира собствена коалиция, която уж ще преследва същите цели, както и Вашингтон, може да означава само, че Саудитска Арабия всъщност си поставя различни от американските задачи в борбата срещу Ислямска държава. Доказателство за това са и думите на принц Мохамед бин Салман, че "Ислямската коалиция" няма да се ограничи само с тази борба. Тоест, битката с тероризма се използва от Саудитска Арабия за да получи одобрението на международната общност за намеса в съседните и държави и най-вече в Йемен, Сирия и Ирак. Истинските цели на "Ислямската коалиция" пораждат въпроси дори сред водещите държави в нея. Египетското ръководство например смята,  вместо Турция да бъде допусната в коалицията, тя би трябвало да бъде обявена за държава-спонсор на тероризма, както впрочем и Катар, който "също е пряко отговорен за разпространението на тероризма в Сирия и Ирак".

Както е известно, създаването на Ислямската коалиция за борба с тероризма беше персонална инициатива на принц Мохамед бин Салман, който буквално е обсебен от идеята за формирането на "арабска НАТО". Впрочем, в Брюксел предполагат, че последните действия на саудитската върхушка - от създаването на Ислямската коалиция до екзекуцията на 47 човека, обвинени че са терористи (в началото на януари 2016) са свързани, освен с всичко друго, и със стремежа на съперничещите си за властта официален престолонаследник Мохамед бин Найеф и сина на сегашния крал Мохамед бин Салман да се докажат като решителни политици, които не се колебаят да вземат трудни решения за да гарантират сигурността на страната. Изострянето на борбата за власт в Саудитска Арабия и антииранската истерия в Рияд показват, че самата Саудитска Арабия се е превърнала в генератор на кризи (както вътрешни, така и външни) и ще продължи да следва политика на нагнетяване на напрежението в региона. По този начин обаче, Саудитите сами тласкат към бунт потиснатото шиитско малцинство в страната.

Очевидно е, че нито САЩ, нито ЕС имат интерес да се поддават на провокациите на Рияд и Анкара, тъй като целите на двете държави се разминават с тези на Запада, включително по отношение на борбата с тероризма. Вместо това, те би следвало да поискат от Турция и Саудитска Арабия да спазват стриктно резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН от 2014, изискваща прекратяване на подкрепата за джихадистите в Сирия. Вместо да си затварят очите, те трябва да поставят ребром въпроса за спазването на човещките права в Кралството, както и за нарушаването от саудитска страна на международното хуманитарно право в Йемен, където нейната авиация редовно бомбардира различни граждански обекти, включително болници на "Лекари без граници". Предвид факта, че Рияд продължава да практикува масови екзекуции, включително чрез обезглавяване, в стил "Ислямска държава", би следва да се постави и въпросът за евентуалното изключване на Саудитска Арабия от Съвета на ООН по правата на човека.

Иранската реакция на саудитските планове

Както можеше да се очаква, декларацията на Рияд от началото на февруари, че съвсем скоро може да стартира сухопътна операция в Сирия, провокира острата реакция на Техеран. Така зам.началникът на иранския Генерален щаб бригаден генерал Масуд Джезайери официално декларира, че страната му е категорично против евентуална турско-саудитска операция с Сирия и заплаши, че ако тя стане факт, Иран рязко ще увеличи числеността и въоръжението на военния си корпус в страната, така че той да "може да разгроми агресорите". Според Джезайери: "няма да позволим да възникне още по-голяма заплаха за сигурността в една и без това разрушена страна. Убеден съм, че Саудитска Арабия вече е изчерпала военните си възможности. Сирия не е Йемен и ако имаха възможност, Саудитите отдавна щяха да са атакували армия на Асад". Той смята също, че без Рияд, Анкара едва ли ще предприеме голяма операция в Сирия. Квалифицирайки Турция и Саудитска Арабия като "държавите-парии" в близкоизточния регион, генерал Джезайери прогнозира, че те вероятно ще продължат да работят за разрушаването на Сирия, но в същото време са наясно и, че Иран и Русия са готови моментално да реагират и да стоварят цялата си мощ върху тях.

Малко по-рано, командващият Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) генерал-майор Мохамед Али Джафари също изрази мнение, че "Саудитска Арабия няма да посмее да изпрати армията си в Сирия. Тя няма шанс срещу редовните ирански части, които ще бъдат прикривани от въздуха от руската авиация". В тази връзка, той прогнозира, че ако все пак дръзнат да предприемат сухопътна операция в Сирия, Саудитите ще провокират изключително тежък вътрешен конфликт, което ще предреши съдбата на Кралството.

На свой ред, по време на срещата си в Техеран с гръцкия премиер Ципрас, секретарят на иранския Висш съвет за национална сигурност Али Шамхани изрази мнение, че "претенциите на Саудитска Арабия и Турция въобще не съответстват на военния им потенциал" и предупреди Европа, че я очаква още по-мащабна мигрантска криза, ако Анкара и Рияд все пак предприемат сухопътна операция в Сирия.

Впрочем, изглежда, че всичко това се осъзнава и от самите саудитски военни. Така, на арабския сайт NTHNеws.net беше публикувано писмо на група висши саудитски военни до престолонаследника и вътрешен министър принц Мохамед бин Найеф, в което те се противопоставят на изпращането на сухопътни войски в Сирия, оценявайки подобно решение като изключително опасно (в същото писмо, те определят саудитската операция в Йемен като "провал") (5).

Според въпросната група генерали, практически всички опозиционни групировки, подкрепяни от Рияд и Анкара, се командват от хора, които са граждани на Саудитска Арабия и Турция, което се отнася и за мнозина военни командири от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и други екстремистки организации, изповядващи уахабизма (т.е. държавната религия на Саудитското кралство). Освен това, стотици саудитски духовници също са в редовете на въпросните терористични организации. Между другото, уахабизмът е единственият предмет, който се преподава в училищата в "столицата" на Ислямска държава - сирийският град Ракка, при това учебниците са същите като тези в саудитските училища.

Това означава, че от една страна, войските на Рияд (ако все пак навлязат в Сирия) ще се окажат в изключително сложна ситуация, а от друга - политическата ситуация в самата Саудитска Арабия ще излезе изпод контрола на властите. Опозиционно настроените саудитски генерали твърдят, че фрагментацията на военната ситуация в Сирия на практика изключва воденето на бойни действия само против армията на Асад. В тази връзка те посочват, че ако саудитската армия реши да атакува и отрядите на Ислямска държава, тя ще окаже недопустима помощ на шиитската милиция и иракската армия, както и на армията на Иран и на руската авиация. От друга страна, ако реши да се ограничи само с действия срещу частите на Асад, Рияд рискува да се превърне в официален съюзник на Ислямска държава. При подобно развитие, САЩ ще бъдат принудени да вдигнат ръце от Саудитите и да оставят нещата да се решават от Москва и Техеран. Тоест, както се посочва в коментара на NTHNews.net, както вътрешната, така и външнополитическата ситуация не е благоприятна за Рияд.

От друга страна, както подчертава базираният в Техеран международен новинарски канал Alalam News Network, "Сирия, Иран и Русия вече отправиха твърдо предупреждение на Рияд, посочвайки, че на практика Саудитска Арабия възнамерява да спаси терористите, които напоследък търпят серия от тежки поражения, но те няма да допуснат това." (6).

Бележки:

1. http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/saudiarabia/12029546/Saudi-Arabia-destabilising-Arab-world-German-intelligence-warns.html

2. http://www.economist.com/news/middle-east-and-africa/21638134-generational-change-looms-ail-king

3. http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/prince-mohammed-bin-salman-naive-arrogant-saudi-prince-is-playing-with-fire-a6804481.html

4. https://gloria.tv/media/LiovfSVQzZE

5. http://en.farsnews.com/newstext.aspx?nn=13941129000604

6. http://en.alalam.ir/news/1789285

---------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите

 
Известният британски философ Роджър Скрутън оправдава избора на своите сънародници, за които европейският проект означава край на националната държава."Гордея се с моите съграждани. Те имаха смелостта да изразят желанието си да се управляват сами. Те казаха ясно, че искат да поемат отново контрола върху своята страна. Горд съм, но също така съм разтревожен. Опасявам се, че ще понесем многобройни опити да бъде анулиран този резултат или да бъдат ограничени последствията от него."

- Какво мислите за вота на британците?

- Гордея се с моите съграждани. Те имаха смелостта да изразят желанието си да се управляват сами. Те казаха ясно, че искат да поемат отново контрола върху своята страна. Горд съм, но също така съм разтревожен. Опасявам се, че ще понесем многобройни опити да бъде анулиран този резултат или да бъдат ограничени последствията от него. Опасявам се, че Обединеното кралство се разпада. Според мен истината е, че изборът, който ни беше предложен, не беше най-правилният.

Пред наложената диалектика: “Искате ли да напуснете или да останете в Европейския съюз?”, ние трябваше да предпочетем една трета възможност: изготвянето на нов договор, съобразен със ситуацията в днешна Европа. Договор, който можехме да предложим на другите нации, за да го подкрепят.

- Как обяснявате избора на гласоподавателите? Икономически или културен е той?

- Това е във висша степен културен избор. Избирателите реагираха срещу две последствия на Евросъюза: необходимостта да живеят под закони, наложени отвън, и необходимостта да приемат имигрантски вълни от Европа - най-вече от Източна Европа - в количества, които заплашват идентичността на нацията и нейното единство. Те искат отново да поемат в ръцете си съдбата на своята нация. Това е дълбоката причина за този вот.

- Смятате ли, че Европейският съюз е политически проект, обречен на разпадане?

- Това е очевидно. Този проект никога не е получил истинското одобрение на европейския народ и ерозира най-съществената част от нашето политическо наследство: националната държава.

Мотивацията на онези, които поставиха началото на проекта за съюз - особено Жан Моне - бе подхранвана от страха от националната държава, която неизбежно ще прерасне в национализъм. Според Моне няма национализъм без враждебност към другите нации. Той и неговите съюзници решиха без съгласието на европейските народи да премахнат границите, да ограничат националния суверенитет и да създадат политически съюз.

В началото обикновените хора вярваха, че това е само едно търговско споразумение. Началният проект, Общност за въглищата и стоманата, бе представен в този вид. Малко по малко се разкри мащабът на амбициите на основателите, впечатляващото разширяване придаде на проекта тревожно измерение и всяко движение на съпротива бе неутрализирано чрез недемократични маневри. Най-шокиращата беше Лисабонският договор, гласуван от парламентите на европейските страни, понякога дори - както във Франция - против избора на народа, изразен чрез урните.

- За Моне и неговото поколение нацията означаваше война…

- Да, в нашата история някои форми на национализъм заплашиха мира на континента (в революционна Франция например и най-вече в Германия през ХХ век), обратното, други форми на национализъм допринесоха за мира в стара Европа. Мисля си например за поляците, чехите и може би, смея да го кажа, за англичаните, без които нацистите нямаше да бъдат победени. Всичко зависи от политическата и военна култура на една страна.

Знам много добре, че soft power (меката сила - бел. пр.), която свързваме с ЕС, често е възхвалявана като инструмент за мир: но събитията в Украйна ни показаха, че този тип сила е много неефективна. Опасностите, които ни заобикалят днес, изискват да намерим средства, за да се защитим, и възстановяването на националните граници е задължителното условие за това.

- Селата гласуваха срещу градовете…

- Не бива да се преувеличава: не срещу градовете, а в посока, различна от тази на градовете. В една малка страна като нашата селото е символ на нацията. Нейният мир, красота: това, което наистина е наше. Онези, които живеят в селата, платиха скъпо, за да могат да живеят там. Днес те се страхуват, че ще загубят онова, което ги заобикаля, идентичността си. При тях чувството за принадлежност е много по-силно, отколкото при жителите на градовете.

Навсякъде в Европа обикновените хора загубиха доверие в политическия елит. Това недоверие се проявява по-силно в селата, отколкото в градовете. Дълбоката причина за това е социологическа. Да бъдеш привързан към местното, към парчето земя, към една непосредствена общност (тази в селата) ни събужда от лицемерието и лъжите на онези, които могат лесно да променят начина си на живот или мястото, където да продължат съществуването си. Те са обвинявани лесно в “предателството на начетените” от онези, които нямат нищо друго освен земята, в която са вкоренени. Това, разбира се, е опростенчески възглед на един сложен въпрос, но този възглед ни позволява да разберем разрива между народа и елитите.

- Вярвате ли в смисъла на историята?

- Според мен идеята, че историята има “смисъл”, не е много убедителна. Разбира се, германските философи под влиянието на Хегел се опитаха да създадат линеен разказ, който води от една епоха към друга чрез логична аргументация. Може би през ХIХ век европейската история е имала известна логика, като се има предвид, че Европа е била система на автономна власт, която е доминирала в целия свят. Сега, под въздействието на сили, идващи от Близкия изток, Китай, САЩ и т.н., Европа се оказва отново в положението на другите народи: без никакъв смисъл освен онзи, който може да открие сама за себе си.

Въпреки тази нова ситуация елитът на институциите на ЕС продължава да отхвърля тревогите за идентичността на обикновените хора. Доказателство за това е фактът, че те представиха проект, изчистен от позоваване на християнството и отричащ валидността на нациите. Резултатът се вижда навсякъде в Европа - дезориентация на народа и електорален бунт срещу политическата класа, която в очите на голяма част от общественото мнение е изгубила всякакво доверие.

--------------------------------------------------------

Философ на естетиката, Роджър Скрутън преподава в Оксфорд и Бостънския университет.

