Tag:джордж буш

Големият проблем с тъпите копелета е,

че те са толкова тъпи,

за да повярват, че има такъв,

който да бъде умен.

Кърт Вонегът

В Министерския съвет часове чакаха журналисти, за да чуят изявление на Бойко Борисов във връзка с подписването на отпуснати пари за модернизиране на няколко болници. Чакащите имаха шанса да видят как Бойко Борисов си беше бръкнал в джоба по време на церемонията по подписването, след която съвсем загърби репортерите, извади за малко ръката си, направи "здрасти" с кметовете и напусна залата, отнасяйки със себе си: кафявото си якенце, пуловерчето и дънките.

В Първомай Бойко Б. пак в този тоалет, пусна бели гълъби, подарени му футболния съдия Иван Димитров.

Покрай пуснатите мизерни пари за някои болници научихме от министъра на здравеопазването Стефан Константинов, че сме видели как правителството отпуска пари за здраве!

Откога ремонтите са здраве - не е ясно, както не стана ясно и защо управляващата клика предпочита ремонти пред грижа за онкоболните и децата с редки заболявания. Важни са фанфарите, показността и опитът на Борисов да покаже, че им се сърди, че не се научиха половин мандат вече да му задават правилните въпроси и да го обичат и разбират.

„Няма никаква причина защо доброто не може да триумфира така често, както злото. Триумфът на всяко нещо е въпрос на организация. Ако има такива неща като ангели, надявам се, че те са организирани по линия на мафията” бе написал Кърт Вонегът.

Цитирам го, ей така, превантивно... Да не се забравя, въпреки че в някои училища и библиотеки в САЩ чувам го забранили. Сигурно заради Джордж Буш младши и тъпанарщината му, която Вонегът описа с едно изречение:

"Буш е такъв тъпанар, че навярно си мисли, че Питър Пан е умивалник в публичен дом."

На Бойко Б. Му било свидно и мило, научихме тези дни от новините, парите от една магистрала щял да даде за деца сирачета. Че то си е за жал – на първо място няма да има рязане на лентички, няма да се викат поп и духова музика, а днешните деца са утрешните политици, строители на остатъчна след ГЕРБ-овото управление България.

Като споменах за поп, та се сетих, че църквата ни явно е стъпала накриво, щом Дянков й се закани да гастролира там за проверки. Не че ще я закрие, не че ще я извади на стачки, или ще тръгнат да освиркват Негово Превъзходителство, както нарече премиера митрополит Дометиан в Министерския съвет, но пък Монтанчето с очилцата си въобразявало, че ще донесе червени точки на премиера си...

Защо да съжаляват, че не магистрали, а домове ще получат сираци, че в техни ръце един ден ще бъде държавата, по-точно, това, което Дянков ще остави от нея след като приключи експеримента колко издържа човек без ядене, без работа, без лечение в страна-членка, в която всичко ще е разпродадено на чужденци и чужди държави. Разпродадено, на безценица, освен това, което креатурите на прехода успяха да приберат за себе си, за да не става зян.

Днешното утре ще е по-вчерашно от това, случило се преди векове, твърдят учени, които не смеят да си кажат имената, за да не им дръпне Дянков парите.

Тези дни, след смъртта на Ким Чен Ир гледахме как милиони севернокорейци ридаят за Вожда си, разтърсени и покрусени от загубата.

Би Би Си, съобщи, като се позова на местната официална агенция КЦТА, че в събота, когато Ким Чен Ир издъхнал, над свещената планина на революцията Пектусан се развихрила снежна буря. В същото време ледът на планинско езеро се пропукал с оглушителен трясък!

В понеделник бурята спряла, след което по бялата снежна покривка се появил подписът на Ким Чен Ир. Той сочел едноименния връх Пектусан. Според агенцията, чудото траяло до късния следобед. Щом прозвучала новината за смъртта на държавния ръководител, там било забелязано и сияние, което се задържало  половин час!

Представете си какъв всенароден отзвук би имало ако нещо се случи с финансовия министър Симеон Дянков – даже едно заминаване завинаги от страната ни би станало повод да се обяви поредния национален празник на Спасението в българския календар!

Не сме по-различни от корейците, колчем нещата допрат до чувства...

Защо се сетих за починалия Ким Чен Ир ли – ами защото там е сигурно, че народът ще плаче организирано, докато тук организирано засега само освиркват Негово Превъзходителство и Сянката му от Министерство на финансите.

Вероятно затова извън партийната платформа е залегнало гражданството да плаче докато още са живи в политиката, защото след това – няма сигурност дали изобщо ще има рев и сълзи...

"Мисълта на Бойко Борисов е необходима,

за да "насочва" цялостната работа на партията."

Извинете, в оригиналния вариант името е Мао Дзедун, нещо се обърках - не, че ще се засегне някой от герберите, но покрай толкова много събития, но това с цитата си остава, остава и името! Всяка прилика с номинирани за „Футболист на годината” е случайна...

Или няма объркване?

На пресконференцията след вота за кмет на София, вицепремиерът Цветан Цветанов каза с малко думи - всичко:

„Нека все пак да дадем думата на Учителя, но аз съм убеден, че ученикът ще надмине Учителя на изборите, които ще бъдат 2011 година...”

Тогава Цветанов, не уточни кой е Учителя, кой – ученика! Защото Фандъкова както е известно е бивша учителка по руски... И какво искаше да каже Цветанов?

При казаното от Цветанов неволно ни мина една „светла” мисъл на Мао: "Колкото повече книги чете човек, по-глупав става" – тогава има ли смисъл да се заяждат непрекъснато за прочетената „Винету”?

Но да не възкресявам Учителя Мао и "безценните" му мисли, защото ще стигна и до лозунга на фаворитката на Учителя, Цзян Цин: "Обиждай с разум, а защитавай със сила!"

Ей тук се препъва непрекъснато номинирания за носител на Почетния плакет на Съюза на българските художници – там нещо Силата се еб..ва с Разума и стават инфекции.

Ако не друго, то поне тиквите в родната политика трябваше досега да дадат убедителен повод за Празник на тиквата в страната ни. Как по друг начин бихме ознаменували присъствието при решаване на съдбата на нацията ни на хванати от кол и въже индивиди!

Тези дни слушам, че в Китай намалили броя на смъртните присъди, тези наказания, за които законодателите от Прехода се бият гърдите, че отменили!

Как да повярва човек в това, след като 60 на на сто по-малко пари са определени за онкоболните, което си е присъда даже без срещаш магистрат или прокурор! А това пести пари, много пари...

Само срещата с Онази с Косата е по-бавна и мъчителна в тези случаи – знаеш, че си обречен, но пък държавата те подпомага да преминеш в Отвъдното с бюджет, мизерия и прочие ГЕРБ-оугодни дела.

Говорим за деца с редки заболявания, но защо само за деца – пита ме тези дни един приятел. Работата е там, че като лишиш едно дете от лечение, то си остава дете и никога не пораства поради летален изход!

В чии ръце отива държавата ни – в ръцете на останалите поради невъзможност да заминат зад граница момчета и момичета, които растат сред насилие, силикон, жестокост, чалга озвучаване и близане на подметки и всякакви други части от атрибутите на управляващата клика.

В чии ръце ще е един ден държавата ни – в ръцете на поколението, при което когато свършат думите идват наред ножовете и пролятата кръв на връстници?

В ръцете на поколението, мнозинството от което срещна първи ласки от насилието и перверзиите на сбъркани и неосвидетелствани чичковци с пари?

Това поколение расте с убеждението, че всичко се купува, а свобода и живот се купуват с много пари – каквото и да означава това.

Не зная от какво са загинали динозаврите, но се боя, че ние загиваме от блатото на пошлостта, безпардонната арогантност и цинизъм, от самочувствието на разни тикви, които ни пробутват съсипана държава, слугинаж на чужди държави, отровена земя, въздух и вода. От това блато не съм чула някой свестен да е оцелял или спасил.

Държавата може да осъди безработния българин, за това, че не е откраднал, за да си плати сметките и здравните осигуровки, но българите не могат да осъдят политиците за това, че са си сложили държавата в джоба на панталоните, за да си играят с нея когато им скимне, бъркайки я с топките си!

Това положение доста напомня на края на динозавърите и другите – завъри.

Чувах, че някои се възмущавали от разказа на Елин Пелин „Андрешко” – що ли? Че „Андрешко” си е готова партийна платформа и мнозина биха я прегърнали силно и откровено!

Там бирникът го оставят в блатото, за да не може да вземе на съселянина на Андрешко и ризата от гърба му, а тук днес какво е по-различното: 1,93 млн. българи не плащали здравните осигуровки – и им готвят вземане на имущество!

Като си безработен, с ипотекирано жилище – какво ще ти вземат? „На босия цървулите” – казваше баба ще вземат.

Другият вариант е да станем като молдовците – да си продаваме по интернет органите... Къде ще ни хване финансовия министър за недекларирани приходи, или укрито ДДС!?

Как да не качиш Дянков на една каруца и да го закараш в блатото, защото при другите начини остават веществени доказателства и не са за препоръчване...
Навремето баба ми разказваше как в Охрид сутрин учениците заспивали още първия час, ей така, без никаква основателна причина!
Та викнал вуйчо ми родителите и ги питал - защо заспиват децата ви в училище, бе хора?
А те обяснили, че това е от виното, правели попара с вино, бедни били и от винцето и затоплената от кюмбето школска стая, се натъркаляли в сутрешен сън!
И тази романтика изчезна с годините - сега децата зацапват свещите от имане, от много пари и ги събуждат в Токсикологията в "Пирогов" да се срещнат с мама и тате!
Силно е застъпен принципът на доброволността и свободния избор - друга работа е, че след няколко години алкохолни "подвизи" порасналите дечица си подритват увеличения черен дроб...
Объркана е тази работа с децата - никой не обръща внимание на ожесточението, с което си проправят път в живота.
Всички бяхме възмутени от случилото се в дискотека "Индиго", но почти никой не запита - как така деца са газили върху паднали свои другарчета, задушавайки ги до смърт в устрема си да влязат в дискотеката!
Дали когато вървиш по земя и когато газиш паднал човек не се прави разлика?

 

Стотици хиляди секретни документи на САЩ, разпространени  чрез сайта „Уикилийкс”, бяха предадени на американския вестник "Ню Йорк таймс", британския "Гардиън", немското списание "Шпигел", френският в. "Монд" и испанския "Ел Паис". Документите дават възможност да се надникне отблизо в дипломацията на САЩ и предлагат нелицеприятни оценки за различни чуждестранни лидери, съобщиха световните агенции.

Както винаги и този път сайтът „Уикилийкс” отказа да разкрие източниците си.

Документите бяха разпространени въпреки острото възражение от САЩ, които настояха, че те са получени незаконно и трябва да бъдат върнати. Американски дипломати, включително държавният секретар Хилари Клинтън не спряха през последните дни да влизат във връзка с различни държави, за да предотвратят евентуални дипломатически неприятности, посочи Асошийтед прес.

Предварителна информация за очакваното публикуване на секретните документи на сайта на „Уикилийкс” изнесе и „Ел Паис”.

Няма държава, с която Щатите да имат дипломатически отношения и днес да не чете с омерзение какво се е случвало зад кулисите на американската дипломация. Не че това е нещо ново за скритите ходове на дипломацията, а още по-малко пък може да се намери някой, който да твърди, че само САЩ се държат така зад сцената на голямата международна политика.

От Кремъл заявиха във връзка с разпространените секретни документи на американската дипломация, че не са намерили нищо интересно или заслужаващо коментари в материалите, публикувани на сайта „Уикилийкс”. Това съобщи днес, в деня на публикациите говорителят на руския президент Наталия Тимакова, предаде РИА Новости.

„Изпитваме съжаление и неловкост, тъй като ровенето в дипломатическото бельо не е особено приятно занятие”, са заявили пред агенция Интерфакс източници от дипломатическите кръгове.

В Москва се надяват, че материалите на сайта „Уикилийкс” не поставят под заплаха руските оценки на политическите процеси. Отбелязва се, че в руската столица не са били изненадани от нищо, което фигурира в документите.

Тази реакция на толерантност и разбиране на официална Москва за пореден път показва, че в голямата политика няма място за дребнави изпълнения и демонстрации. Ще припомня, че когато американският президент Барак Обама бе поздравен от лидери от цял свят когато го избраха за държавен глава на САЩ, на Русия той демонстративно не благодари за поздравленията и добрите пожелания. Тази реакция на Обама показа не само ненужно високомерие и лош тон, но и днес закачи на Обама обеца как трябва да се държи лидерът на една държава, претендираща за световна суперсила.

Какви бяха събитията, в навечерието на Големия теч?

Преди десет дни Шведски съд удовлетвори искане на прокуратурата на страната за издаване на заповед за арест на основателя на сайта „Уикилийкс” Джулиън Асандж по дело за изнасилване, съобщи Би Би Си тогава.

След това стана ясно, че прокуратурата ще иска международна заповед за арест на 39-годишния австралийски гражданин. По данни на шведския вестник „Дагенс Нюхетер", Асандж е заподозрян за съпричастност към 5 престъпления - изнасилване н град Йоншьопинг, два случая на сексуален тормоз и незаконно принуждаване. Според изданието, всички случаи са извършени само за два дни през август, когато Асандж бе на работно посещение в Швеция.

Асанж отхвърли обвиненията срещу себе си и и заяви, че в случая са замесени сили, недоволни от публикуването на секретни документи в „Уикилийкс”.

Шведската прокуратура ще издаде международна заповед за арест срещу Джулиан Асандж, след като съд в Стокхолм постанови, че той трябва да бъде разпитан по дело за изнасилване, написа „Гардиън”.

„... събрахме всичката информация и я изпратихме до различните системи”, по-точно Шведската система, Информационната система на Шенген и Интерпол”, заяви представител на шведската полиция.

По-късно от Интерпол съобщиха, че са получили и заповед за екстрадиране на Асандж.

Нито арестът, нито екстрадирането се случиха...

Председателят на обединените генерални щабове на американската армия адмирал Майк Мълън разкритикува поредното публикуване на документи от войната в Ирак на сайта „Уикилийкс”, заявявайки, че то поставя под заплаха човешки животи, предаде АФП.

„Още едно безотговорно публикуване на откраднати класифицирани документи от страна на „Уикилийкс” излага животи на риск и дава на враговете ценна информация”, коментира Мълън от своя профил в социалната мрежа „Туитър”.

Противно на Мълън, британският вицепремиер каза, че обвиненията за насилие над затворници и убийства на цивилни, съдържащи се в придобили известност военни документи, са изключително сериозни и трябва да бъдат разследвани.

Ник Клег каза пред телевизия Би Би Си, че разказите за насилието в Ирак „са тежки за четене и много сериозни”. Според Клег, не е работа на Великобритания да казва на САЩ как да реагира, но всички обвинения за насилие от страна на британските военни „трябва да бъдат разгледани”.

Вчера, на 28 ноември 2010 г. Американският държавен департамент призова ръководството на сайта „Уикилийкс” да преустанови публикуването на секретни материали на американското правителство, до които компанията е получила достъп призова CNN който излъчи кратък репортаж с юридическия съветник на Държавния департамент Харолд Кох, предаде Си Ен Ен.

„Ако сте заинтересовани да предотвратите нанасянето на щети от действията ви, трябва да прекратите публикациите в „Уикилийкс” на всички секретни материали на американското правителство и да унищожите тези документи от базата с данни на „Уикилийкс” се посочва в писмото на представителя на държавния департамент.

„Няма да участваме в никакви преговори, засягащи по-нататъчното разпространение на секретни материали на правителството на САЩ, получени по незаконен път”, заявява още Кох по CNN.

Това се случи в навечерието на публикуване на секретните документи на сайта на Уикилийкс.

Пет дни по-рано САЩ показаха, че са наясно със съдържанието на бъдещите документи, предназначени за публикуване и реакциите, които те неминуемоще предизвикат.

„САЩ са загрижени във връзка с предстоящото публикуване на нови класифицирани документи на сайта „Уикилийкс”, като в случая се очаква да става въпрос за дипломатическа кореспонденция”, заяви говорителят на американския държавен департамент Филип Кроули, предаде АФП.

„Поддържаме контакт с мисиите си по света. Те са започнали да информират съответните правителства, че изтичане на документи е възможно в близко бъдеще”, коментира Кроули.- „Подготвени сме за най-лошото”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Филип Кроули, коментирайки възможното ново изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс”.

Говорителят допълни, че публикуването на документите е „вредно за националната ни сигурност. То действително излага на риск човешки животи и заплашва национални интереси”.

„Уикилийкс” може да покаже как САЩ са помагали на терористи публикува „Сидни Морнинг Хералд”.

Очакването бе публикуваните нови документи да покажат, че САЩ са помагали на турската сепаратистка групировка ПКК, която води сепаратистка война срещу правителството в Анкара от 1984 г, според вестник „Сидни Морнинг Хералд”.

САЩ се подготвят за най-лошия сценарий след новите публикации на „Уикилийкс” написа канадският вестник „Ла прес”, очакването от публикуването на които било както да настроят чуждестранните правителства срещу начина на водене на политика на Белия дом с чуждестранните съюзници или партньори, така и да разгърнат завесата в работата на американските сили в чувствителните зони в Ирак.

В Багдад американският посланик заяви, че американската мисия е „притеснена”, тъй като публикациите спъват работата на американските дипломати в близкоизточната страна.

Неласкави квалификации както за американските противници,

така и за съюзниците на САЩ

По традиция дипломатите са известни с приветливите си публични изявления, но изтекли от американското правителство документи показват, че при закрити врати американските представители могат да бъдат безмилостни в оценките си, съобщава АФП днес, след поредното публикуване на секретни документи на сайта на „Уикилийкс”.

В документите и според сп. "Шпигел", може да се прочете как американски дипломати определят афганистанския президент Хамид Карзай като "слаба личност, обладана от параноя и конспиративни теории".

Американски дипломати в Рим докладват през 2009 г., че Путин поддържа изключително близко приятелство с италианския премиер Силвио Берлускони, което включва размяна на щедри подаръци. В документите се твърди, че Берлускони се утвърждава все повече като "устата на Путин в Европа".

Италианският премиер Силвио Берлускони например е наречен „безполезен, суетен и неефективен като модерен европейски лидер”. В друг документ премиерът е определен като „физически и политически слаб”, като е направена бележка и за нощните му празненства, заради които не си почива добре.

Афганистанският президент Хамид Карзай е описан като „изключително слаб” и с уклон към конспиративни теории.

В обмяната на информация с Вашингтон американската дипломатическа мисия в Москва казва за президента на Русия Дмитрий Медведев, че „играе ролята на Робин”, докато премиерът Владимир Путин е сравнен с Батман.

По отношение на германския канцлер Ангела Меркел дипломатите казват, че тя бяга от риска и е „рядко изобретателна”, а на външния министър Гидо Вестервеле му липсват външнополитически познания.

Френският президент Никола Саркози пък е наречен „обидчив и авторитарен” дори към обкръжението си.

„Уикилийкс” може да възпламени дипломатическа криза коментира „Дейли телеграф

На сайта на изданието бяха публикувани секретни документи на правителството на САЩ, разкриващи съобщения, които американските посолство по цял свят са изпращали във Вашингтон.


Кралят на Саудитска Арабия е искал от САЩ да нападнат Иран с цел унищожаването на програмата му за ядрени оръжия. Това разкриват американски дипломатически съобщения, разпространени от сайта „Уикилийкс”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в същото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Телеграмите от Вашингтон към дипломатите включват искания за „специално разузнаване” за британски депутати. След всички тези разкрития над света надвисна заплаха за дипломатическа криза, а отношенията на Америка с Европа и Близкия изток са поставени под въпрос, коментира вестникът.

В изтеклите документи става ясно, че американски дипломати са сравнявали президента на Иран, Махмуд Ахмадинеджад, с Адолф Хитлер, а президентът на Франция Никола Саркози е наричан „император без дрехи”.

Германският канцлер Ангела Меркел е описана като прекалено предпазлива, а руският премиер Владимир Путин е наречен „алфа куче”. Афганистанският президент Хамид Карзай пък е представен като параноик.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

11 септември за световната дипломация нарича Фратини новите публикации

Приятелството на Силвио Берлускони с Владимир Путин притеснява САЩ и го прави рупор на руската политика в Европа се казва в американски дипломатически доклади, разсекретени от сайта „Уикилийкс”, коментира руското електронно издание „Live News”.

Изданието цитира италианския външен министър Франко Фратини, според когото, „изтичането на дипломатически доклади в сайта „Уикилийкс” е равностойно на 11 септември за световната дипломация.

САЩ са дали нареждане на дипломатите си по света да изпълняват по-голяма разузнавателна роля, като шпионират и събират информация, като например номера на кредитни карти на чуждестранни високопоставени лица, съобщава АФП, позовавайки се на изтеклите секретни документи на американското правителство.

Секретни телеграми разкриват, че държавният департамент на САЩ е искал от дипломатите си да събират твърде лична информация за представители на ООН и на различни страни по света.

Телеграмите, които напомнят по-скоро за работата на ЦРУ или други разузнавателни служби, са били изпратени на американските посолства в Африка, Близкия изток, Източна Европа, Латинска Америка и до мисията на САЩ в ООН.

САЩ са информирали Великобритания, Австралия, Канада, Дания, Норвегия и Израел за очакваното изтичане на нови секретни американски документи от "Уикилийкс", съобщи самият сайт, цитиран от Ройтерс още в петък.

Няколко дни преди публикациите, "Уикилийкс" съобщи, че американски дипломати са уведомили предварително правителствени служители в шестте съюзнически държави за изтичането на документите, което се очаква да стане в следващите няколко дни.

Новите разкрития вероятно ще включват дипломатически грами, съдържащи обвинения в корупция срещу политици в Русия, Афганистан и други централноазиатски страни, изразиха своите предположения източници, запознати с грамите на Държавния департамент, държани от "Уикилийкс".

Обвиненията са достатъчно тежки, за да злепоставят сериозно чужди правителства, добавиха източниците. Някои правителства изглежда се готвят за последиците от разкритията, отбелязва Ройтерс.

Близкия Далечен изток през погледа и коментарите на Белия дом

Според „Уикилийкс” Иран е получил от Северна Корея серия съвременни ракети, създадени по руски образец, чийто обсег позволява да се нанесе удар както по столиците в страните от Западна Европа, така и по Москва, съобщава „Ню Йорк таймс”, позовавайки се на материалите от сайта „Уикилийкс”.

От телеграма, датирана от 24 февруари 2010 г., става ясно, че Иран е закупил от Северна Корея 19 ракети от серията “R-27”, чиято мощност значително надвишава официално обявената от Вашингтон.

Иран не е получавал от Северна Корея ракетно въоръжение, заяви днес иранският посланик в Москва Махмуд Реза Саджади, цитиран от ИТАР-ТАСС.

„Не разполагам информация за получаване на севернокорейски ракети в Иран”, посочи той. „Изхождайки от потребностите на нашата отбрана, днес нямаме необходимост от подобна военна услуга”, допълни той.

Документите разкриват редовните контакти между Държавния департамент и посолства и консулства в около 270 държави. Много от тях са с рутинно съдържание, но други съдържат подробности и коментари, които може да се окажат неудобни за американската външнополитически администрация.

Вашингтон е заявил пред Франция, че Израел би могъл да удари Иран и без американска военна помощ, но операцията може да бъде неуспешна, съобщава АФП, позовавайки се на разпространената от „Уикилийкс” информация.

На 8 февруари в Париж американският министър на отбраната Робърт Гейтс е изразил това мнение пред френския си колега Ерве Морен, което е било отразено в протокола на срещата. От своя страна сайтът „Уикилийкс” е успял да намери достъп до поверителния документ.

На въпрос на Морен дали Израел има възможността да нападне Иран без помощта на САЩ, Гейтс е отговорил, че „не знае дали Израел ще може да извърши успешни действия, но би могъл да проведе операцията сам”. Все пак американският министър е омаловажил последствията от атака срещу Иран, заявявайки, че „всеки удар с конвенционално оръжие от която и да е страна само ще забави плановете на Техеран с 1-3 години, докато успее да озлоби иранския народ още повече срещу нападателя”.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в съшото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Балканите в „Уикилийкс”

Гръцкият министър на външните работи Димитрис Друцас е връчил протестна нота на американския посланик в Атина Даниел Смит, с искане Вашингтон да възпрепятства обявяването на тайни документи от разузнаването на сайта „Уикилийкс”, предаде македонската телевизия Канал 5, като се позовава на собствени източници. Според Друцас документите може да навредят на Атина.

Ден по-рано, лидерът на опозиционната Демократическа партия на албанците (ДПА) Мендух Тачи заяви, че сайтът „Уикилийкс” ще обяви „страшни документи” за настоящото правителство. Според Тачи, „Уикилийкс” щял обяви и документи, които показват намеса на Гърция в конфликта в Македония през 2001 г. и сътрудничеството на Атина с албански структури в страната.

„Посланикът на САЩ в Атина вчера беше при министърът на външните работи на Гърция Димитрис Друцас. Обясни му какви документи ще излязат, които много точно ще представят ролята на Гърция в конфликта през 2001 година”, обяснил Тачи.

В броя си днес, от 29 ноември "Гардиън" отбелязва, че понякога директивите до посолствата са свързвани с предстоящи дипломатически задължения на държавния секретар.

„В грама до посолството в София през юни м.г. пет месеца преди Хилари Клинтън да приеме българския външен министър във Вашингтон, първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография", пише вестникът, който публикува пълният текст на телеграмата.

Вашингтон искал също да научи за "корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители...подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица", съобщава "Гардиън".

Единственият засега пълен документ, публикуван за България, който може да бъде видян на сайта на "Гардиан" показва следното, цитирано днес от Агенция „Фокус”:

На 16 юни 2009 г., няколко дни преди изборите, в секретна телеграма се определят главните приоритети на американското разузнаване за България в месеците преди срещата на държавния секретар Хилари Клинтън с българските й колеги. Тези приоритети са правовият ред, корупцията, престъпността сред националните елити, освен това енергийната сигурност; отношенията на България с Русия; финансовата и икономическа стабилност; демографската картина, малцинствата и правата на човека; национална сигурност и НАТО.

Американските служби са се интересували от корупцията сред утвърдените официални лица, включително извънбюджетни финансови потоци за поддръжка на лидерите; източници за финансиране за политическите кандидати и правителствените планове за да се осигури прозрачност във финансирането.

Сред темите, от които се е интересувал Държавния департамент на Щатите, са влиянието на корупцията и престъпността върху управлението, подробности за организирани престъпни групи и техните лидери, връзки с правителството и с чуждестранни групи, трафик на наркотици и хора, измами с кредитни карти, компютърни престъпления, включително детска порнография, фалшификация на документи.

Изискана е била и информация за отношенията между президента, премиера, министрите, съвета за национална сигурност и отбрана, разузнаването и службите за сигурност, парламента, главния прокурор и съдебната система.

САЩ проявили интерес към преценката, характера, уязвимостите, финансовата, здравната и биометрична информация за настоящи и новопоявяващи се лидери и съветници. Любопитно е, че подобни данни, но по-подробно разписани (ДНК, пръстови отпечатъци и т.н.) се изисквали също за лидерите на някои африкански страни .

За американците са много важни всички енергийни въпроси свързани с разнообразяването на енергийните източници, отношението и волята да се развива Европейската стратегия за сигурност, обявените и секретни договори с Русия, Иран и други страни от Каспийския басейн. Интерес представляват и подробности за хората, които взимат националните енергийни решения, ключови търговски фигури в сектора и техните отношения с други национални лидери; планове и усилия във връзка с българската зависимост от руска енергия; фактори, включително корупция и външно влияние, засягащо взимането на правителствени решения по ключови енергийни въпроси; участие на организираната престъпност в енергийния сектор.

Искани са подробности относно личните отношения между българските лидери и руските власти или бизнесмени, висши чиновници, сътрудници на разузнаването; уязвимост на министерско ниво от руското влияние; усилия да се сътрудничи или да се противопоставя на Русия в подкрепа или срещу американската политика.

Направени са и следните изводи: наблюдават се руските усилия да повлияят на европейската политика чрез България, опитите на Русия да експлоатира историческите и актуални връзки, за да повлияе на вътрешното развитие и напредъка на руските интереси в България и региона.

САЩ се интересуват от България и в областта на злоупотребите с еврофондове и финансови помощи.

По отношение на национална сигурност е изисквана информация за плановете, усилията и възможността да се поддържат разходите за отбрана, стратегия и усилия да се спечели обществената подкрепа за тези разходи, действия за изпълняването на процедурите и методите на НАТО. В сферата на интерес са се оказали и плановете за военното сътрудничество с другите страни, подробности за военната индустрия, програми за развитие на оръжейните фирми, правителствената и обществената нагласа спрямо операциите на САЩ, включително в рамките на войната срещу тероризма.

Сред другите приоритети е събирането на официална и лична информация – телефонни номера, факсове, имейли на важни цивилни и военни лидери.

Още за Сърбия, Индия, Балканите, Далечния изток, и новите опасности за Асанж ще бъдат публикувани, както и всички отзиви, или преводи на изнесените от  сайта"Уикилийкс" секретни документи.

Тук ще намерите в следващите дни и реакциите на български и чужди политици по изнесеното от секретните документи на "Уикилийкс".

Документална история или скандални разкрития на ръба на закона - как приемате изнесеното от Асанж и източниците му.

 

Няма зло, което да трае вечно,
няма добро, което да не свършва.

Бразилска пословица

Продължение от 13 август
Грузия, войнаС интерес прочетох късно снощи, че войната между Русия и Грузия е била предречена още през 2001 г. от известния US писател Том Кланси в сценарий за видеоигра. В книгата си, авторът предрича с голяма точност времето на началото на началото на конфликта в компютърната игра Ghost Recon, предаде Нюз.ру. Във версията на Кланси, Русия поддържа "южноосетинските сепаратисти", през август 2008 г. напада Грузия и окупира нейна територия. На помощ на грузинците идват войници на САЩ и НАТО.

Спомних си, че в едно от предаванията на "Всяка неделя" писателят Кланси призна, че има някаква връзка между книгите му с материали на ЦРУ и оттам вероятно се получава това "предричане на дадени събития". Спирам дотук, тъй като става дума за осъществена художествена измислица - а само времето ще покаже, дали тази художествена измислица е случайна.

Вчера беше ден на траур за жертвите от грузинско-осетинския конфликт, но траур бе обявен само в Южна Осетия, Северна Осетия, Русия и Абхазия. В Грузия траур нямаше, въпреки че и там погребваха своите жертви, както правят от няколко дни в изброените държави. Според грузинското държавно ръководство, не трябва да се скърби, а трябва да се празнува - какво, в Тбилиси едва ли са наясно.
Има логика в това да се отбелязва подписаното от Дмитрий Медведев споразумение от шест точки, но това не може да бъде повод за празник, тъй като зад него са гробовете на много жертви - застреляни, загинали от артилерийски снаряди, смазани от танкове, горени, доубити. Чии са тези жертви, кой заповяда в 21 век да се проведе такове зверско кръвопролитие, за да се утвърдят някакви измислени ценности и териториални претенции - това тепърва ще бъде тема на публикации, тук в този сайт.
Хората се различават от животните по това че говорят, общуват, търсят разрешение на проблемите, дискутирайки. Пет дни бяхме свидетели на това, че вместо дискусии, спорове на дипломатическата маса, един съвременен диктатор тръгна да решава проблемите си с оцеляването във властта с убийства. Той с лека ръка разруши домовете на невинни, мирни граждани - преобърна живота им, като им отне всичко.
Не знам дали е лесно да дадеш заповед да се убиват хора. Не знам как, след като си разрушил живота на десетки хиляди, убивал си с нареждания, можеш да прегърнеш трите си деца и съпругата си. Не знам как е възможно това да направи цивилизован човек, не знам и не го разбирам.
Кой унищожи столицата Цхинвал, кой остави десетки хиляди жени, деца и старци без дом, кой нахлу в нощните часове в чужда държава с танкове, бомбардировачи и артилерия и прогони от домовете им жителите на Южна Осетия? Кой стреля срещу руски миротворци или доубиваше ранените от тях? Нека Европа и САЩ да проверяват и си направят съответните изводи.
Вчера освен ден на траур, бе и първият ден след спирането на огъня. Случиха се много събития, ето по-важните от тях:

Жертви, помощи, бежанци, реакции

Вчера бяха изнесени предварителни данни за последиците от петдневната война на Грузия срещу Южна Осетия: над 1600 убити, 34 хиляди останали без дом, цял град е сринат до основи. Това са предварителните данни.
Вчера Световната банка обяви, че няма да отпусне допълнителна помощ на Грузия, във връзка със събитията в Кавказ. Грузия ще продължи да получава до година траншовете от предварително одобрен заем от Световната банка, в размер на 300 милиона долара и това ще стане в близките 12 месеца. Заемът е за поддръжка на икономическата реформа, развитие на образованието и инфраструкрутата и е бил одобрен преди да се разрази войната. Помощ обаче Световната банка няма да отпуска.
Вчера в Ростовска област са пристигнали и настанени 500 бежанци, половината от които са деца, съобщи телеканал "Вести". Лекарите, които са прегледали децата са констатирали, че преживяното от тях не е по силите на възрастта им и затова с децата са започнали да работят психолози.
След подписаното примирие, президентите на Абхазия и Южна Осетия, Сергей Багапш и Едуард Кокойта заявиха, че нямат намерение да водят каквито и да било преговори с Грузия и нейното държавно ръководство. "Повече никакви преговори с Грузия няма да има - е заявил пред Интерфакс Багапш, като добавил - държавните престъпници трябва да бъдат съдени, а не да се водят преговори с тях."

Кореспондентката Мария Моргун разказа вчера за съдбата на няколко деца от Южна Осетия: "Седемгодишен малчуган се е събудил и бил принуден да бяга с майка и и сестра си, когато през нощта грузинските войски са започнали да обстрелват Цхинвал с артилерия. Изплашеният му поглед и ужаса в очите са се превърнали в документ за войната, затова и снимката му станаизвестна в много сайтове. Той не говори, в шок е, и все още не осъзнава какво точно се е случило, защо са бягали без дрехи в тъмното, през нощта.
Семейството на Джераси Кулумбегов се е добрало до манастир, където е било приютено с четирите им деца. Това, което са запомнили децата са самолети с кръстове, които са хвърляли бомби. "Избягахме от къщи и тръгнахме с всички през гората, после излязохме на пътя, вървяхме пеша, дълго, с часове, докато ни не качи един камион. Децата са изплашени и не говорят, нервни са - не се хранят, само пият вода. В Цхинвал останаха съпругът ми и брат му и и не знаем още какво се е случило с тях. Къде са" - разказва на Моргун съпругата на Кулумбегов.
Лолита Габисова също се е добрала до манастира: "Нямаха жал нито към децата, нито към старците. Пред очите на една майка разстреляха двете й деца - не разбрахме защо! Дълго се крихме в подземията, докато дойдоха и ни казаха, че можем да излезем оттам. След това тръгнахме по някакъв път и така стигнахме дотук. Децата се стряскат на сън, викат, много са изплашени от снарядите и стрелбата."
Държавните служители от Подмосковието са приели и настанили вчера 58 деца-сираци от петдневната война в Южна Осетия, съобщи "Вести", като излъчи репортаж от мястото на събитието. Децата са били настанени в рехабилитационно-оздравителен център, където за тях ще се грижат лекари и психолози до възстановяването им.

Разследването, разрухата, възстановяването

"Вчера започнаха разпитите на грузински военнопленници, които привеждат до Владикавказ. Разпити провежда Следственият комитет към Главна прокуратура на Руската федерация", съобщи пред Интерфакс официалният представител Владимир Маркин.

"Освен това голяма група от 100 души следователи продължава да събира доказателства за престъпните действия на грузинските власти, а също така и да разпитва пострадали от Цхинвал и други населени места на Южна Осетия" - поясни Маркин. - Извършват се и други следствени действия. Това се провежда от Главно следствено управление в рамките на наказателното производство, започнало по факти за убийства на мирни граждани в зоната на грузино-осетинския конфликт."
При разпитите на някои от задържаните грузински войници те са потвърдили, че не са искали да воюват, а по-скоро са били заставени да го правят, тъй като били мобилизирани като запасняци. Разпитаните са признали, че при отстъплението си са изоставяли свои убити и ранени.
Изпод развалините на разрушения Цхинвал продължават да извличат пострадали. Тежко ранените се изпращат със специален самолет за Москва, за да бъдат оперирани в нормални условия. Както вече стана дума в предишни публикации, болницата на Цхинвал бе една от първите сгради която бе разрушена от артилерийски снаряди. Решено е сградата да остане така и да се превърне в музей на случилото се. В момента в подземията й има легла с ранени и все още продължават да работат лекари, и да извършват операции. "Цхинвал вече не съществува - разказаха пред камерите на "Вести" негови жители, които в момента се намират в бежански лагери. - Всичко е в развалини, там не може да се живее."
Председателят на Държавната дума, Борис Гризлов заяви пред агенция Интерфакс в деня на траур: "За всички граждани на Русия случилото се превърна в лична трагедия. Всеки един от нас съпреживява с осетинския народ страданията му. Продължаваме хуманитарната помощ като така се стремим да помогнем на бежанците. Руската федерация ще продължи да изпълнява своя дълг на миротворец".

Исковете, миротворците, промяната на отношението на Запада към Русия

Вчера официално бе съобщено, че Грузия е внесла иск в Международния съд в Хага за етническо прочистване и геноцид за периода 1992-2008.

"Агресорът трябва да заплати за разрушенията в Цхинвал - заяви вчера министърът на външните работи на РФ, Сергей Лавров. - Предстояща задача е да се възстанови Цхинвал и околните селища, в Южна Осетия, но това не изключва отговорността и агресорът да заплати за стореното и нанесените щети."
"Хуманитарна помощ, медицинска и психологическа помощ са сред първите приоритети на нашето правителство", заяви Лавров по телеканал "Вести", като изтъкна, че грузински миротворци в Южна Осетия вече няма да има. "Няма принципно изменение на въпроса за миротворчеството на територията на Южна Осетия и не се предвижда. Единствената промяна касае това, че грузинските миротворци, които бяха част от контингента се оказаха просто предатели и страхливци и в един момент започнаха да стрелят в своите другари, руските миротворци. Поради тази причина те, в състава на миротворческия контингент повече няма да се появят."
Вчера, след подписване на документа за спиране на военните действия неочаквано тонът на редица западни медии се промени. "Грузинско-осетинският конфликт нанесе удар по Запада и укрепи позициите на Русия", "Разбита Грузия заплати твърде скъпа цена за мира" - това са само част от заглавията на пресата, излизаща на запад.
Според английският The Times грузинският народ се е превърнал в неволен заложник на ситуацията. Вместо радост у населението на Тбилиси, изникват въпроси, доколко състоятелна е сегашната власт на Грузия - попита вестникът.
Подобно виждане е изразил и The Guardian. Кореспонденти на вестника са присъствали на митинга, свикан от Саакашвили след срещата му със Саркози. "Хората които бяха дошли тук недоумяваха защо и на какво се радва толкова техния президент и сътрудниците му. Самото решение за нападение на Южна Осетия участници в митигна определили пред коресподнети като "глупав и амбициозен план, предварително обречен на провал".
В друга статия в същото издание се коментира току що завършилата война по следния начин: "Страна, която има подобни проблеми с държавния си глава, не може да принадлежи на НАТО и отново следва да се постави въпросът дали изобщо трябва да се дава възможност на Грузия да се присъедини към Алианса. Грузия показа, че е в състояние да вземе в плен целият Алианс и да започне Трета Световна война."
Оценка на събитията даде вчера и CNN. "Саакашвили си направи криво сметката. Той се надяваше че европейците отчасти и западния свят ще го подкрепят и се заблуди. Малко вероятно е през декември, на срещата на министрите на външните работи на НАТО отново да бъде поставен въпросът за присъединяване на Грузия към Алианса."

В някои от изданията на запад се появиха и публикации със съмнения за душевното здраве на Саакашвили, но часове по-късно тези публикации изчезнаха от Интернет. Подобна участ сполетя и анкетата, проведена в глобалната мрежа, която проведоха някои западни информационни агенции. Вчера CNN предложиха на участниците в анкетата да отговорят на въпроса: "Русия - агресор ли е или миротворец?" След като повече от 98 на сто от 160 000 гласували са отговорили, че е миротворец, сайтът мигновено е изчезнал от Мрежата.

В рамките на петдневната война, в Южна Осетия са загинали 71 миротворци, 117 са ранени, а 19 са водят за безследно изчезнали. Това е съобщил като данни зам.-началникът на Генералния щаб на руските въоръжени сили, Анатолий Ноговицин пред телеканал "Вести". Ноговицин е потвърдил също така, че предстои да се проведе размяна на пленени и убити войници между Русия и Грузия.
Външният министър на Франция, Бернар Кушнер е бил разведен из бежанските лагери и болниците с ранени и убити. Кушнер е научил за разрушените гробища в Цхинвал и за това как хората са принудени да погребват близките си в собствените си дворове. След завръщането си от Южна Осетия и Москва той е заявил, че не изключва възможността ЕС да прати в тези райони свои наблюдатели. Кушнер е изтъкнал също, че са необходими "неопровержими доказателства за действията на Грузия, за да се откаже скрита или явно подкрепа на тази страна".
Вчера анонимен представител на правителството на САЩ е съобщил в CNN, че Щатите обмислят варианти за оказване на натиск върху Русия след края на конфликта, от своя страна и от страна на ЕС и НАТО.
На извънредното заседание на Съвета на министрите на външните работи на страните-членки на ЕС вчера в Брюксел са избухнали разгорещени спорове по проблема с Грузия, съобщха информационните агенции в Русия. Обсъждани са били варианти дали да се осъдят действията на Русия или да се предприеме една по-мека позиция, като не се търсят виновници за случилото се в Южна Осетия, а усилията на ЕС се съсредоточат главно върху хуманитарното възстановяване на района след петдневната война.

"Излизането на Грузия от състава на ОНД е политическо позьорство - заяви в интервю за Интерфакс зам.-министърът на външните работи на РФ, Григорий Карасин. - Това е преди всичко безотговорно решение на грузинския президент, което предизвиква чувство на съжаление. Тази стъпка означава, че за Михаил Саакашвили това по-скоро е политическо позьорство и борба за лично оцеляване". Карасин е подчертал, че Саакашвили не умее да предвижда дългосрочните интереси на своя собствен народ, което очевидно стана ясно след разгърнатата от него агресия против Южна Осетия".

24 часа по-рано, президентът на Грузия обяви, че страната му излиза от ОНД, вероятно, за да впечатли западните си партньори, в чийто очи той вече започна да усеща, че авторитетът му се срива.
Министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров е провел телефонен разговор с грузинския си колега Ека Ткешелашвили, в който разговор са били обсъдени практически варианти за осъществяване на мерките от подписания документ от двете държави, както и хуминатирното подпомагане на пострадалите от районите на военния конфликт.

Президентът на САЩ, Джордж Буш, който изрази подкрепата си на Грузия съобщи, че изпраща държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс във Франция, а след това и в Тбилиси, като в същото време е дал задача за провеждане на хуманитарна мисия на шефа на Пентагона, Роберт Гейтс.
"Аз дадох указание да се предприемат сериозни мерки, които да демонстрират солидарността ни с грузинския народ и да доведат до мирно разрешаване на този конфликт - каза Буш в излъчено на живо изявление пред CNN. - Изпращам Кондолиза Райс във Франция, където тя ще има среща с президента Никола Саркози, а след това ще замине за Тбилиси, където тя лично ще предаде американската подкрепа на демократичното правителство на Грузия. Също така дадох указания на министъра на отбраната Роберт Гейтс да започне хуманитарна мисия за народа на Грузия" - заяви Буш. От казаното от него стана ясно, че САЩ ще задействат военната си авиация и флота за доставки на хуманитарна помощ в Грузия. Буш е направил това изявление след разговор с грузинския президент Саакашвили. Подробности за разговора не са били съобщени - предаде снощи РИА Новости.

Тежко ранените отлетяха за Москва, следствието продължава...

Вчера специалният самолет, който излетя с шестима тежко ранени кацна в Москва. Пътуването е било твърде рисково, поради което на борда на самолета е имало реанимобил и 18 души лекари, които са се грижили за ранените по време на пътуването им. Репортаж на "Вести" показа 23-годишния Шалва Бибилов, който обясни как е попаднал сред ранените. "Пътувахме трима в моя камион, когато ни улучи снаряд. Другите двама загинаха на място, а аз, бях изхвърлен от кабината с разтрошена ръка. Тук се надявам лекарите да успеят да спасят ръката ми, макар че ще им се наложи да събират костите част по част." Спасил го някакъв непознат мъж, когото иска много да издири и му благодари. До вчера Бибилов не бе успял да се свърже с майка си, и чак като пристигна му бе осигурен телефон и успя да чуе гласа й.
В съседната реанимационна палатка камерата показа американски журналист, Фитърли Уинстън. В Южна Осетия той попаднал по задача от редакцията Newspaper Message. На 22 години е, но не си спомня ясно събитията от последните дни. Първото, което попитал лекаря, когато дошъл на себе си било коя дата е днес. Ранен в Цхинвал на 8 август, той успял да стигне до Владикавказ, където му е била извършена операция. От там той бил изпратен в Москва. С огнестрелна рана в крака, той отново загубил съзнание, но лекарите изразиха надежда, че очакват да дойде в съзнание, когато се подобри състоянието му.
Друга от ранените, 46-годишната Наталия разказа как в нощта на обстрела избягали мъжът й с децата, когато започнали снарядите да рушат дома им. Съпругът й завел децата до подземието и след това се върнал за нея, но при стрелбата била тежко ранена. Предстоят й няколко операции.
Разпределили руините на условни квадрати, следователите криминалисти вчера изследваха Цхинвал и покрайнините му. Свидетели ги насочили към мястото на първоначалния сблъсък на грузинския спецназ със защитниците на Южна Осетия. Всеки детайл, който показа на живо камерата на "Вести" е важен и ще влезе в протокола с бъдещи обвинения в престъпления, извършени против граждани на Русия. "Преди всичко ние сме длъжни да изясним, какво се е случило тук, какви бойни действия са се водили, откъде и накъде е била насочена стреблата, от какви оръжия е стреляно. Още е рано за изводи, явно тук се е водила ожесточена битка" - каза старши следователя по особено важни дела на Главно следствено упарвление на СКП РФ, Владимир Соловьов.

"Нормите на международното право позволяват на руските юристи да съберат доказателства за престъпления, извършени против граждани на Русия, в това число и на територия на друга държава - обясняваха на журналисти, военни следователи. - Обемът на работа е огромен, трябва да се пресъздаде обективна и безпристрастна картина на войната против мирното население."
В селището Хетагурово грузинските снаряди не са оставили здрава нито една къща. Предстоят срещи на следователите с местните жители. Всеки, който е оживял сега е вече потърпевш и затова всеки трябва да бъде разпитан. Едновременно с огледа на градските улици е започнала работа и с граждани, чийто роднини са загинали от обстрела, тъй като не са успели да се доберат до подземията.

