Tag:еврозона

Министър-председателят Георгиос Папандреу е изправен пред бунт в собствената си партия тази сутрин, на 3 ноември, след завръщането си от среща с германския канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози отбеляза в. "Катимерини".

Референдум или оставка на кабинета след вот - кое е по-вероятното след срещите на гръцкия премиер в Кан - това само близките часове могат за осветлят.

В същото време едно е да се оказва натиск и налагат решения, а съвсем друго е какво мислят гърците, които не са народ, на който ще се диктува и вменяват решения, още повече, когато те са свързани с начина им на живот.

След бурната нощ на срещи и натиск, в Кан на срещата на Г 20 стана ясно, че министърът на финансите на Гърция Евангелос Венизелос, придружавал Папандреу на среща в кулоарите на преговорите на Г-20 в Кан, беше този, който пръв декларира своето противопоставяне на идеята за референдума, но скоро е бил последван от други, като всички те, депутати и трима министри са се е разграничили от обявения от премиера Папандреу референдум и Гърция вече е близо до разпад на властта.

Двама зам.-министри и министърът на земеделието и развитието Костас Скандалидис са се разграничили след Кан от Папандреу съобщава изданието.

Към разделението в кабинета са се присъединили и някои депутати от ПАСОК, въпреки че Папандреу замина за срещата на върха в Кан, след пълно единодушия на правителството си по темата за подлагане на референдум на мерките по обявения от лидерите в Еврозоната спасителен план.

Лисабонският договор в сегашното си състояние не предвижда една държава да може да напусне Еврозоната, без да излезе и от Европейския съюз, заяви говорителка на Еврокомисията, съобщи БГНЕС.

„Гръцкото място в Еврозоната е историческа победа за гръцкия народ, която не може да бъде поставяна под въпрос… това не може да зависи от референдум", заяви Венизелос в изявление след преговори с представители на Г20 в Кан, но това далеч не означава, че връщайки се в Атина Венизелос ще бъде посрещнат с лаврови венци!

Според в."Катимерини" сред министрите, изразили съмнение в смисъла от референдум, са още Костас Скандалидис - министър на земеделието, Фофи Генимата - зам.-министър на образованиеето, Пантелис Економу зам.-министър на финансите и министърът на строителството и развитието - Михалис Хризохоидис.

"Договорът не предвижда излизане от Еврозоната без излизане от ЕС", заяви Каролина Котова на пресконференция и допълни: "Това е актуалното положение". Лисабонският договор, който влезе в сила през декември 2009 г., въвежда за първи път клауза за излизане от ЕС. За сметка на това в този договор не фигурира клауза за излизане от Еврозоната припомни БГНЕС.

Гърция не се отказва от референдума,  а спасителният план ще бъде замразен,  - това стана ясно тази нощ в Кан, от разговорите, които са водили лидери на страни-членки на Еврозоната с гръцкия премиер Георгиос Папандреу и финансовия му министър Венизелос.

Референдум или излизане от Еврозоната – това бе ултиматумът, който бе поставен на гръция министър председател Георгиос Папандреу тази нощ от лидери на страни-членки в Еврозоната.

Замразяване на спасителния план и опрощаването на 100-те милиарда за Атина, или допитване до гръцкия народ за мерките на Еврозоната.

Късно в понеделник Папандреу обяви, че планира референдум за спасителния план, което предизвика срив на пазарите и яростни критики от страна на политици от ЕС.

Европейските лидери на страните-членки в Еврозоната приеха , че обявеният и подкрепен от цялото гръцко правителство Референдум подлага на съмнение планът на Еврозоната за справяне с кризата чрез опрощаване на 50 на сто от гръцкия дълг, подкрепа за банките за облекчаване на загубите им и значително засилване на спасителния фонд за еврото.

Тутакси заваляха заплахи от страна на европейските колеги на Папандреу:

Френският премиер Франсоа Фийон изрази съжалението си от едностранното решение на Гърция да проведе референдум за спасителния пакет от ЕС и настоя гърците бързо да кажат дали искат да запазят еврото, предаде АФП.

„Разбира се, при демокрацията винаги е легитимно да се обърнеш към гражданите. Но ние съжаляваме, тъй като това е едностранно решение по проблем, който включва всички партньори на Гърция”, каза Фийон пред френския парламент.

„Гърците трябва да кажат бързо и без всякаква неопределеност дали искат да запазят мястото си в еврозоната или не”, подчерта френският премиер, цитиран от АФП.

Германският канцлер Ангела Меркел заяви, че Европа се нуждае от яснота от Гърция за това как страната планира да изпълни съгласувания нов пакет за помощ от ЕС, предаде АФП.

„За нас важни са действията. През миналата седмица договорихме програма с Гърция. Германия иска тази програма да бъде реализирана. В тази връзка ние се нуждаем от яснота и именно затова ще говорим довечера с гръцкия премиер Георгиос Папандреу”, заяви Меркел.

Френският министър по европейските въпроси Жан Леонети посочи на 2 ноември, че въпросът, който трябва да бъде зададен на гърците по време на предложения от гръцкия премиер референдум, следва да се отнася до желанието на страната да остане в еврозоната, предаде АФП.

„Мисля, че гръцкият народ трябва да знае, че референдумът не е за това „съгласни ли сте със сключеното споразумение”, а „искате ли да останете в еврозоната”, посочи Леонети.

„Фактът, че и фондовите пазари, и европейските колеги реагираха с ужас на предложението на Георгиос Папандреу за провеждането на референдум за последното споразумение за спасяването на Гърция сам по себе си не е доказателство, че гръцкият премиер е направил грешка. Месеците на масови протести са достатъчно доказателство за това, че гръцкото население има проблеми с преглъщането на горчивия хап, изписан от Европейския съюз”, коментира вестник „Файненшъл таймс”.

Гръцкото правителство и европейският проект страдат от криза на легитимността. Референдум за последния спасителен пакет може да позволи на гръцките граждани да вярват, че не са просто наблюдатели и жертви на кризата.

Внезапното предложение на Папандреу да проведе референдум е грешка. Гръцките граждани заслужават да кажат своето мнение по въпроса с кризата. Но по-добрият начин да се насърчи общественият дебат би бил да се проведат избори.

Този коментар на „Файненшъл таймс” е в унисон с изявлението на опозицията, че е против референдума и сигналите й, че е готова на предсрочни избори като настоя за оставката на правителството!

На срещата на Г 20 се очаква европейските партньори на Гърция да окажат натиск върху премиера Георгиос Папандреу да внесе за гласуване спасителния план за Атина в гръцкия парламент, преди провеждането на референдума, предаде АФП, позовавайки се на европейски правителствен източник.

„Искаме да се уверим, че Гърция спазва ангажиментите си, за да можем да деблокираме следващия транш от международния заем, който вече е обещан на Атина”, посочи източникът. Гърция има нужда от средствата на ЕС и МВФ, за да избегне фалита в следващите седмици.

Както е известно лидерите на Франция, Германия, ЕС и МВФ ще се срещнат с Папандреу в Кан, след като гръцкият премиер вся паника с новината за провеждането на референдум относно втория спасителен план за Гърция.

За ЕС не беше трудно да наложат на Дейвид Камерън да се откаже от референдум, на който гражданите на Великобритания да изразят своята воля дали искат да останат в ЕС или страна да излезе от Евросъюза, но с гърците това не би могло да се случи и те ясно го показаха в последните месеци с непрекъснатите стачки и протести в столицата и други градове в страната.

Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу предупреди, че последствията от евентуално отхвърляне на спасителния план за Гърция на референдума в страната може да има невъзможни за предсказване последствия, предаде АФП.

„Без съгласието на Гърция за програма на ЕС и МВФ, условията за гръцките граждани ще станат много по-болезнени, особено за най-уязвимите групи на обществото. Последствията ще бъдат невъзможни за прогнозиране”, коментира Барозу при пристигането си в Кан за двудневната среща на върха на европейските лидери от Г 20, където се очаква главната тема на форума да бъде проблемът с гръцкия дълг и реалната опасност от нова кризисна вълна за световната икономика.

Както стана ясно, в нощта на 2 срещу 3 ноември, френския президент Никола Саркози е организирал среща на еврозоната за ситуацията в Гърция, в която са взели участие: германският канцлер Ангела Меркел, президентът на Еврогрупата, люксембургският премиер Жан-Клод Юнкер, президентът на ЕС Херман ван Ромпой, pредседателят на ЕК Жозе Барозу, шефът на МВФ Кристин Лагард, гръцкият премиер Георгиос Папандреу и министърът на финансите Евангелос Венизелос.

На тази среща Саркози е заявил, че Гърция трябва да реши дали иска да остане в Еврозоната, като предупредил недвусмислено Папандреу и финансовият министър на Гърция, че страната им няма да получи допълнително спасително финансиране от ЕС и МВФ, докато не се съгласи да се придържа към спасителния план на ЕС, който беше съгласуван миналата седмица.

Докато гръцкото правителство реши дали ще се съгласи да отложи референдума, предварително отпуснатата помощ ще бъде замразена – са били категорични лидерите на Г 20.

Основната опозиционна консервативна партия в Гърция заяви, че гръцкият премиер Георгиос Папандреу е "опасен и трябва да си върви", предава агенция АПА.

"Папандреу представи Гърция като страна, която има съмнения за оставането си в ЕС и еврозоната", заяви говорител на партията "Нова демокрация".

МВФ и ЕС заплашиха да задържат помощта от 8 милиарда евро след заявлението на гръцкия премиер за провеждане на референдум, отбеляза на 3 ноември „Гардиън”. Гърция е изправена ултиматум, че няма да получи повече пари от ЕС и МВФ, докато гърците на гласуват за приемането на кризисните мерки, чието въвеждане е част от спасителния пакет.

Гръцкият премиер Георгиос Папандреу заяви в Кан, в навечерието на срещата, че членството на Гърция в еврозоната е поставено на карта. Преди изказването си той проведе извънредна среща с водещи европейски лидери, сред които - френският президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел.

Напъните на гръцката опозиция да свали кабинета на Папандреу ще доведе единствено до дестабилизация на страната и усилване на кризата в нея, чрез евентуална смяна на властта с послушно за Брюксел правителство. Това далеч не гарантира, че протестите и стачките щес прат и гърците ще се примирят с наложените от ЕС силно рестриктивни мерки.

Т. е. дали ще има стачки и протести при Папандреу, или протестите ще продължат при следващото правителство – гаранция за спокойствие в гръцката държава няма как да се предвиди.

Инфарктната среща в Кан се провежда на фона на загубата на самата Меркел от влиянието си в Германия, където над 50 нас то от гражданите не са съгласни с трети неин мандат.

Саркози също е към края на управлението си, да не отварям дума за нестабилната американска финансова система и икономика.

Няма как анализаторите и стратезите на заздравяване на Евросъюза да не си дават сметка, че Европа олевява, кризата изкара на улиците гражданите от мното европейски държави.

Ето защо стабилността на ЕС едва ли ще бъде „спасена” с ултиматуми и смяна на властта в една Гърция. Още повече, че и други страни като Италия, португалия, Испания са нестабилни.

Да се вярва на тезата, че един Барозу ще вразуми гърците, или един Саркози ще ги сплаши  означава, че в Брюксел не са наясно с нрава и душевността на гръцкия народ.

Още повече, че гърците не са единствените недоволни от рецесията и нестабилността на еврото...

За северноафриканските подвизи на европейските лидери даже няма да отварям дума – те са наясно, че хвърлиха пари на вятъра в усилие да спечелят битки, които предватилено бяха предизвестено загубени като последстия  и резултати.

Но – това предстои...

 
На 12 юли Гърция се предаде – безусловно и унизително. Премиерът Алексис Ципрас, който бе обещал да се бори срещу мерките за строги икономии, тласкащи гръцкия народ към разруха, бедност и самоубийство, измени на всичките си обещания, пренебрегна волята на народа, изразена в референдума на 5 юли и подтикна гръцкия парламент да приеме споразумение с кредиторите на нацията. Споразумение, което е по-лошо дори от онези, причинили срива на икономиката, и което лишава страната от последните устои на националния суверенитет.

Гърция капитулира безусловно, това беше красноречиво изразено. Но един важен въпрос не получи адекватен отговор. Пред кого точно се предаде Гърция? Обичайният отговор на този въпрос е: Германия. Бедните гърци коленичиха пред арогантните германци. Тази теза съживи свързани с Втората световна война антигермански настроения. Фрау Меркел е описванa като безсърдечен злодей.

Едно нещо е сигурно: враждебността между Гърция и Германия, ескалирала около катастрофалните дългове, е доказателство, че "европейската мечта" на трансформиране на народите на Западна Европа в единна братска федерация по модела на Съединените американски щати се оказа пълен провал. Чувството за принадлежност към една единна нация от типа „всички за един и един за всички”, просто няма как да съществува между народи с толкова различни езици, традиции и обичаи, като финландците и гърците например. Оказа се, че приемането на обща валута вместо да ги обедини, ги е раздалечило още повече.

Но доколко всъщност това бедствие е дело на злонамерените германци? В действителност твърде много германци – като се почне от дясното крило на финансовия министър Волфганг Шойбле и се стигне до бившия лидер на лявата партия Die Linke Оскар Лафонтен, биха предпочели доста по-различно решение: излизане на Гърция от еврозоната. Шойбле – защото мисли за германските финанси, а Лафонтен – защото го е грижа за това, което би било най-добре за народа на Гърция, а и на Европа като цяло.

Едно компромисно решение на Германия би могло да предотврати предателството от 12 юли, като организира връщането на Гърция към националната й валута, драхмата. Всъщност около гръцкия референдум мнозинството от европейските правителства на държавите кредитори биха предпочели Гърция да напусне еврозоната. Едно от правителствата, което допринесе за гръцката капитулация, бе френското правителство на Франсоа Оланд. В последните минути на преговорите Франция заема позицията, че Гърция обезателно трябва да остане в еврозоната, за да "спаси Европа". Френски коментатори триумфират, че Оланд бил застанал до Меркел и спасил „неприкосновената френско-германска двойка" и целия Европейски съюз - като настоял, че Гърция трябва да остане закрепена към твърдата валута, която всъщност я бе убила.

Можем ли тогава да направим заключението, че Гърция капитулира пред Франция? Нека не ставаме смешни. Френският дълг съперничи на гръцкия, с тази разлика, разбира се, че Франция има реална икономика. Франция е собственик на най-големия дял от гръцкия дълг след Германия. Но Франция също в крайна сметка е заплашена от правилата на еврозоната и не е в състояние да диктува икономическата политика на Германия.

И тези наблюдения ни насочват към фактора, който е бил пренебрегван в случая с Гърция: отношението на силите в рамките на "трансатлантическата общност" и по-специално – военното крило, НАТО. САЩ запазват относителна дискретност по време на тази криза, но волята на Вашингтон се знае: Гърция трябва да остане здраво в рамките на Европейския съюз по геополитически причини. Гърция е  православна християнска страна с традиционно добри отношения с Русия, разположена е на Средиземно море, не толкова далече от Путинова Русия. Затова и не трябва да й се позволи да се отдалечава. Поне засега.

Има и друг въпрос, който е бил напълно неглижиран: възможно ли е една страна, членка на НАТО, да смени политиката си по начин, който влиза в противоречие с интересите на САЩ? Свободна ли е Гърция да  се насочи към истински приятелски отношения с Русия? Гърция е преживяла военен преврат в не толкова далечното минало.

Американската армия осъществява контрол и наблюдение на държавите - членки на НАТО. Откакто бившият президент Никола Саркози се отказа от стратегията на генерал Де Гол за гарантиране на националната независимост и върна Франция в командването на НАТО, Франция е в наведено положение спрямо Вашингтон - до безпрецедентна степен. И краткото шоу на Франсоа Оланд, "застанал до мадам Меркел", в действителност е било провеждане на политиката на Виктория Нюланд.

Европейският съюз (включително Германия) ще продължи да се бори със своя "гръцки проблем", а Гърция ще продължи да бъде задушавана от Европейския съюз.

Капитулацията на ЕС пред САЩ се случи преди около седемдесет години. Тогава това бе приветствано като освобождаване и либерализъм, разбира се, но се превърна в трайна доминация, която просто беше потвърдена на 12 юли 2015 г. Гърция капитулира. Тази капитулация бе ускорена от върховенството на идеологията на антинационализма – национализмът се смята за източник на всяко зло и Европейският съюз за източникът на всичко добро, защото руши суверенитета на нациите. Тази идеология е толкова доминираща вляво, че много малко левичари се осмеляват да я оспорят. И СИРИЗА е пример за това – дори не се подготвят за напускане на еврозоната, много по-малко за напускане на Европейския съюз. Защото водеща е вярата в силата на "принадлежността към Европейския съюз", независимо от болката и страданието.

В резултат на всичко това само "десни" партии се осмеляват да защитават националния суверенитет. Или по-скоро – на всеки, който защитава националния суверенитет, му се лепва етикет "десен". И твърде лесно се забравя, че без национален суверенитет не може да има демокрация. Бедствието на гърците задължава все повече европейци да имат сериозни съмнения относно политиката на ЕС. Желанието да се отстоява националния суверенитет се сблъсква с препятствието на стереотипите за ляво-дясно. Голяма част от европейската левица се усеща все по-често заклещена между антинационалистическата "Европейска мечта" и унищожаването на демокрацията от финансовата бюрокрация на ЕС.

Гръцката драма е началото на един дълъг и сложен европейски конфликт.

Диана Джонстън е автор на "Югославия, НАТО и западните заблуди. Новата й книга, „Царица на хаоса: премеждията на Хилъри Клинтън, ще бъде публикувана през септември 2015 г. Повече за нея може да намерите на diana.johnstone@wanadoo.fr

Превод от английски език: Пепа Витанова

 
Топ икономистът Тома Пикети в специално интервю за Die Zeit иска голяма конференция по въпроса за дълговете в Европа. Според него тъкмо Германия не бива да отказва каквато и да е помощ на гърците. След успеха на книгата му „Капиталът през ХХI век“ Тома Пикети е смятан за един от най-влиятелните икономисти в световен мащаб. Тезите му за разпределението между доходи и богатството предизвикаха дискусии по цял свят през изминалата година. В интервюто на Георг Блум от Die Zeit, Пикети се включва решително в дебата за дълговете.

Превод от немски: Юлия Владимирова, сайт ГЛАСОВЕ

Интервюто е публикувано в “Die Zeit” на 27 юни 2015 г.

Топ икономистът Тома Пикети

Die Zeit: Можем ли ние, германците, да се радваме на това, че дори и френското правителство в момента се прекланя пред догмите на политиката на икономии на Берлин?

Пикети: В никакъв случай. Това не е причина за радост нито за Франция, нито за Германия и най-вече за Европа. Напротив – аз се страхувам, че консерваторите, особено в Германия, са на много малко разстояние от това да разрушат европейската идея. И то на базата на ужасяващата си липса на историческа памет.

Die Zeit: Ние, германците, обаче преосмислихме собствената си история.

Пикети: Но не и когато става дума за собствения ви дълг! И споменът за него трябва да е от значение точно в днешна Германия. Нека погледнем историята на националните дългове: Великобритания, Франция и Германия са били в днешната ситуация на Гърция, между другото с много по-големи дългове. Първият урок, който може да се изведе от историята на държавните дългове, е, че не стоим пред нови проблеми. Винаги е имало много възможности дълговете да бъдат погасявани. И никога не е имало само една възможност за решаването им, както Берлин и Париж се опитват да заблуждават гърците.

Die Zeit: Но все пак гърците не трябваше ли да си платят дълговете?

Пикети: Моята книга разказва за историята на доходите и богатството, включително и националните. И на какво попаднах, докато пишех: Германия наистина е показателен пример за страна, която в историята никога не е плащала своите национални дългове. Нито след Първата световна война, нито след Втората. Винаги е оставало да плащат другите, около немско-френската война от 1870 г. например Германия изисква висока сума от Франция и я получава. Заради това френската държава понася тежестта на този дълг в продължение на десетилетия. Всъщност историята на националните дългове е пълна ирония. Тя рядко следва представите ни за ред и справедливост.

Die Zeit: Но това не води до извода, че днес не можем да се справим по-добре?

Пикети: Когато чувам днес германците да казват, че имат изключително морален подход към дълговете и твърдо вярват в това, че те трябва да бъдат плащани, си мисля: та това е един голям виц! Точно Германия е страната, която никога не плати своите дългове. И заради това няма никакво право да дава уроци на други държави.

Die Zeit: Опитвате се да изобразите страни в историята, които не плащат дълговете си, а се представят за победители?

Пикети: Точно такава страна е Германия. Но нека тръгнем постепенно: историята ни учи на две възможности при една високо задлъжняла държава, която трябва да изпълни задълженията си. Едната е демонстрирана от Британската империя през ХIХ век след скъпите й войни с Наполеон. Това е бавният метод, който днес се препоръчва и за Гърция. Империята си е изплатила големите задължения чрез строго финансово управление и дисциплина. Това е проработило, така или иначе, но отнема прекалено много време. За над 100 години Британската империя се отказва от между два и три процента от икономиката си, за да изплаща дълговете си, което е било повече, отколкото са изразходвали за образование. А това не трябваше изобщо да се случва, както не трябва да се случва и днес. Вторият метод е много по-бърз. Германия го изпита през ХХ век. В своето същество той се състои от три компонента: инфлация, специален данък върху частното имущество и облекчение на дълга.

Die Zeit: Тоест вие ни казвате, че „икономическото чудо“ на Германия почива на опрощаване на дългове, които ние днес отказваме на Гърция?

Пикети: Точно така. След края на войната през 1945 г. германската държава е задлъжняла с над 200% от брутния си вътрешен продукт. Десет години по-късно от него е останало малко, държавните дългове са били 20% от брутния вътрешен продукт. В това време Франция успява със същия фокус. Това неимоверно бързо редуциране на дълга никога нямаше да го имаме, ако то е трябвало да се случи с бюджетните препоръки, които днес даваме на Гърция. Вместо това Германия и Франция се обръщат към втория метод, който обясних по-горе, с трите компонента и намаляването на дълга. Нека да си спомним за Лондонската конференция от 1953 г., на която са анулирани 60% от външните дългове на Германия, а вътрешните дългове на младата Федерална република са реструктурирани.

Die Zeit: Това се случи, защото се прие, че високите репарации, поискани от Германия след Първата световна война, са една от причините за Втората световна война. Тогава беше важно да бъдат опростени греховете на Германия!

Пикети: Глупости! Това няма нищо общо с моралната чистота, а с едно рационално икономическо и политическо решение. Тогава правилно е било установено, че след големи кризи, след които следват и огромни дългове, някак идва моментът, в който човек трябва да се обърне към бъдещето. Не може да се изисква от новите поколения хора да заплащат с десетилетия дълговете на своите родители. Без съмнение гърците направиха много грешки. До 2009 г. правителствата на Атина фалшифицираха своите бюджетни документи. Въпреки това младото поколение в Гърция не носи отговорност за грешките на своите родители, както и младото поколение на Германия през 50-те и 60-те. Сега трябва да се гледа напред. Европа е основана на забравянето на дългове и инвестирането в бъдещето. И в никакъв случай на идеята за вечното наказание. За това трябва да си спомним.

Die Zeit: Краят на Втората световна война е бил рухване на цивилизацията. Европа е била поле за убиване. Днес е различно.

Пикети: Да се отхвърля историческото сравнение със следвоенното време би било погрешно. Нека да вземем например финансовата криза от 2008/2009 г. Това не беше някаква си криза. Това беше най-голямата криза от 1929 г. насам. Трябва да зададем и такива исторически сравнения. Това важи също така и за гръцкия брутен вътрешен продукт. Между 2009-а и 2015-а той е намалял с 25%. Това е сравнимо с рецесиите в Германия и Франция между 1929 и 1935 година.

Die Zeit: Много германци смятат, че гърците до днес не си признават грешките и искат просто да си продължават по същия начин, с високите държавни разходи.

Пикети: Ако на вас, германците, ви бяхме казали през 50-те години, че не сте признали грешките си, вие все още щяхте да изплащате дълговете си. За щастие се оказахме по-интелигентни.

Die Zeit: Германският финансов министър изглежда вярва, че при излизане на гърците от еврозоната Европа би могла да се сплоти повече.

Пикети: Ако започнем с това да изхвърлим някоя страна, значителната криза на доверието, в която се намира днес еврозоната, може да става все по-голяма. Финансовите пазари веднага ще се обърнат към следващата страна. И това би било началото на една дълга агония, в хода на която ще подложим на риск социалния модел на Европа, нейната демокрация, също така и нейната цивилизация и това всичко ще бъде пожертвано само заради една консервативна, ирационална политика по отношение на дълговете.

Die Zeit: Смятате ли, че ние, германците, не сме особено великодушни?

Пикети: За какво говорите? Великодушни? В момента Германия извлича печалба от Гърция с кредита, който отпуска, заради сравнително високите лихвени проценти.

Die Zeit: Какво е вашето предложение за излизане от кризата?

Пикети: Нуждаем се от конференция за общите дългове на Европа, както се случи след Втората световна война. Едно реструктуриране на дълговете е неизбежно не само за Гърция, но и за много други европейски държави. Сега просто загубихме шест месеца в напълно непрозрачни преговори с Атина. Представата на еврогрупата, че Гърция в бъдеще ще има бюджетен излишък от 4% на брутния си вътрешен продукт и че ще успее да плати дълговете си в период между 30 и 40 години, е все още на масата. Това значи, че през 2015 г. ще има 1% излишък, 2016 г. 2%, през 2017 г. 3,5%. Напълно нелепо! Така никога няма да стане. Така просто отлагаме във времето нуждата от дългова конференция.

Die Zeit: Какво ще стане при едно опрощаване на дълговете?

Пикети: Това ще изиска една нова демократична европейска институция, която да реши за допустимото ниво на дълговете, за да се избегне възраждане на тези дългове. Това може да бъде европейска парламентарна ка̀мара, която произхожда от националните парламенти. Финансовите решения няма да могат да избягат от този парламент. Да се подкопае демокрацията в Европа, каквото днес прави Германия, като настоява чрез автоматични механизми виновността за дълговете на обеднелите страни, е голяма грешка.

Die Zeit: Вашият президент, Франсоа Оланд, напоследък не успява с критиките на фискалния пакт.

Пикети: Това не доказва нищо. Ако през миналото решенията в Европа са били вземани по демократичен начин, политиката на остеритет в момента в Европа не би била чак толкова стриктна.

Die Zeit: Но никоя политическа партия във Франция не участва. Националният суверенитет се счита за нещо свято?

Пикети: Действително в Германия повечето хора си мислят, че се върви към демократичното ново основаване на Европа, както пък във Франция с многото хора, вярващи в суверенитета. Още повече – нашият президент все още се явява в образа на затворник на провалилия се през 2005 г. референдум за Европейска конституция, която се провали във Франция. Франсоа Оланд не разбира, че много неща се промениха заради финансовата криза. Ние трябва да преодолеем собствения си национален егоизъм.

Die Zeit: Какви национални егоизми виждате в Германия?

Пикети: Мисля, че Германия днес е много белязана от обединението си. Дълго време витаеха страхове, че това ще доведе до икономическа стагнация. Но след това обединението се оказа голям успех, благодарение на функциониращите социални модели и непокътнатите индустриални структури. В същото време обаче страната е толкова горда от това си постижение, че си присвоява правото да дава уроци на всички останали държави. Това е малко инфантилно. Естествено, разбирам колко е било важно успешното обединение за личната история на канцлерката Ангела Меркел, но сега Германия трябва да преосмисля много. Иначе позициите й за дълговите кризи могат да се превърнат в огромна опасност за Европа.

Die Zeit: Какъв съвет бихте дали на канцлерката Меркел?

Пикети: Тези, които днес искат да изхвърлят Гърция от еврозоната, ще свършат във варела за отпадъци на историята. Ако канцлерката иска да си осигури място в историята, подобно на Хелмут Кол с обединението, днес тя би трябвало да се застъпи за съгласие по гръцкия въпрос, като това включва и конференция за дълговете, от която може да се започне отново от нулата. Но при това положение с нова, по-строга финансова дисциплина от преди.

 
Икономическата и финансова криза в света и в Европа се разраства с изключително бърз темп. Липсата на достатъчно ефективни антикризисни политики в САЩ, дълбоката дългова криза обхванала Еврозоната и отраженията й в световната банкова система – очертава твърде нестабилна, рискова и даже опасна икономическа, социална и политическа картина в целия свят.

България въобще не е застрахована и запазена от този икономически и финансов ураган, както управляващите в страната се опитват да представят ситуацията пред българските граждани.

България още от 2008 година се движи зад вълната и кривата на необходимите и адекватни политически и икономически отговори на кризата.

Декоративният и закъснял опит на правителството на Станишев изразен в някои антикризисни мерки представени на 7 страници не повлия въобще на срива на българската икономика в периода 2008-2009. Срамежливите, колебливи и в много голямата си част противоречиви антикризисни мерки на правителството на ГЕРБ представени на три етапа се намират по същество в политическия и икономически вакуум, тъй като никой днес, включително и самият премиер не знае, какво от неговите три плана е реализирано, какво остава да се реализира и какви са дотук ефектите. Това закъснение, тази неразбраност на характера на кризата и проявена колебливост и некомпетентност в нейната терапия, ни струват и ще ни струват безкрайно скъпо.

Разбира се, не ни е необходимо да чакаме нито финансовият ни министър, нито министър-председателят да ни кажат какви са ефектите. Всеки български гражданин, всяко домакинство, всеки бизнес – ги усеща и разбира на живо. Евростат ги каза, повтори и потрети. България е страната в ЕС с най-голяма степен на обедняване и с най-голям риск за засилване на процесите на обедняване. Но, не пиша този материал, за да споря със статистическите шамани на сегашното българско правителство. Не, че такъв спор би им харесал.

Пиша с огромна тревога, повтарям нарочно някои неща, които съм казвал многократно и преди, защото в тази „перфектна буря” просто не е възможно и е страшно опасно, икономическият, социален и финансов кораб на България да плава без компас, без пристанище, без посока. Опасно е за България.

Да, времето за радикални действия бе вчера, но сме длъжни да се опитаме, виждайки какво се случва около нас, а и със самите нас – да предприемем радикални мерки и политики за предотвратяване на идващата нова фаза на финансовата криза.

А тази фаза се очертава да бъде твърде тежка. Рецесията се завръща вече в най-силните икономики в света и със сигурност на европейска сцена. Като се има предвид, че твърде слабо бе реформирана банковата система, прекалено изкривената фискална консолидация, срещу която най-сетне се изказа и новият председател на МВФ, Кристин Лагард, козметичните опити на ЕС и на ЕЦБ да спасяват Гърция и останалите изпаднали в криза икономики – ясно е, че периода след 2008 година не бе използван, за да може „болният” поне малко да се възстанови и неговата „имунна система” да не бъде толкова лесно податлива на ударите на кризата.

Политическото и финансово доверие е почти изчерпано. Изчерпано в САЩ, изчерпано в Европа, където опитите на Меркел и Саркози да „кърпят” с парите на европейските данъкоплатци гръцката икономика се оказаха безсилни пред аргументите на реалността. Европа върви към пълна банкова криза. Засега френските банки са в нейния фокус, заради експозицията им в гръцки облигационни книжа на стойност над 57 милиарда щатски долари, както и гръцките банки, но тази криза вероятно ще обхване и много други банки.

Цената на акциите на BNP Paribas SA само вчера спадна с над 12% заради слуховете, че банката е изправена пред сериозни трудности в своя ликвиден профил.

От няколко дни, американските финансови фондове започнаха рязко да редуцират инвестициите си в германски, френски и испански банки. Даже самите европейски банки вече изпитват недоверие една към друга и започнаха да изтеглят част от техните средства от европейската банкова система. Днес, Европейската Централна Банка официално съобщи,че ще заеме 575 милиона долара на две европейски банки, което ясно означава, че те просто няма откъде другаде да решат своите ликвидни проблеми. Самите гръцки банки притежават над 40 милиарда евро гръцки държавен дълг. Ако те поемат загубите на тези ценни книжа, то това би било равно на целия капитал държан от страна на тези банки. Множество институции, фирми и отделни вложители започнаха да си изтеглят депозитите от банките.

Независимо от политическите успокоявания, сегашното продължаване на тази финансова агония е немислимо. Затова, срещата следващата седмица на МВФ и на Световната Банка във Вашингтон (23-25 септември) е изключително важна, защото тя би могла да отпуши важни решения, включително и за подготвяната следваща среща на Г-20.

Моето мнение е, че Гърция следва да спре плащанията по своите задължения (да обяви фалит), за да може да спре политическото и социално разрушаване на страната, разрушаване, което ще повлияе на цяла Европа. Независимо от финансовите инжекции и двата големи плана на ЕЦБ и на МВФ, Гърция не може да си изплати дълга. Тези инжекции само стимулират една още по-силна рецесия в гръцката икономика, а като се направят всички калкулации и анализи, ясно се вижда, че ако Гърция изпълни всички изисквания към нея, към края на 2012 г. съотношението на нейния дълг към БВП ще е още по-голямо отколкото тази година. А и както много сериозни анализатори отбелязват, безсмислено е да се дават пари на Гърция, за да може тя да си плаща заемите дадени от германски банки.

За съжаление, подобна е ситуацията в Португалия, Ирландия, Испания, Италия, Белгия и вече ударите на финансовата криза започват силно да се чувстват и във Франция. Всичко това не може да не „светва червена лампа” в България, където над 85% от банковата ни система е собственост на чужди европейски банки.

Не може да има никакво съмнение, че рецесията в Европа и в света ще се отрази силно на растежа на българската икономика, както от гледна точка на потенциала за експорт, така и от гледище на привличането на чужди инвестиции, кредитния климат в страната и всичко останало. Националната ни валута е вързана за еврото и това може да се окаже друг сериозен фактор, на фона на това което се наблюдава вече в Европа – на „бягство” на капитали от континента.

Абсолютно съм убеден, че преди внасянето на проектобюджет 2012 за обсъждане в Парламента, следва да бъде поискано от всички парламентарни групи – изслушване на Отчет от страна на правителството по повод на кризата в Европа и хода на прилагане (с актуализиране) на антикризисните мерки на изпълнителната власт. Би следвало в този план да бъде поискано изслушване на председателя на БНБ по отношение на реалното състояние на българските златни резерви, както и на валутния ни резерв.

В този материал аз съзнателно не искам да предписвам действия, които считам за абсолютно необходими от страна на правителството, тъй като се намираме в предизборен период и всякакви подобни неща биха се счели за вид пропаганда и кампания.

Това не ми пречи, разбира се, да посъветвам себе си, както и всички приятели, че поради изключителния характер на икономическите и финансови събития, които стават около нас, а бих казал и с нас, съветвам СЕБЕ СИ (нарочно използвам този израз) да държа колкото се може повече пари в кеш (ако имам тази възможност), а не в банкови депозити.

Нека също така да не се забравя, че у нас са гарантирани само депозитите в левове, но не и в евро. Подчертавам това.

Предвид на опасния характер на европейската дългова и банкова криза, считам, че кеш следва да се държи в левове, щатски долари, британски лири и швейцарски франкове. Съветите за кеш във валути от Азия или в норвежски крони, засега аз лично по редица съображения ги отклонявам.

За златото, вече имах на няколко пъти възможносттта да изкажа моите лични съображения.

Не бих на никаква цена инвестирал в акции или в държавни облигации. Писмата, разпращани до хора в България от страна на един бивш министър и сега шеф на компания за управление на активи, който агитира за закупуване на гръцки държавни облигационни книжа, за мене следва да са обект на прокуратурата. Да агитираш някой сега да купи от тебе гръцки държавни ценни облигации – е просто измама на хората, при положение, чете са изтеглени от пазарите, а на вторичния пазар, тяхната стойност вече е дисконтирана с над 63%.

Така че, съветвам към максимално внимание, защото навлизаме в период, в който благосъстоянието на всеки ще бъде за пореден път експозирано на големи опасности.

От тази гледна точка, в такъв период, аз лично искам да се уповавам на реални, осезаеми, веществени пари, а не на виртуални пари, независимо от обещаваните лихви по депозити.

С това, завършвам моят коментар само засега. Но, обсъждането на тази тревожна тема ще продължи.

Лондон, 14 септмври 2011

------------------------------------------------

* Проф. Димитър Иванов е макроикономист, роден в Русе, а в момента е старши съветник в съвета на директорите на Gerken Capital Associates в Сан Франциско. Преподавател в британски и други университети, консултант по стратегическите инвестиции в Централна и Източна Европа.

 
Пол Кругман, икономистЗащо Германия се опитва да блокира възстановяването на Гърция, се пита икономистът Пол Кругман в своя блог в "Ню Йорк Таймс". Според професора по икономика, исканията на еврозоната за реформи и орязвания на харченията са „лудост” и прехвърлят границата на грубостта и преминава в чиста отмъстителност. "Гласове" публикува целия материал от блога на икономиста Пол Кругман без редакторска намеса.
От блока на Пол Кругман в "Ню Йорк Таймс", препечатано в offnews.bg

Дори да смятате Ципрас за некомпетентен глупак, дори отчаяно да искате да свалите Сириза от власт, дори да ви радва перспективата да избутате досадните гърци от еврото...исканията на Еврозоната са лудост.

Популярният хаштаг Товаепреврат (‪#‎ThisIsaCoup‬) е верен. Това надхвърля грубостта и преминава в чиста отмъстителност, пълно унищожение на националния суверенитет и никаква надежда за избавление. Предполага се това да е "предложение, което не може да се отхвърли", но е гротескно предателство към всичко, което представлява Европейският проект. Кой вече ще вярва на добрите намерения на Германия?

Това, което видяхме през последните няколко седмици е, че да бъдеш член на еврозоната означава, че в случай на неподчинение, кредиторите могат да ти унищожат икономиката. Това няма отношение към теорията на остеритета. Остава в сила истината, че грубият остеритет без облекчение на дълговете е обречена политика, независимо колко от него е готова да понесе дадена страна. И това на свой ред означава, че дори пълна капитулация на Гърция би била задънена улица.

Дали Гърция може да постигне успешно излизане? Дали Германия ще се опита да блокира нейното възстановяване? (Съжалявам, но вече трябва да си задаваме и такива въпроси).

