Tag:дестабилизация

турският президент има топли отношения с висши политици на Саудитска АрабияОт разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Както е известно, на 20 февруари 2016 Съветът за сигурност на ООН не прие руското предложение за резолюция относно необходимостта да се спазва суверенитета и териториалната цялост на Сирия. Против гласуваха шест от общо петнайсетте му члена, включително трима (от общо петимата), имащи право на вето: това са САЩ, Великобритания, Франция, Украйна, Нова Зеландия и Испания. Тоест, излиза, че тези шест държави открито се обявяват против защитата на териториалната цялост на друга държава, която също като тях самите, е пълноправен член на ООН. Ситуацията е парадоксална, тъй като подобна позиция е в очевиден разрез със самия Устав на Световната организация. Гласуването в Съвета за сигурност би могло да се тълкува само като открито поощряване на агресията срещу Сирия, свързана с желанието на редица регионални, а и глобални играчи, за разчленяването на тази страната в рамките на лансирания от САЩ проект за преформатиране на целия Голям Близък Изток. На първо място, става дума за Турция, защото именно Анкара се опитва поетапно да "усвои" отделни участъци от Северна Сирия, формално под предлог да създаде там т.нар. "зона за сигурност", а на практика за да реализира неоосманистките амбиции на управляващия тандем Ердоган-Давутоглу.

Освен Турция обаче, от разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).

Всъщност, истината е, че в момента Рияд се намира в дори по-тежка ситуация, отколкото Анкара. Управляващата там династия се сблъсква с изключително много проблеми - от ниските цени на петрола, опустошили хазната на Кралството (бюджетният дефицит през 2015 достигна почти 100 млрд. долара), до продължаващата гражданска война в Йемен, в която Саудитите за затънали до шия и която също поглъща гигантски ресурси и ангажира значителна част от армията на страната.

Въпреки това, плановете на саудитските власти за въоръжена намеса в Сирия продължават да са актуални, подкрепата за въоръжената сирийска опозиция не отслабва, да не говорим, че на 19 февруари външният министър Ал-Джубейр заяви, че тя трябва да бъде снабдена със средства за противовъздушна отбрана за да може да се противопостави успешно на военновоздушните сили на режима в Дамаск и подкрепящата го руска авиация. Не спират и призивите за свалянето на Башар Асад - ако не с преговори, то със сила (въпреки поетите от Саудитска Арабия ангажименти да подкрепя преговорния процес въз основа на Женевското комюнике от юни 2012 и Виенската декларация на Международната група за подкрепа на Сирия от ноември 2015).

Ако Турция, в лицето на тандема Ердоган-Давутоглу, не крие мечтите си за нова Османска империя, Саудитите биха искали да създадат нещо като "легален сунитски халифат" (т.нар. "Сунистан"), вместо одиозната и очевидно неприемлива за никого Ислямска държава. Според мнозина експерти, именно с тази цел в края на 2015 беше създадена и т.нар. Ислямска коалиция за борба с тероризма, формално включваща 34 мюсюлмански държави. Саудитските стратези планират този приемлив за международната общност "халифат" да включва Сирия или поне "сунитската" и част, т.е. източната част на страната, където се намира и сегашната "столица" на Ислямска държава Ракка, която Саудитите планират да овладеят с помощта на специалните си части. Ясно е, че предвид категоричното неприемане на режима в Дамаск от Саудитска Арабия, евентуалното овладяване на столицата на ислямистите едва ли ще предполага последващото и предаване на Асад. Неслучайно както в Дамаск, така и в Техеран, този план беше категорично отхвърлен с думите, че ако саудитските специални части влязат на сирийска територия ще я напуснат в ковчези.

След отказа да бъде одобрен руския проект за резолюция относно Сирия от 20 февруари става ясно, че всички тези ирационални планове на Турция и Саудитска Арабия, които няма как да се реализират без голяма война в региона, на практика се одобряват от Вашингтон, Лондон и Париж, където вероятно разчитат, че амбициозните лидери в Анкара и Рияд, увлечени от илюзорните си планове да създадат в региона собствени миниимперии, ще се сблъскат фронтално с руснаците в Сирия и по този начин ще стане възможно всички тези сили да се унищожат взаимно, което пък би решило геополитическите проблеми на Запада за десетилетия напред.

Какви са реалните възможности на Саудитите

В речта си пред Европейския парламент на 16 февруари (по време на посещението му в Белгия) иранският външен министър Мохамед Джавад Зариф предупреди Саудитска Арабия да не изпраща сухопътни части в Сирия, тъй като така ще наруши международното право. Повечето анализатори оцениха предупреждението му като завоалирана заплаха срещу Рияд. В тази връзка е интересен въпросът, доколко въобще е възможно пълноценното участие на саудитската армия в подобна военна операция. Както е известно, до миналата 2015, тя беше участвала само в един мащабен въоръжен конфликт - операцията "Пустиння буря", осъществена през 1990-1991 от водената от САЩ коалиция срещу Ирак. Но, макар че сред командващите на половинмилионната армия на коалицията формално се числеше и саудитският принц Халед бин Бандар, цялата операция се ръководеше единолично от американския генерал Норман Шварцкопф. Що се отнася до принц Бандар, той стана известен най-вече с гигантските сделки за доставки на американско оръжие за Саудитска Арабия, като по някои данни само собствените му комисиони от тях са били 4 млрд. долара, което принуди тогавашния саудитски крал Фахд да уволни принца от поста министър на отбраната и да нареди разследване срещу него.

