Tag:великобритания

Няма място за притеснение относно нарастващата германска сила, казва още бившият британски външен министър

Дъглас ХърдДъглъс Хърд, барон на Уестуел е роден на 8 март 1930 година. Британски консерватор, който е министър в правителствата на Маргарет Тачър и Джон Мейджър (1979-1995). Бил е вътрешен министър, министър по европейските въпроси, министър за Северна Ирландия, министър на външните работи (1989-1995).Смятан е за политик от старата школа. Член на Камарата на лордовете. Баща на 5 деца. Интервю на Даниел Фиот за „Европейска геострагетия“.

- Във вашата книга „Избери своето оръжие: британският външен министър“ вие разказвате за различните подходи в британската външна политика – отворена към външни интервенции или по-прагматична и внимателна. Когато говорим за наскоро приетото решение в парламента за военната операция в Сирия, дали британците сега са по-близо до прагматичния подход след годините на заиграване с военните ангажименти зад граница?

- Приветствам решението на парламента с което те се противопоставиха на каквато и да е интервенция в Сирия и го казах и в Камарата на Лордовете. От време на време има случаи, когато военната намеса на Великобритания е оправдана. Но такава намеса трябва да е „прагматична и внимателна“. Особено важно е да сме уверени, че страната, която напускаме, в случая Сирия, е една по-добра държава в сравнение с тази, която сме заварили. Беше ми напълно ясно, че това не може да се случи в случая със Сирия.

- Мислите ли, че комбинацията от умора, натрупана от военните интервенции в Ирак и Афганистан, продължаващата икономическа и финансова криза и дебата за Европа доведоха до по-изолационистка Британия?  Дали изолацията не е предателство към международните корени на страната?

- Не вярвам в това, че Британия стана по-изолационистка в резултат на парламентарния вот за Сирия. Оставаме активни в много части на света и се надявам това да се запази.

- Какво може да загуби Великобритания от международната си тежест и сила, ако напусне Европейския съюз?

- Великобритания със сигурност ще загуби влияние в света, ако обърнем гръб на Европейския съюз. От друга страна, в британски интерес е Европа да е единна и да работи по посока на задълбочаването на съюза, за един по-добър и подреден свят.

- Независимо от планирания референдум за членството в ЕС, и реакцията, която той провокира у други европейски страни, мислите ли, че Великобритания все още е в позиция да е сред лидерите на реформата в ЕС?

- Британската реформа на ЕС трябва да наблегне на продължаващата важност на националните държави и националните парламенти.

- Вие защитавахте идеята за неизбежността и историческата справедливост на германското обединение. Как оценявате днешна Германия? Трябва ли Лондон да се притеснява от нарастващата мощ на Берлин на европейския континент?

- Няма място за притеснение относно нарастващата германска сила, напротив, трябва да насърчаваме германците да работят с нас и другите за една по-ефективна Европа в един свят на национални държави. След Втората световна война ние бяхме твърде ефективни в отдалечаване на Германия от милитаризма. Никой не иска завръщане към милитаристка Германия, но чувството сега е, че Германия изпитва прекалена неохота да играе ефективна роля в световните дела.

Интервюто е препечатано от сайта Общество.нет.

 
Продължение от 11 август

Грузия, война"Инициатор на агресията е била именно Грузия! А отговорност за случващото се носи грузинският президент" - с този неочакван коментар The Times разкри, че няма единство в позицията на западните държави.

Изданието призна факта, че инициатор на агресията е била именно Грузия в опитите на държавното й ръководство да си върне със сила Абхазия и Южна Осетия, което е поставило Русия и Грузия фактически пред опасност от избухване на война.
Журналистите от The Times допускат, че Саакашвили, започвайки кампанията се е надявал на поддръжка от страна на Великобритания и САЩ. За първи път в този коментар открито бе назована причината, която заставя западни държави да поддържат Грузия. И тук не ставало дума за демокрация, а за икономика, тъй като на територията на Грузия преминавал газопровод, неконтролиран от Русия.
Министърът на външните работи на Великобритания, Дейвид Милибанд призова Русия вчера, да приеме предложението на Грузия за незабавно прекратяване на огъня от двете страни. Това предложение е било предадено в посолството на Русия като нота, съобщил на РИА Новости по телефона пресаташето на посолството, Алескандър Савинов. През това време на усилени дипломатически контакти Грузия не спря огъня в Южна Осетия и от страна на руските войски също бе даден отпор.
Вчера в ранните часове на деня бе съобщено, че във Владикавказ вече погребват телата на загинали в бой за Цхинвал доброволци и опълченци.
Към осем часа московско време в Цхинвал все още не спираше стрелбата по руски миротворци, предаде Вести ру.
Вчера стана ясно, че президентите на Абхазия и Южна Осетия, Сергей Багапш и Едуард Кокойта в телефонен разговор са се договорили в най-близко време да се обърнат към международната общност с молба да бъде призната независимостта на двете републики. "Колко осетинска кръв още трябва да се пролее, за да признаят нашата република? Бил въпросът, който отправили към Европа и САЩ двамата президенти.
Редица западни наблюдатели обърнаха внимание на това, че грузинското настъпление на 7 срещу 8 август е било обмислено подбрано така, че да съвпадне с началото на Опимпиадата в Пекин, когато цялото внимание на света ще бъде насочено към това събитие.
"Очевидно е, че Грузия е планирала тази операция и я е задържала, за да върне контрола си над Цхинвал - счита Томас де Ваал, експерт по Закавказието от научен Институт в Лондон. - При това грузинският президент Михаил Саакашвили не го вълнуват живите хора, а само възможността да утвърди със сила, че живеят на грузинска територия, а не на осетинска. В противен случай Саакашвили не би предприел масирано артилерийски обстрел на град Цхинвали в нощта на 7 срещу 8 август..."
В нощта срещу понеделник, след силен артилерийски обстрел са загинали още трима миротворци, а други 18 са били ранени съобщиха руските средства за масова информация, до които нямат достъп обикновените грузинци.
В понеделник, директорът на ФСБ, Александър Бортников съобщи за задържането на девет агента от грузинските специални служби, които са извършвали разузнаване на военни обекти и са готвили терористични актове в това число и в Русия.
Вчера командващият миротворческите сили генерал-майор Сергей Чабан съобщи пред Интерфакс, че миротворците са предложили на грузинските войски да спрат военните действия, което останало глас в пустиня. Саакашвили предпочете да се обърне към западните държави с искане да принудят Русия да изтегли войските си от Южна Осетия и да прекрати едностранно огъня.
Британският вестник "Гардиън" публикува вчера анализа на историка от полски произход, Марк Олмонд, който разговаря в неделя и с френския президент Саркози, с надежда да промени позицията му по грузинско-осетинския конфликт. Публикувам го днес с малки съкращения:


"Риториката на студената война няма да мине в този случай - казва Олмонд. - Би било грубо опрощение да се приеме само Русия като единствен виновник в конфликта в Южна Осетия. Ето защо за Запада е по-добре да стои по-далече от случващото се.
За мнозина картината за това как руските танкове са пресекли границата в тези августовски дни е като спомен от ехото на Прага 1968 година. Това е рефлексът на студената война, който е толкова силен, че и след две десетилетия отстъпление на Русия от предишните бастиони, заблуждава. Не всяко събитие на територията на бившия Съветски съюз е повторение на съветската история.
Конфронтацията между Русия и Грузия в Южна Осетия, която извънредно много се изостри, по-скоро има общи черти с войната на Фоклендските острови от 1982 година, но в никакъв случай с периода на студената война.
Във времето, когато аржентинската хунта се наслаждаваше на одобрението на народа си за това, че е имала възможност да си върне Фоклендите без кръвопролитие, Хенри Кисинджър предвиди съвършено неочаквания военен отговор на Англия със следния коментар: "Нито една велика държава не отстъпва завинаги".
Възможно е днес Русия да е спряла дългото отстъпление на Москва, което започна при Горбачов.
В края на 1990 година, когато СССР беше слаб, съветската армия излезе от страните на Източна Европа, които бяха откровено недоволни от факта на нейното присъствие като гарант на непопулярния комунистически режим. Тази тема се разпространи навсякъде в новите републики и продължи в периода на президентстването на Путин, когато руската армия напусна даже базите в Грузия.
За повечето руснаци, това обширно геополитическо отстъпление от територии, които са били част от Русия и то задълго, по време на комунистическата власт не донесе никаква изгода в отношенията със Запада. Колкото повече Русия отстъпваше, толкова повече западните съюзници обвиняваха Кремъл в имперски амбиции!
Днес, за разлика от страните в Източна Европа, в такива самопровъзгласили се държави като Южна Осетия или Абхазия, руските войски се ползват с успех. Портретът на Владимир Путин може да се види по-често, отколкото портрета на президента на Южна Осетия, бившия шампион на СССР по борба, Едуард Кокойта. Руснаците се възприемат от местното население като защита от поредната етническа чистка от страна на грузинците.
През 1992 г. Шеварднадзе се опита с помощта на Запада да върне тези региони под контрола на Грузия. Войната на тогавашния грузински президент се превърна в бедствие за неговия народ, тъй като донесе около 300 000 и повече бежанци от "прочистените", метежни райони. За осетинците и абхазците това бяха зверски чистки, проведени от грузински войници, и оставиха у тях тежки спомени.
Михаил Саакашвили направи малко за бежанците, даже когато дойде на власт в началото на 2004 година - ги прогони от общежитията в центъра на Тбилиси, за да освободи място за строежи. Той похарчи и 70 на сто от бюджета на Грузия за армията. Така се стигна до началото на конфликта, когато Саакашвили реши да демонстрира сила и мощ.
Саакашвили изпрати свои войници в Ирак и Афганистан с цел да стане Грузия член на НАТО и беше твърдо уверен, в поддръжката на Америка. Улиците на Тбилиси са пълни с потрети на Буш младши, рамо до рамо с грузинското му протеже. Булевард на името на Джордж Буш води към аерогарата в Тбилиси. Въпреки това, Саакашвили пренебрегна и забрави мисълта на Кисинджър: "Великите държави не жертват себе си заради съюзници". Допускам, че и неговите неоконсервативни съюзници във Вашингтон също са забравили това. Остава му да се надява, което не носи практически нищо.
Саакашвили се сблъска с икономическа криза в страната си, с разочарованото общество. От времето на така наречената "Революция на розите" клановете, бедността, характеризиращи ерата на Шеварднадзе не са изчезнали. Обвиненията в корупция и връзки в полза на клана на майка му, наред с обвиненията за фалшифициране на изборите, доведоха до масови демонстрации против Саакашвили през ноември миналата година.
Неговите безжалостни сили за сигурност - обучени, въоръжени и финансирани от Запада - биха протестиращите. Естествено е президентът сега да очаква, че нападението над общогрузинския враг в Южна Осетия ще сплоти хората около него, поне в краткосрочна перспектива.
През септември миналата година президентът Саакашвили внезапно промени отношението си към своя най-близък съюзник, министъра на отбраната Иракли Окруашвили. Те започнаха да се обвниняват взаимно във връзки с мафията и получаване на незаконни доходи от контрабанда. Каквато и да е истината, фактът, че хора, възприети от Запада като герои от постшеварднадското прочистване се обвиняват един друг в ужасни престъпления, трябва да изостри вниманието на западните държави при избора на герой в кавказката политика.
Западните коментатори днес упорито се придържат към опростенческата представа за Русия от времето на студената война и как тя притиска малката Грузия. Да не говорим, че всеки, който е наясно с манталитета на Кавказ знае, че държава, която си позволява да провокира жертви, от ръката на Големия съсед, може утре да стане също толкова отвратителна и по отношение на своите васали. Национализмът на малката държава едва ли може да се промени в милосърдие.
Най-лошото в случая е, че поддържаните от Запада програми по обучение и въоръжение в задния двор на Русия не съдействат за мира и стабилността, още повече, когато става дума за поддръжка на такива яростни и самовлюбени местни лидери като Саакашвили.
Самият Саакашвили пък приема от своя страна поддръжката на Запада като задължителна гаранция даже по време на криза, която бе провокирана от самия него и собствените му действия.
Допускам, че той е разчитал скъпоструващият нефтопровод, преминаващ през негова територия, заедно със съветниците от НАТО и войниците му, да успеят да предотвратят военната реакция на Русия по повод неговото нахлуване и агресия в Южна Осетия. Тези сметки на Саакашвили се оказаха катастрофално неверни. Ето защо въпросът сега пред Саакашвили е, дали е възможно да се ограничи конфликтът или ще бъде въвлечен Западът. Това очакване го довежда до отчаяние с неизвестността си и вероятността да бъде оставен сам.
Досега Западът оперираше с радикално различни методи при разкола на Балканите, където прозападни микродържави вече откриват свои посолства. В Кавказ, където границите разчертани от Сталин са считаха за неприкосновени - нещата са коренно различни.
На Балканите Западът поддържаше разпада на многонационалната Югославия, и това доведе до ситуация на признаване на Косово през февруари тази година. Щом такава малка страна като Черна гора, където властва мафията може да бъде призната от Запада, то защо проросийски настроените, непризнати държави да не могат да се стремят към независимост?
С извънредно сложния си национален състав, Грузия е като един "съветски съюз" в минимодел.
Западът с готовност призна правото на неруските републики на отделяне от СССР през 1991 година, какъв е смисълът тогава да се настоява негрузинците да останат в състава на микроимперията, която по волята на съдбата се оказа и прозападна?
Национализмът на другите народи може да се сравни с чужда любовна интрига или по-точно с кучешка свада, нещо, в което мъдрите хора не бива да се намесват. Войната в Кавказ никога няма да бъде просто и само кръстоносен поход на западни държави, а от друга страна - те нуждаят ли се изобщо от война в случая?"



Вчера цитирах грузинската телевизионна водеща Тина Канделаки, която бе написала лични впечатления в блога си за Саакашвили. Днес ще цитирам и нейния спомен от срещата й с президента. "Ние се видяхме за първи път твърде късно, въпреки че имахме много общи познати... Саакашвили призна, че е израстнал, слушайки моите предавания, но аз все пак съм достатъчно възрастна, за да се контролирам и не се въодушевявам при такива отзиви.
Още тогава той ме убеждаваше, че е исторически равностоен на Давид Строителя, а аз му отвръщах, че Давид Строителя е строил...".
"Сега Сакашвили разрушава. Дълго спорихме и аз го наблюдавах в продължение на четири часа. Не съм психиатър, за да поставя диагноза, но хипертрофирано тщеславие, съчетано и умножено с хипертофирано самолюбие - меко казано не говори за устойчива нервна система...

Няколко години след тази среща Михаил Николаевич пристигна в Москва и в негова чест и визитата му, бе дадена закрита вечеря в бара. Аз още веднъж се убедих, че желанието му да бъде значим е много по-важно, от колкото съдбата на грузинския народ например. Още тогава той с доста голямо самохвалство ми заяви, че за Грузия още много ще се говори. Можех ли да си помисля тогава, че тези думи ще се материализират по такъв начин, както това, което се случи тези дни?"
"Започна едно безсмислено и безумни кръвопролитие - коментира за информационна агеция Регнум, телеводещият Отар Кушанашвили. - В очите ми и очите на моето семейство има сълзи, защото загиват хора. Никой не говори за гробовете на грузинските младежи. А жертви има и от двете страни. Нито един човешки живот не струва да бъде жертван за нечие самоутвърждаване. Това, което се случва с Грузия и как се интерпретира ме изпълва с ненавист. Трябва да се прекрати войната и да се седне на масата за преговори".

Вчера Саакашвили обяви, че Русия е агресор и Грузия е жертва на нейната агресия. А по-късно, след като подписа примирие, продължиха военните действия на грузинската армия. "Цинизъм е агресорът да обявява себе си за жертва на агресия - заяви премиерът на Русия, Владимир Путин.
През целия ден вчера продължиха дипломатическите усилия за спиране на военните действия от страна на западни държави, като те пренебрегваха, това, което се случва в Цхинвали. В столицата на Южна Осетия грузински военни части взривиха водопровода и наводниха подземията, където се укриваха жители на града. Продължи стрелбата и по колоните от бежанци и руски миротворци.
"На фона на събитията в Осетия и Грузия едва ли е уместно да се изпада в еуфория по повод успехите на Олимпиадата - сподели тъжно актьорът Михаил Боярски.
В. "Известия" публикува признанието на грузински войник: "Никога не съм си мислел, че ще стрелям в руснаци!"
Горещи репортажи от различни руски медии държаха вниманието на темата на деня. "За какво да воюва моето момче - заради Саакашвили? Няма да стане!", коментира една грузинка войната.

А ето и отражението на войната в чуждата преса:

  • Март Лаар написа в "The Wall Street Journal" - "Няма разлика мажду хитлеровска Германия и сталинска Русия".

  • "Сблъсъкът в Грузия - урок за САЩ за ролята на Русия" - отбеляза и "The New York Times".

  • "Бъдещето на Саакашвили: избор между Международния трибунал и съдът на линча" - Регнум.

  • Саакашвили: "Русия води война в нас, на наша територия" - BBCRussian.

  • "И кой ще поиска да воюва с Русия?" - попита "Christian Science Monitor".

  • "Ако на Запада се наложи да избира между Москва и Тбилиси..." - "Le Monde".

  • "Ще разбере ли Запада, че мир не е възможно да се купи, търгувайки със суверенитета на уязвими държави?" - "The Washington Post".

  • "Малките войни имат една особеност - превръщат се в големи" - написа "The Times".

  • "Саакашвили реши, че САЩ му дадоха карт бланш" отбеляза "Liberation".

  • "Саакашвили отвори вратите на Ада" отбеляза естонското издание "Postimees" в публикацията си "Грузинското де жа вю".

  • "Обзървър"" - посъветва политиците - "Да оставим геополитиката и да помислим за хората".


Журналистът от "Първи канал" на руската телевизия, Михаил Леонтиев коментира вчера за агенция "Фокус": "Вече знаем какво представлява Саакашвили. И да се учудваме на това, за което се говори много пъти, не виждам изобщо смисъл. Оказа се, че още по-малко основания имаше за това, да се учудваме от прословутия "двоен стандарт" на западните ни партньори. Въпреки това тук може да се отбележи зашеметяващият размер на безсрамието и цинизма. Всеки може да провери, че образцовата телевизия Си Ен Ен показа кадри, представящи грузинския обстрел над Цхинвали за руска агресия?! Ако някому е нужна нагледна илюстрация за участие на прословутите независими западни медии в информационната война - това е именно Си Ен Ен. Ако на някой му е нужно доказателство за това, кой е насъскал Саакашвили, кой подкрепи неговата авантюра, акуратно започнала с откриването на Олимпиадата - това е именно тя. На бесния грузински фюрер гарантираха прикритие: информационно, политическо…а сега, естествено той разчита на военно прикритие.

Грузинският президент Михаил Саакашвили и ценностите


"Не става въпрос толкова за Грузия, а за Америка и ценностите й".
Ето това са американските ценности. Хиляди загинали мирни граждани, войници - миротворци, които между другото изпълняваха дълга си, основаващ се на мандата на ООН. Особено в представата за "американските ценности" се котират и убитите руски войници. Колко трупове трябва да бъдат показани, за да ни признаят за жертва? И ще ги признаят ли труповете за наши?! Саакашвили е прав: не става въпрос за това, а за това, кой го настройва срещу нас. Имаме отличен шанс да разберем кой е "гаднярът" и кой е станал "гадинка" след предизвикването му. Това е единственият шанс да не се проиграе главната, собствена, информационна война, която не случайно се води именно на английски език. И освен това всички официални грузински лица, от Саакашвии до последните чиновници, озвучават всичките си сентенции на английски. Както и се полага на щатните сътрудници на американските телевизии. Всъщност по повод необичайно големите загуби от наша страна: в Афганистан нашите се удивяваха по какъв начин дивите муджахидини поразяват от един път целите, за което на нашите им трябваха поне десет изстрела. Сега е известно, че огънят се е направлявал от американски спътници. Сега, когато американците финансират, въоръжават и обучават грузинската армия, те говорят за прекратяване на огъня - просто е нужно да се помни това.
Крайно време е да се спре с хленченията, че не ни обичат и разбират. Няма никакъв резон да се заблуждаваме за кадрите на Си Ен Ен - няма да ни оценят. За да преживеем, трябва да забравим, и то навреме, за съществуването на така наречената "международна общност". Няма я. Длъжни сме да правим това, което ни диктуват съвестта и дългът.

Владимир Путин и ситуацията


"Действията на грузинските власти в Южна Осетия - това, разбира се, е престъпление. И преди всичко престъпление против собствения народ. Затова бе нанесен и смъртоносният удар по териториалната цялост на самата Грузия… Отприщилата се агресия доведе до многобройни жертви, в това число и сред самото мирно население. И предизвика в цялост настоящата хуманитарна катастрофа. И това вече е престъплението срещу осетинския народ.
Това, че Саакашвили е криминален тип - не е новост. Но сега той е вече и пълноценен военнопрестъпник. И той е длъжен безусловно да отговаря пред съда. Не само пред този в Страсбург или Хага, а пред този в Тбилиси. Това е и общата ни задача с грузинците и осетинците. Престъплението е непростимо. Не трябва да се отменя с резолюция. Ето тук нашите европейски приятели - ЕС - огласиха резолюция с призив "за връщане на ситуацията в положението преди започването на конфликта". Първото нещо, което трябва да се направи, е да се махнат на Саакашвили всички "зъби", връчени му любезно от "американския стопанин", така че да не може да се храни. Колкото по-бързо направим това, толкова по-лесно ще ни бъде да разговаряме с непосредствения му господар. Защото едва ли ще ни устрои друга преговорна позиция."

*   *   *


Политиците ни изчакват реакцията на Брюксел и Вашингтон, за да я повторят като своя собствена, а докато тя дойде, не спряха да обвиняват Русия за грузинската агресия, с изрази от времето на студената война.
"Америка много уважава Грузия и това е причината да тръгнем на това нападение" - призна вчера Саакашвили.
По-късно грузинският президент поясни, че след като Грузия е изпратила свои войски в Афганистан и Ирак, то би следвало и Запада да й помогне в Южна Осетия против Русия и руските миротворци...
Коментарът е излишен.
  • Колко журналисти загинаха в грузинско-осетинския конфликт в първите дни и как бе спасен кореспондентът на Комсомолская правда?
  • Какво разказаха очевидци за зверствата на грузинския спецназ?
  • Свидетелства на очевидци, достойни за Международния съд
  • Има ли интереси Русия в Кавказ?
  • Как продължи колебанието на Запада за урегулиране на конфликта?
  • Направи ли опит за самоубийство Саакашвили?
  • Жените, децата и старците в тази война
  • Дали САЩ щяха да се намесят в конфликта, ако Грузия бе член на НАТО? И при това положение трябва ли Грузия да бъде приемана в Пакта?
  • Саакашвили учи Европа как да се държи с Русия и моли за защита на своята държава
  • Развалиха ли се сметките на грузинския президент?
  • Моргите са препълнени с неидентифицирани трупове...
  • На сайта "Хроники" очаквайте интервюта и анализи, публикации от руската и западна преса, които други издания не публикуват.
Следва продължение...
 

Знамето на ЕС/КРОСС/ ЕС се превръща в клуб, на който никой не би трябвало да иска да e член. Държавите са по-скоро заложници, отколкото членове. Това каза проф. Стив Ханке, преподавател по приложна икономика в университета "Джон Хопкинс", САЩ, в предаването Boom&Bust с Кузман Илиев и Владимир Сиркаров по Bloomberg TV Bulgaria.

Според него във връзка с Brexit България има доста гъвкава позиция благодарение на валутния борд. "От една страна левът е клонинг на еврото и е еднакво стабилен като него. Второто нещо е, че България не допусна диктат по отношение на мигрантите. Страната затегна граничния контрол, което е изключително важно, защото една от големите причини вотът за Brexit да спечели беше именно проблемът с бежанците. И трето, когато НАТО предложи да се извършват военни учения в Черно море, България много правилно отказа.", заяви Ханке.

Според икономиста медиите преекспонират последиците от излизането на Великобритания от ЕС. По негови изчисления стойността на загубата за Острова от търговията с ЕС ще е 0,1% от БВП.

 

Боян Чуков/КРОСС/ - Г-н Чуков, как си обяснявате посещението на британския премиер Дейвид Камерън часове след като Великобритания обяви, че се включва в операцията срещу Даеш* в Сирия?

- Великобритания никога не е обръщала особено внимание на България. За Лондон приоритет на Балканите е по-скоро Гърция. Но най-важна винаги е била Османската империя. А в наши дни днешна Турция. Османската империя е ползвана постоянно като „аватар" на британците в нашия регион. Високата порта винаги е била инструмент на Лондон в Голямата игра срещу Руската империя. България е в периферията на британските интереси. И англичаните никога не са се изказвали ласкаво за нас. Това, че Дейвид Камерън е дошъл часове след включването на Великобритания в операцията срещу Даеш не ни дава повод да си мислим, че сме станали важен фактор във външната политика на Лондон. Първо, англичаните се присъединиха само с шест бомбардировачи „Торнадо", което е по-скоро символичен жест. По-интересното е, че включиха в състава на своите ВВС в Сирия и изтребители с ракети „въздух-въздух". Явно те не са срещу руснаците, защото това е напълно безсмислено при наличието на комплексите С-400 и над 100 руски самолети в Латакия. Срещу кого се застраховат британците? Може би срещу „туркоманите", на които „им харесва" да свалят самолети?! Второ, британците изпратиха своите самолети в разрез с международното право, без покана от сирийското правителство или резолюция на ООН, която да легитимира тази намеса на територията на суверенна държава. В момента очевидно се „събира" поредната антитерористична коалиция, която да бъде представена като справедлива намеса на „световната демократична общност" в Сирия, за да обслужи интересите на глобалния хегемон. Практиката обаче показва, че само с авиация територии не се овладяват. Ще са нужни и сухопътни войски. Ще трябва около формированията на кюрдския проамерикански клан Барзани да се прикачат за легитимност и формирования на страни членки на НАТО, ЕС и на други „желаещи". Тази формула бе многократно употребена в Ирак, Либия, Афганистан и т.н. Дейвид Камерън планира обиколка в страни от Източна Европа и е логично от географска гледна точка да започне с България. Що се касае до британските виждания за реформи в ЕС, то само Лондон може да си позволи подобни предложения за промени в Брюксел. София е една обикновена „пешка" в ЕС. Позволено й е да кима утвърдително с глава във всички възможни посоки. Най-смешното е, че за посещението на английския премиер в София имаше повече информация за кулинарното меню и развлекателната програма, отколкото за важните цели на посещението. Българският премиер бе представен в медиите като национален туристически гид на Дейвид Камерън. Почти нищо не излезе, което да информира българската общественост за темите на водените разговори. Логично е човек да си помисли, че се крие нещо, което няма да докара във възторг обикновените българи.

- Как би се отразил един широкомащабен конфликт на България поради сравнително близкото й разположение?
- Един широкомащабен конфликт в Близкия Изток, който много вероятно ще се разрасне до световна война, би имал фатални последствия за България. Нашата страна ще претърпи сериозен катаклизъм. Възможно е да загубим и част от нашата национална територия, особено ако бъде прекроена политическата карта на Близкия Изток. Ще бъде фатално, ако българските управляващи „завържат" България към колесницата на днешното ръководство в Анкара. Ердоган е обречен да загуби. С него ще загуби и Турция. Концептуалното държавно управление в нашата страна е в ръцете на ГЕРБ. Концептуалното цивилизационно управление на България е в ръцете на българския народ. Това е огромният проблем и разминаване, които се задълбочават с всеки изминат ден. Точно този проблем може да се окаже фатален за бъдещето на българската държава.

- В състояние ли са спецслужбите ни да се справят с предизвикателствата на новата ситуация - спящи клетки, възможни радикализирани елементи сред бежанците и т.н.
- Нямам възможност да диагностицирам пряко състоянието на българските специални служби. Мога да съдя само по косвени признаци. Бюджетите на българските служби показват, че във финансов план те могат само да се похвалят, че все още не са ги закрили. Агентурният апарат, с който работят всички специални служби по света, в България бе систематично унищожен от една група „експерти" и „борци за демокрация". Професионалните разузнавачи и контраразузнавачи бяха години наред обругавани по българските медии. Добрите професионалисти в българските специални служби бяха изгонени в резултат на домашни политически игри. Редица от тях бяха изгонени по настояване на нашите „стратегически съюзници". За тази цел дори се направи сайт, финансиран от чужда специална служба, който нарича поголовно всички разузнавачи и контраразузнавачи „доносници" от ДС. Българското общество позволи на група хора, които са очевидно чужди агенти за влияние, да разрушат българските специални служби. Сега България е „играчка" в ръцете на враговете и „стратегическите съюзници". Специалните служби са само един инструмент, един ръжен до камината, който служи за ограничаване на огъня в критични моменти, та да не изгори къщата. Сега огънят гори и заплашва къщата наречена България. Но ръженът е сгънат, ръждясал и захвърлен. А тези, които изпълниха чуждата поръчка за унищожаване на българските специални служби се оказаха покровители на контрабанден трафик на горива, бивши агенти на ДС с потулени досиета...или хора с нечиста съвест, финансирани от чужбина, от чужди специални служби. Каквото сам си направиш, другите и да искат не могат да ти го направят!

-Ще ескалира ли конфликтът между Русия и Турция?
- За съжаление, смятам, че конфликтът между Москва и Анкара ще продължи да се задълбочава. Това не значи, че още утре ще избухне широкомащабен военен конфликт в Близкия Изток. Руският президент съвсем ясно каза, че Турция няма да се размине само с „доматите" за своето „подло предателство" като свали руския бомбардировач Су-24 и варварски уби във въздуха един от пилотите, който се спускаше на земята с парашут. От речта на Владимир Путин пред членове на парламента, правителството и сената, могат да се изведат три ключови акцента. Първо, обещание за дългосрочна във времето конфронтация с Анкара, която ще я накара „да съжалява за това, което е направила". Второ, символна диалектика и ирония (позоваване на Аллах), която отъждествява турските управляващи с „властваща клика" и като помощник на ислямския тероризъм. Това показва, че не може да има никакво примирие. Русия постави днешните управляващи в Анкара в категорията на джихадисти. Трето, напомняне, че Русия пази своите приятели в Турция, извън „управляващата клика". Владимир Путин каза буквално: „Русия има много приятели в Турция, и те трябва да знаят, че ние не слагаме знак за равенство между тях и турския управляващ елит".Тези думи биха могли да се изтълкуват и като подкрепа за промяна на режима в южната ни съседка. Нещо като руски вариант на американското Regime Change. Да не забравяме, че САЩ през 2013 г. също „поискаха" смяна на режима на Ердоган. Тогава бяха активирани в Турция мрежите на Фетхуллах Гюлен. А площад „Таксим" и парка Гези станаха арена на кървави сблъсъци между демонстранти и сили на реда.
Събитията в Сирия могат да се разделят на три периода. Първи, до намесата на руската авиация. Втори, до свалянето на Су-24. Трети, след 24 ноември, когато бяха убити военнослужещи от руската армия. Последвалото дислоциране на руски войски на армено-турската граница, задействането на руските зенитни комплекси С-400 около Латакия, обучаването на сирийски военни за управление на С-300 подсказват, че една искра е достатъчна за бърза ескалация на конфликта. Сериозно безпокойство предизвиква една статия на американския военен ветеран Гордън Даф. В нея той предупреждава, че психически лабилният Ердоган е склонен към импулсивни решения, а той в момента разполага с ядрено оръжие. Според американски военни експерти над 50 бомби В61 се намират постоянно в Турция без необходимата за такива случаи охрана. Самите В61 в своята последна версия могат да се считат за нов вид ядрено оръжие. Да не забравяме, че в началото на 2015 г. при модернизацията на самолетите F-16, с които е въоръжена Анкара, много от изтребителите бяха преоборудвани и могат да летят с „новите" В61. Гордън Даф информира, че специални отряди на ЦРУ са прехвърлени в Турция. Те имат за цел: лов на „ирански офицери и руски пилоти". Забележете, че след кървавия петък на 13 ноември в Париж към бреговете на Сирия бе изпратен френският самолетоносач „Шарл дьо Гол". След консултации на американците с Франсоа Оланд ...обаче, самолетоносачът бе изтеглен от региона. Франция се отказа да бъде съюзник на Русия във войната срещу Даеш. Абсолютно същото поведение има и Германия. Остава единствено споразумението с Русия за взаимно информиране на полетите на военната авиация.

- Имате ли впечатление, че в момента се върви към широкомащабен конфликт в Близкия изток и кои са основните играчи в него?
- Обстановката в Близкия Изток определено се усложнява. Повишава се опасността от въоръжен сблъсък между Турция и Русия. Ахмед Давутоглу на 3-4 декември бе на посещение в Баку. На среща с Илхам Алиев турският премиер се опита да активира арменско-азeрбайджанския конфликт в Нагорни Карабах и да отвори още един проблем на Москва в региона. С пристигането си той заяви: „Турция ще направи всичко възможно окупираните територии на Азербайджан да бъдат освободени". Авторът на неоосманската доктрина „Стратегическата дълбочина" бе щедър на похвали към Гайдар Алиев: „Както каза великият лидер на Азербайджан и наш велик лидер, Вашият баща уважаемият Гайдар Алиев, ние сме една нация, две държави". Илхам Алиев не пожела да се превърне в разменна монета в руско-турския конфликт и по азиатски отговори: „ Турция се явява наш близък съюзник. Русия също се явява близка и дружествена за нас страна. Азербайджан го обединяват исторически връзки с двете страни". И за да няма съмнения, след срещата с турския премиер Илхам Алиев прие председателя на Съюза на руските кинодейци Никита Михалков с думите: „Вашето посещение ще способства за по-нататъшното укрепване на отношенията между нашите две страни". След Азербайджан на 15 декември турският премиер спешно ще посети България. Май Ахмед Давутоглу ще ни агитира като комшии да подкрепим Анкара в нейния конфликт с Москва! Започвам да си мисля, че постоянното поставяне на Бургас и Бургаска област в турските карти като турска територия не е само грешка на някакъв чиновник с очилца от кметството в Истанбул?