Превод от френски: Галя Дачкова

 
Барак Обама, носител на Нобелова награда за мир, по чиято заповед са избити стотици хилядиВъпреки че обещаваше да прекрати войните и получи Нобелова награда за мир Обама разочарова избирателите си и световната общественост като бомбардира цели седем държави, докато Джордж Буш успя да бомбардира „само“ четири…
Големите надежди, които носеше с обещанията си Барак Обама бяха забравени отдавна. След като започна официално да бомбардира и Сирия, под предлог, че бомбардира ИДИЛ държавите, които американският лидер е бомбардирал станаха цели седем.

Морални, а законни ли са ударите на ЦРУ с дрони в Пакистан?

За първи път в 114-годишната история на Нобеловият комитет неговият председател беше сменен извънредно. Бившия премиер на Норвегия Торнбьорн Ягланд си изпати затова, че връчи Нобел за мир на Барак Обама и то много преди официалното му встъпване в длъжност. Той бе сменен, тъй като се оказа, че Барак Обама няма намерение да допринася за световния мир, а тъкмо напротив – бомбардира дори повече държави от предшественика си – Буш-младши и се превърна в най-неудачния носител на Нобеловата награда за мир.

САЩ са избили над 2млн. души в Близкия изток за последните 12 г. – но за какво?

Стотици хиляди цивилни жертви в ИракОбама спази „традицията“, която болшинството от американски президенти следват – да бомбардира поне няколко държави. Само за периодът от края на Втората световна до днес Щатите са бомбардирали толкова държави, че ако съберем техните жители се оказва, че са бомбардирани над една трета от световното население.

Ето ги „успехите“ за световният мир на Нобеловия лауреат Барак Обама. За седем години на власт той бомбардира същият брой държави: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен.

В същото време стават все по-цинични непрестанните претенции на САЩ, преповтаряни основно от шестте корпорации, които държат всички медии в САЩ и клоновете им в чужбина, за демократичност и миролюбие.

Списъкът с бомбардираните държави от същия този защитник на демокрацията и мирът е твърде дълъг:

  • Корея и Китай 1950-53 (Корейската война)
  • Гватемала 1954
  • Индонезия1958
  • Куба 1959-1961
  • Гватемала 1960
  • Конго 1964
  • Лаос 1964-73
  • Виетнам 1961-73
  • Камбоджа 1969-70
  • Гватемала 1967-69
  • Гренада 1983
  • Ливан 1983, 1984 (обект на бомбардировките е и Сирия)
  • Либия 1986
  • Ел Салвадор 1980s
  • Никарагуа 1980s
  • Иран 1987
  • Панама 1989
  • Ирак 1991 (войната в Залива)
  • Кувейт 1991
  • Сомалия 1993
  • Босна 1994, 1995
  • Судан 1998
  • Афганистан 1998
  • Югославия 1999
  • Йемен 2002
  • Ирак 1991-2003
  • Ирак 2003-2015
  • Афганистан 2001-2015
  • Пакистан 2007-2015
  • Сомалия 2007-8, 2011
  • Йемен 2009, 2011
  • Либия 2011, 2015
  • Сирия 2014-2015
Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/30/894182581951/

Четете още:

Без много шум – НАТО върна Афганистан на талибаните

Мащабите на американския геноцид в Ирак

 
Афганистански деца в КабулЗападните държави сами са си виновни и за огромния поток от бежанци от Близкия Изток и Африка и за възхода на радикализма, които са резултат от политиката и войните, които те водят…

В следствие на военните авантюри на Съединените щати в Близкия Изток през последните дванадесет години са били избити над 2 млн.души, сочи докладът на Лекарите в света за предотвратяване на ядрената война. Повечето са избити в Ирак. От 1991г., по време на американските инвазии в Ирак, са били избити над 4% от цялото население на страната, което надхвърля 1 млн.души.

Със своите безкрайни войни и военни интервенции САЩ и Северноатлантическият алианс предизвикаха невиждана миграционна вълна от времето на Втората световна война. В онези години милиони хора се преселваха и напускаха държавите си, за да избягат от нацистките окупатори, а днес бягат от войните, в които са замесени куп западни държави, начело със САЩ. Това, което наблюдаваме спокойно може да се нарече преселение на народите. Бомбардираните от Съединените щати държави жители на Земята са една трета от цялото й население…

Нека погледнем откъде идват най-много бежанци и незаконни имигранти: Ирак, Афганистан, Сирия, Мали и тн. – все държави, в които Запада е военно ангажиран. Най-много, разбира се, са бежанците от Сирия, в която държави като Саудитска Арабия, САЩ, Германия, Франция, Израел и Великобритания подпомагат т.нар. „бунтовници“, които играят ролята на прокси-армия, чиято цел е да свали от власт президента Асад. Това, което предлагат – ислямистки шериат и тези, които се бият срещу сирийската арабска армия – джихадисти като бойците на ИДИЛ и фронт Ал-нусра не са никак добра алтернатива на режимът в Дамаск.

Какво се случва с Ирак и Афганистан? Съвсем наскоро американците се оттеглиха от тези две държави официално. Никой не коментира, обаче, какво оставят след себе си? България също участва с контингенти в Ирак и Афганистан. Първо никой не можа да даде смислено обяснение защо трябва да пращаме войници там и какво търсят те в тези държави. Никой не може даде смислен отговор на този въпрос пред широката общественост в България, болшинството, от която не одобрява подобни неща. 12 години след инвазията от 2003г. и „освобождаването“ на Ирак страната оглавява класациите, редом с Афганистан, за най-лошо място за живеене с най-нещастните граждани. Разбиха цяла Либия с бомбардировки, всякакви екстремистки групи и радикали воюват за властта в Либия и в момента в страната действат общо три правителства. И оттам потеглиха десетки хиляди емигранти и бежанци. Само до август, 2015г. през Средиземноморието на европейските брегове – Гърция и Италия са „акустирали“ над 300 хил.бежанци и имигранти – четири пъти повече от миналата година, а до края на годината има още цели четири месеца. Само бежанците от Сирия от началото на войната до днес са станали 4 млн.души, според данните на ООН. На 27 август върховния комисар по бежанците на ООН – Антонио Гутериш, обяви в Женева, че системата за справяне с бежанския проблем на ЕС е „напълно нефункционираща“.

Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/31/%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B5-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B0-%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D0%BB%D0%B8/

 

Миранти, спрени пред поредната границаКакто е известно, през юни 2015 ЕС стартира операция срещу трафикантите на нелегални мигранти от Северна Африка. Брюксел увеличи драстично усилията си в тази посока след като през 2015 в Средиземно море потънаха няколко големи кораби с имигранти. По данни на ООН, от началото на годината в резултат от това са загинали над хиляда души.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През първия етап на операцията в нея ще бъдат ангажирани военни кораби, самолети, хеликоптери и безпилотни летателни апарати, които да събират информация за нелегалните трафиканти на хора. Вторият етап включва проверката на подозрителните кораби и лодки, плаващи без опознавателен флаг. На третия етап е възможно военни кораби на ООН да се появят в териториалните води на Либия, макар че това ще изисква предварителното съгласие на местните власти, както и съответната резолюция на Съвета за сигурност.

Такава резолюция обаче все още не е приета и съвсем не е сигурно, че може да стане факт. Руските представители в ООН например, многократно декларираха, че задържането на кораби в международни води противоречи на международното право. Както заяви в тази връзка говорителят на президента Путин Дмитрий Песков: "Въпросът за легитимността на обявените и дискутирани действия продължава да е актуален. Тепърва следва да се изясни, доколко подобни действия съответстват на принципите и нормите на международното право, особено ако се предприемат без съответните решения на Съвета за сигурност". Към сходна позиция впрочем, се придържа и Пекин.

Тук е мястото да напомня, че мащабното нарастване на броя на имигрантите стана факт след свалянето на режима на Кадафи в Либия (осъществено с активната намеса на самите европейски държави) и началото на гражданската война в Сирия. По данни на ООН, в момента в света има 59,5 млн. бежанци, половината от които са деца. Само през миналата 2014 бежанци са станали над 14 милиона души. Сред факторите за това бяха ескалацията на гражданската война в Сирия, както и началото на кръвопролитните конфликти в Украйна, Централноафриканската република и Конго.

За сравнение, преди десет години на планетата е имало 37,5 млн. бежанци. Между другото, най-много молби са получаване на бежански статут през 2014 са били подадени в Русия, където към Федералната миграционна служба са се обърнали 275 хиляди души, почти всички бягащи от Украйна.

Мащабите на миграционния поток

Разбира се, само част от бежанците се заселват в ЕС, но броят им постоянно нараства. Освен това към Стария континент се насочват не само бежанци, но и жители на бедни държави, търсещи по-добър живот. През 2014 на територията на Съюза са пристигнали 280 хиляди нелегални имигранти (а около 5,5 хиляди са се удавили в Средиземно море). Това е със 180% повече, отколкото през 2013. Рязко е нараснал и броят на молбите за политическо убежище. Така, през третото тримесечие на 2014 броят на молбите за убежище в държавите от ЕС е достигнал 164 хиляди, като повечето от подалите ги са сирийци (или се представят за такива).

Според британския министър на отбраната Майкъл Фелън, през 2015 броят на пристигащите по море в Европа нелегални имигранти ще надхвърли 500 хиляди (според други обаче, броят им ще варира между 800 хиляди и един милион). В тази връзка той призова "да прекъснем връзката между спасяването на хора в Средиземно море и разселването им, защото те ще продължат да пристигат, ако вярват, че ще бъдат разселени в Европа".

Не само Великобритания обаче се обявява против заселването на мигрантите. Така председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер лансира идеята за въвеждане на имигрантски квоти за страните от ЕС, съобразени с техния БВП, числеността на населението им, нивото на безработицата и други фактори. Това обаче породи бурно възмущение в редица европейски държави - в Словакия например, през юли 2015 се проведе масов митинг против миграционната политика на Съюза, чиито участници влязоха в сблъсъци с полицията.

В същото време, според редица анализатори, от чисто хуманитарна гледна точка, успехът на сегашния план на ЕС за борба с миграцията е под много сериозен въпрос, тъй като е изключително трудно хората, бягащи от войните в своите страни, да бъдат накарани отново да се върнат там, където ги очакват само смърт и лишения, да не говорим, че това би било в разрез с прословутите либерални ценности. По-важното обаче е, че именно държавите от ЕС провокираха с действията си сегашната ситуация, когато огромни бежански потоци се насочват през Средиземно море към Европа. Както е известно, те подкрепиха военната операция срещу диктатора Кадафи, унищожавайки един от най-устойчивите и икономически ефективни режими в Африка, и дестабилизираха целия Близък Изток. Тоест, Съюзът сам разпали войната до собствените си граници, а сега, вместо да работи за възстановяването на Либия и другите държави от региона, използвани в миналото като своеобразна преграда пред потока от нелегални имигранти, се опитва да реши въпроса по невъзможния начин.

Истината е, че имигрантският проблем е в състояние да застраши самото съществуване на ЕС. Както е известно, в момента в рамките на Съюза е налице своеобразно двувластие, т.е. съществуват национални правителства, както и наднационалната власт на Брюксел, опитващ се да диктува на Европа своите правила. Някогашната концепция на генерал Дьо Гол за "Европа на нациите", според която ЕС трябваше да се изгражда като алианс на суверенни национални държави, беше изместена от друга, целяща превръщането на Европа в конфедерация с център Брюксел, който да има решаващата дума по всички ключови въпроси, включително по този за имигрантите. В подобен ултралиберален модел няма място за националните и културни реалности. Това обаче може да доведе до провала на целия европейски проект, защото Брюксел едва ли ще може да подчини напълно всички държави от ЕС. Не е случайно, че Гърция беше на ръба да напусне Съюза или, че Великобритания възнамерява да проведе референдум по този въпрос, като не може да се изключва, че в резултат от него страната ще излезе от ЕС. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Брюксел е прекалил с "централизацията", т.е че ако ЕС се е оказал ефективен като икономически съюз, това не може да се каже за него, в качеството му на политически съюз.

Съществува ли обединена Европа

Всъщност, така наречената обединена Европа не съществува. Вместо това има група държави, опитващи се да диктуват волята си на останалите. Както е известно, ЕС покрива по-малко от половината територия на Стария континент, като само площта на Европейска Русия е по-голяма от тази на целия Съюз. В същото време сегашната концепция за обединена Европа не предвижда алианс между нея и Русия, вместо това напоследък ЕС работи в точно обратната посока, ориентирайки се към открита конфронтация с Москва.

Тоест, на практика, става дума за един по същество Западноевропейски съюз и тъкмо в това е основния проблем. Навремето САЩ се нуждаеха от европейска опора в глобалното си противопоставяне със Съветската империя, затова стимулираха обединяването на Западна Европа. След разпадането на СССР Европа опита да се позиционира като самостоятелна свръхдържава, но Вашингтон се нуждае от ЕС, само и докато той обслужва американските интереси. В този смисъл, сегашната политика на свръхцентрализация се подкрепя от САЩ, докато запазването на широките пълномощия на европейските национални правителства - не.

Да се върнем обаче към проблема с нелегалните имигранти. Както вече посочих, той възникна заради политическото късогледство на самите европейски лидери, които със собствените с ръце разрушиха преградите пред имигрантското нашествие, превръщайки проблема, който и преди това беше достатъчно сериозен, в истински кошмар.

Въпреки това обаче, в момента ЕС повтаря същата грешка и по отношение на Украйна. При това, правителството на Германия например, още в началото беше наясно, за "страничните последици" от свалянето на режима на Янукович. От което се налага изводът, че ирационалните действия на европейските държави, в разрез със собствения им интерес, изглежда се дължат на силния външен натиск на САЩ. Ако някой в Европа смята обаче, че провеждайки сегашната политика в Украйна води борба с Русия, много бърка, защото истината е, че просто обслужва американските интереси. В момента Вашингтон е на път окончателно да премахне опасността ЕС да се превърне в негов икономически конкурент, като не допусне създаването на "Голяма Европа".