Втората голяма международна операция на саудитската армия бе нахлуването в Йемен, стартирало през март 2015. В резултат от него, само преките жертви сред мирните жители в страната достигнаха 2500 души, а икономиката и инфраструктурата на тази най-бедна арабска държава бяха напълно разрушени. Що се отнася да военните успехи на Саудитска Арабия в Йемен, експертите ги оценяват като повече от скромни. Последният от тях беше овладяването на южната столица на страната Аден през юли 2015. Саудитите не успяха да поставят под свой контрол дори областния център Таиз, въпреки, че местното население се отнася враждебно към бунтовниците "хуси", подкрепяни от Иран.

Ако Саудитите по-добре познаваха историята, сигурно щяха да си спомнят за провалите, които търпят в тази част на света португалците през ХVІ век, турците - през ХVІІ и ХІХ век, британците и египетската армия - през ХХ век, и едва ли щяха толкова лекомислено да се забъркат в йеменската гражданска война. На фона на нейното проточване и ожесточаване, евентуален опит на Рияд да се ангажира и с военни действия по суша в Сирия изглежда предварително обречен на неуспех.

Впрочем, липсата на боен опит и военна стратегия не е единствения проблем на Саудитите. Една голяма война изисква много пари, а заради спада на цените на петрола Кралството изпитва изключително сериозни финансови проблеми. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011, тогавашният крал Абдула обяви старта на грандиозни социални програми на обща стойност 72 млрд. долара. Те включваха създаването на държавна пенсионна система, строежа на голям брой евтини жилища, създаването на 90 хиляди нови работни места (предимно в държавния апарат и силовите структури) и развитие на най-изостаналите региони. Основната цел беше да се гарантира лоялността на масите към режима, предвид реалната заплаха от мащабни антиправителствени протести.

За степента, в която саудитската икономика зависи от петрола говори фактът, че бюджетът на Кралството за 2016 е планиран с цели 60 млрд. долара дефицит. Освен социалните програми, това поставя под въпрос и помощта за саудитските сателити в арабския свят, позволяваща на Рияд да си купува съюзници в геополитическата схватка с Техеран. По неофициални данни, въпросната помощ се равнява на 30 млрд. долара годишно. В нея влизат изгодните заеми за военния режим в Египет, кредитите за Пакистан, субсидиите, отпускани на монарсите на Бахрейн и Йордания (позволяващи им да съхранят своята крехка власт), както и подкупите за племенните вождове в Йемен. Отделно от тази сума е помощта за ислямистите в Сирия и Ирак. Наистина Кралството може да разчита на стабилизационните си фондове от 652 млрд. долара, но при сегашните разходи те ще се изпразнят в рамките на слесдващите 8-10 години. А след това?

Съзнавайки, че не може да разчита на собствените си сили, през декември 2015 Рияд обяви създаването на Ислямска коалиция за борба с тероризма, включваща 34 държави. Но макар че формално се води като "антитерористична", тази по-скоро формална коалиция не е насочено против Ал Кайда или Ислямска държава, а против основния геополитически противник на Саудитите - Иран. Но дори и в нейните рамки Рияд има проблеми с най-боеспособните си партньори. Така, още в началото на йеменската кампания, в нея отказаха да участват Пакистан и Египет. Първият трябва да се справя с прекалено много вътрешни проблеми, включително в крайно неспокойната си Северозападна провинция, освен това Исламабад не иска да си разваля отношенията със съседен Иран. Египет пък е ангажиран с борбата срещу терористите на Синайския полуостров и с опитите да включи изпадналата в пълен хаос Либия в своята сфера на влияние. Що се отнася до кралете на Йордания и Мароко, които формално са склонни да приемат предложенията на Рияд и разчитат на саудитската финансова помощ, те никак не бързат да изпращат своите военни като пушечно месо в Сирия. Така, остават само такива екзотични съюзници като Судан, Сомалия или Коморските острови, но те на практика не разполагат с реален военен потенциал.

Ето защо, декларациите за евентуалното участие на Саудитска Арабия в сухопътна операция в Сирия се оценяват от мнозина като блъф. Действително, Рияд съумя да се сдобие с доминиращо влияние върху сирийската въоръжена опозиция. Кралството има съюзници в почти всички групировки на противниците на режима: от сравнително умерения Сирийски революционен фронт до Джабхат ан-Нусра (макар че последната официално е обявена от Рияд за терористична организация и поданиците на Кралството нямат право да се сражават на нейна страна, без саудитска помощ бойците и нямаше да могат да превземат стратегическия сирийски град Идлиб през май 2015). В същото време последните успехи на сирийската армия сериозно разколебаха противниците на Асад. Те предават позициите си една след друга и вече не могат да мечтаят за завоюването на нови територии, а само за удържането на сегашните. Освен това военните поражения ограничават шансовете на опозицията за успех в преговорите. На този фон на саудитските им покровители на остава нищо друго, освен да заплашват с пряка военна намеса. Времето обаче ще покаже, дали тази тяхна тактика ще се окаже успешна.

Рияд като фактор за дестабилизацията на Близкия Изток

Предприеманите през последните седмици от Рияд стъпки във външнополитически план, потвърждават цитираните от британския "Гардиан" изводи, съдържащи се в един доклад на германското разузнаване (BND) от края на 2015 (1), в който се подчертава усилващата се роля на Саудитска Арабия за дестабилизирането на Близкия Изток. Анализаторите на BND свързват това с отказа от предпазливата дипломация на предишния крал Абдула и ориентацията към "импулсивна политика на намеса", реализирана от сина на сегашния крал и военен министър на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман чрез задълбочаването на противопоставянето с Иран, продължаването на войната срещу "хусите" в Йемен и подкрепата за джихадистите в Сирия в борбата им срещу режима на Асад.

Декларираното от Рияд намерение да изпрати свои сухопътни сили в Сирия в рамките на международната коалиция срещу ИД, оглавявана от САЩ, което се подкрепя от Турция и ОАЕ, не само илюстрира авантюристичните настроения в саудитското ръководство, но и стремежа му с всички възможни средства да ангажира западните държави в реализацията на неговите регионални амбиции.

