Tag:гърция

Гърците недоволстваха, че ще им отрежат от заплатите и пенсиите, но там сравнено с българските пенсии има какво да се реже... А има и да остане за достойно съществуване - храна, лекарства, дрехи, пътувания.

Българските пенсионери бяха подиграни от един самопровъзгласил се за добър финансист - с някакви жалки добавки – добавка към вдовишката пенсия/5-6 лева/, добавка към минималната работна заплата – а другите пенсионери, както и тези с инвалидна пенсия – останаха с мизерните си средства.

Ще има ли отражение кризата в Гърция у нас – няма как да няма, тъй като грацките банки държат 25 на сто от банките в България. Анализ на Уникредит Булбанк посочи, че кредитите у нас са скъпи заради инфлацията, задлъжнялостта и Гърция.

Защо наблягам  на тези три фактора, защото с Гърция ни плашат, а по-нататък ще стане ясно, че няма причина това да се случва.

За сравнение на тези, които говорят, че  се налага да търпим, за да не станем като Гърция ще цитирам следното:

Жп машинист в Гърция получава 4000 евро заплата, а за задължението да си мие ръцете по време на работа – 400 евро всеки месец.

Инфлацията е факторът, който задължава българското правителство в лицето на финансовия си министър да индексира съответно на 1 юли пенсиите.

Какви са жестоките ограничения, които наложиха на Гърция? Намаляване на разходите на държавата с 14 милиарда, въвеждане на данък „Солидарност”, с който ще се облагат високите бюджетни заплати, както и доходите на милионерите.

Намалява се прагът на необлагаемият минимум – от 12 000 евро – на 8 000 евро.

Увеличава се данъкът за луксозните стоки, коли, къщи, резиденции и вили.

Държавата планира да премахне 150 000 работни места в администрацията на държавата. В Гърция започва сливане на броя на болниците и училищата – за да се постигнат икономии в областта на образованието и здравеопазването.

Очаква се от бюджета за здравеопазване в Гърция да бъдат орязани над 500 милиона евро...

В България без да е налице гръцка криза - криза се предизвиква непрекъснато от правителството

Тук ще сравня случващото се в България: у нас безработицата се увеличи и премина критичната точка.

Сливането в България бе в областта на културата – опери се сляха с балетни трупи или оркестри, самоцелно се строят музеи, при положение че има подходящи сгради, които биха могли да бъдат преустроени за същата цел.

В България без да има криза, от бюджета за здравеопазване бяха прехвърлени 400 милиона от миналата, 2010 година в бюджета за тази година – а министърът на финансите заблуди гражданството, че 2011 година е дал 400 милиона ПОВЕЧЕ за здравеопазване.

В България противно на европейските препоръки бе сложен кръст на науката, БАН е на доизживяване, закриха се училища и страната е на прага на безпрецедентна разпродажба под формата на приватизация и продажба на безценица на държавни дялове от печеливши дружества. Продават се държавни имоти зад граница.

Гърция, за първи път от последните 30 години ще намали военните разходи, въпреки че е член на НАТО. Ще се орежат 1 млрд и 300 милиона долара, а от анулиране на военни поръчки, ще се спестят 800 милиона долара...

Бойко Борисов получи похвала от един генерал от НАТО, за това, че въпреки тежките финансово-икономически условия, въпреки безработицата и кризата, които душат страната – правителството дава пари за оръжие и въоръжава армията!

В същото време правителството на Борисов финализира доставката на верижни машини, камиони и автомобили, някои от които с кожен салон с марката „Мерцедес”, както бе изнесено в медиите!

Сега ли беше времето, в условия на криза, българските военни да получат камиони, джипове, автомобили с кожен салон?!

Българинът е търпелив – месеци наред назначеният за министър на финансите Симеон Дянков говореше, отричаше се от думите си, мажеше и измисляше различни варианти за вдигане на пенсиите и заплатите, въпреки че в кодекса за социално осигуряване това е посочено, че трябва да става на 1 юли, като индексация!

Дянков за пореден път демонстрира, че законите в тази страна за него не важат и вдигна единствено добавките към вдовишките пенсии, дискриминирайки другите пенсионери и то, забележете, от 1 септември!

Ето какво пише в КСО:

Чл. 100. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 112 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 104 от 2005 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.) Пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на сбора от 50 на сто от нарастването на осигурителния доход и 50 на сто от индекса на потребителските цени през предходната календарна година.

Над 500 милиона неизплатени на бизнеса вече две години, закъснения с месеци на връщането на ДДС, 1 милиард междуфирмена задлъжнялост – по дадни на Евростат България е сред страните в ЕС с най-висок ръст на безработицата през май.

Безработните не плащат данъци, осигуровки, т .е. удря се по бюджета.

Фискалният резерв към 31 май 2011 г. възлиза на 5,0 милиарда лева. Това съобщиха от Министерство на финансите, което ако е коректно посочено звучи твърде зле.

Къде се дянаха 2,5 -3 милиарда от фискалния резерв?

Дянков си позволи да казва, че вдовишките пенсии се вдигат с

Истината е, че от 1 септември минималната работа заплата се увеличава с 30 лева, а добавките към вдовишките пенсии се вдигат с 6,5 на сто.

Дянков си позволява да циркулира между парламента и министерския съвет, за да променя Кодекса за социално осигуряване, да променя Конституцията и какво ли още не...

Спасителят на дъното

С това, че поех цялата отговорност и ГЕРБ като партия направи правителство, спасихме България от варианта Гърция, Португалия и всички останали. Това каза премиерът Бойко Борисов пред журналисти в коментар на двете години управление на ГЕРБ, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

„Само през последните три дни - финансирането на завода за битови отпадъци, 300 млн. вчера ни завериха сметките за жп линията Пловдив – Бургас, 500 млн. ни завериха сметките с метрото, близо един милиард сме вкарали само за няколко дена в сфера, в която знаете, че еврофондовете бяха спрени”, каза още премиерът.

„По силите на премиера Бойко Борисов е да ни спаси единствено от несъществуваща опасност”, заяви в сряда в парламента съпредседателят на Синята коалиция Иван Костов.

"Премиерът твърди, че е спасил България "от варианта Гърция, Португалия и всички останали". Изглежда, никой не му е обяснил, че днес Гърция се спасява от неплатежоспособност, защото не може да обслужва външния си дълг. Гърция е богата страна, с развита икономика и фирмите и банките й нямат нужда от спасяване. Това личи от добре работещите гръцки банки в страната", каза Костов, огласявайки декларация от името на Синята коалиция по повод двегодишнината от спечелването на парламентарните избори от ГЕРБ.

"България от 13 години не е имала и няма проблем с платежоспособността си. Делът на нашия публичен дълг спрямо БВП е по-малък от 15 на сто и това не е заслуга на ГЕРБ. Така че, единственото нещо, от което е било по силите на г-н Борисов да ни спаси, е несъществуващата опасност", продължи лидерът на ДСБ.

"ГЕРБ дойдоха на власт с голяма подкрепа, поемайки ясни и конкретни ангажименти за реализиране на антикризисна програма. Синята коалиция подкрепи тези намерения. В условия на криза на България й бе необходимо стабилно управление, излизане от кризата, повишаване доходите на българските граждани, растеж и модернизиране на българската икономика, бяха необходими реформи, беше необходимо възстановяване на европейското финансиране", посочи Костов.

"Две години по-късно, България е последна сред европейските страни по жизнен стандарт и по качество на живот, не излизаме от кризата, влизаме в период на депресия, доходите са замразени, безработицата е 11-12 на сто, фалира или замразява дейността си значителна част от малкия и средния бизнес, драматично спаднаха инвестициите в страната и макар и най-нуждаещи се най-лошо усвояваме европейската финансова помощ. Единствените, които реализират огромни печалби са българските монополи”, продължи бившият премиер.

Той допълни, че затова две години по-късно ГЕРБ са изгубили политическото доверие в парламента. "Днес ГЕРБ е в политическа изолация и управлява с неясна подкрепа на "независими" народни представители”, каза той.

Единственото, от което премиерът Бойко Борисов е спасил България, е нещо, което не съществува - за разлика от Гърция, България няма проблем с външния си дълг и платежоспособността си и то не е заради правителството на ГЕРБ. Това заяви лидерът на ДСБ Иван Костов, който от името на парламентарната група на "Синята коалиция" направи декларация във връзка с две години от парламентарните избори през 2009 г.

Гърция протестират на площада пред парламента. Там винаги протестиращите държат един плакат с надпис: „Крадци” и той е насочен към политиците.

Минималната работна заплата в Гърция към януари 2011 беше 862, 82 евро. Тя ще се намали с 20 на сто и ще бъде около 600 евро, което прави 1200 лева.

Гърците протестират за мерките, които бяха приети и наложени.

Ние чухме, че минималната работна заплата ще се увеличи от 240 на 270 лева – но ние мълчим и търпим, въпреки че това подаяние ще влезе в сила от 1 септември!

Разликата е пет пъти.

Социалната пенсия у нас е 60-7- лева, минималната – около 160 лева. Докато минималната пенсия в Гърция беше 550 евро.

Досега държавните служители в Гърция са се пенсионирали на възраст 52 години и са вземали пенсия за всяко работно място на което са работили.

„Ние, на братския гръцки народ трябва да максимално да помогнем” каза Спасителят на дъното когато беше в Брюксел.

Спасителят нарече Тройната коалиция негодници, след като му оставихая 8,2 млрд резерв, сега на преполовения мандат резервът е към 5 милиарда, ако може изобщо да се вярва на Симеон Дянков, но повтарям: това върви към критичния минимум.

В България има фонд за гарантиране на вложенията на българските граждани в банките и този Фонд би трябвало да е поне 450 милиона.

Според опозицията управниците са изхарчили поне 4 милиарда лева, а освен това България имала дълг от 2 млрд, който бил емитиран от страната.  Към края на юни Борисов призна, да, ние сме вземали от Резерва за магистрали, но като ни дадат парите от Брюксел - ще ги върнем.

Това не е ли рискова стъпка спрямо Резерва? Не е ли нарушение на бюджетната дисциплина, не трябваше ли със санкция на парламента и съгласие – да бъдат взети пари от Резерва за магистрали. Никой не си направи труда да попита парламента и парите са били взети.

Тук изниква още един въпрос: в бюджетаима заложени пари за магистрали – къде отидоха тези пари, има ли отчет за какво бяха похарчени, за да се посяга на Резерва?

Правителството НЕ строи магистрали, строят частни фирми – парвителството организира търг по Закона за обществените поръчки и след това няма отношение към изгражданите на магистралите.

Правителството не строи магистрали. Работата на правителството е да организира търговете, да осигу,ри проектната документация, да възложи строежа, да осигури финансиране - има си фирми спечелили търговете, има си строителен надзор, който инспектира компетентно.

Той казва: „Аз ще инспектирам магистралите на 30 дена.”  Той какъв е, та да инспетира магистралата?

Борисов казва: той Станишев никога не е строил магистрали и не разбира. А какво разбира Борисов от строеж на магистрали оаткъде е натрупал опит: от Симеоново, пожарникарския факултет, от каратето, от МВР когато беше Главен секретар или от кметството?

Увеличената контрабанда източва пари бюджета. Бизнесът умира от рекет, бюрократични спънки, пречките, които му налага администрацията – как да дойдат гръцки бизнесмени да инвестират у нас? Заради ниските данъци ли?

В Кипър също може да се инвестира изгодно – най-големия чуждестранен инвеститор в Русия е Кипър – въпреки, че българският финансов министър тръби, че е удържал най-ниски данъци и това било изгодно за инвеститорите.

Как да дойде и се развива в България чуждестранен бизнес, след като българският бизнес е на колене? От корупция, от разрешителен режим, от невръщане на ДДС, от рекет анонсиран с проверки, от натиск от различни институции – това, което пречи на българския бизнес няма как да не се случва на чуждестранния.

Дали сме по-добре от Гърция?

 

 

 

 

 

 

 

 

Европейската комисия обмисля директно да поеме управлението на регионалните фондове в Гърция, България и Румъния, тъй като администрациите в тези страни в момента не са в състояние да се справят сами. Това посочва евродепутатът Георгиос Шацимаркакис в интервю от 22 юни за изданието "EurActiv”.

Завесата на цирка, която дръпна ГЕРБ на вота на недоверие падна! Дянков размаха отрязани лентички от премиера от трибуната, вместо да даде отговори на редица критики на опозицията! След това избяга и отиде при Борисов, за да бъде с него докато реже поредната лентичка! Министрите на ГЕРБ се държаха безпардонно в парламента - правеха всичко друго, но не и да отговарят на обвиненията на опозицията за финансовото състояние на страната и начина по който се усвояват еврофондовете!

Еврокомисарите не са доволни от начина, по който се администрират парите от Брюксел и предстои външни експерти да поемат управлението на еврофондовете. За пореден път измислиците на Дянков бяха разобличени!

Евродепутатът Георгиос Шацимаркакис, германски евродепутат от гръцки произход /роден в Дуисбург, и член на Свободната демократична партия в Германия, либерал и автор на статията „Гърция се нуждае от план „Херкулес”-бел. Л. М./обясни пред изданието защо се е стигнало до такава мярка и, още по-скандалното: защо името на България се споменава редом с това на Гърция!

Депутатът посочва, че в дъното на това позорно положение стои неефективната борба с корупцията, с която правителството на Бойко Борисов очевидно не се справя!

Лидерите на Гърция, България и Румъния, трябва да си преглътнат гордостта и да позволят на външни експерти да поемат администрирането на финансирането от ЕС в техните страни обяснява евродепутатът Георгиос Шацимаркакис пред „EurActiv”.

Евродепутатът говори по темата със старшия редактор Георги Готев.

- Г-н Шацимаркакис, вие сте един от авторите на "Планът „Херкулес" за Гърция разкри вчера (21 юни) в Брюксел лидерът на вашата политическа групата на АЛДЕ, г-н Ги Верхофстат.

- Между другото, този план предвижда по-дългосрочни институционални програма за реформи, насочени към справянето с корупцията и съмнителни политически практики, с техническа помощ от съответните служби и агенции на ЕС.

- Смятате ли, че Гърция е единствената страна в ЕС, която заслужава такова лечение?

- Йоханес Хан, комисар по регионалната политика от Австрия, сподели с мен, че има три страни - Гърция, България и Румъния - които ще имат нужда от такава програма.



- В какъв контекст той каза това?

- Въпросът за усвояването на парите от ЕС е голям проблем за комисаря, отговарящ за кохезионните фондове. И той вижда трите страни, които не са в състояние да поемат и се справят с финансирането на ЕС по един подходящ начин. Това се отразява най вече в България и Румъния, но също и Гърция, която е паднала дори след България и Румъния.

То е свързано с липсата на съществуващ капацитет на министерствата да излязат с предложения за работа по програми и да се справят с проблемите в страните си. Нещата не опират единствено и само до съфинансиране  на проблемите, а също така е и административен проблем и в този смисъл положението е много тежко. Така че ние трябва да улесним и контролираме как се използва технически помощта за преодоляване на проблемите във въпросните три страни.

- Това е нещо абсолютно безпрецедентно. Никой не е предприемал нещо подобно по отношение на друга страна членка на ЕС преди.

- Наистина, не е било правено досега. Комисар Хан контролира стотици милиони евро в портфейла си за така наречената "техническа помощ". Това означава, че той може да изпрати хора, експерти, от Европейската инвестиционна банка, от Европейската комисия, от държавите-членки, за определен период от време, в съответните страни, за да помогне на администрацията, при изпълнение на програмите по усвояване на европарите.

- Смятате, че правителствата на тези страни ще бъде отворени, съгласни за подобна инициатива? Не съм сигурен за Гърция, но може да се приеме, че гръцкото правителство не разполага с голям избор. Как очаквате българският министър-председател или румънският президент да преглътнат гордостта си и да приемат такива мерки за борба с корупцията?

- Това е проблемът. Тези три държави имат проблем, породен от факта, че са много горди и заявяват, че "подобни мерки намаляват, посягат на нашия суверенитет", въпреки че това просто не е така, разбира се. Това са само програми, които ще бъдат представени от експерти на държавите-членки, а не от държавни служители, които ще имат за задача да подпомогнат прилагането, използването на еврофинансирането в България, Румъния и Гърция.

Смятам, че ние трябва да настроим мисленето си като граждани на ЕС извън категориите, които задълбочават гордостта и да не е тя фактор в подобни ситуациии. Аз разбирам, че гърците в момента са много чувствителни, когато става дума за национална гордост. Но от друга страна, младите хора не могат да чакат за работа само защото министър-председателят или министрите са твърде горди. Те трябва да разберат, тук има пари по сметките.

Парите не могат да директно да създадат работни места и да помогнат на хората в тези три страни, ако политиците им продължават да се държат по този начин. Това трябва час по-скоро да спре - гръцките, румънските и българските политици трябва да спрат да казват на хората неща, които не са верни. Те трябва да признаят: ние имаме проблем.

- Каква смятате, че ще е позицията на Европейския парламент, ако този въпрос влезе на пленарно заседание?

- Това е прецедент, и парламентаристите ще преценят много внимателно дали  трябва да се създаде прецедент, но гледайки в дълбока криза се намира Гърция, мисля, че ще има мнозинство най-малко за Гърция, след което този прецедент ще си проправи път за България и Румъния.

------

„Въпросът за използването на парите на ЕС е важен за комисаря Хан, който отговаря за кохезионните фондове”. Според Хан, трите страни – Гърция, България и Румъния не са в състояние да усвоят европейските средства по подходящ начин”, отбелязва германският евродепутат. Евродепутатът признава: „Трябва да използваме техническа помощ за преодоляване на проблемите в трите страни”, добавя той.

Не е ясно обаче дали лидерите на страни като България и Румъния биха приели да изгубят част от суверенитета си и особено, ако такава помощ бъде свързана със създаването на антикорупционни бордове на ЕС...

Наредиха не вече редом с Гърция – това е факт, който даже ГЕРБ да отрече в следващите дни, той няма да изчезне, а по-скоро ще се задълбочи.

Редом с приказките за магистрали и спортни зали, непрекъснато ни се набива в главите всеки ден от премиера Бойко Борисов и финансиста Симеон Дянков, че ГЕРБ в пъти, в пъти увеличил усвояването на европарите! Даже по време на искания вот за недоверие - депутатите от ГЕРБ сътвориха скандали и се държаха безпардонно!

На 22 юни чухме от Брюксел обратното, на 22 юни научихме истината.

От Брюксел удари гръм – ехото заглъхна

Докато евродепутатите са се хванали за главите от ситуацията по усвояването и ефективността на евросредствата, правителството възложи на вицепремиера и министър на финансите, Симеон Дянков цялостната координация и изпълнението на дейностите по организирането на предстоящите президентски и местни избори.

 

България е приравнена с Гърция  от еврокомисарите за начина, по който усвояват еврофондовете! В същото време младите гърци на протестите си скандират: "Тихо, да не събудим българите!"

Борисов ни плаши с реки от кръв, а затваря очите си за действията на Симеон Дянков с еврофондовете!

Възложено е на вицепремиера да внесе в Министерския съвет проект на план-сметка за разходите и проект на тарифа, по която ще се заплащат предизборните предавания по БНТ и БНР.

Министърът на регионалното развитие и благоустройството е натоварен с координацията на дейността по изготвянето и публикуването на избирателните списъци, а министърът на външните работи – с провеждането на изборите за президент и вицепрезидент в чужбина.

Откъм правителството цял ден на 22 юни нямаше никакъв коментар по скандалното интервю.

Тримата министри в кръга на своите отговорности ще информират министър-председателя за хода на подготовката на изборите до обявяването на изборния резултат.

Изборите за президент и местна власт ще се проведат на една дата – 23 октомври.

 

Писмо от Гърция

Публикувам едно интересно писмо от г-н Асимис, който следи отблизо събитията в Гърция през последните две години и тяхното медийно отразяване в България. Моята досегашна кореспонденция с него, както и личният ни разговор по темата за причините за гръцката хиперкриза ме убедиха, че той е личност с ясна гражданска и професионална позиция и има критичен поглед към българските медийни и експертни коментари за причините, които доведоха Гърция до ръба на финансовия фалит. Отличното владеене на български език от г-н Тасос улеснява нашето професионално общуване.
Авторът на писмото поставя в упор два въпроса, които имат пряко отношение към политическата ситуация и свободата на медиите в България, Гърция и ЕС:
първо, движещите сили на масовите протести в Гърция не са класическите политически и синдикални организации, а гражданите, самоорганизиращи се в групи и движения за натиск върху политическия елит, олигархията, международните финансови и банкови институции-истинските виновници за безпрецедентната криза в южната ни съседка;
-недоволството на младото поколение се представя от повечето медии като неоанархизъм. Което е обяснено при очевидната корпоративна и елитаристка зависимост на вестниците и телевизиите. Факт, който вече среща съпротивата на протестиращите и неизбежно губи в конкуренцията със социалните мрежи /последните днес са територията на свободното слово, а не монополната преса и комерсиалните ефирни медии/;
Като че ли социалната революция в Европа припламва-този път водена от младото интернет поколение! Къде е то в България-това е стратегическият въпрос за съдбата на гражданското общество у нас?

Уважаеми г-н Петков здравейте,

Не мога да не споделя с Вас радостта и вълнението, което изпитах, когато видях български журналист да взима интервю от събрали се на площада пред гръцкия Парламент граждани. Доживях да видя директно предаване на български журналист от Гърция! Защото друго е живата връзка.

Днес (08.06.2011) в сутрешния блок на BTV бе поканен този млад и симпатичен младеж да разкаже за впечатленията си от видяното там. Не знам защо, но имах чувството, че разговора се водеше със завърнал се от марсианска експедиция. Водещите с усмивка питаха, как се чувстват сега гърците, когато им спряха парите за фиести, яхара и 15 годишни заплати, а младежа се опитваше да обясни видяното през призмата на мизерната българска действителност, за да бъде разбран, но така и не се получи.

През изминалата неделя (тези събирания стават предимно събота и неделя с начален час 18ч. и се организират и в други градове, не само Атина), цифрата на протестиращите бе над 500хил души (по мнение на организатор на предизборни митинги и протести, при Папандреу-баща), но властите дадоха силно занижена цифра. Автобуси с хора от други градове, които откликнаха на призива на атиняни да се присъединят, бяха спрени на входните пунктове на града, а централната зона бе с ограничен достъп (само през определено място можеше да се мине и за целта трябваше да се заобикаля много). Май европейските директиви работят, ако си спомним и за българските протести, и има план за действия срещу мирни митинги и демонстрации. Но работата не е в цифрата.

Те наистина гонеха журналистите и камерите на „големите” тв канали, но отговаряха на въпросите на други, малки и уважавани от телевизии. От тези репортажи се разбра, че там не бяха само хора загубили работата си, а и работещи, пенсионери, студенти, ученици, майки и бащи с малки деца и бебета в колички. По начало те се събират да изразят своя гняв, затова и ги наричат „гневните на площада”. Те не са се събрали на протест! Те искат отговори от политиците за какво са взимани заеми и за какво са похарчени, чия е отговорността страната да е в това състояние и няма ли виновни и т.н.

За сега няма никакви ексцесии, липсват мегафони и лозунги с партийни или синдикални знамена. Издигат само националния флаг и чакат да им се отговори. От доброволци се подържат чистотата, детски кътове за малките деца с много игри и всичко необходимо за рисуване, медицински пунктове за първа помощ.

За сега никой не се наема да коментира, какво би станало, ако се възпламенят или се провокират по някакъв начин, разрушителните сили на този там народ. Колкото и да ги игнорират управляващите, само те ще носят отговорността за непредвидимите последствия, ако (недай си боже) пламне искрата.

Това правителство се оказа слабо да преодолее само натрупаните проблеми и колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре, защото времето не работи за Гърция.

Много поздрави

А. Асимис

 

След девет месеца и половина шикалкавене, министър-председателят Бойко Борисов най-после призна по време на среща с посланици на страни от ЕС в София, че неговото правителство няма да се включи в проекта „Бургас-Александруполис” като се отказва от изграждането му, и че строежът на АЕЦ „Белене” се замразява!

Няколко часа по-късно Правителствената „Пресслужба”, ръководена от Румяна Бъчварова се втурна да замазва гафа на министър-председателя с урок :как трябва да се тълкуват думите на Бойко Борисов!

Защо и как правителствената Пресслужба ни учи как да тълкуваме думите на премиера, - четете в коментар тази вечер, по-късно.

За „Южен поток”, който вече е на старт за строителство от руска страна, Борисов замълча, но вероятно кабинетът на ГЕРБ ще се откаже и от участие в него!

Защо няма да строим „Бургас-Александруполис”? Обяснението на премиера Борисов бе следното: „Това е проект, който не се иска от населението на Бургаски регион. Второ – всички видяхме какво стана в Мексиканския залив. Обясних на посланиците колко е бурно морето, колко е тесен заливът, какво означава всеки ден да влиза танкер там, какво означава разлив на танкер там. Освен това трасето минава през „Натура”. Не на последно място ефективността на проекта е в десетки години напред, би могъл да се изплати някога. И какво налага в условията на криза да го говорим това, каза премиерът Бойко Борисов.

Що се отнася до „Белене”, обясненията бяха още по-пространни:

„Всеки, който ми даде цената и да обсъждаме цена и откъде ще вземем парите, сме готови веднага да седнем да говорим с него иначе това си е само голи приказки, каза Борисов и допълни:

Правих им елементарната сметка – 26 млрд. евро струват 4 реактора при подписания договор между колегата Ердоган и Медведев.

26 като го разделиш на 4 се получава по 6.5 млрд. евро, което като го умножиш по две, сиреч същите нашите реактори от „Белене”, прави 13 млрд. евро. Ако някой ми каже днес откъде да извадя 26 млрд. лева, за да построя „белене” и след колко години ще си върна парите от тях, тогава нека да ме обвини, че бавя проекта. Това е сметката. Станишев говореше за четири милиарда, за два реактора. Турция подписва за 6.5 млрд. евро на един. Не се е променило нищо. Кой ме кара да задължа държавата с 26 милиарда, без ясен план, кога ще ги върна тези пари?”

ИТАР-ТАСС съобщи новината по странен начин със следното заглавие: „България не е приемала решение за отказ от проекта „Бургас-Александруполис”, цитирайки изненадата на министър Трайчо Трайков.

ИТАР-ТАСС цитира още, че „По думите на Борисов проектът е „неизгоден и вреден за страната”. Проектът „Бургас-Александруполис” предвиждаше строителството на петролопровод от България до Гърция, за да се избегнат натоварените турски проливи.

„Нито петролопровод, нито АЕЦ”

под това заглавие „Московский комсомолец” коментира новината за провала на двата руско-български енергийни проекта.

„България, традиционно верен съюзник на Русия на Балканите, нанесе неочакван удар по икономическите интереси на Москва в региона. „Братушките” се отказаха едновременно от два мащабни съвместни проекта”, написа вестникът.

Странното след двете новини, бе, че министърът на енергетиката Трайчо Трайков опроверга своя министър-председател в кулоарите на парламента, като каза, че решение за спирането на „Бургас-Александруполис” не е било вземано от кабинета! „Не мога да повярвам, че го е казал", „Не сме решавали, че няма да участваме нито в единия, нито в другия проект”, каза министър Трайков.

Запитан дали е изненадан от изказването на премиера, министърът отговори: „Изненадан съм от вашето твърдение”.

Странно и необяснимо е, че след като на 10 март бе обявено, че Министерството на финансите поема координацията и контрола по българското участие в проекта „Бургас-Александруполис”, и то с решение на правителството, след като бе одобрено отпускане на 50 000 лева от държавния бюджет за придобиване на 100 процента от капитала на дружеството „Проектна компания нефтопровод Бургас-Александруполис” от „Техноекспортстрой” ЕАД. Два месеца по-късно премиерът сви платната и отстъпи от този проект.

Преди два месеца бе съобщено, че прехвърлянето на собствеността на проекта за нефтопровода към финансовото министерство има за цел да подобри управлението и финансирането на българското участие в проекта, а днес стана ясно, че това са били действия за хвърляне нап рах в очите на Русия и Гърция. Българското дружество е собственик на 24,5 процента от капитала на компанията „Транс Балкан пайплайн”, която е ангажирана с проучването, проектирането, строителството и експлоатацията на нефтопровода. Какво ще се случи с парите, които държавата е вложила в тома дружество, защо бяха изплатени 50 000 лева от държавния бюджет за придобиване на 100 процента от капитала на дружеството „Проектна компания нефтопровод Бургас-Александруполис” от „Техноекспортстрой” ЕАД, чие решение е оттеглянето и отказът от проекта – това са въпроси, които премиерът така и не разясни. Но тези обстоятелства правят напълно нормална реакцията на изненада с която министър Трайков реагира на новината за спирането на „Бургас – Александруполис”.

Или за тези, които помнят случилото се в последните 20 години – мога да сравня реакцията на министър Трайков с тази на един бивш външен министър, Стоян Ганев, който слезе от самолта, за да научи, че без него, България е признала първа Македония за държава.

Минути след съобщението на Борисов, електронното издание на „Газета ру” пусна новината със заглавие „България се отказа от строителството на нефтопровода „Бургас-Александруполис”.

В публикацията се подчертава, че отказът бил продиктуван от липсата на икономическа изгода на проекта.

Със същото заглавие съобщи новината и РИА Новости, като за разлика от „Газета ру” тук бе подчертано, че отказът от строежа на нефтопровода бил съобщен след среща на българския премиер с поланиците на страните-членки на ЕС. Що се отнася до причината, Борисов се оправдал с отказа на жителите на Бургас от този проект и заявил, че случилото се в Мексиканския залив с разлива от платформата на „Бритиш петролеум” също оказало своето въздействие при вземането на това решение от негова страна.

Колко ще ни струва „подаръкът”, който си направи премиерът за рожедния си ден?

Новините за замразяването на „Белене” и отказа от „Бургас-Александруполис” бяха разпространени след срещата на Борисов с посланици на страните-членки на Европейския съюз, която се състоя днес, на 11 юни в резиденцията на испанския посланик. Символично казано, Борисов си „подари” отказа от съвместен бизнес в енергетиката с Русия за рождения ден, който е след два дни.

За „Бургас-Александруполис” още от средата на март беше ясно, че нищо няма да излезе, тъй като русофобството на министър Дянков и преминаването на проекта „Бургас –Александруполис” към Министерство на финансите го обрече още преди два месеца на провал и закриване.

Бившият енергиен министър в кабинета „Станишев”, сега депутат от Парламентарната група на Коалиция за България Румен Овчаров заподозря, че проекта „Бургас - Александруполис” се спира, а АЕЦ „Белене” се замразява, за да се удовлетворят американските интереси, предаде репортер на Агенция “Фокус”.

„Някои хора в България така и не разбраха, че България има собствени национални интереси и тези интереси не могат да бъдат управлявани от които и да било други държави. В момента действията, които предприема правителството, добре е че най-после ги предприема, защото това стоене в разкрачено положение беше по-опасно и по отношение на АЕЦ „Белене”, и по отношение на „Бургас-Александруполис”.

„Тази агония завършва – коментира Овчаров. - Тази агония обаче е изключително вредна за България. Надявам се, че министър-председателят схваща за какви загуби става дума, както политически, така и геополитически, а и чисто икономически. България ще заплати 2 млрд. евро, за да приключи проекта „Белене”, вместо да даде 2 млрд. евро, за да имаме работеща най-евтината АЕЦ в целия ЕС.

България се отказва от един проект, който сега очевидно ще бъде реализиран в Турция. В крайна сметка си мисля, че може да бъде удовлетворявано всяко желание на американските ни партньори, но поне мъничко трябва да бъдат съобразявани и нашите национални интереси”, каза Овчаров.

Как ще реагира Гърция на този отказ,

след като гърците засилиха работата по този проект и разчитат на транзитните такси, които ще получават от нефтопровода. Със сигурност – първата гръцка реакция ще е силно негативна към България и след време, когато България ще поиска газ от Гърция и включване на байпас към гръцката част на „Южен поток”, тогава ще научим и колко скъпо струва газа, и какво сме загубили, като сме забили нож в гърба на южните ни съседи.

Защо трябваше правителството на ГЕРБ да „преноси”, вместо да даде отговора си за руските енергийни проекти, едва ли някой ще тръгне за проверява и търси отговор. Точна на 1 септември миналата година Борисов не даде ясен отговор на Владимир Путин как смятат да реализират вече подписаните междудържавни енергийни проекти. Девет месеца и половина /времето за едно раждане – бел. Л.М./ след тази среща, Борисов изплю камъчето и призна, че кабинетът му няма никакво намерение да участва в „Бургас-Александруполис” и, че замразява строежа на АЕЦ „Белене”!

Точно в деня, в който от руския газов концерн „Газпром” съобщиха, че са готови да започнат строителството на „Южен поток”, българският премиер се изхвърли като съобщи, че с другите два съвместни с Русия проекти нищо няма да се случи.

Ден преди Бойко Борисов да съобщи тези две новини, руският енергиен министър Сергей Шматко призова българските акционери в петролопровода „Бургас-Александруполис” да вземат решение до есента на 2010 г., тъй като в противен случай той щял да бъде замразен до изясняване на позицията на българската страна.

Руската компания "Атомстройекспорт" също била готова да започне строежа на АЕЦ "Белене", заяви днес вицепрезидентът й Генадий Тепкян, който добави, че работата по проекта не изостава, въпреки отсъствието на стратегически инвеститор и съответно на финансиране. На строителната площадка имало необходимата инфраструктура и първият блок на централата можел да бъде готов през октомври 2017 г.

Тук не мога да не задам въпроса и защо председателят на парламента Цецка Цачева разизграваше руския енергиен министър Сергей Шматко като се напъна да говори „компетентно” с него за българо-руските енергийни проекти при посещението си в Москва също от средата на март. Русия не е страна, с която някой може да си играе и шикалкави и много скоро управниците ни ще усетят това.

Спомням си, че в Гданск на срещата на Борисов с руския премиер Владимир Путин, Путин го попита от кой от проектите бихме се отказали. Тогава премиерът не каза нищо ясно и конкретно.

Колкото до „Белене”, Борисов позволи един посланик като Уорлик да тръби как ни съветва да загърбим „Белене” и то на всеослушание с лъжи за сеизмичност на терена за АЕЦ-а.

След това се игра на вариант „търсене на инвеститори и консултант”, който вариант бе изоставен и не бе довършен...

Междувременно три компании останаха в надпреварата за консултант на АЕЦ „Белене”, а сред фирмите, които кандидатстваха в конкурса бяха HSBC, "Сосиете женерал", "Магуайър", "Ротшилд”. Министър-председателят пък обяви, че проектът за АЕЦ „Белене” е най-напредналият технически и юридически проект в Европа.

Освен руснаци, България разигра и чужди компании като шикалкавеше и губеше авторитет, докато неизвестно защо отлагаше във времето тази проект.

Заговори се, за консервиране на площадката на АЕЦ „Белене”, съобщена бе и цената за това консервиране – 7,5 млн евро. Замразяването на „Белене” било, защото нямало яснота кога ще се върнат парите, съобщил днес премиерът на посланиците от страните-членки на ЕС.

В резултат пред страната ни стои проблем с дело за неустойки на стойност над 800 млн евро, лихви, милиони за замразяване, за поръчано и неизползвано оборудване – цената на това съобщение на Борисов може да ни донесе иск за около милиард евро.

Възможното прекратяване на проекта “Бургас-Александруполис” вероятно ще тласне Русия към Турция, която предлага алтернативен нефтопровод, за да доставя руски и каспийски суров петрол на средиземноморския пазар, включително за Южна Европа, добави Шматко.

Русия има нужда от нефтопровод, за да доставя собствения си суров петрол и да продава транспортни услуги на Казахстан, който планира да увеличи производството от гигантските нефтени находища в Каспийско море, които се разработват от международни петролни гиганти.

Комбинирани с намерението на Турция да ограничи трафика на танкери през тесните проливи, които свързват Черно и Средиземно море, поради екологични причини очакваното повишение в петролната търговия прави строежа на надземна линия от жизненоважно значение, подчерта Шматко.

Новината за замразяване на проекта „Белене” дойде ден след като президентът Георги Първанов отправи приветствие по тази тема:

„Необходима ни е повече оперативност по проекта „Белене”, оценяван от международните експерти като съвременно технологично решение с най-високи показатели за ядрена безопасност в света към момента. Това се казва в приветствие на президента Георги Първанов, отправено към организаторите и участниците в Международната ядрена конференция на БУЛАТОМ, съобщиха от прессекретариата на държавния глава...

... Трябва да сме по-експедитивни, защото повишеният интерес към ядрените технологии вече значително повишава цената на новите атомни централи в световен мащаб. Доколкото съм информиран, цената на единица ядрена мощност в аналогичния на Белене проект за изграждане на АЕЦ в Турция вече е 2,5 пъти по-висока, се казва в приветствието.

Според държавния глава, - няма никакво съмнение, че трябва да запазим стратегическия приоритет на ядрената енергетика в електропроизводството. "Много са причините за това - световните енергийни баланси, екологичните стандарти, скокът на цената на електроенергията след 2012 г., когато ще приложим принципа “замърсителят плаща”. Поради повишените изисквания към серни и азотни емисии, голяма е вероятността след 2016 г. постепенно да се разделим с почти всички наши ТЕЦ, работещи на въглища...”

В традиционния стил две крачки напред – една назад

минаха и намеренията на правителството да търси инвеститор за построяването на един или два нови блока на площадката на АЕЦ "Козлодуй". Естествено, след пушилката, към днешна дата, тези планове се оказаха в застой заради оттегляне на досега заявения инвеститорски интерес към потенциалния проект съобщи журналистката от Медияпул”, Владислава Пеева в свое разследване по темата.

Застоят станал ясен и от думите на Рашо Първанов, главен инженер на изведените от експлоатация І-ІV блок на централата, чиято инфраструктура се очаква да бъде използвана за бъдещите мощности.

Рашо Първанов представил възможностите за нови реактори в АЕЦ "Козлодуй" по време на дискусия в четвъртък пред Международния ядрен форум, организиран от "Булатом".

Според Пеева, в началото на годината, Министерството на икономиката, енергетиката и туризма спешило ръководството на АЕЦ "Козлодуй" да внесе доклад за необходимостта от нови мощности на централата, но докладът сега отлежавал и не се внасял в Министерски съвет за одобрение.

Документът включвал около десетина варианта на технологии, сред които руски, американски, японски и др., както и предпроектното проучване за икономическата ефективност на нови мощности от по 1000 МВ в централата. Проучването било изготвено от испанската "Ибердрола", която имала и инвестиционен интерес, а това било и условието за откриване на процедура за избор на компания, която да изгради и експлоатира съоръженията. По неофициална информация обаче, испанците вече не били заинтересовани от проекта, което спъвало обявяването на търг или конкурс.

След посещението на енергийния министър в САЩ през април т. г. от министерството съобщиха, че американски компании проявяват интерес към нови ядрени блокове на площадката на АЕЦ "Козлодуй". Същото твърдеше и американският посланик у нас Джеймс Уорлик, но до момента от страна на Щатите така и не бил обявен реален инвеститорски интерес.

В резултат на всичко случило се до този момент, Русия логично поиска по-високи такси за прием на ядрените ни отпадъци! Според евродиректива, България трябва да спре да изнася в други страни ядрените си отпадъци още до края на настоящата, 2010 година.

Тук следва логичният въпрос, работи ли някой от правителството по проблема с осигуряване на хранилище за бъдещото складиране на ядрени отпадъци! Такава информация от министерството на Трайчо Трайков никой не успя да намери...

Преди два дни министър Трайчо Трайков коментира коментира, че инвеститорите предпочитат компании, които да са стабилни и да имат потенциал за нагоре. „Приватизация трябва да има, защото това ще донесе свеж финансов ресурс на държавата. За да има и стабилност, и потенциал за развитие нагоре, трябва да се намери обединение - например на АЕЦ “Козлодуй”, ВЕЦ-овете на НЕК и Марица-Изток – съобщи Трайчо Трайков. - Това ще е компания мечта, от която и 10% да продадем, постъпленията ще са огромни. По-добре да продадем малка част от нещо голямо, отколкото много от нещо по-малко”, категоричен бе икономическият министър.

Ще загуби ли Русия от отказа и шикалкавенето на България

по енергийните проекти?

Според електронното издание „Время новостей” от 9 юни, в близките години се очаквало „Росатом” да стане наистина глобална корпорация. Директорът на държавната компания Сергей Кириенко обяви планове за реализиране на проекти в целия свят, съобщи преди два дни в-к „Время новостей”.

Постигането на тези амбициозни цели може да бъде осуетено заради съкращения във финансирането. Освен това бъдещите договори ще зависят от готовността на руската страна да се откаже от приоритета си да използва само оборудване собствено производство, коментират експерти.

Програмата на „Росатом” е действително мащабна. В Близкия изток през август ще бъде пусната иранската АЕЦ „Бушер”, започна изграждането на АЕЦ в Турция. Корпорацията ще участва в търга за изграждане на първата ядрена централа на Египет, готови са и плановете за снабдяване с ядрена енергия и на Сирия.

В Далечния изток „Росатом” помага в изграждането на АЕЦ в Тайван, както и за завършването на първата подобна централа във Виетнам. Амбициозни са и плановете за Новия свят, където текат преговори с Аржентина, Бразилия и Венецуела.

Защо точно днес премиерът Борисов съобщи за отказ по проекта „Бургас-Александруполис” и замразяване на АЕЦ „Белене”? Посланиците на страните-членки на ЕС едва ли имат пръст в тази история.

Засега виждам две причини в избора на време за съобщаване на решение по двата енергийни проекта:

Първата е, че вчера президентът Георги Първанов поиска в присъствието на срещата „Булатом”, че не трябва да се чака, а да се действа в енергетиката.

Втората причина е, че САЩ ще дадат червена точка на Борисов затова, че след налагане на санкциите на Иран, в които участва и Русия, Кремъл загуби позиции в Близкия изток, като трябваше да се откаже и от продажбата на ракети на Иран и се дистанцира от подкрепата на Турция за Иран. Иран от своя страна се обиди на Китайи Русия, което пък намали рейтинга на Турция във воденето на самостоятелна политика.

А какъв по-удобен момент за удар от този щеше да получи Белия дом в борбата си за връщане на изгубени позиции в Евразия? Един приятел на Русия като България да нанесе икономически удар върху съвместни българо-руски енергийни проекти и то след като предстои разполагане на ПРО на българска територия!

 

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За орела, рака и щуката

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

 

 

На България НАТО не й трябва, виж на НАТО му трябва България, но склонността към предателство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит

Едно интервю с проф. Стивън Коен от Нюйорксия университет тия дни разплиска нашенското блато и всякакви миризми се вдигнаха до небесата – от Осанна! до Разпни го!

Кой е проф. Стивън Коен
Стивън Коен е професор, специалист по Русия и чете лекции по политически науки и руската проблематика в университета Принстън в продължение на 30 години до 1998 г. Оттогава и до момента е в Нюйоркския университет. Личен приятел с Горбачов, съветник на Буш-старши, той е автор на няколко фундаментални изследвания между които – „Преосмисляне на съветския опит: политика и история от 1917 г. до днес”, „Совиетикус: американски и съветски реалности” и най-новата му книга „Проваленият кръстоносен поход: Америка и трагедията на посткомунистическа Русия“. Освен това е много популярно лице във водещите телевизионни програми в САЩ, включително консултант към „Си Би Ес нюз“

Какво толкова каза бившият съветник на президента Буш-старши и най-добрия американски съветолог, а понастоящем специалист по Русия? Проф. Коен заяви буквално следното:
„Аз не съм запознат детайлно с историята около влизането на България в НАТО, но моето мнение е, че беше грешка всички тези малки страни в близост до Русия да се присъединяват към НАТО.”
По-нататък Коен пояснява, че най-доброто решение за малка страна като България бе да не влиза в

НИКАКЪВ ВОЕНЕН СЪЮЗ

нито с Русия, нито със САЩ, но да се опита да се възползва от позицията си между тези две сили и да получи най-доброто от тях. Египет например по време на студената война, осъзнавайки положението си на балансьор между двете сили, се обръщаше едновременно към САЩ и СССР да им строят ВЕЦ-ове и те им ги строяха без пари. Подобен е примерът и с Финландия(Финландия не е член на НАТО). Днес тя се радва на небивал възход. Мнозина си мислят, че като са в НАТО, алиансът ще им реши проблемите и ще им помогне, когато са в беда. Но НАТО не помогна на Грузия, нито на Украйна.
Към примерите на професора бих добавил и кипърския казус – Турция окупира половината остров, но НАТО не си мръдна пръста в подкрепа на своята членка Гърция.
Съветвам ви да помислите и по идеите на шведи, австрийци, швейцарци, които очевидно също не споделят „атлантическите ценности” и през ум не им минава да влизат в четирибуквието.
Впрочем, поне на мен не ми е известен нито един случай в който НАТО да се е намесвало, за да защити страна-членка на пакта. За сметка на това, случаите в които северно-атлантическата организация е нападала суверенни държави обикновено в услуга на геополитически и икономически интереси, обикновено и 100% на САЩ, дори само в последните години, не са един и два. В края на краищата, за никого не е тайна, че четирибуквеното съкращение бе създадено с основната мисия да се противопостави на Съветския съюз, добил изключително военно превъзходство след Втората световна война и в момента според фундаменталния си замисъл е напълно безпредметно или ако трябва да сме съвсем прецизни продължава да изпълнява, този път антируска функция под диктата на Съединените щати.
В смисъла на казаното, възниква резонният въпрос –

ЩО ЩЕМ В НАТО?

Въпросът е резонен, но резонен отговор няма. Ще ни пази ли НАТО? От кого? От Македония? Сърбия? Румъния? Мерси, но няма нужда – от тези трите и сами ще се опазим – в историята си сме го правили неведнъж. От Гърция? Но тя самата е член на НАТО! От Турция? Като в кипърската история ли?
Или просто за да сме против Русия? Да забравим основополагащия принцип на българската геополитика на всички времена: Не винаги с Русия, но никога против Русия! Вероятно за това става дума.
Защото нямат отговори и въпросите що ще българска войска в Ирак? Да пази света от ядреното и биологично оръжие на Саддам? Дето, всъщност го няма и никога не го е имало. От какъв зор българска войска гони талибаните в Афганистан(всъщност, тя ли ги гони, те ли я гонят е друга тема) – какво са ни сторили талибаните на нас, българите, че се дигнахме войска да пращаме на друг континент да ги стреля? (Да не забравяме, че част от тия талибани са ни и братовчеди, за което проф.Тянко Йорданов даваше за аргумент фактът, че имаме общи думи в езиците си като „къща”, „куче” и т.н.)
Въпроси много, отговори – нула. И няма как да е иначе. За всеки здравомислещ българин би трябвало да е ясно, че професор Стивън Коен е прав. Членството на България в алианса е някакво гигантско недоразумение.

Защото българският народ не споделя „атлантическите ценности”, както напудрено и кухо се опитваха да ни зомбират с кънтящите си на ръждива ламарина гласове националпредателите, кръстили се почти набожно „атлантици”. Т.н. „атлантически ценности” са ценностите на една неоколониална метрополия, състояща се най-кратко казано от Америка и Западна Европа, която никога няма да сподели господарското си битие с нас. Единственото, което метрополията направи бе да ни закрепости като почти безплатна работна ръка, да ни заграби и малкото блага които имахме, и в светлината на НАТО да ни използва като пушечно месо. Това е отговорът. И няма никакво недоразумение, има хладна болярска пресметливост и добре защитен интерес. Техният, а не нашият. Защото България няма нужда от НАТО, НАТО има нужда от България за да я набучи цялата с ракети, каквито и по времето на Сталин тука не е имало! И да станем прицелна точка на всякакви афектирани режими из околността…

КОЙ НИ ПРОДАДЕ?

Собствената ни политическа класа, използвам терминът „елит” по принуда, като политически и социологически жаргон, гнус ме е да го правя, защото ако някъде по света политическата класа и да е елит, у нас това е извратено съсловие от предатели с коефициент на хитрост и алчност 1000 и коефициент на интелигентност под 90. Не ми се цапа повече перото със Соломон Паси и останалата пасмина, но прочетете карето за табиета да се предателства срещу собствената ти държава. Има върху какво да се размисли човек.
________________________________________________________________________________________________

КОЙ И ЗАЩО ПРЕДАТЕЛСТВА: „…Представителят на елита, за разлика от обикновения човек, притежава и материални, и интелектуални ресурси, които могат да бъдат оценени не само по произхода. Практиката показва, че хората се ръководят много по-често от изгодата, отколкото от каквито и да е други мотиви. Иска ли представителят на елита (аристокрацията) да живее по-добре, даже в ущърб на своята държава? Ако у него възникне такова желание, той има достатъчно възможности да го реализира. Елитът винаги е склонен да служи на този господар, който може да предложи повече.
И така – какъв извод можем да направим? Изводът е следният – склонността към предаталство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит.
Простолюдието, вследствие на своята вечна разпокъсаност, недостатъчна информираност и подчиненото си положение спрямо елита, не е способно да предотврати предателството на елита…”
Из анализ на причините за смъртта на СССР от сайта iraq.war, който анализ обаче е принципно приложим към всеки национален елит и при всякаква ситуация.
Превод Анна Йонкова
________________________________________________________________________________________________

Един от основните им аргументи бе, че така ще се намали драстично армията ни, респективно разходите за отбрана. Каква простотия! Отново противно на основополагащ вселенски принцип: Народ който не храни собствена армия, храни чужда!
Изводът е ясен. Предадоха ни, продадоха ни и ни натикаха в една жандармска организация в която нямаме никаква работа. И това бе подкрепено и от част от обикновения народ, вероятно по-емоционалните и лесно екзалтиращи се българи, които намериха цялото това безумие за голям купон и му се радваха като деца, в стил „Кой не скача е червен!”
Следващият въпрос – можем ли да се измъкнем някак си от атлантическия окупационен корпус? Знам ли. Но можем поне да опитаме. Ако не друго…

 
Миналия месец(на 21 юли) за първи път в цялата си история Световната банка даде пълен и неограничен достъп до цялата си статистика с индикаторите за човешкото развитие в 209 държави по света. Цифрите ни предоставят прекрасна възможност да се ориентираме във всеки аспект от развитието на човечеството, да сравним постиженията и състоянието на отделните държави и разбира се, най-вече да си отговорим на въпроса: Къде сме ние, българите в световната картинка? И първият и най-логичен отговор е

НА 96-ТО МЯСТО!

измежду 209 държави. Там се нареждаме по годишния доход на глава от населението, който за България през 2008 г. е бил 5490 долара.
В тази статия съм избрал за вас извадки от няколко сравнителни таблици измежду стотиците в обемистия документ, съдържащ почти петстотин страници голям формат. Данните на Световната банка са обобщени до 2008 г. В извадките съм ви представил за сравнение всичките ни съседки – Турция, Гърция, Македония, Сърбия, Румъния – плюс 2 страни-еталон(по мое скромно мнение) – Чехия и Дания.
Така, по първия пример имаме следния резултат за

Годишен доход на глава от населението:



С 15 долара на ден българинът се реди на 96 място в световната опашка и е на границата на оцеляването. Като се има предвид, че разпределението по никой начин не е равномерно, нещата стават още по-отчаяни. А от сравнението с Дания, където цените са общо взето същите, а доходите точно десет пъти по-големи, и черната и бялата ни завист се нажежават до червено.

