Tag:бомбардировки

Френският философ Мишел Онфре"Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече". Това казва френският философ Мишел Онфре.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

- Как преценявате начина, по който Европа се отнася към мигрантската криза?

- Европа не съществува, освен чрез единната си валута. В тази криза виждаме колко е безпомощна, незначителна, разчленена. Прави нещо аматьорски, не говори на един глас, импровизира. Това е жалко.

- Какво имахте предвид, когато казахте, че “Бернар Анри Леви (френски философ - бел. пр.) е част от хората, които направиха възможно това мъртво дете” (малкият Айлан - бел. пр.)? Кои са “другите хора”?

- Всички онези, които оправдаха войните срещу Афганистан, Ирак, Либия, Мали и останалите арабски страни, са отговорни и виновни. Те легитимираха бомбардировката над хиляди хора там. Струва ми се напълно легитимно мюсюлманската общност да е гневна на Запада. Западът атакува, уж за да се защити от тероризма, но той създаде тероризма, докато атакуваше. Кой иракчанин заплашваше Франция през 1991 г.? Саддам Хюсеин дори финансираше кампанията на един президент.

- От публикуването на снимката на малкото дете европейското обществено мнение, изглежда, направи рязка промяна по този въпрос. Как си го обяснявате? Какво говори това за нашето обществено мнение?

- Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече.

- Защо политическото и медийното отношение към мигрантската криза е такова, сякаш тя няма конкретни геополитически причини?

- Защото политическият персонал е съставен от посредствени хора, които нямат никаква визия за бъдещето на страната, никакво чувство за история и вече слушат само специалистите по връзки с обществеността, които им дават рецепти как да бъдат избрани и преизбрани. Въпросът вече не е: “Какво е добро за Франция?”, а “какво ще позволи да ме преизберат?”. Уви, знаем, че войната усилва рейтингите на онези, които са я започнали. Тестостеронът постига повече в случая, отколкото сивото вещество.

- Франсоа Оланд нареди въздушни удари над Сирия, които също осъдихте. Защо?

- Бомбардирането на бойците от “Ислямска държава” предполага да бъдат убити невинни цивилни жертви, тъй като едните живеят сред другите, и това няма да попречи на един радикален ислямист, който живее във Франция, да премине към действие. Точно обратното!

Превод от френски: Галя Дачкова

 
Барак Обама, носител на Нобелова награда за мир, по чиято заповед са избити стотици хилядиВъпреки че обещаваше да прекрати войните и получи Нобелова награда за мир Обама разочарова избирателите си и световната общественост като бомбардира цели седем държави, докато Джордж Буш успя да бомбардира „само“ четири…
Големите надежди, които носеше с обещанията си Барак Обама бяха забравени отдавна. След като започна официално да бомбардира и Сирия, под предлог, че бомбардира ИДИЛ държавите, които американският лидер е бомбардирал станаха цели седем.

Морални, а законни ли са ударите на ЦРУ с дрони в Пакистан?

За първи път в 114-годишната история на Нобеловият комитет неговият председател беше сменен извънредно. Бившия премиер на Норвегия Торнбьорн Ягланд си изпати затова, че връчи Нобел за мир на Барак Обама и то много преди официалното му встъпване в длъжност. Той бе сменен, тъй като се оказа, че Барак Обама няма намерение да допринася за световния мир, а тъкмо напротив – бомбардира дори повече държави от предшественика си – Буш-младши и се превърна в най-неудачния носител на Нобеловата награда за мир.

САЩ са избили над 2млн. души в Близкия изток за последните 12 г. – но за какво?

Стотици хиляди цивилни жертви в ИракОбама спази „традицията“, която болшинството от американски президенти следват – да бомбардира поне няколко държави. Само за периодът от края на Втората световна до днес Щатите са бомбардирали толкова държави, че ако съберем техните жители се оказва, че са бомбардирани над една трета от световното население.

Ето ги „успехите“ за световният мир на Нобеловия лауреат Барак Обама. За седем години на власт той бомбардира същият брой държави: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен.

В същото време стават все по-цинични непрестанните претенции на САЩ, преповтаряни основно от шестте корпорации, които държат всички медии в САЩ и клоновете им в чужбина, за демократичност и миролюбие.

Списъкът с бомбардираните държави от същия този защитник на демокрацията и мирът е твърде дълъг:

  • Корея и Китай 1950-53 (Корейската война)
  • Гватемала 1954
  • Индонезия1958
  • Куба 1959-1961
  • Гватемала 1960
  • Конго 1964
  • Лаос 1964-73
  • Виетнам 1961-73
  • Камбоджа 1969-70
  • Гватемала 1967-69
  • Гренада 1983
  • Ливан 1983, 1984 (обект на бомбардировките е и Сирия)
  • Либия 1986
  • Ел Салвадор 1980s
  • Никарагуа 1980s
  • Иран 1987
  • Панама 1989
  • Ирак 1991 (войната в Залива)
  • Кувейт 1991
  • Сомалия 1993
  • Босна 1994, 1995
  • Судан 1998
  • Афганистан 1998
  • Югославия 1999
  • Йемен 2002
  • Ирак 1991-2003
  • Ирак 2003-2015
  • Афганистан 2001-2015
  • Пакистан 2007-2015
  • Сомалия 2007-8, 2011
  • Йемен 2009, 2011
  • Либия 2011, 2015
  • Сирия 2014-2015
Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/30/894182581951/

Четете още:

Без много шум – НАТО върна Афганистан на талибаните

Мащабите на американския геноцид в Ирак

 
Руски бомбардировки над Сирия по ИДИЛ/КРОСС/ Западният елит е разярен. Той не очакваше от нас такава пъргавина, както при операцията в Сирия. Това заявява в интервю за „Аргументи и Факти” генерал-лейтенант Леонид Решетников, дългогодишен служител на руското външно разузнаване, който е работил и в България. През 2009 г. той е назначен с указ на президента Владимир Путин за директор на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ).

- Леонид Петрович, защо Западът все по-твърдо върви към конфронтация с Русия?

