Tag:германия

Няма място за притеснение относно нарастващата германска сила, казва още бившият британски външен министър

Дъглас ХърдДъглъс Хърд, барон на Уестуел е роден на 8 март 1930 година. Британски консерватор, който е министър в правителствата на Маргарет Тачър и Джон Мейджър (1979-1995). Бил е вътрешен министър, министър по европейските въпроси, министър за Северна Ирландия, министър на външните работи (1989-1995).Смятан е за политик от старата школа. Член на Камарата на лордовете. Баща на 5 деца. Интервю на Даниел Фиот за „Европейска геострагетия“.

- Във вашата книга „Избери своето оръжие: британският външен министър“ вие разказвате за различните подходи в британската външна политика – отворена към външни интервенции или по-прагматична и внимателна. Когато говорим за наскоро приетото решение в парламента за военната операция в Сирия, дали британците сега са по-близо до прагматичния подход след годините на заиграване с военните ангажименти зад граница?

- Приветствам решението на парламента с което те се противопоставиха на каквато и да е интервенция в Сирия и го казах и в Камарата на Лордовете. От време на време има случаи, когато военната намеса на Великобритания е оправдана. Но такава намеса трябва да е „прагматична и внимателна“. Особено важно е да сме уверени, че страната, която напускаме, в случая Сирия, е една по-добра държава в сравнение с тази, която сме заварили. Беше ми напълно ясно, че това не може да се случи в случая със Сирия.

- Мислите ли, че комбинацията от умора, натрупана от военните интервенции в Ирак и Афганистан, продължаващата икономическа и финансова криза и дебата за Европа доведоха до по-изолационистка Британия?  Дали изолацията не е предателство към международните корени на страната?

- Не вярвам в това, че Британия стана по-изолационистка в резултат на парламентарния вот за Сирия. Оставаме активни в много части на света и се надявам това да се запази.

- Какво може да загуби Великобритания от международната си тежест и сила, ако напусне Европейския съюз?

- Великобритания със сигурност ще загуби влияние в света, ако обърнем гръб на Европейския съюз. От друга страна, в британски интерес е Европа да е единна и да работи по посока на задълбочаването на съюза, за един по-добър и подреден свят.

- Независимо от планирания референдум за членството в ЕС, и реакцията, която той провокира у други европейски страни, мислите ли, че Великобритания все още е в позиция да е сред лидерите на реформата в ЕС?

- Британската реформа на ЕС трябва да наблегне на продължаващата важност на националните държави и националните парламенти.

- Вие защитавахте идеята за неизбежността и историческата справедливост на германското обединение. Как оценявате днешна Германия? Трябва ли Лондон да се притеснява от нарастващата мощ на Берлин на европейския континент?

- Няма място за притеснение относно нарастващата германска сила, напротив, трябва да насърчаваме германците да работят с нас и другите за една по-ефективна Европа в един свят на национални държави. След Втората световна война ние бяхме твърде ефективни в отдалечаване на Германия от милитаризма. Никой не иска завръщане към милитаристка Германия, но чувството сега е, че Германия изпитва прекалена неохота да играе ефективна роля в световните дела.

Интервюто е препечатано от сайта Общество.нет.

 
Референдумът за членството на Обединеното кралства в структурите на Европейския съюз се оказа повратна точка в процеса на развитие на най-голямото интеграционно обединение в света, каквото всъщност е ЕС. Резултатите от успешния Brexit ще имат далеч отиващи последици не само за вътрешнополитическото разположение на силите в самата Великобритания, но и за преформатирането на Европейския съюз, който в момента се сблъсква с най-голямата криза на идентичността в своята история.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Опасностите за оцеляването на кораба на ЕС

Както е известно, въпросите за бъдещето на обединена Европа се обсъждат на заседанието на Европейската комисия, което започна на 27 юни и продължава и днес, но вече може да се твърди, че в момента пред ЕС няма кой знае колко възможности.

Когато говорим за формирането на Европейския съюз, не можем да пренебрегнем факта, че той изначално е замислен е започва да се реализира като чисто икономическо обединение, базиращо се на приоритетите на развитието на общия европейски пазар - първоначална на въглища и стомана, а след това и на останалите индустриални стоки и услуги. Нивото на интеграция на участниците в проекта постепенно се повишаваше, като още през 1957 бяха създадени още две големи организации - Европейската икономическа общност (ЕИО, чиито правоприемник, с договора от Лисабон през  2009 стана ЕС) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Бяха необходими още десет години за обединяването (с Договора от Брюксел, влязъл в сила през 1967) на тези три общности. През 1973 към Европейската общност се присъедини и Великобритания (заедно с Дания и Холандия), като това беше и първото разширяване на организацията.

Проблематиката на европейската интеграция е свързана с това, че - от една страна, като неин основен постулат се утвърждават правата на всички държави да имат равен достъп да пазарите, както и (поне на теория) равни възможности за конкуренция. От друга страна обаче, основателите на Европейския съюз и ключовите държави в него - и на първо място Франция и Германия - на практика създадоха един неоколониален модел в рамките на ЕС, при който за сметка на огромното си технологично и финансово придимство пред останалите държави от Съюза, те могат да използват новоприсъединилите се държави като пазари за пласирането на своята продукция и обект на операциите на собствените им финансови системи, които активно кредитират "новите европейци", вкарвайки цели държави в дълговото блато без реален шанс да се измъкнат някога от него.

Естествено, този модел не се харесва на правителствата и политическите елити на част от останалите членове на Съюза, въпреки цялата мощ на наднационалните институции и осъществяващата се през последните 50-60 години активна "селекция" на политическата класа в Европа, в резултат от която беше изкуствено създаден един тотално контролиран и ориентиран към "либералните общоевропейски ценности" политически елит.

Въпреки това, икономическата логика обективно тласкаше елитите на големите европейски държави към противопоставяне на брюкселските "еврократи". От тази гледна точка, разпадането на големите национални държави и интегрирането на обособилите се в резултат от това по-малки държавни образувания в състава на ЕС (където те, разбира се, вече ще разполагат и с много по-малки възможности при определяне политиката на Съюза) несъмнено е в интерес на наднационалната "европейска" бюрокрация. С това, между другото, са свързани и всички паневропейски проекти за "Европа на регионите", в които границите и националният суверенитет съзнателно отиват на заден план, като вместо това се предлага интегрирането на по-малките и, съответно, по-слаби политически субекти - "регионите".

На практика, всичко това целеше отслабването на националните държави, но в крайна сметка така практикуваното изкуствено обособяване се стовари като бумеранг върху самия европейски проект.

В момента едва ли си струва да се отнасяме сериозно към сценариите за пълното разпадане на Европейския съюз, което би могло да се случи под въздействие на съществуващите вътре в него центробежни тенденции. Икономическите гиганти от т.нар. "Стара Европа": нейният индустриален "локомотив" Германия, а също Франция и държавите от Бенелюкс, са достатъчно тясно свързани помежду си и, на практика, представляват едно цяло в икономическо отношение. Пълното разпадане на ЕС изглежда възможно само в резултат от някакъв мащабен геополитически катаклизъм. Какъвто навремето е била Втората световна война например. Което, поне в близко бъдеще, няма как да се случи.

Впрочем, сред причините да вярваме, че пълното разпадане на еврозоната действително е много малко вероятно е и липсата (поне засега) на други алтернативи и интеграционни проекти, способни да се конкурират с Европейския съюз.

Затова пък сценарият за формирането на едно по-монолитно ядро на ЕС, в резултат от чиято поява, периферията на Съюза (част от която е и България) моментално ще придобие по-нисш статут по отношение на вземането на решенията по такива жизненоважни въпроси на Съюза като търговията, имиграцията и общия бюджет, изглежда съвсем реален. Очевидно, след т.нар. Brexit, европейските елити и най-вече тези на Германия и Франция са взели решение за форсираната реализация на програмата за създаване на т.нар. "европейска супердържава".

Всички идеи за обединяването на европейските държави и ликвидирането на все още съществуващите белези на националния суверенитет са свързани с факта, че европейските елити са осъзнали, че победата в глобалната конкурентна борба е възможна само посредством създаването на достатъчно мощни икономически субекти. Тъкмо поради това сега се предлага да се формират и обединени служби за сигурност, митнически и данъчни органи, обща армия и, което е съвсем логично в рамките на тази схема, общи органи на управление. Нещо повече, в новата "супердържава" контролът в една толкова чувствителна сфера като миграцията се отнема от юрисдикцията на националните държави, също както и въпросът за границите и визовия режим. Тоест, при възникване на извънредни обстоятелства (нещо, което може да се очаква), държавите членки на ЕС вече няма да могат да възстановят контрола върху собствените си граници, както се случи в края на 2015 и началото на 2016 в разгара на мигрантската криза.

Това ще стане факт, на първо място, защото на практика вече няма да има никакви (вътрешни) граници, а на второ - защото отделните държави вече няма да разполагат със собствени и подчиняващи се само на техните национални правителства силови структури.

Що се отнася до варианта с оставането на Великобритания в състава на ЕС и запазването на формиралото се статукво, въпреки ясно изразената воля на мнозинството британци, на практика, той също няма как да бъде реализиран. Включително и по чисто вътрешнополитически причини, тъй като ако в Обединеното кралство съществуваше необходимата настройка, гласуването в полза на оставането на страната в ЕС можеше да бъде постигнато с помощта на същите манипулации, които бяха използвани навремето за да бъде предрешен референдумът за независимост на Шотландия. Както е известно, според местното законодателство на него можеха да гласуват всички, дошли лично в изборните секции, затова там беше фиксиран неочаквано голям наплив на избиратели от Англия.

Сега обаче, правителството на Камерън очевидно не се реши (или пък съзнателно не е искало) да използва подобни методи, което означава единствено наличието на сериозно противопоставяне на ЕС вътре в британския елит. Тоест, дори ако бъде намерена някаква формула за оставането на Великобритания в Съюза, чрез оспорването на резултатите от референдума, в по-отдалечена перспектива тя така или иначе ще напусне ЕС.

Всичко това означава, че в средносрочна перспектива, от една страна, можем да очакваме ръст на центробежните тенденции вътре в националните държави, което е пряко свързано с прокарваната от Брюксел политика за ерозия на потенциала на големите национални държави членки. От друга пък, е много малко вероятно континенталните европейски държави също да решат да напуснат обединена Европа, той като всички те са свързани с безбройни финансово-икономически и политически връзки с Париж и Берлин, които са ключовите "локомотиви" на проекта за формирането на "европейска супердържава".

Тоест, може да се твърди, че сегашният проект за Европейския съюз навлиза в период на много сериозна, включително (и дори най-вече) мирогледна криза, той като ресурсите и моделите на развитие на ЕС, заложени още в Договора от Мастрихт от 1992, вече са остарели на фона на новите предизвикателства и проблеми.

При всички случаи изглежда сигурно, че проектът за обединена Европа, чиито основи бяха заложени на вълната на нарастващата популярност на атлантоцентричните идеи от периода след края на Втората световна война, ще претърпи радикални трансформации и процесът на интеграция на останалото ядро на Европейския съюз ще има много по-мащабен характер, на фона на нарастващите социално-икономически, демографски и миграционни проблеми на неговата периферия.

* Национален консервативен форум

 
Как така стана, че Руската федерация е по-голям враг от Ислямска държава?
Публикация на в. "Труд"

Емил Спахийски, журналистБългарският интерес е един и винаги ще бъде един - просперираща държава, докато свят светува. Нищо повече. Начините да се постигне това може да са разнообразни и дори противоречиви, но идеята ние (тук слагам всички български граждани, а не само етнически българи) е да имаме една сигурна държава, без заплахи отвън и отвътре. Външната политика е инструмент за постигане на тази идея и тя трябва да бъде ясна, консенсусна и предвидима в перспектива. Например - не си създавай врагове зорлем. Външната политика е ювелирна професия... би трябвало да бъде... Тя е като реплика на Полоний (”Хамлет”, У. Шекспир): „Страни от свадите, но влязъл в тях, тъй действай, че противникът ти после от тебе да страни.”

За да можеш да действаш така обаче трябва да имаш много инструменти в ръката си, като потенциални съюзници. И пак казвам с много ясна идея какво е български национален интерес.

Срещата на върха на страните членки на Северноатлантическия пакт - НАТО - предстои. От това, което чета и чувам, става ясно, че нашата външна политика е етап на раздвоение на личността. Държавният глава, който ще води делегацията във Варшава, заяви в интервю за Нова телевизия, че не вижда нищо драматично различните политици в България да имат различни виждания и приоритети. Въпросът на Ани Цолова бе за различията на правителство и президентство по отношение на Русия. Бога ми, тази държава има нужда от психиатър. Представяте ли си Владимир Путин да приема Башар Асад, а в същото време Дмитрий Анатолиевич Медведев да обсъжда преврат в Сирия в щабквартирата на НАТО. А сетне двамата да кажат „няма проблеми - това е демокрацията, всеки може да има своята позиция по външната политика и пак да сме си приятели”. Също толкова абсурдно би звучало това да се случи в САЩ, в Германия, Обединеното кралство и където и да е.

В България много големи политици се държат като в „Под игото” на Иван Вазов. По унизителен начин първенци се слагат, сякаш са слуги на султана, и без нужда се докарват. И от мен да знаете - по постовете им ще ги познаете. Така като един бивш външен министър си зае поста благодарение на добрите си отчети към Хилъри Клинтън, както се вижда от Уикилийкс, така ще видим назначенията на днешния президент и външен министър. А Плевнелиев заслужава много висок пост, защото звучи като ястреб дори сред политици от Прибалтика.

„Има много кризи. Една от тях е, че днес Русия не подкрепя принципите на международния ред. Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Ако Западът допусне нова конференция в Ялта, това ще бъде исторически срам.” Това е част от речта на държавния ни глава в Страсбург.

Нека да чуем в синхрон с чия политика е тази реч.

„Москва явно има намерение да подкопае либералния международен ред и единството на Запада, което ни служи така добре след края на Втората световна война. Виждаме го в Европа, където Русия използва енергийните си ресурси като оръжие, за да внася разединение”, написа в списание „Нюзуик” бившият шеф на НАТО Андерс Фог Расмусен месец по-късно.

И ако се чудите какво е посланието, то е едно: „Държавната телевизия Russia Today разпространява дезинформация за търговското споразумение между ЕС и САЩ (ТТИП), чрез което Кремъл се опитва да подкопае един бъдещ източник на креативност и просперитет.” Ключът е ТТИП. И нашият държавен глава и Расмусен защитават тази политика - на принуда на Европа да подпише ТТИП. Каква война с Русия, какъв дявол? Само идиот може да си помисли, че Москва има капацитет за война срещу НАТО и цяла Европа. И къде е България в целия този водевил? Русия ще бомбардира българското Черноморие?

Нашата външна политика споделя философията на банда недохранени политици, които търсят нов главатар. И за да избягат от диалога за нашия национален интерес, си играят на ЦСКА и „Левски” - щом не носиш синьо шалче, значи си враг. При ЦСКА стана по-сложно и затова няма да коментирам. Но тази битка между русофили и русофоби е толкова низка и антибългарска, че дори не прилича на футболен мач, а на робофилия.

Разликата между едните и другите е, че русофилите биха заложили дори апартамента си за Москва, без да имат дори едно доказателство, че раболепието към Кремъл ще ни бъде от полза, докато русофобите биха казали всичко срещу Москва, биха те промушили с кинжал, но не биха си заложили апартамента в полза на своите тези.

Нашата външна политика днес е с диагноза шизофрения. Тя говори в името на българския народ, но действията, решенията и посланията имат малко допирни точки с реалните ни интереси. Имам обоснованото предположение, че в момента българската външна политика дори не е дори българска, защото всичко, което чувам като послания от най-високо ниво (с изключение на опитите на премиера Борисов да се сдобрим с Москва), изглеждат послания в защита на чужди национални интереси.

Въпреки че светът ври и кипи, ние нямаме публично оповестена оценка на заплахите за страната. Обстановката е прекалено динамична и тук трябват реалистични действия. Заплахата днес е от югоизток. От Русия идват туристи, не мигранти, не терористи. Всъщност един дойде и те си го искаха, но ние го пуснахме на летище „Ататюрк”.

На срещата във Варшава от България ще бъде поискано да влезем в състава на черноморски флот срещу Русия под егидата на Турция. Турция, откъдето може да потече най-голямата заплаха към нас. Това са реалностите. Турция, която е разтърсена от гражданска война на изток, смазана от бежанска вълна от юг и раздирана от политически войни и терористични атаки. Както виждаме, Анкара няма проблем за три часа да реши проблемите си с Русия - въпреки НАТО и въпреки ЕС. Нали? Един телефонен разговор. А ние? Ако имаме проблем с Турция, ще можем ли да разчитаме на някого?

Разбира се, че ние трябва да сме равнопоставени партньори с общи интереси. Разбира се, че общите интереси са важни. В такъв случай защо от Вишеградската четворка не приеха и не приемат имигрантската политика на Германия и Брюксел? Полша, Чехия, Словакия не желаят нито един имигрант по никаква спогодба да им стъпва по земите. Защо? Нима те нямат съзнанието за общност, за евроатлантизъм? Защо Унгария напук на европейската философия, политика и решения връща имигранти без съдебни решения? И като стана дума за имигранти, България, която е под пропуканата стена на огромния миграционен океан, дали се опасява повече от това от юг, отколкото от онова с което ни плашат - Русия?

Хайде пак да дам пример за национални интереси. Защо Полша, която ненавижда Русия, няма проблеми с двустранните бизнес отношения с нея. Защо ние ремонтираме руски МиГ-ове в Полша, след като те са категорично антируски настроени, създадени и закърмени?

Защо Финландия не се страхува от Русия, въпреки че е била окупирана и е водила отечествена война срещу Съветския съюз, и няма намерения да влиза в НАТО?

Опозицията у нас поиска, най-общо казано, президентът да бъде с намордник на срещата във Варшава, за да не поема ангажименти, които не са делегирани от парламента.

България трябва да има една цел във Варшава и тя е защита от миграцията, от тероризма, от радикализма, които са реалната заплаха за нас, но и за Европа. За цяла Европа.

 
Как президентът Росен Плевнелиев натрупа първоначалния капитал
Публикува се с любезното съдействие на сайта "Гласове"
По повод на разказа на президента Плевнелиев за това как и къде го е сварил 10 ноември 1989 г. публикуваме отново първото интервю, дадено в края на август 2013 г. за в. "Галерия" и сайта ГЛАСОВЕ, в което главният редактор на в. "Югозападни вести" Тодор Карастоянов разказва истинската история на държавния глава в началото на 90-те години на миналия век.

Тодор КарастояновС главния редактор на в. „Югозападни вести“ Тодор Карастоянов се познаваме още от 1984-та, когато като студентка по журналистика стажувах във в. „Пиринско дело“, Благоевград, където той беше редактор. По-късно, през 1992 г., Тодор ме покани в създадения от него седмичник за Пиринския край да пиша на хонорар. Изданието бе финансирано от сегашния президент на България Росен Плевнелиев и настоящия винар Иван Тодоров (собственик на марката Todoroff - бел. ред.). През годините, откакто Плевнелиев изгря на публичния небосклон, многократно настоявах Тодор да разкаже от първа ръка истината за раждането и смъртта на вестника, а той все отлагаше. Сега сам реши да говори пред вестник „Галерия“.

- Защо толкова дълго отказваше да разкажеш истината за „Югозападни вести“?

- Откакто Бойко Борисов преназначи Росен Плевнелиев от регионален министър по строителството за президент на България, няколко самозвани журналисти решиха да осребрят биографиите си с близостта си до държавния глава в Президентството. Не им обръщах внимание, защото такива хора винаги е имало и ще има. Провокира ме друго. В неделя в предаването „Неделя 150“ по БНР президентът даде пространно интервю, което преля чашата на търпението ми. Той разказваше с топъл глас колко е горд, че е седял предишната седмица на приема в резиденция „Кричим“ между вицепремиера на Турция Бекир Боздаа и българския главен мюфтия Мустафа Хаджи. И как всички ние трябва да си научим урока и да си напишем домашното по толерантност и как, за да не го гледат как консумира, той дал знак на началника на протокола да не допуска българските журналисти до срещата. Е, тука вече ми кипна! Спомних си Росен Плевнелиев през октомври 1991 година - току-що го бяха назначили за бизнесмен, а той от своя страна ми предлагаше да ме назначи за главен редактор. Не смееше да ме погледне в очите. Беше комплексиран и притеснен… Тогава той просто беше синът на Асен Плевнелиев - секретар на ОК на БКП в Благоевград по време на царуването на Владимир Сандев (първи секретар на Окръжния комитет на БКП). Преди да стане бизнесмен след 1989 г., Плевнелиев беше комсомолски секретар - и днес да ми се възмущава от възродителния процес, от СССР и да громи с патос комунистите и ДС ми звучи доста цинично. Ето затова реших да говоря. Росен Плевнелиев беше син на партията, който изработи първия си милион, след като изработи своите комшии българомохамедани. Отвратителен цинизъм!

- Какво се случи с вестника? Колко време го правихте?

- „Югозападни вести“ излизаше почти две години. Беше седмичник и издадохме 86 броя - от ноември 1991-ва до юли 1993-та.

- Значи съществуването на вестника съвпада с натрупването на митичния първоначален капитал на президента?

- Няма случайни съвпадения. Няма и германска авантюра, нито шестмесечно хипарско скитане и спане по пейки и паркинги. В Германия, ако задремеш за пет минути, или те будят, или те прибират. Плевнелиев и Тодоров са първите „щастливци“, които през 1991 година получават официална квота от министъра на труда и социалните грижи Емилия Масларова за износ на работна ръка в обединената вече Германия. Тогава такова разрешително не се даваше на случайни и непроверени хора. Официалната квота е за 200 души строителни работници, набрани от Чеча, Неврокопско, където е родният край на президента. Повечето жители там са българомохамедани. Покрай тях посредническата фирма „Ирис Интернешънъл“, със собственици Плевнелиев и Тодоров, тайно изнася още 400 души. Те работят на черно.

- Ти как разбра това?

- Доста по-късно разбрах второстепенната си роля в машината за пране на пари, създадена от милиционерите на ДС. Иначе всичко започна така. През септември 1991 г. ме намери лицето Христо Парасков, съгражданин и състудент на Плевнелиев, зет на подполковника от ДС Горица Митова. Изсипа една кошница комплименти колко съм бил добър в професията и каза, че на ТЯХ (!) им трябвал точно такъв човек, „с десни убеждения“, за да направят прагматичен капиталистически вестник. Спазарихме заплатата, отговаряше на сегашни 400 лева. После направихме срещата…

Рекламата на фирмата на издателите Плевнелиев и Тодоров е на видно място над челото на вестника

- На която присъствахте ти, Плевнелиев, Парасков и Тодоров?

- Да, четиримата бяхме в офиса на „Ирис Интернешънъл“ в Благоевград - на ул. „Шишман“№20, на последния, 12-и етаж. На вратата нямаше табелка. Уточнявахме подробностите. „Млади господа - казвам им аз. - Искате вестник, който да печели? Да е регионален, да излиза веднъж седмично, да е в ограничен тираж, да е 24 страници, таблоид. Такъв вестник няма да печели!“ „Това не те интересува - отсече Плевнелиев - От тебе искаме творческата част. Парасков ще е изпълнителен директор. Той ще дава парите, хартията, предпечат, печат.“ Така тръгнахме - аз, колегата Никола Стоянов и Павлина Живкова, която набързо трансформирах от секретарка в журналист. После тя излетя нависоко.

- Кой е Тодоров в цялата схема?

- Иван Тодоров е завършил музикално училище в Широка лъка, гайда - ако се не лъжа. Успехът го спохожда, когато се жени в Благоевград за дъщерята на шефа на ансамбъл „Пирин“ н.а. Кирил Стефанов. В края на 1989-а с инж. Росен Плевнелиев седяха на входа на градския универсален магазин в Благоевград и правеха хороскопи.

- Добре де! Как така едни млади хора без пукнат грош тръгват с комсомолски плам да правят вестник, а ти на всичкото отгоре им казваш, че вестникът няма да им носи пари?

- Тук е тънкият момент. На кого Масларова ще даде квота за износ на 200 работници плюс още 400, ако не им ходатайстват кукловодите от ДС?! Та те управляваха и тогава, че и сега парите на България. Да, две момчета на по 27-28 години, които хал хабер нямат от правене на вестник, стават издатели. За престиж ли? Много се съмнявам.

- В „Югозападни вести“ имаше ли цензура?

- Още в началото попитах чорбаджиите какво ми е забранено да пиша. Все пак те дават парите. Отговорът ме порази: „Нямаш никакви ограничения, пиши за всичко! Но!... Виждаш ли това каренце - „Ирис Интернешънъл“? Там няма да бараш!“. А „Ирис Интернешънъл“ според рекламното каре обхващаше „инвеститорски и авторски надзор, монтаж, проектиране, строителство и мениджмънт“. Това беше фирмата, която изпращаше помаците на работа в Германия с официални договори за месечно възнаграждение от 2500 германски марки.

- И какво лошо има в това? Кой в ония години взимаше толкова пари. Че курсът беше 3 лева за една марка!

- Работата е там, че тези хорица - общо 600 на брой, се подписваха за по 2500 месечно, а взимаха на ръка 500 марки. Такава е била спогодбата им с Плевнелиев и Тодоров! И те са били съгласни, за тях това е било манна небесна. Хората са подбирани по издръжливост и трудолюбие. Те от поколения са по нивите, гледат тютюн. Тежкият труд не може да ги уплаши. Освен това за фирмата посредник от немска страна - „Линднер“, която осигурява строителните обекти в западната част на Германия, където стандартът е много висок, заплатата от 2500 марки е твърде изгодна. Особено в конкуренция с турската работна ръка, която средно струва 3500. Аритметиката показва, че чистата месечна печалба за Плевнелиев и Тодоров, за Масларова и за „Линднер“ е 1 200 000 германски марки (б.р. - за 20 месеца това прави общо 24 млн.марки) За всеки - по трийсетина процента, което прави по 300 хил.марки на месец (б.р. – за 20 месеца 6 милиона на човек).

Редакционното каре на в.

- Всичко е наред тогава - марките за тях, те плащат заплатите във вестника, какъв ви е бил проблемът?

- Облаците надвиснаха някъде в средата на 1993-та, когато тайните служби на ФРГ, трудовата полиция и социалните служби започват разследване срещу „Ирис Интернешънъл“. Обискиран е официалният офис на „Ирис“ в град Руселхайм, строителните обекти и квартирите на работниците. Спомням си, по онова време в редакцията на „Югозападни вести“ започнаха да прииждат едни млади жени от Неврокопско в шалвари и шамии. В началото говореха тихо и плахо, но после почваха да плачат. Питаха къде са собствениците на вестника. Искаха да върнат мъжете им, искаха и да им бъдат приведени по 250 (!) марки на семейство. Аз вдигах рамене, съчувствах им и не казвах, че офисът на Плевнелиев и Тодоров е на 100 м през реката, в блока отсреща, на 12-ия етаж. Мълчах, пазех си хляба! Помня също, че директорът Парасков ми се скара остро, задето съм сложил табелка на вратата на редакцията. Махна я! Ставахме анонимни. Тогава разбрах защо двамцата бизнесмени бяха решили да издават вестник. Просто перяха пари. В ония години нямаше ясен регламент за хонорари и допълнителни възнаграждения. Един текст във вестника можеше да струва 30 лева, можеше да струва и 200 лева. Виждал съм брой, където аз хонорувам качествен текст за скромните 50 лева, директорът Парасков ги поправя на 200, а после при среща с автора разбирам, че е получил… 50 лева.

- Черна касичка, значи?

- Така е. Старият трик с двойното счетоводство. В един момент на скандална печалба малкият седмичник вече не можеше да прикрива големите доходи.

- Защо Росен Плевнелиев и Тодоров се разделиха като партньори в „Ирис Интернешънъл“?

- Как е станало, аз не зная. Но ще разкажа за краха - може сантиментално и сладникаво да прозвучи - на моето двегодишно дете „Югозападни вести“. Месец и половина преди да закрият вестника, съгласно Кодекса на труда, тандемът Плевнелиев-Тодоров ме привика в анонимния си офис на 12-ия етаж. Бъдещият президент на България, свенливо свел глава, полуизвърнат към мене, плахо рече: „Ами ние… такова… май ще трябва… да закрием вестника“. Аз: „Ама как така? Та тъкмо сега вече излязохме „на кантар“ - почнахме да се издържаме от реклами. А и разходите не са толкова големи. Трима журналисти, двама - технически персонал и един директор. Кажете какво не ви харесва“. Следва тъпо мълчание. Аз пак: „Какво не ви харесва?“. Тогава Пленелиев за първи път ме погледна мимолетно и раздразнено измрънка: „Абе ти не разбра ли, че тоя вестник си свърши работата!“. И за да илюстрира мисълта си, направи специфичното движение с пръстите на ръцете. „Добре де, не се предавам аз, - дайте ми поне авторските права, искам да го запазя, мамка му, мое дете е този вестник все пак!“ Отговорът и на двамата беше твърдо „не“. Това беше. Малко по-късно чух, че Плевнелиев наплатил на Иван Тодоров неговия дял и музикантът се превърнал във… виночерпец.

- И каква стана тя? Единият президент, другият - винопроизводител. Ще се кръстосат ли пътищата им отново някога?

- Преди около две години попаднах в офиса на мъжествения бос на РЗС Яне Янев. Беше с Атанас Семов. Тъкмо щяха да уволняват Борисов. Янето, който предвидливо насочи бизнеса си към търговия с информация, искаше да му дам документи, квитанции и флашки като доказателства за двойното житейско счетоводство на Плевнелиев. Казах му, че имам само спомени. Предложих му да попита Иван Тодоров за информация от първа ръка. Той ми отговори: „Вече го питах. Нищо не казва. Страх го е“.

***

Тодор Карастоянов е работил като литературен сътрудник, редактор, журналист във в. „Пиринско дело“, БНТ, създател на в. „Югозападни вести“. Дълги години си изкарва хляба като скулптор в Малта, Италия и Англия. В момента изписва икони и църкви. Все още дяла камък и дърво.

 
“Не може да гоним Русия от Европа”, се казва в Открито писмо до медиите, канцлерът Меркел и депутатите в Бундестага, публикувано във вeстник “Ди Цайт”. Писмото е подписано от известни актьори и режисьори, сред които Клаус Мария Брандауер и Вим Вендерс, бившият президент Херцог, бившият канцлер Шрьодер, бившите кметове на Берлин и Хамбург, писатели, свещеници, бизнесмени и др. Писмото призовава да се нормализират отношенията с Русия и да се предотврати опасността от война.
Националните знамена на Русия и Европейския съюз

Ето и пълният му текст:

Никой не иска война. Но Северна Америка, Европейският съюз и Русия ще я направят неизбежна, ако незабавно не престанат да следват пълната с опасности спирала на взаимните заплахи. Всички европейци, включително и Русия, заедно носят отговорността за мира и сигурността. И само онзи, който винаги се придържа към тази цел, може да избегне заблудите.

Конфликтът в Украйна показва, че манията за власт и господство все още не е преодоляна, както се надявахме през 1990, когато приключи студената война. Но успехите на политиката на разведряване и мирните революции направиха хората прекалено мързеливи и невнимателни. Това в еднаква степен се отнася и за Изтока, и за Запада. Американците, европейците и руснаците забравиха за най-важното – че трябва завинаги да прогонят от взаимоотношенията си мисълта за нова война. Невъзможно е по друг начин да си обясним опасното, от гледната точка на Русия, разширяване на Запада на Изток без паралелното задълбочаване на сътрудничеството с Москва, както и незаконната, от гледна точка на международното право, анексия на Крим от Путин.

В сегашния момент, когато е налице огромна опасност за континента, Германия носи особена отговорност за запазването на мира. Без готовността на руснаците за помирение, без далновидността, проявена навремето от Михаил Горбачов, без подкрепата на нашите западни съюзници и без предвидливостта на тогавашното федерално правителство разделението на Европа нямаше да бъде преодоляно. Мирното обединение на Германия бе мащабен и разумен жест на държавите-победителки във Втората световна война.

Това беше наистина историческо решение. Преодоляването на разделението трябваше да доведе да формирането на мирен и безопасен ред в пространството от Ванкувър до Владивосток, за което се споразумяха 35-те държавни и правителствени ръководители на страните-членки на ОССЕ в Парижката харта за нова Европа, подписана през ноември 1990. Въз основа на съвместно дефинираните принципи и първите конкретни мерки трябваше да бъде изграден „общият европейски дом“, в който сигурността да се гарантира в еднаква степен за всички държави-участници. За съжаление и до днес не успяхме да постигнем тази цел. Хората в Европа отново са обзети от страх.

Актьорът Клаус Мария Брандауер

Ние, долуподписаните призоваваме федералното правителство да осъзнае отговорността си за мира в Европа. Нуждаем се от нова европейска политика на разведряване. Тя ще стане възможна само на основата на еднаквата сигурност за всички и при наличието на равноправни и уважаващи се взаимно партньори.

Германското правителство не следва някакъв особен и отделен път, като продължава в тази сложна ситуация да призовава за благоразумие и диалог с Русия. Нуждата на руснаците да се чувстват сигурни е също толкова законна, както и тази на германците, поляците, жителите на балтийските държави и украинците.

Не може да гоним Русия от Европа. Това би било в противоречие с историята, да не говорим, че е неразумно и опасно за мира. От времето на Виенския конгрес през 1814 Русия е част от общопризнатите държави, определящи облика на Европа. И всеки, който се е опитал да промени това, е претърпял поражение в кървави войни, като последната в този списък е страдащата от мания за величие нацистка Германия, предприела през 1941 опит да пороби, освен всички други, и Русия.