Таблицата с данните за демографията обаче, са потресаващи. Не само аз, но и доста други автори непрекъснато алармират, че България се е запътила към небитието със или без икономически кризи, чужди хегемонии или природни катаклизми. Още миналата година публикувах данните от изследване на демографския комитет при ООН, който за нашия регион предупреждаваше, че Румъния и особено България е заплашена в една съвсем обозрима перспективата да прекрачи критичното ниво и да изчезне като народ. Сега това се потвърждава и от Световната банка. Ще ви кажа честно, по ред индикации съм дълбоко убеден, че на запад вече са ни отписали и по един или друг начин вече текат някакви пазарлъци за демографско отпушване на Турция, която към 2015 ще е надхвърлила 80 милиона население!

Продължителност на живота е другият важен индикатор за състоянието на нацията. За съжаление и тук не ви нося добри вести. Дори да се абстрахираме от резултатите на датчаните, все пак балансиран и спокоен северен народ, сравнението с Гърция, с която сме в един пояс, не само климатичен, гастрономичен, но и манталитетен, направо ме убива. Нашата средна възраст е повече от скромна – 73 години, при 80 за средния грък! 77 за чехите, дори западните ни съседи си имат цяла година в повече…

Извадката за Грамотността на населението просто разбива на пух и прах един от многото митове, които в годините сме творили за себе си. Данните на Банката са в изключителни детайли, които не мога да ви представя поради ограниченото място, но ви уверявам, че не са по-различни и по ниво на образованост, вкл. висше образование и т.н. Почувствах се повече от отвратително, когато мернах коментара на една служителка на българската редакция на Дойче веле, която заявява следното: „Българите са една от най-образованите нации в света – 98,3% от населението е грамотно…” Вие виждате извадката, има ли нужда от коментар? Това или е манипулация с големия пожарникарски маркуч и с неизвестна за мене цел, или елементарна простотия, отишла госпожата до българските цифри, преписала си ги, не си направила труда да погледне другите държави дори само от региона и се отдала на гръмки фрази – 98.3% зер, българите ще да сме най-образовани. Ама, че и другите са там…
Темата за здравеопазването едно, че ни е болна тема българска, друго ,че е трудно да изведеш достатъчно стабилен индикатор за някакъв тип класация. Както в случая – взел съм за водещ критерий процентът от брутния вътрешен продукт, който една нация отделя за здравеопазване – логично нали! Да ама не, както разправяше оня, Бочаровия. Хубаво е да отделиш повече пари за здравето на нацията, но въпросът е как точно ще ги изразходваш! Ето така, една Чехия с отлично здравеопазване се оказа след нас в тази класация – ние по-голям процент отделяме, но вероятно за да можем повече пари да откраднем след това… Ако пък се опрем на броя на лекарите, Дания ще отиде чак на четвърто място, дори след нас – да, бе! Да! Точно така. Колонката пък с броя на болнични легла на 1000 души показва едно единствено нещо – в това отношение правила няма! Чехия и Дания които са доста сравними по развитие държави са на двата полюса. Така че явно всяка национална практика си има традиции на които се опира – което поставя под чудовищен въпрос решението да се закрият болниците в България!

На здравните рискове, разбирай тютюнопушене и отвратителната белодробна тубелколоза няма да се спирам в детайли, освен и аз като вас да възкликна – комшиите откъм юг здравичката къдят! Да не им е уроки! Другото, което имам да ви кажа е, да не позволявате на румънец да ви кашля насреща, а също и на …българин. И още, че в югозападните окрайнини са много пощемени за никотина. Даже от световната банка са скрили, колко им са пушачите, никаква интифа не излиза при търсенето в нета, най-сетне според не много достоверни хипотези на АФП установих, че от двата милиона души там, половин милион пуши, което направо ги прави въздържатели!

Извадката от световните индикатори за шосеен транспорт отново ни връща в тъжната част на спектъра(извинете ме, то всъщност мърдали ли сме изобщо оттам…). Тук без всякакво съмнение индикаторът „гъстота на шосейната мрежа”, т.е. развитост на транспортната инфраструктура е решаващ и по него съм сортирал извадката – резултатът е катастрофален, както виждате. Гърция има над два пъти повече шосета от нас, Турция и дори Македония – един път и половина! Чехия и Дания просто не ги поглеждайте уважаеми читатели, за да не си загубите съня окончателно.
Съжалявам. Съжалявам за лошите вести. Надявам се, че ще ми повярвате, че дълго се рових напред-назад из безкрайните цифри, таблици и диаграми на тоя тлъст том на Световната банка, но не намерих дори една извадка с която да си почешем традиционното национално усещане за изключителност.
Всъщност, може би сме най-умните в света?
Пак със съжаление трябва да доведа до вниманието ви фактът, че бюрократите от Световната банка въобще, ама изобщо не са намерили за нужно да пуснат една класация по умност!
Язък!
 

От нийде взорът газ не види...

Делян Добрев мълчи за уж намалените цени на природния газ от РусияАко беше жив поетът, щеше да възпее недомаслените действия на правителството по отношение на осигуряването на природен газ за страната в близко бъдеще.

В началото бе мълчанието след завръщането на новоназначения министър на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев от Москва – тогава той премълча, че намалението на цената на получавания природен газ е само за девет месеца и само за 30 на сто от количествата! Но какво да очакваме от един пореден Послушко, който имал диплома на бакалавър по изкуствата от някакъв си провинциален университетът Уеслиан в САЩ. – /Данните са от печата, след спор по образователния ценз на Добрев – бел. Л. М./.

Имало е защо да мълчи за газа Добрев – човек като постигне нищо – по-добре да си трае.

За несъстоятелните твърдения на властта, че в „Белене” ще се прави газова централа няма смисъл да отварям дума, тъй като добивът на електроенергия бе бъде в пъти по-скъп и то от нещо, което съществува единствено в приказките и сънищата на правителствените висши чиновници!

И докато в коридорите на властта цареше суета и приказки на вятъра – на 4 април бе приета знакова точка в дневния ред на заседанието на Министерския съвет!

Правителството обяви миража „Набуко” за национален обект?! Ето как се е случило това:

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис!

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

4 април 2012 г.

Заседанието започна в 10.25 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

Точка 30

Проект на Решение за одобряване на газопровод „Набуко“ в отсечката, която ще бъде изградена на територията на Република България за национален обект.

ДЕЛЯН ДОБРЕВ: Господин премиер, колеги предоставянето на статут на национален обект съществено би облекчило процедурите по придобиване на вещни права за изграждане на газопровода. В най-голяма степен този статут би повлиял на възможността, които законът предоставя за отчуждаване на имоти частна собственост за нуждите за изграждане на национален обект.

Газопроводът „Набуко“ в неговата си част основно ще се изгражда по учредяване на сервитути по реда на Закона за енергетиката, за площадковите обекти обаче съществува вероятност да възникне необходимост от отчуждаване на частни недвижими имоти в случай, че не се постигне съгласие със засегнатите собственици за придобиване на право на собственост или учредяване на право на строеж.

Отчуждаването в подобни случаи се извършва с решение на Министерския съвет, по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите.

Проектът „Набуко“ е в интерес на държавата. Ние го подкрепяме и сме го подкрепяли с междуправителствени споразумения и ратификации в Народното събрание.

Това е една стъпка, която ще облекчи процедурите по изграждане на газопровода на територията на България.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се единодушно точката, защото газопроводите са най-изгодни за България, и „Набуко“ е приоритет и днес го поставяме в приоритет на още по-висока степен като национален обект. По същия начин и „Южен поток“, това са екологично чисти проекти, които не замърсяват околната среда. Донасят от такси много големи приходи за държавата и по този начин България с тези два газопровода „Набуко“ и „Южен поток“ се превръща в основен газоразпределителен център на Балканите. Разбира се, работим активно и по други такива проекти, но това са двата големи проекта към момента, за които сме дали абсолютен шанс да се развиват бързо и успешно.

Приема се точка 30.

Делян Добрев дръпва една прочувствена защита на предложението за „Набуко”, но в нея прозират и други интереси – да се отчуждава земя без проблеми от МС:

„...колеги предоставянето на статут на национален обект съществено би облекчило процедурите по придобиване на вещни права за изграждане на газопровода. В най-голяма степен този статут би повлиял на възможността, които законът предоставя за отчуждаване на имоти частна собственост за нуждите за изграждане на национален обект.

Проектът

Премиерът Борисов пък направо видя при минаването на двата газопровода „Набуко” и „Южен поток”, как България се превръща в основен газоразпределителен център на Балканите! Дали си вярва?

Но животът неведнъж е показвал, че едно са илюзиите, друго действителността! България прие „Набуко” за национален обект и стана за смях, меко казано! Това решение на МС бе прието след като САЩ обявиха, че считат проекта "Набуко" за все по-малко изпълним!

Междувременно дойде и най-голямата изненада: на 24 април, Унгария се отказа от проекта „Набуко” и хвърли в силен смут клакьорите за неговата важност за Европа!

Унгарската компания МОЛ /MOL/ напуска проекта за строеж на газопровода "Набуко", заяви унгарският премиер Виктор Орбан, цитиран от агенция Блумбърг във вторник.

В изявление пред Европейския политически център в Брюксел Орбан отбелязва, че проектът среща трудности при реализацията и във връзка с това унгарската МОЛ излиза от него.

Орбан направи завой към руския конкурент на "Набуко" – "Южен поток", който също трябва да мине през Унгария. Премиерът каза, че Русия става все по-активна в реализацията на "Южен поток" и за Унгария "съществуват прости икономически причини" в полза на участието в руския проект.

Турция, чиято държавна компания БОТАШ също участва в "Набуко", в края на януари заяви, че дава приоритет на собствения си проект за газопровод "Транс Анадолу /TANAP/ пред "Набуко"!

И в тези условия МС прие „Набуко” за национален обект!  Въпросът ми е: в това правителство няма ли анализаториу няма ли стратези, които да го предпазват от подобни несъстоятелни решения, за да не ставаме за смях пред света?!

Интересен момент в газовия правителствен хаос привнесе и посещението на председателя на Европейския съвет, Херман ван Ромпой, който бе докаран в София, за да присъства на откриването на някаква метростанция.

По време на пресконференцията си Ромпой призна, че Унгария се е отказала от „Набуко”, което поставя под въпрос финансирането и осъществяването на целия проект!

Още по-интересно бе признанието на Бойко Борисов, че той също имал резерви към „Набуко”, тъй като, за да участва страната ни трябвало да вземе 4 млрд заем и това щяло да я фалира!

Газовите пътувания на Борисов – прах в очите

В Грузия:

Премиерът Бойко Борисов в Грузия„С президента Саакашвили и премиера Ника Гилаури имахме възможност да направим няколко проекта, по които да работим заедно с Европейската комисия", каза Борисов. По думите му - ако Грузия успеят да направят терминал на тяхното пристанище на Поти, те имат граница с Азербайджан, там има огромни находища на газ, които могат да бъдат транспортирани през Грузия, Черно море до България и съответно – до Европа.

„Да направим няколко проекта”, изречено от Борисов трябва да означава – говорихме между другото за някакви евентуални проекти за пренос на газ...”

Освен това – с Европейската комисия никой нищо не работи заедно, защото налице са само намерения и то в нечия българска височайша правителствена глава... Черно на бяло никой за нищо все още не е работил!

И тук започват дузината „АКО”:

  • Ако грузинците успеят да направят терминал за втечнен газ на някои тяхно пристанище;
  • Ако имат договор с Азербайджан за доставки на природен газ, който да транспортират до България;
  • Ако грузинците си изградят газопровод за този проект на Борисов, който газопровод да им даде възможност да получават газ от Азербайджан;
  • Ако грузинците си купят танкери за пренос по море на втечнен газ;
  • Ако българската страна си купи танкери за внос на втечнен газ;
  • Ако България си построи пристанищен терминал за доставки на втечнен газ....

"Ако баба ми беше мъжка..." извинете, това беше поговорка...

При посещението на Борисов в Азербайджан песента беше друга:

„На 25 април в София ще бъде президентът на Европейския съвет г-н Херман ван Ромпой, аз ще го запозная с тази идея. Защото, въпреки хилядите приказки, които съм чувал относно диверсификация на доставки на газ, аз лично не виждам на практика друга реалност, освен тази” – каза тогава Борисов.

Няма проекти, няма работим по проекти с ЕК!

Бойко Борисов, премиер„Хубаво е, че ние в България вече сме възложили предпроектно проучване за пристанището в Бургас за изграждане на терминал за втечнен газ” – каза Борисов. „На 26 и 27 април в Азербайджан имаме среща по тази тема с колегите там. Ще запозная и Европейската комисия и ще искаме оттам помощ – и експертна, и финансова. В зависимост от отговора ще ми стане ясно дали в Европа реално някой иска да има диверсификация на газа или това са само лозунги” – каза Борисов.

Борисов рисува в Азербайджан виртуални проекти за доставки на газ„Ще запозная и ЕК и ще искаме помощ оттам” – звучи ли ви като „...имахме възможност да направим няколко проекта, по които да работим заедно с Европейската комисия"?

„Това би бил забележителен проект – да се доставя газ в Батуми, а оттам в Бургас...”

Би бил забележителен проект, би бил!

Борисов отиде в Азербайджан да договаря някакви виртуални намерения за още по-виртуални проекти...

Ето какво изявление направи премиерът Борисов от Азербайджан:

„България високо цени проекта за доставка на газ от Азербайджан в Европа през територията на Грузия. Това би бил забележителен проект! Да се доставя газ в Батуми, а оттам във Варна или Бургас! В момента България няма възможност да реализира газопровода „Набуко”...”

А решението на правителството от 4 април „Набуко” да стане национален обект?!

Агенция Новости-Азербайджан съобщи следното:

Борисов в АзербайджанПремиерът на България ще представи в Баку идеята за диверсифициране на газовите доставки

Премиерът на България Бойко Борисов в хода на започващата днес двудневна официална визита в Азербайджан ще представи идеята за диверсифициране на доставките на азербайджански газ в Европа, предаде Новости-Азербайджан.

„Ако Грузия построи терминал за сгъстен газ в пристанището Кулеви, тогава азербайджански газ ще може да бъде доставян през Грузия и Черно море в България и по-нататък за другите европейски страни”.

 

След отказа на Унгария от „Набуко”, където стана ясно, че българското участие би струвало 4 милиарда, гражданството бе засипано с пожелателни проекти, виртуални намерения на правителството и нищо черно на бяло и реално.

„Набуко” беше добро като намерение, но след промяната на европейските страни под американски натиск към Иран проектът се разпадна в движение. Единствен доставчик остана Азербайджан за „Набуко”, но да пълни единствен „Набуко” – Азербайджан все още не е приемал, тъй като не са разработени находищата там!

Азербайджан доставя газ на Турция и Русия, т. е. за „Набуко” няма газ засега!

Освен това не е ясна обстановката около Иран и желанието на Запада да води война с Техеран.

Интерконекторната връзка на България с Турция пропадна, защото проектът на САЩ тя да бъде изградена с пари от Световната банка заяви бившият шеф на „Булгаргаз”, Васил Филипов. Тази връзка е била провалена, тъй като въпросният вариант е бил американски, и от българска страна е бил направен опит да бъде пробутана фирма, която да изгради тази връзка, след което проектът е отпаднал като вариант!

Засега такава връзка, финансирана и разрешена от ЕК, не се задава на хоризонта!

Турците започнаха да шикалкавят като опитаха да успокоят българската страна, че ако Русия спре газоподаването, то турската страна ще доставя газ за България! Но по какво ще вървят тези доставки, след като интерконекторна връзка с Турция няма и няма шанс да бъде изградена.

Целта на България е да купува газ на най-ниски цени” заяви Борисов в Грузия, с което даде за пореден път знак, че може и да не взема природен газ от „Газпром. – Ако Русия сваля цените, газ ще се взема и оттам, ако това не се случи – възможността за диверсификация ще бъде стратегическа за страната ни...”

„За първи път виждам някаква възможност за реална диверсификация за доставка на газ – обяви от Грузия българският премиер Бойко Борисов! – Това е абсолютно реално да стане, тъй като отникъде втечнен газ не може да влезе в Черно море”.

Изпуснал питомното от Русия, Борисов подгони дивото. „Това нито има смисъл, нито може да се реализира – обясни Васил Филипов в телевизионно предаване. – Това е бръщолевене за хвърляне прах в очите, защото не могат да се отчетат никакви конкретни резултати... Ние евтин газ няма да можем да внесем, няма да имаме възможност за намаляване на цените, нито пък да отидем на преговори за доставки, защото ние си отрязахме сами пътя от юг! ...Ние се проиграхме сами. Сега могат да фантазират най-различни варианти, кой от кой по-глупав, и нереализируем...

Нищо няма да се случи – нито има с какво, нито има с кого.

„България може да взима по 1 млрд. куб м газ от Азербайджан като изгради връзките с Турция и Гърция – но тези връзки засега не се очертават като реалност, поради липса на средства, поради липса на съгласие на Турция, и най вече поради липса на достатъчно природен газ, от разработено находище в Азербайджан.

„Азербайджан има различни инициативи за това - как да се доставя азербайджански газ в Европа; в момента има четири газопровода, които съединяват страната с други държави и всички тези газопроводи се използват. Сътрудничеството на Азербайджан с европейските държави има добри перспективи - каза президентът Илхам Алиев по време на гостуването на Борисов в неговата страна. - Страната добива голямо количество газ, очаква се, че ако се разработят и находищата, които са открити през 2011 година, ще може да се говори за още по-големи количества. Затова Азербайджан смята, че през следващите десетилетия ще може да осигурява енергийната сигурност на своите партньори.

Следващите десетилетия като перспектива за газови доставки от Азербайджан – това звучи меко казано несериозно, на фона на енергийната неосигуреност на България.

Двамата висши политици – Илхам Алиев и Бойко Борисов са присъствали на подписването на Меморандум за сътрудничество и разбирателство за разширяване на взаимноизгодното сътрудничество в сектор природен газ и в областта на доставките и търговията с нефтопродукти между “Български енергиен холдинг” ЕАД /БЕХ/ и Държавната нефтена компания на Азербайджанската Република /SOCAR/. Но...

Меморандумът е документ за намерения, а природен газ с намерение няма как да се доставя и получава в България!

Затова пък:

„исторически” спомен от посещението на Борисов в Азербайджан ще остане полагането на венец на гроба на националния лидер на Азербайджан Гейдар Алиев, бивш член на Политбюро на КПСС.

Премиерът на Азербайджан Артур РасизадеА премиерът на Азербайджан Артур Расизаде призна пред премиера Бойко Борисов, че е почитател на Лили Иванова!

За това ли летя Борисов до Азербайджан? И това ако не е туризъм за сметка на данъкоплатците – здраве му кажи!

„България ще е първата страна в ЕС, която ще получи газ от Азербайджан” заяви президентът на Азербайджан, Илхам Алиев.

„За това се договори премиерът Борисов” – допълни една телевизия с национален обхват.

 

При приказки с „ако”, „ в случай, че”, и подписан Меморандум – дали ще получим поне малко газ?

Дали – едва ли.

Лошият Георги Първанов и диверсификацията на енергетиката

На страницата на президентството има един любопитен текст, той е за посещението на бившия държавен глава Георги Първанов в Азербайджан – страници, които никой от ГЕРБ не е разгърнал досега, защото ГЕРБ пише историята, и от него започва всичко:

България от години има принципна договореност с Баку да получава поне 1 млрд. куб. м евтин азерски газ годишно, или близо една трета от потреблението ни през 2011 г. Това е едно от постиженията на предишния президент Георги Първанов. Но изнервящото е, че засега няма начин този газ да се докара до България. Турция все още не предлага услугата „транзитен пренос на газ" по нейните тръби в посока към България. физически нямаме и газопровод от Турция към нас. Имаме връзка, но тя е за пренос на руски газ от България към Турция. Светъл  пример  в търсенето на диверсификация (разнообразяване на доставките) е Гърция. Тя постигна тристранна договорка   с   Азербайджан и Турция за внос на азерски газ. Условията по тези доставки и главно търговската надценка, която Турция си слага, са дълбока тайна.

По покана на президента Илхам Алиев българският държавен глава е на официално посещение в Азербайджанската република на 14 и 15 ноември 2011 г.

Президентът Илхам Алиев посрещна своя български колега Георги Първанов с официална церемония пред президентския дворец “Зугулба”.

Двамата президенти проведоха среща “на четири очи”, след което ръководиха пленарните разговори на официалните делегации на двете страни.

Водещ акцент по време на срещата бе енергетиката. Президентите Първанов и Алиев изразиха взаимно удовлетворение от подписаната в началото на тази година декларация за сътрудничество между ЕС и Азербайджан в изграждането на Южния газов коридор. Посочено бе, че присъединяването на Азербайджан към усилията за диверсификация на източниците на енергоресурси за ЕС създава допълнителни стимули и за задълбочаване на българо-азербайджанското сътрудничество в тази сфера.

Президентът Алиев потвърди постигнатата с президента Първанов договореност за износ на 1 млрд. куб. метра природен газ за България годишно, след построяването на междусистемни връзки между газопреносната мрежа на страната ни и тези на нейните южни съседки – Гърция и Турция.

Съвместна пресконференция на президентите на България и Азербайджан Георги Първанов и Илхам Алиев

14-11-2011, Баку

Илхам Алиев: (както е преведено)

Още веднъж добре дошли в Азербайджан.

Вие сте много добър приятел на Азербайджан и всеки пък, когато се срещаме с Вас, винаги констатираме факта, че личните приятелски отношения между нас стимулират отношенията между нашите държави.

........................

Сред въпросите, които обсъдихме днес беше въпросът за нашето сътрудничество в сферата на енергетиката. Този въпрос постоянно стои в нашия дневен ред и когато ние си разменяме мнения по него, това изпълва нашето сътрудничество с ново съдържание. Защото азербайджанските енергоресурси са изнасят вече в Европа, азербайджанският нефт се продава в Европа. Същевременно, за да бъде доставен азербайджанският газ на европейските пазари, трябва да бъдат предприети определени мерки. И благодарение на транзитните споразумения в сферата на газта правим това по-реално. И съм сигурен, че в близките години връзките между България и Азербайджан в сферата на газта ще станат по-интензивни и тези отношения ще се задълбочават.

.....................

За да реализираме Южния газов коридор, Азербайджан ще направи всичко, което зависи от него. Имаме много богати газови находища, които ще засилват енергийната сигурност не само на Азербайджан, но също така и на нашите партньори и съседи. Аз съм сигурен, че през следващите години в тази област ние ще разширим нашето сътрудничество. Същевременно, за да развиваме отношенията между Азербайджан и Европейския съюз, България има своя принос в тази област.

.......................................

Георги Първанов:

Госпожи и господа,

...........................................................

Енергетиката си остава изключително важна тема в нашите отношения, в отношенията между Азербайджан и Европейския съюз. Без съмнение, онова, което Азербайджан прави в последните години, последните месеци създава нови възможности, нови перспективи за т. нар. Южен газов коридор. Но България има своето място на активен фактор в рамките на тези отношения, които могат да изпреварят дори отношенията Европейски съюз – Азербайджан с реализацията на някои от идеите, които ние отдавна сме задвижили.

Често на такива форуми, на такива пресконференции припомняме нашата договорка за онзи един милиард, който сме договорили преди години и който вече може да мислим как ще се реализира чрез построяването на междусистемните връзки Гърция – България, Турция – България. И в този смисъл, на базата на казаното досега, аз бих изразил очакването, за което стана дума и в хода на разговорите, такива мощни фирми като „СОКАР” да имат своето присъствие на българска територия. Има възможности, предпоставки за едно добро партньорство и това е част от голямата идея за диверсификацията, за разнообразяването. Ние трябва да направим един малък пробив, да покажем на Европа как може да стане и след това, разбира се, ще стане много по-голямото, много по-мащабното в рамките на всичките тези идеи и намерения за Южния газов коридор.

В делегацията на държавния глава бяха министрите на икономиката, енергетиката и туризма и на труда и социалната политика Трайчо Трайков и Тотю Младенов, заместник-министърът на външните работи Константин Димитров, председателят на Държавната комисия по сигурността на информацията г-жа Цвета Маркова. Президентът бе придружаван и от бизнес делегация.

Никой от ГЕРБ не пожела да припомни тази визита на Първанов, защото в навечерието на конгреса на БСП ГЕРБ решително помага на Станишев да остане лидер, като най-удобен.

ГЕРБ не направи нищо по резултатите от това посещение на бившия държавен глава...

 

Повече от половин година Русия чака ясен отговор на правителството за бъдещето на АЕЦ „Белене”. И повече от половин година се шикалкави и се играят  някакви игрички, като отговорни управници се крият зад Европейския съюз и дават витиевати обяснения.

България има вопиюща нужда от инвестиции, но руски инвестиции – не желае. В момент, в който големи инвеститори напускат страната, в момент, в който всеки долар инвестиция е капка въздух за предаващата Богу дух икономика – кабинетът отхвърли протегнатата ръка за руски инвестиции, докато се намерят други, независимо, че проектът изостава.

Интересен е въпросът как така държави като Италия, Румъния, Китай, Индия, Турция, Франция, Австрия, Гърция, Германия може да приемат руски инвестиции в енергетиката, а България не трябва да приема. Някой определено ни будалка и то едва ли, за да ни откъсне от Русия, като ни засипе с инвестиции в икономиката.

Правим сметка без кръчмаря как с изградени байпаси към Гърция ще имаме газ, но не калкулираме, че гърците ще търсят всяка възможност, за да си преодолеят кризата с високи цени в подобна сделка.

Правителството на Борисов започна една игра на нерви с надежда, че Русия няма да издържи и ще постави остро въпроса за плащане на неустойките по този договор. В същото време дадоха контрола на проекта „Бургас-Александруполис” на Симеон Дянков, което означава, че такъв проект няма да види бял свят, тъй като Дянков е известен като русофоб.

По „Южен поток” също се шикалкави, въпреки че от този проект, с малко участие България ще получи гарантирани милиони евро годишно от транзитни такси. Докато политиците ни се упражняват в управление на държавата – Русия направи газопровод към Китай, подписа енергийни проекти с Индия за строеж на атомни централи, и със съседна Турция сключи енергиен Меморандум за Атомна централа, газопровод и петролопровод!

Преди месеци още предупредих, че нито един от подписаните международни договори за енергийни проекти няма да се осъществи. Някои от управляващите с недомлъвки полуотрекоха.

С всеки изминал ден прогнозата ми се превръща във факт. Единственото, все още възможно гарантирано перо за постъпления в хазната от износ на ток и транзитни такси от „Южен поток” вече е в миналото и то с титаничните усилия на министъра на финансите Симеон Дянков да ни изтрие от картата на енергийните държави.

Ето какво бе разисквано в парламента по темата „енергетика” преди 10 дни:

ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТО ЗАСЕДАНИЕ

София, петък,19 март 2010 г.

Открито в 9,05 ч.

19.03.2010

Председателствали: председателят Цецка Цачева и заместник-председателят Лъчезар Иванов

Секретари: Пламен Нунев и Милена Христова

..................................

Преминаваме към питане на народните представители Сергей Станишев и Петър Димитров към министър Трайчо Трайков относно развитието на ядрената енергетика в контекста на енергийната стратегия на България.

Заповядайте, господин Димитров.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ /КБ/: Госпожо председател, тъй като господин Станишев е болен днес, то само аз ще направя питането.

Уважаеми господин министър, да оставим калния терен на мини „Марица Изток” и да минем към ямата в Белене.

Аз искам да Ви попитам три неща, за да не стане така, че няма да ми стигне времето.

Първият ми уточняващ въпрос е: кога ще бъде стартирано строителството на І и ІІ блок на АЕЦ „Белене” и в какви срокове предвиждате това строителство да приключи?

Знам, че ми отговаряхте на този въпрос. Знам, че не ми отговорихте и затова Ви го задавам отново, като ще Ви дам три причини, поради които Ви го задавам отново.

Знаете ли, че цената, с която „Атомстрой” спечели, тя е около 4 млрд. евро, се индексира? И тя се индексира от януари 2007 г., тоест часовникът на ескалацията на цената е пуснат, искаме или не искаме. Колкото повече протакаме проекта, толкова по-скъп ще става, при това там има сериозен спор кое да се прилага – инфлацията в България, инфлацията в Европейския съюз - 27, в Еврозоната и така нататък. Това беше една от причините, поради която поразвалихме малко отношенията с руснаците и донякъде се задържаха преговорите. Това са реалностите.

Второ, пуснат е часовникът на конкуренцията. Всичко е тръгнало да прави ядрени централи – Албания с Хърватска, Гърция, Турция, Румъния знаете, че има интензивна програма. Тоест, ако ние там изпуснем колелото на историята, просто ще ни изхвърли тази история и няма да ни има в ядрената енергетика.

Трето – обаждат се точно тези, за които искам да напомня – върви явно лобиране „Белене” да не стане, да нямаме ядрена енергетика, тъй като всички разбираме, че ако „Белене” стане, това ще изтласка по-скъпите и по-неефективни източници на енергия от пазара. И естествено тези, които се страхуват това да се случи, е да работят срещу „Белене”.

Втори въпрос, който искам да задам: смятате ли да стартирате проучванията и процедурата за даване на разрешение за VІІ и VІІІ блок на АЕЦ „Козлодуй”? Писано е „лиценз”, но лицензът е накрая при изграждането. Само напомням: през 2002 г. актуализираме проучването за „Белене”; през 2004 г. има принципно решение на Министерския съвет; през 2005 г. – решение по същество; през 2006 г. – одобряване на площадката; през 2007 г. – нотификация пред Европейската комисия; и на 7 декември 2007 г. имаме становище на комисията. Сега проектът дреме. Тоест минали са 8 години оттогава. Ако стартираме VІІ и VІІІ блок, ще минем през тези срокове. Вие разбирате за какви срокове си говорим. И ако нищо не се прави в тази посока, тъй като отново от полууправляващите има намеци, че VІІ и VІІІ блок ...

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Господин Димитров, времето Ви изтече.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ: Задавам въпроса: смятате ли, че тези два проекта могат да се развиват едновременно и независимо един от друг?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Благодаря, господин Димитров.

За отговор на питането – министър Трайков, имате думата.

МИНИСТЪР ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Уважаема госпожо председател, уважаеми дами и господа народни представители! Уважаеми господин Димитров, тежка е тази тема. За съжаление е тежка. Казвам - за съжаление, защото по начина, по който е бил управляван този проект, сте го докарали до задънена улица.

Лобиране има наистина – и за това да не стане, и за това да стане. Лобиране има отвсякъде.

Часовникът на ескалацията за съжаление е пуснат съвсем не навреме, когато това не е трябвало да става. Имало е други неща, които да се договарят. Ние обаче се опитваме да го спрем.

Сега да ви представя общата законова рамка, в условията на която се реализират коментираните проекти. Както е добре известно, по отношение на изграждането на нови мощности за електропроизводство в страната действа либерален режим. Това означава, че реализацията на такива проекти е зависима единствено от намеренията и оценките на инвеститорите, които съответно ще понесат рисковете или ще извлекат печалби от своята инвестиция. Новата директива за вътрешния пазар на електрическа енергия, която предстои да бъде транспонирана и в българското законодателство, потвърждава този режим.

Когато говорим за ядрени мощности, прилагат се и разпоредбите на специален закон – този за безопасното използване на ядрената енергия. Съгласно този закон предварително условие за изграждане на ядрена централа е вземането на решение от Министерския съвет по предложение, внесено от мен в качеството на министър. От своя страна условие за влизане в сила на издадена по силата на Закона за енергетиката лицензия е издаването на всички необходими разрешения и лицензии от страна на Агенцията за ядрено регулиране, предвидени в Закона за безопасното използване на ядрената енергия.

Относно политиката на досегашното правителство по ядрените проекти. Нашите твърди намерения са решенията да се основават на икономически принципи и енергийна сигурност, за което от особено значение е прозрачността в политиката и широката платформа за дискусии. От тази позиция трябва да е ясно, че ще придадем европейско звучене на бъдещото развитие на ядрената енергетика в страната. Това означава хармонизиране на позициите ни по проекта „Белене” с тези на европейските институции, стриктно спазване на европейските стандарти за безопасност и сигурност, модифициране на възможностите за партньорство с руската страна от гледна точка на качеството ни на държава – членка на Европейския съюз, и полагане на всички усилия не само в „Белене”, но и във всеки друг потенциален ядрен проект основните ни партньори да са от Европейския съюз.

Към конкретните Ви въпроси.

Строителството на „Белене” може да започне веднага след като се изпълнят посочените по-горе предварителни условия за това. Откъм срокове – технически възможно е ако строителството стартира в рамките на тази година, І-ви блок да бъде в експлоатация в края на 2015 г. Разбира се, това е при условие, че изпълнителят остане същият и спази сроковете с офертата, с която спечели търга за избор на изпълнител на проекта.

По отношение на това дали смятаме да стартираме проучване и процедури за разширяване на мощностите на АЕЦ „Козлодуй” – да, имаме такива намерения. Както вече казах, предварително условие за изграждане на ядрена мощност е наличието на решение на правителството. Нашата политика е насочена към създаване на условия за конкуренция и прозрачна среда, в която печелят икономически най-целесъобразните решения и проекти. По тази причина възнамеряваме да дадем зелена светлина за потенциални инвеститори и по отношение изграждането на нови блокове на площадката на АЕЦ „Козлодуй”, най-малкото поради наличието на благоприятни технически предпоставки за това и заявен интерес.

Тук отново ще подчертая, че и този проект, както и „Белене”, ще зависят от инвеститорите. Нямаме никакви намерения да ангажираме държавата като гарант или източник на финансов ресурс.

Двата проекта могат да се развиват едновременно и независимо един от друг. Ако бяхме установили липса на мощност за покриване на вътрешното електропотребление, съответно ДКЕВР беше обявила конкурс, тогава двете потенциални мощности щяха да са конкуренти. Случаят обаче не е такъв, тъй като в страната няма прогнозиран дефицит. При това положение от интереса на инвеститорите, възможностите им и оценките за рискове и ползи ще зависи дали едната или и двете централи ще могат да бъдат изградени. Така или иначе, съответните собственици на централите сами ще трябва да търсят пазар за реализация на продукцията си. Ако се намери пазар за толкова енергия, тогава не виждам пречки да се развият и двата проекта. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Благодаря на министър Трайков.

За два доуточняващи въпроса – господин Димитров.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ /КБ/: Благодаря, господин министър. Аз неслучайно споменах за пуснатите часовници. Затова уточняващият ми въпрос е: кога все пак ще обявите позицията на България? Ще строим ли „Белене” или няма да го строим? Кога ще го обявите еднозначно и непротиворечиво? Докога една седмица единият министър ще казва едно, другата седмица ще казва друго, а премиерът ще казва нещо трето? Това е уточняващият ми въпрос: кога това ще стане ясно в рамките на стратегията, която се прави? Календарно кога ще се случи?

И вторият въпрос, който не мога да Ви спестя – при посещението с в „Белене” премиерът показа изкопаната яма и каза, че тук са заровени 800 милиона. Молбата ми е да разясните как е станало това заравяне, тъй като тези приказки просто не са истина и са безотговорни. Добре е министърът на икономиката, който отговаря, да каже колко са отишли за изкопаването на дупката и за разрушаването на мощностите, да каже, че точно тези пари са останали в България и те са стимулирали икономическото развитие на региона, а не са хвърлени на вятъра, да кажете какво е отишло за поръчването на оборудване в Русия с дълъг срок на изготвяне, за техническия проект, за инженер-консултанти и т.н. Иначе приказките просто са голи.

В тази връзка на мен ми е непонятно кой беше даден на прокуратурата?! Вие знаете, че всички работи, в това число и разрушителните, минават през „Атомстройекспорт”. „Атомстройекспорт” ли дадохме на прокуратурата? По времето, когато госпожа Цачева водеше преговори с господин Шматко, който преди по-малко от две години беше изпълнителен директор на „Атомстройекспорт”, ние заявяваме, че там най-вероятно са вървели корупционни процеси и ще дадем „Атомстройекспорт” на прокуратурата. Не мислите ли, че с тези приказки само нагнетяваме ...

Това само по себе си е повод за скандал между България и Русия и влошаване на статута на проекта. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Благодаря, господин Димитров.

Господин Трайков да отговорите на двата въпроса, които бяха зададени допълнително.

МИНИСТЪР ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Уважаема госпожо председател, уважаеми дами и господа народни представители! Уважаеми господин Димитров, отговорът на това каква е позицията на България, на правителството по отношение на проекта „Белене” беше даден някъде през септември миналата година. Той е, че ние ще дадем шанс на този проект да се случи съгласно принципите, които ние смятаме за икономически целесъобразни. А те не свързват участие на публични средства в проекта. И когато това се разбере добре, е ясно, че няма никакво противоречие с мнението на тези колеги от правителството, които казват, че няма да бъде дадена нито стотинка по проекта. Надявам се това да е ясно.

По отношение на прокурорските проверки. Това е позиция, която споделихме с руските си партньори, още в началото на разговорите ни през лятото и есента на миналата година – че този проект може да се случи, но трябва да се случи по ясен и прозрачен начин и който е нарушавал правилата, трябва да понесе отговорността си за това.

Проверките не са насочени към проекта като такъв, напротив, точно обратното, господин Димитров, смятаме, че когато държавата е встъпила в правата си, заявила е позицията си, поставила е ръка върху проекта, казала е, че няма да се разреши да се харчат пари, които след това да натоварват и потенциалния инвеститор, точно това създава доверие и надеждност на проекта и интереса на инвеститорите. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: За отношение – господин Димитров.

ПЕТЪР ДИМИТРОВ /КБ/: Благодаря, госпожо председател.

Господин министър, може би някой не разбира, но с това, което се каза за публичните средства, просто казваме „не на Белене”. И то го казваме окончателно. „Белене”, държавната му част не може да получи кредити без държавни гаранции. Кой ще му даде, за какво ще му ги даде?

И пряко свързано с това, което казвате, Русия в момента предлага 2 млрд. евро. Ние сме в тежка криза, разкъсвани от тази криза. Вместо да вземем мерки от тези 2 милиарда половината да останат в България, това е изключително ефективна антикризисна мярка. Но трябва да се направи предприятие „Белене” и българската държава да каже: моята част като собственост аз ще си я гарантирам като държава. Затова избяга RWЕ, понеже българската държава в лицето на господин Дянков каза: няма да има държавни гаранции! И като няма да има държавни гаранции, няма да си собственик, тъй като по какъв начин едно предприятие, което го няма, което не произвежда, което няма гаранции, че ще бъде завършено, някоя банка ще му даде кредит? RWE ще заложи авторитета си, за да получи този кредит.

И отново ви връщам, изпълнението на тези дейности, за които се говори, минават през „Атомстройекспорт”, той носи отговорността, той възлага, той подбира изпълнителите. Кого проверявате? Ако има нещо нередно между „Атомстройекспорт” и изпълнителите или изпълнителите правят нещо, което „Атомстройекспорт” не одобрява, това е друг въпрос.

Същата схема наблюдаваме и по отношение на „Цанков камък”. Ще проверяваме „Алпине бау”, което ни е препоръчано от австрийското правителство и по Спогодба с австрийското правителство. Тоест трябва да има реализъм. И в тази ситуация на кризисно напрежение вместо да създаваме консенсус, в това число и между политиците, ние търсим умишлена конфронтация. Не знам докъде ще ни доведе тази конфронтация. Аз се страхувам, че антиядреното лоби на България ще унищожи не само проекта „Белене”, няма да има и седми и осми блок.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЦЕЦКА ЦАЧЕВА: Да благодарим на господин Димитров за това отношение.

Още по темата четете анализи, коментари и разследвания излизали в сайта „Хроники”:

1.Много са виновните за Козлодуй, но Главният прокурор мълчи

2.Много са виновните за Козлодуй, но Главният прокурор мълчи

3.Много са виновните за Козлодуй, но Главният прокурор мълчи

Политизират съдбата на АЕЦ "Козлодуй"

Министър Грънчарова - ехото на Станишев за енергетиката

Най-добре е Кунева да замълчи за "Козлодуй"

Газ от Украйна за България? По коя тръба?

Петрол и газ - отговорът на много въпроси...

Секретна заповед на властта затвори АЕЦ "Козлодуй" завинаги!

Борисов във Франция – пак ни взеха на къс пас!Вместо енергиен център ни направиха за смях!

Властта е наясно, че ни изхвърлиха от „Южен поток”! Енергийното ни бъдеще е пуснато на пързалката!

Путин не "изяде" Бойко Борисов

Азербайджан май ще остави „Набуко” на сухо

В каква държава замина премиерът Борисов?

Енергийни проекти? От три стола – та в скута на Мартин Димитров

Равнопоставена ли е България в Европейския съюз?

АЕЦ „Белене”? Дебат за това как да прогоним руснаците...


Два дни след Доклада на Еврокомисията и "Комерцбанк" се оттегли от интереса си към проекта АЕЦ "Белене"
Мит или необходимост са енергийните интереси на България?

1.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

2.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

3.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

4.Синият период на договорите с Русия за пренос на газ

1.АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

2. АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

3.АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

4.АЕЦ "Козлодуй" - кой какво каза в парламента...

Честито, пак си имаме конфликт на интереси във властта!

Борисов в Брюксел: Рапорт - даден, рапорт - приет!

Сергей Станишев няма да отвори АЕЦ „Козлодуй"

 

 

"По-тежки месеци не е имало от войната. Моля ви, когато ме пресирате, да знаете, че съм написал оставката на правителството и я нося в джоба си". Това заяви премиерът Бойко Борисов при откриването на Национален форум за разясняване на схемите на земеделските стопани по Кампанията за директни плащания 2010.

„Правим всичко възможно с правителството да изкараме тези тежки месеци”, увери още министър-председателят Борисов аудиторията.

Израза „До всеки успял мъж стои една всеотдайна жена” можем да перефразираме спокойно така: „До всеки компрометиран и провален премиер стои един лош, неуспял финансов министър...”

ДПС веднага отговори на заканата на Бойко Борисов: „При толкова силен вот, който Бойко Борисов получи на изборите, вместо оставка в джоба си, той трябва да носи цялата отговорност за управлението на страната. Това е неговата участ. Малко му е рано за бягство", заяви зам.-председателят на Движението Лютви Местан.

Какво се случи в рамките на 24 часа?

От Бюджета на Здравната каса ще бъдат освободени 300, а не 350 милиона лева, бе съобщено снощи от премиера. Бюджетът на здравната каса ще бъде увеличен след повишаването на здравната вноска от 8 на 10 на сто за сметка на пациентите, а не от освобождаването на пари от резерва на касата в БНБ. Това бяха последните новини по казуса „стачки и забавени разплащания на лекари и болници”. От КНСБ заявиха, че в момента нищо не налага увеличаване на здравната вноска при положение, че има излишък в бюджета на здравната каса, съобщи го вицепрезидентът на синдиката Валентин Никифоров. Да не говорим, че за тази промяна в размера на здравната вноска правителството изобщо не помисли да съгласува това със социалните партньори!

Повишение на здравната вноска при замразени доходи ще доведе до допълнително облагане на доходите, което, колкото и минимално да е, е неприемливо в състояние на криза.

От СДС предложиха в ранния следобед намаляване на здравната вноска. По думите на лидера на партията Мартин Димитров, в условия на криза, дори и леви правителства не са предприемали увеличаване на осигурителната тежест поясни синият лидер.

Движението за права и свободи коментира, че протестите на лекарите са основателни, а увеличението на здравната вноска даже и само с 2 процента определено ще засили кризата.

„Правителството е превело 25 милиона лева на Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/ за разплащане на дейността на общопрактикуващите лекари и стоматолозите”, съобщи днес, на 9 март, в ранния следобяд премиерът Бойко Борисов, цитиран от Дарик радио. По думите му средствата са били преведени още вчера.

„Не може вчера да съм превел парите и днес да ми казват, че пак ще стачкуват докторите. Защо? Защото ги проверяваме! – възмути се премиерът Борисов. - 11 978 160 лв. от здравно-осигурителните плащания са пари за извънболнична медицинска помощ, здравно-осигурителните плащания за дентална помощ - 9 039 460 лв. и потребителската такса от 3 100 000 лв. Ако искат да стачкуват, тяхна работа", каза Борисов.

По данни на Българския лекарски съюз държавата дължи около 75 милиона лева на изпълнителите на медицинска помощ – т. е. три пъти по-малко от обявените за преведени.

Стачка заради проверки при положение, че са налице забавени с месеци плащания? Какво се случи в рамките на последните 24 часа и как събитията около лекари и лечебни заведения изместиха изкуствено раздухания скандал „Дянков-Първанов”.

Какво се случва с финансите и икономиката на страната – това е важният проблем на деня, а не как някакъв министър, който си ближе раните от собственото си празнодумие и непълно възпитание. Всеки знае, че не може едно дете да напълни гащите и да ревне, че другите са му виновни за това, че се е оплескало...

Свикнахме да наблюдаваме как мине се не мине ден и премиерът Бойко Борисов отива на „родителска” среща със съответното съсловие, оставено без пукнат лев от финансовия министър, за да уверява колко е тежко на финансиста му да плаща спрени и блокирани милиони с месеци. Вчера „родителската” среща беше с българските медици и Симеон Дянков за пореден път се кри зад стабилния гръб на министър-председателя, забил стратегически поглед в обувките си.

Правителството реализира в момента собствения си бюджет, т. е. Бюджета на същия Симеон Дянков, който колчем оплеска нещата, тича при премиера си да го измъква от блатото на брилянтната му експертна мисъл.

Правителството си постави две задачи преди осем месеца: стъпка към влизане в чакалнята на еврозоната и балансиран бюджет. Към настоящия момент данните за изпълнение на тези две цели не са оптимистични и това е меко казано. Реално погледнато, налице е силно летене към провал на финансовата и икономическата политика на държавата.

Досега ни говореха за увеличение на приходната част на бюджета, предимно от акцизи, намаляване на контрабандата – няма как да се получи намаление на приходите от акцизи с 15, 6 на сто при положение, че преди два месеца акцизът на цигарите например беше увеличен, а в хазната влязоха с 60 млн по-малко приходи. Обяснението, че видите ли някой се бил презапасил с цигари може да мине в Долно Уйново, но не и в сериозен разговор, още повече, че и миналата година е имало презапасяване, защото пак имаше увеличение на акциза.

Няма как да се обяви, че се намаляват разходите от заплати на чиновниците, а в края на годината те да се окажат увеличени с 10 процента.

Обявеният дефицит в бюджета съвсем не беше 0,7 процента в края на миналата година, когато Дянков би тъпана, че България била с най-нисък бюджетен дефицит в Европа.

Реално бюджетният дефицит е не само 0,7 процента, както бе съобщено в края на 2009 година, а над 2 милиарда, тъй като Симеон Дянков би трябвало да е учил, че по правилата на Евростат бюджетният дефицит не се калкулира на касова основа, т. е. колкото си изхарчил, а се взимат в предвид и неразплатените задължения на държавата към фирми за вече свършена работа.

Така когато говорим за задължения към бизнеса например – те съвсем не са само 600 милиона, защото 600 милиона са само фактурираните от бизнеса задължения. А към тях следва да се прибавят и още над милиард от лихви, неплатени задължения към други отрасли, спрени пари от социалната сфера...

Финансовата стабилност на страната, за която толкова припява с месеци министърът на финансите – какво точно решава Дянков с обявеното увеличение на здравните осигуровки? Резервът на Здравната каса е част от фискалния резерв и като се извадят 350 милиона от резерва на НЗОК, ще трябва да се намери някакъв друг приход, който да стабилизира фискалния резерв. Т. е. този номер едва ли щеше да мине...

Само преди два месеца бяха намалени социалните осигуровки, тогава защо сега се увеличават здравните? Наясно ли беше Дянков, че ще се наложи да се вдигат здравните осигуровки? А след няколко дена, ако излязат на улицата пенсионерите, учителите, бизнесмените – откъде ще взема Дянков пари, за да ги прибере да не стачкуват?

Увеличението ли е панацеята за тежкоболния Бюджет 2010, който бе роден със сериозно генетично увреждане – да не би да са осигурени реални приходи в него, колкото са заложени, а Дянков да крие от нас?

България има сериозен проблем, и този проблем далеч не се нарича Стенограма от разговора на президента с министър Дянков. Ако приемем, че има криза – то тя не е политическа, а по-скоро тежка, икономическа криза, породена от несъстоятелно, нелогично написания Бюджет 2010 от финансист №1.

Всичко ли в приходната политика на Симеон Дянков е както трябва, всичко, свързано с разходната политика на този министър ли е както трябва? Има ли спешна необходимост от преразглеждане на тези политики, за да не затъне утре България до Гърция?

Диагнозата за финансовото и икономическо оцеляване е лоша, и само с прегледи, отричане на лечение и категоричен отказ от мерки няма да се получи.

Заплахи за остваки – също няма да помогнат, въпреки че ако Дянков си подаде оставката, след сериозен дебат – със сигурност ще се намери начин страната да продължи нататък без да рухва.

„Не може да отговаряш за милиарди левове, а да се държиш като късен пуберитет” коментира скандала „Дянков – президента” бившият зам.-финансов министър и настоящ общински съветник, Георги Кадиев тази сутрин от студиото на Нова телевизия. – „... Само за първите два месеца имахме 1,2 млрд лв. дефицит, което е лоша тенденция. Напълно е възможно да надхвърлим това, което е заложено в споразумението ни с МВФ и да се стигне до масова безработица и до фалити на дребните фирми заради двойнотно осигуряване”, подчерта Кадиев, в коментар за последните мерки на правителството по приходната част на бюджета.

Пари за здраве – тука има, тука - няма

Здравната реформа пак опря до джоба ни, за да се вземат 350 млн лева за закъснели разплащания с по няколко месеца, утре, на 10 мрт правителството ще иска здравната вноска да скочи до 10 процента. Това бе съобщено на „родителската” среща на лекари и съсловни организации с премиера Бойко Борисов и министър Дянков.

Парите за януари на лекари, стоматолози и лечебни заведения са забавени, защото е трябвало да се изплатят стари задължения за ноември и декември”, обясни снощи, на 8 март премиерът при срещата с медиците. – Оттук нататък средствата за лекарите щели да се превеждат редовно. Предстояло да се налеят и допълнителни средства в Здравната каса...

„В сряда на Министерски съвет ще вземеме решение за отблокиране на тези 35 милиона. Ние няма да допускаме повече изтичане на пари в здравеопазването”...Това бяха думите на премиера Борисов снощи, на 8 март.

Днес вече обясненията на премиера звучаха далеч по-различно:

„Специалистите ще кажат дали може да бъдат отпуснати 350 млн. лв от резерва на НЗОК и дали в търсене на допълнителни приходи здравната вноска ще бъде увеличена с 2 процента. Само ден по-късно от уверенията, че ще има отблокиране на 350 милиона от Здравната каса, министър-председателят уточни, че “за да не влезем в дефицит, всичко, което се дава допълнително, трябва да бъде обезпечено с нови приходи”.