- Какви са целите на участниците в конфликта - преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям?
- Територията на Сирия е ключова за Близкия Изток. През нея минават оптималните маршути на тръбопроводи за газ и нефт към Южна Европа. Самата Сирия е страна, богата на природни изкопаеми и въглеводороди, апетитна за транснационалните корпорации. На сирийския плацдарм в момента Русия защитава себе си. Тъй като на сирийска територия се прави опит да се изгради in vitro ударен юмрук на джихадистите в лицето на Даеш с цел да бъде насочен към Русия, Кавказ, Средна Азия и Китай. По този начин ще бъде разрушен евразийския геополитически полюс. И ще се възстановят изгубените позиции на глобалния хегемон. Това е основната причина за появата на руските самолети в Сирия. Същата, поради която преди години Съветската армия влезе в Афганистан.

- Защо САЩ въпреки критиките за пасивност стоят настрани от конфликта в Сирия?
- Мисля, че САЩ нямат ресурса, който имаха преди десетина години. Те вече не желаят да оглавяват коалиции. САЩ предпочитат да стоят „в сянка". Избутват на преден план своите съюзници. Като Дейвид Камерън, като Франсоа Оланд, като Реджеп Ердоган, а за изявления, полезни за Вашингтон в световното медийно пространство, ползват марионетки като Росен Плевнелиев.САЩ предпочитат т. нар. Proxy War (война с чужди ръце). Опитват се да убедят своите „стратегически съюзници", че това, което е полезно за американските национални интереси е полезно и за множеството сателити като България, например. Една важна подробност. Американските сателити поемат и финансовите разходи за поредната въоръжена авантюра. Поемат и отговорност при настъпване на негативни последици.Така солидарните американски „съюзници" плащат резултатите от американските глобални авантюри. Европа пое за своя сметка мигрантския поток след свалянето на Кадафи и предизвиканата война в Сирия. За Ирак и Афганистан да не говорим. Днес Европа плаща на Турция 3 млрд. долара за авантюрата на американските неокони, наречена „арабска пролет".

- Има ли шанс Вашингтон да отстъпи от позицията си за Асад в името на справянето с тероризма?
- САЩ и редица страни от Западна Европа се отказаха от условието Башар Асад да напусне незабавно поста държавен глава на Сирия. Сега формулата е по-гъвкава. Башар Асад може да остане на власт в рамките на един преходен период от порядъка на две години. След което да се проведат демократични избори в Сирия. С едно „демократично" условие. Башар Асад да не се кандидатира отново за поста президент на Сирия. При тази промяна по отношение на фигурата на сирийския президент е ясно, че неговото оставане или напускане на президентския пост няма нищо общо с борбата срещу тероризма. Само Турция е непреклонна. Ердоган е категоричен, че Башар Асад трябва да си ходи.

- Ще има ли сухопътна операция в Сирия? Има ли опасност да се повтори печалния опит на Русия в Афганистан и на САЩ в Ирак?
- Без сухопътна операция по никакъв начин не могат да бъдат взети под контрол териториите превзети от Даеш. Големият въпрос е: Кои ще се сражават лице в лице с джихадистите? Сирийската армия брани своята страна. В Сирия има ирански сухопътни формирования. Има информация, че 4 хиляди човека от елитния Корпус на стражите на ислямската революция са на сирийска територия. Подразделения на руския спецназ също са на терена. Очаква се руснаците да прехвърлят още 120 самолета в Сирия. На сирийска територия се сражават и отряди на „Хизбула". В северна Сирия има и въоръжени отряди на кюрдите, които подкрепят сирийската армия. Това е положението със сухопътните сили на водената от Русия коалиция. От другата страна е коалицията на САЩ, която включва над 60 страни. Но никой не иска да изпраща сухопътни войски в Сирия. Американците предпочитат да се сражават чрез кюрдите от клана Барзани. Англичаните пратиха само самолети. Германците командироваха около 10-на самолета „Торнадо", стар модел от преди 30-на години. Германците планират само разузнавателни полети. Германската армия днес няма нищо общо с тази, която познаваме от историята. Едно социологическо проучване в страната на Шилер показа, че тевтонският дух е на смъртно ложе. Над 40% от германските мъже искат да бъдат домакини в къщи. Французите нанесоха удари върху обекти на Даеш, но изтеглиха своя самолетоносач от региона. Единствено Турция разполага с голяма сухопътна армия. Въпреки суперлативите за турската армия, тя не разполага със съвременно въоръжение. Големият военноморски флот на южната ни съседка е съставен предимно от излезли от въоръжение стари военни кораби на САЩ. Грешно е да се прави паралел между влизането на Русия в Афганистан и влизането на САЩ в Ирак. Теорията, че Кремъл е затънал в Афганистан е версия, лансирана от англосаксонците по времето, когато Русия бе изключително слаба. Всъщност операцията на СССР в Афганистан не успя да направи страната комунистическа, но успя да разкъса готвената ислямска дъга срещу националната сигурност на Съветска Русия.

- Реалистични ли са прогнозите на западни анализатори, че решаването на конфликта между Русия и Турция минава през създаването на кюрдска държава?
- Създаването на кюрдска държава най-вероятно ще се реализира. Кюрдите не са единни. Иракските кюрди са разделени между клана Барзани и клана Талабани. Кланът Барзани е проамерикански и е близък с Ердоган. Сирийските кюрди са свързани с ПКК и са врагове на Анкара. По данни на френски източници Анкара е имала план за създаване в северната част на Сирия на „колониална държава, в която да бъдат преселени турските кюрди". През октомври 2015 г. руските самолети започват да нанасят удари по терористите, концентрирани точно в тази северна част на Сирия. Прословутите тюркмени, туркмени или туркомани, които се сражават в северна Сирия срещу Башар Асад се оказаха предимно турски военни съветници и турци от фашистката организация „Сивите вълци". Същите, които застреляха във въздуха руския пилот. Точно по това време прословутият турски блогър Fuat avni, който разполага с информация от среди близки до турското правителство, написа в Twitter, че Анкара се готви да свали руски самолет. По-ясно казано, Турция разчиташе Москва да се задоволи с Дамаск и Латакия, а да остави в ръцете на Анкара северната част на сирийската територия. Що се касае до свалянето на Су-24, трябва да се има предвид, че Турция като член на НАТО е подчинена на Центъра за въздушни операции на НАТО в град Торехон, Испания. Началникът на щаба на ВВС на Турция генерал Абидин Юнал е длъжен да информира командващия въпросния център генерал Рубен Гарсия Серверт за своето решение да свали руския самолет. Не е ясно дали го е направил в рамките на тези 17 секунди, в които руският пилот е бил предупреден 10 пъти, че се намира в турското въздушно пространство. Поне такава е турската версия. Руската авиация нанесе в северна Сирия удари срещу джихадистката бригада „Султан Абдул Хамид II" (последният османски султан станал известен с масови убийства на христяни в Близкия Изток). Тези отряди в северна Сирия, въоръжени от турците, демонтираха технологично оборудване от индустриалния сирийски град Алепо и го пренесоха в Турция през 2011 г. Някои източници сочат, че откраднатата техника е на стойност над 2 милиарда долара. САЩ са съгласни за създаването на независима кюрдска държава на територията на Ирак, но са против англо-франко-турския вариант за създаване на независима кюрдска държава в северна Сирия. Руснаците също не приемат населването на северна Сирия с кюрди. Очевидно е, че на този етап вижданията на Русия и САЩ се разминават драстично с турските планове за преформатиране на региона с цел създаване на „независима", но зависима от Анкара кюрдска държава.

- В неотдавнашно интервю казахте, че ИД е само инструмент. Не разбрахме обаче чий инструмент и за какво?
- Ислямска държава е геополитически инструмент на глобалния хегемон с цел разрушаване на евразийския полюс в лицето на Русия и Китай. Тази формула бе изпробвана преди години. Направен бе опит да се направи радикална ислямска дъга, която да взриви мюсюлманските републики на СССР и автономния китайски регион Синдзян, населен с уйгури, които са мюсюлмани. След ислямската революция в Иран методично се формираше радикален ислямски пояс, включващ Пакистан, Афганистан и Иран. Това бе причината съветската армия да влезе в Афганистан. За да разкъса дъгата. Аятолах Хомейни първоначално искаше да се бори срещу „големия саната" СССР, но по-късно подобно на Осама бин Ладен се „изоглави" както казват у нас и тръгна по друг път. Китай си взе поука от американската стратегия на т.нар. „възбудени муджахидини" и бавно привлече икономически в своята орбита Пакистан.

- Защо терористите избраха да ударят Париж?
- Причините са няколко. Франция е единствената страна в Европа, която е ядрена сила и все още някъде в нея витае омаломощен духът на Шарл дьо Гол. Германия е окупирана страна с около стотина американски военни бази на нейна територия. Духът на Шилер е поставен на „хляб и вода" в желязна клетка. С това се обяснява неадекватното поведение на Ангела Меркел в критичните за Германия и ЕС месеци, когато европейският континент бе залят от изкуствено създадения мигрантски поток, идващ от Африка и Азия. Великобритания води политика близка, да не кажем напълно съгласувана със САЩ, която не се вписва във френско-германските виждания за развитието на ЕС. Накратко, духът на Шарл дьо Гол трябваше да бъде доубит окончателно. Никакви самостоятелни и суверенни решения от страна на Париж не може да има. Франция трябва да влезе в „световната демократична общност", която се „бори" с тероризма, която простичко казано е орбитата на САЩ. Ако Париж не „влезе в правия път", то страната ще бъде дадена на разтерзание на създадените in vitro джихадисти от Даеш. От друга страна във Франция има множество големи градове с предградия, в които съществуват огромни мюсюлмански анклави. В тях радикалните ислямисти се разпореждат необезпокоявани и градят своите джихадистки спящи клетки. Нещо като бомби с часовников механизъм или по-точно с дистанционно управление. Обяснението, че терористите са посегнали на Франция, защото е „витрина на демокрацията" са приказки за наивници. Не по-малки „витрини" са Великобритания, Дания, Германия, Швеция, Испания, Италия, Чехия, Словакия, Словения, Норвегия, Холандия, Белгия, Хърватия, Гърция...

-----------------------------------

Боян Чуков е съветник по външна политика в кабинета на министър-председателя Пламен Орешарски, както и външнополитически съветник и секретар на съвета по сигурността в кабинета на министър-председателя Сергей Станишев. Дипломат в Париж и Мадрид през `80-те и `90-те години. Бивш кадрови офицер от българското разузнаване.


Прочети цялата статия тук: http://www.cross.bg/siriya-tyrtziya-rysiya-1490830.html#ixzz3twdizhM8

---------------------------

* ДАЕШ - голяма част от световните лидери промениха стратегията си и започнаха да наричат „Ислямска държава” – ДАЕШ, термин, мразен от терористичната организация, завзела територии в Сирия и Ирак.

 

Пророческа публикация в британския вестник „Индипендънт” повдигна завесата за случващото се в Афганистан, което никой вече не иска да коментира официално на глас в Щатите. На 8 юли „Индипендънт” написа: Афганистан: Вече е война на Америка. И като че ли пророкува днешно съобщение на Ройтерс, в което се казва следното: войник от афганистанската армия е разстрелял трима британски пехотинци, като според местните въоръжени сили, инцидентът е станал по време на съвместно патрулиране на войници от НАТО и афганистанци в провинция Гилменд.

Трагедията с поредните разстреляни войници идва след скандалите с генерал Стенли Маккристъл, който отправи забележки към администрацията в Белия дом. Забележките бяха приети като обидни и неуместни, а генерал Маккристъл бе сменен с друг генерал - Дейвид Петреъс. За разлика от предшественика си генерал Петреъс се е научил да говори правилно, което му гарантира дълъг стаж на поста на сваления от длъжност Маккристъл – главнокомандващ международните сили в Афганистан.

Генералските скандали обаче не свършиха дотук. Номинираният за шеф на Централното командване на САЩ генерал Джеймс Матис провокира нов скандал с изказването си, че е „забавление да стреляш по хора” в Афганистан! Въпреки че Матис е направил изявлението си преди пет години и в него са визирани талибаните, които тормозели жените, които не ходят изцяло забулени – думите му са факт, който няма как да бъде прикрит. Още повече, че продължението на скандалното изявление е: „Дяволски кеф е да стреляш по такива типове, на които не е останало мъжко достойнство"...

В мюсюлманския свят вече се разпространява видео с думите на генерала, като изглежда поводът да се извади на светло този скандал е, че генерал Матис бе номиниран от министъра на отбраната Робърт Гейтс, да оглави Централното командване на мястото на генерал Дейвид Петреъс, който пое поста на генерал Стенли Маккристъл. Предстои кандидатурата на Матис да бъде утвърдена от Сената. Гейтс е цитиран от вестника да коментира, че генерал Матис е направил изявлението преди пет години и оттогава си е извадил поука.

В дискусията, която тръгна след скандалното изказване и номинацията на генерал Матис, колеги на Матис се опитват да го оправдаят, че генералът е имал в предвид талибаните, а не афганистанците и мюсюлманите като цяло.

Едно е да уволняваш и правиш кадрови промени, а съвсем друго и далеч по-сериозно е да се шири корупция, да се правят милиарди от войната, които да се изнасят извън страната, докато се пролива кръв.

Преди седмица, „Таймс” коментира съобщението на АФП, че през последните три години, от летището в Кабул са били изнесени 4,2 млрд долара кеш. Тогава АФП свърза разкритието с корупцията в страната.

Ето защо „Индипендънт” от 8 юли бе много точен, като написа: „Тежки и болезнени са времената за британските войски в безмилостния конфликт в Афганистан” и цитира мрачна статистика: броят на загиналите военнослужещи е достигнал 312, като до края на конфликта, който засега не е ясен във времето – очакванията са за по-голяма цифра жертви.

„Индипендънт” припомни, че преди време британските войски бяха изтеглени от Сангин, където загинаха 99 британски военни, /една трета от всички дадени до тогава жертви/и контролът бе поет от американските военни части.

При смяната на властта на „Даунинг стрийт” съществуваха известни съмнения относно позицията, която ще заеме кабинетът на Дейвид Камерън – сега вече е ясно, че изтегляне преди 2014-2015 за британските части едва ли ще има.

Преди месец българският контингент от 530 бе увеличен до над 600 души. Колко струва участието на България в тази война, на която не се вижда края, и чиято цел и стратегия определят други фактори – не е уточнено още. Факт е обаче, че има държави, които прецениха, че трябва да изтеглят войските си и го направиха.

Ще припомня само един пример на държавническо отношение към проблема „Афганистан”: На 12 юни полският премиер Доналд Туск заяви, че неговата страна ще поиска от НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Полският премиер заяви във Варшава, че на насрочената за ноември тази година среща на върха на НАТО в Лисабон, Полша ще предложи на НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан.

Да не пренебрегваме факта, че американският президент Барак Обама обяви по време на предизборната си кампания, че има намерение да започне изтегляне на войските от Афганистан през юли 2011 г., стъпка, за която бе подложен на остри критики от републиканците в Сената.

Същия ден изпълняващият длъжността на полски президент и председател на Долната камара на парламента, Бронислав Коморовски заяви, че участието на полските войски във войната в Ирак и в Афганистан е голяма грешка.

В средата на месец април тази година пакистанският генерал Хамид Гюл предупреди, че България трябва да изтегли войниците си от Афганистан, защото следващата година ще бъде кървава. На Гюл може да се вярва, защото той е смятан за създател на талибаните и преди да се обяви срещу САЩ, е работил с ЦРУ.

Ако някой запита министъра на отбраната на България за ценностите, които защитават българските войници в Афганистан, единственото, което може да чуем от него като отговор е, че сме длъжни да бъдем до съюзниците си от НАТО...

 
Снимка на затъмнена София заради въздушните нападения на САЩБомбардировката е с „наказателна“ цел, сред мишените няма нито един военен обект – мишени са цивилни сгради и жителите на столицата. В бомбардировките от 20 декември, 1943г. американците изсипват 270 бомби, унищожават над 113 цивилни сгради и успяват да убият над 100 софиянци.
Публикация на сайта alterinformation.wordpress.com/

Великобритания първа обявява война на Царство България на 12 декември 1941 и дори България да не е участник в каквито и да било бойни действия, отклонявайки винаги категорично такива искания идващи от Германия, въпреки всичко е атакувана и подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските военно-въздушни сили.

И най-страшното е, че бомбардировките са насочени предимно срещу граждански обекти, като най-силни поражения търпи София - разрушени са болници, сиропиталища,  Голямата Софийска Синагога е сериозно засегната, изгаря известната юдейска библиотека съхраняваща огромна колекция от равинистични трудове, извършено и пряко бомбено нападение срещу руската църква "Свети Николай", и още много храмове и културни паметници са унищожени.

На 20 декември 1943 година, 15 въздушна армия на американската авиация  извършва нападение върху София фиксирано като „терористична бомбардировка“ във военните разработки и планове на Великобритания.

Използвани са 150 бомбардировача „Либърейтър“ – B-24 Liberator, двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning.

На 20 декември 1943 год. американската авиация  пуска 270 бомби, успява да разруши 113 сгради, железопътна линия, само в този ден загиват около 100 човека, а още толкова са ранени.

Просто такива неща, никога не трябва да бъдат забравяни от народа ни и винаги трябва да си правим изводи, защото ако някой веднъж е постъпил така със страната ни, няма основания да смятаме, че няма да го направи пак.

71 години от най-кървавата англо-американска бомбардировка над София

На 30 март, 1944 година 450 британски и американски бомбардировачи извършват една напълно безмислена, но кървава и жестока бомбардировка над София, в която пускат бомбите си хаотично над българската столица, избивайки хиляди цивилни столичани

Англо-американските бомбардировки над София избиват хиляди жители, като тяхната цел не е унищожаването на военни обекти, а деморализиране и наказване на българските граждани за недолновидното и взето под натиска на Хитлер решение на българския монарх да обяви „символична война“ на САЩ и Обединеното кралство. При всяка Съюзническа бомбардировка шепа български летци се изправят срещу стотици изтребители и бомбардировачи на САЩ и Великобритания. Тяхната война не е „символична“, макар че в тарана на младия Димитър Списаревски има нещо символично: саможертвата и отдадеността му, грижата за онези българи – деца, жени, мъже и възрастни, които гинат от британските и американски бомби.

През 1944 година американския президент вече няколко пъти е изразил мнението пред Уинстън Чърчил, че бомбардирането над България е безмислен акт. Той изразява това мнение не толкова заради безмисленото избиване на цивилни и невинни български граждани, а защото това струва пари. Чърчил обаче упорито е искал да „накаже“ България за обявената война от Царство България, която Хитлер извива ръцете на българския цар – Борис III да обяви. Настоящите ни съюзници в НАТО и евроатлантическата диаспора решават да продължат зверските бомбардировки. Веднъж Чърчил отговорил на Рузвелт, че „трябва да продължим да им даваме лекарството“ – визирайки бомбардирането на София и нейните жители.

Друг път, в абсолютно умопомрачение, вероятно заради страстта му да употребява алкохол от сутрин и заради нескритата му българофобия заявява още по-циничното:

„За да падне България трябва да падне само София.Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините и да се засеят картофи.“

Но това е нищо сравнение с изблиците му на Парижката мирна конференция, когато процежда през зъби, че

Държава на име България не трябва да съществува.“

И така стигаме до 30 март, 1944 година, когато Великобритания и САЩ извършват най-жестоката бомбардировка над българската столица, която може да се сравни спокойно със зверските бомбардировки над Дрезден. Столицата е нападната от 450 бомбардировача Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес”, Б-25 „Митчел” и „Халифакс”, придружени от 150 изтребителя Р-38 „Лайтинг”.

В 9,45 ч. София е бомбардирана както при варварската бомбардировка на Дрезден с т.н. „бомбен килим”.
В 10,10 ч. градът е бомбардиран повторно. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Жертвите са над 4 хил. загинали и ранени.

Днес остава неясно какво идва да демонстрира желанието, което бе удовлетворено, на Съединените американски щати пред посолството им във София да има паметник на американските летци, загинали докато бомбардират София. Уви, първия досег на българите с „евроатлантизма“ е болезнено жесток…

 

Жан-Пиер Шевенман, съратник на президента Франсоа МитеранЖан-Пиер Шевенман e роден през 1939 г. Съратник на президента Франсоа Митеран, той е автор на управленската програма на социалистите от 1981 г. Заема последователно постовете на министър на отбраната, образованието и вътрешните работи.

Изявен критик на „Европа на технократите”, противник на признаването на Косово и на двете войни в Ирак, определян от политолозите като ляв голист, Шевенман отстоява идеята за необходимото политическо еманципиране на ЕС от САЩ.

Неотдавна научихме, че американската Национална агенция за сигурност (NSA) е подслушвала последните трима френски президенти (Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд). В резултат наблюдавахме само няколко театрално намръщени физиономии. Адекватна ли е такава реакция?

Генерал Дьо Гол щеше да се намръщи доста по-убедително. От онова време досега, най-вече след 11 септември 2001 г., бе внедрена система за всеобщо подслушване, почиваща на развитието на космическите и телекомуникационните технологии. Борбата с тази система е трудна. В цялата афера най-много ме смути ролята на BND, немското разузнаване, което е извършвало подслушвания по поръчка на NSA. Намирам, че това разделение на ролите е доста красноречиво за положението в днешна Европа: Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на ЕС, но по големите политически въпроси, като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията. В конкретната афера с подслушванията бяхме в правото си да очакваме поне някакви извинения от американците.

Но Барак Обама се извини?

Не съвсем. Президентът на САЩ се ограничи с обещанието, че това повече няма да се повтори. За да разберем света, в който живеем, си струва да разгледаме американските подслушвания в по-широк контекст. Под претекст, че се борят с корупцията или бдят над спазването на някое ембарго, което сами са наложили, САЩ от десетина години насам си присвоиха правото да санкционират финансово компании, които не спазват американското право. BNP Paribas, Alstom, Societe Generale и Credit Agricole станаха жертва на тази практика. Правото на САЩ да налагат екстериториално собственото си законодателство и да наказват компаниите „нарушителки” упражнява парализиращ ефект върху нашите банки. Много от тях се опасяват да не им бъде отрязан достъпът до американския пазар. В резултат това поражда глобална система за феодализация. Американците създадоха много сложна схема за екстериториално санкциониране, която принуждава чуждите компании да приемат като васали международния ред, който Вашингтон налага като суверен. Навремето европейците все още оказваха някаква съпротива. След 2000 г. Доминик дьо Вилпен, Джак Стро и Йошка Фишер (респективно министри на външните работи на Франция, Великобритания и Германия) се опитваха да смекчат санкциите спрямо Иран. Но усилията им бяха опропастени от раболепната политика на Саркози.

Как си обяснявате това покорство пред САЩ? Икономическата мощ ли позволи на Вашингтон да наложи политическата си воля?

Парализата на нашите компании започва на ниво банки. Когато финансирането на дадена сделка изглежда рисково поради възможните американски санкции, банките отказват да го кредитират. Въздържащият ефект е видим в отношенията с Москва. Знаете ли, че през 2014 г. френският износ за Русия се срина от 9 на 6,7 милиарда евро? През първото тримесечие на 2015 г. регистрираме нов спад с 33% спрямо същия период на миналата година. Чрез своята икономика, която се равнява на една пета от световната, но най-вече чрез долара, който си остава референциалната световна валута, САЩ си присвоиха правото да контролират световната икономика чрез лоста на своето правосъдие.

Вие констатирате как компаниите и политиците фактически се съобразяват със санкциите. Но как това може да бъде променено?

Най-напред трябва да осъзнаем, че Европа не е просто предавка на американските санкции, които САЩ налагат по свои критерии, а те невинаги съответстват на нашите. В украинската криза, която можеше да бъде избегната, ако Украйна не бе поставена пред абсурдната дилема „ЕС или Русия”, Франция се опита да реагира, като създаде така наречения „Нормандски формат”. Той доведе до двете споразумения от Минск за прекратяване на огъня. Но договореностите от Минск II не се спазват, защото Украйна отказва да приложи политическите споразумения, които предвиждат избори в рускоезичните региони и конституционна реформа, която ще позволи децентрализацията на властта. И, не щеш ли, налагаме санкции върху Русия! Това е подигравка с разума! Европейският съвет удължи санкциите без много-много да дебатира на 29 юни. Тази феодална зависимост трябва да бъде оспорена. Международният ред вече не е егалитарен като установения след 1945 г. В ООН всички страни са равнопоставени освен в Съвета за сигурност, където пет от петнадесетте страни са постоянни членки. Тази международноправна схема се разпадна. Но западният ред, който я замести, всъщност има един сюзерен: САЩ.

Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на Европейския съюз, но по големите политически въпроси като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията.

НАТО не измести ли ООН?

НАТО се стреми да измести ООН. А здравият смисъл диктува да съхраним ООН като рамка, защото Студената война приключи и вече можем да водим разумен диалог с Русия и Китай, както това се случи по повод унищожаването на химическия арсенал на Сирия. Но в Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия. Те търсят да възпрепятстват политическата еманципация на Европа и възможността й да намери алтернатива на енергийната си зависимост от Персийския залив, който е под американска протекция. Но „Ислямска държава” е опасност, която грози ЕС, САЩ и Русия едновременно, освен самото арабско население, разбира се, което е неин заложник. Това е проблем, който налага сътрудничество между споменатите страни.

Какъв е вашият анализ на проблема „Ислямска държава”? Съгласен ли сте с френския премиер Манюел Валс, който говори за „война на цивилизациите”?

Манюел Валс използва терминологията на американския политолог Самюел Хънтингтън, но често забравяме, че той не препоръчваше сблъсък между цивилизациите, а целеше тъкмо да го предотврати. Ние не сме изправени пред враждебна цивилизация, а срещу тероризма. Първите му жертви са самите мюсюлмани. Разломите и враждите в арабско-мюсюлманския свят имат дълбок корен. След рухването на Османската империя историческото поведение спрямо Запада се канализира по два пътя. Първият е модернистки, либерален и социалистически: негови въплъщения са Насър и партията БААС. Вторият е този на „Мюсюлманско братство”, учредено през 1928 г. от Хасан ал Банна. По-късно в неговия фарватер ще възникне революционният салафизъм на Ал Кайда и „Ислямска държава”. САЩ имат съществен принос в разпалването на уахабизма, който е благодатната почва на салафизма. От своя страна Франция до войната в Ирак от 1990 г. неизменно привилегироваше модернистките режими. Двете войни в Залива разтуриха държавата Ирак и доведоха на власт в Багдад шиитското мнозинство. Правителството на Ал Малики водеше дискриминационна политика спрямо сунитите в Западен Ирак. Така сунитите, които бяха свикнали да играят ръководна роля в страната от възшествието на Хашемитската династия през 1921 г., бяха тласнати в ръцете на Ал Кайда и „Ислямска държава”.

В Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия

Как трябва да реагираме на „джихадистката пандемия” (по думите на ислямолога Мохамед Аркун), която вече е на прага на Европа?

Досега Франция успяваше да опази Магреба от „нарастващите неволи” в Близкия изток, за които генерал Дьо Гол предупреждаваше още през 1967 г. Трябва да си признаем, че войната на Саркози срещу Либия на Кадафи беше безумие, което единствен аз изобличавах навремето. Днес напрежението се разпростира и върху Магреба. Злочестият Тунис отнесе два атентата за три месеца. Все по-разтревожен съм за Алжир, където въпреки усилията на властите нарастват междуплеменните вражди. Затова спешно трябва да преформулираме френската политика към арабско-мюсюлманския свят на базата на мъдростта и разума.

Вашият прочит на гръцката криза?

Проблемът не е в Гърция, а в еврото. За жалост настроенията не са дозрели до идеята да се замести единната валута с обща валута. За да съм ясен: винаги съм бил на мнение, че единната валута има вроден порок, който тегне върху нея също като първородния грях върху човека.

Тоест?

Порокът е в това, че еврото поставя в една кошница страни с много различни икономики, култури и исторически ориентири. ЕС е съставен от нации. Това не са САЩ, които при конституирането си обединяват 13 британски колонии. На континента живеят над 30 народа. Затова грешката предшества дори създаването на еврото.

Вие наричате това „грешката на г-н Моне”.

Да. Методът на Жан Моне се състои в това да постави народите пред серия от свършени факти, които да доведат до „нарастваща солидарност между европейските народи”, по думите на Робер Шуман. Нима някой би възразил срещу „нарастващата солидарност между европейските народи”?! И аз я подкрепям. Но в логиката на Жан Моне това трябваше да се постигне с постепенна необратимост, през главата на националните държави, като на Еврокомисията се резервира законодателната инициатива и правото да регламентира. Така бе създадена Европа на технократите, която измести Европа на нациите. Еврото трябваше да доведе до фактическа конвергенция на икономиките. А се получи обратното: икономиките се развиват центробежно. Не само Гърция се раздалечава от Германия, но и Франция.

А как следваше да постъпим?

Вместо единна валута да въведем обща валута. Така държавите щяха да съхранят своите валути на националните си територии и да ползват обща валута навън. Знаете ли как бе взето това решение в полза на единната валута? При разговор между президента Митеран и премиера Береговоа през 1989 г. Вторият обяснява на първия, че има два варианта: единна и обща валута. „Кой подкрепя общата валута?” – пита Митеран. „Англичаните” – отвръща Береговоа. „А кой е за единната валута?” „Германците и всички останали” – отговаря премиерът. „Тогава подкрепете формулата на мнозинството”, отсича Митеран. А какъв е резултатът? От 2007 г. насам БВП на Франция се свива. Този на Италия е намалял с 9%. В Испания и Португалия с 15%. В Гърция с 25%… Единната валута в отсъствие на коригиращи механизми, които Германия отказва да приеме, задълбочава пропастта между произвеждащите и богати региони и бедните райони, които затъват във все по-дълбока бедност.

Значи ли това, че оставането в еврозоната ще навреди на Гърция?

Ако държим Гърция да остане в еврозоната, трябва да намалим дълговото й бреме с една трета, защото за Атина е невъзможно да изплати дълг, който възлиза на 177% от БВП. Но кредиторите биха ли се съгласили? Напомням, че това са държавите. Частните кредитори, най-вече германски и френски банки, прибраха парите си още през 2010 г., когато Париж и Лондон одържавиха дълга. Уви, европейските институции отказват всякакво предоговаряне на дълга.

Защо? Идеологически ли е отказът им?

Северните страни често се държат затворено, с намерението да предадат урок на южняците от така наречения клуб „Медитеране” (Франция, Италия, Испания, Португалия, Гърция). Има и едно второ решение на кризата: „приятелско оттегляне” на Гърция от единната валута при съхраняване на връзката с еврото. Сиреч обезценката на гръцката валута с 30%, което ще възвърне конкурентоспособността на гръцката икономика, без да налага провеждането на непоносима и безперспективна политика на затягане на коланите. Гърция ще се сдобие с евродрахма, която ще възвърне конкурентните й предимства, най-вече ако ЕС й помогне да поеме първоначалния шок от поскъпването.

Вие сте поклонник на Клемансо, чийто бюст стои на бюрото ви.

Така е. Но особено ценя максимата на френския дипломат Пиер-Мендес Франс: „Няма политика без риск, но има политици без късмет”. Мисля, че ниските лихви, слабото евро и евтиният петрол няма да траят дълго. Задачата, която си поставям, е много амбициозна: да се намери нов модел на управление на мястото на неолибералния, маскиран като проевропейски, чийто провал вече е очевиден за всеки европейски гражданин.

сп. „Мaриан“, превод: a-specto

Публикация на https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/14/99592952/

 

Продължение от 28 юни

Преди броени месеци сайтът „Хроники" предупреди, че правителството на Бойко Борисов няма да пусне нито един от българско-руските енергийни проекти. Стъпка по стъпка това вече се осъществява: американската „Уестингхаус” се намеси в атомната ни енергетика, изкуствено се задържа проектът „Бургас-Александруполис”, вместо да се финализират процедурите по „Южен поток” България беше вкарана в проекта „Набуко”, което е далеч по-скъпо от участието в „Южен поток” и накрая, като за капак – проектът „Белене” беше замразен, въпреки реалната угроза от плащане на неустойки!

Всички тези събития бяха „гарнирани” с източване на милиони евро от държавата, подписване на ненужни договори за допълнителни плащания – също за милиони и възлагане на ненужни оценки и експертизи и най-накрая: подписване на договор, осигуряващ опасно замърсяване на природата на поне ¼ от територията на страната и реално опасност от предизвикване на земетресения.

На 1 юни в. „Индипендънт” съобщи, че британските власти разследват връзката между добива на шистов газ и земетресенията в района на Блекпул.

Земетресението в района на Блекпул, на 27 май 2011, съвпадна по време със старта на нагнетяването на големи количества вода под налягане, осъществено от енергийната компания „Cuadrilla Resources”, с цел да се извърши хидравличен разрив на съдържащите шистов газ сложни хоризонтални слоеве. Този процес, известен като “fracking”, е заимстван от британските компании от САЩ, където обаче използването му провокира сериозни спорове сред специалистите.

Експертите от Британската геологическа служба (BGS) предполагат, че земетресението с магнитуд 1,6 по Рихтер, регистрирано в края на май, е сходно с регистрираното месец по рано в същия район, което беше с магнитуд 2,3, както и, че двете могат да бъдат свързани с експерименталния хидравличен разрив при добива на шистов газ в района на Прис Хол, по бреговете на Флайд.

Скандалът беше огромен, авторът на публикацията Стив Конър отбеляза: „ Както е известно, промишленото прилагане на метода “fracking” е забранено във Франция, както впрочем в американските щати Ню Йорк и Пенсилвания. Местни жители, живеещи в близост до зоните, където се е използвал този метод, установяват силно замърсяване на питейната вода с метан.