- Повече от 20 години отвъд Океана бяха извадили Русия от голямата игра и не я брояха за нищо. През 1992 г. директорът на ЦРУ Робърт Гейтс в Москва проведе своя личен парад на победата. Мина със строева крачка по паважа на Червения площад и пи тук шампанско в чест на разпада на СССР. Американските политици през 90-те години ми казваха в лицето Мисията на Америка е да ръководи света. Разберете това и се подчинете”.

За първи път американците искаха да унищожат Русия по време на Октомврийския преврат през 1917 г., когато помагаха на болшевиките. Вторият опит бе предприет по време на Втората световна война, а третият – през 1991 г.

- Смята се, че по време на Втората световна война СССР и САЩ са били съюзници…

- Втората световна война бе организирана от сили, които и сега се опитват да управляват света и те се базират в САЩ. Става дума за транснационалните компании и върхушката на англо-саксонския елит. Именно САЩ тласкаха и Германия, и Русия към война. Те им помагаха първо на укрепят икономиките си, за да бъде впоследствие сблъсъкът катастрофален. Затова през 30-те години САЩ активно участват в индустриализацията на СССР.

Гигантският Сталинградски тракторен завод е изцяло изграден зад  Океана, след това разглобен и докаран със 102 кораба в СССР. „Днепрогес” е строена от американската Cooper Engineering Company. Горковският автозавод (ГАЗ) – от компанията Austin. АЗЛК е построен по проект на Форд. За 10 години американците построяват в СССР 150 заводи, фабрики и цехове. Едновременно с това САЩ укрепват и Германия. В резултат на сблъсъка между СССР и Германия Англия слиза от сцената. Германия е унищожена. Съветският съюз заплаща за победата във Великата отечествана война 27 милиона живота. Но Втората световна война е спечелена от САЩ, които губят в нея едва 350 хиляди души.

И именно САЩ, а не Сталин, организираха желязната завеса. Американците се надяваха, че в разорения от войната СССР, изолиран от света, хората като паяци в буркан ще се изядат едни други. Но те недооцениха силата на духа на нашия народ. Истина е обаче, че изолирайки СССР, Америка стана властелин на света.

- А какво стана с дружбата между Русия и САЩ през 90-те години?

- Мнозина вярваха в заклинанието: „Западът ще ни помогне”. В същото време нашите западни „партньори” действаха за разчленяването на Русия на 10-15 образования. Кой си мислите, че подкрепяше терористите в Северен Кавказ?

Но ето че след онзи триумф, за който ЦРУ надуваше фанфари, дойде връщането на Крим в състава на Русия, а след това и операцията в Сирия. Това беше като гръм от ясно небе. Конгресът на САЩ започна разследване защо американското разузнаване не е предупредило за новите възможности на руските въоръжени сили. От тук извира и ненавистта срещу Владимир Путин.

- Защо Европа „танцува” по свирката на Америка?

- Ако става дума за Германия, то след капитулацията между нея и САЩ има споразумения с гриф „Строго секретно”, заради които немският златен запас се съхранява отвъд Океана, а на германска територия има над 300 американски военни бази.

САЩ, освен това обикновено купуват и управленските върхушки в различни страни. Това става в Източна Европа, например. Аз съм работил не една година в България. Там никога не забравят, че Руската империя през 1878 г. е освободила страната от 500-годишно турско иго. Но около 50 хиляди души от българската върхушка са купени от САЩ и водят антируска политика.

Има и още една причина. Лидерите на много страни са лесно управляеми, защото се боят от физическо унищожение. Да не забравяме, че ЦРУ стои зад десетки държавни преврати.

В момента върви открита информационна война. В отговор на подхвърленото съобщение, че Путин се е съгласил Асад да сдаде властта Кремъл направи официално опровержение. Но дълго време след това наши съюзници ме питаха: „Леонид, кажи честно, наистина ли ще воювате докрай с „Ислямска държава”.

Русия започна операцията в Сирия броени седмици преди падането на Дамаск. Иначе щеше да започне раздробяването на Сирия, а терористите от ИД щяха да тръгнат към границите на Русия. И кукловодите тук са същите, които организираха Втората световна война. Финансовата система от която след 1945 г., целият гешефт отива в джоба на Америка, започва да буксува. САЩ са в трудно положение, може би висят на косъм.

- Има още един фронт, още една кървава рана – Украйна.

- Ние жънем сега горчивите плодове, заложени от Ленин под нашата държавност, за които говори и Путин. Съветската власт създаде на изконно руски територии геополитически демон – Украйна. Това бе осъществено от спецслужбите на кайзерова Германия и болшевиките Ленин, Сталин, Троцки. Те създадоха Украйна, отрязвайки от Русия руските градове Харков (основан от цар Алексей Михайлович), Донецк (основан от император Александър II ), Николаев, Днепропетровск и Одеса (основани от императрица Екатерина II). На всичкото отгоре и Хрушчов им подари Крим.

За каква Украйна става дума? Тя съществува само с една цел – да бъде антиРусия. И докато братята малоруси не престанат да бъдат зомбирани, техните нови господари САЩ ще бъдат готови да воюват срещу нас до последния украинец.

- Думата „война” все по-често витае във въздуха…

- В света това се чувства. И с надежда гледат към Русия като на миротворец. След началото на руската операция в Сирия от много страни идват сигнали за подкрепа. Всички много добре знаят колко несправедливо бе постъпено с Ирак, Афганистан, Либия, Египет. На неофициални и затворени за медии международни срещи ме питат „Кога Русия ще дойде и при нас?” Питат хора от Италия, Франция, от други страни. Неотдавна бях в Пакистан. Това е чисто мюсюлманска страна, но пакистански военни също ми зададоха този въпрос.

Вече има разбиране, че силната Русия е гарант на справедливостта. И ненавистта, която Русия предизвиква сред своите „доброжелатели” не е заради това, че сме им конкурент в икономиката или във военната сфера. Работата е в това, че ние предлагаме на света цивилизационна алтернатива.

На Запад и сега главните ценности са материалните, а в руската цивилизация винаги над материалното преобладава духът, което прави народът ни несломим. Точно затова мнозина се лакомят за нашата територия и богатства, и никой не е успял да ги завоюва.