Турция също промени позицията си, Лавров критикува сътрудниците на Буш

Вчера настъпи промяна и в позицията на Турция по конфликта. Пристигналия в Москва турски премиер Ердоган се е срещнал с президента Дмитрий Медведев и е изразил пълна подкрепа и готовност да окаже помощ в преодоляване на последиците от конфликта в Южна Осетия. Ще припомня, че в началото на конфликта Турция подкрепяше и осъждаше действията на Русия, като член на НАТО и съюзник на САЩ. След като в позицията на част от страните членки на ЕС настъпи промяна в отношението към Русия и конфликта, Турция, която е най-близкия съсед на Грузия и Русия, най-неочаквано изпрати своя премиер на първа среща с държавния глава на Русия.
Буквално няколко часа след въпросната среща, се е провел и телефонен разговор на президента на Турция, Абдуллах Гюл с руския му колега, Медведев, което дойде в потвърждение за промяната на отношението на Турция към Русия.

Късно снощи Сергей Лавров обвини сътрудниците на Буш, които подготвят речите му в професионална некомпетентност. "Не мога да не се удивлявам за пореден път на квалификацията на сътрудниците на американския президент - каза Лавров в новините на "Вести". Фактите в речите на Буш изобщо не съответстват на реалността. През 2002 и 2003 година, когато американците в осъществяване на своя програма доставяха въоръжение и инструктори на Грузия, ние ги предупредихме, че това е много опасна игра, и че не изключваме възможността с тяхната помощ Грузия да предприеме някаква авантюра в бъдеще. Тогава американците ни уверяваха, че няма да допуснат подобно нещо да се случи. Освен това в последните години ние се опитвахме да подпишем неведнъж съглашение за неупотреба на сила и тогава пак Щатите ни уверяваха, че контролират ситуацията и няма да позволят на никого да започне война. За съжаление това, за което предупреждавахме - се случи.
"Сега ни обвиняват, че сме завзели и се намираме в Поти, а това не отговаря на истината" - изтъкнал Лавров пред събралите се журналисти в замъка "Майндорф" в Подмосковието. По думите му, въоръжени формирования на РФ имало в околностите на Гори и Сенаки, но това се наложило, за да бъдат обезвредени огромни арсенали с оръжие и военна техника, които били оставени без надзор, тъй като тези, които ги охранявали вече били избягали.
Министърът разказал как в Гори в момента всички представители на местната власт били напуснали града и жителите му били оставени на произвола на съдбата. Те, от своя страна, всекидневно се сблъсквали с хуманитарни проблеми и руската войска в момента организирала за тях осигуряването на партида от хуманитарна помощ.
"В речта на американския президент Буш за Южна Осетия нищо не бе казано за това, какво точно се е случило там в нощта на 8 август. Тогава фактически цяло денонощие западните лидери на държави мълчаха, и то докато Цхинвал бе подложен на масови бомбардировки. Западният политически елит се оживи чак когато руското ръководство реши да не оставя миротворците на произвола на съдбата, както това се случи по време на етническата чистка в Сребреница.

Ние разбираме, че сегашното държавно ръководство на Грузия присъства в специален проект на САЩ, че САЩ преживява съдбата по оцеляването на този проект, но сега вече е ясно, че на Белия дом ще се наложи да направи свой избор - между престижа на някакъв виртуален проект и реалното партньорство по въпроси, които изискват действително колективни действия" - подчертал Лавров пред събралите се журналисти.

Очаквайте продължение и друга документална поредица за зверствата по време на грузинско-осетинския конфликт, в които ще прочетете репортажи и интервюта за това:
  • Колко журналисти загинаха в грузинско-осетинския конфликт в първите дни и как бе спасен кореспондентът на Комсомолская правда?
  • Какво разказаха очевидци за зверствата на грузинския спецназ?
  • Свидетелства на очевидци, достойни за Международния съд
  • Има ли интереси Русия в Кавказ?
  • Направи ли опит за самоубийство Саакашвили?
  • Още за жените, децата и старците в тази война
  • Дали САЩ щяха да се намесят в конфликта, ако Грузия бе член на НАТО? И при това положение трябва ли Грузия да бъде приемана в Пакта?
  • Моргите са препълнени с неидентифицирани трупове...
Следва продължение...
 

Няма зло, което да трае вечно,
няма добро, което да не свършва.

Бразилска пословица

Продължение от 14 август



Той е роден на 21 декември, на една и съща дата със Сталин. Където е удобно го споменава, където не е - го пропуска. Името му е Михаил Саакашвили и е президент на Грузия. На въпрос дали грузинския президент трябва да си подаде оставката, след това, което извърши в Южна Осетия, министърът на външните работи Сергей Лавров отговори миналата седмица: "Аз съм убеден, че Саакашвили не може да бъде вменяем партньор на преговори, след като в последните дни, това, което говори този човек не съответства на фактите."

За пет дни война загинаха много хора. Мнозина от живите загубиха домовете си, близките си - живота си. Защо загинаха тези хора - досега никой не се нае да отговори на този въпрос. Защо и в името на какво? Как се казва това, в чието име десетки хиляди преобърнаха съдбата си - жестоко, безумно и непонятно. Как започна тази страшна авантюра и как завърши? Завърши ли?
Изпълнителят на нечий анонимни заповеди и планове пое ролята на клип с ораторстване, който се появява непрекъснато навсякъде.

Промени ли се нещо от началото на войната? Промени се мнението на повечето медии и държавни ръководители, промени се отношението на дипломати и всички тези промени бяха с положителен знак за Русия.
Саакашвили може да дъвче вратовръзката си от телевизионния екран, колкото му душа иска, но вече е в ъгъла и никой не брои до 10, докато се изправи отново на тепиха - защото няма значение. Хуманното отношение към хората с психологически и психически проблеми е задължително за цивилизованите общества, но в случай, че въпросните ощетени от природата хора, са начело на държава и решават кой да живее и кой да умре - хуманността не върши работа. Идва ред на законодателството, идва ред на съда, който трябва да прецени събрани доказателства и се произнесе. Това предстои - рано или късно. В една война няма победители - всички губят, тъй като разрушенията на човешки съдби, убийствата и сриването на домове, църкви, болници, детски градини и училища не може да минат в графата "победи".
Малцина са наясно, че докато траеше войната, Саакашвили е направил опит за самоубийство, предотвратен от охраната му. Вестта за това се появи в информация от Елена Денисова в електронния сайт REGNUM.ru и не само, че не изненада никого, но бързо бе пренебрегнат

Малцина знаят, че докато траеше петдневната война с Южна Осетия, днешният президент на Грузия бе напуснат от съпругата си, холандката Сандра Рулофс, която взе децата си и замина за Украйна. Както съобщиха азербайджански източници, Сандра е завела децата си при съпругата на украинския президент, Катерина Ющенко в държавна вила в провинцията.
Сандра стоя до съпруга си доста време, за да не повтори грешката си от близкото минало, когато замина бременна за родината си, при своите родители и Саакашвили туткси се обзаведе с любовница, също бременна от него.
Преди броени дни Сандра даде интервю на холандски седмичник, в което заяви, че съпругът й има намерение да потвори традицията на силните грузински лидери, Сталин и Берия!
Всъщност през ноември миналата година Саакашвили започна своя поход към властта в подножието на паметника на Сталин, в Гори. Това не смути изобщо западните средства за масова информация които продължиха да говорят за демократичните заслуги на Саакашвили. Това даде повод на президента на Грузия да коментира по-късно, че не вижда смисъл в присъствието в парламента на опозиционните депутати.
На последните избори, резултатите от които кой знае защо все още не са достъпни като документация, Грузия фактически се превърна в еднопартийна държава, а знаме на партията си Саакашвили направи националния флаг! Лесно и удобно.

Когато се сетя за тези избори ми идва на ум една мисъл на Сталин: "Не е важно кой и как е гласувал, важно е кой брои резултатите".
В ефира на телеканала Би Би Си президентът на Грузия нервно дъвка вратовръзката си. Да се присмива на това човек е грешно, той като са налице явни признаци на нервно разтройство: в ефира на най-голямата телекомпания Саакашвили не успя да се вземе в ръце и дъвка собствената си вратовръзка! Даже бе готов да я погълне!
В последните дни Саакашвили все по-често се държи неадекватно пред публика: по време на интервю със западни журналисти, президентът на Грузия се хвърли на земята, тъй като му се сторило, че чува звук на бомбардировачи. Всъщност самолети изобщо не се появили в небето, но гафът си останал...

Михаил Саакашвили все по-често нервничи и излиза извън себе си. Явно му е необходима помощ, коментират психиатри.
"Става дума за психическа непълноценност", още миналата година известният психиатър-криминалист Михаил Виноградов предупреждавал, че Саакашвили се нуждае от специализирана помощ, но никой не му обърнал внимание.
"Хапейки устни, докато слуша събеседника си - Саакашвили показва, че е една неуравновесена и неуверена в себе си личност - може би инфантилна? Вечното момче, което не е в състояние да анализира своите постъпки и чака възрастните и умни хора да го погалят по главата и да му прощават непрекъснато белите, които върши... По правило подобни хора са невъзприемчиви - отбелязва Виноградов и твърде трудно променят собственото си поведение. Това, че си дъвче вратовръзката пред чуждите кореспонденти говори за висока степен на тревожност. Може да се говори дори за загуба на контрола на поведение, комбинирана с огромен страх, който владее сега този психически непълноценен човек" - е заключението на лекаря.
Въпреки че не се чу, на президента на Франция Никола Саркози едва ли му е било лесно да убеждава Саакашвили да подпише примирието, което Медведев вече бил подписал в Кремъл. Наблюдатели, познавайки манталитета и навиците на грузинския президент, подозират, че на Саркози му се е наложило да заплашва Саакашвили с оставка, за да го убеди, че ако не сложи подписа си под въпросното примирие си отива.

Русия и Грузия подписаха документ за примирие и спиране на огъня, като първа стъпка към спиране на военните действия, извеждане на войските си от районите на конфликта и започване на преговори за бъдещия мир, който трябва да регулира положението в Южна Осетия и Абхазия, свързано със статута им.
Предстои генералният секретар на ООН Бан Ки Мун да проведе закрити преговори с посланиците на САЩ, Русия и Грузия, предаде в неделя "Грузия-Новости", позовавайки се на чиновник в ООН, пожелал анонимност.
Освен това, се очакваше в Съвета за сигурност на ООН да се проведат консултации, по време на които Франция да представи за одобрение проекторезолюция относно ситуацията в Кавказ.
Както стана известно, американският президент Джордж Буш направи в съботния ден изявление от ранчото си в щата Тексас, в което се похвали с някакъв постигнат напредък в разрешаването на грузинската криза, предаде Ройтерс.
Фактът, че Русия и Грузия са подписали договор за прекратяване на огъня е "обнадеждаваща стъпка", изтъкнал Буш. По думите му Южна Осетия и Абхазия били част от Грузия и изобщо нямало място за дискусии по този въпрос.
Южна Осетия трябва да решава миротворци от какви страни да пристигнат в зоната на конфликта, побърза да му опонира руският външен министър Сергей Лавров, цитиран от ИТАР-ТАСС. "Решение взима преди всичко Южна Осетия", подчерта Лавров, което е точно обратното на заявеното по-рано от американския президент.
Президентът на САЩ Джордж Буш изпрати държавния секретар Кондолиза Райс в Брюксел за обсъждане на ситуацията в Грузия със съюзниците в НАТО, предаде ИТАР-ТАСС още на 16 август, събота.
Според разпореждане на руското министерство на извънредните ситуации от 16 август 2008 г., подразделения на министерството са започнали извеждането на етническите грузинци от Цхинвалски регион, като за по-голяма техна, лична безопасност, те се откарвали в посока към град Гори. Това съобщи агенция "Фокус", цитирайки агенция Грузия Онлайн.
В своя коментар по случая, от грузинското министерство на извънредните ситуации заявиха, че "това е нова вълна на етническа чистка, която се извършва в условията на военно-окупационния режим".
В събота бяха погребани 49 военнослужещи на Грузия в Южна Осетия, а патриархът на Грузия Илья Втори Католикос отиде в Гори, откъдето прибра с помощта на руски военнослужещи телата на убити грузински войници, както и грузински пленници.
Западът, който в началото на военния грузинско-осетински конфликт критикуваше остро Русия,в последните дни ис лед подписаното примирие се обърна към проблема с по-друг поглед. Причина за това бяха личните посещения на западни дипломати и ръководители на държави в района на Южна Осетия.
"В близко време международната общност ще окаже необходимата помощ на бежанците от Южна Осетия, съобщи генералният секретар на ОССЕ Марк Перен дьо Бришамбо, цитиран от РИА Новости.
"Надявам се, че в близко време ще видите по-широка подкрепа от страна на международното общество. От страна на международната общност ще бъде оказана цялата необходима помощ", заяви генералният секретар на ОССЕ на пресконференция във Владикавказ. Той отбеляза, че по време на посещението си се е запознал със ситуацията, който се очертава около бежанците в Южна Осетия.
"Резултатите от тази визита ще бъдат подложени на обсъждане в Хелзинки и във Виена, за да получим отговор на това, какво ще се случва по-нататък".

Изненадващо и за разлика от позицията на Ангела Меркел, бившият германски канцлер Герхард Шрьодер заяви в интервю за германското седмично списание "Шпигел": "Перспективите за приемане на Грузия в НАТО се отдалечиха още повече, "Моментът, който постави началото на военната конфронтация, беше маршът на Грузия в Южна Осетия", заяви Шрьодер. Той изрази съмнения, че Вашингтон не е бил информиран за тези планове на Михаил Саакашвили, който той нарече "хазартен играч", тъй като САЩ имат своите военни съветници в Грузия и са неин съюзник.
Бившият канцлер на Германия е категоричен, че Русия не провежда политика на анексиране в Кавказ. "Не вярвам, че Русия провежда политика на анексиране и също така не вярвам, че ще има завръщане към предишното статукво по отношение на Южна Осетия и Абхазия. Това се изключва" коментира пред авторитетното издание бившият канцлер на Германия Герхард Шрьодер.
Точно обратното говори и твърди обаче неговата приемничка Ангела Меркел, която има комсомолска закваска и източногермански корен на поведение и реакция. Според Меркел, Грузия трябва да влезе в НАТО, и Москва спешно да изтегли войските си. Дали под изтегляне на войските си, Меркел включва и руските миротворци засега е неясно, но затова пък самата тя се скъса да лети до Тбилиси, за да успокоява Саакашвили и да му вдъхва кураж по отношение на Кремъл.

Агресията, която проявиха грузинските военни заплаши и живота на не един и двама журналисти. Под грузински обстрел попадна снимачна група на телеканала "Вести", а военният кореспондент Александър Садков получи куршум в крака, докато операторът Леонид Лосев - отнесе два куршума в ръката. Ранен бе и кореспондентът на Комсомольская правда, както и продуцентът на НТВ.
Съобщения в средствата за масова информация от зоната на грузинско-осетинския конфликт бяха за двама убити журналисти, заминали с грузински войски в Южна Осетия - Александър Климчук, кореспондент на ИТАР-ТАСС, на 27 години и Григол Чихладзе.

Саможертвата на един майор спаси живота на кореспондента на Комсомольская правда, но пък остави неутешими родители, вдовица и деца.
"Майорът, който ми спаси живота не успя да стигне до болницата" - това написа специалният кореспондент на "Комсомольская правда" Александър Коц. Ето какво разказа Коц, вече ранен, по пътя от Владикавказ към Москва:
"Пристигнахме в Цхинвали на бетеера на командващия 58 армия, за да отблокираме обкръжените в Южна Осетия руски миротворци и журналисти... Обстрелваха ни жестоко и ние решихме да минем по друг път, през гората. Внезапно видях при спрял танк двама грузинци, огледах се, зад всеки стълб на дърво стояха грузинци с автомати. Казах на стоящия до мен боец какво виждам и той закрещя: "Грузинци!"
Затичахме силно обратно към бетеера, но през това време започна неистова стрелба и само чух заглушителната стрелба и трясък. Заедно със Сладков от "Вести" специален кореспондент, и неговият оператор, с още двама други журналисти бягахме към бетонно укритие. Падахме. "Боже, ранен съм викна операторът, не си усещам ръката" - погледнах го, ранен беше в рамото. Грузинците подпалиха две наши машини, стреляха отвсякъде, падаха хора, и наши и грузинци. Боят се водеше на не повече от десет метра дължина, виждах как разстрелваха в упор, когото достигнат. Колоната се разпръсна на различни страни, разгръщайки се на около 500 метра. Решихме да бягаме обратно към града, отпред тичаше някакъв генерал, погледнах го как изчезна в някакъв дим. В тази секунда се взриви бетеера, към който се връщахме с тичане. Пред мен изскочи грузинец отнякъде, "Аз съм журналист!" - успях да извикам. "А аз съм убиец!" извика онзи и хвърли нещо по мен. Витя Сикорко от Московский комосолец ми каза по-късно, че хвърленото по мен било граната. Усетих силен удар в ръката си и се свлякох на земята. Очаквах да ме доубият в гръб, но никой не ме доуби. Обърнах глава - грузинецът лежеше мъртъв. С нас е бил и един майор, който го свалил. Така лежахме като че ли сме трупове - аз, Витя, двама бойци и този майор. Майорът беше улучен в главата и коляното.
И така - лежим ние с Витя лице с лице, а аз му казвам: "Витя, изтича ми кръвта". Ръката ми беше безчувствена но след това пламна като запалена. "Дръж се, всичко ще бъде наред" - успокои ме Витя. След това някой хвърли от три метра граната - тя се взриви, раненият майор бе застрелян - изобщо огън от всички страни... Някакъв снайперист стреля над главите ни, продължавахме да лежим, казах на Витя: "Сега вече ще ни улучат!", "Каквото е писано, ще се случи" отвърна ми той и след това скочи и затича към идващите части: "Спрете, тук има ранени!"
Не можех да се вдигна, появи се машина, трябваше да успеем да скочим в нея. Взеха ни и така излязохме от опасната зона. А майорът, който ми спаси живота, не доживя до болницата - почина." Денят е бил 10 август.
Междувременно вестникът започна да издирва кой е бил майорът спасил техен журналист, жертвайки живота си.

В съботния ден, на 16 август, във Волгоград погребваха героя на Русия, Денис Ветчинов, който спаси живота на специалния кореспондент на Комсомольска правда. Той остави 25-годишна вдовица и малка дъщеря, Маша. На погребението, бабата на военния си припомнила как е воювала при Сталинград, положила цветя до внука си и се разплакала.
"Той беше кръстник на моята дъщеря - споделил негов приятел, също военен. - Когато Денис тръгна в зоната на конфликта, аз също помолих да бъда изпратен, но той ме спря: "Къде си тръгнал? Имаш четири деца и бременна жена" - сега неговата дъщеря ще расте без татко! Знаете ли, такива хора като него са единици!"
Бащата на спасения журналист също отишъл да се прости с човека, който върна сина му от войната жив. Чул се разказ как журналистите се запознали само час преди стрелбата с Денис. - "Той беше винаги такъв - безстрашен и смел, отиваше на война за да спаси живота. Благодарение на него много майки не носят днес черно" - споделил друг приятел на загиналия майор пред пратеника на вестника в деня на погребението.
На погребението жураналистите научили и че предложението за присвояване на звание "Герой на Русия" от Денис е вече подписано от президента Дмитрий Медведев. Съпругата на майора и дъщеря му живеели с Денис под наем, но сега, когато той вече не бил между живите, те оставали на улицата. Администрацията на Волгоградска област обещала да помогне на вдовицата с жилище, а губернаторът бил отпуснал вече помощ от 100 00 рубли...

"Саакашвили има големи проблеми с психиката. Срещал съм се с него и съм видял това лично - заяви кметът на Москва Юрий Лужков пред журналиста Никита Миронов. - Саакашвили решава проблемите си с унищожение на хора. Той устрои такъв дивашки масов геноцид, че която и да било операция от времето на Втората световна война бледнее в сравнение с това, която бе извършено в Южна Осетия по заповед на Саакашвили".
Според Лужков Саакашвили трябва да бъде "излекуван" от трибунала в Хага.
  • Какво разказаха очевидци за зверствата на грузинския спецназ?
  • Свидетелства на очевидци, достойни за Международния съд
  • Има ли интереси Русия в Кавказ?

Всичко това ще намерите в "Грозното лице на войната", което ще бъде публикувано в близките дни.
Край
 
Публикацията е взета от Агенция КРОСС,

Стивън Коен, известен американски историк, специалист по СССР и Русия.  От 1998 г. преподава в университета в Ню Йорк. Член е на американския Съвет по външна политикаСтивън Коен е известен американски историк, специалист по СССР и Русия. Роден е през 1938 г. в щата Кентъки. Известен е както в руските, така и в американските кръгове. Преди началото на перестройката в СССР го наричат „антикомунист". Основна тема на неговите трудове е развитието на Съветска Русия след Октомврийската революция от 1917 г., а също така отношенията със Съединените Щати. В своите изследвания Коен предрича перестройката. Бил е съветник на президента Дж. Буш - старши. Смята се за приятел на Михаил Горбачов. От 1998 г. преподава в университета в Ню Йорк. Член е на американския Съвет по външна политика.

Какво мислите за тези, които ви считат за апологет на Путин?
За тези, които ме охулват, отговорът ми е двузначен. Реалността е такава, че аз съм единственият американски патриот измежду хората, които ме нападат. Аз съм патриот на американската национална сигурност. Докато не започна всичко това, Путин беше нашият най-добър потенциален партньор в света по отношение на националната сигурност на САЩ. Ще цитирам изречение от една статия, която аз написах преди много години: "Американската национална сигурност, както и преди, преминава през Москва".
Но проблемът е в това, че ако някой каже за Русия това, което мисли, трябва да е готов за обиди от страна на други хора. Обикновено в пощата си получавам писма от рода на "Колко ви плаща Кремъл?". Повярвайте ми, недостатъчно.

А преди наричали ли са ви апологет на Путин?
Аз вече съм преминавал през това, защото съм стар, а това се е случвало по време на "студената война". Тогава се водеше спор, какви са оптималните подходи към СССР. Трябва ли да работим над "разведряването", както тогава това се наричаше, тоест, да се създават области на сътрудничество, които ще смекчат конфликтите, за да не употребява никой ядрено оръжие.
Ние стигнахме до руската граница при Буш, защото прибалтийските републики станаха членки на НАТО. След това през 2008 г. имахме епизода с Грузия, защото ние там преминахме зад червената черта. Преминахме я и в Украйна. Не разбирам защо хората не виждат това. Ако в продължение на 20 години развиваш военен съюз, който има политически компоненти, включващ система за ПРО, неправителствени организации, получаващи държавни пари и дълбоко проникнали в руската политика, а също така развиващ идеята за революции по границите с Русия, то с времето ти задължително ще стигнеш до червената линия. И тя, за разлика от Обама, ще започне да противодейства на това.
За тези хора Украйна винаги е била бленувана награда. Те искаха да я получат и стигнаха твърде далеч. Всеки легитимен в страната си руски лидер би бил принуден да стори същото, което сега прави Путин. Той би започнал да противодейства.

Вие казахте, че Обама трябваше да демонстрира своята "благодарност към Путин", като посети Олимпиадата. Защо?
Това не е основната идея, но е нещо, на което ме е учила майка ми: когато някой прави добро за теб, то недей да плюваш в лицето му. Нима всички забравиха 11 септември и Бостън? Аз писах, че Обама би трябвало да отиде за един ден в Сочи, да застане редом с Путин в момент, когато терористите заплашваха да взривят Олимпиадата, да покаже, че са рамо до рамо в борбата с международния тероризъм. Това би бил фантастичен пример за лидерство, но Обама просто се гърчеше като змия по въпроса с гейовете и не можа да постъпи по този начин.
А сега ме обвиняват в това, че съм против гейовете. Аз казвам, че ни е нужен единен фронт за борба с международния тероризъм, който яростно напада Русия и два пъти удари по нас, последния път в Бостън, а те си знаят само едно: "Той е против гейовете". Що за разговор е това? Това са безотговорни хора. Тяхното поведение не е патриотично, защото не е по американски на хората да се лепят такива етикети.
Ако те смятат за мъдра политиката действията по разширяването на НАТО на Изток от Берлин, ако те нарушават даденото на Горбачов обещание, че НАТО няма да мръдне нито на сантиметър на Изток, а още повече - плътно до руската граница, то нека обяснят защо това е толкова мъдра политика. Но те никога няма да ви кажат истината, защото истината е в това, че те искат да лишат Русия от всичките ? сили и средства за гарантиране на нейната национална сигурност.
Украйна - това е трофей, но те отидоха прекалено далеч, и сега ние се озовахме в изключително опасна ситуация -най-лошата за целия ви живот. А ако вие имате деца и внуци, то на тях ще им се наложи да изживеят последствията от случващото се днес. И вината за това е на Белия дом, конгреса и Европейския съюз.
Путин не започна пръв. Той не е искал така да се случи. Никак не го е искал. И сега той действа в отговор. Аз не съм единствения, който е убеден в това, но сега просто говоря от свое име.
Те имат идеолози от типа на Майкъл Макфол, назначени на длъжност във външнополитическо ведомство. Той е идеолог, а не дипломат. Ако ще назначавате такива хора на основни дипломатически постове, и ако ще давате такива препоръки на президента...
Знаете ли какво каза Хилари Клинтън? Тя сравни Путин с Хитлер. И тази жена иска да е президент на САЩ. Колко приятни ще са разговорите между тях, ако я изберат.
Но как могат да се водят преговори с Хитлер? А след това тя заяви, разбира се, че трябва да се свали напрежението и да се започнат преговори. Ако е така, не го наричай Хитлер. Ако не можеш да поставиш всичките неща по местата им, не трябва да се стремиш към президентството.
Дори Обама заяви, че Путин се държи като някое лошо дете, което плюва в час. Не е достойно за президент на САЩ да приказва такива неща.
Не мога да се сетя поне за един, който да е говорил така за съветските ръководители. Ние не обичахме Брежнев, защото не ни харесваше неговата политическа система, но в това нямаше нищо лично. Никсън и Брежнев се разбираха просто чудесно. Те изпитваха симпатии един към друг.
Путин, между другото, е най-последователният ръководител през ХХІ век (последователен не означава добър или лош). Той управлява вече 14 години. Той се извисява над всички останали. Единственият, който може да му прави компания, това е Меркел.
Последните три американски президента бяха неудачници във външната политика, те подпалиха войни. Може да се каже, че тук присъства някакъв елемент на завист: Путин много успешно представлява интересите на своята страна, а нашите президенти всичко развалят. Провалените войни следват една след друга.
Именно така, между другото, мислят руснаците. Аз бях в Русия през декември, и ме попитаха: защо, защо те така се нахвърлят върху Путин? Те какво, завиждат ли му? На мен ми се наложи да направя пауза и да се замисля. Не знам. Може би е точно така.
Но тук има един важен момент. При демокрацията от кризите се излиза посредством диалог. А в нашата страна няма никакъв диалог. Има само такива хора, които твърдят, че Путин бълнува. И къде е новината тук? Той какво, наистина ли бълнува? Не. Бълнуват тези, които го наричат Хитлер. Ако той е Хитлер, то имаме Мюнхен. А ако в момента това е Мюнхен, то утре на нас ще ни се наложи да започнем война, нали така? Те мислят ли поне крачка напред? Не.
Те се озоваха в менгемето на този безумен синдром и заявяват, че ние в живота си не сме виждали по-злобен човек от Путин. Но единственото сторено от него, с което ги е обидил, е това, че изправи Русия на крака. Ние обичахме Елцин, защото той беше вечно пиян и с всичко се съгласяваше. И ето, че в Русия се появи трезвен човек, защитаващ интересите, независимо дали ги възприема правилно, или не. Именно така трябва да постъпват нашите национални лидери. А дипломатите трябва да мислят и с всичко това да се справят.

Вие казвате, че Путин защитава националните интереси - били правилни те или не. Но изключва ли това действия от страна на САЩ, ако САЩ решат, че тези интереси са неправилни?
Може ли Русия въобще да няма някакви легитимни национални интереси на собствените си граници? Работата е там, че съществува невярното предположение, че като че ли тя няма такива интереси, дори в Крим. Но ако се тръгне от тази позиция, то принципно това няма да доведе до нищо, защото всяка държава, дори и най-малката - а особено велика държава - има такива интереси.
Затова аз използвам следната аналогия, макар че тя не е идеална. Да речем, утре Русия внезапно започне да демонстрира своята мощ - политическа и икономическа - в Канада, точно до нашата граница, както и в Мексико. Ние какво, дали в този случай просто ще кажем: "Както и да е, всеки народ има право да решава своята бъдеща съдба"?.
Затворници от ГуантанамоНо ако ние заявяваме, че Русия трябва да се махне от Крим, което само по себе си е нелепо, то какво ще кажете за Гуантанамо? Това е доведен до абсурд двоен стандарт. Аз не знам, защо те така смятат: защото са глупави, защото са лъжливи или просто защото са се объркали.
Моята основна теза се състои в това, че не Путин, а ние се изхитрихме да преместим границата на новата "студена война" надалеч от Берлин, където не беше безопасно. Ние я преместихме точно до границите на Русия. Може това и да не е Желязната завеса, но Берлин беше разделен 45 години. А сега ние преместваме тази граница направо на територията на разцепената Украйна. А Украйна е разцепена от Бог и от историята, но не и от Путин.

Прочетено в Newsweek
(отпечатано със съкращения)

 

Пат БюканънЕрата на безплатния обяд свърши

Клуб Z, ПАТ БЮКАНЪН*

"Не съм „изолационист, но съм за „Америка на първо място“, каза Доналд Тръмп пред в. „Ню Йорк таймс“ миналата седмица. “Харесва ми изразът.“

По отношение на НАТО, в която САЩ понасят ¾ от разходите по отбраната на Европа, Тръмп нарече споразумението „нечестно, в икономически план, за нас“ и допълни „Няма да бъдем повече разкъсвани.“ Близките до властта медии могат да са изпълнени от войните в Туитър за жени и предполагаеми изневери, но идеите на Тръмп трябва да разпалят национален дебат за задграничните ангажименти на САЩ – особено НАТО. Защото на идеите на Доналд не им липсва авторитетна подкрепа.

Първият върховен главнокомандващ на НАТО ген. Дуайт Айзенхауер каза през февруари 1951 г. за алианса: „Ако в рамките на десет години всички американски войски, разположени в Европа за целите на национална отбрана, не се завърнат в Съединените щати, тогава целият проект се е провалил.“

Биографът на Джон Кенеди Ричард Рийвс пише, че десетилетие по-късно президентът Айзенхауер увещава новоизбрания държавен глава за НАТО. „Айзенхауер каза на своя приемник, че е време да се започне изтеглянето на войските от Европа към вкъщи "Америка извършва много повече от споделяне на отбраната на свободния свят", каза той. Беше време другите страни от НАТО да поемат по-голяма част от разходите за тяхната собствена отбрана“. Нито един стопанин на Белия дом от времето на Студената война не последва съвета на Айк.

Но после, когато Студената война приключи с разформироването на Варшавския пакт и разпадането на Съветския съюз на 15 независими държави, американските войски трябваше да се върнат у дома от Европа. Време беше просперираща Европа да започне сама да се защитава.

Вместо това Бил Клинтън и Джордж У. Буш започнаха да раздават членство в НАТО, т.е. гаранции в случай на война, на всички страни от предишния Варшавски договор и дори на Прибалтийските републики, които бяха част от Съветския съюз. С исторически провокативен акт САЩ преместиха тяхната „червена линия“ на война с Русия от река Елба в Германия на естонско-руската граница, на няколко километра от Санкт Петербург. Ние декларирахме пред света, че ако Русия потърси възстановяване на хегемонията си върху която и да е част от бившата си империя в Европа, тя ще бъде във война със Съединените щати.

Никой президент по време на Студената война дори не е и обмислял даването на гаранция в случай на война с такъв мащаб, поставяйки родината ни пред риск от ядрена война, за да бъдат защитавани Латвия и Естония. Припомням си. Айк не се намеси да защитава унгарските борци за свобода през 1956 г. Линдън Джонсън не помръдна и пръст, за да спаси чехите, когато Варшавският пакт прегази „Пражката пролет“ през 1968 г. Рейгън отказа да се намеси, когато ген. Войчех Ярузелски, по заповед на Москва, смаза „Солидарност“ през 1981 г. Тези президенти поставяха Америка на първо място.

Всички биха се радвали на освобождаването на Източна Европа. Но никой не би го извършил чрез война с ядрена страна като Русия, за да го гарантира. И все пак Джордж У. Буш обяви, че всяка стъпка от страна на Русия срещу Латвия и Естония би означавала война със САЩ. Джон Маккейн искаше разширяване на американските военни гаранции до Грузия и Украйна. Това беше лудост, родена от високомерие.

И сред тези, които предупреждаваха срещу придвижването на НАТО към вратата на Русия, беше най-големият геостратег на Америка, авторът на сдържането, Джордж Кенан: „Разширяването на НАТО ще бъде най-съдбоносната грешка на Америка след Студената война. Може да се очаква, че такова решение ще тласне руската външна политика в посоки, които определено не ни харесват“. Кенан е доказано прав. Като отказахме да се отнасяме към Русия така, както се отнасяхме към други страни, отхвърлили ленинизма, ние създадохме Русия, от която се боим, превъоръжаваща се нация, настръхнала от възмущение.

Руският народ, протегнал ръка за приятелство и преди тя бъде отхвърлена, избухна в аплодисменти при свалянето от власт на Борис Елцин и идването на автократичния силен човек, който отново ще направи Русия уважавана. Ние самите подготвихме пътя за Владимир Путин.

Докато Тръмп се фокусира върху това, че Америка поема твърде много от разходите за защитата на Европа, съществуват рисковете, които ние поемаме, които са по-висши от тези, които нито един президент от времето на Студената война някога се е осмелявал да поеме.

Защо Америка трябва да воюва с Русия, която владее Прибалтийските страни или Румъния и България? Кога суверенитетът на тези народи стана от такъв жизнен интерес, че ние бихме рискували военен сблъсък с Москва, който може да ескалира в ядрена война? Защо все още сме решени да се бием за десетки народи на пет континента?

Тръмп отправя предизвикателство към нагласите на външнополитическия елит, чието мислене е замръзнало в света, който изчезна около 1991 г. Той предлага нова външна политика, при която Съединените щати са решени на война само когато са нападнати или са поставени в опасност жизненоважните интереси на САЩ. И когато се съгласим да защитаваме други нации, те ще носят пълния дял от разходите за тяхната собствена отбрана. Свърши ерата на безплатните обяди. Фразата на Тръмп „Америка на първо място“ има прекрасно звучене.

------------------------------------------

*Пат Бюканън е известен американски консервативен политик, коментатор и автор. Бил е съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. участваше в надпреварата за избора на кандидат-президент на Републиканската партия. Статията препечатваме от БГНЕС.

 
В края на миналата седмица в Министерството на транспорта и съобщенията е настъпила голяма суматоха в резултат на публикуваните тук части от поредното разследване за случващото се в Ръководство на въздушното движение, алармираха ме мои източници от това министерство. Самият министър Мутафчиев бил бесен и ругаел наляво и надясно, че излизат такива уличаващи го факти. Заместниците му се снишили и очаквали нарежданията му за ответен удар, но до края на деня, Мутафчиев, на когото всички журналисти му се виждали в черно и ги приемал като врага с пропуск, дал знак единствено за две неща: да му се разпечатат излезлите в тази електронна страница публикации и да мислят юристите му как могат да се разправят с подобни, дръзнали да хвърлят сянка върху партийния му облик журналисти. Освен това нечия гениална главица в министерството на транспорта и съобщенията родила следната спасителна идея: да се даде показна пресконференция за успехите и всички постижения, които МТС е надиплило в навечерието на влизането на България в Европейския съюз. Така, че днес в 11 часа, ако нямате някои спешно занимание, отидете в МТС, да за станете свидетели на афиширания триумф на Петър Мутафчиев и екип.

Що се отнася до искането на Мутафчиев да му се разпечатат публикациите от тази електронна страница, то се чувствам задължена да уведомя господина министъра за следното - на страницата има указан адрес за контакти, и както е прието, вместо да се вдигат скандали и хвърчат искри, да бяха пратили от Пресцентъра на МТС учтиво искане за съдействие и мигом щяха да получат разпечатани публикациите от разследванията. Така поне се постъпва в държавите, които вече са в ЕС.

И още нещо: в края на миналата седмица в медиите изтече съобщение, че налице е реална опасност някои от най-големите контейнерни оператори в света да зачеркнат пристанище Варна като място за бизнес. Причината за това са административни неуредици и липса на координация между държавата и бизнеса по отношение на обработката на контейнеровозите, превозващи стоки, подлежащи на ветеринарен контрол, като храни, напитки, животински субпродукти, суровини за хранително-вкусовата промишленост и много други. На практика едно оттегляне на най-големите контейнерни оператори ще означава загуба на значително количество товари, намалени приходи, увеличение на навлата, а оттам и на цените на храните. Ето това например е задача, която министър Мутафчиев би следвало да разреши, а не да води битки с вятърни мелници, доказвайки, че в транспорта всичко е наред и европейско. Но това са други теми...

Кои са хората, в чиито ръце са съдбините на транспорта и съобщенията?

Малцина знаят, че министър Мутафчиев всъщност е леяр по образование завършил с диплома на инженер металург. В натрупания му професионален опит веднага след като изкласява висшия институт, той тутакси започва работа като технолог, заместник-директор, директор в Завода за спирачни съоръжения към БДЖ. Междувременно върви и партийната му кариера като председател на Общинския съвет и съветник от листата на БСП в община Първомай. След това продължава като зам.-председател на регионалния съвет на БСП в Пловдивска област, и депутат в три парламента. В тези три парламента той е член на Комисията по местно самоуправление, зам.-председател на Комисията по транспорта, председател на Групата за приятелство с Йордания, зам.-председател на Групата за приятелство с Китай, и секретар на парламентарната група на Коалиция за България. Естествено при тази напрегната кариера единственият език, който успява да овладее министър Мутафчиев е руския.

Това е натрупаният професионален опит на училия, но неосъществен инженер металург в проблемите на транспорта. Налице е отново партийния избор за професионална кариера.

До министър Мутафчиев е заместничката му Даниела Никифорова, която отговаря за въздушния и водния транспорт. Никифорова се е изучила за счетоводител-финансист до магистратура, след което е работила като зам.-главен и главен счетоводител, началник на отдел "Планов", личен състав, депутат и така до поста зам.-министър с ресор воден и въздушен транспорт.

Весела Господинова е следващата заместничка на Мутафчиев и е с висше образование строителство и архитектура и редица специализации, които я правят по-адекватна към поверения й ресор.

Юджел Атилла е две висши образования - финанси и право.

Красимира Мартинова - е тази, която единствена има връзка с европейски институции и твърде вероятно е именно тя да е получила изчезналия Доклад на Европейската комисия по гражданско въздухоплаване.

Началник на кабинета на министъра, Пепа Моллова-Смоленова е доктор по философия, магистър по история и философия, секретар по международната дейност на Българската федерация по ловна стрелба и майстор на спорта - ловна стрелба, многократен балкански шампион в годините1978, 1980, 1981 и 1982.

Албена Лазарова, парламентарния секретар на МТС е магистър по право, магистър по руска филология, като от чертожник достига до сегашния пост с учение и различни квалификации.

Директор на "Връзки с обществеността" е Валентина Лулева, с българска, новогръцка филологии като образование и специализация - журналистика. Две години е отговорен секретар и главен редактор на информационно-издателския комплекс "Импулс", откъдето минава през Асоциация на Българските авиокомпании, за да заработи при министър Мутафчиев.

Това е екипът на Петър Мутафчиев, в чийто ръце са съдбините на родния транспорт, за професионализма на отделните му членове оставям всеки читател сам да си направи изводи, а аз ще продължа с разследването за РВД, което толкова развълнува самият министър и шеф на пловдивските социалисти - Петър Мутафчиев.

Дали кадрите решават нещо?

Често възникват въпроси кои са лицата, с пряко отношение и участие в случаите на безстопанственост и нанесени щети за милиони в държавно предприятие РВД. Тук ще започна с имената на бившите шефове Живко Желязков и Антонина Костова, които са управлявали и решавали проблемите в РВД в мандата си от 1997 до 2001 година. При тях започва драмата с "Аления Маркони системс" и комбинациите около радарите. Към тези двама бивши началници идва веднага името на сегашния генерален директор в РВД - Цветан Дилов, който е работил с Костова и Желязков и в момента продължава с всичка сила наченатото от тях дело. Дилов е служебното лице, което персонално като председател на Експертния съвет взема решението за модернизацията на радарите без търг.

Следващият виновник е Димчо Божков, който и до сега участва в Експертния съвет, взел решението за модернизацията на радарите без търг. За него запознати с проблемите на РВД и отношенията и договореностите по радарите потвърдиха, че точно Божков се е опитал да укрие от проверяващите комисии, назначени от министъра на транспорта, изплатените без основание на "Аления" четвърт милион долара. За това прегрешение преди четири месеца е бил уведомен писмено и устно и Главния прокурор на Република България, Борис Велчев.

Тук се нарежда и експертът по радиолокация, Димитър Добрев, който е лежал в затвора 1983-1990 г. заради закупените през 1982 година стари радари от "Селения" /старото име на "Аления" - бел. Л. М./ за РВД. Добрев е бил девет години експерт и ръководител на отдела за радиолокация, след което се изнася в родината на Джордж Буш в качеството си на регионален директор. Лична негова инициатива е модернизацията на радарите без търг. В момента Добрев живее в САЩ и продължава да работи като експерт.

След излизането на първите части от второто разследване за случващото се в РВД, продължиха да идват мнения и отзиви от читатели и да настояват да продължа да изнасям данни за пропилените милиони в РВД без последствия за виновниците. Ще дам едно сравнение за цените, които похарчи РВД и които се плащат за подобни действи в други държави. "Аления - Маркони - Системс" получи, както вече подчертах без търг поръчка за 15 милиона долара, като предавателите на първичните радари останаха старите, работили 20-25 години. В съседни държави, Македония например, си купиха чисто нови комплекти радари - първични и вторични за по 3,5 млн. Кой, как, и по каква причина си е позволил да пропилее в пъти повече милиони за оборудване, което може да се осигури срещу съвсем прилична сума - изнесох, като дадох имена и факти. Това явно не се видя достатъчно на Главния прокурор Борис Велчев, защото той не само, че не реагира на сигнала до него от април месец тази година, но запазва мълчание и по изнесените тук, документално подкрепени факти с имена и цифри. Междувременно сегашният генерален директор Цветан Дилов е направил опит да прехвърли отговорност на избрания в момента Управителен съвет, като е поискал УС да подкрепи приемането на поредната софтуерна версия от трета фаза. Припомням, че през 2001 г. именно Дилов сключва като генерален директор договор с Аления за фазов подход при изпълнение на трета фаза. По този начин крайният срок за завършване на протяжната сага "Договор с Аления" получи възможност за удължаване на крайния срок за завършване на сделката с РВД, без да се плащат неустойки от италианците. Та именно сега целта на Дилов е отговорността на бъдещите технически проблеми, които неминуемо ще възникнат да бъдат прехвърлени и поети от колективен орган, та ако някога се стигне до търсене на отговорност, то одобрението от УС ще мине като решение, което Дилов е бил длъжен да изпълни.

И за да бъдем прегледни и ясни, оттук нататък ще уточня по какви пера са пропилени милионите от РВД с усилията на ръководството му:
  • По договорите с хотелите "Копитото" и "Морска звезда" - общо над 20 милиона - без проведен търг.
  • За закупуване на три моноимпулсни радара и частична модернизация на петте първични от "Аления маркони" - 15 млн долара, без търг.
  • Втора фаза по изграждане на Единен център - 45 млн долара, при спечелен търг за 27 млн и удължен срок за изпълнение.
  • Трета фаза по изграждане на ЕЦ - досега са дадени 36 млн евро, при оферта на "Аления-Маркони-Системс" от 26,5 млн евро и срок за завършване до 2003 година. Все още не е завършен проектът.
Отделни факти от сделките и схемите за източване на РВД са били докладвани в парламент, министерство, МВР, Прокуратура, Национална следствена служба. Проверките в някои от тези ведомства, ако изобщо са започнали вървят и спират под натиск от лобитатта на Дилов и екип в Народното събрание, министерския съвет, прокуратурата и следствието. В същото време ръководството на РВД продължава да работи по старому и да прави разходи със същия размах, както през последните 10 години...

Следва продължение
 

Точно преди една година публикувах поредица от 4 статии с общото заглавие „САЩ – Империята на залеза”*. Настоящата публикация е своеобразно развитие на темата и опит за прогноза, с помощта на световно известния норвежец проф. Йохан Галтунг, носител на Алтернативната Нобелова награда за мир.

$13, 172, 635, 234, 801

Можете ли да разчетете тази цифра?
Някои ще го направят като на шега, други може и да се затруднят, няма значение – в крайна сметка това са 13 трилиона, 172 милиарда, 635 милиона, 234 хиляди и 801 долара. Това беше цифрата отразяваща официалния национален дълг на Съединените американски щати малко малко преди средата на юли 2010 г., когато работех по този анализ. Тази цифра, както знаете може във всеки един момент да бъде видяна на така нареченият Часовник на дълга в Ню Йорк. Разбира се, както споменах това е само официално оповестеното, т.е. върха на айсберга, според някои източници, реалният дълг на Америка към света е вече над 60 трилиона долара и той не може посмъртно да бъде изплатен, не че някой въобще има някакво намерение да го изплаща. Накратко казано, САЩ с производството на 20% от БВП на планетата, консумира 40% от БВП на планетата, и при положение, че структурно приносът към БВП на сферата на услугите(непроизводителна сфера!) е над 70%! Ще се повторя като кажа, че най-големият длъжник на планетата никога няма да се издължи.

Официозната пропагандна машина на САЩ и приятели, каквито са почти без изключение и всички големи медии в България едни други си прилайват като селски псета нощем, одаични оптимистични цифри, които следва да уверят света, че Америка излиза от кризата, инфлацията е близка до нулата, а безработицата е само 9%…
А дали е така? Във всеки случай, чини ми се, че стъкмистиката не е българско изобретение, а има презокеански произход, но да не се отвличаме и да видим какво казват учените.
На една скорошна своя лекция асистентът от УНСС Митко Хитов заявява следното: „Инфлацията в САЩ в момента не е близо до нулата, а е около 10%, а безработицата не е 9%, а 22%. Данните са на база използваните допреди няколко години статистически методологии в САЩ. Статистическият трик е, че ако някой дълготрайно безработен продаде стария си шкаф чрез интернет, за да си купи хляб, статистиката го включва в графата на работещите като частни предприемачи. Статистическата методология в САЩ е била изменяна на два пъти в последните десетилетия”.**
Световният гуру на маркетинга проф. Филип Котлър направи изказване от което могат да ти настръхнат косите:

„Настъпва ерата на хаоса”.
Котлър говори за турбулентни полета, които създават несигурност и невъзможност за предсказуемост, затова новото нормално състояние е не просто криза, а турбулентност.
По този повод друг наш водещ учен доц. Боян Дуранкев е не по-малко мрачен: „Намираме се в ситуация на нестабилност, несигурност, недоверие към бизнеса, недоверие във възможността на финансовите организации да генерират идеи и да решават проблеми.” И отбелязва един особено показателен страничен ъгъл на зрение към проблема: „Една от причините за кризата са деформациите в мисленето, като най-големият враг е широко пропагандираната, особено в САЩ, „теорията за позитивното мислене“. Ако мислиш позитивно, всичко добро ще стане, като тази теория е голям проблем. Например Freddie Mac казваше, че може да нямаш доходи, но, ако мислиш позитивно, ти правиш инвестиция, купувайки жилище с ипотека за 1400 долара на месец, когато цялата ти месечна заплата е само 1500 долара. Това позитивно мислене изгони милиони[американци] от домовете им. Здравословното мислене трябва да заработи.”***
Правейки нова преценка на ситуацията в САЩ година по-късно, сами виждате, че нещата по никакъв начин не вървят на оправяне.