Д-р Браян Бапти от Британската геологическа служба поясни: „Изглежда много вероятно, че между двете неща действително има връзка няколко наши датчици, разположени в близост с тази зона, фиксираха, че и двете земетресения са станали на едно и също място и на неголяма дълбочина. Времето и мястото на двете земетресения, във връзка с използването на метода „fracking”, показват, че те могат да бъдат свързани едно с друго”. Той добавя: „Добре известно е, че подобно сондиране може да провокира неголеми земетресения”. Този процес е свързан с нагнетяването под земята на милиони галони вода, смесена с различни химически вещества, разтварящи планинските породи, за да бъде осъществен хидравличен разрив с цел да се освободи съдържащият се в пластовете природен газ.”

BGS коментира по следния начин предишните земетресения в района на Блекпул: „Всеки процес, който изисква нагнетяването на вода под налягане в дълбоките породи с цел тяхното разрушаване, може да доведе до земетресения. Добре известно е, че нагнетяването на вода или други течности, при добива на петрол и геотермалното инженерство – като добива на шистов газ например, могат да доведат до повишена сеизмична активност. Наистина, обикновено земетресенията са прекалено слаби, за да бъдат усетени, но има и примери за по-сериозни земетресения” пише анализаторът на „Индипендънт” Стив Конър.

Да се наложи мораториум върху проучването за шистов газ в България докато се изготви независима екологична оценка от български учени за това дали такива действия са безопасни за гъсто населени територии, настояха от “Коалиция за България“. В противен случая от левицата обяви, че възнамеряват да инициират местни референдуми по въпроса. Това заявиха пред журналисти в парламента депутати социалисти.

Георги Божинов от БСП отбеляза в кулоарите на парламента, че се е консултирал по въпроса с български учени, според които не само добивът на шистов газ е опасен, но и проучванията, тъй като в използваната смес, с която се атакуват подземните слоеве, има вода, пясък и токсични вещества.

Методът на проучване е опасен, както за замърсяване на подпочвените води, така и за предизвикване на земетресения, затова и в САЩ подобни проучвания се извършват само в пустинни територии, отбеляза Божинов, който в предишното Народно събрание бе председател на комисията по околна среда и води.

Колегата му Янаки Стоилов настоя Министерството на околната среда и водите да възложи независима експертиза преди започване на всякакви проучвания. Не бих искал за 30 милиона да продадем бъдещето на нашия народ, допълни той.

{edocs}schistov gaz-3.doc,600,400,link{/edocs}

В същото време, избягвайки какъвто и да било дебат, българското правителство реши да даде 5-годишно разрешително на американската компания „Шеврон” за проучване и добив на шистов газ в Североизточна България, предаде Ройтерс.

На самото заседание на правителството министър Трайков издекламира каква е законовата процедура по даване на разрешение за сондажи в търсене на шистов газ – но това все още не е факт.

Министърът на външните работи Николай Младенов, адмирира това разрешение тъй като се дава на американска фирма, а той както е известно е свързан със Световната банка и Отворено общество на Сорос.

Борисов набързо нарежда за другия ден да му бъде написан отговор по темата, тъй като имало към него парламентарно питане. Това парламентарно питане не се осъществява, тъй като в същия ден, 17 юни петък освен парламентарен контрол е гласуван и вот на недоварие и Борисов ходи от обект на обект да реже лентички, обявява, че не може да ги гледа и не са му приятни депутатите от опозицията, поискали вот на недоверие, но така и не влиза в залата.

Официално България обяви, че именно „Шеврон” е фирмата спечелила търга за експлоатацията на полето край Нови Пазар.

Българският министър на енергетиката Трайчо Трайков обясни пред медиите, че компанията ще подготви 5-годишна програма на стойност 50 милиона евро. „Шеврон” ще плати 30 милиона евро на държавата, за да започне да търси газ в скалните образувания, чийто потенциал е изчислен между 300 милиарда и 1 трилион кубически метра шистов газ.

Всички рискове за това дали ще се намери газ и при какви условия, какво ще покаже оценката за въздействие върху околната среда, са за сметка на компанията”, обясни министърът. Т. е. подписано бе с Шеврон без екологична оценка!

Депутатите от левицата поискаха още преди заседанието на кабинета премиерът да наложи мораториум за експлоатацията на шистов газ на територията на Североизточна България. Това стана ясно на брифинг на депутатите Георги Божинов, Янаки Стоилов, Петър Димитров в парламента.

Янаки Стоилов настоя министерството на екологията да направи екологична оценка и независимо експертно становище за рисковете.

Петър Димитров заяви, че на места може да умре не само земеделието, но и хората. „Проблемът не търпи отлагане. Проведен е търг за проучване и добив на шистов газ. Днес изтича срокът за подписване на договора с американската фирма, която е спечелила търга. България в часа на подписването ще има бонус 30 млн. долара”, посочи Божинов.

Журналистката Десислава Антова написа: В ход и в много ускорен темп са процедурите за още две полета, посочи Божинов.

Ние се обръщаме към партиите, обществото – да бъде наложен мораториум във връзка с експлоатацията и проучването на шистов газ, заяви той.

Божинов посочи, че докато не се проведе достатъчно представителна и сериозна експертиза – не се ангажира научния потенциал на България, трябва да се наложи мораториум. По думите му - става дума за нещо изключително сериозно – едно стародавно геоложко равновесие е застрашено.

Последствията могат да бъдат катастрофални. Колкото е опасен методът за получаване на шистов газ, точно толкова опасен е и методът на проучване. Шистовият газ не е в естествени геоложки образования, посочи Божинов. Шистовият газ не е в негазова фаза, застинал от стари времена. Този метод е опасен и със замърсяване на подпочвени води. Той заяви, че такива проучвания в САЩ се извършват на територии, където няма живот. Той заяви, че започва разследване на предизвикани замърсявания на подпочвени води в Еквадор. Освен това там са нанесени щети върху здравето на хората за 8 млрд. долара.

Безполезно.

Божинов припомни, че в Англия е преустановена работа в това направление. Уникалността в България се състои в това, че над шистовия газ е разположено най-голямото сладководно образувание - водоносен хоризонт. Едно замърсяване на това водно тяло, значи нарушаване на условията, при които е възникнал и съществува живота на една четвърт от територията на България.

“Очаквам брутални и кървави дебати “за” и “против” шистовия газ в Европа. Те ще се водят не само по печатните и електронните медии, но дори и чрез филми.” Това прогнозира във Варна министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков преди още да стане факт правителственото решение.

Евентуалният добив на шистов газ в България ще доведе до понижаване на цените на синьото гориво у нас. “Надявам се до 5 години да имаме обнадеждаващи резултати”, каза енергийният експерт Христо Казанджиев, който по време на правителството на Иван Костов стоеше и пазеше празния кабинет на Иван Шиляшки, да не би някой да влезе в него, докато Шиляшки е излязъл!

Днес като една американска креатура Казанджиев отхвърля слуховете, че при проучванията и добива на шистов газ се предизвикват микроземетресения и казва: Имаме само една тръба за внос на газ - от Русия. Затова плащаме по-скъпо от други потребители в ЕС”.

С разработването на технологията за извличане на природен газ от образувани джобове в скалите – т.нар. шисти се замърсява околната среда и подпочвените води.

Безвреден ли е шистовият газ? Редица български он лайн издания пуснаха публикация, свързана с американско изследване на проблема, цитирано от Би Би Си.

Шистовият газ е сочен за по-чиста алтернатива на нефта и въглищата, но според американско изследване, цитирано от Би Би Си, парниковите газове, които се произвеждат в резултат на добива му, са 20 на сто повече спрямо въглищата.

Учени от Корнелския университет установиха, че кладенците за шистов газ изпускат значително количество метан. Затова за климата той е много по-вреден от обикновения газ, а вероятно е по-вреден и от въглищата. Извличането на шистов газ от земята става чрез т. нар. хидравлично разбиване – правят се сондажи в скалите и под налягане се вкарва вода, примесена с химикали, за да се изтласка газът. Именно инжектирането на химикали на хиляди метри дълбочина носи риск от заразяване на близките водоеми.

Природозащитниците, които категорично се противопоставят на добива на шистов газ, се позовават на филма на Джош Фокс от 2010 г. "Gasland" ("Земя на газа"), който разказва за екологичните рискове, свързани с новия начин на добиване на газ от земята. Един майски ден на 2008 г. режисьорът получава писмо от газова компания с предложение да предостави земята си под наем срещу 100 000 долара. Любопитен да разбере защо е толкова ценна земята му, той обикаля райони в САЩ, където се правят проучвания или вече се добива шистов газ, и става свидетел на ужасяващи картини – заразени води и въздух, умиращ добитък, тежки заболявания. Особено стряскаща е гледката на горящата вода заради примесването й с метан.

Различията между САЩ и Европа в областта на добива на шистов газ са големи” -обяснява Катинка Бариш от Центъра за европейска реформа.

В Европа законодателството е по-строго, което се дължи и на факта, че континентът е гъсто населен - по 250 - 400 души на квадратен километър, докато в САЩ средната гъстота е 80 души/кв. км. Експертката посочва и още едно голямо различие – в Америка, който притежава терена, става собственик и на ресурсите под него. В страните от ЕС ресурсите под повърхността обикновено принадлежат на държавата. "Затова и в Европа няма да се появят разкази за бедни селяни, превърнали се в милионери от шистов газ", отбелязва тя. Освен това производството на шистов газ в Европа ще струва два - три пъти по-скъпо, отколкото в САЩ поради по - малкия обем на добива и недостига на инфраструктура и познания, предупреждава Бариш.

Проблемът с добива на шистов газ е много актуален и у нас, след като неотдавна американската компания "Шеврон" получи 5-годишно разрешение за проучване на шистов газ на територията на Североизточна България.

В петък, на 24 юни министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков заяви в парламента, че компанията няма да прави екологична оценка за въздействието върху околната среда. Като се направи откритие, тогава ще се направи изследване за въздействие върху околната среда, бе категоричен Трайков.

Няма опасност за питейната вода в Североизточна България при проучването на шистов газ в блок „Нови пазар”. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” професор д.г.н. Кристалина Стойкова, ръководител на научна група за изследване на шистов газ от Геологическия институт при Българската академия на науките.

Как професор Стойчева разбра, че няма опасност за питейната вода при положение, че не бе направен ОВОС и експертиза преди да се стигне до подписването на договора с Шеврон?

В същото време, в парламента премиерът Бойко Борисов отговори: „Няма построена нито една междусистемна връзка със съседните страни на България. Няма построено второ находище на природен газ в Галата – няма реализирани, дори – подписани проекти за доставки на компресиран газ или на втечнен природен газ. Не е започнало разработването на находището на шистов газ в Добруджа. Нямаме договори за доставка на газ дори от монополиста „Газпром”; имаме сведения, че руската страна иска да пакетира този договор с друг, неизгоден договор за страната ни – договора за АЕЦ „Белене”.”

Министър Трайков се включи в работата на Комитета за наука и технологии на Парламентарната асамблея на НАТО, където представи българския поглед към енергийната сигурност. Според министъра, шистовият газ е един от вариантите за диверсификация на източниците на суровини и маршрути, към която България се стреми. Отбелязвайки засилващия се интерес на американски компании, които вече разполагат с необходимите технологии, към добива на шистов газ в Европа /Полша, Франция, сега и България/, Трайков прогнозира, че скоро може да се очаква отпор от традиционните производители на газ. Той не посочи каква ще е тематиката на “бруталните и кървави дебати”, но опитът от САЩ показва, че прицелната точка са екологията и замърсяването на подпочвените води – написа Николай Петров.

Всъщност Трайков излъга – в средата на м. април т. г. френското правителство подкрепи проектозакон, който ще забрани сондажите за шистов газ в страната, съобщи ЕурАктив. Аргументът е, че методът създава огромен риск за качеството на водите.

В същото време в Канада 3000 канадци протестираха в Монтреал срещу добива на шистов газ, който изисква технология, енергично оспорвана и отричана от екологичните организации. Демонстрантите минаха през центъра на града, скандирайки срещу плановете за доби на този вид газ в провинция Квебек.

Великобритания спря добива на шистов газ, защото той може да доведе до земетресения. Американският щат Ню Йорк също се отказа от шистовия газ, поне докато не бъдат въведени стандарти срещу замърсяването на водите.

В България никой не се интересува от решенията на правителството, никой не отваря да чете за какво се дебатира в парламента – гражданството разчита на информацията от централните новинарски емисии, но те са адаптирани съобразно спокойнствието на властта и това ги прави недостоверни.

Две години управление на ГЕРБ не е изградена нито една междусистемна връзка на България с някоя от съседните страни, не е преподписан и договорът с доставчика „Газпром” – а в същото време правителството уреди българия да заплати милиарди за проекта „Набуко”, който в най-добрия случай ще започне през 2017 година.

В Брюксел еврокомисарят Гюнтер Йотингер и цялата дирекция, министър Трайков, и отговорникът от руска страна – Шматко за „Южен поток” договориха - вече Европейската комисия да преговаря с руската страна по „Южен поток”.

Ако има шистов газ, това би могло да бъде резерв за следващи поколения – никой не е казал, че ще го ползваме сега, каза премиерът Бойко Борисов при посещението си във Варна, предаде репортер на Радио "Фокус" - Варна в отговор на въпрос дали не е опасно да се използва този газ. - Въпросът е да знаем, че имаме такъв газ и в едни преговори, това би могло да бъде сериозен коз за България”, смята Борисов. Той обясни, че всъщност проучванията ще покажат - дали има наличие на шистов газ и това не пречи на никого.

Жителите на шуменското с. Жилино се безпокоят от последиците при проучвания за шистов газ в района. Това каза за радио „Фокус” – Шумен Даниела Миронова, зам.-кмет в община Нови пазар. Тя уточни, че по настояване на жителите, в селото е било проведено общо събрание, на което мнозина са се обявили категорично против започването на проучвания, чули са се гласове и за организирането на референдум. Безпокойството на жителите на Жилино се подклажда от противоречивите мнения на специалисти и експерти относно ползите и вредите от подобни сондажи и проучвания, на разнопосочните публикации в медиите, в интернет. Опасяват се да не започне изселване, да не се допусне замърсяване на водата, тъй като в селището се намира дълбокия сондаж, който захранва 35 процента от водата на Нови пазар, а в близост минава и газопровода, каза Даниела Миронова. Тя уточни, че по време на срещата й със заместник-министър Делян Добрев в София е станало ясно, че т.нар. терен "Блок 1 Нови Пазар" с прогнозни залежи на шистов газ е в размер на 4422 кв. км и засяга територията на пет области - Шумен, Варна, Добрич, Силистра и Разград. Предвидено е в рамките на 5 годишния проучвателен период да се извършват четири сондажа, без да се знае къде ще бъдат точно те, за да се установи реалността на залежите и техния обем.

Докато събирах информация за договора с Шеврон се изумих от безхаберието и безпардонността на упарпвляващите от ГЕРБ! Да подписват договор и след проучване и сондажи – да се прави Оценка за въздействие на околната среда /ОВОС/– това надминава всякакво безочие!

Следва продължение

 

Публикувам един интересен коментар по темата за корпоративните измами, изпратен от читател на блога: Н.С.
/Проф. Кр. Петков/

Източник: Brian Basham

http://www.independent.co.uk/news/business/comment/brian-basham-beware-c...

ИндипендънтВ продължение на много години сме виждали чудовища, сблъсъка с които като че ли е бил предначертан от съдбата. Но когато регулирането в САЩ и Великобритания беше отслабено, а ограниченията заспали, чудовищата започнаха да проникват на върха.

Brian Basham: Beware corporate psychopaths – they are still occupying positions of power

Outlook Over the years I've met my fair share of monsters – rogue individuals, for the most part. But as regulation in the UK and the US has loosened its restraints, the monsters have proliferated.

In a paper recently published in the Journal of Business Ethics entitled "The Corporate Psychopaths: Theory of the Global Financial Crisis", Clive R Boddy identifies these people as psychopaths.

"They are," he says, "simply the 1 per cent of people who have no conscience or empathy." And he argues: "Psychopaths, rising to key senior positions within modern financial corporations, where they are able to influence the moral climate of the whole organisation and yield considerable power, have largely caused the [banking] crisis'.

And Mr Boddy is not alone. In Jon Ronson's widely acclaimed book The Psychopath Test, Professor Robert Hare told the author: "I should have spent some time inside the Stock Exchange as well. Serial killer psychopaths ruin families. Corporate and political and religious psychopaths ruin economies. They ruin societies."

Cut to a pleasantly warm evening in Bahrain. My companion, a senior UK investment banker and I, are discussing the most successful banking types we know and what makes them tick. I argue that they often conform to the characteristics displayed by social psychopaths. To my surprise, my friend agrees.

He then makes an astonishing confession: "At one major investment bank for which I worked, we used psychometric testing to recruit social psychopaths because their characteristics exactly suited them to senior corporate finance roles."

Here was one of the biggest investment banks in the world seeking psychopaths as recruits.

Mr Ronson spoke to scores of psychologists about their understanding of the damage that psychopaths could do to society. None of those psychologists could have imagined, I'm sure, the existence of a bank that used the science of spotting them as a recruiting mechanism.

I've never met Dick Fuld, the former CEO of Lehman Brothers and the architect of its downfall, but I've seen him on video and it's terrifying. He snarled to Lehman staff that he wanted to "rip out their [his competitors] hearts and eat them before they died". So how did someone like Mr Fuld get to the top of Lehman? You don't need to see the video to conclude he was weird; you could take a little more time and read a 2,200-page report by Anton Valukas, the Chicago-based lawyer hired by a US court to investigate Lehman's failure. Mr Valukas revealed systemic chicanery within the bank; he described management failures and a destructive, internal culture of reckless risk-taking worthy of any psychopath.

So why wasn't Mr Fuld spotted and stopped? I've concluded it's the good old question of nature and nurture but with a new interpretation. As I see it, in its search for never-ending growth, the financial services sector has actively sought out monsters with natures like Mr Fuld and nurtured them with bonuses and praise.

We all understand that sometimes businesses have to be cut back to ensure their survival, and where those cuts should fall is as relevant to a company as it is, today, to the UK economy; should it bear down upon the rich or the poor?

Making those cuts doesn't make psychopaths of the cutters, but the financial sector's lack of remorse for the pain it encourages people to inflict is purely psychopathic. Surely the action of cutting should be a matter for sorrow and regret? People's lives are damaged, even destroyed. However, that's not how the financial sector sees it.

Take Sir Fred Goodwin of RBS, for example. Before he racked up a corporate loss of £24.1bn, the highest in UK history, he was idolised by the City. In recognition of his work in ruthlessly cutting costs at Clydesdale Bank he got the nickname "Fred the Shred", and he played that for all it was worth. He was later described as "a corporate Attila", a title of which any psychopath would be proud.

Mr Ronson reports: "Justice departments and parole boards all over the world have accepted Hare's contention that psychopaths are quite simply incurable and everyone should concentrate their energies instead on learning how to root them out."

But, far from being rooted out, they are still in place and often in positions of even greater power.

As Mr Boddy warns: "The very same corporate psychopaths, who probably caused the crisis by their self-seeking greed and avarice, are now advising governments on how to get out of the crisis. Further, if the corporate psychopaths theory of the global financial crisis is correct, then we are now far from the end of the crisis. Indeed, it is only the end of the beginning."

I became familiar with psychopaths early in life. They were the hard men who terrorised south-east London when I was growing up. People like "Mad" Frankie Fraser and the Richardson brothers. They were what we used to call "red haze" men, and they were frightening because they attacked with neither fear, mercy nor remorse.

Regarding Messrs Hare, Ronson, Boddy and others, I've realised that some psychopaths "forge careers in corporations. The group is called Corporate Psychopaths". They are polished and plausible, but that doesn't make them any less dangerous.

In attempting to understand the complexities of what went wrong in the years leading to 2008, I've developed a rule: "In an unregulated world, the least-principled people rise to the top." And there are none who are less principled than corporate psychopaths.

Brian Basham is a veteran City PR man, entrepreneur and journalist

Документът, озаглавен "Теория на корпоративните психопати и тяхната роля в
световната финансова криза", наскоро публикуван в списанието за бизнес етика,
Клайв Бъдди нарича тези хора психопати.

"Това е един процент хора, които нямат съвест и състрадание", пише той. "Издигнали се по служебната стълба на съвременните финансови корпорации, психопатите оказват влияние на целия морален климат в компаниите като цяло, притежавайки значителна власт, те причиниха банковата криза.

В своите убеждения, Бъдди не е единствен. В широко известната книга на Джон Ронсън, "Проверка на психопата", професор Робърт Хейр казва на автора, "Психопатите, които са серийни убийци, разрушават семейства.
Корпоративните, политическите или религиозни психопати унищожават икономиката. Те разрушават обществото.
Бахрейн, хубава, топла вечер. С мой приятел, крупен британски инвестиционен
банкер и аз обсъждаме най-известните типове банкери и това, което ги движи. Аз
твърдях, че според техните характеристики, често попадат в обхвата
на понятието социопати. За моя изненада, моя приятел се съгласява с мен.

След това прави изненадващо признание. "В една голяма инвестиционна банка, където работех, ние използвахме психометрични тестове, за да набираме социопати, защото техния характер е най-подходящ да се назначават по високите позиции във финансовите корпорации.

Това е една от най-големите инвестиционни банки, която е назначавала на работа
психопати.

Никога не съм се срещал с директора и архитекта на краха на Lehman Brothers, г-н Дик Фулд, но го видях в един клип и се уплаших. Той крещеше на сътрудниците си, че иска да им изтръгне (на конкурентите) сърцата и да ги ръфа, докато те не умрат. Защо някой като Фулд е в състояние да стигне на върха на Lehman? Не е задължително да гледате видеото, за да заключите, че той е странен, че е възможно да се прочетат 2200 доклад от Чикагския адвокат Антон Валукас, нает от американски съд да разследва колапса на Леман. Валукас открива
вътрешнокорпоративни изкривявания, а доклада, в който описва грешките на
ръководството и разрушителните вътрешни безотговорни рискове е достоен за
психопат.

Защо, тогава, никой не е разкрил и спрял Фулд? Стигнах до извода, че това е добрия стар въпрос за характера и храненето, но в нова интерпретация. Както аз го виждам, непрекъснатия стремеж за растеж, финансовия сектор активно търси такива чудовища като ги подхранва с похвали и бонуси.

Бъдди предупреждава: "Същите тези корпоративни психопати, които предизвикаха кризата със своята егоистична алчност и скъперничество, сега съветват правителствата как да се измъкнем от тази криза. Освен това, ако
теорията на корпоративните психопати е вярна, тогава ние все още сме много далеч от нейния край. Напротив, тя е само в края на началния етап."

Опитвайки се да разбера превратностите на това, какво се е случвало преди кризата до 2008 г., развих правилото: "В един нерегулиран свят на върха се изкачват най-малко принципните хора." А едва ли могат да се намерят по безпринципни от корпоративните психопати.

 

Новият вирус засяга белия дробСлед свинския и птичия, светът започна да хваща и „камилски грип“. Middle East Respiratory Syndrome Coronavirus (MERS) e респираторен синдром от Близкия изток, който досега е убил близо 200 души, а са регистрираните болни са близо 600.

Вирусът е открит през 2012 година в Саудитска Арабия. Досега той оставаше встрани от вниманието на световните медии, но вече не е така – първи случаи бяха регистрирани в САЩ и Великобритания. Медиите предупредиха, че към днешна дата няма лечение за вируса.
Въпреки това от Световната здравна организация твърдят, че няма място за паника. От организацията, обаче, проведоха специално заседание именно по този въпрос. Изводът от срещата е, че вирусът е проблемен, но все още не представлява глобална заплаха. Смъртността при него е много висока – 25 %.

Вирусологът проф. Елеонора Гвозденович, от Медицинския факултет в Белград разказва за този нов вирус.

Истина ли е, че е момента няма лекарство срещу МERS и какви са възможностите за лечението му?
Прилага се т.нар. симптоматично лечение, което означава сваляне на температурата, дават се лекарства за успокоение на кашлицата, следи се състоянието на пациента. Ако се стигне до тежко увреждане на белите дробове, ако дишането се затрудни много, няма кислород до кръвта, заболелият се отделя в интензивно отделение, където се слага на апаратно дишане. Засега знаем, че сравнително висок процент от заболелите попадат в интензивно отделение. За съжаление, специфична терапия, в смисъл на лекарство, което да действа на вируса, не съществува, а няма и ваксина.

За колко сериозна болест говорим?
По всичко изглежда, че си имаме работа с една от тези болести, които се предават от животни на хора. Това е т.нар. зооноза. Това са болести при животните, а човек се заразява при близък контакт или при консумация на такива продукти – месо, мляко. Смята се, че източникът на тази болест са камилите, защото в повечето случаи е доказан близък контакт с камили, които са носители на вируса. От страните, от които идва информация за заболели, е доказано, че почти всички камили са били заразени.

Кои са симптомите при заразен човек и има ли особено чувствителна категория хора?
Симптомите са същите като при другите болести на дихателните пътища – температура, кашлица, кихане. Няма възрастова група, която да повече или по-малко изложена на MERS, но при старите хора по правило болестта протича по-тежко. Няма ясни симптоми или знаци по които да се различава тази болест от останалите видове грип. Между другото, грипът е заболяване с което сме свикнали, знаем че има и ваксини и лекарства, а този е нов вид и затова се боим от него.

Как се предава MERS и колко е инкубационния период?
Инфекцията се предава по въздушно-капков път. Следователно, необходимо е да се много близо (по-малко от 1.5 метра) от заразения с вируса и този човек да кашля или да киха. Инкубационният период е няколко дни. Забелязани са случаи на по-малки епидемии (между медицинския персонал), но вирусът все още не се пренася лесно от човек на човек, тоест още няма потенциал да направи пандемия. Никога не е ясно дали човек ще се зарази или не.

Каква е превенцията?
Лична защита, която включва: да се слага лявата ръка на устата при кашлица, защото с дясната се ръкуваме и така предаваме вируса; да не се завираме в лицето на другия и той в нашето при разговор, а да се спазва безопасна дистанция, поне 1 метър; ако сме болни на работа да го кажем на колегите, за да не ни доближават; да си мием целите ръце, а не само пръстите.
Хората, които пътуват в страните с камили да внимават с контактите и консумацията на продукти от това животно. Ако няколко дни по-късно усетят симптоми за респираторно заболяване да съобщят на лекаря си за тези контакти.

От СТО обявиха, че няма място за паника. Колко е сериозна ситуацията?
Досега от СТО са обявили 614 лабораторно потвърдени случая, от които са починали 181 човека, което е смъртност от 25 %. Това е тревожна цифра, но да не забравяме, че лабораторни диагнози се поставят само на пациенти, които са тежко болни и нямаме данни колко са инфектирани и колко от тях са умрели от болестта. Никой не знае какво ще се утре.

 

Най-тъпият въпрос за анкета в медия бе зададен в деня на Победата – 9 май т. г. от телевизията на брата на бившия президент Петър Стоянов – Емил. В момента Емил е евродепутат от ГЕРБ и така спаси фамилията от проверки – за това, как се промени социалния статус на фамилия Стоянови: синът на Петър Стоянов да учи в Лондон в скъпо учебно заведение с такса, достатъчно висока, за да се сети човек, че не е от заплатата на държавния глава.

От както влязоха в политиката Стоянови, братът на президента – се сдоби с телевизия, Петър и Антонина Стоянови – придобиха жилище в центъра на столицата, и прочие, и прочие. При това положение, единственият начин да избегне проверки за промяната на социалния статус на фамилията бе, президентския брат да яхне новопръкналата се партия ГЕРБ.

Ето въпросът, който зададе на своите зрители на 9 май, тв Европа. Това е въпросъту който спокойноможе да оглави класацията за най-тъпо питане на деня:

Въпросът на деня

РЕДНО ЛИ Е В ДЕНЯ НА ЕВРОПА ПРЕЗИДЕНТЪТ ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ ДА Е НА ПОСЕЩЕНИЕ В МОСКВА?

•          ДА / 55%

•          НЕ / 45%

За да отговорите на Въпроса на деня и да дадете вашия отговор, изпратете SMS на номер 1915 за всички мобилни оператори в страната с текст DA или NE (Цена на SMS с ДДС: 1,20 лева).

Всяка седмица един от всички участвали с отговор на Въпроса на деня ще спечели голяма награда от ТВ Европа. Всеки понеделник в предаването "Под Лупа " се тегли победителя. Наградата тази седмица е:

ЛУКСОЗЕН МОБИЛЕН ТЕЛЕФОН

 

Кой да обясни на напъналите се да се харесат на ГЕРБ и Щатите така наречени телевизионери, че президентът Първанов не беше на посещение, а бе поканен на тържествения Парад на победата?

Както се казва със същия апломб телевизия Европа можеше да запита:

  • Редно ли е в Деня на Европа, Меркел да стои на трибуната на Червения площад след като е канцлер на победената преди 65 години Германия?
  • Или - редно ли е войски от четири държави членки на НАТО да участват в Парада на победата в Москва?

Явно според телезивия Европа, ако не е канен премиерът Борисов, а е предпочетен президентът – всичко, което се случва трябва да се приема като нередно?

Явно в телевизия „Европа” не са чували, че тържествено заседание в чест на 65-та годишнина от Победата над фашизма се проведе в Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Решението за това бе прието още на 3 март, когато Общото събрание одобри, по инициатива на Русия, резолюция, за провеждането на заседанието. Съавтори на резолюцията станаха повече от 70 делегации, в това число държавите от ОНД и всички страни от антихитлеристката коалиция.

В този ред на мисли, тв Европа например можеше да попита: редно ли е САЩ да дължат на ООН стотици милиони долари и да се разсейват?

Хубавото на Парада на победата бе фактът, че военнослужещи от четири страни, членуващи в НАТО /Великобритания, Франция, САЩ и Полша/, маршируваха по Червения площад за първи път по време на най-големия военен парад след рухването на СССР.

Израелският премиер Бенямин Нетаняху обяви пред АФП, че Израел ще издигне „монумент на победата” в чест на усилията на Червената армия за победа над нацистка Германия.

Вярно е, че френският президент Никола Саркози отмени посещението си в Русия за отбелязване на годишнината от победата във Втората световна война, за да се концентрира върху финансовата криза в ЕС, както е вярно и, че с няколко дни размишления едва ли Саркози ще е човекът, който ще оправи батака в ЕС.

Със същото извинение и италианският премиер Силвио Берлускони не се появи на Червения площад, въпреки, че доскоро тичаше към Кремъл, даже и неканен, колчем станеше дума за преговори за газ.

За сведение на тв Европа:

на 9 май, в Москва държавни глави и премиери на различни държави застанаха на трибуната до президента Дмитрий Медведев и премиера Владимир Путин. Сред тях бяха: германският канцлер Ангела Меркел, израелският президент Шимон Перес, президента на Сърбия – Борис Тадич, на Азербайджан – Илхан Алиев, на Китай – Ху Дзинтао, президентите на Абхазия, България, Виетнам, Гърция, Латвия, БЮРМ, Монголия, Полша, Словакия, Словения, Хърватска, Черна гора, Чехия, Естония, Южна Осетия.

В марш на Червения площад преминаха военнослужещи от Азербайджан, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан, Туркмения, Украина и Молдова. След тях дойде ред на поляци, американци, британци и французи. Тук бе и легендарната ескадрила "Нормандия-Неман", както и американско съединение на сухопътните войски, бойния път на което е свързан с легендарната среща на съюзниците на река Елба и откриването на втори фронт.

От Великобритания в руската столица маршируваха гвардейците на елитния Уелски полк, олицетворяващ военния контингент на Обединеното кралство, който е взел преди 65 години участие в бойните действия на Втората световна война. Достолепно се отличаваше и ротата на почетния караул на Въоръжените сили на Полша.

Всички участници в Парада на победата бяха преветствани с бурни аплодисменти от ветерани от войната, дипломатическия корпус в Москва, официалните лица на десетки държави, пристигнали специално за честването на 65-годишния юбилей и от зрители...

Но къде ти някаква махленска телевизия, слугуваща на властта, ще отрази обективно подобни събития от новините?

Съвсем в тон с русофобското поведение на въпросната медия бяха и репликите на премиера Борисов по време на разговора му с Диана Найденова в „Опасно близо” на bTV:

Б. Б.: Къде са тези четири милиарда? Вие виждали ли сте ги някъде?

Д. Н.: Белене?

Б. Б.: А, в оня гьол там!

Д. Н.: Гьол ли е?

Б. Б.: Гьол. Един гьол.

Д. Н.: Какво ще правиме с тоя гьол, впрочем?

Б. Б.: Два милиарда са за този гьол.

Д. Н.: Ама, какво ще правиме?

Б. Б.: Нищо. Това е на Орешарски и Станишев...

Д. Н.: Да де, обаче, руснаците искат да им кажем „да” за Белене...

Б. Б.: „Да” за какво?

Д. Н.: ... за да го строим...

Б. Б.: ... с какво?

Д. Н.: Не знам, Вие кажете, нали чакахме един европейски инвеститор...

Б. Б.: Нали много знаете? Нали много знаете и ме питате, какво щели да кажат Орешарски и Станишев? Това значи да включиме още два милиарда, за да почнеме да го строиме. Откъде?

От първи септември 2009 г., седем месеца Москва чака правителството на ГЕРБ да каже: ще се строи ли „Белене”, или се отказваме. На срещата в Гданск преди седем месеца Бойко Борисов каза на руския премиер Владимир Путин, че ще се запознае с енергийните проекти, въпреки, че прекрасно е знаел за какво става дума.

Оттогава седем месеца кабинетът „Борисов” шикалкави и не дава еднозначен отговор на руската страна за енергийните проекти, които не само че са подписани на междудържавно равнище, но и носят неустойки при отказ от реализацията им.

Големия брат, САЩ натисна управниците ни и започнаха увъртанията – не искаме руската страна да ни дава два милиарда, мълчим за поръчаното от руснаците оборудване, което сега ще се наложи да се пренасочва към други строежи на руски атомни централи по света, увъртаме, че чакаме европейски инвеститори...