 
Снимка на затъмнена София заради въздушните нападения на САЩБомбардировката е с „наказателна“ цел, сред мишените няма нито един военен обект – мишени са цивилни сгради и жителите на столицата. В бомбардировките от 20 декември, 1943г. американците изсипват 270 бомби, унищожават над 113 цивилни сгради и успяват да убият над 100 софиянци.
Публикация на сайта alterinformation.wordpress.com/

Великобритания първа обявява война на Царство България на 12 декември 1941 и дори България да не е участник в каквито и да било бойни действия, отклонявайки винаги категорично такива искания идващи от Германия, въпреки всичко е атакувана и подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските военно-въздушни сили.

И най-страшното е, че бомбардировките са насочени предимно срещу граждански обекти, като най-силни поражения търпи София - разрушени са болници, сиропиталища,  Голямата Софийска Синагога е сериозно засегната, изгаря известната юдейска библиотека съхраняваща огромна колекция от равинистични трудове, извършено и пряко бомбено нападение срещу руската църква "Свети Николай", и още много храмове и културни паметници са унищожени.

На 20 декември 1943 година, 15 въздушна армия на американската авиация  извършва нападение върху София фиксирано като „терористична бомбардировка“ във военните разработки и планове на Великобритания.

Използвани са 150 бомбардировача „Либърейтър“ – B-24 Liberator, двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning.

На 20 декември 1943 год. американската авиация  пуска 270 бомби, успява да разруши 113 сгради, железопътна линия, само в този ден загиват около 100 човека, а още толкова са ранени.

Просто такива неща, никога не трябва да бъдат забравяни от народа ни и винаги трябва да си правим изводи, защото ако някой веднъж е постъпил така със страната ни, няма основания да смятаме, че няма да го направи пак.

71 години от най-кървавата англо-американска бомбардировка над София

На 30 март, 1944 година 450 британски и американски бомбардировачи извършват една напълно безмислена, но кървава и жестока бомбардировка над София, в която пускат бомбите си хаотично над българската столица, избивайки хиляди цивилни столичани

Англо-американските бомбардировки над София избиват хиляди жители, като тяхната цел не е унищожаването на военни обекти, а деморализиране и наказване на българските граждани за недолновидното и взето под натиска на Хитлер решение на българския монарх да обяви „символична война“ на САЩ и Обединеното кралство. При всяка Съюзническа бомбардировка шепа български летци се изправят срещу стотици изтребители и бомбардировачи на САЩ и Великобритания. Тяхната война не е „символична“, макар че в тарана на младия Димитър Списаревски има нещо символично: саможертвата и отдадеността му, грижата за онези българи – деца, жени, мъже и възрастни, които гинат от британските и американски бомби.

През 1944 година американския президент вече няколко пъти е изразил мнението пред Уинстън Чърчил, че бомбардирането над България е безмислен акт. Той изразява това мнение не толкова заради безмисленото избиване на цивилни и невинни български граждани, а защото това струва пари. Чърчил обаче упорито е искал да „накаже“ България за обявената война от Царство България, която Хитлер извива ръцете на българския цар – Борис III да обяви. Настоящите ни съюзници в НАТО и евроатлантическата диаспора решават да продължат зверските бомбардировки. Веднъж Чърчил отговорил на Рузвелт, че „трябва да продължим да им даваме лекарството“ – визирайки бомбардирането на София и нейните жители.

Друг път, в абсолютно умопомрачение, вероятно заради страстта му да употребява алкохол от сутрин и заради нескритата му българофобия заявява още по-циничното:

„За да падне България трябва да падне само София.Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи.“

Но това е нищо сравнение с изблиците му на Парижката мирна конференция, когато процежда през зъби, че

Държава на име България не трябва да съществува.“

И така стигаме до 30 март, 1944 година, когато Великобритания и САЩ извършват най-жестоката бомбардировка над българската столица, която може да се сравни спокойно със зверските бомбардировки над Дрезден. Столицата е нападната от 450 бомбардировача Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес”, Б-25 „Митчел” и „Халифакс”, придружени от 150 изтребителя Р-38 „Лайтинг”.

В 9,45 ч. София е бомбардирана както при варварската бомбардировка на Дрезден с т.н. „бомбен килим”.
В 10,10 ч. градът е бомбардиран повторно. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Жертвите са над 4 хил. загинали и ранени.

Днес остава неясно какво идва да демонстрира желанието, което бе удовлетворено, на Съединените американски щати пред посолството им във София да има паметник на американските летци, загинали докато бомбардират София. Уви, първия досег на българите с „евроатлантизма“ е болезнено жесток…

 
Терористи в СирияТерористите и наемниците в северните части на Сирия започнаха да търгуват и да се разплащат само в турски лири, вместо със сирийски паундове, докато в същото време там Турция създава своята т.нар. „зона свободна от Ислямска Държава“

Наемниците и терористите в контролираните от Турция северни части, в които тя имитира борба срещу „Ислямска Държава“, а главно се саморазправя с биещите се срещу тях кюрди започнаха да се разплащат и да получават заплати само в турски лири.

Изглежда че в зоната, която Турция се опитва да постави под свой контрол в Северна Сирия наемниците там ще използват и нейната собствена валута.

Целта на този ход е да се наложи икономически натиск над режимът в Дамаск до неговото окончателно сваляне и въвеждането на нова сирийска валута. Така, например, в Алепо т.нар. „Ислямски съд“ вече получи месечните си заплати в турска валута:

{youtube}74R6nYOVqiY{/youtube}

Боевете в Сирия претърпяха известна трансформация през изминалата седмица. След като Турция и САЩ се договориха американски изтребители да използват турското въздушно пространство и базата „Инджерлик“ на турска територия, а Турция обяви, че ще създава „зона свободна от Ислямска Държава“ – практически ще окупира северни територии на Сирия и ще ги постави под свой контрол, като успоредно с това избива биещите се срещу ИД кюрди, сирийския клон на Ал Кайда – Фронт Ал Нусра започна да се оттегля от зоната между Алепо и границата с Турция, изоставяйки своите позиции, които имаше там срещу „Ислямска Държава“, с която водеха сражения помежду си. Такфиристите от Ал Нусра заявиха същевременно, че реалната цел на Турция е да създаде буферна зона, разпрострираща се от Алепо до граничния град Кобани, за да предотврати възникването на Кюрдската държава.

