Tag:гърция

Кой какво приказва за атомната електроенергия от Босфора до Карпатите, кой какво върши и кой накрая ще го отнесе

Още в началото искам да направя уговорката, че когато говорим за сериозни неща, като енергетиката на 21-и век, приемаме априори, че алтернатива за електроенергията добивана от ядрени централи, на този етап не е измислена, още по-малко доказана. В този смисъл, място за емоционални и приповдигнати състояния няма. Има място за сериозен анализ на икономическите интереси като първични и определящи и на второ място на политическите интереси, които при достигане на определени кризисни нива също могат да станат определящи. Елементът „екологичност” на енергийния пазар липсва, а присъствието му на медийния пазар е въпрос на пропагандни схеми и манипулация продиктувани от глобалните и регионални икономически и политически интереси. Гласовитите неправителствени еко-организации, не са нищо друго освен продукт на политическия и корпоративен естаблишмент и служат единствено като маша за прикриване на определени интереси.

ШУМ СЕ ВДИГА В СРЕДИЗЕМНОМОРА
През последната седмица станахме свидетели на зарзаватчийска разправия инициирана от гърците около ядрения комплекс, който Турция ще изгради на Средиземно море с най-новите руски атомни реактори VVER 1200 доставени от Росатом. Свръхмодерната и свръхмощна електроцентрала ще заработи след около 7 години и първоначално ще бъде експлоатирана изцяло от руснаците.
Новината е още от миналата година, но за да разберем защо точно сега Атина вдига врява до бога срещу осъществяването на проекта, а цяла година вече гърците си мълчаха спотаени, трябва да вземем изпредвид обострения византийски характер на гръцката външна политика. Когато се печеше и подписваше този стратегически ядрен проект между Русия и Турция, за Гърция възможността да си гарантира позицията на енергиен диспечер на Балканите не бе далеч от възможното. Газовите трасета, нефтопроводът Бургас-Александруполис бяха на дневен ред и много удобно се кръстосваха в Гърция. Гарант за това бе традиционния съюзник на Атина – Русия и поради факта, на гърците и през ум не им минаваше да ръмжат срещу други енергопроекти, но пак руски.

Днес ситуацията е коренно променена. Нефтопроводът до Александруполис с гръм и трясък към момента се проваля, някои от газопроводите са под въпрос и на практика гърците останаха с пръст в устата. И ето, че при първа възможност, световните треволнения около съдбата на японската АЕЦ Фукошима, Гърция надигна вой, не само чрез медиите, но и съвсем официално тръгна по всевъзможни европейски инстанции да търси съюзници срещу турския ядрен проект.

„Ядрената енергия за нас не е опция, защото сме във високо сеизмичен район“, каза гръцкият премиер Георгиос Папандреу в Брюксел миналата седмица. „ЕС ще поиска да бъдат направени стрес-тестове на съществуващите и планираните съоръжения в съседни държави и ние подчертахме факта, че Турция планира да построи ядрен обект в Аккую“. Висока византийска традиция. Миналата година, преди още договорите за Аккую да са подписани, районът очевидно не е бил сеизмичен, според наследствения политик Папандреу, сега обаче изведнъж стана сеизмичен и под Акропола ги налегна дерт…

ТАКАВА Е ИГРАТА НА ГЪРЦИТЕ
Въпросът за гръцката позиция по отношение на ядрената енергетика за нас обаче е много по интересен, заради систематичните обструкции, които България среща от юг при развиването на нашите АЕЦ-ове. Приносът на Атина за загробването на първите 4 реактора в Козлудуй е огромен, като в същото време, гърците зъб не са обелили срещу паралелното изграждане на румънските ядрени мощности в Черна вода, които за разлика от Козлодуи са далеч по близо до сеизмичната Вранча. Като към това добавим и фактът, че самата Гърция не развива ядрена енергетика, не може да не се появи въпросът, какъв им е проблема на гърците с атомното електричество?

Моето мнение, е че някъде през 70-те години на двайсти век Гърция прави фатална грешка при изграждането на енергийната си стратегия. Разполагайки с огромни запаси от макар и слабо калорични лигнитни въглища (Държавната компания РРС е вторият по големина производител на лигнитни въглища в Европа!) те залагат на термоцентрали, които са многократно по-евтини като инвестиция и при тях въобще липсва главоболния фактор с осигуряване на безопасността при функционирането, складиране на отработено радиоктавно гориво и т.н. Хитро, нали! Само, че както е казано, хитрата сврака – с двата крака. Днес, на подобен концепт можем единствено да се изсмеем и да го дадем за пример на недалновидност и неграмотност по отношение на поливалентните фактори на цивилизационния научно-технически прогрес от една страна и непредсказуемостта на политическите последствия за икономиката в система, която стремително навлиза в класически дефиниран хаос. В този смисъл още по-класическото „Прави каквото трябва, да става каквото ще!” в дългосрочен план сериозно се оправдава като парадигма, ако съдим от сравнителния анализ на българската ядрена стратегия, заложена и развита от живковото управление, в сравнение с гръцката.

Като към това добавим и сериозните дългови проблеми в които южната ни съседка бе натикана, е ясно, че в момента гърците и нямат полезен ход в енергийната индустрия, и мултиплицират интелектуалния дефицит на дългосрочно сгрешената си стратегия.
Тук ще отворя много кратка скоба за една шумно рекламирана от Атина много идиотска програма на стойност 20 милиарда евро за развитие на алтернативни източници на енергия – разбирай – вятърни мелници, пардон, исках да кажа генератори и фотоволтаици. Разбира се, цялата хитринка отново е много византийска, защото въпросните парици ще ги даде ЕС, разбирай Германия, но и от страна на ЕС (пак разбирай Германия) хитринката не е по-малка, защото в последна сметка, париците ще заминат от Германия директно в …Германия, където са всъщност производителите на въпросните ветрени мелници и слънчеви електроцентрали (фотоволтаици). От цялата тази история гърците ще цъфнат и ще вържат защото на потребителите алтернативният ток ще им излезе през носа. Ако се опрем на цените на ДКЕВР към 21.06.2010г.:
цената на електрическата енергия от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД е 11.68лв/МВтч,
а цената на електрическата енергия, произведена от фотоволтаични централи: 823 лв./МВтч., т.е. цената на „алтернативният” ток е 70 (седемдесет!) пъти по-висока от тази на „атомния”…
С две думи казано – на гърците не им остава друго освен да се заяждат на дребно и по този начин пречат за развитието на съседите си…
На фона на казаното, не мога да сдържа

КОМПЛИМЕНТИТЕ СИ КЪМ РУМЪНЦИТЕ
като актуално управление и стратегии, които буквално „тайно и полека” изградиха основите на собствените си ядрени мощности (не без яко франкофонско рамо!), наваксвайки за нула време, епохалното си изоставане от България. И не възнамеряват да спират дотук, като в същото време, чрез същите тези тайнствени и не съвсем франкофонски сили и най-вече чрез пета колона в България, представлявана от антибългари като Меглена Кунева, Милко Ковачев, Иван Костов и сие, си осигуряват нужната им маркетингова преднина. Аргументация към казаното ще намерите в публикациите ни от юни миналата година, когато подробно разчепкахме темата за ядреното предателство на католичката Меглена Кунева, която наполовина успя да унищожи граденото с пот и кръв от поколения в Козлудуй и за награда бе турната в борда на директорите на естествено френската банка Пари Ба. Сега чувам, че някои от вас имали мерак да я правят президентка?! Халал да ви е!..

КАКВО ПРАВИМ НИЕ?
Родените и живеещи в качеството си на българи, имам предвид? Обективния преглед на ситуацията изисква да сме максимално привързани към истината, а тя е повече от прозаична.

Ние правим едно голямо нищо.

Ние правим – тука има, тука нема.

Ние слушаме от официозните медии бръщолевения на доказани национални предатели за някакви безкрайни лобита, все руски и все многобройни. И ако ги слушаш тия бръщолевения, заради лобитата излиза, че не трябва да развиваме ядрена енергетика, защото лобитата били щели да спечелят баснословни пари от цялата работа!? Освен това слушаме едни неевклидови аритметики, които в духа на гръцките гениални стратези от 70-те години, за които стана реч по-горе, гласят, че и тоя ток дето си имаме ни стига, слушаме украсени преразкази, какво били казали някакви дълбоко и всестранно корумпирани нищи духом, европолитически чиновници от Брюксел и ни показват нескончаемо митингуващи еко-фашисти, по двасет-трийсет събрани на някое кюше около Министерския съвет, които ни гледат от екрана с големи тъжни очи, като на Сивушка край браздата…

===============

ПОСЛЕПИС: След предаването на материала за печат изскочи поредната новина по темата, че след вече договорената АЕЦ – Аккую на Средиземно море и предварителните разговори на турците с японски фирми за изграждане на втора ядрена централа, този път на черноморския бряг при Синоп, сега панаирът стана пълен, защото бе съобщено за проект за изграждане и на трета АЕЦ буквално на 5 км на юг от Резово на турска територия, край Игнеада. Казвам, че панаирът ще стане пълен, защото турците се възползват от фактът, че българските АЕЦ са на самата граница с Румъния, при което всеки опит от наша страна да протестираме, ще бъде тутакси контриран с аргумента, че след като ние можем да строим АЕЦ-вете си на границата, защо и турците да не могат да направят същото… За съжаление, европейският проект за обявяване на цялата територия на Странджа (вкл. турската) за биосферен резерват е все още във фаза на предварителни проучвания и турците съвсем спокойно просто ще го отхвърлят. Въобще, нещата са много неясни на този етап, но със сигурност мога да каже, че това е тема по която ще се изпишат много кофи с мастило!

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2013/1430-gratskiyat-bunt-i-samoubiystvoto-na-evropa

Протестите в Гърция не стихватГърция е на ръба на бунт или революция. Взривът изглежда неминуем, ако правителството продължава да отказва провеждането на предсрочни избори, каквито иска цялата страна. Междувременно, пазарите се готвят за още по-ожесточена атака срещу Италия. Нараства напрежението в Източното Средиземноморие, заплашвайки да прерасне във въоръжен конфликт с участието на двама действащи членове на ЕС, една държава кандидат, както и на Израел. На свой ред Берлин, опитвайки се да помогне за разрешаването на европейската криза, повтаря същите стратегически грешки,които до доведоха Германия до поражение в двете световни войни. Единствената разлика е, че през ХХ век конфликтът имаше въоръжен характер, докато днес сме изправени пред тотална финансова война.

Протести и евроскептицизъм - това са двете явления от кризата в ГърцияПротив Гърция и другите страни от т.нар. група PIIGS се води информационна война, напомняща психологическите кампании срещу "държавите-парии", като Ирак на Саддам или Сърбия на Милошевич. Германия има рядката възможност отново да стане "нормална" държава, превръщайки се в политически и икономически защитник на Европа от пазарите, т.е. в добър и демократичен континентален "хегемон", и концентрирайки силите си за реализацията на един радикално реформиран Европейски проект. Вместо това, тя го разрушава, подливайки масло в огъня на вътрешноевропейските дългови и политически войни. Така Германия отново се превръща в заложник на един изключително тесен, провинциален и примитивен национализъм, който в миналото неведнъж е довеждал немската нация до катастрофа. Действайки по този начин, тя рискува да загуби "третото си Ватерло" през последните сто години и да понесе поражение, по-тежко дори от това през 1945. Не остава много време до историческия провал на Европейската идея, разпадането на ЕС и глобалната икономическа криза, която ще се окаже по-сериозна от "Голямата депресия" през 1929 и ще има катастрофални последици за Европа, света и самата Германия.

Използвайки системния подход, лесно можем да открием в начина, по който се развиват кризисните процеси вътре в ЕС, някои от тенденциите, довели навремето до стремителния саморазпад на съветския строй (също толкова "затворен", като съвременния монетаристки неолиберален европейски и глобален модел). Реакцията на европейските лидери на кризата много напомня поведението на последния съветски ръководител Михаил Горбачов, дестабилизирал жизненоважните структури и функции на поверената му държава, без да има ясна представа с какво би могъл да ги замени. За разлика от китайските си колеги, Горбачов широко заимства и легитимира западните ценности, активно използвайки ги във вътрешнополитическата борба, като по този начин разруши "образа на врага", т.е. сърцевината на съветската система. Същото виждаме днес в Европа. Нашият "режим" се базира на представите за естествения характер на "свободата, просперитета и демокрацията". Той няма как да оцелее, ако продължи да унищожава цели социални групи за да гарантира максимални печалби на банките и да изплати огромните натрупани към тях дългове.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам различните финансови, политически, идеологически, национални и геополитически фактори, стимулиращи развитието на дестабилизационните процеси в ЕС. В тази връзка, предлагам да прибегнем до съчетаването на две, на пръв поглед противоположни интерпретации, едната от които постулира хаотичната природа на финансовата криза, докато втората разглежда отделните и етапи като част от проекта на "Империята на финансовия капитал" за трансформирането на Европа и света съобразно собствените и интереси и глобална визия. При това отделям специално внимание на германската политика, защото в настоящия момент Германия остава единствената държава в Европа, стремяща се да прокарва общоевропейска линия. Друго реално действащо лице в тази драма е Гърция, превърнала се в експериментална площадка за установяването на нов социално-икономически ред на континента. На този фон, гръцкото правителство, намиращо се под прекия контрол на глобалния финансов капитал, действа като своеобразен "агент на хаоса" в европейските дела.

Гръцки уличен протест срещу рестриктивната финансова политика на ЕССтигнали сме до повратна точка в европейската и, в частност, на германската история. Задействани са същите зловещи механизми, действащи в Европа и преди двете световни войни. Наистина, те се проявяват не във военната, а във финансовата сфера (поне засега), но могат да доведат до не по-малко катастрофални последици. На карта са поставени европейското благополучие, демокрация и цивилизация, т.е. всичко, които успяхме да постигнем след 1945. Заради антикризисната политика на своето ръководство, Германия рискува да претърпи икономическо, политическо, геополитическо, морално и стратегическо поражение, сравнимо с разгрома и през Втората световна война.

Все още не сме в състояние напълно да осъзнаем новата ситуация. Начинът ни на мислене все още се основава на фактите и реалностите от периода 1945-2008. По аналогичен начин, европейците биват потресени, когато избухва Първата световна война - мислено те все още живеят в т.нар. Belle Epoque (1), макар на практика отдавна да са навлезли в новата ера на войни и революции, характерни за първата половина на ХХ век. "Няма да плащаме заради гърците" - казват германците, също както някога, в сходна ситуация, французите декларират: "няма да умираме заради Данциг" (2). Само че убийството на Гърция може да доведе до същите последици, като убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, през 1914.

Дълговата криза стремително разрушава политическия фундамент не само на Европейския съюз, а и самата идея за европейската интеграция. Против Гърция и другите държави от т.нар. група PIIGS (3) се води информационна война, подобна на психологическите кампании срещу т.нар. "държави-парии". На практика, подобни медийни атаки, предшестваха военната интервенция срещу въпросните "парии". В гръцкия случай, те бързо превърнаха страната, която е член на еврозоната, в своеобразен финансов аналог на Ирак, предшествайки спекулативните атаки срещу нея.

Днес срещите на върха на ЕС демонстрират все по-малка ефективност и все повече напомнят боксови схватки. Отношенията между Германия, Франция, Великобритания и Италия са напрегнати повече от всякога. "Европейската" централна банка (ЕЦБ) се стреми да изключи от програмата за "преструктуриране" на гръцкия дълг задълженията, купени от нея на вторичния пазар на изключително ниска цена, т.е. спекулира и се опитва да печели от бедственото положение на една страна-членка на ЕС! Обикновените германци декларират нежелание да изплащат с труда си дълговете на гръцките "мошеници", без да подозират, че гърците всъщност работят повече от тях. При всички случаи, германските пари не влизаха в Гърция, а в най-големите международни банки, които са истинските мошеници. Преди време българският премиер изрази задоволството си от разпадането на гръцкото общество, което му напомняло за разрушаването на българския социум след падането на комунизма. Самите гърци пък все по-често обвиняват германците, че се държат както по време на Втората световна война, разорявайки и ограбвайки страната им. Мнозина говорят за появата на Четвърти Райх и си припомнят за действията на ЕАМ - легендарният Фронт за национално освобождение, действал срещу нацистите в периода 1941-1944 и превърнал се в едно от най-значимите съпротивителни движения в Европа. Какво означава всичко това? Означава, че след началото на европейската дългова криза, финансовите, политически и идеологически предпоставки за ликвидирането на целия Европейски проект окончателно са съзрели. Новата "Империя на финансовия капитал", целяща или да постави обединена Европа под контрол, или да я унищожи, вече разполага с необходимите средства за реализация на стремежите си. Европейските нации се обвиняват една друга за кризата, вместо да насочат гнева си към основната причина за нея - световните банки и съвършено неуправляемата глобална финансово-икономическа система.

Германската дилема

За първи път през последните осемдесет години Германия държи ключа за съдбата на Европа, нейната демокрация и цивилизационното и наследство. Тя обаче не може да го задържи задълго и, както изглежда, не знае какво да прави с него. В определен момент, германците се съюзиха с "пазарите" срещу Гърция. Те ги използваха като своеобразна "полиция на Договора от Маастрихт" (4) с цел да "накажат" гърците и да "дисциплинират" другите европейци, без да съзнават каква чудовищна цена ще им се наложи да платят за този съюз с дявола (да си припомним "Фауст"). От икономическа гледна точка, те разкъсаха Гърция на парчета, също както Хитлер и Сталин постъпват с Полша през 1939. В момента Германия надценява своите възможности и икономическата си мощ по същия, начин по-който надценява военната си сила през първата половина на ХХ век. Берлин си въобразява, че може да играе с пазарите в свой интерес. Същото са мислели Даладие, Чембърлейн и Сталин за Хитлер.

В периода 1939-1941 Хитлер овладява цяла Европа, опитвайки се да я обедини и "дисциплинира", преди да се устреми към основната си цел - завоюването на Русия и свалянето на болшевизма. На практика обаче, нацисткият проект е отражение на тесногръдия и силов германски национализъм. Германия така и не съумява да разбере своя велик военен теоретик - прусакът Карл фон Клаузевиц, който правилно свързва победите на Наполеон със силата на идеите и лозунгите на Великата френска революция. Най-устойчиви и успешни са онези хегемонии, които се основават на общи идеи и, освен това, винаги имат подръка "захарче" за подчинените им нации. Такова беше господството на САЩ и СССР, опиращо се, съответно, на представата за "независимия, свободен и успешен индивид" и на "социализма". Такава беше и доминацията на ЕС, поне докато се опираше на мечтата за "всеобщото благосъстояние и свободата".

Хитлер не съумява да покори Великобритания и заплаща скъпо за нападението срещу Гърция. Той би могъл да победи във войната със Съветския съюз, но в момента, когато я започва (през 1941) вече е загубил скъпоценно време и енергия. Ангела Меркел действа по същия начин. Тя се опитва да накаже гърците и да дисциплинира останалите европейци и едва след това да се заеме с проблема с пазарите от името на целия ЕС, рискувайки така да пропилее целия политически капитал на Германия в "обединена Европа".

"Полицията", в лицето на пазарите и МВФ, които самата Германия покани и с които си сътрудничеше, не просто наказа нарочения за такъв гръцки "престъпник". Тя буквално го унищожи и сега атакува една след друга държавите в Европа и дори САШ. Това доказва, че Гърция не е изключение, а просто екстремен случай, и позволява по-ясно да се видят и разберат действията на фундаменталните механизми. Всички са ангажирани с гръцкия въпрос, но единственият резултат от тези усилия е нарастването на гигантския дълг на страната и безпредецентното разрушаване на нейната икономика и общество.

Няма решение вътре в системата

Германските и европейските политици се опитват да намерят решение, но всички стъпки, които предлагат и съгласуват, много бързо се провалят, потвърждавайки, че проблемът има системен характер. С други думи, той не може да бъде решен в рамките на съществуващия политически и икономически глобално-либерален модел, характерно за който е акумулирането на огромна власт в ръцете на финансовите "магнати" и пълната дерегулация на финансовия и другите пазари, а на практика - и на всяка икономическа и търговска активност. Горчивата истина е, че в момента разрушаваме Европа, приближавайки настъпването на световна криза, по тежка от онази през 1929.

Финансовото чудовище, което създадохме през последните 40 години, т.е. глобалната "Империя на парите", в момента ликвидира нашите държави, нации и култура. Докато търсенето на решение на проблема не бъде насочено към основния му източник, кризата ще продължи да се задълбочава, поставяйки под въпрос не само съществуването на ЕС, но и на цялата европейска цивилизация, държавата на всеобщото благосъстояние и демокрацията - с други думи на всичко онова, което европейците можаха да постигнат след 1945. Опитът да бъдат изплатени гигантските дългове, натрупани от банките и другите финансови институции, ще доведе или до разрушаването на европейското общество и превръщането на гражданите в нещо като пожизнени роби, или до нови мащабни войни, или до ускорена деградация на околната среда, т.е. на фундамента на собственото ни съществуване.

Историята изправя германците пред драматична стратегическа дилема. Днес те имат реален шанс отново да станат "нормална" нация, т.е. да се измъкнат от психологическия "затвор", в който се оказаха след поражението си във Втората световна война (5). За да се случи това, Германия трябва да поеме лидерската роля в борбата на европейските държави за поставяне под контрол на финансовото чудовище, застрашаващо тяхното общество, демокрация и цивилизация. Тя следва да оглави титаничната, изключително трудна, но абсолютно необходима работа за радикалната промяна на икономическата парадигма - ако действително искаме да спасим нашия континент от тоталитарното господство на т.нар. "пазари".

Необходимо е радикално да бъде преструктуриран европейският дълг, да бъдат забранени, или поне поставени под стриктен контрол, операциите с CDS (суапи за осигуряване срещу кредитен риск) и другите деривативи, да се създаде реален, а не спекулативен икономически модел, обръщайки се към идеите на кейнсианството, т.е. към една или друга форма на протекционизма и регулирането на пазара. Налага се мащабно преразпределяне на доходите и богатството. Необходимо е създаването на европейско правителство (а не управление), което обаче, трябва да е демократично и да отговоря на определени социални и екологични цели, а не просто да гарантира стойността на парите, като Маастрихтския договор. Необходимо е сключването на Нов Договор, но за това се нуждаем от нови политически лидери, които да имат смелостта и уменията на Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Шарл дьо Гол. Само така може да бъде преодоляна сегашната криза и да бъде спасена Европа.

Другият път пред Берлин е да продължи да прави това, което прави сега, като така ускори разрушаването на ЕС, да отблъсне от себе си мнозинството негови членове и по този начин със собствените си ръце, да заложи основите за подчиняването на целия континент (включително, в крайна сметка, и на самата Германия) на "Империята на парите". Германия несъмнено разполага с важни относителни предимство и може известно време да просъществува и без останалите европейци, но какво би представлявала, като самостоятелен политически играч след двайсетина години, в сравнение с Индия и Китай например? Каква "мека" (не само икономическа) сила ще притежава на фона на ужасните политически и идеологически последици от тоталното унищожаване на Европа, осъществено под нейно ръководство? На практика, подобен изход би бил равносилен на икономическо, морално, политическо и стратегическо поражение на Германия, по страшно дори от това във Втората световна война. Ни повече, ни по-малко!

Империята срещу Германия

Навремето първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей дефинира целта на Северноатлантическия алианс с известната формула: "Да държи американците в (Европа), германците - под (контрола на Европа) и руснаците - извън (Европа)". Британската империя предава глобалното управление на САЩ, чиято власт се основава на съчетанието между финансовата мощ и мощта на американското оръжие. Съветският съюз извърши самоубийство, но имперското "ноу хау" остава неприкосновено. Променят се начините и обектите на подчиняване, но не и основните цели. В момента обаче, по-голямо внимание заслужава вече не генералният секретар на НАТО, а главният изпълнителен директор на Goldman Sachs Лойд Бланкфейн, който преди време си позволи да заяви: "Аз върша работата на Бог" (6).

През 2008 Бланкфейн не изглеждаше изненадан от кризата. Той беше планирал всичко предварително, но въпреки това не беше сигурен, че събитията ще се развият в нужната посока. Затова на неговия човек Хенри Поулсън (7) се наложи буквално да моли членовете на американския Конгрес да спасят банките. Днес Лойд и компанията му вероятно се надсмиват на отчаяните усилия на германците и европейците или дори на Обама, да успокоят пазарите. Той и колегите му не само съумяха да запазят и разширят своята империя и фантастичните и печалби, но и да прехвърлят на държавата собствените си загуби, провокирайки по този начин кризата на суверенните дългове. Сега те смятат, че имат право да "регулират" размера на националните бюджети, нивото на социалните разходи и инвестициите в Европа и САЩ, както и да решават колко членове трябва да има ЕС и дали въобще ще продължи да съществува!

Един от хората на Goldman Sachs беше поставен начело на "Европейската" централна банка (8). Друг - Отмар Исинг - в една своя статия в германското издание на Financial Times пък поставя европейците пред дилемата: или да трансформират ЕС в съответствие с изискванията на пазарите, или да се примирят с постепенния му разпад. Същият Исинг, който (неизвестно защо) се смята в Германия за най-големия авторитет по въпросите на монетарната политика, в друга своя статия от март 2010 обясняваше, защо Европа не трябва да помага на Гърция. В нея обаче той не споменава, че е платен консултант на Goldman Sachs - банката, която, в качеството си на съветник на гръцкото правителство, организира, през септември 2009, спекулативната атака срещу Атина, очевидно не смятайки, че става дума за очевиден конфликт на интереси.

Финансистите като Исинг или Джордж Сорос са хората, които днес дискутират в големите европейски медии бъдещето на континента, дал на света основополагащите идеи на новото време във всички сфери на живота и познанието (навремето Сорос провали влизането на Великобритания в еврозоната, осъществявайки спекулативна атака - предвестник на войната, която се води в момента от финансовата империя срещу цяла Европа). Ето в какво се е превърнала Европа на Кант и Волтер, на Маркс и Ницше, на Робеспиер и Гарибалди, на Сартр и Гьоте, на френската революция, немския романтизъм и социалната държава. Днес Сорос, Исинг, банкерите от Goldman Sachs или персонажи като Барозу (!) определят съдбата на европейската цивилизация, като на практика я рушат.

"Приятелски съвет" от лондонското Сити или имперски капан за Берлин

Преди време британският Financial Times (смятан за рупор на финансистите от лондонското Сити) публикува необичайно откровена редакторска статия, призоваваща ЕС, ЕЦБ и МВФ да не отпускат на Атина шестия транш от вече съгласувания финансов помощен пакет. При това вестникът изтъква, че Гърция няма никакви международни финансови задължения, които следва да бъдат погасени, и, че отказът от отпускането на помощта ще доведе "само" до неспособността на гръцкото правителство да плаща заплати и пенсии (изправено пред тази заплаха, гръцкото правителство изпадна в паника и започна да принася в жертва практически всички социални слоеве в страната, което ставаше под стриктния надзор на "тройката" ЕС, ЕЦБ и МВФ, действаща на практика като своеобразен "икономически екзекутор" на Гърция).

Истината е, че англосаксонците познават националния характер на гърците и германците (които нееднократно са побеждавали) доста по-добре, отколкото те самите се познават. Финансистите от лондонското Сити са съвсем наясно, какво ще се случи, ако съветите им бъдат изпълнени, както впрочем и става. Гръцката катастрофа ще се ускори, позициите на Атина и Европа ще отслабнат дотолкова, че те вече няма да могат да се противопоставят на външния натиск. Много е вероятно също, че случващото се, рано или късно, ще тласне гръцкото население към бунт или революция, при това не само срещу собственото им правителство, а и срещу Германия и ЕС, като цяло. Гърците могат да бъда обвинявани за много неща, но именно те извършват втората по значение (след френската) европейска революция, свиквайки Учредително събрание през 1822, когато Наполеон вече е мъртъв, а Европа се контролира от "Свещения съюз", потискащ всяка революционна съпротива срещу съществуващия ред. Освен това, именно те организират най-мощното (имайки предвид числеността на населението на страната) съпротивително движение през Втората световна война.

Финансистите от Сити отлично познават и германския характер. Те знаят, че германците обичат дисциплината, също както гърците - да се бунтуват. Затова са сигурни, че Берлин ще отговори на гръцката съпротива по най-твърдия, негъвкав и неполитически начин. Германия и ЕС вероятно разполагат с достатъчно политически и икономически инструменти за да задълбочат гръцката катастрофа, която самите те провокираха, разбира се съвместно с правителството на Гърция. Те обаче със сигурност нямат средствата, които да им позволят да избегнат финансовите и, което е по-важното, ужасните политически, идеологически и геополитически последици от унищожаването на тази малка, но в същото време най-значимата в исторически план държава в Европа. Те са в състояние да го направят, ускорявайки по този начин и собствената си гибел. И, ако в контекста на своя близкоизточен опит, американците откриха "закона за непредвидените последици", то по отношение на ситуацията в Европа вероятно скоро ще се заговори за "закона за асиметричните резултати".

Формират се обективни предпоставки за избухването на "ограничен въоръжен конфликт", който може да се окаже изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред. На идеята за политическата интеграция на Европа ще бъде нанесен смъртоносен удар. Вътрешноевропейската атмосфера  вече е достатъчно отровена. И "богатите", и "бедните" държави протестират против оказването на помощ на Атина, неосъзнавайки, че всъщност се помага не на Гърция, а на банките, които спекулират с нея и я унищожават. Всяка нация в Европа гледа само собствените си интереси. Във Франция, която винаги е била политически барометър на континента, националистическият Национален фронт начело с Марин льо Пен вече е интегрална част от политическия пейзаж. Фундаменталните аксиоми, на които се крепеше следвоенният просперитет, мирът и демокрацията в Европа, стремително се рушат буквално пред очите ни.

Когато катастрофата настъпи и прахът от разрушенията се уталожи, европейците ще започнат да се обвиняват един друг за случилото се, но критиките ще се стоварят най-вече върху Гърция. Германските и другите европейски лидери вероятно ще прехвърлят отговорността за всичките си провали на гърците и ще използват ситуацията като предлог за налагането на драконовска социално-икономическа политика в собствените си страни и на континента, като цяло.

На свой ред, виждайки как ги отхвърля същата тази Европа, към която бяха обърнати погледите им през последните двеста и петдесет години, гърците ще бъдат изключително разочаровани. При това негодуванието им ще се насочи не толкова към безличните пазари, колкото към ЕС и, най-вече, към Германия, която за втори път в рамките на един век разрушава страната им. Те ще си припомнят, че германците така и не платиха военните репарации и дори не върнаха златото, задигнато от нацистите от гръцката Централна банка. Ще бъдат подновени делата срещу Siemens и другите европейски компании, обвинени, че масово са подкупвали гръцки политици. International Herald Tribune, Time и даже Financial Times ще започнат да публикуват подробни репортажи за гладни бунтове в Атина или аналитични материали, доказващи, че европейците не могат сами да решат проблемите си. Последиците са ясни. На първо място, зрелищните картини на гръцката социална катастрофа ще бъдат използвани за убеждаването на европейските граждани да се съгласят да получават такива заплати и пенсии, каквито им определят техните правителства, съобразно препоръките на банките. На второ място, в повечето европейски страни ще стигнат до извода, че "германците не са се променили и не трябва да им се има доверие". Така ще сработят същите фундаментални психологически и идеологически механизми, с чиято помощ  след войната "Империята на парите" реализираше господството си над Германия и Европа, "разделяйки за да владее" континента, въпреки значимите му икономически, социални и интелектуални постижения. В случая, голямата ирония на историята е, че германският национализъм за пореден път ще "погребе" германските национални интереси.

Да си припомним 1956. По онова време Съветският съюз все още се ползва с огромно влияние в Европа, благодарение на ролята си за победата над Хитлер. Неговият лидер Никита Хрушчов се опитва да реформира държавата отвътре за да се избави от ужасното наследство на сталинизма. През същата година в Унгария избухва революция, чиито ръководители получават уверения, че ще бъдат подкрепени от Запада. В резултат страната излиза от Варшавския пакт, което Москва категорично не иска да приеме. Последвалото навлизане на съветските танкове не само смазва унгарската революция, но и тотално ерозира съветския авторитет в Европа, западното комунистическо движение, както и шансовете за успешна трансформация на самия Съветски съюз, поставяйки основите за разпадането му след няколко десетилетия. Между другото, Израел са възползва от събитията в Централна Европа през 1956 за да започне поредната война в Близкия Изток.

Ако сега поставим на мястото на СССР - Европейския съюз, на мястото на Русия - Германия, на мястото на Унгария - Гърция, а на мястото на съветските танкове - CDS, ще получим вероятния сценарий за развитие на събитията в краткосрочна перспектива. Също както през 1956, днес европейските дългови войни отвличат вниманието ни от събитията, които се случват или ще се случат в Близкия Изток. Между другото - провокирането на конфронтация между европейците е класически прийом, с чиято помощ неевропейски държави получаваха възможност да доминират над континента през значителна част от ХХ век. Само че през миналото столетие това се постигаше с военни, а през сегашното - с финансови средства.

Пазарите поставят ултиматум на Европа: да се подчини или да изчезне

Ограничените размери на настоящата статия не позволяват да се анализира подробно стратегията на поведение на пазарите спрямо Европа. Истината е, че сме склонни да приемаме за факт полуавтоматичния характер на пазарните механизми и да виждаме в банките и другите финансови институции обикновени икономически играчи, заинтересовани най-вече от получаването на печалба. Зад почти нерегулируемото функциониране на пазарите не различаваме изключително тесния кръг на собствениците на капиталите, способни да катализират пазарните събития и да ги управляват. Забравяме, че десетте най-големи световни банки могат да мобилизират средства, съпоставими с общия обем на националните дългове на държавите на планетата. Тоест, финансовата власт, която те притежават, се равнява на тази на всички държави в света, взети заедно!

Частните финансови структури са стратегически играчи. Те представляват най-силната концентрация на финансова мощ и международно политическо влияние, която светът някога е познавал. С помощта на дериватите те дори съумяха частично да си присвоят една от основните функции на държавата, а именно паричната емисия. Характерно за тях е имперското ниво на стратегическо планиране. Нашите политици и държавници не разполагат с нищо, което поне малко да напомня за това, да не говорим, че са зависими от собствениците на капитали. Единствената слабост на тази "държава в държавата" е липсата на легитимност и на военна мощ, поради което и се налага да разчита на въоръжените сили и военно-индустриалния комплекс на САЩ. Те разсъждават радикално, ние - консервативно. Те управляват самия процес на трансформация на системата, докато ние се опитваме да реагираме на нейната нарастваща неуправляемост. Те са склонни към дългосрочно планиране, докато ние сме ангажирани с текущите проблеми и подготовката за поредните общински или национални избори. Те притежават цялостна визия, ние виждаме само отделни части от общата картина. Ето защо те печелят.

Докладите на Пол Уолфовиц (9) или Дейвид Джеремая (10), дефинирали стратегията на САЩ след студената война и поставили основата за последвалите конфликти в Близкия Изток, са нагледен пример за имперско мислене, позволяващо, освен всичко друго, да разберем, как точно разсъждават и действат днешните "пазарни ленинисти". На практика, финансовата атака срещу Гърция се ръководеше от същата стратегическа логика, като интервенцията в Ирак и това е крайъгълният камък, т.е. началото на радикалното преформатиране на световния ред.

Фактически и Уолфовиц, и Джеремая лансират тезата, че Империята не бива да чака докато "заплахите" за доминацията и станат достатъчно видими. Следва да се действа "проактивно", така че навреме да бъде предотвратена появата на силови полюси, способни да отправят предизвикателство към глобалното американско господство. Превръщането на Европейския съюз в самостоятелна политическа единица би създало опасност за геополитическия монопол на Империята. Утвърждаването на еврото, като световна резервна валута, ще ерозира един от стълбовете на могъществото на САЩ, както и възможността за по-нататъшното финансиране на американската икономика.

Като заговорихме за икономика, пазарите, по-добре от който и да било друг, са наясно, че наближава второ, още по-мощно, финансово цунами. Но вместо да се опитат да предотвратят този катаклизъм, те очевидно се стремят да го насочат в определена посока, използвайки го за собствените си интереси. Всъщност, те дори са длъжни да го направят, защото с основание се опасяват, че в противен случай биха могли да се намерят политици, които да ги обвинят, че са предизвикали кризата и да поискат от тях да платят значителна част от натрупаните дългове, вместо да разрушават за целта цялата следвоенна конструкция на Европа. Те знаят също, че периодите на големи сътресения могат да предопределят развитието на събитията за десетилетия напред. И, ако не се възползват от момента за собствената изгода, рискуват да понесат сериозни, може би дори фатални, загуби. От тяхната гледна точка, сегашната криза дава исторически шанс да бъдат демонтирани европейската държава на благоденствието и демокрацията, превръщайки европейците в роби, задължени да изплащат огромните дългове на своите държави до края на живота си.

Пазарите не възразяват срещу това, ЕС да функционира в стриктно съответствие с изискванията на Маастрихтския договор, превръщайки се по този начин в техен "агент". Това което те не могат да си позволят обаче е трансформирането на ЕС в своеобразна държава, която да е в състояние реално да ги контролира. Ако решат, че Европейският съюз може успешно да се превърне в инструмент на Империята, вероятно ще действат именно по този начин. Ако сметнат, че това е невъзможно, ще активизират процеса на хаотичен разпад за еврозоната и ЕС за да постигнат очертаните по-горе политически, икономически и социални цели.

В една статия, публикувана наскоро в Wall Street Journal, авторът и не може да се удържи да не демонстрира искреното си задоволство от посоката, в която се развива европейската криза. На първо място, се посочва в публикацията, вече е нанесен смъртоносен удар на "опасната" мечта за създаването на европейска супердържава. На второ място, беше демонстрирана слабостта на еврото. На трето място, появи се наистина историческа възможност да бъде унищожен модела на държавата на благоденствието както на Стария континент, така и в САЩ.

Пазарите ненавиждат съвременния хуманизъм, те ненавиждат и силните държави въобще и Германия, в частност. В древна Атина първото "преструктуриране" на дълга е осъществено още по времето на Солон и води до установяването на демокрацията. Протагор определя същността на тази демокрация с думите: "човек е мерилото за всички пари". Само че за финансовата "цивилизация" нещата стоят по точно обратния начин: "парите са мерилото за всички хора". Или, казано с други думи, пазарите решават всичко.

Надигащият се гръцки бунт

Програмата, която се реализира в момента в Гърция от ЕС, ЕЦБ, МВФ и "гръцкото правителство", отговаря в по-голяма степен на интересите на семейство Ротшилд, отколкото на гръцката нация и не оставя на гърците друг избор, освен да се разбунтуват (дори и без да бъдат допълнително подтиквани към това от редакционните статии в медии като Financial Times). Тази програма е равносилна на икономически и социален геноцид и вече ерозира основите на парламентарната демокрация в страната. Благодарение на европейската и международна "помощ" гръцката икономика стремително се срива, като темповете на този срив са по-бързи, отколкото във Ваймарската република, в навечерието на идването на Хитлер на власт. Жестоко са ударени всички социални класи, с изключение на много тънък слой свръхбогати гърци, а структурата на обществото се трансформира в посока към характерните за близкото минало латиноамерикански модели. Средният жизнен стандарт и нивото на доходите вече паднаха наполовина, при това не се очертават никакви перспективи за стабилизацията им. Социалната сфера и здравеопазването са ликвидирани, държавата изчезва. Историческата ирония (ако може да се каже така) е, че "лечението", предписано на Гърция, нанася най-силен удар по най-производителните, трудолюбиви и спазващи закона граждани, като по този начин изключва всяка възможност за национално възраждане. Повечето талантливи, добре образовани и инициативни млади хора мечтаят да емигрират. Единствената причина още да не сме станали свидетели на улични войни с участието на крайнолеви и крайнодесни въоръжени групировки е инерцията на човешкия разум, който рядко е в синхрон с бързия ход на събитията. Днешното морално състояние на гръцката нация е съпоставимо само с чудовищната първа зима на германската окупация, през 1941-1942, предшествала появата на най-голямото (предвид размерите на страната) съпротивително движение в Европа. Гърците, особено тези в големите градове, вече се сблъскват не само с бедността, но и с глада. И сякаш всичко това е недостатъчно, различни международни играчи лансират предложения за разпродажбата на цялата държавна собственост в Гърция за да се изплати част от нейните дългове, и усилено разработват проекти за "изграждането" на нова гръцка държава. Впрочем, по същия начин те успяха да разграбят и бившите съветски републики и Русия в годините на "прехода наникъде" и "шока без терапия".

Силите, които планираха, а днес реализират убийството на Гърция, вероятно предпочитат разрушаването на страната отвътре (имплозията), пред социалния взрив. На пръв поглед изглежда, че това най-много се иска от германците, които никога не са виждали "смисъл в безсмислието" на бунтовете и революциите. Възможно е, те да разчитат, че гърците ще приемат пасивно десетократното влошаване на условията си на живот, както стана преди това в Източна Европа. Разбира се, подобен сценарий не бива да се изключва, но той е малко вероятен. Гърците имат съвършено различна политическа традиция от източноевропейците. Освен това, в гръцкия случай не може цялата вина да се хвърли на "комунистическото минало". Разбира се, местните чиновници и политическата класа са тотално корумпирани, но за това са виновни не само те самите, но и многобройните европейски компании, като Siemens например, които благодарение на редовните подкупи в течение на десетилетия експлоатираха гръцкия пазар, а понякоха буквално ограбваха държавния бюджет.

Бързото разрушаване на всички социални връзки и национални идеи, което се случва в Гърция в резултат от реализацията на програмата на ЕС и МВФ, освобождава ужасни сили, стремящи се да се излязат на преден план. Империята е наясно с това. Разглеждайки социалния взрив като най-малко желания измежду възможните варианти, тя ще се опита да канализира освободилата се енергия в други посоки. Например във "война" между гърците и имигрантите, 80-90% от които се опитват да използват Гърция като транзитна врата към Европа, но в крайна сметка остават в страната, превръщайки се в непосилно бреме за нейните и без това пукащи се по шевовете социални структури. Друго допустимо развитие на събитията са локалните войни, национализмът и фашизмът.

Срещата на Марс с Венера

Гърция не е епицентър само на дълговата криза. Тя е умалено копие на всички възможни кризи, застрашаващи Европа. За нещастие на техните народи, Гърция и Кипър са разположени в една от най-важните геополитически точки на света, позволяваща да се контролира достъпа на Русия към "топлите морета", транзита на енергоносители от Близкия Изток към Франция и Германия, както и връзките на Израел със западния свят. Те се намират в пресечната точка на близкоизточната "сфера на Марс", европейската "сфера на Венера" и временно намиращият се в упадък славянски свят. Освен това Кипър вероятно разполага със значителна запаси от енергоносители. Къде, ако не тук, може да се обедини в едно взривоопасната динамика на "геополитическия и пазарния ревизионизъм", първият от които се проявява в Близкия Изток, а вторият се стреми радикално да трансформира, в свой интерес, наложилият се в Европа след Втората световна война ред.

В момента дълговите войни в Европа и въоръжените конфликти в Близкия Изток се развиват отделно едни от други, но в еднакво взривоопасно направление. Какво обаче ще се случи, ако те се обединят? Разполага ли ЕС с, макар и ограничена, способност да разреши едновременно и дълговата, и геополитическата криза, или рискува да бъде унищожен още преди някой да разбере, какво точно се случва?

Нека погледнем картата на региона. Какво виждаме? Ситуация, която е безпрецедентна от периода на нестабилност през 1989-1991 насам. Пет държави са подложени на, макар и различни, но изключително дълбоки сътресения - Сирия, Либия, Египет, Кипър и Гърция. При това между Кипър и Сирия се забелязва небивала концентрация на американски, израелски и турски въоръжени сили, към които в края на ноември 2013 трябва да се присъедини и руска военна флотилия. Там се намират също гръцки, британски и френски бойни кораби.

Осъществявайки своето законно право, Кипър започна, съвместно с Израел и Noble Energy, да проучва газовите находища в собствената си изключителна икономическа зона. Това обаче не се харесва на Турция, която моментално изпрати свои кораби в района. Всичко това може да доведе до изостряне на гръцко-турските противоречия по широк спектър от въпроси. Израел, който търси начини да разшири сферата на регионалното си влияние, включвайки в нея Гърция и Кипър, предлага на Никозия да гарантира сигурността и. В резултат, днес на турския флот в Източното Средиземноморие противостои израелската авиация. Въпреки очерталото се "помирение", между Турция и Израел, продължават да съществуват обективни предпоставки за "ограничен въоръжен конфликт", който може да е изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред.

"Империята на финансовия капитал" избра Гърция за началото на атака срещу цяла Европа, легитимиране намесата на МВФ във вътрешните работи на ЕС и експерименталното прилагане на най-твърдата в Европа неолиберална политика. Вероятно тя ще се опита да използва Атина и за окончателното разрушаване на ЕС, както и в опитите си за установяване на нови авторитарни режими на континента. Гръцката нация, населяваща Кипър и Гърция, е близка до ситуацията, в която се оказва Полша през 1939, притисната между нацистка Германия и болшевишка Русия. Гърците също рискуват да бъдат разкъсани на части: геоикономически - от Германия и пазарите, а геополитически - от Израел и Турция.

Ако се случи най-лошото и в Средиземноморието избухне "ограничен въоръжен конфликт", той може да бъде използван за следните цели:

  • Да се насочи значителната енергия, освободена в резултат от ерозията на гръцкото общество, към някой външен враг и легитимирането на авторитарен режим в Гърция.
  • По-нататъшното въвличане на Кипър и Гърция в разширената сфера на влияние на Израел, наред с България, Румъния и други по-големи членове на ЕС, особено ако Атина бъде изключена от ЕС или Съюзът се разпадне. Подобно развитие на събитията тотално ще нивелира германското влияние в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие и ще означава геополитическо поражение на Германия със стратегически мащаби;
  • Създаването на още един механизъм за "генериране на кризи" вътре в ЕС, който не се контролира от европейските държави.

Бележки:

1. Belle Еpoque (Прекрасната епоха), - така условно се обозначава периодът от 
европейската история между 1890 и 1914, характерни за който са мирът, икономическият
и технологичен растеж и културният разцвет.
2. «Да умрем ли за Данциг?» е заглавието на статията на френския публицист Марсел Деа, 
появила се на 4 май 1939, в която той се обявява против даването на военни гаранция на
Полша, в случай че бъде нападната от Германия.
3. PIIGS - унизителна абревиатура, обозначаваща групата европейски държави, които 
първи се сблъскаха с дългови проблеми (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция,
Испания).
Може да се чете и като "прасета", което е типичен пример за "дискурсивен тероризъм".
4. Има се предвид Договорът от Маастрихт, поставил началото на Европейския съюз и 
формулирал основните принципи на общата европейска валутна и икономическа политика.
5. Двете най-образовани нации в света - германската и еврейската, излизат от Втората 
световна война с ужасни травми, превърнали ги в заложници на собственото им минало,
които днес рискуват отново да се повторят. В германския случай това е резултат
от съзнателните усилия на държавите-победители, стремящи се да лишат Германия
от възможността някой ден отново сама да определя съдбата си. Германците и евреите
и досега не са в състояние да преодолеят, дихотомията на "жертвата и победителя",
да преосмислят случилото се и да го преодолеят, превръщайки се отново в
"нормални" нации. От това, дали ще могат да го направят, до голяма степен,
зависи съдбата на цялата ни цивилизация.
Нацисткият режим действително извършва чудовищни престъпления. Но вкоренилата се в 
историографията на ХХ век представа за германците като "лоша" нация (per se) и
за евреите като жертви на геноцид, които по тази причина се ползват със специални
права и особен стаут, не помага за преодоляването на наследството от миналото,
а до повтарянето му под нова форма и в нови условия. За да могат да "смелят"
собствената си история, двете нации трябва да намерят смелостта да я преосмислят
в рационални категории и да престанат да се смятат за "унизени" или "специални".
С германците дълги години се държаха като с "много лоши хора", което обаче, не ги 
"излекува" от стремежа да доминират или да си отмъстят. Тези черти обаче са
характерни за повечето нации и са типични за човешката (а не само за германската)
природа. Обявявайки германците за "вечно виновни", победителите изтласкаха
споменатите тенденции дълбоко в германското подсъзнание, откъдето те няма
как де не се опитат да се измъкнат.
Човешките същества, по правило, се държат с другите така, както в детството им 
другите са се отнасяли с тях самите. Това, което Германия прави с Гърция, много
напомня ситуацията след Първата световна война, когато победителите, на практика,
смазват Германия с помощта на Версайския договор. Израелската политика към
палестинците пък е символично отражение на нацистките престъпления. Спомням си,
как веднъж, на път за Рамала, бях шокиран като видях предупреждението Achtung,
изписано на един израелски пропускателен пункт, през който се минаваше
за окупираните територии. В тази зона няма туристи, говорещи немски.
Невъзможно е да бъде пренебрегната чудовищността на масовите престъпления на Хитлер. 
Трябва да признаем обаче, че германците не са единствените, които направиха ХХ век
такъв, какъвто беше. Вердюн предшества и, може би, пряко провокира появата на
Дахау, а не обратното. Може до безкрайност да разсъждаваме за влиянието на романтизма,
Ницше или Вагнер върху германската история, но не е правилно германците да бъда
обвинявани за всички трагедии и злодеяния през миналия век.
Опустошителните бомбардировки на германските градове в края на Втората световна
война са не по-малко ужасни престъпления, защото са обусловени не от военни задачи,
а от желанието да бъде унищожена германската нация, като такава.
Разрушаването на Хирошима и Нагазаки също е пример за масово убийство.
Демонизацията на германците след войната не преследва никаква друга цел,
освен да прикрие отговорността за случилото се и на другите държави и
да не допусне възстановяването на германския суверенитет. Именно поради това,
държавата, дала на света Хегел и Маркс, Клаузевиц и Хаусхофер, в момента
изглежда неспособна и не се стреми поне към елементарно историческо,
стратегическо или геополитическо мислене. По същата причина германският
национализъм си остава на толкова примитивно ниво на развитие и дори не
осъзнава, че се използва срещу интересите на Германия.
6. Тези думи на Бланкфейн цитира Марк Роше, корреспондент на Le Monde в Лондон и 
автор на книгага «Банката».
7. Става дума за Хенри М. Поулсън, предшественикът на Тимъти Гейтнър на поста 
държавен секретар по финансите на САЩ, той е в Goldman Sachs от 1974.
8. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги между 2002 и 2005 
беше вицепрезидент и изпълнителен директор на Goldman Sachs International.
9. През 1992 Пол Уолфовиц, в качеството си на зам. държавен секретар по отбраната 
на САЩ, подготви за шефа си Ричард Чейни проект за доклад, в който доста откровено
формулира необходимостта от утвърждаване на безусловната глобална доминация
на Америка и възможността тя да използва превантивно военна сила. В окончателния
документ на Пентагона тезата му е малко смекчена, но идеите, лансирани от Уолфовиц,
залягат в основата на политиката на американските неоконсерватори и впоследствие
намират отражение в доктрината на Буш-младши. Тук става дума именно за този доклад.
10. От 1990 до 1994 адмирал Дейвид Е. Джеремая е заместник председател на 
Обединения комитет на началник щабовете на САЩ.

----------------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен гръцки публицист, генерален секретар на Движението Spitha (Искра), основано през 2010 от Микис Теодоракис

 

Национална телевизия СКАТ изми срама на Външно министерство, което изостави петима свои граждани на произвола на съдбата и отпътува за Гърция и внесе необходимата гаранция за тяхното освобождаване. Без тези пари, моряците ни щяха да бъдат върнати в затвора до началото на процеса и приключване на делото.

От 23 юни досега – 11 юли, нито един политик, нито един депутат не обели и дума за изоставените български моряци и драмата им в южната ни съседка.