За „Бургас-Александруполис” нещата се решиха още щом проектът мина към министерството на Дянков – и тутакси стана ясно, че няма да го бъде.

За „Южен поток” също мълчахме, докато Австрия Франция, Сърбия, Турция, Румъния и кой ли още не се включи към него. Заради тази Андрешковска хитрост ще плащаме 800 млн евро неустойки на Русия за Белене, при положение, че нямаме пари. Ще се наложи да се свързваме с байпаси към Гърция и Сърбия за газ, но колко по-скъпо ще ни го продават: за това силно се мълчи.

„Белене” е одобрена от Европейския съюз. Проектът е доста напреднала фаза и оттук насетне ни започват неприятностите. Кой ще ни спаси от плащане на неустойки? Дянков, Световната му банка, Сорос, или еврокомисията? Само ще припомня, че не напразно навремето Белград и Москва прогониха Сорос заради негови машинации.

И на децата е ясно, че към днешна дата Европейският съюз е обърнал страницата и не желае да се конфронтира с Русия. Единствено атрактивният президент на САЩ се опитва да го прави от време на време, но нещо не му се получава.

Когато ГЕРБ се появи на политическата сцена – никой не изясни идеологията на тази политическа сила. Сега, след 10 месеца управление можем убедено да кажем, че една от отликите на ГЕРб е русофобството...

Дано поне си струва напъните на новоизлюпилите се политици...

 

„Напоследък им стана навик – излизат и ми коментират действията публично!” каза премиерът Бойко Борисов за Синята коалиция в интервю тази сутрин с водещата Лора Крумова.

Водеща Лора Крумова: Продължаваме с една от темите, които са водещи и за пресата днес, свързани с посещението на Бойко Борисов и българска делегация в Лондон. Тази нощ делегацията се завърна. Част от това, което разбрахме през информационния поток, е, че май ще произвеждаме електромобили, че в разговорите на премиера с британския му колега Гордън Браун е станало въпрос за икономически теми и икономическо сътрудничество. Също така по стара традиция премиерът пътува с шефовете на специалните служби. Те имаха срещи в британската МИ-6. Имаме възможност в момента да включим Бойко Борисов, който мисля, че още не е спал, нали така, г-н Борисов? В колко кацнахте? Чувате ли ни добре?

Бойко Борисов: Сега Ви чух.

Водеща: Добре. Да започнем с това, да ни кажете, в тези икономически теми всъщност, както ще се развие в отношенията между България и Великобритания и кое беше най-важното, което се случи по време на срещите Ви в Лондон?

Бойко Борисов: Що се касае до инвестициите, които всички се надяваме да са по-големи за следващия период, особено след излизане от кризата, по-интересно е за електромобилите, които ще се произвеждат в Стара Загора, тъй като това е не само интересно като тема, а е и една новост, която се надявам в следващото десетилетие да има по пътищата на България и в Европа, разбира се, като пазар.

Водеща: Карал ли сте някога електромобил?

Бойко Борисов: Карал съм електрокар.

Водеща: То е същото, предполагам?

Бойко Борисов: По принцип е същото, само че тези са за четири човека, от 300 до 600 км имат пробег от едно зареждане и максимална скорост от 110-115 км/ч. Така че според мен за градски условия особено ще бъдат много подходящи.

Водеща: Това е намерение или ще се случи и до колко време?

Бойко Борисов: Не, те са в България и днес имат среща с кмета на Стара Загора, тъй като в този регион искаме да бъде направена тази инвестиция.

Водеща: Това е хубаво. А кога карахте електрокар, спомняте ли си?

Бойко Борисов: Като бригадир.

Водеща: Добре. Какво друго? Част от срещите бяха със специалните служби, българските специални служби с британските МИ-6. Излезе една информация, която е свързана с това, че през последната година много от западните служби не са искали да работят с българските тайни служби. Кои точно западни държави отказаха да работят с българските?

Бойко Борисов: Аз от две не само централи, от техните посланици пряко ми е казано, че една година близо преди изборите буквално им е казано, че не желаят да работят с България, докато не си въведат ред, особено в една от службите. За радост, и бившите ми контакти, които имам с тези хора, и добрите операции, които се направиха в МВР, това, че около ДАНС спря да се шуми, и повтарям, най-вече това, че хората там ни познават, работили са с нас и сега просто беше много приятно...

Водеща: Две държави – Великобритания и САЩ, това ли са държавите?

Бойко Борисов: Тъй като аз много внимателно ползвам думите си, за да няма след това и дипломатически проблем, две са държавите, които са ни заявили, че това е било и е бил предупреден премиерът Станишев за това лично, но да вървим напред. Освен разузнавателните и контраразузнавателните централи, знаете, че ние поставихме въпроса и онзи ден, бяха водещи офицери, директор на операции на DIA, на американската централа. Конгресът до края на тази година ще приеме това, което още като главен секретар имах, Регионалният център от Истанбул и от Атина да дойде в София, където му е мястото.

Водеща: Това е малко по-специализирана тема...

Бойко Борисов: Не, не е специализирана.

Водеща:...която може би е по-разбираема в средите, в които и Вие бяхте доскоро. Защо е тази предпазливост?

Бойко Борисов: Ще Ви го кажа с по-простички думи, да го разберете и Вие. Това е най-голямата служба, това са най-големите централи за борба с наркотрафика в света.

Водеща: Добре, любима тема ви е това.

Бойко Борисов: Да, разбира се.

Водеща: Но защо сте толкова предпазлив, когато говорите за това, че две държави не са искали да работят с нашите тайни служби?

Бойко Борисов: Ако е трябвало да го кажат на глас, те са щели да го кажат на глас.

Водеща: Очевидно това, че отивате с трите български специални служби, с представители там, означава, че Великобритания е била една от двете държави. Коя е другата?

Бойко Борисов: Знам, че сега имаме реална възможност и Сокър центърът да бъде в София. Това е службата и комплектът от служби, които се борят срещу организираната престъпност във Великобритания, така че в България можем да направим действително няколко много мощни центрове, през които да се работи по наркотрафика, организираната престъпност на Балканите, не само в България. Затова е толкова важно да дойдат в София.

Водеща: Добре, малко повече тогава ни кажете за срещата с Гордън Браун? Заговори се за това, че той се е изразил положително, че може би сме готови за Еврозоната.

Бойко Борисов: Знаете, че Великобритания изпусна техния дефицит, на 13 на сто са. Много мощна атака има от опозицията срещу г-н Браун поради тази причина. Ето, за тези, критиците на българското правителство, вчера видяхте, Еврокомисията на Румъния й наложи максимум за една година да си въведе ред във финансите и да наставят до 3 процента дефицита. Така че виждате, тези, които ни подбутваха и публично ни обясняваха, че трябва да отидем над 3 на сто дефицит, всъщност са ни карали да скочим и ние в този казан и България също да бъде сочена с пръст, когато ние искаме да покажем, че сами можем да дисциплинираме и да управляваме така, както са изискванията на Европейската комисия. Така че, в това отношение действително има завист към нас, защото и Великобритания, разбира се, се старае максимум да намали дефицита си. Говорихме с него за четвъртък, Съвета, знаете, че тогава в Брюксел. И първата точка е именно какво ще се прави, как ще се излиза от финансово-икономическата криза. Така че тогава ще имам възможност да чуя какво ще споделят колегите. И втората е Копенхаген – изводи и да се върви напред относно климатичните промени.

Водеща: Добре, кажете обаче малко по-подробно, той изрази надежда, че България е готова за Еврозоната, така ли?

Бойко Борисов: Днес, когато излезе и тяхното прессъобщение, надявам се да го има това вътре в него. Но иначе имаме пълна подкрепа и всички считат, че ние не бива да страдаме заради това, че нашите съседи, в случая Гърция и Румъния, са по-назад в решаване на проблемите с дефицита. Ние сме си изпълнили критерия и както и г-жа Меркел, си спомняте, каза в Германия, трябва да има справедливо отношение към България. Това, че ние сме в момента най-дисциплинирани, но за сметка на това в много сектори кризата се отразява много силно именно заради целта да бъдем пуснати в Еврозоната, трябва да получи своя материален израз и да ни поканят.

Водеща: Това означава ли, че отново ще извадите кандидатурата на Илиян Михов?

Бойко Борисов: Първо на Вас ще кажа, когато я извадя.

Водеща: Задължително трябва.

Бойко Борисов: Разбира се.

Водеща: Но все пак не отговорихте на въпроса.

Бойко Борисов: Когато трябва, аз ще изляза и ще Ви кажа, на този етап не е необходимо.

Водеща: Това не е особено конкретен отговор, г-н премиер.

Бойко Борисов: Много конкретен е.

Водеща: Не дава яснота за това, дали отново ще бъде изведена напред тази кандидатура, след като тук се противопоставиха, в България, да кажем, сините.

Бойко Борисов: Нито едно противопоставяне не е повлияло на неназначаването на г-н Михов. Вече за кой ли път обясних, че ако го бях назначил днес, той трябваше да ползва поне по 20 дни безплатен отпуск всеки месец, за да отиде да си довърши до юли лекциите, които има в Сингапур, като декан има ангажименти там. Той и сега заедно с Любо Христов и Кристалина Георгиева е съветник в моя кабинет. Така че повтарям, в момента това не е необходимо, стане ли необходимо, ще ви информирам.

Водеща: Добре, колко пъти чухте „Congratulation” или бяхте загубен в превода? Кажете си честно.

Бойко Борисов: Няколко пъти – и за това, което сме правили в службите, и за това, което сме правили сега, и за дефицита до 3 на сто.

Водеща: Чухте три пъти „Congratulation”?

Бойко Борисов: Щом ме питате.

Водеща: Бяхте ли загубен в превода в определен момент? Разбрах, че си носите в личния автомобил думички на български и на английски, глаголи, носихте ли си ги в Лондон?

Бойко Борисов: Аз нямам личен автомобил.

Водеща: Добре, служебен.

Бойко Борисов: Да.

Водеща: Носихте си българо-английски разговорник?

Бойко Борисов: Не. Знаете, на такива срещи всеки говори на родния си език от уважение към страната си, първо.

Водеща: Добре. Докато Ви нямаше, междувременно тук в България се случиха няколко любопитни неща. Едното от тях беше реакцията на сините спрямо ветото на президента по Закона за отбраната и това, че Вие подкрепихте президента, беше посрещнато много остро от страна на Синята коалиция. Казват, че се държите, да кажем, нелогично и непоследователно, след като вашите хора от ГЕРБ са подготвяли някакви промени по Закона за отбраната, да се появявате след срещата си с президента, ръкостискате се и казвате, че ще подкрепите президента за неговото вето?

Бойко Борисов: Кой го казва това?

Водеща: Имена ли искате?

Бойко Борисов: Да, разбира се.

Водеща: Мартин Димитров от Синята коалиция, съпредседател на Синята коалиция.

Бойко Борисов: Аз не мога да разбера защо не ми го казват на мен.

Водеща: Изненадан ли сте?

Бойко Борисов: Не съм изненадан, просто това им стана навик напоследък – излизат и ми коментират действията публично. Единственото, което ми е като обяснение, че по този начин искат да привличат общественото внимание. А иначе аз много ясно казах и на моите хора в парламента, а и на президента – самият аз ми се бият думите „министър на отбраната” и „началник на отбраната. Кой е по-големият началник – министърът на отбраната или началникът на отбраната? И се съгласих да има щаб. Освен това, пък президентът се съгласи предложенията за промени в ръководния състав на армията да не стават само по предложение на началник щаба, а да може и министърът да ги прави. Давам пример времето, когато бяхме в МВР – министърът сменяше директорите на национални служби, а главният секретар даваше предложенията за зам.-директорите на национални служби. Така че нямаше никакъв спор. И другото беше за митингите пред парламента, Министерския съвет и Президентството да станат не 25 м, а 20 м. Така че съжалявам, че за всяко мое действие се налага след това да го доконкретизирам.

Водеща: Защо обаче в последния момент подкрепяте президента за неговото вето?

Бойко Борисов: Не, не подкрепям президента, просто този закон, в тази му част, в това наименование е минал без да го прочета, без да разбера за него.

Водеща: Въпреки че Вашите хора са работили по него?

Бойко Борисов: Тяхната логика е била такава. Считам, че спокойно може да се сложи думичката „щаб”. Защото и преди малко, като ви гледах новините – министърът на отбраната и началникът на отбраната. Кой е по-важен за слушателя или за зрителя – министърът или началникът? Просто едното конкретизира, че става въпрос за висшата професионална длъжност.

Водеща: Грубо казано, отхвърляте тезата, че, така да се каже, има споразумение или търгуване по тази тема с президента? Защото там се прокрадна идеята, че може би, защото се засягат правомощията на президента, затова се налага това вето.

Бойко Борисов: Аз все пак напомням на Вашите зрители, че говорим за правомощия по време на война. Ние докараме ли я да има война, с президента не само че няма да се бием кой да има правомощията, всеки ще иска другият да издава такива заповеди. Така че дори и темата в случая за изземване на правомощия, не само че не е валидна, а е дори малко смешна. Но нека не си губим времето с такива празнодумства, защото това е действително да се търси под вола теле, да се конфронтират институции и да си хабим енергията. От срещата с Гордън Браун стана ясно едно – техният приоритет е Турция, те подкрепят Турция за Европейския съюз. И в случая тук имаме общ интерес – това е проектът „Набуко” като приоритетен на Европейския съюз. Г-н Браун пое ангажимент в четвъртък, заедно с мен и Ердоган да станем мотор на движение на този проект. И не на последно място, и двете големи партии, които знаете, след 12 седмици влизат в избори, и г-н Браун, лидер на социалистите, и г-н Хейг, министърът на външните работи в сянка, на консерваторите, поеха темата за пазара на труда, за българите, които знаете, че има рестрикции там, няма да бъде вкарвана в обращение в предизборната им борба. Точно обратното, ще се помъчим да извадим България от този списък.

Водеща: Последно да Ви питам, появи се информация в британските медии за това, че имало някакъв напредък по разследването на убийството на Георги Марков?

Бойко Борисов: Бившите ми колеги, както Вие ги наричате, с чувство на дълг и към българската общественост, и към паметта на Георги Марков, ги помолих поне колегиално да проверят и да ни кажат имат ли нещо в архивите, могат ли да ни помогнат, за да се опитаме да придвижим това дело напред.

Водеща: И какво ви казаха?

Бойко Борисов: Казаха – ще видим.

Водеща: Какво ви казаха?

Бойко Борисов: Ще видим. Ще погледнат в архивите, да.

Водеща: Добре. Купихте ли си нещо от Лондон?

Бойко Борисов: Не, защото нямаше време.

Водеща: Добре, лек ден Ви желая. Благодаря.

 

Пиша тези редове със срам и гняв. В държавата, която съм се родила, с още над 7 милиона българи – ако не се казваш Спаска Митрова, или не идваш от Гуантанамо – властта ти обръща гръб и те изоставя.

В един момент правителствен фалкон лети, за да прибере болен българин от другия край на света – в друг момент – държавата обръща гръб на бедстващи българи по летищата на Европа.

Едва ли някой ще запомни и повтори лесно името на вулкана от Исландия, Ейяфятлайоктул, но над 6 милиона души, блокирани по летащата на Стария контитент дълго ще си ближат раните от последиците от облака на този вулкан.

Трудно може да се изчисли колко българи бяха блокирани в различни европейски летища, бе да имат възможност да се приберат в страната, или без да могат да се явят на работа, в която и да е чужда държава в Европа в понеделник – и всичко това, заради блокиран неизвестно докога въздушен трафик.

Вчера коментирах безпрецедентното изявление по БНР на министъра на външните работи, Николай Младенов, който си позволи да каже, че държавата ще се погрижи само за държавни служители, извън граница, намиращи се в командировка. За другите български граждани Младенов даде да се разбере, че подопечното му министерство няма да си мръдне пръста!

Тази сутрин Нова телевизия и в. „Сега” съобщиха за 12 ученици от гимназията по електротехника и електроника в Пловдив и ръководителят им, които са прекарали три днонощия на летище "Гетуик" в Лондон заради отменените полети! В неделя станало ясно, че от самолетната компания "Wizz Air" им презаверили билетите за след пет дни, без да им предложат или се погрижат за храната и подслона им!

В същото време, от посолството в Лондон, чиновниците на Младенов изслушали воплите на децата и ръководителя им, но никой от тях не им предложил да се подслонят в посолството!

Оказва се, че държавните чиновници ще получат помощ от бюджета, за да не спят по летищата на Европа гладни, но група от 12 деца няма право на такава грижа!

Най-добрите малки програмисти на родината бяха изоставени от държавата си, докато министърът на външните работи даваше високомерни пояснения, че всеки попаднал в премеждие зад граница трябва да се оправя сам!

В. „Сега” съобщи днес, и за друга група българи, блокирана в исландската столица Рейкявик, която също не можела да организира връщането си в родината. За разлика от Лондон – сънародниците ни получили подкрепа от местните власти! Кметството се погрижило за тях и ги настанило къде да пренощуват, а освен това им подарило карти, с които да ходят безплатно на басейн, да ползват градски транспорт и да разгледат всички музеи в района.

Посолството в Осло също не отговаряло, вероятно за да избегне проблемите да изпаднат в положение българи да искат от тях помощ!

Засега българите безуспешно се опитват да се свържат с нашето посолство в Осло. А и в Рейкявик всички стоки са много по-скъпи, а сънародниците ни вече са останали почти без пари.

Проблемите с блокираното за въздухоплаване европейско небе, заради облака на вулкана от Исландия затрудниха до риск и придвижването на хора и органи, предназначени за трансплантации, тъй като в тези случаи – времето е най-важният фактор за бъдещия успешен край на бъдеща трансплантация. А повечето от тези операции, както е известно са животоспасяващи!

Тук ще прибавя и възникналите остри проблеми с инвалиди и хронично боли, които са останали по летищата и са се нуждаели от лекарства, подслон и медицинско наблюдение.

Мнозина от българите, пътуващи зад граница не обръщат внимание когато си купуват билети дали авиокомпанията възстановява сумата, при инцидент и невозможност да се осъществи полетът, дали се дължи обезщетение.

В. „Сега” публикува част от правилата за правата на пътниците на ЕС - при анулиране и закъснения от два часа или повече, при полет до 1500 км, три часа и повече за полет до 3500 км, и четири часа за дълъг полет пътниците имат право на безплатни напитки и храна. Ако чакането продължи през нощта, пътниците имат право и на хотелска стая.

В случай, че авиокомпанията заяви, че хотелите са препълнени, пътникът трябва сам да потърси свободна стая и ако намери, трябва веднага да информира авиолинията, която да поеме разходите. Ако дадена самолетна компания не се погрижи за правата на пътниците в подобни ситуации, трябва да се запазят сметките и да се подаде жалба до националната служба за въздушен контрол. В случая може да се подаде и сигнал в организации, защитаващи правата на потребителите, и да се наеме адвокат, който да заведе дело.

Възможен е вариант и авиокомпанията да поеме билета за пътуване с влак, но преди това трябва задължително да се попита конкретната авиокомпания.

Ако авиокомпанията предложи извозване с автобус, пътникът трябва да приеме. В случай, че пътници изберат друг начин на пътуване, те сами поемат разходите.

 

Българския вариант на държавна „грижа”

Не трябва да се оставя без санкции фактът, че на летище Гетсуик, чакаща се оказа единствено групата български деца, изоставени от държавата. И това, докато информационните агенции съобщиха, че британски военни кораби ще спасяват блокираните зад граница британски граждани, тъй като въздушното пространство над Великобритания ще остане затворено поне до 01.00 часа във вторник.

Премиерът Гордън Браун, за разлика от българския му колега Бойко Борисов, вчера заяви, че сигурността на пътниците е от първостепенна важност. В операцията по прибирането на британци са се включили три военни кораба: "Арк Роял" и "Оушън" са отплавали за Франция, а "Албион" е на път за Испания, откъдето предстои да вземе група британски военнослужещи.

Смята се, че момента около 150 000 британци са блокирани зад граница.

Правителството на Испания, след разговори на високо правителствено равнище с властите във Великобритания обяви, че летищата в страната ще бъдат използвани, за да се помогне на около 70 000 британци да се приберат в родината си.

Друга държава, която не дели гражданите си на: държавни чиновници и други, се оказа Русия. Вчера стана ясно, че руското правителство се е разпоредило да се извозват гражданите му от европейските летища с автобуси и влакове, предаде Агенция "Фокус", цитирайки ИТАР-ТАСС.

Веднага щом стана ясно, че възниква криза във въздухоплаването, руският премиер Владимир Путин е провел съвещание с министъра на транспорта Игор Левитин, представители на Министерството на външните работи, Министерството на спорта, младежката политика и туризма, на което е било решено как ще се организира помощта на закъсали руски граждани по европейски летища, предаде ИТАР – ТАСС.

Решено е било превозът на руснаците по европейските летища за Русия да бъде организиран с автобуси и влакове, тъй като това в момента са единствените възможности за работещ транспорт.

Вчера бе съобщено, че Министерството на транспорта на Русия разполага с точен списък колко пътници на кои летища се намират. Най-много от тях са в Германия, Холандия, Франция и Северна Италия. От 12 000 блокирани руснаци по европейските летища, 7000 са клиенти на авиокомпанията „Аерофлот”.

Властите в Русия са преценили, че е необходимо да се помогне на хората, на които им изтичат визите. Служителите в консулствата са инструктирани да подхождат внимателно и да реагират оперативно на случаите, в които е необходимо да се окаже визова подкрепа на гражданите – поръча руският премиер. В посолствата и консулските служби са били получени своевременно необходимите инструкции и много европейски държави реагират гъвкаво на ситуацията.

След като в понеделник управниците мълчаха и никой не реагира на изявлението на външния министър Николай Младенов, за което стана дума по-горе, днес ситуацията се промени.

Днес Агенция "Фокус", която се позова на  Министерството на външните работи, разпространи информация, че над 200 души български граждани са потърсили помощ от задграничните представителства на България, във връзка с транспортната криза.

Ведомството на Николай Младенов побърза да замаже скандала, като увери всички, че се прави всичко необходимо, за да окаже пълно съдействие на българските граждани, които не могат да се завърнат, поради затруднения въздушен трафик.

Днес стана ясно, че на блокираните в Лондон ученици от транспортна гимназия в Плевен, посолството е осигурило храна и вода с лични средства на служителите. Родителите изпращат допълнително пари. От България вече е тръгнал автобус за Лондон, осигурен от родителите на децата, който трябва да вземе учениците на 21 април.

Други 12 души в Лондон също са поискали помощ и са били насочени към евтин хотел.

25 души от юношеския национален отбор по футбол са останали в Португалия. Вчера те са отпътували с автобус от Порто за Лисабон и се очаква днес да отлетят за София.

Посолството в Мексико е помогнало на българския национален отбор по хокей на лед да се свържат с авиопревозвача си и спортистите ще бъдат превозени с първия възможен полет за София.

Няколко десетки българи са били блокирани на летището в Мюнхен. На тях е предоставена информация за други възможности за придвижване. Уведомени са, че след намесата на МВнР ще могат да преминат през Сърбия само с лични карти и могат да използват автобус.

Петима българи, от които 4 деца, са били настанени в комплекса на посолството в Париж. След организиран превоз до Германия, групата от 14 човека е отпътувала за София.

След като медиите не останаха безучастни към нелепите изявления на външния министър, в които се препоръчваше всеки да се оправя сам, от днес българските представителства в чужбина продължават да оказват помощ на блокирани от транспортната криза български граждани по света, съобщиха от МВнР. Посолствата дават информация за възможности за пътуване, отворени летища и визови ограничения. Издават се визи и временни паспорти.

МВнР повтори информацията, че българските граждани могат да преминават през територията на Република Сърбия само с лична карта. Мярката е временна до разрешаване на транспортните проблеми в Европа и не е дело на МВнР, а на настоятелните молби на много държави-членки на ЕС.

Вярно е, че управлението на държавата ни се осъществява от политици, и намесата в развода на гражданката Спаска Митрова от страна на България бе по-скоро политика.

Вярно е, и че приемането на един затворник от Гуантанамо също е политика на това правителство, което 20 години демонстрира, че не може да отказва нищо на новия Голям брат – САЩ. Но в Република България, в различни точки по света живеят, работят българи, чието самосъзнание изобщо не е по-малко българско от това на македонската гражданка, Спаска Митрова.

Тук, в родината плащаме данъците си, тук работим, тук живеем, тук дочакваме старини, тук създаваме децата си. И най вече тук е нашата родина, независимо кой, кога и откъде се появява, за да твърди, че имал българско самосъзнание!

Политиците ни превърнаха един гражданско-правен спор в национален въпрос, в казус – без ясна представа как служи това на страната.

Политиците днес са на власт, утре са забравени и идват следващите. Остават българите, в родината си, и тя е така законово уредена, че да работи в полза на гражданите си. Дали го прави?

Всеки може сам да намери своя отговор. Вече сме в Европа, редом с държави, които работят денонощно в полза на своите граждани. Тогава остава въпросът: каква държава е България, която в лицето на управниците си, си позволи да изостави своите граждани в беда?

 

Ще се наложи военно-морска блокада на Либийската Джамахирия, решиха посланиците на ЕС, в което НАТО ще участва.

Часове по-късно на 23 март, от Брюксел, централата на Пакта изтече съобщение, че е започнала военноморска операция по налагане на оръжейното ембарго срещу Либия от НАТО, в която България няма да участва.

С тези две решения Европейският съюз и НАТО нарушават Устава на ООН, който е изграден на принципите на международното право и с който тези две организации са длъжни да се съобразяват в действията и решенията, които вземат.

Страните-членки на НАТО, при подписване и приемане на Устава на Пакта на 4 април 1949 година във Вашингтон, окръг Колумбия

Като първи текст са записали:

“Договарящите се страни се задължават в съответствие с Устава на ООН мирно да решават всички международни спорове, в които могат да станат участници – без да поставят под заплаха световния мир, безопасност и справедливост, а също така да се въздържат от употребата на каквито и да било сила и заплахи, и тяхното утвърждаване в международните им отношения, в случай, че не противоречат на целите на ООН.”

Само този текст е достатъчен, за да се види, че двете организации са в абсолютно нарушение на Устава на ООН, където са залегнали основно принципите на международното право...

На 23 март стана ясно, че съюзниците още не са се споразумели Пактът да поеме от международната коалиция управлението на зоната, забранена за полети над Джамахирията, макар планирането за това да е завършено, съобщи говорителката на пакта Оана Лунджеску.

В изброените и определени за участие страни-членки на Алианса името на България ни фигурира, въпреки напъните на някои привърженици на американските интереси ние на всяка цена и независимо от разходите и лошо оборудваната фрегата да участваме в действията срещу Либия!

Как се стигна до поредното унижение

Съобщението за поредното унижение и отсвирване на страната ни от съвместни действия с НАТО дойде на фона на хвалбите на външния министър, че в ООН разбрали позицията на българския министър-председател за Либия и я приели добре!?

Пита се: Коя позиция научиха в ООН – сутришната или вечерната, и ако е вярно твърдението на Николай Младенов, че одобрявали мнението на Борисов, то в ООН знаят ли изобщо за това, поне чували ли са?

За 11 часа премиерът Борисов си смени мнението, като различното становище за участието на България в съюзническата операция Либия, бе прочетено от правителствения пресцентър.

На 22 март бе тиражирано от официални правителствени институции, че България влиза в тази военна авантюра с въоръжена сила, с използване на специални части - БНТ го съобщи в централната си информационна емисия в 20,00 часа и съобщението гласеше:

България има възможност да вземе участие в коалиционната операция, като изпрати фрегатата “Дръзки” да патрулира във водите около Либия.

Корабът вече е изпълнявал подобна мисия в Ливан.

Ако бъде взето подобно решение на кораба освен екипажа от 160 души ще се качат морски тюлени и представители на специалните части.

Специални част и морски тюлени – следователно фрегатата няма да бъде използвана само за охрана на морското пространство, както твърдяха външният министър, военния министър и премиерът.

Т. е. спецчастите и тюлените, които ще се качат на “Дръзки” ще бъдат използвани за десантни действия, а не за да охраняват либийското морско пространство.

Контраадмирал Пламен Манушев, командир на Военно-морските сили: “... разбират ситуацията, мотиривани са и са готови да изпълняват поставената задача. Непорседствената подготовка е предизвикателство...

... Днеска обсъждахме криптовръзка, т. е. връзка със съюзниците в реално време, коментирахме неща като как при нужда ще се евакуират от борда на кораба при нужда...

Тази фрегата е купена за 32 млн лева и е стара точно 41 години, коребът не е пригоден заизползване на хеликоптери, което ограничава възможностите за наблюдение извън директния хоризонт.

По отношение на бронебойността, не съществува бронебойност изобщо, което означава, че корабът е изключително уязвим при евентуални терористични атаки.

Модернизирането на този кораб не се изплаща, и като се вземе в предвид, че на него в настоящата мисия ще има специални части и тюлени, то той явно ще се използва за дебаркиране...

В същото време, докато в София в коридорите на властта въвеше някаква суматоха по позицията и участието/неучастието на България в Либия – в Москва бе министърът на отбраната на САЩ, Робърт Гейтс, който заяви, че коалиционните сили ще оттеглят в най-скоро време ще прекратят активната фаза на военната операция.

На трето място в Европа възникна спор и разцепление по отношение на военната операция в Либия – това се случи в НАТО и след изявлението на Роберт Гейтс, че Щатите до 48 часа се оттеглят от операцията, тъй като е свършена основната работа по осигуряването с въоръжение, по лансирането на ракети, по заглушаването на либийската военно-въздушна отбрана.

Така Щатите решиха да оставят командването в ръцете на Франция и Великобритания, докато германия бе против, Турция бе против, а Франция не искаше да предаде командването на НАТО, тъй като била компрометирана организация.

Когато политиката и дипломацията вече не са в състояние да променят каквото и да било – идва наред войната. Това показва случващото се в Либия.

В тази посока е не понятно точно кога и как водиха дипломатически преговори страните от Европейския съюз и САЩ с Либия, след като държавния секретар на Щатите ултимативно поиска кадафи да се оттегли от властта и то след като официален Вашингтон вече бе припознал либийската опозицеия като легитимна.

Кадафи е диктатор – по това едва ли някой ще седне да спори, но Кадафи е такъв, какъвто го създадоха западни лидери като Тони Блеър, Саркози, Берлускони.

Списание “Икономист” публикува, че западни лидери са били спонсорирани от Кадафи, а преди да се оттегли Блеър отиде и се срещна с Кадафи. А по-късно стана негов съветник и основен гарант пред американските банки, където либийският лидер превеждаше милиардите си.

Соломон Паси предложи Муамар Кадафи да стане председател на Комисията по правата на човека в ООН, а сега не желае да си спомня този позорен факт.

България също бе употребена от Франция, Великобритания и САЩ по време на “тихата дипломация” около процеса срещу българските медици, той като извлякоха редица дивиденти и голям бизнес с Кадафи, докато в същото време забраняваха на българските политици да предприемат по-ефективни действия по този процес, изтезания и смъртни присъди.

Съюзниците в смехотворно назованата Коалиция на желаещите вече нарушиха резолюция 19-73 като бомбардираха цивилно население и обекти, танкове, а както въэрвят събитията нищо чудно да предприемат и сухопътна операция в Либия.

В Близкия изток каквото и да се случи винаги в основата са или петрол, или палестинци, или различни ислямски течения.

Според Резолюция 19-73 трябва да се създаде зона, свободна от полети, но тя не предполага окупация или сухопътни операции на територията на Джамахирията.

Първоначално заявената цел бе да се предпази цивилното население от атаки по въдуха и с танкове от страна на Кадафи.

Какво се случи във войната с Ирак – има ли днес там демокрация, след като тази държава бе нападната с една голяма лъжа.

Там нямаше Резолюция и бе потъпкано международното прави, в Либия има Резолюция, но тя бе нарушена от авторите й и чрез нея се злоупотребява с международното право.

Решенията които се вземат чрез Глава седма от Устава на ООН са задължителни за страните – член 25 от Устава на ООН казва: “Членовете на Организацията се задължават да изпълняват решенията на Съвета за сигурност в съответствие с настоящия Устав. А това означава се се спазват основните принципи на международното право, които са изложени в член 2 на Устава. А един от основните принципи е забрана на употребата на сила и заплаха с употребата на сила.

Цитатът предполага ненамеса във вътрешните работи, да се сменят едни или други правителства...

Естествено, когато е налице геноцид, в Резолюцията липсва този термин, тогава може да се търси наказателна отговорност на отделни лица, включително ръководители на държави...

Т. е. Решението, което е взето с Резолюцията е задължително, но ако е налице спазване на принципите на международното право.

В случая с Либия е налице грубо нарушаване на принципите на международното право от страна и на Франция и Великобритания, а и сега – на НАТО.

В Ирак САЩ контролират на 100 процента петрола в Ирак – тук те също искат да сложат ръка на залежите след военните действия.

Важното е други държави да им свършат мръсната работа, а те започнали  с участие във военния конфликт ще се оттеглят, за да имат коз, че не са били във войната и не са убивали и разрушавали.


Журналистът Велизар Енчев цитира в предаването си в телевизия СКАТ, специалният пратеник на в. “Либерасион”, Кристоф Айят, който твърди, че при бомбардировката над Бенгази още в първия ден, осъществена от френски изтребители, е видял труповете на десетки войници, които са били на видима вързаст под 18 години, на които униформите били доста големи.

“Французите трябва да се срамуват” пише Айят.


В “Таймс”, специалният пратеник Антъни Лойд пише за същия “резултат” на “миротворците” – че бомбардировките са превърнали в касапница обекта, който са атакували. Бомбите са атакували войници на Кадафи, които са се оттегляли в посока Триполи и са вървели в мига, когато бомбите са ги ударили.

Планината роди мишка!

