Tag:войни

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През април 2016 НАТО отбелязва своята 67-ма годишнина. Струва ми се, че вместо да повтаряме остарелите клишета и щампи за непреходното значение на този военен блок за сигурността на САЩ и за мира в света, би следвало да използваме юбилея като повод за анализ на отдавна назрелия въпрос, дали ангажиментите на Америка към Северноатлантическия алианс обслужват собствените и интереси през ХХI век? Защото са налице все повече доказателства, че членството в НАТО не отговаря на интересите на САЩ.

Създаването на алианса през 1949 обозначи очевидния отказ на Америка от традиционната и политика на неучастие в чуждестранни военни блокове и отказ от интервенционизма. Участието в две световни войни в рамките на само едно поколение американци, както и особено обезкуражаващото в психологически план нападение срещу Пърл Харбър, нанесоха смъртоносен удар по външната политика на ненамеса. Дори такива известни противници на интервенционизма като Артър Ванденберг, признаха, че светът се е променил и изолационизмът (едно крайно неудачно понятие) вече не е подходящата политика за САЩ. Членството в НАТО, която се превърна в "изключително здрав алианс" с европейските държави, демонстрира до каква степен се е променила политиката на Вашингтон и позициите на Америка, като цяло.

Днес е също толкова трудно да оспорим твърдението, че светът се е променил. Вече няма дори и подобие на онзи европейски или световен силов баланс, съществувал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Тогава Централна и Източна Европа се намираха под властта на Съветския съюз - една безпощадна тоталитарна държава, генерираща заплаха от експанзия в невиждани до този момент мащаби. На свой ред Западна Европа, макар и в общи линии демократична, беше съвършено деморализирана от разрушенията по време на Втората световна война и надигащата се съветска заплаха. В тези стратегически условия дори такива известни противници на интервенционизма като сенатор Робърт Тафт, бяха склонни да подкрепят защитата на свободата на Европа. Тафт обаче смяташе, че САЩ просто следва да гарантират сигурността на континента, но не и да предприемат една толкова фатална стъпка, като членството в НАТО и да не се нагърбват с бремето на практически неограниченото лидерство на Запада при това за неясен период от време.

Последвалите събития показаха, колко основателни са били опасенията му. Привържениците на НАТО настояваха, че светът след Втората световна война се е променил и, че в новите условия максимално широкото американско лидерство е просто задължително. Днес, десетилетия по-късно, вече е пределно ясно, че основен недостатък на техния анализ на ситуацията е, че според тях въпросните промени са важно, но единично събитие и, че след това всичко ще работи в рамките на новата система. Това предположение обаче се оказа абсолютно погрешно. Промените са непрекъснат процес. Днешна Европа се различава от Европа през 1949 най-малкото толкова, колкото и онази Европа се различаваше от предвоенната. В същото време нейната организационна основа, в лицето на НАТО, както и съдържанието на американската политика, си остават същите.

Днес е променена цялата среда на сигурност. Европейските демокрации вече не представляват сборище от деморализирани и съсипани от войната маргинали. Те се обединиха в рамките на Европейския съюз, а числеността на тяхното население, както и техният БВП, са по-големи от американските. Да, те се безпокоят от развитието на събитията в Близкия Изток и от периодичното ръмжене на руската мечка, но са в състояние сами да се справят и с двата проблема. Русия на Владимир Путин е бледа сянка на заплахата, каквато представляваше някога Съветския съюз. ЕС има три пъти по-многобройно население и почти десет пъти по-мощна икономиката от руската.

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Тази разлика в икономическото натоварване е само една от причините, заради които следва всестранно и комплексно да анализираме въпроса, дали ангажиментите на Америка в НАТО отговарят на нейните интереси. Това обаче е много важна причина.

След създаването на алианса средата на сигурност в Европа се промени съществено и в друго отношение. През първите десетилетия на съществуването на НАТО целта на Вашингтон беше да гарантира сигурността на ключови държави като Западна Германия, Италия Франция и Великобритания. След разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, американските ръководители започнаха да настояват за разширяването на алианса и включването в него на държавите от Централна и дори Източна Европа. Те вкараха в НАТО голям брой нови съюзници със същата лекота, с която някои хора добавят приятели в своята Фейсбук-страница.

За разлика от Фейсбук обаче, военните алианси са изключително сериозен ангажимент. Прословутият чл.5 от устава на НАТО изисква нападението срещу един от членовете на пакта да се разглежда като агресия срещу всички. Заради него САЩ могат лесно да се окажат забъркани във въоръжен конфликт, който няма нищо общо със сигурността на самата Америка. Абсурдността на съществуването на НАТО през ХХІ век достигна върховата си точка през февруари 2016, когато алиансът, с активната подкрепа на Вашингтон, прие за свой член малката балканска държавица Черна гора. Не е ясно, как подобна микродържава би могла да укрепи и без това колосалната военна мощ на Америка или пък нейния икономически потенциал. Това е голяма загадка. Хубавото в случая е, че Черна гора поне няма врагове сред великите държави. Това обаче не важи за трима други малки членове на НАТО - прибалтийските постсъветски републики Естония, Латвия и Литва, приети в алианса преди десетина години. Те са в много лоши отношения с Русия, а както посочва един от водещите американски аналитични центрове, тези държави са толкова уязвими, че руските войски биха могли да ги окупират за броени дни. Тоест, очертава се следната картина. Ако преди, в рамките на НАТО, поемахме ангажимент да защитим най-важните икономически и стратегически играчи от една зловеща тоталитарна сила, сега залагаме репутацията и дори самото съществуване на Америка за да защитим група малки държавици, разположени на границата с Русия. Следва ясно за заявим също, че нарастването на американската мощ по западните руски граници до голяма степен съдейства за влошаването на двустранните ни отношения с Москва.

Налага се впечатлението, че привържениците на НАТО не осъзнават значението на промените в международните отношения. За тях висш приоритет се оказва запазването на алианса, а не сигурността и просперитета на Америка. Не бива да се съгласяваме с подобно статично мислене. 67 години са дълъг срок и политиката през цялото това време не може да не се променя, тъй като рискува да се окаже неадекватна. Истината е, че американската политика по отношение на НАТО не издържа дори елементарна проверка относно нейната целесъобразност и ефективност. Отдавна е време да направим всестранен анализ на тази политика, включително като разгледаме внимателно и най-радикалния вариант - излизането на САЩ от Северноатлантическия алианс.

-----------------------------------------------

* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон - един от мозъчните центрове на американската консервативна десница, и редактор в National Interest. Той е автор на десет книги по проблемите на международните отношения, някои от които са посветени на НАТО.
 
Френският философ Мишел Онфре"Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече". Това казва френският философ Мишел Онфре.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

- Как преценявате начина, по който Европа се отнася към мигрантската криза?

- Европа не съществува, освен чрез единната си валута. В тази криза виждаме колко е безпомощна, незначителна, разчленена. Прави нещо аматьорски, не говори на един глас, импровизира. Това е жалко.

- Какво имахте предвид, когато казахте, че “Бернар Анри Леви (френски философ - бел. пр.) е част от хората, които направиха възможно това мъртво дете” (малкият Айлан - бел. пр.)? Кои са “другите хора”?

- Всички онези, които оправдаха войните срещу Афганистан, Ирак, Либия, Мали и останалите арабски страни, са отговорни и виновни. Те легитимираха бомбардировката над хиляди хора там. Струва ми се напълно легитимно мюсюлманската общност да е гневна на Запада. Западът атакува, уж за да се защити от тероризма, но той създаде тероризма, докато атакуваше. Кой иракчанин заплашваше Франция през 1991 г.? Саддам Хюсеин дори финансираше кампанията на един президент.

- От публикуването на снимката на малкото дете европейското обществено мнение, изглежда, направи рязка промяна по този въпрос. Как си го обяснявате? Какво говори това за нашето обществено мнение?

- Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече.

- Защо политическото и медийното отношение към мигрантската криза е такова, сякаш тя няма конкретни геополитически причини?

- Защото политическият персонал е съставен от посредствени хора, които нямат никаква визия за бъдещето на страната, никакво чувство за история и вече слушат само специалистите по връзки с обществеността, които им дават рецепти как да бъдат избрани и преизбрани. Въпросът вече не е: “Какво е добро за Франция?”, а “какво ще позволи да ме преизберат?”. Уви, знаем, че войната усилва рейтингите на онези, които са я започнали. Тестостеронът постига повече в случая, отколкото сивото вещество.

- Франсоа Оланд нареди въздушни удари над Сирия, които също осъдихте. Защо?

- Бомбардирането на бойците от “Ислямска държава” предполага да бъдат убити невинни цивилни жертви, тъй като едните живеят сред другите, и това няма да попречи на един радикален ислямист, който живее във Франция, да премине към действие. Точно обратното!

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Какво и общото между община Карлово и българския Конституционен съд,  Трилатералната комисия, Световния съвет по петрола?

Кемът на карлово, той се опива от лидерския пост в СДСМиналата седмица мина под знака на едно знаменателно събитие - Петър Стоянов дойде в родината, разцепи СДС и се умъгли!

Господ да пази десницата би казал всеки, който трудно ще улови логиката на бързината на подобно събитие в стопената десница!

На 26 ноември в Парк хотел „Москва” бе проведено заседание на Националния съвет на СДС, което реши под давление на сегашния така наречен лидер Емил Кабаиванов, депутатите Мартин Димитров, Ваньо Шарков и Димо Гяуров да бъдат изключени от партията заради това, че са показали лична позиция по въпроса да номинацията на партията им за конституционен съдия!

Съратникът на Кабаиванов - привържениците се питат: По заповед на премиера, кметът на Карлово тръгнаИзключеният Димо Гяуров по Бойкоборисовски да прекроява сините депутати в парламента и да ги гони от партията си, без да го е еня, че с това налива вода в мелницата на Иван Костов!

Да излъчваш партийни дисиденти от партия, която си провежда конгресите в  телефонна кабина е повече от провинциален болшевизъм!

Вместо самият кмет Кабаиванов да си вземе шапката и да се покрие в подбалканското градче Карлово, той демонстрира завидна апаратна мускулна маса като посочи вратата на избрани на редовни избори сини депутати!

Мартин Димитров, бивш лидер на СДС Депутатите, които рипнаха и възнегодуваха срещу внесената кандидатура бяха наказани /поне тримата от тях-бел. Л. М./, а един от другите недоволни, д-р Михаил Михайлов взел, че отишъл на заседанието на Кабаиванов и компания и поискал кметът пишманлидер незабавно да си подаде оставката!

Това естествено не се е случило, самият кмет на Карлово даже не счете за нужно да го съобщи на пресконференцията след заседанието на НС на СДС!

Каква е конкретната причина Кабаиванов да „разшири” телефонната кабина, където пребивава партията му по време на конгреси и да се прави на Ленин в 21 век?

Депутатът Михаил Михайлов, поиска оставката на СДС-лидера"Има такава партия!" твърдеше в началото на миналия век един нисък мъж, с монголоидните очички, който в началото на миналия век слезе на Финландската гара в Петроград, гримиран до неузнаваемост, и преобърна Европа. Сътвореното от провинциалния кмет Емил Кабаиванов напомня казаното от мадам Зинаида Невзорова Кржижановская: "Той е един човек срещу цялата партия. Той разрушава партията". Самият Владимир Илич тогава отхвърли атаките, въпреки че те така и не станаха повод да спре и да се замисли. За Ленин най-важното е било да си авторитарен, независимо под каква форма и той го написва просто и ясно: "Класите се водят от партии, а партиите се водят от личности, които се наричат лидери..."

"Заради спасението на човечеството ние трябва да направим жертвите, които изисква революцията" – е казвал вождът на пролетариата, Ленин.

Някакъв Борис марков в ръководството на СДС, който пък обичал ГЕРБ!?Към днешна дата това звучи по-следния начин: заради спасението на ГЕРБ и отвличане на вниманието от лошото му управление, всички трябва да направят жертвите, които изисква това спасение! И кой получи честта да извърши спасителната операция в дясно: кметът на Карлово – Емир Кабаиванов!

