Tag:газпром

България и Русия подписват междуправителствено споразумение за сътрудничество при изграждането на газопровода „Южен поток“ през територията на страната. Договорът, който търсят българските политици, всъщност е Договор на Газпром с българска фирма 50:50

Трасето на В последните дни усилено се говори за договора на България с „Южен поток”, а всъщност такъв договор – няма!

Вторият въпрос е знаят ли нашите политици и експерти, че има две фирми „Южен поток”, регистрирани в Цуг, Швейцария?

На 22 ноември 2007 г. Газпром и италианската „Ени“ подписват в Москва споразумение за създаване на съвместна компания за провеждане на маркетингови проучвания и за техническата осъществимост на проекта. Предвижда се да се транспортират 63 млрд. m³ природен газ годишно. Южен поток АД, съвместно предприятие между Газпром и Ени, е учредено на 18 януари 2008 г.

Втората компания е Южен поток транспорт АД, съвместно предприятие между Gazprom, Eni, Électricité de France и Wintershall е учредено на 3 октомври 2011 г. Управител на Южен поток транспорт АД е Марсел Крамер, бивш главен изпълнителен директор на компанията за транспортиране на газ Gasunie. В тази втора компания Газпром притежава 50 процента от акциите на Южен поток транспорт АД, Eni – 20 процента, a Électricité de France и Wintershall притежават по 15 процента.

През ноември 2012 г. е решено да се създаде South Stream B.V., настоящата проектна компания, в Амстердам. По-рано Eni е регистрирала компания в Амстердам под името South Stream BV, но през февруари 2012 г. се преименува на Eni JPDA 11-106 BV.

България няма договор с нито една от тези две компании.

Президентът Георги Първанов и Владимир Путин подписаха СпоразумениетоНа 18 януари 2008 г. България и Русия подписват междуправителствено споразумение за сътрудничество при изграждането на газопровода „Южен поток“ през територията на България. Споразумението е ратифицирано от българския парламент на 25 юли 2008 г.

Между 250 и 400 млн. долара годишно може да печели България от транзитни такси /при пренос на 30 млрд. m³ годишно, а се предвижда разширяване на капацитета до 63 млрд. m³ г./. Очакванията са цената на газопровода да е между 7-10 млрд. евро.

България няма подписан договор с Южен поток, Сърбия, Австрия, Унгария, Италия нямат подписани договори с „Южен поток”. Договорите с отделните държави подписва Газпром.

Оттук и идва недоразумението – имаме ли договор с „Южен поток”, не ние имаме договор с Газпром, както и всяка една страна участничка в трасето.

С Русия договори няма – подписвани са Споразумения от всички участващи в проекта държави.

Споразумения на Русия с държавите участнички в проекта "Южен поток", договори с Газпром и съответната газова компания във всяка една страна

На 20 декември 2006 г. Газпром и сръбската държавна газова компания Сърбиягаз се договарят за извършване на проучване за изграждане на газопровод, започващ от България за Сърбия.

На 25 януари 2008 г. Русия и Сърбия подписват Споразумение за насочване на северната отсечка на Южен поток през Сърбия и да се създаде акционерно дружество за изграждането на сръбския участък на газопровода и голямо газохранилище близо до Банатски двор в Сърбия.

На 25 януари 2008 година Русия и Унгария се договарят да създадат акционерно дружество с равни дялове за изграждане и експлоатация на унгарския участък от газопровода.

На 15 май 2009 г. в Сочи, в присъствието на премиера на Русия тогава, Владимир Путин и премиера на Италия Силвио Берлускон и, газовите компании на Русия, Италия, България, Сърбия и Гърция подписват Споразумение за изграждането на тръбопровода „Южен поток“.

На 6 август 2009 г. Владимир Путин и министър-председателят на Турция Реджеп Тайип Ердоган в присъствието на Силвио Берлускони подписват Протокол за маршрут на газопровода през турски териториални води.

На 14 ноември 2009 г. след проведени преговори между словенския министър-председател Борут Пахор и Владимир Путин, в Москва е подписано Споразумение от руския министър на енергетиката Сергей Шматко и словенския министър на икономиката Матей Лаховник за условията, при които част от газопровода ще преминава през Словения до Северна Италия.

Унгарският участък ще бъде построен и управляван от съвместно дружество, в което равни дялове имат Газпром и държавната Унгарска банка за развитие /MFB/, които ще закупят изготвеното предпроектно проучване на унгарския участък от SEP Co., съвместно предприятие между Газпром и MOL.

Словенският участък е предвидено да бъде построен и управляван от съвместно дружество, в което равни дялове имат Газпром и Geoplin Plinovodi.

Във връзка с подписаните Споразумения на междуправителствено равнище се подписват договорите на Газпром с газовата компания в съответната държава.

17 ноември 2009 г. руската Газпром и сръбската Сърбиягаз създават South Stream Serbia AG в Берн, Швейцария.

България –Русия, Български енергиен холдинг-Газпром

Путин се срещна с премиера Бойко БорисовНа 13 ноември 2010 г., по време на посещението на руския премиер Владимир Путин в София, бе учредено съвместното дружество ЗА изграждане на проекта “Южен поток”. Акционери в него са “Български енергиен холдинг” ЕАД и “Газпром”, с по 50% от капитала, мястото на регистрация е България. Капиталът му е 15,6 млн. лева. Инвестиционното споразумение е подписано през 2012 г.

Проектът е на предполагаема стойност 16,5 млрд. евро, подводната част е проектирана да бъде дълга 900 километра и да стига до две хиляди метра дълбочина.

Тръбопроводните части в България, Сърбия, Унгария и Словения са проектирани да са с капацитет от най-малко 10 млрд. кубични метра (350 млрд. куб. фута) годишно.

Проектът предвижда газопроводът по сушата, да има осем компресорни станции.

Най-малко две съоръжения за съхранение на газ се предвиждало да бъдат изградени, едното ще бъде подземно хранилище в Унгария, а другото – в Банатски двор, Сърбия.

Унгарската петролна и газова компания MOL Group е предложила празното си находище за природен газ в Pusztaföldvár.

Българското участие – изпълнител на прединвестиционно проучване, одобряване на участъка, финансиране

След проведена открита процедура, в началото на февруари 2011 г. „Български енергиен холдинг” ЕАД и ОАО „Газпром” избират консорциум между украинската компания ОАО „ЮЖНИИГИПРОГАЗ” и българското дружество „ГАЗТЕК БГ” АД за изпълнител на прединвестиционното проучване за българския участък от проекта „Южен поток”.

През август 2013 г. Висшият експертен екологичен съвет към Министерството на околната среда и водите (МОСВ) одобри участъка, през който ще премине тръбата.

В българската част от проекта са включени: сухопътен участък, терминалът, който ще приема цялото количество природен газ за Европа и три компресорни станции.

Прието е Българският енергиен холдинг да финансира 15% от стойността чрез заем в размер на 620 млн. евро при лихва от 4.25%, който ще се връща за 22 години. 15% е делът на „Газпром“, а за останалите 70% ще бъде осигурен заем от руската страна при все още неуточнени параметри.

От 2018 г., веднага след запълването на капацитета, българската страна ще получава дивидент от проекта в размер на 715 млн. лв. до 2035 г.

Заложено се очакват приходи от 250 до 400 милиона, като сумата зависи от подаваните количества газ.

Малцина знаят, че начало на строителството по газопровода бе дадено при село Расово на 31 октомври 2013 г. През пролетта на 2014 г. за изпълнител на проекта бе избран консорциум Стройтрансгаз.

Наказателната процедура

Брюксел, ЕКЕвропейската комисия откри наказателна процедура срещу България по повод конкурса за избор на строител на газопровода "Южен поток" и иска властите да спрат всички дейности по неговото изграждане. ЕК има съмнения, че с избора на изпълнител за изграждането на българското трасе са нарушени правилата на европейския вътрешен пазар и по-специално провеждането на обществените поръчки.

Шантал Хюз, говорител на еврокомисаря по вътрешния пазар Мишел Барние, каза, че българските власти имат едномесечен срок да дадат официална информация за проведената процедура по избор на изпълнител на поръчката за проектиране, доставка на материали, изграждане, обучение на персонал и въвеждане в експлоатация на българския участък от газопровода "Южен поток".

Т. е. ЕК се намеси в двустранен договор, в който едната страна е член на ЕС, а другата страна е руска фирма.

Ерго ЕК натисна България за половината участие в  този договор, тъй като Русия и фирми на Русия нямат отношения към ЕК.

След двумесечно мълчание от страна на България, за направения вече избор, в края на май т. г. компанията "Южен поток България" обяви, че най-големият за страната ни инвестиционен проект ще бъде даден на консорциум между близката до Кремъл компания "Стройтрансгаз" и пет български фирми, гравитиращи около властта: "Промишлено строителство холдинг", зад което стоят фирми, според някои медии, свързани с Делян Пеевски: "Техноекспортстрой", "Главболгарстрой" (ГБС), "Понсстройинженеринг" и "ПСТ Холдинг".

В средата на януари 2014 г. Шантал Хюз предупреди за проверка от страна на ЕК за начина на провеждането на търга за избор на изпълнител на българското трасе.

Днес, трети ден след като руския президент Владимир Путин обяви, че спира „Южен поток”, ЕК побърза да каже, че те не са страна по договора! Тогава на какво основание ЕК, която според нейно признание не е страна по договора спира проекта – питаме ние?

Друг въпрос е защо Путин спря проекта, по темата очаквайте малко по-късно друга публикация. В нея ще стане ясно как някакъв служебен министър на Росен Плевнелиев си позволява да спира проекта, който е по Междуправителствено споразумение и е гласуван от парламента?

Засега спирам по темата проект „Южен поток”, тъй като от горните редове стана ясно, че договор с фирма „Южен поток” България, българската страна няма!

Договорът е Газпром и българско участие, така че не търсете договора с „Южен поток”!

 

Опитвайки да се освободят от зависимостта от руския природен газ, брюкселските "еврократи" одобриха изграждането на Трансадриатическия газопровод от Азербайджан към Гърция и оттам за Италия. На хартия проектът изглежда напълно реалистичен. Има само един проблем и той е, че на практика това просто не е вярно.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Евентуалният път на новия газопровод

Всъщност, проектът е поредната стъпка в газопроводната война между Европейския съюз и Русия, в която ЕС е обречен на поражение. Като най-много ще загубят потребителите и индустрията на държавите членки на Съюза.

В началото на март 2016 Европейската комисия одобри споразумението между правителството на Гърция и компанията ТАР AG за изграждането на Трансадриатическия газопровод (ТАР), по който в Европа трябва се доставя газ от Азербайджан. По този повод еврокомисарят по конкуренцията - датчанката Маргарет Вестагер, заяви, че "газопроводът ще доставя в ЕС газ от нови източници и ще повиши нивото на безопасност на енергийното потребление в Югоизточна Европа". В Гърция ТАР AG ще ползва определени данъчни облекчения. За да постигне споразумението с ТАР AG, обремененото с дългове гръцко правителство предостави на компанията, чиито акционери са енергийният гигант BP, азербайджанската държавна енергийна компания SOCAR, както и италиански и белгийски фирми, данъчна ваканция за срок от 25 години. Трансадриатическият газопровод трябва да стане част от Южния газов коридор на ЕС и по него ше се транзитира каспийски природен газ за Европа, през териториите на Гърция и Албания, както и през Адриатическо море, като той ще достига до Южна Италия. Предполага се, че газопроводът ще има капацитет от 10 млрд. куб. м газ годишно.

Необмисленият европейски отговор на предложението на Газпром

Брюксел съзнателно избърза да одобри споразумението за изграждането на ТАР, което стана само няколко дни след като руският гигант Газпром направи ново предложение за газови доставки на Балканите, заобикалящи Украйна, която в момента е обхваната от много дълбока икономическа и политическа криза.

Както е известно, на 25 февруари Газпром лансира нов проект за изграждане на газопровод по дъното на Черно море, който да доставя природен газ в Гърция, през неназована трета държава (най-вероятно България) и оттам към Италия. Председателят на Управителния съвет на Газпром Алексей Милер, гръцката държавна газова корпорация DEPA и италианската компания Edison SpA подписаха в Рим меморандум за взаимно разбирателство във връзка с този проект, който представлява поредния опит за доставка на руски газ за Южна Европа. Реализацията му би позволила да се избегне използването на несигурната украинска газопреносна мрежа, както и газопроводите през турска територия.

Както е известно, преди Вашингтон да започне - посредством ЕС - да упражнява масиран натиск върху правителството на България, настоявайки то да прекрати договора за изграждането на газопровода "Южен поток", Газпром планираше да добави този газопровод към прокарания по дъното на Балтийско море до Северна Германия тръбопровод "Северен поток -1". Руснаците искаха да доставят по "Южен поток" 63 млрд. куб. м газ годишно, на стойност 40 млрд. долара, като газопроводът трябваше да преминава през териториите на България, Сърбия, Австрия и Унгария, заобикаляйки Украйна. Мощният натиск от страна на Вашингтон и Брюксел върху България и Газпром обаче, ликвидираха този проект. Брюксел обяви, че "Южен поток" не съответства на Третия енергиен пакет на ЕС, разработен специално за да блокира нарастващото присъствие на Газпром на европейския газов пазар. В крайна сметка, това принуди руския президент Владимир Путин да отмени изграждането на "Южен поток", преговорите за чието строителство се водеха с България, откъдето той трябваше да продължи към газовия пазар на ЕС. Едва сега обаче, британците и останалите граждани на Съюза започват да осъзнават, че Европейската комисия въобще не се съобразява с правото на отделните нации да вземат суверенни решения.

На същия ден, през декември 2014, в Анкара, по време на срещата си с Ердоган и членове на турското правителство (тогава руско-турските отношения бяха далеч по-приятелски отколкото днес), Путин заяви, че Газпром и турската държавна петролногазова компания BOTAS водят сериозни преговори за изграждането на нов газопровод по дъното на Черно море, който да стига до турско-гръцката граница. Оттам газът трябваше да бъде доставян към ЕС по газопроводи, изградени и принадлежащи на различни държави членки на Съюза, а не на Газпром, което пък щеше да позволи покриването на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Днес обаче, на фона на острата конфронтация между Москва и Анкара и наложените на Турция руски икономически санкции, е вече очевидно, че проектът за т.нар. "Турски поток" също е мъртъв.

Поредната намеса на САЩ

Само седмица след като Газпром подписа с Гърция и Италия новия Меморандум за взаимно разбирателство относно новия руски газопровод, наречен "Посейдон", гръцките медии съобщиха, че "Европейският съюз и САЩ се дистанцират от реанимацията на проекта "Южен поток" за транзитирането на руски газ в Европа, през Гърция и Италия". Формулировката е много показателна. Защото, какви правни основания има правителството на САЩ да се "дистанцира" от една енергийна сделка между Гърция, Италия и Русия, да не говорим пък за ЕС? Нима Вашингтон и Брюксел са си присвоили правото да контролират и направляват световните енергийни потоци?

Неприятната изненада

Междувременно обаче, се оказа, че набързо подписаното под натиска на Вашингтон споразумение с правителството на Азербайджан за доставката на природен газ в Гърция се сблъсква с "малък проблем". Острият недостиг на газови доставки от шелфа на Азербайджан принуди правителството в Баку и държавната петролна и газова компания SOCAR да разгледат възможността за евентуален внос на газ от руския Газпром.

На 19 февруари 2016 вицепрезидентът на SOCAR за стратегическото развитие Тофик Гахраманов съобщи, че "активната работа по проекта на компанията по изграждането на нефтогазопреработвателния и нефтохимически комплекс в Баку (OGPC) временно се замразява". Проблемът пред азербайджанските власти и, в частност, пред SOCAR, е, че въпреки твърденията на енергийния министър Натик Алиев, че газовият добив в страната, като цяло, незначително ще нарасне - от 29,1 млрд. куб. м, през 2015, до 29,3 млрд. куб. м, през 2016, спадът на собственото производство на SOCAR означава, че вследствие на съществуващите експортни задължения е налице риск от недостиг на природен газ на вътрешния пазар. И то без да вземаме предвид новите планове за износ на газ към Гърция в рамките на проекта ТАР, който толкова се форсира от Вашингтон и Брюксел.

Основният азербайджански източник на експортен природен газ - гигантското шелфово находише Шах Дениз, което се разработва от ВР, вече подписа договор за износ на газ за Турция и Грузия. Експертите на ВР посочват, че през следващите няколко години газовият добив ще си остане на едно и също ниво. Което пък означава, че азербайджански газ за Гърция и Италия просто няма откъде да дойде.

Енергийната геополитика на Вашингтон и Брюксел, насочена против руския газов износ, провокира сериозна криза в държавите от европейския Юг. Сърбия например, обяви наскоро, че през 2019 със сигурност ще бъде лишена от руския газ, който сега и се доставя през територията на Украйна и "дотогава ще и се наложи да търси начин за да гарантира необходимите и газови доставки".

Плановете на Вашингтон да предложи на държавите от ЕС втечнен американски шистов газ едва ли могат да се разглеждат като сериозна алтернатива. Секторът на шистовия газ в самите САЩ преживява дълбок упадък, поради изключително ниските цени на петрола и традиционния газ. Бъдешето на шистовия газ се определя от самите "инсайдъри" в този отрасъл като "все по-мрачно". Голям брой шистови енергийни компании обявяват фалит и уволняват десетки хиляди хора, а финансиращите ги банки съкращават драстично кредитните им линии. Освен това, бързото изтощаване на шистовите пластове означава, че много от най-перспективните шистови кладенци са обречени рязко да съкратят добивите. Балонът на американския шистов газ и петрол вече се пука. Освен това, в момента има само един действащ терминал за втечнен шистов газ - в Тексас.

Поведението на САЩ и ЕС силно напомня това на разглезени деца, спорещи кой от тях е "по-по-най". И светът вече се умори да гледа как в този спор винаги печели Вашингтон. Това вече става наистина скучно.

----------------------------------------

* Авторът е известен американски икономист и геополитик, член на редакционния съвет на списание "Геополитика"

 

Губим милиони от спирането на износ на природен газ, и ще загубим милиони от неосъществен транзит за Гърция, Турция и Македония

Руският президент Владимир ПутинЩе се промени ли отношението на Кремъл към Украйна, как ще се развие геополитическата битка на ЕС, Вашингтон и Русия след първи декември – това са въпроси, които съвсем скоро ще получат своя отговор.

Истината е, че започва борба за газотранспортната система на Украйна, смята експертът по геополитически въпроси Вадим Карасев*, директор на Института за глобална стратегия. След прекратяването на строителството на „Южен поток”, газотранспортната система /ГТС/ на Украйна отново е приоритетна за Русия.

Влиянието на украинската ГТС е геополитически въпрос смята Карасев.

След отказа от строителството на „Южен поток”, обявен на 1 декември в Анкара от руския президент Владимир Путин, започва нов етап на борба на Русия за влияние в Украйна и нейната газопреносна система, като основен канал за транспортиране на руски енергоресурси в страни от Европейския съюз. Това е мнението на Вадим Карасев, публикувано на сайта Корреспондент.net.

Ценността на украинската газотранспортна система се повиши както в търговски, така и в политически, и геополитически аспект смята Карасев. Естествено е да очакваме както повишаване на цените от страна на Киев, така и натиск от страна на ЕС, Вашингтон с Русия в борбата за контрол над ГТС на Украйна, и транзита по нея. Колкото повече се вдигат цените, толкова повече ще се повишава и конкурентната битка за влияние над територията, по която е разположена украинската ГТС, коментира Вадим Карасев.

Пак в тази посока Карасев коментира, че след спирането на „Южен поток” Европа все повече ще зависи от Киев, но това не означава, че ще продължат отстъпките на Брюксел за Украйна.

Очакват се промени не толкова в икономическо, но и в политическото въвличане на Европа към съдбата на украинската ГПС, от което ще зависи вече конкретната конфигурация на инвестициите по провеждане на модернизацията на ГПС. Това има цена, ще са нужни и участници, инвеститори, както, и допускане или недопускане към модернизацията на системата на руския инвеститор.

След съобщението на руския президент Владимир Путин, че спира проекта „Южен поток”, заради позицията на България, проект, в който Газпром е вложил 5 млрд долара, Путин обвини и Еврокомисията в неконструктивна позиция спрямо България, позиция, несъответстваща на интересите на Европа.

След Путин и шефът на Газпром, Алексей Милер потвърди спирането на проекта „Южен поток” и обяви плановете си да построи тръба със същата мощност към Турция, с перспектива да излезе на входа на границата с Европейския съюз.

Ще успее ли Русия да изиграе картата си с украинската газопреносна система в битката за геополитическо надмощия с ЕС и САЩ – това тепърва ще узнаем. Козът с газопровода през Украйна е ценен, но тук нещата зависят както от останалите участници в играта, така и от официален Киев.

Не трябва да забравяме, че ЕС и САЩ организираха и подкрепяха събитията в Украйна, събития, които освен жертви донесоха за украинците и отделянето на Киев, както и искането за самостоятелност на Луканск и Донецк. В този бурен и критичен период на военни действия, на дневен ред стоеше и изплащането на големия милиарден дълг на Украйна към Русия, дълг, с който ЕС се зае да гарантира и обезпечи част от него.

Кой ще успее в тази игра - Русия, или ЕС, който е уморен от намесата и ангажиментите си в Украйна?

Тази версия за събитията, които евентуално ще последват от спирането на "Южен поток" е една от многото, които се появиха в анализите на експерти. Друга версия е засилване на влиянието на Русия в Турция с оглед развитието на събитията в Близкия изток и влиянието, за което се борят САЩ спрямо Анкара. това влияние касае както ЕС, така и Израел, и следвоенното положение на района на военни действия към Ислямска държава, Сирия и Ирак. Този район е интересен със залежите си на петрол.

За някои като българските политици например, спирането на проекта „Южен поток” е облекчение, за други повод за сервилност към Брюскел и Щатите, за трети – големи загуби във финансов и геополитически план.

Какво се случи в България след първи декември 2014 година? Нито един български политик не изрече грозната истина, че загубите от „Южен поток” ще са двойни!

Губим милиони от спирането на износ на природен газ, и ще губим милиони от неосъществен транзит за Гърция, Турция и Македония

Президентът Росен Плевнелиев„Вярвам, че решаването на „Южен поток” е изцяло в ръцете на Русия. Към момента никой не може да прецени дали печелим, или губим от „Южен поток”. Договор за приходи от „Южен поток” България няма. Това каза президентът на Република България Росен Плевнелиев при посещението си в Националната кардиологична болница веднага след като агенциите обявиха решението на Владимир Путин да спре проекта „Южен поток”.

За едно бе прав Плевнелиев – всичко е в ръцете на Русия. Осъзнаваше ли какво означава това за бъдещото икономическо развитие на България президентът?

Русия реши да ни изключи от този проект след като от Брюксел и Вашингтон положиха всички възможни усилия да провалят проекта и то най вече нашето участие в него, тъй като точно това би направило строителството на „Южен поток” невъзможно.

За другото твърдение на Плевнелиев обаче няма как да се съглася: договор за приходи може да няма, но налице е износ на природен газ, който България извършва пак с руски газ за Турция, Гърция и Македония. Това е газът, който идва от Украйна.

Така че цифри има и те са загуби за България от спрян износ, тъй като след прокарването на тръбите през Турция, тръби, които ще заобиколят България, страната ни ще спре да получава този газ и съответно да го изнася. Т. е. страната ни губи доставките на природен газ и втори път губи от спирането на транзита, който сега осъществява. Към тези загуби се прибавят и загубите по прогнозни данни на 400 милиона, които можехме да получаваме от транзита по тръбата на проекта „Южен поток”.

Откъде черпи своята информация Росен Плевнелиев, та да твърди, че нямало цифри за загубите, които ще претърпим? Нима той не знае, че в момента транзитираме природен газ от Русия, през Украйна до три държави?

Нима Плевнелиев не е чул за „Булгартрансгаз” ЕАД, който е комбиниран газов оператор, извършващ дейности по пренос и съхранение на природен газ?

Това е компанията, която е собственик и оператор на Национална газопреносна мрежа с основно предназначение - пренос на природен газ на територията на България до газоразпределителни мрежи и индустриални потребители на природен газ.

„Булгазтрансгаз ЕАД” е собственик и на газопреносна мрежа за транзитен пренос на природен газ с основно предназначение – пренос на природен газ през територията на България до съседните държави Румъния, Турция, Гърция и Македония.

„Булгартрансгаз” ЕАД е дъщерно дружество на “Български Енергиен Холдинг” ЕАД и в момента е в процес на сертифициране като Независим газопреносен оператор.

Карта на газопреносната инфраструктура на територията на България

Вероятно малцина са наясно, че освен, че получаваме газ от Русия, ние изнасяме част от този газ за три държави. Картата на газопреносната система на територията на България може да видите ТУК.

Карта на евентуалния газопровод Румъния, България, Гърция - снимка в. КапиталДокато политиците ни се упражняваха по темата „Южен поток” излезе новината, за Споразумение между Гърция, България и Румъния за изграждане на "Вертикален газов коридор".

Спирането на „Южен поток” и попадането на България в задънена улица оживи южната ни съседка, Гърция. Атина предлага като приоритетен проект да се включи и газопроводът за трансфер на гориво от Израел през Кипър и от остров Крит към страните от Европа.

Министърът на енергетиката Янис Манятис подчерта пред гръцките медии, че Споразумението за изграждане на газов коридор с България е част от политиката за енергийна сигурност на европейските страни.

Атина е в пълна готовност да започне изграждането на интерконекторната връзка при Кавала, която след осъществяване на проекта "Трансадриатически газопровод" ще снабдява България с азерски газ. Има проект също за втори терминал за втечнен газ до Александруполис, съобщиха от Комисията по енергийно регулиране.

Вицепремиерът Евангелос Венизелос вече подписа споразумение за енергийно сътрудничество с Кипър и Израел за трансфер на газ през Крит за европейските страни.

Повишава се и капацитетът на газовото хранилище на остров Ревитуса, откъдето ще се подава втечнен газ за страните от Балканите. Но...

Всичко това е в бъдеще време и много милиони за строителство. Този вариант да получаваме газ от азерски газ също е свързан със строителство, милиони и време.

Гърция ще печели от газопровода и трансфера на газ, Румъния – също, за нас остава да се въоръжим с търпение, много пари и време, като нито един от тези фактори не означава сигурност в доставките на природен газ, а още по-малко пък купуване на газа на прилични цени.

-----------------------------------------------

*Вадим Карасев е украинец, политолог, един от лидерите на партия Единен център

 

Руският „неуспех”? Турция също удари в десетката.

Публикува се с любезното съдействие на сайта "Гласове
Владимир Путин и турският президент Ердоган по време на гостуването на Путин в АнкараИ тъй, Европейският съюз „победи” Путин, като го принуди да спре „Южен поток”. Поне така твърдят повечето западни медии. Това са абсолютни глупости. Фактите говорят друго. „Гамбитът с тръбите” ще продължава да предизвиква масирани геополитически сътресения из цяла Евразия дълго време. Преди няколко години Русия планира „Северен поток” – вече функциониращ, и „Южен поток” – още в проект, да заобикалят ненадеждната Украйна като транзитна страна. Сега Путин планира нова сделка с Турция, за да отговори на „неконструктивния подход” (по негови думи) на Европейската комисия.

За да вникнем в същината на нещата, трябва да познаваме историята. Преди няколко години следях активно войната между „Южен поток” и „Набуко”. „Набуко” в крайна сметка се оказа пълен провал. „Южен поток” в крайна сметка може и да пребъде, но само ако Европейската комисия започне да разсъждава трезво (не разчитайте на това).

3600-километровият „Южен поток” трябваше да бъде завършен през 2016 година, стигайки до Австрия, Италия и Балканите. „Газпром” притежава 50 процента от него заедно с италианската ENI (20 процента), френската ЕDF и германската Wintershall, която е дъщерно дружество на немската компания BASF (15 процента). В момента тези европейски енергийни гиганти не сияят особено. От месеци „Газпром” и Европейската комисия се пазаряха в опит да стигнат до разумно споразумение. Но в крайна сметка Брюксел предвидимо сам се закопа.

Русия все пак ще прокара газопровод през Черно море, но сега той ще е отправен към Турция и ще доставя същото количество газ, което беше предвидено за „Южен поток”. Да не говорим, че ще изгради нов хъб за течен природен газ в Средиземноморието. Така „Газпром” няма да е похарчила 5 милиарда на вятъра. Пренасочването на газопровода е напълно логичен бизнес ход. Турция е вторият най-значим клиент на „Газпром” след Германия. По-голям дори от България, Унгария и Австрия, взети заедно.

Така Русия ще разработи единна газоразпределителна мрежа, способна да пренася природен газ от всяка точка на страната до всички хъбове по нейните граници.

Тя за пореден път се убеди, че може да търси реален и доходоносен растеж на пазара си в Азия и най-вече в Китай, а не в уплашения, стагниран, опустошен от икономии и политически парализиран Европейски съюз. Развиващото се стратегическо партньорство с Китай предвижда Русия да разгърне в Китай мащабни инфраструктурни проекти като язовири и газопроводи. Това е бизнес с остър геополитически обхват, а не просмукана от идеологии политика.

Тръби от

Руският „неуспех”?

Турция също удари в десетката. Не само заради сделката с „Газпром”. Москва ще изгради цялата ядрена индустрия на Турция, няма да се ограничава само с развитието на турската търговия и туризъм както преди. Нещо повече, Турция е на път да стане член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) – Москва се старае това да се случи възможно най-скоро. Това означава, че Турция ще заеме привилегировано място като главен център на Евразийската икономическа общност и разбира се, на новия „път на коприната” на Китай. Европейският съюз блокира Турция? Турция обръща погледа си на изток. Това е евразийската интеграция в движение.

Вашингтон се старае да създаде нова Берлинска стена от прибалтийските републики до Черно море, за да „изолира” Русия. Сега идва ответният удар на Путин, който опонентът му изобщо не е очаквал. И то точно отвъд Черно море.

Ключов турски стратегически императив е тяхната държава да се превърне в задължителен енергиен кръстопът между Изтока и Запада – като през нея да минават иракски петрол и природен газ от Каспийско море. Петрол от Азербайджан вече тече през Турция, благодарение на задвижения от Клинтън и Збигнев Бжежински нефтопровод „Баку–Тбилиси–Джейхан”. Турция освен това ще е на пътя на Транскаспийския газопровод, ако бъде построен (шансовете в момента не са големи), който ще доставя природен газ от Туркменистан до Азербайджан, а след това ще минава през нея с крайна цел Европа.

Ответният удар на Путин, постигнат с един-единствен ход, направи така, че глупавите европейски санкции да засегнат само ЕС. Германската икономика вече страда сериозно от изгубения бизнес с Русия.

„Брилянтната” стратегия на ЕС се върти около така наречения Трети енергиен пакет – проект от закони, които предполагат, че газопроводите и газът, който се доставя по тях, трябва да бъдат собственост на различни компании. Целта на този пакет винаги е била „Газпром”, която притежава газопроводи в множество държави от Централна и Източна Европа. А целта вътре в тази цел винаги е била „Южен поток”.

Руският президент  Владимир Путин и китайският му колега Си Дзинпин

Сега България и Унгария – последната впрочем винаги е била против „стратегията” на Европейската комисия – трябва да обяснят на гражданите си причините за фиаското и да продължават да оказват натиск върху Брюксел. Все пак те ще изгубят цяло състояние, да не говорим за огромното количество газ, след като „Южен поток” вече е извън картинката.

С две думи, Русия ще продава дори още повече газ – на Турция, а ЕС, притискан от САЩ, е ограничен в това да танцува като обезглавен петел из мрачните коридори на Брюксел, чудейки се какво го е ударило. Евроатлантиците се връщат към вечната си роля – да прилагат нови и нови санкции, докато Русия печели още и още злато.

Наблюдавайте летящите копия

Играта изобщо не е приключила. В близко бъдеще много променливи ще се пресичат.

Стратегията на Анкара може и да се промени, но за това има слаба вероятност. Президентът Ердоган – султанът на Константинопол, вижда в лицето на халиф Ибрахим** от „Ислямска държава” противник, който се опитва да открадне неговото моджо. Така че Султана може да пофлиртува с укротяването на неоотоманските си блянове и да върне Турция към външната й политическа доктрина, която проповядва „нулеви проблеми с всички съседни държави”.

Саудитската династия е като камила в Арктика. Смъртоносната й игра в Сирия винаги е опирала до промяна на режима, така че да може да бъде прокаран нефтопровод от Сирия до Турция, спонсориран от династията. Така ще бъде ликвидирана идеята за тъй наречения Ислямски нефтопровод през Иран, Ирак и Сирия, който ще струва 10 милиарда долара. Сега саудитците виждат как Русия се готви да удовлетворява всички енергийни нужди на Турция. И номерът с „Асад трябва да се махне” няма да мине.

Американските неоконсерватори също подострят своите копия. Вероятно през ранните месеци на 2015 година Конгресът ще одобри Украинския акт на свободата. С две думи, Украйна ще се превърне в сериозен съюзник на Щатите извън НАТО, което на практика означава своеобразно присъединяване към Алианса. Следваща стъпка – още по-агресивни провокации към Русия от страна на консерваторите.

Възможен сценарий е и васалите/пуделите, като Румъния и България, след натиск от Вашингтон да предоставят пълен достъп на флота на НАТО в Черно море. Кого го интересува, че това ще наруши международните споразумения за този морски басейн, които засягат и Русия, и Турция.

Остава и фактът, че слабите Балкани скоро ще бъдат подчинени на капризите на Анкара. Въпреки че Брюксел държи Гърция, България и Сърбия в усмирителни ризи, по отношение на енергетиката те ще започнат да разчитат на добрата воля на Турция.

За момента нека оценим степента на геополитическите сътресения. Ще последват още, и то когато най-малко ги очакваме.

Турският президент Реджеп Тийп Ердоган

----------------------------------------------------------

* Пепе Ескобар е бразилски журналист, кореспондент на Asia Times (Hong Kong), анализатор на RT и TomDispatch, пише по проблеми на Централна Азия и Близкия изток, следи събитията в Афганистан и Иран.

** Абу Бакр ал Багдади, самопровъзгласил се за халиф Ибрахим, е лидерът на групировката „Ислямска държава в Ирак и Леванта”.

Превод от английски: Филип Каменов

 

Днес Радио и телевизия Войводина публикува призив на опозиционната Сръбска прогресивна партия /СПП/ президентът Борис Тадич да се извини на „Газпром”!

От Демократическата партия на Тадич определиха призива като срамен.

„Тадич не е преговарял за това откъде да минава трасето на „Южен поток”, а е разговарял!” – опита се да защити държавния глава на Сърбия - Йелена Триван, говорител на Демократическата партия, цитирана от Радио Телевизия Войводина.

Агенция “Фокус” припомни, че Зорана Михайлович-Миланович от СПП на Томислав Николич е призовала Тадич да се извини на „Газпром”, тъй като зад гърба на руснаците е преговарял с българския премиер Бойко Борисов къде да минава трасето на газопровода. Аргументите на Михайлович са, че много семейства, топлофикациите и заводи в Сърбия са зависими от „Газпром”.

Въпросната Зорана Михайлович-Миланович скочи на президента Тадич още когато стана ясно, че Сърбия може да се включи в изграждането на българската АЕЦ „Белене”:

„Президентът Борис Тадич мами премиера и правителството с тази инвестиция в АЕЦ „Белене“, а тя няма нито икономически, нито енергийни критерии, каза Зорана Михайлович. - Ако тази централа се изграждаше в Сърбия, трябва да бъде премахнат мораториума за изграждане на централи от 1986 година, който изтича през 2015 година, а гражданите може да поискат и провеждането на референдум, защото подобно строителство, има не само икономически, но и политически рискове“, опонира още опозиционната лидерка на СПП. - Състоянието на страната, проблемите със сигурността в южната част в държавата, неразрешеният проблем с границата с Косово…..Всичко това са рискове при този проект. А при подобен проект той трябва да бъде подкрепен от Москва, Брюксел и Вашингтон“, допълни  още тя, цитирана от сръбската преса.

Каква е позицията на българската страна?

Интересна и странна приумица на Георги Лозанов /вероятно/ пуска всеки делничен ден камерите на Българската национална телевизия в радио и така зрителите слушат радио, гледайки го! Както се казва – липса само една печатна машина, да изкарва на вестник, това, което говорят гостите в студиото пред тв-камерите и в радиоефира...

Тази сутрин министър-председателят Бойко Борисов го снимаха с тв-камери в студиото на Дарик радио. Ще използвам от разговора му една част, в която той коментира разговорите си със сръбския президент Борис Тадич и обявената промяна на трасето, за която двамата политици се договориха преди 6 дни в резиденция Евксиноград:

Бойко Борисов: ... Всеки, който се занимава с политика знае кой е Борис Тадич, какви са му възможностите, какви са надеждите в Сърбия, пък и в Европа и Америка.

Водещ: Подразнихте обаче "Газпром" с него.

Бойко Борисов: "Газпром" е една частна корпорация.

Водещ: Както казвате, ще чекнете ли с Путин този проблем кой определя трасето?

Бойко Борисов: Аз мисля, че когато особено Путин си определя геополитиката, тогава и "Газпром" са му малки. Проблемът е, че това трасе е по-скъпо. На Зайчер ни е по-евтин, на Димитровград ни е по-скъпо. На Димитровград минава през цяла Сърбия. Тук затова "Газпром" скача. Ние сега ще пуснем предпроектното проучване, знаете, че се работи, каква ще е разликата в цената, за да може част от нея да си я поемат и сърбите. И съответно общото дружество. Затова "Газпром" като чуят за парите, веднага реагират. Защото те са частна корпорация, която това ги интересува. Аз мисля, че въпреки демокрацията, премиерът Путин има власт над тях. Така си мисля, може би греша.

Темата за промененото трасе не слиза вече трети ден от страниците на руския, сръбския и български печат. Започна я в. „Коммерсант”, който излезе със заглавие, че България и Сърбия са се договорили зад гърба на Газпром...

Сръбският президент Борис Тадич и българският премиер Бойко Борисов съгласуваха трасето на газопровода „Южен поток”, като се договориха, че тръбата ще пресече границата между двете страни в района на град Димитровград, отбелязва „Коммерсант”. „Газпром” вече се обяви против този вариант, изтъквайки, че той ще удължи забележително трасето и ще оскъпи проекта. Белград, който поначало бе заинтересован от такъв маршрут, но не успя да склони „Газпром”, се опитва да постигне своето с помощта на София, която до неотдавна шантажираше Москва с отказ от участие в „Южен поток”, коментира вестникът.

Още на 11 август белградският вестник „Glas javnosti”, изданията „Blic”, „Политика”, коментираха настоятелното искане на сръбския президент Борис Тадич пред българския премиер Бойко Борисов, че за Сърбия е далеч по-добре газопроводът да минава през Димитровград, а не през Зайчар, тъй като вторият вариант, макар и одобрен от Газпром, реже почти цяла Сърбия от трасето.

“Blic” написа даже, че „ ...Сърбия и България може да представят свои идеи за „Южен поток”, но окончателното решение за трасето на газопровода е на „Газпром”, като се е позовал на пресслужбата на руския концерн. Изявлението е било направено в коментар на информациите, че Белград иска чрез България да прокара идеята, газопроводът да минава през Димитровград, а не през Зайчар. От „Газпром” не са пожелали да коментират срещата между сръбския президент Борис Тадич и българския премиер Бойко Борисов.


„Не искаме да коментираме това, което са говорили Борис Тадич и Бойко Борисов. Това са техни желания. Решението за трасето на „Южен поток” ще зависи само от техническо-икономическите параметри”, заявили от „Газпром”, цитирани от “Blic”. Според тях продължавали консултациите с всички участници в „Южен поток” и предстояло да бъдат разгледани всички фактори.

„Със сигурно ще бъде разгледано и мнението на Сърбия, но окончателното решение ще бъде взето от „Газпром””, изтъкнали от компанията.

Душан Баятович, генерален директор на „Сърбиягаз” от своя страна уточнил, че в момента се прави проучване за строителството на газопровода през територията на Сърбия и засега той трябва да мине през Заечар.

„Техническите параметри не са променени, но окончателното решение все още не е взето. Трасето, което ще минава през България също не е договорено”, изтъкнал Баятович. Според него трасето през Димитровград е по-скъпо, но Сърбия в този случай, би печелела повече пари от такси.

Сръбският в. „Политика” от своя страна изтъкна, че при съгласуването на трасето межзу Тадич и Борисов се е постигнала договорка, тръбата да пресече границата между двете страни в района на град Димитровград.

Удължаването на трасето и съответно, оскъпяването на проекта е коментирано като сръбски вариант на шантажа, който приложила София към Москва като първоначално отказала участие в „Южен поток”.

Utrinski Vesnik повтаря изнесените от другите сръбски издания факти, като допълва, че в случай, че трасето неистина мине през Зайчар, то Южна Сърбия нямало да бъде изоставена, тъй като в момента вървяла усилена газификация на този район.

Както вече стана дума по-горе още вчера опозиционната Сръбска прогресивна партия /СПП/ на Томислав Николич поиска от Тадич да се извини на „Газпром”, тъй като зад гърба на руснаците се е договарял с България, предаде радио Б92.

„Тадич наруши авторитета на Сърбия, тъй като заедно с българския премиер се опитаха да променят трасето на „Южен поток”.

„Тадич подписа енергийно споразумение между Сърбия и Русия и тогава можеше да преговаря и нещо да се промени, ако е необходимо”, изтъкнала говорителката на СПП, Зорана Михайлович.

В интервю за радио „Фокус” Никола Йованович, завеждащ отдел "Новини" в сръбския вестник "Блиц" заяви, че „България е в по-добра позиция от Сърбия за преговори за "Южен поток"”, тъй като „Южен поток” задължително трябва да мине през България… Сърбия е заинтересована газопроводът да минава през Сърбия, а от друга страна „Газпром” иска с колкото се може по-малко разходи да прекара газопровода. Това се преговори, които протичат в момента, но президентите ще се питат, без значение какво казва „Газпром”, тъй като все пак се строи върху държавна земя…

… Това е стратегически въпрос за Сърбия. Ако газопроводът минава през Димитровград ще минава през по-голяма територия и означава много за Южна Сърбия. Ако влезе през Зайчар ще мине директно през горната част на Сърбия и ще струва много на страната за газифициране на страната. Значи не става дума за инат, а за финансови ползи.”

  • Кой ще отстъпи и срещу какво в крайното решение за трасето на газопровода „Южен поток”?
  • Ще се включи ли Сърбия към проекта АЕЦ „Белене”?
  • Как и кога ще завърши сагата „Превръщането на Балканите в енергиен център”?

Това тепърва има да се случва и научаваме.

Още повече, че САЩ успяха да натиснат Европейския съюз, за да размести приоритетите на двата газопровода: „Набуко” и „Южен поток”.

Може ли да избяга Европа от Русия в енергийните доставки? Картата наречена „Газопроводите на Русия” дава някаква представа за отговор:

 

През 2015 г. ще потекат първите количества природен газ по газопровода „Южен поток” за Европа, това каза днес председателят на Управителния съвет на „Газпром” Алексей Милер след среща в Министерски съвет, съобщи БНР. Очаква се още следващата седмица да бъде подписано споразумение за предпроектното проучване на българския участък от „Южен поток”, а през ноември да бъде създадена съвместната българо-руска компания, свързана с реализацията на проекта за газопровода „Южен поток”.

Постигнат е сериозен прогрес за ускоряване на работата за създаване на съвместно българо-руско предприятие за българския участък на газопровода „Южен поток” - заяви председателят на УС на „Газпром” Алексей Милер след като разговаря с премиера Бойко Борисов в Министерски съвет.

На срещите „Газпром” – българско правителство днес е било обсъдено ускоряването на реализацията на проекта, което според руската страна е била и основната цел на посещението.

„Газпром” ще работи активно по реализацията на всички останали участъци на проекта, увери Милер домакините и присъстващите журналисти, като оцени преговорите си с българската страна като много резултатни.