На 10 юли т.г. екип на Национална телевизия СКАТ спешно замина за Република Гърция и на 11 юли, в 12.45 часа, внесе исканата от гръцките власти цялата парична гаранция за задържаните петима български моряци от кораба "Ина", както и хонорара на специално нает за тяхната защита адвокат на обща стойност 10 000 евро. Това стана само 15 минути преди изтичането на крайния срок за депозиране на гаранцията, която до този момент не беше преведена от българска страна. Така петимата моряци избегнаха влизането обратно в гръцки затвор и остават на свобода до приключване на делото. Драмата на българските моряци започна 23 юни, когато корабът "Ина", собственост на украинска фирма и плаващ под флага на Коморските острови, бе задържан с обвинението, че е навлязъл незаконно в гръцки териториални води и транспортира незаконен товар – 3000 мастербокса цигари. Украинският капитан и българският му помощник останаха в затвора, докато петимата български моряци бяха освободени срещу парична гаранция, която до 11 юли не беше платена от българска страна.

Журналисти и служители от НТ СКАТ събраха пари, обмениха ги и техен човек замина спешно за Гърция, за да внесат паричната гаранция. Със съдействието на консула моряците ни са вече официално навън и ще чакат делото.

С усилията на екип от НТ СКАТ в данъчната служба в Нафлио е била внесен данък върху сумата, определена за гаранция и чак след това е било разрешено да бъде внесена сумата по гаранцията.

Пристигайки в Гърция, хората от СКАТ са се свързали с адвокат, който да защитава правата на задържаните българи и са платили хонорара му. Гаранцията е внесена 15 минути преди да изтече крайният срок, поставен от гръцките съдебни власти.

Внесеният хонорар от СКАТ е начален, при започване на делото ще са необходими още вноски, които трябва да поеме българската държава, както стори в случая с медиците ни в Либия.

Задължение за изплащането на адвокатския хонорар е и на корабособственика, който от случилите се дотук събития, едва ли ще направи каквото и да било.

В консулствата зад граница има суми, които могат да се разходват за такива екстрени случаи, защо на консула не е било позволено да използва тези пари – не е ясно.

От 23 юни липсва даже елементарен опит от страна на българската държава да изясни случая със скандала в Гърция, който стои твърде подозрително на фона на напъните на Цветанов и Борисов да вкарат страната ни в Шенген.

Държавна или партийна контрабанда, закриляна от държавата е случаят в Гърция?

Вместо да дадат отговор на този въпрос, от Външно министерство публикуваха на сайта си един позорен текст, който де факто уличава моряците ни в престъпление, и то още преди да е започнал процеса и не е известно дали те са виновни и в какво!

Обвинението от гръцка страна към екипажа е за участие в организирана престъпна група с цел – контрабанда – обясни Валери Симеонов, собственик на НТ СКАТ.

Кой ще поеме разходите за храна и лекарства на моряците – не е ясно, сред българите, които са на възраст и са тръгнали от нужда да си изкарат хляба,  има хора хипертоници и един, с диабет.

Как ще се развие тази част от драмата тепърва ще се изяснява.

Консулът е уверил хората от СКАТ, че е готов да отиде и участва във внасянето на гаранцията, но чака разрешение от Външно министерство. По-късно станало ясно, че Външно не е позволило на консула да помогне и отиде с хората от СКАТ да присъства при внасянето на гаранцията!

Екипажът, както вече писа „Хроники” бе свален и арестуван, с предявено обвинение за контрабанда и навлизане в чужди води.

Корабособственикът не бе задържан, въпреки скандала с тези арести.

Корабособственикът, който е длъжен да плати гаранцията внесе с усилия и закъснение част от гаранцията и след това се скри от близките на задържаните.

В предаването Дискусионно студио журналистът Велизар Енчев зададе въпрос дали отговаря на истината факта, че от Външно министерство са се обадили на близките на моряците и са им казали, че гаранцията за моряците е внесена, но не са уточнили кой го е извършил.

Дали това отговаря на истината ще стане ясно в близките дни.

МВР и министър Цветанов изобощо не взеха отношение към случая, въпреки че ставаше дума за контрабанда, български екипаж и твърдения на корабособственика, че изпълнявали важна държавна поръчка!

Българската държава, в лицето на Външно министерство изостави петима български моряци, задържани заради товар от контрабандни цигари.

МВнР шикалкави от 23 юни за гаранцията.

Бойко Борисов изобщо не спомена скандалния случай в дните от 23 юни до 11 юли. За него такива българи – няма.

Министър Цветан Цветанов мълчи, въпреки че иде реч за контрабанда, и въпреки обяснението на корабособственика, че ще изпълнят важна държавна поръчка с товара цигари.

  • Да не разпиташ корабособственика защо си е послужил с името на държавата;
  • Да не изясниш има ли вина екипажа, или не;
  • Да не платиш гаранцията за свои бедстващи граждани;
  • Да не им изпратиш храна, дрехи и лекарства, пари за времето, в което ще бъдат принудени да останат в Гърция - какво следва от всичко това?

Че държавата в лицето на властта е гузна.

 

Шестимата български моряци, които бяха арестувани в Гърция на 23 юни, са обвинени за участие в организирана престъпна група, занимаваща се с контрабанда. Това са съобщили снощи от Министерство на външните работи и бе цитирано от сайта „Всеки ден” на 7 юли.

Кой, къде и кога е натоварил въпросните контрабандни цигари, кой е собственикът на товара и кой – крайният получател – две седмици никой не съобщи.

От МВР изобщо не реагираха по случая и запазиха мълчание, въпреки че става дума за контрабанден товар, превозван от български екипаж, на кораб с ъс собственик – българин.

Няма данни вече две седмици след ареста на кораба и екипажа, полицейското аташе в Гърция да се е заинтересовало то случая. Няма данни и българското министерство на вътрешните работи да е направило нещо по скандала. Тук ще припомня, че собственикът на кораба бе обяснил на моряците, че изпълняват „важна държавна поръчка”. Това обяснение остана бе някой от МВР и МВнР да намери за нужно да опровергае, че контрабандата е държавна поръчка!

Агонията на задържаните български моряци в Гърция продължава. Рано сутринта, бургазлията Георги Вълев, член на екипажа е припаднал. Сънародниците ни  са се свързали с телевизия СКАТ, притиснати от безизходицата и възмутени от незаинтересоваността на българското правителство да се погриги за тях.

Българите вече са свършили малкото пари, които успяха да им изпратят семействата, плащайки общежитието, в което бяха настанени в град Нафлио и очакват всеки момент да бъдат изхвърлени на улицата.

Моряците са оставени на произвола на съдбата, в чужда държава вече втора седмица.

В разговори с консула Герман Ванчев и говорителката на Външно министерство, Весела Чернева, проведени от журналист на ТВ СКАТ чухме следното:

Първи разговор:

- Георги Вълев е припаднал, какво можете да кажете? Моряците нямат пари, нито лични карти....

- Предприемат се мерки, моля ви, обърнете се към пресцентъра на министерството, те там знаят всичко и се систематизира информацията.

Втори разговор

-        Г-жо Чернева, аз се свързах с консула Герман Ванчев, той ме препрати към Вас. Георги Вълев има нужда от лекар.

-        Да.

-        Вие знаете, че тези хора са без лични карти, без лични документи, без пари. Те не могат да се легитимират даже, за да ползват правата си като европейски граждани, за здравеопазване.

-        ...А-а-а-а. Ще проверя това и колегите ми ще ви звъннат...

Все още снощи не бе изплатена паричната гаранция за пускане на моряците. Както „Хроники” вече писа, позовавайки се на кореспонденция от СКАТ – в такъв случай, на 7 юли, т. е. днес, моряците ще бъдат преведени в затвора. Това обстоятелство още повече влошава здравословното състояние на повечето от тях.

По данни на СКАТ, собственикът на общежитието е потърсил лично и по добра воля лекар за Георги Вълев, който е с много високо кръвно налягане. Спешна медицинска намеса е била поискана от България от консула, чрез телеграма, изпратена до Външно министерство от Гърция.

На 23 юни деветчленният екипаж на кораба „Ина”, плаващ под Коморски флаг бе арестуван с обвинение, че е навлязъл в гръцки териториални води и пренася контрабандна стока.На петия ден от задържането – петима българи бяха пуснати по заплатена на половина гаранция.

Шестият българин Недялко Петров, помощник-капитан, на 70 години, заедно с капитана руснак Валентин Вуртуяков и двама украинци все още са задържани.

Личните документи на пуснатите под гаранция наши сънародници са останали в полицията в Пирея и те не могат да напуснат държавата. До вчера, 6 юли, едниствено телевизия СКАТ бе осъществила пряк контакт с българските моряци, като пропътува за целта 3 000 километра.

Корабособственикът Георги Мишков, въпреки многократните уверения, до снощи не бе превел останалата част от исканата от гръцките власти сума от 9000 евро. Ако това не стане до утре, моряците ще бъдат арестувани отново.

И на 6 юли, собственикът на „Ина” се криеше от близките на задържаните. Междувременно от Консулска дирекция на Външно министерство бяха успели да се свържат с Мишков, който ги уверил, че има готовност да плати гаранцията, но изчаквал гръцките власти в Нафлио да променят мерките за неотклонение на арестувания капитан и неговия помощник, българин. А ако това се случело – сумата за гаранцията щяла да се увеличи, и по тази причина мишков предпочитал да не бърза с превода на парите.

Хора от бранша са споделили, че вероятно Мишков не разполага със сумата и затова се бави и шикалкави.

 
Как беше онзи виц, който водещата на „Отпечатъци” и главен редактор на списание „Жената днес” Мира Баджева разказа в шоуто на Слави?

Тръгнал да се ражда Бойко Борисов, подал се, взел ножицата, прерязал си пъпната си връв и казал: „Откривам Бойко Борисов”!

Тръгнаха вицовете за Борисов – значи всичко е по реда си. Уж взе властта в условия на демокрация, а го удари на тирания и то като едноличен режим. Като тираните от някои африкански държави. Той казва, той съобщава на парламента какво е подписал в Брюксел, той решава, Той, Той и само и единствено той.

За Платон идеалното общество е външно отражение на хармонично завършената душа, където апетитът и желанието са под контрола на разума. Само философът, който е достигнал истинско знание, може да управлява, смята Платон.

У нас в 21 век, апетитът и желанието на политиците не са под контрола на разума, а са обладани от алчността. Т. е. за хармонично завършена душа у властимащите е абсурдно да се говори.

За Аристотел, който определя човека като политическо животно, добрите форми на управление са монархия, аристокрация и демокрация, като за всяка или при всяка от тях трябва да се внимава да не премине в своята противоположност и да се превърне в тирания, владичество на малцинството или управление на плебеите.

Идеалната държава според Платен е тази, в която всички са щастливи, а всички са щастливи само в рамките на това, за което са предопределени.

“Всеки трябва да се занимава с това, което му е предназначение”, казва още Платон.

Платон смята, че политиката не е частно дело, т. е. тя трябва да гони общото благо.

Политическият идеал на Платон предполага управление на знаещите, мъдрите, т.нар.софокрация.

Нас ни управлява четящият Винету, което вероятно също е мъдрост за габаритите на Банкя.

В какъв вид държава живеем според Платон, след като начело на държавата стои човек, който ни сравнява с кучетата си?

Видове държавна уредба:

ТИМОКРАЦИЯТА стои най-близо до идеалната държава и в много отношения е сходна с нея. Тя е държавна уредба, която е “смесена от зло и добро”, но най-очевидното при нея е стремежът към честолюбие и славолюбие поради господството на изпълнен с дързост управник. Тя води до войни. Конфликтът между добродетелта и парите разрушават тимокрацията.

ОЛИГАРХИЯТА е държавна уредба,която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите,а бедните нямат никакво участие в управлението. Тя е управление изпълнено с много злини. Основното благо на олигархията е богатството. Злоупотребата с богатството и пренебрегването на другите блага разрушават олигархията.

ДЕМОКРАЦИЯТА възниква, ”когато бедните победят и едни от хората на другите партии избиват ,други изгонват,а на останалите предават равни права на власт и управление.Обикновено висшите държавни длъжности се раздават чрез хвърляне на жребий.” Основното благо на демокрацията е свободата. Ненаситната жажда към свободата и пренебрегването на другите блага изменят демокрацията и подготвят нуждата от тирания.

ТИРАНИЯТА е “най-голямата злина на държавата”. Основният и недостатък се крие в завладяването на властта и нейното упражняване „против желанието на народа”. При тиранията властта е самоцел.

Както каза нашият владетел Борисов по време на едно интервю:

- Смятате ли някой ден да се върнете в бизнеса?

- Няма да се върна никога в бизнеса.

- След политиката какво следва?

- Ами след политиката ще си умра. То не остават много години живот така че човек да прави такива планове. Вижте, особено в последната година и половина, преди това и пет години кмет на София, докато тръгнат южната дъга, метрото, заводите, инфраструктурата, това ми струва огромно усилие. Сега година и половина пак. За радост отпреди си имам къща където да си се върна да си живея и нищо повече не ми трябва.

Така стигнахме до Созопол, където той се снима, закача, прави се на човек от народа:

{youtube}IKecOkgs5Os{/youtube}

Защо Борисов изрече „Българите са като моите кучета – трябва да се държат изкъсо”?

Защото му го позволяваме, защото ако е на мястото на гръцкия си колега Папандреу досега да са ги подгонили с камъни – и него, и министрите му.

Защо българите според пожарникаря са като неговите кучета – защото е намерил, че го казва и си позволява да го прави. Я да беше в Сърбия – дали щеше да подвиква на репортерите като каруцар и да ги притиска за щяло и не щяло?

При откриване на отсечка на Ломско шосе, Борисов се нахвърли над един колега и му крещя и унизи най-безогледно:

„По никакви други теми вече не разговарям пред медии!” изръмжа Борисов на репортер от bTV, който имаше неблагоразумието да го попита как ще коментира инициативата "Ден без Бойко Борисов".

„Знам кой ви плаща” Идете и кажете на тея, които ви плащат и ви карат да ми задавате въпроси!”

„Днеска ви давам Ломско шосе!” „Не сте добре дошли, не ви каня! Аз не съм ви поканил! Що за глупост и това – аз не желая да ме показваш ти! И не се нуждая – по никакъв начин не се нуждая!”

Той ни дал Ломско шосе – да не би да е от баща му наследство, та го извади и ни го даде?

"Този път на Станишев му го спряха и на Доган, разбира се, да не го пропуснем. Ние идваме днеска и правим Кърджали, Подкова, Околовръстното, септември месец прохода Маказа". Това трябва да влезе в учебниците че Борисов ни е правил Кърджали, Маказа!

И най-накрая това е въпрос на възпитание – нещо, което явно не е останало време да му се даде в семейството.

Какво прави впечатление на видеоклипа от Созопол: Борисов се снима с когото свари и се закача с ярко изразен шопски акцент, за да прилича на народен премиер.

Дали трябва да се обидим на казаното от Бойко Борисов и сравнението му на българи с кучета?

Тук има две мнения – за едното ще цитирам моя някогашен преподавател проф. Николай Генчев, който казваше: „Не ме е яд да ме ритне чепик, ами съдран цървул”.

Другото мнение е, като ти кажат нещо обидно - зависи кой ти го казва и дали се съизмерваш с него – или си над него по манталитет и възпитание...

Социалистите рипнаха и поискаха извинение за сравнението на Борисов – той естествено се измъкна и обяви, че репликата му за кучетата и българите не е разбрана правилно. Преди два дни в Созопол премиерът заяви, че неговите кучета са като българите – трябва да се държат здраво, предаде БНР.

Бойко Борисов каза: "Понеже вече няма какво да правят и дори, когато си говоря с някои хора или кучкари, те вървят и се чудят какво да измислят, глупост, след това".

На въпрос - според вас обидно ли беше това, което казахте, Бойко Борисов каза: "Аз нищо не съм казал. Аз не съм говорил на никаква тема с никой, за да ме цитира радио, телевизия или който и да било".

На въпрос - откъде е дошла тогава тази реплика, Бойко Борисов каза: "Защото аз си говоря с хората. Сега например попът предложи на кметицата да ме направи почетен гражданин на Перник, защото толкова много неща съм направил за града. Моля ви се, аз се срещам с хиляди хора на ден, за всеки си имам начин да си говоря. Ако сте чели интервютата ми, които съм давал, за българското овчарско куче, че е много силно, смело, своенравно и трябва да се държи здраво, докато нейното куче на въпросната госпожа – лабрадор, беше като агне. Викам: виж това какво кротко куче. Това сме си говорили с кучкарката. Не мога ли да си говоря с кучкарите?".

Освен всичко друго българският премиер няма и мъжеството да се извини на гражданите на България. Властта му е самоцел, той я завладя и ще я държи, въпреки желанието на хората – тирания се нарича това. От Платон.

5 юли - ден без Бойко Борисов. А защо не 23 октомври - живот без Бойко Борисов?

Ще можем ли на 23 октомври да кажем онези стихчета - "Не бойте се, деца за утрешния ден!"

Никой не ми плаща, никой не ми казва какви въпроси да задавам. И освен това освен Винету съм изчела хиляди книги - на три езика поне...

 

 

Гърците недоволстваха, че ще им отрежат от заплатите и пенсиите, но там сравнено с българските пенсии има какво да се реже... А има и да остане за достойно съществуване - храна, лекарства, дрехи, пътувания.

Българските пенсионери бяха подиграни от един самопровъзгласил се за добър финансист - с някакви жалки добавки – добавка към вдовишката пенсия/5-6 лева/, добавка към минималната работна заплата – а другите пенсионери, както и тези с инвалидна пенсия – останаха с мизерните си средства.

Ще има ли отражение кризата в Гърция у нас – няма как да няма, тъй като грацките банки държат 25 на сто от банките в България. Анализ на Уникредит Булбанк посочи, че кредитите у нас са скъпи заради инфлацията, задлъжнялостта и Гърция.

Защо наблягам  на тези три фактора, защото с Гърция ни плашат, а по-нататък ще стане ясно, че няма причина това да се случва.

За сравнение на тези, които говорят, че  се налага да търпим, за да не станем като Гърция ще цитирам следното:

Жп машинист в Гърция получава 4000 евро заплата, а за задължението да си мие ръцете по време на работа – 400 евро всеки месец.

Инфлацията е факторът, който задължава българското правителство в лицето на финансовия си министър да индексира съответно на 1 юли пенсиите.

Какви са жестоките ограничения, които наложиха на Гърция? Намаляване на разходите на държавата с 14 милиарда, въвеждане на данък „Солидарност”, с който ще се облагат високите бюджетни заплати, както и доходите на милионерите.

Намалява се прагът на необлагаемият минимум – от 12 000 евро – на 8 000 евро.

Увеличава се данъкът за луксозните стоки, коли, къщи, резиденции и вили.

Държавата планира да премахне 150 000 работни места в администрацията на държавата. В Гърция започва сливане на броя на болниците и училищата – за да се постигнат икономии в областта на образованието и здравеопазването.

Очаква се от бюджета за здравеопазване в Гърция да бъдат орязани над 500 милиона евро...

В България без да е налице гръцка криза - криза се предизвиква непрекъснато от правителството

Тук ще сравня случващото се в България: у нас безработицата се увеличи и премина критичната точка.

Сливането в България бе в областта на културата – опери се сляха с балетни трупи или оркестри, самоцелно се строят музеи, при положение че има подходящи сгради, които биха могли да бъдат преустроени за същата цел.

В България без да има криза, от бюджета за здравеопазване бяха прехвърлени 400 милиона от миналата, 2010 година в бюджета за тази година – а министърът на финансите заблуди гражданството, че 2011 година е дал 400 милиона ПОВЕЧЕ за здравеопазване.

В България противно на европейските препоръки бе сложен кръст на науката, БАН е на доизживяване, закриха се училища и страната е на прага на безпрецедентна разпродажба под формата на приватизация и продажба на безценица на държавни дялове от печеливши дружества. Продават се държавни имоти зад граница.

Гърция, за първи път от последните 30 години ще намали военните разходи, въпреки че е член на НАТО. Ще се орежат 1 млрд и 300 милиона долара, а от анулиране на военни поръчки, ще се спестят 800 милиона долара...

Бойко Борисов получи похвала от един генерал от НАТО, за това, че въпреки тежките финансово-икономически условия, въпреки безработицата и кризата, които душат страната – правителството дава пари за оръжие и въоръжава армията!

В същото време правителството на Борисов финализира доставката на верижни машини, камиони и автомобили, някои от които с кожен салон с марката „Мерцедес”, както бе изнесено в медиите!

Сега ли беше времето, в условия на криза, българските военни да получат камиони, джипове, автомобили с кожен салон?!

Българинът е търпелив – месеци наред назначеният за министър на финансите Симеон Дянков говореше, отричаше се от думите си, мажеше и измисляше различни варианти за вдигане на пенсиите и заплатите, въпреки че в кодекса за социално осигуряване това е посочено, че трябва да става на 1 юли, като индексация!

Дянков за пореден път демонстрира, че законите в тази страна за него не важат и вдигна единствено добавките към вдовишките пенсии, дискриминирайки другите пенсионери и то, забележете, от 1 септември!

Ето какво пише в КСО:

Чл. 100. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 112 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 104 от 2005 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.) Пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на сбора от 50 на сто от нарастването на осигурителния доход и 50 на сто от индекса на потребителските цени през предходната календарна година.

Над 500 милиона неизплатени на бизнеса вече две години, закъснения с месеци на връщането на ДДС, 1 милиард междуфирмена задлъжнялост – по дадни на Евростат България е сред страните в ЕС с най-висок ръст на безработицата през май.

Безработните не плащат данъци, осигуровки, т .е. удря се по бюджета.

Фискалният резерв към 31 май 2011 г. възлиза на 5,0 милиарда лева. Това съобщиха от Министерство на финансите, което ако е коректно посочено звучи твърде зле.

Къде се дянаха 2,5 -3 милиарда от фискалния резерв?

Дянков си позволи да казва, че вдовишките пенсии се вдигат с

Истината е, че от 1 септември минималната работа заплата се увеличава с 30 лева, а добавките към вдовишките пенсии се вдигат с 6,5 на сто.

Дянков си позволява да циркулира между парламента и министерския съвет, за да променя Кодекса за социално осигуряване, да променя Конституцията и какво ли още не...

Спасителят на дъното

С това, че поех цялата отговорност и ГЕРБ като партия направи правителство, спасихме България от варианта Гърция, Португалия и всички останали. Това каза премиерът Бойко Борисов пред журналисти в коментар на двете години управление на ГЕРБ, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

„Само през последните три дни - финансирането на завода за битови отпадъци, 300 млн. вчера ни завериха сметките за жп линията Пловдив – Бургас, 500 млн. ни завериха сметките с метрото, близо един милиард сме вкарали само за няколко дена в сфера, в която знаете, че еврофондовете бяха спрени”, каза още премиерът.

„По силите на премиера Бойко Борисов е да ни спаси единствено от несъществуваща опасност”, заяви в сряда в парламента съпредседателят на Синята коалиция Иван Костов.

"Премиерът твърди, че е спасил България "от варианта Гърция, Португалия и всички останали". Изглежда, никой не му е обяснил, че днес Гърция се спасява от неплатежоспособност, защото не може да обслужва външния си дълг. Гърция е богата страна, с развита икономика и фирмите и банките й нямат нужда от спасяване. Това личи от добре работещите гръцки банки в страната", каза Костов, огласявайки декларация от името на Синята коалиция по повод двегодишнината от спечелването на парламентарните избори от ГЕРБ.

"България от 13 години не е имала и няма проблем с платежоспособността си. Делът на нашия публичен дълг спрямо БВП е по-малък от 15 на сто и това не е заслуга на ГЕРБ. Така че, единственото нещо, от което е било по силите на г-н Борисов да ни спаси, е несъществуващата опасност", продължи лидерът на ДСБ.

"ГЕРБ дойдоха на власт с голяма подкрепа, поемайки ясни и конкретни ангажименти за реализиране на антикризисна програма. Синята коалиция подкрепи тези намерения. В условия на криза на България й бе необходимо стабилно управление, излизане от кризата, повишаване доходите на българските граждани, растеж и модернизиране на българската икономика, бяха необходими реформи, беше необходимо възстановяване на европейското финансиране", посочи Костов.

"Две години по-късно, България е последна сред европейските страни по жизнен стандарт и по качество на живот, не излизаме от кризата, влизаме в период на депресия, доходите са замразени, безработицата е 11-12 на сто, фалира или замразява дейността си значителна част от малкия и средния бизнес, драматично спаднаха инвестициите в страната и макар и най-нуждаещи се най-лошо усвояваме европейската финансова помощ. Единствените, които реализират огромни печалби са българските монополи”, продължи бившият премиер.

Той допълни, че затова две години по-късно ГЕРБ са изгубили политическото доверие в парламента. "Днес ГЕРБ е в политическа изолация и управлява с неясна подкрепа на "независими" народни представители”, каза той.

Единственото, от което премиерът Бойко Борисов е спасил България, е нещо, което не съществува - за разлика от Гърция, България няма проблем с външния си дълг и платежоспособността си и то не е заради правителството на ГЕРБ. Това заяви лидерът на ДСБ Иван Костов, който от името на парламентарната група на "Синята коалиция" направи декларация във връзка с две години от парламентарните избори през 2009 г.

Гърция протестират на площада пред парламента. Там винаги протестиращите държат един плакат с надпис: „Крадци” и той е насочен към политиците.

Минималната работна заплата в Гърция към януари 2011 беше 862, 82 евро. Тя ще се намали с 20 на сто и ще бъде около 600 евро, което прави 1200 лева.

Гърците протестират за мерките, които бяха приети и наложени.

Ние чухме, че минималната работна заплата ще се увеличи от 240 на 270 лева – но ние мълчим и търпим, въпреки че това подаяние ще влезе в сила от 1 септември!

Разликата е пет пъти.

Социалната пенсия у нас е 60-7- лева, минималната – около 160 лева. Докато минималната пенсия в Гърция беше 550 евро.

Досега държавните служители в Гърция са се пенсионирали на възраст 52 години и са вземали пенсия за всяко работно място на което са работили.

„Ние, на братския гръцки народ трябва да максимално да помогнем” каза Спасителят на дъното когато беше в Брюксел.

Спасителят нарече Тройната коалиция негодници, след като му оставихая 8,2 млрд резерв, сега на преполовения мандат резервът е към 5 милиарда, ако може изобщо да се вярва на Симеон Дянков, но повтарям: това върви към критичния минимум.

В България има фонд за гарантиране на вложенията на българските граждани в банките и този Фонд би трябвало да е поне 450 милиона.

Според опозицията управниците са изхарчили поне 4 милиарда лева, а освен това България имала дълг от 2 млрд, който бил емитиран от страната.  Към края на юни Борисов призна, да, ние сме вземали от Резерва за магистрали, но като ни дадат парите от Брюксел - ще ги върнем.

Това не е ли рискова стъпка спрямо Резерва? Не е ли нарушение на бюджетната дисциплина, не трябваше ли със санкция на парламента и съгласие – да бъдат взети пари от Резерва за магистрали. Никой не си направи труда да попита парламента и парите са били взети.

Тук изниква още един въпрос: в бюджетаима заложени пари за магистрали – къде отидоха тези пари, има ли отчет за какво бяха похарчени, за да се посяга на Резерва?

Правителството НЕ строи магистрали, строят частни фирми – парвителството организира търг по Закона за обществените поръчки и след това няма отношение към изгражданите на магистралите.

Правителството не строи магистрали. Работата на правителството е да организира търговете, да осигу,ри проектната документация, да възложи строежа, да осигури финансиране - има си фирми спечелили търговете, има си строителен надзор, който инспектира компетентно.

Той казва: „Аз ще инспектирам магистралите на 30 дена.”  Той какъв е, та да инспетира магистралата?

Борисов казва: той Станишев никога не е строил магистрали и не разбира. А какво разбира Борисов от строеж на магистрали оаткъде е натрупал опит: от Симеоново, пожарникарския факултет, от каратето, от МВР когато беше Главен секретар или от кметството?

Увеличената контрабанда източва пари бюджета. Бизнесът умира от рекет, бюрократични спънки, пречките, които му налага администрацията – как да дойдат гръцки бизнесмени да инвестират у нас? Заради ниските данъци ли?

В Кипър също може да се инвестира изгодно – най-големия чуждестранен инвеститор в Русия е Кипър – въпреки, че българският финансов министър тръби, че е удържал най-ниски данъци и това било изгодно за инвеститорите.

Как да дойде и се развива в България чуждестранен бизнес, след като българският бизнес е на колене? От корупция, от разрешителен режим, от невръщане на ДДС, от рекет анонсиран с проверки, от натиск от различни институции – това, което пречи на българския бизнес няма как да не се случва на чуждестранния.

Дали сме по-добре от Гърция?

 

 

 

 

 

 

 

 

Европейската комисия обмисля директно да поеме управлението на регионалните фондове в Гърция, България и Румъния, тъй като администрациите в тези страни в момента не са в състояние да се справят сами. Това посочва евродепутатът Георгиос Шацимаркакис в интервю от 22 юни за изданието "EurActiv”.

Завесата на цирка, която дръпна ГЕРБ на вота на недоверие падна! Дянков размаха отрязани лентички от премиера от трибуната, вместо да даде отговори на редица критики на опозицията! След това избяга и отиде при Борисов, за да бъде с него докато реже поредната лентичка! Министрите на ГЕРБ се държаха безпардонно в парламента - правеха всичко друго, но не и да отговарят на обвиненията на опозицията за финансовото състояние на страната и начина по който се усвояват еврофондовете!

Еврокомисарите не са доволни от начина, по който се администрират парите от Брюксел и предстои външни експерти да поемат управлението на еврофондовете. За пореден път измислиците на Дянков бяха разобличени!

Евродепутатът Георгиос Шацимаркакис, германски евродепутат от гръцки произход /роден в Дуисбург, и член на Свободната демократична партия в Германия, либерал и автор на статията „Гърция се нуждае от план „Херкулес”-бел. Л. М./обясни пред изданието защо се е стигнало до такава мярка и, още по-скандалното: защо името на България се споменава редом с това на Гърция!

Депутатът посочва, че в дъното на това позорно положение стои неефективната борба с корупцията, с която правителството на Бойко Борисов очевидно не се справя!

Лидерите на Гърция, България и Румъния, трябва да си преглътнат гордостта и да позволят на външни експерти да поемат администрирането на финансирането от ЕС в техните страни обяснява евродепутатът Георгиос Шацимаркакис пред „EurActiv”.

Евродепутатът говори по темата със старшия редактор Георги Готев.

- Г-н Шацимаркакис, вие сте един от авторите на "Планът „Херкулес" за Гърция разкри вчера (21 юни) в Брюксел лидерът на вашата политическа групата на АЛДЕ, г-н Ги Верхофстат.

- Между другото, този план предвижда по-дългосрочни институционални програма за реформи, насочени към справянето с корупцията и съмнителни политически практики, с техническа помощ от съответните служби и агенции на ЕС.

- Смятате ли, че Гърция е единствената страна в ЕС, която заслужава такова лечение?

- Йоханес Хан, комисар по регионалната политика от Австрия, сподели с мен, че има три страни - Гърция, България и Румъния - които ще имат нужда от такава програма.



- В какъв контекст той каза това?

- Въпросът за усвояването на парите от ЕС е голям проблем за комисаря, отговарящ за кохезионните фондове. И той вижда трите страни, които не са в състояние да поемат и се справят с финансирането на ЕС по един подходящ начин. Това се отразява най вече в България и Румъния, но също и Гърция, която е паднала дори след България и Румъния.

То е свързано с липсата на съществуващ капацитет на министерствата да излязат с предложения за работа по програми и да се справят с проблемите в страните си. Нещата не опират единствено и само до съфинансиране  на проблемите, а също така е и административен проблем и в този смисъл положението е много тежко. Така че ние трябва да улесним и контролираме как се използва технически помощта за преодоляване на проблемите във въпросните три страни.

- Това е нещо абсолютно безпрецедентно. Никой не е предприемал нещо подобно по отношение на друга страна членка на ЕС преди.

- Наистина, не е било правено досега. Комисар Хан контролира стотици милиони евро в портфейла си за така наречената "техническа помощ". Това означава, че той може да изпрати хора, експерти, от Европейската инвестиционна банка, от Европейската комисия, от държавите-членки, за определен период от време, в съответните страни, за да помогне на администрацията, при изпълнение на програмите по усвояване на европарите.

- Смятате, че правителствата на тези страни ще бъде отворени, съгласни за подобна инициатива? Не съм сигурен за Гърция, но може да се приеме, че гръцкото правителство не разполага с голям избор. Как очаквате българският министър-председател или румънският президент да преглътнат гордостта си и да приемат такива мерки за борба с корупцията?

- Това е проблемът. Тези три държави имат проблем, породен от факта, че са много горди и заявяват, че "подобни мерки намаляват, посягат на нашия суверенитет", въпреки че това просто не е така, разбира се. Това са само програми, които ще бъдат представени от експерти на държавите-членки, а не от държавни служители, които ще имат за задача да подпомогнат прилагането, използването на еврофинансирането в България, Румъния и Гърция.

Смятам, че ние трябва да настроим мисленето си като граждани на ЕС извън категориите, които задълбочават гордостта и да не е тя фактор в подобни ситуациии. Аз разбирам, че гърците в момента са много чувствителни, когато става дума за национална гордост. Но от друга страна, младите хора не могат да чакат за работа само защото министър-председателят или министрите са твърде горди. Те трябва да разберат, тук има пари по сметките.

Парите не могат да директно да създадат работни места и да помогнат на хората в тези три страни, ако политиците им продължават да се държат по този начин. Това трябва час по-скоро да спре - гръцките, румънските и българските политици трябва да спрат да казват на хората неща, които не са верни. Те трябва да признаят: ние имаме проблем.

- Каква смятате, че ще е позицията на Европейския парламент, ако този въпрос влезе на пленарно заседание?

- Това е прецедент, и парламентаристите ще преценят много внимателно дали  трябва да се създаде прецедент, но гледайки в дълбока криза се намира Гърция, мисля, че ще има мнозинство най-малко за Гърция, след което този прецедент ще си проправи път за България и Румъния.

------

„Въпросът за използването на парите на ЕС е важен за комисаря Хан, който отговаря за кохезионните фондове”. Според Хан, трите страни – Гърция, България и Румъния не са в състояние да усвоят европейските средства по подходящ начин”, отбелязва германският евродепутат. Евродепутатът признава: „Трябва да използваме техническа помощ за преодоляване на проблемите в трите страни”, добавя той.

Не е ясно обаче дали лидерите на страни като България и Румъния биха приели да изгубят част от суверенитета си и особено, ако такава помощ бъде свързана със създаването на антикорупционни бордове на ЕС...

Наредиха не вече редом с Гърция – това е факт, който даже ГЕРБ да отрече в следващите дни, той няма да изчезне, а по-скоро ще се задълбочи.

Редом с приказките за магистрали и спортни зали, непрекъснато ни се набива в главите всеки ден от премиера Бойко Борисов и финансиста Симеон Дянков, че ГЕРБ в пъти, в пъти увеличил усвояването на европарите! Даже по време на искания вот за недоверие - депутатите от ГЕРБ сътвориха скандали и се държаха безпардонно!

На 22 юни чухме от Брюксел обратното, на 22 юни научихме истината.

От Брюксел удари гръм – ехото заглъхна

Докато евродепутатите са се хванали за главите от ситуацията по усвояването и ефективността на евросредствата, правителството възложи на вицепремиера и министър на финансите, Симеон Дянков цялостната координация и изпълнението на дейностите по организирането на предстоящите президентски и местни избори.

 

България е приравнена с Гърция  от еврокомисарите за начина, по който усвояват еврофондовете! В същото време младите гърци на протестите си скандират: "Тихо, да не събудим българите!"

Борисов ни плаши с реки от кръв, а затваря очите си за действията на Симеон Дянков с еврофондовете!

Възложено е на вицепремиера да внесе в Министерския съвет проект на план-сметка за разходите и проект на тарифа, по която ще се заплащат предизборните предавания по БНТ и БНР.

Министърът на регионалното развитие и благоустройството е натоварен с координацията на дейността по изготвянето и публикуването на избирателните списъци, а министърът на външните работи – с провеждането на изборите за президент и вицепрезидент в чужбина.

Откъм правителството цял ден на 22 юни нямаше никакъв коментар по скандалното интервю.

Тримата министри в кръга на своите отговорности ще информират министър-председателя за хода на подготовката на изборите до обявяването на изборния резултат.

Изборите за президент и местна власт ще се проведат на една дата – 23 октомври.

 

Писмо от Гърция

Публикувам едно интересно писмо от г-н Асимис, който следи отблизо събитията в Гърция през последните две години и тяхното медийно отразяване в България. Моята досегашна кореспонденция с него, както и личният ни разговор по темата за причините за гръцката хиперкриза ме убедиха, че той е личност с ясна гражданска и професионална позиция и има критичен поглед към българските медийни и експертни коментари за причините, които доведоха Гърция до ръба на финансовия фалит. Отличното владеене на български език от г-н Тасос улеснява нашето професионално общуване.
Авторът на писмото поставя в упор два въпроса, които имат пряко отношение към политическата ситуация и свободата на медиите в България, Гърция и ЕС:
първо, движещите сили на масовите протести в Гърция не са класическите политически и синдикални организации, а гражданите, самоорганизиращи се в групи и движения за натиск върху политическия елит, олигархията, международните финансови и банкови институции-истинските виновници за безпрецедентната криза в южната ни съседка;
-недоволството на младото поколение се представя от повечето медии като неоанархизъм. Което е обяснено при очевидната корпоративна и елитаристка зависимост на вестниците и телевизиите. Факт, който вече среща съпротивата на протестиращите и неизбежно губи в конкуренцията със социалните мрежи /последните днес са територията на свободното слово, а не монополната преса и комерсиалните ефирни медии/;
Като че ли социалната революция в Европа припламва-този път водена от младото интернет поколение! Къде е то в България-това е стратегическият въпрос за съдбата на гражданското общество у нас?

Уважаеми г-н Петков здравейте,

Не мога да не споделя с Вас радостта и вълнението, което изпитах, когато видях български журналист да взима интервю от събрали се на площада пред гръцкия Парламент граждани. Доживях да видя директно предаване на български журналист от Гърция! Защото друго е живата връзка.

Днес (08.06.2011) в сутрешния блок на BTV бе поканен този млад и симпатичен младеж да разкаже за впечатленията си от видяното там. Не знам защо, но имах чувството, че разговора се водеше със завърнал се от марсианска експедиция. Водещите с усмивка питаха, как се чувстват сега гърците, когато им спряха парите за фиести, яхара и 15 годишни заплати, а младежа се опитваше да обясни видяното през призмата на мизерната българска действителност, за да бъде разбран, но така и не се получи.

През изминалата неделя (тези събирания стават предимно събота и неделя с начален час 18ч. и се организират и в други градове, не само Атина), цифрата на протестиращите бе над 500хил души (по мнение на организатор на предизборни митинги и протести, при Папандреу-баща), но властите дадоха силно занижена цифра. Автобуси с хора от други градове, които откликнаха на призива на атиняни да се присъединят, бяха спрени на входните пунктове на града, а централната зона бе с ограничен достъп (само през определено място можеше да се мине и за целта трябваше да се заобикаля много). Май европейските директиви работят, ако си спомним и за българските протести, и има план за действия срещу мирни митинги и демонстрации. Но работата не е в цифрата.

Те наистина гонеха журналистите и камерите на „големите” тв канали, но отговаряха на въпросите на други, малки и уважавани от телевизии. От тези репортажи се разбра, че там не бяха само хора загубили работата си, а и работещи, пенсионери, студенти, ученици, майки и бащи с малки деца и бебета в колички. По начало те се събират да изразят своя гняв, затова и ги наричат „гневните на площада”. Те не са се събрали на протест! Те искат отговори от политиците за какво са взимани заеми и за какво са похарчени, чия е отговорността страната да е в това състояние и няма ли виновни и т.н.

За сега няма никакви ексцесии, липсват мегафони и лозунги с партийни или синдикални знамена. Издигат само националния флаг и чакат да им се отговори. От доброволци се подържат чистотата, детски кътове за малките деца с много игри и всичко необходимо за рисуване, медицински пунктове за първа помощ.

За сега никой не се наема да коментира, какво би станало, ако се възпламенят или се провокират по някакъв начин, разрушителните сили на този там народ. Колкото и да ги игнорират управляващите, само те ще носят отговорността за непредвидимите последствия, ако (недай си боже) пламне искрата.

Това правителство се оказа слабо да преодолее само натрупаните проблеми и колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре, защото времето не работи за Гърция.

Много поздрави

А. Асимис

 

След девет месеца и половина шикалкавене, министър-председателят Бойко Борисов най-после призна по време на среща с посланици на страни от ЕС в София, че неговото правителство няма да се включи в проекта „Бургас-Александруполис” като се отказва от изграждането му, и че строежът на АЕЦ „Белене” се замразява!

Няколко часа по-късно Правителствената „Пресслужба”, ръководена от Румяна Бъчварова се втурна да замазва гафа на министър-председателя с урок :как трябва да се тълкуват думите на Бойко Борисов!

Защо и как правителствената Пресслужба ни учи как да тълкуваме думите на премиера, - четете в коментар тази вечер, по-късно.

За „Южен поток”, който вече е на старт за строителство от руска страна, Борисов замълча, но вероятно кабинетът на ГЕРБ ще се откаже и от участие в него!

Защо няма да строим „Бургас-Александруполис”? Обяснението на премиера Борисов бе следното: „Това е проект, който не се иска от населението на Бургаски регион. Второ – всички видяхме какво стана в Мексиканския залив. Обясних на посланиците колко е бурно морето, колко е тесен заливът, какво означава всеки ден да влиза танкер там, какво означава разлив на танкер там. Освен това трасето минава през „Натура”. Не на последно място ефективността на проекта е в десетки години напред, би могъл да се изплати някога. И какво налага в условията на криза да го говорим това, каза премиерът Бойко Борисов.

Що се отнася до „Белене”, обясненията бяха още по-пространни:

„Всеки, който ми даде цената и да обсъждаме цена и откъде ще вземем парите, сме готови веднага да седнем да говорим с него иначе това си е само голи приказки, каза Борисов и допълни:

Правих им елементарната сметка – 26 млрд. евро струват 4 реактора при подписания договор между колегата Ердоган и Медведев.

26 като го разделиш на 4 се получава по 6.5 млрд. евро, което като го умножиш по две, сиреч същите нашите реактори от „Белене”, прави 13 млрд. евро. Ако някой ми каже днес откъде да извадя 26 млрд. лева, за да построя „белене” и след колко години ще си върна парите от тях, тогава нека да ме обвини, че бавя проекта. Това е сметката. Станишев говореше за четири милиарда, за два реактора. Турция подписва за 6.5 млрд. евро на един. Не се е променило нищо. Кой ме кара да задължа държавата с 26 милиарда, без ясен план, кога ще ги върна тези пари?”

ИТАР-ТАСС съобщи новината по странен начин със следното заглавие: „България не е приемала решение за отказ от проекта „Бургас-Александруполис”, цитирайки изненадата на министър Трайчо Трайков.

ИТАР-ТАСС цитира още, че „По думите на Борисов проектът е „неизгоден и вреден за страната”. Проектът „Бургас-Александруполис” предвиждаше строителството на петролопровод от България до Гърция, за да се избегнат натоварените турски проливи.

„Нито петролопровод, нито АЕЦ”

под това заглавие „Московский комсомолец” коментира новината за провала на двата руско-български енергийни проекта.

„България, традиционно верен съюзник на Русия на Балканите, нанесе неочакван удар по икономическите интереси на Москва в региона. „Братушките” се отказаха едновременно от два мащабни съвместни проекта”, написа вестникът.

Странното след двете новини, бе, че министърът на енергетиката Трайчо Трайков опроверга своя министър-председател в кулоарите на парламента, като каза, че решение за спирането на „Бургас-Александруполис” не е било вземано от кабинета! „Не мога да повярвам, че го е казал", „Не сме решавали, че няма да участваме нито в единия, нито в другия проект”, каза министър Трайков.

Запитан дали е изненадан от изказването на премиера, министърът отговори: „Изненадан съм от вашето твърдение”.

Странно и необяснимо е, че след като на 10 март бе обявено, че Министерството на финансите поема координацията и контрола по българското участие в проекта „Бургас-Александруполис”, и то с решение на правителството, след като бе одобрено отпускане на 50 000 лева от държавния бюджет за придобиване на 100 процента от капитала на дружеството „Проектна компания нефтопровод Бургас-Александруполис” от „Техноекспортстрой” ЕАД. Два месеца по-късно премиерът сви платната и отстъпи от този проект.

Преди два месеца бе съобщено, че прехвърлянето на собствеността на проекта за нефтопровода към финансовото министерство има за цел да подобри управлението и финансирането на българското участие в проекта, а днес стана ясно, че това са били действия за хвърляне нап рах в очите на Русия и Гърция. Българското дружество е собственик на 24,5 процента от капитала на компанията „Транс Балкан пайплайн”, която е ангажирана с проучването, проектирането, строителството и експлоатацията на нефтопровода. Какво ще се случи с парите, които държавата е вложила в тома дружество, защо бяха изплатени 50 000 лева от държавния бюджет за придобиване на 100 процента от капитала на дружеството „Проектна компания нефтопровод Бургас-Александруполис” от „Техноекспортстрой” ЕАД, чие решение е оттеглянето и отказът от проекта – това са въпроси, които премиерът така и не разясни. Но тези обстоятелства правят напълно нормална реакцията на изненада с която министър Трайков реагира на новината за спирането на „Бургас – Александруполис”.

Или за тези, които помнят случилото се в последните 20 години – мога да сравня реакцията на министър Трайков с тази на един бивш външен министър, Стоян Ганев, който слезе от самолта, за да научи, че без него, България е признала първа Македония за държава.

Минути след съобщението на Борисов, електронното издание на „Газета ру” пусна новината със заглавие „България се отказа от строителството на нефтопровода „Бургас-Александруполис”.

В публикацията се подчертава, че отказът бил продиктуван от липсата на икономическа изгода на проекта.

Със същото заглавие съобщи новината и РИА Новости, като за разлика от „Газета ру” тук бе подчертано, че отказът от строежа на нефтопровода бил съобщен след среща на българския премиер с поланиците на страните-членки на ЕС. Що се отнася до причината, Борисов се оправдал с отказа на жителите на Бургас от този проект и заявил, че случилото се в Мексиканския залив с разлива от платформата на „Бритиш петролеум” също оказало своето въздействие при вземането на това решение от негова страна.

Колко ще ни струва „подаръкът”, който си направи премиерът за рожедния си ден?

Новините за замразяването на „Белене” и отказа от „Бургас-Александруполис” бяха разпространени след срещата на Борисов с посланици на страните-членки на Европейския съюз, която се състоя днес, на 11 юни в резиденцията на испанския посланик. Символично казано, Борисов си „подари” отказа от съвместен бизнес в енергетиката с Русия за рождения ден, който е след два дни.

За „Бургас-Александруполис” още от средата на март беше ясно, че нищо няма да излезе, тъй като русофобството на министър Дянков и преминаването на проекта „Бургас –Александруполис” към Министерство на финансите го обрече още преди два месеца на провал и закриване.

Бившият енергиен министър в кабинета „Станишев”, сега депутат от Парламентарната група на Коалиция за България Румен Овчаров заподозря, че проекта „Бургас - Александруполис” се спира, а АЕЦ „Белене” се замразява, за да се удовлетворят американските интереси, предаде репортер на Агенция “Фокус”.

„Някои хора в България така и не разбраха, че България има собствени национални интереси и тези интереси не могат да бъдат управлявани от които и да било други държави. В момента действията, които предприема правителството, добре е че най-после ги предприема, защото това стоене в разкрачено положение беше по-опасно и по отношение на АЕЦ „Белене”, и по отношение на „Бургас-Александруполис”.

„Тази агония завършва – коментира Овчаров. - Тази агония обаче е изключително вредна за България. Надявам се, че министър-председателят схваща за какви загуби става дума, както политически, така и геополитически, а и чисто икономически. България ще заплати 2 млрд. евро, за да приключи проекта „Белене”, вместо да даде 2 млрд. евро, за да имаме работеща най-евтината АЕЦ в целия ЕС.

България се отказва от един проект, който сега очевидно ще бъде реализиран в Турция. В крайна сметка си мисля, че може да бъде удовлетворявано всяко желание на американските ни партньори, но поне мъничко трябва да бъдат съобразявани и нашите национални интереси”, каза Овчаров.

Как ще реагира Гърция на този отказ,

след като гърците засилиха работата по този проект и разчитат на транзитните такси, които ще получават от нефтопровода. Със сигурност – първата гръцка реакция ще е силно негативна към България и след време, когато България ще поиска газ от Гърция и включване на байпас към гръцката част на „Южен поток”, тогава ще научим и колко скъпо струва газа, и какво сме загубили, като сме забили нож в гърба на южните ни съседи.

Защо трябваше правителството на ГЕРБ да „преноси”, вместо да даде отговора си за руските енергийни проекти, едва ли някой ще тръгне за проверява и търси отговор. Точна на 1 септември миналата година Борисов не даде ясен отговор на Владимир Путин как смятат да реализират вече подписаните междудържавни енергийни проекти. Девет месеца и половина /времето за едно раждане – бел. Л.М./ след тази среща, Борисов изплю камъчето и призна, че кабинетът му няма никакво намерение да участва в „Бургас-Александруполис” и, че замразява строежа на АЕЦ „Белене”!

Точно в деня, в който от руския газов концерн „Газпром” съобщиха, че са готови да започнат строителството на „Южен поток”, българският премиер се изхвърли като съобщи, че с другите два съвместни с Русия проекти нищо няма да се случи.

Ден преди Бойко Борисов да съобщи тези две новини, руският енергиен министър Сергей Шматко призова българските акционери в петролопровода „Бургас-Александруполис” да вземат решение до есента на 2010 г., тъй като в противен случай той щял да бъде замразен до изясняване на позицията на българската страна.

Руската компания "Атомстройекспорт" също била готова да започне строежа на АЕЦ "Белене", заяви днес вицепрезидентът й Генадий Тепкян, който добави, че работата по проекта не изостава, въпреки отсъствието на стратегически инвеститор и съответно на финансиране. На строителната площадка имало необходимата инфраструктура и първият блок на централата можел да бъде готов през октомври 2017 г.

Тук не мога да не задам въпроса и защо председателят на парламента Цецка Цачева разизграваше руския енергиен министър Сергей Шматко като се напъна да говори „компетентно” с него за българо-руските енергийни проекти при посещението си в Москва също от средата на март. Русия не е страна, с която някой може да си играе и шикалкави и много скоро управниците ни ще усетят това.

Спомням си, че в Гданск на срещата на Борисов с руския премиер Владимир Путин, Путин го попита от кой от проектите бихме се отказали. Тогава премиерът не каза нищо ясно и конкретно.

Колкото до „Белене”, Борисов позволи един посланик като Уорлик да тръби как ни съветва да загърбим „Белене” и то на всеослушание с лъжи за сеизмичност на терена за АЕЦ-а.

След това се игра на вариант „търсене на инвеститори и консултант”, който вариант бе изоставен и не бе довършен...

Междувременно три компании останаха в надпреварата за консултант на АЕЦ „Белене”, а сред фирмите, които кандидатстваха в конкурса бяха HSBC, "Сосиете женерал", "Магуайър", "Ротшилд”. Министър-председателят пък обяви, че проектът за АЕЦ „Белене” е най-напредналият технически и юридически проект в Европа.

Освен руснаци, България разигра и чужди компании като шикалкавеше и губеше авторитет, докато неизвестно защо отлагаше във времето тази проект.

Заговори се, за консервиране на площадката на АЕЦ „Белене”, съобщена бе и цената за това консервиране – 7,5 млн евро. Замразяването на „Белене” било, защото нямало яснота кога ще се върнат парите, съобщил днес премиерът на посланиците от страните-членки на ЕС.

В резултат пред страната ни стои проблем с дело за неустойки на стойност над 800 млн евро, лихви, милиони за замразяване, за поръчано и неизползвано оборудване – цената на това съобщение на Борисов може да ни донесе иск за около милиард евро.