Публикация на сайта

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/15/89491851/

 
Сръбския външен министър Ивица Дачич напомни за зверските бомбардировки на НАТО в Сърбия и увери, че въпросът за членство на страната му във Северноатлантическия алианс не съществува

Ивица Дачич, сръбския външен министърНа 24 март Ивица Дачич посети мемориалът в Белград в памет на жертвите от бомбардировктие на НАТО. На този ден се навършиха  точно шестнадесет години от тогава.

„Сърбия може да си сътрудничи с НАТО, когато имаме общи интереси. Сърбия не трябва нито да обича, нито да мрази НАТО“, заяви сръбския външен министър, цитиран от Inserbia.

По време на посещението си на мемориала на жертвите на зверските бомбардировки на НАТО от 1999г. Дачич за пореден път ясно подчерта, че Сърбия никога не би влязла в алианса, който бомбардира страната в продължение на 80 дни като сред най-големите зверства беше използването на бомби с уран.

„Не сме променили отношението си към НАТО. Спомените от бомбардировките са болезнени. Това го казах и пред самия алианс наскоро. Ние можем да си сътрудничим на базата на общите ни интереси.“, заяви  Дачич.

Разрушена сграда в Белград след бомбардировка на НАТОГраждани на Сърбия, обединени в неправителствената организация „Белград форум за мир равноправие“ и Клуба на генералите и адмиралите поискаха военния алианс да изплати на сръбската държава обезщетения за жестоките бомбардировки. Те заявяват, че бомбаридровките са били зверство, напълно нарушаващо всички межународни норми и право.

След трагичните събития напоследък на Стария континент силно се говори за свободата на словото. Но нека не забравяме, че по време на бомбардировките на НАТО в Сърбия под прицел попадна и сградата на сръбската национална телевизия RTS и шестнадесет сръбски журналисти бяха убити.

 

Джеймс Уорлик, посланик на САЩНа 10 април, изданието New Europe ни зарадва преди Великден! То съобщи, че Мери Уорлик, половинката на американския посланик в София, Джеймс Уорлик се завръща във Вашингтон, като скоро след нея – за там щял да се запъти и съпругът й-Джеймс Уорлик!

Отдавна имаше сигнали от Сърбия, че тамошния посланик на Щатите си позволява много повече, отколкото допуска служебното положение на един такъв служител от американската администрация.

Изданието съобщава, че ФБР, което няма правомощия да извършва разследвания извън територията на САЩ е провело разследване в двете държави – Сърбия и България.

New Europe прави връзка между това разследване и факта, че Мери Уорлик се маха от Белград на 14 април! Другото, което излиза наяве от публикацията в изданието, е че съвсем скоро Мери, щяла да бъде последвана от съпруга си!

Публикация на New Europe

Намеса във вътрешните работи на чужда държава – това бе в основата на действията на Джеймс Уорлик на територията на българската държава. От идването си досега, той си позволяваше да се държи като генерал-губернатор на страната ни, и да влиза в сградата на правителството и други държавни ведомства, за да дава открито акъл на управляващите политици!

Публикация на New Europe

Уорлик демонстрираше явно и унизително пренебрежение към националния суверенитет на нашата държава, която е член на Европейския съюз, но това той правеше, защото политиците ни му позволяваха!

Сайтът „Хроники” бе едно от малкото български издания, което изнасяше на светло действията на Уорлик и ги критикуваше. Така направихме съпричастни нашите читатели за намесата на Уорлик за отлагането на проекта „Белене”, за прокарването на корпоративните интереси на Шеврон по търсене и добив на шистов газ на българска територия.

Уорлик открито се намесваше в проблеми и области там, където трябваше да се отстоява националния интерес на страната ни, и то за сметка на прокарването на американските интереси!

Списанието New Europe се разпространява в европейската столица Брюксел, е собственост на гръцкия бизнесмен Василис Коронакис, а според българския сайт „Гласове” се ползвало с доста спорна репутация сред журналистическите и политически среди.

Не се наемам да коментирам репутацията на това издание, но изтеглянето на посланик Джеймс Уорлик е нещо много полезно и позитивно за държавата ни, и твърде драматично за послушниците му от правителството, където байряка по привързаност вее министър Цветан Цветанов.

Присъствието на Уорлик бе срамно за България, той си позволи да издигне паметник на загинали американски летци, бомбардирали българската столица София през Втората световна война, в резултат на които бомбардировки са загинали две хиляди цивилни софиянци и са разрушени 12 600 сгради!

По време на бомбардировките са били разрушени: Народния театър, тежко засегнат, църквата от ХІ век Свети Спас, Градската библиотека - напълно унищожена на 30 март 1944 г., като изгарят 40 000 тома книги, Католическата Катедрала Свети Йосиф е напълно унищожена на същата дата, голямата Софийска синагога е била тежко засегната, като изгаря уникална и широко известна юдейска библиотека на общността, съхранявала безценната колекция от средновековни уникални трудове, Духовната академия е била тежко засегната, като е изгорен  куполът на храма, вграден в нея, взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е бил градският център на столицата София!

И този срамен паметник разреши да бъде издигнат днешния кмет на София, учителката от Самоков Йорданка Фандъкова!

 
Това писмо е съставено в Париж от княз и княгиня Дмитрий и Тамара Шаховски. Обръщението към европейските лидери е от името на групата "Русский мост", създадена през февруари 2011 г. от потомци на бялата емиграция.
Публикува се с любезното съдействие на сайта ГЛАСОВЕ
Париж, Булевард Севастопол

Писмото „За солидарност с Русия в часа на украинската трагедия“ е публикувано в интернет и  е получило подкрепата на повече от сто представители на руски княжески и дворянски родове, живеещи в различни страни на света.

Публикуваме целия текст на обръщанието:

Вече година украинските събития вълнуват дълбоко всеки един от нас, потомците на бялата емиграция, още повече че за разлика от заобикалящите ни хора, по силата на своя произход ние имаме достъп до разностранна информация.

Познаването на близкото минало, а именно миналото на дореволюционна Русия, ни предоставя възможността, а заедно с нея и задължението да разобличаваме явните исторически фалшификации, довели до днешната драма в Украйна.