Така Рияд прави всичко по силите си за да провали стартиралият в Женева пореден кръг на преговорите за решаване на сирийския проблем (приключил с решението за примире от 27 февруари), използвайки формираната под негов контрол делегация на ислямистката опозиция (т.нар. Висш комитет за претовори, включващ екстремисти от Ахрар аш-Шам и Джейш ал-Ислам), която настоява сирийската армия да прекрати настъплението си, като предварително условие за по-нататъшни разговори. Очевидно е, че след като не вижда особени шансове за успех нито на бойното поле, нито на преговорите, покровителствената от Рияд "непримирима опозиция" (за разлика от Сирийската опозиционна група Москва-Кайро, представляваща светската демократична опозиция в страната), вижда единствен изход в прехвърлянето на вината за провала на мирния процес върху Дамаск и провокирането на военна намеса на западните държави, Турция и монархиите от Залива в Сирия.

Декларациите на Рияд и Анкара за готовността им да стартират сухопътна операция зачестиха на фона на успехите на правителствените сили и кюрдите и очертаващата се възможност за провал на плановете за овладяване на Сирия от сунитските групировки и превръщането и в ислямска държава. Очевидно е, че целта на подобна намеса не е борбата срещу ИД, а по-скоро спасяването на покровителстваните от Турция и Саудитска Арабия джихадисти. Тоест, разчита се, че под прикритието на доминираната от САЩ международна коалиция турските и саудитските части ще се включат, съвместно с бунтовниците, в битката със сирийската армия и кюрдите, което несъмнено ще ескалира военните действия. Подобен опит за провокирането на локален конфликт обаче, може да има непредсказуеми последици. При положение, че липсва съответната санкция на ООН, появата на турски и саудитски войски в Сирия с основание ще бъде изтълкувано от противниците им като откровена агресия, а Асад ще може да разчита на допълнителна подкрепа, включително от страна на част от сегашната опозиция. При това трансформацията на сирийския конфликт в регионален и усилващата се опасност от избухването на глобален конфликт (предвид турското членство в НАТО) рискуват да превърнат ЕС в заложник на авантюристичната политика на тандема Ердоган-Давутоглу и саудитските му съюзници, в лицето на крал Салман (за който британското списание "Икономист" твърди, че страда от старческа деменция и алцхаймер (2)) и неговия син - военният министър Мохамед бин Салман (квалифициран от "Индипендънт" като наивен и арогантен, а от други анализатори като "психически неуравновесен" (3))

Така, докато Турция струпва по границата си със Сирия и Ирак 150-хиляден (заедно с тиловите части) експедиционен корпус, Саудитска Арабия (по данни на Би Би Си) сондира възможността на сирийска територия да бъдат разположени още толкова бойци на "Ислямската коалиция за борба с тероризма" (4), при това според "Гардиан", самият Рияд се готви да изпрати там само няколко хиляди души от своите специални части и разчита основната тежест на борбата със силите на режима и съюзниците му да се поеме от Турция, Египет, Йордания и ОАЕ. В Кайро и Аман обаче са убедени, че свалянето със сила на Асад само още повече ще дестабилизира региона.

На този фон, вече става ясно, защо през декември 2015 Рияд обяви за създаването на въпросната "Ислямска коалиция", а след това съвместно с Анкара формира Висш саудитско-турски стратегически съвет. Саудитската инициатива за обединяването в рамките на коалицията на 34 предимно сунитски държави (примамвайки ги най-вече с обещания за щедра финансова помощ), всъщност цели да накара съседите на Кралството да свършат мръсната работа в собствената му битка с иранското влияние в региона.

Според повечето анализатори, фактът, че държава-участник в оглавената от САЩ международна коалиция за борба с Ислямска държава формира собствена коалиция, която уж ще преследва същите цели, както и Вашингтон, може да означава само, че Саудитска Арабия всъщност си поставя различни от американските задачи в борбата срещу Ислямска държава. Доказателство за това са и думите на принц Мохамед бин Салман, че "Ислямската коалиция" няма да се ограничи само с тази борба. Тоест, битката с тероризма се използва от Саудитска Арабия за да получи одобрението на международната общност за намеса в съседните и държави и най-вече в Йемен, Сирия и Ирак. Истинските цели на "Ислямската коалиция" пораждат въпроси дори сред водещите държави в нея. Египетското ръководство например смята,  вместо Турция да бъде допусната в коалицията, тя би трябвало да бъде обявена за държава-спонсор на тероризма, както впрочем и Катар, който "също е пряко отговорен за разпространението на тероризма в Сирия и Ирак".

Както е известно, създаването на Ислямската коалиция за борба с тероризма беше персонална инициатива на принц Мохамед бин Салман, който буквално е обсебен от идеята за формирането на "арабска НАТО". Впрочем, в Брюксел предполагат, че последните действия на саудитската върхушка - от създаването на Ислямската коалиция до екзекуцията на 47 човека, обвинени че са терористи (в началото на януари 2016) са свързани, освен с всичко друго, и със стремежа на съперничещите си за властта официален престолонаследник Мохамед бин Найеф и сина на сегашния крал Мохамед бин Салман да се докажат като решителни политици, които не се колебаят да вземат трудни решения за да гарантират сигурността на страната. Изострянето на борбата за власт в Саудитска Арабия и антииранската истерия в Рияд показват, че самата Саудитска Арабия се е превърнала в генератор на кризи (както вътрешни, така и външни) и ще продължи да следва политика на нагнетяване на напрежението в региона. По този начин обаче, Саудитите сами тласкат към бунт потиснатото шиитско малцинство в страната.