Възможното прекратяване на проекта “Бургас-Александруполис” вероятно ще тласне Русия към Турция, която предлага алтернативен нефтопровод, за да доставя руски и каспийски суров петрол на средиземноморския пазар, включително за Южна Европа, добави Шматко.

Русия има нужда от нефтопровод, за да доставя собствения си суров петрол и да продава транспортни услуги на Казахстан, който планира да увеличи производството от гигантските нефтени находища в Каспийско море, които се разработват от международни петролни гиганти.

Комбинирани с намерението на Турция да ограничи трафика на танкери през тесните проливи, които свързват Черно и Средиземно море, поради екологични причини очакваното повишение в петролната търговия прави строежа на надземна линия от жизненоважно значение, подчерта Шматко.

Новината за замразяване на проекта „Белене” дойде ден след като президентът Георги Първанов отправи приветствие по тази тема:

„Необходима ни е повече оперативност по проекта „Белене”, оценяван от международните експерти като съвременно технологично решение с най-високи показатели за ядрена безопасност в света към момента. Това се казва в приветствие на президента Георги Първанов, отправено към организаторите и участниците в Международната ядрена конференция на БУЛАТОМ, съобщиха от прессекретариата на държавния глава...

... Трябва да сме по-експедитивни, защото повишеният интерес към ядрените технологии вече значително повишава цената на новите атомни централи в световен мащаб. Доколкото съм информиран, цената на единица ядрена мощност в аналогичния на Белене проект за изграждане на АЕЦ в Турция вече е 2,5 пъти по-висока, се казва в приветствието.

Според държавния глава, - няма никакво съмнение, че трябва да запазим стратегическия приоритет на ядрената енергетика в електропроизводството. "Много са причините за това - световните енергийни баланси, екологичните стандарти, скокът на цената на електроенергията след 2012 г., когато ще приложим принципа “замърсителят плаща”. Поради повишените изисквания към серни и азотни емисии, голяма е вероятността след 2016 г. постепенно да се разделим с почти всички наши ТЕЦ, работещи на въглища...”

В традиционния стил две крачки напред – една назад

минаха и намеренията на правителството да търси инвеститор за построяването на един или два нови блока на площадката на АЕЦ "Козлодуй". Естествено, след пушилката, към днешна дата, тези планове се оказаха в застой заради оттегляне на досега заявения инвеститорски интерес към потенциалния проект съобщи журналистката от Медияпул”, Владислава Пеева в свое разследване по темата.

Застоят станал ясен и от думите на Рашо Първанов, главен инженер на изведените от експлоатация І-ІV блок на централата, чиято инфраструктура се очаква да бъде използвана за бъдещите мощности.

Рашо Първанов представил възможностите за нови реактори в АЕЦ "Козлодуй" по време на дискусия в четвъртък пред Международния ядрен форум, организиран от "Булатом".

Според Пеева, в началото на годината, Министерството на икономиката, енергетиката и туризма спешило ръководството на АЕЦ "Козлодуй" да внесе доклад за необходимостта от нови мощности на централата, но докладът сега отлежавал и не се внасял в Министерски съвет за одобрение.

Документът включвал около десетина варианта на технологии, сред които руски, американски, японски и др., както и предпроектното проучване за икономическата ефективност на нови мощности от по 1000 МВ в централата. Проучването било изготвено от испанската "Ибердрола", която имала и инвестиционен интерес, а това било и условието за откриване на процедура за избор на компания, която да изгради и експлоатира съоръженията. По неофициална информация обаче, испанците вече не били заинтересовани от проекта, което спъвало обявяването на търг или конкурс.

След посещението на енергийния министър в САЩ през април т. г. от министерството съобщиха, че американски компании проявяват интерес към нови ядрени блокове на площадката на АЕЦ "Козлодуй". Същото твърдеше и американският посланик у нас Джеймс Уорлик, но до момента от страна на Щатите така и не бил обявен реален инвеститорски интерес.

В резултат на всичко случило се до този момент, Русия логично поиска по-високи такси за прием на ядрените ни отпадъци! Според евродиректива, България трябва да спре да изнася в други страни ядрените си отпадъци още до края на настоящата, 2010 година.

Тук следва логичният въпрос, работи ли някой от правителството по проблема с осигуряване на хранилище за бъдещото складиране на ядрени отпадъци! Такава информация от министерството на Трайчо Трайков никой не успя да намери...

Преди два дни министър Трайчо Трайков коментира коментира, че инвеститорите предпочитат компании, които да са стабилни и да имат потенциал за нагоре. „Приватизация трябва да има, защото това ще донесе свеж финансов ресурс на държавата. За да има и стабилност, и потенциал за развитие нагоре, трябва да се намери обединение - например на АЕЦ “Козлодуй”, ВЕЦ-овете на НЕК и Марица-Изток – съобщи Трайчо Трайков. - Това ще е компания мечта, от която и 10% да продадем, постъпленията ще са огромни. По-добре да продадем малка част от нещо голямо, отколкото много от нещо по-малко”, категоричен бе икономическият министър.

Ще загуби ли Русия от отказа и шикалкавенето на България

по енергийните проекти?

Според електронното издание „Время новостей” от 9 юни, в близките години се очаквало „Росатом” да стане наистина глобална корпорация. Директорът на държавната компания Сергей Кириенко обяви планове за реализиране на проекти в целия свят, съобщи преди два дни в-к „Время новостей”.

Постигането на тези амбициозни цели може да бъде осуетено заради съкращения във финансирането. Освен това бъдещите договори ще зависят от готовността на руската страна да се откаже от приоритета си да използва само оборудване собствено производство, коментират експерти.

Програмата на „Росатом” е действително мащабна. В Близкия изток през август ще бъде пусната иранската АЕЦ „Бушер”, започна изграждането на АЕЦ в Турция. Корпорацията ще участва в търга за изграждане на първата ядрена централа на Египет, готови са и плановете за снабдяване с ядрена енергия и на Сирия.

В Далечния изток „Росатом” помага в изграждането на АЕЦ в Тайван, както и за завършването на първата подобна централа във Виетнам. Амбициозни са и плановете за Новия свят, където текат преговори с Аржентина, Бразилия и Венецуела.

Защо точно днес премиерът Борисов съобщи за отказ по проекта „Бургас-Александруполис” и замразяване на АЕЦ „Белене”? Посланиците на страните-членки на ЕС едва ли имат пръст в тази история.

Засега виждам две причини в избора на време за съобщаване на решение по двата енергийни проекта:

Първата е, че вчера президентът Георги Първанов поиска в присъствието на срещата „Булатом”, че не трябва да се чака, а да се действа в енергетиката.

Втората причина е, че САЩ ще дадат червена точка на Борисов затова, че след налагане на санкциите на Иран, в които участва и Русия, Кремъл загуби позиции в Близкия изток, като трябваше да се откаже и от продажбата на ракети на Иран и се дистанцира от подкрепата на Турция за Иран. Иран от своя страна се обиди на Китайи Русия, което пък намали рейтинга на Турция във воденето на самостоятелна политика.

А какъв по-удобен момент за удар от този щеше да получи Белия дом в борбата си за връщане на изгубени позиции в Евразия? Един приятел на Русия като България да нанесе икономически удар върху съвместни българо-руски енергийни проекти и то след като предстои разполагане на ПРО на българска територия!

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1328-makedoniya-sledva-pogreshna-strategiya

Ерол РизаовИнтервю на Иво Иванов с Ерол РИЗАОВ бивш главен редактор на „Утрински вестник” в Македония, а сега колумнист в скопското издание, което е близко до главната опозиционна сила в страната в момента – Социалдемократическият съюз на Македония.

- Най-актуалният призив на македонското държавно ръководство спрямо България е „да оставим историята на историците”. Доколко реалистично е това?

– Вижте, това е невъзможно. Политиката винаги е играела водеща роля в отношенията между страните, като се опира на определени исторически факти, а и на отделни митове и легенди. През значителен период това е обслужвало политиката. Когато днес нашите политици казват да се остави историята на историците, те не мислят искрено, че тя действително трябва да се остави на науката. Впрочем, през изминалите десетилетия историята, изобщо като наука, опустоши съзнанието на много хора в балканските земи, защото е силно идеологизирана. И това се отнася за всички, не само за македонците, но и за българите, за сърбите и т.н. Така са формирани определени настроения, които с поколенията са напластени в съзнанието на хората и сега е много тежко всичко това което сме идеологизирали в основните училища, в средните училища и изобщо в нашите работи, сега изведнъж да се откажем от него и да кажем – чакайте, това не е точно така и трябва нещо да променим за всички ни по отношение на тази наша история и по отношение на нейната концепция и не само спрямо миналото, но и по-нататък, как ще бъде в отношенията между държавите. Македония ще трябва да съобрази своята реална политика с разпадането на Югославия. Това не е онази Македония, която беше в рамките на Югославия. Тази Македония е независима и самостоятелна държава и трябва да съобрази своите сили и своите позиции, да се пригоди към европейския дух и да започне да се европеизира не само по отношение на историята, но и по отношения на цялостния живот в тази държава. Така ще осъзнаем, че "реалполитиката" се състои от интереси, от конкретни дела, като мярката е стандартът на живот на хората, качеството на живот в една държава, а не историята и митовете които са останали при нас.

- Казахте интереси. Нормалната политика между държавите се определя от интереси. Не е ли малко странно, че когато се обръща към Македония България иска да се прекрати езика на омразата. Но омразата е чувство все пак, сантимент някакъв. Не са ли прекалено много сантиментите от страна и на двете държави, а интересите са някъде на заден план, или пък някой се опитва да ги изкористи за някакви чужди и частни интереси?

–Мисля, че по-важният въпрос е за същността на комплексите в Македония, във връзка с първото ви питане, т.е. във връзка с историята. Всъщност сблъсъкът в съзнанието на хората се ражда поради многото емоции и малкото знание. Когато в подобни глави идват подобни сблъсъци се раждат някакви идеи, за които Жижек казва, че в подобна ситуация „всички лайна изплуват на повърхността”. И са много добре видими. При социализма хората нямаха еднакъв достъп до медиите. Някои хора нямаха възможност да говорят. Днес този достъп го имат всички. Но го имат и неисториците и квазиисториците. Имат го и екстремистите, и всички те нещо говорят, всички те създават някаква конфузия. И когато нашите и вашите новинари, когато виждат какво се случва, се опират главно на македонските екстремисти за да го представят в България като обща политика на Македония, или да покажат в Македония екстремистите от България, които там разбира се също съществуват, тогава получаваме една погрешна представа. Виждам дори, че и някои политици добиват погрешна прадстава и гледам лека-полека, че това вече са други интереси. Виждам, че това са чужди интереси. Аз често критикувам нашата външна политика в тази и част, защото мисля, че Македония реално може да сведе своите проблеми в отношенията със съседите си до нула. За да го направим обаче трябва наистина да формулираме една честна стратегия, без задни сметки, за да се създаде такава атмосфера и в съседните страни. Това ще е невъзможно, ако не се постигне предишната атмосфера (в историята). Не мисля, че може да се стигне до някакъв гръцко-български съюз против европейския път на Македония. Това не би било добре за всички. и е против всички. Дори напротив, Македония трябва да добие най-силната поддръжка от България. Вярвам, че това ще се случи. Съответно, Македония ще преразгледа своята "реалполитика" спрямо съседите си, към всичките си съседи. Защото ние по-рано имахме една политика на президента Киро Глигоров за равна отдалеченост от съседите. Тя бе погрешна. Обратното, Македония трябва да следва политика на еднаква близост със съседите си и нейната обективна позиция е тази. Ако искате и исторически – през Средните векове има доста общи елементи в цялостната история на южните славяни. Томове и томове книги са написана за отношенията на Византия със славяните.

- Да, но онова е в Средновековието, а какъв е изходът днес от прословутия спор за името между Македония и Гърция?

- Вижте, спорът за името е ирационален.  Това е ултимативен спор. Обективно, Македония има това име от 68 години. Република Македония бе с различни идеологически добавки Федеративна, Народна, Социалистическа република Македония и мисля, че гръцкия страх, че това може да бъде някаква опасност за Гърция беше неоснователен. Не може да мислиш, че една малка, миролюбива и бедна страна ще отправи някакви предизвикателства към Гърция. Междувременно, по мое мнение, се случи нещо много лошо и много страшно. И то точно в периода, когато Македония започна да привлича световните симпатии не само от политическата, но и от научната общност, включително от тази на историците. Голям брой историци я подкрепиха, защото се видя, че наследството на античността не може да бъде само на една държава. Това наследство, културното наследство е на цели региони. В същото време, какво направи Македония? Македония влезе в един, как да го кажа, в един „капан”. Влезе в една утопия. Влезе в една бих я нарекъл много лоша работа. От усещането за несправедливост към себе си тя прихвана някакви идеи, втасвали в диаспората в Австралия. Те не са нови. От дълго време втасват, но ние винаги сме ги отбивали, като нереални, като малко отнесени работи, бих казал дори налудничави. Сега навлязохме в тази „антиквизация” и, както изглежда, с промените на името на скопското летище, с промените на името на стадиони, с изграждането на разни паметници, направихме няколко големи грешки. Първо, по отношения на съседите това провокира враждебност. Това предизвика неразбиране и в света. Какъв е сега този македонски елинизъм? Какво искаме да постигнем с това? В научен аспект, това което изградихме е ненужно. Второ, това са паметници, които царства, кралства и големи империи ги градят за период от 10, 20, 30, 50, 100, 200, 300 години. Ние всичко това искаме да го направим за 4-5 години. На всичкото отгоре, това не са македонски приоритети. Македония е сиромашка земя. Македония по качество на живот е е последна в Европа. 52% от висшистите са без работа. 38% от хората със средно образование са без работа в Македония. Само 4% от студентите в Македония следват технически науки. Всичко това показва, колко е погрешна е стратегията на Македония. Единственият изход за малките държави като Македония, които нямат природни ресурси, е образованието и демокрацията. С тази „антиквизация” обаче, дискредитирахме и демокрацията. Направихме една политическа симулация на състезание за едно по-славно минало, за по-хубаво минало, за да се чувства някой по-добре или за да си го върнем на някого, който е бил несправедлив към нас и ни спира по европейския път, т.е. спира напредъка на Македония.

- Добре, направили сте го на инат. Сега какъв е изходът? Ще бутатете ли паметниците или само ще сменяте табелките и надписите на тях?

- По този повод, един наш добър новинар, Бог да го прости, мисля, че Домаграджиев, казваше: „Македония ще трябва да преглътне една крастава жаба. Както всички, които влязоха в ЕС, я преглътнаха, така и Македония. Колкото е по-малка е жабата, толкова по-лесно се преглъща”. Ние обаче направихме така, че сега жабата стана жабок. Голяма жаба и е тежко тази голяма жаба да се преглътне и прокара. Но трябва да намерим решение. В Македония трябва да дойдат поколения, които да са бъдат прагматични, които ще мислят за статуса на живот, за качеството на живот. Може би едно друго поколение граждани на Македония ще поправят тази неправда, около името и около този натиск, който сега се оказва, който и аз също силно осъждам. Смятам го за ултимативен, непотребен и ирационален. Не може днес, след всичките западни революции, ние да прокарваме диктат отвън над самоопределението и самонаименованието. Но ще ви кажа, колко е погрешна и нашата идея. И това историците в България добре го знаят. Ние се втурнахме да доказваме на българите, на гърците и на Европа, че сме потомци на Александър Македонски и на Филип Втори, и че античната история на Гърция и на Византия, не е гръцка, а наша. Това може да го каже само човек, само хора, които нямат никаква представа за историята, изобщо никаква. Как те стигнаха до тази позиция без да познават националната си история, е много важен и тежък въпрос. Цялата европейска история почива върху основите на елинизма. Тази „антиквизация” - европейската, не гръцката, е извършена за пет века. Всички философи на Франция, на Германия, на Англия, на Холандия са възпитавани, изучавали са византийската история, византийската литература, византийската поезия, византийската музика и гръцката демокрация и елинизма. И цялата тази европейска конструкция, добре нека е лъжлива, нека не е точна, нека да е измислена. Но сега ние сме тръгнали да я разрушаваме, защото някой будала ще излезе и ще каже, че това е така и така. Дори да е истина, не може да се действа така. Само че не е истина, защото историческите факти, казват съвсем друго. А ние какво направихме, накичихме паметници и сгради, потрошихме стотици милиони евро в тази бедна земя за да докажем, да сме на инат и да докажем на някого, че ултиматумът му е погрешен. Точно обратното - трябваше да потърсим една световна солидарност, която произлиза без големи харчове за Македония, когато 132 държави са ни признали под конституционното ни име. И тази политика трябваше да продължи по-нататък и да си търсим интереса по-нататък чрез договори с Гърция и с всички други съседи и да намерим едно оптимално решение. Тук сега ще ме нападнат много хора, че повдигам въпроса за промяна на името. Впрочем вижте, ако всички са глътнали по една крастава жаба, ще трябва да я глътнем и ние. Вие например затворихте половината АЕЦ Козлодуй. Македония изгуби златни 15-20 години. Спрямо България, спрямо Гърция, спрямо Сърбия, спрямо всички имаме някакъв проблем например, спрямо Албания. Това са исторически процеси, които са изостанали в развитието си поради страхотните грешки, които са направени. Това е.

- Според думите ви Македония ще трябва да приеме съставно име, но все пак думата Македония ще остане в името и това не е малко.

– Това условие „ерга омнис” е страшен ултиматум. Това „ерга омнис” означава за всеобща употреба. Ако запазим името Република Македония, това нашите политици трябва да го дообяснят на света. Кампаниите и пропагандите, които ги правим за глупости в държавата, трябва да ги правим за умния свят, защото ако от нещо се страхуват Великите сили, това е от своята общественост. Но ние не залагаме на тази карта. Ние можем да играем на тази карта – германската общественост, американската общественост, френската общественост, да ги запознаем с тази ситуация, която ни е наложена с натиск отвън да си сменим името. И мисля, че тук щяхме да постигнем по-големи резултати, предвид че вече 132 страни ни признаха с името ни, и така можехме да успеем, а не да бъдем антигръцки, да бъдем антибългарски. Не да бъде антисръбска кампания, а да бъде честна кампания. Мисля, че така можехме да създадем една позиция, когато областта Македония, географската област Македония можеше да получи различни имена. Искате Северна, искате Егейска, искате Южна, искате Пиринска Македония, да се види, да се получи тази разлика, а Република Македония да си остане за употреба в собствената ни държава. Това не би предизвикало дестабилизация, не би предизвикало размирици, не би предизвикало междуетнически сблъсъци. Това би ни поставило в равноправна позиция. Или, както отсъди съдът в Хага, което е голям исторически успех, че Македония може да стане член на Европейския съюз и на НАТО, пък дори и под името БЮРМ. Тогава ние получаваме фактора време и не сме онеправдани от времето. Значи тогава можем да преговаряме по-дълго и да искаме решения и да създаваме атмосфера в наша полза и в двете държави. Но в момента не е създадена обстановка, атмосфера, за мирно решаване в двете държави относно постигането на взаимно приемливо решение. Нито в Гърция, нито в България. Няма я тази атмосфера. Аз не знам каква е възможността в гръцкия парламент да мине дори предложението за Северна Македония. Защото там Гръцката църква е много силна, много консервативна и тя ще избягва каквото и да е име, в което присъства думата Македония. Не вярвам, че гръцките екстремисти, които са в подем, също биха го позволили. Всичко това означава, че имаме една ситуация, която може постоянно да се променя в наша вреда, защото за Гърция не се променя нищо. Македония чака, тя е в чакалнята, Гърция не е. Гърция се сдоби с много милиарди за да се измъкне от кризата. Кризата в Гърция - това е по-висока икономическа категория. Обикновено нашите управляващи са много доволни, че гърците са в криза. Не си гледат своята сиромашия и своята беда. Значи това са различни категории, това са различни стотици милиони и милиарди, които Европа дава на Гърция, за да не пропадне самата Еврозона в кризата.

- Смятате ли, че сегашното правителство на Република Македония реално е заинтересовано да ускори интеграцията на страната към ЕС?

- Този въпрос го чувам много често, има много коментари и анализи по тази линия, че наистина управляващите в момента не са заинтересовани Македония да напредва в отношенията си с ЕС. Мисля, че това не е точно. Защото, първо, преговорите ще траят много дълго. Значи Македония няма утре да влезе в ЕС. Когато Македония влезе в ЕС, и вие българите това много добре го знаете, към нас няма да потече мед и мляко. Тоест ще има доста проблеми и по-нататък. Правителството се страхува от реформи, но то трябва да ги провежда и без ЕС. Какво ще правим, ако не влезем в ЕС? Няма ли да правим реформи? Бях го писал още преди 20 години, когато започнахме за първи път да говорим за ЕС. Всъщност ние почнахме още преди вас, още в Югославия, преди 25 години, да умуваме и пишем по темата. Ако бе мирна развръзката, ако нямаше война, Югославия щеше да е първата, която щеше да влезе в ЕС. Та тогава написах, че Македония ще стане член на ЕС, когато на гражданите вече ще им бъде все едно. Някои ще искат много да влязат, но ще има и безразлични, защото ще им бъде все едно, когато имат по 10-15 хиляди евро доход на глава от населението, когато ще имат добра инфраструктура, когато безработицата ще е 7-8% , и когато ще имат добър живот, тогава ще има петиция за референдум и ще решат, дали искат или не искат да влязат в ЕС. Но сега имаме други проблеми. Имаме проблеми с приоритетите, перспективата и развитието. Македония няма по-добра алтернатива от ЕС. Няма. Ако имахме някаква по-добра алтернатива, все някой от политиците ни би го казал. Тоест, и властта, и опозицията, и интелектуалните елити на Македония мислят еднакво само по една точка - че нямаме по-добра алтернатива от ЕС. Не можем обаче да решим, какъв е пътя и начинът да успеем по пътя към  ЕС. Не съм чул нито един адекватен македонски политик или медия да твърди, че не бива да влизаме, освен един файтон хора, които се показват по телевизията и в т.нар. „ток-шоу”.

- Българските граждани имат по-голямо доверие в Брюксел, т.е. в европейските, отколко в собствените си институции? Ако на Запад гражданите критикуват Брюксел, заради еврочиновниците, заради бюрократичния език, то, поне в България, а доколкото знам и в Румъния, повече вярваме на ЕС, отколко на собствените си правителства. Има ли го този феномен и в Македония?

- Това със сигурност е някаква реална позиция. Гражданите най-добре го чувстват. Ако губят доверието в своите институции, ако не могат да реализират някои свои основни права, а отблизо виждат, че това в Европа може да се реализира, тогава то е нормално. Защо да им имаме по-голямо доверие на нашите управляващи, след като имаме стотици присъди, издадени в Страсбург в наша полза, в полза на гражданите. Защо да имам по-голямо доверие в съда, където 10-15 години се води едно дело и няма присъда. Това е защото хората си мислят, че като влезем в ЕС към нас ще потече богатство. Подкрепата за ЕС у нас е висока – постоянно е над 80%. И това е така, защото е изгубено доверието в съществуващите държавни институции. Днес за да получите работа в Македония трябва да влезете в някоя партия. Трябва да вземете членска карта, че сте член на тази или онази партия и с нея ще се явите на конкурс. Но дори да го спечелите, партията трябва да даде съгласие за да започнете работа. Какво доверие можеш да имаш в тези институции? Какво доверие можеш да имаш, ако съдебните дела траят по 5-6 години. Какво доверие можеш да имаш в медиите, ако за 4-5 години двайсет главни редактори на най-влиятелните вестници са сменени, или принудени да си отидат? Двайсет главни редактори! Какво е това? Как да го обясним? Значи тези европейски ползи, хората ги виждат, уважават и разбираемо ги очакват.

- Кога, според вас,  Македония ще получи дата за начало на преговори за членство в ЕС и кога смятате, че тези преговори ще имат шанс да приключат успешно?

- Писах наскоро за „Утрински вестник”, че от Брюксел ще дойде „хаджи абер” . „Хаджи абер” означава горчива вест. Не говори добре и за европейския политически елит, че след три предложения за приемане на дата за начало на преговори, не получаваме такава. Ясно се вижда, че това е едно протекционистично отношение. Че това е отношение на клуба в защита на един негов член. Което, макар да е записано като задължение в документите и в устава на ЕС, е доста грубо и вулгарно. Но да кажем, че ето ние сега ще получим датата за преговори, например през декември догодина. Ако дойде от Брюксел такова предложение, с него ще получим и едно ново условие. Което ще ни задължи до декември, заедно с Гърция, да намерим решение на спора за името. Но това е мисия невъзможна без по-широкото участие на великите сили. Не мисля обаче, че големите сили ще ударят с ръка по масата и ще кажат – „Македония да влезе”. Това никога няма да се случи, защото винаги тяхното отношение ще натежава към Гърция. Просто защото Гърция е по-важна за тях от Македония. Впрочем, след време дори без наше участие, ще започне това което ви казах преди малко. Защото вече и на европейската общественост е ясна неправдата, която се налага на Македония за името. Това ще бъде усетено и от европейските лидери. Но ако Македония наистина не иска - това което вие питахте – ако ние действително не искаме да влезем в ЕС поради някакви партийни или политически сметки, бъдете сигурни че европейците ще го усетят. Тогава ще намерят начин,да го съобщят на македонското общество. Това няма да може да остане скрито. Но аз повече се плаша, да не започне да се появява един примитивен евроскептицизъм, защото все пак евроскептицизмът е една философия на интелигентни и умни хора. У нас обаче той може да придобие една примитивна форма, че „на нас Европа не ни трябва”, „те са пред разпадане” ... и т.н. Надявам се все пак, че ще надделее здравият разум, защото имаме една болна точка в цялото това чакане и бдение за да се влезе в ЕС. Това са междуетническите отношения в Македония. 30% процента от населението не са представители на македонската националност. А те искат това членството в ЕС да се случи по-бързо. Те са в положение, че налагат много голяма мъдрост в Македония, защото ако се случи Албания преди нас да отиде в ЕС, както се случи да влезе в НАТО, или дори. Косово да ни изпревари, тогава техните паспорти ще са по-атрактивни, отколкото българските. А пък ако влязат Сърбия и Черна Гора, тогава техните паспорти, ще са още по-атрактивни отколкото македонските и българските. При подобно развитие, ако сега 40 или 50 хиляди души са взели български паспорти, тогава 200 – 300 хиляди души ще вземат, албански, сръбски и черногорски паспорти. Тогава дори може да се стигне до разпадане на Македония. Необходима ни е голяма мъдрост и памет, за да излезем от това положение. Защото с тези битки за власт, кой да е първи  в селото - та нали Македония, гледана на европейската карта, си е едно село. Та това тук е борба за едно село, кой да бъде кмет на селото. Мисля, че това е една губеща, самоубийствена политика. Лоша работа...

Но да не бъда песимист в чуждестранните медии. Да не трупам огорчение. Да не правя лошо впечатление. Аз мисля, че президентът Желю Желев ни изпрати една добра заръка и му благодаря за тази заръка, която по същество е, че на Македония трябва да и се помогне най-много от България и тази работа трябва да се изведе докрай и така да напредват отношенията по между ни, че да създадем близост. Предвид всички обстоятелства, това може да е малко утопично, но е неминуемо. Трябва да сме много луди, за да не използваме европейския си шанс.

 

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За орела, рака и щуката

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi5-2012/1304-proektat-skopie-2014-patevoditel-v-makedonskiya-panoptikum

Поредната скулптура в Поредният антибългарски опус на проправителствения вестник „Вечер” в Скопие под заглавието: „Во Бугария има се, само бугари не” развесели много от нашенците от двете страни на границата. Бившият депутат и сегашен водач на Световния македонски конгрес Тодор Петров е всеизвестен скопски „Мунчо” и едва ли би заслужавал повече от снизходителна усмивка. Пък и самият „Световен конгрес” е небезизвестна титова шпионска централа за манипулиране на македонската диаспора, така че е напълно ясно, какво може да ни каже господин Петров. Не е случайно и, че интервюто - статия излиза във вестник, чиито главен редактор е видният сръбски лобист Драган Латас, минаващ за водещ рупор на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ. Затова е най-добре да погледнем сериозно на случващото се край Вардар, като потърсим истинският смисъл на паноптикума в който се превръща столицата на бившата югорепублика.

Проектът „Скопие 2014”

Проектът, наречен „Скопие 2014” не е просто представителна архитектурна хрумка, или „инвестиционна дупка” за кражба на милиони от държавния бюджет, а най-голямата идеологическа и пропагандна акция на Балканите след 1945. Тя е по-величава, по-професионална и всеобхватна дори от опита на коминтерновците да пришият Пиринска Македония към Титова Югославия. Днес всички погледи са вперени в „Героя на кон”, както витиевато наричат исполинската фигура на Александър Македонски и неговия Буцефал в БЮРМ. Но защо забравяме, че музеят на открито в Скопие започна с издигането на другите две знакови конни статуи пред стария мост на Вардар. Става дума за Гоце Делчев и Даме Груев, възкачени на коне. Докато се забавлявахме с мълниеносно появилите се гащи на Прометей, които трябваше да прикрият неговата смущаваща мъжественост, сякаш проспахме, че в Македония за първи път бе издигната и статуя на Тодор Александров също на кон (паметникът в квартал Кисела вода, който при това е отлят в Сърбия, също е деликатно наречен, почти инкогнито, „Войвода на кон”). Всички тези фигури са издържани в дълбоко реалистичен стил. И тук не става просто дума за до болка познатия соцреализъм -да се разказват приятни неща на началника в достъпна за него форма. Както твърди журналистът Владо Перев много скоро край Вардар ще има паметник и на Ванче Михайлов. Последният водач на върховистите също ще бъде увековечен в бронз там. Така предизборно ще бъдат избити козовете на Любчо Георгиевски, един от основателите на ВМРО, който влезе в „чудовищна” коалиция с лидера на Социалдемократическия съюз на Македония Бранко Цървенковски. Все още се смята, че Георгиевски има известно влияние върху около 200 000 хиляди пробългарски гласове в БЮРМ, а те са ценни за премиера Никола Груевски и той е готов да плати за тях на предстоящите местни избори, като привлече пробългарите с няколко паметници на знаковите имена в митологията на ВМРО. Но това е, така да се каже, само частно, тактическо използване на плодовете от проекта „Скопие 2014”. Стратегическият замисъл е много по-голям и далечен.

Става дума за укрепването и циментирането на македонското самосъзнание, за да се преодолее съвременната посткомунистическа и постюгославска криза, в която то е изпаднало. Във вече споменатата статия на Тодор Петров дебело се подчертава: „Неслучайно Македония е най-голямата романтика за България. Културата и историята на македонците е вплетена като държавна култура и история на България и затова всичко е еднакво. Честваме едни и същи дати, събития и личности, само зависи кой от коя страна на границата е, за да каже - мои са. А в основата си никой от никого не краде нищо, защото основата на България е Македония". Подобна шизофренична теза е удобна за експлоатация и предстоящо задълбочено доразвиване от новомакедонистката пропаганда. Защото, въпреки че казионните медии не спират да тръбят, че Македония процъфява икономически, а инвеститорите се избиват да влагат парите си в това забравено от бога балканско ъгълче, стопански бившата югорепублика съвсем не цъфти и не връзва. Безработицата остава висока - над една трета от трудоспособното население. Младите, образовани и активни хора в страната масово емигрират в Централна и Западна Европа. В голямата си част, те се изселват завинаги. Въпреки това, доверието към властта си остава по-високо, отколкото към опозицията. Причината за този парадокс е комплексна. От една страна, зад ВМРО - ДПМНЕ стоят македонистите и просръбски настроеното население край Вардар. По конюнктурни съображения го подкрепя и съуправляващата албанска Демократична уния за интеграция. Не е за подценяване и репресивният апарат на режима, който е установил пълен контрол над медиите и общественото мнение. Всичко това умело се направлява и съчетава с наследената от „владата” система на семейственост, корупция и клиентелизъм в Македония. Но над всичко стои върховният идеал, въпросът за оцеляването на тази система. Която, колкото и да се бие в гърдите, не може да покрие европейските стандарти за демокрация и интегриране в Европейския съюз и НАТО. Затова новомакедонската нация се сплотява, чрез насъскването й срещу общия враг, в случая българите и гърците, които удобно са представени, освен под всичките им стари стереотипи, и като противници на македонското присъединяване към евроатлантическите структури. За да се увековечи тази омраза, тя трябва да бъде отлята и замразена в паметници, които да отровят завинаги общественото съзнание край Вардар.

Забележете кои три неща стоят в центъра на проекта „Скопие 2014”. Това са – паметник на Александър Велики, за да бъде дразнена Атина. Впрочем, паметниците на елинския герой, като реплики, се размножават и в останалите македонски градове, превръщайки се в стожер и емблема на антиквизацията на страната. Другите две поанти на „Скопие 2014” са изцяло антибългарски. Едната се нарича Музей на Холокоста, издигнат върху територията на бившата скопска еврейска махала. И това съвсем не е от любов към жертвите на юдеите. Гигантската сграда и експозицията вътре трябва постоянно да напомнят за „българския фашизъм” и окупацията през Втората световна война. В тази обща антибългарска кауза са вплетени потомците на малкото оцелели евреи от Македония. Тук са и непреходните борци срещу фашизма и капитализма, които успешно са превърнали краха на идеалите си в професия. Доколкото изобщо на Балканите има „дясно”, така „дясната” ВМРО-ДПМНЕ идеологически обвързва към своята политика и управление левите ветерани от Титовия режим - борците срещу капитализма и „бугарския фашизъм”. Същата групичка, която винаги е преследвала и се е борела срещу истинската ВМРО, е инкорпорирана и представена и в Музея на македонските революционни борби. Там, в лоното, в светая светих на новомакедонската идеология, е Музеят на революционните борби. Тук в подходящи македонистки ореоли са изложени всички идоли и митове на ВМРО, защото само с голата антиквизация не може са се симулира нация през ХХІ век. Трябва обща кауза и тя е закована в четирите букви ВМРО. В Скопие вече си имат нещо средно между мавзолей и гробница на култа към македонизма. Там е положено мумифицираното откраднато тяло на една българска самодейна революционна организация, за да може всяко настоящо и следващо поколение, когато се прекланя пред мита, да се кланя и пред измамната власт на Македонизма. Македонизмът в Македония вече напълно се е слял с държавата и добива очертанията на тоталитарен култ, а в образа на склонния към авторитаризъм Никола Груевски македонисткото управление вече има своя вожд. Изобщо не се съмнявайте, че някога вътре в Музея на македонските революционни борби, освен статуята на Киро Глигоров, ще ни посреща и фигурата на Груевски. Той вече си е уредил мястото в историята. Да видим дали последователите му ще устоят на изкушението да го погребат в музея или около сградата, намираща се в центъра на „Скопие 2014”, за да я превърнат в своеобразен скопски Аниткабир (1).

Какви са изводите за България

Трябва да спрем да се самозалъгваме, че някъде във времето „македонците” ще пораснат и ще започнат да се държат като нормална страна, която води добросъседска политика. Това ще е трайна политика в БЮРМ, поне докато ново земетресение не срути паметниците от „Скопие 2014”, или по-скоро някой следващ голям геополитически разлом на Балканите прекрои за пореден път границите и я превърне отново само в бановина или географско понятие. Време е, да спрем патерналистичната си политика спрямо Скопие. Често наши учени и експерти твърдят, че трябва на всяка цена да подкрепяме евроинтеграцията на БЮРМ, защото, в крайна сметка, там живеят потомци на българи и след време днес македонизираното им съзнание ще се върне към своите изконни български корени, а и ние имаме някакъв исторически дълг към Македония. Това е самоизмама. Скопие води истинска пропагандна война срещу България. А ние наивно се противопоставяме на тази агресия, като опитваме да гасим огъня, чрез заливане с воднисти призиви за добросъседство. Във външната политика желаното не трябва да се представя като действително или задължително, а само като условно възможно и винаги да се изхожда от възможно най-лошата хипотеза. Когато българският премиер Бойко Борисов се опита да представи една такава възможно най-лоша хипотеза, в Скопие и в София много политици и експерти се присмяха и надигнаха глас срещу него. Бе заявено, че ние не трябва да се намесваме в гръцко-македонския спор за името? А всъщност господин Борисов, когато оспори така нареченото географско определение към името на Македония, разви един напълно реалистичен сценарий. Дори БЮРМ някога в бъдеще да се интегрира в НАТО и Европейския съюз, това няма да са същите тези общности, в които ние се интегрирахме през 2007. Те не са вечни и завинаги застинали в идеализирано представяния им вид у нас. На власт в Европа (както вече виждаме в Румъния, в Унгария, или в Сърбия, а утре вероятно и другаде) идват нови политици, които не помнят и дори презират войните и жестокостите на миналия век. За тях отминалото страдание няма да е мотив за помирение и интеграция. Ами ако утре тези държавни съюзи се разпаднат и Македония, съвсем легално, с подкрепата на няколко регионални сили (защо не и на Гърция) и голям световен хегемон предяви претенции спрямо Пиринска Македония, а след това и я окупира? Подобен сценарий звучи на много хора смехотворно. Точно по същия безгрижен начин разсъждава по Македонския въпрос българската политическа класа и в края на ХІХ и началото на ХХ век. Замъглените мозъци от успешното Съединение през 1885 подценяват антибългарските съюзи около нас. Защо си мислим, че ако Сърбия и Македония някога влязат в ЕС (а те, за съжаление, задължително ще влязат там само в пакет), което на теория може да се случи някъде след 2020, изведнъж сърбите и македонците ще заобичат всичко българско и ще започнат да пеят химни за балканския мир, любов и дружба под сянката на Брюксел. Югославският синдром на Балканите никога не е замирал и малките балкански хищници ще се опитат да го пренесат и в ЕС. В НАТО засега САЩ няма да им позволят подобно своеволие, но кой знае в бъдеще, каква ще е и съдбата на НАТО, особено при хилавите отбранителни бюджети на европейците. Затова следва много сериозно да се замислим, необходими ли са тези държави на ЕС, пък и на НАТО?

За да имаме така желаните добри отношения с Македония утре, трябва да изискваме и да провеждаме реалистична политика днес. България официално се противопоставя на всякакви политики на оси на Балканите. Принципно това е едно добро начало, но отново ни поставя пред риска да приемаме желаното за действително и да останем в регионална самоизолация. Оста Белград – Скопие е факт, както впрочем и албанският триъгълник Прищина- Скопие – Тирана. В голямата игра за доминиране в Средиземноморието и Близкия Изток свои комбинации на Балканите плетат също Турция и Израел. Макар и маргинализирана, Гърция със своята голяма брегова ивица и острови също остава значим фактор в Източното Средиземноморие и на Балканите, с който всички ще се съобразяват и ще ухажват. Време е нашите партньори в Брюксел и Вашингтон да се съобразят с българските интереси спрямо Македония. Синтезирано те са:

- София признава съществуването на македонска държава;

- София признава съществуването и на зараждаща се македонска нация, която е продукт на успешната сръбска и югопропаганда и не може автоматично да изчезне с разпадането на Югославия;

- София не признава съществуването на все още зараждащия се македонски език. Въпреки масовото му обезличаване със сърбизми и чуждизми, в основата той си остава диалект на българския език. Например, колкото и австрийският език да се опитва да се еманципира от немския, той все пак си остава немски език, но исторически двете немски държави формират две нации;

- България иска европейски и международни гаранции за запазване правата на българското малцинство в Македония. Те трябва да бъдат изрично записани в отделна глава в новия договор за дружба и сътрудничество между Скопие и София. Става дума също за свободата на българските културни организации, за създаването на български училища и университет в Македония;

- Деликатен въпрос е при неуредения статут на Македонската православна църква съдбата на оцелелите екзархийски имоти и храмове в Македония. Те също трябва изрично да бъдат упоменати в бъдещия двустранен договор. България успя да уреди този сложен въпрос дори с Турция, но не и със Сърбия и Македония;

- Нужна е и специална защита и за българските паметници в Македония, много от които също са с екзархийски произход, както и изрично да се упомене правото на българите от България свободно да посещават тези паметници в Македония и да честват своите герои там;

- Колкото до предлаганото от българските евродепутати съвместно честване на общите исторически дати и герои, това е желателно, но не и задължително, защото двете страни и без това влагат различен смисъл и тълкувание в тях. Така че въпросът трябва да бъде отнесен към добрата воля на политиците и държавниците, но на гражданско ниво да се регулира от по-горния принцип за свобода на честванията и паметните прояви;

- По спорът за самото конституционно име на Македония, България все пак трябва да подкрепя гръцката позиция, че двусъставността на името показва, че има значителен и все още непреболял проблем с генезиса и самоличността на македонизма. В бъдещият ни двустранен договор трябва да залегне и принципът, че Македония (или както и да се казва БЮРМ в бъдеще) няма никакви специални права върху търговската марка „македонски” и тя може да се използва и от гражданите, фирмите и организациите и в двете държави;

- За да одобри бъдещото членство на Македония в НАТО, България трябва да настоява пред алианса в Брюксел, че това не може и не трябва да стане преди между двете страни да се изгради магистрална връзка по шосе и железопътна линия, която да не преминава през Сърбия. Не можем да оставим за решаване този въпрос просто на добрата воля на македонската страна и то без международни гаранции, защото и сега виждаме, как в Скопие проспиват изместването на север на Коридор №8. Така вместо той да минава през Охрид, вече се насочи от Скопие на север и през Призрен и Кукуш отива към Тирана. Според последни твърдения на медиите в Скопие, реално никой от управляващите не смята, че железопътния участък от Беляковци до Деве Баир може да бъде завършен в срок по-рано от десет години. Така че и македонското членство в НАТО трябва да се придвижва със същата скорост. Иначе какви съюзници ще бъдем, след като не можем да стигнем дори чисто логистично един до друг.

За да се постигне някакъв успех и напредък по тези стратегически цели, те трябва да бъдат степенувани и провеждани тактически последователно във времето, независимо от правителствените промени в София. Но най-вече те трябва да се обсъждат публично и да получат подкрепата и на управляващите и на опозицията. Македония е тема, чувствителна за всеки българин. България достатъчно се е опарила от всякакви тайни и добронамерени договорки за Македония и затова се намираме на днешното положение. Самият Никола Груевски се опитва да прехвърли отговорността за своето бездействие в евроатлантическата интеграция върху спора за името, като от дипломатически спор за името технически го превърне в проблем на публичната дипломация. Затова София трябва да отговори със същото, като поддържа тази публична дипломация и я разшири извън традиционните говорители на общественото мнение в България по Македонския въпрос, като Красимир Каракачанов, Красимир Узунов или професор Божидар Димитров например, както и извън говоренето само в Европарламента. Дори публиката и експертите извън дипломацията и официалните институции имат много по-голямата свобода и задължение да назовават и описват проблемите в отношенията Скопие и София, като посочат и адекватните решения за тях.

Заключение

Накрая, ако се върнем към писанията на господин Тодор Петров от Световния македонски конгрес, нека се съсредоточим върху две негови тези. "Ако продължат процесите на емиграция и депопулация, ромите и турците стават мнозинство и затова на София са й необходими македонците и Македония, за да запазят етническия баланс в пространството и времето". В това твърдение няма нищо лошо. По времето на режима на Иван Костов у нас дори се водеше целенасочена политика за привличане на българи от диаспората в Украйна, Молдова, Македония и Западните покрайнини. Днес тази политика, по една или друга причина, е забравена, особено в областта за системно подпомагане обучението на българската диаспора в нашите университети. Не може да се отрече и положителната роля, която професор Божидар Димитров, в краткото си битуване като министър на българите зад граница, изигра за регулиране процеса на издаване на българско гражданство на нашенците в чужбина. Като особено за Македония това вече се превърна в един рутинен и достъпен процес, който излезе от сянката на корупцията. Любопитното в тезата на Тодор Петров обаче е, че той пропуска, че самите македонци в БЮРМ също са заплашени, не по-малко от българите, от депопулация. Затова процесът с отварянето към България може да гарантира за македонстващите устояване на албанския етнически натиск, който си остава проблем за страната.

Другата интересна теза и питане на Тодор Петров са отправени като предизвикателество към българските историци и особено към пищната ни и екзотична историография от последните двайсетина години. Защо корените на съвременните българи като политическа нация ги връзват за Китай и Монголия, а упорито бягат от генезиса на Македония, империя чак до Индия?", пита Тодор Петров? Отговорът на този въпрос е не само исторически, но и геополитически. А както е казал Наполеон: „Историята винаги е география във времето”. Затова отговорът към господин Петров и добавянето на още основателни въпроси към родната ни историография трябва да оставим за друга статия.


Бележки:

1. Аниткабир е мавзолеят на Кемал Ататюрк в Анкара и е основното светилище на държавния култ към Ататюрк. Той е положен в подземието, но всички държавни гости и политици ходят отгоре, за де се кланят пред възпоменателния камък, а не пред гроба на Ататюрк. Камъкът е символ на обожествяване, наподобяващо преклонението на мюсюлманите пред камъка от Каабата в Мека. В същото време, Аниткабир, построен в пищен псевдохетски строг тоталитарен стил, е и музей с изумително ефективна експозиция, разказваща не само за живота на Кемал Мустафа, но и за борбата за спасяване на турската държавност и достиженията на кемалистката революция.

----------------------------------

* Българско геополитическо дружество, статията публикуваме като дискусионна

 

На България НАТО не й трябва, виж на НАТО му трябва България, но склонността към предателство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит

Едно интервю с проф. Стивън Коен от Нюйорксия университет тия дни разплиска нашенското блато и всякакви миризми се вдигнаха до небесата – от Осанна! до Разпни го!

Кой е проф. Стивън Коен
Стивън Коен е професор, специалист по Русия и чете лекции по политически науки и руската проблематика в университета Принстън в продължение на 30 години до 1998 г. Оттогава и до момента е в Нюйоркския университет. Личен приятел с Горбачов, съветник на Буш-старши, той е автор на няколко фундаментални изследвания между които – „Преосмисляне на съветския опит: политика и история от 1917 г. до днес”, „Совиетикус: американски и съветски реалности” и най-новата му книга „Проваленият кръстоносен поход: Америка и трагедията на посткомунистическа Русия“. Освен това е много популярно лице във водещите телевизионни програми в САЩ, включително консултант към „Си Би Ес нюз“

Какво толкова каза бившият съветник на президента Буш-старши и най-добрия американски съветолог, а понастоящем специалист по Русия? Проф. Коен заяви буквално следното:
„Аз не съм запознат детайлно с историята около влизането на България в НАТО, но моето мнение е, че беше грешка всички тези малки страни в близост до Русия да се присъединяват към НАТО.”
По-нататък Коен пояснява, че най-доброто решение за малка страна като България бе да не влиза в

НИКАКЪВ ВОЕНЕН СЪЮЗ

нито с Русия, нито със САЩ, но да се опита да се възползва от позицията си между тези две сили и да получи най-доброто от тях. Египет например по време на студената война, осъзнавайки положението си на балансьор между двете сили, се обръщаше едновременно към САЩ и СССР да им строят ВЕЦ-ове и те им ги строяха без пари. Подобен е примерът и с Финландия(Финландия не е член на НАТО). Днес тя се радва на небивал възход. Мнозина си мислят, че като са в НАТО, алиансът ще им реши проблемите и ще им помогне, когато са в беда. Но НАТО не помогна на Грузия, нито на Украйна.
Към примерите на професора бих добавил и кипърския казус – Турция окупира половината остров, но НАТО не си мръдна пръста в подкрепа на своята членка Гърция.
Съветвам ви да помислите и по идеите на шведи, австрийци, швейцарци, които очевидно също не споделят „атлантическите ценности” и през ум не им минава да влизат в четирибуквието.
Впрочем, поне на мен не ми е известен нито един случай в който НАТО да се е намесвало, за да защити страна-членка на пакта. За сметка на това, случаите в които северно-атлантическата организация е нападала суверенни държави обикновено в услуга на геополитически и икономически интереси, обикновено и 100% на САЩ, дори само в последните години, не са един и два. В края на краищата, за никого не е тайна, че четирибуквеното съкращение бе създадено с основната мисия да се противопостави на Съветския съюз, добил изключително военно превъзходство след Втората световна война и в момента според фундаменталния си замисъл е напълно безпредметно или ако трябва да сме съвсем прецизни продължава да изпълнява, този път антируска функция под диктата на Съединените щати.
В смисъла на казаното, възниква резонният въпрос –

ЩО ЩЕМ В НАТО?

Въпросът е резонен, но резонен отговор няма. Ще ни пази ли НАТО? От кого? От Македония? Сърбия? Румъния? Мерси, но няма нужда – от тези трите и сами ще се опазим – в историята си сме го правили неведнъж. От Гърция? Но тя самата е член на НАТО! От Турция? Като в кипърската история ли?
Или просто за да сме против Русия? Да забравим основополагащия принцип на българската геополитика на всички времена: Не винаги с Русия, но никога против Русия! Вероятно за това става дума.
Защото нямат отговори и въпросите що ще българска войска в Ирак? Да пази света от ядреното и биологично оръжие на Саддам? Дето, всъщност го няма и никога не го е имало. От какъв зор българска войска гони талибаните в Афганистан(всъщност, тя ли ги гони, те ли я гонят е друга тема) – какво са ни сторили талибаните на нас, българите, че се дигнахме войска да пращаме на друг континент да ги стреля? (Да не забравяме, че част от тия талибани са ни и братовчеди, за което проф.Тянко Йорданов даваше за аргумент фактът, че имаме общи думи в езиците си като „къща”, „куче” и т.н.)
Въпроси много, отговори – нула. И няма как да е иначе. За всеки здравомислещ българин би трябвало да е ясно, че професор Стивън Коен е прав. Членството на България в алианса е някакво гигантско недоразумение.

Защото българският народ не споделя „атлантическите ценности”, както напудрено и кухо се опитваха да ни зомбират с кънтящите си на ръждива ламарина гласове националпредателите, кръстили се почти набожно „атлантици”. Т.н. „атлантически ценности” са ценностите на една неоколониална метрополия, състояща се най-кратко казано от Америка и Западна Европа, която никога няма да сподели господарското си битие с нас. Единственото, което метрополията направи бе да ни закрепости като почти безплатна работна ръка, да ни заграби и малкото блага които имахме, и в светлината на НАТО да ни използва като пушечно месо. Това е отговорът. И няма никакво недоразумение, има хладна болярска пресметливост и добре защитен интерес. Техният, а не нашият. Защото България няма нужда от НАТО, НАТО има нужда от България за да я набучи цялата с ракети, каквито и по времето на Сталин тука не е имало! И да станем прицелна точка на всякакви афектирани режими из околността…

КОЙ НИ ПРОДАДЕ?

Собствената ни политическа класа, използвам терминът „елит” по принуда, като политически и социологически жаргон, гнус ме е да го правя, защото ако някъде по света политическата класа и да е елит, у нас това е извратено съсловие от предатели с коефициент на хитрост и алчност 1000 и коефициент на интелигентност под 90. Не ми се цапа повече перото със Соломон Паси и останалата пасмина, но прочетете карето за табиета да се предателства срещу собствената ти държава. Има върху какво да се размисли човек.
________________________________________________________________________________________________

КОЙ И ЗАЩО ПРЕДАТЕЛСТВА: „…Представителят на елита, за разлика от обикновения човек, притежава и материални, и интелектуални ресурси, които могат да бъдат оценени не само по произхода. Практиката показва, че хората се ръководят много по-често от изгодата, отколкото от каквито и да е други мотиви. Иска ли представителят на елита (аристокрацията) да живее по-добре, даже в ущърб на своята държава? Ако у него възникне такова желание, той има достатъчно възможности да го реализира. Елитът винаги е склонен да служи на този господар, който може да предложи повече.
И така – какъв извод можем да направим? Изводът е следният – склонността към предаталство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит.
Простолюдието, вследствие на своята вечна разпокъсаност, недостатъчна информираност и подчиненото си положение спрямо елита, не е способно да предотврати предателството на елита…”
Из анализ на причините за смъртта на СССР от сайта iraq.war, който анализ обаче е принципно приложим към всеки национален елит и при всякаква ситуация.
Превод Анна Йонкова
________________________________________________________________________________________________

Един от основните им аргументи бе, че така ще се намали драстично армията ни, респективно разходите за отбрана. Каква простотия! Отново противно на основополагащ вселенски принцип: Народ който не храни собствена армия, храни чужда!
Изводът е ясен. Предадоха ни, продадоха ни и ни натикаха в една жандармска организация в която нямаме никаква работа. И това бе подкрепено и от част от обикновения народ, вероятно по-емоционалните и лесно екзалтиращи се българи, които намериха цялото това безумие за голям купон и му се радваха като деца, в стил „Кой не скача е червен!”
Следващият въпрос – можем ли да се измъкнем някак си от атлантическия окупационен корпус? Знам ли. Но можем поне да опитаме. Ако не друго…

 
Миналия месец(на 21 юли) за първи път в цялата си история Световната банка даде пълен и неограничен достъп до цялата си статистика с индикаторите за човешкото развитие в 209 държави по света. Цифрите ни предоставят прекрасна възможност да се ориентираме във всеки аспект от развитието на човечеството, да сравним постиженията и състоянието на отделните държави и разбира се, най-вече да си отговорим на въпроса: Къде сме ние, българите в световната картинка? И първият и най-логичен отговор е

НА 96-ТО МЯСТО!