Очевидно е, че в сегашния и вид Украйна няма как да бъде интегрирана в ЕС. Затова пък проблемите, които тя поражда за Съюза, са много: тази страна ще трябва да бъде финансово подпомагана, а украинските стоки да бъдат допускани до пазарите на ЕС, въпреки че не отговарят на европейските стандарти. И тези проблеми със сигурност ще се проточат с десетилетия. Що се отнася до мигрантите от Украйна, чиито брой в Европа е вече два милиона души, този проблем безпокои по-малко Брюксел, защото все пак става дума за хора с по-близка култура, при това притежаващи определена квалификация. За разлика от тях, африканските имигранти по правило нямат нито професия, нито образование, да не говорим, че културата им е много далеч от европейската. Въпреки това в Западна Европа няма как да не се опасяват и от неконтролирания приток на украински мигранти. И тъкмо поради това Брюксел не бърза да облекчи визовия режим за гражданите на Украйна, напротив - гледа да го усложни. Просто защото Европа отчаяно опитва да се "затвори" за притока на нежелани чужденци, откъдето и да идват те. Много е вероятно обаче, моментът за това вече да е пропуснат.

-----------------------------------------------------------------

* Национален консервативен форум

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 

В уникално по рода си общо интервю за „Oped News“ американския професор по лингвистика и дисидент Ноам Чомски и бившия зам.министър на финансиите на САЩ Пол Крейг Робъртс коментираха актуалните теми, които вълнуват света. Ноам Чомски и Пол Робъртс застанаха заедно пред журналиста Роб Кол, за да коментират теми като кризата в Украйна, бъдещето на капиталистическата система и американската икономика, империалистическите и националистическите политики, водени от определени държави, глобалното затопляне и много други интересни теми, касаещи бъдещето на цялото човечество.

– Какво е бъдещето на американската икономика и на капитализма?

– Роб Кол: Ноам?

Ноам Чомски: Ние сме много далеч от капиталистическа икономика, ние сме държава капиталист. Бъдещето зависи от това как обществото ще отговори на обстоятелствата. Системата може да бъде повлияна, поправена или дори радикално променена.

– Роб Кол: Пол?

– Пол Робъртс: Частния бизнес контролира правителството. Алчността стигна до степен до подкопаване на икономиката, от която те зависят.

– Роб Кол: Ноам, има ли какво да добавиш към думите на Пол Робъртс?

– Ноам Чомски: Отговорностите на големите изпълнителни директори се разми. Преди директорите имаха отговорността за бъдещето и оцеляването на корпорацията.

– Роб Кол: Каква роля имат климатичните промени в бъдещето на икономиките и световния баланс?

– Ноам Чомски: Нивата на изчезване на видове достигна онези от преди 65 милиона години, когато астероида е ударил земята.

– Роб Кол: Изглежда, че някои компании искат това, или поне нехаят. Може ли това да се промени някак?

– Ноам Чомски: Компаниите са ангажирани с бързи и краткосрочни печалби, нищо друго не ги интерсува.

– Роб Кол: Изглежда и двамата споделяте мнението, че проблема идва от поведението на големите корпорации?

– Пол Робъртс: Пълна липса на далновидност, планиране.

– Ноам Чомски: Трябва да помним какво всъщност са корпорациите и кой стои зад тях. Те са креатури на държавата, подкрепяни от нея. Правата и възможностите се промениха драматично през годините. Ако се върнем назад ще видим, че корпорациите имат съвсем различни права. Обикновените хора нямат никакво влияние над правителството и водената от него политика. Стигайки до върха, виждаме фракцията на „единия процент“, която прави политиката.

– Пол Робъртс: Това важи и за държавите. Виждаме как Съединените щати тласкат своите европейски васали към конфликт с Русия, от който Европа няма интерес. Това все пак носи рискове и за Вашингтон, по мое мнение, защото Вашингтон може да изгуби контрола над своите сателити. Ноам, какво мислиш за безотговорното поемане на риска да се предизвикат Русия и Китай?

– Ноам Чомски: Изключително безотговорно е. Това подтиква сближаването на Русия и Китай, основно базирано на енергийните ресурси. Някои дори предвиждат „китайско НАТО“, което включва Китай, Индия, Пакистан, някои азиатски държави, което също ще има и своя алтернативна на долара валута. Това е рисковано и поставя възможността за война.

– Роб Кол: Пол, каква роля мислиш, че играят социопатите, психопатите и нарцисистите в световната политика?

– Пол Робъртс: Този тип хора доминират в правителствата. Това важи с по-малка сила за Русия и Китай, защото те тъкмо излизат от една ера, където това се провали. Според мен най-големите психопати са във Вашингтон. Успеха на американската пропаганда накара света да приеме Русия и Китай за държави, от които трябва да се страхува.

– Роб Кол: Нарцисистите определят като „лоши“ всички, които ги критикуват.

– Пол Робъртс: Точно. Всеки критик бива демонизиран. Демонизира се и всяка държава, която отказва да е васал. Европейците, например, дори не знаят какво значи собствена и независима външна политика.

Сега виждаме, че държавите от НАТО се въздържат от бомбардировките срещу Ислямска държава. В коалицията влизат предимно арабски държави – Саудитска Арабия, Катар, Йордания и тн. – може би сме готови да разрушим собствената си империя от васали?

– Пол Робъртс: Нарастващата критика срещу САЩ не е насочена само срещу престъпленията във външната политика, но вече засягат и положението вътре в Щатите. Бялата шапка, която САЩ надена по времето на студената война не ни отива, след като в 21 в. САЩ бомбардира и нахлува в други държави заради лъжливи обвинения. Всички тези действия подкопаха образа на т.нар. „нежна сила“ на Съединените щати. Запада започна да се изживява като едноличен собственик на целия свят, който взима решенията и ги налага на всички.  Запада е в ръцете на психопати и марионетките им.

Колкото до американската икономика – аз я виждам като кула от карти.

– Роб Кол: Какво имаш предвид под „кула от карти“

– Пол Робъртс: Разклатен долар, разклатен фондов пазар. Истинските икономически доходи са под нивото на онези от 1960-те и ранните 70′ години…

Имаме главозамайващи дългове, безкрайно създаване на пари. Няма добри работни места, трупаме огромни търговски дефицити. Дълго след разпада на Рим, отцепените кралства пазили образа на Цезар на монетите. Това е пример колко дълго традициите може да просъществуват, въпреки че това, което символизират отдавна не съществува.

 

САЩ воеват в много страни под предлог, че защитават националните си интересиВойната като ключов инструмент на американската геополитика

Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.

Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.

Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.

По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.

Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени

Външната политика на САЩ след края на Студената война

Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.

За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.

Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнява в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди  в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.

Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?

През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.

Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.

Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.

Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.

Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.

Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.

Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.

Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно унищожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.

На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.

Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САЩ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.

В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.

Стратегическата слепота на Америка

Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установяването на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.

Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.

Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на неблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даващи възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безсмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.

Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.

В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.

Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отношение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.

Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.

В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.

САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.

Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.

Защо дипломацията продължава да е необходима

Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на инструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.

В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.

Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.

Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.

Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.

Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чуждестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.

Заключение

При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.

В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.

Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.

Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.

Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склонни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.

---------------------------------------------------
* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1774-ikonomicheskata-voyna-s-rusiya-bavno-no-sigurno-rushi-evropeyskata-ikonomika

Както е известно, на 22 юни говорителят на руския премиер Медведев НаталияКарикатура по повод санкциите на ЕС срещу Русия Тимакова обяви, че правителството е подготвило нови мерки в отговор на решението за удължаване на санкциите, наложени от ЕС на страната. Така, продоволственото ембарго за европейската селскостопанска продукция ще бъде удължено с още половин година, т.е. с колкото бяха удължени и санкциите на Брюксел. Освен това, списъкът на стоките, чиито внос в Руската Федерация е забранен, вероятно ще бъде допълнен с шоколадовите изделия и живите цвета от държавите от еврозоната. Макар че на пръв поглед тези допълнителни мерки не изглеждат сериозни, те вероятно ще се окажат твърде болезнени за Франция, Белгия и Холандия например. Ще напомня, че първите две държави допуснаха блокирането на сметките на руските дипломатически мисии, а пък Арбитражният съд в Хага (Холандия) осъди Москва да плати рекордна глоба на акционерите на вече несъществуващия петролен гигант ЮКОС.

Какви са истинските размери на загубите

На този фон все повече европейци започват да осъзнават, че руските контрасанкции оказват разрушително въздействия върху икономиката на ЕС. Този извод се налага например от интервюто с група авторитетни експерти от Австрийския институт за икономически изследвания (WIFO), публикувано наскоро в германския Die Welt, в което те твърдят, че загубите на Европа във войната на санкциите са много по-високи, отколкото признава официалната статистика. При това ответните руски санкции имат мултиплициращ ефект. Така, по данни на Федералната асоциация на германската индустрия (BDI), 350 хиляди работни места в страната са пряко свързани с производството на стоки и услуги за руския пазар. Според коментара на австрийските експерти в Die Welt обаче, "ако се анализира внимателна цялата технологична верига, ще стане ясно, че тази цифра всъщност е много по-голяма". Те са стигнали до извода, че една четвърт от негативното въздействие върху австрийската икономика през последната година се дължи именна на факта, че германските и австрийските компании са започнали да продават по-малко стоки в Русия и заключават, че "санкциите са изключително скъп механизъм, чиято реална ефективност просто няма как да бъде доказана".

Разбира се, всички тези загуби, сами по себе си, не са от критично значение на икономиката на ЕС. Ситуацията се усложнява обаче от факта, че Съюзът и без това е изправен пред много сериозни проблеми. Гърция например, се превърна в своеобразен "воденичен камък" за Брюксел (така, на 23 юни стана ясно, че Европейската комисия възнамерява да предостави на Атина още 35 млрд. евро, които следва да бъдат изплатени от гърците до 2020, макар че това трудно ще стане). Друг такъв "камък" е Украйна, на която бяха обещани допълнително още един милиард евро, за да може да плати руските газови доставки през есента и зимата. Да не говорим за останалите мултимилиардни "вливания" в украинската икономика и финансов сектор, които обаче едва ли ще спасят тази страна от фалита. Както заяви на 25 юни украинският финансов министър Наталия Яреско, това може да се случи още през юли 2015.

Допълнително масло в огъня налива проблемът с вълната от имигранти, които масово бягат от обхванатите от конфликти Северна Африка и Близък Изток, насочвайки се към Италия, Гърция или Малта, а оттам се прехвърлят на север. За настаняването на десетките хиляди нелегални пришълци ЕС също ще се нуждае от огромни средства. Така, европейската икономика започва да се пропуква буквално пред очите ни. За да го разберем е достатъчно да анализираме мерките на Европейската централна банка (ЕЦБ) за насищане на пазара с ликвидност, както и изключително ниската доходност на еврооблигациите. На този фонд руските контрасанкции срещу ЕС само задълбочават песимизма на европейските експерти. Още повече, че те засягат най-вече държавите от тъй наречената група PIGS (Португалия, Италия, Гърция и Испания), чието състояние и без това е плачевно. И това, както изглежда, е само началото.

Разбира се, икономиките на редица измежду най-развитите държави от ЕС, като Германия, Франция и Австрия, функционират сравнително нормално и в сегашния кризисен период. В същото време обаче, влиянието на ответните санкции на Москва върху икономиките на аграрните европейски държави несъмнено е сериозно. Доколко тези негативни тенденции ще засегнат икономиката на ЕС, като цяло, остава открит въпрос, но дори ако глобалната икономика започне да демонстрира устойчив растеж, а програмата за количествени облекчения на ЕЦБ има положителен ефект, руските санкции ще забавят икономическия растеж на ЕС поне с няколко години.

Що се отнася до новия списък на забранените за внос в Русия стоки, включващи (както вече споменах в началото) шоколадовите изделия и цветарската продукция, очевидно Москва си е поставила за задача да открие онези сектори на европейската икономика, в които контрасанкциите ще ударят именно държавите, позволили си да запорират руско имущество. Така, по данни на Съюза на холандските производители на цветя (VGB), обемът на износа на цветарска продукция от Холандия за Русия достига 350 млн. евро. Всъщност, руснаците са четвъртия най-голям купувач на тази продукция, което означава, че холандските производители ще бъдат много болезнено засегнати от решението на Москва.

Тоест, Русия се опитва с икономически средства да накара Европа да се откаже от санкциите срещу нея. Брюксел неведнъж е давал да се разбере, че най-важното условие за отмяната на санкциите е прогресът в разрешаването на украинската криза. В същото време обаче, правителството в Киев все по-открито демонстрира, че не възнамерява да спазва споразуменията от Минск. Въпреки това, самият факт, че ЕС удължи срока на санкциите с половин, а не с цяла година (както прогнозираха някои) е позитивен сигнал, който говори за това, че Съюзът изглежда е склонен към постепенното смекчаване на "войната на санкциите".

Кой е големият губещ от "войната на санкциите"

Причините за подобно поведение за очевидни. Така, в интервю за German Economic News от началото на юни главният икономист на германската Bremer Landesbank Фолкер Хелмайер посочва, че заради санкциите, инициирани от Обама срещу Русия, през миналата 2014 германският износ е намалял с 18%, в сравнение с 2013, а през първите два месеца на 2015 е паднал с цели 34%. Според него обаче, "загубите са много по-мащабни, отколкото сочи статистиката", защото това е само "първичния ущърб", а тук следва да се отчитат и "вторичните ефекти", които, с течение на времето, само влошават ситуацията. В тази връзка той подчертава, че: "Европейските държави, поддържащи стабилни делови връзки с Русия, включително Финландия и Австрия, изпитаха тежки икономически сътресения. Съответно, тези държави започнаха да получават и по-малко поръчки от Германия. Нещо повече, имайки предвид, че европейските корпорации със сигурност ще започнат да заобикалят санкциите, създавайки в Русия свръхефективни производствени мощности, ние вероятно ще изгубим този потенциален "акционерен капитал", който е в основата на собствения ни просперитет. Истината е, че Русия печели въпросния "акционерен капитал" за сметка на ЕС, независимо от санкциите на Съюза срещу нея".

