Tag:джихадисти

Външен натиск, Стокхолмски синдром у политиците са на път да превърнат българите в малцинство

„Швейк, вие да не сте идиот?

Тъй вярно, господин поручик – по време на редовната

военна служба бях освободен заради идиотство...

....Швейк, толкова голям идиот ли сте?

Тъй вярно, господин поручик, толкова...”

Ислямът завзема бавно ЕвропаВъв време когато в Ангола със Закон забраниха исляма, се оказва, че в България като страна-членка на ЕС се намират 15 на сто от джамиите на Стария континент.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и прочие...

Във време, в което служебното правителство на президента Росен Плевнелиев подписа 14 договора с Катар, но никой не каза за какво са тези договори...

Във време когато, съседна Турция се обръща към ислямизацията и нейните политици тръбят за възстановяване на Османската империя...

Във време когато повече от половината българи не искат България да продължава да приема бежанци от войната в Сирия, както сочи изследване на социологическата агенция "Сова Харис"...

Сирийска опозиция"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални имигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

Дали сме идиоти, господа политици, за да останем безразлични към събитията в днешно време? Или вероятно ни вземат за доказани идиоти, имайки предвид поведението на българина в последните 23 години?!

Вероятно има доза истина в това мнение на политиците за избирателите им, след като повярвахме, че е имало перестройка и събаряне на комунизма – а комунизъм така или иначе отдавна няма в страната ни.

Бежанците от Косово, които така и не дойдохаПовярвахме в „легендата”, че Иван Костов е отказал да приеме бежанци от Косово, но дали наистина точно това се случи? Всъщност моята версия е, че никой от Големите в геополитиката не е мислил да изселва бежанци, ислямисти от Косово. Случваше се точно обратното – на геополитическите стратези им бе необходимо Косово да бъде населено с албанци, ислямисти, за да може да обяви, че е държава. Така и стана: сръбската област Косово се самопровъзгласи за държава благодарение на неизселените косовски бежанци, които Иван Костов смело отказал да приеме!

Как да не го остане в политиката, въпреки че два пъти като министър на финансите съсипа държавата, а като премиер направи такава приватизация, че икономиката ни дълго няма да се съвземе? Остана заради „смелостта” му да се опъне на Запада! Ах, недейте!

Как да не се запитаме, защо политиците ни се правят на умрели лисици и пренебрегват факта, че Сирия обяви, че е готова чрез своите посолства да помогне за връщането на нейните граждани в родината им, като ги настани в територия, където не се водят военни действия?

Хората идващи от Сирия били застрашени и бягали, но бежанците според приетото международно право бягат в съседни държави, а България определено не е съседна държава на Сирия. Т. е. страните, от които бягат сирийците ни ги транспортират до турско-българската граница, за да влязат в България.

Според

ЗАКОН ЗА БЕЖАНЦИТЕ

(обн.,ДВ,бр.53 от 11 юни 1999 г.; попр.,бр.97 от 1999 г.; изм.,бр.45 от 30 април 2002 г.)

Глава първа

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

(4) Чужденец, влязъл не по законоустановения ред в Република България, за да поиска статут на бежанец, не се наказва за това деяние, ако пристига направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му по смисъла на чл.1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.

От територия, където са били застрашени животът и свободата им ли идват така наречените сирийски бежанци? Категорично не – Турция не е застрашила животът и свободата им, а само ни ги прехвърля като ги транспортира  от турско-сирийската граница до нашата, българската.

Просто и ясно.

Какво се случва всъщност – не се ли повтаря и за България планът „Косово” като съзнателно и целенасочено се заселват така наречените бежанци, мнозинството, от които даже не са сирийци, за да се окажат един ден българите малцинство?

Илюзиите, че България е само временна спирка за така наречените бежанци вече се изпариха, след като стана ясно, че според министър Ангел Найденов 60 % искат да останат у нас. Другите ще бъдат връщани от богатите европейски страни /както е видно с примера на гръцките имигранти/, ако не си  намерят там за 3 месеца работа и дом. Германия вече започна да ни връща обратно бежанци.

Неограниченият прием на чужденци е на път да ускори драматично процеса на превръщане на  етническите българи у нас в малцинство, е избягвана неудобна тема за лобистите на  заселването. Нека си го кажем.

Никой от българските политици не говори дори за ограничителна квота, което едва ли е случайно.

Никой от българските политици не коментира и как нелегални имигранти от края на 2012 година сега „внезапно” излязоха на светло. Никой не запита пътуващият до Брюксел /въпреки трите повдигнати обвинения - бел. Л. М./ Цветан Цветанов защо се прави на умряла лисица за този не толкова дребен факт?

Игрички "президент МВР-министър"

Министърът на вътрешните работи Цветлин Йовчев спомена за Стенограмата на Консултативния съвет за национална сигурност от 5 февруари 2013 година, но никой досега не разбра какви ги е говори и забъркал на този КСНС така нареченият президент Росен Плевнелиев.

Йовчев отхвърли критиките към кабинета за бежанската криза и предупреди, че ако ГЕРБ внесе вот на недоверие по тази тема, ще излязат "интересни неща" какво е свършил кабинетът "Борисов".

Йовчев обаче не демонстрира подобно спокойствие по отношение на президента Росен Плевнелиев и го нападна остро, че не свиква Консултативния съвет по национална сигурност /КСНС/, обсъжда кризата само с лидера на ГЕРБ и критикува правителството.

"От изказванията на г-н Борисов разбирам, че част от тези проблеми те са ги коментирали, и са обсъждали кризата с президента, но е редно това да стане в присъствието на останалите парламентарно представени политически партии. Не можем да гледаме на този Консултативен съвет като на някаква играчка в ръцете на едно дете, което само решава кога и как да си играе с нея. Това е изключително сериозен инструмент за решаване на проблемите, свързани с националната сигурност на Република България”, каза Йовчев.

В отговор Плевнелиев заяви, че "изпълнителната власт трябва да си изпълнява задълженията, а не да си изпуска нервите".

"Справянето с бежанската вълна е изцяло в правомощията на изпълнителната власт. Има план, Съветът за сигурност към Министерския съвет трябва да се събира по-често. Изпълнителната власт има всички правомощия и задължения, за да се справи с този проблем. Не зависи от президента - бежанците да получат легло, ток, вода и да им осигурим най-елементарните човешки условия", заяви Плевнелиев на брифинг.

Прав е Плевнелиев, но като е започнал с „а” да кара нататък и да си каже защо бърка нелегалните емигранти с бежанци, защо подминава как си затваряха очите от кабинета „Борисов” за въпросните нелегални емигранти и както го играе сладкодумен да вземе, че да разсекрети тази Стенограма...

Отговорът на Йовчев не закъсня:

"Предвид повишения обществен интерес и актуалността на проблема, призовавам да бъде разсекретена Стенограмата от КСНС на 5 февруари 2013 г., за да се види каква е готовността на кабинета към този момент, оценени ли са рисковете и какво е предприето. Добре е президентът да отговори какво е направил тогава, за да не спят хора по земята. Наистина не е добре да се върви в тази реторика, за да не стигнем от изказвания в стил – "като нямат хляб, да ядат пасти”, защото в момента натам върви г-н президентът”, коментира Йовчев.

Спира ли потокът от нелегални имигранти?

От доклад на МВР стана ясно, че отвъд границата с Турция има струпване на големи групи хора, очевидно желаещи да проникнат нелегално. „На турска територия в граничната с България зона са концентрирани големи групи нелегални имигранти, чието преминаване у нас е възпрепятствано от извършваните строителни дейности по изграждане на защитната преграда в участъка Лесово – Крайново”цитира Доклада сайтът Общество нет.

Ясно е, че договорът за реадмисия между ЕС и Турция няма да има сила със задна дата, да не говорим, че Германия и Гърция все още не са се произнесли по този Договор, а и Меджлиса не го е гласувал!

Няма съмнение, че налице е организирано заселване на чужденци, които идват от държава в която няма война, но на които се дава статут. Това по същество би могло да се приеме като усилие за бламиране на устройството на унитарната българска  държава чрез етно-религиозно нашествие. Примерите на съседно Косово и Македония са налице.

На въпрос от сайта news.bg към шефа на Агенцията за бежанците Николай Чирпанлиев за това какво се прави с така наречените бежанци, той отговаря така:

„Оставащите в България преди всичко ще преминат обучение по български език. В него ще се включат и центровете на общините, заинтересовани от заселването на бежанците на своя територия. Много са тези български общини с обезлюдени селища. Там ще се раздават празни къщи и ще има процес на оземляване”.

Да е чул някой общини да искат да се заселят бежанци на тяхна територия? Или да е чул някой в обезлюдените селища да се предлагат къщи на останали без покрив българи, излъгани от банки?

Няма и да чуете.

Всъщност кметът на Малко Търново Илиян Янчев разкри нещо любопитно: „Бежанци от войната в Сирия вече няма, те узнаха, че у нас условията са лоши и че не са желани. Влизат съмнителни елементи от други държави, което наистина е притеснително“.

Засега спирам по темата за новата ситуация и поведението на властимащите, които развиват Стокхолмски синдром и не се държат адекватно по отношение на вината на ГЕРБ за нелегалните имигранти, базата, която би следвало да ги приюти и състоянието на границата ни с Турция.

Прочетете интервюто на лорд Дъглас Хърд, в което той твърди, че ЕС трябва да наблегне на важността на националните държави и националните парламенти.

След това вземете великия Ярослав Хашек и прочетете още веднъж:

-         Швейк, вие идиот ли сте?

-         Тъй вярно, аз съм доказан идиот.”

 

Външен натиск, Стокхолмски синдром у политиците са на път да превърнат българите в малцинство

„Швейк, вие да не сте идиот?

Тъй вярно, господин поручик – по време на редовната

военна служба бях освободен заради идиотство...

....Швейк, толкова голям идиот ли сте?

Тъй вярно, господин поручик, толкова...”

Ислямист закрива лицето си от фотоапарата - сн. Б. Симова, ФранцияВъв време когато в Ангола със Закон забраниха исляма, се оказва, че в България като страна-членка на ЕС се намират 15 на сто от джамиите на Стария континент.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и прочие...

Във време, в което служебното правителство на президента Росен Плевнелиев подписа 14 договора с Катар, но никой не каза за какво са тези договори...

Във време когато съседна Турция се ислямизира и обръща гръб на светската държава, завещана от Ататюрк...

Във време когато повече от половината българи не искат България да продължава да приема бежанци от войната в Сирия, както сочи изследване на социологическата агенция "Сова Харис"...

Джихадисти"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални емигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

Дали сме идиоти, господа политици, за да останем безразлични към събитията в днешно време? Или вероятно ни вземате за доказани идиоти, имайки предвид поведението на българина в последните 23 години?!

Вероятно има доза истина в това мнение на политиците за избирателите им, след като повярвахме, че е имало перестройка и събаряне на комунизма – а комунизъм така или иначе отдавна няма в страната ни.

Бежанци от КосовоПовярвахме в „легендата”, че Иван Костов е отказал бежанци от Косово, но дали това се случи? Всъщност никой от Големите в геополитиката не е мислил да изселва бежанци, ислямисти от Косово. Случваше се точно обратното – на геополитическите стратези им бе необходимо точно обратното: Косово да бъде населено с албанци, ислямисти, за да може да обяви, че е държава. Така и стана: сръбската област Косово се самопровъзгласи за държава благодарение на неизселените косовски бежанци, които Иван Костов смело отказал да приеме!

Как да не говорят за Костов като за силен премиер, въпреки че два пъти като министър на финансите съсипа държавата, а с проведената приватизация постави началото на разрухата в икономиката? Избраха го и заради „смелостта” му да се опъне на Запада! Ах, недейте, никой на никого не се опъваше!

Как тогава да не се запитаме, а защо политиците ни се правят на умрели лисици и пренебрегват факта, че Сирия обяви, че е готова чрез своите посолства да помогне за връщането на нейните граждани в родината им, като ги настани в територия, където не се водят военни действия?

Хората идващи от Сирия били застрашени и бягали, но те бягат в съседни държави, а България определено не е съседна държава на Сирия. Т. е. Страните, от които бягат сирийците ни ги транспортират до турско-българската граница, за да влязат в България.

Според

ЗАКОН ЗА БЕЖАНЦИТЕ

(обн.,ДВ,бр.53 от 11 юни 1999 г.; попр.,бр.97 от 1999 г.; изм.,бр.45 от 30 април 2002 г.)

Глава първа

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

(4) Чужденец, влязъл не по законоустановения ред в Република България, за да поиска статут на бежанец, не се наказва за това деяние, ако пристига направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му по смисъла на чл.1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.

От територия, където са били застрашени животът и свободата им ли идват така наречените сирийски бежанци? Категорично не – Турция не е застрашила животът и свободата им, а само ни ги прехвърля като ги транспортира  от турско-сирийската граница до нашата, българската.

Просто и ясно.

Какво се случва всъщност – не се ли повтаря и за България планът „Косово” като съзнателно и целенасочено се заселват така наречените нелегални имигранти, мнозинството, от които даже не са сирийци, за да се окажат един ден българите малцинство?

Илюзиите, че България е само временна спирка за така наречените бежанци вече се изпариха, след като стана ясно, че според министър Ангел Найденов 60 % искат да останат у нас. Другите ще бъдат връщани от богатите европейски страни (както е видно с примера на гръцките имигранти ), ако не си  намерят там за 3 месеца работа и дом. Германия вече започна да ни връща обратно бежанци.

Неограниченият прием на чужденци е на път да ускори драматично процеса на превръщане на  етническите българи у нас в малцинство, е избягвана неудобна тема за лобистите на  заселването. Нека си го кажем.

Никой от българските политици не смее да спомене дори за ограничителна квота, което едва ли е случайно.

Никой от българските политици не коментира и как нелегални имигранти от края на 2012 година сега „внезапно” излязоха на светло. Никой не запита пътуващият до Брюксел въпреки трите повдигнати обвинения Цветан Цветанов защо се прави на умряла лисица за този не толкова дребен факт?

Игрички "президент МВР-министър"

Министърът на вътрешните работи Цветлин Йовчев спомена за Стенограмата на Консултативния съвет за национална сигурност от 5 февруари 2013 година, но никой досега не разбра какви ги е говори и забъркал на този КСНС така нареченият президент Росен Плевнелиев.

Йовчев отхвърли критиките към кабинета за бежанската криза и предупреди, че ако ГЕРБ внесе вот на недоверие по тази тема, ще излязат "интересни неща" какво е свършил кабинетът "Борисов".

Йовчев обаче не демонстрира подобно спокойствие по отношение на президента Росен Плевнелиев и го нападна остро, че не свиква Консултативния съвет по национална сигурност /КСНС/, обсъжда кризата само с лидера на ГЕРБ и критикува правителството.

"От изказванията на г-н Борисов разбирам, че част от тези проблеми те са ги коментирали, и са обсъждали кризата с президента, но е редно това да стане в присъствието на останалите парламентарно представени политически партии. Не можем да гледаме на този Консултативен съвет като на някаква играчка в ръцете на едно дете, което само решава кога и как да си играе с нея. Това е изключително сериозен инструмент за решаване на проблемите, свързани с националната сигурност на Република България”, каза Йовчев.

В отговор Плевнелиев заяви, че "изпълнителната власт трябва да си изпълнява задълженията, а не да си изпуска нервите".

"Справянето с бежанската вълна е изцяло в правомощията на изпълнителната власт. Има план, Съветът за сигурност към Министерския съвет трябва да се събира по-често. Изпълнителната власт има всички правомощия и задължения, за да се справи с този проблем. Не зависи от президента - бежанците да получат легло, ток, вода и да им осигурим най-елементарните човешки условия", заяви Плевнелиев на брифинг.

Прав е Плевнелиев, но като е започнал с „а” да кара нататък и да си каже защо бърка нелегалните имигранти с бежанци, защо подминава как си затваряха очите от кабинета „Борисов” за въпросните нелегални имигранти и както го играе сладкодумен да вземе, че да разсекрети тази Стенограма...

Отговорът на Йовчев не закъсня:

"Предвид повишения обществен интерес и актуалността на проблема, призовавам да бъде разсекретена стенограмата от КСНС на 5 февруари 2013 г., за да се види каква е готовността на кабинета към този момент, оценени ли са рисковете и какво е предприето. Добре е президентът да отговори какво е направил тогава, за да не спят хора по земята. Наистина не е добре да се върви в тази реторика, за да не стигнем от изказвания в стил – "като нямат хляб, да ядат пасти”, защото в момента натам върви г-н президентът”, коментира Йовчев.

Всъщност правителството вече има план за начина, по който трябва да постъпва с нелегалните имигранти и работи по него.

Спира ли потокът от нелегални имигранти?

От Доклад на МВР, цитиран от сайта Общество. нет стана ясно, че отвъд границата с Турция има струпване на големи групи хора, очевидно желаещи да проникнат нелегално. „На турска територия в граничната с България зона са концентрирани големи групи нелегални имигранти, чието преминаване у нас е възпрепятствано от извършваните строителни дейности по изграждане на защитната преграда в участъка Лесово – Крайново”.

Ясно е, че договорът за реадмисия между ЕС и Турция няма да има сила със задна дата, да не говорим, че Германия и Гърция все още не са се произнесли по този Договор, а и Меджлиса не го е гласувал!

Няма съмнение, че налице е организирано заселване на чужденци, които идват от държава в която няма война, но на които се дава статут. Това по същество би могло да се приеме като усилие за бламиране на устройството на унитарната българска  държава чрез етно-религиозно нашествие. Примерите на съседно Косово и Македония са налице.

На въпрос от сайта news.bg към шефа на Агенцията за бежанците Николай Чирпанлиев за това какво се прави с така наречените бежанци, той отговаря така:

„Оставащите в България преди всичко ще преминат обучение по български език. В него ще се включат и центровете на общините, заинтересовани от заселването на бежанците на своя територия. Много са тези български общини с обезлюдени селища. Там ще се раздават празни къщи и ще има процес на оземляване”.

Да е чул някой общини да искат да се заселят бежанци на тяхна територия? Или да е чул някой в обезлюдените селища да се предлагат къщи на останали без покрив българи, излъгани от банки?

Няма и да чуете.

Всъщност кметът на Малко Търново Илиян Янчев разкри нещо любопитно: „Бежанци от войната в Сирия вече няма, те узнаха, че у нас условията са лоши и че не са желани. Влизат съмнителни елементи от други държави, което наистина е притеснително“.

Има ли ксенофобия в България по отношение на нелегалните имигранти - по-скоро налице е недоверие у българите и тревога за това, как ще оцеляват. "Ксенофобията" е удобна като упрек единствено на неправителствените организации, финансирани от ЕС и САЩ, както и от геостратезите, замислили да променят демографския облик на държавата ни.

Засега спирам по темата за новата ситуация и поведението на властимащите, които развиват Стокхолмски синдром и не се държат адекватно по отношение на вината на ГЕРБ за нелегалните емигранти, базата, която би следвало да ги приюти и състоянието на границата ни с Турция.

Прочетете интервюто на лорд Дъглас Хърд, в което той твърди, че ЕС трябва да наблегне на важността на националните държави и националните парламенти.

След това вземете великия Ярослав Хашек и прочетете още веднъж:

-         Швейк, вие идиот ли сте?

-         Тъй вярно, аз съм доказан идиот.”

 

Тиери Мейсан, Глоубъл Рисърч, 9 октомври 2012

Тиери Мейсан е изключително популярен френски разследващ журналист и писател, спечелил си забрана да стъпва в САЩ след като публикува книгата си за 11 септември и тя бе преведена в 28 страни по цял свят, но забранена в щатите. Публикацията му за Сирия използвахме в предаването „Геополитическа Коледа`2012″ на авторската ми програма „10-та по Рихтер“ по СКАТ ТВ с участието на Боян Чуков. Тук ви предлагам пълният текста на статията на Мейсан.

Валентин Фъртунов

Сирия - разрушенията растатСирийската война се проточи. Стана твърде скъпо и опасно за съседите й да бъде продължена. Русия, която цели да възстанови позициите си в Близкия изток, се опитва да покаже на Съединените щати, че е в техен най-голям интерес да позволят на Москва да приключи конфликта.

Военната ситуация в Сирия се обръща срещу онези във Вашингтон и Брюксел, които се надяваха да сменят режима чрез сила. Два последователни опита да се превземе Дамаск се провалиха и стана ясно, че тази цел не може да бъде постигната.

Там където НАТО се провали да постигне война, ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност) се подготвя да постигне мир. Генералният секретар на организацията Николай Бордюжа обяви, че организацията разполага с мироопазващи сили в състав от 50000 души, готови да бъдат разположени в Сирия.

На 18 юли, експлозия изби ръководството на сирийския Съвет за национална сигурност, давайки с това сигнал за началото на мащабна офанзива на десетки хиляди наемници, изсипали се срещу сирийската столица от Йордания, Ливан, Турция и Ирак. След няколко дни на решаващи битки, Дамаск бе спасен, когато слоевете от населението, враждебни на управляващия режим, решиха да изберат от патриотизъм да подпомогнат националната армия, наместо да приветстват с добре дошли силите на Свободната сирийска армия.

На 26 септември джихадистите на Ал Кайда успяха да се промъкнат в Министерството на отбраната, дегизирани като сирийски войници и представящи фалшиви документи. Те възнамеряваха да детонират жилетките си с експлозиви в офисите на Генералния щаб, но не успяха да се промъкнат достатъчно близо до целта си и бяха застреляни. Втора група направи опит да завладее Националната телевизия за да излъчи ултиматум до президента, но не можа да достигне до сградата, тъй като достъпът до нея бе блокиран секунди след първата атака. Трета група се бе прицелила в сградите на правителството, а четвърта – в летището.

И в двата случая НАТО координираше операциите от турската си база в Инджирлик, търсейки възможност да провокира разцепление в ядрото на Сирийската арабска армия (сухопътните сили на Сирия), осланяйки се на определени генерали, за да свали режима. Въпросните генерали обаче, отдавна са били разкрити като предатели и преместени на маргинални позиции без достъп до ефективно командване. В резултат на двете провалени атаки сирийските сили укрепнаха, получавайки необходимата им вътрешна легитимност, за да продължат офанзивата и да разбият Свободната сирийска армия.

Тези провали обезсърчиха онези, които злорадстваха в аванс, че дните на режима на Башар Асад са преброени. Във Вашингтон, логично, онези, които предлагаха оттегляне са героите на деня. Въпросът не е вече колко време ще се задържи режимът на Асад, а дали повече си струва САЩ да продължат войната, отколкото да я спрат. Продължаването ще повлече колапс на йорданската икономика, загуба на съюзници в Ливан, риск от гражданска война в Турция, в допълнение към необходимостта да се пази Израел от хаоса. Спирането на войната ще означава да се допуснат руснаците отново да възстановят стабилното си присъствие в Близкия изток и засилване на оста на съпротива срещу експанзионистичните мечти на Ликуд.

Докато отговорът на Вашингтон взема изпредвид израелските аспекти, той спря да обръща внимание на съветите от правителството на Нетаняху. Израелският премиер успя да среже клона на който седи чрез манипулациите зад убийството на посланик Крис Стивънс и шокиращата си намеса в американската президентска кампания. Ако дългосрочната защита на Израел е по-скоро стратегическа цел, отколкото огъване пред безочливите искания на Нетаняху, то продължаването на руското присъствие в региона  е най-доброто решение. С един милион руско-говорящи израелци, Москва никога няма да допусне оцеляването на колонията да бъде застрашено.

Тук е необходимо да хвърлим един поглед назад. Войната срещу Сирия бе предрешена от администрацията на Буш на 15 септември 2001 г. по време на среща в Кемп Дейвид, както категорично бе потвърдено от генерал Уесли Кларк. След като претърпя няколко поражения, действията на НАТО трябваше да бъдат окончателно спрени след наложеното от Русия и Китай вето.

Тогава се появи „план Б”, включващ използването на наемници и операции под прикритие, при положение, че разполагането на униформени войници стана невъзможно. При положение, че Свободната сирийска армия не е отбелязала дори една-единствена победа срещу редовната армия на Сирия, последваха няколко прогнози, че конфликтът ще стане безкраен и с нарастваща сила ще подкопава стабилността на държавите от региона, включително Израел.

В този контекст, САЩ подписаха Женевското споразумение при посредничеството на Кофи Анан. Впоследствие, войнолюбците торпилираха това споразумение чрез организирането на изтичане на информация към пресата, осветляваща западното тайно участие в конфликта, информация, която доведе до незабавното подаване на оставка от страна на Кофи Анан. Те също така изиграха и двата си коза чрез атаките на 18 юли и 26 септември и загубиха и в двата случая. Като резултат, Лакдар Брахими, наследникът на Анан, бе повикан да съживи и осъществи Женевското споразумение.

Междувременно, Русия не бездействаше: тя успя на наложи създаването на сирийско Министерство на националното помирение; контролираше и пазеше срещата в Дамаск на националните опозиционни партии, организира контакти между американския и сирийския генерални щабове и подготви разполагането на мироопазващи сили. Първите две мерки бяха бегло отбелязани в западната преса, докато последните две бяха напълно игнорирани.