Вим Вендерс- режисьор

Обръщаме се към депутатите от германския Бундестаг – политиците, получили доверието на избирателите, които следва да осъзнаят сериозността на ситуацията и да следят федералното правителство да спазва задълженията си за запазване на мира. Хората, които съзнателно налагат образите на врага и едностранно обвиняват другите, само повдигат градуса на напрежение, в момент, когато отчаяно се нуждаем от сигнали за разведряване на ситуацията. „Да интегрирамe другите“, вместо „да изключваме другите от общността“ – това трябва да бъде лайтмотивът в действията на германските политици.

Обръщаме се към всички медии, които следва да изпълняват ангажимента си за безпристрастно представяне на събитията, при това още по-убедително, отколкото когато и да било преди. В своите статии и коментари обаче, медиите често демонизират цели народи, без да демонстрират дори елементарно уважение към тяхната история. Всеки разбиращ от външна политика журналист би трябвало да разбере опасенията на руснаците, които те изпитват от момента, когато през 2008 държавите от НАТО поканиха Грузия и Украйна да се присъединят към алианса. Нещата не опират до Путин – държавните глави идват и си отиват. Нещата опират до Европа. Не бива да допуснем хората отново да започнат да се опасяват, че ще избухне война. И в този смисъл отговорното представяне на събитията, в чиято основа да е внимателният анализ на ситуацията, може да изиграе много важна роля.

На трети октомври 1990, денят на обединението на Германия, федералният президент Рихард фон Вайцзекер заяви: „Студената война приключи. Скоро свободата и демокрацията ще пуснат корени във всички държави. Сега те могат да укрепят и обезопасят своите отношения на институционално ниво до такава степен, че това за първи път да доведе до общ модел на съвместно съществуване и мир. Тоест, за народите на Европа се отваря принципно нова глава в историята. Можем да постигнем всичко това, но можем и да не успеем. Изправени сме пред ясната алтернатива или да обединим Европа, или отново да се свлечем в блатото на националистическия антагонизъм .- историята познава немалко печални примери за това“.

Бившият германски канцлер Герхард Шрьодер

Преди началото на украинския конфликт, ние, европейците вярвахме, че вървим по правилния път. Днес обаче, четвърт век след като беше направено, предупреждението на Рихард фон Вайцзекер изглежда по-актуално отвсякога.

Оригиналът на писмото в “Ди Цайт” - zeit.de

Писмото на английски в сайтаВойната е престъпление” - warisacrime.org
Писмото е подписано от:

Марио Адорф (актьор)
Роберт Антретер (бивш депутат в Бундестага)
Вилфрид Бергман (вицепрезидент на Alma Mater Europaea)
Принц Луитполд Баварски
Ахим фон Борриес (режисьор и драматург)
Клаус Мария Брандауер (актьор и режисьар)
Экхард Кордес (президент на Комитета за източноевропейски икономически отношения)
Херта Дойблер-Гмелин (бевш федерален министър на правосъдието)
Еберхард Дипген (бивш кмет на Берлин)
Клаус фон Донани (бивш кмет на Хамбург)
Александър фон Дюлмен (член на ръководството на A-Company Filmed Entertainment AG)
Щтефан Дюр (директор и учредител на Ekosem-Agrar GmbH)
Ерхард Еплер (бивш федерален министър на икономическото развитие и сътрудничеството)
Хайно Фалке (пастор)
Роман Херцог (бивш президент на Германия)
Ханс-Иоахим Фрай (президент на НКО Semper Opernball Dresden)
Анселм Грюн (свещеник)
Сибиле Хафеман
Кристоф Хайн (писател)
Буркхард Хирш (бивш зам. председател на Бундестага)
Фолькер Хьорнер (бивш директор на Националната академия)
Йозеф Якоби (фермер)
Зигмунд Йен (космонавт)
Маргот Кесман (епископ и бивш председател на Съвета на германската евангелическа църква)
Андреа фон Кнооп (председател на Германо-руския форум)
Габриеле Кроне-Шмалц (бивш кореспондент на телевизия ARD в Москва)
Фридрих Кюперсбуш (журналист)
Графиня Вера фон Лендорф (актриса)
Ирина Либман (писател)
Лотар де Мезиер (последният премиер на Източна Германия)
Щтефан Мерки (интендант на Берлинския театър)
Клаус Манголд (президент на Mangold Consulting GmbH)
Райнхард и Хела Май (певец и композитор)
Рут Миселвиц (евангелистки пастор в Берлин)
Матиас Платцек (бивш премиер на провинция Бранденбург)
Клаус Прьомперс (журналист)
Конрад Райзер (бивш генерален секретар на Световния съвет на църквите)
Джим Ракете (фотограф)
Герхард Райн (журналист)
Михаел Рьоскау (диригент)
Ойген Руге (писател)
Ото Шили (бивш федерален министър на вътрешните работи)
Фридрих Шорлемер (теолог)
Георг Шрам (актьор)
Герхард Шрьодер (бивш канцлер на Германия)
Филип фон Шултес (актьор)
Инго Шулце (писател)
Хана Шигула (актриса, певица)
Дитер Шпьори (бивш федерален министър на икономиката)
Фулберт Щтефенски (теолог)
Вольф Штелцнер (директор на WDS-Institut für Analysen in Kulturen mbH)
Манфред Штолпе (бивши премиер на провинция Бранденбург)
Ернст-Йорг фон Штудниц (бивш посланик)
Валтер Щюцле (бивш секретар на Министерството на отбраната)
Кристиан Р. Суптут (бизнесмен)
Хорст Телчик (бивш съветник на федералния канцлер по сигурността и външната политика)
Андрес Файел (режисьор)
Ханс-Йохен Фогел (бивш федерален министър на правосъдието)
Антие Фолмер (бивш зам. председател на Бундестага)
Бербел Вартенберг-Потер (епископ на Любек)
Ернст Улрих фон Вайцзекер (учен)
Вим Вендерс (режисьор)
Ханс-Екхард Венцел (композитор)
Герхард Волф (писател, издател)


 
Известният британски философ Роджър Скрутън оправдава избора на своите сънародници, за които европейският проект означава край на националната държава."Гордея се с моите съграждани. Те имаха смелостта да изразят желанието си да се управляват сами. Те казаха ясно, че искат да поемат отново контрола върху своята страна. Горд съм, но също така съм разтревожен. Опасявам се, че ще понесем многобройни опити да бъде анулиран този резултат или да бъдат ограничени последствията от него."

- Какво мислите за вота на британците?

- Гордея се с моите съграждани. Те имаха смелостта да изразят желанието си да се управляват сами. Те казаха ясно, че искат да поемат отново контрола върху своята страна. Горд съм, но също така съм разтревожен. Опасявам се, че ще понесем многобройни опити да бъде анулиран този резултат или да бъдат ограничени последствията от него. Опасявам се, че Обединеното кралство се разпада. Според мен истината е, че изборът, който ни беше предложен, не беше най-правилният.

Пред наложената диалектика: “Искате ли да напуснете или да останете в Европейския съюз?”, ние трябваше да предпочетем една трета възможност: изготвянето на нов договор, съобразен със ситуацията в днешна Европа. Договор, който можехме да предложим на другите нации, за да го подкрепят.

- Как обяснявате избора на гласоподавателите? Икономически или културен е той?

- Това е във висша степен културен избор. Избирателите реагираха срещу две последствия на Евросъюза: необходимостта да живеят под закони, наложени отвън, и необходимостта да приемат имигрантски вълни от Европа - най-вече от Източна Европа - в количества, които заплашват идентичността на нацията и нейното единство. Те искат отново да поемат в ръцете си съдбата на своята нация. Това е дълбоката причина за този вот.

- Смятате ли, че Европейският съюз е политически проект, обречен на разпадане?

- Това е очевидно. Този проект никога не е получил истинското одобрение на европейския народ и ерозира най-съществената част от нашето политическо наследство: националната държава.

Мотивацията на онези, които поставиха началото на проекта за съюз - особено Жан Моне - бе подхранвана от страха от националната държава, която неизбежно ще прерасне в национализъм. Според Моне няма национализъм без враждебност към другите нации. Той и неговите съюзници решиха без съгласието на европейските народи да премахнат границите, да ограничат националния суверенитет и да създадат политически съюз.

В началото обикновените хора вярваха, че това е само едно търговско споразумение. Началният проект, Общност за въглищата и стоманата, бе представен в този вид. Малко по малко се разкри мащабът на амбициите на основателите, впечатляващото разширяване придаде на проекта тревожно измерение и всяко движение на съпротива бе неутрализирано чрез недемократични маневри. Най-шокиращата беше Лисабонският договор, гласуван от парламентите на европейските страни, понякога дори - както във Франция - против избора на народа, изразен чрез урните.

- За Моне и неговото поколение нацията означаваше война…

- Да, в нашата история някои форми на национализъм заплашиха мира на континента (в революционна Франция например и най-вече в Германия през ХХ век), обратното, други форми на национализъм допринесоха за мира в стара Европа. Мисля си например за поляците, чехите и може би, смея да го кажа, за англичаните, без които нацистите нямаше да бъдат победени. Всичко зависи от политическата и военна култура на една страна.

Знам много добре, че soft power (меката сила - бел. пр.), която свързваме с ЕС, често е възхвалявана като инструмент за мир: но събитията в Украйна ни показаха, че този тип сила е много неефективна. Опасностите, които ни заобикалят днес, изискват да намерим средства, за да се защитим, и възстановяването на националните граници е задължителното условие за това.

- Селата гласуваха срещу градовете…

- Не бива да се преувеличава: не срещу градовете, а в посока, различна от тази на градовете. В една малка страна като нашата селото е символ на нацията. Нейният мир, красота: това, което наистина е наше. Онези, които живеят в селата, платиха скъпо, за да могат да живеят там. Днес те се страхуват, че ще загубят онова, което ги заобикаля, идентичността си. При тях чувството за принадлежност е много по-силно, отколкото при жителите на градовете.

Навсякъде в Европа обикновените хора загубиха доверие в политическия елит. Това недоверие се проявява по-силно в селата, отколкото в градовете. Дълбоката причина за това е социологическа. Да бъдеш привързан към местното, към парчето земя, към една непосредствена общност (тази в селата) ни събужда от лицемерието и лъжите на онези, които могат лесно да променят начина си на живот или мястото, където да продължат съществуването си. Те са обвинявани лесно в “предателството на начетените” от онези, които нямат нищо друго освен земята, в която са вкоренени. Това, разбира се, е опростенчески възглед на един сложен въпрос, но този възглед ни позволява да разберем разрива между народа и елитите.

- Вярвате ли в смисъла на историята?

- Според мен идеята, че историята има “смисъл”, не е много убедителна. Разбира се, германските философи под влиянието на Хегел се опитаха да създадат линеен разказ, който води от една епоха към друга чрез логична аргументация. Може би през ХIХ век европейската история е имала известна логика, като се има предвид, че Европа е била система на автономна власт, която е доминирала в целия свят. Сега, под въздействието на сили, идващи от Близкия изток, Китай, САЩ и т.н., Европа се оказва отново в положението на другите народи: без никакъв смисъл освен онзи, който може да открие сама за себе си.

Въпреки тази нова ситуация елитът на институциите на ЕС продължава да отхвърля тревогите за идентичността на обикновените хора. Доказателство за това е фактът, че те представиха проект, изчистен от позоваване на християнството и отричащ валидността на нациите. Резултатът се вижда навсякъде в Европа - дезориентация на народа и електорален бунт срещу политическата класа, която в очите на голяма част от общественото мнение е изгубила всякакво доверие.

--------------------------------------------------------

Философ на естетиката, Роджър Скрутън преподава в Оксфорд и Бостънския университет.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Руският „неуспех”? Турция също удари в десетката.

Публикува се с любезното съдействие на сайта "Гласове
Владимир Путин и турският президент Ердоган по време на гостуването на Путин в АнкараИ тъй, Европейският съюз „победи” Путин, като го принуди да спре „Южен поток”. Поне така твърдят повечето западни медии. Това са абсолютни глупости. Фактите говорят друго. „Гамбитът с тръбите” ще продължава да предизвиква масирани геополитически сътресения из цяла Евразия дълго време. Преди няколко години Русия планира „Северен поток” – вече функциониращ, и „Южен поток” – още в проект, да заобикалят ненадеждната Украйна като транзитна страна. Сега Путин планира нова сделка с Турция, за да отговори на „неконструктивния подход” (по негови думи) на Европейската комисия.

За да вникнем в същината на нещата, трябва да познаваме историята. Преди няколко години следях активно войната между „Южен поток” и „Набуко”. „Набуко” в крайна сметка се оказа пълен провал. „Южен поток” в крайна сметка може и да пребъде, но само ако Европейската комисия започне да разсъждава трезво (не разчитайте на това).

3600-километровият „Южен поток” трябваше да бъде завършен през 2016 година, стигайки до Австрия, Италия и Балканите. „Газпром” притежава 50 процента от него заедно с италианската ENI (20 процента), френската ЕDF и германската Wintershall, която е дъщерно дружество на немската компания BASF (15 процента). В момента тези европейски енергийни гиганти не сияят особено. От месеци „Газпром” и Европейската комисия се пазаряха в опит да стигнат до разумно споразумение. Но в крайна сметка Брюксел предвидимо сам се закопа.

Русия все пак ще прокара газопровод през Черно море, но сега той ще е отправен към Турция и ще доставя същото количество газ, което беше предвидено за „Южен поток”. Да не говорим, че ще изгради нов хъб за течен природен газ в Средиземноморието. Така „Газпром” няма да е похарчила 5 милиарда на вятъра. Пренасочването на газопровода е напълно логичен бизнес ход. Турция е вторият най-значим клиент на „Газпром” след Германия. По-голям дори от България, Унгария и Австрия, взети заедно.

Така Русия ще разработи единна газоразпределителна мрежа, способна да пренася природен газ от всяка точка на страната до всички хъбове по нейните граници.

Тя за пореден път се убеди, че може да търси реален и доходоносен растеж на пазара си в Азия и най-вече в Китай, а не в уплашения, стагниран, опустошен от икономии и политически парализиран Европейски съюз. Развиващото се стратегическо партньорство с Китай предвижда Русия да разгърне в Китай мащабни инфраструктурни проекти като язовири и газопроводи. Това е бизнес с остър геополитически обхват, а не просмукана от идеологии политика.

Тръби от

Руският „неуспех”?

Турция също удари в десетката. Не само заради сделката с „Газпром”. Москва ще изгради цялата ядрена индустрия на Турция, няма да се ограничава само с развитието на турската търговия и туризъм както преди. Нещо повече, Турция е на път да стане член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) – Москва се старае това да се случи възможно най-скоро. Това означава, че Турция ще заеме привилегировано място като главен център на Евразийската икономическа общност и разбира се, на новия „път на коприната” на Китай. Европейският съюз блокира Турция? Турция обръща погледа си на изток. Това е евразийската интеграция в движение.

Вашингтон се старае да създаде нова Берлинска стена от прибалтийските републики до Черно море, за да „изолира” Русия. Сега идва ответният удар на Путин, който опонентът му изобщо не е очаквал. И то точно отвъд Черно море.

Ключов турски стратегически императив е тяхната държава да се превърне в задължителен енергиен кръстопът между Изтока и Запада – като през нея да минават иракски петрол и природен газ от Каспийско море. Петрол от Азербайджан вече тече през Турция, благодарение на задвижения от Клинтън и Збигнев Бжежински нефтопровод „Баку–Тбилиси–Джейхан”. Турция освен това ще е на пътя на Транскаспийския газопровод, ако бъде построен (шансовете в момента не са големи), който ще доставя природен газ от Туркменистан до Азербайджан, а след това ще минава през нея с крайна цел Европа.

Ответният удар на Путин, постигнат с един-единствен ход, направи така, че глупавите европейски санкции да засегнат само ЕС. Германската икономика вече страда сериозно от изгубения бизнес с Русия.

„Брилянтната” стратегия на ЕС се върти около така наречения Трети енергиен пакет – проект от закони, които предполагат, че газопроводите и газът, който се доставя по тях, трябва да бъдат собственост на различни компании. Целта на този пакет винаги е била „Газпром”, която притежава газопроводи в множество държави от Централна и Източна Европа. А целта вътре в тази цел винаги е била „Южен поток”.

Руският президент  Владимир Путин и китайският му колега Си Дзинпин

Сега България и Унгария – последната впрочем винаги е била против „стратегията” на Европейската комисия – трябва да обяснят на гражданите си причините за фиаското и да продължават да оказват натиск върху Брюксел. Все пак те ще изгубят цяло състояние, да не говорим за огромното количество газ, след като „Южен поток” вече е извън картинката.

С две думи, Русия ще продава дори още повече газ – на Турция, а ЕС, притискан от САЩ, е ограничен в това да танцува като обезглавен петел из мрачните коридори на Брюксел, чудейки се какво го е ударило. Евроатлантиците се връщат към вечната си роля – да прилагат нови и нови санкции, докато Русия печели още и още злато.

Наблюдавайте летящите копия

Играта изобщо не е приключила. В близко бъдеще много променливи ще се пресичат.

Стратегията на Анкара може и да се промени, но за това има слаба вероятност. Президентът Ердоган – султанът на Константинопол, вижда в лицето на халиф Ибрахим** от „Ислямска държава” противник, който се опитва да открадне неговото моджо. Така че Султана може да пофлиртува с укротяването на неоотоманските си блянове и да върне Турция към външната й политическа доктрина, която проповядва „нулеви проблеми с всички съседни държави”.

Саудитската династия е като камила в Арктика. Смъртоносната й игра в Сирия винаги е опирала до промяна на режима, така че да може да бъде прокаран нефтопровод от Сирия до Турция, спонсориран от династията. Така ще бъде ликвидирана идеята за тъй наречения Ислямски нефтопровод през Иран, Ирак и Сирия, който ще струва 10 милиарда долара. Сега саудитците виждат как Русия се готви да удовлетворява всички енергийни нужди на Турция. И номерът с „Асад трябва да се махне” няма да мине.

Американските неоконсерватори също подострят своите копия. Вероятно през ранните месеци на 2015 година Конгресът ще одобри Украинския акт на свободата. С две думи, Украйна ще се превърне в сериозен съюзник на Щатите извън НАТО, което на практика означава своеобразно присъединяване към Алианса. Следваща стъпка – още по-агресивни провокации към Русия от страна на консерваторите.

Възможен сценарий е и васалите/пуделите, като Румъния и България, след натиск от Вашингтон да предоставят пълен достъп на флота на НАТО в Черно море. Кого го интересува, че това ще наруши международните споразумения за този морски басейн, които засягат и Русия, и Турция.

Остава и фактът, че слабите Балкани скоро ще бъдат подчинени на капризите на Анкара. Въпреки че Брюксел държи Гърция, България и Сърбия в усмирителни ризи, по отношение на енергетиката те ще започнат да разчитат на добрата воля на Турция.

За момента нека оценим степента на геополитическите сътресения. Ще последват още, и то когато най-малко ги очакваме.

Турският президент Реджеп Тийп Ердоган

----------------------------------------------------------

* Пепе Ескобар е бразилски журналист, кореспондент на Asia Times (Hong Kong), анализатор на RT и TomDispatch, пише по проблеми на Централна Азия и Близкия изток, следи събитията в Афганистан и Иран.

** Абу Бакр ал Багдади, самопровъзгласил се за халиф Ибрахим, е лидерът на групировката „Ислямска държава в Ирак и Леванта”.

Превод от английски: Филип Каменов

 

Валентин Фъртунов, журналист, писател, международен анализаторТова твърди вече и Сорос в програмна статия, която ви представяме днес без съкращения

Хищникът  Сорос има навика от време на време да се изцепи на социално-политическо-икономически теми, било то в цяла книга, било то в по-кратка или дълга статия. Като всеки велик манипулатор в текстовете му има дузина капани и откровени измишльотини, но и трезви преценки и анализи на които спокойно можеш да се облегнеш при разсъжденията си за този отиващ си свят.

Въпросът е да отделиш сеното от плявата и всичко е наред, стига да уцелиш. Настоящата му статия, по мое мнение, е доста сериозна и оставя сериозно място за размисъл. Естествено, тезите и размишленията му за катастрофалното състояние на световната икономика спокойно могат да се елиминират, защото Сорос е така „пропит” от залязващия западен икономически модел, че каквито и очила да сложи няма да види очевадното.

Що се отнася обаче до състоянието и перспективите на ЕС, заключенията му звучат доста солидно и е добре да се прочетат от всички. А задявката му за „германската империя” почти дословно повтаря, това, което от години повтаряме от страниците на „Десант”.

Ще има ли „ІV-ти Райх” и иска ли го Меркел? Прочетете статията на Сорос, аз само ще добавя, че е много интересен фактът, че тъкмо в този момент папата е немец.

Не, това не е конспиративна теория. Чакат ни интересни времена, въпросът е дали ще ги доживеем в тоя глад и мизерия, които ни чакат, особено нас „от периферията”, както казва хищникът от унгарски произход.

Джордж Сорос:

Бъдещето на Европа зависи от Германия

Джордж Сорос, международен политически спекулант, противник на евротоПояви се балон, но не финансов, а политически и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС

Германия има само 3 месеца да спаси еврото и ЕС. Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система – кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. И ще трябва рязко да смени политиката си, ако иска да успее да се справи с кризата, заяви преди три дни Джордж Сорос (georgesoros.com) в реч на Седмия фестивал по икономика в Тренто, Италия. Ето какво каза той:

След краха през 2008 г. има широко признание от икономистите и обществото, че икономическата теория се провали. Няма обаче съгласие за причините и степента на провала.

Струва ми се, че провалът е по-голям, отколкото се мисли.

Той стига до основите на икономическата теория. Икономиката опита да се моделира по примера на Нютоновата физика. Тя се опита да открие всеобхватни и постоянно действащи закони, управляващи действителността. Но икономиката е обществена наука, а между природните и обществените науки има фундаментална разлика.

Социалната среда е съставена от мислещи същества, които вземат решения въз основа на приблизителни познания. Точно това икономическата теория се опита да омаловажи.

Социалните събития имат мислещи участници, които изразяват своята воля. Те не са странични наблюдатели, а въздействат върху вземащите решения, чиито решения пък влияят върху хода на събитията. Не съм достатъчно подготвен да критикувам теорията на рационалните очаквания и хипотезите за ефикасния пазар, защото като участник в пазара ги смятам за толкова нереалистични, че никога не съм си правил труда да ги изучавам. Това е самообвинение, но предпочитам да оставя на други подробната критика на тези теории.

Вместо това предпочитам да ви изложа коренно различен подход към финансовите пазари Вдъхновен съм от Карл Попър, който ме научи, че човешката интерпретация на

действителността никога не й отговаря напълно.

От една страна, хората се стремят да разберат ситуацията – това е познавателната функция. От друга страна, те се стремят да въздействат на ситуацията. Наричам го манипулативна функция. Двете действия свързват в противоположни посоки мислещите същества и ситуациите, в които те участват.

При познавателната функция се очаква ситуацията да определи вижданията на участниците; при манипулативната функция се очаква възгледите на участниците да предопределят резултата. Когато двете функции действат едновременно, си влияят взаимно.

Двете функции образуват кръгово взаимоотношение. Наричам това рефлексивност. При рефлексивна ситуация вижданията на участниците не могат да отговарят на действителността, защото действителността не е нещо независимо от тях – тя е повлияна от възгледите и решенията на участниците.

Погрешимостта и рефлексивността са свързани като сиамски братя.

Без погрешимост не би имало рефлексивност – макар че обратното не е задължително: разбиранията на хората могат да бъдат несъвършени дори при отсъствието на рефлексивност. Обективно погледнато, не съм открил рефлексивността. Други я признаха преди мен под други названия. Робърт Мъртън описа ефекта на самоизпълняващите се предсказания, Кейнс сравни финансовите пазари с конкурс за красота, където участниците се опитват да отгатнат коя ще се хареса най-много.

Но тръгвайки от погрешимостта и рефлексивността, аз се фокусирах върху проблемна зона, по-специално върху ролята на погрешните концепции и разбирания върху оформянето на поредицата събития, които доминиращите икономисти се опитаха да игнорират. Според мен финансовите балони не са чисто психически феномен Те имат два компонента: доминираща тенденция и погрешната й интерпретация.

Балоните се надуват, когато самозахранването е положително, т.е. когато тенденцията и нейната пристрастна интерпретация взаимно се подсилват. Постепенно разликата между тях нараства и става неудържима. След прехвърляне на кулминацията те се преобръщат и започват да си въздействат в обратна посока. Балоните обикновено са несиметрични: растежът е бавен, а пукането е внезапно и опустошително.

Според моята теория финансовите пазари произвеждат балони, докато има тенденция към равновесие. Откакто балоните нарушават равновесието на финансовите пазари, историята е белязана от финансови кризи. Всяка криза предизвиква регулиращ отговор. Така са се появили централизираното банкиране и финансовите регулации.

Зад невидимата ръка на пазара се протяга видимата ръка на политиците.

Вместо да правим безвременни закони и модели, трябва да изучаваме събитията в техния времеви контекст.

Кризата на еврото е особено показателна. Властите не разбират нейната същност – те си я представят като фискален проблем, докато тя е по-скоро банков проблем и проблем на конкурентоспособността. И прилагат грешно лекарство: не може да се намали дълговото бреме чрез свиване на икономиката. Кризата се разраства поради неспособност да се разбере динамиката на социалната промяна. Валидните до един момент политически мерки се оказаха недостатъчни в момента, когато започна прилагането им.

Как се случи това? Моят отговор е, че се появи балон, но не финансов, а политически. Той се отнася до политическото развитие на Европейския съюз и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС.

Твърдя, че сам по себе си ЕС е като балон Във фазата на своето раздуване той бе по определението на психоаналитика Дейвид Тъкет „фантастичен обект“ – нереалистичен, но изключително привлекателен. ЕС бе материализация на едно отворено общество – обединение на нации, опиращи се на принципите на демокрацията, човешките права и върховенството на закона, при което никоя нация или националност няма доминираща позиция.

Процесът на интеграция се насочваше от малка група прозорливи държавници, които по думите на Карл Попър се занимаваха с мирно социално инженерство. Те признаваха, че съвършенството е недостижимо, затова си поставяха ограничени цели и твърди срокове, след което мобилизираха политическата воля за малки стъпки напред, съзнавайки напълно, че щом ги извървят, ще проличи, че са недостатъчни, и ще се наложат нови стъпки.

Процесът се подхранваше от своя успех – много приличащ на финансов балон. Така Европейската общност за въглищата и стоманата се превърна постепенно в Европейски съюз – стъпка по стъпка.

Германия обикновено бе начело на усилието. Когато съветската империя започна да се разпада, германските ръководители разбраха, че обединението на държавата им е възможно само в контекста на по-обединена Европа, и затова бяха готови на значителни жертви, за да го постигнат. При пазарлъците те бяха склонни да дадат малко повече и да вземат малко по-малко от другите. В същото време германските държавници уверяваха, че Германия няма независима външна политика, а има само европейска политика.

Процесът достигна кулминация с Договора от Маастрихт и въвеждането на еврото. Сетне настъпи период на стагнация, който след краха през 2008 г. се превърна в процес на дезинтеграция. Първата стъпка бе направена от Германия, когато след банкрута на „Леман Брадърс“ Ангела Меркел заяви, че гаранциите за другите финансови институции трябва да дойдат от всяка държава поотделно, а не от целия Евросъюз. Финансовите пазари загубиха година, за да схванат последиците.

Договорът от Маастрихт имаше вроден недостатък, показващ погрешимостта на властите.

Главната му слабост бе добре известна на неговите архитекти: той създаде валутен съюз без политически съюз. Архитектите си мислеха, че когато възникне нужда, ще се появи политическа воля да се направят необходимите стъпки към политически съюз.

Но еврото имаше и други дефекти, за които не се досещаха неговите архитекти и които не са напълно разбираеми и до днес. Вече ясно се вижда, че главният източник на проблема е съгласието на страните членки да отстъпят на Европейската централна банка правото да емитира пари без реално покритие.

Когато бе въведено еврото, регулаторите позволиха на банките да изкупуват неограничено количество държавни ценни книжа, без да заделят капитал. По същия начин и централната банка приемаше държавни облигации. За търговските банки бе изгодно да трупат облигации на по-слаби членки на еврозоната, за да спечелят няколко допълнителни базови пункта. По тази причина лихвите се изравниха, но за сметка на това конкурентоспособността се раздалечи.

Германия, която се бореше с бремето на обединението, предприе структурни реформи и стана по-конкурентоспособна. В други страни имаше строителен и потребителски бум благодарение на евтините кредити и това ги направи по-малко конкурентоспособни. Тогава дойде крахът от 2008 г. и тези страни се оказаха в положението на тежко задлъжнели държави от Третия свят, и то във валута, която не могат да контролират.

Поради разликата в конкурентоспособността Европа се раздели на кредитори и длъжници. На финансовите пазари им трябваше време, за да разберат, че държавните облигации, смятани за безрискови, са обект на спекулативни атаки и могат да се обезценят. Когато го разбраха, рисковите премии скочиха драматично.

Търговските банки, които разчитаха на тези книжа за своя баланс, станаха потенциално неплатежоспособни. Така се оформиха двата главни компонента на проблема, с който се сблъскваме:

Държавната дългова криза и банковата криза, които са тясно преплетени.

Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система. Има близко подобие между кризата на еврото и международната банкова криза през 1982 г. Тогава международните финансови власти направиха необходимото, за да защитят банковата система: наложиха лишения на периферията, за да спасят центъра.

Сега Германия и други страни кредиторки играят несъзнателно същата роля. Подробностите се различават, но идеята е същата: кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните-длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. При еврокризата отговорността на центъра е дори по-голяма, отколкото бе през 1982 г. „Центърът“ е виновен за мъглявата система, прилагаща мъгляви договори, преследваща мъглява политика и винаги правейки твърде малко и твърде късно.

80-те години на ХХ в. бяха изгубеното десетилетие на Латинска Америка, подобна съдба чака и Европа. Това е отговорността, която Германия и други страни кредиторки трябва да признаят. Но няма признаци, че ще се случи. Единствената им цел е да печелят време.

Понякога това върши работа. Финансовата паника утихва и властите успяват. Но не и този път, защото финансовите проблеми бяха усилени от политическата дезинтеграция. Това е политическият балон, за който стана дума.

От лятото на 2011 г. се наблюдава нарастващо бягство на капитал от по-слабите страни.

Така неравновесията се увеличават експоненциално. В края на март т.г. Бундесбанк имаше претенции за 660 млрд. евро към централните банки на периферните държави. Тя осъзна потенциалната заплаха и сега води кампания срещу неограниченото наливане на пари, като започна да взема мерки за ограничаване на загубите в случай на банкрут. Това създава самоизпълняващо се пророчество. Щом Бундесбанк започва да взема предпазни мерки срещу банкрут, всеки ще стори същото.

Резултатът е ограничаване на достъпа до кредити – особено за малките и средни предприятия, които са главният източник на работни места. Така кризата се задълбочава.

Реалната икономика в еврозоната върви към упадък, докато Германия продължава да е във възход. Пропастта се увеличава. Политическата и социалната динамика също работи за дезинтеграция. Както пролича на последните избори, общественото мнение става все по-критично към политиката на лишения. Нещо трябва да се случи.

По мое мнение

властите имат три месеца да поправят грешките си

и да обърнат тенденцията. Под власти разбирам главно германското правителство и Бундесбанк, защото при криза кредиторите са на седалката на шофьора и нищо не може да се случи без германска подкрепа.

Очаквам гръцкото общество да бъде достатъчно уплашено от перспективата да бъде изгонено от ЕС, за да даде поне малко мнозинство на изборите на коалиция, която е готова да изпълнява сегашното споразумение. Никое правителство обаче не може да изпълни условията и затова върхът на гръцката криза вероятно ще е през есента.

Германската икономика също ще отслабва и тогава на канцлера Ангела Меркел ще й бъде още по-трудно от днес да убеди германското общество да приеме допълнителни европейски отговорности. Това е рамката на тримесечния прозорец за действие.

Невъзможно е да се предскаже какво ще стане. Събитията не са праволинейни и може да се развият в безпорядък. Разпадането на еврото несъмнено ще доведе до разпадане и на шенгенската зона, на общия пазар и на самия Европейски съюз. Неизпълними претенции и неуредени спорове могат да поставят Европа в по-лошо положение, отколкото когато бе замислен проектът за обединена Европа.

Но по-вероятно е еврото да оцелее, защото крахът му ще бъде опустошителен не само за периферията, но и за Германия. До края на годината Бундесбанк ще затъне с един трилион евро лоши кредити от периферни държави. Затова Германия навярно ще направи необходимото за спасяване на еврото, но не повече.

Разделението в еврозоната между кредитори и длъжници ще продължи да се задълбочава. Евросъюзът ще се превърне в нещо много по-различно – ще стане германска империя с периферия като неин хинтерланд.

Трябва да се убеди Германия да покаже водачество и да запази Европейския съюз. Бъдещето на Европа зависи от нея.

Оригинална публикация в georgesoros.com

 
На 12 юли Гърция се предаде – безусловно и унизително. Премиерът Алексис Ципрас, който бе обещал да се бори срещу мерките за строги икономии, тласкащи гръцкия народ към разруха, бедност и самоубийство, измени на всичките си обещания, пренебрегна волята на народа, изразена в референдума на 5 юли и подтикна гръцкия парламент да приеме споразумение с кредиторите на нацията. Споразумение, което е по-лошо дори от онези, причинили срива на икономиката, и което лишава страната от последните устои на националния суверенитет.