Очевидно е, че нито САЩ, нито ЕС имат интерес да се поддават на провокациите на Рияд и Анкара, тъй като целите на двете държави се разминават с тези на Запада, включително по отношение на борбата с тероризма. Вместо това, те би следвало да поискат от Турция и Саудитска Арабия да спазват стриктно резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН от 2014, изискваща прекратяване на подкрепата за джихадистите в Сирия. Вместо да си затварят очите, те трябва да поставят ребром въпроса за спазването на човещките права в Кралството, както и за нарушаването от саудитска страна на международното хуманитарно право в Йемен, където нейната авиация редовно бомбардира различни граждански обекти, включително болници на "Лекари без граници". Предвид факта, че Рияд продължава да практикува масови екзекуции, включително чрез обезглавяване, в стил "Ислямска държава", би следва да се постави и въпросът за евентуалното изключване на Саудитска Арабия от Съвета на ООН по правата на човека.

Иранската реакция на саудитските планове

Както можеше да се очаква, декларацията на Рияд от началото на февруари, че съвсем скоро може да стартира сухопътна операция в Сирия, провокира острата реакция на Техеран. Така зам.началникът на иранския Генерален щаб бригаден генерал Масуд Джезайери официално декларира, че страната му е категорично против евентуална турско-саудитска операция с Сирия и заплаши, че ако тя стане факт, Иран рязко ще увеличи числеността и въоръжението на военния си корпус в страната, така че той да "може да разгроми агресорите". Според Джезайери: "няма да позволим да възникне още по-голяма заплаха за сигурността в една и без това разрушена страна. Убеден съм, че Саудитска Арабия вече е изчерпала военните си възможности. Сирия не е Йемен и ако имаха възможност, Саудитите отдавна щяха да са атакували армия на Асад". Той смята също, че без Рияд, Анкара едва ли ще предприеме голяма операция в Сирия. Квалифицирайки Турция и Саудитска Арабия като "държавите-парии" в близкоизточния регион, генерал Джезайери прогнозира, че те вероятно ще продължат да работят за разрушаването на Сирия, но в същото време са наясно и, че Иран и Русия са готови моментално да реагират и да стоварят цялата си мощ върху тях.

Малко по-рано, командващият Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) генерал-майор Мохамед Али Джафари също изрази мнение, че "Саудитска Арабия няма да посмее да изпрати армията си в Сирия. Тя няма шанс срещу редовните ирански части, които ще бъдат прикривани от въздуха от руската авиация". В тази връзка, той прогнозира, че ако все пак дръзнат да предприемат сухопътна операция в Сирия, Саудитите ще провокират изключително тежък вътрешен конфликт, което ще предреши съдбата на Кралството.

На свой ред, по време на срещата си в Техеран с гръцкия премиер Ципрас, секретарят на иранския Висш съвет за национална сигурност Али Шамхани изрази мнение, че "претенциите на Саудитска Арабия и Турция въобще не съответстват на военния им потенциал" и предупреди Европа, че я очаква още по-мащабна мигрантска криза, ако Анкара и Рияд все пак предприемат сухопътна операция в Сирия.

Впрочем, изглежда, че всичко това се осъзнава и от самите саудитски военни. Така, на арабския сайт NTHNеws.net беше публикувано писмо на група висши саудитски военни до престолонаследника и вътрешен министър принц Мохамед бин Найеф, в което те се противопоставят на изпращането на сухопътни войски в Сирия, оценявайки подобно решение като изключително опасно (в същото писмо, те определят саудитската операция в Йемен като "провал") (5).

Според въпросната група генерали, практически всички опозиционни групировки, подкрепяни от Рияд и Анкара, се командват от хора, които са граждани на Саудитска Арабия и Турция, което се отнася и за мнозина военни командири от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и други екстремистки организации, изповядващи уахабизма (т.е. държавната религия на Саудитското кралство). Освен това, стотици саудитски духовници също са в редовете на въпросните терористични организации. Между другото, уахабизмът е единственият предмет, който се преподава в училищата в "столицата" на Ислямска държава - сирийският град Ракка, при това учебниците са същите като тези в саудитските училища.

Това означава, че от една страна, войските на Рияд (ако все пак навлязат в Сирия) ще се окажат в изключително сложна ситуация, а от друга - политическата ситуация в самата Саудитска Арабия ще излезе изпод контрола на властите. Опозиционно настроените саудитски генерали твърдят, че фрагментацията на военната ситуация в Сирия на практика изключва воденето на бойни действия само против армията на Асад. В тази връзка те посочват, че ако саудитската армия реши да атакува и отрядите на Ислямска държава, тя ще окаже недопустима помощ на шиитската милиция и иракската армия, както и на армията на Иран и на руската авиация. От друга страна, ако реши да се ограничи само с действия срещу частите на Асад, Рияд рискува да се превърне в официален съюзник на Ислямска държава. При подобно развитие, САЩ ще бъдат принудени да вдигнат ръце от Саудитите и да оставят нещата да се решават от Москва и Техеран. Тоест, както се посочва в коментара на NTHNews.net, както вътрешната, така и външнополитическата ситуация не е благоприятна за Рияд.

От друга страна, както подчертава базираният в Техеран международен новинарски канал Alalam News Network, "Сирия, Иран и Русия вече отправиха твърдо предупреждение на Рияд, посочвайки, че на практика Саудитска Арабия възнамерява да спаси терористите, които напоследък търпят серия от тежки поражения, но те няма да допуснат това." (6).