Да се намери допълнителен ресурс от 350 милиона при положение, че няма откъде да се вземе – това изобщо не звучи като осъществяване на закъснели плащания на задължения от януари месец.

За да не се влезе в дефицит всичко, което се дава допълнително, трябва да бъде обезпечено с нови приходи. 350 млн. лв. да бъдат отпуснати при евентуално преизпълнение на приходите, дали ще бъде направено или не, зависело от това, което щели да кажат специалистите – и това ако не е „Трай, Коньо за зелена трева!” пък, здраве му кажи!

“Не може докторите да казват, че ще стачкуват, въпреки че сме им превели пари”, възмути се премиерът. „Ако искат да стачкуват – да стачкуват, но ние ще ги проверяваме”, каза Бойко Борисов, но... нали все още нищо не е преведено? Нали тепърва ще се търси допълнителен ресурс, за да се вземе и тогава да се изплатят милионите, дължими на медици и болници? Нали специалисти тепърва щели да се изказват, и се заговори за допълнително обезпечаване преди плащанията?

Тогава защо се говори за преведени пари, защо ще проверяват стачкуващите, които са оставени без пари? Това натиск ли е или какво?

Евентуалното увеличение на здравните вноски ще започне от 1 април, след това тепърва ще се събират здравни вноски – до тогава с какво да си плащат лекарите храната, транспорта, ток, парно и телефони?

А заканите за увеличение на наемите на кабинетите, а повишените социални осигуровки? „Джипитата ще си получат парите...” – заяви по радиото някакъв чиновник.

Въпросът е не дали ще си получат парите или не, а закъснелите разплащания да бъдат преведени незабавно. Защото ако човек, работи, работи, работи и тръгне да живее и се храни, съобразно закъснелите разплащания на държавата, то страната ще се покрие с трупове, и жертвите в Хаити и Чили ще се сторят на Европейския съюз като Приказки от шипковия храст.

За периода януари-февруари 2010, че вносът е намалял с 15 на сто спрямо същия период на 2009 г., съобщиха информационни агенции. Т. е. това пряко удря приходите от акцизи, ДДС, от внос и мита. 133 млн. по-малки приходи в хазната – това как ще превърне Бюджета на Симеон Дянков в реален, а не кризисен и летящ към дъното?

Кредитната перспектива на банковата система на България е негативна, най-вече заради влиянието на рецесията в страната върху качеството на кредитите и печалбите на българските банки. Това обяви международната рейтингова агенция Мудис инвестър сървис в новата си прогноза, цитирана в електронното издание finchannel.com. и Българското национално радио.

Негативната перспектива изразява прогнозата за през следващите 12 до 18 месеца. Авторът на доклада все пак подчертава, че банковата система остава достатъчно рентабилна и има силни капиталови буфери. Обемът на лошите кредити през 2009 г. обаче е нараснал бързо, което е довело до големи разходи за покриването им и е намалило печалбите на повечето банки, се казва още в анализа.

Кой коментираше, че има политическа криза, и че тя е най-важното в държавата, че е предизвикана от публикуването на стенограмата от разговора на държавния глава със Симеон Дянков?

Премиерът заплаши с оставка. Вицепремиерът Цветан Цветанов също. Заради Стенограмата ли го направиха?

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1188-globalnata-recesiq-i-krizata-na-evropeiskiq-proekt

Сградата на Европейския съюзЗа пореден път вниманието на икономическите експерти е приковано към въпроса, дали текущото охлаждане на световната икономика е временно и краткосрочно явление, или става дума за постепенното и навлизане във втората фаза на глобалната финансово-икономическа криза. Спадът на деловата активност и потребителската сигурност, свиването на инвестиционните процеси, както и на индустриалното производство и услугите, ускореното нарастване на бюджетните дефицити и ценовият натиск във все по-голяма степен придобиват признаците на продължителна рецесия. При това, опасенията са свързани дори не толкова с охлаждането на икономическия ръст в отделни държави и региони на планетата. Най-голяма тревога пораждат мащабите на този феномен, както и възможните последици от него за глобалната икономика.

евроАко се съди по публикуваните напоследък макроикономически данни, сред застрашените да повторят печалния опит от рецесионния спад в икономиката през 2007-2009, са не само най-големите държави и региони в света (САЩ, Еврозоната, Япония и т.н.), а и повечето развиващи се страни. При това, основният въпрос дори не е в това, дали ще станем свидетели на повторен спад в глобалната икономика и поредното драстично намаляване стойността на активите на финансовите пазари. Въпросът по-скоро е, кога точно това ще се случи. При положение, че практически всички, без изключение, структурни дисбаланси и изкривявания в глобалната икономика и в ключювите региони на света (САЩ, ЕС, Китай, Япония и т.н.) не само че не се решават, но дори не се дискутират и умишлено се задълбочават, просто няма как да очакваме друго развитие на събитията.

Протести в АтинаВ началото на ноември 2011 практически всички световни финансови пазари изпаднаха в паника, последвана от масова продажба на рискови активи, във връзка с неочакваното решение на гръцкия премиер Георгиос Папандреу да постави на референдум въпроса за членството на страната му в Еврозоната и солидарността на гражданите с плановете за орязване на бюджетните разходи, натрапени от „голямата тройка” кредитори. Имайки предвид факта, че само два дни преди това беше обявено постигането на твърда договорка с Гърция, срещу която Атина ще получи 100 млрд. евро за да рефинансира дълговете си, плюс 30 млрд. евро за рекапитализация на банковата система, това решение на Папандреу постави под въпрос перспективите за преодоляване на дълговата криза. Не е чудно, че председателят на Съвета на финансовите министри в ЕС Жан-Клод Юнкер, както и лидерите на двете най-големи икономики в Съюза – Ангела Меркел и Никола Саркози, гневно заявиха, че Папандреу е направил огромна грешка, решавайки да постави на референдум постигнатите с Брюксел договорености, без да обсъди това с висшите европейски чиновници. В същото време, от гледната точка на вече бившия гръцки премиер тази постъпка изглеждаше съвсем логична и очаквана. На практика, поставяйки на общонароден референдум както въпроса за гръцкото членство в Еврозоната, така и този за съгласието на гражданите на страната да приемат предложения от международния финансов капитал план за орязване на бюджетните разходи, Папандреу се опита да свали от себе си персоналната отговорност за реализацията на подобни крайно непопулярни мерки. Никой не иска с името му да се асоциира фалита на държавата и драстичния спад в жизненото равнище на населението. В крайна сметка, обаче, вместо референдум, гърците получиха т.нар. „правителство на националното спасение”, съставено от двете най-големи партии в страната, което пое ангажимента да реализира безусловно споразумението с ЕС.

Генезисът на гръцкия провал

Банка Леман Брадърс - оттук започна кризатаСъвсем друг въпрос е, че нито Папандреу, нито многобройните му предшественици на поста,      които първо вкараха Гърция в ЕС, през 1981, а двайсет години по-късно и в Еврозоната, не направиха нищо за да превърнат Атина в пълноценен член на европейския икономически и валутен съюз. Доколкото става ясно, гръцкият политически и финансов елит, стремейки се да се превърне в част от европейския „истъблишмънт” и да легализира капиталите си, просто е объркал своя собствен джоб с интересите на страната си. Светкавично премахвайки всички мислими и немислими ограничения пред трансграничното движение на капиталите, гръцкият „компрадорски” елит набързо разпродаде най-рентабилните и конкурентоспособни отрасли на националната икономика на западноевропейските транснационални корпорации (ТНК) и банки.

При това, огромен брой дребни и средни индустриални предприятия бяха принудени или да се разорят в неравната борба с европейските монополи, или да се „интегрират” в тях, в качеството на аутсорсинг. Онези компании, които потенциално биха могли да съставляват конкуренция на транснационалния капитал, успешно бяха „фалирани” и затваряни с помощта на методи, широко използвани в миналото в Латинска Америка и Африка.

Трябва да признаем, че гръцките компании просто нямаха никакъв шанс да оцелеят в конкурентния сблъсък с глобалните монополи и големите международни банки и то по цял ред съвсем обективни причини. Сред тях следва да отбележим „ефекта на производствения мащаб”, стойността на капитала, трансферното ценообразуване, и многостепенните механизми за неплащане на данъци, контролът върху ключовите производствени и управленски технологии, както и наличието на колосална политическа и административна подкрепа във висшите ешалони на властта.

Паралелно с това се осъществяваше стремително разширяване на кредитирането на домакинствата, корпоративните сектори и държавата от най-големите западноевропейски банки, съдействало за безпрецедентен ръст на потреблението и възникване на трайна илюзия за повишаване на жизненото равнище. Постоянното нарастване на потреблението се осъществяваше най-вече за сметка на ускорения ръст на дълговото бреме и „изяждането” на производствения потенциал, което пък създаде илюзията за влизането на периферна Европа в клуба на икономически развитите държави.

В същото време, илюзията че се гради общество на всеобщото благоденствие окончателно премахна всяка персонална отговорност както на лично, така и на държавно равнище, за огромното увеличаване на дълговото бреме върху икономиката. При това, най-големите международни банки и финансови организации най-активно съдействаха за въвличането на държавите от Южна и Източна Европа в системата на нееквивалентен външноикономически обмен за сметка на ускореното нарастване на дълговото бреме и целенасочени действия за деиндустриализацията на региона и последващото превръщане на държавите в него в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна сила.

Съдейки по всичко, населението на Гърция не е готово да приеме толкова съществено орязване на бюджетните разходи. Като повечето обикновени хора, гърците не искат да се отказват от онези блага на цивилизацията и финансовата подкрепа от държавата, които им позволяваха доскоро да поддържат личното си потребление но ниво, съвместимо с онова в останалата част от „Стара Европа”.  Друг въпрос е, че съкращаването на средствата за наука, образование, медицина и дори за минималното необходимо медицинско обслужване, съдейства за още по-голямата деградация на обществото, ограничава развитието на научно-техническия потенциал и потиска ръста на конкурентоспособността на гръцката икономика, като цяло. Освен това, програмата за съкращаване на практически всички бюджетни разходи предвижда отказ от почти всички мерки за стимулиране на заетостта, оказване подкрепа на средния и малък бизнес, развитие на конкуренцията и т.н.

Европейски съюзДоколкото може да се съди по резултатите от анкетите сред гръцкото население, голямата част от него (70-75%) смята излизането на страната от Еврозоната за недопустимо. При това обаче, около 60% не подкрепят плановете за орязване на бюджетните разходи, предложени от представителите на международните финансови организации и „еврократите”. Въпреки огромното недоволство на гърците от натрапения им план за орязване на разходите за социално осигуряване, те изглеждат по-склонни да се съгласят да понижат качеството си на живот, отколкото да се окажат в „задния двор” на Европа (т.е. извън ЕС). На пръв поглед, това е трудно обяснимо, но пропагандата и вече утвърденият начин на мислене явно оказват своето влияние. Ще напомня, че оживлението на финансовите пазари и стремителният растеж на котировките през последните седмици до голяма степен имаха спекулативен характер и бяха обусловени както от психологическата умора у играчите на пазара от вълната негативни информации за дълговата криза в Европа, така и от елементарното желание да се използва спадът от последните месеци и да се демонстрират някакви печалби, поне в края на годината.

Освен това, видимото нарастване на оптимизма на пазара беше обусловено от постигнатите споразумения между представляващата интересите на най-големите финансови институции и „голямата тройка”, от една страна, и националните лидери на държавите-членки на Еврозоната, от друга, за опрощаването на 50% от гръцкия държавен дълг. Позитивната нагласа на играчите на пазара се опираше и на информацията, че освен опрощаването на половината и дълг Атина ще получи поредния извънреден транш от финансовата помощ в размер на 130 млрд. евро.

Колониалният характер на европейската интеграция

Несъмнено, поредната порция подкрепа от кредиторите и данъкоплатците от обединена Европа ще позволи да се отложи момента на фалита, но по принцип не е в състояние да реши дълбоките проблеми на Атина, а и на целия Валутен съюз. Фундаментален проблем на Гърция, както и на Португалия, практически цяла Източна Европа и дори на Испания е, че те просто няма какво да предложат на общия европейски пазар, не разполагат с конкурентоспособни производство и нямат източници за извличане на печалба.

Това се обуславя, преди всичко, от колониалния характер на европейската интеграция, осъществяваща се в интерес на най-големите западноевропейски ТНК и банки, съумели да изкупят най-рентабилните и конкурентоспособни производства.

Съвършено очевидно е, че опрощаването дори на половината от държавния дълг на Гърция (и другите застрашени икономики), без развитието на научно-техническия им потенциал, възраждане на конкурентоспособните производство и провеждането на активна антимонополна политика, няма да има никакъв положителен ефект. Също както и широко рекламираните „мерки за бюджетна икономия”, включващи намаляване на пенсиите и социалните помощи, както и орязване на разходите за образование и здравеопазване, без паралелно стимулиране на предприемаческата инициатива, подкрепа за икономиката и ограничаване влиянието на европейските монополи, ще доведат до още по-голяма икономическа деградация и упадък на индустрията.

Само по себе си, преструктурирането на държавния дълг, по принцип, не е в състояние да реши структурните проблеми в гръцката икономика и отдавна назрелите структурни дисбаланси в рамките на целия ЕС. Дълговите проблеми на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), както и назряващата бюджетна криза в редица системообразуващи държави от Еврозоната (Франция и Германия), са само частично отражение на кризата на целия модел на европейската интеграция. В течение на последните 30 години разширяването на ЕС (а от края на 90-те на Валутния съюз) на юг и изток се осъществяваше предимно в интерес на най-големите западноевропейски корпорации и международни банки.

Зад красивата реторика за приобщаването към лоното на европейската цивилизация и либерализацията на системата на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки и услуги, се осъществяваше разпродажбата на най-рентабилните и конкурентоспособни производства. При това, онези компании и дори цели отрасли, които представляваха опасност за пазарните позиции на европейските ТНК, просто биваха закривани или фалирани.

По-голямата част от индустриалните предприятия и банки, които бяха неспособни да издържат конкуренцията с международния капитал по ред обективни причини (стойността на капитала, ефекта на мащабите на производството, трансферното ценообразуване, наличието на мощно политическо лоби и т.н.), беше принудена или да обяви фалит или да се интегрира във възпроизводствения контур на западноевропейските монополи при условията на аутсорсинга. На практика, нямаше никакво значение, дали еврократите ще склонят да опростят 45-50% от гръцкия дълг, или не. В условия, когато икономиката се свива с 5,5%, индустриалното производство пада с 11,7%, продажбите на дребно намаляват с 4,3%, безработицата се вдига над 16,5%, а бюджетните дефицити нарастват до 13,5% от БВП, преструктурирането на дълга, колкото и да е мащабно, по принцип, не е в състояние да реши никой от проблемите. Впрочем, същото може да се каже за всички останали държави-членки на PIGS, чиито фундаментален проблем е, че те по принцип не са конкурентоспособни на пазара на обединена Европа.

Еврозоната и PIGS

В последно време, играчите на пазара успяха да си създадат доста силен имунитет към негативните новини, който се проявява в желанието на преобладавщия брой инвеститори и спекуланти да не се влияят, по принцип, от негативния информационен фон. Това се прояви особено ясно в края на октомври 2011, когато дори появата на исключително негативните макроикономически статистически данни за Европа не успя да повлияе съществено върху динамиката на фондовите индекси.

На очи се набива най-вече максималният, за последните две години, спад в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор на Еврозоната - от 21,3%, през февруари 2011, до 11,1%, през юни и под 6,2%, през септември. При това, през юни и август в икономиката на Стария свят се наблюдаваше сериозно оживление (обусловено, до голяма степен, от ефекта на ниската база) и новите поръчки в индустрията нараснаха, съответно, с 22,6% и с 24,4%.

Съвършено отчайващ се оказа и докладът за динамиката на деловата активност, демонстрирал драматично влошаване в нагласите на предприемачите, каквото не бе наблюдавано от началото на кризисната 2009 насам. Общият индекс РМІ за Еврозоната продължи 8-месечния си спад, като от 58,4 пункта, през февруари, намаля до 51,1 пункта, през август и 47,2, през октомври. Статистическите служби не бяха получавали толкова ниски оценки от предприемачите за икономическата ситуация в Еврозоната от лятото на 2009, когато обединена Европа едва бе започнала да излиза от разрушителното дефлационно свиване.

Горе долу същата е ситуацията с отрасловите индекси за деловата активност: така индексът на мениджърите по покупките в индустрията падна от 59 пункта, през февруари, до 47,1, през септември, което беше най-ниската стойност на въпросния индекс от месец юли на кризисната 2009 насам.

Най-големи опасения обаче породи докладът на Евростат за ситуацията на трудовия пазар в Еврозоната, в който се говори за рязък скок на безработицата на фона на общото охлаждане на европейската икономика. Така, през октомври 2011, делът на безработните спрямо общия брой на икономически активното население достигна 10,2%, което е абсолютен рекорд за периода от юли 1999 насам.

Ще напомня, че именно през 1999 беше извършено юридическото оформяна на Еврозоната и тъкмо по онова време се осъществи мащабната военна операция срещу остатъчна Югославия, насочена, според мнозина, към провокирането на хаос в Европа и нанасяне на силен удар по току що създадената единна европейска валута.

При това, в навечерието на кризата от 2008-2009, през август 2007, средното ниво на безработицата не надхвърляше 6,9%, а за целия период се колебаеше между 7% и 8%. Сегашната толкова висока безработица нагледно илюстрира фундаменталната слабост на европейската антикризисна програма, както и мащабите на натрупаните структурни диспропорции, обусловени от колониалния характер на европейската интеграция. Разширяването на ЕС и Еврозоната на юг и изток беще продиктувано от обективните интереси на най-големите западноевропейски корпорации и международните банки да разширят мащабите на бизнеса си и да влязат на нови пласментни пазари.

Наред с ускореното премахване, от страна на «периферна» Европа, на всички ограничения пред трансграничното движение на капитали, това доведе до мащабна разпродажба на най-печелившите предприятия в машиностроенето, обработващата индустрия и транспортната инфраструктура и преминаването на цялата национална банкова система в ръцете на европейските монополи. Закономерен резултат от това станаха масовите фалити на дребните и средни стокопроизводители, мащабната деиндустриализация, деградацията на структурата на икономиката, натрапената зависимост от вноса и превръщането на цели региони в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна ръка.

Никак не беше оптимистичен и докладът на Евростат за динамиката на потребителските цени, според който инфлационният натиск върху европейската икономика продължава да е на изключително високо ниво (3%), и то по официални данни. Според независимите експертни оценки, реалната инфлация в Еврозоната за по-голямата част от гражданите и най-слабите в социално отношение категории хора (в чиято структура на потребителските разходи, тези за храна, транспорт, отопление и лекарства, както и за плащане услугите на естествените монополи, достигат 55-60% от целия им бюджет), надхвърля 5,5-8%. Ще напомня, че само преди година, през октомври 2010, нарастването на цените едва надхвърляше 0,9%. Запазването на годишните темпове на инфлация на толкова високи нива (дори в условията на понижаване цените на основните суровини и храните) свидетелства, че ръстът на потребителските цени е обусловен не само от нарастващите производствени разходи, а и от редица други фактори: произвола на монополите, общата нестабилност във финансовата система, недоверието на частния сектор към провежданата икономическа политика и т.н.

Още по-големи опасения предизвика неочакваното понижаване на индекса на деловата активност в германската индустрия от 50 пункта, през септември, до по-малко от 49,1, през октомври, при положение, че през февруари 2011 той беше над 62,6 пункта. Толкова ниски показатели за оценката на предприемаческата активност и сигурността в най-голямата европейска икономика не се наблюдаваха поне от две години насам, т.е. от юли 2009, когато Европа правеше началните стъпки за излизането си от първата фаза на кризата, за сметка на неограничените емисии от страна на най-големите централни банки в света.

При това, благодарение на краткосрочния скок на предпримаческата активност в сферата на услугите - от 49,7 пункта, през септември, до 52,1 пункта, през октомври, общият индекс РМІ демонстрира едва забележим ръст от 50,8 до 51,2 пункта за същия период. Ще напомня, че още през февруари 2011 индексът на деловата активност в сферата на услугите и общият индекс РМІ бяха над показателите от 59,5 и 61,5 пункта, съответно.

Не по-добра е и ситуацията с потребителската активност на германските граждани, за което говори спадът в годишните темпове на нарастване продажбите на дребно от 3,6%, през април 2011, до 2,2%, през август и под 0,3%, през октомври. Толкова ниски темпове на стокооборота на дребно свидетелстват както за влошаване на настроенията на домакинствата във връзка на разрастващата се дългова и икономическа криза в ЕС, така и за спада в общото доверие към провежданата в страната социално-икономическа политика.

Разочарование пораждат и данните за трудовия пазар в Германия, които, напук на всички очаквания, показват ръст на безработицата от 6,9%, през септември, до 7%, през октомври, като това се равнява на средния показател за последната половин година.

Не вдъхва особен оптимизъм у европейските и азиатски инвеститори и усилващото се охлаждане на икономиката на Франция, която, наред с Германия, е един от двата стълба не само на Валутния съюз, а и на цялата идея за европейската интеграция. За разлика от Германия, през октомври 2011 общият индекс на деловата активност във Франция падна до 46,8 пункта, при положение, че през юли надхвърляше 53,2, а през февруари не падаше под 59,5 пункта.

При това, индексът РМІ в сферата на услугите във Франция демонстрира още по-голям срив, падайки от 52,5 пункта, през септември, до 46, през октомври, докато през февруари 2011 надхвърляше 60,8 пункта . Малко по-добра е ситуацията в реалния сектор на икономиката, където бе фиксиран ръст на индекса на деловата активност от 47,3 пункта, през септември, до 49, през октомври. В същото време обаче, през февруари 2011 този индекс беше над 59 пункта.

Смазващ се оказа докладът за динамиката на предпримаческите настроения в Гърция, която вече не просто е с единия крак в дълговата пропаст, а вече и с двата крака е затънала във втората кризисна вълна, заливаща Европа. За това, най-малкото, говори ситуацията в индустрията – не стига, че индексът на деловата активност в този сектор вече година и половина е под 50 пункта, а и продължава да пада. Ако през март 2011 той нахвърляше 45,4 пункта, през септември падна до 43,2, а през октомври се свлече до рекордните 40,5 пункта.

Също толкова песимистичен е и докладът за динамиката на потребителската активност в Гърция, според който, спадът в обема на стокооборота на дребно, макар и да се забави от 11,4%, през юни, до 4,3%, през юли и 1,5%, през август, продължава да е изключително голям, особено отчитайки ефекта на ниската база. До голяма степен, мащабното свиване на потребителските разходи се обуславя от това, че през същите месеци на 2010, продажбите на дребно намаляваха с 4,4%, 9,1% и 11,8%, съответно.

При това положение не може да се говори за каквото и да било значително подобряване на ситуацията с настроенията на потребителите.

Не много по-добра се очертава ситуацията в най-голямата периферна държава в Европа – Испания. Съдейки по последните данни, испанската индустрия продължава да е в състояние на кома и не изглежда, че скоро ще излезе от него. Според данните за септември-октомври 2011, индексът на деловата активност в производствения сектор демонстрира едва забележим ръст от 43,7 до 43,9 пункта, съответно. Имайки предвид обаче, че през февруари този индекс надхвърляше 52,1 пункта, фиксираното нищожно подобрение на деловия климат в страната не бива да се надценява.

Изненада поднесе и Италия, където, въпреки всички уверения на управляващите и постоянните внушения за ефективността на осъществяващата се в страната икономическа политика, е налице рязко влошаване на ситуацията на трудовия пазар. Така, през октомври 2011 нивото на безработицата скочи до 8,3%, докато само месец преди това беше 7,9%. Такова влошаване на ситуацията на трудовия пазар в Италия не се наблюдаваше от шест месеца насам, т.е. от март, когато безработицата беше над 8,3%.

Нарастващото охлаждане на китайската икономика

Заявлението на китайския премиер Ван Цзябао, че правителството внимателно следи развитието на ситуацията в икономиката и финансовата система на страната и при евентуалното и влошаване и ускоряване на свиването на деловата активност е готово да внесе необходими кореции в икономическата си политика, породи известен оптимизъм на финансовите пазари.

В условията на нарастващо охлаждане на китайската икономика (от 11,9%, през първото тримесечие на 2010, до 9,1% през третото тримесечие на 2011), намаляване темповете на растеж в индустрията (от 16-18%, в началото на 2010, до 13,8%, през септември) и понижаване показателите на деловата активност (от 55,3 пункта, през ноември 2010, до 49,9, през октомври 2011), това беше ясен зак, че Китайската компартия е готова да действа ва-банк и за пореден път да пристъпи към разширяване на емисионната подкрепа за икономиката.

При това, както винаги става, когато силно желаеш да си купиш нещо на пазара, инвеститорите предпочетоха да не анализират факта, че благодарение на осъщественото от правителството в Пекин през последните три години разширяване на кредитирането и емисионното «напомпване» на икономиката с 57%, китайският БВП се сблъска с редица негативни последици, рискуващи да ерозират стабилността на икономическото развитие. Става дума, преди всичко, за скока на потребителските цени (от 2,8%, през април 2010, до 6,1%, през септември 2011), ръста на разходите и, като следствие, на производствените цени (от 4,3% през януари 2010, до 7,3%, през август 2011) и натрупването на гигантско количество излишни производствени мощности и непродадени апартаменти (над 142 млн. обекта).

Съдейки по всички, ефективността на политиката на перманентно разширяване на перично-кредитното предлагане не просто поражда съмнения, а и придобива еднозначно отрицателни характеристики. В условията на изключително висока зависимост от експортните доставки на външните пазари (ЕС, САЩ, Япония) и изкуствено сдържане нарастването на жизненото равнище (с цел да се поддържа конкурентоспособността на китайската продукция), разширяването на обемите на кредитирането от страна на държавните банки и «напопмването» на икономиката с ликвидност ще доведе до още по-голямото раздуване на балоните на пазара на недвижими имоти и увеличаване обема на лошите дългове (който и днес достига 17—25% от БВП).

При това, потокът от негативни новини от Китай не секва. В началото на ноември 2011 беше публикуван докладът на китайското Национално статистическо бюро, съдържащ крайно мрачна картина на охлаждането в националната икономика и нарастващия спад на производствената активност. Става дума, преди всичко, за несекващото вече около година понижаване на индекса на деловата активност РМІ в индустриалния сектор, който падна от 55,2 пункта, през ноември 2010, до 52, през май и по-малко от 50,4 пункта, през октомври.

Разбира се, текущият показател на индекса на деловата активност все още е над психологически важната точка от 50 пункта, под която започва съкращаване на производството в индустрията, свиване на новите поръчки, спад на капиталовите вложения и нарастване на безработицата. Опасения предизвиква самата посока на движение на въпросния индекс и липсата на каквито и да било значими подобрения в реалния сектор на китайската икономика, дори в условията на доста значително нарастване на кредитирането на домакинствата (13-15%).

Най-големи тревоги поражда обаче непрекъснатото (още от началото на 2010) свиване на темповете на китайския икономически растеж. Ако през януари-март 2010, нарастването на БВП надхвърли 11,9%, на годишна база, още през първото тримесечие на 2011 той падна до 9,7%, а през третото едва достигна 9,1%.

Както изглежда, китайските управляващи донякъде са подценили последиците от толкова мащабно свиване на парично-кредитното предлагане в икономиката и не са очаквали, че отговор на съкращаването на емисията ще стане едно толкова съществено охлаждане на предприемаческата и инвестиционната активност. Ще напомня, че средните темпове на нарастването на широкото парично предлагане (т.нар. агрегат М2) през януари 2010 надхвърляха 26%, докато през януари 2011 паднаха до 17,2%, а през септември едва достигнаха 13%. Толкова скромни темпове на нарастване на емисията в Китай не беше фиксирано поне от 4 години насам.

С други думи, резултат от свиването на темповете на нарастване на емисионното „напомпване” с 50% стана охлаждането на икономическия растеж с 24%. При това, годишните темпове на нарастване на потребителските цени спаднаха доста по-малко –  от 1,5%, през януари 2010, скочиха до 6,5%, през юли 2011 и едва след това паднаха малко, достигайки 6,1%, през септември.

В условия, когато двукратното свиване на паричното предлагане води до намаляване темповете на икономически растеж от порядъка на 1,5 и, на практика, по никакъв начин не влияе за понижаването на инфлационния натиск върху потребителите, резултатите от рязкото втвърдяване на парично-кредитната политика, без да се промени общата структурна и индустриална политика, могат да се окажат изключително негативни. Аналогична е и ситуацията в сферата на кредитирането на домакинствата и корпоративния сектор от китайските банки. Ако през януари 2011 обемът на новите кредите надхвърляше 1 трилион юана, през юни той падна до 633,9 млрд., а през септември едва достигна 470 млрд. юана. За периода януари-септември 2011, обемът на новите кредити, отпуснати от китайските банки и кредитни институции, спадна с 9,6% спрямо същия период на 2010.

Но, въпреки всички опити на китайските власти да ограничат кредитната експанзия на държавните банки, обемите на кредитирането на икономиката нарастват стремително (със 17-25%). Тоест, излиза, че икономическите власти в Китай не отиват отвъд голите декларации за необходимостта от сдържане на емисионната активност и ограничаване на кредитирането на икономиката с цел да се предотврати раздуването нови „балони”. Другото обяснение е, че в страната има изключително развита „сенчеста” банкова система, работеща с недекларираните капитали на големите китайски корпорации и банки.

Напълно възможно е също така, декларациите на китайското комунистическо ръководство за необходимостта от борба с инфлацията и недопускане раздуването на „балони” на пазарите да са били предназначени само за външната аудитория, с цел да бъде успокоена световната общност. Докато самите китайски власти са съвсем наясно, че за днешен Китай много по-голяма опасност представлява не растящата инфлация, а рязкото охлаждане на икономиката, което неизбежно ще доведе до изостряне на социалните противоречия и нарастване на вътрешното напрежение.

Ситуацията в САЩ

Не по-добре стоят нещата в „цитаделата” на глобалния капитализъм, където вече над осем месеца се наблюдава усилващо се свиване на икономическата и деловата активност. Набива се на очи, преди всичко, същественото охлаждане на икономическата активност и индустриалното производство. Освен всичко друго, за това свидетелства и непрекъснатия, от февруари 2011 насам, тотален срив на индекса на икономическите условия в производствения сектор от 61,4 пункта, през февруари, до под 55,3 пункта, през юни, и 50,8 пункта, през октомври. Толкова ниска оценка на текущите икономически условия не е имало от кризисната 2009 (48,9 пункта), когато САЩ едва бяха започнали да излизат от дефлационното свиване, благодарение на безпрецедентната по обема си емисия.

Прави впечатление и докладът на Института на мениджърите по покупките за динамиката на деловата активност. Според последните анкети сред предприемачите, за първи път през последните две години в Ню Йорк е налице значително понижаване на индекса на деловата активност. През октомври 2011 той падна до 534,9 пункта, докато през юли беше 538,8 пункта. Фактът, че негативни тенденции в предприемаческата общност са характерни не само за намиращите се в кома индустриални центрове и в селскостопанските щати, а и във финансовото „сърце” на Америка, свидетелства за задълбочаващо се свиването на икономическата активност.

В същото време, инвеститорите бяха обнадеждени от ръста на капиталовите разходи в секторите, несвързани с отбраната ( като изключим инвестициите в аерокосмическия отрасъл) с 2,4%, през септември 2011, след спада от 0,1%, през август, което е най-добрия показател от август 2010 насам (+2%).

Определен оптимизъм породи и докладът на Бюрото за преброяване на населението, демонстрирал малък ръст в годишните продажби на нови жилища на американския пазар – от 295 хил., през август 2011, до 313 хил., през октомври. Това увеличение обаче е съвсем незначително, а обемът на реализираните нови сгради продължава да се колебае около историческите си минимуми и, на практика, е 5 пъти по-нисък от този през лятото на 2005.

Наред с породилия смесени чувства доклад на Мичиганския университет (в който освен ръста на основните индекси на потребителското доверие се анализира и очаквания рекорден ръст на недоволството от провежданата в страната икономическа политика), инвеститорите не са във възторг и от други показатели на макроикономическата статистика.

Вниманието на експертите беше привлечено, най-вече, от доклада на Федералния резерв за динамиката на потребителските цени, свидетелстващ за наличието на твърде висок инфлационен натиск върху икономиката и потребителските раходи. Така, през септември 2011, ценовият индекс на потребителите (РСЕ price index) затвърди рекордните си стойности от 2,9%, достигнати предния месец. При това, през септември-октомври 2010, потребителската инфлация се колебаеше в диапазона 1-1,4%, на годишна база.

На твърде високо равнище се намира и базовият индекс на потребителските цени, който вече няколко месеца не пада под 1,6%, въпреки постоянния спад в цените на суровините и храните, които, според правителството, са основните фактори за нарушаването на ценовата стабилност. Определен скептицизъм поражда поредният месечен доклад за пазара на недвижими имоти на Case-Shiller, който фиксира спад на цените в 20-те най-големи американски града с 3,8%, на годишна база, след като само месец преди това беше фиксиран спад от 4,1%. Не стига, че фактическият спад се оказа доста по-сериозен от очакванията на анализаторите, но сред обуславящите го фактори е и ефектът на ниската база: така, през август 2010, ръстът на цените на жилищата беше 1,7%, докато предния месец надхвърляше 3,2%. Впрочем, ще напомня, че през май 2010, поскъпването на недвижимите имоти в САЩ беше с 4,6%.

При това, алтернативният индекс на пазара на недвижимите имоти на NAHB се срина с 4% през август, в сравнение с 3,3%-ния спад, месец по-рано. Съдейки по всичко, нито изкуственото задържане на лихвените проценти по ипотеките на рекордно ниски стойности, нито многобройните данъчни и бюджетни стимули при покупката на жилище, нито продължаващите да са рекордно ниски цени на недвижимите имоти, не са в състояние да оживят пазара на жилища и да накарат домакинствата да ги купуват.

Никак не обнадежди инвеститорите и докладът на Чикагската резервна банка, фиксирал поредния спад на деловата активност в сферата на услугите, от 28 пункта, през април 2011, до под - 4, през септември, и - 8 пункта, през октомври. Поражда опасения и неочакваният спад на индекса на индустриалните доставки от 30 пункта, през декември 2010, до -2, през септември, и по-малко от -6 пункта, през август 2011. Не по-добра е ситуацията с предприемаческата активност в индустриалния сектор, за което говори стагнацията на едноименния индекс на Чикагската резервна банка (-6 пункта, през септември-октомври 2011). Това несъмнено е малко по-добър показател от -10 пункта, фиксирани през август 2011, но е много по-лош от 25-те пункта, през декември 2010 и февруари 2011.

Въпреки тези фундаментални слабости обаче, САЩ си остават ключовото звено на глобалната икономика, генериращо над 41% от световното търсене, макар да произвеждат не повече от 21% от световния БВП. При това, цялата съвременна международно валутно-финансова система, по същество, се основава на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв на САЩ, изпълнявващ ролята на ключов емисионен център на планетата.

В тази връзка, няма как да не поражда тревога усилващото се охлаждане на най-голямата световна икономика, която вече над шест месеца все по-отчетливо демонстрира признаци за съкращаване на деловата активност в индустриалния сектор и сферата на услугите, както и спад на потребителските разходи.

При това е очевидно, че действията на американския паричен регулатор за перманентно разширяване на парично-кредитната емисия и кредитиране на бюджетните дефицити оказват не просто нулев, а отрицателен ефект върху икономиката, като цяло. В момента става ясно, че базовите и структурни дисбаланси и противоречия, както в американската, така и в световната икономика, провокирали началото на кризата през 2008, си остават непреодолени. Нещо повече, както изглежда, в експертната общност и висшите ешелони на властта в САЩ е налице общ стремеж да не се допусне дори елементарна дискусия относно назрелите структурни изкривявания в икономиката и финансовата система. А както е известно, ако едно заболяване бива неглижирано и  се допусне да продължи да се развива навътре в организма, то няма как да изчезне от само себе си, а ще доведе до още по-плачевни последици.

Към структурните дисбаланси в американската икономика спадат прекалено тежкото дългово бреме на държавата (98% от БВП), огромното дългово бреме на всички икономически субекти (365% от БВП), хроничните дефицити на федералния бюджет (11% от БВП) и търговския баланс (3,6%), прекалено ниската норма на спестявания (4,5%), изкуствено завишеното потребление на домакинствата,  изключително високата и нарастваща безработица (9,2%, по официалната, и 16,2% по алтернативната версия), продължаващият спад на пазара на имоти и т.н. Без осъществяването на коренни промени в структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната и научно-техническата политика, не може да се говори за изход от кризата нито на американската, още повече пък на световната икономика.

Някои изводи

Със задълбочаването на кризисните явления в световната икономика, все повече експерти стигат до извода, че е принципно невъзможно да се преодолеят структурните изкривявания и системните дисбаланси в американската и глобалната икономика само с инструментите на парично-кредитната политика. Още повече, когато тази политика се свежда до примитивна и неограничена емисия на национални валути с цел финансовите пазари да бъдат залети с евтина ликвидност и да бъдат кредитирани бюджетните дефицити. При това е съвършено неясно, как ще се държат в подобно положение фондовите пазари. Да се говори за какъвто и да било съществен потенциал за растеж, както на американския, така и на глобалния фондов пазар в условията на сегашното охлаждане на глобалната икономика изглежда доста проблематично. Не си струва да се разчита и на мнимото подценяване стойността на американския и другите фондови пазари. Както посочих по-горе, съдейки по всичко, широко рекламираният дисконт при книжата на повечето компании и индекси е по-скоро мним, а не реален. Поне ако се съди по показателите на коефициента на Тобин и коефициента Р/Е (съотношението между пазарната цена на акцията и доходността и през последната година – б.р.), може (и следва) да се говори не за наличието на някакъв потенциал за растеж на фондовите пазари, а за много по-вероятния спад на фондовите индекси с 13-20%.
Разбира се, това съвсем не означава, че в краткосрочна перспектива не е възможен ръст на котировките на фондовия пазар. Налице са огромен брой фактори, както икономически така и неикономически, които могат да доведат до временен и ограничен ръст на цените на активите. Сред икономическите фактори си струва да посочим вероятността от стартирането на нова, трета поред, неограничена емисия на долари от страна на Федералния резерв, временно отлагане момента на фалита на държавите от PIGS, ускоряване темповете на растеж на китайската икономика и т.н. Сред основните фактори с неикономически характер пък можем да споменем твърде вероятното и съзнателно задълбочаване на конфликта в Близкия Изток, нарастването на военно-политическата нестабилност в Африка и Азиатско-Тихоокеанския регион, задълбочаването на политическата криза в САЩ и Еврозоната и т.н.

На този фон трудно може да се говори за каквато и да било стабилизация на международния финансов пазар и възобновяване на положителните тенденции на фондовите и суровинните пазари. При това е много вероятно определена част от американския политически елит съзнателно да се ориентира към задълбочаване на конфликта в Близкия Изток с цел да се дестабилизира ситуацията в региона и се провокира нестабилност на финансовите пазари. Подобен сценарий е възможен особено при положение, че Китай вече обяви съкращаване на вложенията си в американски ценни книжа, Япония изпитва много сериозна нужда от финансови ресурси за възстановяването си от цунамито през март, а Еврозоната е на ръба на финансовия крах, предвид очертаващата се поредица от дефолти на държавите от PIGS.

Много важно е също, че не може да става и дума за какъвто и да било пазарен механизъм за ценообразуване в практически нито един от сегментите на международния финансов пазар. Фиксираният растеж на фондовите пазари на развиващите се държави не е обусловен от някакво значително подобряване на макроиковомическата ситуация в тях, а от притока на колосален обем евтини и достъпни финансови ресурси на стоково-суровинните пазари, вследствие на невижданата досега парично-кредитна емисия от страна на основните централни банки по света.

Така, в периода 2008-2011, само Федералният резерв на САЩ разшири съвкупния баланс на своите операции над три пъти - от 0,95 до 2,9 трилиона долара. На свой ред Европейската централна банка увеличи съвкупния обем на финансовите вливания от 1,2 до 2 трлн. евро, а пък Китайската народна банка мощно стимулира ръста на кредитирането на националната икономика от страна на държавните банки в размер на 63% от БВП за същия период.

При това, в групата на т.нар. икономически развити държави, отпуснатите от централните банки и държавната хазна ресурси за най-големите финансови институции въобще не отидоха за разширяване кредитирането на крайните потребители и стокопроизводителите. Вместо това, тези средства се устремиха към далеч по-печелившите рискови сегменти на финансовия пазар и бяха инвестирани в спекулативни операции на валутните, стоково-суровинните и фондовите пазари. Тест, вече може да се говори за отпадането на принципа на пазарните отношения и ценообразуването на активите съобразно търсенето и предлагането и в такъв ключов сегмент на финансовия пазар, какъвто е пазарът на дългови задължения, от ситуацията на който зависи стойността на кредитните ресурси в световната икономика. На свой ред, от стойността на парите на междубанковия пазар на евродолари (един сегмент на международния финансов пазар, който, на практика, е неконтролируем) зависи и склонността към поемане на рискове на инвеститорите, и стойността на активите във всички останали сегменти на глобалния финансов пазар.

В момента, най-голям кредитор на САЩ са... самите САЩ, в лицето на Федералния резерв, в чиито баланс са записани дългови книжа на федералната хазна на стойност над 1,6 трлн. долара. Това превръща американския паричен регулатор в най-големия притежател на държавни облигации на САЩ и позволява на Федералния резерв да удържа лихвените проценти на исторически ниски равнища от 0,01-0,15% годишно. Изкуствено занижените лихвени проценти по краткосрочните полици на американския Департамент по финансите пък позволява удържането на рекордно ниски равнища стойността на краткосрочните кредити на междубанковия пазар на евродолари (т.е. долари, депозирани в банки, извън САЩ – б.р.). Въпреки скока на стойността на краткосрочните заеми от 0,24%, в средата на юли 2011, до 0,43 в началото на ноември за тримесечния LIBOR (т.е. усреднения лихвен процент, използван за ипотеки на заемополучатели нямащи добра кредитна история – б.р.), във връзка със задълбочилата се дългова криза в САЩ, на пазара все още има огромно количество „евтини” и достъпни пари, поддържащи цените на фондовите и стоково-суровинните борси.

При това положение, решаването на проблема с извънредното дългово бреме и прекалено големите бюджетни дефицити в ключовите държави и региони на света ще се осъществява чрез перманентното рефинансиране на дълговите задължения с помощта на изкуствено занижените лихвени проценти и постоянното утежняване на същото това дългово бреме. С други думи, строежът на пирамидата на дълговите задължения ще се осъществява от централните банки и приближените им най-големи финансови институции дотогава, докато социално-икономическите и политически «разходи» не надхвърлят печалбата от непрекъснатото печатане на пари.

За това, че е избран именно този сценарий за развитие на събитията свидетелстват редица факти. На първо място си струва да отбележим декларацията от началото на ноември 2011 (при това направена в силно приповдигнат тон) на членовете на Г-8, че най-големите централни банки в света ще продължат и занапред да влагат средства от своите златно валутни резерви в американски дългови книжа. При положение, че над 43% от съвкупното крайно търсене на световната икономика, по паритет на покупателната способност, се формира именно в САЩ, а 50% от всички валутно-обменни операции са свързани с долара, никой не иска да рискува икономическото си здраве, опитвайки се да ерозира доларовата дългова пирамида.

Поражда тревога единствено фактът, че все по-голям брой кредитори на американската икономика постепенно съкращават чистия обем на вложенията си в дългови книжа на САЩ. За това способстват както отрицателните лихвени проценти, практически, в целия спектър на дълговите книжа (освен 10-годишните и 30-годишните облигации), така и непрекъснатото обезценяване на долара спрямо редица „защитни” активи, включително златото, а доскоро и швейцарския франк.

В същото време е съвършено неясно, кой би могъл да ги замени, превръщайки се в пълноценен кредитор на американските бюджетни дефицити. Особено в условията на понижаване на суверенния кредитен рейтинг на САЩ и началото на преразглеждане позициите на долара като ключова международна резервна и платежна валута. Напълно вероятно е, че именно това е накарало американските управляващи да се ориентират към съзнателно нагнетяване на нестабилност в Близкия Изток с цел да дестабилизират ситуацията на финансовите пазари и да провокират нова вълна от интерес към „качествени” вложения, за каквито се смятат тези в дълговите книжа на САЩ.

Още по-вероятно изглежда усилването на нестабилността в региона на фона на изчерпващия се военно-политически потенциал на САЩ, който ги принуждава или да се изтеглят, или да отслабят контрола си над вече „заетите” от тях територии. В подобна ситуация започва да се следва логиката „ако няма да е за нас, няма да е и за никого другиго”, оправдаваща максималното дестабилизиране на ситуацията в страните и регионите, от които американците се изтеглят, с цел да бъдат хвърлени в хаос техните политически, социални и икономически системи.

С други думи, свидетели сме на двойнствен процес. От една страна, изглежда, че големите финансови институции и инвестиционните банки, които по съвместителство изпълняват и функциите на най-големи акционери на Федералния резерв и основни бенефициенти на доларовите емисии, продължават изкуствено да удържат на ниско равнище краткосрочните и средносрочни лихвени проценти. По този начин се реализират едновременно две цели: на първо място да бъдат принудени частните инвеститори и средно големите финансови институции да инвестират в по-рискови и високодоходни активи. А на второ, могат да бъдат удържани на изкуствено занижено равнище стойностите на кредитите на междубанковите и паричния пазари, както и на пазара на евродолари, който е основен източник на ликвидност за цялата международна валутно-финансова система. Именно тази ликвидност, възникваща въз основа на операциите „кери-трейд” (т.е. операциите, чрез които инвеститорите вземат заем във валута с ниска лихва за да инвестират във валута с по- висока лихва – б.р.) подхранва раздуването на балоните в другите сегменти на финансовия пазар, включително на фондовите пазари на развиващите се държави, на стоково-суровинния пазар и в сегмента на „суровинните” валути.

При това следва да сме наясно, че нито монетизацията на държавния дълг, нито увеличаването на бюджетните дефицити и съвкупното дългово бреме не са в състояние да гарантират изход от сегашната финансово-икономическа криза. В случая, от принципно важно значение е промяната на основните подходи към структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната, научно-техническата и социално-демографската политика, които трябва да бъдат ориентирани към стимулиране на научно-техническия прогрес и разширяване на производствения контур на новата технологична структура, както и към драстично повишаване ефективността на общественото производство. Паралелно с това, ще се окаже неизбежно демонтирането на съществуващата международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв в интерес на най-големите финансови институции.

-------------------------------------------------------------

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”

 

„Всяка наша стъпка, свързана с газ, ток, ще бъде със санкция на Европейския съюз” заяви премиерът Бойко Борисов днес, като даде да се разбере, че така са се разбрали с еврокомисаря по енергетика, Гюнтер Йотингер. И да рече човек, че това е от днес – категорично, не. Тази линия на поведение лидерът на ГЕРБ и министър-председател следва откакто пое изпълнителната власт в държавата.

Днес на 2 март стана ясно, че снощи премиерът е разговарял с еврокомисаря по енергетиката Йотингер. Думите на еврокомисаря са били, че и в Германия, и в Европа не се толерира правителство, което ревизира договори на предишните!

„Тези, които казват – „Затворете проекта „Белене”!,” това е първият пасив, каза премиерът. По думите му - политическата приемственост в случая е важна, за да се знае, че когато дойде инвеститор в България, следващото правителство ще спазва предишните договорености.

На пресконференцията след срещата на българския премиер и еврокомисаря за енергетиката Гюнтер Йотингер е било съобщено, че Йотингер лично е поел ангажимент да се търсят частни европейски инвеститори за строежа на АЕЦ „Белене”...

„Относно енергийната сигурност, с ЕК всеки един детайл ще бъде обсъждан с нашите партньори и ще се действа само ако това е в обща европейска полза”, заяви Борисов. Установихме контакт ежеседмично, ежедневно.

Интересен момент от новините от срещата с еврокомисаря по енергетика бе, че според Йотингер предстои взимането на важни решения за газовата инфраструктура в самата Еврокомисия.

Друг интересен момент от двустранните разговори Борисов-Йотингер от днес бе, че пак според комисаря, проектът "Южен поток" имал подкрепа от Европейската комисия /ЕК/, само ако отговаря на европейските критерии за сигурност! В същото време Йотингер признал, че "Южен поток" е от съществено значение, тъй като повишавал капацитетите на внос на природен газ в ЕС.

В същото време, проектът „Набуко” като по-различен и нов, включвал нови области на доставки, подсилвал снабдяването и диверсификацията по отношение на вноса и най вече увеличавал независимостта на Европа по доставката на енергия. Йотингер признал, че очакванията са: източник на газ за „Набуко” ще бъде целият Каспийски регион, Азербайджан, Туркменистан, страните от Средния изток.

„„Набуко” ще бъде и може да бъде реализиран в случай, че се стигне до една ситуация, в която всички печелят”, заяви изненадващо еврокомисарят за енергетиката Гюнтер Йотингер по време на визитата си в София.

Какво е „Белене”: изхарчени над 1 млрд. евро, подписани договори за доставки, евентуални бъдещи неустойки в размер на 800 милиона евро. Това са наличностите, които ако България се откаже от проекта минават в пасив.

Удължаване на живота на Пети и Шести блок на АЕЦ „Козлодуй” ще поиска кабинетът в близките дни, както и да се започнат процедурите по изграждането на Седми блок – заяви премиерът Борисов.

„Имаме осигурено финансиране за „Набуко”” – призна българският министър-председател, но „Набуко” все пак трябва да бъде подсигурен с газ...

И тук вече идват въпросите: как така има пари за „Набуко”, за който засега няма осигурена газ, а за „Белене” – няма нито стотинка?

Как така е осигурено финансирането на Горна Арда, а за „Белене”, където ни заплашва плащане на неустойки – няма?

Как България все още живее с убеждението, че ще участва в „Южен поток”, след като не е казано нищо конкретно на Русия, Турция, Италия, Гърция, Сърбия, Франция? Едно е да си мислят нещо политиците, а съвсем друго – да работят за осъществяването му.

И още нещо: ще продължат ли и в новата Еврокомисия политиците ни да се навеждат пред еврокомисарите за всяка стъпка? Ще се налага ли за всяко решение да се пита Брюксел? Нима сменихме Кремъл с Брюксел и Вашингтон?

 

Какво сме ние?

Защо са ни национални празници, защо имаме химн и национален трибагреник? Нация ли сме или поданици разкрачени между САЩ и Европейския съюз? Територията ли е определяща, за да бъдат една външна политика и национална икономика самостоятелна?

Всички тези въпроси се появиха, след като министър-председателят Бойко Борисов се срещна с еврокомисаря по енергийната политика, Гюнтер Йотингер. Тази среща доизясни окончателно много въпроси по енергийното бъдеще на България, но и ни показа, че политиците ни отреждат място в крилото на прислугата в рамките на Европейския съюз, докато някои еврокомисари държат да разговарят с нас равнопоставено.