Въпреки всичко, както бе разкрито от Сергей Лавров, руският външен министър, Русия се зае с опасенията на американското Обединено командване на началник-щабовете, отнасящи се до сирийските химически оръжия. Русия увери американците, че въпросните оръжия за складирани на места с достатъчна степен на сигурност, за да не попаднат в ръцете на Свободната сирийска армия или пък да бъдат завладени от джихадистите и използвани от тях безогледно. В последна сметка, Русия даде заслужаващи доверие гаранции на Пентагона, че оставането на власт на такъв утвърден лидер като Башар Асад, създава много по-управляема ситуация, включително за Израел, отколкото да се допусне хаосът в Сирия да се разпространи в целия регион.

Освен всичко друго, Владимир Путин ускори проектите за ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност), антинатовския отбранителен съюз, който включва Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Русия. Външните министри на ОДКС приеха обща позиция за Сирия и логистичен план за евентуалното разполагане на 50000 миротворци в страната. Беше подписано споразумение между ОДКС и мироподдържащия отдел на ООН, че тези „сини шапки” ще бъдат използвани в зоните на конфликт с мандат на Съвета за сигурност. Общи учения с участието на двете организации се провеждат в момента в Казахстан от 8 до 17 октомври под названието „Нерушимо братство`2012”, с цел постигане на координация между двете международни организации. Червеният кръст и Международната организация за миграция също ще вземат участие.

Докато траят президентските избори в САЩ не може да се очаква някакво официално решение. След като изборите приключат мирът може да се окаже възможен.

Преведено, монтирано и излъчено в:

10-та по Рихтер, 14 октомври 2012

 
На 12 януари 2016, в историческия център на Истанбул - площад "Султан Ахмед", терорист камикадзе, за когото се твърди, че е член на Ислямска държава (ИД), се самовзриви, причинявайки смъртта на десет чуждестранни туристи, а петнайсет други бяха ранени. За последната половин година това е вече третият, извършен от терорист-самоубиец, атентат в Турция, чиито следи водят към ИД. Проблемът с тероризма в страната обаче, не е свързан само с Ислямска държава. Днес Турция има множество врагове, привърженици на различни радикални идеологии.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

За съжаление, терористичното нападение, извършено от камикадзе на ИД на 12 януари, както и двете предходни терористични атаки, осъществени от бойци на организацията, бяха предсказуеми. В продължение на повече от четири години, т.е. откакто избухна гражданската война в Сирия, Анкара гледаше през пръсти на джихадистите, действащи в зоната на турско-сирийската граница. Нещо повече, тя им позволяваше да използват тази граница за осъществяването на плановете си за свалянето на сирийския диктатор Башар ал-Асад и смазването на национално-освободителното движение на сирийските кюрди. Преди две години Ислямска държава също реши да се възползва от уникалната ситуация в зоната на турско-сирийската граница. Турция обаче осъзна заплахата прекалено късно. Когато тя все пак взе решение да засили мерките си за сигурност, ИД вече беше установила контрол над два гранични сирийски града и беше вкарала свои бойци на турска територия, включително в Истанбул и Анкара.

Турция успяваше да прикрива този проблем в течение на четири години. Късметът обаче обърна гръб на Анкара през юли 2015, когато свързан с ИД терорист-самоубиец се взриви в турския град Суруч, близо до сирийската граница, в резултат от което загинаха 32 души. Турското правителство, което дотогава пасивно наблюдаваше борбата на международната коалиция срещу Ислямска държава, най-сетне реши да обяви война на джихадистката организация в граничната зона със Сирия. Само след по-малко от три месеца, по време на антивоенен митнг в Анкара, едновременно се самовзривиха двама терористи, причинявайки смъртта на над сто човека, което е най-кървавият терористичен акт в цялата турска история.

Ислямска държава обаче е само една от организациите, представляващи терористична заплаха за Турция. В отговор на последното терористично нападение, турският президент Реджеп Тайип Ердоган предупреди, че страната му е застрашена и от кюрдската националистическа Работническа партия на Кюрдистан (РКК) и близките до нея сирийски Отряди за народна самоотбрана (YPG), както и от марксистката турска Революционна партия-Фронт за национално освобождение (DHKP-C), като при това подчерта, че лично той не вижда разлика между тези врагове на турската държава.

Както е известно, кюрдските националисти отдавна застрашават националната сигурност на Турция, а сирийският конфликт вероятно им е дал по-голяма увереност, особено от сирийската страна на границата. Сравнително доскоро обаче се смяташе, че кюрдският конфликт вече е приключил. Управляващата Партия на справедливостта и развитието призна, че проблемът с тероризма в Турция не може да бъде решен само с военни средства и стартира проекта си за т.нар. "кюрдско отваряне", включващ разширяване на културните права на кюрдите, а през 2012 започна и мирни преговори с Кюрдската работническа партия.

Тези стъпки бяха предприети в рамките на по-мащабната политика за "нулеви проблеми със съседите", активно прокарвана от тогавашния външен министър, а днес премиер Ахмет Давутоглу. Целта и беше подобряване на отношенията с всички съседи на Турция. В течение на дълги години сложните отношения на Анкара с Иран и Сирия, съдействаха за изграждането на военни бази на военното крило на РКК на територията на тези страни, както и в Ирак. Опитвайки се да подобри политическите и икономически връзки със своите съседи, Турция си поставяше и още една задача - да укрепи сътрудничеството с тях в сферата на сигурността.

Стратегията на "нулеви проблеми" обаче, се провали. Заради необмислената политика на Ердоган и Давутоглу, проблемите на Турция с нейните съседи се влошиха до крайност. В резултат от войната, проточила се заради безумната гранична политика на Анкара, кюрдските Отряди за народна самоотбрана (YPG) и джихадистката Ислямска държава овладяха граничните зони по сирийско-турската граница и така станаха новите турски съседи. Както твърдят местните медии, терористът-камикадзе, който се самовзриви в Истанбул на 12 януари, е дошъл в Турция от Сирия. С други думи, турската гранична политика вече не просто съдейства за ожесточаването на гражданската война в Сирия, но и създава проблеми за самата Турция.

Формирайки алианс с "Мюсюлманските братя" и другите, изповядващи подобни идеи опозиционни групировки в Сирия след началото на гражданските вълнения през 2011, Турция допълнително увеличи напрежението в отношенията си с Египет и Израел. В същото време, заради решението да подкрепи усилията за свалянето на Асад, Анкара влоши и отношенията си с амбициозния регионален хегемон Иран и стремящата се да възстанови ролята си на световна сила Русия. През ноември 2015 Турция свали руски бомбардировач, което провокира пълномащабна икономическа война между двете страни. Инцидентът със самолета накара Москва да започне да подкрепя с всички възможни средства, Отрядите за народна самоотбрана на сирийските кюрди, използвайки ги за да упражнява допълнителен натиск върху Анкара. В същото време терористичната активност на ИД се превърна в най-страшната заплаха за Турция - през последната година бойците на Ислямска държава са убили повече мирни турски граждани, отколкото всички други организации, смятани за терористични, включително ПКК.

Турското общество проявява нарастващо недоволство, както във връзка с последното терористично нападение от 12 януари, така и заради провала на цялата външна политика на Турция в региона. В същото време обаче, управляващата Партия на справедливостта и развитието отказва да признае своята роля - да не говорим за отговорността си - за провежданата от нея изключително рискована политика и провалите в сферата на сигурността. В съответствие с традиционната си драконова политика по отношение на медиите, превърнала турския режим в обект на презрителни и подигравателни коментари от страна на анализаторите в целия свят, непосредствено след терористичното нападение на 12 януари, Анкара забрани на турските средства за масова информация да публикуват информация за взрива, както и да съобщават за трагедията в Интернет. В обръщението си към нацията, Ердоган отдели на атентата само 45 секунди, затова пък посвети цели десет минути за нападки срещу турските интелектуалци и учени, критикуващи правителството му заради жестокостите в градовете, населени с кюрди.

Ердоган обаче е напълно прав за едно. Извършеният на 12 януари терористичен акт би могъл да е организиран от много терористични формации. Действително, заплахите, с които днес се сблъсква Турция са многообразни, но горчивата истина е, че повечето от тях са следствие именно от безотговорността и безразсъдството на Анкара.

---------------------------------------------------

* Вицепрезидент на Фондацията за защита на демокрацията във Вашингтон, анализатор на National Interest

** Експерт по проблемите на Турция във Фондацията за защита на демокрацията във Вашингтон, анализатор на National Interest

 
Боян Чуков, експерт по геополитика, бивш съветник на правителството на Сергей СтанишевКРОСС/ С атентата в Белгия се преминава към терористична стратегия на ДАEШ в Европа. Най-вероятно в обозримо бъдеще ще станем свидетели на зачестяването на терористичните актове на европейска територия. Брюксел оставя неприятното усещане за déjà vu. Защо Ф. Могерини не се разрева, когато колеха обикновени граждани на Израел? Защо не реагира по същия начин за убитите в Донбас дечица, жени и старци? Какъв по-отвратителен пример за лицемерие и фалш от евробюрократите, каза Боян Чуков, съветник на бившия премиер Станишев по външнополитическите въпроси, в интервю за Агенция КРОСС

- Г-н Чуков, очевидни ли са аналогиите с ноемврийските удари в Париж, или вчерашните атентати в Брюксел са по-различно нюансирани?


Боян Чуков: Не мисля, че между атентатите в Париж и Брюксел може да се прави елементарна аналогия. Във френската столица терористите ползваха стрелково оръжие и застреляха мирни граждани, които си почиваха по кафенетата. В Брюксел бе нанесен удар върху огромен транспортен център, който има ключова роля не само в Белгия, но и в света. Ударът върху брюкселското летище бе прибързан и лошо организиран. Задържането от белгийските сили за сигурност на атентатора Салах Абдеслам и искането от френска страна той да бъде екстрадиран във Франция застраши разкриването на една от джихадистките мрежи, която оперира на френска територия. Това накара бързото нейно утилизиране на белгийското летище преди да бъде унищожена от службите за сигурност. По принцип Белгия служи за тилова база на джихадистите, които подготвят терористични актове във Франция. В Париж все още имаме спорадичен терористичен удар. С атентата в Белгия се преминава към терористична стратегия на ДАEШ в Европа. Най-вероятно в обозримо бъдеще ще станем свидетели на зачестяването на терористичните актове на европейска територия.

- В коментар на атентатите в Брюксел премиерът Борисов изрази увереност в убедителното противостоене на атаката срещу общите европейски ценности, морал и култура, но едновременно с това оцени европейската външна политика в Ирак, Либия и Сирия като провал. Склонен ли сте да видите в този жест на премиера отражение на нови външно- и вътрешнополитически тенденции?
Боян Чуков: За съжаление европейските управляващи като цяло продължават да говорят с клишета. Това показва, че повечето от тях не си дават сметка, че светът днес е друг. След кървавия хаос в Брюксел имаме неприятното усещане за déjà vu. Същите тиради за „европейско единство", „европейски ценности и морал" и други подобни. Същите боядисвания с националния флаг на пострадалата държава. Същите „фамилни снимки" на европейския елит, изпаднал в дълбок маразъм. Същите лицемерно проронени сълзи за жертвите. Да, всички ние скърбим за жертвите в Белгия. Да, това е огромна човешка трагедия. Но защо Федерика Могерини не се разрева, когато колеха обикновени граждани на Израел? Защо не реагира по същия начин за убитите в Донбас дечица, жени и старци? Да припомня. През 2011 г. , когато на летище Домодедово в Москва избухна бомба и бяха убити обикновени пътници, в Брюксел никой не рева. Напротив. Бе казано, че виновна за случилото се е Москва и нейната политика в Кавказ. Какъв по-отвратителен пример за лицемерие и фалш от евробюрократите? А стотиците взривени и изклани цивилни в Африка? Нима те не са човешки същества?

Естествено, че случващото се в Брюксел и Париж е последица от Либия, Афганистан, Ирак и Сирия. Въпросът е кога стигнахме до този извод - когато подкрепяхме бандитското нахлуване в Ирак в разрез с международното право? Нима не разбрахме, че демокрация не се експортира. Експортират се само революции и тероризъм. Сега ще си сърбаме надробената попара. Колкото и да ми е неприятно, нашият премиер следва събитията. За съжаление държавното ни ръководство няма ясна представа за случващото се по света и действа „слепешком" за сметка на българските национални интереси.

 
Министърът на външните работи на Русия, Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ, Джон КериДнес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрядите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/actualno/1901-izborat-na-siriya-asad-ili-adat

Очерталият се прелом в сирийската драма се оказва поредната дилема. На пръв поглед, основният проблем в Близкия Изток е разгромът на Ислямска държава, в качеството и на най-мощната и добре структурирана терористична организация в региона. В един момент целият свят беше изтръпнал от ужасите на войната и жестокостите на ислямистките бунтовници. Разпространяваните видеозаписи на екзекуции на техните пленници и заложници разсеяха и последните съмнения, че срещу ИД следва да се действа само със сила.

Днес обаче, когато Ислямска държава търпи сериозни загуби, а бойците и все по-често биват принудени да отстъпват, самозваните борци за правата на „потиснатите” се опитват да поемат инициативата в свои ръце. Прокарвайки тезата за „масовите жертви сред гражданското население в зоните, контролирани от ИД”, държавите, които традиционно подкрепят джихадистите, не се колебаят да използват откровен шантаж и заплахи за да осигурят глътка въздух на губещите позиции радикални ислямисти.

На този фон, провалът на женевския процес, въпреки постигнатото споразумение за премирие в Сирия, изглежда повече от очевиден. На бойното поле силите на президента Башар Асад увеличават стратегическото си надмощие. Съдейки по редица характерни особености на сегашната ситуация, те са пълни с решимост да доведат започнатото до неговия логичен край.

Какво обаче ще предприемат противниците на Дамаск и възможно ли е в региона да избухне нова война?

Кой се нуждае от пауза за да се съвземе?

Противниците на Асад настояват, преди да започнат да се реализират плановете за мирно разрешаване на сирийския конфликт, да бъдат прекратени руските въздушни удари срещу позициите на ислямистите. Те твърдят, че участието на руските сили в операцията води до ликвидирането на умерените опозиционери, както и до смъртта на много мирни граждани.

Тоест, излиза че проблемът, който поражда напрежение, не са онези, които съвсем доскоро извършваха масови показателни екзекуции на „неверниците”, представляващи  ужасяващи прояви на средновековно насилие, а именно силите, противоставящи се на предизвикателството на салафитската диващина.

Днес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрадите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище. Здравата логика изисква от цивилизованата общност да приветства този прелом. Тя вече може си поеме дъх и, което е най-важното, не бива да пречи на боеспособните сили да доведат да край процеса на неутрализиране на терористичните орди.

Вместо това, някои дипломати и политици демонстрират смайващо лицемерие, опитвайки се да прехвърлят всички проблеми от болната на здравата глава. Те открито игнорират напълно разбираемите очаквания на стотиците хиляди хора, на които съдбата е отредила да се окажат в зоните, контролирани от джихадистите, пристрастени към проливането на кръвта на невинни мъже, жени и деца.

Представителите на т.нар. Висш комитет за преговори (създаден от сирийската опозиция), които са се окопали в саудитската столица Ер Рияд, настояват от името на цялата опозиция „Москва да упражни натиск върху Дамаск да изпълни исканията на комитета, касаещи хуманитарната сфера”. Тоест, излиза, че опозицията, обявила Асад за „враг на сирийския народ” и призоваваща за незабавното му оттегляне, вижда в него единствената причина за отчайващата хуманитарна ситуация в страната, тотално игнорирайки заслугите на ислямистите за това.

На този фон арабските и западните медии синхронизирано тиражират всевъзможни измислици за гибелта на невинни хора при настъплението на правителствените части, обвинявайки режима в Дамаск в непропорционално използване на сила. Това се прави с цел провалянето на политическия процес и привличането на максимално широка коалиция във войната срещу Асад, след като терористите, които бяха отрязани от каналите за доставки на оръжие и ресурси, масово напускат бойното поле. Пълното им поражение е само въпрос на време и старанията на подкрепящите ги държави да им дадат възможност да си поемат дъх са обречени.

Вашингтон и Москва в търсене на общ знаменател

В така развиващата се ситуация, за силите на Асад е важно да не изпуснат военната инициатива. Запазвайки предимството си на бойното поле, те могат да прочистят „горещите зони” от дошлите отвън терористи и да създадат условия за малобройните групи на наистина умерените сирийски опозиционери да излязат от сянката на ислямистите.

Подобно развитие би създало реални предпоставки за началото на вътрешносирийски политически диалог. То отговаря и на интересите на Дамаск, и на неговите умерени противници, както и на външните играчи, които не са заинтересовани от разпадането на Сирия. На този фон, непримиримата позиция на Саудитска Арабия и Турция може да обърка картите не само на воюващите страни, но и на свръхдържавите, които успяха да постигнат междинно споразумение в рамките на Международната група за подкрепа на Сирия по време на срещата в Мюнхен на 11 февруари.

Съвсем доскоро Западът възлагаше вината за буксуването на мирния процес само върху Русия и осъществяваните от нея въздушни удари. Москва не крие, че помага на Асад за подготовката на мащабно настъпление срещу джихадистите в района на Алепо. Именно там трябва ще бъде решена съдбата на сирийската война. След преговорите между руския външен министър и американския държавен секретар в Мюнхен и телефонния разговор между президентите Владимир Путин и Барак Обама на 13 февруари, геополитическият небосклон малко се проясни. Макар че Вашингтон не иска да приеме плана на Москва за формирането на обща международна коалиция, американците не се отказаха от срещата, лице в лице, с руснаците, очевидно съзнавайки, че възможностите за взаимодействие не са изчерпани. Основният проблем сега е, че необмислените инициативи на някои по-малки държави с големи претенции, като Турция или Саудитска Арабия, могат да объркат общите миротворчески планове на САЩ и Русия.

Днес дори на Запад се питат, доколко действията на Турция, предприела поредните масирани бомбардировки срещу позициите на сирийските кюрди, са в синхрон с позицията на САЩ, които достатъчно ясно подкрепиха необходимостта от примирие. Ако пък си припомним и за заплахите на Саудитска Арабия срещу Русия, както и твърденията и, че ще изпрати свой военен контингент в Сирия, виждаме, че наистина се получава омагьосан кръг. На фона на тези заплахи и предупреждения могат да възникнат нови колизии.

Уставът на НАТО не е спасение

Саудитска Арабия открито обвинява Москва че участва в религиозна война на страната на шиитите, въпреки че в Русия живеят двайсет милиона сунити. Според саудитския външен министър Адел ибн Ахмед ал Джубейр, руският елит трябва да се примири с оттеглянето на Асад, иначе Москва рискува да си навлече големи неприятности.

Както изглежда обаче, тези заплахи на саудитската върхушка са просто грандомански жестове на отчаяние, които само разтърсват въздуха. Саудитите, които преди време провокираха регионална война между различните течения в исляма, вече осъзнават, че плановете им са били нереалистични. И сега провокират Москва с надеждата, че ще могат да прехвърлят пламъка на религиозната нетърпимост вътре в самото руско общество.

Рияд би могъл да изпрати в Сирия свои специални части, които съвместно с турската армия да инициират контранастъпление на т.нар. „опозиция”. Каква обаче ще е реалната полза от този замисъл, ако всички те се превърнат в поредните мишени на руската авиация?!

Тук е мястото да припомня, че в случая със сваления руски Су-24, Анкара вече прати топката в руската половина на игрището, наивно разчитайки на помощта на съюзниците си от НАТО. На думи, те наистина подкрепиха Турция, въпросът обаче е, дали ще са склонни да и окажат реална военна помощ, ако Анкара, съвместно със Саудитите, наистина осъществи агресия срещу една суверенна държава? Защото прословутият чл.5 от Устава на Северноатлантическия пакт изисква оказването на помощ, ако трета страна нападне член на НАТО. В случая обаче, член на НАТО се готви да нахлуе в друга държава.

Тоест, Анкара и Рияд ще могат без особени проблеми да разпалят тази война, но ще им бъде изключително трудно да излязат от нея без да загубят имиджа си.

На свой ред, Москва доказа на всички, че не бива да бъде пренебрегвана в хода на тази игра и се завърна в Средиземноморието за да даде рамо на отдавнашния си съюзник.

Впрочем, Анкара разполага с алтернатива и би могла да осъществи военната си намеса в Сирия в рамките на коалицията от 34 мюсюлмански държави, създадена преди няколко месеца от Саудитите. Появата и беше обявена достатъчно гръмко, но оттогава насам за нея не се чува нищо. Впрочем, възможно е и ОАЕ да реши да се включи в сирийската авантюра на Турция и Саудитска Арабия, за което намекнаха в Абу Даби. Но, ако си припомним, колко бездарно воюват арабските съюзници (това, разбира се, не се отнася за Турция) в Йемен срещу местните бунтовници „хуси”, или колко трудно се справиха с бунта на невъоръжените шиите в Бахрейн, става ясно как би могла да приключи поредната военна авантюра на самозваните лидери на региона.

Как можем да избегнем очертаващата се нова война

Военните експерти, които прогнозират избухването на нова война в Сирия, всъщност не са далеч от истината. Държавите, нагърбили се с ролята на регионални фаворити, демонстрират слаби нерви. На всичкото отгоре са на път да докажат и, че им липсва здрав смисъл, опитвайки се да променят статуквото, при това без да крият симпатиите си към най-опасните терористични групировки и техните планове.

Вашингтон обаче може неприятно да ги изненада, като в крайна сметка склони (опитвайки се да „преформатира” своята роля в региона) да формира обща коалиция с руснаците за да участва впоследствие в разпределянето на дивидентите. Съвсем друг въпрос е, дали и как би променил отношението си към Асад при подобно развитие.

В момента обаче, Башар Асад е безспорния лидер във вътрешносирийската надпревара, като зад гърба си има боеспособна армия и над десет милиона сирийски граждани, предпочели да останат в страната въпреки изключително тежките условия, породени от гражданската война и интервенцията на терористите.

Що се отнася до действията на неговите регионални недоброжелатели и открити врагове, поне засега той няма да реагира на тях. Дамаск ще продължи да съгласува действията си със своите основни съюзници, начело с Москва, разчитайки, че това в крайна сметка ще му гарантира победата.

Вече е ясно и, че въпросът за оттеглянето на Асад от политическата сцена постепенно ще започне да губи актуалност, защото ситуацията се развива в негова полза. Дори умерените опозиционери няма да рискуват относителната предсказуемост на неговото управление за да спасят Сирия от съдбата на Либия и Сомалия, където липсата на централна власт превърна живота на местното население в истински Ад.

-----------------------------------------------

* Авторът е известен азербайджански геополитик, експерт по проблемите на Близкия Изток и постсъветското пространство

 
Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso
 
Афганистански деца в КабулЗападните държави сами са си виновни и за огромния поток от бежанци от Близкия Изток и Африка и за възхода на радикализма, които са резултат от политиката и войните, които те водят…

В следствие на военните авантюри на Съединените щати в Близкия Изток през последните дванадесет години са били избити над 2 млн.души, сочи докладът на Лекарите в света за предотвратяване на ядрената война. Повечето са избити в Ирак. От 1991г., по време на американските инвазии в Ирак, са били избити над 4% от цялото население на страната, което надхвърля 1 млн.души.

Със своите безкрайни войни и военни интервенции САЩ и Северноатлантическият алианс предизвикаха невиждана миграционна вълна от времето на Втората световна война. В онези години милиони хора се преселваха и напускаха държавите си, за да избягат от нацистките окупатори, а днес бягат от войните, в които са замесени куп западни държави, начело със САЩ. Това, което наблюдаваме спокойно може да се нарече преселение на народите. Бомбардираните от Съединените щати държави жители на Земята са една трета от цялото й население…

Нека погледнем откъде идват най-много бежанци и незаконни имигранти: Ирак, Афганистан, Сирия, Мали и тн. – все държави, в които Запада е военно ангажиран. Най-много, разбира се, са бежанците от Сирия, в която държави като Саудитска Арабия, САЩ, Германия, Франция, Израел и Великобритания подпомагат т.нар. „бунтовници“, които играят ролята на прокси-армия, чиято цел е да свали от власт президента Асад. Това, което предлагат – ислямистки шериат и тези, които се бият срещу сирийската арабска армия – джихадисти като бойците на ИДИЛ и фронт Ал-нусра не са никак добра алтернатива на режимът в Дамаск.

Какво се случва с Ирак и Афганистан? Съвсем наскоро американците се оттеглиха от тези две държави официално. Никой не коментира, обаче, какво оставят след себе си? България също участва с контингенти в Ирак и Афганистан. Първо никой не можа да даде смислено обяснение защо трябва да пращаме войници там и какво търсят те в тези държави. Никой не може даде смислен отговор на този въпрос пред широката общественост в България, болшинството, от която не одобрява подобни неща. 12 години след инвазията от 2003г. и „освобождаването“ на Ирак страната оглавява класациите, редом с Афганистан, за най-лошо място за живеене с най-нещастните граждани. Разбиха цяла Либия с бомбардировки, всякакви екстремистки групи и радикали воюват за властта в Либия и в момента в страната действат общо три правителства. И оттам потеглиха десетки хиляди емигранти и бежанци. Само до август, 2015г. през Средиземноморието на европейските брегове – Гърция и Италия са „акустирали“ над 300 хил.бежанци и имигранти – четири пъти повече от миналата година, а до края на годината има още цели четири месеца. Само бежанците от Сирия от началото на войната до днес са станали 4 млн.души, според данните на ООН. На 27 август върховния комисар по бежанците на ООН – Антонио Гутериш, обяви в Женева, че системата за справяне с бежанския проблем на ЕС е „напълно нефункционираща“.

Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/31/%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B5-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B0-%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D0%BB%D0%B8/

 

Хиляди бежанци напират да преминат през турско-българската границаХиляди напират на границата! 91 процента от българите са твърдо да затваряне на границата за прииждащите от Турция така наречени бежанци!

„Страхувам се и затова положих огромни усилия, за да ме чуят в Европа, че ни е страх, че взимаме всички мерки, харчим милиони и ни е страх, и молим те да се разберат. Положих всички усилия и самият факт, че европейските лидери са чули за нашия проблем. – заяви в интервю по Би Ти Ви на 25 септември в предаването „Тази сутрин” премиерът Бойко Борисов.

Премиерът Борисов в студиото на

Щом един премиер се страхува от това, което се случва и предстои да се случи в държавата и на Стария континент, какво остава за редовите данъкоплатци, които са му поверили на избори държавата?

За този момент народът е казал: „Късно е, либе, за китка!”

С какви местни избори ни занимавате, господа управляващи?

Така нареченият президент Росен Плевнелиев, който се държи като чиновник на Белия домС такъв като министъра на отбраната, с такъв като министъра на външните работи, с такава като вицепремиера Меглена Кунева, с такъв президент като Росен Плевнелиев, с такъв вътрешен министър като Румяна Бъчварова и люшкащият се в мнението си премиер Бойко Борисов – ние сме загазили и то сериозно!

В коя държава от днешния ЕС премиерът ще каже, че го е страх от това, което се случва?

В коя държава от ЕС в парламента ще се занимават със Закона за образованието, след като ни е подпалена чергата и пуши?

Депутатът от БСп Атанас Мерджанов чете Декларация за бежанската криза пред трима души в залата!В коя държава опозицията в лицето на социалистите пред двама души в залата ще се изчете една предпазлива Декларация за свикване на Консултативния съвет за национална сигурност и след като е липсвала публиката от народни представители, социалистите няма да отидат в кулоарите и да повторят прочетеното през репортерите?

В една държава, в която министърът на отбраната твърди, че „Разузнавачите ни действат като терористите в Париж.”

В една държава, в която някакъв генерал заявява: „Щабът на НАТО у нас е отговор на това, че Русия струпва армия по границата”, а премиер и президент си мълчат!

България тръгна да променя закони, за да преминават войски на НАТО. Същото НАТО, което сипеше бомби над съседна Сърбия и убиваше мирно население, рушеше домове и църкви. Управляващите ни учеха: „Не настройвайте хората против НАТО!”

3 млн българи живеят в тотална мизерия.

"Уолстрийт джърнъл" написа: България е слабо място по пътя на джихадистите.

Коя от медиите с национален обхват съобщи или коментира думите на ген. Уесли Кларк: „Нашите съюзници създадоха „Ислямска Държава“.

Южна Корея каза "не" на американска ПРО система, но не и Европа, не и ние!

България се оказа сред основателите на нова коалиция срещу “Ислямска държава“! Някой от премиера и президента е да коментирал това?

САЩ ни помагат да модернизираме армията със стари изтребители, т. е. ще си късаме от залъка, за старите бракми на Щатите!

В. "Велт ам зонтаг" написа: Халифатът е проникнал на Западните Балкани!

Мълчание.

Унгария направи Закон срещу емиграцията, а ние? Променяме Конституцията заради съдебната система и нищим образованието.

Какво можем да очакваме, след като така нареченият ни президент ни Р. Плевнелиев заяви : Следим процеса на вземане на решения във Вашингтон! Т. Е. Каквото кажат от Белия дом, това ще правим!

Скоро в Турция ще има 20 милиона араби, африканци и азиатци мюсюлмани готови да щурмуват българската граница по суша и море, някой от управниците да го е коментирал?

Германия търсела решения как да спре потока от мигранти от Балканите.

Сръбският външен министър Ивича Дачич обяви, че Сърбия ще изпраща бежанците в България!

ЕП съобщи: Бежанският натиск по българо-турската граница е безпрецедентно висок!

Стотици сирийци тръгнаха пеша от Истанбул към България.

Френският президент Франсоа Оланд предложи страните, които се съпротивляват на квотната система за разпределение на мигрантите, да бъдат изправени пред санкции, съобщи „Европейская Правда“?!

Срещу България има три процедури за нарушения в прилагането на директивите за предоставянето на убежище, за условията в центровете за приемане на бежанци и за признаване на квалификациите, съобщи пресслужбата на представителството на Комисията в България.

Премиерът Борисов заговори за опасността милиони да преминат турско-българската граница!

Цифрите за бежанци, които мигрират към ЕС всяка минута скачат десетократно и стократно!

200 бежанци са се опитали в нощта на 15 срещу 16 септември да преминат границата на България с Турция. 32 са арестувани!

Това са стари цифри, макар и появили се преди 10 дни!

По думите на бившият външен министър Мевлют Чавушоглу бежанците от Сирия и Ирак надхвърлят вече 12 милиона души, като два милиона от тях се намират на територията на Турция.

Необходимо уточнение

Идващите от Турция към Гърция и България не са бежанци, тъй като в тази държава не се води война. Т. е. по всички международни правила няма как тези хора да получават статут на бежанци, както щедро им дават българските власти и то без да се замислят и за миг.

Млади мъже от 18 до 35-40 години, без семейства, със скъпи телефони и банкови сметки няма как да са бежанци. Тези млади мъже ярко се открояват в тълпите, за които трябва да сме състрадателни...

Телевизионни репортажи показват как въпросните млади мъже изхвърлят водата и храната, дрехите и одеялата, които им дават в различните държави като Македония, Сърбия, Унгария.

На 14 септември в предаването на Димитър Цонев „Още от деня” на тема „Трябва ли Европа да затвори границите си за бежанците”, 91 процента от зрителите отговори положително!

О. з. полковник Славчо Велков, експерт по национална сигурностО. з. полковник Славчо Велков, експерт по национална сигурност опита да сложи ред в понятията и реалността по темата с така наречените бежанци в предаването „Още нещо от деня” по БНТ каза съществени факти, които други медии отбягват:

„Кога започна тази криза – нека да ги наричаме мигранти. 2001 година когато започна военната инвазия на САЩ в Афганистан, беше първата голяма вълна, около три милиона, главно мюсюлмани сунити, по-голямата част отидоха в съседен Пакистан, другите през западните провинции на Афганистан, в Иран, оттам в Сирия, Турция, и от Турция в България. Някои от тях принадлежат към общността на афганците в България, може да се приеме, че те са със статут на бежанци, те са се заселили.

Убийството на Муамар КадафиСлед това 2003 година се проведе операцията „Шок и ужас”, в Ирак, тогава генералният секретар на Арабската лига Амр Муса каза: „Не нападайте Садам, ще отворите вратите на Ада в Близкия изток!” Те ги отвориха – тогава сунитските маси започнаха също да бягат, през Сирия, Турция, пак в България под страх, че ще има доминация на шиитско правителство и присъствие както стана. Впоследствие в Близкия изток се създаде един вакуум на сигурност, малко по-късно един политик, който ни сложи в периферията на Европа, онова политическо джудже в политически и физически смисъл на думата Никола Саркози. Той пък беше инициатор да се удари Либия. Знаем, че Кадафи не беше свален с революция, а с резолюция...

Е, всъщност, трите страни: Великобритания, САЩ и Франция допринесоха за създаване на вакуум на сигурността и са производители на мигрантски вълни!

Тези, които не са ходили в района - нищо не знаят. Аз се удивлявам на куража на госпожа Меркел и на сметките на г-н Юнкер. В съседен Ливан, в Йордания и в Турция има лагери с бежанци. В Йордания има 800 000, които мигрират, в Ливан се въртят някъде милион и половина та до два, в Турция почти толкова. Тази маса предстои да върви по Балканския маршрут на миграция, засега те използват западния път: Гърция, Македония, Сърбия, но тази маса предстоеше и вече тръгна към Европа. Особено силно тръгнаха тези маси, когато г-жа Меркел каза: „Ние ще дадем убежище на всеки, всеки е добре дошъл.”

Защо тези три държави – Великобритания, САЩ и Франция, които станаха първопричина за тази ситуация, това не е арабски проблем. Онзи ден слушах бивш министър-председател, български, да казва: „Това е арабски проблем, а се оправят!”

Та, защо тези три държави – Великобритания, САЩ и Франция, които станаха първопричина за тази ситуация, не поемат основната тежест. Например – САЩ имат достатъчно големи кораби – поемат 150 – 200 000, те между другото взеха бежанци, но християни. Тепърва Европа я очакват проблемите с така наречените бежанци.”

„Тепърва Европа я очакват проблемите с така наречените бежанци – коментира Велков. -

Какво трябва да направят САЩ, Русия и Европа, за да приключи тази сага? – запита Цонев гостите си. Истината е, че е твърде късно да се направи каквото и да било.

Николай РадуловТези, които са в основата на сегашните вълни от мигранти – сега си правят пас – заяви Николай Радулов. – Германия ще е най-силният потърпевш, защото мигрантите са се насочили към тази обетована земя...”

Германците бяха против войната в Ирак, французите също бяха против – 2003 година – репликира Цонев.

„Към Щатите винаги е имало играчи от тези държави в Близкия изток. В големите американски банки, големият пакет акции и на тези държави, от Саудитска Арабия и така нататък. Част от президентските администрации са ръководители на такива хора, на предния президент на Щатите, шефът на кабинета му бе ръководител на фирмата на брата на Осама бин Ладен. Той сега не се казва така, смени си името... Виждате какво се случва Саудитска Арабия дава 1,5 за построяване на джамии, може би следващия ход ще е да даде два милиарда за сриване на църквите...

Какво се случва с нас - както ни заобикалят сега, имаме два пъти повече влезли през зелена граница мигранти от миналата година. Има едно неразбиране, което ловко се ползва от политиците, те казват – „Ние отваряме границите за бежанци”. Нито бежанците са бежанци, нито така се отваря граница! Това е заличаване на граница, което се реализира в България. Граници се отварят когато освен на няколкото КПП-та, които реално съществуват, още на три се определят пунктове, през които да минават хората, за да няма каналджии, да не ги ограбват тия хора. Тези хора, които минават през тия пунктове трябва да имат документи. Тука минаващите границата на страната нарушават 5-6 закона на страната, включая това, че идващи без документи ние не знаем реално кой кой е. Дълго време на знаем кой кой е. При нас всички сигнали за причастност към терористични организации  се получават отвън, предимно от Щатите и Израел. Това е една заплаха за националната сигурност. Толкова сили и средства се отделят в момента за тази мигрантска вълна, че това което е налице в България в момента – безкрайно висока битова престъпност и корупция – няма кой да работи по тях. Не са законите виновни – че не бил приет закона на г-жа Кунева... Просто не се работи по корупцията, няма с какво.

Има ли шанс да се направи нещо в България във връзка с вълните от мигранти?

Славчо Велков: „Аз бих искал да допълня казаното от г-н Радулов със следното: Допреди един месец можеше просто като се спре кранчето на тези които воюват, на противопоставящите се страни, защото това е война на спонсорите в региона. Там, за съжаление ще кажа, че и българи участват в наливане на масло в огъня, имам предвид, не че продават оръжие, а че продават огромни количества оръжие, които отиват и в едната и в другата страна, тези сделки са със всички сервитути, оформени, но те са на български и предимно български частни фирми. Държавата горе-долу не печели от това, но това не е важното. Важното е, че ние сме страна в конфликта. Можеше ако се спре кранчето. Сега обаче, когато Русия заяви сериозно намерение да стане играч в този конфликт, или да укрепи влиянието си в Източното Средиземноморие, включително с бази, това се страхувам, г-н Цонев, че е почти невъзможно!  Сега вече на друго ниво трябва да се решават нещата. Ние сме Никой. Сега трябва, както г-н Борисов сполучливо се изрази: „Да се разберат началниците!”

Абу Бакр ал БагдадиЗа България: дали може да проникват, или не може да проникват, ние видяхме, че в единствения терористичен акт, който се случи на територията на България – онези, които проникват си проникнаха по съвсем друг начин – не с бежански вълни, не с мигрантски вълни, а с паспорти, издадени в Европейския съюз! И си излязоха по същия начин, т. е. предполагаме, че това са хора, подготвени, въпреки че не изключвам възможността, както г-н Радулов каза, че в тези потоци могат да бъдат имплантирани хора. Вече не е нужно защото самият Абу Бакр ал Багдади /командир на групировката "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), обявен за халиф на всички мюсюлмани от групировката "Ислямска държава" – Л. М./ и вчера Айман ал Зауахири – лидерът на Ал Кайда призоваха точно  и ясно: „Не е нужно да идвате при нас! Там където се намирате, удряйте ги – в техните домове, в техните учреждения щом споделяте нашата идея и идеология!” Така че това е опасността. Аз се опасявам от друго. Вчера бе убит един млад сириец от други двама сирийци. Дали е разчистване на сметки, дали е скандал за контрабанда или пари – отделен въпрос. Въпросът е, че тука реално може да се повиши нивото на криминогенната престъпност, и такива случаи да зачестят, защото тия хора, които идват оттам вече са накървавени. За тях едно убийство е нищо, защото нещата там се решават с автомат, с пушка или с нож. Така че в това отношение ние би трябвало да се безпокоим. И аз още един път ще кажа – възможно е правителството да осмисли, но ако няма единен и адекватен отговор на Европа, която се готви да приеме 140 000 души до края на годината и после още малко и така нататъка – ама ние говорим, че пет милиона чакат, бе г-н Цонев! И за какво става дума тогава – възникна и този въпрос на Ваши колеги: „Защо богатите страни в Близкия изток не приемат бежанци?”

Айман ал Зауахири – лидер на Ал КайдаПърво, в Близкия изток няма богати страни, ако някой говори така – не познава района. Кои са в Близкия изток страните: Египет, Ливан, Палестина, Сирия, и да кажем една малка част от Ирак и Йордания. Кой от тях е богата? Явно става въпрос за Саудитска Арабия. Да де, ама Саудитска Арабия е един от спонсорите, ако не държавата, то поне отделни групи на ислямистите в Сирия. След това, тези шиити, които бягат от Ислямска държава, няма да отидат в сунитска Саудитска Арабия при ислямистите...”

Ислямска държава непрекъснато увеличава територията си, тя вече е по-голяма от една Великобритания, и на нейна територия има залежи от петрол, природен газ, с които се купува оръжие.

Как и дали ще изчезне Ислямска държава? – едва ли ще се намери днес някой, който да каже как и дали. Вече е късно, много късно, въпреки че Меркел, Оланд, Юнкер, Могерини, Камерън нямат намерение да изрекат истината на своите граждани. Поне не в близките месеци – ясно е, че това, което са надробили – ще го сърбаме ние и всички останали жители на територията на ЕС. От това блато излизането ще е трудно, дълго във времето и ще има жертви. Вече няма значение дали някой от българите отива в друга европейска държава – бежанската вълна ще приравни социално и икономически рано или късно всички страни-членки на този съюз. Така, както приравни жителите на Европа Втората световна война. И днес не е известен срокът на края, на създадената криза от „мъдрите” лидери в Брюксел. Този край няма да е скоро. Ето защо и Ангела Меркел, и Франсоа Оланд, и Дейвид Камерън са пътници, които собствените им избиратели ще прогонят. Не че това ще реши проблема, нито че следващите лидери на Германия, Франция и Великобритания ще се справят с нахлуващите бежанци.

БНТ показа територията от Ирак и Сирия, която вече е заета от Ислямска държава

Те, бежанците, мигрантите или както и да ги наречем нямат намерение да се върнат защото родните им места са превърнати в пустош от сбърканата геополитика на Щатите. Това е истината.

Тези от така наречените бежанци, които отиват към Германия едва ли ще се върнат някога към родните си места в Сирия и Ирак. Те нямат надежда, че нещата ще се оправят в родните им места. Те вече са се пречупили, че път назад няма. А оттам и озлоблението им, когато на пътя им се изправи стена, преграда. Те са убедени, че имат право да отидат в държавата, която е най-добре уредена, и там да бъдат приети добре.

„Онзи ден чухме как американското военно командване, че са нанесени 5 100 удара върху ИД, и ако бяха унищожавани по техни сметки по десет души на удар трябваше досега Ислямска държава да я няма. – заяви експертът по национална сигурност Славчо Велков. – Там действат около 200 00 човека!

Ще има ли сухопътна операция срещу ИД на Европа, САЩ и Русия? – запита водещият Димитър Цонев.

Славчо Велков: Дайте да говорим сериозно! В Ирак загинаха 5 000 американски войници и президентът Обама почти се закле повече да няма война. Вие представяте ли си тази подготвена Ислямска държава, ако се вкопчи в сухопътен бой, с тоя опит и с повече от 100 000 човека, с американските сили, и руските? Ами те командирите им 90 процента са чеченци и господин Путин си дава ясна сметка какво ги чака! Пак посредници ще бъде тази война!

Борисов даде сигнал, че ако кризата с бежанците не се реши...

Какво би се случило? Както обикновено – познаваме премиера, той се сдаде властта, но този път връщането в нея ще е невъзможно.

 
Външната политика на Съединените щати, главно преследваща енергийните интереси на страната, доведе до възхода на ислямския екстремизъм. За възхода на Ислямска Държава САЩ имат не по-малка отговорност и роля, отколкото за възхода на Ал Кайда през 1980-те.

В тази статия ще ви представим отдавна известни факти, които днес медиите умишлено пропускат, когато говорят за благородната мисия, поведена от Съединените щати, срещу Ислямска Държава. Но, за да стигнем до Ислямска Държава първо трябва да си спомним ролята на Щатите за появата на муджахидините от Ал Кайда.

Първо – двете организации са обвързани; второ – и двете организации са част от политиката на САЩ, която включва т.нар. „контролиран хаос“, създаван от радикали, които са подкрепени от ЦРУ и/или обучени от управлението и ръководени, за да изпълняват интересите на САЩ. Те може да са муджхидините в Афганистан през 1980-те, ислямски радикали в Либия и Сирия от близките няколко години, или крайно-десни радикали, които окървавиха „Майдана“ през миналата година в Украйна. Общото между тях е, че петте корпорации, които притежават всички американски медии, респективно и клоновете им в целия свят, ги представят с благородни етикети като „борци за свобода“. Нека припомним, че дори Осама бин Ладен беше възхваляван в западните медии, когато САЩ подкрепяха неговите муджхадини срещу съветската армия. В „Индепендънт“ той беше наречен „Антикомунист и борец за мир“.

ЦРУ подкрепя Ал Кайда и сродните ѝ организации почти половин век. Има няколко тренировъчни лагера, където ЦРУ обучаваше и въоръжаваше муджахидините. Един от най-важните е този в Пакистан. Той се използва и до днес, когато се обучават т.нар. „бунтовници“, които после се вкарват в Сирия. За периода 1982-1992 от ЦРУ са обучени над 35 000 джихадисти от 43 различни ислямски държави, които да се включат в Ал Кайда и други организации под нейното крило. Основоположника на тази политика е Роналд Рейгън. Съединените щати не само обучаваха, въоръжаваха и спонсорираха ислямски екстремисти. САЩ влагаше милиони в програми за обучаване на ученици в Афганистан. Но там те бяха запознавани с книги, съдържащи радикални и ислямистки послания и изпълнени с гневна пропаганда, с която промиваха мозъците на афганистанските деца.

През 1979 г. Осама бин Ладен беше вербуван от ЦРУ и след това неговите муджхадини от Ал Кайда получиха солидна подготовка в Пакистан (предимно), за да бъдат пуснати срещу съветите.

2001 г. беше историческа за съдбата на „Новия Близък Изток“, чиито архитекти се опитват да бъдат САЩ, Саудитска Арабия, няколко други разузнавания от петролните монархии, Израел и Турция (Турция се опитва да играе роля, но е със силно ограничен капацитет).

Корените на Ислямска Държава произлизат от Ал Кайда, която е плод на американското разузнаване, в съдружничество с британското МИ6, израелските МОСАД, пакистанското и саудитското разузнавания. Бойците на ИДИЛ бяха използвани при т.нар. Арабска пролет, което беше мащабен проект, контролиран от същите тези разузнавателни агенции. Джихадистите бяха използвани в Либия, а след това прехвърлени в Сирия.

Под окупацията на САЩ и НАТО Афганистан се превърна в производител номер едно на хероин в света. От окупацията до 2014 г. Афганистан увеличи продукцията си дотолкова, че в момента произвежда над 95% от целия световен хероин. Но освен в ролята на „наркотрафиканти“ НАТО се вписаха и в ролята на покровители, заедно с турското главно командване и вербовчици на наемници за Ислямска Държава и фронт Ан Нусра (сирийския клон на Ал Кайда), които бяха хвърлени в операцията им срещу Сирия, започнала през март 2011 г. Според данни от израелското разузнаване тази инициатива се изразявала така:

„кампания за набирането на хиляди мюсюлмански доброволци от близкоизточните държави и мюсюлманския свят, за да се бият заедно със сирийските бунтовници. Турската армия е поела ангажимента да ги обучава и да осигури безопасното им влизане в Сирия.“ (DEBKAfile, НАТО ще дава на сирийските бунтовници противотанкови оръжия, август 14, 2011)

Редица западни разузнавания са замесени в обучаването на ислямските радикали. Експерти, наети от Пентагона дори обучаваха ислямистите как да боравят с химически оръжия. Това е ключово, защото именно чрез изстрелването на химически заряди от позициите на джихадистите (или т.нар. „бунтовници“) Съединените щати искаха да оправдаят бомбардирането на Сирия, което сега оправдаха с бомбардирането на собствената им креатура ИД.

„Съединените щати и някои европейски съюзници използват експерти по отбраната, които да тренират сирийските бунтовници и да ги обучат как да боравят с химически оръжия, заяви високопоставен служител в американската армия и някои дипломати пред CNN“ (CNN, декември 9, 2012).

Трябва да отбележим, че и кампанията по обезглавяванията не стана без ролята на съюзническото на САЩ разузнаване на СА, където обезглавяванията са наказателна традиция. Именно от затворите на Саудитска Арабия хиляди осъдени престъпници бяха освободени, ако желаят да се превърнат в наемници за Ислямска Държава. Повечето от тях са със смъртни присъди и няма какво да губят.

Израел също оказва помощ на ислямистите в Сирия, основно в зоната на Голанските възвишения. Тяхната помощ се изразява предимно в това, че приемат на лечение наемници, лекуват ги и след това ги връщат.
Израелския премиер Бенямин Нетаняху и Моше Аялон, министър на отбраната на среща с ранен наемник от Сирия в болница в окупираните Голански възвишения на границата със Сирия).

Офицери от израелската армия обучават джихадистите. Ако за теократичната монархия, люлка на ислямския радикализъм и родина на Ладен – Саудитска Арабия не е изненадващо, че се занимава с такива дейности то за мнозина незапознати е истински шок да чуят, че САЩ и Израел също подпомагат от години ислямските джихадисти. Как така, особено за Израел – нали това е единствената немюсюлманска държава в региона, която всички искат да унищожат. Това първо е нещо, което Израел не спира да повтаря, за да оправдава политиките си и най-вече, за да запази огромния си ядрен арсенал далеч от очите на света. И второ – няма проблем, защото израелското разузнаване и съюзническите му контролират процеса и самите джихадисти. За това атаките срещу Израел идват от Хамас, а не от организации като Ал Кайда или ИД.

Практически, бойците от Ислямска Държава са пехотинците на няколко държави и техните разузнавателни агенции, които вършат мръсната им работа в Ирак и Сирия. За това срещите на Джон Макейн с лидири на ИД по време на едно от незаконните му пътувания до Сирия не са нищо изненадващо. Толкова „нормално“ се приемат от западната корпоративна преса, колкото и срещите на държавния с-р Бжежински с Осама бен Ладен в Афганистан през 1980-те.

Целия парадокс на театъра, който ни разиграват от оглавяваната от САЩ коалиция „срещу Ислямска Държава“ се изразява в това, че именно те са отговорниците за възхода на тези организации. А сега, харчейки стотици милиони бомбардират инфраструктурата на Ирак и Сирия, фабрики и нефтени кладенци. Джихадистите не показват да са особено засегнати от ударите „срещу“ тях.

Халифат на Ислямска Държава? Как се появи този нов тумор в Близкия изток? Как така някакви джихадисти превземат половин Ирак под носа на САЩ и НАТО, които са над десетилетие там? Тези леко екипирани джихадисти се оказа, че имат нужните познания, за да изградят телекомуникации и администрация, чрез която управляват своята нова „държава“. Истината е, че този т.нар. „Халифат“ е част от американския проект за разцеплението на Ирак и Сирия на няколко отделни територии: Сунитски ислямистки Халифат, Арабска Шиитска Република и Република Кюрдистан.