Бележки:

1. http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/saudiarabia/12029546/Saudi-Arabia-destabilising-Arab-world-German-intelligence-warns.html

2. http://www.economist.com/news/middle-east-and-africa/21638134-generational-change-looms-ail-king

3. http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/prince-mohammed-bin-salman-naive-arrogant-saudi-prince-is-playing-with-fire-a6804481.html

4. https://gloria.tv/media/LiovfSVQzZE

5. http://en.farsnews.com/newstext.aspx?nn=13941129000604

6. http://en.alalam.ir/news/1789285

---------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите

 
Мащабите на имиграцията в Гърция

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1660-novite-termopili-gartsiya-i-balkanite-v-ochakvane-na-porednoto-imigrantsko-nashestvie

Нелегални имигранти в очакване проверката преди настаняванеКакто знаем, Гърция е разположена в североизточната част на Средиземно море. На север тя граничи с Албания, Македония и България. На изток неин съсед е Турция, като двете страни имат къса сухопътна граница в Североизточна Тракия и огромна морска граница в Егейско море. На юг е Африка, а на Запад - Италия. Географското и положение превръща страната в югоизточната "врата" на ЕС. До края на 80-те години на миналия век Гърция беше сравнително "хомогенна" държава, като според официалната статистика православните гърци бяха 98% от населението, а останалите 2% включваха потомците на българите-мюсюлмани, живеещи в Източна Тракия, както и малките еврейска и католическа общности.

След краха на комунистическите режими, Гърция се превърна в обект на мащабни имигрантски потоци от север, като етническите гърци, решили да се завърнат в "родината-майка" бяха само малка част от тях, докато основната се формираше от албанците, българите и други източноевропейци. След 2008 значително нарастна потокът нелегални имигранти от Близкия Изток, Южна Азия и Африка, като след 2010 именно те станаха най-многобройни. Преди 2008 пък основният "доставчик" на нелегални имигранти в страната беше Албания.

Проблемът с имигрантите придоби толкова сериозни измерения, че през 2009 тогавашния зам. председател на Европейската комисия Жак Баро призна, че "съществува голяма опасност от дестабилизацията на Гърция поради напълно неконтролираните имигрантски вълни, които я заливат".

На свой ред, в доклада си за тероризма от 2012, Държавният департамент на САЩ подчертава, че "Пропускливостта на гръцките граници представлява проблем. Макар че граничните власти се опитват да направят нещо в тази посока, възможностите им да поставят под контрол мащабната нелегална имиграция през сухопътните и морските граници с Турция са ограничени. Последните събития в Северна Африка и Близкия Изток дадоха мощен тласък на нелегалната миграция към и през Гърция, която се осъществява през гръцко-турската граница и гръцките егейски острови".

Мащабите на имиграцията в Гърция

Имигранти, избягали от войната в ИракСпоред известния експерт по въпросите на нелегалната имиграция от Института за европейски и американски изследвания (RIEAS) Йоанис Коловос, който цитира данни на гръцкото Министерство на вътрешните работи, броят на легалните имигранти в страната (повечето от които са получили легален статут след като са се заселили в Гърция) е 537 237, като огромното мнозинство от тях (70%) са албанци. Липсват данни за нелегалните имигранти, но се знае, че в периода 2008-2012 гръцката полиция е задържала за нелегално проникване в страната 577 900 души. В тази връзка Коловос цитира данни на Гръцката фондация за европейска и външна политика (ELIAMEP), според които през 2010 в страната е имало около 470 000 нелегални имигранти. Според бившия шеф на гръцките специални служби, дипломат и депутат в парламента Йоанис Корандис обаче, през 2009 в Гърция е имало 1,8 млн. имигранти, като само 600 000 от тях са преминали или преминават през процес на легализиране. Както посочва Йоанис Коловос, ако тази оценка е точна, 1,2 милиона души (т.е. 15%-18% от цялото население) пребивават нелегално в страната. На свой ред, данните на Еуростат за 2012 сочат, че в Гърция живеят 956 000 чужденци (8,5% от населението), като само 153 000 са от държави от ЕС, докато останалите идват от страни, които не са членки на Съюза. В тази връзка Коловос подчертава, че докато средният дял на чужденците в страните от ЕС е 6,6%, а този на чужденците дошли от държави извън Съюза е 4,1%, при Гърция тези цифри са, съответно, 8,5% и 7,1%. Той отбелязва и, че демографските тенденции в страната допълнително се влошават заради понижаващия се коефициент на раждаемост, застаряващото коренно население и бързия демографски упадък. Според професора от Атинския университет за икономика и бизнес Манолис Дретакис, ако се запази сегашното ниво на имигрантския поток към Гърция, през 2060 имигрантите ще достигнат 21% от населението на страната.

Противоречивата имигрантска политика на Атина

Въпреки плахите опити на гръцките власти да ограничат мащабния имигрантски поток, залял страната след 1990 (включително предприетите депортации на нелегални имигранти), делът на имигрантите в населението на страната продължи да нараства, което доведе до формирането на процъфтяващ черен пазар на работна ръка. Това принуди управляващото в Гърция през 1993-2004 Общогръцко социалистическо движение (ПАСОК) да предприеме мерки за облекчаване на ситуацията. Препоръките на експертите към правителството бяха  да бъдат регистрирани всички нелегални имигранти в страната, но да се даде възможност за легализация само на онези от тях, които не идват от съседните на Гърция държави (Албания, Македония и България), при това тази легализация трябва да е само за определен кратък срок и да е съобразена с нуждите на местния пазар на труда. Вместо това обаче, през 1997 властите решиха да дадат шанс за легализация на всички нелегални имигранти (смяташе се, че по онова време броят им е 500 000). Усилията им обаче се оказаха неуспешни, тъй като бяха легализирани само половината от тези хора, докато притокът на нелегални имигранти продължи с пълна сила.