измежду 209 държави. Там се нареждаме по годишния доход на глава от населението, който за България през 2008 г. е бил 5490 долара.
В тази статия съм избрал за вас извадки от няколко сравнителни таблици измежду стотиците в обемистия документ, съдържащ почти петстотин страници голям формат. Данните на Световната банка са обобщени до 2008 г. В извадките съм ви представил за сравнение всичките ни съседки – Турция, Гърция, Македония, Сърбия, Румъния – плюс 2 страни-еталон(по мое скромно мнение) – Чехия и Дания.
Така, по първия пример имаме следния резултат за

Годишен доход на глава от населението:



С 15 долара на ден българинът се реди на 96 място в световната опашка и е на границата на оцеляването. Като се има предвид, че разпределението по никой начин не е равномерно, нещата стават още по-отчаяни. А от сравнението с Дания, където цените са общо взето същите, а доходите точно десет пъти по-големи, и черната и бялата ни завист се нажежават до червено.

Таблицата с данните за демографията обаче, са потресаващи. Не само аз, но и доста други автори непрекъснато алармират, че България се е запътила към небитието със или без икономически кризи, чужди хегемонии или природни катаклизми. Още миналата година публикувах данните от изследване на демографския комитет при ООН, който за нашия регион предупреждаваше, че Румъния и особено България е заплашена в една съвсем обозрима перспективата да прекрачи критичното ниво и да изчезне като народ. Сега това се потвърждава и от Световната банка. Ще ви кажа честно, по ред индикации съм дълбоко убеден, че на запад вече са ни отписали и по един или друг начин вече текат някакви пазарлъци за демографско отпушване на Турция, която към 2015 ще е надхвърлила 80 милиона население!

Продължителност на живота е другият важен индикатор за състоянието на нацията. За съжаление и тук не ви нося добри вести. Дори да се абстрахираме от резултатите на датчаните, все пак балансиран и спокоен северен народ, сравнението с Гърция, с която сме в един пояс, не само климатичен, гастрономичен, но и манталитетен, направо ме убива. Нашата средна възраст е повече от скромна – 73 години, при 80 за средния грък! 77 за чехите, дори западните ни съседи си имат цяла година в повече…

Извадката за Грамотността на населението просто разбива на пух и прах един от многото митове, които в годините сме творили за себе си. Данните на Банката са в изключителни детайли, които не мога да ви представя поради ограниченото място, но ви уверявам, че не са по-различни и по ниво на образованост, вкл. висше образование и т.н. Почувствах се повече от отвратително, когато мернах коментара на една служителка на българската редакция на Дойче веле, която заявява следното: „Българите са една от най-образованите нации в света – 98,3% от населението е грамотно…” Вие виждате извадката, има ли нужда от коментар? Това или е манипулация с големия пожарникарски маркуч и с неизвестна за мене цел, или елементарна простотия, отишла госпожата до българските цифри, преписала си ги, не си направила труда да погледне другите държави дори само от региона и се отдала на гръмки фрази – 98.3% зер, българите ще да сме най-образовани. Ама, че и другите са там…
Темата за здравеопазването едно, че ни е болна тема българска, друго ,че е трудно да изведеш достатъчно стабилен индикатор за някакъв тип класация. Както в случая – взел съм за водещ критерий процентът от брутния вътрешен продукт, който една нация отделя за здравеопазване – логично нали! Да ама не, както разправяше оня, Бочаровия. Хубаво е да отделиш повече пари за здравето на нацията, но въпросът е как точно ще ги изразходваш! Ето така, една Чехия с отлично здравеопазване се оказа след нас в тази класация – ние по-голям процент отделяме, но вероятно за да можем повече пари да откраднем след това… Ако пък се опрем на броя на лекарите, Дания ще отиде чак на четвърто място, дори след нас – да, бе! Да! Точно така. Колонката пък с броя на болнични легла на 1000 души показва едно единствено нещо – в това отношение правила няма! Чехия и Дания които са доста сравними по развитие държави са на двата полюса. Така че явно всяка национална практика си има традиции на които се опира – което поставя под чудовищен въпрос решението да се закрият болниците в България!

На здравните рискове, разбирай тютюнопушене и отвратителната белодробна тубелколоза няма да се спирам в детайли, освен и аз като вас да възкликна – комшиите откъм юг здравичката къдят! Да не им е уроки! Другото, което имам да ви кажа е, да не позволявате на румънец да ви кашля насреща, а също и на …българин. И още, че в югозападните окрайнини са много пощемени за никотина. Даже от световната банка са скрили, колко им са пушачите, никаква интифа не излиза при търсенето в нета, най-сетне според не много достоверни хипотези на АФП установих, че от двата милиона души там, половин милион пуши, което направо ги прави въздържатели!

Извадката от световните индикатори за шосеен транспорт отново ни връща в тъжната част на спектъра(извинете ме, то всъщност мърдали ли сме изобщо оттам…). Тук без всякакво съмнение индикаторът „гъстота на шосейната мрежа”, т.е. развитост на транспортната инфраструктура е решаващ и по него съм сортирал извадката – резултатът е катастрофален, както виждате. Гърция има над два пъти повече шосета от нас, Турция и дори Македония – един път и половина! Чехия и Дания просто не ги поглеждайте уважаеми читатели, за да не си загубите съня окончателно.
Съжалявам. Съжалявам за лошите вести. Надявам се, че ще ми повярвате, че дълго се рових напред-назад из безкрайните цифри, таблици и диаграми на тоя тлъст том на Световната банка, но не намерих дори една извадка с която да си почешем традиционното национално усещане за изключителност.
Всъщност, може би сме най-умните в света?
Пак със съжаление трябва да доведа до вниманието ви фактът, че бюрократите от Световната банка въобще, ама изобщо не са намерили за нужно да пуснат една класация по умност!
Язък!
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1301-poredniq-piron-v-kovchega-na-nakubo

Министър Лиляна Попова се разписва като участник в тържествената церемония по старта на Практическият старт на проекта за газопровода "Южен поток" хвърли в паника определени среди в Киев, които очевидно са разчитали, че Украйна ще може вечно да извива ръцете Москва при определяне цените на доставяните от Русия енергоносители, използвайки "незаобиколимото" си положение на транзитна държава за въпросните енергоносители по пътя им към европейския пазар.

В тази връзка, сега някои украински анализатори обръщат поглед към почти изоставения проект за газопровода Набуко, разчитайки, че по него ще може да се доставя "неруски газ" и за украинската икономика. Посочва се в частност, че през 2018 в България би трябвало да започне да се доставя азербайджански газ по т.нар. Трансанадолски газопровод. Както е известно, ратификацията на споразуменията между Турция и Азербайджан по този проект е във финалната си фаза. В момента, азербайджанската SOCAR и турските компании ТРАО и Botas преговарят с участниците в консорциума "Шах Дениз 2" (BP, Statoil и Total) за създаването на пул от компании, които да изграждат въпросния тръбопровод. Освен това се активизира разглеждането на вариантите за продължаването му на територията на ЕС, включително чрез т.нар. Набуко-Запад и Трансадриатическия газопровод към Гърция и Италия. В тази връзка Украйна вече предложи осъществяването на реверсни доставки на азербайджански газ към украинските газови хранилища по едно от разклоненията на газопровода Украйна-Молдова-Румъния- България. Последният проект обаче се оценява от почти всички експерти като абсолютно нереалистичен и то по съвсем обективни причини.

Междувременно, решението на германския енергиен концерн RWE да се оттегли от участието си в проекта за газопровода Набуко, до голяма степен обезсмисля и самия този проект. RWE обяви, че ще прехвърли своя дял в проекта на австрийската компания OMV, в резултат от което тя ще стане най-големият акционер в Набуко с дял от 33,3%. Това е поредният тежък удар върху проекта, чиято реализация би трябвало да стартира през 2017.

Част от Както посочва в тази връзка германският Süddeutsche Zeitung, "провалът на Набуко слага край и на илюзиите на ЕС в енергийната сфера". Според коментаторите на вестника, голямата вероятност за отказ от изграждането на Набуко, демонстрира колко малко може да направи Европа за да ерозира руските позиции на собствения си енергиен пазар. Газопроводът, чиято стойност с течение на времето нарастна до 15 млрд. евро, се смяташе за един от най-амбициозните и важни енергийни проекти, реализиращи се на Стария континент. Той трябваше да свърже ЕС с новите доставчици на енергоносители, като Азербайджан или Казахстан. Днес обаче, проектът е изключително близко до пълния си и окончателен провал. Причината е, че от него излезе основният му "инициатор" – германският RWE. Според ръководството на концерна, чиято централа е в Есен, финансирането на Набуко вече не е по възможностите му, а освен това - което е и най-важното в случая - не е постигнато никакво сериозно споразумение с потенциалните доставчици на енергоносители за тръбопровода.

И въпреки че съвсем наскоро в подкрепа на Набуко за пореден път се обявиха както еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер, така и германският канцлер Ангела Меркел, както се посочва в коментара на Süddeutsche Zeitung: "Сега на водещите западноевропейски политици им остава само безпомощно да наблюдават, как Набуко бързо се свлича към дъното. Този провал за пореден път демонстрира, колко малко може да противопостави Европа на сегашната доминираща позиция на Русия на суровинния пазар".

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

 

От нийде взорът газ не види...

Делян Добрев мълчи за уж намалените цени на природния газ от РусияАко беше жив поетът, щеше да възпее недомаслените действия на правителството по отношение на осигуряването на природен газ за страната в близко бъдеще.

В началото бе мълчанието след завръщането на новоназначения министър на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев от Москва – тогава той премълча, че намалението на цената на получавания природен газ е само за девет месеца и само за 30 на сто от количествата! Но какво да очакваме от един пореден Послушко, който имал диплома на бакалавър по изкуствата от някакъв си провинциален университетът Уеслиан в САЩ. – /Данните са от печата, след спор по образователния ценз на Добрев – бел. Л. М./.

Имало е защо да мълчи за газа Добрев – човек като постигне нищо – по-добре да си трае.

За несъстоятелните твърдения на властта, че в „Белене” ще се прави газова централа няма смисъл да отварям дума, тъй като добивът на електроенергия бе бъде в пъти по-скъп и то от нещо, което съществува единствено в приказките и сънищата на правителствените висши чиновници!

И докато в коридорите на властта цареше суета и приказки на вятъра – на 4 април бе приета знакова точка в дневния ред на заседанието на Министерския съвет!

Правителството обяви миража „Набуко” за национален обект?! Ето как се е случило това:

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис!

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

4 април 2012 г.

Заседанието започна в 10.25 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

Точка 30

Проект на Решение за одобряване на газопровод „Набуко“ в отсечката, която ще бъде изградена на територията на Република България за национален обект.

ДЕЛЯН ДОБРЕВ: Господин премиер, колеги предоставянето на статут на национален обект съществено би облекчило процедурите по придобиване на вещни права за изграждане на газопровода. В най-голяма степен този статут би повлиял на възможността, които законът предоставя за отчуждаване на имоти частна собственост за нуждите за изграждане на национален обект.

Газопроводът „Набуко“ в неговата си част основно ще се изгражда по учредяване на сервитути по реда на Закона за енергетиката, за площадковите обекти обаче съществува вероятност да възникне необходимост от отчуждаване на частни недвижими имоти в случай, че не се постигне съгласие със засегнатите собственици за придобиване на право на собственост или учредяване на право на строеж.

Отчуждаването в подобни случаи се извършва с решение на Министерския съвет, по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

Проектът „Набуко“ е в интерес на държавата. Ние го подкрепяме и сме го подкрепяли с междуправителствени споразумения и ратификации в Народното събрание.

Това е една стъпка, която ще облекчи процедурите по изграждане на газопровода на територията на България.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се единодушно точката, защото газопроводите са най-изгодни за България, и „Набуко“ е приоритет и днес го поставяме в приоритет на още по-висока степен като национален обект. По същия начин и „Южен поток“, това са екологично чисти проекти, които не замърсяват околната среда. Донасят от такси много големи приходи за държавата и по този начин България с тези два газопровода „Набуко“ и „Южен поток“ се превръща в основен газоразпределителен център на Балканите. Разбира се, работим активно и по други такива проекти, но това са двата големи проекта към момента, за които сме дали абсолютен шанс да се развиват бързо и успешно.

Приема се точка 30.

Делян Добрев дръпва една прочувствена защита на предложението за „Набуко”, но в нея прозират и други интереси – да се отчуждава земя без проблеми от МС:

„...колеги предоставянето на статут на национален обект съществено би облекчило процедурите по придобиване на вещни права за изграждане на газопровода. В най-голяма степен този статут би повлиял на възможността, които законът предоставя за отчуждаване на имоти частна собственост за нуждите за изграждане на национален обект.

Проектът

Премиерът Борисов пък направо видя при минаването на двата газопровода „Набуко” и „Южен поток”, как България се превръща в основен газоразпределителен център на Балканите! Дали си вярва?

Но животът неведнъж е показвал, че едно са илюзиите, друго действителността! България прие „Набуко” за национален обект и стана за смях, меко казано! Това решение на МС бе прието след като САЩ обявиха, че считат проекта "Набуко" за все по-малко изпълним!

Междувременно дойде и най-голямата изненада: на 24 април, Унгария се отказа от проекта „Набуко” и хвърли в силен смут клакьорите за неговата важност за Европа!

Унгарската компания МОЛ /MOL/ напуска проекта за строеж на газопровода "Набуко", заяви унгарският премиер Виктор Орбан, цитиран от агенция Блумбърг във вторник.

В изявление пред Европейския политически център в Брюксел Орбан отбелязва, че проектът среща трудности при реализацията и във връзка с това унгарската МОЛ излиза от него.

Орбан направи завой към руския конкурент на "Набуко" – "Южен поток", който също трябва да мине през Унгария. Премиерът каза, че Русия става все по-активна в реализацията на "Южен поток" и за Унгария "съществуват прости икономически причини" в полза на участието в руския проект.

Турция, чиято държавна компания БОТАШ също участва в "Набуко", в края на януари заяви, че дава приоритет на собствения си проект за газопровод "Транс Анадолу /TANAP/ пред "Набуко"!

И в тези условия МС прие „Набуко” за национален обект!  Въпросът ми е: в това правителство няма ли анализаториу няма ли стратези, които да го предпазват от подобни несъстоятелни решения, за да не ставаме за смях пред света?!

Интересен момент в газовия правителствен хаос привнесе и посещението на председателя на Европейския съвет, Херман ван Ромпой, който бе докаран в София, за да присъства на откриването на някаква метростанция.

По време на пресконференцията си Ромпой призна, че Унгария се е отказала от „Набуко”, което поставя под въпрос финансирането и осъществяването на целия проект!

Още по-интересно бе признанието на Бойко Борисов, че той също имал резерви към „Набуко”, тъй като, за да участва страната ни трябвало да вземе 4 млрд заем и това щяло да я фалира!

Газовите пътувания на Борисов – прах в очите

В Грузия:

Премиерът Бойко Борисов в Грузия„С президента Саакашвили и премиера Ника Гилаури имахме възможност да направим няколко проекта, по които да работим заедно с Европейската комисия", каза Борисов. По думите му - ако Грузия успеят да направят терминал на тяхното пристанище на Поти, те имат граница с Азербайджан, там има огромни находища на газ, които могат да бъдат транспортирани през Грузия, Черно море до България и съответно – до Европа.

„Да направим няколко проекта”, изречено от Борисов трябва да означава – говорихме между другото за някакви евентуални проекти за пренос на газ...”

Освен това – с Европейската комисия никой нищо не работи заедно, защото налице са само намерения и то в нечия българска височайша правителствена глава... Черно на бяло никой за нищо все още не е работил!

И тук започват дузината „АКО”:

  • Ако грузинците успеят да направят терминал за втечнен газ на някои тяхно пристанище;
  • Ако имат договор с Азербайджан за доставки на природен газ, който да транспортират до България;
  • Ако грузинците си изградят газопровод за този проект на Борисов, който газопровод да им даде възможност да получават газ от Азербайджан;
  • Ако грузинците си купят танкери за пренос по море на втечнен газ;
  • Ако българската страна си купи танкери за внос на втечнен газ;
  • Ако България си построи пристанищен терминал за доставки на втечнен газ....

"Ако баба ми беше мъжка..." извинете, това беше поговорка...

При посещението на Борисов в Азербайджан песента беше друга:

„На 25 април в София ще бъде президентът на Европейския съвет г-н Херман ван Ромпой, аз ще го запозная с тази идея. Защото, въпреки хилядите приказки, които съм чувал относно диверсификация на доставки на газ, аз лично не виждам на практика друга реалност, освен тази” – каза тогава Борисов.

Няма проекти, няма работим по проекти с ЕК!

Бойко Борисов, премиер„Хубаво е, че ние в България вече сме възложили предпроектно проучване за пристанището в Бургас за изграждане на терминал за втечнен газ” – каза Борисов. „На 26 и 27 април в Азербайджан имаме среща по тази тема с колегите там. Ще запозная и Европейската комисия и ще искаме оттам помощ – и експертна, и финансова. В зависимост от отговора ще ми стане ясно дали в Европа реално някой иска да има диверсификация на газа или това са само лозунги” – каза Борисов.

Борисов рисува в Азербайджан виртуални проекти за доставки на газ„Ще запозная и ЕК и ще искаме помощ оттам” – звучи ли ви като „...имахме възможност да направим няколко проекта, по които да работим заедно с Европейската комисия"?

„Това би бил забележителен проект – да се доставя газ в Батуми, а оттам в Бургас...”

Би бил забележителен проект, би бил!

Борисов отиде в Азербайджан да договаря някакви виртуални намерения за още по-виртуални проекти...

Ето какво изявление направи премиерът Борисов от Азербайджан:

„България високо цени проекта за доставка на газ от Азербайджан в Европа през територията на Грузия. Това би бил забележителен проект! Да се доставя газ в Батуми, а оттам във Варна или Бургас! В момента България няма възможност да реализира газопровода „Набуко”...”

А решението на правителството от 4 април „Набуко” да стане национален обект?!

Агенция Новости-Азербайджан съобщи следното:

Борисов в АзербайджанПремиерът на България ще представи в Баку идеята за диверсифициране на газовите доставки

Премиерът на България Бойко Борисов в хода на започващата днес двудневна официална визита в Азербайджан ще представи идеята за диверсифициране на доставките на азербайджански газ в Европа, предаде Новости-Азербайджан.

„Ако Грузия построи терминал за сгъстен газ в пристанището Кулеви, тогава азербайджански газ ще може да бъде доставян през Грузия и Черно море в България и по-нататък за другите европейски страни”.

 

След отказа на Унгария от „Набуко”, където стана ясно, че българското участие би струвало 4 милиарда, гражданството бе засипано с пожелателни проекти, виртуални намерения на правителството и нищо черно на бяло и реално.

„Набуко” беше добро като намерение, но след промяната на европейските страни под американски натиск към Иран проектът се разпадна в движение. Единствен доставчик остана Азербайджан за „Набуко”, но да пълни единствен „Набуко” – Азербайджан все още не е приемал, тъй като не са разработени находищата там!

Азербайджан доставя газ на Турция и Русия, т. е. за „Набуко” няма газ засега!

Освен това не е ясна обстановката около Иран и желанието на Запада да води война с Техеран.

Интерконекторната връзка на България с Турция пропадна, защото проектът на САЩ тя да бъде изградена с пари от Световната банка заяви бившият шеф на „Булгаргаз”, Васил Филипов. Тази връзка е била провалена, тъй като въпросният вариант е бил американски, и от българска страна е бил направен опит да бъде пробутана фирма, която да изгради тази връзка, след което проектът е отпаднал като вариант!

Засега такава връзка, финансирана и разрешена от ЕК, не се задава на хоризонта!

Турците започнаха да шикалкавят като опитаха да успокоят българската страна, че ако Русия спре газоподаването, то турската страна ще доставя газ за България! Но по какво ще вървят тези доставки, след като интерконекторна връзка с Турция няма и няма шанс да бъде изградена.

Целта на България е да купува газ на най-ниски цени” заяви Борисов в Грузия, с което даде за пореден път знак, че може и да не взема природен газ от „Газпром. – Ако Русия сваля цените, газ ще се взема и оттам, ако това не се случи – възможността за диверсификация ще бъде стратегическа за страната ни...”

„За първи път виждам някаква възможност за реална диверсификация за доставка на газ – обяви от Грузия българският премиер Бойко Борисов! – Това е абсолютно реално да стане, тъй като отникъде втечнен газ не може да влезе в Черно море”.

Изпуснал питомното от Русия, Борисов подгони дивото. „Това нито има смисъл, нито може да се реализира – обясни Васил Филипов в телевизионно предаване. – Това е бръщолевене за хвърляне прах в очите, защото не могат да се отчетат никакви конкретни резултати... Ние евтин газ няма да можем да внесем, няма да имаме възможност за намаляване на цените, нито пък да отидем на преговори за доставки, защото ние си отрязахме сами пътя от юг! ...Ние се проиграхме сами. Сега могат да фантазират най-различни варианти, кой от кой по-глупав, и нереализируем...

Нищо няма да се случи – нито има с какво, нито има с кого.

„България може да взима по 1 млрд. куб м газ от Азербайджан като изгради връзките с Турция и Гърция – но тези връзки засега не се очертават като реалност, поради липса на средства, поради липса на съгласие на Турция, и най вече поради липса на достатъчно природен газ, от разработено находище в Азербайджан.

„Азербайджан има различни инициативи за това - как да се доставя азербайджански газ в Европа; в момента има четири газопровода, които съединяват страната с други държави и всички тези газопроводи се използват. Сътрудничеството на Азербайджан с европейските държави има добри перспективи - каза президентът Илхам Алиев по време на гостуването на Борисов в неговата страна. - Страната добива голямо количество газ, очаква се, че ако се разработят и находищата, които са открити през 2011 година, ще може да се говори за още по-големи количества. Затова Азербайджан смята, че през следващите десетилетия ще може да осигурява енергийната сигурност на своите партньори.

Следващите десетилетия като перспектива за газови доставки от Азербайджан – това звучи меко казано несериозно, на фона на енергийната неосигуреност на България.

Двамата висши политици – Илхам Алиев и Бойко Борисов са присъствали на подписването на Меморандум за сътрудничество и разбирателство за разширяване на взаимноизгодното сътрудничество в сектор природен газ и в областта на доставките и търговията с нефтопродукти между “Български енергиен холдинг” ЕАД /БЕХ/ и Държавната нефтена компания на Азербайджанската Република /SOCAR/. Но...

Меморандумът е документ за намерения, а природен газ с намерение няма как да се доставя и получава в България!

Затова пък:

„исторически” спомен от посещението на Борисов в Азербайджан ще остане полагането на венец на гроба на националния лидер на Азербайджан Гейдар Алиев, бивш член на Политбюро на КПСС.

Премиерът на Азербайджан Артур РасизадеА премиерът на Азербайджан Артур Расизаде призна пред премиера Бойко Борисов, че е почитател на Лили Иванова!

За това ли летя Борисов до Азербайджан? И това ако не е туризъм за сметка на данъкоплатците – здраве му кажи!

„България ще е първата страна в ЕС, която ще получи газ от Азербайджан” заяви президентът на Азербайджан, Илхам Алиев.

„За това се договори премиерът Борисов” – допълни една телевизия с национален обхват.

 

При приказки с „ако”, „ в случай, че”, и подписан Меморандум – дали ще получим поне малко газ?

Дали – едва ли.

Лошият Георги Първанов и диверсификацията на енергетиката

На страницата на президентството има един любопитен текст, той е за посещението на бившия държавен глава Георги Първанов в Азербайджан – страници, които никой от ГЕРБ не е разгърнал досега, защото ГЕРБ пише историята, и от него започва всичко:

България от години има принципна договореност с Баку да получава поне 1 млрд. куб. м евтин азерски газ годишно, или близо една трета от потреблението ни през 2011 г. Това е едно от постиженията на предишния президент Георги Първанов. Но изнервящото е, че засега няма начин този газ да се докара до България. Турция все още не предлага услугата „транзитен пренос на газ" по нейните тръби в посока към България. физически нямаме и газопровод от Турция към нас. Имаме връзка, но тя е за пренос на руски газ от България към Турция. Светъл  пример  в търсенето на диверсификация (разнообразяване на доставките) е Гърция. Тя постигна тристранна договорка   с   Азербайджан и Турция за внос на азерски газ. Условията по тези доставки и главно търговската надценка, която Турция си слага, са дълбока тайна.

По покана на президента Илхам Алиев българският държавен глава е на официално посещение в Азербайджанската република на 14 и 15 ноември 2011 г.

Президентът Илхам Алиев посрещна своя български колега Георги Първанов с официална церемония пред президентския дворец “Зугулба”.

Двамата президенти проведоха среща “на четири очи”, след което ръководиха пленарните разговори на официалните делегации на двете страни.

Водещ акцент по време на срещата бе енергетиката. Президентите Първанов и Алиев изразиха взаимно удовлетворение от подписаната в началото на тази година декларация за сътрудничество между ЕС и Азербайджан в изграждането на Южния газов коридор. Посочено бе, че присъединяването на Азербайджан към усилията за диверсификация на източниците на енергоресурси за ЕС създава допълнителни стимули и за задълбочаване на българо-азербайджанското сътрудничество в тази сфера.

Президентът Алиев потвърди постигнатата с президента Първанов договореност за износ на 1 млрд. куб. метра природен газ за България годишно, след построяването на междусистемни връзки между газопреносната мрежа на страната ни и тези на нейните южни съседки – Гърция и Турция.

Съвместна пресконференция на президентите на България и Азербайджан Георги Първанов и Илхам Алиев

14-11-2011, Баку

Илхам Алиев: (както е преведено)

Още веднъж добре дошли в Азербайджан.

Вие сте много добър приятел на Азербайджан и всеки пък, когато се срещаме с Вас, винаги констатираме факта, че личните приятелски отношения между нас стимулират отношенията между нашите държави.

........................

Сред въпросите, които обсъдихме днес беше въпросът за нашето сътрудничество в сферата на енергетиката. Този въпрос постоянно стои в нашия дневен ред и когато ние си разменяме мнения по него, това изпълва нашето сътрудничество с ново съдържание. Защото азербайджанските енергоресурси са изнасят вече в Европа, азербайджанският нефт се продава в Европа. Същевременно, за да бъде доставен азербайджанският газ на европейските пазари, трябва да бъдат предприети определени мерки. И благодарение на транзитните споразумения в сферата на газта правим това по-реално. И съм сигурен, че в близките години връзките между България и Азербайджан в сферата на газта ще станат по-интензивни и тези отношения ще се задълбочават.

.....................

За да реализираме Южния газов коридор, Азербайджан ще направи всичко, което зависи от него. Имаме много богати газови находища, които ще засилват енергийната сигурност не само на Азербайджан, но също така и на нашите партньори и съседи. Аз съм сигурен, че през следващите години в тази област ние ще разширим нашето сътрудничество. Същевременно, за да развиваме отношенията между Азербайджан и Европейския съюз, България има своя принос в тази област.

.......................................

Георги Първанов:

Госпожи и господа,

...........................................................

Енергетиката си остава изключително важна тема в нашите отношения, в отношенията между Азербайджан и Европейския съюз. Без съмнение, онова, което Азербайджан прави в последните години, последните месеци създава нови възможности, нови перспективи за т. нар. Южен газов коридор. Но България има своето място на активен фактор в рамките на тези отношения, които могат да изпреварят дори отношенията Европейски съюз – Азербайджан с реализацията на някои от идеите, които ние отдавна сме задвижили.

Често на такива форуми, на такива пресконференции припомняме нашата договорка за онзи един милиард, който сме договорили преди години и който вече може да мислим как ще се реализира чрез построяването на междусистемните връзки Гърция – България, Турция – България. И в този смисъл, на базата на казаното досега, аз бих изразил очакването, за което стана дума и в хода на разговорите, такива мощни фирми като „СОКАР” да имат своето присъствие на българска територия. Има възможности, предпоставки за едно добро партньорство и това е част от голямата идея за диверсификацията, за разнообразяването. Ние трябва да направим един малък пробив, да покажем на Европа как може да стане и след това, разбира се, ще стане много по-голямото, много по-мащабното в рамките на всичките тези идеи и намерения за Южния газов коридор.

В делегацията на държавния глава бяха министрите на икономиката, енергетиката и туризма и на труда и социалната политика Трайчо Трайков и Тотю Младенов, заместник-министърът на външните работи Константин Димитров, председателят на Държавната комисия по сигурността на информацията г-жа Цвета Маркова. Президентът бе придружаван и от бизнес делегация.

Никой от ГЕРБ не пожела да припомни тази визита на Първанов, защото в навечерието на конгреса на БСП ГЕРБ решително помага на Станишев да остане лидер, като най-удобен.

ГЕРБ не направи нищо по резултатите от това посещение на бившия държавен глава...

 

Повече от половин година Русия чака ясен отговор на правителството за бъдещето на АЕЦ „Белене”. И повече от половин година се шикалкави и се играят  някакви игрички, като отговорни управници се крият зад Европейския съюз и дават витиевати обяснения.

България има вопиюща нужда от инвестиции, но руски инвестиции – не желае. В момент, в който големи инвеститори напускат страната, в момент, в който всеки долар инвестиция е капка въздух за предаващата Богу дух икономика – кабинетът отхвърли протегнатата ръка за руски инвестиции, докато се намерят други, независимо, че проектът изостава.

Интересен е въпросът как така държави като Италия, Румъния, Китай, Индия, Турция, Франция, Австрия, Гърция, Германия може да приемат руски инвестиции в енергетиката, а България не трябва да приема. Някой определено ни будалка и то едва ли, за да ни откъсне от Русия, като ни засипе с инвестиции в икономиката.

Правим сметка без кръчмаря как с изградени байпаси към Гърция ще имаме газ, но не калкулираме, че гърците ще търсят всяка възможност, за да си преодолеят кризата с високи цени в подобна сделка.

Правителството на Борисов започна една игра на нерви с надежда, че Русия няма да издържи и ще постави остро въпроса за плащане на неустойките по този договор. В същото време дадоха контрола на проекта „Бургас-Александруполис” на Симеон Дянков, което означава, че такъв проект няма да види бял свят, тъй като Дянков е известен като русофоб.

По „Южен поток” също се шикалкави, въпреки че от този проект, с малко участие България ще получи гарантирани милиони евро годишно от транзитни такси. Докато политиците ни се упражняват в управление на държавата – Русия направи газопровод към Китай, подписа енергийни проекти с Индия за строеж на атомни централи, и със съседна Турция сключи енергиен Меморандум за Атомна централа, газопровод и петролопровод!

Преди месеци още предупредих, че нито един от подписаните международни договори за енергийни проекти няма да се осъществи. Някои от управляващите с недомлъвки полуотрекоха.

С всеки изминал ден прогнозата ми се превръща във факт. Единственото, все още възможно гарантирано перо за постъпления в хазната от износ на ток и транзитни такси от „Южен поток” вече е в миналото и то с титаничните усилия на министъра на финансите Симеон Дянков да ни изтрие от картата на енергийните държави.

Ето какво бе разисквано в парламента по темата „енергетика” преди 10 дни:

ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТО ЗАСЕДАНИЕ

София, петък,19 март 2010 г.

Открито в 9,05 ч.

19.03.2010

Председателствали: председателят Цецка Цачева и заместник-председателят Лъчезар Иванов

Секретари: Пламен Нунев и Милена Христова

..................................

Преминаваме към питане на народните представители Сергей Станишев и Петър Димитров към министър Трайчо Трайков относно развитието на ядрената енергетика в контекста на енергийната стратегия на България.

Заповядайте, господин Димитров.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ /КБ/: Госпожо председател, тъй като господин Станишев е болен днес, то само аз ще направя питането.

Уважаеми господин министър, да оставим калния терен на мини „Марица Изток” и да минем към ямата в Белене.

Аз искам да Ви попитам три неща, за да не стане така, че няма да ми стигне времето.

Първият ми уточняващ въпрос е: кога ще бъде стартирано строителството на І и ІІ блок на АЕЦ „Белене” и в какви срокове предвиждате това строителство да приключи?

Знам, че ми отговаряхте на този въпрос. Знам, че не ми отговорихте и затова Ви го задавам отново, като ще Ви дам три причини, поради които Ви го задавам отново.

Знаете ли, че цената, с която „Атомстрой” спечели, тя е около 4 млрд. евро, се индексира? И тя се индексира от януари 2007 г., тоест часовникът на ескалацията на цената е пуснат, искаме или не искаме. Колкото повече протакаме проекта, толкова по-скъп ще става, при това там има сериозен спор кое да се прилага – инфлацията в България, инфлацията в Европейския съюз - 27, в Еврозоната и така нататък. Това беше една от причините, поради която поразвалихме малко отношенията с руснаците и донякъде се задържаха преговорите. Това са реалностите.

Второ, пуснат е часовникът на конкуренцията. Всичко е тръгнало да прави ядрени централи – Албания с Хърватска, Гърция, Турция, Румъния знаете, че има интензивна програма. Тоест, ако ние там изпуснем колелото на историята, просто ще ни изхвърли тази история и няма да ни има в ядрената енергетика.

Трето – обаждат се точно тези, за които искам да напомня – върви явно лобиране „Белене” да не стане, да нямаме ядрена енергетика, тъй като всички разбираме, че ако „Белене” стане, това ще изтласка по-скъпите и по-неефективни източници на енергия от пазара. И естествено тези, които се страхуват това да се случи, е да работят срещу „Белене”.

Втори въпрос, който искам да задам: смятате ли да стартирате проучванията и процедурата за даване на разрешение за VІІ и VІІІ блок на АЕЦ „Козлодуй”? Писано е „лиценз”, но лицензът е накрая при изграждането. Само напомням: през 2002 г. актуализираме проучването за „Белене”; през 2004 г. има принципно решение на Министерския съвет; през 2005 г. – решение по същество; през 2006 г. – одобряване на площадката; през 2007 г. – нотификация пред Европейската комисия; и на 7 декември 2007 г. имаме становище на комисията. Сега проектът дреме. Тоест минали са 8 години оттогава. Ако стартираме VІІ и VІІІ блок, ще минем през тези срокове. Вие разбирате за какви срокове си говорим. И ако нищо не се прави в тази посока, тъй като отново от полууправляващите има намеци, че VІІ и VІІІ блок ...

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Господин Димитров, времето Ви изтече.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ: Задавам въпроса: смятате ли, че тези два проекта могат да се развиват едновременно и независимо един от друг?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Благодаря, господин Димитров.

За отговор на питането – министър Трайков, имате думата.

МИНИСТЪР ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Уважаема госпожо председател, уважаеми дами и господа народни представители! Уважаеми господин Димитров, тежка е тази тема. За съжаление е тежка. Казвам - за съжаление, защото по начина, по който е бил управляван този проект, сте го докарали до задънена улица.

Лобиране има наистина – и за това да не стане, и за това да стане. Лобиране има отвсякъде.

Часовникът на ескалацията за съжаление е пуснат съвсем не навреме, когато това не е трябвало да става. Имало е други неща, които да се договарят. Ние обаче се опитваме да го спрем.

Сега да ви представя общата законова рамка, в условията на която се реализират коментираните проекти. Както е добре известно, по отношение на изграждането на нови мощности за електропроизводство в страната действа либерален режим. Това означава, че реализацията на такива проекти е зависима единствено от намеренията и оценките на инвеститорите, които съответно ще понесат рисковете или ще извлекат печалби от своята инвестиция. Новата директива за вътрешния пазар на електрическа енергия, която предстои да бъде транспонирана и в българското законодателство, потвърждава този режим.

Когато говорим за ядрени мощности, прилагат се и разпоредбите на специален закон – този за безопасното използване на ядрената енергия. Съгласно този закон предварително условие за изграждане на ядрена централа е вземането на решение от Министерския съвет по предложение, внесено от мен в качеството на министър. От своя страна условие за влизане в сила на издадена по силата на Закона за енергетиката лицензия е издаването на всички необходими разрешения и лицензии от страна на Агенцията за ядрено регулиране, предвидени в Закона за безопасното използване на ядрената енергия.

Относно политиката на досегашното правителство по ядрените проекти. Нашите твърди намерения са решенията да се основават на икономически принципи и енергийна сигурност, за което от особено значение е прозрачността в политиката и широката платформа за дискусии. От тази позиция трябва да е ясно, че ще придадем европейско звучене на бъдещото развитие на ядрената енергетика в страната. Това означава хармонизиране на позициите ни по проекта „Белене” с тези на европейските институции, стриктно спазване на европейските стандарти за безопасност и сигурност, модифициране на възможностите за партньорство с руската страна от гледна точка на качеството ни на държава – членка на Европейския съюз, и полагане на всички усилия не само в „Белене”, но и във всеки друг потенциален ядрен проект основните ни партньори да са от Европейския съюз.

Към конкретните Ви въпроси.

Строителството на „Белене” може да започне веднага след като се изпълнят посочените по-горе предварителни условия за това. Откъм срокове – технически възможно е ако строителството стартира в рамките на тази година, І-ви блок да бъде в експлоатация в края на 2015 г. Разбира се, това е при условие, че изпълнителят остане същият и спази сроковете с офертата, с която спечели търга за избор на изпълнител на проекта.

По отношение на това дали смятаме да стартираме проучване и процедури за разширяване на мощностите на АЕЦ „Козлодуй” – да, имаме такива намерения. Както вече казах, предварително условие за изграждане на ядрена мощност е наличието на решение на правителството. Нашата политика е насочена към създаване на условия за конкуренция и прозрачна среда, в която печелят икономически най-целесъобразните решения и проекти. По тази причина възнамеряваме да дадем зелена светлина за потенциални инвеститори и по отношение изграждането на нови блокове на площадката на АЕЦ „Козлодуй”, най-малкото поради наличието на благоприятни технически предпоставки за това и заявен интерес.

Тук отново ще подчертая, че и този проект, както и „Белене”, ще зависят от инвеститорите. Нямаме никакви намерения да ангажираме държавата като гарант или източник на финансов ресурс.

Двата проекта могат да се развиват едновременно и независимо един от друг. Ако бяхме установили липса на мощност за покриване на вътрешното електропотребление, съответно ДКЕВР беше обявила конкурс, тогава двете потенциални мощности щяха да са конкуренти. Случаят обаче не е такъв, тъй като в страната няма прогнозиран дефицит. При това положение от интереса на инвеститорите, възможностите им и оценките за рискове и ползи ще зависи дали едната или и двете централи ще могат да бъдат изградени. Така или иначе, съответните собственици на централите сами ще трябва да търсят пазар за реализация на продукцията си. Ако се намери пазар за толкова енергия, тогава не виждам пречки да се развият и двата проекта. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Благодаря на министър Трайков.

За два доуточняващи въпроса – господин Димитров.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ /КБ/: Благодаря, господин министър. Аз неслучайно споменах за пуснатите часовници. Затова уточняващият ми въпрос е: кога все пак ще обявите позицията на България? Ще строим ли „Белене” или няма да го строим? Кога ще го обявите еднозначно и непротиворечиво? Докога една седмица единият министър ще казва едно, другата седмица ще казва друго, а премиерът ще казва нещо трето? Това е уточняващият ми въпрос: кога това ще стане ясно в рамките на стратегията, която се прави? Календарно кога ще се случи?

И вторият въпрос, който не мога да Ви спестя – при посещението с в „Белене” премиерът показа изкопаната яма и каза, че тук са заровени 800 милиона. Молбата ми е да разясните как е станало това заравяне, тъй като тези приказки просто не са истина и са безотговорни. Добре е министърът на икономиката, който отговаря, да каже колко са отишли за изкопаването на дупката и за разрушаването на мощностите, да каже, че точно тези пари са останали в България и те са стимулирали икономическото развитие на региона, а не са хвърлени на вятъра, да кажете какво е отишло за поръчването на оборудване в Русия с дълъг срок на изготвяне, за техническия проект, за инженер-консултанти и т.н. Иначе приказките просто са голи.

В тази връзка на мен ми е непонятно кой беше даден на прокуратурата?! Вие знаете, че всички работи, в това число и разрушителните, минават през „Атомстройекспорт”. „Атомстройекспорт” ли дадохме на прокуратурата? По времето, когато госпожа Цачева водеше преговори с господин Шматко, който преди по-малко от две години беше изпълнителен директор на „Атомстройекспорт”, ние заявяваме, че там най-вероятно са вървели корупционни процеси и ще дадем „Атомстройекспорт” на прокуратурата. Не мислите ли, че с тези приказки само нагнетяваме ...

Това само по себе си е повод за скандал между България и Русия и влошаване на статута на проекта. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Благодаря, господин Димитров.

Господин Трайков да отговорите на двата въпроса, които бяха зададени допълнително.

МИНИСТЪР ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Уважаема госпожо председател, уважаеми дами и господа народни представители! Уважаеми господин Димитров, отговорът на това каква е позицията на България, на правителството по отношение на проекта „Белене” беше даден някъде през септември миналата година. Той е, че ние ще дадем шанс на този проект да се случи съгласно принципите, които ние смятаме за икономически целесъобразни. А те не свързват участие на публични средства в проекта. И когато това се разбере добре, е ясно, че няма никакво противоречие с мнението на тези колеги от правителството, които казват, че няма да бъде дадена нито стотинка по проекта. Надявам се това да е ясно.

По отношение на прокурорските проверки. Това е позиция, която споделихме с руските си партньори, още в началото на разговорите ни през лятото и есента на миналата година – че този проект може да се случи, но трябва да се случи по ясен и прозрачен начин и който е нарушавал правилата, трябва да понесе отговорността си за това.

Проверките не са насочени към проекта като такъв, напротив, точно обратното, господин Димитров, смятаме, че когато държавата е встъпила в правата си, заявила е позицията си, поставила е ръка върху проекта, казала е, че няма да се разреши да се харчат пари, които след това да натоварват и потенциалния инвеститор, точно това създава доверие и надеждност на проекта и интереса на инвеститорите. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: За отношение – господин Димитров.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ /КБ/: Благодаря, госпожо председател.

Господин министър, може би някой не разбира, но с това, което се каза за публичните средства, просто казваме „не на Белене”. И то го казваме окончателно. „Белене”, държавната му част не може да получи кредити без държавни гаранции. Кой ще му даде, за какво ще му ги даде?

И пряко свързано с това, което казвате, Русия в момента предлага 2 млрд. евро. Ние сме в тежка криза, разкъсвани от тази криза. Вместо да вземем мерки от тези 2 милиарда половината да останат в България, това е изключително ефективна антикризисна мярка. Но трябва да се направи предприятие „Белене” и българската държава да каже: моята част като собственост аз ще си я гарантирам като държава. Затова избяга RWЕ, понеже българската държава в лицето на господин Дянков каза: няма да има държавни гаранции! И като няма да има държавни гаранции, няма да си собственик, тъй като по какъв начин едно предприятие, което го няма, което не произвежда, което няма гаранции, че ще бъде завършено, някоя банка ще му даде кредит? RWE ще заложи авторитета си, за да получи този кредит.

И отново ви връщам, изпълнението на тези дейности, за които се говори, минават през „Атомстройекспорт”, той носи отговорността, той възлага, той подбира изпълнителите. Кого проверявате? Ако има нещо нередно между „Атомстройекспорт” и изпълнителите или изпълнителите правят нещо, което „Атомстройекспорт” не одобрява, това е друг въпрос.

Същата схема наблюдаваме и по отношение на „Цанков камък”. Ще проверяваме „Алпине бау”, което ни е препоръчано от австрийското правителство и по Спогодба с австрийското правителство. Тоест трябва да има реализъм. И в тази ситуация на кризисно напрежение вместо да създаваме консенсус, в това число и между политиците, ние търсим умишлена конфронтация. Не знам докъде ще ни доведе тази конфронтация. Аз се страхувам, че антиядреното лоби на България ще унищожи не само проекта „Белене”, няма да има и седми и осми блок.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Да благодарим на господин Димитров за това отношение.

Още по темата четете анализи, коментари и разследвания излизали в сайта „Хроники”:

1.Много са виновните за Козлодуй, но Главният прокурор мълчи

2.Много са виновните за Козлодуй, но Главният прокурор мълчи

3.Много са виновните за Козлодуй, но Главният прокурор мълчи

Политизират съдбата на АЕЦ "Козлодуй"

Министър Грънчарова - ехото на Станишев за енергетиката

Най-добре е Кунева да замълчи за "Козлодуй"

Газ от Украйна за България? По коя тръба?

Петрол и газ - отговорът на много въпроси...

Секретна заповед на властта затвори АЕЦ "Козлодуй" завинаги!

Борисов във Франция – пак ни взеха на къс пас!Вместо енергиен център ни направиха за смях!

Властта е наясно, че ни изхвърлиха от „Южен поток”! Енергийното ни бъдеще е пуснато на пързалката!

Путин не "изяде" Бойко Борисов

Азербайджан май ще остави „Набуко” на сухо

В каква държава замина премиерът Борисов?

Енергийни проекти? От три стола – та в скута на Мартин Димитров

Равнопоставена ли е България в Европейския съюз?

АЕЦ „Белене”? Дебат за това как да прогоним руснаците...


Два дни след Доклада на Еврокомисията и "Комерцбанк" се оттегли от интереса си към проекта АЕЦ "Белене"
Мит или необходимост са енергийните интереси на България?

1.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

2.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

3.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

4.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

1.АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

2. АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

3.АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

4.АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

Честито, пак си имаме конфликт на интереси във властта!

Борисов в Брюксел: Рапорт - даден, рапорт - приет!

Сергей Станишев няма да отвори АЕЦ „Козлодуй"

 

 

"По-тежки месеци не е имало от войната. Моля ви, когато ме пресирате, да знаете, че съм написал оставката на правителството и я нося в джоба си". Това заяви премиерът Бойко Борисов при откриването на Национален форум за разясняване на схемите на земеделските стопани по Кампанията за директни плащания 2010.

„Правим всичко възможно с правителството да изкараме тези тежки месеци”, увери още министър-председателят Борисов аудиторията.

Израза „До всеки успял мъж стои една всеотдайна жена” можем да перефразираме спокойно така: „До всеки компрометиран и провален премиер стои един лош, неуспял финансов министър...”

ДПС веднага отговори на заканата на Бойко Борисов: „При толкова силен вот, който Бойко Борисов получи на изборите, вместо оставка в джоба си, той трябва да носи цялата отговорност за управлението на страната. Това е неговата участ. Малко му е рано за бягство", заяви зам.-председателят на Движението Лютви Местан.

Какво се случи в рамките на 24 часа?

От Бюджета на Здравната каса ще бъдат освободени 300, а не 350 милиона лева, бе съобщено снощи от премиера. Бюджетът на здравната каса ще бъде увеличен след повишаването на здравната вноска от 8 на 10 на сто за сметка на пациентите, а не от освобождаването на пари от резерва на касата в БНБ. Това бяха последните новини по казуса „стачки и забавени разплащания на лекари и болници”. От КНСБ заявиха, че в момента нищо не налага увеличаване на здравната вноска при положение, че има излишък в бюджета на здравната каса, съобщи го вицепрезидентът на синдиката Валентин Никифоров. Да не говорим, че за тази промяна в размера на здравната вноска правителството изобщо не помисли да съгласува това със социалните партньори!

Повишение на здравната вноска при замразени доходи ще доведе до допълнително облагане на доходите, което, колкото и минимално да е, е неприемливо в състояние на криза.

От СДС предложиха в ранния следобед намаляване на здравната вноска. По думите на лидера на партията Мартин Димитров, в условия на криза, дори и леви правителства не са предприемали увеличаване на осигурителната тежест поясни синият лидер.

Движението за права и свободи коментира, че протестите на лекарите са основателни, а увеличението на здравната вноска даже и само с 2 процента определено ще засили кризата.

„Правителството е превело 25 милиона лева на Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/ за разплащане на дейността на общопрактикуващите лекари и стоматолозите”, съобщи днес, на 9 март, в ранния следобяд премиерът Бойко Борисов, цитиран от Дарик радио. По думите му средствата са били преведени още вчера.

„Не може вчера да съм превел парите и днес да ми казват, че пак ще стачкуват докторите. Защо? Защото ги проверяваме! – възмути се премиерът Борисов. - 11 978 160 лв. от здравно-осигурителните плащания са пари за извънболнична медицинска помощ, здравно-осигурителните плащания за дентална помощ - 9 039 460 лв. и потребителската такса от 3 100 000 лв. Ако искат да стачкуват, тяхна работа", каза Борисов.

По данни на Българския лекарски съюз държавата дължи около 75 милиона лева на изпълнителите на медицинска помощ – т. е. три пъти по-малко от обявените за преведени.

Стачка заради проверки при положение, че са налице забавени с месеци плащания? Какво се случи в рамките на последните 24 часа и как събитията около лекари и лечебни заведения изместиха изкуствено раздухания скандал „Дянков-Първанов”.

Какво се случва с финансите и икономиката на страната – това е важният проблем на деня, а не как някакъв министър, който си ближе раните от собственото си празнодумие и непълно възпитание. Всеки знае, че не може едно дете да напълни гащите и да ревне, че другите са му виновни за това, че се е оплескало...

Свикнахме да наблюдаваме как мине се не мине ден и премиерът Бойко Борисов отива на „родителска” среща със съответното съсловие, оставено без пукнат лев от финансовия министър, за да уверява колко е тежко на финансиста му да плаща спрени и блокирани милиони с месеци. Вчера „родителската” среща беше с българските медици и Симеон Дянков за пореден път се кри зад стабилния гръб на министър-председателя, забил стратегически поглед в обувките си.

Правителството реализира в момента собствения си бюджет, т. е. Бюджета на същия Симеон Дянков, който колчем оплеска нещата, тича при премиера си да го измъква от блатото на брилянтната му експертна мисъл.

Правителството си постави две задачи преди осем месеца: стъпка към влизане в чакалнята на еврозоната и балансиран бюджет. Към настоящия момент данните за изпълнение на тези две цели не са оптимистични и това е меко казано. Реално погледнато, налице е силно летене към провал на финансовата и икономическата политика на държавата.

Досега ни говореха за увеличение на приходната част на бюджета, предимно от акцизи, намаляване на контрабандата – няма как да се получи намаление на приходите от акцизи с 15, 6 на сто при положение, че преди два месеца акцизът на цигарите например беше увеличен, а в хазната влязоха с 60 млн по-малко приходи. Обяснението, че видите ли някой се бил презапасил с цигари може да мине в Долно Уйново, но не и в сериозен разговор, още повече, че и миналата година е имало презапасяване, защото пак имаше увеличение на акциза.

Няма как да се обяви, че се намаляват разходите от заплати на чиновниците, а в края на годината те да се окажат увеличени с 10 процента.

Обявеният дефицит в бюджета съвсем не беше 0,7 процента в края на миналата година, когато Дянков би тъпана, че България била с най-нисък бюджетен дефицит в Европа.