Европейският проект - проект, който винаги съм хвалел и подкрепял- току що понесе ужасен, може би смъртоносен удар. Каквото и да си мислите за Сириза или Гърция, не те го нанесоха."

 

Публикацията е от блога на проф. Кръстьо ПЕТКОВ

Подтикът да напиша настоящото обширно есе е една поръчка от европейска фондация да представя накратко: как гледат българите на кризата в Гърция и Еврозоната и на идеята за засилване на икономическата координация в общността. Подготвих исканите шест страници, за което се наложи да прегледам значително количество български и чуждестранни коментари. После реших да публикувам своите записки, придържайки се към един популярен жанр: социологическата есеистика. Направих го не само от съображения за достъпност на изказа, но и заради потребността от синтез на разнообразните мнения, които ползвам в анализа.
Давам си сметка, че крайните /служебно мотивирани/ потребители на подобни анализи: българските топ-десижънмейкъри, не обръщат внимание на чужди становища. В епохата на шоу-политиката на мода са дирижираните медийни изяви, пресиращи ежечасно изпадналите в перманентен стрес поданици; при един авторитарен режим техният брой е силно ограничен /лесно може да се изчисли по формулата 1+2: Едноличен Началник и двама васали-Финансист и Полицай/.
Но винаги е имало умни и проницателни читатели, които не приемат безалтернативните сценарии. На тази интелигентна публика разчитам, за да се поддържа огъня на публичните спорове. Особено, когато от тях зависи какъв избор може да направи една малка и традиционно зависима нация като българската, когато нейният общ дом-Европа, е пред разпад...

РАЗПАДЪТ НА ЕВРОЗОНАТА!

Подтикът да напиша настоящото обширно есе е една поръчка от европейска фондация да представя накратко: как гледат българите на кризата в Гърция иЕврозоната и на идеята за засилване на икономическата координация в общността. Подготвих исканите шест страници, за което се наложи да прегледам значително количество български и чуждестранни коментари. После реших да публикувам своите записки, придържайки се към един популярен жанр: социологическата есеистика. Направих го не само от съображения за достъпност на изказа, но и заради потребността от синтез на разнообразните мнения, които ползвам в анализа.
Давам си сметка, че крайните /служебно мотивирани/ потребители на подобни анализи: българските топ-десижънмейкъри, не обръщат внимание на чужди становища. В епохата на шоу-политиката на мода са дирижираните медийни изяви, пресиращи ежечасно изпадналите в перманентен стрес поданици; при един авторитарен режим техният брой е силно ограничен /лесно може да се изчиси по формулата 1+2: Едноличен Началник и двама васали-Финансист и Полицай/.
Но винаги е имало умни и проницателни читатели, които не приемат безалтернативните сценарии. На тази интелигентна публика разчитам, за да се поддържа огъня на публичните спорове. Особено, когато от тях зависи какъв избор може да направи една малка и традиционно зависима нация като българската, когато нейният общ дом-Европа, е пред разпад...

Част първа: ЕВРОПА НА МНОГО СКОРОСТИ! КЪДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

1. Пророците пак са прави

Посланията на на Рубини
Буквално преди дни професор Нориел Рубини в интервю пред „Уолстрийт Джърнъл” заяви, че не държи парите си в банка, а в кеш - у дома.С което на прост език обясни срива на доверието към банковата система и предприеманите „антикризисни” мерки. После публикува във „Файненшъл Таймс” най-сериозното предупреждение към европейските лидери, което съм срещал напоследък: „Дните на Италия в еврозоната може би са преброени!”.

Както винаги нюйоркският професор очерта пътната карта на поредния срив и предписа рецепта срещу тоталния колапс:
-За Италия, която е твърде голяма, за да бъде директно спасявана /с публичен дълг от 1,9 трилиона евро/ решението е: напускане на валутния съюз и връщане към националната валута /лирата/; което на свой ред ще ускори ефективния разпад на Еврозоната;
-За ЕС /при невъзможността да се извадят над два трилиона евро, за да се приложи към Италия -вероятно и към Испания- гръцкият сценарий/ изходът е: ЕЦБ да се превърне в неограничен кредитор от последна инстанция, като свали лихвения процент до нула; тази стъпка да се комбинира с понижаване на курса на еврото спрямо долара; в Германия и другите водещи държави да се въведат фискални стимули; в периферията да прилагат т.нар.‘austerity” /политика на затягане на коланите/

Вярвате ли, че тези напътствия на световно известния икономист ще бъдат чути? Европейските граждани и бизнесът, опарили се от първата фаза на глобалната криза, вероятно ще се вслушат в гласовете на разума и компетентността. Но онези, които нон-стоп ги тресе страхът от загуба на власт и геополитически позиции-европейските лидери-досега в нито един момент не се довериха на ранните прогнози на независими експерти. В резултат на което загубиха време и темпо за прилагане на ефективни антикризисни мерки. И ако е вярно, че времето е пари, в условията на повсеместна криза става дума за страшно много пари.
Чии са те? Естествено, на европейските данъкоплатци. Има ли в тях българска квота? Да, изразена в членски внос , финансови санкции и бъдещ принос в еврофонда за финансова стабилност –цена, която е несъразмерно висока за днешната ни платежоспособност.

За да не бъда голословен, ще цитирам отново разчети на проф. Рубини. Четирикратното увеличение на спасителния фонд на Еврозоната – от 400 милиарда на 2000 милиарда евро, не е достатъчно. Ако се изплатят поетите задължения към Гърция, Ирландия и Португалия, за Италия и Испания ще останат само 200 милиарда евро. Което е далеч от търсените външни заеми. А и пазарите вече са на ръба на паниката. Справка: една грешка на рейтинговата агенция „Стандарт енд Пуърс” по отношение на Франция предизвика автоматичен срив и международен скандал.
Остава да видим дали грешката е неволна, или ...просто е била вярна!

„Суеверието” на Кругман
Нобеловият лауерат и проницателен коментатор на „Ню Йорк Таймс” изглежда губи надежда, че точните му прогнози и препоръчваните превантивни политики ще привлекат нечие височайшо внимание в ЕС. В САЩ администрацията на Обама не се вслуша в съветите, които Кругман даде в ранно предупредително писмо до президента; видяхме какво се случи: след рецесията и крехкото оживление последва дълговата катастрофа. Изглежда, че и пророците стават суеверни: неотдавна Кругман писа, че след като първият пакет от негови „предсказания” /за кризата в САЩ, поразила и ЕС/ се сбъдна, той се плаши от мисълта, че и второто му предупреждение /за необратимостта на кризата в Еврозоната/ ще се окаже достоверно...

Радикалният Стиглиц
Рубини и Кругман не са сами в своите опасения и действия. Друг нобелист- проф. Джоузеф Стиглиц- очевидно разочарован от малодушието и липсата на проницателност сред държавните лидери от двете страни на океана, показа къде е мястото на радикално настроените учени в днешната пожароопасна ситуация. Професорът, бивш главен икономист на Световната банка, за пълна изненада на мнозина- се включи в движението „Окупирай Уолстрийт”.

2. Политиците пак закъсняха...

Всеки социален разпад започва с поява на малки на пръв поглед пукнатини- между индивиди и микрообщности. Вяка раздяла има своя предистория; летоброенето започва от деня, в който на някои от членовете на доскоро единната общност им стане ясно, че пълното сближение /в смисъл на сливане/ е невъзможно; ако се постигне /напр. с административни мерки/ то донася повече вреди, отколкото ползи.

Първите , които още през 1994 г. прозират опасността от съвместното съжителство на твърде много и доста различни по традиции и просперитет държави, са германските политици Карл Ламерс и Волфганг Шойбле -тогавашен финансов министър. „Икономист” наскоро припомни, че именно по това време Саркози , бидейки скептик за евроинтеграцията, за първи път е говорил за т.нар. федерализъм /повтаряйки по същество Франсоа Митеран/.

Както се казва, крушката си има опашка: 17 години по късно, в качеството на президент на Франция, Никола Саркози представи пред студенти в Страсбург завършена концепция за „Европа на две скорости”. Според него страните от еврозоната трябва да ускорят и да задълбочат интеграцията помежду си, а страните извън еврозоната, както и онези, които предстои да влязат в ЕС, би трябвало да поддържат сравнително хлабави/гъвкави отношения и да вървят в посока към федерация.„В момента сме 27 (страни в ЕС). Ясно е, че в един момент в бъдеще ще трябва да приемем страните от Балканите. Тогава ще бъдем 32, 33, 34. Никой не си мисли, че федерализъм, тотална интеграция, ще са възможни с 33, 34 или 35 държави“, заявил Саркози. И за да бъде съвсем ясен, добавил, че е за Европа на две скорости: едната за еврозоната, другата за останалите / сред които е и България/

Оставям настрана въпроса, защо Саркози е чакал толкова години, след като е изпитвал дълбоки съмнения още преди форума в Маастрихт; и, след като му е било ясно, че приемането на Гърция в Еврозоната, взето по чисто политически причини, е било груба грешка. Своенравният френски политик вече е бил влиятелен държавен глава, когато през 2008 г. избухна глобалната криза, поставила на изпитание стабилността на Еврозоната. Редно би било да си припомни ранните си оценки, особено на фона на надвисналото глобално бедствие.

Още в началото на верижните финансови трусове, с първи епицентър САЩ и втори в ЕС, влиятелни експерти като Сорос, Рубини, Кругман и др. предупредиха, че Еврозоната няма да издържи на втори удар. Но Сакрози и Меркел / тандемът „Меркози”/ цели четири години след началото на кризата говореха за интеграция и за съхранение на еврото на всяка цена.Днес единият от двойката /Саркози/ се обвява за развод с ЕС и последващ федерализъм, повтаряйки дословно аргументите за реанимиране на Еврозоната, казани от Джордж Сорос преди близо две години. Другият- Меркел, призна пред висш партиен форум, че Европа изживява най-тежката си криза след Втората световна война. „Желязната лейди” призова сънародниците си към нови жертви...

Вече е късно! Доколко закъснението е фатално късно, ще проличи скоро, след седмици...Любопитно е също как елитният 17- членен отбор на Еврозоната успее да се движи с единна и висока скорост, след като дотук 3+2 държави имат спешна нужда от генерален ремонт! А проницателният Рубини допуска дори отстраняване на закъсалите от отбора...

Ако погледнем към ЕС от друг , сравнителен ракурс, ще се види, че тезата за двете скорости е доста тясна /егоистично мотивирана/ и много прецизна /да не кажем-исторически невярна/. Европа никога на е била хомогенна -като социално-икономически и културен организъм; ЕС винаги е бил една сложна конструкция, която се е придвижвала напред, ползвайки няколко скорости . Още през 2004 г. белгийският учен Андре Сапир посочи, че в общността не се работи по един модел, а по цели четири / нордически, континентален, англосаксонски и южен/. Нещо повече, Сапир стигна до извода, че южният, включващ всички страни от групата PIGS /без Ирландия/, е икономически неефективен, финансово опасен и може да се сгромоляса. Което и стана...

След приемането на първата група източноевропейски стани се появи още един вододел по линия на модификациите и скоростите на движение, между „Стара” и „Нова” Европа.. Компромисът с членството на последната двойка -България и Румъния- още повече разпиля състезателите по трасето. И до днес „слабаците” нямат пълни права и достъп до пазарите на труда, мобилността и гражданския статус с тези на „истинските” европейци, т.е. те се движат не само с различна скорост, но и по друга траектория...

Спирам дотук, за да се върна към критичната и язвителна забележка на „Икономист” към Саркози: Европа е на множество скорости, а не на две. И така е не от вчера, когато хорово и публично се заговори за разпад!

Втора част: ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ РАЗПАДА НА ЕВРОЗОНАТА -ЗА ПЕРИФЕРИЯТА И БЪЛГАРИЯ

Как реагираха българите на предсказанията за крах на Еврозоната и за отварящо се второ дъно на икономическата криза / доскоро смятани за умишлено апокалиптични/? Стресна ли ги реалната опасност да бъдат изритани от Евроцентъра, с малката утеха, че няма да сме сами /същата съдба заплашва още девет аутсайдери или несговорчиви държави/?

За широката публиката нямам достоверни сведения, не ми е попадало подобно изследване на иначе всеядната парасоциологическа колегия.Но от празните площади личи, че всеки се е свил в своето гнездо и чака избавлението да пристигне отнякъде... Познавам обаче десетки колеги от академичните среди, блогъри и редактори в социални мрежи, студенти, за които следенето на алтернативните икономически сценарии се е превърнало във професионално всекидневие.

Медиите избягват да публикуват послания, плашещи аудиторията и хвърлящи сянка върху способността на днешните властимащи да водят проактивна политика. Повечето журналисти , обучени да вървят „след победителите”, днес надминават себе си, като подтичват пред тях. Има индивидуални изключения, като това със Светослав Терзиев, публикувал в „Сега” поредица от анализи за криволиците на българското лидерско присъствие в Брюксел.

Българско присъствие имаше; за участието съдете сами:

Премиерът Борисов се открояваше с фигурата си на общите срещи, но в стенограмите и в кулоарните разговори не се среща дори и намек за аргументирана позиция на държавник, така необходима в критични и съдбоносни моменти. Неговият комуникационен потенциал се изрази в няколко външно ефектни, но взаимно противоречащи изявления:
-Твърдо „да” за Пакт Евро плюс ;месеци по-късно, твърдо „не” за същия Пакт”;
-„Няма да плащаме за недисциплинираните”, наблягайки на „отличната” фискално-бюджетна кондиция на България и пренебрегвайки невижданата от 70 години мизерия, до която е доведено мнозинството от населението в страната.

Екзотичният премиер /за западните стандарти/ дори си позволи да инструктира богата Европа да редуцира заплатите и пенсиите, следвайки българския модел, за да постигне трайна стабилност. С което предизвика пълен потрес сред политико-икономическия елит на континента. За коментариите в чуждестранните медии по тази тема ми е неудобно да говоря. В България инвазията на Борисов на полето на политикономията беше представена от казионните журналисти като показен урок по лидерска твърдост...

Първият вице- /на практика-премиер в сянка/ Симеон Дянков продължи да не се явява на срещите на ЕкоФин. Защо ли? Или не желае да си губи времето с по-несведущи от него /той е в топ-100 на икономистите в света, а те не са!/; или е с гузна съвест /след като, връщайки се от мадридската среща излъга, че била обсъждана българската конвергентна програма и дори получила одобрение/; или има някакъв специфичен интраколегиален комплекс, за който предстои да научим.

За сметка на това от дистанция Мисионерът Дянков изпраща послание след послание:
- Пакт Евро плюс е остарял /затова , а не заради прибързани очаквания и разчети сме се отказали от него/;
- загърбваме и ангажимента да кандидатстваме в Еврозоната-тя изпаднала в тежка криза и никой повече не искал да се присъединява към единната валута;
- гръцкият фалит и неговото верижно действие не ни заплашват, поради уникалната стабилност на БГ бюджета?

Разграничил се от европейската зараза, финансовият стратег се захвана да довърши наведнъж два проекто- бюджета за 2012 г. : единият-предизборен, за гласуващата публика; вторият-реален, за нетърпеливите бенефициенти. Как тази бюджетна алхимия влияе на финансовата ситуация в България през 2012-2013 г., ще видим в следващата, трета част на моето изложение. Тук ще засегна два въпроса, които имат пряко отношение към темата за разпада на еврозоната и съдбата на периферията.

Какво правим като нация и държава, ако разпадът на Еврозоната стане необратим? Ако разсъждаваме по инерция и се придържаме към българските традиции, отговорът би трябвало да е : като се случи случката, тогава ще му мислим! Но точно тази народопсихологическа нагласа, генетично заложена и в т.нар. български политически елит, винаги ни е изигравала лоши шеги в миналото. Затова нека погледнем отвъд границите на Ориента, където ни е е запратила историята..

Примерът на Чехия и Китай.
В двете страни вече се дебатират алтернативни икономически и търговски стратегии, в случай че Еврозоната бъде прекроена или изпратена в резерва:

-Влиятелният Експертен съвет към премиера на Чехия го алармира, че страната трябва да вземе предпазни мерки още сега, преди най-лошият сценарий /разпад на еврозоната и нова дълбока рецесия/ се реализира. Трябва да сме сигурни, че държавните ръководители на тази страна ще се вслушат в препоръките;
-В Китай вече обяви ревизия на досегашната политика спрямо ЕС /особено след провала на срещата на Г 20 в Кан/. Знае се, че Китай държи в евро около една четвърт от своите резерви в чуждестранна валута /общо 3,2 трилиона долара/ и няма да допусне едно европейско финансово цунами да подкопае градената с години националната стабилност.

Примерът на Турция.
Вече и с невъоръжено око се вижда, че южната ни съседка навлезе в нова фаза от своето геополитическо и геоикономическо развитие. С изградения икономически потенциал, който съперничи на водещите страни в ЕС, с устойчив и висок икономически растеж и с политическата консолидация около стратега Ердоган, Турция вече не се моли, а налага политики-както се полага на една влиятелна регионална сила. Един разпад , или прекрояване/стесняване на Еврозоната би подпомогнал нейната икономическа експанзия на Северо-Запад. Тук в България, турското настъпление вече е в ход от цяло десетилетие-чрез крупни инвестиции в ключови индустриални сектори, суперактивност в инфраструктурни проекти, а напоследък-и чрез агресивно навлизане в банковия сектор. Няма да е изненадващо, ако съвсем скоро не Гърция, а Турция бъде лидер в банковия сектор у нас.

В състояние ли е България да последва примера на Чехия и Китай? Като икономически потенциал/налични ресурси за алтернативни действия- очевидно не! Но като образец на стратегическо поведение при всички случаи примерите са поучителни. И без това не ни искат повече на първата писта, където движението е на високите скорости. Не ни уважават много и в групата на аутсайдерите , която прави опит да се консолидира. Ние обаче имаме потенциални предимства, които можем да включим в собствената си стратегия на поведение след евентуалния разпад на Еврозоната: възможностите да реанимираме поне част от партньорските си връзки с Китай, Русия, Близкия изток. И, разбира се с Турция...

Споменах „ след-разпадна стратегия” , но ми е ясно, че за такава на българска почва може да говорим единствено в бъдеще време. Управляващите днес предпочитат друга стилистика. България /няма и не говори за/ т.нар. План Б-как да действаме, ако наистина Еврозоната се разпадне до месеци.Ами план В, който би ни потрябвал, ако ЕС се катурне!

Иван Кръстев преди време нарече Борисов „Джазмен”; напоследък добави, че политиката била в кръвта му. Съгласен съм тези оценки, но те означават, че той е импровизатор, а не политик-стратег, какъвто е нужен на Майка България в този тежък момент. С лидери-импровизатори като нация ще продължим да сме “lost in the space” – друга дефиниция на известния политолог и интелектуален баща на проекта „ББ-ГЕРБ”.
 
Романо Проди, бивш председател на Европейската комисия от 1999 до 2004 г.Очаквах от Германия по-голямо внимание към общия интерес, тъй като националните й интереси са удовлетворени. Но германското обществено мнение много се е променило. Когато американците поеха лидерството в света в края на Втората световна война, те създадоха плана “Маршал. Не от християнско милосърдие, а като естествена последица от тяхната мощ. Това казва 75-годишният Романо Проди, който бе председател на Европейската комисия от 1999 до 2004 г. Пред кореспондента на “Монд” в Рим той разсъждава за споразумението, постигнато между Гърция и нейните кредитори.
Интервю на Филип Риде, Монд, в превод на Галя Дачкова от сайта Гласове

- Изглеждат ли ви приемливи условията, наложени на Гърция за нейното спасяване?

- Щом бяха приети, значи са приемливи. Но те бяха наложени по възможно най-лошия начин. Един малък проблем бе превърнат в огромен проблем. Ако бяхме проявили добра воля в контекста на солидарност, който преобладаваше в миналото, всичко щеше да бъде по-лесно. Доверието, което трябва да бъде в основата на отношенията между европейските страни, бе унищожено. Избегнахме най-лошото, но ние създадохме злото.

- Трябва ли да се преструктурира дългът на Атина?

- Всичко отдавна знаят, че Гърция няма да може да изплати целия си дълг. Силно намаляване, по-ниски лихви или по-дълги периоди на заеми? По принцип, разликата не е много голяма. Но, когато един болен е в тежко състояние, най-добре е да се действа по хирургичен път.

- По време на преговорите бе издълбана пропаст между северната и южната част на паричния съюз. Може ли да бъде запълнена тя?

- Тази фрактура несъмнено съществува. Въпреки това северната част на Европа и нека кажем ясно Германия, съумя да се възползва от еврото. Очаквах от нея по-голямо внимание към общия интерес, тъй като националните й интереси са удовлетворени. Но германското обществено мнение много се е променило. Когато американците поеха лидерството в света в края на Втората световна война, те създадоха плана “Маршал". Не от християнско милосърдие, а като естествена последица от тяхната мощ.

- Може ли Европа да бъде в “смъртна опасност”? Могат ли да възникнат други кризи и къде?

- Когато решихме да създадем еврото, след това да отидем по-нататък с Европейската конституция, която бе отхвърлена от французите и холандците (през 2005 г. - б.а.), всички ние бяхме съгласни, че тази конструкция се основава на два стълба: паричния стълб и икономическия и данъчен стълб. За съжаление, бе изграден само първият стълб. Така че Европа е наполовина изпечен хляб. Такъв хляб е трудно да се дъвче, да се преглъща… Европейските граждани не могат да се чувстват защитени в една наполовина завършена Европа. Остават две решения: или завършваме печенето, което означава Европа да си изработи икономическа и данъчна политика, или ще възникнат други кризи. Те могат да дойдат както от Германия, така и от Франция, Италия или Испания.

- Дори от Германия?

- Когато бях председател на Европейската комисия, давах този абсурден пример: “Какво би направил Европейският съюз, ако земетресение разруши Люксембург?”. Впрочем тази вероятност е почти невъзможна. Исках да кажа, че кризите или непредвидените събития могат да възникнат навсякъде. По принцип, политиката е създадена, за да се справя дори с непредвиденото, но ние не сме подготвени да се справим с финансовите кризи или гръцката бъркотия… Трябва да споменем и неувереното поведение на френските правителства, които все още не желаят да вървят напред.

- Може ли френско-германската двойка да бъде все още двигател на Европа?

- Не. Не, защото този двигател е напълно неуравновесен. Германия има по-голяма мощност, по-голям капацитет; в сравнение с нея Франция изглежда доста по-слаба. Двигателите не могат да работят по този начин. Преди една година предложих по-голямо сътрудничество между Италия, Франция и Испания, чиито интереси са идентични. Но тази идея все още не е узряла политически. За съжаление, липсва доверие. Всеки иска да вярва, че е господар на другия!

- Каква е вината на Европа в гръцката криза?

- Това е дълга история. Когато през 2003 г. исках да накарам Франция и Германия да спазват Пакта за стабилност, Жак Ширак и Герхард Шрьодер ми казаха, че това не е работа на Европейската комисия. Тогава предложих “европейска сметна палата” да наблюдава бюджетите на отделните страни. Те ми отговориха, че в Европа вече има достатъчно органи на бюрократичен контрол. Тогава предложих Европейската статистическа служба, “Евростат”, да се заеме с това. Нов отказ. В интервю за “Монд” (през октомври 2002 г. - б.а.) заявих, че Пактът за стабилност е глупав. Тъй като има години, в които трябва да има бюджетен излишък, и други години, в които трябва да има дефицит. 13 години по-късно това е още по-очевидно: той е глупав, защото е само аритметична норма. В момента, в който бе попречено на Европейската комисия да ръководи Пакта за стабилност и бе избран пътя на наднационалния егоизъм, се откри пътят за гръцката криза и за хиляди още проблеми в бъдеще.

- Може ли все още да очарова Европа?

- Нашите правителства повярваха, че е за предпочитане да се следват популистките партии с по-малко Европа. Въпреки това именно в моменти, като настоящия, би трябвало да се върнем към духа на бащите основатели. Борбата с популизма чрез ограничаване на солидарността и европейската интеграция не е решение. Ние, европейците, имаме своя съдба в света, ако сме единни. В противен случай с нас е свършено.

- Вярвате ли все още в европейския проект?

- Да, вярвам в него, защото всеки път, когато стигаме до ръба на пропаст, мъдростта на народите, дори и да е била продиктувана от страха, отново ни събира. Но ако продължаваме така, ще се слеем напълно с хода на света. Страдам неимоверно, когато виждам в какво се е превърнала  Европа.

 
Това първо интервю на бившия гръцки министър на финансите има голям отзвук, препечатано е и цитирано в много европейски и световни издания. Интервюто е взето преди сключването на споразумението между Тройката и Гърция.
Публикувано в сайта Гласове
Янис Варуфакис, бивш министър на финансите на Гръция

Хари Ламбърт: Е, как се чувствате?

Янис Варуфакис: Чувствам се на върха на света - вече не трябва да преживявам този забързан график, който беше абсолютно нечовешки, просто да не повярваш. В последните пет месеца съм спал по два часа на денонощие. Освен това съм облекчен и че не се налага да продължавам да поддържам този невероятен натиск да преговарям за позиция, която ми е трудно да защитя, дори и да успея да убедя другата страна да се съгласи, ако знаете какво имам предвид.

– Как беше? Имаше ли някои аспект, който да ви хареса?

– Е, доста неща ми харесаха. Да имаш всичката тази вътрешна информация, да бъдат потвърдени всичките ти страхове… Да ти говорят директно „силните на деня” и ситуацията да е по-лоша от всичко, което си си представял! Така че беше забавно да си на първия ред.

– Какво имате предвид?

– Пълната липса на демократически скрупули от страна на предполагаемите защитници на европейската демокрация. Доста доброто разбиране на другата страна, че аналитично сме на една и съща позиция, макар и това никога да не стане публично. Да имаш пред себе си доста влиятелни фигури, които те гледат в очите и ти казват: „Прав си в това, което казваш, но ние ще те смачкаме въпреки това”.

– Казвате, че кредиторите ви се противопоставят, защото „се опитвам да говоря за икономика в Еврогрупата, което никой не прави”. Какво се случваше, когато говорехте за икономика?

– Не, че разговорите не вървяха добре - просто имаше категоричен отказ да се занимаваме с икономически аргументи. Категоричен… Ти предлагаш аргумент, над който наистина си се потрудил, за да си сигурен, че е логично кохерентен, а от другата страна получаваш само безизразни физиономии. Все едно не си говорил.

Това, което казваш, въобще не достига до тях. Можеш спокойно да им изпееш и националния химн на Швеция и ще получиш същата реакция. Това е стряскащо за човек, който е свикнал на академичен дебат, в който другата страна винаги се ангажира и включва. Е, в тези разговори нямаше никакво ангажиране, никакво включване. Даже нямаше и раздразнение, все едно въобще не си говорил.

– Когато за първи път се появихте на тези разговори през февруари, това не може да е била унифицираната позиция на всички?

– Да, имаше хора, които ни симпатизираха на лично ниво, нали знаете, зад закрити врати, в неформални разговори и особено от МВФ от най-високо ниво. Но вътре в Еврогрупата се разменят само някои мили думи и всички се връщат обратно зад амбразурата на официалните си позиции.

Но Шойбле беше консистентен от начало до край. Неговата позиция беше: „Няма да дискутирам програмата - това беше прието от предишното правителство и не можем да си позволим едни избори да променят всичко. Защото ние имаме избори през цялото време, ние сме 19 държави, ако всеки път след избори нещо се променяше, договорите помежду ни не биха значели нищо.”

В този момент аз трябваше да ставам и да казвам: „Добре, значи просто да не правим повече избори в държавите с дългове”, а от другата страна нямаше отговор. Единствената интерпретация, която мога да дам на техен възможен отговор би бил: „Да, това би било добра идея, но ще е трудно да се реализира. Така че или подписвай на маркираното място, или си аут.”

– А Меркел?

– Трябва да сте наясно, че аз никога не съм имал каквито и да е било взаимоотношения с Меркел. Финансовите министри разговарят с финансови министри, министър-председателите разговарят с канцлерите. Доколкото ми е известно тя е доста различна.

Тя се опита да спечели благоразположението на министър-председателя Ципрас казвайки „ще намерим решение, не се притеснявай, няма да позволя да се случи нищо ужасно, просто си напиши домашното, работи с институциите, работи с Тройката и не може да има задънена улица”.

Това обаче няма нищо общо с това, което чувах от моите партньори в разговорите - и от ръководителя на Еврогрупата, и от д-р Шойбле, като и двамата бяха пределно ясни. В един момент ми беше казано доста прямо: „Това е кон и или се качваш на него, или той умира”.

– Добре, а кога се е случило това?

– Още в самото начало, в самото начало.

– А защо останахте на поста си до началото на лятото тогава?

– Понякога нямаш избор. Нашето правителство беше избрано с мандат да преговаря. Така че нашият пръв приоритет беше да създадем място и време за преговори, за да се стигне до ново споразумение. Това ни беше първият мандат, нашият мандат беше да преговаряме, не да се караме с кредиторите.

Преговорите отнеха цяла вечност, защото другата страна отказваше да преговаря. Те настояваха за „всеобхватно споразумение”, което означаваше, че те искаха да говорят за всичко. Моята интерпретация е, че когато искаш да говориш за всичко, всъщност ти не искаш да говориш за нищо. Но ние продължихме да преговаряме.

И, вижте, от тяхна страна нямаше нито едно предложение, което да е сложено на масата за преговори. Те просто… нека дам пример. Те казват, че искат всички данни за фискалната ситуация, в която Гърция се намира, искат данните за държавните предприятия. Затова ние изразходваме много време, за да им осигурим тези данни, отговаряме на въпросници и провеждаме безброй срещи, за да им предоставим данните.

Това беше първата фаза. Втората фаза беше, когато ни питаха за намеренията ни свързани с ДДС. След това отхвърляха нашето предложение, но не предоставяха свое. След това, преди да имаме възможност да се съгласим за ДДС с тях, те сменят темата с друга, като например приватизацията.

След като ни попитат какво ще правим с приватизацията, ние отправяме предложение, а те го отхвърлят. След това се местят на друга тема като пенсиите, след това към пазарите, след това към трудовите отношения, след това към всякакви неща. Беше сякаш котка си гони опашката.

Ние чувствахме, правителството чувстваше, че не може да спре този процес. Вижте, от самото начало моите предложения бяха такива: Нашата страна е заседнала и то е заседнала от дълго време… Със сигурност трябва да се реформира – с това сме напълно съгласни.

Тъй като времето е от критична важност и защото докато текат преговорите централната банка изстисква ликвидността от гръцките банки с цел да ни притисне, за да се откажем, моето постоянно предложение към Тройката беше много просто - дайте да се споразумеем върху три или четири важни реформи, за които можем да се споразумеем, като данъчната система, като ДДС и нека действаме и ги въведем веднага. След това вие отпускате ограниченията на ликвидността от ЕЦП.  Вие искате всеобхватно споразумение, нека продължим да преговаряме, но междувременно нека вкараме тези реформи в парламента.

И те казваха: „Не, не, не, трябва да има всеобхватен поглед. Нищо няма да се вкарва, ако посмеете да ни предоставите каквито и да е законодателни инициативи. Това ще се разглежда като едностранно действие, което е неблагоприятно за процеса по постигане на споразумение”. След това, разбира се, те изпускаха в медиите информации, че не сме реформирали държавата и че губим време. В този смисъл ни натопиха.

Така че по времето, в което ликвидността почти изчезна и бяхме в дефолт или квази-дефолт към МВФ, те си предоставиха предложенията, които бяха напълно невъзможни. Напълно неприложими и токсични. Така че ни забавиха, а след това ни предоставиха споразумение, което даваш на отсрещната страна, когато не искаш да се случи споразумение.

– Опитахте ли да работите с правителствата на другите задлъжнели държави?

– Отговорът е „Не” и причината е много проста - от самото начало точно тези държави бяха пределно ясни в намеренията си да са най-енергичният враг на нашето правителство. Причината разбира се е, че техният най-голям кошмар е нашия успех - ако ние успеехме да договорим по-добра сделка за Гърция от тях, това ще ги принуди да отговорят на собствените си избиратели защо не са преговаряли както преговаряхме ние.

– А партнирахте ли си с някои близки на Вас партии като Подемос, да речем?

– Не особено. Имам предвид, че ние винаги сме поддържали добри отношения с тях, но те нямаха какво да направят - гласът им никога не би могъл да пробие в Еврогрупата. И всъщност колкото повече говореха в наша подкрепа, което те правеха, толкова по-враждебен ставаше към нас финансовия министър на тяхната държава.

– А Джордж Озбърн? (Бел. ред. – министъра на финансите на Великобритания) Какви бяха отношенията ви с него?

– А, много добри, много приятни, отлични. Но той не е част от въртележката, не е член на Еврогрупата. Когато съм разговарял с него по разнообразни поводи, можеше да се забележи, че доста ни симпатизира. И наистина, ако погледнете британския „Телеграф”, най-големите ни поддръжници бяха торитата! Това се дължи на техния евроскептицизъм, но не е само това. То е един поглед в стил Бърк към суверенитета на парламента – в нашия случай беше кристално ясно, че нашият парламент е третиран като боклук.

– Какъв е най-големият проблем в начина на функциониране на Еврогрупата?

– Нека онагледя - имаше момент, когато президентът на Еврогрупата решаваше да действа срещу нас и да ни изолира, за да покаже че Гърция всъщност е на пътя към излизане от еврозоната… Има правило, че всички решения трябва да са единодушни и че президента на групата не може просто да свика среща на еврозоната и да изключи страна-членка. Той каза „О, сигурен съм, че мога да го направя”.

Тогава питах за юридически съвет, което създаде суматоха. За 5-10 минути срещата беше спряна, чиновници и официални лица си говореха помежду си, по телефона, но в крайна сметка някои официални лица и някои експерти се обърнаха към мен и ми казаха следното: „Всъщност Еврогрупата не съществува по закон. Няма договор, който да е свикал тази група”.

Значи всъщност ние имаме несъществуваща група, която има най-голямата сила да решава животите на европейците. Не отговаря пред никого, след като по закон не съществува, не се водят стенографски записи и е конфиденциална. Никой гражданин няма никаква представа какво се говори в групата. А там се взимат решения почти на живот и смърт, докато никой член не е длъжен да отговоря пред никого.

– Тази група контролира ли се от немските настроения?

– О, напълно и изцяло. Не от настроения обаче, а от немския финансов министър. Групата е като добре организиран оркестър, а той е диригентът. Всичко се случва по план. Когато оркестърът свири некоординирано, той се заема и го връща отново на линия.

– Няма ли алтернативна сила в тази група, могат ли французите да се противопоставят на тази сила?

– Единствено френският финансов министър създава звуци, които са различни от немската линия, но тези звуци са доста леки. Можеш да усетиш как той използва прекалено усложнен език, за да не изглежда, че опонира. Но в крайна сметка, когато доктор Шойбле отговори и ефективно определи официалната линия, френският финансов министър винаги отстъпва и се съгласява.

– Нека поговорим малко за вашата теоретична подготовка и за вашето съчинение върху Маркс през 2013 г., когато казвате: “Гръцко или португалско, или италианско излизане от еврозоната скоро ще доведе до фрагментиране на европейския капитализъм даващ сериозен рецесионен прираст на изток от Рейн и на север от Алпите, докато останалата част от Европа ще се озове в лапите на яростна стагфлация. Кой мислите, че ще спечели от това развитие?

Прогресивното ляво, което ще се въздигне като феникс от пепелта на европейските публични институции? Или нацистите от „Златна зора”, подбраните неофашисти, ксенофобите и безделниците? Нямам абсолютно никакво съмнение кое от двете ще спечели най-много от дезинтеграцията на еврозоната”… та, дали Грекзит неизбежно ще помогне на „Златна Зора”, все още ли мислите така?

– Добре, вижте, аз не вярвам в детерминистичната версия на историята. СИРИЗА в момента е много доминираща сила. Ако ние успеем да излезем от тази бъркотия обединени и да овладеем правилно Грекзит (бел. ред. – излизане на Гърция от Еврозоната)… би било възможно да има алтернатива. Но не съм сигурен, че ще се справим, защото да се справиш с колапс на монетарния съюз е нещо, за което е необходима огромна експертиза, която не съм сигурен, че имаме в Гърция без външна подкрепа.

– Сигурно си мислите за Грекзит от ден първи…

– Да, абсолютно.

– … направени ли са някакви подготовки?

– Отговорът е и да, и не. Имахме малка група, един “военен кабинет” в министерството, около пет души, които правеха следното - работехме теоретично, на хартия за всичко, което трябваше да бъде направено при подготовка за Грекзит. Но едно е да правиш нещо такова на ниво от 4-5 души, съвсем друго е да подготвиш цяла държава за това. За да се подготви страната беше необходимо да се вземе решение на ниво изпълнителна власт, решение, което така и не беше взето.

– През последната ви седмица имахте ли усещането, че се приближавате към подготовка за Грекзит?

– Моето наблюдение беше, че ние трябва да сме много внимателни да не го активираме. Не исках това да се превърне в самосбъдващо се пророчество. Не исках това да бъде по примера на известния цитат на Ницше, че ако се взираш в пропастта твърде дълго, пропастта също ще започне да се взира в теб. Но също така вярвах, че в момента, в който Еврогрупата ни спре банките, ние трябва да енергизираме този процес.

– Добре. Значи, доколкото виждам, сте имали два избора пред себе си - незабавен Грекзит или печатане на собствена “аварийна” валута и поемане на контрола върху Гръцката централна банка?

– Точно, точно. Никога не съм мислил, че трябва да идем директно на вариант с “аварийна” валута. Виждането ми беше и това представих пред правителството, че ако те решат да ни спрат банките, което считах за агресивен ход с голяма вероятност на случване, ние трябваше да отговорим агресивно, но без да пресичаме границата, от която няма връщане.

Трябва да издадем наша “аварийна” валута или поне да обявим, че ще издадем наша си евро-деноминирана ликвидност, трябва да “подстрижем” гръцките облигации от 2012, които се държат от ЕЦБ или поне да обявим, че ще го направим, както и да поемем контрол върху Гръцката централна банка. Това бяха трите неща, с които мислех, че трябва да отговорим на ЕЦБ, ако тя ни спре ликвидността за банките.