Освен това, от гледната точка на Москва, Германия и ЕС, като цяло, са загубили своята надеждност като стратегически партньори. Както посочва в тази връзка Хелмайер: "Доверителните отношения между Русия, от една страна, и Германия и ЕС - от друга, бяха разрушени. А за постигането на такива отношения са необходими години. В резултат, Siemens беше изхвърлен от големите руски транспортни проекти, а Alstom загуби възможността да се включи в изграждането на скоростната железопътна линия между Москва и Пекин. Ето защо потенциалните вреди са много по-големи, отколкото сочи официалната статистика, при това не само за Германия, но и за ЕС, като цяло".  Според него, по-малката загуба в случая е свързана със забавянето на икономическия растеж, замразяване на заплатите и спада на постъпленията в хазната, а оттам - ограничаване на възможностите за инвестиции в социалната система на европейските държави. Тоест, населението на Германия и Европа ще плати за провежданата от Брюксел политика на санкции срещу Русия (и последвалите контрасанкции на Москва) със загубата на част от досегашното си жизнено равнище и стабилност. Но най-голямата вреда от случващото се е повишаването на геополитическите рискове от ситуацията за държавите от ЕС (включително и за България).

Що се отнася до ситуацията в Украйна, която провокира и сегашната "война на санкциите" между ЕС и Русия, Хелмайер подчертава, че "тя действително поражда голяма тревога. Хората, които получават информация не само от големите западни медии, биват шокирани от това, как въпросните медии прикриват агресията на Киев и дискриминационните закони, приети от сегашното правителство на Украйна, които са напълно несъвместими със западните ценности и демокрацията".

Според германския икономист, "резултатът от санкционната война вече е ясен. Тя беше спечелена от оста Москва-Пекин-БРИКС. Западната доминация приключи. През 90-те години на ХХ век тези държави осигуряваха едва около 25% от световното производство, а днес делът им е цели 56%, като в тях живее 85% от населението на планетата. Те контролират 70% от глобалните валутни резерви, е средният им годишен икономически растеж е между 4% и 5%. И тъй като САЩ не пожелаха да споделят влиянието си в световен мащаб (включително като променят пропорциите в гласовете в такива ключови институции като Международния валутен фонд и Световната банка), сега тези държави се готвят да създадат нов сектор на развиващите се пазари на основата на собствената си финансова система. Това е бъдещето им. В момента ЕС е забъркан в един конфликт, провокиран от САЩ, които не искат да споделят хегемонията си никого. Но колкото по-дълго ние, европейците продължаваме да следваме тази американска политика, толкова по-висока цена ще ни се наложи да платим".

Очевидно, развиващите се държави постепенно се освобождават от контрола на САЩ. Илюстрация за това е създаването на конкурентни международни институции, като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (създадена в противовес на Световната банка) или Новата банка за развитие на БРИКС (като алтернатива на МВФ). Това със сигурност не се харесва на САЩ. В този смисъл, сегашните горещи точки на планетата - Афганистан, Ирак, Сирия, Либия, Египет и Украйна са резултат от американската реакцията на случващото се. Тоест те формират фона на конфронтацията между САЩ и възходящите държави, които не са склонни да се примирят със сегашния еднополюсен модел на устройство на света. А със своята необмислена политика, Европа (т.е. ЕС) рискува да се окаже големия губещ в нея.

Всъщност, истината е, че когато САЩ и ЕС решиха да наложат санкции на Русия, никой - нито във Вашингтон, нито в Брюксел - не си направи труда да анализира сериозно възможните икономически и политически негативи от подобна стъпка. Смяташе се, че руснаците ще отстъпят сравнително бързо, тъй като по отношение на редица сектори зависимостта на Русия от западната икономика беше наистина огромна.

Само че вместо очаквания икономически провал и последвалата го готовност за възстановяване на отношенията с ЕС на всяка цена, Москва не само устоява на натиска, но и демонстрира икономически растеж в някои отрасли. Така надеждите на Запада, че ще може да осъществи своеобразен икономически "блицкриг" се провалиха, а войната на санкциите се проточи, придобивайки хроничен характер. При това с течение на времето тя нанася все по-големи загуби на икономиката на ЕС.

Разбира се, следва да сме наясно, че нито една от страните в този сблъсък не е заинтересована да разкрие истинската ситуация в икономиката си и никога няма да признае понесените мащабни загуби. Най-малкото, защото войната на санкциите има политическа основа и за ЕС и САЩ да признаят загубите си в нея означава да признаят и провала на провежданата от тях политика.

Но дори и в тази ситуация е очевидно, че редица европейски икономики понасят сериозни вреди от руските контрасанкции. Което е свързано най-вече с факта, че независимо от твърденията на някои западноевропейски икономисти, Русия представлява изключително привлекателен пласментен пазар за европейската продукция.

Очевидно ЕС все още не е осъзнал напълно високата съпротивителна способност на руската политическа система и икономика по отношение на санкциите. В Брюксел изглежда все още се опитват да установят, какви са границите на тази съпротива и докога Москва ще бъде в състояние да предприема болезнени за европейски контрамерки. Това означава, че ако руската икономика продължи активната си трансформация, демонстрирайки висока жизнеспособност, за ЕС (а вероятно и за САЩ) ще стане очевидно, че санкциите са се оказали изключително неефективни и контрапродуктивни, т.е. че налагането им било груба грешка.

Ясно е също, че евентуалната отмяна на санкциите ще става постепенно - най-малкото, защото иначе ЕС рискува да ерозира собствения си имидж. На този фон стремежът на Кремъл да работи по-активно с отделните европейски държави на двустранна основа, така че всяка от тях да може да осъзнае собствената си полза от сътрудничеството с руснаците, както и загубите от по-нататъшното участие във войната на санкциите, също допринася за това.

В крайна сметка, макар че "еврократите" в Брюксел все още си позволяват да държат остър тон на Москва, сегашната икономическа ситуация в ЕС е толкова тежка, че това едва ли ще продължи още дълго и те скоро ще бъдат принудени да потърсят общ език с руснаците.

------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Неоосманската доктрина

Сценарий № 2 : Турция изгражда евразийски геополитически център около себе си, очертавайки сфери на влияние, повтарящи средновековната Османска империя – Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток, Балканите

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. В предната публикация разгледахме сценария „Троянски кон”, според който САЩ натоварват Турция с ролята на свой таен таран за разбиване на ЕС, чрез разселване на турска диаспора в европейския югоизток след евентуалното й приемане за член на Евросъюза. Изводът от анализа на този сценарий № 1 бе, че възможностите му все по-бързо се изчерпват и с днешната дата той е вече практически част от историята на международните отношения.

Приемането на Кипър за член на ЕС през 2004 г. се яви повратна точка и своеобразен катарзис за Турция в плановете й да се присъедини към Европа. С европейското правило за консенсус при приемането на нови членове на съюза и един Кипър, чиято цяла северна част е окупирана от турските войски, а Кипър вече e член на ЕС, турската надежда за европейско бъдеще се стопи със скорост, която мнозина, включително водещи политици, просто не успяха да проследят. Това развитие закономерно даде силен тласък на неоосманската доктрина сред турските управляващи, която за целите на този анализ нарекохме Сценарий № 2.
Главното действащо лице и мотор на новата турска външна политика стана 51-годишният професор по международни отношения от университета Бейкент в Истанбул

Ахмет Давутоглу.

Той упражни много силно влияние както върху сегашния турски президент Абдула Гюл, така и върху министър-председателя Реджеп Ердоган, чийто главен съветник бе. От 1 май 2009 г. Давутоглу бе назначен за министър на външните работи. В битието си на виден интелектуалец и, както се твърди, много умерен характер, Ахмет Давутоглу, особено с капиталния си труд «Стратегически дълбини», е много популярен във всички среди в Турция, включително и сред генералитета. Давутоглу често е определян като неоосманист, въпреки че той не се вижда в такъв контекст. В тази връзка наскоро заяви пред турския ежедневник «Сабах», че «след като ние самите не използваме подобна концептуализация, фактът, че тя се използва по отношение на нас е резултат или от неразбиране, или от липса на добра воля». Той оспорва идеята, че Турция се опитва да установи неоосмански имперски ред: „Винаги съм казвал, че Турция като национална държава е равна с всяка друга национална държава в нашия регион без значение дали е малка като население или територия. Ние нямаме никаква хегемония върху когото и да било. Това, което по-скоро се опитваме да направим, е да допринесем за установяване на постоянен мир в нашия регион. Ако под ред имат предвид Pax Ottomana (Османски мир), мир в смисъл на ред, ние се опитваме да установим ред и не е погрешно да се каже такова нещо”.
Какво е все пак неоосманизма? Според повечето добронамерени към Давутоглу анализатори новата

«Неоосманска доктрина»

се базира на няколко основни принципа. Първо, Турция е важен компонент на регионалната безопасност, център на Евразия, надежден партньор на съседните държави, а не периферия и някакъв второстепенен партньор на НАТО и САЩ; Второ, неоосманизмът не се явява антизападен по своята природа и ценностни ориентири. Той призовава към равностоен диалог със САЩ и особено с ЕС. Акцентът върху вниманието на Турция към Близкия Изток в последните години съвсем не означава, че турците обръщат гръб на Запада. Според политическия анализатор Стив Лараби няма никакви доказателства за пълзяща ислямизация на турската външна политика; Трето, новата доктрина се базира предимно на мека сила, а не на остри схеми – максималната твърдост на този подход бяха примерно, затваряне на пристанищата за кипърски кораби, политическа поддръжка за босненските мюсюлмани, признаването на Косово, дипломатическо изглаждане на проблемите със Сирия. От този принцип се извежда и основния подход на турската външна политика при Давутоглу за «нулеви проблеми със съседите»; Четвърто, неоосманизмът не разглежда кемализма и републиканските идеали като загубено време, а се опитва да допълни републиканския дизайн с нови черти, адекватни на света след студената война. Много съществено е към изброеното да допълним един принцип, заявен лично от Давутоглу пред сп. Economist: „Турция може да бъде европейска в Европа и източна в Изтока”.
По-другояче обаче изглеждат нещата, ако се вслушаме в тезите, които проф. Давутоглу изложи през октомври миналата година при откриването на конференцията „Османското наследство и мюсюлманските общини на Балканите днес”, проведена в столицата на Босна и Херцеговина Сараево. Там министърът на външните работи на Турция заяви, че целта на турската външна политика е подемът на османските Балкани, като център на световната политика. Същото Давутоглу повтори, разширявайки периметъра и в интервю пред сараевския ежедневник „BH Dani”: „Ще превърнем Балканите, Кавказ, Централна Азия, заедно с Турция, в център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем”.
Още по-любопитно звучи и мнението му, че османската история, това е и историята на балканския регион: „Ние искаме нов балкански регион, основан върху политическите ценности, икономическата взаимозависимост и сътрудничество, културната хармония. Такива са били османските Балкани. Ние ще възстановим тези Балкани…

Османските столетия

на Балканите са успешна история, и сега е необходимо да я възродим”.
Всеки обективен и незапознат с историята на региона наблюдател би възприел подходът на Неоосманската доктрина като прагматичен и комуникиращ с реалностите на ХХІ век. Даже при повечко ентусиазъм би могло да се приеме като привлекателна идеята Балканите да се превърнат в център на световната политика. Има обаче не едно, а няколко десетки „но”-та, които, ако се възползваме от терминологията на самия Давутоглу, „зануляват” изключително розовеещия колорит на представената от него визия. Първо, не става дума за Балканите въобще, а за някакви османски Балкани. Второ, абсолютно нелепо, да не кажа глупаво за един професор, звучи идеята, че османската история е историята на балканския регион. Ако за Давутоглу, цялата история се затваря в петстотинте години на Османската империя, то за другите балкански народи този период е отбелязан в учебниците по история с по няколко горчиви страници на гнет, робство и пълен упадък след столетия на държавен и културен възход. За разлика от 500-те години на Османската империя, Българската държава има 1300-годишна история, гръцката история започва далеч преди Христа, сродно е положението и при другите народи в региона. Колкото до османските столетия на Балканите като успешна история – да, но зависи за кого. За османската метрополия в Цариград, доминирана от турците, може и да е така. За останалите народи, поробени от същата тази османска империя, въпросните петстотин години са практически години на вакуум в социален, икономически, културен и всякакъв друг вид народностен план. За реалното робско положение на тези народи да не говорим; за кръвния данък да не говорим; за насилствената смяна на вярата, благодарение на която целият европейски югоизток е нацвъкан днес с мюсюлмански общини, да не говорим.
Да продължаваме във фактически план да предъвкваме тема, ясна и на децата, ще е чиста загуба на време. Далеч по-интересено и важно е да си отговорим на въпроса: Имперско лицемерие или политическия инфантилизъм

на една нация изразява неоосманската доктрина? Аз лично съм по-склонен да мисля, че е второто. И ще илюстрирам мнението си с няколко много интересни реплики, които се чуха около един турски филм, събрал пред екраните в южната ни съседка над милион и половина зрители още след премиерата си през 2008 г. Във филма „Османска република” съвременна Турция никога не е съществувала, а вместо нея е показана страна, над която властва измисления и безпомощен султан Осман VІІ, който е марионетка в ръцете на САЩ. Но това, което е показано в едър план, е не толкова упадъкът на империята през ХІХ век, колкото нейната религиозна толерантност, т.е. Pax Ottomana (Османски мир), който според авторите е властвал над средиземноморското крайбрежие и околните региони. Така, днес, съпротивата на някои европейски страни срещу членството на Турция в Евросъюза на практика води до вдъхновената митологизация на една изгубена златна епоха. „Да мечтаем отново да бъдем империя е нереалистично, епохата и действащите лица са се променили”, твърди режисьорът на филма Гани Мюжде, чиито прадеди в Косово са били поданици на империята. „Пораснах в квартал „Фенер“ в Истанбул сред гърци, арменци, евреи и кюрди… Ето това е османското наследство. Днес не трябва да се игнорира това културно измерение“.
„Отправеното послание е: „Вие не принадлежите към Европа“, коментира Нилюфер Нарлъ. „Чувството на отхвърляне кара човек да се обърне към миналото, за да намери славните елементи на своята идентичност. Някои виждат в него само една ислямска държава”.
За турците, потънали в пълно вглеждане в себе си, следващият етап на историческо помирение преминава през преоткриване на европейските измерения на Османската империя.