Пред лицето на изострящото се напрежение както в Донбас, така и в международните  отношения, се налага следният извод: агресивната враждебност, която се разгръща към Русия, е лишена от всякаква рационалност. Политиката на двойните стандарти действа с пълна сила.

Къде тук са европейските ценности?

Русия е обвинена във всички възможни престъпления, без доказателства априорно е обявена за виновна, когато в същото време към  други страни се проявява поразителна снизходителност, в частност по отношение на съблюдаването на правата на човека.

Ние в никаква степен не се отказваме от защитата на онези ценности, в които са ни възпитавали нашите предци, обречени на изгнание след революцията през 1917 година.

Ние не се отказваме нито от осъждането на престъпните деяния на болшевиките и техните следовници, нито от възстановяването на историческата правда за онова страшно време.

Но това не означава, че можем да се примирим с ежедневно сипещите се клевети по адрес на съвременна Русия, нейното ръководство и президента ѝ, които са подложени на санкции и обругавани въпреки елементарния здрав разум.

Тази саморазрушителна за европейските страни нелепа схема кара всички, които виждат в нея стремеж на Запада по-скоро да възпрепятства развитието на Русия, отколкото да овладее кризата в Украйна, сериозно да се замислят.

Особено смехотворни са систематичните нападки срещу всичко, което по един или друг начин се съотнася към „руския свят“: без значение дали става дума за исторически, географски, лингвистични, културни и духовни реалности, за велика цивилизация, която е обогатила света и с която ние по право се гордеем.

Също така дълбоко ни възмущава позорното омаловажаване от страна на официалните европейски инстанции и медиите на жестоките бомбардировки, с които украинската армия, поддържана от военни групировки с нацистка символика, разрушава Донбас и убива мирни граждани.

Това омаловажаване киевските власти възприемат като предоставяне на пълното право да продължат с убийствата и разрушенията. В продължение на много месеци деца и старци загиват или получават тежки контузии, а пленниците са жестоко измъчвани.

Киевското правителство е въвело и пълна блокада (на газ, електричество, железопътни връзки, пенсии, заплати, лекарства, функциониране на учреждения, болници и т.н.), за да унищожи окончателно района, който твърди, че е съставна част от територията на Украйна.

И как да не осъдим насилието, извършвано от поддръжниците на Киев по отношение на Руската православна църква в Украйна?!

Свещениците са преследвани, принуждавани да бягат и дори убивани; бомбардирани са 50 храма, 20 от които напълно разрушени; вярващите са подложени на гонения.

Къде тук са европейските ценности?

Ние не можем да се примирим с ежедневно сипещите се клевети по адрес на съвременна Русия. Независимо от пълното неприемане на Съветския съюз нашите бащи и деди са преживели тежко страданията, причинени на руския народ през Втората световна война. На свой ред ние също няма да останем равнодушни и мълчаливи свидетели на планомерното унищожаване на населението на Донбас, на нечуваната русофобия и лицемерните подходи, които противоречат напълно на интересите на любимата ни Европа.

Много искаме да се надяваме, че страните, приютили навремето нашите семейства, отново ще се върнат на пътя на благоразумието и безпристрастността.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2014/1616-ukrayna-kato-ilyustratsiya-na-ekzistentsialnata-kriza-na-nato

Последици от инспирираните протести на площад МайданВ кулминация на кризата в Украйна се превърна т.нар. "референдум" за бъдещето на Крим - този своеобразен смокинов лист, призван да узакони присъединяването на полуострова към Русия. Той обаче даде на Северноатлантическия алианс - който след края на студената война плува безцелно по течението - нови и твърде съблазнителни основания да продължи съществуването си. Редица високопоставени чиновници от щаба на пакта в Брюксел твърдят, че руските действия по отношение на Украйна свидетелстват за наличието на заплахи и нестабилност, което пък означава, че алиансът продължава да е актуален, въпреки че Червената армия отдавна не съществува, както и, че кримската криза ще укрепи единството и решимостта на НАТО.

Тези оптимистични декларации са нещо очаквано, тъй като всяка оказваща се ненужна бюрокрация опитва да спаси позициите си с помощта на пиар-кампании. Действителността обаче е, че през следващите години НАТО е обречена на спад в стратегическата съгласуваност на действията си, отслабване на организацията, нарастване на разногласията относно средствата и целите, както и ерозия на сигурността на онези страни, които влязоха в алианса след края на студената война, и особено на разположените в близост до Русия.

Няколко думи за общата ситуация

Войски на НАТО в акцияКогато СССР още съществуваше присъствието на НАТО изглеждаше напълно оправдано. Смяташе се, че алиансът цели сдържането, а при необходимост провала на евентуално настъпление на държавите от Варшавския пакт в Западна Европа. Всъщност, защо беше създаден Варшавският пакт? За да гарантира съветското господство в източноевропейския комунистически блок? Или пък Москва е разчитала да го използва за завладяването или за "финландизацията" на Западна Европа? Тези въпроси нямат и няма да имат еднозначни отговори, по-важно е обаче, че западноевропейците не демонстрираха никакво желание да те да бъдат изяснени на собствения им гръб, затова смятаха НАТО за жизненоважна организация, приемаха нейните цели и предназначение и вярваха, че тя гарантира сигурността и дори живота им.

На свой ред, когато му се налагаше да обясни смисъла от съществуването на алианса, ръководството на НАТО се задоволяваше да цитира думите на първия му генерален секретар лорд Исмей, който навремето посочва (полу на шега, полусериозно), че целта на НАТО е "да държи САЩ в (Европа), да държи Германия под (контрол) и да държи Русия извън (Европа)". Този афоризъм трябваше да докаже, че НАТО е свързана с европейската стабилност, като цяло, а не само със съветската заплаха.

След като Съветският съюз се разпадна обаче, стана доста по-сложно да се дават съдържателни формулировки за предназначението на Северноатлантическия алианс. НАТО се опита да придобие нова енергия и настъпателен порив чрез разширяването си на изток и включването на нови членове. Това обаче породи два проблема.