Преди пет дни така нареченият лидер на СДС М. Димитров поиска правителството да не предприема нищо по подписаните междудържавни договори за енергийни проекти с Русия, докато не бъде представена Енергийна стратегия на България в парламента.

Всъщност Енергийна стратегия вече има, и тя е на Европейския съюз – а защо един депутат като Мартин Димитров няма представа за това – само той може да си отговори.

"Ние сме за европейско, а не за руско или друго развитие на България" – беше казал новият премиер на Република България, Бойко Борисов след завръщането си от Брюксел в началото на месец септември м. г..

"Аз не съм водил никога различна политика, и името на ГЕРБ е Граждани за европейско развитие на България, не за руско, не за някакво друго", посочи премиерът в допълнение, че при срещите си с руския премиер Владимир Путин не е давал обяснение за разговорите, които води с председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу. Вярваме му, но кое наложи обратното? Борисов да дава обяснения на португалеца еврочиновник за разговорите с Путин?

Българският министър-председател Бойко Борисов заяви, че ще прати документите за съвместните енергийни проекти с Русия в Брюксел, "за да чуем становището на европейските ни партньори". Да сте чували премиерът на Великобритания, Гордън Браун, френският президент Никола Саркози или канцлера Ангела Меркел да питат като слаби ученици ЕК за всяка своя стъпка? Няма и да чуете, защото във Великобритания, Германия, Франция и прочие суверенни държави членки на Европейския съюз политическите им лидери не съгласуват стъпките си с Барозу, а с народа, който управляват. Нали не сме женени за Жозе Мануел все пак, нали изборите бяха за български политически партии, а не за някакъв еврочиновник, който едва бе избран да кара втори мандат начело на ЕК?

 

България, уви, не е Франция!

Ще припомня, че на пресконференция с журналисти в първия ден от официалното му посещение във Франция миналата година, премиерът Бойко Борисов поясни, че за АЕЦ „Белене” е потърсил от Саркози и варианти за инвестиции, и гаранции за бъдещата атомна централа:

„Така или иначе има хвърлени пари, има похарчени пари и ние не можеме с лека ръка да го задраскаме. И затова именно ние търсим европейски партньори и да го финансират и да гарантират сигурността на тази централа, защото може да се случи така, че ние да построиме нещо с огромни лишения и ако намериме финансиране и след това да дойде същото тук, което дойде преди няколко години – спрете 3 и 4 реактор...”

И какво се случи във Франция докато борисов бе на официално посещение там? Никола Саркози изслуша искането за участие във финасирането на проекта „АЕЦ „Белене”, но с изслушването започна и свърши всичко...

Затова пък на въпросното официално посещение във Франция на българския премиер, Саркози не пропусна да изпее рефрена за „задължителното ни откъсване от Русия”!

Та по време на това посещение, Никола Саркози попита българския премиер без заобикалки: „По какъв начин вие се отделяте от Русия, когато вече няма Варшавски договор?” Питане, на което отговорът не е задължителен, още повече, че задаването на подобен въпрос е в разрез с елементарните правила на дипломацията и етиката в международните отношение при две равнопоставени държави...

„За съжаление аз съм премиер от два месеца – се оправда на събеседника си българският премиер Борисов. - Но така или иначе има хвърлени пари и ние не можем с лесна ръка да го задраскаме. Затова търсим европейски партньори, които и да финансират, и да гарантират сигурността на тази централа”.

България и Франция са равнопоставени страни-членки на Европейския съюз. Поне така е според подписания Договор за присъединяване, в който няма нито буква за това, че България ще бъде третирана в Евросъюза, съобразно близкото си комунистическо минало и според големината на територията си – например.

Така докато от една страна френският президент ни намекваше най-безпардонно, че трябва час по-скоро да се отдалечим колкото може повече от Русия и влиянието й – разбирай, икономическите съвместни проекти – така от друга страна Саркози пусна към Кремъл големи френски енергийни компании, за да сондират почвата за близко икономическо партньорство!

В резултат, Франция се присъедини към „Южен поток”, докато в България управниците шикалкавеха и мълчаха.

Следващият резултат дойде и днес, на 2 март, когато руската компания „Газпром” и френската GDF Suez подписаха Меморандум за включването на GDF Suez в проекта за газопровод „Северен поток”.

Внимавай с кого дружиш!

В продължение на пет дни така наречените партньори в парламента на ГЕРБ от Синята коалиция, в комплект с министъра на финансите от правителството на ГЕРБ дадоха всички възможни знаци, че незабавно трябва да се скъсат всякакви възможности за съвместни руско-български проекти, и най вече трите, подписани вече от предишното правителство!

Достатъчно бе, американският посланик, някой си Дж. Уоруик да даде знак за русофобска атака и верните му придворни от дясното политическо пространство, свиха лапички и заповтаряха колко жизненоважно е да забравим и оставим икономическото и енергийно сътрудничество с Русия в историята!

Оставени извън политиката бивши царедворци и други цветове бивши политици, ни замесиха успешно в скандал с разполагане на ПРО на българска територия, докато след настойчиво питане от страна на Русия стана ясно, че Щатите бият отбой, а официален Вашингтон обяви, че не е договарял изобщо със София подобно начинание. Така версиите за задължително присъединяване към американския щит в знак на солидарност към НАТО се разпаднаха като несъстоятелни...

В Европа кризата се оттегля бавно и мъчително, в нашата страна министърът на финансите „премести” прогнозата си за край на кризата с цели 6 месеца. В момент, когато винопроизводителите търсят път към загубените в годините на прехода руски пазари. В момент, когато Русия е на път да дръпне килимчето по отношение на съхраняването на отработилото ядрено гориво, а руските инвестиции се стопиха като ланския сняг, в момент, в който в туризма ни видимо няма вече наплив на руски туристи, които предпочитат да летуват в съседните на страната ни, Турция и Гърция...

На този фон: неизживени комплекси за величие в политиката на десни депутати, създадоха сериозни предпоставки за това да загубим Русия като партньор... нещо, което нито Германия, нито Франция, нито Великобритания си позволяват.

Енергийната ни политика била равна на руските интереси? Вятър и мъгла! Като не искат бизнес с Русия политиците ни, руснаците без проблем ще отклонят тръбите на "Южен поток", ще си приберат неустойките по отказания "Белене", ще се смразим с Гърция заради "Бургас-Александруполис" и - няма енергийна политика с българите, има пари за руснаците! Тогава къде и чий ще е интересът от тези американски напъни за интриги в Европейския съюз?

Политиците ни сами избраха да ни мачка Европа

Днес премиерът Борисов каза, че ако е бил в управлението на държавата преди време, е нямало да бъдат затворени 3 и 4 реактор на АЕЦ „Козлодуй”. Работим за удължаване на живота на 5 и 6 блок, но това ще се случи само ако ни позволят, и не е завинаги. Затова е важно да започнат процедурите за 7 и 8 реактор в „Козлодуй”.

Според Доклада на ООН за глобалното затопляне е посочено, че най-чистата и щадяща природата енергия е ядрената. Това бе повод и много страни да активизират своите ядрени програми.

България няма Енергийна стратегия, но Европейският съюз – има. Има я черно на бяло. Документът е озаглавен "Нова енергийна стратегия на ЕС", приета на 10 януари 2007 г., т. е. 10 дни след влизането на България в ЕС.

В Приложение №1 към тази Стратегия от 7 март 2007 г. се отменят всички разпоредби, касаещи ядрената енергетика в тези 27 страни, членки на ЕС. Ето какво се казва в т.11, абзац 1:

"Европейският съвет потвърждава, че всяка държава-членка на ЕС, може да развива своята ядрена енергетика така, както намери за добре, без да иска никакво разрешение от ЕК, стига да се спазват изискванията за безопасност, съхраняване на РАО".

Това е точката, която от 7 март 2008 година ни даде право да си отворим спрените блокове на централата в Козлодуй. Още помним как един от виновниците за затварянето на блоковете, Соломон Паси изпадна в истерия, когато видя, че парламентът ще гласува за пускането на блоковете и започна да говори, че ще се доставя енергия от Северния полюс и от Космоса.

Едва ли някога ще се разплете аферата „Спиране на Козлодуй”. Брюксел трудно ще понесе такъв скандал, ако тази афера се разплете, още повече, че в нея дейно участие имат Гюнтер Ферхойген, М. Кунева и прочие не случайни имена. В нея, според канадски депутат, са разиграни 40 милиона долара. Румънската централа, която струва 2 милиарда, бе дадена с договор-гаранция от французите, че ще се изплати с продажбата на ток, а комисионните на французите бяха определени на 10 процента от тази сума.

Това е истината, не искат да отворят блоковете и се оправдават, че ще се наруши Договора, че ще получим санкции. Нека ни покажат на базата на какъв документ България ще получи санкции.

Президентът на Световната ядрена асоциация, Джон Рич ни предупреди: "Отворете си централата, защото ще загубите 11 милиарда евро!" Зам.-председателят на Европарламента Гонзалес определи затварянето на Козлодуй така: "Това е престъпление!" С него беше проф. Робер, директор по ядрена безопасност в МААЕ-Виена, единствената организация, която има право да каже, дали някоя централа трябва да се затвори. Та проф. Робер каза: "Не пипайте реакторите!"

Проф. Андре Майсьо, президентът на Световният съвет на ядрените оператори написа в писмото си до Симеон Сакскобургготски и Милко Ковачев: "Затварянето на "Козлодуй" ще бъде политическо и икономическо престъпление срещу българския народ".

Председателят на Енергийната комисия към миналия европарламент заяви: "Докладът на ЕК за "АЕЦ Козлодуй" е антибългарски".

Джефри ван Орден, дойде в България да ни поздрави за членството в ЕС, каза дословно: "Вие сте блато на алигатори... не мога да понеса, че вие сами съсипахте едно прекрасно предприятие, наречено "АЕЦ Козлодуй"...”

През 2008 година, президентът на Световната ядрена асоциация Джон Рич заяви пред bTV:

"Производството на електроенергия в рамките на територията на България е суверенно право и отговорност и ако международните стандарти са изпълнени, страната трябва да изпълни отговорностите си най-напред спрямо собствения си народ."

Нима това не са уважавани люде? Нима думите им са лъжа или са продиктувани от някакви игри? Защо отвън, чужденци трябва да ни отварят очите за нещо, за което родните политици си правят оглушки?

Реакторите  на 3 и 4 блок в "Козлодуй" са "ВВЕР 440". Такива реактори има в Финландия - 2, в Унгария - 4, в Чехия - 4, Словакия - 4.

Всички преговори, които води енергийният министър Трайчо Трайков, за проекта АЕЦ „Белене” и доставките на газ да бъдат публични, поискаха от СДС. Това каза на пресконференция след редовно заседание на НИС на Съюза на демократичните сили /СДС/ председателят на партията Мартин Димитров, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

От СДС поставиха няколко въпроса – дали има някакво обвързване между АЕЦ „Белене” и новите преговори за доставка на газ. Според сините такова обвързване не трябва да има. Димитров заяви, че от партията искат преговорите, които води министър Трайчо Трайков, да бъдат публични и да е ясно преди подписването какви са новите условия за доставка на природен газ.

С кого води в момента преговори министър Трайков и на Димитров едва ли е ясно, но нали трябва нещо да се подхвърля на журналистите? От каква точно позиция Димитров и Иван Костов смятат, че могат да имат право на диктат, и изисквания, право на натиск? От позицията на два партийки в един файтон хора може би? Или от позицията на СДС, което има нещастието да се сдобие с лидер, който забрави да го регистрира в съда?

"Наследили сме раболепие, гарнирано с коварство" - заяви в едно свое интервю историкът Андрей Пантев. Разбира се поводът за тези думи беше друг, но определението приляга точно на картината на отношенията Синя коалиция-ГЕРБ.

България е страна, която има няколко национални празника. Един от тях е утре. И съдбата ни поднесе неочакван подарък – еврокомисар да дойде и да ни даде безплатен урок по суверенитет и отстояване на национално достойнство!

 

“България отново игнорира и не зачита македонците в своята държава. На формуляра за преброяване – няма графа “македонец”, а върху някои жители в Пиринска Македония се упражнява натиск” – това коментира държавната телевизия на Сърбия, РТС, като се позова на излизащия в Македония в. “Вечер”.

РТС посочва, че в документите за преброяване на населението, което започва на 10 февруари в България, били посочени като етнически малцинства само турци и цигани, въпреки че според “Вечер”, мнозина от българските граждани били готови да се легитимират като македонци. Дава се като пример неправителствената организация “”ОМО “Илинден”, която направила проучване и установила повече от 25 000 македонци, които са привързани както към традициите, така и към майчиния, македонски език!

В случай, че македонците от Пиринска Македония се обявяли за македонци – то те щели да бъдат изложени на натиск и преброяването от техните родни места щяла да бъде анулирано, твърди изданието!

Успоредно с това, в София владеела истинска параноя, министърът на просветата Сергей Игнатов, от когото се очаквало да предложи стратегия за развитие на националното съзнание за българите, открито подкрепял противоречивия историк Божидар Димитров, според когото истински македонци не съществуват изобщо твърди РТС като коментира, че на преброяването през 2002 година  са били установени около 5000 македонци, въпреки че реално били с около 20 пъти повече.

От друга страна България издала най-много паспорти за двойно гражданство на граждани на Република Македония, въпреки че в документите бил посочен адрес: Бивша Югогославска република Македония /БЮРМ/.

Медията признава, че най-многобройни чеждустранни студенти в България били македонците, както и че броят на автомобилите с българска регистрация на територията на Македония се увеличил значително, коментира РТС.

Какво пропускат двете медии?

Република Македония бе призната от България и то като първо признание от чужда държава - на 15 януари 1992 година. Под наименованието БЮРМ Македония съществува и е вписана в ООН.

След признанието, Скопие продължи години наред да иска България да признае и съществуването на "македонска нация" и "македонски език". През 1999 г. правителството на Иван Костов призна правото на Република Македония да си служи с официалния си език, въпреки че този език е едно западно наречие на българския език, смесено със сърбизми!

В същото време Гърция и Република Македония спорят за името на БЮРМ, за да може западната ни съседка да кандидатства най-после за членство в ЕС и НАТО.

В устрема си към ЕС и НАТО македонските политици напоследък са готови да отстъпят от позициите си, и още през октомври 2010 година темата се развихри в тамошния печат!

За този период на отстъпление “Хроники” писа надълго и нашироко:

Скопие пак не знае какво иска и на кой бог да се моли

http://lubamanolova.info/analizi/2010/1750-skopie-pak-ne-znae-kakvo-iska-i-na-koy-bog-da-se-moli

„Македонецът се е появил преди човека” коментира шеговито в студиото на Нова телевизия историкът проф. Георги Марков, и добави: „Те са внуци на Зевс, те са много комплексирани, говоря за елита, тъй като всяка нация трябва да има история...”

За едни историци историята на БЮРМ започва след Втората световна война, за други – след 1992, за трети – началото е в древността – версии разни, колкото и интереси.

България, която призна Македония от деня 15 януари “плаща” от тогава за това добро.

Мнозинството албанци в Македония искат създаването на Велика Албания сочи проучване на „Галъп” от средата на ноември 2010 година. Според анкетата 62 на сто от гражданите на Албания, 81 на сто от гражданите на Косово и 51,5 от македонските албанци искат създаването на Велика Албания. В изследването на “Галъп” 95 на сто от анкетираните бяха на мнение, че една подобна бъдеща Велика Албания трябва да влязат Косово, Албания и част от Македония.

Безпрецедентна акция на Скопие бяха санкциите за българи с регистрирани автомобили в България. Властите поискаха собствениците на тези автомобили да подадат декларации за обмитяване на колите или да подадат митническа декларация за това, че колата ще бъде обмитена и ще й бъдат сменени номерата с македонски!

Македонската държава заплаши да стигне и по-далеч, като конфискува автомобили с български номера, ако не бъдат пререгистрирани с македонски номера. В същото време в Република Македония без проблеми се управляваха и управляват десетки хиляди автомобили с регистрационни табели на други чужди страни – албански, сръбски, немски, дори със табели от Съединените американски щати.

По време на балканска обиколка на държавния секретар на САЩ, Хилъри Клинтън, тя заобиколи Македония, с което даде ясен знак на политиците от Скопие, че трябва да решават, а не да създават проблеми.

Ермира Мехмети, депутат от управляващата албанска партия Демократичен съюз за интеграция, заяви, че Хилари Клинтън заобиколила Македония, тъй като нямало какво да съобщи на властите в Скопие.

„Посланията са ясни – написа Мехмети - следващият период трябва да се използва за решаване на проблема с името и да се получи покана за членство в НАТО през ноември”.

Македония е държава с най-висока бедност и безработица, най-малко чуждестранни инвестиции. Всеки трети гражданин няма хляб, не може да се облече – сочат социологически проучвания. В същото верме политиците на страната са се заиграли с името, с дребнави заяждания със своите балкански съседи.

Дали има македонци в България, попита една сръбска телевизия, както и скопското издание “Вечер”. И какъв трябва да е отговорът: ако десетилетията в края на 20 век утвърдиха българско население в Република Македония да се нарече македонци, а българи, останали в западните покрайнини след изместването на западната граница – да се приемат като сърби – то какво трябва да следва от тези промени?

Човек е такъв каквото е самосъзнанието му, самоопределението му – независимо къде се намира и още по-независимо – дали държи на корените си, а не на георграфско-политическото си местожителство.

История се пише всеки ден, но история за отминали векове не се пренаписва в името на възникване на нова държава...

И още нещо: докато Скопие се чуди как да изтрие българското минало от историята на земите си и от самосъзнанието на част от населението си – албанци от няколко държави работят за каузата Велика Албания. А за това си струва да се помисли и внимава.

Докога ще обичаме тези, които ни мразят попитах преди четири години.

http://lubamanolova.info/sviat/2006/109-------

http://lubamanolova.info/sviat/2007/228-1-

http://lubamanolova.info/sviat/2007/232-2------------

Едно е историята, съвсем друго е действителността - това показва животът. Но да "твориш" история, жертвайки действителността, е, меко казано, несъстоятелно, даже глупаво. Претенции за територия, или претенции за етноса на население, вследствие на исторически сътворени илюзии водят до политически измерения, които не бих определила като най-добрите като избор за самите "творци" и "автори".

Докога ще търсим обич от хора, чийто смисъл в живота е отказът от българския корен, от историята, от миналото на държавата и произхода си? За жалост това е действителност, която едва ли ще се промени. Добрият изход от ситуацията е БЮРМ или така наречената Македония да осъзнае, че българите са най-малкия й проблем. А исторически доказаната българска идентичност на територията и населението в БЮРМ е още по-малък, даже незначителен проблем. Истинските проблеми за БЮРМ тепърва ще се появат когато на бял свят излязат албански претенции за автономия в границите на самата държава Македония. А в такива претенции няма толерантност на Балканите, няма търпимост и това неведнъж бе демонстрирано в последните 15 години.

Другата непосилна задача пред управниците на БЮРМ е да развият икономиката на страната като съвременна и добре работеща, най-малкото защото политиката не храни, не пои и не облича.

Само тогава, след решението на тези два бъдещи проблема, в БЮРМ ще осъзнаят, че българските им корени изобщо не са действителност критична и рискова, която да изисква сили и интелектуален ресурс...

Има ли македонци в България – нека всяка държава решава сама своята вътрешна политика.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

------------------------------------------------------------

* Институт за Близкия Изток

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

 

Европейският съд за правата на човека осъди Турция да плати големи суми обезщетения по четири дела, изнесе вчера турският вестник „Сабах”, в навечерието на двудневното официално посещение на българския премиер Бойко Борисов в Турция.

Първото дело е за нарушаване на човешките права по време на съдебен процес, по второто дело ще се наложи Анкара да плати на лидер на ПКК тъй като още не е приключил съдебният процес след арестуването му през 1997 година, а той се намира в затвора.

Следващите присъди на Европейския съд за правата на човека е по дело за ограничаване на свободата на словото и изразяването на мнения, заведено срещу Турция от 20 журналисти и собственици на вестници, тя ще трябва да изплати 40 000 евро, пише вестникът.

Цитирам тези новина, тъй като днес и утре българският премиер Бойко Борисов ще се срещне с турския си колега Реджеп Тйип Ердоган, с турския президент Абдуллах Гюл и сред темите на разговор с двамата ще е проблемът за изплащане на обезщетенията на бежанците от Беломорска Тракия и техните наследници.

Борисов би следвало да бъде приет добре в южната ни съседка, най-малко защото докато бе кмет на столична община бе гласувано, че Турция не е провела арменски геноцид.

Наскоро депутат от управляващата в Турция проислямска Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ стана новият председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа /ПАСЕ/ съобщи БТА. Мевлют Чавушоглу, който бе единственият кандидат за поста, беше номиниран от групата на Европейските демократи, жест, с който европейските чиновници демонстрираха желанието си Турция да стане по-скоро член на ЕС.

Проучване, проведено наскоро от университета Богазичи в Истанбул и от два испански университета показа, че 47 на сто от европейците подкрепят присъединяването на Турция към Европейския съюз, но и че 47 на сто от тях се противопоставят на това.

Проучването бе проведено в пет страни-членки на ЕС – Франция, Германия, Полша, Испания и Великобритания – между август и септември миналата година, и бе представено на 23 януари т. г. в Истанбул.

Според резултатите, 62 на сто от германците и 64 на сто от французите биха гласували с „не” за Турция, ако бъде организиран референдум. Отрицателният вот би бил по-слаб във Великобритания – 46 на сто, според проучването. Полша и Испания биха отговорили с „да” - 54 на сто и съответно 53 на сто.

Запитани за доводите си срещу присъединяването на Турция, 39 на сто от участниците в анкетата са били съгласни със становището, че Турция е „мюсюлманска държава…несъвместима с общите християнски корени” на Европа.

И Турция, и Гърция се противопоставиха на САЩ заради това, че се опитаха да доставят на Израел оръжие. Миналата година в Давос, турският министър-председател Реджеп Ердоган напусна форума по време на остър дебат с израелския президент Шимон Перес заради израелската офанзива в Ивицата Газа.

В Давос Ердоган разкритикува непропорционалната употреба на сила в Газа. Шимон Перес се опита да оправдае офанзивата в Газа. Емоционално, с повишен тон и насочен пръст той попита Ердоган какво би направил, ако всяка нощ някой изстрелваше ракети срещу Истанбул. Турският премиер понечи да отговори, но водещият, американският журналист Давид Игнатиус от "Вашингтон пост", го прекъсна с довода, че нямало време за отговор. Разгневеният Ердоган демонстративно напусна форума. По-късно Шимон Перес поднесе извиненията си на Ердоган.

Тази година Турция отново нажежи двустранните отношения с Израел, след като израелски зам.-министър на външните работи унижи турския посланик в тази държава. Случаят е разказан във в. „Сега”:

„Зам.-министърът на външните работи, Дани Аялон привика турския посланик Ахмет Огюз Челиколиц, за да протестира срещу турски сериал, който се смята за антисемитски. Турският посланик е бил извикан не в зданието на МВнР, а в Кнесета, където Аялон е трябвало да участва в гласуването за вот на недоверие на правителството. Зам. външният министър накарал посланик Челиколиц дълго да чака в коридора, след което отказал да се ръкува с него. За срещата са били поканени и оператори на две израелски телевизии, както и представители на други медии. Турският посланик бил настанен на нисък диван, докато Дани Аялон и двама чиновници на израелското външно министерство седели на високи столове. Всички медии подчертават искането на Аялон операторите да снимат срещата така, че да се види, че той стои по-високо от посланика и на масата да е само израелски флаг. Присъствалите медии определиха тази сцена като "целенасочено унижение". Анкара заплаши, че ще отзове посланика си от Израел, ако в срок от 48 часа Израел не се извини.

Дани Аялон поднесе извиненията си на посланик Челиколиц в специална декларация. В него израелският дипломат отбелязал, че "той никога не е оскърбявал чуждестранните посланици и в бъдеще ще се опита да обяснява своята позиция с по-приемливи методи". Турция обаче не прие това извинение. "Ние смятаме израелската декларация за незадоволителна", съобщиха пред Анадолската агенция представители на турското МВнР, пожелали да останат анонимни.”

Израелското външно министерство предаде официално извинение на Турция, А израелският външен министър Авигдор Либерман отправи призив към Турция да започнат нормални отношения след възникналото напрежение между двете държави.

Тук ще вметна, че същият външен министър Авигдор Либерман обвини в израелската преса България, че има връзки с Ал Кайда, но никой не му поиска обяснение, още повече, че премиерът Борисов бе на посещение в Израел след скандалното обвинение...

Швейцария, след референдум прие забрана за строителство на минарета, на джамиите. Официална Анкара заяви, че взетото на референдум решение показва активизирането на расизма в Европа.

В Анкара турският президент Абдулах Гюл нарече забраната "възмутителна", а премиерът Реджеп Тайип Ердоган заяви, че тя прави "видим" расизма в Европа и порица Швейцария, че обсъжда на референдум основни човешки права.

Турция е посредникът, на когото официален Вашингтон може да разчита за евентуални преговори с Иран. Специалният посредник на САЩ за Близкия Изток Мичъл призна, че Турция има водеща роля при решаването на проблемите в региона.

На фона на това признание скандалите на Турция с Израел и Швейцария изглеждат незначителни.

Все още се помни и историята със затварянето на Босфора за американски кораби от страна на Турция, което си беше откровено озъбване и показване на мускули на официална Анкара към Белия дом. Затварянето на Босфора принуди Щатите да преговарят с Турция за пропуск на американските кораби през турските проливи към бреговете на Грузия. Матю Брайс, зам.- помощник на държавния секретар на Щатите настойчиво се опита да убеди журналистите, че няма кой знае какви сериозни затруднения с американо-турските отношение по този въпрос, но реално такива затруднения съществуваха и бяха факт.

Под предлог, че иска да достави хуманитарна помощ на Грузия, САЩ се опитваха повече от седмица да убедят турската страна да пропусне корабите им в Черно море, но след посещението на Ердоган в Москва и телефонния разговор на президента на Турция Абдуллах Гюл с Дмитрий Медведев - турците затвориха протоците си за американски кораби. Брайз подчерта пред журналисти, че е бил "удивен от приказките на турските власти за някакъв пакт за стабилност в Кавказ". "Аз не бях предупреден за това, призна Брайс, коментирайки смутен инициативата на Анкара, допускаща известно участие в този бъдещ пакт за стабилност и на Русия. Брайс продължи да бъде уверен, поне пред журналистите, че рано или късно САЩ и Турция ще успеят много тясно да продължат своето сътрудничество, доколкото то касаеше "техни общи интереси в Кавказ" предаде ИТАР-ТАСС.

Като че ли, за да опровергае думите на Брайс се появи и една тревожна за Белия дом публикация. "Конфликтът в Грузия показа, че САЩ вече не могат да определят глобалната политика и трябва да започнат да делят властта с другите страни, заяви в интервю за британския вестник "Гардиън" турският президент Абдуллах Гюл. А това вече бе ясен знак за геополитическо самочувствие на официална Анкара.

Турция има една отлика в своята дипломация: тя не изоставя интересите и приятелите си. В началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко”, когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с Европейския съюз, Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Докато София се чуди как да бави топката по енергийните проекти с Русия, Турция подписа дългосрочни междудържавни договори с Кремъл: за строеж на Атомна централа, за прокарване на газопровод, за петроловпровод през своя територия. Официална Анкара е наясно, че местоположението й на Балканите й дава много възможоности за пазарене, рекет, и включване в стратегически проекти. И независимо, че само 3 процента от Турция се намират в Европа, а 97 в Азия – Турция съвсем последователно работи за своите интереси, за развитието на икономиката си, за влизане в Европейския съюз и за интересите на своите приятелски държави по религия.

Политиката на Турция е всичко, което политиката на България – не е.

За читателите на сайта припомням какво представляват двата договора, които обезсмислиха Сан Стефанският мирен договор.

http://www.meridian27.com/trakia/tr7.htm

Ньойският и Ангорският договор

НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР

Нерешените проблеми на Балканите след Балканската 1912 г. и Междусъюзническата война 1913 г., изкопават дълбока пропаст и създават предпоставки за напрежение и нови военни стълкновения между балканските народи. Съгласно Лондонския, Букурещкия и Цариградския мирни договори, България отново е разпокъсана, отново са отнети изконни български земи. Националният въпрос отново е превърнат в съдба за България, в кървяща и незаздравяваща рана.

Затова, когато избухва Европейската война на 15.06.1914 година, повод за която е убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево, с надежда за “реванш” и “национално обединени”, Фердинанд и българското правителство включват България във войната на страната на Германия и Австро-Унгария против Сърбия, на страната на която застават Русия и Съглашението (Франция и Англия). По-късно с намесата на Япония, САЩ и други страни,  Общоевропейската войната прераства в световна и завършва с поражението на Центристкия блок (Германия и Австро-Унгария).

За България, тази война завършва със загуба и тежки последици.

Съгласно Ньойският мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, влязъл в сила на 9 август 1920 година, от България са отнети Южна Добруджа (върната по-късно през 1939 година), Беломорска Тракия, долината на р. Струмица и Западните покрайнини. По този начин България е лишена от изконни български територии, населени с българско население. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция е приложена и т.нар Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия. Насилствено е прогонено българското население и от Югоизточна Тракия (Турция) и от други български територии, останали под чуждо владение.

Затова, когато се поставя въпроса за подписване на Рамковата Конвенция за “Националните малцинства”, ние (българите) имаме всички основания да не сме съгласни, защото на територията на България няма “национални малцинства”. Обратното, България граничи отвсякъде със себе си, с откъснати от живото й тяло изконни български земи, населявани и населени и сега с българско население.

Ние (тракийците), които най-добре знаем, какво значи поробен народ и бежанска съдба, сме особено чувствителни на тази тема и изразихме нашето становище в Декларация, публикувана във вестник “Тракия” на 12 юли 1997 година и настояваме, правителството да положи максимум усилия за защита и зачитане правата на българите в съседните и други страни.

Съгласно Ньойският мирен договор на България е наложено да заплати и репарации, възлизащи на 2 250 000 000 златни франка, в срок от 37 години, с 2% лихва върху общата сума за първата и 5% за следващите години. До началото на 1939 година, т.е. началото на Втората световна война, когато е прекратен Ньойският мирен договор, България изплаща 65 000 000 златни франка репарации.

Освен тези тегоби, България е задължена, съгласно договора, да предаде на съседните страни (съюзници на съглашенските сили – победителки) – Сърбия, Румъния и Гърция и голям брой добитък (домашни животни) и 250 тона каменни въглища.

Това са последиците от Първата световна война и Ньойския мирен договор за България.

Ньойският договор превръща отново националния въпрос в съдба за България, а Тракия – в кървяща и незаздравяваща рана. Това е един несправедлив договор, наложен ни отново от Великите сили.

АНГОРСКИЯТ ДОГОВОР

След несправедливия Берлински договор от 1878 г., наложен ни от Великите сили, който разпокъсва България, отнема нейни територии и създава многобройни поводи и конфликти за войни, след Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., който ни бе наложен пак от Великите сили и който откъсва български земи и изкопава дълбока пропаст между Балканските страни, идва и Ангорският договор.

На 18 октомври 1925 година между България и Турция е подписан договор за приятелство и сътрудничество, известен като Ангорски договор (по старото название на Анкара). Този договор е най-несправедливият, най-унизителният и най-предателският договор за България, подписан от българско правителство.

Предателството на този договор се заключава в това, че след успехите на българската армия, територии извоювани с кръвта на български войни и върнати на България, този път без ничия външна намеса са предадени на Турция. Предадени са земи, които не са нито държавна, нито общинска собственост, а лична собственост, без държавата да има право на това.

По силата на този несправедлив договор, съотношението на имотите на българските бежанци, останали в Източна Тракия (Турция), към имотите на турците изселени от България е както следва:

Къщи – 34 062 срещу 3 607 турски в България;

Ниви и ливади – 1 960 000 (2 милиона) дка срещу 286 000 дка турски в България;

Гори – 216 000 дка срещу 1 225 дка турски в България.

Или пресметнати по курса на долара през 1997 г. българските имоти останали в Източна Тракия възлизат кръгло на 5 милиарда долара. Ако към тях се прибавят и Малоазийските имоти на стойност 481 377 961 долара плюс пропуснатите ползи за времето, когато са били експлоатирани от турците, то имуществените претенции на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия възлизат на над 10 милиарда долара, срещу една десета турски имоти в България. Толкова, колкото е външния дълг на България.

Въпреки недостатъците и предателския му характер, в Ангорския договор залегнала клауза, съгласно която двете страни се задължават да спазват всички малцинствени права и имуществени разпоредби, като изселниците запазват правата си на собственост и експлоатация на имотите си в съответната страна. Българските изселници от Тракия са лишени обаче от тази възможност. От друга страна турското правителство не беше заинтересовано, не е заинтересовано и днес от спазване на тази клауза, тъй като турските изселници са приключили с продажбата на имотите си в България, докато нашите бежанци са изгонени голи и боси от родните им места и не са допуснати, докато са живи да отидат и да видят бащин дом и имот.


 

На 5 януари 2011 година от едно телевизионно студио най-после чухме, че проектът “Бургас-Александруполис” не бил енергиен проект! Призна го министърът на икономиката Трайчо Трайков, след като разказа, че получил романтични подаръци за Коледа!

Трайков говори за енергийни теми, а не за енергийни проекти. За “Белене” чухме, че докато той е министър проектът със сега определената цена нямало да мине, но не чухме докога ще е министър, защото няма нищо вечно...

За “Южен поток” научихме, че като приключело предпроектното проучване, правителството щяло да вземе решение дали да се правят инвестиции...

Що се отнася до “Бургас-Александруполис” за когото премиерът дълго време се опитваше да ни убеди, че след екокатастрофата в Мексиканския залив – този проект няма да се осъществи, тъй като е опасен за българския туризъм...

На един по-късен етап се намери някой, който му разясни, че всъщност в Мексиканския залив става дума за сонда, притокът от която при авария бе спрян изключително трудно, докато в конкретния случай с “Бургас-Александруполис” иде реч за петролопровод, в който при авария се завърта кранчето и течът спира. Само дето аварии в такива петролопроводи не се случват всеки ден...

Та министър Трайчо Трайков заяви на 5 януари, че за властта “Бургас-Александруполис” не бил енергиен проект! Не стана ясно само “Бургас-Александруполис” оттук нататък какво ще е: име на книга, работно заглавие на бъдещ филм, наименование на модна линия за бельо или  название на домашни бисквити... Лесно е да се говори направо и категорично от член на правителството ако приказките не бяха свързани с дългове и бъдещи неустойки.

Спомням си, че преди Нова година президентът Георги Първанов даде интервю в БНТ, което много раздразни министър-председателя Бойко Борисов.  В него по темата енергийните проекти “АЕЦ “Белене”, “Южен поток”, “Бургас-Александруполис” Първанов каза: “аз имам чувството, че премиерът Борисов просто се ослушва, образно казано, да види кой ще надделее в обществения дебат. А в рамките на това мотаене, ние губим вече 15-16 месеца. Това е време, в което Турция много мащабно, много динамично реализира проектите за развитието на ядрената си енергетика. Същото е със северните ни съседи. Т.е. ние губим темпо, което може да се окаже решаващо...”

Но ето точните думи на Първанов по проектите:

Водещ: Големите енергийни проекти – АЕЦ „Белене”, „Южен поток”, „Бургас-Александруполис” – ваша е фразата, че трите, събрани заедно, правят голям шлем. Не се ли пропука, обаче този голям шлем, след като правителството на Бойко Борисов дойде на власт?

Георги Първанов: Първо, за пореден път да поясня. Наистина става дума за нещо много значимо. За тези 20 години България, българско правителство или институциите не са подписвали такъв пакет от мащабни проекти, какъвто ние направихме през 2008 г. Второ, аз наистина имам съмнения, че правителството и лично г-н Борисов няма реално да придвижат тези проекти. Оставам на страни факта и ситуацията около „Бургас-Александруполис”. Там наистина екологичната оценка е решаваща. Но много бавно, много мудно се работи по „Южен поток”. Там ние започнахме първи, ако си спомняте. Ние стартирахме проекта „Южен поток”. Едва сега, може би последни, ние подписваме за създаването на предпроектната компания и освен това остават много неизяснени въпроси. Големият проблем, обаче е „Белене”. И аз имам чувството, че премиерът Борисов просто се ослушва, образно казано, да види кой ще надделее в обществения дебат. А в рамките на това мотаене, ние губим вече 15-16 месеца. Това е време, в което Турция много мащабно, много динамично реализира проектите за развитието на ядрената си енергетика. Същото е със северните ни съседи. Т.е. ние губим темпо, което може да се окаже решаващо.

Водещ: Т.е. мислите, че подписването на меморандум с руската страна в края на ноември, не е нищо съществено, не е придвижило нещата по никакъв начин, така ли?

Георги Първанов: Не, съществените неща предстоят, ако се случат изобщо.

Водещ: Добре, през лятото вие доста категорично заявихте, че ако се наложи, ако смятате, че има нужда, а такава явно има според вас, ще инициирате референдум за АЕЦ „Белене”, но досега не сте го направили, защо?

Георги Първанов: Не го направих, защото буквално след моето изявление, премиерът Борисов взе една коренно различна позиция. Той прегърна идеята за строителството на „Белене”. Осъществиха се серия от разговори, които внушаваха, че наистина се работи много активно. Аз все пак мисля, че полезното време за решението на този въпрос изтича. То е в рамките на 2011 година. И ако все пак правителството отсече и каже, че „Белене” няма да се случи, то аз съм склонен да възобновя своята идея. Защото това е голям проблем, по който, струва ми се, българите трябва да се произнесат. Това е тема за референдум.

С една дума: шикалкави се, отлага се, разиграва се руската страна, разиграват се гърците и докато “Мъдрият се намърдува...” – съседите ни си работят по енергийни проекти и не спират. Така че нищо чудно един ден да се окажем – любимия народ на американците, без нито един осъществяващ се енергиен проект и под реалната угроза – да плащаме над милиард евро неустойки, да внасяме ток от Румъния и Турция и да получаваме природен газ на приказки от поредния посланик на Щатите...

А ето какво призна министър Трайчо Трайков по енергийните проекти на 5 януари 2011 година:

Водещ: Добре. Да поговорим за големите енергийни проекти. „Южен поток". Какво предстои да се случи важно през тази година по този проект?

Трайчо Трайков: Вие ме питате за големите енергийни проекти, но те са част от големите енергийни теми. А големите енергийни теми са по-свободен пазар, където потребителите да имат възможност да избират конкурентни условия, конкурентни оферти на доставчиците на енергия, било на електричество, било на газ. Тъй като започнахме разговор с газа - всичките ни големи международни проекти са свързани с увеличаването, с възможността за по-голям избор. Ако сега има само една тръба от Русия, то в бъдеще да има две тръби от Русия, една от Турция, една от Гърция, една линия през Черно море. Имаме и местен добив. Това е логиката и смисъла на всичките ни действия.

Водещ: Все пак, конкретно за „Южен поток"?

Трайчо Трайков: Конкретно за „Южен поток" - там върви процесът по предпроектното проучване. Когато то бъде готово през пролетта, въз основа на неговите резултати ще бъде взето окончателното инвестиционно решение.

Водещ: За „Белене", да ви попитам. Знаете ли, като журналист следя, опитвам се да следя логиката на нещата, на преговорите, на събитията, но ако трябва да ви призная - ако не съм в интернет 24 часа в денонощието, от гражданска позиция тотално му загубих нишката на този проект. Иска ли България да го прави, не иска ли? Ще има ли изгода, няма ли изгода? Кога в крайна сметка ще стане ясно България ще строи ли АЕЦ „Белене" или не?

Трайчо Трайков: Ще стане ясно, когато имаме осъвременени разчети, пазарни и икономически, на самия проект и когато имаме структурирано финансиране. От това зависи колко ще бъде успешен проектът. Например, за да разберете по-добре, от това каква ще бъде цената на заемния ресурс, може да зависи дали проектът е печеливш, или не. От това как ще се развият, например цените на въглеродните емисии, което ще маркира пък общото ценово равнище на ТЕЦ-овете, с които се конкурират АЕЦ-овете, зависи дали ще бъде печеливш, или не. Т.е. има твърде много фактори, които се вземат във финансовия модел. И за да не скачаме и след това да казваме: хоп, ние правим нещата постепенно, така че на всеки етап да вземаме решението си въз основа на най-добрата информация, която имаме. Затова сега вземаме международния консултант, затова се извършват всички тези стъпки, които е трябвало да започнат 2005 година.

Водещ: Все пак, ако това се проточи безкрайно дълго във времето?

Трайчо Трайков: Е, не може да се проточи безкрайно дълго.

Водещ: Какъв е времевият дедлайн, който си поставяте за отговор на тези въпроси, които току-що сам зададохте?

Трайчо Трайков: Консултантът ще има нужда от няколко месеца, за да си свърши работата, и когато бъде осигурено финансирането - тогава ще има проект. Ако не бъде осигурено финансирането - няма да има проект. В същото време разчитаме на конструктивно, на работа от партньорите си. С руснаците има един проблем - че понякога комуникацията е мудна, не реагират навреме. Когато нещо се забави или когато нещо не е по техен вкус, те се опитват да те изкарат теб виновен, пред министър-председателя примерно, така че нещата не са лесни. Но аз, като български министър, няма да позволя да се вземат стъпки, които не са добре обосновани.

Водещ: Трудни са преговорите, казвате, с руснаците?

Трайчо Трайков: Те са наистина трудни и тактиката на преговори с тях е наистина специфична.

Водещ: Опишете накратко границите на нашето участие в тези преговори. Кои са полетата, в които се склонни да направите компромис и кои са темите, по които няма да отстъпите и на йота, защитавайки българските национални интереси?

Трайчо Трайков: Първо, разбира се, сега пак не разбирам дали ме питате само за „Белене", или за останалите, но...

Водещ: Специално за „Белене" ви питах, но това важи и за...

Трайчо Трайков: ... има теми, които важат за всички, и други, които особено много за „Белене". Например, най-добрият пример за „Белене" - това са въпросите, свързани със сигурността. Там компромис абсолютно не може да има. И там все още очакваме „Атомстройекспорт" да успеят да си лицензират техническия проект пред Българската агенция за ядрено регулиране, което не е факт, което трябваше да бъде направено преди много, много време, в което „Атомстройекспорт" са в неизпълнение на ангажиментите си, така че очакваме те да се справят и да решат този проблем. И след това очакваме да се разберем за цената. Тази цена, която те предложиха, няма как да мине, поне докато аз съм министър.

Водещ: От 6,3 млрд.

Трайчо Трайков: Да. Така че когато те си лицензират проекта, като се разберем за цената - тогава... Защото според мен при една цена от около 5 млрд., финансирането ще бъде осигурено сравнително лесно, проектът става банкируем. Тогава проект спокойно може да има.

Водещ: Това ли е цената, на която сте готови да си стиснете ръцете с руснаците?

Трайчо Трайков: Това е цената, която по моя преценка отговаря на нашите интереси.

Водещ: Сигурна съм, че преди няколко седмици сте прочели Уикилийкс и това, което излезе като секретен документ от бившия посланик на САЩ тук, Нанси Макълдауни именно за това, че... Този документи обяснява всъщност защо RWE се е отказал от „Белене" - именно защото има подозрения за сигурността на самото съоръжение. И отделно, втори път...

Трайчо Трайков: Не, не, знаете ли, не сте го разбрали съвсем правилно. Въпросът стои така: те имат подозрение или опасение за нещо и искат да получат уверения, че опасенията им не са оправдани, нали? Всеки е длъжен да има опасения.

Водещ: Но очевидно не са ги получили, след като са се отказали.

Трайчо Трайков: Точно така. Те не са ги получили. Ето в това е проблемът. RWE не са получили задоволително обяснение нито по техническите си въпроси, нито по финансовите си въпроси.

Водещ: А е трябвало старото правителство да даде такива гаранции, за да не се откаже RWE от проекта. Без коментар. Признавате в едно интервю, е..., то няма как да не признаете, очевидно е, за енергийната ни зависимост от Русия. Как виждате конкретните стъпки към нашата енергийна независимост, министър Трайков?

Трайчо Трайков: С увеличаването на избора ни на доставки. Това се отнася и за електроенергията, но там имаме сравнително диверсифициран микс на производството, което се доближава до идеалния. Имаме и атомна, и от лигнит, и от възобновяеми енергийни източници. Но особено важно е това в газовата сфера и затова голяма част от дейността ни е свързана именно с разнообразяването на газовите доставки. И тук са вече всички проекти, които изброих - и „Набуко", и „Южен поток", връзката с газопровода Турция-Гърция, със Сърбия, с Румъния, с Турция.

Водещ: Кратка скоба само отварям - „Бургас-Александруполис" да го пишем мъртъв проект, замразен проект? Не ни интересува вече?

Трайчо Трайков: Не бих се ангажирал с такова нещо. Дори този проект... Той не е в моето министерство, не е енергиен проект, няма отношение към енергийната ни зависимост, независимост и въобще политика, защото това е една тръба, по която минава петрол от точка „А" до точка „Б", като точка „Б" не е в България. Но този проект не е при мен. С него се заминава вицепремиерът Дянков. Но дори и той да не стане, това няма да бъде по вина на българската страна. Ние в нито един проект просто не си ставаме и си тръгваме, оставяйки другите да гледат дъската и да се чудят какво е станало. Винаги решенията ни са въз основа на солидни аргументи. Там в момента тече, в Министерството на околната среда и водите, преценка на екологичната оценка и те ще вземат решение дали ги задоволява, или не.

Водещ: Т.е., ако оценката е положителна, проектът може да продължи да бъде придвижван?

Трайчо Трайков: Питайте МОСВ-е.

Водещ: Ама любопитно ми е, в началото на кариерата ви като министър вие се занимавахте с този проект.

Трайчо Трайков: Да, защото той беше групиран

Водещ: И изведнъж, когато там имаше един разнобой между вас и премиера, изведнъж вие се отказахте от този проект и казахте...

Трайчо Трайков: Нямаше, нямаше, не.

Водещ: ... ами той не е енергиен. Да се занимава друг с него.

Трайчо Трайков: Не, никога не е имало разнобой. Поначало той беше сложен в грешната кошница, в кошницата „руски енергийни проекти". Вярно е, че е руски, но не е енергиен. Енергиен е за Русия, енергиен е за Гърция. За нас е една тръба, която може би, не дай си Боже, ако стане инцидент, ще ни съсипе туризма, и която ще ни мине през областите с „Натура", и от която ще вземаме някакви транзитни такси. Това беше на везната. От една страна, транзитните такси. От друга - екологичните рискове. Никаква енергийна компонента, затова аз не исках да се занимавам с този проект. Разнобой никога не е имало...

И тук стигам до задължителния въпрос – къде отидоха парите, отпуснати от правителството за проекта “Бургас-Александруполис”?

На 13 септември 2010 г. изданието “New Europe” съобщи, че проектът “Бургас-Александруполис е блокиран.

И тук вече идват логично въпросите:

  • Защо правителството наля пари в Бургас-Александруполис” след като не иска да участва в него?
  • Това е непонятно за българския данъкоплатец. Както бе непонятно и защо Симеон Дянков бе определен за основен преговарящ по проекта, след като и кучетата знаят, че той недолюбва руско-българските енергийни проекти като един истински представител на американските интереси в България.

Още на 11 юни сайтът “Хроники” пророкува, че премиерът Бойко Борисов се дърпа от трите енергийни проекта с Русия.

Това призна Борисов на среща с посланиците от ЕС.

„Нито петролопровод, нито АЕЦ”

под това заглавие „Московский комсомолец” коментира новината за провала на двата руско-български енергийни проекта.

ИТАР-ТАСС съобщи новината по странен начин със следното заглавие: „България не е приемала решение за отказ от проекта „Бургас-Александруполис”, цитирайки изненадата на министър Трайчо Трайков.

ИТАР-ТАСС цитира още, че „По думите на Борисов проектът е „неизгоден и вреден за страната”. Проектът „Бургас-Александруполис” предвиждаше строителството на петролопровод от България до Гърция, за да се избегнат натоварените турски проливи.

Странното след двете новини, бе, че министърът на енергетиката Трайчо Трайков опроверга своя министър-председател в кулоарите на парламента, като каза, че решение за спирането на „Бургас-Александруполис” не е било вземано от кабинета! „Не мога да повярвам, че го е казал", „Не сме решавали, че няма да участваме нито в единия, нито в другия проект”, каза министър Трайков.

Запитан дали е изненадан от изказването на премиера, министърът отговори: „Изненадан съм от вашето твърдение”.

Странно и необяснимо е, че след като на 10 март бе обявено, че Министерството на финансите поема координацията и контрола по българското участие в проекта „Бургас-Александруполис”, и то с решение на правителството, два месеца по-късно премиерът сви платната и отстъпи от този проект.

Минути след съобщението на Борисов, електронното издание на „Газета ру” пусна новината със заглавие „България се отказа от строителството на нефтопровода „Бургас-Александруполис”.

Със същото заглавие съобщи новината и РИА Новости, като за разлика от „Газета ру”

тук бе подчертано, че отказът от строежа на нефтопровода бил съобщен след среща на българския премиер с поланиците на страните-членки на ЕС. Що се отнася до причината, Борисов се оправдал с отказа на жителите на Бургас от този проект и заявил, че случилото се в Мексиканския залив с разлива от платформата на „Бритиш петролеум” също оказало своето въздействие при вземането на това решение от негова страна.

Защо няма да строим „Бургас-Александруполис”?

Обяснението на премиера Борисов бе следното: „Това е проект, който не се иска от населението на Бургаски регион. Второ – всички видяхме какво стана в Мексиканския залив. Обясних на посланиците колко е бурно морето, колко е тесен заливът, какво означава всеки ден да влиза танкер там, какво означава разлив на танкер там. Освен това трасето минава през „Натура”. Не на последно място ефективността на проекта е в десетки години напред, би могъл да се изплати някога. И какво налага в условията на криза да го говорим това”, зададе въпрос премиерът Бойко Борисов.

За „Бургас-Александруполис” още от средата на март м. г. беше ясно, че нищо няма да излезе, тъй като русофобството на министър Дянков и преминаването на проекта „Бургас –Александруполис” към Министерство на финансите го обрече още преди два месеца на провал и закриване.

Р Е П У Б Л И К А   Б Ъ Л Г А Р И Я

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Стенографски запис

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

10 март 2010 г.

Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Бойко Борисов.

....................................................................................

Точка 33

Проект на Решение за възлагане на заместник министър-председателя и министър на финансите на координацията и надзора по отношение на участието на Република България при реализирането на проекта за строителство и експлоатация на петролопровода Бургас – Александруполис

БОЙКО БОРИСОВ: Внасят заместник министър-председателят и министър на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройството.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Преди две седмици бяхме информирали Министерския съвет за това проекторешение. Идеята е да се проверят още веднъж всички договори и да се направи преценка и от гледна точка на опазване на околната среда и дали всичко това е в съответствие с европейските норми. След като се направи тази проверка от български и европейски експерти да се премине към евентуална работа по този проект.

БОЙКО БОРИСОВ: Приема се точка 33.

....................................................................................