Реално бюджетният дефицит е не само 0,7 процента, както бе съобщено в края на 2009 година, а над 2 милиарда, тъй като Симеон Дянков би трябвало да е учил, че по правилата на Евростат бюджетният дефицит не се калкулира на касова основа, т. е. колкото си изхарчил, а се взимат в предвид и неразплатените задължения на държавата към фирми за вече свършена работа.

Така когато говорим за задължения към бизнеса например – те съвсем не са само 600 милиона, защото 600 милиона са само фактурираните от бизнеса задължения. А към тях следва да се прибавят и още над милиард от лихви, неплатени задължения към други отрасли, спрени пари от социалната сфера...

Финансовата стабилност на страната, за която толкова припява с месеци министърът на финансите – какво точно решава Дянков с обявеното увеличение на здравните осигуровки? Резервът на Здравната каса е част от фискалния резерв и като се извадят 350 милиона от резерва на НЗОК, ще трябва да се намери някакъв друг приход, който да стабилизира фискалния резерв. Т. е. този номер едва ли щеше да мине...

Само преди два месеца бяха намалени социалните осигуровки, тогава защо сега се увеличават здравните? Наясно ли беше Дянков, че ще се наложи да се вдигат здравните осигуровки? А след няколко дена, ако излязат на улицата пенсионерите, учителите, бизнесмените – откъде ще взема Дянков пари, за да ги прибере да не стачкуват?

Увеличението ли е панацеята за тежкоболния Бюджет 2010, който бе роден със сериозно генетично увреждане – да не би да са осигурени реални приходи в него, колкото са заложени, а Дянков да крие от нас?

България има сериозен проблем, и този проблем далеч не се нарича Стенограма от разговора на президента с министър Дянков. Ако приемем, че има криза – то тя не е политическа, а по-скоро тежка, икономическа криза, породена от несъстоятелно, нелогично написания Бюджет 2010 от финансист №1.

Всичко ли в приходната политика на Симеон Дянков е както трябва, всичко, свързано с разходната политика на този министър ли е както трябва? Има ли спешна необходимост от преразглеждане на тези политики, за да не затъне утре България до Гърция?

Диагнозата за финансовото и икономическо оцеляване е лоша, и само с прегледи, отричане на лечение и категоричен отказ от мерки няма да се получи.

Заплахи за остваки – също няма да помогнат, въпреки че ако Дянков си подаде оставката, след сериозен дебат – със сигурност ще се намери начин страната да продължи нататък без да рухва.

„Не може да отговаряш за милиарди левове, а да се държиш като късен пуберитет” коментира скандала „Дянков – президента” бившият зам.-финансов министър и настоящ общински съветник, Георги Кадиев тази сутрин от студиото на Нова телевизия. – „... Само за първите два месеца имахме 1,2 млрд лв. дефицит, което е лоша тенденция. Напълно е възможно да надхвърлим това, което е заложено в споразумението ни с МВФ и да се стигне до масова безработица и до фалити на дребните фирми заради двойнотно осигуряване”, подчерта Кадиев, в коментар за последните мерки на правителството по приходната част на бюджета.

Пари за здраве – тука има, тука - няма

Здравната реформа пак опря до джоба ни, за да се вземат 350 млн лева за закъснели разплащания с по няколко месеца, утре, на 10 мрт правителството ще иска здравната вноска да скочи до 10 процента. Това бе съобщено на „родителската” среща на лекари и съсловни организации с премиера Бойко Борисов и министър Дянков.

Парите за януари на лекари, стоматолози и лечебни заведения са забавени, защото е трябвало да се изплатят стари задължения за ноември и декември”, обясни снощи, на 8 март премиерът при срещата с медиците. – Оттук нататък средствата за лекарите щели да се превеждат редовно. Предстояло да се налеят и допълнителни средства в Здравната каса...

„В сряда на Министерски съвет ще вземеме решение за отблокиране на тези 35 милиона. Ние няма да допускаме повече изтичане на пари в здравеопазването”...Това бяха думите на премиера Борисов снощи, на 8 март.

Днес вече обясненията на премиера звучаха далеч по-различно:

„Специалистите ще кажат дали може да бъдат отпуснати 350 млн. лв от резерва на НЗОК и дали в търсене на допълнителни приходи здравната вноска ще бъде увеличена с 2 процента. Само ден по-късно от уверенията, че ще има отблокиране на 350 милиона от Здравната каса, министър-председателят уточни, че “за да не влезем в дефицит, всичко, което се дава допълнително, трябва да бъде обезпечено с нови приходи”.

Да се намери допълнителен ресурс от 350 милиона при положение, че няма откъде да се вземе – това изобщо не звучи като осъществяване на закъснели плащания на задължения от януари месец.

За да не се влезе в дефицит всичко, което се дава допълнително, трябва да бъде обезпечено с нови приходи. 350 млн. лв. да бъдат отпуснати при евентуално преизпълнение на приходите, дали ще бъде направено или не, зависело от това, което щели да кажат специалистите – и това ако не е „Трай, Коньо за зелена трева!” пък, здраве му кажи!

“Не може докторите да казват, че ще стачкуват, въпреки че сме им превели пари”, възмути се премиерът. „Ако искат да стачкуват – да стачкуват, но ние ще ги проверяваме”, каза Бойко Борисов, но... нали все още нищо не е преведено? Нали тепърва ще се търси допълнителен ресурс, за да се вземе и тогава да се изплатят милионите, дължими на медици и болници? Нали специалисти тепърва щели да се изказват, и се заговори за допълнително обезпечаване преди плащанията?

Тогава защо се говори за преведени пари, защо ще проверяват стачкуващите, които са оставени без пари? Това натиск ли е или какво?

Евентуалното увеличение на здравните вноски ще започне от 1 април, след това тепърва ще се събират здравни вноски – до тогава с какво да си плащат лекарите храната, транспорта, ток, парно и телефони?

А заканите за увеличение на наемите на кабинетите, а повишените социални осигуровки? „Джипитата ще си получат парите...” – заяви по радиото някакъв чиновник.

Въпросът е не дали ще си получат парите или не, а закъснелите разплащания да бъдат преведени незабавно. Защото ако човек, работи, работи, работи и тръгне да живее и се храни, съобразно закъснелите разплащания на държавата, то страната ще се покрие с трупове, и жертвите в Хаити и Чили ще се сторят на Европейския съюз като Приказки от шипковия храст.

За периода януари-февруари 2010, че вносът е намалял с 15 на сто спрямо същия период на 2009 г., съобщиха информационни агенции. Т. е. това пряко удря приходите от акцизи, ДДС, от внос и мита. 133 млн. по-малки приходи в хазната – това как ще превърне Бюджета на Симеон Дянков в реален, а не кризисен и летящ към дъното?

Кредитната перспектива на банковата система на България е негативна, най-вече заради влиянието на рецесията в страната върху качеството на кредитите и печалбите на българските банки. Това обяви международната рейтингова агенция Мудис инвестър сървис в новата си прогноза, цитирана в електронното издание finchannel.com. и Българското национално радио.

Негативната перспектива изразява прогнозата за през следващите 12 до 18 месеца. Авторът на доклада все пак подчертава, че банковата система остава достатъчно рентабилна и има силни капиталови буфери. Обемът на лошите кредити през 2009 г. обаче е нараснал бързо, което е довело до големи разходи за покриването им и е намалило печалбите на повечето банки, се казва още в анализа.

Кой коментираше, че има политическа криза, и че тя е най-важното в държавата, че е предизвикана от публикуването на стенограмата от разговора на държавния глава със Симеон Дянков?

Премиерът заплаши с оставка. Вицепремиерът Цветан Цветанов също. Заради Стенограмата ли го направиха?

 

„Всяка наша стъпка, свързана с газ, ток, ще бъде със санкция на Европейския съюз” заяви премиерът Бойко Борисов днес, като даде да се разбере, че така са се разбрали с еврокомисаря по енергетика, Гюнтер Йотингер. И да рече човек, че това е от днес – категорично, не. Тази линия на поведение лидерът на ГЕРБ и министър-председател следва откакто пое изпълнителната власт в държавата.

Днес на 2 март стана ясно, че снощи премиерът е разговарял с еврокомисаря по енергетиката Йотингер. Думите на еврокомисаря са били, че и в Германия, и в Европа не се толерира правителство, което ревизира договори на предишните!

„Тези, които казват – „Затворете проекта „Белене”!,” това е първият пасив, каза премиерът. По думите му - политическата приемственост в случая е важна, за да се знае, че когато дойде инвеститор в България, следващото правителство ще спазва предишните договорености.

На пресконференцията след срещата на българския премиер и еврокомисаря за енергетиката Гюнтер Йотингер е било съобщено, че Йотингер лично е поел ангажимент да се търсят частни европейски инвеститори за строежа на АЕЦ „Белене”...

„Относно енергийната сигурност, с ЕК всеки един детайл ще бъде обсъждан с нашите партньори и ще се действа само ако това е в обща европейска полза”, заяви Борисов. Установихме контакт ежеседмично, ежедневно.

Интересен момент от новините от срещата с еврокомисаря по енергетика бе, че според Йотингер предстои взимането на важни решения за газовата инфраструктура в самата Еврокомисия.

Друг интересен момент от двустранните разговори Борисов-Йотингер от днес бе, че пак според комисаря, проектът "Южен поток" имал подкрепа от Европейската комисия /ЕК/, само ако отговаря на европейските критерии за сигурност! В същото време Йотингер признал, че "Южен поток" е от съществено значение, тъй като повишавал капацитетите на внос на природен газ в ЕС.

В същото време, проектът „Набуко” като по-различен и нов, включвал нови области на доставки, подсилвал снабдяването и диверсификацията по отношение на вноса и най вече увеличавал независимостта на Европа по доставката на енергия. Йотингер признал, че очакванията са: източник на газ за „Набуко” ще бъде целият Каспийски регион, Азербайджан, Туркменистан, страните от Средния изток.

„„Набуко” ще бъде и може да бъде реализиран в случай, че се стигне до една ситуация, в която всички печелят”, заяви изненадващо еврокомисарят за енергетиката Гюнтер Йотингер по време на визитата си в София.

Какво е „Белене”: изхарчени над 1 млрд. евро, подписани договори за доставки, евентуални бъдещи неустойки в размер на 800 милиона евро. Това са наличностите, които ако България се откаже от проекта минават в пасив.

Удължаване на живота на Пети и Шести блок на АЕЦ „Козлодуй” ще поиска кабинетът в близките дни, както и да се започнат процедурите по изграждането на Седми блок – заяви премиерът Борисов.

„Имаме осигурено финансиране за „Набуко”” – призна българският министър-председател, но „Набуко” все пак трябва да бъде подсигурен с газ...

И тук вече идват въпросите: как така има пари за „Набуко”, за който засега няма осигурена газ, а за „Белене” – няма нито стотинка?

Как така е осигурено финансирането на Горна Арда, а за „Белене”, където ни заплашва плащане на неустойки – няма?

Как България все още живее с убеждението, че ще участва в „Южен поток”, след като не е казано нищо конкретно на Русия, Турция, Италия, Гърция, Сърбия, Франция? Едно е да си мислят нещо политиците, а съвсем друго – да работят за осъществяването му.

И още нещо: ще продължат ли и в новата Еврокомисия политиците ни да се навеждат пред еврокомисарите за всяка стъпка? Ще се налага ли за всяко решение да се пита Брюксел? Нима сменихме Кремъл с Брюксел и Вашингтон?

 

Какво сме ние?

Защо са ни национални празници, защо имаме химн и национален трибагреник? Нация ли сме или поданици разкрачени между САЩ и Европейския съюз? Територията ли е определяща, за да бъдат една външна политика и национална икономика самостоятелна?

Всички тези въпроси се появиха, след като министър-председателят Бойко Борисов се срещна с еврокомисаря по енергийната политика, Гюнтер Йотингер. Тази среща доизясни окончателно много въпроси по енергийното бъдеще на България, но и ни показа, че политиците ни отреждат място в крилото на прислугата в рамките на Европейския съюз, докато някои еврокомисари държат да разговарят с нас равнопоставено.

Преди пет дни така нареченият лидер на СДС М. Димитров поиска правителството да не предприема нищо по подписаните междудържавни договори за енергийни проекти с Русия, докато не бъде представена Енергийна стратегия на България в парламента.

Всъщност Енергийна стратегия вече има, и тя е на Европейския съюз – а защо един депутат като Мартин Димитров няма представа за това – само той може да си отговори.

"Ние сме за европейско, а не за руско или друго развитие на България" – беше казал новият премиер на Република България, Бойко Борисов след завръщането си от Брюксел в началото на месец септември м. г..

"Аз не съм водил никога различна политика, и името на ГЕРБ е Граждани за европейско развитие на България, не за руско, не за някакво друго", посочи премиерът в допълнение, че при срещите си с руския премиер Владимир Путин не е давал обяснение за разговорите, които води с председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу. Вярваме му, но кое наложи обратното? Борисов да дава обяснения на португалеца еврочиновник за разговорите с Путин?

Българският министър-председател Бойко Борисов заяви, че ще прати документите за съвместните енергийни проекти с Русия в Брюксел, "за да чуем становището на европейските ни партньори". Да сте чували премиерът на Великобритания, Гордън Браун, френският президент Никола Саркози или канцлера Ангела Меркел да питат като слаби ученици ЕК за всяка своя стъпка? Няма и да чуете, защото във Великобритания, Германия, Франция и прочие суверенни държави членки на Европейския съюз политическите им лидери не съгласуват стъпките си с Барозу, а с народа, който управляват. Нали не сме женени за Жозе Мануел все пак, нали изборите бяха за български политически партии, а не за някакъв еврочиновник, който едва бе избран да кара втори мандат начело на ЕК?

 

България, уви, не е Франция!

Ще припомня, че на пресконференция с журналисти в първия ден от официалното му посещение във Франция миналата година, премиерът Бойко Борисов поясни, че за АЕЦ „Белене” е потърсил от Саркози и варианти за инвестиции, и гаранции за бъдещата атомна централа:

„Така или иначе има хвърлени пари, има похарчени пари и ние не можеме с лека ръка да го задраскаме. И затова именно ние търсим европейски партньори и да го финансират и да гарантират сигурността на тази централа, защото може да се случи така, че ние да построиме нещо с огромни лишения и ако намериме финансиране и след това да дойде същото тук, което дойде преди няколко години – спрете 3 и 4 реактор...”

И какво се случи във Франция докато борисов бе на официално посещение там? Никола Саркози изслуша искането за участие във финасирането на проекта „АЕЦ „Белене”, но с изслушването започна и свърши всичко...

Затова пък на въпросното официално посещение във Франция на българския премиер, Саркози не пропусна да изпее рефрена за „задължителното ни откъсване от Русия”!

Та по време на това посещение, Никола Саркози попита българския премиер без заобикалки: „По какъв начин вие се отделяте от Русия, когато вече няма Варшавски договор?” Питане, на което отговорът не е задължителен, още повече, че задаването на подобен въпрос е в разрез с елементарните правила на дипломацията и етиката в международните отношение при две равнопоставени държави...

„За съжаление аз съм премиер от два месеца – се оправда на събеседника си българският премиер Борисов. - Но така или иначе има хвърлени пари и ние не можем с лесна ръка да го задраскаме. Затова търсим европейски партньори, които и да финансират, и да гарантират сигурността на тази централа”.

България и Франция са равнопоставени страни-членки на Европейския съюз. Поне така е според подписания Договор за присъединяване, в който няма нито буква за това, че България ще бъде третирана в Евросъюза, съобразно близкото си комунистическо минало и според големината на територията си – например.

Така докато от една страна френският президент ни намекваше най-безпардонно, че трябва час по-скоро да се отдалечим колкото може повече от Русия и влиянието й – разбирай, икономическите съвместни проекти – така от друга страна Саркози пусна към Кремъл големи френски енергийни компании, за да сондират почвата за близко икономическо партньорство!

В резултат, Франция се присъедини към „Южен поток”, докато в България управниците шикалкавеха и мълчаха.

Следващият резултат дойде и днес, на 2 март, когато руската компания „Газпром” и френската GDF Suez подписаха Меморандум за включването на GDF Suez в проекта за газопровод „Северен поток”.

Внимавай с кого дружиш!

В продължение на пет дни така наречените партньори в парламента на ГЕРБ от Синята коалиция, в комплект с министъра на финансите от правителството на ГЕРБ дадоха всички възможни знаци, че незабавно трябва да се скъсат всякакви възможности за съвместни руско-български проекти, и най вече трите, подписани вече от предишното правителство!

Достатъчно бе, американският посланик, някой си Дж. Уоруик да даде знак за русофобска атака и верните му придворни от дясното политическо пространство, свиха лапички и заповтаряха колко жизненоважно е да забравим и оставим икономическото и енергийно сътрудничество с Русия в историята!

Оставени извън политиката бивши царедворци и други цветове бивши политици, ни замесиха успешно в скандал с разполагане на ПРО на българска територия, докато след настойчиво питане от страна на Русия стана ясно, че Щатите бият отбой, а официален Вашингтон обяви, че не е договарял изобщо със София подобно начинание. Така версиите за задължително присъединяване към американския щит в знак на солидарност към НАТО се разпаднаха като несъстоятелни...

В Европа кризата се оттегля бавно и мъчително, в нашата страна министърът на финансите „премести” прогнозата си за край на кризата с цели 6 месеца. В момент, когато винопроизводителите търсят път към загубените в годините на прехода руски пазари. В момент, когато Русия е на път да дръпне килимчето по отношение на съхраняването на отработилото ядрено гориво, а руските инвестиции се стопиха като ланския сняг, в момент, в който в туризма ни видимо няма вече наплив на руски туристи, които предпочитат да летуват в съседните на страната ни, Турция и Гърция...

На този фон: неизживени комплекси за величие в политиката на десни депутати, създадоха сериозни предпоставки за това да загубим Русия като партньор... нещо, което нито Германия, нито Франция, нито Великобритания си позволяват.

Енергийната ни политика била равна на руските интереси? Вятър и мъгла! Като не искат бизнес с Русия политиците ни, руснаците без проблем ще отклонят тръбите на "Южен поток", ще си приберат неустойките по отказания "Белене", ще се смразим с Гърция заради "Бургас-Александруполис" и - няма енергийна политика с българите, има пари за руснаците! Тогава къде и чий ще е интересът от тези американски напъни за интриги в Европейския съюз?

Политиците ни сами избраха да ни мачка Европа

Днес премиерът Борисов каза, че ако е бил в управлението на държавата преди време, е нямало да бъдат затворени 3 и 4 реактор на АЕЦ „Козлодуй”. Работим за удължаване на живота на 5 и 6 блок, но това ще се случи само ако ни позволят, и не е завинаги. Затова е важно да започнат процедурите за 7 и 8 реактор в „Козлодуй”.

Според Доклада на ООН за глобалното затопляне е посочено, че най-чистата и щадяща природата енергия е ядрената. Това бе повод и много страни да активизират своите ядрени програми.

България няма Енергийна стратегия, но Европейският съюз – има. Има я черно на бяло. Документът е озаглавен "Нова енергийна стратегия на ЕС", приета на 10 януари 2007 г., т. е. 10 дни след влизането на България в ЕС.

В Приложение №1 към тази Стратегия от 7 март 2007 г. се отменят всички разпоредби, касаещи ядрената енергетика в тези 27 страни, членки на ЕС. Ето какво се казва в т.11, абзац 1:

"Европейският съвет потвърждава, че всяка държава-членка на ЕС, може да развива своята ядрена енергетика така, както намери за добре, без да иска никакво разрешение от ЕК, стига да се спазват изискванията за безопасност, съхраняване на РАО".

Това е точката, която от 7 март 2008 година ни даде право да си отворим спрените блокове на централата в Козлодуй. Още помним как един от виновниците за затварянето на блоковете, Соломон Паси изпадна в истерия, когато видя, че парламентът ще гласува за пускането на блоковете и започна да говори, че ще се доставя енергия от Северния полюс и от Космоса.

Едва ли някога ще се разплете аферата „Спиране на Козлодуй”. Брюксел трудно ще понесе такъв скандал, ако тази афера се разплете, още повече, че в нея дейно участие имат Гюнтер Ферхойген, М. Кунева и прочие не случайни имена. В нея, според канадски депутат, са разиграни 40 милиона долара. Румънската централа, която струва 2 милиарда, бе дадена с договор-гаранция от французите, че ще се изплати с продажбата на ток, а комисионните на французите бяха определени на 10 процента от тази сума.

Това е истината, не искат да отворят блоковете и се оправдават, че ще се наруши Договора, че ще получим санкции. Нека ни покажат на базата на какъв документ България ще получи санкции.

Президентът на Световната ядрена асоциация, Джон Рич ни предупреди: "Отворете си централата, защото ще загубите 11 милиарда евро!" Зам.-председателят на Европарламента Гонзалес определи затварянето на Козлодуй така: "Това е престъпление!" С него беше проф. Робер, директор по ядрена безопасност в МААЕ-Виена, единствената организация, която има право да каже, дали някоя централа трябва да се затвори. Та проф. Робер каза: "Не пипайте реакторите!"

Проф. Андре Майсьо, президентът на Световният съвет на ядрените оператори написа в писмото си до Симеон Сакскобургготски и Милко Ковачев: "Затварянето на "Козлодуй" ще бъде политическо и икономическо престъпление срещу българския народ".

Председателят на Енергийната комисия към миналия европарламент заяви: "Докладът на ЕК за "АЕЦ Козлодуй" е антибългарски".

Джефри ван Орден, дойде в България да ни поздрави за членството в ЕС, каза дословно: "Вие сте блато на алигатори... не мога да понеса, че вие сами съсипахте едно прекрасно предприятие, наречено "АЕЦ Козлодуй"...”

През 2008 година, президентът на Световната ядрена асоциация Джон Рич заяви пред bTV:

"Производството на електроенергия в рамките на територията на България е суверенно право и отговорност и ако международните стандарти са изпълнени, страната трябва да изпълни отговорностите си най-напред спрямо собствения си народ."

Нима това не са уважавани люде? Нима думите им са лъжа или са продиктувани от някакви игри? Защо отвън, чужденци трябва да ни отварят очите за нещо, за което родните политици си правят оглушки?

Реакторите  на 3 и 4 блок в "Козлодуй" са "ВВЕР 440". Такива реактори има в Финландия - 2, в Унгария - 4, в Чехия - 4, Словакия - 4.

Всички преговори, които води енергийният министър Трайчо Трайков, за проекта АЕЦ „Белене” и доставките на газ да бъдат публични, поискаха от СДС. Това каза на пресконференция след редовно заседание на НИС на Съюза на демократичните сили /СДС/ председателят на партията Мартин Димитров, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

От СДС поставиха няколко въпроса – дали има някакво обвързване между АЕЦ „Белене” и новите преговори за доставка на газ. Според сините такова обвързване не трябва да има. Димитров заяви, че от партията искат преговорите, които води министър Трайчо Трайков, да бъдат публични и да е ясно преди подписването какви са новите условия за доставка на природен газ.

С кого води в момента преговори министър Трайков и на Димитров едва ли е ясно, но нали трябва нещо да се подхвърля на журналистите? От каква точно позиция Димитров и Иван Костов смятат, че могат да имат право на диктат, и изисквания, право на натиск? От позицията на два партийки в един файтон хора може би? Или от позицията на СДС, което има нещастието да се сдобие с лидер, който забрави да го регистрира в съда?

"Наследили сме раболепие, гарнирано с коварство" - заяви в едно свое интервю историкът Андрей Пантев. Разбира се поводът за тези думи беше друг, но определението приляга точно на картината на отношенията Синя коалиция-ГЕРБ.

България е страна, която има няколко национални празника. Един от тях е утре. И съдбата ни поднесе неочакван подарък – еврокомисар да дойде и да ни даде безплатен урок по суверенитет и отстояване на национално достойнство!

 

“България отново игнорира и не зачита македонците в своята държава. На формуляра за преброяване – няма графа “македонец”, а върху някои жители в Пиринска Македония се упражнява натиск” – това коментира държавната телевизия на Сърбия, РТС, като се позова на излизащия в Македония в. “Вечер”.

РТС посочва, че в документите за преброяване на населението, което започва на 10 февруари в България, били посочени като етнически малцинства само турци и цигани, въпреки че според “Вечер”, мнозина от българските граждани били готови да се легитимират като македонци. Дава се като пример неправителствената организация “”ОМО “Илинден”, която направила проучване и установила повече от 25 000 македонци, които са привързани както към традициите, така и към майчиния, македонски език!

В случай, че македонците от Пиринска Македония се обявяли за македонци – то те щели да бъдат изложени на натиск и преброяването от техните родни места щяла да бъде анулирано, твърди изданието!

Успоредно с това, в София владеела истинска параноя, министърът на просветата Сергей Игнатов, от когото се очаквало да предложи стратегия за развитие на националното съзнание за българите, открито подкрепял противоречивия историк Божидар Димитров, според когото истински македонци не съществуват изобщо твърди РТС като коментира, че на преброяването през 2002 година  са били установени около 5000 македонци, въпреки че реално били с около 20 пъти повече.

От друга страна България издала най-много паспорти за двойно гражданство на граждани на Република Македония, въпреки че в документите бил посочен адрес: Бивша Югогославска република Македония /БЮРМ/.

Медията признава, че най-многобройни чеждустранни студенти в България били македонците, както и че броят на автомобилите с българска регистрация на територията на Македония се увеличил значително, коментира РТС.

Какво пропускат двете медии?

Република Македония бе призната от България и то като първо признание от чужда държава - на 15 януари 1992 година. Под наименованието БЮРМ Македония съществува и е вписана в ООН.

След признанието, Скопие продължи години наред да иска България да признае и съществуването на "македонска нация" и "македонски език". През 1999 г. правителството на Иван Костов призна правото на Република Македония да си служи с официалния си език, въпреки че този език е едно западно наречие на българския език, смесено със сърбизми!

В същото време Гърция и Република Македония спорят за името на БЮРМ, за да може западната ни съседка да кандидатства най-после за членство в ЕС и НАТО.

В устрема си към ЕС и НАТО македонските политици напоследък са готови да отстъпят от позициите си, и още през октомври 2010 година темата се развихри в тамошния печат!

За този период на отстъпление “Хроники” писа надълго и нашироко:

Скопие пак не знае какво иска и на кой бог да се моли

http://lubamanolova.info/analizi/2010/1750-skopie-pak-ne-znae-kakvo-iska-i-na-koy-bog-da-se-moli

„Македонецът се е появил преди човека” коментира шеговито в студиото на Нова телевизия историкът проф. Георги Марков, и добави: „Те са внуци на Зевс, те са много комплексирани, говоря за елита, тъй като всяка нация трябва да има история...”

За едни историци историята на БЮРМ започва след Втората световна война, за други – след 1992, за трети – началото е в древността – версии разни, колкото и интереси.

България, която призна Македония от деня 15 януари “плаща” от тогава за това добро.

Мнозинството албанци в Македония искат създаването на Велика Албания сочи проучване на „Галъп” от средата на ноември 2010 година. Според анкетата 62 на сто от гражданите на Албания, 81 на сто от гражданите на Косово и 51,5 от македонските албанци искат създаването на Велика Албания. В изследването на “Галъп” 95 на сто от анкетираните бяха на мнение, че една подобна бъдеща Велика Албания трябва да влязат Косово, Албания и част от Македония.

Безпрецедентна акция на Скопие бяха санкциите за българи с регистрирани автомобили в България. Властите поискаха собствениците на тези автомобили да подадат декларации за обмитяване на колите или да подадат митническа декларация за това, че колата ще бъде обмитена и ще й бъдат сменени номерата с македонски!

Македонската държава заплаши да стигне и по-далеч, като конфискува автомобили с български номера, ако не бъдат пререгистрирани с македонски номера. В същото време в Република Македония без проблеми се управляваха и управляват десетки хиляди автомобили с регистрационни табели на други чужди страни – албански, сръбски, немски, дори със табели от Съединените американски щати.

По време на балканска обиколка на държавния секретар на САЩ, Хилъри Клинтън, тя заобиколи Македония, с което даде ясен знак на политиците от Скопие, че трябва да решават, а не да създават проблеми.

Ермира Мехмети, депутат от управляващата албанска партия Демократичен съюз за интеграция, заяви, че Хилари Клинтън заобиколила Македония, тъй като нямало какво да съобщи на властите в Скопие.

„Посланията са ясни – написа Мехмети - следващият период трябва да се използва за решаване на проблема с името и да се получи покана за членство в НАТО през ноември”.

Македония е държава с най-висока бедност и безработица, най-малко чуждестранни инвестиции. Всеки трети гражданин няма хляб, не може да се облече – сочат социологически проучвания. В същото верме политиците на страната са се заиграли с името, с дребнави заяждания със своите балкански съседи.

Дали има македонци в България, попита една сръбска телевизия, както и скопското издание “Вечер”. И какъв трябва да е отговорът: ако десетилетията в края на 20 век утвърдиха българско население в Република Македония да се нарече македонци, а българи, останали в западните покрайнини след изместването на западната граница – да се приемат като сърби – то какво трябва да следва от тези промени?

Човек е такъв каквото е самосъзнанието му, самоопределението му – независимо къде се намира и още по-независимо – дали държи на корените си, а не на георграфско-политическото си местожителство.

История се пише всеки ден, но история за отминали векове не се пренаписва в името на възникване на нова държава...

И още нещо: докато Скопие се чуди как да изтрие българското минало от историята на земите си и от самосъзнанието на част от населението си – албанци от няколко държави работят за каузата Велика Албания. А за това си струва да се помисли и внимава.

Докога ще обичаме тези, които ни мразят попитах преди четири години.

http://lubamanolova.info/sviat/2006/109-------

http://lubamanolova.info/sviat/2007/228-1-

http://lubamanolova.info/sviat/2007/232-2------------

Едно е историята, съвсем друго е действителността - това показва животът. Но да "твориш" история, жертвайки действителността, е, меко казано, несъстоятелно, даже глупаво. Претенции за територия, или претенции за етноса на население, вследствие на исторически сътворени илюзии водят до политически измерения, които не бих определила като най-добрите като избор за самите "творци" и "автори".

Докога ще търсим обич от хора, чийто смисъл в живота е отказът от българския корен, от историята, от миналото на държавата и произхода си? За жалост това е действителност, която едва ли ще се промени. Добрият изход от ситуацията е БЮРМ или така наречената Македония да осъзнае, че българите са най-малкия й проблем. А исторически доказаната българска идентичност на територията и населението в БЮРМ е още по-малък, даже незначителен проблем. Истинските проблеми за БЮРМ тепърва ще се появат когато на бял свят излязат албански претенции за автономия в границите на самата държава Македония. А в такива претенции няма толерантност на Балканите, няма търпимост и това неведнъж бе демонстрирано в последните 15 години.

Другата непосилна задача пред управниците на БЮРМ е да развият икономиката на страната като съвременна и добре работеща, най-малкото защото политиката не храни, не пои и не облича.

Само тогава, след решението на тези два бъдещи проблема, в БЮРМ ще осъзнаят, че българските им корени изобщо не са действителност критична и рискова, която да изисква сили и интелектуален ресурс...

Има ли македонци в България – нека всяка държава решава сама своята вътрешна политика.

 

Европейският съд за правата на човека осъди Турция да плати големи суми обезщетения по четири дела, изнесе вчера турският вестник „Сабах”, в навечерието на двудневното официално посещение на българския премиер Бойко Борисов в Турция.

Първото дело е за нарушаване на човешките права по време на съдебен процес, по второто дело ще се наложи Анкара да плати на лидер на ПКК тъй като още не е приключил съдебният процес след арестуването му през 1997 година, а той се намира в затвора.

Следващите присъди на Европейския съд за правата на човека е по дело за ограничаване на свободата на словото и изразяването на мнения, заведено срещу Турция от 20 журналисти и собственици на вестници, тя ще трябва да изплати 40 000 евро, пише вестникът.

Цитирам тези новина, тъй като днес и утре българският премиер Бойко Борисов ще се срещне с турския си колега Реджеп Тйип Ердоган, с турския президент Абдуллах Гюл и сред темите на разговор с двамата ще е проблемът за изплащане на обезщетенията на бежанците от Беломорска Тракия и техните наследници.

Борисов би следвало да бъде приет добре в южната ни съседка, най-малко защото докато бе кмет на столична община бе гласувано, че Турция не е провела арменски геноцид.

Наскоро депутат от управляващата в Турция проислямска Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ стана новият председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа /ПАСЕ/ съобщи БТА. Мевлют Чавушоглу, който бе единственият кандидат за поста, беше номиниран от групата на Европейските демократи, жест, с който европейските чиновници демонстрираха желанието си Турция да стане по-скоро член на ЕС.

Проучване, проведено наскоро от университета Богазичи в Истанбул и от два испански университета показа, че 47 на сто от европейците подкрепят присъединяването на Турция към Европейския съюз, но и че 47 на сто от тях се противопоставят на това.

Проучването бе проведено в пет страни-членки на ЕС – Франция, Германия, Полша, Испания и Великобритания – между август и септември миналата година, и бе представено на 23 януари т. г. в Истанбул.

Според резултатите, 62 на сто от германците и 64 на сто от французите биха гласували с „не” за Турция, ако бъде организиран референдум. Отрицателният вот би бил по-слаб във Великобритания – 46 на сто, според проучването. Полша и Испания биха отговорили с „да” - 54 на сто и съответно 53 на сто.

Запитани за доводите си срещу присъединяването на Турция, 39 на сто от участниците в анкетата са били съгласни със становището, че Турция е „мюсюлманска държава…несъвместима с общите християнски корени” на Европа.

И Турция, и Гърция се противопоставиха на САЩ заради това, че се опитаха да доставят на Израел оръжие. Миналата година в Давос, турският министър-председател Реджеп Ердоган напусна форума по време на остър дебат с израелския президент Шимон Перес заради израелската офанзива в Ивицата Газа.

В Давос Ердоган разкритикува непропорционалната употреба на сила в Газа. Шимон Перес се опита да оправдае офанзивата в Газа. Емоционално, с повишен тон и насочен пръст той попита Ердоган какво би направил, ако всяка нощ някой изстрелваше ракети срещу Истанбул. Турският премиер понечи да отговори, но водещият, американският журналист Давид Игнатиус от "Вашингтон пост", го прекъсна с довода, че нямало време за отговор. Разгневеният Ердоган демонстративно напусна форума. По-късно Шимон Перес поднесе извиненията си на Ердоган.

Тази година Турция отново нажежи двустранните отношения с Израел, след като израелски зам.-министър на външните работи унижи турския посланик в тази държава. Случаят е разказан във в. „Сега”:

„Зам.-министърът на външните работи, Дани Аялон привика турския посланик Ахмет Огюз Челиколиц, за да протестира срещу турски сериал, който се смята за антисемитски. Турският посланик е бил извикан не в зданието на МВнР, а в Кнесета, където Аялон е трябвало да участва в гласуването за вот на недоверие на правителството. Зам. външният министър накарал посланик Челиколиц дълго да чака в коридора, след което отказал да се ръкува с него. За срещата са били поканени и оператори на две израелски телевизии, както и представители на други медии. Турският посланик бил настанен на нисък диван, докато Дани Аялон и двама чиновници на израелското външно министерство седели на високи столове. Всички медии подчертават искането на Аялон операторите да снимат срещата така, че да се види, че той стои по-високо от посланика и на масата да е само израелски флаг. Присъствалите медии определиха тази сцена като "целенасочено унижение". Анкара заплаши, че ще отзове посланика си от Израел, ако в срок от 48 часа Израел не се извини.

Дани Аялон поднесе извиненията си на посланик Челиколиц в специална декларация. В него израелският дипломат отбелязал, че "той никога не е оскърбявал чуждестранните посланици и в бъдеще ще се опита да обяснява своята позиция с по-приемливи методи". Турция обаче не прие това извинение. "Ние смятаме израелската декларация за незадоволителна", съобщиха пред Анадолската агенция представители на турското МВнР, пожелали да останат анонимни.”

Израелското външно министерство предаде официално извинение на Турция, А израелският външен министър Авигдор Либерман отправи призив към Турция да започнат нормални отношения след възникналото напрежение между двете държави.

Тук ще вметна, че същият външен министър Авигдор Либерман обвини в израелската преса България, че има връзки с Ал Кайда, но никой не му поиска обяснение, още повече, че премиерът Борисов бе на посещение в Израел след скандалното обвинение...

Швейцария, след референдум прие забрана за строителство на минарета, на джамиите. Официална Анкара заяви, че взетото на референдум решение показва активизирането на расизма в Европа.

В Анкара турският президент Абдулах Гюл нарече забраната "възмутителна", а премиерът Реджеп Тайип Ердоган заяви, че тя прави "видим" расизма в Европа и порица Швейцария, че обсъжда на референдум основни човешки права.

Турция е посредникът, на когото официален Вашингтон може да разчита за евентуални преговори с Иран. Специалният посредник на САЩ за Близкия Изток Мичъл призна, че Турция има водеща роля при решаването на проблемите в региона.

На фона на това признание скандалите на Турция с Израел и Швейцария изглеждат незначителни.

Все още се помни и историята със затварянето на Босфора за американски кораби от страна на Турция, което си беше откровено озъбване и показване на мускули на официална Анкара към Белия дом. Затварянето на Босфора принуди Щатите да преговарят с Турция за пропуск на американските кораби през турските проливи към бреговете на Грузия. Матю Брайс, зам.- помощник на държавния секретар на Щатите настойчиво се опита да убеди журналистите, че няма кой знае какви сериозни затруднения с американо-турските отношение по този въпрос, но реално такива затруднения съществуваха и бяха факт.

Под предлог, че иска да достави хуманитарна помощ на Грузия, САЩ се опитваха повече от седмица да убедят турската страна да пропусне корабите им в Черно море, но след посещението на Ердоган в Москва и телефонния разговор на президента на Турция Абдуллах Гюл с Дмитрий Медведев - турците затвориха протоците си за американски кораби. Брайз подчерта пред журналисти, че е бил "удивен от приказките на турските власти за някакъв пакт за стабилност в Кавказ". "Аз не бях предупреден за това, призна Брайс, коментирайки смутен инициативата на Анкара, допускаща известно участие в този бъдещ пакт за стабилност и на Русия. Брайс продължи да бъде уверен, поне пред журналистите, че рано или късно САЩ и Турция ще успеят много тясно да продължат своето сътрудничество, доколкото то касаеше "техни общи интереси в Кавказ" предаде ИТАР-ТАСС.

Като че ли, за да опровергае думите на Брайс се появи и една тревожна за Белия дом публикация. "Конфликтът в Грузия показа, че САЩ вече не могат да определят глобалната политика и трябва да започнат да делят властта с другите страни, заяви в интервю за британския вестник "Гардиън" турският президент Абдуллах Гюл. А това вече бе ясен знак за геополитическо самочувствие на официална Анкара.

Турция има една отлика в своята дипломация: тя не изоставя интересите и приятелите си. В началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко”, когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с Европейския съюз, Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Докато София се чуди как да бави топката по енергийните проекти с Русия, Турция подписа дългосрочни междудържавни договори с Кремъл: за строеж на Атомна централа, за прокарване на газопровод, за петроловпровод през своя територия. Официална Анкара е наясно, че местоположението й на Балканите й дава много възможоности за пазарене, рекет, и включване в стратегически проекти. И независимо, че само 3 процента от Турция се намират в Европа, а 97 в Азия – Турция съвсем последователно работи за своите интереси, за развитието на икономиката си, за влизане в Европейския съюз и за интересите на своите приятелски държави по религия.

Политиката на Турция е всичко, което политиката на България – не е.

За читателите на сайта припомням какво представляват двата договора, които обезсмислиха Сан Стефанският мирен договор.

http://www.meridian27.com/trakia/tr7.htm

Ньойският и Ангорският договор

НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР

Нерешените проблеми на Балканите след Балканската 1912 г. и Междусъюзническата война 1913 г., изкопават дълбока пропаст и създават предпоставки за напрежение и нови военни стълкновения между балканските народи. Съгласно Лондонския, Букурещкия и Цариградския мирни договори, България отново е разпокъсана, отново са отнети изконни български земи. Националният въпрос отново е превърнат в съдба за България, в кървяща и незаздравяваща рана.

Затова, когато избухва Европейската война на 15.06.1914 година, повод за която е убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево, с надежда за “реванш” и “национално обединени”, Фердинанд и българското правителство включват България във войната на страната на Германия и Австро-Унгария против Сърбия, на страната на която застават Русия и Съглашението (Франция и Англия). По-късно с намесата на Япония, САЩ и други страни,  Общоевропейската войната прераства в световна и завършва с поражението на Центристкия блок (Германия и Австро-Унгария).

За България, тази война завършва със загуба и тежки последици.

Съгласно Ньойският мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, влязъл в сила на 9 август 1920 година, от България са отнети Южна Добруджа (върната по-късно през 1939 година), Беломорска Тракия, долината на р. Струмица и Западните покрайнини. По този начин България е лишена от изконни български територии, населени с българско население. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция е приложена и т.нар Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия. Насилствено е прогонено българското население и от Югоизточна Тракия (Турция) и от други български територии, останали под чуждо владение.

Затова, когато се поставя въпроса за подписване на Рамковата Конвенция за “Националните малцинства”, ние (българите) имаме всички основания да не сме съгласни, защото на територията на България няма “национални малцинства”. Обратното, България граничи отвсякъде със себе си, с откъснати от живото й тяло изконни български земи, населявани и населени и сега с българско население.

Ние (тракийците), които най-добре знаем, какво значи поробен народ и бежанска съдба, сме особено чувствителни на тази тема и изразихме нашето становище в Декларация, публикувана във вестник “Тракия” на 12 юли 1997 година и настояваме, правителството да положи максимум усилия за защита и зачитане правата на българите в съседните и други страни.

Съгласно Ньойският мирен договор на България е наложено да заплати и репарации, възлизащи на 2 250 000 000 златни франка, в срок от 37 години, с 2% лихва върху общата сума за първата и 5% за следващите години. До началото на 1939 година, т.е. началото на Втората световна война, когато е прекратен Ньойският мирен договор, България изплаща 65 000 000 златни франка репарации.

Освен тези тегоби, България е задължена, съгласно договора, да предаде на съседните страни (съюзници на съглашенските сили – победителки) – Сърбия, Румъния и Гърция и голям брой добитък (домашни животни) и 250 тона каменни въглища.

Това са последиците от Първата световна война и Ньойския мирен договор за България.

Ньойският договор превръща отново националния въпрос в съдба за България, а Тракия – в кървяща и незаздравяваща рана. Това е един несправедлив договор, наложен ни отново от Великите сили.

АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР

След несправедливия Берлински договор от 1878 г., наложен ни от Великите сили, който разпокъсва България, отнема нейни територии и създава многобройни поводи и конфликти за войни, след Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., който ни бе наложен пак от Великите сили и който откъсва български земи и изкопава дълбока пропаст между Балканските страни, идва и Ангорският договор.

На 18 октомври 1925 година между България и Турция е подписан договор за приятелство и сътрудничество, известен като Ангорски договор (по старото название на Анкара). Този договор е най-несправедливият, най-унизителният и най-предателският договор за България, подписан от българско правителство.

Предателството на този договор се заключава в това, че след успехите на българската армия, територии извоювани с кръвта на български войни и върнати на България, този път без ничия външна намеса са предадени на Турция. Предадени са земи, които не са нито държавна, нито общинска собственост, а лична собственост, без държавата да има право на това.

По силата на този несправедлив договор, съотношението на имотите на българските бежанци, останали в Източна Тракия (Турция), към имотите на турците изселени от България е както следва:

Къщи – 34 062 срещу 3 607 турски в България;

Ниви и ливади – 1 960 000 (2 милиона) дка срещу 286 000 дка турски в България;

Гори – 216 000 дка срещу 1 225 дка турски в България.

Или пресметнати по курса на долара през 1997 г. българските имоти останали в Източна Тракия възлизат кръгло на 5 милиарда долара. Ако към тях се прибавят и Малоазийските имоти на стойност 481 377 961 долара плюс пропуснатите ползи за времето, когато са били експлоатирани от турците, то имуществените претенции на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия възлизат на над 10 милиарда долара, срещу една десета турски имоти в България. Толкова, колкото е външния дълг на България.

Въпреки недостатъците и предателския му характер, в Ангорския договор залегнала клауза, съгласно която двете страни се задължават да спазват всички малцинствени права и имуществени разпоредби, като изселниците запазват правата си на собственост и експлоатация на имотите си в съответната страна. Българските изселници от Тракия са лишени обаче от тази възможност. От друга страна турското правителство не беше заинтересовано, не е заинтересовано и днес от спазване на тази клауза, тъй като турските изселници са приключили с продажбата на имотите си в България, докато нашите бежанци са изгонени голи и боси от родните им места и не са допуснати, докато са живи да отидат и да видят бащин дом и имот.


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1188-globalnata-recesiq-i-krizata-na-evropeiskiq-proekt

Сградата на Европейския съюзЗа пореден път вниманието на икономическите експерти е приковано към въпроса, дали текущото охлаждане на световната икономика е временно и краткосрочно явление, или става дума за постепенното и навлизане във втората фаза на глобалната финансово-икономическа криза. Спадът на деловата активност и потребителската сигурност, свиването на инвестиционните процеси, както и на индустриалното производство и услугите, ускореното нарастване на бюджетните дефицити и ценовият натиск във все по-голяма степен придобиват признаците на продължителна рецесия. При това, опасенията са свързани дори не толкова с охлаждането на икономическия ръст в отделни държави и региони на планетата. Най-голяма тревога пораждат мащабите на този феномен, както и възможните последици от него за глобалната икономика.

евроАко се съди по публикуваните напоследък макроикономически данни, сред застрашените да повторят печалния опит от рецесионния спад в икономиката през 2007-2009, са не само най-големите държави и региони в света (САЩ, Еврозоната, Япония и т.н.), а и повечето развиващи се страни. При това, основният въпрос дори не е в това, дали ще станем свидетели на повторен спад в глобалната икономика и поредното драстично намаляване стойността на активите на финансовите пазари. Въпросът по-скоро е, кога точно това ще се случи. При положение, че практически всички, без изключение, структурни дисбаланси и изкривявания в глобалната икономика и в ключювите региони на света (САЩ, ЕС, Китай, Япония и т.н.) не само че не се решават, но дори не се дискутират и умишлено се задълбочават, просто няма как да очакваме друго развитие на събитията.

Протести в АтинаВ началото на ноември 2011 практически всички световни финансови пазари изпаднаха в паника, последвана от масова продажба на рискови активи, във връзка с неочакваното решение на гръцкия премиер Георгиос Папандреу да постави на референдум въпроса за членството на страната му в Еврозоната и солидарността на гражданите с плановете за орязване на бюджетните разходи, натрапени от „голямата тройка” кредитори. Имайки предвид факта, че само два дни преди това беше обявено постигането на твърда договорка с Гърция, срещу която Атина ще получи 100 млрд. евро за да рефинансира дълговете си, плюс 30 млрд. евро за рекапитализация на банковата система, това решение на Папандреу постави под въпрос перспективите за преодоляване на дълговата криза. Не е чудно, че председателят на Съвета на финансовите министри в ЕС Жан-Клод Юнкер, както и лидерите на двете най-големи икономики в Съюза – Ангела Меркел и Никола Саркози, гневно заявиха, че Папандреу е направил огромна грешка, решавайки да постави на референдум постигнатите с Брюксел договорености, без да обсъди това с висшите европейски чиновници. В същото време, от гледната точка на вече бившия гръцки премиер тази постъпка изглеждаше съвсем логична и очаквана. На практика, поставяйки на общонароден референдум както въпроса за гръцкото членство в Еврозоната, така и този за съгласието на гражданите на страната да приемат предложения от международния финансов капитал план за орязване на бюджетните разходи, Папандреу се опита да свали от себе си персоналната отговорност за реализацията на подобни крайно непопулярни мерки. Никой не иска с името му да се асоциира фалита на държавата и драстичния спад в жизненото равнище на населението. В крайна сметка, обаче, вместо референдум, гърците получиха т.нар. „правителство на националното спасение”, съставено от двете най-големи партии в страната, което пое ангажимента да реализира безусловно споразумението с ЕС.

Генезисът на гръцкия провал

Банка Леман Брадърс - оттук започна кризатаСъвсем друг въпрос е, че нито Папандреу, нито многобройните му предшественици на поста,      които първо вкараха Гърция в ЕС, през 1981, а двайсет години по-късно и в Еврозоната, не направиха нищо за да превърнат Атина в пълноценен член на европейския икономически и валутен съюз. Доколкото става ясно, гръцкият политически и финансов елит, стремейки се да се превърне в част от европейския „истъблишмънт” и да легализира капиталите си, просто е объркал своя собствен джоб с интересите на страната си. Светкавично премахвайки всички мислими и немислими ограничения пред трансграничното движение на капиталите, гръцкият „компрадорски” елит набързо разпродаде най-рентабилните и конкурентоспособни отрасли на националната икономика на западноевропейските транснационални корпорации (ТНК) и банки.

При това, огромен брой дребни и средни индустриални предприятия бяха принудени или да се разорят в неравната борба с европейските монополи, или да се „интегрират” в тях, в качеството на аутсорсинг. Онези компании, които потенциално биха могли да съставляват конкуренция на транснационалния капитал, успешно бяха „фалирани” и затваряни с помощта на методи, широко използвани в миналото в Латинска Америка и Африка.

Трябва да признаем, че гръцките компании просто нямаха никакъв шанс да оцелеят в конкурентния сблъсък с глобалните монополи и големите международни банки и то по цял ред съвсем обективни причини. Сред тях следва да отбележим „ефекта на производствения мащаб”, стойността на капитала, трансферното ценообразуване, и многостепенните механизми за неплащане на данъци, контролът върху ключовите производствени и управленски технологии, както и наличието на колосална политическа и административна подкрепа във висшите ешалони на властта.

Паралелно с това се осъществяваше стремително разширяване на кредитирането на домакинствата, корпоративните сектори и държавата от най-големите западноевропейски банки, съдействало за безпрецедентен ръст на потреблението и възникване на трайна илюзия за повишаване на жизненото равнище. Постоянното нарастване на потреблението се осъществяваше най-вече за сметка на ускорения ръст на дълговото бреме и „изяждането” на производствения потенциал, което пък създаде илюзията за влизането на периферна Европа в клуба на икономически развитите държави.

В същото време, илюзията че се гради общество на всеобщото благоденствие окончателно премахна всяка персонална отговорност както на лично, така и на държавно равнище, за огромното увеличаване на дълговото бреме върху икономиката. При това, най-големите международни банки и финансови организации най-активно съдействаха за въвличането на държавите от Южна и Източна Европа в системата на нееквивалентен външноикономически обмен за сметка на ускореното нарастване на дълговото бреме и целенасочени действия за деиндустриализацията на региона и последващото превръщане на държавите в него в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна сила.

Съдейки по всичко, населението на Гърция не е готово да приеме толкова съществено орязване на бюджетните разходи. Като повечето обикновени хора, гърците не искат да се отказват от онези блага на цивилизацията и финансовата подкрепа от държавата, които им позволяваха доскоро да поддържат личното си потребление но ниво, съвместимо с онова в останалата част от „Стара Европа”.  Друг въпрос е, че съкращаването на средствата за наука, образование, медицина и дори за минималното необходимо медицинско обслужване, съдейства за още по-голямата деградация на обществото, ограничава развитието на научно-техническия потенциал и потиска ръста на конкурентоспособността на гръцката икономика, като цяло. Освен това, програмата за съкращаване на практически всички бюджетни разходи предвижда отказ от почти всички мерки за стимулиране на заетостта, оказване подкрепа на средния и малък бизнес, развитие на конкуренцията и т.н.