Борис Елцин и Бил Клинтън

Въоръжение на НАТОНа първо място, то породи подозрения и провокира недоволството на Русия. Разбира се, тези настроения не бяха създадени от Путин, макар че той със сигурност ги засили. Те бяха очевидни дори в "спокойните години" на странното приятелство между Бил Клинтън и Борис Елцин, който - въпреки танковата атака срещу парламента през 1993, фалшификацията на изборите три години по-късно и безумната дъмпингова разпродажба на държавната собственост, упорито бе определян като "демократ", като дори по време на жестоката първа война в Чечения го сравняваха не с друг, а с Ейбрахам Линкълн. Дори и в тези години на илюзии, когато Западът силно вярваше във възможността за изграждането на демократична Русия, мнозинството руснаци (без оглед на политическите им пристрастия) не можеха да си обяснят, защо алиансът, превърнал се в един от символите на студената война, се промъква към границите им, докато Западът приветства руската демокрация, говори за сближаване с Русия и интеграцията и в западната общност и твърди, че ерата на идеологическото и военно съперничество вече е приключила. Мнозинството американци обаче останаха напълно глухи за недоумението и недоволството на руснаците, а Путин просто се възползва от това за да възроди руския национализъм. В крайна сметка, разширяването на НАТО на изток повлия крайно негативно върху отношенията между Запада и Москва, макар да е нелепо да се твърди, че присъединяването на Крим от Путин е някакъв акт на реванш срещу това.

Вторият проблем, породен от разширяването на НАТО, беше    че постигането на стратегически консенсус вътре в самия алианс стана много по-трудно. Не на последно място, това бе породено от факта, че "старата" и "новата" Европа (ако използваме формулировката на Доналд Ръмсфелд) се придържаха към различни визии за заплахите, особено що се отнася до Русия. В известна степен, причината за разногласията имаше чисто аритметичен характер. През 1949, когато беше създаден Северноатлантическият алианс, той обединяваше 12 държави. В разгара на студената война броят им нарастна до 16. След края и обаче, той продължи постепенно и поетапно да се разширява и през 2009 участниците в него вече бяха 29. Трудно можеш да постигнеш съгласие, когато семейството ти е нараснало почти двойно. Всеки, който е оглавявал някой от комитетите на НАТО, ще потвърди това желязно правило. То стана особено очевидно, когато мненията на участниците в алианса се разделиха във връзка с войната в Ирак. Тогава по-голямата част от "нова" Европа беше склонна да угоди на Америка, което не би могло да се каже за "старата".

Иракската война стана и пример (при това не първият) за това, как НАТО се готви за новата "постсъветска" ера. Организацията се ангажира с "операции извън зоната на отговорност", което на разбираем език означава експедиционни кампании извън границите на Европа. Това не бе просто адаптация, а трансформация на евроцентричното предназначение на алианса, запазило се продължение на цяло поколение. Сега нека свържем бързото нарастване на числеността с преминаването към качествено нови задачи и си зададем въпроса, какво се случва с НАТО? Отговорът е прост - объркване и разногласия. Достатъчно е да си припомним Босна, Косово, Афганистан, Ирак и Либия за да се убедим, че участието на пакта в тези конфликти "извън неговите граници", доведе до задълбочаване на вътрешните му проблеми. Дискусиите за кампаниите на алианса извън пределите на Европа винаги се водеха на ръба на скандала. По разбираеми причини европейците биха искали НАТО да се ангажира само с проблемите на континента. И когато, след края на студената война, алиансът започна да се забърква в конфликти извън неговите предели, споровете и разногласията се задълбочиха.

Ирак и другите, изброени по-горе конфликти породиха дискусии за "необходимостта от споделяне на бремето" (чиято същност е, че Америка иска от Европа да изразходва повече средства за отбрана и да увеличи приноса си в НАТО, така че той да е пропорционален и справедлив). Те демонстрираха също, че повечето членове на пакта, с изключение на САЩ, са съкратили (и продължават да съкращават) военните си разходи и не желаят да увеличават военната си мощ, разчитайки на американския "чадър на сигурност". Наистина, отделните членове на НАТО отделят различни (като дял от БВП) суми за отбрана, но бремето на разходите за отбрана на европейските съюзници е много по-малко, отколкото това на Америка. Затова щом нещата опрат до прехвърляне на жива сила и техника по въздуха, проектиране на сила и различни форми на използване на въоръжена мощ в конфликтите извън границите на Европа, алиансът неизменно демонстрира, че в чисто военен план е просто филиал на американските въоръжени сили, активна подкрепа на които са в състояние да окажат само някои негови членове като Франция и Великобритания например. По времето на студената война наличието  на подобен дисбаланс не беше от голямо значение, но в постсъветския свят търпението на Вашингтон започна да се изчерпва.

В друг източник на търкания се превърна различната степен на готовност на Европа и Америка за участие във военни операции в пораждащите сериозни спорове конфликти извън Стария континент. Най-ясно го показа войната в Афганистан. Основното бреме в борбата с бунтовниците (за разлика от участието в "групите за реконструкция на провинциите", целящи да гарантират сигурността и икономическото им развитие) беше поето от американските войски, както и от контингентите на отделни съюзници на САЩ, при това нерядко от такива, които дори не са членове на НАТО. Тоест, излизането на пакта на глобално равнище съвсем не бе това, на което се надяваха създателите на тази схема.

НАТО и кризата в Украйна

Днес алиансът се сблъсква с кризата в Украйна. Този път проблемът, пред който е изправен, е по-различен, тъй като Украйна съвсем не е "извън зоната му на отговорност", а вътре в нея. Нещо повече, някои членове на алианса и най-вече Полша и трите балтийски постсъветски републики буквално изтърваха нервите си след анексията на Крим от Русия. Дали обаче това означава, че неочакваният силов маньовър на Путин ще ускори дефинирането на новата роля на НАТО в епохата след студената война и ще накара всичките 29 членове на пакта, най-сетне да започнат да "бутат колата в една посока"? За чиновниците от Брюксел и някои други европейски столици и особено за генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, отговорът изглежда еднозначен: руските действия в Украйна бяха леден душ за алианса, който го върна към действителността. Тази гледна точка се споделя и от мнозина във Вашингтон, както и от значителна част от европейските и американските медии. Тя обаче се разминава драстично с реалността. Истината е, че шумната кавга между Русия и Запада заради Украйна само ще усили разногласията и непослушанието в НАТО, вместо да ги отлаби. За това има няколко основни причини.