… Предупреждавах цял месец кабинета, че ЕЦБ ще ни спре банките, за да ни въвлече в унизително споразумение. Когато се случи и много от моите колеги не можеха да повярват, че се е случило, нека кажем, че моите предложения за “енергичен” отговор бяха отхвърлени.

– Колко близо бяхте до реализиране на този сценарий?

– Нека кажем, че от общо шест души бяхме в малцинство от двама. Щом не се реализира моето предложение аз дадох заповедите да се затворят банките според изискванията на ЕЦБ. Бях против, но го направих, защото съм отборен играч и вярвам в колективната отговорност.

След това се случи референдумът и той ни даде огромен тласък, който можеше да оправдае такъв тип енергични действия срещу ЕЦБ, но през същата тази нощ правителството реши, че волята на хората, това резониращо “Не”, не трябва да бъде горивото за този енергичен подход.

Вместо това то трябва да доведе до големи отстъпки от другата страна: по време на срещата на Съвета на политическите лидер, на който нашия министър-председател прие предпоставката, че каквото и да направи другата страна, ние няма да отговорим с позиция, която да ги предизвика. Всъщност това значи отстъпление… Отказ от преговори.

– Значи нямате големи надежди, че тази сделка ще е по-добра от предложената през миналата седмица? Би ли могла да е по-лоша?

– Ще бъде по-лоша. Вярвам и се надявам, че нашето правителство ще настоява за преструктуриране на дълга, но не виждам как немският финансов министър би подписал нещо такова на предстоящата среща на Еврогрупата. Ако го направи би било чудо.

– Точно, защото както казахте, вашето преимущество вече не е валидно?

– Така мисля, така мисля. Освен ако Шойбле не получи преки заповеди от канцлера. Ще видим дали тя ще се намеси и ще го направи.

– Нека се върнем отново, можете ли да ни обясните с прости думи защо се възпротивихте на “Капиталът” на Пикети?

– Нека първо кажа, че се чувствам ужасно неудобно, защото Пикети беше изключително подкрепящ към мен и правителството, докато аз бях ужасен към него в моето ревю на книгата му! Наистина оценявам неговата позиция през последните месеци и ще му го кажа лично, когато се видим през септември.

Но критиката ми към книгата му си остава. Неговото чувство е правилно. Отвращението му към неравенството също. Анализът му обаче подкопава спора, според мен. Това е така, защото в книгата му неокласическия модел на капитализма му дава много малко място, за да състави тезата, която иска да състави, освен чрез изграждането на модел от много специфичен набор от параметри, които подкопават собствената му теза. С други думи, ако бях опонент на тезата му, че неравенството е вградено в капитализма, щях да мога да разнищя тезата му атакувайки анализа направен от него.

– Не искам да влизам в големи в големи детайли, но не е ли това заради неговото измерване на богатството?

– Да, той използва дефиниция за капитал, която прави капитала невъзможен за разбиране, в този смисъл това е противоречие в термините.

– Нека се върнем на кризата. Разбирам твърде малко от взаимоотношенията ви с Ципрас…

– Познавам го от края на 2010 г., защото това бях последователен критик на тогавашното правителство, въпреки че към един момент бях близък с него. Бях близък със семейството на Папандреу, даже до някъде все още съм близък, но останах удивен, че бивш съветник може да каже “Правим се, че не сме банкрутирали и се опитваме да го прикрием с невъзвръщаеми заеми”, нещо такова. Когато се запознах с Ципрас, той беше млад лидер, който се опитваше да разбере какво се случва, за какво е кризата и къде да се позиционира.

– Помните ли първата си среща?

– О, да. Беше в края на 2010 г., отидохме на кафе общо трима души. Споменът ми е, че той не беше особено наясно с вижданията си относно драхмата срещу еврото, относно причините за кризата, докато аз имах много ясни виждания за случващото се. И започнахме диалог, който се разгърна през последните години. Вярвам, че съм помогнал да оформи вижданията си за това, което трябва да се направи.

– Как се чувствате сега след четири и половина година, когато вече не работите рамо до рамо?

– Чувствам, че сме много близки. Нашата раздяла беше много приятелска. Никога не сме имали проблеми помежду си и до ден днешен. Изключително съм близък с Евклидис Цакалотос (новият финансов министър - бел. ред.).

– Предполагам, че си говорите и с двамата през седмицата?

– Не съм разговарял с министър-председателя тази седмица и през изминалите дни, но говоря с Евклидис и считам, че сме много близки. Въобще не му завиждам, даже напротив.

– Колко шокиран бихте били, ако Ципрас подаде оставка?

– Нищо не ме изненадва вече - еврозоната ни се оказа доста негостоприемно място за почтените хора. Би ме шокирало да остане и да приеме много лоша сделка. Защото мога да разбера, че се чувства задължен към хората които го подкрепят, които ни подкрепят, да не допуска страната да се провали.

Но няма да предам личното си виждане, което изразих през 2010, че тази страна трябва да спре да разсрочва и да се преструва, трябва да спрем да вземаме нови заеми правейки се, че така сме си решили проблема, след като не сме, след като дългът ни е дори по-стабилен в условията на бъдещ остеритет, който допълнително ще свие икономиката ни и ще накара това да се носи от нямащите, докато създава хуманитарна криза. Това е нещо, което няма да приема. Няма да съм страна по нещо такова.

– Последен въпрос - ще останете ли близък с някой, с когото сте преговаряли?

– Не съм сигурен. Няма да споменавам имена засега, за да не им разруша кариерите (смее се).

Превод: Хаштаг-BG

 
*Робърт Райш – един от най-добрите американски политически икономисти, университетски професор в Калифорния, автор на книги и политически коментатор в медиите. Служи в три правителства – на президентите Форд, Картър и Бил Клинтън. Инвестиционната банка направи милиони, като помогна да се прикрие истинският размер на дълга и така го увеличи почти двойно
Публикувано в сайта Гласове

Гръцката криза рисува поредната картина на алчността и хищничеството на Уолстрийт, въпреки че Уолстрийт липсва в повечето сметки.

Кризата се задълбочи преди една година от сделка с „Голдман Сакс”, проектирана от настоящия директор на банката Лойд Бланкфейн. Бланкфейн и неговият екип помогнаха на Гърция да прикрие истинския размер на дълга, като така почти го удвоиха. И точно както се случи с американската ипотечна криза и сегашното тежко положение на много американски градове, хищническото кредитиране изигра важна, но неизвестна на повечето хора роля.

През 2001 година Гърция търсеше начини да прикрие нарастващите си финансови проблеми. Договорът от Маастрихт изискваше всички членове на еврозоната да демонстрират подобрение на публичните си финанси, но Гърция се беше насочила в грешна посока. Тогава „Голдман Сакс” се притече на помощ, уреждайки таен заем от 2,8 милиарда евро за Гърция, маскирани като суап – сложна сделка, в която дългът на Гърция в чужда валута беше превърнат в задължение в местна валута благодарение на фиктивен обменен курс.

В резултат на това около 2 процента от гръцкия дълг магически изчезнаха от националния отчет. Христофорос Сарделис, тогавашният шеф на гръцката агенция по управление на публичния дълг, по-късно описа сделката в интервю за „Блумбърг” като „много секси история между двама грешници”. За услугите си „Голдман” получи невероятните 600 милиона евро (793 милиона долара) според Спирос Папаниколау, който наследи поста на Сарделис през 2005 година. Това се равнява на около 12 процента от приходите на „Голдман”, осигурени благодарение на гигантската сделка и на екипа, който води инвестициите през 2001 година, осъществявайки рекордни продажби. Този отдел се е управлявал от Бланкфейн.

След това обаче сделката стана горчива. След атентата на 11 септември доходите от облигациите се сринаха, което доведе до огромни загуби за Гърция заради формулата, която в „Голдман” са използвали за изчисляване плащанията на държавата по дълга при суапа. До 2005 година Гърция вече дължеше почти двойна сума в сравнение с тази, която беше вложила в сделката, като увеличи дълга си от 2,8 милиарда евро до 5,1 милиарда. През 2005 година сделката беше преструктурирана и тези 5,1 милиарда евро станаха напълно официални. Може би не е случайност, че Марио Драги, настоящият директор на Европейската централна банка и основен участник в днешната гръцка драма, тогава е бил управляващ директор на международния отдел на „Голдман”.

Гърция не е единственият грешник. До 2008 година счетоводните правила на ЕС позволяваха членките да управляват дълговете си с така наречените извънпазарни курсове по суапове, които се предлагаха от Голдман и други банки на Уолстрийт. През 1990 година „Джей Пи Морган ” помогна на Италия да скрие дълга си чрез валутен суап по благоприятен курс, като по този начин въвлече държавата в плащания, които не са присъствали в националния баланс като бъдещи задължения.

Но Гърция се оказа в най-лошо състояние, а „Голдман” беше най-големият фактор за това. Без съмнение страната страда от години на корупция и неплащане на данъци от богатите си граждани. Но „Голдман” не е била просто невинен свидетел: тя уголеми печалбите си, като осъществи огромен ливъридж с Гърция, както и с голяма част от останалата световна икономика. Други банки от Уолстрийт са вършили същото. Когато балонът се спука, целият този ливъридж постави световната икономика на колене.

Независимо че глобалната икономика страда от ексцесиите на Уолстрийт, „Голдман” предложи на Гърция друг трик. В ранните дни на ноември 2009 година, три месеца преди кризата с дълговете на Гърция да влезе в световните новини, екип на „Голдман” предлага финансов инструмент, който ще пренесе дълговете на гръцката здравна система далеч в бъдещето. Този път обаче Гърция не се хваща на въдицата.

Офис на „Голдман Сакс” на фондовата борса в Ню Йорк

Както знаем, Уолстрийт беше спасена от американските данъкоплатци. През последвалите години банките отново станаха рентабилни и изплатиха своите спасителни заеми. Банковите акции скочиха до небесата. „Голдман” продаваше една своя акция за петдесет и три долара през ноември 2008 година. Сега тя струва над двеста долара. Изпълнителните директори на „Голдман” и на други банки на Уолстрийт се наслаждават на огромни заплати и повишения. Бланкфейн, главният изпълнителен директор на „Голдман Сакс”, прибра двадесет и четири милиона долара само миналата година.

В същото време народът на Гърция няма възможност да си купува лекарства и храна.

И в САЩ съществуват подобни аналогии, като започнем с хищническите кредити, които се дават от „Голдман”, други големи банки и финансовите компании, които им бяха съюзници в годините преди банкрута. В днешни дни банкерите може да си почиват спокойно в Хамптънс, но милиони американци още не могат да се съвземат от финансовата криза, заради която изгубиха работата, спестяванията и домовете си.

Междувременно градове и щати из Америка бяха принудени да прекратят основни услуги, защото също са хванати в капана на сделките на банките на Уолстрийт. Много от тях включват суапове, аналогични на тези, които „Голдман” пробута на гръцкото правителство. И точно както уверяваха Гърция, така „Голдман” и други банки уверяваха общините, че суаповете ще им позволят да заемат пари по-евтино, отколкото ако разчитат на традиционните облигации с фиксиран лихвен процент, като омаловажаваха рисковете, пред които могат да се изправят длъжниците. Точно тогава лихвените проценти спаднаха рязко и суаповете изведнъж излязоха много солени, „Голдман” и другите банки отказаха да позволят на общините да рефинансират, без да платят значителни суми, за да прекратят сделките.

Преди три години службата по водоснабдяване на Детройт трябваше да плати на „Голдман” и други банки банкови санкции в размер на 547 милиона долара, за да прекратят скъпи суапове. Четиридесет процента от сметките за вода на Детройт все още отиват за плащането на тези глоби. Жителите на града, които остават без вода, защото не могат да плащат, нямат представа, че „Голдман” и други големи банки са отговорни за това. По същия начин училищната система на Чикаго, чийто бюджет вече е орязан до краен предел, трябва да плати над 200 милиона долара глоби, за да прекрати сделка с Уолстрийт, която принуждаваше училищата в Чикаго да плащат по 36 милиона годишно, за да покриват лихвите по суаповете.

Още една сделка със суапове, изготвена от „Голдман” преди повече от десетилетие, е струвала на град Оукланд, Калифорния, около 4 милиона на година, но „Голдман” отказа да развали договора, освен ако не й бъде платена такса за прекратяване на стойност 16 милиона долара, което предизвика общинския съвет да бойкотира банката. Когато на среща на акционерите Бланкфейн бил запитан относно случая, той обяснил, че да скъсаш валиден договор е срещу интересите на акционерите.

„Голдман Сакс” и другите мастити банки на Уолстрийт умеят майсторски да пробутват сложни сделки, като преувеличават тяхната полза и не споменават точните цени и рисковете от тях. По този начин печелят огромни такси. Когато даден клиент изпадне в беда, няма значение дали този клиент е американец, собственик на къща, град в САЩ или Гърция – „Голдман” се крие зад юридически формалности и интересите на акционерите.

Разбира се, кредитополучателите, изпаднали в беда, рядко не носят вина. Те харчат прекалено много и са били достатъчно наивни или глупави, за да се вържат с „Голдман”. Гърция сама предизвика собствените си проблеми, както направиха много американски граждани и общини.

Важното е обаче, че във всички тези случаи в „Голдман” много добре са осъзнавали какво правят. Знаят много добре за реалните рискове и цени на сделките, които предлагат, за разлика от тези, които ги приемат.

„Това е въпрос на морал” – заяви акционер на срещата между „Голдман” и общината в Оукланд. И е абсолютно прав.

---------------------------------------------

*Робърт Райш – един от най-добрите американски политически икономисти, университетски професор в Калифорния, автор на книги и политически коментатор в медиите. Служи в три правителства – на президентите Форд, Картър и Бил Клинтън.

Превод от английски: Филип Каменов

 
Саймън Дженкис, икономически анализатор на в. ГардиънGrexit с контролиран фалит и обезценяване за отскок във възстановяването е единствената сделка, която може да бъде поставена на масата
През уикенда Гърция трябва да напусне еврозоната – Grexit. (Grexit – Greece exit – фразата за първи път е въведена от топ анализаторите на Ситигруп Вилем Буитер и Ейбрахам Рахбари  на 6 февруари, 2012 г. – б.пр.)
Превод от английски език: Лияна Панделиева, сайт Гласове
Това е светлината в края на тунела, най-добрият възможен изход от гръцката агония и, честно казано – единственият. Приемането на Гърция в еврозоната през 2001 г., като обвързаха икономиката й с тази на Германия (и нейните безразсъдни банкери), всъщност бе катастрофа, която чакаше да се случи. Грешката бе толкова голяма, че дори тази малка икономика – само 1,3% от цялата на ЕС, съумя да травматизира европейските лидери за последните три месеца. Единствената катастрофа сега ще е Grexit да не се случи.

Говоренето по темата за гръцкия банкрут и спадането на курса на еврото като за „падане в пропастта, кошмар, хаос, немислима анархия“ е лигавенето на банкерите. Ще бъде трудно ситуацията да бъде овладяна, дори поради факта, че разрешението бе забавено, непланирано и насилствено. Но ситуацията трябва да бъде овладяна. Гърция е във фалит. Не може да плати дълговете си, още по-малко да бъде принуждавана да го прави чрез спасителни планове.

Нужен е контролиран фалит и рестартиране на двигателя на възстановяването. Това е единствената „сделка“, която може да бъде обсъждана този уикенд.

Понякога тихото гласче на икономиката трябва да се издигне над гръмогласната политическа истерия. Законите на банкрута са създадени от викторианците, за да не се налага да слагат лепенки върху раните на капитализма. Несъстоятелността и ограничената отговорност са основата на търговската инициатива. Този, който взима назаем, и този, който дава едновременно, трябва да поемат риск, за да може капитализмът да процъфтява. В рамките на еврозоната Гърция получи възможността да заема рисково и бе кредитирана рисково. Всеки глупак (с изключение на евроглупака) знаеше, че това води към катастрофа.

През миналата седмица МВФ прие, че гръцките дългове са „неустойчиви“. Но такъв е политическият артрит, който мъчи европейските „технократски“ управници, които пренебрегват този факт. Те се фокусират над една грижа: по някакъв начин да разтегнат гръцките плащания във времето, та германските, френските и британските банки да осигурят отпускането дори на по-големи заеми. Всъщност не гърците, а банкерите търсят „спасителен план“. Те искат гръцките данъкоплатци да продължат да плащат лихви, дори когато главницата е недостижима за погасяване като закрепостяване.

Отказът към цяла нация да получи предимствата на банкрута, държи в заложничество нейните граждани. Най-известният длъжник в литературата, дикенсовият Уилям Дорит, никога не успява да плати на кредиторите си, докато те го държат в затвора Маршалси. Но те го държат там, защото така им изнася, също както Гърция е изгодна в това си състояние за банкерите и да държат нейните дългове описани в книгите, отколкото да признаят, че не може да си плати.

Дори този уикенд Гърция да получи някакво облекчение по отношение на дълга си, това няма да помогне на страната да тръгне по пътя на възстановяването. Ограниченията вече са принудили правителството в Атина да сложи юзди на непокорния обществен сектор. То започна „преструктуриране“, което напомня подобни ограничения в Западна Европа (специално Великобритания) през 80-те години. Затова може доста успешно да твърди, че е изпълнило основните изисквания по налагане на ограничения. Сега натрупва директен бюджетен излишък, като харчи по-малко отколкото получава от данъци.

Икономиката на ограниченията винаги е предвидена да бъде кратка и шокова, а не като последователна икономическа политика. За Гърция тя се оказа продуктивна като затворнически труд в шиенето на пощенски чували. Растежът бе задушен, търсенето бе потиснато, а инвестициите спряха. От 2008 г. производителността спадна с една четвърт, а безработицата е 25% от хората в работоспособна възраст. Това просто е лудост. Гърция не може да се развива и не може да обслужва никакви бъдещи заеми, да не говорим за вече взетите. Вижда се най-лошата европейска рецесия след войната – целенасочена, изкуствено създадена рецесия.

Дори и по-умерените средиземноморски членки на Европейския съюз оспорват факта, че гръцките дългове трябва просто да бъдат предоговорени, докато страната се ребалансира до германските нива на ефективност.  Те трябва да останат закотвени на надценени нива за търгуване, за да не пострада великата европейска кауза и идеята за по-силен съюз да избледнее.

В този дух изразиха мнението си в "Гардиън" в сряда група ляво ориентирани икономисти, в това число французинът Тома Пикети, като провъзгласиха еврото за пътеводна светлина за надеждата, демокрацията и просперитета.

Като че Кейнс никога не бе живял. (Джон Мейнард Кейнс, Първи Барон Кейнс е британски икономист, който съществено повлиява върху модерната макроикономика и социалния либерализъм като теория и практика. Б.пр.)

Концепцията, че плаващ валутен курс в ЕС е „анархия“ и „пропаст“, е глупост. Британската лира се е движила с около 30% спрямо еврото за последните 15 години, като така допринесе за икономиката на страната и вероятно цяла Европа. Плаващите валутни курсове може и да са неудобство, но те отразяват обстоятелството, че народите представляват социо-политически индивиди. Те взимат различни демократични решения и се подчиняват на различни пазарни правила.

Гърция не биваше да се поставя на една линия с Германия буквално от единия ден до другия. Атина никога нямаше да стане Хамбург. Нейните спестявания оттекоха на север заедно с квалифицираните й служители. Положението се влоши с олимпиадата от 2004 г, когато страната опита да се измъкне от провала. Също като Великобритания за не малък период в новата си история страната се нуждаеше стрес-попивателна и от гъвкави валутни курсове.

Днес най-големият експорт на страната, който осигурява и най-много работни места – туризмът – ще се възползва в голяма степен от 30% обезценка на „новата драхма“. Обезценката едновременно ще повиши цената на износа, но подобна пазарна дисциплина е политически предпочитана пред правилата, които са наложени от технократи на някакви отдалечени конференции.

Обезценката може също така да доведе до хиперинфлация, но това не се случи във Великобритания, нито в други европейски икономики извън еврозоната.

Истината е, че управителите на еврозоната се интересуват повече от техните заеми и любимата си валута много повече, отколкото от Гърция. Те би трябвало много отдавна да предвидят задаващата се катастрофа на гръцката бюджетна индулгенция. Те би трябвало да видят грешката си и да договорят стройно предстоящия Grexit.

Както стоят нещата обаче, те са осигурили управители на единици в тяхната нова Европа. Те са навредили на благополучието и са застрашили нейния югоизточен фланг.

Историческите паралели винаги са опасни. Но последните месеци на настъпление на Брюксел по разни начини, блъфовете и контра-блъфовете, пропуснатите последни крайни срокове и заобиколените ултиматуми, напомнят за всички въртележки и завои в Европа от 1914 година. Днешните традиционни войни може вече да не са така кървави, но разкриват същата шовинистична непримиримост. Опасността за Европа не е Grexit, а сляпата съпротива срещу Grexit.

Ако Гърция се бе измъкнала от еврото след катастрофата от 2008 г., вече щеше да е по пътя на възстановяването. Нейните дългове щяха да се обезценят. Нейните граждани щяха да работят. Инвеститорите щяха да инвестират. Туристите щяха да прииждат. Може би Италия и Испания се чудят дали не биха се справили много по-добре с независима валута, оставяйки зона на строга германска марка на север. Те може би биха били прави. Но към сегашния момент приоритет е Grexit.


 
Джоузеф Стиглиц е американски икономист, професор в Колумбийския университет. Носител е на Нобелова награда за 2001 г. Най-вероятно разпростряното из цяла Европа нарастващото кресчендо на нестихващите препирни, премесени с остра язвителност, изглежда за наблюдателите като неизбежен резултат на финала на горчивата игра, която Гърция играе с кредиторите си.
Джоузеф Стиглиц, theguardian.com, Публикация от сайт Гласове
Всъщност европейските лидери едва сега започнаха да повдигат завесата по отношение на водещия се диспут по темата с гръцкия дълг и изводът от видяното изобщо не е приятен: става дума за власт и демокрация много повече, отколкото за пари и икономика

Разбира се, икономиката зад програмата, предложена от „тройката – Европейската комисия (ЕК), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ) с която Гърция бе подхлъзната преди пет години да се срути по надолнището, доведе до 25% спад в БВП на страната. Едва ли някой може да посочи друг пример за целенасочено постигане на депресия с толкова катастрофални резултати: днес младежката безработица в Гърция достига 60%.

В този момент Тройката отказва да поеме отговорност за тази реалност, нито да признае колко несполучливи са били нейните прогнози и приложените модели. Но това, което е дори по-изненадващо, е, че европейските лидери дори не са разбрали за това. Тройката все още изисква от Гърция да постигне първичен бюджетен излишък от 3,5 на БВП към 2018 г.

Икономистите по света заклеймиха поставената цел като наказателна, защото преследвайки тази цел, страната несъмнено ще затъне още по-дълбоко. Дори гръцкият дълг да бъде преструктуриран по все още невъобразим начин, страната ще остане в депресия, ако държавата гласува в подкрепа на искането на Тройката на светкавично организирания референдум.

За последните пет години страданието на гърците бе огромно и гръцкото правителство измина много път, опитвайки да удовлетвори исканията на кредиторите.

Нека бъде напълно ясно: почти никакви пари от огромните суми, отпуснати на Гърция, не са стигали до самата Гърция. Те са похарчени да се плаща на частните кредитори, включително на германски и френски банки. МВФ и другите кредитори не се нуждаят от парите, които изискват. По добре утвърден бизнес сценарий получените пари те ще използват, за да ги отпуснат отново на Гърция.

Всъщност не става дума за парите. Става дума за крайни срокове, в които Гърция да бъде принудена да приеме още един удар през пръстите и да приеме неприемливото  - не само суровите мерки, но и останалите предложени наказателни политики.

Но защо Европа прави това? Защо лидерите на държавите от ЕС са против референдума и да отложат дори с няколко дни крайната дата за следващото плащане на Гърция към МВФ? Тази обединена Европа не е ли обединена именно в името на демокрацията?

През януари гърците гласуваха за ново правителство, което да приключи със суровите мерки. Ако правителството просто изпълняваше поетите по време на кампанията си обещания, вече трябваше да е отхвърлило направените предложения. Но то пожела да даде на гърците шанса сами да преценят ситуацията, която е изключително критична за бъдещето и добруването на държавата.

Загрижеността за общественото одобрение е несъвместима с политиката на еврозоната, която никога не е била демократична. Повечето от правителствата на тези държави не са питали за одобрението на хората, преди да прехвърлят монетарния си суверенитет към Европейската централна банка. Когато Швеция зададе този въпрос към народа си, народът каза „не“. Те разбраха, че безработицата в страната ще се повиши и след като монетарната политика се ръководи от Централната банка, която се е фокусирала само върху инфлацията и без да гарантира финансова стабилност. От това ще пострада икономиката, защото икономическият модел, на чиято основа лежи еврозоната, се основава на силови инструменти във взаимоотношенията, а в крайна сметка потърпевши ще бъдат работещите хора.

Така 16 години след като еврозоната институционализира тези взаимоотношения, сме свидетели на антитезата на демокрацията: много европейски лидери искат да видят края на лявото правителство на Алексис Ципрас.

В крайна сметка е много неудобно в Гърция начело да стои правителство, което е опозиция на политики, които през годините направиха толкова много, за да утвърдят неравенствата дори в развитите държави, и да сложи юздичка на разюзданата власт на богатите. Изглежда тези лидери вярват, че могат да свалят гръцкото правителство, като го измамят да приеме предложение, което е срещу поетите ангажименти, с които е спечелило своя мандат.

Трудно е да бъдат посъветвани гърците да гласуват на 5 юли. Нито една от алтернативите – одобрение или отказ на предложението на Тройката – ще бъде лесна, а и двете крият огромни рискове.

Положителен вот означава депресия без край. Може би това ще доведе до изпразване на страната – тя ще е продала всичко, което може, а нейните млади, умни и знаещи хора ще са я напуснали. Това може и да доведе до опрощаване на дълговете. Ако Гърция премине в групата на държавите със средни доходи на населението, най-накрая може и да получи помощ от Световната банка. Всичко това може да се случи в следващото десетилетие или по-следващото.

От друга страна, гласуване с „не“ поне отваря възможността за Гърция, която е със силни демократични традиции, да поеме съдбата си в свои ръце. Гърците може и да успеят да създадат бъдеще, най-вероятно не така богато както преди, но поне ще носи повече надежди на самите гърци и идея за бъдеще, което днес те не виждат.

Знам, че бих гласувал аз.

 
Сградата на ЕС със знамената на страните-членки отпредЕдва ли някой би оспорил тезата, че текущото политическо състояние на Европейския съюз се определя от параметрите, залегнали в неговите основи при създаването му, в пълно съответствие с интересите на онези, които ги формулират и залагат. В тази връзка е необходимо да очертаем двете фази в развитието на ЕС. Първата може да се дефинира като чисто европейска, докато втората - като по-скоро англосаксонска. Защо е така, ще стане ясно по-долу.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1784-evropeyskiyat-sayuz-nesastoyalata-se-imperiya

Етапите в изграждането на ЕС

Първият етап в развитието на Европейския съюз е периодът между създаването на Европейската общност за въглища и стомана, доминирана от Германия и Франция (в нея участват също ИталияБелгияЛюксембург и Холандия - б.р.), и разпадането на блока СИВ (т.нар. Съюз за икономическа взаимопомощ, обединяващ част от т.нар. "социалистически държави" - б.р.) и Съветския съюз. През този период развитието на ЕС се осъществява предимно в икономическата сфера и има икономически цели, освен това (което е и най-важното) то е икономически обосновано.

Вторият етап в развитието на ЕС е свързан с краха на блока СИВ и наложената от англосаксонската ос (САЩ-Великобритания) на Германия и Франция идея да бъде запълнен създалият се военно-политически и икономически вакуум в Източна Европа. Именно през този и следващия период, англосаксонците залагат под политическата конструкция на ЕС две "мини със забавено действие", предназначени да сработят в момента когато Европейският съюз изпълни възложените му цели: от една страна да се превърне в "обръч", сковаващ германската мощ, а от друга - да блокира възможността Русия, Китай и водещите европейски държави да формират обща евразийска зона за сигурност и търговия (1).

Ако през ХІХ век, с цел сдържането на Руската империя, се стимулира появата на обединена Германия, в края на ХХ век за сдържането на самата Германия и недопускането на руско-германски съюз на прага на 90-те години, в хода на разширяването на ЕС се променя политическата конструкция на Съюза, в резултат от което Германия може да прокарва в неговите рамки само своите финансово-икономически интереси, но няма възможност за сериозни политически маневри.

Ще напомним, че в резултат от Втората световна война, американците налагат на (Западна)Германия т.нар. "Канцлер акт" (Kanzlerakte), според който тя трябва да съгласува всичките си по-значими политически и икономически стъпки с Вашингтон. Според компетентни източници от германското разузнаване, срокът на действие на Kanzlerakte е до 2045, т.е. сто години след края на Втората световна война.

Тук е мястото да напомним, че първоначално германският проект за Общността за въглища и стомана, като основа на общата европейска интеграция, се възприема твърде скептично от Лондон и Вашингтон. Целият дотогавашен англосаксонски опит за обединяването на Европа в течение на близо двеста години доказва невъзможността на възникването на подобен съюз под някаква устойчива и, особено, икономически изгодна форма. Затова подписването през 1963 на договора за френско-германско сътрудничество се оказва доста неприятна изненада за Великобритания и САЩ.

Осъзнавайки, че процесите на европейска интеграция вече са стартирали и на практика оставят Великобритания в периферията си, Лондон се опитва да предложи на държавите от континентална Европа свой собствен вариант на Общ Съюз, различен от германския. Политическата борба между двата проекта се води около седем години и приключва с поражението на британците. Основната причина за провала им е наличието в германския проект на силно привлекателната за останалите стратегическа концепция за "новия общ европейски дом", в който да няма старши и младши партньори, т.е. "водещи" и "водени" държави-членки. В оригиналния си вид "германската" Обединена Европа се позиционира като аналог на голямото и задружно семейство на равноправните европейски народи, обединени от обща култура, обща история и общоприети икономически правила, еднакво изгодни за всички участници. В същото време, британският вариант на практика представлява леко префасонирана версия на концепцията за британската доминация. Формално, той също гарантира равнопоставеност на всички участници, но предвижда Великобритания да играе ролята на решаващ арбитър в икономическите, правните и дори политическите спорове.

Когато, благодарение на геополитическата неграмотност на съветското ръководство, Германия вече е готова за своето обединение и превръщането си в такъв глобален играч, какъвто англосаксонците не и позволяват да стане от времето на Бисмарк насам, в играта се намесва Франция, която (по внушение на англосаксонската ос) демонстрира склонност да приеме германското обединение, но само ако Берлин се съгласи с въвеждането на по-късен етап на единна европейска валута, отказвайки се от марката: "Именно това беше целта на Маастрихтския договор от 1992 за създаването на Европейския съюз. Докладът озаглавен "Общ пазар, обща валута", изготвен през 1990 под ръководството на бившия френски финансов министър Жак Делор, пледира за създаването на обща валута, аргументирайки го с това, че в противен случай общият европейски пазар няма да може да функционира. По-реалистична изглежда тезата на привържениците на идеята за общата валута, че въвеждането и би стимулирало формирането на общоевропейско съзнание и, че създаването на Европейска централна банка ще ознаменува трансфера на властта от националните правителства към наднационалните институции" (2).

Германия, която отлично се развива със своята национална валута – марката, и е в състояние само за няколко години да я наложи на целия Европейски съюз като базова валута, вместо това получава сериозен проблем в лицето на еврото (3). Така върху Германия, в качеството и на най-мощната европейска икономика, се стоварват не само ползите от емисията на новата валута, но и рисковете, свързани с необходимостта да подкрепя всички членове на ЕС без изключение, лишавайки се при това от значителна част от ресурсите на националната икономика и банковата си система.

Естествено, Берлин се съпротивлява на въвеждането на еврото, аргументирайки се, че първо следва да бъде създаден пълноценен политически съюз. Но тъй като няма шанс останалите държави да приемат идеята за политическо обединяване, германската позиция изглежда по-скоро като чисто технически прийом за предотвратяване или отлагане въвеждането на еврото: "Германия не гори от желание да се откаже от марката, която е символ на нейната икономическа мощ и привързаността и към ценовата стабилност. В крайна сметка, тя склонява да приеме създаването на еврото едва след като френския президент Франсоа Митеран декларира, че страната му ще подкрепи обединяването на Германия, само ако тя прегърне идеята за общата европейска валута" (4).

Интересно е, че именно Франция настоява изискването на Договора от Маастрихт държавите членки да могат да въведат еврото само, ако националният им дълг е под 60% от техния БВП, да отпадне, с цел те да бъдат стимулирани да се присъединят към еврозоната. Именно тази промяна на договора позволи в нея да влязат Гърция, Испания и Италия, което значително намали устойчивостта на новото обединение.

Кризата на европейския проект

В крайна сметка, през 2012-2014 всичко това приключва точно, както може да се очаква: икономиката на Германия се оказва подложена на свръхнатоварване, носейки на гърба си цялата силно различаваща се в икономически план Европа. В германския елит започват да осъзнават, че през последните двайсетина години страната им е била брутално използвана. В същото време икономиките на повечето европейски държави се намират в стагнация. Според мнозина експерти, основната причина е дисбалансът между икономиките от еврозоната и общата европейска валута.

Както посочват анализаторите, "въпреки оптимистичните декларации на държавите от ЕС и брюкселските бюрократи за преодоляване на кризата в еврозоната, истината е, че в Европа от дълги години е налице отрицателен растеж на БВП. Според данните от проучването на финландската Awaragroup, икономическият растеж на държавите от ЕС се осигурява изключително чрез мащабно нарастване на дълговото бреме. Ако извадим от показателите за ръста на БВП натрупания дълг, ще видим, че в Германия например икономиката е регистрирала спад с 16,5%, във Франция - с 30%, в Италия - с 32%, във Великобритания - с 47%, а в Испания - с 58%. Като цяло, отрицателният прираст на БВП на еврозоната е около 29%" (5).

Елитите също започват да осъзнават, че кризата на еврозоната до голяма степен се дължи на необходимостта да се поддържа една фикция, в лицето на еврото. Ако тази фикция бъде изоставена, дори държава като Гърция ще започне бързо да се възстановява, използвайки наличните си конкурентни предимства. Същото ще се случи и с другите страни членки.

Големият печеливш от сегашната ситуация отново се оказва англосаксонската ос. Бъдещето на Европа, като конкуриращ се с тях икономически и научно-технологически център, не интересува особено САЩ и Великобритания. Основната им цел е да сдържат обединена Германия, като благодарение на еврозоната англосаксонската ос отново съумя да постави вече обединена Германия под свой контрол.

Затова, ако Берлин се опита за "погребе" еврото, това автоматично би го превърнало в мишена на големите световни медии, които ще го обвинят, че се опитва да възроди Райха и ще стартират мащабна информационна война срещу него, припомняйки за всички стари германски грехове, включително за най-големия - Холокоста. Подобна политическа перспектива очевидно не е никак привлекателна за Германия. Изходът от тази ситуация е един - публично да се декларира, че страната прави всичко възможно за да спаси еврото, а на практика тихомълком да се работи срещу него.

Тезата, че именно англосаксонската ос използва сегашния модел на ЕС за сдържането на Германия, включително с помощта на постоянно дърпащия я надолу "източноевропейски воденичен камък", се потвърждава и от следния факт. В края на септември 2014 британският премиер Дейвид Камерън нанесе поредния удар под пояса на Берлин, който носи основното бреме на разходите по оцеляването на цялата крехка геополитическа конструкция на ЕС, обявявайки, че до края на 2017 в страната му ще се проведе референдум за оставането и в Съюза.

Интересно е, че самият Камерън, който предлага и идеята за референдума, се обявява против излизането на Великобритания от ЕС (6). От друга страна, съдейки по това, колко "демократично и открито" британските власти проведоха референдума за евентуалното отделяне на Шотландия от Обединеното кралство, резултатите от предстоящото допитване за членството на Великобритания в ЕС не би трябвало да пораждат съмнение - Лондон очевидно не възнамерява да плаща повече за "европейския банкет" и се готви да го напусне още преди процесът на разпадане на ЕС да започне на му нанася пряка вреда.

В същото време британският премиер използва референдума като един от основните елементи на осъществявания от Лондон шантаж на европейските институции с цел ЕС да възстанови правомощията на Великобритания в сферата на контрола над имиграцията, финансовото регулиране и борбата с престъпността. Според Камерън, това може да се постигне по пътя на преговорите, т.е. без страната му да напуска Съюза. Референдумът обаче се използва като коз, който може да влезе в действие, ако европейските чиновници се окажат прекалено упорити. Тук е мястото да напомним, че британците отдавна демонстрират недоволството си от прекалено големите (според Лондон) пълномощия на Европейския съд по правата на човека, като в тази връзка от няколко години насам се обсъжда възможността за ограничаване на юрисдикцията му по отношение на Обединеното кралство.

Защо Великобритания иска да напусне ЕС? Причините са прости - Съюзът всъщност не беше създаден с цел формирането на обединена Европа, а за да бъдат блокирани геополитически експанзионистичните планове на Германия след нейното обединение, а икономическата и мощ да бъде ограничена от необходимостта да поддържа неефективните икономики на източноевропейските държави. И ето че сега е настъпил моментът Германия да бъде оставена сама да се оправя с проблемите на Европа и да се направи необходимото Великобритания да не носи никаква отговорност и да не понася негативите от членството в ЕС. За целта Лондон ще се опита да остане в тези договори, които са изгодни за Великобритания и да напусне онези, които не го устройват. Сега нека опитаме да екстраполираме тази ситуация върху другите държави от ЕС, т.е. какво би станало, ако всички те последват британския пример и напуснат договорите, които не са им удобни по някаква причина и останат само в онези, които са приемливи за тях? ЕС просто ще се разпадне.
В тази връзка възниква въпросът, защо това, което е позволено на Великобритания, да не е позволено за останалите? Той няма и не би могъл да има отговор, следователно, при всеки сценарий на развитие на ситуацията, Лондон ще стартира процес на ерозиране институционалните основи на ЕС, без при това да позволява на Германия да действа по аналогичен начин, защото това би струтило цялата конструкция на Съюза.