Гърция капитулира безусловно, това беше красноречиво изразено. Но един важен въпрос не получи адекватен отговор. Пред кого точно се предаде Гърция? Обичайният отговор на този въпрос е: Германия. Бедните гърци коленичиха пред арогантните германци. Тази теза съживи свързани с Втората световна война антигермански настроения. Фрау Меркел е описванa като безсърдечен злодей.

Едно нещо е сигурно: враждебността между Гърция и Германия, ескалирала около катастрофалните дългове, е доказателство, че "европейската мечта" на трансформиране на народите на Западна Европа в единна братска федерация по модела на Съединените американски щати се оказа пълен провал. Чувството за принадлежност към една единна нация от типа „всички за един и един за всички”, просто няма как да съществува между народи с толкова различни езици, традиции и обичаи, като финландците и гърците например. Оказа се, че приемането на обща валута вместо да ги обедини, ги е раздалечило още повече.

Но доколко всъщност това бедствие е дело на злонамерените германци? В действителност твърде много германци – като се почне от дясното крило на финансовия министър Волфганг Шойбле и се стигне до бившия лидер на лявата партия Die Linke Оскар Лафонтен, биха предпочели доста по-различно решение: излизане на Гърция от еврозоната. Шойбле – защото мисли за германските финанси, а Лафонтен – защото го е грижа за това, което би било най-добре за народа на Гърция, а и на Европа като цяло.

Едно компромисно решение на Германия би могло да предотврати предателството от 12 юли, като организира връщането на Гърция към националната й валута, драхмата. Всъщност около гръцкия референдум мнозинството от европейските правителства на държавите кредитори биха предпочели Гърция да напусне еврозоната. Едно от правителствата, което допринесе за гръцката капитулация, бе френското правителство на Франсоа Оланд. В последните минути на преговорите Франция заема позицията, че Гърция обезателно трябва да остане в еврозоната, за да "спаси Европа". Френски коментатори триумфират, че Оланд бил застанал до Меркел и спасил „неприкосновената френско-германска двойка" и целия Европейски съюз - като настоял, че Гърция трябва да остане закрепена към твърдата валута, която всъщност я бе убила.

Можем ли тогава да направим заключението, че Гърция капитулира пред Франция? Нека не ставаме смешни. Френският дълг съперничи на гръцкия, с тази разлика, разбира се, че Франция има реална икономика. Франция е собственик на най-големия дял от гръцкия дълг след Германия. Но Франция също в крайна сметка е заплашена от правилата на еврозоната и не е в състояние да диктува икономическата политика на Германия.

И тези наблюдения ни насочват към фактора, който е бил пренебрегван в случая с Гърция: отношението на силите в рамките на "трансатлантическата общност" и по-специално – военното крило, НАТО. САЩ запазват относителна дискретност по време на тази криза, но волята на Вашингтон се знае: Гърция трябва да остане здраво в рамките на Европейския съюз по геополитически причини. Гърция е  православна християнска страна с традиционно добри отношения с Русия, разположена е на Средиземно море, не толкова далече от Путинова Русия. Затова и не трябва да й се позволи да се отдалечава. Поне засега.

Има и друг въпрос, който е бил напълно неглижиран: възможно ли е една страна, членка на НАТО, да смени политиката си по начин, който влиза в противоречие с интересите на САЩ? Свободна ли е Гърция да  се насочи към истински приятелски отношения с Русия? Гърция е преживяла военен преврат в не толкова далечното минало.

Американската армия осъществява контрол и наблюдение на държавите - членки на НАТО. Откакто бившият президент Никола Саркози се отказа от стратегията на генерал Де Гол за гарантиране на националната независимост и върна Франция в командването на НАТО, Франция е в наведено положение спрямо Вашингтон - до безпрецедентна степен. И краткото шоу на Франсоа Оланд, "застанал до мадам Меркел", в действителност е било провеждане на политиката на Виктория Нюланд.

Европейският съюз (включително Германия) ще продължи да се бори със своя "гръцки проблем", а Гърция ще продължи да бъде задушавана от Европейския съюз.

Капитулацията на ЕС пред САЩ се случи преди около седемдесет години. Тогава това бе приветствано като освобождаване и либерализъм, разбира се, но се превърна в трайна доминация, която просто беше потвърдена на 12 юли 2015 г. Гърция капитулира. Тази капитулация бе ускорена от върховенството на идеологията на антинационализма – национализмът се смята за източник на всяко зло и Европейският съюз за източникът на всичко добро, защото руши суверенитета на нациите. Тази идеология е толкова доминираща вляво, че много малко левичари се осмеляват да я оспорят. И СИРИЗА е пример за това – дори не се подготвят за напускане на еврозоната, много по-малко за напускане на Европейския съюз. Защото водеща е вярата в силата на "принадлежността към Европейския съюз", независимо от болката и страданието.

В резултат на всичко това само "десни" партии се осмеляват да защитават националния суверенитет. Или по-скоро – на всеки, който защитава националния суверенитет, му се лепва етикет "десен". И твърде лесно се забравя, че без национален суверенитет не може да има демокрация. Бедствието на гърците задължава все повече европейци да имат сериозни съмнения относно политиката на ЕС. Желанието да се отстоява националния суверенитет се сблъсква с препятствието на стереотипите за ляво-дясно. Голяма част от европейската левица се усеща все по-често заклещена между антинационалистическата "Европейска мечта" и унищожаването на демокрацията от финансовата бюрокрация на ЕС.

Гръцката драма е началото на един дълъг и сложен европейски конфликт.

Диана Джонстън е автор на "Югославия, НАТО и западните заблуди. Новата й книга, „Царица на хаоса: премеждията на Хилъри Клинтън, ще бъде публикувана през септември 2015 г. Повече за нея може да намерите на diana.johnstone@wanadoo.fr

Превод от английски език: Пепа Витанова

 

Танкове, мародери и избягали затворници, протестиращи, над 100 души убити,

От Кайро за БНТ разказа Анатолий Нанков, който е помощник-треньор на футболен отбор ЕНППИ: “...Тук където живеех има охрана... Банките са затворени, който можа изтегли пари от банкоматите и напазарува... Не напускаме домовете си... Хората дежурят на групички, никой не смее да излиза... имаме връзка с нашето посолство, имаме уверенията на нашия външен министър, че има вероятност да се организира един самолет, един полет за всички живеещи българи... по наши данни около 300 човека живеят и работят в Египет... би било хубаво да се приберем в България докато положението не се успокои....”

Ще евакуира ли МВнР българските граждани от Египет?

От включване на министъра на външните работи Н. Младенов в предаването на БНТ научихме, че цял ден заседавал на 30 януари кризисен щаб, МВнР имало план за евакуация на нашите сънародници от Египет, съобщи министър Младенов. “Предстои да има още едно съвещание и да в координация с останалите страни от Европейския съюз вече да преценим дали има нужда да се вземе решение за евакуация на българските граждани... след два часа аз съм в Брюксел, където започва заседание на Европейския съвет на министрите на външните работи, където много внимателно ще обсъдим ситуацията в Египет...

При какви обстоятелства ще се задейства кризисния план за екакуация на българите от Египет попита Жени Марчева министъра.

Младено отговори с неясно мрънкане, че полицията вече действала на места, но движението все още е ограничено поради полицейския час... Кога и как ще се пристъпи към процес на евакуация да бъде зависело от много фактори, включително и от възможността да бъде изпратен самолет на място, включително и да бъдат придвижени българските граждани, които биха искали да се върнат в България... Младенов посъветва българите да установят връзка с българското посолство, тъй като от 30 януари започнал процес на регистрация... така щяло да се види колко българи искат да се завърнат в България... Предстоял нов преглед на ситуацията и тогава щяло да се вземе окончателно решение...

А липсата на възможност за комуникация, телефонните връзки са нарушени, интернетът е спрян, как си представя Младенов, че българите, намиращи се в Египет ще могат да се свържат с посолството и как в случай, че все пак се свържат – ще имат възможност да се придвижат до посолството на България?

Истината е, че Младенов и сие

  • не ги е еня за съдбата на българите и как ще успеят да отидат до посолството в Кайро;
  • Другата истина е, че в случай, че отидат 300 души постоянно пребиваващи – къде ще ги настани посолството, за да ги храни докато чакат големите мозъци от екипа на Младенов да се раздвижат в посока изпращане на самолет до Египет, за да бъдат прибрани българите;
  • Да не отварям дума, че точно в този случай изобщо не се налага да се шикалкави и пита в Брюксел дали да евакуираме гражданите си, или не!

Какво чака  Европа да се случи в Египет?

В тази посока се случва поредица от показателни събития:

  • Израел е изпратил тайно съобщение до САЩ и европейските страни, в което ги призовава да подкрепят стабилността на египетския режим, който през последната седмица беше силно разклатен от антиправителствените протести в страната, предаде АФП.

В съобщението израелските лидери подчертават, че „интересът на Запада” и на „целия Близък изток е подкрепата за стабилността на режима в Египет”. „Затова трябва да се спрат публичните критики срещу президента Хосни Мубарак”, подчертава съобщението, което е било изпратено в края на миналата седмица.

Военното радио на Израел коментира съобщението като критика към САЩ и Европа, които не подкрепят режима в Египет.

  • Върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън реагира много сдържано на демонстрациите в Египет отбеляза австрийският “Ди Прессе”. Тя посочи, че може да бъде предприето действие едва, след като се чуе мнението на всички европейски правителства. Но нейните дипломати не реагират правилно – те дават успокоителни, противоречиви и просто неправилни оценки на ситуацията в региона, коментира изданието.

Правителствата в Европа имат интерес от това северноафриканските режими да продължат да съществуват от гледна точка на икономиката и сигурността, пише австрийският вестник „Ди Пресе”, което предопределя очакванията за срещата на външните министри на ЕС на 31 януари в Брюксел, т .е. само време и пари ще губят дипломатите в обсъждане на ситуацията в африканската държава.

Президентът Хосни Мубарак назначи ново правителство и смени шефа на разузнаването – а това са действия, които не се вършат на изпроводяк.

В същото време ситуацията в Египет се усложнява от факта, че египетските военни вече показват, че не искат да подкрепят режима на Мубарак.

Основните пътища в Кайро се контролират от бронирана техника, военните се опитват да спрат грабежите, но не пречат на действията на опозиционерите, които искат оставката на президента.

Египет вече беше напуснат от много представители на политическия и бизнес елит, като само в Дубай в неделя, на 30 януари са кацнали 19 частни самолета от Кайро. Появиха се съобщения и за спешното напускане на страната на Гамал Мубарак, син на президента и негов най-вероятен приемник, коментира “Независимая газета”.

Докато се правят опити да се укрепи режима на Мубарак, излезе информация в английския “Гардиан”, че телевизия “Ал Джазира” е забранена в Египет.

Шестима журналисти от телевизия “Ал Джазира” са били арестувани, като са им били взети камерите и другите уреди за излъчване, съобщи изданието, позовавайки се на кореспонденцията на сателитния канал ТВ Обединени Арабски емирства, от кореспондента Дан Нолан, който също е бил задържан, но успял да пусне в Twitter информацията си за ареста.

“Четирима войници влязоха в нашата стая...” – започва кореспонденцията на Нолан, който пише, че е било сигурно, че арестуваните журналисти ще бъдат депортирани от Египет.

Шестима от арестуваните журналисти са били изведени от хотел “Хилтън” навън, като са им е била иззета апаратурата.

Часове по-късно бе съобщено, че журналистите са освободени, но апаратурата им е задържана, съобщи отново “Ал Джазира”, която има английски вариант на сайта си.

Египетските власти обвиниха телевизя “Ал Джазира” в подстрекателство към бунтове и я спря за територията на страната. “Ал Джазира” описа спирането си като акт, предназначен за ограничаване на свободата на словото, и като цензура за заглушаване на гласа на египетския народ. Телевизията направи всичко възможно това да стигне до различни държави по света.

“Ал Джазира”, която е собственост на емира на Катар предаде вълненията и протестите, които избухнаха в страната обективно.

“Гардиан” съобщава, че неговия репортер Джак Шенкер е бил нападнат и арестуван миналата седмица, докато кореспондента на “Таймс”, Джеймс Хилдер и бил бит и също задържан миналата седмица, през уикенда.

Повече от дузина журналисти са били арестувани в Египет във връзка по време на протестите, цитира данни и организацията “Репортери без граница”.

Закриването на “Ал Джазира” е нагло нарушение на основното право на египтяните да получават информация за кризата в своята страна е заявил Мохамед Абдел Дайем, програмен координатор за Близкия Изток и Северна Африка в Комисията за защита на журналистите.

*       *       *

“Бъдещето на Близкия Изток ще се решава в Кайро” пророкува “Индипендънт”.

Промените в кабинета, които обяви египетският президент Хосни Мубарак в събота са козметични – смененият ръководител на разузнаването стана вицепрезидент, а бившият министър на военновъздушните сили стана премиер, пише изданието. И точно тези двамата положиха основата на военен режим, наред със съществуващото извънредно положение и улични протести.... Ако армията и президентът бяха обединени, те щяха да бъдат обединени в безсилието си – пише “Индипендънт”.

Защото както и в Тунис, забележително за протестите е, че нямат лидер – фокусът е върху враждебността към продължителното управление на Мубарак, коментира вестник "Индипендънт", пренебрегвайки, че един от лидерите на опозицията е Мохамед ел Барадей, египетски дипломат, бивш генерален директор на международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Носител на Нобелова награда за мир за 2005 г. заедно с МААЕ. Именно ел Барадей заяви пред протестиращите, че опозицията не презнава решенията, които е взел на 25 януари Мубарак със смяната на кабинета.

“Ние искаме падането на режима” написаха на плаките протестиращите. Много от излезлите на улицата обявиха, че са против връзките на Гамал Мубарак, сина на президента с милионери и политици магнати, тъй като зад тези връзки прозират амбициите Гамал да наследи президентството от своя баща.

Президентът назначи нов кабинет в опита си да потуши продължаващите улични протести, съобщи Ал Джазира. – Египетското въстание заплашва Израел коментира “Ал Джазира”. Опозицията призова на протест за вторник, 1 февруари, но тази нестабилност стана причина САЩ и ЕС да настояват за реформи пред новото правителство, сформирано от Мубарак и народното въстание, което вече е факт, тъй като страната е парализирана, има убити, армията не се намесва, а полицията работи вяло и на места. В тази обстановка, позицията на ЕС и САЩ, да се предупреждава за опасност от екстремизъм си е чиста проба ослушване в ситуацията.

Инвеститори прехвърлят стотици милиони долари от страната от началото на протестите отбеляза “Ал Джазира” – предстои общонационална стачка.

Египетският президент Хосни Мубарак отговори на милионите, искащи оставката му, като заповяда на армията да въведе ред на всяка цена. И веднага в обхванатите от безредици египетски градове започнаха да стрелят снайпери. Кръв заля бреговете на Нил, пише „Российская газета”.

Въпреки комендантския час, войниците не само не разгониха тълпата, но на места се сдружиха с нея.

Властта все по-осезаемо се изплъзва от ръцете на Мубарак.

Въпреки суетенето на Аштън, която не за първи път показва, че е фигурант в европейската дипломация, който чака сигнали от САЩ, баронесата демонстрира  и че е безсилна  да реагира на сериозен международен проблем...

Посолството на Германия в Кайро евакуира част от персонала си и други германски граждани, живеещи в Египет, съобщава радио „Дойче веле”.

Около 140 германци са били откарани на летището североизточно от Кайро, което през последните дни е пълно с чужденци, искащи да напуснат страната.

Рано тази сутрин от летището във Франкфурт е излетял самолет, който да прибере германците от египетската столица.

Френските компании „Франс телеком”, „Лафарж” и „Креди Агрикол” са започнали евакуация на своите служители от Египет, където вече седмица продължават протестите с искане за оставката на президента Хосни Мубарак, предаде РИА Новости.

В неделя строителната компания – производител на цимент „Лафарж”, реши да евакуира част от чуждестранните си служители заедно с техните семейства. В египетския отдел на компанията работят около 70 чужденци от 25 страни.

Банка „Креди Агрикол” в неделя започна да връща във Франция своите служители и техните семейства. Около 10 души са останали в Египет, за да може банката да продължи своята работа.

Днес „Франс телеком” обяви, че започва евакуация на служителите си.

Около 2400 американци са поискали да бъдат евакуирани от Египет, предаде АФП.

Първите 42-ма американци, които бяха евакуирани ня 31 януари с чартърен полет, са пристигнали в Кипър. САЩ и още няколко страни от ЕС са поискали Кипър да служи за транзитен център за евакуираните граждани.

В момента няколкостотин американци се намират на летището в Кайро.

Италианският производител на цимент „Италчементи груп”, най-големият производител в Египет, прекрати производството си и в петте си завода в Египет, поради растящото напрежение в страната, предаде АФП.

„Производството временно е спряно. Фабриките са обезопасени, а компанията продължава да следи ситуацията”, съобщава представител на фирмата.

„Италчементи груп” през почивните дни е евакуирала около 100 свои служители и членовете на техните семейства.

Пет самолета на турските авиолинии бяха изпратени в Епгипет, за да евакуират турските граждани, за да приберат турските граждани, желаещи да напуснат страната. Няма шикалкавене, няма условие за регистрация в посолството на Турция, за да се преценяло колко турци искат да се върнат от Египет...

Не една или две европейски държави-членки на ЕС и държави, които не члевуват в общността изтеглят свои граждани, работещи в Египет. Гърция и Швейцария вече го сториха. В същото време баронеса Аштън се ослушва е не е наясно как трябва да се реагира на кризата в Египет. Тя призова новото правителство на Мубарак за преговори с опозицията – което засега означава, че Аштън приема новия кабинет за легитимен.

А от Брюксел ослушването мина в редиците на българското МВнР и поради тази причина само слушаме за заседания на кризисен щаб, подкани за регистрация на постоянно пребиваващите в българското посолство в Кайро, но самолетите още не са излетели за египетската столица.

В 18 часа българско време външният министър съобщи, че евентуално на 1 февруари ще излети за Египет самолет, за да прибере българи, които са изявили желание да се върнат в родината....

 
Топ икономистът Тома Пикети в специално интервю за Die Zeit иска голяма конференция по въпроса за дълговете в Европа. Според него тъкмо Германия не бива да отказва каквато и да е помощ на гърците. След успеха на книгата му „Капиталът през ХХI век“ Тома Пикети е смятан за един от най-влиятелните икономисти в световен мащаб. Тезите му за разпределението между доходи и богатството предизвикаха дискусии по цял свят през изминалата година. В интервюто на Георг Блум от Die Zeit, Пикети се включва решително в дебата за дълговете.

Превод от немски: Юлия Владимирова, сайт ГЛАСОВЕ

Интервюто е публикувано в “Die Zeit” на 27 юни 2015 г.

Топ икономистът Тома Пикети

Die Zeit: Можем ли ние, германците, да се радваме на това, че дори и френското правителство в момента се прекланя пред догмите на политиката на икономии на Берлин?

Пикети: В никакъв случай. Това не е причина за радост нито за Франция, нито за Германия и най-вече за Европа. Напротив – аз се страхувам, че консерваторите, особено в Германия, са на много малко разстояние от това да разрушат европейската идея. И то на базата на ужасяващата си липса на историческа памет.

Die Zeit: Ние, германците, обаче преосмислихме собствената си история.

Пикети: Но не и когато става дума за собствения ви дълг! И споменът за него трябва да е от значение точно в днешна Германия. Нека погледнем историята на националните дългове: Великобритания, Франция и Германия са били в днешната ситуация на Гърция, между другото с много по-големи дългове. Първият урок, който може да се изведе от историята на държавните дългове, е, че не стоим пред нови проблеми. Винаги е имало много възможности дълговете да бъдат погасявани. И никога не е имало само една възможност за решаването им, както Берлин и Париж се опитват да заблуждават гърците.

Die Zeit: Но все пак гърците не трябваше ли да си платят дълговете?

Пикети: Моята книга разказва за историята на доходите и богатството, включително и националните. И на какво попаднах, докато пишех: Германия наистина е показателен пример за страна, която в историята никога не е плащала своите национални дългове. Нито след Първата световна война, нито след Втората. Винаги е оставало да плащат другите, около немско-френската война от 1870 г. например Германия изисква висока сума от Франция и я получава. Заради това френската държава понася тежестта на този дълг в продължение на десетилетия. Всъщност историята на националните дългове е пълна ирония. Тя рядко следва представите ни за ред и справедливост.

Die Zeit: Но това не води до извода, че днес не можем да се справим по-добре?

Пикети: Когато чувам днес германците да казват, че имат изключително морален подход към дълговете и твърдо вярват в това, че те трябва да бъдат плащани, си мисля: та това е един голям виц! Точно Германия е страната, която никога не плати своите дългове. И заради това няма никакво право да дава уроци на други държави.

Die Zeit: Опитвате се да изобразите страни в историята, които не плащат дълговете си, а се представят за победители?

Пикети: Точно такава страна е Германия. Но нека тръгнем постепенно: историята ни учи на две възможности при една високо задлъжняла държава, която трябва да изпълни задълженията си. Едната е демонстрирана от Британската империя през ХIХ век след скъпите й войни с Наполеон. Това е бавният метод, който днес се препоръчва и за Гърция. Империята си е изплатила големите задължения чрез строго финансово управление и дисциплина. Това е проработило, така или иначе, но отнема прекалено много време. За над 100 години Британската империя се отказва от между два и три процента от икономиката си, за да изплаща дълговете си, което е било повече, отколкото са изразходвали за образование. А това не трябваше изобщо да се случва, както не трябва да се случва и днес. Вторият метод е много по-бърз. Германия го изпита през ХХ век. В своето същество той се състои от три компонента: инфлация, специален данък върху частното имущество и облекчение на дълга.

Die Zeit: Тоест вие ни казвате, че „икономическото чудо“ на Германия почива на опрощаване на дългове, които ние днес отказваме на Гърция?

Пикети: Точно така. След края на войната през 1945 г. германската държава е задлъжняла с над 200% от брутния си вътрешен продукт. Десет години по-късно от него е останало малко, държавните дългове са били 20% от брутния вътрешен продукт. В това време Франция успява със същия фокус. Това неимоверно бързо редуциране на дълга никога нямаше да го имаме, ако то е трябвало да се случи с бюджетните препоръки, които днес даваме на Гърция. Вместо това Германия и Франция се обръщат към втория метод, който обясних по-горе, с трите компонента и намаляването на дълга. Нека да си спомним за Лондонската конференция от 1953 г., на която са анулирани 60% от външните дългове на Германия, а вътрешните дългове на младата Федерална република са реструктурирани.

Die Zeit: Това се случи, защото се прие, че високите репарации, поискани от Германия след Първата световна война, са една от причините за Втората световна война. Тогава беше важно да бъдат опростени греховете на Германия!

Пикети: Глупости! Това няма нищо общо с моралната чистота, а с едно рационално икономическо и политическо решение. Тогава правилно е било установено, че след големи кризи, след които следват и огромни дългове, някак идва моментът, в който човек трябва да се обърне към бъдещето. Не може да се изисква от новите поколения хора да заплащат с десетилетия дълговете на своите родители. Без съмнение гърците направиха много грешки. До 2009 г. правителствата на Атина фалшифицираха своите бюджетни документи. Въпреки това младото поколение в Гърция не носи отговорност за грешките на своите родители, както и младото поколение на Германия през 50-те и 60-те. Сега трябва да се гледа напред. Европа е основана на забравянето на дългове и инвестирането в бъдещето. И в никакъв случай на идеята за вечното наказание. За това трябва да си спомним.

Die Zeit: Краят на Втората световна война е бил рухване на цивилизацията. Европа е била поле за убиване. Днес е различно.

Пикети: Да се отхвърля историческото сравнение със следвоенното време би било погрешно. Нека да вземем например финансовата криза от 2008/2009 г. Това не беше някаква си криза. Това беше най-голямата криза от 1929 г. насам. Трябва да зададем и такива исторически сравнения. Това важи също така и за гръцкия брутен вътрешен продукт. Между 2009-а и 2015-а той е намалял с 25%. Това е сравнимо с рецесиите в Германия и Франция между 1929 и 1935 година.

Die Zeit: Много германци смятат, че гърците до днес не си признават грешките и искат просто да си продължават по същия начин, с високите държавни разходи.

Пикети: Ако на вас, германците, ви бяхме казали през 50-те години, че не сте признали грешките си, вие все още щяхте да изплащате дълговете си. За щастие се оказахме по-интелигентни.

Die Zeit: Германският финансов министър изглежда вярва, че при излизане на гърците от еврозоната Европа би могла да се сплоти повече.

Пикети: Ако започнем с това да изхвърлим някоя страна, значителната криза на доверието, в която се намира днес еврозоната, може да става все по-голяма. Финансовите пазари веднага ще се обърнат към следващата страна. И това би било началото на една дълга агония, в хода на която ще подложим на риск социалния модел на Европа, нейната демокрация, също така и нейната цивилизация и това всичко ще бъде пожертвано само заради една консервативна, ирационална политика по отношение на дълговете.

Die Zeit: Смятате ли, че ние, германците, не сме особено великодушни?

Пикети: За какво говорите? Великодушни? В момента Германия извлича печалба от Гърция с кредита, който отпуска, заради сравнително високите лихвени проценти.

Die Zeit: Какво е вашето предложение за излизане от кризата?

Пикети: Нуждаем се от конференция за общите дългове на Европа, както се случи след Втората световна война. Едно реструктуриране на дълговете е неизбежно не само за Гърция, но и за много други европейски държави. Сега просто загубихме шест месеца в напълно непрозрачни преговори с Атина. Представата на еврогрупата, че Гърция в бъдеще ще има бюджетен излишък от 4% на брутния си вътрешен продукт и че ще успее да плати дълговете си в период между 30 и 40 години, е все още на масата. Това значи, че през 2015 г. ще има 1% излишък, 2016 г. 2%, през 2017 г. 3,5%. Напълно нелепо! Така никога няма да стане. Така просто отлагаме във времето нуждата от дългова конференция.

Die Zeit: Какво ще стане при едно опрощаване на дълговете?

Пикети: Това ще изиска една нова демократична европейска институция, която да реши за допустимото ниво на дълговете, за да се избегне възраждане на тези дългове. Това може да бъде европейска парламентарна ка̀мара, която произхожда от националните парламенти. Финансовите решения няма да могат да избягат от този парламент. Да се подкопае демокрацията в Европа, каквото днес прави Германия, като настоява чрез автоматични механизми виновността за дълговете на обеднелите страни, е голяма грешка.

Die Zeit: Вашият президент, Франсоа Оланд, напоследък не успява с критиките на фискалния пакт.

Пикети: Това не доказва нищо. Ако през миналото решенията в Европа са били вземани по демократичен начин, политиката на остеритет в момента в Европа не би била чак толкова стриктна.

Die Zeit: Но никоя политическа партия във Франция не участва. Националният суверенитет се счита за нещо свято?

Пикети: Действително в Германия повечето хора си мислят, че се върви към демократичното ново основаване на Европа, както пък във Франция с многото хора, вярващи в суверенитета. Още повече – нашият президент все още се явява в образа на затворник на провалилия се през 2005 г. референдум за Европейска конституция, която се провали във Франция. Франсоа Оланд не разбира, че много неща се промениха заради финансовата криза. Ние трябва да преодолеем собствения си национален егоизъм.

Die Zeit: Какви национални егоизми виждате в Германия?

Пикети: Мисля, че Германия днес е много белязана от обединението си. Дълго време витаеха страхове, че това ще доведе до икономическа стагнация. Но след това обединението се оказа голям успех, благодарение на функциониращите социални модели и непокътнатите индустриални структури. В същото време обаче страната е толкова горда от това си постижение, че си присвоява правото да дава уроци на всички останали държави. Това е малко инфантилно. Естествено, разбирам колко е било важно успешното обединение за личната история на канцлерката Ангела Меркел, но сега Германия трябва да преосмисля много. Иначе позициите й за дълговите кризи могат да се превърнат в огромна опасност за Европа.

Die Zeit: Какъв съвет бихте дали на канцлерката Меркел?

Пикети: Тези, които днес искат да изхвърлят Гърция от еврозоната, ще свършат във варела за отпадъци на историята. Ако канцлерката иска да си осигури място в историята, подобно на Хелмут Кол с обединението, днес тя би трябвало да се застъпи за съгласие по гръцкия въпрос, като това включва и конференция за дълговете, от която може да се започне отново от нулата. Но при това положение с нова, по-строга финансова дисциплина от преди.

 
Продължение от 18 август
Водачът на радикалните интелектуалци Сун Ят-сен прави едно много интересно признание: "Добре организираните държави броят гласовете от избирателните урни. Лошо организираните държави броят телата на мъртвите по бойните полета." Сун открива, че в Китай, за да постигнеш нещо трябва да имаш армия, но Сун е живял в началото на миналия век. А по това време в Китай много се е говорило за световната революция. Когато комунистите в Кантон въстават, жителите не пожелали да ги последват и в рузелтат били избити много мирни граждани, както и повечето сътрудници на съветското консулство. По този повод, един от сътрудниците на Джугашвили, Бородин се връща възмутен в Москва и му казва: "Следващият път, когато китайците извикат "Да живее световната революция!", изпратете там ОГПУ". Сталин замълчава, но след време нарежда Бородин да бъде осъден на смърт. Човек трябва да знае кога и къде какво да казва.

В края на миналия век е било нормално да се разчита на армията, за да се постигне нещо, но в началото на 21 век - това навежда по-скоро на мисълта за зле организирана държава.
"Америка много я уважават в Грузия и между впрочем, това е бе една от причините, да тръгнем на нападение." Как след едно подобно изказване САЩ да бъдат щастливи, след като от години са прегърнали тезата на миротворци по всяка една точка от света? Няма как, но когато се заложил на любовта си на трудно дете, каквото се явява Саакашвили за Буш и Райс, няма накъде да се мърда. Изборът не е голям, още повече, че залогът опира до петрол, геополитика и косвено противопоставяне на Русия.

Вчера се случи така, че държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс, при пряко включване на канадската телевизия СВС, на въпрос защо е имало цензура по Фокс нюз, когато се е излъчвал разговор с осетинско момиче, разказващо за зверствата, вместо да отговори Райс - връзката прекъснала! А това е бил и отговорът, по-скоро, поуката - да не се задават неудобни въпроси на държавния секретар на САЩ.
Вчера не можа да се осъществи началото на размяна на военопленници, тъй като от Тбилиси решиха, че има нещо, което не е както трябва в списъците и бройката на пленените грузинци. А това на езика на дипломацията означава, че около размяната на военнопленници ще има предявени и още куп искания от страна на Грузия.

Как се работи с медиите или кой организира черният медиен PR срещу Русия?

Във вчерашния ден се проясни и този въпрос, за PR-успехите на грузинската страна срещу Кремъл. Оказа се, че главният "войник" на Грузия, PR-консултантът в информационната война бил не друг, а Патрик Уорм, сътрудник на съответната компания Aspect Consulting, принадлежаща на някой си Джеймс Хънт. Щаб-квартирата на въпросната компания се намирала в Брюксел, което я правело много удобна за сливането на правилната информация. Данните за тази история били публикувани от журналистите Волфганг Хансън и Матиас Карлсон в шведския вестник Aftonbladet.
Както се отбелязвало в статията, "Кой организира черната PR-атака срещу Русия, въпросният Патрик Уорм се стараел да не привлича внимание, седейки в хотел "Мариот Руставели" в центъра на Тбилиси, облечен в розова риза, и сандали, сред кълба цигарен дим. Оттам той "управлявал" западния фронт в информационната война срещу Русия, с лаптопа си. От сутрин до вечер Партик седял под простичката табела "Пресцентър на правителството" и изпращал съобщения до западните средства за масова информация.
"Част от парите по нашия последен договор трябваше да бъдат приведени когато започна войната, но сега касата ни е на минус, споделил Уорм с шведските журналисти, които го открили."

По данни на журналистите, в офис на втория етаж на някаква сладкарница в центъра на Брюксел работели десетина колеги на Патрик. Някои от тях в миналото били журналисти, други имали опит от работа в политически партии. Нито един от въпросните колеги не бил грузинец. Aspect Consulting работела за президента Саакашвили от ноември миналата година. В близкото минало сред клиентите на компанията били такива транснационални гиганти като Exon, Bridgestone и Akzo Nobel съобщавали шведските журналисти в статията си.
"На гол корем - чифте пищови" - би казал българинът на тази история...