Никой от днешните управници не отчита, че много либийци са учили в България, а много българи са работили и работят в Либия – коментира д-рът по международно право Иван Генов.

Българският военен министър Аню Ангелов съобщи, че фрегатата може да участва в налагането на оръжейно ембарго на режима в Либия. Как ще налагат оръжейно ембарго след като в резолюция 19-73 няма такова решение?

Ангелов продължава да е неадкеватен след изявлението си, че няма да участваме, защото не сме поканени...

Продължението е, новото изявление на военния министър, че "Срокът на операцията не е известен. Според общия план на тази операция, който е конфиденциален, може да се включат и други кораби, включително и нашият", посочи Ангелов, цитиран от Медияпул.

Всъщност какъв план може да има и какъв срок иска Ангелов да се определи, след като операцията според Резолюция 19-73 бе за записано да се осигури “зона, свободна оп полети”, а не налагане на оръжейно ембарго!

Ангелов отново говори каквото му падне, както между впрочем правят и колегата му Николай Младенов, говорителката му и премиерът на страната.

Вместо да обясни във връзка с прозрачността дали фрегатата е съвместима с натовските стандарти на другите морски съдоте на страните-членки на НАТО.

Вместо да обясни колко ще струва тази разходка на “Дръзки”, който на всичкото отгоре не е и обезопасен.

Колко ще струва мисията на 160 души екипаж на “Дръзки”, плюс командировъчните на специалните части и тюлените – Ангелов пуска някава абсолютно ненужна и невярна информация на журналистите – колкото да каже нещо, защото сега му е паднало да е министър на отбраната!

Междувременно в личната си интернет страница президентът Георги Първанов за пореден път заяви, че България не трябва да участва във войната и че е резервиран към идеята НАТО да ръководи операцията.

Криворазбрания национален интерес на САЩ

Президентът Барак Обама увери високопоставени американски законодатели в понеделник, че военните удари срещу силите на „беззаконния” режим на либийския лидер Муамар Кадафи са в национален интерес на САЩ, съобщи АФП.

Председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ адмирал Майкъл Мълън съобщи, че военната операция е тясно фокусирана върху прилагането на Резолюция 19-73 на Съвета за сигурност на ООН и не цели свалянето на либийския лидер Муамар Кадафи.

На 23 март, един български журналист, Светослав Иванов направи най-силното интервю по темата “Либия” и телевизията, в която работи той - bTV, го излъчи!


Ето интервюто:

Бивш топагент на ЦРУ: България няма какво да спечели в Либия, останете неутрални

Легендарният агент на ЦРУ Робърт Беър години наред е бил сред  най-важните хора в секцията на ЦРУ в Близкия Изток. След като завършва кариерата си в службите, той е автор на много книги, една от които - "SEE NO EVIL" - служи за сценария на филма "Сириана”, взел "Оскар” през 2005 г. Главният герой Джордж Клуни всъщност изиграва Робърт Беър.

Боб, не мислиш ли, че живеем в доста нечестен свят. Западът създаде Саддам, след което Западът уби Саддам; Западът създаде Югославия, след това бомбардира Белград. Западът беше приятел на Кадафи, но очевидно идва неговият ред...

За да разберете това, трябва да се вгледате в отношенията между САЩ и Саудитска Арабия. Това е страната, която фактически стоеше зад  "11 септември", защото терористичните актове бяха извършени от 15 саудитци.  Когато сега Саудитска Арабия се намесва в Бахрейн, САЩ  си затваря очите.  Това е лицемерие и американците го знаят. Защо в момента не правим нищо в Йемен, където кръвопролитията са най-големи? Това е политиката на големите сили - те избират своите врагове според интересите си. В тази игра няма честност и нечестност.

Само до преди 2 години, всички обичаха Муамар Кадафи. Днес всички го мразят. Какви са истинските мотиви за тази омраза?

Какво се случи ли? Той беше добър съюзник, когато се отказа от оръжията си за масово поразяване, беше нещо като съюзник на САЩ по отношение на Ал Кайда. Но той никога не е бил харесван от американските управленски елити. По времето на Рейгън беше повдигнат въпроса - Кадафи ли наистина седи зад взрива на онази дискотека в Германия, заради която после беше бомбардиран? Още тогава той беше дразнител за силните във Вашингтон. Ние обаче имаме много по-големи врагове в Близкия Изток като Иран, от които Кадафи е доста по-слаб. Той е дребна цел. Ние загубихме войната в Ирак заради това, че нашите цели нямаха нищо общо с демокрацията, сега имаме още един диктатор, наследил Саддам - Малики. Това е арогантността на силните, която идва още от колониалните времена.

Тоест, как да разбираме - съгласен ли сте с военната намеса в Либия? Приемате ли аргументите на Париж, Вашингтон, Брюксел...?

За да си отговорите на този въпрос, трябва да помислите върху първоначалните мотивите на Италия, Франция и Великобритания. Те бяха свързани с емигрантските вълни, причинени от конфликта в Либия. Саркози има проблеми с популярността, той се нуждае от нещо подобно, за да остане в играта на предстоящите избори.

В същото време Италия е претъпкана с емигранти и изпитва страх от бежанците, които в момента са в Тунис и идват от Либия.

Какво се случва в момента в Близкия Изток и Северна Африка? Мислите ли, че някой или нещо провокира събитията там? Вашите колеги от ЦРУ, например?

(смее се) Не. В основата на всичко е разделението на двете основни течения в исляма - шиити и сунити. В момента в Близкия Изток се затяга напрежението между Саудитска Арабия и Иран. Според мен това са последствия от инвазията в Ирак през 2003 г., когато администрацията на Буш показа колко лесно се сваля един режим.

Кой е следващият според Вас? Сирия? Иран?

Мисля, че шиитски Иран ще оцелее в тази ситуация - голяма страна със силен режим, икономически стабилни. Погледнете към сунитите - те са падаща класа и именно това ще е аргумента на режима в Техеран – „Вижте другите страни, те се провалят".  Много ми е трудно да ви кажа кой ще е следващият, но събитията показват, че нещо се случва в Сирия, което ме изненадва. От там идват все повече лоши сигнали... Когато веднъж си отворил портите на Ада, особено в Близкия Изток, не знаеш какво ще последва...

И какво може да се случи?

Един барел петрол да удари 300 долара, 350 или 400... Кой знае? Това ще предизвика нова рецесия, тогава икономическото възстановяване ще се забави с години.

Ако бяхте съветник на българското правителство, какво бихте казали на София? Нуждаем ли се от каквото и да е участие в Либия в момента?

Твърдо не. Българите няма какво да спечелят от това. Много по-добре е да поддържате неутралитет, дори американците гледат да не се намесват сериозно, те го правят само заради Саркози. Американците знаят, че не можеш да участваш в конфликт в Близкия Изток без да заемаш страна, без да избиваш мюсюлмани. В настоящата ситуация това не е целта, но се случва. Колкото по-дълго продължава намесата в Ирак, Афганистан и вече Либия, толкова повече САЩ и Западът ще бъдат оцветявани с боята на колониалисти, което тепърва ще предизвиква още повече проблеми за нас.

Как ще преживеят управниците унижението, което демонстрира НАТО към нас, какво предстои в Либия и от “Фейсбук” ли започнаха революциите в арабските държави, или в основата на събитията там стои нещо друго?

Ако някой беше написал преди време, че арабското население ще започне от интернет революционни промени в държавите си, свалайки режими от десетилетия – щях да го приема за луд.

Днес това се случва, но дали е точно това, което виждаме? Или?

Има ли нещо смущаващо в Северна Африка, кое бе Знакът, че нещата не са както Някои организации искат да приемем?

 

Какво правeше в събота на 5 март американският посланик Джеймс Уорлик в сградата на правителството, в Министерския съвет?

Каква работа има един чужд посланик на брифинг по вътрешно-политически теми? Какво търси той до  министър-председателя Бойко Борисов – надзирава ли пресконференцията, настойник ли е на Борисов, или за по-убедително управниците го сложиха до премиера докато лъжеха журналистите в продължение на 30 минути, че Държавният департамент дал отличен Доклад за наркотрафика!

Да не би вече да сме 51 щат на държавата на Барак Обама /в различни справки се посочва, че САЩ има 50 щата и 1 федерален окръг Вашингтон, това е окръг Колумбия-бел. Л. М./, а да са пропуснали да ни го кажат?

Днес от сградата на правителството на Република България, от самия Министерски съвет, премиерът Бойко Борисов даде поредната си безпардонна пресконференция в присъствието на американския посланик – Джеймс Уорлик!

Както преди няколко дни ни съобщиха, че министър Трайков подписал някакъв договор в присъствието на министър-председателя Борисов, така днес видяхме и чухме как в присъствието на  посланик Уорлик, Борисов даде избирателно изявление на нещо като извънредна пресконференция. Казвам нещо, защото той отново не отговори на въпросите на журналисти, за пореден път се изниза най-демонстративно, докато присъстващият Уорлик се усмихваше с лъскавото си безбрадо личице, като редово севернокорейско пионерче!

Какво търси един чужд посланик в сградата на правителството, когато министър-председателят дава пресконференция суверенна Република България, още повече, че иде реч за държава-член на Европейския съюз – никой не обясни.

Като какъв бе Уолрик в сградата на”Дондуков” – като надзирател, като настойник, или като поръчител на главата на правителството на РБългария?

Аз лично не съм чула, въпреки, че постоянно питам - чужд посланик да стои до Меркел, когато тя дава пресконференции, нито такъв случай да има със Саркози или даже Обама.

А да сте чули или разбрали Елена Поптодорова да държи сметка на Обама за глупостите, които понякога изрича? Или за решенията, които взема администрацията на Белия дом?

Да не би Уорлик да бе доведен, за да се избегнат неудобни теми, които управниците премълчават вече дни наред?

Германия вече ни води с 2:0 по хванати лъжи на правителствени служители:

  • първата, когато Борисов ни преметна, че хората на Меркел от Федералното правителство щели да финансират тъпата БОРКОР, а след това станя ясно, че няма такова финансиране от германска страна;
  • и втората лъжа – когато вицето Цветан Цветанов обяви, че Германия оттеглила своите забележки по членството на България в Шенген!

Към нея ще прибавя, че журналистът Велизар Енчев съобщи в предаването си по твСКАТ, че Германското вътрешно министерство написало и писмо до родното МВР за лъжливите твърдения – но и Цветанов и Борисов си дръпнаха ципа на устите и не се чу ни звук, ни стон по темата!

  • Третата тема, по която не трябваше да бъдат задавани въпроси бе новината, дошла от Европейския парламент, където бе осъдено грубото потъпкване на правата на българските медии от управниците. В това осъждане страната ни бе поставена редом до Унгария /за рестриктивния си проект за медиен закон/и Румъния;
  • Четвъртата неудобна тема за властта, по която не трябваше да бъдат допуснати въпроси от журналисти към премиера бе откъм агенция Ройтерс, която публикува коментар за шуробаджанащината и корупцията  във властта като рискови фактори;
  • Петата тема дойде от ООН, и по-точно от Доклад на Международния борд за контрол на наркотиците на ООН, в който присъства следната констатация: “България е една от основните дестинации за трафика на хероин”.

Тази новина дойде с една публикация на Би Би Си и съобщение на ООН, които са твърде показателни за махленското равнище, на което се борят нашите управници с организираната престъпност и наркотрафика. И така – нека да сравним:

  • На 2 март Би Би Си съобщава за три тона кокаин, които са били  заловени в района на тихоокеанското крайбрежие на Колумбия. Изданието посочва, че това е най-голямата пратка кокаин, конфискувана в страната от началото на годината. По предварителни оценки стойността на заловения кокаин е около 90 милиона долара.
  • Прочутият борец с организираната престъпност, вицепремиер, министър на вътрешните работи, шеф на предизборен щаб и баща на три деца Цветан Цветанов ни занимава с хванат 96 килограма кокаин на ГКПП Капитан Андреево! Забравих да отбележа, че гражданинът Цветанов е и говорител ръководеното от него министерство.

2 тона срещу 96 килограма – ама че удар за българския ловец на мафиоти!

По този повод не е зле да съобщя и още един факт: ООН извади Колумбия от списъка за наркотрафик!

Отдалече си личи, че Бойко Борисов отдавна не е пазарувал в магазините за простосмъртни

Избирателното говорене на така наречената пресконференция, от която липсваха уточнените от мен цитирани по-горе теми бе на фона на поредните изхвърляния на Бойко Борисов в Испания, че “Тази държава /става дума за България-бел. Л. М./, която има храни, ще бъде равностоен партньор на държавата, която има петрол”!

Борисов се похвали, че в България има над 600 минерални извори, които не били по-лоши от тези във Виши и Перие /Франция/...

След изхвърлянето в Япония, че България може да нахрани света – сега научихме, че можем и да го напоим!

Само дето България от производител на традиционни земеделски продукти се превърна във вносител на плодове, зелечуци, млечни произведения, но това Борисов няма как да го разбере, тъй като явно отдавна не е пазарувал като редови гражданин...

Няма да отварям сега дума за космическите цени на храните, които все повече се превръщат в непосилни за редовия данъкоплатец – достатъчно е признанието на министъра на земеделието Мирослав Найденов, че няма обяснение за високите цени на хранителните стоки! Достатъчна е и поредната умопомрачителна идея управниците да борят високите цени на хранителните стоки с нова административна структура, която щяла да анализира сигнали на граждани!

Ако високи цени се бореха с анализи, както организираната престъпност и корупцията, то моделът БОРКОР ще е българският кандидат за Нобелова награда!

Но да се върна към

Неудобните теми за управниците от ГЕРБ,

които те игнорираха, влачейки американския посланик по пресконференции:

Опровержението на изявленията на Цветанов от Германското министерство на вътрешните работи бяха коментирани вече от “Хроники” тук.

За финансирането на БОРКОР “Хроники” също излезе с позиция, която може да бъде прочетена тук.

Обяснения и по двета гафа не чухме от Борисов и Цветанов. Няма и да чуеме...

Що се отнася до дебатите в Европейския парламент за медиите в България, то добре е да се види Докладът на Института по модерна политика, изнесен в ЕП, както и фактът, че на 2 март в ЕП, по инициатива на Партията на европейските социалисти се провежда Симпозуим за пресата и медиите в Европейския съюз.

На форума е изнесено, че европейски правителства подслушват телефони и заплашват с глоби и психиатрични тестове, за да държат под контрол свободната преса, съобщава EU Observer.

"Четвъртата власт" напоследък се превърна в обект на натиск най-вече в Унгария и в страни като Италия, Румъния, България и Франция, посочва още изданието.

EU Observer допълва, че напрежение има и в други страни като Италия, Румъния, България и Франция.

Недостигът на финансови средства и свръхконцентрацията на собствеността в медиите също създават проблеми в сектора, са заключенията на експертите, участвали в дискусията.

В България дясноцентристкото правителство се готви да прокара нови медийни закони, както това вече направиха Унгария и Румъния, отбелязва EU Observer. Тези закони след широко разпространеното подслушване на журналисти и провала на  разследването на бомбената експлозия пред редакцията на вестник "Галерия" напомнят "за предишния тоталитарен режим в тази страна", е заявил на конференцията Борислав Цеков от Института за съвременна политика в България.

Тази дискусия на Европарламента остана встрани от официозните издания на медийната група на Ирен Кръстева-Д. Пеевски, което е достъточно доказателство за изнесеното на медийната ситуация в България.

Следващата неудобна тема, която управниците от ГЕРБ избегнаха на последната си пресконференция, осигурявайки на нея присъствието на посланик Уорлик бе коментарът на агенция Ройтерс за България.

В коментар от 3 март на Т. Цолова “Политическите рискове за България” агенция “Ройтерс” отбелязва шуробаджанащината и корупцията във властта.


България най-бедният член на ЕС бавно се възстановява от дълбоката рецесия, като силно са намалели дофодите и е нарастнала безработицата отбелязва Ройтерс, а това удря по популярността на десноцентристкото правителство.

Икономическото забавяне принуди балканската страна да се намалят разходите и замразят заплатите в държавния сектор и пенсиите, в услугите, за да се обуздае фискалният дефицит и най вече, за да се избегне натискът върху лева на еврото, за което е вързана икономиката на страната.

Аскетизъм, съкращения, забавяне на реформите и скорошен скандал с подслушване предизвикаха съмнения за фаворизиране правителство на малцинството, като се наблюдава намаление на подкрепата му.

Засега укрепването на властта е благодарение на подкрепата на националистическата партия "Атака", отбелязва Ройтерс.

Правителството на премиера Бойко Борисов трябва да доведе до резултати борбата с корупцията и организираната престъпност, ако иска да се запази доверието на ЕС, ако държи да спечели доверието на инвеститорите и да осигури и гарантира влизането на страната в Шенгенското пространство.

По-долу са основните политически рискове за България:

Правителствената подкрепа

Подкрепата за партия ГЕРБ на премиера Борисов, която спечели изборите през 2009 г. бавно ерозира, тъй е засегната от обвиненията в политическо фаворизиране и растящите цени на храните. Проучвания сочат за намаление до 26 процента на подкрепата на правителството.

Според изтекли в медиите записи от подслушани телефонни разговори, Борисов предложил защита от митнически контрол на собственик на пивоварна. Това, според намиращата се в опозиция социалистическа партия говори за шуробаджанащина по високите етажи на властта.

Ройтерс коментира, че Борисов е отрекъл да е извършвал нещо нередно и е заявил, че изтеклите записи са резултат от усилията му да скъса  връзките между корумпираните високопоставени държавни служители и босовете на организираната престъпност.

Според Ройтерс трябва да се наблюдава колко от подкрепата за ГЕРБ ще бъде загубена заради твърденията за шуробаджанащина. В коментара на агенцията се посочва, че е малко вероятно в краткосрочен план партията да загуби контрола върху властта, но не се изключва възможността тя да бъде изправена пред растящо противопоставяне и вотове на недоверие в парламента.

Растящата политическа несигурност в България може да увеличи разходите по обслужването на държавния дълг на страната и оттам да се стигне до увеличение на лихвите по заемите.

Изборите в края на тази година, за до поста на държавен глава, който има предимно представителни функции и за кметове може да се превърнат в предвестник на промяна в съотношението на силите.

Като риск пред правителството „Ройтерс” посочва борбата с корупцията и престъпността. Според агенцията тези две негативни явления продължават да разяждат страната 20 години след падането на комунизма. Шуробаджанащината и необходимостта от даване на подкупи за осигуряване на бизнессделки Ройтерс определя като спирачка пред чуждестранните инвеститори, и явления, които подкопават икономическия растеж.

В коментара се припомня, че Германия и Франция са призовали Брюксел да отложи приемането на България и на Румъния в Шенгенската зона, което беше планирано за март, именно заради опасенията им за корупция.

Този коментар на една известна агенция като Ройтерс правителството на Борисов подмина с пълно мълчание.

Петата премълчавана тема от кабината “Борисов” дойде от ООН, и по-точно от Доклад на Международния борд за контрол на наркотиците на ООН, в който присъства следната констатация: “България е една от основните дестинации за трафика на хероин”.

Тази новина дойде с една публикация на Би Би Си, която също бе подмината без коментар от управниците, а тя бе: ООН извади от списъка на страните трафикатни на наркотици Колумбия!

Поучително е премиерът Борисов и министърът му Цветанов да прочетат какво написа Би Би Си:

ООН награди усилията на Колумбия за войната с наркотиците

Международният съвет за контрол на наркотиците (МСКН) е извадил Колумбия от списъка на страните, изискващи специално наблюдение се казва в публикацията на Би Би Си.

Колумбия, страната, която е най-големият производител в света на кокаин, постигна забележителен напредък във войната с наркотиците.

С решението на ООН се очаква Колумбия да бъде насърчена да продължи по същия начин войната, която води с разпространението на наркотици се казва в публикацията.

МСКН е орган за мониторинг за прилагането на международните конвенции на ООН за контрол на наркотиците.

Би Би Си отбелязва, че Колумбия е засилила своите държавни институции и съдебната система, за да контролира по-ефективно търсенето и предлагането на наркотици и преотвратяването им.

МСКН ще продължи да следи развитието в Колумбия отблизо, отбелязва изданието, като определя за особено важен етап във войната с разпространението на дрога признанието на страната и постиженията й до този момент.

По данни на ООН до 2010 г. и Доклад на Международния борд за контрол на наркотиците на ООН, отглеждането на кока в Колумбия е намаляло с 58 на сто и то главно благодарение на мащабни операции по ликвидиране на производство на кокаин в страната.

Докладът оценява, че през 2009 г., Колумбия е ликвидирала 168 хиляди хектара с кока.

В доклада се казва, Колумбия е заловила повече наркотични средства, отколкото всяка друга държава в света през последното десетилетие.

Колумбийски президент Хуан Мануел Сантос в приветствие благодари колумбийците от районите с наркопроизводство за техните усилия в борбата с унищожението на дрогата.

"Това признание и награда от ООН не е само заради факта колко тона кокаин заловени от полицията, армията и на флота, това е драстична промяна в отношението, което сме наблюдаваме в тези райони", каза президентът Сантос.

В същото време данни на ООН показват, че производството на кокаин е било преместено в други страни от Андите, като Перу, където отглеждането на кока се е увеличило с 55 процента през последните десет години.

След тази новина за Колумбия дойде съобщението, че е публикуван и редовният доклад на  Международния борд за контрол на наркотиците на ООН, в който е цитирана и България.

В него е отбелязано, че една друга страна от ЕС - Великобритания се превръща във все по-важен център за трафика на кокаин за останалата част от Европа.

Да сте чули премиерът на Великобритания да е хванал под ръка американския посланик за да дава интервю колко страхотни са англичаните в борбата с наркотрафика? Няма и да чуете...

Белгия, Холандия, Португалия и Испания са традиционни маршрути за контрабандата на наркотици в ЕС сочи Докладът на ООН, като обръща, че са се увеличили и случите на трафик на кокаин през Балканите, което е знак, че се търсят нови маршрути от организираните престъпни групи.

Дават се точните количества на заловени вещества за различни страни, сред които и България.

Според Световната митническа организация митническите власти в Източна и Централна Европа са заловили общо 3,5 тона хероин през 2009 година в сравнение с 4,9 тона през 2008 година. По данни на Европол всяка година в Европа се залавят между 8 и 15 тона хероин. Основните дестинации за пратките са Германия, следвана от България, Македония, Румъния, Холандия и Гърция.

В доклада на ООН се отбелязва, че трафикът на канабис също остава значителен в Европа, а по-голямата част от канабиса, който се продава в Европа, е произведена в Албания, България, Черна гора, Молдова, Сърбия, Македония и Украйна.

България продължава да е сред водещите производители на канабис, който се разпространява в Централна и Източна Европа. Това е едно от заключенията в редовния годишен доклад на Международния борд за контрол върху наркотиците към ООН, цитиран и от БТА.

Според Доклада на Борда България все още е основна дестинация за хероина, който се пренася от Афганистан. Изпреварва ни единствено Германия, като след нас остават Македония, Румъния, Холандия и Гърция. Като причина за тази тенденция очаквано е посочен балканският път на дрогата, който от десетилетия определя централно място на страната ни в трафика от Азия към Европа.

/Запомнете това заключение, защото на пресконференцията с американския посланик, министър Цветанов говори точно обратното: че балканският път на дрогата се изместил встрани от нашата страна!/

Поредното говорене на границата на лъжата!

ООН отбелязва, че алтернативният "канал" за наркотици е по "пътя на коприната" през Централна Азия до Русия, а в по-малки количества дрогата се вкарва контрабандно в западни страни. Цитират се данни на Световната митническа организация, според които през 2009 г. в страните от Централна и Източна Европа са били иззети 3.5 тона хероин.

Докладът на ООН отбелязва, че през 2009 г. се е повишило и количеството на заловен кокаин по пристанищата на Балканския полуостров, като пример е споменат случаят във Варна, когато властите заловиха 1020 бутилки смес от кокаин и вино, доставени от Боливия.

Докладът на  експертите на  Международния борд за контрол на наркотиците на ООН отчита, че според последни данни, около 22 милиона европейци на възраст 15-64 години са злоупотребявали с канабис.

Като сериозен проблем в Доклада са посочени т. нар. "дизайнерски наркотици", които стават все по-популярни в Европа през последните години, тъй като, докато попаднат в забранителните списъци, минава доста време, в което на практика позволява да се продават легално и без какъквто и да било контрол. Обикновено тази дрога е близка по въздействие на амфетамините и екстази, но е с леко променен химичен състав отбелязват експертите на ООН.

Според базирания във Виена съвет най-големи опасения предизвиквала стимулиращата субстанция "Мефедрон".

Изброих редица причини премиерът Борисов и министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов да не се явяват на пресконференция сами, а да водят със себе си посланика на САЩ, Джеймс Уорлик.

В продължението:

Защо пресконференцията от 5 март, събота мина под мотото: “На ти, тате, бонбонче!”

Както и защо се лъже, че докладът на Департамента на САЩ е добър. Да не би защото е американски?

Очаквайте подробности утре

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1360-parizh-ne-tryabva-da-se-vrashta-kam-kolonialnite-praktiki

Отворено писмо до президента Франсоа Оланд

Убийството на полковник КадафиНа 10 декември 2012 на Европейския съюз беше присъдена Нобеловата награда за мир. Не можем да не се учудваме на подобно решение, при положение, че за по-малко от година редица европейски държави-членки на ЕС участваха активно в (поне) две войни. Първата беше войната в Либия, последиците от която вече са ясни на целия свят - хаос, окупиране на градовете от неконтролируеми от властите въоръжени банди, рекет, несигурност за утрешния ден и непрекъснати опити за провъзгласяването на шариата за основа на местната правна система.

Предлогът, използван за тази война, бе защитата на гражданското население от безчинствата на диктатора и съзнателно изкривената информация за ситуацията в страната. Само че операцията, чиято цел беше да се защити гражданското население, се превърна, в резултат от тази заблуда на световното обществено мнение, в завоевателна война, завършила с убийството на Кадафи и замяната на съществуващата власт (колкото и несъвършена да беше тя) с хаос и безвластие. Без да има ясен мандат за осъществяването и, тази военна операция се оказа истинско бедствие за Либия, тъй като доведе да разрушаването на цялата и инфраструктура и смъртта на около 120 хиляди души, включително заради бомбардировките "на сляпо", извършени от военновъздушните сили на Франция и Великобритания.

Масово убийство, извършено от така наречената сирийска опозиция, съставена от крайни ислямистиСъщите тези държави, смятани за "стълбове" на организацията, на която бе присъдена миналогодишната Нобелова награда за мир, днес участват и във войната срещу Сирия. Единствената разлика е, че този път те воюват там с помощта на въоръжени банди, обучени от френски и британски офицери, или от такива от съседните на Сирия държави. Въпросните групировки проникват в страната от територията на Турция и Ливан.

Първоначално отново се говореше само за защита на гражданското население, но след това се появиха все по-настойчиви искания за оттегляне на действащата власт, а за законен представител на страната бе обявен неизбраният от никого и непредставляващ никого т.нар. "Преходен национален съвет". Особено циничен в случая е фактът, че въпросният преходен съвет беше веднага признат от държава като Катар - абсолютна монархия, нямаща нищо общо с демокрацията.

Струва си да се запитаме, кой е дал право на страната ни (тъй като именно Франция първа призна Преходния национален съвет като законен представител на Сирия) да действа от името на сирийския народ?

В същото време, ние на практика помагаме за разрушаването на тази страна, финансирайки и въоръжавайки салафитските бойци на такива групировки, като Джабхат ал Носра например, която се смята от САЩ за терористична организация, докато в същото време се сражаваме в Африка със същата и други подобни формирования (събитията в Мали го потвърждават).

Пак със същата цел влизаме в съюз с такива държави като Катар и Саудитска Арабия, които са всичко друго, но не и демокрации и които финансират всички тези терористични организации, включително в Африка.

Същите тези държави изпращат в Сирия джихадистките групи, които убиват мирни жители и взривяват домовете им, сеейки страх и ужас в градовете и селата, през които минават. Тези групировки са отговорни за убийството на френския журналист Жил Жакие, за кланетата, които се опитват да припишат на правителствените части (като в Хула например), както и за масовите гробове, които с всеки изминал ден стават все повече. Това обаче не им стига и те вече са стигнали дотам да въоръжават деца, принуждавайки ги да участват в масовите кланета, и опитват да налагат законите на шариата на контролираните от тях територии.

Вече се говори за почти 70 000 убити. Колко от тези хора пряко или косвено тежат на съвестта на Франция?

Специално внимание следва да обърнем на християните, които живеят в Сирия. Насилията на ислямистите, които смятат християните за особено привлекателна мишена, принудиха стотици хиляди от тях да напуснат родните си места.

Унищожаването на тази страна се осъществява с помощта на едно зло, наречено "Приятели на Сирия". Всъщност, нито Франция, нито Великобритания някога са били приятели на Сирия или приятели на сирийския народ. Някой може ли да каже, откога точно датира това "приятелство". За Катар и Саудитска Арабия пък просто няма какво да говорим.

Възможно ли е, дори за момент, да си представим, че същите тези държави могат да вземат решения вместо сирийския народ? Кой ни е дал правото да осъществяваме тази интервенция, вместо да използваме влиянието си за да стимулираме диалога между противопоставящите се страни в конфликта?

След като в Женева дадоха съгласието са политическото урегулиране на сирийската криза, западните държави се отказаха от думите си и продължават доставките за въоръжените ислямисти под предлог, че подпомагат сирийската опозиция, макар че последната не подкрепя войната и иска политическо разрешаване на кризата.

Господин Президент, колко още убити трябва да тегнат на съвестта ни за да сложим най-сетне край на тези ужаси и на лъжите, които развързват ръцете на терористите, и защо толкова упорито отказвате да сътрудничите с Русия за постигането на политическо решение, чиито основни рамки бяха очертани преди няколко месеца в Женева?

Нима катастрофата в Либия не е достатъчна? Нима трябва да чакаме, когато и в Сирия броят на убитите достигне 120 хиляди, колкото загинаха в Либия?

Господин Президент, Франция е светска държава, което означава, че трябва да подкрепя светските режими. Франция съзнателно сложи кръст на своята колониална история и би трябвало да съдейства за самоопределението на народите по света. Франция е мирна страна и следва да си сътрудничи с миролюбивите сили за постигането на политическо разрешаване на сирийската криза.

Налице е императивна необходимост да промените политиката ни по отношение на Сирия. Продължавайки тази необявена неоколониална война, Вие вредите на имиджа и репутацията на Франция и, на практика, съдействате за продължаването на масовото изтребление на сирийския народ, за което рано или късно ще Ви се наложи да отговаряте, както впрочем и Вашият предшественик, който ще трябва да поеме отговорността за разрушаването на Либия и смъртта на 120 хиляди либийци (без да броим другите му грехове).

Затова проявете мъжество и променете сегашния си курс, докато целият регион все още не е обхванат от пламъците на мащабен и кървав въоръжен конфликт.

-------------------------------------------

* Авторът е известен френски социолог и адвокат

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 

Франко Баталя, журналист от сп. Il Giornale, снимка - сп. СлаваПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1195-bumyt-na-atomnite-elektrocentrali

Година след трагедията във Фукушима можем да направим няколко важни извода. Станаха ясни, най-малкото, две неща. На първо място, че за случилото се във Фукушима, както и за това в Чернобил, преди повече от четвърт век, медиите са изнесли огромно количество фалшива информация, а истината е, че атомните електроцентрали не само са безопасни, но са и супербезопасни. Не напук на Фукушима и Чернобил, а благодарение на тях. Знам, че след подобно твърдение у читателите ще възникнат множество въпроси, чиито отговори не са им ясни и тъкмо поради това те пораждат страх у тях.

И така, наистина ли трябва да се страхуваме или, обратното, да се успокоим? Ще изложа само някои факти. В последния доклад на японската Агенция за ядрена сигурност се посочва, че: „не са забелязани никакви вредни последици за здравето на хората, подложени на радиоактивно излъчване по време на аварията в атомната електроцентрала”. Тоест, породилото толкова страхове и дори ужас изтичане на радиоактивност не е причинила ничия смърт, никой не е бил ранен, никой не се е разболял. Чиста нула. Ако пък ви интересуват цифрите, радиоактивното излъчване във Фукушима е достигнало 18 милиона кюри, докато в Чернобил то е било 380 милиона кюри. Но дори и в Чернобил радиоактивното излъчване през последните 25 години не е предизвикало смъртта на хора от околните райони. Никой не е бил ранен, никой не се е разболял. Отново нула.

Междувременно, през последните 25 години след катастрофата в Чернобил Украйна е изградила 9 нови атомни реактора, като общият им брой в момента е 15, и не е променила плановете си за въвеждането в експлоатация на още 22 реактора през следващите 20 години. Не изостава и Беларус, която през октомври миналата година подписа договор с Русия за изграждането на два нови реактора. На свой ред, след катастрофата във Фукушима, японският премиер Йосихико Нода заяви че е „необходимо отново да спечелим доверието на населението към производството на атомна енергия”.

Това означава, че Япония не си и помисля да отмени програмата за изграждането на 17 нови ядрени реактора през следващите двайсет години. Нещо повече, на 29 септември 2011 тя подписа договор с Виетнам за изграждането на втория от общо четирите реактори, които виетнамците възнамеряват да въведат в експлоатация до 2025. През февруари 2012, от 144 административни окръзи и 20 префектури, разположени в радиус 30 километра около атомните реактори във Фукушима, които все още са изключени след земетресението, само 23 се обявиха против повторното им пускане, докато останалите го подкрепиха.

От друга страна, и в останалата част от света хората се държат по същия начин. Така, президентът на САЩ Барак Обама удължи с двайсет години срока на експлоатация на 68 от 104-те американски ядрени реактора, през февруари 2012 одобри изграждането на два нови реактора, а през септември 2011 сключи договор с Русия относно подкрепата „за развитието на атомната енергия, използвана за граждански цели”. Няколко дни по-късно руснаците включиха към своята електроснабдителна мрежа 33-тия си ядрен реактор.