Възможната алтернатива

Възможна ли е някаква алтернатива? Да си представим, че европейските "финансови ресурси" няма да се складират във Форт Нокс (както вероятно ще стане ако проектът за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - ТТІР, се реализира), а ще си останат в самата Европа и ще се използват за изграждането на една изключително мощна континентална конструкция - оста Берлин-Москва, която след това да бъде продължена в посока Анкара-Техеран-Пекин-Делхи, а ако японците успеят да скочат в последния вагон - и Токио, а пък ако не успеят - тогава крайна точка ще бъде Сеул. Именно това е "стоманената конструкция", способна да обедини евразийския суперконтинент в едно геикономическо цяло и да гарантира хармоничния модел на бъдещия многополюсен световен ред. Тя обаче, значително би отслабила (и дори маргинализирала) англосаксонската ос.

Общата външна политика означава превръщането на Европа в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да се работи, отколкото с трийсет големи и малки държави, всяка със собствени амбиции. Този процес е важен и, защото би сложил край на нескончаемите опити на определени източноевропейски държави да попречат на диалога между обединена Европа и Русия. За последната би било много по-лесно да работи с ЕС, ако той представлява също такава империя, каквато е и тя самата. В този контекст е очевидно, че реализацията на проектите за газопроводите „Северен поток“ и „Турски поток“, както и на редица други големи инфраструктурни проекти от Тихия до Атлантическия океан няма алтернатива, защото именно те, до голяма степен, ще гарантират ресурсната и технологичната независимост на Европа от САЩ.

Сдобивайки се с нови "енергийни опорни стълбове" и завършвайки процеса на политическото си обединение без участието на англосаксонската ос, за което мечтае континенталният европейски елит от Наполен до Бисмарк и след него, Европа ще може да се позиционира по нов начин и в глобалните политически отношения, което би се оказало поредната сериозна преграда пред изкушението на САЩ да се ориентират към едностранна силова тактика при решаването на глобалните въпроси. Обединена Европа ще има и ще може да формулира свои собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия Изток, и в Африка, и (още повече) в Русия.

"Северен поток" вече позволи на Германия да бъде не само краен получател на руския газ, но и, на практика, основната транзитна държава, което съществено укрепва геополитическата връзка между Берлин и Москва и би могло да послужи за реалното обединяване на Евразия в единен финансово-икономически организъм (7). По същия начин, "Турски поток" (ако бъде изграден) би въвел ред в газовия транзит, заобикаляйки Украйна, чието значение като транзитна държава рязко ще намалее и ще съответства на реалната и геополитическа тежест (не може да се изключва и варианта, някой ден Украйна да се превърне във втора руска държава и партньор на ЕАИС).

Резултат от реализацията на „Северен“ и „Турски поток“ ще стане рязкото понижаване на геополитическата роля на Източна Европа в контекста на интеграционните евразийски процеси, което (възможно) ще накара САЩ да се откажат от сегашната си усилена подкрепа на лимитрофните държави от региона.

Стълбовете на европейския проект

Както е известно, ЕС се създава на основата на пет фундаментални принципа: общите ценности, солидарността, субсидиарността; наднационалността и дегресивната пропорционалист. С общите ценности нещата са ясни -свободата, равенството, братството, човешките права и т.н. По същия начин стоят нещата и с принципа за солидарността. Несъмнено, всяка държава е ангажирана на първо място със собствените си проблеми, но в същото време всички заедно се стремят да помагат на по-слабите, смекчавайки диспропорциите в жизненото равнище на европейците. На онези страни членки, където то е под 75% от средното за ЕС, се отпуска финансова помощ.

Субсидиарността, т.е. стремежът максимално широк кръг от ключови решения да се вземат на най-ниското възможно ниво, защитава Съюза от прекалената бюрократизация и "разрива между управляващите и народа".

Наднационалността пък означава, че по конкретни въпроси всички членове на ЕС признават върховенството на общоевропейските закони по отношение на националните. Накрая, принципът за дегресивната пропорционалност е възприет като автоматична защита на "малките" държави членки от доминацията на "големите".

Управленските норми, наложени с Договора от Лисабон през 2009, формират ситуация, в която малките страни, които осигуряват незначителна част от БВП на ЕС, се ползват със същата степен на влияние върху общоевропейските решения като основните страни. - донори (8). Поради малките размери на своите икономики те са чувствителни към външното политическо и икономическо влияние и, в частност, към това на САЩ. Това позволява на Вашингтон, с цената на сравнително неголеми финансови разходи, да упражнява практически легален натиск върху външната и вътрешната политика на Европа.

Тази ситуация е резултат от съглашателската политика, породена от очевидното неприемане от страна на европейските държави на принципите, изложени в проекта за Конституцията на ЕС от 2004. На проведените по този повод национални референдуми, против "разтварянето" на националните граници и прехвърляне на значителна част от националния суверенитет към общоевропейските структури през 2005 се обявиха 54,9% от французите и 61,7% от холандците. Което само потвърди общата тенденция, очертала се в резултат от гласуванията в Дания през 1993 и в Ирландия през 2001. Сблъсквайки се с невъзможността да се съхрани принципът решенията на общоевропейско равнище да се вземат само с пълен консенсус, беше предложена (и след това включена в Договора от Лисабон) схемата за прокарване на решенията с квалифицирано мнозинство. По този начин, въпреки множеството процедурни тънкости, по своето влияние по време на гласуванията, гласът примерно на Литва (чиито БВП през 2013 беше 75,3 млрд. долара), се оказва равен на този на Германия (с БВП от 3585 млрд. долара), а гласът на Латвия (с БВП 45,4 млрд. долара) - на гласа на Франция (2501 млрд.) (9). Наблюдаваната днес повишена външнополитическа активност на Литва по въпросите, касаещи взаимоотношенията между ЕС и Русия (и особено по "украинския въпрос"), е следствие именно от възприемането на този принцип. Така, Литва, Латвия, Естония, Полша, Словакия, Унгария, България и други "нови европейци" се сдобиха с редица недостъпни за тях дотогава възможности да влияят върху крайната политика на целия ЕС (10).

В същото време, доколкото повечето от тях представляват "дотационни зони", те са критично зависими от външните инвестиции, което дава възможност за пряко влияние върху политиката на техните правителства по икономическите и дори по политическите въпроси. Този фактор е особено очевиден в Прибалтика, както и в епопеята с проваления руски проект за газопровода "Южен поток", където външните сили успяха да принудят правителството на България да прекрати работата по проекта, въпреки преките материални вреди за страната от това решение.

Всеки член на ЕС отчислява ежегодно в общата каса на Съюза определена сума. През 2011 например Франция е отчислила 18 млрд. евро, Германия - 19,6 млрд., Великобритания - 11,2 млрд. и т.н. От тази сума, на "нуждаещите се" страни членки се изплащат субсидии в рамките на различни секторни програми. Всъщност, такива субсидии се изплащат на всички, но едни от държавите, като Германия например, внасят 19,6 млрд., а получават субсидии от 12,1 млрд. евро. Всички източноевропейски страни членки, плюс Испания, Португалия и Ирландия, формират значителна част от бюджетните си приходи именно от тези дотации. За Унгария например, това са 26% от бюджета, за балтийските постсъветски държави - по 20%, във всяка, а при някои страни цифрата достига 40%.

Към това се наслагва наднационалният механизъм. Макар че европейските закони се "приемат" от страните членки по различен начин (някои се присъединяват, други не, някои ги подписват, но после не ги ратифицират), над тази правна "неразбория" стои общият процедурен механизъм. Което означава, че за инициирането на верижна реакция често се оказват достатъчно много малък брой гласове в само няколко комисии в Брюксел.

Нарушаването на принципа за пропорционалното представителство, съобразно числеността на населението, води до това, че сделката на идеологическа основа между няколко еврокомисари от Източна Европа може да осигури достатъчно "гласове" за стартирането на такива съдбоносни процеси, като налагането на мащабни външноикономически санкции срещу осмата икономика в света например. И то въпреки преките вреди от това решение за самия ЕС, като цяло.

Както е известно, политиката е концентриран израз на икономиката. Очевидно е, че политиците, "представляващи" БВП от 34 млрд долара всеки, ще разсъждават по-различно и в по-далечна перспектива, отколкото онези, които "представляват" примерно само 140 хиляди избиратели в една страна, чиито БВП е под нивото на "статистическия шум" на фона на общите мащаби на икономиката на Европа. Затова, колкото и да се оплакват държави като Финландия например, от загубите, които търпят от санкциите срещу Русия, те очевидно не са в състояние да отменят погрешното "общо решение. Нито пък могат просто да се откажат да го изпълняват, защото това би било в разрез с принципа за наднационалността. Решението, взето по общата процедура, може да бъде отменена пак с обща процедура. А това е същата процедура, при която Германия разполага само с 99 гласа, Франция –със 72, а проамериканската "полско-балтийски ос" – с цели 153 гласа. Ето как стана възможно санкциите на ЕС срещу Русия да бъдат стартирани от САЩ, с посредничеството на Великобритания, чиято икономика е най-слабо зависима от общоевропейската, и използвайки за целта антируските фобии на Прибалтика и Полша (11).

Съответно, политическият лидер на ЕС - Германия, може да прокара решенията си, само ако бъдат подкрепени от Великобритания и Източна Европа, които на свой ред са зависими от САЩ и реализират именно онази политика, които им внушават от Вашинггон. Възниква логичния въпрос, кой в такъв случай е истинският политически лидер на ЕС? Отговорът е еднозначен - САЩ. Що се отнася до Германия, тя просто е основния икономически донор, гарантиращ функционирането на американската политическа машина в Европа (12).

Колко дълго би могъл да работи този модел на ЕС, при който плюсовете са за САЩ, а разходите - за Германия и Франция? Още повече, че както показахме по-горе, цялата политическа и икономическа конструкция на Съюза се крепи само благодарение на нарастващия дълг, чието бреме се стоварва най-вече върху германските и френските данъкоплатци и бизнеса в двете страни.

В резултат от това, днес европейските елити са изправени пред екзистенциалния въпрос, какво да се прави? Те очевидно не могат да обвинят директно САЩ и Великобритания, че са заложили тези готови всеки момент да избухнат мини при формирането на сегашния модел на ЕС, тъй като това би поставило под въпрос собствената им професионална компетентност. Следователно им се налага да открият някаква много сериозна външна глобална заплаха за европейския проект. Възможно е това да се окаже "ислямисткият тероризъм", който (също както в САЩ през 2001) да осигури легитимната промяна не просто на модела, но и на вектора на общоевропейското политическо развитие.

Ерозията на сегашния икономически модел

В момента в Европа са налице редица предпоставки за уязвимостта на ЕС като единно териториално, политическо и икономическо образувание. В значителна степен, всички те имат синтетичен (т.е. многосъставен) характер и са тясно свързани помежду си. Според техните източници и базови характеристики обаче, те могат да се групират в няколко основни направления. Едно от тях е дисбалансът и непропорционалността между страните членки на ЕС при вземането на политическите решения, на който се спряхме по-горе.

Второто важно направление с критично влияние върху европейските перспективи е фактът, че в момента ЕС представлява по-скоро конфедерация от европейски държави със сравнително ниска степен на вътрешна устойчивост, особено политическа. Този извод се налага от анализа на процеса и резултатите от гласуването на страните членки по въпроса за консолидирания бюджет на ЕС през следващите седем години. Срещата на върха за седемгодишната финансова рамка на Европейския съюз (2014-2020) през февруари 2013 се превърна в открит пазарлък между евродепутатите, защитаващи "своите национални интереси" (13). И то, въпреки, че общата сума на европейския бюджет е под 1% от консолидирания БВП на еврозоната. За сравнение, федералният бюджет на САЩ се равнява на 24% от БВП на страната.

Важно е да отбележим, че, както изглежда, степента на тези обвързаности демонстрира тенденция към отслабване. Във всеки случай, приетият през февруари 2013 бюджет на ЕС за периода 2014-2020, за първи път през 56-годишното съществуване на Съюза, не нараства, а намалява. При това, не след отчитането на инфлацията и другите финансови фактори, а в абсолютно изражение. Това нагледно демонстрира колко крехък е ЕС, като държавно образувание, както и слабостта на обединяващите го политически и финансови връзки.

Така, държавите от Централна и Източна Европа разглеждат консолидирания бюджет на ЕС на първо място като източник на бюджетни дотации. Въпреки многобройните декларирани неикономически цели - от развитие на научните иновации до защитата на околната среда, на практика за тях са предвидени само 20% от бюджета. Всичко останало отива за дотации и "изравняване" на жизненото равнище в страните членки.

Капацитетът на собствените вътрешни пазари на Съюза вече не е достатъчен за съхраняването на традиционно високото жизнено равнише и продължаване финансирането на периферните държави от ЕС. Това води до силна зависимост от размерите на европейския износ, чието значение за европейската икономика нараства непрекъснато с всяка изминала година.

През 2012 делът на европейския износ достигна 32,5% от световния. Това е три пъти повече от експортния дял на Китай и почти четири пъти повече от този на САЩ. Важно е да отбележим, че тази зависимост се изразява крайно неравномерно. Според структурата на външната си търговия, държавите от ЕС доста ясно се разделят на три категории. Първата включва страните членки, чиято икономика е най-малко свързана с търговията вътре в ЕС. Тоест, делът на външнотърговският им баланс с другите членове на Съюза не надхвърля 35%. Това са Франция, Италия, Великобритания и Испания. Втората група включва държави с приблизително еднакъв баланс. При тях делът на търговията им извън ЕС варира от 40% до 65%. Това са Германия, Австрия, Полша, Швеция, Дания, България и Латвия. В третата група са Чехия, Белгия, Холандия и някои други страни, в чиято външна търговия делът на партньорите от ЕС се колебае между 77% (Чехия) и 93% (Словакия).

Следва да посочим, че е налице и голямо разминаване между споменатите по-горе външнотърговски връзки. Балансът на Германия е стриктно и равномерно разпределен между основните и търговски партньори. Така например, макар че Русия е важен търговски партньор, на нея се пада само 3,8% от износа, докато износът на Финландия в Русия достига 9,6%, а за Полша Русия е втория, след Германия, най-голям външнотърговски партньор. Неравномерният характер на тази зависимост се илюстрира и от руските икономически контрасанкции, които удариха най-силно икономиките на Финландия, балтийските постсъветски държави и Полша.

При това, през периода 2009-2012, консолидираното салдо на външнотърговския баланс на ЕС оставаше отрицателно (примерно 100 млрд евро годишно, варирайки от -67,6 млрд. евро през 2009 до -98,5 млрд. евро през 2011) (14). Едва през 2012 ЕС успя да съкрати външнотърговския си дефицит до 34 млрд. евро.

Тоест, можем да констатираме, че вътрешното равнище на икономическо благосъстояние на ЕС изключително силно зависи от стабилността на външната търговия и капацитета на външните пазари. Всяко мащабно съкращаване на обемите на експорта води до свиване на финансовите обеми вътре в ЕС, а това означава и до спад на привлекателността на европейската идея за почти всички страни членки, може би с изключение на Германия, Белгия и Холандия, които са основните донори на Съюза.

От ключово значение при оценката на общата ситуация в ЕС е липсата на достатъчно запаси от суровини за индустрията и, особено, на собствени енергоносители. Това води до не по-малко силна (отколкото от експорта на собствената им продукция) зависимост на държавите от ЕС от вносните доставки. Като цяло, консолидираният внос на Съюза се равнява на 33% от световния. Това е три пъти повече от китайския и 2,7 пъти повече от американския.

Сред ключовите пера на вноса са енергоносителите. Формално, 25% от енергийните нужди на Европа се покриват от вътрешно производство (АЕЦ, ВЕЦ, ТЕЦ, слънчеви и други алтернативни електроцентрали, например работещи с биогаз). Още 25% се покриват от добива на газ и петрол в шелфа на Северно море. Основните производители тук са Норвегия, Великобритания и Холандия. 25% от енергоносителите се купуват от Русия, а останалите се доставят от САЩ и Близкия Изток. При това делът на катарския втечнен природен газ (LNG) е доминиращ. В същото време в Европа разпределението на каналите на доставките, както и картината по отношение на износа, имат ярко изразен неравномерен характер. Така например, близкоизточният LNG се купува най-вече от Южна Европа (Гърция, Испания, Португалия и, частично, Италия), като известно количество стига и до Полша. В същото време Северна, Западна и Източна Европа (и особено Прибалтика) в повечето случаи разчитат на добива в Северно море и на руския Газпром.

В частност, само по отношение на газа, собственият добив в Северно море гарантира едва 1/3 от общите потребности на европейската икономика от този енергоносител. Още 1/3 (150 млрд. куб. м) се купуват от Русия. Останалото количество идва от други региони, включително САЩ, Латинска Америка, Африка и Близкия Изток. Въпреки значителните разлики в цените, както и сложната конструкция на газовия пазар, на който едновременно се използват и договорната схема на продажби от Газпром, и спотовата схема от мнозина други доставчици, в момента европейската икономика, като цяло, е балансирана на ценово ниво, около 350-450 долара за хиляда куб. м.

Промяната на този баланс (независимо от причината) към по-високи цени (стойността на внасяния от Катар LNG например достига 600-640 долара за хиляда куб. м) води автоматично до ръст на себестойността на европейските стоки, т.е. до понижаване на конкурентоспособността им на международните пазари. Отчитайки, че ЕС се надява да повиши конкурентоспособността си, въвеждайки през 2015-2016 т.нар. количествени облекчения - QE (чрез отслабването на еврото от 1,2 до прогнозираните 0,9-0,85), средно с 25%-29%, можем да оценим стойността на 1%-ният ръст на европейската конкурентоспособност на 41,3 млрд. евро. Следователно, на толкова ще се равняват годишните загуби на ЕС от всеки процент ръст на средната цена на газа, внасян от Съюза.

Важно е да отбележим и, че обемите на газовия добив в Северно море постепенно намаляват. Върхът на добива очевидно вече е преминат, т.е. в средносрочна перспектива в ЕС ще се формира нарастващ с всяка изминала година дефицит на енергоносители, който ще води до разширяване дела на руските доставки от сегашните 30% до 40% и повече. Брюксел очевидно не е склонен да се примири с тази перспектива и се опитва да предприема различни стъпки за да намали зависимостта си от руския си доставчик.

В момента обаче, Европа е изправена пред труден избор. Алтернативните енергийни доставки, например от района на Близкия Изток, са възможни, но са значително по-скъпи от руските, което влияе крайно негативно върху общата конкурентоспособност на европейската икономика на международния пазар.

Доставките на LNG от САЩ не са по-евтини от катарските. При това те до голяма степен се осигуряват от добива на шистов газ, който рязко намаля след миналогодишния драстичен спад на цените на суровия петрол. Впрочем, освен с икономически, доставките от Близкия Изток са съпроводени и с политически проблеми, поради възникналата там заплаха от страна на Ислямска държава.

Деиндустриализацията на европейската периферия

Друг сериозен фактор е прогресивното разрушаване на икономиките и най-вече деиндустриализацията на периферните европейски държави, които губят икономическата надпревара с Германия. Свободният достъп до евтини кредити и либерализираният пазар на стоки и услуги доведоха до скок на потреблението в периферните страни, достигнало нивото на големите развити държави с много по-високо жизнено равнище, докато икономическите им характеристики и показатели, както и качеството на управление (включително на държавата) при тях си остана на нивото на развиващите се държави. Цената за този разрив беше нарастващия дефицит на държавния бюджет и разрушаването на националната икономика.

Вече е ясно, че характерът на този процес не зависи от размерите на конкретните страни или от това, кога са станали членки на ЕС. Последното влияе само върху общите темпове на индустриалната им деградация. Нагледен пример за казаното по-горе е сравнението между ситуацията в Гърция, която влезе в ЕС през 1981, и Латвия, присъединила се към Съюза на 1 май 2004. И в двата случая, през първите няколко години се наблюдава забележим ръст на националния БВП и общото ниво на благосъстояние на населението. Той обаче се гарантира предимно за сметка на външните кредитни ресурси и приватизацията на държавната собственост. Собствената индустрия, която не издържа на конкуренцията на европейската (най-вече германската, в по-малка степен - френската и в още по-малка степен - британската), по правило фалира. Така, делът на индустрията в гръцкия БВП пада от 23% (1981) до 2,49% (2009). Делът на селското стопанство пък намалява от 12% до 7%. Ръст бележи само туризмът и сферата на услугите, като цяло (от 31% до 63,4% от БВП), но мащабът на генерираните от този отрасъл приходи не позволява да се компенсират загубите от фалита на другите сегменти на националната икономика.

Ситуацията се влоши особено от кризата през 2008, която окончателно демонстрира, че "гръцкото икономическо чудо", до голяма степен, се дължеше на следвоенните американски дотации, а впоследствие - на подкрепата на ЕС. Което пък доведе до формирането на политическа класа, сляпо вярваща и разчитаща на помощта на международните партньори. Парадоксът е, че създавайки "идеална" социална държава, на основата на западните дотации, гърците ерозираха системата на самостоятелно функциониране на държавните институции и политическата система. В крайна сметка, целият регион се оказа в значително финансова и дори продоволствена зависимост от водещите държави в ЕС. Следва да отбележим, че в момента нивото на продоволствено самоосигуряване на Гърция е под 70%.

Общата картина на последиците от присъединяването на Латвия към ЕС се различава от гръцката само по темповете на разрушаване на латвийската индустрия (15). През 1996 селското стопанство и индустрията осигуряват 30,1% от цялата добавъчна стойност, като в тях са заети 36,3% от всички работещи в страната. През първите осем години след присъединяването към ЕС делът на селското стопанство в националния БВП е намалял три пъти, а този на индустрията - два пъти. Затова пък търговията на едро и дребно, транспортът и логистиката, информационните и комуникационни услуги демонстрират рекорден дял от 32,5%. В момента Латвия също не е в състояние да си осигури сама необходимите и продоволствени и индустриални стоки. При това, през 2012 размерът на външния и дълг надхвърли 131% от БВП. Същият резултат е налице в Литва, Естония, както и в цяла Югоизточна Европа.

Вътре в ЕС очевидно се формира неоколониален икономически модел. Присъединяването към първоначалната Европейска общност за въглища и стомана (Германия, Белгия, Люксембург, Франция, Холандия и Италия) на други, предимно малки периферни държави от континента означаваше на практика попадането им в колониална зависимост. Формално равните условия за икономическо сътрудничество реално водят до ликвидирането на индустриалната съставляваща на икономиките на въпросните страни. Дори такива изключения като традиционно индустриалната Чехия и доста силната икономически Полша, не избегнаха тази участ. Само че, за разлика от класическия колониализъм, европейският модел се съпътства със значително по обем пряко финансиране на страните от деградиращата периферия от страна на водещите икономики в ЕС.

Според доклада на международната одиторска компания KPMG (за периода 2007-2013), регионът на Централна и Източна Европа си остава "депресивен и дотационен": поне 18%  от съвкупния му БВП се формира от дотации от еврофондовете (16). В това отношение, икономически най-успешна страна е Словакия, чиито БВП само на 11,6% се формира от дотации. Делът на дотациите от ЕС в постъветска Прибалтика е сред най-високите в Съюза - 20%. Той е по-голям само в Унгария (25,5%). 1/3 от бюджета на Литва се формира от преки постъпления от централните европейски фондове.

Необходимостта от съхраняване на дотационната система понижава общата ефективност на европейската икономика и конкурентоспособността на европейските стоки на външните пазари. Освен това, дотациите задълбочават ерозията на производителната част от националните икономики на "вътрешните колонии на ЕС", а това означава и спад на покупателната им способност. Тоест, пласментните пазари вътре в Съюза се съкращават, а зависимостта от външните пазари нараства.

При това, с всяка изминала година, отказът от дотациите изглежда все по-малко възможен, тъй като води автоматично до появата на обширни зони на бедност, с население не по-малко от 50-70 млн. души. На всичкото отгоре, той ще стимулира мащабното свиване на вътрешноевропейските пласментни пазари за индустриалните стоки, чието съществуване, в по-голямата им част, се гарантира именно от въпросните дотации.

На практика в момента периферията на ЕС изпълнява ролята на своеобразно "село", захранващо "града"с евтина работна ръка и суровини и използвано за пазар на скъпите "градски" индустриални стоки. Това обаче струва на "града" (т.е. на държавите-донори) много пари.

Когато се обсъждаше консолидирания бюджет на ЕС за 2014-2020, от планираните за 2014 1012 млрд. евро, 40% трябваше да отидат за аграрни субсидии, а 36% за субсидиране на бедните държави членки на Съюза (т.нар. структурни и кохезионни фондове). Последното означава, че за съхраняване на сегашното положение в Централна и Източна Европа през миналата година са изразходвани около 360 млрд. евро.

Важно е да отбележим, че съчетаването на аграрните субсидии със стриктните вътрешни квоти на обемите на селскостопанското производство води до формирането в периферните страни (които в миналото бяха до голяма степен аграрни) на широк слой от "рентиери" сред селското население. От една страна, рентата не им гарантира кой знае колко високо жизнено равнище, но в същото време покрива всичките им базови потребности, без дори да си мръднат пръста. В същото време, появата на каквито и да било официални доходи, без значение от размера им (дори ако са многократно по-малки от "рентата"), лишава фермера от въпросната "рента". Така се формира цяло поколение, което не може и не смята за необходимо да работи и живее само с тази "рента". В Полща например, делът на тези селски "рентиери" вече е достигнал 11,4% от трудоспособното селско население.

На свой ред, "преселниците от селата", емигриращи в търсене на по-добра съдба в градовете, се оказват там в положението на също толкова нископлатена работна сила, както и имигрантите от Близкия и Средния Изток или от Северна и Централна Африка. Което пък се превръща в отлична питателна среда за възхода на радикалните настроения сред "традиционното европейско население". Макар че този фактор е характерен предимно за Централна и Южна Европа. Проникващите в Европа граждани на близкоизточни и африкански държави се заселват предимно в по-богатите европейски страни. Поне засега те не се насочват към Полша и Прибалтика. В същото време Брюксел вече обяви, че ще стартира програма за допълнително материално стимулиране на преселването на имигранти в тези райони на ЕС. Освен другите, официално обявени цели, реализацията на този проект се позиционира като начин за компенсирането на демографския проблем (който, в частност, стои особено остро пред държавите от Прибалтика, чието население от 2004 насам е намаляло с над 30%, в сравнение с нивото преди присъединяването към ЕС).

Така например, при влизането и в ЕС през 2004, в Латвия са живели 2,319 млн. души. През 2008 броят им е намалял до 2,27 млн., а в края на 2014 - до 1,99 млн. души. Запазването на тази тенденция, позволява да се прогнозира депопулацията на Латвия до ниво от 1,5 млн. души, през 2030.

Предвид заинтересоваността на управляващите в тези държави (а и не само в тях, същото се отнася например и за България) елити от разширяване обема на "централната" финансова помощ, не може да се изключи, че те ще склонят да реализират споменатата по-горе програма за приемане на неевропейски имигранти. А заради ниската плътност на населението там, появата на мюсюлмански анклави ще се окаже неизбежно.

Всичко казано дотук илюстрира нарастващата зависимост на икономиката на ЕС от надеждността на функционирането на европейската банкова система. Или по-точно от размерите на свободния и капитал. Предвид текущото състояние на нещата в банковата сфера, следва да констатираме, че в момента банковата система на ЕС е претоварена. Основната част от кредитните и ресурси е обвързана с различните програми за европейско подпомагане. При това с тях са ангажирани дори малките търговски банки със сравнително неголеми собствени капитали. Което е признак за дефицит на свободни ресурси в еврозоната.

Още след кризата през 2008, когато за стабилизирането на гръцката икономика бяха необходими 100 млрд. евро, под формата на финансова помощ, намирането им породи сериозни проблеми. Макар че по-късно Брюксел съумя да събере не само тази сума, но и да "налее" в Гърция (през 2010-2013) цели 237 млрд. евро, преведени на три транша, последвалата дискусия за необходимите по-нататъшни мерки показа, че ситуацията с кредитните ресурси е близка до критичната.

За гарантиране относителната стабилност на европейската валута и банковата система на страните членки на ЕС се налага отписването на част от суверенния гръцки дълг, поне в размер на 30%-50% от текущия му номинален размер. Но, за водещите държави-донори (например за Германия), дори отписването на 17 млрд. евро е съвършено неприемливо, което официално бе обявено от немския финансов министър.

Ситуацията се усложнява от това, че освен общия дълг на Гърция, към "съмнителните" могат да бъдат отнесени и дълговете на Ирландия (1,89 трлн. евро, т.е. 1137% от БВП), Испания (1,99 трлн. евро или 164% от БВП), Португалия (0,445 трлн. евро или 232% от БВП) и, донякъде, на Италия (2,28 трлн. евро или 144% от БВП), които се равняват общо на 7,101 трлн. евро. С други думи, невъзвращаеми или много проблемни се оказват над 62% от всички взаимни задължения в ЕС. Тази сума е съпоставима с половината от годишния БВП на целия Европейски съюз през 2013 (17).

При това, ако вземем предвид споменатата по-горе зависимост на бюджетите на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) от дотациите от централните европейски фондове, можем да направим следния извод. Освен изброените, в една или друга степен, лоши се оказват държавните дългове на всички държави от ЦИЕ. Това увеличава обема на критично замразените финансови ресурси на ЕС до ниво от 75%-78%. Косвено, критичния характер на това ниво се потвърждава и от размерите на обявените от Европейската централна банка количествени облекчения (1,2 трлн. евро през следващата година и половина, т.е. до средата на 2016).

Сценарии за развитието на икономическата и политическата криза

Анализът на текущото политическо и икономическо състояние на ЕС позволява да се очертаят три ключови за функционирането му сфери: контрола над финансовата система, контрола над политическата система и контрола над гражданското население. В зависимост от степента на успешното им гарантиране, по-нататъшните събития могат да се развият по три основни варианта.

Първият е запазването на ЕС в сегашните, или близки до тях, граници и сериозната му вътрешна трансформация.

Втория е разпадането на ЕС, в сегашния му вид, загубата на най-малко значимите за европейската икономика държави и формирането от останалите на нова съюзна структура, в чиято основа могат да бъдат оставени постановките на Лисабонския договор, или пък някакви нови принципи на правно и политическо устройство.

Третият вариант включва пълното разпадане на ЕС на отделни самостоятелни национални държави и възстановяване на техните митнически и други граници. Теоретично, на някои територии, особено в страните от бивша Югославия, в Албания и, евентуално, в Прибалтика е възможен пълният колапс на държавата и появата на обширни зони на правов и социален хаос. Подобен радикален вариант обаче, изглежда най-малко вероятен.

Начало на изпитанието на "устойчивостта" на ЕС най-вероятно ще постави финансовата криза, породена от дълбоките проблеми на банковата система в еврозоната (18). В частност, отказът на Гърция да продължи да изплаща суверенния си дълг, както и прекратяване реализацията на програмата за структурни преобразувания в гръцката икономика, разработена от ЕС, ЕЦБ и МВФ. Сегашният премиер на страната вече обяви серия от неотложни мерки за изваждането на Гърция от кризата. Сред тях е прекратяването (или по-скоро преориентацията в източна посока, т.е. към Китай и Русия) на приватизацията на държавна собственост, както и преразглеждане на някои вече проведени търгове. Говори се за ревизия на всички държавни (или взети с държавни гаранции) задължения и "справедливостта на лихвите по тях". Сред вариантите за решаване на проблема все още остават пълното прекратяване на плащанията по дълга до началото на възраждането на националната икономика и стабилният ръст на гръция БВП.

Както е известно, това провокира твърдата реакция на ЕЦБ и ЕС, съдържаща и редица конкретни заплахи. Например, за пълното прекратяване достъпа на Гърция до европейски кредити. Макар че е възможно да блъфира, Атина демонстрира известно безразличие към тези заплахи, както и готовност да търси помощ от държавите от BRICS. А, ако се наложи, дори да напусне ЕС.

Важно е да осъзнаем, че каквото и решение да вземе ЕС относно гръцките дългове, то няма да е добро. Текущото състояние на гръцката икономика изключва тя да продължи да бъде кредитирана по досегашните пазарни критерии, дори ако става дума само за получаването на нови заеми за изплащане единствено на лихвите по предишните. Гърция може да бъде удържана в ЕС и еврозоната само ако и бъдат предоставени "специални условия". Например, пълното безвъзмездно опрощаване на значителна част (не по-малко от 1/3, а най-вероятно - поне половината) от текущия и дълг и значителното удължаване на сроковете за изплащане на останалата част, като задължително бъде понижен лихвения процент по нея. При подобно развитие обаче, същите привилегии биха поискали и другите големи длъжници, като Испания, Португалия, Ирландия и дори Италия (19). Което автоматично ще трансформира финансовия размер на опростения дълг от гръцките 500 млрд. евро до гигантската сума от 5-6 трлн. евро, нещо съвършено непостижимо в европейските реалности.

В същото време ЕС не може да опрости дълговете само на Гърция, отказвайки това на останалите. Защото това би накарало последните да напуснат Съюза, решавайки по този сравнително прост начин финансовите си проблеми. Предвид мащабите на сумите и популистката привлекателност на подобна стъпка, дори обединеният натиск на Брюксел и англосаксонската ос няма да може да попречи на "дезертьорите" да я направят. В същото време, съгласието на Брюксел Гърция да напусне ЕС ще доведе до същите последици, по същата мотивационна схема.

При всеки от споменатите варианти на развитие, банковата криза в ЕС става неизбежна. В началото тя ще засегне малките, включително провинциалните (в Германия) банки на основните държави-донори, а породената от фалитите им паника сред вложителите със сигурност ще засегне средните, а вероятно и големите банки. Освен това, гръцкият пример може да провокира сходни по смисъла си стъпки на правителствата на редица други големи европейски държави-длъжници. Например в Португалия, където през есента на 2015 също трябва да се проведат парламентарни избори, в които да надделеят привържениците на укрепването на "суверенитета".

До голяма степен, за началото на такава криза могат да спомогнат и резултатите от насрочените  за началото на май 2015 парламентарни избори във Великобритания. При победа на консерваторите, Лондон със сигурност ще проведе националния референдум за излизане на страната от ЕС. Предвид текущите проблеми с трудовата миграция (особено нелегалната) и силното желание на британците за възстановяване на граничния и митнически контрол по границите на страната, мнозинството от населението вероятно ще гласува за отделянето и от ЕС. Впрочем, дори самият факт на подготовката за такъв референдум може да тласне банковата система на Европа към ревизия на своите баланси и активизация на процедурата по връщане на дълговете, включително и предсрочно.

Тъй като значителна част от съвкупния външен дълг на ЕС от 11 трлн. евро се формира за сметка на задълженията на държавите с кризисна икономика, това означава, че банките ще могат да си върнат предсрочно вече отпуснатите кредити само с много голям дисконт, т.е отстъпка (20). За погасяването на задълженията, чиито обем в много европейски държави е съпоставим с размера на техния БВП, националните правителства ще бъдат принудени да пристъпят към мащабно съкращаване на бюджетните разходи, най-вече в държавната, а също във военната и социалната сфери. Този процес е неизбежен, като варианти са възможни само по отношение на размерите, сроковете и структурата на драстичното орязване на разходнната част.

Неизбежно следствие от тези мерки ще бъде началото на рецесия в цялата еврозона, икономическият спад и почти гарантираните мащабни граждански протести, включително и радикални. В Париж например, дори и без някакъв особен повод, по време на коледните празници младите хулигани подпалват по около 600 автомобили. Пример за това, колко лесно протестите в Европа могат да се трансформират в масови погроми и вандализъм, са и акциите на антиглобалистите, които през март 2002 изведоха на улиците в Барселона 250 хиляди демонстранти. Когато информацията за мащабите на финансовите загуби стигне до масите, протестите най-вероятно ще прераснат в мащабни бунтове.

И това е само първата критична точка в хода на събитията. Ако Брюксел съумее да удържи ситуацията под контрол, ЕС, като общност, има шанс да оцелее. Това обаче ще изисква радикалното преразглеждане на разпределението на властовите пълномощия между центъра и националните правителства в посока към значителното съкращаване властта на последните. Но дори ако нещата се развият по този начин, икономиката на цялата Южна и Източна Европа (Португалия, Испания, Гърция, балканските държави, Полша и Прибалтика) ще изпаднат в продължителна фундаментална криза. Възможно е тя да засегне и Италия.

Впрочем, в момента, при възникване на кризисни ситуации националните държави в Европа демонстрират устойчива тенденция за търсене на решения на проблемите си отделно от останалия Европейски съюз и дори във вреда на другите му членове. При това следва да отчитаме и традиционното за Европа неприемане на тенденцията за увеличаване властта на Германия и Франция (и най-вече на Германия), което ще направи всяко ограничаване на пълномощията на националните правителства много трудно постижимо. Между другото, идеите за излизане поне от еврозоната, ако не и от ЕС, вече започват да се разпространяват и в самата Германия.

За това съдейства процесът на изкупуване на държавните дългове на страните от еврозоната от ЕЦБ. Идеята е, че напускането на ЕС най-вероятно ще доведе до рухването на Съюза, чиито развалини ще погребат и дълговите задължения. Тоест, дълговете могат и въобще да не бъдат връщани. За редица държави от Южна Европа този вариант изглежда най-предпочитания от всички възможни. Впрочем, в тези условия аналогично биха реагирали всички национални правителства, което означава, че Брюксел няма да може да удържи контрола над ЕС.

Възможно е една от ключовите роли в този процес да изиграе липсата на действени механизми за принуждаване на националните правителства към стриктно спазване на общоевропейските финансови норми по основните икономически параметри. Например за съотношението между външния дълг и БВП или за пределните обеми на вътрешните отраслови дотации. Оказвайки се изправени пред тежка структурна икономическа и, съответно, социално-политическа криза, националните правителства най-вероятно ще предприемат всички мерки, които сметнат за необходими, дори ако те са в очевиден разрез с общоевропейските нормативи. Включително, да се възползват от възможността да прехвърлят частично собствените си икономически проблеми върху плещите на по-успешните членове на ЕС, използвайки системата на общата европейска валута.