Какво се случва, какво предстои

"ГЩ на РФ допуска, че ще има още провокации от страна на Грузия - това предупреди вчера представителят на РФ в НАТО, Дмитрий Рогозин. - Много от държавите, които водят сериозен политически диалог с Русия са наясно, че в Тбилиси те имат работа с един авантюрист. Те знаят, че началото на най-тежката криза бе дадено, когато Саакашвили даде заповед да се открие огън по мирния спящ град... И разбира се, абсюлютно неприемливо за нас е да се правят изказвания за това как Русия е употребила непропорционална сила - като че ли нищо друго не се е случило, а Грузия може да разчита на атлантическа перспектива - отбелязал Рогозин. - Ние нямаме намерение просто така да седим и да слушаме неща, които изобщо не съответстват на действителността". Според Рогозин, Западът допускал историческа грешка, забърквайки се в авантюристичната политика на Саакашвили, цел на която е, вътрешният конфликт с южноосетинците и абхазците да се превърне в международен.
Зам.-министърът на външните работи на РФ, Григорий Карасин е имал среща с военния аташе на САЩ с когото са били изяснени както редът на изтегляне на войски, така и продължаващата хуманитарна помощ, която се оказвала на засегнатите от войната райони. Присъстващият на срещата зам.-началник на ГЩ на ВС на РФ, Анатолий Ноговицин представил на американеца "повременен график" за това кога е започнала агресията, кога било прието решение за защита на миротворците, на какъв политически фон се е случило всичко, а също така и последствията, прогнозирани от руска страна, в случай, че не се бе намесила в конфликта.
Две години продължила акцията, под всички форми на бойна и оперативна подготовка за грузинската армия, за да се мине в подходящия момент към агресия в Южна Осетия - обяснил на пресконференция вчера Ноговицин и показал иззети топографски карти, на които ясно се виждали постовете на миротворците, разстановка на руските и грузински сили, както и обозначения на грузинска бойна техника за нанасяне на удар в подходящия момент.
В телефонен разговор между Медведев и Саркози ставало дума не за извеждане, а за отвод на руски войски, тънкост, на която първоначално никой не обърнал внимание, затова били критиките, че Русия не изтегля войските си, както е обещала!

Скандал разтърси вчера и Германия. Оказало се, че грузинският спецназ бил въоръжен с щурмови винтовки немско производство. За това съобщил първи канал на обществената германска телевизия, APD.
Оказало се, че телеканалът разполагал със снимки на грузински военнослужещи в Южна Осетия, с винтовки "Хеклер и Кох". При разследването на телеканала, министерството на икономиката и новите технологии уверило телевизията, че разрешение за експорт на този вид стрелково оръжие в Грузия, официално не е било издавано. От своя страна представители на концерна "Хеклер и Кох" отказали да коментират ситуацията и да дадат пояснение за това, как произведени от тях винтовки са се озовали в кризисния район!
Вчера руски сапьори са успели да разминират мост по жп линията Кутаиси-Тбилиси. Началникът на щаба на инженерните войски от Северо-кавказкия военен окръг, Бахтияр Набиев обяснил на журалисти, че заложеният заряд бил с голяма сила. Освен това, на 500 м от въпросния мост бил открит команден пункт, от който трябвало да бъде осъществен взрива с дистанционно устройство. В пункта били намерени и униформи, на която на английски били написани фамилиите на техните собственици - Багалишвили и Хизанишвили.

На едно от първите заседания на Съвета за сигурност, представителят на Русия, Виталий Чуркин зададе въпрос: "Това, което се случва в Южна Осетия - етническа чистка ли е или не? Съответства ли на понятието геноцид или не? А когато от 120 хидално население в първите часове загинат 2000 души мирно население - това геноцид ли е, или не?"

В статия на естонския "Posttimes" от 11 август, авторът Ахто Лобьякас написа "Вратата на Ада Саакашвили отвори със собствените си ръце. Военното нахлуване в Южна Осетия беше груба грешка".
Какъв бе Адът в Цхинвал? Една бивша столица, превърната в мъртъв град, с неприбрани трупове от улиците с дни, с полуоблечените старци, жени и деца, които се завръщат по домовете си без нищо, без документи, без дрехи, без каквото и да било. Само живи.
"Те влизаха в подземия, където се бяха скрили старци, деца и жени и на място ги разстрелваха" - разказва на журналиста Михаил Солодовников местен жител. Понякога грузинците са мятали гранати в подземията, разказват други осетинци. Разрушили са църквата, гробищата, а са православни - има убити свещеници. "В моргата непрекъснато докарваха трупове, а тя отдавна вече нямаше как да ги побере" разказват жители на Цхинвал.
И тогава започват да погребват близките си в дворовете на къщите си, тъй като гробища няма. А само руини с повалени и разтрошени паметници.
Защо Саакашвили извърши това в собствените си територии, със собственото си население, както твърдеше той за Южна Осетия и осетинците. Кои бяха враговете му сред старците, децата и жените? Къде точно видя той опасността - в църквите, в детските градини, в болниците, в домовете? Нима там имаше танкове или стреляха бетеери?

За любов се плаща

ИА Регнум обърна внимание миналата седмица на следното: как в обръщение към нацията по време на войната, президентът на Грузия Михаил Саакашвили заявил: "Русия искаше да ни обвини в геноцид, но на това никой не повярва. Днес целият свят счита нас за прави. Вчера кандидатът за президент Джон Маккейн каза, че той е грузинец, а такива неща просто така не се говорят.

Кандидатът за следващ президент на САЩ, Маккейн, с когото Саакашвили често си говори по телефона наистина каза: "Аз съм грузинец!", което на езика на предизборната пропаганда означава - подкрепяме ви, имате нашата поддръжка. Впоследствие от Associated Press стана ясно, че Маккейн е получил един милион долара, за да произнесе знаменателната фраза! Един милион от демократично избрания президент на Грузия. Не е ли това най-скъпо произнесената фраза напоследък?
Оказва се, че главният съветник по международните въпроси на кандидата за президент на САЩ, Джон Маккейн и негов бизнес-партньор, Ранди Шьонеман, за последните три и половина години е получил стотици хиляди долара от правителството на Грузия написа Associated Press. Агенцията назова лобистките сделки с правителството на Грузия, по които били получени съответно 200 000 и 800 000 долара. Е, тогава как да не възкликне човек "Аз съм грузинец!"

*   *   *

Репортаж на "Гардиън", в който Цхинвали бе наречен "адът на земята" и в който се описва как под прицела на снайперисти, рискувайки да попаднат под бомби или артилерийски снаряди, тичали жени с деца и полуоблечени старци впечатли много западните държави.

Неочаквано сходна с руската характеристика на действията на Тбилиси даде и експертът по Кавказ, Томас де Ваал в "Обзървър". "Да оставим всички геополитически съображения и да помислим за хората, които пострадаха най-много в този конфликт - етническите осетинци и грузинци. Струва ми се, че Саакашвили в много малка степен се интересува от живота на тези хора, независимо дали живеят на територията на Грузия или не. Иначе в нощта на 7 срещу 8 август нямаше да даде заповед да започне масиран артилерийски обстрел на Цхинвали, където практически няма нито един военен обект. Това бе вопиющо нарушение на международните хуманитарни норми - обобщава експертът в "Обзървър".

"Знаменит любител на риска" - така нарече същото издание Саакашвили и написа как се опитал да поръча на Запада поддръжка още през 2004 година. Де Ваал припомни, че заемащият тогава поста държавен секретар на САЩ, Колин Пауъл призовал Саакашвили да не погубва в реализация на своите цели целостта на Грузия. В същия смисъл речи произнесли тогава в Тбилиси и Джордж Буш и потенциалният му приемник, Джон Маккейн, като в същото време им били връчени ордени "Свети Георги", които са най-високите отличия в самата Грузия. Сега Буш се старае доколкото е възможно да си остане акуратен към грузинското си протеже, но въпреки това го прикани да спре огъня и му даде да разбере, че няма да победи във война срещу Русия.
Грузия се надяваше да разиграе картата на мълчаливата помощ на Запада, която карта тя все още нямаше у себе си. В резултат, Тбилиси сериозно провали репутацията си на надежден бъдещ член на НАТО.
Дали Саакашвили разчиташе на това, че олимпийските игри могат да му бъдат прикритие, или се надяваше на заетостта на Владимир Путин в Пекин - така и не стана ясно, но всички днес знаят, че броени часове преди агресията Саакашвили обяви примирие и веднага заповяда на войските си да нахлуят в Южна Осетия. Мнозинството страни членки на НАТО засега е скептично настроено, относно бъдещото членство на Грузия в Алианса, докато малцинството от страните членки продължава да твърди, че Грузия трябва да бъде приета час по-скоро, изтъквайки какви ли не аргументи срещу Русия.
Засега Щатите декларират, че приемат Гузия като най-надеждния свой партньор сред страните бивши съветски републики, но в същото време Белият дом не забравя, че няма да се справи с Иран без подкрепата на Русия. Ето защо е наивно да се очаква САЩ да прибегнат към каквото и да било военно вмешателство срещу Русия заради безумията на Саакашвили. Да се очаква САЩ да намесят НАТО в отношенията Грузия-Русия също е губене на време за Тбилиси и крещяща недалновинност на неговите ръководители.
Нещата далеч не опират до това дали Грузия или Южна Осетия е дала повече жертви. На масата на геополитическите кроежи, такова поляризирано становище не върши работа и не се приема от никого. Жертвите и хуманитарната катастрофа са работа на съответните международни организации и заинтересовани държави - ще се отчитат, ще се разследва, ще се повдигат обвинения.
Дали е била проведена етническа чистка в Грузия или в Южна Осетия също е оставено на съответните прокурорски проверки и съдилища.

Кой коя страна ще заеме, кой ще одобри и кой ще осъди Грузия или Русия в ЕС, НАТО и редица други международни организации също не е приоритет. Медиите на запад вече разбраха за какво иде реч, някои държавни глави и министри - също.
Главното е какво предстои оттук нататък и как ще завърши този уж притихнал конфликт, тъй като това е заложено в причините той да избухне. Дали ще получат независимост Абхазия и Южна Осетия, кога и на каква цена - това ще е един от крайъгълните камъни по пътя на мира, който поеха подписалите примирието Русия и отчасти Грузия.
Дали в един момент няма да избуят реваншистки настроения в управниците на Украйна срещу Москва, дали други бивши съветски републики ще последват Киев около бъдещето разширяване на НАТО?
Как ще продължи разполагането на ПРО в Източна Европа, по което Кремъл засега не дава индикации, че ще остави нещата така, без съответно противодействие.

Войната завърши, за да продължи с други средства в сключеното примирие. Сега е моментът Русия да оцени кой е приятел и кой - не. Сега е моментът и Грузия да размисли дали едни предсрочни президентски избори няма да й се отразят добре на доста компрометирания й образ пред Европа и света.
И всичко изброено дотук ще се осъществи върху паметта на убити мирни старци, жени, деца и воини. За тях политиците ще забравят скоро след като са изпратили поредната хуманитарна помощ.
Ирина Саришвили - Чантурия, съпруга на известния грузински политик Гия Чантурия, убит на 3 декември 1994 година /и който аз имах щастието да срещна за да разговарям с него, по време на една от командировките ми в Грузия - бел Л. М./, каза преди няколко години: "Саакашвили е глупак, който все още е екстаз..." След тези нейни думи по нея също стреляха в опит да я убият, но за разлика от съпруга си, тя оживя.

"Посланикът на САЩ, Ричард Майлс се държи по-зле и от втори секретар на ЦК" заяви Ирина Чантурия, обосновавайки се с факта, че Майлс се бърка открито във всичко и диктува на президента неговите стъпки, като че ли Грузия не е държава, а колония! Засега Ирина е все още жива, въпреки че такива думи не се прощават в Тбилиси...

Зад кулисите на хиляди убити, загинали, изгорени, смачкани от танковете на грузинския спецназ започна следващото действие от войната. Войната в сянката на мира.

Съученици на днешния грузински президент Саакашвили разказват как в училище той получил ролята на Гробаря в Шекспировия "Хамлет". Съдбата определи тази роля той да продължи да играе и в живота - след години, вече като държавен глава...
 

Няколко европейски държави почетоха паметта на звeрски убитите граждани в Профсъюзния дом на 2 май. След тях уви не бе България

Нощта на 2 септември пред Профсъюзния дом в ОдесаНа 2 септември се навършиха 4 месеца от трагедията в Одеса. На 2 септември все повече европейски страни взимаха участие в „антифашисткия маратон" в знак на солидарност с антифашистката съпротива в Украйна, предаде RT.

Във вторник активисти от Латвия, Португалия, Испания и Италия излязоха на улиците с лозунги срещу украинските власти и европейските политици, проявяващи неонацизъм.

В Германия, Австрия и Полша на паметната дата бяха посветени церемониите и откриването на фотоизложби, посветени на събитията в Дома на профсъюзите в Одеса на 2 май, а също и на хуманитарната катастрофа, разрастваща се до огромни размери.

Сълзите за жертвите бяха в очите на всекиВ Одеса акцията се състоя от 18:00 на Куликово поле, където е Домът на профсъюзите, мястото е станала трагедията. Тази акция се организира от „Гласът на Одеса".

Състоя и флашмоб „Одеса до и след 2 май...", след което в града същевременно с активистите в Харков бяха пуснати в небето черни балони и бяха запалени свещи в памет на загиналите.

В Латвия активистите застанаха в жива верига между посолството на Русия и Украйна, като символ на многовековно братство между двата славянски народа.

Полицията бе безсилна пред гнева на тълпата, поклонила се пред жертвитеВ Дания обществената организация „Група на антифашистите на Дания", организира протестен митинг с искания за обективно разследване на трагическите събития в Одеса на 2 май. В акцията взеха участие представители на политически партии на страната и обществени правозащитни организации.

В Брюксел общоевропейската акция се проведе на площада Люксенбург пред сградата на Европейския Парламент. Участниците държаха черни балони с надпис «Remember Odessa» («Помним Одеса») и снимки от мястото на трагедията на 2 май.

В Берлин в 17:00 до Брандербургската врата се проведе митинг в памет на жертвите в Одеса. Акцията завърши с протестен митинг пред посолството на Украйна в Германия.

В Ирландия се проведе митинг пред посолството на Украйна.

В Португалия, в Лисабон също се проведе акция в памет на жертвите от трагедията в Одеса.

Напомняме какво се случи на 2 май 2014 година,

Открити са останките на 116 души изгорени живиХора противници на киевските власти се бяха укрили в Дома на профсъюзите в Одеса от агресивно настроената тълпа от неонацисти, които подпалиха, разгромиха сградата и избиха невинните хора. Онези, които се опитвали да се спасят от убийците и пожара, са скачали от прозорците, след което били доубивани с бухалки и камъни от неонацистите. Намерени бяха и жертви и с огнестрелни рани.

Изгорелите останки от живи хора

По официални данни от МВР на Украйна обаче, в резултат на атаката на ултрасите цифрата на загиналите е била 48 души, докато според данните на очевидците и доказателствата в Дома на профсъюзите (които буквално на следващия ден бяха заличени - в сградата започна капитален ремонт), числото на жертвите надвишава 100 души.

От украинското ведомство тогава съобщиха, че на мястото на пожара в Дома на профсъюзите са намерени следи от хлороформ, което уж е станало причината за смъртта на 32 души, за 6 души бе посочено, че са загинали от огнестрелни рани, а за 10, че са паднали от прозорците.

Коментар на "Хроники". Много български медии мълчаха за зверствата с живи хора в Одеса. Мълчеше ООН, мълча Брюксел, мълчаха български политици, а тези, които се изказаха - се орезилиха с лъжи и гаври за жертвите. Оказа се, че заслепените от жестокост младежи са привърженици на Степан Бандера - фанатик с наполеонов комплекс, единственият , който подкрепи Адолф Хитлер по време на Втората световна война. Бандеровците сеят ужас с така наречения „галицийски венец”: няколко трупа, навързани около стебло на дърво. Понякога на бебета. Жертвите най-често са били поляци, а цифрата, която сочат историци на умъртвени поляци е 80 000 от бандеровците.

"Хроники" публикува какво се е случило в Украйна, както и какво звучеше от ефира на телевизии с национален обхват. Цяло чудо е, че европейски държави се "събуждат" гневни макар и с 4-месечно закъснение!

 

 
Голям брой високопоставени членове на терористичната организация „Ислямска Държава“ са пристигнали в Западна Европа и безпокоят европейските разузнавателни служби съобщава сайтът alterinformation.wordpress.com/.

На 1-ви януари директорът на полицията в Мюнхен Хубертос Андре информира за получени сигнали от френските си колеги за възможни терористични атаки от атентатори-самоубийци от Сирия и Ирак.

Според него въпреки много конкретната информация той не се ангажира с нейното потвърждение и добавя, че не е ясно дали тези хора съществуват, дали са в Мюнхен или дали въобще са в Германия.

В същото време, едновременно с изявленията на Хубертос Андре сирийският опозиционен сайт „кулюна шурака” публикува списък с документно потвърдени 23 имена на ръководни кадри, втори ешалон, на терористичната организация ИДИЛ от сирийския провинциален център Дейрезор. Всички са родом от този град или от по-малки селища в тази провинция. Сред тях има един тунизиец и един египтянин. Те са дезертирали от редовете на екстремистката формация през втората половина на 2015 г. Половината са били полеви командири или ръководители в репресивната религиозна полиция, а другата половина са заемали ръководни постове във финансово-административни структури.

Според информацията на сайта в момента 10 от терористите са с неизвестно местоположение, 8 – в Турция (един се готви да емигрира в Германия), а останалите 5 са вече в Германия.

За терористите се дават различни детайли – позиция в ИДИЛ, членство в бойна група и други. За един от тях се информира, че с откраднат паспорт е влязъл в Турция, а оттам и в Германия. Преди месец служби на западни страни изразиха безпокойство, че около 15 000 редовни паспорта са били откраднати в няколко провинции в Сирия. Една от тях е Дейрезор.

 

Жан-Пиер Шевенман, съратник на президента Франсоа МитеранЖан-Пиер Шевенман e роден през 1939 г. Съратник на президента Франсоа Митеран, той е автор на управленската програма на социалистите от 1981 г. Заема последователно постовете на министър на отбраната, образованието и вътрешните работи.

Изявен критик на „Европа на технократите”, противник на признаването на Косово и на двете войни в Ирак, определян от политолозите като ляв голист, Шевенман отстоява идеята за необходимото политическо еманципиране на ЕС от САЩ.

Неотдавна научихме, че американската Национална агенция за сигурност (NSA) е подслушвала последните трима френски президенти (Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд). В резултат наблюдавахме само няколко театрално намръщени физиономии. Адекватна ли е такава реакция?

Генерал Дьо Гол щеше да се намръщи доста по-убедително. От онова време досега, най-вече след 11 септември 2001 г., бе внедрена система за всеобщо подслушване, почиваща на развитието на космическите и телекомуникационните технологии. Борбата с тази система е трудна. В цялата афера най-много ме смути ролята на BND, немското разузнаване, което е извършвало подслушвания по поръчка на NSA. Намирам, че това разделение на ролите е доста красноречиво за положението в днешна Европа: Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на ЕС, но по големите политически въпроси, като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията. В конкретната афера с подслушванията бяхме в правото си да очакваме поне някакви извинения от американците.

Но Барак Обама се извини?

Не съвсем. Президентът на САЩ се ограничи с обещанието, че това повече няма да се повтори. За да разберем света, в който живеем, си струва да разгледаме американските подслушвания в по-широк контекст. Под претекст, че се борят с корупцията или бдят над спазването на някое ембарго, което сами са наложили, САЩ от десетина години насам си присвоиха правото да санкционират финансово компании, които не спазват американското право. BNP Paribas, Alstom, Societe Generale и Credit Agricole станаха жертва на тази практика. Правото на САЩ да налагат екстериториално собственото си законодателство и да наказват компаниите „нарушителки” упражнява парализиращ ефект върху нашите банки. Много от тях се опасяват да не им бъде отрязан достъпът до американския пазар. В резултат това поражда глобална система за феодализация. Американците създадоха много сложна схема за екстериториално санкциониране, която принуждава чуждите компании да приемат като васали международния ред, който Вашингтон налага като суверен. Навремето европейците все още оказваха някаква съпротива. След 2000 г. Доминик дьо Вилпен, Джак Стро и Йошка Фишер (респективно министри на външните работи на Франция, Великобритания и Германия) се опитваха да смекчат санкциите спрямо Иран. Но усилията им бяха опропастени от раболепната политика на Саркози.

Как си обяснявате това покорство пред САЩ? Икономическата мощ ли позволи на Вашингтон да наложи политическата си воля?

Парализата на нашите компании започва на ниво банки. Когато финансирането на дадена сделка изглежда рисково поради възможните американски санкции, банките отказват да го кредитират. Въздържащият ефект е видим в отношенията с Москва. Знаете ли, че през 2014 г. френският износ за Русия се срина от 9 на 6,7 милиарда евро? През първото тримесечие на 2015 г. регистрираме нов спад с 33% спрямо същия период на миналата година. Чрез своята икономика, която се равнява на една пета от световната, но най-вече чрез долара, който си остава референциалната световна валута, САЩ си присвоиха правото да контролират световната икономика чрез лоста на своето правосъдие.

Вие констатирате как компаниите и политиците фактически се съобразяват със санкциите. Но как това може да бъде променено?

Най-напред трябва да осъзнаем, че Европа не е просто предавка на американските санкции, които САЩ налагат по свои критерии, а те невинаги съответстват на нашите. В украинската криза, която можеше да бъде избегната, ако Украйна не бе поставена пред абсурдната дилема „ЕС или Русия”, Франция се опита да реагира, като създаде така наречения „Нормандски формат”. Той доведе до двете споразумения от Минск за прекратяване на огъня. Но договореностите от Минск II не се спазват, защото Украйна отказва да приложи политическите споразумения, които предвиждат избори в рускоезичните региони и конституционна реформа, която ще позволи децентрализацията на властта. И, не щеш ли, налагаме санкции върху Русия! Това е подигравка с разума! Европейският съвет удължи санкциите без много-много да дебатира на 29 юни. Тази феодална зависимост трябва да бъде оспорена. Международният ред вече не е егалитарен като установения след 1945 г. В ООН всички страни са равнопоставени освен в Съвета за сигурност, където пет от петнадесетте страни са постоянни членки. Тази международноправна схема се разпадна. Но западният ред, който я замести, всъщност има един сюзерен: САЩ.

Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на Европейския съюз, но по големите политически въпроси като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията.

НАТО не измести ли ООН?

НАТО се стреми да измести ООН. А здравият смисъл диктува да съхраним ООН като рамка, защото Студената война приключи и вече можем да водим разумен диалог с Русия и Китай, както това се случи по повод унищожаването на химическия арсенал на Сирия. Но в Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия. Те търсят да възпрепятстват политическата еманципация на Европа и възможността й да намери алтернатива на енергийната си зависимост от Персийския залив, който е под американска протекция. Но „Ислямска държава” е опасност, която грози ЕС, САЩ и Русия едновременно, освен самото арабско население, разбира се, което е неин заложник. Това е проблем, който налага сътрудничество между споменатите страни.

Какъв е вашият анализ на проблема „Ислямска държава”? Съгласен ли сте с френския премиер Манюел Валс, който говори за „война на цивилизациите”?

Манюел Валс използва терминологията на американския политолог Самюел Хънтингтън, но често забравяме, че той не препоръчваше сблъсък между цивилизациите, а целеше тъкмо да го предотврати. Ние не сме изправени пред враждебна цивилизация, а срещу тероризма. Първите му жертви са самите мюсюлмани. Разломите и враждите в арабско-мюсюлманския свят имат дълбок корен. След рухването на Османската империя историческото поведение спрямо Запада се канализира по два пътя. Първият е модернистки, либерален и социалистически: негови въплъщения са Насър и партията БААС. Вторият е този на „Мюсюлманско братство”, учредено през 1928 г. от Хасан ал Банна. По-късно в неговия фарватер ще възникне революционният салафизъм на Ал Кайда и „Ислямска държава”. САЩ имат съществен принос в разпалването на уахабизма, който е благодатната почва на салафизма. От своя страна Франция до войната в Ирак от 1990 г. неизменно привилегироваше модернистките режими. Двете войни в Залива разтуриха държавата Ирак и доведоха на власт в Багдад шиитското мнозинство. Правителството на Ал Малики водеше дискриминационна политика спрямо сунитите в Западен Ирак. Така сунитите, които бяха свикнали да играят ръководна роля в страната от възшествието на Хашемитската династия през 1921 г., бяха тласнати в ръцете на Ал Кайда и „Ислямска държава”.

В Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия

Как трябва да реагираме на „джихадистката пандемия” (по думите на ислямолога Мохамед Аркун), която вече е на прага на Европа?

Досега Франция успяваше да опази Магреба от „нарастващите неволи” в Близкия изток, за които генерал Дьо Гол предупреждаваше още през 1967 г. Трябва да си признаем, че войната на Саркози срещу Либия на Кадафи беше безумие, което единствен аз изобличавах навремето. Днес напрежението се разпростира и върху Магреба. Злочестият Тунис отнесе два атентата за три месеца. Все по-разтревожен съм за Алжир, където въпреки усилията на властите нарастват междуплеменните вражди. Затова спешно трябва да преформулираме френската политика към арабско-мюсюлманския свят на базата на мъдростта и разума.

Вашият прочит на гръцката криза?

Проблемът не е в Гърция, а в еврото. За жалост настроенията не са дозрели до идеята да се замести единната валута с обща валута. За да съм ясен: винаги съм бил на мнение, че единната валута има вроден порок, който тегне върху нея също като първородния грях върху човека.

Тоест?

Порокът е в това, че еврото поставя в една кошница страни с много различни икономики, култури и исторически ориентири. ЕС е съставен от нации. Това не са САЩ, които при конституирането си обединяват 13 британски колонии. На континента живеят над 30 народа. Затова грешката предшества дори създаването на еврото.

Вие наричате това „грешката на г-н Моне”.

Да. Методът на Жан Моне се състои в това да постави народите пред серия от свършени факти, които да доведат до „нарастваща солидарност между европейските народи”, по думите на Робер Шуман. Нима някой би възразил срещу „нарастващата солидарност между европейските народи”?! И аз я подкрепям. Но в логиката на Жан Моне това трябваше да се постигне с постепенна необратимост, през главата на националните държави, като на Еврокомисията се резервира законодателната инициатива и правото да регламентира. Така бе създадена Европа на технократите, която измести Европа на нациите. Еврото трябваше да доведе до фактическа конвергенция на икономиките. А се получи обратното: икономиките се развиват центробежно. Не само Гърция се раздалечава от Германия, но и Франция.

А как следваше да постъпим?

Вместо единна валута да въведем обща валута. Така държавите щяха да съхранят своите валути на националните си територии и да ползват обща валута навън. Знаете ли как бе взето това решение в полза на единната валута? При разговор между президента Митеран и премиера Береговоа през 1989 г. Вторият обяснява на първия, че има два варианта: единна и обща валута. „Кой подкрепя общата валута?” – пита Митеран. „Англичаните” – отвръща Береговоа. „А кой е за единната валута?” „Германците и всички останали” – отговаря премиерът. „Тогава подкрепете формулата на мнозинството”, отсича Митеран. А какъв е резултатът? От 2007 г. насам БВП на Франция се свива. Този на Италия е намалял с 9%. В Испания и Португалия с 15%. В Гърция с 25%… Единната валута в отсъствие на коригиращи механизми, които Германия отказва да приеме, задълбочава пропастта между произвеждащите и богати региони и бедните райони, които затъват във все по-дълбока бедност.

Значи ли това, че оставането в еврозоната ще навреди на Гърция?

Ако държим Гърция да остане в еврозоната, трябва да намалим дълговото й бреме с една трета, защото за Атина е невъзможно да изплати дълг, който възлиза на 177% от БВП. Но кредиторите биха ли се съгласили? Напомням, че това са държавите. Частните кредитори, най-вече германски и френски банки, прибраха парите си още през 2010 г., когато Париж и Лондон одържавиха дълга. Уви, европейските институции отказват всякакво предоговаряне на дълга.

Защо? Идеологически ли е отказът им?

Северните страни често се държат затворено, с намерението да предадат урок на южняците от така наречения клуб „Медитеране” (Франция, Италия, Испания, Португалия, Гърция). Има и едно второ решение на кризата: „приятелско оттегляне” на Гърция от единната валута при съхраняване на връзката с еврото. Сиреч обезценката на гръцката валута с 30%, което ще възвърне конкурентоспособността на гръцката икономика, без да налага провеждането на непоносима и безперспективна политика на затягане на коланите. Гърция ще се сдобие с евродрахма, която ще възвърне конкурентните й предимства, най-вече ако ЕС й помогне да поеме първоначалния шок от поскъпването.

Вие сте поклонник на Клемансо, чийто бюст стои на бюрото ви.

Така е. Но особено ценя максимата на френския дипломат Пиер-Мендес Франс: „Няма политика без риск, но има политици без късмет”. Мисля, че ниските лихви, слабото евро и евтиният петрол няма да траят дълго. Задачата, която си поставям, е много амбициозна: да се намери нов модел на управление на мястото на неолибералния, маскиран като проевропейски, чийто провал вече е очевиден за всеки европейски гражданин.

сп. „Мaриан“, превод: a-specto

Публикация на https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/14/99592952/

 

На какво се дължи инатът на управниците за преразглеждане на проблема с АЕЦ "Козлодуй"? * Кой европейски депутат още трябва да попита или защити централата ни, за да се свестят нашите политици?

Писмо до 27 европейски депутати е написал и разпространил бившият български депутат Веселин Бончев, като освен това се е срещнал лично и с много от тези евродепутати, сред които докладчика за България и депутат в Европейския парламент, Джефри ван Орден. В началото на ноември се очакваше да бъде обсъждан и гласуван Докладът за България в Европейския парламент на Джефри ван Орден, но гласуването бе отложено за 14 декември от Европарламента и няколко дни по-късно, от Съвета на министрите /министър-председателите на всичко досегашни членове на ЕС - бел. Л. М./, ако дотогава Дания и Белгия ратифицират договора за присъединяването на България. Междувременно стана ясно, от срещите на Веселин Бончев, които е имал с европейски депутати, че финландският депутат Ари Ватанен е заявил пред Бончев, че спрямо България се извършва един политически шантаж със затварянето на АЕЦ "Козлодуй".

"Аз бих добавил - и икономически шантаж - каза в разговор с мен г-н Бончев. - Защото, първо, България се лишава от 600 милиона евро приходи на година, след като бъде затворени ІІІ-ти и ІV-ти блок и второ, цените ще скочат тройно, токът ще скочи тройно, и това не е само въпрос на България. Това е въпрос и на България, и на региона и на Европа. И за да не бъда голословен, ще Ви цитирам констатациите в Брюксел и в Страсбург, които направи евродепутатът Джефри ван Орден. Той каза: "Затварянето на ІІІ-ти и ІV-ти блок, ще окаже влияние на България, на региона и на Европа." И само няколко дни, след като г-н Ван Орден направи тези констатации, за това, което чака България след затварянето, аз се върнах в България и научих, че г-жа Меркел, канцлерът на Германия е заявила: "Ние поемаме председателството на Европейския съюз и аз имам две важни задачи - електроенергията и Конституцията". Един ден след нейното изказване, в. "Файненшъл Таймс" от 11-ти, онзи ден, заяви, че проблем на Европейския съюз ще бъде тази зима токът." Следователно, за да бъде затворена АЕЦ "Козлодуй", това наистина е шантаж и то не само политически, той е и икономически шантаж. И ние ако проследим историята, не е виновен ЕС, защото ЕС никога не е поставял като условие затварянето на АЕЦ "Козлодуй". Само ще Ви дам и един пример: "Разбра ли някой, защо 2004-та година на най-високо равнище отиде делегация в Канада, водена от енергийния министър Милко Ковачев, от Веселин Близнаков, който беше на председател на енергийната комисия в парламента, сега е военен министър, и други високопоставени лица? Отидоха да разговарят с компанията, която доставя реакторите за Румъния. Всеки умен човек може да си представи за какво е говорено там... Затова Румъния, там излезе в пресата, че не само, че иска час по-скоро да се затвори АЕЦ "Козлодуй", но и е против започването на строителството на АЕЦ "Белене."

Още в интервю за Би Ти Ви от 10 април 2005 година Ван Орден беше казал: "Много от нас изключително добре осъзнават, че енергетиката е много важен отрасъл за българската икономика. Не само заради вътрешните ви нужди, но и заради факта, че вие сте нетен износител на електроенергия. Това е много важно за платежния ви баланс и за и кономическите ви отношения с вашите съседи и ще е много жалко, ако България бъде поставена в неизгодно положение с някои от тези мерки. Искам да кажа и че съм възхитен от това, че бе взето решение за подновяване на строителството на АЕЦ "Белене". Смятам, че това е стъпка в правилната посока"... Предвид факта, че "Козлодуй" има отлични оценки по отношение на безопасността и за това са инвестирани огромни суми пари, все си мисля, че би могло да се прояви малко гъвкавост."

При срещата, която е имал бившият български депутат Веселин Бончев с Джефри ван Орден, Ван Орден е заявил следното. "Първо, Вие знаете, че се отлага гласуването в Европарламента на Доклада. Второ, до 6 ноември съм оставил вратата отново отворена за българското правителство да спаси "Козлодуй". Защото "Козлодуй" е необходим за Европа". Но още през юни г-н Ван Орден ми каза: "Три пъти отварях вратата за Козлодуй и българското правителство три пъти я затваряше и аз не мога да си обясня защо".

Българският президент - еволюцията във виждането му за "Козлодуй"

"Не ви обещавам да предоговоря съдбата на малките реактори на АЕЦ "Козлодуй". Трябва честно да кажем, че след като сме подписали този договор, той трябва да се спазва. Но ще съдействам активно и далеч над правомощията ми за ускоряването на проекта за новата централа АЕЦ "Белене" и за реализацията на други крупни проекти. Всички те да позволят България да запази своето място и роля на енергиен център на Балканите. Това каза президентът Георги Първанов в речта си по време на откриването на предизборната си кампания в НДК, предаде репортер на Агенция "Фокус". Беше преди малко повече от месец...

А преди четири години...