На 5 октомври 2011 финландското правителство взе решение за разполагането на седмия поред за страната ядрен реактор (във Финландия действат 4 ядрени реактора, приключва изграждането на петия, който трябва да влезе в експлоатация през 2013, а строителството на другите два ще стартира, съответно, през 2012 и 2014). През миналата 2011 в света са били въведени в експлоатация шест ядрени реактора, от тях един в Иран (строителството му стартира преди седем години). Пак тогава Аржентина завърши изграждането на третия си атомен реактор, чието строителство започна през 2006. През февруари 2012 пък, Южна Корея включи в своята електроразпределителна мрежа два нови ядрени реактора.

Италия и Германия не са част от този общ хор. Показателно е обаче, че ние, италианците строим в чужбина това, което забраняваме да се строи на наша територия. Така, през октомври 2011 компанията Ansaldo стана партньор на британците в производството на компоненти за новите ядрени реактори от които Великобритания се нуждае. Германия пък, която закри 8 от своите 17 ядрени реактора, водена от ирационалния страх, залял страната след аварията във Фукушима, беше принудена да одобри енергиен план, предвиждащ въвеждането в експлоатация на нова ТЕЦ, работеща с въглища /т.е. изключително неекологична/, с мощност 23 гигавата до 2020, както и вноса на електроенергия, произведена от руските АЕЦ.
На 27 февруари 2012 Русия стартира изграждането на нова атомна електроцентрала „Балтик 1”, която се намира не чак толкова далеч от Германия. Тя ще произвежда електроенергия, предназначена за износ на немския пазар. Тоест, последният парадокс на недоверието към атомните електроцентрали и, че в резултат от него ще бъде изградена поредната АЕЦ (без да броим новите неекологични ТЕЦ-ове, работещи с въглища).

Втората поука от случилото се във Фукушима и Чернобил е, че светът може да бъде тероризиран и без да се налага използването на оръжие и бомби. Защото, на практика, от всеки 100 организации, твърдящи, че се борят за защита на околната среда, 99 се занимават с това да терориризат, по един или друг начин, обществото. Затова нека се опитаме да стоим по-далеч от тях, да ги изолираме и да поискаме да бъде сложен край на шантажа, който осъществяват спрямо нас т.нар. „продавачи на страх”

---------------------------------------------------------------------

* Авторът е анализатор на италианското списание Il Giornale

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1122

Уйлям Малинсън е бивш британски дипломат от кариерата (1975-1981). Напуска я за да се отдаде на научна и преподавателска работа. В момента, Малинсън е професор по история на дипломацията в Йонийския университет в Корфу и шеф на Департамента по международни отношения в Нюйоркския колеж в Атина, Гърция. Автор е на много книги на външнополитически теми, по-известни от които са „Британия и Кипър”, „От неутралитет към военно ангажиране: холандската външна политика, НАТО и европейската интеграция” и „Дипломатическата история на Кипър и сблъсъкът в теорията на международните отношения”. Интервюто с професор Малинсън публикуваме с любезното съдействие на Янис Триандафилу и Ελευθεροτυπία .

Защо решихте да се откажете от дипломатическата кариера?

- Мисля, че характерът ми е твърде прям за един дипломат. Но основната причина беше усещането, че Великобритания вече е загубила независимостта си и, следователно, през цялата си останала кариера трябваше да работя не за благото на собствената си страна, а за интересите на САЩ.

С какво ви заинтригува Кипър и как написахте първата си книга за него?

- През 1994 се оказах в Гърция, където работих по докторската си дисертация за студената война. В местните архиви случайно ми попадна един документ от 1975, в който британският външен министър разсъждава за необходимостта да „се поддържат разногласията между гърци и турци”. Първоначално не повярвах на очите си и реших да си изясня нещата. В хода на по-нататъшните проучвания можах да осъзная цялото значение на кипърската проблематика, макар че самите гърци, както ми се струва, предпочитат да я избягват. Показателно в това отношение е, че опитвайки се да получа достъп до редица документи, касаещи урегулирането на кипърския въпрос, срещнах най-големи проблеми именно с гръцките, а не с британските власти.

- Според Вас, защо гърците реагират толкова нервно, когато става дума за кипърския проблем?

- Защото в гръцкия „гардероб” все още са скрити твърде много „скелети”. Живи са мнозина политически фигури, извършили наистина големи безобразия по кипърския въпрос. Гръцката интелигенция и гръцките политици не искат да привличат повишено внимание към тази тема, защото в миналото има много случаи, когато „кипърската опашка е въртяла гръцкото куче” – като например историята на архиеписком Макариос (1), заговорът на „черните полковници”, или турската инвазия на острова (2)... Всичко това не формира особено благоприятен обществен климат за дискусиите, касаещи Кипър. Не по-малко важна причина за съзнателното премълчаване на проблема, поне според мен, е и страхът на гърците от турската мощ.

- Страх от какво, по-точно?

- Страх да не провокират нарастване на турската агресивност. Анкара съумя да обвърже урегулирането на кипърския въпрос с проблемите на гръцко-турските отношения в Егейско море. Гърците ни биха искали да разглеждат тези въпроси заедно, но турците много държат на това. Ако използвам терминологията на Хенри Кисинджър, бих могъл да се изразя и малко по-грубо – турското правителство държи гръцкото за топките.

- Искате да кажете, че ако Гърция реши един ден да заеме по-твърда позиция по кипърския въпрос, то ...., всъщност, какво би станало тогава?

- Ще възникне много сериозно напрежение, възможни са нови конфликти, подобни на провокацията на остров Имиа например (3), или дори още по-сериозни.

- Тоест, открито заявявате, че Гърция се страхува от Турция?

- Точно така, макар че на управляващите в Атина сигурно няма да е приятно да го чуят.

- Можеше ли ситуацията да бъде по-различна, ако през последните 37 години, изминали от турската инвазия в Кипър, Гърция беше управлявана от по-решителни личности – политици, дипломати и т.н.?

- Мисля че през всичките тези години на Гърция липсваше настойчивост и твърдост по кипърския въпрос. Разбира се, налице беше публичната реторика на Андреас Папандреу (4), която намирам за безкрайна и безполезна. След това „мекото” сближаване на Костас Караманлис с Русия. Само че между думите и действията им нямаше никаква приемственост. Между другото, това е типично за гърците – те се обединяват и действат заедно само в критични моменти. По правило, причината за това са партийните разногласия. Макар че, ако сме честни, трябва да признаем, че Гърция въобще не контролира ситуацията около Кипър.

- Защо е така?

- Защото в региона се преплитат огромни геополитически интереси. В момента, между Гърция, Кипър и Турция текат множество скрити процеси, свързани с разработването на петролните находища в Източното Средиземноморие. Анкара например, не признава че гръцкият остров Кастелоризо има континентален шелф и претендира за прилежащите му морски територии. На пръв поглед, това няма отношение към Кипър, но всъщност се вписва в по-широкия контекст на турската външна политика. Някои играчи още не са се появили на сцената, но на един следващ етап те задължително ще изявят претенции към енергийните ресурси на региона. Става дума, най-вече, за руснаците. Разбира се, сред гръцките дипломати има такива, които са наясно, какво точно се случва. Те знаят също, че англосаксонците подкрепят повече Турция, а не Гърция. Затова, ако събитията достигнат някаква критична точка, САЩ и Великобритания, в крайна сметка, ще застанат на турска страна. На свой ред, Европа демонстрира безсилие. Тя така и не прояви необходимото мъжество за да започне да играе по-съществена роля във всички тези процеси.

- На фона на откриването на значителни запаси от енергоносители в Източно Средиземно море, се очерта сближаване между Кипър и Израел...

- Предполагам, че Анкара ще се опита да го използва за да провокира разрив в отношенията между Гърция и Кипър. Разбира се, и самият гръцки премиер Папандреу демонстрира топли отношения с израелския си колега Нетаняху, но мисля, че това поведение беше по-скоро „тактическо”.

- Тоест, то не е помогнало на Гърция?

- Не. То само вбеси Ердоган. А, поне според мен, да бъде вбесен човек като него, не е никак добра идея. Затова въпросът, дали си струва Гърция прекалено да се сближава с Израел, или е по-добре да запази известна дистанция, е достатъчно сериозен.

- Как, според Вас, ще реагира Атина на сближаването между Кипър и Израел?

- Гърция се стреми да не допусне Кипър да предприема такива стъпки, които да и създадат допълнителни проблеми в отношенията с Турция в Егейско море, както например вече се получи с остров Кастелоризо. Гърция не може да стартира разработката на собствените си находища на енергоносители в близост до остров Лемнос, тъй като Анкара я заплашва, че това може да доведе до война. Затова Атина ще се опита да използва в свой интерес новия курс на Никозия, без обаче да изостря гръцко-турските противоречия.

- А как ще се държи Турция в тази ситуация?

- Предвид откриването на нови находища на енергоносители и гръцко-израелското сближаване, Анкара ще се постарае да постигне максималното, дори ако това доведе до нарастване на напрежението в региона.

- При тези обстоятелство, каква, според Вас, би била оптималната стратегия за Гърция?

- Гърция би трябвало да подкрепи действията на Кипър. Разбира се, опасявам се, че Никозия може да се увлече в опитите да се възползва от временното противопоставяне между Турция и Израел. Не бива да забравяме, че Турция и Израел продължават да изпълняват ангажиментите, свързани със стратегическите споразумения между тях. Паралелно, за възстановяването на турско-израелските отношения усилено работят (макар и не публично) и САЩ, и Великобритания. В тези условия е трудно да се прогнозира, колко дълго ще се запази сегашното напрежение между двете държави.

- Тоест, Кипър рискува сам да се вкара в капан, надценявайки сериозността на конфликта между Турция и Израел?

- Това е напълно възможно. Факт е обаче, че Кипър отново е в центъра на събитията – този път не само на геополитическите, но и на енергийните. И отново се очертава нишката Турция – Кипър – Израел (а това означава и Ливан и Сирия). Към това следва да добавим и „незначителните проблеми” в Северна Африка и Близкия Изток. Освен това, както ми се струва, САЩ и Великобритания  все още не са избистрили до край стратегията си в региона и чакат да видят къде, в крайна сметка, „ще падне топката”. А да не забравяме и за френско-германската политика, която значително се отличава от англосаксонската, особено в Северна Африка.

Що се отнася до Русия, тя действа бавно, търпеливо, последователно и методично, очаквайки да извлече някаква полза от целия този хаос. Не забравяйте, че Москва навремето наложи вето на „плана Анан” (6) в Съвета за сигурност на ООН и отново ще направи същото, ако усети някаква заплаха за интересите си, които в Кипър са наистина огромни. Само преди няколко дни бях на острова и видях, че руснаците присъстват навсякъде. Всъщност те са там отдавна и изчакват. За разлика от американците, които играят шашки (checkers) и са свикнали да правят бързи ходове, руснаците предпочитат шаха, където всеки ход внимателно се обмисля. Русия доказа мъдростта си и стремежа към приемственост в своята външна политика. Тя например, подкрепя и Анкара, когато сметне, че това е необходимо. Но, започващата енергийна игра е свързана именно с Кипър и, ако погледнем картата, ще видим, че се очертава доста тревожна картина.

- Какво имате предвид?

- Имам предвид, че в региона гъмжи от съществуващи и проектирани петроло- и газопроводи. Един върви към Южна Италия например. Петролопроводът Бургас-Александруполис пък е във „висящо състояние”, като немалка „заслуга” за това има и Папандреу, който не оказва необходимата подкрепа на този проект. Руснаците виждат това и се нервират. Русия осигурява Европа с природен газ и лесно може да използва доставките си като енергийно оръжие, ако интересите и в Средиземноморието бъдат застрашени.

По правило, Русия подкрепя кипърското правителство. Пак по принцип, тя не одобрява и израелската политика спрямо палестинците. Това, което Русия ще поиска на един следващ етап – вероятно след няколко месеца – е нейни компании да се включат в разработването на природните ресурси във водите на Източно Средиземно море. Досега, към усвояването им са проявили интерес две американски и една израелска фирми. Съвсем скоро ще се появят и други – германски, френски, руски и т.н. Следователно, кипърците трябва да поддържат добри отношения с всички. Спомнете си например, как навремето архиепископ Макариос съумяваше да балансира между Изтока и Запада.

- Смятате ли, че Гърция би трябвало да е по-активна в разработването на собствените си природни ресурси?

- Според мен, Гърция би трябвало да помоли Русия да и помогне в проучването на находищата на енергоносители. Ако оставим настрана идеологията, от всички велики държави, именно Русия традиционно се отнася най-приятелски към Гърция. Днес обаче, Москва има причини да не се доверява на Атина. В процеса на развитието на сегашната финансово-икономическа криза, руснаците предложиха на гърците голям нисколихвен заем, който вероятно би им позволил да избегнат помощта от МВФ. Папандреу обаче отказа на руснаците, аргументирайки се с нежеланието си страната му да попадне под руско влияние. Съмнявам се обаче, че това влияние щеше да е толкова силно, колкото е днес влиянието на МВФ. Не съм привърженик на левите идеи, просто се старая да разсъждавам логично. Руският вектор на гръцката външна политика е недостатъчно разработен и затова не носи необходимите резултати. Единственото обяснение, което намирам за това, е активността на англосаксонското лоби в Гърция. И, в частност, на фондации, като ЕЛИАМЕП (Гръцка фондация за европейска и международна политика), начело с Танос Веремис и Теодорис Кулумбис, които представляват американската позиция.

- Как биха могли да повлияят на Гърция, събитията в Египет, Тунис и Либия, т.е. т.нар. „арабска революция”?

- Гърция винаги се е стремяла да балансира отношенията си с арабския свят и с Израел. Сега обаче, след сближаването с Израел, нещата малко се усложняват.

- Може ли в тази ситуация да се усилят позициите на Турция?

- Да, защото тя може да утвърди представата за себе си като гарант на стабилността в региона.

- А нима Гърция не може да направи същото?

- Тя вече се опита, само че Гърция не е част от Близкия Изток.

- Ами Кипър?

- Географски, да, ментално – не много. Разбира се, Кипър би могъл да се позиционира като „огнище на стабилност”. Нещо подобно видяхме по време на ливанската криза. Тогава Кипър се оказа много полезен, приемайки част от бежанците и т.н.

- Коментирайте шансовете на Турция да стане член на ЕС.

- Подкрепям френско-германския подход, според който Турция заслужава да поддържа „специални отношения” с ЕС, и одобрявам гледната точка на Жискар Д’Естен, че влизането и в Съюза би означавало края на Европа. Географски, Турция не принадлежи към европейския континент. Учудвам се и, как САЩ и Великобритания могат да подкрепят претенциите на Анкара за членство в ЕС, при положение, че турците отказват да признаят една от европейските държави и са окупирали част от нея.

В същото време съм сигурен, че нито американците, нито британците не искат появата на две официално признати кипърски държави. Защото това би поставило под въпрос съдбата на сега действащите споразумения, на британските военни бази на острова и т.н. Вашингтон и Лондон се стремят към формирането в Кипър на аморфна федеративна държава с безпомощно централно правителство. При това, най-големият им страх, макар че не искат да го признаят, са руснаците. Истината е, че англосаксонците продължават да са подвластни на тази натрапчива идея.

-  Твърдите, че Вашингтон и Лондон се стремят да създадат аморфна федерална кипърска държава и при това се страхуват най-вече от руснаците. Тоест, излиза, че студената война не е свършила?

- Разбира се, че не е свършила. Още повече, че студената война никога не се е водила по идеологически причини. Идеологията е само удобен повод, а в основата на всичко са икономическите интереси. Противопоставянето продължава – и на официално ниво, и в кулоарите, където придобива още по-остри форми. Странно е само, че самите руснаци напоследък са се притаили. Но е възможно съвсем скоро на острова да зазвучат московските тръби.

- А как, според Вас, кипърците се отнасят към британците?

- Мисля, че им харесва британския начин на живот, британските идеи и британската организираност, но не изпитват доверие към британското правителство. И смятам, че имат сериозни причини за това. Защото кипърците знаят, че британците винаги действат координирано с американците.

Кипър разполага с отлична образователна система. В тази сфера отива значителна част от държавните разходи. Така, в Кипър, за образование се изразходва 8% от бюджета, докато в Гърция например – само 2-2,5%. На практика, кипърците са дори повече европейци, отколкото гърците. Те не принадлежат към балканските народи и са доста космополитни. Освен това са по-организирани от гърците. Различните видове корупционни връзки, които са характерни за гръцкото общество, не играят сериозна роля в кипърското. Освен това, там е налице по-голяма прозрачност.

- Дали Гърция е спечелила нещо от дългогодишните си доверителни отношения със САЩ и Великобритания?

- Като цяло, Гърция, за разлика от Турция например, никога не е била толкова ловка и умела, че да си гарантира политическата подкрепа не само на САЩ и Великобритания, но дори на Франция и Германия. До голяма степен, това се обяснява с факта, че гръцките политици никога не могат да се споразумеят за прокарването на някаква обща линия. Гърция се бои да рискува и да блъфира, дори когато ситуацията го налага.

Америка е на другия край на света, докато Русия е съвсем близо. Гърция би трябвало повече да се опира на Русия и, вероятно, на Китай, за да намери приемливо решение на кипърския проблем. Разбира се, за това са необходими много способни и квалифицирани дипломати. В сферата на международния „пиар”, Анкара се оказва много по-способна от Атина и редовно използва големи международни информационни агенции за да прокарва собствените си позиции. Гърците са разединени, не умеят да работят в екип, не притежават дългосрочно стратегическо мислене, а виждат само това, което се случва „тук и сега”. В тази връзка, ще ви кажа един виц за гърците и японците: един грък – това е чудо, един японец е „тормоз”, двама гърци – с тях вече трудно можеш да намериш общ език, двама японци пък са просто глупаци, двайсет гърци обаче вече са катастрофа, а двайсет японци – са едно чудо.

- Тоест, всички гръцки проблеми идват от разединението и индивидуализма?

- Да. Добавете към това и преклонението на гръцкото общество пред всичко чуждестранно. Гърците страдат от манията да внасят всичко, за което се сетят, отвън, без значение дали е добро или не. Те казват „О! Това е от чужбина! Значи трябва да е добро! Трябва да е по-добро от нашето собствено!”. Вижте например сегашния гръцки министър на образованието г-жа Диамантопуло – тя е пример за подобно отношение. И е на път да ликвидира националната образователна система, ако продължи да действа в същия дух. Опитва се да копира ангосаксонските идиотизми, предлагайки например „да питаме малкото дете, каква е неговата идентичност”. Гърция разполага с достатъчно добра собствена образователна система, която не се нуждае от вноса на чужди идеи. Нужно е просто правилно да се използва това, което вече е налице.

В Гърция има много великолепни неща, но гърците, кой знае защо, не се гордеят с тях,  привличат ги вносните „чудеса”. Което говори за неспособността им да правят разлика между това, което наистина е добро, и онова, което е лошо. Възприемайки всевъзможни „вносни” теории, те често не забелязват, че корените им могат да се открият още в Древна Гърция. Бих искал гърците да имат повече достойнство. Често ми се налага да чувам: „Заради МВФ започваме да губим уважение към себе си”. Само че трябваше да мислят за това преди двайсет, трийсет години, а не днес.

-----------------------------------------------------------

Бележки:

1. Архиепископ Макариос (1913-1977) е първия президент на независим Кипър (1960-1977). Провежда политика за укрепване на централизираната държава на острова, което е в разрез с плановете на САЩ и Великобритания за запазване на крехкия силов баланс между гърци и турци, с цел да легитимират собственото си военно присъствие в тази част на Източното Средиземноморие. Макариос е подчертано социално ориентиран политик, стремящ се да развива сътрудничество с Москва, заради което е наречен “средиземноморския Кастро”.

2. “Черните полковници” или Хунтата – дясната военна диктатура в Гърция, през 1967-1974. Идва на власт с негласната подкрепа на САЩ и Великобритания, опасяващи се, че усилващите се позиции на комунистическата левица в страната, могат да я вкарат в съветската сфера на влияние. Твърде бързо обаче, политиката на “черните полковници”, която, освен с антикомунизъм, се отличава и с твърд национализъм и подкрепа за православната църква, престава да удовлетворява англосаксонската ос. През 1974, американците и британците, на практика, подтикват хунтата да осъществи военния преврат в Кипър, който сваля Макариос и се опитва да осъществи т.нар. “еносис”, т.е. обединяването на острова с Гърция. При това обаче, Вашингтон и Лондон си затварят очите, когато Турция (под предлог да защити местното турско население) осъществява военна интервенция в Кипър и окупира 1/3 от територията му. В резултат от провала на кипърсия пуч, “черните полковници” са отстранени от властта и осъдени на доживотен затвор. Кипър пък, и до днес продължава да е разделен на две части – признатата от целия свят гръцка Република Кипър и т.нар. Турска република Северен Кипър, призната само от Анкара.

3. Имиа е малък необитаем остров в Егейско море, за чиято принадлежност, през 1996, избухва конфликт между Гърция и Турция, който едва не прераства във война. Страстите са успокоени с посредничеството на американската дипломация и, в частност, на покойния Ричард Холбрук, но двете страни така и не се отказват от претенциите си.

4. Андреас Папандреу (1919-1996) е основател на една от двете основни гръцки партии – Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК), премиер на страната през 1981-1989 и 1993-1996 и баща на сегашния министър-председател Георгиос Папандреу.

5. Костас Караманлис (1956) беше премиер на Гърция през 2004-2009. Бивш лидер на водещата дясно-консервативна партия “Нова демокрация”.

6. “Планът Анан” – планът на ООН за разрешаване на кипърския конфликт, изработен с прякото участие на генералния секретар Кофи Анан. Той имаше ярко изразен протурски характер и, ако беше реализиран, щеше да доведе до формирането на острова на аморфна и нестабилна държава, страдаща от вътрешни конфликти. Планът бе одобрен на референдума от април 2004 от турската общност, но беше отхвърлен от гръцката, в резултат от което така и не бе приет.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1050-britanskite-vlasti-razsledvat-vryzkata-mejdu-dobiva-na-shistov-gaz-i-zemetreseniqta-v-raiona-na-blekpyl

Породилият много спорове добив на т.нар. „шистов газ” в Ланкашир беше спрян (засега временно) от британските власти след второто поредно земетресение в този район, което, както смятат мнозина, е било предизвикано от сондажния процес. Земетресението в района на Блекпул, на 27 май 2011, съвпадна по време със старта на нагнетяването на големи количества вода под налягане, осъществено от енергийната компания „Cuadrilla Resources”, с цел да се извърши хидравличен разрив на съдържащите шистов газ сложни хоризонтални слоеве. Този процес, известен като “fracking”, е заимстван от британските компании от САЩ, където обаче използването му провокира сериозни спорове сред специалистите.

Експертите от Британската геологическа служба (BGS) предполагат, че земетресението с магнитуд 1,6 по Рихтер, регистрирано в края на май, е сходно с регистрираното месец по рано в същия район, което беше с магнитуд 2,3, както и, че двете могат да бъдат свързани с експерименталния хидравличен разрив при добива на шистов газ в района на Прис Хол, по бреговете на Флайд.

Както е известно, промишленото прилагане на метода “fracking” е забранено във Франция, както впрочем в американските щати Ню Йорк и Пенсилвания. Местни жители, живеещи в близост до зоните, където се е използвал този метод, установяват силно замърсяване на питейната вода с метан.

Изглежда много вероятно, че между двете неща действително има връзка - твърди д-р Браян Бапти от BGS – няколко наши датчици, разположени в близост с тази зона, фиксираха, че и двете земетресения са станали на едно и също място и на неголяма дълбочина. Времето и мястото на двете земетресения, във връзка с използването на метода „fracking”, показват, че те могат да бъдат свързани едно с друго”. Той добавя: „Добре известно е, че подобно сондиране може да провокира неголеми земетресения”. Този процес е свързан с нагнетяването под земята на милиони галони вода, смесена с различни химически вещества, разтварящи планинските породи, за да бъде осъществен хидравличен разрив с цел да се освободи съдържащият се в пластовете природен газ.

Ръководството на компанията “Cuadrila Resources” заяви, че вероятно ще мине много време преди да възобнови своите „fracking”-операции на площадката около Блекпул, тъй като инцидентите изискват по-нататъшно внимателно изследване с участието на външни експерти.

„Спряхме сондажите, защото имаше инцидент, фиксиран от BGS. Впрочем, ние също го засякохме, защото разполагаме със собствено оборудване за мониторинг на място – призна представителят на “Ciadrilla Resources” Пол Кели – в момента подготвяме доклад за случилото се, съвместно с BGS и Килския университет. Решението за спирането на операциите беше изцяло наше. Смятаме, че се налагаше да предприемем подобна стъпка”.

Най свой ред, д-р Бапти подчертава: „анализът ни сочи Прис Хол като епицентър на (последното) земетресение с точност до 2 км. Данните от двата датчика, разположени до сондата, след земетресението от 1 април с магнитуд 2,3, сочат, че то е станало на дълбочина около 2 км. Записаните сега (т.е. през май) форми на вълната много приличат на онези от април, при магнитуд 2,3. Което ни дава основание да предположим, че двете събития са аналогични както по местоположението, така и по механизма си”.

Нито едно от земетресенията не причини някакви структурни повреди, но д-р Бапти смята, че те могат да бъдат усетени от хората, живеещи наоколо, тъй като са станали на сравнително малка дълбочина. Той подчертава, че подобно земетресение, „което е твърде незначително дори по британските стандарти”, по правило, не причинява никакви материални щети.

Според д-р Бапти, априлското земетресение, с магнитуд 2,3, е около 12 млрд. пъти по-слабо от неотдавнашното земетресение в Япония, предизвикало огромната вълна цунами, и би могло да се сравни с взрива на около тон тротил дълбоко под земята.

В майския доклад за енергетиката и климатичните промени на комисията на британската Палата на общините пък се посочва, че засега липсват каквито и да било доказателства, че технологията „fracking” не е безопасна. Председателят на комисията Тим Йо отхвърля всички страхове в това отношение като неоснователни, настоявайки, че няма никаква опасност за подземните запаси от питейна вода, което, според него, е било основната причина за тревога сред критиците. Той смята също, че няма основания за налагане на мораториум, въпреки нарастващата загриженост в чужбина.

На свой ред, BGS коментира по следния начин предишните земетресения в района на Блекпул: „Всеки процес, който изисква нагнетяването на вода под налягане в дълбоките породи с цел тяхното разрушаване, може да доведе до земетресения. Добре известно е, че нагнетяването на вода или други течности, при добива на петрол и геотермалното инженерство – като добива на шистов газ например, могат да доведат до повишена сеизмична активност. Наистина, обикновено земетресенията са прекалено слаби, за да бъдат усетени, но има и примери за по-сериозни земетресения”.

* Авторът е анализатор на британския „Индипендънт”






 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1035-evroatlanticheskiqt-razlom

Привържениците на идеята за Голямото правителство винаги са били изобретателни в съчиняването на нови аргументи в полза на старите програми. Привържениците на големите военни разходи не се различават от тях. А един от най-универсалните им аргументи е, че увеличаването на бюджета на Пентагона е необходимо едновременно и за защитата, и за „сдържането” на европейците.

Липсват каквито и да било сериозни параметри, даващи основание да се смята, че военните разходи на САЩ са неадекватни на съвременните предизвикателства. В реални цифри, САЩ харчат двойно повече средства, отколкото по време на студената, корейската или виетнамската войни. В общи линии, военните разходи на Вашингтон се равняват на тези на целия останал свят. Сегашната американска доминация на планетата изглежда много по-всеобхватна отколкото тази на която и да било предхождаща я велика сила, включително Римската и Британската империи.

Въпреки това, неоконсервативното лоби се стреми към още по-големи военни разходи. Предложението да бъдат орязани прекалените американски военни разходи провокират, в буквалния смисъл, вопли на ужас. Представете си, какво щеше да стане, ако на САЩ се падаха „само” 40% или 35% от глобалните военни разходи, а пък американският флот се равняваше, по размерите си, на 10-те следващи го военни флота, вместо на 13-те, както е сега. Представете си също, че Вашингтон би могъл да разчита на съюзниците си, вместо да им позволява само те да разчитат на него. Кошмарно, нали!

В продължение на 65 години американците великодушно плащаха за отбраната на Европа. Време е да бъде сложен край на безплатната (или, най-малкото, прекалено евтината) възможност европейците да се възползват от нас.

Защо САЩ трябва да плащат за сигурността на Европа?

Трудно може да се даде обоснован отговор на въпроса, откъде накъде, американците трябва вечно да финансират своите проспериращи и високо индустриализирани приятели? Въпреки това, анализаторите от Фондация Херитидж лансират една наистина „универсална” теза по отношение на Европа. Според тях, САЩ трябва едновременно и да финансират, и да сдържат и потискат европейския континент.

Така, Сали Макнамара от въпросната фондация предупреждава, че ограничаването на американското военно присъствие в Европа „ще разруши отбранителните и сдържащи способности на Вашингтон, ще ерозира привързаността на Америка към европейските и съюзници, ще нанесе непоправима вреда на НАТО и, в крайна сметка, ще бъде в ущърб на американските стратегически интереси”. Доста странно заявление, след като толкова много европейци, в продължение на толкова дълги години, демонстрираха лекомислено пренебрежение както към собствените си армии, така и към НАТО, и имат толкова малък принос за създаването на ефективни въоръжени структури, способни да участват в реални пълномащабни войни. По-разумно би било, да се запитаме, доколко европейците са привързани към своя американски съюзник?

През последните години, всички европейски нации, без изключение, намаляваха военните си разходи, като тази тенденция допълнително се усили, заради финансовата криза от 2008. Повечето европейски страни без всякакво желание се включиха в афганистанската кампания, да не говорим, че изпратиха частите си там, където от тях нямаше особена нужда. Дори Великобритания - най-сериозният военен партньор на Вашингтон, както изглежда, планира сериозно орязване на разходите в сферата на отбраната. Тук е мястото да се запитаме, кой точно се провали в подкрепата си за трансатлантическия съюз?

А сега, изненада! Този съюз (т.е. НАТО) беше създаден в годините на студената война, когато смазаните от войната, деморализирани европейци стояха, лице в лице, със Съветския съюз, постоянно разширяващ контрола си в Източна Европа. Впрочем, дори тогава европейците редовно не инвестираха достатъчно в отбраната си. В крайна сметка, те бяха защитени от САЩ. Дълги години европейските лидери обещаваха да покриват индикативните цифри за разходите на НАТО, а след това се отмятаха от обещанията си, обяснявайки, че трябва да се съобразяват с вътрешните си нужди, да се справят с политическата опозиция и да решават икономическите си проблеми.

Днес, изправени пред сериозни заплахи, имащи по-скоро икономически отколкото военен характер, европейците още по-малко са склонни да дават пари на своите военни и да ги използват в реални сражения. Вече дълги години амбициозните европейски държавници дискутират развитието на европейското многообразие и създаването на независим европейски военен потенциал, но продължават да се ограничават само с приказки.

В стремежа си за повече пълномощия и власт, „президентът” на Европейския съюз Херман ван Ромпой и „външният министър” Катрин Аштън водят истинска война помежду си, също както впрочем и Европейският парламент воюва с Европейската комисия. Междувременно обаче, ЕС така и не направи нищо за това, поне някой, извън Европа, да започне да гледа сериозно на тази организации в политически, да не говорим за военен, план.

В продължение на 65 години американците великодушно финансираха европейската отбрана. Време е да бъде сложен край на безплатната или, най-малкото, прекалено евтината възможност ЕС да гарантира сигурността си за чужда сметка. Днес САЩ се сблъскват с годишен бюджетен дефицит от 1,3 трилиона долара, националният им дълг достигна 13,5 трилиона, а общите текущи задължения в социалната сфера и здравеопазването се равняват на около 100 трилиона. Затова да сложи кръст на военното гарантиране на Европа, разполагаща с по-голяма икономика и население от Америка, е най-малкото, което би могъл да направи Вашингтон при тези обстоятелства.

„Да, ама не – казват някои консерватори – американският дял в европейската отбрана не бива да се променя, нека европейците продължат да се наслаждават на разточителната си система за социално осигуряване, докато Америка се грижи за гарантиране сигурността на континента”. Защо?

Първият аргумент, лансиран от Бейкър Спринг, от Фондация Херитидж, е следния: „Ако силите на САЩ бъдат ангажирани в по-голяма степен в Близкия изток или Южна Азия (както е днес), или пък в Източна Азия, сегашният военен бюджет на администрацията на Обама ще се окаже недостатъчен за защитата на Европа. Въпросът „и какво от това” вероятно би се сторил нахален на хората от въпросната фондация, но нима Европа не следва да бъде защитавана от самите европейци? Населението на ЕС е около 500 милиона души, т.е. почти два пъти повече от населението на САЩ. Общият БВП на Съюза е почти с 2 трилиона долара повече, от американския. Общите военни разходи на ЕС достигат 300 млрд., т.е. те са вторите по обем в света и значително надхвърлят тези на която и да било друга държава.

Тогава, защо да не очакваме, че днес, след цели 65 години, европейците най-сетне ще започнат сами да се защитават. Откъде накъде, американците, особено ако са активно ангажирани във военни действия в други точки на света, трябва да спасяват своите големи, по-населени и проспериращи приятели и, при това, да го правят вечно?

Ако Америка не продължи да харчи огромни средства за военните си нужди, предупреждава Сали Макнамара от Фондация Херитидж, Вашингтон „няма да може да предотврати доминацията в Европа на някоя вражеска държава”. На свой ред, Бейкър Спринг цитира разходите по време на Втората световна война, като причина да бъде запазен ниският дял на европейците в общата отбрана: „В сравнение с разходите за поредното освобождаването на Европа от вражеска власт, да инвестираме 4% от нашия БВП в момента, за да избегнем възникването на подобна необходимост в бъдеще, ми изглежда хуманно и финансово изгодно споразумение”.

Кой заплашва Европа?