Разпределение на силите и контролираните територии (актуално към: 24.11.2014, източник: „Военна история“)

 
Умерената опозиция няма почти никакво влияние в Сирия и е безпомощна срещу ИДИЛ и фракциите, обвървзани с Ал-Кайда като Джабхат ан-Нусра. Ако САЩ искат да свалят Башар ал-Асад, то те най-вероятно вече мислят как да използват сирийския клон на Ал-Кайда
Публикация от alterinformation.wordpress.com
Разрушенията в Сирия се увеличават с напредването на войските на ИД

Сложния план на американския президент Барак Обама как да се справи с ИДИЛ включва де факто съюз с Иран в Ирак и създаването на „трета сила“ – нова „умерена“ Свободна сирийска армия, която да се бие срещу Ал-Кайда и ИДИЛ.

Малкото сътрудничещи си със САЩ групи във Северна Сирия бяха тотално разгромени от  Джабхат ан-Нусра, считана за сирийския клон на Ал-Кайда. Тази седмица останките от групата на ал-Хамза бяха окончателно разгромени в Алепо и бяха принудени да се саморазпуснат. Но най-интересното е, че както често се случва, част от бойците са се присъединили към Ал-Кайда, взимайки с тях доставеното им от САЩ противотанково оръжие от типа T.O.W. Като включим и полученото обучение в тайните лагери на ЦРУ става очевиден един от начините по които американските оръжия и бойци, обучени от тях попадат в редиците на терористите.

„Умерените“ в Сирия се изчерпаха и САЩ повече няма с кой да се съюзява, освен ако не започне да сътрудничи с джихадистите, както правеше през 1980-те, когато ЦРУ обучаваше и въоръжаваше афганистанските муджахидини и техния лидер Осама Бин Ладен, за да се бият срещу официален Афганистан и Съветите. След това обаче техния собствен „Франкенщайн“ се обърна срещу самите тях.

{youtube}vilY_pwVZjA{/youtube}

Десетилетие по-късно, през 1990-те, САЩ отново използваше Ал-Кайда, когато разиграваха идеята за газопровод през Афганистан от Туркменистан.

Сред цивилните жертви има много жени и децаСъщевременно Джабхат ан-Нусра явно се опитва да се легитимира и да скъса с джихадисткото си реноме, доколкото това въобще е възможно с оглед на състава на бойците в групировката. Джабхат ан-Нусра обмислят да скъсат връзките си с Ал-Кайда. Очевидно е, че тази стъпка е наредена от спонсорите им от Залива.

Екстремистките групировки в Сирия са не по-малко брутални от самата Ал-Кайда…

Ще дойде денят, в който за Вашингтон вече ще бъде твърде неустоима идеята да използват бойците от Джабхат ан-Нусра, а миналото им в прегръдката на Ал-Кайда ще бъде забравено набързо.

САЩ ще се превърнат в съюзници на новото поколение на собствената им креатура Ал-Кайда.

 
САЩ използва Ислямска Държава за свое алиби, за да водят война, имаща съвсем различна цел

Въпреки че всички се придържат към ракурса на Вашингтон и съюзниците му по отношение на случващото се в Персийския залив, е напълно ясно, че това е просто оправдание за война, имаща други цели. Щатите заявяват, че искат да унищожат Ислямска държава.


Организация, която те самите създадоха, за да осъществи американската идея за етническо прочистване, необходимо за плана да се преструктурира „Широкия Близък изток”. Странното в случая е, че те искат да се бият рамо до рамо с “умерената” опозиция, съставена от същите джихадисти. На всичкото отгоре, американците и съюзниците им унищожиха сгради в град Рака, които два дни по-рано активисти на ИД вече бяха напуснали. За известния френски публицист Тиери Мейсън зад тези очевидни противоречия се крие факта, че газовата война продължава.

Американската военна кампания в Ирак и Сирия е объркваща: да унищожиш терористична организация само чрез въздушни нападения е невъзможно. На територията на Ирак САЩ и Страните по хартата на съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (тук в текста ще ги наричаме с приетата в България абревиатура – „ССЗ страни”) обединиха действията си с иракски трупи и кюрдски сухопътни части. В Сирия същите нямат сериозни военни сили за борба с ИД. Дори при тези обстоятелства „бомбардировките не са в състояние да засегнат ефективно Ислямска държава или действията й в други части на Ирак и Сирия”, според Генерал Уилям Мейвил, началник по операциите в Генералния щаб на американската армия.

Освен това и въпреки официалните декларации ИД е създадена от САЩ и ССЗ страните и служи безпрекословно на техните интереси:

  • През май 2013 година сенатор Джон МакКейн пристига нелегално в Сирия, за да се срещне с щаба на Свободната сирийска армия (умерените), в който са Абу Юсеф, по познат като Абу Ду`а и начиран още Ибрахим ал-Багдади: настоящият Халиф Ибрахим (лидерът на екстремистите)
  • През януари 2014 година Ройтерс разкриха, че президентът Обама е свикал тайно заседание на Конгреса, по време на което е гласувано решение да се финансират и въоръжат „бунтовниците” в Сирия, включително и тези от Ислямска държава. Решението е с давност до септември 2014 година. Заседанието е закрито, но не просто при закрити врата. Цялата американска преса се съгласява информацията да бъде прикрита.
  • Горди от това признание, Саудитска държавна телевизия раздува шумно факта, че ИД е оглавена от Принц Абдул Рахман ал-Фасал.
  • Междувременно Началникът на Израелското военно разузнаване Генерал Авив Кочави предупреждава за разпространението на анти-сирийски бойци. Той разкрива още, че членове на Ал Кайда, включително тези на Ислямска държава – организациите все още не са разделени, са били обучавани в три лагера в Турция, контролирани от НАТО. Местоположението им е Османие, Караман и Şanlıurfa.
  • През май 2014 Саудитска Арабия доставя оръжие и огромно количество нови джипове „Тойота”, закупени в Украйна, на Ислямска държава, за да нападне Ирак. Доставката е осъществена със специален влак и е поръчана от Турските тайни служби.
  • На 27-ми май Масуд Барзани, президент на Кюрдското регионално правителство в Ирак, отива в Аман, за да координира инвазия в Ирак между иракските кюрди и Ислямска държава. Пак в Аман на първи юни се състои допълнителна среща, на която присъстват и много партньори сунити
  • В началото на юни ИД и Местното правителство на Кюрдистан започват нападението. Ислямска държава ,в съответствие с мисията си, извършва терористичните си акции, за да завърши етническото прочистване, което американската армия не успява да постигне през 2003 година. Следователно се избира да бъде използван изразът, усвоен през 2001 година от Генералния щаб на американската армия: преструктуриране на „Широкия Близък изток”

Тук става ясно, че няма причина САЩ да унищожават Ислямска държава. Освен ако не става въпрос за публичната, но и съмнителна, смърт на трима американски граждани, което не може да послужи като оправдание за масирано нападение.

Официално обявената цел на въздушните нападения не е истинска, но засега не става ясно какво се опитват да разрушат посредством флота си САЩ и съюзниците. Сигурното е, че са бомбардирани току-що опразнени сгради и дузина рафинерии в източна Сирия.

Тиери  Мейсън е френски интелектуалец, основател на независимото издание „Voltaire Net“, автор на няколко книги и колумнист във френски, английски и руски ежедневници по въпроси свързани с геополитическите процеси.гу

Тогава какво значение имат тези рафинерии във война, за която се твърди, че е срещу тероризма? Според Пентагона те са контролирани от ИД и носят огромни приходи.

Отговорът очевидно е грешен. Всички опити на държави с ембарго да продават петрол или газ на международния пазар са неуспешни. Не е такъв случаят с Ислямска държава, въпреки резолюциите 1373 (2001) и 2170 (2014) на Съвета по сигурност (ООН?). Всеизвестно е, че ИД краде петрол в Ирак и Сирия, транспортира го по нефтопровода до турското пристанище в Сейхан, от където се заминава за Израел с танкери на Palmali Shipping & Agency JSC – турско-азерска компания на милиардера Мубариз Гурбаноглу. На пристанището в Ашкелон израелските власти осигуряват фалшиви сертификати за произход от Елиат, а след това го изнасят за Европейския съюз.. Където всички се преструват, че вярват в израелския произход на петрола.

Същата фирма изнася петрол и газ, откраднати от местното правителство на иракския Кюрдистан. Ако САЩ и ССЗ действаха съобразно резолюциите 1373 (2001) и 2170 (2014), би трябвало да нападат и Кюрдистан. Вместо това те я подкрепят – не срещу Ислямска държава, ами срещу централното правителство в Багдад.

Бомбардирането на тези обекти не може да бъде разглеждано като друго, освен желание за отнемане на рафиниращия обем на Сирия, когато се възцари мир.

В такъв случай се знае, че САЩ разчита на ССЗ страните и особено на Саудитска Арабия. В тази връзка, ако е ясно че саудитските самолети не излизат от собствената си страна, информацията на ирански медии, че те са базирани в Израел не само не е изключена, ами е вероятна.

Често сме забелязвали, че основната цел на войната срещу Сирия е контролът над огромните й запаси от естествен газ и територията й, през която може да мине тръбопровод от Иран или от конкуриращите Саудитска Арабия и Катар.

Европейският съюз се опитва да преодолее зависимостта си от руски газ. Това е трудно заради съпротивата на Новорусия и подкрепата от страна на Руската федерация. Отсега идеята на иракското правителство е да предлага газ на този пазар, както обяви заместник-министърът на петрола Али Мадежди на девети август. За Иран това е алтернативата на блокирания от ИД път към Сирия.

Този вариант, който защитава интересите на Иран, но е в разрез с анти-империалистическата борба на президента на Иран, може да бъде одобрена от Вашингтон като част от по-широко споразумение на преговорите 5 +1. Иран ще бъде готов да се откаже от ядрената си програма и ще освободи третия свят от зависимостта към петрол, докато западняците ще премахнат санкциите.

Ако това се случи, ще има значителна промяна в регионалното разпределение на силите. Ще бъде трудно да се продава на Русия, която току-що приветства Иран в Шанхайската кооперативна организация. В допълнение – ще бъдат необходими около $8.5 милиарда за построяването на тръбопровод от порядъка на 1800 мили, който да свърже местата на производство с Набуко. Иранския газ ще преминава през Азербайджан, Турция, България, Румъния и Унгария, за да достигне ЕС през Австрия. Това бе потвърдено от Шейх Хасан Рохани пред президента Ханс Фишер в кулоарите по време на Общото събрание на ООН.

Възраждането на Набуко би било благословия за Азербайджан, които ще улеснят транспортирането на своя газ от Шах Дениз. По този начин Баку ще може да се отдръпне от Москва и да се сближи с Вашингтон, което би обяснило внезапна покупка на оръжие от Израел.

От сирийска гледна точка промяна в енергийната политика на Иран няма да бъде обезателно лошо нещо: повечето врагове на Сирия – освен Израел – няма да имат за какво да продължават войната. Плюс това премахването на Иран ще подсили ползата на Русия от Сирия. Ако се подпишат споразуменията, Вашингтон ще цели нестабилност в сунитските райони на Ирак, за да запази разграничението между Техеран и Дамаск. И със сигурност САЩ биха продължили да подкрепят Даеш в Деир ез-Зор, но останалата част от Сирия ще бъде мирна.

Превод: Станислав Кертиков (Alter Information)

https://alterinformation.wordpress.com/2014/10/05/6547873474/

 

Белият дом потвърди автентичността на записа!

Кадър от изтритото видео от интернет на екзекуцията на журналиста Стивън СотлофВидео с екзекуцията на още един американски журналист, държан в плен от групировката "Ислямска държава на Ирак и Левант", се появи в интернет, съобщи вчера, на 2 септември агенция Ройтерс, като уточни, че става дума за Стивън Сотлоф.

Веднага след съобщението Белият дом излезе с заявление, че достоверността на видеозаписа все още не може да бъде потвърдена.

По-рано в интернет се беше появил видеозапис на екзекуцията в Ирак на американския журналист Джеймс Фоули, пленен през 2012 година Сирия. Екстремистите тогава обещаха да убият и Сотлоф, изчезнал в Либия през август 2013 година и изпълниха зловещото си обещание.

Видеото с екзекуцията на американския журналист Стивън Сотлоф е озаглавено "Второ съобщение до Америка" и е било качено в ислямистки сайтове в интернет. Само няколко часа след качването му обаче, то е заличено от глобалната мрежа. Сотлоф е вторият американски журналист, обезглавен от "Ислямска държава" само за две седмици, след Джеймс Фоули. Стивън се появява в кадър и във видеото с екзекуцията на Фоули.

Началото на видеозаписа, в което Барак Обама държи речВ началото на видеозаписа се вижда американският президент Барак Обама, който държи реч от миналия месец за въздушните удари, които американска военно-въздушни сили нанася на "Ислямска държава". След това камерата показва Сотлоф, облечен в оранжев гащеризон и с нож опрян в гърлото му. Сотлоф е на колене пред екзекутора си и заявява, че „заплаща цената“ на американската инвазия.

Сотлоф беше отвлечен от  терористите в Сирия преди малко повече от година. Той е работел като журналист на свободна практика за "Тайм" и "Форин полиси". Миналата седмица майка му отправи емоционален апел към похитителите му и техния водач Абу Бакр ал Бакдади.

Официалният представител на държавния департамент на САЩ Джен Псаки изрази подкрепа към семейството на журналиста.

Последните секунди живот на Стивън СотлофОтговаряйки на молба да съобщи колко американски граждани се намират в ръцете на терористичната групировка „Ислямска държава”, тя отказа да предостави конкретни данни, ограничавайки се във формулировката „няколко”.

След обезглавяването на Сотоф, маскираният екзекутор отправя заплахи и по адрес на британски заложник на „Ислямска държава“, идентифициран като Дейвид Хейнс, съобщи Ройтерс.

Във видеото ИД отправя предупреждение към правителствата да се оттеглят от пагубния съюз с Америка, допълва агенцията.

Бележка на "Хроники". Някой помни ли днес кореспондентката на CBS, Лара Лоугън, която правителството на Щатите „изостави” след изнасилванията на площад в Кайро, като покри с петдневно информационно затъмнение случилото се? "Хроники" писа за тази драма, но темата не бе подхваната за дискусия - като че ли не се бе случило нищо?!

Помните ли Лара Лоуган, кореспондентката на CBS, която беше най-брутално изнасилена на площад Тахрир от неизвестен брой протестиращи и по чудо бе спасена от озверелите насилници?

Една статия на Ричард Коен във „Вашингтон Поуст” зададе редица въпроси по този случай, които така и останаха без отговор. А точно в липсата на отговор са нещата, които се случваха около едва започващата Арабска пролет и събитията, които последваха.

Статията на Ричард Коен във

Ето какво бе впечатлило журналиста от „Вашингтон Поуст” и как въпросите му увиснаха във въздуха без каквато и да било реакция от страна на други американски медии.

Коен обърна внимание на факта, че Лара Лоуган е била изнасилена на 11 февруари 2011 година, тя бе една от водещите и авторитетни кореспондентки на CBS в предаването “60 минути”, но самата телевизия необяснимо защо запази мълчание цели пет дни и кри трагичния инцидент!

Пет дни освен телевизията, която Лара Лоугън представляваше в редица арабски страни, и таблоидите „Ню Йорк Дейли нюз и Ню Йорк Поуст” мълчаха за случилото се с Лоуган/New York Daily News и New York Post/ обърна внимание Коен.

Тук не става дума за неприкосновеност на личния живот, а до задължението на медиите да информират американската общественост – написа Коен. Дали бе от незнание – едва ли.

Какво се случи с Лоуган?

Тълпата на Тахрир я е нападнала и отделила от бодигардовете и екипа й, след което тя е насилена от неизвестен брой мъже, като околните крещят „Еврейка! Еврейка!”, влачат я по земята, след което разкъсват дрехите й и я насилват!

Съвсем случайно някой съобщава на местни жени и войници какво се случва, и те пробиват сцената на този брутален акт, стигат до Лоуган и я измъкват от насилниците.

Тълпата на Тахрир, която афишира, че иска установяване на демокрация, „забравя” за какво е на площада става съучастник в един ужасен инцидент и година по-късно нито САЩ, нито CBS, нито който е да било иска насилниците да бъдат наказани! Те даже не са заловени?!

Междувременно, след бруталното сексуално насилие на Тахрир, Лара Лоуган е върната спешно във Вашингтон и хоспитализирана.

Медиите в Щатите проявиха едно необяснимо петдневно мълчание или  незаинтересованост, твърде неприсъщи за четвъртата власт.

Президентът на САЩ Обама съветва Лоуган да се възстанови и върне към работата си?!Белия дом и президентът Барак Обама също запазиха мълчание пет дни, а след като новината е извадена на светло – Обама призовава Лоуган да се възстанови и върне на работа час по-скоро?!

Няма да коментирам дали точно това е следвало Обама да говори на една млада жена, която докато е била в ръцете на насилниците на площада в Кайро двегодишният й син и съпругът й са я чакала в дома им във Вашингтон – въпрос на преценка и държавни интереси е вероятно.

Далеч съм от мисълта да коментирам как се преодолява такова насилие, не смятам и че е лесно да се коментира широко в медиите преживяването на едно брутално насилие и на площада, пред тълпа крещящи мъже – само преживялата го Лара Лоуган знае какво й коства преживяното за момента и до края на живота й.

Лара Лоуган е родена в Южна Африка и е основен кореспондент на CBS от 2006 година за страните в Северна Африка. Нейните репортажи в „60 минути” и вечерните новини на телевизията са познати както от зоната на Ирак и Афганистан, така и от други арабски държави.

Случилото се с Лара Лоуган на площад Тахрир и последвалото петдневно мълчание от страна на редица американски медии и Белия дом показа, че за Щатите е било по-важно протестите да продължат докато начело на Египет застане удобен на официален Вашингтон президент, а не насилието над една американска журналистка!

Това мерзко насилие върху една уважавана журналистка не е трябвало да попречи на имиджа на протестиращите и те да не бъдат „компрометирани” с издевателството, на което е била подложена Лоуган!

Затова CBS мълчеше, мълча и проправителственият „Ню Йорк таймс”, мълчаха авторитетни издания в Америка цели пет дни!

Затова, в името на бъдещите промени в Египет, насилието над Лоуган остана на заден план и след извършването му не са потърсени насилниците, за да бъдат съдени!

А те са повече от известни, след като бруталния инцидент се бе случил на площада!

Нито една международна журналистическа организация не издаде и звук на възмущение от бруталното насилие над кореспондентката на CBS Лара Лоуган!

Самата Лоуган излезе след лечение от болницата и бе привидно овладяна, но на каква цена - това остана известно само на нея и близките й...

Нима цената на нечия сбъркана политика струва жестоко многократно насилие или обезглавяване на журналисти?

Щатите са в криза. Единственият начин да спасят икономиката си е да водят войни – така е вече десетилетия.

Американецът иска да може да си плаща заемите, да има работа и възможност да осигуровки.

Милионите, изразходвани за обществено здравеопазване, водят до инфлация. ...Милиардите, изразходвани за въоръжаване, ще смъкнат инфлацията - пише Кърт Вонегът в „Безотечественик.”

Какво е пред циничното „оправдание” за смъкването на инфлацията в Щатите едно брутално насилие върху „някаква” кореспондентка? Явно нещо не толкова съществено за авторите на Арабската пролет и бъдещата инвазия в Близкия изток...

 
Писателят Салман Рушди“Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма." В интервю за френския "Експрес" писателят Салман Рушди обръща поглед назад към изтеклия четвърт век, разсъждава за характера на “Ислямска държава”, критикува геополитическите лутания на Запада, но говори също за литература, въображение и вдъхновение.
Филип Кост, lexpress.fr, публикувано в сайта Гласове, превод на Галя Дачкова

- В САЩ се разрази полемика, след като престижният американски Пен клуб реши да присъди най-високото си отличие на в. “Шарли Ебдо”. Около 200 автори, отказващи да заемат критична позиция спрямо исляма, подписаха петиция срещу връчването на наградата “Смелост и свобода на словото” на “Шарли Ебдо” и я разпространиха по време на тържеството, която вие ръководехте на 5 май. Провали ли се събитието заради това неочаквано оспорване?

- Да не преувеличаваме този протест: говорим за 200 писатели, подписали петицията, от общо 5000 членове на Пен клуба. Така че това е малък брой. Жерар Биар и Жан-Батист Торе, които пристигнаха в Ню Йорк, за да представят каузата на “Шарли Ебдо” на галавечерята, бяха посрещнати с голям ентузиазъм от мнозинството от присъстващите писатели.

Помолих писателя Ален Мабанку да им връчи наградата “Смелост и свобода на изразяването”. Тъй като съм живял в различни култури, изпитвам лична симпатия към този талантлив френско-конгоански писател, който живее в Калифорния, и бях трогнат от текста, който той публикува в “Експрес” като твърд отговор на новината за бойкота; ето защо го помолих да го повтори на английски на тържеството Признателен съм също на президента на “SOS расизъм” Доминик Сопо, който държеше да дойде в Ню Йорк, за да защити паметта на убитите карикатуристи и да сложи край на несправедливите обвинения, на които беше обект.

- Значи случаят е приключил?

- Той ще остави следи и дълбоки разделения в литературния свят. Аз лично бях искрено шокиран от тези протести, изразени от писатели, които в по-голямата си част, са мои близки приятели. Майкъл Ондатджи, Питър Кери, Хуно Диас, Майкъл Кънингам! Хора, за които никога не съм си представял, че могат да имат подобно поведение. Изпратих писмо на един от тях, главния подстрекател в този случай, Тежу Коул, защото той бе написал призива за бойкота. Той ми отговори със странно писмо: “Скъпи Салман, скъпи братко, всичко, което знаем, го научих по твоите стъпки…” и други подобни глупости. Но отговорът му съдържаше най-вече погрешни твърдения: Тежу ме уверяваше, че никога не би заел тази позиция срещу “Сатанински строфи”, защото в моя случай ставало дума за обвинение в богохулство, докато в случая с “Шарли Ебдо” - за предполагаемия расизъм на изданието спрямо мюсюлманското малцинство.

Не, написах аз, тези хора бяха екзекутирани, защото техните думи бяха възприети като богохулство. Това е същото нещо. Тогава изпитах чувството, че ако атаките срещу “Сатанински строфи” се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят и щяха да използват същите аргументи срещу мен, обвинявайки ме, че съм обидил едно етническо и културно малцинство.

Аз съм шокиран, че може така да се опетнява паметта на мъртвите, като се изопачават техните думи. Онези, които са чели “Шарли Ебдо”, каквото и да е мнението им за карикатурите, могат само да констатират, че то е всичко друго, но не и расистко и застана твърдо срещу “Националния фронт”.

Що се отнася до предполагаемата им “мания да се обижда ислямът”, тя не издържа: “Монд” забеляза, че само седем от техните 523 корици за десет години са посветени на исляма. Останалите се отнасят до папата, Израел, “Националния фронт” и какво ли още не - от Саркози до френския расизъм и управляващия елит. Всъщност този въпрос, самото съдържание на вестника, е без значение, защото свободата на словото включва да се защитава и изразяването на мнение, което не споделяме. Тези хора, нека да го припомним, бяха убити, защото рисуваха.

- Промени ли се нещо в манталитета от времето на “Сатанински строфи” досега?

- Повече от 25 г. след “Сатанински строфи” изглежда, че сме извлекли погрешни поуки. Вместо да заключим, че трябва да се противопоставяваме на атаките срещу свободата на словото, повярвахме, че трябва да ги успокояваме чрез компромиси и доброволно отричане.

- Защо?

- Можем да съжаляваме за завръщането на политически коректното в интелектуалните среди. Но това, за което никой не говори, е страхът. Ако не убиваха хора в този момент, ако бомбите и калашниците не говореха днес, дебатът би бил различен. Страхът се прикрива като респект.

Ливан, 1989 г., демонстрация срещу "Сатанински строфи"

- През 1989 г. някои също ви изоставиха…

- Някои може да кажат, че съм си го търсел, че е трябвало сам да се оправям. Но тези атаки идваха по-скоро отдясно, от обкръжението на Маргарет Тачър и официалните консервативни среди. Днес те идват от левицата.

- Авторите, които се изправиха срещу “Шарли Ебдо”, заговориха за френската колониална арогантност и за лошото й отношение към мюсюлманското малцинство.

- Наистина трябва да си сляп, за да не забележиш социално-икономическите проблеми, несправедливостите и расизма, които понася това малцинство във Франция, но трябва също да признаем, че голяма част от тази общност все по-често избира лаицизма. Мюсюлманите се възприемат по-скоро като светски французи, отколкото като вярващи.