„Нямаме нужда от опозиция сега, другари. Сега не е времето... Стига толкова опозиция...!" заяви навремето в една своя реч Ленин на Десетия конгрес на болшевиките.

Да ви напомнят тези думи на днешната ситуация в останките от СДС?

И още как!

Ленин казвал: "Бихме попитали човека, къде сте вие по въпроса за революцията?" За нея ли сте или против нея? Ако е против, ще го изправим до стената!"

Навремето професорът икономист от Кембриджския университет, Джон Мейнард Кейнс, в писмо до пацифиста Дънкан Грант признава: "Аз работя за правителство, което презирам, за цели, които смятам за престъпни"!

Провинциалният болшевик Емил Кабаиванов се закани да наказва съпартийци за несъгласиеНо Кабаиванов далеч не е Кейнс и за него Законът не е върховна власт, а йерархията е по-важна от честта. С тези постулати краят на СДС е видим с просто око и то в годината на изборите!

"Ние ще използваме понякога колегиалност, а понякога - единоначалие. Колегиалността ще я оставим за по-слабите, за по-лошите, за изостаналите, за недоразвитите - нека си плямпат, като им втръсне - ще престанат" - заявява в друга реч от 12 януари 1920 г. вождът на световния пролетариат Владимир Улянов.

Причината за необяснимото самочувствие на кмета на Карлово, понастоящем и лидер на СДС е проста и тривиална: Кабаиванов бе привикан при премиера Бойко Борисов, за да получи лично от него задача и да предложи кандидат на СДС за конституционен съдия. Първосигнално, вместо да се консултира с депутатите си и хората от ДСБ /в рамките на Синята коалиция/ кметът на Карлово прескочи одобрената от Правната комисия и гласувана в зала Екатерина Михайлова и представи бившият президент Петър Стоянов за кандидат не само за конституционен съдия, но чак и за председател на КС!

Обявяване на номинацията на Петър СтояновНе зная по какви критерии бившият президент Петър Стоянов се видя толкова блестящ юрист на Кабаиванов, но за височината на камбанарията на община Карлово и завета под крилото на премиера Борисов – вероятно бившият държавен глава на сините в очите на Емил Кабаиванов изглежда велик и непреходен като юрист.

Един малък израз на Стоянов около представянето му за кандидат на СДС в КС ми направи впечатление: "Законът не бива да се тълкува буквално и трите власти не бива да си пречат", заяви той.

Изключеният депутат Ваньо Шарков за... инакомислие!Само че, нито президентът е част от трите власти, нито Конституционният съд! Тогава какво е искал да каже Стоянов на репортерите, така и не стана ясно. Дано поне на него му е ясно...

Повтарям – само от тази височина... докато действителността е съвсем друга: бившият бракоразводен адвокат Петър Стоянов, бе избран за зам.-министър на правосъдието и след краткото управление на друг „велик” граждански адвокат – Филип Димитров – остана за малко без работа! След това трайно влезе в парламента докато сините го издигнат за президент!

Дай ми чужбина и не ме мисли!

Не съм сигурна, че карловският кмет Емил Кабаиванов, който оглави стопената вече партия СДС е чувал и е наясно с това какви ги е вършил Петър Стоянов докато беше президент, с какво се занимава зад граница. Все пак от едната страна е кметството в Карлово, а от другата – Трилатералната комисия, Световния съвет по петрола, фондацията "Глобален диалог и сътрудничество", евро-азиатски енергийни проекти и бъдеще, Международният съвет на Американската асоциация на юристите, съпредседателството на Световния проект за справедливост – Вашингтон, президентството на Центъра за глобален диалог и сътрудничество и прочие, и прочие. Ще се направим, че не помним как бившият вече Държавен секретар Хилари Клинтън, докато беше за броени часове в България изобщо не прие Петър Стоянов, въпреки че той и съпругата му Антонина много държат да напомнят какви приятели са с остатъците от семейство Клинтън.

Не ме интересува каква е причината Стоянов да акостира в родината ни и да се прицели във високия пост даже на председател на Конституционния съд, но зная, че един студент по право не би си позволил грешки и нарушения на Конституцията, каквито вършеше Стоянов докато беше държавен глава.

Така например като блестящ русофоб, голям приятел на Запада, Петър Стоянов си позволи още докато беше президент да подпише Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, с което отвори широко вратата различните етноси, и най-вече турският да се приемат като национално малцинство!

В българския парламент започна все по-често да се чува как депутати от ДПС да говорят за мултиетническа държава, но такава в Европа няма, а и в Конституцията ни няма текстове, които да дават основание България да се приема за такава държава.

В същото време, съседна Турция, която не е приела Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, създаването на малцинство е престъпление. Забраната се отнася за национални, религиозни, расови и езикови малцинства. Тук ще отбележа само, че и други държави като Франция и Гърция имат резерви по различните видове колективни права и самоопределение на отделни групи от населението, като двете държави, цитирани по-горе са и членки на Европейския съюз. За пример ще посоча какво стана току що в Испания, с областта Каталуния, ще припомня и напрежението в Белгия, което все още няма разрешение.

Реално погледнато, България се оказа първата държава, в която религията определи етноса – феномен, който е нечуван в други страни по света. Изповядващите исляма български мюсюлмани бяха систематично и целенасочено турцизирани след 10 ноември 1989 г., като им се внасяха учители по турски език, покрай връщането на имената им. Така без каквито и да бил сътресения, се прие, че изповядващите исляма българи са „български” турци като етнос! Не че има турски българи сред изселниците оттатък границата на югоизток.

Изпълни се заветната геополитическа мечта на архитектите на новия световен ред - да се постави началото на бъдещото асимилиране на част от българското население! Това бе подаръкът на САЩ за партньора й на границата между Европа и Африка...

Двойният аршин на Запада

В страни като Франция, САЩ - всеки гражданин, изповядващ будизъм, ислям или каквато и да било друга религия си остава, и е единствено, и само французин или американец. Необяснимо тогава защо спрямо България, същите тези държави застанаха на "демократични" позиции по отношение на така наречения "възродителен процес" в първите години на прехода, докато създадат предпоставки за бъдещи проблеми с нововъзникналия турски етнос от българите, изповядващи исляма.

През годините след 1989 г., чувството за национална принадлежност и идентичност бяха и са обявени от блюстителите на нов световен ред, САЩ, за "национализъм", "шовинизъм", за останки от "тоталитарното минало", останки, отживели, ограничаващи свободата на хората – но само извън границите на Щатите. Реално погледнато, точно силното чувство за национална принадлежност и идентичност на редица държави от Източна Европа и Балканите се оказаха препъни камъка на новите проповедници и сторонници за световен ред.

Петър Стоянов призна навремето в свое интервю, че харесва  професора от Кеймбриджския университет Ърнест Гелнер, според чиято теория чувството за национална принадлежност е историческа отживелица. Същият учен използва в своите трудове и доклади вместо понятието "национален интерес", думи като "хомогенизация", твърдейки, че понятието "народ" е опасно, тъй като води до диктатури, и преследване на етнически групи.

Дали кметът на Карлово си дава сметка за всичко, изброено по-горе и тази „слабост” на Петър Стоянов да улеснява американските и турските интереси в България, пребивавайки в политиката?

Едва ли.

Промяната, преминаването на етническото самосъзнание в национално и то на религиозна основа - това бе целта, която си поставиха някои високопоставени управници от най-новата вълна политици в България след 10 ноември 1989 г., явно подкрепени на много високо равнище от съответните външни разузнавателни централи и правителства. Стремежът им бе: мюсюлманската религиозна общност, към която принадлежеше част от българското население да получи силно рамо за формиране /вменяване/ на един по-късен етап на компактна част от това българско население в турска национална принадлежност, т. е. принадлежност, идентична с тази на съседна на България държава.

Русофилство и антикомунизъм

Това са двете вътрешни причини, които в очите на изкривеното политическо дясно политическо пространство са достатъчно основание един Петър Стоянов да изглежда „привлекателна” кандидатура за „завръщане” във вътрешнополитическия живот. В един тиражен всекидневник той даде следното интервю, част от което цитирам тук, за да стане ясно за какво иде реч:

Петър Стоянов: Ние сме свикнали толкова много с топонимията на софийския център, че тя не ни прави впечатление, но за миг си помислете как изглежда отстрани. Представете си, че сте български държавен глава и заедно с чуждия си гост приемате гвардейския почетен караул. Срещу вас е патриаршеският храм и гостът ви пита как се казва той.

"Александър Невски" - отговаряте вие. Това вероятно е ваш български светец? - пита отново той. Не - отговаряте вие, това е руски пълководец, който е победил шведите при река Нева. Ооо, казва гостът и задава следващия си въпрос в колата, която вече се е отправила към президентския офис. Срещу вас е величественият паметник на Арнолдо Цоки. Това вероятно е ваш прочут генерал? - пита той. Не - казвате вие, - това е руският император Александър II. Но кокетната църква вдясно сигурно е прекрасен образец на българската ортодоксална традиция? - не спира с вежливостите си вашият гост. Всъщност това е Руската църква - отговаряте вие, след което трябва да отговорите и на следващия въпрос - за името на прекрасния булевард с кестените и жълтите павета, който е, разбира се, булевард "Руски".

Всичко това се случва в рамките на 3-4 минути и на не повече от 500 метра, така че само след минута лимузината вече е пристигнала, вие сте в президентството и пред госта обяснявате за последен път, че офисът на българския държавен глава и премиера са един срещу друг, на булевард "Дондуков", и не, генерал Дондуков не е български генерал, воювал в някоя от победоносните ни войни, а е руски княз /който наистина има сериозни заслуги за изграждане на основите на новата българска държава/.

Така вижда бившият бракоразводен адвокат центъра на българската столица. Не ми се губи ценно време, за да попитам защо Стоянов силно премълчава две лични обяснения:

  • За баща си, който като областен управител бе извикал полицията, за да бие  в Цалапица селяните, недоволни от „земеделската реформа” на СДС;
  • За сина си, къде се изучи, по какъв начин бе приет в скъпия колеж в Лондон, кой му плащаше таксите за обучение.

Все пак хората са живи /с изключение на видния интелектуалец Петър Увалиев – бел. Л. М./, има живи свидетели на тези събития, които Петър Стоянов мрази да коментира.

А когато един политик иска да е прозрачна биографията му, не оставя неизяснени обстоятелства от нея за себе си и близките си.

Власт, геополитика, войни, петрол, ресурси

В началото на 21 век едва ли има що годе интелигентен човек, който да не свързва милионите от успешния бизнес с позиции в голямата политика.

През 2003 г. Петър Стоянов е избран за член на Европейския изпълнителен комитет на Трилатералната комисия или Третия стълб на Световния ред, а през 2006 година Стоянов вече е член на Изпълнителното й бюро.

В списъка на Трилатералната комисия са имената на американски лидери, като Бил Клинтън, кандидатът за президент на Републиканската партия Джон Маккейн, бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, бившият вицепрезидент Дик Чейни.

Чейни е смятан за идеолог на двете войни в Ирак, чрез които военните лобита и компании печелят милиарди. За отплата, след напускане на вицепрезидентството Чейни е назначен за шеф на компанията „Халибъртън”, която строи американските военни лагери в чужбина.

Същата "Халибъртън", през 1995 бе глобена с 4 млн долара за продажба на Либия на продукти, които могат да бъдат използвани за ядрена програма. "Халибъртън" бе компанията, разследвана за отношенията си с Ирак и Иран...

„Халибъртън” е името и на американската фондация, в която с протекциите на посланик Елена Поптодорова отлетя да чете лекция Симеон Дянков!

За да ограмотя карловския кмет Емил Кабаиванов ще дам и следното уточнение, което е цитирано от сайта Разузнаване:

В програмата на Трилатералната комисия са включени два плана, които контролират храна и ресурси в международен план:

1. Аграрен план и международен хранителен резерв - т. е. пълен монопол върху хранителните ресурси и възможностите да се манипулира с него.