На първо място, не се променя право пропорционалната връзка между разширяването и понижаването на нивото на единомислие в пакта. След като шумът, породен от присъединяването на Крим утихне, в редовете на Северноатлантическия алианс ще възникнат разногласия по въпроса, как следва да бъде решен проблемът с Русия и дори за мащабите на този проблем. При това ще станем свидетели на следната закономерност: колкото по-близо е разположен даден член на НАТО до руската граница, толкова по-настойчиво ще изисква от пакта словесни уверения и практически демонстрации на предаността на алианса към интересите на сигурността. И колкото по-далеч е този съюзник от Русия, толкова по-малко желание ще има да прави подобни декларации и демонстрации, тъй като няма да иска да провокира Москва да предприеме ответни действия, а пък отдалечеността от руските граници ще поражда у него усещане за неуязвимост и защитеност.

На второ място, гамбитът на Путин в Крим въобще няма да укрепи решимостта на НАТО да продължи да се разширява. Той, най-вероятно, ще принуди най-силните членове на пакта (които биха поели и най-големите рискове в случай на война) да се отнесат изключително сдържано към предоставяне на гаранции на руските съседи, които не са членове на алианса. Нещата опират до това, че най-много се боят от Москва слабите държави, които са неспособни да я "сдържат", дори ако използването на военна сила би имало негативни последици за руснаците. Освен това, въпросните държави отдавна са в конфликт с Русия, което пък увеличава шансовете, че никой няма да поиска да гарантира защитата им.

Колкото и уязвими да се усещат Молдова, Грузия и Украйна, кримската криза понижава вероятността те да бъдат поканени в НАТО. Сега всичко се променя. Разбира се, не бива да се изключва, че пактът все пак ще им предложи план за действие по подготовката им за членство, но това няма да се случи скоро, а и дори да стане факт, ще бъде по-скоро своеобразно подаяние, свеждащо се до проточването на процеса за неопределено дълго време.

Замисляли ли сте се, колко "стари" членове на НАТО въздъхнаха през 2008 с облекчение във връзка с това, че Грузия не е част от пакта и за нея не важи чл. 5 от Вашингтонския договор, който да налага тя да бъде защитена от Русия? Лично аз вярвам, че така са реагирали повечето от тях, както и, че са изпитали същото облекчение, че навремето не са приели в алианса и Украйна, наблюдавайки случващото се в Крим. Президентът Обама съвсем не бе изключение, твърдейки, че войната с Русия заради Украйна е невъзможна. Всъщност, по същия начин разсъждават и най-яростните му критици, като сенатор Джон Маккейн например, да не говорим за европейските лидери.

На трето място, въпреки проточилите се над десет години дискусии за по-пропорционалното разпределяне на натоварването вътре в НАТО, на практика беше направено изключително малко. Несъответствието между американския принос за колективната отбрана и делът от БВП, който САЩ отделят за военните си разходи, от една страна, и съотношението между инвестициите в отбраната и БВП на техните партньори в алианса – от друга, остава поразяващо. И тази разлика не намалява. Да, американските въоръжени сили и военни разходи са много по-големи, отколкото тези на който и да било друг член на НАТО и дори от алианса като цяло, защото САЩ са суперсила и имат международни военни ангажименти. Това обаче няма общо с темата. В случая е важен делът от БВП, отделян за отбрана, както и предприетите (или непредприети) от държавите от НАТО стъпки за увеличаване на военния им потенциал, така че да съответства на нуждите на тяхната собствена отбрана и тази на партньорите им от алианса.

От тази гледна точка, в НАТО все още са твърде много онези, които гледат да се „скатаят”. Изглежда невероятно, но 23 години след края на студената война и почти 70 години след Втората световна война, когато Европа се възстановява от страшните и последици и се превръща в център на глобална икономическа мощ, партньорите на САЩ от НАТО не могат да сторят нищо за укрепването на собствената си отбрана. През 2010 на ЕС се падаше 26% от световния БВП, а на САЩ – 23%. Тоест, каквито и да са причините за този дисбаланс при разпределяне на натоварването, Европа е напълно способна да поеме по-голямо бреме.

Въпреки това, дисбалансът в разпределянето на натоварването се запазва, за което свидетелства делът от БВП, който членовете на алианса отделят за отбрана. През 2013 средният показател при европейските членове на НАТО бе 1,6%, докато в САЩ той е 4,3%. Нещо повече, както сочат данните за различните четиригодишни периоди между 1990 и 2009, този принос на европейските членове на НАТО непрекъснато намалява. Максимумът е постигнат през 1990-1994, достигайки 2,7%, докато средногодишният принос спада през 2010 от 1,7% до 1,6% и оттогава остава без промяна. Напротив, в САЩ този показател през периода 2010-2013 е 4,6%. Само Франция, Гърция и Великобритания отделят за военни нужди 2% и повече, но при нито една от тях този показател не надхвърля 2,4%. В 19 други членки на пакта обаче, за същия период той се равнява на 1,5% или по-малко. Тези цифри нагледно илюстрират факта, че европейските съюзници на Америка очевидно не инвестират достатъчно за собствената си отбрана. Разбира се, сравняването на военните инвестиции с БВП има своите недостатъци, но картината не се променя, ако концентрираме вниманието си върху технико-организационните показатели и анализираме например координираните европейски усилия за повишаване ефективността на военните доставки, увеличаване огневата мощ на своите армии, проектирането на мощ или разумното разпределане на задълженията.

Шансовете това да се промени са нищожни. Казано по-простичко, в Европа има изключително слаба политическа подкрепа на мерките за увеличаване на военните разходи. И това е меко казано. Населението на континента остарява и възрастните европейци биха искали да се възползват от предимствата на държавата на "всеобщото благоденствие". Затова разходите за тези цели ще нарастват, а стремежът към увеличаване на военната мощ още повече ще отслабва. Да, Европа се опитва да оптимизира държавните разходи, но традицията държавата да предоставя различни социални услуги и помощи, както и влиянието на синдикатите на континента винаги са били и ще продължат да бъдат много по-силни, отколкото в Америка.