Защо тогава искат непременно да ги описват в чисто религиозни термини, както моллите обичат да правят? Джордж Пакър от “Ню Йоркър” прекара много време във френските предградия след нападението срещу “Шарли Ебдо” и ми каза, че никога не е чул тези младежи да използват по-радикални думи от писателката Франсин Проуз, една от протестиращите от Пен клуба. Наистина на тях не им пука за този седмичник, който излизаше в 20-хиляден тираж, а тези, които го критикуват днес, се вдъхновяват от класическото чувство за вина на белите от левицата.

- Какво трябва да кажем?

- Има отказ да се разберат две неща. От една страна, ние живеем в най-мрачния период, който някога съм виждал. Това, което става в момента с “Ислямска държава”, е от огромно значение за бъдещето на света. От друга страна, екстремизмът представлява колкото атака срещу западния свят, толкова и срещу самите мюсюлмани.

Най-напред това е вземане на властта, опит да се наложи една клоняща към фашизъм диктатура вътре в самия ислямски свят. Кои бяха първите жертви на аятоласите в Иран или на талибаните? Кой страда днес в Ирак? Това са преди всичко мюсюлмани, които избиват други мюсюлмани. Намираме се в благоприятна обстановка, за да обвиняваме в престъпления американските дронове, но срещу всяка от тези ракети стоят хиляди нападения или атентати, извършени от джихадистите срещу хора и джамии.

По времето на “Сатанински строфи” привържениците на аятоласите заплашваха най-напред, в Лондон или на други места онези, които не одобряваха фатвата срещу мен. Което означава, че да се атакуват екстремистите, не означава да се атакува мюсюлманската общност. Трябва да знаем за какво се борим. Пак повтарям, да се борим срещу екстремизма не означава да се борим срещу исляма. Точно обратното. Това означава да го защитим.

- Как си обяснявате възхода на “Ислямска държава”?

- Забелязвам, че това движение не е наистина арабско. То обединява лица, дошли от Чечения, Австралия, от целия свят. Писах доста преди сегашните събития в Близкия изток, че религиозният радикализъм излъчва нещо като “блясък”. Предложете “Калашников” и черна униформа на един младеж, който няма и стотинка, няма работа, отчаян, че един ден ще може да създаде семейство, и изведнъж вие ще дадете власт на онзи, който се чувства уязвим и в неравностойно положение. Но към това чувство за несправедливост се прибавят речите, изпълнени с омраза, които държат в радикалните джамии. Казано по-просто, това всемогъщество е подходящо и за психопати. Много от тези доброволци отиват там само заради желанието да убиват.

- Как си обяснявате изключителното насилие, прославата на жестокостта?

- Разликата с времето на фатвата е в появата на социалните мрежи, в тяхната бързина на предаване на информацията, в тяхната експертна употреба, което подклажда блясъка и свръхвъзбудата. Преди всичко, те пораждат страх. Целта е да наберат сила чрез ужаса. Мисля си за “Чумата” на Камю или “Носорог” на Йонеско. Книги, които със сигурност говорят за друг тоталитаризъм, но описват същата инфекция на духа.

- Можем ли да обвиняваме Запада?

- “Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма. Когато виждам, че американският президент прекъсва посещението си в Тадж Махал, за да се присъедини към западните лидери, стекли се в Рияд заради смъртта на принца, бих искал да припомня, че тези хора не са наши приятели, те са източникът на отровата.

Барак Обама, 27 януари 2015 г., Рияд, след погребението на принц Абдула

- Предвещаваше ли фетвата от 1989 г. днешния екстремизъм?

- В “Мемоарите” си писах, че случаят със “Сатанински строфи” беше първата нота от тази музика. А днес слушаме мъртвешката симфония. Връщам се също към образа на “Птиците” на Хичкок. Когато само една птица кацне на перваза на прозореца, никой не й обръща особено внимание. Но когато се напълни небето и те нападнат, си спомняме за тази първа птица предвестник. На 11 септември 2001 г. живеех в САЩ и ден след атентатите интелектуалци ми казаха, че най-накрая са разбрали какво ми се е случило през 1989 г. Наистина ли? Трябваше ли да преминем през това терористично бедствие?

- Никой ли не видя какво се задава?

- През 1989 г. се опитаха да маргинализират това, което ми се случи, описвайки моята съдба като изключение, а не като пример. Защитниците ми надигнаха глас, че нито един писател никога не е бил третиран по този начин и затова трябва да ме подкрепят. Моите противници твърдяха, че писанията ми заслужават толкова силно порицание, че не заслужават да бъдат защитени в името на свободата на словото.

И от едната, и от другата страна моят случай се разглеждаше като “отделен”. Така да бъде. Нито един известен англоезичен писател не е преживял това на Запад, но тези насилия срещу автори стават навсякъде, в Иран, Турция, Либия, Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, Египет, както се случи с Нагиб Махфуз. Да се критикуват тези сили не означава да се критикува ислямът. Запазването на мълчание не е в полза на мюсюлманите.

- Какво трябва да се направи?

- Да се сложи край на това табу на предполагаемата “ислямофобия”. Пак повтарям. Защо не можем да обсъждаме исляма? Възможно е хората да бъдат уважавани, да бъдат предпазвани от нетолерантност, като същевременно изразяваме скептицизма си спрямо техните идеи, дори яростно ги критикуваме.

- Досега говорим само за джихадизъм, но не и за писателя Рушди…

- Защото се появи случаят “Шарли Ебдо”. Но честно казано, не обичам да говоря по тези въпроси, да критикувам така добрите и лошите. Предвид моята история, често ми задават този тип въпроси. Но аз не съм политически анализатор, а писател на въображението. “Сатанински строфи” изкриви представата, която човек може да си изгради за мен като човек на изкуството. Превърнах се в отправна точка по въпросите за исляма, докато, с изключение на “Сатанински строфи” с една малка част от книгата, никога не съм гледал на себе си като на писател по религиозни теми.

Бях отгледан в семейство, което не практикуваше вярата. Майка ми е малко по-вярваща, най-вече след смъртта на баща ми. И живеех в Бомбай, най-светския град по онова време в Индия, който днес е станал много по-сектантски с конфликтите между мюсюлмани и индуси. По времето на сватбата си моите родители живеели в Делхи, откъдето е родом семейството на баща ми, а след разделянето на Индия те решили, както 100 млн. мюсюлмани, да не ходят в Пакистан, защото поради липсата на достатъчно вяра се чувствали преди всичко индийци. Но те напуснали Делхи, прекалено опасен заради сблъсъците между общностите, за да се установят в Бомбай, където цареше толерантност, хармония, за която съм запазил идиличен спомен.

Лондон, 8 февруари 2015 г., демонстрация срещу "Шарли Ебдо"

- Днес е рядкост един известен мюсюлманин да се обявява толкова открито за светски човек.

- Това беше нещо обичайно за моето поколение, през 60-те и 70-те г. Много градове, като Бейрут, Техеран или Дамаск, които днес са огнища на големи конфликти, бяха отворени, изтънчени и мултикултурни. В живота си видях тези места да се затварят и единственият мотив за оптимизъм, който ми остана, е следният: ако една такава промяна е могла да се случи през живота на един човек, тя несъмнено може бързо да бъде преобърната.

- Такъв оптимист ли сте?

- Не съм залитал много по марксизма, но ми харесва онова, което е казал Грамши - че е нужен песимизъм на интелекта и оптимизъм на волята.

Кой можеше да повярва, година преди да се случи, в падането на колосалното комунистическо здание? Хитлер не е бил непобедим, при условие че се приемат огромните жертви, нужни за неговото поражение. Учих история в младостта си и открих нейната способност да изненадва. Нищо не е неизбежно, всичко може да бъде заличено много бързо. Мъдростта не е да бъдеш песимист или оптимист, а да наблюдаваш, да знаеш кои са нашите ценности и да не отстъпваш от тях. Защото тази култура на свободата не е била изградена лесно. Французите добре го знаят, защото значително са допринесли за нея. Без Просвещението нямаше да има нито Томас Пейн, нито Декларацията за независимост, нито онази статуя на пристанището на Ню Йорк.

- Носи ли писателят този пламък на свободата? Това ли е неговата роля?

- Не зная каква е неговата роля и не съм от онези, които искат да му припишат някаква роля. Една от радостите на литературата е, че тя носи в себе си своята обосновка. Тя не е тук, за да дава уроци. Не харесвам книгите, които проповядват, произведенията на изкуството, които носят послания. Ролята на фикцията е да създава въображаеми светове, които читателите обичат да обитават и които ги карат да се замислят за собствения си живот. Целта на изкуството е дълбока. Сол Белоу е казал, че изкуството води към корените на човешката природа. Нашата роля е да изследваме какво представлява човешкото същество, индивидуално и колективно, и как живее на теза земя.

Случайностите в моя живот ми позволиха да пиша за неща, които днес са в сърцевината на човечеството: въпроса за имиграцията, за сблъсъка на културите, национални разкази и истории, които, подобно на онази за палестинците и израелците, претендират за едно и също земно пространство.

Половината от живота си съм живял на Запад, другата половина - на Изток, и тези случайности в живота ми позволиха да разположа разказите си в толкова различни места, като Сан Франциско и Исламабад. Завиждам на онези писатели, които са прекарали цялото си съществуване на едно и също място, дълбоко вкоренени автори като Фокнър, който успя да създаде монументална творба около десетте улици в Оксфорд (Мисисипи). Но моята съдба бе различна и като дар аз получих тези многобройни перспективи.

Освен това светът се промени. Някога местата бяха отдалечени едно от друго. Вижте Джейн Остин, която описва през 1812 г. своя свят в “Гордост и предразсъдъци”, без да изпитва нито за миг нуждата да спомене войната, която се води по онова време срещу Наполеон. Войниците от английската армия се появяват в книгата й само като симпатични фигуранти, поканени на прием. Към географската преграда се добавя друга, между личната и публичната сфера. Писателите можеха да разкажат за личния живот, без да вземат под внимание външните събития, да не говорим за международните, в степента, в която те не засягаха всекидневието. Днес всичко се сблъсква, пресича и писателят се пита как да пише за този нов свят. Да помислим за 11 септември 2001 г. в Ню Йорк. В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо. Вече не можеш да разбереш историята на града, без да познаваш онази, която е тласнала тези самолети. Онези сблъсъци сега се случват всекидневно.

- Усещат ли ги писателите?

- Американската литература често е била повлияна от имиграцията, в частност от еврейската и италианската. Но в САЩ едно поколение писатели носи сега цял един свят от нови творби, които възраждат романа и го правят по-космополитен. Мисля си за Джумпа Лахири и нейната Индия, за Июн Ли и нейните китайски корени, за Хуно Диас, който е от доминикански произход. Без да забравям Нам Ле, виетнамо-австралиец, и Халед Хосейни, роден в Афганистан и израснал тук.

- В “Мемоарите” си, когато говорите за времето на “Сатанински строфи”, разказвате за себе си като за човек, чийто възглед за света е бил разрушен. Какъв беше той и в какво се превърна?

- Един възглед за света се състои от тази тъкан от връзки с местата, културите, приятелите, към които сме привързани. Тези връзки различават разума от лудостта, където всичко се превръща в лишен от смисъл пачуърк. Най-болезненото за мен бе да видя хората, за които съм писал и които съм описвал, мюсюлманите от Лондон например, да демонстрират срещу мен. Това разруши образа, който имах за мястото си в света, и ми беше нужно дълго време, за да преоткрия равновесието си. Това, което ми се случи, днес се случва на всеки един.

Планетата се превърна в странно място след края на Студената война през 1989 г. с последвалата фрагментация, източник на войни в една дотогава стабилна Европа, и нови движения в сърцето на исляма. Освен това ритъмът на технологичната промяна, на света на информацията дестабилизира хората и ги накара да се затворят в места, които им дават увереност, като религията и нейните вечни истини.

Питате ме за визията ми за света… Живях през 60-те г., епоха, в която се вярваше, че завинаги е пречупена властта на религията, когато се осмиваше самата идея за евентуалното й завръщане в центъра на световната сцена. И признавам, че съм изумен от този обрат на Историята.

Той не е единственият. През 1989 г. страдах много, че съм осъден на полумрак и нелегалност в момента, в който светът изглеждаше, че се просветлява. Това беше необикновена година в Историята. Въпреки тъжната съдба на Тянанмън, все още премахнат като неудобен от паметта на китайците, падането на комунизма отваряше надеждите за свобода. И резултатът ме безпокои: съветската империя отстъпи място на микрофашизми, на ислямистка нетърпимост…

- Вярвахте ли в сближаването между Индия и Пакистан?

- Тези две страни винаги са се наранявали. В замяна на това, аз съм разтревожен и разочарован от сектантския уклон на Индия. Принадлежа към презряното поколение на привържениците на лаицизма, това на Неру, и политиканската употреба на религиозните разцепления ме кара да се тревожа за публичните свободи на гражданите на Индия. В замяна на това се случват интересни неща от литературна гледна точка.

- Донякъде благодарение на вас. Нови индийски писатели тръгват по вашите стъпки.

- “Среднощни деца” отвори пътя. Но е учудваща тази литературна различност. Има еротични автори, писатели на научна фантастика или на криминалета и на процъфтяваща фикция. Литературната сцена се разшири извънредно много, условие за нейното очевидно здраве. Но в пакистанската литература отскоро има сходно движение, с млади, трийсетина- или четирийсетина годишни автори с голям талант, като Мохамед Ханиф, Камила Шамси, Надим Аслам. Противно на индийските автори, които загърбват социалните въпроси и предпочитат интимността, те решително засягат публичната сфера, защото тя е вездесъща, неизбежна при тях, и се изправят по различен и вълнуващ начин с проблемите на своята родина.

- Как започва литературният разцвет?

- Не зная, въпрос на шанс… През 70-те и 80-те г. в Лондон ние принадлежахме към една група, която описваха като необикновен момент в английската литература, с Мартин Еймис, Иън Макюън, Кадзуо Ишигуро, Анджела Картър, Джанет Уинтърсън, Брус Чатуин или Джулиан Барнс. Но ние нямахме чувството, че създаваме движение. Нямахме манифест, за разлика от сюрреалистите, нито общ проект. Между нас не цареше задължително хармония, но ние откликвахме на желанието на читателите за нов тип писане, радикален и изпълнен с въображение, който късаше с условностите на следвоенната английска литература.

Впрочем аз имам чувството, че днес ние се връщаме към тази конвенционална натуралистична литература. Аз, от моя страна, се чувствам по-близо до прибягването към въображението на автор като Ласло Краснахоркай, който е лауреат тази година на престижната награда “Мен Букър Интернешънъл”, отколкото до автофикцията на Карл Уве Кнаусгаард например. Следващият ми роман, който излиза през септември в САЩ, нарушава тези норми. Той е изключително сюрреалистичен, гениите завладяват Ню Йорк. Но за 40 г. като писател, разбрах, че литературата също отговаря на модата. Вкусовете се променят и ние не можем нищо да направим. Трябва да продължим, както най-добре умеем.

- Вие внасяте въображение, но също и културна смесица. Това ли е вашата особеност?

- Горд съм, че нося удоволствие на западните и източните читатели, които правят леко различни прочити. Вече не гледам на себе си като на писател от дадена страна, а като на писател на града. Повече се идентифицирам с градовете, най-вече с Ню Йорк, Лондон или Бомбай, където съм прекарал живота си. С идеята и идеала за града.

- Значи гениите завладяват Ню Йорк, Уолстрийт?

- Да, всичко това. Казвам ви това, което разказах на издателя си, когато му предложих тази нова книга, чието заглавие “Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи”, прави едно различно преброяване на “Хиляда и една нощ”: след като прекарах толкова години при писането на мемоарите си в “Джоузеф Антон” старателно да описвам истината, ми омръзна и реших да премина на противоположната страна, напълно въображаема, в чест на приказките, които слушах в детството си. Техният свят е магичен, изпълнен с лудост, но той почива върху доста реалното и достоверно всекидневие на града, на улиците и пазарите. В магическия реализъм реализмът е също толкова важен, колкото и магията.

Фантастичното е интересно само защото възниква от реалното и го обгръща. Като книгите, които четях някога, животинските басни от “Панчатантра”, “Хиляда и една нощ” или тази прекрасна творба от Кашмир, “Катха Сарит Сагара” (“Океанът от теченията на историята”), пълна със забавни, лоши, секси приказки, където религията почти напълно отсъства.

В тази човешка комедия героите са потънали в двуличие, преструвки и престъпни дела. Те спят с жените на другите и Бог не присъства във всичко това. Ето защо се опитаха, както в Египет, да забранят “Хиляда и една нощ” в навечерието на Арабската пролет. Тези приказки не се харесват на пуританите, защото преливат от истини за човешката природа. Искам да се върна към тази традиции, да черпя от това наследство, за да говоря за реалното и настоящето.

11 септември 2001 г. "В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо".

- Можехте да се изкушите, както много други интелектуалци, от културния релативизъм, компромиса спрямо ценностите. Как го избегнахте?

- Това е голямата опасност в наши дни. Навлязохме в ера на смесицата, на срещите и смесването на културите. Мултикултурализъм, който прославям в книгите си и който е факт. Планетата се глобализира и нищо не може да я “деглобализира”. Нищо не може да “демултикултурализира” нашите изкуства, храна, всекидневие. Но културният релативизъм е деградирал израз, злият брат близнак на мултикултурализма.

Отхвърлям идеята, че в името на традициите на своята страна по произход някой иска да наруши ценности, които смятам за универсални, да приеме гениталното осакатяване на жените, дискриминацията или убийството на хомосексуалисти в мюсюлманските страни. Не може да бъде приета екзекуцията на писатели, които не се харесват тук или там, отклонение, към което, знаете, аз не съм благосклонен (смях). В това отношение са по-твърди към тези принципи във Франция, отколкото в Англия. Може би защото е по-лесно да знаеш какво означава да си французин.

- Смесването на културите може да бъде и болезнено. Вие сте го описали като писател и сте го преживели лично.

- В шумотевицата около “Сатанински строфи” бе забравено главното. Ако първите ми книги се отнасяха преди всичко до света на Изтока, който бях напуснал, Индия и Пакистан, “Строфите” засягаха проблематиката на имигранта, на идентичността и културната асимилация. Сблъсъкът между предишния живот и съществуването на Запад.

Аз лично, въпреки привилегированата си среда, познах съдбата на имигранта, жертва на расистки предразсъдъци, чумав, по време на учението си в един пансион в град Ръгби. До степен да намразя Англия и да умолявам баща си да ми позволи по-скоро да продължа висшето си образование в един от прекрасните университети в Бомбай, отколкото да продължа по неговите стъпки в Кеймбридж. Но той ме убеди. За щастие, защото студентските ми години бяха щастливи. Какво щастие бе да си студент през 60-те г.! Освен това “Бийтълс” откриха Индия. Изведнъж родната ми страна стана много готина.

- Вие сте уважаван и ценен от пресата автор, но онези, които ви критикуват, го правят с изумителна ожесточеност.

- Мемоарите ми, “Джоузеф Антон”, бяха оценени от огромното мнозинство от журналистите, но имах правото и на ужасни атаки, на фалшиви и лъжливи думи за моите идеи и работа. Един критик може да си създаде име, наранявайки много известен автор. Не зная дали ме упрекват за относителната ми известност, но аз не съм нито Мадона, нито Майли Сайръс и моето име ми позволява, в най-добрия случай, да си запазя маса в ресторант.

- Може би ви упрекват за видимия блясък в живота ви?

- Факт е, че се ожених за много хубава жена. Каква наглост! С какво право? Откъдето и комични статии със заглавие “Красавицата и звярът” в таблоидите, които само завистта може да обясни. Но моят живот е много обикновен. Разхождам се свободно в Ню Йорк, където понякога ме разпознават, от доста време без особена охрана, и когато не пътувам за конференции, прекарвам по-голямата част от времето си в писане у дома.

- Страдате ли от вниманието към “Сатанински строфи”?

- Това е стара история. Всеки ден говоря с хора, които са били деца, когато излезе този роман. Това беше четвъртата ми книга, а сега съм на 13-ата. Радвам се все пак, че с течение на времето цялата тази врява бе преодоляна, за да се заинтересуват най-сетне от същността на книгата, която се изучава във всички университети.

И като добър познавач на историята на исляма, много по-добър от днешните радикали, аз казвах, че Мохамед е познал съмнението и изкушението и че този опит, както при всички пророци, е допринесъл за неговото израстване. След това се насочих към други неща. Моят приятел Мартин Еймис каза веднъж, че нашата единствена амбиция е да оставим след себе си обикновена етажерка с книги. Аз ще оставя такава. Докато стане това, искам само едно нещо, да продължавам да бъда, доколкото е възможно, човекът на изкуството, който искам да бъда.

 
Бойци на Ислямска държаваЗараждането на войственото ислямистко движение в Югоизточна Европа е пряко свързано с такава ключова фигура като покойния босненски президент Алия Изетбегович (1925-2003).

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1750-dzhihadat-na-balkanite-sledvashtoto-pokolenie

На фона на терористичните нападения в Париж и Копенхаген, в Европа нараства страхът от влиянието на завръщащите се от Близкия Изток стотици европейски джихадисти върху ситуацията в държавите, чиито граждани са те. Никъде обаче тази опасност не изглежда по-сериозна, отколкото на Балканите. Според някои данни, Босна е изпратила най-много доброволци на глава от населението за джихада в Сирия, като местните медии твърдят, че броят им вече надхвърля хиляда.

Макар че мюсюлманите в Югоизточна Европа се смятат за едни от най-умерените в света, между 5% и 10% от тях изповядват най-екстремните форми на исляма, типични за държави като Саудитска Арабия и Египет. Това не е случайно, защото възходът на войнствения ислямизъм в Югоизточна Европа е резултат от продължителните усилия на екстремистите да радикализират местното население. През последните няколко десетилетия радикално-ислямисткото движение в Югоизточна Европа съумя да изгради сложна инфраструктура, включваща сигурни убежища в изолираните села и в джамиите, контролирани от радикални проповедници, както и впечатляваща електронна и медийна мрежа, публикуваща новини от различните фронтове на джихада, транслираща указанията на водачите на Ал Кайда и опитваща се да убеди впечатлените от случващото се млади мюсюлмани да прегърнат ислямистката кауза. Цялата тази активност се финансира от щедри близкоизточни спонсори и се подкрепя от малки групи местни екстремисти, съумели да се инфилтрират в различни влиятелни политически, религиозни и социални институции.

Първото и второто поколение ислямисти

Зараждането на войственото ислямистко движение в Югоизточна Европа е пряко свързано с такава ключова фигура като покойния босненски президент Алия Изетбегович (1925-2003). В края на 30-те години на миналия век младият Изетбегович и група радикално настроени мюсюлмански конспиратори създават организацията "Млади мюсюлмани" - своеобразна балканска версия на "Мюсюлманските братя", чиято цел (както признава самият Изетбегович) е създаването на "голяма мюсюлманска държава", или както я нарича един от биографите му - "Ислямистан", която да обхваща цялата територия на Балканите, Северна Африка и Близкия Изток. В името на тази цел членовете на "Млади мюсюлмани" се заклеват да не се отклоняват от "пътя на джихада" и "безкомпромисната борба срещу всичко, което не е част от Исляма". Показателно е, че името на нелегално издаваното от тях списание е "Mуджахид" ( т.е. "борец за каузата на исляма").

Разпадането на Югославия през 90-те години отвори вратите за второто поколениие войнствени ислямисти да създадат свои мрежи в региона. Съставено предимно от чуждестранни "моджехидини", дошли на Балканите от Афганистан и други фронтове на джихада, то беше много по-екстремистки настроено и, съответно, много по-опасно, отколкото първото поколение радикални мюсюлмани. Повечето от тези хора бяха концентрирани във военната групировка, създадена от Изетбегович (в качеството му на първия президент на независима Босна) през август 1992 и наречена "Катибат ал-мохаджирин" (днес формация със същото име, обединяваща джихадисти от Балканите, се сражава в Сирия) и включваща хора като Халид Шейх Мохамед, смятан за "мозъка" на атентатите от 11 септември 2001. Абд ал-Рахим ал-Нашири, участвал в атаката срещу американския есминец "Коул" през 2000; Мамду Махмуд Салим, участвал в нападението срещу американските посолства в Кения и Танзания през 1998; Абу Хамза ал-Масли, организатор на атентата в Лондонското метро през 2005; и Заки ур-Рахман Лакхви, един от участниците в терористичното нападение в Мумбай през 2008. Според родения в Бахрейн активист на Ал Кайда Али Хамад,  ключови фигури на тази организация многократно са посещавали Босна, ползвайки се с подкрепата на местните власти, а САЩ и Саудитска Арабия неведнъж критикуваха режима на Изетбегович, че снабдява с босненски паспорти хора, смятани от тях за терористи.

След подписването на Дейтънските споразумения, сложили край на войната в Босна през декември 1995, тези "моджехиниди" не напуснаха страната. Вместо това, съвместно с местните си радикално настроени симпатизанти, през следващите няколко години те създадоха впечатляваща инфраструктурна мрежа, подкрепяща каузата на войнствения ислям (а нерядко и вдъхновените от него терористични акции), като последиците от това се усещат в целия регион и днес.