2. Енергиен план – абсолютен монопол върху енергетиката на отделните държави. Те определят кои атомни централи да се затворят.

„Колеги” на Стоянов в Трилатиралната комисия са бивш директор на ЦРУ, бивш Държавен секретар на САЩ, бивш първи заместник-управляващ директор на Международния валутен фонд, докато в заседанията й може да се срещне и председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, както и генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер.

В Трите стълба на Световния икономически, политически и военен елит освен Трилатералната комисия влизат и Билдербергерите, както и Съветът за чуждестранни връзки. За едни трите организации са Бермудския триъгълник, в който потъват някои икономики, държави, или управления, докато за други това е Триъгълникът на новия Световен ред.

Предполагам, че в българското глобално село, пишманполитици като Емил Кабаиванов са били заслепени от факта, че Петър Стоянов е член на Борда на директорите на Глобалната инициатива за справедливост, основана от президента Бил Клинтън, съпредседател е на Световния проект за справедливост – Вашингтон, президент на Центъра за глобален диалог и сътрудничество, който награди генерал Уесли Кларк, командващ силите на НАТО по време на бомбардировките над бивша Югославия.

Същият генерал вече е в друго амплоа: той е ръководител на канадската енергийна компания "Енвидити" и е поискал от косовските власти лиценз за проучване на залежите от въглища, от които да се произвежда синтетичен петрол!

Като представител на фондацията на Клинтън, Стоянов, заедно с бившия испански премиер Хосе Мария Аснар и премиера на Казахстан, Серик Ахметов откри преди време Евро-азиатски енергиен форум в столицата на Казахстан Астана. А на форума в Астана са присъствали и президентите на Световния съвет по петрола, на ENI и "Ексон Мобил".

Ако едни от изброените политици, икономисти и глави на правителства са членове в този Триъгълник заради политически решения и лично влияние, то съвсем сигурно е, че Петър Стоянов е попаднал там „по заслуги”.

Лично негова заслуга е, че докато бе държавен глава Русия не получи съгласие самолетите й да летат до бивша Югославия през България, докато тези на НАТО получиха неограничен достъп в българското небе!

А това далеч не е малко като „принос” в международните отношения!

Е, как да не ослепее един провинциален кмет като Емил Кабаиванов при изброяването на такъв елит и да не се окъпе в „сиянието” на Петър Стоянов?!

Той мисли бавно, но истината е, че изчакваше дали ще го приемат депутатите!

Три дни поиска Стоянов, за да си мислел дали да приеме номинацията за конституционен съдия! През този срок в синьото пространство се развихри истинска революция: всички депутати от СДС отказаха да внесат кандидатурата на Стоянов и Емил Кабаиванов обиколи де що свари медии, за да се заканва как ще наказва „непослушните” с изключване и как всички освен него са виновни, но ще си платят!

В резултат на броженията в бутиковата партийка СДС: Стоянов написа писмо, /като Ваня до дядо на село от едновремешните читанки – бел. Л. М./, в което обяснява кратко, че се отказа от номинацията поради международните си ангажименти!

Че тези ангажименти си съществуваха и когато бившият бракоразводен адвокат застана до Кабаиванов за да бъде представен като номиниран, както се казва! Или за три дни ангажиментите на Стоянов станаха още по-международни?!

Срамното признание на номинирания

"През 1997 година получих натиск от днешните ни най-големи приятели - НАТО и Европейския съюз. Събрахме се на приятелска среща с посланиците на различните страни и тогава ме посъветваха да дам мандата на най-голямата по численост парламентарна група - тази на БСП". Това заяви президентът на България в периода от 1997 година Петър Стоянов пред bTV.

"Казаха ми, че ако не го направя, всичко ще излезе извън контрол, защото това щеше да е действие извън Конституцията", обясни още той в един ежедневник.

Въпросът ми е: по кой Закон на РБългария държавният глава е питал чужди посланици как да постъпи и дали да си изпълни задълженията?

Питам още: суверенна страна ли е България за разбиранията на Стоянов, как така чужди посланици ще го съветват на кого да дава мандат и на кого – не, защото в други европейски държави за такова чудо не сме и чували!

Ами като не е знаел как да постъпи, тогава защо отиде в президентството – за да може да каже: „На върха на света съм, Антонина!”

Твърде вероятно истината за разигралия се цирк с номинацията да е следната: Стоянов по всяка вероятност вече не е така добре приет в изброените по-горе организации и по тази причина се е съгласил да бъде представен от лидера на СДС като номиниран!

Да погледнем реално: може ли да се сравни семплото влияние на бившия президент с имена от международната политика и дипломация като Хенри Кисинджър, Жа-Клод Трише, Стенли Фишър и останалите – явно не може. Нито като постижения в политиката, нито като блестящ ум в геополитиката! За достойнство и национална чест изобщо не отварям дума...

Като прибавя и парите, които имат всички тези личности от Триъгълника на Световния ред, къде е Петър Стоянов, че нещо не се забелязва...

Та като тегля чертата какво ни остана от „върховната” номинация на така наречения СДС-лидер да ни избута отново Петър Стоянов в живота?

Ордена на Слона, чийто носител е Петър Стоянов - добре, че вече не раздават Ордена на Банята, който е давал привилегия на носителите да се къпят!Личната амбиция на кандидата на конституционен съдия, неосъществимото желание отново да се изкачи на върха в българската политика и Ордена на Слона*, чийто носител е и бившият български президент!

И така, за една седмица в българското глобално село: ръководството на СДС номинира Петър Стоянов за съдия в КС, в парламента настъпи брожение и отказ на групичката от шестима сини депутати да внесат кандидатурата на Стоянов, отказ и на Стоянов, за да не лъсне резила му, след като нагледно му беше показано, че не може да прескача народните избраници и да предизвиква изключване на недоволните от СДС-лидера от партийните редици.

Иди кажи, че всяко ново събитие, не е добре забравено старо!

Що се отнася до вътрешнополитическия партиен живот в родината ни: нека някой сега да каже, че лидерът на ГЕРБ не успя да разцепи и СДС! Тук изниква въпросът: дали го стори, за ГЕРБ, или го стори за да си постеле за бъдещите избори?

Така че, прав му път на Петър Стоянов – и по-добре за нас е да не се връща в живота ни.

Що се отнася до малцината избиратели на сините - остава им да помислят защо докато хладилниците им са празни, мръзнат безработни на студено - някакви мушмуроци от "Раковска" 134 вече са се наточили за следващия парламент!

-----------------------------------

* Орден на Слона – официален символ на Дания.

 

САЩ воеват в много страни под предлог, че защитават националните си интересиВойната като ключов инструмент на американската геополитика

Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.

Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.

Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.

По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.

Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени

Външната политика на САЩ след края на Студената война

Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.

За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.

Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнява в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди  в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.

Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?

През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.

Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.

Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.

Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.

Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.

Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.

Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.

Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно унищожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.

На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.

Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САЩ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.

В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.

Стратегическата слепота на Америка

Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установяването на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.

Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.

Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на неблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даващи възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безсмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.

Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.

В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.

Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отношение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.

Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.

В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.

САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.

Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.

Защо дипломацията продължава да е необходима

Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на инструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.

В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.

Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.

Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.

Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.

Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чуждестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.

Заключение

При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.

В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.

Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.

Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.

Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склонни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.

---------------------------------------------------
* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative

 
Американски войници проверяват за миниДнес те се сражават в Югозападна Азия, както и в южноамериканските джунгли. Отвличат хора от домовете им в Магреб и влизат в престрелки с тежковъоръжени бунтовници в района на Африканския Рог. Патрулират в огромната зона между Карибско море и Тихия океан. Осъществяват операции в смазващата жега на близкоизточните пустини и при минусовите температури на крайния европейски Север. Администрацията на Обама води тайна война на цялата територия на планетата, чиито истински мащаби все още остават неясни.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1757-globalnata-tayna-voyna-na-amerika

От 11 септември 2011 насам, американските специални части набъбнаха по всички възможни параметри, като започнем от числеността и свършим с бюджета им. Но най-показателно е експоненциалното нарастване на разполагането на тези части по целия свят. В момента те присъстват на територията на 70% от държавите по света, което за пореден път показва мащабите на тайната война, която се води навсякъде - от Латинска Америка до най-затънтените части на Афганистан и от съвместните военни учения с африканските съюзници на САЩ до информационните атаки, осъществявани в киберпространството.

Според докладите, в "периода на застой", т.е. по време на управлението на президента Буш-младши, части за специални операции са били разположени в около шейсет различни държави по света. През 2010 броят на държавите, където има такова присъствие, е нараснал до седемдесет и пет (по данни на Карън де Йънг и Грег Джафи от Washington Post). Година по-късно, говорителят на американските Сили за специални операции (SOCOM) полковник Тим Най заяви, че се планира присъствието на части на SOCOM в 120 страни, чиито брой днес е още по-голям.

Американски части в поредната чужда държаваТака, според майор Робърт Бокхолт от PR-отдела на SOCOM, през 2013 елитни специални части на САЩ са били разположени в 134 държави, пръснати по цялата територия на планетата. Този впечатляващ ръст от цели 123% при управлението на президента Обама демонстрира, как - наред с конвенционалните методи за водене на война, кампаниите на ЦРУ, залагащи на безпилотните летателни апарати, т.нар. "обществена дипломация" и мащабния електронен шпионаж, САЩ се ангажират с още една значима и развиваща се форма на демонстрация на сила извън техните граници. Тъй като са предимно тайни, повечето от тези операции се осъществяват от най-елитните военни части на Америка далеч от любопитните погледи, вниманието на медиите и всеки друг страничен наблюдател, което обаче повишава шансовете за непредвидени поврати и катастрофални последици.

Разширяването на SOCOM

Миг от афганистанската войнаСъздаденото през 1987 Командване на Силите за специални операции на САЩ (SOCOM), демонстрира стабилно развитие в периода след 11 септември 2011. Според някои данни, в края на миналата 2014 числеността на SOCOM e достигнала 72 хиляди души, срещу едва 33 хиляди, през 2001. Финансирането му също нараства в геометрична прогресия, като началният му бюджет от 2,3 млрд. долара, през 2001, достигна 6,9 млрд. през 2013 (като добавим допълнителното финансиране цифрата набъбва до 10,4 млрд. долара). Рязко нараства и броят на разположените извън границите на САЩ служители на SOCOM - от 4900, през 2001, до 11500, през 2013.

Едно публикувано наскоро проучване, базиращо се на правителствени документи със свободен достъп и съобщения в медиите, показва, че в периода 2012-2013 американски сили за специални операции са били разположени или въвлечени във военни операции на територията на 106 различни държави по света. В същото време, въпреки официално направеното от мен запитване, Командването на SOCOM отказа да ми предостави точна статистика за общия брой на страните, където са дислоцирани "специални оперативни агенти" - зелени барети и рейнджъри, "морски котки" и командоси от Delta Force, специализирани екипажи на хеликоптери и катери, както и цивилен персонал. Както ми обясни споменатият по-горе майор Бокхолт, "не разполагаме с експресни данни за това и ще ни отнеме много време за да можем да ви отговорим достатъчно точно". Все пак, в навечерието на появата на настоящата статия, той най-сетне благоволи да отговори на въпроса, който му зададох още през ноември 2014, посочвайки, че "през финансовата 2013 части на американските сили за специални операции са се намирали на територията на 134 държави по света".

Специални операции във всяка точка на планетата

Специална операция на американски частиПрез миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидад и Тобаго за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зеландия, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с. г. елитни военни части на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

Специални операции във всяка точка на планетата

През миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидат и Тобего за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зелания, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с.г. елитни военни часто на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

------------------------------------------------------

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на пет книги за военните кампании и военната стратегия на САЩ

 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1186-sasht-i-kitai-v-bitkata-za-afrika

Китайска опера, оцеляла през вековетеКато изключим експедициите на легендарния китайски адмирал Чжън Хъ, който през първата половина на ХV век неколкократно плава, начело на огромен флот, до бреговете на Източна Африка, Китай започва активно да прониква на Черния континент едва през 50-те години на миналото столетие, като за първи път агенти на китайските специални служби са засечени в Африка по време на алжирската война (1956-1962). След 1958, Пекин тайно подкрепя Фронта за национално освобождение на Алжир, а през 1959 тогавашният председател на Китайската народна република Лю Шаоци приема в Пекин водачите на алжирските бунтовници. Оттогава Китай щедро спонсорира членовете на Фронта с оръжие и пари.