Европейски съюзДоколкото може да се съди по резултатите от анкетите сред гръцкото население, голямата част от него (70-75%) смята излизането на страната от Еврозоната за недопустимо. При това обаче, около 60% не подкрепят плановете за орязване на бюджетните разходи, предложени от представителите на международните финансови организации и „еврократите”. Въпреки огромното недоволство на гърците от натрапения им план за орязване на разходите за социално осигуряване, те изглеждат по-склонни да се съгласят да понижат качеството си на живот, отколкото да се окажат в „задния двор” на Европа (т.е. извън ЕС). На пръв поглед, това е трудно обяснимо, но пропагандата и вече утвърденият начин на мислене явно оказват своето влияние. Ще напомня, че оживлението на финансовите пазари и стремителният растеж на котировките през последните седмици до голяма степен имаха спекулативен характер и бяха обусловени както от психологическата умора у играчите на пазара от вълната негативни информации за дълговата криза в Европа, така и от елементарното желание да се използва спадът от последните месеци и да се демонстрират някакви печалби, поне в края на годината.

Освен това, видимото нарастване на оптимизма на пазара беше обусловено от постигнатите споразумения между представляващата интересите на най-големите финансови институции и „голямата тройка”, от една страна, и националните лидери на държавите-членки на Еврозоната, от друга, за опрощаването на 50% от гръцкия държавен дълг. Позитивната нагласа на играчите на пазара се опираше и на информацията, че освен опрощаването на половината и дълг Атина ще получи поредния извънреден транш от финансовата помощ в размер на 130 млрд. евро.

Колониалният характер на европейската интеграция

Несъмнено, поредната порция подкрепа от кредиторите и данъкоплатците от обединена Европа ще позволи да се отложи момента на фалита, но по принцип не е в състояние да реши дълбоките проблеми на Атина, а и на целия Валутен съюз. Фундаментален проблем на Гърция, както и на Португалия, практически цяла Източна Европа и дори на Испания е, че те просто няма какво да предложат на общия европейски пазар, не разполагат с конкурентоспособни производство и нямат източници за извличане на печалба.

Това се обуславя, преди всичко, от колониалния характер на европейската интеграция, осъществяваща се в интерес на най-големите западноевропейски ТНК и банки, съумели да изкупят най-рентабилните и конкурентоспособни производства.

Съвършено очевидно е, че опрощаването дори на половината от държавния дълг на Гърция (и другите застрашени икономики), без развитието на научно-техническия им потенциал, възраждане на конкурентоспособните производство и провеждането на активна антимонополна политика, няма да има никакъв положителен ефект. Също както и широко рекламираните „мерки за бюджетна икономия”, включващи намаляване на пенсиите и социалните помощи, както и орязване на разходите за образование и здравеопазване, без паралелно стимулиране на предприемаческата инициатива, подкрепа за икономиката и ограничаване влиянието на европейските монополи, ще доведат до още по-голяма икономическа деградация и упадък на индустрията.

Само по себе си, преструктурирането на държавния дълг, по принцип, не е в състояние да реши структурните проблеми в гръцката икономика и отдавна назрелите структурни дисбаланси в рамките на целия ЕС. Дълговите проблеми на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), както и назряващата бюджетна криза в редица системообразуващи държави от Еврозоната (Франция и Германия), са само частично отражение на кризата на целия модел на европейската интеграция. В течение на последните 30 години разширяването на ЕС (а от края на 90-те на Валутния съюз) на юг и изток се осъществяваше предимно в интерес на най-големите западноевропейски корпорации и международни банки.

Зад красивата реторика за приобщаването към лоното на европейската цивилизация и либерализацията на системата на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки и услуги, се осъществяваше разпродажбата на най-рентабилните и конкурентоспособни производства. При това, онези компании и дори цели отрасли, които представляваха опасност за пазарните позиции на европейските ТНК, просто биваха закривани или фалирани.

По-голямата част от индустриалните предприятия и банки, които бяха неспособни да издържат конкуренцията с международния капитал по ред обективни причини (стойността на капитала, ефекта на мащабите на производството, трансферното ценообразуване, наличието на мощно политическо лоби и т.н.), беше принудена или да обяви фалит или да се интегрира във възпроизводствения контур на западноевропейските монополи при условията на аутсорсинга. На практика, нямаше никакво значение, дали еврократите ще склонят да опростят 45-50% от гръцкия дълг, или не. В условия, когато икономиката се свива с 5,5%, индустриалното производство пада с 11,7%, продажбите на дребно намаляват с 4,3%, безработицата се вдига над 16,5%, а бюджетните дефицити нарастват до 13,5% от БВП, преструктурирането на дълга, колкото и да е мащабно, по принцип, не е в състояние да реши никой от проблемите. Впрочем, същото може да се каже за всички останали държави-членки на PIGS, чиито фундаментален проблем е, че те по принцип не са конкурентоспособни на пазара на обединена Европа.

Еврозоната и PIGS

В последно време, играчите на пазара успяха да си създадат доста силен имунитет към негативните новини, който се проявява в желанието на преобладавщия брой инвеститори и спекуланти да не се влияят, по принцип, от негативния информационен фон. Това се прояви особено ясно в края на октомври 2011, когато дори появата на исключително негативните макроикономически статистически данни за Европа не успя да повлияе съществено върху динамиката на фондовите индекси.

На очи се набива най-вече максималният, за последните две години, спад в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор на Еврозоната - от 21,3%, през февруари 2011, до 11,1%, през юни и под 6,2%, през септември. При това, през юни и август в икономиката на Стария свят се наблюдаваше сериозно оживление (обусловено, до голяма степен, от ефекта на ниската база) и новите поръчки в индустрията нараснаха, съответно, с 22,6% и с 24,4%.

Съвършено отчайващ се оказа и докладът за динамиката на деловата активност, демонстрирал драматично влошаване в нагласите на предприемачите, каквото не бе наблюдавано от началото на кризисната 2009 насам. Общият индекс РМІ за Еврозоната продължи 8-месечния си спад, като от 58,4 пункта, през февруари, намаля до 51,1 пункта, през август и 47,2, през октомври. Статистическите служби не бяха получавали толкова ниски оценки от предприемачите за икономическата ситуация в Еврозоната от лятото на 2009, когато обединена Европа едва бе започнала да излиза от разрушителното дефлационно свиване.

Горе долу същата е ситуацията с отрасловите индекси за деловата активност: така индексът на мениджърите по покупките в индустрията падна от 59 пункта, през февруари, до 47,1, през септември, което беше най-ниската стойност на въпросния индекс от месец юли на кризисната 2009 насам.

Най-големи опасения обаче породи докладът на Евростат за ситуацията на трудовия пазар в Еврозоната, в който се говори за рязък скок на безработицата на фона на общото охлаждане на европейската икономика. Така, през октомври 2011, делът на безработните спрямо общия брой на икономически активното население достигна 10,2%, което е абсолютен рекорд за периода от юли 1999 насам.

Ще напомня, че именно през 1999 беше извършено юридическото оформяна на Еврозоната и тъкмо по онова време се осъществи мащабната военна операция срещу остатъчна Югославия, насочена, според мнозина, към провокирането на хаос в Европа и нанасяне на силен удар по току що създадената единна европейска валута.

При това, в навечерието на кризата от 2008-2009, през август 2007, средното ниво на безработицата не надхвърляше 6,9%, а за целия период се колебаеше между 7% и 8%. Сегашната толкова висока безработица нагледно илюстрира фундаменталната слабост на европейската антикризисна програма, както и мащабите на натрупаните структурни диспропорции, обусловени от колониалния характер на европейската интеграция. Разширяването на ЕС и Еврозоната на юг и изток беще продиктувано от обективните интереси на най-големите западноевропейски корпорации и международните банки да разширят мащабите на бизнеса си и да влязат на нови пласментни пазари.

Наред с ускореното премахване, от страна на «периферна» Европа, на всички ограничения пред трансграничното движение на капитали, това доведе до мащабна разпродажба на най-печелившите предприятия в машиностроенето, обработващата индустрия и транспортната инфраструктура и преминаването на цялата национална банкова система в ръцете на европейските монополи. Закономерен резултат от това станаха масовите фалити на дребните и средни стокопроизводители, мащабната деиндустриализация, деградацията на структурата на икономиката, натрапената зависимост от вноса и превръщането на цели региони в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна ръка.

Никак не беше оптимистичен и докладът на Евростат за динамиката на потребителските цени, според който инфлационният натиск върху европейската икономика продължава да е на изключително високо ниво (3%), и то по официални данни. Според независимите експертни оценки, реалната инфлация в Еврозоната за по-голямата част от гражданите и най-слабите в социално отношение категории хора (в чиято структура на потребителските разходи, тези за храна, транспорт, отопление и лекарства, както и за плащане услугите на естествените монополи, достигат 55-60% от целия им бюджет), надхвърля 5,5-8%. Ще напомня, че само преди година, през октомври 2010, нарастването на цените едва надхвърляше 0,9%. Запазването на годишните темпове на инфлация на толкова високи нива (дори в условията на понижаване цените на основните суровини и храните) свидетелства, че ръстът на потребителските цени е обусловен не само от нарастващите производствени разходи, а и от редица други фактори: произвола на монополите, общата нестабилност във финансовата система, недоверието на частния сектор към провежданата икономическа политика и т.н.

Още по-големи опасения предизвика неочакваното понижаване на индекса на деловата активност в германската индустрия от 50 пункта, през септември, до по-малко от 49,1, през октомври, при положение, че през февруари 2011 той беше над 62,6 пункта. Толкова ниски показатели за оценката на предприемаческата активност и сигурността в най-голямата европейска икономика не се наблюдаваха поне от две години насам, т.е. от юли 2009, когато Европа правеше началните стъпки за излизането си от първата фаза на кризата, за сметка на неограничените емисии от страна на най-големите централни банки в света.

При това, благодарение на краткосрочния скок на предпримаческата активност в сферата на услугите - от 49,7 пункта, през септември, до 52,1 пункта, през октомври, общият индекс РМІ демонстрира едва забележим ръст от 50,8 до 51,2 пункта за същия период. Ще напомня, че още през февруари 2011 индексът на деловата активност в сферата на услугите и общият индекс РМІ бяха над показателите от 59,5 и 61,5 пункта, съответно.

Не по-добра е и ситуацията с потребителската активност на германските граждани, за което говори спадът в годишните темпове на нарастване продажбите на дребно от 3,6%, през април 2011, до 2,2%, през август и под 0,3%, през октомври. Толкова ниски темпове на стокооборота на дребно свидетелстват както за влошаване на настроенията на домакинствата във връзка на разрастващата се дългова и икономическа криза в ЕС, така и за спада в общото доверие към провежданата в страната социално-икономическа политика.

Разочарование пораждат и данните за трудовия пазар в Германия, които, напук на всички очаквания, показват ръст на безработицата от 6,9%, през септември, до 7%, през октомври, като това се равнява на средния показател за последната половин година.

Не вдъхва особен оптимизъм у европейските и азиатски инвеститори и усилващото се охлаждане на икономиката на Франция, която, наред с Германия, е един от двата стълба не само на Валутния съюз, а и на цялата идея за европейската интеграция. За разлика от Германия, през октомври 2011 общият индекс на деловата активност във Франция падна до 46,8 пункта, при положение, че през юли надхвърляше 53,2, а през февруари не падаше под 59,5 пункта.

При това, индексът РМІ в сферата на услугите във Франция демонстрира още по-голям срив, падайки от 52,5 пункта, през септември, до 46, през октомври, докато през февруари 2011 надхвърляше 60,8 пункта . Малко по-добра е ситуацията в реалния сектор на икономиката, където бе фиксиран ръст на индекса на деловата активност от 47,3 пункта, през септември, до 49, през октомври. В същото време обаче, през февруари 2011 този индекс беше над 59 пункта.

Смазващ се оказа докладът за динамиката на предпримаческите настроения в Гърция, която вече не просто е с единия крак в дълговата пропаст, а вече и с двата крака е затънала във втората кризисна вълна, заливаща Европа. За това, най-малкото, говори ситуацията в индустрията – не стига, че индексът на деловата активност в този сектор вече година и половина е под 50 пункта, а и продължава да пада. Ако през март 2011 той нахвърляше 45,4 пункта, през септември падна до 43,2, а през октомври се свлече до рекордните 40,5 пункта.

Също толкова песимистичен е и докладът за динамиката на потребителската активност в Гърция, според който, спадът в обема на стокооборота на дребно, макар и да се забави от 11,4%, през юни, до 4,3%, през юли и 1,5%, през август, продължава да е изключително голям, особено отчитайки ефекта на ниската база. До голяма степен, мащабното свиване на потребителските разходи се обуславя от това, че през същите месеци на 2010, продажбите на дребно намаляваха с 4,4%, 9,1% и 11,8%, съответно.

При това положение не може да се говори за каквото и да било значително подобряване на ситуацията с настроенията на потребителите.

Не много по-добра се очертава ситуацията в най-голямата периферна държава в Европа – Испания. Съдейки по последните данни, испанската индустрия продължава да е в състояние на кома и не изглежда, че скоро ще излезе от него. Според данните за септември-октомври 2011, индексът на деловата активност в производствения сектор демонстрира едва забележим ръст от 43,7 до 43,9 пункта, съответно. Имайки предвид обаче, че през февруари този индекс надхвърляше 52,1 пункта, фиксираното нищожно подобрение на деловия климат в страната не бива да се надценява.

Изненада поднесе и Италия, където, въпреки всички уверения на управляващите и постоянните внушения за ефективността на осъществяващата се в страната икономическа политика, е налице рязко влошаване на ситуацията на трудовия пазар. Така, през октомври 2011 нивото на безработицата скочи до 8,3%, докато само месец преди това беше 7,9%. Такова влошаване на ситуацията на трудовия пазар в Италия не се наблюдаваше от шест месеца насам, т.е. от март, когато безработицата беше над 8,3%.

Нарастващото охлаждане на китайската икономика

Заявлението на китайския премиер Ван Цзябао, че правителството внимателно следи развитието на ситуацията в икономиката и финансовата система на страната и при евентуалното и влошаване и ускоряване на свиването на деловата активност е готово да внесе необходими кореции в икономическата си политика, породи известен оптимизъм на финансовите пазари.

В условията на нарастващо охлаждане на китайската икономика (от 11,9%, през първото тримесечие на 2010, до 9,1% през третото тримесечие на 2011), намаляване темповете на растеж в индустрията (от 16-18%, в началото на 2010, до 13,8%, през септември) и понижаване показателите на деловата активност (от 55,3 пункта, през ноември 2010, до 49,9, през октомври 2011), това беше ясен зак, че Китайската компартия е готова да действа ва-банк и за пореден път да пристъпи към разширяване на емисионната подкрепа за икономиката.

При това, както винаги става, когато силно желаеш да си купиш нещо на пазара, инвеститорите предпочетоха да не анализират факта, че благодарение на осъщественото от правителството в Пекин през последните три години разширяване на кредитирането и емисионното «напомпване» на икономиката с 57%, китайският БВП се сблъска с редица негативни последици, рискуващи да ерозират стабилността на икономическото развитие. Става дума, преди всичко, за скока на потребителските цени (от 2,8%, през април 2010, до 6,1%, през септември 2011), ръста на разходите и, като следствие, на производствените цени (от 4,3% през януари 2010, до 7,3%, през август 2011) и натрупването на гигантско количество излишни производствени мощности и непродадени апартаменти (над 142 млн. обекта).

Съдейки по всички, ефективността на политиката на перманентно разширяване на перично-кредитното предлагане не просто поражда съмнения, а и придобива еднозначно отрицателни характеристики. В условията на изключително висока зависимост от експортните доставки на външните пазари (ЕС, САЩ, Япония) и изкуствено сдържане нарастването на жизненото равнище (с цел да се поддържа конкурентоспособността на китайската продукция), разширяването на обемите на кредитирането от страна на държавните банки и «напопмването» на икономиката с ликвидност ще доведе до още по-голямото раздуване на балоните на пазара на недвижими имоти и увеличаване обема на лошите дългове (който и днес достига 17—25% от БВП).

При това, потокът от негативни новини от Китай не секва. В началото на ноември 2011 беше публикуван докладът на китайското Национално статистическо бюро, съдържащ крайно мрачна картина на охлаждането в националната икономика и нарастващия спад на производствената активност. Става дума, преди всичко, за несекващото вече около година понижаване на индекса на деловата активност РМІ в индустриалния сектор, който падна от 55,2 пункта, през ноември 2010, до 52, през май и по-малко от 50,4 пункта, през октомври.

Разбира се, текущият показател на индекса на деловата активност все още е над психологически важната точка от 50 пункта, под която започва съкращаване на производството в индустрията, свиване на новите поръчки, спад на капиталовите вложения и нарастване на безработицата. Опасения предизвиква самата посока на движение на въпросния индекс и липсата на каквито и да било значими подобрения в реалния сектор на китайската икономика, дори в условията на доста значително нарастване на кредитирането на домакинствата (13-15%).

Най-големи тревоги поражда обаче непрекъснатото (още от началото на 2010) свиване на темповете на китайския икономически растеж. Ако през януари-март 2010, нарастването на БВП надхвърли 11,9%, на годишна база, още през първото тримесечие на 2011 той падна до 9,7%, а през третото едва достигна 9,1%.

Както изглежда, китайските управляващи донякъде са подценили последиците от толкова мащабно свиване на парично-кредитното предлагане в икономиката и не са очаквали, че отговор на съкращаването на емисията ще стане едно толкова съществено охлаждане на предприемаческата и инвестиционната активност. Ще напомня, че средните темпове на нарастването на широкото парично предлагане (т.нар. агрегат М2) през януари 2010 надхвърляха 26%, докато през януари 2011 паднаха до 17,2%, а през септември едва достигнаха 13%. Толкова скромни темпове на нарастване на емисията в Китай не беше фиксирано поне от 4 години насам.

С други думи, резултат от свиването на темповете на нарастване на емисионното „напомпване” с 50% стана охлаждането на икономическия растеж с 24%. При това, годишните темпове на нарастване на потребителските цени спаднаха доста по-малко –  от 1,5%, през януари 2010, скочиха до 6,5%, през юли 2011 и едва след това паднаха малко, достигайки 6,1%, през септември.

В условия, когато двукратното свиване на паричното предлагане води до намаляване темповете на икономически растеж от порядъка на 1,5 и, на практика, по никакъв начин не влияе за понижаването на инфлационния натиск върху потребителите, резултатите от рязкото втвърдяване на парично-кредитната политика, без да се промени общата структурна и индустриална политика, могат да се окажат изключително негативни. Аналогична е и ситуацията в сферата на кредитирането на домакинствата и корпоративния сектор от китайските банки. Ако през януари 2011 обемът на новите кредите надхвърляше 1 трилион юана, през юни той падна до 633,9 млрд., а през септември едва достигна 470 млрд. юана. За периода януари-септември 2011, обемът на новите кредити, отпуснати от китайските банки и кредитни институции, спадна с 9,6% спрямо същия период на 2010.

Но, въпреки всички опити на китайските власти да ограничат кредитната експанзия на държавните банки, обемите на кредитирането на икономиката нарастват стремително (със 17-25%). Тоест, излиза, че икономическите власти в Китай не отиват отвъд голите декларации за необходимостта от сдържане на емисионната активност и ограничаване на кредитирането на икономиката с цел да се предотврати раздуването нови „балони”. Другото обяснение е, че в страната има изключително развита „сенчеста” банкова система, работеща с недекларираните капитали на големите китайски корпорации и банки.

Напълно възможно е също така, декларациите на китайското комунистическо ръководство за необходимостта от борба с инфлацията и недопускане раздуването на „балони” на пазарите да са били предназначени само за външната аудитория, с цел да бъде успокоена световната общност. Докато самите китайски власти са съвсем наясно, че за днешен Китай много по-голяма опасност представлява не растящата инфлация, а рязкото охлаждане на икономиката, което неизбежно ще доведе до изостряне на социалните противоречия и нарастване на вътрешното напрежение.

Ситуацията в САЩ

Не по-добре стоят нещата в „цитаделата” на глобалния капитализъм, където вече над осем месеца се наблюдава усилващо се свиване на икономическата и деловата активност. Набива се на очи, преди всичко, същественото охлаждане на икономическата активност и индустриалното производство. Освен всичко друго, за това свидетелства и непрекъснатия, от февруари 2011 насам, тотален срив на индекса на икономическите условия в производствения сектор от 61,4 пункта, през февруари, до под 55,3 пункта, през юни, и 50,8 пункта, през октомври. Толкова ниска оценка на текущите икономически условия не е имало от кризисната 2009 (48,9 пункта), когато САЩ едва бяха започнали да излизат от дефлационното свиване, благодарение на безпрецедентната по обема си емисия.

Прави впечатление и докладът на Института на мениджърите по покупките за динамиката на деловата активност. Според последните анкети сред предприемачите, за първи път през последните две години в Ню Йорк е налице значително понижаване на индекса на деловата активност. През октомври 2011 той падна до 534,9 пункта, докато през юли беше 538,8 пункта. Фактът, че негативни тенденции в предприемаческата общност са характерни не само за намиращите се в кома индустриални центрове и в селскостопанските щати, а и във финансовото „сърце” на Америка, свидетелства за задълбочаващо се свиването на икономическата активност.

В същото време, инвеститорите бяха обнадеждени от ръста на капиталовите разходи в секторите, несвързани с отбраната ( като изключим инвестициите в аерокосмическия отрасъл) с 2,4%, през септември 2011, след спада от 0,1%, през август, което е най-добрия показател от август 2010 насам (+2%).

Определен оптимизъм породи и докладът на Бюрото за преброяване на населението, демонстрирал малък ръст в годишните продажби на нови жилища на американския пазар – от 295 хил., през август 2011, до 313 хил., през октомври. Това увеличение обаче е съвсем незначително, а обемът на реализираните нови сгради продължава да се колебае около историческите си минимуми и, на практика, е 5 пъти по-нисък от този през лятото на 2005.

Наред с породилия смесени чувства доклад на Мичиганския университет (в който освен ръста на основните индекси на потребителското доверие се анализира и очаквания рекорден ръст на недоволството от провежданата в страната икономическа политика), инвеститорите не са във възторг и от други показатели на макроикономическата статистика.

Вниманието на експертите беше привлечено, най-вече, от доклада на Федералния резерв за динамиката на потребителските цени, свидетелстващ за наличието на твърде висок инфлационен натиск върху икономиката и потребителските раходи. Така, през септември 2011, ценовият индекс на потребителите (РСЕ price index) затвърди рекордните си стойности от 2,9%, достигнати предния месец. При това, през септември-октомври 2010, потребителската инфлация се колебаеше в диапазона 1-1,4%, на годишна база.

На твърде високо равнище се намира и базовият индекс на потребителските цени, който вече няколко месеца не пада под 1,6%, въпреки постоянния спад в цените на суровините и храните, които, според правителството, са основните фактори за нарушаването на ценовата стабилност. Определен скептицизъм поражда поредният месечен доклад за пазара на недвижими имоти на Case-Shiller, който фиксира спад на цените в 20-те най-големи американски града с 3,8%, на годишна база, след като само месец преди това беше фиксиран спад от 4,1%. Не стига, че фактическият спад се оказа доста по-сериозен от очакванията на анализаторите, но сред обуславящите го фактори е и ефектът на ниската база: така, през август 2010, ръстът на цените на жилищата беше 1,7%, докато предния месец надхвърляше 3,2%. Впрочем, ще напомня, че през май 2010, поскъпването на недвижимите имоти в САЩ беше с 4,6%.

При това, алтернативният индекс на пазара на недвижимите имоти на NAHB се срина с 4% през август, в сравнение с 3,3%-ния спад, месец по-рано. Съдейки по всичко, нито изкуственото задържане на лихвените проценти по ипотеките на рекордно ниски стойности, нито многобройните данъчни и бюджетни стимули при покупката на жилище, нито продължаващите да са рекордно ниски цени на недвижимите имоти, не са в състояние да оживят пазара на жилища и да накарат домакинствата да ги купуват.

Никак не обнадежди инвеститорите и докладът на Чикагската резервна банка, фиксирал поредния спад на деловата активност в сферата на услугите, от 28 пункта, през април 2011, до под - 4, през септември, и - 8 пункта, през октомври. Поражда опасения и неочакваният спад на индекса на индустриалните доставки от 30 пункта, през декември 2010, до -2, през септември, и по-малко от -6 пункта, през август 2011. Не по-добра е ситуацията с предприемаческата активност в индустриалния сектор, за което говори стагнацията на едноименния индекс на Чикагската резервна банка (-6 пункта, през септември-октомври 2011). Това несъмнено е малко по-добър показател от -10 пункта, фиксирани през август 2011, но е много по-лош от 25-те пункта, през декември 2010 и февруари 2011.

Въпреки тези фундаментални слабости обаче, САЩ си остават ключовото звено на глобалната икономика, генериращо над 41% от световното търсене, макар да произвеждат не повече от 21% от световния БВП. При това, цялата съвременна международно валутно-финансова система, по същество, се основава на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв на САЩ, изпълнявващ ролята на ключов емисионен център на планетата.

В тази връзка, няма как да не поражда тревога усилващото се охлаждане на най-голямата световна икономика, която вече над шест месеца все по-отчетливо демонстрира признаци за съкращаване на деловата активност в индустриалния сектор и сферата на услугите, както и спад на потребителските разходи.

При това е очевидно, че действията на американския паричен регулатор за перманентно разширяване на парично-кредитната емисия и кредитиране на бюджетните дефицити оказват не просто нулев, а отрицателен ефект върху икономиката, като цяло. В момента става ясно, че базовите и структурни дисбаланси и противоречия, както в американската, така и в световната икономика, провокирали началото на кризата през 2008, си остават непреодолени. Нещо повече, както изглежда, в експертната общност и висшите ешелони на властта в САЩ е налице общ стремеж да не се допусне дори елементарна дискусия относно назрелите структурни изкривявания в икономиката и финансовата система. А както е известно, ако едно заболяване бива неглижирано и  се допусне да продължи да се развива навътре в организма, то няма как да изчезне от само себе си, а ще доведе до още по-плачевни последици.

Към структурните дисбаланси в американската икономика спадат прекалено тежкото дългово бреме на държавата (98% от БВП), огромното дългово бреме на всички икономически субекти (365% от БВП), хроничните дефицити на федералния бюджет (11% от БВП) и търговския баланс (3,6%), прекалено ниската норма на спестявания (4,5%), изкуствено завишеното потребление на домакинствата,  изключително високата и нарастваща безработица (9,2%, по официалната, и 16,2% по алтернативната версия), продължаващият спад на пазара на имоти и т.н. Без осъществяването на коренни промени в структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната и научно-техническата политика, не може да се говори за изход от кризата нито на американската, още повече пък на световната икономика.

Някои изводи

Със задълбочаването на кризисните явления в световната икономика, все повече експерти стигат до извода, че е принципно невъзможно да се преодолеят структурните изкривявания и системните дисбаланси в американската и глобалната икономика само с инструментите на парично-кредитната политика. Още повече, когато тази политика се свежда до примитивна и неограничена емисия на национални валути с цел финансовите пазари да бъдат залети с евтина ликвидност и да бъдат кредитирани бюджетните дефицити. При това е съвършено неясно, как ще се държат в подобно положение фондовите пазари. Да се говори за какъвто и да било съществен потенциал за растеж, както на американския, така и на глобалния фондов пазар в условията на сегашното охлаждане на глобалната икономика изглежда доста проблематично. Не си струва да се разчита и на мнимото подценяване стойността на американския и другите фондови пазари. Както посочих по-горе, съдейки по всичко, широко рекламираният дисконт при книжата на повечето компании и индекси е по-скоро мним, а не реален. Поне ако се съди по показателите на коефициента на Тобин и коефициента Р/Е (съотношението между пазарната цена на акцията и доходността и през последната година – б.р.), може (и следва) да се говори не за наличието на някакъв потенциал за растеж на фондовите пазари, а за много по-вероятния спад на фондовите индекси с 13-20%.
Разбира се, това съвсем не означава, че в краткосрочна перспектива не е възможен ръст на котировките на фондовия пазар. Налице са огромен брой фактори, както икономически така и неикономически, които могат да доведат до временен и ограничен ръст на цените на активите. Сред икономическите фактори си струва да посочим вероятността от стартирането на нова, трета поред, неограничена емисия на долари от страна на Федералния резерв, временно отлагане момента на фалита на държавите от PIGS, ускоряване темповете на растеж на китайската икономика и т.н. Сред основните фактори с неикономически характер пък можем да споменем твърде вероятното и съзнателно задълбочаване на конфликта в Близкия Изток, нарастването на военно-политическата нестабилност в Африка и Азиатско-Тихоокеанския регион, задълбочаването на политическата криза в САЩ и Еврозоната и т.н.

На този фон трудно може да се говори за каквато и да било стабилизация на международния финансов пазар и възобновяване на положителните тенденции на фондовите и суровинните пазари. При това е много вероятно определена част от американския политически елит съзнателно да се ориентира към задълбочаване на конфликта в Близкия Изток с цел да се дестабилизира ситуацията в региона и се провокира нестабилност на финансовите пазари. Подобен сценарий е възможен особено при положение, че Китай вече обяви съкращаване на вложенията си в американски ценни книжа, Япония изпитва много сериозна нужда от финансови ресурси за възстановяването си от цунамито през март, а Еврозоната е на ръба на финансовия крах, предвид очертаващата се поредица от дефолти на държавите от PIGS.

Много важно е също, че не може да става и дума за какъвто и да било пазарен механизъм за ценообразуване в практически нито един от сегментите на международния финансов пазар. Фиксираният растеж на фондовите пазари на развиващите се държави не е обусловен от някакво значително подобряване на макроиковомическата ситуация в тях, а от притока на колосален обем евтини и достъпни финансови ресурси на стоково-суровинните пазари, вследствие на невижданата досега парично-кредитна емисия от страна на основните централни банки по света.

Така, в периода 2008-2011, само Федералният резерв на САЩ разшири съвкупния баланс на своите операции над три пъти - от 0,95 до 2,9 трилиона долара. На свой ред Европейската централна банка увеличи съвкупния обем на финансовите вливания от 1,2 до 2 трлн. евро, а пък Китайската народна банка мощно стимулира ръста на кредитирането на националната икономика от страна на държавните банки в размер на 63% от БВП за същия период.

При това, в групата на т.нар. икономически развити държави, отпуснатите от централните банки и държавната хазна ресурси за най-големите финансови институции въобще не отидоха за разширяване кредитирането на крайните потребители и стокопроизводителите. Вместо това, тези средства се устремиха към далеч по-печелившите рискови сегменти на финансовия пазар и бяха инвестирани в спекулативни операции на валутните, стоково-суровинните и фондовите пазари. Тест, вече може да се говори за отпадането на принципа на пазарните отношения и ценообразуването на активите съобразно търсенето и предлагането и в такъв ключов сегмент на финансовия пазар, какъвто е пазарът на дългови задължения, от ситуацията на който зависи стойността на кредитните ресурси в световната икономика. На свой ред, от стойността на парите на междубанковия пазар на евродолари (един сегмент на международния финансов пазар, който, на практика, е неконтролируем) зависи и склонността към поемане на рискове на инвеститорите, и стойността на активите във всички останали сегменти на глобалния финансов пазар.

В момента, най-голям кредитор на САЩ са... самите САЩ, в лицето на Федералния резерв, в чиито баланс са записани дългови книжа на федералната хазна на стойност над 1,6 трлн. долара. Това превръща американския паричен регулатор в най-големия притежател на държавни облигации на САЩ и позволява на Федералния резерв да удържа лихвените проценти на исторически ниски равнища от 0,01-0,15% годишно. Изкуствено занижените лихвени проценти по краткосрочните полици на американския Департамент по финансите пък позволява удържането на рекордно ниски равнища стойността на краткосрочните кредити на междубанковия пазар на евродолари (т.е. долари, депозирани в банки, извън САЩ – б.р.). Въпреки скока на стойността на краткосрочните заеми от 0,24%, в средата на юли 2011, до 0,43 в началото на ноември за тримесечния LIBOR (т.е. усреднения лихвен процент, използван за ипотеки на заемополучатели нямащи добра кредитна история – б.р.), във връзка със задълбочилата се дългова криза в САЩ, на пазара все още има огромно количество „евтини” и достъпни пари, поддържащи цените на фондовите и стоково-суровинните борси.

При това положение, решаването на проблема с извънредното дългово бреме и прекалено големите бюджетни дефицити в ключовите държави и региони на света ще се осъществява чрез перманентното рефинансиране на дълговите задължения с помощта на изкуствено занижените лихвени проценти и постоянното утежняване на същото това дългово бреме. С други думи, строежът на пирамидата на дълговите задължения ще се осъществява от централните банки и приближените им най-големи финансови институции дотогава, докато социално-икономическите и политически «разходи» не надхвърлят печалбата от непрекъснатото печатане на пари.

За това, че е избран именно този сценарий за развитие на събитията свидетелстват редица факти. На първо място си струва да отбележим декларацията от началото на ноември 2011 (при това направена в силно приповдигнат тон) на членовете на Г-8, че най-големите централни банки в света ще продължат и занапред да влагат средства от своите златно валутни резерви в американски дългови книжа. При положение, че над 43% от съвкупното крайно търсене на световната икономика, по паритет на покупателната способност, се формира именно в САЩ, а 50% от всички валутно-обменни операции са свързани с долара, никой не иска да рискува икономическото си здраве, опитвайки се да ерозира доларовата дългова пирамида.

Поражда тревога единствено фактът, че все по-голям брой кредитори на американската икономика постепенно съкращават чистия обем на вложенията си в дългови книжа на САЩ. За това способстват както отрицателните лихвени проценти, практически, в целия спектър на дълговите книжа (освен 10-годишните и 30-годишните облигации), така и непрекъснатото обезценяване на долара спрямо редица „защитни” активи, включително златото, а доскоро и швейцарския франк.

В същото време е съвършено неясно, кой би могъл да ги замени, превръщайки се в пълноценен кредитор на американските бюджетни дефицити. Особено в условията на понижаване на суверенния кредитен рейтинг на САЩ и началото на преразглеждане позициите на долара като ключова международна резервна и платежна валута. Напълно вероятно е, че именно това е накарало американските управляващи да се ориентират към съзнателно нагнетяване на нестабилност в Близкия Изток с цел да дестабилизират ситуацията на финансовите пазари и да провокират нова вълна от интерес към „качествени” вложения, за каквито се смятат тези в дълговите книжа на САЩ.

Още по-вероятно изглежда усилването на нестабилността в региона на фона на изчерпващия се военно-политически потенциал на САЩ, който ги принуждава или да се изтеглят, или да отслабят контрола си над вече „заетите” от тях територии. В подобна ситуация започва да се следва логиката „ако няма да е за нас, няма да е и за никого другиго”, оправдаваща максималното дестабилизиране на ситуацията в страните и регионите, от които американците се изтеглят, с цел да бъдат хвърлени в хаос техните политически, социални и икономически системи.

С други думи, свидетели сме на двойнствен процес. От една страна, изглежда, че големите финансови институции и инвестиционните банки, които по съвместителство изпълняват и функциите на най-големи акционери на Федералния резерв и основни бенефициенти на доларовите емисии, продължават изкуствено да удържат на ниско равнище краткосрочните и средносрочни лихвени проценти. По този начин се реализират едновременно две цели: на първо място да бъдат принудени частните инвеститори и средно големите финансови институции да инвестират в по-рискови и високодоходни активи. А на второ, могат да бъдат удържани на изкуствено занижено равнище стойностите на кредитите на междубанковите и паричния пазари, както и на пазара на евродолари, който е основен източник на ликвидност за цялата международна валутно-финансова система. Именно тази ликвидност, възникваща въз основа на операциите „кери-трейд” (т.е. операциите, чрез които инвеститорите вземат заем във валута с ниска лихва за да инвестират във валута с по- висока лихва – б.р.) подхранва раздуването на балоните в другите сегменти на финансовия пазар, включително на фондовите пазари на развиващите се държави, на стоково-суровинния пазар и в сегмента на „суровинните” валути.

При това следва да сме наясно, че нито монетизацията на държавния дълг, нито увеличаването на бюджетните дефицити и съвкупното дългово бреме не са в състояние да гарантират изход от сегашната финансово-икономическа криза. В случая, от принципно важно значение е промяната на основните подходи към структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната, научно-техническата и социално-демографската политика, които трябва да бъдат ориентирани към стимулиране на научно-техническия прогрес и разширяване на производствения контур на новата технологична структура, както и към драстично повишаване ефективността на общественото производство. Паралелно с това, ще се окаже неизбежно демонтирането на съществуващата международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв в интерес на най-големите финансови институции.

-------------------------------------------------------------

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”

 

На 5 януари 2011 година от едно телевизионно студио най-после чухме, че проектът “Бургас-Александруполис” не бил енергиен проект! Призна го министърът на икономиката Трайчо Трайков, след като разказа, че получил романтични подаръци за Коледа!

Трайков говори за енергийни теми, а не за енергийни проекти. За “Белене” чухме, че докато той е министър проектът със сега определената цена нямало да мине, но не чухме докога ще е министър, защото няма нищо вечно...

За “Южен поток” научихме, че като приключело предпроектното проучване, правителството щяло да вземе решение дали да се правят инвестиции...

Що се отнася до “Бургас-Александруполис” за когото премиерът дълго време се опитваше да ни убеди, че след екокатастрофата в Мексиканския залив – този проект няма да се осъществи, тъй като е опасен за българския туризъм...

На един по-късен етап се намери някой, който му разясни, че всъщност в Мексиканския залив става дума за сонда, притокът от която при авария бе спрян изключително трудно, докато в конкретния случай с “Бургас-Александруполис” иде реч за петролопровод, в който при авария се завърта кранчето и течът спира. Само дето аварии в такива петролопроводи не се случват всеки ден...

Та министър Трайчо Трайков заяви на 5 януари, че за властта “Бургас-Александруполис” не бил енергиен проект! Не стана ясно само “Бургас-Александруполис” оттук нататък какво ще е: име на книга, работно заглавие на бъдещ филм, наименование на модна линия за бельо или  название на домашни бисквити... Лесно е да се говори направо и категорично от член на правителството ако приказките не бяха свързани с дългове и бъдещи неустойки.

Спомням си, че преди Нова година президентът Георги Първанов даде интервю в БНТ, което много раздразни министър-председателя Бойко Борисов.  В него по темата енергийните проекти “АЕЦ “Белене”, “Южен поток”, “Бургас-Александруполис” Първанов каза: “аз имам чувството, че премиерът Борисов просто се ослушва, образно казано, да види кой ще надделее в обществения дебат. А в рамките на това мотаене, ние губим вече 15-16 месеца. Това е време, в което Турция много мащабно, много динамично реализира проектите за развитието на ядрената си енергетика. Същото е със северните ни съседи. Т.е. ние губим темпо, което може да се окаже решаващо...”

Но ето точните думи на Първанов по проектите:

Водещ: Големите енергийни проекти – АЕЦ „Белене”, „Южен поток”, „Бургас-Александруполис” – ваша е фразата, че трите, събрани заедно, правят голям шлем. Не се ли пропука, обаче този голям шлем, след като правителството на Бойко Борисов дойде на власт?

Георги Първанов: Първо, за пореден път да поясня. Наистина става дума за нещо много значимо. За тези 20 години България, българско правителство или институциите не са подписвали такъв пакет от мащабни проекти, какъвто ние направихме през 2008 г. Второ, аз наистина имам съмнения, че правителството и лично г-н Борисов няма реално да придвижат тези проекти. Оставам на страни факта и ситуацията около „Бургас-Александруполис”. Там наистина екологичната оценка е решаваща. Но много бавно, много мудно се работи по „Южен поток”. Там ние започнахме първи, ако си спомняте. Ние стартирахме проекта „Южен поток”. Едва сега, може би последни, ние подписваме за създаването на предпроектната компания и освен това остават много неизяснени въпроси. Големият проблем, обаче е „Белене”. И аз имам чувството, че премиерът Борисов просто се ослушва, образно казано, да види кой ще надделее в обществения дебат. А в рамките на това мотаене, ние губим вече 15-16 месеца. Това е време, в което Турция много мащабно, много динамично реализира проектите за развитието на ядрената си енергетика. Същото е със северните ни съседи. Т.е. ние губим темпо, което може да се окаже решаващо.

Водещ: Т.е. мислите, че подписването на меморандум с руската страна в края на ноември, не е нищо съществено, не е придвижило нещата по никакъв начин, така ли?

Георги Първанов: Не, съществените неща предстоят, ако се случат изобщо.

Водещ: Добре, през лятото вие доста категорично заявихте, че ако се наложи, ако смятате, че има нужда, а такава явно има според вас, ще инициирате референдум за АЕЦ „Белене”, но досега не сте го направили, защо?

Георги Първанов: Не го направих, защото буквално след моето изявление, премиерът Борисов взе една коренно различна позиция. Той прегърна идеята за строителството на „Белене”. Осъществиха се серия от разговори, които внушаваха, че наистина се работи много активно. Аз все пак мисля, че полезното време за решението на този въпрос изтича. То е в рамките на 2011 година. И ако все пак правителството отсече и каже, че „Белене” няма да се случи, то аз съм склонен да възобновя своята идея. Защото това е голям проблем, по който, струва ми се, българите трябва да се произнесат. Това е тема за референдум.

С една дума: шикалкави се, отлага се, разиграва се руската страна, разиграват се гърците и докато “Мъдрият се намърдува...” – съседите ни си работят по енергийни проекти и не спират. Така че нищо чудно един ден да се окажем – любимия народ на американците, без нито един осъществяващ се енергиен проект и под реалната угроза – да плащаме над милиард евро неустойки, да внасяме ток от Румъния и Турция и да получаваме природен газ на приказки от поредния посланик на Щатите...

А ето какво призна министър Трайчо Трайков по енергийните проекти на 5 януари 2011 година:

Водещ: Добре. Да поговорим за големите енергийни проекти. „Южен поток". Какво предстои да се случи важно през тази година по този проект?

Трайчо Трайков: Вие ме питате за големите енергийни проекти, но те са част от големите енергийни теми. А големите енергийни теми са по-свободен пазар, където потребителите да имат възможност да избират конкурентни условия, конкурентни оферти на доставчиците на енергия, било на електричество, било на газ. Тъй като започнахме разговор с газа - всичките ни големи международни проекти са свързани с увеличаването, с възможността за по-голям избор. Ако сега има само една тръба от Русия, то в бъдеще да има две тръби от Русия, една от Турция, една от Гърция, една линия през Черно море. Имаме и местен добив. Това е логиката и смисъла на всичките ни действия.

Водещ: Все пак, конкретно за „Южен поток"?

Трайчо Трайков: Конкретно за „Южен поток" - там върви процесът по предпроектното проучване. Когато то бъде готово през пролетта, въз основа на неговите резултати ще бъде взето окончателното инвестиционно решение.

Водещ: За „Белене", да ви попитам. Знаете ли, като журналист следя, опитвам се да следя логиката на нещата, на преговорите, на събитията, но ако трябва да ви призная - ако не съм в интернет 24 часа в денонощието, от гражданска позиция тотално му загубих нишката на този проект. Иска ли България да го прави, не иска ли? Ще има ли изгода, няма ли изгода? Кога в крайна сметка ще стане ясно България ще строи ли АЕЦ „Белене" или не?

Трайчо Трайков: Ще стане ясно, когато имаме осъвременени разчети, пазарни и икономически, на самия проект и когато имаме структурирано финансиране. От това зависи колко ще бъде успешен проектът. Например, за да разберете по-добре, от това каква ще бъде цената на заемния ресурс, може да зависи дали проектът е печеливш, или не. От това как ще се развият, например цените на въглеродните емисии, което ще маркира пък общото ценово равнище на ТЕЦ-овете, с които се конкурират АЕЦ-овете, зависи дали ще бъде печеливш, или не. Т.е. има твърде много фактори, които се вземат във финансовия модел. И за да не скачаме и след това да казваме: хоп, ние правим нещата постепенно, така че на всеки етап да вземаме решението си въз основа на най-добрата информация, която имаме. Затова сега вземаме международния консултант, затова се извършват всички тези стъпки, които е трябвало да започнат 2005 година.

Водещ: Все пак, ако това се проточи безкрайно дълго във времето?

Трайчо Трайков: Е, не може да се проточи безкрайно дълго.

Водещ: Какъв е времевият дедлайн, който си поставяте за отговор на тези въпроси, които току-що сам зададохте?

Трайчо Трайков: Консултантът ще има нужда от няколко месеца, за да си свърши работата, и когато бъде осигурено финансирането - тогава ще има проект. Ако не бъде осигурено финансирането - няма да има проект. В същото време разчитаме на конструктивно, на работа от партньорите си. С руснаците има един проблем - че понякога комуникацията е мудна, не реагират навреме. Когато нещо се забави или когато нещо не е по техен вкус, те се опитват да те изкарат теб виновен, пред министър-председателя примерно, така че нещата не са лесни. Но аз, като български министър, няма да позволя да се вземат стъпки, които не са добре обосновани.

Водещ: Трудни са преговорите, казвате, с руснаците?

Трайчо Трайков: Те са наистина трудни и тактиката на преговори с тях е наистина специфична.

Водещ: Опишете накратко границите на нашето участие в тези преговори. Кои са полетата, в които се склонни да направите компромис и кои са темите, по които няма да отстъпите и на йота, защитавайки българските национални интереси?

Трайчо Трайков: Първо, разбира се, сега пак не разбирам дали ме питате само за „Белене", или за останалите, но...

Водещ: Специално за „Белене" ви питах, но това важи и за...

Трайчо Трайков: ... има теми, които важат за всички, и други, които особено много за „Белене". Например, най-добрият пример за „Белене" - това са въпросите, свързани със сигурността. Там компромис абсолютно не може да има. И там все още очакваме „Атомстройекспорт" да успеят да си лицензират техническия проект пред Българската агенция за ядрено регулиране, което не е факт, което трябваше да бъде направено преди много, много време, в което „Атомстройекспорт" са в неизпълнение на ангажиментите си, така че очакваме те да се справят и да решат този проблем. И след това очакваме да се разберем за цената. Тази цена, която те предложиха, няма как да мине, поне докато аз съм министър.

Водещ: От 6,3 млрд.

Трайчо Трайков: Да. Така че когато те си лицензират проекта, като се разберем за цената - тогава... Защото според мен при една цена от около 5 млрд., финансирането ще бъде осигурено сравнително лесно, проектът става банкируем. Тогава проект спокойно може да има.

Водещ: Това ли е цената, на която сте готови да си стиснете ръцете с руснаците?

Трайчо Трайков: Това е цената, която по моя преценка отговаря на нашите интереси.

Водещ: Сигурна съм, че преди няколко седмици сте прочели Уикилийкс и това, което излезе като секретен документ от бившия посланик на САЩ тук, Нанси Макълдауни именно за това, че... Този документи обяснява всъщност защо RWE се е отказал от „Белене" - именно защото има подозрения за сигурността на самото съоръжение. И отделно, втори път...

Трайчо Трайков: Не, не, знаете ли, не сте го разбрали съвсем правилно. Въпросът стои така: те имат подозрение или опасение за нещо и искат да получат уверения, че опасенията им не са оправдани, нали? Всеки е длъжен да има опасения.

Водещ: Но очевидно не са ги получили, след като са се отказали.

Трайчо Трайков: Точно така. Те не са ги получили. Ето в това е проблемът. RWE не са получили задоволително обяснение нито по техническите си въпроси, нито по финансовите си въпроси.

Водещ: А е трябвало старото правителство да даде такива гаранции, за да не се откаже RWE от проекта. Без коментар. Признавате в едно интервю, е..., то няма как да не признаете, очевидно е, за енергийната ни зависимост от Русия. Как виждате конкретните стъпки към нашата енергийна независимост, министър Трайков?

Трайчо Трайков: С увеличаването на избора ни на доставки. Това се отнася и за електроенергията, но там имаме сравнително диверсифициран микс на производството, което се доближава до идеалния. Имаме и атомна, и от лигнит, и от възобновяеми енергийни източници. Но особено важно е това в газовата сфера и затова голяма част от дейността ни е свързана именно с разнообразяването на газовите доставки. И тук са вече всички проекти, които изброих - и „Набуко", и „Южен поток", връзката с газопровода Турция-Гърция, със Сърбия, с Румъния, с Турция.

Водещ: Кратка скоба само отварям - „Бургас-Александруполис" да го пишем мъртъв проект, замразен проект? Не ни интересува вече?

Трайчо Трайков: Не бих се ангажирал с такова нещо. Дори този проект... Той не е в моето министерство, не е енергиен проект, няма отношение към енергийната ни зависимост, независимост и въобще политика, защото това е една тръба, по която минава петрол от точка „А" до точка „Б", като точка „Б" не е в България. Но този проект не е при мен. С него се заминава вицепремиерът Дянков. Но дори и той да не стане, това няма да бъде по вина на българската страна. Ние в нито един проект просто не си ставаме и си тръгваме, оставяйки другите да гледат дъската и да се чудят какво е станало. Винаги решенията ни са въз основа на солидни аргументи. Там в момента тече, в Министерството на околната среда и водите, преценка на екологичната оценка и те ще вземат решение дали ги задоволява, или не.

Водещ: Т.е., ако оценката е положителна, проектът може да продължи да бъде придвижван?

Трайчо Трайков: Питайте МОСВ-е.

Водещ: Ама любопитно ми е, в началото на кариерата ви като министър вие се занимавахте с този проект.

Трайчо Трайков: Да, защото той беше групиран

Водещ: И изведнъж, когато там имаше един разнобой между вас и премиера, изведнъж вие се отказахте от този проект и казахте...

Трайчо Трайков: Нямаше, нямаше, не.

Водещ: ... ами той не е енергиен. Да се занимава друг с него.

Трайчо Трайков: Не, никога не е имало разнобой. Поначало той беше сложен в грешната кошница, в кошницата „руски енергийни проекти". Вярно е, че е руски, но не е енергиен. Енергиен е за Русия, енергиен е за Гърция. За нас е една тръба, която може би, не дай си Боже, ако стане инцидент, ще ни съсипе туризма, и която ще ни мине през областите с „Натура", и от която ще вземаме някакви транзитни такси. Това беше на везната. От една страна, транзитните такси. От друга - екологичните рискове. Никаква енергийна компонента, затова аз не исках да се занимавам с този проект. Разнобой никога не е имало...

И тук стигам до задължителния въпрос – къде отидоха парите, отпуснати от правителството за проекта “Бургас-Александруполис”?

На 13 септември 2010 г. изданието “New Europe” съобщи, че проектът “Бургас-Александруполис е блокиран.

И тук вече идват логично въпросите:

  • Защо правителството наля пари в Бургас-Александруполис” след като не иска да участва в него?
  • Това е непонятно за българския данъкоплатец. Както бе непонятно и защо Симеон Дянков бе определен за основен преговарящ по проекта, след като и кучетата знаят, че той недолюбва руско-българските енергийни проекти като един истински представител на американските интереси в България.

Още на 11 юни сайтът “Хроники” пророкува, че премиерът Бойко Борисов се дърпа от трите енергийни проекта с Русия.

Това призна Борисов на среща с посланиците от ЕС.

„Нито петролопровод, нито АЕЦ”

под това заглавие „Московский комсомолец” коментира новината за провала на двата руско-български енергийни проекта.

ИТАР-ТАСС съобщи новината по странен начин със следното заглавие: „България не е приемала решение за отказ от проекта „Бургас-Александруполис”, цитирайки изненадата на министър Трайчо Трайков.

ИТАР-ТАСС цитира още, че „По думите на Борисов проектът е „неизгоден и вреден за страната”. Проектът „Бургас-Александруполис” предвиждаше строителството на петролопровод от България до Гърция, за да се избегнат натоварените турски проливи.

Странното след двете новини, бе, че министърът на енергетиката Трайчо Трайков опроверга своя министър-председател в кулоарите на парламента, като каза, че решение за спирането на „Бургас-Александруполис” не е било вземано от кабинета! „Не мога да повярвам, че го е казал", „Не сме решавали, че няма да участваме нито в единия, нито в другия проект”, каза министър Трайков.

Запитан дали е изненадан от изказването на премиера, министърът отговори: „Изненадан съм от вашето твърдение”.