 

Вчера стана ясно, че срещата на българския министър-председател Бойко Борисов с емира на Катар няма да се състои, въпреки че е била планирана в програмата на официалното му посещение. На дипломатически език това се определя с една дума: скандал.

По традиция скандалът бе замаскиран с дилетантските еднолични обяснения на премиера пред журналисти в столицата Доха, че нивото на визатата е било "премиер с премиер”, като било прибавено, че утре - т. е. днес, „... и емирът, и принцът на Кувейт, и министър-председателят ще ни приеме".

Никой не коментира дали е спазена йерархия в срещите на Борисов в Катар „премиер-премиер”, а още по-малко пък стои на дневен ред въпросът как българският министър-председател ще бъде приет в Кувейт и от емира, и от принца и от министър-председателя в тази държава, където днес започва официална визита на Бойко Борисов.

Не стои на дневен ред и темата да се сравняват папки с подписаните споразумения в Катар - какво са подписвали при срещите си българският държавен глава, Георги Първанов и катарския емир. Тема, подхвърлена мимоходом от самия Борисов.

В Република България няма конституционни текстове, които да регламентират противоборство „премиер-президент”, та да се развява фактът, че лидерът на ГЕРБ е имал среща с емира на Катар докато беше кмет на столицата. Още повече, че въпросната среща бе уредена и се осъществи в рамките на първото официално посещение на емар в България, по покана на държавния ни глава.

Не стои на дневен ред въпросът и дали коментарите по отложената среща на Борисов с емира на Катар са нещо, което някой може да си позволява или не може да си позволява. Доколкото ми е известно, коментари се правят в рамките на служебни задължения или от гражданска позиция, тъй като действията на един министър-председател не са негови частни, а представителни, публични, и от и в името на държавата.

В средата на април миналата година, Техни Височества емирът на държавата Катар и съпругата му, шейха Моза пристигнаха в София по покана на българския държавен глава Георги Първанов. Това бе първо посещение на държавния глава на Катар в нашата страна. По време на това гостуване, президентът разговаря на “четири очи” с шейх Хамад Бин Халифа Ал-Тани, след което се проведоха пленарните разговори на двете официални делегации.

Тогава бе обсъдена за първи път възможността за изграждане на терминал за втечнен газ, който да обслужва не само България, но и други европейски страни. Българският президент акцентира върху намеренията на нашата страна за работа по крупни европейски енергийни проекти и в частност, изграждането на втора атомна централа.

Съобщенията, че премиерът Борисов и българската делегация са поискали от Катар изнася втечнен газ за нашата страна, всъщност е продължение на разговорите, които е имал преди година българският държавен глава, когато за първи път е била поставена тази идея. Давам този пример, за да стане ясно, колко тъпо и нелепо е да се сравняват приноси и мерят мускули кой с кого се среща и какво постига в тези срещи.

Тази година, в рамките на официалното посещение на министър-председателя Борисов в емирство Катар, един от важните за България въпроси, а именно – доставката на втечнен природен газ от арабската държава – не получи конкретен отговор. Официално, на българите е било обяснено обясни, че страната ни е в списъка на Катар, но до една-две години едва ли ще се осъществи подобен транзит на синьо гориво. Тук ще припомня, че с авторитетната помощ на емира на Катар преди няколко години, петте медицински сестри бяха освободени. Т. е. добронамереност, емирът на тази държава вече определено е показал и то в деликатен и труден за страната ни момент.

Политиката е поле, на което всеки трябва да работи за просперитета на държавата. Кой започва и кой продължава дадено дело – това не се мери на кантар, тъй като не показва добър тон.

В случая с катарското посещение на премиера Бойко Борисов нагледно бе даден урок за много неща. Въпросът е дали от българска страна това ще бъде разчетено правилно.

Друг въпрос е, и кой насади на пачи яйца Борисов – да отиде на официално посещение в друга държава и планирана среща с високопоставен домакин там – да не се състои.

Повтарям – Катар е член на ОПЕК, уважавана държава в Близкия изток, и всеки пристигнал там с информацията, че идва от страна, в която се разиграват тъпи интриги с държавния глава очаквано би бил затруднен в контактите си. Правилното поведение в подобна конфузна ситуация бе да се замълчи дипломатично. За съжаление се случи точно обратното: отново се мериха със сантиметър властови мускули и се пусна словесно надцакване – кой е по-, по-, най-.

Поучително ще е днес да се проследи работната визита на премиера и външен министър на Катар, шейх Хамад Бен Джасем ал Тани с руския министър-председател Владимир Путин, които предстои да обсъдят на среща инвестиционното взаимодействие между двете страни, в частност, в сферата на енергетиката, както и създаването на съвместни фондове и консорциуми, предаде РИА Новости, позовавайки се на пресслужбата на руското правителство.

Очаква се на преговорите в Кремъл, двамата правителствени ръководители да „разгледат състоянието и перспективите за развитие на приятелските руско-катарски отношения, като засегнат ред актуални международни и регионални проблеми”, се казва в разпространеното съобщение на РИА „Новости”.

На тази среща между премиерите на Катар и Русия едва ли катарският гост ще говори с недомлъвки и ще отклонява отговори на конкретни въпроси. Едва ли ще чуем, че премиерът на Катар е разигравал Путин с неясни изречения, недоизказани мотиви и оправдания.

Какво ни остава след като в една малка държава като емирство Катар ни показаха и дадоха урок по дипломатична етика – остава единствено, да отиде някой от участниците от българския резил в Доха до Брюксел и да поплаче на рамото на Барозу, или да викне американския посланик в София, с когото да ударят по две ракии – утешително.

Единият, че е бил пренебрегнат в държавата Катар от най-високо място, при положение, че емирството е втората по износ на газ държава в света. Що се отнася до другия, той би „отбелязал” утешително, че традиционната израело-американска дружба вече не е така силна и нерушима.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/51-broi4-2012/1277-vyzmojnata-golqma-voina-v-blizkiq-iztok

Протестите в Гърция продължават повече от годинаНавлизането, през 2008, на световната икономика в низходящата вълна на шестия цикъл на Кондратиев (VІ К-цикъл), значително ускори всички икономически и политически процеси, изостряйки ги до крайност. В миналото, светът преминава през подобна историческа фаза в развитието си в периода между двете световни войни, когато Британският системен цикъл на натрупване на капитала бива заменен от Американския, а мястото на Великобритания, като лидер на глобалното икономическо развитие, се заема от САЩ, които съумяват да наложат, в края на своя цикъл на натрупване и в условията на глобализационния процес, т.нар. «еднополюсен световен ред». Можем да очакваме, че в хода на сегашната фаза на историческото развитие ще се осъществи нова смяна на системния цикъл на натрупване, като Американският цикъл ще бъде заменен от Азиатския, а Китай ще измести САЩ като лидер на световното икономическо развитие.

Парите станаха несигурни в условията на световна кризаВ рамките на прехода към Азиатския системен цикъл на натрупване, глобализацията постепенно бива изместена от процес на „глокализация”, т.е. на регионализация на световната икономика. Така, единната доскоро глобална икономика с един, единствен силов център – САЩ, и една резервна валута – американския долар, ще се разпадне на няколко регионални съюзи с потребителски пазар от минимум 400-500 млн. души всеки, със собствени регионални лидери и регионални резервни валути. Още днес сме свидетели на интензивното формиране на тези регионални съюзи. Завършва процесът на формиране на Европейския съюз, на основата на еврото, изгражда се НАФТА, включваща САЩ, Канада и Мексико (мнозина анализатори смятат, че към него може да се присъедини и Великобритания), Китай и държавите от АСЕАН (в чиито икономики домининират етническите китайци – т.нар. „хуацяо”), вече създадоха зона за свободна търговия на основата на юана. Изгражда се съюз на държавите от Латинска Америка, както и Евразийски съюз (макар че той очевидно не разполага с достатъчно голям потребителски пазар, дори ако става дума за всички държави от ОНД). Ще ги последват Индия, ислямските и африканските държави, така че към 2020 световната общност ще представлява няколко мощни регионални съюзи, способни да се противопоставят успешно на доминацията на западните (американски) ТНК.

Обективните предпоставки за нова война в Близкия Изток

Борбата за ресурси отваря нови конфликти

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В качеството си на лидер на Западния свят, САЩ, естествено, се опитват по всякакъв начин да попречат на прехода към новия системен цикъл на натрупване, тъй като в резултат от него ще им се наложи съществено да понижат високото ниво на потребление, постигнато от Запада в рамките на Американския цикъл. Защото истината е, че това ниво беше постигнато благодарение на факта, че Западът очевидно живее не според реалните си възможности, а чрез т.нар. „натрупване чрез изземване”, т.е. ощетявайки другите държави с помощта на нееквивалентната търговия, при която развиващите се страни получават за реалните си стоки необезпечени от нищо „хартийки” – евро и долари. САЩ и (Западна) Европа, на практика, живеят на кредит, не натрупват средства за да гарантират по-нататъшното си развитие, т.е. живеят ден за ден, „изяждайки” бъдещето на следващите поколения американци и европейци. В същото време, азиатските държави и, най-вече, Китай, използват до 40% от приходите си за натрупване, тъй като мислят за бъдещото си развитие, а не само за ръста на текущото потребление. Именно тази загриженост за бъдещото развитие е основният фактор, определящ неизбежността на прехода към Азиатския цикъл на натрупване.

Ясно е, че американските потребителските стандарти, никога няма да станат пример за подражание за азиатските държави, тъй като те, на практика, представляват „самоунищожителни” стандарти, неизбежно водещи до бързото изчерпване на ресурсите на планетата и затова просто нямат бъдеще. Това също е сред основните фактори за замяната на Американският цикъл на натрупване, оказал се в цивилизационната задънена улица на неограничения консумативизъм, от Азиатския цикъл. Тъкмо поради това, потребителските центрове на бъдещия световен ред толкова бързо се изместват от западните към азиатските и другите развиващи се държави. До 2020 броят на хората в света, принадлежащи към „средната класа”, ще нарасне до 2,7 млрд. души, като 98% от този ръст се осигурява от развиващите са страни (според доклада на Goldman Sachs за потреблението в държавите с възходяща икономика). За девет години, потреблението ще нарасне с 10 трилиона долара, като през 2020 този показател в развиващите се страни ще достигне 13 трлн. долара, т.е. 43% от съвкупното глобално равнище. Анализаторите от Goldman Sachs прогнозират, че потреблението ще нараства с 10% годишно. Много показателни в това отношение са данните за структурните промени в състава на „средната класа” (т.е. на хората с доход над 6000 долара годишно) до 2020: общата и численост в света ще достигне 3,85 млрд. души, като делът на държавите от Г-7 ще падне до 21%, докато този на държавите от БРИКС ще нарасне до 44%. През 2030, към „средната класа” ще принадлежат 5,2 млрд. души, като над половината от тях (52%) ще са от БРИКС, докато делът на страните от Г-7 ще падне до 15%. Тоест, по данни на Goldman Sachs, световното потребление ще се измести от развитите към развиващите се страни. Сегашният еднополюсен световен ред, доминиран от САЩ, представлява обаче обективна пречка пред по-нататъшното глобално развитие в тази посока.

Друга такава пречка е остарялата Ямайска валутна система, базираща се американския долар, която западните държави не искат да променят, тъй като тя гарантира свободното изтичане на капитали от развиващите се към развитите държави. В същото време, в хода на новата фаза на глобалната криза, която се очертава през настоящата година, можем да очакваме, че инициативата ще бъде поета именно от развиващите се държави и, на първо място, тези от групата БРИКС, към която принадлежат пет от осемте бъдещи лидери на потенциалните нови регионални съюзи. И тъй като САЩ и ЕС са лидерите в рамките на Американския цикъл на натрупване, а сред ислямските държави липсва ясно изразен лидер, именно държавите от БРИКС ще трябва да формулират политическия и икономически дневен ред на новия етап в световното развитие през следващите 30-40 години. В тази връзка, те ще трябва да решат две изключително важни задачи:

- Да разработят и създадат нова световна финансова система, тъй като сегашната Ямайска валутна система, основаваща се на американския долар и свободното пазарно конвертиране на всички валути, демонстрира пълната си несъстоятелност в условията на продължаващата криза и вероятно ще рухне още през следващите 2-3 години.

- Да се противопоставят с всички възможни средства на опитите на САЩ и Запада, като цяло, да провокират ситуация на „глобален хаос” в Близкия Изток и Централна Азия, която да доведе впоследствие до нова голяма (или дори световна) война.