През октомври 1960 Пекин официално обявява, че подкрепя Алжир, който става независим от Франция две години по-късно.

През 60-те години на миналия век, именно тази държава се превръща в основната база за разпространение на китайското влияние в Африка. Освен това, в началото на 60-те, Китай съдейства за формирането на бунтовническите групировки в Заир (днешна Демократична република Конго). През 1968 обаче, Пекин се преориентира към установяване на тесни връзки с официалните власти в страната и спира помощта си за заирските „революционери”. Междувременно, китайските специални служби участват и в създаването на Националния съюз за пълна независимост на Ангола (UNITA), противопоставящ се на просъветското Народно движение за освобождение на Ангола (MPLA).

Африка, молитваПекин изпраща съветници и оръжие на противниците на MPLA. В същото време, в Китай се лекуват и преминават обучение по осъществяване на подривни действия водачите на UNITA Жонас Савимби и на „Алианса за демократично Конго” Лоран Кабила. Конгоанските и заирски бунтовници с промаоистка ориентация биват обучавани в специално изградения за тях тренировъчен лагер в района на китайски град Нанкин. Паралелно с това, Китай изпраща в Африка хиляди лекари, използвани като „очи и уши” на Китайската компартия на континента.

Продавайки оръжие, от една страна, и изпращайки лекарите си да лекуват ранените и болни африканци, от друга, Китай  постъпателно и успешно укрепва отношенията си с държавите от Черния континент. Подкрепяйки различни национално-освободителни движения в Африка, Пекин се стреми да измести Съветския съюз и САЩ в региона. След разпадането на съветската империя през 1991, лидерската позиция на Москва на континента се оказва „свободна”. Впрочем това не е за дълго. Докато САЩ съсредоточават основното си внимание към Източна Европа, „забравяйки” за Африка, Китай максимално се възползва от ситуацията за да разшири и укрепи позициите си в региона.

Китайската формула за „завоюване” на Африка

КитайПрез 90-те години основната цел на китайското проникване в Африка беше получаването на достъп до полезните изкопаеми на континента. По онова време, благодарение предоставянето на изключително изгодни кредити, Пекин, без да предявява каквито и да било политически претенции към африканските лидери, съумя бързо да установи приятелски отношения с много режими, които Западът смяташе за диктаторски и се опитваше да ги изолира. Срещу това, ръководителите на богатите на ресурси африкански държави предоставяха на китайските държавни компании изключителните права за разработката на залежите от петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в райони, където западните компании не можеха или не искаха да работят.

Паралелно с укрепването на позициите си в икономиката на африканските държави, Китай разширяваше и военните си доставки за тях. Така, по данни на френския Monde Diplomatique, само от войната в Еритрея (1961-1993), китайците са спечелили над 1 милиард долара. Редица военни експерти са убедени и, че независимо от ембаргото, наложено от ООН, китайска военна техника редовно е била изнасяна за Судан, в чиито южни провинции дълги години се водеше кръвопролитна гражданска война (довела до провъзгласяването на независим Южен Судан), и където и досега не са затихнали въоръжените сблъсъци.

Китай изпитва остра нужда от енергоносители, затова бързо установява тесни отношения с онези африкански държави, където са открити големи запаси от петрол и природен газ. В резултат от това, днес стратегически „партньори” на Пекин в Африка са такива „петролни” държави, като Судан, Ангола, Нигерия, Габон и Алжир. При това китайците не се колебаят да инвестират големи средства в петролния добив на континента. Така, през последните петнайсетина години, чрез своите държавни компании и банки, Китай е инвестирал около 20 млрд. долара само в Судан, стремейки се да постави под свой контрол целия петролен добив на страната.

Африка, пустинятаДруг изключително важен китайски „партньор” в Африка е Ангола. През март 2004, правителствата на двете държави подписаха споразумение, според което, в рамките на програмата за възстановяване на анголската икономика след проточилата се цели 27 години гражданска война, Пекин предостави на Луанда заем от 2 млрд. долара. Три години по-късно (през септември 2007) китайците отпуснаха втори подобен заем на Ангола. При това е показателно, че правителството на Ангола ще връща тези средства не в пари, а в петрол. В съответствие с подписания договор, реализацията на всички инфраструктурни дейности се възлага на китайски фирми-подизпълнители, работещи в Африка. Между другото, този тип бартерни сделки – „инфраструктура срещу петрол” – вече е придобил популярност на континента, като „анголската формула”.

Същата схема беше реализирана през есента на 2007 и в Демократична република Конго. Тази страна подписа с Китай договор, според който китайците се задължиха да инвестират 9,5 млрд. долара в изграждането на различни инфраструктурни обекти. Срещу това, конгоанското правителство пое ангажимента да достави на Китай 10 млн. тона мед и 600 хил. тона кобалт. Впрочем, списъкът на суровините, търсени от китайците в Африка, е доста обширен. Освен петрол и газ, в него фигурират мед, кобалт, злато, диаманти, хром, манган, уран, боксити, редки елементи, дървесина и много други.

Появата на Афрокитай

Американски долариПрез 2000-те години взаимодействието между Китай и африканските държави започна да преминава на качествено ново равнище. След като през 2003 президентският пост в Пекин беше поет от Ху Цзинтао, отношенията с Африка се превърнаха в един от негласните приоритети на китайската външна политика. Всъщност, проникването в Африка е интегрална част от голямата стратегия на Китай, чиято цел е превръщането му от държава, която се ползва с влияние предимно в Азиатско-Тихоокеанския регион, в глобална суперсила. Инвестирайки огромни средства в Африка, Пекин, освен всичко друго, привлича африканските държави в собствената си политическа орбита.

Осигуряването на пряк достъп до природните ресурси на Африка, позволява на Китай да укрепи военния и икономическия си потенциал. Усилвайки позициите си на континента, Пекин реализира стратегия за разширяване на своето „жизнено ресурсно пространство”. Освен това, в лицето на Африка, китайците получават нов достатъчно голям пазар за пласмент на продукцията на своята стремително развиваща се индустрия. В основата на китайския износ за Черния континент, наред с готовото облекло и текстила, са евтините потребителски стоки.

Арабска пролетНе всички африкански държави обаче, са във възторг от активизацията на китайската икономическа и политическа експанзия на континента. В Либерия, Камерун, Мозамбик и Намибия например, местните жители, както впрочем и управляващите, са недоволни от изсичането на горите, на които се крепи почти цялата китайска мебелна индустрия. В Замбия пък, местните търговци се оплакват от появата на силни китайски конкуренти. В тази страна антикитайските настроения са толкова силни, че проблемът с китайските бизнесмени се превърна в основен по време на кандидатпрезидентската кампания през септември 2006. Тогава президентът Леви Мванаваса, смятан за добре настроен към Пекин, много трудно успя да победи съперника си - опозиционния лидер Микаел Сату, чиято кампания се градеше на острата критика срещу китайската експанзия. В Замбия, откъдето Китай внася почти 40% от необходимата му мед, бунтове в медните мини, които са китайска собственост, избухват почти всяка седмица.

Най-голямо обаче се оказа недоволството в ЮАР. През декември 2006 президентът на страната Табо Мбеки, подкрепен и от местните синдикати, неочаквано предприе остра антикитайска кампания, посочвайки, че „Китай е на път да се превърне в колониална държава, а ние в негов суровинен придатък”. Причината е, че през последните години евтиният китайски текстил буквално залива ЮАР, докарвайки до фалит местната текстилна индустрия.

За да смекчи негативните настроения на мнозина от принадлежащите към африканския елит, Пекин щедро предоставя на страните им кредити и инвестиции. Така, ако през 1995 обемът на китайската търговия с Африка беше 6 млрд. долара, през 2010 той надхвърли 130 млрд. По данни на южноафриканската Standard Bank, през 2015 само преките китайски инвестиции в африканските държави ще достигнат 50 млрд. долара. Освен това, от 2000 насам Китай започна да опрощава многомилиардните африкански дългове, а след 2006 – да предоставя на африканските износители възможност да внасят някои свои стоки в Китай без да плащат мито. Освен това, много африканци се обучават по различни технически и медицински специалности в китайските университети, като огромната част от тях ползват и китайски стипендии.

КитайПрез последните години, Пекин планомерно променя тактиката на проникването си в Африка. Вместо предоставянето на нисколихвени заеми, Китай започна да предлага отпускането на целеви кредити за изграждането на инфраструктурни обекти. Новата китайска икономическа политика в Африка е доста изгодна и за местните политически лидери, тъй като те представят новите мащабни строежи като своя собствена заслуга и така поддържат популярността си. В същото време, местното население получава възможност да работи на строежите, т.е. да си докарва допълнителни приходи.

Разбира се, най-големия печеливш от тази политика е самият Китай. На първо място, финансирайки различни строителни програми, Пекин си осигурява жизненоважния за неговата икономика достъп до африканския ресурси. На второ място, единственото изискване на Китай е извършването на всички работи от китайски компании. На практика, това гарантира допълнителен ръст на китайската икономика, докато африканците се оказват в ролята на безпомощни наблюдатели в собствените си държави. На трето място, тази икономическа стратегия позволява на Китай да се представя за „добрия голям брат”, стремящ се да подобри живота на обикновените африканци.

Накрая, новата китайска стратегия в Африка позволява да се намери работа на милионите безработни китайци и да се облекчи бремето от голямото „излишно” население в метрополията. С други думи, днес Африка играе за Китай почти същата роля, каквато през ХVІІ-ХІХ век са играели Австралия и северноамериканските колонии за Великобритания. Тази икономическа политика изглежда особено актуална в светлината на глобалната икономическа криза, когато, заради намалялото търсене на китайски стоки в Китай бяха затворени редица производства и безработицата нарасна. Благодарение на новите инициативи на китайското ръководство, милиони гладни китайски колонисти получават възможност да се заселят на нови, още неусвоени от тях, територии, което, на свой ред, би трябвало на понижи градуса на социалното напрежение в самия Китай. Показателно е, че в периода на световната криза нарастваше не само китайският, но и африканският БВП, което, на практика, означаваше удвояване на БВП на Китай, който през последните години буквално изкупува целия Африкански континент.

Друг съществен момент е, че многомилионните китайски кредити се отпускат в американски долари, което позволява на Пекин постепенно да се освобождава от тази валута, както и от американските ценни книжа, обменяйки ги за суровинни активи. В момента, китайското ръководство сериозно  е обезпокоено от перспективата за обезценяване ценните книжа на САЩ и в този контекст помощта за Африка се оказва изключително успешна антикризисна инвестиция, обещаваща големи печалби.

Китайските военни бази в Африка

По време на продължителната обиколка на Ху Цзинтао в Африка, през 2007, Пекин за първи път официално декларира желанието си да се сдобие с военни бази на континента. Като основен кандидат за разполагането на китайски „миротворци” в Африка се очертава суданската провинция Дарфур, където китайските петролни държавни корпорации са се настанили отдавна. Пекин е готов да изпрати в Судан пълноценен военен контингент, затова, в преговорите си с властите в Хартум, настоява в Дарфур да бъдат разположени предимно китайски миротворци на ООН. По принцип, за китайците не е голям проблем да се споразумеят за това със суданския президент Омар ал-Башир, тъй като Хартум разчита на петродоларите, които получава от китайските държавни петролни компании CNPC и Sinopec, като мащабите на сделките са от порядъка на много милиарди долари.