Кой обаче се готви да завоюва Европа? Кой знае защо, почти никой в Европа не е изпаднал в ужас пред заплахата от външна инвазия.

Най-логичният кандидат за такъв завоевател е Русия, но истината е, че днес тя е само  жалка сянка на Съветския съюз. Армията и е само блед спомен за някогашната горда Червена армия. По-голямата част от корабите на Червения флот ръждясват в пристанищата. Руските военни се справиха с Грузия, но дори и това им създаде известни проблеми.

Колкото и да ни плаши фигурата на Путин, възможностите на страната му са силно ограничени. БВП на ЕС е десетократно по-голям от този на Русия, а населението му – трикратно надминава руското. Европейските военни разходи пък са пет пъти по-високи от руските. Затова мисълта за евентуално руско нападение, да не говорим за успешно придвижване към Атлантика е изцяло в сферата на параноидалните фантазии.

Но, освен Русия, кой би могъл да застраши Европа? Украйна? Сърбия? Германия? Та нали алиансите следва да отразяват международните заплахи, променящи се с времето. Ако не беше така, САЩ щяха да държат въоръжените си дивизии по своите северни и южни граници за да се защитят от Канада, обединена с историческия враг на Америка – Великобритания, както и от реваншистко Мексико, претендиращо за териториите, изгубени по време мексиканско-американската война. Няма смисъл гражданите на САЩ да бъдат постоянно облагани с огромни данъци за да бъдат защитени богатите американски съюзници от някакви илюзорни заплахи.

Всъщност, анализаторите от Фондация Херитидж сякаш се тревожат повече от възможността европейците действително да поемат сами собствената си защита. Така, Макнамара предупреждава, че ограничаването на американското ядрено присъствие на Стария континент може да стане причина „европейските държави да потърсят алтернативни гаранции за сигурността си, или под формата на собствени ядрени сили, или формирайки съюз с други ядрени държави”. Впрочем, Франция и Великобритания вече са ядрени държави. А и защо Америка трябва да се тревожи (ако някои други от нейните демократични съюзници също решат да се сдобият с ядрено оръжие, вместо да разчитат само на САЩ) и да рискува сигурността на Вашингтон заради тази на Рим или Берлин остава неясно.

Освен това, с кого биха могли да се съюзят европейците, ако не със САЩ? Списъкът на другите ядрени държави е къс: Китай, Индия, Израел, Северна Корея, Пакистан и Русия. Трудно обаче можем да си представим, че, в крайна сметка, ЕС би се приютил под (да речем,) китайския или израелския ядрен чадър. Но дори и да го направи, защо Вашингтон трябва да му пречи? Та нали САЩ със сигурност не планират да нанасят ядрени удари по континента.

Но ето ви друг аргумент – европейците биха могли да се превърнат в следващия противник на Америка. В тази връзка, Спринг посочва, че: „Редица влиятелни кръгове в ЕС призовават за обединяване на Европа, така че тя да може да балансира влиянието на САЩ в международните отношения. В този контекст, ЕС би могъл да се наложи като доминираща сила в Европа, т.е. като враждебен на САЩ. А пък един, враждебен на САЩ, ЕС ще се окаже сериозно предизвикателство, дори ако контролът му вътре в самата Европа е слаб, а военните му възможности – ограничени”.

Твърдението, че НАТО не цели защитата на Европа, а окупацията на континента, така че да се попречи на европейците да провеждат независима политика, вероятно е най-ексцентричното от всички възможни. Защото, кога европейците не са следвали собствен курс? По време на цялата студена война те правеха каквото си искат. По правило, европейските държави се противопоставяха на американските политически инициативи по целия свят – от Китай до Виетнам и Централна Америка. Дори, когато Вашингтон защитаваше континента от Червената армия, европейците отправяха предизвикателство към САЩ, изграждайки газопровод към Съветския съюз. Франция пък отказа да позволи на американските самолети да преминат над нейна територия за да бомбардират Либия. През следващите години европейците заеха различна от американската позиция по отношение на ООН, глобалното затопляне, Израел, Тайван, международното регулиране и т.н.

Желанието да се превърне ЕС в противовес на Америка здраво се е вкоренило в съзнанието на „еврократичните” елити, въпреки сегашната роля на САЩ на континента. Европейците, осъзнаващи колко малко са сериозните заплахи за сигурността им (ако въобще има такива), едва ли ще обуздаят амбициите си, тъй като САЩ продължават да разполагат със свои военни части в Европа. И, въпреки безкрайните и безгранично помпозните декларации на Брюксел, нищо в поведението на Европа не дава и най-малкия шанс, че европейците ще проявят антагонистични амбиции, създавайки ефективни военни сили, или пък ще използват военните си възможности за агресивни цели, отправяйки някакво сериозно предизвикателство към Америка.

ЕС може да се превърне в първата пост-национална държава, в политическо образувание, изградено на чисто идеологическа основа и безкрайното възпроизвеждане, и лишено от каквато и да било подкрепа отдолу. Лисабонският договор стана реалност само благодарение недопускането на мнозинството европейци да гласуват по въпроса за приемането му. Тезата, че ЕС е реална и сериозна заплаха за Америка, за разлика от случайните разногласия със САЩ, е чиста проба фантазия.

При всички случаи, ако Вашингтон наистина е привързан към демократичните ценности, той е длъжен да приеме, че съюзниците му могат да следват независим курс. Надеждата за превръщането на освободителните военни сили в окупационни е извращение на американската политика. Ако американските гарнизони в Европа не са необходими за защитата на САЩ, те не бива да остават там, а незабавно да бъдат изтеглени.

Навремето британският лорд Палмерстън предупреждава да внимаваме с нациите, имащи постоянни приятели, а не постоянни интереси. Американците имат много причини да продължат да бъдат приятели с европейците, но това не означава, че фалиралото американско правителство следва да запазва постоянни съюзите си с европейците или с който и да било друг.

* Авторът е старши анализатор в Института Катон и коментатор на Нешънъл Интерест, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.











 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi52010/965-v-bydeshte-ni-ochakvat-oshte-poveche-krizi

Световно известният американски икономист Нуриел Рубини е роден през 1959 в Истанбул, в семейството на ирански евреи-търговци. Израства в Турция, Иран, Израел и Италия (където през 1982 завършва Университета Бокони в Милано). През 80-те се установява в САЩ и защитава докторска степен по икономика в Харвардския университет. През 90-те години е преподавател в Йелския университет, където изследва кризите на развиващите се пазари - Мексико и азиатските държави, през 1997-1998, Бразилия, Русия и Аржентина, през 2000. Според него, общото при тях е, че малко преди настъпването им всичките държави са имали голям търговски дефицит. Професор Рубини прогнозира и финансовата криза в САЩ, изтъквайки като причина за нея тогавашния рекорден държавен дефицит на САЩ от 600 млрд. долара и кредитния бум, породен от намаляването на лихвения процент до минимален от Федералния резерв, през 2003. Мнозина известни икономисти обвиняват Рубини, който в момента е преподавател в Нюйоркския университет, в спекулативност и смятат, че голямата му популярност е резултат на емоционалното влияние на масовите медии върху Уолстрийт и европейските финансови центрове. Междувременно, в началото на 2010, той лансира поредната си "апокалиптична прогноза", че еврото ще се срине и изчезне като "резервна валута" на долара. Нуриел Рубини е автор на няколко книги, по-известни от които са „Новата международна финансова архитектура”, „Политическите цикли и макроикономиката” и „Отговорът на възходящите икономики на кризата”.

Интервюто на американския икономист Рубини е дадено пред "Der Spiegel".

-          Наричат Ви „доктор Апокалипсис”, защото предсказахте сегашната криза в момент, когато мнозина други икономисти преливаха от оптимизъм. Продължавате ли да гледате песимистично на бъдещето на световната икономика?

-          Преди всичко, държа да подчертая, че не съм вечния песимист и невинаги говоря негативно за бъдещето. Обратното, държа правилно да оценявам ситуацията. Но, наблюдавайки сегашната икономическа картина в света, наистина виждам на хоризонта много тъмни облаци.

-          Според МВФ, икономическата активност отново набира скорост, като прогнозите са, че през 2010 ръстът ще достигне 4%. Може би е време да се прекръстите от „доктор Апокалипсис” на „доктор Просперитет”?

-          Аз съм реалист и виждам само отделни светли петна в някои страни, като например Китай, Индия и Бразилия. А останалите? Икономическото възстановяване на САЩ върви много вяло. Япония все още не е излязла от комата, а Европа е застрашена от повторно свличане в блатото на кризата. Старият континент не е защитен, той е уязвим и може отново да затъне в рецесия. Още преди сътресенията в Гърция, перспективите не бяха особено оптимистични, а сега ръстът в еврозоната изглежда още по-близо до нулата.

-          Какво мислите за „гръцката опасност”?

-          Пазарите са силно разтревожени от ситуацията в тази страна, но истината е, че това е само върха на айсберга. Все по-често, специалистите изразяват тревога за състоянието на пазара за ценни книжа в държави, като Великобритания и Ирландия. Проблеми ще си имат дори САЩ и Япония, което е свързано с огромния им бюджетен дефицит. Това може и да не се случи през 2010, но с течение на времето те неизбежно ще се сблъскат с тези проблеми. Впрочем, в САЩ и днес има огромни бюджетни проблеми в такива щати като Калифорния, Невада, Аризона, Ню Йорк и Флорида. Като най-много ме тревожат нарастващите бюджетни дефицити и огромните държавни дългове.

-          Правилно ли постъпиха МВФ и ЕС, като решиха да подпомогнат Гърция със 110 млрд. евро?

-          Според мен, това само ще удължи гръцката агония с около година. Страхувам се, че Гърция, най-вероятно, не просто страда от липса на достатъчна ликвидност, а направо е неплатежоспособна. И няма как да решим проблема, като даваме на една неплатежоспособна страна пари и я принуждаваме да прави болезнени съкращения. Дори ако данъците бъдат увеличени, а разходите – орязани, съвсем не е задължително, че в резултат Гърция ще стане по-конкурентоспособна. Обратното, производството може да намалее, безработицата да нарасне, а пазарният дял може да бъде загубен. Тоест, необходим ни е „план Б”.

-          И какъв следва да е той?

-          Трябва да се започне с превантивно преструктуриране на дълга. Необходимо е да намерим правилното решение на проблема, което да е приемливо и за длъжниците, и за кредиторите. Освен това се налага да разработим бюджетни и данъчни корекции за други държави от еврозоната, като Португалия и Испания например.

-          Вярвате ли, че германското правителство ще се съгласи с това?

-          Истината е, че над 300 милиарда евро от гръцкия държавен дълг принадлежат най-вече на президентите на различни финансови институции от Германия, Франция и Швейцария. Те ще трябва да се откажат от част от тях. И без това загубихме много време, игнорирайки кризата в Гърция. Без наличието на такъв План Б, ако Гърция фалира, ще последва ефект на доминото, като ударите по Испания, Португалия и други части от еврозоната ще се окажат много бързи и опасни. С течение на времето, подобно развитие може да доведе до разпадане и на самата еврозона.

-          Дали германският канцлер Ангела Меркел, която не реагира достатъчно бързо на кризата, не влоши ситуацията?

-          Така е. ЕС загуби няколко скъпоценни месеца, докато работеше по финансовия пакет за Гърция. Отчасти, това се дължеше на политическата съпротива в Германия срещу отпускането на тази помощ. Вътрешната политика на Германия и нарастването на скептицизма по отношение на европейския валутен съюз, доведоха до забавяне при вземането на политическите решения, което пък навреди на усилията за ограничаване на кризата в Гърция и не позволи да бъде предотвратено разпространяването и в други части на еврозоната.

-          Смятате ли, че европейският валутен съюз беше грешка?

-          Не бих си позволил толкова категорична оценка. Не изключвам обаче, че може би беше грешка в него прибързано да бъдат допуснати толкова много страни. Ако вместо това първо беше създадено ядро от държави, които са по-хомогенни, в икономически план, и по-разумни – във финансов, и са склонни решително да осъществяват необходимите структурни реформи, валутният съюз щеше да е по-успешен. Проблемът е, че ако една страна е част от него, тя вече не може да го напусне, а ако все пак го направи това би имало крайно негативни последици.

-          Основният проблем днес е дълговата криза. Преди това пък станахме свидетели на банкова криза. А още по-рано, на криза на ипотечните кредити. Трябва ли да започнем да свикваме, че ни очакват още кризи ?

-          Страхувам се, че да. В последната си книга показвам, че кризите са интегрална част от структурата на капиталистическата ДНК. Тоест, те не са изключение, а по-скоро правило. Много жизненоважни за капитализма елементи, като например иновациите и рисковете, също много често провокират кризи. И това, през което току що преминахме, в бъдеще може отново да се стовари върху нас и то с далеч по-голяма сила.

-          Тоест, смятате че кризите са неизбежни.

-          Те не са неизбежни. Но, ако погледнем назад в историята, ще видим, че се повтарят едни и същи схеми и закономерности: прекалено либерална кредитно-парична политика, уязвимост заради прекалено големия дял на кредитните средства, както и слабо държавно регулиране. Предстои ни отново да го видим и в бъдеще. Впрочем, възможно е в бъдеще да се сблъскаме с още повече кризи.

-          Съществува ли някакъв общ сценарий за тези кризи?

-          Няма идентични кризи, но много от тях си приличат. Има етап на ръст и раздуване на балоните, после балоните се пукат и настъпва крахът. Хората виждат как нараства стойността на определени активи (например на недвижими имоти или акции) и ги използват като гаранция и вземат прекалено много кредити, затова и делът на кредитния капитал във финансовата система нараства. А след като балонът се спука, стойността на тези активи пада и хората се оказват затънали до шия в блатото с всичките тези кредити, които не са в състояние да изплащат.

-          Как може да се познае фиктивното повишаване на борсовата конюнктура?

-          Трудно. Винаги гледам с подозрение на твърденията на някои експерти, че този път всичко ще бъде различно, че иновациите радикално ще променят начина ни на живот и работа и всичко това ще доведе до дългосрочен и мащабен ръст на реалното богатства. По времето на технологичния балон имаше хора, които дори пишеха книги със заглавия от типа на „Dow Jones 36 000” (очевидно се има предвид книгата „Dow 36,000: The New Strategy for Profiting From the Coming Rise in the Stock Market” на Джеймс Гласмън и Кевин Хасет, появила се през 1999 – б.р.) .

-          В момента прекалено много пари отиват за суровини, като петрола или медта. Това ли е следващия балон?

-          Възможно е. Струва ми се, че това не се дължи на търсенето, а просто ликвидните средства се ориентират към суровинните стоки. Което предизвиква у мен сериозно безпокойство: изглежда си въобразяваме, че можем да спасим глобалната икономика, заливайки света с огромно количество ликвидност. Тоест, на път сме да направим същата грешка, като по време на предишния кризисен цикъл.

-          Каква би могла да е алтернативата на програмите за стимулиране и намесата на централните банки? Защото, ако оставим всичко на пазара, светът рискува да попадне в капана на спада.

-          Така е. Само че трябва да се действа много внимателно и предпазливо, освен това не бива да се движим прекалено дълго по този път. Иначе се появява риск от създаването на банки и компании – зомби, чиито живот ще се поддържа изкуствено. Вижте какво става с банковия сектор. Започнахме с това, че обявихме проблема за прекалено сериозен за да се провалим при решаването му. Затова, в частност, отговорът на кризата включваше разширяването на финансовата консолидация. Така, JP Mogan сe сдоби с Bear Stearns, а Bank of America – с Merrill Lynch. В резултат от което днес финансовите ни институции са дори повече отпреди. И тези окрупнени институции знаят, че ако сбъркат отново ще бъдат спасени.

-          Може би подобни прекалено големи и недобре функциониращи институции би трябвало да се разделят на части?

-          Защо не? Трябва да изтощим противника си. Официалното отношение бе следното: необходимо е да се формулира режим за решаването на проблема с цел контролиран спад на напрежението и ограничаване на тяхната дейност. Безпокои ме обаче следното – как може контролирано да бъдат закрити такива глобални финансови институции, като Goldman Sachs или Morgan Stanley, в разгара на поредната криза? Това е прекалено рисковано и в крайна сметка ще се наложи отново да ги спасяваме.

-          Как обаче да определим, кой от тях е прекалено голям?

-          Ако трябваше да определям параметрите на някоя системно важна институция, аз, разбира се, щях да помисля първо за размерите на нейните активи и пасиви, като дял от финансовата система и БВП. Разбира се, важни са и размерите на съотношението между кредитния и акционерния капитал, както и сумата на дълговите задължения – не само балансовите, а и задбалансовите. От значение е също, колко критично важна е въпросната институция за системата на разчетите и плащанията. Тоест, в крайна сметка излиза, че е прекалено сложно да бъдат определени тези институции.

-          Американският президент Барак Обама прокара планове за финансово реформиране, включително т.нар. „правило на Волкър” (под това име е известно предложението на американския икономист и бивш шеф на Федералния резерв Пол Волкър банките да не могат да осъществяват спекулативни инвестиции, които не са в полза на клиентите им – б.а.) и други регулиращи постановки за ограничаване размерите на банките. Налага ли се още по-радикално регулиране на банковия сектор?

-          Това е добро начало, но ми се струва, че се нуждаем от по-радикални мерки. Съвършено очевидно е, че моделът на „финансовия супермаркет” не проработи. Имам предвид институцията, където на едно място е концентрирано всичко: търговски банкови операции, инвестиционните операции, хеджовите фондове, застраховките и маса други банкови услуги, което ги прави твърде сложни, объркани и неуправляеми. Нито един генерален директор не може да ефективно да ръководи подобна институция. Затова всичко следва да се раздели на части. Ако имате много различни институции, които извършват различни видове финансови услуги, нито една от тях няма да е от критично значение за съществуването на цялата система.

-          Преди почти сто години правителството на САЩ раздели на части Standart Oil. В крайна сметка обаче, тези части станаха по-големи от оригинала.

-          Всъщност, предлагам нещо подобно на закона Глас-Стийгъл, налагащ определени ограничения върху търговските и инвестиционни операции. Тоест, връщане към правилата, които съществуваха преди десетина години. Тогава те показаха добри резултати.

-          Какви други финансови реформи смятате за наложителни?

-          Пазарите на вторичните ценни книжа следва да станат по-прозрачни, а повишаването на ролята на ценните книжа, като форма на заимстване, трябва да се регулира по-строго. Финансовите институции следва да променят системите си за компенсация така, че да не игнорират дългосрочните интереси. А пък рейтинговите агенции трябва да бъдат накарани да променят бизнес-моделите си, така че вече да няма проблеми с конфликтите на интереси.

-          За съжаление, реализацията на подобни, далеч отиващи реформи днес изглежда доста утопична?

-          Аз и не очаквам, че идеите ми ще бъдат реализирани на практика по време на сегашната криза. Може би ще се наложи да изчакаме следващата и тогава на масата ще бъдат поставени дори и по-радикални предложения. Тревожи ме друго. Ако не създадем система, в рамките на която кризите да се случват по-рядко, следващият път негативната реакция към пазарно ориентираната икономика, реформите, глобализацията и свободната търговия, на която сме свидетели напоследък, може още повече да се усили. Поуката е следната: ако в бъдеще се разрази още една криза, тя ще бъде още по-жестока от предишната, още по-разрушителна и скъпоструваща за всички онези мерки, които са ни необходими: приходи, заетост, просперитет, бюджетни излишъци. И ние просто не можем да го допуснем.

-          Предложенията Ви за реформи се базират на опита от сегашната криза. Дали обаче те ще помогнат за предотвратяването на бъдещи кризи от всякакъв вид?

-          Не сме в състояние да направим така, че кризите напълно да изчезнат. Но, ако съумеем да постигнем те да се разразяват по-рядко и да са по-малко опустошителни, това наистина ще бъде победа.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/871-novata-dilema-na-evropeyskata-sigurnost

След нападенията от 11 септември 2001, правителствата в целия свят трескаво се заеха да преформулират политиката си за борба с тероризма. Редица държави приеха по-сурови закони и увеличиха финансовите и други ресурси на своите разузнавателни служби и антитерористични звена и наложиха репресивни мерки за разкриване и ликвидиране на нелегалните терористични мрежи. Опасявайки се от неминуеми нови атаки, политиците разбираемо концентрираха вниманието си върху по-агресивните методи. През последните няколко години обаче, правителствата постепенно се ориентираха към провеждането на по-нюансирана, всеобхватна и дългосрочна антитерористична политика, осъзнавайки, че ако продължат да залагат единствено на унищожаването на терористичните мрежи и не направят необходимите стъпки за предотвратяване радикализацията на мюсюлманските маси, включително в собствените си страни, рискуват да бъдат въвлечени в безкрайна игра от типа на популярната електронна „смачкай комара” (“whack-a-mole”).

Редица мюсюлмански държави лансираха различни програми за борба с екстремизма. От Саудитска Арабия до Индонезия, властите предприеха, повече или по-малко, всеобхватни мерки за „дерадикализацията” на прекалено екзалтираните елементи и предотвратяване радикализация на други. „Мекият” подход в антитерористичната политика беше възприет и от някои европейски правителства. Нападенията в Мадрид, през 2004, и Лондон, през 2005, както и арестите на стотици европейски мюсюлмани, замесени в най-различни дейности, свързани с тероризма, ясно демонстрираха, че радикализацията е сериозен проблем за Европа. През последните няколко години, различни европейски правителства решиха да поведат борба с процеса на радикализация сред мюсюлманското население в техните страни, активирайки разнообразни програми и признавайки, че не могат просто да си заравят главата в пясъка и да се правят, че не виждат проблема. Инициативите им варират от организиране на срещи между представители на различни религиозни общност, до издаването на финансирани от държавата мюсюлмански списания и телевизионни канали, и от субсидирането на лекции на мюсюлмански богослови, разкриващи теологичните дефекти в идеологията на Ал Кайда, до образователни програми и семинари, посветени на професионалното развитие на младите мюсюлмани.

Ключов компонент в програмите, лансирани във всички европейски страни, е участието на самата мюсюлманска общност, която се разглежда като необходим съюзник за пресичане на радикализацията сред нейните по-млади членове. В същото време, мюсюлманските общности във всяка европейска държава се характеризират с наличието, вътре в тях, на дълбоки разделителни линии на етническа, езикова, сектантска и политическа основа. Тази фрагментация пречи за формирането на широко представителни мюсюлмански организации практически във всички европейски страни. „Когато правителството си търси отговорен партньор – посочва един известен анализатор – внезапно открива, че мюсюлманската общност съвсем не говори в един глас и това, което казва, звучи по-скоро като какофония” (1). Тоест, европейските власти се сблъскват със сериозното предизвикателство да изберат, коя от многото и често съперничещи си мюсюлмански организации да предпочетат за реализацията на своите антитерористични програми.

Сред най-често и горещо дебатираните теми от политиците е ролята, която биха могли да изиграят за успеха на тези програми т.нар. „умерени ислямисти”, т.е. европейските мюсюлмански организации, чиято идеология се корени в различни форми на политическия ислям. Без да представляват хомогенна категория, те включват движения, чиито позиции варират от открито желание да участват в демократичния процес (като някои филиали на египетските „Мюсюлмански братя” или пакистанската „Джамаат-е-Ислами”), до онези „политически салафити”, които твърдо отхвърлят светската демокрация, но се противопоставят на използването на насилие срещу Запада. Критиците твърдят, че подобни организации, макар наистина да отклоняват някои млади мюсюлмани от участие в насилствени действия на територията на Европа, разпространяват сред тях именно онази интерпретация на исляма, която открито се конфронтира със западните ценности и ерозира деликатния интеграционен процес на европейските мюсюлмани. В тази връзка, властите в повечето европейски държави се сблъскват с дилемата, дали умерените ислямисти могат да бъдат ангажирани и използвани като партньори в борбата с радикализацията на мюсюлманските общности на континента?

Нетрадиционни партньори: умерените ислямисти

Немалко експерти от Европа и САЩ вярват, че отхвърлящите насилието ислямисти могат да се окажат полезни и ефективни партньори в усилията за минимизиране на радикализацията. „Бин Ладен може да бъде разбит само от фундаментализма – твърди бившият служител на ЦРУ Рюъл Марк Геречт (2), според който – „умерените” ислямисти могат да победят „бинладенизма”, тъй като проповядват пред същата аудитория, използвайки същия език и с не по-малка страст” (3). Аргументи в подкрепа на това твърдение изтъкват анализаторите от Центъра Никсън Робърт Лейкън и Стивън Брук, в статията си, многозначително озаглавена „Умерените Мюсюлмански братя”. Според тях, „Мюсюлманските братя” „работят за разубеждаването на мюсюлманите да използват насилие, като вместо това ги насочват към реализация в политиката или към благотворителни инициативи” (4). Затова, западните правителства ще трябва да намерят начин да работят с тях в името на общата цел да бъдат отклонени младите мюсюлмани от джихадистките групировки. Аргументът, че само умерените ислямисти могат да бъдат използвани като преграда срещу радикализацията в стил Ал Кайда, се използва и от много ислямистки лидери в цяла Европа, които активно призовават за сътрудничество с местните правителства в усилията им за борба с тероризма (5).

От друга страна, критиците на този подход твърдят, че дори ако приемем, че умерените ислямисти действително са в състояние да отклонят някои млади мюсюлмани от пътя на терора, това краткосрочно предимство по отношение на сигурността, бива засенчено от дългосрочните последици на подобно партньорство. Според тях, независимо че се противопоставят на терористичните акции на Запад, визията и целите на умерените ислямисти са несъвместими с тези на светските и мултирелигиозни общества в модерна Европа. Отказът им да осъдят актовете на насилие в Палестина и Ирак, както и двойствената им позиция по въпросите за правата на жените,  вероотстъпничеството и хомосексуализма, са само някои от проблемите, които ни демонстрират истинската природа на умерените ислямисти. Разглеждайки ги по-скоро като част от проблема, отколкото като част от решението му, въпросните критици смятат, че правителствата не би трябвало да легитимират и усилват позициите им, като сътрудничат с тях, под каквато и да било форма. Дългосрочните отрицателни последици от това за социалното единство и интеграцията на европейските мюсюлмани ще бъдат много по-големи отколкото съмнителните краткосрочни ползи в борбата за предотвратяването на терористичните нападения.

Европейските правителства са раздвоени по въпроса, как биха могли да обединят позициите на тези две противопоставящи се групи. Характерен пример за това е Дания. През януари 2008, датското правителство, подтикнато от серията арести на местни мюсюлмани, забъркани в терористична дейност, реши да създаде междуминистерска работна група, която да изработи „екшън план” за борба с екстремизма и радикализацията в страната. Министърът на интеграцията Бирте Хорнбек, която ръководеше групата, публикува 65-страничен доклад, съдържащ няколко основни препоръки (6). В този документ се твърдеше, че датското правителство трябва да работи с широк спектър от мюсюлмански организации, включително такива с откровено ислямистки уклон, за да ограничи радикализацията  и насилието сред местните мюсюлмани. Докладът беше подложен на остра критика от социалния министър Карен Йесперсен, която между другото е колега на Хорнбек от Либералната партия. Подобно на другите критици на доклада, повечето от които също бяха членове на управляващата коалиция, Йесперсен обвини авторката му, че използва твърде ограничена интерпретация на екстремизма и предлага сътрудничество с мюсюлмански организации, които не приемат фундаментални ценности на датското общество (7). След като споровете в правителството се прехвърлиха и на първите страници на датските вестници, властите решиха да отложат „екшън плана” докато не бъде постигнато съгласие по критериите за сътрудничество с местните мюсюлмански организации. В крайна сметка, през февруари 2009, беше приет нов план, значително ограничаващ случаите, в които сътрудничеството с умерените мюсюлмански формации се смята за приемливо (8).

Но макар че нито една европейска държава все още не е формулирала достатъчно убедителна и ясна политика по въпроса, независимо от продължаващите дебати сред управляващите, датският пример показва, че решението за сътрудничество с умерените ислямисти е тясно свързано с формалната и неформална дефиниция на понятията „екстремизъм” и „радикализация”, които са възприели властите във всяка една страна от континента. Онези правителства, които свързват тези две понятия с употребата на насилие, са по-склонни да сътрудничат (под някаква форма) с умерените ислямисти. Сред тях е британското правителство, чиято програма за предотвратяване на радикализацията (т.нар. Prevent Programme) цели да „попречи на  мюсюлманите да се превърнат в терористи или проповядващи насилие екстремисти” (9). Вследствие на това, през последните няколко години редица ислямистки организации, отхвърлящи използването на насилие във Великобритания, бяха ангажирани като партньори на правителството и се субсидират от него.

Други европейски държави възприеха едно по-широко определение на екстремизма и, съответно, на целите, които следва да си поставят техните програми за борба с радикализацията. Датските власти например, дефинират радикализацията като „нарастваща готовност за пропаганда или подкрепа на необходимостта от фундаментални промени в обществото, които са несъвместими с нашата демократична правна система” (10). Холандската служба за разузнаване и сигурност (Algemene Inlichtingen-en Veligheidsdienst - AIVD) пък смята, че насилието невинаги е елемент на екстремизма, който служителите и констатират сред някои сегменти на местната мюсюлманска общност. „Засега в страната не съществува заплаха от насилие – се твърди в един доклад на AIVD от 2007 – нито пък е непосредствено застрашен холандският и западният демократичен ред, по-скоро става дума за бавен процес, който би могъл постепенно да ерозира социалното единство и да постави под въпрос някои фундаментални човешки права” (11). Съответно, датските власти са много по-малко склонни от холандските си колеги да сътрудничат с умерените ислямисти, макар че не изключват напълно възможността да го направят при възникване на извънредни обстоятелства. На свой ред, германските власти започнаха диалог с някои умерено ислямистки организации, действащи в страната, канейки ги да участват в дискусионните форуми за исляма в Германия. В същото време, високопоставени немски правителствени чиновници твърдят, че за истинско партньорство би могла да се говори едва когато въпросните организации ясно и еднозначно декларират, че приемат германските ценности.

Собствената оценка на всяка страна за това, какво представлява екстремизмът и дефинираните, на нейна основа, цели на съответните програми за борба с радикализацията, формират базата, от която съответната държава разглежда въпроса за взаимодействието с умерените ислямистки организации. Има обаче и редица други фактори, които влияещи върху процеса на вземане на решения по този въпрос.

Средата на сигурност

Най-важният фактор, оказващ влияние върху политиците, е заплахата за сигурността на страната им. Правителствата, които са изправени пред сравнително висока степен на радикализация на местната мюсюлманска общност и сериозна заплаха от осъществяване на терористични нападения, са по-склонни да концентрират вниманието си върху радикализацията и растящата склонност към насилие, а не върху по-общите и по-малко осезаеми в момента заплахи за социалното единство. В резултат от това, те са готови да използват всяко средство за предотвратяване на терористични нападения и са по-отворени към идеята за партньорство с умерените ислямисти. С други думи, колкото по-сериозна е терористичната заплаха, толкова по-ниска става бариерата при избора на партньори в мюсюлманската общност.

Великобритания е най-добрия пример в това отношение. От 11 септември насам, страната неколкократно беше мишена на терористи, свързани или симпатизиращи на Ал Кайда. Благодарение на шанса и впечатляващите умения, демонстрирани от британските специални служби, терористите успяха само веднъж да нанесат успешен удар, но заплахата за страната продължава да е несравнимо по-голяма, отколкото за която и да било друга европейска държава. През 2008 например, британските служби за сигурност заявиха, че 2000 души, живеещи във Великобритания, повечето от тях британски граждани, са свързани с терористичната активност на Ал Кайда и, че годишно биват разкривани и предотвратяване около 30 планирани техни акции (12). Не е случайно, че изправени пред по-непосредствени и постоянни терористични заплахи, отколкото която и да била друга европейска страна, британските власти осъществяват най-широките в цяла Европа форми на сътрудничество с умерените ислямистки организации.

Сред най-известните примери за това сътрудничество е завземането на джамията във Финсбъри Парк (Северен Лондон), през 2005. Създадена първоначално за да обслужва многобройната мюсюлманска общност в тази част на британската столица, в средата на 90-те джамията попадна под контрола на известния египетски проповедник Абу Хамза ал Масри и група негови последователи (13). Сред като успя да сплаши редовните посетители на джамията, Абу Хамза превърна Финсбъри Парк в основния щаб на джихадизма в Европа (по мнението на редица европейски специални служби). През него са минали множество активисти на Ал Кайда – от Ричард Рийд (заловен на едно летище с бомба в обувките си) до скандално известния Закария Мусауи. В джамията, Абу Хамза е вербувал стотици доброволци, изпратени да се подготвят или сражават, редом с бойците на Ал Кайда, в места, като Афганистан или Чечения. Британските служби наблюдаваха Финсбъри Парк в продължение на години, но едва през януари 2003, когато стана ясно, че джамията се използва като убежище от северноафрикански ислямисти, планиращи терористична акция на територията на страната, властите наредиха основното и претърсване (14). След драматичен нощен рейд при който в мазето на джамията бяха открити военни наръчници, оръжие, маскировъчни униформи, стотици откраднати и забравени документи и дори средства за ядрена, биологична и химическа защита, властите решиха да я затворят.

Решението им обаче предизвика гневна реакция сред мюсюлманската общност и разшири местната подкрепа за Абу Хамза, който пък започна да провежда петъчните си религиозни проповеди на улицата срещу джамията. Дори след ареста му, през май 2004, неговите привърженици продължиха да се събират в района около джамията, провокирайки напрежение в квартала. Всичко това убеди британските власти, че джамията отново трябва да бъде отворена и поставена под контрола на организация, която да е приемлива за общността (15). За целта, служители на Скотланд Ярд, Благотворителната комисия и Съвета на Ислингтън (централен лондонски район, на чиято територия е джамията) потърсиха съдействието на Британската мюсюлманска асоциация (МАВ).