Странно и необяснимо е, че след като на 10 март бе обявено, че Министерството на финансите поема координацията и контрола по българското участие в проекта „Бургас-Александруполис”, и то с решение на правителството, два месеца по-късно премиерът сви платната и отстъпи от този проект.

Минути след съобщението на Борисов, електронното издание на „Газета ру” пусна новината със заглавие „България се отказа от строителството на нефтопровода „Бургас-Александруполис”.

Със същото заглавие съобщи новината и РИА Новости, като за разлика от „Газета ру”

тук бе подчертано, че отказът от строежа на нефтопровода бил съобщен след среща на българския премиер с поланиците на страните-членки на ЕС. Що се отнася до причината, Борисов се оправдал с отказа на жителите на Бургас от този проект и заявил, че случилото се в Мексиканския залив с разлива от платформата на „Бритиш петролеум” също оказало своето въздействие при вземането на това решение от негова страна.

Защо няма да строим „Бургас-Александруполис”?

Обяснението на премиера Борисов бе следното: „Това е проект, който не се иска от населението на Бургаски регион. Второ – всички видяхме какво стана в Мексиканския залив. Обясних на посланиците колко е бурно морето, колко е тесен заливът, какво означава всеки ден да влиза танкер там, какво означава разлив на танкер там. Освен това трасето минава през „Натура”. Не на последно място ефективността на проекта е в десетки години напред, би могъл да се изплати някога. И какво налага в условията на криза да го говорим това”, зададе въпрос премиерът Бойко Борисов.

За „Бургас-Александруполис” още от средата на март м. г. беше ясно, че нищо няма да излезе, тъй като русофобството на министър Дянков и преминаването на проекта „Бургас –Александруполис” към Министерство на финансите го обрече още преди два месеца на провал и закриване.

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

10 март 2010 г.

Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

....................................................................................

Точка 33

Проект на Решение за възлагане на заместник министър-председателя и министър на финансите на координацията и надзора по отношение на участието на Република България при реализирането на проекта за строителство и експлоатация на петролопровода Бургас – Александруполис

БОЙКО БОРИСОВ: Внасят заместник министър-председателят и министър на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройството.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Преди две седмици бяхме информирали Министерския съвет за това проекторешение. Идеята е да се проверят още веднъж всички договори и да се направи преценка и от гледна точка на опазване на околната среда и дали всичко това е в съответствие с европейските норми. След като се направи тази проверка от български и европейски експерти да се премине към евентуална работа по този проект.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се точка 33.

....................................................................................

Точка 42

Проект на Постановление за предоставяне на средства от републиканския бюджет за придобиване от държавата на акции от капитала на търговско дружество

БОЙКО БОРИСОВ: Внася заместник министър-председателят и министър на финансите.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Идеята е да се направи обстоен анализ на влиянието върху околната среда от проекта „Бургас – Александруполис” и чак тогава, след като имаме анализа от експертите, да се премине към евентуална работа по него.

БОЙКО БОРИСОВ: Приемаме точка 42.

На 4 октомври операторът на „Бургас-Александруполис” предаде екологичната оценка на проекта, която дава реална представа за влиянието върху екологията и социалната среда, както и че строителството и експлоатацията на проекта на петролопровода отговаря на международните стандарти и на изискванията на националното законодателство на България и Гърция.

Та, на заседанието на правителството от 10 март, бе решено да бъдат предоставени 50 хил. лв. от републикански бюджет за прехвърлянето на 50 хил. акции от акционерното дружество към министерството на регионалното развитие "Техноекспорт" към министъра на финансите. Акциите са 100 процента от държавния дял /"Проектна компания нефтопровод Бургас - Александруполис – БГ"/ в международната проектна компания за нефтопровода.

На медиите бе разяснено още тогава, че целта е да се оптимизира вземането на решения при управлението и финансирането на българското участието в проекта за строителство и експлоатация на петролопровода, обясни Дянков след заседанието на кабинета. По този начин в максимална степен ще се гарантира българският интерес при реализацията на инфраструктурното съоръжение, добави миенистърът на транспорта.

Този паричен превод бе странен по много причини: първата е, че още през януари министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков съобщи, че е поръчана екологична експертиза на проекта. От януари, вече осем месеца – не се е чуло нищо от експертизата – нито резултат, нито дали е приключила.

По същия начин би следвало да запитам и от март до септември както стори Симеон Дянков като основен преговарящ по този проект, още повече, че бяха преведени пари за закупуване на акции в размер на 50 000 лева.

На 14 юли Министерският съвет реши да отпусне още 150 хил. лв. за оперативната издръжка на създадената проектна компания от българска страна. Парите бяха отделени чрез увеличение на капитала на дружеството.

Русия, Гърция и България подписаха междуправителствени споразумения през 2007 г. за строителството на петролопровода, който ще свързва пристанищата на Бургас и Александруполис.

"Проектна компания нефтопровод Бургас - Александруполис – БГ" ЕАД е собственик на 24.5 на сто от капитала на "Транс-Балкан Пайплайн". Дружеството, което е регистрирано в Холандия, е ангажирано с изпълнение на дейностите, свързани с проучването, проектирането, строителството и експлоатацията на нефтопровода.

В "Транс-Балкан Пайплайн" 51 на сто има руският консорциум между "АК Транснефт", "Роснефт" и "Газпром нефт", а 24.5 на сто са за гръцката страна. Дружествата "Хеленик Петролиум" и "Тхраки" притежават 23.5 на сто, а 1 процент е за гръцкото правителство.

България има задължения от 4.690 млн. eвро към "Транс Балкан пайплайн", за които се разбра през есента на 2009 г.  Държавата дължи и вноска от 1.225 млн. eвро за първото тримесечие на 2010 г. По тези дългове Дянков не е обелил нито дума досега, наскоро стана известно, че задълженията на страната ни от 4.690 млн. eвро са били платени от другите двама партньори в проекта - Русия и Гърция. Те са поели задълженията на България с уговорката, че страната ще възобнови отново плащанията си. В момента строителството на тръбата е реално замразено, докато не бъде готова екологичната му оценка.

И след като всичко гореизброено е направено стигнахме до мига, в който министърът на енергетиката Трайчо Трайков обяви, че “Бургас-Александруполис” не е енергиен проект...

 
Гърците, които били най-зле в Европа, вземали 8 пъти по-високи заплати! Хак им е за високите заплати, затова стоят по улиците и полицията ги гони с водни струи и газ?!
Как да не ги бият след като не разбират, че при този студ, полицията се чуди как да ги прибере по домовете им – да не настинат?
Някакъв германски политолог, Мартин Вайс седнал да твърди, че София трябвало да обърне внимание на бедността – що не си коментира Германия този Вайс: там са недоволни от бедността, тук кой е чул или видял недоволство? Българинът може и да е недоволен, може и да няма пари за здравни осигуровки, може и да е безработен, но това изобщо не се вижда, а още по-малко пък чува!

Нищо не се случва в полза на българина

Тогава защо да излиза по улиците и да протестира гражданството – избраниците в парламента ще си гласуват каквото им скимне и с улични протести, и без улични протести!
Така улиците в България са тихи, от време на време идват я синдикати, я трактори, я блокират влаковете – но това е само от време на време. Минават дни и всичко стихва и си продължава по старому или според Дянковите тезиси за продължителност на живота.
Минималните осигурителни прагове на над 2 млн. българи се вдигат – то май синдикатите и опозицията искаха максималните да се вдигнат, но нали все нещо се вдига – дали ще е по желанието на синдикатите или по волята на депутатите – кого го интересува!
Българинът проверява готово ли е зелето за Коледа и Нова година – в магазините, яйце да хвърлиш – няма къде да падне от пазаруващи... Е, как да се вържат в Брюксел, че сме най-бедни – явно има какво да се изтисква още, но и за това Дянков ще се погрижи.
Като рекох яйца, та се сетих, че политбюрото на еврокомисарите в Брюксел решило от първи януари 2012 в магазините да се продават яйца от свободни кокошки, а не снасяни в клетки!
Който изпуснел носачка и тя снасяла в клетката си – комисарското политбюро решило да се продават тези яйца на преработвателните предприятия в хранително-вкусовата промишленост!
Т. е. ако нямаш яйца за вечеря не посягаш на снесени в клетка, а ги събираш и заминаваш в преработвателното предприятие да им ги продадеш! Дали така точно ще се случи с баба, дядо и стринка от махалата, които нямат пари за една инжекция, камо ли да носят всяко снесено в клетка яйце, докато е прясно и отговаря на критериите на комисарското политбюро – някъде си!
Ех, комисари, комисари барозуви – на коя планета живеете и като поставяте изисквания – с коя точно част от тялото си мислите?
Като чета тези указания – ми идва наум, че далеч по-вкусно, макар и мимолетно е човек да врътне главиците на носачките, да ги ощави и оскубе, вместо да си създава главоболия!  
За Рождество Христово а-ха да зарадват гражданството с неочакван подарък: даже премиерът Бойко Борисов се закани, че ще уволни вицето си Симеон Дянков заради непремерени приказки и на края - нищо!

Да проследим хронологично тази драма във властта:

На 29 декември 2011 година, в разговор с Виктор Николаев, Симеон Дянков този титан на реформите и премиер в сянка, заяви в прав текст с обичайната си арогантна безпардонност:
Симеон Дянков: Не, във висшето образование всяка година, дори в тежките предишни две-три години ние вкарваме прогресивно повече пари и там парите ще се увеличават. Но там самата система трябва да се промени. Първо да се отдели това кой решава какво да учат децата от кой води финансите на университетите. Защото като цяло, те не са добре управлявани финансите в университетите...
Някой замисли ли се, че „чичко” Дянков искал да решава „...какво да учат децата” и че това изобщо не е негова работа? Министърът на образованието Сергей Игнатов се направи, че не е чул думите Дянкови – интелектуалците се измориха да следят палавите изказвания на така наречения финансист и по тази причина, той си говори като на две-три ракии...

Онкоболните се оплаквали напразно,
защото имало пари за тях?! Абе, ако това интервю на Дянков не се излъчваше на живо – бих попитала, тоя да не се боде, че ги плещи такива от висотата на министерския си пост?!
{edocs}b.boi-3.doc,600,400,link{/edocs}
Кой лекуващ лекар ще тръгне да прави пресконференции и да твърди, че нямало пари за раково болните му пациенти – това няма как да се случи!
Що се отнася до обърканите представи на Дянков, че държавата нямало как да дава пари на общините – че в Закона за държавния бюджет си е записано – от Републиканския бюджет се отделят общинските бюджети – другото е от сферата на бълнуванията...
А ето и онази част от интервюто с Дянков, която, а-ха да го качи на самолета за Щатите с еднопосочен билети бе на път да зарадва целокупното българско гражданство:
Водещ: С кого ви е най-трудно да се разберете и това, все пак се преодолява заради присъствието на Бойко Борисов като премиер?
Симеон Дянков:
С министър Мирослав Найденов и това се преодолява. От време-на време разбира се и с други министри, но най-много с министъра на земеделието.
Водещ: Не харесвате ли неговите инициативи? Сега, в последно време - за суджука, за ракията предстои, преди това лютеницата?
Симеон Дянков
: Инициативите са добри, но доскоро, напоследък в последните два месеца и с другия министър, с който обикновено съм имал дрязги - Тотю Младенов, особено при Тотю Младенов има огромна промяна. Той внезапно може би...
Водещ: Стана тигър.
Симеон Дянков: ...стана тигър, както каза премиерът, внезапно разбра, че това е правителство център-дясно и трябва да се държи като министър в център дясно. И Тотю Младенов наистина се държи така. С Миро Найденов сме имали във времето доста дрязги и то винаги по теми - трябва да се затяга дисциплината иначе страдат всички накрая.
Водещ: Трябва ли... Той между другото казва, когато има някакво напрежение между вас - премиерът е този, от който приемам аз оценки - само дето не довършва - Дянков да си гледа работата. Това аз го тълкувам.
Симеон Дянков: Въпрос на време е, според мен, да спре да ги казва тези неща.
Тези откровения Дянкови вбесиха Бойко Борисов:
„Ако си е позволил наистина да дава оценка на министър Найденов, той ще си отиде преди него. Ние цяла година обираме негативите на финансовото министерство и на Симеон Дянков, а министър Найденов се справя прекрасно. Оценката ми за всички министри е прекрасна“. Това заяви пред журналисти премиерът Бойко Борисов по повод изказването на финансовия министър Симеон Дянков.

Дянков е ГЕРБ и Борисов и премиерът в сянка!

Борисов обясни, че „оценки за министрите могат да дават само той и Изпълнителната комисия на ГЕРБ”, и защити Найденов, като каза, че парите, които е усвоило Министерството на земеделието и фонд „Земеделие" са с 55 на сто повече от предишната година.
След това премиерът добави: „В земеделието влязоха милиарди, докато не мога да кажа същото за Министерството на финансите. Истински се надявам да не е казал такава глупост, защото много бързо ще се оправя с него, ако е казал подобно нещо през главата ми“.
...Аз се надявам, че той /Дянков – бел. Л. М./ме е чул вчера какво съм казал. И ако още един път се наложи да му обяснявам думите си...
Вижданията на Дянков за здравеопазването му донесоха второ предупреждение за уволнение – явно и Борисов бе „пропуснал” „мъдростите” на финансиста за образованието...
Докато Дянков изчакваше в мълчание да мине „санитарния” минимум дни без показване в новините и мълчание, Борисов рязко направи кръгом и удари на отстъпление.
За миг Борисов се беше „отнесъл” и забрави, че уволнението на Дянков не го решава той, а американският посланик Уорлик!
Самият Уорлик пък току що беше дал висока оценка на министъра на финансите в телевизията на Бареков на 9 декември 2011 г.:
{edocs}b.boi-2.doc,600,400,link{/edocs}
След толкова хвалби, как един премиер, па макар и Бойко Борисов ще "посмее" да уволни финансовия министър Дянков?
Няма как...
Поне да не беше давал излишни надежди на гражданството с гнева си и заканите си, но кой да му каже на Борисов?
Няма кой.
Всъщност Дянков се остана на поста, даже на самата Нова година Борисов го похвали /?!?/ като заяви за новия вестник на Тошо Тошев: „...няма конфликт между министрите му Симеон Дянков и Мирослав Найденов...”.
Премиерът наблегна на твърдението, че един от "пилоните върху, които стъпвам" е "финансовата и икономическа сигурност, за която отговаря Дянков".
Кой да стачкува като всичко си е предопределено? Кого да бият тогава полицаи като улиците са тихи?
И нафтата, и газа, и тока поскъпнаха предколедно, гражданска отговорност ще се вдига, а улиците си останаха тихи - полицията си почива след поредните запалени коли...

Никой не протестира, никой не излиза да бие протестиращи

-  България е „стабилна”, толкова стабилна, колкото е стабилно едно гробище – ни звук, ни стон – мъртвите не усещат нищо, те не чуват, не виждат не изпитват болка и не им трябва бюджет.
Тези, които трябва да си отидат също са тихи – не протестират, не създават проблеми – така се осигурява стабилност и на бюджета, и на държавата.

Не сме съвсем като другите!
Кабинетът подарил коледно 60 млн. лв. на офшорки. Брюксел бил сезиран за държавна помощ с позволяването на строежи в защитени зони – е, и?
На чиновниците в белгийската столица едва ли им е до това, какво се случва в малка България...
От телевизора съобщиха току що, че сме изнасяли оръжие за бунтовниците в Сирия – но не сме контрабандисти, тъй като НАТО ни редило този износ!
Най-важното в България е, че това, което не успява да свърши правителството – го урежда времето, напълно безплатно!
Да вземем избрания за президент Росен Плевнелиев – миналата година той призна, че не е политик, докато още в първите часове на Новата 2012 рече, че вече е политик! За една вечеря разстояние Преродената ирландска пастирка както сам обяви за себе си Плевнелиев, се превърна от бивш регионален министър - в политик!
Развива се човекът, само да спре да говори дълго и скучно ако може и това с децата му, които тичали по тревата боси, което повтаря с повод и без повод– също ако може да спре! Зима е, нека си тичат засега в къщи, поне докато се стопли – за след това – ще видим!
Това с босото тичане по тревата казват социолози било трик на Плевнелиев, с който искал да приобщи тичащи боси ромчета с президентските деца!
Та покрай това тичане на босо май изпуснаха разузнаването и Министерският съвет го пое под крилото си. Така било в други държави!
Ей това българинът не иска да го проумее: за заплати и пенсии сме уникални и не се мерим с другите държави, а за разузнаването – сме се изравнили и уеднаквили с други държави - да е в изпълнителната власт!
В други държави пращат една линейка при катастрофа – за загинали и ранени, у нас пращат втора линейка – за екипа на първата, ако около местопроизшествието е имало цигани, които са си „поговорили” с медиците до кръв!
Не ви ли напомня казаното по-горе героя на Станислав Стратиев – Паскал в „Окончателна диагноза”?
{edocs}b.boi-1.doc,600,400,link{/edocs}
България била стабилна страна – с ниски данъци, висока смъртност и начело в класацията по самоубийства, твърдят от коридорите на властта.
В България не бият, защото няма кого. Никой не излиза на улиците, никой не надига глас за работа, срещу бедността – известно е, че от това полза няма, тогава защо да си създават ядове гражданството вместо да удари три ракии за отскок?
До ракиите Дянков все още не се е докопал, за да ги обложи...

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

------------------------------------------------------------

* Институт за Близкия Изток

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1122

Уйлям Малинсън е бивш британски дипломат от кариерата (1975-1981). Напуска я за да се отдаде на научна и преподавателска работа. В момента, Малинсън е професор по история на дипломацията в Йонийския университет в Корфу и шеф на Департамента по международни отношения в Нюйоркския колеж в Атина, Гърция. Автор е на много книги на външнополитически теми, по-известни от които са „Британия и Кипър”, „От неутралитет към военно ангажиране: холандската външна политика, НАТО и европейската интеграция” и „Дипломатическата история на Кипър и сблъсъкът в теорията на международните отношения”. Интервюто с професор Малинсън публикуваме с любезното съдействие на Янис Триандафилу и Ελευθεροτυπία .

Защо решихте да се откажете от дипломатическата кариера?

- Мисля, че характерът ми е твърде прям за един дипломат. Но основната причина беше усещането, че Великобритания вече е загубила независимостта си и, следователно, през цялата си останала кариера трябваше да работя не за благото на собствената си страна, а за интересите на САЩ.

С какво ви заинтригува Кипър и как написахте първата си книга за него?

- През 1994 се оказах в Гърция, където работих по докторската си дисертация за студената война. В местните архиви случайно ми попадна един документ от 1975, в който британският външен министър разсъждава за необходимостта да „се поддържат разногласията между гърци и турци”. Първоначално не повярвах на очите си и реших да си изясня нещата. В хода на по-нататъшните проучвания можах да осъзная цялото значение на кипърската проблематика, макар че самите гърци, както ми се струва, предпочитат да я избягват. Показателно в това отношение е, че опитвайки се да получа достъп до редица документи, касаещи урегулирането на кипърския въпрос, срещнах най-големи проблеми именно с гръцките, а не с британските власти.

- Според Вас, защо гърците реагират толкова нервно, когато става дума за кипърския проблем?

- Защото в гръцкия „гардероб” все още са скрити твърде много „скелети”. Живи са мнозина политически фигури, извършили наистина големи безобразия по кипърския въпрос. Гръцката интелигенция и гръцките политици не искат да привличат повишено внимание към тази тема, защото в миналото има много случаи, когато „кипърската опашка е въртяла гръцкото куче” – като например историята на архиеписком Макариос (1), заговорът на „черните полковници”, или турската инвазия на острова (2)... Всичко това не формира особено благоприятен обществен климат за дискусиите, касаещи Кипър. Не по-малко важна причина за съзнателното премълчаване на проблема, поне според мен, е и страхът на гърците от турската мощ.

- Страх от какво, по-точно?

- Страх да не провокират нарастване на турската агресивност. Анкара съумя да обвърже урегулирането на кипърския въпрос с проблемите на гръцко-турските отношения в Егейско море. Гърците ни биха искали да разглеждат тези въпроси заедно, но турците много държат на това. Ако използвам терминологията на Хенри Кисинджър, бих могъл да се изразя и малко по-грубо – турското правителство държи гръцкото за топките.

- Искате да кажете, че ако Гърция реши един ден да заеме по-твърда позиция по кипърския въпрос, то ...., всъщност, какво би станало тогава?

- Ще възникне много сериозно напрежение, възможни са нови конфликти, подобни на провокацията на остров Имиа например (3), или дори още по-сериозни.

- Тоест, открито заявявате, че Гърция се страхува от Турция?

- Точно така, макар че на управляващите в Атина сигурно няма да е приятно да го чуят.

- Можеше ли ситуацията да бъде по-различна, ако през последните 37 години, изминали от турската инвазия в Кипър, Гърция беше управлявана от по-решителни личности – политици, дипломати и т.н.?

- Мисля че през всичките тези години на Гърция липсваше настойчивост и твърдост по кипърския въпрос. Разбира се, налице беше публичната реторика на Андреас Папандреу (4), която намирам за безкрайна и безполезна. След това „мекото” сближаване на Костас Караманлис с Русия. Само че между думите и действията им нямаше никаква приемственост. Между другото, това е типично за гърците – те се обединяват и действат заедно само в критични моменти. По правило, причината за това са партийните разногласия. Макар че, ако сме честни, трябва да признаем, че Гърция въобще не контролира ситуацията около Кипър.

- Защо е така?

- Защото в региона се преплитат огромни геополитически интереси. В момента, между Гърция, Кипър и Турция текат множество скрити процеси, свързани с разработването на петролните находища в Източното Средиземноморие. Анкара например, не признава че гръцкият остров Кастелоризо има континентален шелф и претендира за прилежащите му морски територии. На пръв поглед, това няма отношение към Кипър, но всъщност се вписва в по-широкия контекст на турската външна политика. Някои играчи още не са се появили на сцената, но на един следващ етап те задължително ще изявят претенции към енергийните ресурси на региона. Става дума, най-вече, за руснаците. Разбира се, сред гръцките дипломати има такива, които са наясно, какво точно се случва. Те знаят също, че англосаксонците подкрепят повече Турция, а не Гърция. Затова, ако събитията достигнат някаква критична точка, САЩ и Великобритания, в крайна сметка, ще застанат на турска страна. На свой ред, Европа демонстрира безсилие. Тя така и не прояви необходимото мъжество за да започне да играе по-съществена роля във всички тези процеси.

- На фона на откриването на значителни запаси от енергоносители в Източно Средиземно море, се очерта сближаване между Кипър и Израел...

- Предполагам, че Анкара ще се опита да го използва за да провокира разрив в отношенията между Гърция и Кипър. Разбира се, и самият гръцки премиер Папандреу демонстрира топли отношения с израелския си колега Нетаняху, но мисля, че това поведение беше по-скоро „тактическо”.

- Тоест, то не е помогнало на Гърция?

- Не. То само вбеси Ердоган. А, поне според мен, да бъде вбесен човек като него, не е никак добра идея. Затова въпросът, дали си струва Гърция прекалено да се сближава с Израел, или е по-добре да запази известна дистанция, е достатъчно сериозен.

- Как, според Вас, ще реагира Атина на сближаването между Кипър и Израел?

- Гърция се стреми да не допусне Кипър да предприема такива стъпки, които да и създадат допълнителни проблеми в отношенията с Турция в Егейско море, както например вече се получи с остров Кастелоризо. Гърция не може да стартира разработката на собствените си находища на енергоносители в близост до остров Лемнос, тъй като Анкара я заплашва, че това може да доведе до война. Затова Атина ще се опита да използва в свой интерес новия курс на Никозия, без обаче да изостря гръцко-турските противоречия.

- А как ще се държи Турция в тази ситуация?

- Предвид откриването на нови находища на енергоносители и гръцко-израелското сближаване, Анкара ще се постарае да постигне максималното, дори ако това доведе до нарастване на напрежението в региона.

- При тези обстоятелство, каква, според Вас, би била оптималната стратегия за Гърция?

- Гърция би трябвало да подкрепи действията на Кипър. Разбира се, опасявам се, че Никозия може да се увлече в опитите да се възползва от временното противопоставяне между Турция и Израел. Не бива да забравяме, че Турция и Израел продължават да изпълняват ангажиментите, свързани със стратегическите споразумения между тях. Паралелно, за възстановяването на турско-израелските отношения усилено работят (макар и не публично) и САЩ, и Великобритания. В тези условия е трудно да се прогнозира, колко дълго ще се запази сегашното напрежение между двете държави.

- Тоест, Кипър рискува сам да се вкара в капан, надценявайки сериозността на конфликта между Турция и Израел?

- Това е напълно възможно. Факт е обаче, че Кипър отново е в центъра на събитията – този път не само на геополитическите, но и на енергийните. И отново се очертава нишката Турция – Кипър – Израел (а това означава и Ливан и Сирия). Към това следва да добавим и „незначителните проблеми” в Северна Африка и Близкия Изток. Освен това, както ми се струва, САЩ и Великобритания  все още не са избистрили до край стратегията си в региона и чакат да видят къде, в крайна сметка, „ще падне топката”. А да не забравяме и за френско-германската политика, която значително се отличава от англосаксонската, особено в Северна Африка.

Що се отнася до Русия, тя действа бавно, търпеливо, последователно и методично, очаквайки да извлече някаква полза от целия този хаос. Не забравяйте, че Москва навремето наложи вето на „плана Анан” (6) в Съвета за сигурност на ООН и отново ще направи същото, ако усети някаква заплаха за интересите си, които в Кипър са наистина огромни. Само преди няколко дни бях на острова и видях, че руснаците присъстват навсякъде. Всъщност те са там отдавна и изчакват. За разлика от американците, които играят шашки (checkers) и са свикнали да правят бързи ходове, руснаците предпочитат шаха, където всеки ход внимателно се обмисля. Русия доказа мъдростта си и стремежа към приемственост в своята външна политика. Тя например, подкрепя и Анкара, когато сметне, че това е необходимо. Но, започващата енергийна игра е свързана именно с Кипър и, ако погледнем картата, ще видим, че се очертава доста тревожна картина.

- Какво имате предвид?

- Имам предвид, че в региона гъмжи от съществуващи и проектирани петроло- и газопроводи. Един върви към Южна Италия например. Петролопроводът Бургас-Александруполис пък е във „висящо състояние”, като немалка „заслуга” за това има и Папандреу, който не оказва необходимата подкрепа на този проект. Руснаците виждат това и се нервират. Русия осигурява Европа с природен газ и лесно може да използва доставките си като енергийно оръжие, ако интересите и в Средиземноморието бъдат застрашени.

По правило, Русия подкрепя кипърското правителство. Пак по принцип, тя не одобрява и израелската политика спрямо палестинците. Това, което Русия ще поиска на един следващ етап – вероятно след няколко месеца – е нейни компании да се включат в разработването на природните ресурси във водите на Източно Средиземно море. Досега, към усвояването им са проявили интерес две американски и една израелска фирми. Съвсем скоро ще се появят и други – германски, френски, руски и т.н. Следователно, кипърците трябва да поддържат добри отношения с всички. Спомнете си например, как навремето архиепископ Макариос съумяваше да балансира между Изтока и Запада.

- Смятате ли, че Гърция би трябвало да е по-активна в разработването на собствените си природни ресурси?

- Според мен, Гърция би трябвало да помоли Русия да и помогне в проучването на находищата на енергоносители. Ако оставим настрана идеологията, от всички велики държави, именно Русия традиционно се отнася най-приятелски към Гърция. Днес обаче, Москва има причини да не се доверява на Атина. В процеса на развитието на сегашната финансово-икономическа криза, руснаците предложиха на гърците голям нисколихвен заем, който вероятно би им позволил да избегнат помощта от МВФ. Папандреу обаче отказа на руснаците, аргументирайки се с нежеланието си страната му да попадне под руско влияние. Съмнявам се обаче, че това влияние щеше да е толкова силно, колкото е днес влиянието на МВФ. Не съм привърженик на левите идеи, просто се старая да разсъждавам логично. Руският вектор на гръцката външна политика е недостатъчно разработен и затова не носи необходимите резултати. Единственото обяснение, което намирам за това, е активността на англосаксонското лоби в Гърция. И, в частност, на фондации, като ЕЛИАМЕП (Гръцка фондация за европейска и международна политика), начело с Танос Веремис и Теодорис Кулумбис, които представляват американската позиция.

- Как биха могли да повлияят на Гърция, събитията в Египет, Тунис и Либия, т.е. т.нар. „арабска революция”?

- Гърция винаги се е стремяла да балансира отношенията си с арабския свят и с Израел. Сега обаче, след сближаването с Израел, нещата малко се усложняват.

- Може ли в тази ситуация да се усилят позициите на Турция?

- Да, защото тя може да утвърди представата за себе си като гарант на стабилността в региона.

- А нима Гърция не може да направи същото?

- Тя вече се опита, само че Гърция не е част от Близкия Изток.

- Ами Кипър?

- Географски, да, ментално – не много. Разбира се, Кипър би могъл да се позиционира като „огнище на стабилност”. Нещо подобно видяхме по време на ливанската криза. Тогава Кипър се оказа много полезен, приемайки част от бежанците и т.н.

- Коментирайте шансовете на Турция да стане член на ЕС.

- Подкрепям френско-германския подход, според който Турция заслужава да поддържа „специални отношения” с ЕС, и одобрявам гледната точка на Жискар Д’Естен, че влизането и в Съюза би означавало края на Европа. Географски, Турция не принадлежи към европейския континент. Учудвам се и, как САЩ и Великобритания могат да подкрепят претенциите на Анкара за членство в ЕС, при положение, че турците отказват да признаят една от европейските държави и са окупирали част от нея.

В същото време съм сигурен, че нито американците, нито британците не искат появата на две официално признати кипърски държави. Защото това би поставило под въпрос съдбата на сега действащите споразумения, на британските военни бази на острова и т.н. Вашингтон и Лондон се стремят към формирането в Кипър на аморфна федеративна държава с безпомощно централно правителство. При това, най-големият им страх, макар че не искат да го признаят, са руснаците. Истината е, че англосаксонците продължават да са подвластни на тази натрапчива идея.

-  Твърдите, че Вашингтон и Лондон се стремят да създадат аморфна федерална кипърска държава и при това се страхуват най-вече от руснаците. Тоест, излиза, че студената война не е свършила?

- Разбира се, че не е свършила. Още повече, че студената война никога не се е водила по идеологически причини. Идеологията е само удобен повод, а в основата на всичко са икономическите интереси. Противопоставянето продължава – и на официално ниво, и в кулоарите, където придобива още по-остри форми. Странно е само, че самите руснаци напоследък са се притаили. Но е възможно съвсем скоро на острова да зазвучат московските тръби.

- А как, според Вас, кипърците се отнасят към британците?

- Мисля, че им харесва британския начин на живот, британските идеи и британската организираност, но не изпитват доверие към британското правителство. И смятам, че имат сериозни причини за това. Защото кипърците знаят, че британците винаги действат координирано с американците.

Кипър разполага с отлична образователна система. В тази сфера отива значителна част от държавните разходи. Така, в Кипър, за образование се изразходва 8% от бюджета, докато в Гърция например – само 2-2,5%. На практика, кипърците са дори повече европейци, отколкото гърците. Те не принадлежат към балканските народи и са доста космополитни. Освен това са по-организирани от гърците. Различните видове корупционни връзки, които са характерни за гръцкото общество, не играят сериозна роля в кипърското. Освен това, там е налице по-голяма прозрачност.

- Дали Гърция е спечелила нещо от дългогодишните си доверителни отношения със САЩ и Великобритания?

- Като цяло, Гърция, за разлика от Турция например, никога не е била толкова ловка и умела, че да си гарантира политическата подкрепа не само на САЩ и Великобритания, но дори на Франция и Германия. До голяма степен, това се обяснява с факта, че гръцките политици никога не могат да се споразумеят за прокарването на някаква обща линия. Гърция се бои да рискува и да блъфира, дори когато ситуацията го налага.

Америка е на другия край на света, докато Русия е съвсем близо. Гърция би трябвало повече да се опира на Русия и, вероятно, на Китай, за да намери приемливо решение на кипърския проблем. Разбира се, за това са необходими много способни и квалифицирани дипломати. В сферата на международния „пиар”, Анкара се оказва много по-способна от Атина и редовно използва големи международни информационни агенции за да прокарва собствените си позиции. Гърците са разединени, не умеят да работят в екип, не притежават дългосрочно стратегическо мислене, а виждат само това, което се случва „тук и сега”. В тази връзка, ще ви кажа един виц за гърците и японците: един грък – това е чудо, един японец е „тормоз”, двама гърци – с тях вече трудно можеш да намериш общ език, двама японци пък са просто глупаци, двайсет гърци обаче вече са катастрофа, а двайсет японци – са едно чудо.

- Тоест, всички гръцки проблеми идват от разединението и индивидуализма?

- Да. Добавете към това и преклонението на гръцкото общество пред всичко чуждестранно. Гърците страдат от манията да внасят всичко, за което се сетят, отвън, без значение дали е добро или не. Те казват „О! Това е от чужбина! Значи трябва да е добро! Трябва да е по-добро от нашето собствено!”. Вижте например сегашния гръцки министър на образованието г-жа Диамантопуло – тя е пример за подобно отношение. И е на път да ликвидира националната образователна система, ако продължи да действа в същия дух. Опитва се да копира ангосаксонските идиотизми, предлагайки например „да питаме малкото дете, каква е неговата идентичност”. Гърция разполага с достатъчно добра собствена образователна система, която не се нуждае от вноса на чужди идеи. Нужно е просто правилно да се използва това, което вече е налице.

В Гърция има много великолепни неща, но гърците, кой знае защо, не се гордеят с тях,  привличат ги вносните „чудеса”. Което говори за неспособността им да правят разлика между това, което наистина е добро, и онова, което е лошо. Възприемайки всевъзможни „вносни” теории, те често не забелязват, че корените им могат да се открият още в Древна Гърция. Бих искал гърците да имат повече достойнство. Често ми се налага да чувам: „Заради МВФ започваме да губим уважение към себе си”. Само че трябваше да мислят за това преди двайсет, трийсет години, а не днес.

-----------------------------------------------------------

Бележки:

1. Архиепископ Макариос (1913-1977) е първия президент на независим Кипър (1960-1977). Провежда политика за укрепване на централизираната държава на острова, което е в разрез с плановете на САЩ и Великобритания за запазване на крехкия силов баланс между гърци и турци, с цел да легитимират собственото си военно присъствие в тази част на Източното Средиземноморие. Макариос е подчертано социално ориентиран политик, стремящ се да развива сътрудничество с Москва, заради което е наречен “средиземноморския Кастро”.

2. “Черните полковници” или Хунтата – дясната военна диктатура в Гърция, през 1967-1974. Идва на власт с негласната подкрепа на САЩ и Великобритания, опасяващи се, че усилващите се позиции на комунистическата левица в страната, могат да я вкарат в съветската сфера на влияние. Твърде бързо обаче, политиката на “черните полковници”, която, освен с антикомунизъм, се отличава и с твърд национализъм и подкрепа за православната църква, престава да удовлетворява англосаксонската ос. През 1974, американците и британците, на практика, подтикват хунтата да осъществи военния преврат в Кипър, който сваля Макариос и се опитва да осъществи т.нар. “еносис”, т.е. обединяването на острова с Гърция. При това обаче, Вашингтон и Лондон си затварят очите, когато Турция (под предлог да защити местното турско население) осъществява военна интервенция в Кипър и окупира 1/3 от територията му. В резултат от провала на кипърсия пуч, “черните полковници” са отстранени от властта и осъдени на доживотен затвор. Кипър пък, и до днес продължава да е разделен на две части – признатата от целия свят гръцка Република Кипър и т.нар. Турска република Северен Кипър, призната само от Анкара.

3. Имиа е малък необитаем остров в Егейско море, за чиято принадлежност, през 1996, избухва конфликт между Гърция и Турция, който едва не прераства във война. Страстите са успокоени с посредничеството на американската дипломация и, в частност, на покойния Ричард Холбрук, но двете страни така и не се отказват от претенциите си.

4. Андреас Папандреу (1919-1996) е основател на една от двете основни гръцки партии – Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК), премиер на страната през 1981-1989 и 1993-1996 и баща на сегашния министър-председател Георгиос Папандреу.

5. Костас Караманлис (1956) беше премиер на Гърция през 2004-2009. Бивш лидер на водещата дясно-консервативна партия “Нова демокрация”.

6. “Планът Анан” – планът на ООН за разрешаване на кипърския конфликт, изработен с прякото участие на генералния секретар Кофи Анан. Той имаше ярко изразен протурски характер и, ако беше реализиран, щеше да доведе до формирането на острова на аморфна и нестабилна държава, страдаща от вътрешни конфликти. Планът бе одобрен на референдума от април 2004 от турската общност, но беше отхвърлен от гръцката, в резултат от което така и не бе приет.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1134-zalezyt-na-evropa-i-krahyt-na-ideqta-za-vytreshniq-evrokolonializym

През последните месеци вниманието на почти всички икономически анализатори е приковано към развитието на ситуацията със задълбочаващите се дългови кризи в Еврозоната. И, ако първоначално ставаше дума само за загубата на кредитоспособност и финансовата дестабилизация на периферни държави от ЕС (Гърция, Португалия и Ирландия), след това проблемът с бюджетните кризи и непосилното дългово бреме се стовари и върху ключови държави-членки на валутния съюз – Испания и Италия. Впрочем, още от самото начало, за мнозинството здравомислещи експерти беше ясно, че огромното бреме на държавните дългови задължения, формирали се през 90-те и 2000-те години, коeто силно нарасна заради кризата от 2008-2010, рано или късно ще удари бюджетните системи на европейските икономики, за повечето от които този удар вероятно ще се окаже смъртоносен.

Неясните перспективи за преодоляване на дълговата криза

За високата степен на неопределеност относно перспективите за преодоляване на дълговата криза в Европа и съхраняването на Европейския валутно-икономически съюз в сегашния му вид свидетелства мащабното бягство на едрия финансов капитал от дълговите книжа на „евробанкрутите”. Най-нагледна илюстрация е поредната спирала  на нарастване доходността на държавните книжа на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). Така, в края на септември годишната доходност на двегодишните гръцки дългови облигации надхвърли 70%, като за пореден път се доближи до абсолютния си исторически връх от 76,7%, постигнат на 13 септември. При това, дори в средата на август тази доходност не надхвърляше 35%, а през май-юни рядко надминаваше 25%.

Почти аналогична е ситуацията с десетгодишните португалски облигации, чиято годишна доходност (стимулирана от негативните слухове за неизбежния фалит на Гърция) за пореден път надхвърли 10%, достигайки 12%. Това също е своеобразен връх, ако изключим периода между 6 и 18 юли 2011, когато бягството на горещите пари и на институционалните инвеститори провокира скок на доходността до 13,2%.

Не по-добре стоят нещата в Испания и Италия, които, за разлика от периферните страни от Еврозоната, не са просто формални членове на Валутния съюз и маргинални участници в европейските политически процеси, а ключови и системообразуващи звена в процеса на европейската интеграция.

Съвършено неочаквана се оказа и смяната на ролите в тази двойка – така, ако до есента на 2011 традиционно се смяташе, че най-слабото звено сред големите икономики на Стария континент е Испания, изоставаща по своя БВП на глава от населението и по редица други важни показатели от развитите европейски държави с 20-25%, сега най-голямата неяснота е свързана с Италия. При това, самата Италия е третата по-големина икономика в Еврозоната и се смята за крайъгълен камък на самата идея за евроинтеграцията. Така, доходността на десетгодишните италиански дългови облигации скочи до 5,6% годишно, което е само малко по-ниско от рекордното ниво от 6,19%, фиксирано в началото на август 2011. Вълната от песимизъм породена от „охлаждането” на италианската икономика и неспиращата политическа криза, трансформирала се в прикрита битка между различните местни елити, само задълбочават и без това твърде сложната ситуация с назряващата дългова криза. Именно тази негативна вълна по отношение на италианската икономика, наред с изключително тежкото дългово бреме (124% от БВП) и непрозрачните баланси на местните банки, които са сред най-големите кредитори на намиращите се на ръба на фалита Гърция и Португалия, съдействаха за бягството на спекулативния капитал от италианските дългови книжа. В резултат от това, за първи път от много години, доходността на италианските държавни дългови книжа надхвърли тази на държавните облигации на Испания, чиято икономика традиционно се разглеждаше като „туристически и селскостопански придатък” към ЕС.

На този фон се забелязва известен (и съдейки по всичко краткосрочен) ръст на оптимизма на големите институционални инвеститори към испанските дългови книжа. За това, освен всичко друго, свидетелства непрекъснатия спад на доходността на десетгодишните облигации (от 5,4% до 5% само за последната седмица на септември).

Трябва да е ясно обаче, че структурните проблеми в испанската икономика въобще не са изчезнали: 20%-на безработица (от две години насам тя се колебае между 18% и 24% и то по официални данни), свиване на индустриалното производство и товарния транзит, спад на капиталовите инвестиции, стагнация на пазара на недвижими имоти и забавяне на товарооборота на дребно.

На този фон никак не е случайно, че в началото на октомври авторитетната кредитна агенция Fitch свали кредитния рейтинг Испания и Италия, като този на Италия бе понижен от AA- до A+, докато испанския с цели две степени (от AA+ на AA-). При това, агенцията дава негативна прогноза за развитието и на двете икономики.

Горе долу същата ситуация се създаде и в Ирландия, чиито дългови проблеми за известно време бяха забравени на фона на усилващия се спад в световната икономика и растящата нестабилност на глобалната валутно-финансова система. До голяма степен заради рязко нарасналия поток от негативни новини от САЩ и Еврозоната, както и от набиращото сили охлаждане на китайската икономика, спекулативният финансов капитал временно забрави за Ирландия, която по редица обективни показатели се отличава в позитивна посока не само от Гърция и Португалия, а дори от Испания и Италия. В тази връзка, доходността на десетгодишните ирландски дългови книжа спадна от рекордните 14%, в средата на юли, до 8,25%, в края на септември.

С подобна свръхвисока стойност на лихвените проценти, по принцип, не би могла да се справи нито една нормална държава, дори в условията на бурен икономически растеж и индустриален разцвет. Да не говорим пък за онези от печално известната група PIIGS, изпаднали в състояние на перманентна бюджетна, финансова и общоикономическа криза, съпроводена от свиване на производствената активност, драстичен спад на индустриалното производство и намаляване на потребителските разходи.

Хроничната неплатежоспособност също е характерна за практически всички държави от PIIGS. Така, гръцкият държавен дълг надхвърли 255 млрд. евро, т.е. 159% от нейния БВП. При лихвен процент от 15-20% това означава, че само за обслужване на текущите си задължения по лихвите, гръцката икономика би трябвало да демонстрира годишен ръст от 22-30%, като цялата създавана от нея добавена стойност отива за плащането на лихвите по заемите. Само че нито в близка, нито в далечна перспектива Гърция няма никакъв шанс да постигне подобен ръст. Истината е, че в близко бъдеще страната едва ли ще успее да преодолее рецесионното свиване на икономиката си. Нека напомня, че вече над три години, там се наблюдава спад на БВП с 1,9 до 5%, като през първото тримесечие на 2011 той беше 5,5%.

Аналогична ситуация се очертава и в Португалия, чиито държавен дълг вече достигна 94% от БВП, а лихвите по него са над 10%. При това положение, за да остане държавата платежоспособна и да се извършват елементарни плащания по лихвите без привличането на външно финансиране, португалската икономика би трябвало да демонстрира годишен растеж от 9-10%. Само че през първата половина на 2011, вместо ръст е налице икономически спад с 1%.

Малко по-добра изглежда ситуацията в Ирландия, чието дългово бреме, през първото тримесечие на 2011, надхвърли 102% от БВП, а средният лихвен процент се колебае около 7,5%. При това положение, икономиката на страната би трябвало да нараства със 7,7% годишно за да може Ирландия да плаща лихвите по заемите си без да иска нови заеми, което само би увеличило дълговото и бреме. В същото време обаче, през миналата 2010 спадът в икономиката надхвърли 0,7%, а през първото тримесечие на 2011 беше фиксиран незабележим ръст от 0,1%.

На свой ред, Испания може да се похвали със сравнително по-добра ситуация по отношение на дълговото бреме, тъй като държавният и дълг не надвишава 65,2% от БВП, като надхвърля само с 5,2% максимално допустимото ниво, препоръчано от Пакта за стабилност и растеж. При текуща стойност на лихвите по заемите от 5,5%, Испания може да си позволи лукса да обслужва дълговите си задължения, стига да постигне икономически растеж от 3,58%. В момента обаче, темповете на този растеж не надхвърлят 0,7-0,8% (за първото полугодие на 2011).

Началото на края на сегашния модел на финансовия капитализъм

Много по-лошо обаче е положението на Италия, която при това е третата по големина икономика в Еврозоната и крайъгълен камък на целия проект за европейска интеграция. Нивото на дълговото бреме вече надхвърли 125% от БВП и става все по-непосилно за бюджетната система и икономиката, като цяло. При сегашния лихвен процент на капиталовия пазар от 5,5%, растежът на италианския БВП би трябвало да е поне 6,8% годишно. Всъщност, през първото тримесечие на 2011, той достигна едва 0,8% и продължава непрекъснато да намалява.

В подобна ситуация, Гърция вече е, де факто, в състояние на фалит. Тя по принцип не може, а и няма да може в обозримо бъдеще да плати и дори да обслужва задълженията си по кредитите. Това се дължи както на прекалено голямото дългово бреме (150% от БВП), така и на крайно едностранчивата структура на икономиката, която на практика не произвежда нищо и не предлага никаква конкурентоспособна продукция на европейския пазар. При това, туризмът, хотелиерският и ресторантьорски бизнес, както и селското стопанство са ориентирани изцяло за удовлетворяване търсенето на туристите, което се свива буквално пред очите ни.

Обективно погледнато, малко по-добра е ситуацията в Испания, която въпреки едностранчивата структура на икономиката си, свиването на деловата и инвестиционна активност и продължаващото свиване на балона на пазара на недвижими имоти, съумя да избегне необмисленото разширяване на бюджетния си дефицит и увеличаване на дълговото бреме (65% от БВП).

Що се отнася до Португалия, Ирландия и Италия, общо за всички тях е твърде тежкото дългово бреме (95% от БВП и повече), застрашаващо тяхната кредитоспособност и влияещо отрицателно на икономическия им растеж. Но, ако Ирландия и Италия съумяват да демонстрират, макар и несъществен, икономически растеж (0,7-1% годишно), Португалия вече повече от година страда от усилващо се свиване на икономическата активност, спад в индустрията и понижаване нивото на потребителското търсене.

Съвършено очевидно е, че Гърция, по принцип, не е способна да се справи с обслужването на дълговото бреме, с което успя да се натовари през последните 20 години. Чисто теоретични шансове да минимизира отрицателните последици от дълговата криза и да избегне фалита има Португалия, нивото на чието дългово бреме е под 95% от БВП, а икономическият и спад е надхвърля 1%.

Най-голяма опасност представлява задълбочаването на кризата в Италия, която е третата по големина икономика в Еврозоната, както и най-големия длъжник в рамките на Еврозоната (1,8 трлн. евро). При положение, че „горещият” спекулативен капитал успее да дестабилизира ситуацията на пазара на държавните дългови книжа на Италия и да провокира повече или по-малко съществен ръст на доходността им (над 6-7% годишно), е напълно възможно появата на поредната вълна на паника на финансовия пазар, обезценяване на италианските облигации и дестабилизиране икономиката на страната.

Ако обаче на ръба на фалита се окаже Италия, която е сред най-големите спонсори на ЕС и стълб на Еврозоната, съдбата и вероятно ще последва и втората икономика в Еврозоната – френската – чието дългово бреме е 85% от БВП. Заплахата от фалит на втората (след Германия) по важност икономика в Еврозоната незабавно ще провокира мащабно бягство на капитали от Европа, обезценяване на еврото, дестабилизация на финансовите пазари, свиване на кредитирането, хаос в икономическите отношения и рецесия, на чиито фон кризата от 2008-2009 ще изглежда като лека пертурбация.

На фона на усилващата се неопределеност както по отношение на цялата световна икономика, оказала се на ръба на нова кризисна вълна, така и на постепенно рушащата се международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на долара и неговата неконтролируема емисия в интерес на малка група свръхмощни финансови институции, спекулативният капитал се ориентира към търсене на прословутите „защитни” активи. Друг въпрос е, че въобще не е ясно, кои активи, по принцип, биха могли да се причислят към категорията на „защитните” и какви инструменти и пазари са в състояние да гарантират дори не увеличаването на инвестирания капитал, а поне оцеляването на спестяванията. В тази връзка няма как да не споменем понижаването на суверенния кредитен рейтинг на САЩ (както и на Федералния резерв и свързаните с него финансови институции), което ознаменува началото на края на съществуващия модел на финансовия капитализъм, базиращ се на неограничената и неконтролирана от никого емисия на долари. С други думи, беше нанесен удар по фундамента на целия съществуващ модел на икономическия растеж и глобалната финансова система, първично захранвана от Федералния резерв на САЩ и най-приближените до него банки.

Разбира се, в близка перспектива не може да се очаква никакъв колапс на САЩ и на долара. Само че светът, в който живеем, вече никога няма да е онзи, който познаваме днес. Вече бе даден първоначалния тласък на процеса на необратими структурни промени в световната икономика и валутно-финансова система и, както изглежда, нито изкуственото нагнетяване на хаос в Близкия Изток, нито провокирането на военно-политическа нестабилност, нито ерозията на системата на международното право няма да помогнат на финансовия капитал от Уолстрийт да спре този процес.

Основата на конструкцията на дълговата пирамида на долара започва да се клати и поради мащабите на назрелите структурни диспропорции и дълбочината на противоречията в глобалната икономика неизбежността на процеса става все по-очевидна. В краткосрочен период обаче, се очертава парадоксална ситуация, когато, в условията на нарастващ хаос на финансовия пазар, едрият финансов капитал и частните инвеститори продължават да изтеглят средствата си от развиващите се държави и суровинните пазари, влагайки ги в дългови книжа на американската хазна. На този фон, станахме свидетели на рязък скок на курса на облигациите на Федералната хазна, съпроводен от също толкова рязък спад на доходността им.

Така, само за периода от януари до края на септември 2011, доходността на едномесечните и шестмесечните облигации падна от 0,15% и 0,19%, съответно, до 0% и 0,04%. В резултат от бягството на „качествените” инвеститори пък, доходността на две и петгодишните дългови книжа падна от 0,71% и 2,14% до 0,16% и 0,798%, съответно.

Специално внимание заслужава фактът, че толкова ниско ниво на доходност на „безрисковите” дългови книжа на американската хазна не бяха фиксирани дори в навечерието на старта на втория етап на „количественото смекчаване” през есента на 2010. Толкова мащабен приток на капитали в краткосрочните и средносрочни американски дългови книжа не се наблюдаваше дори в разгара на кризата през 2008-2009, когато едрият финансов капитал екстрено трябваше да осъществи „репатриация” на печалбите и капиталите си от развиващите се суровинни пазари.

При това, само при най-дългосрочните дългови книжа не бяха достигнати нови исторически минимуми на доходността. В момента, доходността на 30-годишните бонове на Федералната хазна надхвърля 3,03%, докато в активната фаза на кризата от 18 декември беше паднала до 2,53%, т.е. под доходността на 20-годишните дългови книжа (2,86%).

Напълно е възможно, със старта на прословутата програма „Operation Twist”, Федералният резерв и най-големите инвестиционни и търговски банки да възнамеряват изкуствено да понижат дългосрочните лихвени проценти, намалявайки инвестиционната привлекателност на вложенията в „безрискови” държавни облигации. Това би им позволило да принудят инвеститорите да преразгледат инвестиционните си стратегии и, къде доброволно, къде по принуда, да започват да влагат средства в рискови активи: фондовия и стоково-суровинния пазари. Иначе казано, става дума за старта на поредната леко модифицирана версия на стратегията за „принудително инвестиране”, когато отрицателните (отчитайки инфлацията) реални доходности стават характерни вече и за десетгодишните и трийсетгодишните облигации на Департамента по финансите на САЩ и инвеститорите просто ще бъдат принудени да търсят нови обекти за влагане на капиталите си. Тоест, налице е поредният опит на Федералния резерв и най-големите финансови институции да принудят институционалните инвеститори, корпорациите и редовите американски граждани да влагат средствата си на фондовия пазар.