ЛибияЗатова изглежда логично в скоро време да очакваме появата на първата голяма китайска база в Африка. В момента на континента има около три хиляди китайски миротворци и, ако Пекин съумее да постигне съответното споразумение, изпращането на китайските миротворци в Дарфур може да стане началото на китайската военна експанзия на Черния континент. Впрочем, горещите точки в Африка никак не са малко, а китайските интереси там има буквално навсякъде. Затова, в следващ кандидат за приемането на китайски военни може да се превърне богатия на петрол нигерийски щат Ривърс в южната част на страната. Повод за това пък могат да станат зачестилите нападения на местните сепаратисти срещу китайските петролни специалисти и работници. В момента, китайските петролни гиганти CNCP и Sinopec активно усвояват делтата на река Нигер, при това не без помощта на нигерийските власти: за да разчистят място за китайските корпорации, управляващите в Абуджа изгониха от нигерийския петролен пазар почти всички международни компании. Показателно е, че по време на посещението си в Пекин, през април 2005, тогавашният президент на Нигерия Обасанджо подписа договор за стратегическо партньорство с Китай. Впрочем, имайки предвид, че Нигерия е много важен доставчик на петрол и за САЩ, не може да се изключи, че периодичните нападения срещу служители на китайските петролни компании в страната се координират и осъществяват със знанието на Вашингтон.

И така, Пекин открито реализира пълномащабна експанзия в Африка и, на практика, слага началото на нова подялба на континента. Ако доскоро китайците се задоволяваха само с осъществяването на икономическо настъпление в Африка, напоследък те го съчетават и с военно-политическа експанзия. Това обаче, може сериозно да ерозира позициите на САЩ, Франция и Великобритания в региона, предвид факта, че именно тези три държави най-активно работят за „усвояването” на африканските петролни и газови находища. Активната икономическа и военно-политическа експанзия на Китай поражда растяща тревога както сред американския политически елит, така и сред аналитичната общност в САЩ. Така, в един от докладите си, влиятелният Съвет по международните отношения (CFR) посочва, че: „На цялата територия на Африка, Китай разширява контрола си върху суровинните активи, изпреварвайки западните си съперници в търговете за реализацията на големи инфраструктурни проекти, предоставяйки съблазнителни кредити и предлагайки други изгодни условия за да укрепи конкурентните си позиции”.

След провеждането на четвъртата среща „Китай-Африка” през ноември 2009, информационната война между Запада и Пекин съществено се изостри. Мнозина политици от ЕС и Северна Америка заговориха за заплахата от китайска експанзия на Черния континент и възможността САЩ и ЕС за загубят водещите си позиции в Африка. Общата позиция на големите западни медии пък беше, че „обликът на китайския неоколониализъм е още по-кръвожаден и опасен, отколкото класическите западни персонажи от колониалното минало”. Така, белгийският вестник De Standaart твърди, че „Китай въобще не се интересува от съдбата на обикновените африканци, а само от възможността безпрепятствено да изнася от Африка нейните полезни изкопаеми и да пласира на континента собствената си продукция”.

Много западни медии отделят специално внимание на проблема с нарушаването на човешките права в Африка и на това, че с действията си Китай също съдейства за тази тенденция. Така, известният американски неоконсерватор и бивш президент на Световната банка Пол Уолфовиц заяви, че: ”Китай и неговите банки игнорират човешките права и изискванията за опазване на околната среда, когато предоставят средства на африканските държави”. Впрочем, самите китайци не отричат, че подкрепят страни, в които се нарушават човешките права, но съвсем резонно посочват, че САЩ и Европа в миналото (а и днес) много често са поддържали добри отношения с различни диктатори и дори са ги подкрепяли, затова нямат морално право да поучават Китай. В коментарите си, китайските политолози и анализатори неизменно подчертават социалната насоченост на политиката на Пекин по отношение на Африка. Те, в частност, посочват, че китайските компании не само печелят, но и създават работни места и изграждат инфраструктурни обекти – нещо, което европейските колонизатори и американските компании преди тях не са правели, а са се занимавали само с добива на петрол и други суровини.

На китайско-африканската среща през 2009, премиерът на Китай Ван Цзябао отправи рязка критика срещу Запада, обвиняващ страната му, че осъществява колониална експанзия: „Отдавна ни обвиняват, че сме дошли в Африка само заради минералните и ресурси и провеждаме там неоколониална политика. Подобни твърдения са съвършено неоснователни. Ние действаме безкористно”.

Основните зони на сблъсък между Китай и Запада в Африка

КитайВсъщност, защо Западът реагира толкова нервно на китайското присъствие в Африка? Просто защото САЩ и Европа имат усещането, че губят Черния континент и не могат да направят кой знае какво за да съхранят позициите си там. Ако в миналото западните компании, в качеството си на монополисти, можеха да диктуват на африканските лидери всякакви условия, включително да им предявяват откровено политически искания, днес лидерите на държавите от Африка вече разполагат с алтернатива в лицето на Китай, към когото винаги могат да се обърнат за икономическа помощ.

С други думи, в битката за Африка се появи конкуренция, за която САЩ и Европа се оказаха неподготвени, да не говорим, че след краха на Съветската империя просто бяха отвикнали от нея. Показателен в това отношение беше случаят с Международния валутен фонд от края на 2008. След като изгубиха няколко години в преговори с правителството на Ангола за отпускане на заем, в самото навечерие на подписването на съответното споразумение, чиновниците на фонда разбраха, че страната вече е получила „евтин” дългосрочен китайски кредит от 2 млрд. долара и вече не се нуждае от услугите на МВФ. Същото се повтори по-късно в Чад, Нигерия, Судан, Етиопия и Уганда.

В условията на световната икономическа криза, която, според мнозина експерти, скоро може отново да се задълбочи, западните държави вече не са в състояние да отпускат големи заеми на страните от Третия свят. За разлика от Европа и САЩ обаче, Китай спокойно може да си позволи да кредитира други държави и активно го прави. Освен това, китайците са готови да влагат големи средства там, където западните им конкуренти предпочитат да не го правят. Именно това обяснява, защо Пекин печели симпатиите на африканците и съперничеството със САЩ и ЕС.

Докато отслабващият Запад предпочита надълго и нашироко да разсъждава за човешките права и на тази основа отказва да помага на немалко африкански държави, Китай не се колебае да оказва финансова подкрепа на всеки африкански диктатор без да страда от морални скрупули. Така например, кървавото потушаване на протестите в Гвинея, през септември 2009, въобще не попречи на Пекин да инвестира около 7 млрд. долара за изграждането на инфраструктура и жилища в тази африканска държава. Срещу това, местната военна хунта допусна китайските компании до най-перспективните гвинейски петролни находища. За да си гарантират подкрепата на репресивния режим на Робърт Мугабе в Зимбабве, през 2008 китайците не се поколебаха да използват правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН, срещу което получиха достъп до местните находища на диаманти и платина.

Изострянето на битката за Африка първоначално се прояви във възраждането на пиратството край бреговете на Сомалия. Като най-голяма пиратска активност се наблюдаваше в периода 2006-2007, т.е. непосредствено след провеждането на Третата среща „Китай-Африка”, през ноември 2006, когато Китай рязко активизира присъствието си на Африканския континент. Трудно е до повярваме, че става дума за случайно съвпадение, особено имайки предвид, че най-големи противници на приемането на международни правни норми за борба с пиратството са САЩ и Великобритания, които постоянно блокират инициативите на редица други държави по този въпрос. Не бива да забравяме също, че петролните доставки от Африка (най-вече от Судан) за Китай се осъществяват именно по маршрута, където е налице най-голяма пиратска активност.

Междувременно, много сериозен удар по китайските интереси стана обявяването (през юли 2011) на независимостта на Южен Судан – регион, който има стратегическо значение за Пекин заради големите си петролни запаси. В същото време, в този район остават няколко спорни гранични зони – особено богатите на петрол райони Абией и Южен Кордофан, където се добива над ¼ от целия судански петрол. Можем да очакваме, че за контрола над тези зони Южен Судан и северния му съсед (който загуби почти всичките си петролни находища в резултат от разделянето на страната), подкрепян от Пекин, тепърва ще водят изключително остра борба. Още повече, че нито за Хартум, нито за Джуба не е проблем да намерят достатъчно наемници, които да атакуват периодично граничните райони.

Впрочем, за кого беше изгодно Южен Судан да се отдели от суданската държава, смятана за основния китайски „плацдарм” в Африка? Отговорът на този въпрос е свързан с личността на покойния лидер на южняците Джон Гаранг, създал през 80-те години на миналия век т.нар. Народна армия за освобождение на Южен Судан (SPLA) и загинал през 2005 в съмнителна самолетна катастрофа. Навремето, той преминава военна подготовка в американския център за обучение на пехота и рейнджъри във Форт Бенинг (щата Джорджия). Разбира се, Гаранг съвсем не е едиственият, преминал подобно обучение в американските специализирани центрове.

В продължение на десетилетия Пентагонът беше ангажиран с подготовката на войници и офицери от различни африкански държави. Така, в рамките на американската Програма за международно военно образование и подготовка (IMET), във военни лагери в САЩ преминаха обучение много офицери от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. практически от всички държави, граничещи със Судан. Между другото, ако през последните години икономическата помощ на САЩ за африканските държави южно от Сахара намаля, военната – точно напротив – доста нарасна.

И така, какво могат да предложат на Африка Съединените щати, в лицето на МВФ и другите международни институции, в които те играят водеща роля? На практика, нищо сериозно. И тъкмо затова им се налага да залагат на сепаратистките движения на континента (т.е. на етнорелигиозния фактор), спонсорирайки ги, снабдявайки ги с оръжие и осигурявайки им дипломатическа подкрепа, като разчитат, че те и впоследствие ще продължат да разчитат на САЩ. Тоест, американците умело използват добре познатата тактика „разделяй и владей”, стремейки се да играят ролята на посредник в повечето регионални конфликти. В същото време обаче, Вашингтон е наясно, че използвайки само тези механизми трудно може да се надява на доминация в Африка, тъй като те не са толкова ефективни, като онези, използвани от Китай, който въобще не е склонен да отстъпва вече завоюваните позиции на континента на американските си съперници.

Всъщност, основния си удар по китайските интереси в Африка, САЩ съумяха да нанесат в Либия. По данни на Министерството на търговията в Пекин, през март 2011 (т.е. в началото на бунта срещу режима на Кадафи) в тази северноафриканска държава са действали 72 големи китайски компании, общата стойност на чиито договори с либийците надхвърляше 18 млрд. долара. Според канадското издания People’s Daily Online пък, към началото на войната в Либия Китай е реализирал около 50 големи проекти в тази страна. Западната военна интервенция срещу Кадафи сложи край на тези проекти и наложи евакуацията на 30 хиляди китайски специалисти от Либия, които бяха ангажирани предимно в петролния сектор, в източната част на страната. Китайските компании обявиха, че очакват загуби от стотици милиони долари заради военната кампания в Либия. Неслучайно известният американски икономист Пол Крейг Робъртс, който по времето на Рейгън беше зам. държавен секретар по финансите, смята, че войната срещу Кадафи на практика представлява прикрита война срещу Китай и „експанзията на китайския дракон в Африка”. В статия, публикувана във Foreign Policy, той посочва, че „Китай разчита, на първо място, на Либия, Ангола и Нигерия, като държави, способни да удовлетворят нарастващите му потребности от енергоносители”. Затова е доста вероятно, че в близко бъдеще именно в тези две страни можем да очакваме нарастване на напрежението, опити за военни преврати или непризнаване на резултатите от президентските избори с последващи въздушни удари отвън (по примера на Кот д’Ивоар) или на възобновяването на гражданската война (както може да стане в Ангола). Междувременно, „революционната вълна” в арабския свят скоро може да залее и Алжир, който също доставя петрол на Китай. Сега в тази страна цари подозрително спокойствие, също както беше в Либия, когато в Кайро настъпи „арабската пролет”. Имайки предвид, че след Египет, „революцията” се прехвърли в Либия, като следващата нейна мишена в Северна Африка се очертава именно Алжир. Евентуален повод за външна намеса в тази страна може да послужи например твърдението на западните медии, че там се укриват голям брой привърженици на убития либийски диктатор (очевидно предвиждайки подобно развитие, алжирското правителство реши да депортира членовете на семейството на Кадафи, потърсили убежище в страната).