Ето ви погодишното нарастване на дългът на САЩ:
2007 – $8.350 трилиона
2008 – $10.718 трилиона
2009 – $11.265 трилиона(м.май)
2010 – $13.172 трилиона(м.юли)
Няма да ви заливам с повече цифри. Изводът е зловещ – положението на Щатите е неудържимо. Практически няма сериозен специалист, който поне малко от малко да споделя наперения оптимизъм на американската пропагандна машина.

Факти от международното досие на империята

Изследователят Уилям Блум има 300 страници изложение в пътеводителя си за единствената световна суперсила – факти и свидетелства за огромното страдание, жертви, лишения, съсипана природа, изпепелени култури от империята САЩ чрез – използване на пряка и косвена сила, открита(Пентагона) и прикрита(ЦРУ), с откритата или прикрита помощ на американските съюзници. Резултатът е достигане на международна класова структура с все по-увеличаващи се пропасти между богати и бедни страни, между богати и бедни хора.
Няма никакви признаци за широко прокламирания от имперската пропагандна машина – „сблъсък на цивилизациите”. Но е налице огромно мисионерско усърдие и огромно самодоволство. И разбира се, постоянно променяща се според обстоятелствата, но една и съща по мотивите си реторика – ту сдържане на съветската експанзия и борба срещу комунизма, ту срещу наркотиците, интервенции за насаждане на демокрацията и защитаване на човешките права, сега пък – срещу тероризма…
Цитираната книга на Блум представя само от 1945 г. до 2000 г. пълен списък на:
• Интервенциите на империята САЩ, представящ 67 случая
• Бомбардировки на 25 суверенни държави
• Намеса в изборите или провалени избори в 23 суверенни държави
• Политически убийства(или опити) в 35 държави
• Прилагани изтезания в 11 държави
Според статистиката на Блум това прави общо 167 случая на тежко политическо насилие извършено от империята по света, след Втората световна война. При което империята САЩ е убила

между 12 и 16 милиона души.
Ужасяващ световен рекорд!

И в този момент се сещаме за един наистина голям мъж, великолепен учен и човек – норвежецът Йохан Галтунг, който предрече рухването на Съветската империя през 1990 г. Прогнозата му се сбъдна напълно. През 2000-та обаче, той направи още едно предсказание и то гласи:

Империята САЩ загива през 2020-та

Кой е Йохан Галтунг?
Йохан Галтунг е роден на 24 ноември 1930 г. в Осло, Норвегия. И двамата му родители са лекари. Галтунг е женен два пъти. Има двама сина Харалд и Андреас от съпругата си Ингрид Айде. Втората му съпруга е японка, Фумико Нишимура; от нея има две деца – Фредерик и Ирене (и двете имена означават „мир“ съответно на норвежки и гръцки). Първата си докторантура защитава по математика, а втората – по социология в Университета в Осло. Галтунг е създател на Международния институт за изследвания на мира (РКЮ) в Осло през 1959. Преподавал е в много университети по цял свят, носител на редица награди между които и на Алтернативната Нобелова награда за мир. Успешен медиатор в редица международни конфликти…
Тук ви представяме част от пространното интервю дадено от проф. Галтунг на 15 юни 2010 във Вашингтон за независимото тв предаване „Демокрация сега” на Ейми Гудман, излъчвано от повече от 700 тв, радиостанции, кабелни мрежи:
Галтунг: – Това е империя, изправена срещу стената, империя в отчаяние, империя, бих казал в предсмъртна гримаса. Моето предсказание е тук, в тази книга, наречена „Залезът на империята САЩ и после какво?” и то е, че тя ще издържи до 2020-та година. През 1980 г. аз предсказах, че съветската империя ще се разпадне в най-слабата си точка – Берлинската стена за не повече от десет години и това се случи през ноември 1989, а съветската империя я последва. Моето предсказание сега е подобно, но за империята САЩ и, че това може да доведе до процъфтяването на Републиката САЩ.
Когато правих прогнозата през 2000 г., аз прогнозирах 25 години. Но междувременно за президент бе избран Джордж Уокър Буш, а неговите тесногръди възгледи са чист фундаментализъм, което ме накара да съкратя периода с пет години, защото този човек ускорява събитията… Започна три войни – война срещу тероризма, война срещу Афганистан и война срещу Ирак. И това се случва след като САЩ не победи във войната в Корея и загуби войната във Виетнам. Това прави вече 5 войни от голям мащаб – много типично е за залеза на империите, когато нещата тръгнат по този начин. Когато ме попитахте как съм определил времето, трябва да ви кажа, че съм правил сравнителни анализи на упадъка и гибелта на много империи… И трябва да ви кажа, че империите изгряват и залязват много по-бързо в наше време… Двете римски империи – западната и източната преживяха векове, но днес всичко става по-бързо. Американската империя се появи през 1898 навличайки си обущата на вече умиращата или дори мъртва вече испанска империя, така че разглеждаме феномен на възраст 110 – 112 години, който ще бъде мъртъв, както вече казах към 2020 г.
Гудман: – Вие задавате в книгата си един реторичен въпрос – Фашизмът на САЩ или процъфтяването на САЩ? – какво точно имате предвид?
Галтунг: – Това което наблюдаваме в момента е интензификацията, разширяването[на имперските позиции] – специални части, увеличаващи присъствието си във от 30 до към 45 държави. И това е точно каквото трябва да се очаква, усилие да се пробва експорт на проблемите, казвайки, враговете са навън и ни дебнат, вместо да се признае очевидното – ние изградихме конструкция, конструкция, която отмира от само себе си… Ако ти се опиташ да доминираш над света икономически, военному, политически и културно едновременно, в такова усилие, не можеш да издържиш твърде дълго. И тъкмо това е ситуацията в момента. Сега, в този период, който следва, ще има фашистки реакции, не е невъзможно да има и военен преврат в САЩ от десни сили, не е невъзможно в този период.
Вижте аз съм по-скоро оптимистичен… Аз мисля, че[след гибелта на империята] щатите ще влязат в процъфтяващ период – вижте какво стана с Англия, която се раздели със своята империя през 1965 г. – процъфтява. Русия се раздели със своята империя през 1991 г, и макар да имаха тежък период по времето на Елцин, сега Русия е добре, великолепно се развива!..

14-ТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ КОИТО ЩЕ УСМЪРТЯТ ИМПЕРИЯТА САЩ
(по Галтунг)
І. Икономически противоречия
1. Между икономическия растеж и разпределението на доходите
2. Между производствената и финансова икономика
3. Между производство/разпределение/потребление и природата
ІІ. Военни противоречия
4. Между американския държавен тероризъм и тероризма
5. Между САЩ и съюзниците им
6. Между стремежа на САЩ за хегемония в Евразия и триъгълника Русия-Индия-Китай
7. Между доминираното от САЩ НАТО и армията на ЕС
ІІІ. Политически противоречия
8. Между САЩ и ООН
9. Между САЩ и ЕС
ІV. Културни противоречия
10. Между американското юдео-христианство и исляма
11. Между САЩ и старите цивилизации
12. Между САЩ и европейската елитна култура
V. Социални противоречия
13. Между щатските корпоративни елити и работническите класи от безработни и самоосигуряващие се
14. Между старата генерация и младежта

И така, уважаеми читатели, следващите 10 години ще са цяла епоха на хаос и безпътица за народите – всички ще изплащаме греховете и алчността на финансовия капитал и световните банкови кърджалии, действащи под знамето на империята САЩ. Не бива да се заблуждаваме – империята няма да рухне в 10 ч. и 35 м. на 10 юли 2020 г. Това е процес, който се развива продължително, включително и в момента. Вследствие на това развитие, нещата ще се влошават все повече, и за съжаление, страданията за цялото човечество все повече ще нарастват, включително и особено за нас българите. Подчертавам последното, защото имперската пета колона в България, боклука на българската нация, титлуващ себе си „политически елит”, от 20 години ни е прикачил към имперската каляска, а ние, като народ не можем да намерим сили да се обединим за да излъчим качествени водачи на нацията. И както винаги в новата ни история, сме на страната на губещите…

Повече подробности по темата можете да проследите в едноименното издание на авторското предаване на Валентин Фъртунов «10-та степен по Рихтер» по тв- канал СКАТ+, в онлайн версията на www.valentinfortunov.com (ТВ предавания)

——————————————————————————-
* Статиите можете да прочетете в сайта www.valentinfortunov.com, както и в настоящия сайт Хроники на Люба Манолова
** Митко Хитов е цитиран по блога му Krizata.Blog.bg
*** Цитата на доц. Боян Дуранкев е от статията на Мариян Йорданов в Investor.bg

Допълнително четиво:

ТАКА ФУНКЦИОНИРА СИСТЕМАТА
Интервю с Йохан Галтунг пред немския вестник Junge Welt(със съкращения)

JW: – След разпадането на Източния блок вие предсказахте, че като враг на Запада неговото място ще заемат „зелените” или исляма.
Галтунг: – Още през 1980 г. аз се осмелих да заявя, че през 1990 г. ще падне Берлинската стена, а след нея ще се разпадне и Съветската империя. Тази прогноза се оказа вярна, също както и прогнозата ми за ислямския образ на новия враг. Гибелта на Съветската империя беше в известен смисъл само част от прогнозата – ако тази империя престане да бъде враг, то следва да се намери нов. В крайна сметка е така ако се мисли апокалиптически, което е свойствено на американците.
– Нима така мислят само в САЩ?
– Да, само там. Останалите страни повтарят след щатите като папагали, защото са членове на НАТО. Именно така функционира системата. Във външната политика на САЩ трябва да се отчитат две неща: глобалните цели и актуалните предпоставки за практически действия. Така че, следва да разграничаваме нещата – към какво се стремят САЩ и какви поводи си намират за да го достигнат. Аз далеч не съм уверен, че те считат исляма за толкова враждебен, че да се налага да го унищожат. Що се отнася до глобалните цели, те винаги са били очевидни. Първо, на САЩ са нужни пазари и суровини и второ, военни бази за да контролират тези пазари и суровини.
– Имате ли нови прогнози?
– Да, те се отнасят за гибелта на империята САЩ. За първи път аз публично заявих за това през 2000 година и предположих, че това ще се случи през 2020 – 2025 година. След като президент стана Буш-младши, съкратих срока с пет години, т.е. до 2020 г., защото този човек ускорява събитията. Това разбира се, въобще не означава, че Щатите ще изчезнат от картата на света. Става реч за освобождаването на Америка, която буквално ще разцъфне, веднъж избавила се от империята.
– Марксистката теория утвърждава, че буржоазните производствени отношения са безпощадни. От друга страна световният пазар ще способства за всеобщото освобождения, ако тези отношения бъдат ликвидирани?
– Основният тезис на Маркс е в това, че към освобождение се стремят най-бедните слоеве на населението. Ако разглеждаме капиталистическата система като световна система, то действително, бедността е особено много в страните на Юга. Маркс обаче е мислил с икономически категории, пропускайки да види военната страна на въпроса. Например, след Втората световна война, Щатите са извършили 70 интервенции за защита на системата, което преидизвика протестите на ислямските страни, които най-често са били подлагани на нападение. Поради това, Американската империя заплашва не толкова така наречената пролетарска революция, колкото тези, които не искат да бъдат жертви на интервенция. А такива има много. Според някои данни, след 1945 година САЩ са унищожили между 12 и 16 милиона човека, за да съхранят своя икономически натиск…

Превод: В. Фъртунов

 

270 милиона дула

В САЩ – „Големите момчета” откраднаха парите, а сега се готвят да разоръжат врящата и кипяща Америка в отчаян опит да се спасят от справедливия гняв на милионите честни американци

В предходните три публикации за САЩ ви представихме задкулисните игри, чрез които в последните стотина години една котерия банкери се опита и в значителна степен успя да овладее контрола над най-бързо и ефективно развиващата се нация в света, превръщайки САЩ в империя, а Федералният резерв, чудовищният национален дълг – гонещ вече 12 трилиона и доларът – обезпечен до по-малко от 4 цента, в перфектни средства за поробване и източване благосъстоянието, както на самите американци, така и на останалия свят.

Тук ще приповдигнем бляскавата холивудска и медийна завеса, за да зърнем какво става при обикновените американци – все по-бедни, но за сметка на това – все по-въоръжени.Още в началото следва да подчертаем, че не сме особено привързани към конспиративните теории и ако темата ни навлиза в същите територии, то е поради простата причина, че пропагандната машина на САЩ – най-перфектно действащата индустрия в съвременния свят, е напълно овладяна от същата тази свръхимотна прослойка и работи под пълна пара, за да манипулира съзнанието на хората в САЩ и по света в необходимата й посока.

Днес обаче е различно. Има Интернет и ние можем да ви цитираме и различни гласове и съвсем други версии. Да започнем с майската статия на бившия кандидат за президент на щатите, баптисткия пастор от Пенсакола, Индиана Чък Болдуин

„Вече става много напечено”

Чък Болдуин, в миналото активен републиканец, след първия мандат на Джордж Буш-младши се превръща в негов противник, напуска Републиканската партия и заедно с конгресмена Рон Пол днес е сред най-яростните критици на имперското развитие на САЩ. Той и сподвижниците му от изолационистката Конституционна партия пледират за намаляване на подоходния данък, отмяна на Патриотичния закон, ограничаване на имиграцията, изтегляне на американските войски от Ирак, запазване правото на гражданите за съхраняване и носене на оръжие, връщане към златния стандарт като обезпечение на долара. Основната тревога на опозиционерите е стремителното нарастване на полицейщината в САЩ, която бе узаконена с т.н. Патриотичен закон след събитията от 11 септември. Въпросните събития, без да се впускаме в коментари за това, кой точно ги замисли и извърши, в последна сметка послужиха изключително ефективно в полза на банкерската котерия, в един истеричен опит да се спаси обречената им финансова империя, след реалния банкрут на САЩ на 15 август 1971 г.(когато Никсън обяви окончателен отказ от обезпечение на долара). Въведеното с Патриотичния закон по същество военно положение в САЩ на практика обезсили за неопределено време основните демократични свободи на американците. След поредната финансова вихрушка през 2008 г., когато огромни средства, собственост основно на средните американци, за кратко време се „изпариха”, в Америка започна да става действително много напечено. Дори във водещи вестници и тв предавания се просмука вече крилатата фраза „Кой открадна парите[на американците]” и дори очевидния, но премълчаван досега отговор: „Големите момчета (така американците наричат финансистите и топ-мениджмънта, б.а.) откраднаха парите!”

И в този момент изтече една тайнствена информация, която както е почти невъзможно да бъде потвърдена, така и почти невъзможно е да бъде отхвърлена. Бившият държавен секретар Хенри Кисинджър, заедно с други двама бивши държавни секретари – Джеймс Бейкър и Джордж Шулц, бившият военен министър Уилям Пери, е участвал в разговори с руския президент Дмитрий Медведев, съобщава на 19 март 2009 т. г. кореспондентът на „Ню Йорк таймс” от Москва.

Проблемът е, че нито той, нито коя да е друга от големите медии не казват нищо за един пасаж от разговора, при който на изразената от Медведев загриженост за общото състояние на Америка и на прекия му въпрос, дали след икономическият колапс няма да последва катастрофално сгромолясване и на гражданското общество в Америка, Кисинджър отвръща: „До септември ще сме конфискували всичкото частно притежавано оръжие, така че наистина няма никакво значение какво точно ще направим, ние пак ще сме на власт”. Както и можете да предполагате, това вече

взриви американците.


И както казва анонимен участник в един от опозиционните дискусионни форуми в мрежата: „Само да посмеят! Това ще е истинска кървава баня!”. Тази реакция не е неочаквана. Втората поправка на американската конституция признава правото на американските граждани да притежават и носят оръжие. В тази връзка е много красноречиво едно изказване на Дейв Уъркман, главен редактор на ежеседмичника „Гън уик”: „Конституцията на САЩ не предоставя граждански права, тя само признава тези права. Например, тя не гарантира на хората щастие, тя само признава правото на всеки човек на стремеж към щастие… Привържениците на правото за притежаване на оръжие по правило са привърженици на всички други права и свободи. Ние свято вярваме и в първата поправка, и в третата и т.н…”

Междувременно задействаният вече и „облечен” с правомощия федерален репресивен апарат на пълен ход започна да добавя в списъците на неблагонадеждни и потенциални терористи не само ислямски активисти по подозрение във връзки с фантомната Ал Кайда, но и всеки нормален американец, несъгласен с официалната политика. „Както съм казвал и преди, много е вероятно, когато всичките тези критерии (на различните правораздавателни институции на тема, кой е неблагонадежден) се обединят, 75% от всички американци ще бъдат включени в списъците… на опасни екстремисти, които трябва да бъдат наблюдавани и от които трябва защита…”, заявява по този повод Чък Болдуин.

Ако се възползваме от заглавието на едноименния трилър на Том Кланси – „Реална и непосредствена опасност” е надвиснала над залязващата империя. Защото, независимо дали плановете на управляващия елит за разоръжаване на обикновения американец са от непосредствен характер, или се подготвя почвата за по-плавно извършване на същите стъпки, положението е повече от напечено. За илюстрация ще приведем още малко статистика. Според последни данни от руски разузнавателни източници, които между другото малко се различават от официалните на американската федерална агенция за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества (ATF) към 2008 г. броят на пълнолетните американци, които притежават едно или повече огнестрелни оръжия, вече е надхвърлил 50% като общото число на тези оръжия, притежавани от гражданите на САЩ плътно се е доближило до 270 милиона дула!

Трудно е да се прогнозира развитието на темата, но изглежда колизията е неизбежна. От едната страна е банковата котерия и хранениците им от управляващия елит, които за по-малко от сто години са откраднали 95% от богатството на американския народ (с толкова се е обезценил доларът от 1913 г. до днес, б.а.), която котерия с ипотечния балон от 2008 г. премина всякакви граници на алчност и безразсъдност, докарвайки американската империя до пълна икономическа катастрофа. От другата страна е един силен и издръжлив, макар и чудовищно манипулиран народ, чиято енергичност, предприемчивост и смелост е достойна за възхищение. Този народ, наброяващ към момента 306 милиона души:

- държи в домашните си арсенали 270 милиона пистолети, револвери, пушки, автомати, леки и тежки картечници, гранатомети, минохвъргачки и прочее;

- националният му дълг е почти 12 трилиона долара;

- националната му валута е обезценена практически до стойността на хартията, върху която се печатат ликовете на американскине президенти;

- полицейската и съдебната му системи са в неразрешима криза – само погрешно произнесените смъртни присъди, впоследствие отменени, са 68% по данни на Ройтерс;

- допреди катастрофата от 2008 г. 1% от американците държеше 40% от богатството на страната, а 80% от американците притежаваха едва 16% от това богатство.

Всяка империя има възход, зенит и залез. Залезът на империите обаче, за разлика от залеза на слънцето, не предизвиква възхищение и любуване, защото в него няма красота. Обикновено е омерзителен и в най-добрия случай предизвиква тъга. А в това време вече звучи извечното: „Кралят е мъртъв! Да живее краля!”. Новият. Да се готви. Часът му наближава.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2013/1467-stivan-koenadministratsiyata-na-obama-dopusna-grubi-greshki-po-otnoshenie-na-rusiya

проф. Стивън КОЕНИзвестният американски историк и специалист по Съветския съюз и Русия Стивън Коен е роден през 1938. Завършва икономика и публична политика в Университета на Индиана, а докторската си дисертация защитава в Колумбийския университет. Коен е съветник на американския президент Джордж Буш-старши и член на изключително авторитетния Съвет по международна политика (CFR).

В края на 70-те Стивън Коен прогнозира промените в Съветския съюз, настъпили в хода на т.нар. „преустройство” през 80-те. Днес той преподава „История на Русия след 1917” в Ню Йоркския университет. Автор е на редица книги, по известни от които са: „Преосмисляйки съветския опит: политиката и историята след 1917”, „Провалът на кръстоносния поход на САЩ и трагедията на посткомунистическа Русия” и „Бухарин и болшевишката революция: политическа биография”. Съпругата му Катрин ван ден Хювел е главен редактор на известното списание The Nation.

Интервюто с професор Стивън Коен публикуваме с любезното съдействие на Terra America.

- Господин Коен, какви според Вас са причините за промяната в отношенията между Русия и САЩ при управлението на президентите Буш-младши и Путин (първите му два мандата)? Както е известно, в началото тези отношения бяха почти приятелски, а после се влошиха до такава степен, че някои експерти дори започнаха да ги определят като „малка студена война”.

- Отговорът на въпроса ви е сложен, по няколко причини. На първо място, защото историците невинаги осъзнават разликата между субективните и обективните фактори. На второ място, вие очевидно смятате, че историята на това влошаване в руско-американските отношения започва някъде от 2003. Това е важно и донякъде е вярно – през 2001 и 2002 действително изглеждаше, че отношенията между двете страни могат да бъдат добри, но след това те силно се влошиха. Само че началото на това влошаване не трябва да се търси през 2003, нито дори през 2001, а още през 90-те години на миналия век. Американците трудно могат да го разберат. За разлика от тях обаче, руснаците разсъждават исторически – може би, защото имат толкова „страшна” история. Американците традиционно са склонни да мислят, че „историята е започнала вчера”, докато руснаците винаги разсъждават, че всяка история започва дълго преди да се случат конкретните събития – понякога дори много преди тях.

Затова, ако се опитваме да разберем, защо, повече от двайсет години след разпадането на Съветския съюз, американско-руските отношение отново започнаха да напомнят за студената война, ще се наложи да си припомним, какво се случи през предишните десетина години. Сред поуките от онези събития е разбирането, че „новата студена война” действително е възможна. Аз вероятно бях първият, който лансира тази теза на Запад. Започнах да пиша по темата в списание "Нейшън" още в началото на 90-те години, а след това многократно го коментирах и по различни телевизии. Тогава, през първото десетилетие на новия век, мнозина спореха с мен, дори държавният секретар Кондолиза Райс публично заяви, че не съм прав. Аргументите на онези, които твърдят, че нова студена война е невъзможна, обикновено се свеждат до следното: на първо място, Русия отдавна вече не е световна сила, каквато беше Съветският съюз, а на второ – днес между САЩ и Русия вече не съществува идеологическо противопоставяне.

Всъщност, и двата аргумента са погрешни. Те са погрешни, както от гледна точка на фактите, така и на историческата логика. Ще го разберем, ако се замислим, какво точно означава „студена война” между две държави. Да вземем например тази между Москва и Вашингтон – първата студена война между тях започва след 1917, като от 1918 до 1933 САЩ въобще не поддържат дипломатически отношения със Съветска Русия. Какво може да бъде „по-студено” от това? След това Рузвелт установява дипломатически отношения със СССР и може да се каже, че от този момент между двете страни започва период на „затопляне”.

Смисълът на този пример е да покажем, че съществуват няколко разновидности на студената война. Първата студена война между Москва и Вашингтон през ХХ век не е съпроводена от надпревара във въоръжаването и не засяга други държави – Съветска Русия поддържа търговски отношения с Германия, Великобритания и дори с Франция. Тази първа студена война много силно се отличава от студената война през 50-те години на ХХ век.

От всичко това можем да направим заключение, че студената война представлява тип отношения, при които конфликтът става по-важен от сътрудничеството, като надпреварата във въоръжаването може да стане част от нея, но това не е задължително. Между другото, без оглед на това, дали искаме да ги определяме като „студена война”, руско-американските отношения от края на 2008 например, притежаваха подобни характеристики.

Връщайки се към вашия въпрос, ще напомня, че става дума за американската политика към постсъветска Русия през последните над двайсет години. Както е известно, съществуват различни позиции относно това, кога точно настъпва краят на студената война. Когато Рейгън напуска президентския пост, през януари 1989, пише в дневника си: „сложихме край на студената война”. Тоест, той вярва, че студената война е била прекратена от него и от Горбачов. Буш-старши и Горбачов пък официално обявяват края на студената война след срещата си в Малта през декември 1989. Напомням всичко това, за да подчертая, че политическите лидери на Америка и Русия смятат, че студената война е прекратена две години преди разпадането на Съветския съюз. След краха на СССР обаче, позицията на американците се променя и, когато Клинтън идва на власт през 1993, започва да провежда спрямо Москва политика, базираща се на тезата, че Русия е загубила студената война. Тук не става дума само за дълбоко погрешна интерпретация на историята, а за фалшиво твърдение, оказало и продължаващо да оказва огромно влияние върху вземането на политическите решения в Америка.

Ако приемем, че в студената война има победена страна, а именно – Русия, това означава, че САЩ могат да се държат с нея като държава-победител, т.е. че имат повече права от Русия, която е длъжна да приеме унизителното си положение и да подчини интересите си на тези на Америка, а Москва да се съобразява със съветите на Вашингтон в своята външна и вътрешна политика. В политиката на Клинтън към постсъветска Русия могат да се изтъкнат четири основни компоненти, които и днес, двайсет години по-късно, представляват основния проблем в диалога между двете държави.

Първият компонент на тази политика е експанзията на НАТО. Прието е да се смята, че тя започва едва по времето на Буш-младши, но това не е вярно. Още администрацията на Клинтън работи в тази посока, така че този процес продължава вече двайсет години. Ще напомня, че системата за противоракетна отбрана също е сред проектите на НАТО.

Вторият принцип на американската политика към Русия може да се характеризира с понятието „избирателно сътрудничество”. То много често беше използвано от Хилари Клинтън, а сегашният посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол го употреби, опитвайки се да осмисли близкото минало на Русия. Какво означаваше понятието „избирателно сътрудничество” през 90-те години и какъв е днешният му смисъл? То означава, че Москва трябва да се съгласи да направи много сериозни отстъпки пред САЩ, докато те не са готови да направят никакви отстъпки пред нея. С други думи, диалогът между двете страни очевидно не е равнопоставен. Можем да посочим маса примери, свидетелстващи за този аспект на американската политика към Русия.

Третият компонент на тази политика е „прокарването на демокрацията”. Хиляди американци се отправиха към Русия (с помощта на федералното правителство и на различни частни фондации) за да демонстрират нагледно на постсъветска Русия, как да се превърне в капиталистическа и демократична държава. Американците буквално заляха Русия, прониквайки дори в администрацията на Елцин – хора като Джефри Сакс например, имаха собствени кабинети в различни руски министерства. Те пишеха закони за страната, при това не само в сферата на финансовата политика, но и на образованието. На практика, бяхме свидетели на мащабна инвазия в Русия и опит на САЩ да трансформират посткомунистическа Русия, така както смятаха за необходимо и за нея, и за себе си.

Четвъртият компонент беше игнорирането на интересите на руската национална сигурност. В продължение на двайсет години Америка не се съобразяваше с тях. Вашингтон не смяташе за нужно да попита Москва „Съгласни ли сте с това? Не застрашава ли то националната ви сигурност? Не е ли проблем за вас?”. Разбира се, всичко започна с вече споменатата експанзия на НАТО. Последва нахлуването на САЩ в Ирак и събитията, станали известни като „арабската пролет”, а след това – войната в Либия. Най-ярката проява на философията на този подход стана разполагането на системата за противоракетна отбрана в Европа.

В очите на Москва всичко това изглежда по един и същи начин – Америка предприема действия, отговарящи изключително на интересите на собствената и сигурност, отделен въпрос е, колко широки са тези интереси и доколко разумна е подобна политика. Именно това е основния и естествен подход на Вашингтон към всички преговори с Москва от 90-те години насам. Смятам, че именно той породи всички проблеми в отношенията между двете страни.

Нещо повече, според мен, войната с Грузия през август 2008 беше (макар и косвено) американско-руска война. САЩ създадоха грузинската армия, а американските военни съветници съпровождаха придвижването на грузинските части. Тоест, това беше класически конфликт в рамките на една студена война – не истинска война, защото американците и руснаците не стреляха един в друг. Но руснаците стреляха по грузинците, а грузинците стреляха по тях. Това беше изключително опасен момент. Почти двайсет години след краха на Съветския съюз, това бе ярко доказателство, че определени процеси в отношенията между Русия и САЩ се развиват съвършено неправилно.

Как обаче САЩ интерпретират тази ситуация? Как Америка обяснява, защо днес, двайсет години след разпадането на СССР, когато нашите две страни би трябвало да са партньори, отношенията между Русия и Америка изведнъж толкова заприличаха на нова студена война, дори ако не искаме да ги определяме по този начин? На практика, единственият отговор на този въпрос, който дават във Вашингтон – без значение в коя медия и кой точно го казва – анализатор, журналист, политик или чиновник – е „за всичко е виновен Путин”, или „нещата тръгнаха на зле при Путин”. С други думи, влошаването на отношенията между Русия и САЩ се представя като „следствие от политиката, която Путин провежда в страната и извън нея”.

Подобен отговор обаче, тотално зачерква от историята предишните десет години – от 1993 до 2003. Когато всичко това действително започна – по времето на Елцин и Клинтън – никой дори не беше чувал за Путин. Ето защо обвиненията срещу Путин водят до две неща – зачеркват от историята 90-те години, т.е. периода, когато започна всичко, и снемат всяка отговорност за случващото се от САЩ. Затова версията, че всичко ще се промени, когато Путин се оттегли, е съвършено погрешна, това е нежизнеспособно в аналитичен план твърдение.

Бихте ли коментирал ключовите събития от последния период – войната в Афганистан, войната в Ирак, т.нар. „цветни революции” и войната в Южна Осетия. Как се отразиха те върху отношенията между Русия и САЩ?

-  Ако се замислим и осъзнаем, че цялата история съвсем не започна през 2003, всяко от тези събития може да бъде анализирано в правилния контекст. Да започнем например, от 2001, когато, на 11 септември, САЩ бяха атакувани от терористи. Смятам че това събитие е най-важното в цялата верига, защото именно случилото се след него и това, как действаше Америка, породиха впоследствие у Москва усещането, че Русия е била предадена. На 11 септември 2001, новият руски президент Путин се оказа първия държавен глава, обадил се по телефона на Буш. За този период със сигурност знаем две неща. Първото са думите, които той е казал на Буш: „Джордж, ние сме с вас. Готови сме да направим всичко за да ви помогнем”. Второто е, че когато няколко месеца по-късно започна войната в Афганистан, Русия много помогна на Америка, буквално спасявайки живота на стотици американски войници. Днес тази история е почти забравена, но е важно да помним, че Путин предостави . на САЩ авиация, превъзходната разузнавателна мрежа, останала на руснаците след изтеглянето им от Афганистан, както и помощта на т.нар. „Северен алианс” – коалиция, подкрепяна от Русия още от 90-те години. Тоест, в тази война Москва помогна на Вашингтон повече, отколкото която и да било държава от НАТО.

В Америка приеха това като нещо нормално. Помня, че тогава ме бяха поканили, заедно с Робърт Лангфорд, в едно телевизионно шоу и той каза следното, изразявайки мнението на мнозина американци: „Всичко това е много впечатляващо. Напомня ми за зараждането на съюза между СССР и САЩ в началото на Втората световна война. Всичко отлично се нарежда и вече ще бъдем партньори с руснаците”. Отговорих му: „Почакайте, днес сме наясно само, че Путин направи много за САЩ. Но от 90-те години насам, в отношенията ни има един проблем, който се казва „избирателно сътрудничество”. Как Буш ще се реваншира на Путин? Защото партньорството означава взаимна подкрепа. Двама души не могат да се смятат за партньори, ако единият дава всичко на другия, а той не прави абсолютно нищо за него. Това вече не е партньорство, а нещо съвсем друго”.

Какво обаче се случи след нападението от 11 септември и войната в Афганистан? Путин разчиташе, че между двете държави ще бъдат установени истински партньорски отношения и ще успее да разреши създадения от Елцин проблем. Само че се случи точно обратното. През следващите две години Буш разшири още повече зоната на НАТО, която плътно се доближи до руските граници. Освен това той денонсира споразумението за противоракетната отбрана, което беше в основата на ядрената безопасност на Русия. Припомняйки си това, и Путин, а впоследствие и Медведев нямаше как да се удържат и да не използват думата "предателство".

В крайна сметка, Путин стигна до извода, че политическите принципи на САЩ от 90-   те години, отреждащи на страната му подчинено, спрямо Америка, положение, продължават да са в сила и, че при новия президент, т.е. десет години по-късно, Русия няма шанс да стане равноправен партньор на САЩ. Руският лидер беше категорично против военната интервенция в Ирак и американците го знаеха. Според него, нямаше никакви доказателства, че Саддам Хюсеин действително разполага с оръжия за масово унищожаване (тук е мястото да напомня, че руското разузнаване в Близкия Изток по нищо не отстъпва на американското). На второ място, Путин смяташе, че конфликтът ще дестабилизира целия близкоизточен регион. Русия също разполага с ракетно оръжие, освен това на територията и живеят около 20 млн. мюсюлмани. След началото на войната в Ирак нарасна потенциалната заплаха за Русия в Северен Кавказ, в Чечения. Руският лидер категорично не искаше да допусне подобно развитие, но САЩ не се съобразиха с мнението му и нападнаха Ирак.

- Да се върнем към въпроса за другите събития, разделили Русия и Америка - терористичното нападение в Беслан, т.нар. "цветни революции", войната в Южна Осетия и т.н.

- Ако си припомните публикациите за терористичното нападение в Беслан в западните медии, ще видите, че само няколко дни след трагедията те започнаха да обвиняват за нея не друг, а президента Путин. Твърдеше се например, че операцията за освобождаване на заложниците е била осъществена неправилно, вместо да се използва момента и да бъде заявено, че Русия, подобно на САЩ преди това, е станала жертва на терористично нападение и, че двете страни имат общ враг - терористите. Процесът на демонизацията на Путин отиде твърде далеч. Затова, когато руският президент отмени преките избори за губернатори в Русия, беше обвинен, че се е "възползвал" от ситуацията. Истината е, че корените на проблема с губернаторите могат да се открият още през 90-те години, когато въпросните губернатори, без значение дали бяха избрани или назначени, се оказаха толкова корумпирани, толкова много крадяха и не се съобразяваха със законите, приети в Москва, че възникнаха сериозни съмнения, дали Русия ще успее да оцелее като единна държава. Затова лично аз смятам, че решението на Путин да назначава губернаторите за да гарантира лоялността им към централната власт в Москва беше разумно.

- Как бихте характеризирал политиката на "презареждане" в отношенията с Русия, прокламирана от президента Обама? Какво се промени с идването му в Белия дом?

- Още веднъж ще повторя, че американската политика спрямо Русия от 90-те години на миналия век твърде малко се е променила до днес. При това тя има надпартиен характер. Буш просто реши да продължи да я следва, същото прави днес и Обама. Защо обаче сегашният американски президент реши да преразгледа политическите си тези? За това има както субективни, така и обективни причини. Като цяло, идеята за "презареждането" беше лансирана от Джо Байдън, който предложи на Обама да я използва по време на първата си предизборна кампания. Той обяви, че руско-американските отношения вървят към задълбочаваща се криза и това следва да се промени.

Струва ми се, че войната в Грузия през 2008 беше своеобразен шок за американската политическа класа. На практика, за първи път от Карибската криза насам, се заговори за използване на ядрено оръжие. Твърдеше се, че вицепрезидентът Чейни е препоръчал изпращането на американски ракетни установки в Грузия. Говореше се също, че руснаците вече са прекарали през тунела и са разположили свои ракети (макар и без ядрени заряди) в Южна Осетия. И макар че това бяха само разговори за евентуална ядрена конфронтация, самият факт беше многозначителен и означаваше две неша. На първо място, че отношенията между Русия и САЩ действително са се влошили. А на второ, че са се влошили дотолкова, че двете страни сериозно са обмисляли използването на ядрено оръжие. Не забравяйте, че тези събития бяха пряко свързани с разширяването на НАТО и т.нар. "цветни революции, които, сами по себе си, нямаха никакви политически последици за Русия, но все пак представляваха известна заплаха за нея. Ако "цветните революции" се бяха оказали успешни, Грузия и Украйна щяха да станат членове на НАТО. Всъщност, само германското противопоставяне стопира опитите за ускореното им интегриране в пакта.

В тази връзка ви предлагам да си представите нещо, което за нас, американците изглежда като чиста фантастика. Преставете си например, че събуждайки се един прекрасен ден, открием, че в Канада и Мексико са разположени огромни руски военни бази. Вероятно само няколко часа по-късно би стартирала процедура по импийчмънт на президента на САЩ. В същото време обаче, ние, самите смятаме, че можем да постъпваме по подобен начин към Русия. Приемахме за съвсем нормално да създадем военни бази на НАТО в Украйна и Грузия. Именно така виждаха нещата в Москва и тъкмо това беше главната причина за войната в Грузия. Не е правилно всички тези събития да се изваждат от историческия контекст. Юшченко непрекъснато повтаряше, че Украйна трябва да стане член на НАТО, т.е. в очите на Москва това беше съвсем реална заплаха, още повече, че Вашингтон открито подкрепяше украинската интеграция. Нещата опираха до самата логика на разширяването на НАТО в сърцето на постсъветското пространство. Балтийските държави вече бяха влезли в НАТО, така че защо разширяването да не продължи с присъединяването на Украйна и Грузия към пакта?

Малко преди да почине, Джордж Кенън заяви, че разширяването на НАТО е било най-голямата грешка в американската политика след разпадането на Съветския съюз. Джордж беше прав и днес виждаме последиците от тази грешка. Но, да се върнем към темата за "презареждането". Шокът от случилото се по време на войната в Южна Осетия, накара мнозина да осъзнаят необходимостта от промени. Освен това, всички отлично разбираха, че сътрудничеството с Русия е изключително необходимо, предвид продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Както и, че Иран се е превърнал в огромен проблем и всички преговори без руско участие са обречени на провал.

Що се отнася до Афганистан, вече беше станало ясно, че пътищата през Пакистан са ненадеждни и американците се нуждаят от помощта на руснаците за да гарантират доставките за своите военни части. Само че администрацията на Обама възприе изключително погрешен подход по въпроса за взаимодействието с Русия и сама развали всичко.

На първо място, Белият дом реши, че вече си е гарантирал руската подкрепа, макар мнозина от нас, експертите да му казвахме, че това е нонсенс. Нещата бяха задвижени съвместно с Медведев. По онова време всички говореха за двамата млади президенти, които могат да ползват Twitter, а Путин беше представян като "лошото момче" в тази компания, като мнозина не подбираха особено квалификациите по негов адрес. Държавният секретар Клинтън например си позволи веднъж да обиди Путин, заявявайки, че "няма душа". Отговорът на самия Путин беше: "затова пък имам мозък". Блестящ отговор, поне според мен.

Нещо повече, Макфол и Клинтън публично се държаха така, сякаш Путин е останал някъде далеч в миналото, а Медведев е бъдещето на Русия. Тоест, цялата политика на "презареждане" придоби прекалено личностен характер. Вместо да превърнат установяването на партньорски отношения между двете държави в основна цел на двустранната политика на Вашингтон и Москва, този процес се представяше като базиращ се на личното приятелство между Обама и Медведев. Смятам, че това беше голяма грешка.

На второ място - и това е изключително важно - по думите на Макфол, "презареждането" беше пример за "избирателно сътрудничество". Впрочем, Макфол започна да използва този израз по отношение на политиката на "презареждане" още докато беше част от администрацията в Белия дом. Той заяви, че САЩ няма да дадат на Русия, това, което иска, а само ще се възползват от помощта и за постигането на собствените си цели. С други думи, целта на "презареждането" беше получаването на помощ от руснаците по иранския въпрос и в Афганистан. По този начин, принципът, че с Москва може да се постъпва несправедливо, който определяше американския курс към Русия през 90-те, беше заложен и в политиката на "презареждане".

На какво разчиташе Москва от това "презареждане"? Тя разчиташе да бъде сложен край на разширяването на НАТО, но тази цел не бе осъществена. Тя искаше да постигне компромис със САЩ по въпроса за разполагането на ракетни установки в Чехия и Полша, което също не се случи. На трето място, Москва искаше да бъде прекратено агресивнотго прокарване на демокрацията в Русия. Вече споменах, че всички тези особености на американското поведение по отношение на Москва се коренят в началото на 90-те години, когато на власт в САЩ беше администрацията на Клинтън. Истината е, че тъкмо това е типичната линия на поведение на Америка, която Москва не може да разбере. Разширяването на НАТО продължи, не бе постигнат компромис по въпросите за раполагането на системата за ПРО, а това, което продължава да върши Макфол (вече като посланик на САЩ в Москва) е "да налага с всички средства демокрацията" в Русия.

Тоест, "презареждането", още от самото начало, беше обречено на провал, то не засегна основите на американската политика към Русия, която се провежда от разпадането на Съветския съюз насам, вече 22 години. Не можем да разчитаме да се промени нещо в отношенията между двете страни, докато не се промени тази американска политика.

- Как виждате бъдещето на руско-американските отношения в светлината на такива събития, като приемането на т.нар. "Закон Магнитски" и ответните мерки на Москва, като забраната за осиновяване на руски деца от американци и финансовите санкции срещу някои неправителствени организации, спонсорирани отвън?

- Лично аз съм настроен доста песимистично. През по-голямата част от дългия си живот не съм бил привърженик на руско-американското "приятелство", тъй като САЩ въобще не са "приятели" на Русия, т.е. не могат да бъдат неин приятелски настроен партньор, особено когато става дума за сериозни проблеми. Често изглеждаше, че приятелството между двете страни е постижимо, но всеки път надеждите се оказваха илюзорни.

Според мен, основната причина за това е американската политика към Русия. В собствената ми страна подобно обяснение се приема като "непатриотично". Самият аз се смятам за американски патриот, но в същото време съм учен и историк, занимавам се с анализи. И това, което казвам, е резултат от изводите, направени от мен в резултат от внимателния анализ на историята и политиката през последните двайсет години.

Възможно е негативната ми оценка за бъдещето да е свързана с това, че в цяла Америка има само неколцина човека, които са в състояние да влияят върху формирането на общественото мнение, или, ако искате, на обществената мода, в необходимата посока. Надявам се да разбирате, какво имам предвид под обществено мнение: ние се появяваме по телевизията, радиото или в медиите и се опитваме да се борим за формулирането и провеждането на нова американска политика спрямо Русия. Така например, през февруари 2013 публикувах във "Вашингтон поуст" статия, озаглавена "Как Обама може да провокира още една студена война", в която анализирам възможните промени на американската политика. При това не бива да забравяме, че "Вашингтон поуст" е издание, което по-активно от другите провежда политиката, способна да доведе до нова студена война, но то все пак публикува статията ми, като алтернативно мнение. За съжаление обаче, нашата малка група от експерти, опитващи се променят американската политика към Русия, не може да направи почти нищо.

Що се отнася до т.нар. "Закон Магнитски", следва откровено да признаем, че той е идиотски. Той е изцяло нелигитимен и не съдържа никакви обосновани правни процедури. Той е по-лоши дори от прословутата поправка Джексън-Ваник. Това, което направи руската Държавна дума по отношение на сираците обаче, беше също толкова идиотска постъпка. Тя само влоши ситуацията за двете страни, което можеше да се предвиди. Редица експерти предупреждаваха конгресмените, че ако приемат "Закона Магнитски", руснаците просто напук ще предприемат някакви ответни действия и ситуацията ще се усложни и за двете държави. Никой обаче не се вслуша в думите им.

Песимизмът ми е породен и от това, че в САЩ темата за историческите взаимоотношения с Русия на практика не се обсъжда, което пък означава, че не можем да очакваме и някакви промени на световната сцена. Освен това не виждам сред днешните ограничени лидери на Демократическата или Републиканската партии някой, който да може да реализира на практика подобна нова политика.

Възможно е обаче, някои неща в днешна Москва да са се променили. Политиката на Путин за "деофшоризация" (самият той дефинира курса си с този английски термин, вероятно защото няма руски еквивалент) въобще не беше разбрана в САЩ и послужи като повод за поредни нападки от страна на Вашингтон. Този нов курс на Путин следва да се разглежда като реакция на същите онези събития от вече далечните 90-те години на миналия век. Както вече споменах, по онова време Вашингтон се ползваше със значително политическо влияние в Русия, а голяма част от руските капитали (включително откраднатите) бяха прехвърлени в офшорните зони.

Преди пет или шест години тогавашният зам. ръководител на руската президентска администрация Владислав Сурков заяви, че "нашият политически елит представлянва своеобразна офшорна аристокрация и бъдещето на Русия изисква национализацията на руските политически и икономически елити". Тоест, виждате, че тази идея се лансира във висшите управленски среди на страната от доста години насам.

При положение, че висшите руски чиновници влагаха всичките си пари в чужбина, пращаха там семействата си, а американските политически организации и банки играеха неестествено важна роля в живота на Русия, нещата стояха именно по начина, за който говори Сурков: "Русия беше на ръба да загуби своя сувернитет". Именно в тази връзка той лансира навремето и термина "суверенна демокрация".

Аз самият не знам, дали терминът "суверенна демокрация" може да се противопоставя на "демокрацията", в традиционната и интерпретация, но със сигурност знам, какво имаше предвид Сурков. Той заяви, че ако Русия иска да бъде демократична държава, върху нея следва да могат да влияят само собствените и традиции, лидери и организации. "Западът не може да играе значима роля в нашата политическа система" - подчертаваше той. Тази идея скоро ще стане на десет години и днес Путин я реализира под формата на "деофшоризацията". За мен, това е единствения възможен път за развитието на съвременна Русия.

Днес в Русия се води активна дискусия относно капиталите в руския Стабилизационен фонд. В него има милиарди долари, като практически всички тези пари са под формата на ценни книжа на американската хазна, които не носят никакви доходи (аз самият имам няколко такива облигации, които ми носят около 2% годишно, което е срамно).

Спорът между експертите се върти около това, дали в този фонд не са съсредоточени прекалено много средства, както и, дали трябва да бъдат върнати в Русия капиталите на руските бизнесмени, намиращи се в чужди банки, за да се инвестират в руската икономика. Именно тези два въпроса представляват същността на "деофшоризацията".