По-рано днес приключиха разговорите на министъра на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков с представителите на „Газпром” и се очакваше среща на премиера Бойко Борисов с Алексей Милер, съобщи Агенция „Фокус”.

Очакваното и предварително обявено от българската страна и лично от министъра на икономиката и енергетиката, Трайчо Трайков, предоговаряне на цените на природния газ, който страната ни получава от „Газпром” не е било тема на разговорите.

България ще поиска от председателя на Управителния съвет на „Газпром” Алексей Милер, който пристигна у нас за преговори ново намаление на цената на природния газ в уточняване на договорите за доставка на синьо гориво, и по-нататъшно съгласуване по проекта „Южен поток”, където нещата са доведени до работа по пътната карта, както и съгласуване на проектозаданието за предпроектно проучване, научи от източници в Министерство на икономиката „Хроники” вчера.

В резултат на договореностите за местен добив и постигнатото с "Газпром" споразумение през лятото, от октомври синьото гориво поевтиня с 1 процент вместо да поскъпне с 13 на сто, подчерта Трайков по БНР: „И ако не бяха летните договорки по съществуващия договор, и ако не беше включването на местния добив, за който дадохме концесии, сега от 1 октомври щеше да има повишение около 13 процента, а сега има намаление един процент, значи разликата е 14 на сто".

Не знам къде е учил математика министър Трайков и как му излиза сметката, че при очаквано поскъпване на газа с 13 на сто и постигнат едва един процент увеличение – има разлика от 14 процента.

Всички слушахме през лятото как правителството на ГЕРБ е водило тежки преговори и постигнало намаление на цената на внасяния природен газ след срещите и преговорите, които се водиха в Евксиноград с руския вицепремиер Виктор Зубков и министъра на енергетиката на Русия – Сергей Шматко, но тогава планината роди мишка и от гръмките успехи, които бяха развявани като знаме от правителството - остана един процент увеличение.

От друга страна,  днес, неочаквано за българската страна, цената на природния газ изобщо не стана предмет на обсъждане, а по случилото се стана ясно, че и никой от руска страна е мислел да обсъжда цена на газа – поне във водените първи разговори с министър Трайков и хората от „Газпром”!? Според източници от руска страна, е имало идея да се обсъдят нови условия по доставките на природен газ, а не нови цени на получавания от Русия газ. Има разлика все пак...

Като теглим чертата обаче – резултатът е, че е говорено предимно за „Южен поток” и нещо друго. По първоначална информация, часове след като разговорите приключиха.

Симптоматично, информационна агенция ИТАР-ТАСС в деня на преговорите в София излезе с публикация, в която ясно и недвусмислено бе написано следното:

„По предложение на местните медии, като допълнителен аргумент в защита на своята позиция българската страна разчита на газопроводите с Турция и Гърция, споразумения за строителството на които вече са подписани. Благодарение на това България ще може да осигури алтернативни доставки на газ в размер на две трети от потреблението в страната...

... На предстоящите днес в София преговори с председателя на Управителния съвет на руската компания "Газпром" Алексей Милер, България се надява да получи допълнително намаляване цените на природния газ. Министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков заяви, че посещението на ръководителя на руската компания в София ще стане продължение на българо-руския диалог по въпросите на строителството на газопровода „Южен поток” и параметрите по договора за доставката на газ.

Руският вестник РБК daily, който излиза в сътрудничество с Handelsblatt написа: „Газпром” отново заплашва България”, в която се коментира темата дали „газпром” ще замени в проекта „Южен поток” България с Румъния, версия, която сайта „Хроники” още преди месеци пусна... Ето какво написа изданието:

Пасивността на България по отношение на строителството на газопровода „Южен поток” отново принуди „Газпром” да се обърне към Румъния, която може да замени „препъни камъка” в проекта, пише руският вестник „РБК Дейли”. Взето беше решение да бъдат подготвени техникоикономически разчети за преминаване на газопровода през румънска територия, съобщиха от пресслужбата на руския монополист. Ако, обаче новата заплаха подейства, за Русия да се договори с Букурещ също няма да бъде лесно. По време на посещение в Румъния ръководителят на „Газпром” Алексей Милер и генералният директор на „Трансгаз С.А” Флорин Косма подписаха меморандум за намерения за подготовка на техникоикономически разчети за преминаване на „Южен поток” през територията на Румъния.

„Това споразумение ще стане политическа и международно-правова основа за по-нататъшна реализация на проекта в Румъния”, се казва в изявление на руската компания. По-рано в Румъния трябваше да премине разклонение на „Южен поток”, за което не трябваше да се подписва междуправителствено споразумение. Сега, очевидно, Румъния се разглежда като алтернатива на България, която не изпълнява своите задължения по проекта.

България е пасивна по отношение на строителството на „Южен поток”, разклонение или алтернатива ще е преминаването на газопровода през Румъния, след като страната ни не изпълнявала своите задължения по „Южен поток” – някой да е чул или чел нещо по темите? „Газпром” подписа Меморандум с Румъния за „Южен поток” – българската страна чака. Какво? Какво още?

Румъния ще може да внася газ от Унгария, след като на 14 октомври беше открит газопровод между двете страни, съобщи БТА. Досега Румъния внасяше газ единствено от Русия чрез газопровод през Украйна и Молдова. В средата на лятото от "Газпром" съобщиха, че планират да закрият тръбата след като изградят "Южен поток".

България разчита на байпаси за газ с Турция и Гърция, но какво конкретно се  прави по въпроса? Освен да се говори докато Румъния вече има и алтернатива, и участие в „Южен поток”.

Към днешна дата е готова обосновката за морския участък на газопровода. За реализацията на сухопътната част има подписани междуправителствени споразумения с Австрия, България, Сърбия, Унгария, Гърция, Словения и Хърватия.

В Европейския съюз с голямо внимание следят ситуацията с избора на маршрут за природния газ от Каспийския басейн. На финалната права са два маршрута – руският „Южен поток” и т. нар. западен „Набуко”, пише азербайджанското издание “Zerkalo”.

По първоначален план руският тръбопровод трябваше да премине през България, но през 2009 г. там се смени правителството и новият премиер, Бойко Борисов, заговори за прекратяване на енергийните проекти с Русия, за извършване на анализ, припомня изданието.

Преминаването на „Южен поток” през България оскъпява проекта, но руският газов гигант пренебрегна това обстоятелство и не спря да преговаря със страната ни. Сега, когато Румъния влиза в проекта, нещата не са толкова стабилни за България като партньор и нещо чудно да останем без този проект, разчитайки на „Набуко” който неизевстно кога ще започне, неизвестно откъде ще получава газ и неизвестно кога ще бъде построен.

За никого не е тайна, че под влияние на САЩ и техния посланик в София – Джеймс Уорлик правителството си прави оглушки по съвместните енергийни проекти с Русия. Срещу това София получава потупване по рамото, някакви неясни приказки за експлоатация на шистов газ от американска компания – при положение, че нито има находище, нито е съобщена цената, която във всички случаи ще е в пъти по-висока от тази на природния газ от Русия сега.

В този смисъл и нищо чудно сметките на някои от днешните управляващи да излязат криви, България за изпусне влака за „Южен поток” и да си осигури плащане на неустойки като накрая се окаже, че от бивш енергиен център на Балканите се е озовала на дъното със скъпо платена енергийна зависимост и внос на ток, газ и други енергоресурси.

В тази посока е и прогнозата на руския енергиен експерт, която излезе вчера на сайта Regnum.

"България може да се сблъска с енергиен колапс" е заглавието на публикацията, в която руският енергиен експерт Сергей Кондратиев коментира енергийното поводение на страната ни.

Българският енергиен холдинг удължи с шест месеца договора с руската компания „Атомстройекспорт” за строителството на АЕЦ „Белене”, съобщи Regnum.

Срокът на новия договор изтича на 31 март 2011 година. „Създава се впечатлението, че България се опитва да печели време, а не предприема реални действия за развитието на проекта”, коментира пред агенция Регнум Сергей Кондратиев от Института за енергетика и финанси.

„Българските власти в последно време много критично се отнасяха към всички проекти в сферата на енергетиката, при това не само атомната. Поставяха се всякакви немислими условия по отношение на реализацията на АЕЦ „Белене”, посочва Кондратиев.

Според него без създаването на нови енергийни мощности, които да заместят затворените реактори на АЕЦ „Козлодуй”, България може да стигне до енергиен колапс.

  • Вярна ли е прогнозата на Кондратиев;
  • защо в София "Газпром" преговаря по свой сценарий;
  • ще има ли уточнения по условията за доставките на природен газ;
  • ще има ли промяна на цената на газа, или ще остане на сегашната си стойност;
  • какво предстои да се случи с проекта "Бургас-Александруполис" след като еколозите се произнесоха, че не е опасен;
  • и как ще върви строежа на АЕЦ "Белене"
- на всички тези въпроси предстои да бъде даден отговор и то не от друг, а от настоящото българско правителство.
 

Димитър Гогов, изпълнителният директор на проекта "Южен поток България" продължава да работи. Това съобщи изпълнителният директор на проекта Димитър Гогов в "Денят започва". Единствената цел на екипа и ръководството е да бъдат остойностени вложените средства в проекта.

Практически "Южен поток" не се строи, защото не е започнало реалното строителство, но се извършват работи, които да доведат до окончателно получаване на разрешение за строителство, уточни Гогов.

Въпреки че проектът е прекратен на политическо ниво, има процедури, които не могат да бъдат спрени. Това е изкупуване на сервитутни права, започнати процедури от 37 общини. В момента екипът работи по тези въпроси, обясни Гогов.

Проектът ще се строи, докато двамата акционери вземат решение, че минават към друг етап от развитието на "Южен поток".

Бойко Борисов, премиерПослепис на "Хроники". Относно „Южен поток”, министър-председателят коментира: „Като мине времето на емоциите, ще потърсим един прагматичен начин и с нашите съседи от Турция, и с водещата роля на Европейската комисия – България да остане в транзита на газ и с този газов хъб”.

"Докато няма официално решение за спирането на този проект, "Южен поток" остава в управленската програма на правителството." Това заяви вицепремиерът Румяна Бъчварова на брифинг в Министерски съвет, въпреки че пак Румяна Бъчварова каза, че премиерът Бойко Борисов е спрял трите енергийни проекта?!

„Хъбчето“ на Борисов е прах в очите на хората

Таско Ерменков, депутат, енергиен експерткоментира депутатът социалист Таско Ерменков в интервю за Гласове. - „Убеден съм, че Гърция и Турция ще се договорят много по-бързо, отколкото ние с Турция по отношение на това откъде да мине газопроводът от там нататък за Европа. Нещо по-страшно. Г-н Милер в сряда каза, че няма „Южен поток“, има „Турски поток“, а преди около седмица, ако не се лъжа, заяви, че след като така се слагат отношенията с Европейския съюз, „Газпром“ ще започне да продава газ на границата на Европейския съюз и че Украйна ще престане да бъде транзитираща държава".

Време е да преглътнем горчивата истина за провала на проекта "Южен поток", който сегашното правителство реанимира, за да си осигури неподсъдност един ден за пропуснати ползи.

А пропуснатите ползи за жалост са единствено  главно за България!

Министърът на външните работи на Русия, Сергей ЛавровПроектът за газопровод „Южен поток” бе закрит заради дискриминационното отношение на ЕС. Това заяви на пресконференция в Москва руският външен министър Сергей Лавров, цитиран от РИА Новости.

Тук трябва да припомня един позорен факт от управлението на първото правителство на ГЕРБ - Дянков взе пари от спрения проект „Бургас-Александруполис”, и от „Белене” което ГЕРБ реши да не строи?!

"Не сме видели разумна обосновка за проекта "Бургас-Александруполис" и нямаме намерение да изпълняваме самоцелни проекти", каза веднага след парламентарните избори през 2009 г. Росен Плевнелиев, преди още да бъде министър на МРРБ.

Държавният дял в проекта „Бургас-Александруполис" бе прехвърлен от„Техноекспортстрой" към Министерството на финансите, реши оперативно заседание на Министерския съвет.

Така финансовият министър Симеон Дянков лично ще следи реализацията на проекта. По отношение на дължимите суми към проектната компания „Бургас Александруполис", стана ясно, че дължим 4,690 млн. евро плюс вноска за първото тримесечие на 2010 в размер на 1, 225 млн. евро.

Бившият министър на финансите Симеон Дянков, който не бе привикан от Главния прокурор заради симпатиите на президента Росен ПлевнелиевНищо не дължим по проекта "Бургас Александруполис" заяви Симеон Дянков, което по-късно се оказа, че изобщо не е вярно.

От 2009-а до юни 2012 г. по проекта "Белене" са извършени разходи в размер на 385 млн. лв. Има разплатени допълнителни средства след спиране на проекта от Народното събрание, тъй като след решението на Народното събрание за спиране на проекта - не са прекратени плащанията по него.

През последните три години и половина /за периода 2010-2013 г./, от Българския енергиен холдинг под формата на дивиденти са изтеглени над 1,3 млр. лева. Като от тях близо 900 млн. лева само през 2012 г. Не трябва да забравяме, че през 2010 г. наредба на Симеон Дянков промени правилата и накара държавните енергийни дружества да привеждат 80 процента от печалбата си преди данъци и такси, забележете, на държавния бюджет като дивидент.

Ще припомня едно заседание на Тристранката, на което преди него,  по предложенията на финансовия министър за промени в Закона за Сребърния фонд президентът на КТ „Подкрепа” каза: „Ние сме силно скептични, защото за времето, за което Дянков управлява, прави неща, за които аз лично мисля, че и в Буркина Фасо нямаше да оцелее финансов министър, но някак си тук всичко е възможно, ние сме една прекрасна държава".

Защо припомням всичко това - защото отново дилетанти на високи постове си позволяват да говорят с партийно-политическа пристрастеност за енергийните ни проекти, които вече загубихме от усилията да слугуваме на Щатите и ЕС.

Едно е сигурно - Главният прокурор никога няма да се самосезира за Доклада на Драгомир Стойнев и Стенографския протокол от Комисията по енергетика, както и по документите по тях за извършени икономически престъпления по служба от висшестоящи политици.

 

Правителството засега, към дата 7 юли, няма намерение да приеме сериозно договорените споразумения за проекта „АЕЦ „Белене”. Това стана ясно само ден след като първият вицепримиер на Русия Виктор Зубков дойде в София и преговаря за започването час по-скоро на строежа на АЕЦ „Белене”.

На другия ден след като пратеникът на премиера Владимир Путин си замина, започна познатото шикалкавене на министъра на финансите Симеон Дянков по „Белене”, въпреки че бе обсъдена Пътна карта за този проект и бележките на министър-председателя Бойко Борисов за цената се приеха от руската страна за преразглеждане.

Извън предварително обявената програма на срещата „Зубков-Борисов”, руският вицепремиер прие да се постави въпроса за цената на газа, който „Газпром” продава на България.

Руските и българските медии излязоха с публикации, че нещата с българо-руските енергийни проекти са тръгнали. И ето ти, изненада!

Американският възпитаник Симеон Дянков, изпратен от фондация „Людмила Живкова” от родния Монтана да учи зад граница обяви, че правителството е започнало да работи по казуса за промяна на договорите с Русия така, че да не се плаща тази есен първия реактор за „Белене” както се разбраха Борисов и Зубков. Сумата е 280 млн евро и на пръв поглед - вместо да се плащат 35-годишни изтребители F-16 на Министерство на отбраната, вместо да се харчат 110 милиона за спортна зала, вместо да се прави български Лувър, да се поддържа раздута държавна администрация – министърът на финансите Дянков обяви, че бюджетът нямал пари за „Белене”, което стъписа доста граждани. Все пак става дума за поръчано оборудване от изпълнителя „Атомстройекспорт”, това бе причината Борисов и Зубков да си стиснат ръце, разговорите и споразуменията станаха известни на цяла Европа, и в частност Русия и България.

Оказва се, че след заминаването на Зубков някой от високите етажи във властта се е усъмнил в това, че атомната централа изобщо ще се строи!

„Такава сума няма заложена в бюджета за годината”, заяви министър Дянков, въпреки че държавната хазна не е тази, която трябда да даде парите за централата. Инвеститор в проекта на корпоративни начала е “Националната електрическа компания“ и досега тя е извършвала плащанията по проекта. Т. е. държавният бюджет няма никакво отношение към финансирането на „Белене”!

Експерти неведнъж потвърдиха, че суми от бюджета на държавата по този проект никога не са записвани и отписвани. Това изглежда е причината премиерът Борисов да каже, без да знае за какво точно иде реч: „Тези, които са подписали договора, да са мислили откъде ще ги вземат. Аз не видях никъде в бюджета - и в предишния, и в по-предишния, да бъдат заложени тези пари"!

Още в началото не е планирано проектът „Белене” да се финансира от държавния бюджет! Това е началото, това е и краят, в който трябва да престанат лъжите по парите за тази атомна централа. Вярно е, че за оборудване досега са платени 300 млн евро, както 300 млн евро са платени и за хеликоптери например, но вече от бюджета. Разликата е в понятията: корпоративен и държавно гарантиран заем. В корпоративния – какъвто е случая с АЕЦ „Белене”, плащанията са от бюджета на фирма НЕК.

През 2008 и 2009 г. бяха предвидени държавни гаранции за кредити до 600 млн. евро, които НЕК, като инвеститор първоначално смяташе да вземе от Европейската инвестиционна банка и Евратом като финансиране на своя дял от централата, но после обхватът на гаранциите бе разширен от правителството на Сергей Станишев. НЕК поиска и допълнителни гаранции за пълната цена на централата, които да се вкарат в бюджета й за 2010 г., но кабинетът на Тройната коалиция не се реши на тази стъпки и остави въпроса отворен.

Накратко и точно казано: проектът „АЕЦ „Белене” няма да се плаща с пари от държавния бюджет, тъй като финансирането му не е замислено така. Т. е. приказките на премиера Борисов, че тези пари биха могли да отидат за здраве или за образование са тъп популизъм, некомпетентност или смехория.

Или, ако НЕК е сключила договор за заем, държавата няма отношение към заема, теглен от НЕК. Съответно компанията връща заема от собствени приходи, а не чрез данъци. И още нещо: след като НЕК сключва договор за заем през 2007 г., условията по него са предоговорени от сегашното правителство преди няколко месеца, смята бившият премиер Сергей Станишев.

Заем на НЕК, означава корпоративен дълг, към който държавата и в частност държавният бюджет нямат никакво отношение! Тогава кой и защо търси пари от бюджета за АЕЦ? Нима министър Дянков е толкова некомпетентен, че да ни залива с подобни несъстоятелни твърдения? И не само да ги твърди, но и да внушава на министър-председателя да ги повтаря! Злонамерено или случайно е това?

По 10 млн. лв. лихви на всеки три месеца дължи държавата по заем за АЕЦ "Белене", гневно се опита да обясни наскоро премиерът Бойко Борисов. Сега сме наясно, че това е най-меко казано несъстоятелно е нелепо.

Приказки от сорта на – планирана магистрала за 2012 година пропадала заради заема за „Белене” – никой не може да приема на сериозно.

Да има налице съгласувана Пътна карта за строеж на АЕЦ „Белене” между премиер на България и първи вицепремиер на Русия, и още същия ден американският посланик да хукне да търси сметка за това на министъра на икономиката и енергетиката – как стигнахме до това унизително положение?

Да има съгласувана Пътна карта за „Белене” и още на следващия ден министър на финансите да казва, че няма да плати наесен първия поръчен вече реактор, тъй като в бюджета липсвала заложена тази сума – време ли е да се играе с Москва? Струва ли се да се подиграват висши държавни служители с първи вицепремиер на чужда държава?

Къде ни води Дянков с лъжите, че парите за първи реактор трябва да се отчислят от бюджета? Какво може да получим след подобно поведение на хора от правителството? Бъдещите дни ще покажат. Важното е все пак да се знае, че няма как да бъдем заблудени по финансирането на проекта АЕЦ „Белене”. За другото – всеки да отговаря съответно и от свое име.

И тук вече му е мястото да зададем въпроса: кой, как и кога търси европейски инвеститор за съфинасиране на проекта за строеж на Атомна централа. С данъците, които плащаме – поне това имаме право да научим.

Очаквайте: как промениха руските медии позициите си по руско-българските енергийни проекти!

 

България шантажирала Русия с енергийните проекти?

Днес сръбската и руската преса коментират приключилите преди два дни неформални преговори между президента на Сърбия, Борис Тадич и премиера на България, Бойко Борисов, по време на които е станало дума за два от съвместните енергийните проекти на България с Русия: проектът „Южен поток” и проектът АЕЦ „Белене”.

Според в. „Комерсант”, Тадич и Борисов са договорили и в частност, съгласували зад гърба на „Газпром” - промяна на трасето на „Южен поток”, като решили то да мине в района на Димитровград, 100 км на север от досега договореното с руския енергиен гигант „Газпром”.

Оказва се, че това решение оскъпява трасето за изпълнителя на газопровода, но така тръбите щели да минат почти през цялата територия на Сърбия. Докато вариантът трасето да мине при Зайчар, по-евтино и договорено с Москва, предизвика навремето недоволството на кметовете на сръбски селища, тъй като водел до това, цялата южна част на западната ни съседка да бъде откъсната, заедно с регионалния център град Ниш.

Според публикацията в „Комерсант”, Душан Баятович, директор на Сърбиягаз - сръбския партньор на Газпром призна още през май м. г.:

„Настоявахме тръбата да мине през Димитровград, но "Газпром" не бе съгласен, защото това удължава трасето и оскъпява газа за крайните потребители".

„Българите също поискаха "Южен поток" да се изгражда през Зайчар, защото това е най-късият маршрут", коментира темата откъде ще пресече българо-сробската граница газопроводът Душан Мракич от сръбското министерство на енергетиката. Тези изявления навремето предизвикаха огромен скандал в Сърбия. Кметовете на южните сръбски градове се разбунтуваха и дори заплашиха да обявят автономия на Южна Сърбия, ако "Южен поток" ги заобиколи.

Белград, който дълго време се опитваше неуспешно да убеди "Газпром" за този вариант на път на трасето, се опита да постигне своето с помощта на София, която до неотдавна шантажираше Москва с възможен отказ да участва в "Южен поток", коментира вестникът.

След срещата във Варна Борисов не скри, че на този вариант настоява президентът на Сърбия и че "в крайна сметка се договорихме". От своя страна Тадич е гарантирал участието на Сърбия в строителството на АЕЦ "Белене".

„Комерсант” отбелязва в днешното си издание, че след като властта в София се сменила и управлението на страната било поето от Бойко Борисов, отношението на София към "Южен поток" рязко се сменило. Новият премиер, /за когото изданието не пропуска да уточни в текста под снимката, че е бивш телохранител – бел. Л. М./, замразил всички съвместни енергийни проекти с Москва и пратил в прокуратурата договорите за доставка на газ.

С много усилия премиерът Борисов по време на преговорите с руските партньори успял да промени позицията на България, като направил съществени отстъпки – „Южен поток” да се включи в газопреносната система на България, като тя ще остане собственост на София.

Освен това Русия изразила готовност да сключи директен договор с "Булгаргаз" и да понижи цените на газа за България.

„България има козове, каквито Сърбия няма", коментира тогава шефът на газовата асоциация на Сърбия Воислав Вулетич.

„Окончателният маршрут на "Южен поток" ще бъде определен след технико-икономическа обосновка", са коментирали от компанията пред "Комерсант", като напомнили, че автор на разработката на проекта е "Газпром".

Според „Газпром”, другите участници в проекта могат да се договарят за каквото искат, но последната дума за избора на маршрута ще е на "Газпром".

Дали?

Промени сред партньорите в „Южен поток” и влиянието на ЕК и САЩ за бъдещия газопреносен пазар

Не е за пренебрегване проблемът, че в последните дни, Европейската комисия заяви открито, че приоритет му е „Набуко”.

Южен поток

При посещението си в Киев на 28 юли, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер заяви, че ЕК "е заинтересована от по- рентабилен бизнес проект", какъвто е според ЕК „Набуко”, а не от "Южен поток".

В изявления пред руски медии Йотингер заяви изрично, че "Южен поток" не се вписва в интереса на ЕС за директен достъп до каспийски газ, какъвто има при газопровода "Набуко".

Междувременно стана известно, че италианската компания "Ени" /ENI/, основен партньор на "Газпром" в "Южен поток", търси начин да се оттегли от началния проект. "Ени" предложи да се намали капацитета на "Южен поток" до 15 млрд. куб. м. годишно и да се обедини с първата фаза на "Набуко" със същия капацитет, или общо 30 млрд. куб. м. годишно. Единният проект да се ограничи до едно трасе, от Турция през България към Виена, като се изостави планираното при "Южен поток" разклонение от България на юг към Италия.

"Ени" обяви това свое предложение през април и въпреки публичните предупреждения от "Газпром", продължи да настоява на такова решение. Смяната на позицията от страна на "Ени" доведе до нарастване на доверието в "Набуко" за сметка на "Южен поток".

За момента под влияние на САЩ, позициите на „Газпром” за „Южен поток” в ЕК, Италия, Германия и Турция бяха сериозно разклатени.

Проект Набуко

Германското правителство отказа политическа подкрепа за "Южен поток", както и обещания за финансиране, както Москва се надяваше. Точно обратното, политическите сили в Берлин изразиха притеснение от предложението на "Газпром" към германската RWE да се присъедини към "Южен поток" при положение, че компанията вече е в консорциума за реализацията на "Набуко". Малко след това канцлерът Ангела Меркел, при официалната си визита в Казахстан сондира възможностите за доставки на газ от страната за "Набуко".

Успоредно с промяната на позицията на ЕК и някои държави-членки индивидуално към „Южен поток”, специалният пратеник на САЩ по евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар продължи темата при посещението си в Астана, като наблегна на потенциала на Казахстан за добив и износ на местен газ.

„Има пълна яснота по отношение на "Южен поток". Имаме достатъчно газ да осигуряваме 63 млрд. куб. метра всяка година от 2015 г. в продължение на 30-40 години", заяви президентът на Русия Дмитрий Медведев.

„Газпром" има сигурни партньори по цялото трасе на "Южен поток", увери Медведев и добави: „Имаме уникален технически опит при полагането на газопроводи по морското дъно". Изказванията той направи на пресконференция, на която бе представен новият директор на "Газпром" - Германия Владимир Котонев, бивш руски посланик в Берлин.

Друг нов момент в осъществяването на конкурентния на „Южен поток” проект „Набуко” бе новината, че през август в Анкара предстои да бъде подписано споразумение за подкрепа на проекта за строителството на газопровода „Набуко”. Документът трябва да бъде подписан от министрите на енергетиката на Турция, Австрия, Унгария, Румъния и България, съобщава агенция Регнум.

В момента акционерите в „Набуко” водят преговори за доставки на газ с Азербайджан и Ирак, както и с Туркменистан, и Казахстан. В случай на успешно приключване на преговорите дължината на „Набуко” ще бъде увеличена от 3300 км на 4000 км, което ще доведе до повишаване на стойността на проекта с 10%.

При така изброените обстоятелства  руският монополист ще се справи доста трудно със съгласуваните позиции на двама от партньорите за промяна на трасето. Така че битката около балканския участък на газопровода предстои, смята "Комерсант".

Окончателното решение за инвестициите в проекта за газопровода „Набуко” ще бъде взето най-късно през първото тримесечие на 2011 година. Това съобщи на пресконференция във Виена директорът по газовите въпроси на OMV Вернер Аули, предаде агенция Ройтерс.

По-рано от консорциума за „Набуко” обявиха, че окончателното решение за инвестициите трябва да бъде взето до края на 2010 година, но като цяло, проектът вече е имал няколко забавяния.

Сред другите акционери в „Набуко”, освен OMV, са унгарската компания MOL, румънската „Трансгаз”, българската „Булгаргаз”, турската „Боташ” и германската RWE.

Тези промени в битката за утвърждаване на газопреносния пазар в Европа явно направиха и Русия далеч по-сговорчива в София по отношение на съвместните енергийни проекти. Друг въпрос е, дали ЕК и САЩ ще осигурят тръбата на „Набуко” да се пълни, след като отношенията с Иран рязко се влошиха напоследък, а газа на Туркменистан се изкупува на добра цена от Русия.

Каква бе цената на промяната на трасето на „Южен поток” от България през Сърбия?

Неформалното договаряне между България и Сърбия за промяна на трасето на газопровода „Южен поток” и съгласието на българската страна тръбите да минат по по-скъпия маршрут, с който не е съгласен „Газпром” си имат своята цена: сръбският президент Борис Тадич е обещал да се включи в проекта на АЕЦ „Белене”, което вероятно ще му донесе проблеми в страната. Затова пък Белград успя да използва София, за да се наложи за пътя на трасето.

Включването на Сърбия в изграждането на българската АЕЦ „Белене“ означава допълнително задлъжняване на страната – този път с още 350 млн.евро. Така коментираха сръбски енергийни експерти принципното съгласие на Тадич да обвърже Белград със строежа на тази атомна централа.

Българският премиер Бойко Борисов съобщи, че Сърбия ще участва в изграждането на АЕЦ „Белене“, чиято обща стойност е между 6 и 7 млрд.евро, припомня белградската преса. Сръбското участие му бе потвърдено от президента Борис Тадич по време на визитата в България миналата седмица.

„Когато намерим и европейски инвеститори и стане ясно цялостното финансиране на проекта, те ще участват в зависимост от това колко пари имат, с толкова проценти. Но имаме твърдото му „да”, че участват”, похвали се Борисов.

„Тази сделка е пълна глупост“, коментира енергийният експерт Зорана Михайлович-Миланович в сръбския вестник „Ало”. „Какъвто и да бъде кредитният ангажимент, независимо дали става въпрос за Китай или някой друг, този заем трябва да се връща. Инвестицията е огромна и по всяка вероятност тя ще ни струва много повече от 350 млн.евро”, допълни Михайлович-Миланович.

Изявлението на официални лица в Белград, че Сърбия би могла да участва в изграждането на АЕЦ „Белене” отново актуализира въпроса с изграждането на атомни електроцентрали, пише днес сръбският вестник ”Политика”, в текст озаглавен „Атомните електроцентрали никнат като гъби в света”.

Изданието цитира и министърът на енергетиката Петър Шкундрич, според когото в Сърбия има меморандум, който не позволява изграждането на АЕЦ, но затова страната може да участва заедно с България в АЕЦ „Белене”. Според него Сърбия трябва да участва в проекта, независимо от процента на участие. Според енергийни експерти участието на Сърбия в „Белене” е добра инициатива от енергиен и технологичен аспект, но също така са изтъкнали, че изграждането на АЕЦ не е икономически изгодно, заради големите разходи за съхранение на отпадъците и заради рисковете на капитала. Според секретарят на Сдружението за енергетика в Стопанската камара на Сърбия Слободан Петрович безспорно е това, че Сърбия трябва да участва в проекта и да вземе около 20-25 процента, за да може да подсигури достатъчно енергия за собствените нужди.

В Сърбия има забрана за изграждане на АЕЦ, има експерти, които одобряват участитето на страната в проекта „Белене” и противници на това начинание.

Кой ще надделее ще покаже времето, още повече, че вече се чуват гласове за провеждане на референдум за включването на Сърбия в изграждането на „Белене”.

Още в събота, позовавайки се на българската телевизия bTV азербайджанското издание Trend News Agency в раздела Trend Capital съобщи за българо-сръбските неформални преговори по промяна на маршрута на газопровода „Южен поток”.

Изданието коментира значението на този газопровод, който ще пренася руски газ през Черно море към Южна и централна Европа. Що се отнася до промяната на маршрута, която са договорили сръбският президент Борис Тадич и българският премиер Бойко Борисов в правителствената резиденция във Варна, изданието цитира Борисов: „За Сърбия Димитровград е най-удобният маршрут, докато за нас това не е толкова важно, още повече, че трасето на газопровода така или иначе ще мине през София. Аз се радвам – признал е Борисов, че успяхме да удовлетворим молбата на нашите съседи и да им помогнем с тази промяна”.

Как ще реагира „Газпром” на договореностите между България и Сърбия, какво ще предприеме, за да не бъде изтласкан „Южен поток” от конкурентният „Набуко” – това тепърва ще узнаем.

Дали ще се намерят европейски инвеститори за „Белене”, за да може Сърбия да се присъедини към изграждането на Атомната централа също предстои да се изясни.

По третият българо-руски енергиен проект „Бургас-Александруполис” се очаква екологична експертиза, която да даде отговор на въпроса дали този петролопровод е опасен за българския черноморски туризъм. Тук коментарите на хора от българското правителство са доста фриволни и смехотворни:

На заседание на правителството, министърът на финансите Симеон Дянков обърка проекта  като нарече „Бургас-Александруполис” газопровод, вместо петролопровод!

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис!

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

на 14 юли 2010 г.

 

Заседанието започна в 10,35 часа и се ръководи от министър-председателя Бойко Борисов.

...................................................................................................

Точка 21

Проект на Постановление за предоставяне на средства от републиканския бюджет за придобиване на акции от държавата във връзка с увеличаването на капитала на търговско дружество

БОЙКО БОРИСОВ: Внася заместник министър-председателят и министър на финансите.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Знаете, че с предишно Постановление на Министерски съвет проекта Бургас-Александруполис премина към Министерството на финансите. Вече юридически всичко е организирано и за да има самостоятелно юридическо лице предлагаме увеличение на първоначалния капитал с още 150 хил.лева, това са акции по сто лева номинал. Така че вече да може напълно самостоятелно да представя България и нашите интереси в проектната компания „Транс-Балкан Пайплайн” и за в бъдеще каквито теми излязат по този газопровод.

БОЙКО БОРИСОВ: Приемаме точка 21.

В същото време премиерът Борисов на няколко пъти припомняше екологичната катастрофа в Мексиканския залив и предупреждаваше, че той няма да позволи да се повтори това на българския бряг!

Така и не се намери кой да разясни на Борисов, че има разлика между екокатастрофата от петролен разлив в Мексиканския залив и евентуална екокатастрофа на родното Черноморие е съществена. В Мексиканския залив разливът на петрол дойде от спукан петролен кладенец, докато от тръбопровода „Бургас-Александруполис” такъв разлив няма как да се получи, защото не е проблем в даден момент да се завърти кранчето и спре притокът на петрол...

 

„България няма да плати 280-те милиона евро за АЕЦ „Белене” - увери Симеон Дянков. – Има различни начини за външно финансиране – каза Дянков, - ако няма външен инвеститор, т. е. европейски инвеститор, просто отиваме да се съдим с руснаците”. Това каза министърът на финансите в разговор с Цветанка Ризова в предаването на Нова телевизия „На 4 очи”.

Защо Дянков не каза това докато беше в една зала с първия премиер на Русия Виктор Зубков, а чак сега го заявява? Стои ли премиерът Бойко Борисов зад тези думи на Дянков, или отново ще чуем: „Дянков ще говори само по неговите си теми и няма да се изказва по други”.

Още не заглъхнали самохвалствата на хора от правителството след двудневните преговори в Евксиноград с министъра на енергетиката Сергей Шматко, че ще бъде намалена цената на газа и посредниците отпадат от схемата, без да са договорени конкретните параметри и ето ти новина!

След тази новина, човек логично би си задал въпросите:

  • Случайно ли дойде тази новина или се появи съвсем закономерно?
  • С одобрението на Борисов ли се изказа дянков, или с одобрението на американския посланик Уорлик?
  • Кое е меродавно в енергийните отношения България-Русия – това, което твърди премиерът Борисов, или това, което казват Дянков и посланикът на САЩ в България, Джеймс Уорлик?
  • Кой е премиерът на България – Симеон Дянков или Бойко Борисов – в чий думи трябва да се вслушваме, когато става дума за българо-руски енергийни проекти?

Днес в българския парламент ще бъде представена Енергийната стратегия на страната. Дали това не трябваше да се случи преди водените преговори за българо-руските енергийни проекти, за да не изпада страната ни и правителството, което е начело в момента, в конфузната ситуация – днес да преговаря, а утре да се отмята от казаното пред руските партньори? За Енергийната стратегия на България още преди две седмици писа едно руско издание:

На 6 юли вестник „Взгляд” излезе с публикация наречена „Стратегия без Русия”, в която публикация изданието съобщава за готвената нова енергийна стратегия , която да позволи на страната да стане по-малко зависима от доставките на петрол и газ от Русия.

„При новата стратегия страната няма да престане на зависи от вноса на енергийни носители, просто Русия вече няма да бъде главен доставчик. София иска да реши енергийните си проблеми с помощта на съседите си: Сърбия, Турция, Гърция и Румъния. За „Южен поток” България преднамерено забравя, написа „Взгляд”, а за строителството на АЕЦ „Белене” се канят „западни инвеститори” с пари.

България има намерение да намали зависимостта си от руските енергоресурси за сметка на строителство на нови газопроводи, които да я свържат със съседните страни. Това се казва в проекта за нова енергийна стратегия на българското правителство.

„Действителното енергопотребление на България на 70 на сто се обезпечава за сметка на внос. Зависимостта от доставки на природен газ, суров петрол и ядрено гориво…традиционно е свързана с Русия”, се отбелязва с документа. До 2013 година София разчита да построи нови газопроводи, по които в България да бъде доставян газ от Азербайджан, както и втечнен прироедн газ от Алжир, Египет, Оман и Нигерия.

Друго издание „Время новостей” написа на 6 юли:

„Древната аксиома „Приятелят на моя приятел е и мой приятел” приема причудливи форми в смесения с геополитиката международен енергиен бизнес...” Изданието обръща внимание, че българският премиер Бойко Борисов е близък с италианския си колега Силвио Берлускони, с когото руският премиер Владимир Путин се разбира чудесно, но това е не е помогнало Борисов да установи конструктивен контакт с Путин.

„Время новостей продължава:

„В последно време г-н Борисов си позволява публично да се изказва за замразяване само на два проекта - петролният и атомният. Подкрепя на думи „Южен поток” - партньор на „Газпром” по проекта е италианската компания „Ени”, а Силвио Берлускони не веднъж е казвал, че това е най-важният от негова гледна точка газопровод.

След майското си посещение в Рим българският премиер неочаквано заговори позитивно за АЕЦ „Белене”. Оказа се, че е обсъдил възможността за привличане на италианската „Енел” като стратегически инвеститор по проекта.”

„По проекта за АЕЦ „Белене” бяха постигнати много положителни резултати. Фактически може да се каже, че проектът е приключен – подготвени са документите за осъществяване на този проект. Става въпрос за най-добре развитият проект в целия свят.” Това каза първият вицепремиер на Русия, Виктор Зубков, след срещата си с премиера Бойко Борисов.

Преговорите между Виктор Зубков и Бойко Борисов бяха проведени в конструктивен дух и неяснотите бяха уточнени в детайли.

„Постигната е най-високата възможна сигурност на обекта”, каза Зубков за АЕЦ „Белене”, след като разговорите приключиха. За 8 000 забележки руската страна дойде с отговори.

Руската страна е запозната, че на мястото на строежа на АЕЦ „Белене” има един гьол – каза премиерът Борисов след като приключи срещата си със Зубков. - В Пътната карта сме определили много ясно задачите, които имаме ние и те – привличане на европейски инвеститори, точна цена за след седем години, когато трябва да е пусковият срок, точен разчет на кой и по колко ще се продава електрическата енергия, финансирането по етапи, отговорник от българска страна – НЕК, а от руска „Атомстройекспорт”.

Българската страна поиска за „Белене” окончателна цена и чу реското уверение, че всеки момент ще я получи. Пред журналисти от различни издания двамата политици, Зубков и Борисов дадоха пресконференция, на която отговориха на всички въпроси.

В интервю от 9 юли в БНТ, предаването „Панорама” по случай една година управление на ГЕРБ, министър-председателят Бойко Борисов каза следното за проекта АЕЦ „Белене”:

.................................................................

Борисов: По „Белене” стана ясно, че така конструиран проектът не може да се случи, защото нито имаше ясно финансиране от къде и как и колко, нито имаше ясно доказано като акционери кои ще участват и нито имаше ясно казано на кого колко ще продаваме електрическия ток, когато стане централата. И не на последно място, допълнително колко пари ще трябват за електропресносната мрежа от централата нататък, което е около един милиард между другото. Същото време, за вашите зрители да са наясно, че към този момент са похарчени много пари за тази централа, предплатен е първият реактор, някъде от порядъка на 300 млн. евро. Сега средата на септември трябва да внесем 280 млн. евро, което е над 500 млн., над половин милиард, паралелно с това до 2012 година май месец плащаме по 10 млн. на всеки три месеца лихви по кредита, който е взело предишното правителство. И тук трябва много ясно да се знае, че май 2012 година ние строейки или не строейки АЕЦ „Белене” ще платим над половин милиард лева кредит, който е взет за „Белене”.

Водещ: Значи не е само един гьол?

Бойко Борисов: Така че за толкова пари всъщност имаме само един гьол. За толкова пари всъщност имаме един гьол и премиерът Путин се съгласи с мен.

Водещ: Даваме един гьол и един милиард...

Бойко Борисов: Два милиарда, над два милиарда и затова, когато с американския посланик е говорил и Трайков, а и аз говорех, за нашата бедна държава не е безразлично дали ще потънат в земята няколко милиарда лева. Това е по АЕЦ „Белене” и затова са толкова тежки, трудни преговорите и ситуацията мисля, че е ясна...

В друг разговор, в предаването „Тази Сутрин” на bTV, премиерът Борисов също засегна темата „Белене”:

.....................................................................

Бойко Борисов: В нашата партия е така. Има други, където предпочитат по друг начин да се отнасят с водещите. Другото е АЕЦ "Белене".

Водещ: ...Какво се случи между вашата реплика, че се замразява проекта, тогава имаше включително индиректна реакция от руска страна, до онзи ден?

Бойко Борисов: Ето виждате как реагират Щатите и Русия на всяка една наша позиция. И онзи ден, ако сте слушали внимателно, аз не случайно ви казах и за стенограмата, ние не сме казали нищо по-различно от това, което до този момент. И мога само да ви изброя. Не случайно казах, че когато разговарях с премиера Путин, той много по-бързо ме разбра, отколкото нашите политици тук в България от опозицията. Когато той ми зададе въпрос: защо след като се видяхме в Гданск и ти ми каза, че след няколко месеца ще имаш решение и ще направиш проверките, се забави близо година? Аз му отговорих: защото и ти ме подведе. Каза ми, че това е един много добре структуриран проект. Когато обаче отидох в Белене, видях един гьол. Това ли е добре структуриран проект – с два милиарда сме направили един гьол? Той вика: абсолютно прав си. Интересува ме каква е цената. Знаеш ли каква е цената, питам. Не я знам. Знам колко си ми струват реакторите, за които ти трябва септември месец да ми донесеш пари.

Водещ: То няма пари и за първия реактор.

Бойко Борисов: Разбира се, че няма. Никъде не са ги предвидили. А 250 милиона евро, които е взело предишното правителство, половин милиард лева за Белене, са ги похарчили. И не само са ги похарчили. Сега на всеки три месеца плащаме по 10 милиона лева лихва в кризата по този заем. А на 17 май 2012 г. ще платим половин милиард лева – ще върнем. Заради този гьол. И аз го попитах господин Путин: ако ти си на мое място, ще ги пратиш ли в Сибир тези хора? Ще ги пратиш. А ние само сме си позволили да ги дадем на прокурор и да проверим тези проекти. Това сме направили. Затова искам да знам цена на АЕЦ "Белене", която да я знам.

Водещ: Нали е 6 или 7 милиарда? Нали това излезе от вашите думи?