Ако мащабите на кризата се окажат достатъчно сериозни обаче, за държавите-донори (и, в частност, за Германия, Белгия и Холандия) може да се окаже твърде тежко, или дори невъзможно, да продължат да "носят" на гърба на собствените си национални икономики това допълнително бреме. При подобно развитие, е доста вероятно инициатори на отказа от запазването на Обединена Европа да се окажат Белгия и Холандия, които имат по-малка икономическа тежест и затова са по-чувствителни към "допълнителните натоварвания", отколкото Германия например. Макар че в Берлин също има достатъчно прагматици, осъзнаващи последиците от съхраняването на Обединена Европа за собствената им страна и  подготвящи я да "напусне навреме потъващия кораб".

Възможното разпадане на обединена Европа

Тоест, ако стабилизацията на ЕС в сегашния му вид се окаже невъзможна, ще станем свидетели на разпадането на Обединена Европа на национални държави (21). При това не може да се изключва на власт в тях да дойдат радикално настроени правителства. В Северна, Западна и Централна Европа те, най-вероятно, ще бъдат дясноориентирани, а в Южна Европа - леви. В Източна Европа пък е най-вероятно идването на власт на обикновени популисти, без ясни политически възгледи. Всички те обаче ще бъдат принудени да решават проблема с икономическата криза, посредством понижаване на жизненото равнище, съкращаване на социалните гаранции и ограничаване на гражданските права.

Разбира се, възможен е и междинен вариант. От ЕС могат да се "откъснат" държавите от Южна и Източна Европа, а на Балканите да възникне правов и гражданских вакуум, способен да провокира гражданска война. Това сериозно ще промени баланса на политическите сили в Западна Европа, създавайки предпоставки за преформатирането на остатъците от ЕС в централизирана държава, чрез рязкото понижаване статута или дори премахването на националните правителства. Лидер на този "нов ЕС" най-вероятно ще стане Германия. В същото време, не може да се изключва възраждане на френско-германските политически и исторически търкания, което пък да доведе до откъсването от ЕС в отделни образувания не само на Великобритания (което при всички случаи е абсолютно неизбежно), но и на Франция.

В този случай ЕС най-вероятно ще се разпадне на три „микроимперии", чиято конфигурация ще се определя от стабилността на взаимните търговски връзки на участниците в тях. Най-голямата ще бъде германската, по-малка ще е френската, а най-малка - британската. Сред тях, сериозни шансове да се превърне в "нов ЕС" има само германската "микроимперия". Мащабите на групата около Франция най-вероятно ще се окажат недостатъчни за целта, а пък Великобритания въобще няма интерес от формирането на какъвто и да било общоевропейски политико-икономически съюз. Затова в "британската зона" изглежда доста вероятно връщането към опитите за поредно превъплъщение на класическия англосаксонски колониален модел на света.

Благодарение на своите размери, икономиката на "новия ЕС" най-вероятно ще съумее да гарантира оцеляването му в условията на глобалната криза. Държавите от европейската периферия пък ще се окажат оставени сами на себе си и ще започнат да се свличат към бедността, като в някои от тях (например в тези от Прибалтика) тя може да придобие опасни размери. Последното се обяснява с осъществената в тези страни деиндустриализация и критичната им зависимост от дотациите от ЕС, които при подобно развитие естествено ще бъдат прекратени.

Процесът на разпадане на сегашния ЕС и формирането на "нов" Европейски съюз с други географски граници със сигурност ще доведе до пълния отказ от еврото и преминаването към някаква друга валута. При това, най-вече по геополитически съображения, тази валута няма да е американският долар.

Възможни са само два варианта за формирането на нова европейска валутна система. Първият е въвеждането във всяка страна на собствена суверенна парична единица и последващото изграждане на сложна система на взаимодействието и с валутите на другите държави в новите икономически и политически реалности. Вторият вариант пък е замяната на еврото с нова, но също обща валута, като ключов обединяващ елемент на новия икономически съюз. За целта може да се използва например ЕКЮ-то (Европейска валутна единица - European Currency Unit, ECU), което вече беше използвано като платежен инструмент на централните банки и като изчислителна единица в бюджета на Общността в периода 1972-1979. Или нещо подобно, но с друго име.

И двата варианта изглеждат еднакво вероятни, но се различават по перспективите на по-нататъшното си развитие. Заради психологическата инерция в мисленето на европейските елити, опит за въвеждане на ЕКЮ-то, като минимум, ще бъде предприет, но вече при наличието на нови правни механизми, касаещи влиянието на Европейската банка върху политиката на националните банки. В същото време обаче, стремежът на която и да било от страните да договори за себе си някакви привилегировани условия също ще се запази. Което пък неизбежно ще провокира мащабни, сложни и достатъчно продължителни задкулисни пазарлъци. Не може да се изключва, че дори ако системата на EKЮ-то постигне известен прогрес, тя най-вероятно ще наследи и повечето недостатъци на системата на еврото. От друга страна, значителната близост между икономиките на държавите от "новия ЕС" ще смекчи и ограничи тяхното негативно влияние.

Впрочем, по отношение на ползата за икономиката на Съюза, по-перспективен все пак изглежда вариантът на пълния отказ от каквито и да било общи валути и окончателното завръщане към суверенните национални парични единици. Съвършено очевидно е, че като основен и, както изглежда, единствен обединителен център се очертава Германия. Благодарение на огромното превъзходство и мащабите на своята икономика, тя достатъчно бързо ще може да "приспособи към себе си" икономическите механизми на останалите членове на новия Съюз. Най-малкото заради острата необходимост от вноса на продоволствени стоки, която ще позволи на Германия бързо да организира търговския обмен на тези стоки срещу собствената си индустриална продукция.

Така ще се създадат необходимите условия за директна експанзия на "новата" германска марка на цялата територия на "новия ЕС". В същото време, неин единствен емисионен център ще си остане Бундесбанк, което ще гарантира на Берлин не само стабилен управленски контрол над собствената си валута, но и ефективни инструменти за управление на цялата обща икономика на "новия ЕС". При този вариант, по-нататъшното развитие на събитията най-вероятно ще доведе до постепенното поглъщане на цялото икономическо, а след това и политическо пространство на новия Съюз от Германия. Или под формата на постепенното присъединяване на страните участници към Федералната република при едни или други условия, или чрез създаването на наднационален център за управление с предимно немски кадри и основан на германските правни норми и доминирането на германската култура. Не може да се изключва дори превръщането на федералното правителство на Германия в декоративна (представителна) структура, лишена от реален властови инструментариум, и прехвърлянето на управлението към съответните наднационални органи на "новия ЕС". Подобна стъпка може да бъде предприета, включително и като демонстрация на "добра воля" (от страна на Германия) и "сигурност" за останалите страни членки с цел националните им правителства да бъдат стимулирани също да прехвърлят значителна част от пълномощията си на "общия център".

Въпросът за възникването на "нов ЕС" е втората ключова точка в този сценарий. При успешна трансформация на икономическия и политически механизъм, ситуацията в Европа може и да се стабилизира. Например под формата на "Съюз за въглища и стомана -2" или във вариант "въглища плюс стомана плюс петрол", ако в него се включи и Норвегия. Или пък като "въглища плюс стомана, плюс пари", ако бъде привлечена и Швейцария. На практика, останалите държави са безполезни в ресурсен и индустриален план за "новия ЕС".

Неизбежните граждански войни

Освен финансово-икономическите проблеми, кризата в европейските държави неизбежно ще изостри многобройните социални, етнокултурни и религиозни вътрешни противоречия. Най-вече с исляма, чиито привърженици с всяка изминала година стават все по-значима част от  населението на много страни на континента. Затова усилията на новите правителства до голяма степен следва да бъдат насочени към потискането на гражданските вълнения и бунтове. В отделни региони не може да се изключва и избухването на религиозни граждански войни. Например, с появата в Европа на въоръжения формирования на Ислямска държава, отличаваща се с крайния си радикализъм при избора на средствата за постигане на своите цели.

Алтернативен на сценария с "новия ЕС" вариант за развитие на събията е пълното и вероятно окончателно разпадане на Европа на национални държави, всяка от които ще се опитва да се бори и оцелява самостоятелно. Не е толкова важно, по какви точно причини, главното е, че в крайна сметка националните правителства няма да успеят да открият достатъчно допирни точки помежду си за да могат да формират нов алианс. На първо място, заради съществуващата и в момента тенденция във всеки съюз те да получават повече, отколкото дават "за общата кауза".

При това, правителствата на мнозинството европейски страни най-вероятно няма да се справят със задачите си, той като темповете на развитие и мащабът на икономическите, политически, социални, етнически и конфесионални проблеми ще нарастват много по-бързо от способността да се формулират и реализират адекватни мерки за преодоляването им. В редица региони, например на Балканите и в Испания, най-вероятно изглежда разпадането на сега съществуващите държави на по-малки национално-културни образувания. В Испания свои държави могат да създадат баските и каталунците. На Балканите пък раздробяването ще доведе до появата на съвсем микроскопични квазидържави. Както е известно, до момента на територията на някогашната Югославия с население от 23 млн. души са възникнали 7 отделни държави: Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Косово. При това, почти навсякъде процесите на по-нататъшното им разпадане на още по-малки образувания не са спрели, а само са замразени.

Териториалният разпад обаче няма да облегчи, а най-вероятно, дори ще задълбочи породилите го социално-икономически проблеми. Обратното, свиването на мащаба на самоуправление на териториите ще ги направи само още по-уязвими за всякакви външни заплахи - най-вече етнокултурни и религиозни. Включително, свързани с "новата Конкиста" на континента от субекти като Ислямска държава.

При подобно развитие избухването на гражданска война "на всички против всички" в Южна и Югоизточна Европа изглежда доста вероятно, особено на територията на бивша Югославия, откъдето тя може да се разпространи и в съседните държави. Значителна остава опасността дори за държави като Германия, Франция и Великобритания. Предизвиканият от нея колапс на икономиката критично ще намали търсенето на енергоносители, което ще лиши от приходи дори отдалечената и обособена Норвегия.

Освен споменатите, в рамките на втория и третия етап от развитието на кризата, следва да се вземе предвид и влиянието на редица важни външни фактори. А именно: възможните действия на САЩ, НАТО и Русия в зависимост от това, по кой от трите възможни варианти ще се развият събитията и на кой етап във всеки от тях ще настъпи начална стабилизация. Най-изгодно за САЩ е запазването на ЕС в неговия първи вариант, т.е. под формата на единно икономическо и политически пространство при пълната политическа доминация на самите САЩ и максималното икономическо отслабване на ЕС след подписването на споразумението за TTIP при американските условия. В този случай Вашингтон получава най-евтината и бърза възможност за икономическа анексия на максимална част от европейското пространство. Като гръбнак за гарантиране на сигурността при подобно развитие ще се използват структурите на НАТО. Освен това, заплахата от гражданска война в една контролирана и важна, но все пак отдалечена зона, ще позволи на правителството на САЩ да увеличи военните разходи, като по този начин отпише част от дълговете си и гарантира на американския военно-индустриален комплекс достатъчен обем поръчки.

Ако усилията на Вашингтон в рамките на този вариант се окажат успешни, максималното, което може да направи Русия, е да разшири контрола си върху цялата територия на Украйна. Ако пък Гърция все пак излезе от ЕС, ще се укрепи оста Москва-Атина. При това обемът на търговията на Русия и Съюза значително ще намалее. Остротата на руско-американското противопоставяне обаче ще спадне, тъй като основните ресурси на Вашингтон неизбежно ще се окажат ангажирани с решаването на задачата за възстановяването на реда в контролираната от него Европа.

При втория вариант на развитие на събитията, изглежда доста вероятно на територията на Европа да се наложи изпращането на чужди миротворчески контингенти. Разпадането на ЕС ще даде начало и на разпадането на НАТО, като организация. Европейските участници в алианса ще започнат да се нуждаят от военна помощ, т.е. вече няма да са в състояние да изпращат военни контингенти за решаването на каквито и да било задачи извън собствените си държавни граници. В същото време числеността на американските въоръжени сили не позволява такава помощ да бъде оказана на всички членове на ЕС. При това, не може да се изключва и, че някои територии на бившия СССР (Молдова, Прибалтика) могат да потърсят помощта на Русия за да не допуснат разпространението на тяхна територия на конфликтите с низка интензивност, разразили се в съседните им държави.

Стабилизирането на ситуацията при третия вариант за развитие на събитията може да доведе до избухването в Европа на мащабна гражданска война, способна да промени нейната етнокултурна и религиозна основа. При този вариант не може да се изключва появата на континента на един или няколко ислямски "халифата".

Преминаването на Европа през всеки от трите, описани по-горе, етапа на стабилизация ще окаже огромно влияние върху общата икономическа ситуация както в самия ЕС, така и в света, като цяло.

На първия етап, през който ще се предприемат опити за запазването на ЕС в сегашния му географски (или близък до него) вид, определящ фактор ще се окаже способността на ЕЦБ, заедно с националните банки на страните членки на Съюза, да съхрани управляемостта на финансовата система на еврозоната. Несъмнено, през следващите няколко години еврото сериозно ще отслабне. Това, най-малкото, е необходимо на европейската икономика за да осъществи успешна контраатака на американския пазар. Този процес вече стартира с обявената от Европейската банка програма за количествено облекчаване. Но, предвид очертаното по-горе възможно негативно развитие на събитията, съществува значителен риск да се загуби управлението на финансовите процеси. Избухналата криза може да срути европейската валута много под целевата стойност от 0,9-0,85 долара за едно евро, а след като този показател падне под 0,7-0,6, процесът може да стане неуправляем.

Но, дори ако този контрол се запази, драматичното поевтиняване на еврото ще провокира мащабна криза на европейската икономика, която неизбежно да доведе до съкращаване търсенето на суровини и енергоносители поради спада на темповете на растеж на европейската индустрия, както и до мащабно свиване на потребителския пазар в Европа. Това ще се отрази негативно върху външната търговия с ЕС на всичките и водещи партньори и най-вече на САЩ, Русия, Китай и Индия. Впрочем, европейската икономика е твърде силно обвързана с останалия свят, така че, в една или друга степен, от това ще пострадат всички. Макар че загубите няма да предизвикат глобална катастрофа, тъй като БВП на ЕС е само 20% от световния. Освен това става дума не за пълно прекратяване на търговията, а само за намаляване на нейните обеми. Но, ако усилията за запазването на контрола върху еврото се провалят, съществуват сериозни шансове прогресивно задълбочаващата се криза в рамките на 2-3 години да "срути" европейската икономика до едно твърде ниско равнище (може би дори в пъти). Без оглед на перспективите за формирането на "нов ЕС".

При подобно развитие на събитията можем да очакваме драматично обедняване на Южна, Централна и Източна Европа, т.е. "отпадането" от международната търговия на територии с общо население до 100 млн. дущи. Това най-вероятно сериозно ще стимулира вътрешните интеграционни процеси в Евразийския съюз (ЕАИС) и радикално ще разшири взаимния търговски обмен между Русия, Китай, страните от BRICS и държавите от Югоизточна Азия. При тези обстоятелства центърът на глобалната икономическа и политическа активност може окончателна да се измести към Тихоокеанския регион.

Изострянето на финансово-икономическата криза в ЕС, особено ако тя бъде усложнена от масови граждански вълнение и изострянето на етническите и религиозни противоречия, ще остави на Европа твърде малко време за избор на по-нататъшната и стратегия и вземане на решение, дали членовете на съюза ще продължат да действат заедно, или всеки за себе си.

И така, Германия е изправена пред необходимостта да реализира проекта за "новия ЕС" в максимално кратки срокове. Именно този цайтнот може да тласне западноевропейските елити към избора на антикризисни мерки, имащи до голяма степен авторитарен характер. Най-малкото по отношение на същественото и твърдо ограничаване на гражданските права и свободи, както и на ликвидирането на ултралибералния уклон в икономиката.

При евентуален успех, постигнат за сметка на отказа от "излишния баласт" в лицето на фалиралите държави от Югоизточна и Централна и Източна Европа, "новият ЕС" ще се сдобие с необходимите ресурси за стабилизиране на собствената си икономика и създаване на предпоставки за нейното възстановяване. Но съкращаването на разходите в социалната сфера ще се компенсира частично от значителния им ръст в сферата на отбраната и сигурността. Сегашните, съкратени до минимум, въоръжени сили на ЕС, очевидно няма да са в състояние да се справят с многократно нарасналата заплаха. Тоест, неизбежно е увеличаване числеността и мощта на армиите, като не е изключено това да стане чрез частичното (или дори пълно) връщане към задължителната военна служба.

По този начин, "новият ЕС" ще може да съхрани сегашния обем на производство на водещите държави от "стария Съюз" (и на първо място Германия). Най-вече, защото почти всички европейски производствени мощности са съсредоточени предимно на територията на Германия и в по-малка степен - на Белгия, Австрия и Чехия, т.е. на държавите, които ще формират основата на "новия ЕС". В същото време обаче, тази "нова Европа" дълго време няма да разполага с достатъчно средства за инвестиране в научно-изследователски и опитно-кострукторски работи. Това пък ще намали настоящото и научно-техническо превъзходство над Китай и Русия. Впрочем, предвид сегашните темпове на научно-техническата революция, до настъпването на момента, когато икономиката на посткризисна Европа започне отново да демонстрира устойчив растеж, този разрив може напълно да бъде преодолян.

При всички случаи, стабилизацията на събитията в рамките на варианта със създаването на "нова Обединена Европа", многократно ще увеличи зависимостта и от външните източници на суровини и енергоносители, както и от пласментните пазари за нейните индустриални стоки. В същото време, предвид неизбежното съкращаване размера на консолидирания БВП на "новия ЕС", натискът върху него от страна на САЩ значително ще нарасне.

Ако в този "нов ЕС" не влезе Франция, която от края на Наполеоновите войни насам (с изключение на управлението на генерал Дьо Гол) е своеобразен проводник на англосаксонската политика в Европа, най-вероятно изглежда ускоряването на икомическото, а това означава и политическото, сближаване на "новия ЕС" с Русия и Евразийския съюз, като цяло. Само в този случай ЕС има шанс да се съхрани като юридически и политически самостоятелно държавно и икономическо образувание. Подписването на договора за TTIP, особено при условията на американско-британската ос, ще означава обаче неизбежното му превръщане в индустриално деградираща икономическа колония на САЩ.

Ако пък стабилизацията в рамките на втория сценарий не се случи и събитията се развият по-зле, т.е. тръгне се към реализация на третия сценарий, икономиката на Европа, най-вероятно, е обречена на реактивна прогресираща деградация. Нагледен пример за такъв процес е днешна Украйна. Силната взаимна обвързаност между различните подсистеми води до критично нарастване на тяхната уязвимост. Така, чисто политическото и дори популистко решение на новите управляващи в Киев за статута на един от езиците провокира гражданска война в регион, където е концентрирана по-голямата част от въгледобивната промишленост, която пък е в основите на националната енергетика. Възникналите в резултат от това прекъсвания в доставките на въглища довидоха до дефицит на енергийни мощности, което пък, на свой ред води до прекъсвания на електроснабдяването и прекратяване на производствената дейност в редица украински региони, нямащи нищо общо с тази война. В Европа този ефект може да се прояви в далеч по-голям мащаб. След над половинвековната активна взаимна интеграция, националните държави от ЕС вече не са в състояние просто така да се върнат назад, към самодостатъчното си автономно инфраструктурно съществуване.

Тоест, ако реализацията на варианта с "новия ЕС" се провали, европейските държави не са в състояние поотделно да се справят с икономическите и социални трудности. Което пък автоматично повишава вероятността на варианта "Ислямска държава и Халифат". Реализацията на този вариант ще се съпровожда с неизбежната деиндустриализация на европейската пространство и изчезването на неговата икономическа привлекателност. В същото време прилежащите към тази територия държави, и най-вече Русия, Турция и Беларус неизбежно ще се сблъскат с необходимостта да формират стабилна военна преграда, която да не допусне разширяването на границите на "Халифата" на изток от (Западна)Европа.

Залезът на Европа и финалната битка за оцеляването и

През 80-те години на ХХ век (да не говорим за преди това), малцина очакваха разпадането на блока СИВ, още повече пък, на военната суперсила СССР. Сред причините за това бе и инерцията в мисленето - щом една държава е голяма, значи е силна. Четвърт век по-късно нищо не ни пречи да погледнем под същия ъгъл и на ЕС. Още повече, че не сме сами в оценките си. Към подобни възгледи се придържат и редица други авторитетни експерти (22). Терористичните нападения във Франция и Дания достатъчно отчетливо очертаха няколко принципно важни за бъдещето на цяла Европа проблеми.

На първо място, става ясно, колко крехък е междунационалният и междуконфесионален мир на континента, въпреки всички, предприемани от управлящите, усилия за имплементирането на ментално чуждото арабско и африканско население в европейските културни и други традиции. Единственият източник не само на евтина работна сила, но и на достатъчно силен генофонд за застаряващата Европа, си остава християнската периферия на бившия Съветски съюз. Поради малките им размери обаче, Прибалтика и Молдова, вече практически изчерпаха възможностите си в това отношение, затова пък се появи нов източник в лицето на Украйна. По най-занижени данни, днес в Европа работят около два милиона украинци (предимно украинки в детеродна възраст).

На второ място, поощряваният от европейските управляващи мултикултурализъм, толерантността и ерозията на класическата културна, сексуална, патриархална идентичност, се оказва само от полза за чужденците, тъй като Европа със собствените си ръце разчиства необходимото им социално-културно пространство.

На трето място, днес вече се очертават пропорциите между местното население и чужденците, чието достигане може да доведе до сериозни политически сътресения в цяла Европа и дори да провокира началото на общоевропейска гражданска, а след това и на „Европейска Отечествена война“ , и тя е в рамките на 20-25%.

В тази връзка е изкушаващо да се опитаме да очертаем прогнозен сценарий на един от доста вероятните варианти за развитие на събитията в Европа в средносрочна перспектива. Ще го наречем условно "Европейска Отечествена война", доколкото става въпрос за битка за оцеляването на самата Европа.

Външен повод, който да стимулира избухването на безредици в Европа може да стане рязкото влошаване състоянието на икономиката и финансите. Какво точно ще стои в основата на този повод - дали прерастването на гражданската война в Украйна в нова европейска война, кризата на еврозоната заради евентуалното излизане на Гърция или други страни членки, съзнателното вкарване, от страна на англосаксонската ос, на европейската икономика в безизходна криза, или пък разпадането на ЕС, все още не е съвсем ясно, затова тук може да има различни варианти.

Така или иначе, ще станем свидетели на фрагментацията на европейското социокултурно и политическо пространство. Ще възникнат нови "пустеещи зони", подобни на съществувалото през Средновековието на територията на днешна Украйна т.нар. "Диво поле", тъй като независимо от цялата икономическа мощ на Европа, наличните ресурси ще се окажат недостътачни за поддържането на еднакво високо жизнено равнище за цялото население на континента.

В рамките на този сценарий, Източна Европа е обречена на упадък и постепенно свличане към провинциален статус, с всички произтичащи от това последици: изтичане на младото и най-образовано и квалифицирано население, спад на жизненото равнище, криминализация на региона и превръщането му в огнище на престъпност, наркотрафик, търговия с човешки органи и друга незаконна активност. Борбата на сегашния унгарски премиер Орбан на практика се води именно срещу този сценарий и тъкмо поради това брюкселските еврократи го смятат за достатъчно сериозна заплаха за бъдещия европейски проект.

В тези условия, всякакви опити за реализацията на "малки" имперски проекти от типа на Велика Полша, Велика Румъния, или Велика Унгария, както и за създаването на по-големи регионални образувания от типа на полския проект за "Междуморието" (Intermarium), са обречени на провал, тъй като те ще се нуждаят от силна политическа власт, независима от Брюксел, и от собствен източници за технологична самообезпеченост и сигурност - образователна система, медицина, индустрия, наука и т.н. Всичко това влиза в сериозно противоречие с онази концепция за Европа, която прокарват европейските бюрократи за реализацията на целите на Вашингтон.

Съществува сценарий за разпадането на ЕС, който отговаря на интересите на САЩ и Великобритания, има обаче и такъв, който противоречи на техните интереси. На този въпрос вече се спряхме в началото на статията. В тези условия, ако иска да обедини около себе си поне част от Европа, Германия ще се нуждае от помощта на Русия. И вероятно ще я получи, но при определени условия, на които ще се спрем по-нататък.

Разпадането на европейската политическа конструкция и борбата между САЩ и Великобритания, от една страна, и Германия и Франция и част от т.нар. "Стара Европа" - от друга, ще доведе до разпадане на еврозоната, а след още две-три години и до появата на първите сериозни огнища на напрежение, поне едно от които рано или късно ще провокира взрив. Най-вероятно това ще се случи в центъра на Европа, в една от водещите държави на континента - Великобритания, Германия или Франция, след което разпадането на ЕС ще стане само въпрос на време. Какъв ще бъде конкретният повод - дало поредната серия от терористични нападения, или сблъсъци между студенти, фермери и индустриални работници и полицията, не е чак толкова, важно, колкото изглежда, макар че - естествено - всеки сценарий ще има своите уникални особености. Същността обаче ще е една и съща - тлеещият от дълго време ръст на противоречията ще премине в открита фаза. Дали европейските правителства ще съумеят да канализират социалните протести, трансформирайки ги в посока на междунационалния, междурасовия и междуконфесионален сценарий е под голям въпрос. Но, ако все пак успеят да го направят, това ще позволи на коренното население на континента да се сплоти и да обяви война на "пришълците", които медиите (изоставяйки досегашния си "политически коректен" тон) ще обявят за основния виновник за всички европейски проблеми.

Формирането на образа на "външния враг" е единственият вариант за европейските управляващи кръгове за да могат да удържат ситуацията под контрол, иначе рискуват да бъдат буквално "изметени" от властта. Вероятно пламъците на гражданската война ще се разгорят първо в една страна, после в друга, в трета пък ще се появи нов Брейвик и т.н. Гражданската война на междуконфесионална основа може да обхване цяла Европа. САЩ ще се дистанцират от тази конфликт, като предислоцират базите си във Великобритания, Скандинавия, Полша и Косово. Ще остане само Русия. При това положение не можем да изключваме Европа да се обърне именно към Русия за помощ, големият въпрос обаче е, дали Москва ще бъде склонна да и я окаже.

В хода на развитие на тези процеси Европа ще се окаже във фокуса на вниманието на толкова необмислено "отгледаните" от нея, съвместно с американците, терористични групировки от Афганистан, Сирия, Ирак, Либия и т.н. Теористичните нападения ще станат нещо обикновено за европейските градове. В резултат от това гражданската война в Европа в рамките на две-три години може да прерасне в пълномащабна Европейска Отечествена война. Защо Отечествена? Ами по същата причина, поради която така са наречени двете войни, водени от Русия през 1812-1813 и 1941-1945. Защото ще става дума за оцеляването на европейската цивилизация. Тук е мястото да напомним, че (за разлика от Русия) на Европа досега не се е налагало да води такъв тип войни.

Ако нещата се развият в тази посока, използването на армията в градски условия ще бъде затруднено. В много градове вероятно ще бъде обявено обсадно положение. Това обаче няма да подобри кой знае колко ситуацията, затова зоната на терористична активност ще продължи да се разширява. На практика, Европа може да се окаже в положението на обсадена крепост, вътре в която пориодично ще възникват зони на хаос и безредици в най-различни точки.

В резултат от това Европа, като цивилизация, за първи път през последните хиляда и триста години ще се окаже изправена пред заплаха от изчезване. В тази връзка пред нейния източен съсед Русия ще възникне въпросът, как следва да реагира. Да помогне на европейците или да концентрира армията си на границата и да чака. Ако реши да избере първото, тя очевидно ще трябва да предяви на Европа и най-вече на Германия определени условия, които Берлин следва да изпълни, ако иска отново заеме ключовата си позиция в Европа. Като най-важното от тях е Германия завинаги да се откаже от каквито и да било нови планове за "експанзия на Изток".

Някои изводи

Очертаните по-горе проблеми, пред които е изправен ЕС в момента, позволяват да се формулират редица генерирани от тях ключови заплахи за бъдещето на Съюза.

Устойчивостта на ЕС, като общо политическо и икономическо пространство, се основава най-вече на запазването на високото жизнено равнище на населението. Което до голяма степен зависи от успешното функционира на финансовата система на еврозоната. В момента тя е подложена на силния натиск на два фактора: критичното състояние на гръцката икономика, намираща се на прага на фалита, и икономическата борба със САЩ, във връзка с споразумението за TTIP.

Победата на парламентарните избори в Гърция през януари 2015 на ляворадикалния блок рязко увеличава риска сегашното правителство на тази страна да престане да изплаща суверенния и дълг, поставяйки ЕС пред неизбежността на пълното или частичното им безвъзмездно опрощаване. Тъй като в програмата за финансова помощ за Гърция, освен БВФ, ЕЦБ и ЕБВР, са ангажирани и значителна част от фондовете на редица малки търговски банки (предимно германски и френски), вариантът с преструктурирането на гръцките дългове, включително чрез частичното им опрощаване, може да доведе до фалита на последните. Това би катализирало паника сред другите кредитори, способна да провокира верижна реакция, която да доведе до краха на цялата европейска банкова система. Евентуалното излизане на Гърция от еворозоната би превърнало тази заплаха в практически неизбежна. По своите негативни икономически последици подобно развитие може значително да надхвърли последиците от глобалната криза през 2008.

На свой ред, борбата около споразумението за TTIP изисква от ЕС съществено да понижи курса на еврото (с 25%-30%). Впрочем, този процес вече стартира посредством "количествените облекчения" на Европейската централна банка. Но, предвид силната зависимост на ЕС от външната търговията и стабилно отрицателното салдо на външнотърговския баланс, поевтиняването на еврото, освен всичко друго, води до понижаване на покупателната способност на европейското население, т.е. до значителен спад на жизненото му равнище, в сравнение с досегашното. Така се създава сериозна заплаха от избухване на масови антиправителствени протести и безредици, включително способни да ерозират устоите на сегашния държавен модел както в ЕС, като цяло, така и в отделните европейски страни, в частност.

Подобен ефект по отношение на банковата система в еврозоната може да окаже и евентуалното излизане на Великобритания от ЕС, като политическо и икономическо образувание. Това задължително ще наложи сериозна трансформация на европейските икономически и финансови връзки. Не може да се изключва обаче, че при подобно развитие Европа ще бъде застрашена от мащабна рецесия, още повече, че през последните четири години ЕС и без това балансира на ръба и.

Друга заплаха за бъдещето на Съюза е силната зависимост на икономиката му от стабилността на външната търговия, включително с Русия (ЕАИС), Китай и другите държави от BRICS. В същото време, политическото и финансово влияние на САЩ върху различните структури на ЕС (както общоевропейските, така и тези на отделните страни членки) прави възможно не само инициирането на търговска (санкционна) война, но и нейното задълбочаване, въпреки очевидните мащабни загуби от това за европейската икономика. Така, в частност, в резултат от санкциите (преките, европейски, както и ответните, руски), наложени заради събитията в Украйна, през 2014, сумарните загуби на ЕС са достигнали 12 млрд. евро. В същото време, под натиска на САЩ, тези санкции не само че не се отменят, но и най-вероятно ще продължат да действат поне до края на 2015, макар че загубите от това също могат да тласнат ЕС към рецесия.

Действията на САЩ и Великобритания могат да преследват една от следните две (или пък и двете заедно) цели. Първата е създаването в света на обширни зони на нестабилност с цел американската икономика да бъде представена като единствения "остров на спокойствието" за световните, включително европейските, инвеститори и така да се осигурят необходимите за съществуването на САЩ капитали.

Втората цел е създаването на ситуация, в която американските пласментни пазари да станат безалтернативни за ЕС, независимо от условията, което окончателно би принудило Съюза да подпише споразумението за TTIP. И в двата случая, в средносрочен план, ЕС ще бъде застрашен от деиндустриализация, а Германия - от загуба на статута си на една от водещите световни държави.

Измежду неикономическите, като най-сериозна се очертава заплахата от изостряне, както по собствена инициатива (проект на специалните служби на ЕС), така по инициатива на САЩ, на междуетническите и междуконфесионални конфликти в Европа. Включително с исляма (а по-нататък с Ислямска държава и другите ислямски въоръжени групировки). Всички изброени заплахи могат да се реализират както поотделно, така и последователно, провокирайки верижна реакция, включително силен синергичен ефект.

Терористичните нападения на ислямистите в Европа, ситуацията с гръцкия дълг, задълбочаването на социално-икономическите, идеологическите и религиозните противоречия между различните части на Европа, провалът на мултикултуралисткия проект, порочният навик да се "живее назаем", укрепването позициите на евроскептиците в Европейския парламент и много други изброени по-горе факти, говорят за това, че проектът на ЕС в сегашния му вид и на фона на тоталната политическа доминация на САЩ и англосаксонската ос, се нуждае от много сериозна корекция. В рамките на сега действащия модел обаче, това едва ли е възможно, тъй като всяка сериозна промяна в него ще промени и смисъла на цялата конструкция, което е неприемливо за САЩ и Великобритания. Затова остава само сценарият с "взривяването" на въпросната конструкция.
Въпросът е само, по кой точно модел ще се осъществи "взривяването" на сегашния модел на ЕС - по англосаксонския или по германския. Очертаната по-горе прогноза за развитието на събитията в Европа се базира на анализа на основните влияещи върху него политически, икономически и културни фактори. Те обаче могат да си взаимодействат не само последователно, но и паралелно, частично или изцяло.

Тоест, възможна е например стабилизацията на ЕС на най-високо равнище, но ако от Съюза бъдат "изтласкани" най-проблемните региони, като Гърция, балканските държави и Прибалтика, които не разполагат дори с теоретична възможност да се стабилизират, нито в рамките на първия, нито на втория от разгледаните по-горе варианти, а директно отиват към третия, който е свързан със сериозен риск от избухването в Южна Европа на граждански или дори на религиозна война, включително с елементи на варианта "Ислямска държава и (европейски)Халифат".

При всеки сценарий обаче, икономическата целесъобразност диктува необходимостта от тясно сближаване на ЕС с останалото евроазиатско пространство и, на първо място, с Русия. При това не става дума само за икономическо, а най-вече за политическо и дори етнокултурно сближаване.

В същото време инерцията на традиционното геополитическо мислене продължава да тласка Европа към безусловна подкрепа на европоцентричния модел на глобално устройство. Русия, Китай, държавите от BRICS, както и тези от Близкия Изток, Африка, Южна и Латинска Америка, продължават да се възприемат като "второстепенни субекти", които по презумпция следва да признават европейското превъзходство и да да бъдат източник на печалби за Европа.

Именно очевидното несъответствие между икономическите и политическите линии е основния източник на заплаха за бъдещия ЕС, при това съвършено нов тип заплаха, каквато досега не е съществувала. Не става дума просто за поредния конфликт в Европа. Впрочем, това няма да бъде дори поредния "много голям" конфликт, от типа на Стогодишната война или разпадането на Римската империя. Днес Европа, за първи път от момента когато през 711 стартира т.нар. „Конкиста“, т.е. мащабното завоюване на Иберийския полуостров от мюсюлманите, т.е първи път от над 1300 години насам, ще бъде изправена пред заплахата от пълното си изчезване, като самобитна цивилизация. По онова време вестготите губят само Испания, чието отвоюване („Реконкиста“) отнема почти 800 години. Сега обаче европейците рискуват да загубят цяла Европа, при това едва ли ще се намери кой да я отвоюва обратно.

От края на ХV век Европа не е водела такива войни. В течение на почти пет века, вместо нея, тези войни се водят от Полша и Русия (и донякъде от Австрия). Впрочем Европа отдавна и вероятно окончателно се е разучила да води война на предела на своите физически и морални сили, въпреки трудностите и без оглед на загубите. За да постигне победа в подобен тип война, на Европа и липсва дори достатъчно ясна и вдъхновяваща идея, за чиято реализация абсолютното мнозинство европейци да са готови на всякакви жертви, включително да дадат живота си. За война с подобни мащаби Европа просто не е готова чисто ментално.

В подобна ситуация за Европа никак не е изгодно да обременява и без това болната си икономика с война на санкциите срещу Русия. Още повече, че тази война е резултат не от европейската, а от англосаксонската политика за съхраняване на американско-британската глобална хегемония, за която обаче се налага да плаща именно Европа.

При всички случаи, Европа, разбира се, ще трябва да осъществи болезнени реформи. Само че подобни мащабни трансформации най-добре биха могли да се реализират в спокойните условия на мира и добросъседството, запазвайки и развивайки успешно взаимната търговия, както и икономическото, научно и културно сътрудничество, а не в условията на тотална война на всички против всички.

В стратегическа перспектива, формирането на стабилна ос Берлин-Москва-Анкара-Техеран-Делхи-Пекин-Сеул (Токио) е също толкова неизбежно, като смяната на геологичните епохи и не може да бъде спряна, също както не може да бъде спрян континенталният дрейф. Въпросът пред Европа е само, по какъв път ще стигне до този резултат, колко дълъг ще бъде той и каква ще бъде цената, която ще трябва да платят европейците, включително с кръвта си.