На практика, аналогична ситуация се очертава в Европа, където в последно убежище за трескаво търсещият гаранции за съхраняването си капитал са се превърнали държавните дългови книжа на Германия. И дори набиращото скорост свиване на деловата и потребителската активност, които практически навсякъде се съпровождат и от свиване на производството и капиталовите инвестиции, не могат да лишат Германия от имиджа и на „спокойно пристанище”.

За това говори и непрекъснатият (от април 2011) спад на доходността на германските ценни книжа – от 3,5% в средата на април до 1,67%, в края на септември. За мащабите на нестабилността на европейския дългов пазар и степента на недоверие на инвеститорите към възможностите на Европейската централна банка и „еврократите” говори и фактът, че дори в разгара на финансово-икономическата криза, през зимата на 2008-2009, не се наблюдаваше толкова масово изтичане на капитали към т.нар. „защитни активи”.

Минималните нива на доходност в активната фаза на кризата през 2008 едва достигаше 3% (на 23 декември), а в разгара на първата вълна на дълговата криза в Еврозоната, доходността падна до 2,14%. Никога досега обаче, не беше фиксирано толкова мащабно бягство на капитали от рисковите активи и толкова голяма неопределеност относно перспективите пред европейския валутен съюз и самата идея за европейската интеграция.

Съвсем друг въпрос е, че сама по себе си европейската интеграция, на практика, имаше „колониален” характер, доколкото резултатът от нея беше загубата на икономически, а напоследък и на политически суверенитет. Разширяването на географските граници на Еврозоната се съпровождаше от стремително разрушаване на държавните граници и премахване на всички ограничения пред движението на капиталите, стоките, услугите и информацията в интерес на едрия транснационален капитал и глобалните финансови институции.

Без да влизам в подробности, ще кажа само, че резултат от ускореното и необмислено премахване на бариерите и ограниченията пред глобалните монополи стана изкупуването на най-големите индустриални предприятия от чуждестранните транснационални корпорации (ТНК), фалита на конкуриращият се с тях малък и среден бизнес, както и поставянето под контрол на финансовата и банкова система на държавите от Централна и Източна Европа.

В тази връзка не бива да се учудваме, че стартиралата в средата на 90-те години вълна на деиндустриализация на икономиката и деградация на производствените отношения доведе до повсеместно и стремително намаляване на конкурентоспособността на икономиките от Европейската периферия, която загуби пазарите за пласмент на своята продукция. Най-нагледно за това свидетелстват катастрофалните промени в системата на външноикономическите отношения на страните от региона. Ако в началото на 90-те мнозинството от тях (Словакия, Унгария, Чехия, Словения, Литва, Латвия, Естония, Югославия и т.н.) можеха да се похвалят с доста съществен профицит по сметката на текущите операции и външната си търговия, още в средата и края на 2000-те той беше заменен със също толкова устойчив и хроничен дефицит.

Всъщност, случващото се с държавите от т.нар. група PIIGS за пореден път демонстрира отчайващата нееднородност на Еврозоната и прекалено голямата диференциация между съставните и части по показателите на социално-икономическото им развитие.

Гръцкият случай

Най-тежката ситуация възникна в икономиката на Гърция, която не стига че страда от перманентна бюджетна криза, плътно граничеща с обявяването и във фалит, но и е жертва на мащабен икономически крах. Разбира, нещата нямаше да са чак толкова трагични, ако негативните тенденции имаха временен и краткосрочен характер. Само че, доколкото може да се съди от случващото се през последната година, спадът само се усилва, постепенно преминавайки в пълномащабна рецесия.

Набива се на очи, преди всичко, отчайващият спад на БВП до 5,5%, през първото тримесечие на 2011, докато през предишното тримесечие този спад не надхвърляше 4,8%, а през третото тримесечие на 2010 спадът на икономическата активност беше от порядъка на 3,7%. Дори през кризисната 2009, правителството на страната съумя да удържи икономическия спад в границите на 1,9-2,5%, което не беше никак лош резултат, на фона на 8-9%-ния спад на руската икономика например.

Не по-малко силен спад се наблюдава в индустриалното производство на Гърция, който само през периода април-юли 2011 надхвърли 13% (на годишна база) и, както изглежда, не възнамерява да спира дотук. Дори гордостта на гръцкото правителство от рязкото понижаване темповете на спада на продукцията в индустриалния сектор до 2,8% (през юли) не поражда никакъв оптимизъм, тъй като то беше обусловено не от ръста на деловата активност, а от ефекта на ниската база: така, през юли 2010 беше фиксирано рязко усилване на спада в индустриалния сектор – до 8,6%, в сравнение с 4,5% - през юни, и 2,1% - през август.

За крайно тежката ситуация в производствения сектор свидетелстват резултатите от една анкета сред гръцките стокопроизводители, които вече две години подред говорят за перманентното влошаване на деловия климат и свиването на производството. Така, индексът на деловата активност в индустриалния сектор упорито не може да надхвърли психологически важната бариера от 50%, като още от зимата на 2010 се колебае в диапазона 42-48%.

Не вдъхва никакъв оптимизъм и неочакваното ускоряване на темповете на свиване на стокооборота на дребно, отразяващо влошаването на общата ситуация с доходите на гръцките семейства и спада на потребителската активност. Ако през април 2011 спадът в обема на продажбите в мрежите за търговия на дребно не надхвърляше 8,8%, още в края на юни той надмина и най-песимистичните прогнози, достигайки 11,4%.

На фона на безработицата, колебаеща се между 12,5% и 14%, и изключително дълбокото социално-икономическо разслоение в обществото, един толкова силен икономически спад само ще задълбочи и без това изключително сериозните проблеми. Ще напомня, че нивото на доходите на 10-те процента най-богати гръцки граждани е 33 пъти по-високо от това на 10-те процента най-бедни. Между другото, почти същата диференциация в доходите имаше и в Русия в разгара на „либералните реформи” от средата на 90-те години, довели до разгрома на руската икономика, деградация на индустрията и ерозия на системите на социално, пенсионно и здравно осигуряване.

На фона на толкова силното свиване на икономическата активност и спад на жизненото равнище на населението, нямаше как да не се случи и прогнозираното намаляване на разходите на гръцките семейства. Наред със същественото понижаване цените на редица ключови видове суровинни и продоволствени стоки, това доведе до понижаване на инфлационния натиск върху икономиката. Така, ако през януари 2011 годишните темпове на нарастване на потребителските цени надхвърляха 5,2%, още през май те паднаха до 3,3%, а в края на август стигнаха 1,7%. Няма да е коректно обаче, ако не посочим приноса на ефекта на ниската база за намаляването на цените: ако през февруари 2010 ръстът на цените беше от порядъка на 2,8%, още през април той надхвърли 4,8%, а в края на юли достигна 5,5%

Наред с посочените по-горе макроикономически индикатори, свидетелстващи за мащабния спад на икономическата активност в Гърция, си струва да спомена и катастрофалния спад на кредитирането в частния и сектор и домакинствата от страна на банките. Така, ако през януари 2010 ръстът на отпуснатите кредити надхвърляше 7,2%, а през октомври същата година беше 7,1%, през по-голямата част на 2011 темповете на нарастването им едва достига 1,2-1,5% (на годишна база). Това голямо свиване на кредитната активност на гръцките банки беше обусловено както от ефекта на завишената база, така и (което е и най-важното) от рязкото влошаване на ситуацията в икономиката и индустрията на Гърция, което драстично ограничи възможностите за кредитиране на предприятията и населението.

Както вече споменах по-горе, самият процес на европейската интеграция, до голяма степен, имаше колониален характер, тъй като се съпровождаше от изкупуването на местните производители и банки от най-големите европейски ТНК и финансови институции. Поставяйки си като основна цел разширяване мащабите на бизнеса и експанзия на новите пласментни пазари, транснационалният индустриален и финансов капитал последователно изкупуваше най-рентабилните предприятия и целенасочено „фалираше” своите реални и потенциални конкуренти. Закономерен резултат от неконтролируемото премахване на всички ограничения пред движението на чуждестранния капитал стана мащабната деиндустриализация на икономиките на държавите от Централна и Източна Европа и деградацията на индустриалния им комплекс, който престана да играе самостоятелна роля, превръщайки се в придатък, ангажиран предимно с монтажа на най-малко наукоемките компоненти за западноевропейските корпорации.

Впрочем, последвалата разпродажба на ключовите индустриални предприятия и банковата система на тези страни на глобалните монополи и загубата на икономическия им суверенитет не беше неочаквано. Нещо повече, пряка последица от неконтролируемия приток на чуждестранните капитали, ориентирал се към ликвидирането на националните стокопроизводители, стана стремителният спад на конкурентоспособността на продукцията и услугите, предлагани от централно и източноевропейските държави.

Гръцкият пример е съвсем нагледно доказателство за това: само за 2010 отрицателното салдо по сметката на текущите операции надхвърли 22,2 млрд. евро. Несъмнено, за някоя голяма държава, като Русия например, подобна цифра не би изглеждала съществена. За Гърция обаче, чиито годишен БВП за 2010 едва надхвърли 265 млрд. евро, тази сума е много сериозна, тъй като надвишава 8,37% от БВП. През първите седем месеца на 2011, натрупаният дефицит по текущите операции надхвърли 13,2 млрд. евро като до края на годината спокойно може да достигне 21,2 млрд. евро, т.е. 8,4% от БВП.

Португалският случай

Горе долу същата ситуация се оформя и в Португалия, чиято икономика вече влезе в стадий на рецесия и през второто тримесечие на 2011 е регистрирала спад от над 0,9% (на годишна база), след като през първото тримесечие спадът беше 0,7%. Не по-различно е състоянието на промишленото производство, което регистрира спад от 4,5% през юли, срещу „само” 2,9% месец по-рано.

Закономерен резултат от свиването на икономическата и производствена активност стана резкият спад в нивото на заетост и понижаване доходите на населението. За това свидетелства скокът на безработицата от 10,1%, през последното тримесечие на 2009, до 11,4, за същия период на 2010 и 12,1% в средата на 2011. Паралелно с това е налице хронична неспособност на португалското правителство да реши проблеми с мощното изтичане на чуждестранна валута, породено от прекалено високия хроничен дефицит по сметката на текущите операции. През 2010 съвкупното отрицателно салдо от външната търговия със стоки и услуги, както и превода на факторните доходи (плащания по лихви, ренти, дивиденти и т.н.) и заплащане труда на имигрантите надхвърли 17 млрд. евро, т.е. над 9,9% от БВП. През първите седем месеца на 2011 се наблюдава незначително забавяне на темповете на нарастване на дефицита до 15%. Това, разбира се, подобрява донякъде ситуацията с изтичането на капитали, но по никакъв начин не може да промени едностранния и негативен за Португалия характер на нейните външноикономически отношения, нито „колониалния” характер на системата на разделение на труда в рамките на ЕС.

За степента на ефективност на антикризисната политика на европейските икономически институции, наред с вече посочените факти, свидетелства и продължаващият вече над година и половина непрекъснат спад на индекса на деловото доверие: от 0,1%, през юни 2010, до -1,3%, през февруари 2011, и -2,4%, в края на август. Още по-релефно се очертава неадекватността на антикризисните мерки през призмата на потребителските настроения, които са сред най-добрите макроикономически индикатори, тъй като най-ясно и точно фиксират промените в обкръжаващата ни действителност. Така, прословутият индекс на потребителско доверие само за последната година и половина се срина от – 34,4%, през февруари 2010, до – 44,9%, през ноември същата година и до – 49,1%, през август 2011.

На фона на свиването на деловата и потребителска активност, съпроводени от съкращаване на потребителските разходи, се осъществи известен спад на инфлационния натиск върху португалската икономика. Така, в края на август 2011, ръстът на потребителските цени беше от порядъка на 2,9%, т.е. доста по-малък от този през април (4,1%) и май (3,8%). Следва обаче да сме наясно, че ключовият фактор за понижаването на ценовия натиск върху икономиката не беше провеждането на активна и обмислена икономическа и антимонополна политика, а просто понижаването на цените на вносните суровини: петрол, газ, метали, продоволствие е т.н.

Испанският случай

Малко по-добра е ситуацията в Испания, която традиционно се смята за главния „стълб” и надежда на всички по-слаборазвити членки на Еврозоната по отношение отстояването на икономическите и политически интереси на европейската периферия. Въпреки отдавна съществуващите многобройни структурни фондове и фондове за изравняване социално-икономическото положение на по-слабо развитите държави, практиката сочи, че техните средства и възможности бяха използвани не за комплексното развитие на индустрията и стимулиране научно-техническия потенциал на въпросните членки на ЕС, а за баналното „кърпене на дупките” в техните бюджети с цел изкуствено повишаване жизненото равнище на жителите на европейската периферия.

В самата Испания, ситуацията в икономиката и финансите също не изглежда особено оптимистична. Испанският БВП с голяма мъка се измъкна от зоната на спада, но само след три месеца отново се насочи натам. Така, ако през последното тримесечие на 2009 икономическата активност падна с 3,1%, през второто тримесечие на 2010 спадът беше само 0,1%, а през първото тримесечие на 2011 дори беше фиксиран ръст от 0,8%. Съвсем скоро обаче стана ясно, че този подем на икономическата активност най-вероятно е имал краткосрочен характер и е бил обусловен от ефекта на ниската база: така, през второто тримесечие на 2011 ръстът на БВП спадна до 0,7% (на годишна база).

Усилва се спадът в индустриалния сектор, който в края на юли демонстрира срив на произведената продукция с 2,8%, след спада от 2%, през юни, и от 1,6%, през април. При това опасен е не самият спад на индустриалното производство, какъвто може да има дори в една устойчиво развиваща се икономика, а непрекъснато нарастващите (поне от половин година насам) темпове на свиване на производствената активност, имайки предвид, че през ноември 2010 индустриалното производство нарасна с 2,3%, а през януари 2011 – с над 3,8%. Толкова мащабно свиване на деловата активност в испанския индустриален сектор не бе фиксирано от кризисната зима 2008-2009, когато цялата световна икономика, както и тази на Еврозоната, демонстрираха изключително мощно дефлационно свиване.

На този фон, още по-негативно е влиянието на продължаващото от февруари 2011 насам непрекъснато понижаване на индекса на деловата активност в производствения сектор на испанската икономика. При това се набива на очи мащабът на влошаването на икономическите настроения на испанските стокопроизводители: така, ако през февруари 2011 индексът РМІ надхвърляше 52,1%, още през май той падна под психологически важната бариера от 50%, достигайки 48,2%, а в края на август беше 45,3%.

Доказателство, колко тежка е всъщност ситуацията в икономиката е и големият срив в продажбите на дребно, отразяващ общата несигурност и неопределеност на домакинствата както по отношение на собствените им социално-икономически перспективи, така на тези пред Испания, като цяло. В края на август спадът в стокооборота на дребно надхвърли 4,4%, срещу 3,9% месец по-рано. Разбира се, това е по-малко от спада със 7%, през юни 2011, или от срива с 8,6%, през март, но е много повече от ръста с 2,1%, през март 2010 и с 0,8%, през юни с.г.

Отчайваща си остава ситуацията на пазара на труда, който не само че не може да се оправи от кризата през 2008-2009, но и продължава да се срива. Въпреки правителствената пропаганда за „качествено подобряване на ситуацията” и „стабилизиране на трудовия пазар”, нивото на безработицата продължава да е изключително високо. Само през второто тримесечие на 2011 безработицата беше 20,9%, което е доста над 18,8%, фиксирани през четвъртото тримесечие на кризисната 2009 и 20%, през второто тримесечие на 2010.

Предвид постоянния спад в индустрията и свиването на икономическата активност не е чудно, че пазарът на труда е състояние на хронична криза, а нивото на безработицата е подобно на това в слаборазвитите държави от Африка и Югоизточна Азия.

Единственото, което поражда известен оптимизъм у икономистите, е същественото понижаване на дефицита по сметките на текущите операции, което испанските власти успяха да постигнат благодарение същественото намаляване вноса на чуждестранни стоки и услуги. Така, ако през март 2011, по сметката на текущите операции имаше дефицит от 6,5 млрд. евро, още през май той намаля до 3,5 млрд. евро, а през юни дори беше регистрирано положително салдо от 2,27 млрд. евро. В тази връзка ще напомня, че за последен път Испания фиксира профицит във външната си търговия през април 2010 (5,2 млрд. евро).

Италианският случай

Не по-добре стоят нещата в Италия, която, за разлика от Гърция, Португалия и Ирландия, е сред най-големите икономики на Еврозоната и, на практика, е един от стълбовете на идеята за европейската интеграция. Ще напомня, че именно Италия, наред с Германия, Франция и държавите от Бенелюкс, беше в основата на идеята за общоевропейския валутно-икономически съюз и участва в подписването на Римския договор (1957) и тези за Евратом (1958) и Европейската общност за въглища и стомана (1951).

Само че дори и „стълбовете” на евроинтеграцията напоследък се сблъскват с много сериозни проблеми. Най-много се набива на очи усилващият се спад на темповете на икономически растеж от 1,5%, през четвъртото тримесечие на 2010, до 1%, през първото, и 0,8%, през второто тримесечие на 2011. При това, през второто тримесечие на 2010 годишният ръст на БВП беше над 1,3%, а през третото не падаше под 1,1%.

Не внушава оптимизъм и усилващото се от август 2010 насам свиване на индустриалното производство. Така, ако през август 2010 производството на стоки и услуги в индустриалния сектор нарастваше с 9,5% (на годишна база), още през декември този ръст падна до 5,4%, през май 2011 едва достигна 1,8%, а в края на юли – 1,6%. При това нещата не опират до ефекта на високата база: така през юли 2010 ръстът на производствената активност беше само 4,8%, при 8,2% през предния месец и 9,5%, през август. Нещата тук опират до натрупалите се в италианската икономика дисбаланси и противоречия и до структурата на самата икономика, която се оказва неадекватна на вътрешното платежоспособно търсене. Прекалената ориентация към пазара на недвижими имоти, туризма и търговията, които обслужват най-вече търсенето на туристите и чуждестранните инвеститори, доведе до деградация на икономическите отношения, деиндустриализация на икономиката и спад на конкурентоспособността на италианските стокопроизводители както на вътрешноевропейския, така и на световния пазар.

Не по-малко обезкуражаващ е сривът в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор от 17,4%, през декември 2010, до 21,2%, през март 2011, 13,6% – през май, и 6,5% - през юли. При това, през август 2010 ръстът на поръчките все още надхвърляше 32,4%, а през май същата година не падаше под 26,6%.

Горе долу същата е и ситуацията в сегмента на продажбите на готова продукция и полуфабрикати в индустрията: така, ако през август 2010 ръстът на продажбите надхвърляше 13,5%, а през април 2011 дори надвиши 14,2%, още през май той падна до 10,8%, а в края на юли едва стигна до 7,7%.

За дълбочината на кризата в италианската икономика и свиващата се предприемаческа активност нагледно свидетелства рязкото влошаване на деловия климат в страната и сриващата се вяра на италианските компании в светлите перспективи пред стопанството на страната. Само в периода от март до септември 2011, индексът на деловото доверие падна от 103,8 до 94,5 пункта, което беше най-лошият показател от март 2010 насам.

Сходна е и ситуацията с настроенията на потребителите, където е фиксирано още по-мащабно влошаване, като италианските домакинства все по-малко са склонни да вярват на твърденията на управляващите за „подобряване на икономическата ситуация” и „скорошно преодоляване на кризисните явления”. За това свидетелства стремителният спад на индекса на потребителското доверие от 109,1 пункта, през декември 2010, до 106,5, през май 2011 и 98,5, през септември 2011. Известен оптимизъм породи понижаването на дефицита на италианския търговски баланс от 6,5 млрд. евро, през януари 2011, до 3,7 млрд. евро, през април, и 1,8 млрд евро, през юни. Нещо повече, през юли, Италия, за първи път от две и половина години насам, успя да постигне положително салдо от 1,4 млрд. евро.

Не бива обаче да свързваме значителното подобряване на външнотърговския баланс с някакви съществени промени в икономическата ситуация в страната и ръста на конкурентоспособността на италианските стоки на външния пазар. Въпреки постигнатия профицит във външната си търговия, Италия продължава да страда от хроничен дефицит в търговията с държавите извън ЕС. Така през август 2011 този дефицит беше 2,3 млрд. евро, при 3 млрд. евро, през април, и 1,5 млрд. евро, през май.

С други думи, въпреки 5%-то обезценяване на еврото (от 1,48 до 1,42 долара за евро) спрямо долара в периода май-август 2011, което трябваше да повиши конкурентоспособността на италианските стоки както на вътрешния, така и на външния пазар, не се получи адекватно по мащабите си снижаване на външнотърговския дефицит с държавите извън ЕС.

Някои изводи

И така, ситуацията в повечето държави от европейската „периферия” продължава да е изключително тежка и се характеризира с повишена нестабилност. През последните месеци се появяват все повече потвърждения от статистиката за това, че свиването на деловата и инвестиционната активност, съкращаването на промишленото производство, влошаването на ситуацията на трудовия пазар и спадът на потребителските разходи въобще нямат краткосрочен и временен характер, а постепенно прерастват в мащабна икономическа рецесия.

При това, към отдавна назрелите структурни проблеми в световната икономика и изкривяванията в международната валутно-финансова система се прибавят и вътрешните дисбаланси в рамките на самата Европа.

Моделът на европейската интеграция, реализиран от първата половина на 50-те години на ХХ век насам, постепенно се трансформира от идея за създаване на единно икономическо пространство на територията на страни с повече или по-малко съпоставими нива на социално-икономическо развитие и научно-технически потенциал в своята пълна противоположност. Приблизително от средата на 70-те години насам разширяването на Европейския съюз в Централна, Южна и Източна Европа започна да придобива все по-ясно изразен „колониален” характер, реализирайки се в интерес на големите европейски ТНК и глобалния финансов капитал.

В условията на налаганата либерализация на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки, услуги и информация, глобалните западни монополи получиха възможност, на практика, без всякакви пречки да се сдобият с най-рентабилните предприятия и да поставят под контрол ключовите отрасли на държавите от Централна и Източна Европа. Паралелно с това, течеше процес на целенасочен фалит не само на отделни предприятия, а и на цели икономически сектори, конкуриращи се със западните ТНК и представляващи заплаха за монополното положение и печалбите им.

Едновременно с това беше осъществено преминаването на банковата система на повечето държави от Централна и Източна Европа под контрола на глобалния финансов капитал, в резултат от което делът на нерезидентите в банковата система на държави като Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, България и много други нарасна до 75-95%. Както показа кризата от 2008-2009, ако все пак е възможно постигането на взаимно приемливо споразумение с националния капитал и банки (колкото и големи и влиятелни да са те), с представителите на транснационалния капитал това се оказва практически невъзможно. При вземането на едни или други ключови решения, те ще се ръководят, на първо място, от интересите на своите метрополии, където са разположени основните центрове на икономическата им активност, поставяйки на последно място социално-икономическите приоритети на другите държави. При това положение, ефективността на антикризисната икономическа и индустриална политика, както и на антимонополното регулиране и валутния контрол, осъществяван от последните, намалява поне с порядък.

Докато процесът на евроинтеграцията продължава да има ярко изразен колониален характер, т.е. да се основава на едностранната експлоатация на по-слабо развитите страни в ЕС от едрия индустриален и финансов капитал на икономически развитите държави-членки, не може да се говори за никакъв пълноценен валутен съюз на територията на ЕС.

Докато съществува системата на съзнателно и целенасочено консервиране на икономическата, научно-техническата и производствената изостаналост на страните от периферията на Европа в интерес на глобалните ТНК и западните монополи, кризата в Европа ще има перманентен характер. И никакви фондове за финансова стабилност и обеми на емисиите на Европейската централна банка няма да помогнат за преодоляването на това фундаментално противоречие. Тоест, става дума за изключително дълбок разрив вътре в самата идея за европейската интеграция, поставящ цели държави и региони на Централна и Източна Европа в зависимост от решенията на най-големите западноевропейски корпорации и транснационалните банки, паразитиращи върху изкуствено поддържаната бедност, технологична изостаналост и икономическа неразвитост на европейската периферия.

В условията, когато група икономически и технологично развити държави-метрополии експлоатира по-малко развити страни-сателити, удържайки ги в състояние на изкуствена изостаналост, по принцип е невъзможно да се постигне създаването на жизнеспособно и самодостатъчно обединение. Израждането на проекта за европейската интеграция в своеобразен „вътрешноевропейски колониализъм” , не може да осигури устойчиво икономическо развитие, нито да разреши назрелите проблеми в Еврозоната, които могат да провалят и самата идея за евроинтеграцията.

В случая няма особено значение, дали представителите на транснационалния капитал и отстояващите интересите им „еврократи” ще съумеят, в крайна сметка, да се споразумеят с представителите на националните власти относно разширяването на средствата на Фонда за финансова стабилност. Не е от значение също, дали в крайна сметка, финансовите кръгове и паричните институции ще се ориентират към поредната неограничена емисия на евро, заливайки финансовите пазари с ликвидност. Не е важно дори, ще успеят ли представителите на глобалната управляваща класа, спонсорирани от транснационалния финансов и индустриален капитал, да прокара идеята за създаването на общоевропейско Финансово министерство, окончателно лишавайки страните-членки на Еврозоната от икономическия им суверенитет.

Важното е, че проектът за европейската интеграция, основан на принципа на колониалната експлоатация на по-малко развитите страни от транснационалните компании и банки, по самата си същност, е обречен на провал. Във вида, в който се реализира в момента, той е неспособен не само да реши отдавна назрелите и излезли от контрол структурни проблеми и дълбоките противоречия в сферите на социално-икономическото развитие, междуетническите и междурелигиозни отношения, а и със самия факт на съществуването си поражда все нови и по-мащабни проблеми, водещи до още по-голямата ерозия на общественото съзнание, деградация на икономическите отношения, архаизация на производствените отношения и примитивизация на управленската култура.

Обективните комерсиални интереси на едрия международен финансов и индустриален капитал, ориентиран към извоюване на монополни позиции на пазара и постигане на максимално възможната печалба и власт, изкривиха самата същност на първоначалната идея за европейската интеграция. Вместо комплексно развитие на икономическия, научно-техническия и производствения потенциал на всички държави-членки на ЕС, „еврокрацията”, спонсорирана от международни финансов капитал, деградира до там, да прокарва експлоатацията на периферните държави от ЕС и да налага изкуствената консервация на тяхната икономическа и научно-технологична изостаналост. В този смисъл епохата на „вътрешния евроколониализъм” демонстрира органично присъща и нежизнеспособност и неадекватност при решаването на всички задачи, които не са свързани с извличането на монополистична рента от експлоатацията на по-слабо развитите европейски държави. Затова ми се струва, че е обречена да отиде в историята, като поредния неуспешен опит за преразпределение на света в полза на управляващите политически и финансови кръгове.

Въпросът е само, колко още кризи ще трябва да преживеем и колко още жертви трябва да бъдат дадени докато националните елити на държавите-членки на Еврозоната не осъзнаят недостатъците и вредата от сегашния модел на евроинтеграция и се решат да преразгледат основните принципи и подходи към интеграционните процеси. Съдейки по всички, представителите на едрия транснационален капитал и наднационалното ръководство на ЕС все още разполага с известен запас от сили, които могат да се окажат достатъчно за да хвърлят Европа, а заедно с нея и света, в бездната на нова, още по-опасна криза.

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi52010/965-v-bydeshte-ni-ochakvat-oshte-poveche-krizi

Световно известният американски икономист Нуриел Рубини е роден през 1959 в Истанбул, в семейството на ирански евреи-търговци. Израства в Турция, Иран, Израел и Италия (където през 1982 завършва Университета Бокони в Милано). През 80-те се установява в САЩ и защитава докторска степен по икономика в Харвардския университет. През 90-те години е преподавател в Йелския университет, където изследва кризите на развиващите се пазари - Мексико и азиатските държави, през 1997-1998, Бразилия, Русия и Аржентина, през 2000. Според него, общото при тях е, че малко преди настъпването им всичките държави са имали голям търговски дефицит. Професор Рубини прогнозира и финансовата криза в САЩ, изтъквайки като причина за нея тогавашния рекорден държавен дефицит на САЩ от 600 млрд. долара и кредитния бум, породен от намаляването на лихвения процент до минимален от Федералния резерв, през 2003. Мнозина известни икономисти обвиняват Рубини, който в момента е преподавател в Нюйоркския университет, в спекулативност и смятат, че голямата му популярност е резултат на емоционалното влияние на масовите медии върху Уолстрийт и европейските финансови центрове. Междувременно, в началото на 2010, той лансира поредната си "апокалиптична прогноза", че еврото ще се срине и изчезне като "резервна валута" на долара. Нуриел Рубини е автор на няколко книги, по-известни от които са „Новата международна финансова архитектура”, „Политическите цикли и макроикономиката” и „Отговорът на възходящите икономики на кризата”.

Интервюто на американския икономист Рубини е дадено пред "Der Spiegel".

-          Наричат Ви „доктор Апокалипсис”, защото предсказахте сегашната криза в момент, когато мнозина други икономисти преливаха от оптимизъм. Продължавате ли да гледате песимистично на бъдещето на световната икономика?

-          Преди всичко, държа да подчертая, че не съм вечния песимист и невинаги говоря негативно за бъдещето. Обратното, държа правилно да оценявам ситуацията. Но, наблюдавайки сегашната икономическа картина в света, наистина виждам на хоризонта много тъмни облаци.

-          Според МВФ, икономическата активност отново набира скорост, като прогнозите са, че през 2010 ръстът ще достигне 4%. Може би е време да се прекръстите от „доктор Апокалипсис” на „доктор Просперитет”?

-          Аз съм реалист и виждам само отделни светли петна в някои страни, като например Китай, Индия и Бразилия. А останалите? Икономическото възстановяване на САЩ върви много вяло. Япония все още не е излязла от комата, а Европа е застрашена от повторно свличане в блатото на кризата. Старият континент не е защитен, той е уязвим и може отново да затъне в рецесия. Още преди сътресенията в Гърция, перспективите не бяха особено оптимистични, а сега ръстът в еврозоната изглежда още по-близо до нулата.

-          Какво мислите за „гръцката опасност”?

-          Пазарите са силно разтревожени от ситуацията в тази страна, но истината е, че това е само върха на айсберга. Все по-често, специалистите изразяват тревога за състоянието на пазара за ценни книжа в държави, като Великобритания и Ирландия. Проблеми ще си имат дори САЩ и Япония, което е свързано с огромния им бюджетен дефицит. Това може и да не се случи през 2010, но с течение на времето те неизбежно ще се сблъскат с тези проблеми. Впрочем, в САЩ и днес има огромни бюджетни проблеми в такива щати като Калифорния, Невада, Аризона, Ню Йорк и Флорида. Като най-много ме тревожат нарастващите бюджетни дефицити и огромните държавни дългове.

-          Правилно ли постъпиха МВФ и ЕС, като решиха да подпомогнат Гърция със 110 млрд. евро?

-          Според мен, това само ще удължи гръцката агония с около година. Страхувам се, че Гърция, най-вероятно, не просто страда от липса на достатъчна ликвидност, а направо е неплатежоспособна. И няма как да решим проблема, като даваме на една неплатежоспособна страна пари и я принуждаваме да прави болезнени съкращения. Дори ако данъците бъдат увеличени, а разходите – орязани, съвсем не е задължително, че в резултат Гърция ще стане по-конкурентоспособна. Обратното, производството може да намалее, безработицата да нарасне, а пазарният дял може да бъде загубен. Тоест, необходим ни е „план Б”.

-          И какъв следва да е той?

-          Трябва да се започне с превантивно преструктуриране на дълга. Необходимо е да намерим правилното решение на проблема, което да е приемливо и за длъжниците, и за кредиторите. Освен това се налага да разработим бюджетни и данъчни корекции за други държави от еврозоната, като Португалия и Испания например.

-          Вярвате ли, че германското правителство ще се съгласи с това?

-          Истината е, че над 300 милиарда евро от гръцкия държавен дълг принадлежат най-вече на президентите на различни финансови институции от Германия, Франция и Швейцария. Те ще трябва да се откажат от част от тях. И без това загубихме много време, игнорирайки кризата в Гърция. Без наличието на такъв План Б, ако Гърция фалира, ще последва ефект на доминото, като ударите по Испания, Португалия и други части от еврозоната ще се окажат много бързи и опасни. С течение на времето, подобно развитие може да доведе до разпадане и на самата еврозона.

-          Дали германският канцлер Ангела Меркел, която не реагира достатъчно бързо на кризата, не влоши ситуацията?

-          Така е. ЕС загуби няколко скъпоценни месеца, докато работеше по финансовия пакет за Гърция. Отчасти, това се дължеше на политическата съпротива в Германия срещу отпускането на тази помощ. Вътрешната политика на Германия и нарастването на скептицизма по отношение на европейския валутен съюз, доведоха до забавяне при вземането на политическите решения, което пък навреди на усилията за ограничаване на кризата в Гърция и не позволи да бъде предотвратено разпространяването и в други части на еврозоната.

-          Смятате ли, че европейският валутен съюз беше грешка?

-          Не бих си позволил толкова категорична оценка. Не изключвам обаче, че може би беше грешка в него прибързано да бъдат допуснати толкова много страни. Ако вместо това първо беше създадено ядро от държави, които са по-хомогенни, в икономически план, и по-разумни – във финансов, и са склонни решително да осъществяват необходимите структурни реформи, валутният съюз щеше да е по-успешен. Проблемът е, че ако една страна е част от него, тя вече не може да го напусне, а ако все пак го направи това би имало крайно негативни последици.

-          Основният проблем днес е дълговата криза. Преди това пък станахме свидетели на банкова криза. А още по-рано, на криза на ипотечните кредити. Трябва ли да започнем да свикваме, че ни очакват още кризи ?

-          Страхувам се, че да. В последната си книга показвам, че кризите са интегрална част от структурата на капиталистическата ДНК. Тоест, те не са изключение, а по-скоро правило. Много жизненоважни за капитализма елементи, като например иновациите и рисковете, също много често провокират кризи. И това, през което току що преминахме, в бъдеще може отново да се стовари върху нас и то с далеч по-голяма сила.

-          Тоест, смятате че кризите са неизбежни.

-          Те не са неизбежни. Но, ако погледнем назад в историята, ще видим, че се повтарят едни и същи схеми и закономерности: прекалено либерална кредитно-парична политика, уязвимост заради прекалено големия дял на кредитните средства, както и слабо държавно регулиране. Предстои ни отново да го видим и в бъдеще. Впрочем, възможно е в бъдеще да се сблъскаме с още повече кризи.

-          Съществува ли някакъв общ сценарий за тези кризи?

-          Няма идентични кризи, но много от тях си приличат. Има етап на ръст и раздуване на балоните, после балоните се пукат и настъпва крахът. Хората виждат как нараства стойността на определени активи (например на недвижими имоти или акции) и ги използват като гаранция и вземат прекалено много кредити, затова и делът на кредитния капитал във финансовата система нараства. А след като балонът се спука, стойността на тези активи пада и хората се оказват затънали до шия в блатото с всичките тези кредити, които не са в състояние да изплащат.

-          Как може да се познае фиктивното повишаване на борсовата конюнктура?

-          Трудно. Винаги гледам с подозрение на твърденията на някои експерти, че този път всичко ще бъде различно, че иновациите радикално ще променят начина ни на живот и работа и всичко това ще доведе до дългосрочен и мащабен ръст на реалното богатства. По времето на технологичния балон имаше хора, които дори пишеха книги със заглавия от типа на „Dow Jones 36 000” (очевидно се има предвид книгата „Dow 36,000: The New Strategy for Profiting From the Coming Rise in the Stock Market” на Джеймс Гласмън и Кевин Хасет, появила се през 1999 – б.р.) .

-          В момента прекалено много пари отиват за суровини, като петрола или медта. Това ли е следващия балон?

-          Възможно е. Струва ми се, че това не се дължи на търсенето, а просто ликвидните средства се ориентират към суровинните стоки. Което предизвиква у мен сериозно безпокойство: изглежда си въобразяваме, че можем да спасим глобалната икономика, заливайки света с огромно количество ликвидност. Тоест, на път сме да направим същата грешка, като по време на предишния кризисен цикъл.

-          Каква би могла да е алтернативата на програмите за стимулиране и намесата на централните банки? Защото, ако оставим всичко на пазара, светът рискува да попадне в капана на спада.

-          Така е. Само че трябва да се действа много внимателно и предпазливо, освен това не бива да се движим прекалено дълго по този път. Иначе се появява риск от създаването на банки и компании – зомби, чиито живот ще се поддържа изкуствено. Вижте какво става с банковия сектор. Започнахме с това, че обявихме проблема за прекалено сериозен за да се провалим при решаването му. Затова, в частност, отговорът на кризата включваше разширяването на финансовата консолидация. Така, JP Mogan сe сдоби с Bear Stearns, а Bank of America – с Merrill Lynch. В резултат от което днес финансовите ни институции са дори повече отпреди. И тези окрупнени институции знаят, че ако сбъркат отново ще бъдат спасени.

-          Може би подобни прекалено големи и недобре функциониращи институции би трябвало да се разделят на части?

-          Защо не? Трябва да изтощим противника си. Официалното отношение бе следното: необходимо е да се формулира режим за решаването на проблема с цел контролиран спад на напрежението и ограничаване на тяхната дейност. Безпокои ме обаче следното – как може контролирано да бъдат закрити такива глобални финансови институции, като Goldman Sachs или Morgan Stanley, в разгара на поредната криза? Това е прекалено рисковано и в крайна сметка ще се наложи отново да ги спасяваме.

-          Как обаче да определим, кой от тях е прекалено голям?

-          Ако трябваше да определям параметрите на някоя системно важна институция, аз, разбира се, щях да помисля първо за размерите на нейните активи и пасиви, като дял от финансовата система и БВП. Разбира се, важни са и размерите на съотношението между кредитния и акционерния капитал, както и сумата на дълговите задължения – не само балансовите, а и задбалансовите. От значение е също, колко критично важна е въпросната институция за системата на разчетите и плащанията. Тоест, в крайна сметка излиза, че е прекалено сложно да бъдат определени тези институции.

-          Американският президент Барак Обама прокара планове за финансово реформиране, включително т.нар. „правило на Волкър” (под това име е известно предложението на американския икономист и бивш шеф на Федералния резерв Пол Волкър банките да не могат да осъществяват спекулативни инвестиции, които не са в полза на клиентите им – б.а.) и други регулиращи постановки за ограничаване размерите на банките. Налага ли се още по-радикално регулиране на банковия сектор?

-          Това е добро начало, но ми се струва, че се нуждаем от по-радикални мерки. Съвършено очевидно е, че моделът на „финансовия супермаркет” не проработи. Имам предвид институцията, където на едно място е концентрирано всичко: търговски банкови операции, инвестиционните операции, хеджовите фондове, застраховките и маса други банкови услуги, което ги прави твърде сложни, объркани и неуправляеми. Нито един генерален директор не може да ефективно да ръководи подобна институция. Затова всичко следва да се раздели на части. Ако имате много различни институции, които извършват различни видове финансови услуги, нито една от тях няма да е от критично значение за съществуването на цялата система.

-          Преди почти сто години правителството на САЩ раздели на части Standart Oil. В крайна сметка обаче, тези части станаха по-големи от оригинала.

-          Всъщност, предлагам нещо подобно на закона Глас-Стийгъл, налагащ определени ограничения върху търговските и инвестиционни операции. Тоест, връщане към правилата, които съществуваха преди десетина години. Тогава те показаха добри резултати.

-          Какви други финансови реформи смятате за наложителни?

-          Пазарите на вторичните ценни книжа следва да станат по-прозрачни, а повишаването на ролята на ценните книжа, като форма на заимстване, трябва да се регулира по-строго. Финансовите институции следва да променят системите си за компенсация така, че да не игнорират дългосрочните интереси. А пък рейтинговите агенции трябва да бъдат накарани да променят бизнес-моделите си, така че вече да няма проблеми с конфликтите на интереси.

-          За съжаление, реализацията на подобни, далеч отиващи реформи днес изглежда доста утопична?

-          Аз и не очаквам, че идеите ми ще бъдат реализирани на практика по време на сегашната криза. Може би ще се наложи да изчакаме следващата и тогава на масата ще бъдат поставени дори и по-радикални предложения. Тревожи ме друго. Ако не създадем система, в рамките на която кризите да се случват по-рядко, следващият път негативната реакция към пазарно ориентираната икономика, реформите, глобализацията и свободната търговия, на която сме свидетели напоследък, може още повече да се усили. Поуката е следната: ако в бъдеще се разрази още една криза, тя ще бъде още по-жестока от предишната, още по-разрушителна и скъпоструваща за всички онези мерки, които са ни необходими: приходи, заетост, просперитет, бюджетни излишъци. И ние просто не можем да го допуснем.

-          Предложенията Ви за реформи се базират на опита от сегашната криза. Дали обаче те ще помогнат за предотвратяването на бъдещи кризи от всякакъв вид?

-          Не сме в състояние да направим така, че кризите напълно да изчезнат. Но, ако съумеем да постигнем те да се разразяват по-рядко и да са по-малко опустошителни, това наистина ще бъде победа.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/945-bydeshtite-dylgovi-voini-v-evropa

Държавният дълг на Гърция е само първата лястовица в поредицата от европейски „дългови бомби”, които могат да избухнат всеки момент. Ипотечните дългове на постсъветските държави и Исландия са още по-взривоопасни. Макар че тези държави не са част от еврозоната, по-голямата част от задълженията им са в европейската валута. Около 87% от дълговете на Латвия са в евро или други чуждестранни валути, като повечето то тях са към шведски банки. Дълговете на Унгария и Румъния също са в евро, но са най-вече към австрийски банки. Тези държавни задължения на страни, които не са членки на еврозоната, бяха направени с цел да се поддържа обменния курс и за да могат да се изплащат частните дългове към чуждестранните банки, а не за финансирането на вътрешния бюджетен дефицит, както беше в Гърция например.

Как ще се разреши проблемът с дълга?

Малко вероятно е, че всички тези дългове ще бъдат върнати, тъй като мнозинството от въпросните държави съществуват в условия на задълбочаващ се търговски дефицит и усилваща се икономическа депресия. Сега, когато цената на недвижимите имоти продължава да спада, търговският дефицит не може да се рефинансира за сметка на притока на чуждестранна валута в сектора на ипотечното кредитиране и купуването на собственост. Не съществуват никакви видими средства, способни да поддържат стабилността на валутите (като например добре функциониращата икономика). През миналата 2009, споменатите по-горе държави поддържаха курсовете на националните си валути чрез заеми от ЕС и МВФ. Само че условията за връщането на тези заеми са политически неустойчиви: рязкото съкращаване на финансирането в бюджетната сфера, повишаването на данъците, стоварващо се върху и без това достатъчно обременената с данъци и такси местна работна сила, както и плановете за още по-голямо затягане на коланите, които задушават националната икономика, само стимулират емиграцията на работна сила.

Банкерите в Швеция, Австрия, Германия и Великобритания вече започват да осъзнават, че заемите, отпуснати на държавите, които не могат (или не искат) да ги изплащат, се превръщат в техен собствен проблем, а не толкова в проблем на дебиторите (т.е. длъжниците).  Все някой трябва да поеме загубите, защото по дълговете може да бъде обявен дефолт, т.е. те могат да бъдат опростени или изплатени в силно обезценена валута, а все повече юристи твърдят, че дълговите задължения, изискващи погасяването на дълга в евро, просто не могат да бъдат изпълнени.

Всяка суверенна държава има правото да приема собствени закони, определящи условията за изплащане на дълговете, и в този случай преразглеждането на валутния курс и евентуалното пълно или частично опрощаване на дълговете ще се окажат нещо много по-сериозно, отколкото просто „рисков фактор”.

В девалвацията няма никакъв друг смисъл, освен „преодоляването”, т.е. реалната промяна на условията за търговия и производство. Именно затова, през 1933, Франклин Рузвелт девалвира американския долар, понижавайки със 75% курса му спрямо златото, което повишава цената на последното от 20 до 35 долара за унция. А за да избегне пропорционалното повишаване на дълговото бреме на САЩ, президентът отменя т.нар. „златна уговорка”, предвиждаща индексирането на дълговото задължение към курса на златото. Тъкмо в тази сфера и днес ще се води основната политическа борба: за изплащането на задълженията в девалвирани (т.е. обезценени) валути. Между другото, сред страничните ефекти от Голямата криза в САЩ и Канада, през 30-те години на миналия век, беше и освобождаването от лична отговорност на ипотечните длъжници, което им дава възможност да се справят с последиците от фалита си.

Банките могат да предявяват претенции към заложеното недвижимо имущество, но не могат да поставят каквито и да било допълнителни искания към неговите собственици. Тази практика (основаваща се на общото право) показва, как Северна Америка съумява да се освободи от наследството на феодалната власт на кредиторите и затворите за дългове, което прави толкова сурово европейското дългово законодателство в миналото.

Въпросът обаче е, кой ще поеме бремето на загубите? Запазването на номинацията на дълговете в евро ще докара до фалит бизнеса и ще обезцени недвижимите имоти в страните-длъжници. И обратното, трансформирането на дълговете в девалвирани местни валути ще декапитализира много европейски банки. Само че тези банки са чуждестранни, а в края на краищата, правителството на всяка страна следва да се грижи за собствените си избиратели. Чуждестранните банки не гласуват.

Както е известно, когато (през 1971) САЩ отменят обвързването на платежния си дефицит към златото, чуждестранните притежатели на доларови запаси губят почти цялата стойност в злато на тази своя собственост. В момента те получават под 1/30 част от нея, тъй като междувременно цената на златото нарасна до 1100 долара за унция. Но, ако тогава светът прие това, защо да не приеме сравнително спокойно и очертаващото се бъдещо опростяване на европейските дългове?

Все повече се осъзнава фактът, че постсъветските икономики изначално бяха моделирани така, че да удовлетворяват интересите на чужденците, а не на въпросните държави. Така например, трудът в Латвия се облага с над 50%-ов данък (разпределен между работника и работодателя, плюс социалното облагане), което е толкова много, че го прави неконкурентоспособен. В същото време, данъците върху имотите са под 1%, което пък стимулира неудържима спекулация. Именно тази изкривена данъчна философия превърна „балтийските тигри” и Централна Европа в основни кредитни пазари за шведските и австрийски банки, докато в същото време работещите в тези държави не можеха да разчитат на добре платена работа в родината си. Нищо подобно (включително толкова ужасни закони за защита правата на трудещите си) не можете да откриете в развитите държави от Западна Европа, Северна Америка или Източна Азия. Очевидно е неразумно и нереалистично да очакваме, че именно тези широки слоеве от населението на т.нар. „Нова Европа” ще могат да поемат бремето на допълнителните лишения и, че тъкмо те ще се съгласят да изплащат дълговете на своите държави през целия си живот, попадайки в омагьосания кръг на вечната задлъжнялост.

Бъдещите отношения между Стара и Нова Европа ще зависят от готовността на еврозоната да прехвърли постсъветските икономики на по-платежоспособни релси, с по-ефективна кредитна и по-малко ориентирана към интересите на рентиерите данъчна система, която да съдейства за увеличаване на заетостта, а не за инфлационния ръст на стойността на активите, провокиращ трудовата емиграция. Наред с валутната реорганизация, с цел да се преодолее огромната задлъжнялост, единственото решение за тези страни е същественото преразпределяне на данъчната тежест от труда към земята (т.е. към недвижимата собственост), като по този начин системата заприлича повече на западновропейската. Друга алтернатива просто няма. В противен случай, вечният конфликт между интересите на кредиторите и длъжниците застрашава да разцепи Европа на два противостоящи си политически лагери, като случилото се в Исландия беше само своеобразна репетиция на онова, което очаква Стария континент.

Докато дълговият проблем не бъде решен (а единственият начин за решаването му са преговорите за частично или пълно опрощаване на дълговете) разширяването на Европа (т.е. абсорбирането на Новата от Старата Европа) ще спре. Само че пътят към това решение няма да е никак лек. Финансовите интереси продължават да са доминиращата сила в ЕС и с всички възможни средства ще се съпротивляват на неизбежното. Нека си припомним как вече бившият британски премиер Гордън Браун заплашваше Исландия (което беше не само неправилно, но и нямаше никакво законно основание), че ще използва МВФ (на когото Исландия не дължи нищо) като своеобразен „съдия изпълнител” и ще блокира влизането на страната в ЕС.

Сблъсквайки се с тази откровено издевателска позиция на Браун (както и на холандския „пудел” на Великобритания), 97% от исландските избиратели гласуваха против условията за разрешаване на проблема с дълга, които британците и холандците се опитваха да им натрапят. Ще припомня, че на подобно единодушно гласуване светът не бе ставал свидетел от краха на комунизма насам.

Какъв избор ще направи Европа?

От избора, който в крайна сметка ще направи Европа, наистина зависи много. Огромен брой хора могат да се окажат на улицата. Политическите и икономически съюзи ще се променят, някои национални валути ще се сринат, а много правителства ще бъдат свалени. Европейският съюз и международната финансова система ще претърпят непредсказуеми промени. Като това ще се случи най-вече, ако европейските държави възприемат аржентинския модел и откажат да плащат, докато не получат достатъчно мащабно намаляване на дълга си (или дори пълното му опрощаване).

Изплащането на дълговете в евро (което, по отношение на недвижимите имоти и личните доходи, генерира отрицателна разлика между стойността на кредитното обезпечение и кредитната задлъжнялост, т.е дълговете надхвърлят текущите приходи, от които следва да се изплаща ипотеката) се оказва невъзможно за държавите, които разчитат да съхранят, поне отчасти, създаденото с толкова труд гражданско общество.

Терминът „твърд план”, който използват напоследък МВФ и ЕС, е просто фризиран, технократски жаргонен израз, с който се обозначава един план за действия, водещ на практика до съкращаване продължителността на живот, оказващ убийствено въздействие върху нивото на доходите, социалната сфера, разходите за здравеопазване и болници, за образование и други основни потребности и означаващ разпродаване на държавната инфраструктура с цел превръщането на държавата в „данъчна служба”, където всеки ще трябва да плаща за достъп до пътища, образование, медицинско обслужване и всички необходими за живота и бизнеса неща, които отдавна се субсидират от държавата (чрез прогресивното данъчно облагане) както в Северна Америка, така и в Западна Европа.

Този очертаващ се конфликт  ще се развива в зависимост от това, как ще се погасяват частните и държавните задължения. За се справят с държавите, които не пожелаят да изплащат дълговете си в евро, кредиторите разполагат с подходящ инструментариум за убеждаването им да не го правят, в лицето на кредитните рейтингови агенции. Като още при първите признаци, че държавите-длъжници отказват да плащат в свободно конвертируема валута, или дори при първия им намек, че нивото на тяхната външна задлъжнялост е неоправдано високо, рейтинговите агенции ще свалят кредитния рейтинг на съответната държава. Което ще доведе до рязко нарастване стойността на кредитите и реална заплаха от парализиране на националната икономика, лишена от толкова необходимите и кредитни ресурси.

Един от поредните изстрели в тези, вече очертаващи се, „дългови войни” в Европа беше направен на 6 април, когато Moodys понижи кредитния рейтинг на Исландия от „стабилен” на „негативен”. При това, агенцията призна, че Исландия може достатъчно ефективно да реши проблемите си в рамките на преговорите, но заяви, че сегашната неопределеност вреди на краткосрочните икономически и финансови перспективи на тази страна.

И така, битката продължава, а десетилетието, в което навлизаме, обещава да бъде много интересно.

* Професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити, САЩ

 
Powered by Tags for Joomla
Най-добрият сноуборд сервиз в София
Най-добрият ски сервиз в София