Но, при положение, че част от бюджетните средства на руския държавен апарат се намират в офшорните зони, а друга част - в ценни книжа на американската хазна, как може да се иска от олигарсите да изтеглят средствата си от офшорните зони? Затова става все по-очевидно, че е необходима незабавна промяна на икономическия курс на страната, както се вижда и от публикуваните наскоро доклади по темата на експерти като Руслан Гринберг и Сергей Глазев. Не знам нищо за Елвира Набиулина, която беше назначена през април 2013 за ръководител на руската Централна банка. Сигурен съм обаче, че онзи, който я е назначил е наясно, че ако реши да обяви нов икономически курс тя ще го реализира. Независимо от репутацията и - либерална или нелиберална - тя работи в тази структура от много години и, ако бъде дадено указание за промяна на икономическия курс на страната, тя ще го изпълни като шеф на Централната банка.

Причината да смятам, че политиката на "деофшоризация" ще окаже влияние върху международните отношения е, че в САЩ въобще не можаха да разберат същността на този феномен, възникнал в резултат от хода на историческите събития в Русия, а не в резултат от личното решение на "диктатора Путин", както смятат повечето американци.

В Америка не разбират проблемите на Русия, не разбират историята и съвременната ситуация в страната. Впрочем, по времето на Брежнев и в определен период от управлението на Горбачов, също липсваше разбиране за руските проблеми. Имаше обаче една американска институция, където бяха съвсем наясно с тях - ЦРУ. При това нямам предвид шпионите на Управлението, защото то се занимава и с много други неща, включително с анализи. Именно там работеха група хора, изучаващи Русия през целия си живот - те получаваха огромна информация, анализираха я и след това пишеха доклади. Последните, естествено, бяха засекретени, но по времето на Брежнев имаше кратък период, в който някои от тях станаха публично достояние. Така стана ясно, колко много умни и информирани експерти има в тези среди, способни да правят изключително прецизни анализи и да дават политически препоръки, които по-късно бяха използвани от американските политици. Нямам представа, дали и днес в ЦРУ има подобен отдел, но в момента не виждам нито една организация, която да е в състояние да окаже влияние върху американската политика към Русия и това е много лоша новина. Самият аз съм песисимист относно бъдещето на отношенията между Русия и САЩ. Защото дори и ние, експертите, които ще продължим да се борим и да се опитваме да окажем някакво влияние върху американската политика към Русия, разяснявайки в медиите нашите позиции, не сме сигурни в успеха на собствените си усилия.

 

Американският президент Барак Обама се срещна с тибетския духовен водач, Далай Лама, въпреки протестите на официален Пекин, въпреки влошените отношения на САЩ с Китай напоследък. Обама прие Далай Лама в Белия дом, а както е известно Белияj дом е официалната резиденция на президента на Щатите, нито е вила, нито къщичка от предградията за почивка на Мишел Обама и дребните обамови отрочета.

Официален Пекин в момента, е на нож с Вашингтон по въпроси свързани с търговията, валутата, продажбата на оръжия на САЩ на Тайван, както и интернет цензурата, коментира „Уошингтън пост“.

След тази крачка, Обама трудно ще си осигури подкрепата на Китай по ключови въпроси като налагането на по-строги санкции върху Иран и постигането на международно съгласие за климатичните промени.

Миналото лято Обама реши да отложи насрочената си среща с Далай Лама, преди да се е видял с китайските лидери по време на азиатската си обиколка. Решението предизвика критиките на американските законотворци и защитниците на човешките права.

По време на сегашната си среща с Далай Лама екипът на Барак Обама прецени, че американският президент няма да се появява на публични места с тибетския духовен водач, както и предшествениците си, ще откаже срещата да се състои в Овалния кабинет. Това трябваше да бъде знак към Пекин, че тибетският монах не се приема като политически лидер от вашингтонската администрация.

Традиция е екипите на всеки американски президент да се захранват от скандалното поведение на държавния глава,        традиция е с предизвикателно  поведение обитателите на Белия дом да дразнят опонентите си.

Но какво би се случило ако Пекин бе приел представители на индианците лакота? Как би приел Вашингтон една среща на китайските ръководители с представители на коренното население на територията на днешните САЩ?

Малко преди Коледа на 2007 година, индианците лакота обявиха своя Декларация за независимост от Съединените щати, като заявиха, че повече не са граждани на Америка. Това се случи в католическа черква във Вашингтон и съобщението за събитието бе повторено от редица американски, канадски, френски, британски и руски издания. Сред съобщилите сензационната новина имаше и няколко български медии.

Индианците тогава настояха за излизане от техните земи на въоръжените сили на САЩ, както и това да бъде наблюдавано от представители на ООН.

От публикациите тогава стана ясно, че делегацията с представители на лакота е връчила Декларацията си и на Държавния департамент на САЩ, като са обявили, че прекратяват и се оттеглят от всички договори, подписани с американското правителство.

Справка показва, че индианците лакота живеят на територията на пет американски щата: Небраска, Южна Дакота, Северна Дакота, Монтана и Уайоминг. Земи на лакота има на територията на щатите Колорадо и Канзас.

"Ние повече не се явяваме граждани на Съединените щати. Всички жители на териториите на петте щата, които се явяват наша исконна територия, са свободни да се присъединят към нас" - заяви индианският правозащитник Ръсел Минс на специално свикана пресконференция.

Някои от обявените инициативи на индианците тогава бяха: освобождаване от данъци, и право да издават паспорти и шофьорски книжки на жителите на обявилата се за независима територия върху петте американски щата.

Повод за заявлението на лакота от края на 2007 година бе Декларация на ООН за правата на коренните народи, против която Декларация се изказа и обяви администрацията на Буш.

Все пак не е зле да припомня, че едно са малцинства от пришълци или изселници от военни конфликти, а съвсем друг - коренно население.

The Telegraph, коментирайки това събитие тогава подчерта, че индианците лакота едностранно се отказват от договореностите, сключени от предците им с федералните власти, въпреки че някои договори са подписани преди повече от 150 години.

Всъщност повечето от коментаторите и наблюдателите тогава бяха скептични, че лакота едва ли ще се сдобият с държава, тъй като още в 1974 година те издадоха своя Декларация за независимост по подобие на тази, с която САЩ обявиха навремето своята независимост от Великобритания...

"Опасност индианците да получат независимост няма" - написа "Комсомольская правда" в коментар на събитието.

Игра на съдбата или съвпадение бе фактът, че индианците обявиха своята независимост няколко часа преди заседанието на Съвета за сигурност на ООН, където САЩ настояваха за самоопределение на Косово?

Филис Янг, една от организаторите на Първата международна конференция по правата на коренното население в Женева в 1977 година, заяви: "Ние имаме 33 договора със Съединените щати, които те не изпълняват, и така продължават да вземат нашата земя, нашите води и нашите деца".

Според приетият от ООН документ за правата на коренното население: "Коренното население/народи има/т право на самоопределение. В съзвучие с тези права те /коренното население/ могат да определят свой политически статус и свободно да осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие".

Не е лошо да се припомни на бащите на световната демокрация, че мъжете от племето лакота имат най-кратката продължителност на живота в света - 44 години, а самоубийствата от средите на подрастващите индианци надвишавали средните показатели за Щатите. 97 на сто от индианците живеят под прага на бедността, като 85 на сто от тях са без работа. Детската смъртност при индианците според цифри от статистиката е пет пъти по-голяма от тази в САЩ!

Спирам дотук, за да попитам: а ако официален Пекин бе потърсил лидерите на лакота за среща и разговори – как щяха да реагират от Белия дом? Как щяха да приемат една подобна стъпка, въпреки че не може да става и сравнение между един духовен водач на население, върху чиято земя живее друга нация – и коренно население на земи, върху които с войни и убийства са се настанили пришълци.

Преди две години Държавният департамент на САЩ не реагира на Декларацията на лакота, а още по-малко пък на подадените и вече прекратени 33 договора подписани от индианците и правителството още от средата на 19 век. По всичко личи, че Държавният департамент няма никакво намерение когато и да било да приема на сериозно заявленията за това, че мирните договори с правителството, подписани от вождовете на лакота от 1851 и 1868 нямат юридическа сила.

Според Ръсел Минс, едностранния отказ на индианците да спазват договора, нарушен от другата страна /САЩ - бел. Л.М./напълно съответствал на Конституцията на САЩ и международното законодателство в момента. Ръсел Минс окачестви договорите на САЩ като "нищо незначещи думи върху евтина хартия". Още се помнят и цитират думите на Минс: "Само като нарушим спокойствието на живота на белите, ние ще бъдем чути".

"Коренни американци" според Минс е срамно, политически некоректно название на индианците от страна на официален Вашингтон. "Предпочитам определението "американски индианец" призна Минс, тъй като това определение поне сочело произхода на неговите братя и сестри.

Докато в края на 2007 година лакота очакваха отговор на Декларацията си, САЩ се разкъсваха между казуса как да откъснат Косово от Сърбия, и докога Турция да бомбардира кюрдите, как на 7 януари Путин ще бъде убит, и кои в света са терористи и кои – не.

Както новината за лакота прозвуча като сензация така и в следващите дни тя изчезна от информационните агенции – като че никога не бе оповестявана! И от 2007 до днес 2010 – няма промяна!

Коментар или каквато и да било реакция от страна на официален Вашингтон така и не се чу или излезе – нито при Джордж Буш, нито при уж по-различния следващ президент - Барак Обама.

Коя е причината за това мълчание и рязкото спускане на информационна завеса - все още няма яснота. Противопоставянето на индианците на официалната власт на САЩ напомня на битката на Давид и Голиат.

Някои наблюдатели нарекоха събитието индианците да обявят независимост - "косовски синдром", но в случая нещата са далеч по-сложни и по-различни.

В казуса с „Косово” ставаше дума за откъсване на територия от суверенна държава като Сърбия, заради претенции на албанско малцинство.

При проблема с индианците, населението не е малцинство, а коренно, и земите, от които е прогонено в резервати са земи на неговите деди и прадеди.

Е, и ако официален Пекин, в отговор на срещата на Обама с Далай Лама се бе срещнал с водачи от лакота? Дали това щеше да е приемливо за Белия дом?

А как щяха да го приемат американските законотворци и борци за човешки права?

 

„Да не се цепим от другите държави” – с това мото, напомнящо стадния принцип на обществено поведение тръгна управляващото мнозинство към темата „Гуантанамо”. По всичко личи, че депутатите от ГЕРБ са готови да ни изненадат с решение България да приеме един или двама затворници от Гуантанамо. А за нашия „случай” формулата, която са измислили умниците от властта е: достоен човек, изповядващ семейни ценности. Че такива хора ли са държали американците в Гуантанамо без присъда?

Заседанията на парламентарната комисия по този въпрос са закрити, въпреки че бе съобщено, че затворникът от Гуантанамо ще е на свобода у нас, а не в българско общежитие за лишени от свобода.

Джордж Буш-младши, президентът на Щатите, който не се отличаваше с особена интелигентност създаде затвора в Гуантанамо. Следващият президент Обама го закрива с молба приятелски държави да си вземат по някой и друг затворник от там. Като че ли не става дума за хора, лежали с години без присъди, а за коледни пуйки!

Каквито и доклади да са написани, каквито и проверки да са направени по темата: „кого да избере България”, едно е сигурно: от стотици затворени там като терористи, едва десетина бяха изправени пред съд. Другите стотици стояха там с години, без присъда, без повдигнато обвинение, без права...

Та точно от тези хора, милосърдното ни правителство е на път да си вземе затворници – един или двама. Да доведе в България хора, лежали с години без присъди! Дали някой може да се закълне, че няма да възникне проблем със свободно разхождащият се бивш затворник от Гуантанамо след като е загубил напразно години от живота си? Дали няма да е озлобен срещу американците, или срещу техните български клакьори? Къде е гаранцията за това? Естествено гаранция – няма.

И докато Обама хвърля луди пари за обезопасяване и изграждане на мерки за сигурност в друг затвор, в който да премести останалите невзети от Гуантанамо, политиците ни великодушно обявиха, че човекът от Гуантанамо, който пристигне в България ще е на свобода. И не само това – ами и семейството му ще пристигне да живее с него, барабар с децата!

Агенция „Фокус” разпространи информация от Агенция Франс прес, в която пишеше:

„Близо 20 на сто от затворниците, освободени от Гуантанамо, може да са се върнали на бойното поле”. Това се посочва в писмо, изпратено от Джон Бренан, съветник по въпросите на борбата срещу тероризма на американския президент Барак Обама, до председателя на Камарата на представителите Нанси Пелоси, предаде АФП.

За 9,6 на сто от бившите затворници от Гуантанамо със сигурност е потвърдено, че са се върнали към екстремистка дейност. За останалите 10,4 на сто американските разузнавателни служби имат сериозни подозрения, пише в писмото на Бренан.

Някои от бившите затворници от Гуантанамо са се присъединили към групировката „Ал Кайда на Арабския полуостров”, базирана в Йемен, която пое отговорността за неуспешния опит за атентат срещу американски пътнически самолет на Коледа.

Ашколсун! - му казват на такова решение нашите съседи от Турция. Защо да страдаме, че никога не сме усещали какво е Ал Кайда, като тя може да цъфне и у нас? Човекът е стоял без присъда в затвора в Гуантанамо, но дали е невинен, или е бил само безкрайно търпелив в броенето на годините зад решетките?

Озовал се на свобода тук, в България, какво би предприел като чуе и осъзнае, че българският политик след майка си най-много обича Големия брат зад океана?

Чудя се, дали някой в коридорите на властта се е размислил за това как би реагирал човекът от Гуантанамо със семейните ценности, като види и чуе, че българите гледат предимно американски филми, че са пуснали на своя територия американска база и пращат свои войници в американски военни конфликти.

В момент, когато управниците ни се щурат как да не изгубят повече от 3 млн евро от Брюксел за лошо свършена или несвършена работа – в момент, когато кризата ни е стиснала за гушата и всеки ден десетки хиляди излизат на улицата, безработни, политиците ни подслоняват бивш затворник, който американците са държали с години зад решетките.

В момент, когато една Латвия, също предстои да вземе затворник от Гуантанамо, и обявява, че чужденецът ще живее там на свобода, но под контрола на спецслужбите, родни политици ни пускат димки, че човекът, който идва, имал съпруга и 6 деца и бил достоен. Нищо против, но нали политическите ни умници не ни говорят за чорбаджи Марко от „Под игото”, а на съвременен бивш затворник, който е бил зад решетките без присъда, само с подозрения в тероризъм.

Никой не сип рави труда да говори с психолози и да разбере, че човек, който е прекарал повече от 4 години в затвора, има промяна на личността, предизвикана от различни фактори.

“Разглежданите до момента две лица не са създавали абсолютно никакви проблеми, докато са били в Гуантанамо”, заяви вътрешният министър Цветан Цветанов.

Ако всичко, свързано с тези затворници е вярно, то това означава, че демократична Америка е държала под ключ невинни, без обвинения, ей така, за всеки случай!

Покрай всички приказки, които се изприказваха чухме и че правителството нямало притеснения за затворника, въпреки че винаги съществувал минимален риск.

Ама колко минимален е този риск – малко ли, повече ли, в каква степен, никой не говори с цифри, аргументи и факти. Изявленията са като на Женския пазар!

Имало Доклад, изготвен на база анализи и минимизиране на риска въз основа на определени сведения – нямам нищо против професионализма на хората от ДАНС, автори на Доклада, но да не забравяме, че даваме подслон на хора, които от съображения за сигурност не могат да се завърнат по родните места! А фразата „съображения за сигурност” предполага много и все сериозни аргументи!

Получава се следната ситуация: едни виновни – други – плащат! И да речеш, че някой ни е натиснал, не! Ние сами се вкарваме в тази ситуация, само и само, „за да не се делим от другите” и най вече, за да засвидетелстваме вярност и преданост към официален Вашингтон! А там както е известно работят хора, които даже не са наясно къде и какво точно е България!

“Има европейска и натовска солидарност. Както ние искаме за всяко нещо подкрепа от нашите евроатлантически партньори, така президентът Обама иска сега от всички нас”, заяви министър-председателят Бойко Борисов в коментар по темата „затворник от Гуантанамо”.

Има европейска солидарност, прав е премиерът, но не и за България. Ето трета седмица гърците са ни хлопнали граничите пунктове и български шофьори мръзнат като Малката кибритопродавачка, губейки десетки хиляди евро от блокадата. Но кой го е еня? Най-малко Барозу.

Вчера той недвусмислено обяви, че България и Гърция трябва сами да си решат проблема с граничните блокади! Вместо да покани Папандреу и да поиска от него гърците час по-скоро да отворят границата с България, и да спазват европейското законодателство! Но с Гърция от Брюксел така не говорят – еврокомисарите и шефът им правят мили очи на Атина и пет пари не дават за воплите на управниците ни! Това е горчивата истина от очакванията Еврокомисията да си свърши работата с конфликта на граничната бразда с Гърция!

Ще имаме ли сигурност в държавата, след като приемем бивш затворник от Гуантанамо със семейството му? Оказа се, че премиерът ни водил по проблема разговори в Брюксел, тъй като много държави вече приели бивши затворници от Гуантанамо.

Отговорът на министър-председателя Борисов бе следния: “Така че, ако ставаме цел, ставаме всички държави”, коментира той.

Ако нещата се уреждаха с разговори и повторение на действия, вече извършени от други държави – политиката щеше да е най-леката и приятна работа!

Номерът с „Всички го правят, що и ние да не го направим” отдавна не е кой знае какво дипломатично решение. Дали не сме като в онази приказка: „Видяла жабата, че подковават коня и тя вдигнала крак”?

Все пак още помним как се водеха тежки дискусии при бомбардировките над бивша Югославия, как ни обясняваха учени, че ако обедненият уран е засегнал земи, то те ще са от  Североизточна България, а не в Брюксел, Страсбург или Париж.

Помним и как докато в парламента ни уверяваха, че за всяко прелитане над България ще се взема разрешение от депутатите, така самолетите си летяха без разрешение, гласуване и контрол, сипеха бомбите си, ползвайки небето ни.

Отдавна не сме парламентарна република, май. Решението за изпращане на нови попълнения за Афганистан го взе кабинетът, а не парламентът. Сега и по приемането на затворник от Гуантанамо се задава подобна ситуация, сам министър Цветанов го призна: „...“като една демократична държава, ние искаме все пак парламентът да е информиран, да е запознат с всички действия, които предприема правителството за такива стратегически решения”.

Стратегически решения? Парламентът да е информиран? Че то можеше и от пресата да научат депутатите за затворника, на който ще даваме подслон!

А колко ще струва това начинание и кой ще плати? Засега никой от управниците ни не смята за необходимо да признае.

Както никой от тях не дава отчет и колко струва, до стотинка, авантюрата ни в Афганистан и не задължителното ни присъствие там.

Как го беше написал Ларошфуко? „Би трябвало да се учудваме, че все още можем да се учудваме”.

 

Крайно десни организации, мафии, специални служби, масонски обединения, паралелни на властта структури – това е кръгът , в който трябва да се търсят следи и съпричастие към отвличането на убийството на Алдо Моро, обесването на Роберто Калви, бързата смърт на папа Йоан Павел Първи и покушението над следващия папа – Йоан Павел Втори.

По същия начин е неприемливо да смятаме, че по собствена инициатива Ли Харви Осуалд заминава на своя глава за Съветския съюз. Интересно е и познанството на Осуалд с Дейвид Фери, го представя на частния детектив Гай Банистър, бивш агент на ФБР, както и на ЦРУ, както и на високопоставения бизнесмен Клей Шоу, който както се оказва не е чужд на специалните служби. Джак Руби, сутеньор, заподрозрян в убийство на профсъюзен деятел, собственик на стриптийзбар. Всички тези имена имат връзка с мафията, ЦРУ, ФБР, и политици и едно неразкрито убийство.

Всъщност Ли Харви Осуалд е арестуван по свидетелски показания като заподозрян за убийство на полицая Джи Ли Типет. И тъй като убийството се случва минути след покушението на Кенеди, докато линейката лети към болница Парк Лейн с президента, Осуалд вече е в ареста, без документи и с обвинение за убийство… От ареста той иска среща с назован от него поименно агент на ФБР…

Директорът на ФБР Едгар Хувър звъни на Роберт Кенеди и му съобщава, че брат му е убит и е задържан някакъв мъж, Ли Харви Осуалд! Осуалд отрича да е стрелял по полицая или по президента. Полицията решава да го изведе от полицейското управление, а там чака Джак Руби, който застрелва Осуалд. Сега вече никой няма да твърди, че Осуалд е бил задържан за убийство на полицая Типет. На Осуалд гледат като на убиеца на президента Джон Кенеди.

Разоръжаването, борбата с организираната престъпност, интересите на мафията в Куба, са сред основните причини двамата братя Кенеди да бъдат убити и смъртта им да остане неразкрита.

Покушението – кой е свързан с него – пряко или косвено

Мелвин Гудман, /старши анализатор в съветския отдел на ЦРУ от 1966 до 1990 г./ още през 90-те години на миналия век заявява в американския Сенат, че “българската следа” е манипулация, измислена от ЦРУ. Никой не си направи труда от страна на новия Голям брат, след 1989, да съобщи на България какво е констатирал Мелвин Гудман. Интересен факт в тази история се съдържа във формулировката в един документ. Това е публичният Доклад на американския Сенат, който е бил направен във връзка с представянето на Робърт Гейтс /днешният министър на отбраната на САЩ и бивш шеф на отдел "Анализи и информация" в ЦРУ – бел. Л. М./, от времето, когато шеф на разузнавателното управление е бил Джордж Буш - баща. Този Доклад е бил написан във връзка с кандидатстването на Гейтс за поста директор на ЦРУ. Отделен раздел на Доклада е посветен на участието на американското разузнаване и в този раздел прави впечатление следната формулировка: "съзнателно поддържане на недостатъчно обоснована теза за съветско участие в атентата, на база компилация на отделни факти".

Събраните материали през годините в българското външно разузнаване по безспорен начин доказаха непричастността на България и на нейното външно разузнаване в покушението срещу папата. Потвърди го лично и Джулио Андреоти, тогава министър-председател на Италия, който написа: "България няма участие в покушението."

На това изявление на политика и бивш премиер на Италия, Андреоти никой от политиците и журналистите в България не обърна внимание. Не бе взето в предвид и че бившият разузнавач на ЦРУ Мелвил Гудман призна в печата, че намесването на името на България в атентата е груба манипулация на факти и дезинформация в оценките в Доклад на ЦРУ за Белия дом, по който начин в тази провокация изкуствено са били замесени СССР и България. Признанието на Гудман също остана глас в пустиня.

И досега няма ясен отговор на въпросите:

  • Защо ЦРУ поема пътя към дискредитиране на България, с вменяването на вина за покушението срещу папата?
  • Как Агджа е преминавал спокойно турската граница по време на управлението на режима на Военната хунта в Турция, когато всичко е било под контрола на специалните служби?
  • Как Агджа успява да избяга от затвора и да обикаля спокойно Истанбул, Анкара, Малатия, Невсехир, без да бъде заловен от турските власти?
  • Защо Агджа се е регистрирал в столичните хотели "София", Новотел "Европа", Парк хотел "Москва", Гранд хотел "Балкан", а правил срещите си във "Витоша Ню Отани"?
  • Защо Дими Паница, издател на Рийдър Дайджест по времето, когато се тиражира така наречената "българска следа" от Клеър Стърлинг, не се извини на българите? За това, че е предоставил трибуна за тиражиране в милиони на една голяма лъжа, която дискредитира България?

Сам ли е организирал всичко за покушението Агджа?

Може ли да се приеме, че той е бил самотен терорист? Че не е бил свързан с никого от мафията, крайнодесни органицзации и спецслужби? По време на първите разпити в полицията, Али Агжда се колебае и не споменава, че на площада е бил Сергей Антонов. Защо, какво го е накарало да постъпи така и да „скрие” участието на българина?

Защо е убит Абди Ипекчи? Защото е готвел публикации разследвания за връзките на турските специални служби с организацията „Сивите вълци”. Връзки, които с добавяне на високопоставени генерали и масони изплуват години по-късно след атентата срещу папа Йоан Павел Втори.

Али Агджа е осъден на доживотен затвор за убийството на главния редактор на в. „Миллиет”, Ипекчи, и закаран в Картал малтепе – най-строго охраняваната част на затвор в Турция. Оттам Агджа успява да избяга и да се укрие докато си набави документи.

Как сам човек, без ничия помощ бяга от най-охранявания затвор и след това пътува, необезпокояван от никого, докато му изготвят паспорт? Агджа не е бил сам, нито при бягството, нито след това, когато без да се притеснява пътува из Турция. Той е имал съучастник, или съучастници и при бягството, и след това – при пътуванията, за които са били необходими немалко пари.

На Агджа му е била необходима и сигурност, която биха могли да му издействат негласно единствено спецслужбите. Т. е. Агджа не е бил сам.

След това, ей така – внезапно Агджа сяда и пише писмо, че ще убие папата, и че е избягал, за да изпълни своята мечта! Писмото излиза в турския печат.

Оръжие, пари и съучастник са осигурени на Агджа. След като избягва от затвора Агджа няма и понятие от български тайни служби и от Сергей Антонов. Годината е 1979-та. Той заявява, че ще убие папата, който се готви да посети Турция!

„Сивите вълци” в атентата

Али Агджа е „сив вълк”, адвокатът му – също. „Сивите вълци” осигуряват на Агджа оръжие и пари и му изпращат съучастник:

Орал Челик – излежал под чуждо име присъда за наркотици във френски затвор и разпитан там от италианските следствени власти - бел. Л. М./. Челик бяга веднага след атентата и италианските власти не успяват да го разпитат. По-късно, те са принудени да го разпитат на място във Франция. Челик е член на „Сивите вълци”. Твърди се, че Челик е бил много жесток и мнозина му приписват убийството на Ипекчи.

Челик е човекът, който измъква и съпровожда Агджа след бягството му от турския затвор в Истанбул, Анкара, Малатия и Невсехир. На процеса след атентата са показани снимки на бягащ мъж от площада и Агджа разпознава в него Орал Челик.

„Преди да бъда арестуван във Франция ми бе казано, че трябва да обвиня българите и че за това ще получа много пари” – разказва Орал Челик пред съда.

Абдулла Чатлъ, когото всички сочат за шеф на „Сивите вълци” в Европа, е човекът, който снабдява Агджа с паспорт. Чатлъ е изслушан като свидетел в съда, но полицията пред това не го е разпитвала. Йомер Багджъ потвърждава пред Угърчинска, че Чатлъ е шеф на групата, в която Агджа е важен функционер и изпълнител. Паспортът, който Чатлъ предава на Агджа е на името на Фарук Йозгун. Паспортът не е фалшив, а е бил изработен в администрацията като истински, на името на Йозгун, но със снимката на Агджа!

След години става ясно, че Чатлъ е бил вербуван от турските тайни служби още преди атентата. „Сивите вълци” се явяват като войници на държавата?

Абдулла Чатлъ загива в автокатастрофа, докато е пътувал с валията на Одрин и висш офицер от МИТ. У Чатлъ са намерени 6 лични карти, оръжие и служебна карта на полицейски служител с негова снимка.

Чатлъ, шеф на група от „Сиви вълци” е бил свързан с турските тайни служби и осигурява паспорт на човека, който щял да извърши атентат срещу папата.

Човек на „Сивите вълци” загива в катастрофа с човек на турските специални служби. И този човек, Чатлъ твърди, че му е било платено много добре, за да злепостави българите като им припише атентата срещу папата.

Йомер Багджъ – е „сив вълк” и той осигурява оръжие на Агджа. На процеса Багджъ отрича, че е член на „Сивите вълци” и че е дал оръжие на Агджа – 9мм браунинг, оръжието на атентата. Багджъ признава след години пред Румяна Угърчинска, че Федерацията на „Сивите вълци” в Германия го е накарала да предаде на Агджа и пари.  Отрича да е знаел за какво му е на Агджа оръжие.

Само Агджа ли стреля срещу папата? От неговия пистолет, с който той е задържан са изстреляни два куршува, но трета гилза е намерена в колата. „Тази гилза никога не е била изследвана от следователите и експертите, защото Ватикана я обявява за свещена” – твърди журналистката Румяна Угърчинска. - Самият папа Йоан-Павел II, който многократно по-късно е обявявал, че дължи спасението си на Дева Мария от Фатима, дарява гилзата тъкмо на статуята на Дева Мария във Фатима. Днес това веществено доказателство е вградено в златната корона на статуята. Веществено доказателство, което може да даде отговор на въпроса от кое оръжие е изстрелян патрона, следователите оставят да бъде вградено в короната на една светица!

По тялото на папата има три рани от куршуми, а са ранени и туристи от площада. Това няма как да се случи само с пистолета на Агджа, от който са изстреляни два куршума.

В разговор с Румяна Угърчинска в Анкара, Орал Челик й казва: „“Забравете всичко, което сте чели за “българската следа” и други подобни. Агджа не беше сам на площада.” Челик е казал това и на съдия-следователя Приоре още по време на второто италианско следствие, когато кой знае какви следствени действия по свидетелството на Челик не са били проведени.

Йомер Марсан – този, за когото Агджа твърди, че му е дал парите за покушението е свързан с Абузер Угурлу и е негов представител за България. Фамилията Угурлу е известна в Турция – като тримата братя и бащата са известни контрабандисти.

При очната ставка с Марсан Агджа му се извинява, че е излъгал за негово съучастие в подготовката на атентата срещу папата.

Марсан е роден в Турция, но със западногерманско поданство, тъй като съпругата му е германка. Марсан рабои във фирма „Интко” Гмбх,със седалище в Мюнхен.

Марсан работи с братята Гюлтаж, сътрудничи си със Зеки Меджит, задържан в Швейцария и съден за наркотрафик.

Представител на Йомер Марсан за България е Господин Николов Терзиев…

Пред съда Агджа обяснява, че в стая 911 на българския хотел „Ню Отани”, е получил и втори фалшив паспорт, на името на индийския гражданин Йогиндер Сингх. Документа му бил дал сирийският гражданин Йомер Марсан. Точно с този паспорт Агджа е заловен на площад "Свети Петър" в Рим.

Покрай проучванията си по дейността на казината в страната, попаднах на човек, който Стърлинг споменава в книгата си, попаднах на името на турска фирма "ИНТКО", занимаваща се с търговия с цигари, плодове, минерална вода и уиски. През 1991 г. в офиса си в София, фирмата имаше телефон 72-39-97. Мюнхенският представител на тази фирма, на когото тогава позвъних се наричаше... Йомер Марсан - човекът, чието име Агджа споменава, че му е дал фалшивият паспорт. Бизнесът си е бизнес - откритото от мен, съвпаденията, случайностите изобщо не водеха до доказано участие на България в организиране на заговор. Тайнственият българин, за когото Клеър Стърлинг пише в книгата си по атентата не пожела да се срещне с мен през 1990 година, нито през 1991 г.. Оказа се, че българинът Господин Николов – Терзиев е бил следовател, инспектор в казино, работил е в държавна фирма "Кинтекс" и е бил представител на Йомер Марсан за България.

Дотук имаме крайнодясна организация, „Сивите вълци”, мафия - Бекир Челенк, турски тайни служби – Абдула Чатлъ, а сега се прибавя и човек, който Клеър Стърлинк прегръща като факт с охота – човек, работил в казино и за „Кинтекс”, въпреки че местоработата не е доказателство за участие в атентат срещу папата.

Бекир Челенк – на процеса Агджа твърди, че Беленк му е предложил награда от 3 млн марки, ако елиминира папата.

Един от хората, с които Агджа прави връзка е Бекир Челенк. Челенк е човекът, който познава повечето от хората в контактите на Агджа, той е известен с това, че друг човек на Агджа, Орал Челик, е работил за него. Челик е познат с контрабандиста Абузер Угурлу.

Абузер Угурлу - известния контрабандист е познат както на Бакир Челенк, така и на Агджа, на Йомер Марсан.

Именно от името на Абузер Угурлу, Агджа се явява като непознат младеж под името Метин пред Марсан и му иска пари. По-късно, след атентата Марсан разпознава Агджа.

Агджа дава два телефона в показанията си по делото в Италия, като телефони за връзка с българската Държавна сигурност. Всъщност телефоните се водят на друг контрабандист, Кантер ал Байрак, съдружник на Абузер Угурлу в търговията с забранени лекарствени средства и цигари.

Челенк е човекът, за когото турският министър на външните работи поиска навремето да бъде екстрадиран за контрабанда на мед и валутен трансфер. Челенк отрича да е бил свързан по какъвто и да било начин с атентата и по тази причина не е осъден – поради липса на доказателства.

Широко коментирано по време на кампанията срещу България и т. нар. "българска следа" в атентата срещу папата бе, че по време на престоя на Агджа в хотел "Витоша - Ню Отани" на същото място попада и турският гражданин Бекир Челенк.

"На 11 юли съм влязъл в България, а на 15 съм я напуснал" - ще уточни по-късно Челенк на въпрос на италиански журналист, зададен на пресконференцията в парк-хотел "Москва". - "Агджа не познавам и не съм виждал - потвърди пак там Челенк. - Основах фирма в Мюнхен за внос и износ на 14 юни, като 15 на сто участие в нея има Аталай Сарълай." Съдружникът на Челенк, Аталай Сарълай всъщност е в много близки отношения с ръководителя на „Сивите вълци”, Тюркеш.

Челенк е приятел на друг познайник от зората на демокрацията – Абдул Хамид Шамаа, или Виктор Матрин Радев. Челенк е бил известен като организатор на трафик на дрога и оръжие, известен е с това, че финансира „Сивите вълци” и че е съгражданин на самия Агджа от Малатия. Бекир Челенк бе в списъка на обвинените от Римската магистратура, но той така и не замина за Рим. Тук в България той бе разпитан от пристигналия следовател, д-р Карло Палермо, по най-големия процес, тогава, за трафик на дрога и оръжие в Тренто, Италия. Начело на списъка с обвиняемите по този процес бе името на Бекир Челенк, когото българите не пускат да излезе от България. По-късно, в Турция Бекир Челенк умира от масивен инфаркт.

През 1985 година Челенк бе разпитан от съдия-следовател Карло Палермо. Първата връзка със „Сивите вълци” направих чрез Бекир Челенк твърди съдия Палермо във филма на Румяна Угърчинска за атентата срещу папата. – Според италианските следователи Бекир Челенк е бил подпомаган от „Сивите вълци”, за да подпомага трафика и контрабандата му в Италия. Според съдията, Бекир Челенк финансирал „Сивите вълци” и олицетворявал връзката на мафия с крайнодясна организация.

Али Агджа е разговарял от хотела си четири пъти с един и същи номер установяват българските следователи. Агджа е телефонирал и на телефон 22-35-10 в Истанбул. Впоследствие става ясно, че телефонът на който е звънял Агджа е в район където са разположени служби на турското разузнаване МИТ, разузнаването, жандармерията и финансовата полиция. Под прикритието на фирма „Тунч Тиджарет” Мит е ползвал телефона.

Йомер Марсан е разпитван от германската полиция по делото и е бил привлечен по делото в Рим като свидетел. Марсан е бил клиент на „Кинтекс” и е бил свързан с германските специални служби.

Муса Сердар Челеби - лидер на крайнодясна организация признава, че също се е срещал с Агджа, Челеби е обядвал и с Бекир Челенк, но това все още не беше връзка на Челенк с Агджа, не беше връзка и на Агджа с българските тайни служби, както внушава Клеър Стърлинг*** в книгата си.

Метин Тургут – с турско и българско гражданство, женен за българка, клиент на „Кинтекс”, личен приятел на Бекир Челенк.

Зеки Меджит – работи с Йомер Марсан, сириец, за сделките си ползва господин Николов-Терзиев. Името му е съобщено от Агджа на италианските следователи като човек, който е бил сред хората, видели Агджа по време на престоя му в София.

Повечето чужденци, които Агджа съобщава заради алибито си, че е бил в София, са турци, или граждани на арабски държави.

Тургут е бил сътрудник на Абдул Хамид Шамаа, - Виктор-Мартин Радев, който през месец май 1989 г., когато са най-лоши отношенията на България с ислямските държави, получава българско гражданство с Указ на председателя на Държавния съвет, като в списъка е и старият Фатик Шабан-Тюркмен. Шамаа както повечето чужди граждани, имената на които изброих по-горе, са клиенти на ДФ „Кинтекс” и личен приятел на Бекир Челенк.

Българските тайни служби са наблюдавали чужденците, които са работели по специфичните външнотърговски операции и реекспорта, и са ги водели на отчет. Турските тайни служби са имали внедрени хора в „Сивите вълци”. Българските им колеги са имали внедрени агенти в самите турски тайни служби.

Другите субекти в покушението срещу главата на римо-католическата църква

Ватикана. На мястото на атентата е поставена плоча, на която с римски цифри е написана датата на покушението срещу папа Йоан Павел Втори.

Архивът на папата все още е секретен и няма достъп до него. Мои колеги от чуждестранна телевизия направиха опит да получат разрешение за достъп до този архив, но им е бе отказано. Темата за покушението е тема, по която в коридорите на римо-католическата църква не се говори.

Кой е искал така явно да нападне и рани папата? Защо? Високопоставени хора от Ватикана вдигат рамене, говорят учтиво, заобикаляйки темата, въпреки че би следвало да има интерес да стане ясно поне кой стои зад атентата.

Личният архив на папа Йоан Павел Втори би дал много отговори, особено неговият дневник. Но както е известно, даже италианските съдия-следователи не са получили достъп до тези документи по време на следствието.

Тайни служби, мафия и екстремистки организации

Покушението срещу един папа е сериозен акт, и не е еднолично решение, нито е възможно еднолична организация да го проведе. А зад сериозните цели застават сериозни организации, които, за да не бъдат разкрити създават свои тайни структури. Така в Турция е създадена организацията „Контрагериля”, а в Италия – „Гладио”. Те са връзката с екстремистките структури и терористите, те са потокът от финанси за организацията и изпълнението на дадено начинание. Те имат силата на паралелна власт в държавата, в която действат.

„Сивите вълци” са интергрирани в тайните служби, а тайните турски служби ги манипулират, подпомагат, съдействат и насочват. Едни тайни служби си сътрудничат с други тайни служби когато целта е обща.

Кой е искал да убие папата? Кой е искал той да бъде отстранен? Предшественикът на Йоан Павел Втори е начело на римо-католическата църква малко повече от 30 дни и умира! Какво стои зад тази смърт – никога не е разследвано, защото едно съмнение за престъпление не може да бъде приписвано на Ватикана!

Причината за елиминирането на папа Йоан Павел Първи явно придължава да съществува и за следващия папа. Пари, пране на пари, корупция във Ватикана, какво стои зад тези покушения?

Толкова ли е сериозна причината, че поръчителите и организаторите на атентата не са разкрити?

Генерал Пиетро Музумечи, /работил в засекретената служба суперСИСМИ, паралелна на военното разузнаване СИСМИ, ръководена от генерал Джузепе Сантовито и съвместно с Франческо Пациенца, масони от ложа П-2 - бел. моя Л. М./. На процеса срещу него самия, генералът открито обвинява Майкъл Лейдън**, че е забъркал кашата с българската следа заедно с Клеър Стърлинг***. Генерал Музумечи е италиански таен агент, и заподозрян, и съществуват подозрения, че е замесен в атентата на гарата в Болоня. Та същият този генерал Пиетро Музумечи, свързан с италианската мафия, се заема със задачата да насочи Агджа по „българската следа”. Оказва се, че Али Агджа е лежал в един затвор с италианския мафиот Джовани Пандико, който е бил изслушан на процеса като свидетел. Пред съдиите Пандико заявява, че генерал Музумечи е поискал от него да накара Али Агджа да обвини българите и руснаците. Пандико се е видял с генерал Музумечи в затвора, където Музумечи е отишъл да убеждава Пандико да говори с Агджа да се съгласи да сътрудничи.

Пред съда Пандико заявява, че Агджа е сключил сделка с Музумечи, а Абдулла Чатлъ потвърждава казаното от Пандико. Генералът скача и заявява, че никога не е срещал Пандико, нито е виждал някога Агджа. Самият Агджа е вбесен и не крие гнева си пред съдиите.

Чатлъ свидетелства, че също е бил убеждаван – срещу 200 000 ДМ да потвърди участието в покушението над папата.

*        *        *

“Stay Behind” /“Стой отзад”/ е организация, която е създадена навремето по инициатива на американското ЦРУ, за да предотвратява засилването на влиянието на прокомунистически и леви сили в страни членки на Североатлантическия пакт. Това секретно командване функционира наднационално, практически извън всякакъв контрол, без знанието дори на президентите и премиерите на страните, в които развива дейност. С течение на годините то попада под влиянието и на местни кланове и интереси - мафии, масонски обединения, паралелни структури. С италианското му поделение, наречено “Гладио” /което означава “Меч”/, например са обвързани лица, замесени в скандалите с Ватиканската банка “Амброзиано”, с масонската ложа П-2, просто недоволни от папата. Съществуването на “Гладио” бе разкрито още през 1992 г. от Джулио Андреоти.

„Гладио”, „Контрагериля” в Турция – за тях съобщава във филма си Румяна Угърчинска. „Тайна армия на НАТО”, която е действала в почти всички страни - членки на Алианса. Някои от тях са ползвали в Италия крайно десни терористи, манипулирали са в Турция и „Сивите вълци”, чийто член е Али Агджа.

Днес “Stay Behind” е минало. Но нали точно миналото искаме да научим след толкова години лъжи, обвинения и съсипани човешки съдби?

От централата на Алианса отричат всичко, но тогава кой направи връзката: крайнодесни-мафия-тайни служби? Нима политик от такъв ранг като Джулио Андреоти си измисля?

 

** Майкъл Лейдън е бивш сътрудник на Хенри Кисинджър, на генерал Александър Хейг, работил е със Збигнев Бжежински. Името на Лейдън се появява, когато на процеса срещу генерал Пиетро Музумечи /работил в засекретената служба супер СИСМИ, паралелна на военното разузнаване СИСМИ, ръководена от генерал Джузепе Сантовито, съвместно с Франческо Пациенца, масони от ложа П-2 - бел. Л. М. /. Та на процеса срещу самия него, генералът открито обвинява Лейдън, че е забъркал кашата с българската следа заедно с Клеър Стърлинг.

*** Стърлинг умира от загадъчна болест през 1995 година, факт, който не се нуждае от коментар, след като се има в пред вид дейността й като журналист и задачите, които е поемала.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1271-evropa-trqbva-da-prestane-da-igrae-rolqta-na-selski-idiot

Юбер ВедринИзвестният френски политик Юбер Ведрин е роден през 1947. Завършва Института за политически изследвания в Париж (където в момента е преподавател). В качеството си на дипломатически съветник на покойния президент Франсоа Митеран, Ведрин е назначен за генерален секретар на президентската администрация (1991-1995). По-късно става външен министър на Франция (1997-2002) в кабинета на социалиста Лионел Жоспен. След преизбирането на Жак Ширак за президент, през май 2002, Ведрин е заменен на поста от Доминик дьо Вилпен. Между другото, и Ширак, и Ведрин, и Вилпен са твърди противници на едностранните действия на САЩ в Ирак (неслучайно, Ведрин нарече Съединените щати „хиперсила”).

le tempsЮбер Ведрин често е критикуван от средите на левицата заради привързаността си към политическия реализъм. Той е известен с мрачните си прогнози за опасността от упадък на Европа и изместването и от новите възходящи азиатски сили. На тази тема е посветена и последната му книга „Глобалната схватка”.

Интервюто с Юбер Ведрин публикуваме с любезното съдействия на Le Temps

- По време на президентската си кампания, кандидатът на Социалистическата партия Франсоа Оланд се обяви против подписания в началото на март от повечето членки на ЕС т.нар. „фискален пакт”, процесът на чиято ратификация вече стартира. Не смятате ли, че подобно поведение би могло да провокира институционална криза в Европейския съюз?

-     Всъщност, Франсоа Оланд предлага съвсем разумни неща. Днес опасността за Европейския съюз не е свързана с позицията на Оланд, а с прекалено мащабното икономическо „прочистване”, предприето в името на суровите икономии и оздравяването на държавните бюджети. Действително е необходимо да се въведе ред във финансите на държавите-членки и никой не възнамерява да пречи на това. Въобще не ме шокира фактът, че солидарността, демонстрирана от германците, очевидно си има граници и, че те не искат да се превръща в дойна крава за цялата система…

Необходимо е обаче тези корекции да се осъществяват по разумен и политически приемлив начин, а не с помощта на нереалистични механизми, които при това са прекалено „слепи” и дори жестоки. Целият свят се страхува, че така в Европа могат да бъдат убити и последните остатъци от потенциала и за икономически растеж. Това призна германският финансов министър, за същото говори и италианският премиер Марио Монти. Така че, какво всъщност предложи Франсоа Оланд? Европейските дебати отново да се концентрират върху икономическия растеж. Да бъдат изяснени „полезните” разходи на държавата. Подобно преразглеждане на фискалния пакт е напълно възможно.

Как може да стане това? Та нали фискалният пакт вече беше подписан на 2 март 2012 в Брюксел от 25 страни-членки на ЕС, включително от Франция…

- Той може или да бъде преразгледан, или да бъде допълнен. Ако е възможно преразглеждането на отделни постановки на пакта, още по-добре. Ако не, тогава нека го допълним с нови задължителни ангажименти, целящи възстановяването на икономическия растеж. Това е напълно възможно. В историята има достатъчно примери за договори, които след подписването им е трябвало да бъдат променяни и адаптирани към ситуацията. Дискусията в тази посока би се оказала отлична възможност за преориентацията на приоритетите на ЕС. Необходимо е например, много внимателно да подходим към идеята за възобновяването на икономическия растеж, стимулирайки потреблението. Това, от което се нуждаем, е да създадем основата за утрешния икономически растеж (и този в по-далечна перспектива) и да се заемем с „екологизацията” на нашите икономики, по същия начин, по който навремето поставяхме акцента върху тяхната индустриализация. Тоест, необходимо е да навлезем в нова фаза от развитието си, отказвайки се хищническия икономически растеж. Да се опитаме да направим по-екологични транспорта, жилищата, урбанизацията… Помислете само, какво широко поле за нови идеи се разкрива пред нас.

Ето защо не мисля, че всички тези идеи ще бъдат посрещнати на нож от останалите европейски правителства. Убеден съм, че в крайна сметка може да бъде постигнат консенсус. Преразглеждането на фискалния пакт няма да провокира мащабна криза в ЕС. Това не е кой знае какъв проблем. Реакцията на германците също е предвидима: в в началото те, естествено, ще кажат не, но после ще се съгласят, защото би трябвало да са наясно, че икономическото „прочистване”, натрапено на Европа, в крайна сметка, ще доведе до рязък спад на германския износ.

- Друга тема, по която в момента тече сериозна дискусия, е за протекционизма и реципрочността в търговията. Следва ли ЕС да преразгледа политиката си в тази сфера?

-  Европа вече твърде дълго играе ролята на селския идиот в т.нар. „глобално село”. На глупака в глобалната система. На това следва да бъде сложен край. Днешната глобална схватка в никакъв случай не представлява пример за всемогъществото на международното право. Свидетели сме по-скоро на непрекъснат сблъсък между отделните пазари и непрекъснато изостряща се конкуренция. Западните държави, които доскоро наивно вярваха, че управляват света (както го вярваше и Джордж Буш-младши, стартирайки прословутата си „война срещу тероризма”), сега преоткриват за себе си тази изключително сложна реалност. Нека си отворим очите: много държави, на които довчера оказвахме помощ, днес са се превърнали в „дракони” и опасни наши конкуренти. Всички държави по света, освен западноевропейските, яростно защитават суверенитета си. Затова ми се струва напълно логично да поставя въпроса за реципрочността и „умната” защита на собствените ни пазари. Нека кажем „да” на социалните и екологични прегради и „не” – на преградите, въобще, още повече пък на стените. Необходим е по-добър баланс между западните и големите развиващи се държави. Разбира се, търканията и напрежението ще бъдат неизбежни. И какво от това?. Не бива да се боим от тях.