на 15 октомври 2002 г. информационните агенции разпространиха новината, че президентът Георги Първанов е предложил за обсъждане проект на Писмо за съдбата на трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", което в близките дни той ще изпрати до държавните и правителствени ръководители на страните-членки на Европейския съюз и до ключови фигури в Европейската комисия и Европейския парламент.

Според Георги Първанов тогава е имало единни аргументи за съдбата на централата, базирани на оценките на Независимия регулаторен орган и на Международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Целта е била да се предизвика партньорска проверка, която да може да използва оценките на МААЕ, да ги обоснове пред страните от Европейския съюз, за да бъде постигната следната цел - продължаване живота на трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", като се отчита и въпросът за европейската интеграция на България, заявява тогава президентът. Първанов посочва необходимостта от координация на усилията на отделните институции и органи, за "да не се допускат пропуски и пробойни" в реализацията на тази цел.

Германският канцлер Меркел също е наясно с бъдещето на енергетиката

Точно в навечерието на изборите за държавен глава в България, изтече информацията, че германският канцлер Ангела Меркел е определила като грешка решението да се закрият атомните електроцентрали в страната, въпреки че нейното коалиционно правителство се е задължило да изпълни този план през следващите 14 години, предаде Ройтерс. В реч пред партийно събрание в град Висбаден Меркел е отправила нови, по-силни критики към по-малкия си коалиционен партньор - социалдемократите, че са отказали да преосмислят законите, които изискват германските АЕЦ да бъдат закрити до 2020 г. Канцлерът Меркел добавила, че консервативният съюз ХДС/ХСС все още може да настоява за преразглеждане на премахването на атомната енергетика в Германия. "Изправени сме пред предизвикателства и трябва да разработим стратегии за гарантиране на енергийните доставки през идните години", е заявила тя. В момента ядрената енергия съставлява една трета от германския енергиен сектор.

Един български студент по икономика,

член на Движение "Българския Великден", Даниел Панчев припомни Върховният административен съд е отменил решението за затваряне на 3 и 4 блокове на АЕЦ "Козлодуй". "Правителството на Симеон Сакскобургготски беше осъдено от ВАС, който отмени решението за затваряне на трети и четвърти блок. Повтарям ВАС отмени това решение. В тази връзка и спазвайки законодателството на България искам да подчертая, че такова решение вече не съществува и правителството може да го използва като аргумент. То обаче очевидно не желае да го направи" е подчертал Панчев в своя много интересна и аргументирана статия. /Предполагам, че въпросният труд е бил предназначен за политиците и е стигнал до тях - бел. Л. М./

Какви са фактите дотук:

Франция, член на Европейския съюз едва ли ще се откаже от своята мощна ядрена енергетика. От реч на Тони Блеър наскоро стана ясно, че богатата Великобритания ще строи 6 атомни електроцентрали.

Председателят на енергийната комисия към Европейския парламент, Тери Уин: "Докладът на Европейската комисия е антибългарски. Не подписвайте нищо с Оли Рен за "Козлодуй", защото той няма аргументи за това!" Това ми разказа в разговора ни вчера Веселин Бончев. Потърсих във времето назад още информация за отношението на Тери Уин към родната енергетика и ето на какво се натъкнах:

На 30 октомври миналата година Дарик радио съобщава,

за едно по-ранно изявление на Тери Уин, в което той казва: "Решението да бъдат закрити 3-ти и 4-ти блок на българската АЕЦ "Козлодуй" е неоснователно, недемократично и със сигурност ще създаде трудности с електроснабдяването в района на Балканите. Това е заявил депутатът в Европейския парламент Тери Уин. Негова статия под заглавие "Параграф 22 за данъкоплатците на стойност милиарди евро заради абсурдната политика на Европейската комисия" е поместена в уебсайта на EUreporter, седмично издание Европейския парламент.

Тери Уин е оглавявал група евродепутати от различни партии и страни, която с проучвателна мисия е посетила АЕЦ Козлодуй през март /2005 г. - бел. Л. М./. Авторът Уин отбелязва, че подписаното от България споразумение за присъединяване към ЕС е съдържало условието страната да закрие още два реактора в своята АЕЦ, след като вече е закрила първите два. "Но трети и четвърти реактор на Козлодуй отговарят изцяло на западните стандарти за сигурност и са жизнено важни за осигуряването на България и балканския район с електроенергия, посочва Тери Уин. България е изразходвала близо 400 милиона евро за привеждане на своите реактори в съответствие със западните стандарти, като част от парите са дошли от Европейската банка за възстановяване и развитие и от Европейската комисия, посочва още евродепутатът Уин.

ЕС ще даде близо 500 милиона евро като компенсация за затварянето на реакторите. А на България предстои да загуби 4 милиарда евро, тъй като няма да получава приходи от износа на електроенергия за съседни страни. Решението за закриване на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ "Козлодуй" ще има сериозни отрицателни последици за електроснабдяването в балканския район, посочва в заключение евродепутатът Тери Уин."

Утре четете - срокът за още един, последен шанс за "Козлодуй" е 6 ноември - защо пречиха родни политици от различни цветове на оцеляването на централата?
 

Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циганските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Циганчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

 
Романо Проди, бивш председател на Европейската комисия от 1999 до 2004 г.Очаквах от Германия по-голямо внимание към общия интерес, тъй като националните й интереси са удовлетворени. Но германското обществено мнение много се е променило. Когато американците поеха лидерството в света в края на Втората световна война, те създадоха плана “Маршал. Не от християнско милосърдие, а като естествена последица от тяхната мощ. Това казва 75-годишният Романо Проди, който бе председател на Европейската комисия от 1999 до 2004 г. Пред кореспондента на “Монд” в Рим той разсъждава за споразумението, постигнато между Гърция и нейните кредитори.
Интервю на Филип Риде, Монд, в превод на Галя Дачкова от сайта Гласове

- Изглеждат ли ви приемливи условията, наложени на Гърция за нейното спасяване?

- Щом бяха приети, значи са приемливи. Но те бяха наложени по възможно най-лошия начин. Един малък проблем бе превърнат в огромен проблем. Ако бяхме проявили добра воля в контекста на солидарност, който преобладаваше в миналото, всичко щеше да бъде по-лесно. Доверието, което трябва да бъде в основата на отношенията между европейските страни, бе унищожено. Избегнахме най-лошото, но ние създадохме злото.

- Трябва ли да се преструктурира дългът на Атина?

- Всичко отдавна знаят, че Гърция няма да може да изплати целия си дълг. Силно намаляване, по-ниски лихви или по-дълги периоди на заеми? По принцип, разликата не е много голяма. Но, когато един болен е в тежко състояние, най-добре е да се действа по хирургичен път.

- По време на преговорите бе издълбана пропаст между северната и южната част на паричния съюз. Може ли да бъде запълнена тя?

- Тази фрактура несъмнено съществува. Въпреки това северната част на Европа и нека кажем ясно Германия, съумя да се възползва от еврото. Очаквах от нея по-голямо внимание към общия интерес, тъй като националните й интереси са удовлетворени. Но германското обществено мнение много се е променило. Когато американците поеха лидерството в света в края на Втората световна война, те създадоха плана “Маршал". Не от християнско милосърдие, а като естествена последица от тяхната мощ.

- Може ли Европа да бъде в “смъртна опасност”? Могат ли да възникнат други кризи и къде?

- Когато решихме да създадем еврото, след това да отидем по-нататък с Европейската конституция, която бе отхвърлена от французите и холандците (през 2005 г. - б.а.), всички ние бяхме съгласни, че тази конструкция се основава на два стълба: паричния стълб и икономическия и данъчен стълб. За съжаление, бе изграден само първият стълб. Така че Европа е наполовина изпечен хляб. Такъв хляб е трудно да се дъвче, да се преглъща… Европейските граждани не могат да се чувстват защитени в една наполовина завършена Европа. Остават две решения: или завършваме печенето, което означава Европа да си изработи икономическа и данъчна политика, или ще възникнат други кризи. Те могат да дойдат както от Германия, така и от Франция, Италия или Испания.

- Дори от Германия?

- Когато бях председател на Европейската комисия, давах този абсурден пример: “Какво би направил Европейският съюз, ако земетресение разруши Люксембург?”. Впрочем тази вероятност е почти невъзможна. Исках да кажа, че кризите или непредвидените събития могат да възникнат навсякъде. По принцип, политиката е създадена, за да се справя дори с непредвиденото, но ние не сме подготвени да се справим с финансовите кризи или гръцката бъркотия… Трябва да споменем и неувереното поведение на френските правителства, които все още не желаят да вървят напред.

- Може ли френско-германската двойка да бъде все още двигател на Европа?

- Не. Не, защото този двигател е напълно неуравновесен. Германия има по-голяма мощност, по-голям капацитет; в сравнение с нея Франция изглежда доста по-слаба. Двигателите не могат да работят по този начин. Преди една година предложих по-голямо сътрудничество между Италия, Франция и Испания, чиито интереси са идентични. Но тази идея все още не е узряла политически. За съжаление, липсва доверие. Всеки иска да вярва, че е господар на другия!

- Каква е вината на Европа в гръцката криза?

- Това е дълга история. Когато през 2003 г. исках да накарам Франция и Германия да спазват Пакта за стабилност, Жак Ширак и Герхард Шрьодер ми казаха, че това не е работа на Европейската комисия. Тогава предложих “европейска сметна палата” да наблюдава бюджетите на отделните страни. Те ми отговориха, че в Европа вече има достатъчно органи на бюрократичен контрол. Тогава предложих Европейската статистическа служба, “Евростат”, да се заеме с това. Нов отказ. В интервю за “Монд” (през октомври 2002 г. - б.а.) заявих, че Пактът за стабилност е глупав. Тъй като има години, в които трябва да има бюджетен излишък, и други години, в които трябва да има дефицит. 13 години по-късно това е още по-очевидно: той е глупав, защото е само аритметична норма. В момента, в който бе попречено на Европейската комисия да ръководи Пакта за стабилност и бе избран пътя на наднационалния егоизъм, се откри пътят за гръцката криза и за хиляди още проблеми в бъдеще.

- Може ли все още да очарова Европа?

- Нашите правителства повярваха, че е за предпочитане да се следват популистките партии с по-малко Европа. Въпреки това именно в моменти, като настоящия, би трябвало да се върнем към духа на бащите основатели. Борбата с популизма чрез ограничаване на солидарността и европейската интеграция не е решение. Ние, европейците, имаме своя съдба в света, ако сме единни. В противен случай с нас е свършено.

- Вярвате ли все още в европейския проект?

- Да, вярвам в него, защото всеки път, когато стигаме до ръба на пропаст, мъдростта на народите, дори и да е била продиктувана от страха, отново ни събира. Но ако продължаваме така, ще се слеем напълно с хода на света. Страдам неимоверно, когато виждам в какво се е превърнала  Европа.

 

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предложи въвеждането на квоти за приемане на нелегални имигранти от държавите от Третия свят за страните членки на ЕСКакто е известно, на 11 май 2015 Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предложи въвеждането на квоти за приемане на нелегални имигранти от държавите от Третия свят за страните членки на ЕС. Според него, квотите ще се определят по различни показатели, включително по обема на националния БВП, като се отчитат и числеността на населението, нивото на безработицата и броят на лицата от трети страни, вече получили убежище.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Предложенията на Юнкер са част от плана на ЕК за противодействие на притока на нелегални имигранти в ЕС и намаляване на имиграционния натиск върху южноевропейските държави. Той беше представен официално на 26 май в Брюксел и предвижда настаняването в страните от ЕС на квотен принцип на 40 000 бежанци, които ще пристигнат по море в Гърция и Италия през следващите две години, както и на още 20 000 души, които ще поискат убежище в Европа от изнесените центрове в Африка. По първата програма ЕК е предвидила делът за България да е 1,43% от общо 40 000-те души, които тепърва ще достигат бреговете на Италия и Гърция. В предложението изрично се посочва, че става дума за сирийци и еритрейци. Остава неясно, как е изчислен броят на очакваните да пристигнат нелегални имигранти и каква ще е съдбата на надвишаващите общия брой. 
Според предложението на ЕК, България ще трябва да приеме 343-ма бежанци, потърсили убежище в Италия и 229 души от Гърция. Към тях ще се прибавят и 216 души, които ще потърсят убежище в Европа дистанционно, от център в Африка. Най-големи ще бъдат квотите на Германия (21,91% или 8763 души), Франция (16,88% или 6752 души) и Испания (10,72% или 4288 души).

Междувременно, на срещата на външните министри и министрите на отбраната на страните членки на ЕС, провела се в Брюксел на 18 май, бе обявен стартът на операция за борба с нелегалния трафик на мигранти в Средиземно море.

Срещу плана на ЕК обаче незабавно се обявиха десет от общо 28-те членки на Съюза:

Великобритания, Франция, Испания, Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Естония, Латвия и Литва. Така, постоянният представител на Литва в ЕС Раймундас Кароблис заяви ,че предложението на ЕК може и да не бъде подкрепено, защото бежанците ще бягат от по-бедните страни от ЕС към по-богатите. Външният министър на страната Линас Линкявичюс квалифицира инициативата с квотите като "чисто формална" и изрази мнение ,че приемането на нелегални имигранти не бива да се превръща в задължение на членовете на Съюза.

На свой ред шефът на канцеларията на унгарския премиер Орбан - Янош Лазар, декларира, че страната му "при никакви обстоятелства няма да приема такова количество бежанци, само въз основа на решението на ЕС". Още преди публикуването на проекта за имигрантските квоти, британският вътрешен министър Тереза Мей подчерта, че подобен подход само ще поощри стремежа на хората от Третия свят да рискуват за да попаднат в богатите държави от ЕС.

Както можеше да се очаква, сред най-твърдите противници на новата инициатива на Брюксел е възходящата звезда на френската политическа сцена - водачът на Националния фронт Марин льо Пен, която заяви пред Европарламента в Брюксел, че "Европа е безсилна и просто се опитва да прикрие неефективността на мерките за прекратяване на притока на мигранти. Новите мерки са ясно послание, стимулиращо действията на контрабандистите и ще доведе до още повече "лодки на смъртта" в Средиземно море". Според нея, отказвайки се да възстанови границите, както е трябвало отдавна да направи, ЕК симулира, че въвежда някакъв ред в мигрантските потоци, а ЕС е лансирал своите предложения, без да е формулирал основополагащ критерий за определяне на бежанските квоти, което несъмнено ще има много сериозни последици. Льо Пен смята, че европейските държави имат правото сами да решават кого да приемат. Тя е убедена също, че единственият начин да бъдат спрени трафикантите на хора е корабите им да бъдат спирани и връщани назад, към пристанищата, от които са отплавали към Европа.

"Единственото решение - твърди Льо Пен - е да затворим границите си за нелегалните имигранти. Можем да създадем обединени френско-италиански военноморски сили, не само за да връщаме обратно корабите си имигранти. Необходимо е също да преразгледаме дипломатическите си отношения и незабавно да формираме алианс с режима на Асад, защото той е по-малкото зло, в сравнение с ислямските фундаменталисти, които днес контролират Либия".

Според официалната статистика, в момента 80% от всички молби за предоставяне на убежище на територията на ЕС визират Германия, Франция, Великобритания, Италия, Швеция и Белгия. По данни на Европейската агенция за външните граници (Frontex), през миналата 2014 броят на нелегалните мигранти е нараснал със 180%, достигайки 274 хиляди души.

Имигрантските потоци към Европа

Имигрантските потоци към Европа

Легенда:
Основни морски маршрути
Морски маршрути
Фериботни маршрути
Основни сухопътни маршрути
Основни миграционни хъбове
Крайбрежни миграционни хобаве
Междинни миграционни хъбове

В Испания, Великобритания, Германия и Холандия имигрантите вече са 10% от населението, а в Австрия - 15%. Повечето от тях идват от мюсюлмански страни, където живеят в бедност, затова преселването им в европейските държави, с техните щедри социални системи, е примамлива възможност. Милиони мюсюлмани идват в Европа от азиатските и африканските държави, ръководейки се най-вече от социално-икономически мотиви. Сред тях обаче има и представители на ислямските интелектуални среди и богослови, които плетат заговори и разчитат с помощта на тези имигранти да завоюват Европа (ни повече, ни по-малко!). Така духовният водач на "Мюсюлманските братя" шейх Юсуф ал-Кардауи, ползващ се с голяма популярност в ислямския свят, в течение на трийсет години щателно планера покоряването на Стария континент по мирен път. Планът му е достатъчно прост - да се упражнява влияние върху имигрантите, да се върнат младите мюсюлмани в лоното на истинския ислям, да се оказва натиск върху големите европейски политически партии, да се заемат ключови постове в европейските структури и, в крайна сметка, да се овладее властта по демократичен път, когато числеността на европейските мюсюлмани нарасне достатъчно. Между другото, покойният либийски диктатор Кадафи предупреждаваше за това още през 2006. По онова време той беше партньор на Запада в борбата с потока от нелегални имигранти към Европа, след това обаче, западните му съюзници го предадоха и сега плащат за това висока цена. Както е известно на 23 април 2015 28-те членки на ЕС се събраха на специална среща, посветена на имигрантския проблем, но както можеше да се очаква, не взеха никакво реално работещо решение. В частност, предложението на Италия корабите на трафикантите на хора да бъдат потопявани още преди да са напуснали африканските и азиатски пристанища беше отхвърлено.

Междувременно, стратегията на "Мюсюлманските братя" вече започва да носи плодове. Четвъртото поколение мюсюлмани в Европа се оказват далеч по-религиозни, отколкото родителите и дядовците им. Така, 40% от британските мюсюлмани подкрепят въвеждането на законите на шариата в районите, където живеят. Ако през 1989 само 7% от френските мюсюлмани на възраст до 25 години редовно са посещавали джамиите, днес това правят 23%. 90% от мюсюлманите в страната постят по време на Рамадана и консумират само "халал" продукти. Сегашният президент на Франция Оланд си гарантира победата на последните избори, защото за него гласуваха 85% от местните мюсюлмани.

Има обаче и други сили, разчитащи да използват нарастващият брой европейски мюсюлмани за завоюването на континента. Сред тях е и прословутата Ислямска държава (ИД), която преследва едновременно две цели: да залее Европа с мюсюлмански имигранти, променяйки демографския баланс на континента, и да разположи там свои бойци, които да осъществяват терористични нападения или просто да държат в напрежение коренното население. Контролът на ИД над либийското средиземноморско пристанище Сирт улеснява изпълнението на тази задача. Според израелския експерт по радикалния ислям д-р Ефраим Хараре, ИД планира да изпрати в Европа половин милион имигранти, провокирайки истинска хуманитарна криза и принуждавайки Запада да отделя огромни средства за решаването на проблема. Междувременно ИД използва тълпите от мигранти за да вкара своите бойци в Европа. Както посочва Хараре, косвена последица от реализацията на тази стратегия е ръстът на антисемитизма и антиизраелските настроения на Стария континент. Новото поколение европейски мюсюлмани се отличават с крайния си антиционизъм, преминаващ в открит антисемитизъм. И тъй като европейските лидери ще бъдат принудени да се съобразяват с тях, разчитайки на гласовете им по време на избори, това вероятно ще доведе до втвърдяване на политиката на съответните европейски държави към Израел.

Демографската криза в ЕС и имигрантския поток

Наскоро ЕК публикува прогноза за демографските тенденции на континента до 2060 и влиянието им във финансовата сфера. Твърди се, че през следващия половин век населението на Европа ще нарасне, но раждаемостта ще намалее. Прогнозира се също ръст на продължителността на живота, както и на броя на пенсионерите. При това обаче, за отделни региони на ЕС, включително за България и балтийските постсъветски републики, се очаква продължаване на абсолютното намаляване на населението. Тоест, за разлика от стареещото, но нарастващо (очевидно за сметка на имиграцията) население на развитите държави от Съюза, това на България, Латвия, Литва и Естония ще продължи да намалява със стремителни темпове.

Като цяло, през 2060 броят на жителите на ЕС ще нарасне с 3%, т.е. от 507 до 523 млн. души. Според въпросната прогноза, ще нараства населението в най-развитите държави от ЕС: Белгия, Чехия, Дания, Ирландия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия, Австрия, Финландия и Швеция. На свой ред, източноевропейските страни - Унгария, Полша, Румъния, Словения, Словакия, България, Литва, Латвия, Естония, както и изпадналите в криза южноевропейски държави, несъумели да изградят конкурентоспособна икономика, ще демонстрират тенденция към спад.

Продължителността на живот на европейците ще нарасне, като при мъжете тя ще достигне 84 години (77,6 днес), а при жените 89,1 години (83,1 днес). В същото време ще намалее броят на децата, а броят на пенсионерите ще продължи да се увеличава. В отделни периоди до 2060 се очаква съществен спад на дела на трудоспособното население, като на всеки гражданин на ЕС на възраст над 65 години ще се падат само двама работещи, вместо четирима, както е сега.

Като цяло, до 2060 числеността на трудоспособното население в ЕС ще намалее от 61% до 51%, а броят на реално заетите ще спадне от 211 до 202 млн. души.

Несъмнено, подобни промени в структурата на населението ще увеличат натоварването на европейския бюджет. Така, според прогнозите на европейските демографи, делът на бюджетните разходи за социално осигуряване на застаряващото население на Съюза ще нарасне с 1,5%. На фона на двукратното нарастване на демографското натоварване, наличието на подобен ръст на социалните разходи на практика означава, че ЕС вече няма да е в състояние да гарантира дори и близка до сегашното равнище социална защита на европейските граждани.

Европейската комисия продължава да разглежда като основен инструмент за решаване на демографските проблеми имиграцията, въпреки че през последните десетина години коренното население на континента все по-активно се обява за нейното ограничаване. Така, според последните анкети, 52,1% от гражданите на ЕС се отнасят негативно към имигрантите и искат намаляване на броя им, като най-силни антиимигрантски настроения се наблюдават в Италия, Франция, Великобритания и Германия.

В същото време, през последните години източноевропейските държави, присъединили се към ЕС, се сблъскаха с редица негативни измерения на "европейския проект". Диспропорциите в жизненото равнише, социалното развитие и заплащането в различните региони на ЕС съдействаха за изтичането на най-активната част от населението на държавите от "Новата Европа" на Запад, в търсене на по-добър живот. Така, докато политиците в България или в Прибалтика бият тревога за непрекъснатото намаляване на населението, нарастване броя на пенсионерите и спада на данъкоплатците, Германия, Франция и Великобритания обират "каймака" на миграционните потоци, което им позволява да реиндустриализират собствените си икономики.

Досега нито една от периферните европейски държави не е успяла да намери работещо решение на демографските си проблеми и начин да спре изтичането на най-качествената част на своето население към по-развитите държави от ЕС. Многобройните програми за осигуряване на трудова заетост на младите хора, плановете за реемиграция и другите проекти не дават очакваните резултати. Така, в единствен изход за тях се превръща форсираното приемане на бежанци от трети страни, което дискретно се стимулира и от брюкселските "еврократи", но което неизбежно ще доведе до промяна на културния ареал на засегнатите от този процес народи.

Като цяло, проблемите възникващи в България, Латвия и другите периферни държави от ЕС в резултат от демографската криза, представляват очевиден сигнал за застаряващата Западна Европа. Промените в структурите на населението, описани в прогнозата на Европейската комисия, говорят за това, че навлизащите в трудоспособна възраст млади европейци - при това не само от периферията, но и в развитите европейски държави, със сигурност няма да се радват на благоденствието, с което бяха свикнали техните бащи и дядовци. На фона на неспособността на европейските бюрократи да решат демографските проблеми, масовото разочарование на европейците от ЕС като "свръхдържава на всеобщото благоденствие" става неизбежно, а като последица от това може да стартира процес на дезинтеграция на Съюза. Този феномен се проявява на първо място в периферията на ЕС, т.е. в държавите, които не съумяха да си намерят достойно място в европейския проект и сред които е и България.

Митът за смъртта на Европа

В същото време, далеч не всички в Европа възприемат безкритично изложената по-горе теза, че заради ниската раждаемост на коренното население, Европа "умира" и може да бъде спасена само ако отвори широко вратите си за имигрантите от все по-гъстонаселения Трети свят. В противен случай, континентът ще бъде обречен да балансира на ръба на демографската и икономическа катастрофа, което пък ще провокира и мащабна криза на властта.

Мнозина обаче твърдят, че внимателният анализ на проблема показва, че става дума по-скоро за поредния "информационен мит". Както посочва в тази връзка чешкият експерт Милош Кубанек: "Съмнителна е не само тезата за "умиращата Европа", но и изводът, че тя се нуждае от масова имиграция, която е единственото и спасение. На практика, нещата стоят по точно обратния начин: естественото и постепенно съкращаване на европейското население в редица отношения е съвършено безвредно. На този проблем, просто следва да се погледне от друг ъгъл".

И така, действително ли сме свидетели на "бавната смърт на Европа"? По някои данни, на Стария континент (а не само в ЕС) в момента живеят около 750 млн. души, което е почти три пъти повече, отколкото преди 200 години например. Европа е най-гъстонаселения континент на планетата. Дори ако числеността на населението и постепенно намалява с темповете, определяни от сегашното ниво на раждаемост, дори и след сто години, плътността му ще си остане една от най-високите в света.

Между другото, за "умираща Европа" не може да се говори дори и през Средновековието, когато чумните епидемии и кървавите войни са унищожавали значителна част от далеч по-малочисленото тогава население на континента. Още по-малко пък за това би могло да се говори днес. При това, съвременните генетични и биологически изследвания показват, че на практика е невъзможно да се прогнозира как точно ще се развива резистентността на хората към това "умиране" и как това би се отразило върху числеността на населението, още повече в една по-далечна перспектива. От тази гледна точка, целенасоченото вкарване на външно население в Европа с цел тя да не "умре" е напълно безмислено.

В тази връзка, мнозина експерти препоръчват вместо катастрофалното понятие за "умиращата Европа", да се използва изразът "естествен и умерен спад на европейското население". Макар да е ясно, че и това би звучало като заплаха за мнозина икономисти и геополитически стратези. Просто защото те разглеждат "умирането на Европа" в контекста на нарастването на населението на другите континенти.

Икономическата перспектива

Най-големи опасения сред икономистите, алармиращи за "умирането на Европа", пораждат две тези, които сами по себе си са доста спорни. Първата е, че Европа се нуждае от имигрантите, защото "умирането и" води до недостиг на работна ръка. Последният аргумент е донякъде основателен за следвоенните години, когато големите предприятия в индустриално развитите западноевропейски държави страдат от недостиг на работници. От имиграцията печелят мощните по онова време икономически отрасли, нуждаещи се от неквалифицирана и колкото се може по-евтина работна ръка. С нарастването на производителността, с постепенното намаляване ролята на индустрията, все по-голямата нужда от квалифицирани кадри и евтиното производство в чужбина, макроикономическата ситуация се променя радикално. Така, нарастването на производителността води до това, че днес много по-малко хора, ангажирани в производството, могат да изхранят цялото население на една страна. По-голямата част от европейските икономики са изправени пред ключовия проблем, как да намерят работа на собствените си граждани. Неслучайно през последните години нивото на безработицата в европейските държави е устойчиво високо.

При това безработицата не е само икономически, но и психологически проблем. Културата на коренното европейско население си остава "трудова", т.е. хората трудно се примиряват със внушението, че все повече от тях става излишни. Правителствата се опитват да решат този проблем, създавайки нови, заплащани с държавни средства работни места, необходимостта от които често е твърде съмнителна. От макроикономическа гледна точка, да се вкарват в европейските икономики все нови и нови милиони нетрудоустроени и неквалифицирани работници от аграрните икономики на Третия свят, заселвайки ги за постоянно в Европа, със сигурност означава влошаване на ситуацията. Тоест, и в това отношение, постепенното естествено намаляване на европейското население не е катастрофа. Напротив, то решава редица проблеми.

В същото време твърдението, че пенсиите на все по-големия брой възрастни европейци ще могат да бъдат покривани от проблемно трудоустройваните и постоянно заселени в Европа имигранти, по-голямата част от които идват на континента само за да получават щедри социални помощи, е просто абсурдно. Напротив, ясно е, че новите имиграционни вълни по-скоро допълнително ще натоварят и без това затъналите в дългове европейски държави и социалните им системи. А да не забравяме и свързаните с тях нарастващи разходи за гарантиране на вътрешната сигурност и финансирането на такава типично европейската сфера на услугите, като издържаните от държавата интеграционни институции и агенции. Броят на последните само ще нараства и ще поглъща все повече средства. При това от тях на практика не се изискват някакви конкретни резултати. Масовият приток на население от Третия свят няма да гарантира пенсиите на възрастните европейци, да не товорим за повишаването им. Тоест, и в това отношение възможното естествено намаляване на населението няма да се окаже чак толкова фатално. Най-малкото, защото ще ограничи натиска върху държавните разходи. Останалите проблеми пък могат да бъдат решени отчасти с ново нарастване на производителността, а отчасти с оптимизирането на социалните системи.

Впрочем, постепенното намаляване числеността на населението има и други потенциални икономически предимства. На първо място, то може да съдейства за нарастването на БВП на глава от населението, ако доведе до спад на безработицата и съхрани предишната икономическа активност. Ясно е, че абсолютният ръст на БВП, на който днес се придава прекалено голямо значение, не води автоматично до увеличаване благосъстоянието на населението. Така, ако БВП нарасне с 2%, но паралелно с това числеността на населението нарасне с 1%, разходите за отбрана и сигурност - с 2%, броят на чиновниците - с 1%, а данъците - с 1%, това най-вероятно ще доведе до обедняването на средния гражданин. Освен това възможното постепенно намаляване числеността на населението ще доведе до поевтиняване на жилищата, земеделската земя, суровините и индустриалните и селскостопански стоки, тъй като ще означава по-малко търсене.

Перспективата за загуба на влияние

Както е известно, демографският взрив в развиващия се свят, който до голяма степен бе резултат от масовото използване на западните технологии в тази част на планетата, поражда ирационална паника у мнозина представители на европейския елит. Те правят от него извода, че Европа (и дори Западът, като цяло) следва да се включи във въображаемата конкуренция между отделните цивилизации за това, коя ще разполага с по-голяма човешка маса. В европейския случай това води до идиотското решение да се стимулира преместването на част от населението на Третия свят в Европа, под предлог, че в противен случай тя ще загуби глобалното си влияние - както военно, така и икономическо.

Истината обаче е, че днес и военната, и икономическата мощ се базират не на голямото население, а на степента на техническото, научното и организационното развитие. Нищо не потвърждава липсата на пряка връзка между числеността на населението и реалната "технологична" и военна мощ по-добре, отколкото позициите на САЩ и Русия в глобалната политика. Резултатите от следвоенните сблъсъци в Близкия Изток само затвърждават тази картина. Демографският взрив в Третия свят не представлява глобална военна или икономическа опасност за западната цивилизация, ако Западът съумее да съхрани иновативния си потенциал, организационните си способности, високата образованост и вътрешната си стабилност. Европейците очевидно не могат да спечелят демографската надпревара с развиващия се свят, а и нямат никакви причини да участват в нея. Резултат от пренаселването в много региони на Третия свят са постоянно увеличаващите се маси от хора, живеещи под линията на бедността и в условията на перманентни войни. А в Африка например, и в условията на постоянен глад. Тези маси от хора не представляват заплаха за Европа, освен ако тя не реши да финансира преселението им на своята територия. Показателно е, че най-големият глобален конкурент на Европа - Китай е напълно наясно с това и от доста години насам ограничава ръста на своето население. При това за него няма да е никакъв проблем да изпревари по численост на населението си останалия свят.

Тоест, от тази гледна точка, възможното естествено намаляване числеността на европейското население не е чак толкова фатално. Възможно е дори това да доведе до повишаване качеството на образованието на континента, което в момента е обект на справедливи критики. В същото време е ясно, че с допускането на масова и по правило неквалифицирана имиграция от Третия свят, иновационната и икономическата мощ на Стария континент със сигурност няма да нарасне. Напротив, това по-скоро би довело до период на нестабилност и вътрешнополитическо напрежение в Европа, която все повече ще започне да заприличва на Третия свят. Истината е, че в момента Третият свят не представлява реална външна заплаха нито за Европа, нито за Западната цивилизация, като цяло. Налице е обаче вътрешна заплаха, породена от неограничената имиграция, дължаща се на такива фактори като ерозията на традиционните европейски ценности, ултралибералните илюзии и социалното инженерство, както и с опасната загуба на чувството за самосъхранение и съзнателния отказ от собствените цивилизационни норми в полза на тези на мигрантите от развиващите се държави.

Сегашната масова имиграция в Европа има и друг аспект, свързан с политиката на част от европейските елити. Ясно е, че Германия, Франция и Великобритания всъщност подкрепят имиграцията, освен всичко друго, и защото се стремят да съхранят позициите си по отношение числеността на своето население заради съперничеството помежду им за влияние в Западна и Централна Европа. Бъдещето ще покаже, дали тази политика няма да доведе по-скоро до тяхното отслабване и вътрешната им нестабилност. Във всеки случай, поне засега Германия се справя с тези проблеми по-добре от останалите. В страната все още няма масови имигрантски бунтове, съпроводени с подпалването на стотици и дори хиляди автомобили и унищожаване на магазини, каквито вече има във Франция например. Не е ясно обаче, докога ще бъде така. Както посочва цитираният по-горе чешки анализатор Милош Кубанек: "Черупката на европейската цивилизация е твърде крехка и много региони, вътре в европейските държави, вече се сблъскват лице в лице с реалностите на Африка и Близкия Изток. Ако ситуацията с нарастващите имигрантски общности в тези страни се изостри, това може да разкрие уникална историческа възможност за държавите от Централна и Източна Европа, които да се превърнат в своеобразен оазис на спокойствието в Европа (разбира се ако не се сблъскат с други сериозни проблеми)". Следва да допълним обаче, че подобна перспектива трудно би могла да се реализира, ако в рамките на прословутата идея за "квотното разпределяне на имигрантите в Европа", държавите от тези региони на континента бъдат принудени от Брюксел да приемат големи групи имигранти, още повече че при тях спадът в раждаемостта на коренното население е най-големия на континента.