Точка 42

Проект на Постановление за предоставяне на средства от републиканския бюджет за придобиване от държавата на акции от капитала на търговско дружество

БОЙКО БОРИСОВ: Внася заместник министър-председателят и министър на финансите.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Идеята е да се направи обстоен анализ на влиянието върху околната среда от проекта „Бургас – Александруполис” и чак тогава, след като имаме анализа от експертите, да се премине към евентуална работа по него.

БОЙКО БОРИСОВ: Приемаме точка 42.

На 4 октомври операторът на „Бургас-Александруполис” предаде екологичната оценка на проекта, която дава реална представа за влиянието върху екологията и социалната среда, както и че строителството и експлоатацията на проекта на петролопровода отговаря на международните стандарти и на изискванията на националното законодателство на България и Гърция.

Та, на заседанието на правителството от 10 март, бе решено да бъдат предоставени 50 хил. лв. от републикански бюджет за прехвърлянето на 50 хил. акции от акционерното дружество към министерството на регионалното развитие "Техноекспорт" към министъра на финансите. Акциите са 100 процента от държавния дял /"Проектна компания нефтопровод Бургас - Александруполис – БГ"/ в международната проектна компания за нефтопровода.

На медиите бе разяснено още тогава, че целта е да се оптимизира вземането на решения при управлението и финансирането на българското участието в проекта за строителство и експлоатация на петролопровода, обясни Дянков след заседанието на кабинета. По този начин в максимална степен ще се гарантира българският интерес при реализацията на инфраструктурното съоръжение, добави миенистърът на транспорта.

Този паричен превод бе странен по много причини: първата е, че още през януари министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков съобщи, че е поръчана екологична експертиза на проекта. От януари, вече осем месеца – не се е чуло нищо от експертизата – нито резултат, нито дали е приключила.

По същия начин би следвало да запитам и от март до септември както стори Симеон Дянков като основен преговарящ по този проект, още повече, че бяха преведени пари за закупуване на акции в размер на 50 000 лева.

На 14 юли Министерският съвет реши да отпусне още 150 хил. лв. за оперативната издръжка на създадената проектна компания от българска страна. Парите бяха отделени чрез увеличение на капитала на дружеството.

Русия, Гърция и България подписаха междуправителствени споразумения през 2007 г. за строителството на петролопровода, който ще свързва пристанищата на Бургас и Александруполис.

"Проектна компания нефтопровод Бургас - Александруполис – БГ" ЕАД е собственик на 24.5 на сто от капитала на "Транс-Балкан Пайплайн". Дружеството, което е регистрирано в Холандия, е ангажирано с изпълнение на дейностите, свързани с проучването, проектирането, строителството и експлоатацията на нефтопровода.

В "Транс-Балкан Пайплайн" 51 на сто има руският консорциум между "АК Транснефт", "Роснефт" и "Газпром нефт", а 24.5 на сто са за гръцката страна. Дружествата "Хеленик Петролиум" и "Тхраки" притежават 23.5 на сто, а 1 процент е за гръцкото правителство.

България има задължения от 4.690 млн. eвро към "Транс Балкан пайплайн", за които се разбра през есента на 2009 г.  Държавата дължи и вноска от 1.225 млн. eвро за първото тримесечие на 2010 г. По тези дългове Дянков не е обелил нито дума досега, наскоро стана известно, че задълженията на страната ни от 4.690 млн. eвро са били платени от другите двама партньори в проекта - Русия и Гърция. Те са поели задълженията на България с уговорката, че страната ще възобнови отново плащанията си. В момента строителството на тръбата е реално замразено, докато не бъде готова екологичната му оценка.

И след като всичко гореизброено е направено стигнахме до мига, в който министърът на енергетиката Трайчо Трайков обяви, че “Бургас-Александруполис” не е енергиен проект...

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1122

Уйлям Малинсън е бивш британски дипломат от кариерата (1975-1981). Напуска я за да се отдаде на научна и преподавателска работа. В момента, Малинсън е професор по история на дипломацията в Йонийския университет в Корфу и шеф на Департамента по международни отношения в Нюйоркския колеж в Атина, Гърция. Автор е на много книги на външнополитически теми, по-известни от които са „Британия и Кипър”, „От неутралитет към военно ангажиране: холандската външна политика, НАТО и европейската интеграция” и „Дипломатическата история на Кипър и сблъсъкът в теорията на международните отношения”. Интервюто с професор Малинсън публикуваме с любезното съдействие на Янис Триандафилу и Ελευθεροτυπία .

Защо решихте да се откажете от дипломатическата кариера?

- Мисля, че характерът ми е твърде прям за един дипломат. Но основната причина беше усещането, че Великобритания вече е загубила независимостта си и, следователно, през цялата си останала кариера трябваше да работя не за благото на собствената си страна, а за интересите на САЩ.

С какво ви заинтригува Кипър и как написахте първата си книга за него?

- През 1994 се оказах в Гърция, където работих по докторската си дисертация за студената война. В местните архиви случайно ми попадна един документ от 1975, в който британският външен министър разсъждава за необходимостта да „се поддържат разногласията между гърци и турци”. Първоначално не повярвах на очите си и реших да си изясня нещата. В хода на по-нататъшните проучвания можах да осъзная цялото значение на кипърската проблематика, макар че самите гърци, както ми се струва, предпочитат да я избягват. Показателно в това отношение е, че опитвайки се да получа достъп до редица документи, касаещи урегулирането на кипърския въпрос, срещнах най-големи проблеми именно с гръцките, а не с британските власти.

- Според Вас, защо гърците реагират толкова нервно, когато става дума за кипърския проблем?

- Защото в гръцкия „гардероб” все още са скрити твърде много „скелети”. Живи са мнозина политически фигури, извършили наистина големи безобразия по кипърския въпрос. Гръцката интелигенция и гръцките политици не искат да привличат повишено внимание към тази тема, защото в миналото има много случаи, когато „кипърската опашка е въртяла гръцкото куче” – като например историята на архиеписком Макариос (1), заговорът на „черните полковници”, или турската инвазия на острова (2)... Всичко това не формира особено благоприятен обществен климат за дискусиите, касаещи Кипър. Не по-малко важна причина за съзнателното премълчаване на проблема, поне според мен, е и страхът на гърците от турската мощ.

- Страх от какво, по-точно?

- Страх да не провокират нарастване на турската агресивност. Анкара съумя да обвърже урегулирането на кипърския въпрос с проблемите на гръцко-турските отношения в Егейско море. Гърците ни биха искали да разглеждат тези въпроси заедно, но турците много държат на това. Ако използвам терминологията на Хенри Кисинджър, бих могъл да се изразя и малко по-грубо – турското правителство държи гръцкото за топките.

- Искате да кажете, че ако Гърция реши един ден да заеме по-твърда позиция по кипърския въпрос, то ...., всъщност, какво би станало тогава?

- Ще възникне много сериозно напрежение, възможни са нови конфликти, подобни на провокацията на остров Имиа например (3), или дори още по-сериозни.

- Тоест, открито заявявате, че Гърция се страхува от Турция?

- Точно така, макар че на управляващите в Атина сигурно няма да е приятно да го чуят.

- Можеше ли ситуацията да бъде по-различна, ако през последните 37 години, изминали от турската инвазия в Кипър, Гърция беше управлявана от по-решителни личности – политици, дипломати и т.н.?

- Мисля че през всичките тези години на Гърция липсваше настойчивост и твърдост по кипърския въпрос. Разбира се, налице беше публичната реторика на Андреас Папандреу (4), която намирам за безкрайна и безполезна. След това „мекото” сближаване на Костас Караманлис с Русия. Само че между думите и действията им нямаше никаква приемственост. Между другото, това е типично за гърците – те се обединяват и действат заедно само в критични моменти. По правило, причината за това са партийните разногласия. Макар че, ако сме честни, трябва да признаем, че Гърция въобще не контролира ситуацията около Кипър.

- Защо е така?

- Защото в региона се преплитат огромни геополитически интереси. В момента, между Гърция, Кипър и Турция текат множество скрити процеси, свързани с разработването на петролните находища в Източното Средиземноморие. Анкара например, не признава че гръцкият остров Кастелоризо има континентален шелф и претендира за прилежащите му морски територии. На пръв поглед, това няма отношение към Кипър, но всъщност се вписва в по-широкия контекст на турската външна политика. Някои играчи още не са се появили на сцената, но на един следващ етап те задължително ще изявят претенции към енергийните ресурси на региона. Става дума, най-вече, за руснаците. Разбира се, сред гръцките дипломати има такива, които са наясно, какво точно се случва. Те знаят също, че англосаксонците подкрепят повече Турция, а не Гърция. Затова, ако събитията достигнат някаква критична точка, САЩ и Великобритания, в крайна сметка, ще застанат на турска страна. На свой ред, Европа демонстрира безсилие. Тя така и не прояви необходимото мъжество за да започне да играе по-съществена роля във всички тези процеси.

- На фона на откриването на значителни запаси от енергоносители в Източно Средиземно море, се очерта сближаване между Кипър и Израел...

- Предполагам, че Анкара ще се опита да го използва за да провокира разрив в отношенията между Гърция и Кипър. Разбира се, и самият гръцки премиер Папандреу демонстрира топли отношения с израелския си колега Нетаняху, но мисля, че това поведение беше по-скоро „тактическо”.

- Тоест, то не е помогнало на Гърция?

- Не. То само вбеси Ердоган. А, поне според мен, да бъде вбесен човек като него, не е никак добра идея. Затова въпросът, дали си струва Гърция прекалено да се сближава с Израел, или е по-добре да запази известна дистанция, е достатъчно сериозен.

- Как, според Вас, ще реагира Атина на сближаването между Кипър и Израел?

- Гърция се стреми да не допусне Кипър да предприема такива стъпки, които да и създадат допълнителни проблеми в отношенията с Турция в Егейско море, както например вече се получи с остров Кастелоризо. Гърция не може да стартира разработката на собствените си находища на енергоносители в близост до остров Лемнос, тъй като Анкара я заплашва, че това може да доведе до война. Затова Атина ще се опита да използва в свой интерес новия курс на Никозия, без обаче да изостря гръцко-турските противоречия.

- А как ще се държи Турция в тази ситуация?

- Предвид откриването на нови находища на енергоносители и гръцко-израелското сближаване, Анкара ще се постарае да постигне максималното, дори ако това доведе до нарастване на напрежението в региона.

- При тези обстоятелство, каква, според Вас, би била оптималната стратегия за Гърция?

- Гърция би трябвало да подкрепи действията на Кипър. Разбира се, опасявам се, че Никозия може да се увлече в опитите да се възползва от временното противопоставяне между Турция и Израел. Не бива да забравяме, че Турция и Израел продължават да изпълняват ангажиментите, свързани със стратегическите споразумения между тях. Паралелно, за възстановяването на турско-израелските отношения усилено работят (макар и не публично) и САЩ, и Великобритания. В тези условия е трудно да се прогнозира, колко дълго ще се запази сегашното напрежение между двете държави.

- Тоест, Кипър рискува сам да се вкара в капан, надценявайки сериозността на конфликта между Турция и Израел?

- Това е напълно възможно. Факт е обаче, че Кипър отново е в центъра на събитията – този път не само на геополитическите, но и на енергийните. И отново се очертава нишката Турция – Кипър – Израел (а това означава и Ливан и Сирия). Към това следва да добавим и „незначителните проблеми” в Северна Африка и Близкия Изток. Освен това, както ми се струва, САЩ и Великобритания  все още не са избистрили до край стратегията си в региона и чакат да видят къде, в крайна сметка, „ще падне топката”. А да не забравяме и за френско-германската политика, която значително се отличава от англосаксонската, особено в Северна Африка.

Що се отнася до Русия, тя действа бавно, търпеливо, последователно и методично, очаквайки да извлече някаква полза от целия този хаос. Не забравяйте, че Москва навремето наложи вето на „плана Анан” (6) в Съвета за сигурност на ООН и отново ще направи същото, ако усети някаква заплаха за интересите си, които в Кипър са наистина огромни. Само преди няколко дни бях на острова и видях, че руснаците присъстват навсякъде. Всъщност те са там отдавна и изчакват. За разлика от американците, които играят шашки (checkers) и са свикнали да правят бързи ходове, руснаците предпочитат шаха, където всеки ход внимателно се обмисля. Русия доказа мъдростта си и стремежа към приемственост в своята външна политика. Тя например, подкрепя и Анкара, когато сметне, че това е необходимо. Но, започващата енергийна игра е свързана именно с Кипър и, ако погледнем картата, ще видим, че се очертава доста тревожна картина.

- Какво имате предвид?

- Имам предвид, че в региона гъмжи от съществуващи и проектирани петроло- и газопроводи. Един върви към Южна Италия например. Петролопроводът Бургас-Александруполис пък е във „висящо състояние”, като немалка „заслуга” за това има и Папандреу, който не оказва необходимата подкрепа на този проект. Руснаците виждат това и се нервират. Русия осигурява Европа с природен газ и лесно може да използва доставките си като енергийно оръжие, ако интересите и в Средиземноморието бъдат застрашени.

По правило, Русия подкрепя кипърското правителство. Пак по принцип, тя не одобрява и израелската политика спрямо палестинците. Това, което Русия ще поиска на един следващ етап – вероятно след няколко месеца – е нейни компании да се включат в разработването на природните ресурси във водите на Източно Средиземно море. Досега, към усвояването им са проявили интерес две американски и една израелска фирми. Съвсем скоро ще се появят и други – германски, френски, руски и т.н. Следователно, кипърците трябва да поддържат добри отношения с всички. Спомнете си например, как навремето архиепископ Макариос съумяваше да балансира между Изтока и Запада.

- Смятате ли, че Гърция би трябвало да е по-активна в разработването на собствените си природни ресурси?

- Според мен, Гърция би трябвало да помоли Русия да и помогне в проучването на находищата на енергоносители. Ако оставим настрана идеологията, от всички велики държави, именно Русия традиционно се отнася най-приятелски към Гърция. Днес обаче, Москва има причини да не се доверява на Атина. В процеса на развитието на сегашната финансово-икономическа криза, руснаците предложиха на гърците голям нисколихвен заем, който вероятно би им позволил да избегнат помощта от МВФ. Папандреу обаче отказа на руснаците, аргументирайки се с нежеланието си страната му да попадне под руско влияние. Съмнявам се обаче, че това влияние щеше да е толкова силно, колкото е днес влиянието на МВФ. Не съм привърженик на левите идеи, просто се старая да разсъждавам логично. Руският вектор на гръцката външна политика е недостатъчно разработен и затова не носи необходимите резултати. Единственото обяснение, което намирам за това, е активността на англосаксонското лоби в Гърция. И, в частност, на фондации, като ЕЛИАМЕП (Гръцка фондация за европейска и международна политика), начело с Танос Веремис и Теодорис Кулумбис, които представляват американската позиция.

- Как биха могли да повлияят на Гърция, събитията в Египет, Тунис и Либия, т.е. т.нар. „арабска революция”?

- Гърция винаги се е стремяла да балансира отношенията си с арабския свят и с Израел. Сега обаче, след сближаването с Израел, нещата малко се усложняват.

- Може ли в тази ситуация да се усилят позициите на Турция?

- Да, защото тя може да утвърди представата за себе си като гарант на стабилността в региона.

- А нима Гърция не може да направи същото?

- Тя вече се опита, само че Гърция не е част от Близкия Изток.

- Ами Кипър?

- Географски, да, ментално – не много. Разбира се, Кипър би могъл да се позиционира като „огнище на стабилност”. Нещо подобно видяхме по време на ливанската криза. Тогава Кипър се оказа много полезен, приемайки част от бежанците и т.н.

- Коментирайте шансовете на Турция да стане член на ЕС.

- Подкрепям френско-германския подход, според който Турция заслужава да поддържа „специални отношения” с ЕС, и одобрявам гледната точка на Жискар Д’Естен, че влизането и в Съюза би означавало края на Европа. Географски, Турция не принадлежи към европейския континент. Учудвам се и, как САЩ и Великобритания могат да подкрепят претенциите на Анкара за членство в ЕС, при положение, че турците отказват да признаят една от европейските държави и са окупирали част от нея.

В същото време съм сигурен, че нито американците, нито британците не искат появата на две официално признати кипърски държави. Защото това би поставило под въпрос съдбата на сега действащите споразумения, на британските военни бази на острова и т.н. Вашингтон и Лондон се стремят към формирането в Кипър на аморфна федеративна държава с безпомощно централно правителство. При това, най-големият им страх, макар че не искат да го признаят, са руснаците. Истината е, че англосаксонците продължават да са подвластни на тази натрапчива идея.

-  Твърдите, че Вашингтон и Лондон се стремят да създадат аморфна федерална кипърска държава и при това се страхуват най-вече от руснаците. Тоест, излиза, че студената война не е свършила?

- Разбира се, че не е свършила. Още повече, че студената война никога не се е водила по идеологически причини. Идеологията е само удобен повод, а в основата на всичко са икономическите интереси. Противопоставянето продължава – и на официално ниво, и в кулоарите, където придобива още по-остри форми. Странно е само, че самите руснаци напоследък са се притаили. Но е възможно съвсем скоро на острова да зазвучат московските тръби.

- А как, според Вас, кипърците се отнасят към британците?

- Мисля, че им харесва британския начин на живот, британските идеи и британската организираност, но не изпитват доверие към британското правителство. И смятам, че имат сериозни причини за това. Защото кипърците знаят, че британците винаги действат координирано с американците.

Кипър разполага с отлична образователна система. В тази сфера отива значителна част от държавните разходи. Така, в Кипър, за образование се изразходва 8% от бюджета, докато в Гърция например – само 2-2,5%. На практика, кипърците са дори повече европейци, отколкото гърците. Те не принадлежат към балканските народи и са доста космополитни. Освен това са по-организирани от гърците. Различните видове корупционни връзки, които са характерни за гръцкото общество, не играят сериозна роля в кипърското. Освен това, там е налице по-голяма прозрачност.

- Дали Гърция е спечелила нещо от дългогодишните си доверителни отношения със САЩ и Великобритания?

- Като цяло, Гърция, за разлика от Турция например, никога не е била толкова ловка и умела, че да си гарантира политическата подкрепа не само на САЩ и Великобритания, но дори на Франция и Германия. До голяма степен, това се обяснява с факта, че гръцките политици никога не могат да се споразумеят за прокарването на някаква обща линия. Гърция се бои да рискува и да блъфира, дори когато ситуацията го налага.

Америка е на другия край на света, докато Русия е съвсем близо. Гърция би трябвало повече да се опира на Русия и, вероятно, на Китай, за да намери приемливо решение на кипърския проблем. Разбира се, за това са необходими много способни и квалифицирани дипломати. В сферата на международния „пиар”, Анкара се оказва много по-способна от Атина и редовно използва големи международни информационни агенции за да прокарва собствените си позиции. Гърците са разединени, не умеят да работят в екип, не притежават дългосрочно стратегическо мислене, а виждат само това, което се случва „тук и сега”. В тази връзка, ще ви кажа един виц за гърците и японците: един грък – това е чудо, един японец е „тормоз”, двама гърци – с тях вече трудно можеш да намериш общ език, двама японци пък са просто глупаци, двайсет гърци обаче вече са катастрофа, а двайсет японци – са едно чудо.

- Тоест, всички гръцки проблеми идват от разединението и индивидуализма?

- Да. Добавете към това и преклонението на гръцкото общество пред всичко чуждестранно. Гърците страдат от манията да внасят всичко, за което се сетят, отвън, без значение дали е добро или не. Те казват „О! Това е от чужбина! Значи трябва да е добро! Трябва да е по-добро от нашето собствено!”. Вижте например сегашния гръцки министър на образованието г-жа Диамантопуло – тя е пример за подобно отношение. И е на път да ликвидира националната образователна система, ако продължи да действа в същия дух. Опитва се да копира ангосаксонските идиотизми, предлагайки например „да питаме малкото дете, каква е неговата идентичност”. Гърция разполага с достатъчно добра собствена образователна система, която не се нуждае от вноса на чужди идеи. Нужно е просто правилно да се използва това, което вече е налице.

В Гърция има много великолепни неща, но гърците, кой знае защо, не се гордеят с тях,  привличат ги вносните „чудеса”. Което говори за неспособността им да правят разлика между това, което наистина е добро, и онова, което е лошо. Възприемайки всевъзможни „вносни” теории, те често не забелязват, че корените им могат да се открият още в Древна Гърция. Бих искал гърците да имат повече достойнство. Често ми се налага да чувам: „Заради МВФ започваме да губим уважение към себе си”. Само че трябваше да мислят за това преди двайсет, трийсет години, а не днес.

-----------------------------------------------------------

Бележки:

1. Архиепископ Макариос (1913-1977) е първия президент на независим Кипър (1960-1977). Провежда политика за укрепване на централизираната държава на острова, което е в разрез с плановете на САЩ и Великобритания за запазване на крехкия силов баланс между гърци и турци, с цел да легитимират собственото си военно присъствие в тази част на Източното Средиземноморие. Макариос е подчертано социално ориентиран политик, стремящ се да развива сътрудничество с Москва, заради което е наречен “средиземноморския Кастро”.

2. “Черните полковници” или Хунтата – дясната военна диктатура в Гърция, през 1967-1974. Идва на власт с негласната подкрепа на САЩ и Великобритания, опасяващи се, че усилващите се позиции на комунистическата левица в страната, могат да я вкарат в съветската сфера на влияние. Твърде бързо обаче, политиката на “черните полковници”, която, освен с антикомунизъм, се отличава и с твърд национализъм и подкрепа за православната църква, престава да удовлетворява англосаксонската ос. През 1974, американците и британците, на практика, подтикват хунтата да осъществи военния преврат в Кипър, който сваля Макариос и се опитва да осъществи т.нар. “еносис”, т.е. обединяването на острова с Гърция. При това обаче, Вашингтон и Лондон си затварят очите, когато Турция (под предлог да защити местното турско население) осъществява военна интервенция в Кипър и окупира 1/3 от територията му. В резултат от провала на кипърсия пуч, “черните полковници” са отстранени от властта и осъдени на доживотен затвор. Кипър пък, и до днес продължава да е разделен на две части – признатата от целия свят гръцка Република Кипър и т.нар. Турска република Северен Кипър, призната само от Анкара.

3. Имиа е малък необитаем остров в Егейско море, за чиято принадлежност, през 1996, избухва конфликт между Гърция и Турция, който едва не прераства във война. Страстите са успокоени с посредничеството на американската дипломация и, в частност, на покойния Ричард Холбрук, но двете страни така и не се отказват от претенциите си.

4. Андреас Папандреу (1919-1996) е основател на една от двете основни гръцки партии – Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК), премиер на страната през 1981-1989 и 1993-1996 и баща на сегашния министър-председател Георгиос Папандреу.

5. Костас Караманлис (1956) беше премиер на Гърция през 2004-2009. Бивш лидер на водещата дясно-консервативна партия “Нова демокрация”.

6. “Планът Анан” – планът на ООН за разрешаване на кипърския конфликт, изработен с прякото участие на генералния секретар Кофи Анан. Той имаше ярко изразен протурски характер и, ако беше реализиран, щеше да доведе до формирането на острова на аморфна и нестабилна държава, страдаща от вътрешни конфликти. Планът бе одобрен на референдума от април 2004 от турската общност, но беше отхвърлен от гръцката, в резултат от което така и не бе приет.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1134-zalezyt-na-evropa-i-krahyt-na-ideqta-za-vytreshniq-evrokolonializym

През последните месеци вниманието на почти всички икономически анализатори е приковано към развитието на ситуацията със задълбочаващите се дългови кризи в Еврозоната. И, ако първоначално ставаше дума само за загубата на кредитоспособност и финансовата дестабилизация на периферни държави от ЕС (Гърция, Португалия и Ирландия), след това проблемът с бюджетните кризи и непосилното дългово бреме се стовари и върху ключови държави-членки на валутния съюз – Испания и Италия. Впрочем, още от самото начало, за мнозинството здравомислещи експерти беше ясно, че огромното бреме на държавните дългови задължения, формирали се през 90-те и 2000-те години, коeто силно нарасна заради кризата от 2008-2010, рано или късно ще удари бюджетните системи на европейските икономики, за повечето от които този удар вероятно ще се окаже смъртоносен.

Неясните перспективи за преодоляване на дълговата криза

За високата степен на неопределеност относно перспективите за преодоляване на дълговата криза в Европа и съхраняването на Европейския валутно-икономически съюз в сегашния му вид свидетелства мащабното бягство на едрия финансов капитал от дълговите книжа на „евробанкрутите”. Най-нагледна илюстрация е поредната спирала  на нарастване доходността на държавните книжа на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). Така, в края на септември годишната доходност на двегодишните гръцки дългови облигации надхвърли 70%, като за пореден път се доближи до абсолютния си исторически връх от 76,7%, постигнат на 13 септември. При това, дори в средата на август тази доходност не надхвърляше 35%, а през май-юни рядко надминаваше 25%.

Почти аналогична е ситуацията с десетгодишните португалски облигации, чиято годишна доходност (стимулирана от негативните слухове за неизбежния фалит на Гърция) за пореден път надхвърли 10%, достигайки 12%. Това също е своеобразен връх, ако изключим периода между 6 и 18 юли 2011, когато бягството на горещите пари и на институционалните инвеститори провокира скок на доходността до 13,2%.

Не по-добре стоят нещата в Испания и Италия, които, за разлика от периферните страни от Еврозоната, не са просто формални членове на Валутния съюз и маргинални участници в европейските политически процеси, а ключови и системообразуващи звена в процеса на европейската интеграция.

Съвършено неочаквана се оказа и смяната на ролите в тази двойка – така, ако до есента на 2011 традиционно се смяташе, че най-слабото звено сред големите икономики на Стария континент е Испания, изоставаща по своя БВП на глава от населението и по редица други важни показатели от развитите европейски държави с 20-25%, сега най-голямата неяснота е свързана с Италия. При това, самата Италия е третата по-големина икономика в Еврозоната и се смята за крайъгълен камък на самата идея за евроинтеграцията. Така, доходността на десетгодишните италиански дългови облигации скочи до 5,6% годишно, което е само малко по-ниско от рекордното ниво от 6,19%, фиксирано в началото на август 2011. Вълната от песимизъм породена от „охлаждането” на италианската икономика и неспиращата политическа криза, трансформирала се в прикрита битка между различните местни елити, само задълбочават и без това твърде сложната ситуация с назряващата дългова криза. Именно тази негативна вълна по отношение на италианската икономика, наред с изключително тежкото дългово бреме (124% от БВП) и непрозрачните баланси на местните банки, които са сред най-големите кредитори на намиращите се на ръба на фалита Гърция и Португалия, съдействаха за бягството на спекулативния капитал от италианските дългови книжа. В резултат от това, за първи път от много години, доходността на италианските държавни дългови книжа надхвърли тази на държавните облигации на Испания, чиято икономика традиционно се разглеждаше като „туристически и селскостопански придатък” към ЕС.

На този фон се забелязва известен (и съдейки по всичко краткосрочен) ръст на оптимизма на големите институционални инвеститори към испанските дългови книжа. За това, освен всичко друго, свидетелства непрекъснатия спад на доходността на десетгодишните облигации (от 5,4% до 5% само за последната седмица на септември).

Трябва да е ясно обаче, че структурните проблеми в испанската икономика въобще не са изчезнали: 20%-на безработица (от две години насам тя се колебае между 18% и 24% и то по официални данни), свиване на индустриалното производство и товарния транзит, спад на капиталовите инвестиции, стагнация на пазара на недвижими имоти и забавяне на товарооборота на дребно.

На този фон никак не е случайно, че в началото на октомври авторитетната кредитна агенция Fitch свали кредитния рейтинг Испания и Италия, като този на Италия бе понижен от AA- до A+, докато испанския с цели две степени (от AA+ на AA-). При това, агенцията дава негативна прогноза за развитието и на двете икономики.

Горе долу същата ситуация се създаде и в Ирландия, чиито дългови проблеми за известно време бяха забравени на фона на усилващия се спад в световната икономика и растящата нестабилност на глобалната валутно-финансова система. До голяма степен заради рязко нарасналия поток от негативни новини от САЩ и Еврозоната, както и от набиращото сили охлаждане на китайската икономика, спекулативният финансов капитал временно забрави за Ирландия, която по редица обективни показатели се отличава в позитивна посока не само от Гърция и Португалия, а дори от Испания и Италия. В тази връзка, доходността на десетгодишните ирландски дългови книжа спадна от рекордните 14%, в средата на юли, до 8,25%, в края на септември.

С подобна свръхвисока стойност на лихвените проценти, по принцип, не би могла да се справи нито една нормална държава, дори в условията на бурен икономически растеж и индустриален разцвет. Да не говорим пък за онези от печално известната група PIIGS, изпаднали в състояние на перманентна бюджетна, финансова и общоикономическа криза, съпроводена от свиване на производствената активност, драстичен спад на индустриалното производство и намаляване на потребителските разходи.

Хроничната неплатежоспособност също е характерна за практически всички държави от PIIGS. Така, гръцкият държавен дълг надхвърли 255 млрд. евро, т.е. 159% от нейния БВП. При лихвен процент от 15-20% това означава, че само за обслужване на текущите си задължения по лихвите, гръцката икономика би трябвало да демонстрира годишен ръст от 22-30%, като цялата създавана от нея добавена стойност отива за плащането на лихвите по заемите. Само че нито в близка, нито в далечна перспектива Гърция няма никакъв шанс да постигне подобен ръст. Истината е, че в близко бъдеще страната едва ли ще успее да преодолее рецесионното свиване на икономиката си. Нека напомня, че вече над три години, там се наблюдава спад на БВП с 1,9 до 5%, като през първото тримесечие на 2011 той беше 5,5%.

Аналогична ситуация се очертава и в Португалия, чиито държавен дълг вече достигна 94% от БВП, а лихвите по него са над 10%. При това положение, за да остане държавата платежоспособна и да се извършват елементарни плащания по лихвите без привличането на външно финансиране, португалската икономика би трябвало да демонстрира годишен растеж от 9-10%. Само че през първата половина на 2011, вместо ръст е налице икономически спад с 1%.

Малко по-добра изглежда ситуацията в Ирландия, чието дългово бреме, през първото тримесечие на 2011, надхвърли 102% от БВП, а средният лихвен процент се колебае около 7,5%. При това положение, икономиката на страната би трябвало да нараства със 7,7% годишно за да може Ирландия да плаща лихвите по заемите си без да иска нови заеми, което само би увеличило дълговото и бреме. В същото време обаче, през миналата 2010 спадът в икономиката надхвърли 0,7%, а през първото тримесечие на 2011 беше фиксиран незабележим ръст от 0,1%.

На свой ред, Испания може да се похвали със сравнително по-добра ситуация по отношение на дълговото бреме, тъй като държавният и дълг не надвишава 65,2% от БВП, като надхвърля само с 5,2% максимално допустимото ниво, препоръчано от Пакта за стабилност и растеж. При текуща стойност на лихвите по заемите от 5,5%, Испания може да си позволи лукса да обслужва дълговите си задължения, стига да постигне икономически растеж от 3,58%. В момента обаче, темповете на този растеж не надхвърлят 0,7-0,8% (за първото полугодие на 2011).

Началото на края на сегашния модел на финансовия капитализъм

Много по-лошо обаче е положението на Италия, която при това е третата по големина икономика в Еврозоната и крайъгълен камък на целия проект за европейска интеграция. Нивото на дълговото бреме вече надхвърли 125% от БВП и става все по-непосилно за бюджетната система и икономиката, като цяло. При сегашния лихвен процент на капиталовия пазар от 5,5%, растежът на италианския БВП би трябвало да е поне 6,8% годишно. Всъщност, през първото тримесечие на 2011, той достигна едва 0,8% и продължава непрекъснато да намалява.

В подобна ситуация, Гърция вече е, де факто, в състояние на фалит. Тя по принцип не може, а и няма да може в обозримо бъдеще да плати и дори да обслужва задълженията си по кредитите. Това се дължи както на прекалено голямото дългово бреме (150% от БВП), така и на крайно едностранчивата структура на икономиката, която на практика не произвежда нищо и не предлага никаква конкурентоспособна продукция на европейския пазар. При това, туризмът, хотелиерският и ресторантьорски бизнес, както и селското стопанство са ориентирани изцяло за удовлетворяване търсенето на туристите, което се свива буквално пред очите ни.

Обективно погледнато, малко по-добра е ситуацията в Испания, която въпреки едностранчивата структура на икономиката си, свиването на деловата и инвестиционна активност и продължаващото свиване на балона на пазара на недвижими имоти, съумя да избегне необмисленото разширяване на бюджетния си дефицит и увеличаване на дълговото бреме (65% от БВП).

Що се отнася до Португалия, Ирландия и Италия, общо за всички тях е твърде тежкото дългово бреме (95% от БВП и повече), застрашаващо тяхната кредитоспособност и влияещо отрицателно на икономическия им растеж. Но, ако Ирландия и Италия съумяват да демонстрират, макар и несъществен, икономически растеж (0,7-1% годишно), Португалия вече повече от година страда от усилващо се свиване на икономическата активност, спад в индустрията и понижаване нивото на потребителското търсене.

Съвършено очевидно е, че Гърция, по принцип, не е способна да се справи с обслужването на дълговото бреме, с което успя да се натовари през последните 20 години. Чисто теоретични шансове да минимизира отрицателните последици от дълговата криза и да избегне фалита има Португалия, нивото на чието дългово бреме е под 95% от БВП, а икономическият и спад е надхвърля 1%.

Най-голяма опасност представлява задълбочаването на кризата в Италия, която е третата по големина икономика в Еврозоната, както и най-големия длъжник в рамките на Еврозоната (1,8 трлн. евро). При положение, че „горещият” спекулативен капитал успее да дестабилизира ситуацията на пазара на държавните дългови книжа на Италия и да провокира повече или по-малко съществен ръст на доходността им (над 6-7% годишно), е напълно възможно появата на поредната вълна на паника на финансовия пазар, обезценяване на италианските облигации и дестабилизиране икономиката на страната.

Ако обаче на ръба на фалита се окаже Италия, която е сред най-големите спонсори на ЕС и стълб на Еврозоната, съдбата и вероятно ще последва и втората икономика в Еврозоната – френската – чието дългово бреме е 85% от БВП. Заплахата от фалит на втората (след Германия) по важност икономика в Еврозоната незабавно ще провокира мащабно бягство на капитали от Европа, обезценяване на еврото, дестабилизация на финансовите пазари, свиване на кредитирането, хаос в икономическите отношения и рецесия, на чиито фон кризата от 2008-2009 ще изглежда като лека пертурбация.

На фона на усилващата се неопределеност както по отношение на цялата световна икономика, оказала се на ръба на нова кризисна вълна, така и на постепенно рушащата се международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на долара и неговата неконтролируема емисия в интерес на малка група свръхмощни финансови институции, спекулативният капитал се ориентира към търсене на прословутите „защитни” активи. Друг въпрос е, че въобще не е ясно, кои активи, по принцип, биха могли да се причислят към категорията на „защитните” и какви инструменти и пазари са в състояние да гарантират дори не увеличаването на инвестирания капитал, а поне оцеляването на спестяванията. В тази връзка няма как да не споменем понижаването на суверенния кредитен рейтинг на САЩ (както и на Федералния резерв и свързаните с него финансови институции), което ознаменува началото на края на съществуващия модел на финансовия капитализъм, базиращ се на неограничената и неконтролирана от никого емисия на долари. С други думи, беше нанесен удар по фундамента на целия съществуващ модел на икономическия растеж и глобалната финансова система, първично захранвана от Федералния резерв на САЩ и най-приближените до него банки.

Разбира се, в близка перспектива не може да се очаква никакъв колапс на САЩ и на долара. Само че светът, в който живеем, вече никога няма да е онзи, който познаваме днес. Вече бе даден първоначалния тласък на процеса на необратими структурни промени в световната икономика и валутно-финансова система и, както изглежда, нито изкуственото нагнетяване на хаос в Близкия Изток, нито провокирането на военно-политическа нестабилност, нито ерозията на системата на международното право няма да помогнат на финансовия капитал от Уолстрийт да спре този процес.

Основата на конструкцията на дълговата пирамида на долара започва да се клати и поради мащабите на назрелите структурни диспропорции и дълбочината на противоречията в глобалната икономика неизбежността на процеса става все по-очевидна. В краткосрочен период обаче, се очертава парадоксална ситуация, когато, в условията на нарастващ хаос на финансовия пазар, едрият финансов капитал и частните инвеститори продължават да изтеглят средствата си от развиващите се държави и суровинните пазари, влагайки ги в дългови книжа на американската хазна. На този фон, станахме свидетели на рязък скок на курса на облигациите на Федералната хазна, съпроводен от също толкова рязък спад на доходността им.

Така, само за периода от януари до края на септември 2011, доходността на едномесечните и шестмесечните облигации падна от 0,15% и 0,19%, съответно, до 0% и 0,04%. В резултат от бягството на „качествените” инвеститори пък, доходността на две и петгодишните дългови книжа падна от 0,71% и 2,14% до 0,16% и 0,798%, съответно.

Специално внимание заслужава фактът, че толкова ниско ниво на доходност на „безрисковите” дългови книжа на американската хазна не бяха фиксирани дори в навечерието на старта на втория етап на „количественото смекчаване” през есента на 2010. Толкова мащабен приток на капитали в краткосрочните и средносрочни американски дългови книжа не се наблюдаваше дори в разгара на кризата през 2008-2009, когато едрият финансов капитал екстрено трябваше да осъществи „репатриация” на печалбите и капиталите си от развиващите се суровинни пазари.

При това, само при най-дългосрочните дългови книжа не бяха достигнати нови исторически минимуми на доходността. В момента, доходността на 30-годишните бонове на Федералната хазна надхвърля 3,03%, докато в активната фаза на кризата от 18 декември беше паднала до 2,53%, т.е. под доходността на 20-годишните дългови книжа (2,86%).

Напълно е възможно, със старта на прословутата програма „Operation Twist”, Федералният резерв и най-големите инвестиционни и търговски банки да възнамеряват изкуствено да понижат дългосрочните лихвени проценти, намалявайки инвестиционната привлекателност на вложенията в „безрискови” държавни облигации. Това би им позволило да принудят инвеститорите да преразгледат инвестиционните си стратегии и, къде доброволно, къде по принуда, да започват да влагат средства в рискови активи: фондовия и стоково-суровинния пазари. Иначе казано, става дума за старта на поредната леко модифицирана версия на стратегията за „принудително инвестиране”, когато отрицателните (отчитайки инфлацията) реални доходности стават характерни вече и за десетгодишните и трийсетгодишните облигации на Департамента по финансите на САЩ и инвеститорите просто ще бъдат принудени да търсят нови обекти за влагане на капиталите си. Тоест, налице е поредният опит на Федералния резерв и най-големите финансови институции да принудят институционалните инвеститори, корпорациите и редовите американски граждани да влагат средствата си на фондовия пазар.

На практика, аналогична ситуация се очертава в Европа, където в последно убежище за трескаво търсещият гаранции за съхраняването си капитал са се превърнали държавните дългови книжа на Германия. И дори набиращото скорост свиване на деловата и потребителската активност, които практически навсякъде се съпровождат и от свиване на производството и капиталовите инвестиции, не могат да лишат Германия от имиджа и на „спокойно пристанище”.

За това говори и непрекъснатият (от април 2011) спад на доходността на германските ценни книжа – от 3,5% в средата на април до 1,67%, в края на септември. За мащабите на нестабилността на европейския дългов пазар и степента на недоверие на инвеститорите към възможностите на Европейската централна банка и „еврократите” говори и фактът, че дори в разгара на финансово-икономическата криза, през зимата на 2008-2009, не се наблюдаваше толкова масово изтичане на капитали към т.нар. „защитни активи”.

Минималните нива на доходност в активната фаза на кризата през 2008 едва достигаше 3% (на 23 декември), а в разгара на първата вълна на дълговата криза в Еврозоната, доходността падна до 2,14%. Никога досега обаче, не беше фиксирано толкова мащабно бягство на капитали от рисковите активи и толкова голяма неопределеност относно перспективите пред европейския валутен съюз и самата идея за европейската интеграция.

Съвсем друг въпрос е, че сама по себе си европейската интеграция, на практика, имаше „колониален” характер, доколкото резултатът от нея беше загубата на икономически, а напоследък и на политически суверенитет. Разширяването на географските граници на Еврозоната се съпровождаше от стремително разрушаване на държавните граници и премахване на всички ограничения пред движението на капиталите, стоките, услугите и информацията в интерес на едрия транснационален капитал и глобалните финансови институции.

Без да влизам в подробности, ще кажа само, че резултат от ускореното и необмислено премахване на бариерите и ограниченията пред глобалните монополи стана изкупуването на най-големите индустриални предприятия от чуждестранните транснационални корпорации (ТНК), фалита на конкуриращият се с тях малък и среден бизнес, както и поставянето под контрол на финансовата и банкова система на държавите от Централна и Източна Европа.

В тази връзка не бива да се учудваме, че стартиралата в средата на 90-те години вълна на деиндустриализация на икономиката и деградация на производствените отношения доведе до повсеместно и стремително намаляване на конкурентоспособността на икономиките от Европейската периферия, която загуби пазарите за пласмент на своята продукция. Най-нагледно за това свидетелстват катастрофалните промени в системата на външноикономическите отношения на страните от региона. Ако в началото на 90-те мнозинството от тях (Словакия, Унгария, Чехия, Словения, Литва, Латвия, Естония, Югославия и т.н.) можеха да се похвалят с доста съществен профицит по сметката на текущите операции и външната си търговия, още в средата и края на 2000-те той беше заменен със също толкова устойчив и хроничен дефицит.

Всъщност, случващото се с държавите от т.нар. група PIIGS за пореден път демонстрира отчайващата нееднородност на Еврозоната и прекалено голямата диференциация между съставните и части по показателите на социално-икономическото им развитие.

Гръцкият случай

Най-тежката ситуация възникна в икономиката на Гърция, която не стига че страда от перманентна бюджетна криза, плътно граничеща с обявяването и във фалит, но и е жертва на мащабен икономически крах. Разбира, нещата нямаше да са чак толкова трагични, ако негативните тенденции имаха временен и краткосрочен характер. Само че, доколкото може да се съди от случващото се през последната година, спадът само се усилва, постепенно преминавайки в пълномащабна рецесия.

Набива се на очи, преди всичко, отчайващият спад на БВП до 5,5%, през първото тримесечие на 2011, докато през предишното тримесечие този спад не надхвърляше 4,8%, а през третото тримесечие на 2010 спадът на икономическата активност беше от порядъка на 3,7%. Дори през кризисната 2009, правителството на страната съумя да удържи икономическия спад в границите на 1,9-2,5%, което не беше никак лош резултат, на фона на 8-9%-ния спад на руската икономика например.

Не по-малко силен спад се наблюдава в индустриалното производство на Гърция, който само през периода април-юли 2011 надхвърли 13% (на годишна база) и, както изглежда, не възнамерява да спира дотук. Дори гордостта на гръцкото правителство от рязкото понижаване темповете на спада на продукцията в индустриалния сектор до 2,8% (през юли) не поражда никакъв оптимизъм, тъй като то беше обусловено не от ръста на деловата активност, а от ефекта на ниската база: така, през юли 2010 беше фиксирано рязко усилване на спада в индустриалния сектор – до 8,6%, в сравнение с 4,5% - през юни, и 2,1% - през август.

За крайно тежката ситуация в производствения сектор свидетелстват резултатите от една анкета сред гръцките стокопроизводители, които вече две години подред говорят за перманентното влошаване на деловия климат и свиването на производството. Така, индексът на деловата активност в индустриалния сектор упорито не може да надхвърли психологически важната бариера от 50%, като още от зимата на 2010 се колебае в диапазона 42-48%.

Не вдъхва никакъв оптимизъм и неочакваното ускоряване на темповете на свиване на стокооборота на дребно, отразяващо влошаването на общата ситуация с доходите на гръцките семейства и спада на потребителската активност. Ако през април 2011 спадът в обема на продажбите в мрежите за търговия на дребно не надхвърляше 8,8%, още в края на юни той надмина и най-песимистичните прогнози, достигайки 11,4%.

На фона на безработицата, колебаеща се между 12,5% и 14%, и изключително дълбокото социално-икономическо разслоение в обществото, един толкова силен икономически спад само ще задълбочи и без това изключително сериозните проблеми. Ще напомня, че нивото на доходите на 10-те процента най-богати гръцки граждани е 33 пъти по-високо от това на 10-те процента най-бедни. Между другото, почти същата диференциация в доходите имаше и в Русия в разгара на „либералните реформи” от средата на 90-те години, довели до разгрома на руската икономика, деградация на индустрията и ерозия на системите на социално, пенсионно и здравно осигуряване.

На фона на толкова силното свиване на икономическата активност и спад на жизненото равнище на населението, нямаше как да не се случи и прогнозираното намаляване на разходите на гръцките семейства. Наред със същественото понижаване цените на редица ключови видове суровинни и продоволствени стоки, това доведе до понижаване на инфлационния натиск върху икономиката. Така, ако през януари 2011 годишните темпове на нарастване на потребителските цени надхвърляха 5,2%, още през май те паднаха до 3,3%, а в края на август стигнаха 1,7%. Няма да е коректно обаче, ако не посочим приноса на ефекта на ниската база за намаляването на цените: ако през февруари 2010 ръстът на цените беше от порядъка на 2,8%, още през април той надхвърли 4,8%, а в края на юли достигна 5,5%

Наред с посочените по-горе макроикономически индикатори, свидетелстващи за мащабния спад на икономическата активност в Гърция, си струва да спомена и катастрофалния спад на кредитирането в частния и сектор и домакинствата от страна на банките. Така, ако през януари 2010 ръстът на отпуснатите кредити надхвърляше 7,2%, а през октомври същата година беше 7,1%, през по-голямата част на 2011 темповете на нарастването им едва достига 1,2-1,5% (на годишна база). Това голямо свиване на кредитната активност на гръцките банки беше обусловено както от ефекта на завишената база, така и (което е и най-важното) от рязкото влошаване на ситуацията в икономиката и индустрията на Гърция, което драстично ограничи възможностите за кредитиране на предприятията и населението.

Както вече споменах по-горе, самият процес на европейската интеграция, до голяма степен, имаше колониален характер, тъй като се съпровождаше от изкупуването на местните производители и банки от най-големите европейски ТНК и финансови институции. Поставяйки си като основна цел разширяване мащабите на бизнеса и експанзия на новите пласментни пазари, транснационалният индустриален и финансов капитал последователно изкупуваше най-рентабилните предприятия и целенасочено „фалираше” своите реални и потенциални конкуренти. Закономерен резултат от неконтролируемото премахване на всички ограничения пред движението на чуждестранния капитал стана мащабната деиндустриализация на икономиките на държавите от Централна и Източна Европа и деградацията на индустриалния им комплекс, който престана да играе самостоятелна роля, превръщайки се в придатък, ангажиран предимно с монтажа на най-малко наукоемките компоненти за западноевропейските корпорации.

Впрочем, последвалата разпродажба на ключовите индустриални предприятия и банковата система на тези страни на глобалните монополи и загубата на икономическия им суверенитет не беше неочаквано. Нещо повече, пряка последица от неконтролируемия приток на чуждестранните капитали, ориентирал се към ликвидирането на националните стокопроизводители, стана стремителният спад на конкурентоспособността на продукцията и услугите, предлагани от централно и източноевропейските държави.

Гръцкият пример е съвсем нагледно доказателство за това: само за 2010 отрицателното салдо по сметката на текущите операции надхвърли 22,2 млрд. евро. Несъмнено, за някоя голяма държава, като Русия например, подобна цифра не би изглеждала съществена. За Гърция обаче, чиито годишен БВП за 2010 едва надхвърли 265 млрд. евро, тази сума е много сериозна, тъй като надвишава 8,37% от БВП. През първите седем месеца на 2011, натрупаният дефицит по текущите операции надхвърли 13,2 млрд. евро като до края на годината спокойно може да достигне 21,2 млрд. евро, т.е. 8,4% от БВП.

Португалският случай

Горе долу същата ситуация се оформя и в Португалия, чиято икономика вече влезе в стадий на рецесия и през второто тримесечие на 2011 е регистрирала спад от над 0,9% (на годишна база), след като през първото тримесечие спадът беше 0,7%. Не по-различно е състоянието на промишленото производство, което регистрира спад от 4,5% през юли, срещу „само” 2,9% месец по-рано.

Закономерен резултат от свиването на икономическата и производствена активност стана резкият спад в нивото на заетост и понижаване доходите на населението. За това свидетелства скокът на безработицата от 10,1%, през последното тримесечие на 2009, до 11,4, за същия период на 2010 и 12,1% в средата на 2011. Паралелно с това е налице хронична неспособност на португалското правителство да реши проблеми с мощното изтичане на чуждестранна валута, породено от прекалено високия хроничен дефицит по сметката на текущите операции. През 2010 съвкупното отрицателно салдо от външната търговия със стоки и услуги, както и превода на факторните доходи (плащания по лихви, ренти, дивиденти и т.н.) и заплащане труда на имигрантите надхвърли 17 млрд. евро, т.е. над 9,9% от БВП. През първите седем месеца на 2011 се наблюдава незначително забавяне на темповете на нарастване на дефицита до 15%. Това, разбира се, подобрява донякъде ситуацията с изтичането на капитали, но по никакъв начин не може да промени едностранния и негативен за Португалия характер на нейните външноикономически отношения, нито „колониалния” характер на системата на разделение на труда в рамките на ЕС.

За степента на ефективност на антикризисната политика на европейските икономически институции, наред с вече посочените факти, свидетелства и продължаващият вече над година и половина непрекъснат спад на индекса на деловото доверие: от 0,1%, през юни 2010, до -1,3%, през февруари 2011, и -2,4%, в края на август. Още по-релефно се очертава неадекватността на антикризисните мерки през призмата на потребителските настроения, които са сред най-добрите макроикономически индикатори, тъй като най-ясно и точно фиксират промените в обкръжаващата ни действителност. Така, прословутият индекс на потребителско доверие само за последната година и половина се срина от – 34,4%, през февруари 2010, до – 44,9%, през ноември същата година и до – 49,1%, през август 2011.

На фона на свиването на деловата и потребителска активност, съпроводени от съкращаване на потребителските разходи, се осъществи известен спад на инфлационния натиск върху португалската икономика. Така, в края на август 2011, ръстът на потребителските цени беше от порядъка на 2,9%, т.е. доста по-малък от този през април (4,1%) и май (3,8%). Следва обаче да сме наясно, че ключовият фактор за понижаването на ценовия натиск върху икономиката не беше провеждането на активна и обмислена икономическа и антимонополна политика, а просто понижаването на цените на вносните суровини: петрол, газ, метали, продоволствие е т.н.

Испанският случай

Малко по-добра е ситуацията в Испания, която традиционно се смята за главния „стълб” и надежда на всички по-слаборазвити членки на Еврозоната по отношение отстояването на икономическите и политически интереси на европейската периферия. Въпреки отдавна съществуващите многобройни структурни фондове и фондове за изравняване социално-икономическото положение на по-слабо развитите държави, практиката сочи, че техните средства и възможности бяха използвани не за комплексното развитие на индустрията и стимулиране научно-техническия потенциал на въпросните членки на ЕС, а за баналното „кърпене на дупките” в техните бюджети с цел изкуствено повишаване жизненото равнище на жителите на европейската периферия.