Бойко Борисов: За разлика от... Когато аз правя един проект, както метрото, както магистрала „Тракия”, аз искам да знам колко реално пари ще струва това на данъкоплатеца. И затова сега сме си дали срокове, направили сме пътна карта, да знаем колко ще струва АЕЦ "Белене" днес и то толкова трябва да струва и след 7 години, когато завърши проекта. На кого и по каква формула ще продадем електрическия ток тогава. И не случайно миналия четвъртък, даже той беше в Ню Йорк, президентът Тадич на Сърбия разговаря за трети път по тази тема, да влезе с един-два процента миноритарно в проекта сръбската държава, което веднага да ни гарантира сръбския пазар когато стане тази централа.

Водещ: Седем милиарда ли ще излезе според вас?

Бойко Борисов: Колкото излезе, ще изляза и ще ви кажа. От сметките изблиза, че тази централа примерно 2017 година, след седем години ще струва еди колко си милиарда евро.

Водещ: Референдум трябва ли да има за АЕЦ "Белене"?

Бойко Борисов: Той е излишен този референдум. Всеки, ако го питаш искаш ли ядрена централа, с изключение на няколко екологични движения, ще кажат: разбира се, че искам.

България и Русия съгласуваха „пътни карти” по въпросите за строителството на газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, предаде ИТАР-ТАСС.

Такива са резултатите от състояли се днес преговори с участието на българския премиер Бойко Борисов и първия руски вицепремиер Виктор Зубков. На пресконференция след преговорите Зубков отбеляза, че „преговорите преминаха в конструктивен режим и страните са доволни от техните резултати. Беше подчертано, че работата по „Южен поток” и АЕЦ „Белене” на равнище експертни групи ще бъде активизирана.”

България и Русия съгласуваха пътните карти по въпросите на строителството на газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, предаде руската редакция на Би Би Си.

На 7 юли изданието „Время новостей” съобщи, че Пътните карти за българския участък от газопровода „Южен поток” и строителството на АЕЦ „Белене” трябва да бъдат договорени и подписани утре / 8 юли – бел. Л. М./ при ответната визита на българска правителствена делегация в Москва.

Българската правителствена делегация замина за Москва, но пътни карти за двата проекта не бяха подписани при това пътуване...

Десет дни по-късно, при дълги и трудни преговори с министъра на енергетиката Сергей Шматко, министърът на икономиката и енергетиката на България, Трайчо Трайков обяви, че е подписана Пътна карта за „Южен поток”.

Така въпреки че Проект за Пътна карта на „Белене” бе налице и готов, руската страна се съгласи той да бъде подписан през септември т. г.

„Едновременно с „пътната карта” за „Южен поток” България и Русия съставиха и аналогичен документ за проекта за АЕЦ „Белене”, написа вестник “Коммерсант”. Изданието коментира, че по думите на премиера Бойко Борисов, „пътната карта” включвала привличането на европейски инвеститор, определяне точната стойност на централата, определяне схемата за реализиране на електроенергията, нужните обеми на поетапното финансиране. Националната енергийна компания на България и „Атомстройекспорт” трябва до септември „да отговорят на всички въпроси”.

Източник от „Росатом” коментира на 7 юли, че това че България не се отказва от АЕЦ „Белене” може да се смята за положително, но „пътната карта” не е реален напредък в реализирането на проекта.

„България и Русия са съгласували „пътни карти” по въпросите за строителството на газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, в хода на преговори с участието на българският премиер Бойко Борисов и първият руски вицепремиер Виктор Зубков”, предаде РИА Новости.

Малцина обърнаха внимание на една фраза от новина на 7 юли по БНР, в която се казваше дословно: „Американският посланик изрази опасения дали поетите ангажименти на премиера Бойко Борисов за намиране на стратегически инвеститор в АЕЦ „Белене” и за икономическа обоснованост на проекта ще бъдат изпълнени.”

Точно в тази фраза, точно в тези опасения вероятно се крие отговорът за подновеното шикалкавене на хора от правителството по отношение на „Белене”.

Съмнението на американския посланик „отключи” подобни емоции и при премиера Бойко Борисов.

Същия ден, на въпрос на журналисти, дали страната ни ще има средства да плати първия реактор на АЕЦ „Белене” през септември, премиерът Бойко Борисов каза: „Нямаме”. „Тези, които са подписали договора, да са мислили откъде ще ги вземат. Аз не видях никъде в бюджета, и в предишния, и в по-предишния, да бъдат заложени тези пари”, каза той. „До септември има време. Търсим европейски съинвеститор. Търсим варианти. Имаме месец и половина. До тогава обаче искам да се изяснят цените на газа...”

Точно с тези свои думи Борисов без да иска свърза различните руско-български енергийни проекти – свързване, зависимост, които по-късно се превърнаха в стил на преговорно поведение.

Още при първото руско посещение, на първия вицепремиер Виктор Зубков по програма трябваше да се разискват проблеми единствено по Пътни карти на „Южен поток” и АЕЦ „Белене”. Въпреки това, в разговорите бе намесена и темата за цената на газа, който България получава от Русия, както и за отпадането на посредниците в този внос и продажби до крайния клиент.

Втори път цената на природния газ отново бе намесена при разговорите в края на миналата седмица с министъра на енергетиката на Русия, Сергей Шматко, въпреки че темата за тези преговори бе пътна карта за „Южен поток”...

Стилът да се иска намаляване на цената на природния газ и отпадане на посредниците измести в преговорите със Зубков основната тема, и втори път пак беше вписан в програмата, при преговорите със Сергей Шматко.

Руската страна прие да се преговаря по темата, въпреки че според предварително обявената програма, това не бе обявено за разискване нито при посещението на Виктор Зубков, нито при идването на Сергей Шматко.

Тук ще припомня, че в момента би следвало да се води активен диалог за проекта АЕЦ „Белене” с ЕВропейската комисия по перспективите за строителството на атомната централа. Информация за продължаването на такъв воден активен диалог, заяви премиерът Борисов още на 6 юли. До този момент, две седмици по-късно такава новина не е съобщавана, което навежда на мисълта, че по всяка вероятност никой не води такъв диалог с ЕК.

Примерът с „диалога” ми припомня, че по същия начин бе обявено, че се чака екологична експертиза за проекта „Бургас-Александруполис”, каквато експертиза също никой не бе чул да е поръчвана на когото и да било. Ще допълня, че този проект, по който тази седмица предстои българският премиер да се среща с гръцкия си колега, се намира под „опеката” не на друг, а на министъра на финансите Симеон Дянков! Т. е. намира се в задънена улица, от която едва ли ще има измъкване...

Две изречения от една новина по Нова телевизия показаха тази сутрин как нагледно може първото твърдение в една новина да отрече второто. Ето двете изречения от въпросната новина:

„Българската и руската страна се споразумяха по цената на руския газ и отпадане на посредниците при вноса му от „Газпром”. Конкретните параметри ще се договорят допълнително.”

Т. е. „Празна Мара тъпан била”! Защото едно е да се споразумееш за нещо, друго е да уточниш параметрите по това споразумение, трето е тези параметри да са изгодни и отговарят на твърденията, че цената на газа ще е по-ниска, четвърто и пето е: всичко казано за по-ниски цени на газа и отпадане на посредниците да се случи и узакони в междудържавен договор!

И при тази ситуация: министърът на финансите Симеон Дянков обяви, че няма да даде пари за реактора на АЕЦ „Белене” и ако няма европейски инвеститори – ще се върви на съд с руснаците!

Кой да припомни на Дянков, че парите за „Белене” не ги дава той от бюджета, а Националната електрическа компания, за по-кратко НЕК? Кой да му каже, че с държава като Русия никой не си играе, а още по-малко пък си позволява да се подиграва? Всяка една страна-членка на Европейския съюз би обяснила на този гражданин, че е така, поради простата причина, че повечето европейски държави внасят от Русия природен газ и се стремят да спазват добрия тон във взаимноизгодните си икономически отношения.

Ще завърша с едно признаие на министъра на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков: „Още много нощи и нерви предстоят в преговорите с Русия...”

 

Договорите за доставка на газ от „Газпром” ще бъдат внесени при главния прокурор още в понеделник, каза премиерът Бойко Борисов в отговор на въпрос, свързан с изказване на Румен Овчаров, че Борисов трябвало да проведе операция „Плямпачите”, предаде репортер на Агенция “Фокус”. Борисов каза още, че точно със същото име ще бъде внесен докладът при главния прокурор. Борисов се надява, че Прокуратурата ще се произнесе до няколко месеца. Министър-председателят заяви, че е водил разговори с експерти на „Газпром” и подробният доклад отива в прокуратурата.

Първото за което се сеща човек е, че с вдигането на цената на природния газ от днес, 1 юли животът поскъпва с 30 на сто, тъй като скачат цените на храни, стоки, услуги, транспорт, парно. Производството, които е на газ е изправено пред две алтернативи или да фалира, или да претърпи огромни загуби, произвеждайки скъпи по себестойност продукти и пак да фалира. Това е новината, с която България започва втората половина от 2010 година и единадесетия месец от управлението на правителството на Бойко Борисов.

Различни мнения бяха пуснати на гражданството за поредното, този път шоково поскъпване на живота. Ето как коментира шоковото поскъпване нареченият лидер на СДС, Мартин Димитров в сутрешното предаване на bTV „Тази сутрин” пред водещия Виктор Николаев:

„Две неща будят сериозно безпокойство Първото е, че по неясни за нас причини предишният кабинет се отказа от страшно изгоден за България договор. Това е все едно да спечелиш от тотото много пари и да кажеш – „Не, не ги искам. Отказвам се”. Това е договор, подписан СДС и носеше на България ползи и ниска цена на природния газ до 2010 г. Заради отказа страната ни загуби 1 млрд. лева.” Това заяви в студиото на „Тази сутрин” съпредседателят на Синята коалиция Мартин Димитров.

Депутатът Петър Димитров, от „Коалиция за България” и бивш министър на икономиката и енергетиката сподели различна позиция, от тази на Димитров:

„Цената на газа зависи от това, което ни се подава на входа на България и ние няма как да въздействаме по друг начин, освен чрез политически разговори. Ако искаме да намалим тази цена, трябва да преговаряме с Русия и с „Газпром” - не с работодателите у нас и със синдикатите”, посъветва управляващите Димитров.

"Политиците, които говорят за тайни договори, са ги чели, защото сме ги сложили в секретната секция на парламента да ги разглеждат. Ако тези неща станат публични и се сложат на масата, няма да има спекулации", припомни социалистът Петър Димитров. С неясни мотиви, мнозинството отхвърли неговото предложение за изваждане на търговските договори на сайта на министерството, въпреки че Петър Димитров потвърди че, в Договора, който подписа Евгений Бакърджиев имало клауза за конфиденциалност, която била включена в Споразуменията с „Газпром” навремето.

Според министър Трайчо Трайков:

„Разбира се, това повишение е много голямо. По никакъв начин не може да помогне на индустрията, напротив много е неблагоприятно. Не може да се предвижда, а и предприятията да си направят правилен хоризонт и план за това как ще се движи цената на газа. Нашата цел е в следващия договор, който ще сключим с "Газпром", тези процеси да бъдат много по-предвидими и управляеми.

Това заяви в предаването на БНТ „Денят започва” от 29 юни т. г., действащият в момента министър на икономиката и енергетиката, Трайчо Трайков.

Трайков обвини бившия министър на енергетиката, Румен Овчаров за наложителността сега да се вдигне цената на природния газ:

„Ако не беше променен договорът от 2006 г., до ден днешен... щяхме да получаваме една четвърт от газа, който потребяваме, с цена около 70 процента по-ниска от сегашната. Тези условия и този договор са неизгодни за България, които са били преподписани по времето на Румен Овчаров.  Бяха преподписани в много по-неизгодна посока за България. Така че, за съжаление в момента с това повишение, то не удря толкова пряко домакинствата, тъй като не сме в отоплителен сезон, но пък удря индустрията и то тази, за която природният газ е суровина...”

Какво се очаква след драстичното поскъпване на цената на природния газ? От бизнеса прогнозират фалити, затваряне на предприятия, съкращаване на служители, вдигане на цени, инфлация. Това е същият бизнес, на който все още не е платено за извършени миналата година услуги от страна на държавата.

Поскъпването на природния газ ще доведе и до загуба на конкурентноспособността на предприятията, които използват природния газ за суровина. Това е същият бизнес, който има официално 100 милиарда междуфирмени задължения и за които задължения министърът на финансите Симеон Дянков се изказа доста арогантно:

За фирмите, които не са съгласни да получат парите си чрез схемата на Българската банка за развитие /10 на сто-по-малко за всяка сума, 7 на сто фирмите да оставят в банката и да не се изплащат лихви за просрочено изплащане на дълг – бел. Л. М./, Дянков се закани да върне парите чак догодина. Той заяви: "Ако могат да издържат над една година, разбира се, има и такава възможност, чак в средата на следващата година, тези бизнеси по някакъв начин ще си получат парите".

„Увеличението на тока, парното и газа ще бъде убийствено за най-бедните български граждани”. Това каза на брифинг в парламента Явор Куюмджиев, председател на Съвета по икономика и енергетика към Националния съвет на БСП, предаде репортер на Агенция “Фокус”. Това е недопустимо в момент на криза и ще увеличи значително разходите на българските домакинства.

След шоковото вдигане на цената на природния газ - накъде?

Причина за вдигане на газа е липсата на междусистемни връзки, не се работи по алтернативи за доставка на природен газ, и като капак на всичко: формулата по която се извършва ценообразуването на стойността на природния газ.

Единадесет месеца вече само се говори за евентуално изграждане на междусистемни връзки с Гърция и Турция, но всичко остава в сферата на приказките и нищо конкретно не се върши. След отказа на България от „Бургас-Александруполис” Гърция едва ли ще е благосклонна за изгражда връзки за газопровод с България, да не говорим, че цената на газа, който ще получаваме все още е неясна, но във всички случаи ще се определя от партньор, който е бил вече преметнат от български политици. Засега се знае, че ще има отклонение Гърция-България, но трасето все още не е уточнено. Политиците ни не трябва да забравят, че по време на Олимпиадата гърция поиска от България ток, което пък не й попречи по-късно да гласува „за” затварянето на АЕЦ „Козлодуй”.

През зимата на 2009 г., докато бяхме в газова криза, политиците ни говореха за изграждане на терминал за компресиран газ, или пък за връзка с терминал за втечнен газ. Такова нещо не ни се случи реално и нещата останаха единствено в сферата на изговореното.

В същото време Гърция предпочита да получава гориво от няколко източника: природен газ от Азербайджан, а втечнен – от Алжир и други страни– ние все още дремем, тъй като политиците ни са заети с това да се бият в гърдите какви приятели са на САЩ. Но от тупане по гърдите инвестиции не идват, най-много да се посиниш...

Да не отварям дума да проваленото и несъстояло се включване на България в „Син поток” по време на управлението на Иван Костов.

Предстоят преговори за преподписване на договорите за доставка на природен газ, към тях ние сме се запътили с факта, че Русия изтегли търговския си представител, което на езика на дипломацията означава демонстрация на каквато и да било липса на търговско-икономически интереси с България.

Нека си признаем, че няма защо да се лъжем - България е на открита конфронтация с Русия в лицето на сините от СДС и ДСБ и самите управляващи от ГЕРБ. А формулата за постигане на някакви успешни икономически резултати от междудържавни преговори е: конфронтацията винаги е обратно-пропорционална на постигнатите резултати.

Факт, по който малко се говори е, че с договора, който подписа вицепремиерът от правителството на Иван Костов Евгений Бакърджиев от 1998 година, България се е съгласила и предвидила на всеки 3 години да се променят цените на природния газ.

Какво може да очаква правителството от Русия при евентуални преговори за цената на природния газ, след като час по час мени позицията си за енерийните проекти с тази държава?

„Бургас-Александруполис” отдавна не е проект, за който отговарям аз – призна министър Трайчо Трайков в студиото на БНТ. - Той е в Министерство на финансите, защото от българска гледна точка не е енергиен проект, но разглеждайки "Южен поток" и газа, те са взаимносвързани, искаме или не искаме. Договорите, новите договори за газ и "Южен поток", особено що се отнася до транзита, но при транзита нещата са изключително взаимно обвързани и затова преговорите по "Южен поток" изискват от наша страна такива точни разчети, както и ние имаме нужда от много точна информация от руската страна за това как ще се отрази, по какви трасета какво ще минава...”

Лидерът на СДС, Мартин Димитров коментира, че Русия свързва преговори между сегашното правителство с "Газпром" за доставки на газ с реализацията на другите три големи енергийни проекта точно заради неофициалните обещания на кабинета "Станишев". Къде е тук нарушението на закона? Или Димитров има нещо друго  пред вид като говори за връзка на преговорите за газа с енергийните проекти с Русия?

Какво е истината за цената на природния газ и подписаните договори с Русия?

И накрая какво каза в предаването „Здравей, България!” на 1 юли 2010 г. бившият министър на икономиката и енергетиката Петър Димитров:

{edocs}energy-zeni.doc,600,400,link{/edocs}

Цената на газа ще наложи още една актуализация на Бюджет 2010 г.

„При тези цени на енергоносителите, най-вероятно ще се наложи още една корекция на Бюджет 2010 г. Това каза пред Агенция “Фокус” експертът на КТ „Подкрепа” Мика Зайкова. Бюджетът на МТСП за 2010 г. едва ли ще издържи, ако трябва да изплаща помощи за отопление в увеличен размер, а какво ще се случи през 2011 г. ме е страх да прогнозирам по простата причина, че вместо да излезем от кризата, ние май ще я задълбочим, което ще се отрази още по-зле на Бюджет 2011 г., каза закова. По думите й бюджетът на социалното министерство и сега е в много тежко състояние. „Ако сега г-н Младенов използва прехвърлянето на част от енергийните помощи през следващата година, тогава ще му бъде още по-трудно, защото 2011 г. нещата ще бъдат по-лоши, отколкото са през 2010 г...”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2014/1615-ukrayna-obarnatata-naopaki-realnost

Обстановката на площад Майдан в КиевЗападът продължава да бие тревога във връзка с развитието на събитията в Украйна и позицията на Русия. Някои дори говорят за нова студена война, възлагайки отговорността за нея на Владимир Путин. Според тях, украинската революция е победа над диктатора Янукович, който в крайна сметка е бил принуден да отстъпи под напора на смелите и свободолюбиви млади хора, готови на всякакви жертви в името на свободата и демокрацията. Сега тази революция, олицетворяващи западните ценности и подкрепена от Запада, е застрашена от Москва. Руското "чудовище" е недоволно, поощрява разделянето на страната и заплашва да изпрати войски за да ерозира революционния ред, установен в Украйна.

Това е версията за украинската революция, предлагана на общественото мнение от западните дипломати и големите медии. Събитията от зимата на 2014 в Киев се интерпретират като легитимен народен протест, в чиято основа са демократичните и проевропейски стремежи на населението, нежелаещо повече да се примирява с корумпирания и прекалено проруски режим. Москва пък бива представяна като агресор, безпринципно нарушаващ нормите на международното право. Тази картина обаче е едностранна и предубедена и се нуждае от корекции, затова нека опитаме да дадем по-обективна оцена на случващото се.

Сложността на ситуацията

Всъщност, ситуацията в Украйна е много по-сложна, отколкото я представят медиите. Страната е твърде нееднородна от историческа, лингвистична и религиозна гледна точка. Ще напомня, че съвременните и граници възникнаха сравнително неотдавна и включват територии, откъснати от Полша (Галиция), в резултат от подялбата и между Сталин и Хитлер, както и от Румъния (през 1940) и Чехословакия (през 1945).

Що се отнася до частта на Украйна, източно от река Днепър, тя винаги е била под руско влияние и от средата на ХVІІ век е част от Руската империя (въз основа на Переяславския договор от 1654). Крим, който е завоюван от Екатерина ІІ, бързо е русифициран и се превръща в стратегически преден пост на Русия в Черно море, с военноморска база в Севастопол. През 1954 този регион, населен предимно с руснаци, е предаден от Хрушчов на Украйна по вътрешнополитически съображения, което впрочем няма особено значение по времето на СССР. Православната църква, намираща се под юрисдикцията на Московския патриархат, доминира в тази част на страната, затова по-голямата част от населението на източните региони е дълбоко свързано с Москва, с която споделя обща история, език и религия.

Обратното, част от Западна Украйна преминава под руска власт едва през 1793, като преди това, между ХІV и ХVІІІ век е в състава на полско-литовската държава, а след 1772 най-западните украински райони стават част от Австрийската империя. Т.нар. Задкарпатска Украйна пък, чак до 1945 е в състава на Чехословакия. Доминираща религия там е униатството, т.е. източната версия на католицизма, признаваща върховенството на Ватикана. Затова в Западна Украйна преобладават проевропейските настроения и тя почти не е свързана с Русия от гледна точка на историята и културата.

След 1928 в Украйна настъпват трудни времена, заради политиката на колективизация на селското стопанство, прокарвана от Сталин (и довела до глад, масови депортации и репресии, причинили гибелта на 8 млн. души). Това поражда силна неприязън към Москва и комунистическия режим, обясняваща факта, че след 1930 мнозина (западно)украинци се включват в различни полувоенни организации, които по-късно получават подкрепата на Третия Райх. Става дума за УВО (Украинска военна организация), ОУН (Организация на украинските националисти), РОНД/РНСД (украинска секция на Руското национал-социалистическо движение) и т.н., които участват във войната срещу СССР. Затова няма нищо чудно, че в битката си със Сталин нацистите съумяват да привлекат най-много колаборационисти именно сред украинците (СС-дивизията "Галичина", както и полицейските формирования, утвърждаващи "новия ред" в окупираните територии).

Тоест, Украйна е разделена на проевропейски и откровено националистически Запад и източните рускоезични региони, които са ориентирани към Русия и чиито жители не се смятат за украинци (1). Наличието на тези два "полюса" се проявява по време на всяка предизборна кампания, например през 2004, когато прозападният кандидат-президент Юшченко получи 80% от гласовете в Западна Украйна, а съперникът му Янукович - също толкова в Източна.

Следва да посочим също, че от обявяването на независимостта и през 1991 Украйна се управлява от елити, които съзнателно и без оглед на политическата им ориентация, се занимават предимно с разграбването на страната. Президентът Янукович несъмнено е един от тях, но съвсем не е единствения. В грабежа на Украйна активно участваха и "най-демократичните" лидери, дошли на власт на вълната на революцията от 2004. Примерът на Юлия Тимошенко - вдъхновителката на "оранжевата" революция и обявена за "украинската Жана д'Арк", е особено показателен в това отношение. Тази бизнесдама е истински олигарх, натрупала богатството си в газовата индустрия (като президент на корпорацията ЕЭСУ - Обединени енергийни системи на Украйна). Тимошенко влезе в политиката в средата на 90-те години, а през януари 2001 президентът Кучма я уволни като вицепремиер по енергийните въпроси. Тя беше обвинена в "контрабанда и фалшификация на документи", във връзка с нелегалния внос на руски газ през 1996, когато оглавява ЕЭСУ, и прекара няколко седмици в затвора. През 2009 пък беше осъдена на 9 години заради сключените от нея неизгодни за Украйна газови споразумения с Русия, от които е спечелила милиони. Изпращането и в затвора по време на управлението на президента Янукович несъмнено беше политическа репресия, но бе и юридически обосновано, предвид сериозните доказателства за вината и. Затова образът и на "невинна жертва", формиран от медиите, няма общо с действителността (2).

Заради тоталната корумпираност на елита си, Украйна се оказа на ръба на фалита,    а нейните ръководители бяха принудени да предприемат екстремни мерки за да подобрят отчайващата финансова ситуация. Странно е, че това беше осъзнато и от Янукович, който бе също толкова некомпетентен и корумпиран като предшествениците си. Той стигна до извода, че помощта от 610 млн. евро, предложена от ЕС в рамките не митническото споразумение, което трябваше да бъде подписано във Вилнюс през ноември 2013, е съвършено недостатъчна. Затова украинският президент поиска тя да бъде увеличена до 20 млрд. евро, но получи отказ от Брюксел. Именно тогава той реши да се обърне на 180 градуса и да приеме предложението на Москва да отпусне на страната му финансова помощ от 15 млрд. долара, както и да запази привилегированите тарифи за руския природен газ.

Това предложение беше привлекателно не само от финансова гледна точка, но и напълно логично, тъй като Украйна търгува предимно с Русия, а стратегическите и отрасли продължават да са тясно интегрирани в руската икономика, в рамките на над 240 икономически споразумения.

Държавният преврат в Киев

Предизвикани пожари създадоха хаос в протестите на площад МайданИменно перспективата за подписването на ново търговско споразумение с Русия, вместо това за асоциация с ЕС, породи толкова рязката реакция от страна на партиите и националистически настроените активисти от западните региони, придържащи се към прозападна и антируска позиция. В същото време обаче, "народното" движение, формирало се през ноември 2013 и стремящо се да свали президента Янукович, игнорира онези демократични ценности, за които толкова обичат да говорят на Запад. Така, въпреки легитимността (на пръв поглед) на обявените си цели, то допусна цяла поредица от сериозни "нарушения", за които западните политици и големите медии, предпочетоха да премълчат.

На първо място, "революцията" си постави за цел да свали демократично избрания президент на страната. Ще напомня, че Янукович спечели изборите през 2010, които бяха признати от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа за честни и прозрачни. Тоест, легитимността му не подлежи на съмнение, въпреки неговата корумпираност.

"Революционерите" решиха да преминат към действие, макар да знаеха, че следващите президентски избори трябва да се проведат през 2015. Това означава, че ако те наистина уважават демократичните процедури за смяна на властта, както твърдят, би трябвало да почакат само година за да отстранят Янукович и да променят политическия курс на страната. Те обаче предпочетоха да свалят управляващия режим със сила, което бе необмислена и очевидно недемократична стъпка.

Одеса, хората оплакват жертва на жестоко убийство от Профсъюзния домУкраинската "революция" се характеризираше с крайни прояви на насилие от страна на протестиращите, които силно се разминават с облика на мирните шествия, тиражиран от големите западни медии. Още в началото двете страни използваха оръжие, като сред жертвите бяха и мнозина полицаи. Причината е, че най-активните елементи в редиците на "революционното" движение бяха членове на крайнонационалистически и дори неонацистки организации като "Десен сектор", УНА-УНСО, "Свобода", "Тризъбец", "Белият чук" и т.н. (3). Те бяха добре подготвени и организирани, затова успяха да вземат за заложници дори полицаи, преминали специална подготовка. Тоест, победата беше постигната по насилствен начин. Тук е мястото да напомня, че въпросните групи нямат нищо общо с нашите европейски ценности, акцентиращи върху хуманизма, демокрацията и толерантността. Мнозина от техните лидери обаче станаха част от новата власт в Киев, възползвайки се (и продължавайки да се възползват) от подкрепата на Запада.

Истината е, че въпросната "революция" защитава интересите само на част от Украйна - западната и "прозападната", като напълно игнорира избирателите на Янукович, обявяващи се за подписване на търговско споразумение с Русия. Нещо повече, тя се опитва да лиши последните от най-елементарните им права. Така, веднага след сформирането си, новото временно правителство отмени използването на руския като втори официален език, макар на него да говорят около 30% от населението (70% в Крим). Това беше откровена провокация и отказ от принципа за спазване правата на националните малцинства.

Тоест, украинската "революция" може да се характеризира със следните особености: тя беше незаконна и антидемократична, съпровождаше се с крайна степен на насилие, сред "революционерите" имаше голям брой екстремисти и тя очевидно изразяваше интересите на малцинството от населението. Евромайданът създаде правителство от самозванци, назначено от улицата и непритежаващо никаква легитимност, ако не броим подкрепата на западните правителства и медии.

Следва да отбележим също, че кризата в Украйна, до известна степен, бе резултат от стремежа на НАТО, САЩ, стремежа на ЕС да разширява своята сфера на влияние все по на изток и ограничаването на руското влияние в страната. Именно ЕС, макар и косвено, инициира протестното движение, макар че не можа да осигури на Киев финансовата помощ, предложена му от Русия.

Нещо повече, ЕС зае откровено антируска позиция, включително под влиянието на Полша и балтийските постсъветски държави, които традиционно се обявят срещу Москва. Тези държави значително съдействаха за втвърдяване позициите на Европа към Русия, макар че това е в разрез с традициите и интересите на западноевропейските държави. Ще напомня, че именно тези нови членове на ЕС са най-яростните привърженици на атлантизма. Те сляпо последваха американците през 2003, по време на войната в Ирак и в повечето случаи предпочитат да купуват не европейско, а американско оръжие. За тях подкрепата на Вашингтон е по-важна от тази на Брюксел.

Ето защо зад наивната и често несамостоятелна позиция на ЕС лесно може да се види американската стратегия. След разпадането на СССР Вашингтон направи всичко за да измести на изток зоната на руското влияние чрез разширяването на ЕС и НАТО. Американските медии, следвани и от европейските, осъществяват мащабна пропагандна кампания, съзнателно очерняйки Русия и нейния президент.

Реакцията на Русия

Изглежда напълно логично, че Москва реагира на украинската квазиреволюция и очевидния стремеж за ограничаване на руското влияние. За разлика от това, което се твърди в повечето медии, Путин не изпитва никакви симпатии към Янукович, смятайки го за некомпетентен, корумпиран и до голяма степен отговорен за кризата в Украйна. Кремъл обаче не може да се примири със случилото се в тази страна, както от гледна точка на международното право, така и на необходимостта да защити собствените си интереси. Въпреки усилията на големите западни медии, защитаващи легитимния характер на украинската революция, Путин е по-прав, когато казва, че всъщност става дума за държавен преврат срещу демократично избрано правителство. Руският президент смята, че всяка промяна на съществуващия режим би трябвало да се осъществи в съответствие с конституцията на Украйна и чрез избори. Затова, независимо от всичките си претенции към Янукович, той продължава да го смята за законно избрания президент на Украйна.

Именно това обяснява и, защо Путин реши да откликне на молбата на Янукович за помощ и го направи съобразно съществуващото руско законодателство, т.е. след като се обърна към парламента за да одобри използването на въоръжена сила за защита на гражданите и руските военни бази в Украйна. Освен това, той прие за легитимно решението за провеждане на референдум, взето от законния и демократично избран парламент на Крим, отказващ да признае революционната власт в Киев, както и резултатите от него. Руската военноморска база на полуострова е от стратегическо значение за Москва, тъй като това е единствения достъп на Русия до Средиземно море, през турските проливи. Руската база в Тартус (Сирия) би загубила значението си без Севастопол. Руският контингент, наброяващ до 20 000 души, се намира в Крим в съответствие с договора, подписан с Киев през 1997. Освен това, на територията на Украйна са разположени част от предприятията на военно-космическата индустрия, където, в частност, се произвождат самолетите "Ан". Затова Русия просто нямаше как да се изтегли от Крим.. Накрая, не бива да подценяваме историческия фактор. През Ранното Средновековие, Киев е столицата на първата руска държава, освен това руснаците не са забравили как през 1999 Западът принуди Сърбия да се откаже от историческата си провинция Косово, отстъпвайки я на население, което сравнително отскоро обитава тези земи.

Ето защо, веднага след появата на новото украинско правителство, Москва предприе ограничителни икономически мерки. Така, през април Газпром обяви за отмяната на привилегированите тарифи за внасяния в Украйна природен газ. Тоест, може да се каже, че за да постигне целите си, Русия не използва методите на т.нар. soft power, не осъществява политика на дестабилизация, използвайки за целта НПО, нито се прикрива зад лозунгите за демокрацията и човешките права, а предпочита директните действия.

Заплахите на Запада

Във връзка с украинската криза, редица западни държави отправят обвинения срещу Русия в духа на антисъветската политика от ерата на студената война.

Така, НАТО декларира, че "действията на Русия нарушават принципите на Устава на ООН и застрашават мира и сигурността в Европа". "Русия трябва да прекрати военната си активност и своите заплахи" - заяви в началото на март генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Той бе последван и от Барак Обама, обявил проведения на 16 март референдум в Крим за нелегитимен, като в това отношение американският президент бе подкрепен и от европейските лидери.

Възможността за военна намеса на Москва в Украйна провокира верижна реакция от страна на европейските политици, които отправиха редица предупреждения към Владимир Путин. Така, освен западните икономически санкции, Франция обяви, че спира подготовката за срещата на Г-8, планирана за юни 2014 в Сочи, докато "руските ни партньори не се върнат към принципите, възприети от Г-7 и Г-8". Това бе заявено в началото на март от френския външен министър Лоран Фабиюс, който посочи, в частност, че: "Ние осъждаме военната ескалация, предприета от Русия и се обявяваме за по-бързото създаване на механизъм за преговори или непосредствено между Москва и Киев, или с участието на ООН и ОССЕ". Към същата позиция се придържа и Великобритания. Канада и САЩ пък обявиха, че няма да участват в предстоящата среща на Г-8. Впрочем, администрацията на Обама отиде и по-далеч, обявявайки (в лицето на държавния секретар Джон Кери), че Русия може да бъде изключена от Г-8 и я заплаши с икономическа изолация. Само че заплахите за санкции и бойкот от страна на Г-8 едва ли стряскат Путин. Той смята, че те са контрапродуктивни и могат да ударят по собствените си инициатори, тъй като "в съвременния свят всичко е толкова взаимно обвързано, че всеки ущърб, причинен на някого, неминуемо се отразява и на останалите". Британците са съвсем наясно с това, затова не горят от желание за налагане на икономически санкции срещу Москва. Истината е, че много руски предприятия се котират на лондонското борса, а британските ни съседи не са склонни да жертват собствените си интереси.

Позицията на Запада към случващото се в Украйна се отличава с очевидна предубеденост и противоречивост:

- Как могат да се критикуват "силовите действия" на Путин, без при това да се критикува и нелегитимния и насилствен характер на държавния преврат в Киев и отстраняването на демократично избрания президент?

- Как демократични държави могат да подкрепят и признават движение на крайнодесни екстремисти?

- Как могат да се признават за "законни" правата на част от населението (това в Западна Украйна) и да не се признават тези на останалото население?

- Как е възможно, след като си подкрепил независимостта на Косово, да забраняваш на Крим да върви по същия път?

- Как можеш да се учудваш на руската реакция, след като съзнателно си засегнал изконните интереси на Москва?

Налага се да констатираме, че Западът признава международното право само в случаите, когато това го устройва, и го нарушава ако то е в разрез с интересите му. При това се правят опити подобни действия да се оправдаят, апелирайки към такива абстрактни категории като "добро" и "зло" и водейки истинска информационна война.

Струва ми се уместно да попитаме онези, които толкова се възмущават от реакцията на Русия, дали са били също толкова възмутени и в следните случаи:

- когато САЩ незаконно окупираха Ирак под фалшивия предлог, че той разполага с оръжия за масово унищожаване, игнорирайки при това позицията на ООН и докарвайки тази страна до катастрофално положение?

- когато медиите и НПО разкриха съществуването на тайни затвори на ЦРУ в различни точки на света, както и изтезанията, извършвани от американските специални служби в рамките на "войната с тероризма"?

- когато западните държави, начело с Франция, нарушиха резолюция 1973 на ООН за Либия, превръщайки "защитата на цивилното население" в операция за свалянето на Кадафи, довела до добре известните ни днес печални последици?

- когато САЩ, Франция и Великобритания се опитаха да осъществят военна интервенция в Сирия под предлог, че Башар Асад уж е използвал химическо оръжие против собствения си народ, макар днес да има неопровержими доказателства, че то е било използвано от джихадистите от Ан-Нусра, подкрепяни от Саудитска Арабия?

- когато под ударите на безпилотните самолети на ЦРУ всеки ден загиват повече мирни граждани, отколкото терористи, което само подклаждат омразата към Запада?

- когато Едуард Сноудън разобличи мащабния международен шпионаж, включително подслушването на телефоните на американските граждани, осъществяван от Агенцията за национална сигурност на САЩ (4)?

Грешките на френската дипломация

След грешките, допуснати в Либия (2011) и Сирия (5) (2013), нашата дипломация прави поредната грешка в Украйна. Без да разполага с обща стратагия, френската дипломация реагира на всяка криза, опитвайки се да излезе на преден план, но при това редовно бърка пиара със стратегическата визия за ситуацията.

Така, в началото на март президентът Оланд одобри "началото на демократичните промени в Киев", игнорирайки факта, че предишната власт беше избрана по демократичен начин и свалена с насилие. На 6 март, той твърдо декларира "подкрепата си за териториалната цялост на страната". Възможно е неговите съветници да не са му припомнили за косовския прицедент, както и (най-вече!) за прецедента с остров Майот (6). Да си спомним също за патетичните, неуместни и глупави декларации на френския представител в ООН, сравнил ситуацията в Крим с влизането на съветските танкове в Прага през 1968.

Както изглежда, външната ни политика се основава на наивното и пристрастно разделяне на света на "добри" и "лоши" и на съвършено погрешната оценка на ситуацията. Известно е обаче, че емоциите и гневът, особено когато са необосновани, не могат да заменят обективния анализ на ситуацията от гледна точка на правото, геополитиката и националните интереси. На този фон, единствените разумни предложения бяха направени от бившия външен министър Юбер Ведрин (7).

Нещо повече, нищата се развиват така, сякаш страната ни действа под диктовката на американците, дори ако те не искат това от нас, и сякаш френската дипломация споделя гледната точка на неоконсерваторите за света. Това слугинско поведение ни доведе дотам, че с Франция вече не се съобразяват. Демонстрираха го американците, които дори не сметнаха за нужно да ни предупредят, че възнамеряват радикално да променят политиката си в Сирия. Подобна позиция не носи никакви икономически ползи, поставяйки ни (както и в случая с интервенцията в Либия) в незавидно и идиотско положение.

Всъщност, еволюцията на американската политика би трябвало по-скоро да ускори дистанцирането ни от Вашингтон и сближаването на Франция с Изтока. На практика, САЩ са загрижени изключително за собствените си интереси и постоянно се опитват да играят ролята на "чирака магьосник" на международната сцена, макар че хитроумните им комбинации все по-рядко приключват с успех (Ирак, подкрепата за "Мюсюлманските братя" и т.н.). В противовес на това, след т.нар. "арабски революции" и началото на сирийската криза, Русия печели все повече съюзници по света, докато Франция бива подложена на все по-силна критика заради безразсъдното следване на опасната политика на Вашингтон.

Заключение

Революцията и държавният преврат ще имат изключително тежки икономически и финансови последици за Украйна. Тя няма да може да разчита на обещания и от Русия 12-милиарден кредит, който иначе би могла да получи още през настоящата 2014. Освен това, Москва най-вероятно ще повиши цената на природния си газ до тази на международния пазар, което ще се отрази изключително болезнено на украинската икономика. Новото временно правителство в Киев започва да осъзнава, че страната е на ръба на краха, затова поиска от Запада спешна финансова помощ от 35 млрд. долара, каквато той просто не е в състояние да и предостави.

Ето защо украинските "мечти" скоро ще се стопят, сблъсквайки се със суровата реалност. А тя е, че на "революционерите" (искат или не) ще се наложи да признаят, че Русия винаги ще бъде техния голям съсед, че руснаците ще продължат да бъдат 1/3 от населението на страната, че почти цялата търговия ще се осъществява с държавите от ОНД, че руският флот ще си остане в Севастопол, а Украйна ще продължи да разчита на руския газ.

В тези условия Франция следва да осъществява по отношение на украинските "демократи" същата политика, каквато и по отношение на Израел, т.е. макар да споделяме техните убеждения, не бива да им позволяваме за извършват безразсъдни постъпки и да плащаме за последиците от тях.

Бележки:

1. В тази връзка, виж Thomas Guénolé et Katerina Ryzhakova-Proshin «Ukraine: halte au 
manichéisme!», Slate.fr, 24 décembre 2013. http://www.slate.fr/tribune/81479/ukraine-halte-
manicheisme
2. В тази връзка, виж забележителния анализ на Ахмед Бенсаада, «Ukraine: autopsie d'un
coup d'Etat». http://www.ahmedbensaada.com/index.php?option=comcontent&view=article&id=
257:ukraine-autopsie-dun- coup-detat&catid=48:orientoccident&Itemid=120
3. Cf. Claude Moniquet, «Ukraine: copier/coller, vieilles rengaines et ignorance des réalités»,
ESISC, 26 février 2014.
http://www.esisc.org/publications/opinions/ukraine-copiercoller-vieilles-rengaines-et-ignorance-
des-realites
4. Eric Denécé, «Intervention en Syrie : la recherche d'un prétexte à tout prix», Editorial n°32,
septembre 2013, www.cf2r.org
5. Eric Denécé, «La dangereuse dérive de la "démocratie" américaine», Editorial n°31,
août 2013, www.cf2r.org
6. На 8 февруари 1976 на остров Майот беше проведен референдум за присъединяването му
към Франция. Той беше обявен за недействителен от ООН, която осъди нарушаването на
териториалната цялост на Коморските острови и поиска от Франция да напусне
тази територия. http://www.comores- actualites.com/actualites-comores/la-crimee-est-
russe-et-mayotte-est-francaise-ou-est-le-probleme/?
7. Hubert Védrine «Cinq propositions pour sortir de la crise ukrainienne», Rue 89, 8 mars 2014.
http://rue89.nou
--------------------------------------------------------------------------

* Авторът е директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването (
CF2R)
 

В проекта „Южен поток” руското участие трябва да бъде ограничено, заяви на 8 юни сенаторът-републиканец Джон Макейн на среща на премиера на България Пламен Орешарски със членове на конгреса на САЩ

Джон Маккейн ни дава акъл как да обърнем гръб на руския газТой също посъветва България „да решава своите проблеми с европейските колеги” имайки предвид не с руските.

В резултат ръководителят на българското правителство се разпореди да бъде спряно строителството и оповести, че „хода на по-нататъшната работа ще бъде определен след допълнителни консултации с Брюксел”, които ще започнат още днес.

Ще напомним, че на 27 май „Стройтрансгаз консорциум”, в чийто състав влязоха руското ЗАД „Стройтрансгаз” и българската компания Gasproekt Jug, спечелиха тендера за българския участък на „Южен поток”. И веднага ръководителят на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу предупреди българския премиер „за заплаха за енергийната сигурност на Евросъюза във връзка с противоречията с т.н. „трети енергиен пакет”, по силата на който на компаниите, добиващи газ, се забранява да влизат в правата на собственик на магистралните тръбопроводи”.

Министърът на икономиката и енергетиката, Драгомир СтойневМинистърът на икономиката и енергетиката на България Драгомир Стойнев в отговор на такива претенции заяви, че „с Брюксел се води интензивен диалог по решение на ситуацията, в който активно участват и български експерти”.

Американските сенатори помогнаха да бъде ускорен този процес на решаване на проблема.

Но не трябва да се забравя за това, до каква степен този проект и изгоден за участниците, особено за България, която на 85% е зависима от руския газ. „Газпром” реализира „Южен поток” за диверсификация на доставките на природен газ за Европа и за намаляване на зависимостта от страните-транзитьорки. Първите доставки на газ за Европа по новата южна магистрала са планирани за края на 2015 година.

В същото време, ръководителят на „Газпром” Алексей Милер на 2 юни заяви, че въпреки негативните изказвания по отношение на този проект на еврокомисаря по енергетика Йотингер, компанията ще строи „Южен поток” с партньорите.

Преди всичко не може да се има предвид реакцията на Еврокомисията непосредствено по процеса на подготовката на строителството на „Южен поток”. Друг проблем възникна във връзка с избора на изпълнител на проекта, който се числи в „негативния” списък на Вашингтон - каза българският политолог Антони Гълъбов. Във връзка с това той смята за „естествена реакцията на Европейския съюз”, отбелязвайки при това изключителната важност на строителството на „Южен поток” като цяло:

- През последните десет дни България получи две предупредителни писма от Европейската комисия, като второто беше с информация за наказателна процедура срещу страната. Така че в това отношение водещ фактор е необходимостта за определение на европейските санкции. Към всичко това се добавя и факторът, че едно от компаниите-участнички е руска, а тя е в негативния списък на САЩ. С това и е свързано посещението в България на американски сенатори, резултатите от което са известни. Антони Гълъбов изрази учудване от факта, че руската страна не била официално поставена в известност за решението на българския премиер. Той смята, че дори и това да е така, недоразумението ще бъде решено в най-близко време, тъй като България не се съмнява в необходимостта на строителството на „Южен поток”. И според него, въпросът е напълно разрешим.