В ерата на студената война, въпросът за справедливото разпределяне на бремето не беше толкова актуален, тъй като разрушената от световната война Европа лекуваше раните си, докато Америка просперираше. През последните години обаче и особено след началото на "Голямата рецесия", американците (както сочат данните от социологическите анкети) все повече се тревожат за своите работни места и перспективите за заетост, неравенството в доходите и социалната мобилност, качеството на образованието и остаряващата инфраструктура. Съответно, те биха искали военните разходи на САЩ да бъдат ограничен или дори намалени. Затова е трудно да бъдат убедени (особено с лицемерни доводи), че богатите им съюзници и партньори от НАТО не са в състояние да отделят повече средства за собствената си защита. Може със сигурност да се твърди, че дебатите относно разпределянето на натоварването в НАТО само ще нарастват.

Никой не иска да се кара с руснаците

Друга причина, поради която Украйна няма да се превърне в онзи стимул за съживяването на алианса, който очакват мнозина анализатори, е, че с течение на времето водещите европейски държави ще се успокоят и ще се помирят с Русия - не защото се боят да бръкнат в очите на руската мечка, а защото са инвестирали прекалено много (в буквалния смисъл) в деловите си отношения с тази страна.

През 2012 обемът на стокооборота между Русия и ЕС достигна 337 млрд. долара, т.е. над три пъти повече, отколкото през 2002. Днес той почти десетократно надхвърля обема на търговията между Русия и САЩ. Европейците могат да се лишат от много работни места, както и от много големи пари. ЕС е основният търговски партньор на Русия, а Русия е на трето място в търговията на Съюза. Въпреки сложната ситуация с Крим, деловите връзки между Русия и Европа се запазват. Както съобщи неотдавна New York Timеs, френският енергиен гигант Total укрепва сътрудничеството си с руския Лукойл за усвояването на сибирските находища на шистов петрол. Преди няколко седмици пък руснаците поръчаха на Airbus да им достави 13 самолета. Това, което прави Франция, го правят и другите водещи европейски държави. Възможно е занапред те да започнат да се отнасят по-предпазливо към инвестициите си в Русия и несъмнено ще се опитат да намалят зависимостта си от руския природен газ, който покрива средно 30% от нуждите на ЕС, като по отношение на балтийските постъветски държави, Словакия, България, Гърция, Чехия и Унгария тази зависимост е много по-голяма (75-100%). Разбира се, ЕС ще се стреми към диверсифициране на вноса на енергоносители и ще купува повече втечнен природен газ. Но енергийната му зависимост от Русия ще продължи да бъде значителна и европейските компании ще продължат да подписват договори за милиарди долари с Газпром и Роснефт.

Най-показателният индикатор за степента на привлекателност на финансовите печалби е, дали Франция и Германия ще продължат да доставят военна техника на Русия и след кримските събития. Приходите от продажбите в Русия са особено важни за Франция и нейната губеща позиции военна индустрия. Става дума в частност за подписания през 2011 договор за доставката на четири универсални десантни кораба клас "Мистрал", на стойност 1,7 млрд. долара. Френският президент Франсоа Оланд и външният министър Лоран Фабиюс намекнаха, че ако Русия продължи да действа агресивно в Украйна, военните договори между Москва и Париж ще бъдат застрашени. Подобно развитие е възможно, но не бива да забравяме, че сделката за корабите "Мистрал" беше сключена само три години след грузинско-руската война. Отмяната на подписаните договори със сигурност ще провокира ответните действия на Русия. Вицепремиерът и "цар" на руската военна индустрия Дмитрий Рогозин вече предупреди, че Москва ще поиска компенсация, ако Франция не достави корабите навреме.

Украинската криза показа, че Западът и особено Европа не искат да нанасят прекалено голям икономически ущърб на Русия, предприемайки такива мерки, като ограничаване на търговията и банковите операции, или забрана на инвестициите в енергийния сектор. Дори полският външен министър Радек Сикорски, който, подобно на повечето поляци, смята, че Русия представлява много сериозна заплаха, също посочва географските реалности в отговор на въпроса, защо Европа не иска налагането на сурови санкции срещу руснаците и е много по-сдържана от Америка относно икономическия натиск върху Русия.

На свой ред, Путин вероятно ще се ограничи с победата си в Крим, стига в Донбас да не се задълбочат сблъсъците между руснаци и украинци, а след това ще предприеме мерки за стабилизиране и дори подобряване на отношенията със Запада, макар че няма да му е лесно да го направи и това ще му отнеме много време. Той е наясно, че продължаването на конфронтацията със западните държави и опитите за анексия на други области в Източна Украйна могат да провокират драконови санкции от страна на Запада, които силно ще се отличават от сегашните, изчерпващи се с визови ограничение за отделни лица и замразяване сметките на руските олигарси и висши чиновници. Той, както и мнозинството руснаци, разбира, че ако Русия изгори мостовете към Запада, ще остане в изолация, сама срещу Китай, който междувременно укрепва позициите си по нейния южен фланг.

Колкото и да е парадоксално, едно от предимствата на Путин е численото превъзходство на Запада. В НАТО и ЕС членуват над двайсет държави и Москва нееднократно демонстрира умението си да използва различни двустранни "примамки" и стимули за да ерозира последователната и устойчива политика на Запада спрямо Русия. Бурята, която вдигна руското настъпление в Украйна, няма да утихне скоро, но все пак ще утихне и то благодарение на усилията на Москва, Вашингтон и Европа. Не вървим към нова студена война, нито дори към дългосрочен разрив между Русия и Запада. Представата за това, че страхът пред новото усилване на Русия след кримската криза ще укрепи солидарността и стратегическия консенсус вътре в НАТО, както и, че ще ускори формирането на ясна визия на алианса за неговата мисия след студената война, е просто илюзия. НАТО следва да се замисли сериозно за бъдещето си, като не бива да разчита, че руските действия в Украйна ще облекчат задачата и.

---------------------------------------------------------------

* Професор в Градския университет на Ню Йорк, старши научен сътрудник в Атлантическия съвет и анализатор на Нешънъл Интерест

 
Powered by Tags for Joomla