В самата Испания, ситуацията в икономиката и финансите също не изглежда особено оптимистична. Испанският БВП с голяма мъка се измъкна от зоната на спада, но само след три месеца отново се насочи натам. Така, ако през последното тримесечие на 2009 икономическата активност падна с 3,1%, през второто тримесечие на 2010 спадът беше само 0,1%, а през първото тримесечие на 2011 дори беше фиксиран ръст от 0,8%. Съвсем скоро обаче стана ясно, че този подем на икономическата активност най-вероятно е имал краткосрочен характер и е бил обусловен от ефекта на ниската база: така, през второто тримесечие на 2011 ръстът на БВП спадна до 0,7% (на годишна база).

Усилва се спадът в индустриалния сектор, който в края на юли демонстрира срив на произведената продукция с 2,8%, след спада от 2%, през юни, и от 1,6%, през април. При това опасен е не самият спад на индустриалното производство, какъвто може да има дори в една устойчиво развиваща се икономика, а непрекъснато нарастващите (поне от половин година насам) темпове на свиване на производствената активност, имайки предвид, че през ноември 2010 индустриалното производство нарасна с 2,3%, а през януари 2011 – с над 3,8%. Толкова мащабно свиване на деловата активност в испанския индустриален сектор не бе фиксирано от кризисната зима 2008-2009, когато цялата световна икономика, както и тази на Еврозоната, демонстрираха изключително мощно дефлационно свиване.

На този фон, още по-негативно е влиянието на продължаващото от февруари 2011 насам непрекъснато понижаване на индекса на деловата активност в производствения сектор на испанската икономика. При това се набива на очи мащабът на влошаването на икономическите настроения на испанските стокопроизводители: така, ако през февруари 2011 индексът РМІ надхвърляше 52,1%, още през май той падна под психологически важната бариера от 50%, достигайки 48,2%, а в края на август беше 45,3%.

Доказателство, колко тежка е всъщност ситуацията в икономиката е и големият срив в продажбите на дребно, отразяващ общата несигурност и неопределеност на домакинствата както по отношение на собствените им социално-икономически перспективи, така на тези пред Испания, като цяло. В края на август спадът в стокооборота на дребно надхвърли 4,4%, срещу 3,9% месец по-рано. Разбира се, това е по-малко от спада със 7%, през юни 2011, или от срива с 8,6%, през март, но е много повече от ръста с 2,1%, през март 2010 и с 0,8%, през юни с.г.

Отчайваща си остава ситуацията на пазара на труда, който не само че не може да се оправи от кризата през 2008-2009, но и продължава да се срива. Въпреки правителствената пропаганда за „качествено подобряване на ситуацията” и „стабилизиране на трудовия пазар”, нивото на безработицата продължава да е изключително високо. Само през второто тримесечие на 2011 безработицата беше 20,9%, което е доста над 18,8%, фиксирани през четвъртото тримесечие на кризисната 2009 и 20%, през второто тримесечие на 2010.

Предвид постоянния спад в индустрията и свиването на икономическата активност не е чудно, че пазарът на труда е състояние на хронична криза, а нивото на безработицата е подобно на това в слаборазвитите държави от Африка и Югоизточна Азия.

Единственото, което поражда известен оптимизъм у икономистите, е същественото понижаване на дефицита по сметките на текущите операции, което испанските власти успяха да постигнат благодарение същественото намаляване вноса на чуждестранни стоки и услуги. Така, ако през март 2011, по сметката на текущите операции имаше дефицит от 6,5 млрд. евро, още през май той намаля до 3,5 млрд. евро, а през юни дори беше регистрирано положително салдо от 2,27 млрд. евро. В тази връзка ще напомня, че за последен път Испания фиксира профицит във външната си търговия през април 2010 (5,2 млрд. евро).

Италианският случай

Не по-добре стоят нещата в Италия, която, за разлика от Гърция, Португалия и Ирландия, е сред най-големите икономики на Еврозоната и, на практика, е един от стълбовете на идеята за европейската интеграция. Ще напомня, че именно Италия, наред с Германия, Франция и държавите от Бенелюкс, беше в основата на идеята за общоевропейския валутно-икономически съюз и участва в подписването на Римския договор (1957) и тези за Евратом (1958) и Европейската общност за въглища и стомана (1951).

Само че дори и „стълбовете” на евроинтеграцията напоследък се сблъскват с много сериозни проблеми. Най-много се набива на очи усилващият се спад на темповете на икономически растеж от 1,5%, през четвъртото тримесечие на 2010, до 1%, през първото, и 0,8%, през второто тримесечие на 2011. При това, през второто тримесечие на 2010 годишният ръст на БВП беше над 1,3%, а през третото не падаше под 1,1%.

Не внушава оптимизъм и усилващото се от август 2010 насам свиване на индустриалното производство. Така, ако през август 2010 производството на стоки и услуги в индустриалния сектор нарастваше с 9,5% (на годишна база), още през декември този ръст падна до 5,4%, през май 2011 едва достигна 1,8%, а в края на юли – 1,6%. При това нещата не опират до ефекта на високата база: така през юли 2010 ръстът на производствената активност беше само 4,8%, при 8,2% през предния месец и 9,5%, през август. Нещата тук опират до натрупалите се в италианската икономика дисбаланси и противоречия и до структурата на самата икономика, която се оказва неадекватна на вътрешното платежоспособно търсене. Прекалената ориентация към пазара на недвижими имоти, туризма и търговията, които обслужват най-вече търсенето на туристите и чуждестранните инвеститори, доведе до деградация на икономическите отношения, деиндустриализация на икономиката и спад на конкурентоспособността на италианските стокопроизводители както на вътрешноевропейския, така и на световния пазар.

Не по-малко обезкуражаващ е сривът в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор от 17,4%, през декември 2010, до 21,2%, през март 2011, 13,6% – през май, и 6,5% - през юли. При това, през август 2010 ръстът на поръчките все още надхвърляше 32,4%, а през май същата година не падаше под 26,6%.

Горе долу същата е и ситуацията в сегмента на продажбите на готова продукция и полуфабрикати в индустрията: така, ако през август 2010 ръстът на продажбите надхвърляше 13,5%, а през април 2011 дори надвиши 14,2%, още през май той падна до 10,8%, а в края на юли едва стигна до 7,7%.

За дълбочината на кризата в италианската икономика и свиващата се предприемаческа активност нагледно свидетелства рязкото влошаване на деловия климат в страната и сриващата се вяра на италианските компании в светлите перспективи пред стопанството на страната. Само в периода от март до септември 2011, индексът на деловото доверие падна от 103,8 до 94,5 пункта, което беше най-лошият показател от март 2010 насам.

Сходна е и ситуацията с настроенията на потребителите, където е фиксирано още по-мащабно влошаване, като италианските домакинства все по-малко са склонни да вярват на твърденията на управляващите за „подобряване на икономическата ситуация” и „скорошно преодоляване на кризисните явления”. За това свидетелства стремителният спад на индекса на потребителското доверие от 109,1 пункта, през декември 2010, до 106,5, през май 2011 и 98,5, през септември 2011. Известен оптимизъм породи понижаването на дефицита на италианския търговски баланс от 6,5 млрд. евро, през януари 2011, до 3,7 млрд. евро, през април, и 1,8 млрд евро, през юни. Нещо повече, през юли, Италия, за първи път от две и половина години насам, успя да постигне положително салдо от 1,4 млрд. евро.

Не бива обаче да свързваме значителното подобряване на външнотърговския баланс с някакви съществени промени в икономическата ситуация в страната и ръста на конкурентоспособността на италианските стоки на външния пазар. Въпреки постигнатия профицит във външната си търговия, Италия продължава да страда от хроничен дефицит в търговията с държавите извън ЕС. Така през август 2011 този дефицит беше 2,3 млрд. евро, при 3 млрд. евро, през април, и 1,5 млрд. евро, през май.

С други думи, въпреки 5%-то обезценяване на еврото (от 1,48 до 1,42 долара за евро) спрямо долара в периода май-август 2011, което трябваше да повиши конкурентоспособността на италианските стоки както на вътрешния, така и на външния пазар, не се получи адекватно по мащабите си снижаване на външнотърговския дефицит с държавите извън ЕС.

Някои изводи

И така, ситуацията в повечето държави от европейската „периферия” продължава да е изключително тежка и се характеризира с повишена нестабилност. През последните месеци се появяват все повече потвърждения от статистиката за това, че свиването на деловата и инвестиционната активност, съкращаването на промишленото производство, влошаването на ситуацията на трудовия пазар и спадът на потребителските разходи въобще нямат краткосрочен и временен характер, а постепенно прерастват в мащабна икономическа рецесия.

При това, към отдавна назрелите структурни проблеми в световната икономика и изкривяванията в международната валутно-финансова система се прибавят и вътрешните дисбаланси в рамките на самата Европа.

Моделът на европейската интеграция, реализиран от първата половина на 50-те години на ХХ век насам, постепенно се трансформира от идея за създаване на единно икономическо пространство на територията на страни с повече или по-малко съпоставими нива на социално-икономическо развитие и научно-технически потенциал в своята пълна противоположност. Приблизително от средата на 70-те години насам разширяването на Европейския съюз в Централна, Южна и Източна Европа започна да придобива все по-ясно изразен „колониален” характер, реализирайки се в интерес на големите европейски ТНК и глобалния финансов капитал.

В условията на налаганата либерализация на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки, услуги и информация, глобалните западни монополи получиха възможност, на практика, без всякакви пречки да се сдобият с най-рентабилните предприятия и да поставят под контрол ключовите отрасли на държавите от Централна и Източна Европа. Паралелно с това, течеше процес на целенасочен фалит не само на отделни предприятия, а и на цели икономически сектори, конкуриращи се със западните ТНК и представляващи заплаха за монополното положение и печалбите им.

Едновременно с това беше осъществено преминаването на банковата система на повечето държави от Централна и Източна Европа под контрола на глобалния финансов капитал, в резултат от което делът на нерезидентите в банковата система на държави като Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, България и много други нарасна до 75-95%. Както показа кризата от 2008-2009, ако все пак е възможно постигането на взаимно приемливо споразумение с националния капитал и банки (колкото и големи и влиятелни да са те), с представителите на транснационалния капитал това се оказва практически невъзможно. При вземането на едни или други ключови решения, те ще се ръководят, на първо място, от интересите на своите метрополии, където са разположени основните центрове на икономическата им активност, поставяйки на последно място социално-икономическите приоритети на другите държави. При това положение, ефективността на антикризисната икономическа и индустриална политика, както и на антимонополното регулиране и валутния контрол, осъществяван от последните, намалява поне с порядък.

Докато процесът на евроинтеграцията продължава да има ярко изразен колониален характер, т.е. да се основава на едностранната експлоатация на по-слабо развитите страни в ЕС от едрия индустриален и финансов капитал на икономически развитите държави-членки, не може да се говори за никакъв пълноценен валутен съюз на територията на ЕС.

Докато съществува системата на съзнателно и целенасочено консервиране на икономическата, научно-техническата и производствената изостаналост на страните от периферията на Европа в интерес на глобалните ТНК и западните монополи, кризата в Европа ще има перманентен характер. И никакви фондове за финансова стабилност и обеми на емисиите на Европейската централна банка няма да помогнат за преодоляването на това фундаментално противоречие. Тоест, става дума за изключително дълбок разрив вътре в самата идея за европейската интеграция, поставящ цели държави и региони на Централна и Източна Европа в зависимост от решенията на най-големите западноевропейски корпорации и транснационалните банки, паразитиращи върху изкуствено поддържаната бедност, технологична изостаналост и икономическа неразвитост на европейската периферия.

В условията, когато група икономически и технологично развити държави-метрополии експлоатира по-малко развити страни-сателити, удържайки ги в състояние на изкуствена изостаналост, по принцип е невъзможно да се постигне създаването на жизнеспособно и самодостатъчно обединение. Израждането на проекта за европейската интеграция в своеобразен „вътрешноевропейски колониализъм” , не може да осигури устойчиво икономическо развитие, нито да разреши назрелите проблеми в Еврозоната, които могат да провалят и самата идея за евроинтеграцията.

В случая няма особено значение, дали представителите на транснационалния капитал и отстояващите интересите им „еврократи” ще съумеят, в крайна сметка, да се споразумеят с представителите на националните власти относно разширяването на средствата на Фонда за финансова стабилност. Не е от значение също, дали в крайна сметка, финансовите кръгове и паричните институции ще се ориентират към поредната неограничена емисия на евро, заливайки финансовите пазари с ликвидност. Не е важно дори, ще успеят ли представителите на глобалната управляваща класа, спонсорирани от транснационалния финансов и индустриален капитал, да прокара идеята за създаването на общоевропейско Финансово министерство, окончателно лишавайки страните-членки на Еврозоната от икономическия им суверенитет.

Важното е, че проектът за европейската интеграция, основан на принципа на колониалната експлоатация на по-малко развитите страни от транснационалните компании и банки, по самата си същност, е обречен на провал. Във вида, в който се реализира в момента, той е неспособен не само да реши отдавна назрелите и излезли от контрол структурни проблеми и дълбоките противоречия в сферите на социално-икономическото развитие, междуетническите и междурелигиозни отношения, а и със самия факт на съществуването си поражда все нови и по-мащабни проблеми, водещи до още по-голямата ерозия на общественото съзнание, деградация на икономическите отношения, архаизация на производствените отношения и примитивизация на управленската култура.

Обективните комерсиални интереси на едрия международен финансов и индустриален капитал, ориентиран към извоюване на монополни позиции на пазара и постигане на максимално възможната печалба и власт, изкривиха самата същност на първоначалната идея за европейската интеграция. Вместо комплексно развитие на икономическия, научно-техническия и производствения потенциал на всички държави-членки на ЕС, „еврокрацията”, спонсорирана от международни финансов капитал, деградира до там, да прокарва експлоатацията на периферните държави от ЕС и да налага изкуствената консервация на тяхната икономическа и научно-технологична изостаналост. В този смисъл епохата на „вътрешния евроколониализъм” демонстрира органично присъща и нежизнеспособност и неадекватност при решаването на всички задачи, които не са свързани с извличането на монополистична рента от експлоатацията на по-слабо развитите европейски държави. Затова ми се струва, че е обречена да отиде в историята, като поредния неуспешен опит за преразпределение на света в полза на управляващите политически и финансови кръгове.

Въпросът е само, колко още кризи ще трябва да преживеем и колко още жертви трябва да бъдат дадени докато националните елити на държавите-членки на Еврозоната не осъзнаят недостатъците и вредата от сегашния модел на евроинтеграция и се решат да преразгледат основните принципи и подходи към интеграционните процеси. Съдейки по всички, представителите на едрия транснационален капитал и наднационалното ръководство на ЕС все още разполага с известен запас от сили, които могат да се окажат достатъчно за да хвърлят Европа, а заедно с нея и света, в бездната на нова, още по-опасна криза.

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”

 
Гърците, които били най-зле в Европа, вземали 8 пъти по-високи заплати! Хак им е за високите заплати, затова стоят по улиците и полицията ги гони с водни струи и газ?!
Как да не ги бият след като не разбират, че при този студ, полицията се чуди как да ги прибере по домовете им – да не настинат?
Някакъв германски политолог, Мартин Вайс седнал да твърди, че София трябвало да обърне внимание на бедността – що не си коментира Германия този Вайс: там са недоволни от бедността, тук кой е чул или видял недоволство? Българинът може и да е недоволен, може и да няма пари за здравни осигуровки, може и да е безработен, но това изобщо не се вижда, а още по-малко пък чува!

Нищо не се случва в полза на българина

Тогава защо да излиза по улиците и да протестира гражданството – избраниците в парламента ще си гласуват каквото им скимне и с улични протести, и без улични протести!
Така улиците в България са тихи, от време на време идват я синдикати, я трактори, я блокират влаковете – но това е само от време на време. Минават дни и всичко стихва и си продължава по старому или според Дянковите тезиси за продължителност на живота.
Минималните осигурителни прагове на над 2 млн. българи се вдигат – то май синдикатите и опозицията искаха максималните да се вдигнат, но нали все нещо се вдига – дали ще е по желанието на синдикатите или по волята на депутатите – кого го интересува!
Българинът проверява готово ли е зелето за Коледа и Нова година – в магазините, яйце да хвърлиш – няма къде да падне от пазаруващи... Е, как да се вържат в Брюксел, че сме най-бедни – явно има какво да се изтисква още, но и за това Дянков ще се погрижи.
Като рекох яйца, та се сетих, че политбюрото на еврокомисарите в Брюксел решило от първи януари 2012 в магазините да се продават яйца от свободни кокошки, а не снасяни в клетки!
Който изпуснел носачка и тя снасяла в клетката си – комисарското политбюро решило да се продават тези яйца на преработвателните предприятия в хранително-вкусовата промишленост!
Т. е. ако нямаш яйца за вечеря не посягаш на снесени в клетка, а ги събираш и заминаваш в преработвателното предприятие да им ги продадеш! Дали така точно ще се случи с баба, дядо и стринка от махалата, които нямат пари за една инжекция, камо ли да носят всяко снесено в клетка яйце, докато е прясно и отговаря на критериите на комисарското политбюро – някъде си!
Ех, комисари, комисари барозуви – на коя планета живеете и като поставяте изисквания – с коя точно част от тялото си мислите?
Като чета тези указания – ми идва наум, че далеч по-вкусно, макар и мимолетно е човек да врътне главиците на носачките, да ги ощави и оскубе, вместо да си създава главоболия!  
За Рождество Христово а-ха да зарадват гражданството с неочакван подарък: даже премиерът Бойко Борисов се закани, че ще уволни вицето си Симеон Дянков заради непремерени приказки и на края - нищо!

Да проследим хронологично тази драма във властта:

На 29 декември 2011 година, в разговор с Виктор Николаев, Симеон Дянков този титан на реформите и премиер в сянка, заяви в прав текст с обичайната си арогантна безпардонност:
Симеон Дянков: Не, във висшето образование всяка година, дори в тежките предишни две-три години ние вкарваме прогресивно повече пари и там парите ще се увеличават. Но там самата система трябва да се промени. Първо да се отдели това кой решава какво да учат децата от кой води финансите на университетите. Защото като цяло, те не са добре управлявани финансите в университетите...
Някой замисли ли се, че „чичко” Дянков искал да решава „...какво да учат децата” и че това изобщо не е негова работа? Министърът на образованието Сергей Игнатов се направи, че не е чул думите Дянкови – интелектуалците се измориха да следят палавите изказвания на така наречения финансист и по тази причина, той си говори като на две-три ракии...

Онкоболните се оплаквали напразно,
защото имало пари за тях?! Абе, ако това интервю на Дянков не се излъчваше на живо – бих попитала, тоя да не се боде, че ги плещи такива от висотата на министерския си пост?!
{edocs}b.boi-3.doc,600,400,link{/edocs}
Кой лекуващ лекар ще тръгне да прави пресконференции и да твърди, че нямало пари за раково болните му пациенти – това няма как да се случи!
Що се отнася до обърканите представи на Дянков, че държавата нямало как да дава пари на общините – че в Закона за държавния бюджет си е записано – от Републиканския бюджет се отделят общинските бюджети – другото е от сферата на бълнуванията...
А ето и онази част от интервюто с Дянков, която, а-ха да го качи на самолета за Щатите с еднопосочен билети бе на път да зарадва целокупното българско гражданство:
Водещ: С кого ви е най-трудно да се разберете и това, все пак се преодолява заради присъствието на Бойко Борисов като премиер?
Симеон Дянков:
С министър Мирослав Найденов и това се преодолява. От време-на време разбира се и с други министри, но най-много с министъра на земеделието.
Водещ: Не харесвате ли неговите инициативи? Сега, в последно време - за суджука, за ракията предстои, преди това лютеницата?
Симеон Дянков
: Инициативите са добри, но доскоро, напоследък в последните два месеца и с другия министър, с който обикновено съм имал дрязги - Тотю Младенов, особено при Тотю Младенов има огромна промяна. Той внезапно може би...
Водещ: Стана тигър.
Симеон Дянков: ...стана тигър, както каза премиерът, внезапно разбра, че това е правителство център-дясно и трябва да се държи като министър в център дясно. И Тотю Младенов наистина се държи така. С Миро Найденов сме имали във времето доста дрязги и то винаги по теми - трябва да се затяга дисциплината иначе страдат всички накрая.
Водещ: Трябва ли... Той между другото казва, когато има някакво напрежение между вас - премиерът е този, от който приемам аз оценки - само дето не довършва - Дянков да си гледа работата. Това аз го тълкувам.
Симеон Дянков: Въпрос на време е, според мен, да спре да ги казва тези неща.
Тези откровения Дянкови вбесиха Бойко Борисов:
„Ако си е позволил наистина да дава оценка на министър Найденов, той ще си отиде преди него. Ние цяла година обираме негативите на финансовото министерство и на Симеон Дянков, а министър Найденов се справя прекрасно. Оценката ми за всички министри е прекрасна“. Това заяви пред журналисти премиерът Бойко Борисов по повод изказването на финансовия министър Симеон Дянков.

Дянков е ГЕРБ и Борисов и премиерът в сянка!

Борисов обясни, че „оценки за министрите могат да дават само той и Изпълнителната комисия на ГЕРБ”, и защити Найденов, като каза, че парите, които е усвоило Министерството на земеделието и фонд „Земеделие" са с 55 на сто повече от предишната година.
След това премиерът добави: „В земеделието влязоха милиарди, докато не мога да кажа същото за Министерството на финансите. Истински се надявам да не е казал такава глупост, защото много бързо ще се оправя с него, ако е казал подобно нещо през главата ми“.
...Аз се надявам, че той /Дянков – бел. Л. М./ме е чул вчера какво съм казал. И ако още един път се наложи да му обяснявам думите си...
Вижданията на Дянков за здравеопазването му донесоха второ предупреждение за уволнение – явно и Борисов бе „пропуснал” „мъдростите” на финансиста за образованието...
Докато Дянков изчакваше в мълчание да мине „санитарния” минимум дни без показване в новините и мълчание, Борисов рязко направи кръгом и удари на отстъпление.
За миг Борисов се беше „отнесъл” и забрави, че уволнението на Дянков не го решава той, а американският посланик Уорлик!
Самият Уорлик пък току що беше дал висока оценка на министъра на финансите в телевизията на Бареков на 9 декември 2011 г.:
{edocs}b.boi-2.doc,600,400,link{/edocs}
След толкова хвалби, как един премиер, па макар и Бойко Борисов ще "посмее" да уволни финансовия министър Дянков?
Няма как...
Поне да не беше давал излишни надежди на гражданството с гнева си и заканите си, но кой да му каже на Борисов?
Няма кой.
Всъщност Дянков се остана на поста, даже на самата Нова година Борисов го похвали /?!?/ като заяви за новия вестник на Тошо Тошев: „...няма конфликт между министрите му Симеон Дянков и Мирослав Найденов...”.
Премиерът наблегна на твърдението, че един от "пилоните върху, които стъпвам" е "финансовата и икономическа сигурност, за която отговаря Дянков".
Кой да стачкува като всичко си е предопределено? Кого да бият тогава полицаи като улиците са тихи?
И нафтата, и газа, и тока поскъпнаха предколедно, гражданска отговорност ще се вдига, а улиците си останаха тихи - полицията си почива след поредните запалени коли...

Никой не протестира, никой не излиза да бие протестиращи

-  България е „стабилна”, толкова стабилна, колкото е стабилно едно гробище – ни звук, ни стон – мъртвите не усещат нищо, те не чуват, не виждат не изпитват болка и не им трябва бюджет.
Тези, които трябва да си отидат също са тихи – не протестират, не създават проблеми – така се осигурява стабилност и на бюджета, и на държавата.

Не сме съвсем като другите!
Кабинетът подарил коледно 60 млн. лв. на офшорки. Брюксел бил сезиран за държавна помощ с позволяването на строежи в защитени зони – е, и?
На чиновниците в белгийската столица едва ли им е до това, какво се случва в малка България...
От телевизора съобщиха току що, че сме изнасяли оръжие за бунтовниците в Сирия – но не сме контрабандисти, тъй като НАТО ни редило този износ!
Най-важното в България е, че това, което не успява да свърши правителството – го урежда времето, напълно безплатно!
Да вземем избрания за президент Росен Плевнелиев – миналата година той призна, че не е политик, докато още в първите часове на Новата 2012 рече, че вече е политик! За една вечеря разстояние Преродената ирландска пастирка както сам обяви за себе си Плевнелиев, се превърна от бивш регионален министър - в политик!
Развива се човекът, само да спре да говори дълго и скучно ако може и това с децата му, които тичали по тревата боси, което повтаря с повод и без повод– също ако може да спре! Зима е, нека си тичат засега в къщи, поне докато се стопли – за след това – ще видим!
Това с босото тичане по тревата казват социолози било трик на Плевнелиев, с който искал да приобщи тичащи боси ромчета с президентските деца!
Та покрай това тичане на босо май изпуснаха разузнаването и Министерският съвет го пое под крилото си. Така било в други държави!
Ей това българинът не иска да го проумее: за заплати и пенсии сме уникални и не се мерим с другите държави, а за разузнаването – сме се изравнили и уеднаквили с други държави - да е в изпълнителната власт!
В други държави пращат една линейка при катастрофа – за загинали и ранени, у нас пращат втора линейка – за екипа на първата, ако около местопроизшествието е имало цигани, които са си „поговорили” с медиците до кръв!
Не ви ли напомня казаното по-горе героя на Станислав Стратиев – Паскал в „Окончателна диагноза”?
{edocs}b.boi-1.doc,600,400,link{/edocs}
България била стабилна страна – с ниски данъци, висока смъртност и начело в класацията по самоубийства, твърдят от коридорите на властта.
В България не бият, защото няма кого. Никой не излиза на улиците, никой не надига глас за работа, срещу бедността – известно е, че от това полза няма, тогава защо да си създават ядове гражданството вместо да удари три ракии за отскок?
До ракиите Дянков все още не се е докопал, за да ги обложи...

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi52010/965-v-bydeshte-ni-ochakvat-oshte-poveche-krizi

Световно известният американски икономист Нуриел Рубини е роден през 1959 в Истанбул, в семейството на ирански евреи-търговци. Израства в Турция, Иран, Израел и Италия (където през 1982 завършва Университета Бокони в Милано). През 80-те се установява в САЩ и защитава докторска степен по икономика в Харвардския университет. През 90-те години е преподавател в Йелския университет, където изследва кризите на развиващите се пазари - Мексико и азиатските държави, през 1997-1998, Бразилия, Русия и Аржентина, през 2000. Според него, общото при тях е, че малко преди настъпването им всичките държави са имали голям търговски дефицит. Професор Рубини прогнозира и финансовата криза в САЩ, изтъквайки като причина за нея тогавашния рекорден държавен дефицит на САЩ от 600 млрд. долара и кредитния бум, породен от намаляването на лихвения процент до минимален от Федералния резерв, през 2003. Мнозина известни икономисти обвиняват Рубини, който в момента е преподавател в Нюйоркския университет, в спекулативност и смятат, че голямата му популярност е резултат на емоционалното влияние на масовите медии върху Уолстрийт и европейските финансови центрове. Междувременно, в началото на 2010, той лансира поредната си "апокалиптична прогноза", че еврото ще се срине и изчезне като "резервна валута" на долара. Нуриел Рубини е автор на няколко книги, по-известни от които са „Новата международна финансова архитектура”, „Политическите цикли и макроикономиката” и „Отговорът на възходящите икономики на кризата”.

Интервюто на американския икономист Рубини е дадено пред "Der Spiegel".

-          Наричат Ви „доктор Апокалипсис”, защото предсказахте сегашната криза в момент, когато мнозина други икономисти преливаха от оптимизъм. Продължавате ли да гледате песимистично на бъдещето на световната икономика?

-          Преди всичко, държа да подчертая, че не съм вечния песимист и невинаги говоря негативно за бъдещето. Обратното, държа правилно да оценявам ситуацията. Но, наблюдавайки сегашната икономическа картина в света, наистина виждам на хоризонта много тъмни облаци.

-          Според МВФ, икономическата активност отново набира скорост, като прогнозите са, че през 2010 ръстът ще достигне 4%. Може би е време да се прекръстите от „доктор Апокалипсис” на „доктор Просперитет”?

-          Аз съм реалист и виждам само отделни светли петна в някои страни, като например Китай, Индия и Бразилия. А останалите? Икономическото възстановяване на САЩ върви много вяло. Япония все още не е излязла от комата, а Европа е застрашена от повторно свличане в блатото на кризата. Старият континент не е защитен, той е уязвим и може отново да затъне в рецесия. Още преди сътресенията в Гърция, перспективите не бяха особено оптимистични, а сега ръстът в еврозоната изглежда още по-близо до нулата.

-          Какво мислите за „гръцката опасност”?

-          Пазарите са силно разтревожени от ситуацията в тази страна, но истината е, че това е само върха на айсберга. Все по-често, специалистите изразяват тревога за състоянието на пазара за ценни книжа в държави, като Великобритания и Ирландия. Проблеми ще си имат дори САЩ и Япония, което е свързано с огромния им бюджетен дефицит. Това може и да не се случи през 2010, но с течение на времето те неизбежно ще се сблъскат с тези проблеми. Впрочем, в САЩ и днес има огромни бюджетни проблеми в такива щати като Калифорния, Невада, Аризона, Ню Йорк и Флорида. Като най-много ме тревожат нарастващите бюджетни дефицити и огромните държавни дългове.

-          Правилно ли постъпиха МВФ и ЕС, като решиха да подпомогнат Гърция със 110 млрд. евро?

-          Според мен, това само ще удължи гръцката агония с около година. Страхувам се, че Гърция, най-вероятно, не просто страда от липса на достатъчна ликвидност, а направо е неплатежоспособна. И няма как да решим проблема, като даваме на една неплатежоспособна страна пари и я принуждаваме да прави болезнени съкращения. Дори ако данъците бъдат увеличени, а разходите – орязани, съвсем не е задължително, че в резултат Гърция ще стане по-конкурентоспособна. Обратното, производството може да намалее, безработицата да нарасне, а пазарният дял може да бъде загубен. Тоест, необходим ни е „план Б”.

-          И какъв следва да е той?

-          Трябва да се започне с превантивно преструктуриране на дълга. Необходимо е да намерим правилното решение на проблема, което да е приемливо и за длъжниците, и за кредиторите. Освен това се налага да разработим бюджетни и данъчни корекции за други държави от еврозоната, като Португалия и Испания например.

-          Вярвате ли, че германското правителство ще се съгласи с това?

-          Истината е, че над 300 милиарда евро от гръцкия държавен дълг принадлежат най-вече на президентите на различни финансови институции от Германия, Франция и Швейцария. Те ще трябва да се откажат от част от тях. И без това загубихме много време, игнорирайки кризата в Гърция. Без наличието на такъв План Б, ако Гърция фалира, ще последва ефект на доминото, като ударите по Испания, Португалия и други части от еврозоната ще се окажат много бързи и опасни. С течение на времето, подобно развитие може да доведе до разпадане и на самата еврозона.

-          Дали германският канцлер Ангела Меркел, която не реагира достатъчно бързо на кризата, не влоши ситуацията?

-          Така е. ЕС загуби няколко скъпоценни месеца, докато работеше по финансовия пакет за Гърция. Отчасти, това се дължеше на политическата съпротива в Германия срещу отпускането на тази помощ. Вътрешната политика на Германия и нарастването на скептицизма по отношение на европейския валутен съюз, доведоха до забавяне при вземането на политическите решения, което пък навреди на усилията за ограничаване на кризата в Гърция и не позволи да бъде предотвратено разпространяването и в други части на еврозоната.

-          Смятате ли, че европейският валутен съюз беше грешка?

-          Не бих си позволил толкова категорична оценка. Не изключвам обаче, че може би беше грешка в него прибързано да бъдат допуснати толкова много страни. Ако вместо това първо беше създадено ядро от държави, които са по-хомогенни, в икономически план, и по-разумни – във финансов, и са склонни решително да осъществяват необходимите структурни реформи, валутният съюз щеше да е по-успешен. Проблемът е, че ако една страна е част от него, тя вече не може да го напусне, а ако все пак го направи това би имало крайно негативни последици.

-          Основният проблем днес е дълговата криза. Преди това пък станахме свидетели на банкова криза. А още по-рано, на криза на ипотечните кредити. Трябва ли да започнем да свикваме, че ни очакват още кризи ?

-          Страхувам се, че да. В последната си книга показвам, че кризите са интегрална част от структурата на капиталистическата ДНК. Тоест, те не са изключение, а по-скоро правило. Много жизненоважни за капитализма елементи, като например иновациите и рисковете, също много често провокират кризи. И това, през което току що преминахме, в бъдеще може отново да се стовари върху нас и то с далеч по-голяма сила.

-          Тоест, смятате че кризите са неизбежни.

-          Те не са неизбежни. Но, ако погледнем назад в историята, ще видим, че се повтарят едни и същи схеми и закономерности: прекалено либерална кредитно-парична политика, уязвимост заради прекалено големия дял на кредитните средства, както и слабо държавно регулиране. Предстои ни отново да го видим и в бъдеще. Впрочем, възможно е в бъдеще да се сблъскаме с още повече кризи.

-          Съществува ли някакъв общ сценарий за тези кризи?

-          Няма идентични кризи, но много от тях си приличат. Има етап на ръст и раздуване на балоните, после балоните се пукат и настъпва крахът. Хората виждат как нараства стойността на определени активи (например на недвижими имоти или акции) и ги използват като гаранция и вземат прекалено много кредити, затова и делът на кредитния капитал във финансовата система нараства. А след като балонът се спука, стойността на тези активи пада и хората се оказват затънали до шия в блатото с всичките тези кредити, които не са в състояние да изплащат.

-          Как може да се познае фиктивното повишаване на борсовата конюнктура?

-          Трудно. Винаги гледам с подозрение на твърденията на някои експерти, че този път всичко ще бъде различно, че иновациите радикално ще променят начина ни на живот и работа и всичко това ще доведе до дългосрочен и мащабен ръст на реалното богатства. По времето на технологичния балон имаше хора, които дори пишеха книги със заглавия от типа на „Dow Jones 36 000” (очевидно се има предвид книгата „Dow 36,000: The New Strategy for Profiting From the Coming Rise in the Stock Market” на Джеймс Гласмън и Кевин Хасет, появила се през 1999 – б.р.) .

-          В момента прекалено много пари отиват за суровини, като петрола или медта. Това ли е следващия балон?

-          Възможно е. Струва ми се, че това не се дължи на търсенето, а просто ликвидните средства се ориентират към суровинните стоки. Което предизвиква у мен сериозно безпокойство: изглежда си въобразяваме, че можем да спасим глобалната икономика, заливайки света с огромно количество ликвидност. Тоест, на път сме да направим същата грешка, като по време на предишния кризисен цикъл.

-          Каква би могла да е алтернативата на програмите за стимулиране и намесата на централните банки? Защото, ако оставим всичко на пазара, светът рискува да попадне в капана на спада.

-          Така е. Само че трябва да се действа много внимателно и предпазливо, освен това не бива да се движим прекалено дълго по този път. Иначе се появява риск от създаването на банки и компании – зомби, чиито живот ще се поддържа изкуствено. Вижте какво става с банковия сектор. Започнахме с това, че обявихме проблема за прекалено сериозен за да се провалим при решаването му. Затова, в частност, отговорът на кризата включваше разширяването на финансовата консолидация. Така, JP Mogan сe сдоби с Bear Stearns, а Bank of America – с Merrill Lynch. В резултат от което днес финансовите ни институции са дори повече отпреди. И тези окрупнени институции знаят, че ако сбъркат отново ще бъдат спасени.

-          Може би подобни прекалено големи и недобре функциониращи институции би трябвало да се разделят на части?

-          Защо не? Трябва да изтощим противника си. Официалното отношение бе следното: необходимо е да се формулира режим за решаването на проблема с цел контролиран спад на напрежението и ограничаване на тяхната дейност. Безпокои ме обаче следното – как може контролирано да бъдат закрити такива глобални финансови институции, като Goldman Sachs или Morgan Stanley, в разгара на поредната криза? Това е прекалено рисковано и в крайна сметка ще се наложи отново да ги спасяваме.

-          Как обаче да определим, кой от тях е прекалено голям?

-          Ако трябваше да определям параметрите на някоя системно важна институция, аз, разбира се, щях да помисля първо за размерите на нейните активи и пасиви, като дял от финансовата система и БВП. Разбира се, важни са и размерите на съотношението между кредитния и акционерния капитал, както и сумата на дълговите задължения – не само балансовите, а и задбалансовите. От значение е също, колко критично важна е въпросната институция за системата на разчетите и плащанията. Тоест, в крайна сметка излиза, че е прекалено сложно да бъдат определени тези институции.

-          Американският президент Барак Обама прокара планове за финансово реформиране, включително т.нар. „правило на Волкър” (под това име е известно предложението на американския икономист и бивш шеф на Федералния резерв Пол Волкър банките да не могат да осъществяват спекулативни инвестиции, които не са в полза на клиентите им – б.а.) и други регулиращи постановки за ограничаване размерите на банките. Налага ли се още по-радикално регулиране на банковия сектор?

-          Това е добро начало, но ми се струва, че се нуждаем от по-радикални мерки. Съвършено очевидно е, че моделът на „финансовия супермаркет” не проработи. Имам предвид институцията, където на едно място е концентрирано всичко: търговски банкови операции, инвестиционните операции, хеджовите фондове, застраховките и маса други банкови услуги, което ги прави твърде сложни, объркани и неуправляеми. Нито един генерален директор не може да ефективно да ръководи подобна институция. Затова всичко следва да се раздели на части. Ако имате много различни институции, които извършват различни видове финансови услуги, нито една от тях няма да е от критично значение за съществуването на цялата система.

-          Преди почти сто години правителството на САЩ раздели на части Standart Oil. В крайна сметка обаче, тези части станаха по-големи от оригинала.

-          Всъщност, предлагам нещо подобно на закона Глас-Стийгъл, налагащ определени ограничения върху търговските и инвестиционни операции. Тоест, връщане към правилата, които съществуваха преди десетина години. Тогава те показаха добри резултати.

-          Какви други финансови реформи смятате за наложителни?

-          Пазарите на вторичните ценни книжа следва да станат по-прозрачни, а повишаването на ролята на ценните книжа, като форма на заимстване, трябва да се регулира по-строго. Финансовите институции следва да променят системите си за компенсация така, че да не игнорират дългосрочните интереси. А пък рейтинговите агенции трябва да бъдат накарани да променят бизнес-моделите си, така че вече да няма проблеми с конфликтите на интереси.

-          За съжаление, реализацията на подобни, далеч отиващи реформи днес изглежда доста утопична?

-          Аз и не очаквам, че идеите ми ще бъдат реализирани на практика по време на сегашната криза. Може би ще се наложи да изчакаме следващата и тогава на масата ще бъдат поставени дори и по-радикални предложения. Тревожи ме друго. Ако не създадем система, в рамките на която кризите да се случват по-рядко, следващият път негативната реакция към пазарно ориентираната икономика, реформите, глобализацията и свободната търговия, на която сме свидетели напоследък, може още повече да се усили. Поуката е следната: ако в бъдеще се разрази още една криза, тя ще бъде още по-жестока от предишната, още по-разрушителна и скъпоструваща за всички онези мерки, които са ни необходими: приходи, заетост, просперитет, бюджетни излишъци. И ние просто не можем да го допуснем.

-          Предложенията Ви за реформи се базират на опита от сегашната криза. Дали обаче те ще помогнат за предотвратяването на бъдещи кризи от всякакъв вид?

-          Не сме в състояние да направим така, че кризите напълно да изчезнат. Но, ако съумеем да постигнем те да се разразяват по-рядко и да са по-малко опустошителни, това наистина ще бъде победа.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/945-bydeshtite-dylgovi-voini-v-evropa

Държавният дълг на Гърция е само първата лястовица в поредицата от европейски „дългови бомби”, които могат да избухнат всеки момент. Ипотечните дългове на постсъветските държави и Исландия са още по-взривоопасни. Макар че тези държави не са част от еврозоната, по-голямата част от задълженията им са в европейската валута. Около 87% от дълговете на Латвия са в евро или други чуждестранни валути, като повечето то тях са към шведски банки. Дълговете на Унгария и Румъния също са в евро, но са най-вече към австрийски банки. Тези държавни задължения на страни, които не са членки на еврозоната, бяха направени с цел да се поддържа обменния курс и за да могат да се изплащат частните дългове към чуждестранните банки, а не за финансирането на вътрешния бюджетен дефицит, както беше в Гърция например.

Как ще се разреши проблемът с дълга?

Малко вероятно е, че всички тези дългове ще бъдат върнати, тъй като мнозинството от въпросните държави съществуват в условия на задълбочаващ се търговски дефицит и усилваща се икономическа депресия. Сега, когато цената на недвижимите имоти продължава да спада, търговският дефицит не може да се рефинансира за сметка на притока на чуждестранна валута в сектора на ипотечното кредитиране и купуването на собственост. Не съществуват никакви видими средства, способни да поддържат стабилността на валутите (като например добре функциониращата икономика). През миналата 2009, споменатите по-горе държави поддържаха курсовете на националните си валути чрез заеми от ЕС и МВФ. Само че условията за връщането на тези заеми са политически неустойчиви: рязкото съкращаване на финансирането в бюджетната сфера, повишаването на данъците, стоварващо се върху и без това достатъчно обременената с данъци и такси местна работна сила, както и плановете за още по-голямо затягане на коланите, които задушават националната икономика, само стимулират емиграцията на работна сила.

Банкерите в Швеция, Австрия, Германия и Великобритания вече започват да осъзнават, че заемите, отпуснати на държавите, които не могат (или не искат) да ги изплащат, се превръщат в техен собствен проблем, а не толкова в проблем на дебиторите (т.е. длъжниците).  Все някой трябва да поеме загубите, защото по дълговете може да бъде обявен дефолт, т.е. те могат да бъдат опростени или изплатени в силно обезценена валута, а все повече юристи твърдят, че дълговите задължения, изискващи погасяването на дълга в евро, просто не могат да бъдат изпълнени.

Всяка суверенна държава има правото да приема собствени закони, определящи условията за изплащане на дълговете, и в този случай преразглеждането на валутния курс и евентуалното пълно или частично опрощаване на дълговете ще се окажат нещо много по-сериозно, отколкото просто „рисков фактор”.

В девалвацията няма никакъв друг смисъл, освен „преодоляването”, т.е. реалната промяна на условията за търговия и производство. Именно затова, през 1933, Франклин Рузвелт девалвира американския долар, понижавайки със 75% курса му спрямо златото, което повишава цената на последното от 20 до 35 долара за унция. А за да избегне пропорционалното повишаване на дълговото бреме на САЩ, президентът отменя т.нар. „златна уговорка”, предвиждаща индексирането на дълговото задължение към курса на златото. Тъкмо в тази сфера и днес ще се води основната политическа борба: за изплащането на задълженията в девалвирани (т.е. обезценени) валути. Между другото, сред страничните ефекти от Голямата криза в САЩ и Канада, през 30-те години на миналия век, беше и освобождаването от лична отговорност на ипотечните длъжници, което им дава възможност да се справят с последиците от фалита си.

Банките могат да предявяват претенции към заложеното недвижимо имущество, но не могат да поставят каквито и да било допълнителни искания към неговите собственици. Тази практика (основаваща се на общото право) показва, как Северна Америка съумява да се освободи от наследството на феодалната власт на кредиторите и затворите за дългове, което прави толкова сурово европейското дългово законодателство в миналото.

Въпросът обаче е, кой ще поеме бремето на загубите? Запазването на номинацията на дълговете в евро ще докара до фалит бизнеса и ще обезцени недвижимите имоти в страните-длъжници. И обратното, трансформирането на дълговете в девалвирани местни валути ще декапитализира много европейски банки. Само че тези банки са чуждестранни, а в края на краищата, правителството на всяка страна следва да се грижи за собствените си избиратели. Чуждестранните банки не гласуват.

Както е известно, когато (през 1971) САЩ отменят обвързването на платежния си дефицит към златото, чуждестранните притежатели на доларови запаси губят почти цялата стойност в злато на тази своя собственост. В момента те получават под 1/30 част от нея, тъй като междувременно цената на златото нарасна до 1100 долара за унция. Но, ако тогава светът прие това, защо да не приеме сравнително спокойно и очертаващото се бъдещо опростяване на европейските дългове?

Все повече се осъзнава фактът, че постсъветските икономики изначално бяха моделирани така, че да удовлетворяват интересите на чужденците, а не на въпросните държави. Така например, трудът в Латвия се облага с над 50%-ов данък (разпределен между работника и работодателя, плюс социалното облагане), което е толкова много, че го прави неконкурентоспособен. В същото време, данъците върху имотите са под 1%, което пък стимулира неудържима спекулация. Именно тази изкривена данъчна философия превърна „балтийските тигри” и Централна Европа в основни кредитни пазари за шведските и австрийски банки, докато в същото време работещите в тези държави не можеха да разчитат на добре платена работа в родината си. Нищо подобно (включително толкова ужасни закони за защита правата на трудещите си) не можете да откриете в развитите държави от Западна Европа, Северна Америка или Източна Азия. Очевидно е неразумно и нереалистично да очакваме, че именно тези широки слоеве от населението на т.нар. „Нова Европа” ще могат да поемат бремето на допълнителните лишения и, че тъкмо те ще се съгласят да изплащат дълговете на своите държави през целия си живот, попадайки в омагьосания кръг на вечната задлъжнялост.

Бъдещите отношения между Стара и Нова Европа ще зависят от готовността на еврозоната да прехвърли постсъветските икономики на по-платежоспособни релси, с по-ефективна кредитна и по-малко ориентирана към интересите на рентиерите данъчна система, която да съдейства за увеличаване на заетостта, а не за инфлационния ръст на стойността на активите, провокиращ трудовата емиграция. Наред с валутната реорганизация, с цел да се преодолее огромната задлъжнялост, единственото решение за тези страни е същественото преразпределяне на данъчната тежест от труда към земята (т.е. към недвижимата собственост), като по този начин системата заприлича повече на западновропейската. Друга алтернатива просто няма. В противен случай, вечният конфликт между интересите на кредиторите и длъжниците застрашава да разцепи Европа на два противостоящи си политически лагери, като случилото се в Исландия беше само своеобразна репетиция на онова, което очаква Стария континент.

Докато дълговият проблем не бъде решен (а единственият начин за решаването му са преговорите за частично или пълно опрощаване на дълговете) разширяването на Европа (т.е. абсорбирането на Новата от Старата Европа) ще спре. Само че пътят към това решение няма да е никак лек. Финансовите интереси продължават да са доминиращата сила в ЕС и с всички възможни средства ще се съпротивляват на неизбежното. Нека си припомним как вече бившият британски премиер Гордън Браун заплашваше Исландия (което беше не само неправилно, но и нямаше никакво законно основание), че ще използва МВФ (на когото Исландия не дължи нищо) като своеобразен „съдия изпълнител” и ще блокира влизането на страната в ЕС.

Сблъсквайки се с тази откровено издевателска позиция на Браун (както и на холандския „пудел” на Великобритания), 97% от исландските избиратели гласуваха против условията за разрешаване на проблема с дълга, които британците и холандците се опитваха да им натрапят. Ще припомня, че на подобно единодушно гласуване светът не бе ставал свидетел от краха на комунизма насам.

Какъв избор ще направи Европа?

От избора, който в крайна сметка ще направи Европа, наистина зависи много. Огромен брой хора могат да се окажат на улицата. Политическите и икономически съюзи ще се променят, някои национални валути ще се сринат, а много правителства ще бъдат свалени. Европейският съюз и международната финансова система ще претърпят непредсказуеми промени. Като това ще се случи най-вече, ако европейските държави възприемат аржентинския модел и откажат да плащат, докато не получат достатъчно мащабно намаляване на дълга си (или дори пълното му опрощаване).

Изплащането на дълговете в евро (което, по отношение на недвижимите имоти и личните доходи, генерира отрицателна разлика между стойността на кредитното обезпечение и кредитната задлъжнялост, т.е дълговете надхвърлят текущите приходи, от които следва да се изплаща ипотеката) се оказва невъзможно за държавите, които разчитат да съхранят, поне отчасти, създаденото с толкова труд гражданско общество.

Терминът „твърд план”, който използват напоследък МВФ и ЕС, е просто фризиран, технократски жаргонен израз, с който се обозначава един план за действия, водещ на практика до съкращаване продължителността на живот, оказващ убийствено въздействие върху нивото на доходите, социалната сфера, разходите за здравеопазване и болници, за образование и други основни потребности и означаващ разпродаване на държавната инфраструктура с цел превръщането на държавата в „данъчна служба”, където всеки ще трябва да плаща за достъп до пътища, образование, медицинско обслужване и всички необходими за живота и бизнеса неща, които отдавна се субсидират от държавата (чрез прогресивното данъчно облагане) както в Северна Америка, така и в Западна Европа.

Този очертаващ се конфликт  ще се развива в зависимост от това, как ще се погасяват частните и държавните задължения. За се справят с държавите, които не пожелаят да изплащат дълговете си в евро, кредиторите разполагат с подходящ инструментариум за убеждаването им да не го правят, в лицето на кредитните рейтингови агенции. Като още при първите признаци, че държавите-длъжници отказват да плащат в свободно конвертируема валута, или дори при първия им намек, че нивото на тяхната външна задлъжнялост е неоправдано високо, рейтинговите агенции ще свалят кредитния рейтинг на съответната държава. Което ще доведе до рязко нарастване стойността на кредитите и реална заплаха от парализиране на националната икономика, лишена от толкова необходимите и кредитни ресурси.

Един от поредните изстрели в тези, вече очертаващи се, „дългови войни” в Европа беше направен на 6 април, когато Moodys понижи кредитния рейтинг на Исландия от „стабилен” на „негативен”. При това, агенцията призна, че Исландия може достатъчно ефективно да реши проблемите си в рамките на преговорите, но заяви, че сегашната неопределеност вреди на краткосрочните икономически и финансови перспективи на тази страна.

И така, битката продължава, а десетилетието, в което навлизаме, обещава да бъде много интересно.

* Професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити, САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/951-ekologichnite-predizvikatelstva-pred-proekta-byrgas-aleksandrupolis

На 11 юни 2010, премиерът Борисов обяви (сред среща с посланиците от ЕС), че страната ни се отказва от участието в проекта за петролопровода Бургас-Александруполис. Малко по-късно, Министерския съвет пусна съобщение, че към момента България не е предприемала действия за прекратяване на участието си в проекта и ще изчака официалната международна оценка за въздействието на съоръжението върху околната среда. И тъй като не е ясно, кому е възложена тази оценка, какви са сроковете, в които следва да бъде изготвена, а в същото време не секват спекулациите за потенциалните опасности, които крие реализацията на проекта, по-долу се анализират екологичните изисквания към трасето и мерките за опазване на околната среда при самото изграждане и експлоатацията на нефтопровода.