Правителството реши да даде втори шанс на нелегалните имигранти през 2001 (тогава броят им се оценяваше на 650 000), но и този път нещата не се получиха, поради непрекъснато нарастващият брой на имигрантите и неспособността на гръцката администрация да се справи с поставената и задача. Въпреки това, следващите правителства на страната още на два пъти (през 2004 и 2007) се опитаха да осъществят легализация на незаконно пребиваващите на територията и имигранти, но отново безуспешно, като в резултат от това ситуацията само се влоши.

В същото време, както посочва Йоанис Коловос, ЕС достатъчно ясно беше заявил, че решенията за приемане на имигранти, както и определянето на броя им, са изцяло в прерогативите на съответната страна-членка. Нещо повече, Съюзът продължава и днес твърдо да се обявява против мащабните легализации на нелегалните имигранти, като посочва, че "в контекста на политиката за регулиране на имиграцията, единственият подходящ подход е да се работи за връщането им в тяхната родина". Освен това ЕС посочва, че "мащабните мерки за легализация не оказват дългосрочен ефект по отношение съкращаването на количеството на нелегалните имигранти. Точно обратното, те често дават допълнителен тласък на нелегалната имиграция". В резултат от тази "самоубийствена", според Коловос, имигрантска политика, през следващите години броят на нелегалните имигранти в Гърция експлозивно нарасна.

Със сбърканата си политика на "регулиране" и легализация правителствата в Атина изпращат погрешно послание към държавите, генериращи основния поток от нелегални имигранти в страната. Там остават с впечатление, че Гърция се очертава като "слабо място" във веригата на държавите от ЕС и ако човек успее по някакъв начин да се промъкне в нея, може да разчита, че рано или късно ще се сдобие с легален статут. Нещо повече, с периодичните си кампании за легализация, гръцките правителства на практика създадоха "вратичка в закона" както за нелегалните имигранти, така и за тези, които незаконно ги наемат на работа. В редките периоди, когато властите предприемаха ефективни мерки за защита на границите (например по време на Олимпийските игри в Атина през 2004) това водеше до значителен спад в броя на нелегалните имигранти.

В резултат от всичко това, проблемът с нелегалната имиграция постепенно се превърна в постоянна и многопластова заплаха за националната сигурност на страната. Сред най-очевидните измерения на тази заплаха е присъствието в Гърция на огромен брой хора с неизвестен произход и неясни мотиви, които могат да бъдат како чисто икономически (търсене на работа или на по-висока заплата), така и откровено криминални и дори по-лоши (осъществяване на терористични действия). Според Йоанис Коловос, тази заплаха за националната сигурност, свързана с нелегалната имиграция, се проявява в пет основни форми:

Криминализация и гетоизация

Неконтролираният приток и установяването на огромен брой нелегални имигранти в големите гръцки градове доведе до появата на имигрантски гета в тях, включително в центъра на Атина. Съответно, в тези зони се наблюдава взрив на криминалната активност, а етническите сблъсъци и бунтове са все по-често явление. Друга последица от сбърканата имигрантска политика на управляващите е много значителният дял на извършените от чужденци престъпления в страната (37% от изнасилванията и 46% от обирите, през 2012). Според Министерството на вътрешните работи, 63,2% от затворниците в Гърция са чужденци, като най-много са албанците. Според таен доклад на гръцката полиция, цитиран от Коловос, в момента в страната действат 42 албански престъпни организации (3000 албанци са тясно свързани с наркотрафика, а 2500 техни сънародници биват арестувани всяка година за обири и мошеничество).

Според данни на Министерството на обществения ред, през последните 15 години броят на регистрираните криминални елементи-чужденци е нараснал драматично (докато през 1998 те са били 6094, през 2012 са три пъти повече). При това делът на албанците сред тях е паднал от 54% на 41% заради нарасналата активност на престъпни елементи от Пакистан, България, Румъния и т.н.

Все по-трудната интеграция

Фактът, че в Гърция проникват все повече нелегални имигранти, които успяват да се задържат в страната, прави интеграцията им все по-проблематична. Сред причините за това е и, че повечето от тях идват от държави извън ЕС. Според Коловос, предвид горчивия опит на страни като Великобритания, Франция или Холандия, фактът, че повечето имигранти идват от мюсюлмански държави е още една пречка пред усилията за пълната им интеграция.

Впрочем, интеграцията на имигрантите търпи неуспех и, защото огромното мнозинство от тях са влезли в Гърция нелегално и едва впоследствие са получили легален статут. Поради това отношението на коренното население към тях е изключително негативно, като то се подхранва и от участието им в различни видове криминална активност и от постепенната гетоизация на обитаваните от тях райони на големите гръцки градове. Така, социологическите проучвания сочат, че 74% от гърците смятат, че присъствието на имигрантите води до ръст на насилието и престъпността, а 76% подкрепят предприемането на по-активни мерки срещу тях (48% подкрепят депортацията на нелегалните имигранти, а 8% искат от страната да бъдат изгонени всички имигранти).

Ето защо, посочва Йоанис Коловас, не е чудно, че значителна част от имигрантската общност в страната (включително второто поколение имигранти) не могат да се интегрират в гръцкото общество. Така, според изследване на Атинския национален университет, голямото мнозинство от първото поколение имигранти и 40-50% от второто изпитват сериозни трудности при интеграцията си.

Впрочем, интеграцията се затруднява и от факта, че безработицата сред имигрантите е много по-голяма (и продължава да нараства), отколкото сред коренното население. По данни на националната статистика от края на 2012 например, безработицата сред имигрантите е била 37%, а при гърците - 25%. Близо 60% от имигрантите живеят в бедност, докато това се отнася за 29% от гърците.