Официално обявяващата се за „независима” МАВ беше създадена през 1997 от Камаал Хелбауи, бивш високопоставен водач на египетските „Мюсюлмански братя”. Повечето от  принадлежащите към ръководството и не крият, че са членували (и още подкрепят) в организации като „Мюсюлмански братя” или Хамас. Въпреки че някои от тях осъждат насилствените действия на територията на Обединеното кралство, те публично подкрепят самоубийствените атаки в Палестина и на други места, където „мюсюлманите са потиснати” (16). След продължителни консултации, водачите на МАВ приеха предложението на британските власти да поемат контрола над джамията. Една студена сутрин, през февруари 2005, около 70-80 активисти на МАВ се появиха в джамията, докато части на полицията бяха разположени по съседните кръстовища. Последва сблъсък с привържениците на Абу Хамза, но след няколко напрегнати часа и незначителни ръкопашни схватки, хората на MAB окончателно овладяха джамията Финсбъри Парк.

Акцията на МАВ бе представена от британските власти за голямо постижение. Привържениците на Абу Хамза бяха лишени от основната си база и т.нар. „фабрика за самоубийци” се превърна в проспериращ общински център, чиито инициативи са насочени не само към мюсюлманите, но и към не-мюсюлманите. Днес, в джамията всяка седмица се събират по 1000 вярващи. Нещо повече, новото ръководство на Финсбъри Парк установи тесни връзка с местната общност и дори участва в т.нар. „междурелигиозни форуми”, наред с представители на други религии. Мюсюлманите и немюсюлманите от квартала реагираха ентусиазирано на промяната, а силите за сигурност и полицията вече не бяха принудени да отделят значителни човешки и финансови ресурси за да следят и контролират действията на привържениците на Абу Хамза.

Поставяйки джамията във Финсбъри Парк под контрола на МАВ, британските власти, без съмнение, съумяха да ликвидират основния център за радикална пропаганда и подготовка на терористични нападения в страната, поставяйки проблематичната ситуация под контрол. Предвид обстоятелствата, едва ли някакво друго решение би постигнало същия резултат. Само организация като МАВ се ползваше с необходимата легитимност, така че да бъде приета от местната мюсюлманска общност, за разлика от други, смятани за по-умерени формации, които обаче не се ползват със такова доверие. Но, същите причини, които направиха МАВ приемлива дори за някои от най-радикално настроените лондонски мюсюлмани, навремето попречиха на британските политици да потърсят сътрудничеството на сходни ислямски организации. Наред с избирателния подход на МАВ към проявите на насилие, за който споменах по-горе, нейната противоречива позиция по такива въпроси, като правата на хомосексуалистите, вероотстъпничеството и интеграцията, карат мнозина британски политици да се замислят за дългосрочните последици от индиректната държавна подкрепа за подобна организация да разпространява собствената си интерпретация на исляма сред хиляди британски мюсюлмани (17). Все пак, предвид извънредните обстоятелство, те са съгласни, че овладяването на Финсбъри Парк е перфектен пример за успех, постигнат (макар и само в краткосрочен план) благодарение на сътрудничеството с умерените ислямисти. Британските правителствени чиновници не разглеждат това партньорство като вече утвърдена държавна политика, но смятат, че сключването на такива „сделки”, в някои конкретни случаи, с подобни далеч не идеални партньори, е неизбежна стъпка в духа на realpolitik, която се диктува от наличието на сериозна и непосредствена терористична заплаха пред страната (18).

Повечето от останалите европейски страни, които не се сблъскват с толкова мащабна терористична заплаха, се придържат към по-консервативни позиции, което превръща случая с Финсбъри Парк в почти уникален. Холандските власти, според които броят на мюсюлманите, замесени в подготовката на терористични действия на територията на страната, е само няколко десетки души, предпочитат да решават проблема, прокарвайки ясна разграничителна линия между „ангажирането” и „овластяването” на умерените ислямисти. Според тях, всички онези, които не проповядват открито насилие, могат да бъдат привличани, тъй като маргинализирането на умерените ислямисти би могло да има негативни отражения. В същото време, холандските власти не са убедени, че могат да разглеждат последните като постоянни партньори, тъй като е ясно, че те проповядват идеи, ерозиращи схващането на правителството за демокрация, интеграция и социална солидарност (19).

Тази оценка води до възприемането на различен подход към всеки отделен случай, като властите се обръщат към умерените ислямисти само, когато наистина се налага и има обща основа за подобно сътрудничество. Правителството следваше тази политика и през периода, непосредствено предшестващ премиерата на противоречивия филм „Фитна” на холандския политик и лидер на Партията на свободата Геерт Вилдерс. Въпросният филм съдържа остра критика към исляма, опитвайки се да свърже съдържанието на Корана с терористичните нападения, осъществявани от различни ислямистки групировки. Холандските власти се опасяваха, че породилият множество предварителни коментари в медиите филм може да провокира прояви на насилие, сходни с тези след появата на карикатурите на пророка Мохамед в датския вестник Jyllands Posten през 2005. Затова службите за сигурност проведоха срещи с някои от най-радикалните салафитски имами, обяснявайки им, че холандското правителство не подкрепя Вилдерс и получиха от тях обещание, че ще призоват привържениците си да не реагират с насилствени действия срещу излъчването на филма. Това обещание беше спазено.

В същото време, службите за сигурност не разглеждат политическите салафити като постоянни и заслужаващи доверие партньори и съветват местните власти да не ги смятат за такива. Подобни съвети се оказват особено полезни, имайки предвид, че напоследък салафитите редовно ухажват провинциалните и общински власти с предложения за сътрудничество в борбата с радикализацията и програмите за интеграция. Тоест, макар откритият диалог със салафитите да се окуражава, всяка форма на сътрудничество с властите, която би им позволила да разширят сферата си на влияние в местната мюсюлманска общност, се отхвърля.

Институционалният мандат

Наред с реалностите, касаещи средата на сигурност, друг фактор, влияещ върху избора на властите, дали да си партнират с умерените ислямисти, е институционалният мандат на онези, които трябва да вземат решението, в рамките на всяко правителство, и това също провокира различия в подходите на отделните европейски държави. И тук, британският пример отлично отразява цялата сложност на ситуацията.

През 2002, Скотланд Ярд създаде специален „мюсюлмански” отряд (Muslim Contact Unit - MCU), включващ дузина отлично обучени полицейски служители – мюсюлмани и немюсюлмани, чиято задача е да взаимодействат с мюсюлманската общност в Лондон (20). Стъпвайки на утвърдената традиция на британската политика спрямо имигрантските общности, MCU се опита да установи доверителни отношения с лидерите на лондонските мюсюлмани, с цел съвместно с тях да бъдат предотвратени бъдещи терористични нападения и да се попречи на радикализацията на местната мюсюлманска общност. Под ръководството на Робърт Ламбърт, MCU избра необичаен път, решавайки да използва, а в редица случаи и да си партнира, с всички ислямистки течения, включително някои от най-радикалните, в сравнително голямата салафитска общност на Лондон. Според Ламбърт, винаги склонните да сътрудничат на властите мюсюлмански водачи са загубили доверието на собствената си общност, да не говорим, че не са наясно с проблемите на радикализацията. Затова той предлага „политика на преговори, която да доведе до сътрудничество с мюсюлманските групи, традиционно смятани за враждебно настроени към демокрацията” (21). Ламбърт смята, че само тези групи се ползват с достатъчно доверие и подкрепа за да се противопоставят на пропагандата на Ал Кайда и да повлияят на младите мюсюлмани (22). Така например, в рамките на т.нар. „проект Channel”, редица салафитски имами склониха да работят съвместно с полицейските служители при идентификацията на повлияните от радикалните ислямисти млади мюсюлмани и за отклоняването им от пътя на насилието и екстремизма (23). Според Ламбърт, макар че умерените политически салафити изповядват възгледи, несъвместими с тези на повечето британски граждани, те са заинтересовани да предотвратят (и имат капацитета да го направят) превръщането на младите мюсюлмани в терористи и, в този смисъл, могат да се окажат полезен „инструмент” в борбата с тероризма (24).

Разбираемо е, че MCU би искал да използва всички възможни средства за да реализира институционалния си мандат да предотврати бъдещи прояви на насилие. Други обществени институции, с по-различни институционални правомощия, обаче гледат с подозрение на подобно сътрудничество. Така например, шефовете на Департамента за общностите и местното управление (DCLG) – една от агенциите, натоварени да намерят дългосрочни решения на проблемите с радикализацията на британските мюсюлмани, смятат, че истинската цел на правителството не е борбата с използващите насилие екстремисти, а с всички форми на екстремизма. Според редица депутати – лейбъристи и консерватори, съвсем не е достатъчно само да си против Ал Кайда. Те настояват, че мюсюлманските организации следва да се разглеждат като партньори, само ако се съобразяват с такива фундаментални британски ценности, като демокрацията, свободата на вероизповеданието и равенството между половете. „Само ако защитим нашите ценности, ще можем да попречим на екстремистите да възпитат нови поколения терористи” – обяви Рут Кели (бивш британски министър, отговаряща за DCLG) в една своя реч от 2006, в която препоръча фундаментални промени в критериите, използване при отпускането на държавни средства за програмите за борба с радикализацията (25). През 2008, британският вътрешен министър Джаки Смит повтори същата теза, посочвайки, че групите, които осъждат насилието на Ал Кайда, но изповядват ценности, несъвместими с тези на Обединеното кралство, също са част от проблема: „Те може и да не проповядват открито насилие, но създават климат на страх и недоверие, който поражда прояви на насилие” (26).

Тази визия се трансформира в официална политика през март 2009, когато британското правителство обяви новата си стратегия за борба с тероризма. Въпреки че в нея се признава правото на всеки да се придържа към позиции, които по-голямата част от обществото смята за радикални, стратегията ясно посочва, че правителството вече не възнамерява да оказва помощ на групи, които „не подкрепят насилието и формално не нарушават законите, но отхвърлят и ерозират нашите общи ценности и поставят под въпрос единството на обществото” (27). Промяната се усеща още по-ясно в изявлението на британското Вътрешно министерство от февруари 2009, в което се казва: „Стратегията за предотвратяване на вербуването на терористи не се изчерпва само с борбата срещу проповядващия насилие екстремизъм. Тя касае и онези, които изповядват екстремистки възгледи, несъвместими с нашите общи ценности. Решенията, кои мюсюлмански организации могат да бъдат финансирани от държавата, се вземат много внимателно и са обект на щателна проверка. Трябва да е ясно, че няма да продължим да финансираме групировки, за които имаме доказателства, че окуражават дискриминацията, ерозират демокрацията и заемат двойнствена позиция спрямо тероризма” (28).

Институциите, чиито мандат е свързан с простото предотвратяване на насилствените действия, са склонни да се фокусират върху крайния екстремизъм и се задоволяват с краткосрочните успехи в сферата на сигурността, които им гарантира сътрудничеството с умерените ислямисти. От друга страна, институциите, чиято цел е запазването на хармонията и единството на обществото се отнасят по-предпазливо към дългосрочните последици от подобно сътрудничество. Макар да признават, че то може да е необходимо в извънредни ситуации, те се опасяват, че легитимирането и финансовата подкрепа на умерено ислямистките организации от страна на правителството може да доведе до прекомерното им усилване.

Липсата на единен подход

Допълнителен фактор, влияещ върху процеса на вземане на решения относно партньорството с умерените ислямисти, са различните визии за самия процес на радикализация. Въпреки множеството изследвания по темата, експертите и политиците се разминават по това, как и кога е възможна радикализацията. Анализаторите например спорят, дали интеграцията или липсата на интеграция е фактор за радикализация. Службата за защита на конституцията в Германия смята, че „успешната интеграция е от ключово значение за предотвратяване на екстремизма и тероризма” (29). Други обаче посочват, че липсват практически доказателства, които достатъчно ясно да обвързват липсата на реална интеграция с радикализма и насилието (30).

Също толкова спорна е ролята, която играят умерените ислямистки организации в процеса на радикализация. Дали те действително са преграда пред него, или просто осъществяват предварителната подготовка на кадри за по-екстремистки настроените групировки? Датската служба за разузнаване и сигурност (PET) например, защитава първата теза, посочвайки, че: „често именно тези хора разполагат с най-големи възможности да повлияят върху поведението на младите мюсюлмани, подложени на радикалната ислямистка пропаганда, внушавайки им да не приемат насилието” (31). От друга страна, германските власти посочват в официалните си доклади, че умерените ислямистки организации „действително не осъществяват дейности, свързани с целите на „глобалния джихад” и дори се опитват да предпазят младите мюсюлмани от влиянието на джихадистките идеи, предлагайки им алтернативни възможности за самоидентификация. В същото време обаче, следва да се запитаме, дали тяхната дейност, насочена към съхраняване на „ислямската идентичност” не съдейства за дезинтеграцията и формирането на паралелни мюсюлмански общества” (32). Нещо повече, според тях „съществува сериозен риск, че именно тези кръгове подготвят благодатната почва за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност” (33).

За асиметрията на тези анализи способстват редица фактори, от културната принадлежност на анализаторите, до чисто политическите съображения. Ясно е обаче, че нито едно европейско правителство не разполага с еднозначен и окончателен анализ на процеса на радикализация, ролята на интеграцията и влиянието на умерените ислямисти върху този процес. Естествено, това често води до объркване и противоречиви решения за това, как следва да се реализира програмата за борба с радикализацията, какви трябва да са целите и как да се избират партньорите на правителството в нея. Така, в доклада на Британската ревизионна комисия за прилагането на програмата за предотвратяване на радикализацията (Prevent Programmе) се посочва, че „няма пълна яснота относно избора на партньорите и как този избор влияе върху обществения интегритет, както и върху другите локални стратегии” (34). Все пак, тези проблеми са неизбежни, доколкото властите навлизат в непознати води, опитвайки се да решат един изключително сложен и все още неизяснен напълно въпрос. Повечето програми се реализират едва от няколко години и властите знаят, че изясняването на нещата ще изисква много повече време.

Тревожна дилема в сферата на сигурността

Ще могат ли европейските правителства да постигнат целите си, привличайки умерените ислямисти? Различното тълкуване на държавните интереси води до различни отговори на този въпрос. Ако чрез програмите за борба с радикализацията държавата цели да предотврати терористични нападения на нейна територия, тогава prima facie може да се твърди, че подобно партньорство би се оказало плодотворно, поне в краткосрочен период. Проблемът обаче се усложнява, ако държавният интерес се интерпретира по един по-амбициозен начин. Ако успехът в борбата с радикализацията се свързва с маргинализирането на екстремистките и антиинтгеграционни идеи сред младите европейски мюсюлмани, тогава, според мнозина, сътрудничеството с умерените ислямисти е по-скоро контрапродуктивно.

Дебатът опира до ключовия проблем за идентифицирането на противника, тъй като европейските политици все още не са постигнали консенсус по този фундаментален проблем. Ако врагът е просто „тероризмът”, или групировки от типа на Ал Кайда, използващи насилие за да реализират целите си, тогава сътрудничеството с умерените ислямисти изглежда полезна тактика за борба с тях. Ако обаче се смята, че заплахата е по-широка и е свързана с различните форми на ислямизма, тогава и подходът следва да е различен. В този случай, краткосрочните и инцидентни форми на сътрудничество могат да се използват с успех срещу джихадистите, но подобно тактическо партньорство не бива да се трансформира в постоянна стратегия.

Висши европейски правителствени чиновници в сферата на сигурността споделят визията, че идентифицирането на противника само с използващите насилие групировки е опасна самозаблуда. Ален Гринярд, който е зам. началник на отряда за борба с тероризма на белгийската полиция и професор по ислямски изследвания в брюкселския Свободен университет, определя Ал Кайда като „епифеномен”, т.е. най-видимият аспект на далеч по-голяма заплаха, каквато е политическият ислям (35). Към сходна позиция се придържа и бившият шеф на френското контраразузнаване (Direction Generale de la Secirite Exterieure)  Ален Шуе, според който Ал Кайда „е само кратък епизод и подходящ инструмент в близо стогодишното съществуване на „Мюсюлманските братя”. Истинската опасност е свързана с разширяване позициите на „братята” и нарастващият брой на техните привърженици. Вълкът знае кога и как да се прави на овца” (36).

Сравняването на „Мюсюлманските братя” с „вълк в овча кожа”, което прави Шуе, се споделя от мнозина експерти в сферата на сигурността, опасяващи се, че умерените ислямисти опитват да се възползват от това, което в теорията на социалното движение е известно като позитивен радикално-флангови ефект (37). Според тази теория, по-умерените крила на политическото движение автоматично подобряват позициите си при появата на по-радикални крила в него. Приложен към умерените ислямисти, положителният радикално-флангови ефект може да обясни, защо появата на Ал Кайда и другите джихадистки групировки накара европейските правителства да погледнат по-благосклонно на умерените ислямисти и дори да приемат насериозно идеята за установяване на различни форми на сътрудничество с тях. Появата на непосредствена и постоянна терористична заплаха, твърдят експерти като Шуе, кара европейските правителства да свалят летвата за това, кое е допустимо и да одобрят сътрудничеството с редица екстремистки настроени организации, доколкото последните се противопоставят на насилствените действия в Европа.

Според някои, реалният проблем е, че с благословията на правителствата,  програмата им за „социални инженерство” се осъществява от умерените ислямисти, които отхвърлят много от фундаменталните западни ценности. Стремейки се да станат партньори на правителствата в различните европейски държави, умерените ислямисти се представят за „огнеборци”, решени да потушат „пламъка” на крайната радикализация сред младите мюсюлмани на континента (38). Това без съмнение е вярно в някои случаи, доколкото много ислямистки организации действително се противопоставят на терористичните действия на европейска територия. В същото време, трябва да е ясно, че освен като „огнеборци” те се изявяват и като „подпалвачи”, налагайки тезата за специфичната идентичност на мюсюлманите, представяйки ги за жертви на преследвания в Европа и оправдавайки използването на насилие при определени обстоятелства и в други точки на света. Според експертите от Фондацията Килиам – намиращ се в Лондон „мозъчен център”, създаден от бивши ислямисти, отказали се от тази идеология, умерените ислямисти „проповядват сепаратистки и конфронтационни идеи, които логично водят до използване на насилие. Най-малкото, тяхната реторика поставя основата, върху която по-късно се формират възгледите на атентаторите-самоубийци” (39).

Липсата на яснота относно окончателните цели на усилията за борба с тероризма и свързаната с това непълнота на стратегиите за предотвратяване на радикализацията; ограничените познания за различните аспекти на политическия ислям, различията между отделните ислямистки групировки и природата на самия процес на радикализация и разминаването между необходимостта да бъдат предотвратени терористичните нападения, в краткосрочен план, и запазването на социалното единство – в дългосрочен, поставя всички европейски правителства пред много сериозна дилема в сферата на сигурността. Дори ако разглеждаме умерените ислямисти в най-негативна светлина, винаги има място за сътрудничество, под някакво форма, с тях, когато обстоятелствата го изискват. От друга страна, малцина биха подкрепили официалното одобрение и финансовата помощ за организации, прославящи насилието в някои части на света и непризнаващи основни човешки права. Затова повечето специалисти смятат, че привличането на умерените ислямисти за реализацията на важни цели в сферата на сигурността, без това да укрепва значително техните възможности и влияние, е най-добрата стратегия. Прилагането на подобна политика на практика обаче, е изключително предизвикателство и формулира нова дилема, свързана със сигурността, която днес европейските и редица други правителства отчаяно се опитват да разрешат.

Бележки:

{edocs}belejki-geop.doc,600,400,link{/edocs}

* Авторът е анализитор в Центъра за наука и международни отношения Белфер в Харвардския университет и преподавател в Института за мира на САЩ. Последната му книга е посветена на дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа и Северна Америка. Повече за него, вж. Геополитика, бр.2/06



 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Muradian.htm

Ще започна с това, че сегашната американска администрация очевидно се опитва да формулира ново отношение към Южен Кавказ, което обаче не означава, че ролята на региона в американската политика вече ще бъде много по-ограничена, а по-скоро предполага нов формат на интересите и приоритетите при решаването на икономическите, политически и военни задачи на САЩ. Глобалният проект на Вашингтон и съюзниците му от НАТО в Афганистан и съседните райони на Централна Азия се оказа непосилен за западната общност и ангажира прекалено много ресурси и внимание, което дори доведе до преразглеждане на задачите в Ирак и Близкия изток, като цяло. Дори проблемите, свързани с Иран, до известна степен загубиха приоритетния си характер, тъй като САЩ и съюзниците им са изправени пред военно-политическо поражение в Афганистан. И макар че повечето европейски и американски експерти продължават да твърдят, че задачите на САЩ в Афганистан въобще не са свързани с целите им за сдържане на китайската експанзия, загубата на контрола над Афганистан би лишило от реален смисъл цялата американска стратегия в Централна Азия и би отслабило аргументацията в полза на формирането на нов американско-индийски съюз, с откровено антикитайска насоченост. По отношение на Пакистан, също е налице постепенна загуба на контрол и макар че засега американците не бързат с фрагментацията му, при евентуална по-нататъшна дестабилизация на страната, на САЩ няма да им остане нищо друго, освен да инициират създаването на няколко контролирани от тях държави на сегашната територия на Афганистан и Пакистан. Едновременно с това, на фона на продължаващата интеграция на Централна Азия и Китай /засега само в икономическата сфера/ подобна незавидна съдба, т.е. фрагментация, може да сполети и централноазиатския регион.

Някои тревожни тенденции

Към тези процеси, следва да се отнасяме с необходимото внимание, защото от тях, до голяма степен, зависи и бъдещето на Южен Кавказ. Още днес, САЩ демонстрират засилен интерес към „новите маршрути” за комуникационна връзка с Афганистан и Централна Азия – т.е. Южният и Северозападният, което лишава Южен Кавказ от досегашното му геостратегическо значение. Ако сътрудничеството на Вашингтон с Москва получи по-нататъшно развитие, значението не само на Южен Кавказ, но и на Турция, значително ще намалее. От анализите на редица американски и британски експерти става ясно, че САЩ се опитват да променят приоритетите си по отношение на Южен Кавказ, разглеждайки го вече като недостатъчно предсказуем и сигурен регион /което се отнася и за маршрутите за транзит на енергоносители и стоки, минаващи през него/.

САЩ и Великобритания, да не говорим за европейските членки на НАТО и ЕС, като цяло,  се опитват по-ясно да разграничат геостратегическите и геоикономически функции на Южен Кавказ. Тоест, стремят се да разглеждат отделно чисто икономическите задачи, свързани с добива и транзита на петрол и природен газ, без излишно да ги политизират. След достатъчно мащабните задачи в сферата на отбраната и сигурността, ключови за региона са само неговите военно-транзитни функции. Военният транзит ще запази до известна степен значението си, но геостратегическите и геоикономически задачи на основните западни силови центрове в региона вече ще са по-скромни. В обозрима перспектива, много неща ще зависят от ситуацията в Централна и Южна Азия, където САЩ продължават да увеличават военно-политическото си присъствие. В същото време обаче сме свидетели на развитие, което не успяха да предвидят повечето анализатори и „политически проектанти”, т.е. на фона на усилващата се роля на Централна Азия, тази на Южен Кавказ в политиката на САЩ очевидно намалява. Можем да предположим, че, с течение на времето, ще започне да намалява и мястото на Централна Азия в американските външнополитически приоритети, но поне засега това е сценарий за едно по-далечно бъдеще. В момента, САЩ се стараят да завършат изпълнението на политическите си задачи в Централна и Южна Азия и това, в някаква степен и за известен /доста ограничен/ период от време, ще съдейства за запазването на геостратегическата роля на Южен Кавказ, като обслужващ транзитния трафик регион. Съвършено очевидно е, че САЩ ще запазят контрола си над основните енергийни комуникации в региона, както и че не изпитват особен възторг от проектите, според които маршрутите на тези комуникации ще минават през територията на Турция и на всичкото отгоре ще се контролират от европейците /като газопровода „Набуко” например/. Създаденият с американско-британски усилия гигантски енергиен комплекс в Кавказко-Каспийския регион, макар че формално постигна предварително набелязаните цели, не оправда напълно надеждите на Вашингтон и Лондон, най-вече поради зависимостта му от Турция, както и заради уязвимостта на Южен Кавказ - две слабости, които така и не можаха да бъдат преодолени.

Анализирайки геополитическото бъдеще на Евразия, въпреки инерционността на съвременното политическо мислене, следва да отбележим възможността за радикална промяна на формата, в който САЩ ще реализират задачите си в Евразия, Близкия изток, Централна и Южна Азия. Става дума за глобално преосмисляне на американската геостратегия, както и на мястото и ролята на партньорите и конкурентите на САЩ. Във Вашингтон се опитват радикално да променят визията си по отношение на такива държави, като Русия и Китай, но тези опити на определени политически и аналитични кръгове са все още в зародиш. Тоест, има още много време до практическата реализация на въпросните идеи, макар че те вече са доста популярни сред най-авторитетните американски анализатори и стратези. Появата им, вероятно, е свързана с търсенето на най-ефективните механизми за преодоляване на световната икономическа криза и появата на световната сцена, като все по-самостоятелни силови центрове, на ЕС, Индия и други държави. Като цяло, следва да имаме предвид, че с отслабването на конкуренцията между водещите държави от Запада и Изтока (колкото и ограничен да е характерът му), Южен Кавказ се изправя пред нови реалности, свързани с липсата на заинтересованост от предприемането на радикални стъпки за решаване на конфликтните проблеми в региона. Значително ще намалее ролята на Турция и Иран. Западната общност ще опита да запази влиянието си в Южен Кавказ, но руските позиции там ще станат водещи, особено с настъпването на пиковия момент в добива на петрол и природен газ. Във всеки случай, американските, британски и европейски експерти твърдят, че през следващите 10-15 години Западът и най-вече САЩ ще съхранят сегашните си позиции, но ще се опитат да намалят нивото на конфронтация в глобален и локален формат.

Анализирайки американската политика спрямо Южен Кавказ, следва да имаме предвид ролята на Турция и Иран в регионалната стратегия на САЩ. Барак Обама и неговият екип се опитват да сложат край на политическата стилистика от времето на Буш-младши по отношение на Турция, т.е. на игнорирането и по всички направления, но истината е, че „реверансите” на Обама към Анкара имат по-скоро конюнктурен характер и всички действия и стъпки на Вашингтон по отношение на Турция означават само едно – че САЩ продължават да следват към нея политика на „сдържане”. Сегашните турски външнополитически и геоикономически амбиции въобще не се вписват в американската стратегия в сферата на отбраната, сигурността и икономиката. Сегашният „заговор” между САЩ и ЕС за „сдържането” на Турция, по един или друг начин, води до усилване ролята на Южен Кавказ, като фактор за сдържане на турските амбиции. Разбира се, не бива да забравяме, че основното политическо /или по-скоро политико-идеологическо/ противоречие на „Стария свят” не е това между САЩ и Русия, или между САЩ и Китай, а между САЩ и ЕС. Тъкмо това обяснява и изявлението на Обама в Истанбул, че САЩ подкрепят присъединяването на Турция към ЕС, имайки предвид, че американският президент беше съвсем наясно, че повечето европейските лидери категорично се обявяват против това. Въпреки това, САЩ продължават да формират по целия периметър на турските граници своеобразен „пояс”, предназначен да сдържа амбициите на Анкара. Както признават редица авторитетни германски и френски анализатори, турският проблем все още не поставен в целия си обем пред американците и европейците и Западът тепърва ще осъзнае колко дългосрочен и опасен е стремежът на Турция да си извоюва статут на световна държава и дори на „регионална макродържава”. Въз основа на досегашния си опит в сферата на регионалната политика, американците осъзнаха, че не са успели да превърнат Южен Кавказ в зона на сблъсък между Турция и Русия /както им се искаше/, а точно обратното - регионът се е превърнал в арена на сблъсък и конфронтация между Турция и самите САЩ. Същото впрочем се случва в Близкия изток, Централна Азия и Черноморския регион. Разположен между Русия и Турция, които се опитват да формират своеобразен антиамерикански алианс, Южен Кавказ не може пълноценно да изпълнява функциите си, свързани с транзита и обслужването му. Затова ми се струва доста вероятно Южен Кавказ да се разглежда занапред най-вече като своеобразен полигон, осигуряващ по-голямото разнообразие на транзитните маршрути и използван за сдържането на Русия и Турция. Тоест, „златният век” на южнокавказката геополитика вече отминава и големият въпрос е, кои държави от региона ще пострадат най-много, когато той окончателно приключи. В същото време, дори и маргинализацията на региона не изключва успешното му развитие и възможността да си извоюва достойно място, в геополитически план.

Южен Кавказ в контекста на „иранския въпрос”

Интересно е, че въпреки все по-твърдата позиция, която Западът заема спрямо Иран, там са налице определени тенденции за преразглеждане ролята на тази държава в света. Всъщност, иранският проблем, до известна степен, стана повод за изясняване отношенията на западните държави с Русия и Китай. Що се отнася до САЩ, в момента те са твърде объркани от развитието на ситуацията в Афганистан и изглежда не са в състояние да дефинират достатъчно ясна политика по отношение на Иран. САЩ не могат да координират политиката си по европейското, евроазиатското, близкоизточното и китайското направления. Нито един от наболелите въпроси на американската политика не намира адекватно решение, налице са сериозни проблеми в отношенията със съюзниците от НАТО, съвършено неясни, както за САЩ, така и за НАТО, остават перспективите за развитие на ситуацията в Афганистан. А мнозина смятат, че докато не бъдат решени основните проблеми в тази страна, САЩ и партньорите им няма да са в състояние да вземат решения и по отношение на Иран, включително по въпросите, касаещи нанасянето на военни удари срещу ислямската република. Въпреки това, подобни удари вече са планирани и са напълно възможни. Няма никакви военно-технически проблеми за нанасянето им. Пентагонът отдавна е разработил два основни варианта за осъществяването на подобна операция, като единият предвижда ограничени, а другият – масирани удари, т.е. въпросът не опира да технически възможности, а до политически решения. САЩ продължават да възразяват против евентуално участие на Израел в нападението срещу Иран, предпочитайки да не ангажират партньорите си в осъществяването на тази задача.

Въпреки че американската администрация разполага с достатъчно добре подготвени експерти по Иран, там липсват стратези, способни да повлияят за предприемането на едни или други конкретни действия по отношение на Техеран. Дори един толкова опитен и активен анализатор и стратег, като Денис Рос /бивш директор на политическото планиране в Държавния департамент а днес специален пратеник за Близкия изток и Югозападна Азия – б. р./, доказал че може да изготвя качествени анализи и предложения, едва ли е в състояние да повлияе върху администрацията в Белия дом. Като цяло, американската експертна общност, ангажирана с иранската проблематика, засега не е лансирала нито една, заслужаваща по-сериозно внимание, инициатива. Създава се впечатление, че принадлежащите към нея са твърде предпазливи и гледат да не поемат кой знае каква отговорност при вземането на окончателното решение за Иран. Очевидно е и, че тази ситуация ще се запази още дълго време. Тук е мястото да спомена, че и Пентагонът, който си има достатъчно проблеми, не е склонен да лансира предложения за радикални действия по отношение на Иран. Едва ли в момента, в Департамента по отбраната е особено популярна идеята за нанасяне на военни удари срещу иранците. Дори и ако тези удари са ограничени, нанасяйки ги, САЩ рискуват да се окажат в изолация, включетелно сред водещите западни държави.

Напоследък, в света все повече се налага схващането, че Техеран разглежда ядреното оръжие не като средство за нападение и агресия, а по-скоро като инструмент за „сдържане” на външните заплахи. Иран не съумя да изгради около себе си „пояс” на сигурност и независимост от политиката и действията на САЩ в региона. Днес тази страна е заобиколена от доста враждебно настроени към нея държави. Режимът на аятоласите вижда в Пакистан основния си потенциален противник, имайки предвид не само, че Исламабад притежава ядрено оръжие, но и проблема с Белуджистан и този за стабилността на Пакистан, като цяло. Иран има много проблеми и в отношенията си със Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и Азербайджан. Във връзка с тези проблеми, водещите аналитични центрове и изследователски институти в САЩ и Европа внимателно следят не само иранската ядрена програма, а и аналогичните програми на Саудитска Арабия, Турция и Египет. Разбира се, сама по себе си, иранската ядрена програма стана причина и фактор за ускоряване на ядрените изследвания в страните от региона, но трябва да признаем и, че Иран има правото да гарантира националната си сигурност. Затова Западът следва да вземе предвид проблемите на Иран и да се опита да гарантира сигурността му, като важно предварително условие за промяна в отношението на Техеран към ядрения проблем. Трябва да признаем и, че именно Саудитска Арабия и САЩ прокарваха политика, поощряваща създаването на ядрено оръжие от Пакистан и носят определена отговорност за разпространението му в света.

Що се отнася до това, в какво положение ще се окаже Армения в случай, че ООН наложи нови санкции срещу Иран, можем да кажем следното. Споразуменията между Ереван и Техеран, както и състоянието на отношенията им, са добре известни. Този въпрос никога не се е обсъждал подробно от британските, западноевропейските или американските аналитични среди, но беше поставян на няколко пъти, при очертаването на сценариите за осъществяване на блокадата на Иран. При това бяха лансирани доста фрагментарни оценки за това, че най-вероятно, на световната общност ще се наложи „да си затвори очите” за специалните арменско-ирански отношения. На първо място обаче, тези отношения не играят кой знае каква роля за Иран, а на второ – ако Армения бъде принудена да се включи в блокадата срещу Иран, ще се наложи да бъдат осигурени алтернативни маршрути за снабдяването и със стоки от първа необходимост, което трудно може да стане, предвид сегашната криза, ударила Запада. В същото време, въпросните санкции няма да имат универсален характер и няма да предполагат пълната блокада на Иран, която да прекъсне износа на петрол и природен газ, както и вноса на продоволствени стоки. В крайна сметка, Армения едва ли ще претърпи сериозен ущърб от въвеждането на санкциите, но това не променя факта, че кавказката тематика, като цяло, практически липсва при обсъждането на иранския въпрос.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

 
Powered by Tags for Joomla