Слабите места на „Дракона”

И така, Китай се превръща във все по-привлекателен партньор за африканските държави. В книгата си „Дарът на Дракона”, професорът от Американския университет във Вашингтон Дебора Бротигъм цитира един нигерийски дипломат, според който: „Китайците се стремят да участват във всеки сектор на икономиката ни, докато западняците се интересуват само от петрола”.

Можем да сме сигурни, че Китай едва ли ще остави без внимание последните събития в Северна Африка. Дали обаче следва да очакваме китайска „контраатака” срещу проамериканските режими в региона, или „драконът” ще предпочете да нанесе ответния си удар в някоя друга точка на света ще разберем съвсем скоро. Много показателен в тази връзка е коментарът на китайския официоз „Женминжибао”, че „ненамесата на Китай във вътрешните работи на държавите от Западна Азия и Северна Африка, не означава, че Пекин ще бездейства”.

През 80-те години на ХХ век, американският държавен секретар Александър Хейг беше казал, че „има неща, които са по-важни от мира”. По-късно стана ясно, че на първо място сред въпросните „неща” е глобалната доминация на САЩ. Ясно е, че Вашингтон никога няма да се откаже от ролята си на световен хегемон. В същото време, повечето икономически анализатори смятат, че още през следващите пет години китайската икономика може да изпревари американската. Разбира се, САЩ не искат да допуснат подобно развитие, затова си поставят за цел отслабването на Китай с всички възможни средства.

И тъй като Китай е най-силно уязвим в енергийната сфера, в основна задача на американската стратегия се превръща максималното усложняване на китайския достъп до основните енергоносители, с които Пекин не разполага. Освен това, мнозина американски стратези смятат, че ако Китай бъде „отрязан” от африканските природни ресурси, Пекин би могъл да преориентира експанзията си към Русия, влизайки в пряк конфликт с нея. Тоест, във Вашингтон разчитат че могат „с един удар да убият два заека”. И, може би, имат основание да мислят така.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1062-zalqzvashtata-imperiq

Въпреки ореола на всемогъщество, който проектират повечето световни империи, дори и беглият анализ на историята им показва, че всъщност става дума за доста крехки обществени организми. Екологията на мощта им е такава, че когато нещата действително тръгнат на зле, империите обикновено се разпадат дяволски бързо: на Португалската например за това и трябва само година, на Съветската – две, на Френската – осем, на Османската – единайсет, на Британската – осемнайсет, а що се отнася до САЩ, следвайки тази логика, на тях вероятно ще са им достатъчни 22 години, ако броим за начало на разпадането им критично важната 2003.

Началото на краха

Бъдещите историци вероятно ще акцентират върху прибързаното решение на администрацията на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак, взето през същата тази година, определяйки го като началото на краха на Америка. Само че, вместо кръвопролитията, които бележат края на толкова много империи от миналото, когато горят градове и масово загиват мирни хора, крахът на Империята на ХХІ век може да се случи сравнително незабележимо, следвайки невидимия път на икономическата разруха или кибервойните.

Не бива да се съмняваме обаче, че когато глобалното господство на Вашингтон най-сетне приключи, всички американци, без изключение, ще почувстват на гърба си, какво означава загубата на имперската мощ. Както вече знаят от собствения си опит редица европейски държави, имперският упадък обикновено оказва поразително деморализиращ ефект върху обществото и често носи със себе си, като минимум в продължение на едно поколение, силното му обедняване. Докато икономиката постепенно „изстива”, политическата температура се повишава, което пък нерядко провокира сериозни вътрешни безредици.

Наличните данни за състоянието на икономическата, образователната и военната сфери сочат, че, що се отнася до глобалната мощ на САЩ, негативните тенденции ще започнат бързо да се обединяват в едно цяло към 2020, като, най-вероятно, ще наберат критична маса не по-късно от 2030. Американското столетие, толкова триумфално прокламирано в началото на Втората световна война, ще бъде грубо прекъснато към 2025 и може окончателно да се превърне в история след още пет години.

Показателно е, че през 2008 Съветът за национално разузнаване на САЩ за първи път призна, че глобалната мощ на Америка действително се движи по низходяща траектория. В един от периодичните си футуристични доклади, озаглавен „Глобалните тенденции 2025”, Съветът споменава за „безпрецедентно в световната история изместване на световното богатство и икономическа мощ от Запада към Изтока”, като основен фактор за упадъка на „относителната сила на Съединените щати, включително и във военната сфера”. Но, подобно на мнозина други експерти във Вашингтон, анализаторите на Съвета прогнозират едно твърде продължително и „меко” приземяване на американското глобално превъзходство и дори се надяват, че САЩ ще съумеят по някакъв начин задълго „да съхранят уникалния си военен потенциал и да продължат да проектират военна мощ на световната сцена”, още в течение на дълги десетилетия.

Всъщност, едва ли ще се окаже точно така. По текущи разчети, по отношение на икономическото производство, САЩ ще отстъпят на Китай (който вече е втората световна икономика) някъде към 2026, а на Индия – към 2050. По същия начин, китайските иновации, които вървят по възходяща траектория, ще си осигурят водещите позиции в сферата на приложната наука и военните технологии в периода между 2020 и 2030, т.е. тъкмо тогава, когато сегашната блестяща генерация американски учени и инженери ще се пенсионира, а доста по-зле образованото и подготвено младо поколение няма да успее да стане тяхна адекватна замяна.

Към 2020, според текущите планове, Пентагонът ще се опита да осъществи отчаян военен скок на умиращата империя. Тогава ще влезе в действие ново поколение челна космическа роботехнология, с която Вашингтон свързва последната надежда да съхрани своята глобална мощ, напук на изчезващото си икономическо влияние. През същата година обаче, глобалната мрежа от китайски комуникационни спътници също вече ще функционира с цялата си мощ, което ще осигури на Пекин независима платформа за разполагане на собствена космическа военна техника, както и достатъчно мощна комуникационна система за осъществяване на ракетни и кибер-атаки във всяка точка на света.

Все още прекалено подвластен на имперската си гордост, както навремето Уайтхол или Ке д’Орсе ( френското Външно министерство – б.р.), Белият дом, както изглежда, продължава да вярва, че упадъкът на Америка ще бъде постепенен, мек и частичен. В миналогодишното си обръщение към нацията, президентът Барак Обама увери американската общественост, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”. Няколко дни по-късно, вицепрезидентът Джо Байдън осмя самата идея за това, че „ние сме обречени да изпълним прогнозата на историка Пол Кенеди, превръщайки се в провалила се велика държава, тъй като сме загубили контрола над икономиката си и сме допуснали недопустимо свръхнапрежение на възможностите си”. По същия начин, в ноемврийския брой на авторитетното списание Foreign Affairs, неолибералният гуру на американската външна политика Джоузеф Най разкритикува опасенията от икономическия и военен възход на Китай, отхвърляйки „лъжливите метафори за органичен спад” и отричайки, че глобалната мощ на САЩ наистина намалява.

Обикновените американци обаче, които виждат как работните им места се прехвърлят в чужбина, се придържат към по-реалистична гледна точка от самоуверените си лидери. Социологическите анкети, проведени през лятото на 2010, показват, че 65% от американците смятат, че страната им „преживява упадък”.

Австралия и Турция, които са традиционни американски съюзници, вече използват произведените си в САЩ оръжия за съвместни въздушни и военноморски учения с Китай. Най-близките икономически партньори на Америка вече се отдръпват от противопоставянето на Вашингтон срещу валутната политика на Китай. Когато президентът се върна от поредното си азиатско турне, в края на ноември 2010, резултатите от него бяха обобщени от New York Times в следната мрачна констатация: „Икономическите възгледи на Обама бяха отхвърлени от света: Китай, Великобритания и Германия отправят предизвикателство към САЩ, а търговските преговори със Сеул се провалиха”.

От историческа гледна точка, въпросът не опира до това, дали САЩ ще загубят ненадминатата си глобална мощ, а колко рязък и болезнен ще се окаже техният упадък. Затова, вместо на заблужденията на официален Вашингтон, нека се опрем на футуристичната методология на Съвета за национална разузнаване за да предложим четири реалистични сценария за това как глобалната американска мощ може се изпари през 2020-те години (плюс още четири съпътстващи оценки за това, на кой точно стадий САЩ се намират в момента). Тези бъдещи сценарии са: икономически спад, петролен шок, военни неприятности и Трета световна война. Макар че това, разбира се, не са единствените възможности, когато става дума за упадъка или дори за разпадането на Америка, те дават приблизителна представа, какво ни очаква в съвсем близко бъдеще.

Икономическият спад: текущата ситуация

Днес, господстващата позиция на Америка в глобалната икономика е застрашена от три неща: загубата на икономическо влияние заради намаляващия и дял в световната търговия, упадъкът на американските технологични иновации и ерозията на статута на долара като световна резервна валута.

Още през 2008, САЩ се свлякоха до третото място в списъка на световните износители на стоки, с дял от 11%, докато Китай имаше дял от 12%, а  ЕС - 16%. Няма никакви причини да се смята, че тази тенденция ще се промени.

По същия начин преживява упадък и американското лидерство в сферата на технологичните иновации. През 2008, САЩ продължаваха да заемат второ място след Япония, по брой на подадените патентни заявки (232 хиляди), но Китай вече им дишаше във врата със своите 195 хиляди, демонстрирайки смайващ ръст от 400%, в сравнение с 2000. Предвестник за по-нататъшното влошаване на ситуацията стана фактът, че през 2009 Съединените щати се оказаха на дъното на рейтинга, изготвен от Фондация „Информационни технологии и иновации” (Information Technology & Innovation Foundation), който обхваща общо 40 държави. Като САЩ демонстрираха особено негативни показатели по отношение на „промените” през последното десетилетие и „глобалната конкурентоспобност, базираща се на иновациите”. Илюстрирайки нагледно тази статистика, през октомври с.г. китайското Министерство на отбраната представи най-мощния суперкомпютър на планетата Tianhe-1A, който е толкова мощен, че по думите на един американски експерт „тотално засенчва сегашният компютър №1 в Съединените щати”.

Към това следва да добавим и очевидните доказателства, че американската образователна система – този основен източник на бъдещи учени и иноватори, през последните години значително изостава от конкурентите си. Десетки години наред САЩ лидираха в света по броя на своите граждани между 25 и 34 години, притежаващи университетски дипломи, но през 2010 се свлякоха до 12-то място по този показател. В рейтинга на Световния икономически форум за 2010, от 139 държави, САЩ се оказаха чак на 52-ро място, по качество на преподаване на математика и точни науки във висшите си учебни заведения. Днес почти половината от всички докторанти по точните науки в САЩ са чужденци, повечето от които след това смятат да се върнат в родината си, а не да останат в Америка, както беше доскоро. С други думи, към 2025 САЩ, най-вероятно, ще се сблъскат с критичен недостиг на талантливи учени.

Подобни негативни тенденции стимулират все по-острите критики срещу ролята на долара, като световна резервна валута. „Другите държави вече не са склонни да вярват, че САЩ разбират повече от останалите от икономическа политика” – посочва бившият главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В средата на 2009, когато световните централни банки разполагаха с астрономическата сума от 4 трилиона долара, под формата на американски държавни облигации, руският президент Дмитрий Медведев заяви, че е дошло време да се сложи край на „изкуствено поддържаната еднополюсна система”, базираща се на „една, силна в миналото, резервна валута”.

Паралелно с това шефът на китайската Централна банка прогнозира, че в бъдеще в света може да се появи глобална резервна валута, „която да не е свързана с някоя отделна държава” (т.е. това да не бъде американският долар). Всичко това са очевидни симптоми за бъдещето и възможен опит, както смята известният икономист професор Майкъл Хъдсън, „да се ускори фалита на американския финансово-военен световен ред”.

Икономическият спад: сценарий за 2020

След много години на постоянно нарастващи бюджетни дефицити, „подгрявани” от непрекъснатите войни, водени далеч от американските граници, към 2020 можем да очакваме, че доларът най-сетне ще загуби специалния си статут на световна резервна валута. Внезапно стойността на американския внос ще скочи до небето. Лишен от възможността да плаща растящите дефицити като продава вече девалвираните държавни облигации в чужбина, Вашингтон най-сетне ще бъде принуден рязко да съкрати раздутия си военен бюджет.