- Само че никак не е лесно да се прокара подобно изискване за реципрочност…

-  Истината е , че ако загърбим този въпрос рискът ще е по-голям. Народите на Запада и особено европейците се чувстват все по-неуютно, сблъсквайки се с глобализацията. Мнозина осъзнават че са губещата страна в този сблъсък и обвиняват своите правителства, че вече нищо не контролират. Тоест, те много лесно могат да бъдат мобилизирани за протестни действия. Спомням си, как осъществихме проекта за ролята на Франция в глобализационния процес през 2007. Тогава „Файненшъл таймс” публикува резултатите от едно проучване, според което глобализацията не поражда оптимизъм в нито една западна държава. Хората я разглеждаха по-скоро като генератор на проблеми, а не на предимства. Ако искаме да възстановим доверието в този процес, се налага отново да въведем ясни правила. В крайна сметка, това е въпрос на здрав смисъл. Правителствата трябва да покажат, че обикновените хора не са изоставени на произвола на съдбата. В същото време следва да се откажем от идеализираната представа за Запада, който стои на върха на Олимп, диктува оттам правилата си на останалите и може да се бърка във вътрешните им работи. Това вече не работи. Днес се налага да се водят преговори във всички области. Възходът на големите развиващи се държави прави собствената ни мощ доста относителна. Икономическите кръгове, които толкова упорито ни тласкаха към все по-голяма либерализация, започват да осъзнават истинската и същност, като това особено се отнася за индустриалците. Тоест, днес е изключително необходимо да дискутираме, да си сътрудничим, да преговаряме за трансфера на технологии. Не бива да изпадаме в паника, но се налага да бъдем реалисти.

- В такъв случай, нима са справедливи критиките срещу привържениците на идеята за укрепване на федерализма в ЕС, обявяващи се за една по-силна Европа?

- Винаги съм се отнасял със симпатия към тези дискусии, но те могат да придобият и трагичен отенък. Светът действително се нуждае от „европейски полюс”, тъй като ако Европа не се трансформира в държава, ще стане зависима. Да, необходимо е да защитим европейския начин на живот. Но федерализмът в мащабите на ЕС, ако го копираме едно към едно от американския федерализъм, просто няма да работи! Навремето Бисмарк успява да обедини германците, Кавур прави същото с италианците. Но няма как да излезем извън рамките на европейските национални държави. Жак Делор е прав, когато говори за „федерация от национални държави”. Необходимо е да се съчетае запазването на големите държави с ефективните механизми на колективните действия. Това няма как да се избегне. Лично аз не вярвам в идеалистическия федерализъм.

Между другото, Никола Саркози също наблягаше на това, че по време на първия си мандат е защитавал интересите и на Франция, и на Европа. Какво мислите за нападките му срешу Шенген?

-  Резултатите от управлението му не са еднозначни. Действително имаше силни моменти, но и очевидни провали, като Средиземноморския съюз например. През последните две години от мандата си той направи прекалено много отстъпки пред Германия и то след като през първите три години толкова упорита се съпротивляваше на немските инициативи. Разбира се, в крайна сметка, той и Меркел успяха да намерят начина за съвместни действия. И какво последва? Никола Саркози съумя да реши проблемите по един „хусарски” начин и всеки път трябваше да плаща за това. Само че международните проблеми на се свеждат само до търсенето на конкретни решения за всеки отделен случай. Необходимо е да можеш да управляваш взаимодействието в дългосрочна перспектива. Що се отнася до преразглеждането на Шенгенските споразумения, то вече е в ход и това е добре. В последно време, Шенген се превърна в своеобразно решето. Затова развитие получи идеята за преразглеждане на начина на функциониране на тези споразумения, въз основа на подобряването на съвместното управление с участието на Брюксел и страните-членки. Всичко останало е просто политиканска полемика.

Каква следва да бъде външната политика на Франция, според Вас?

- На първо място е Европа с нейния фискален пакт, който следва или да бъде преразгледан, или допълнен. След това идва въпросът за НАТО, чиято поредна среща на върха се проведе на 20-21 май в Чикаго. Тук основният въпрос е, „защо е необходима организация като НАТО?”. Имам предвид, в частност, американския проект за т.нар. европейска ПРО. Той може да се разглежда единствено като допълнение към френския потенциал за ядрено сдържане. В изказванията на американските официални лица по темата присъстват редица нееднозначни моменти, които следва да бъдат отстранени. За Франция тук възникват два важни въпроса:  за абсолютната необходимост да бъде съхранена фундаменталната сигурност, гарантирана от нейния потенциал за ядрено сдържане, както и за финансовите и политически проблеми, произтичащи от проекта за ПРО, които могат да се изплъзнат от вниманието на държавите-членки.

Що се отнася да Афганистан, лично аз подкрепям незабавното изтегляне на всички войски оттам, при условие че се гарантира сигурността им, както се положат максимални усилия за избягването на излишно напрежение. Западната военна операция в тази страна напълно изчерпа своята логика. Идеята да се поеме отговорността за държава като Афганистан и тя да се трансформира е похвална, но се провали тотално. Няма как да управляваме Афганистан вместо афганците. Това просто не ни е по силите.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1270-istinskiq-problem-v-amerikansko-izraelskite-otnosheniq

Израелският премиер Бенямин НетаняхуВ двустранните отношения на САЩ с различните държави по света вероятно няма други, които да се наблюдават толкова внимателно и да пораждат толкова коментари, като тези с Израел. Американско-израелските отношения са обект на безброй анализи. При това, както привържениците, така и противниците им зорко следят и най-малките признаци за напрежение или влошаване, които карат първите да страдат, а вторите да се радват. Докато при управлението на президента Буш-младши развитието на тези отношения не пораждаше кой знае какви емоции, имайки предвид постоянната и почти безкритична подкрепа на Белия дом за Израел, това на президента Обама даде достатъчно възможности на анализаторите да спекулират за проблемите между Вашингтон и правителството на Бенямин Нетаняху. Досега, характерът на този спор беше изцяло предсказуем – от едната страна в него са онези, които критикуват президента Обама заради предполагаемото му нежелание да продължи да подкрепя безусловно Израел (1), от другата – тези, които подкрепят произраелската политика на американския президент (2).

Барак Обама, президент на САЩИ двете страни обаче, фокусират вниманието си в погрешна посока. Истинският дебат не е за това, дали Обама е достатъчно произраелски настроен. Истинският дебат би трябвало да се води по въпроса, доколко днешните американски и израелски интереси в Близкия Изток съвпадат? Или, казано по-простичко, фундаменталният проблем в отношенията между САЩ и Израел не е свързан с отделни личности, колкото и важни да са те, а с прогресивно раздалечаващите се интереси на двете държави.

Хорът на критиците на Обама

За мнозина израелци и американци, подкрепящи Израел, причината за появилите се през последните години разногласия е проста: президентът Обама в действителност не е произраелски настроен, или поне не толкова, колкото биха искали дясно ориентираните израелски и американски евреи, както и повечето републиканци в САЩ. За тях, да си „произраелски настроен” означава безкритично да подкрепяш всяко израелско правителство. Това понятие не включва опитите да се внуши на Израел, кое е по-добро за страната или пък да се оказва някакъв натиск върху него – все неща, които президентът Обама си позволява да прави. От тази тесногръда гледна точка, Обама със сигурност не е „произраелски настроен”, само че това се отнася и за много американски евреи, както и за немалко израелци, които също не са склонни сляпо да подкрепят правителството на Нетаняху.

Истината обаче е, че не само дясно ориентираните американски и израелски евреи поставят под въпрос произраелските чувства на Обама. В Израел и сред американската еврейска общност е широко разпространено мнението, че президентът Обама не е емоционално и инстинктивно „произраелски настроен”, каквито бяха предшествениците му (и особено президентите Буш-младши и Клинтън). Макар че се признава подкрепата, която Обама отвреме навреме оказва на Израел (например в ООН (3), или когато израелското посолство в Кайро беше обсадено от демонстранти), той не се смята за „истински приятел” на еврейската държава. Колкото и неоснователно да е това схващане, то се затвърждава, въпреки искрени усилия на президента Обама и неговите привърженици да го оборят. В определени кръгове на американската еврейска общност твърдението, че Обама инстинктивно („в червата си”) не е добре настроен към Израел (4), се е превърнало в клише.

ИзраелТова убеждение, че Обама не е искрено произраелски настроен е и резултат от постоянните усилия на републиканците да привлекат еврейските избиратели и спонсори. Подобно поведение винаги е било характерно за републиканците, но с влизането на Обама в Белия дом то получи нов тласък. Както изглежда републиканците смятат, че този път, за разлика от преди, когато по-голямата част от избирателите-евреи предпочитаха да гласуват за Демократическата партия, сега те ще се отдръпнат от нея и ще гласуват за републиканския кандидат. Въпреки че подобен сценарий е малко вероятен (независимо от изненадващата победа на републиканците по време на изборите за Конгрес в населения предимно с евреи 9-ти район на Ню Йорк, където преди това печелеше демократът Антъни Уайнър) (5), той продължава да изкушава републиканците, надяващи се да превърнат въпроса за отношението на Обама към Израел в инструмент за привличане на повече избиратели за президентската надпревара в края на 2012. Тоест, непрекъснатите критики срещу „израелската политика” на Обама от страна на републиканските политици и коментатори, се базират не на обективен анализ, а на изборни съображения.

Всъщност, критиките към подхода на Обама в отношенията с Израел не само са тенденциозни (и донякъде неискрени), но и са доста избирателни. Твърдението, че Обама е „хвърлил Израел под колелата на автобуса” (по думите на Мит Ромни) се опровергава от факта, че връзките между САЩ и Израел в отбранителната сфера,на практика, се задълбочиха при управлението на Обама (6). Това разбира се не означава, че начинът, по който Обама развиваше отношенията с Израел е безупречен. Несъмнено, президентът и някои членове на администрацията му допуснаха редица тактически грешки, част от които им струваха доста скъпо. Така например, Обама не посети нито веднъж Израел, нито пък се обърна директно към израелската общественост, макар че отправи подобни обръщения към мюсюлюлманската и арабската общности в Анкара, през април 2009, Кайро, през юни 2009 и в Държавния департамент, през май 2010. Но, макар че администрацията му има вина за недостатъчно доброто управление на двустранните отношения, тя не може да бъде обвинена, че е намалила американската помощ за Израел, както твърдят мнозина нейни критици.

Но, ако президентът Обама не бива да бъде обвиняван за възникналото по време на мандата му напрежение между САЩ и Израел, тогава кой е виновен за това? Според някои анализатори, причината е в сблъсъка между двама много различни политически лидери – Обама и Нетаняху (7). Двамата наистина идват от силно различаващи се политически лагери – Обама е либерал, а Нетаняху е консерватор, а и в личен план не изглежда, че те изпитват особено доверие един към друг (8). Липсата на персонални симпатии помежду им си пролича доста ясно при срещите им в Белия дом, особено през май 2011, когато Нетаняху си позволи публично, пред очите на журналистите, да поучава слушащият го с каменно изражение Обама , след като предния ден президентът беше заявил в Държавния департамент, че границите на бъдещата палестинска държава следва да се съобразят с очертаната през 1967 „Зелена линия”, като се договори взаимен обмен на територии.

Но, въпреки че личните отношения между лидерите със сигурност се отразяват и върху тези между техните държави (пример за което бяха близките отношения между президента Буш-младши и британския премиер Блеър), те не могат да обяснят напрежението в американско-израелските отношения при управлението на Обама. В крайна сметка, това напрежение не е само между Обама и Нетаняху. То е много по-широко и има по-дълбоки корени, т.е. не опира единствено до личностния сблъсък между двамата лидери. Истината е, че в основата му са различните стратегическите перспективи. И само ако осъзнаем това, можем да разберем и какъв точно е проблемът в американско-израелските отношения днес.

Общи интереси, различни стратегически перспективи

Преди повече от век, британският премиер лорд Палмерстън изрича прочутата фраза „държавите нямат постоянни приятели и съюзници, а само постоянни интереси” и оттогава тя е залегнала в основите на реалистичния подход към международните отношения. Когато става дума за американско-израелските отношения обаче, е налице тенденция тази доказана истина да бъде игнорирана. Вместо това, американските и израелски официални лица неуморно ни внушават, както направи и президентът Обама в посланието си до конференцията на Американско-израелския комитет по обществените въпроси (АІРАС), на 22 май 2011, че: „връзките между САЩ и Израел са нерушими” (9). Макар че тези думи сигурно са стоплили сърцата на привържениците на неформалния съюз между двете държави, те не отчитат фундаменталния факт, че САЩ и Израел се ръководят, преди всичко, от националните си интереси, а не от взаимната си привързаност, и тъкмо тези интереси, в крайна сметка, определят и характера на взаимоотношенията им. Колкото повече съвпадат те, толкова по-силна ще е и връзката между двете страни.

Стената разделяща Палестина от другите израелски земиРазбира се, те и днес продължават да имат много общи интереси в Близкия Изток. И двете се противопоставят на иранската ядрена програма и биха искали да ерозират влиянието на Техеран в региона; и двете се противопоставят на разпространението на балистичните ракети и оръжията за масово унищожение; и двете искат да спрат ислямисткия тероризъм (независимо дали този на Ал Кайда, ХАМАС, Хизбула или други джихадистки групи); и двете подкрепят прозападните режими в региона (като йорданския например) и държат на стабилността в него. По принцип, и двете биха искали да се намери мирно решение на арабско-израелския конфликт, на принципа „два народа, две държави” (т.е. еврейска и палестинска държава) и „нормализация” на отношенията между арабския свят и Израел.

На хартия, или на думи, всичко изглежда наред. Нещата обаче се променят, когато тези широки цели трябва да се трансформират в реална политика и да се реши, кои от тях следва да се приоритизират. Твърде често се оказва, че САЩ и Израел имат различни приоритети и следват различни стратегии. С други думи, не става дума толкова, че двете държави, на практика, искат различни неща, а че се разминават относно начините за постигането им. Както ясно посочва анализаторът на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Хаим Малка, в доклада си за бъдещето на американско-израелския съюз: „начините, по които САЩ и Израел се опитват да реагират на общите предизвикателства, все повече се различават” (10).

Този проблем допълнително се усложнява от факта, че различният подход на американците и израелците към общите предизвикателства все повече се възприема от всяка от страните, като вреден за собствените и интереси. Така, докато американските чиновници обясняват, че Израел не се интересува достатъчно от интересите на САЩ и, че действията му често са неприемливи за Вашингтон, израелците критикуват „наивната” дипломация на Америка в Близкия Изток и вредните последици от нея за еврейската държава. С други думи, всяка от двете страни вярва, че политиката на другата ерозира националните и интереси (11). На този фон, напрежението в сегашните американско-израелски отношения едва ли трябва да ни учудва.

В по-широк план, правителството на Нетаняху възприема сегашната стратегия на САЩ в Близкия Изток като плаха и късогледа. То смята, че тя създава впечатление за слабост на Америка у регионалните и противници (и, най-вече Иран), не е достатъчно съгласувана с регионалните и съюзници (като Израел и Саудитска Арабия) и създава условия за появата на вакуум, който може да бъде запълнен от външни сили (в частност, от Русия и Китай). Всичко това е заплаха за Израел. И обратното, в очите на администрацията на Обама, в момента Израел въобще не разполага с ясна стратегия. Според американците, тази стратегия е блокирала някъде между отричането и пренебрежението – отричането на дългосрочните тенденции, които биха могли да превърнат страната в недемократична държава, и пренебрежението към всеки опит за натиск върху Израел, дори ако той се оказва с добри намерения. Като най-близък (ако не и единствен) израелски съюзник, за САЩ това не е никак добре, тъй като именно те са принудени да плащат дипломатическата цена за упоритостта на еврейската държава.

Наред с изброените дотук причини, съществуват три важни въпроси, по които САЩ и Израел имат различни стратегически визии и които са основния фактор за напрежението в двустранните отношения през последните години: израелско палестинският конфликт, иранската ядрена програма и т.нар. „арабска пролет”. В основата на споровете между двете страни е фундаменталното разминаване между начините, по които двете държави възнамеряват да преследват целите си, колко важни са тези цели и какви точно са те.

Различните стратегии: Израелско-палестинският конфликт

Всъщност, САЩ и Израел имат консенсус по много от аспектите на израелско-палестинския конфликт – за желания резултат, за необходимостта от преки двустранни преговори между участниците с цел да се намери взаимно приемливо решение и за невъзможността да се преговаря с ХАМАС, но между тях съществуват и редица сериозни разминавания. Най-очевидното е за израелските селища на Западния бряг и в Източен Йерусалим, които отдавна са обект на несъгласие между израелското и американското правителства. Всяка предишна американска администрация се противопоставяше на строежа на нови израелските селища (някои по-остро от други, като например тази на Буш-младши) и всяко израелско правителство отказваше да спре тези строежи (макар че някои ги забавяха, докато други ги ускоряваха).

Тоест, няма нищо ново в постоянните критики на администрацията на Обама срещу изграждането на селища от правителството на Нетаняху, освен може би, че са по-силни и недвусмислени (да си припомним гневната реакция на Белия дом, когато Израел обяви плановете си да строи нови сгради за евреите в Източен Йерусалим, точно по време на посещението на вицепрезидента Джо Байдън в страната, през март 2010). Както посочва в тази връзка бившият шеф на кабинета на Обама Рам Еманюел:”САЩ вече повече от двайсет години следват една и съща политика по този въпрос, разликата е, че ние ясно я декларираме, вместо да я шепнем, както правеха някои преди нас” (12).

Ако администрацията на Обама все пак се различава от предшествениците си в подхода по този въпрос, което е свързано със значението, което тя му придава. Това не се дължи на липсата на произраелски чуства у президента Обама или неговия екип, а че администрацията на президента, както и мнозина експерти в и извън правителството, съзнават, че строежът на нови селища в окупираните територии е ключов въпрос с огромно влияние върху израелско-палестинския мирен процес. Вместо да гледат на продължаващото разширяване на израелските селища като на досаден проблем, САЩ вече осъзнават значението на въпроса за палестинците, както и, че това е най-голямата пречка за постигането на прогрес в мирния процес (13). Въпреки че в миналото палестинците бяха склонни да преговарят с Израел, независимо от продължаващото изграждане на селища, днес вече не са съгласни да го правят, виждайки как експанзията на израелските селища буквално „изяжда” земята на бъдещата Палестинска държава. Докато палестинците ставаха все по-непоколебими в противопоставянето си на строежа на израелски селища на тяхна територия, администрацията на Обама, на свой ред, засилваше натиска си върху Израел да прекрати строежите. Така, скоро след като пое властта, администрацията на президента поиска от израелското правителство да замрази строителството. Както обяснява в тази връзка професор Шаи Фелдман: „Съзнавайки, че палестинската страна няма никакво доверие на новото израелско правителство, доминирано от партията Ликуд, администрацията на Обама стигна до извода, че е необходимо да се направи драматична стъпка към изграждане на такова доверие, което би подобрило условията за предложените мирни преговори. И след като в центъра на палестинското недоверие към Израел е продължаващото разширяване на израелските селища в окупираните територии – нещо, което палестинците смятат за несъвместимо с мирните преговори и края на израелската окупация на палестинските земи, беше естествено САЩ да натиснат Израел да замрази строителството” (14).

Докато администрацията на Обама вярва, че прекратяването на изграждането на нови израелски селища ще увеличи шансовете за успех на мирния процес, правителството на Нетаняху е убедено, че строежът на селища не се отразява сериозно върху хода на палестинско-израелските отношения. То посочва, че в миналото са се водили мирни преговори, при това успешно, независимо, че изграждането на израелски селища е продължавало. Според него, настояването на палестинците строежите да бъдат напълно замразени е само „димна завеса”, целяща да се избегне воденето на преговори по същество с Израел. Тоест въпросът е, доколко изграждането на селищата наистина е от значение (реално или символично) за перспективите за постигане на мир между евреи и палестинци.

Но, докато разминаването между САЩ и Израел по този въпрос достатъчно широко се освещава от медиите, много по-малко внимание се обръща на далеч по-важното и фундаментално разминаване относно ролята, която израелско-палестинският конфликт играе в по-широката динамика на Близкия Изток. Дали конфликтът радикализира арабското и мюсюлманското обществено мнение? Дали той затруднява умерените режими в желанието им да следват прозападна политика? За мнозина, принадлежащи към американския елит в сферите на дипломацията и сигурността, отговорът и на двата въпроса е твърдо „да” (15). Тезата за „връзката” между арабско-израелския конфликт и други въпроси, които са от интерес за САЩ в Близкия Изток, днес се споделя от мнозина сегашни и бивши американски правителствени служители (демократи и републиканци), както и от експертите по Близкия Изток.

Тази „връзка” не означава (както понякога се твърди), че мирът между араби и израелци е лекарство за всичките проблеми в региона. Тя означава просто, че постигането му би помогнало на САЩ да се справят с другите регионални проблеми – например би улеснило сдържането на Иран, тъй като ще отслаби позициите на сателитите му Хизбула и ХАМАС и ще направи по-лесна мобилизацията на арабите-сунити срещу Техеран, т.е. ще съдейства за подобряване на цялостната атмосфера в региона. В САЩ е налице нарастващ консенсус, че израелско-палестинският конфликт вреди на американските интереси в Близкия Изток, макар че повечето политици не са склонни да го кажат на глас, по чисто електорални съображения. Той обаче беше огласен достатъчно ясно от генерал Дейвид Петреъс, тогава шеф на Централното командване на САЩ (а днес директор на ЦРУ) в доклада му пред Комитета за въоръжените сили на Сената от март 2010, където той посочва, че: „Израелско-палестинският конфликт съдейства за формирането на антиамерикански чувства заради фаворизирането на Израел от САЩ. Гневът на арабите, породен от нерешения палестински проблем, ограничава мащабите и дълбочината на американските партньорства с правителствата и народите в региона и ерозира легитимността на умерените режими в арабския свят. Междувременно, Ал Кайда и други екстремистки групировки използват този гняв за да разширят подкрепата си. Освен това, продължаващият конфликт разширява влиянието на Иран в арабския свят, чрез сателитите му – ливанските Хизбула и ХАМАС” (16).

Администрацията на Обама споделя тази визия и вярва, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт би било най-големия принос за регионалната стабилност. Впрочем, други американски администрации също бяха наясно с това, но никой не го декларира толкова ясно и открито. Членовете на кабинета на Обама просто казаха публично това, което предшествениците им дискутираха неофициално. Още като кандидат президент Обама открито говореше за връзката между израелско-палестинския конфликт и другите интереси на САЩ в Близкия Изток, посочвайки в едно интервю, че „този постоянен сблъсък (израелско-палестинският конфликт – б.а.) вреди на цялата ни външна политика. Липсата на решение за този проблем се използва като оправдание от антиамерикански настроените войнствени джихадисти за да извършват непростимите си действия, т.е. в наш национален интерес е да го решим…” (17). Той не промени тона си и след като стана президент, обявявайки например, че: „липсата на мир между палестинци и израелци е пречка за всички останали сфери на задълбочаващо се сътрудничество, както и за гарантирането на по-голяма сигурност за хората от региона, а и за САЩ” (18). Макар че Обама вероятно смята създаването на палестинска държава за морално оправдано, за него е много по-важно, че то представлява стратегическа необходимост за самите САЩ.

Въпреки че Израел също подкрепя създаването на Палестинска държава (19), най-малкото на теория, той не е много склонен това да се случи скоро. Премиерът Нетаняху официално одобри решението за двете държави (в широко дискутираната си реч в Университета Бар-Илан, през юни 2009) (20), но гледа на него без всякакъв ентусиазъм (21). Той не направи почти нищо за прокарването му и със сигурност няма да промени това си поведение. Както изглежда, Нетаняху вярва, че макар създаването на Палестинска държава да е от дългосрочен интерес за Израел, то не е в негов интерес в краткосрочна перспектива, имайки предвид риска новата държава да попадне под управлението на ХАМАС, т.е. в иранската сфера на влияние (22). За него и за мнозина други от военния елит и специалните служби на Израел, създаването на Палестинска държава е опасна игра и Нетаняху инстинктивно иска да играе предпазливо, т.е. за време. Тази израелска политика на постоянно отлагане поражда нарастващо раздразнение у администрацията на Обама (23).

Но дори Израел да искаше да действа по-бързо и смело за реализацията на решението за двете държави, както го кара администрацията на Обама, той няма да приеме американската теза, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт ще има огромно позитивно въздействие върху целия Близък Изток. Истината е, че мнозина израелци смятат, че конфликтът им с палестинците всъщност е последица от проблемите на региона, а не причина за тях. Освен това те отхвърлят тази идея, тъй като смятат, че тя означава, че Израел, поне частично, е отговорен за проблемите в Близкия Изток, т.е. индиректно и за тези на Америка в региона.

Колкото повече САЩ се убеждават, че действително има пряка връзка между арабско-израелския конфликт и гарантирането на другите американски стратегически интереси в Близкия Изток (и дори отвъд региона), толкова по-силен ще става натискът на Вашингтон, включително върху Израел, за разрешаване на конфликта, но паралелно с това ще нараства и съпротивата на израелския елит срещу това. Което няма как да не задълбочи напрежението в американско-израелските отношения, без значение кой управлява в двете държави.

Различните приоритети: иранската ядрена програма

Както Израел, така и САЩ искат едно и също по отношение на двата основни проблема в Близкия Изток – израелско-палестинския конфликт и иранската ядрена програма, а именно създаване на отделна Палестинска държава и прекратяване ядрената активност на Техеран. Те обаче драматично се разминават по начина, по който подреждат приоритетите си. Така, Израел поставя на първо място заплахата от Иран, а не конфликта си с палестинците (който, според мнозина израелци може да бъде управляван). И обратното, за САЩ, иранската ядрена програма (макар да е сериозно предизвикателство), не представлява такава заплаха, каквато е за Израел, а прекратяването и не е нито толкова спешно, нито толкова важно.

За израелците, Иран се е превърнал в постоянна заплаха. Почти всички го смятат за най-големия враг и най-сериозната заплаха. Няма нужда да казвам, че тази представа не е неоснователна, имайки предвид иранската подкрепа за ХАМАС и Хизбула, арсеналът на Техеран от балистични ракети и продължаващата му ядрена програма, чиято крайна цел, както се предполага, е създаването на ядрено оръжие.Тъй като тревогата в израелското общество нарасна през последните години (отчасти заради апокалиптичните предупреждения на редица водещи израелски политици, които дори събудиха призрака на Холокоста, сравнявайки Иран с нацистка Германия, а президента Махмуд Ахмадинеджад с Адолф Хитлер (24)), иранската заплаха засенчи всички други предизвикателства пред националната сигурност на Израел, включително конфликта с арабите. Съществува обществен консенсус, че появата на ядрен Иран ще представлява безпрецедентна, дори екзистенциална заплаха за еврейската държава (25). Затова повечето израелци подкрепят нанасянето на едностранен удар срещу иранските ядрени инсталации, ако санкциите и дипломацията не успеят да убедят иранците да прекратят ядрената си програма, макар че са раздвоени, дали Израел следва да осъществи тази атака незабавно (26).

Без значение, колко често и патетично членовете на администрацията на Обама призовават да бъде попречено на Иран да се сдобие с ядрени оръжия и намекват, че ако се наложи може да се използва военна сила срещу него, фактът е, че САЩ не са толкова застрашени или притеснени от иранската ядрена програма, колкото е Израел. Нещата опират и до географията, САЩ са много по-далеч от Иран, отколкото Израел и са много по-могъщи от него. Иранските ракети не могат да достигнат САЩ, пък дори и да можеха, не са в състояние да ги засегнат сериозно. Затова Съединените щати и Израел фундаментално се различават по начина, по който възприемат иранската заплаха. За САЩ, Иран несъмнено е стратегически кошмар, който може да даде мощен тласък на ядреното разпространение в региона, минирайки глобалните усилия за неразпространение, но в никакъв случай не представлява непосредствена заплаха за съществуването на Америка, каквато е за Израел. САЩ могат да съществуват съвместно с един ядрен Иран, ограничавайки се само със сдържането му (както действаха спрямо Съветския съюз през студената война). Израел обаче не може да си го позволи, или поне така си мисли. Както отбеляза наскоро израелският вицепремиер Силван Шалом: „Израел не може да живее с мисълта, че група луди, като иранския режим, ще решават дали да унищожат еврейската държава или не” (27).

Тоест, това, което реално разделя Израел от САЩ, когато става дума за иранската ядрена програма, не са различаващите се разузнавателни данни на двете държави за това, колко близо е Иран до създаването на ядрени оръжия, или коя точно е „червената линия”, чието прекрачване ще изисква военна атака срещу иранските ядрени обекти, както често твърдят медиите (28), а различните им преценки за това, дали наистина се налага и доколко си струва подобна атака. За САЩ и Израел цената и ползата от открита военна акция срещу Иран, силно се различават. Имайки предвид, че израелците смятат Иран за екзистенциалната заплаха, подобна акция, в крайна сметка, би си струвала от тяхна гледна точка, независимо, колко рискована и скъпа би могла да бъде. Това обаче със сигурност не се отнася за САЩ (една прикрита военна кампания е нещо друго) (29). То обяснява и опасенията на Вашингтон, че Израел може да реши да атакува Иран без предварителното одобрение на САЩ, както и постоянните усилия на администрация на Обама да увери Израел, че Америка ще гарантира сигурността му (тук е мястото да напомня, че въпреки толкова често декларираната му подкрепа за Израел, президентът Буш-младши отказа да даде зелена светлина за военна атака срещу иранските ядрени мощности, когато тогавашния израелски премиер Йехуд Олмерт го помоли за това през 2008 (30)).

Американските уверения обаче, не успокояват особено израелските страхове, свързани с Иран, и тревогата, че САЩ биха могли да се примирят с появата на ядрен Иран само и само да не допуснат нова война в Близкия Изток. Всичко това увеличава подозренията на израелците, че САЩ няма да поискат да атакуват иранските ядрени обекти, нито ще позволят на Израел да го стори, а от друга страна задълбочава тревогата на американците, че някой ден Израел ще нападне Иран без да предупреди Вашингтон – още една причина за напрежението в американско-израелските отношения.

Различните цели: „арабската пролет”

При управлението на президента Обама отдавна съществуващите противоречия относно ключовото значение на израелско-арабския конфликт и непосредствения характер на иранската ядрена заплаха, бяха в основата на напрежението в американско-израелските отношения. След това, през 2011, започна т.нар. „арабска пролет”. Революциите и бунтовете, разтърсили арабския свят, довели до падането на редица режими и променили близкоизточната политика, бяха оценени по различен начин от САЩ и Израел (поне повечето от тях). След като винаги досега подкрепяха един и същи отбор в арабския свят – този на прозападно настроените автокрации (и, най-вече Хосни Мубарак в Египет и Хашемитската династия в Йордания), за първи път САЩ и Израел, вече не залагат на едни и същи политици.

Казано по-простичко, Израел би искал оцеляването на управляващите арабски автокрации (макар и по-скоро от страх), докато САЩ се обявиха (макар със закъснение, колебливо и много избирателно) в подкрепа на бунтуващите се арабски маси, настояващи за справедливост и промяна. Разликата в отношението на САЩ и Израел към „арабската пролет” си пролича особено в случая с Египет, където администрацията на Обама подкрепи свалянето на президента Мубарак и демократичния преход в страната, докато правителството на Нетаняху открито подкрепяше Мубарак и заменилия го военен съвет. Впрочем, различията между двете страни се проявиха и в отношението им към бунтовете в Сирия, които САЩ подкрепят, докато Израел изглежда дълбоко раздвоен в отношението си към тях (макар че не харесват Асад, израелците се боят от възникването на хаос и перманентно нестабилност в Сирия) (31).

Така, „арабската пролет” задълбочи различията между американската и израелската стратегии в Близкия Изток. Въпреки че САЩ и Израел традиционно подкрепяха запазването на статуквото в региона, днес това вече не е така, след като администрацията на Обама подкрепи (в различна степен) бунтовниците в целия регион от Тунис, на Запад, до Йемен, на Изток. И тук, както и в отношението към иранската заплаха, географското положение се оказва критично важен фактор. За израелците, арабската пролет не е далечно събитие, каквото е за американците, а нещо, случващо се в непосредствена близост и дори преливащо през границите им. Опасността от появата на яростно антиизраелски (и дори антисемитски) ислямистки правителства, дошли на власт чрез демократични избори, е реална и непосредствена и може да има катастрофални последици за израелската национална сигурност, особено ако доминираното от „Мюсюлманските братя” правителство в Кайро реши да анулира египетско-израелските мирен договор.

Тоест, макар че „арабската пролет”, на практика, доведе до един по-демократичен арабски свят, Израел може да се окаже големия губещ от това, най-малкото в краткосрочна перспектива. При положение, че арабското обществено мнение е силно антиизраелско и про-палестинско, фактът че занапред то ще оказва много по-голямо въздействие върху външната политика на арабските държави, няма как да не повлияе върху отношението им към Израел и израелско-арабския конфликт. Публично декларираната враждебното и неофициално осъществяваното сътрудничество, което от много години насам характеризираше взаимоотношенията на немалко арабски режими с Израел, сега ще се променят.Разбира се, това не означава задължително, че Израел ще се окаже забъркан в нови конфликти с арабските държави, но със сигурност може да направи по-трудна за него ситуацията в региона, най-малкото докато продължава да окупира палестински и арабски земи.

Докато Израел се опасява, че ще пострада от демократизирането на арабския свят, САЩ се надяват са спечелят от това. Независимо, дали тази надежда е обоснована или не, именно тя определя действията на администрацията на Обама. В Белия дом очевидно вярват, че ако Вашингтон публично подкрепи свободата и демокрацията в арабския свят, вместо да се опитва да съхрани регионалната стабилност и съществуващия ред, може да спечели симпатиите на арабските маси. И дори те да не станат по-проамерикански, биха могли да се превърнат в „по-малко антиамерикански” настроени, ако САЩ решат да застанат „на правилната страна в историята”.

Идеята да бъде подкрепена арабската демокрация и да бъдат спечелени сърцата и умовете на арабите залага на дълбоко вкоренения оптимизъм и вярата в демокрацията на американците. Израелските евреи, напротив, са свикнали да смятат арабите за „органично враждебни” към Израел, а политическите промени в арабския и мюсюлманския свят – за потенциално опасни за собствената им сигурност – примерът с иранската революция от 1979 винаги е в съзнанието им. Така, докато американците и правителството на САЩ залагат на победата на демократичните сили в Близкия Изток и разширяването на „арабската пролет”, израелците се опасяват от най-лошото (32).

Дори ако демократизацията на региона доведе на власт ислямистки правителства – както вече стана в Тунис, Либия и, особено, в Египет, САЩ изглеждат готови да се съобразят и приемат този неизбежен резултат, докато израелците не. Американските политици изглежда са осъзнали, че не всички ислямистки движения са еднакви и някои разполагат с огромна обществена подкрепа. И че си струва да се работи с онези от тях, които са склонни да се съобразяват с правилата на демокрацията и да уважават правата на жените и немюсюлманските малцинства. Във всеки случай, САЩ нямат кой знае какъв избор, освен да се ангажират с тях, имайки предвид огромната обществена подкрепа, с която те разполагат (въпреки колебливия подход на администрацията на Обама към „Мюсюлманските братя” в Египет, доминиращи в местния парламент). От друга страна, за Израел, ислямистите не заслужават доверие, колкото и „демократични” да се опитват да изглеждат. Затова не бива да се допусне те да поемат властта в страните си.

Впрочем, САЩ и Израел не само гледат с различни очи на арабските бунтове, които преобръщат регионалния ред с главата надолу. Всяка от двете страни разглежда реакцията на другата на случващото се като „проблематична”, в най-добрия случай. Така, подкрепата на администрацията на Обама за арабските бунтове, особено в Египет, се оценява от Израел като „наивна” и дори „безразсъдна” (33). И обратното, в Белия дом, както и сред някои американски анализатори, „щраусовата” реакция на Израел на тези събития поражда раздразнение и дори гняв (34). И в този случай, поведението на двете държави и напрежението което то поражда, са резултат повече от разминаващите се национални интереси на САЩ и Израел, отколкото от различията между техните лидери.

Необходимата промяна в дискусията по основните проблеми

Отношенията между САЩ и Израел винаги са имали върхове и спадове, преминавали са през кризисни моменти и периодично нарастване на напрежението. В този смисъл последните четири години, когато в двете страни управляват Обама и Нетаняху, не са изключение. Макар че за някои е политически изгодно и психологически удобно да хвърлят вината за всички възникнали проблеми в двустранните отношения върху президента Обама или неговата администрация, това не ни помага да разберем истинските причини за тези проблеми през последните години.

Вместо да спорим, дали Обама, дълбоко в себе си, е „про- или антиизраелски настроен”, би трябвало да фокусираме вниманието си върху американските и израелските интереси и да се запитаме, доколко те се припокриват на практика. Не е едно и също, дали Израел представлява стратегическа ценност или бреме за САЩ, както си мислят някои. Това е безмислен спор, който твърде често конфронтира защитниците на Израел, с техните противници и не води доникъде. Вместо да разискваме въпроса, дали съюзът с Израел помага или вреди на САЩ, би трябвало да анализираме сферите, в които двете страни се разминават, и се опитаме да разберем дали в тези сфери може да се постигне някакъв компромис или поне противоречията да бъдат притъпени. С други думи, трябва да се ангажираме в постоянна дискусия за реалните интереси на САЩ и Израел и как те биха могли да се сближат, а не само да дефинираме тези интереси или да търсим отговор на въпроса, как те се нарушават и от кого.

Като две държави с много различни размери, разположени в много различни зони на света и разполагащи с много различни възможности /едната е глобална суперсила, а другата регионална сила/, можем да очакваме, че САЩ и Израел няма да имат консенсус по всички въпроси и понякога ще преследват различни цели. Колкото по-бързо осъзнаем този факт, толкова по-скоро ще сме готови да стартираме една по-продуктивна дискусия за американско-израелските отношения. Имайки предвид, че в тези отношения ще продължат да възникват проблеми и напрежение, независимо кой ще бъде избран за президент на САЩ през ноември, е от голяма значение да можем да започнем тази дискусия. Без нея, неразбирателството и дори омразата между двете страни ще продължат да нарастват и постепенно ще отровят американско-израелските отношения. И ако искаме да ги запазим добри, отчаяно се нуждаем от по-честен и открит (и по-малко партийно политизиран) подход по този въпрос.

Бележки:

1. Виж например, Dan Senor, ‘‘Why Obama Is Losing the Jewish Vote,’’ The Wall Street Journal, September 14, 2011, http://online.wsj.com/article/SB10001424053111904353504576568710341742174.html.

2. Например, Natasha Mozgovaya, ‘‘Obama campaign does not shy from his record on Israel,’’ Ha’aretz, September 5, 2011, http://www.haaretz.com/blogs/focus-u-s-a/obama-campaign-does-not-shy-from-his-record-on-israel-1.382720.

3. Администрацията на Обама неколкократно подкрепяше Израел, особено по отношение на Доклада Голдстоун, обвиняващ Израел в извършването на военни престъпления по време на операцията в Газа през 2008-2009; когато наложи вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, осъждаща изграждането на израелски селища в окупираните територии; и когато разкритикува и заплаши с вето молбата на Палестинската автономия да стане член на ООН.

4. Виж например, James D. Besser, ‘‘Strategic Ties And Obama’s Kishkes,’’ The Jewish Week, November 30, 2010, http://www.thejewishweek.com/news/international/strategic_ties_and_obamas_kishkes.

5. За „проблема с евреите” на Обама по време на президенттската му кампания през 2012, виж John Heilemann, ‘‘The Tsuris,’’ New YorkMagazine, September 18, 2011, http://nymag.com/news/politics/israel-2011-9/; and Laura Meckler, ‘‘Jewish Donors Warn Obama on Israel,’’ The Wall Street Journal, May 19, 2011, http://online.wsj.com/article/SB100014240527487035091045763316 61918527154.html.

6. Charles Levinson, ‘‘U.S., Israel Build Military Cooperation,’’ The Wall Street Journal, August 14, 2010, http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703321004575427272550050504.html.

7. Aaron David Miller, ‘‘Bibi and Barack,’’ Los Angeles Times, January 2, 2012, http://articles.latimes.com/2012/jan/02/opinion/la-oe-miller-bibi-barack-20120102.

8. Президентът Обама показа, че не харесва премиера Нетаняху, когато, без да иска, включи микрофона, докато говореше с френския президент Саркози на срещата на Г-20, през ноември 2011, и думите му бяха чути от присъстващите журналисти. Виж ‘‘Sarkozy calls Netanyahu ‘liar’ in remarks to Obama,’’ The Financial Times, November 8, 2011, http://www.ft.com/cms/s/0/3af99210-0a2d-11e1-85ca-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.

9. ‘‘Remarks by the President at the AIPAC Policy Conference 2011,’’ The White House, May 22, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/05/22/remarkspresident-aipac-policy-conference-2011.

10. Haim Malka, Crossroads: The Future of the U.S.-Israel Strategic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2011), p. 56, http://csis.org/files/ publication/110908_Malka_CrossroadsUSIsrael_Web.pdf.

11. Ibid., p. XVIII.

12. Цитирано в Heilemann, ‘‘The Tsuris.’’

13. Президентът Обама ясно изрази виждането си в интервю за телевизия Фокс Нюз: „Продължаващото изграждане на селища не съдейства за сигурността на Израел. Мисля дори, че то затруднява постигането на мир със съседите му… то дразни палестинците по начин, който може да свърши зле. Цитирано в ‘‘Israel defies US on settlements,’’ The Financial Times, November 18, 2009, http://www.ft.com/intl/ cms/s/0/46b47ff0-d39f-11de-8caf-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.

14. Shai Feldman, ‘‘Beyond September: Lessons from Failed Mideast Diplomacy,’’ Middle East Brief no. 54, Crown Center for Middle East Studies, August 2011, http://www.brandeis.edu/crown/publications/meb/MEB54.pdf.

15. Malka, Crossroads, p. 66.

16. ‘‘Statement of General David H. Petraeus, U.S. Army Commander, U.S. Central Command, before the Senate Armed Services Committee on the posture of U.S. Central Command,’’ March 16, 2010, http://armed-services.senate.gov/statemnt/2010/03%20March/Petraeus%2003-16-10.pdf.

17. Цитирано в Jeffrey Goldberg, ‘‘Obama on Zionism and Hamas,’’ The Atlantic, May 12, 2008, http://www.theatlantic.com/international/archive/2008/05/obama-on-zionism-andhamas/8318/.

18. ‘‘Remarks by President Obama and President Abbas of the Palestinian Authority in Press Availability,’’ The White House, May 28, 2009, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/remarks-president-obama-and-president-abbas-palestinian-authoritypress-availabilit.

19. Официалната платформа на Партията Ликуд (която доминира в сегашната управляваща коалиция) проължава обаче да се противопоставя на създаването на Палестинска държава. Виж http://www.knesset.gov.il/elections/knesset15/elikud_m.htm.

20. Виж ‘‘Full text of Netanyahu’s foreign policy speech at Bar Ilan,’’ Ha’aretz, June 14, 2009, http://www.haaretz.com/news/full-text-of-netanyahu-s-foreign-policy-speech-atbar-ilan-1.277922.

21. Нещо повече, според Натаняху, Палестинската квазидържава следва да има ограничен суверенитет и да включва само сектора Газа и около 50-60% от Западния бряг, което е много по-малко, отколкото претендират палестинците.

22. Повечето израелски евреи споделят това схващане.Проучване от септември 2011 показва, че 54% от тях вярват, че незабавното създаване на Палестинска държава не е в интерес на Израел. Виж ‘‘The Peace Index: September 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_232&monthname_September.

23. Виж Thom Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties,’’ The New York Times, December 2, 2011, http://www.nytimes.com/2011/12/ 03/world/middleeast/panetta-says-israel-must-mend-ties-with-arab-neighbors.html.

24. В своя реч от 2006, преди за втори път да стане премиер, Нетаняху направи пряка аналогия между Иран и нацистка Германия, обявявайки, че „отново сме през 1938, а Иран е Германия, която се опитва да се снабди с ядрено оръжие”. Освен това, той обвини иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, че готви нов Холокост. Виж, Peter Hirschberg, ‘‘Netanyahu: It’s 1938 and Iran is Germany; Ahmadinejad is preparing another Holocaust,’’ Ha’aretz, November 14, 2006, http://www.haaretz.com/news/netanyahu-it-s-1938-and-iran-is-germanyahmadinejad-is-preparing-another-holocaust-1.205137. По-наскоро, в речта си на церемонията в Музея на Холокоста в Яд Вашем, през януари 2011, Нетаняху заяви, че „ние, евреите не можем да пренебрегнем уроците от Холокоста, защото те са актуални и днес. Нови потисници отричат Холокоска и призовават за унищожаването ни. Иран и сателитите му – Хизбула и Хамас, презовават за унищожаването на еврейската държава и открито работят за това… Иран дори се въоръжава с ядрени оръжия за да постигне тази цел и светът досега не го е спрял. Заплахата за съществуването и бъдещето ни не е само теоретична”. Виж, ‘‘PM Netanyahu’s Address at the National Ceremony Opening the Holocaust and Heroism Remembrance Day at Yad Vashem,’’ January 5, 2011, http://www.pmo.gov.il/PMOEng/Communication/PMSpeaks/speechshoa010511.htm.

25. Според анкета, проведена през февруари 2007, 82% от израелските евреи смятат, че един ядрен Иран би представлявал екзистенциална заплаха за Израел. Виж ‘‘The Peace Index: February2007,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng. aspx?num_5&monthname_February. Налице е обаче известно разминаване между израелския политически и военен елит за това, дали разполагащият с ядрено оръжие Иран действително ще представлява екзистенциална заплаха за Израел. Така например, шефът на Мосад Тамир Пардо не споделя това мнение. Barak Ravid, ‘‘Mossad chief: Nuclear Iran not necessarily existential threat to Israel,’’ Ha’aretz, December 29, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/mossad-chief-nucleariran-not-necessarily-existential-threat-to-israel-1.404227; see also Dalia Dassa Kay, ‘‘Do Israelis Really Want to Bomb Iran?’’ Foreign Policy.com, January 11, 2012, http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2012/01/12/do_israelis_really_want_to_bomb_iran.

26. В анкета, проведена през март 2009, 54% от израелците искат Израел да бомбардира иранските ядрени обекти, ако международната общност не успее да попречи на иранците да създадат ядрени оръжия. Виж, http://truman.huji.ac.il/poll-view.asp?id_257. В по-нова анкета от ноември 2011, 41% от израелците подкрепят незабавна атака срещу иранските ядрени обекти, а 39% са против. Виж ‘‘Haaretz poll: Israelis evenly split over attacking Iran,’’ Ha’aretz, November 3, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/haaretz-poll-israelis-evenly-split-over-attacking-iran-1.393378.