Главният асистент на Софийския университет, докторът на историческите науки Александър Сивилов е шокиран от това, „до каква степен България сега е толкова зависима от натиска на САЩ, при който по такъв дискриминационен начин се засягат нейните икономически интереси”. Въпреки, че според него, „не може да не се има предвид в каква политическа среда се намира сега тя и до каква степен е от ЕС и НАТО:

Сивилов смята, че позицията на Вашингтон в определен аспект говори за груба намеса във вътрешните работи на България. Учудва го и позицията на правителството на страната, след като на всички е ясно, до колко България, а не само тя, е заинтересована от „Южен поток”. Ученият е убеден, при всяко положение проектът трябва да бъде изпълнен, независимо, че в момента той се използва със чисто политически цели. Според Александър Сивилов, в интерес на България по принцип е да търси диверсификация на газовите доставки за по-голяма сигурност. Тъй като не е ясно, как ще се развият по-нататък отношенията между Запада и Русия. Но определено Вашингтон има интереси този проект да не бъде осъществен.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

Алексей Милер дойде в страната при правителството на Пламен Орешарски, за да доуточни участието ни в Както е известно, на 15 май 2013 Министерството на среда и водите одобри доклада за Оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) на газопровода "Южен поток". По този начин бе направена поредната много сериозна стъпка към реализацията на този стратегически проект, който (по предварителни разчети) може да привлече в страната ни инвестиции на обща стойност около 3 млрд. долара. Освен ОВОС, министерството одобри и доклада за степента на въздействие и съвместимостта на проекта с околната среда. Това е поредното доказателство, че строителството и експлоатацията на газопровода отговарят на всички български и европейски норми и правила.

Няколко дни по-късно, по време на срещата между министъра на природните ресурси и териториалното планиране на Сърбия Милан Бачевич и президента на Газпром Алексей Милер, провела се в Сочи, беше решено строителството на сръбския участък на газопровода "Южен поток" да стартира до края на 2013.

В началото на юни пък, при срещата между руския зам.-министър на енергетиката Анатолий Яновски и българския министър на икономиката Драгомир Стойнев, стана ясно, че строителството на нашия участък от тръбопровода също ще започне до края на годината.

Трасето на проекта

Официалният старт на проекта "Южен поток" през декември 2012 провокира в Европа бурен интерес към инфраструктурните проекти на Газпром, при това както сред експертите, така и сред обикновените граждани. Сред най-често поставяните въпроси беше, защо и е на Русия да инвестира допълнително милиарди долари, след като на континента вече съществува сравнително разклонена газопроводна система? За да разберем логиката на действията на европейския газов пазар следва да сме наясно, че през следващите 15-20 години ЕС няма как да промени дела на традиционните енергоносители в своята "енергийна кошница". Причините за това са няколко.

На първо място, алтернативните източници на енергия засега не оправдават възлаганите на тях надежди (както е известно, ЕС планираше до 2020 да увеличи дела на "зелените източници" на енергия до 20%) поради редица икономически и технически проблеми.

Милер се среща и с Бойко Борисов, когато беше премиерНа второ място, след случилото се в японската АЕЦ Фукушима, атомната енергетика доста прибързано беше обявена от редица западноевропейски политици за "неекологична и небезопасна", в резултат от което предстои съкращаване на значителна част от ядрените мощности на континента, като изключим Франция и Източна Европа. Тези мощности очевидно ще трябва да бъдат заменени с въглеводородни енергоносители, като най-приемливият за Европа вариант е природния газ, доколкото е "най-екологичен". В тази връзка ЕС е заинтересован от две неща: понижаване цените на газа и гарантиране сигурността на доставките.

За да постигне тези цели, Съюзът се опитва да диверсифицира източниците на газовите доставки на европейския пазар и да го направи изцяло спотов пазар. Както е известно, на спотовия пазар цените се определят веднъж завинаги при сключването на сделката. В същото време, големите компании, като Газпром, които доставят своя газ по мрежи от тръбопроводи, обикновено предпочитат дългосрочните договори за големи обеми с плаваща цена и при условието "вземай или плащай". Влиянието на спотовите цени върху ценообразуването на газовия пазар в Европа ще нараства, тъй като, в съответствие с Третия енергиен пакет на ЕС, архитектурата на този пазар силно ще се промени. Според "еврократите" от Брюксел, създаването на спотов пазар на газа и увеличаването на броя на играчите ще гарантират излишък от предлагане, в резултат от което цената на газа ще падне под тази, предлагана от Газпром. За да разберем, дали това е възможно обаче, нека видим, кои други ключови играчи, освен Русия (която през 2011 осигури 33% от всички газови доставки на европейския пазар), могат да доставят природен газ в Европа.

Норвегия. През 2011 тази страна осигури 26,6% от всички газови доставки на европейския пазар. Тя е и основния конкурент на Газпром. Макар че всяка година се прогнозира спад на норвежките газови доставки, обемите им, в общи линии, се запазват благодарение на своевременното инвестиране в нови геоложки проучвания и разработване на северните зони на норвежкия шелф и политиката за ограничаване на разходите. Освен това, властите в Осло предлагат съществено понижаване на тарифите за транспортирането на газа, което позволява допълнително намаляване на цената и минимизира разходите на газодобивните компании. Благодарение на агресивната си ценова политика и търговия на спотовия пазар, през миналата 2012 Норвегия съумя да увеличи обема на продажбите си в Европа с 16%, докато този на Газпром падна с 8%.

Катар. През 2011 тази страна осигури 11% от всички газови доставки на европейския пазар. Чисто теоретично, покриването на газовите потребности на ЕС би могло да стане чрез увеличаване на доставките на втечнен природен газ от Катар. Само че тази страна не възнамерява до 2014 да повишава газовия си добив. Доскоро Катар внасяше енергоносители в Европа на сравнително ниски цени (т.е. с малка печалба за себе си), защото беше принуден да изплаща вече започнали да се реализират проекти. Истината е, че първоначално нарастването на газовия добив беше ориентирано към пазара на САЩ, но т.нар. "шистова революция" в Америка понижи привлекателността на вносните енергоносители. Няма никаква гаранция обаче, че след като уреди сметките си с инвеститорите, Катар няма да реши, да потърси, след 2014, по-привлекателни от европейците купувачи за своя газ. Така например, в края на 2012, ръстът на газовото потребление в Азия вече накара катарците да преориентират част от доставките си натам. До голяма степен, именно благодарение на това, през ноември 2012 цената на газа на спотовия пазар скочи с 10%. Въпреки това, Катар действително представлява сериозна заплаха за интересите на Газпром, тъй като именно благодарение на евтиния катарски втечнен газ ЕС успя да окаже определен натиск върху руснаците и да стартира прехода към търговия на спотовия пазар. Освен това, съществува, макар и теоретична, възможност Катар да изгради газопровод от Персийския залив до бреговете на Средиземно море, захранвайки го с газ от своето Северно находище. При подобно развитие Катар сериозно би укрепил позициите си на европейския пазар. Разполагайки с голям танкерен флот, тази страна, благодарение на географското си положение, в момента доставя природния си газ по море, през Персийския залив, който обаче може да бъде блокиран от Иран. За да гарантира сигурността на доставките за Европа и намали разходите си, Катар се нуждае от газопровод, който да минава през територията на Саудитска Арабия, Йордания и Сирия. Основната пречка пред реализацията на този проект е управляващият режим в Дамаск, неслучайно катарците влагат милиарди долари за въоръжаването на сирийската опозиция.

Алжир. През 2011 тази страна осигури 12,9% от всички газови доставки на европейския пазар. Тя също е конкурент на руснаците, но след началото на т.нар. "арабска пролет" и влошаването на отношенията си със Запада, Алжир се ориентира към активно взаимноизгодно сътрудничество в енергийната сфера с Москва. Затова е доста вероятно в бъдеще Русия и Алжир да успеят да съгласуват интересите на европейския пазар и да провеждат там координирана политика.

Нигерия. През 2011 тази страна осигури 4,3% от всички газови доставки на европейския пазар. Две години преди това, през 2009, Газпром създаде съвместно предприятие с нигерийската държавна компания Nigerian National Petroleum Corporation (NNPC), което се нарича NiGaz Energy Company Limited. Имайки предвид, че доказаните газови запаси на Нигерия през 2010 се оценяваха на около 5 трлн. куб. м (обемът на всички запаси в Африка е 14,6 трлн. куб. м). Нигерия може да се превърне в един от най-големите доставчици на природен газ на световния пазар, включително и в Европа. Неслучайно Газпром усилено купува активи в нигерийския газов сектор.

Каспийският регион. По отношение на доставките на енергоресурси, това е приоритетен за ЕС регион, наред със Средиземноморския, разбира се. При това Съюзът се стреми да изгради собствена инфраструктура за газовите доставки от Каспийския регион. Така, в рамките на т.нар. "Южен коридор" (понятие, обединяващо всички проекти за доставка на газ от Азия за Европа, което не бива да се бърка с "Южен поток", появил се по-късно), ЕС разчиташе на газопроводите Nabucco (Турция - България - Румъния - Унгария - Унгария - Австрия), IGTI (Турция - Гърция - Италия), ТАР (Албания - Адриатическо море - Италия) и White Stream (Грузия - Черно море - Украйна - Румъния). От тях до 2013 оцеляха само два конкурента на "Южен поток" . NabuccoWest (съкратен вариант на Nabucco - от турско-българската граница до австрийския град Баумгартен, през територията на България, Румъния, Унгария и Австрия) и ТАР (Трансадриатическият тръбопровод). През 2013 ЕС вероятно ще вземе решение за изграждането на някой от тях. Както вече посочих, и двата започват от турската граница и продължават към Европа. За газовия транзит през турска територия ЕС предпочита да използва газопровода TANAP, договорът за чието строителство беше подписан от Турция и Азербайджан през юни 2012. Тоест, инфраструктура за транзита на природен газ към Европа вероятно ще бъде изградена, проблемът е, че тя няма с какво да се запълни.

Основен източник на газ за "Южния коридор" трябва да стане азербайджанското газово находише "Шах Дениз 2". Първите доставки могат да се очакват през 2016-2017, като обемът им ще достигне 16 млрд. куб. м, което отговаря на пропускателната способност на TANAP. Европа обаче ще получава само 10 млрд., тъй като Турция ще купува останалите 6 млрд. (за сравнение, Газпром доставя в Европа над 150 млрд. куб. м). В бъдеще, пропускателната способност на TANAP може да бъде разширена до 31 млрд. куб. м годишно, което обаче надхвърля почти два пъти капацитета на "Шах Дениз 2". Разчита се, че допълнителният обем ще се гарантира от други находища в азербайджанската част на Каспийско море, а в перспектива (ако се вярва на турския премиер Ердоган например) и на газ от Туркменистан. В същото време обаче, по дъното на Каспийско море няма как да се изгради газопровод, докато статутът на морето остава неясен и всяка каспийска държава има собствено мнение по въпроса, опитвайки се да го наложи с помощта на военния си флот. Впрочем, дори и ако въпросът за транзита на газа от единия до другия бряг на Каспийско море бъде решен по някакъв начин, много е вероятно туркменистанският газ да се насочи не на Запад, а на Изток - към Азия.

Заключение

От всичко казано дотук е ясно, че през следващите няколко години най-голяма заплаха за Газпром ще си остане Норвегия, която успешно се конкурира с руснаците, благодарение на оптимизацията и намаляването на разходите си. При това положение, отново възниква въпросът, защо Газпром иска да реализира един толкова амбициозен проект като "Южен поток", след като в близко бъдеще едва ли може да се очаква значителен ръст на газовите доставки за Европа. Отговорът е прост и е свързан със сигурността на доставките, което е еднакво важно и за Газпром, и за Европа (а това означава и за България). След "газовите си войни" с Украйна, Москва иска да гарантира тази сигурност, включително и за да не дава в бъдеще на ЕС допълнителни основания да избягва сътрудничеството с Русия. Освен това, самият факт на съществуването на новата газопроводна система ще може да се използва като инструмент за въздействие върху политиката на Киев, включително по въпросите за украинската интеграция в Митническия съюз.

На свой ред, Европа очевидно не може да намери алтернатива на руските газови доставки. Затова тя ще продължава да разчита на тях, настоявайки за максимални гаранции за сигурността и постоянния им характер. Тоест, ЕС също иска да бъде независим от такива капризни транзитни държави, като Полша или Украйна. Именно в резултат от това съчетание на различни ключови фактори се появи първо газопроводът "Северен поток", а сега и "Южен поток". Той ще минава от Русия, по дъното на Черно море, като на територията на България ще се разклони - едното разклонение ще минава през Гърция и Италия, а второто през Сърбия и Унгария за Австрия. През 2015 Газпром планира да достави по газопровода "Южен поток" 15,75 млрд. куб. м газ за Европа, като само три години по-късно този обем ще нарасне четирикратно, достигайки 63 млрд. куб. м. Поради ключовото си транзитно положение по маршрута на газопровода, България може да се окаже сред големите печеливши от този проект.

-----------------------------------------------------------------

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

 

Сайтът “Хроники” получи информация от два независими източника в руската столица Москва, че г-н Тодор Батков е водил преговори за продажба на в. “Стандарт”, където Батков е председател на Съвета на директорите, и ПФК “Левски”, където г-н Батков е президент.

Според информаторите ни, хората, с които преговарял г-н Батков били близки до “Газпром” и се разчитало чрез вестника и футболния клуб да се повлияе на отношението към руския енергиен гигант.

Информаторите ни обърнаха внимание върху факта, че след преизбирането на Алексей Милер за шеф на “Газпром”* за още един мандат от пет години, това е било следващата голяма новина от енергийния гигант.

Потърсих г-н Тодор Батков за потвърждение на информацията за евентуално водени преговори, но от офиса му в кантората отговориха, че в момента е в чужбина и е трудно да бъде направена връзка с него.

Пресаташето на ПФК Александър Касабов, когото потърсих за коментар, вместо да ми отговори по същество се впусна в разсъждения дали съм спортен журналист* или не. Нямам намерение да коментирам странния начин на въпросния Касабов да контактува с колеги, нито пък да изтъквам тук, че той явно чете само спортните страници – като премиера Бойко Борисов, и то отскоро.

Но да оставя настрана близкото минало... Единственото, което остана у мен след разговора ми с така нареченото пресаташе на “Левски” Касабов е една мъдрост на баба ми: Ако искаш да свършиш работа, не говори с портиера, а с царя!

Разговорът ми с Касабов показа и нещо друго, че ако действително има подобни преговори – то те се водят на много високо равнище и в този смисъл не е било необходимо да разговарям с него по темата.

Потърсих и г-н Мартин Батков, който ми отговори дословно следното: “В. ”Стандарт” и ПФК “Левски” нито се продават, нито се прехвърлят – не са водени такива преговори!

От много време се пускат слухове за евентуална продажба, без те да отговарят на истината. Това се прави от злонамерени хора, които ние сме наясно кои са и защо го правят.

Пускането на слухове се прави целенасочено, с цел да се дестабилизират вестникът и клубът, но авторите им нямат успех в това начинание.

Възнамеряваме да предприемем мерки в рамките на закона по отношение на пускането на подобни слухове и хората, които го правят – да си понесат отговорността за това.”

-------------------------------------

* На 7 март т. г. руският премиер Владимир Путин обяви, че е разпоредил на представители на правителството, които са и в административния съвет на компанията, да гласуват за подновяване на пет годишния мандат на Милер, предаде Франс прес, цитирана от БТА.

49-годишният Алексей Милер пое управлението на „Газпром"  като смени на поста добре познатият в България - Рем Вяхирев. Служители от висшата администрация на “Газпром” разказват, че Вяхирев научил за оставката си в Кремъл, от президента Владимир Путин, който му съобщил, че сега „Газпром" ще се управлява от „млад човек, на когото има доверие, с опит в бизнеса и познаване на съвременните методи за управление". Вяхирев реагирал доста емоционално и заявил, че „Милер след един месец ще се обеси".

“Газпром” е компания-номер едно в света по производството на природен газ, а самият Милер познавал Путин от работата си навремето в кметството на Санкт Петербург, която заменил последователно с шефството на морското пристанище и “Балтийската тръбопроводна система”.

Година преди да поеме поста на шеф на ”Газпром”, Милер бе зам.-министър на енергетиката в Русия и водеше външно-икономическия ресор – бел. Л. М.

** Що се отнася до “представянето” ми пред това лице, бях принудена да му обясня, че не за първи път пиша по теми, касаещи спорта:

-        първият път взех интервю единствена от почитаемия д-р Димитър Гевренов след успешното участие на националите ни на Световното първенство по футбол в Мексико, което бе публикувано във в. “Демокрация”;

-        втората ми голяма спортна тема бе, разследването, което направих с документ и свидетелства от Държавен финансов контрол, че милионите, които нашите футболисти получиха за участието си в Мексико, не са били обложени с данъци! Още пазя в архива си как след моето разследване, колегата Сашо Диков писа по темата, но вместо имената на футболистите ни, пусна във в. “Труд” само инициалите им!

 

Едни вечерят в Париж и Лондон, други в Банкя и Бояна. Ресурсите определят съдбата на една държава и хората й. Това за пореден път доказаха Азербайджан, Туркменистан, Русия, Иран, Китай, след като в началото на януари, Азербайджан започна да доставя газ в Русия в обем от до 1 милиард кубични метра годишно. Още по-интересното в случая е, че в Средносрочния договор, подписан между Държавната петролна компания на Азербайджан СОКАР и „Газпром” в Баку на 14 октомври 2009 г., е отбелязано, че има възможност за удължаване за покупко-продажбата на азербайджански газ. Договорът обхваща периода от 2010 до 2014 г. Според подписаното в него, азербайджанската страна е задължена да доставя в Русия не по-малко от 500 милиона кубични метра годишно, като не се уточнява максималния обем за доставките на газ, т. е. възможно е Русия да изкупува големи количества азербайджански газ.

Тези дни стана ясно, че през 2010 г., "Газпром" възнамерява да изкупува всичкия газ на Азербайджан, предназначен за износ. "Газпром" вече започна да купува газ от Баку, съобщи председателят на ЕС на газовия концерн Алексей Милер, цитиран от Ройтерс.

В навечерието на Нова година от Държавната петролна компания на Азербайджан съобщиха, че двете страни са се разбрали за удвояване на количествата, а следващото съобщение бе, че в двустранния договор няма горна граница на обемите закупувана суровина.

В Азербайджан, интересът на "Газпром" е към находището "Шах Дениз", което е със запаси от 1.3 трилиона куб. метра. Въпросното находище се разглеждаше доскоро като ресурсна база за "Набуко", като Азербайджан се считаше досега за потенциален доставчик на газ за „Набуко”, алтернативния газопровод на „Южен поток”. Но това не е новина, тъй като официален Баку, недоволен от позицията на Турция по въпроса за транзита на азербайджански газ към Европейския съюз, обяви, че е готов да преориентира доставките си, като се отказва от ролята на главен енергиен съюзник на Брюксел в Каспийския регион.

Не трябва да забравяме, че в началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко” когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с ЕС Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Всеки може да си помечтае, дори на европейска среща по важни енергийни проекти...

Ще има ли изобщо някога „Набуко”?

Проблемите със сигурността на източниците на газ напоследък помрачават реализацията на „Набуко”, и то след като на 14 декември бе даден стартът на газопровод, който свързва Туркменистан и Китай.

Китайският президент Ху Дзинтао, заедно с президентите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, символично даде старт на проекта в Самандепе в Туркменистан. Дългият 7000 км газопровод е важна победа за Пекин, за получаване на влияние над стратегическите енергийни ресурси в региона, традиционно доминирани от Москва. Извън територията на Китай тръбопроводът е дълъг около 1800 км и преминава от Туркменистан, Узбекистан и Казахстан преди до достигне западния китайски Синцзян-уйгурски регион, след което продължава още над 5000 км на китайска територия. Новината дойде като студен душ върху еврочиновниците, тъй като богатият на газови ресурси Туркменистан също като Азербайджан трябваше да бъде основен източник на газ за проекта „Набуко”.

Освен с Азербайджан, на 11 януари, „Газпром” се договори за възобновяване покупките на туркменски газ от началото на 2010 г. в обем до 30 млрд. кубически метра годишно. А Туркменистан е втората държава, на която се разчиташе за газови доставки за бъдещия проект на ЕС „Набуко”. Газовите доставки от Туркменистан за Русия бяха спрени през април 2009 година и възобновяването им даде коз в ръцете на Кремъл за проговори и отстъпчивост на ЕС по отношение на „Северен поток” и „Южен поток”. До възобновяване на газовите турменистански доставки се стигна след среща на руския президент Дмитрий Медведев с неговия колега Гурбангули Бердимухамедов три дни преди Рождество Христово.

Къде е разковничето за сегашния скандал Баку-Анкара, който поставя под голямо съмнение захранването на бъдещия „Набуко”? Нещата за „Набуко” се влошиха от момента, в който Турция поиска от официален Баку да й се продава газа на по-ниски цени. В същото време Туркменистан се преориентира да продава синьото гориво на Китай и Индия. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев заплаши да продава газа си на Индия, Русия, както и да се присъедини към проекта за газопровод от Туркмения през Узбекистан и Казахстан за Китай, чиято бързо растяща икономика изисква все повече енергоресурси.

Междувременно, ИТАР-ТАСС предаде, че Южнокорейската корпорация „Ел Джи” сключи сделка за строителството на завод за преработка на природен газ в Туркменистан, като стойността на договора с държавната компания „Туркменгаз” е 1,5 милиарда долара. Туркменистан бе другият доставчик на газ, на който се разчиташе за пълененето на газопровода „Набуко”. Туркменистан бе и държавата, която в лицето на своя президент обеща да изнася газ за България. Но това беше преди близо две години...

Досега „Газпром” се гордееше с дългосрочните си споразумения с Туркменистан за увеличаване на вноса на газа до 80 милиарда кубични метра, което бе подписано преди кризата от руския президент Владимир Путин. Днес нещата се промениха: предстои нова договореност с Ашхабад, който се съгласи да намали обема на вноса на газа до 30 милиарда кубични метра. Въпреки промените, Москва е заинтересована да запази газовото си влияние върху Ашхабад, което в перспектива може да помогне за насочването на туркменския газ към руските газопроводи, а не към конкурентния „Набуко”, който заобикаля Русия.

Друг ракурс към газовите отношения Москва-Ашхабад даде директорът на Института за национална енергетика, Сергей Правосудов. Според него коригираният руско-туркменски договор, а също и съгласуваните обеми газ за доставка в Китай и Иран практически лишават Ашхабад от ресурси за проекта Набуко”.

Така на практика Туркменистан и Азербайджан вече не са сигурните доставчици за газовата тръба на „Набуко”. Отношенията на САЩ и Великобритания с Иран сложиха прът в колелото на „Набуко” и за получаване на газ от Техеран, което вече и сигурен знак за бламиране на алтернативния газопровод. Иран продължи да отказва предложенията на Запада за ядрената си програма, като това се превърна в сериозен източник на напрежение между Ислямската република и ЕС и САЩ, а това постави в непреодолима ситуация сигурността по захранването на „Набуко” с природен газ.

Китай получава руски газ и от Русия и там политиците не дават сметка на никого за някаква зависимост от Кремъл, за разлика от родните политици...

Афганистан влиза в енергийния маршрут с начало Каспийския район и посока останалия свят. Маршрут, който заобикаля Русия и се движи в посока: Туркменистан, Афганистан, Пакистан. Откакто САЩ свалиха талибаните от власт в Афганистан няма мир и спокоен живот. А всъщност САЩ подкрепяха талибаните да завземат властта в Афганистан. Муджахидините, на които Щатите пратиха оръжие на стойност 1 милиард днес също са най-големите врагове на Белия дом.

Вече няма съмнение, че Буш и САЩ измамиха останалия свят за някакви химически, биологически и ядрени оръжия, които имал Ирак. Всъщност Ирак имаше и има петрол. Оттук нататък започва и свършва всичко, което касае Ирак.

Най-краткият път на петрола от Каспийския басейн - Азербайджан и Туркменистан до петролните терминали на персийското крайбрежие минава през Иран. Иран, с когото Америка е лоши отношения заради ядрената й програма. Но това не пречи същата Америка да иска да разчита на иранския газ за „Набуко”. Как да се случи това? Май няма как, поне засега.

Международната политика винаги опира до поредица от сделки и проекти, свързани с ресурси. Международната политика си затваря очите пред авторитарни режими, щом са стъпили на природни ресурси или са важно незаменимо трасе за транзита им.

Така никой от Европейския съюз не смее да упрекне президента на Казахстан Нулсултан Назърбаев в авторитарност, корупция и семейственост. Достъпът до голямото нефтено находище Тензиг пълни тайни сметки на властта, но ЕС си затваря очите. 75 на сто от Тенгиз се оказва в ръцете на американските Chevron и Exxon Mobil. Назърбаев печели над 90 на сто от гласовете при избори. В Казахстан се намират две трети от суровия петрол на Каспийския район, затова и на САЩ, и на ЕС им се струва, че семейната диктатура в тази държава е симпатична. Петролът затваря очите и устите на демократите в ЕС и Щатите за диктатурата, за култа към личността, за убийствата на опозиционни лидери, даже за това, че братът на президента Назърбаев плаща 20 милиона долара за апартамент в Ню Йорк. Казина, бутици с маркови облекла на световни дизайнери се срещат в Казахстан, който спокойно би могъл да мине и за монархия.

Основателят на династията в днешен Азербайджан, Гайдар Алиев пък има восъчна фигура в Музия на мадам Тюсо. А Алиев бе бивш шеф на КГБ и бивш член на Политбюро, но за ЕС и Щатите това бе без значение, след като създава международен пертолен консорциум, ръководен от „Бритиш Петролеум”. За Алиев няма проблем да бъде близък както с Кремъл, така и с официален  Вашингтон, никой не го упреква, никой не му диктува какво да прави, никой не му определя политиката, никой не смее да го критикува. Илхам Алиев започва като зам.-шеф на държавната нефтена компания, след това е премиер, а след смъртта на баща си Гайдар е президент, и то несменяем.

В Азербайджан няма много политически партии, няма натиск да членуват където и да е, за Алиеви партийната идеология се изчерпва с думите „Бритиш Петролеум” и „Шел”. Тези две думи обезсмислят опозиция на правителството, обезсмислят и разследване на огромните суми, които проиграва в казината Илхам Алиев. Петролът, природният газ отварят врати, затварят усти и даряват обич и вечност във властта. На среща на върха на НАТО, съпругата на Илхам Мехрибан бе обявена за Мисис НАТО. Никой не се сети за връзки с КГБ, за връзки с бивши комунистически висши структури. Алиев и официален Баку са тези, които решават и диктуват. Зад тях са петролът и природният газ и това изчерпва всичко. И ако за българският премиер Бойко Борисов не е проблем да вечеря с финансовия си министър Симеон Дянков, за Алиев не е проблем да вечеря в Париж със семейство Ширак, не е проблем да отлети за което си иска кътче на Европа, докато баща му стои в Музея на мадам Тюсо.

Какъв ти „Набуко”? Какви ти газопроводи и петролопроводи...

Страната ни ще внесе 12,5 млн. евро в бюджета на "Набуко". Толкова е вноската на всеки от участниците, а за 2010 г. общият бюджет на проектната компания е в размер на над 74 млн. евро. Все още не са окончателно определени количествата газ, транзитирани по "Набуко", на които България ще може да разчита. Те са различни за всяка година и ще зависят от конкретните търговски договори, които предстои да бъдат сключени за доставки на природен газ.

„Набуко”, макар и неуточнен е далечна перспектива, по-близката и по-евтината беше „Южен поток”, по който нашите политици все още вяло казват „да”. В същото време, Румъния заяви, че е готова да замени България като участник в проекта за газопровод на „Газпром” „Южен поток”, предаде електронното издание „Пайплайнс интернешънъл”. Според официалната позиция, заявена от румънското министерство на икономиката, тръбопроводът може да тръгне от черноморското пристанище Констанца и да се раздели на два клона – до Сърбия и до Унгария.

Новината дойде след изказванията по-рано този месец на заместник-главния изпълнителен директор на „Газпром” Александър Медведев, че компанията разполага с други алтернативи, ако България преосмисли участието си в проекта.

Още помним как френският президент Никола Саркози попита Бойко Борисов за отношенията ни с Русия, и как нашият премиер взе да обяснява кое как и защо е. Това не пречеше на Франция да влезе в „Южен поток”, за да печели икономиката й...

Въпрос на самочувствие. Ако България не е богата на природни ресурси, то тя е геополитически удобна за диктуване на условия и извоюване на позиции. Стига да има кой да го проумее.

 

Трасетата на два конкурентни проектаПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2012/1231-nabuko-i-itgi-pyrvite-jertvi-v-bitkata-za-azerbaidvinskiq-gaz

Азербайджан стана газов износител сравнително скоро. До 2007 страната е вносител на природен газ от Русия. Още през 1999, когато е открито голямото морско находище Шах Дениз обаче става ясно, че Азербайджан скоро ще се появи на световната карта на газовите износители. Тази перспектива провокира планирането и изграждането на първия голям азербайджански експортен газопровод Баку – Тбилиси - Ерзурум (Южнокавказки газопровод). Тъй като съседните държави Русия и Иран (а по море и Туркменистан) са крупни производители на газ, направлението на новия газопровод е предопределено от географията – на запад, през Грузия, и след това на юг, към Турция.

Южнокавказкият газопровод

За разлика от нефта от находището Азери-Чираг-Гюнешли, газът от Шах Дениз не може да се изнася нито с жп цистерни, нито по алтернативни тръбопроводи. Затова всички участници в консорциума за разработката на Шах Дениз стават акционери и в газопровода Баку-Ерзурум, като запазват и размера на дяловете си: по 25,5% за британската компания BP и норвежката Статойл, по 10% за азербайджанската Сокар, Лукойл, Тотал и иранската NIOC и 9% за турската ТРАО. Оператори на газопровода са двата най-големи акционери – BP, отговаряща за техническите въпроси, и Статойл – за търговските. Газовото находище Шах Дениз и Южнокавказкият газопровод са пример за проекти - сиамски близнаци в най-чист вид, тъй като въпреки цялата си сложност акционерната им структура съвпада на 100%. Затова е по-правилно да се разглеждат като едно цяло, а не като два отделни проекта.

От Баку до грузинско-турската граница Южнокавказкият газопровод има дължина от 692 км и върви по трасето на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Това позволява донякъде да се икономисат средства и да се ограничи въздействието върху околната среда. Строежът на газопровода Баку-Ерзурум започва през октомври 2004, около година и половина след този на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Съоръжението е завършено през 2006, но първите доставки започват през 2007, защото тогава е началото на стабилния добив от находището Шах Дениз. Първоначалният капацитет на газопровода е 8,8 млрд. куб. м годишно, с възможност по-късно той да бъде увеличен до 20 млрд. куб. м.

Проектът за добив на газ от Шах Дениз предвижда находището да бъде разработвано на два етапа. Началният капацитет на Южнокавказкия тръбопровод е напълно достатъчен, за да поеме суровината от първия от тези етапи. Тя е предназначена за Грузия и най-вече за Турция. По време на строителството на газопровода се смята, че договарянето между Азербайджан и Турция за цената и условията за покупка на газа няма да бъде проблем, тъй като двете страни са естествени политически съюзници. В действителност нещата се оказват много по-сложни и енергийните връзки между Баку и Анкара преминават през доста обрати, повлияни и от зигзазите на политическите отношения между двете етнически и културно много близки държави.

Според турско-азербайджанското споразумение, сключено още през 2001, когато Южнокавказкия тръбопровод е само проект, първоначалната цена на газа от Шах Дениз, продаван на Турция, ще бъде 120 долара за 1000 куб. м. Реално обаче суровината започва да постъпва на турска територия едва в средата на 2007 като се предвижда от април 2008 цената да бъде предоговорена[i]. Това предоговаряне обаче се оказва много труден процес, който продължава повече от три години. Успоредно с това Баку и Анкара преговарят и за условията за доставка на газ от втория етап от разработката на Шах Дениз, както и за транзитно споразумение, което ще позволи азербайджанският газ да преминава през турска територия и да бъде продаван в Европа. Само за периода от април 2008 до ноември 2009 са проведени тринайсет тура от преговорите. За да заличат конфузното впечатление от липсата на споразумение, двете страни периодично съобщават, че договореността вече е готова „на 95%” и остава да се уточнят само някои дребни детайли. През 2011 пък, на няколко пъти се появяваше съобщение, че азербайджанско-турското газово споразумение ще бъде подписано „всеки момент”. Сред основните причини за затягане на преговорите е нежеланието на турската страна да плаща за азербайджанския газ по регионалните пазарни цени. Към края на първото десетилетие на века Турция вече е успяла да си осигури внос на газ от няколко източника (Русия, Иран, Азербайджан, плюс втечнен газ от морски терминали) и има добра основа за маневри в преговорите с Баку. През ноември 2009 министърът на енергетиката Танер Йълдъз заявява пред бюджетната комисия на парламента в Анкара: „Братството си е братство, но съм принуден да мисля за интересите на своята страна. Винаги сме били рамо до рамо с азербайджанските си братя и сега те не бива да ни продават своя газ както на другите страни, трябва да има разлика между Турция и другите страни, за да може отношенията ни да укрепнат още повече. Надявам се, че цените на газа няма да са толкова високи”[ii].

Именно проблемите (до голяма степен неочаквани) в преговорите с Турция тласкат Азербайджан към търсенето на други експортни маршрути за газа от Шах Дениз или, най-малкото, към договарянето на такива възможности с цел да се окаже натиск върху преговорните позиции на Анкара. Основен конкурент на турското направление в азербайджанския газов износ е Русия. Това се дължи на два фактора: наличието, още от съветско време, на тръбопровод, свързващ Азербайджан и Русия, и желанието на Москва да отклони каспийския газ от пряк достъп до европейския пазар като осуети реализацията на проекта „Набуко”. Руско-азербайджанските газови преговори започват още през 2008 като в края на юни 2009 Газпром и Сокар подписват споразумение, уреждащо условията за износ на азербайджански газ в Русия. Предвижда се доставките да започнат от началото на 2010, като първоначалното количество е много малко – половин милиард куб. м годишно, с възможност да нараства в бъдеще. Продажната цена е търговска тайна, но се предполага, че не е много по-различна от тази на европейския пазар и Газпром се е съгласил да плаща „геополитически бонус”, за да отклони към своята тръбопроводна мрежа поне част от азербайджанския газ. Или, както се изразява американският анализатор Пол Гобле, от руска гледна точка газовото споразумение от 2009 означава превес на политиката над икономиката, но за Азербайджан решението да се продава газ на Русия е обосновано и от икономическа, и от политическа гледна точка[iii].

Макар и в скромни мащаби, азербайджанско-руското газово сътрудничество се развива успешно. През 2010 Газпром купува 800 млн. куб. м азербайджански газ, а през 2011 доставките нарастват до 2 млрд. куб м, като за 2012 са предвидени 3 млрд[iv]. За мащабите на Газпром 2-3 млрд. куб. м са пренебрежимо малко, но за Азербайджан това е 1/4 от сегашния му газов износ. Но след подписването на споразумението между Баку и Анкара, отварящо пътя на азербайджанския газ към Европа, Газпром вече няма големи шансове да се намеси в борбата за суровината от втората фаза на Шах Дениз. Основният недостатък на руските оферти към Баку е, че не включват възможност за пряк достъп на азербайджанския газ до клиентите в Европа. Газпром няма никакво намерение да предостави преносната си мрежа за транзитиране на суровината от Шах Дениз. А както показва примерът с Туркменистан, в кризисни години Русия може да сведе до минимум покупката на газ от трети страни, за да даде приоритет на собствената си продукция.

В допълнение към парадокса, че изнася газ за Русия, оглавяваща световната класация на държавите с най-големи газови запаси, Азербайджан има подписано споразумение за продажба на газ и в Иран, заемащ второ място в тази класация. Газопроводът, свързващ Иран и Азербайджан, е построен още през 1971 и до 1979 пренася ирански газ до кавказките републики на СССР. Доставките са прекратени след ислямската революция, свалила шаха на Иран. През 2006 Баку и Техеран се договарят за суапова газова търговия, при която азербайджански газ ще се доставя в Иран, а в замяна иранците ще предоставят същото количество на изолирания азерски ексклав Нахичеван. В края на 2009 е подписан меморандум между Сокар и Иранската национална нефтена компания за доставки на азербайджански газ за Иран извън рамките на суаповата сделка. Става дума обаче за много малки количества – под 500 млн. куб. м и то само за зимата на 2009-2010[v]. През февруари 2010 иранският посланик в Баку заявява, че Техеран е готов да купува до 10 млрд. куб. м азербайджански газ годишно. Съществуващата газова връзка Казимагомед-Астара обаче е в лошо техническо състояние и не може да поеме такива обеми. Затова Сокар планира да построи нов газопровод между Азербайджан и Иран с капацитет 6,57 млн. куб. м годишно[vi]. Тези намерения обаче не са реализирани, а реална газова търговия между двете съседни държави почти няма. Според статистическите данни на BP, през 2010 Азербайджан е продал на Иран едва 0,35 млрд. куб. м газ., а през ноември 2011 президентът на Сокар Ровнаг Абдулаев заявява, че наличният договор (от януари 2011) за износ на азербайджански газ за северните ирански провинции все още не е влязъл в действие. „Когато иранската страна изрази намерение, Азербайджан е готов да започне износа на газ” – твърди Абдулаев[vii]

Най-екзотичната възможна дестинация за износ на азербайджански газ е Сирия. На 23 ноември 2010 в Баку е подписано споразумение, предвиждащо продажба на 1 млрд. куб. м газ годишно за арабската страна[viii]. Доставките трябва да започнат от края на 2011 или началото на 2012, а до 2015 обемът им следва да се увеличи до 2 млрд. куб. м. За целта трябва да се изгради тръбопроводна връзка между Турция и Сирия, по която да минава азербайджанският газ. Такава връзка обаче не е построена и за момента изглежда невъзможна след като през 2011 Сирия бе обхваната от масови политически вълнения и тежки сблъсъци между опозиционни демонстранти и силите за сигурност. Турция осъди остро репресиите на сирийските власти срещу собствения им народ и отношенията между Анкара и Дамаск  стигнаха до точката за замръзване.

Към 2011, наред с Турция и Русия, третият стабилен купувач на азербайджански газ е Грузия. През последните няколко години малката кавказка република е във враждебни отношения с Москва и възможността да получава азербайджански газ е добре дошла за нея, тъй като до 2007 Русия бе единствен доставчик на газ за Грузия. Грузинският газов пазар обаче не е голям и въпреки че има почти пълен контрол над него, Азербайджан може да продава на западната си съседка само по около 1 млрд. куб. м годишно. Още след получаването на първите потвърждения за големите запаси в находището Шах Дениз властите на Азербайджан свързват очакванията за светло газово бъдеще на страната с ЕС – най-близкият и най-големият от всички регионални газови пазари. Тези очаквания са в унисон с желанието на Брюксел да намали газовата си зависимост от Москва, като потърси нови източници на доставки. Важен елемент от каспийско-европейския газов пъзел са и САЩ, които не са сред потенциалните клиенти за суровината от находището Шах Дениз, но дават силна политическа подкрепа за диверсификацията на азербайджанския енергиен експорт. До 2008 Турция също се разглежда като стабилен мост, по който да мине газовата връзка между Баку и ЕС.

През първото десетилетие на нашия век Брюксел постепенно формира визия за т. нар. Южен газов коридор, включващ няколко проекта, разчитащи на каспийски газ: тръбопроводите Набуко, Трансадриатически, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), Бял поток и системата тръбопровод-танкери AGRI (интерконектор Азербайджан-Грузия-Румъния).

Проектът Набуко

Проектът Първият и най-голям проект за тръбопровод, пренасящ газ от Каспийския регион до Европа, е Набуко. Той е лансиран в публичното пространство в началото на 2002 като първоначално идеята е обсъдена между австрийската компания OMV и турската Боташ. През юни с. г. тези две фирми заедно с унгарската МОЛ, българската Булгаргаз и румънската Трансгаз подписват протокол за намерения да построят газопровод от Каспийския регион до Централна Европа. През октомври 2002 на среща във Виена този протокол прераства в споразумение за сътрудничество. Тогава се ражда и името на бъдещия тръбопровод – Набуко, по името на операта на Джузепе Верди, която представителите на петте компании посещават след срещата си във Виена[ix]. Оценявайки важността на проекта, през декември 2003 Европейската комисия предоставя като безвъзмездна помощ половината от сумата, необходима за извършване на предпроектното проучване, включващо пазарен, технически, икономически и финансов анализ. Международната компания „Набуко” със седалище във Виена е учредена на 24 юни 2004. Петте компании-учредителки имат равни дялове в това дружество, което ще се занимава с пренос и търговия на едро с природен газ.

Във всяка от петте страни-участнички в проекта се учредява Национална компания „Набуко”, която ще отговаря за строителството на съответния участък от газопровода.

Прави впечатление, че учредителите на Набуко са все компании (три държавни и две частни – МОЛ и OMV) от държавите, през чиято територия трябва да премине бъдещия газопровод. В консорциума няма нито една фирма, която действително да добива газ в Каспийския регион и най-важното – в Набуко не е привлечен нито един от акционерите в находището Шах Дениз. През февруари 2008 германската RWE става шестият член на консорциума за изграждането на Набуко, с което дяловете на всеки от участниците вече възлизат на 16,67%.

Предвижда се маршрутът на газопровода Набуко да започва от източните граници на Турция и да стига до Австрия, пресичайки България, Румъния и Унгария. Планираният капацитет на съоръжението е 31 млрд. куб. м годишно. Проектът Набуко върви много бавно, защото се сблъсква с редица пречки, най-важните от които са неяснотата относно източниците за захранването му и желанието на Турция да бъде нещо повече от обикновен транзитьор на каспийския газ до Европа. В крайна сметка, междуправителственото споразумение за Набуко е подписано тържествено в Анкара на 13 юли 2009 от петте държави, през чиято територия ще мине тръбопроводът: Турция, България, Румъния, Унгария и Австрия. Важността на проекта за ЕС е подчертана от личното присъствие на председателя на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу, а подкрепата на САЩ е засвидетелствана от специалния представител за евразийските енергийни въпроси Ричард Морнингстар и сенатора Ричард Лугър[x].

Пак през 2009 Европейската комисия решава да отпусне за проекта Набуко 200 млн. евро от парите, предвидени в Европейския план за икономическо възстановяване. Бъдещият газопровод е включен от Брюксел и в Трансевропейската енергийна мрежа (TEN-E), което му дава преференции в хода на реализацията. С това обаче добрите новини за Набуко се изчерпват и след 2009 все по-ясно се очертава ахилесовата му пета – острата диспропорция между капацитета на планирания газопровод и количествата газ, които могат да бъдат осигурени за него.

Първоначално, проектът Набуко е ориентиран не само към газ от Азербайджан, но и от източния бряг на Каспийско море (Туркменистан и Казахстан) и, което е много важно – от Иран. Смята се, че при толкова много потенциални източници запълването на газопровода няма да е проблем. Постепенно обаче американският обръч около Иран се затяга, докато става ясно, че никоя голяма европейска компания няма да има смелост да се ангажира с проект, в който участва Техеран[xi]. Самите ирански власти многократно предлагат участие в Набуко, но офертите им са посрещани с ледено мълчание. Накрая официален Техеран се разочарова и през есента на 2011 дава израз на огорчението си, квалифицирайки Набуко като „мъртъв план”[xii].

Отпадането на Иран и малката вероятност в Набуко да влезе туркменски газ обръщат погледите на участниците в консорциума към Близкия Изток. Това е особено видимо през 2009. Както констатира в края на с. г. Александрос Петерсен „проектът Набуко се преориентира и вече е с близкоизточна, а не с каспийска ориентация”[xiii].