Бележки:

1. Нека напомним, че англосаксонците не използват за първи път подобна концепция, под 
формата на системата от сдържания и противотежести, на европейския континент.
Достатъчно е да си припомним историята на създаването на Германия като единна
централизирана държава, към което Великобритания пристъпва няколко години след
Кримската война: с цел да не се допусне нов директен военен сблъсък с Руската империя,
който - както се опасява британския елит - тя би могла да не издържи, се предприема
успешен опит за превръщането на разпокъсаните немски княжества в своеобразен
геополитически "таран" под формата на обединена централизирана Германия.
Доказателство, че опитът действително се оказва успешен са двете световни войни,
разтърсили Европа през първата половина на ХХ век, разрушили всички континентални
европейски, както и Османската, империи и обезкръвили както Германската, така и Руската
империя (а след това и СССР), позволявайки на англосаксонците (вече в лицето на САЩ)
да съхранят доминиращото си влияние върху развитието на света след Втората световна
война.
2. Татьяна Шингурова. 7 штрихов к политическому портрету Гельмута Коля // «Русская 
семерка», http://russian7.ru/2014/04/7-shtrixov-k-politicheskomu-portretu-gelmuta-kolya/.
3. Този негативен опит също следва да се има предвид при изграждането на Евразийския 
съюз.
4. Юрий Баранчик. Как Германию сделали «дойной коровой» ЕС и как долго это будет 
продолжаться // ИА REGNUM, http://www.regnum.ru/news/polit/1857201.html.
5.  http://www.awarablogs.com/ru/study-on-real-gdp-growth-net-of-debt/
6. Британският премиер подкрепи провеждането на референдум за излизане от ЕС 
// Forbes, http://m.forbes.ru/article.php?id=233337.
7. Раздел «Северeн поток» на сайта на Газпром, http://www.gazprom.ru/about/production/projects
/pipelines/nord-stream/.
8. Договорът от Лисабон // Правото на Европейския съюз, http://eulaw.ru/treaties/lisbon.
9. Уикипедия, Списък на държавите по техния БВП (ППС), https://ru.wikipedia.org/wiki/
Список_стран_по_ВВП_(ППС).
10. Германия (80,7 млн. души) има право на 99 депутати в Европейския парламент, 
а Люксембург (549 хил. души) – на 6. Простата сметка показва, че един немски евродепутат
представлява «интересите» на 815,96 хил. души, а един люксембургски – на 91,6 хил. свои
съграждани. Фактът че Естония например, разполага с 9 депутати в Европарламента, въз
основа на "германския дял", би трябвало да означава, че тази държава има поне 7 млн.
души население, докато на практика в нея живеят само 1,3 млн. Един литовски или
латвийски евродепутат представлява около 250 хил. «избиратели», а един малтийски – само
80 хил. Тоест, излиза, че 80 млн. германци се равняват на 99 евродепутати, а същите 80. млн.
 европейци, но представляващи малките държави от ЕС като Литва, Латвия, Естония,
България, Чехия и т.н. разполагат в Европарламента със 192 депутати. Сумарният дял на
Прибалтика "от гласовете» (29) е по-голям от този на Австрия (17), въпреки, че австрийският
БВП е път пъти по-голям от този на балтийските постсъветски държави.
11. Нагледен пример на непубличното използване на логичните "вратички" в общите 
европейски правила е историята с френските хеликоптероносачи "Мистрал". В икономически
план, изпълнението на този договор и необходимо за Франция, включително и заради чисто
имиджовия ефект върху другите договори на френския военно-индустриален комплекс -
например върху далеч по-мащабния "индийски" договор за доставката на френски
изтребители за Делхи. Въпреки това обаче, "наднационалният" принцип принуди Париж да
провали доставката на корабите, използвайки съвършено неоснователно политически
аргументи.
12. Уикипедия, Бюджетът на Европейския съюз, https://ru.wikipedia.org/wiki/Бюджет_Европейского_
союза.
13. Прохоренко И.Л. Многолетний финансовый план ЕС на 2014-2020 гг.: новые приоритеты 
// ИМЭМО, http://www.imemo.ru/index.php?page_id=502&id=908&printmode.
14. Торговые отношения между ЕС и его главными экономическими партнерами: США, 
Китай и Россия // Россия – Европейский союз, http://www.ru.ruseu.com/stat/details_588.html
15. Ольга Павук. Латвийская экономика в цифрах и фактах // Списание «Балтийский курс», 
http://www.baltic-course.com/rus/_analytics/?doc=85558.
16. Александр Носович. Прибалтика на искусственным дыхании еврофондов. // РуБалтик, 
http://www.rubaltic.ru/article/ekonomika-i-biznes/my-delili-apelsin-pribaltika-na-iskusstvennom-dykhanii-
evrofondov08012014/.
17. Укипедия, Европейската дългова криза, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B2%D1%80%
D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%
B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B9_%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%81.
18. Гринспен не видит Грецию в Еврозоне // Эксперт 2015, 9 февраля, http://expert.ru/
2015/02/9/chasiki-tikayut/.
19. Кирилл Чучко. Выход стран Европы из кризиса.// «Теория и практика мирового 
развития», http://teoria-practica.ru/rus/files/arhiv_zhurnala/2012/11/ekonomika/chuchko.pdf
20.Уикипедия, Външният дълг на държавите по света, https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%
D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BA_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD_%D0%BF%D0%
BE_%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B5%D0%BC%D1%83_%D0%B4%D0%BE%D0%BB%
D0%B3%D1%83)
21. Герман Лопес. Дело идет к распаду Евросоюза. // ИноСМИ, http://inosmi.ru/europe/20110128/
166033872.html.
22. Станислав Стремидловский. Европа на пороге гражданской войны? // ИА REGNUM, 
http://www.regn

 

В най-новият анализ на тексаската частна разузнавателна агенция Стратфор се търсят новите реалности преди разпада на Евросъюза, но американските интереси се представят чрез смехотворни ефвемизми

Няма да се спирам надълго и нашироко на въпросният анализ, който във всички случаи е интересен най-малкото за да откриеш какво всъщност не искат да си признаят от Стратфор. Ръководената от Джордж Фрийдман частна разузнавателна агенция е известна с две неща, едно от които е, че е много близка с Пентагона, а второто, че има навика да развива собствени геополитически концепции, характерни преди всичко с бликащата от тях пожелателност и твърде малко реална фактология върху която да се очаква реализация.

В дадения случай се разглежда станелият вече очевиден центробежен процес в ЕС, чрез плъзналите като метастази по тялото му регионализации.

Представям ви вижданията на тексаските анализатори, защото са твърде любопитни:


1) Германска сфера на влияние – Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Чехия, Унгария, Хърватска, Швейцария, Словения, Словакия и Финландия. Това ядро на еврозоната не губи от немската конкурентноспособност, или пък е зависимо от германската търговия за икономическия си разцвет и не е непосредствено заплашено от развиващите се интензивно отношения на Германия с Русия. Финландия пък не се притеснява от възстановяването на Русия и предпочита внимателния подход на Германия пред агресивния подход на съседите си Швеция или Полша. На своя ред Унгария, Чехия и Словакия са най-загрижени в тази група от сближаването на Германия с Русия, но не колкото Полша или балтийските държави.

2) Нордическият блок – Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Исландия, Естония, Литва и Латвия. Тези държави, преобладаващо не участващи в еврозоната като цяло са враждебни към възстановяваща се Русия. Балтийските държави се виждат като сателити на нордическата група, в частност на Швеция, което създава проблеми с Русия. На Германия се гледа като на кокурент. Финландия прелива както тук, така и към Германия, според изгодата.

3) Вишеград плюс – Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България. В настоящия момент, Вишеградската група принадлежи към различни сфери на влияние. Чехия, Словакия и Унгария не се чувстват толкова заплашени от Русия, колкото Полша и Румъния. Но не са доволни и от близостта на Германия с Русия. Полша не е достатъчно силна за да води икономически тази група. Друго освен коопериране в сигурността държавите от тази група няма какво да си предложат за момента

НЕИЗБЕЖЕН КОМЕНТАР:
Ето така се прави класическа манипулация, в дадения случай в областта на геополитическия анализ. Представя се интересна цялостна разбивка наситена с много достоверни факти и логични изводи и ни в клин ни в ръкав се представя нещо желано за реалност и то минава между другото, истинното!

Вишеградска група няма, уважаеми читатели! Просто няма. Има Вишеградска четворка, която освен някакви по-чести политически контакти, а отскоро и решение да се създаде обща военна структура за отбрана под командването на Полша, друго няма. И в нея членуват Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Затова е четворка, а не тройка или седморка да речем. И както е видно, първите три са под плътната икономическа хегемония на Германия. Колкото и да търсите в архивите някакъв знак за участието в една или друга степен на Румъния и България във въпросния Вишеград, няма да намерите такова нещо. И тук възниква въпросът – тези от Стратфор за маймуни ли ни вземат? Нещо такова, драги читатели, нещо такова. Усукана манипулация, представяща мечтаното за реалност. Да го повторим ясно и точно – Румъния и България не са имали и нямат нищо общо с Вишеградската четворка!

Нека сега аз ви представя третата група в този списък със сфери на влияние:

3) Вишеград плюс, не а всъщност – Американска сфера на влияние – Полша, Румъния и България. Единственото общо между тези държави е че са новите троянски коне на САЩ в Европа, иначе нямат нито сериозен икономически обмен, нито пък кой знае колко близки политически или културни връзки. И ако в Полша проамериканизма е чисто прагматичен и се подклажда от дълго вряла антируска, че и антигерманска истерия, то в България по-специално става дума за класическо продажничество на политическия псевдоелит, който продава и предава родината срещу сребърници и облаги, без в това да е намесен и грам геополитическа мисъл за бъдещето на България.

Останалите сфери на влияние можете да проследите и сами по представената карта. Обърнете внимание, че има и Турска сфера на влияние и кой е в нея….


 
Сградата на ЕСВ конкуренцията за титлата "истинска световна свръхдържава" Китай губи точки заради огромния брой бедни селяни във вътрешните предимно селскостопански райони и корумпираната, зле образована бюрокрация в градовете, а САЩ - заради своята рушаща се инфраструктура и хипертрофирания си военно-индустриален комплекс, който заплашва да докара американската икономика до фалит.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1751-kolapsat-na-evropeyskiya-proekt

Измина съвсем малко време откакто, преди четвърт век, рухна Берлинската стена, Съветският съюз се разпадна, САЩ пропиляха средствата, освободили се сред края на надпреварата във въоръжаването, в отчаян опит да наложат глобалната си доминация, а Европа с "тиха стъпка" вървеше към все по-голям просперитет и все по-тясна интеграция, увеличавайки паралелно с това и тежестта си в международните отношения. В периода между 1989 и 2014 населението на Европейския съюз на практика се удвои и по този показател ЕС се оказа на трето място в света, след Китай и Индия. Днес Съюзът може да се похвали с най-голямата икономика на планетата и оглавява списъка на глобалните търговски държави. През 2012 пък ЕС беше удостоен с Нобеловата награда за мир заради успешното трансформиране на Европа "от континент на войната в континент на мира".

В конкуренцията за титлата "истинска световна свръхдържава" Китай губи точки заради огромния брой бедни селяни във вътрешните предимно селскостопански райони и корумпираната, зле образована бюрокрация в градовете, а САЩ - заради своята рушаща се инфраструктура и хипертрофирания си военно-индустриален комплекс, който заплашва да докара американската икономика до фалит. В качеството си на единствената "справедливо просперираща", политически значима и уважаваща правовия ред сила, Европа излиза на първо място, дори ако вземем предвид (а може би тъкмо поради това), че тя не разполага с достатъчно военна мощ за да претендира за ролята на "глобален полицай".

И все пак, въпреки всичките си успехи, днес европейският проект балансира на ръба на провала. В най-добрия случай икономическият растеж е изключително слаб, а социално-икономическото неравенство се задълбочава. Държавите от Източна и Централна Европа, включително сравнително успешната Полша, не съумяха да стеснят разрива с по-богатата западна част на континента. А затъналата в дългове европейска периферия вече се бунтува открито. На този фон, Центърът може и да не удържи политическия контрол и цялата европейска конструкция да се разпадне като къщичка от карти. Отляво партии от типа на гръцката Сириза оспорват наложените от Брюксел мерки за сурови икономии. Отдясно пък, партиите на евроскептиците отстояват чистия квазифедерален модел. Расизмът и ксенофобията печелят все повече привърженици, дори в такива доскоро спокойни региони, като Скандинавия.

Но може би основният социален проблем, с който в момента се сблъсква Европа, е нарастващата популярност на ислямофобията, като пряка последица от провала на "идиотския европейски социален модел". От убийствата на Мюнхенската олимпиада през далечната 1972 до нападението срещу редакцията на парижкото издание "Шарли Ебдо" през януари 2015, несекващите войни в Близкия Изток продължават да вдъхновяват "битките на марионетките" в Европа. Днес обаче, континентът се оказва още по-дълбоко разделен между шепата потенциални терористи, водещи свещена война в защита на "истинския Ислям", и постоянно нарастващият контингент на онези, които смятат, че в Европа няма място за Исляма (а не само за радикалните му последователи).

През 2015 покритият с безброй пукнатини Европейски съюз няма нищо общо с онази Европа, която си въобразяваше Френсис Фукуяма, когато през 1989 направи епичната си прогноза за "края на историята", както и с окончателния триумф на либералната демокрация и брюкселските еврократи (т.е. чиновниците от централата на ЕС), които днес контролират нещата на континента. Впрочем, това не е и онази Европа, която си представяше британския премиер Маргарет Тачър, когато през 80-те години на миналия век говореше за триумфа на глобализацията ("този процес няма алтернатива") и прокарвания от нея  пазарен либерализъм. Вместо това, днешната Европа все повече се асоциира с периода между двете световни войни, когато крайнодесните и крайнолевите политици поляризират обществените дебати, икономиката преживява продължителна рецесия, антисемитизмът надига глава, а буреносните облаци на хоризонта започват да се сгъстяват.

Вероятно в близко бъдеще няма да станем свидетели на поредната континентална война, но Европа е изправена пред опасността от очертаващ се разпад на сегашния и модел, т.е. възможния край на еврозоната и отслабване на интеграционните връзки. Според някои, безизходното бъдеще на Стария континент е да повтори това, което се случи през последния четвърт век по източната му периферия. Там федералните структури, обединяващи народи с различни култури, се провалиха тотално - Съветският съюз се разпадна през 1991, Чехословакия - през 1993, а малко по-късно Югославия беше разкъсана на парчета в резултат от серия кървави войни.

Ако икономическите, политическите и социалните структури на Европейския съюз станат жертва на задълбочаващите се разногласия, ЕС може да последва СССР и Югославия в списъка на оказалите се на бунището неуспешни федерални модели. Европа, като континент, ще продължи да съществува, европейските национални държави ще продължат, в една или друга степен, да процъфтяват, но с Европа, като идея, ще бъде свършено. Или, още по-лошо, ако в крайна сметка ЕС допусне да му бъде отнета и победата в студената война, той може да обвинява за това единствено себе си.

Възходът и провалът на TINA

Студената война беше епоха на алтернативите. САЩ лансираха собствената си версия на неограничения от нищо либерален капитализъм, а  Съветският съюз залагаше на своя модел на централизирано планиране. Разположената между тези два полюса континентална Европа предлагаше компромисния вариант на "социалния пазар", т.е. на капитализъм, допускащ известно държавно планиране и ангажиран с благосъстоянието на всички членове на обществото. Символ на тази европейска алтернатива беше сътрудничеството, а не конкуренцията.

Така, докато американците живееха според "законите на джунглата", характерни за техния модел на безпощаден капитализъм, европейците отделяха повече внимание на регулирането на отношенията между труда и капитала, а Европейската общност (предшественикът на днешния ЕС) полагаше сериозни усилия за да издигне новите членове до икономическото и политическо равнище на водещите държави.

След това, някъде през 80-те години на ХХ век, когато Съветският съюз започна да губи битката за влияние по света, се появи феноменът TINA. По онова време, премиерът на Великобритания Маргарет Тачър и американският президент Роналд Рейгън стартираха мощна кампания за ограничаване влиянието на държавните органи върху икономиката, което по-късно стана известно като "глобализация" - разрушаване на търговските бариери и разкриване на нови възможности за финансовия сектор - като това започна да се усеща навсякъде. Самата Тачър избра за този "прекрасен нов свят" съкращението TINA (1), подчертаващо, че на планетата вече не съществува алтернатива на глобалната пазарна демокрация.

Не е чудно, че малко по-късно, вече в епохата след студената война, в хода на европейската интеграция вниманието се концентрира върху премахването на преградите пред свободното движение на капиталовите потоци. В резултат от това, разширяването на Европа вече не бе съпроводено с гаранции за постигане на равенство между всички държави членки на ЕС, като крайна цел на европейския проект. Договорите, които Ирландия (през 1973) и Португалия (през 1986) подписаха при присъединяването си към Европейския съюз, се превърнаха в артефакти от друга епоха, подобно на Плана Маршал след Втората световна война. Броят на новите потенциални членове, подредили се на опашка пред вратата на Европа, накара Брюксел да сложи катинари на сандъците с европарите, в частност и, защото икономиката на държави като Румъния или България беше много под средното европейско ниво. Впрочем, дори ако хазната на ЕС се пукаше по шевовете от финансови средства, това не беше от кой знае какво значение, защото новият "неолиберален" капиталистически дух вече до такава степен беше завладял Брюксел, че идеята за максимално ограничаване на държавната намеса и отказ от всякаква регулация на пазара се превърна в повсеместно увлечение.

В сърцето на Европа, както и в центъра на тази ултралиберална ортодоксалност, се намираше Германия, смятана дотогава за образец на континенталния финансов пуританизъм. Още през 90-те години на миналия век, тази наново обединена нация, съзнателно допусна чудовищно разминаване между разходите и приходите (макар и под друго название) в усилията си да издигне бившата Източна Германия до нивото на останалата част от страната. Берлин обаче, не беше склонен да използва този модел на "интеграция при изключителни условия" и по отношение на другите бивши членове на Съветския блок. Действайки в стила на ефективна централна банка и в интерес на ЕС, Германия поиска от всички нови членове на Съюза (а и от някои от по-старите) да балансират бюджетите си и да приемат мерки за сурови икономии, като ефективен и по същество единствен отговор на нарастващите дългове и опасенията за бъдеща депресия. Останалите държави от бившия Варшавски пакт получиха достъп до някои източници на финансиране за развитие на инфраструктурата, но далеч не в мащабите на Източна Германия. Тоест, в икономически план, те си останаха своеобразни halfway house (2). Така, 25 години след падането на комунизма, жизненото равнище в Унгария остава почти наполовина по-ниско от това в съседна Австрия. По същия начин, на Румъния бяха необходими цели 14 години за да достигне същия БВП, какъвто имаше през 1989, като по-зле от нея в ЕС е само България. Туристите, които посещават столиците в Източна и Централна Европа, често остават с изкривена представа за икономическата ситуация в тях, тъй като Варшава и Братислава им изглеждат по-богати от Виена, а Будапеща - близка до нейното ниво, макар че всъщност и Полша, и Словакия, и Унгария в икономически план изостават далеч зад Австрия.

Това, което тези страни изпитаха след 1989 - следващи един след друг сеанси на "шоковата терапия", се превърна в най-предпочитаното лекарства за всички членове на ЕС, оказали се застрашени от дефолт след финансовата криза от 2007 и последвалата я през 2009 криза на суверенните дългове. Забравете за възможността разходите да надхвърлят приходите, с цел да се помогне на държавите членки сами да се измъкнат от икономическата криза. Забравете и за евентуалното преразглеждане на държавния дълг. В резултат, днес нивото на безработицата в Гърция и Испания се колебае около 25%,  младежите без работа са над 50%, а всички членове на ЕС, които днес са подложени на мощни дози от мерки за сурови икономии, демонстрират рязко нарастване на броя на гражданите си, живеещи под нивото на бедност. На този фон, обявената през януари 2015 от Европейската централна банка програма за количествени улеснения (поредният монетаристки трик, целящ "вкарването" на пари в еврозоната) вероятно ще има същия ефект като поставянето на компрес на някой мъртвец.

Основният принцип на "европейската единство" е обърнат с главата надолу. Вместо (както се очакваше) държавите от Източна и Централна Европа да настигнат останалите държави от ЕС, западните държави започнаха да изпразват джобовете си по-бързо, отколкото тези от Изтока. Така например, гръцкият БВП падна под този на Словения и дори (ако става дума за покупателната способност) под този но Словакия, а и двете са посткомунистически държави.

Антилибералната ос

Европейците започват да осъзнават, че Маргарет Тачър не е била права, и алтернатива на либерализма и европейската интеграция съществува. Най-известният пример за този нов антилиберализъм е Унгария.

През юли 2014, в реч пред свои съпартийци, унгарският министър-председател Виктор Орбан съобщи, че планира да осъществи добре обмислена предварително реорганизация на страната. Моделът на реформата, визиран от Орбан, няма нищо общо с подходите на САЩ, Великобритания или Франция. Той по-скоро се стреми към създаването на една (по собствените му думи) "нелиберална държава" в самия център на Европа, базираща се на християнските ценности и отказа от либертарианския уклон на Запада. В известен смисъл, това, което Орбан се опитва да направи е, да превърне Унгария в нещо като "мини-Русия" или "мини-Китай".

"Обществата, основаващи се на принципите на либерализма - смята унгарският премиер - не могат да запазят глобалната си конкурентоспособност през следващите години, по-вероятно е те да отстъпят назад, освен ако не съумеят много сериозно да се трансформират". Освен това, Орбан иска да се преориентира към Изтока, разчитайки все по-малко на Брюксел и все повече - на потенциално печелившите пазари и инвестиции от Русия, Китай и близкоизточните държави.

Миналогодишната му реч, която визирам, се оказа наистина психологически поврат, тъй като Орбан на практика декларира, че възнамерява да забие нож в сърцето на онази, идеология, която навремето го възпита като политик. Преди повече от четвърт век, още като млад, той оглави Съюза на младите демократи (днешната управляваща партия Фидес) - една от най-амбициозните либерални формации в региона. През периода на прехода, съзнавайки политическата целесъобразност от това свое действие, той изтегли Фидес от Либералния интернационал и я направи член на Европейската народна партия, където са и християндемократите на сегашния германски канцлер Ангела Меркел.

Днес той отново еволюира, като новият му "ролеви модел", вече не е Меркел, а президентът на Русия Владимир Путин и неговия "железен" политически стил. Предвид очевидния провал на либералните икономически реформи и скъперничеството, демонстрирано от ЕС, едва ли трябва да се учудваме на решението на Орбан да се преориентира към Изтока.

Брюксел реагира с остра критика срещу унгарското правителство заради прокараните от него множество конституционни промени, които според ЕС ограничават правата на медиите и ерозират независимостта на съдебната система. Твърди се, че в страната нарастват расизмът и ксенофобията и, в частност, антирумънските и антисемитските настроения. В същото време държавата предприема стъпки за възстановяване контрола над икономиката и поставяне под контрол на чуждестранните инвестиции.

В известен смисъл, отношенията на Унгария с останалата Европа напомнят периода на 60-те години на миналия век, когато комунистическа Албания напусна Съветския блок и, демонстрирайки "трансконтинентална смелост", се ориентира към Китай. По онова време обаче, Албания беше малък играч, а Китай - бедна селска държава. Днес обаче Унгария е влиятелен член на ЕС, а китайският модел на развитие, който изведе Пекин до върха на глобалната икономика, придобива все по-голямо международно значение. С други думи, тук не става дума за "писукането на албанската мишка", защото новата нелиберална ос, която свързва Будапеща с Пекин и Москва, ще има далеч отиващи последици.

В края на краищата, унгарският премиер не е сам, а разполага с немалко европейски съюзници, подкрепящи неговия евроскептичен проект. Така наречените "крайнодесни" партии набират все повече гласове в социологическите проучвания, извършвани в най-различни точки на Стария континент. Така например, Националният фронт на Марин льо Пен спечели 25% от гласовете, превръщайки се в победител на изборите за Европейския парламент във Франция през май 2014. Малко преди това, на местните избори, Фронтът спечели кметски места в 12 общини, а анкетите сочат, че Льо Пен би спечелила президентските избори (насрочени за 2017), ако те се проведат днес. След терористичното нападение срещу редакцията на "Шарли Ебдо" Националният фронт лансира редица политически инициативи - от възстановяване на смъртното наказание, до затваряне на границите, с което отправи открито предизвикателство към европейския проект.

В Дания нарочената също за "крайно дясна" Народна партия спечели най-много гласове на изборите на Европейски парламент, а през ноември тя за първи път оглави класацията за най-предпочитана партия при евентуални национални избори. Тя призовава правителството в Копенхаген рязко да ограничи политиката на "отворени врати" по отношение на бежанците и да възстанови граничния контрол. Следвайки до голяма степен модела на поведение на германските "зелени" през 70-те години на миналия век, днес формации като Партията на независимостта във Великобритания, Партията на истинските фини и дори Шведски демократи, ерозират удобния досегашен консервативно-социалдемократически монопол на две традиционно конкуриращи се партии, редуващи се във властта в цяла Европа както по време на студената война, така и след това.

Ислямофобията, последвала убийствата във Франция, гарантира още по-мощния пробив на тези партии, които постепенно си извоюват водещи политически позиции. Настроенията, които се надигат срещу Исляма - по време на демонстрациите, в медиите или в хода на отделни сблъсъци - напомнят за отдавна забравената Европа от епохата на кръстоносните походи, или от времената, когато зараждащите се европейски национални държави се обединяват в юмрук срещу Османската империя, а европейската единство не се обосновава с икономически интереси или политически споразумения, а с необходимостта да бъде даден "цивилизационен" отпор на "неверниците".

Разбира се, днешна Европа е в далеч по-голяма степен оттогава мултикултурна територия и регионалната интеграция зависи от "единството на многообразието", какъвто е девизът на ЕС. В резултат, ръстът на антиислямските настроение се превръща във вътрешен проблем на европейския проект. Ако Европейският съюз не може да интегрира Исляма, целият комплекс на баланса между различните етнически, религиозни и културни групи на континента ще бъде поставен под въпрос.

Впрочем, евроскептицизмът не напредва само от дясната част на политическия спектър. В Гърция например, партията Сириза оспорва либерализма от леви позиции, осъществявайки масови протестни действия срещу програмите за сурови икономии на ЕС и МВФ, довели гръцката икономика до рецесия и накарали населението да излезе на улиците. Както навсякъде другаде в Европа, гръцката националистическа десница също се възползва от предимствата на икономическата криза, при това въпреки, че властите арестуваха лидера на "Златна зора" заради обвинения в убийство и други престъпления. На парламентарните избори през февруари 2015 Сириза постигна впечатляваща победа, като не и достигнаха само няколко гласа за да има абсолютно мнозинство в Парламента. Знаков за процеса на трансформация на европейската политическа сцена бе фактът, че партията веднага сформира правителство не с левоцентристите, а с консервативните националисти от "Независими гърци", които също се обявяват против мерките за сурови икономии, също са скептично настроени към ЕС и настояват за репресивни мерки срещу нелегалната имиграция.

Европейската единство си остава двупартиен проект на политически формации, застинали широко разкрачени в центъра на политическия спектър, но днес евроскептиците печелят все повече гласове със своята антифедералистка реторика за "деспотизма на Брюксел", постепенно доближавайки се до властта, и вече изглеждат напълно способни да "разпуснат" европейския проект.

Когато добродетелта се превръща в порок

В течение на десетилетия европейската интеграция се въртеше в един порочен кръг - просперитетът осигуряваше политическа подкрепа за по-нататъшната интеграция, която, на свой ред, стимулираше европейската икономика. Това несъмнено беше печеливша формула в света на конкуренцията. Но, след като европейският модел започна да се асоциира със самоограничаването и икономиите, а не с просперитета, този "добродетелен" кръг се превърна в "порочен". Проблемите с членството в еврозоната в една държава, възстановяването на граничния контрол - в друга, или повторното въвеждане на смъртното наказание - в трета, представляват самостоятелно развиващ се процес, който вкарва Европа в смъртоносна спирала, дори при положение, че поне засега, нито една държава-членка на ЕС (включително Гърция) не е предприела съдбоносната стъпка да излезе от него.

В Източна и Централна Европа нараства броят на онези, които не изпитват доверие към ЕС и смятат, че през постсъветската епоха Брюксел просто е заел мястото на Москва. Те твърдят, че ЕС определя параметрите на икономическата политика, която държавите членки често игнорират (поемайки свързаните с това рискове), а членовете на еврозоната разполагат с още по-малък контрол върху собствените си финанси. Дори ако декретите на Брюксел имат разумно икономическо обяснение и притежават известна демократична легитимност, за евроскептиците те пак означават загуба на суверенитет.

Така, всички онези чувства, които навремето ерозираха Съветската и Югославската федерации, започнаха да ерозират масовата подкрепа за Европейския съюз. Освен Полша и Германия, където ентусиазмът все още е доста силен, настроенията по отношение на ЕС в останалата част на континента са все по-негативни, независимо от оживлението след кризата на еврото. Подкрепата за европейския проект варира средно около 50% в много държави членки и е много по-ниска в някои от тях, като Италия и Гърция например.

Несъмнено, Европейският съюз представлява забележително постижение на съвременното изкуство на държавното управление. Той превърна континента, който изглеждаше обречен вечно да тъне в блатото на "историческите вражди", в един от най-хармонично развитите региона на планетата. Но опитвайки се да интегрира разнородните държави от бившия Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, комплексният федерален проект на ЕС се оказа твърде крехък в отсъствието на такава сериозна външна заплаха, каквато беше студената война. Още един икономически шок или координирано политическо предизвикателство са напълно в състояние, образно казано, да го "убият".

Единството в многообразието може да изглежда привлекателна концепция, но ЕС се нуждае от нещо повече от благозвучна реторика и добри намерения за да остане единен. Ако той не формулира по-добра рецепта за решаване на проблемите с икономическото неравенство, политическия екстремизъм и социалната нетърпимост, опонентите му скоро ще станат достатъчно силни за да обърнат назад процеса на евроинтеграция. Гарантираният при подобно развитие колапс на европейския проект би бил трагедия не само за Европа, но и за всички, надяващи се да преодолеят опасните съперничества от миналото и да намерят убежище далеч от смъртоносните конфликти на настоящето.

Бележки:

1. Ако искаме да сме честни, следва да отбележим, че мнозинството от членовете на нейните правителства и, в частност, финансовите и министри, с ужас си спомнят за страховитите сблъсъци лице в лице с "Желязната лейди" - абсолютно безкомпромисна, непримирима и постоянно повтаряща (ако вярваме на Найджъл Лоусън) фразата "това няма алтернатива", заради което в кулоарите на Уайтхол Маргарет Тачър се сдобива с прякора "Тина" (от първите букви на въпросната фраза "There is no alternative" - TINA).

2. Нещо като социален приют, институция за рехабилитация на бивши затворници, излекувани наркомани, алкохолици и психически болни.

-----------------------------------------

* Авторът е директор в Института за политически изследвания (IPS) във Вашингтон

 

Дянков да си в България...

Няколко дни почивка, там са ми и децата на детски лагери, през лятото, през тоя месец, ще ги видя и ще се върна – това бе накратко причината министърът на финансите да замине за САЩ този път. Колко ни струва лукса да вижда децата си на другия континент зад океана – данъкоплатците да му мислят -  неприятното в случая е друго – Дянков, като повечето момчета родени в провинцията не е преодолял комплексите си и не пропусна в разговора си с водещия на „Здравей, България!”, Евгени Генчев да изтъкне значимостта си, подобно на една фигура от по-западналите шоупрограми – Митьо Пищова:

„Преди няколко месеца бях във Вашингтон, преди три месеца, по покана на няколко от техните институти, точно във Вашингтон, всъщност им разказвах за Пакта за финансова стабилност, имаше голяма популярност  - бях и там, и в Харвард бях, и в Ню Йорк, така че нищо чудно всъщност сме получавали доста заявки за идния сезон, за есенния сезон да сме пак в Съединените щати – пак да обясним Пакта за финансова стабилност, той е особено полезен точно за страни като Щатите...”

Моделът не бил за първи път развиван в европейска държава – Германия била първа в 2009 г., Швеция и Финландия в комплект с нас го вкарвали в национално законодателство...

Дали Дянков не ни бърка с някого?

Два пъти ще обяснява в Щатите Пакта си за финансова стабилност – хайде, холан! Ами че парламентът ни още не го е приел отрочето Дянково, наречено Пакт за финансова стабилност! Парламентът не е приел промените в Конституцията за този негов Пакт, за който доказани професионалисти финансисти са твърде критични и скептични!

И още нещо – да не би да му плащаме заплата на Дянков да сее семето на „гения” си като финансист, та ще лети до Щатите да им разяснява Пакта – там пък да не би финансистите им да се малоумни, та не разбират от раз за какво иде реч?

„Определено американците трябва да се поучат от опита ни” – категоричен бе Дянков пред Евгени Генчев, изявявайки се напоследък като един роден Джордж Сорос!

„Сигналите за икономическото състояние на България са доста тревожни. Ситуацията в страната и информацията за спадащото потребление в последните месеци говорят, че България не излиза от кризата. Това е много лоша новина”, заяви в интервю за Агенция „Фокус” икономистът проф. Чавдар Николов, твърде уважаван учен, за да бъде сравняван с Дянков по професионализъм във финансите.

В част от интервю за „Фокус” проф. Николов развенчава мита на Дянков за така прехваления Пакт за финансова стабилност:

Фокус: Да се върнем на България. През септември се очаква да започне подготовката на новия държавен бюджет. Депутатите не успяха да приемат промените в Конституцията във връзка с предложения от финансовия министър Пакт за финансова стабилност, но може би ще успеят в началото на новата пленарна сесия. Как ще се отрази това на бюджета за догодина?

Проф. Чавдар Николов: Много се надявам да не успеят, защото това е поредната мистификация на Симеон Дянков. Освен това тя е изключително нагла мистификация и е национално безотговорна. Първо, той излъга, че има такава конституционна регламентация в Германия. В мое лице има човек, който се занимава с Германия от 40 години. Прочетох какво пише в немската конституция и там е регламентиран т.нар. широко балансиран бюджет.

Фокус: Може ли той да се приложи в България?

Проф. Чавдар Николов: Да, възможно е. Това е една синусоида или симетрично реагиране според икономиката. Сериозните икономисти казват, че трябва да има експанзивна финансова политика – печатане на пари. Това обаче не отговаря за България. За нас това е взимането назаем. Това предлагам аз. Бюджетът на България трябваше да опише една синусоида. До 2015 г. трябваше да се качва външният дълг, да се докара до около 40 % и оттам нататък да си го смалим, когато започнем да се измъкваме. 40 % не е тревожен показател. Смехотворното предложение на Дянков обаче това да бъде записано дори в Конституцията, е злоупотреба с незнанието на народната маса и масмедиите. Нелепа е и идеята му данъците да се определят с референдум и да се променят с квалифицирано мнозинство, както и предложението за 2 % бюджетен дефицит. В самото началото на кризата той трябваше да се вдигне на 5-6 % и след това да го извеждаме надолу, за да си свършим работата с икономиката.

Втори авторитетен икономист и финансист, проф. Иван Ангелов също развенча Дянковия Пакт за стабилност:

Радетелите на пакта за финансова стабилност не се спират и пред лъжата, за да повишат убедителността на своята идея. Внушава ни се, че Германия е включила такива промени в своята конституция и благодарение на това сега излиза бързо от кризата. Това не е вярно! Тези дни наши пазарни фундаменталисти съобщиха, че Европейската централна банка и Европейската комисия настоявали финансовите ограничения да се регламентират в националните конституции. Това също не е вярно! Казва ни се, че освен в Германия така било и в Полша. Нека проверим каква е истината.

През 2009 г. е направена промяна в конституцията на Германия с внасяне на Schuldenbremse - текст за балансиран бюджет. От 2016 г. нататък федералното правителство не може да допуска бюджетен дефицит над 0,35% от БВП. А от 2020 г. нататък провинциите нямат право на бюджетни дефицити. Конституцията обаче позволява изключения при извънредни обстоятелства като природни бедствия или икономически кризи, без да определя максимуми и вземане на решения с квалифицирано мнозинство. През 2008 г. дефицитът във ФРГ е бил 1,3% от БВП, за 2009 г. - 6,0%, за 2010 г. - 3,3 %.

От горното заслужава внимание следното: Първо, законодателите дават продължително време на федералното и провинциалните правителства да се подготвят за новия режим и няма как той да е повлиял през 2010-2011 г., след като влиза в сила през 2016 г. Второ, няма ограничение за дела на държавните разходи в консолидирания бюджет, който сега е 46,6%. Трето, няма предписание, че преките данъци могат да се променят само с квалифицирано мнозинство. Четвърто, изрично се отбелязва, че при извънредни обстоятелства ограниченията могат да се превишават, без да се определят граници за това. В българския проект е предвидено новият режим да задейства от 1 януари 2012 г. и е много по-широк и по-строг от германския. А България сигурно не е по-добре подготвена за работа в такъв режим.

В глава 10 (Публични финанси) на полската конституция не е казано нищо за допустимия размер на бюджетния дефицит или на държавните разходи, освен че държавният дълг не трябва за превишава 3/5 (т.е. 60%) от годишния БВП. Бюджетният дефицит през 2010 г. е 7,9% от БВП, държавните разходи в бюджета са 45,7%, а държавният дълг - 55%.

======================

Със сегашните си преки данъци България е между най-антисоциалните държави в ЕС. За социалната ориентация на данъчните системи обикновено се съди по съотношението между бюджетните приходи от преки и косвени данъци. Преките данъци се плащат предимно от по-богатите, а косвените от всички. По-високият дял на косвените данъци означава, че данъчното бреме се разпределя между всички граждани, включително и най-бедните, които се хранят, обуват, обличат, отопляват, осветляват и пътуват, за да преживяват. Разликата в потреблението между бедните и богатите обаче е много по-малка от разликата между техните доходи.

========================

По данни на изследване в Европейската комисия бюджетните постъпления от преки данъци в ЕС са 13,5% от БВП, а в България едва 6,0%. Приходите от данък върху доходите на физическите лица в ЕС са 9,5% от БВП, а в България 3,1%. Приходите от косвени данъци в ЕС са 13,4% от БВП, а в България 17,2%. Постъпленията от ДДС в ЕС са 6,9% от БВП, а в България 10,8%. Постъпленията от акцизи и потребителски данъци в ЕС са 2,5% от БВП, а в България 6,4%.

А ето и сравнения с някои страни по данъка върху доходите на физическите лица през 2010 г. Както е известно, у нас този данък е пропорционален и е 10%, в Чехия и Литва 15%, в Румъния 16%. В повечето европейски страни е умерено прогресивен, с максимални стойности: в Белгия, Дания, Холандия, Австрия и Великобритания - 50 или повече процента, във Финландия - 48,6%, в Германия - 47,5%, във Франция - 45,8%, в Италия - 45,2, в Испания - 43%, в Португалия 42%, в Словения - 41%, в Унгария - 40,6%, в Полша - 32%, и т.н.

7. Със сегашните си преки данъци България прилага най-провокативна антиевропейска политика. Това е данъчен дъмпинг спрямо развитите европейски страни. Така нашето правителство се отказва да мобилизира собствените си ресурси, а разчита на многомилиардни помощи от ЕС, които се набират чрез по-високо данъчно облагане в страните донори.