27. James Reynolds, ‘‘Israel’s fears of a nuclear Iran,’’ January 20, 2012, BBC News, http://www.bbc.co.uk/news/world-middle-east-16655995.

28. Виж например, Avi Issacharoff and Amos Harel, ‘‘Israel and U.S. at odds over timetables and red lines for Iran,’’ Ha’aretz, January 15, 2012, http://www.haaretz.com/print-edition/news/israel-and-u-s-at-odds-over-timetables-and-red-lines-for-iran-1.407346.

29. САЩ и Израел се подозират от мнозина, че вече реализират (поотделно или заедно) секретна военна и разузнавателно кампания с цел да саботират и провалят иранската ядрена програма. За „тайната война” на Америка срещу Иран, виж David E. Sanger, ‘‘America’s Deadly Dynamics With Iran,’’ The New York Times, November 5, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/06/sunday-review/the-secret-war-with-iran.html?page wanted_all; Eli Lake, ‘‘Operation Sabotage,’’ The New Republic, July 14, 2010, http://www.tnr.com/article/world/75952/operation-sabotage; и Seymour Hersh, ‘‘Preparing the Battlefield,’’ The New Yorker, July 7, 2008, http://www.newyorker.com/reporting/ 2008/07/07/080707fa_fact_hersh. On Israel’s see, Ronen Bergman, The Secret War with Iran (Free Press, 2011).

30. Jonathan Steele, ‘‘Israel asked US for green light to bomb nuclear sites in Iran,’’ The Guardian, September 25, 2008, http://www.guardian.co.uk/world/2008/sep/25/iran.israelandthepalestinians1. Фактът, че администрацията на Буш отказва да снабди Изрел с бомби, способни да унищожават подземни бункери, които биха могли да се използват за нападение срещу иранските ядрени мощности, показва, че тя е била против подобна израелска атака. Виж Thom Shanker, ‘‘U.S. Quietly Supplies Israel With Bunker-Busting Bombs,’’ The New York Times, September 23, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/24/world/us-quietly-supplies-israel-with-bunkerbusting-bombs.html.

31. За подробен аналази на израелската визия относно „арабската пролет”, виж Daniel Byman, ‘‘Israel’s Pessimistic View of the Arab Spring,’’ The Washington Quarterly 34, no. 3 (Summer 2011), http://twq.com/11summer/docs/11summer_Byman.pdf.

32. В проведената през ноември 2011 анкета за това, как промените в арабския свят ще се отразят на Израел, 68,5% от израелските евреи посочват, че стратегическата ситуация, в която се намира страната им, се е влошила в резултат от тези събития, Виж ‘‘The Peace Index: November 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_237&monthname_November.

33. Някои в Израел дори обвиниха Обама за свалянето на Мубарак, драматично обявявайки, че Обама е „загубил Египет”. Виж Amy Teibel, ‘‘Barack Obama’s Egypt Response Slammed in Israel,’’ Associated Press, February 3, 2011, http://www. huffingtonpost.com/2011/02/03/egypt-protests-barack-oba_n_817992.html. More recently, Израелският Съвет за национална сигурност разкритикува поведението на администрацията на Обама по отношение възхода на „Мюсюлманските братя” в Египет, обявявайки го за „наивно”, и изрази надежда, че Обама ще заеме по-твърда позиция. Виж Shlomo Cesana, ‘‘National Security Council: Obama naive on Muslim Brotherhood,’’ Israel Hayom, January 3, 2012, http://www.israelhayom.com/site/newsletter_article.php?id_2481.

34. Виж Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties’’; and Thomas L. Friedman, ‘‘The Arab Awakening and Israel,’’ The New York Times, November 29, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/30/opinion/israel-and-the-arab-awakening.html.

-------------------------------------------------------------------------

* Авторът е доцент в Градския университет на Ню Йорк и анализатор на Уошингтън Куотърли

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1178

ПалестинаКакто е известно, САЩ и в миналото са предприемали опити за създаването на палестинска държава, затова, анализирайки тези опити в техния достатъчно широк диапазон, можем да отбележим, че независимо от различните подходи на Вашингтон към решаването на този проблем, американците винаги са били наясно, че създаването на палестинска държава е най-ефективното решение на проблемите пред САЩ в региона. В същото време, не решаването на този въпрос е фактор както на американската, така и на арабската политика.

Предишните опити за разрешаване на проблема

През предишния период на по-сериозни опити за разрешаване на палестинския проблем (1998-2000), които бяха предприети от администрацията на Бил Клинтън, на практика, беше разработен американско-израелски план за създаването на палестинска държава. Тя трябваше да представлява разпокъсано държавно образувание, разделено на четири обособени части, без да включва Йерусалим и без да разполага с каквито и да било сериозни водни източници и материална база за съществуването си. Американците и израелците залагаха на това, че палестинците постепенно ще се приспособят към пространството, включено в границите на автономията и с фактически оформилите се васални отношения с Израел.

Стената на плачаВъпросната „държава” включваше три анклава на Западния бряг и сектора Газа, в които живеят над 3,4 млн. души от общо 4,2 млн., живеещи на цялата територия на Палестина – т.е. в Израел и в автономията. Американско-израелските планове предполагаха и връщането в Палестина на не повече от 50 хиляди палестински бежанци, в рамките на определен период от време. Основните източници но вода, т.е. Тивериадското езеро и другите водоизточници, оставаха под контрола на Израел. Предвиждаше се палестинската държава да няма правото да разполага с пълноценни въоръжени сили, а само с въоръжена гвардия. На територията на предполагаемата палестинска държава не можеха да се заселват по-значително количество бежанци. В резултат от това, Палестинската държава би се оказала обречена на икономическа, а след това и на политическа интеграция с Израел, а населението и щеше да продължи да изпълнява ролята на източник на работна ръка за израелската държава. Освен това, арабският и ислямският свят биха загубили интереса си към нея, в качеството и на авангард, отстояващ мюсюлманските интереси в Йерусалим.

Ивицата ГазаСегашната администрация на Барак Обама, в която присъстват доста от хората на Клинтън, които няма как да бъдат подозирани в антипатия към Израел, вече е на финалната права на процеса по създаването на арабска държава в Палестина. Във всеки случай, водачите на палестинската автономия и мнозина други палестински политици, както впрочем и Израел, никога досега не са изглеждали толкова сигурни в тези намерения на САЩ. Впрочем, въпросните намерения бяха декларирани и от Джордж Буш-младши през 2001, непосредствено след влизането му в Белия дом. Предложението на Буш за създаване на „временна” или „преходна” палестинска държава дори бе изтълкувано навремето като опит за промяна в политиката на САЩ, в посока към нейната активизация и отказ от предишните „изолационистки” намерения на републиканската администрация. В същото време, това предложение потвърждаваше обявеният преди това от Белия дом курс към максимално дезангажиране от решаването на регионалните конфликти, ако те пряко не касаят американската национална сигурност. Въпреки че е доста трудно да вместим политиката на държава като САЩ в някакви тесни концептуални рамки, както и, че Съединените щати трябва активно да участват в световната и регионална политика, независимо от това коя е управляващата партия, все пак администрацията на Буш-младши поне първоначално показваше принципно отношение към външнополитическата стилистика, опитвайки се демонстрира традиционния републикански изолационизъм по много регионални проблеми. Следвайки този подход, САЩ се отказаха от концептуалните постановки на администрацията на Клинтън, т.е. отказаха се да станат активен участник в процеса на урегулиране, поемайки на практика цялата отговорност за резултатите от него. Вместо това Вашингтон даде възможност на Израел и палестинците сами да стигнат до някакво споразумение в резултат от продължителната и непродуктивна въоръжена конфронтация и ограничавайки американското участие до минимум.

Този подход трябваше да „освободи” САЩ от отговорността за развиващите се процеси, което пък да намали напрежението между Вашингтон и арабските държави. Предложенията на Буш-младши за „временната” палестинска държава целяха и създаването на по-благоприятни условия за бъдещата война с Ирак. Съзнавайки несъвместимостта на временните формати с политическата сложност на палестинския и иракския проблеми, САЩ не разглеждаха палестинския проблем, като ключов ограничител в реализацията на операцията им срещу Ирак. В случая, Вашингтон целеше създаването на нов политически фон, позволяващ въвличането на мнозинството арабски страни, европейските държави и Русия в съвършено безперспективния, нереалистичен процес на урегулиране, който обаче трябваше поне частично да намали напрежението в региона и враждебността на арабите към САЩ.

Тези подходи напълно устройваха Израел, който, на практика, получи възможност да продължи реализацията на плановете на Ариел Шарон в Палестина, свеждащи се до максимално ограничаване мощта на въоръжените палестински формации и тяхната инфраструктура, стимулиране масовата емиграция на палестинците и, в крайна сметка, склоняването на палестинската общност към сътрудничество с Израел. Неслучайно, предложението на Буш-младши беше предварително съгласувано с Шарон, а лансирането му стана възможно едва след като САЩ потвърдиха гаранциите си за сигурността и запазване военно-техническото превъзходство на Израел в региона. Това предложение показваше, че Вашингтон продължава да не гледа по един и същи начин на отношенията си със Израел и на тези с арабските държави и смята Израел за свой приоритетен геостратегически партньор в Близкия Изток.

След известното объркване, настъпило в еврейската общност в САЩ след трагичните събития от 11 септември, тя отново мобилизира значителните си лобистки възможности и изигра важна роля за приемането на въпросното решение от Буш-младши. Освен това, президентът не искаше да влиза в безпричинна конфронтация с еврейската общност, помнейки че навремето това имаше негативни последици за политическата кариера на баща му – президентът Буш-старши. И все пак, не еврейското лоби изигра основната роля за инициативата на Белия дом по палестинския въпрос, а ред други причини. Въпросното предложение на Буш-младши доста преди това и достатъчно детайлно беше осмислено и анализирано от водещите аналитични и изследователски центрове в САЩ и не представляваше някакъв принципно нов и оригинален подход.

По същество, цялата политика на администрацията на Буш-младши през 2001-2002 беше насочена към реализацията именно на този подход. По-нататъшната американска политика, на практика, способства за забавянето на процеса на палестинското урегулиране, но след като вече бяха преминати всички възможни етапи, на президента Барак Обама се наложи да довършва несвършената от предшествениците му работа.

Защо Обама иска палестинска държава

Несъмнено политиката на Обама използва вече натрупания опит по урегулирането на палестинския проблем на администрациите на Клинтън и Буш-младши. Обама и американските демократи, като цяло, са напълно наясно, че създаването на палестинска държава с приемливи граници, територии и на приемливи политически условия е единствения изход от създалата се ситуация, която може да доведе до катастрофа в отношенията между САЩ и ислямския свят. При това, най-радикално настроени за бързото решаване на палестинския проблем са не толкова арабите, колкото съвсем други държави, които имат определени трудности в отношенията си с арабския свят, т.е. Иран, Пакистан и Турция. От времето на Никсън и Кисинджър (чиято политика доведе до помиряването на Египет и Йордания с Израел, като Тел Авив се съгласи на сериозни – най-вече териториални, отстъпки към Кайро) насам, САЩ за първи път оказват толкова силен натиск върху еврейската държава, особено по въпроса за изграждането на нови израелски селища, чието решаване е сред най-важните предварителни условия за създаването на палестинска държава. Следва да отбележим, че мнозина приятели на Израел и САЩ, представляващи влиятелни обществени групи и организации, включващи привърженици както на Демократическата, така и на Републиканската пария, заемат по палестинско-израелски проблем позиция, предполагаща значителни отстъпки от страна на Израел и създаването на палестинска държава.

Известно време изглеждаше, че политиката на Барак Обама се базира на стремежа проблемът да се реши, без да се отчитат интересите на онези, които традиционно се ползват с подкрепата на американските лобита, и затова е обречена на провал. Впрочем, възможно е тя наистина да бъде провалена, или заради действията на Израел, или пък на арабите и техните партньори, но истината е, че сегашната американска администрация е по-твърдо настроена от предшествениците относно необходимостта проблемът най-сетне да бъде решен. При това, не си струва да търсим в палестинската политика на Обама аналогии с политическите подходи на Клинтън или на Буш-младши, защото такива просто няма. САЩ са твърдо настроени да решат проблема и да създадат палестинска държава. От друга страна, на власт в Израел са ако не радикално, то умерено консервативни, по отношение на външната политика, сили. Съчетанието между двама такива политици, като Бенямин Нетаняху и Авигдор Либерман, въплъщава позицията на израелските „реалисти”, които са убедени, че този процес няма да гарантира мирното съществуване на Израел. Тези сили не са склонни да допуснат нито спирането на процеса на колонизация на Палестина от еврейските заселници, нито създаването на пълноценна палестинска държава. Израел обаче може да избегне последиците от палестинската политика на Обама само по два начина – или в резултат на война (при това, на мащабна война), която радикално да промени етническата карта на Палестина, или вследствие смяната на властта във Вашингтон.

На свой ред, администрацията на Обама вероятно смята, че в резултат от промените в хода на т.нар. „арабска пролет” (особено ако, след либийския, падне и режимът в Сирия) САЩ са постигнали оптималните рамки във взаимодействието си с арабските държави и по-нататъшното сближаване с тях едва ли е възможно. В момента, единственият сериозен проблем за Вашингтон в региона си остава Иран. В същото време, самата идея за евентуална атака срещу Иран изключва възможността за сериозно понижаване градуса на напрежението в Близкия Изток, не е реално да се разчита и, че арабските държави биха склонили да сътрудничат със САЩ за реализацията подобна операция. Навремето те направиха максимално възможното, като се отказаха да участват в антииракската коалиция, но в същото време не подкрепиха и Ирак, т.е. на практика одобриха намерението на САЩ да осъществят военна интервенция срещу тази страна. Евентуални допълнителни отстъпки от страна на САЩ към арабските държави, без решаването на палестинския проблем, изглеждат безсмислени и само отслабват позициите на Израел. Тоест, това не само че не открива пред американците някакви нови стратегически перспективи, но и вреди на военно-политическия потенциал на Израел, води до дестабилизирането на израелското общество и до ръст на антиамериканските настроения в страната, както и в цялата еврейска диаспора по света. Затова, за да могат да продължат да подкрепят Израел и занапред и, в същото време, да решат проблемите си с арабите, Съединените щати трябва да създадат някаква палестинска държава и, както се надяват във Вашингтон, по този начин да сложат точка на проблема.

Както е известно, през цялото управление на предишната американска администрация, водещите аналитични и изследователски центрове в САЩ, както и мнозина видни политолози и наблюдатели в американските и европейски медии, се отнасяха доста скептично към ползата от подобни инициативи. В момента обаче, водещите американски партньори несъмнено подкрепят курса на Обама, макар да не демонстрират особен ентусиазъм по този повод. Междувременно, американската администрация проведе достатъчно широки консултации с европейските държави и Русия, опитвайки да си осигури безусловната им подкрепа и, в общи линии, действително я получи, макар че не всички сили в Европа са заинтересовани от урегулирането на палестинския проблем на всяка цена и под каквато и да е форма.

Заключение

В основата на предложението на Обама е концептуалната постановка за принципната невъзможност за осъществяване на диалог или установяване на отношения с организации, държави и политици, изповядващи или практикуващи, екстремизъм, радикализъм и тероризъм. А имайки предвид огромния потенциал от екстремизъм в Близкия Изток, пред САЩ стои трудната задача този потенциал постепенно да бъде намален и в крайна сметка ликвидиран. Американците се сблъскаха с проблемите, породени от екстремизма и радикализма в Афганистан, което беше важен урок за тях, демонстрирайки опасността и безперспективността на сътрудничеството с политически движения и режими, разполагащи с независими от Западната общност източници на финанси и въоръжение. Затова борбата с тези явления придобива огромно значение за САЩ. На този фон, дори толкова сложни и мащабни проблеми, като палестинския, придобиват съвършено локален, частен характер. Именно това, т.е. локализацията на подобни проблеми, които не са свързани пряко с проблемите на националната сигурност на САЩ, е една от задачите на американската външна политика. Нещо повече, Вашингтон се опитва, поне донякъде, да прехвърли част от бремето на отговорността за този тип проблеми на европейските си съюзници и на арабските държави. Идеалният вариант за САЩ би бил максималното локализиране на палестинския проблем и свеждането му до нивото на израелско-палестинските отношения, на фона на съвършено безсмислените, при това положение, действия и ангажираност на европейците, арабите и, може би, на Русия.

---------------------------------------------------------------

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1185-obama-i-globalnata-dyga-na-nestabilnost

АфганистанСлучващото се напоследък ни кара да затаим дъх. Налице е целенасочената дестабилизация на това, което Джордж Буш-младши често обозначаваше като „глобалната дъга на нестабилност”. В нея влизат около 97 държави, най-вече представители на т.нар. „световен Юг”, по-голямата част от които представляват петролното сърце на планетата. Поразително голям брой от тези държави са обхванати от безредици и хаос и всяка от тях – от Афганистан и Алжир, до Йемен и Замбия, са обект както на открита, така и на прикрита намеса от страна на Вашингтон, независимо дали под формата на откровена военна намеса или на т.нар. „мирно урегулиране”.

Разполагането на войски по цялата планета е само част от тази стратегия: Пентагонът и американските разузнавателни служби вече осъществяват тайни операции с използването на специални части, извършват шпионски действия и атаки с безпилотни летателни апарати, изграждат бази и тайни военни затвори, подготвят, въоръжават и финансират местните сили за сигурност и са ангажирани с маса други военни действия, включително участие в пълномащабни войни. Тоест, когато разсъждаваме за въпросната „дъга на нестабилност”, следва да сме наясно, че в нея едва ли има държава, в която САЩ да не се месят по един или друг начин.

Пактът на дъгата на нестабилност

„Свободата идва в Близкия Изток – заяви в една своя реч президентът на САЩ – Надеждата за освобождение вече достигна множество столици от Кабул до Багдад, Бейрут и т.н. Бавно но сигурно ние, американците помагаме за прехода на Големия Близък Изток от днешната дъга на нестабилност към бъдещата дъга на свободата”.

И така, регионът върви към „дъга на свободата”. Нормално е да си помислите, че става дума за откъс от речта на президента Барак Обама, посветена на т.нар. „арабска пролет”, в която той декларира, че „политиката на САЩ ще бъде в подкрепа на прехода към демокрация”. Всъщност, цитатът е от реч на неговия предшественик Буш-младши. Така тайното става явно, а фразата „дъга на нестабилност” се оказва реторичен израз на визията за света на предишния президент и неговите неоконсервативни съветници.

Джордж Буш-младши, президент на САЩМечтата на САЩ по времето на Буш беше постиганeто на военна доминация по тази дъга, до голяма степен покриваща ключовите региони от Северна Африка до китайската граница, известни напоследък като Големия Близък Изток, а понякога и едно далеч по-голямо пространство – от Латинска Америка до Югоизточна Азия. Същата фраза се използва и при управлението на Обама и то именно, когато става дума за евентуалната употреба на военна сила от САЩ, което пък показва, че в това отношение сегашният ни държавен глава гледа да не изостава от предшественика си.

Освен че се ангажира във все по-голям брой войни в държавите от „дъгата”, Белият дом следи и за разполагането в региона на все по-голям брой представители на специалните части, доставка или нарастване на продажбите на определени видове оръжие там, ускоряване на изграждането и разширяването на американските военни бази, както и подготовката на значителната част от местните въоръжени сили и снабдяването им с военна техника. Документите на Пентагона, както и достъпните източници на информация показват, че по тази дъга няма нито една държава, в която военните и разузнавателните служби на САЩ да не демонстрират повишена активност. Всичко това поставя въпроса за ключовата роля на Америка за нарастващата неустойчивост и дестабилизацията на региона.

Пренасищането на дъгата

Имайки предвид, огромното внимание, което администрацията на Буш-младши отделяше на „дъгата на нестабилност”, едва ли е учудващо, че именно тя започна войните в Афганистан и Ирак и, паралелно с това, нанесе удари по три други държави от „дъгата” – Йемен, Пакистан и Сомалия. Не бива да ни шокира и фактът, че пак тя разположи елитни военни сили и специални части на ЦРУ по цялото протежение на „дъгата”.

В книгата си „Доктрината на единия процент” (The One Percent Doctrine), известният американски журналист Рон Съскинд анализира стратегията на ЦРУ /известна като „глобалната кризисна матрица”/, която започна да се реализира след 11 септември 2001 в рамките на „подробно разработените операции срещу терористите в близо 80 страни по света”. Горе долу по същото време, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви, че САЩ са предприели „голям брой разнопосочни усилия, които вероятно ще засегнат около 60 държави”. Действително, в края на ерата Буш, Пентагонът вече беше разположил американски специални части в 60 държави по света.

Истината обаче е, че именно сегашната администрация на Обама съумя много по-мащабно да реализира тази концепция, разширявайки обхвата и в региона. Така, през миналата 2010, „Вашингтон Поуст” съобщи, че САЩ са разположили свои специални части в 75 държави по света – от Южна Америка до Централна Азия.

На свой ред, говорителят на Командването на силите за специални операции на САЩ полковник Тим Най сподели наскоро с мен, че в момента американските елитни части са ангажирани ежедневно в около 70 държави, като до края на 2011 броят на въпросните държави ще нарасне до 120. Тези сили са заети с най-различни мисии – от рейнджърите, участващи в сраженията с бунтовниците в Афганистан, до „морските тюлени”, ликвидирали Осама бин Ладен в Пакистан, и инструкторите от армията, флота, въздушните сили и морската пехота, действащи под Командването на силите за специални операции буквално на цялата територия на планетата – от Доминиканската република до Йемен.

През последните години Съединените щати участваха във военни действия в шест от държавите, които са част от „дъгата на нестабилност”: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен. Американски военен персонал е разположен в редица други държави от „дъгата”, включително в Алжир, Бахрейн, Джибути, Египет, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Мароко, Оман, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Тунис и ОАЕ. В някои от тези страни, като  Афганистан, Бахрейн, Джибути, Ирак, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ, са разположени и ключови военни бази на САЩ, а както твърдят някои медии, ЦРУ изгражда някъде в региона секретна база за безпилотни летателни апарати, които ще бъдат използвани в бойните действия в Йемен и Сомалия. За същите цели Управлението използва наличната инфраструктура в Джибути, Етиопия и ОАЕ и осъществява операции от тайна база в Сомалия, където набира местни агенти и провежда антитерористична подготовка на регионалните си партньори.

Освен собствените си военни усилия, администрацията на Обама прокарва и мащабни оръжейни сделки с различни държави от целия Близък Изток, разположени в зоната на „дъгата”, включително Бахрейн, Египет, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Саудитска Арабия, Тунис, ОАЕ и Йемен. Тя подготвя и въоръжава местните си военни партньори по линия на различни международни военни и тренировъчни програми, реализирани под егидата на Държавния департамент и Пентагона.

През миналата 2010, подготовка в рамките на подобни програми преминаха над 7000 „студенти” от 130 държави. „Акцентираме обаче върху Близкия Изток и Африка, защото сме наясно, че терористичната заплаха ще нараства, както и че уязвимите страни от тези два региона са отлична мишена за терористите” – заяви наскоро мениджърът на една от тези програми /Regional Defense Counterterrorism Fellowship Program/ Кей Джъдкинс.

Според редица документи на Пентагона /публикувани през 2011, включително от Уикилийкс/, днес САЩ разполагат с персонал – понякога става дума за символично присъствие, а друг път за значителни контингенти, разположен в 76 държави, които обикновено се причисляват към „дъгата на нестабилност”.

Независимо че арестът, в началото на 2011, на трийсетината членове на предполагаема шпионска организация на ЦРУ в Иран /както и предишните арести на хора, набедени за американски шпиони/ би могъл да се сметне за чисто пропагандна акция на режима в Техеран, преследваща определени вътрешнополитически цели, съмненията, че САЩ осъществяват тайни операции, включително срещу Иран, остават. Впрочем, съвсем наскоро „Уолстрийт Джърнъл” публикува данни за серия от подобни операции на ирано-иракската граница, осъществени от американските военни, и прогнозира бъдещи операции на ЦРУ, целящи пресичане контрабандата на иранско оръжие в Ирак.

Всичко това навежда на мисълта, че вероятно няма нито една държава, разположена по „дъгата на нестабилност”, в която САЩ да не разполагат с военна база, с разузнавателен персонал, или поне със свои агенти, които продават там оръжие, осъществяват тайни операции или участват във военни действия.

Дъгата на историята

През 2009, непосредствено след като Обама зае президентския пост, тогавашният директор на Националното разузнаване Денис Блеър даде брифинг в сенатската Комисия по разузнаването. Акцентирайки върху „дъгата на нестабилност”, той очерта ситуацията в света по следния начин: „В огромния регион от Близкия Изток до Южна Африка са концентрирани много от проблемите, пред които САЩ са изправени през ХХІ век”.

Оттогава насам, администрацията на Обама и американските военни предпочитат да избягват израза „дъга на нестабилност”, също както и отъждествяваното с Буш-младши клише за „глобалната война срещу терора”, като вместо тях използват по-обтекаеми и неопределени формулировки.

Така например, в речта си на ежегодния симпозиум на Националната асоциация на отбранителната индустрия, посветена на специалните операции и конфликтите с ниска интензивност, провела се през февруари 2011, тогавашният шеф на Командването на силите за специални операции  на САЩ (USSOCOM) адмирал Ерик Олсън, акцентира върху смътния образ на „тъмния” свят. Олсън, в частност, заяви, че до 11 септември 2001 „осветените части на планетата”, т.е. индустриалните държави от глобалния Север, се смятаха за нейните ключови региони. Оттогава насам обаче, 51 държави (почти всички от които са разположени по „дъгата на нестабилност”) придобиват по-важно значение. „Стратегическият ни център – обясни в тази връзка адмирал Олсън – се измести значително по на юг, разбира се най-вече в представите на аналитичната общност и хората, занимаващи се със специални операции, защото именно те са ангажирани със заплахите, генерирани от „тъмните зони” на планетата”.

Съвсем наскоро в Школата за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце” във Вашингтон, помощникът на президента по вътрешна сигурност и антитероризъм Джон О’Бренън очерта лансираната от Обама нова национална стратегия за борба с тероризма. В доклада си той отдели специално внимание на реализацията на мисията в „пакистанско-афганистанския регион” и акцентира върху „специфичните региони, включително т.нар. периферия, като например Йемен, Сомалия, Ирак и Магреб”. При това О’Бренън изрично настоява, че „това не изисква воденето на „глобална” война”. Действително, въпреки терминологията, използвана по времето на Буш, подобна война не се водеше. Така например, макар че планирането на атаките от 11 септември беше извършено в Германия, а терористът Ричард Рейд, опитал се няколко месеца по-късно да взриви самолет с експлозив, скрит в обувките му, е роден в Обединеното кралство, развитите западни нации никога не са били сред американските мишени. Освен това „дъгата” никога не е покривала целия Юг, принадлежащите към който държави се смятат за крайно нестабилни по самата си природа, а проблемите им могат да бъдат решени по пътя на външната военна намеса.

Изграждането на „дъгата на нестабилност”

През последните десетина години стана очевидно, че американските операции в зоната на „дъгата на нестабилност”, сами по себе си, имат дестабилизиращ характер. Така, в продължение на дълги години Вашингтон използваше военната помощ, дипломатическия натиск и откритата военна намеса за да ерозира позициите на правителството на Пакистан, стимулирайки противопоставянето между отделните фракции в неговите военни и разузнавателни служби, което само укрепи антиамериканските настроения сред местното население /според последните социологически проучвания, само 12 на сто от пакистанците се отнасят положително към САЩ/.

Към многобройните недобре обмислени и още по-зле реализирани усилия на Вашингтон в тази страна следва да причислим и полутайната война, водена с помощта на безпилотни летателни апарати в граничните с Афганистан племенни територии, включително нанасянето на стотици ракетни удари и големите жертви сред цивилното население, което само допълнително поляризира общественото мнение. Впрочем, последните анкети сочат, че 97% от пакистанците се отнасят крайно негативно към действията на ЦРУ в страната им.

В Йемен, дългогодишната подкрепа /под формата на финансова помощ, организиране на военни учения и доставка на оръжие, периодични въздушни удари или атаки с безпилотни летателни апарати/ за местния диктатор Али Абдула Салех, доведе до формирането на особени отношения между САЩ и йеменския военен елит, оглавяван от негови роднини. През 2011 командваните от тях специални части се превърнаха в основния инструмент за репресии срещу йеменските борци за свобода – именно те избиваха демонстранти и арестуваха офицери, отказали да стрелят срещу мирни граждани.

Едва ли е учудващ фактът, че още преди в Йемен да възникне сегашния властови вакуум /след атентата, довел до раняването на президента Салех/, анкетите сред йеменските граждани показваха нещо невероятно – 99% от анкетираните се отнасят с неодобрение към връзките на американското правителство с ислямския свят, а само 4 процента демонстрират „частично одобрение” към сътрудничеството на Салех с Вашингтон.

Вместо да ограничат операциите си в Йемен обаче, САЩ – напротив, удвоиха броя им. С подкрепата на саудитските разузнавателни служби, ЦРУ изпращаше местни агенти, както и смъртоносните си безпилотни летателни апарати срещу бунтовниците ислямисти. На свой ред, американските военни продължиха нанасянето на въздушни удари, както и да изпращат все повече инструктори за работа с местните въоръжени сили, а пък американските командоси – нерядко заедно с йеменските си съюзници – се ангажираха в очевидно незаконни тайни операции.

Всички тези усилия подготвиха почвата за ръста на антиамериканските настроения и задълбочаването на политическата нестабилност, както и за нанасянето на евентуални ответни удари. Така, през миналата 2010, при атака с безпилотен летателен апарат на САЩ, случайно беше убит синът на един от йеменските племенни вождове шейх Али ал-Шабани /Джабра ар-Шабани/. За отмъщение, шейхът нареди да бъде атакуван един от най-големите тръбопроводи, минаващи през територията на страната, в резултат от което правителството с Сана загуби много милиони долари. В същото време, Ал-Шабани поиска от президента Салех да прекрати подкрепата си за американските въздушни удари. В началото на 2011 пък, продължителните усилия на САЩ в подкрепа на онова, което Вашингтон нарича „регионална стабилност” /посредством военни съюзи, оказване на финансова подкрепа, военна подготовка и оръжейни доставки/, претърпяха сериозен провал във връзка с появата на мощни народни движения, довели до свалянето на подкрепяните от Вашингтон диктатори в Тунис и Египет.

Впрочем, подобни масови протести против сътрудничещите си със САЩ и въоръжавани от тях авторитарни режими избухнаха и в Бахрейн, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ. Затова едва ли е учудващо, че на въпроса от една скорошна анкета, дали Обама е оправдал очакванията, породени от прословутата му реч в Кайро, в която той призова за „ново начало в отношенията между САЩ и мюсюлманския свят”, само 4% от египтяните отговарят положително /между другото, така мислят едва 6% от йорданците и само 1% от ливанците/.

Друго социологическо проучване, проведено наскоро от агенция Zogby в шест арабски държави /Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Саудитска Арабия и ОАЕ/, показва, че Обама, чиито предшественик Буш-младши успя с политиката си да вдигне градуса на антиамериканските настроения в мюсюлманския свят до небивали висоти, вместо да ги смекчи, още повече ги е изострил. Неслучайно, днес голямото мнозинство от арабите във всяка държава от региона са убедени, че САЩ нямат никакъв принос за мира и стабилността в арабския свят.

Нарастването на нестабилността в света

Разбира се, американската намеса в зоната на т.нар. „дъга на нестабилност” не е нещо ново. Дори ако оставим настрана сегашните военни конфликти, няма как да забравим, че през изминалите сто години САЩ осъществиха военни интервенции по цялата територия на „глобалния Юг”: в Камбоджа, Конго, Куба, Доминиканската република, Салвадор, Египет, Гранада, Гватемала, Хаити, Хондурас, Ирак, Кувейт, Лаос, Ливан, Либия, Панама, Филипините, Мексико, Никарагуа, Сомалия, Тайланд и Виетнам. На свой ред, ЦРУ осъществяваше тайни операции в много от тези страни, както и в Афганистан, Алжир, Чили, Еквадор, Индонезия, Иран и Сирия /и това е само малка част от списъка/.

Подобно на Джордж Буш преди него, Барак Обама очевидно се е вторачил в „неосветената част на света”, търсейки именно там корените на глобалната нестабилност и източника на постоянни заплахи за САЩ. И отговорът му на това предизвикателство е разполагането на американски военни части в колкото се може повече точки на света с цел притъпяване проявите на нестабилност, оказване подкрепа на съюзниците и защита на американските граждани.

Въпреки ясния урок от 11 септември, а именно, че военните интервенции в чужбина водят до ответни удари вътре в страната, той продължи да провежда политика на военна намеса, макар че, както показват последните социологически анкети, мнозинството американци не споделят идеите на президента за това, как САЩ следва да действат в чужбина. Така например, 75 на сто от избирателите подкрепят тезата, че „САЩ не бива да използват своята мощ във военни действия извън техните граници, освен ако това не е жизненоважно за собствените им интереси”. Освен това, голямото мнозинство американци са против ангажирането в Афганистан, Ирак, Пакистан, Саудитска Арабия и много други държави, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, дори ако въпросните страни са обект на нападение на други сили.

След десетилетията на открита и тайна намеса на САЩ в различни държави от „дъгата на нестабилност” и последните десет години на постоянни войни с американско участие, мнозинството от въпросните държави продължават да са бедни, недостатъчно развити и, вероятно, дори още по-нестабилни. През 2011, списание Foreign Policy и неправителствената организация Peace Foundation поставиха в челната десетка на списъка на т.нар. „провалили се държави” (своеобразна класация на най-нестабилните страни на планетата) двете страни, в които бяха осъществени най-големите американски военни интервенции – Афганистан и Ирак. Пакистан и Йемен са на 12-то и 13-то място, а пък Сомалия /където САЩ осъществиха военни интервенции както по времето на Бил Клинтън, през 90-те, така и на Буш – през 2000, а също и при управлението на Обама/ има съмнителната чест да заема първото място.

Всички дебати относно /въоръжените/ „усилия по държавното строителство” в региона ни водят до извода, че десетилетието на „държавно разрушаване” /защото това е по-точния термин в случая/ ще приключи едва, когато народите от страните, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, съумеят да вземат бъдещето си в своите собствени ръце.

Както сочат последните социологически проучвания в различни държави от зоната на „дъгата”, народите от глобалния Юг очевидно смятат, че САЩ по-скоро провокират или подкрепят нестабилността, отколкото работят за преодоляването и. Обективните оценки на анализаторите също подкрепят това мнение. Многобройните народни бунтове срещу авторитарни режими, доскорошни съюзници на САЩ, на които станахме свидетели напоследък, също са доказателство в подкрепа на тази теза.

На фона на нарастващото нежелание на американците, страната им да се ангажира със защитата на държавите от „дъгата на нестабилност” и предвид ясните признаци, че военните интервенции на САЩ не водят до по-голяма стабилност, както и предвид дълбоката финансова криза, поразила самата Америка, остава само да видим какви аргументи ще се опита да намери администрацията на Обама за да оправдае провеждането на провалилата се политика, която очевидно само усилва нестабилността в света и подлага на все по-голям риск сигурността на американските граждани.

----------------------------------------------------------------

* Авторът е известен американски историк и външнополитически анализатор на Института „Нейшън” и на „Eйша Таймс”. Последната му книга е озаглавена „Аргументи за изтеглянето на САЩ от Афганистан”.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2006/494-sledvashtata-voyna-v-blizkiya-iztok-

Протест в Техеран срещу евентуална бъдеща американска агресияНапоследък редица западни медии (цитирани и у нас) лансираха твърдението, че шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд вече е наредил на подчинените си да стартират
подготовката за нанасяне на военен удар срещу Иран, като реакция на решението на Техеран да отмени мораториума върху ядрената си програма и отказа му да следва американските пожелания и указанията на Международната

агенция за атомната енергия (МАГАТЕ).

Всъщност, истината е, че плановете за нанасяне на такъв удар се подготвят поне от две години насам. Така, в края на декември, излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” съобщи, че Вашингтон разработва план за нападение срещу Иран. Според първоначалния замисъл на американското министерство на отбраната операцията трябва да се осъществи на три етапа. Предвижда се първо да бъдат унищожени базите на „Корпуса на стражите на ислямската революция” (КСИР), за което, според експертите, на американската армия ще бъдат необходими само 24 часа. След това трябва да последва удар по ядрените обекти на Иран, в 125 от които (по данни на разузнаването на САЩ) се разработват оръжия за масово поразяване, както и по щабовете и базите на противовъздушната отбрана. В заключителния етап, от територията на Грузия, Азербайджан, Афганистан, Ирак и други страни от Персийския залив, в Иран трябва да навлязат американски войски. Този етап, който започва с блокада на иранските граници и приключва с обкръжаването на Техеран, следва да се осъществи в рамките на две седмици. Междувременно обаче, опитът от войната в Ирак, чиито край въобще не се вижда, накара Пентагона да преразгледа подходите си към следващата война в Персийския залив.

Извънредният план

Буш се прегръща с тези арабски лидери, които ще му помогнат срещу ИранСпоред мнозина експерти, през януари 2003, президентът Буш е подписал секретна директива, известна като «Конплан 8022-02», която предвижда нанасяне на превантивни удари по държавите, опитващи се да произведат ядрени оръжия. Макар че точното и съдържание не е известно (тъй като директивата е секретна), смята се, че тя съдържа реда на нанасяне на ударите по Иран и Северна Корея.

Подобни планове на Пентагона, чиито брой е над десет, съществено се различават от обичайните оперативни планове, предвиждащи изпълнението на строго определени конкретни действия на въоръжените сили при война или друг въоръжен конфликт. В Пентагона ги нарича т «планове за действия при извънредни обстоятелства».

За разлика от оперативните планове, където точно се определя реда на подготовка на въздушните, сухопътни и военно-морски сили в периода, предшестващ провеждането на самите военни операции, «Конплан 8022» предвижда превантивни бомбардировки, съчетани с т.нар. «кибер-атаки». С подобни удари трябва да бъдат елиминирани конкретни елементи от енергийната система на противника, линиите за връзка и предаването на данни в компютърните системи, така че той да бъде лишен от възможност да оказва каквато и да било съпротива.

Доналд РъмсфелдТози план предвижда и нанасяне на превантивни ядрени удари с проникващи заряди с малка мощ, способни да унищожават защитени подземни обекти. А именно в такива обекти е съсредоточена и основната част от ядрените разработки и програми на Иран. Според американски медии, през лятото на 2005, военният министър на САЩ Ръмсфелд е подписал свръхсекретна заповед за «междинна степен на бойна готовност за нанасяне на превантивни удари». В нея подробно е очертан редът за въвеждане на 24-часова бойна готовност на силите и средствата на американското Стратегическо командване. И, ако се вярва на някои специализирани издания, в момента (т.е. паралелно на обявените преговори с Техеран) стратезите на Пентагона внасят последните си допълнения в този план. Както отбелязва високопоставен съветник от военното ведомство: „вече не става дума за приблизителна оценка на възможна операция, върви много сериозна работа, която трябва да приключи в предварително определените срокове”.

Допълнение и корекции

Уточняването на списъка на целите, които трябва да бъдат унищожени и отработването на конкретните детайли на бъдещата операция срещу иранските ядрени обекти (и основни военни центрове), се извършва от специалистите в щабовете на Централното и Стратегическото командване на САЩ. Първото отговаря за организацията на американското военно присъствие в 25 държави, разположени в Близкия изток, Централна и Югоизточна Азия и Северна Африка, и провеждането на необходимите военни операции в този сектор. В сферата на второто пък (освен всичко друго) влиза предприемането на необходимите мерки за предотвратяване разпространението на оръжията за масово поразяване.

Разработването на тези планове се извършва под прякото ръководство на военния министър Доналд Ръмсфелд и се смята за крайна мярка, която Америка следва да предприеме в опитите си да спре ядрените амбиции на Иран, ако всички дипломатически ходове приключат неуспешно. В Белия дом смятат унищожаването на иранските ядрени обекти за „последното средство” в блокирането на опитите на Техеран да се сдобие с атомна бомба.

Предварителната подготовка

В края на 2005 израелската армия и части на противовъздушната отбрана на САЩ проведоха съвместни учения под кодово название „Джунипър Кобра”, като според изявления на израелски военни, целта им е била подготовката на еврейската държава за отразяване на евентуални ирански ракетни удари. Ученията продължиха повече от месец и бяха практическа проверка на взаимодействието на американските и израелски военни части, в рамките на няколко сценария за възможни атаки на иранските военно-въздушни сили. Бяха проверени и възможностите на израелската система за противоракетна отбрана „Ероу 11”, осигуряваща унищожаването на балистичните ракети на противника на голяма височина, както и на американската система „Пейтриът”, унищожаваща ракети, летящи на малка височина.

Като цяло, американските и израелските генерали характеризираха въпросното учение като рутинна съвместна подготовка. Така, говорителят на американската армия Кони Съмърс заяви в официалното издание на Пентагона „ Stars and Stripes ” , че „няма абсолютно никаква връзка между тези учения и събитията в региона”. В същото време обаче, висши израелски военни отбелязаха, че основна цел на съвместната тренировка е била именно проверката на възможностите на противовъздушната отбрана на страната да засича и унищожава съвременните ирански ракети “ Шахаб-3”, способни да достигнат всяка точка на Израел.

„Подобни военни учения – заяви един от тях – винаги се провеждат, като се има предвид не хипотетичен, а съвсем реален противник”. Така, на предишните учения се проверяваха възможностите за унищожаване на иракските ракети „Скъд”. Днес, Израел разполага само с една система „Ероу 11”, способна да унищожава балистични ракети на голяма височина, което пък позволява да се избегнат последиците от радиоактивното заразяване на местността, ако иранските ракети бъдат снабдени с ядрени заряди.

През 1991, по време на Първата война в Залива, Ирак нанесе 39 ракетни удара по Израел – най-вече по крайбрежните жилищни райони. Бе убит един човек и разрушени доста сгради и съоръжения. По онова време зенитните ракетни комплекси „Пейтриът”, купени от САЩ, все още не бяха толкова ефективни и не гарантираха прихващането на ракетите „Скъд”. По-късно обаче, те бяха модернизирани и днес могат да изпълнят всички поставени пред тях задачи в евентуалната бъдеща война с Иран.

Според водещи военни експерти, ефективността на зенитните ракетни комплекси „Ероу 11” достига 95% и те се смятат за най-добрите в света. Въпреки това, някои твърдят, че те могат и да не успеят да гарантират прихващането на иранските ракети „Шахаб-3”, чиято скорост е четири пъти по-висока от тази на „Скъд”.

Иранските лидери открито декларираха, че ракетите „Шахаб” могат да се използват срещу обекти от ядрения арсенал на Израел. Още по-радикално настроените (и влиятелни) командири на военизирания корпус на „Стражите на ислямската революция” (КСИР) пък предупреждават, че ако Иран бъде атакуван, такъв удар ще бъде нанесен и срещу частите на САЩ в Ирак и Афганистан (190 хиляди души). Впрочем, през последните две години, бяха проведени и други съвместни учения на САЩ и Израел, включително и с участието на Турция, като всички те (в една или друга степен) имитираха различни елементи от бъдеща атака срещу Иран.

Възможностите на участниците в бъдещата война

Експертите правят сравнение между възможностите на въоръжените сили на отделните държави на база оценките за техния военен потенциал. Не си струва да говорим за военният потенциал на Америка, защото военният и бюджет се равнява на военните разходи на всички останали държави в света и надминава половин трилион долара. Тоест, сумарната мощ на Пентагона стотици пъти превъзхожда военните възможности на Иран и при евентуален конфликт победата на САЩ е неминуема. В конкретния случай, следвайки принципите на т.нар. „безконтактна война”, т.е. без да планират навлизането на редовни войски на иранска територия (може би с изключение на малки подразделения на специалните части), САЩ – както твърдят американските медии, планират да използват военния потенциал на авиобазата „Уайтмен”, където се намират „невидимите” бомбардировачи B -2 A „Спирит”. Неуловими от радарите на противовъздушната отбрана, тези самолети първоначално бяха предназначени да осъществят пробив на дълбоко ешелонираната съветска противовъздушна отбрана и нанасянето на ядрени удари в условията на глобална война. Но след като започна доставката на бомбардировачите, вече бе съвсем ясно, че в близко бъдеще те едва ли ще участват в подобна война. Затова командването на Военно-въздушните сили трябваше да преориентира невидимите си самолети за решаването на други задачи: нанасяне на свръхточни бомбени удари с неядрени заряди при локални конфликти.

От своята база в щат Мисури, тези бомбардировачи могат да достигнат до територията на Иран само с едно зареждане във въздуха. Все още не е ясно обаче, дали при нанасяне на „свръхточните удари” срещу тази страна ще бъдат използвани конвенционални или ядрени заряди.

Но, ако сравнението между американския военен гигант и Иран изглежда безсмислено, то иранският и израелският военни потенциали са напълно съпоставими. Може би с изключение на това, че Израел все пак разполага с ядрен арсенал, сравним с тези на Франция или Великобритания.

На свой ред, иранските въоръжени сили, които се състоят от два независими компонента ( армията и Корпуса на стражите на ислямската революция), имат обща численост от 540 хиляди души (повече за тяхната структура и възможности, включително и за ракетния потенциал на Иран – вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р.)

И, ако отвъд океана са загрижени от появата на още една агресивна и непредсказуема държава, разполагаща с ядрено оръжие, то за Тел Авив нещата са много по-сериозни – както се казва, „врагът е пред портите”. Според израелските политици най-голямата опасност за страната им е възможността Иран да се сдобие с атомни бомби, което, имайки предвид неговата ракетна мощ и крайно радикалните и антиеврейски настроения на иранците, превръща Техеран в съвсем реална заплаха за националната сигурност на Израел.

Впрочем, подготовката на Америка за унищожаване на иранския ядрен потенциал изглежда се посреща с разбиране и вътре в страната. По данни на редица социологически агенции, над половината американци подкрепят унищожаването на ядрените обекти на Иран. Доста категорично са настроени и значителна част от членовете на Конгреса. Лидерите им декларираха, че ако президентът Буш реши да нареди нанасянето на превантивни удари по Иран, със сигурност ще получи санкцията на законодателната власт. Аналогично и дори още по-решително са настроени израелските им колеги.

В същото време обаче, много чуждестранни анализатори твърдят, че използването на силов вариант срещу Иран може да предизвика не само нова мощна антизападна консолидационна вълна, укрепвайки позициите на крайните радикали и терористи в мюсюлманския свят, но и да вкара Америка в блатото на поредната безкрайна война с „ниска интензивност”.