Като потенциални доставчици на суровина за бъдещия газопровод до Австрия се разглеждат Ирак и Египет. Според статистиката на ВР, иракските газови запаси са 3,2 трлн. куб. м, но вероятно тук е включен и т.нар. съпътстващ газ, който се отделя при добива на нефт и почти не се оползотворява. За 2010 добивът на страната е нищожен – 1,3 млрд. куб. м, и е малко вероятно през следващите няколко години да нарасне толкова рязко, че да има количества и за износ. През септември 2011 иракският заместник-министър на петрола Ахмед ал-Шамма заяви, че страната му ще започне газов износ за Европа само ако бъдат открити нови находища, където суровината е в свободно състояние, а не примесена с нефт. Съпътстващият газ е непостоянен и не може да се изнася по тръбопроводи, заключава Ал-Шамма[xiv].

Проблематична е и възможността Набуко да получи газ от Египет. Египетското производство наистина е сериозно – 61,3 млрд., но 3/4 от него отиват за вътрешните нужди на 80-милионната държава[xv]. Египет изнася предимно втечен газ. Тръбопроводният експорт се осъществява чрез Арабския газопровод, който от Синайския полуостров минава по дъното на залива Акаба в Червено море, излиза на сушата в Йордания и оттам стига до сирийския град Хомс, с едно отклонение до Ливан. Идеята е да се дострои връзка от Хомс до Турция и там египетският газ евентуално да се влее в Набуко. Капацитетът на Арабския газопровод обаче е само 10 млрд. куб. м годишно – количество, което може да отиде за задоволяване на търсенето в Йордания, Сирия, Ливан и, евентуално, Турция, така че за Набуко няма да остане нищо. Освен това, предвид споменатото вече рязко изостряне на отношенията между Турция и Сирия за момента е изключено тези две държави да градят тръбопроводна връзка помежду си. Ситуацията със сигурността на Арабския газопровод на египетска територия също е непредсказуема – само през 2011 той вече бе взривяван няколко пъти, заради факта, че едно от морските му отклонения доставя газ на Израел – държава, която е трън в очите на радикалните мюсюлмани.

Проектът Южен поток

След 2007 Набуко вече има мощен конкурент, в лицето на проекта за газопровод Южен поток, който трябва да мине по дъното на Черно море, свързвайки руския и българския бряг. Предвижда се в България Южен поток да се разклони на две линии, като едната тръгне на юг и през Гърция и Адриатическо море ще достигне Южна Италия, а втората ще премине през Сърбия, Унгария, Словения и ще завърши в Северна Италия с отклонение към Австрия. Смисълът на Южен поток е да заобиколи Украйна, която е несигурен транзитьор на руския газ, и Газпром да придобие пряк излаз на пазарите в Югоизточна и Централна Европа. Партньор на Газпром в морската част на Южен поток, която е най-сложна и скъпа, е италианската компания ЕНИ.

През лятото на 2007 Газпром и ЕНИ подписват меморандум за проектирането и строителството на бъдещия газопровод през Черно море, а през януари 2008. регистрират в Швейцария компанията South Stream AG, в която държат равни дялове от по 50%[xvi]. Впоследствие, Газпром започва отделни сложни преговори с всички държави, през чиято територия трябва да мине Южен поток, с цел регистрация на местни смесени дружества, които да се занимават със строежа и експлоатацията на съответния участък от бъдещия газопровод. Освен това руснаците упорито се стремят да привлекат нови акционери за подводната част на газопровода, за да разширят европейската подкрепа за него. В крайна сметка, усилията им се увенчават с успех и през септември 2011 към Южен поток официално се присъединяват и контролираната от държавата френска компания Електрисите дьо Франс и германската Винтершал холдинг. След тази промяна делът на Газпром остава 50%, французите и германците имат по 15%, а ЕНИ свежда участието си до 20%[xvii].

Южен поток има две главни предимства в съперничеството с Набуко. Първо, руснаците имат собствен газ, с който да запълнят бъдещия си нов газопровод, и второ, Газпром е държавна компания, която винаги ще намери финансиране дори и за най-скъпите начинания, в които руската държава има геополитически интерес. С една дума – зад Южен поток стои цялата икономическа и геополитическа мощ на Кремъл, докато подкрепата на ЕС за Набуко е предимно на политическо ниво, не е достатъчно решителна и не е подплатена със сигурен финансов ресурс, който в крайна сметка трябва да се търси на пазарен принцип.

Поради всички изброени проблеми към началото на 2011 имиджът на Набуко, като флагман на Южния газов коридор на ЕС, започна да помръква и на преден план излизат два по-скромни проекта, които до този момент са почти незабелязани за широката публика – ITGI и Трансадриатическия газопровод.

ITGI и Трансадриатическият газопровод

ITGI, който трябва да доведе Каспийския газ до Южна Италия, всъщност е система от два газопровода. Първият е от Караджа бей в Турция до Комотини в Гърция. Дължината му е 297 км, от които 17 км са морски участък в Мраморно море. Той е изграден от две държавни компании – турската Боташ и гръцката ДЕПА (Обществена газова корпорация на Гърция). Пуснат е в експлоатация през ноември 2007. Пълният му капацитет все още не е тестван, защото от Турция за Гърция засега преминават само 0,7 млрд. куб. м газ годишно, но се предполага че е около 3 млрд. куб. м на година, с тенденция, когато е необходимо, да бъде увеличен до 11,6 млрд. куб. м.[xviii]

Втората част от ITGI е тръбопроводът от Комотини до гръцкото пристанище Игуменица и оттам, през Йонийско море, до град Отранто в италианската област Апулия. Той е съвместно начинание на италианската компания Едисон и споменатата вече гръцка ДЕПА и планираният му капацитет е 8 млрд. куб. м годишно с възможност да бъде увеличен до 12 млрд. куб. м. Морският участък от този тръбопровод се нарича „Посейдон”, дълъг е 206 км и трябва да мине на дълбочина от 1400 м. Предварителните изчисления показват, че цялата връзка от Комотини до Отранто ще струва не по-малко от 1,5 млрд. евро[xix]. Със специално разрешение на Европейската комисия от 22 май 2007 „Посейдон” получава правото на изключение от правилото за свободен достъп на трети страни до газопровода. За срок от 25 години, 90% от този капацитет е резервиран за Едисон и ДЕПА. Освен това, „Посейдон” е включен в списъка на ЕС за проекти от европейски интерес, което е най-високото ниво на приоритетност, признавано от ЕС[xx].

Основният недостатък при ITGI е същият като при Набуко – в проекта не участва нито една компания, ангажирана с добива на газ в Каспийския регион, което означава, че набавянето на необходимото количество суровина е проблематично. Неслучайно акционерите в „Посейдон” обсъждат възможността, в краен случай, да захранват своя тръбопровод и с руски газ, постъпващ в Турция по газопровода Син поток през Черно море. ДЕПА има проблеми и с изграждането на сухопътния участък от връзката между Комотини и Отранто, след като през 2007 и 2008 общинските съвети на три общини в областта Епир гласуваха против преминаването на съоръжението през територията им[xxi].

ITGI може да играе и ролята на магистрален газопровод с 2-3 отклонения, които да доставят каспийски газ за други балкански страни. Едно от тях би могло да бъде към Република Македония въпреки изострените от дълги години отношения между Атина и Скопие. Най-напреднал обаче е проектът за изграждане на отклонение от ITGI към България (интерконектор Гърция-България или английската абревиатура IGB). Идеята за такъв газопровод възниква в началото на 2009, когато българските потребители страдат сериозно от прекъсването на газовите доставки заради конфликта между Русия и Украйна, а освен това става все по-ясно, че Набуко се отлага за неопределено време. До февруари 2012 връзката с ITGI бе разглеждана като най-бързият, най-евтин и най-реалистичен вариант за диверсификация на газовите доставки за България със суровина от Азербайджан. Проектът IGB е структуриран през лятото на 2009, като Българският енергиен холдинг подписва меморандум с акционерите в „Посейдон” (Едисон и ДЕПА) за учредяването на компания, която ще се заеме с построяването, стопанисването и използването на новия газопровод, свързващ България и Гърция. Маршрутът на съоръжението ще бъде Комотини-Стара Загора, а дължината – 170 км. Българският енергиен холдинг държи половината от дяловете в общата компания, а останалите 50 процента са за акционерите в „Посейдон”. През същата 2009 Европейската комисия обещава да предостави за газовата връзка Гърция-България 45 млн. евро по Програмата за европейско икономическо възстановяване. Помощта е значителна, като се има предвид, че към 2011 общата стойност на газопровода се оценява на 160 млн. евро. Условието на Брюксел обаче е проектът да влезе в инвестиционна фаза до края на 2011. А след първоначалния ентусиазъм от 2009 той започва да боксува. До известна степен, забавянето се дължи на проточилите се преговори между Анкара и Баку за транзитирането на азербайджанския газ до Европа. Без споразумение по този въпрос захранването на бъдещата газова връзка Гърция-България изглежда много проблематично, дори на фона на малкия и капацитет. Предвижда се първоначално той да бъде 1,5 млрд. куб. м годишно, а след построяването на компресорна станция да нарасне до 3-5 млрд. куб. м.[xxii]. Газовото потребление в България обаче е не повече от 3 млрд. куб. м годишно, което означава, че дори и само 1 млрд. куб. м азербайджански газ би донесъл така желаната диверсификация на доставките[xxiii]. В случай на криза, в тръбопровода Комотини-Стара Загора би могъл да влиза и газ, получаван във втечнено състояние на гръцкия терминал Ревитуса, макар че той е доста далеч – край Атина.

Ускоряване на проекта за газова връзка Гърция-България се наблюдава през 2011. Най-напред, през януари, Българският енергиен холдинг и акционерите в „Посейдон” учредяват в София компанията, която ще строи газопровода, а през август е подписан договор с консорциум от две фирми, който ще извърши проектирането на съоръжението и проучването за въздействието върху околната среда[xxiv]. Новият срок за завършване на газопровода е 2013-2014.

Третият сериозен проект от Южния коридор на ЕС е за построяването на Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия. Той е иницииран през 2003 от швейцарската компания EGL[xxv]. Макар че първоначално е разглеждана и опцията маршрутът на газопровода да мине през България, Македония и Албания, в крайна сметка е избрано трасето от Солун, през Албания и Адриатическо море, до Италия в района на град Бриндизи. Швейцарците привличат за свой партньор норвежката Статойл и на 13 февруари 2008 двете фирми създават в кантона Цуг съвместна компания за построяването и експлоатацията на Трансадриатическия газопровод. През юли 2010 германската Е. ОН Рургаз официално става третия партньор в проекта като взема 15% от дяловете, а за EGL и Статойл остават по 42,5%.

Тази акционерна структура показва основното предимство на Трансадриатическия газопровод спрямо конкурентите му Набуко и ITGI – наличието, в лицето на Статойл, на един акционер, който участва (при това като оператор) в добива на газ от най-голямото азербайджанско находище Шах Дениз. Това става изключително важно, след като опцията за доставка на ирански газ в Трансадриатическия тръбопровод поне засега е затворена. Иначе не е тайна, че първоначално швейцарската EGL разчита на тази възможност. През 2008 EGL сключва договор с Националната иранска газоекспортна компания. Той предвижда за срок от 25 години, започвайки от 2012, швейцарците да купуват по 5,5 млрд. куб. м ирански газ[xxvi]. САЩ и Израел реагират гневно на тези намерения за доставка на ирански газ до Европа. През 2010 Техеран заявява, че изпълнението на договора с EGL се отлага временно заради глобалната финансова криза, а през ноември 2011 това отлагане е обосновано с „технически проблеми”[xxvii]. Повече от ясно е обаче, че тези „технически проблеми” всъщност са геополитически. Поради американското ембарго срещу Техеран договорът на EGL за иранския газ няма как да влезе в сила.

По план, поне в началото, Трансадриатическият газопровод трябва да пренася по 10 млрд. куб. м газ, което не е чак толкова много и е възможно това количество да се осигури от Азербайджан. Акционерите в проекта работят активно и вече е направено проучване на маршрута на бъдещия тръбопровод. Предвижда се, като част от него, в Албания да бъде изградено газохранилище, където да се складира суровина в случай на криза. Трансадриатическият газопровод е включен в Трансевропейската енергийна мрежа и вече е получил малка финансова подкрепа от ЕС за предпроектните проучвания. През август 2008 е взето важното и показателно решение за удължаване маршрута на Трансадриатическия газопровод на гръцка територия, така че той вече няма да започва от Солун, а още от Комотини[xxviii]. Това е продиктувано от съмненията, че в условията на дълговата криза Гърция ще успее сама да изгради газова връзка между Комотини и Солун, а също и от нежеланието да се разчита на гръцката държавна компания (дъщерна на ДЕПА), която е оператор на газопроводите в страната. Така трасето на Трансадриатическия газопровод се удължава с около 300 км и първоначалната прогнозна цена от 1,5 млрд. евро ще се увеличи.

На фона на конкурентните ITGI и Набуко, Трансадриатическият газопровод изглежда много силен и добре обоснован проект с отлична акционерна структура и възможност да си осигури финансиране. Слабото му място е, че донякъде зависи от Гърция, през чиято територия минава, а Атина все пак си има свой проект в Южния газов коридор и това е ITGI и неговата морска част „Посейдон”. Освен това не е сигурно, че Статойл ще може да се пребори с британската BP в битката за влияние върху азербайджанските власти, от която изглежда ще зависи, в кой точно газопровод ще влезе суровината от втората фаза на Шах Дениз.

Проектите AGRI и Бял поток

Два от проектите за пренос на каспийския газ до Европа са свързани с Черно море и обикновено също са причислявани към Южния газов коридор на ЕС. Особеността им е, че техният маршрут заобикаля не само Русия, но и Турция и така се избягват прекалено влиятелните посредници. С абревиатурата AGRI (Azerbaijan-Georgia-Romania Interconnector) се обозначава проектът за пренос на каспийски газ през Азербайджан, Грузия и Черно море до Румъния. За целта трябва да бъде изградена сложна система от тръбопроводи и терминали. Засега AGRI също е фокусиран върху газа от втората фаза на Шах Дениз. Суровината от това находище трябва да бъде доведена по тръбопровод до Баку, след това, по друг тръбопровод, да пресече Кавказкия регион и да стигне до грузинския бряг на Черно море, най-вероятно до нефтения терминал Кулеви, който е азербайджанска собственост. Там трябва да се изгради завод за втечняване на газа, след което той да се товари на танкери и да се достави в румънското пристанище Констанца, където пък е необходимо да се построи терминал за разтоварване и обръщане на суровината обратно в газообразно състояние. От Констанца газът ще поеме по тръби към румънските потребители, а ако е в по-големи количества – и към Унгария и Централна Европа.

Меморандумът за проекта AGRI е подписан на 13 април 2010 от ресорните министри на Азербайджан, Грузия и Румъния, а впоследствие в Букурещ е регистрирана и съвместна компания със същото име[xxix]. През февруари 2011 към проекта се присъединява и Унгария. Капацитетът и цената за създаването на системата AGRI засега не са ясни. Лансирани бяха варианти за годишен капацитет от два, пет или осем млрд. куб. м като цената на проекта може да варира от 1,2 до 4,5 млрд. евро[xxx]. Инвеститори, желаещи да финансират AGRI, засега липсват.

Азербайджан обсъжда и възможността за друг черноморски маршрут за своя газ – до България. Става въпрос за пренос на газ с танкери от Грузия до Варна, но не втечнен, а компресиран. Двете държавни компании – Сокар и Булгартрансгаз са извършили предварително проучване за икономическата целесъобразност на проекта, макар че не огласяват резултатите от него. През 2011 Украйна също обяви, че смята да строи терминал за разтоварване на втечнен газ с произход от Каспийския регион.

Най-странният и нереалистичен проект от Южния газов коридор на ЕС се нарича Бял поток (или още GUEU – абревиатура на имената Грузия, Украйна и ЕС). Той предвижда построяването на газопровод по дъното на Черно море, който да свърже грузинското пристанище Супса с Кримския полуостров в Украйна, откъдето газът ще влезе в украинската преносна мрежа и, евентуално, ще стигне до Румъния и други държави от ЕС и до Молдова.

Като цяло, вероятността за реализация на черноморските проекти от Южния газов коридор на ЕС е много малка. Те са замислени и лансирани като част от по-мащабна геополитическа игра на енергийния терен, в която често се използват блъфове и медиен шум, за да се повлияе върху някои партньори и конкуренти. Основна цел на Азербайджан до октомври 2011 бе да покаже на Анкара, че са налице и други алтернативи за износ на газа от Шах Дениз, чрез които Баку може да изключи Турция от играта, но без да попада в зависимост от бившата метрополия Москва. Именно такива алтернативи са AGRI и Бял поток. В същото време, Румъния води изключително активна външна политика в Каспийския регион и се стреми по всякакъв начин да насочи азербайджанския и казахстански нефт и газ към Констанца. Ако обаче се абстрахираме от геополитическото надхитряне, при което информацията, дезинформацията и контрадезинформацията са трудно отличими, от чисто икономическа гледна точка черноморските проекти за пренос на каспийски газ са неконкурентоспособни.

Към 2011 става ясно, че всички проекти от Южния газов коридор на ЕС могат да разчитат само на газ от Шах Дениз. Втората фаза от разработката на това находище ще добави към азербайджанския газов износ едва 16 млрд. куб. м, от които 6 млрд. отиват за Турция. Аритметиката за Набуко, ITGI и Трансадриатическия газопровод е неутешителна – общо за тези три проекта са необходими поне 50 млрд. куб. м газ, а отсреща стои предлагане от 10 млрд. куб. м от Шах Дениз-2.

Смъртта на Набуко и провалът на ITGI

В условията на недостиг на суровина за захранването им, през 2011 различните проекти от Южния газов коридор на ЕС влязоха в остра борба помежду си. През септември 2011 Набуко, ITGI и Трансадриатическият газопровод излязоха на финалната права от надпреварата помежду си, тъй като Азербайджан обяви, че приема офертите за закупуване на газ от втората фаза на Шах Дениз до 1 октомври. В този срок акционерите в трите проекта действително подават своите предложения, но изненадващо на последния метър от състезанието изскача още един участник. Това е могъщата компания BP с нейния проект за Югоизточноевропейски газопровод, който трябва да има капацитет 10 млрд. куб. м и да докара каспийския газ до Балканите, а след това и към Австрия в Централна Европа. В основата на замисъла на BP е за две трети от бъдещия Югоизточноевропейски газопровод да се използва вече съществуваща тръбопроводна мрежа в Турция, България, Румъния и Унгария[xxxi]. Това ще снижи рязко цената на съоръжението и ще ускори построяването му. Самият факт, че зад Югоизточноевропейския газопровод стои най-мощният играч на азербайджанския нефтено-газов терен, го прави фаворит в битката с останалите трима конкуренти. Явно BP не желае да допусне газът от Шах Дениз да влезе в тръбопроводи, контролирани от други компании, и се стреми да затвори цикъла добив-пренос, така както го успешно го направи с нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Засега точният маршрут на Югоизточноевропейския газопровод не е напълно ясен, но няколко новини от ноември 2011 постепенно започнаха да очертават контурите му. Първо, Азербайджан и Турция обявиха, че започват работа по проект за нов Трансанатолийски газопровод, който ще върви от източната до западната турска граница, ще струва 5-6 млрд. долара и ще има капацитет 16-17 млрд. куб. м годишно[xxxii]. Няколко дни по-късно дойде съобщение, че BP води „напрегнати преговори” с азербайджанската Сокар и турската Боташ за същия този газопровод, който ще мине от изток на запад по цялата дължина на турската територия. Предвижда се през 2012 ВР, Сокар и Боташ да учредят компания, която ще строи тръбопровода, а самото строителство да започне през второто тримесечие на 2014 и да завърши в началото на 2017[xxxiii]. Засега не е ясно, дали Трансанатолийският газопровод ще бъде изцяло нова конструкция или ще използва част от съществуващата турска преносна мрежа. Най-вероятно обаче, той ще бъде част от Югоизточноевропейския газопровод, иницииран от ВР. Британският енергиен гигант е твърдо решен да играе водеща роля в преноса на газа от Шах Дениз до Европа и за целта в края на ноември президентът на ВР Боб Дъдли проведе последователни срещи с премиера на Турция Ердоган, с президента Гюл и с министъра на енергетиката Йълдъз[xxxiv]. Още една малка част от пъзела на бъдещия Каспийско-балкански газов коридор започва да се нарежда, след като на 20 ноември 2011 Турция и България обявиха, че ще подпишат политическо споразумение за изграждането на газова връзка между преносните мрежи на двете страни с капацитет 1 до 3 млрд. куб. м годишно[xxxv].

Повечето анализатори оценяват Югоизточноевропейския газопровод като умалена версия на Набуко, за който Александрос Петерсен констатира кратко, ясно и абсолютно точно, че „вече е мъртъв”[xxxvi]. Няколко са факторите, които предопределиха този изход. Първият и най-важен е, че Набуко бе проектиран за големи обеми газ, които сега и в обозримо бъдеще не могат да влязат в Южния коридор на ЕС. Второ, проектът е много скъп, а финалните усилия за реализацията му съвпаднаха с тежка финансова криза в Европа, в условията на която кредитите поскъпват. Отново на Александрос Петерсен принадлежи находчивото определение, че Набуко е „белия слон” на Южния газов коридор[xxxvii]. Трето, консорциумът за Набуко има неудачен състав. Дори и най-силната компания сред акционерите на този газопровод – германската RWE, отстъпва значително на отдавна окопалите се в Азербайджан BP и Статойл. В крайна сметка, Набуко се оказа нереалистичен проект – един газов Голиат, който бе победен от своите по-малки, но по-маневрени съперници.

Пътят за реализацията на най-конкурентоспособните проекти от Южния газов коридор на ЕС бе отворен окончателно на 25 октомври 2011. Тогава най-сетне бе подписано дългоочакваното и измъчено междуправителствено споразумение между Баку и Анкара за транзита на азербайджанския газ през Турция към Европа. Това стана на церемония в Измир в присъствието на ръководителите на двете държави – азербайджанският президент Илхам Алиев и турският премиер Реджеп Ердоган[xxxviii]. Споразумението е един от малкото документи, които наистина заслужават гръмкото определение „исторически”. То е последната липсваща брънка от изграждащия се Каспийско-балкански или Каспийско-европейски газов коридор, който променя цялата регионална карта на енергийната геополитика. Освен това, договорката от Измир е дългоочаквания зелен сигнал за окончателното инвестиционно решение относно втората фаза от разработката на находището Шах Дениз. Същевременно, отварянето на турския транзит за азербайджанския газ означава замразяване на екзотичните проекти Бял поток и AGRI поне за следващите десетина години.

През есента на 2011 Баку бе най-горещата точка на енергийната дипломация в света. Държавници от различни страни посетиха азербайджанската столица за да лобират за проекти от Южния газов коридор. На 12 октомври в Азербайджан пристигна президентът на Австрия Хайнц Фишер, който естествено се застъпи за Набуко – газопроводът с австрийско участие, който завършва на австрийска територия[xxxix]. Малко след Фишер, в Баку се появи гръцкият министър на енергетиката Георгиу Папаконстантину, за да заяви, че газопроводът ITGI е „най-добрия проект от икономическа и техническа гледна точка”, и е най-изгодното решение за консорциума, разработващ находището Шах Дениз, както и за Азербайджан, ЕС и Гърция[xl]. В средата на ноември, за среща с азербайджанските лидери, в Баку пристигна министърът на енергетиката на Швейцария Дорис Лойтард. В прессъобщение на швейцарското посолство в прав текст се казва, че целта на визитата и е да заяви подкрепата за Трансадриатическия газопровод, чиито водещ акционер е швейцарската фирма EGL[xli].

В края на февруари 2012 картината около Южния газов коридор започна леко да се прояснява след като акционерите в находището Шах Дениз обявиха, че няма да предоставят газ за проекта ITGI[xlii]. Вероятният мотив за това решение е финансовата криза в Гърция, в условията на която държавната газова компания ДЕПА не изглежда като особено надежден бизнес субект. След като два-три дни твърдяха, че се надяват отказът на акционерите в Шах Дениз да не е окончателн, компаниите ДЕПА и „Едисон” признаха поражението си и обявиха, че в такъв случай те ще се опитат да привлекат Газпром като доставчик на суровина за ITGI. Така, претърпявайки странна метаморфоза, този проект на практика се самопредложи да играе ролята на южно разклонение на Южен поток.  Провалът на ITGI подставя под въпрос и неговото разклонение към България.

Заключение

Южният газов коридор е система от частни тръбопроводи, подкрепяна от ЕС с цел да се намали силната зависимост на Съюза от вноса на руски природен газ. В хода на реализацията на тази идея се стига до сложно преплитане на интереси на държави от и извън ЕС и на могъщи международни компании от енергийния бранш. Южният газов коридор е икономически, но и геополитически проект. Затова се налага ЕС да действа като единен геополитически играч на енергийния терен в Каспийския регион.

Към края на 2011 стана ясно, че Южният газов коридор ще бъде реализиран, но в мащаб, по-малък от този, на който разчиташе Брюксел. Ключов фактор при определяне на маршрутите за износ на каспийския газ се оказаха не европейските страни-потребителки, а държавите на чиято територия се реализира добивът и международните компании, ангажирани с него. Причините за провала на най-амбициозния проект от Южния газов коридор трябва да се търсят и в относителната слабост на ЕС на международния терен, в сравнение с другите влиятелни играчи. Евросъюзът няма достатъчно тежест за да пренебрегне американското ембарго срещу Иран или пък да убеди Русия да не пречи на Транскаспийския газопровод. Така, поне засега, Южният газов коридор губи най-големите си потенциални доставчици – Иран и Туркменистан. Шансовете на Набуко бяха намалени и от поведението на Турция, която играе своя собствена газова игра и не е съгласна да бъде само транзитна територия за пренос на суровината. Поради това преговорите с Азербайджан, а и с консорциума „Набуко” се забавиха изключително много и това разколеба още повече потенциалните инвеститори във флагмана на Южния газов коридор. Анкара имаше (и вероятно все още има) амбицията да бъде разпределителна станция, откъдето да се захранват газопроводите към Европа.

В крайна сметка Южният газов коридор ще бъде изграден не като система от един-два големи магистрални газопровода, а по-скоро като мрежа от по-малки преносни съоръжения, които ще се строят на етапи. В дългосрочна перспектива се запазва възможността за прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще вкара в Южния коридор мощен поток туркменски газ.


Бележки:

[i]. Socor, Vladimir. Azerbaijan Looking at Narrow Gas Export Options. Eurasia Daily Monitor Volume: 6 Issue: 84.

[ii]. Турция желает покупать азербайджанский газ по более низкой цене, чем другие страны. Rusenergy.com; 17/11/2009.

[iii]. Goble, Paul. The Azerbaijani-Russian Gas Accord: A ‘Milestone’ On More than One Road. Azerbaijan in the World. Vol. II, No. 13 (July 1, 2009), p.6.

[iv]. Азербайджан экспортирует в Россию в 2012 г. 2 млрд куб. м. газа. Rusenergy.com; 07/11/2011

[v]. Azerbaijan and Iran sign memorandum on gas supplies. Trend. 11/11/2009; http://en.trend.az/capital/energy/1578227.html

[vi]. Азербайджан построит новый трубопровод для экспорта газа в Иран. Rusenergy.com; 12/02/2010

[vii]. Глава ГНКАР: "Азербайджан готов экспортировать газ в Иран”. Day.az; 05/11/2011; http://news.day.az/economy/297546.html

[viii]. Syria to import gas from Azerbaijan in 2011. News.az, 06/12/2010; http://www.news.az/articles/economy/27863

[ix]. Официален убе-сайт на проекта „Набуко” - http://www.nabucco-pipeline.com

[x]. EU countries sign geopolitical Nabucco agreement. Euractiv.com; 14.07.2009; Видео от церемонията по подписването вж на: http://www.youtube.com/watch?v=G_iIBVForQQ

[xi]. Nabucco gas pipe consortium delays plans to include Iran in project RIA Novosti. 23/08/2010; http://en.rian.ru/business/20100823/160310830.html

[xii]. Iran: Nabucco is a "Dead Plan". Natural Gas Europe, 23/10/2011; http://www.naturalgaseurope.com/iran-3153

[xiii]. Petersen, Alexandros. Eurasia's Changing Energy Dynamics. Unpublished report delivered at the Energy Exporters: Politics, Society, and Economics” PhD workshop at the Azerbaijan Diplomatic Academy, December 19-20, 2009.

[xiv]. Iraq Eyes EU Gas Exports through Turkey. Petroleum Economist, 08/09/2011.

[xv]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.22-23. www.bp.com

[xvi]. South Stream, official web-cite - http://south-stream.info/

[xvii]. Gazprom’s South Stream Shareholders Sign Agreement On Black Sea Offshore Pipeline. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 173

[xviii]. Giamouridis, Anastasios. Natural Gas in Greece and Albania: Supply and Demand Prospects to 2015. Oxford Institute for Energy Studies, NG 37, December 2009, pp. 50-51.

[xix]. Ibid., p. 51.

[xx]. IGI Poseidon, Official web-cite - http://www.igi-poseidon.com/english/project.asp

[xxi]. Giamouridis, Op. cit., pp. 53-54.

[xxii]. Giamouridis, Op. cit., p. 59.

[xxiii]. През кризисната 2009 българското газово потребление пада до най-ниската си точка, а през 2010 нараства с 10% до 2,6 млрд. куб м. България е потребявала най-много газ през 1989 – 6,3 млрд. куб. м, но тогава ценообразуването не е било на съвсем пазарен принцип и този рекорд едва ли някога ще бъде достигнат отново. Преглед на световната енергетика 2010. Институт за енергиен мениджмънт; http://www.emi-bg.com/index.php?id=787

[xxiv]. Започва проектирането на Междусистемната газова връзка Гърция-България. Прес-съобщение на официалния уеб-сайт на Български енергиен холдинг; http://www.bgenh.com/index.php?page=3&nid=133

[xxv]. Официално EGL е частна компания, но тя е част от AXPO group, която от своя страна е притежание на няколко кантона от североизточната част на Швейцария. Поради това EGL се ползва със сериозна правителствена подкрепа, включително в усилията й да си осигури ирански и каспийски газ за Трансадриатическия газопровод.

[xxvi]. Swiss firm EGL in 25-yr gas deal with Iran. Reutrers, Jun 4, 2007; http://uk.reuters.com/article/2007/06/04/egl-iran-idUKL0475410020070604

[xxvii]. „No Swiss ban on Iran's natural gas”. PressTV; http://www.presstv.ir/detail/207705.html

[xxviii]. Gas consortium plans €1bn Greek investment. Financial Times; 08/08/2011.

[xxix]. Azerbaijan, Romania and Georgia signed memorandum on gas supplies. Trend.az, 13/04/2010; http://en.trend.az/capital/energy/1668912.html

[xxx]. Socor, Vladimir. Black Sea LNG project draws on gas from Azerbaijan. News.az, 16/09/2010; http://www.news.az/articles/economy/22748

[xxxi]. Socor, V. South-East Europe Pipeline: A Downsized Nabucco Proposed By BP. Eurasia Daily Monitor Volume: 8 Issue: 202.

[xxxii]. Азербайджан и Турция намерены построить новый газопровод. Rusenergy.com; 18/11/2011

[xxxiii]. BP ведет "напряженные переговоры" с Турцией и Азербайджаном о строительстве газопровода к 2017 году. Rusenergy.com; 22/11/2011

[xxxiv]. ВР, SOCAR и BOTAŞ ратифицировали все соглашения по транспортировке газа с "Шах Дениз". Trend, 128/11/2011; http://www.trend.az/capital/energy/1962811.html

[xxxv]. България и Турция подписват изграждането на газова връзка. Dnevnik.bg, 20/11/2011

[xxxvi]. Petersen. Alexandros. Nabucco is Dead. http://blogs.euobserver.com/petersen/

[xxxvii]. Ibid.

[xxxviii]. Газовые соглашения между Азербайджаном и Турцией помогут открыть "Южный газовый коридор" в Европу. Rusenergy.com; 28/10/2011

[xxxix]. Президент Австрии приехал в Баку за газом. Вестник Кавказа, 12/10/2011; http://vestikavkaza.ru/news/kultura/Sience/44243.html

[xl]. Ахмедбейли, Азер. Южный газовый коридор: интрига сохраняется; Day.az, 25/10/2011;  http://news.day.az/economy/295453.html

[xli]. Ахмедбейли, Азер. Трансадриатический трубопровод: шансы на успех. Trend, 17/11/2011; http://www.trend.az/capital/analytical/1958252.html

[xlii]. Проект "Шах Дениз" не рассматривает ITGI в качестве экспортера газа в Европу. Day.az, 20.02.2012; http://news.day.az/economy/316875.html

--------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1210

Газопровод за природен газТуркменистан е най-затворената и загадъчна сред всички постсъветски републики. Политическата и система може да се определи като „тоталитаризъм от постсъветски тип” с типичния за този вид режими култ към личността на държавния лидер. В евразийската геополитическа игра обаче, Туркменистан привлича вниманието не с екзотичната форма на управление, а с огромните си газови запаси. Страната все още е извън челната десетка на световните производители на природен газ, но едва ли има друга държава на планетата, за чиито газови перспективи да се говори толкова много в последните няколко години. Причините са две: рязкото нарастване на доказаните газови запаси на страната и очакваният, или вече започнал, строеж на нови тръбопроводи, които ще доведат до значително по-голяма диверсификация на туркменистанския газов износ. Според авторитетната статистика на британската компания BP, газовите запаси на Туркменистан възлизат на 8 трлн. куб. м (4,3% от световните), което нарежда страната на четвърто място в света след Русия, Иран и Катар[1]. Разбира се, властите в Ашхабад твърдят, че Туркменистан има поне няколко пъти по-големи газови запаси, но засега е най-удачно да се придържаме към данните на ВР.

От гледна точка на газовия експорт, географското положение на Туркменистан е доста неудобно, защото страната е разположена много далеч от основните пазари на тази суровина. Двете основни потенциални експортни дестинации – ЕС и източното крайбрежие на Китай се намират на почти на еднакво разстояние от Туркменистан като и в двата случая става дума за над 4000 км. Туркменският газ не може да се изнася във втечнено състояние, защото страната няма излаз на море. Затова на властите в Ашхабад не остава друго, освен да търсят геополитически партньори за строеж на дълги тръбопроводи и за по-рационално използване на вече съществуващите.

Залезът на руското направление

ИранКакто всички бивши съветски републики, така и Туркменистан навлиза в периода на независимост с тръбопроводна инфраструктура, позволяваща износ на енергийни ресурси само на север, към Русия. Това става посредством газопроводната система Средна Азия-Център. Тя строена на етапи, между 1960 и 1974, и свързва трите централноазиатски републики Туркменистан, Узбекистан и Казахстан с Русия. Системата Средна Азия-Център се контролира от руската компания Газпром и включва пет тръбопровода. Най-старите вече са към края на своя експлоатационен период и се нуждаят от рехабилитация. Ако преносните съоръжения бъдат ремонтирани и модернизирани, по тях може да минава до 90 млрд. куб. м газ годишно[2]. При сегашното състояние на тръбопроводите обаче е по-реалистично да се счита, че капацитетът им е малко над половината от този максимум – т.е. около 50-55 млрд. куб. м годишно[3].

Засега най-славните времена на туркменистанския газов износ са далеч назад в съветското минало. През 1991 – последната година преди разпадането на СССР, от Туркменистан към Русия, по тръбопровода Средна Азия-Център, са преминали почти 75 млрд. куб. м газ. След обявяването на независимостта страната никога не е достигала този рекорд и вероятно няма да успее да го надмине преди края на второто десетилетие на XXI век. През 90-те години на миналия век туркменистанския газов износ намалява като обемът му е изключително нестабилен, поради сложните отношения с руската компания Газпром. Руснаците се възползват от монопола си върху туркменистанските експортни маршрути и купуват централноазиатския газ на сравнително ниски цени, след което го пренасочват към по-неплатежоспособните международни клиенти на Газпром, като Украйна и другите републики от европейската част на бившия СССР. Именно спорът за цените е причина за разгорялата се от края на 1997 до 1999 газова война между Туркменистан и Русия като през 1998 туркменистанският износ на газ е почти нулев.

След няколкогодишни преговори, през април 2003, Туркменистан подписва с Газпром дългосрочен договор за износ на газ. Предвижда се за период от 25 години (до 2028) Ашхабад да достави на руската компания общо 2 трлн. куб м. Годишните доставки първоначално трябва да са по 50 млрд. куб. м като постепенно нараснат до 70-80 млрд. куб м. За първите три години от договора цената е фиксирана, а от 2007 трябва да влезе в сила нова ценова формула, според която Туркменистан ще реализира суровината си на цени, сходни с тези, на които Газпром продава на своите западноевропейски клиенти[4].

Президентът на Казахстан, Нурсултан НазърбаевЛогично е, ако се стигне до такова нарастване на туркменистанския газов износ към Русия, съществуващата тръбопроводна инфраструктура да бъде модернизирана и разширена. Именно за това се договарят с меморандум от 12 май 2007 г. президентите на Русия Владимир Путин, на Туркменистан Сапармурат Ниязов  и на Казахстан Нурсултан Назарбаев. В края на същата година плановете придобиват конкретни очертания с подписването на споразумение за разширяване на западната линия на системата Средна Азия-Център. Предвижда се това да стане на два етапа. През първия (2009-2010) трябва да бъде реконструиран старият тръбопровода Средна Азия-Център-3, като капацитетът му бъде доведен до 10 млрд. куб. м годишно. През вторият етап (2010-2017) ще се построи нов газопровод с пропускателна способност 20 млрд. куб м на година. Така Туркменистан и Казахстан ще се сдобият с Прикаспийска газопроводна система (наричана още Прикаспийски газопровод) с общ капацитет от 30 млрд. куб. м годишно[5]. В първите години след подписването на дългосрочния газов договор от 2003 сътрудничеството между Туркменистан и Газпром се развива сравнително успешно. Туркменистанският газов износ за Русия не достига планираните минимум 50 млрд. куб. м годишно, но е близко до тази цел – за 2007 и 2008 възлиза на 42-43 млрд. куб. м[6].

През 2008 заздравяването на руските позиции на централноазиатския газов пазар достига връхната си точка, а перспективите за сътрудничество между Ашхабад и Москва са по-светли от всякога. В края на юли Газпром се договаря официално за значително повишаване цената на изнасяния през Русия туркменистански газ от началото на 2009. Тя вече ще се базира на средните газови цени на едро, по които Газпром продава суровината в ЕС и Украйна. На практика, това означава удвояване на цената, плащана за туркменистанския газ. Русия обещава същото и на Узбекистан и Казахстан.

Успоредно с ценовата договорка е подписано и второ споразумение между Газпром и Туркменистан. То предвижда руснаците не само да купуват газ от централноазиатската република, но и да инвестират в нейните находища (без най-голямото газово поле Южен Йолотан) и да изградят новия Прикаспийски тръбопровод със собствени средства. Още по-важно е, че на Газпром се разчита да построи и т. нар. газопровод Изток-Запад или Транстуркменистански, който трябва да доведе газа от находищата в източната част на страната до каспийския бряг и оттам суровината да тръгне към Русия[7].

Президентът на Туркменистан, Гурбангули Бердимухамедов Причините за демонстрираната през 2008 щедрост на Газпром към Туркменистан са комплексни. Русия е обезпокоена, че ще загуби монополното си положение на централноазитския газов пазар, тъй като по това време вече е в ход строежът на нов газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай, а предложенията за вкарване на туркменистанския газ в подкрепяния от ЕС и САЩ тръбопровод Набуко стават все по-настойчиви. Освен това 2008 е върхова за износа на Газпром на европейския пазар и Русия смята, че ще се нуждае от все по-големи количества суровина, за да задоволи газовия глад на ЕС. Затова Москва се стреми на всяка цена да запази доминацията си в газовия експорт на Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, дори и в замяна на значително по-ниска или въобще липсваща печалба. Или, както заключава индийският аналитик и бивш дипломат М. К. Бхадракумар, през 2008 целта на Газпром по отношение на Централна Азия не е обикновено и праволинейно „правене на пари”, а по-скоро елемент от „голямата стратегия” на Кремъл[8].

Още към края на 2008 обаче, под напора на нови обстоятелства, Газпром започва да преосмисля централноазиатската си стратегия. Руснаците предупреждават, че през 2009 ще купят с между 5% и 15% по-малко газ от Туркменистан. Същевременно, окончателното споразумение за строителството на магистралния газопровод Изток-Запад в Туркменистан така и не е подписано. Между Ашхабад и Москва се появяват разногласия. През март 2009 туркменистанският президент Бердимухамедов и министри от правителството на страната водят преговори в Москва с руските ръководители. По отношение на газа те, както изглежда не приключват успешно, защото веднага след връщането на делегацията в Ашхабад, Туркменистан обявява международен търг за строителството на газопровода Изток-Запад като заявките на кандидатите ще се приемат до юли с. г[9]. Това е ясен геополитически жест към Русия.

За символична повратна точка в руско-туркменистанските газови отношения може да се смята датата 9 април 2009, когато на газопровода Довлетабад-Дерялик (част от системата Средна Азия-Център) става сериозна авария. Туркменистанското външно министерство разпространява заявление, в което като причина за инцидента се посочва фактът, че руската компания Газекспорт (дъщерна на Газпром) „без предварително уведомление на туркменската страна е съкратила рязко обема на получавания туркменски природен газ”. Ашхабад нарича действията на Газпром „безотговорни” и създаващи „реална опасност за живота и здравето на хората”.[10] Руската страна отговаря, че е предупредила навреме Туркменистан за намаляването на обемите на получавания газ и действията на „Газекспорт” в никакъв случай не са причина за аварията, която при това ще бъде отстранена за няколко дни.

Целостта на авариралия тръбопровод наистина е възстановена скоро, но туркменистанско-руските отношения в газовата сфера не се подобряват. До края на 2009 Газпром така и не възстановява покупките на газ от Туркменистан. Спреният експорт за Русия автоматично води до катастрофален спад в туркменистанския газов добив. Спрямо предходната 2008 той намалява почти наполовина (от 66,1 млрд. куб. м на 36,4 млрд.) Консервирани са около 150 сондажа, а експертите предричат, че Туркменистан може да възстанови предишните обеми на своето газово производство най-рано през 2013. Финансовите загуби на страната от нереализирания износ през 2009 са между 7 и 10 млрд. долара – над 1/4 от целия брутен вътрешен продукт[11].

Независимо от това, кой е виновен за тръбопроводната авария от 9 април 2009, ясно е, че трайното спиране на туркменистанския газов износ към Русия е по волята на Москва. Главна причина е влошената конюнктура на международните пазари на Газпром. Световната икономическа криза свива газовото потребление на ЕС с над 6% през 2009, спрямо 2008. От финансова гледна точка, реекспортът на туркменски газ в Украйна също се оказва неизгоден за руснаците. Освен това, в началото на 2009, между Москва и Киев избухва поредна „газова война” и Газпром преустановява напълно доставките за Украйна. В тази ситуация туркменистанският газ става все по-излишен за руската компания. При новите реалности на газовия пазар в ЕС и Украйна руският и туркменски газ се превръщат в конкуренти за кесиите на европейските потребители и Русия няма интерес да улеснява достъпа на конкуренцията до Европа, дори и той да се осъществява с руско посредничество. Ако вземем за отправна точка споменатия вече коментар на Бхадракумар за мотивацията на руската политика в Централна Азия, след 2009 Москва премества акцента от едромащабната геополитиката към „правенето на пари”. Или по точно към избягването на загубата на пари.