„Нещата стават лесно – твърди Симеон Дянков, просто си правиш Закон, в който се казва, че не трябва да имаш голям дефицит, не трябва да харчиш повече отколкото получаваш като приходи и да си спазваш закона – нещо, което много държави в света не само САЩ, но и много държави в Еврозоната не спазват и затова сега всички страдат!”

Дали е така, дали е толкова лесно?

Ето още от мнението на проф. Чавдар Николов:

„От друга страна, икономиката остава лишена от пари. В последните дни имаше едно кратичко съобщение от Министерство на финансите, че се отказват от емисията на външен заем, защото рискът в Еврозоната се повиши и заемите станаха неизгодно скъпи. Предполагам, че това е вярно, но същевременно в съобщението те лъжат, че има повишена събираемост на данъците. Такава няма”, заяви проф. Николов.

Той отбеляза, че съществува таен доклад още от месец май за несъбираемост на данъци и че това не е изненадващо, а е абсолютно закономерно, след като основен данък в държавата е ДДС.

„Щом потреблението спада, то тогава не може да се говори за повишена събираемост на данъците. За да се стигне до тази обективна обстановка, която е направо липса на полезен ход на правителството във фискалната сфера, има няколко грешки, които Симеон Дянков допусна”, смята икономистът. Според него, финансовият министър е човекът, който няма как да не е абониран за грешните решения. „При него грешките напоследък се трупат една връз друга и не знам до кога може да продължава това”, коментира специалистът.

Един пример:

БДЖ реформира парка си с несъществуващи пари, съобщиха от компанията. Железниците все още чакат парите от Дянков за да платят на „Лукойл“ и други доставчици. То не беше Закон от два параграфа да заем за железниците, то не бяха милиони от бюджета – и сега, докато Дянков обяснява колко сме късметлии с него като финансов министър – става ясно, че железниците ни берат душа благодарение Лично на Него!

Значимо перо за финансиране за БДЖ бе първият транш от т.нар. „мостово" финансиране в размер на 50 млн. лв. Средствата трябваше да бъдат преведени още през май, но ведомството на Симеон Дянков ги „замрази" докато се увери, че парите в железниците „няма да потънат". Идеята бе държавата да си ги компенсира по-късно с първия транш /240 млн. лв./ от кредита на Световната банка, който също се забавя с 2 - 3 месеца. В резултат на това, БДЖ вече просрочи около 3 млн. лв. за дизеловото гориво, доставяно от „Лукойл Нефтохим Бургас". На два пъти от компанията предупреждаваха, че ще спрат доставките.

Каква излиза тя? Световната банка, в която Дянков се трудил не превежда и бави парите за БДЖ! Дянков пък чака, ослушва се и уж проверява нещо си – но без да има срок за тази проверка – е, как няма да загинат железниците ни при това положение?

Дали това, което идва като криза е по-голямо от това, което отмина?

„Ние не се подготвяме с антикризисни мерки, понеже нашата икономика върви нагоре – е убеден Симеон Дянков. – Няма риск за увеличаване на безработицата, няма риск за депозитите в българските банки, не са увеличавани данъци, дори намалихме данък с 0,2 процента, доходите са се качвали дори в тези две кризсни години...

Какво излиза след като слушаме Дянков: „Ние удържахме – те не удържаха”,

„Ние сме по-добри от САЩ, от много държави в Еврозоната, ние сме много активни и затова влязохве в Пакта на еврото, Пакта евро +, за да можем активно да участваме в техните заседания и както се казва – ние искаме всички държави в Еврозоната – да си променят законите, включително и Конституцията, и да напишат тези законови положения, които ние сега разписваме – нисък дефицит, ниски преразходи ниски данъци, и така нататъка...”

Как звучи за обикновените хора: нашата държава е много, много по-добра във финансовата си дисциплина от Съединените щати, много по-добра от страните в Еврозоната пък живеем много по-зле от всички тях! – попита водещият Евгени Генчев.

„Просто защото сме почнали от една сравнителна бедност, но това не означава, както вървят нещата, че за няколко години няма да сме доста по-богати...” бе отговорът на Дянков.

Бедността, кризата, Еврозоната и Дянков

Ето какво каза уважаваният финансов експерт, проф. Димитър Иванов за експериментите на финансовия министър:

„България стабилизира бедността

Проф. Димитър Иванов, икономист пред Българското национално радио:

Не споделям опасно лъжливия илюзионен оптимизъм, който забелязвам в България, и мисля, че краят на 2011 г. ще е изключително сложен период. Пропадането на световните пазари от края на миналата седмица е само поредната индикация за наличието на рак с метастази, който не беше излекуван. Решението на кредитната агенция "Стандард енд Пуърс" да свали кредитния рейтинг на САЩ е само детайл от икономическата драма. В еврозоната също е налице ескалираща дългова криза. Вече открито се говори за евентуално разчупване, разделяне на еврозоната.

Всичко това безспорно нямат как да не се отрази много сериозно и върху българската икономика. Смъкването на кредитния рейтинг на Америка означава, че инвеститорите започват да се пазят от американски дългосрочни ценни книжа. Това ще има изключително сериозни последствия за вносителите в Америка, защото там ще издигнат още по-силни протекционистични стени и това ще засили депресията в света и най-вече в Европа. Доларът ще продължи да пада, а еврото да поскъпва изкуствено и това означава още по-голямо намаляване на конкурентоспособността на българския износ. Да, България запази макроикономическа стабилност, но държавата не е само макроикономика.

Макроикономическата стабилност бе спасена чрез евтаназия на българския бизнес и обедняване на хората. Чрез унищожаване на хиляди малки и средни фирми, на десетки хиляди български семейства и домакинства чрез засилване на бедността в страната и поставяне на публичния сектор на колене, т.е. чрез още по-голямо изоставане на цялата страна. Другите държави през тези 3-4 години на криза продължиха да поддържат стандарта на живот. Те първо спасиха своя бизнес. Второ, спасиха домакинствата. Трето, спасиха публичния сектор. Да, увеличиха дефицита, увеличиха държавния дълг. Решение за това ще се намери, но решение за бедността в България много трудно ще има в следващото десетилетие. И това е най-тревожното, пред което са изправени и сегашното, и бъдещите правителства.

Затова в България е необходима радикална смяна на икономическата политика. Политиката на стягане на коланите, или Чаушеску тип политика, е неясна, тя още повече обрича България на бедност, тя забавя икономическия растеж в страната. Не е ясно докога тази политика ще продължи, до коя дупка, има ли още дупка на коланите на българската икономика за стягане. Така че аз лично съм за политика, която да смени фокуса към стабилизиране, консолидиране на българския бизнес, подпомагане на гръбнака на българската икономика. Не може да унищожим всичко в името на едни фиктивни макроикономически показатели. Виждаме, че утре Европа, САЩ или Великобритания ще си решат проблемите с пускане на пресата за печатане на пари. Не, България не стои стабилна. България вече даже не е и на глинени крака. Стабилни стоят някои цифри на хартия, но всичко вътре е изгнило. Изгнил е публичният сектор. Хиляди фирми се закриват, домакинствата са в дълг, няма пари във вътрешната икономика, тя е замряла. Няма бизнес, няма чужди инвестиции, няма кой да дойде да купи "Булгартабак" и всичко това ни обрича на тотална пустиня вътре в икономиката. Как да се развива тази икономика, откъде да дойде търсенето? Така че това е тотално погрешен поглед към икономиката. Това не е стабилност. Това е стабилизиране на бедността. Това е превръщане на бедността в България в хронична и това е страшно за българските граждани и за цялата страна.

Цели отрасли на икономиката продължават да потъват. Едва започнала да изплува, българската икономика отново зацикля, показват данните на националната статистика за юни. В промишлеността ръстът изглежда се забавя, а в строителството кризата не спира да се вихри. Има двуцифрен спад на инфраструктурното строителство, който контрастира с мащабните пиар акции за първи копки на нови пътища. Индустрията отбелязва 2.2 на сто ръст спрямо юни 2010 г., но спрямо май т.г. има спад.

Напоследък българите се въздържат от покупка на битова техника, мебели и други стоки за дома. Спрямо същия период на миналата година търговията в този бранш е намаляла с 4.5 на сто. Свиват се и продажбите на дрехи и обувки. С 1.8 на сто намалява търговията на дребно с автогорива и масла.

Последните световни новини превръщат битката с безработицата и бедността в България в трудно осъществима и по-далечна задача. Дълговите проблеми на САЩ и еврозоната създават климат на нестабилност и недоверие, което заплашва външните пазари на нашите фирми и смалява шансовете икономиката ни да получи така важните за растежа инвестиции. Около това се обединиха вчера политици и икономисти  - отбелязват Румяна Гочева, Драгомир Николов, Диян Божидаров.

Евгени Генчев към Дянков:

- Ако се окаже, че сте сбъркал – как ще продължите?

- Ще продължа да съм министър...

„Например по последни, неофициални данни – ние имаме засега ръст около 2 процента, а Гърция е на -7 на сто”...

„Ние, например аз, ставам всеки ден в 5 и половина до 7 гледам всички борси, международни, какво става във всички държави, в смисъл аз съм много добре информиран, имам много добър екип, който всеки ден ми дава анализ – къде какво става. Така че следим...

Две години в Лукойл Дянков не провери НИ-ЩО.

Две години той не ПРО-КОН-ТРО-ЛИ-РА Лукойл и внезапно се разбърза да въвежда „закон и ред”, да отнема лиценз, да спира производство...

20 години това не е правено – казва Дянков, но и в последните две години не бе направено!

Как тогава половин мандат Дянков проспа законността? Как и на какво основание прибираше данъци от рафинерията?

В Бюджет 2012 ще се вземе от сектор „Сигурност” и ще отиде в образование, здравеопазване,  култура, наука - обясни финансовият министър как отново ще реже от МВР.

„В България и съдилищата, и...” – откога съдилищата са част от сектор „Сигурност”, че май сме „пропуснали” нещо след казаното от Дянков.

Цветанов коментира темата по-късно същия ден, 16 август, когато в качеството си на шеф на предизборния щаб на ГЕРБ представи кандидат-кметове на партията.

"Не Симеон Дянков е този, определя как ще се разпределя бюджетът в страната. Това става с решение първо на българското правителство, а след това и на Народното събрание", каза Цветанов.

Той обясни, че не е гледал изявите на колегата си по телевизията заради катастрофата край Сливница и го разкритикува, че неправилно води разговор по "толкова сериозни въпроси" през медиите.

На въпрос дали има напрежение във взаимоотношенията с Дянков, вътрешният министър отговори: "Е, за какво да има?".

После обясни, че няма как някой да разбере колко струва полицейската работа, ако не е запознат с всички "тънкости".

Журналисти и политици отчетоха поредния сблъсък на двамата вицепремиери – Цветанов и Дянков.

„При тази опозиция – цяло чудо е, че вицепремиерите могат да свършат работата на критиците на управлението, като се изпокарат помежду си” – коментираха наблюдатели пред „Хроники”.

 

Международна борсаПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1684-voynata-na-sanktsiite-i-qzlatnata-kartaq-na-putin

"Намираме се в разгара на международна валутна война, която може да доведе до това да загубим своята конкурентоспособност". Това са думи на бразилския финансов министър Гиду Мантега, произнесени през септември 2010, т.е. две години след разтърсващата финансова криза от края на 2008. По време и след кризата, курсът на еврото към долара падна с 25%, а този на британския паунд - с почти 30%. И макар че първоначално курсът на бразилския реал също падна, впоследствие той възстанови позициите си за по-малко от година, което не може да се каже за еврото и паунда. Драматичните колебания в стойността на валутите могат да окажат съществено влияние върху относителната скорост на икономическия растеж. А когато глобалният икономически растеж е слаб, нараства изкушението да се осъществи девалвация с цел да се отнеме от конкурентите част от глобалния пазар. "Развитите държави търсят начини да девалвират валутите си", твърди в тази връзка и самият Мантега.

Понижаването на стойността на еврото през 2008-2011 беше от ключово значение, тъй като стана причина за последвалите проблеми в еврозоната - между конкурентоспособния Север (в лицето на Германия, Полша, Чехия и Словакия) и по-малко конкурентоспособния Юг (Италия, Испания, Португалия и Гърция). При наличието на слабо евро рязко нарастват икономиките на страните-износителки. А последиците от финансовата криза се отразяват върху по-малко конкурентоспособните членове на еврозоната, застрашавайки кредитоспособността на техните банки и, следователно, устойчивостта на държавните им финанси.

В резултат от това в еврозоната избухна своеобразна "валутна гражданска война", която продължава да се води и днес както в Европейската централна банка във Франкфурт, така и в отделните национални столици. Югът е изправен пред опасността от дефолт и много южноевропейски държави обмислят евентуален отказ от еврото. Северът пък продължава да се съпротивлява на исканията да отпуска помощи без да получи съответната компенсация под формата на сериозно реформиране на хронично неконкурентоспособните южни икономики.

Макар че кризата не е преодоляна и до днес, през 2012 бяха постигнати редица компромиси, даващи възможност да бъде спечелено известно време. Дали това време ще се използва както трябва е много спорно, така че вероятно ни очакват още един или повече "етапи на подпомагане", както и поредната остра криза (или дори поредица от кризи).

Рязка ескалация на глобалната валутна война имаше място през 2012 и в Япония след избирането за премиер на Шинзо Абе, акцентирал в кампанията си върху необходимостта от радикални промени с цел да бъда тласнато напред развитието на японската икономика. Поемайки властта, той без да губи време реши да се възползва от най-очевидното оръжие - девалвацията на националната валута, като само за няколко месеца (между октомври 2012 и февруари 2013) йената беше обезценена с 25%.

Макар че това имаше известно краткосрочно въздействие, общият ефект се оказа по-слаб и нетраен, отколкото се надяваха в Токио. Тогава Японската банка предприе допълнителни марки за по-нататъшно отслабване на йената. Така, в края на 2014 курсът на йената падна с още 15%. Но това не е всичко: сега Шинзо Абе обещава да спре планираното повишаване на данъка върху продажбите и обяви насрочените за декември 2014 извънредни парламентарни избори за фактически референдум относно правилността на радикалната му икономическа политика. По-нататъшното отслабване позициите на йената след това заявление дава основание да смятаме, че финансовите пазари очакваха победата на Абе на изборите на 14 декември, както и, че той ще реализира програмата си докрай.

Толкова мащабна девалвация на йената представлява своеобразна атака срещу японските конкуренти на глобалните експортни пазари и, в частност, на пазарите на високотехнологични индустриални стоки. Германия, Полша, Южна Корея, Тайван и Бразилия са именно в тази група и е очевидно, че слабата йена е сред причините за забавянето в последно време на икономическия растеж в тези страни.

Впрочем, в момента Германия и Полша също водят валутна война и то на цели три фронта - против Япония за по-голям дял от експортния пазар, против САЩ, ЕС и НАТО относно икономическите санкции срещу Русия, плюс още един фронт вътре в самата еврозона, където наскоро двете държави се обявиха против инициативата на Европейската централна банка за количествените улеснения (QE) за закупуване на обезпечени с активи ценни книжа (Аsset-Backed Securities – ABS)*. Сега Германия, Полща и другите държави, оказали се под кръстосания огън на валутната война и войната на санкциите срещу Русия, на свой ред, ще започнат да упражняват натиск върху търговските си партньори и т.н. Съвкупните отрицателни последици от това за глобалните финансови пазари могат да се окажат много сериозни.

Русия, НАТО и "войната на санкциите"

През последните години станахме свидетели на серия от все по-сериозни сблъсъци между съюзниците на САЩ и Русия, като започнем с грузинската война през 2008, последвана от сирийската криза през 2013 и, съвсем наскоро, от кризата в Украйна. Макар че всяка от тези кризи, сама по себе си, беше твърде сериозна, досега те не притежаваха толкова очевидни международни икономически измерения. Едва украинската криза доведе до избухването на своеобразна "война на санкциите", достигнала такова равнище, че да причини реален икономически ущърб не само на Русия, но и на Германия и Полша - двамата най-големи търговски партньори на Москва.

Засега руската икономика се държи сравнително добре, но последните събития ме карат да предположа, че тя е застрашена от дълбока рецесия. По-ниските цени на петрола (а Русия е доста крупен износител) ще ударят сериозно по руската икономика. Нещо повече, предвид спада на стойността на руската валута с повече от 50% през последните месеци, рязко ще нарасне инфлацията на потребителските цени.

Какво би могла да направи Русия в тази ситуация? Твърди се, че Путин подготвя мащабна програма за ограничаване на корупцията и подобряване на икономическата ефективност, но дори ако тя се окаже успешна, реализацията и ще отнеме време и едва ли може да се очаква, че тя напълно ще компенсира въздействието на санкциите. Ако в скоро време те не бъдат отменени, Русия вероятно ще преживее период на икономически сътресения.

За САЩ и НАТО обаче, бедственото състояние на руската икономика е именно това, заради което бе започната и "войната на санкциите" - да бъде нанесен достатъчно голям ущърб на руснаците, което пък да принуди Путин да допусне смазването на бунта в Източна Украйна от правителството в Киев и дори връщането на Крим в състава на украинската държава. Макар и да не съм експерт в тази сфера, ми се струва крайно малко вероятно Путин да се поддаде на подобен натиск. Той е много популярен в Русия и то не само заради продължителния период на стабилен икономически растеж, но и защото го смятат за силен лидер, отстояващ националните интереси на страната. Обикновените руснаци подкрепят етническите си братя в Източна Украйна и Крим и биха изпаднали в шок, ако Москва позволи смазването на бунтовниците. При това, заради санкциите, руснаците са склонни да обвиняват за икономическите си проблеми именно САЩ и НАТО, а не Путин.

Но, ако съм прав, че Путин ще държи на своето в Украйна и ще продължи да бъде изключително популярен, без оглед на неизбежната рецесия, как това би повлияло, като цяло, върху хода на валутните войни? На първо място, то означава, че Германия, Полша, Словакия и повечето други търговски партньори на Москва също ще се сблъскат с рязък икономически спад. При всички случаи това би имало определен политически ефект. В тези страни и особено там, където има слаби правителства и непопулярни лидери, опозицията би могла да се обяви за отмяна на санкциите като целесъобразен начин да дойде на власт. На практика, в Словакия например, правителството вече се обяви против по-нататъшните санкции срещу Русия.

На второ място, това означава, че вместо да стои със скръстени ръце и да страда мълчаливо, Русия ще търси възможност да намали икономическата си зависимост от Запада. Това вече е очевидно, след като Путин осъществи ключови сделки в сферата на енергетиката и военната индустрия с Китай и Индия, както и с редица други държави. Задълбочаването на връзките на Русия с другите държави от групата BRICS и не само с тях, вероятно ще породят загриженост у САЩ, но истината е, че американците могат да направят твърде малко за да попречат на случващото се.

Сред ключовите аспекти на руската зависимост от Запада е глобалното използване на американския долар като основна платежна и резервна международна валута. Затова не е учудващо, че последните руски енергийни сделки с Китай, включително и за изграждането на голям газопровод между двете страни, се финансират и заплащат с китайски юани, а не с долари.

Не само Русия, но и BRICS, като цяло, постоянно изразяват недоволство от ориентираните към долара глобални монетарни конвенции, включително Бретънуудските институции - МВФ и Световната банка. Ето защо неотдавна те пристъпиха към формирането на собствени паралелни институции и подписаха няколко двустранни споразумения за взаимни плащания с техните собствени валути, както и с търговски партньори извън BRICS, с цел да намалят зависимостта си от долара. Но макар че тези инициативи тласкат BRICS и, съответно, глобалната икономика, като цяло, към отказ от долара, самият процес върви бавно и, ако не станем свидетели на международна монетарна криза, вероятно ще отнеме години.

Необходимостта Русия да укрепи своята икономика и валутата си обаче не търпи отлагане. Тя не може да чака постепенната еволюция на международната монетарна система, която да смекчи влиянието на санкциите. Затова нека помислим, какво друго биха могли да направят руснаците в най-близко бъдеще?

Възможна ли е златната рубла?

Всъщност, още навремето Русия обмисля една интересна възможност - да подкрепи валутата си с руските златни резерви. В края на 80-те години, когато се разпада Съветския съюз, рублата се намира в състояние на свободно падане, а инфлацията скача до небето. Русия на практика няма достъп до глобалните капиталови пазари и залага на петролния износ срещу твърда валута в търговията си с другите държави. През 1989 съветският лидер Горбачов кани двама известни американски икономисти в Москва, където те се срещат с висши чиновници, отговорни за икономическата политика на страната, препоръчвайки им именно тязи мярка като най-добрата възможност за стабилизиране на рублата. Единият от тези американски експерти е бившият управител на Федералния резерв на САЩ Уейн Ейнджъл, а вторият е Джъд Уаниски - убеден привърженик на т.нар. "икономика на предлагането" (supply-side economics)**. През 1998 Уаниски си припомня, че е бил "силно разтревожен от икономическия колапс на Русия", затова е решил да напише "статия за това, как тази страна може бързо да бъде стабилизирана, преди да рухне в бездната на пълния хаос". В редакционна статия в "Уолстрийт Джърнъл" той казва следното: "През септември 1989 съветският режим на Горбачов ме покани в Москва, за да обсъдим лансираните от мен нестандартни идеи за това, как СССР би могъл да премине към пазарна икономика. Вярвах, че този процес трябваше да започне с въвеждането на пълно златно покритие на рублата като надеждно средства за обмен, което - както ми се струваше тогава - можеше да стане сравнително лесно. Впрочем, аз и досега мисля така".

Днешната ситуация в Русия е сходна или дори е още по-сериозна от тази през 1989 и 1998. А какво ще стане ако "войната на санкциите" се изостри? Нещата вероятно ще се влошат още повече. Дали президентът Путин и водещите му съветници са наясно с описаната по-горе възможност? Може ли златното покрие да се окаже приемливо решение за стабилизирането на националната валута и икономика на Русия? Според мен, това е напълно възможно. Доколко вероятно е обаче, управляващите в Москва да предприемат подобна стъпка?

За начало, нека анализираме международния контекст. Ако днес Русия реши да въведе пълно златно покритие на рублата, това би било много по-адекватна политическа стъпка, отколкото през 1989 и 1998, когато руското правителство е много по-нестабилно и непопулярно, а икономиката на страната е далеч по-слабо интегрирана с тази на Китай, Германия и други водещи държави. Нещо повече, през последните години Русия натрупа огромни златни резерви, които - с оглед на сегашните пазарни цени, биха покрили гигантските 27% от цялата парична маса в рубли. Това е много високо ниво, което далеч надхвърля първоначално установения от Федералния резерв на САЩ минимум за златното покритие. Освен това, независимо от санкциите, Русия продължава да е голям нетен износител, затова руските златни резерви, по дефиниция, най-вероятно ще продължат да нарастват, а не да намаляват.

Тази увереност се подкрепя и от сравнително ниския дълг на руската икономика. След като не се налага обслужването на гигантски дълг, няма кой знае каква нужда и от изкуствено "напомпване" на националната валута. На практика, в момента руските лихвени проценти варират около 10% (всъщност, през декември 2014 те скочиха до 17,5% - б.р.), което означава висок относителен приход от вложенията в рубли. Представете си сега, какво би станало, ако рублата се конвертираше в злато, а лихвените проценти по рублевите вложения си останат на 10%-но ниво. Това би означавало почти безрискови арбитражни сделки, основаващи се на 10%-ната разлика между рублата и златото.

Готов съм да се обзаложа, че при подобно развитие голям брой международни инвеститори ще побързат за продадат известно количество злато, долари или други валути, за да купят рубли, гарантирайки си добра печалба от разликата в лихвените проценти. Това би укрепило позицията на рублата, като е възможно тя да повищи курса си спрямо долара и другите валути, които нямат златно покритие. Естествено, след това лихвените проценти на вложенията в рубли ще паднат, вероятно до доста ниско равнище, гарантиращо постигането на необходимия баланс. Тази схема би могла да сработи и през 1989 и през 1998, но е много по-вероятно да сработи именно днес.

Златната рубла като катализатор на глобалното завръщане към златния стандарт?

Струва си обаче да разгледаме още един аспект, а именно възможното влияние, което подобна политика би оказала върху долара и международната монетарна система. Нека си припомним, че доколкото доларът продължава да бъде основната световна резервна валута, огромно количество долари се въртят в икономиките на другите държави, формирайки основната маса от валутни резерви на местните централни банки. Именно това отчасти позволява на американското правителство и на американската икономика, като цяло, да се финансират при наличието на толкова ниски лихвени проценти. Но, при равни други условия, ако доларът неочаквано се сблъска с конкуренцията на някоя стабилна и гарантирана със злато валута, изглежда много вероятно, че централтните банки ще прехвърлят поне известна част от доларовите си резерви  в носещи приходи, обезпечени със злато рубли. Държавите, които внасят петрол от Русия ще имат допълнителен стимул да го направят, защото ще могат да плащат за този внос с рубли, избягвайки санкциите. В очакване на окончателната интернационализация на рублата, спекулантите (или инвеститорите), допълнително ще ускорят с действията си този процес, гарантирайки си добри доходи в течение на доста продължителен период от време.

Първоначално, очакваният в резултат от това  натиск за повишаване на лихвените проценти в САЩ едва ли ще бъде особено силен, но дори и слабото им повишаване ще породи сериозни проблеми за американската икономика, която е изключително зависима от нисколихвените кредити. Тоест, нарастването на лихвените проценти ще бъде бавно, като Федералния резерв вероятно ще се опита да го компенсира, възобновявайки политиката на "количествени улеснения" (QE), но това само би наляло още масло в огъня, провокирайки агресивна продажба на долари на чуждестранните валутни пазари. В рамките на екстремалния (но едва ли възможен) сценарий, доларът може напълно да загуби статута си на резервна валута, което би било ужасна катастрофа за американската икономика. Макар че рязкото отслабване на долара с течение на времето би могло да съдейства за нарастване на конкурентоспособността и на американския износ, то би ликвидирало реалната международна покупателна способност на долара (например при закупуването на петрол и други ресурси) и би довело до галопираща инфлация на потребителските цени. Съвкупният отрицателен ефект от повишаването на лихвените проценти, влияещи върху икономическия растеж, и повишаването на потребителските цени заради инфлацията, ще доведе до това, че стагфлацията от 70-те години на миналия век ще ни изглежда като детска игра.

Както посочвам в книгата си "Златната революция", ако доларът загуби своя статут на резервна валута това би имало дългосрочни последици за международната монетарна система. Макар че обезпечената със злато рубла би могла, до известна степен, да отправи предизвикателство към долара, не е реалистично да смятаме, че икономика с мащабите на руската, е в състояние да поддържа доминираща глобална резервна валута. Доста по-вероятно е, при евентуално намаляване дела на долара, едновременно няколко алтернативни валути да започнат да се използват като резервни. Което пък може да доведе до интересно развитие. При равни други условия, когато една валута придобие статут на резервна, това автоматично укрепва позициите и, което може и да не отговаря на интересите на някои експортно ориентирани икономики.

Ето защо, "развенчаването" на долара няма да сложи край на валутните войни, а по-скоро, ще ги изостри, тъй като големите държави, една след друга, ще се опитат да компенсират слабостта на долара, отслабвайки, на свой ред, собствените си валути. Подобни "надпревари към дъното" се наблюдават през 20-те и 30-те години на миналия век, приключвайки през 1934 с директивата на американския президент Рузвелт за почти 60%-на девалвация на долара. Не бива да забравяме обаче, че по онова време доларът все още има златно обезпечение и може да разчита на потенциала на най-мощната, в много отношения, световна икономика.

Днес нещата не стоят по този начин. Глобалната икономика стана по-мултиполярна, при това европейската и китайската икономики вече са почти равни на американската. Освен това САЩ са обременени с огромен вътрешен и външен дълг, което увеличава риска от понижаване покупателната способност и възможна бъдеща девалвация. Днес само 2,3% от доларовата парична маса са обезпечени със злато. Тоест, САЩ вече не са "монетарния хегемон", гарантиращ световната резервна валута. Но, тъй като всяка от големите икономики е обременена със собствен дълг и други финансови проблеми, които трябва да се решават по някакъв начин, нито една основна валута не е в състояние да замени долара в качеството му на изключителна резервна валута. Това означава, че глобалната монетарна система е твърде нестабилна и доларът едва ли е единствената валута, застрашена от спад на позициите си и девалвация. Теорията на игрите ни подсказва, че "надпреварата към дъното" е очевидна възможност и не е ясно, дали в рамките на тази надпревара доларът ще играе ролята на лидер или на догонващ.

Според мен, подобна комбинация от икономическата мултиполярност и нестабилността на сегашния глобален монетарен баланс, най-вероятно, ще доведе до частично (ако не и до пълно) връщане към златния стандарт, което ще бъде съпроводено с рязко нарастване на цената на златото. Златото е идеалния начин държавите да решат проблема с търговските си дисбаланси в един свят, в който липсва доверие към валутната стабилност. Акумулирането на резерви, които сумарно могат да бъдат обезценени от търговските партньори в хода на валутната война, не е разумна политика. В същото време обаче, все нещо трябва да изпълнява ролята на резервни активи, ако приемем, че търговията все пак ще продължи. Струва ми се, че именно златото е това "нещо", тъй като златните запаси са стабилни и то не може да бъде произволно девалвирано. Ето защо именно златното обезпечаване на валутите може да гарантира международната търговия.

Онези, които познават събитията, случили се през 70-те години на ХІХ век, са наясно, че днес са налице сериозни паралели с това важно десетилетие. Тогава, след обединяването на Германия и възстановяването на САЩ от разрухата по време на Гражданската война, двете икономики започват бързо да догонват тази на Великобритания. Япония пък стартира процес на индустриализация. В онзи мултиполярен свят спонтанно (т.е. без намесата на официалната дипломация) възниква класическата система на златния стандарт, която в течение на десетилетия поддържа най-бързия и устойчив (както твърдят експертите) глобален икономически растеж в цялата история на човечеството.

Възможно ли е Путин да разиграе "златната карта"?

Нека обаче се върнем към Русия, абстрахирайки се поне за малко от предубедените западни прогнози. Истината е, че Путин вероятно е направил за своята страна повече, отколкото който и да било друг съвременен лидер на голяма държава. Да, в някои отношения той може да ни се струва "автократично настроен", но дали някой би могъл да посочи поне една голяма развита държава, която никога да не е била управлявана от някой "автократ" (да не забравяме например, че САЩ започват съществуването си по времето на крал Джордж ІІІ, заимствайки своето законодателство и политическата си култура от Британската империя). Под ръководството на Путин Русия съхрани териториалната си цялост, която беше поставена под въпрос през цялото първо десетилетие след колапса на Съветския съюз. Освен това тя запази впечатляващите си военни възможности да зашити своите обширни граници (макар те да не и позволяват да претендира за световна доминация). Икономиката и демонстрира бърз растеж и, макар че продължава да е силно зависима от природните ресурси, започва постепенно да се диверсифицира (впрочем, тук е мястото да си припомним, че европейците дълго време смятат младите Съединени щати за "суровинно зависима икономика"). Русия изгради стабилни икономически и политически връзки не само с държавите от BRICS, но и с много малки икономики в Евразия, както и с други държави по света. Тя има сравнително малък акумулиран национален дълг, а това означава, че той няма да бъде пречка пред бъдещия и икономически растеж, както е в случая със САЩ, ЕС или Япония например. Освен това Русия разполага с благоприятстваща развитието и данъчна система с 13%-ов подоходен данък. Да, тя си остава икономически нееднородно общество, но пък вече знаем, какво се случи с неравенството в развитите икономики през последните десетилетия, а не само след глобалната криза от 2008.

На фона на тези постижения на Путин като лидер, не може да не се отнасяме към него сериозно и следва да обърнем по-голямо внимание на твърденията му, че иска да сложи край на "диктатурата на долара". Тоест, напълно възможно е той наистина да разиграе "златната карта", която крие в ръкава си, като така ще се опита да убие с един куршум два заека: от една страна ще укрепи рублата и руската икономика, а от друга - ще свали долара от трона му. В резултат от това можем да станем свидетели на известен период на международен монетарен и съпътстващ го икономически хаос, но тъй като Русия и без това е подложена на сериозни санкции, тя няма кой знае какво да губи. Възможно е Путин да стигне до извода, че именно сега е моментът за подобна решителна стъпка. Дори ако приемем, че той вече си е извоювал собствено място в руската история, помислете само как ще го възприемат в световната история ако действително стартира процес, който в крайна сметка да се увенчае с връщането, под една или друга форма, към световния златен стандарт!

---------------------------------------------------------------------

Бележки:

* Те се образуват като приходите от кредитите, като например тези от ипотечните заеми или от кредитните карти, се комбинират и се предложат за продажба като нов актив на инвеститорите, търгуващи с финансови инструменти с фиксиран доход.

** Икономика на предлагането е школа в макроикономиката, според която икономическият растеж може най-ефективно да бъде постигнат чрез понижаване на бариерите за производството (предлагането) на стоки и услуги, като например се понижава данъкът върху дохода и капиталовия данък, и посредством осигуряване на по-голяма гъвкавост чрез намаляване на регулациите. Според икономиката на предлагането, при това положение потребителите ще се възползват от по-ниските цени на стоките и услугите.

----------------------------------------------------------------------

* Авторът е британски икономист, бивш директор в лондонските филиали на Deutsche Bank и Lehman Brothers, автор на бестселъра "Златната революция: как да се подготвим за въвеждането на нов световен златен стандарт"

 

Експертен форум

Форумът се състоя на 9 юли, 2011 г.
Организатор на експертния форум е Секция "Социологически науки" към Съюз на учените в България. Съорганизатор е Конфедерацията на независимите синдикати в България. Медиен партньор: „Търговски вестник”.
За участие в дискусията бяха поканени поименно група учени от академични институции, които през последните месеци са изразили в медиите и специализирани издания свои позиции по темата за Пакт „ Евро-плюс”.
По-долу помествам моите "Встъпителни бележки", както и формулираните въпроси за дискусия на експертния форум

Встъпителни бележки

1.Пакт „Евро плюс” вече е задвижен по процедура, приета от ръководителите на държавите, дали съгласие да участват в тази инициатива. Приет е и рамковият документ - Проектодоговор за създаване на „Европейски механизъм за стабилност /ESM/”. Този документ конкретизира условията и параметрите за участие на страните в ESM, заявени на предишни форуми на ЕС в периода февруари-март 2011 г.

2.Между двете инициативи има принципна разлика:

- Пакт „Евро плю” е политически инструмент /според твърдението на представители на българското правителство!/;
-ESM /както става ясно от приложените рамкови документи, и по-конкретно от Проекто-договора/, се отнася пряко само до 17-те страни, членки на Еврозоната.

Въпреки това България, чрез своите представители в ЕС и ЕКОФИН, е дала съгласие да партнира и в двете инициативи, като е поела конкретни политически, финансови и институционални ангажименти.
За съжаление досега българската общественост не е информирана в подробности, за поетите ангажименти от името на нашата държава

-Опит за по-широко обсъждане беше направен в края на миналата седмица /30 юни-4 юли, 2011г./. , но това се случи на форуми с подбрани експерти от средите на пазарните фундаменталисти и, с участието и на неколцина депутати с „подходящ” профил;

-Като цяло парламентът беше игнориран /не е искано неговото предварително съгласие!/, а опозицията демонстрира учудваща пасивност по темата за новите брюкселски начинания на управляващото малцинство.

Всичко това породи редица съмнения и въпроси, особено що се отнася до възможните финансови рискове и-на фона на задълбочаващата се криза в Еврозоната, относно ефектите/ползите за България от включването и в Пакта . Тази скептична/критична позиция се подсилва и от факта, че в Европарламента, с изключение на фракцията на христяндемократите, бяха изразени сериозни резерви към генералната ориентация за твърди бюджетни ограничения и брюкселски дирижизъм, които в крайна сметка имат процикличен характер /визирам позицията на социалистите, зелените, националистите и др./;

3.Следвайки даденото предварително съгласие, правителството на ГЕРБ направи опит изпреварващо да реализира своите ангажименти, внасяйки в парламента проект на закон за промени в Конституцията на България /известните три поправки, които биха позволили да се въведе т.нар. Фискален борд/.Този опит се провали поради отказ на повечето парламентарно представени сили, президента и социалните партньори да подкрепят конституционните промени.

По-внимателното запознаване с откъслечните изказвания на лидери на партии, представени в парламента показва, че ГЕРБ изпадна в изолация по въпроса за присъединяването на България към Пакт „Евро плюс”. Това неблагоприятно обстоятелство изглежда е отчетено от „мозъчния център” на правителството, защото в поредица от изявления в медиите се наблягаше на факта, че финансовите приноси на България и други по-бедни страни ще бъдат занижени и отложени във времето.

4.Неуспехът принуди правителството да смени тактиката. Същите предложения, целящи да закрепят по конституционен път твърди фискални ограничения /прагове за бюджетния дефицит, публичните разходи и недопускане на промени в преките данъци без квалифицирано мнозинство/ бяха прокарани – чрез промени в Закона за бюджета.
Така на практика българското правителство, без страната да е член на Еврозоната, демонстрира изпреварваща готовност да работи по правилата на Пакт „Евро плюс” и ESM.

5.Някои от поетите ангажименти обаче поставят под въпрос постигнати договорености между социалните партньори у нас и несъмнено ще предизвикат ревизия на оповестените през 2010 г. антикризисни мерки. По-конкретно:

  • ангажиментът за замразяване на пенсиите и заплатите до 2013 г.;
  • ангажиментът за обвързване на растежа на заплатите само с един показател-производителността на труда;
  • ангажиментът за нова пенсионна реформа, която очевидно предвижда сериозно повишаване на възрастта за пенсиониране - по-рано от вече фиксираните срокове за действие на тези промени и др.;
  • ангажиментът за синхронизиране/координиране на данъчните политики, което може да елиминира смятаното за единствено конкурентно предимство на България: рекордно ниските ставки на корпоративния данък и регресивния /плосък данък върху доходите на физическите лица и т.н.