Иранската „задънена улица”

През миналата година Пентагонът поръча на Центъра за стратегически и бдюджетни оценки (една от най-авторитетните американски неправителствени организации, която всяка година – по поръчка на Конгреса – анализира военния бюджет на страната и дава своите препоръки) да направи анализ на състоянието на войските в Ирак. По своя инициатива (и в очевидно нарушение на приетите норми) шефът на центъра – запасният полковник Ендрю Крепиневич, публикува доклада за това състояние, озаглавен „Тънката зелена линия”. Основният извод в него е, че: „Нивото на стреса и напрежението сред личния състав е стигнал критичната граница. Офицерите и войниците воюват с последни сили. Още няколко месеца и военния контингент на САЩ в Ирак може да престане да съществува, като организирана структура. Няма да можем да смажем съпротивата, като минимум, през следващите две години. А с всеки изминал ден, броят на желаещите да служат в армията ще спада. И, ако не вземем бързи мерки, бойната готовност може да спадне до опасно ниво не само в Ирак, а и в цялата американска армия”.

Изводите от доклада изглеждат смайващи само на пръв поглед. В Ирак се сблъскваме с естествения крах на идеята за „професионалната”, т.е. наемната армия. В тази армия всичко е много добро с едно изключение – тя просто не може да води сериозна война (нито отбранителна, нито нападателна). Нека си припомним, че във Виетнам условията, с които се сблъскаха американците, бяха много по-трудни – и по отношение на природните дадености, и на силата на противника, но тогавашната наборна армия, въпреки всички проблеми, издържа там почти девет години и си тръгна не толкова по военни, колкото по политически причини. Докато на наемната армия и трябваха само три години за да се окаже на ръба на колапса.

В подобни условия е невъзможно да се говори за пълномащабна война срещу Иран. Проблемът на САЩ обаче е, че те просто няма как да се откажат от нея. Ултрарадикалният ирански президент пое ясен и уверен курс към създаване на ядрено оръжие и необходимите средства за нанасяне на атомен удар (балистични ракети с различен радиус – от тактически до такива със среден обсег). Появата на още една (след Пакистан) ислямска ядрена държава, особено с такъв президент, е недопустима за Америка, ако иска да съхрани политическия си престиж в Близкия изток, а за Израел това е просто въпрос на физическо оцеляване.

Затова въздушната операция (ако все пак се състои) най-вероятно ще преследва сравнително ограничени цели – унищожаването на всички обекти от иранския ядрен комплекс, ракетните заводи и, вероятно, още някои военни обекти и предприятия от военно-промишления комплекс. Поради това и самата операция ще трае кратко – възможно не повече от седмица. Като в нея ще се включи цялата американска стратегическа авиация (В-2 от базата в щат Мисури, В-52 и В-1 от базите в Диего Гарсия и Великобритания), 300-400 самолета на тактическата авиация от летищата в Ирак, Кувейт, Бахрейн и Афганистан и 200-300 самолета от самолетоносачите в Персийския залив и Арабско море. От В-52, многоцелевите подводници, крайцерите и есминците ще бъдат изстреляни няколко стотин крилати ракети – всичко това отдавна е отработено и е доказало ефективността си.

На практика, Иран няма какво да противопостави на подобен удар (за иранския военно-въздушен, противовъздушен и ракетен потенциал вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р. ). Тоест, въздушната операция може да бъде осъществена с минимални загуби, или дори без загуби. Което обаче не означава, че тя няма да породи проблеми (иначе отдавна щеше вече да е факт).

Нека си припомним, че Северна Корея, най-вероятно, е много по-напред от Иран със своята ядрена програма и разполага с почти толкова жалка противовъздушна отбрана, но никой няма намерение да я бомбардира. Основната причина е, че количеството и дислокацията на ядрените и обекти са известни само приблизително, както и, че почти всички са укрити в тунели под планините, което прави ракетно-бомбените удари по тях почти безполезни. Същото се отнася за Иран, който при това е с 13 пъти по-голяма територия, т.е. разполага с много повече възможности да укрие ядрените си обекти. Затова и въздушният „блицкриг” може да не донесе кой знае какви резултати.

Освен това Иран e сред най-големите износители на петрол. И войната срещу него може да доведе до шок с непредсказуеми последици за световната икономика. Освен, че ще спре износът на ирански петрол, възможно е Техеран да се опита да затвори 56-километровия Ормузки пролив, като спре целия петролен износ от Персийския залив. Ясно е, че иранският флот не може да се противопостави на американския, но иранците биха могли да запълнят пролива с мини, след което повечето корабни компании ще се откажат да пращат танкерите си в Залива.

Възможен е и удар по частите на съюзниците в Иран и Афганистан. Като използването на балистични ракети не представлява особена заплаха за американците и Израел, защото те са стари и неточни, а и иранците все още не разполагат с ядрени заряди. Американците едва ли се притесняват и от сухопътните части на Иран, тъй като цялата иранска бронирана техника и артилерия ще бъде унищожена от авиацията още преди да влезе в контакт с американската пехота. Доста по-ефективно обещава да бъде включването на специалните подразделения, които Иран активно използва във войната с Ирак през 80-те години. Бойците от тези части, както и онези от редовата пехота, ще действат като камикадзе. А към тях трябва да добавим и значителна част от иракските шиити. Днес те (повече, или по-малко) са лоялни към американците, тъй като благодарение на тях за първи път в историята, получиха властта в Ирак. Но в случай на война срещу Иран, с тази лоялност е свършено. Да не говорим, че няма да бъде прекратена и продължаващата партизанска война, водена от местните сунити. Няма да е необходима дори координация между едните и другите, тъй като при подобно развитие войната срещу американците ще обхване цялата територия на Ирак (без Кюрдистан), а броят на „активните бойци” ще достигне стотици хиляди, ако не и няколко милиона – т.е. ще се увеличи в пъти, в сравнение с днес.

Вече споменах за негативните процеси в професионалната американска армия. А да не забравяме, че към всичко, казано досега, могат да се прибавят и допълнителни трудности – включително евентуална намеса на сравнително силната във военно отношение Сирия (която почти официално е военен съюзник на Иран и едва ли би стояла спокойно, ако види, че САЩ са изправени пред действително сериозни проблеми), активизация на антиизраелските действия на палестинците, под ръководството на радикалите от Хамас, както и нова терористична вълна срещу обекти и граждани на САЩ и Запада по целия свят.

Без всякакво съмнение, американците разполагат с всички възможности да разгромят Иран, но нямат човешки ресурс за окупацията му, дори ако използват за целта всичките си сили от Ирак и Афганистан (което, само по себе си, е напълно изключено). За да окупират Иран, САЩ би трябвало да разполагат с огромна „пета колона” от няколко милиона души. Но е ясно, че такава няма. От друга страна, евентуално американско нападение може да сплоти около радикалния президент Ахмадинеджад дори онези иранци, които никак не го харесват. Освен това кюрдският проблем в Иран е далеч по-малко остър, отколкото в Ирак и няма противопоставяне между сунити и шиити. Там тотално доминират шиите, с техния култ към саможертва, и опитвайки се да окупират Иран, Съединените щати рискуват да получат няколко милиона активни партизани, поддържани от почти цялото население.

Разбира се, за разлика от ситуацията в Ирак, в иранския случай не се очертава противопоставяне между САЩ и държавите от континентална Европа. Не само Великобритания и Италия, но и Франция, и Германия подкрепят антииранската позиция на Америка. Само че евентуално тяхно участие във военна операция срещу Иран въобще не изглежда реалистично (тук изключвам Великобритания). Просто защото участието на континенталните европейски армии в каквато и да било война, в която загубите могат да надвишат няколко десетки (или най-много стотици) бойци, е почти изключено. Европейците могат да участват само във войни от типа на тази срещу Сърбия през 1999, т.е. в чисто въздушна операция.

Доскоро изглеждаше възможно операцията срещу Иран да бъде извършена от Израел. Но след излизането от строя на Шарон, са налице много сериозни съмнения, дали това въобще е реално. Наследникът му Ехуд Олмерт просто не е фигура от подобен мащаб. Той, дори повече от Шарон, е заинтересован от възхода на тяхната партия „Кадима”, но нанасянето на военен удар срещу Иран изисква предварителна еволюция и определена нагласа, каквито Олмерт засега не демонстрира. Макар че, от друга страна, именно по този начин той би могъл да се опита да извоюва популярност, както за партията, така и за самия себе си.

Истината е, че Вашингтон отдавна не бе попадал в толкова сложна и опасна ситуация, когато едновременно са на път да сработят всички грешки на Америка за последните 30 години в сферите на външната политика и военното строителство. Проблемът обаче е далеч по-неприятен за държавите от Европа (независимо дали подкрепят сегашната политика на САЩ, или не). Защото, дори да загубят и бъдат принудени да се „върнат” обратно в Западното полукълбо, САЩ със сигурност ще оцелеят. Но, ако това стане, в новия хаотичен свят, който най-вероятно няма да е многополюсен, а по-скоро „безполюсен”, и в който всеки ще воюва с всички, проблемите пред Европа (а това означава и пред България) ще бъдат много повече и далеч по-трудни за преодоляване.

* Българско геополитическо дружество

--------------------------------------------------
Публикацията е от 31 май 2006 година, но поради прозрението на автора й за това какви събития предстоят и вярната му геополитическа преценка - я публикуваме сега.
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1135-izteglqneto-na-amerikanskite-chasti-i-porajenieto-na-sasht-v-irak

Вече беше официално обявено, че всички американски военни ще бъдат изтеглени от Ирак до 31 декември 2011. Това събитие се интерпретира по два начина. Първият отразява гледната точка на президента на САЩ Обама, който обяви, че по този начин изпълнява предизборното си обещание, направено по време на кампанията през 2008. Вторият пък е този на кандидатите за президент от Републиканската партия, които единодушно порицаха Обама за това, че не е изпълнил (според тях) желанието на американските висши военни да запазят част от армейския контингент в Ирак и след 31 декември, под формата на инструктори на иракската армия. Така, според Мит Ромни, решението на Обама е или „плод на чисто политически и електорални съображения, или просто проява на обикновена некадърност в преговорите с иракската правителство”.

Всъщност, и двете твърдения не са верни и се лансират с цел да бъде намерено някакво оправдание пред американския електорат. Съвместно с висшето военно командване, Обама правеше всичко по силите си за да удължи пребиваването на американските войски в Ирак. И причината, че не успя да го постигне не е свързана с неговата „некадърност”, а с това, че иракските политически лидери принудиха американските части да напуснат страната им. Изтеглянето на войските представлява кулминационния момент на американското поражение в Ирак, което е сравнимо с поражението на САЩ във Виетнам.

И така, какво всъщност се случи? Най-малкото през последната година и половина американските управляващи се опитваха, с всички възможни средства, да постигнат споразумение с властите в Багдад, отменящо договора, подписан от Джордж Буш за изтеглянето на всички войски до 31 декември 2011. Това не им се отдаде и то не заради липсата на желание да го постигнат. Каквито и критерии да използваме, истината е, че единствените проамерикански формации в Ирак са сунитските организации, начело с Аяд Алауи, както и партията на Джелал Талабани – президентът-кюрд на Ирак. Но дори и те, в крайна сметка, декларираха (без съмнение, с огромно нежелание), че е по-добре американските войски да напуснат страната. Всъщност, човекът, който най-силно се стремеше да се споразумее за оставането на американците, беше премиерът на Ирак Нури ал-Малики. Той очевидно се опасява, че неспособността на иракската армия да поддържа реда в страната, ще доведе до нови избори, в които позициите му ще се окажат сериозно ерозирани и вероятно ще трябва да напусне министър-председателския пост.

САЩ правеха непрекъснати отстъпки, постоянно намалявайки количеството военни части, които трябваше да останат в страната. В крайна сметка обаче, в препъни камък се превърна настойчивото искане на Пентагона американските войници (и наемници) в Ирак да се ползват с имунитет за всички извършени от тях престъпления, за които биха могли да ги обвинят според иракското законодателство. Премиерът Малики беше готов да се съгласи и с това, но останалите не. В частност, привържениците на шиитския лидер Ал-Садр обявиха, че ще прекратят подкрепата си за правителството, ако Малики приеме американското искане. А без тази подкрепа, премиерът щеше да загуби мнозинството си в парламента.

В такъв случай, кой, в крайна сметка, победи в Ирак? Истината е, че изтеглянето на американските войски е голяма победа за иракския национализъм. А в момента той се олицетворява, не от някой друг, а от Муктада ал-Садр. Наистина, Ал-Садр оглавява шиитското движение, което в исторически план, се придържа към твърди антибаасистки позиции, а последователите му се смятат за „правоверни”, борещи се със сунитите. Самият Ал-Садр обаче, отдавна се отказа от това схващане за да позиционира и себе си, и своето движение начело на борбата за изтегляне на американските части. За целта той се обърна към водачите на сунитите и кюрдите, надявайки се да формира паниракски националистически фронт, чиято главна цел да стане възстановяването на пълната автономия на страната. И, в крайна сметка, успя.

Както е известно, Ал-Садр, както и Малики и мнозина други шиитски политици, прекараха значителна част от живота си в изгнание в съседен Иран. Но дали въз основа на това би могло да твърди, че победата на Ал-Садр е победа на Иран? Несъмнено, доверието към Иран, вътре в страната, нарасна. Но би било сериозна аналитична грешка да смятаме, че в резултат от случилото се Иран ще може по някакъв начин да замени САЩ, като доминираща сила в Ирак.

Между иранските шиити и иракските сунити съществува напрежение по редица фундаментални въпроси. На първо място, иракчаните винаги са смятала именно Ирак, а не Иран за духовен център на шиитския свят. Наистина, през последния половин век, промените в геополитическото устройство позволиха на иранските аятоласи да наложат впечатлението, че именно те играят водещата роля в шиитското религиозно пространство.

Всъщност, нещата доста приличат на развитието в отношенията между САЩ и Западна Европа след 1945. Тогава геополитическата мощ на САЩ доведе до промени в културните отношения между двата бряга на Атлантика. На европейците се наложи да възприемат както новата култура, така и политическата доминация на Съединените щати. Те склониха да го направят, но това никога не им е харесвало. И днес търсят възможности да възстановят доминиращите си позиции в културната сфера. По същия начин стоят нещата с Ирак. През последния половин век иракските шиити бяха принудени да признаят културната доминация на Иран, но това никога не им е харесвало. И ето че днес работят усилено за да си върнат доминиращите позиции в културната сфера.

Въпреки публичните им изявления, както Обама, така и републиканците са наясно, че САЩ претърпяха поражение в Ирак. Единствените американци, които все още не вярват в това, са малцината левичари, които упорито не искат да осъзнаят факта, че Съединените щати невинаги и не навсякъде побеждават, от геополитическа гледна точка. Тази малка и непрекъснато смаляваща се група, прекалено се е отдала на критиките си срещу Америка, за да приеме реалността, че САЩ всъщност преживяват много сериозен упадък.

Принадлежащите към въпросната група левичари смятат, че нищо не се е променило, защото САЩ просто са заменили ключовия си играч в Ирак, като вместо на Пентагона, са заложили на Държавния департамент, който е ангажиран най-вече с две неща: да изпраща все повече морски пехотинци за охраната на американското посолство в Багдад и да наема на работа инструктори за подготовката на иракските полицейски сили. Всъщност, само по себе си, увеличаването на броя на морските пехотинци е очевиден знак за слабост, а не на сила. Защото това означава, че дори отлично охраняваното американско посолство не е защитено достатъчно от евентуални атаки. Между другото, САЩ отмениха планираното отваряне на допълнителни консулски служби в Ирак именно по тази причина.

Що се отнася до инструкторите, оказва се, че става дума за 115 полицейски съветници, за чиято „защита” ще са необходими хиляди частни охранители. Ясно е, че полицейските инструктори ще трябва да са изключително внимателни в редките случаи, когато напускат територията на посолството за да подготвят иракските си колеги, както и, че ще бъде много трудно да се наемат достатъчен брой охранители, при положение, че те вече няма да разполагат с имунитет пред местното законодателство.

Затова едва ли някой ще се учуди особено, ако в резултат на следващите избори в Ирак, министър-председател на страната стане Муктада Ал-Садр, което при всички случаи няма да се посрещне с възторг нито в САЩ, нито в съседен Иран.

----------------------------------------------------

* Преподавател в Университета Бингамтън, в Ню Йорк, САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1069-podgotvq-li-se-nova-voina-v-iujen-kavkaz

Напоследък, в редица съобщения на руските медии подробно се анализират плановете на САЩ за доставката на зенитно и противотанково въоръжение за десетки милиони долари за правителството на Михаил Саакашвили. Така, руските държавни информационни агенции ИТАР-ТАСС и „Гласът на Русия” потвърждават факта, че подобни сделки за доставката на оръжия действително са сключени, въз основа на информация от ръководството на руските специални служби и Генералния щаб. Междувременно, официален представител на Генералния щаб реагира на съобщенията за въпросните доставки така: „Дълбоко съжаляваме, че презареждането на руско-американските отношения, обявено от администрацията на Барак Обама, не доведе до никакви промени по отношение на военната подкрепа, оказвана от Вашингтон на сегашното грузинско ръководство, което провокира, през август 2008, пълномащабна война в Южен Кавказ и продължава да разработва агресивни планове против обявилите се за независими държави Абхазия и Южна Осетия” (1).

Грузинско-руската война от 2008 и след това

Както е известно, войната между Грузия и Южна Осетия от 2008 беше предшествана от серия артилерийски атаки на грузинската армия срещу южноосетинската столица Цхинвали, осъществени на 1 август, в резултат от които загинаха шестима души, включително един руски умиротворител. Това стана буквално няколко часа след като в Грузия приключиха двуседмичните учения на НАТО Immediate Response 2008, провели се в рамките на програмата „Партньорство за мир”, с участието на 1000 американски морски пехотинци, десантчици и представители на други родове войски.

След още шест дни, правителството на Саакашвили започна пълномащабно настъпление срещу Южна Осетия, съвпаднало по време с откриването на Олимпийските игри в Пекин.

Американските части и военната техника останаха в близост до зоната на военните действия през всичките пет дни, през които те се водеха между Грузия и Русия (т.е. след намесата на Москва,  провокирана от гибелта на неколцина руски умиротворители и жертвите сред мирното население в Южна Осетия, по-голямата част от чиито жители са с руски паспорти).

Когато сраженията бяха в разгара си, военно-транспортната авиация на САЩ прехвърли в Грузия 2000 грузински военни, които дотогава се намираха в Ирак – по онова време, това беше третия по големина чуждестранен военен контингент в тази страна, след американския и британския.

Пет дни след края на войната, сегашният вицепрезидент на САЩ Джоузеф Байдън, който тогава беше сенатор и председател на Сенатската комисия по международните отношения, пристигна в грузинската столица за да подкрепи Саакашвили и предложи на страната му „срочна помощ” в размер на един милиард долара.

След като се завърна в САЩ, Байдън, който винаги е бил склонен към прекалено високопарна реторика, заяви: „Напуснах тази страна уверен, че руското нахлуване в Грузия е, може би, едно от най-важните събития, случили се в Европа след краха на комунизма... Запазващото се присъствие на руските войски в тази страна ще окаже изключително пагубно въздействие върху целия регион... Руските действия в Грузия няма да останат без последствия”.

Вече към края на август 2008, САЩ изпратиха към черноморското крайбрежие на Грузия ракетния си ескадрен миноносец „Макфол” (част от военната система Aegis, предназначена за изстрелването на прехващащи ракети), флагмана на Шести американски флот „Маунт Уитни” и един кораб за брегова охрана, които застанаха на рейд в непосредствена близост до Абхазия и недалеч от руските брегове. Ако се вярва на официален Вашингтон, задачата на тези бойни кораби, разполагащи с мощно въоръжение, е била „осъществяването на хуманитарна операция”. Междувременно обаче, руският президент Дмитрий Медведев обвини САЩ, че доставят оръжие за Грузия. Американските кораби, към които се присъединиха не по-малко от 15 кораби от други страни-членки на НАТО, и насочилият се срещу тях руски флот се оказаха само на 90 мили един от друг.

Сегашният грузински държавен глава Михаил Саакашвили, който, както е известно, е завършил Юридическия факултет на Колумбийския университет, дойде на власт преди седем години, на вълната на бунтовете от 2003-2004, които той и неговите привърженици и фенове на Запад предпочитат на наричат „революцията на розите”.

Горчивата истина е, че той си остава един от основните американски политически съюзници (или по-скоро сателити), наред с косовския премиер Хашим Тачи, който наскоро беше обвинен от Съвета на Европа, че е сред шефовете на опасен престъпен синдикат, търгуващ с наркотици, оръжие и човешки органи, като жертви на трафика с органи са станали най-малко 500 сърби и представители на други националности (всичките цивилни граждани). В крайна сметка, за една велика държава може да се съди и по това, кого въоръжава и е склонна да подкрепя за всичко.

След пировия опит на Саакашвили, чрез военната интервенция в Южна Осетия и планираното последващо настъпление в Абхазия, да ликвидира тези две препятствия пред усилията на страната му да стане член на Северноатлантическия пакт (т.е. наличието на нерешени териториални спорове и присъствието на чуждестранни части на нейна територия – по онова време В Южна Осетия и Абхазия имаше малък брой руски умиротворители), САЩ и НАТО направиха всичко възможно за да спасят  „предния си пост” в Южен Кавказ.

В средата на септември 2008, генералният секретар на пакта Яп де Хооп Схефер и Северноатлантическият съвет (в който, с ранг на посланици, влизат постоянни представители на всичките 26 страни-членки) постиха Грузия и, заедно с военния министър на страната, инспектираха състоянието на военновъздушните и сили и базите на пехотните и части.

По време на тази визита, доминираният от САЩ военен пакт подписа рамково споразумение за създаването на Комисия НАТО - Грузия, на чиято основа се появи Ежегодната национална програма за по-нататъшната интеграция на Грузия в Северноатлантическия алианс и бе взето безпрецедентното решение за съкращаване на стандартните етапи, през които следва да премине всяка страна-кандидатка преди да стане пълноправен член на НАТО.

Руското Външно министерство моментално реагира на тези действия с декларация, в която, в частност, се посочваше, че: „Вместо да направи необходимите сериозни изводи от неуспешния опит на Саакашвили да разреши със сила един дългогодишен конфликт (с Южна Осетия), НАТО за пореден път демонстрира подкрепата си за неговата дезинформационна кампания и обеща да възстанови военната инфраструктура на Грузия” (2).

През декември 2008, примерът на НАТО беше последван и от Вашингтон. Тогавашният заместник на държавния секретар по европейските и евразийските въпроси Матю Брайза обяви, че се подготвя рамково споразумение за американско-грузинска Харта за стратегическо партньорство, което беше официално подписано на 9 януари 2009 във Вашингтон от държавния секретар Кондолиза Райс и грузинския външен министър Григол Вашадзе.

Междувременнно, през октомври 2008, Вашингтон изпрати на военни учения в Грузия есминеца „Мейсън”. През същия месец,  грузинският военен министър Давид Сихарулидзе се срещна с американския държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс (по време на срещата на военните министри на държавите от НАТО в Унгария), след което беше обявено, че „военната помощ на САЩ за Грузия ще бъде насочена към укрепване противовъздушната отбрана на страната” (3).

Пак тогава, Пентагонът изпрати в Грузия „група, която да определи, каква роля следва да изиграят САЩ за възстановяване на грузинската армия след военния и сблъсък с Русия, през август”.

„След като направят оценката си, представителите на Пентагона ще анализират, как САЩ могат да помогнат за възстановяването на Грузия, включително на въоръжените и сили” – коментира в тази връзка „Гласът на Русия” (4).

В края на същия месец, делегация, начело с ръководителя по въпросите на планирането на развитието на силите и средствата от Управлението за отбранителна политика и планиране на НАТО Франк Боланд, посети Грузия, където се срещна с висшето военно ръководство на страната и обсъди с него подготовката на Грузия за следващия етап от процеса на присъединяването и към НАТО.

Месец по-рано и само няколко седмици след края на грузинско-руската война, зам. държавният секретар по отбраната, отговарящ за политическите въпроси, Ерик Айдълман заяви пред Сенатския комитет по отбраната, че „Грузия, като всяка друга суверенна държава, трябва да има възможност за самозащита и сдържане на нова агресия. Не бива да имаме никакви съмнения относно това, дали Грузия има право да получава военна помощ от САЩ, а също от НАТО и всяка членка на пакта, поотделно”.

Президентът Джордж Буш подкрепи призива на сенатор Байдън за отпускане на невоенна помощ за Грузия в размер на 1 млрд. долара. Както отбелязаха мнозина по онова време, „това е многократно повече от онези 63 млн. долара, които Вашингтон предостави на Грузия през миналата 2007. Ако не броим Ирак, Грузия, благодарение на тези „вливания”, се превръща в един от най-големите получатели на американска външна помощ, след Израел и Египет” (5). При това грузинското население е само 4,6 млн. души, докато египетското е 80 млн.

Превъоръжаването на грузинската армия

Досега обаче, САЩ се отнасяха твърде предпазливо и с известни опасения към модернизацията на грузинския военен арсенал. Или поне избягваха открито да признават, че се занимават с това. Но, ако последните съобщения отговарят на действителността, Грузия би трябвало да получи от САЩ голямо количество съвременно и високотехнологично въоръжение, включително зенитно-ракетни комплекси, ПЗРК „Стингър” и други преносими средства за противовъздушна отбрана, управляеми противотанкови ракети от трето поколение „Джавелин” и авиационни противотанкови ракети „Хелфайър” (AGM-114) с комулативни бойни глави.

През декември 2010, президентът на Южна Осетия Едуард Кокойта предупреди, че „Грузия, която толкова тръби пред всички за предаността си към каузата на мира, продължава да се превъоръжава и отказва да подпише пактове за ненападение със съседите си, способни да предотвратят избухването на нова война в Южен Кавказ” (6).

Според руския военен експерт Виктор Баранц: „Грузия купува противоракетно и противотанково въоръжение, тъй като войната от 2008 показа, че тъкмо това са слабите места на грузинската армия” (7).

С други думи, САЩ ще доставят на Грузия именно такова въоръжение, което и е необходимо за евентуалното осъществяване на ново настъпление в Южна Осетия и началото на нова война с Русия.

Както е известно, през януари 2011, Саакашвили за пореден път посети Вашитгтон, където „главна тема на преговорите с американските ръководители бяха новите оръжейни сделки”. На 12 януари, грузинският президент бе първия чуждестранен държавен глава, приет от новия председател на Конгреса Джон Бонър, който, след разговора си с него, излезе със следната декларация: „Американският народ и занапред ще действа на страната на онези, които се борят за демокрация срещу силите на деспотията, за достойнство срещу силите на деградацията и за свобода срещу силите на поробителите” (8). В заявлението си, Бонър благодари на Грузия, че е предоставила в разпореждане на Пентагона 2000 свои военни за войната в Ирак и още 1000 за тази в Афганистан.

По време на това посещение грузинският лидер се срещна и с други представители на законодателната власт, включително със сенатора Джоузеф Либърман, когото награди с орден „Свети Георги”. Междувременно, през декември 2010, Саакашвили обяви че именно той (а не кметът на Тбилиси, както би било редно) е наредил една от улиците в грузинската столица да носи името на покойния Ричард Холбрук – този „сигурен приятел и доверено лице”, който по време на войната през август 2008 написа (в съавторство) статия във Washington Post, остро осъждаща „пълномащабната руска агресия срещу Грузия”.

Между другото, докато грузинският президент се намираше във Вашингтон, където беше обсипан с внимание, неговият външен министър квалифицира едно сключено малко преди това споразумение между Абхазия и Русия като „фашистко”.

Ден преди пристигането си в САЩ, Саакашвили заяви в интервю за един украински телевизионен канал: „Що се отнася до НАТО аз съм абсолютно сигурен, че присъединяването ни е само въпрос на време... Никой не може сам да гарантира собствената си сигурност, особено малките страни, но според мен това се отнася и за Украйна”.

Интересно е, че след седемгодишното управление на този непостоянен, страдащ от мания за величие и склонен към авантюризъм политик с авторитарно поведение (10), той си остава сред най-големите любимци на вашингтонския истъблишмънт, който продължава да се отнася снизходително към всичките му очевидни недостатъци. Така, на срещата на върха на НАТО, през ноември 2010, президентът Обама го прие (макар и неофициално), само ден преди заседанието Русия-НАТО, в което взе участие и руският президент Медведев.

През юли 2010, държавният секретар Хилари Клинтън посети Грузия по покана на Саакашвили, като отправи остра критика срещу Русия заради „окупацията” на Абхазия и Южна Осетия, определяйки ги като грузински територии, макар че нито едната, нито другата някога са били част от независима Грузия. Според нея, „ние, т.е. Съединените щати, бяхме потресени и категорично отхвърлихме нахлуването и окупацията на грузинска територия. По това време работех в Сената и заедно с колегите си и хората от предишната администрация достатъчно ясно изложихме своята гледна точка. Продължаваме да се обявяваме против тази окупация, както го направих и по време на настоящото си посещение” (11).

На съвместната си пресконференция с грузинския премиер Николоз Гилаури преди провеждането на втората среща, в рамките на американско-грузинската Харта за стратегическо партньорство, Хилари Клинтън заяви: „Взаимоотношенията между Грузия и САЩ се базират на стабилната основа на общите ни ценности и интереси... Съединените щати без колебание ще подкрепят суверенитета и териториалната цялост на Грузия. Тази подкрепа е ключов принцип на нашата Харта за стратегическо партньорство и има фундаментално значение за двустранните ни отношения.... САЩ и в бъдеще ще останат верни на грузинския стремеж към членство в НАТО, което намери отражение в решенията на алианса, взети в Букурещ и Страсбург-Кел. Изцяло подкрепяме усилията на Грузия в рамките на Ежегодната национална програма, която съдейства за реализацията на военните реформи и очертава направленията на сътрудничеството с НАТО. Продължаваме да поддържаме грузинските усилия за осъществяване на военната реформа и повишаване отбранителната способност на страната, включително взаимодействието с НАТО и приноса на Грузия за действията в Афганистан, в рамките на Международните стабилизиращи сили... Продължаваме да призоваваме Русия да прекрати окупацията на грузинска територия, да изтегли оттам войските си и да изпълни другите си задължения, в рамките на споразумението за прекратяване на огъня от 2008” (12).

Именно тези и думи, накараха правителството на Абхазия да отправи открито предизвикателство към Клинтън, определяйки Афганистан и Ирак като „окупирани от Америка територии”.

Малко по-късно, по време на т.нар. „Дни на НАТО в Грузия”, делегация на Северноатлантическия алианс инспектира националния тренировъчен център Крцаниси и разположения на територията му център, изграден от САЩ (именно там американските морски пехотинци обучаваха грузинските военни и тъкмо там, през януари 2011, експлозия отне живота на трима грузински войници, а други 13 бяха ранени).

През октомври 2010, италианският адмирал Джампаоло ди Паола, който оглавява Военния комитет на НАТО, посети националния тренировъчен център Крцаниси за да види лично, как върви подготовката на грузинския батальон, който трябва да замени сегашното грузинско подразделение в Афганистан, намиращо се под командването на НАТО.

Месец по-късно, заместник държавният секретар по европейските въпроси Филип Гордън заяви пред BBC: „Ние признаваме суверенитета и териториалната цялост на Грузия. Ние сме пределно откровени с Русия и се разминаваме с нея, по отношения на Грузия. Искаме да бъде сложен край на руската окупация и подкрепяме грузинския суверенитет и териториална цялост” (13).

Горе долу по същото време, грузинският зам. министър на отбраната Николоз Вашакидзе се срещна в Пентагона с високопоставени американски представители и преговаря с тях при закрити врати. Тези „преговори бяха в рамките на споразумението за сътрудничество в сектора на отбраната между САЩ и Грузия” (14).

Докато Вашакидзе водеше тези преговори във Вашингтон, първият зам. министър на външните работи на Южна Осетия Алан Плиев заяви, че „Ние сме силно разтревожени от намеренията на Грузия да увеличи значително военния си потенциал. В момента тя възнамерява да купи партида израелски танкове „Меркава-4”, които без съмнение не са предназначени за отбранителни действия. Активизацията на грузинското Военно министерство, зачестилите полети на грузински безпилотни самолети край границите на Южна Осетия, както и маниакалното нежелание на Грузия да подпише споразумение за ненападение със съседите си, дават основание за напълно оправдани предположения, че грузинските власти подготвят нова кървава авантюра”.

Освен това, Плиев подчерта, че благодарение на помощта, оказвана от САЩ и други членки на НАТО на Грузия, военно-техническите възможности на грузинските въоръжени сили вече са надхвърлили потенциала им в началото на войната от 2008.

На 16 ноември, Парламентарната асамблея на НАТО проведе среща в Полша, където прие резолюция, квалифицираща Абхазия и Южна Осетия като „окупирани територии”. В отговор, абхазкото Външно министерство излезе със специално заявление, в което, в частност, се посочва, че: „Абхазката страна смята подобна крайно едностранчива интерпретация на събитията за поредно доказателство за прогрузинската позиция, заета от НАТО. В продължение на дълги години, пактът активно допринася за милитаризацията на Грузия, стимулирайки реваншистките настроения на грузинското ръководство, които, през август 2008, доведоха до кръвопролитието в Южна Осетия” (16).

Това, разбира се, не попречи на президента Обама (по време на последната среща на върха на НАТО във Вашингтон) да благодари „на грузинския си колега Михаил Саакашвили за участието на страната му в международните миротворчески усилия в Афганистан под ръководството на НАТО и за пореден път потвърди американската подкрепа за териториалната цялост на Грузия” (17).

Американско-грузинското взаимодействие във военната сфера

Саакашвили предложи да изпрати още части в Афганистан, обещавайки, че грузинският контингент ще остане в тази страна точно толкова, колкото и корпусът на НАТО. Той потвърди, че Обама е подкрепил стремежа на страната му да стане пълноправен член на пакта („президентът Обама подкрепи курса на Грузия за присъединяване към НАТО”) и посочи, че декларацията от последната среща на върха на НАТО е открила пътя пред Грузия за членство в този военен блок, без да и се налага да изпълни стандартните изисквания в рамките на Плана за действия за членство.

Както е известно, в декларацията от срещата на НАТО в Лисабон се потвърждава, че Северноатлантическият алианс ще „продължи да развива партньорството си с Украйна и Грузия в рамките на комисиите Украйна - НАТО и Грузия - НАТО, въз основа на решението на пакта, прието на срещата в Букурещ, през 2008, и отчитайки евроатлантическата ориентация и стремежите на всяка от тези страни”.

На 1 декември 2010, Хилари Клинтън осъществи неофициална среща със Саакашвили по време на форума на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в Казахстан. На нея тя се обяви за „по-значимо присъствие на ОССЕ в Грузия”. В тази връзка си струва да си припомним, че през 1998 и чак до началото на войната на НАТО срещу остатъчна Югославия, през март 1999, администрацията на съпруга и използваше именно Контролната мисия на ОССЕ, ръководена от печално известния Уйлям Уолкър, за да подготви условията за последвалата 78-дневна бомбардировка на Югославия и отнемането на Косово от сърбите (18).

В началото на декември 2010, Комисията НАТО-Грузия проведе поредната си среща в Брюксел, на която грузинският зам. външен министър и секретар на Съвета за национална сигурност Гига Бокерия, представляващ страната си, заяви следното: „В резолюцията на срещата се казва, че държавите от НАТО продължават да помагат на Грузия за осъществяване на реформите, признават териториалната и цялост и суверенитет и призовават Русия да отмени решението си за признаване независимостта на Абхазия и Южна Осетия”.

Непосредствено след това, „в щаба на алианса, по време на срещата между секретаря на Съвета за национална сигурност Гига Бокерия и зам. генералния секретар на НАТО Клаудио Бизониеро бяха обсъдени въпроси на сътрудничеството между Грузия и пакта. На срещата присъства и специалният представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ Джеймс Апатурай”. Тук трябва да отбележа, че през 2003, след посещението си в Сърбия, с цел да се запознае с местния опит в осъществяването на „нежна революция”, Бокерия доведе в Грузия неколцина активисти на сръбското младежко движение „Отпор”, които трябваше да споделят опита си с грузинските студенти, привърженици на Саакашвили. В резултат възникна младежкото движение „Кмара”, изиграло ключова роля за успеха на грузинската „революция на розите”, през ноември 2003 (20).

На 3 декември 2010, американският посланик в Тбилиси Джон Бас заяви, че „САЩ продължават твърдо да подкрепят Грузия по въпросите за нейния суверенитет и териториална цялост. Поддържаме отлични отношения в сферата на отбраната и тясно военно сътрудничество, като в момента работим в близко взаимодействие с Министерството на отбраната и другите грузински министерства за усъвършенстване на грузинския военен потенциал” (21).

Три дни по-късно, Бас посети тренировъчния център Крцаниси, като огледа „наличните съоръжения и присъства на подготовката на грузински военни” (22).

Впрочем, посланикът на САЩ редовно присъства и на церемониите по посрещането и изпращането на подготвените от американските морски пехотинци грузински части, пристигащи от, или заминаващи за Афганистан. Както е известно, Пентагонът създаде и започна да реализира програмата си  за подготовка и въоръжаване на грузинската армия (Train and Equip Program) още през 2002. Първоначално, тя се ръководеше от американски „зелени барети”, а след това – от морските пехотинци. Три години по-късно, Пентагонът лансира програма на американските въоръжени сили за подготовка на грузинската армия, наречена Georgia Sustainment and Stability Operations Program.

В качеството си на командващ Корпуса на морската пехота на САЩ, генерал Джеймс Конуей посети Грузия през август 2009 за да даде официалния старт на нов курс за подготовка на грузинските въоръжени сили от американски морски пехотинци. По същото време, Associated Press цитира отговора на генерала на въпроса, дали тази подготовка е свързана с „евентуална нова война с Русия”, и той беше: „общо взето, да”.

През септември 2010, обръщайки се към завършилите подготовката си в новия учебен център на военната база в Кутаиси, президентът Саакашвили заяви: „Някой би могъл да каже: имаме си толкова проблеми, част от територията ни е окупирана и въобще не е време да изпращаме свои части да се сражават далеч от границите ни. Но именно заради проблемите, с които се сблъскваме, се нуждаем от огромен боен опит, а афганистанската мисия е уникална бойна и военна школа за нас” (23).

На 9 декември 2010, коментирайки интервюто на грузинския вицепремиер Георги Барамидзе, Associated Press посочва, че „по време на посещението си във Вашингтон, през тази седмица, той постави пред администрацията на Обама въпроса за „пътната карта” за пълноправното членство на страната му в НАТО. В тази връзка, Барамидзе е подчертал, че Грузия и днес действа така, сякаш вече е член на пакта”.

На същия ден, сенаторите Джийн Шахийн и Линдзи Греъм, които са съпредседатели на работната група на Атлантическия съвет за Грузия, представиха в Сенатския комитет по международните отношения законопроект, наречен „Резолюция, излагаща позицията на Сената за териториалната цялост на Грузия и ситуацията в рамките на признатите от международната общност грузински граници”. В нея Абхазия и Южна Осетия се определят като грузински територии, „окупирани от Руската Федерация”.

Ден по-късно, колегата на Шахийн и Греъм – сенатор Джон Маккейн, се изказа на конференцията на тема „Формулиране на трансатлантически консенсус относно Русия”, състояла се в Училището за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце”, към Университета Джон Хопкинс. В речта си той поиска да бъдат възобновени масираните доставки на оръжие за Грузия и дори да бъде увеличен обемът им, посочвайки, че: „В течение на двете последни години доставките на отбранително оръжие за Грузия не бяха разрешени, най-вече от уважение към Русия. Това обаче следва да се промени. Като минимум, трябва да доставим в Грузия радиолокационни станции за ранно откриване и друга базова военна техника за повишаване на нейната отбранителна способност. Съюзниците ни в Централна и Източна Европа разглеждат Грузия като прецедент, очаквайки, дали САЩ твърдо ще застанат на нейна страна, или не. Русия също гледа на Грузия като на прецедентен случай, проверявайки доколко безнаказани ще останат действията и в тази страна и дали ще може да действа по същия начин и другаде. Става дума за политика на подкрепа от нашето правителство за стремежа на Грузия за членство в НАТО” (24).

По-късно, новият директор на Информационното бюро на НАТО в Москва Робърт Пшел, който преди това беше зам. ръководител на пресцентъра на пакта, потвърди, че „НАТО и занапред ще осъществява политика на разширяване в източна посока” и, че „Комисията НАТО-Грузия ще продължи да функционира” (25).

В средата на декември зам. държавният секретар по отбраната Александър Вершбоу се срещна във Вашингтон с грузинския вицепремиер и министър на евроатлантическата интеграция Георги Барамидзе, като двамата обсъдиха възможностите за присъединяване на Грузия към НАТО. По-късно, грузинският вицепремиер заяви, че „срещата с Вершбоу беше много важна, тъй като той активно се занимава с въпроса за разширяването на НАТО и лично отговаря за процеса на присъединяване на Грузия към алианса” (26). Между другото, Барамидзе, който е завършил Джорджтаунския университет и през 2004 беше военен министър на Грузия, се срещна и с редица членове на Сената за да обсъди с тях споменатия по-горе законопроект на Шахийн и Греъм.

Заключение

Както е известно, през 2008, по време на петдневната грузинско-руска война, на територията на Грузия се намираха американски военни части. През същия месец (август 2008) американския бойни кораби пуснаха котва в грузинските пристанища, в момент, когато корабите на руския Черноморски флот бяха на разстояние един изстрел от тях.

Никога досега въоръжените сили на двете най-големи в света ядрени държави не са се изправяли една срещу друга по време на война. Увеличавайки обемите на доставяните за Грузия модерни въоръжения, Вашингтон съзнателно дразни Русия по южната и периферия и рискува да провокира военен конфликт, който да вкара САЩ в директна конфронтация с основния им ядрен съперник.

Използвани са снимки от руски медии:

http://fishki.net/comment.php?id=39630

 

Бележки:

1. Voice of Russia, January 11, 2011

2. Civil Georgia, September 17, 2008

3. Civil Georgia, October 9, 2008

4. Voice of Russia, October 14, 2008

5. Ibid

6. Voice of Russia, December 22, 2010

7. Voice of Russia, January 12, 2011

8. Civil Georgia, January 13, 2011

9. Rustavi 2, January 13, 2011

10. Georgia: Simulating War Or Provoking It?Stop NATO, March 16, 2010http://rickrozoff. wordpress. com/2010/ 03/16/georgia- simulating- war-or-provoking -it

11. U.S. Department of State, July 5, 2010... Clinton Renews U.S. Claims On Former Soviet Space Stop NATO, July 7, 2010 http://rickrozoff. wordpress. com/2010/ 07/07/clinton- renews-u- s-claims- on-former- soviet-space

12. Secretary of State Hillary Rodham Clinton And Georgian Prime Minister Nikoloz Gilauri At the U.S.-Georgia Charter on Strategic Partnership Omnibus Meeting U.S. Department of State. October 6, 2011 http://www.america. gov/st/texttrans -english/ 2010/October/ 20101006155724su 0.2815777. html#

13. Rustavi 2, November 11, 2010

14. Rustavi 2, November 11, 2010

15. RES Information Agency, November 13, 2010

16. Russian Information Agency Novosti, November 18, 2010

17. Russian Information Agency Novosti, November 20, 2010

18. Civil Georgia, December 1, 2010

19. Trend News Agency, December 2, 2010

20. Wikipedia http://en.wikipedia .org/wiki/ Giga_Bokeria

21. Civil Georgia, December 3, 2010

22. Ministry of Defence of Georgia, December 6, 2010

23. Civil Georgia, September 13, 2010

24. Johns Hopkins Paul H. Nitze School of Advanced International Studies, December 10, 2010 www.sais-jhu. edu/news- and-events/ pdf/johnmccain12 1010.pdf

25. Itar-Tass, December 13, 2010

26. Trend News Agency, December 14, 2010

--------------------------------------------------------

* Авторът е геополитически анализатор от Чикаго, САЩ





 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

Интервюто на Еманюел Тод е дадено пред в."Известия"

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi62010/991-sblijavaneto-mejdu-evropa-i-rusiq-plashi-vashington

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/drugi-statii/838-vanshnopoliticheskite-prioriteti-na-hilari-klintan?showall=1

Изборът на Хилари Клинтън за държавен секретар на САЩ породи нееднозначна реакция сред американския „истъблишмънт”, където решението на новия президент Барак Обама породи смесица от одобрение и досада. От една страна, присъствието на прекалено много фигури от администрацията на Бил Клинтън в новия екип провокира недоволството на онези, които искрено вярваха, че промените, обещани от Обама, не означават връщането на власт на емблематичните фигури от „ерата Клинтън”. Това породи особена тревога сред най-лявото крило на американските либерали, които виждат в Обама „качествено нов тип политик”, а не такъв, призоваващ за връщане към епохата на 90-те. На свой ред, редица близки до републиканците анализатори коментираха избора на Хилари Клинтън като поредното доказателство за опортюнизма на новия президент, който без колебание е готов да жертва принципите си за да не си навлече явни или скрити врагове.

Изборът на Хилари Клинтън породи известни съмнения, как ще могат да се сработят двама толкова харизматични и независими политици, които съвсем доскоро ожесточено се противопоставяха един на друг по време на проточилите си първични избори. Доста въпроси поражда и начинът, по който г-жа Клинтън ще реализира външнополитическата линия на Обама. Както е известно, сенаторката от Ню Йорк заемаше доста по-твърда позиция от него по редица ключови въпроси, като например ядрената програма на Иран и отношенията с другите държави от т.нар. „Ос на злото”. Тя никога не е демонстрирала готовност да преговаря без всякакви предварителни условия с подобни „одиозни” режими. Сега обаче, ще и се наложи да се задоволи с ролята на изпълнител.

От друга страна, Обама демонстрира с това назначение, че не се бои от силните съперници (както твърдяха противниците му, когато предпочете да определи за вицепрезидент не Клинтън, а слабия и неособено популярен Джо Байдън). В този смисъл, назначаването на Клинтън може да се разглежда като опит да се демонстрира абсолютно единство в лагера на демократите и готовност да бъдат възприети идеите на вътрешнопартийните съперници на президента. Новата администрация, най-малкото чисто декларативно, се опитва да излезе извън рамките на тяснопартийната политика и да покаже, че цялата партия се е сплотила около нея. В случая, Обама не действа като опортюнист, а като човек, непризнаващ догмите, политик, който не е роб на идеологията, и прагматик, който за всеки момент има правилните идеи, като при това не е важно, кой точно ги лансира – дали републиканците или Хилари Клинтън.

Назначаването на Клинтън обаче породи още два сериозни въпроса: нейният опит и квалификация за да заеме длъжността държавен секретар, както и възможността от конфликт на интереси, във връзка с дейността на фондацията, ръководена от съпруга и Бил Клинтън. Както е известно, Хилари Клинтън никога не е работила в Държавния департамент и не се е занимавала професионално с външна политика. Сред косвените и заслуги в тази сфера са само работата и в Сенатската комисия по въоръжените сили и участието и в Комисията за сигурност и сътрудничество в Европа (т.нар. „Хелзинска комисия”). Нейните критици отбелязват, че тя е получила ключовия пост на държавен секретар най-вече защото е съпруга на бившия президент и самата тя можеше да бъде номинирана за кандидат на демократите, а не заради някакви лични заслуги във външнополитическата сфера.