Опасността от "Велика Албания"

Според изследване на Gallup Balkan Monitor от 2012, 75% от албанците подкрепят идеята за създаването на "Велика Албания" и смятат за част от нея Североизточна Гърция (наричана от тях Чамерия). Ето защо присъствието на непрекъснато нарастващ брой албанци в Гърция дава възможност на крайните албански националисти да вербуват сред тях бъдещи бойци за "освобождението" на Чамерия. Неслучайно проучванията сочат, че гърците демонстрират най-негативно отношение именно към албанските имигранти (през септември в последвалите един футболен мач масови сблъсъци между гърци и албанци в Атина, Солун, Корфу, Родос, Лариса, Волос, Коринт, Триполис и Нафплион доведоха до един убит и десетки ранени). Между другото преди няколко години гръцкият вестник "Прото Тема", цитира данни на Министерството на обществения ред, че 3000 албанци, живеещи в Гърция, притежават автомати "Калашников" и боеприпаси за тях.

Радикалният ислямизъм

Доскоро изглеждаше, че в Гърция не съществува сериозна опасност от прояви на радикален ислямизъм. Въпреки това, в доклад от 2009 на американския Държавен департамент, посветен на тероризма, се посочва, че: "тъй като Гърция се превръща в една от основните "врати" към Европейския съюз за имигрантите от Близкия Изток и Южна Азия, съществуват опасения, че тя може да бъде използвана като транзитна страна от терористи, насочващи се към Европа и САЩ. Броят на нелегалните имигранти, влизащи в Гърция нараства драматично, като през 2008 и 2009 полицията е арестувала по 100 000 нелегални имигранти годишно, половината от които идват от Северна Африка, Близкия Изток и Южна Азия".

През последните няколко години в Гърция се случиха редица знакови събития, очертаващи тенденция за формирането на разширяваща се мрежа от квазирадикални ислямистки елементи в гръцкото общество. Така, през декември 2008 в Атина и други големи градове в страната имаше улични бунтове и безредици, като половината от арестуваните участници в тях бяха пакистански и афганистански имигранти, които са признали пред полицията ,че им е било платено за да се включат в демонстрациите.

През май 2009 пък бяха организирани т.нар. „демонстрации в защита на Корана”, по време на които групи от представители на различни мюсюлмански имигрантски общности в Атина излязоха на улиците, обвинявайки полицията че е „осквернила свещената книга на Исляма” по време на рутинен обиск на уличен търговец от сирийски произход.

Ръстът на броя на нелегалните имигранти от мюсюлмански държави, където радикалните ислямисти разполагат със силни позиции (Пакистан, Бангладеш, Афганистан) формира благодатна почва за пропагандата на екстремистки настроените имами. Според гръцкия вестник "Катимерини", през 2010 в страната са функционирали 75 незаконни джамии, чиито брой непрекъснато нараства, като повечето са създадени от имигранти от Пакистан и Бангладеш. Междувременно се появиха данни, че само в района на Атика живеят 150 000 имигранти мюсюлмани, като едва 28 000 от тях имат разрешение за пребиваване в страната.

Албанско-ислямистският алианс

Както е известно, около 70% от албанците са мюсюлмани. Те разбира се не са толкова религиозни, като мюсюлманите от Пакистан или Египет например, но според Йоанис Коловос можем да очакваме формирането на своеобразен алианс между албанския национализъм и ислямския фундаментализъм, който да се опита да дестабилизира Гърция. Той посочва, че от формирането на подобен съюз интерес имат и двамата потенциални участници в него. Албанските сепаратисти ще си гарантират по-голяма подкрепя за реализацията на своите цели, включително от различни джихадистки формации (каквито действаха и в Косово по време на битката му за незавасимост). Фундаменталистите пък ще се сдобият с нов опорен пункт в Европа (след Босна и Косово). Макар да не изглежда особено вероятен, подобен алианс не е невъзможен.

Какво решение предлага Брюксел

Както е известно, през 2008 държавите от ЕС (включително България и Гърция) подписаха Европейски пакт за имиграцията и убежището. В него се посочва, че имигрантската политика следва "да се съобразява с приоритетите, нуждите и капацитета да приема имигранти на всяка страна-членка". Имигрантската политика трябва да се съобразява с "наличния потенциал от човешки ресурси на ЕС, както и с нуждите на трудовия пазар на всяка отделна страна-членка". Ключово изискване на пакта е, че "нелегалните имигранти в държавите от ЕС трябва да напуснат територията им", както и че "страните-членки трябва да разглеждат всяка молба за легализация поотделно, а не да се ориентират към масова легализация на статута на дошлите в тях имигранти".

Очевидно, имигрантската политика на Гърция през последните 20 години се осъществяваше в разрез с тези препоръки. Както посочва Йоанис Коловос,  правителството в Атина въобще не е направило опит да оцени реалните нужди на местния трудов пазар от имигранти, нито  да прецени капацитета на наличната инфраструктура за тяхното поемане. В крайна сметка, управляващите продължават да не са наясно за броя на имигрантите, които страната би могла да приеме, да не говорим, че пропусна няколко удобни възможности за депортирането на поне част от тях обратно в родината им, като вместо това се ориентира към самоубийствената според мнозина политика на ex-post facto легализация.

Едва напоследък гръцките власти се опитват да променят тази политика, като минимизират притока на нелегални имигранти (сред примерите за това е и изградената стена по гръцко-турската сухопътна граница) и увеличат драстично броя на депортираните. В същото време, както посочва друг известен експерт в сферата на сигурността - Йоанис Михалетос от Института за анализ на сигурността и отбраната в Атина, обратите и радикалните промени в геополитическия пейзаж в зоните около Югоизточна Европа, пораждат нарастващи опасения, че регионът може да бъде залят от нов мощен поток от нелегални имигранти, идващи предимно от бойните полета в Близкия Изток, които през следващите месеци и години ще нахлуят в него по суша и вода. Неслучайно, както гръцкото председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2014, така и италианското - през втората и половина, поставиха във фокуса на своя дневен ред именно нелегалната имиграция в Съюза. На свой ред гръцкото правителство стартира мащабна програма на стойност няколкостотин милиона евро за модернизиране на бреговата охрана, граничните служби и специалните части, които трябва да предотвратят очакваното поредно имигрантско нашествие в страната.