В отдалечени и изолирани села в различни части на Балканите, войнствените ислямисти изградиха мрежа от екстериториални, управлявани по законите на шариата анклави, които днес се използват като своеобразни наборни пунктове за местните радикални ислямисти и за убежища на джихадисти от целия свят. Според анализатора Янез Ковач например, в село Бочиня Доня в Централна Босна, където живеят около 600 души, ислямските екстремисти "живеят свой собствен живот, без да бъдат обезпокоявани нито от местната полиция, нито от данъчните, нито от каквито и да били други власти, а в затворената им общност им не се допускат никакви външни лица". Друго босненско село Горня Маоча пък се смята за щаб-квартира на водача на местните уахабити  Нусрет Имамович. Селото  често се споменава като "междинна спирка" на ислямистите по пътя им към джихада в Чечения, Афганистан и Йемен. През октомври 2011 Мевлид Ясаревич, уахабитски лидер от областта Санджак (разположена на територията на Сърбия и Черна гора), е тръгнал именно от това село, заедно с двама други негови жители  за да нападнат по-късно през същия ден посолството на САЩ в Сараево.

В значителна част от Западните и Южните Балкани, джамиите, контролирани от радикалните ислямисти, се използват като бази на джихадистите. Така джамията "Крал Фахд" и Културният център към нея в босненската столиця, чието изграждане беше финансирано от Саудитска Арабия и, които испанският експерт по радикалния ислям Хуан Карлос Антуньес определя като "епицентъра на разпространение на радикалните идеи в Босна", от няколко години насам функционира напълно автономно под прекия надзор на саудитското посолство в страната. На свой ред Бялата джамия в Сараево е крепост на косоварския имам Сюлейман Бугари, за когото американската агенция Stratfor твърди, че е посредник между босненските и албанските радикални ислямисти. Според журналиста от катарската телевизия Ал-Джазира Мохамад ал-Арнаут, джамията в предградието Маковица на косовската столица Прищина, както и тази в Митровица са се превърнали в пунктове за набиране на доброволци за войната срещу светския режим в Сирия. В Македония пък, местните уахабисти влязоха в остър конфликт с легитимното ръководство на мюсюлманската обшност за контрола над скопските джамии "Яхия паша", "Султан Мурат", "Худаверди"и "Кьосе Кади".

Ислямистките мрежи

Радикалните ислямисти в Югоизточна Европа получават подкрепа за усилията си от мрежата от "неправителствени" и "благотворителни" и "хуманитарни" организации, които често се финансират от същите донори, които спонсорират и Ал Кайда. ЦРУ твърди, че поне една трета от босненските НПО поддържат връзки с терористи или наемат хора, заподозрени че са такива. По данни на Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN), при осъществената непосредствено след атентата от 11 септември полицейска проверка на подобна "благотворителна организация" в Сараево, действаща под егидата на Висшата саудитска комисия за подпомагане на Босна, са били открити "планове на Вашинггон, заготовки на фалшиви американски лични карти и детски учебници с антиамериканско съдържание".

Паралелно с това радикалните ислямисти в региона са изградили широка мрежа от печатни медии, книжарници, уебсайтове и спотове в You Tube, пропагандираши религиозна нетолерантност, възхваляващи насилието и разпространяващи антиамерикански, антисемитски и антидемократични послания. Така, ислямските книжарници от Белград до Нови Пазар разпространяват трудовете на такива откровени екстремисти като съвременният идеолог на ислямизма Юсуф ал-Кардауи или смятания за "Маркс на ислямизма" египетски теолог Саид Кутб (1906-1966). Радикалноислямистките уебсайтове пропагандират джихада, самоубийствените атентати и убийството на немюсюлмани. Освен това, те разпространяват новини от другите фронтове на "джихада", проповеди на екстремистки настроени духовници от Близкия Изток и послания на водачи на Ал Кайда. Така например, миналата година босненският сайт "Пътят на вярващия" (Put Vjernika) разпространи "новата заповед на Айман ал-Зауахири: да концентрираме усилията си в атаките срещу американските интереси".

Според Фахрудин Кладичанин, съавтор на появило се наскоро изследване за религиозния екстремизъм на Балканите, използването на Интернет и социалните мрежи, както и "броят на онези които "лайкват", коментират и споделят съдържанието на въпросните страници, особено когато става дума за религиозни водачи, радикални ислямисти и уахабити, непрекъснато нараства". Албаноезичната фейсбук-страница "Krenaria Islame" ("Ислямска гордост"), където се публикуват снимки и разкази за албанските джихадисти в Сирия, има 25 хиляди последователи. Според Арян Дирмиши, експерт по сигурността от албанската столица Тирана, "ако идентифицираме всички тези хора като терористи, те биха представлявали малка армия и гигантски проблем. Наличието на толкова много последователи е повод за сериозно безпокойство, дори ако приемем че става дума само за симпатизанти на политическия ислям".

Идеологията, разпространявана от радикалноислямистките медии, обикновено включва възможно най-отвратителните форми на пропаганда на омраза и нетолерантност. Така, един от водачите на босненските уахабити Билал Боснич наскоро публикува своя проповед, в която призовава: "Трябва да обичаме тези, които обичат Аллах, и да мразим онези, които не вярват в него. Трябва да мразим неверниците, дори ако са наши съседи или живеят в дома ни". В много учебници, използвани в мюсюлманските училища в Босна, можем да открием текстове като този: "Днес ислямските държави се сблъскват със следната измама: ако искат да бъдат членове на ООН, те трябва (най-малкото мълчаливо) да се откажат от джихада като организирана форма за защита интересите на мюсюлманите".

Презрителното отношение към жените и хомофобията са ключови елементи на радикалноислямистката идеология. В Косово например, мюфтията на Призрен Ирфан Салиху, открито заяви в своя проповед, че "според предписанията на Исляма, всяка жена, която има сексуална връзка без да е омъжена, е мръсница и кучка". Възхваляването на насилието срещу "неверниците" и подкрепата за самоубийствения тероризъм, също са част от пропагандата на радикалните ислямисти от Балканите. Споменият по-горе босненски ухабитски водач Билал Боснич е качил в YouTube следния, изпълняван от самия него, "религиозен псалм":

"Великолепният джихад изгрява над Босна

и бошнаците започват да викат "Аллах Акбар" и да се молят

Америка трябва да внимава, защото желанието на Бог е тя да бъде разрушена до основи

Ако още веднъж  опитате да навредите на моджахедините, о  неверници,

Нашите братя талибани ще дойдат тук, при вас за да ви накажат с мечовете си.

Америка и всички други тирани трябва най-сетне да осъзнаят, че днес всички мюсюлмани са като талибаните,

О, Аллах, джихадът ще донесе изкупления на вярващите. Чуйте ме братя, правоверни от целия свят, с експлозивите, прикрепени към телата ни, ще прокараме своя път към Рая".

Новото поколение джихадисти

Тази шумна пропаганда определено оказва сериозен ефект върху новото поколение радикални мюсюлмани. През последните десетина години радикалните ислямисти от Балканите участваха пряко в многобройни терористични нападения или заговори: осъществената през октомври 2002 атака срещу посолството на САЩ във Виена; опитът за осъществяване на бомбен атентат в  американската военна база Форт Дикс в Ню Джърси, разкритите през юли 2009 заговори на група ислямисти в Роли, Северна Каролина, както и за осъществяване на нападение в Нюйоркското метро; атаката срещу посолството на САЩ в Сараево през октомври 2011; заговорът за взривяването на няколко нощни клуба в Тампа от януари 2012 и убийството на  двама американски техници на летището във Франкфурт месец по-късно. През март 2014 пък, млад косовар стана първият терорист-камикадзе от Балканите, след като се самовзриви в Багдад, убивайки петдесет души.

Според бившия български главен мюфтия Недим Генджев, радикалните ислямисти в Югоизточна Европа се опитват да формират своеобразен "фундаменталистки триъгълник", включващ Босна, Македония и българските Западни Родопи. Въпреки че шансовете им за успех са минимални, те биха могли да нанесат значителна вреда на западните интереси (особено в сферата на сигурността) в региона и да застрашат формирането на стабилни демократични общества в Югоизточна Европа.

В резултат от това, че все по-голяма част от новото поколение мюсюлмански духовници от Балканите получават образованието си в страни като Саудитска Арабия и Египет, а различни близкоизточни донори инвестират стотици милиони долари за строежа на мюсюлмански училища и джамии в региона, разликата между по-умерената форма на исляма, която традиционно се практикува в Югоизточна Европа, и по-радикалните и разновидности, практикувани в Близкия и Средния Изток, започва да се топи. Както посочва в тази връзка водещият босненски експерт по джихадизма Есад Хачимович: "Днес в Босна действа ново поколение мюсюлмански проповедници, получили образованието си след края на юговойните в ислямските университети на Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и други страни... В резултат от това вече е трудно да открием разлика между "вносната" и "местната" версия на исляма".

За съжаление, международната реакция на възхода на радикалния ислям в Югоизточна Европа варира от откровеното му пренебрегване до пълното му отричане. Така например, непосредствено след 11 септември, тогавашния Върховен представител на ООН за Босна и Херцеговина Волфганг Петрич, заяви в интервю за "Ню Йорк Таймс", че "няма доказателства, че Босна се е превърнала в база на Ал Кайда", а сегашният представител Валентин Инцо лекомислено твърди, че уахабитите в Босна "не представляват опасност за Европа". Все пак, както подчертава американският експерт по радикалния ислямизъм Ивън Колман, онези, които отричат, че Ал Кайда работи активно на Балканите, "или лъжат, или си нямат никаква представа, за какво става дума".

Междувременно радикалните ислямисти в региона дори не се опитват да прикриват дългосрочните си намерения. Както заяви наскоро един от босненските джихадисти, сражаващи се в Сирия срещу режима на Асад: "Напуснах Босна с намерението един ден да се върна в родината си с пушка в ръка. Аз съм част от революцията и това е изгревът на Ислама... Позволявайки ни да напуснем Босна, вашите (т.е. западните) разузнавателни служби допуснаха грешка, наивно вярвайки, че така ще се отърват от нас. Всъщност, големият проблем за тях е, какво ще стане, когато хилядите европейски мюсюлмани, придобили безценен военен опит, се върнат обратно в Европа и, в частност, на Балканите".

---------------------------------------------------------------

* Авторът е президент на американската консултанска компания SEERECON, специалист по проблемите на Югоизточна Европа

 

Най-опасните лидери на „Ислямска държава” са скандинавци

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии наричат „гражданска война“.

Представяме ви резюме на интервюто, публикувано във в. Атака.

Сирийският президент Башар Асад по време на интервюто

По отношение на опасността от тероризма в лицето на организацията „Ислямска държава” и „Фронта ан-Нусра” Президентът Башар ал-Асад заяви, че тероризмът винаги представлява опасност – във всяко време, на всяко място и във всяка ситуация. Той е дълъг процес, започнал преди години, още преди началото на кризата в Сирия. Тероризмът представлява заплаха, защото той не знае граници и ограничения и може да удари на всяко място. Тероризмът не е нито местен, нито регионален, а световен проблем. Поради тази причина казваме, че тероризмът винаги е опасен. В случая със Сирия заплахата от тероризма идва от това, че той се ползва с политически чадър, осигуряван от много държави, лидери и отговорни лица най-вече от Запада. Голям брой от тези отговорни лица не видяха реалната действителност в началото. А сега нещата са още по-опасни заради отсъствието на международното право и липсата на ефективна международна организация, която да осигури защита на една държава от друга държава, използваща терористите като агенти с цел да унищожи чрез тях държавата-мишена. Именно това се случва в Сирия. „Да, тероризмът е опасен, но той е и обратим. Значи не е късно да се справим с него. Той ще става все по-опасен, защото с времето терористите ще индоктринират сърцата и умовете на хората“, казва сирийският президент.

На въпроса дали Турция, Катар и Саудитска Арабия са променили своята политика по отношение на Сирия четири години след началото на войната, президентът Ал-Асад отговори, че тези държави не са независими, поради това нямат своя собствена политика. Понякога тяхното поведение е тесногръдо, отмъстително или основаващо се на омразата, както се държат и други, например САЩ. Поради това не може да се каже, че трите мюсюлмански държави имат своя собствена политика. Те продължават да подкрепят терористите. Това поведение не е свързано с кризата в Сирия, тъй като те подкрепяха терористите и в Афганистан, като поддържаха уахабитската идеология и екстремизма, който напоследък доведе тероризма и в Европа. Те осигуряват тази подкрепа от десетилетия, а сега поддържат същата идеология и същите групировки в Сирия, но под различни наименования.

Запитан защо САЩ подкрепят Саудитска Арабия, макар да знаят, че уахабизмът стои зад събитията от 11 септември, президентът Ал-Асад посочи, че през 80-те години на миналия век САЩ са описвали Ал-Каида и талибаните в Афганистан като „муждахидини“. Така ги описваше и президентът Буш. Но след събитията от 11 септември 2001 г. започнаха да ги наричат терористи. Проблемът със САЩ и някои отговорни лица от Запада се състои в това, че те се опитват да използват тероризма като политически инструмент. В действителност тероризмът е като скорпион – ако му се удаде възможност, ще ухапе.

Що се отнася до опасността от джихадистите от европейски произход и по-специално от шведски произход, които вече се връщат в своите европейски държави президентът Ал-Асад посочи, че на тероризма не може да се гледа като на местен или регионален, а като световен проблем. И допълни, че когато говорим за Швеция като част от Европа или Скандинавия, трябва да се вземе предвид, че най-опасните лидери на „Ислямска държава” са скандинавци. Така че докато тероризмът се развива в различни европейски страни, Швеция не може да е сигурна държава. И докато Средиземноморието и Северна Африка са в състояние на хаос и тероризъм, не може да има сигурност в Европа.

По отношение на най-ефективните начини за справяне с терористите сирийският президент посочи, че

тероризмът не е война, той е преди всичко умствено състояние, култура.

Заради това с тази култура трябва да се справим с идеологически средства, което включва образование и култура. Второ, терористите се възползват от бедните. Трябва да се обърне внимание на бедността, тъй като икономическият ръст и развитието са две много важни неща. Трето, трябва да се справим с политическите проблеми, използвани от терористите за промиване на мозъците на младежите и децата. Трябва да се обърне внимание на отчаянието на младежите, които поискаха да загинат, за да „отидат в рая” и там да живеят по-добър живот.

И накрая, необходимо е да се обменя информация между службите за сигурност.

Войната е последно средство, с което можеш да се защитиш от тероризма. Не можеш да нападнеш тероризма, като му обявиш война. Можеш само да се отбраняваш, ако тероризмът употреби военни средства.

На въпроса относно бъдещето на „Ислямска държава” президентът Асад заяви, че тази терористична организация не намира подкрепа сред сирийското общество, поради което тя няма бъдеще в краткосрочен план. Но в средносрочен план и по-специално когато те успеят да индоктринират умовете и сърцата на младежите и децата, този регион може да има само едно бъдеще, а именно бъдещето на Ал-Каида, „Ислямска държава”, „Ан-Нусра” и Мюсюлмански братя. Така ще изглежда задният двор на Европа. Това е опасно, защото едно правителство може да вземе мерки срещу редица неща, но не можеш да контролираш идеологията, когато е посята в съзнанието. Трудно е да я изкорениш.

 

Според  мнозина експерти, трагичните събития в Париж в началото на януари 2015, както и осъществените преди това ислямистки нападения в Австралия и Канада са свидетелство за намеренията на мрежите на радикалния ислям (чието лице днес вече не е толкова Ал Кайда, колкото нейният филиал Ислямска държава) да пренасочат активността си към територията на държавите от т.нар. "антитерористична коалиция", надявайки се да внесат разцепление в нейните редици и да отвлекат вниманието от борбата с джихадистите в Сирия и Ирак.

Стройните редици на бойците от Ислямска държава

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1709-obrechena-li-e-voynata-s-terora-v-golemiya-blizak-iztok

От друга страна, Франция, както и редица други западни държави, се оказаха жертва на собствената си хазартна политика в т.нар. Голям Близък Изток и в момента плащат за допуснатите от тях стратегически грешки. Достатъчно е да напомня, че именно Париж беше инициатор на военната операция срещу режима на Кадафи в Либия, или, че френското правителство дълго време гледаше през пръсти на участието на хиляди свои граждани, които наред с други европейски "доброволци" се сражаваха на страната на джихадистите в Афганистан, Ирак, Йемен, Мали и Сирия. Според директора на Европол Робърт Уейнрайт, в момента броят на "муджахидините" от Европа варира между три и пет хиляди души (други обаче смятат, че те са много повече). Към това следва да добавим и официално декларираната френска подкрепа за антиправителствените бунтовници в Сирия (чиито гръбнак са именно радикалните ислямисти) и доставките на оръжие за тях.

Показателно е, че никое европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувет и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища. Също както и САЩ, Франция има пряка вина за възникването на Ислямска държава. Което означава, че сегашното напрежение и нарасналата терористична опасност в страната са пряка последица от сбърканата външна и вътрешна политика на Париж. Също както в средите на въоръжаваните и подкрепяни от САЩ афганистански "муджахидини" през 90-те години на миналия век се формира транснационалната ислямистка терористична мрежа Ал Кайда, така и в недрата на подкрепената от Запада либийска, иракска и сирийска опозиция възникна Ислямска държава. В резултат от тази погрешна стратегия, днес са застрашени не само Великобритания и Франция, които бяха пряко ангажирани с осъществяването и, но и Италия, Португалия, Испания и редица други държави от ЕС, включително България, чиито граждани могат да станат мишени на ислямистките терористи.

В същото време, немалко анализатори посочват, че терористичните нападения на ислямистите във френската столица на практика обслужват геополитическите интереси на Съединените щати и донякъде на Израел. И двете държави отдавна се стремят да превърнат Франция в свой надежден съюзник във войната им срещу ислямския свят, затова бяха крайно разочаровани, че френският представител в Съвета за сигурност на ООН гласува на 31 декември 2014 в подкрепа на проекторезолюцията, призоваваща Израел да се изтегли от палестинските територии до 2017 (както е известно, тя не беше прието поради наложеното на Вашингтон вето). Показателно е, че веднага след трагедията в Париж, израелският премиер Нетаняху обвини за нея палестинската администрация, Иран и всички "ислямски врагове на Израел". Той очевидно разчита, че евентуалното задълбочаване на  вътрешния конфликт във Франция между коренното население и имигрантите-мюсюлмани, може, освен всичко друго, да стимулира еврейската емиграция към Израел. Ето защо в момента САЩ, Великобритания и Израел упражняват натиск върху Париж да се включи по-активно, съвместно с Вашингтон и Лондон, в борбата с ислямистите. Според редица експерти обаче, тази борба нерядко се използва от САЩ като предлог за свалянето на поредния нелоялен към тях близкоизточен режим. В тази връзка, в интервюто си за Die Welt от декември 2014, известният германски специалист по радикалния ислям Юрген Тоденхофер посочва, че САЩ и Европа отдавна би трябвало да са осъзнали, че политиката на въоръжени намеси в региона на Големия Близък Изток е претърпяла провал. След като такива намеси бяха осъществени в Афганистан, Ирак и Либия те само стимулираха възхода на тероризма.

В същото време, осъществяваните в момента от новата антитерористична коалиция начело със САЩ въздушни удари срещу позициите на Ислямска държава в Ирак и Сирия очевидно не са ефективни, още повече, че паралелно с тях продължават доставките на оръжия за редица лоялни на Ислямска държава групировки. Така, по данни на Комисията за сигурност и отбрана в иракския парламент, в освободените от ислямистите територии, иракската армия е открила оръжие и боеприпаси, чиято маркировка говори, че са били доставени от Саудитска Арабия. Впрочем, съществуват подозрения, че в подобни доставки са забъркани и американски граждани.

Очевидно е, че успешната борба срещу Ислямска държава изисква поне координиране действията на водената от САЩ коалиция с правителствата на Сирия, Ирак, Иран и Ливан. Ислямистите могат да бъдат победени само, ако въздушните удари на съюзниците бъдат съпроводени от настъпление по суша на сирийската и иракската армии, които да бъдат максимално подпомогнати с оръжие и военна техника. В тази връзка обаче императивно се налага да бъдат прекратени усилията за свалянето на сегашния сирийски режим. Впрочем, в Белият дом също признават, че дълго време САЩ са инвестирали в "погрешните хора" в средите на сирийската опозиция. Все повече американски експерти твърдят, че "умерена опозиция" в Сирия просто не съществува, а става дума за сблъсък между авторитарния режим на Асад и радикалните ислямисти. В този смисъл, Европа би следвало да концентрира усилията си за постигането на помирение между Дамаск и светските противници на режима. Защото, ако правителството на Асад не съумее да спре натиска на Ислямска държава, не може да се говори за никакви реформи и политическо разрешаване на кризата в страната.

Ето защо все повече американски експерти посочват, че изправен през опасността, генерирана от Ислямска държава, Вашингтон на практика се оказва съюзник с Дамаск. В сегашната ситуация не е в интерес на САЩ да предприемат действия, които могат да влошат военните позиции на сирийското правителство, тъй като това ще отслаби сухопътния фронт на борбата срещу ислямистите и ще задълбочи разногласията с Иран. Последното би било крайно неприятно за Белия дом не само заради продължаващите преговори за ядрената програма на Техеран, но и заради силното иранско влияние в Ирак, където в момента има значително количество американски военни инструктори.

Освен това, за да не допуснат борбата срещу Ислямска държава да бъде представяна от ислямистите като поредния "кръстоносен поход" на Запада срещу мюсюлманския свят, европейските държави би трябвало да водят тази борба само със санкциите и под егидата на ООН и в никакъв случай да не се намесват във военните действия на сирийска територия. Ясно е също, че ако наистина искат да се справят с ислямистите, САЩ и ЕС следва да координират усилията си с Русия и Китай, както разбира се и с Иран и Сирия, които пряко се противопоставят на джихадистите.

Както вече споменах по-горе, европейската дипломация би могла да допринесе за разрешаването на сирийската криза, ако работи активно за постигането на помирение между Дамаск и светската сирийска опозиция и обединяването на техните усилия срещу ислямистката заплаха.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун също смята, че без разрешаването на сирийския конфликт, няма как да бъдат премахнати заплахите, свързани с Ислямска държава. Според него: "Феноменът Ислямаска държава в Сирия е последица, а не причина. ИД ще продължи да заплашва Сирия, докато не бъде постигнато политическо, а не военно урегулиране на конфликта". Впрочем, директорът на Националния център за борба с тероризма на САЩ Матю Олсън също акцентира върху факта, че "терористите се възползват от провала на държавността в Сирия и Ирак". Ще напомня, че и в двете страни това се случи до голяма степен заради недалновидността на самите Съединени щати, които, от една страна, финансираха и въоръжаваха сирийската ислямистка опозиция, а от друга - след като ислямистите обявиха създаването на "халифат" на територията на Ирак и Сирия, замразиха доставките на вече заплатената военна техника за Багдад. Негативните последиците от това поведение вече са очевидни.

От началото на американските въздушни удари по позициите на Ислямска държава броят на доброволците в редовете на тази организация рязко нарасна. Конфликтът в Сирия привлича ислямистите повече, отколкото която и да било друга "свещена война", включително тази в Афганистан или последвалата иракската кампания от 2003. Както посочва в тази връзка френският вестник Ouest-France, коментирайки ръста на броя на чуждестранните "муджахидини", присъединяващи се към терористите-ислямисти в Ирак и Сирия: "през последните месеци операциите на международната антитерористична коалиция доведоха до своеобразен бумерангов ефект".

Впрочем, борбата с Ислямска държава предполага и осъществяването на мерки за ограничаване финансирането на терористите. Затова се налага Вашингтон да ангажира в борбата с тероризма и Департамента по финансите на САЩ, който да съдейства за разкриването на посредниците и крайните купувачи на контрабандния иракски петрол, да изолира Ислямска държава от международната финансова система и да постигне международен консенсус за отказ от плащането на откуп на терористите за отвлечените от тях заложници.

Засега обаче, това не се случва, а междувременно, по данни на ООН, броят на чуждестранните "муджахидини", участващи във военните действия нараства безпрецедентно бързо и вече надхвърля 15 хиляди души. Това се потвърждава и от американските разузнавателни служби. Поне една трета от тези чужденци са граждани на различни европейски държави. Американците сред тях са много по-малко, освен това за премахналия вътрешните си граници Европейски съюз потокът от завръщащи се от Сирия европейски джихадисти може да доведе до тежка криза, а трагичните събития в Париж да се окажат само пролог към нея.

За съжаление уязвимостта на Европа към "ефекта на бумеранга" от погрешната политика на Запада в Големия Близък Изток изглежда не вълнува особено Вашингтон, да не говорим, че там очевидно не се интересуват от регионалната стабилност. Ако не беше така, в своята борба срещу Ислямска държава САЩ отдавна би трябвало да се откажат от конфронтацията си с режима на Башар Асад и да се ориентират към взаимодействие с него. Вместо това, регионалните съюзници на Вашингтон - Египет, Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт, продължават да обсъждат планове за формиране на военен алианс и създаване на обединени въоръжени сили, които да водят борбата срещу Ислямска държава, следвайки свой собствен сценарий, който очевидно ще бъде насочен и срещу Иран. Реализацията на тези планове ще означава нов опит за изтласкването на Техеран от Сирия и Ирак, което пък повишава риска от пълномащабна война в Близкия Изток.