Екологичният аспект

Най-малко спорове вероятно ще породи тезата, че постепенното естествено понижаване числеността на европейското население, ще помогне за съхраняването на природната среда на континента и ще намали заплахата за изчерпване на ресурсите му. Както е известно, от 60-те години насам за тази заплаха говорят различни обществени и най-вече екологични движения. В конкретния случай един от най-големите парадокси е, че именно "зелените" партии и организации са сред най-активните пропагандатори на "мултикултурализма" и притока на имигранти от развиващия се свят в Европа. И то въпреки, че отношението на въпросните мигранти към околната среда, по правило, е съвършено пренебрежително (знае го всеки, който е пътувал в държавите от Третия свят). Това тотално разминаване между първоначално декларираната идеология, защитаваща природата, и реалната политическа практика на "зелените" партии очевидно се дължи на факта, че в момента природата е последната им грижа.

Казаното по-горе действително би трябвало да ни накара да се замислим, дали тезата за "смъртта на Европа" и необходимостта населението на континента да се попълни с имигранти отвън, не е просто мит. Постепенното умерено намаляване на европейското население, поради ниската раждаемост сред коренните жители на континента, не може да бъде повод за истерична реакция и необмислени политически решения. Напротив, в редица сфери, този процес може да помогне за решаването на някои европейски проблеми. Стига разбира се да не бъде съпроводен с мащабното приемане на имигранти от Третия свят, защото това действително може да доведе, ако не до "смъртта", то до залеза на Европа като самостоятелен цивилизационен субект.

Заключение

Милиони хора от опустошените от бедността и безкрайните войни държави от Африка и Близкия Изток се опитват да попаднат в Европа като най-краткият път да го сторят е да прекосят с лодки и кораби Средиземно море. Доскоро крайбрежните африкански и азиатски държави, загрижени за собствената си сигурност и стабилност, се опитваха да спрат тази вълна. Но след подкрепената от Запада "революция" срещу либийския диктатор Кадафи, тази последна преграда се пропука, от което моментално се възползваха многобройните престъпни групировки, открили, че могат да печелят от трафика на хора дори повече, отколкото от този на наркотици и оръжие. Така имигрантската вълна към Европа започна да се превръща в цунами.

Разбира се, една добре организирана обединена европейска морска блокада би могла да спре, да върна назад или дори да потопи част от стотиците кораби, насочващи се към Европа, но това само би вдигнало цените на трафикантите. До радикална промяна на ситуацията може да доведе единствено решението излизането на кораби от северноафриканските пристанища да става само с разрешение на обединения европейски флот, но то би било почти равносилно на обявяване на война. Освен това ще се наложи да бъдат създадени имигрантски лагери в Северна Африка, например в Либия, (както вече прави Австралия, създала подобни лагери на съседните острови за да ограничи притока на азиатски имигранти), откъдето малцината, признати за политически бежанци (вероятно те ще са единици сред пълчищата икономически мигранти), ще могат легално да бъдат прехвърляни в Европа.

На ЕС ще се наложи да поеме финансирането на тези лагери, поемайки политическата и морална отговорност за функционирането им, включително за неизбежните изблици на насилие, корупцията и потушаването със сила на възможни бунтове. Защото би било наивно да вярваме, че тълпите от хора, които са толкова отчаяни, че са готови да рискуват живота си за да намерят безопасно убежище, ще склонят да чакат търпеливо в лагерите решенията на европейските чиновници и да ги приемат без съпротива.

В Брюксел естествено са наясно с това. Там са наясно също, че предлаганата в момента от ЕС политика по отношение на имиграцията не просто ще бъде неефективна, но може и да влоши ситуацията - например, ако европейските гранични сили все пак потопят някой кораб с мигранти. Тоест, проблемът е, че ефективните решения се оказват неприемливи от гледната точка на съвременната политика.

Експертите са единодушни, че за да бъдат спрени бежанците, трябва да бъде възстановена рухналата преграда в Северна Африка, например като в Либия отново бъде наложен диктаторски режим, който да получи подкрепата на Запада, за сметка на всевъзможните "революционери" и "борци за демокрация", които на практика дестабилизират ситуацията, а след това този модел бъде приложен и към другите държави, генериращи миграция (като Сирия например, където това ще означава подкрепа за режима на Асад, който в момента отново е на ръба на краха). Паралелно с това е необходимо нелегалните мигранти в самата Европа да бъдат преследвани и експулсирани, което трудно може да стане в рамките на сегашните закони. Освен това самият ЕС не изглежда склонен да го направи.

Втората възможност за решаването на проблема се основава на идеята, че богатството и сигурността на Европа просто няма как да бъдат защитени от стремящите се към тях милиони пришълци от Третия свят. Нещата дори не опират до това, че отчасти за сегашната ситуация е виновен някогашният европейски колониализъм, или, че помагайки за свалянето на Кадафи и Асад, Европа сама отвори вратата за имигрантското нашествие на континента. Става дума за простия факт, че крайното неравенство между жизнените равнища по двата бряга на Средиземно море няма как да съществува вечно. Само че стесняването на сегашния огромен разрив ще изисква радикалната трансформация на Европа, в резултат от която тя ще престане да бъде "оазис за благополучието". Освен това европейците не са склонни да пускат милиони хора, а след това да поемат издръжката им. В крайна сметка, да бъдеш гражданин на Европа не е фундаментално човешко право, за да бъде защитавано на всяка цена.

Разбира се, има и трети вариант - да се стимулира икономическото и културното развитие на държавите, превърнали се генератор на миграция, така че жителите им да не искат да бягат от тях. Само че, това е задача, чиято реализация ще изисква поне един век, ако не и повече.

Затова остава очевидно неефективния и неособено морален изход, който предлагат еврократите от Брюксел и който създава илюзията, че поне нещо се прави за решаването на въпроса. Тази илюзия обаче, със сигурност няма да заблуди милионите, които продължават да чакат на южния бряг на Средиземно море за да се прехвърлят на север.

-------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

 

Както е тръгнало, Македония може и да кандиса за проблема с името, като отстъпи, само и само, за да влезе в НАТО и Европейския съюз! Днешната преса в западната ни съседка се върти около тази дилема, като ту обвинява политиците си, ту двойнственото отношение на Брюксел към темата.

И това се случва след като Скопие попита на страниците на „Утрински весник”: „Колко струва битката за името?”, „Прехвърля ли се битката за името от дипломацията към парите?”,  „Колко струва войната в двете страни и най-вече колко струват техните лобистки групи”?

Дилемата за спора с името е била отворена от вицепремиера Васко Наумовски, който посочил, че Докладът на Центъра за стратегически и международни студии от САЩ е финансиран с гръцки пари. Изявлението предизвика бурна реакция, тъй като Центъра работи за една от най-влиятелните политически групи в света, с 220 члена и огромна мрежа на университетски сътрудници, които анализират и коментират различни теми за предлагане на мнения и решения, по въпроси свързани с сигурността, регионалната стабилност, икономическата интеграция. Сред тези сътрудници са такива имена като: Хенри Кисинджър, Джеймс Шлезингър, Уилям Коен, Збигнев Бжежински и други големи умове и авторитети от външната политика на САЩ”, съобщи вестникът.

Преди два дни министърът на външните работи на Германия Гидо Вестервеле се срещна с македонския си колега, Антонио Милошоски, на която среща Милошоски в търсене на подкрепа по спора за името е заявил, че за да бъде деблокирана македонската евроинтеграция и тръгне процесът на присъединяване е необходимо да бъде приложен словенско-хърватският подход – спорът за името с Гърция да бъде решаван паралелно с преговорите за членство в Съюза. Вестервеле се е въздържал от пространни коментари и е посочил от своя страна, че е необходимо Македония да поддържа диалога с Гърция.

Милошоски се е опитал да представи пред Вестервеле спорът с името с Гърция като локален и двустранен, но е признал в същото време, че позицията на Македония е двустранните проблеми да не се внасят в ЕС. Милошоски не е пропуснал в типичен за Скопие стил да напомни, че „този принцип важи за някои, за други не”, визирайки Гърция.

Манипулациите и подмятанията са като слънцето и въздуха за скопските политици. В деня, в който Вестервеле се срещна с Милошоски, пресата не пропусна да припомни, че официална София бави отговора по Споразумението за добросъседски отношения.

От мига, в който гръцкият премиер Георгиос Папандреу заяви, че бъдещето на Сърбия е в ЕС и страната трябва да се присъедини към Европейския съюз час по-скоро политиците в Скопие развиха невиждана активност. Като за начало неназовани техни дипломати припомниха, че София мълчи, пет месеца след като получи забележките от Македония за Споразумението за добросъседски отношения.

„Все още нямаме отговор, а от българското Министерство на външните работи заявяват, че все още разглеждат забележките и се консултират”, заявили от македонското МВнР за „Утрински весник”.

„Въпреки, че и двете страни са мълчаливи, отказа на България да обяви дали ги приема или не е сигнал, че не харесва отговора. Очакваше се той да бъде доставен при посещението на президента Георги Първанов в Македония в края на август, но това не стана. Отговор няма да има и през есента, тъй като българският премиер Бойко Борисов няма да посети Македония”, коментира вестникът, цитиран от Агенция „Фокус”.

„Споразумението за добросъседство България го представи като продължение на Декларацията за приятелство, подписана от двете правителства, в което се избягва споменаването на македонски език и нация. Според мнението на експерти, София настоявала на копиране на временното споразумение между Македония и Гърция, с които България, с междудържавен договор, ще обвърже Македония с определени гаранции, които ако не бъдат изпълнени ще й позволят да упражнява натиск или да наложи вето за членството в НАТО и ЕС.

В предложеното споразумение от България имало 21 точки, от които шест са били спорни за Македония. От македонското МВнР не искали да открият какъв отговор са доставили, но според запознати с българското предложение не можело да се говори за изграждане на отношения на добри и еднакви помежду си съседи. За това говорел и текстът, според който ще се изграждат двустранни отношения върху факта, че България е член на ЕС и НАТО, а Македония е страна със стратегическа цел в тези организации”, пише „Утрински весник”.

Познатата агресия на Скопие е като циклофрения, ту избухва, ту спира най-неочаквано. То не бяха подигравки, че българите решавали проблема с раждаемоста с даването на гражданство! То не беше забраната македонски граждани да влизат в страната с коли с българска регистрация, ако не са пререгистрирани до крайния срок – 30 септември! То не бяха изпълнения, че България искала да регистрира ракията си като свой национален продукт!

От 1 октомври, петък, македонските митничари започнаха да спазват правителствената разпоредба за пререгистрация на автомобилите и много македонски граждани бяха принудени да оставят личните си автомобили от българската страна на границата, тъй като не очаквали, че веднага ще се въведат строгите мерки, още повече, че таксата за пререгистрация била твърде висока за редовите македонски граждани. Мярката не се отнасяла само за колите с българска регистрация, но и за тези с регистрация от други европейски държави.

Що се отнася до ракията, за регистрацията на която щели да претендират освен Македония, и Сърбия, и Унгария, и Словения! Според Страхина Гюрчанин, ръководител на Групата за национална марка, „ракия” било общо название на този вид продукт и трудно би било да бъде защитен на национално равнище, а още по-трудно – на световно.

Няма обяснение защо западните ни съседи непрекъснато си измислят някакъв филм и ни вкарват в него, вместо да решат проблемите си с името например.

„Гърция изразходва много енергия и дипломация за това кой е виновен за липсата на решение в спора за името, вместо да се съсредоточи върху това как да стигнем до по-близки позиции”, заяви преди време македонският външен министър Антонио Милошоски, според електронното издание Кирилица.

Всъщност изразходването на енергия и дипломация и въртенето на празни обороти е приоритет на Скопие, а не на официална Атина, но типично за политиците на Македония е да прехвърлят върху чужд гръб собствената си непохватност в международните отношения.

Новата тема на македонската преса е предположението, че политиците им се опитват Македония да получи покана за членство в ЕС и НАТО и дата за преговори с ЕС с името БЮРМ, но го правят като тренировка, за „вътрешна употреба”! В. „Време” пише, че „С това управляващите целят да създадат впечатление, че са посветени на решаването на проблема, докато според анализатори ставало дума за наивна кампания.

Темата за започване на преговори и вземане на дата с името БЮРМ присъства и в останалите македонски ежедневници.

„Утрински весник” нарича използването от Македония на името БЮРМ в усилието да

„пробие” блокираните възможности за преговори и членство в ЕС и НАТО като „план Б”.

„Не може изведнъж да се извади от джоба такова предложение. За да бъде приемливо за международната общност, трябва да има определени условия и да бъде подготвен теренът за това”, заявява неназован дипломатически източник за изданието.

„Битка на два фронта” така определя вестник „Нова Македониjа” инициативата на политиците от Скопие да се „промъкне” страната в преговорния процес за ЕС и НАТО.

Историята с използване на сегашното име на държавата като временно за преговорния процес, дойде от президента Георге Иванов и министърът на отбраната Зоран Коняновски, които първи заявиха, че Македония може да стане член на ЕС и НАТО с името БЮРМ.

След това заявление, международните представители в Македония призоваха страната да води по-активна политика за решаване на проблема с името, а словенският посланик Алан Бергант препоръча: „Македония да вложи максимални усилия и да бъде по-активна в искането за намиране на компромисно решение с Гърция.”

Все в тази посока в. ”Нова Македониjа” отбеляза, че страната води битка за името на два фронта, От една страна водела преговори, а от друга - съдела Гърция пред Международния съд в Хага.

Единственото издание, което припомна как в действителност стоят нещата е „Вечер”, който цитира американският посланик Филип Рийкър, според когото на срещата на върха на Алианса в Букурещ, позицията на Алианса била ясна -  страната не може да получи покана, докато не реши проблемът с името.

Има логика в това, Македония за седне на масата на преговори за ЕС и НАТО с името БЮРМ, още повече, че тя присъства официално в ООН с него. И тук идва закономерният въпрос: а какво ще правят българските политици, които избързаха по съвет на официален Вашингтон да признаят Македония с това име и първи?

Във българското Министерство на външните работи прекрасно знаят, че страни, докато България и САЩ, признават самонаименованието на държавата Република Македония, на името на историко-географската област, но други като Гърция и повечето страни от Европейския съюз, използват името Бивша югославска република Македония /БЮРМ или FYROM от английски - the Former Yugoslav Republic of Macedonia/, което се използва за временно наименование на държавата, до разрешаване на текущия спор за нейното име.

Освено това съществува уточнение, че името е временно и западната ни съседка е приета за член на ООН под името БЮРМ.

БЮРМ или Република Македония е кандидат-член на НАТО и на Европейския съюз, който замрази от 1 януари 2007 г. приемането на нови членове за неопределено време Заради спора за името на Република Македония с Гърция, на 3 април 2008 г. в Букурещ, страната не получи покана за членство, докато този въпрос не бъде уреден между двете държави.

 
Джоузеф Стиглиц е американски икономист, професор в Колумбийския университет. Носител е на Нобелова награда за 2001 г. Най-вероятно разпростряното из цяла Европа нарастващото кресчендо на нестихващите препирни, премесени с остра язвителност, изглежда за наблюдателите като неизбежен резултат на финала на горчивата игра, която Гърция играе с кредиторите си.
Джоузеф Стиглиц, theguardian.com, Публикация от сайт Гласове
Всъщност европейските лидери едва сега започнаха да повдигат завесата по отношение на водещия се диспут по темата с гръцкия дълг и изводът от видяното изобщо не е приятен: става дума за власт и демокрация много повече, отколкото за пари и икономика

Разбира се, икономиката зад програмата, предложена от „тройката – Европейската комисия (ЕК), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ) с която Гърция бе подхлъзната преди пет години да се срути по надолнището, доведе до 25% спад в БВП на страната. Едва ли някой може да посочи друг пример за целенасочено постигане на депресия с толкова катастрофални резултати: днес младежката безработица в Гърция достига 60%.

В този момент Тройката отказва да поеме отговорност за тази реалност, нито да признае колко несполучливи са били нейните прогнози и приложените модели. Но това, което е дори по-изненадващо, е, че европейските лидери дори не са разбрали за това. Тройката все още изисква от Гърция да постигне първичен бюджетен излишък от 3,5 на БВП към 2018 г.

Икономистите по света заклеймиха поставената цел като наказателна, защото преследвайки тази цел, страната несъмнено ще затъне още по-дълбоко. Дори гръцкият дълг да бъде преструктуриран по все още невъобразим начин, страната ще остане в депресия, ако държавата гласува в подкрепа на искането на Тройката на светкавично организирания референдум.

За последните пет години страданието на гърците бе огромно и гръцкото правителство измина много път, опитвайки да удовлетвори исканията на кредиторите.

Нека бъде напълно ясно: почти никакви пари от огромните суми, отпуснати на Гърция, не са стигали до самата Гърция. Те са похарчени да се плаща на частните кредитори, включително на германски и френски банки. МВФ и другите кредитори не се нуждаят от парите, които изискват. По добре утвърден бизнес сценарий получените пари те ще използват, за да ги отпуснат отново на Гърция.

Всъщност не става дума за парите. Става дума за крайни срокове, в които Гърция да бъде принудена да приеме още един удар през пръстите и да приеме неприемливото  - не само суровите мерки, но и останалите предложени наказателни политики.

Но защо Европа прави това? Защо лидерите на държавите от ЕС са против референдума и да отложат дори с няколко дни крайната дата за следващото плащане на Гърция към МВФ? Тази обединена Европа не е ли обединена именно в името на демокрацията?

През януари гърците гласуваха за ново правителство, което да приключи със суровите мерки. Ако правителството просто изпълняваше поетите по време на кампанията си обещания, вече трябваше да е отхвърлило направените предложения. Но то пожела да даде на гърците шанса сами да преценят ситуацията, която е изключително критична за бъдещето и добруването на държавата.

Загрижеността за общественото одобрение е несъвместима с политиката на еврозоната, която никога не е била демократична. Повечето от правителствата на тези държави не са питали за одобрението на хората, преди да прехвърлят монетарния си суверенитет към Европейската централна банка. Когато Швеция зададе този въпрос към народа си, народът каза „не“. Те разбраха, че безработицата в страната ще се повиши и след като монетарната политика се ръководи от Централната банка, която се е фокусирала само върху инфлацията и без да гарантира финансова стабилност. От това ще пострада икономиката, защото икономическият модел, на чиято основа лежи еврозоната, се основава на силови инструменти във взаимоотношенията, а в крайна сметка потърпевши ще бъдат работещите хора.

Така 16 години след като еврозоната институционализира тези взаимоотношения, сме свидетели на антитезата на демокрацията: много европейски лидери искат да видят края на лявото правителство на Алексис Ципрас.

В крайна сметка е много неудобно в Гърция начело да стои правителство, което е опозиция на политики, които през годините направиха толкова много, за да утвърдят неравенствата дори в развитите държави, и да сложи юздичка на разюзданата власт на богатите. Изглежда тези лидери вярват, че могат да свалят гръцкото правителство, като го измамят да приеме предложение, което е срещу поетите ангажименти, с които е спечелило своя мандат.

Трудно е да бъдат посъветвани гърците да гласуват на 5 юли. Нито една от алтернативите – одобрение или отказ на предложението на Тройката – ще бъде лесна, а и двете крият огромни рискове.

Положителен вот означава депресия без край. Може би това ще доведе до изпразване на страната – тя ще е продала всичко, което може, а нейните млади, умни и знаещи хора ще са я напуснали. Това може и да доведе до опрощаване на дълговете. Ако Гърция премине в групата на държавите със средни доходи на населението, най-накрая може и да получи помощ от Световната банка. Всичко това може да се случи в следващото десетилетие или по-следващото.

От друга страна, гласуване с „не“ поне отваря възможността за Гърция, която е със силни демократични традиции, да поеме съдбата си в свои ръце. Гърците може и да успеят да създадат бъдеще, най-вероятно не така богато както преди, но поне ще носи повече надежди на самите гърци и идея за бъдеще, което днес те не виждат.

Знам, че бих гласувал аз.

 
След победата на “не” на референдума, бе поставен въпросът за поносимостта на гръцкия дълг. Мнозина с удоволствие припомниха, че през 1953 г. Германия е заличила 60 на сто от дълга си. Може ли да се прави сравнение?
Превод от френски: Галя Дачкова, сайт Гласове

Лондон, 1953 г., гръцкият финансов министър подписва с канцлера Аденауер договора за заличаването с 60 на сто на германския дълг

“Германия е страната, която никога не е изплащала дълговете си. Тя не е легитимна, за да поучава другите нации”. Изречението е на Тома Пикети, икономистът звезда, автор на “Капитала на ХХ век”. Той го каза в интервю за големия германски всекидневник “Ди Цайт”. Икономистът отново подчерта във вторник сутринта по France Info (France Info), че Европа е била изградена през 50-те г. върху заличаването на дълговете от “миналото” и “по-точно на германския дълг”. Ден след голямата победа на “не” на гръцкия референдум за суровите мерки, това историческо напомняне е особено вкусно за поддръжниците на преструктурирането на гръцкия дълг. В размер на близо 180 на сто от нейния брутен вътрешен продукт (БВП), дългът на Атина се смята за непоносим от повечето икономисти.

Германският дълг: последователното му заличаване

Други гласове с удоволствие напомнят, че Берлин никога не е изплатил напълно репарациите, които съюзниците изискват от него през 1919 г. Ясно защо: в края на 20-те г., въпреки доброто икономическо възраждане, касите са празни. Репарациите са съкратени с една трета и разсрочени, обяснява Ла Трибюн (La Tribune). През 1932 г. икономиката е потънала отново, съюзниците се отказват дори да изискват тяхното изплащане. Прекалено късно, за да бъде избегнато идването на власт на Хитлер. А въпросът за съкратения през 20-те и 30-те г. дълг преследва Германия до 1953 г.

През тази година в Лондон канцлерът Конрад Аденауер получава от съюзниците ново разсрочване и най-вече изплащане в долари по лихвения процент от онова време, което позволява да се икономисат 40 на сто спрямо размера им през 20-те г. Германският дълг е съкратен наполовина спрямо предвоенния му размер, смята изследовател от Йейлския университет, цитиран от Ла Трибюн. Помощ, която е добре дошла за възстановяването на страната. Гърция е един от 21-те кредитори на Германия, припомня Фигаро (Le Figaro). Официално германският дълг ще бъде изплатен напълно след обединението, през 2010 г.

“Германия е най-лошият платец на дълг през ХХ век”, обяви през 2011 г., в началото на гръцката криза, германският икономист Албрехт Ритчл. Но може ли да се смята, че Гърция трябва да се възстанови като страна, излязла от война? В Германия това не се разбира от само себе си, защото гърците дълго са се възползвали от европейските субсидии. Без от това да се възползва тяхната икономика.

 

В най-новият анализ на тексаската частна разузнавателна агенция Стратфор се търсят новите реалности преди разпада на Евросъюза, но американските интереси се представят чрез смехотворни ефвемизми

Няма да се спирам надълго и нашироко на въпросният анализ, който във всички случаи е интересен най-малкото за да откриеш какво всъщност не искат да си признаят от Стратфор. Ръководената от Джордж Фрийдман частна разузнавателна агенция е известна с две неща, едно от които е, че е много близка с Пентагона, а второто, че има навика да развива собствени геополитически концепции, характерни преди всичко с бликащата от тях пожелателност и твърде малко реална фактология върху която да се очаква реализация.

В дадения случай се разглежда станелият вече очевиден центробежен процес в ЕС, чрез плъзналите като метастази по тялото му регионализации.

Представям ви вижданията на тексаските анализатори, защото са твърде любопитни:


1) Германска сфера на влияние – Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Чехия, Унгария, Хърватска, Швейцария, Словения, Словакия и Финландия. Това ядро на еврозоната не губи от немската конкурентноспособност, или пък е зависимо от германската търговия за икономическия си разцвет и не е непосредствено заплашено от развиващите се интензивно отношения на Германия с Русия. Финландия пък не се притеснява от възстановяването на Русия и предпочита внимателния подход на Германия пред агресивния подход на съседите си Швеция или Полша. На своя ред Унгария, Чехия и Словакия са най-загрижени в тази група от сближаването на Германия с Русия, но не колкото Полша или балтийските държави.

2) Нордическият блок – Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Исландия, Естония, Литва и Латвия. Тези държави, преобладаващо не участващи в еврозоната като цяло са враждебни към възстановяваща се Русия. Балтийските държави се виждат като сателити на нордическата група, в частност на Швеция, което създава проблеми с Русия. На Германия се гледа като на кокурент. Финландия прелива както тук, така и към Германия, според изгодата.

3) Вишеград плюс – Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България. В настоящия момент, Вишеградската група принадлежи към различни сфери на влияние. Чехия, Словакия и Унгария не се чувстват толкова заплашени от Русия, колкото Полша и Румъния. Но не са доволни и от близостта на Германия с Русия. Полша не е достатъчно силна за да води икономически тази група. Друго освен коопериране в сигурността държавите от тази група няма какво да си предложат за момента

НЕИЗБЕЖЕН КОМЕНТАР:
Ето така се прави класическа манипулация, в дадения случай в областта на геополитическия анализ. Представя се интересна цялостна разбивка наситена с много достоверни факти и логични изводи и ни в клин ни в ръкав се представя нещо желано за реалност и то минава между другото, истинното!

Вишеградска група няма, уважаеми читатели! Просто няма. Има Вишеградска четворка, която освен някакви по-чести политически контакти, а отскоро и решение да се създаде обща военна структура за отбрана под командването на Полша, друго няма. И в нея членуват Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Затова е четворка, а не тройка или седморка да речем. И както е видно, първите три са под плътната икономическа хегемония на Германия. Колкото и да търсите в архивите някакъв знак за участието в една или друга степен на Румъния и България във въпросния Вишеград, няма да намерите такова нещо. И тук възниква въпросът – тези от Стратфор за маймуни ли ни вземат? Нещо такова, драги читатели, нещо такова. Усукана манипулация, представяща мечтаното за реалност. Да го повторим ясно и точно – Румъния и България не са имали и нямат нищо общо с Вишеградската четворка!

Нека сега аз ви представя третата група в този списък със сфери на влияние:

3) Вишеград плюс, не а всъщност – Американска сфера на влияние – Полша, Румъния и България. Единственото общо между тези държави е че са новите троянски коне на САЩ в Европа, иначе нямат нито сериозен икономически обмен, нито пък кой знае колко близки политически или културни връзки. И ако в Полша проамериканизма е чисто прагматичен и се подклажда от дълго вряла антируска, че и антигерманска истерия, то в България по-специално става дума за класическо продажничество на политическия псевдоелит, който продава и предава родината срещу сребърници и облаги, без в това да е намесен и грам геополитическа мисъл за бъдещето на България.

Останалите сфери на влияние можете да проследите и сами по представената карта. Обърнете внимание, че има и Турска сфера на влияние и кой е в нея….


 
"Европа е уморена от българското правителство" това бе оценката, която дадоха в Брюксел пред вече бившия премиер Сергей Станишев на срещата с негови колеги от другите страни членки на Европейския съюз. Не беше отдавна, случи се на срещата на Г-20.

"Идеите наши - позорът - ваш!" би перефразирал знаменитите Илф и Петров двойно провалилият се лидер на червените от прекрасния си апартамент в комплекс "Магнолия", където плащал наем от 600 евро! Виж ми окото! Един ден и тази мистерия с наемане на жилище ще лъсне, както всичко до което се е отъркал синът на Димитър Яков Станишев...
Изключително сериозно спадане на валутните резерви на страната, много бързо стопяване на фискалния резерв, намаляване с над 30 на сто на чуждите инвестиции в България, свръхопасна ситуация с българския банков сектор, инфлация, рекорден дефицит по текущата сметка, трайно увеличаваща се задлъжнялост на домакинствата, 37-40 на сто разход за храна срещу 8 на сто разход за държавите от Западна Европа, увеличени цени на енергийните ресурси, транспорта и водата.
Такова бе дереджето на родната икономика когато "Голямата" тройка лъжеше и мажеше пред избирателите си, че всичко около нас е цветя и рози и живеем във финансова стабилност за разлика от другите европейски държави!

Разсипването на една държавна икономика, крахът на една финансова и банкова система има само едно определение - действия срещу националната сигурност на съответната страна. Инфантилните предателства, които бяха устроени на висши служители на ДАНС от самия им шеф, Петко Сертов създадоха онази полезна мъгла, която прикри за какво иде реч в държавата.
"Ако в Европа искат отново да станем най-бедната и корумпирана държава и искат да върнат Тройната коалиция, да не ни връщат фондовете. Ние всички мерки, които те са ни предписали, изпълняваме, действаме, и за това изпращам министрите, за да покажем какво сме направили за 20 дни". Това предупреди и обяви премиерът Бойко Борисов на всеослушание преди първото си посещение в Брюксел като председател на новото българско правителство.

Едва ли Европа иска да се връщат Тримата "големи", а и слава Богу това няма как да се случи! Да издейства отсрочка във връзка със спрените съгласувателни процедури по оперативни програми е амбицията на новия кабинет, който откакто е на власт ревизира, проверява, изважда на светло и огласява наследени корупция, безстопанственост, злоупотреби в големи размери, извършени от висши чиновници на предишното правителство.
Тези дни стана ясно, че Европейската комисия е върнала на българското правителство оценките за съответствие на четири от оперативните програми, като основната причина да бъдат отхвърлени оценките са продължаващите сериозни слабости в изграждането на централната информационна система за управление и контрол на проектите. А без одобрението на оценките не могат да тръгнат т. нар. междинни плащания по програмите, които са около 80 на сто от целия финансов ресурс от 7 млрд. евро.

Тази есен в Германия предстоят парламентарни избори и на срещата на Г-20 канцлерът Ангела Меркел показа, че категорично не приема идеята да подпомага неравностойни в икономическо и финансово отношение държави, само защото правителствата им са управлявали без контрол и отговорност, харчили безогледно и рисково в условия на ширеща се корупция.

Срещата на Г-20 показа, че световната криза определено е охладила ентусиазма на развитите Франция и Германия да носят на гръб безотговорните правителства и икономики на новоприетите страни-членки, като Румъния и България, за да ги реанимират когато се наложи.
Срещата на Г-20, това бе най-важната среща в международния календар тази година. 21 лидери от целия свят и председателят на Европейския съюз се събраха, за да вземат важни и отговорни решения и набележат мерки за справяне с последиците от кризата. Само за сравнение ще припомня, че над 85 процента от брутния вътрешен продукт на Планетата представляват икономиките на страните-членки на Г-20.
В заключителното Комюнике от срещата присъства един съществен момент: на МВФ се дадоха нови функции и една от тези нови функции е не да чакат правителствата на отделните страни, те да кажат, че имат нужда, че са в криза, а сам МФВ когато види, че дадена страна е в тежка икономическа криза, в рецесия, той сам да принуди правителствата да отидат на съответна финансова помощ от Фонда.

Важен нов момент е и, че тежестта на условията, които може да постави МВФ на отделното правителство е намалена.
За всичко това Станишев и компания мълчаха и не обелиха и дума, и ако не бяха разясненията на проф. Димитър Иванов от Лондон на организирана Кръгла маса и в поредица от интервюта, много от случилото се щеше да остане в страниците от заключителните документи на този форум.
Образно казано, "Европа трябва да спаси самата себе си от себе си", коментира бившият главен икономист на МВФ Саймън Джонсън. Каляската се превърна в тиква на срещата на Г-20, кочияшите се разбягаха като сиви мишки, а Пепеляшките от Балканите, Румъния и България отново полегнаха пред огнището в старите дрипи.
Няма да коментирам дълбоките различия между американския и европейския подход в борбата с глобалната криза, тъй като акцентът бе пренесен върху друга цел: допълнително финансиране и въвеждането на нови правила за надзор на кредитните агенции - това бе взаимно приемливият компромис, по който се обединиха страните членки и САЩ по мерките, които трябва да бъдат приложени за преодоляване на световната икономическа криза.
А ето и още един момент от коментар на проф. Димитър Иванов за тази среща: "С оглед на по-нататъшното строго контролиране на поведението на отделни икономики се реши, да се изгради специална агенция, наречена Борд за контролиране на финансовата стабилност, чиято цел ще бъде превенцията, предотвратяването на кризи, усещането на ранни сигнали за кризи, съветването на правителства и така нататъка."

"Светът и България ще живеят в условията на глобална криза поне още 10-15 години", прогнозира международният финансов експерт, проф. Димитър Иванов. Кризата ще продължи до установяване на нов финансов ред, а това ще отнеме много години, каза икономистът, като припомни, че голямата депресия в САЩ е продължила от 1929 до 1941 година.

Възможно ли е с ударни проверки, уволнения и ревизии за 20 дни

да се навакса несвършеното по икономическата криза за времето, в което правителството на Станишев кри, увърташе и лъга? Нека не пропускаме, че и синът на Симеон Сакскобургготски се включи във общата манипулация, че кризата ще ни удари леко!
Наричат страната ни "болния Човек на Източна Европа" - /статия от 30 май на Мери Стокс в "RGE Monitor" - бел. Л. М./. Друга публикация в "Emerging Markets", бе озаглавена: "Двете нови членки на ЕС: Нещата, които се разпадат". Нима премиерът Бойко Борисов и хората от икономическия му екип са пропуснали тези публикации?
Неадекватно правителство неадекватни реакции на премиера - така накратко може да се характеризира поведението на управниците от правителството на Станишев по настъпващата финансова криза.