След белезите, че то неминуемо предстои, е и последното развитие на ситуацията в Ирак, където се практикува изключително брутална форма на "джихадизма", довело до появата на огромен бежански поток, който отчаяно търси начини да се измъкне от региона. Паралелно с това, експертите смятат, че разпространяващият се в него хаос ще стимулира и нелегалния трафик на оръжие и наркотици, през Балканите, към Европа.

Нелегалните имигрантски потоци в Европа

Легенда:

Шенгенско пространство

Държави, асоциирани с ЕС

Членки на ЕС, извън Шенген

Основни "врати" за имигрантите

Основни пътища към ЕС

Нови марщрути

Зона на концентрация на потенциални имигранти

Миграцията вътре в ЕС

Възможният регионален отговор

При тези обстоятелства изглежда съвършено наложително държавите от региона, върху които първо ще се стовари тази комплексна заплаха, а именно България, Гърция, Македония и Сърбия, да засилят сътрудничеството помежду си в тази сфера, формирайки своеобразен алианс за борба с очертаващия се нов мощен поток от нелегални имигранти, водещ до крайно негативни демографски и политически последици за тях.

На един последващ етап, към този "алианс" трябва да бъдат убедени да се присъединят и такива държави от Западните Балкани, като Албания, Черна гора и Босна, още повече, че те традиционно се смятат за "слабо звено" в борбата с мрежите на регионалната организирана престъпност, част от които са ангажирани и с трафика на хора, включително на нелегални имигранти.

По-нататък, в битката на балканските нации срещу надигащата се нова вълна от нелегални имигранти следва да бъде ангажирана и Италия - тази страна, която в момента поема основната част от преминаващите през разрушената Либия имигранти към Европа, се чувства тясно свързана със случващото се в Югоизточна Европа, включително заради близостта си с Гърция и Албания, откъдето в нея също проникват нелегални имигранти от Азия и Африка.

Според повечето експерти, всички споменати по-горе държави следва съвместно да предприемат следните ключови мерки за борба с нелегалната имиграция и свързаните с нея криминални активности:

- Да инвестират повече средства за усъвършенстване на своите човешки и технически ресурси, системи, организация и методи,         използвани в тази сфера;

- Да задълбочат сътрудничеството помежду си, включително провеждайки съвместни операции за ограничаване на потока от нелегални имигранти в засегнатите страни;

- Да обединят дипломатическите си усилия с цел оказване на натиск върху Турция, която продължава да е основната транзитна държава за очертаващите се нови мощни имигрантски вълни, да не говорим, че е пряко отговорна (наред с редица други играчи разбира се) за сегашната дестабилизация на Близкия Изток;

- Формиране на нови съвместни и финансирани и подкрепяни от ЕС структури за борба с нелегалната имиграция;

- Осъществяване на мащабни съвместни разследвания с цел да бъдат разкрити криминалните синдикати, ангажирани с трафика на хора, изготвянето на фалшиви документи и подпомагането на нелегалната имиграция.

В същото време, всяка от застрашените от новата имигрантска вълна държави би следвало да възприеме по-реалистичен подход към решаването на проблема, който да включва:

- Изясняване потребностите на националните трудови пазари от имигранти;

- Изясняване на въпроса, какво количество имигранти може да поеме съответната държавна инфраструктура;

- Много по-ефективна защита на сухопътните и морски граници;

- Драстично увеличаване броя на депортираните обратно в родината им имигранти, което може да стане чрез комбинация между дипломатически усилия, двустранни споразумения и изготвяне на програми за депортиране. От особено значение е постигането на споразумения с Турция, която е основната транзитна държава за имигрантския поток към България и Гърция и, оттам към Европа;

- Рационализиране, т.е. съкращаване броя на легализираните имигранти, включително като не се издават (или продължават) разрешения за работа на граждани от държави извън ЕС и лансиране на програми за доброволна репатриация;

- Налагане на много по-сурови наказания на онези, които наемат на работа нелегални имигранти.

- Въздържане от каквито и да било масови акции по легализирането на вече пристигналите в съответната страна имигранти.

- Превръщане на защитата на националната сигурност и единството на нацията в основен критерий при формулиране на имигрантската политика на всяка конкретна страна.

Залозите в тази битка са големи. Нов мащабен приток на имигранти на Балканите и в Европа, като цяло, ще има крайно дестабилизиращи политически ефекти в повечето страни, пораждайки в тях много сериозни икономически, социални и здравни проблеми. Нещо повече, верижният ефект от него ще заложи основите на продължителен (вероятно в течение на десетилетия) процес на дестабилизиране както на Балканите, така и на останалата част от Европа, изостряйки тлеещите в региона междуетнически напрежения.

Вече е ясно, че мултикултурализмът, като понятие, е мъртъв и без всякакви шансове скоро да възкръсне на фона на драматичните промени в Близкия Изток, които са на път да отворят нова глава в историята на насилието по света. Европа следва да концентрира усилията си за запазването на мира в региона, вместо пасивно да набюдава как цяла Африка и половината Азия опитват да се преселят на Стария континент. Подобно поведение не решава нито един от острите проблеми, пред които ние, европейците сме изправени и на практика ще доведе до прехвърлянето на сегашните кръвопролитни конфликти в Близкия Изток по улиците на европейските градове - процес, който всъщност вече е стартирал.

----------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 



 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 
Powered by Tags for Joomla