Поставен под силен политически натиск, както в самата Америка, така и в чужбина, Белият дом ще започне бавно да изтегля американските части от стотиците си военни бази по света, разполагайки ги по периметъра на американския континент. За съжаление, вероятно ще бъде вече твърде късно.

Изправени пред непрекъснато отслабващата свръхдържава, неспособна вече да плаща сметките си, Китай, Индия, Русия и някои други, велики или регионални, държави ще зачестят с провокациите си, отправяйки открито предизвикателство към господството на САЩ над океаните, космоса и киберпространството. Междувременно, на фона на стремително растящите цени, постоянно увеличаващата се безработица и продължаващият спад в реалните доходи на населението, вътрешните противоречия ще прераснат в яростни сблъсъци и спорове, включително и по отчайващо несъществени проблеми. На политическата вълна на разочарованието и отчаянието, някой радикален десен националист ще спечели поредните президентски избори, благодарение на гръмката си реторика, призоваваща за повече уважение към авторитета на Америка, и заплахите с военно възмездие или с икономически мерки срещу нейните противници. Светът обаче няма да му обърне никакво внимание. Така, тихомълком, ще приключи американският век.

Петролният шок: текущата ситуация

Сред жертвите на залязващата икономическа мощ на САЩ е и контролът им върху световните запаси от петрол. Изпреварвайки консумиращата прекалено много петрол Америка, през лятото на 2010 Китай се превърна в най-големия потребител на енергоносители в света – позиция, която САЩ удържаха повече от сто години. Според известния енергиен експерт Майкъл Клеър, тази промяна означава, че вече Китай „ще задава темпото при формирането на глобалното ни бъдеще”.

Към 2025, Иран и Русия ще контролират почти половината от световните запаси от природен газ, което потенциално ще им осигури огромно влияние върху изпитващата енергиен глад Европа. Прибавете към това петролните запаси и, както предупреждава Съветът за национално разузнаване на САЩ, само след 15 години тези две страни – Русия и Иран, биха могли да се превърнат в „глобални енергийни босове”.

Въпреки смайващата си изобретателност, днес големите петролни държави вече са започнали да изчерпват големите си петролни находища, подходящи за осъществяване на прост и евтин добив. Всъщност, истинската поука от катастрофата в Мексиканския залив, причинена от петролната платформа Deepwater Horizon, не беше, че BP е подценила правилата на производствената сигурност, а простия и очевиден за всички факт, че петролният гигант нямаше никакъв друг избор, освен да търси „труден за добиване петрол”, дълбоко под океанското дъно, само и само да поддържа равнището на приходите си.

Задълбочавайки проблема, китайците и индийците внезапно повишиха значително енергийната си консумация. Дори ако наличните запаси от изкопаеми енергоносители си оставаха непроменени (което няма как да стане), търсенето, а заедно с това и стойността им, със сигурност ще нараснат и то рязко. Останалите развити държави активно се борят с тази заплаха, разработвайки експериментални програми за развитие на алтернативни източници не енергия. САЩ обаче избраха друг път, полагайки твърде малко усилия за развитие на алтернативните източници като, паралелно с това, през последните трийсетина години удвоиха зависимостта си от вноса на петрол. Между 1973 и 2007, делът на този внос в консумираната от САЩ енергия нарасна от 36% до 66%.

Петролният шок: сценарий за 2025

Зависимостта на САЩ от вносния петрол остава толкова голяма, че съвпадането на няколко неблагоприятни събития на световния енергиен пазар, през 2025, ще доведат до петролен шок, в сравнение с който петролната криза от 1973 (когато, само за няколко месеца, цените нараснаха четирикратно) ще изглежда детска игра. Озлобени от резкия спад на стойността на долара, петролните министри на държавите от ОПЕК, на поредната си среща в Саудитска Арабия, ще поискат в бъдеще плащането на петролните доставки да става с „валутна кошница”, включваща йената, юана и еврото. Което допълнително ще увеличи стойността на американския петролен внос. Едновременно с това, чрез подписването на новите дългосрочни договори за доставка на петрол в Китай, саудитците ще стабилизират собствените си валутни запаси, прехвърляйки се от долара към юана. Междувременно, Китай ще хвърли милиарди за изграждането на гигантски трансазиатски тръбопровод и финансиране разработката на най-голямото в света газово находище Южен Парс, в Иран.

Разтревожени, че американските военноморски сили вече няма да могат да охраняват танкерите, превозващи петрол от Персийския залив за Източна Азия, коалиция между Техеран, Ер Риад и Абу-Даби ще формира неочакван нов алианс в Залива, заявявайки, че занапред в тази зона ще патрулира нов флот от китайски самолетоносачи, базирини в Оманския залив. На свой ред, подложен на силен икономически натиск, Лондон ще склони да анулира договора за отдаване под наем на САЩ на островната база Диего Гарсия в Индийския океан, докато Канбера, притисната от китайците, ще информира Вашингтон, че американският Седми флот вече не може да използва като своя основна база австралийското пристанище Фримантъл, т.е. на практика, САЩ ще бъдат изхвърлени от Индийския океан.

Така, само с няколко подписа и немногословни декларации, „доктрината Картър”, гарантираща за вечни времена защитата на Персийския залив от американската военна мощ, ще бъде погребана през 2025. Всички елементи, които дълго време гарантираха на САЩ неограничени доставки на евтин петрол от този регион – материално-техническото обезпечаване, валутните курсове и военноморската мощ – се изпаряват. По това време, т.е. към 2025, САЩ ще могат да покриват само незначителна част от енергийните си потребности (12%) с помощта на зараждащата се „алтернативна енергетика”, а поне половината от консумацията на енергия ще трябва да се покрива от вносния петрол.

Последващият петролен шок ще се стовари върху Америка подобно на ураган, взривявайки цените до невиждани висоти, превръщайки пътуването с автомобил в отчайващо скъп разкош, пращайки реалните доходи (които и без това спадат отдавна) в нокаут и превръщайки малкото все още осъществяван износ в неконкурентоспособен. Ще възникнат сериозни проблеми с битовото отопление, цените на газа ще скочат до небето, а огромен поток от долари ще изтича в чужбина за да се плати скъпоструващия петрол, т.е. американската икономика ще бъде парализирана. Ще настъпи естественият край на деградиращите в продължение на дълги години военни алианси, а в резултат на усилващия се бюджетен натиск въоръжените сили на САЩ ще започнат планомерно да се изтеглят от чуждестранните си бази.

След още няколко години, Съединените щати ще се окажат във функционален фалит, а стрелките на часовника ще започнат неумолимо да отмерват края на Американския век.

Военните неприятности: текущата ситуация

Изглежда странно, но колкото повече бива ерозирана тяхната мощ, империите все по-често са склонни да се ангажират с необмислени военни авантюри. Историците наричат този феномен „микро-милитаризъм” и, както изглежда, той се базира на психологически компенсиращите усилия, призвани да смекчат острата болка от отстъплението или поражението, чрез окупацията на нови територии, колкото и кратковременна и катастрофална да се оказва тя впоследствие. Тези операции, които са очевидно нерационални, дори и от имперска гледна точка, често водят до огромни разходи и/или унизителни поражения, допълнително ускоряващи загубата на глобална мощ.

Във всички времена, западащите империи са страдали от прекалено високомерие, каращо ги все по-дълбоко да се забъркват в различни военни авантюри, докато накрая пораженията не се превръщат в разгром. Така, през 413 г.пр.н.е. отслабващата Атина изпраща огромен флот от 200 кораба на заколение в Сицилия. През 1921 умиращата имперска Испания изпраща 20 хиляди войници, които биват разгромени и избити от бунтовниците-бербери в Северно Мароко. През 1956, залязващата Британска империя сама доунищожава престижа си, атакувайки Суецкия канал. А през 2001 и 2003 САЩ окупираха Афганистан и влязоха в Ирак. С характерното за всички империи, съществували през последните три-четири хилядолетия, високомерие Вашингтон увеличи числеността на корпуса си в Афганистан до 100 хиляди души, разшири войната на територията на съседен Пакистан и гарантира военното си присъствие в региона до 2014 и след това, навличайки си безброй големи и малки неприятности в това гъмжащо от бунтовници и разполагащо с ядрени ракети „гробище на империи”.

Военните неприятности: сценарий за 2014

„Микро-милитаризмът” е дотолкова ирационален и непредсказуем, че дори изглеждащите фантастични сценарии бързо биват изпреварени от реалните събития. В момента въоръжените сили на САЩ са „разтегнати” от Сомалия до Филипините, междувременно нараства напрежението в арабския свят, Иран и Корея и възможните комбинации, водещи до катастрофална военна криза в чужбина, са многобройни.

Сега нека си представим, че сме в средата на лятото на 2014 и съкратеният американски гарнизон в полуразрушения от сраженията град Кандахар в Южен Афганистан внезапно бива атакуван и разгромен от бунтовниците-талибани, докато военните самолети на САЩ не могат да излетят и да му помогнат, заради голяма пясъчна буря. Американците търпят големи загуби и за отмъщение техният разярен главнокомандващ изпраща бомбардировачи В-1 и изтребители F-16 да сринат със земята цели квартали от града, за който се смята, че вече се контролира от Движението Талибан, докато в същото време бойни хеликоптери AC-130U засипват с плътен огън останалите след бомбардировката развалини.

Непосредствено след това, местните мюсюлмански духовници отправят призиви за джихад в джамиите из целия регион и бойците от частите на афганистанската армия, които американците са обучавали толкова години, надявайки се с тяхна помощ да променят хода на войната, започват масово да дезертират. След това бунтовниците-талибани осъществяват серия от добре обмислени удари по американските гарнизони в цялата страна, в резултат от което броят на жертвите сред американските военни скача до небето. Хеликоптери на САЩ биват ангажирани със спасяването на американски войници и цивилни от покривите на сградите в Кабул, т.е. нещата започват силно да напомнят трагичната ситуация в Сайгон през далечната 1975.

Междувременно, вбесени от безкрайно проточилата се патова ситуация в Палестина, лидерите на страните от ОПЕК се споразумяват за ново петролно ембарго срещу САЩ, за да протестират срещу подкрепата за Израел и убийствата на безброй мирни мюсюлмани по време на несекващите войни в Близкия изток. Цените на бензина моментално скачат, а запасите в нефтопреработвателните заводи започват да се изчерпват. Което пък принуждава Вашингтон да предприеме отчаяна стъпка, изпращайки специалните си части да овладеят товарните терминали за енергоносители в Персийския залив. Това, на свой ред, провокира многобройни нападения на терористи-камикадзе и саботажи на тръбопроводите и петролните кладенци. И, докато в небето се издигат черни облаци дим, а дипломатите в ООН рязко критикуват американските действия, анализаторите в целия свят се обръщат към историята,  определяйки случващото се като „американския Суец”, т.е. правейки многозначителна аналогия с провала от 1956, сложил край на Британската империя.

Третата световна война: текущата ситуация

През лятото на миналата 2010 започна да нараства напрежението между САЩ и Китай в западната част на Тихия океан, смятан доскоро за „американско езеро”. Само допреди година никой не би могъл да прогнозира подобно развитие. По същия начин, по който навремето Вашингтон използва съюза с Лондон за да си присвои по-голямата част от глобалното британско влияние, след Втората световна война, така и Китай днес използва приходите от износа си в САЩ за да финансира онова, което най-вероятно ще се окаже военно предизвикателство към американския контрол над морските пътища в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Използвайки нарастващите си ресурси, Пекин претендира за голям морски сектор, от Корея до Индонезия, където от дълги десетилетия насам господстват военноморските сили на САЩ. През август 2010, след като Вашингтон демонстрира стратегически интерес към Южнокитайски море и проведе в района военноморски учения в подкрепа на претенциите си, официалният рупор на Пекин – вестник Global Times, реагира изключително нервно, подчертавайки, че „американско-китайското съперничество в Южнокитайско море повиши сериозно залозите в битката за това, кой ще бъде истинския господар на планетата в бъдеще”.