Спрените средства по еврофондовете съвсем очаквано ще доведат до огромни загуби за бизнеса и това няма как да бъде пропуснато. Правителството на Станишев се опита да отклони вниманието на гражданството от кризата по спрените еврофондове за земеделието заради предстоящите избори, но това не означаваше, че тази криза си е отишла.
ЕК веднъж вече върна оценките на програмите миналата година заради недостатъчния административен капацитет на одитното звено и неработещата информационна система. В отговор звеното бе преобразувано в агенция към финансовото министерство.
МВФ официално призна, че глобалната икономика навлиза в рецесия и че тя ще продължи през цялата 2009 г.. България, която сега е на последно място по стандарт в Европа, е на път да се окаже още по-бедна след ударите на кризата, в случай, че не се вземат адекватни и спешни мерки.
Вярно е, че борбата с корупцията и злоупотребите по високите етажи на властта е важна, но също така е вярно, че предишният кабинет заложи бомби в икономиката и финансовата система на държавата, които сегашните управници трябва да обезвреждат в движение.
Успоредно с това бе наследен един бюджет с дупка от 2,5 млрд, налага се и да се актуализира бюджетът, антикризисната програма за излизане от кризата все още чака. Новата изпълнителна власт се изправи пред реалността, че повечето бенефициенти от земеделците изпълниха условията по подписаните договори точно, акуратно и в договорените срокове, а реално се оказа, че държавата няма да има възможност да изпълни поетия ангажимент - да изплати договорената субсидия.
Бизнесът се оказа натоварен с допълнителни разходи по лихви за ползваните банкови кредити. След новината, че страната ни изгуби правото си най-малко на около 220 млн. евро от еврофондове, бъдещето на България, на фона на световната финансова криза, се оказа повече от тревожно.
Бизнесът няма никаква алтернатива, заради факта, че в страната вече е налице трайно кредитно засушаване, а настоящето правителство все още не е огласило свой антикризисен план за действие.

Липсата на каквато и да е възможност да изплащат кредитите по ипотекираните си домове вкара земеделци и банки в дупка, от която настоящите управници няма как да ги извадят... Очаква ни и много по-нисък от планирания от правителството растеж за България.
Българската икономика работеше по модел, твърде близък до американския - покупателната способност да е в зависимост от кредити. Потребление, основано главно на кредити, което създаде временна фалшива представа за високи доходи.

Очакваното повишаване на цените на петрола през лятото, без да е предвидено в настоящия бюджет, доведе до повишаване на инфлацията и изложи на риск възможността за прехрана на много голям процент от българското население. При очаквания темп на растеж на брутния вътрешен продукт - реално възстановяване на доходите ще може да има след 3,5 - 4,5 години! Това обстоятелство обрече на изключително трудно управление настоящото правителство на България - най вече поради заложените твърде лоши финансови и икономически показатели от кабинета "Станишев".
Ето защо, меко казано, твърде нагло звучи от устата на бившия министър-председател твърдението, че новият бюджет ще бъде с много ограничения, ще спре ръста на заплатите и пенсиите.
Кой заложи тези ограничения с инфантилна политика и лъжи, кой тичаше в Брюксел да се тръшка пред останалите лидери на страните-членки да му се пратят експерти, които да управляват като втори кабинет? На кого най-позорно му отказаха това абсурдно искане?
Кой насади държава и граждани на пачи яйца? Той. Рокерът-ватман, който спял спокойно и повече... Като че ли малко спа докато управлява!

Тези дни Станишев се вдигна до Жабокрек, за да връчи 15 членски карти на нови членове на столетницата и използва медиите, за да удари една критика на сегашното правителство: "Осигурителната тежест например бързо щеше да се намали с 5 на сто. Казаха, че ще сключат споразумение с МВФ - което е рисково за страната, защото тези пари се дават при тежки условия, включително намаляване на заплатите. И от това се отказаха вече. Бяха обещали 2 седмици след формиране на правителството да правят първа копка на "Тракия", а ефективно строителство не може да започне преди пролетта на 2010 г.."
Има ли смисъл да се спори за условията, които на срещата на Г-20 бяха поставени пред МВФ при отпускане на кредити на закъсали държави? Има ли смисъл да му се набива в главата на червения лидер и да се спори, че обещанията на сегашните управници бяха дадени на фона на оскъдната информация за хала на държавата - така че осигурителната тежест ще почака, първата копка на "Тракия" ще зависи от сринатия авторитет на България пред Брюксел, и връщането на спрените пари по различните оперативни програми ще бъде трудно...

Не само срината икономика, не само сринат бюджет, срината социална система, срината финансова система, ами за капак и 2,5 млрд дупка бе наследството от предишния кабинет.
Дойде си Видовден и стана ясно, че прехвалената администрация на вездесъщия Николай Василев е направила оценката за съответствието по оперативните програми като кучето на нивата - през пръсти, с пропуски и лошо. Затова и от Брюксел са върнали документите и чакат нещата да се коригират и напишат според изискванията.
Добрата новина е, че страната ни няма да връща пари на ЕС и има всички шансове да направи така, че да получи положителна оценка от Брюксел, за да усвои още 6 млрд. евро.
Що се отнася до това, дали Бюксел може да върне Тройната коалиция на власт - спокойно, при сегашното състояние на държавата и самата Тройна коалиция не би посегнала към властта!
Напразно би път до Брюксел Кунева - важното, което трябва да се свърши е тук, в България, защото през есента изтича акредитацията на въпросните оперативни програми.
 

Полицай се гърчи запален от украински войници. Кадър от филма за Крим Никой в Европа не иска САЩ да въоръжават и подготвят армията на Украйна. Никой не иска те да изпращат в Киев 600 свои десантчици и да разширяват американската логистична подкрепа за тази страна. Никой не иска по-нататъшна ескалация, защото никой не иска война с Русия. Нещата са много прости.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1714-raztseplenieto-v-atlanticheskiya-alians

Генерал Филип Брийдлав, който преди политиците ни каза, че в България ще навлязат американски танкове!Твърденията, или по-скоро интригите, на главнокомандващия силите на НАТО в Европа генерал Филип Брийдлав забиват клин в отношенията между Германия и САЩ, което може да доведе до ерозията и дори разрушаването на Атлантическия алианс. Както твърди германското списание Der Spiеgel (1), Брийдлав нееднократно е саботирал опитите на канцлера Ангела Меркел да намери дипломатическо решение на кризата в Украйна и разпространява "опасна пропаганда", която заблуждава европейската общественост относно уж "придвижващите се към украинската граница руски войски, концентрирането на военна техника и колоните руски танкове, насочващи се към Украйна". Всъщност, макар че тази необичайно остра критична статия да визира най-вече Брийдлав заради хиперболизираните му преувеличения относно т.нар. "руска агресия", реалната цел на въпросния материал в Der Spiegel е да предупреди Вашингтон, че лидерите на ЕС няма да подкрепят американската политика на военна конфронтация с Русия.

Но, преди да се опитам да обясня, какво всъщност се случва, нека видим един пасаж от тази статия. Така, според редакционния екип на Der Spiegel: "От няколко месеца насам мнозина в администрацията на канцлера Меркел не крият негативната си реакция всеки път, когато НАТО, начело с генерал Брийдлав, публикува смайващи съобщения за руски войски или придвижващи се към Украйна танкове... Именно тонът на изказванията на Брийдлав кара Берлин да нервничи. Както предупреди на последната среща за украинската криза високопоставен немски представител, фалшивите твърдения и преувеличените данни поставят НАТО и, съответно, Запада, като цяло, пред заплахата да загуби доверието на европейците.

Има много примери за това. В началото на кризата генерал Брийдлав заяви, че руснаците са концентрирали 40 хиляди войници на украинската граница и предупреди, че те могат да нахлуят в страната буквално във всеки момент. Тогава той оцени ситуацията като "изключително тревожна". В същото време, представители на разузнаванията на държавите членки на НАТО изключиха възможността за руска агресия. Според тях, нито съставът, нито екипировката на руските части говори за заплаха от незабавно нахлуване. Всъщност, експертите опровергаха почти всички твърдения на Брийдлав. Така, те обявиха че числеността на руските части в близост до украинската граница не е 40 хиляди души, а вероятно под 20 хиляди. Нещо повече, по-голямата част от въоръжението им не беше специално прехвърлено към границата, а си беше там още преди началото на конфликта. Липсваха дори доказателства за някаква логистична подготовка за нахлуване, например за извеждане на щабовете в полеви условия.

Въпреки това, Брийдлав продължи да прави непоследователни, спорни или дори съвършено неточни твърдения. На 12 ноември 2014, по време на посещението си в българската столица София, той съобщи, че "ние видяхме колони руска военна техника и най-вече руски танкове, артилерия и системи на противовъздушната отбрана, както и руски войски, които навлизат в Украйна". Според него, "именно за това съобщава и ОССЕ". Истината обаче е, че наблюдателите на ОССЕ фиксираха само придвижване на военни конвои на територията на Източна Украйна и не съобщаваха нищо за навлизащи от Русия войски. Въпреки това, Брийдлав не вижда причини да преразгледа подхода си. "Не се отказвам от нито едно от официалните изявления, които направих по време на украинската криза" - посочва той в отговор на молбата на Der Spiegel да коментира дългия списък от собствените му спорни твърдения".

Макар че статията на Der Spiegel за фанатика-милитарист, тласкащ Европа опасно близо до Трета световна война, е доста увлекателна, истината е, че тази сюжетна линия е по-скоро преднамерено заблуждаваща. Защото всички, които следят развитието на украинското фиаско през последните няколко години, са наясно, че в поведението на Брийдлав всъщност няма нищо необичайно. Държавният секретар Джон Кери, както и мнозина други, многократно правеха подобни изявления във водещите световни медии. Тоест, лъжливите твърдения за "руската агресия" са правило, а не изключение. Тогава, защо в Der Spiegel решиха избирателно да сложат на мушката си именно Брийдлав, който не лъже повече от останалите? Какво се случва всъщност?

Очевидно, Der Spiegel изпълнява задача, възложена му от Меркел, т.е. ерозира доверието към главния американски командващ в Европа,конфронтационен подход,  за да се попречи на по-нататъшната ескалация на конфликта в Украйна. Но макар че Меркел иска да унизи Брийдлав за да демонстрира, че Германия няма да седи със скръстени ръце докато Вашингтон тласка региона към пропастта, тя демонстрира и значителна сдържаност, ограничавайки атаката си само с генерала, без да поставя Кери и Обама в неловка ситуация. Това действително си е постижение, имайки предвид - както вече споменах - че на практика всички официални политически кръгове и водещите медии лъжат в нон-стоп режим почти за всички аспекти на конфликта. Тоест, Меркел не иска да ги дискредитира, поне за момента, макар че редакционната статия в Der Spiegel говори за това, че тя има средствата да го направи, ако "неадекватното поведение" продължи.

Материалът в Der Spiegel е част от двойния удар, целящ да накара Вашингтон да промени конфронтационния си подход. Вторият удар последва на 8 март вечерта, когато президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер обяви, че Европа следва да създаде своя собствена армия. Ето какво съобщи по този повод Reuters: "Европейският съюз се нуждае от собствена армия за да може да противостои на Русия и другите заплахи, както и да възстанови въшнополитическите позиции на Съюза в света - заяви президентът на ЕК Юнкер в германския вестник Welt am Sonntag - ако има такава армия, Европа ще може да реагира по-надеждно на заплахите за мира, за държавите-членки на ЕС или за съседните страни. Не казвам, че тя следва да бъде създадена незабавно. Но наличието на обща европейска армия би дала на Русия да разбере, че сме сериозно решени да защитаваме нашите европейски ценности" (2).

Разбира те ли, какво всъщност се случва? От една страна, Der Spiegel нанася съкрушителен удар по авторитета на военния командващ на НАТО, а от друга - президентът на ЕК тихомълком удря по американските политици, обявявайки план за създаването на независима военна сила на ЕС, която може да направи НАТО излишна. Това са много сериозни събития, които несъмнено ерозират позициите на екипа на Обама. На практика става дума за открита атака срещу ролята на НАТО като главен гарант на европейската регионална сигурност. Възможно е, европейците да са достатъчно наивни за да приемат на доверие абсурдните претенции на Юнкер, че армията на ЕС "ще изпрати важно послание на света", но бъдете сигурни, че никой на "Пенсилвания  Авеню" 1600 (адресът на Белия дом във Вашингтон - б.р.) не вярва в подобни глупости. Тази стъпка очевидно е сигнал към САЩ, че на Европа и е дошло до гуша от НАТО и иска промени. Което пък означава, че за Брийдлав и другите като него е дошло време "или да започнат да се държат както трябва, или да се махат".

Колкото и да е странно, тези събития сближават Меркел с гледната точка на Путин, изложена в известната му реч в Мюнхен през 2007, когато той заяви: "Убеден съм, че сме стигнали до преломния момент, когато следва сериозно да се замислим за цялата архитектура на глобалната сигурност. При това трябва да се ориентираме към търсенето на разумен баланс между интересите на всички субекти на международните отношения... САЩ прекрачиха националните си граници във всички сфери.... което, разбира се, е изключително опасно. То води до това, че вече никой не се чувства в безопасност. Искам още веднъж да подчертая: никой не се чувства в безопасност!" (3).

В Европа очевидно вече осъзнават, че САЩ трудно могат да се разглеждат като "основен стълб на глобалната система за сигурност" след като намесите им през последните години доведоха до появата на опустошени провалени държави в пространството между южните граници на Сомалия и северните граници на Украйна, оставяйки след себе си хаотичен шлейф от тлеещи руини и неописуеми страдания, които вече напомнят разрушенията, извършени навремето от т.нар. Трети Райх.

Сигурността на Европа не може да бъде гарантирана с помощта на една войнствена и подстрекаваща към война организация, доминирана от Съединените щати и действаща изключително в интерес на Вашингтон. В момента НАТО се финансира на 75% от САЩ, ето защо този алианс е заинтересован не толкова от поддържането на мира и сигурността, колкото от интернационализацията на имперските войни на Америка на цялата територия на планетата. Преди началото на кризата в Украйна европейските лидери не можеха да оценят правилно цялата опасност от този идиотски пакт (макар че военните намеси в Сърбия, Афганистан и Либия би трябвало отдавна да са ги отрезвили). Днес обаче, когато безразсъдното поведение на НАТО може да подпали ядрен пожар в Европа, такива политически лидери като Меркел и Оланд започват да променят позицията си. Не бива да забравяме, че идеалният сценарий за Вашингтон би била една ограничена война, която да обхване обширни части от Европейския и Азиатския континенти, връщайки САЩ в славните времена след края на Втората световна война, когато по-голямата част от света беше в руини и лежеше в краката на Америка. Подобно развитие би било повече от великолепно за кабинетните стратези, опитващи се да управляват света от укрепените си "бункери" във Вашингтон, окръг Колумбия. За Европа обаче, това със сигурност не е печеливша стратегия. Европа не иска война и не е склонна да бъде използвана като пушечно месо в името на уттвърждаването на мрачния Нов Световен Ред.

Между другото, още преди правителството в Киев да започне бездарната си "антитерористична" кампания срещу бунтовниците-федералисти в Източна Украйна, съветникът на Путин Сергей Глазев заяви, че: "Основната задача на американските кукловоди, поставена пред украинските им марионетки, е да забъркат Русия в пълномащабна война с Украйна. Именно това обяснява жестокостите - целта е те да накарат Москва да осъществи военна намеса в тази страна за да защити цивилното население. Фалитът на американската финансова система, която вече не е в състояние да обслужва гигантския външен дълг, липсата на инвестиции за финансирането на пробива към нов технологичен модел и поддържането на американската конкурентоспособност, както и възможното поражение на САЩ в геополитическата им надпревара с Китай - за решаването на всички тези проблеми американците се нуждаят от нова световна война" (4).

Бинго! Още от самото начало, преживяващата упадък империя, чиито дял в глобалния БВП намалява с всяка изминала година, се стремеше именно към война. Защото това е единственият начин, САЩ да обърнат стремителния си икономически спад и да съхранят позицията си на единствена световна свръхдържава. Само че лидерите на ЕС решиха точно навреме да си извадят главите от пясъка, където ги бяха заровили напоследък, за да осъзнаят какво се случва и, съответно, да променят поведението си.

В тази връзка си струва да отбележим, че никой от администрацията на Меркел или някой друг високопоставен германски политика не оспори публичните обвинения, съдържащи се в статията на Der Spiegel. Защо, според вас?

Дали мълчанието им не означава, че всички те са били наясно, че целият антируски пропаганден шум няма реални основания, че "злобният" Путин не е праща войски и танкове в Украйна, че не руснаците са свалили малайзийския пътнически самолет МН17, както и, че не Путин е разстрелял политическия си опонент на няколко метра от Кремъл. Нима мълчанието им не говори точно за това?

Разбира се, били са наясно. А причината, никой от политическия елит да не си го признава е проста - както цинично признава и Der Spiegel - "необходимата смес от политическа аргументация и военна пропаганда".

"Необходимата пропаганда"? Рядко можем да срещнем подобно признание в големите медии. Всъщност, това е истината. Европейските лидери дълго време не протестираха срещу лъжите и дори сами ги разпространяваха за да държат обществото под контрол. Тогава, защо сега внезапно решиха да се обърнат към истината?

Ами защото вече не подкрепят политиката на Вашингтон. Никой в Европа не иска САЩ да въоръжават и подготвят армията на Украйна. Никой не иска те да изпращат в Киев 600 свои десантчици и да разширяват американската логистична подкрепа за тази страна. Никой не иска по-нататъшна ескалация, защото никой не иска война с Русия. Нещата са много прости.

За първи път европейските лидери, и особено Меркел, с цялата острота осъзнаха, че стратегическите цели на Съединените щати (включително прословутото "обръщане към Азия") не съвпадат с целите на ЕС. Всъщност, геополитическите амбиции на Вашингтон представляват сериозна заплаха за сигурността на Европа. За съжаление обаче, за Меркел не е достатъчно просто да осъзнае, какво се случва. Необходимо е да обсъди с европейските си колеги и да предприеми позитивни стъпки цел да провали плана на Вашингтон още днес, защото в противен случай САЩ ще продължат с подстрекателствата и операциите под фалшив флаг, докато не принудят Путин да реагира. Но, ако това се случи, мащабният и, вероятно, катастрофален сблъсък ще стане неизбежен.

Бележки:

1. "Войнственият Брийдлав: Берлин е разтревожен от агресивната позиция на НАТО във връзка са Украинската криза", Der Spiegel, 07.03.2015, http://www.spiegel.de/international/world/germany-concerned-about-aggressive-nato-stance-on-ukraine-a-1022193.html

2. Juncker calls for EU army, says would deter Russia, http://www.reuters.com/article/2015/03/08/us-eu-defence-juncker-idUSKBN0M40KL20150308

3. Putin speech for the 43rd Munich Security Conference, https://www.youtube.com/watch?v=frDYKeP1hnM

4. Sergey Glazev, The Threat of War and the Russian Response, 23 september 2014, Russia in  Global Affairs, 3/2014, http://eng.globalaffairs.ru/number/The-Threat-of-War-and-the-Russian-Response-16988

-----------------------------------------------------------

* Американски политически анализатор (Counterpunch), автор на книгата "Безнадеждност: Барак Обама и политиката на илюзиите"

 
/КРОСС/ Лидерите на Полша и Прибалтика правят опити да изключат Русия от историята на Втората световна война...
Червеният площад, където германците хвърлиха своите бойни знамена след капитулацията на 9 май 1945 година

Отказът на сегашните лидери на САЩ и техните европейски „спътници" да присъстват на парада в чест на победата в Москва е насмешка над историята, илюстрираща тенденцията към свободна интерпретация на Запада към историческите факти. Това твърди американският журналист Уейн Мадсън в Strategic Culture Foundation.

Според Мадсън, решението на мнозинството страни-членки на НАТО да игнорират покана на Кремъл логично произтича от общата тенденция на западната политика към създаване на облика „изолираната Русия".

Това намира въплъщение не само в информационното поле на равнище официалната риторика на правителствата, но и на равнище реална политика. Експертът обръща внимание на неотдавнашното изявление на бившия шеф на военното разузнаване на Чехия Андор Шандор за „шпионажа" от страна на руски дипломати в Прага. Предаването на тази информацията на медиите е свързана с опитите да се окаже натиск на чешкия президент Милош Земан, нарушил „западния консенсус" по повод бойкота на празничните мероприятия в Москва. Уейн Мадсън изтъква, че представители на опозицията в Чехия вече са заявили намерение да блокират в парламента отиването на Земан в Москва.

Натиск от страна на отделни депутати от Европарламента се оказва и на сръбския президент Томислав Николич, също заявил планове да участва в мероприятията посветени на Деня на победата, го заплашват усложнения по въпроса за потенциалното членство на Сърбия в ЕС.

„Докато Обама и неговите приятели в НАТО няма да отидат в Москва, то гръцкият премиер Алексис Ципрас, искащ репарации от Германия, също ще се присъедини към Земан на Червения площад въпреки бойкота на Алианса. Лидерите на Исландия, Норвегия, Словакия и Холандия също ще си позволят да отидат в Москва" - пише американският журналист.

Той отбелязва, че на фона на призивите за бойкот, в балтийските страни се провеждат редица мероприятия в чест на хората, подозирани за връзки с нацизма. Например в латвийската столица ежегодно се провежда парад в чест на Латвийския доброволчески легион от СС, а в Литва всяка година почитат паметта на колаборациониста Юозас Амбразявичюс, под чието ръководство литовското правителство е взело решение за създаване на концлагер в страната.

Президентът на Евросъвета Доналд Туск и президентът на Полша Бронислав Коморовски също се присъединиха към опитите на своите прибалтийски колеги да изключат Русия от историята на Втората световна война.

Оказвайки натиск над представителите на Южна Корея, Япония, България и Австрия с цел да ги разубедят да се откажат от посещението в Москва, лидерите на НАТО се надсмиват над историята. Подобни действия много напомнят за бойкота от Запада на Олимпийските игри в Москва, оказал се политически безплоден./БЛИЦ

 

Фатален удар в греда на Диего Форлан запрати Уругвай на четвърто място, а Германия  се класира трета. Това е резултатът от малкия финал „Германия – Уругвай”, който се игра за бронзовите медали на Световното първенство. Ще припомня, че южноамериканският отбор загуби във вторник от състава на Холандия с 2:3, докато германците катастрофираха неочаквано с Испания при резултат 0:1.

Срещата за бронза започна 21.30 часа българско време на стадион „Нелсън Мандела Бей” в Порт Елизабет.

Горчивината от резултата на срещата ще го тормози дълго Диего Форлан, тъй като малко преди крайния сигнал на съдията и последвалия пропуск от удара в греда, не друг, а Форлан  вкара своя пети гол на Световното първенство, и Уругвай поведе с 2:1 срещу Германия. Надеждите на Уругвай за победа траяха точно 6 минути, когато във вратата на сините германците вкараха изравнителния гол. И докато зрителите вече се бяха настроили за равен мач, продължения и даже дузпи, в 83-тата минута Кедира разстреля вратаря на Уругвай с трето попадение. Изравняване така и не се случи поради фаталното оцелване на греда от Форлан...

Националите на Германия излязоха срещу отбора на Уругвай с подмладен състав за бронзовите медали на Световното първенство в ЮАР. За държава с традиции и медали във футбола, като Германия, този мач е по-скоро друбой между изгубилите Световното първенство, написа "Bild".

Изданието призова треньори, играчи и фенове  да отсрамят страната си с един финален щурм, за да защитят честта на германския футбол. Интересна подборност е, че на мача няма да се появят голяма част от националите, тъй като те ще бъдат заменени от млади и не толкова опитни футболисти, отбелязва изданието в своята днешна публикация.

Der Spiegel е далеч по-остър към националния отбор по футбол, като отбелязва, че след перфектно свършената работа преди началото на фаталната среща с тима на Испания /0:1/днес според изданието отборът на треньора Йоги Льов излиза в двубоя за третото място срещу Уругвай като „за едно голямо нищо”!

Der Spiegel не пропуска да припомни, че системата на Льов е работила добре, докато срещу Испания всичко приключило. „Причината – липса на гол” – уточнява изданието. Днешната среща „Der Spiegel” коментира по следния начин: „До този момент опитът за практикуване на красив и привлекателен футбол действаше и даваше търсения ефект, но след това всичко приключи. Едва ли за някой в щаба срещата днес не е причина по-скоро за чувство на разочарование, отколкото за каквато и да било радост”.

Коментарът на "Die Welt" пита директно: „Какво очакваме от мача с Уругвай и очакваме ли го?” „Има ли смисъл тази среща и кой ще я наблюдава въобще, тепърва предстои да разберем. Дотук наставникът Льов по-скоро не демонстрира някакво желание за изява, което кара хората да се замислят дали въобще е нужно да гледат какво ще се случи. Още повече, че участие в двубоя няма да вземат някои от основните ни футболисти. Интрига по-скоро няма”, коментира изданието, цитирано от агенция „Фокус”.

Die Zeit направо е разтревожен: „Отборът на Германия, с който участваме на Световното първенство, е явно все още доста млад, за достигането на световния футболен връх”.

Ще има ли продължения и дузпи след двете полувремена 0 двата отбора трябва да дадат отговора, както и кой ще се класира трети на Световното в ЮАР. Тази вечер предстои да научим.

 

Ще стане ли Европа мюсюлманска? Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1700-bitkata-mezhdu-radikalniya-i-qevropeyskiyaq-islyam

Терористите, излизат от автомобила срещу редакцията на Европейските държави се сблъскват със съвременния ислямски радикализъм още в годините на зараждането му, т.е. в разгара на съветско-американското идеологическо противопоставяне. Както отбелязва, експертът по проблемите на тероризма проф. Виктор Петришчев, тогава "ислямските екстремисти бяха разглеждани като мощно разрушителна сила, която трябваше да бъде използвана за ерозията на социалистическия блок и с чиято помощ можеха да бъдат решени много геополитически проблеми" [Петрищев, 2002: 88]. Ето защо по онова време Западна Европа, като основен съюзник на САЩ на глобалната сцена, също поощряваше и подкрепяше политическата активност на зараждащите се ислямски радикали срещу Съветския съюз (1).

Междувременно, в търсене на "по-добър живот", на европейският континент започнаха да пристигат все повече имигранти-мюсюлмани, формирайки там свои диаспори. При това, през 60-те и 70-те години, по-голямата част от държавите от Западна Европа, съобразявайки се със собствените си икономически потребности, съзнателно привличаха трудови мигранти от Третия свят. След пристигането си те получаваха работа, жилище, възможност за обучение, бяха включвани в различни програми за адаптация и т.н. Всичко това беше оформено на най-високо ниво с подписването на двустранни договори между държавите-реципиенти и генератори на мигранти. Подобни договори бяха подписани между редица страни.

Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Повечето европейски държави приеха промени в законодателството си и забрана да се ходи по улиците с покрити лицаОпирайки се на различни статистически данни, според които днес мюсюлманското население на Стария континент е около 24 млн. души, т.е. 4,8% от цялото население на Европейския съюз, някои анализатори прогнозират, че до 2025 числеността му ще се удвои заради високата раждаемост и непрекъснатата имиграция, а през 2050 ще достигне 20% (2). Впрочем, има и по-шокиращи прогнози, като например, че още през 2025 мюсюлмани ще бъдат 40% от жителите на Европа [Steyn, 2006].  На свой ред, руският експерт проф. Александър Игнатенко говори за 50 млн. европейски мюсюлмани, населяващи "екстериториалната ислямска държава", както определя тази общност в Европа един от британските мюсюлмански лидери Калим Сидики [Игнатенко, 2006]. За сравнение, през 1950, по различни оценки, на територията на европейските държави са живеели между 300 и 800 хиляди мюсюлмани. През 1970 броят им нараства до 2,7 млн. В момента най-много мюсюлмани живеят във Франция (5млн. от общо 62-милионното и население), следвана от Германия (3,5 от 82 млн.), Великобритания (2 от 62 млн.), Италия (1 от 60 млн.) и Испания (1 от 46 млн.) [Наумкин, 2006; Europe in figures..., 2010; Интеграционен портал на Германия…].

Внушителният имиграционен поток на мюсюлманско население се превърна в един от насъщните проблеми на европейските държави едва след като беше осъзнат феноменът на ислямския радикализъм, заявил с пълна сила за себе си на границата между ХХ и ХХІ век. Тогава западното общество започна да разбира, че в по-голямата си част имигрантите-мюсюлмани предпочитат, по собствена воля или под влияние на определени външни обстоятелства, да не се асимилират. Напротив, те привнасят собствените си устои и традиции в уличната култура на държавите, в които се заселват и (ако използваме западната терминология) претендират за разширяване на своите права с цел да съхранят тази самобитност. Широко известни са например случаи, когато деца на турски имигранти от трето поколение, които живеят постоянно на територията на Германия, отиват в Турция за да си търсят подходящ партньор за сключване на брак. Вариантът за такъв брак с етнически германци не се разглежда поради принципно различните подходи към брачната институция, макар че въпросните турски имигранти не се смятат за силно религиозни.

На практика, днес целият научен дискурс по въпроса за ислямското присъствие в Европа се развива по две направления - теорията на мултикултурализма и концепцията за постепенната интеграция на мюсюлманите в европейското общество.

В същото време, през последните години все по-често сме свидетели на това, че високопоставени представители на политическия елит на редица западни държави говорят за краха на мултикултурализма. Подобни оценки, в частност, прозвучаха от устата на канцлера на Германия Ангела Меркел, британския премиер Дейвид Камeрън и президента на Франция Никола Саркози (4). Впрочем, признаването на най-високо равнище на провала на практическата реализация на идеята за мултикултурализма очевидно не решава проблема с нарастването на числеността на мюсюлманите в европейските държави. По-скоро обратното, демонстрацията на неспособността на управляващите да контролират ситуацията навежда на мисълта за фундаментална промяна на етноконфесионалната структура на Европа в бъдеще, която в крайна сметка ще доведе до формирането на нова етнокултурна идентичност. Този процес обещава да бъде болезнен и неприятен, тъй като при сегашното развитие на събитията в негов "локомотив" ще се превърнат именно радикално настроените ислямисти, които предпочитат пред интеграцията натрапването на собствения си ред на европейците. В случая въпросът е, какъв е делът на радикалите в мюсюлманските общности на континента и,  дали отказът от интеграция е само съзнателен избор на имигрантите или е доказателство за провалите в политиката за тяхната адаптация?

Ще стане ли Европа мюсюлманска?

Статистическата информация и прогнозите за нарастване числеността на европейската мюсюлманска общност, примерите за битово общуване с мюсюлманите, строежът на джамии в европейските градове, носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки, както и редица други, понякога изглеждащи незначителни, факти за социалното взаимодействие между представителите на различните конфесионални групи, условно обединени в двете големи религиозни течения - християнството и исляма, пораждат тревога в общественото съзнание на европейците, като в тази връзка все по-голяма популярност придобиват твърденията, че "Европа ще бъде погълната от мюсюлманите". Ярък пример за подобен подход е книгата на френската журналистка Жизел Литман, озаглавена "Еврабия: евро-арабската ос", в която се лансират абсурдните тези, че европейските правителства са сключили таен договор с арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка за формирането на бъдещ "алианс", който да е в състояние да се противопостави на Съединените щати. Според нея, основите на този "алианс" са заложени със създаването през 1974 на "Евро-арабския диалог", т.е. Парламентарната асоциация за евроарабско сътрудничество, целяща да предотврати повтарянето на петролните шокове, както и да разшири сътрудничеството между Европа, в лицето на Европейската икономическа общност, и арабския свят, в лицето на Лигата на арабските държави, по широк кръг въпроси, обхващащи финансовите, политически, икономически и културни аспекти. Както твърди Жизел Литман,  именно този "сговор" е довел до "ислямизацията на Европа", което очевидно не отговаря на действителността.

Редица изследователи и журналисти от целия свят обаче, възприемат и лансират идеите за загубата на европейската идентичност и последващата ислямизация на Европа, като сред тях са анализаторът на британския Daily Mail Мелани Филипс, историците Найджъл Фергюсън и Мартин Джилбърт, покойната италианска журналистка Ориана Фалачи, канадският и колега Марк Стийн, американският писател Джордж Уейгъл, анализаторът на Washington Time Тони Блънкли, експертите по Близкия Изток и исляма Бърнард Люис и Робърт Спенсър, американският наблюдател Денис Прегър и много други. Струва ми се обаче, че техните опоненти в този научен спор използват по-силна аргументация, акцентирайки върху слабите страни на теорията за "Еврабия". Така например, писателят и журналист Мат Кар привежда редица контрааргументи, като съществуването още в началото на ХХ век, т.е. много преди появата от заплахата за ислямизация, на теории за края на западната цивилизация, или пък противоречието между концепцията за евроарабския алианс срещу САЩ и факта, че американците поддържат партньорски връзки с редица арабски държави [Carr, 2006: 3-8].

Действително, да се говори за ислямизацията или дори за наличието на подобна заплаха в толкова големи мащаби в Европа изглежда преувеличено, за което има редица сериозни свидетелства, свързани с живота на мюсюлманските общности в Европа. Така, мюсюлманите от различни държави идват на Запад най-вече за да решат собствените си икономически и социално-политически проблеми. Показателен пример за първата причина, тласкаща тези хора към имиграция е "мюсюлманската карта на днешна Европа, която почти напълно съвпада с картата на индустриалните райони на континента през50-те и 60-те години на ХХ век" (5).