ТуркменистанСлед дълги преговори в самия край на 2009 Москва и Ашхабад най-сетне се договорят за възобновяване доставките на туркменски газ за Газпром. В присъствието на президентите Медведев и Бердимухамедов е подписано изменение и допълнение към договора от 2003, според което Русия отново започва да купува газ от Туркменистан от януари 2010, но предишните мащабни планове за нарастване на количествата на закупуваната суровина са забравени. В новото споразумение се казва, че Газпром ще получава от Туркменгаз до 30 млрд. куб. м газ годишно. В действителност, през 2010 и 2011 руснаците купуват само по 10 млрд. куб. м. Само няколко месеца по-късно, на 21 май 2010, президентът Бердимухамедов подписва постановление, според което Туркменистан ще строи магистралния газопровод „Изток-Запад” със собствени сили и средства като изпълнител ще е държавната фирма Туркменгаз. Това е в разрез с руските амбиции и надежди за удържане на контрола над цялото трасе, свързващо туркменските газови полета с Европа. След като не получава правото да строи и да управлява газовата връзка между Източен Туркменистан и каспийския бряг, Газпром логично замразява и проекта за Прикаспийския газопровод.

Иранската алтернатива

Първите планове за износ на туркменски газ, без да се ползва посредничеството на Русия, са свързани с иранското направление. От една страна, граничните с Туркменистан североизточни ирански провинции изпитват енергиен недостиг, защото нямат връзка с богатите нефтено-газови находища в Персийски залив, а от друга – Иран би могъл да служи като транзитен мост за износ на туркменската суровина в Турция и евентуално в Европа. През август 1994 Техеран за първи път лансира предложението за строеж на тръбопровод между Турция и Иран, в който да се влее и туркменски газ. Любопитно е, че въпреки обтегнатите отношения между Техеран и Вашингтон двигател на идеята за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция става бившият държавен секретар на САЩ Александър Хейг. След активните му совалки на в Каспийския регион, през февруари 1995, на британските Вирджински острови, е регистрирано съвместно акционерно дружество „Туркменистански трансконтинентален тръбопровод” с участието на Иран, Турция, Туркменистан и частни компании. Целта му е да построи 1400-километров газопровод с годишен капацитет 15-25 млрд. куб. м. Скоро обаче става ясно, че заради американските санкции срещу Иран международното финансиране на проекта се превръща в мираж и Туркменистан се отказва от него[12].

Опитите за довеждане на туркменския газ до Турция обаче не спират. През август 1997, компанията Роял Дъч Шел (Шел) отправя предложение до президента Ниязов за строеж на тръбопровод Туркменистан – Иран - Турция с евентуално продължение през България и Централна Европа до Германия. Максималната дължина на съоръжението е 3800 км. Няколко месеца по-късно, въпреки американските възражения, Техеран, Анкара и Ашхабад подписват споразумение с Шел за технико-икономическо проучване на проекта. Проучването е завършено през 1999 Постепенно обаче антииранските настроения във Вашингтон стават все по-силни, а и конкуренцията на турския газов пазар се изостря след като става ясно, че ще се строи газопровод от Баку до Ерзурум, а през 2003 влиза в експлоатация руско-турския тръбопровод Син поток. Проектът на Шел започва да изглежда нереалистичен и в крайна сметка компанията се отказва от него като през април 2003 закрива офиса си в Ашхабад.

Така мащабните планове за строеж на газопровод от Туркменистан до Турция се провалят и на дневен ред остава само реализирането на скромна по мащаби туркменистанско-иранска газова връзка. Тя става факт през декември 1997, когато влиза в експлоатация тръбопроводът Корпедже-Курткуи – първото съоръжение,  позволяващо на Туркменистан да изнася газ без посредничеството на Русия. Става въпрос обаче за неголеми количества – капацитетът на тръбопровода е 8 млрд. куб. м годишно и той трябва да захранва електроцентралите в северната част на Иран. Техеран поема 90% от финансирането на 200-километровия газопровод (200 млн. долара) като кредитът трябва да се изплати с доставяната от Туркменистан суровина. За Иран е по-евтино да финансира тръбопровода Корпедже-Курткуи, отколкото да строи газова връзка от собственото си находище Южен Парс до северните райони на страната. Иранският газов пазар обаче е огромен и тръбопроводната връзка с Туркменистан изглежда толкова скромно начинание, че някои автори са склонни да го разглеждат по-скоро като помощ за развитието на северния ирански съсед, отколкото като сериозен фактор за разместване на енергийния пасианс в Каспийския регион[13].

Въпреки изграждането на газовата връзка Корпедже-Курткуи туркменистанско-иранската енергийна търговия се развива доста проблематично. През 2000 по новия тръбопровод са изнесени само 3 млрд. куб. м газ, а през 2001 – 4,4 млрд., като едва през 2003 обемът нараства до 6,5 млрд. Колкото по-ясни стават перспективите за повишаване на цената на туркменския газ, купуван от Газпром, толкова повече се усилва и ценовият натиск на Ашхабад спрямо Техеран. В края на 2006, малко след смъртта на президента Ниязов, Туркменистан спира доставките за Иран с настояване за преразглеждане на цената на газа. Спорът е разрешен сравнително бързо, но година по-късно се подновява. На 31 декември 2007 газопроводът Корпедже-Курткуи отново остава празен. Туркменистан спира доставките с формалното обяснение, че съоръжението се нуждае от профилактичен ремонт. Истинската причина е искането за удвояване цената на доставяния туркменски газ. През първите три месеца на 2008 редица градове в Северен Иран остават на студено в най-мразовитата зима за последния половин век. Спорът е разрешен едва на 25 април с. г., като Техеран е принуден да се съгласи с исканата от Туркменистан цена[14].

Конфликтът на Ашхабад с Газпром от пролетта на 2009 дава нов импулс за иранското направление на туркменския газов износ. Дотогава основната част от експорта за Русия идва от находището Довлетабад, затова Туркменистан се ориентира към най-бързия и евтин начин за намиране на нов пазар за суровината от това находище. Той естествено е в Иран. Необходими са само 30 км нов тръбопровод, за да може газът от Довлетабад да стигне до иранската граница. През юли 2009 Туркменистан и Иран се договарят износът на туркменски газ да бъде увеличен първоначално до 14, а след това и до 20 млрд. куб. м годишно. За целта ще бъде построен нов тръбопровод Довлетабад-Серхас-Хангеран-Сангбаст. Първата му отсечка, която довежда газа до Хангеран, е готова до края на същата година и е открита тържествено от президентите Бердимухамедов и Ахмадинеджад на 6 януари 2010. Няколко месеца по-късно новият газопровод между Туркменистан и Иран е достроен и достига до Сангбаст. Така общите тръбопроводни мощности вече позволяват на Техеран да купува годишно до 20 млрд. куб. м туркменски газ[15]. Засега обаче газовата търговия между двете съседни страни е доста по-скромна. По данни на BP, през 2010 тя възлиза на 6,5 млрд. куб. м[16]. Според друг източник, реалното число 7,3 млрд. куб. м[17]. Все пак, може да се направи изводът, че след 2010 иранското направление се утвърждава като едно от трите основни за газовия износ на Туркменистан и по отношение на обемите на закупуваната суровина Иран се превръща в клиент, съпоставим по важност с Русия. В средносрочен и дългосрочен план обаче туркменският газов износ в южна посока едва ли ще нараства съществено. Причината е, че той е предназначен само за малка част от Иран, който иначе има достатъчно свои собствени газови ресурси, включително и за износ.

Китаизацията на туркменския газов износ

ТуркменистанВ обозримо бъдеще като основен купувач на туркменския газ се очертава Китай, който стъпва сравнително скоро на централноазиатския газов пазар, но вече дава заявка да стане играч номер едно, измествайки Русия. Китайските държавни компании от енергийния бранш се появяват в Туркменистан с едно основно предимство пред конкурентите – разполагат с неограничено количество парични средства и са готови сами да финансират всички проекти за добив и пренос на газ, до които ги допуснат. Това контрастира с обичайния начин, по който се структурират големите енергийни проекти с участието на международни компании. При тях най-напред се прави консорциум с множество акционери, а след това се търси проектно финансиране на международния кредитен пазар. Процедурата отнема много време и съдържа силен елемент на несигурност, особено в страна като Туркменистан, където властите нямат репутацията на предвидим и надежден бизнес партньор. Китайският бизнес модел за енергийна експанзия е друг и бързо доказва предимствата си на централноазиатския терен.

През април 2006 Ашхабад и Пекин подписват междуправителствено съглашение за строеж на газопровод Туркменистан – Узбекистан – Казахстан - Китай и за дългосрочни доставки на 30 млрд. куб. м туркменски газ годишно за Китай. През 2007 строежът на тръбопровода започва, като успоредно с това китайците си подсигуряват ресурсната база за неговото запълване. Китайската държавна фирма CNPC става първата чуждестранна компания, получила лиценз за проучване и добив на газ за туркменистанско находище на сушата. Става дума за голямото газово поле Багтиярлик на левия бряг на река Амударя, в което се откроява находището Самантепе с прогнозни запаси от 1,3 трилиона куб. м газ[18]. Макар че е завършен през декември 2009, а не през януари с. г. както се предвижда, все пак газопроводът от Туркменистан до Китай е построен с рекордни темпове. Той е открит с характерна източна помпозност на 14 декември 2009 от президентите на Туркменистан, Китай, Узбекистан и Казахстан.

Характеристиките на газопровода Туркменистан – Казахстан – Узбекистан - Китай действително са респектиращи. Цената му е над 7 млрд. долара, а проектният капацитет - 40 млрд. куб. м годишно (от тях 30 млрд. от Туркменистан и останалите 10 – от Узбекистан и Казахстан). Дължината на съоръжението само от Туркменистан до китайската граница надвишава 1800 км, а в самия Китай, за да стигне до тихоокеанския бряг, централноазиатският газ върви по вътрешни тръбопроводи поне още 4 500 км[19]. Така, с обща дължина от около 6500 км, газопроводът Туркменистан-Китай несъмнено е най-дългия в света.

Излазът на необятния китайски газов пазар наистина има историческо значение за Туркменистан. Той се случва в края на може би най-тежката година за туркменския газодобив, ударен жестоко от спирането на доставките за Русия. През 2010 от Туркменистан за Китай са изнесени 4 млрд. куб. м газ, а за 2011 се очаква това количество да достигне 13-15 млрд. куб м. Както винаги, най-оптимистично настроени са властите в Ашхабад. Вицепремиерът Ходжамухамедов твърди, че туркменският газов износ за Китай ще бъде 17 млрд. куб. м, през 2011, и 20 млрд., през 2012[20]. Тези цифри може и да са леко завишени, но има голяма вероятност именно 2011 да стане първата година, в която Китай ще стане купувач номер едно за туркменския газ. В бъдеще, ролята на Пекин в туркменския енергиен сектор ще става още по-голяма. Китайците се стремят да установят контрол върху целия цикъл добив-финансиране-пренос на газ в Туркменистан. Те стават ключов играч в развитието на гигантското находище Южен Йолотан. През декември 2009 разработката му бе поверена на няколко чуждестранни компании, сред които са китайската CNPC, две южнокорейски фирми и още две от ОАЕ. Договорът, който те сключват с Туркменгаз, е на обща стойност 9,7 млрд. долара. Освен това Китай отпуска на Туркменистан заем от 4 млрд. долара (според други сведения става дума за 5 млрд.), по-голяма част от който също е предназначена за разработката на Южен Йолотан[21]. Очаква се Китай да започне да получава газ от това находище още през 2013[22]. През лятото на 2011 бе обявено, че Пекин възнамерява, до 2015, да увеличи капацитета на газопровода Централна Азия-Китай до 55-60 млрд. куб. м годишно[23]. На 23 ноември 2011 президентът Бердимухамедов посещава Пекин и подписва споразумение за увеличаване на туркменския газов износ за Китай до 65 млрд. куб. м годишно до 2015[24].

Цената, по която Китай купува туркменския газ, е търговска тайна. Тук обаче не става дума за чиста покупко-продажба, защото Пекин е и инвеститор, и кредитор в тръбопровода Туркменистан-Узбекистан-Казахстан-Китай. Срещу осигурения финансов ресурс китайците вероятно са успели да си издействат преференциални цени за суровината. Със сигурност се знае, че по принцип в Китай природният газ се продава по-евтино, отколкото в Европа. Неслучайно Газпром години наред води преговори за построяване на един или два газопровода от Русия към Китай, но всички опити за подписването на окончателен договор се провалят заради стремежа на руснаците да наложат цена на газа, равна на европейската, и несъгласието на китайците да я приемат. Освен това трябва да се има предвид, че при пренос на такова огромно разстояние транспортните разходи за туркменския газ са много високи и китайските компании може да нямат никаква печалба от него. Неслучайно те упорито лобираха пред своето правителство да получат данъчни преференции за газовия внос. Усилията им се увенчаха с успех през август 2011, когато министерството на финансите в Пекин обяви, че при определени обстоятелства компаниите вносителки могат да си върнат обратно данъка добавена стойност, платен за внесения газ. При това данъчните преференции ще важат както за втечнения, така и за тръбопроводния природен газ[25].

Изводът е, че нарастването на туркменския газов износ за Китай е вън от съмнение, но темповете, с които това  ще става, са резултат от уравнение с много неизвестни. Първото е състоянието на китайския газов пазар – размер, дял на вноса и съотношение тръбопроводен/втечнен газ при този внос. Вторият неизвестен фактор е, дали Москва и Пекин все пак ще стигнат до споразумение и суровината на Газпром ще се появи на китайския пазар. Третата променлива е поведението на самия Туркменистан – дали ще търси на всяка цена излаз за своя газ до ЕС или ще заложи на китайското направление.

Провалите на Транскаспийския газопровод

Рязката промяна на геополитическата обстановка в Каспийския регион след разпадането на СССР прави реална алтернативата за износ на туркменски газ в Европа, заобикаляйки Русия. За целта обаче трябва да се построи подводен газопровод, който да свърже източния и западния бряг на Каспийско море. Това е мащабно начинание и поне през 90-те години на миналия век Туркменистан и Азербайджан не могат да го реализират само със собствени сили. Транскаспийският газопровод има мощен международен лобист в лицето на САЩ. През 1996 Вашингтон за първи път поставя в дневния ред на каспийската геополитика идеята за тръбопроводна газова връзка между туркменското пристанище Туркменбаши и азербайджанската столица Баку. В края на 90-те години проектът става по-актуален по две причини. Първо, Туркменистан понася тежък удар след като през 1998 споровете с Русия свеждат газовият му износ почти до нула. Второ, по това време САЩ се стремят да провалят замисления газопровод от Туркменистан до Турция през Иран и като алтернативен вариант предлагат на Ашхабад помощ за тръбопровод директно през Каспийско море, който отново да стигне до турска територия. Американското правителство финансира предпроектното проучване на Транскаспийския газопровод, извършено от станалата по-късно печално известна компания Енрон и представено в началото на 1999. Предвижда се тръбопроводът да пресича Каспийско море и след това, през Азербайджан и Грузия, да достигне до Турция. Общата му дължина трябва да бъде около 2000 км, а първоначалният капацитет – 10 млрд. куб. м годишно с последващо нарастване до 30 млрд. куб. м. Цената би трябвало да е около 2 млрд. долара[26].

През 1999 американската подкрепа за Транскаспийския газопровод достига връхната си точка. Представители на администрацията на Клинтън неведнъж изтъкват възможността начинанието да бъде финансирано от американската Ексимбанк (официалната кредитна агенция на САЩ) и с реализацията му да се заеме консорциум от американски фирми. Освен това Вашингтон се нагърбва с политическата роля да посредничи за урегулиране на граничните спорове между Туркменистан и Азербайджан в Каспийско море [27].

През февруари 1999 туркменистанското правителство подписва споразумение за изграждане на Транскаспийския газопровод с консорциум от американските компании Бехтел и Дженеръл Илектрик, към който впоследствие се присъединява и Роял Дъч Шел. Предвижда се проектът да се реализира за 28 месеца[28]. През втората половина на 1999 г. обаче няколко фактора започват да подкопават вярата в реализацията на Транскаспийския газопровод. Тогава става ясно, че перспективното находище Шах Дениз в азербайджанските териториални води всъщност съдържа не нефт, а предимно газ. Азербайджан получава шанс да стане сериозен газов износител и иска да получи за суровината си половината от капацитета на бъдещия газопровод от Туркменистан към Турция. Туркменският президент Ниязов обаче  категорично отказва. В отговор, Азербайджан започва преговори с Турция за строеж на тръбопровод от Баку до Ерзурум, който да се захранва само с азербайджански газ[29].

Другата основна причина за провала на първия сериозен опит за строеж на Транскаспийски газопровод в края на ХХ век е контратаката на Русия. В самия край на 1999 Владимир Путин поема президентската власт в Русия и веднага предприема активни действия за запазване на руския контрол върху газовия износ от Централна Азия. Той посещава Ашхабад и инициира преговори за нов договор между Туркменистан и Газпром. Успоредно с това, Москва ускорява проекта за газопровода Син поток, по дъното на Черно море, до Турция, което поставя под въпрос успешната реализация на суровината от евентуалния Транскаспийски тръбопровод на турския пазар.

Като Дамоклев меч над Транскаспийския газопровод виси и неразрешеният въпрос с юридическия статут на Каспийско море. Русия и Иран заявяват, че по дъното на морето не могат да се прокарват никакви тръбопроводи, докато не се постигне окончателно споразумение за подялбата му. В тази ситуация, през юли 2000 Туркменистан търси твърди гаранции от страна на САЩ за подкрепа в случай на конфликт с Русия, но изглежда не ги получава[30]. Всъщност, по това време Вашингтон няма как да подпомогне Ашхабад, ако Газпром отново затвори кранчето за туркменския газ – строежът на Транскаспийския газопровод ще отнеме доста време, а и той не би могъл да поеме целия експортен капацитет на Туркменистан. През 2000 Дженеръл Илектрик и Бехтел напускат консорциума за Транскаспийския газопровод, с което той практически се разпада и проектът е замразен за неопределено време.

Така, в крайна сметка, се оказва, че към 1999-2000 на Транскаспийския газопровод все още не му е дошло времето. Неразбирателството между двете ключови страни в реализацията на проекта – Туркменистан и Азербайджан, както и тоталната зависимост на туркменистанския газов износ от Русия са фактори, които не могат да бъдат преодолени, въпреки силната американска подкрепа за газовата връзка между Централна Азия и Турция.

През първото десетилетие на XXI век темата за Транскаспийския газопровод остава в дневния ред на евразийската енергетика, главно благодарение на САЩ. През август 2007 Държавният департамент отпуска малка субсидия (1,7 млн. долара) за технико-икономическо проучване за два Транскаспийски тръбопровода – един за нефт и друг за газ[31]. От началото на 2007 известен оптимизъм за Транскаспийския газопровод вдъхва и идването на власт в Ашхабад на новия президент Бердимухамедов. Той предприема стъпки за подобряване на отношенията с Азербайджан, които при предшественика му Ниязов са направо враждебни. През март 2008, след няколкогодишно прекъсване, Туркменистан връща посланика си в Баку. През лятото на 2009 обаче, отношенията между двете държави отново се изострят заради споровете за газовото находище Кяпаз/Сердар[32].

През 2011 ЕС взема в свои ръце инициативата за премахване на политическите пречки пред Транскаспийския газопровод. В средата на януари председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и комисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер посещават последователно Баку и Ашхабад, за да лобират за проектите от Южния газов коридор и за Транскаспийския газопровод. Туркменският президент Бердимухамедов декларира готовност страната му да доставя газ в Европа – първоначално до 10 млрд. куб. м, а след построяването на вътрешния тръбопровод Изток-Запад – и доста по-големи обеми[33]. Освен това, Барозу, Йотингер и Бердимухамедов се договарят за създаването на експертна комисия, която да работи по техническите и правни въпроси, свързани с износа на туркменски газ на запад през Каспийско море. Туркменският президент обаче не ангажира страната си с участие в строителството, собствеността и експлоатацията на бъдещия Транскаспийски газопровод. Ясно е изразена позицията, която и до сега остава сериозна пречка пред плановете на ЕС да включи Туркменистан като доставчик за Южния коридор – Ашхабад продава газ на всеки, който пожелае, но при условие, че клиентът си го вземе на границите на страната. Освен това, Бердимухамедов смята, че в строежа на Транскаспийския газопровод трябва да бъдат ангажирани и руски компании, за да се неутрализира съпротивата на Москва срещу проекта[34]. Очевидно Туркменистан избягва пряката конфронтация с Русия, защото в миналото подобни конфликти са му стрували скъпо. Същевременно, Ашхабад има голямо желание да доставя газ в ЕС, ако Брюксел успее със свои собствени политически ресурси да неутрализира обструкциите на Москва.

През цялата 2011 контактите между Брюксел и Ашхабад (а също и между Брюксел и Баку) стават все по-интензивни. Периодичните изявления на официални лица след срещи във формат ЕС-Туркменистан и ЕС-Азербайджан , както и контраизявленията, идващи от Москва и Техеран, започват да се повтарят до втръсване. Европейските, туркменистанските и азерабйджанските политици неизменно заявяват, че строежът на Транскаспийски газопровод е двустранен въпрос, зависещ само от волята на Баку и Ашхабад. След всяка подобна декларация следва бурно несъгласие на Русия и Иран, според които в Каспийско море не може да се строят никакви тръбопроводи докато не бъде уточнен окончателно юридическият статут езерото. Пълнота на картината придават не по-малко честите знаци на подкрепа от страна на САЩ за европейско-азербайджанско-туркменистанската позиция.

На 12 септември 2011 ЕС предприема стъпка, която не само е много важна за бъдещето на Транскаспийския газопровод, но е и безпрецедентен акт на овластяване на Европейската Комисия да договаря инфраструктурен проект от името на всичките 27 държави членки. Става дума за това, че Европейския съвет дава мандат на Комисията да преговаря с Туркменистан и Азербайджан за сключване на юридически обвързващ договор за строителство на тръбопровод по дъното на Каспийско море[35]. Решението е израз на тревогата на Брюксел, че може да изпусне последния шанс да осигури газ за Набуко, като главен проект от Южния газов коридор.

Решението от 12 септември 2011 е насочено и към Русия, като водеща военно-политическа сила в Каспийския регион. Брюксел показва, че всяка намеса на Москва във вреда на Транскаспийския газопровод ще се тълкува като сериозно увреждане на чувствителни геополитически интереси на ЕС. Русия разбира този сигнал и затова реагира много остро. В официално изявление руското Външно министерство квалифицира решението на ЕС като „опит за външна намеса в каспийските работи” и напомня на Брюксел, че нито една държава от ЕС няма излаз на Каспийско море. Москва намеква, че излишната активност на Съюза може повлияе отрицателно на петстранните преговори за определяне на юридическия статут на Каспийско море[36]. Още по-неприятна за Брюксел би трябвало да е позицията на Азербайджан, изразена от президента на държавната нефтена компания Сокар Ровнаг Абдулаев. Той заявява: „Транскаспийският проект не е наш проект. Той е между Туркменистан и ЕС”[37].

В крайна сметка, към края на 2011, ситуацията около Транскаспийския газопровод е следната. ЕС и САЩ влагат много политическа енергия в напредъка му, Туркменистан е готов да го захранва, но без да се ангажира политически и финансово с изграждането му, а Азербайджан още се колебае дали има изгода от него. В другия лагер Москва и Техеран са категорично против строителството на тръбопровод по каспийското дъно като маскират своите геополитически съображения със загриженост за екологията. Важно е да се отбележи, че именно Русия и Иран са най-големите военни сили в Каспийския басейн и ако се стигне до сблъсък с Азербайджан или Туркменистан, изходът му е предрешен. Големият въпрос, по който анализаторите нямат единно мнение, е дали Русия би си позволила да използва военна сила, за да предотврати изграждането на един газопровод[38]. В светлината на решителната намеса на Москва срещу Грузия през август 2008 отговорът би трябвало да е по-скоро положителен. Стига само Кремъл да реши, че Транскаспийският газопровод е поредната „червена линия”, отвъд която Русия няма да отстъпва на Запада. Вярно, че през 2008 руснаците воюваха за територия, чиято загуба би създала огромни проблеми в собствените им кавказки автономни републики, но е вярно и, че за осуетяването на един газопровод съвсем не е нужна пълномащабна война с жертви и ранени. Достатъчно е само руски военни кораби, подкрепени от авиация, да направят демонстрация на сила около съдовете, изпратени да полагат тръби по трасето на Транскаспийския газопровод, и ангажираните в проекта частни компании сами ще се откажат да инвестират в него. Нещо подобно се случи през 2001, когато иранска демонстрация на военна сила сложи точка на разработването на спорно находище в Каспийско море от Азербайджан. По-различен би бил случаят, ако акционери в бъдещия Транскаспийски газопровод не са частни компании, а държавите Туркменистан, Азербайджан и ЕС (или някоя от членките му). Това обаче може да се случи, едва когато туркменският газов добив достигне обеми, които не могат да се поемат от съществуващата преносна мрежа до Китай, Русия и Иран, и Ашхабад се ангажира не само в икономически, но и в геополитически план с тръбопровода по дъното на Каспийско море. Накратко – времето на Транскаспийския газопровод ще дойде след 12-15, а може би и след малко повече години (ако въобще настъпи).

Трансафганския проект – газопровод в окото на бурята

Друг алтернативен тръбопровод, чрез който САЩ се стремят да разбият монопола на Русия върху износа на газ от Централна Азия, е т. нар. Трансафгански газопровод, известен и с абревиатурите ТАП (Туркменистан-Афганистан-Пакистан) и ТАПИ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). В началото на 90-те години на ХХ век идеята за такъв тръбопровод се лансира много активно от аржентинската компания Бридас, а в периода 1995-1998 новият силен международен играч на централноазиатския енергиен терен е американската фирма Юнокъл. През октомври 1997 консорциумът за изграждането на Трансафганския газопровод е регистриран официално. В него Юнокъл има 46,5%, Делта ойл – 15%, Туркменистан – 7% и Газпром – 10%. С малки дялове участват и японските компании Инпекс и Иточи, както и корейската Хюндай.[39].

Най-сериозната пречка пред строежа на Трансафганския газопровод винаги е била нестабилната политико-военна ситуация в Афганистан. През септември 1996 талибаните превземат Кабул и цялата власт в районите, през които трябва да мине газопроводът, най-сетне се оказва в едни ръце. Проблемът е, че новите афганистански власти нямат международно признание, а идеологическият им облик ги прави крайно неприемлив партньор за официален Вашингтон. През август 1998 Ал-Кайда извършва атентати срещу американските посолства в Найроби (Кения) и Дар ес Салам (Танзания). Талибаните изразяват подкрепа за Осама бин Ладен и това окончателно им отрязва пътя за каквото и да било сътрудничество със САЩ и участие в проекти, подкрепяни от Вашингтон. През декември 1998 Юнокъл също напуска консорциума за Трансафганския газопровод.

В края на 2001 в Кабул вече има нова власт и преговорите за преноса на туркменски газ до Пакистан и Индия са рестартирани. На 27 декември 2002, в Ашхабад, президентите на Туркменистан, Афганистан и Пакистан подписват поредния документ за строителството на Трансафгански газопровод. Това споразумение също остава само на хартия заради рязкото влошаване на ситуацията със сигурността в Афганистан, което не позволява никакви строителни работи. Освен това, отношенията между Туркменистан и Газпром се подобряват и властите в Ашхабад не се нуждаят спешно от нов маршрут за своя газов износ. Поредният обрат настъпва след новия разрив между Туркменистан и Газпром през 2010. Гурбангули Бердимухамедов пак подхваща преговорите за Трансафганския газопровод и на 11 декември с. г. в Ашхабад президентите на Пакистан, Афганистан и Туркменистан и индийският министър на енергетиката подписват рамково политическо споразумение за строежа на газопровода. В актуализираната версия той вече ще стига до Индия и ще има дължина от 1730 км. Предвижда се пренос на 33 млрд. куб. м газ годишно.[40]

Естествено, възродените планове за Трансафганския газопровод се ползват с мощната политическа подкрепа на САЩ, но пред реализацията на начинанието все още има непреодолими пречки. Най-голямата от тях отново е партизанската война в Афганистан. На фона на американските намерения за постепенно военно изтегляне от тази азиатска страна перспективите за сигурността стават все по-мрачни. Маршрутът на бъдещия газопровод минава през провинциите Хелманд и Кандахар, известни като талибански убежища. Изключително съмнително е, че ще може да се привлече международно финансиране за проект, чиито бизнес аспекти ще бъдат засенчени от военните сводки от фронтовата линия. Шансовете за реализация на Трансафганския газопровод през следващите няколко години са по-малко от 30%.

Някои изводи

В заключение можем да отбележим, че газопроводната стратегия на Туркменистан през последните две десетилетия е ориентирана към диверсификация. Изпълнениета и обаче е непоследователно и често възпирано от конюнктурни събития и процеси, както и от личните пристрастия на двамата президенти на страната. С изключение на Афганистан, всички съседи по сухопътните и морските граници на Туркменистан са износители на газ и това донякъде поставя Ашхабад в неудобна позиция. През 90-те години на ХХ век туркменските власти се стремят да извадят газовия износ на страната от опеката на Газпром и за целта търсят сътрудничество със Запада и най-вече със САЩ. По ред икономически, геополитически и военно-стратегически причини американската подкрепа се оказва недостатъчна, за да проправи пътя на туркменския газ на запад през Каспийско море до Европа и на югоизток към Пакистан. От края на 1999 Туркменистан отново се връща в орбитата на Газпром и в следващите десет години разчита почти изцяло на тръбопроводната си връзка с Русия. Годината на решаващата промяна за съдбата на туркменския газов износ е 2009. Тогава отношенията с Газпром са замразени като същевременно влиза в действие тръбопроводът до Китай и е увеличен капацитетът на газопроводната мрежа за износ в Иран. За туркменския газов експорт второто десетилетие на XXI век ще бъде период на китайска доминация.

Туркменският газ е сред поводите за премерване на силите между няколко големи играчи на международния политически терен – Русия, САЩ, а в последно време и Китай и ЕС. При това трябва да се отчита, че интересите на тези играчи се променят с времето. Така например редица наблюдатели все още по инерция твърдят, че Русия се стреми да насочи целия или по-голямата част от туркменския газов износ към мрежата на Газпром. След 2009 тази теза е некоректна. Русия няма нужда от туркменския газ, защото има достатъчно собствен, а и вече е почти невъзможно да печели от препродажбата на суровината, защото Туркменистан никога няма да дава своя газ на Газпром по цени, които да са близо два пъти по-ниски от европейските. В тези условия задача номер едно за Москва е да не допусне конкуренция от страна на Туркменистан на главния пазар на Газпром – Европа. Русия преговаря за проникване на китайския газов пазар и съответно би могла и на този терен да влезе в конкуренция с туркменския газ, но все пак това направление е второстепенно за Газпром. Следователно, Москва гледа на газовата връзка Туркменистан-Китай като на по-малкото зло в сравнение с перспективата за построяване на Транскаспийския газопровод. За Русия най-изгодни са газопроводите от Туркменистан до Иран и особено до Пакистан и Индия, където по чисто географски причини руски газ не може да се продава.

Тактиката на Китай спрямо туркменския газ е ясна – Пекин се стреми да привлича все по-голям дял от износа на централноазиатската република и, съответно, да предотврати насочването на този износ през Каспийско море към Европа. Планираният Трансафгански газопровод също донякъдеотговаря на интересите на Китай, но ако спре на пакистанска територия, без да достига до Индия. За Пекин, Пакистан е важен регионален съюзник, който трябва да бъде подкрепян в опитите да повиши енергийната си сигурност.

САЩ имат две основни цели спрямо енергийния сектор на Туркменистан: първо, да извадят газовия износ на страната от рамката на триъгълника Русия-Китай-Иран, и, второ, да превърнат туркменския газ в противотежест, която да минимизира шансовете за газов износ на Иран по пакистанско-индийското и европейското направление. Вашингтон е обезпокоен, че Техеран има свои собствени планове и споразумение за експорт на газ в Пакистан и, евентуално, в Индия, според които този износ трябва да започне през 2014[41].

Най-праволинейна спрямо туркменския газ е стратегията на ЕС. Брюксел иска, преди всичко, прокарването на Транскаспийски газопровод, който ще позволи на европейците да купуват туркменски газ без посредници. По-малкото зло е суровината да стига от Централна Азия до Европа с посредничеството на Газпром, а най-неблагоприятния за ЕС сценарий е лъвският пай от туркменския газ да поеме към Китай, Пакистан и Индия.

Обща слабост на американците и европейците е, че нямат участие в газовия добив от най-големите находища на Туркменистан, в източната част на страната. Засега не са допуснати (както и руснаците) и до строежа на споменатия вече Транстуркменистански газопровод (Изток-Запад). Именно този тръбопровод, който строго юридически погледнато е вътрешен, но всъщност ще бъде част от транзитна преносна система, е ключът към бъдещата преориентация на туркменския газов износ. Ако той не бъде завършен до 2015, газът от Довлетабад и Южен Йолотан ще остане за Иран, Русия и най-вече за Китай. И обратното – ако европейски компании бъдат допуснати като кредитори, подизпълнители, или дори акционери в тръбопровода Изток-Запад и строежът му се ускори, шансовете туркменския газ да се появи в ЕС нарастват. През ноември 2011 туркменистанските власти за първи път признаха за проблема, предричан от мнозина енергийни наблюдатели – страната няма необходимия финансов и технологичен ресурс, за да построи сама газопровода Изток-Запад[42]. Това означава, че вратата за включването на европейски и американски компании в строежа на Транстуркменистанския тръбопровод все още не е затворена.

 


Бележки:

[1]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, р. 20; www.bp.com

[2]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia: Turkmenistan, Iran, Russia and Afghanistan. Working Paper No. 28, Geopolitics of Natural Gas Study, Stanford Institute for International Studies, May 04 2004, p.24; http://pesd.stanford.edu/publications/region/turkmenistan/

[3]. Шустов, А. Энергетический потенциал Туркменистана. ЦентрАзия. 13.11.2008; http://www.centrasia.ru/newsA.php?st=1226567460

[4]. Olcott, Op. cit, pp. 26-27.

[5]. Шустов, Цит. Съч.

[6]. Россия реанимирует газовый импорт. Независимая газета; 23.12.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-12-23/3_import.html

[7]. Bhadrakumar, M. K. Russia takes control of Turkmen (world?) gas. Asia Times. Jul 30, 2008; http://atimes.com/atimes/Central_Asia/JG30Ag01.html

[8]. Ibid.

[9]. Гавричев, Сергей. «Газпром» никак не найдет привлекательную и для себя и для Туркменистана схему экспорта газа. Rusenergy.com; 10/04/2009.

[10]. Туркмены сыграют на трубе. Геополитика. Информационно-аналитический портал. 13/04/2009; http://geopolitica.ru/Articles/547/

[11]. Смирнов, Сергей. Газовый развод. Эксперт Казахстан, (3) 2010.

[12]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 11-12.

[13]. Ibid., p. 13.

[14]. Daly, John C. K. Turkmenistan Doubles Natural Gas Prices to Iran. Eurasia Daily Monitor. Volume: 5 Issue: 8; http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=33590

[15]. Пак там

[16]. BP Statistical Review of World Energy 2011. Natural gas, p.28. www.bp.com

[17]. Заблуднев, Иван. Первый морской газ в Туркменистане. Oil and Gas Journal Russia, № 09 (53) сентябрь 2011.

[18]. Предмет многогазового потребления. Китай привязал к себе Центральную Азию трубой. Коммерсанть, 15.12.2009

[19]. De Leon, Philip H. Turkmenistan gains, Gazprom loses in new pipeline. CommodityOnline; 23.12.2009.

[20]. China Turns to Turkmen Natural Gas as Gazprom Seeks Price, Pipeline Deal. Bloomberg, Mar 4, 2011

[21]. Туркменистан освоит газовое месторождение за счет китайского кредита. Rusenergy.com; 27/04/2011

[22]. Китай в 2013 году получит первый газ из крупнейшего месторождения Туркмении. Rusenergy.com; 09/03/2011.

[23]. Китай расширяет импорт газа из Туркмении. РБК Daily, 29.08.2011 http://www.rbcdaily.ru/2011/08/29/tek/562949981355302

[24]. Туркменский газ отворачивают от Европы Коммерсанть. 24.11.2011; http://www.kommersant.ru/doc-y/1822628

[25]. "Газпрому" положили льготы. Китай будет субсидировать импорт газа. Коммерсанть. 23.08.2011;  http://www.kommersant.ru/doc/1756534

[26]. Enron Submits Feasibility Study for Trans-Caspian Gas Pipeline. Eurasia Daily Monitor. January 28, 1999.

[27]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting Gas to Europe: What does Turkmenistan want? International Strategic Research Organisation. http://www.usak.org.tr/EN/makale.asp?id=1108

[28]. Canzi, G., Turkmenistan’s Caspian resources and its international political economy, in S. Akiner (ed.), The Caspian. Politics, energy and security, New York, RoutledgeCurzon, Oxfordshire, Taylor and Francis Group, 2004, рр. 181-189, here p. 188

[29]. Манвелян, Армен. Борьба за строительство Транскаспийского газопровода. Фонд Нораванк. 26.11.2007; http://noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=2674

[30]. Ibrahimov, Rovshan. Exporting gas to Europe…

[31]. Воротной, И. Транскаспийский газопровод - политика или экономика? ЦентрАзия, 25/09/2011; http://www.centrasia.ru/newsA.php4?st=1190701440

[32]. Куликов, Срегей. Ашхабад и Баку не поделят Каспий. Независимая газета. 27.07.2009; http://www.ng.ru/economics/2009-07-27/4_Kaspii.html

[33]. Socor, V.  Turkmen President Supports Trans-Caspian Pipeline in Meeting With Top EU Officials. Eurasia Daily Monitor Volume: 8, Issue: 14.

[34]. Ibid.

[35]. EU to negotiate trans-Caspian pipelineл. EurActiv with Reuters. 12/092011; http://www.euractiv.com/energy/eu-negotiate-trans-caspian-pipeline-news-507558

[36]. МИД России: Вмешательство Евросоюза в каспийские дела осложняет ситуацию в регионе; Deutsche Welle, 13/09/2011; http://www.dw-world.de/dw/article/0,,15386249,00.html

[37]. Европа бьется за маршруты транспортировки газа в обход России. Каспийский фактор. 22/09/2011; http://www.casfactor.com/rus/news/2127.html

[38]. Кучера, Джожуа. Развяжет ли Россия войну из-за Транскаспийского газопровода?; http://russian.eurasianet.org/node/59017

[39]. Olcott, Martha Brill. International Gas Trade in Central Asia..., рр. 18-19.

[40]. Туркменский газ нашел запасный выход. Коммерсантъ. 13.12.2010

[41]. Иран и Пакистан подписали договор о поставках природного газа. Rusenergy.com; 15/06/2010.

[42]. Един от най-добрите познавачи на евразийската енергийна политика Александрос Петерсен например предполага, че Туркменистан не би са захванал с такова мащабно начинание без да му е обещана помощ от Китай. Petеrsen, Alexandros. Did China Just Win the Caspian Gas War? Foreign Policy, 07/07/2010.

--------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество, статията е част от книгата „Геометрията на тръбопроводите. Нефт, газ и политика в Каспийско-Черноморския регион”, която ще излезе през април т. г.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1167-iujen-potok-startira-prez-2012-nabuko-vse-oshte-e-samo-na-hartiq

Централата на ГазпромСпоред пресслужбата на руския гигант ОАО Газпром, началото на изграждането на газопровода Южен поток, който трябва да мине и през територията на България, ще започне още в края на настоящата 2012, вместо, както предварително беше планирано, през 2013. Решението беше взето на съвещание на ръководството на компанията, посветено на реализацията на проекта, провело са на 20 декември 2011. На него беше одобрен план на мерките, позволяващи строителството на газопровода да стартира по-рано. Според шефа на Газпром Алексей Милер, компанията разполага с всичко необходимо за това. „Вече съществува необходимата международно-правна база, налице е огромен интерес от страна на всички участници в проекта в Европа, както и необходимите финансови ресурси и уникален опит за реализацията на мащабни морски проекти за транзит на природен газ. Тоест, проектът е необходим и очакван, затова пристъпваме към осъществяването му” – подчерта той.

През февруари 2012, разработеният от Газпром график на изграждането на Южен поток ще бъде представен пред Съвета на директорите на South Stream Transport AG (компанията, оператор на газопровода). Както е известно, газопроводът ще преминава по дъното на Черно море и ще снабдява в природен газ Централна и Южна Европа, като целта му е диверсификацията на маршрутите за транзит на руски природен газ. За реализацията на сухопътната част на проекта, Русия подписа междуправителствени споразумения с България, Сърбия, Унгария, Гърция, Словения, Хърватска и Австрия. Освен това, през септември 2011, акционерите в South Stream Transport AG подписаха споразумение за реализацията на морския участък на проекта. В него делът на Газпром е 50%, на италианската ENI – 20%, а на германската компания Wintershall Holding Gmbh и френската EDF – по 15%.

Проектът Набуко – все по-скъп и нереалистичен

Според чешкия анализатор Вацлав Лавичка, германската компания RWE, която е сред ключовите участници в международния консорциум за изграждането на конкурентния на Южен поток газопровод Набуко (с дължина 3300 км), сериозно обмисля оттеглянето си от него. В интервю за американския „Wall Street Journal” шефът на RWE Юрген Гросман също признава, че не изключва тази възможност. Тоест, изграждането на тръбопровода, по който би трябвало да се пренася природен газ от зоната на Каспийско море, през Турция и Балканите, към Централна и Западна Европа, отново е поставено под съмнение. Както е известно, първоначалните планове предвиждаха по него да се транспортира газ още през 2014, сега това се отлага с още поне три години. При това проектът Набуко (лансиран още през 2002) се ползва със силната политическа подкрепа на Брюксел и Вашингтон, под предлог, че „Европа следва да се освободи от прекалената си зависимост от вноса на руски природен газ”. Както се вижда обаче, тази зависимост още повече ще нарасне, след като появата на Южен поток (в чиято основа са руският Газпром и италианската ЕNI) значително ще изпревари тази на Набуко. Което, ако се замислим, едва ли е, чак толкова страшно.

Както е известно, RWE, която е втората най-голяма енергийна компания в Германия, е ангажирана и с обслужването и експлоатацията на атомни електроцентрали. Затова решението на немското правителство постепенно да извади от експлоатация намиращите се на територията на страната АЕЦ означава милиарди загуби за RWE. То принуждава ръководството на компанията да предприеме мерки за икономии на средства, още повече, че RWE изплаща и немалки дългове. Ето защо, подчертава Гросман, приоритет на компанията е да осигури в бъдеще газови доставки, разходите по които да са минимални.

Тук е мястото да напомня, че мнозина енергийни експерти критикуват проекта Набуко именно заради огромните разходи по реализацията му. Предполагаемата стойност от 8 милиарда долара със сигурност ще бъде надхвърлена, като някои прогнози са за близо два пъти по-високи разходи. Освен това, имайки предвид запасите в Каспийския регион, на които може да се разчита в средносрочна перспектива за захранването на газопровода, проектът може да се окаже икономически необоснован. Макар Туркменистан да обещава доставки на свой природен газ, няма подписан нито един договор за това.

Още през миналата 2011, в съвместния си анализ, шефът на Германската енергийна агенция (DENA) Щефан Колер и експертът от Германския институт за икономически изследвания (DIW) Клаудия Кемпферт, стигнаха до извода, че „проектът Набуко не е реалистичен”. Както е известно, освен RWE, в него участват австрийският концерн ОМV, турската компания BOTAS, българската Булгаргаз, румънската Transgaz и унгарската MOL. Основният му „опонент”, разбира се, е газопроводът Южен поток (който трябва да е готов през 2015), но той не е единствения. Така, Азербайджан, в чиито находища мащабни суми инвестира британският концерн BP, планира да изгради, през територията на Турция, собствен газопровод, трасето на който, на практика, ще бъде успоредно на това на Набуко.