----------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1651-turtsiya-i-novata-blizkoiztochna-strategiya-na-sasht

Митинг на площад Турската политика в Близкия Изток продължава да изглежда неясна. Както е известно, на провелата на 11 септември среща в саудитската пристанище Джеда на външните министри на САЩ, Ирак, Турция, Египет, Йордания, Ливан и монархиите от Персийския залив, беше декларирано намерение да бъде "изкоренена" групировката Ислямска държава (ИД). Малко преди това, на съвещание в Анкара под ръководството на премиера Ахмет Давутоглу пък бе решено, че Турция няма да участва в сухопътни или военни операции срещу ИД в Ирак. В същото време турците заявиха, че ще предоставят разузнавателни данни и ще окажат логистична подкрепа на формиращата се под егидата на Вашингтон коалиция. Параметрите на тази подкрепа обаче не също станаха ясни. Именно за да ги изяснят, веднага след срещата в Джеда, в Анкара се появиха държавният секретар на САЩ Джон Кери и секретарят по отбраната Чък Хейгъл. След разговора им с Ердоган обаче, пресслужбата на турския президент се ограничи само със съобщението, че сътрудничеството между двете страни в борбата с терористичните организации в Близкия Изток ще продължи. В същото време предоставянето от турските специални служби на разузнавателна информация за движението на войските на ИД в Ирак и Сирия, не е кой знае колко значим жест към Вашингтон. Той се нуждае най-вече от военновъздушната база Инджирлик в турската провинция Адана, която засега може да се използва само за доставката на хуманитарни стоки в Северен Ирак, но не и за осъществяване на военни удари срещу позициите на ИД. Тоест, донякъде се повтаря ситуацията от 2003, когато Турция не позволи на САЩ да използват територията и за вече подготвеното нахлуване на 60-хилядна американска армия в Ирак от север.

Както е известно, доскоро Анкара не демонстрираше особено желание за реално противопоставяне на джихадистите от т.нар. Ислямска държава в Сирия и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД). От една страна, между турските ислямисти и тези от ИД съществува известна идейна близост, но основната причина за това пасивно поведение беше, че ИД се сражаваше с режима на Башар Асад (когото турският президент Ердоган смята за свой личен враг), както и срещу кюрдите в Сирия и Ирак, които традиционно се определят от Анкара за "стратегическа заплаха". Освен това подобна политика позволяваше на някои турски компании да печелят от петрола, доставян им на дъмпингови цени от контролираните от ИД находища в Ирак и Сирия. Да не забравяме и, че турските специални служби се опитваха да използват джихадистите като инструмент на регионалната политика на страната, включително помагайки им да укрепят структурите си в Египет. Между другото, това обяснява и защо турското правителство успя безпроблемно да освободи пленените служители на своето консулство в Мосул, след като градът беше превзет от бойците на ИД.

За повечето експерти е ясно, че лансирайки плана си за борба срещу ИД не само на територията на Ирак, но и на тази на Сирия, която всъщност си остава основната цел на Вашингтон, Обама започва много рискована игра. Развитието на ситуацията в региона е изключително неясно, затова всяка стратегия неизбежно ще търпи корекции. В тази връзка ще припомня, че първоначално Обама категорично отхвърляше възможността за изпращане на сухопътни части в Ирак, докато сега това вече не се изключва. През следващите седмици САЩ могат да подсилят специалните си части в Северен Ирак, които официално присъстват там като инструктори на иракската армия и кюрдските отряди "пешмерга". В същото време, американците планират в битката с ИД да бъдат хвърлени все още боеспособните части, с които разполага Багдад. Всичко останало обаче, включително окончателния състав на коалицията и приноса на всеки от участниците в нея, остава неясно.

Тук е мястото да напомня, че Турция не се е отказала от плановете си за създаване на буферна зона и зона забранена за полети в граничните с нея райони на Сирия. Според някои съобщения в медиите, турците отново са повдигнали въпроса за въвеждането на ограничен турски военен контингент в Сирия, който да отдели силите на умерената въоръжена опозиция, с които Анкара продължава да поддържа тесни контакти, от радикалите от ИД и "Джебхат ан-Нусра". САЩ обаче не са склонни да го подкрепят.

Проблемът за Вашингтон е, че не разполага с реален инструмент за осъществяване на натиск върху Турция за привличането и към военните операции срещу ИД, включително и използвайки за целта базата Инджирлик. Затова САЩ предпочетоха да ограничат разговорите с Турция, докато не получат (както разчитат) санкцията за Съвета за сигурност на ООН за военна операция в Ирак. Впрочем, турските лидери също са изправени пред сериозни проблеми. От две години насам те разполагат с разрешението на парламента за осъществяване на военна операция на сирийска територия, но той вече изтича и през ноември ще трябва да бъде подновен за пореден път. Така или иначе, но в Близкия Изток Турция е "блокирана" от САЩ, които и позволяват само такива действия, които са в техен интерес. Винаги когато Анкара се опитва да излезе от този порочен кръг, това води до открит сблъсък с Вашингтон. Направеното наскоро признание на президента Ердоган, че отдавна не си говори пряко с Обама беше знаково за напрежението, съществуващо между двете столици.

Впрочем, на 20 октомври Ердоган все пак осъществи пряка телефонна връзка с Обама, като според съобщението от Белия дом двамата са обсъждали възможността за "продължаване на тясното сътрудничество в борбата срещу ИД", като американският президент е изразил признателността си към Турция за това, че е "приела на своя територия милион и половина бежанци от Сирия, включително и десетки хиляди от района на Кобани".

Мнозина анализатори смятат, че само силният американски натиск и обещанието на Вашингтон, че ще помогне на Анкара за свалянето на Асад, биха могли да обяснят обявената от президента Ердоган готовност за по-решителни мерки срещу ИД. Вероятно в Анкара разчитат, че ударите срещу ислямистите ще създадат условия за предприемане на военни действия от турската армия срещу частите на Асад, като тези действия бъдат подкрепени в Южна Сирия от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, които отдавна се стремят да свалят доминирания от алауитите режим в Дамаск и са склонни да използват и всички възможни средства за това. Тоест, кампанията на САЩ срещу джихадистите от ИД може да се превърне в прикритие за активни военни действия на Турция, които да доведат до анексирането на част от сирийската територия, както и до установяването на подкрепяна от арабските монархии от Залива сунитска диктатура в Дамаск.

В тази връзка, отново ще напомня, че макар Турция формално да се присъедини към коалицията за борба с джихадистите, тя моментално влезе в спор със САЩ относно нейната стратегия и избора на основните цели. На свой ред, американците акцентират най-вече върху възможността военновъздушната база на САЩ Инджирлик да се използва за осъществяване на въздушни удари по позициите на ИД и Ирак и Сирия. Досега, въпреки твърденията на редица американски официални лица, Анкара отрича да е дала съгласие за това. В същото време обаче, говорителят на Белия дом Джош Ърнест съобщи, че в момента в Турция се намира група експерти от Пентагона, които са ангажирани с "прехвърлянето на поетите от Анкара ангажименти в чисто практическа и оперативна плоскост".

Сред въпросните ангажименти се споменават съгласието на Турция да предостави свои бази за подготовка на бойци на сирийската опозиция, участие в усилията за пресичане на финансовите постъпления за ИД и борба срещу контрабандата на петрол, осъществявана от ислямистите. Нещо повече, Вашингтон смята на необходимо да бъдат подкрепени сирийските и иракски кюрди в борбата им срещу ИДИЛ. И, ако последните отдавна получават сериозна военно-техническа помощ от САЩ и някои негови западноевропейски съюзници, тази за кюрдите в Сирия едва сега започва да се осъществява. Така или иначе, но Анкара очевидно бива лишена от правото на инициатива по отношение на кюрдите в Ирак и Сирия и се оказва заложник на една ситуация, от която все по-трудно може да се измъкне.

Неслучайно преди няколко дни турският министър по европейските въпроси Волкан Бозкир сравни сегашната ситуация в Близкия Изток с шахматна дъска, на която вече са разположени всички фигури. Така, в борбата си срещу ИДИЛ Вашингтон открито подкрепя Багдад и, по чисто тактически съображения, засега не бърза с отстраняването на режима на Асад в Дамаск (макар че това продължава да е негова цел). В същото време, Техеран, който все още си остава противник на Вашингтон, също подкрепя Багдад и Дамаск в борбата им с ИД. На свой ред, Анкара, която доскоро залагаше на иракските кюрди, влоши отношенията си с Багдад и не успя да използва ИД срещу Дамаск. Вместо това, в момента ИД воюва най-вече със сирийските и иракските кюрди. Всичко това води до потенциалната поява на своеобразен "кюрдски пояс" между Турция и арабския свят. При това иракските кюрди отдавна разчитат на подкрепата на САЩ, а сирийските кюрди вече не виждат в западните държави пречка за създаването на собствена автономия в Сирия. Това развитие принуждава Турция на премине в глуха отбрана, тъй като САЩ се стремят да я вкарат във въоръжен конфликт при съвършено неприемливи за нея условия и при доста мъгляви перспективи. Както съобщи наскоро турският вестник "Хюриет", кметът на Диарбекир Осман Байдемир е очертал цяла програма за бъдещи действия, в резултат от които турските кюрди да получат автономия, като тази в Иракски Кюрдистан и Сирия. Според него, този процес трябва да се съпровожда с премахването на турските гранични пунктове с Иран, Ирак, Сирия, Армения и Йордания, както и със създаването на обща административна и политическа система за всички населени с кюрди територии. Ето защо за Турция, за която подобно развитие е истински кошмар, ИД на практика не е противник, а по-скоро съюзник, който може да окаже сдържащо влияние върху практическата реализация на очертаните по-горе геополитически тенденции. Тоест, битката с ИД стимулира развитието на нови процеси в региона, в рамките на които, както се твърди в един коментар на турския вестник "Милиет", Турция се оказва притисната в "менгемето на политиката на глобалните играчи", бива лишена от възможности за маневриране и закъснява с реакцията си на бързо променящата се регионална стратегия на САЩ. Ето защо може да се предполага, че последният телефонен разговор между Ердоган и Обама е бил доста труден. В така очертаната геополитическа "шахматна партия" в региона, Турция или ще бъде принудена да направи поредните си ходове под силен външен натиск, или пък ще се опита да реализира нови и нестандартни сценарии - например да се откаже от свалянето на сегашния сирийски режим и да потърси сближаване с него (както и с Иран), опитвайки по този начин да се справи с непрекъснато нарастващата "кюрдска опасност". Подобно нещо обаче едва ли е възможно в условията на формиращата се под ръководството на САЩ нова "антитерористична коалиция" и продължаващата реализация на стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток".

В тази връзка е твърде показателно, че основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които наскоро (по време на речта си в Харвардския университет) американският вицепрезидент Джо Байдън определи като "най-големия проблем в Сирия", признавайки, че Турция, Саудитска Арабия и петролните княжества са инвестирали "стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад", включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Вместо да наложат санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол (в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup), Белият дом сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция, което на практика означава, че им дава възможност да продължат да дестабилизират целия регион.

Горчивата истина е, че под прикритието на военната операция срещу създадената с тяхна помощ ИД, САЩ и арабските монархии (Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Йордания и Бахрейн) на практика започват нова мащабна война, в резултат от което целият Близък Изток се оказва на ръба на катастрофата. Защото евентуални бомбардировки срещу цивилни или контролирани от сирийската армия обекти, да не говорим за осъществяването на сухопътна операция на територията на Сирия, без съгласието на режима в Дамаск или санкциите на Съвета на сигурност на ООН, биха означавали открита агресия с непредсказуеми и необратими последици за целия регион. Включително и за Турция, която все повече се ангажира с този американски сценарий.

-----------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1652-predistoriyata-vazmozhnite-posleditsi-i-shansovete-za-razreshavane-na-ukrainskata-kriza

В Украйна Киев води война срещу населението на Източната част на странатаВ един скорошен коментар, известният германски външнополитически експерт Кристоф Леман посочва, че: "Сто години след като изстрелите в Сараево провокират началото на Първата световна война, Европа отново е тласкана към катастрофа. Преди век наличието на истински държавници би могло да предотврати войната. За съжаление, и днес мнозина представители на западния политически елит обичат да се кипрят в униформата на пилоти, макар че едва ли са годни да работят дори като стюарди".

Предисторията на украинската криза

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран ("Южен Парс") и Катар ("Северно поле"). Според Леман (който далеч не единственият, който мисли така),  именно това е стартирало реализацията на Големия проект на "Мюсюлманските братя" станал известен по-късно като "арабската пролет". Както е известно, малко след откриването на находището, Иран, Ирак и Сирия лансираха проект за изграждането на газопровод, по който газът от находището "Южен Парс" да се транзитира до сирийските средиземноморски пристанища и оттам към континентална Европа. Именно това развитие на събитието съдейства за старта на "големия проект" на "Мюсюлманските братя".

Завършването на газопровода Иран-Ирак-Сирия би провокирало маса събития, почти всички крайно неприемливи за САЩ, Великобритания, Израел и Катар. За разлика от тях, редица държави от континентална Европа се отнасяха към проекта с одобрение. Заедно с руския газ, доставян на ЕС през Украйна и по тръбопровода "Северен поток", Съюзът би могъл да покрива около половината от потребностите си от енергоносители за сметка на руските и иранските доставки.

Израел обаче беше силно разтревожен от перспективата, че Иран може да се превърне в един от основните източници на природен газ за ЕС, а както е известно опасенията свързани с енергийната сигурност пряко влияят върху международните отношения и външната политика. В този смисъл, отношенията между ЕС и Израел и възможността Иран да се сдобие с инструмент за влияние върху позицията на Съюза по палестинският проблем (и Близкия Изток, като цяло), не бяха изключение от това правило. На свой ред, по онова време САЩ и Великобритания не бяха заинтересовани от появата на конкуренция на подкрепяния от тях проект за газопровода "Набуко" (в крайна сметка оказал се безперспективен), а пък Катар, който имаше най-голямо влияние върху "Мюсюлманските братя", видя в това шанс да се превърне в регионална държава, с която се съобразяват съседите, и инвестира гигантската сума от 10 млрд. долара за активизирането на сирийското крило на "братята" и провала на проекта за газопровода Иран-Ирак-Сирия (според споменатия по-горе Кристоф Леман, ролята на посредник в случая е изиграл тогавашния външен министър, а днес премиер на Турция Ахмед Давутоглу).

Друг важен момент, който навремето беше пропуснат от повечето анализатори е, че САЩ и Великобритания никога не биха позволили толкова тясно обвързване между Русия, континентална Европа и Иран, в чиято основа да е 50%-ната енергийна зависимост на ЕС от доставките на руски и ирански енергоносители. Тук е мястото да спомена, че в статията си Кристоф Леман говори за една своя среща с адмирал от НАТО от Северна Европа, състояла се още през 80-те години на миналия век, на която въпросният висш военен му е казал следното: "Американските колеги от Пентагона ми заявиха съвсем категорично, че САЩ и Великобритания никога няма да позволят на европейско-руските отношения да се задълбочат до такава степен, че да поставят под въпрос политическата, икономическата или военната доминация на САЩ и Великобритания на европейския континент. Подобно развитие ще бъде предотвратено с всички възможни средства, ако се наложи дори и с провокирането на военен конфликт в Централна Европа". Очевидно разпадането на Съветската империя не е променила основните принципи на тази доктрина и тя продължава да е актуална и днес.

През 2009 реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" вече вървеше с пълна сила. В интервюто си за телевизионния канал LPC през юли 2013 бившият френски външен министър Ролан Дюма заяви, че "когато бях във Великобритания две години преди експлозията на насилието в Сирия, се срещнах там с редица британски официални лица, които ми признаха, че готвят нещо в тази страна. Повтарям това беше във Великобритания, а не в Америка... Британците организираха навлизането на бунтовниците в Сирия. Те дори ме попитаха, макар че вече не бях външен министър, дали не искам да включа. Разбира се, отговорих им, че съм французин и това не ме интересува. Всъщност, не мисля, че това имаше някакъв смисъл. Очевидно има страни, които искат да унищожат тази арабска държава, както стана преди това с Либия, особено имайки предвид специалните отношения между Сирия и Русия...".

В това интервю Дюма неслучайно споменава Либия. В тази връзка си струва да припомня, как НАТО се възползва от резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 2011 относно тази страна, за да ускори реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" в нея. Горе долу по това време тогавашният постоянен представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер и тогавашният Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа Джеймс Ставридис публикуваха във Foreign Affairs (броя от март/април 2012) обширна статия, в която твърдят, че намесата на НАТО в Либия е "възможност за обучение и модел за бъдещи интервенции".

Същата теза беше лансирана и на 25-та среща на НАТО в Чикаго през 2012. Пак през същата година в лекцията си във Военноморската академия на САЩ в Анапълис, адмирал Ставридис поясни, че е необходимо възприемането на нови методи за водене на война, т.е. за бойни действия с използването на специални методи. Според него, традиционната конвенционална война окончателно остава в миналото. Освен това Либия беше необходима като транзитен възел в прехвърлянето на оръжие и плацдарм за набиране и подготовка на "муджехидини" за Сирия.

Поражението в Сирия направи войната в Украйна неизбежна

През юни и юли 2012 около 2000 "муджехидини", събрани и обучени в Либия и прехвърлени след това в граничния йордански град Ал-Мафрат, предприеха две мащабни кампании за овладяването на сирийското пристанище Алепо. И двете обаче се провалиха, а "либийската бригада" беше почти напълно унищожена от армията на Асад. Именно след това поражение, в играта се включи и Саудитска Арабия, която стартира машабна кампания за набиране на "джихадисти", включително използвайки за целта мрежите на одиозната Ал Кайда.

С течение на времето обаче (и особено след провала на плана да бъде използвана употребата на химическо оръжие в хода на гражданската война като предлог за военна интервенция на САЩ и най-близките им съюзници в Сирия), стана ясно, че войната срещу Асад вече няма как да бъде спечелена. Именно това, а не нещо друго, беше причината британският парламент да отхвърли предприемането на въздушни удари срещу Сирия през август 2013.

Според редица експерти, именно в този момент, войната в Украйна е станала предсказуема, а и самият ход на събитията в тази страна през 2012 и 2013 показват, че планът за свалянето на правителството на Янукович и дългосрочната дестабилизация на Украйна е бил стартиран някъде след юли 2012.

В същото време съществуваше една последна възможност това негативно развитие да бъде преустановено и тя беше свързана с преговорите между Москва и Брюксел за т.нар. "Трети енергиен пакет" на ЕС в края на 2012. По онова време отношенията между Русия и Съюза вече бяха достатъчно напрегнати заради тази лансирана най-вече от Великобритания инициатива на ЕС, имаща откровено антируска насоченост, в чиято основа е тезата, че "Съюзът не може да приеме такъв голям доставчик на енергоносители като Русия, в лицето на "Газпром", да контролира и производството, и системата за транзит на природния газ за Европа".

На срещата на върха между ЕС и Русия, провела се в Брюксел на 21 декември 2012, те не можаха да разрешат този проблем, като в резултат от това войната в Украйна наистина стана неизбежна, което означава, че от този момент нататък определени влиятелни среди в САЩ и Великобритания започнаха упорито да създават условията за старта на "войната от четвърто поколение" в Украйна. На 22 декември 2012 споменатият по-горе анализатор Кристоф Леман публикува на сайта си nsnbc ìnternational статия, озаглавена "Срещата между Русия и ЕС в Брюксел: рискът от война в Близкия Изток и Европа нараства", в която се посочва, че: "неочакваните действия на Украйна бяха възприети от енергийните експерти, с които разговаря авторът, като поредния опит на Киев, Вашингтон и Лондон да форсират разширяването на НАТО и да попречат на задълбочаващата се интеграция на руската и европейската икономики. Както ще стане ясно по-долу, това е свързано с агресивните опити за спасяване на петродолара".

На 9 февруари 2014 отношенията между Русия и ключовите държави-членки на НАТО се влошиха (както заради Сирия, така и поради разминаването на позициите им по енергийните въпрос) дотолкова, че руският представител в НАТО Александър Грушко заяви: "Тук, в Брюксел, чух нещо умно: ако имате чук не бива да си мислите, че всеки появил се проблем е пирон. Струва ни се, че светът има достатъчно възможности за сътрудничество в енергийната сфера, без да използва военно-политическите организации като инструмент".
На 21 февруари украинският парламент беше овладян от въоръжени противници на президента Янукович, който бе свален от депутатите с гласуване, осъществено в тяхно присъствие, т.е. под дулото на оръжието. Сред първите решения на новите власти в Киев беше, че руският вече няма да се ползва като втори официален език в предимно рускоезичните източни райони на Украйна (по-късно то беше отменено). Именно това, както и редица последвали го действия, провокираха реакцията, довела по-късно до войната и разделянето на Украйна.

Енергийните измерения на украинската криза

Както посочва известният енергиен експерт и преподавател в Харвардския университет Андреас Голдтау: "Украинската криза е най-сериозният проблем на сигурността в Европа след края на студената война. Ключово място в публичните дебати във връзка с този конфликт имат въпросите на енергетиката. В същото време реалностите на енергийния пазар се разминават с някои политически предпочитания, които напоследък постоянно биват озвучавани в разговорите, водени в кулуарите на европейските столици. Затова европейските политици би трябвало да се стремят да отделят енергетиката от трудните проблеми на сигурността, в рамките на този конфликт".

След известни колебания, проточили се няколко месеца, през май 2014 европейските и американските политици решиха да превърнат енергоносителите в част от санкциите срещу Москва. Както е известно, Русия е сред основните доставчици на енергоносители в света. Бюджетът и е силно зависим от постъплениято от тяхната продажба (особено на петрола), а пък Европа получава от руснаците, съответно, 30% и 35% от необходимия и петрол и природен газ. Според Голдтау обаче, въпреки че на пръв поглед изглежда обещаващо, "превръщането на енергоносители в част от западното кризисно управление е прибързано решение, най-малкото защото редица от аргументите за вземането му са повече от съмнителни".

Както е известно, първият от тези аргументи е, че Европа може да се справи с евентуално мащабно прекъсване на руските газови доставки. Повечето експерти обаче са на мнение, че това просто не е вярно. Факт е, че заради меката зима (2013-2014) газовите хранилища на континента в момента са пълни, което повишава устойчивостта при краткосрочни дефицити в доставките. Наличието на тези запаси обаче не означава, че всички държави членки на ЕС имат гарантиран достъп до тях. Резултатите от т.нар. стрес-тестове на Съюза показаха, че макар Европа да е осъществила определен напредък от последните прекъсвания на руските газови доставки през 2009 насам, някои държави от Централна, Източна и Южна Европа (България е на едно от първите места сред тях) си остават силно уязвими. Данните на Европейската комисия показват, че устойчивостта на евентуални прекъсвания на енергийните доставки е далеч от оптималната. Макар че Западна Европа може да издържи повече, текущите запаси на редица държави от Източна Европа ще им стигнат само за два или три месеца, а зимата може да продължи доста по-дълго. Въпреки това, Вашингтон и Брюксел прогнозират, че Европа може да се справи с този проблем, ако търсенето на енергоносители не надхвърли 75% от миналогодишното. Това обаче означава да се разчита, че зимата отново ще е твърде мека, което не е добра основа за формулирането на надеждна стратегия.

Вторият аргумент, лансиран от подкрепящите санкциите среди е, че Русия няма да прекрати доставките на енергоносители, въпреки втвърдяването на енергийните санкции срещу нея. Макар да звучи успокояващо, това не е много реалистично. В тази връзка само ще припомня решението на Газпром през май 2014 да прекрати газовите доставки за Украйна заради неизплатените и дългове от 5 млрд. долара, което беше директна заплаха за енергийната сигурност на Европа. От друга страна, наскоро украинският парламент нареди да бъдат проучени възможностите за прекратяване на газовия транзит за Европа. Разбира се, Киев и преди използваше монополното си географско положение на основен транзитьор на руския газ за Европа за да прокарва собствените си позиции относно ценообразуването и различни политически въпроси, несвързани пряко с енергетиката.

Печално известните газови кризи през 2006 и 2009 накараха потребителите в България, Словакия и други държави да мръзнат, макар че струваха на Газпром около 1,5 млрд. долара и силно навредиха на репутацията на Русия сред европейските консуматори. Както е известно, самата криза беше предизвикана най-вече от споровете за цените и условията за транзита, като користните интереси на Украйна изиграха ключова роля за ескалацията на събитията.

Макар че междувременно руският дял в газовите доставки за Европа през територията на Украйна намаля наполовина заради новите газопроводи и най-вече на "Северен поток", тази страна продължава да контролира транзита на около 40 млрд. куб. м руски газ, който носи на Москва 73 млрд. долара годишно. И тъй като положението на Киев става все по-тежко, не е изключено Украйна отново да разиграе "транзитната карта", за да накара Европа и Русия да се намесят в този конфликт.