Освен относителното благосъстояние, което им предлага Западът, те получават възможност за избор на рамките на собствената си религиозност, от какъвто често са лишени в своите страни. При това по-голямата част от имигрантите избира "исляма като културна принадлежност", т.е. те продължават да се идентифицират като мюсюлмани, но престават активно да практикуват тази религия, което се потвърждава и от статистическите данни. Така, според проучвания на френски социолози, само 5% от мюсюлманите във Франция редовно посещават джамиите, между 12% и 30% въобще не влизат в тях, около 1/3 се молят поне веднъж всеки ден, а 68% подкрепят секуларния модел [Carr, 2006: 12]. Подобни са показателите и при европейските християни, което говори, че повечето западни мюсюлмани се придържат към светски възгледи.

Концептуалната "модернизация" на исляма

Тенденцията към отслабване или поне към промяна на силата на религиозността в исляма поражда интересен феномен в европейската политическа мисъл - т.нар. концептуална "модернизация" на исляма (6), опитваща се да съчетае европейските обществени устои с мюсюлманските норми.

Несъмнено, концепции за "модернизацията" на исляма се лансират не само в Европа, но и в ислямския свят още от времето на Абу Хамид ал-Газали през ХІІ век. Всички те формират идеологическата съставляваща на реформисткото течение в политическия ислям, което, като своеобразен отговор на съвременните предизвикателства, не залага на въоръжената конфронтация, а на приспособяването на религията към съвременните реалности.

Знаков исторически период в развитието на модернистичното течение в исляма е ХІХ век, когато потребностите на епохата стимулират осъзнаването на необходимостта от трансформация на съотношението между религиозното и светското в обществения живот. По това време в редица мюсюлмански държави се появяват собствени идеолози на процеса на модернизация, сред които си струва да посочем Джамал ад-Дин ал-Афгани, Мохамад Абдо и Рашид Рида. Техните учения съдържат идеята за приспособяването на исляма към съвременността, взаимодействие между наука и религия, осъществяване на комплексни реформи на шариата, преразглеждане на вижданията за положението на жената в обществото и т.н. Тези идеи оказват огромно влияние върху ислямския свят и биват подети от представителите на обществено-политически сили с различна насоченост, включително панарабистите и арабските националисти, към които се причисляват и повечето от споменатите мислители.

С известна условност, можем да твърдим, че продукт на модернизацията на исляма донякъде е и възникналата в резултат от кемалистката революция нова Турска република. Родоначалникът на идеите на кемализма (които и днес се смятат за официална идеология на тази страна), Мустафа Кемал призовава през 1924 религията да престане да се използва като политически инструмент, възстановявайки нейната изначална свещена ценност. На практика, тази политика се трансформира в тотална секуларизация на обществото във всички сфери, включително образованието, правото, брачните отношения и дори модата. Турция се превръща в светска държава, която се изгражда по западен модел, и става пример за мнозина реформатори на исляма [Ньюби, 2007: 49] .

В този смисъл европейските ислямски мислители са част от общия дискурс на модернисткото течение в исляма. Теориите им обаче са ценни заради техните опити да реформират исляма не отвътре (Арабския свят), а отвън, т.е. от страната на "врага" - Запада, както и заради възможността да бъдат възприети от по-широка потенциална аудитория, поради по-голямата откритост на европейските общества. Най-характерни представители на модернисткото течение на "евроисляма" са учените, идентифициращи се като мюсюлмани, както и представителите на ислямското духовенство, родени в Европа (7). Всички те живеят в различни страни и имат различен произход. Така например, живеещият във Франция сирийски богослов Басам Тахан се опитва да формулира доктрината на "протестантския ислям", за чиято основна ценност той смята способността на човек да осмисля и тълкува религиозното учение в съответствие със съвременните реалности (8). На свой ред, германският социолог Басам Тиби призовава европейските мюсюлмани да възприемат нормите на либералната култура и нейната концепция за свободата на личността. "Колективната идентичност на гражданите на общността следва да стои над религиозната идентичност" - смята той [Tibi, 2008: 63-83]. Философът Сохейб Беншейх от Марсилия пък акцентира върху необходимостта от съществуването на светската държава, тъй като именно секуларизмът е източник на равноправие. Според него, "използването на ислямския закон, който е продукт на патриархалното общество, като универсален, ограничава развитието на мюсюлманските общества" [Tibi, 2008: 63-83].

Освен приведените по-горе примери, можем да посочим цяла редица теолози, чиито трудове са насочени към реформирането на исляма, като сред тях са Мохамед Аркун, Абду Филали-Ансари, Рашид Бензин, Мохамад Абдул Муталиб ал-Хуни, Заки Бадауи, Тарик Убру и други. За популяризацията на идеите им сред редовите мюсюлмани помагат проповедите на някои духовници. Така например, настоятелят на Голямата парижка джамия Далил Бубакер, който оглавява и Съвета на френските мюсюлмани (9), призовава своето паство, запазвайки ислямската си идентичност, да се обърне с лице към европейската цивилизация. Освен това той упреква европейските власти в липса на политическа воля да изкоренят радикализма и екстремизма в ислямската общност на континента, което, според него, съдейства за разпространението на техните "изкривени" идеи.

Най-известен сред онези, които стимулират реформаторските настроения в европейския ислям, е експертът от Оксфордския център за изследване на исляма и автор на редица монографии Тарик Рамадан, спечелил световна известност с концепцията си за дерадикализация на исляма. Той призовава мюсюлманите да се откажат от конфликта между религията и новата си родина, да смекчат законите на шариата и да се приспособят към новите условия на живот. Необходимо условие за целта е ясното разграничаване между арабската култура и религия, тъй като, според него, на Запад мюсюлманинът разполага дори с повече възможности да живее в съответствие със своята култура, отколкото в мнозиството, ако не и във всички мюсюлмански държави. Освен това Рамадан изтъква един доста любопитен факт, който, сам по себе си, може да измести дискурса за интеграцията на мюсюлманите в европейското общество. Става дума за това, че в съответствие с принципите на исляма, мюсюлманинът е длъжен да смята за свой дом мястото, където може да живее свободно, следвайки религиозните предписания. Както вече споменах, Западът се оказва именно такова място за мнозина мюсюлмани. Следователно, западните мюсюлмани не следва да се смятат за малцинство в държавите, в които живеят и трябва да готови на диалог с местното общество (10).

Ислямските радикали в Европа: идеология и реципиенти

Очевидно е, че ислямското население в Европа не включва само умерени мюсюлмани. Както във всички региони, където живеят представители на тази религия, и тук има известен брой радикални елементи. Освен това, представителите на реформаторското крило в европейския ислям също признават, че идеите им не срещат голяма подкрепа сред редовите мюсюлмани  [Tibi, 2008: 67-68]. И макар че, когато говори за дела на мюсюлманите, споделящи радикално-ислямистката идеологи, Тарик Рамадан го определя на едва 0,5% [Ramadan, 1999: 243] , част от анализаторите смятат, че именно те се ползват с най-голяма популярност сред европейските мюсюлмани.

Неволно възниква въпросът, защо е толкова опасен ислямският радикализъм, след като, цитирайки статистиката за ръста на числеността на мюсюлманите в Европа, никой не акцентира върху наличието сред тях на 0,5% радикални елементи? В същото време, ако вземем за основа именно това съотношение, можем да стигнем до извода, че 99,5% от мюсюлманите теоретично са в състояние да се интегрират в европейската общество и едва 0,5% съзнателно се отказват от това и представляват потенциална заплаха за държавите-реципиенти. Би могло да се предположи, че подобен дял на "отцепниците" не е чак толкова голям за да поражда тревогата и дори масовата истерия, която периодично се наблюдава в медиите. В случая обаче, следва да отчитаме, че отличителна черта на радикалите е тяхната безкомпромисност, която характеризира стила на поведението им, докато съдържанието му се определя от идеите на фундаментализма. В този случай радикализмът представлява тотално отхвърляне на "чуждата" идеология и готовност за въоръжена борба за налагането на собствената. Именно радикализмът е в състояние да се трансформира в разновидност на екстремизма, т.е. на въоръжената борба (и нейния ислямски вариант - джихада), която на свой ред се свежда до чиста проба тероризъм (11).

Според известния руски експерт проф. Игор Добаев, "ситуацията след 11 септември 2001 само съдейства за политизацията и радикализацияа на мюсюлманското движение в Европа, което улесни процеса на формирането на тази основа на мултинационални и мултиорганизационни терористични ядра" [Добаев] . В резултат от това, Европа, подобно на САЩ, стана жертва на мащабни терористични нападения на собствената си територия, осъществени от довчерашни имигранти и техни потомци. Така 911 дни след трагедията на 11 септември - на 11 март 2004, нелегална ислямистка организация, чиито членове се смятат за последователи на Ал Кайда, взриви с помощта на 13 самоделни взривни устройства четири крайградски влака на три гари в Мадрид. В резултат от това загинаха 191 души и бяха ранени други 2050. На 7 юли 2005 ислямистки терористи-самоубийци (британски граждани) взривиха три влака на метрото и един автобус в Лондон, при което загинаха 52 души, а 700 бяха ранени.

В същото време, въпреки приведените примери за осъществени терористични нападения и множеството доклади на специалните служби за предотвратени ислямистки акции, благодарение на отворения характер на европейското общество и пропагандата на либералните ценонсти, особено свободата на словото, радикалите в Европа разполагат с възможност да излагат свободно идеите си. При това радикализацията на тези идеи може да тревожи обществото и властите, но не ги кара да променят дискурса. Американският експерт Брюс Бауър характеризира подобно поведение като "толерантност по отношение на нетолерантността". На свой ред Далил Бубакер смята тази търпимост за опасна, тъй като тя води до това, че докато ислямският свят се бори с феномена на радикалния ислямизъм, Западът на практика го стимулира [Шумилин]. Ето защо, наред с призивите за сътрудничество, взаимно уважение, интеграция и възприемане на различните културни традиции, в медиите често могат да се видят и аргументи в полза на изолирането на мюсюлманите в рамките на западната цивилизация от самата тази цивилизация, за да не се допусне разтварянето им в нея (12).

Нещо повече, според шейх Юсуф ал-Кардауи, който оглавява Европейския съвет по фетвите и е президент на Международната асоциация на ислямските учени, както и духовен водач на много други международни мюсюлмански организации (включително на "Мюсюлмански братя"), тази изолация цели по-нататъщното поглъщане на немюсюлманското население с цел завоюването на Европа [Шумилин].  В проповедите си той продължава да оправдава джихада срещу Израел и съюзниците му и призовава всички мюсюлмани да се включат в него (13). В същото време обаче, в интервюто си за руския вестник "Время новостей" той определя като "лъжа" множеството приписвани му радикални изказвания и фетви [Интервю с шейх Юсуф Кардауи...]. Впрочем, през 2010 Кардауи публикува фетва, осъждаща използването на терористични методи в Северен Кавказ.

Вероятно заради конюнктурната си позиция по отношение на радикалната интерпретация на исляма, Кардауи продължава да се смята на Запад за умерен ислямски теолог, въпреки радикалните си позиции по определени въпроси. В същото време, той се цитира от ислямските радикали. Фигурата му е забулена в  атмосфера на тайнственост, което впрочем е характерно за идеолозите на исляма.

На свой ред, психолозите и социолозите опитват да очертаят групите от мюсюлманско население на Запад, които са най-податливи на религиозна ислямска радикализация. На първо място сред тях са етническите европейци, приели исляма, и второто поколение имигранти.

Така, решилите да приемат исляма най-често се обръщат към идеите на фундаментализма и радикализма, тъй като, опитвайки да докажат привързаността си към религията, подсъзнателно се стремят да си извоюват авторитет и да се утвърдят в новата си общност. По данни на различни мюсюлмански организации, от 2001 насам, когато интересът към исляма нарасна многократно, към тази религия са се обърнали около 18 хиляди етнически германци и 20 хиляди швейцарци. Безусловно, мотивите на тези хора са различни, но е очевидно, че сред тях има такива, които изповядват истинския ислям, както и други, които подкрепят идеологическите постановки на радикалните ислямисти. Пример за това е арестът, през септември 2007, в Германия на трима мюсюлмани, двама от които се оказаха етнически германци. Групата беше обвинена, че е подготвяла мащабни терористични акции в страната [Dalrymple, 2007]. По различни оценки, приелите исляма коренни европейци са между 10% и 25% от всички участници във въоръжени ислямистки групировки на континента [Leiken, Brooke, 2006].

Анализирайки въпроса за предразположението към радикализма на имигрантите от второ поколение, следва да посочим такъв фактор, като стремежа за извоюване на авторитет в общността. Претенциите на новопристигналите имигранти обикновено са изключително малки – те са доволни и на най-нископлатената по европейските стандарти работа. За разлика от тях, второто поколение имигранти, основната маса от които, никога не е стъпвала в историческата си родина, получава европейско образование и възпитание в процеса на социализация. Въпреки това, често тези европейци-мюсюлмани не получават очакваното признание от обществото, което продължава ги смята за „чужди“, поради расовите и религиозни различия, и започват да се борят за правата си, като нерядко използват радикалната ислямска идеология. Всяко следващо поколение обаче все повече се интегрира в обществото, което в миналото е било враждебно настроено към предходните поколения имигранти.

Освен всички други, в научните среди битува и теорията, че радикалната ислямска идеология в Европа заема мястото на остарялата лява социалистическа идеология (14). Социалистическата цел за световна революция отстъпва на тази за ислямския джихад, чиито врагове, в лицето на американския империализъм и ционизма, т.е. на САЩ и Израел, на практика са същите. Сходни се оказват и реципиентите на тези две движения – слабообезпечени, социално потиснати и необразовани слоеве от населението.

Независимо от това и въпреки преувеличаването на заплахата от ислямизацията на Европа, редица политически партии умело разиграват имигрантската политическа карта. Даниел Пайпс например посочва следните от тях: Британската национална партия, белгийската Влаамс Беланг, френският Национален фронт, Австрийската партия на свободата, Партията на свободата в Холандия, Датската народна партия и партията Шведски демократи [Pipes, 2008]. Но дори ако оставим на заден план политическия момент и стремежа да се печелят точки от един толкова наболял въпрос, този подход на политическите партии отразява реалните опасения на населението, което е съвсем обяснимо. 0,5% радикали в средите на европейските мюсюлмани са в състояние да стреснат обществото с терористичната си активност, което, на свой ред, често води до „войни срещу носенето на хиджаб“ например, отправящи поредното предизвикателство, този път към мюсюлманите.

Заключение

Как Европейският съюз би могъл да се справи с потенциалната заплаха за ислямизацията на региона, ако тя наистина съществува, и да съхрани своята етнокултурна идентичност? Някои изследователи, например Мат Кар, виждат „единствения изход за мюсюлманите да престанат да бъдат заплаха“ в отказа им от исляма[Carr, 2006: 20]. Тази идея се формира на фона на уж съществуващите обществени нагласи, поддържани от привържениците на теорията за цивилизационния сблъсък, което само увеличава недоволството на мюсюлманите от тяхното положение, намиращо израз в движението им за повече права. В отговор на подобна реакция, друга част от европейците, придържаща се към либерални схващания, е склонна на прекалено големи отстъпки по отношение на правата и свободите на религиозните конфесии, което пък се приема от мюсюлманите като „нещо дължимо и води до нежеланието им да отстъпят и те нещо в замяна“.

Поради редица социални, икономически и политически причини представителите на ислямския свят продължават да емигрират от своите страни, включително и в Европа, която им предлага по-добри условия за живот, отколкото те имат в родината си. В същото време, отчитайки, че имигрантите-мюсюлмани намират възможност да се натурализират в европейските държави, присъствието им е донякъде от полза за икономиката, демографията и т.н. Освен това, въпреки категоричните предложения на редица политици и политически партии , едва ли е възможно изцяло да бъдат спрени миграционните процеси  в съвременния свят, което обаче не означава, че те не трябва да бъдат регулирани.

Освен това, дори и самият факт, че политическият елит признава провала на политиката на мултикултурализъм не решава проблема за неинтегрирания поток от мюсюлмани. Възможно е отказът от обособяването на определени етноконфесионални групи и поощряването на тяхната „другост“ да се окаже оправдан по отношение на сравнително хомогенните европейски нации. Остава обаче неясна алтернативата, която да се превърне в нова основа на борбата на правителствата срещу ислямския радикализъм в Европа. Времето ще покаже, дали акцентът ще бъде поставен върху задължителната поголовна интеграция или ще се заложи на концепцията за „културната свобода“. Засега, стъпка по стъпка, се формира все по-заплетено гигантско кълбо от противоречия, което продължава да се разраства, създавайки определен обществено-политически вектор в живота на редица засегнати държави. В същото време, изглежда, че днешна Европа не е наясно с динамиката и тенденциите за нарастване броя на пристигащите на континента мюсюлмани, прекалено увлечена от негласния западен либерален консенсус за уж съществуващия исторически дълг пред исляма заради периода на колониализъм, който намира израз в поощряването на стремежа на имигрантите да запазят собствената си културна идентичност за сметка на успешната им интеграция в обществото. В резултат от това количеството неизбежно прераства в качество и 24-те милиона последователи на исляма (4,8% от цялото население на ЕС) вече представляват достатъчно внушителна цифра, способна съществено да повлияе върху разпределението, включително и на политическите сили на континента. Следователно, занапред този показател само ще нараства.

В същото време не си струва да обвиняваме само имигрантите, че нямат желание да се съобразяват с изискванията на европейските общества. Защото истината е, че самата Европа се оказва неспособна да формулира и предложи на пристигащите мюсюлмани свои собствени правила, обяснявайки липсата им с такива понятия като „свобода“, „демокрация“ и „толерантност“. В подобна ситуация вакуумът, възникнал в резултат от липсата на правила за поведение, се запълва с вярванията и традициите на имигрантите, което при възникването на извънредни ситуации води до още по-голямото затваряне и самоизолиране на традиционните мюсюлмански общности в Европа.

Бележки:

1. Стана ясно например, че през 80-те години на миналия век, в планинска местност край 
Глазгоу, са функционирали центрове за военна подготовка на афганистански моджахедини.
2. Следва да отбележим, че липсва официална обща статистика за дела на мюсюлманското 
население в ЕС. За това има поне две причини. На първо място, в западното общество
въпросът за изповядваната религия се смята са чисто личен и не фигурира в официалните
документи. На второ място, не съществува ясен критерий даден човек да бъде свързван с
една или друга религия, т.е. това се прави въз основа на собствените му твърдения или
пък защото е роден в семейство, изповядващо определена религия, или заради
принадлежността му към конкретна националност. Всички тези критерии обаче са крайно
нееднозначни. Следователно, при отсъствието на своеобразно религиозно преброяване на
населението, точното определяне на броя на мюсюлманите не е възможно. На свой ред,
някои изследователи се опитват сами да стигнат до точните цифри, използвайки различни
достъпни статистически данни. В конкретния случай си струва да се обърне внимание на
следните източници: [Интеграционен портал на Германия…], [Крылов, 2009],
[Наумкин, 2006], [Наумкин, 2010], [Кокшаров, Сумленный, 2008], [European Islam…, 2007: 1],
[Tibi, 2008: 65], [Ali,2008: 169], [Khosrokhavar, 2009: 247], [Roy, 2004: 101].
3. Тук веднага следва да се направи уговорката, че според ислямските закони 
мюсюлманката няма право да се омъжва за представител на друга религия, докато
мюсюлманинът може да сключва брак с жена, "която вярва в един бог".  
4. По-подробно, виж: Меркел заяви за провала на мултикултурализма.
(http://www.bbc.co.uk/russian/international/2010/10/101016_merkel_multiculturalism_failed.
shtml); Британският премиер разкритикува политиката на мултикултурализма.
(http://www.lenta.ru/news/2011/02/05/multicult/); Саркози призна за провала на 
мултикултурализма. (http://lenta.ru/news/2011/02/11/fail/).
5. Й. Нилсен, профессор по ислямски изследвания в Бирмингамския университет, цит. по 
[Кокшаров, Сумленный, 2008].
6. Въпреки това следва да посочим, че самото понятие "реформиране на Исляма” 
не се приема еднозначно от ислямските богослови. Някои разбират под това "промяна",
други - "външна намеса", а трети просто смятат исляма за религия на всички времена,
която не се нуждае от реформиране. На свой ред обаче, в самия Ислям могат да се срещнат
специфични термини, които в превод означават "реформа" или "обновление": "тадждид",
"ислах" и "ихия". По-подробно за това, виж [Ramadan, 2009: 9-14].
7. Гръбнакът на цялото ислямско духовенство в Европа се формира от имамите, които 
идват в европейските джамии от различни мюсюлмански държави, като "наемни работници".
Те се смятат за потенциални разпространители на радикални идеи сред мюсюлманите.  
8. По-подробно, виж [Interview with Bassam Tahhan…, 2006].
9. Тази организация е създадена през 2002 по инициатива на тогавашния вътрешен 
министър Никола Саркози с цел привличането на всички френски ислямски формации в
междуконфесионалния диалог и пропагандата на идеята за интеграцията на мюсюлманите в
европейската общество. Далил Бубакер оглавява съвета от създаването му до 2008, когато
отказва да се кандидатира отново за поста, заради засилващото са влияние на
мароканската общност върху политиката на организацията. Мароканците са малцинство
сред френските мюсюлмани
[10] По-подробно за това, виж [Ramadan, 2004: 5-6].
[11] По-подробно за съотношението между термините “фундаментализъм”, “радикализъм”, 
“екстремизъм” и “тероризъм” виж: [Цуркан, 2010: 49-56].
[12] Шейх Юсуф ал-Кардауи по ст. [Крылов, 2009].
[13] По-подробно, виж [В истината е силата...].
[14] Например, Робърт Лейкън, Оливие Руа, Теодор Делримпл и други.


Литература:

1. В истината е силата. Проповед на Юсуф ал-Кардауи за Йерусалим
(http://www.islam.ru/hutba/istina_sila).
2. Добаев И.П. Терроризм в странах Западной Европы и на юге России: компаративистский 
анализ: http://i-r-p.ru/page/stream-exchange/index-3251/#_ednref8.
3. Игнатенко А.А. Выбор пути. Куда идет исламский мир. // Независимая газета. 27.06.2006.
4. Интеграционен портал на Германия: http://www.integration-in-deutschland.de/cln_117/nn_
692442/SubSites/Integration/RU/02_Zuwanderer/Themen
UndPerspektiven/Islam/Europa/europa-node.html? nnn=true.
5. Интервю с шейх Юсеф Кардауи: “У мусульман есть враги, и нам надо объединяться. 
Иначе – революция”. // Время новостей. 13.05.2004. № 80.
6. Кокшаров А., Сумленный С. Теперь здесь ислам. // “Эксперт”.29.09.2008.№38 (627).
7. Крылов А. Исламское “чрево Парижа”. // НГ-Религии. 3.04.2009.
8. Наумкин В.В. Ислам как коллективный игрок? // Международные процессы. 2006. 
Январь-апрель. Том 4. № 1(10).
9. Наумкин В.В. Мусульманская диаспора на Западе: дифференциация, конвергенция, 
гибридизация? // Международные процессы. 2010. Май-август. Том 8. № 2(23).
10. Ньюби Г. Краткая энциклопедия ислама. М.: Фаир-Пресс, 2007.
11. Петрищев В.Е. США и Европа под угрозой терроризма. // Актуальные проблемы Европы. 
2002. №4.
12. Цуркан А.А. Понятийный аппарат феномена “исламский радикализм"’ // 
Полигнозис. 2010. №3.
13. Шумилин А.И. Далиль Бубакер: “Европа должна бороться за своих мусульман”: 
www.izvestia.ru/world/article33820/.
14. Ali T. Why we are so obsessed by Islam? // Islam & Europe: challenges and opportunities. 
Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
15 Carr M. You are now entering Eurabia. // Race Class. July 2006. Vol. 48. No. 1.
16. Dalrymple T. Islam, the Marxism of Our Time. // City Journal. September17, 2007.
17. European Islam: challenges for public policy and society / Ed. By S.Amghar, A.Boubekeur, 
M.Emerson. Brussels: Centre for European policy studies, 2007.
18. Europe in figures. Eurostat year book 2010. Luxembourg: Publications Office of 
the European Union, 2010.
19. Interview with Bassam Tahhan: “Je plaide pour un islam protestant”.// Telquel (Morocco). 
June 2006. Issue 229.
20. Khosrokhavar F. Reformist and moderate voices in European Islam //Reformist 
voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. By S.Hunter. Armonk, New York:
M.E. Sharpe, 2009.
21. Leiken R., Brooke St. The Quantitative Analysis of Terrorism and Immigration: 
An Initial Exploration // Terrorism and Political Violence. 2006. December. Vol. 18.
22. Pipes D. Europe or Eurabia? // The Australian. April 15, 2008.
23. Ramadan T. Western Muslims and the Future of Islam. Oxford: University Press, 2004.
24. Ramadan T. Radical reform: Islamic ethics and liberation. Oxford: University Press, 2009.
25. Ramadan T. To Be A European Muslim. Leicester: Islamic Foundation, 1999.
26. Roy O. Globalized Islam: the search for a New Ummah. New York: Colombia University Press, 
2004.
27. Steyn M. European population will be ”40 percent Muslim”’ by 2025.// 
Wall Street Journal. January 4, 2006.
28. Tibi B. Islam and Europe in the Age of Intercivilizational
conflict: diversity and the challenges // Islam & Europe: challenges and
opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
29. Zoubir Y. Toward an Islamic Age of Enlightenment? // Reformist voices of Islam: mediating 
Islam and modernity / Ed. by S.Hunter.Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.

* Научен сътрудник в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe
 

/КРОСС/ Сто километра бодлива тел, с която бе препасан Франкфурт не бяха достатъчни, за да спрат гневните тълпи, които най-нагло провалиха тържественото откриване на новата централа на ЕЦБ, струваща 1.3 млрд.евро...

След протеста във Франкфурт против тържественото откриване на новата централа на ЕЦБ, струваща 1.3 млрд.евро...

На 18 март в сърцето на Европа хиляди излязоха на бунт срещу политиките на икономии, налагани от Европейската централна банка (ЕЦБ) и МВФ. Този път гневът избухна във Франкфурт, Германия. Демонстрациите бяха организирани от група, наричаща себе си Blockupy. В този ден новата централа на ЕЦБ трябваше да бъде открита тържествено в немския град. За да им е удобно на затлъстелите чиновници в нея, които продължават да мислят, че хората ще търпят до безкрай. Те смятат, че не всеки народ има право да живее достойно и че тези, които демонстрират пред луксозната сграда са мързеливи бедняци, които само искат да харчат пари, без да ги връщат. Цялата медийна машина представя гърците като мързеливци, които нещо се хитреят. Голяма част от публичното мнение подкрепя това внушение. Българина, ако въобще се интересува от случващото се по света, пък прецежда през зъби: „Ама пенсиите хиляда евра, нали!". Тоест желанието на гърците да изживеят достойно старините си е някаква висша форма на наглост, това е нещо, което не им се полага. Така обясняват и кредиторите, които извиват ръцете на още куп държави. Но никога не обелват и думичка срещу любимата Америка, на която всичко ѝ е позволено.

Гърците са мързеливи хитреци с техните 320 млрд.евро дълг, а САЩ с неизплатимите 18 трлн.щатски долари не паразитират на гърба на цялата световна икономика, така ли?

Хората емигрират в САЩ заради високия стандарт, но този висок стандарт се плаща от целия свят, плаща се от онези държави, които местните политици и „кредиторите" заробват до гроб в дългове, превръщайки ги в постоянни донори. Поколения гърци ще изплащат огромните дългове. И основната цел не е този дълг да бъде изплатен докрай, основната цел е години наред той да расте, заедно с лихвите по него. Така че това са хората, които плащат на американците да си купуват всичко с пластмасовите кредитни карти и зелените хартийки, които ФЕД печата безконтролно.

И е хубаво да поглеждаме какво се случва при комшиите, защото България върви по пътя на Гърция. Защото българското правителство изтегли „едно кредитче от 16 млрд.лева", сякаш тегли 16 лв. А как ще бъдат похарчени ще разберем като свършат парите. Но не се надявайте на някакви социални политики. Единствената социална политика са коледни и великденски надбавки, а не такива, насочени срещу огромната безработица, изкореняването на бедността като порок на съвременното общество, гарантиране на равен шанс за развитие за всички трудолюбиви и талантливи хора и тн.

Съединените щати се превърна от държава на излишъците в държава на дефицитите от Клинтън до Обама - повече пространство за икономическо разгръщане няма, вече всички бивши соц.републики бяха погълнати. И трябва някак си да се накарат тези „донори" да дават повече, за да има пикап за всеки американец и трилиони за поредната война. Всеки втори американец има повече от един дълг към банките, тоест всеки втори американец е умален вариант на това, което се случва с държави като Гърция, България, Италия, Аржентина и така до безкрай. Това е целта на банкстерите.

Сам по себе си ЕС се превърна в най-големия донор на банките и САЩ. Нека не забравяме, че манипулациите и измамите на Уол Стрийт разпалиха световната финансова криза, която ни доведе до момента, в който МВФ и ЕЦБ започнаха да спасяват банките, смазвайки обикновените европейци. А богатите станаха още по-богати, виновниците за кризата постигнаха извънсъдебно споразумение със властите в САЩ и всичко се забрави. Тоест, имаме една криза, от която Европа ще излезе най-рано след десет години, според най-оптимистичните прогнози, но удобно никой не помни как започна тя. Вероятно е „виновна" Русия, както винаги, или най-големият кредитор на САЩ - Китай.

Международния валутен фонд призна, че политиките на строги икономии са били грешни и дори са влошили нещата. Европа официално е най-бавноразвиващия се континент. А в повечето държави-членки на Европейския съюз се шири невиждана досега безработица и корупция.

OLAF и Дирекция на правосъдието на ЕС сметнаха, че от еврофондовете всяка година се „изпаряват" по едни 323 млрд. Къде са отишли? При крадливите източноевропейци, които от общия бюджет получават жълти стотинкци ли? Или при „мързеливите" гърци? 323 млрд.евро са повече от общия дълг на Гърция! И това само за една година.

Франсоа Оланд, президента на Франция, заяви преди няколко години, че ЕС може да се разпадне заради младежка революция и бунтове срещу високата безработица и неадекватната финансова политика. В този момент, когато около 10 млн. европейци са безработни, а повече от половината младежи в Гърция, Италия, Испания са безработни ЕС отпуска 12 евро годишно за една крава и едв 1 евро за младежки политики. В момента, угаждайки на Вашингтон Германия е сред държавите, които налагат санкции на Русия и заради обратния им ефект сега в Германия не се очаква икономически растеж, а бизнеса губи милиарди. Нека не коментираме как стоят нещата с по-слабите държави в Евросъюза, след като е видно какво е въздействието на „анти-руските" санкции в страна като Германия. Единствения победител от тази икономическа война, нейния пореден рунд, е САЩ, които се опасяват от сътрудничеството и добрите отношения между Европа и Русия и правят всичко възможно те да не се случат и да бъдат провалени. САЩ никога няма да плати дълговете си, защото и да иска не може да го стори. 16 трлн. долара са неизплатим дълг. Всичко, което се случи в Украйна е заради печалбите на САЩ: икономически и геополитически и стратегически. Затова и крехкия мир след „нормандската четворка" ще бъде задушен не от кой да е, а от американците. А еврото съвсем скоро ще се обменя 1:1 към американския долар, тъй като продължава да се срива, заедно с крехката Еврозона.

Европейския съюз няма бъдеще. Той е съюз, който се е превърнал в зле еманципирана тексаска домакиня, която прави всичко, което ѝ се каже, дори това да е крайно вредно за самата нея. Европа не защитава не само интересите на гражданите си, а и тези на самия европейски континент - като политически и дори географски обект. Европа допусна Украйна да тръгне по пътя на „американски Ирак" в нейните собствени граници. Тласкана от НАТО, което също се командва от САЩ в един прекрасен ден може отново да се окаже бойното поле на поредната глобална война, след която Европа ще бъде изравнена със земята.

Така на 18 март във Франкфурт за пореден път дадоха да се разбере, че нещата повече не могат да продължават така. Че не е време за тържествени открития на централата, струваща 1,3 млрд.евро на Европейската централна банка. Време е за радикална промяна и хората ще настояват за нея. И гневните тълпи няма да могат да бъдат спрени със 100 километра бодлива тел, която стига да бъде разпъната от София до Копривщица и немските власти препасаха целия Франкфурт, или пък с палките, водните струи и всичките инструменти, с които властта си служи винаги. Ако Европейския съюз продължава да счита банките за по-важни от гражданите, ако продължава да влошава положението с останалите си политики и на международната арена и такива като борбата с корупцията и безработицата той няма да просъществува още дълго. Той постави банките над гражданите, но очевидно банките се чувстват и над него.

А вие, скъпи българи се гответе освен като крадци на дребните сумички от еврофондовете, които ни подхвърлят скоро да ни обвиняват и че сме мързеливци, които не работят и затова не искат да си връщат огромните дългове към кредиторите. Тогава ще ви бъде ли приятно да ви сочат с пръст и да твърдят, че сте мързеливци като гърците? От вашия и мой мързел ли ни заробиха последно с нови 16 млрд.лева?/ alterinformation.wordpress.com

 
Начало Предишна 3 2 1 .. Следваща Край
Powered by Tags for Joomla