Екологична характеристика на трасето на нефтопровода “Бургас - Александруполис”

Бургас е голямо морско пристанище със значителен трафик на корабоплаването. Бургас и останалите градове в района на залива са с бързо разширяващи се градски зони. Бургаският залив е с развито рибарство и аквакултури.

Индустриално развитата крайбрежна полоса е представена със солодобивна (Бургас и Поморие), въгледобивна (мина “Черно море” – северно от Сарафово), медодобивна (“Бургаски медни мини” – мини “Меден рид”, “Росен” и “Върли бряг”), металургична (“Промет” – с.Дебелт) и нефтопреработваща (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”) промишленост. При добива на кафяви каменни въглища в мина “Черно море” се наблюдава самозапалване на плаката с отделяне на големи количества серен, азотен и въглероден окиси. Флотационните фабрики на медодобивните инсталации са свързани с хвостохранилища, но част от техните преливници са заустени пряко в Бургаския залив и при големи валежи вливат силно замърсени води – например залив Врамос (западно от с.Черноморец). Бургас и Бургаския залив са определени като територии с натрупване на екологични проблеми, обособени от наслагването на стабилни (непоправими)нарушения на околната среда – въздуха, водата и почвите[1].

Районът е с бързоразвиващ се туристически отрасъл, който в определени негови части (“Слънчев Бряг”) достига до свръхзастрояване.

Районът е с международно значение за биологичното разнообразие и птиците. Представлява важен елемент от миграционното трасе на птиците “Виа Понтика”. Районът на Бургаския залив играе важна роля за около 300 вида прелетни и зимуващи птици, включително редки и застрашени видове[2].

Важни езера и крайбрежни водни площи са езерен комплекс Мандра – Пода, Бургаско езеро (Вая), Атанасовско езеро, Поморийско езеро и Бакърлъка които формират цялостен комплекс с най-важните влажни зони в България. В района са съсредоточени зони по Натура 2000 и/или зони с национален и международен статут [1, 2, 8, 10].

Целта на изградените защитени зони е гарантирано дългосрочно опазване на биологичното разнообразие, чрез осигуряване на достатъчни по площ и качество места за размножаване, хранене и почивка при миграция на дивите птици и ограничаване на негативното антропогенно въздействие.

Част от езерата се прекосяват от тръбопровод с дължина 28 км, свързващ нефтен терминал Росенец с “Лукойл Нефтохим Бургас АД”. Продуктопроводът е обект на непрекъснати нападения в района на бургаските квартали Горно Езерово и Меден рудник, при което често се предизвикват санкционирани разливи.

Районът на Бургаския залив и по трасето на тръбопровода до границата с Гърция е богат на археологични, исторически и културни забележителности.

Трасето на тръбопровода минава през Бургаска, Ямболска и Хасковска области с относително рядка гъстота на населението. Земите около населените места са със съществуващи и планирани предназначения. В района е развито земеделието и лозарството. Представени са ливади, пасища, горска и храстова растителност. В южната част са определени големи площи за защитени зони по Натура 2000 [2, 10].

Важни критерии за намаляване на потенциалното въздействие при строителството на нефтопровода са сезоните и предназначението на местата на обитаване в зоните от Натура 2000, разположени в/около Бургаския залив и до границата с Гърция.

Териториите с натрупване на екологични проблеми са обособени от наслагването на стабилни (непоправими)  нарушения на околната среда – въздуха, почвите и водите. Екологичните проблеми в Югоизточния район са локализирани в Бургаския залив , като промишлените дейности и урбанизираните територии са причина за наднормените нива на регистрираните замърсители. [45, с.55]

При оценката на въздействието върху околната среда е необходимо да се извърши диференцирано представяне на всеки елемент от тръбопровода при неговото строителство и експлоатация, след което да се извърши оценка за цялостното им общо въздействие.

Опазването на околната среда при строеж и експлоатация на нефтопровода

Основните направления за опазване на околната среда при строителство и експлоатация на нефтопроводи са:

- Предотвратяване на възможни нефтени разливи, което включва предварително неутрализиране в максимално възможната степен на причините за тяхното възникване още на етапа строителство; мониторинг на параметрите на уязвимостта и при откриване на критични изменения и изпълнение на ефективни превантивни действия за привеждане на тръбопроводния комплекс в състояние на устойчиво поддържане на установените природозащитни норми.

- Ограничаване и своевременно ликвидиране на възникналите разливи.

- Възстановяване на първоначалното състояние на околната среда.

Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” включва нефтени приемо/предавателни съоръжения (в Бургас и Александруполис), свързващ морски тръбопроводен участък, свързващ наземен тръбопроводен участък, брегови помпено-нагнетателен агрегат, брегови резервоарен парк (нефтен терминал Росенец), междинен наземен тръбопровод (нефтен терминал Росенец – “Лукойл Нефтохим Бургас АД”), основен резервоарен парк (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”), транзитен нефтопровод и две междинни помпено-нагнетателни станции.

Съществуващите нефтени товаро-разтоварни съоръжения са от два основни типа – естакади и буйове (единични закотвени платформи).

Естакадите изискват изпълнение на дейности за удълбочаване (драгиране) на плавателния канал, който я свързва с подходния район. Удълбочителните дейности представляват изземване на дънни маси с огромно механично замърсяване в района на плавателния канал, по маршрута за преход и в депата за съхранението им. Пространството и дълбочината на плавателния канал за големите танкери е ограничено, поради непосредствената близост с бреговата черта. Заставането/снемането на танкери от естакадите е свързано с увеличен риск от засядане и блокиране на плавателния канал при неблагоприятни хидрометеорологични условия. Плавателният канал изисква системно удълбочаване за поддържане на безопасните му габаритни размери.

Единичните закотвени платформи (буйовете) позволяват по-сигурна защита на съществуващите защитени и социални чувствителни зони. Те изискват минимална дълбочина на района 25 м. Дълбочината на района и съответстващия ù пространствен периметър около закотвената платформа (буя) осигуряват значително по-добри и безопасни условия за заставане и снемане на танкерите. Важен фактор за екологичната безопасност е разполагането на закотвените платформи (монобуйните системи) извън плавателните канали и външните подходни зони към/от пристанище Бургас при минимизиране на дължината на нефтопроводите във/под водата и на сушата. Разположението на закотвените платформи (монобуйни системи) отчита визуалното им въздействие върху съществуващите курортни комплекси и ваканционни селища.

Съществен факт е, че не са регистрирани разливи на нефт и нефтопродукти със сериозни последствия на съществуващите национални терминали. Безаварийната дългогодишна експлоатация на нефтен терминал “Росенец”, създадените традиции и опит в изпълнението на операции по обработване на танкерите и техните товари, квалифицираните спомагателни услуги, благоприятното географско разположение, хидрометеорологичните особености, опитът в изпълнение на мащабни проекти като разширяването на пристанищния комплекс Бургас е показателен за професионализма на изпълнителския и ръководен състав в областта на безопасността и екологичната защитеност. В много случаи, когато решенията се вземат под натиска на пропагандата се заплаща неразумно висока цена от всички останали[3].

Експлоатацията на нефтопроводните комплекси е сложносъставен процес, включващ множество етапи. Подобряването на безопасността на корабоплаването се постига и чрез засилване на осъществявания контрол над корабоплавателния трафик. За превозването на нефта се предвижда използване на танкери с двойно дъно, което повишава тяхната безопасност и предотвратява възможните нефтени разливи. В районите с интензивно корабоплаване се осъществява двадесет и четири часов мониторинг. Контролът за движение на корабите започва преди тяхното навлизане в района на интензивно корабоплаване. Основната мярка за поддържане на безопасността е свързана с повишаване на квалификацията на плавателния състав. В добрата морска практика, а впоследствие и в регламентиращите документи навлизат технически нововъведения за повишаване на безопасността, като системи за безопасно заставане и швартоване (привързване) към кея, подпомагащи маневрите за заставане и др. Другата страна в корабоплаването при експлоатация на нефтопроводи е работата на нефтените терминали.

Разтоварването на нефт изисква контролиране на последователност от параметри. Морската операция за разтоварване на нефт от танкери се подразделя на пет етапа:

- Подхождане на корабът към пристанището, изчакване на лоцман в точката за неговото качване;

- Преход на кораба от точката за качване на лоцмана до изнесеното нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващият терминала) – лоцманско съпровождане;

- Швартоване на кораба и осигуряване на неговото безопасно разтоварване;

- Разтоварване на изнесено нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващия терминал);

- Снемане от изнесеното нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващия терминал) и преход на танкера до точката за слизане на лоцмана.

Контролът на процесите при изпълнение на морските операции се осъществява от следните системи:

- Комплекс за изпълнение на швартови операции включваща (изнесена далекомерна система за швартоване и приемо-индикаторна система за получаване на информация от глобалните спътникови навигационни системи);

- Система за аварийно автоматично отсъединяване на разтоварващия шланг;

- Система за аварийно спиране на разтоварването (Emergency Shutdown System - ESD);

- Комуникационна система “кораб - бряг” (Ship to Shore Link - SSL) – за предаване на сигналите за управление на ESD – системата и “телефонна гореща линия” за свръзка с контролиращите разтоварването брегови служби;

- Система за управление на швартоването (Mooring Load Monitoring System - MLMS), с отчитане на пределните натоварвания на швартовия гак (SWL) и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие;

- Система за хидрометеомониторинг, за отчитане на въздействието на хидрометеорологичните условия в района на изнесеното товарно/разтоварно устройство и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие.

При подхождане на танкерите към Бургаския залив се осъществява непрекъснато наблюдение за тяхното движение и екологичен контрол за възможно замърсяване при разтоварването. Количеството на нефтените разливи е намаляло чувствително през последните трийсет години. Значително е намаляло общото количество на годишните разливи за изминалите 7 години средногодишно е 25 хил.тона (при 113 хил. тона за последното десетилетие на миналия век). Преобладаващото количество разливи се осъществяват при товаро-разтоварни операции, но при относително малки попадащи количества нефт в морето. Това са разливи при обработването на товара, а не в резултат на ниски норми на безопасност на терминалите и пристанищните комплекси.

Главният извод от анализа на данните е, че независимо от малобройността на големите разливи, именно те предизвикват преобладаващата част от отчетените разливи. Големите разливи са резултат от аварийни случаи в корабоплаването – сблъскване, засядане и повреди в корпуса. Основната част от авариите са в райони с натоварен трафик със специфични географски и хидрометеорологични особености, на достатъчно голямо отдалечение от терминалите.

През последните години масово навлизат офшорните товарни терминали, при които товарният шланг се подвежда към отдалечен от брега плаващ буй (т.нар. система SBM – Single Buoy Mooring). При тази система финансовите разходи и пусковите срокове за експлоатация са малки. Операционните разходи са също малки, вследствие на краткото маневриране, малкото количество на осигуряващите влекачи, възможността за обработване на различни по големина кораби. Безопасността при маневриране се осигурява от големите дълбочини, при които е ограничена възможността за засядане, широката полоса от курсове за подхождане, възможността за заставане при голяма височина на вълната. Монобуйните закотвени системи са отдалечени на безопасно разстояние от районите с интензивен трафик на корабоплаването и бреговата черта, като са създадени по-големи възможности за бързо реагиране и ефективни действия при ограничаване на разлива и ликвидиране на последствията. Системата е изградена в съответствие със спецификата на района. Конфигурацията ù е определена въз основа на задълбочен анализ, като критериите за отчитане на хидрометеорологичните условия са с увеличени стойности за повишаване надеждността на експлоатация. Подобни системи се подлагат на системен контрол и периодични изпитания след въвеждането им в експлоатация. Обслужващият персонал се проверява за степента на подготвеност (на специални тренажорни комплекси) и при изпълнение на функционалните задължения.

Системите за швартоване на кораба са два основни типа.

- тационарни системи - привързани към пристанищните съоръжения на нефтения терминал (на основата на доплеровия ефект);

- пътникови системи за корабоводене, използващи сигналите на диференциалните глобални спътникови навигационни системи.

Стационарните системи са предназначени за нефтени терминали, а диференциалните глобални спътникови навигационни системи (ДГСНС) са по удобни за работа на изнесени нефторазтоварни устройства.

Приближаването на танкера до изнесеното нефторазтоварно устройство се извършва в морска среда и зависи от множество условия. Условията обхващат въздействието на вятъра, вълнението и течението. Човешкият фактор също влияе върху безаварийното швартоване на кораба. Повишаването на безопасността се свързва с минимизиране ролята на човешкия фактор чрез използване на съвременни технически средства. Съвременните технически средства увеличават безопасността на корабоплаването чрез повишаване точността на определяне на параметрите на движение на швартоващия се кораб. Високоточните радионавигационни системи използват информация от диференциалните спътникови навигационни системи и съвременните системи на векторните електронни карти.

Швартовите операции принадлежат към най-опасните операции, особено при наличието на опасни товари. Автоматизираният подход към информационното осигуряване на швартовата операция осигурява интегрирана тримерна информация, нагледност, представяне на перспективното състояние и редуцира възможната аварийност. Допълнителна осигурителна мярка е задължителното използване на бонови заграждения и нефтосъбирачи с висок клас на оборудване при изпълнение на следващите товаро/разтоварни операции.

Контролът върху процеса на разтоварване на изнесено нефторазтоварно устройство се осъществява от автоматизирани контролни системи включващи:

- Система за аварийно автоматично отсъединяване на разтоварващия шланг;

- Система за аварийно спиране на разтоварването (Emergency Shutdown System - ESD);

- Комуникационна система “кораб - бряг” (Ship to Shore Link - SSL) – за предаване на сигналите за управление на ESD – системата и телефонна “гореща линия” за свръзка с контролиращите разтоварването брегови служби;

- Система за управление на швартоването (Mooring Load Monitoring System - MLMS), с отчитане на пределните натоварвания на швартовия гак (SWL) и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие. Изключително важно значение има системата за аварийно автоматично отсъединяване на шланговете, системата ESD и системата SSL, които позволяват да се избегнат аварийните разливи на нефт.

При изнесените нефторазтоварни устройства се установява зона за сигурност, в която се забранява движението на други плавателни средства. Наблюдението и охраната на морската повърхност се следи с автоматични камери, специализирани катери и хеликоптери. Подводното пространство при нефторазтоварните съоръжения и морският участък на тръбопровода се контролира с дистанционно управляеми подводни апарати (ROV).

Изисквания към строителството на морски участък на нефтопровод

Морският участък на нефтопровода обхожда съществуващите защитени и социални чувствителни зони. Той преминава по възможно най-късото трасе (до 15 км)[4], за да се избегне безпричинното увеличаване на неговия диаметър. Друго изискване е поддържането на плавен вертикален профил при отчитане на допустимия радиус на огъване на тръбопровода, свързано с формата на дънния релеф и за избягване на неговото пречупване при усукване.

Въздействия върху околната среда при строителство на морски участък на нефтопровод

Механичните въздействия при строителството на морският участък на нефтопровода включват увеличаване на механичните частици във водната среда при прокарване на дънната траншея, размътване и преместване на дънните утайки при потапяне на тръбопроводните секции, нарушаване на хидробиотната среда при закопаване на положеният в дънната траншея тръбопровод. Повишената концентрация на механични частици при строителството на тръбопровода е локално и с кратковременен характер. Въздействието на строителството на тръбопровода върху геологическата среда внася незначителни изменения в дънните ландшафни форми.

Основните физически въздействия при строителните работи са повишаване на шумовите характеристики и възникване на подводни ударни вълни при изпълнение на взривни работи за прокарване на тръбопроводната траншея през дънни скални образования. Физическите въздействия са пространствено разпределени и с кратковременен характер, поради което не оказват съществено въздействие върху хидробиотната среда.

Химическите въздействия се причиняват от изгорелите газове от двигателите с вътрешно горене в работата на трасето по тръбопроводните секции, заваръчните дейности, нерегламентираното изхвърляне в морската среда на технически, отработени и битови води, води от хидродинамични изпитания, десорбция на химически вещества при смесване на придънните слоеве, пертуберации на утайките и излизане на морската повърхност на погребани драгирани земни маси, смесвания на замърсени и чисти дънни земни маси.

При морските инженерни дейности се обръща особено внимание на цялостната крайна оценка на въздействията върху морската и геологическата среда (например, унищожаване на горният слой от дънни седименти при полагане на тръбопроводните елементи, размиване на дънните седименти под тях и т.н.). Екозащитните дейности включват използване на сепариращи оборудвания за очистване на замърсените вещества, изпълнение на подводните инженерни дейности в максимално кратки срокове в периоди с най-малки концентрации на хидробионти; изпълнение на основните замърсяващи дейности извън границите на защитените водни зони, планиране и изпълнение на екозащитни мероприятия и ограничения при СМР в защитените водни зони и прилежащите крайбрежни полоси.

Към дейностите по ограничаване на изхвърлянето на замърсяващи вещества в атмосферата се включват:

- използване на съвременни филтриращи системи със степен на филтрация и очистване не по-малко от 25% от първоначалния състав на замърсяващите газообразни смеси;

- контрол за режимите на работа и принудителни престоявания на ДВГ;

- своевременен профилактичен ремонт на ДВГ;

- контрол за точното спазване на екологосъобразните технологии при изпълнение на СМР;

- регулирано изхвърляне на вредни вещества при неблагоприятни хидрометеорологични условия.

Изисквания към мястото на излизане на нефтопровода на брега.

Мястото за излизане на нефтопровода на брега трябва да отговаря на установените - отстояние от закотвените платформи (монобуйните системи), наклон на дънния и бреговия релеф, разполагане извън съществуващите защитени и социални чувствителни зони и да е с подходящи инженерно-геоложки условия (липса на свлачища и срутища). Подбрани са пет алтернативни варианта с идентифицирани ограничения по действащата нормативна уредба.

Въздействия върху околната среда при строителство на наземeн участък на нефтопровод

Разглеждат се негативните въздействия върху почвеният наземен слой, включително:

- техногенните нарушения на мезорелефа при изкопаване на тръбопроводната траншея и изграждане на временните пътища за транспортиране на тръбите до местата им на полагане;

- техногенни нарушения на микрорелефа (в зависимост от товароносимостта /в кг/см2/ на повърхностния и прилежащите почвени слоеве с образуване на дълбоки коловози, бразди и други), предизвикани от многократното преминаване на тежка строителна техника;

- влошаване на физико-механическите почвени свойства - увеличаване на плътността на почвения слой и намаляване на биологичната активност на хумусния слой;

- изкарване на повърхността на по-малко биопродуктивни дълбочинни земни маси;

- замърсяване на почвите на местата за депониране на отпадъци от изпълнените строително монтажни работи по тръбопровода;

- активизиране на естествената ерозия вследствие на частично унищожаване на естествената покривна растителност;

- усилване на процесите на почвено преовлажняване при непреднамерено нарушаване на естественото отводняване на терена;

- почвено замърсяване на трасето със строителни и битови отпадъци и други.

Механичното разрушаване на повърхностните почвени слоеве е свързано с изпълнението на СМР по тръбопровода. Мащабите на разрушаване на почвените слоеве е в зависимост от размера и предназначението на изгражданите тръбопроводни съоръжения и чувствителността на природната среда в различните биогеоценози. Първоначалният техногенен ареал от механични въздействия върху почвата е способен на продължаващо разрастване при превишени натоварвания на околната среда. Механичното разрушаване на почвените слоеве е в състояние да предизвика разширяваща се пространствена (повърхностна и дълбочинна) ерозия. Временните пътища за обслужване на строежа на тръбопроводи се укрепват повърхностно с геосинтетични материали, които след установен срок на използване се разпадат на безопасни вещества за околната среда.[5]

Бреговата помпено-нагнетателна станция и бреговият резервоарен парк (2 х 5.000 м3 цистерни) се разполагат на 5 хектара равен терен в близост до бреговата черта. Тяхното разположение е на безопасно отстояние от защитени и социални чувствителни зони, извън зони с геоложки опасности (преовлажнена почви, свлачища, срутища). Трябва да се разполага (при необходимост изгради) обслужваща инфраструктура, включително за достъп на МПС.

Междинният тръбопровод между бреговата помпено-нагнетателна станция и основният резервоарен парк (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”) се изпълнява по най-краткия маршрут, успоредно на съществуваща инфраструктура и на безопасно разстояние от защитени и социални чувствителни зони.

Северната дъга е с дължина около 26,4 км, пресича пътища, земеделски площи и железопътни линии, успоредна е с планирана магистрала и преминава през зона от Натура 2000 (Атанасовско езеро).

Южната дъга е с дължина 31,1 км пресича горски и земеделски площи, пресечен планински терен, пътища и езеро Мандра. Неговият маршрут съвпада със съществуващ продуктопровод от нефтен терминал Росенец до “Лукойл Нефтохим Бургас АД”.

Основният резервоарен парк с обем от 600 хил. до 1 млн. тона ще се разполага на територия, прилежаща до “Лукойл Нефтохим Бургас АД”. В съответствие с международния екологичен стандарт ISO 14001-2004, цистерните на основния резервоарен парк ще са с плаващи покриви, което намалява изхвърлянето на отровни вещества в атмосферата с 15,6%. Цистерните се оборудват с противофилтрационен екран за недопускане на почвени замърсявания при възможни микропропуски и за контролиране на състоянието на техните дъна. За ограничаване на корозионното въздействие върху дъната на цистерните е предвидена допълнителна анодна защита. Съвместното използване на средствата за защита на резервоарния парк и нефтопреработвателния комплекс повишава тяхната безопасност.

При строежа на съвременни нефтопроводи се използват високоустойчиви легирани стомани, средства за непрекъснат автоматичен мониторинг на целостта и изправността на всички тръбопроводни елементи. Надеждността на тръбните конструкции се осигурява чрез използването на тръби със специално изолиращо покритие с дебелина не по-малка от 3,5 мм. Изпълнява се стопроцентов контрол на заварочните шевове с радиографически, ултразвуков и визуално-измерителен методи. На заварочните шевове се поставя допълнителна изолация и защита за неутрализиране на възникващите в гранични повърхности статични електрически заряди. Предвидени са контролни изпитания за състоянието на изолацията на нефтопровода чрез метода на катодна поляризация и триетапни хидравлични изпитания при различни налягания.

Важен елемент при строежа на съвременни нефтопроводи е възстановяване на първоначалното състояние на околната среда. За тази цел се изпълнява предварително изследване на условията на средата, като се записват всички важни параметри, чиито стойности не подлежат на изменения по време на строежа, след неговото завършване и в периода на експлоатация. След завършването на строежа се извършват рекултивационни дейности за привеждане на терена в неговото първоначално състояние.

През целият срок на експлоатация на тръбопроводите изпитват динамични натоварвания (резки промени на налягането и свързаните вибрации и хидравлични удари). Динамичните натоварвания възникват при работа на помпено-нагнетателните агрегати, несанкционирано сработване на затварящата тръбопроводна арматура, непреднамерени груби грешки на оперативния персонал, аварийни спирания на електрозахранването, нерегламентирано сработване на технологичните защити и т.н.

Пълното отстраняване или същественото намаление на интензивността на вълновите и вибрационните процеси позволява няколкократно да се намалят авариите с разкъсванията на тръбопроводи, повреждане на тръбопроводната арматура и оборудване, увеличаване на надеждността на тяхната работа и на сроковете на експлоатация.

Сред основните сектори на природоопазващите технологии са методите на ремедиация, т.е. методите за очистване на замърсени земни маси. Основната цел е повишаване ефективността на очистването при съкращаване на разходите за неговото изпълнение.

Възстановяването на околната среда включва използване на:

1.Физически способи за възстановяване (термична обработка);

2.Химически способи за възстановяване (сорбентна и реагентна обработка). Сорбентите позволяват да се ограничи разливът на нефт и нефтопродукти и да се отстрани от средата. Реагентите се свързват със замърсителите, като се превръщат в екологично-безопасни вещества;

3.Биологически способи за възстановяване (фиторемедиация – очистване на почвата с помощта на растения) :

- фитостабилизация: натрупване или имобилизация от растенията на замърсяващите вещества от почвата и подпочвените води. Съществуват различни механизми на този процес – абсорбция на замърсителите с кореновите системи и натрупването им в растенията, абсорбция на замърсителите в прикореновата зона (ризосферата) и/или тяхното капсулиране;

- фитодеградация: “вътрешно” (в растението) разрушаване на въглеводородния състав на нефта и нефтопродуктите, след което усвояване на продуктите от деградацията или “външно” разрушаване на въглеводородния състав на нефта и нефтопродуктите под въздействието на кореновите отлагания;

- фитоизпарение: способността на растението да поглъща нефт и нефтопродукти за поддържане на своя воден баланс, т.е. вместо вода се усвоява замърсяващото вещество от почвата. Това е полумярка, доколкото в последствие замърсяващото вещество се извежда в атмосферата чрез процеса транспирация. По-перспективно е очистването, когато растението съвместява способността към фитоиспарение с фитодеградацията, при което във въздуха се извеждат само безопасни продукти от разлагането на замърсителите. Обединяващо междинно свойство е т.нар. хидравличен контрол, при което растението получава достъп до подпочвените води и заедно с влагата усвоява и замърсителя. След усвояването му, растението деградира или изпарява замърсителя;

- ризодеградация: деградация на въглеводородните замърсители от микроорганизми в непосредствено прикореновата растителна зона (ризосферата). Ролята на растението е в значитеното усилване на ефективността на микроорганизмите посредством активни коренови отделяния, в някои случаи освен стимулацията на микробите се наблюдава и непосредствено растително симбиотно участие в отделни етапи от въглеводородната деградация.

При взаимно договаряне между заинтересованите страни се извършва системен независим международен одит на всички етапи от строежа, рекултивация и експлоатация за съответствие с установените норми на екологична защитеност.

Мониторинг се извършва на:

- съхранението и утилизацията на строителните отпадъци;

- морските и повърхностните води на сушата;

- замърсяването на дънните утайки (седименти);

- състоянието на морските биоти;

- възникването на предпоставки за опасни геологични процеси;

- замърсяването на атмосферния въздух;

- състоянието на почвата и наземната растителност.

Натрупаният опит при строеж на тръбопроводи предвижда извършване на археологически теренни проучвания, които в предварително планираната ширина на проектното трасе установяват наличието на трайни археологически паметници. При разкриване на подобни обекти за тяхното запазване е възможно изместване в границите на предварително планираната ширина на трасето на нефтопровода. Така строителството на нефтопровода се превръща в своеобразен принос за националната историческа наука.

Изводи

Изместването на проекта за нефтопровода, например към Констанца (за което се говори напоследък), означава, че при разлив в румънски териториални води замърсяването ще се окаже в български териториални води и на прилежащата им брегова черта. В подобен случай е невъзможно да се контролира кризисната ситуация, а в същото време се поемат негативните последствия от нея.

Необходимо е постоянно усъвършенстване на екологичната защитеност на съществуващата тръбопроводна мрежа Националният опит по строеж и поддържане на транзитната и магистралната тръбопроводна мрежа е с твърде големи отклонения в необходимите способности за поддържане на сигурност и безопасност при спазване на установените екологични норми. Разкритите кражби на горива от магистралните продуктопроводи са показателни в това отношение[6].

При договаряне за съответствие с установените екологични норми и прилагане на утвърдената практика за външен независим системен международен одит за екологична безопасност, нефтопровода “Бургас - Александруполис” ще се превърне в най-безопасният тръбопровод в България и образец за рехабилитацията на останалите тръбопроводи.

Строежът и експлоатацията на нефтопровода “Бургас - Александруполис” подпомога придобиването на способности за екозащита на нивото на най-добрите образци в световната практика.

------------------------------------------------

* Зам. Началник по учебната и научната част  на Висшето военноморско училище „Н. Вапцаров”, Варна

** Доцент в Навигационния факултет на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна

==========================================

[1] Вж. “Национална стратегия за регионално развитие 2005-2015”, с.55.

[2] Бял и черен щъркел, розов и къдроглав пеликан, малък корморан, всички видове чапли, чайки, рибарки, някои видове дъждосвирци, кълвачи и пойни птици.

[3] Поради нежеланието да се депонира издрагирана земна маса при строежа на бургаския пристанищен комплекс в б. Врамос, където се зауства хвостохранилището на бившата вече мина Росен, а се наложи специално депониране на 30 мили в открито море, проектът се оскъпи и Бургаското пристанище се лиши от едно корабно място, оборудвано с модерна товаро-разтоварна техника. Държавата и региона са ощетени, но не и овъзмездени. Обвинена за загубите в туризма е една монобуйна система, която в момента съществува само на проект, а не се отчита безумното презастрояване, липсата на пречиствателни мощности и повсеместното битово замърсяване. Това презастрояване, несъгласувано по съответните процедури преди няколко години доведе до парадоксалният случай, когато сграда на пет звезден хотел в района на Несебър се оказа на директрисата на стрелба на 130-мм стационарна брегова батарея. Независимо от “смелите” изявления на тогавашния Началник на Генералния щаб на Българската армия, пристигнал да наблюдава учебните стрелби на батареята, същите бяха отменени (познайте какво щеше да стане с прозорците и полюлеите на петзвездния хотел), а впоследствие оръдията на “виновната” батарея отидоха за скраб. Налице е пълно разфокусиране на т.нар. обществено мнение от действителните на измислени непрофесионално проблеми.

[4] Най-късото трасе е правата линия, перпендикулярна на бреговата черта и изобатите

[5] Такива са георешетките с двойна ориентация, едноосните георешетки, дренажните композити и обемните георешетки.

[6] Кражба на 7 тона дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – нефтоналивен терминал Росенец, на 28 август 2009, в района на Горно Езерово (извършено е незаконно застрояване за улесняване на извършваните кражби в установената по Наредба [5, т.44] охранителна зона от 500 м. от двете страни на продуктопровода); кражба на неуточнени количества дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – склад за нефтопродукти от неснижаемите държавни запаси, довел до замърсяване на магистралния водопровод за Варна и др.

Литература:

1. Директива на Европейския парламент и на Съвета (2004/35/ЕО) за екологичната отговорност по отношение на предотвратяването и отстраняването на екологични щети.

2. Директива на Съвета на Европа от 2 април 1979 относно опазването на дивите птици (79/409/ЕИО).

3. Задължителни правила за морските пристанища на Република България.

4. Закон за водите

5. Закон за допитване до народа

6. Закон за достъп до обществена информация

7. Закон за защитените територии.

8. Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България.

9. Закон за опазване на околната среда

10. Закон за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети.

11. Закон за рибарството и аквакултурите.

12. Закон за устройството на Черноморското крайбрежие.

13. Карта на одобрените от Министерския съвет защитени зони по чл.6, ал.1, т.3 и 4 от ЗБР (НАТУРА 2000 по Директива за птиците)

14. Кодекс на търговското.

15. Конвенция за биологичното разнообразие.

16. Конвенция за опазване на Черно море от замърсяване.

17. Конвенция за предотвратяване на замърсяването на морската среда от преднамерено изхвърляне на отпадъци и други материали от 1972 с последващите ù изменения,.

18. MARPOL 73/78 Членове, протоколи, унифицирани тълкувания на Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби.

19. Международен кодекс за управление на безопасната експлоатация на кораби и предотвратяване на замърсяването.

20. Международна конвенция за безопасност на човешкия живот на море.

21. Международна конвенция за вахтената служба и нормите за подготовка и освидетелстване на моряците.

22. Международна конвенция за тонажно измерване на корабите.

23. Международна конвенция за подготовка, противодействие и сътрудничество при замърсяване с нефт.

24. Международна конвенция за товарните водолинии.

25. Международна конвенция относно гражданската отговорност за щети, причинени от замърсяване с корабно гориво.

26. Наредба № 1 за неприкосновените запаси на морските кораби.

27. Наредба № 3 от 6 април 2004 за измерване тонажа на морските кораби.

28. Наредба № 5 от 1 септември 2004 за корабните документи.

29. Наредба № 6 от 22 ноември 2007 за компетентност на морските лица в Република България.

30. Наредба № 9 от 29 юли 2005 за изискванията за експлоатационна годност на пристанищата.

31. Наредба № 11 от 26 април 2004 за прегледите на корабите и корабопритежателите.

32. Наредба № 12 от 17 юни 2003 за прегледите по реда на държавния пристанищен контрол.

33. Наредба № 15 от 28 септември 2004 за предаване и приемане на отпадъци – резултат от корабоплавателна дейност, и на остатъци от корабни товари.

34. Наредба № 23 от 17 ноември 2005 за разследване на произшествия в морските пространства и вътрешните водни пътища.

35. Наредба № 53 от 2 юли 2004 за условията и реда за постигане на сигурността на корабите и пристанищата.

36. Наредба № 1 от 31 януари 2001 за условията и реда за осъществяване на пилотска дейност в Република България.

37. Наредба № 1 от 29 октомври 2008 за вида на превантивните и оздравителните мерки в предвидените от Закона за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети и за минималния размер на разходите за тяхното изпълнение.

38. Наредба № 2 от 29 октомври 2008 за Схема на Общността за управление по околна среда и одитиране.

39. Наредба № 5 за структурата на записа в цифров вид на кадастралните планове и карти, регулационните планове и плановете на почвените категории,.

40. Наредба № 8 за качеството на крайбрежните морски води (показателите и нормите на които трябва да отговарят качествата на крайбрежните морски води

41. Наредба за условията и реда за издаване на комплексни разрешителни.

42. Наредба за Националната схема за управление на околната среда и одитиране.

43. Наредба за предотвратяване на големи аварии с опасни вещества и за ограничаване на последствията от тях.

44. Наредба за условията и реда за извършване на оценка на съвместимостта на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони.

45. Национална стратегия за регионално развитие на Република България за периода 2005-2015.

46. Оценка на планове и проекти, значително засягащи територии по Натура 2000.

47. Правилник за възлагане на дейности в защитени територии, изключителна държавна собственост, Министерство на околната среда

48. Разпореждане № 1 с цел осигуряване безопасността на корабоплаването в района на пристанище Бургас.

49. Разпореждане № 96 за недопускане замърсяване на околната среда с нефтопродукти при извършване на операции по снабдяване на кораби с гориво и смазочни материали (бункероване) на основание на чл. 362, ал. 1 от Кодекса на търговското корабоплаване.

50. Разпореждане № 99 относно забрана за посещаване на български пристанища и пристанищни съоръжения на кораби, които не притежават Свидетелство за наличие на застраховка или друга финансова гаранция, за гражданска отговорност за щети, причинени от замърсяване с корабно гориво.

51. Разпореждане № 101 относно задължително използване на Международната система за далечна идентификация и проследяване на корабите (LRIT).

52. Разпореждане № 102 относно забрана за изхвърляне на необработени отпадни води с интензитет по-голям от определения по методика.

53. Ръководство за тълкуване на основните положения на чл. 6 от Директива 92/43/ЕЕС за опазване на природните местообитания, дивата фауна и флора, С., 2007

54. SOLAS, Консолидиран текст на Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 и Протокола към нея от 1988

55. Споразумение между Правителството на Руската Федерация, Правителството на Република България и правителството на Република Гърция за сътрудничество в строителството и експлоатация на петролопровода “Бургас - Александруполис”, Атина, 15 март 2007



 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2010/927-2010-08-05-07-45-09

През 30-те години на миналия век, в продължение на много кратък отрязък от време, в нашия регион се провеждат четири официални  (и една подготвителна ) конференции с постоянна тема на дебатите – съобщителните връзки между държавите на Балканския полуостров и начините за тяхното подобряване. Главен инициатор на почти всичките – Атина 1930, Истанбул, 1931, Букурещ 1932, подготвителната, през 1933, в София, и последната, през 1934, в Солун, е българската страна, а двигател и организатор на проявите е инж. Любен Божков, бивш главен директор на Български държавни железници (1929-1934) и председател на Балканското географско дружество.

Динамиката на състоялите се пет балкански срещи, посветени на транспортните проблеми, при положение че от 1878 насам, т.е. след отхвърлянето на турското робство, държавата ни е предпочитала да решава подобни въпроси основно с двустранни преговори, не е самоцелна и не е елемент от случайна кампания. Тя се вписва органично в цялостната стратегия на България за разкъсване на наложената й след поражението в Първата световна война блокада от страна на нейните съседи, която, в особено голяма степен, рефлектира и върху националната икономика.

Показателен е следният факт, който привежда инж. Любен Божков в студията си „Съобщителните проблеми на Балканите” (1936): 85, 3% (14 164 тона) от целия транзит (16 610 тона) на Германия за България, през 1934, както и 100% (15 997 тона) от транзита за Турция, през същата година, който прекосява България, минава през румънска територия по маршрута Букурещ – Черна вода – Меджидие – Оборище – Синдел – Горна Оряховица, едно разстояние от около 475 км. Тоест, 30 161 тона транзит, вместо да преминат по трасето Букурещ – Гюргево – Русе – Горна Оряховица, с дължина 165 км, с което се спестява време и пари, правят съвършено излишно заобикаляне от 310 км, защото на река Дунав, между България и Румъния, няма нито един мост, който да свърже пряко българските и румънските железници. От началото на преговорите за построяването на такъв мост, непосредствено след Освобождението, е минал почти половин век...

Транзитът, като инструмент за преодоляване на изолацията

Така, наред с дипломатическите усилия за отхвърляне на изолацията, при които от наша страна се правят и тежки компромиси с националната история (договорът за приятелство с Турция, направил невъзможно бежанците от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, защото имотите им стават собственост на турската държава, спогодбата Моллов – Кафандарис, с която фактически се съгласяваме с обезбългаряването на Беломорска Тракия, позволението Белград да затвърди териториалното и политическо статукво във Вардарска Македония и Западните покрайнини), се търсят и други нетрадиционни способи, свързани с икономиката. Ненапразно за пробив се разчита именно на транспорта – каквито и да са политическите нагласи на съседите ни, движението на стоките и товарите както на Балканите, така и в Европа, продължава. Разчита се, че появилите се след войната на картата на Стария континент нови държави като Полша, Чехословакия, Австрия и прибалтийските – Литва, Латвия, Естония, ще търсят нови сухоземни трасета за експорт на продукцията си на юг, към Турция и Близкия Изток, а също към Гърция и Средиземноморието.

Един от най-кратките пътища за стоките на тези централно-европейски и северни държави е т. нар. коридор „Балтика – Егея”, който разделя меридианно почти наполовина Стария континет и, през Румъния и България, се насочва директно към Егейско море, с отклонение от Пловдив към Истанбул. Особено заинтересовани от този маршрут са Полша и Чехословакия, чиито правителства виждат в интензивните консултации по време на балканските конференции шанс България и Румъния да се договорят за мост на Дунав при Русе – Гюргево, който би свързал най-пряко железниците на двете държави и би дал възможност коридорът да стане реалност. Тогавашният полски посланик в София нееднократно изразява официално подкрепата на страната си за превоз на полски стоки към Гърция и Турция. Факт, отбелязан от инж. Любен Божков в споменатата по-горе студия - ако през 1929 полският транзит през България е нулев, то през 1932 той е вече 1676 тона и се нарежда на трето място по обем след тези на Румъния – 16 239 тона и Германия – 3246 тона. Любопитен факт е, че наред с дипломатическите совалки родният бизнес също не остава назад. През тези години делегация на варненската търговско-индустриална камара посещава Полша и Чехословакия в търсене на товари за пристанището, което след откъсването на Южна Добруджа от Румъния губи стествения си хинтерланд.

Ненапразно,на всяка една от конференциите, българската делегация поставя в дневния ред няколко постоянни теми, жизненоважни за развитието на стопанството ни, които, след реализацията си, да станат неотменна част от създаването на Общобалканската транспортна система: мост на река Дунав, при Русе – Гюргево; строителство на жп линия по долината на река. Струма към Гърция за свързване на двете жп мрежи, с възможност за транзит от южната ни съседка през наша територия (тогава, за да се отиде от едната в другата столица трябвало да се премине през Ниш, като разстоянието става 1125 км, 480 км от които на югославска територия); изграждане на жп съобщението между София и Скопие, с продължение към Адриатическо море.

Осъществяването на тези транспортни „пробиви”би донесло активи не само за икономиката ни, която се задъхва от репарационните задължения (30-35% от държавния бюджет отиват за покриването им), с разширяване на търговските връзки и привличане на транзит, но и би защитило кръстопътното положение на България на Балканския полуостров и би допринесло, в значителна степен, за реализиране на голямата цел - изваждането й от наложената изолация. За съжаление, съседите ни, особено представителите на Югославия (на една от конференциите д-р Павлакович заявява категорично: „геополитическото й положение прави Югославия да бъде най-важния фактор за развитието на общите съобщения на Балканите, тъй като е преходна страна и връзка между Западна и Източна Европа както по сухо, така и по вода”) и Румъния (всички опити от наша страна за постигане на споразумение за изграждане на мост на Дунав се посрещат „на нож” в Букурещ), колебливата позиция на Гърция и „неутралитета” на Турция, осуетяват нашите инициативи.

Една от тях, която крие значителен потенциал за привличане на транзит, особено в сегашните измерения на обединена Европа, когато най-голямата вътрешноводна артерия на Стария континент, каналът Рейн – Майн – Дунав вече е факт, е връзката Русе – Варна. Нейните възможности са обект на внимание още преди около 90 години, защото позволява се осъществи технологичната комбинация „река – железница/шосе – море”, с всички предимства на комбинирания транспорт. На първия научен конгрес на Инженерно-архитектурното дружество у нас, състоял се на 7-9 август 1927, във Варна, сред основните доклади е този на началника на русенското пристанище инж. Б. Божинов, озаглавен „Отклонение на българския и международния трафик през Русе за Варна”. В него (докладът има всички елементи на съвременен транспортен проект, с рекапитулация на необходимите парични средства) се разглежда възможността част от транзита на дунавските държави от Западна и Централна Европа, предназначен за региона на Черно море и Близкия Изток, вместо да отива предимно до Кюстенджа, да преминава по железопътната дестинация Русе – Варна. Като евентуални ползватели на трасето се посочват товародатели от Полша, Чехословакия, Югославия, Гърция, Турция, Египет и други държави.

Идеята на инж. Божинов среща подкрепата и на акционерите от Българското търговско параходно дружество, чийто рупор - най-авторитетното морско издание, излизало у нас от 1924 до 1945 - „Морски сговор”, в редакционен коментар, озаглавен „Корабоплаването по Дунава”, пише: „Най-късият път за търговията на Централна Европа с Близкия Изток е оня, който минава през Русе на Дунава и Варна на Черно море. Пътят Русе – Варна – Цариград е само 600 км, а оня през Румъния, Сулина – Цариград, е около три пъти по-дълъг, без да се смята, че струва още по-скъпо поради задължителното заплащане от всеки кораб на специални такси за поддържане на Сулинския канал.”

Приключвайки равносметката за необходимите инвестиции за реализирането на проекта на 710 млн. лв. (5 млн. долара по тогавашния курс на лева) авторите му заявяват, че начинанието си струва и „се налага държавата да направи тази жертва”, ако искаме, „щото от дунавския параход до морския параход стоката да се прехвърля „като по вода””.

Основание да отправят тази покана им дава ответната реакция на румънското правителство, научило за амбициозните намерения на София. За да запази международния трафик по Дунава, то взема решение да обяви за свободни, изцяло или отчасти, пристанищата си Гюргево, Галац и Браила, както и Кюстенджа, на Черно море, а освен това да намали значително транспортните тарифи за стоките по железницата, които отиват до тези портове.

Точка на идеята транспортът, чрез транзита, да стане двигател на стопанското оживление и коз в дипломатическата игра на България слага Балканският пакт, наречен още Балканска Антанта, скрепен с договора от 19 февруари 1934 между Югославия, Румъния, Гърция и Турция.

Най-точна характеристика на този военно-политически съюз дава проф. Александър Цанков в мемоарната си книга „България в бурно време”: „Балканският съюз беше създаден против България, пред страх от българската агресия за реванш. Той бе създаден, за да гарантира териториалните придобивки на нашите съседи победители. Присъединяването на България към съюза по това време би означавало с пушка при нозе да пазим границите на ония, които ни бяха отнели земи и бяха наши длъжници.”

Направих тази твърде обширна ретроспекция, защото беше важно да подчертая два момента, които са взаимно свързани и са били използвани, за да се решават с тях както политически, така и стопански цели – благоприятното географско разположение на държавата ни и, в тази връзка, привличането на транзитен трафик през територията й. Един от строителите на родната железница и неин първи директор - инж. Петко Николов, още през 1894 предлага: „Нашите железници трябва да се пригодят към Цариград и беломорските пристанища Солун и Кавала по такъв начин, щото те да привлекат чуждия транзит през нашата страна.” По този повод той дава едно примерно трасе Свищов – Ловеч – Троян (тунел) – Карлово – Пловдив (жп линия през Родопите) – Кавала (Егейско море). Тази съобщителна връзка би могла, според него, да насочи транзит от товари и стоки, които се формират на север (балтийските държави, Полша, Чехословакия, Румъния, Украйна) по най-краткия път на юг през наша територия, с крайни получатели в Турция, Гърция, Близкия Изток и Северна Африка.

Съвременната роля и значение на товарния транзит

Международният транзит, в съвременните измерения на глобализиращия се свят и в рамките на Обединена Европа, е огромен, но все още слабо реализиран национален ресурс за експорт на транспортни услуги. Известният опит на такива страни като Германия, Австрия, Франция, Италия ни показва как, използвайки всички дадености на инфраструктурата си, те отдавна са превърнали транзита в съществено перо за доходи в своите бюджети.

Всъщност, транзитът на товари и стоки може да се разглежда като своеобразен ресурсен потенциал (подобно на залежите от нефт, газ, руди, въглища, гори и други), с тази разлика, че този ресурс е неизчерпаем и може да се самовъзстановява. Само транзитната част на евроазиатската търговия, в размер на 5-6% от общия й обем, се движи, според сериозни оценки, в диапазона от 20 до 30 млрд. долара годишно. При това, един от най-кратките й маршрути (трябва ли да се повтаря това!) преминава през територията на страната ни. Този товаропоток ще стане още по-динамичен и постоянен, в многократно по-големи количества, от началото на 2012, когато се очаква да влезе в експлоатация железопътният тунел под Босфора. С тази връзка, при която влаковете по 12 железопътни трасета (по 6 във всяка посока) ще имат възможност да преминават на всеки 90 секунди под морското дъно, от единия на другия бряг на Истанбул, се слага началото на източния клон на „Южния трансевропейски транспортен коридор” от Европа, през Турция, в две направления: към Иран, Индия и Пакистан, а също, през централно-азиатските държави, към Китай. През 1996, иранците завършиха изключително важната 300-километрова жп връзка между Машхед, в Северен Иран, и Тажан и Саракх, в Туркменистан. По този начин, на практика, се оформи нов „междинен коридор”, свързващ Китай, през Централна Азия, с Иран, а оттам, чрез иранската и турската жп мрежи, и с Южна Европа, през Черно море. През 1992, със завършването на трансграничната жп линия, свързваща Китай с Казахстан, бе създадена втора трансконтинентална жп линия (в Пекин дори я наричат „вторият евроазиатски континентален мост), свързваща китайското пристанище Лянюнган с европейското атлантическо пристанище Ротердам.

Русия, която игнорира евроазиатския коридор ТРАСЕКА, но не се е отказала от амбицията си да участва в преразпределянето на транзита (620 млн. TEU до 2015, в световен мащаб), вижда в този „втори мост” възможност да се включи чрез своята Транссибирска жп магистрала. Съвсем наскоро, на 2 март 2010, на електронния сайт на Руските държавни железници, бе поместена информация, в която се съобщаваше, че Русия модернизира Забайкалския железен път, за да привлече товари от Китай за Европа. Южният клон на тази жп дестинация е свързан със строителството на околовръстен железен път през Краснодар, за да се гарантира доставката и превоза на част от китайските товари и към южните пристанища на Русия на Черно и Азовско море – Новоросийск, Туапсе, Темрюк, Кавказ. В проекта, който се осъществява от 2007 насам и ще завърши през 2012, се инвестират 40,2 млрд. рубли (около 1,93 млрд. долара), като само за 2010 капиталовложението е 5,1 млрд. рубли.

Тези две нови транспортни дестинации по суша съвсем скоро ще станат конкурентоспособни на морския път (по време и себестойност за превоз на стоките), изместил ги след построяването на Суецкия канал през 1869. Тоест ресурсният потенциал на транзитния товаропоток от Азия към Европа и обратно ще бъде налице – въпросът е, ще успеем ли да оползотворим поне част от него и да го превърнем в геополитически коз, носещ приходи в бюджета и стабилизиране на икономиката ни, както и съобразяване, в международен план, с кръстопътното положение на държавата ни. Защото далеч невинаги товарите избират най-преките пътища, а следват тези, по които срещат най-малко съпротивление (т.е. по-добрите, като бързина и сигурност за превоза, трасета, гарантирани от модерна железопътна и шосейна инфраструктура - оттам и по-малка амортизация на превозните средства, разработени транспортни коридори, комплекси от специализирани терминали, логистични центрове и товарни селища, по-кратки престои на границите заради опростени митнически и гранични процедури, наличие на съвременни информационни технологии за връзка между спедитори, превозвачи и клиенти за следене в реално време на придвижването на стоките и т. н.). Ето защо стратегическа задача на най-високо ниво трябва да стане трансформирането на максималната полза от географското положение на страната ни, като естествен мост между Европа и Азия, в транзитни преимущества за България. При това, нито сме 1934, когато съседите изграждаха целенасочено и с политически натиск „транспортен кордон” около страната ни, за да не реализираме географската си даденост, нито пък 1989, когато векторът на търговските ни връзки, от 1944-та дотогава, сочеше неизменно на североизток. Тогава, транзитът през територията ни, до голяма степен, беше в направление Югоизток: Иран, Ирак, Сирия, с ТИР-овете на СОМАТ, или пък по море, с корабите на Параходство „Български морски флот”, които във Варна и Бургас само сменяха коносаментите на превозваните от тях енергоносители от бившия Съветски съюз с предназначение България и ги разтоварваха в пристанищата на Западна Европа. Да, този „транзит” носеше стотици милиони долари, но и тогава определението му беше „криминален”, а днес е просто невъзможен, защото подобни транспортни операции са несъвместими с принципите в търговските взаимоотношения на страните от Европейския съюз.

Затова днес, в дневния ред на обществото ни, отново трябва да се постави особено остро въпросът доколко реално, а не на думи, използваме естествения потенциал на държавата си, която според основоположника на българската геополитика проф. Иван Батаклиев „си остава най-кръстопътната и най-преходната страна на Балканския полуостров...[  ]...ключът на Балканския п-ов”, за да привлечем транзит. Не само като такси за преминаване през територията ни, но и като продажба на транспортни услуги – товаропотоците да се превозват с наши транспортни средства (железница, автомобили, кораби) по релси, шосе и вода. Тоест, транзитът да създава добавена стойност, която да се инвестира в подобряване на инфраструктурата и подвижния състав, с мултиплициращ ефект по-нататък във веригата „производство – заетост – ръст на икономиката – жизнен стандарт.”