Срещата на държавите от БРИКС, провела се в Делхи през март 2012, вече започна да решава първата задача с подписването на споразумение търговията между държавите от групата да се осъществява с националните им валути, както и за създаването на обща Банка за развитие. Стартиралата през 2012 нова криза, в рамките на низходящата вълна на големия К-цикъл, неизбежно ще ускори този процес. В същото време, да се попречи на опитите за провокирането на нова голяма война ще бъде доста по-трудно, тъй като подобна война е жизнено необходима за САЩ. Без нея, правителството във Вашингтон не само че няма да успее да извади икономиката на страната от депресията, но и, което е най-важното, няма как да накара световната общност да продължи да изплаща огромния държавен дълг на САЩ (който още до края на 2012 може да достигне гигантската сума от 17 трлн. долара), изкупувайки американски дългови книжа.

Неслучайно дори такъв „гълъб” като носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругмън твърди, че днес САЩ трябва да харчат средства в мащаби, подобни на тези по времето на Втората световна война. „Това което ни е необходимо – подчертава той – е икономически еквивалент на голяма война. Защото истината е, че Голямата депресия е преодоляна навремето именно благодарение на програмата за мащабни обществени разходи, по-известна като Втора световна война”. Според него, макар че войните в Ирак и Афганистан са стрували огромни средства, те са били „прекалено малки” за да окажат необходимото стимулиращо влияние върху американската икономика. В тази връзка, Кругмън наскоро призова (полу нашега, полусериозно) да се симулира нападение срещу Америка от космоса: „Ако внезапно „открием”, че извънземни планират нападение и за да се противопоставим на тази заплаха от космоса трябва да организираме отбраната си, дефицитите и дълговете моментално ще останат на заден план, а спадът ще бъде преодолян само за година и половина. После, разбира се, можем да признаем, че сме сбъркали и няма никакви извънземни”. Между другото, подобна схема беше използвана от президента Рейгън през 80-те с т.нар. програма „Звездни войни”, която помогна на САЩ да преодолеят низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев.

Кой ще спечели от голяма война в Близкия Изток?

Така наречената Арабска пролет установи ислямизма в някои африкански държавиМнозина обаче смятат, че за американските «ястреби» би било по-лесно, вместо да използват предложената от Кругмън схема с «нападението на извънземните» да провокират истинска война в един толкова неспокоен и раздиран от безброй противоречия регион като Близкия Изток и Централна Азия (т.нар. «Голям Близък Изток»). Още повече, че той е разположен достатъчно далеч от САЩ, но пък е в непосредствена близост с границите на тримата основни играчи от БРИКС – Китай, Русия и Индия. Войната там би се превърнала във фактор, забавящ икономическото им развитие, докато оръжейните доставки за участниците в подобна война биха стимулирали американската икономика.

Между другото, САЩ действат именно по този начин в двете световни войни. Истината е, че нито американците, нито другите западни държави вече са склонни да участват пряко във военни действия. В същото време, в мюсюлманския свят има достатъчно тлеещи огнища, които могат да разпалят голям военен пожар. Освен това войната е изключително изгодна финансова инвестиция, защото гарантира непрекъснато нарастващо търсене: на нови оръжия, на средства за възстановяване на разрушената инфраструктура и т.н. Налице е обаче важен нюанс – всяка война води до рязко нарастване на държавния дълг, защото в случая държавата е основния клиент и потребител, доколкото тя поръчва и след това използва военната продукция. Тоест, войната действително гарантира разширеното възпроизводство и ръста на печалбите, но гарантира и увеличаването на държавния дълг. Така е и по време на Първата световна война (когато провокиралата я Великобритания се превръща от нетен кредитор в нетен длъжник), и през Втората световна война (когато държавният дълг на САЩ скача до небето) и по време на Виетнамската, и по време на т.нар. „Звездни войни”. Тоест, войните автоматично водят до рязко нарастване на държавния дълг.

Има обаче една разлика – във всички описани по-горе случаи, САЩ, на практика, нямат сериозен държавен дълг преди да започнат да инвестират огромни средства за воденето на въпросните войни. Само че днес, те вече имат огромен държавен дълг и увеличаването му с подобни „военни” темпове ще означава разрушаването на сегашната американска финансова пирамида, базирана на долара, както и на американската икономика, която на практика, се лиши от своята индустрия през последните десетилетия. Да не забравяме, че Великобритания така и не съумява да се измъкне от финансовата криза, поразила я след Първата световна война. Същото очаква и САЩ, ако действително решат да провокират голяма война в Близкия Изток. В тази връзка ще припомня, че по време на миналагодишната либийска криза, само след месец бомбардировки на Либия, европейските страни, които участваха в тях, изчерпаха запасите си от свръхточни ракети, а увеличаването на производството им щеше да изисква допълнителни средства от държавните бюджети, които членовите на ЕС напоследък максимално съкращават заради непосилното дългово бреме. Затова, европейците поискаха помощ от САЩ, което пък стана повод държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс да се възмути, че Европа се опитва да прехвърли проблемите си на Америка. Същото ще се случи и в бъдеще – откъде могат да се намерят средства за военни разходи, при положение, че всички западни държави са в своеобразен дългов капан и следват политика на сурови икономии на бюджетните разходи. Тоест, те биха се оказали в задънена улица.

Ислямистите закриха светските държави и са готови да наложат Закона на ШариатаАко обаче бъде провокирана мащабна война в мюсюлманския свят, без пряко външно участие, може да се печели от доставките на оръжие за всички участници в нея, още повече, че противоречията в Големия Близък Изток са толкова изострени и заплетени, че трудно могат да се определят конкретните противопоставящи се страни. Така, арабите са настроени против иранците и Израел, но пък иранците са потенциален арабски съюзник срещу еврейската държава, а шиитите (предимно иранци) са смъртни врагове на сунитите (предимно араби). Най-големият и силен икономически и политически играч в региона – Турция, от една страна, е настроена против Сирия и Иран, от друга – против Израел, а от трета – против Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив, които пък са противници на Иран. В същото време Анкара воюва с кюрдите, които пък формират гръбнака на „нов и демократичен” Ирак и се борят за създаването на собствена независима кюрдска държава, докато самият Ирак все повече се сближава с Иран.

Специфична роля в региона играят палестинците, които, заедно с ливанската „Хизбула”, са символ на борбата на мюсюлманските държави срещу Израел, подкрепян от САЩ, докато палестинците и „Хизбула” се подкрепят от Иран. Каква ще бъде позицията на Египет след като властта там окончателно попадне в ръцете на ислямистите, също е важен въпрос, особено на фона на първите изявления на новия президент-ислямист за сближаване с Иран и преразглеждане на договора с Израел. От друга страна, лидерът на Ал Кайда Айман ас-Зауахири призова за свалянето на светския режим в Сирия, след което там започнаха да се стичат джихадисти от целия свят.

Междувременно, преди малко повече от година, в речта си в Института за държавна политика «Джеймс Бейкър» към Университета в Хюстън пред шефовете на водещи американски енергийни компании, зам.държавният секретар Робърт Блейк представи стратегията на САЩ в Централна Азия, определяйки региона като жизнено важен за Вашингтон. Основната идея в доклада му е, че тук не просто минават границите на Китай, Русия , Иран и Афганистан, а се определя бъдещето на Евразия. Ето защо това пространство следва да бъде поставено под американси контрол, за се попречи на «нежелателното сътрудничество» между държавите от стратегически важния регион. Тоест, взаимодействието в него трябва да се осъществява само с посредничеството на САЩ и само дотолкова, доколкото отговаря на техните интереси.

Формирането на бъдещите модели на икономическо развитие

В периода между двете световни войни, т.е. в предишната фаза на «големите сътресения» (т.е. на прехода от Британския цикъл на натрупване на капитала към Американския) в световната икономика се формират три основни модела на развитие.

- Милитаризираният, тоталитарен, псевдопазарен модел, който се развива в нацистка Германия, императорска Япония, фашистка Италия , авторитарна Испания и в други страни;

- Кейнсианският пазарен модел, стимулиращ потребителското търсене с помощта на държавата, който се утвърждава в САЩ, а след Втората световна война и в другите развити западни страни, които създават т.нар. «държави на всеобщото благоденствие».

- Тоталитарният, непазарен модел на централизираното планиране, съществуващ в Съветския съюз и другите държави от т.нар. «социалистически лагер».

Първата схема търпи крах в резултат от Втората световна война, тъй като се оказва, самоунищожителен модел за икономическо развитие, захранващ се от войната, в която търсенето и потреблението се реализират чрез унищожаването на всичко произведено в огъня на реалните военни сражения, и който просто не може да съществува без война. Втората просъществува до новата низходяща вълна на V цикъл на Кондратиев, стартирала през 1970, след което се трансформира в неолибералния модел на икономическо развитие, благодарение на отличната приспособяемост и гъвкавост на пазарната икономика.

Неолибералната схема се формира в хода на низходящата вълна на V цикъл на Кондратиев, чиито технологичен модел се базира на микропроцесорната техника, персоналните компютри, Интернет и мобилната връзка. Последният, на свой ред, позволява на САЩ и другите развити западни държави да изведат своите икономими от низходящата към възходящата фаза на цикъла на Кондратиев, гарантирайки по този начин оцеляването на целия западен пазарен модел на икономическо развитие.

На свой ред, непазарният съветски модел на централизирано държавно планиране просъществува до края на 80-те години, когато западната икономика, благодарение на новия си технологичен модел съумява да премине към възходящата вълна, докато (поради изключително негъвкавия си модел на централизирано планиране) съветската система не успява да стори същото и губи икономическата надпревара със Запада. Тоест, разпадането на социалистическия блок и доминиращия в него СССР, на практика, се дължи на технологичното му изоставане. Тук ми се иска да спомена един интересен факт: предишният технологичен модел (характерен за ІV цикъл на Кондратиев), в чиято основа са двигателят с вътрешно горене и конвейерното производство, започва да се формира още по време на Първата световна война, като върховата точка на този процес е през 20-те – 30-те години. Ето защо съветската индустриализация по време на първите петилетни планове води до формирането на този технологичен модел в Съветския съюз почти паралелно с формирането му във водещите западни държави. Тъкмо поради това СССР успява да победи във Втората световна война, да създаде ядрено оръжие и дори първи да изпрати човек в Космоса. През 70-те години обаче (най-вече заради високите цени на петрола), Съветската империя „проспива” формирането на следващия (V) технологичен модел и, естествено, губи икономическата битка със Запада.

Днес светът вече е навлязъл в VІ низходяща вълна на цикъла на Кондратиев и отново преминава през същия исторически период, като този между двете световни войни, само че на нов, по-висок, етап от спиралата на историческото развитие. Ето защо, отново ставаме свидетели на зараждането на три основни модела на бъдещото икономически развитие:

-          Неолибералният модел, лансиран от американските „неоконсерватори”.

-          Китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на планирането и пазара, при наличието на стриктен държавен контрол и регулиране на пазара.

-          Ислямският модел на традиционното общество, с доминиращо влияние на религиозния фактор, чието въплъщение е теократичната държава.

В основата на противоборството между тези три модела на икономическо развитие е фундаменталното различие в отношението към общественото устройство. От една страна, в условията на господството на традиционното (на първо място азиатското) общество, чиято сила е в тесните връзки с етническата, кастовата, религиозната или друга колективна форма на самоорганизация, се формират държавни и обществени структури с вкоренени във вековете традиции, които се държат като колективен социален индивид. От другата страна е атомизираното и егоистично, основаващо се на протестантската етика, англо-саксонско общество, в чиято основа е отделният индивид, който не е свързан с никакви традиционни рамки с другите, подобни на него, индивиди. Първите представляват „демоса”, т.е. народа, койтоможе да бъде управляван само чрез структурите на вътрешната му самоорганизация. Вторите пък представляват „охлоса”, т.е. тълпата, която много лесно може да бъде манипулирана.

В края на всеки от последните три века, се осъществява укрепване на финансовия капитал и започва неговата мощна финансова експанзия. В процеса на експанзията на финансовия капитал, всеки път ставаме свидетели на рязко усилване на информационните потоци в условията на западното атомизирано общество и масовото съзнание на атомизирания съвкупен човешки „материал”. „Масовият индивид” е лесно податлив на манипулации, а появата на масите на историческата сцена и формирането на неструктурирано масово съзнание, дава на финансовия капитал огромни възможности за манипулиране на масовото съзнание. Както се казва, който плаща, поръчва и музиката. Напоследък манипулирането на общественото съзнание достигна наистина глобални мащаби. Определени събития биват развивани в определена посока с помощта на транснационалните медии, други просто се игнорират, или пък се обръщат с главата надолу, като черното се представя за бяло.

Струва ми се, че китайският модел на гъвкаво и прагматично съчетаване на пазара и плана, може да се окаже най-жизнеспособен в хода на по-нататъшното историческо развитие. Преди повече от 80-те години, разстреляният от Сталин руски икономист Николай Кондратиев посочва, че стабилното и безкризисно развитие е невъзможно без планиране. То обаче задължително трябва да е съобразено с пазарната специфика, а пък стихията на пазара да се ограничава и регулира от държавата за да се избегнат тежките и разрушителни последици от икономическите кризи, които се пораждат, най-вече, от липсата на контрол и алчността на финансовия капитал. Именно този принцип е заложен в основата на китайския модел на икономическо развитие.