Друг чешки експерт – Иржи Гавор от консултантската компания ENA, признава в интервю за пражкия вестник „Hospodářské noviny”, че се отнася доста скептично към проекта Набуко: „Южен поток е много напред, тъй като руснаците вече си гарантираха трасето, сключвайки съответните международни споразумения. Освен това, за разлика от Набуко, те разполагат със собствени източници на природен газ”. Според него, независимо дали „южният газ” ще стигне до Централна Европа посредством Южен поток или чрез Набуко, RWE със сигурност разчита на свързването на местната мрежа с австрийската. В момента, Чехия е свързана с ключовия център на международния газов бизнес Баумгартен, през Словакия. Тоест, при положение, че Южен поток изпреварва Набуко, участието в последния проект действително губи всякакъв смисъл за германския концерн.

Руски газопроводи към Европа

Руски газопроводи към Европа

Турската карта на Москва

През първите дни на новата година в сферата на международния газов бизнес се случиха редица интересни събития, които вероятно ще формират основната тенденция в сектора, ако не за цялата 2012, поне за първата и половина. При това, за да разберем за какво всъщност става дума, следва да имаме предвид, че процесите, на които сме свидетели, се развиват поне на две активни нива, без да броим наличието на едно или две по-статични.

Както е известно, през октомври 2011 търговските отношения между Русия и Турция бяха подложени на изпитание. Тогава Анкара открито декларира претенциите си за цената на доставяния и природен газ и ултимативно поиска тя да бъдат понижена, заплашвайки, че в противен случай може да откаже да продължи действието на редица двустранни договори.

Танер Йълдъз, министър на енергетиката на ТурцияТурция винаги е била труден партньор на масата за преговори, затова мнозина анализатори прогнозираха рязко охлаждане на отношенията между Москва и Анкара, при това в съвсем скоро време. Провелите се в края на декември 2011 двустранни срещи обаче дадоха неочакван резултат – застрашеният от прекъсване договор беше преформатиран и удължен, като двете страни съгласуваха основните условия и обемите на газовите доставки през 2012. Нещо повече, те дори бяха увеличени с 2 млрд. куб. м. Което, както изглежда, е резултат от небивалата турска активност през миналата 2011, когато Анкара (според шефа на Газпром Алексей Милер) е закупила 25,8 млрд. куб. м природен газ.

Най-голямата изненада по време на преговорите обаче беше, че на срещата между руския премиер Владимир Путин и турския министър на енергетиката Танер Йълдъз, турската страна предаде официална нота на Външното министерство в Анкара относно проекта Южен поток. Според пресслужбата на Газпром, нотата включва „всички необходими и безусловни разрешения, позволяващи безпрепятственото реализиране на проекта за изграждане и експлоатация на газопровода Южен поток от Русия през изключителната икономическа зона на Турция”.

Все още не са ясни точните условия, при които бяха удължени старите и сключени новите договори между Русия и Турция. При всички случаи обаче е ясно, че вече няма каквито и да било правни пречки пред изграждането на Южен поток. Или, по-скоро, има една, но тя в никакъв случая не е фундаментална и непреодолима. Става дума за т.нар Трети енергиен пакет на ЕС, който беше приет през 2009, в рамките на демонополизацията на европейския енергиен пазар, и се смята от мнозина за откровено „антигазпромовски” закон. Москва нееднократно предлагаше на Брюксел газопроводът Южен поток да не попада под действието на изискванията на Третия енергопакет, тъй като те са в противоречие с международните задължения, поети от Русия и Европейската комисия (ЕК), както и със споразуменията за защита на инвестициите между Русия и редица членки на ЕС. Според руския енергиен министър Шматко, с подписването на тези документи „беше поето задължение да не се влошават икономическите условия за работа на компаниите”.

В същото време, в момента, ЕК е склонна да разгледа възможността Южен поток да придобие статут TEN (Trans European Network). Както е известно, проектите с подобен статут се признават за стратегически важни за Европа и могат да избегнат юрисдикцията на Третия енергопакет. Интересно е, че давайки „зелена светлина” на проекта Южен поток, Турция подготвя и други варианти за присъствието си на газоразпределителните пазари.

Както вече споменах по-горе, на 26 декември 2011, държавната петролна компания на Азербайджан (SOCAR) и турската национална петролно-газова компания BOTAS подписаха „Меморандум за взаимно разбирателство относно създаването на консорциум за изграждането на тръбопровод за транзит на природен газ от азербайджанското находище Шахдениз за Европа”. Делът на турските компании BOTAS и TPAO в проекта е 20%, а на SOCAR – 80%, като в бъдеще могат да бъдат привлечени и други компании.

Планира се находището Шахдениз да започне да работи на пълна мощност през 2016-2017. Турция вече си гарантира 6 млрд. куб. м от неговия газ, а останалите 10 млрд. куб. м ще отиват за Европа. На фона на общото енергопотребление в Евросъюза, 10 млрд. куб. м не са кой знае колко. Следва да обърнем внимание обаче, на факта, че поредният „турски гамбит” може окончателно да измести транзитния „фокус” към територията на Турция.

Както е известно, през тази територия, освен оставащият си само на хартия газопровод Набуко, би трябвало да премине и планираният алтернативен Транскаспийски газопровод, за чието запълване се разчита на Туркменистан. Тоест, може да се каже, че през следващите няколко години всички перспективни маршрути за доставка на природен газ за Европа по южното направление ще се окажат под контрола на Анкара. Което, на свой ред, носи допълнителни точки в играта, която води Турция и която трябва да я превърне в регионален военен, икономически и политически лидер.

Ясно е, че при наличието на няколко проекти за доставка на природен газ за Европа, предимство ще има газопроводът, който бъде изграден най-бързо и, тъкмо поради това ще си гарантира най-изгодните договори, така че да си върне вложените инвестиции. Както вече посочих в началото, на 30 декември официалният представител на Газпром Сергей Куприянов съобщи, че Алексей Милер „е възложил на съответните поделения да коригират графика на работите по проекта за изграждането на газопровода Южен поток с цел ускоряване на реализацията му”. Ден преди това същото препоръча и руският премиер Владимир Путин.

И така, планираните срокове за началото на строителството се изместват от пролетта на 2013 към есента или зимата на 2012. „Вече започнахме работата по всички национални транзитни участъци. Осъществяват се проучвателни дейности, като вече сме на фаза териториално планиране. Цялата работа върви по график, като вече няма никакви съмнения на който и да било участък, че може да възникнат проблеми с крайния срок на пускането на газопровода през 2015” – съобщи шефът на Газпром.

Съдейки по всичко, действително са налице достатъчно основания за ускоряване реализацията на смятаните за най-защитени от „политически случайности” проекти. На практика, едновременно със съобщението за съгласуваненето на Южен поток с Турция, стана известно и, че Газпром съвсем скоро ще започне разработването на технико-икономическата обосновка на изграждането на третото и четвъртото разклонение на газопровода „Северен поток”, в рамките на което общият му капацитет може да достигне 110 млрд. куб. м.

Мястото на Украйна

Междувременно, в Москва продължават да отделят специално внимание на сегашната „транзитна държава №1” – Украйна. Така, руският премиер Путин, наред с ускоряване на изграждането на Южен поток, нареди на Газпром „колкото се може по-бързо да продължи преговорите с украинската страна за създаването на газотранспортен консорциум”. „Бих искал по време на преговорите да не се забравя, че Украйна е била, е и ще продължи да бъде наш стратегически партньор” – напомни Путин на шефа на Газпром Милер. Тези му думи бяха посрещнати много добре от украинското правителство, което, както изглежда, се примирило са продажбата на по-голяма или по-малка част от газопреносната мрежа на страната. Пресслужбата на премиера на Украйна Николай Азаров приветства заявлението на руския му колега, напомняйки за силното желание на Киев да бъде създаден тристранен консорциум с участието на руските доставчици, украинските транзитори и европейските потребители на природен газ.

В същото време е ясно, че визията на Владимир Путин за бъдещия консорциум едва ли съвпада с тази на Николай Азаров. Причината е, че както съобщи Алексей Милер, според Киев стойността на „тристранната газотранспортна система” ще надхвърли разходите по реализацията на Южен поток, където политическите рискове са далеч по-малки.

Така, в разговора си с руския премиер, шефът на Газпром е докладвал, че „обявената стойност на украинската газопреносна система е значителна – около 20 млрд. долара”. Според него: „Това е твърде много, имайки предвид, че ще трябва да се вложат сериозни средства за нейната модернизация”, уточнявайки, че те ще варират между 2-3 и 7-8 млрд. евро. Освен това, Киев се опитва да обвърже преговорите за газопреносната си система с намаляване цените на руския газ за Украйна. На всичкото отгоре, освен разходите за пълното или частично придобиване на украинската газопреносна система, Газпром ще трябва да отчита спада на печалбата, която се равнява на около 9 млрд. долара годишно.

Тоест, едва ли преговорите за съдбата на украинската газопреносна система ще бъдат лесни. И тъкмо заради това Русия и Турция полагат толкова големи усилия за да разширят максимално бързо пространството си за маневриране през следващите 6-8 години. Като Анкара се стреми да укрепи доминиращите си позиции в региона, а стратегията на руските компании цели създаването на няколко транзитни маршрута за техния природен газ към Европа.

Що се отнася до самата Европа, истината е, че в тази ситуация тя е по-скоро обект, отколкото субект в газовата игра. Както вече споменах, Брюксел не спира да се оплаква от зависимостта си от монополните енергийни доставки от Русия (наред с транзита през нейната територия). Опитите му да ограничи тази зависимост обаче, на практика, водят до това че руската зависимост ще бъде заменена от турска. Дали това е истинската цел на ЕС? Що се отнася до Украйна, тя при всички случаи губи, тъй като разширяването на Северен поток, турските планове за транзит на азербайджански газ и ускореното изграждане на Южен поток няма да са от полза за статута и на транзитна държава. За разлика от нея, България например, може много да спечели от ускоряването на последния проект, защото той със сигурност ще повиши собствения и „транзитен статут”.

-----------------------------------------------------------

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

 

Газопровод за природен газПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1168-krahyt-na-nadejdite-svyrzani-s-evropeiskiq-shistov-gaz

Темата за шистовия газ продължава да тревожи световната геополитика, но последните новини за провалите на добива му в Европа, сочат, че „шистовото цунами” най-вероятно ще се ограничи само в границите на Америка.

Бумът на добива на шистов газ в САЩ разтърси основите на съвременната геополитика, отправяйки предизвикателство към руския контрол върху газовите доставки за Европа и застрашавайки бъдещето на не дотам екологичните видове енергоносители в целия свят. Мнозина смятаха, че съвсем скоро добивът и доставките на шистов газ от Европа и, най-вече, от Полша, ше станат реалност. И разчитаха, че това ще усложни живота на Владимир Путин, доколкото икономиката на Русия в значителна степен зависи от износа на петрол и природен газ.

В края на януари 2012 обаче, кореспондентът на Bloomberg Джо Керъл съобщи, че според ръководството на  корпорацията ExxonMobi, опитите и за сондажи и добив на шистов газ в Полша не са довели до положителни резултати. Еxxon, която е най-голямата частна газодобивна компания в света заяви, че двата и проучвателни сондажа в Полша не са дали достатъчно количество газ, така че добивът му да се приеме за ефективен и изгоден. Това съвсем не е първият лош знак, че надеждите възлагани на европейския шистов газ могат да се окажат илюзорни. Както съобщи на клиентите си (на 1 февруари 2012) компанията Bernstain Energy, през последните две години проучвателните сондажи на компаниите Lane Energy, 3Legs Resources и BNK Petroleum в Северозападна Полша са довели до добива на съвсем малки обеми газ. През миналата 2011 Shell обяви за аналогични негативни резултати в Швеция, а през 2010 Exxon съобщи за провала на проекта си за добив на шистов газ в Унгария. Междувременно, Франция и България забраниха технологията на хидравличното разбиване, която се използва за добива на шистов газ.

Впрочем, потокът от лоши новини за привържениците на добива на шистов газ не секва. Така, в края на януари 2012 американското Управление за енергийна информация понижи оценката си за възможните обеми на добива на шистов газ в САЩ с цели 40%, като това би трябвало най-сетне да охлади ирационалния възторг, който доскоро пораждаше темата за шистовия газ, особено в САЩ.

Що се отнася до Европа, ако в крайна сметка се окаже, че в Полша няма такива запаси от шистов газ, за каквито се говореше доскоро, вниманието и може да се премести на изток, към Украйна, където обаче корупцията и зависимостта от Русия, пречат за разработването на собствените и запаси от петрол и газ.

Всичко това означава, че още много години в Европа няма да бъде добиван (и изнасян) шистов газ. А също, че в обозримо бъдеще Путин и руският „Газпром” ще имат един проблем по-малко.

------------------------------------------------

* Авторът е анализатор на американското списание Foreign Policy

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1112-vashington-i-moskva-prekroqvat-energiinata-karta-na-evraziq

Още преди да стане ясно, че една от най-острите битки в каспийската „голяма игра” може съвсем скоро да приключи с победата на Москва, ситуацията за руския гигант „Газпром” изглеждаше по-добра от всякога.

През април 2011 „Газпром” увеличи обема на газовите си доставки за Европа с над 21%, в сравнение с април 2010. През настоящата година, общият обем на приходите на компанията от износа на природен газ може да достигне умопомрачителната цифра 72,4 млрд. долара. Прогнозирайки ръста на доставките за Европа, ръководството на руския гигант започна реализацията на планове за почти двойно увеличаване вместимостта на подземните си хранилища. През 2015 обемът им трябва да достигне 4,9 млрд. куб. м, а още на следващата година – 6,5 млрд. куб. м.

„Газпром” е оператор на газови хранилища в Австрия и използва под наем хранилища във Великобритания, Франция и Германия. Това се прави в очакване на мащабно нарастване доставките на руски газ по новите тръбопроводни системи „Северен поток” и „Южен поток”, които ще влязат в експлоатация в сравнително близко бъдеще.

Увеличаването на обемите на хранилищата в Австрия ще осигури пазари в Словения, Хърватска, Словакия, Унгария, Германия и Италия. Новото газохранилище „Катрина”, което „Газпром” изгражда в Германия в рамките на съвместната си компания с немската VNG, ще гарантира доставките на газ за западноевропейските потребители. Междувременно, в партньорство със Сърбия, „Газпром” изгради още едно газово хранилище, предназначено да гарантира газовия износ за Сърбия, Босна и Херцеговина и Унгария. В момента се изготвя технико-икономическата обосновка за реализацията на аналогични съвместни проекти за газохранилища в Чехия, Франция, Румъния, Белгия, Великобритания, Словакия, Турция и Гърция.

В тази връзка, „газовата карта” на Европа, която беше очертана, в основни линии, още през съветската епоха, със сигурност ще претърпи много сериозни промени. Укрепването на позициите на Русия като доминиращ и превъзхождащ всички останали доставчик на енергоносители (в момента тя покрива над 41% от газовите потребности на Европа) със сигурност ще доведе до трансформация на отношенията между Изтока и Запада, в средносрочна и дългосрочна перспектива, и ще се превърне в ключов фактор, влияещ върху трансатлантическата политика на САЩ.

Засенчвайки „Набуко”

Всъщност, добрите новини за „Газпром” съвсем не се изчерпват само с това. Последната от тях е, че газопроводът „Набуко”, известен като любимия проект на САЩ в тяхната каспийска енергийна дипломация, целяща намаляване на европейската енергийна зависимост от Русия, претърпя сериозен, може би дори фатален, неуспех.

Изпълнителният директор на Nabucco Gas Pipeline International Рейнхард Митшек обяви наскоро, че проектът се отлага за 2017, т.е. осъществяването му ще започне три години по-късно, отколкото се планираше първоначално. Строителните работи ще бъдат отложени с поне една година, т.е. като минимум за 2013. Митшек очерта очарователна в своята неопределеност картина посочвайки, че газът ще тръгне по тръбите на „Набуко”, „веднага щом се появят достатъчно ясни данни за наличието на вече поети задължения за доставка на природен газ”.

Както е известно, според първоначалния замисъл, по дългия 3900 км тръбопровод „Набуко” следва да се транзитира природен газ от Турция за Австрия. Обемът на газовите доставки от Близкия изток и Каспийския регион за европейските пазари трябва да достигне 31 млрд. куб. м годишно. Тръбопроводът ще заобикаля Русия, преминавайки през България, Румъния и Унгария за да достигне разпределителния „хъб” край Виена. По-нататък, газът ще се разпределя за страните от ЕС. В консорциума „Набуко” влизат германската енергийна компания RWE, австрийската ОМV, Българският енергиен холдинг и румънската Transgaz. Отлагането на сроковете за реализация на проекта, вероятно ще доведе и до увеличаване на стойността му. Така, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреждава, че разходите могат да нараснат до 21,4 млрд. долара, докато преди проектът се оценяваше на само 11,2 млрд. Аналогични прогнози за ръст на разходите дава и ВР. Подобно рязко нарастване на стойността на проекта поставя голяма въпросителна за рентабилността на му.

Основният проблем обаче е, че липсва газ за запълване капацитета на тръбопровода. Резервните обеми на Туркменистан, които биха могли да се насочат към „Набуко”, си остават под сериозен въпрос, тъй като Ашхабад не може да си позволи да води самостоятелна енергийна политика, игнорирайки руските интереси. На свой ред, Иран би могъл да стане идеалния източник за запълване на „Набуко”, но противопоставянето му със САЩ изключва подобна възможност. Така, единствената надежда за поне частично запълване на „Набуко” остават газовите доставки от азербайджанското находище Шах Дениз-2, чиято експлоатация може да стартира през 2017.

Това газово находище, чиито запаси се оценяват на 1 трлн. куб. м, се разработва от консорциум, начело с ВР и норвежката петролна компания Statoil. Добивът в находището Шах Дениз-1 започна през 2006, като максималният му обем е 8,5 млрд. куб. м годишно. На втория участък, след въвеждането му в експлоатация през 2017, обемът на годишния добив трябва да достигне 16 млрд. куб. м. Междувременно обаче, се появиха два конкурентни тръбопровода, също претендиращи за азербайджанския газ – Interconnector Turkey-Greece-Italy (ITGI) и Трансадриатическият газопровод (ТАР). Освен това, Турция разчита директно да закупува част от газа, добит в Шах Дениз-2, като в началото на май подписа с Азербайджан споразумение за покупката на 6 млрд. куб. м газ от това находище, през 2017.

Без съмнение, неуспехът на „Набуко” е изгоден за Русия. Както е известно битката между „Набуко” и „Южен поток” беше сред най-острите в Каспийския регион, като по важност отстъпваше само на тази за тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който администрацията на Бил Клинтън успя да наложи въпреки съпротивата на Москва. По онова време Турция действаше съвместно със САЩ, но днес Анкара и Москва си сътрудничат все по-тясно в енергийната сфера.

„Газпром” има основание да бъде доволен, тъй като в сравнение с „Набуко” проектът „Южен поток” върви напред с пълна скорост. По този 900-километров тръбопровод, който ще бъде положен по дъното на Черно море, ще могат да се транзитират 63 млрд. куб. м газ за Централна и Южна Европа, като проектът може да бъде реализиран до края на 2015.

И „Южен поток”, и „Северен поток”  са дело и завоевание на руския премиер Владимир Путин. Те са в основата на неговото „наследство” и залог за развитието на руската икономикати завръщането на Русия на световната сцена. Путин водеше преговорите с европейските си партньори почти сам. Решаващият момент за „Южен поток” настъпи през март 2011, когато съгласие да се включи в проекта даде енергийната дъщерна компания на германския химически гигант BASF - Wintershall. Тя ще държи 15% от акциите на „Южен поток”.

По време на церемонията при подписването на споразумението в Москва, Путин посочи, че „тази стъпка говори за стабилност и е изключително важна за целия енергиен пазар”. Той приветства подкрепата на Германия за този пазар, включително и „позицията на канцлера Ангела Меркел”. Всъщност, прословутата „немска връзка” на Русия е почти изцяло резултат от личните усилия на Путин и неговата неуморна дипломатическа активност. Да не забравяме, че Wintershall контролира и 15,5% от акциите на „Северен поток”, който свързва с подводна тръба по дъното на Балтийско море Русия и Германия. На свой ред E.ON Ruhrgas e партньор на „Газпром” в изграждането на този газопровод.

Може да се очаква, че сега Русия ще заеме „позиция за стрелба” и веднъж завинаги ще погребе „Набуко”, като сключи през следващите две години нови договори за допълнителни газови доставки за Европа. „Южен поток” и „Северен поток” със сигурност ще променят енергийното уравнение между Русия и европейските държави.

САЩ сплотяват „новите европейци”

Както е известно, „Южен поток” ще заобиколи Украйна, а пък „Северен поток”, чиито пуск се очаква** през октомври 2011, изключва от транзитния си маршрут Полша. В геополитически план, Москва вече може да преговаря с Варшава и Киев от позиция на силата, тъй като зависимостта и от тези две доста „темпераментни” страни по въпроса за стратегическите енергийни доставки за Европа значително намалява.

Междувременно, „Южен поток” връща Русия като активен играч на шахматната дъска на Балканите (САЩ успяха за известно време да и отнемат тази роля, стимулирайки разпадането на Югославия). Сега Европа ще се сблъска с трудната задача, как да реализира плановете си за намаляване на газовите доставки от Русия. В същото време, „Северен поток” със сигурност ще издигне руско-германските отношения на качествено ново равнище на партньорство.

Както можеше да се очаква, „Южен поток” и „Северен поток” силно тревожат САЩ и допълнително стимулират политиката им за разпалване на тлеещите чувства на антипатия, които някои централноевропейски държави (или по-скоро техните елити) изпитват към Русия, и която Вашингтон целенасочено провежда още от края на 90-те години насам. Така, в края на май, президентът Обама се появи във Варшава, където подписа с домакините си две споразумения за военни покупки и разполагане на подразделения на американските ВВС на полска територия. Първият документ "съкращава бариерите пред търговията в сферата на отбраната и облекчава военното сътрудничество", а вторият предвижда разполагането в Полша на изтребители бомбардировачи Ф-16 и военнотранспортни самолети С-130. Очевидно, САЩ отново активизират централноевропейския вектор на своята геополитика, по отношение на държавите, които държавният секретар по отбраната по времето на президента Буш-младши Доналд Ръмсфелд нарече „новите европейци”. Вашингтон вижда в тях своеобразен противовес на укрепването на руските енергийни позиции в Европа.

В знаковата си реч, произнесена в Братислава през март 2011, заместникът на държавния секретар за Европа и Евразия Филип Гордън заяви, че централноевропейският регион, като блок, „играе изключително важната роля на американски партньор за прокарване на демокрацията отвъд европейските граници. Усилията ни за установяване на сътрудничество с Русия в никакъв случай няма да ограничат възможностите на САЩ и НАТО за разгръщане на системата за противоракетна отбрана и другите системи за колективна сигурност... целият прогрес, постигнат в хода на т.нар. „презареждане” с Русия, в никакъв случай не ерозира интересите на който и да било наш съюзник... ние работим  в тясно взаимодействие с Европа по всички важни въпроси, както международни, така и вътрешноевропейски, а Централна Европа играе изключителна роля за реализацията на тези планове”.

Разбира се, САЩ са наясно, че енергетиката е лоста, с чиято помощ Русия ерозира американската стратегия. Затова Америка също държи в ръкава си няколко коза. Тя активно изгражда терминали за втечнен природен газ на чуждестранните пазари, където той може да бъде продаден по-скъпо. При това именно Европа е главната и цел. Нещата опират до това, че САЩ са на път да постигнат ниво на пълно самозадоволяване с природен газ. В началото на май Financial Times публикува сензационен доклад за възможните промени в енергийната политика, благодарение на потенциалните запаси от шистов газ в Европа, които, според авторите му, могат радикално да променят картината на доставките, водейки до намаляване на зависимостта от Русия и близкоизточните държави.

Само че това са твърде прибързани надежди, разпалени от неизбежната перспектива Европа да се окаже в много сериозна зависимост от Русия по отношение на енергийните си доставки за цялото обозримо бъдеще. За да стартира добивът от нетрадиционни източници, като находищата на шистов газ например, и той да стане реалност за европейския пазар, трябва предварително да бъдат решени маса проблеми и да се преодолеят безброй препятствия.

Както посочва и Financial Times: „Шистовият газ се намира на голяма дълбочина (няколко хиляди фута) в скалните породи и може да бъде освободен оттам само чрез раздробяването на въпросните породи с големи количества вода под налягане. Тези технологии са известни като „хидравличен разрив на скалния пласт”. Течността и другите компоненти, като пясъка например, се подават под високо налягане в сондажния кладенец за да освободят шистовия газ от скалните породи. Най-сериозна загриженост сред еколозите предизвиква въздействието на тази технология върху нивото на грунтовите води”.

За разлика от САЩ, в Европа липсват детайлни и заслужаващи доверие резултати от геологични изследвания, поради което е много трудно да се оценят реалните запаси от шистов газ на континента.

Така или иначе, в крайна сметка, се очертава следната картина. Привържениците на „Набуко” стоически се приспособяват към реалностите на все по-неустойчивия глобален енергиен пазар, върху който оказват въздействие множество най-различни фактори, като например перспективите за добив на шистов газ, безредиците в Близкия Изток и, разбира се, гигантската вълна-цунами, в Япония, поставила под въпрос бъдещето на ядрената енергетика. Истината е, че всички тези фактори са в полза на Русия. И европейците са наясно, че е по-добре да се задоволят с питомното (т.е. с гарантираните руски газови доставки), вместо да гонят дивото, както ги призовават американците.

Мощното възраждане на американската активност

Макар че точните обстоятелства на американския ендшпил (т.е. заключителната част от операцията на САЩ) в Ирак и Афганистан си остават спорен момент, резултатът от него със сигурност ще е това, че Съединените щати, които, подобно на митичния Прометей, доскоро бяха „приковани” към тези две държави, сега постепенно се освобождават от ангажиментите си в тях и вече са по-свободни да действат и в други важни за тях направления. Напоследък сме свидетели на бурна американска активност, която сякаш идва да компенсира пропиляното време в Ирак и Афганистан: „едностранната” въоръжена интервенция в Либия, разполагането на ескадрила F-16 в Полша, създаването на военни бази в Румъния, реанимацията на плановете на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на системата за противоракетна отбрана в Централна Европа, възраждането на „сърдечното съгласие” от ерата на Тройния съюз сред „новите европейци”, заплахата за осъществяване на „хуманитарна интервенция” в Сирия, възобновяване на разговорите за евентуални военни действия срещу Иран, натискът с цел да се гарантира дългосрочно американско военни присъствие в Ирак и Афганистан, ускоряване процесите на разширяване на НАТО към Южен Кавказ и Централна Азия, нарушаване суверенитета и териториалната цялост на Пакистан, заплахата за „смяна на режима” в Шри Ланка и, накрая, декларираното в началото на юни разполагане на бойни кораби в Сингапур.

Всичко това се случи за съвсем кратко време – около сто дни. В този смисъл беше практически неизбежно и, че „голямата игра” в Каспийския регион също ще бъде подновена от Вашингтон. След необяснимия „зимен сън” и практическото пълното бездействие откакто президентът Буш-младши напусна Белия дом, в началото на 2009, специалният пратеник на САЩ по проблемите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се завърна на сцената.

Ако изказването му в края на май пред комисията по външна политика на американския Конгрес съдържаше някакво послание, то беше, че американската стратегия в сферата на евразийската енергетика остава „непроменена”, по отношение на основния си дневен ред, а именно отправянето на предизвикателство срещу потенциала на Русия и възможностите и да използва огромните природни ресурси и статута си на износител на енергоносители за да възроди своя имидж на велика държава на световната сцена.

Връщането на реториката от времето на студената война

На споменатото по-горе изслушване в Комисията по външна политика на Конгреса, геополитическият дневен ред на енергийната стратегия на САЩ в Евразия беше озвучен, с характерната за него откровеност, от известния експерт по Русия Ариел Коен. Вероятно той едва ли е изненадал някого с тезата си за руската „експанзионистична програма за действие”, която според него намира отражение в енергийната политика на Кремъл. С подобно твърдение може да се спори, но то заслужава специално внимание, защото представляваше фона на последвалото изказване на Морнингстар. Последният беше ограничен от нормите на дипломатическата практика и принуден да се въздържа от директни нападки срещу Русия, спрямо която сегашната администрация на Барак Обама се опитва да реализира т.нар. „политика на презареждане”. Това обаче не му попречи да акцентира върху следното:

-            Кремъл разглежда енергетиката като инструмент за осъществяването на самоуверена и настъпателна външна политика;

-            Нивото на зависимост от Европа от Русия, в енергийната сфера, е неприемливо високо;

-            Русия се опитва да изключи САЩ  от играчите на централноазиатския и каспийския енергийни пазари;

-            Москва използва енергетиката за да върне в орбитата си Индия, Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка;

-            Русия кара съседните държави да осъществяват износа на свои енергоносители през руската система от тръбопроводи;

-            Недостатъчното „върховенство на закона” блокира достъпа на западните компании до руския енергиен сектор;

-            Русия остава незаинтересована от развитието на енергийните връзки със САЩ.

Коен достатъчно откровено излага цялата геополитическа специфика. На първо място, както сочат прогнозите, европейското търсене на енергоносители ще продължи да нараства и това може да доведе до по-голяма зависимост в енергийната сфера от Русия, което пък би имало сериозни последици за връзките между Москва и Европа.

Същността е, че САЩ предчувстват и се опасяват от това, че Москва може да използва разширяващите се енергийни връзки за да стабилизира отношенията си с държавите от Западна Европа, което пък ще ерозира евроатлантическия дух и постепенно ще отслаби трансатлантическото лидерство на Америка.

На второ място, Германия взе стратегическото решение да се откаже от ядрената си енергетика и, вместо това, да увеличи вноса на енергоносители от Русия. От гледната точка на Вашингтон, постоянно разширяващите се и укрепващи руско-германски връзки имат не само определен исторически резонанс, доколкото стават все по-важни за европейската сигурност, но са и опасни за Америка, тъй като могат, в крайна сметка, да отслабят европейското единство и основите на НАТО, която САЩ използват като ключов инструмент за реализацията на глобалната си стратегия.

На трето място, Русия се стреми да надрасне ролята си на обикновен износител на енергоносители за Европа и да се включи в енергоразпределителната мрежа на континента, както и в търговията на дребно с енергоносители на европейския пазар. В крайна сметка, Европа може „да се сблъска със суровия избор между цената и стабилността на енергийните си доставки и необходимостта да бъде заедно със САЩ по ключовите съвременни въпроси”.

От друга страна, Коен очаква, че „докато цените на петрола растат, можем със сигурност да очакваме възраждането на руската самоувереност и дързост”. Всъщност, какво точно означава „дързост”? В геополитически план, това означава една по-самоуверена и активна Русия в глобалната политика. Между другото, Коен на няколко пъти споменава Индия като страна, чиято политика би трябвало също да безпокои САЩ.

Тебеширените кръгове в Южна Азия

Всъщност, държави като Индия, в които САЩ разчитат да укрепят позициите си като техен стратегически партньор, могат да предпочетат варианта да се превърнат в автономни, или „неприсъединили се”, ако Русия съумее да установи по-тесни връзки с тях в енергийната сфера. Що се отнася до Индия например, далеч отиващите последици са свързани с това, че ако Делхи се откаже от партньорството със САЩ, това много сериозно ще усложни азиатско-тихоокеанската стратегия на Вашингтон и политиката му на сдържане спрямо Китай.

Интересно е, че Коен дава като пример в това отношение Сирия. Според него, Русия „се стреми към възраждането на вековния силов баланс в Близкия изток” и, че Сирия (също както Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион) играе ключова роля в този регион и тъкмо поради това Москва възстановява военните си бази в Тартус и Латакия и „доставя на Сирия съвременно въоръжение”, както впрочем го прави и по отношение на Индия.

На четвърто място, Русия работи за укрепване и разширяване влиянието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) като изключителен прерогатив за сдържането на САЩ, особено в „енергийния клуб” на тази група. Както е известно, ШОС включва Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан.

САЩ буквално се вбесяват, виждайки че ШОС се готви да приеме като пълноправни членове Индия и Пакистан, а дори и Афганистан, като наблюдател. До момента, САЩ залагаха на сдържаността, която демонстрираха Русия и Китай по въпроса за присъединяването на Пакистан и Индия към ШОС, но когато Москва и Пекин започнаха да променят позицията си по въпроса, във Вашингтон моментално обявиха тревога.

Москва изпреварва Съединените щати, форсирайки връзките си с Пакистан. Критично важен вектор в усилващото се сътрудничество между двете държави са съвместните енергийни проекти. Така, Русия започна да обсъжда с Пакистан основите за участието му в проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).

Страните възстановиха и въздушната връзка помежду си, проведоха две срещи на високо равнище в рамките на една година и започнаха тясно да координират подходите си по въпроса за стабилизирането на Афганистан (които също са част от изпълнението на проекта ТАРІ). Специалният представител на Русия за Афганистан Замир Кабулов (експерт на Кремъл по тази страна) посети Исламабад в началото на юни за да задълбочи консултациите между двете държави.

Руският подход е насочен към разширяване стратегическата самостоятелност на Пакистан, така че той да може да се освободи от стриктната опека на Вашингтон. При това Москва разчита, че Пакистан ще и отговори подобаващо. Както посочва в един свой коментар руският експерт по Южна Азия Андрей Володин, „посещението на пакистанския президент Али Зардари в Русия показа, че Пакистан активно диверсифицира външноикономическите връзки и външната си политика. Като това се подкрепя и от основния и най-стабилен пакистански съюзник – Китай, който осъществява политика на „меко обратно сдържане” на САЩ в Азия, включително в Пакистан”.

Краят на туркменистанската „газова мечта”

Така, руско-китайската инициатива за привличане на Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС може, в перспектива, да нанесе съкрушителен удар по стратегията на САЩ, целяща американското „внедряване” в Азия. Основата на регионалната енергийна мрежа, концентрирана върху енергоносителите на Туркменистан, придава достатъчно стабилен характер на тази матрица.

Истината е, че макар САЩ много да говорят за TАРІ, далеч по-интересен за тях е т.нар. Южен коридор за транспортиране на туркменистанските енергоносители към Западна Европа така че да се ограничи степента на руската доминация на европейския пазар.

В момента Русия е на път „да убие с един изстрел два заека”. Насочвайки туркменистанския газ към ненаситните консуматори на енергоресурси от Южна Азия (Индия, потенциално, е един от двамата или тримата най-големи потребители на енергоносители през следващото десетилетие), Москва, от една страна, ерозира евразийската енергийна стратегия на САЩ за доставката на природен газ за Европа, а, от друга, съумява да съхрани силните си позиции на европейския енергиен пазар, недопускайки туркменистанският газ да и бъде конкуренция там.

Във връзка с ТАРІ непрекъснато възникват два въпроса. На първо място, имаше известни съмнения за размерите на туркменистанските енергийни ресурси. Но потвърждението, направено от британската одиторска компания Gaffney, Cline & Associates в началото на юни, че Туркменистан разполага с второто по големина в света газово находище в Южен Йолатан, тотално променя досегашния сценарий. Неслучайно афганистанският президент Хамид Карзаи моментално долетя в Ашхабад, веднага след като чу съобщението на британците. Огромното находище Южен Йолатан е разположено на площ от 3,5 хиляди кв. км, което е повече от цялата територия на Люксембург и, както посочва високопоставен представител на британския одитор, „Южен Йолатан е толкова голям, че там едновременно могат да се разработват няколко негови участъка”.

Казано накратко, Туркменистан разполага с потвърдени запаси, които могат да удовлетворят потребностите на Китай, Индия и Пакистан за дълги десетилетия и пак ще остане газ, който да се изнася в Русия. Това е шокираща перспектива за американските стратези, особено ако идеята за създаването на „енергиен клуб на ШОС”, лансирана от тогавашния руски президент Путин през 2005 (която по онова време изглеждаше не съвсем навременна) най-сетне се реализира на практика.

Така че упоритите руски и китайски дипломатически усилия по отношение на Пакистан, целящи да го убедят да промени парадигмата в афганистанската си политика; нарастващото нетърпение на САЩ заради „непослушанието и упоритостта” на Исламабад; склонността на ШОС да се ангажира със стабилизацията на Афганистан; стремежът на САЩ директно да контактуват с Движението „Талибан”, а не чрез „оглавявания от Кабул” мирен процес; натискът на Вашингтон за установяване на дългосрочно военно присъствие в Афганистан; все по-ясното желание на Русия и Китай да привлекат Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС; опитът на САЩ да формират такова партньорство с Индия, което американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс описа в речта си в Сингапур от 4 юни пред военните министри на държавите от региона (включително тези на Китай, Русия и Индия) като „неотменима основа за стабилността в Южна Азия и извън нея”; потвърдената от Гейтс

американска привързаност към „стабилното, здраво и разширено” военно присъствие в Азия и, особено, в Малакския пролив – всичко това също представлява много важно „енергийно измерение”.

Макар че споменатият по-горе Ариел Коен е експерт по Русия, той неколкократно спомена Централна Азия в изказването си пред Конгреса и призова американските конгресмени да обърнат специално внимание на това, че Москва се опитва „да изтласка” САЩ от Централна Азия вече е успяла да ограничи американското участие в новите каспийски енергийни проекти, изключвайки Америка от енергийния клуб на ШОС.

Сдържането на Русия, като основа на американската енергийна стратегия

В изказването си пред Конгреса, специалният пратеник по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар, се придържаше към дипломатическия тон и внимателно заобикаляше геополитически моменти, акцентирайки върху детайлната презентация на евразийската енергийна стратегия на САЩ, която представи като продължение на политиката от ерата на Буш-младши, отчитаща обаче и новите реалности. Според него, принципните вектори на тази американска стратегия са следните:

- Стремежът на САЩ да бъдат силно ангажирани с енергийната сигурност на Европа, никога не трябва да се поставя под съмнение, след като Европа е „наш партньор по всички основни глобални въпроси, от Афганистан до Либия и Близкия Изток и от човешките права до свободната търговия”.

- САЩ ще работят за „енергийната диверсификация на Европа” както по отношение на източниците на доставка и маршрутите за транзит на енергоносителите, така и по отношение на видовете енергия – „диверсификация на доставчиците, диверсификация на транспортните маршрути и диверсификация на потребителите, както и концентриране на усилията върху алтернативните и възобновяеми технологии за „чиста” енергия, както и за нарастване на енергийната ефективност” (тук е мястото да напомня, че САЩ се явяват на европейския пазар като голям износител на шистов газ, който се конкурира с руския природен газ).

- Целта на САЩ е да накарат Европа да формулира „балансирана и диверсифицирана енергийна стратегия, залагаща на многото източници на енергия и множеството маршрути за транзитирането им до пазара” (т.е. за намаляване на зависимостта от Русия, която в момента покрива над 1/3 от енергийните потребности на Европа).

- САЩ ще поощряват и помагат на централноазиатските и каспийските държави „да търсят и намират нови пътища към пазара” (т.е., заобикаляйки руската територия и руските тръбопроводи).

- САЩ ще работят за приватизацията на енергийния сектор, като за целта ще „изградят политическа  платформа в постсъветското пространство, в чиито рамки да могат да просперират деловите и търговските проекти”.

- Привързаността на администрацията на Обама към т.нар. Южен коридор, чрез който да се реализират доставките на природен газ от Каспийския регион за Европа, през Турция, а потенциално „и от други източници отвъд югоизточните граници на Европа”, е не по-малка от тази, демонстрирана от администрациите на Клинтън и Буш. САЩ активно ще прокарват три отделни европейски тръбопроводни консорциума – „Набуко”, IGTI  и ТАР, и са „сигурни, че икономически жизнеспособният Южен коридор ще бъде реализиран, като инвестиционните решения, които ще направят това възможно, следва да бъдат приети до края на 2011”.

- Вашингтон отделя специално внимание на превръщането на Туркменистан в голям доставчик на газ за Европа, чрез Южния коридор.

- САЩ ще се стремят към интегрирането на балтийските държави в европейския енергиен пазар, така че да не бъдат зависими и уязвими от руските доставки и/или руския политически натиск.

- САЩ ще се противопоставят на опитите на Русия да получи монополно влияние в украинския енергиен сектор.

- Европа трябва да разработи и създаде единен енергиен пазар, за да не се допуска формирането на такъв тип двустранни отношения, като тези между Германия и Русия, Русия и Италия или Русия и Франция в момента.

- Европа следва повече да се концентрира върху развитието на добива на шистов газ, който може да замени руския природен газ.

- Европа трябва да реализира инициативи за „разделяне функциите за разпространение и доставка в енергийните компании”, така че руският гигант „Газпром” да се провали в усилията си да проникне в сферата на преработката и пласмента на природния газ.

Това е евразийския хартленд, глупчо!

На практика, евразийската енергийна стратегия на САЩ почти изцяло е концентрирана върху „сдържането” на изключителната и доминираща роля на Русия като енергиен доставчик на Европа и ограничаване на мащабното и влияние в централноазиатските и каспийските страни-доставчици на енергоносители. Коен говори за бъдещата роля на НАТО, като гарант за сигурността на „неруските тръбопроводи”, но не бива да се учудваме, че Морнингстар не отделя особено внимание на тази противоречива идея, зародила се в главите на членовете на предишната президентска администрация. В случая особено интересно е, че Морнингстар не споменава нищо за способността на Туркменистан или на централноазиатския регион, като цяло, да се превърне в енергиен доставчик за Южна Азия, макар че американските дипломати, посещаващи Делхи, неизменно демонстрират силен интерес към проекта ТАРІ. Тоест, излиза, че САЩ изцяло са концентрирали усилията си върху енергийната сигурност на Европа и върху доставките от Каспийския басейн, Централна Азия и Близкия Изток за европейския пазар и само на думи се интересуват от ТАРІ.

Ясно е, че срещата на ШОС която се проведе в средата на юни в Казахстан, се превърна във важно събитие в контекста на енергийната геополитика. И в този смисъл за изслушванията в американския Конгрес две седмици преди това беше подбрано най-подходящото време. САЩ предчувстват промяната на парадигмата в динамиката на азиатската мощ. Шансовете все повече се обръщат срещу Америка, след като Русия и Китай умело трансформират политиката си в Южна Азия, чиято основна цел в момента е „хегемонизацията” на връзките им с Пакистан и Индия, в рамките на ШОС (включително чрез възможното присъединяване на двете държави към организацията, през 2012). Според директора на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа Ян Сютън: „Ако съумеем да установим тесни отношения със съседните държави, както успяхме да го направим с държавите от ШОС, ще постигнем голям прогрес. Създаването на ШОС през 90-те години беше признато като една от най-успешните дипломатически стъпки на Китай. А целта на създаването на ШОС е да бъде отправено предизвикателство към стратегическото намерение на Америка да разшири военното си влияние в Централна Азия. С появата на ШОС отношенията на Китай с държавите от региона значително се подобриха. С цел да установи подобни отношения и с околните държави, които още не са станали членки на ШОС, Китай трябва да установи с тях истинско стратегическо партньорство. В противен случай те могат да се окажат в американската сфера на влияние ”.

Действително, очертаващият се „край на играта” в Афганистан е вдъхновяващ момент за развитието на няколко направления в геополитиката на Евразия и Централна и Южна Азия. Някои от тях вече се реализират, други все още са в „спящо състояние”, някои са видими, а други все още недостатъчно различими за да започнат да се сближават. При всички случаи обаче фокусът им е един и същ – Евразия.

Както е известно, великият британски географ и политик сър Халфорд Макиндер, който се смята за един от бащите-основатели на езотеричните дисциплини на геополитиката и геостратегията, базира прочутата си теория за „Хартленда” на предпоставката, че Евразия си остава „сърцевината” на международната политика. Очевидно, тя е валидна с пълна сила и днес.