Днес, успехът и просперитетът на националното стопанство в глобалното икономическо пространство става главен аргумент и за политически успех в Общността. На преден план излиза геоикономическата мощ на конкретната страна, в чиято основа са брутният вътрешен продукт (БВП), БВП на глава от населението, конкурентността на произвежданите стоки, технологичното равнище , качеството на промишленото производство, производителността на труда, обемът на спестяванията на населението, инвестициите, заетостта и разпределението на националния доход. В конкретен план, през 2003, на международен семинар във Варна за развитието на пристанищата и реформата у нас, капитан Мартин Сгут – консултант на Световната банка и дългогодишен началник на порта в Буенос Айрес, каза нещо много важно: „Всеки 1000 контейнера, преминали през едно пристанище, създават 3 работни места в него, 11 – в областта, където е пристанището и 50 – във вътрешността на страната. Глобално, ползата от привличането на този товаропоток се изразява в 120 хиляди долара за националната икономика.”

Структура на транзита през България

След 1990, транзитът по суша през България се формира основно от товаропотока към Турция (Близкия Изток) и Гърция. Основен външнотърговски партньор и на двете държави е Германия. Товаропотокът от Турция към Германия е 25% от общия му обем, а от Германия към Турция – 16,4%, като над 80% от експорта (много от големите немски компании имат свои филиали там) и 77% от импорта са индустриални стоки. Гърция: към Германия – 25, 5%; от Германия – 19, 8%. В цифрово изражение внос-износът на Турция към Германия се движи в диапазона на 12-15 млн. т, а на Гърция: 13-16 млн. т, или общо около 25-31 млн. т годишно. Поне половината от този транзитен трафик се осъществява по суша (железница/шосе), като главно за Турция най-краткото разстояние е през наша територия, по класическия диагонал Берлин – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул. Гърция още дълго време ще предпочита нейният внос-износ да минава по железопътната и шосейна магистрала Солун – Скопие – Белград (Паневропейски коридор № 10) с продължение към Будапеща и Виена, а не през Кулата – София – Видин. Причината е, че реконструкцията и строителството на железопътните и шосейни връзки за скорости, които да направят западното разклонение на Паневропейски коридор № 4 притегателно за транзита, не са осъществени както у нас, така и в Румъния (за разлика от източното разклонение на Коридор 4, от Арад към Букурещ и Констанца. Набелязаните проекти за модернизацията на инфраструктурата към Дунав мост 2 при нас и румънците имат срок на завършване 2017-2020, което, на практика, обезсилва значението и ползата от този станал скандален със проточването на строителството му стратегически обект, пък дори и той и да беше завършен в края на 2010.

В тези сметки умишлено пропуснах внос-износа на други централноевропейски държави към двете ни южни съседки: Австрия, Унгария, Словения, Чехия, Словакия...В момента, през територията на страната ни и ползвайки нашата жп мрежа, няколко утвърдени европейски оператори извършват транзитни интермодални превози:

- „Интерконтейнер” – контейнерни блок-влакове от Шопрон (Унгария) през Сърбия до Халкали (Турция);

- „ДБ Шенкер” – блок-влакове със сменяеми каросерии от Кьолн (Германия), през Румъния, до Дериндже (Турция);

- „Адриа комби” – контейнерни блок-влакове от Любляна (Словения), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „Експрес интерфрахт” от групата „Рейн карго” (Австрия) – контейнерни блок-влакове от Виена (Австрия), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „ОКОМБИ”, филиал на „Рейл карго” (Австрия) – блок-влакове за превоз на полуремаркета по направление Велс (Австрия), през Сърбия, до Халкали.

Всеки ден през България преминават по 4 такива влака от Австрия и Германия – 2 към Гърция и 2 към Турция. Превозвач е австрийска логистична компания, свързана с „Рейл карго” (Австрия), която има издаден сертификат за безопасност в България за извършване на транзитни превози.

Горчивата истина обаче е, че липсва ефективна национална стратегия за привличане на международния транзит през страната ни, която да отчита новите световни и континентални транспортни тенденции. Многократно и хаотично декларираните в това отношение намерения от страна на българския управляващ елит, след 1989, се отличават с конюктурна разнопосочност, партиен егоизъм, мудност и податливост на външни влияния, липса на приемственост и далновидност. Изграденият за насипни товари терминал 2А в бургаското пристанище, в който бяха хвърлени 400 млн. долара грешни пари, вместо за контейнерен, и който сега стои неизползваем поради липса на товари и едва ли някога ще се изплати, е крещящ пример за некомпетентни политически и професионални решения. За същото време, само Турция изгради 6 контейнерни терминала в различни пристанища на Черно и Средиземно море, а Гърция строи 4 – два в Солун и по един в Кавала и Александруполис.

Северните ни съседи, вложили грамадни инвестиции в пристанището на Констанца го направиха „хъб” (разпределителен център) за товарите по транспортните мрежи, свързващи Централна и Източна Европа с Кавказкия регион и Централна Азия, както и на контейнерните товари в Черно море, с капацитет на терминала 1 млн. TEU. Портът има свои офиси в най-големите пристанища по Коридор № 7 (река Дунав), свързващ Северно и Балтийско с Черно море – Будапеща, Виена, Дуисбург, Ротердам, чиято единствена задача е да осигуряват транзитни товари. Автомагистралата Будапеща – Арад – Букурещ – Констанца, северното отклонение на Паневропейски коридор № 4, е другият сухоземен фактор за отклоняване на транзитен трафик към североизток, вместо на юг, по посока на Видин – София – Кулата.

Аналогичният подход на Гърция направи Солун „хъб” за китайските стоки към Югоизточна и Централна Европа. Съчетанието от порт, логистичен център и товарно селище е в основата на впечатляващия успех на компанията CEO PRODOOS S.A. През 2007, тя транспортира 1500 контейнерни блок-влака транзит от Гърция за Централна и Западна Европа, по направлението Солун – Скопие – Белград – Загреб.

Определено не в наша полза, по отношение на транзита, се очертава и налагащата се през последните 7-8 години тенденция за насочване на океанските контейнерни превозвачи в Средиземно море към северноадриатическите пристанища Триест, Венеция, Копер, Риека, Бар, поради изградените там модерни контейнерни терминали, както и наличието на възможност за формиране на блок-влакове за Централна Европа, придунавските държави, включително Румъния, и Мармара (Истанбул), поради концентрацията на товари и по-добрата транспортна логистика (60 блок-влака ежедневно от тези пристанища). Налице са явните приоритети на Гърция, Турция и Румъния да насочват транзитния трафик към водния си транспорт. Пътят Турция – Европа се измества през Адриатика (12 Ро-Ро кораба регулярно плават по направлението Истанбул – Триест и с тях годишно се превозват над 200 хиляди ТИР-а). Подобно е отклоняването на трафика и от Гърция към Адриатика/Италия и от Румъния, през Констанца.

По различни оценки, конкурентно изградените, само през последните две десетилетия, алтернативни шосейни артерии в съседните страни доведоха до отклоняване от българска територия на около 40-50% от нарастващия транзитен трафик през Балканския полуостров. За този времеви отрязък у нас няма завършена нито една автомагистрала. Нито едно наше пристанище, както на Черно море, така и на Дунав, няма бърза и модерна пътна връзка, подходите ни за транзита в посока на Гърция, Турция, Сърбия, Румъния са на нивото отпреди 20-30 години, с многобройни, затрудняващи трафика, препятствия. Стотици милиони екю, долара и евро от програмите ФАР и „Транзитни пътища”, от ИСПА, заеми от ЕИБ и други финансови институции, вместо да отидат по предназначение, потънаха в партийни каси и лични сметки на публично известни личности, подвизавали се като министри и отговорни фактори в строителното ведомство от 1989 насам. В интервю от 5 март 2010, пред БНТ, министърът на регионалното развитие, строителството и благоустройството Росен Плевнелиев заяви: „Когато една държава е приватизирала не пътища, а енергетика, когато тя е наляла 1 млрд. евро в една гола поляна, защо очакваме да имаме магистрали”...

Трябва ли да ни учудва тогава, че даже в годишните отчети на Националния статистически институт е трудно, почти невъзможно, да се намерят точни цифри за транзитния трафик, предпочел да продължи пътя си през България. В данните за автомобилния транспорт той се включва заедно с каботажа към международните превози за собствена сметка и тези срещу заплащане. Така, за 2008, техният обем, като сумарно количество, е 7,646 млн. тона, от които 3,01 млн. тона за страните от Европейския съюз. В информацията за обработените товари в морските ни пристанища, за транзита може да се съди донякъде по количеството контейнери, Ро-Ро и генерални товари. По данни на авторитетната Българска асоциация на корабните брокери и агенти, транзитът през морските ни пристанища, за 2007, е 5,2% от общия обем на обработените товари (25,493 млн. тона), което ще рече, че се равнява на 1,325 млн. тона. При речните – за него може да се съди приблизително по генералните товари (994, 6 хиляди тона), преминали с т. нар. международни кораби – 4, 428 млн. тона, за 2007, но нито 1 тон контейнери.

Това е още един показателен факт, че у нас транзитът е силно подценен като сериозен ресурс за икономиката ни, че много малко се прави да бъде привлечен през страната ни и твърде лесно го губим, когато ни идва едва ли не „на крака”. Щеше ли да бъде за БДЖ така катастрофална 2009, с  превозени едва 13,284 млн. тона товари (през 2008 – 19, 715 млн. тона, а през 2007 – 21, 905 млн. тана), ако по железните ни пътища от Паневропейски транспортни коридори № 4 и № 10 и TEN-T европейската жп мрежа вървеше транзит от/към Западна и Централна Европа към Турция, Близкия Изток и Гърция? Едва ли, но това не пречи политиците ни да продължават да наричат България „мост на три континента”, без поне досега да са направили нищо реално тя наистина да стане такава. За сравнение, Австрия, която не се самообявява за „мост” и няма излаз на море, може да отчете, за 2007, 97 млн. т превозени товари, само от Австрийските железници, две трети от които са транзит.

Литература:

1. Божков Л. Съобщителните проблеми на Балканите, 1936.

2. Цанков Ал. България в бурно време, 1998.

3. Цанков Ал. Икономика и икономическа политика на България, Списание на българското икономическо дружество, 1929.

4. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1927. Данчов Ю. Мостът на Дунава и международните жп линии през България.

5. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1928. Лазаров Г. Дунав след Версай.

6. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927, бр. 14, 15, 16, Божинов Б. Отклонение на българския международен трафик през Русе за Варна.

7. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927 г., бр. 19, Николов П. Пак за железниците през Родопите и излаза на Бяло море.

8. Международен семинар „Реформата в българските пристанища” – Варна, ноември 2003.

9. Международна конференция „Развитието на пристанищата – ключов фактор за стабилна икономика” – София, ноември 2006.

10. Списание Геополитика, 2004, бр. 1, Таненбаум Дж., Евразийският континентален мост.

11. Списание Геополитика, 2004, бр. 2, Ангелов Кр. Българската транспортна стратегия.

11. Списание Железопътен транспорт, 2009, бр. 7/8, Станев Ж. Прекъснатата логистична верига: инфраструктура – железница – пристанища.

12. Годишници на Националния статистически институт – 2007, 2008 и електронен сайт.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/drugi-statii/837-iztochna-aziya-kato-posrednik-mezhdu-sredizemnomorieto-i-amerika?showall=1

Историческите връзки между Средиземноморието и Америка, през територията на Азия, съществуват поне отпреди 40 столетия и дори по-рано, когато трите континента все още са били свързани със сухоземна връзка в северната част на днешното Берингово море. Задача на археолозите е да сравнят своите открития за да ни демонстрират смайващите сходства в декорацията, рисунките или йероглифите върху различни обекти от периода на Неолита и след него, които ни доказват, че трите континента всъщност никога не са били напълно откъснати един от друг. Разбира се, традиционното схващане е, че те са се развивали независимо. Редица археологически открития обаче потвърждават, че нашите предшественици, обитаващи трите континента през онзи период, са имали много общо. Така, културните антрополози установяват, че взаимодействието между културите на различните номадски племена, в посока от Запад на Изток и обратното, датират най-малко от VІІІ в. пр.н.е. Древногръцкият историк Херодот, живял през V в.пр.н.е., вече достатъчно ясно разграничава Европа и Азия, която, според него, се простира до Алтайските планини (в крайните западни райони на днешен Китай), през които минавал сухоземният Път на коприната, от Изток на Запад. Едва след източната експедиция на Александър Велики, през ІІІ в.пр.н.е., картината малко се прояснява, а такива понятия като „серес” (както древните гърци и римляни наричали търговците на коприна от Изтока) и „Серика” (далечната източна държава, откъдето тръгвали тези търговци), придобиват все по-голяма популярност в Европа. Според повечето историци обаче, едва през І в.н.е. търговците от двата континента достигат, съответно, Рим и Ло Ян (една от китайските търговски столици по времето на императорската династия Хан). Тоест, на двете страни били необходими цели осем века за да добият, макар и смътна, представа една за друга и то най-вече благодарение на сухоземния Път на коприната, по който керваните пътували дълги месеци и дори години преди да достигнат крайната си цел. През различните епохи, в Европа наричат Китай с различни имена: Серика, Катай, Тинай, Чинистан, преди най-сетне да възприемат сегашното му название (това става по времето, когато там управлява манчжурската династия Цин, т.е. след 1644).

Дълго време, персите и индийците са основните посредници между Далечния Запад и Далечния Изток, като през VІІІ век мястото им е заето от арабите, изпълняващи тази функция чак до ХІІІ-ХІV век. Това, до голяма степен, се дължи на техните мореплаватели, достигнали пристанищата на Югоизточен Китай и по-специално Гуанчжоу, Куанчжоу и Ханчжоу. Именно тяхна е историческата заслуга за запознаването на Запада с четирите най-големи открития на Изтока – хартията, компаса, барута и типографията, както и на Изтока – с културата и мъдростта на Древния Египет, Гърция и Рим. Така Средиземно и Южнокитайско море са свързани отчасти по суша, отчасти по море, а пътят от едното до другото, така увлекателно описан от Марко Поло и предшествениците му, се превръща в мечтания маршрут на авантюристите от Запада, опитващи се задълбочат познанията си за екзотичната „страна на чудесата” в Далечния Изток.

Китайските познания за Запада пък достигат върха си при управлението на династията Тан (т.е. между VІІ и Х век), когато императорската столица Чанан е напълно открита за чуждестранните търговци, дипломати, артисти, религиозни проповедници и дори мигранти. Всъщност, това е най-успешния, „златен” период в китайската история, през който различни култури и цивилизации получават шанса да контактуват и взаимодействат помежду си свободно и открито, съблюдавайки взаимно уважение и толерантност. Именно през този период, несторианци, мюсюлмани, будисти, таоисти и конфуцианци живеят един до друг в хармония и мир. Именно тогава китайската (или ханската) култура заимства толкова различни чужди влияния (включително от съседните номадски племена) обогатявайки се неимоверно. Неслучайно, китайските мигранти в Източна и Югоизточна Азия, също както и тези в Америка, Океания и Европа, все още се самообозначават като „Тан Рен”, т.е. „наследниците на Тан”, а китайските квартали като „Тан Рен Цие”, опитвайки се съхранят традициите на великата Танска епоха.

Пак по време на управлението на династията Тан, за първи път официално е издадена и 54-томната хроника, описваща пътуването на група китайски монаси, живели през V век, които стигат до неизвестна земя, разположена на 30000 мили източно от крайбрежието на Китай и наречена от тях „Фусан Гуо” или „Страната на кактусите”. Съдейки по цветистите описания на природата и местните жители, в които учените безпогрешно познават древните маи, очевидно става дума за днешно Мексико. Нещо повече, монасите отделят доста място, изброявайки сходствата между културата на маите и азиатската култура. Това пътуване е осъществено 1000 години преди Колумб да открие Новия свят. За съжаление, поради огромното разстояние, липсата на навигационни умения и, най-вече, на желание за по-нататъшни изследвания, откритията на монасите са забравени. След залеза на епохата Тан (в началото на Х век) следват дълги столетия на отказ от активни контакти с останалия свят, чак до разцвета на управлението на династията Мин, през ХV век.

За разлика от арабските и персийските мореплаватели, които не се боят да предприемат дълги и рисковани пътешествия, китайските им колеги, както и мигрантите в периода след династията Тан, концентрират усилията си предимно в района на Южнокитайско море (наречено Нан Ян, или „Южното море”) и в по-малка степен, в западната част на Индийския океан, който по онова време получава името Си Ян или „Западно море”. В пост-танската епоха, Китай е поделен между няколко малки и съсредоточени върху вътрешните си проблеми династии, като изключим разбира се управлението на династията Юан (1206-1368), по време на която монголците разширяват континенталната си доминация отвъд Уралските планини, в Източна Европа. Въпреки че през онази епоха монголците са известни на Запад най-вече като решителни и жестоки завоеватели, те (подобно на повечето други номадски племена) са достатъчно „отворени” в културно отношение, позволявайки на различните религии и култури да си взаимодействат и процъфтяват в завладените от тях територии. Ето защо Марко Поло и съвременните му пътешественици и мисионери от Запада (включително арабите) обикновено са добре приети и уважавани в двора на императорите Юан. Въпреки че управлението на тази монголска династия в Китай не трае дълго, то съдейства за взаимното разбирателство между Изтока и Запада, отново подчертавайки посредническата роля на Централна Азия и Близкия Изток.

За разлика от държавите в района на Средиземноморието, повечето от които се стремят към нови открития и експанзия във все още непознатите части на света, Китай, който в продължение на дълги години се намира в застой, оставайки си затворена аграрна държава, е ориентиран по-скоро навътре и концентрира вниманието към собствените си проблеми. С едно забележително изключение, в лицето на третия император от династията Мин – Юн Ли, който, в началото на ХV век, нарежда на доверения си евнух-мюсюлманин и известен мореплавател – адмирал Чжен Хъ, да построи огромен флот (най-голяма и силна морска армада, която светът е виждал до този момент) и да предприеме серия от плавания към крайбрежните държави в Южнокитайско море и още по на запад, към страните, разположени по бреговете на Индийския океан, чак до източното крайбрежие на Африка.

Корабите, с които пътуват познавачи на различни религии, както и много преводачи, са натоварени с екзотични китайски стоки, включително животни и растения, като дарове за крайбрежните държави и страните по пътя, като вместо тях се товарят екзотични стоки, животни и растения от посетените места, които после са докарани в Китай. Тези пътувания не само допринасят за взаимното разбирателство и разцвета на  крайбрежната търговия между Китай и държавите от „Южното” и „Западното” море, но и за окончателното оформяне на т.нар. „морски Път на коприната”, в който активно участват араби, перси и индийци (от Запад на Изток) и китайци и другите народности от района на „Южното море” (от Изток на Запад). За осъществяването на мащабните си морски експедиции, Чжен Хъ ползва опита и знанията на предшествениците си – арабски и персийски мореплаватели, които столетия преди това усвояват маршрута до Куанчжоу (наричан от арабите Зайтун), процъфтяващо китайско пристанище в южната част на провинция Фуцзян. В същото време, както подчертава германският изследовател Родерик Птак в последната си книга за „морския Път на коприната”, експедициите на Чжен Хъ си поставят за цел да изпълнят т.нар. „Небесна повеля”, прокарвайки тезата за „хармония и мир между народите”, т.е. не се ръководят от идеята за религиозна или военна експанзия, в рязък контраст с „откривателските” мотиви на португалско-испанската експанзия на Изток, стартирала половин век след пътуванията на китайския адмирал.

В своя, появил се преди няколко години бестселър „1421: годината, когато Китай откри света”, британският изследовател Гевин Мензес, твърди, че флотът на Чжен Хъ е бил така добре подготвен, че за него не би било никакъв проблем да заобиколи Африка от юг (покрай нос Добра надежда) много преди португалеца Бартоломеу Диаш и, навлизайки във водите на Атлантическия океан, да достигне Карибите, много преди Христофор Колумб, или дори да обиколи земното кълбо, далеч преди това да стори Фернандо Магелан. За съжаление, липсват достатъчно сериозни доказателства в подкрепа на подобна хипотеза, тъй като немалка част от хрониките и докладите на Чжен Хъ са унищожени по време на вътрешните междуособици в двора на династията Мин.

Ясно е обаче, че нито Колумб, нито Вашку да Гама, са били в състояние да направят откритията си, без да използват при пътуванията си карти, съставени от предшествениците им. Според Мензес, това биха могли да са китайците, или пък арабите и персите. Както е известно, пътуванията и откритията на испанци и португалци са следствие от стремежа им да открият морския път до Китай, описан от Марко Поло като страна, пълна с богатства и тайни. За целта, те се опитват да овладеят териториите и пристанищата по този път, особено тези със стратегическо местоположение, като Ормуз, Каликут и Гоа, Малака, Малуку, Себу, което (също както и в Америка) става или със сила, или чрез приобщаването на местното население към християнската вяра – два метода, превърнали се в основни през целия т.нар. „колониален” период.

По време на експанзията (или „откритията” си) на Изток, португалците и испанците се възползват от вакуума, възникнал при оттеглянето на династията Мин от Индийския океан и Южнокитайско море, след като императорът нарежда да бъде сложен край на продължилите 20 години морски експедиции на запад. Под предлог, че основните усилия на Китай трябва да бъдат насочени за отразяване на варварските нашествия от Север, той заповядва да бъдат затворени всички пристанища по крайбрежието, оставяйки само Гуанчжоу (Кантон) „отворен” за контакти с външния свят и ограничена крайбрежна търговията с китайските съседи. Тази самоизолация на империята от света, която продължава и при управлението на династията Цин (ХVІІ-началото на ХХ век), дава възможност на западните сили да оставят далеч зад себе си Китай не само в сферата на корабоплаването, но и в индустриализацията и модернизацията, като цяло.

Макао и морският Път на коприната

В средата на ХVІ век португалците стъпват в периферния южнокитайски анклав Макао, след като за целта са сменили дотогавашната си силова тактика с политиката на „културно приспособяване”, формулирана от ордена на йезуитите за да улеснят мисията за „христианизацията” на континентален Китай. На свой ред, императорите Мин, чието управление е в упадък, предоставят определени отстъпки на португалските търговци, разрешавайки им да се заселват в Макао и да разполагат там с известна автономия, макар и да се съобразяват с китайските закони и да плащат данък на властите в Пекин. Оттогава, Макао се превръща в свободното пристанище на Китай (макар и управлявано от португалска администрация), през което не само минават основните търговски потоци, но и се осъществява интензивен културен обмен. Португалците са възползват от близостта до „полуотвореното” пристанище Гуанчжоу (Кантон) и ключовата позиция на Макао в Китайско море за да осъществят, в периода ХVІ-ХІХ век, своеобразен бум в търговията между Изтока и Запада, поставяйки началото на нова ера от съществуването на Морския Път на коприната. Всъщност това е една от първите стъпки към глобализацията на външнотърговските връзки, заменила демодираната крайбрежна търговия.

Макао се превръща в изключително важен транспортен „хъб” на Морския Път на коприната, тъй като в него се събират два различни маршрута: западният, по който португалските каравели се движат от Южнокитайско море, през Индийския и Атлентическия океани, към Европа и Америка (и по-точно Бразилия), и източния, по който корабите “Nao da China” и “Galleon da Manilla”  пресичат Тихия океан за да стигнат до Акапулко в Мексико и по на юг – до Перу и Чили. Това действително е първата стъпка към глобализацията, в резултат от която китайската коприна, порцеланът, чаят, изделията от лаково дърво и другите екзотични източни стоки се разпространяват на петте континента много по-бързо и в по-големи мащаби, отколкото когато и да било преди това. В същото време, много селскостопански култури от Америка попадат в Китай (през Филипините) като например царевицата, картофите, фъстъците, доматите и т.н., превърнали се във важна част от храната на китайците.

Китайските стоки се заплащат предимно със сребро, идващо от Япония или Америка, но след като японците прекратяват търговията с Португалия и Испания, през ХVІІ век, среброто и отчасти златото за осъществяването на транстихоокеанската търговия с китайски стоки идва почти изключително от Мексико и Перу. Неслучайно и днес името на някогашните сребърни монети от Мексико „патака” продължава да се използва от жителите на Макао, символизирайки тесните търговски връзки между Китай и двете Америки.

Междувременно, носещата огромни печалби търговия по Морския Път на коприната, привлича вниманието и на други възходящи световни сили от Запада, като холандците, британците и французите, а след още няколко века и това на САЩ, които също се включват в съперничеството за доминация над Изтока. Ролята на Макао, като „хъб” в търговията с коприна и сребро е окончателно прекратена през 1842,  след Първата опиумна война, в която китайската династия Цин е победена от британците, чиято колония Хонконг измества Макао като единствена „врата” на Китай към Юга. Освен това, Пекин е принуден да отвори за чужденците поне още 7 пристанища в северна посока, включително Шанхай, с което се слага началото на подялбата на Китай от западните сили, опитващи се да превърнат страната в мрежа от свои колонии и зависими територии.

Междувременно, бумът на морската търговия в предходните столетия се съпровожда и от интензивен културен обмен между Изтока и Запада, след като императорите Мин разрешават на португалските йезуити да изграждат църкви и да основат Колежа „Свети Павел” – първият западен колеж в Азия, в който свещениците йезуити изучават китайския език и култура, преди да получат разрешение да проповядват в континентален Китай. Сред най-известните йезуити, прокарващи политиката на „културното приспособяване”, са италианецът Матео Ричи, германецът Адам Шал фон Бел, фламандецът Фердинанд Вербист и португалецът Томас Перейра. Всички те са забележителни за времето си познавачи на Китай, а при управлението на император Кан Си от династията Цин са назначени за негови съветници, като им е възложено да запознаят китайския елит с научните постижения на Запада. Освен това, йезуитите превеждат редица класически китайски литературни творби, като например Си Шу (Четирите класически конфуциански книги), на различни западни езици, с помощта на неколцина китайци, приели християнството, като Сю Гуанчжъ, Ли Цзъчао или Ян Тинюн.

Още в най-ранната епоха на западните завоевания на Изток, т.е. през ХVІ век, възникват сериозни противоречия между базираните в Макао йезуити и представителите на други религиозни ордени (францисканци, доминиканци и августинци), чиято база са испанските владения на Филипините. Тези противоречия засягат най-вече подхода им към Китай. Така, йезуитите, основавайки се продължителния си опит в Далечния Изток (където първите „пионери” са свещениците Франсиско Хавиер и Алесандро Валиняно), възприемат реалистична и гъвкава политика на уважение и толерантност към традиционните обреди и обичаи на китайците, основаващи се на конфуцианството, което, както е известно, е създадено столетия преди християнството и до днес олицетворява същността на китайската култура и обичаи. Тоест, йезуитите се опитват да обяснят същността на християнската религия в духа на конфуцианските схващания, което много улеснява дейността им. През 1692 самият император Кан Си, със специален едикт, обявява християнството за една от традиционните местни религии, наред с будизма, разрешавайки на йезуитите да строят църкви на цялата територия на страната.

За разлика от тях обаче, представителите на другите три ордена, дошли от Филипините, на няколко пъти биват подлагани на репресии и дори прогонвани от китайските власти. Причината е, че в евангелизаторската си дейност, те залагат на европейския етноцентричен подход, открито обвинявайки йезуитите, че са отстъпили от истинската християнска вяра. В крайна сметка, този вътрешен сблъсък между различните мисионерски групи, приключва през 1732 с прогонването на всички християнски проповедници от континентален Китай. Така, след като 150 години успешно проповядват християнството на територията на Поднебесната империя, йезуитите са принудени отново да се върнат в Макао.

Гардът оцелява след всички религиозни и политически сблъсъци в континентален Китай, в сред населението му се утвърждават принципите на йезуитската политика на „културно приспособяване”, позволяващи в местното общество, наред с християнството, мирно да съжителстват и редица източни религии, от таоизма и будизма до исляма и бахайството. Така религиозната свобода и толерантност се превръща в основен компонент на местното мултикултурно общество.

Двустранният културен обмен между Изтока и Запада, придобил силен тласък след ХVІ век, позволява на китайците по-добре да опознаят западните постижения (и особено тези в сферата на науката и технологиите), а китайската култура и философия намира своите възторжени поклонници в западните общества, сред които са германските философи Готфрид Лайбниц и Кристиян Волф, френските философи Жан Жак Русо и Франсоа Волтер и енциклопедистите Дени Дидро и Франсоа Кене, а също Йохан Гьоте, Адам Смит, Вилхелм Хегел, Робърт Морисън, Оноре дьо Балзак, Лев Толстой и Чарлз Дарвин. Всички те признават, че има какво да се научи от Изтока, както и, че наред с множеството различия, съществуват и немалко общи неща между етиката и ценностите на източните и западните общества, които спомагат за взаимното уважение, толернтността и сътрудничеството помежду им. Това схващане за Изтока едва ли би било възможно, без интелектуалния принос на Макао, като пресечна точка между Изтока и Запада, в продължение на дълги векове. Неслучайно британският писател от ХІХ век Остин Коутс подчертава, че „Макао е своеобразна предна база на цяла Европа в Китай”.

От друга страна, в продължителния период, когато Китай е затворен за останалия свят, Макао играе ролята на „прозорец” на китайското общество към Запада. При управлението на династията Цин, императорския двор редовно изпраща учени и писатели в Макао, за да опишат живота и навиците на дошлите от Запада жители на анклава, както и да попълнят географските си познания за западните държави. С посредничеството на властите в Макао, стартира и обучението на китайски студенти на Запад, което става особено наложително след поражението на Китай в Първата опиумна война, през 1842, и засилващото се присъствие на западните велики сили в страната и около нея. Така, именно християнската църква в Макао изпраща в САЩ първия китайски студент Рон Хон, чиито пример скоро е последван от стотици негови сънародници. В същото време, анклавът се превръща в убежище за редица влиятелни китайски учени и мислители, преследвани от императорската власт заради критиките им към западащата и корумпирана династия Цин, като сред тях са такива велики реформатори като Кан Ювей, Лян Цичао, както и основателят на Китайската република Сун Ятсен, който използва пристоя си в Макао за да усвои много от прогресивните западни идеи, които през 1911 му помагат да сложи край на хилядолетното императорско управление в Китай. Впрочем, дебатът за това, как следва да се използва западният опит за модернизацията на Китай, без да се налага да се жертва китайската идентичност, продължава до днес. Благодарение на специалния си исторически статут, Макао винаги е бил отворен за подобни дебати, включително за диалога между различните култури, който ние, неговите жители, смятаме за най-добрия начин за укрепване на взаимното разбирателство и хармоничните отношенията между държавите.

Китайците винаги са виждали в Макао своеобразен трамплин за емиграция в чужбина, затова той бързо се превръща в град на мигранти, много от които по-късно се заселват в различни райони на Югоизточна Азия, Океания и двете Америки. Първите заселници в анклава са мореплаватели и рибари от провинция Фуцзян, чиято култура и днес е в основата на т.нар. Нан Ян-култура (китайците наричан Нан Ян Югоизточна Азия, където се заселват първите мигранти), т.е. културата на китайските общности, пръснати из целия свят, която включва и редица местни и заимствани от Запада елементи. Между другото, именно представители на тази култура допринасят значително за икономическата и културна модернизация и диверсификация в района на делтата на Перлената река (Чжуцзян, където се намира пристанището Гуанчжоу), превърнала се в „люлка на китайския капитализъм”.

Китайските имигранти донасят в земите, където се заселват, техническите си умения и познания: от производството на коприна, в Мексико, до отглеждането на чай, в Бразилия. Тяхната култура (от специфичната кухня до всички видове изкуства) бива интегрирана в местната. Неслучайно,  редица бразилски историци смятат за несправедливо да се твърди, че културата на страната им се е формирала под влияние само на европейската и африканската култури, подценявайки влиянието на китайската култура. Впрочем, същото важи и за редица други латиноамерикански държави.

Анализирайки търговските и културни потоци между държавите, през трите основни световни океана, осъществявани през епохата на Морския Път на коприната и след това, не бива да подценяваме ролята на Макао (а по-късно и на Хонконг) като „хъб”, посредник и стимулатор на продължителния процес на глобализация. Неслучайно Дън Сяопин – архитектът на политиката на „отваряне” на съвременен Китай, реши да използва целия този опит, създавайки формулата „Една страна, две системи” за присъединяването на Хонконг и Макао, и избирайки именно съседните провинции Гуандун и Фуцзян (двете основни отправни точки на китайската миграция в чужбина) за създаването на първите свободни икономически зони, посредством които (както и през Хонконг и Макао) останалата част на страната започна да получава необходимите и инвестиции, технологии, информация и мениджмънт.

Всички сме свидетели, как отварянето на Китай към света и осъществяваните през последните трийсетина години икономически реформи, довели до превръщането му от централизирана планова икономика от съветски тип в отворена пазарна икономика, доведе до безпрецедентно бърз ръст, позволил на страната да изпревари основните европейски държави и да се превърне в третата световна икономическа сила, след САЩ и Япония. Докато през 1980, външнотърговският обмен на Китай бе под 1% от световния, през 2007 той достигна 7,7%. По данни на китайската статистика, обемът на търговията между Китай и Латинска Америка през 2010 ще достигне 100 млрд. долара, при положение, че през 1980 е бил само 1,3 млрд. Той обаче, все още не може да се сравнява с търговията на Китай с държавите от АСЕАН. Все пак, Китай вече е най-големия търговски партньор на Бразилия (двете страни обявиха, че поддържат стратегическо партньорство) и съвсем скоро ще настигне САЩ по обема на инвестициите си в държавите на юг от Рио Гранде (24 млрд. долара, през 2008). Все повече латиноамерикански държави обръщат погледите си от север (САЩ и Канада) и Изток (ЕС) на Запад (т.е. към Азия и най-вече към Китай). Срещите на върха между Бразилия и Китай се провеждат все по-често, като на тях се обсъжда задълбочаването на сътрудничеството в търговията, инвестициите, екологията, външната политика, образованието, културата и т.н. Напоследък тези двустранни срещи преминаха в по-широк формат – този на БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), обединяващ най-влиятелните развиващите са държави в света. Те (както показа и срещата им в Русия) се опитват да намерят по ефективни начини за преструктуриране на световните финансови институции (като МВФ и СБ) и формиране на нова, по-стабилна и „плуралистична” световна финансова система. Стремят се да не допуснат светът да бъде сполетян от финансова катастрофа, заради лошото управление на банковата система в САЩ и формират единен фронт на преговорите от „Кръга Доха” срещу възхода на т.нар. „нов протекционизъм”. Четирите държави дискутират спешната необходимост за гарантиране устойчивостта на продоволствените и енергийни доставки и работят във все по-тясна връзка за решаването на текущите световни екологични проблеми. Обсъждат и деликатни въпроси на сигурността, като например неразпространението на ядреното оръжие и съвместната борба срещу тероризма и сепаратизма. Към тези дискусии биват привличани и други важни развиващи са държави от Латинска Америка, Азия и Африка, което за пореден път демонстрира значението на бързо възходящите държави от някогашния Трети свят в съвместните усилия за създаването на по-балансиран и хармоничен световен ред, отхвърляйки доминацията на няколкото богати развити държави на планетата, или пък на само една от тях (т.нар. еднополюсен модел). Ролята на Източна Азия, и в частност, на Китай във всички тези процеси е очевидна и тя несъмнено ще продължи да нараства.

Литература:

1. Jean Carpentier, Francois Lebrun, Histoire de l’Europe, Paris, 1992.

2. E.L. Jones, The European Miracle, Environment, Economics And Geopolitics in the History of Europe and Asia, University of Cambridge, 1987.

3. Friedrich Heer, The Intellectual History of Europe, Stutgart, 1998.

4. Roderick Ptak, Die Maritime Seidenstrasse, Kustenraume, Seefahrt und Handel in vorkolonialer Zeit, Minchen, 2007.

5. China and the Maritime Silk Road Studies, I & II, Fuchow, 1997, 1999.

6. Guo Weicheng, Hola, Mexico, Beijing, 2003.

7.Xin Jianfei, The World’s View on China, Hong Kong, 1991.

8. MAPEAL: Macau – Puente entre China y America Latina, Macau, 2006.

9. Wang Chen Chai, History of the World, Taipei, 1993.

10. Gavin Menzies, 1421: The Year China Discovered The World, New York, 2002.

11. XIII Congresso de la FIEALC, Macau, 2007.

12. Conference Proceedings of Macau-Philippines Historical Relations, Macau, 2005.

* Авторът е професор в Университета на Макао

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Stoi4ev.htm

Етносите са една от формите на съществуване на човешката общност, която днес се сблъсква с новите прояви на глобализацията. Този процес създава условия етнонационалните общности да разширяват своето представителство, но сякаш парализира тяхната самобитност, поражда нови или ескалира стари конфликти помежду им. Националният етнос е жива тъкан, участваща във формирането на нациите. В международното и националните законодателства, признати от съвременната демократична общност, е записано правото на национално и религиозно самоопределение, но това не означава право да се рушат суверенитета и целостта на съществуващите държави.

Задача за всяка страна е да осигури условия, които да не пораждат остри конфликти между етносите.

Характеристики и причини за възникване на етническите конфликти

Немалко съвременни държави се разпаднаха, а други се тресат от етнически конфликти, като за това не са виновни съставляващите ги етноси, а провалите в провежданата от управляващите политика, недооценяваща етническия фактор. В търсене на форми за социално и политическо самоутвърждаване, при най-малкото изменение на социално- политическите условия, етносите реагират с повишена активност в политическите и социални процеси, стремейки се да докажат и съхранят жизнеността си. Практиката сочи, че етносите често се явяват по-устойчиви общности от държавите, които населяват [1]. Благоустрояването на етносите във всяка държава трябва да бъде задача за политиците. В този аспект, етносите се явяват едновременно субект и обект на политиката [2]. Както е известно, науката пристъпва към сериозното изучаване на конфликтите едва от началото на 70-те години на ХХ век, макар историята на войните, етническите сблъсъци и тяхното влияние върху политиката на държавите да занимават човечеството от столетия [3]. В много страни националният въпрос остава сложен, вътрешнополитически проблем. На Балканите например, няма държава, в която да не се наблюдават прояви на национализъм и етнически претенции [4]. Тези отношения са тясно свързани с политическите, социалните, религиозните, екологичните и др. Именно в политиката се изразяват и реализират много важни интереси на етносите.[5] По правило, междуетническият конфликт е и социален. Възникнал между представители на отделни социални групи, от различви етноси, той може да доведе до конфронтация между самите етнически общности.

За възникването на етническите конфликти е необходимо наличието на три фактора:

-                      национално самосъзнание;

-                      критична маса от обществени проблеми, оказващи всеобхватно влияние върху националния бит;

-                      политическа сила, способна да използва в борбата за власт двата предходни фактора [6].

Етническите групи се борят за по-широк достъп до социалните, икономически, политически или културно-символически ресурси [7]. Междуетническите конфликти, които имат дълбоки исторически корени и традиции, засягат подсъзнателно хората и силно се влияят от религиозните различия. Изходът от тях може да варира от компромис до използването на сила. При разблокирането им е най-добре да се избягва външното вмешателство и да се осигури правото на свободен избор за всяка от страните. Създаването на системата за регулирането им пък следва да съчетава институционален и инструментален подход [8].

Съвременният етнополитически конфликт има скрит период на натрупване и разгръщане на противоречията. През този период се формира етнополитически потенциал, участниците осъзнават своя статус, съпоставят го с другите, определят отношението си към тях и решават въпросите за властта и преразпределението на материалните ресурси. Недоволството от собственият статус актуализира историческата памет и  стереотипите на междунационалната вражда.

В условията на ерозия на социалните връзки се засилва ролята на националността като традиционно значим канал за социална идентификация. Национализмът може да служи за политическа мобилизация, като примамка, поставена от политическите партии. Така, сред причините, пораждащи етнополитически конфликт, може да бъде посочена и “политизацията на етническата солидарност”.

Възможни са следните източници на етнополитически конфликти:

-                      изчезване на сдържащите фактори, отслабване на политическата власт или външна заплаха;

-                      исторически наследени междуетнически отношения;

-                      борба за лидерство в рамките на етническата група;

-                      влошаване на икономическата ситуация;

-                      ниско ниво на политическата и обща култура.

Следва да се има предвид и възможното наслояване на ситуации [9].

Етническите конфликти представляват сериозен риск за политиката. Когато се определя “индексът на политическия риск”, винаги се обръща внимание на етническите и религиозни различия; социалното неравенство; наличието на политически плурализъм; радикализмът; състоянието на властта; мащабите на антиконституционните действия; нарушенията на правовия ред и др.[10]

Анализът на вътрешните икономически фактори характеризира икономическото развитие на страната и определя уязвимите области, а този на външните определя степента на влияние на ограниченията върху вътрешната икономическа политика. Несъвършенството на демократичните институции и преломният момент в историческото развитие обуславят ролята на личния фактор.

Съществено е влиянието на политико-териториалните образования, притежаващи определен икономически потенциал, национален състав и опиращи се на исторически, политически, културни и религиозни традиции.[11]

За да овладеем конфликтите, е необходимо да познаваме основните и второстепенните участници; пространствените граници на конфликтното взаимодействие; фазите в развитието на конфликта; структурните граници, определящи основните и второстепенни участници; социалната среда и обективната обстановка; обекта на конфликта; функционалните взаимовръзки между структурните елементи и времевите граници.

За възникването и развитието на конфликтите въздействат четири групи фактори и причини: обективни, организационно-управленчески, социално-психологически и личностни.

В основата на всеки конфликт стоят конкретни противоречия. Обект на конфликта може да бъде материална, социална или духовна ценност, към чието овладяване, притежаване и използване се стремят опонентите. Особено важно е той да бъде правилно дефиниран, защото лъжливият обект затруднява разрешаването на проблемите. Необходимо е да се определят и условията, в които действат участниците в конфликта [12]. Основните функции на всеки конфликт могат да бъдат конструктивни и деструктивни. Деструктивните функции оказват подчертано негативно въздействие върху психическото състояние на участниците, съпровождат се с насилие и травмират опонентите. Понякога отношенията въобще се прекратяват. Конфликтът се вкоренява в социалния опит на личността и групата, мотивира търсенето на насилствени способи за решаване на проблемите и влияе отрицателно върху развитието на личността и доверието [13].

Сред конструктивните функции са отстраняване на противоречията, осветяване на нерешените въпроси, оценка на индивидуално-психологическите особености, тестване на ценностната ориентация, мотивация, насоки на дейност, освобождаване на психическо напрежение, развитие на личностите и техните отношения. Конфликтът протича във времето, преминавайки през етапи, в които възниква, развива се и заглъхва. Към тях спадат латентният период, включващ възникване на обективно проблемна ситуация, нейното осъзнаване и стремежът към разрешаването и с неконфликтни средства; открит период, който включва инцидент; ескалация; балансирано противодействие и спиране(същински конфликт); завършек на конфликта - преход от противодействие към търсене на решение и прекратяване на конфликта, посредством разрешаване, урегулиране, затихване, отстраняване или преминаване в друга форма. Следконфликтният период пък включва нормализацията на отношенията.[14]

Информацията има решаващо влияние върху развитието на конфликтите. Всеки от участниците има собствена субективна представа за обекта. У тях се формират информационни модели за: конфликтната ситуация; мотивите и възможните действия на противната страна; собствените мотиви и възможности; представата, която според тях другите имат за конфликта; целите на страните и др. Процесът на конфликтно взаимодействие представлява и обмен на информация. Ключът за разбирането на конфликта лежи в изследването на информационната среда, в условията и под въздействието на която те възникват, развиват се и завършват. Много специалисти смятат, че медиите влияят върху градуса на напрежението в обществото, формирайки нагласи за употребата на насилие или пък за неговото осъждане.[15]

Етническата картина в България

За етническите малцинства в България и отношението на обществото към темата може да съдим по едно изследване, проведено от септември 2001 до януари 2002. То се базира на проучване съдържанието на етническите публикации в 7 национални и 7 регионални всекидневника. За изследваният период са регистрирани 5400 публикации, от които 3282 в националните и 2118 в регионалните издания. В изследването се констатира, че сред „етническите” публикации преобладават отнасящите се за турците и ромите, със съответен дял 79.7%, в националните издания, и 75.8%, в регионалните, което съответства на тяхното реално място в демографската картина на българското население. Около 80% от публикациите за българските турци са с политическа тематика, докато българските роми са представени предимно като генериращи криминални и социални проблеми (60% от “ромските” публикации). Създадените негативни обществени нагласи спрямо ромите утвърждават отрицателвия им “образ”. Темата за интеграцията на ромите присъства сравнително рядко. Останалите около 25% от етническите публикации се разпределят главно между евреи и арменци. Другите етнически малцинства, като „македонци”, българо-мохамедани и руснаци присъстват сравнително рядко в регионалните издания, а власи, каракачани и гърци се срещат в единични случаи.

Еврейската тема на страниците на вестниците “Дума” и “Демокрация” протича под формата на спор за “историческата истина” и се оказва употребена за извличане на политически дивиденти.

Арменската тема пък се свързва с такива събития като взрива в хотел “Амбасадор”, оправдаването на Еди Минесян за убийството на автокрадец, победите на Армен Назарян на Олимпиадата в Австралия, юбилеят на в-к “Ереван” и годишнината от приемането на християнството в Армения. Руската тема присъства с изгонването от България на няколко руски граждани - Майкъл Чорни, Хайрулин, Ширков и др.

Споменаването на българомохамеданите(помаците) в националните издания се свързва с назначаването на Мустафа Кичуков за зам.министър на отбраната и строежа на джамии в районите, населени с българомохамедани.

Македонската тема пък се свързва с книгата на Божидар Димитров “Десетте лъжи на македонизма”; делото срещу България в Страсбург, заведено от активисти на ОМО “Илинден”; идеите за “нов Берлински конгрес” на лорд Дейвид Оуен и тиражираната в скопския в-к “Нова Македония” карта за размяна на територии и “договорените” политически граници на Балканите. Единствено на страниците на в-к “Струма” намира място реакцията на ОМО “Илинден-Пирин” срещу извършеното, през март 2001, преброяване на населението в България. Като цяло, доминира нагласата, че вътрешните противоречия трябва да се тушират и, че югозападната ни съседка следва да се подпомогне за ограничаване и потушаване на етническия конфликт на нейна територия. Доминират повече опасения от бежанска вълна и прякото ни въвличане в конфликта чрез войски или паравоенни доброволчески структури, отколкото от възможни сепаратистки акции [16].

Етническите теми и днес продължават да занимават общественото внимание, основно чрез медиите. Сбиване тревожи цял квартал в Добрич, а участващите в мелето цигани са сравнени с „талибани”. Освен до наранявания между участниците се стига и до конфликт с пристигналите представители на полицията, която е принудена да задели значителен ресурс за потушаване на напрежението [17]. При спор за череши в кюстендилското село Шишковци, българи са нападнати от 10 души от циганското малцинство, нанесли им побой, от който един е починал, а двама са ранени. Нападателите са въоръжени с бухалки. Друга група цигани, въоръжени с бутилки, нападат и чупят стъклата на полицейски участък в ромския квартал “Шести” в Нова Загора. В София, от цигани, е нападнат и пребит 66 годишен пенсионер, а в Сливен е изнасилена 70-годишна жена. Няколко цигани, след спор при бране на орехи, отвличат с автомобил насила младеж и го пребиват до смърт, като изоставят трупа му в селското землище [18]. Тези няколко случая, представляващи съвсем непредставителна извадка от публикациите в последно време, са красноречива илюстрация за отразяваната от медиите асоциалност в поведението на ромите и наличието на остра конфликтност между циганския етнос и останалите.

Все по-отчетливо се добавя и македонската тема, при това с нови насоки и поведение. Освен случая с несправедливо осъдената Спаска Митрова, придобила българско гражданство, общественото внимание и институциите на двете държави бяха ангажирани с поредния опит за налагане на псевдоисторически македонски претенции. Вицепремиерът на Македония Абдулаким Адеми посочи, че всяка институция трябва да внимава с текстовете, влияещи на междуетническите и международни отношения и имиджа на Македония пред международната общност [19]. Това стана по повод представената, на 17 септември, 2009, в Скопие, "Македонска национална енциклопедия" на Академията на науките (МАНУ). Излязла под редакцията на академик Блаже Ристовски, тя представя македонската визия за националното, политическо и културно минало и съвременност. В нея Пиринския край е посочен като неразделна част от “македонската автономия” и се говори за “асимилация на македонците в България”. Инициативата бе подкрепена от премиера Никола Груевски [20]. Реакцията на албанските партии накара ЕС да се ангажира с въпроса, дали не е застрашен мултиетническия характер на държавата [21]. Македонски политици и интелектуалци не пропуснаха да атакуват Гърция и България, които не признавали малцинствата с тяхната етническа, духовна и езикова идентичност. Лидерът на македонците в Гърция Павле Васкопулос(партия „Виножито”) обвини гръцката пропаганда и призова за реформа в образователната система и медиите, защото “чрез тях става  запознаването с други нации и култури”. От ОМО „Илинден-Пирин” също разкритикуваха „радикалната” политика на България към малцинствата, потискането на “македонщината” и шовинизма, за което заплашиха страната ни със съд в Страсбург.[22]

Продължителната конфронтация между Атина и Скопие даде повод и на САЩ да се намесят. Американският посланик в Гърция Даниел Спекхард заяви, че се надява спорът за името на бившата югославска република да се реши до 2010, като поиска повече гъвкавост, прозрачност и нов прочит на американо-гръцките отношения. Той призова спорещите да решат въпроса по начин, “удовлетворяващ и двете страни” и припомни, че САЩ вече имат изработена позиция по въпроса. Вероятно, от решаването на този спор ще зависи приемането на Македония за член на ЕС.[23]

У нас продължава тенденцията властите и институциите да бъдат обвинявани в неефективност, конспиративни заговори и конфликти: “Набезите върху полицейски автомобили и сгради и посегателствата върху полицаи, фактически, се окуражат от съдебната система”. Безобразията и престъпленията на циганите, квалицифицирани като „пасмина”, са определяни като ежедневие, за което политическата „класа” нехае. Към обществото са отправят сигнали, че „истинска законност скоро няма да има” [24]. Вестник “Атака” например, цитира депутата Павел Чернев, който коментира неразкритото убийство на двете сестри от Пазарджик: “...На 90% съм убеден, че става въпрос за деяние, извършено на етнически принцип - групово изнасилване на българки, предизвикано от поведение или отказ да имат сексуално отношение с конкретен циганин. И им е отмъстено. Аналог - случаят в "Столипиново", когато 13-годишно момиче беше свирепо убито с ритници от група цигани, защото казало: "По-добре да умра, отколкото да легна с циганин”.
Политикът внушава, че извършители от циганското малцинство умишлено се прикриват заради криминална обвързаност и политически интереси на ДПС и „Евророма”. В този контекст се цитира и убийството на проф. Калоянов в софийския квартал “Захарна фабрика”[25]. В статията "Де факто циганите са обявили война на имуществото, честта и живота на останалото население", правителствени и неправителствени организации са обвинени, че създават чувство за превъзходство и безнаказаност сред циганите чрез прилагане на двойни стандарти и осигуряване на социални предимства [26].

Българските турци са добре интегрирани в българското общество, като до средата на 80-те са обект на непрекъснато обгрижване от държавата и нейната политика. Проведеният т.нар. “възродителен процес” и намесата на редица чужди фактори допринесе за възраждане на турското етническо самосъзнание на българските турци. Тяхната съпротива, изразена понякога с най-остри форми, включително те