Както вече споменах, друг такъв модел е ислямският, който се опира на стриктно структурираната организация на обществото, изградена на основата на ислямските религиозни догми. По отношение на икономическото развитие, ключова роля в този модел играе т.нар. „ислямско банкиране”, което се представя от привържениците му като алтернатива на „еврейския лихварски капитал”. Между другото, китайският модел използва именно старата европейска банкова система, чиито основи поставят още средновековните еврейски и италиански банкери, но се опитва да я контролира (повече или по-малко твърдо). Интересно е също, че сегашната криза в рамките на низходящата вълна от VІ цикъл на Кондратиев, демонстрира сравнително високата ефективност и устойчивост, в условията на глобалната криза, на „ислямското банкиране”, в сравнение с традиционната англосаксонска система на финансовия капитал, чиито център са частният Федерален резерв на САЩ и другите „независими” Централни банки.

Ролята на Русия за предотвратяването на нова война в Близкия Изток

На фона на всичко казано дотук, ролята на Русия за предотвратяването на очертания по-горе сценарий за нова война в Големия Близък Изток, е изключително важна. На чия страна ще застане Москва е от голямо значение. Преди сто години, руснаците правят стратегическа грешка, заставайки на страната на Антантата, начело с Британската империя (т.е. на най-голямата морска сила, която е традиционен противник на континенталните империи, каквато е Русия). Резултат от това става Първата световна война, революциите от 1917, разпадането на Руската империя и кървавата Гражданска война.

Днес руското ръководство е изправено пред подобна дилема: да подкрепи оставащия в миналото, но все още изключително мощен доминиращ център на световното икономическо развитие, в лицето на американско-британския алианс, или пък да се ориентира към бързо развиващите се нови центрове на глобалната икономика, които със сигурност имат бъдеще. В този смисъл, БРИКС, ШОС и Евразийският икономически съюз са все стъпки в правилната посока. Москва обаче следва по-бързо да заяви позицията си, например като подкрепи включването в ШОС, като пълноправни членове, на сегашните страни-наблюдатели: Афганистан, Индия, Иран, Монголия, Пакистан (а може би, дори Сирия?). Това значително би намалило желанието у определени среди на Запад, да провокират нова война в един толкова взривоопасен регион като Големия Близък Изток. Освен това, по този начин Китай и Русия ще демонстрират на САЩ, че това не е сфера на изключително американско влияние, дори нещо повече – че американците не са особено желани тук.

* Авторът е независим геополитически експерт, статията публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/51-broi4-2012/1290-arabskata-revoliuciq-kato-generator-na-nestabilnost-v-blizkiq-i-sredniq-iztok

Разбуненият Близък ИзтокПрез последните месеци, в анализите си на събитията в Близкия и Средния Изток, световните медии все по-рядко използват характерния за отразяването на „арабската пролет” от 2011 оптимистичен тон. Очевидно еуфорията, породена от поредната „световна революция” (този път ислямска) вече е отминала, но проблемите, свързани с нея, си остават.

 

Както прогнозираха песимистично настроените експерти, авторитарните режими в арабския свят не бяха заменени от либерално-демократични в нито една от страните, където „революцията” победи. Дестабилизацията засегна не само постреволюционните арабски, но и съседните им държави, особено в Африка. Разширяващата се зона на военно-политическа и икономическа криза може да покрие целия Близък и Среден Изток, включително района на Персийския залив. При това, нито една от страните, съперничещи си за влияние в огромния регион и в ислямския свят, като цяло, досега не е съумяла (въпреки всички усилия) да си осигури решаващ превес, т.е. силовият баланс между Турция, Иран и арабските монархии се запазва.

Риад и Техеран: двамата основни съперника

Ислямистите настъпватПротивопоставянето между Саудитското кралство и Ислямска република Иран нараства и остава главния фактор, който в перспектива може да доведе до избухването на война в Залива. Ирак, Йемен, Бахрейн, Ливан и (в момента на първо място) Сирия са основните бойни полета на схватката между Риад и Техеран. При това, Саудитска Арабия може да разчита (с известни уговорки) на съседните малки монархии, на Мароко, Йордания и Турция, а Иран – само на собствения си потенциал. Наистина, саудитската династия е отслабена от проблема с остаряването на управляващия страната роднински кръг. Тази страна и досега се ръководи от синовете на основателя и Абдел-Азиз ибн-Сауд, като възрастта им е около и над 80 години (така, след смъртта през юни 2012 на принц Найеф бен Абдул Азиз, за престолонаследник беше обявен 76-годишният принц Салман). Поколението на внуците (сред най-активните му представители е шефът на саудитските специални служби, а според някои и „архитект” на Ал Кайда, принц Турки бин-Фейсал) засега не се допускат до висшите постове във властта.

Освен противопоставянето с Иран, изострило традиционната вражда между сунити и шиити, най-вече в арабския свят, претенциите на Саудитите за формирането, под егидата на Риад, на обновен ислямски халифат провокират Катар да се впусне в скрито съперничество със Саудитска Арабия. Активно прокарваният от Риад проект за сближаване, в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) буди опасения у потенциалните „младши партньори”. Те са породени от възможността в бъдеще техните национални институции да се окажат подчинени на саудитските структури или просто да бъдат погълнати от тях. На свой ред, Иран открито заплашва с война, в случай че подобно обединение действително стане факт, мотивирайки се с необходимостта да бъде прекратено потискането на шиитите, включително в Източната провинция на Саудитска Арабия, където те са особено многобройни.

Сирийската опозиция, в която се бият бойци на Ал Кайда, крайни ислямисти, както и военни от КосовоДруг фактор за нестабилността в региона е декларацията на Риад за „огледалното”, спрямо Иран, развитие на саудитската ядрена програма. Появата на саудитско ядрено оръжие, след иранското (или по-скоро получаването му от Пакистан, което от няколко десетилетия насам е обществена тайна) ще стартира ядрена надпревара с глобални мащаби, поставяйки Вашингтон, който е основния гарант за сигурността на Саудитска Арабия, в изключително сложно положение. Подобно развитие би могло да се предотврати само при евентуално разпадане на Кралството на няколко части, всяка от които, сама по себе си, ще бъде твърде слаба за да претендира за ядрена статут. Колкото и фантастичен да изглежда в момента подобен сценарий, навремето той се разглеждаше не само в Иран, но и в САЩ, чиято способност при нужда да предават съюзниците си беше демонстрирана за пореден път през 2011 със свалянето на египетския президент Хосни Мубарак.

Иранският политически елит е значително по-млад от саудитските управници и дори само заради това е по-ефективен и работоспособен, но пък е разединен. Консервативното крило в иранското ръководство постигна необратим превес над либералите, изтласквайки ги от официалното политическо „поле” в зоната на извънсистемната опозиция, известна като „зеленото движение”. Само че и самият консервативен лагер е нееднороден. Привържениците на „рахбара” (върховния духовен водач на Иран) аятолах Хаменей успешно оспорват властта на „неоконсерваторите”, т.е. привържениците на президента Махмуд Ахмадинеджад, които претърпяха поражение на последните парламентарни избори. Битката за президентския пост, която ще се разиграе през 2013, актуализира и за двата лагера във властта провеждането на агресивна външна политика на ръба на войната.

В същото време, и управляващите, и опозицията се придържат към едни и същи позиции по отношение на иранската ядрена програма: те я смятат за абсолютен приоритет за бъдещото развитие на страната, гаранция за осъществяване на технологичен пробив и своеобразна „членска карта” за клуба на световните лидери. Претенциите на Иран да играе роля на регионална свръхдържава могат да бъдат подплатени само с наличието на ядрено оръжие, тъй като статута на „държава, намираща се на прага на придобиването на такова оръжие” не гарантира нищо на Техеран: в съвременните войни дори и сравнително непродължителния отрязък от време, необходим за придобиването на ядрено оръжие, може да изиграе фатална роля за съдбата на подобна държава.

Иранците вече разполагат с необходимия материал за производството пет ядрени бомби, съпоставими с онази, използвана от САЩ в Хирошима. Скоростта с която се развива иранският комплекс за обогатяване на уран и изграждането на подземни ядрени обекти в Ислямската република оставя на Израел не повече от година за евентуалното осъществяване на военна операция срещу Иран, със средствата, които имат евреите. В същото време, иранските ВВС разполагат предимно с остарели самолети, Техеран не притежава и компактни ядрени бойни глави за ракетите си „Шехаб-2” и „Шехаб-3”. Това прави иранското ядрено оръжие, във вида, в който то вероятно ще бъде създадено в близко бъдеще, опасно само за Саудитска Арабия.

Според израелски експерти, след около три години Иран може да разполага с ядрено оръжие, което кара Израел да усилва натиска върху Вашингтон, въпреки че от този натиск няма кой знае каква полза.

Кой е готов за война и за каква война?

Барак Обама не изключва войната с Иран и американската армия разполага със съответните планове. Президентът на САЩ обаче смята определянето на времето за нанасяне на удара срещу Иран за изцяло собствен прерогатив и изглежда по-загрижен за резултата от изборите през ноември 2012, отколкото от иранската ядрена програма. За Обама, Иран е на първо място стратегически доставчик на енергоносители за Китай, който беше признат за най-голямата заплаха за САЩ в новата американска доктрина за национална сигурност, изработена от сегашната администрация. Обама разчита на евентуалната смяна на политическото ръководство в Техеран, но тази задача е неразрешима, дори при военен удар срещу Иран, ако след това не последва и окупация на иранската територия.

Само че нито САЩ, нито НАТО възнамеряват да влизат в Иран и след това да оставят свои окупационни части там – опитът от Афганистан и Ирак доказа, че подобни сухопътни кампании не са по силите на Северноатлантическия алианс. Неслучайно в Либия, освен с въздушни удари, обучаване на бунтовническите отряди и снабдяването им с оръжие, НАТО се ангажира само с отделни „точкови” операции на специалните си части и то едва в заключителния етап на гражданската война.

Заплахите за военна намеса в сирийските междуособици на страната на противниците на Башар Асад все още са само в сферата на психологическите операции. Това в още по-голяма степен се отнася за Иран. Следва да посочим, че всички политически групировки в Иран, по принцип, са готови да преговарят със Запада, но (както действаше навремето и Съветският съюз) само при предложените от самите тях условия и във формат, който не би могъл да застраши реализацията на иранската ядрена програма. Но, докато не се проведат президентските избори, никой в Техеран няма да се съгласи на подобни преговори, тъй като незабавно ще бъде обвинен в национално предателство от съперниците си, което само задълбочава кризата в отношенията между Иран и Запада. Освен това, то поставя Израел и Саудитска Арабия пред избора: или да ударят първи (в саудитския случай – да провокират удара), или да се изправят лице в лице с противник, който е способен на всичко.

Синайският полуостров

Опитът от войните на Израел с Хизбула, през 2006, и ХАМАС, през 2008-2009, показа сериозната опасност, която тези, действащи под покровителството на Иран, групировки представляват дори за еврейската държава, с основание смятана за военната суперсила в Близкия Изток. Днес и двете вече са възстановили загубите си, увеличили са ракетния и кадровия си потенциал и са в състояние да окажат още по-сериозна съпротива на израелската армия.

За Израел, ситуацията се усложнява допълнително от липсата на достатъчно стабилно управление в Египет. Кайро, на практика, не контролира Синайския полуостров, където активно действат ислямските терористи и всевъзможни радикали, включително привърженици на Ал Кайда. Оттам минават и иранските канали за доставки на оръжие в Газа. 14-те (досега) взривявания на газопровода през Синай, прекратиха доставките на природен газ от Египет не само за Израел, но и за Йордания. Изострянето на ситуацията на полуострова, мащабното прехвърляне там на оръжие и военна техника от Либия, правят възможна, в средносрочна перспектива, войната между Израел и Египет, която е изцяло в интерес на Иран.

Израелските управляващи са готови за подобно развитие и смятат, че конфликтът, на практика, е неизбежен, въпреки звучащите в Йерусалим и Кайро декларации за привързаността на двете страни към мирните споразумения от Кемп Дейвид. Широката коалиция, сформирана в началото на май 2012 от Бенямин Нетаняху, която се подкрепя от 94 депутата в 120-членния Кнесет, дава на премиера неограничени възможности и му осигурява необходимото пространство за маневри във всяка ситуация.

Що се отнася до евентуалния въоръжен конфликт между Иран и Израел, в случай на египетско-израелска война, той, вероятно, ще се ограничи с размяна на удари между разузнаванията на двете страни и сблъсък в киберпространството (например, използвайки вируса Stuxnet). Оказалият се в задънена улица заради разпадането на Палестинската автономия на два враждуваващи анклава процес на мирно урегулиране на отношенията между израелци и палестинци, след началото на „арабската пролет” беше изместен дори не на втори, а на трети план. Нито Фатах, нито ХАМАС се опитват да изграждат палестинска държава, тъй като са изцяло заети с „усвояването” на бюджетите, които им отпускат външните спонсори. Газа се развива самостоятелно, като полукриминално териториално образувание, препитаващо се с контрабанда.

Присъединяването към Израел на Юдея и Самария – т.е. на Западния бряг на река Йордан, с неговата оформена инфраструктура и утвърдилото се икономическо сътрудничество между арабските градове и еврейските селища, се стопира от нежеланието на израелската държава да поеме формалната отговорност за палестинското население, наред с тази за израелските араби. Единственият, повече или по-малко приемлив, изход от тази ситуация, който би позволил на всички страни (включително „ко-спонсорите на мирния процес”) да запазят имиджа си, е обявяването на Палестинската автономия, по модела на Пуерто Рико, за асоциирана с Израел държава. За което напоследък лобират водачите на израелските заселници от Западния бряг и палестинските им партньори, свързани с местните бедуински племена и уседналите кланове – т.нар. „хумули”, а не с върхушката на Организацията за освобождение на Палестина, която е заинтересувана от процеса на държавно строителство, но не и от постигането на реален резултат от него.