Третият аргумент на привържениците на енергийните санкции е, че те са средства да бъде принудена Русия да промени поведението си. Тук е мястото да посоча, че една от причините санкциите все още да не са толкова сурови, както биха искали в Белия дом е, че американските и европейските политици се стараят да се съобразяват с вътрешнополитическата ситуация, а това означава и с интересите на големите компании, които имат бизнес с руснаците. По-същественото обаче е, че е крайно съмнително, дали американските и европейските политици действително искат краха на руската икономика. Във всеки случай те очевидно не са заинтересовани от една нестабилна ядрена държава, граничеща с ЕС. А за Русия енергийният сектор е същото, каквото е за САЩ този на ІТ-технологиите, т.е. това е гръбнака на нейната икономика. Можем да си представим, как биха реагирали във Вашингтон, ако Уолстрийт или Силициевата долина бъдат разрушение в резултат от санкциите на някаква външна сила. В тази връзка, американският анализатор Пол Сандърс предупреждава, че последният път, когато САЩ са превръщали в своя мишена енергийния сектор на друга голяма държава (в случая Япония), това е довело до световна война. Затова, ако санкциите реално заработят те биха породили такива последици, с каквито инициаторите им едва ли биха искали да се сблъскат, да не говорим, че със сигурност няма да съдействат за постигането на мир в Украйна.

Четвъртият аргумент на привържениците на санкциите е, че така Русия може да бъде "отрязана" от европейския енергиен пазар. Това обаче е крайно малко вероятно, освен ако европейските политици не решат внезапно да се откажат от пазарната парадигма. Както е известно, ЕС стартира либерализацията на енергийния си пазар още през 90-те години, предоставяйки на (частично) приватизирани компании правото да купуват, търгуват и продават суровинни стоки. Косвено, това решение целеше да ограничи политическия натиск върху енергийните компании. В условията на ценова либерализация, това е най-важния стимул за активността им. В този контекст руският природен газ се оказва доста конкурентнопособен, доказателство за което е сравнително слабото натоварване на европейските заводи за втечнен природен газ. Недостатъчната пазарна интеграция в Централна и Източна Европа допълнително усилва конкурентните предимства на Газпром в тази част на континента. Разбира се, би могла да се формулира политика, която да промени сегашното разделение на труда между частните и държавните компании, но в отсъствието на подобна радикална политическа намеса, руският природен газ ще продължи да присъства мощно на европейските пазари още дълги десетилетия.

Всички тези причини, които в своята съвкупност, представят в съвършено различна светлина сегашните опити за промяна на поведението на Москва, както и на европейските връзки в енергийната сфера. Както посочва споменатият по-горе експерт Андреас Голдтау, "Енергетиката играе прекалено важна роля за икономиката, обществото и националната сигурност, за да се превръща в разменна монета във възраждащите се геополитически проблеми на Стария континент. Следователно, енергийните санкции не ни водят напред и не укрепват сигурността на енергийния сектор. Вместо да продължаваме да вървим по този път, трябва да се опитаме да отдалечим очертаващия се конфликт от неоспоримите рискове в енергийната сфера. Действително в тази сфера, ЕС и САЩ разполагат с достатъчно поле за маневриране, както и с политически инструменти, с каквито не разполагат другаде, за да помогнат на Украйна".

На първо място, усилията следва да бъдат концентрирани върху реформирането на украинската икономика и повишаване на управляемостта на собствения и енергиен сектор. Не е нормално държава, чиято икономика е равна на тази на Бостън например, да консумира толкова природен газ, колкото и Франция, което води до непропорционално голяма нужда от неговия внос, най-вече от Русия.

На второ място, налага се да бъде осъществена фундаментална програма за реформиране на ценообразуването в енергетиката на Украйна. При сегашните субсидирани цени на енергоносителите, няма никакви стимули да се инвестира в повишаване на ефективността, което пък означава, че украинската индустрия (като изключим продажбите и на руския пазар) си остава неконкурентноспособна на световния пазар.

Не трето място, преструктурирането на украинските газови задължения следва да бъде включено във всеобхватен и дългосрочен план за възстановяване на националната икономика. ЕС и САЩ разполагат с необходимите "ноу-хау" и технологии за да улеснят фундаменталната трансформация на ръководните структури на украинската енергетика, да помогнат за ограничаване на гигантската корупция и за налагане върховенството на закона в икономиката, като цяло. Западните компании могат да помогнат за бързото нарастване на собствения газов добив на Украйна, което ще намали нуждата от внос. Международните и двустранните организации за развитие, като Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие или USAID могат да се окажат ключови партньори за осъществяването на подобни реформи, особено когато става дума за усъвършенстване на енергийната инфраструктура, нейното управление и повишаването ефективността на крайното потребление. При това основен европейски приоритет при прокарването на тези мерки трябва да бъде по-нататъшното стимулиране на интеграцията на външните пазари и превръщането на ЕС в привлекателен пазар за вноса от всички региони на света, като Русия трябва да продължи да бъде един от играчите на този пазар, в конкуренция с останалите.

Разбира се, би могло да се възрази, че Москва прекалено активно се меси във вътрешните работи на Украйна и това изисква твърда реакция. Реалностите обаче са такива, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да платят истинската цена за Украйна, тъй като тази държава не е чак толкова стратегически важна за тях та да рискуват мащабна конфронтация с руснаците.

По-лошото обаче е, че сегашната политика на санкции срещу Москва не отговаря на пазарните реалност и, следователно, може да доведе до крайно негативни последици. Затова мнозина западни експерти, включително Андреас Голдтау, препоръчват енергийната сфера да бъде изключена от сегашната конфронтация с Русия. Подобен подход е свързан с редица въпроси, оказващи сериозно влияние върху европейската енергетика през последните двайсетина години и би позволил на ЕС да постигне едновременно две цели: да подобни управлението на вътрешния енергиен сектор на Украйна, съдействайки по този начин за нейното икономическо възстановяване, и да постигне по-голяма енергийна сигурност на Европа, като цяло. В момента европейците са на кръстопът: те могат много да загубят, ако продължат да акцентират върху енергийните санкции срещу Русия (както настояват САЩ), но могат и да спечелят, ако решат да поемат инициативата и да възприемат друг подход към случващото се в Украйна

Възможното развитие на украинската криза

Поемайки властта в Украйна през юни 2014 президентът на страната Петро Порошенко беше изправен пред изключително сложната задача да възстанови единството на страната и в същото време да спре свличането на националната икономика в бездната на кризата. При това, както посочва президентът на украинския Център за системен анализ и прогнози Ростислав Ишченко, "Порошенко не разполагаше нито с необходимата подготовка, нито с талант и екип, ето защо не можа да измисли нищо по-добро от това да активизира максимално мащаба на репресиите срещу противниците на "февруарската революция" в Украйна, вместо да се ориентира към постигането на компромис с тях. Истината обаче е, че възприетата от него стратегия още в самото начало нямаше никакви шансове за успех".

Всъщност, в момента, когато получи номиналната власт в страната, Порошенко беше може би най-слабата фигура на украинската политическа сцена. Той не разполагаше с частна армия, каквато имаха други олигарси, като Игор Коломойски или Ринат Ахметов например. Порошенко не контролираше в достатъчна степен дори смятаната за негово "феодално владение" Виницка област в Западна Украйна. В същото време, според някои местни анализатори, ръководството на украинската армия и специалните служби бяха склонни да се вслушват не толкова в указанията на новоизбрания президент, колкото на американските военни съветници в Киев. Порошенко не можеше да се похвали и с лична харизма, като тази на Юлия Тимошенко например, нито дори с макар и зле функциониращ но все пак някакъв партиен апарат, какъвто имаха Юрий Кличко или премиерът Арсений Яценюк (показателно е, че дори и заемите, отпускани на Украйна от МВФ, минаваха през Яценюк, а не през президента). Тоест, новият украински държавен глава не разполагаше с никакви реални лостове за практическото осъществяване на президентските си пълномощия.

Освен това, той беше лишен от достатъчно пространство за маневриране, той като алтернативния политически фланг, в лицето на Партията на регионите и Украинската компартия, на практика вече беше ликвидиран. В собствения му политически лагер пък, всички останали играчи бяха доста по-радикално настроени от него (като започнем от Дмитрий Ярош и Олег Тягнибок и стигнем до Олег Ляшко). А, както твърдят повечето политолози, всяка власт, която не успява да се нагоди към бързата радикализация на обществото в периоди на революционни сътресения (каквато е и ситуацията в Украйна), е обречена на провал.

Както посочва в тази връзка споменатият по-горе Ишченко: "На практика, Порошенко се оказа само формален лидер, който сега трябва да поеме върху себе си отговорността за всички ужаси и изстъпления на гражданската война в страната, рискувайки не само политическата кариера, но и физическото си оцеляване".

Според някои експерти, възможно е още в момента, когато над Източна Украйна беше свален пътническият самолет на малайзийските авиолинии, САЩ вече да са били наясно, че трудно ще могат да удържат Украйна в своята сфера на влияние и смятат, че от юли 2014 насам действията на Вашингтон говорят по-скоро за желанието му да се изтегли с минимални загуби от Украйна и дори да извлече някаква полза от това.

Всички американски действия по време на украинската криза говорят за това, че САЩ винаги са били наясно, че Русия се нуждае от запазването на цялата Украйна (или поне на по-голямата част от нея, без Галиция) в своята сфера на влияние. Затова и стратегията на Вашингтон се градеше на предпоставката, че на Москва рано или късно ще се наложи да осъществи военна намеса в Украйна (което вероятно би поставило Русия в тотална изолация), тъй като вече няма други възможности за връщане на ситуацията към състоянието и отпреди февруарската революция в Киев. Пак това беше причината американците да гледат през пръсти на недопустимото ожесточаване на противопоставянето между новите управляващи и бунтовниците от Източна Украйна, вероятно разчитайки, че то само би ускорило въоръжената интервенция на руснаците. Именно през юли 2014 обаче стана ясно, че украинската армия няма как да се справи с бунтовниците (а това означаваше и, че няма да има нужда от руска намеса). Макар, че тя продължи настъплението си и след това, съотношението на силите в гражданската война претърпя радикална промяна. На първо място, украинската авиация загуби тоталната си доминация във въздуха, а бунтовниците започнаха да нанасят локални контраудари, като за първи път използваха и артилерия. Тоест, през юли срещу  украинската армия, представляваща странна смес от редовни военни части, доброволчески отряди (в чиито редове се сражаваха и чужденци от Западна Европа и Кавказ), т.нар. "частни армии" на местните олигарси и групировката, формирана от "Десния сектор", вече действаше макар и малобройна, но добре подготвена, екипирана и постоянно нарастваща армия. Тя вече имаше възможност да прехвърли голяма част от доброволците си в тила, където те преминаха допълнителна подготовка и след като получиха и ново въоръжение, бяха използвани в решаващите сражения през август, приключили със серията поражения на правителствените части. Американците бяха наясно с това развитие и, ако действително държаха на Порошенко би трябвало да го посъветват да нареди отстъпление, като украинската армия заеме достатъчно силни отбранителни позиции, след което да започне преговори с бунтовниците. Освен това те би трябвало да застанат зад него в сблъсъка му с крайно радикалните политически кръгове от Западна Украйна. Нищо подобно обаче не се случи.

Украинската армия продължи да настъпва, в резултат от което в края на август няколко големи нейни поделения се оказаха обкръжени и се предадоха. Междувременно, в началото на неуспешното военно настъпление, президентът Порошенко допусна и друга грешка, разпускайки парламента в Киев, което не само увеличи броя на личните му врагове в средите на новия украински елит и допълнително дестабилизира обстановката в страната, но и превърна държавния глава в единствения отговорен фактор, върху който закономерно се стоварва и цялата отговорност за военното поражение в Източна Украйна.

Неслучайно още в последните дни на август въоръжени тълпи щурмуваха сградата на Министерството на отбраната в Киев, призовавайки за оставката не само на военния министър Валерий Гелетей, но и за импийчмънт на президента.В крайна сметка, на 14 октомври, мястото на Гелетей беше заето от Степан Полторак, който дотогава командваше Националната гвардия (където доминират отрядите на т.нар. "Десен сектор"). Мнозина смятат това за пролог към евентуален опит на крайно радикалните елементи в Украйна да отстранят Порошенко, обвинявайки го, че е допуснал военното поражение в операцията срещу бунтовниците, както и, че се е "продал на руснаците", съгласявайки се на примирие.

Как обаче биха погледнали във Вашингтон на реализацията на подобен сценарий? Ако САЩ действително са решили да се дистанцират от украинската криза, те трудно биха могли да го направят, изоставяйки съюзника си Порошенко. Ако обаче той бъде свален и заменен от прекалено радикални и поради това неприемливи за Запада елементи, това вероятно вече няма да е проблем. Впрочем, при подобно развитие, можем да очакваме, че ще бъде поставен и въпросът за съдбата на полското, унгарското и румънското малцинства на територията на Украйна. То освен това ще доведе до още по-сериозно влошаване на ситуацията в страната, която ще се окаже в състояние на перманентен хаос и война на всеки срещу всички. Това на свой ред би могло да дестабилизира всички съседни на Украйна държави, включително иначе стоящите на противоположни позиции по отношение на украинската криза Русия и Полша. Затова, от недопускането на подобно развитие би трябвало да са силно заинтересовани не само руснаците но и европейците (това обаче не се отнася до САЩ, които не са пряко засегнати от украинската криза и където определени влиятелни среди са склонни да предпочетат пред сегашната стратегия на „налагане на демокрацията“ в Украйна стратегията на „управлявания хаос“, смятайки, че тя би се оказала по-ефективна в усилията за тотално ерозиране позициите на Русия като голям геополитически играч).

Има ли изход от украинската криза

В обширната си статия във Foreign Affairs (броя от септември-октомври 2014), носеща показателното заглавие "Защо вината за украинската криза пада върху Запада", известният американски политолог и професор в Чикагския унивеститет Джон Миршаймър посочва: "Имайки предвид, че повечето западни лидери продължава да отричат факта, че поведението на Путин по отношение на украинската криза, може да се диктува от загрижеността му за сигурността и националните интереси на Русия, няма нищо чудно в това, че те се опитват да го променят, играейки ва-банк и наказвайки Москва, за да не допуснат по-нататъшната и агресия. Макар държавният секретар Джон Кери да твърди, че "се разглеждат всички варианти", нито САЩ, нито съюзниците им от НАТО са готови да използват сила за да защитят Украйна. Вместо това Западът разчита на икономическите санкции за да принуди Русия да прекрати подкрепата си за бунтовниците в Източна Украйна".

Според Миршаймър обаче, подобни мерки няма как да доведат до сериозни резултати. При всички случаи, изглежда много по-вероятно суровите санкции да навредят най-вече на икономиките на западноевропейските държави и най-вече на германската.

Неслучайно Берлин толкова упорито се съпротивляваше на санкциите, с основание опасявайки се, че Москва може да предприеме ответни мерки и да нанесе сериозна икономическа вреда на Европейския съюз. Но, дори ако САЩ успеят да убедят европейските си съюзници да приемат тези сурови и болезнени за самия ЕС мерки, това едва ли ще промени политиката на руския президент Путин. Историята сочи, че държавите са склонни да понесат много сериозни трудности и лишения за да защитят ключовите си стратегически интереси и няма никакви основания да смятаме, че Русия е изключение от това правило.

Както твърди Миршаймър: "Западните лидери дълго време се придържаха към откровено провокационна политика и тъкмо това беше сред причините за украинската криза. През април 2014 вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън заяви пред украинските депутати, че им се дава втора възможност да завършат онова, заради което навремето беше осъществена т.нар. "оранжева революция". На свой ред директорът на ЦРУ Джон Бренан допълнително влоши ситуацията, посещавайки Киев през същия месец. Според Белия дом, посещението му трябваше да укрепи сътрудничеството с украинското правителство в сферата на сигурността, но тъкмо след него беше стартирана антитерористичната операция в Източна Украйна, довела до смъртта на хиляди хора".
Паралелно с това ЕС продължи за прокарва своята програма "Източно партньорство", като през март 2014 резюмира политиката на Брюксел към новото правителство в Киев така: "Длъжни сме да проявим солидарност с тази страна и ще работим за това, тя да се доближи максимално до нас". На 27 юни пък беше подписана икономическата част на споразумението между ЕС и Украйна, отказът от което седем месеца преди това провокира революцията в Киев и свалянето на президента Янукович. Пак през юни, на срещата на външните министри на НАТО, беше решено, че пактът остава отворен за приемането на нови членове, макар участниците да се въздържаха да споменат открито Украйна. "Нито една трета страна не може да налага вето на разширяването на НАТО" - посочи тогава генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, очевидно визирайки Русия. Междувременно, външните министри на държавите от ЕС също се споразумяха да подкрепят военните възможности на Украйна, особено по отношение на командването и управлението на армията, материално-техническото осигуряване и в сферата на сигурността. Както можеше да се очаква, руснаците реагираха крайно негативно на тези действия.

Както посочва Джон Миршаймър в споменатата си статия във Foreign Affairs: "Можем смело да твърдим, че подобни действия на Запада, вместо деескалирането и понижаването на напрежението, само добавят още дърва в огъня. Все още е възможно обаче кризата в Украйна да бъде разрешена без това да е свързано с някакви глобални сътресения. За целта Западът трябва принципно да промени подхода си по украинския въпрос. САЩ и съюзниците им следва да се откажат от плановете си за "уестърнизация" на Украйна и вместо това да се опитат да я превърнат в неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато беше Австрия по време на студената война. Западните лидери трябва да признаят, че Украйна означава толкова много за Путин, че те няма да са в състояние дълго време да подкрепят антируския режим в тази страна, без да рискуват да провокират голяма война и в крайна сметка окончателно да загубят Украйна. Това не означава, че бъдещето на Киев ще бъде проруско и антинатовско. Целта, към която трябва да се стремим, е суверенна Украйна, независима както от Русия, така и от Запада".

За постигането на тази цел САЩ и съюзниците им би трябвало официално да декларират, че изключват възможността НАТО отново да се разшири, присъединявайки Грузия и Украйна. Освен това Западът следва да се ангажира сериозно със създаването на икономически план за спасяването на Украйна, който да се финансира от ЕС, МВФ, Русия и САЩ. Москва вероятно би приветствала подобно предложение, тъй като е заинтересована от една просперираща и стабилна Украйна на западната си граница. Освен това Западът следва драстично да ограничи опитите си да осъществява "социално инженерство" в Украйна и да внуши на управляващите в Киев, че трябва да уважават правата на малцинствата и най-вече правото на руското население да използва езика си в държавните учреждения.

Наистина, според някои експерти промяната на западната политика по отношение на Украйна на един толкова "късен" етап би могло сериозна да ерозира доверието към САЩ в света. Действително подобно нещо е възможно, но цената, която Вашингтон ще трябва да плати ако продължи да реализира сегашната си погрешна стратегия със сигурност ще бъде много по-висока. Освен това другите играчи вероятно ще се отнасят с по-голямо уважение към една държава, която показва, че може да се учи от грешките си и да формулира адекватна политика за ефективното решаване на съществуващите проблеми.

Често можем да чуем и тезата, че Киев е в правото си сам да решава, кой да бъде негов съюзник, и руснаците нямат право да пречат на интеграцията му със Запада. Но, както признава Миршаймър: "Това е опасен начин на мислене за Украйна, когато става дума за външнополитическия и избор. Тъжната истина е, че в политиката на великите държави често на преден план се поставя правото на силата. Абстрактните права, като правото на самоопределение, се оказват безсмислени, когато могъщи държави влизат в конфликт с по-слаби играчи. Дали по времето на студената война например, Куба е имала правото да формира военен алианс със Съветския съюз? САЩ разбира се не мислят така, а днес руснаците се придържат към същата логика по отношение на интеграцията на Украйна към Запада. В интерес на украинците е да осъзнаят тези обективни закони на глобалната политика и да действат предпазливо в отношенията със своя огромен и могъщ съсед".

Впрочем, дори ако не приемаме тезата на Миршаймър и смятаме, че Украйна е в правото си да кандидатства за членство в ЕС и НАТО, САЩ и европейските им партньори (включително и България) са в правото си да отклонят подобна молба. Двете организации нямат причина да приемат Украйна, ако тя е склонна да провежда погрешна външна политика, особено ако защитата и не е сред жизненоважните приоритети на Европа и САЩ. Подклаждането на илюзиите и стремежите на отделни украински политици може да струва прекалено скъпо не само на украинците, но и на европейците, ако това провокира мащабен военен конфликт.

Впрочем, макар мнозина експерти да са склонни да приемат, че НАТО изгражда отношенията си с Украйна на погрешна основа, те продължават да смятат, че Русия е враждебно настроена към Запада и с течение на времето ще се превърне в много по-сериозен противник, затова САЩ и ЕС нямат друг избор, освен да продължат да следват досегашната си политика. Според Миршаймър обаче, "това би бил дълбоко погрешен избор". Той посочва, че продължаването на сегашната политика би усложнило отношенията между Запада и Москва и по редица други въпроси. САЩ например се нуждаят от руснаците за изтеглянето на военното си оборудване от Афганистан през територията на Русия, подписването на споразумение относно ядрената програма на Иран и стабилизирането на ситуацията в Сирия и Близкия Изток, като цяло. На практика, в миналото Москва помагаше на Вашингтон и по трите въпроса. Така, през лятото на 2013 именно Путин свърши най-трудната работа за Обама, като склони режима в Дамаск да подпише споразумението, задължаващо го да унищожи всичките си запаси от химическо оръжие. Така той избави американския си колега от необходимостта да нареди въздушни удари срещу Сирия, към което го тласкаха вашингтонските "ястреби". Възможно е някой ден САЩ отново да се нуждаят от руската помощ, този път за сдържането на Китай. Сегашната американска политика обаче, работи за все по-тесния съюз между Москва и Пекин.

САЩ и ЕС все още имат избор за това, каква политика да провеждат по отношение на Украйна. Те могат да продължат сегашния си агресивен курс, което само ще задълбочи конфронтацията им с Русия и ще доведе Украйна до пълна разруха. От реализацията на подобен сценарий губят всички играчи. Другият вариант е Вашингтон да промени сегашната си украинска политика и да съсредоточи усилията си за създаването на просперираща, демократична и неутрална Украйна, която няма да застрашава Русия и ще позволи на Запада да възстанови конструктивните си отношения с Москва. Този подход би бил печеливш за всички.

Що се отнася до конкретните принципи, въз основа на които би могло да се сложи край на все още тлеещата гражданска война в Украйна и да се формира правителство, което да може да управлява ефективно цялата страна, според бившия посланик на САЩ в Москва, а днес професор в Принстънския университет Джек Матлок, те са:

- включване в конституцията на страната на задължението на украинските политически лидери да гарантират разпределяне на пълномощията, което да не допуска доминацията на една част на страната над друга;

- създаване на федерална структура, която може и да не е формална, но трябва да е ефективно действаща;

- признаване на руския език за официален, наред с украинския, в районите със значително рускоезично население;

- надеждни гаранции, че Украйна няма да бъде член на един или друг военен алианс, особено на враждебно настроен към Русия.

Външните играчи трябва да направят всичко възможно за постигането на съгласие между украинците по тези въпроси. Това би могло да стане и без наличието на някакво споразумение за статута на Крим, който може да си остане нерешен, в очакване това да се случи в резултат от преки преговори между Русия и Украйна в една по-спокойна от сегашната обстановка. С течение на времето могат да бъдат предприети някакви действия, които да позволят на Киев да приеме загубата на Крим без от това да пострада неговия престиж, например чрез провеждането на нов референдум за съдбата на полуострова, този път под егидата на ОССЕ, макар че резултатът от него изглежда предрешен.

Сред индикациите, че постигането на компромис между Запада и Русия и мирното разрешаване на украинската криза все още е възможно, е и решението на ЕС от 18 септември да отложи въвеждането в действие на споразумението за асоциация с Украйна до края на 2015. В същото време, въпреки че от чисто икономическа гледна точка, то е по-скоро благоприятно за украинската индустрия, тъй като и позволява да запази свободния си достъп до пазарите на ЕС, докато този на европейските стоки до украинския проблем продължава да е обременен с такси и мита, от политическа и имиджова гледна точка това решение е очевидно поражение за сегашните управляващи в Киев. Ще напомня, че подписването и прилагането на споразумението за асоциация с ЕС бяха сред основните искания на протестиращите срещу бившия президент Янукович, който искаше да ги отложи. Тоест, излиза, че сегашните украински власти постъпват точно като него. Защото, ако ЕС запазва преференциалния достъп на редица украински стоки до европейския пазар, очевидно не може да се говори за "европейска интеграция". Да не говорим, че това решение на Брюксел беще взето по искане на Москва и лично на президента Путин. Според руският министър на икономиката Алексей Улюкаев, страните са постигнали съгласие, че "проблемите, за които говори Русия и които касаят практическото прилагане на Споразумението за асоциация на Украйна и ЕС, действително съществуват, а не са измислени".

------------------------------------------------------------------

* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа
 
Powered by Tags for Joomla