----------------------------------------

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Турция и Узбекистан

**Северен поток бе открит междувременно на 8 ноември

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/979-energiiniqt-triygylnik-es-rusiq-turciq

Енергията е движеща сила в отношенията между Русия, Турция и ЕС. Русия е най-големия световен доставчик на природен газ и втория най-голям доставчик на петрол, като разполага и с най-големите газови запаси, следвана от Иран и Катар. ЕС и Турция пък все повече се нуждаят от внос на енергоносители, като в момента ЕС получава около 1/3 от необходимия и петрол и 40% от газа от Русия, докато Турция получава оттам 25% от петрола и 65% от газа. В същото време, 80% от руския газ се изнася за ЕС, като около 80% от него се транспортира през Украйна. Освен това, Русия осъществява 40% от петролния си износ през пролива Босфор. Стремейки се да преодолее зависимостта си от газовия транзит през Украйна, Москва иска да го диверсифицира, изграждайки тръбопроводите „Северен поток” и „Южен поток”. В рамките на тази стратегия, Германия играе ролята на северен енергиен „хъб” за Русия, а Турция – на южен.

Русия, Турция и ЕС все повече зависят един от друг, но следват различни концепции за енергийната си сигурност. Така, Турция и ЕС опитват да диверсифицират маршрутите на енергийния си внос, като по този начин намалят зависимостта си от Русия, докато Москва търси нови енергийни пазари, особено в Източна Азия. Засега, в отношенията между Турция, Русия и ЕС доминира двустранния подход, т.е. тристранният модел предстои да бъде изпробван на практика. Що се отнася по-специално до енергийния сектор, и тримата играчи зависят един от друг и сътрудничеството на тристранна основа би било от полза за всички тях. Затова ще се опитам да анализирам шансовете за постигане на общи позиции за енергийната сигурност в бъдеще, както и перспективите за тристранно сътрудничество в тази сфера.

За целта, първоначално ще разгледам промените в турската външна политика и руско-турското сближаване през последните години, формиращи основата на новите тенденции по южната периферия на ЕС. След това ще се спра на отношенията между Русия и ЕС в енергийната сфера и турската роля в тях. Накрая, разглеждайки геополитическите промени в резултат от руско-грузинската война през август 2008, ще се опитам да очертая перспективите за формирането на енергиен триъгълник с участието на Русия, Турция и ЕС.

Промените в турската външна политика

След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002, Турция опитва да се превърне в ключова регионална сила, провеждайки по-активна дипломация и демонстрирайки конструктивна роля, като следва политика на добросъседство с всички околни държави. Това включва подобряване на отношенията с Иран, Сирия и Ирак, укрепване на икономическото сътрудничество с Русия и нормализиране на отношенията с Армения. Този нов подход е свързан с интереса на Турция за присъединяване към ЕС и ограничения успех на предишната и външнополитическа стратегия. След разпадането на Съветския съюз, Турция безуспешно опита да се превърне в ключов регионален играч в Централна Азия и Южен Кавказ. Анкара разчиташе да играе активна роля, по-специално, в процеса на държавното строителство в Централна Азия, опитвайки се да експортира там турския модел на демокрация, секуларизъм и модернизация. Турция обаче, така и не успя да осъществи достатъчно значимо икономическо и политическо проникване в региона, въпреки отслабването на руските позиции в него през 90-те. Появата на авторитарни и полуавторитарни държави в Централна Азия направи доста трудно налагането на турския политически модел. В същото време, пантюркистката идеология се възприе в региона като пряка заплаха за суверенитета на новите държави. Узбекистан и Туркменистан, в частност, много бързо прекратиха сътрудничеството с Турция, обвинявайки Анкара, че подкрепя местните политически дисиденти. Що се отнася до Южен Кавказ, Грузия, Армения и Азербайджан се оказаха по-ангажирани със собствените си проблеми и отношенията с Русия, отколкото с тези с Анкара, макар че Турция се превърна в основния търговски партньор и на трите държави (1).

В географски план, Турция е близо до най-богатите на енергоносители региони в света, където се намират над 70% от световните петролни и газови запаси. Тя е заинтересована да се превърне в ключов енергиен транзитен „хъб” за транспортирането на природен газ от Каспийския регион, Близкия изток и Персийския залив към европейските пазари. В качеството си на такъв „хъб”, Турция би си гарантирала значителни приходи и такси, както и част от транзитирания газ, с която да покрие собствените си нужди. Освен това, Анкара се надява да намали зависимостта си от вноса на руски природен газ. Нещо повече, като ключова държава за петролния и газов транзит към ЕС, Турция разчита да подобри и шансовете си за присъединяване към ЕС. С изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), Турция вече се превърна във важна транзитна държава за транспортирането на значителни количества суров петрол, особено от Азербайджан. След руско-украинския газов конфликт от януари 2009, значително нарасна интересът на ЕС за изграждането на газопровода „Набуко” (с пропускателна спобосност 31 млрд. куб. м), който трябва да транспортира неруски газ за Европа. Турция е ключова транзитна държава за този проект, чиято реализация би позволила както на Анкара, така и на ЕС да станат по-малко зависими от вноса и транспортирането на газ от Русия.

Руско-турските отношения

След като турската роля на преден пост на НАТО в конфронтацията със Съветския съюз приключи, руско-турските отношения през последните двайсетина години преставляват комбинация от съперничество и сътрудничество. Така, в началото на 90-те, Турция и Русия действаха като съперници в рамките на новата геополитика в Кавказ и Централна Азия, докато икономическото сътрудничество между тях се задълбочаваше. На политическо равнище, ограничената турска подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, стимулира сближаването между Анкара и Москва. Руските стратези започнаха да възприемат Турция като геополитически играч, който става все по-независим от САЩ. В контекста на руското стратегическо мислене, Турция се разглежда като потенциален съюзник срещу американската доминация в Южен Кавказ. Посещението на руския президент Владимир Путин в Турция, през декември 2004, беше първото на толкова високо равнище от 32 години насам, като през следващите пет години Путин се срещна още десет пъти с турския премиер Ердоган.

Безспорно, движещата сила в новото руско-турско сближаване е икономиката. Русия измести Германия като водещ търговски партньор на Турция, като обемът на търговията между двете държави достигна 38 млрд. долара през 2008. След 2006, Русия е най-големия доставчик на природен газ за Турция. През 2002, двете страни завършиха изграждането на газопровода „Син поток”, с капацитет 16 млрд. куб. м, който минава по дъното на Черно море. Освен това, Турция е третия най-голям вносител на руски въглища, след Украйна и Великобритания. Две трети от танкерите, пресичащи турските проливи Босфора и Дарданелите, превозват руски петрол и газ. На свой ред, Турция изнася в Русия предимно текстилни стоки, машини, автомобили, химикали и хранителни продукти. Турският строителен сектор е изключително активен в Русия, като през 2008 оборотът му достигна 29 млрд. долара. През същата година, около 15700 турски работници бяха изпратени в Русия от Турската служба за осигуряване на заетост, като повечето от тях са заети в строителството (2). Всяка година, около 3 млн. руски туристи посещават Турция, което е от голямо значение за местната икономика. Въпреки това, Русия тотално доминира в търговският баланс между двете страни, като през 2008, турският износ е достигнал 6,5 млн. долара, докато вносът от Русия е бил над 30 млрд. долара (най-вече газ, петрол и въглища). Във военната сфера, руснаците продадоха известно количество хеликоптери на Турция и снабдиха тази членка на НАТО с нови системи за въздушна защита. През 2008, Русия подписа договор за доставката на противотанкови ракети на обща стойност 80 млн. долара.

За Русия, Турция не е само важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на усилията на Москва за намаляване на зависимостта си от доставките за европейските пазари. Турция е третия най-голям вносител на руски газ, след Украйна и Германия (23,8 млрд. куб. м, през 2008). Освен това, Русия разчита на сближаването с Турция за да укрепи позициите си в Източното Средиземноморие и ограничи влиянието на НАТО и САЩ в региона. Членството на Турция в НАТО не се смята за пречка за енергийното и партньорство с Русия. Благодарение на по-тясното си сътрудничество с Анкара, Москва разчита да намали влиянието на пакта в региона, като в замяна е склонна да отстъпи малко влияние и на Турция, доказателство за което бе и руската реакция на турско-арменското сближаване. Както Анкара, така и Москва смятаха американската политика в Южен Кавказ, по времето на Буш-младши, за дестабилизираща. Русия внимателно наблюдава трудностите на Турция при опитите и да се присъедини към ЕС и предлага на Анкара задълбочаване на икономическото сътрудничество, като своеобразна алтернатива. С посещението на руския премиер Путин в Анкара, през август 2009, и реализацията на договорите за „Южен поток” и задълбочаване на енергийното сътрудничество между двете страни, Русия съумя да интегрира Турция в своята политика и се опитва да укрепи позициите си в Черноморския регион. Москва е наясно, че може само да спечели от съпротивата на редица държави от ЕС срещу турската интеграция в Съюза. От друга страна, Турция се опитва да използва геополитическото си положение, като инструмент в пазарлъците с Русия и ЕС.

Енергийните отношения между Русия и ЕС и мястото на Турция

В момента отношенията между Русия и ЕС преживяват известна криза. Украинско-руският газов конфликт от началото на 2009, сериозно ерозира доверието между Русия и ЕС. Няма консенсус между страните-членки на Съюза за начина, по който следва да се развива сътрудничеството с Москва в бъдеще и, дали нарастването на икономическата взаимозависимост е правилния подход за гарантиране сигурността на Европа (3). През 2009, руският премиер Путин отказа страната му да подпише Договора за Енергийната харта (ЕСТ), който е сред най-големите приоритети на ЕС. От друга страна, руското предложение за ново рамково енергийно споразумение засега не поражда особен интерес в ЕС. Европейската комисия лансира политиката си на либерализация, особено по отношение на газовия пазар. Това включва разширяване възможностите за закупуване на енергийни компании и техните електрически и газови разпределителни мрежи, т.е разбиване на големите енергийни монополи. Желанието на „Газпром”, напротив, е да продължи да контролира цялата верига на енергийните доставки за европейския пазар. Руското правителство иска да се подсигури с дългосрочни договори с потребителите, така че да гарантира инвестициите си и да влезе на атрактивния европейски краен потребителски пазар, чрез нови споразумения за енергийно сътрудничество.

В контекста на руско-европейските енергийни отношения, Турция се разглежда по два начина. От една страна, за Русия и някои европейски страни, тя представлява сравнително сигурен и независим транзитен маршрут, за разлика от Украйна например („Южен поток”). От друга страна, някои членки на ЕС виждат в Турция алтернативен маршрут за вноса на неруски енергоносители („Набуко”). ЕС и Турция се ангажираха с развитието на т.нар. „Южен енергиен коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия изток ще достигат до Европа, наред със съществуващите маршрути за доставка на енергоносители от Русия, Норвегия и Алжир (4). Заради добрите си двустранни отношения с Русия и ЕС, Турция се приема като балансьор между тях, което увеличава геополитическото и значение в региона. Основното предизвикателство за Турция през следващите няколко години ще бъде да запази тази роля, особено в контекста на присъединяването си към ЕС. Последните промени в турското енергийно законодателство, приети през април 2001, бяха съобразени с енергийното законодателство на ЕС, като през същата година Турция подписа и ЕСТ.

В миналото, по отношение на тръбопроводната политика, между Турция и Русия съществуваше известно съперничество. Така, Москва критикуваше турското участие в проекта „Набуко” и изграждането на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който бе първия важен петролопровод в региона, заобикалящ Русия. Подписването на договорите между държавите, участващи в проекта за тръбопровода „Набуко” в Анкара, през юли 2009, беше важна стъпка към реализацията му. Все още обаче е неясно, дали ще има достатъчно газ за запълването му. Анкара е заинтересована да остави вратата отворена за всички възможности за сътрудничество в региона, освен това „Набуко” би и дал възможност да стане по-малко зависима от Русия. Тук е мястото да напомня, че има и планове за свързване на Турция с Италия, чрез интерконектора Турция-Гърция-Италия (ITGI), с капацитет 12 млрд. куб.м, както и за т.нар. Трансадриатически тръбопровод с капацитет 20 млрд. куб. м. От ноември 2009 насам, по първия участък на ITGI вече се транзитира известно количество азербайджански газ за Гърция.

Междувременно, Русия прокарва алтернативния си проект за газопровода „Южен поток”, с първоначален капацитет 24 млрд. куб. м и окончателен – 63 млрд. куб.м, който пресича Черно море за да стигне до България, където се разделя на две линии, достигащи, съответно, до Италия и Австрия. „Южен поток” ще минава през турски териториални води. Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, ще бъде отклонен към „Южен поток”. За да успокои страховете и и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руският премиер Путин направи някои отстъпки на Анкара. Така, руският петролопроводен оператор „Транснефт” и петролната компания „Роснефт” се споразумяха да формират консорциум с италианската  ENI и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море (5), с което бе обезмислено изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис, през територията на България и Гърция. Основната цел на проекта е да се облекчи танкерния трафик през тесния пролив Босфор. Разширяването и развитието на пристанищата Самсун и Джейхан ще укрепи турската позиция като енергиен „хъб”. Тръбопроводът „Син поток” също стига до Самсун, като (в сътрудничество с ENI) доставя руски газ за турската национална газопреносна мрежа. Освен това, Русия се съгласи да участва в изграждането на допълнителен тръбопровод „Син поток-2” до Самсун, който ще снабдява с газ не само Турция, но и Израел, Ливан, Сирия и Кипър. Редица други сделки позволиха на „Газпром” да се включи в изграждането на газохранилища в Турция и завод за втечнен газ в Джейхан. Третият елемент – планът за изграждане на атомна електроцентрала, от руско-турски консорциум, в южния турски регион Акую, първоначално беше отхвърлен от турската страна, но през май 2010 все пак бе подписано споразумение за изграждането и от консорциум между руските компании „Атомстройекспорт“ и „Интер РАО ЕЕС“ и турската Park Teknik (6). Тези споразумения не само укрепиха установилите се турско-руско-италиански енергийни отношения, но и политическата и икономическа взаимозависимост между Анкара и Москва.

Южен Кавказ след грузинско-руския конфликт

Грузинско-руският конфликт през август 2008 промени геополитическата ситуация в Кавказ. Турската стратегия за хармонични отношения с всички съседи бе изправена пред сериозно предизвикателство. Освен това, нарастващата зависимост на Турция от вноса на руски енергоносители ограничи свободата и за маньоври: в Анкара не се чуха сериозни критики срещу руската военна операция (7). Ситуацията допълнително се усложни от факта, че преди конфликта Турция оказа немалка подкрепа на армиите на Грузия и Азербайджан за приспособяването им към стандартите на НАТО. Анкара създаде военни академии в Баку и Тбилиси и участва в модернизацията на две грузински военновъздушни бази. Затова, веднага след конфликта, руските власти споменаха Турция сред страните, оказали военна помощ на Грузия.

Първата реакция на Анкара на грузинско-руската война беше да предложи т.нар. Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ (CSCP). Малко след края на войната, турският премиер Ердоган посети Русия, Грузия и Азербайджан за да популяризира идеята. Основната цел на CSCP бе да допълни регионалните институции и механизми за създаването на рамка за стабилност, доверие и сътрудничество, както и да се превърне във форум за диалог (8). Русия подкрепи инициативата, защото тя не ангажираше САЩ, НАТО и ЕС, а само държавите от региона. Засега обаче липсват конкретни стъпки за реализацията на турската инициатива и все още не е ясно, дали тя има някакви шансове за успех, поради съществуващите противоречия между държавите-участнички. Грузия например, няма никакъв интерес да преговаря с Русия в рамките на инициатива, която не включва САЩ или ЕС.

В контекста на конфликта, нарасна загрижеността за сигурността на тръбопроводите в Южен Кавказ и Турция. Стремежът на Анкара за превръщането на Турция в ключова транзитна държава беше поставен под въпрос от променената ситуация в сферата на сигурността в Южен Кавказ. От друга страна, конфликтът откри пред Турция възможност да подобри отношенията си с Армения (9). Това обаче повлия върху връзките и с Азербайджан, които през последните години бяха изключително тесни. В момента, Грузия е единствения сухопътен коридор, свързващ Турция с Азербайджан и Каспийския регион. Сигурността на турските енергийни инвестиции в тази страна обаче изглежда много съмнителна, ако грузинско-руските отношения не се подобрят. Междувременно, ако границата между Турция и Армения бъде отворена, това ще позволи създаването на нов сухопътен коридор към Каспийския регион, през арменска територия, което би имало стратегически последици за енергийния транзит в Каспийския регион, както и за Турция.

Подобряването на отношенията между Русия и Турция оказа влияние и върху конфликта за Нагорни Карабах, в който турските и руски интереси са противоположни. Москва неофициално подкрепя Армения, а Турция – Азербайджан. Този баланс беше потавен под въпрос и от турско-арменското сближаване, както и от възхода на Азербайджан като производител на петрол и природен газ. Руските отношения с Азербайджан се определят от замразения конфликт в Нагорни Карабах и ситуацията с азербайджанския петролен износ. Със споразумението между Баку и Тбилиси от 2007 за доставката на петрол за Грузия и закупуването на грузинската преносна мрежа от азербайджанската държавна компания SOCAR, Баку отправи открито предизвикателство към руската роля в Южен Кавказ. Освен това, руските газови доставки за Армения минават през  грузинската  газопреносна мрежа, която вече е азербайджанска държавна собственост.

Задълбочаващото се икономическо сътрудничество между Русия и Турция може да доведе до усилване на натиска върху участниците в Нагорнокарабахския конфликт, с цел той да бъде разрешен. И двете държави са заинтересовани от стабилността в региона, тъй като тя е важна предпоставка за търговията с петрол и газ. Добрите отношения между Турция и Русия са предпоставка и за сближаването на Анкара с Ереван. Но, ако арменско-турският проблем бъде решен без паралелното решаване и на нагорнокарабахския конфликт, Азербайджан може да прекъсне отношенията си с Турция и да стане по-сговорчив към Русия.

Има ли перспективи за формирането на енергиен триъгълник между ЕС, Русия и Турция?

Както показа острата руска реакциая на инициативата на ЕС за т.нар. Източно партньорство, Москва все повече възприема Съюза като конкурент в постсъветското пространство. Руския външен министър Сергей Лавров многократно критикува създаването на Източното партньорство без участието на Русия, определяйки го като опит за формиране „зона на влияние на ЕС в Източна Европа” (10). От гледната точка на руския политически елит, международните отношения са „игра с нулева сума”, т.е. в съперничеството между Москва и Брюксел в т.нар. руска „близка чужбина” не съществува ситуация, в която и двете страни да спечелят. Освен, наследения от СССР ядрен арсенал и постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, енергоносителите са единственият сериозен инструмент на Русия за реализацията на нейните амбиции като велика сила. От друга страна, Русия е силно заинтересована от партньорството с ЕС за своята икономическо модернизация и се нуждае от европейски инвестиции в енергийния и инфраструктурния сектори, както и от техническо сътрудничество. Затова Москва следва да бъде интегрирана в реализацията на конкретни проекти от взаимен интерес в региона, в такива сфери като енергийната сигурност, опазване на околната среда и икономическото сътрудничество.

ЕС едва сега започва да развива обща енергийна политика, тъй като това е сфера, в която продължават да доминират националните интереси на страните-членки. От една страна е налице свръхреакция на някои европейски държави по отношение на това, как Русия би могла да използва енергийната си мощ. За съжаление, политизацията на енергийните отношения между Русия и ЕС често се използва и от двете страни като инструмент за решаване на конфликти в други сфери. За ЕС, като цяло, е важно да формулира обща вътрешна и външна енергийна политика. Съюзът все още е най-атрактивния пазар за енергоносители в света, но му се налага да укрепи възможностите си за преговори, възприемайки обща енергийна стратегия. В момента, Русия е най-големия доставчик на петрол и газ за ЕС и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Русия разполага с необходимите ресурси, географска близост и тръбопроводна инфраструктура за да снабдява ЕС при достатъчно изгодни за Съюза условия. Само ако ЕС и неговите страни-членки съумеят в бъдеще да формулират адекватна обща енергийна стратегия и успеят да интегрират Турция, в този контекст, те ще могат да предложат на Москва и Анкара подходящи условия за формиране на енергиен триъгълник.

Турция е европейската врата към Централна Азия и Близкия изток. Тя може да се превърне в изключително важен транзитен маршрут не само за енергийните доставки за ЕС от Русия, но и от Каспийския регион, Близкия изток и района на Залива. Бавният ход на преговорите между Анкара и Брюксел и липсата на значим прогрес може да се окаже пречка за задълбочаване на енергийното сътрудничество. В същото време, опитите да се използва проектът „Набуко” като разменна монета в преговорите с ЕС, които прави турският премиер Ердоган, едва ли са правилния подход за изграждане на доверителни отношения (11). Очевидно, Турция следва да балансира амбициите си на независим регионален играч и тези на бъдещ член на ЕС. Като член на ЕС, който е ключов играч в региона, тя ще може да играе значителна роля за укрепване позициите на Брюксел в Каспийския и Южнокавказкия региони, но за целта ще и се наложи да преформулира отношенията си с Русия.

Междувременно, като основен конкурент на ЕС, Русия и Турция за ресурси и влияние в Каспийския и Централноазиатския региони се очертава Китай. Пекин опитва да гарантира петролните и газовите си потребности, инвестирайки например в Казахстан, Туркменистан и Русия. Първият етап от новия газопровод между Туркменистан и Китай беше завършен в края на 2009. След 2013, 40 млрд. куб. м газ ще се транспортират по този газопровод към Китай, заобикаляйки Русия. В резултат, Москва ще загуби транзитния си монопол по отношение на централноазиатските ресурси, докато ЕС, най-вероятно, ще бъде лишен от необходимите ресурси за реализацията на проекта „Набуко”. Китай притежава икономическата и политическа мощ за да наложи енергийните си интереси в региона, докато Москва и Брюксел продължават да спорят, дали следва да се изгражда газопроводът „Южен поток” или „Набуко”, или пък и двата.

Енергийният триъгълник ЕС-Русия –Турция трудно може да бъде формиран, докато в отношенията между трите му страни продължат да доминират краткосрочните национални интереси. Налице е известно сътрудничество между руските, турските и европейските компании в енергийния сектор, но засега не се очертава обща визия или интерес за осъществяването на всеобхватно тристранно енергийно сътрудничество. Ако Турция все пак се присъедини към ЕС и Брюксел формулира обща енергийна политика, стратегическото сътрудничество с Русия в енергийния сектор става възможно. Лисабонският договор бе стъпка в тази посока. Само ако тримата играчи започнат да разглеждат тристранното енергийно сътрудничество като печелившо за всички участници, а не просто като инструмент при пазарлъците помежду им, енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция може да стане реалност.

Бележки:

1. За търговските отношения на Турция с Русия и държавите от Южен Кавказ, виж Gareth Winrow, ›Turkey, Russia and the Caucasus. Common and diverging interests‹, Chatham House Briefing Paper, November 2009, p. 4. Available at: http://www.chathamhouse.org.uk/files/15211_bp1109 turkey.pdf (accessed on 8 March 2010).

2. Cf. Ahmet İзduygu, ›International migration system between Turkey and Russia: the case of projecttied migrant workers in Moscow‹, European University Institute, Florence, Research Report, 18/2009. Available at: http://cadmus.eui.eu/dspace/bitstream/1814/12254/2/CARIM_RR_2009_18.pdf (accessed on 8 March 2010).

3. Cf. Stefan Meister, ›Crisis in Russia–EU energy relationship‹, in: DGAPaktuell, June 2009. Available at: http://www.dgap.org/midcomserve аttachmentguid1de5434f928abf6543411de852ed7fabd3334ff34ff/200904_dgapaktuell_ruseu_

www.pdf (accessed on 8 March 2010).

4. Jose Manuel Barroso, ›New Silk Route‹, The Southern Corridor Summit, Prague, 8 May 2009. Available at: http://europa.eu/rapid/press releasesAction.do?reference=SPEECH/09/228&format=HTML&aged=0&

language=EN&guiLanguage=en (accessed on 8 March 2010).

5. Saban Kardas, ›Russia joins the SamsunCeyhan Pipeline‹, in: Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 195. Available at: http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=35649&tx_ttnews[backPid]=7

&cHash=f1793bc6f4 (accessed on 8 March 2010).

6. ›Turkey’s radioactive waltz with Russia comes to an end‹, on Radio Free Europe / Radio Liberty, 17.12.2009. Available at: http://www.rferl.org/content/Turkeys_Radioactive_Waltz_With_Russia_Comes_To_An_

End/1885889.html (accessed on 8 March 2010).

7. Cf. ›Turkey cannot afford disruption in ties with Russia, says Erdoğan‹, in Hurriyet, 01.09.2008. Available at: http://www.hurriyetdailynews.com/h.php?news=turkeycannotafforddisruptionintieswithrussiasayserdogan20080901 (accessed on 8 March 2010).

8. Cf. Eleni Fotiou, ›Caucasus Stability and Cooperation Platform: what is at stake for regional cooperation?‹, ICBSS Policy Brief, No. 16, June 2009. Available at: http://icbss.org/index.php?option=com_docman&task=doc_download&gid=622 (accessed on 8 March 2010).

9. Cf. Maciej Falkowski, ›Turkey’s game for the Caucasus‹, in: OSWCommentary, Issue 29, Centre for Eastern Studies, Warsaw, 5.10.2009. Available at: http://www.osw.waw.pl/sites/default/files/Commentary_29.pdf (accessed on 8 March 2010).

10. Източното партньорство, създадено през май 2008, цели да разшири и задълбочи съществуващата политика на добросъседство на ЕС по отношение на Беларус, Молдова и Украйна, както и на южнокавказките държави Армения, Азербайджан и Грузия.

11. Cf. ›Turkei stellt NabuccoPipeline in Frage‹, in: Handelsblatt, 20.01.2009. Available at: http://www.handelsblatt.com/politik/international/tuerkeistelltnabuccopipelineinfrage;

2129832 (accessed on 8 March 2010).

* Авторът е анализатор на Германския съвет за международни отношения

 

Публикува се с любезното съдействие на сп. „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/935-aktualno-shist

През последната година, в много американски и европейски медии се появиха сензационни заглавия от типа на „Газовата революция”, „Краят на путиномиката” или „Шистовият газ е на път да ликвидира руския Газпром”. Сред формалните поводи за този медиен ажиотаж бе фактът, че през миналата 2009 делът на шистовия газ, добиван в САЩ, достигна 14% (51 млрд. куб. м) от целия газов добив в страната, а пък Съединените щати изпревариха Русия, превръщайки се в най-големия „производител” на природен газ в света.

Така, в обширна статия, публикувана през май 2010 в “The Wall Street Journal”, известният американски енергиен експерт (и сътрудник на Института за държавна политика „Джеймс Бейкър”) Ейми Майерс Джефи твърди, че само в Съединените щати могат да бъдат добити 1000 трилиона куб. м шистов газ, което би покрило нуждите на страната за период от 45 години. Според нея, Европа също разполага със собствени запаси от шистов газ, които тя определя на 200 трилиона куб. м. Джефи е убедена, че „през близките няколко десетилетия шистовият газ ще доведе до революция в енергетиката и ще промени света. Той ще трансформира радикално глобалната геополитика, освен това ще забави преминаването към добив на енергия от възобновяеми източници... Мащабният ръст на добивите на шистов газ не само ще провали опитите на водещите газови доставчици, като Русия, Иран и Венецуела, да създадат „газова ОПЕК” и да диктуват условията си на останалия свят, но и ще лиши петролните държави от значителна част от доходите и влиянието, с които разполагат в момента”.

Този ентусиазъм бързо се прехвърли в Канада, Австралия, Китай и Европа и особено в източната част на Стария континент (включително сред определени среди у нас, в България). Така, някои украински медии прогнозираха, че благодарение на залежите си от шистов природен газ, страната не само ще се освободи от „газовата зависимост”, но и ще се превърне в износител на „синьо гориво”. В Полша пък, чиито запаси от шистов газ се оценяват на 1,5-3 трилиона куб. м, някои твърдят, че добивът му би могъл да покрие потребностите на целия Европейски съюз за няколко години, а на самата Полша – за дълги десетилетия, превръщайки я в „новата Норвегия”. В тази връзка ще напомня, че в началото на лятото полският външен министър Радослав Сикорски и американският държавен секретар Хилари Клинтън подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на технологиите за добив на шистов газ. Междувременно, полското правителство разреши на Chevron, ExxonMobil и Conoco-Philips, да проучат запасите от шистов газ в страната, като (при положение, че те се окажат достатъчно големи) пълномащабният му добив може да стартира в рамките на следващите 10-15 години.

Както е известно, през юли 2010, представители на Chevron се появиха и у нас, като бяха приети от премиера Бойко Борисов. Показателно е, че групата, водена от вицепрезидента на енергийния гигант Йън Макдоналд, беше представена на Борисов лично от американски посланик в София Джеймс Уорлик, според който „България има потенциал за добив на 25 млрд. куб. м шистов газ, като това ще позволи на страната да диверсифицира енергийните си източници”. В края на август пък, България (заедно с още 19 държави) участва в двудневните дискусии по проблемите на проучването на находищата и добива на шистов газ, провели се във Вашингтон, по инициатива на САЩ.

Преди няколко години, фирмата „Дайрект Петролеум България” първа обяви, че е открила находище на шистов газ у нас, определяйки потенциала му като „значителен”. Тоест, поне на пръв поглед, страната ни има всички шансове да стане активен участник в прогнозираната от редица (предимно американски) експерти, „глобална газова революция”.  Дали обаче, подобна „революция” е наистина възможна и, какви са потенциалните препятствия, с които би могла да се сблъска?

„Газовата революция” – митове и реалност

Вероятно малцина у нас знаят, че темата за добива на шистов газ съвсем не е толкова нова, както изглежда на пръв поглед. Първият сондаж в шистовите пластове е осъществен в САЩ от Уйлям Харт, още през 1821, т.е. цели трийсет години преди първия петролен сондаж. По онова време обаче, реализацията на тази идея в индустриални мащаби се оказва прекалено скъпа, поради което тя пребивава в забвение близо век и половина.

Впрочем, нека за начало си припомним, какво представлява шистовият газ. Става дума за същия природен газ, който се добива и от глинестите слоеве и се използва масово от индустриалните предприятия и гражданите. Разликата е, че е разположен в скални породи, които са по-ситни и твърди, от глината и, които са известни като „шистови”. Освен това, залежите от него се намират много по-надълбоко, което поставя специфични изискванията към сондажите и значително усложнява и оскъпява добива.

Освен дълбочината обаче, самата технология на добива на шистов газ е по-сложна, на първо място, защото макар във всички, без изключение, шистови слоеве да се съдържа газ, сондажът не се запазва за дълго. Съотношението между „жизнения цикъл” на сондажите в шистови слоеве, спрямо тези за добив на обикновения природен газ, е 1:30, т.е. шистовият сондаж може да се експлоатира трийсет пъти по-кратко време от „обикновения”.

Така, докато средният „жизнен цикъл” за газовите сондажи в САЩ е 30-40 години, 15% от пробитите през 2003 в шистовия слой Barnett сондажи са изчерпали ресурса си само за 5 години. Тоест, за да се удължи „жизненият цикъл” на находището, се налага да се правят постоянни сондажи, което няма как да не се отрази и върху разходите. Освен това, технологията на добива на шистовия газ включва и „хидравличен разрив” (чрез вкарването на големи количества вода и тежки химикали, включително силно токсичен бензол, на значителна дълбочина и предизвикване на своеобразни „миниземетръси”). И макар че технологията на „хидравличния разрив на пласта” се прилага на равнище, което е доста под това на грунтовите води, тя няма как да не провокира сериозни екологични проблеми, заради голямата вероятно от изтичане на метан и на споменатите по-горе токсични вещества. За това, в частност, предупреди, през март 2010, професорът от Корнелския университет Робърт Хауърд. Между другото, анализът, направен в американския щат Уайоминг, където се намира един от най-големите залежи на шистов газ, показва, че химическите вещества, използвани при добива му, могат да проникнат в подпочвените води (такива вещества бяха открити в околните кладенци). И, ако в сравнително не толкова гъсто населените Съединени щати, където големите находища на шистов газ са сравнително по-близо до повърхността и е налице подходящата инфраструктура, добивът му има смисъл, гъстонаселената Европа няма как да повтори американския успех, дори и само защото не разполага с толкова свободни участъци за осъществяване на множеството сондажи.

В тази връзка, си струва да напомним, че по време на пресконференцията си в София, през юли 2010, вицепрезидентът на Chevron Йън Макдоналд отбеляза, че в Европа все още не се добива шистов газ и затова се очаква, че цената му ще бъде много по-висока от тази на обикновения природен газ. И макар че тази информация бе тактично премълчана от преводача на събитието, тя не остана незабелязана от присъстващите представители на българските медии.

Ако обобщим казаното дотук, излиза, че добивът на шистов газ има редица недостатъци. На първо място, шистовите слоеве си различават от глинестите и сондажите в тях са доста по-трудни. На второ място е малкото количество кубични метра газ на единица площ от находището. На трето място, обемът на запасите, предвид лошия дренаж, е съвсем малък. На четвърто място са екологичните рискове, а на пето – необходимостта от специални технологии, което означава и ръст на себестойността. Сред плюсовете можем да посочим само големите обеми на запасите от шистов газ в света и близостта им до непосредствените потребители, което намалява разходите за създаването на съответната инфраструктура и транзита.

Впрочем, нека разгледаме въпроса и в чисто практическа плоскост. Засега шистов газ се добива единствено в САЩ. Което стана възможно само благодарение на свръхлибералното американско законодателство относно експлоатацията на земните недра и недотам силните позиции на местните еколози, в сравнение с тези в Европа например. Освен това, не всичко е ясно и по отношение себестойността на добива. Така, американските компании, специализирали се в добива на шистов газ, приключиха обявената за „свръхуспешна” 2009 с милиардни загуби. Chesapeake Energy Corporation например, декларира загуба от 5,8 млрд. долара, а Devon Energy – от 2,4 млрд. Кой знае защо обаче, тези загуби не плашат пазарно ориентираните корпорации, което може да има само едно обяснение. И то е наличието на скрита държавна подкрепа. В крайна сметка, какво са подобни загуби, ако те са цената за преодоляване на „зависимостта от новите империи на злото” (т.е. от Русия или Иран)? Водени от „невидимата ръка на пазара”, световните гиганти в енергийния бизнес се готвят да добиват шистов газ в Китай, Индия, Австралия и къде ли не още по света. Европейските компании вложиха милиарди долари в тексаските петролни находища, докато американските купуват лицензи за разработването на шистови газови находища в Германия, Полша и дори в България, или пък създават съвместни предприятия в Норвегия. Според някои анализатори, шумът около новата „газова революция” може да се обясни и с това, че в проекта (като елемент от стратегията за преодоляване на „прекалената газова зависимост от Русия”) вече са вложени огромни финансови ресурси и сега се прави опит да се измъкнат още средства – този път от европейските държави, за осъществяването на „стратегическото развитие”, свързано с разработването на „иновационните газови находища”.

Някои изводи

След всичко казано дотук, едва ли е случайно, че дори в Полша, където подклажданите отвън надежди за скорошното превръщане на страната в „новата Норвегия”, благодарение на големите и запаси от шистов газ, породиха своеобразна еуфория, мнозина политици и експерти предупреждават, че те могат да се окажат илюзорни. Така, вицепремиерът и министър на икономиката Валдемар Павлак открито разкритикува онези, които разчитат, че наличието на подобни запаси налага Полша да преразгледа дългосрочните си споразумения с руския „Газпром”: „Възможният добив на шистов газ е интересно бъдеще, но трябва реално да оценяваме и разходите, които са свързани с него. Шистовият газ е мечта и пожелание, докато руският газ е реалност”. На свой ред, шефът на Полския геоложки институт Хенрик Йежерски добавя, че едва след пет години ще стане ясно, дали в страната действително има запаси от шистов газ и в какви обеми.

Още по-скептично гледа на възможностите за добив на шистов газ, пълномощникът на чешкото правителство по въпросите на енергетиката и изграждането на АЕЦ „Темелин” Вацлав Бартушка, според който: „добивът на значителни обеми шистов газ в Европа е просто невъзможен”. Той посочва като основна причина за това голямата гъстота на населението на континента, което е огромно препятствие пред добива на шистов газ в индустриални мащаби. Затова заключението му е, че „добивът на такъв газ в държавите от ЕС е изключително съмнителен проект, който едва ли ще се реализира”. Което с пълна сила важи и за България.

Междувременно, редица анализатори посочват, че през последните седмици ажиотажът във връзка с разработването на находищата на шистов газ в Европа е започнал да затихва. В същото време, обемът на доставките на „обикновен” руски (и неруски) природен газ за страните от континента неотклонно нараства, а „Газпром” дори се споразумя с американската компания  Sempra да започне да доставя (от юни 2010) на нейния терминал Cameron малки количества втечнен природен газ, което за пореден път доказва, че американците очевидно са решили да не се отказват от алтернативните газови доставки и със сигурност не разчитат кой знае колко на толкова рекламираните си огромни запаси от шистов газ.

* Център за прогнози и анализи в енергийната сфера

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/906-novata-energiyna-geopolitika-na-germaniya

В следвоенната история на Федерална република Германия се забелязва едно правило - всеки германски канцлер, който се опитва да преследва политически цели, прекалено много отклоняващи се от глобалния дневен ред на Вашингтон, е обречен да изчезне от политическата сцена. В случая с бившия канцлер-социалдемократ Герхард Шрьодер например, става дума за две непростими „прегрешения”. Първото бе откритото му противопоставяне на американската интервенция в Ирак, през 2003, а второто (което е и много по-сериозно в стратегически план) бяха преговорите му с Владимир Путин за изграждането на мащабния нов газопровод, който трябва да свърже директно Русия и Германия, заобикаляйки негативно настроената и към двете Полша.

През юли 2010, първият участък на газопровода „Северен поток” (Nord Stream) достигна немското балтийско пристанище Лубмин (провинция Мекленбург-Северна Померания), което превърна този град в своеобразен геополитически център на Европа и Русия.

Навремето, Шрьодер зае канцлерския пост с дискретната подкрепа на тогавашния президент на САЩ Бил Клинтън, който (според собствените ми източници в средите на Германската социалдемократическа партия) разчиташе, че ако победи на изборите, ръководената от него „червено-зелена” коалиция ще подкрепи военните действия на НАТО срещу Сърбия, през 1999. Освен това, Вашингтон искаше да сложи край на ерата на Хелмут Кол, който му се струваше твърде самостоятелен. През 2005 обаче, когато Шрьодер се оказа „прекалено пронемски ориентиран” политик в очите на Вашингтон, администрацията на Буш започна да се оглежда за подходящ негов наследник.

Както е известно, последното му решение като канцлер беше именно утвърждаването на проекта за гигантския газопровод „Северен поток”, от руското пристанище Виборг (край границата с Финландия) до Лубмин. След като напусна поста си, Шрьодер оглави Nord Stream AG – съвместното предприятия на руския „Газпром” и германските компании E.ON-Ruhrgas и BASF-Wintershall. Паралелно с това, той усили критиките си срещу външната политика на САЩ, обвинявайки американския сателит Грузия, че е започнала войната срещу Южна Осетия, през август 2008, която провокира намесата на руснаците.

През 2006, полският външен министър – неоконсерваторът Радослав Сикорски, смятан за близък съюзник на Вашингтон, сравни консорциумът Nord Stream със съветско-германския пакт от 1939. След разпадането на Съветския съюз, САЩ традиционно подкрепят Полша, виждайки в нея своеобразен „клин”, способен да блокира прекаленото разрастване на руско-германското икономическо и политическо сътрудничество. Част от тази политика беше и решението за включването на Полша в американската Система за противоракетна отбрана (ПРО), както и разполагането на нейна територия на батареята ракети „Patriot”, които, на практика, са насочени срещу Русия.

През юли, въпреки яростното политическо противопоставяне на Варшава и някои други държави, ръководеният от Шрьодер консорциум Nord Stream реализира първата си голяма цел, когато първото от двете разклонения на тръбопровода стигна до сушата в района на Лубмин, точно по график. Когато това направи и второто, а самият тръбопровод започне да работи, в края на 2001, той ще бъде най-големият подводен газопровод, транзитиращ по 55 млрд. куб. м природен газ годишно за нуждите на цяла Европа. Както е известно, подводният маршрут преминава през териториалните води и изключителните икономически зони на Финландия, Швеция, Дания и Германия, заобикаляйки Полша и балтийските постсъветски държави Естония, Латвия и Литва.

От Лубмин, който ще играе ролята на транзитен газов „хъб”, тръбопроводът OPAL ще продължи 470 км през Саксония до чешката граница. Другите маршрути в западна посока ще доставят руския газ, чрез съществуващите тръбопроводи, в Холандия, Франция и Великобритания, укрепвайки значително енергийните връзки между Русия и ЕС, което съвсем не се приема възторжено от Вашингтон. Френската компания GDF Suez (известна в миналото като Gas de France), се сдоби наскоро с 9% от акциите на Nord Stream AG, също толкова купи и холандската NV Nederlandse Gasunie, което гарантира още по-сериозното участие на ЕС в проекта и се превърна в най-голямото геополитическо постижение на тандема Путин-Медведев, на фона на силното американско противопоставяне. В момента, Nord Stream си е гарантирала дългосрочни договори за газови доставки в Дания, Великобритания, Франция, Холандия и Белгия, както разбира се и в Германия.

Северния и Южният енергийни потоци

Междувременно, „Газпром” ускорено прокарва и втория голям проект – този за газопровода „Южен поток”, по който природният газ от южното руско крайбрежие ще се транспортира по дъното на Черно море до България, за да стигне, в крайна сметка, до Италия и Австрия. На 7 юли, българското правителство, след дълги преговори, се съгласи да участва в този проект на „Газпром”.

„Южен поток” ще транзитира руски газ за Западна Европа, заобикаляйки Украйна, където, през последните години, Вашингтон положи сериозни усилия да тласне страната към откровено антируска и проамериканска позиция. Като наследство от съветската епоха, когато икономиките на двете държави функционираха като едно цяло, повечето руски транзитни газопроводи минават през територията на Украйна на запад, което направи Москва силно уязвима след т.нар. „оранжева революция”, осъществена с американска подкрепа през януари 2005 и довела на власт фаворита на Вашингтон Виктор Юшченко. Както е известно, последните избори в тази страна доведоха до отслабване на напрежението между Москва и Киев, най-вече, защото новият президент Виктор Янукович зае по-неутрална позиция между Русия и НАТО, поддържайки връзки и с едната, и с другата. Морският участък на газопровода „Южен поток”, който се реализира съвместно от руския „Газпром” и италианската ENI, ще минава от руското черноморски крайбрежие, по дъното на морето, до българския бряг. Според новото споразумение със София, за транзита на природния газ ще се използват вече съществуващите на българска територия газопроводи.

Междувременно, Вашингтон оказа доста сериозен натиск върху държавите от ЕС, както и върху Турция, за изграждането на алтернативния на „Южен поток” газопровод, известен като „Набуко”. В момента обаче, „Набуко” почти не се ползва с подкрепа в ЕС, нито пък има достатъчно източници на природен газ за запълването му.

Завършването на „Южен поток” ще обедини основните геополитически връзки между държавите от ЕС, Централна Европа и Русия, т.е. ще доведе до превръщането на стария геополитически кошмар на Вашингтон в реалност. Политиката на САЩ след Втората световна война целеше американската доминация в Западна Европа, първоначално чрез поддържането на студената война с Москва, а след 1990 чрез разширяването на НАТО на изток, към границите на Русия. Нарастващата независимост на Западна Европа, която все повече се ориентира на Изток, а не на Запад – т.е. към Америка, може да доведе до мащабно поражение на САЩ в претенциите им да продължат да доминират като „единствената супердържава на планетата”.

Ето как, малкото курортно градче Лубмин в Североизточна Германия се превърна неволно в основната ос на разиграващата се геополитическа драма между Вашингтон и Евразия, независимо дали гражданите му осъзнават това.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия

 
Powered by Tags for Joomla