На фона на краха на управлявалите в продължение на десетилетия режими, разпадане на държавността в цяла група страни и гражданските войни, обхванали арабския свят, „палестинският проблем” се превърна в „най-малката от всички злини”. Днес палестинските бежанци са най-добре устроената и осигурена група в света, в сравнение с афганистанските, пакистанските, суданските, сомалийските или иракските бежанци и преместени лица, чиито брой е в пъти по-голям, а положението им – в пъти по-лошо. Не може да се изключва, че събитията на Сирия, които заплашват да „прелеят” и в Йордания и оказващи много силно влияние върху Ливан, окончателно ще закрият „палестинския въпрос” и то по съвсем естествен начин.

Какво се случва в Сирия

Междуособиците в Сирия вече излязоха от периода, когато можеха да бъдат приключени с минимални загуби. Раздробената и неспособна да се обедини местна опозиция, получи от „Групата на приятелите на Сирия” и монархиите от Залива достатъчно средства за „воденето на война до победа”. Става дума за около 750 милиона долара, което прави прекратяването на борбата срещу режима на Асад и постигането на компромис с правителството в Дамаск, възможно само на теория.

Конфликтът допълнително се разпалва от мащабния внос на оръжие на сирийска територия, осъществяван от Саудитска Арабия, включително през Ливан. На свой ред, Катар разполага и плаща за престоя в Йордания и Турция на либийските „моджехидини”, които формално са там на лечение, а на практика се подготвят за проникване в Сирия. Което пък означава, че дори ако Лигата на арабските държави откаже да подкрепи военна интервенция в Сирия (тази идея се отхвърля от Алжир, Ирак, Ливан и редица по-малко значими играчи), „уахабитската ос” ще продължи активно и последователно да работи за свалянето на Асад. Не бива да се изключва, че ако не съумеят да реализира в Сирия либийския сценарий, Доха и Риад ще концентрират усилията си за физическото ликвидиране на сирийския президент и най-близкото му обкръжение или ще се опитат, с посредничеството на Запада, да ги принудят да „доброволно” да се оттеглят, подобно на йеменския президент Салех. Струва ми се, че шансове за ликвидирането на Асад действително съществуват. Инцидентът с убийството на зетя на сирийския президент генерал Асиф Шаукат, сред последиците от което (според редица експерти) е и „прочистването” в Хула (като своеобразно кръвно отмъщение), доказва, че това е възможно.

На свой ред, режимът следва курс на оказване на твърда съпротива срещу опитите за овладяване на властта в отделни райони от бунтовниците (и, на първо място, от „Мюсюлманските братя”), помнейки, че тъкмо подобни анклави бяха използвани през миналата година в Либия за свалянето и убийството на Кадафи. Парламентарните избори през май, в които абсолютна победа спечели проправителственият блок, сложиха кръст на възможността за привличане в системата на управлението на конструктивно настроената част от вътрешната опозиция. В същото време, оттеглянето на Бурхан Галюн от лидерския пост в Сирийския национален съвет (ръководния орган на външната опозиция), означава, че в него вече тотално доминират привържениците на силовия сценарий. Впрочем, т.нар. Свободна сирийска армия разполага само с няколко хиляди бойци на територията на Турция. Много по-значителните групи от дезертьори от сунитските правителствени части, разположени на границата с Израел, не участват в борбата срещу режима.

Що се отнася до евентуалното доброволно оттегляне на Асад и съратниците му от властта, примерът на бившите президенти на Египет и Тунис – Мубарак и Бен Али, не помага за вземането на подобно решение от управляващите в Дамаск.

Както прогнозираха експертите, планът на Кофи Анан се оказа мъртвороден (както впрочем и всичките му проекти през по-голямата част от неговата кариера в ООН). Макар че вълненията се прехвърлиха и в Алепо, в резултат от „престараването”на криминализираните проправителствени „щурмоваци” (т.нар. милиции „шабиха”), значителна част от населението продължава да е вярно на режима на Асад. Кюрдите, които твърдо се противопоставяха срещу него в продължение на десетилетия, сега получиха от Дамаск всичко, което искаха, включително свобода на действие за Кюрдската работническа партия, и в резултат от това прекратиха оръжейната контрабанда и инфилтрацията на ислямски радикали през иракската граница, превръщайки се в сериозна заплаха за Турция. Християните, мнозинството от шиитите и умерените сунити се опасяват от разпадането на страната или възникването на хаос по иракски модел. Още повече, че ислямистите, които в началото на вълненията овладяха Хама и други селища, възкресиха спомените за клането от началото но 80-те.

Няколкото десетки преврати и метежи, изпълващи политическата история на Сирия от края на 40-те до 60-те години на ХХ век, когато на власт в страната идват алауитите, начело с Хафез Асад, карат онези, които още помнят „старите времена”, ако не да подкрепят режима, да остават неутрални, тъй като, независимо от всичките му недостатъци, смятат Асад за най-малкото зло. Което, разбира се, не означава, че режимът е вечен – примерът на Ирак и Либия говори за обратното. В същото време военната интервенция на западните държави, въпреки войнствената им реторика, изглежда малко вероятна – тя просто няма как и с какви сили да бъде осъществена. Фактът, че Франция и Великобритания изчерпаха още в средата на 2011 запасите си от свръхточни боеприпаси (поради което им се наложи, в разгара на либийската кампания, да ги вземат назаем от Германия), е сред доказателствата, че без САЩ блокът е недееспособен. Доколко обаче президентът Обама ще е склонен да започне война (при това изключително скъпа и с големи жертви за атакуващата страна, което е неизбежно предвид опита, който арабите получиха в Ирак и Либия) в разгара на изборната кампания е под въпрос. Още повече, че тази война може да се окаже не просто репетиция за по-мащабната схватка с Иран, а самостоятелна военна операция, в далечните подстъпи към него. При всички случаи атаката срещу Сирия, най-вероятно, ще означава за Техеран, че императивно следва да подкрепи Асад с военни средства, нещо от което засега иранците (въпреки всички обвинения срещу тях) се въздържат: на територията на Сирия наистина има инструктори от Корпуса на стражите на ислямската революция, но няма никакви редовни военни части на Иран. Между другото, именно липсата на такива минимизира риска от пряк военен сблъсък между Русия и Запада, при положение, че твърдата позиция на Москва (и Пекин) в ООН отново я превърна в сериозен играч в близкоизточната полиптика.

Позицията на Ирак

Иракският премиер Нури ал-Малики, който поддържа стабилни отношения с Иран, разшири „шиитската солидарност” и върху Сирия. Това се улеснява от факта, че иракските кюрди действат в синхрон със сирийските. Изтеглянето на американските войски от Ирак значително усили сепаратистките тенденции в страната – от Басра, която се е превърнала в нещо като отделен петролен емират, до Иракски Кюрдистан, който се намира в продължителен конфликт с официален Багдад за разпределянето на печалбата от петролния износ през неговата територия и експлоатацията на собствените му петролни ресурси. При това, ако на територията на Иракски Кюрдистан (основен инвеститор в чиято икономика е Турция) САЩ могат да разчитат на дългосрочно военно присъствие, останалите региони на Ирак, на практика, са загубени за тях. Същото ще се случи и в Афганистан, където американците могат да се закрепят само на територията на някогашния Северен алианс, в отделни стратегически бази в пущунските зони и в централноазиатската постсъветска периферия. При това, за разлика от Нури ал-Малики, който удържа властта, балансирайки между Турция, арабския свят и Иран, афганистанският президент Хамид Карзаи няма никакви шансове режимът му да бъде подкрепен от съседен Пакистан. А това е ключовият играч в региона, лобиращ за връщане на власт в Афганистан на талибаните, особено на тези от спонсорираната от пакистанското разузнаване (ISI) т.нар. Кветска шура (талибанска групировка, начело с молла Омар, чиято централа е в пакистанския град Квета – б.р.). Ръстът на производството и износа на хероин и леки наркотици от Афганистан е най-голямата заплаха, свързана с тази страна, за Иран, Пакистан, ЕС и постсъветското пространство, като борбата с него силно напомня битка с вятърни мелници.

Опитите да се наложи присъствието на Индия в Афганистан, като алтернатива на Пакистан, които се предприемат напоследък от Държавния департамент на САЩ, усложниха отношенията между Исламабад и Вашингтон не по-малко, отколкото ударите по обекти на пакистанска територия, осъществявани от американски безпилотни самолети, или операциите на специалните части на САЩ (като тази по ликвидирането на Бин Ладен). Коридорът за транзит на военните товари за частите на НАТО в Афганистан и обратно, през пакистанска територия, на практика е блокиран заради претенциите на Исламабад за безпрецедентно повишаване на заплащането. Така Централна Азия и Русия се оказват единствения маршрут, по който САЩ и съюзниците им могат да осъществят този трафик. Което, освен всичко друго, означава нарастване на заинтересоваността на ръководството на НАТО и най-вече на САЩ от сътрудничеството с Москва.

За Пакистан с неговата разпадаща се икономика, слабия президент Зардари, и стратегическото партньорство с Китай, загубата на американския транзит засега не представлява заплаха: страната и без това не разчита на западната помощ, защото проблемите и са прекалено тежки за да бъдат решени от Европа или САЩ, обременени от последиците на глобалната икономическа криза. Взаимодействайки с Техеран, включително за доставките в Пакистан на ирански газ, Исламабад става все по-зависим икономически от монархиите от Персийския залив, тъй като представлява техен военно-технологичен „тил”, а нерядко директно предоставя инструктори и офицерски състав за армиите на държавите от Арабския полуостров. Ядреният потенциал, който играе ключова роля за Пакистан в системата за взаимно сдържане с Индия, също представлява стратегически интерес за държавите от ССАДПЗ.

Мястото на Турция

Регионалната суперсила – Турция, се сблъска с откритото нежелание на арабския свят да съдейства на нейния премиер Реджеп Ердоган за изграждането на нова Османска империя. Действително, в страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, лидерите на местните ислямски партии с удоволствие говорят за „турския модел на развитие”, когато се обръщат към светски настроената част от населението и западните инвеститори и партньори, но твърдо се противопоставят на опитите на турския премиер да ги поучава, как точно да следват този модел. Освен това, след случилото се в Либия стана ясно, че арабските монархии, които използваха Турция срещу Кадафи и са готови да я използват и срещу Асад в Сирия, съвсем не го правят за да върнат центъра на сунитския свят отново в Истанбул (както беше до 20-те години на миналия век). Превръщането на Саудитска Арабия от дълбока провинция, чиито религиозни функции по време на турското господство се свеждаха до организацията на ежегодния „хадж”, във влиятелен и самостоятелен световен религиозен център е необратимо, поне според управляващата в Риад династия. Религиозното влияние беше успешно трансформирано от тази страна в политическо и икономическо.

Конкуренцията между Саудитска Арабия и Катар – друга уахабитка държава, която се опира във външнополитически план не на салафитските групировки, а на „Мюсюлманските братя”, използвайки авторитета на живеещия в емирството шейх Кардауи, може да се окаже просто разпределение на функциите между Риад и Доха. Тоест, подялба на сунитския свят между консервативния саудитски салафизъм и катарската му разновидност „с човешко лице”. Според арабите, за Турция, с нейния вариант на исляма, тук просто няма място. Освен това, Анкара поддържа взаимноизгодни отношения с Техеран, включително за доставката на енергоносители (както за турския, така и за европейския пазар), и, за разлика от Риад, е заинтересована от силовия баланс между прозападните арабски и антизападния ирански режим.

Северна Африка

Протести срещу египетския президент МурсиАлжир, където парламентарните избори за пореден път демонстрираха, че армията продължава да контролира избирателната система, е последната (след Сирия) светска държава в арабския свят. Тя обаче продължава да е своеобразно „буре с барут”, заради натрупания там протестен потенциал. В съседно Мароко изходът беше намерен в смекчаването на официалната позиция към исканията на населението: въведената от краля конституция му гарантира подкрепата на берберите и умерените ислямисти.

В целия регион – от Тунис до Египет, нараства натискът на салафитите, опиращи се на финансовата подкрепа на държавите от Залива. Така, президентските избори с Египет се оказаха поредния етап на ислямската революция, като директно сблъскаха интересите на ислямистите и армията за висшия държавен пост. Накрая, Либия, която де факто престана да съществува като единна държава, със самия факт, че Муамар Кадафи с неговите проекти и инвестиции вече не е фактор на африканската сцена, оказва нарастващо дестабилизиращо влияние върху Черния континент. Негов отзвук е и разпадането на Мали и отделянето на туарегската квазидържава Азауад, и очертаваща се война между Судан и Южен Судан. Всичко това нагледно демонстрира, как насилственото налагане на „демокрацията” в Близкия и Среден Изток, всъщност води до дестабилизацията на региона.

----------------------------

* Авторът е президент на Института за Близкия Изток и преподавател по геополитика в Института за Азия и Африка към Московския университет. Бивш президент на Руския еврейски конгрес.

 

Збигнев Бжежински, американски политологВ телевизионно интервю за консервативната американска телевизия Нюзмакс, Збигнев Бжежински предупреди: "Война в Близкия изток, ще е катастрофа на САЩ!"

"Война с Иран може да продължи години и да унищожи глобалната икономика!"

Това е поводът да се върнем назад в годините и да припомним на по-младите си читатели чрез сп. Геополитика" кой е Збигнев Бжежински и какво пророкува той.

Хроники

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2005/428-lichnata-voyna-na-bzhezhinski?showall=1

Бившият съветник на президента Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Варшава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерята на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убеждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го вербува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дълг на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемоарите си, че американските специални служби са започнали да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване. По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за муджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабул още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появата на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стремейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Реза Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото въстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Египет, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където преподава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявява за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа).

Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарасне допълнително, ако външната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гайдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски

републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвместни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойния чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на

Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснява и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

---------------

* Българско геополитическо дружество

 
Powered by Tags for Joomla