Предвид нарастващото напрежение, Пентагонът стигна до извода, че Пекин вече разполага с „потенциал за нападение срещу американските самолетоносачи в западната част на Тихия океан” и възможност да постави на прицел „ядрените сили по цялата територия на континенталните Съединени щати”. Разработвайки „настъпателния си ядрен, космически и кибернетичен потенциал”, Китай, както изглежда, е решително настроен да съперничи на Америка за господството в „информационния спектър на всички сфери на съвременното военно пространство”. Продължавайки работите по създаването на мощната ракета-носител Long March V и изстрелвайки два космически спътника, през януари 2010, и още един, през юли (като по този начин общият брой на китайските спътници е вече пет), Пекин дава знак, че страната е на път да реализира успешно поставената задача за изграждане, до 2020, на „независима” мрежа от 35 спътника за развитието на своя глобален навигационен, комуникационен и разузнавателен потенциал.

За да попречи на Китай и да разшири военното си присъствие в света, Вашингтон иска да създаде нова цифрова мрежа от въздушна и космическа роботехника, притежаваща непознат досега потенциал в сферата на кибервойните и електронното наблюдение. Органите на американското военно планиране очакват, че тази интегрирана система ще покрие планетата с кибермрежа, способна внезапно да „ослепи” цели армии на бойното поле или пък да унищожи един, единствен терорист, независимо дали е в открита местност или се укрива в някой бидонвил. До 2020, ако всички върви по план, Пентагонът ще инсталира триреден щит от космически безпилотни апарати, способни да нанасят удари от стратосферата в екзосферата, въоръжени със свръхмодерни ракети, обединени в непрекъснато действаща модулна спътникова система и управлявани с помощта на общо телескопично наблюдение.

През април 2010, Пентагонът влезе в историята, разширявайки оперативната зона на безпилотните си апарати до екзосферата, като тихомълком изстреля безпилотната космическа совалка Х-37В на ниска орбита, на височина 225 мили (408 км) над Земята. Совалката Х-37В е първата от новото поколение безпилотни апарати, чиято поява ще ознаменува началото на пълномащабната военна надпревара в Космоса, превръщайки го в арена на бъдещи войни, които няма да приличат на нищо от това, с което сме се сблъсквали досега (повече за новото космическо оръжие на Пентагона, виж статията на Константин Богданов, на стр. – б.р.).

Третата световна война: сценарий за 2025

Технологиите за водене на космическа и кибервойна са толкова нови и неизпробвани, че дори и най-смахнатите сценарии могат бързо да бъдат изпреварени от действителността, която днес трудно можем да си представим. Но, ако просто се възползваме от онзи тип сценарии, които самите американски военновъздушни сили използваха през 2009 в своята „Игра на потенциалните бъдещи възможности” (Future Capabilities Game), можем „по-добре да разберем, как въздухът, космосът и киберпространството се пресичат във военните действия на бъдещето” и така да си представим, как вероятно ще се води следващата световна война.

И така представете си, че е 23:59 часа, Денят на Благодарността, 2025 година. Докато потребителите търсят на интернет-страниците на компанията Best Buy къде са най-големите намаления на най-модерните електроуреди от Китай, смаяните специалисти от военновъздушните сили на САЩ, обслужващи космическия телескоп (Space Surveillance Telescope) на остров Мауи, констатират, че панорамните им екрани внезапно са се изключили. На хиляди мили от тях, в Центъра за управление на американското Киберкомандване (US CyberCommand) в Тексас, служителите откриват опасни вируси, които, съдейки по всичко, са изпратени от „колегите” им от Китайската народно-освободителна армия.

Първият открит удар е нанесен без дори да е бил провокиран. Китайските вирусни програми поставят под контрол роботехниката на борда на безпилотния, работещ със слънчеви батерии, американски самолет „Predator”, който в този момент лети на височина 70 хиляди фута (21 км) над Корейския пролив, отделящ Корея от Япония. Внезапно, „Predator” изстрелва всичките си десетки ракети право във водите на Жълто море, като по този начин, на практика, изразходва напразно целия си ударен потенциал.

Твърдо решен да отговори достойно на китайците, Вашингтон дава заповед за ответен удар. Убедени, че тяхната „разделена на фракции, свободно летяща” спътникова система F-6 е напълно непробиваема за противника, командването на американските ВВС в Калифорния предава съответните роботехнически кодове на флотилията от космически безпилотни совалки Х-37В, намиращи се на орбита около Земята, на височина 250 мили (408 км), нареждайки им да изстрелят ракетите си Т-3 (Triple Target Terminator) срещу 35-те китайски спътници. Не следва никаква реакция. Изпаднали в паника, американските ВВС изстрелват свърхзвуковата си крилата ракета Falcon по дъга, на височина 100 мили (160 км), над Тихия океан и след това (след още двайсетина минути) изпращат и съответните компютърни кодове за нанасяне на ракетен удар по седем, разположени в близост, китайски спътници. Оказва се обаче, че и тези кодове не работят.

Докато китайският вирус безпрепятствено се разпространява по спътниковата система F-6, тъй като „второкачествените” (в сравнение с китайските) американски суперкомпютри не съумяват да се справят с дяволски сложния код на вирусната програма, GPS-сигналите, които са жизненоважни за навигацията на американските кораби и самолети по цялата планета, също се оказват застрашени. Флотилиите от самолетоносачи започват да се движат в кръг, в самия център на Тихия океан. Ескадрилите от изтребители не могат да излетят, а безпилотните совалки-убийци летят безцелно към хоризонта за да се разбият, когато горивото им най-сетне свърши. Внезапно САЩ губят онова, което техните военновъздушни сили определят като „решаващата височина”, т.е. космоса. Минават само няколко часа и военната държава, господстваща над света в продължение на почти цяло столетие, търпи унизително поражение в Третата световна война, и то без нито една човешка жертва.

Нов световен ред?

Дори ако бъдещите събития се окажат по-скучни, отколкото предполагат очертаните по-горе четири сценария, всяка по-значима съвременна тенденция сочи, че към 2025 глобалната мощ на Америка ще пострада много по-сериозно, отколкото си представят във Вашингтон.

Докато американските съюзници в целия свят започват да коригират стратегиите си, съобразявайки ги с нарастващата мощ и влияние на азиатските държави, бремето по поддържането на 800-те (и дори повече) американски военни бази в чужбина ще се окаже съвършено непоносимо и, най-сетне, ще накара Вашингтон, макар и против волята си, да започне планомерно да изтегля войските си от тях. Отчитайки факта, че и САЩ, и Китай се стремят да разположат свои въоръжения в космоса и да използват за военни цели киберпространството, напрежението между тях само ще се усилва, което, към 2025, ще направи военния конфликт помежду им доста вероятен, макар и не съвсем сигурен.

Споменатите по-горе икономически, военни и технологични тенденции, които допълнително ще усложнят ситуацията, няма да се реализират напълно изолирано една от друга. Както показва случилото се с европейските империи след Втората световна война, тези негативни сили ще се наслагват и ще се усилват взаимно. При това те ще се съчетават по напълно неочаквани начини, провокирайки кризи, за които американците се отчайващо неподготвени, и застрашавайки да вкарат икономиката на САЩ в период на продължителен спад, като обрекат страната на много сериозни икономически трудности в продължение на цяло едно поколение и дори повече.

С постепенното отслабване на американската мощ, миналото ни предлага редица варианти за бъдещия „постамерикански” световен ред. На единия край на този спектър е появата на нова глобална свръхдържава, което макар и да е малко вероятно, не бива да се изключва напълно. Само че и Китай, и Русия представляват затворени култури, с непонятни за останалите нелатински азбуки, стратегии за национална отбрана и недоразвити правни системи, което ги лишава от редица ключови инструменти за световно господство. Тоест, в момента на хоризонта не се очертава нито една държава, способна да наследи САЩ.

В мрачната, антиутопична версия за глобалното ни бъдеще, една коалиция между транснационални корпорации, многостранни военни сили, от типа на НАТО, и международните финансови елити, вероятно би могла да формира някакво общо (макар и доста нестабилно) наднационална ядро, което би обезсмислило всички разговори за появата на нови национални империи. Но, докато лишените от ясна национална принадлежност корпорации и мултинационални елити сигурно биха управлявали един подобен бъдещ свят от безопасни градски анклави, на масите вероятно ще се наложи да обитават огромни и зле поддържани градски и селски гета.

В бестселъра си „Планетата на гетата” (Planet of Slums) Майкъл Дейвис дава, като минимум частична, представа за подобен свят и структурата му „отдолу нагоре”. Според него, един милиард хора, които вече обитават смърдящите бордеи из целия свят (като броят им ще се удвои до 2030), ще превърнат „дивите, несъстояли се градове в Третия свят в типичното бойно поле на ХХІ век”.

В центъра на спектъра от възможни бъдещета, между 2020 и 2040, е появата на нова глобална „олигополия” (тип пазарна структура с несъвършена конкуренция, в която доминират съвсем малък брой компании – б.р.), в чиито рамки възходящите държави Китай, Русия, Индия и Бразилия ще си сътрудничат с отслабващите велики сили, като Великобритания, Германия, Япония и САЩ, за да наложат модел на временно глобално господство, подобен на широкият алианс на европейските империи, управляващи половината човечество през 1900.

Или пък друга възможност: нарастване мощта на регионалните хегемони и връщане към структурата, напомняща донякъде международната система, съществувала преди формирането на съвременните империи. В този нео-вестфалски световен ред, предоставящ безкрайни перспективи за микро-насилието и неограничаната експлоатация, всеки хегемон ще доминира в рамките на най-близкото си обкръжение – Бразилия в Южна Америка, САЩ в Северна Америка, ЮАР в Южна Африка и т.н.

Космосът, киберпространството и морските дълбини, които вече няма да се контролират от бившия „световен полицай” САЩ, могат дори да се превърнат в своеобразни нови глобални „общински територии”, контролирани например от разширения състав на Съвета за сигурност на ООН или от някакъв друг подобен орган.

Всички тези сценарии екстраполират съществуващите тенденции в бъдещето, изхождайки от предпоставката, че американците, заслепени от високомерието на десетилетията през които тяхната мощ нямаше исторически аналог, няма да съумеят, или няма да поискат да предприемат стъпките, необходими за контролирането на бързата ерозия на позицията им в света.

Ако упадъкът на Америка действително се движи по силно низходяща траектория, между 2003 и 2025, излиза, че наистина сме пропилели за дреболии по-голямата част от първото десетилетие на този упадък, чрез войните, които отвлякоха вниманието ни от дългосрочните проблеми и напразно сме изхарчили трилиони долари, от които САЩ отчаяно се нуждаят.

Ако действително ни остават по-малко от 15 години, шансовете че ще пропилеем и тях, продължават да са твърде големи. Конгресът и президентът се оказаха в задънена улица. Американската (политическа) система е наводнена с корпоративни пари, чиято цел е създаването на всевъзможни препятствия пред нормалната работа на законодателите. Налице са твърде малко основания да смятаме, че всички по-значими въпроси, включително войните, които водим, раздутата ни система за сигурност, страдащата от липса на средства образователна система и остарялото ни енергоснабдяване, ще бъдат решени с необходимата бързина и сериозност, което би гарантирало на Америка онова „меко приземяване”, което би могло да максимизира ролята и да гарантира просперитета на страната ни в променящия се свят.

Европейските империи изчезнаха, а американската е на път да ги последва. Изглежда все по-съмнително, че САЩ ще съумеят, поне частично, да повторят успеха на Великобритания при формирането на постимперския световен ред, така че той да не постави под въпрос техния собствен просперитет и да бъде белязан от техните най-положителни ценности.

* Авторът е професор по история в Университета на Уисконсин в Медисън, САЩ. Ръководител е на глобалната работна група „Империи в преход”, обединяваща 140 известни учени от четири континента.


 
Powered by Tags for Joomla