Що се отнася до дейността на Фондацията Клинтън, сред многобройните спонсори на тази организация са както редица чуждестранни правителства, така и частни лица със съмнителна репутация. Така, само сумите, получени от правителствата на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Бруней, Оман, Италия, Норвегия и Ямайка, надминават 46 милиона долара. Сред спонсорите са известни индийски индустриалци, добилата скандална известност с дейността си в Ирак компания Blackwater, както и зетът на бившия украински президент Виктор Пинчук. В тази връзка, възникна справедливият въпрос, как държавният секретар Хилари Клинтън ще може твърдо и безпристрастно да води преговори, например със Саудитска Арабия, след като фондът на съпруга и е получил толкова щедри дарения от Риад?

Контурите на новата американска външна политика

В изказването си пред Сенатската комисия по международни отношения, Клинтън очерта общите контури на новата американска външна политика, както ги вижда в момента самата тя. При това обаче, бившата сенаторка от Ню Йорк често предпочиташе или въобще да не отговаря, или да отклонява в друга посока конкретните въпроси на членовете на комисията относно реализацията на външнополитическия курс на новата администрация. Впрочем, изслушванията преминаха в изключително добронамерена обстановка (да не забравяме, че в момента комисията се ръководи от сенатора Джон Кери) и няколкото неособено приятни въпроси, касаещи дейността на Фондацията Клинтън, не попречиха за утвърждаването на кандидатурата и от комисията.

Преди това да стане факт обаче, бившият кандидат за президент от Демократическата партия Джон Кери публикува статия, в която изложи собствената си визия за бъдещата американска външна политика. Интересното е, че идеите му почти напълно съвпадат с онова, което изложи пред Сената и самата Хилари Клинтън. Така, Кери смята, че след осемгодишната порочна практика на едностранно вземане на решения на международната сцена и еднопартийния парализ във вътрешнополитически план, Америка има реална възможност да промени поведението си в света. За целта обаче, тя следва да се върне към идеята за моралното лидерство и да възстанови доверието на световната общност към себе си чрез базиращото се на активната дипломация търсене на многостранно решение за основните международни проблеми. С други думи, във външната си политика САЩ следва да се преориентират от досегашния унилатерализъм към мултилатерализма. Общата формула на новата външна политика е военните и едностранните решения да бъдат заменени от дипломатически усилия и мултинационално съгласие. Освен това, Кери отбелязва, че особено важен приоритет в момента е съкращаването на американските ядрени арсенали до 1000 ръзгърнати бойни глави. Като посочва, че е необходимо Русия да бъде убедена да стори същото. Освен това той предлага Вашингтон да стартира дискусия с Москва за замяна на Договора за съкращаване на стратегическите ядрени оръжия (изтичащ през 2009) с нов.

В изказването си пред Сенатската комисия по международни отношения, Клинтън очерта основните си външнополитически приоритети, които дават известна представа за това, какво ще е поведението на САЩ през първите месеци на новата администрация. Преди да анализирам основните моменти в нейната програма обаче, бих искал да напомня, че все още е рано да се прави ясно разграничение между реториката и реалната външнополитическа идеология. Още по-трудно е да се твърди с увереност, каква точно ще бъде външнополитическата практика на администрацията на Обама. Демократите все още живеят в света на обещанията, които бяха дадени по време на предизборната кампания и, които тепърва трябва да бъдат приспособени към реалността.

Въпреки това, още днес можем да очертаем няколко ключови постановки, върху които ще се гради американската външна политика. На първо място, както обяви Хилари Клинтън,  САЩ ще се опитат да се върнат към принципите на „двупартийната външна политика”. Което означава, че външнополитическата стратегия следва да се формулира с участието на представители и на двете големи партии в страната. Съответно, ще се споделя и отговорността за нея. Клинтън поясни, че международната политика трябва да се основава на „брака между принципите и прагматизма”, а не на чистата идеология, на фактите, а не на емоциите и предубежденията.

По време на осемгодишната доминация на републиканците, привързаността към тази теза имаше определен смисъл за демократите: според тях, мнението на опозицията (т.е. тяхното собствено) относно външната политика на страната, следваше да бъде взето под внимание. Не е ясно обаче, как този принцип ще се реализира днес, когато и изпълнителната власт, и Конгресът се контролират от Демократическата партия. Дали „двупартийната външна политика” означава, че сега демократите са склонни да се вслушват в мнението на републиканците, или че просто не биха искали да поемат цялата отговорност за нея? Или пък означава, че според демократите външната политика на Буш-младши е била прекалено идеологизирана и сега искат да направят стъпка към повече прагматизъм и реализъм, тълкувайки този свой подход към външната политика, като „излизащ извън тесните идеологически рамки”?

На второ място, външната политика трябва да съдейства за укрепване на американското глобално лидерство. При това, както смята Клинтън, САЩ следва да играят ролята на „положителната световна сила”, постоянно доказвайки това на практика, независимо дали в борбата срещу глобалното затопляне или чрез стремежа си да разширят възможностите на хората от другите страни за прогрес и просперитет. За да налага интересите си по целия свят, Америка трябва да стане пример за последователно следване на определени ценности, а лидерството и да се основава най-вече на примера, който дава на останалите. Според Клинтън, историята сочи, че САЩ са действали най-ефективно, когато са поддържали хармония между своите интереси в чужбина и ценностите, защитавани у дома. Тоест, интересите на страната следва да съвпадат с нейните морални задължения. При това Америка, благодарение на своя статут, продължава да носи огромна отговорност към цялото останало човечество, а интересите и имат глобален характер.

На трето място, САЩ ще се борят с глобалните заплахи заедно с другите държави, тъй като и те, и всички останали, силно зависят една от друга. Америка не е в състояние сама да решава глобалните проблеми, но пък и другите страни не могат да ги решат без решаващото участие на Америка. Сигурността, жизнеспособността и лидерството на САЩ в съвременния свят са в пряка зависимост от това, те да признаят като непреодолим факт взаимната си обвързаност с останалите. Затова, ако искат да са ефективни при решаването на глобалните проблеми, американците следва да градят новия световен ред с колкото се може повече съюзници и колкото се може по-малко противници. Хилари Клинтън обяви, че най-добрият начин за налагане на американските интереси и ограничаване на глобалните заплахи е занапред да се вземат такива външнополитически решения, които да се опират на максимално широкия консенсус между останалите участници в международните отношения.

На четвърто място, външната политика на САЩ трябва да се ръководи от това, което самата Клинтън дефинира като „умна сила” (smart power). Има се предвид използването на цялата съвкупност от средства, с които разполага държавата – дипломатически, икономически, военни и политически. Използването на „умна сила” означава, че именно дипломацията, а не заплахите за използването на военна сила или едностранните действия, ще се намира в авангарда на външната политика. В тази връзка, Клинтън изрази привързаността си към твърдата, но в същото време умна дипломация. Въпреки това, по собствените и думи, военната сила понякога е необходима и Америка ще продължи да разчита на нея за да защити своите интереси и гражданите си, при необходимост, но само в краен случай.

Очевидно е, че лансирането на принципа за „умната сила” е опит за разграничаване на външната политика на Обама от тази на Буш-младши. Не бива да забравяме обаче, че Буш не предприе едностранни действия нито по отношение на Афганистан и Ирак, нито по отношение на Иран и Северна Корея. Що се отнася до военната сила, неговата администрация я използва на два пъти – в Афганистан и в Ирак. На свой ред, Обама декларира твърда подкрепа за афганистанската война и дори планира в най-близко време да предприеме по-интензивни бойни действия там. Тоест, „умната сила” вероятно се отнася по-скоро за Ирак. Да не забравяме обаче, че навремето сенатор Хилари Клинтън гласува в подкрепа на американската интервенция в тази страна.

На пето място, САЩ ще използват ООН и другите международни институции всеки път, когато сметнат това за подходящо и възможно. В тази връзка, Клинтън заяви, че когато работят добре международните институции само укрепват влиянието на Америка. А когато работят зле, те трябва да се реформират с усилията на американските съмишленици така, че отново да отразяват пронципите, мотивирали създаването им.

Тоест, американската изключителност и, като следствие, стремежът към морално лидерство в света, ще си останат идеологически основи на външната политика на САЩ и в този смисъл новата администрация няма да се различава особено от предишната. Ще бъде променен само инструментариумът за реализацията на тази „изключителност”. Можем да очакваме, че силовата политика ще отстъпи на заден план, а мястото и ще бъде заето от дипломацията и опората на дългосрочните съюзи.

В същото време, Хилари Клинтън дава да се разбере, че демократите интерпретират сегашната международна ситуация от гледна точка на същественото ограничаване възможностите на САЩ да действат сами на световната сцена. Америка ще се стреми да си върне статута на лидер, даващ на останалите морален пример, но няма да действа сама. Това е основното внушение в изказванията на новия държавен секретар.

Основните заплахи пред Америка

В изказванията си, Клинтън очертава и основните предизвикателства пред днешна Америка. На първо място, президентът Обама следва да приключи по един добър за САЩ начин войната в Ирак и да използва по-широка и ефективна стратегия в Афганистан, позволяваща възстановяване на сигурността и разкриване на възможности за икономическо развитие на тази страна.

Както е известно, при последното си посещение в Ирак, вицепрезидентът Джо Байдън увери иракските лидери, че новата администрация е наясно със задълженията си към Багдад и ще изтегли войските си по начин, който няма да постави под въпрос постигнатото в сферата на сигурността. Тоест, американците плавно и постепенно ще предават отговорността за страната на суверенните иракски представители и ще съдействат за по-нататъшната стабилизация на региона, като активно ангажират в този процес и други държави.

Тероризмът продължава да е много сериозна заплаха и САЩ, по думите на Хилари Клинтън, ще се стремят да формулират всеобхватна стратегия, която ефективно да използва инструментариума на разузнавателните служби, дипломацията и военните методи за разгрома за Ал Кайда, Движението Талибан и терористите в Афганистан и Пакистан. Пак в тази връзка, новата администрация ще се опитва да сдържа разпространението на ядрените, биологичните, химическите и кибер-оръжията. Що се отнася до позицията и по близкоизточния конфликт, тя очевидно смята, че Израел има пълното право да гарантира собствената си сигурност. В същото време, следва да се вземат под внимание и законните политически и икономически надежди на палестинския народ. Клинтън заяви, че администрацията на Обама ще се отнася с необходимото съчувствие към желанието на Израел да се защити от ракетните нападения на Хамас. Според нея, Хамас следва да се откаже от насилието и да признае еврейската държава. В същото време, не бива да се забравят трагичните хуманитарни измерения на конфликта в региона. Хилари Клинтън смята, че решение на проблема ще бъде постигането на дългосрочно мирно споразумение, което да гарантира реална сигурност на Израел, както и нормални и позитивни отношения между него и съседите му, а на палестинците – независимост, икономически прогрес и сигурност в собствената им държава.

Позицията на новата администрация по отношение на Иран малко се отличава от тази на предишната, като изключим желанието на демократите за пряк диалог с Техеран. Според тях, Иран трябва да прекрати програмата си за създаване на ядрено оръжие и подкрепата за тероризма. Наличието на ядрено оръжие в Иран е абсолютно недопустимо, затова появата му следва да бъде предотвратена с всички възможни средства (дипломация, санкции или формиране на нови антиирански коалиции). В тази връзка, Клинтън изрично подчерта, че не изключва нито една възможност за оказване на натиск върху Иран, включително и военната. При това обаче, според нея, САЩ ще използват нов, различен от досегашния подход в отношенията си с Техеран, без да уточни какъв точно. Ясно е само, че американците ще се опитат да осигурят по-голяма международна подкрепа за санкциите и действията, които биха могли да повлияят върху поведението на режима на аятоласите.

Освен това, Клинтън обяви, че следва да се действа много бързо за предотвратяване разширяването на севернокорейския ядрен арсенал, както и за пълното затваряне на „пазара за незаконна търговия с ядрени материали”. Новата администрация ще продължи да разглежда Договора за нерапространение на ядрените оръжия (ДНЯО) като крайъгълен камък на режима на неразпространение, като всячески ще подкрепя и укрепва този режим. В тази връзка, държавният секретар увери, че ще работи съвместно със Сената за ратифицирането на Договора за всеобхватна забрана на ядрените изпитания и възобновяване на преговорите за Договора за забрана производството на материали, които могат да се използват при създаването на ядрено оръжие (Fissile Material Cutoff Treaty|.

САЩ и другите големи сили

Според Хилари Клинтън, администрацията на Обама ще сътрудничи с Русия, най-вече за съкращаване на запасите от ядрено оръжие, както и в сферата на контрола върху стратегическите въоръжения. Тя твърди, че САЩ ще търсят по-нататъшно задълбочаване на сътрудничеството с Москва по широк кръг въпроси от стратегическо значение, но при това ще държат на американските ценности и ще се съобразяват с международните норми. В същото време, поведението на Русия по време на последния и газов сблъсък с Украйна, както и руските опити за създаването на „газова ОПЕК”, се възприемат като заплаха за американската сигурност, на който, според Клинтън, САЩ следва да противодействат, съвместно с партньорите си от НАТО.

Хилари Клинтън демонстрира и привързаността си към позитивното сътрудничество с Китай, подчертавайки обаче, че американските усилия в тази посока не бива да са едностранни. Според нея, много от това, което ще предприеме Америка в бъдеще, ще зависи от избора на Китай, по отношение на неговата вътрешна и външна политика. Като цяло, Вашингтон е склонен да работи съвместно с Москва и Пекин за решаване на проблемите с тероризма, неразпространението на оръжия за масово поразяване, икономическите проблеми, промените в климата и реформирането на финансовите пазари. Клинтън подчертава, че развитите държави от дълго време само говорят за ангажирането на развиващите се в глобалното икономическо управление, но вече е ударил часът да се мине от думи към действие. Срещата на т.нар. „Г-20”, в края на миналата 2008, беше първата стъпка в тази посока и новата американска администрация вижда в нея инструмент за преодоляването на сегашната криза и постигането на глобална икономическа стабилност.

За разлика от администрацията на Буш, тази на Обама разглежда климатичните промени като реална заплаха за националната сигурност на САЩ. Тя дори смята, че глобалното затопляне може да постави под въпрос самото съществуване на страната и, в перспектива, да провокира кървави войни за храна, вода и годни за обработване земи. Затова светът е длъжен да реагира координирано на климатичните промени, като Америка се опита да си извоюва лидерските позиции в този процес. Демократите са убедени, че САЩ вече не могат да стоят настрани от глобалните усилия за противодействие на промените в климата. В тази връзка, Клинтън заяви, че е необходимо да бъдат съкратени емисиите на парникови газове в самите САЩ, като паралелно с това се ограничи зависимостта на страната от вносния петрол и природен газ. Това ще позволи не само да се води ефективна борба с климатичните промени, но и да се подобри състоянието на икономиката, както и сигурността на страната.

Като цяло, можем да очакваме че при държавния секретар Хилари Клинтън САЩ ще се опитат да укрепят съюзите, издържали проверката на времето и, най-вече НАТО и тези с американските партньори в Азия. Клинтън вече обяви, че задълбочаването на сътрудничеството с Европа (ЕС) ще бъде сред приоритетите на външнополитическата и стратегия, защото европейците „са съюзниците, които заслужават най-голямо доверие”. Алиансът с Япония ще си остане ключово звено на американската политика в Азия, защото се базира на споделени ценности и общи интереси. С решаващо икономическо и военно значение ще продължат да се ползват и американските партньорства с Южна Корея, Австралия и останалите членки на АСЕАН. Неслучайно, първото посещение в чужбина на новия държавен секретар беше именно в Източна Азия (Япония, Китай и Южна Корея). Накрая, да не забравяме, че напоследък особен смисъл придобиха отношенията между САЩ и Индия, които Клинтън смята да развива и укрепва и занапред.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Rozof.htm

През октомври 2009, в Източна Европа се случиха няколко важни събития. Двама ветерани на американската външна политика, които са част от сегашната администрация на САЩ: вицепрезидентът Джоузеф Байдън и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посетиха столиците на Полша, Чехия, Румъния и Словакия. Байдън са появи във Варшава, Прага и Букурещ за да привлече трите страни към новата версия на американската Система за противоракетна отбрана /ПРО/ и да договори разполагането на ракети „Patriot” и военнослужещи на САЩ в Полша, където това ще са първите чуждестранни войници, от разпадането на Варшавския пакт /преди 19 години/ насам.

На свой ред, Гейтс посети словашката столица Братислава, където участва в двудневната среща на военните министри на държавите от НАТО и партньорите на пакта. На нея се дискутираше създаването на ракетен „щит”, който да покрие цялата територия на Европа, както и безпредецентното разширяване на военните операции на САЩ и НАТО в Афганистан.

Мисията на НАТО в Афганистан и приносът на американските съюзници

Няколко дни преди това, официалното издание на американските въоръжени сили “Stars and Stripes” съобщи, че Пентагонът ще изразходва допълнително 110 млн. долара за модернизацията на седем военни бази в България и Румъния, които американците имат право да ползват, съгласно договорите, подписани с тях през 2005 и 2006.

Това съобщение породи определена политическа реакция във въпросните страни, след като редица официални лица в България и Румъния се опитаха да смекчат обществените опасения, провокирани от двете съобщения, заявявайки, че техните /иначе доста проамерикански настроени правителство/ ще осъществяват контрол върху разширяващите се бази. Всъщност, истината е, че София и Букурещ вече не контролират начина, по който Пентагонът и НАТО използват в момента /нито пък, как ще повишават нивото на използването им в бъдеще/ техните летища и другите им бази, също както и не определят, в кои точно „горещи точки” ще бъдат изпратени техните военнослужещи: в Босна, Косово, Афганистан или Ирак.

На срещата на военните министри на НАТО, която се проведе в края на октомври в Словакия, беше одобрено искането на главнокомандващия войските на САЩ и НАТО в Афганистан – генерал Стенли Маккристъл, за увеличаване на военния контингент в тази страна. Така, Полша обеща да изпрати там още 600 войници, а повечето от останалите страни ще я последват. Имайки предвид решението на американския президент Обама /съобщено по време на речта му във Военната академия Уест Пойнт, през декември 2009/ САЩ да увеличат числеността на корпуса си в Афганистан с още 30 000 души, както и призивите му европейските съюзници на Америка също да изпратят още части, можем да очакваме, че скоро общият брой на американските сили и тези на НАТО може да достигне 200 000 души.

Тук е мястото да напомня, че дори и във върховия момент на американските операции в Ирак /краят на 2007 и началото на 2008/, числеността на войските на САЩ в тази страна и в Афганистан не надхвърляше 186 000 бойци. Когато Барак Обама влезе в Белия дом, в началото на 2009, в Афганистан имаше 34 хиляди американски войници, докато в края на годината броят им нарасна два пъти, а през 2010 ще продължи да се увеличава, достигайки поне 100000.

Преди време, генерал Маккристъл обяви, че ако в Афганистан бъдат изпратени още 85000 американски войници, това би бил „най-малко рисковият вариант”, определяйки изпращането на 40000 като „минимално възможния” и „силно рискован вариант”. В крайна сметка, съобразявайки се с негативните обществени настроения в самите САЩ, президентът Обама обяви, че ще изпрати в Афганистан още „само” 30000 американски войници. Междувременно, провелата се през октомври 2009 в Братислава среща на военните министри на държавите от НАТО, сложи край на разгорялата се през есента на миналата година в американските медии дискусия за това, дали рязкото активизиране на военните действия в Южна Азия, Пакистан и Афганистан следва да се характеризира като „наказателни” или пък като „антитерористични” операции. Тоест, дали Пентагонът и НАТО ще ограничат военните си действия само до „лова” на оцелелите предполагаеми членове на Ал Кайда или ще започнат пълномащабна война срещу всички бунтовнически сили, определяни от тях като „талибани”, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница.

Вторият вариант на развитие на събитията ще доведе до това, че допълнителният 30-хиляден корпус ще се окаже съвършено недостатъчен, а „най-малко рисковият вариант” на генерал Маккристъл /т. е. изпращането на още 85 хиляди американски войници/ може да се превърне в неизбежен. Както е известно, на срещата в Братислава, генералът изнесе петнайсетминутен доклад, който генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен коментира така: „обсъдихме всестранната оценка на генерал Маккристъл и неговия общ подход, като лично аз констатирах широката подкрепа на всички министри за неговата гледна точка относно антибунтовническите действия” (1). На свой ред „Los Angelis Times” коментира, че „всички американски партньори от НАТО демонстрираха пълната си подкрепа за енергичната антибунтовническа стратегия в Афганистан, като по този начин излъчиха сериозен импулс за значително увеличаване броя на американските военни там. Военните министри на държавите от пакта одобриха лансираната от главнокомандващия силите на САЩ и НАТО генерал Стенли Маккристъл стратегия. Алиансът отклони предложенията за намаляване числеността на военната мисия за борба с остатъците от Ал Кайда” (2). Накрая, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс увери, че „много наши съюзници обмислят увеличаването военните или гражданските си контингенти в Афганистан” (3).

Впрочем, само ангажиментите в Афганистан изглежда не са достатъчни за НАТО. Според неговия генерален секретар Расмусен, има редица допълнителни задачи, които следва да се вземат предвид при разработването на новата Стратегическа концепция на пакта, включително „ядрените проблеми”, „киберотбраната”, „сложният икономически климат”, „последиците от прекъсванията в енергоснабдяването” и „вероятно най-глобалният проблем – климатичните промени” (4). Основно внимание обаче се отделя на две теми, като и двете са свързани с Русия, в качеството и на основен антагонист на Алианса. Първата, според Расмусен, е свързана с „задълбочаващият се проблем с енергийната сигурност. Много държави вече усетиха на гърба си последиците от прекъсванията в снабдяването с енергоносители, а през следващите няколко години енергийната борба само ще се изостря. Което пък означава, че ни се налага да мислим, как да защитим пътищата за доставка на енергоносители, транзитните си маршрути и обектите, които са от жизнено значение за нас”. В случая, генералният секретар очевидно визираше колективните /НАТО-САЩ-ЕС/ усилия за „намаляване на енергийната зависимост на Европа” от Русия и продължаване разработването на алтернативни маршрути за петролните доставки от басейна на Каспийско море и Близкия изток за Европа, заобикаляйки Русия /и Иран/. Между другото, ако някой би си позволил да прокламира подобна политика спрямо западните държави, това би се възприело от тях като „обявяване на енергийна война”.

Споменавайки прословутият чл.5 от Устава на НАТО, Расмусен заяви, че „основна задача на пакта беше, е и ще продължи да бъде защитата на нашата територия и собственото ни население. Най-важното за членовете ни е да гарантираме сигурността им и НАТО винаги успешно се е справяла с тази задача”. В същото време е ясно, че на планетата има само една държава, която би могла /пък макар и теоретично/ да застраши територията на пакта и това е Русия.

Коментарите на генералния секретар за „заплахите от кибертерористични атаки, които, както видяхме в Естония преди две години, могат сериозно да дестабилизират една или друга държава”, направиха намеците му още по-прозрачни. В изказването си в Братислава, Расмусен перефразира известната реч на Джордж Буш-старши, за „единна и свободна Европа” (5), произнесена през 1989: „Новата ни стратегическа концепция трябва да потвърди старата цел на НАТО: да помогне за пълната консолидация на Европа, като континент, и създаването на една цялостна, свободна и мирна Европа. Ще продължим да я следваме, тъй като тя е принос за евроатлантическата сигурност и това е мощен стимули за страните-кандидатки да следят за спазването на реда в собствения си дом”.

Според него, редица малки и съвсем малки европейски страни, както и трите държави от Южен Кавказ, които все още не са в НАТО, но са изпратили свои военни и военна техника в Афганистан /арменският министър на отбраната също участва на срещата в Братислава, за да предложи там участието на свои части в мисията на НАТО/ трябва да бъдат приети в Алианса, въпреки опасенията и възраженията на Москва. По-долу ще се спра на въпроса, какво могат да очакват тези държави /и техните съседи/ от присъединяването си към НАТО, използвайки като пример България и Румъния.

Какво означава това за три други страни, приети в пакта още през 2004 – бившите съветски републики Естония, Латвия и Литва – стана ясно в края на миналата 2009, когато Расмусен призова за „ясно изразено присъствие на НАТО в балтийските държави”, отбелязвайки, че не изключва „осъществяването на съвместни военни учения в бъдеще”, с които да се утвърди „видимото присъствие на Алианса в балтийските държави и в близост до границите на Русия” (6). Преди това, помощникът на държавния секретар Филип Гордън, който е бивш сътрудник на Института Брукинг, Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и Германското дружество за международни отношения в Бон и изигра „важна роля в разработването и координацията на политиката на НАТО в навечерието на 50-тата юбилейна среща на върха на пакта във Вашингтон” (7), посети Естония и се срещна с външния министър Урмас Пает, който пък призова „Грузия, Украйна и Босна и Херцеговина да бъдат включени в Плана за действия за членство в НАТО, както и да бъде приета програма за оказване на помощ на държавите, стремящи се да влязат в пакта” (8).

На подобно геополитическо равнище /привличането на постсъветски републики и руски съседи, като Грузия и Украйна, в един контролиран от САЩ военен блок/ нищо не е случайно. Призивът на естонския външен министър бе еднозначно подкрепен от американския сенатор Джон Кери, непосредствено след инспекцията му в Афганистан. Както отбеляза Кери: „Макар че светът се е променил, продължават да съществуват някои от идеологическите и геополитически фактори, които бяха в основата на създаването на НАТО и, в частност, фундаменталните и постоянни задължения на западните демокрации за тясно сътрудничество и противопоставяне на агресията, както и ангажимента им да защитят всеки член на Алианса, станал жертва на нападение. Надявам се да осъзнаем перспективите за бъдещо разширяване на НАТО за сметка на балканските държави, Грузия и Украйна” (9).

Както нееднократно беше заявено и на срещата на НАТО в Словакия, макар че пактът все по-често осъществява военни операции извън собствената си зона на отговорност: на Балканите, в Южна Азия, Североизточна и Централна Африка и по целия периметър на Средиземно море, неговата „централна” роля си остава същата, както и през всичките шейсет години на съществуването му – противопоставянето на Русия.

Базите в България

Нека си припомним, как Русия, в лицето на тогавашния и президент Владимир Путин и нейния външен министър Сергей Лавров, реагира на съобщението, че САЩ ще ползват седем военни бази в България и Румъния. През 2007 Путин заяви, че „не можем просто така да стоим и да гледаме, как американците получават нови бази в България и Румъния и възнамеряват да разположат ракети в Полша и радар в Чехия” (10). На свой ред, Лавров отбеляза, че „Русия трудно може да разбере някои решения на НАТО, като например разполагането на американски военни обекти в България и Румъния” (11).

Що се отнася до огласената през втората половина на 2009 информация, че Пентагонът възнамерява да инвестира 110 млн. долара за модернизацията и разширяването на военните бази в двете държави: 50 млн. долара за военната база в Румъния, чиито капацитет позволява там да бъдат разположени до 1600 американски войници и още 60 млн. долара за обект, позволяващ разполагането на 2500 войници в България, не са малки суми за две толкова бедни държави. Според старшия сътрудник по проблемите на националната сигурност в Американския съвет за външна политика Джеймс Робинс: „Усилията на САЩ в Румъния и България са част от глобалната им стратегия за предислокация, приета още през първите години от управлението на Буш-младши и целяща прехвърлянето на американските части от Германия на Изток” (13).

Цитирайки заместник секретаря на Държавния департамент за контрол на въоръженията и международната сигурност Елън Таушър, специализираното военно издание “Stars and Stripes” посочва, че „САЩ се готвят, в съвсем близко бъдеще, да разположат свои части в Полша” (14).

Инвестициите на българската държава по предаването на своите военни обекти на Пентагона и НАТО не са малки. Освен това, САЩ се готвят да изразходват 60 млн. долара за разширяването на една от военните си бази в тази страна, военният министър Николай Младенов заяви, че „Афганистан е най-голямата българска военна мисия, която всяка година струва на данъкоплатците около 90 млн. лв /68,7 млн. долара/” (15). Тоест, страната губи чисто 8,7 млн. долара годишно. Като цифрата ще нарасне, ако Младенов изпълни даденото малко преди това обещание да увеличи българския военен контингент в Афганистан. Българската военна база, в която скоро ще бъдат разположени 2000 американски войници, е „Ново село”, като този военен полигон ще се модернизира „така че да може да приеме повече войници и да се използва за военни учения с участието на много държави, а не само на САЩ и България” (16). Това означава, че той ще се използва и за подготовка на многонационалните сили на НАТО за участието им в сегашната война в Афганистан, в частност, както и за потенциалното им използване в други държави от Близкия изток, постсъветското пространство и Африка. При това, особено ще се акцентира върху интеграцията на експедиционните сили на държавите, възникнали върху руините на Съветския съюз и Югославия.

През октомври 2009, министър-председателят на България Бойко Борисов, заедно с висши офицери, посети наетата от американците база в Ново село и заяви, че „България ще продължи военното си сътрудничество със САЩ”, както и, че „Сърбия и Украйна също са изразили интерес към участие в съвместни учения” (17).

В хода на срещата на военните министри от Югоизточна Европа /SEDM/, провела се в края на същия месец в България, министърът на отбраната Младенов „предложи на колегите си от съседните държави да използват съвместните българско-американски военно-тренировъчни обекти в Ново село... В провеждащото се всяка година съвещание участваха военните министри на всички държави, имащи статут на наблюдатели: Грузия, Молдова, Сърбия и Черна гора” (18). При това, по данни на сайта на НАТО Partnership for Peace Information Management System,  в хода на срещата, в която участваха и „представители на Обединеното съюзно командване на  НАТО в Неапол и Обединеното командване на пакта в Брунсум /Холандия/, както и на Агенцията на НАТО за консултации, командване и управление, Сърбия и Черна гора получиха статут на постоянни членки на SEDM (19). Освен това, на последното съвещание на тази организация, чиито действия се пресичат с тези на други програми на Алианса, като Адриатическата харта и Партньорство за мир, бе приет Пети допълнителен протокол към Споразумението за Многонационалните мирни сили за Югоизточна Европа. Както е известно, пълноправни членки на SEDM са САЩ, Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Италия, Македония, Румъния, Словения, Турция и Украйна.

Мястото на Румъния в стратегията на САЩ

Представители на Сърбия и Черна гора бяха поканени да участват в програмата за подготовка на Пентагона Joint Task Force – East /Съвместни оперативни сили – Изток/, на която ще обърна повече внимание по-долу, и бяха споменати от вицепрезидента на САЩ Байдън, при последното му посещение в Румъния /октомври 2009/, като бъдещи членове на НАТО.

В Букурещ, Байдън заяви, че „както посочи и президентът Обама, няма стари и нови членове на НАТО, има само членове на пакта, като за всички тях се отнася чл.5 от Устава на организацията, според който нападението срещу един от тях се смята за нападение срещу всички” (20) и  „нашите военни действат рамо до рамо в Афганистан, Ирак и района на Западните Балкани” (21). На свой ред, румънските медии обърнаха специално внимание на думите му, че „САЩ споделят стремежа румънските съседи, включително и Молдова, да продължат да вървят по пътя на демокрацията и да се интегрират в европейските структури, когато бъдат готови за това. Ето защо трябва да направим всичко възможно за да стабилизираме политическата ситуация в Молдова” (22).

Тук е мястото да припомня, че през април 2009 Молдова стана арена на т.нар. „туитър-революция” *по името на най-известния сайт за микроблогване*, копирала модела на предишните т.нар. „цветни” революции в Сърбия, Грузия, Украйна и Киргизстан, през 2000-2005, като сегашното и правителство изглежда готово да обедини страната с Румъния, което би означавало, че още една постсъветска държава ще се окаже в НАТО. И Байдън иска да завърши успешно именно този процес.

Както е известно, в Молдова е налице нерешен и „замразен” конфликт с т.нар. Приднестровие, където, през 1992, Русия разположи свои миротворчески сили, след като в сблъсъците между Кишинеу и Тираспол загинаха или бяха ранени хиляди хора. Днес там се намират 365 руски военни, но в края на миналата 2009 правителството в Тираспол помоли Москва да увеличи броя им, тъй като очаква нарастване на напрежението с прозападно настроеното ново правителство на Молдова.

Без значение, дали Молдова, която по конституция е неутрална държава, ще влезе в НАТО по собствена воля или като част от „разширена Румъния”, Алиансът рискува да се окаже във фактическа война с Приднестровието, което пък се подкрепя от Русия. При подобно развитие, тъй като Румъния е пълноправен член на НАТО, Алиансът може да се обяви за защитник на Молдова, като свой съсед, и дори да използва прословутия чл. 5 от своя устав срещу Приднестровието, където, пак ще напомня, са разположени руски части.

В обръщението си към румънските управляващи, от края на октомври 2009, Байдън посочи, че: „В Източна Европа има държави, които все още се борят за налагането на пълноценно функционираща демокрация и динамична пазарна икономика. Вие можете да помогнете на правителствата на Молдова, Грузия и Украйна по пътя им към стабилността и просперитета... Много предстои да се направи и в Армения, Азербайджан и Беларус” (23).

Шестте страни, споменати от американския вицепрезидент, са тъкмо онези „целеви държави”, които в рамките на оказалата се неуспешна програма „Източно партньорство” на ЕС, трябваше да бъдат откъснати от постсъветската Общност на независимите държави /ОНД/ и интегрирани в ЕС и НАТО.

Освен това, Байдън засегна основната цел на предшестващите посещението му в Румъния визити в Полша и Чехия – изграждането на европейското „крило” на прословутата американска система за глобален противоракетен щит /т. нар. ПРО/. Коментарите му по този повод в Букурещкия университет, включваха следната теза: „Аз наистина оценявам приноса на вашето правителство в новата архитектура на ПРО, която се опитваме да наложим в Европа. Защото това е най-добрата архитектура и тя се създава с цел да се гарантира физическата защита на вашите страни, както и на Съединените щати” (24). По-нататък, той продължи да рекламира „новата архитектура на противоракетната отбрана”, която „ще защитава всички съюзници от НАТО, включително тези от Централна Европа”, гарантирайки им „по-мощна, умна и бърза защита” (25). В скоба ще отбележа, че „Централна Европа” е термин, който напоследък се използва от САЩ по отношение на повечето държави, които бяха част от Източна Европа по време на студената война, т.е. този нов термин е чисто политически, а не географски.

Фактът, че Байдън акцентира именно върху тази тема в Румъния, показва, че САЩ планират да разширят мрежата на системата си за ПРО и в Черноморския регион. Само 24 часа след като вицепрезидентът на САЩ отлетя от Букурещ, високопоставен американски военен чиновник спомена въздушната база „Михаил Когълничану”, разположена край румънското черноморско пристанище Констанца /където САЩ планират да инвестират 50 млн. долара/, която бе използвана за целите на войните в Афганистан и Ирак. Според него, „през пролетта на 2010, тя ще се превърне в обект на постоянно базиране на американски части и ще се използва съвместно с румънската армия” (26). В някои предишни свои статии, вече разгледах все по-агресивното военно проникване на САЩ и НАТО в Черноморския регион. Междувременно, в един руски военен доклад от края на 2009, се цитира следната справочна информация по темата:

-  Над 4000 американски военни трябва да бъдат разположени в двете бази: 1600 в Румъния и 2500 в България, като управляващите в тези две държави очакват, че те ще се настанят там за продължителен период от време;

- Всичко това става в съответствие с намерението на Пентагона да съкрати 55-хилядната си групировка в Германия и да предислоцира част от войските си в някои страни от Източна Европа, включително България и Румъния;

-   Броят на американските военни в двете бази /„Михаил Когълничану” и „Ново село”/ няма да е голям, но никой не може да гарантира, че в бъдеще той няма да бъде удвоен, утроен или пък учетворен. Нещо повече, присъствието на бази на САЩ/НАТО на черноморското крайбрежие ще се допълни от военната реорганизация, която САЩ осъществяват в Балтийския регион. В резултат от което, един прекрасен ден, Русия ще открие, че е попаднала в капан (28).

Предислокацията на американските части

Предислокацията на американските бойни и експедиционни части от Германия и Италия в Румъния и България се осъществява вече от две години насам. През юни 2007, една българска новинарска агенция съобщи, че „военното летище в Безмер ще се трансформира в една от шестте нови стратегически авиационни бази извън територията на САЩ” (29). Малко по-късно, друг български източник предположи, че „НАТО ще прехвърли самолети от американската военновъздушна база в Авиано /Североизточна Италия/, във въздушната база „Граф Игнатиево” в България” (30). Година преди това, български новинарски сайт съобщи, че „новите наземни, морски и авиационни бази по крайбрежието на Черно море ще осигурят по-лесен достъп /при необходимост/ за разгръщане на американските сили в Централна Азия, някои региони на Средния изток и Югозападна Азия” (31).

През 2007, новата програма на Пентагона /Joint Task Force – East/ стартира дейността си в България и Румъния, а на следващата година щабът и се настани в румънската база „Михаил Когълничану”. Основната и цел е осъществяването на съвместна военна подготовка на американски, български и румънски части за операции в Афганистан, а в бъдеще и на други места.

В рамките на тази програма, през миналата 2009, беше реализирана, продължила повече от три месеца /от 7 август до 24 октомври/, серия от учения. В тях участваха две тежки бригадни тактически групи, придаденият към тях 2-ри разузнавателен брониран полк /с бронетранспортьори Stryker/ и 173-та въздушно десантна бригада, която в момента се базира във Виченца /Италия/. Както е известно, свръхмодерният американски бронетранспортьор Stryker за първи път бе изпробван в Ирак, през 2003, а след това и в Афганистан. България и Румъния са поредните му изпитателни полигони.

Тези две черноморски държави са място за базиране на Joint Task Force – East и 2-ри разузнавателен брониран полк /Stryker/, както и „предни оперативни бази” за евентуална война в Южна Азия, и са готови да играят същата роля в конфликти, които могат да избухнат в Черноморската зона, Кавказ или Персийския залив.

Според съобщения в медиите, в рамките на съвместните военни учения, провели се през август-октомври 2009, „бойци от 2-ри разузнавателен брониран полк /Stryker/, базиран в германския град Вилзек, преминаха, в Румъния и България, подготовка за предстоящото си разгръщане в Афганистан. През август, американците стовариха 30 бронетранспортьори Stryker на летището „Михаил Когълничану”, в Източна Румъния, и оттогава насам провеждат комбинирани учения с румънските си колеги. Ротацията на американските военнослужещи в Румъния и България се осъществяваше на всеки три седмици, от началото на август до края на октомври 2009” (32).

На споменатата по-горе база „Ново село” в България: „Български сухопътни части и бойци от армията на САЩ демонстрираха, на 8 октомври, съвместимост и военни умения пред инспектиращите ги високопоставени чиновници. Демонстративните учения преминаха под формата на сражение с противник, по време на което частите на коалицията неутрализират вражеските сили... Поделенията на двете страни бяха разгърнати с цел да усъвършенстват военните си навици и подобрят военното сътрудничество... Joint Task Force – East, т.е. съвместните партньорски усилия на лидерите, спомагателния персонал и материално-техническата поддръжка, съдействат за успешното преминаване на всички бойни единици през различните цикли на обучение. Ученията включват тактическа и имитационна подготовка, но не само: атаки в състава на отделения и взводове с използване на боен огън от автоматично оръжие, минохвъргачки и гранатомети; бронетранспортьори Stryker и бронирани машини за пехотата БМП-1, както и бойна подготовка на спасители” (33).

Специализираното американско издание „Battle Creek Enquirer” подробно описва едно от тези съвместни учения: „Войниците от трите държави съвместно отработиха индивидуално и групово придвижване, включително с бронирани транспортни средства, използвайки различни видове оръжия, и демонстрираха спасителните си навици на бойното поле. Освен това, те тренираха координацията на действията си, при прочистване на враждебна градска среда” (34).

На свой ред, българската новинарска агенция „София Нюз” отбеляза, че: „Съвместните българско-американски военни действия на базата „Ново село” са част от тридневните учения, включващи разузнаване и стрелба по мишени... Българските и американските войници проведоха съвместни учения за борба с противника в градски условия, като в тях бе приложена военната тактика, използвана и в Афганистан” (35).

В началото на октомври 2009, същата агенция съобщи, че „високопоставени офицери от двете армии участват в ученията в „Ново село” и наблюдават тактическите учения на сухопътни части на САЩ и България с хеликоптери Black Hawk и бронетранспортьори Stryker, както и българска бронирана техника” (36).

Междувременно, в деня на пристигането на вицепрезидента Джоузеф Байдън в Букурещ, румънското правителство обяви, че е подписало Споразумение за достъп с Пентагона: „Според комюникето за пресата на Министерството на националната отбрана и настоящето Споразумение, Румъния предоставя на армията на САЩ достъп до използването на обекти, утвърдени в рамките на Закона 268/2006, Приложение А, които обикновено се представят в чуждестранните и румънски медии като „американски военни бази”, а не като „обекти, предадени в разпореждане на въоръжените сили на САЩ”, каквато е точната формулировка”. При обсъждането на споразумението, американската страна е била представена от „офицери на Европейското командване /EUCOM/, Обединената група на американските войски в Европа (USAREUR), Американските военновъздушни сили в Европа /USAF/ и американското посолство в Букурещ” (37).

Същият ден, в румънската столица се проведе международна конференция по проблемите на НАТО и новата стратегическа концепция на пакта. В доклада, обобщаващ резултатите от нея се посочва, че „Румъния настоява да бъде потвърдена актуалността на чл.5 от Устава на Северноатлантическия алианс. Друга сфера, от която е заинтересована румънската страна, е енергийната сигурност”. В тази връзка, високопоставен румънски представител отбеляза, че „Румъния е сред най-активните държави-компоненти в сферата на енергийната сигурност. Днес НАТО потвърждава значението на тази сфера и включи този момент в заключителните документи, касаещи операциите за защита на ключовите сухоземни и водни инфраструктури. В момента се разработват и други елементи на стратегията за енергийна сигурност, която НАТО възнамерява да следва” (38).

Малко преди това, при срещата си с Байдън, румънския президент Траян Басеску отбеляза, в същия дух, че „терминалът за втечнен природен газ в Констанца си остава съвместен проект, също както и петролопроводът Констанца-Триест” (39).

Какво се случва на отсрещния бряг на Черно море?

Междувременно, на източния бряг на Черно море, помощникът на държавния секретар по отбраната на САЩ по въпросите на международната сигурност, Александър Вершбоу (бивш посланик на НАТО в Русия) се появи в Грузия за да обсъди „модернизацията на системите за ПРО, участието на грузинския военен контингент в операциите в Афганистан и други актуални въпроси” (40). В Тбилиси, Вершбоу подчерта, че „постъпателното движение на Грузия към НАТО е много важно за нас и сме готови да разработим специални програми за постигането на тази цел” (41). Редица сходни заявления на високопоставени служители на Пентагона често се цитират и от руските медии, според които: „Администрацията на САЩ оказва подкрепа на Грузия за създаването на въоръжени сили, отговарящи на съвременните изисквания и способни да осъществяват пълноценно сътрудничество с НАТО... Вашингтон прави всичко възможно в тази посока. Стотици американски специалисти, включително морски пехотинци, осъществяват в момента подготовката на грузинските военнослужещи, които трябва да се присъединят към ръководения от САЩ международен контингент в Афганистан, по решение на президента Саакашвили. Очаква се, че общо 700 грузински военни ще заминат за тази страна в началото на 2010, при положение, че загубите на коалицията нарастват с всеки изминал ден... Както изглежда, грузинският президент е готов да върви докрай, жервайки живота на собствените си войници, само и само да вкара страната си в НАТО” (42).

Само четири дни, след като Вершбоу напусна Грузия, на 24 октомври 2009, американските морски пехотинци започнаха в тази страна двуседмични съвместни учения с кодово название „Незабавен отговор-2009”, които посолството на САЩ в Тбилиси определи като „специално разработени за да повишат способността на грузинските части да осъществяват антибунтовнически операции в Афганистан, съвместно с американските сили”.

Както е известно, предишните такива учения /„Незабавен отговор-2008”/, включващи най-мащабното, в досегашната история на грузинско-американските отношения, разгръщане на въоръжени сили на САЩ в Грузия, приключиха на 31 юли 2008, т.е. само три дни преди обучената от американците грузинска армия да бомбардира и нахлуе в Южна Осетия, провокирайки августовската война с Русия, като по-голямата част от американската военна техника, след приключването на ученията, остана в Грузия.

Тоест, ежегодните учения „Незабавен отговор” осигуряват на САЩ „доверена” армия, обучена и подготвена за повторна военна агресия срещу Южна Осетия и Абхазия /т. е. за пореден въоръжен конфликт с Русия/, както и за операциите в Афганистан.

И така, истинският театър на конфронтацията и на възможни военни действия започва на Балканите и в Черноморския регион, след което продължава покрай южните руски граници към границите на Китай, а България и Румъния са ключови звена от тази „верига”.

Бележки:

1. New York Times, October 23, 2009

2. Los Angeles Times, October 24, 2009

3. Ibid

4. NATO, October 22, 2009

5. http://usa.usembassy.de/etexts/ga6-890531.htm

6. Bloomberg News, October 19, 2009

7. U.S. State Department, March 16, 2009

8. Interfax, October 17, 2009

9. Boston Globe, October 22, 2009

10. New Europe [Belgium], Week of June 2, 2007

11. Standart News, December 7, 2007

12. Stars and Stripes, October 17, 2009

13. Ibid

14. Ibid

15. Focus News Agency, October 19, 2009

16. Sofia News Agency, October 8, 2009

17. Sofia News Agency, October 8, 2009

18. Xinhua News Agency, October 22, 2009

19. Partnership for Peace Information Management System, October 23, 2009

20. U.S. Department of Defense, October 22, 2009

21. Financiarul, October 23, 2009

22. Nine O'Clock News, October 23, 2009

23. Deutsche Welle, October 22, 2009

24. Nine O'Clock News, October 23, 2009

25. Deutsche Welle, October 22, 2009

26. Associated Press, October 23, 2009

27. Black Sea: Pentagon’s Gateway To Three Continents And The Middle East, Stop NATO, February 21, 2009

http://rickrozoff.wordpress.com/2009/08/27/79;  Black Sea Crisis Deepens As Threat To Iran Grows, Stop NATO, September 16, 2009

http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/16/black-sea-crisis-deepens-as-threat-to-iran-grows; Black Sea, Caucasus: U.S. Moves Missile Shield South And East, Stop NATO, September 19, 2009, http://rickrozoff.wordpress.com/2009/09/19/283

28. Pravda, October 23, 2009

29. Standart News, June 6, 2007

30. Sofia News Agency, October 6, 2007

31. Sofia Echo, November 17, 2006

32. United States European Command, October 22, 2009

33. United States European Command, October 13, 2009

34. Battle Creek Enquirer, October 22, 2009

35. Sofia News Agency, September 17, 2009

36. Sofia News Agency, October 8, 2009

37. Financiarul, October 24, 2009

38. Financiarul, October 24, 2009

39. Nine O'Clock News, October 23, 2009

40. Trend News Agency, October 19, 2009

41. Trend News Agency, October 20, 2009

42. Voice of Russia, October 16, 2009

* Авторът е независим външнополитически анализатор от Чикаго, САЩ

 
Powered by Tags for Joomla