6.Промените в Закона за бюджета, както и одобрените на 20-21 юни т.г. документи от ЕКОФИН, са нова стъпка в осъществяването на намеренията на българското правителство да следва консервативната политика на твърди бюджетни и фискални ограничения, да прилага наложените от група богати държави в ЕС “austerity measures”, да циментира тази стратегия и я направи задължителна и за следващите правителства.

7.Особен интерес представляват препоръките за България, приети на европейския форум през юни т.г. Очевидно те са направени въз основа на двете актуализирани програми, представени в Брюксел през пролетта на 2011 г. от правителството на България: Конвергентната програма и Програма за реформи /виж сайта на "Европа 2020"/. Очевидно, директно поетите ангажименти от представителите на България на срещите в Люксембург и Брюксел, също са дали основания да се формулират оценки и отправят препоръки, които сегашното и следващите правителства са длъжни да изпълняват.

Както се вижда от „Препоръки на Съвета...”, приети на 7 юни т.г., най-критични са оценките и препоръките към България в следните области на икономическата, финансовата и социалната политика:

  • кризисното състояние на пазара на труда: липсата на ефективно работещи/ активни форми за заетост и ниското качество на услугите, предлагани от институциите на пазара на труда;растящата безработица, особено сред младите и ромите и др.;
  • бедността и неравенството. България продължава да дърпа назад ЕС с драстично високото равнище на подоходно неравенство и бедност / в България делът на хората, изпитващи материални затруднения е 41,9% при 8,1% средно за ЕС/. Тук данните и оценките на ЕК очевидно се разминават с тези на българското правителство и др.;

* * *

8.При така създалата се ситуация възникват поредица от въпроси, около които е уместно да се структурира експертния дебат:

8.1. Доколко легитимни от конституционна гледна точка са поетите ангажименти от българското правителство за присъединяване към Пакт „Евро плюс”и партньорство чрез ESM. По- конкретно: какви са ползите за България от тези твърди обвързаности, при положение, че тя не е член на Еврозоната?

8.2. Може ли България да си позволи поетите финансови ангажименти, които с държавните гаранции вероятно ще надхвърлят 6 милиарда евро в средносрочен план ? /уточнение: тази сума се оспорва от правителството на България; досега обаче пред парламента и обществото не са представени официални разчети за бъдещите финансови задължения на страната;”признават” се само 350 Милиона евро, които страната трябва да плати като стартова вноска, както и 3,5 милиарда евро, които следва да гарантираме след 12 години!/;

8.3. Какви са основанията България /както и други страни от Източна Европа/ да не бъде допусната до функционирането и управлението на ESM /т.е. те ще дават паричен принос, но няма да имат право на глас при решенията за отпускане на заеми на нуждаещите се страни /;Какви алтернативи имат дискриминираните /периферни страни? Реалистично ли е да се мисли за синхронизиране на тяхната позиция? И обратно, има ли вероятност богатите страни да свият границите на Еврозоната и да формират т.нар. Евроцентър ?/опция, която вече се коментира от независими наблюдатели; нейната реализация ще прати България от периферията назад, в предверието на европейската икономическа зона/;

8.4. Как ще реагират социалните партньори в България /най-вече синдикатите/ при предстоящите неизбежни ревизии на вече постигнати национални споразумения в областта на политиката на доходите, пенсионните и административни реформи и пр.? Реалистично ли е да се очаква, че влиятелното лоби на пазарните фундаменталисти ще се съгласи България да се върне към европейския модел на данъчни и осигурителни политики ?/ което означава да се загубят позиции и привилегии, извоювани след повече от десетилетие лобистки , експертни и политически усилия/;

8.5. Каква трябва да бъде легитимната парламентарна процедура за окончателното решение на България, свързано с Лисабонския договор? Необходим ли е национален референдум?

8.6. Каква да е позицията на България при евентуален –втори- неуспех на приетите в рамките на ЕС мерки за финансова и банкова стабилизация в Гърция/т.нар. втори пакет/-при положение, че гръцките банки контролират над 30 % от българския пазар?

 

Гърците недоволстваха, че ще им отрежат от заплатите и пенсиите, но там сравнено с българските пенсии има какво да се реже... А има и да остане за достойно съществуване - храна, лекарства, дрехи, пътувания.

Българските пенсионери бяха подиграни от един самопровъзгласил се за добър финансист - с някакви жалки добавки – добавка към вдовишката пенсия/5-6 лева/, добавка към минималната работна заплата – а другите пенсионери, както и тези с инвалидна пенсия – останаха с мизерните си средства.

Ще има ли отражение кризата в Гърция у нас – няма как да няма, тъй като грацките банки държат 25 на сто от банките в България. Анализ на Уникредит Булбанк посочи, че кредитите у нас са скъпи заради инфлацията, задлъжнялостта и Гърция.

Защо наблягам  на тези три фактора, защото с Гърция ни плашат, а по-нататък ще стане ясно, че няма причина това да се случва.

За сравнение на тези, които говорят, че  се налага да търпим, за да не станем като Гърция ще цитирам следното:

Жп машинист в Гърция получава 4000 евро заплата, а за задължението да си мие ръцете по време на работа – 400 евро всеки месец.

Инфлацията е факторът, който задължава българското правителство в лицето на финансовия си министър да индексира съответно на 1 юли пенсиите.

Какви са жестоките ограничения, които наложиха на Гърция? Намаляване на разходите на държавата с 14 милиарда, въвеждане на данък „Солидарност”, с който ще се облагат високите бюджетни заплати, както и доходите на милионерите.

Намалява се прагът на необлагаемият минимум – от 12 000 евро – на 8 000 евро.

Увеличава се данъкът за луксозните стоки, коли, къщи, резиденции и вили.

Държавата планира да премахне 150 000 работни места в администрацията на държавата. В Гърция започва сливане на броя на болниците и училищата – за да се постигнат икономии в областта на образованието и здравеопазването.

Очаква се от бюджета за здравеопазване в Гърция да бъдат орязани над 500 милиона евро...

В България без да е налице гръцка криза - криза се предизвиква непрекъснато от правителството

Тук ще сравня случващото се в България: у нас безработицата се увеличи и премина критичната точка.

Сливането в България бе в областта на културата – опери се сляха с балетни трупи или оркестри, самоцелно се строят музеи, при положение че има подходящи сгради, които биха могли да бъдат преустроени за същата цел.

В България без да има криза, от бюджета за здравеопазване бяха прехвърлени 400 милиона от миналата, 2010 година в бюджета за тази година – а министърът на финансите заблуди гражданството, че 2011 година е дал 400 милиона ПОВЕЧЕ за здравеопазване.

В България противно на европейските препоръки бе сложен кръст на науката, БАН е на доизживяване, закриха се училища и страната е на прага на безпрецедентна разпродажба под формата на приватизация и продажба на безценица на държавни дялове от печеливши дружества. Продават се държавни имоти зад граница.

Гърция, за първи път от последните 30 години ще намали военните разходи, въпреки че е член на НАТО. Ще се орежат 1 млрд и 300 милиона долара, а от анулиране на военни поръчки, ще се спестят 800 милиона долара...

Бойко Борисов получи похвала от един генерал от НАТО, за това, че въпреки тежките финансово-икономически условия, въпреки безработицата и кризата, които душат страната – правителството дава пари за оръжие и въоръжава армията!

В същото време правителството на Борисов финализира доставката на верижни машини, камиони и автомобили, някои от които с кожен салон с марката „Мерцедес”, както бе изнесено в медиите!

Сега ли беше времето, в условия на криза, българските военни да получат камиони, джипове, автомобили с кожен салон?!

Българинът е търпелив – месеци наред назначеният за министър на финансите Симеон Дянков говореше, отричаше се от думите си, мажеше и измисляше различни варианти за вдигане на пенсиите и заплатите, въпреки че в кодекса за социално осигуряване това е посочено, че трябва да става на 1 юли, като индексация!

Дянков за пореден път демонстрира, че законите в тази страна за него не важат и вдигна единствено добавките към вдовишките пенсии, дискриминирайки другите пенсионери и то, забележете, от 1 септември!

Ето какво пише в КСО:

Чл. 100. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 112 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 104 от 2005 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.) Пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на сбора от 50 на сто от нарастването на осигурителния доход и 50 на сто от индекса на потребителските цени през предходната календарна година.

Над 500 милиона неизплатени на бизнеса вече две години, закъснения с месеци на връщането на ДДС, 1 милиард междуфирмена задлъжнялост – по дадни на Евростат България е сред страните в ЕС с най-висок ръст на безработицата през май.

Безработните не плащат данъци, осигуровки, т .е. удря се по бюджета.

Фискалният резерв към 31 май 2011 г. възлиза на 5,0 милиарда лева. Това съобщиха от Министерство на финансите, което ако е коректно посочено звучи твърде зле.

Къде се дянаха 2,5 -3 милиарда от фискалния резерв?

Дянков си позволи да казва, че вдовишките пенсии се вдигат с

Истината е, че от 1 септември минималната работа заплата се увеличава с 30 лева, а добавките към вдовишките пенсии се вдигат с 6,5 на сто.

Дянков си позволява да циркулира между парламента и министерския съвет, за да променя Кодекса за социално осигуряване, да променя Конституцията и какво ли още не...

Спасителят на дъното

С това, че поех цялата отговорност и ГЕРБ като партия направи правителство, спасихме България от варианта Гърция, Португалия и всички останали. Това каза премиерът Бойко Борисов пред журналисти в коментар на двете години управление на ГЕРБ, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

„Само през последните три дни - финансирането на завода за битови отпадъци, 300 млн. вчера ни завериха сметките за жп линията Пловдив – Бургас, 500 млн. ни завериха сметките с метрото, близо един милиард сме вкарали само за няколко дена в сфера, в която знаете, че еврофондовете бяха спрени”, каза още премиерът.

„По силите на премиера Бойко Борисов е да ни спаси единствено от несъществуваща опасност”, заяви в сряда в парламента съпредседателят на Синята коалиция Иван Костов.

"Премиерът твърди, че е спасил България "от варианта Гърция, Португалия и всички останали". Изглежда, никой не му е обяснил, че днес Гърция се спасява от неплатежоспособност, защото не може да обслужва външния си дълг. Гърция е богата страна, с развита икономика и фирмите и банките й нямат нужда от спасяване. Това личи от добре работещите гръцки банки в страната", каза Костов, огласявайки декларация от името на Синята коалиция по повод двегодишнината от спечелването на парламентарните избори от ГЕРБ.

"България от 13 години не е имала и няма проблем с платежоспособността си. Делът на нашия публичен дълг спрямо БВП е по-малък от 15 на сто и това не е заслуга на ГЕРБ. Така че, единственото нещо, от което е било по силите на г-н Борисов да ни спаси, е несъществуващата опасност", продължи лидерът на ДСБ.

"ГЕРБ дойдоха на власт с голяма подкрепа, поемайки ясни и конкретни ангажименти за реализиране на антикризисна програма. Синята коалиция подкрепи тези намерения. В условия на криза на България й бе необходимо стабилно управление, излизане от кризата, повишаване доходите на българските граждани, растеж и модернизиране на българската икономика, бяха необходими реформи, беше необходимо възстановяване на европейското финансиране", посочи Костов.

"Две години по-късно, България е последна сред европейските страни по жизнен стандарт и по качество на живот, не излизаме от кризата, влизаме в период на депресия, доходите са замразени, безработицата е 11-12 на сто, фалира или замразява дейността си значителна част от малкия и средния бизнес, драматично спаднаха инвестициите в страната и макар и най-нуждаещи се най-лошо усвояваме европейската финансова помощ. Единствените, които реализират огромни печалби са българските монополи”, продължи бившият премиер.

Той допълни, че затова две години по-късно ГЕРБ са изгубили политическото доверие в парламента. "Днес ГЕРБ е в политическа изолация и управлява с неясна подкрепа на "независими" народни представители”, каза той.

Единственото, от което премиерът Бойко Борисов е спасил България, е нещо, което не съществува - за разлика от Гърция, България няма проблем с външния си дълг и платежоспособността си и то не е заради правителството на ГЕРБ. Това заяви лидерът на ДСБ Иван Костов, който от името на парламентарната група на "Синята коалиция" направи декларация във връзка с две години от парламентарните избори през 2009 г.

Гърция протестират на площада пред парламента. Там винаги протестиращите държат един плакат с надпис: „Крадци” и той е насочен към политиците.

Минималната работна заплата в Гърция към януари 2011 беше 862, 82 евро. Тя ще се намали с 20 на сто и ще бъде около 600 евро, което прави 1200 лева.

Гърците протестират за мерките, които бяха приети и наложени.

Ние чухме, че минималната работна заплата ще се увеличи от 240 на 270 лева – но ние мълчим и търпим, въпреки че това подаяние ще влезе в сила от 1 септември!

Разликата е пет пъти.

Социалната пенсия у нас е 60-7- лева, минималната – около 160 лева. Докато минималната пенсия в Гърция беше 550 евро.

Досега държавните служители в Гърция са се пенсионирали на възраст 52 години и са вземали пенсия за всяко работно място на което са работили.

„Ние, на братския гръцки народ трябва да максимално да помогнем” каза Спасителят на дъното когато беше в Брюксел.

Спасителят нарече Тройната коалиция негодници, след като му оставихая 8,2 млрд резерв, сега на преполовения мандат резервът е към 5 милиарда, ако може изобщо да се вярва на Симеон Дянков, но повтарям: това върви към критичния минимум.

В България има фонд за гарантиране на вложенията на българските граждани в банките и този Фонд би трябвало да е поне 450 милиона.

Според опозицията управниците са изхарчили поне 4 милиарда лева, а освен това България имала дълг от 2 млрд, който бил емитиран от страната.  Към края на юни Борисов призна, да, ние сме вземали от Резерва за магистрали, но като ни дадат парите от Брюксел - ще ги върнем.

Това не е ли рискова стъпка спрямо Резерва? Не е ли нарушение на бюджетната дисциплина, не трябваше ли със санкция на парламента и съгласие – да бъдат взети пари от Резерва за магистрали. Никой не си направи труда да попита парламента и парите са били взети.

Тук изниква още един въпрос: в бюджетаима заложени пари за магистрали – къде отидоха тези пари, има ли отчет за какво бяха похарчени, за да се посяга на Резерва?

Правителството НЕ строи магистрали, строят частни фирми – парвителството организира търг по Закона за обществените поръчки и след това няма отношение към изгражданите на магистралите.

Правителството не строи магистрали. Работата на правителството е да организира търговете, да осигу,ри проектната документация, да възложи строежа, да осигури финансиране - има си фирми спечелили търговете, има си строителен надзор, който инспектира компетентно.

Той казва: „Аз ще инспектирам магистралите на 30 дена.”  Той какъв е, та да инспетира магистралата?

Борисов казва: той Станишев никога не е строил магистрали и не разбира. А какво разбира Борисов от строеж на магистрали оаткъде е натрупал опит: от Симеоново, пожарникарския факултет, от каратето, от МВР когато беше Главен секретар или от кметството?

Увеличената контрабанда източва пари бюджета. Бизнесът умира от рекет, бюрократични спънки, пречките, които му налага администрацията – как да дойдат гръцки бизнесмени да инвестират у нас? Заради ниските данъци ли?

В Кипър също може да се инвестира изгодно – най-големия чуждестранен инвеститор в Русия е Кипър – въпреки, че българският финансов министър тръби, че е удържал най-ниски данъци и това било изгодно за инвеститорите.

Как да дойде и се развива в България чуждестранен бизнес, след като българският бизнес е на колене? От корупция, от разрешителен режим, от невръщане на ДДС, от рекет анонсиран с проверки, от натиск от различни институции – това, което пречи на българския бизнес няма как да не се случва на чуждестранния.

Дали сме по-добре от Гърция?

 

Публикацията ни е предоставена от сайта на проф. Крюстьо ПЕТКОВ, партньор на сайта „Хроники”

http://www.kpetkov.eu/node/222

На 21 юни 2011 г. в Брюксел се състоя редовно заседание на ЕКОФИН. На форума министрите на финансите на страните, членки на ЕС, са дали съгласие да се задейства процедурата по стартиране на Договора за Европейския механизъм за стабилност - постоянният механизъм за подпомагане в еврозоната, който ще започне да функционира от средата на 2013 година и ще възлиза на 700 млрд. евро.

Следователно става дума за огромни средства, които всяка страна /бедна и богата, централна и периферна/, е длъжна да плати, за да влезе в действие стратегическият План "Евро плюс". Неговата цел е да разпредели тежестите по спасяването на застрашените от фалити страни:Гърция, Ирландия, Португалия и- евентуално-следващите жертви на дълговата криза в Еврозоната.
На сайта на Министерството на финансите няма да намерите детайлна информация: първо, какви конкретни финансови задължения е поела България; второ, какво влияние ще има тя в управлението на новия механизъм за финансова стабилизация, който натрапиха богатите държави /Германия, Франция/ на останалите членки на общността.
Някои наблюдатели смятат, че вече е късно да се дискутира и оспорва този безпрецедентен акт на укриване на истини от българската общественост, каквато е тази със задкулисното съгласие бедна България да стане донор на държави от Еврозоната, чиито политически и финансов елит е натрупал астрономически дългове зад гърба на своите народи. Не е късно - сега е времето да бъде изобличена и озаптена компрадорската олигархична прослойка, която узурпира властта в България през последните 1-12 години,взимайки решения зад гърба на парламента и в противоречие с конституцията на страната.Не е късно, защото до лятото на 2013 г., когато ще се задейства новият механизъм за стабилност, парламентите на всяка страна, присъединила се към него, ще трябва да вземат легитимни решения за промяна в националните законодателства и в Лисабонския договор! Ще намери ли кураж следващият български парламент и новото правителство, което се задават, да спрат авантюрата на днешните управници?
Затова продължавам дискусията, която започнах още през февруари-март т.г., когато за първи път оповестих информация за финансовия капан, в който натика България правителството на ГЕРБ.

Двете истини за форума на ЕКОФИН!

Спестената истина е на сайта на МФ на Р България. Ето какво е съобщението на пресцентъра, което изглежда задоволи парламента /защото никой там не поиска обяснение за поетите ангажименти от българския представител в Брюксел/. За правителството да не говорим - то, на върволица, следва своя единоначалник при маратонските му предизборни обиколки в провинцията и столицата, наситени с рязане на ленти на откриващи и закриващи се строителни обекти, религиозни ритуали, спортни прояви, целеви инспекции, сватбени тържества, кучешки експозиции и пр.

---------------------------------------------------------------
Прессъобщение на МФ:

ЕКОФИН ПОСТИГНА СЪГЛАСИЕ ПО ПАКЕТА ЗА ИКОНОМИЧЕСКО УПРАВЛЕНИЕ
21.06.2011

На провелото се вчера, 20 юни, заседание на Съвета на ЕС по икономически и финансови въпроси (ЕКОФИН) в Люксембург финансовите министри от Европейския съюз постигнаха съгласие по шестте законодателни предложения за укрепване на икономическото управление. На заседанието на ЕКОФИН България беше представлявана от заместник-министъра на финансите Боряна Пенчева.

Част от предложенията са насочени към укрепване на финансовата и макроикономическата стабилност на държавите от еврозоната, а останалите се отнасят до засилване на макроикономическия надзор с цел своевременно преодоляване на потенциални дисбаланси. Предложенията предвиждат и санкции за държавите от еврозоната за прекомерна задлъжнялост и недисциплинирана фискална политика. На Европейския парламент се предлага да утвърди санкция по Пакта за стабилност и растеж в размер до 0.2% от БВП, която се предвижда да постъпва в Европейския стабилизационен механизъм. Депозитът, съответно глобата, за държавите от еврозоната за допуснати макроикономически дисбаланси се предлага да бъде 0.1% от БВП.

ЕКОФИН прие декларация, с която покани Европейската комисия да приключи възможно най-скоро дизайна на индикатори по механизма за ранно предупреждение за проследяване и корекция на макроикономическите дисбаланси. ЕК пое ангажимент и следва да отчете спецификата на „догонващите икономики", сред които е и България, при избора и икономическия прочит на индикаторите. Същата позиция бе устойчиво защитавана от България в хода на преговорите по досието.

На заседанието си Съветът утвърди специфичните препоръки за икономическите политики на държавите-членки на ЕС в рамките на първия Европейски семестър. Страната ни изрази удовлетворение от подхода на Европейската комисия, която отрази българските коментари и бележки по препоръките.

Министрите на финансите от ЕС постигнаха още съгласие по Договора за Европейския механизъм за стабилност - постоянният механизъм за подпомагане в еврозоната, който ще започне да функционира от средата на 2013 година и ще възлиза на 700 млрд. евро.

В рамките на заседанието бе проведен ориентировъчен дебат по регламента за дериватите и пазарните инфраструктури. Досието се разглежда като приоритетно и с голяма политическа чувствителност, тъй като се регулира пазар с голям обем, който до момента не подлежи на надзор. По две от основните теми - обхватът на приложение на разпоредбите и правомощията на новосъздадения Европейски орган за ценни книжа (ЕSMA) по оторизацията и надзора над централните съконтрагенти (ССР), България заяви позицията си регламентът да се прилага само за извънборсовите (ОТС) деривати. България счита, че водещата роля по надзора следва да се запази на национално ниво.
---------------------------------------------------------------

Голата истина може да се открие в Брюксел. Затова е логично първи специалните пратеници и коментатори, имащи достъп до висшите чиновнически и банкерско-финансови кръгове в центровете на ЕС да се обадят на висок глас.
По-долу публикувам две остро критични и професионално издържани мнения по темата: от Рачо Петров, консултант в Германия и Швейцария и Светослав Терзиев, журналист от в. Сега.

В интерес на истината редица други екперти през последните месеци излязоха с аргументирана критика на решението за присъединяване на България към Европакта /Проф. Боян Дуранкев, Проф. Димитър М. Иванов, Проф. Чавдар Николов, Проф. Иван Ангелов, Доц. Димитър Стефанов, д-р Любомир Христов и др./. Гласът им обаче не беше чут!

------------------------------------------------------------------

Коментар на Рачо Петров: "Какво премълчава МФ?"

"Нормално е в сайта на МФ да пише според както на тях им е изгодно, а не според както трябва да бъде! Те винаги правят контролирано "изпускане" на информацията и това което се публикува на сайта им /21 юни/ е около 10 -15% от истината, т.е. удобната истина! В България малцина си правят труда да четат оригиналните документи... Лично аз не си губя времето да чета "компилациите" им. Дори съдържанието на press release-a не отговаря напълно на това, което се е случило на срещата!
А ето част от скритата истина, за което МФ никога няма да си позволи да пише, въпреки че в Брюксел информацията е публична:

1. Гърция се задължава да приложи консолидиран фискален план до 2015 г., съгласно който трябва да изкара от приватизация 50 млрд. евро. Парите няма да останат в страната, за да създават БВП и добавена стойност, а ще отидат за погасяване на суверенния й дълг към първите 10 кредитора при 50% редукция на отписаните задължения:
• National Bank of Greece 6,8 млрд. EUR
• EFG Eurobank 2,8 млрд. EUR
• Piraeus Bank 2,7 млрд. EUR
• ATE Bank 2,3 млрд. EUR
• BNP Paribas 1,7 млрд. EUR
• Dexia 1,3 млрд. EUR
• Commerzbank 1,1 млрд. EUR
• Societe Generale 0,9 млрд. EUR
• ING 0,7 млрд. EUR
• Royal Bank of Scotland 0,5 млрд. EUR
38.1 млрд. EUR

2. Гърция се задължава да намери допълнително вътрешно финансиране (най-вероятно това ще дойде от продажбата на държавните части от обитаемите острови, както и с концесиониране на туристически и културно-исторически забележителности) за покриване на дълговете й към ЕЦБ (70 млрд. евро), МВФ (15 млрд. евро) и към консорциума от европейски застрахователи (също 15 млрд. евро).

3. Новият финансов министър на Гърция, Е. Венизелос, е лош избор на премиера и не само, че няма да разреши проблемите, а е твърде възможно да ги задълбочи, смятат европейски лидери. Той няма необходимия професионален опит в публичните финанси, никога не се е занимавал с каквито и да било финанси, дори не е икономист (до скоро беше военен министър, а иначе е завършил право в Солунския университет, дългогодишен преподавател по гръцко конституционно право!!!) Назначението му, размествайки ключовите министри в кабинета, е про форма опит да се покаже пред обществото и ЕС, че Гърция иска да се реформира, но с кухи реформи! Нещо повече, заместник-финансовият министър е същият!

4. Мобилизирането на всички финансови ресурси на ЕС в помощ на Гърция де факто е ограбване от по-бедните държави-членки и увеличава бездната между тях и по-богатите държави-членки. Ножицата на „Европа на две скорости” се отваря все по-широко и потенциалното й свиване е твърде далеч във времето! Акцентирането върху мерки и програми за фискална корекция в Гърция пренебрегва инвестициите и генерирането на икономически растеж в икономически изостанали региони на ЕС, вкл. и България. Северозападна България напр. е най-бедният икономически регион на ЕС за последните 5 години! Независимо от това, за тези 5 г. ЕС и България, в частност, не са предприели никакви спасителни мерки ad hoc за да активизират отново този регион, който иначе от агро икономическа гледна точка е плодородна земя .

5. Договорът за учредяването на Европейския механизъм за стабилност / с копие от който разполагаме -К.П./ е готов , но МФ услужливо забравя да спомене или май още не са осъзнали, че съгласно договореното България остава извън борда. Тоест, тя няма да бъде сред подписалите го, тъй като това е споразумение само между държавите-членки на Еврозоната. Поради тази причина всички български „коментари, забележки и допълнения” са безгласна буква или казано в духа на брюкселската демокрация, имат „съвещателен глас”, който тежи само и единствено с абсурдността и нелепостта си.

----------------------------------------------------------------

Капанът "Евро+" щракна. Вътре сме.

Премиерът Борисов извърши историческа недомислица, но никой не му попречи и ще плащаме всички

Светослав Терзиев, в. Сега", 24 юни, 2011

Какво ще върши премиерът Бойко Борисов, след като оправи България и изтече мандатът му? Ще оправя други народи с нашите пари. С тази апостолска мисия той се натовари в Брюксел, където обеща, че България ще плаща чужди дългове години наред след неговото управление. Без никаква вътрешна съпротива и при почти пълна тишина Борисов вкара държавата в пакта "Евро плюс" и свързания с него Европейски механизъм за стабилност. Там тя ще играе ролята на плюса, защото не е член на еврозоната и нищо не я задължава да поема каквито и да е финансови ангажименти към когото и да било. Но Борисов я върза да гарантира "при поискване" над 6 млрд. евро (3 млрд. евро през първите 12 години), за да бъдат изплащани дългове на по-богати народи към западни банки.

Злото е сторено и трябва да си дадем сметка какво се случи

Макар и да изглеждат сложни, нещата са много прости. Еврозоната изпадна в катастрофална криза, защото бе зачената на честна дума и без имунна система срещу злоупотреби. Нейният механизъм за самоконтрол бе пожелателен и разчиташе, че правителствата не лъжат. Оказа се, че някои лъжат на едро, и то от самото начало на общата европейска валута, като вкарват държавите си в свръхзадлъжнялост. Логиката им бе следната: вземаш парите сега, харчиш ги веднага, осигуряваш си комфорт, а дълговете ще ги плащат други, когато няма да си на власт. Правилото е: вземай повече, за да се тревожи след време онзи, който ги е дал, а не който ги е взел.

За да минава една лъжа, трябва някой да й вярва. Когато обаче се лъже за десетки и стотици милиарди евро, и то с години, няма как другите държави да са чак толкова наивни, че да не забелязват нищо. Сега проличава, че всичко се е знаело от самото начало, но най-големите държави от еврозоната съзнателно са си затваряли очите. Тоест едни са лъжели нагло, а други са искали лъжата да мине. Защо? Защото големите банки, които са отпускали кредити и които имат влияние върху правителствата в своите държави, са заинтересовани да пласират колкото може повече от своята "стока". А тяхната стока са парите, които продават по-скъпо, отколкото струват. Логиката им е следната: когато даваш, давай много, за да се тревожи не толкова длъжникът ти, колкото другите около него как да ти върнат парите, за да не пострадат от общ финансов срив. Тази логика е възможна само когато числата наистина са много големи.

Главните виновници,

които са наливали най-безотговорно пари на Гърция, Ирландия, Португалия и други закъсали длъжници, са големите френски и германски банки, плюс подгласнички от Холандия, Великобритания и още няколко богати държави. Щом изпищяха, че имат несъбираеми кредити за стотици милиарди, техният проблем се превърна в проблем на собствените им правителства, които усетиха риск от дестабилизация на националните си икономики, както и на еврозоната в цялост. За разлика от банките, които могат да доят само своите клиенти, правителствата имат властта да бъркат в джоба на всеки гражданин. Френският президент Никола Саркози и германската канцлерка Ангела Меркел измислиха временния спасителен механизъм от 440 млрд. евро, а година по-късно - и постоянния механизъм от 700 млрд. евро (съчетан с пакта "Евро+"), за да спасят своите банки и собственото си политическо бъдеще. За целта те натовариха чрез националните си бюджети с дългове всички свои граждани, но за да не предизвикат вътрешни недоволства, решиха да прехвърлят дългово бреме и върху гражданите на останалите държави от еврозоната. На първо време това изглеждаше логично (макар и несправедливо), за да се спаси цялата еврозона. Но като помислиха още малко, те стигнаха до прозрението, че могат да вкарат в схемата и народите извън еврозоната. Затова се появи идеята за пакта "Евро+", чието название означава еврозоната плюс желаещите да участват държави извън нея. България попада в плюса, т.е. в коалицията на желаещите. Унгария и Чехия отказаха да участват, а Полша предупреди, че се присъединява към "Евро+", само ако не я карат да плаща вноски в спасителния механизъм. Борисов не направи такава уговорка.

Схемата ще бъде задействана в средата на 2013 г., когато изтече срокът на временния спасителен механизъм, който ще бъде заместен от постоянния. България няма да бъде член тогава на еврозоната, но участието й в "плюса" ще даде основание на нейните партньори да я поканят да започне да плаща вноските си от самото начало. Премиерът Борисов (който по това време ще сдава поста) сега уверява, че до влизането си в еврозоната тя няма да внася нищо, но ако е така, никое правителство след неговото няма да има стимул за членство, защото първо ще трябва да задели отнейде "излишни" 3 млрд. евро, които 12 години по-късно ще нараснат двойно съгласно задълженията на държавата към постоянния спасителен механизъм. Впрочем твърдо платимите в началото пари са 350 млн. евро за участие в капитала на механизма, които трябва да станат 700 млн. евро след изтичането на "облекчения" период, валиден за държавите, изпадащи под 75% от средния брутен вътрешен продукт в ЕС. Затова правителството признава само за 300 млн. евро вноска и смята, че зад дървото скрива гората на

чудовищната задлъжнялост, която ни готви

Накратко: всеки българин - от новородено бебе до грохнал старец - ще дължи почти по 1000 евро, за да спасява банки в най-богатите държави, които ще прехвърлят на тяхна сметка несъбираеми дългове от други богати народи. Пактът "Евро+", който ще обслужва бъдещия Европейски спасителен механизъм, определя правилата, чието спазване ще акумулира средства за пълнене на бездънната каца (фондът от 700 млрд. евро може да бъде увеличаван "според нуждите"). Технологията е замразяване на заплати и пенсии и увеличаване на данъците. Какво подписа Борисов? Първо, до 2013 г. няма да има индексации на заплати и пенсии (нищо че даде надежди на най-бедните първо за юли, а после за септември 2011 г.). Второ, заплатите ще се увеличават само в зависимост от нарастването на производителността. Същото не се отнася до цените, които могат да растат свободно, за да се изравнят с европейските. Така най-бедната държава в ЕС, каквато е България, няма да има шанс да догони доходите на богатите, освен ако не постигне по-голяма производителност от тях. Пенсиите пък ще се отдалечават чрез вдигане на възрастта и трудовия стаж за пенсиониране. За данъците ще се пристъпи най-напред към изравняване на данъчните основи, което логично ще води към хармонизация на ставките, както се подразбира от френско-германския ропот срещу "данъчния дъмпинг". Така богатите в ЕС ще извият ръцете на България да се откаже от ниския си корпоративен данък от 10% и да го вдигне поне двойно или тройно, с което ще загуби едно от малкото си конкурентни предимства за привличане на чужди капитали.

Който не е разбрал, ето му резюме: най-бедната държава се обрича на най-ниски доходи при растящи цени, но ще плаща повишени данъци. България ще бъде принудена да направи най-голямата финансова жертва в ЕС за сметка на своето бедно население, за да се запази комфортът на богатите. Конгречулейшънс, Борисов. Поздравления и за опозицията, която тъй услужливо мълча през последните три месеца, когато държавата можеше да преговаря поне да има сирене в капана "Евро+".
--------------------------------------------

Послеслов от Проф. Кр. Петков

В своето писмо Рачо Петров ми обърна внимание върху следния любопитен детайл.
В прес-съобщението от Брюксел черно на бяло пише, че България е била представена на форума ЕКОФИН от....
Боряна Пенчева, Вицепремиер и Министър на финансите!!!

Може и да е техническа грешка, защото по правило е трябвало да участва г-н Симеон Дянков, който е титуляр на посочените правителствени постове. Само че същият този титуляр за пореден път е отсъствал от най-висшия форум в ЕС, който решава стратегически финансови и икономически въпроси. Един от тях е Пакт "Евро плюс", към който България скоропостижно се присъедини: първо, чрез лековатото решение на премиера Борисов от края на март т. г; второ, чрез безкритичното поведение на зам. министъра Пенчева, представлявала България на срещата на 21 юни в Брюксел /няма сведения въпросната персона да се е противопоставяла на предложения проект за Договор/.
Г-н Дянков остава с чисти ръце: той физически не е участвал и не е дал преки устни доказателства за своето отношение като политик и експерт към въпросния Пакт! Персонално отговорни в крайна сметка ще са Борисов и Пенчева....

 
Международен „челен” опит и български „успешни” практики

Представя проф. Кръстьо ПЕТКОВ

проф. Кръстьо ПЕТКОВТези дни адвокат Веска Волева изпрати до медиите фактологичен анализ на случаи на паралелно банкиране, който показва колко бързо в една солидна институция с традиционно висока репутация, наречена "Банка", са се разпространили метастазите на финансовите измами. Нейният материал публикуван най-напред в сайта www.forumat-bg.com,е даден по-долу като прикачен файл. Да се надяваме, че компетентните органи /най-вече прокуратурата/, ще обърнат внимание на скандалните факти.

Но сигналите на Волева, както и на множество разследващи финансови журналисти, пораждат изключително важни въпроси, които надхвърлят полето на криминологията. Става дума за причините за срива на публичното доверие в банковите и финансовите /небанкови институции - процес, който се зароди преди 2008 г. , но навлезе в своя апогей в разгара на глобалната криза. Корените на това явление не може да бъдат разкрити, без да се проследи ерозията на бизнес етиката, която порази пазарните системи както в развитите, така и в развиващите се страни.

Международният дебат

Първите сериозни анализи в тази / доскоро позабравена и второстепенна/ област на икономико-социологическата наука вече се появиха в САЩ и Европа. В дневния ред на дебата са няколко теми, свързани с икономическия морал:

Тема 1. Легитимността на т.нар. Bailouts, приложени като първа антикризисна мярка в САЩ, Англия, Германия, Ирландия, Белгия и други страни, в които парите на данъкоплатците потекоха към банковите трезори, компресирани в многомилиардни „спасителни” пакети.

Част от финансовите инжекции бяха присвоени от топбанкерите под формата на умопомрачителни корпоративни бонуси. Което на свой ред породи два въпроса: единият - кой в крайна сметка печели от кризата?; другият - защо неизправните кредитополучатели /граждани, домакинства, фирми/ трябва да фалират, а мега-корпорациите – не! /Иначе казано, доколко състоятелна е максимата :”Too big to fail”/.

Тема 2. Аргументите на „пазарната” логика, която стои зад странното решение на правителствата и централните банки: финансовите загуби следва се социализират, но печалбите по право се приватизират?

Не е ли по-адекватно на духа на добрия, старомоден и здравословен капитализъм обратното правило: както печалбите , така и загубите трябва да се приватизират, т.е. присвояват, плащат /като данъци/ и компенсират, само по частен път – от собствениците и мениджмънта на банковите и финансови корпорации! Поне такива са заветите на Адам Смит, Макс Вебер и цяла плеяда гениални изследователи на капиталистичеката обществено-икономическа система.

Тема 3. Порочният кръг от ценности, които движат стратегиите и реакциите на финансовите елити през последните три-четири десетилетия : егоизъм-алчност-клептомания. Тази низходяща спирала в постмодерната еволюция на икономическия морал е един от непосредствените причинители на глобалната криза, която продължава пета година, без изгледи за скорошен и траен изход.

Ерозиращото действие на спиралата не беше прекъснато;
напротив, то беше ускорено в разгара на кризата, а деградацията - специално на финансовия и банковия морал - зарази цялата глобална капиталова архитектура. При това, без верижни санкции за нарушителите на закона и исконните морални скрижали. Изключенията се броят на пръсти: съдебните процеси в Исландия, САЩ, Англия и др. страни / тук единствено исландският случай показа как едно гражданско общество и една държава са в състояние да внесат справедливост и нов ред в управлението на спекулативния и морално деградирал банков сектор/.

Българските реалности:
парадоксът „Здрави банки-болни клиенти”!

На пръв поглед България може да претендира да бъде призната като източноевропейското изключение от институционалната и моралната криза, поразила англосаксонската и европейската банкова система.

Засега у нас няма бейлаути на банки; първите стрес-тестове /между впрочем доста формални/ бяха успешно издържани; банките отчитат годишни печалби /макар и намаляващи/; депозитите растат и т.н. Само че делът на проблемните /лоши и необслужвани/ кредити набъбваше с всяка поредна кризисна година, достигайки ¼ от всички отпуснати кредити; кредитната дейност /особено в частта на инвестиционните кредити/ е практически замряла; лихвите по кредитите са непосилни за бизнеса, а по депозитите- спекулативно високи...

Ако само това бяха проблемите, можеше да се изчака те да се решат автоматично, в резултат на един бъдещ, по-значим растеж в реалния сектор, на стабилизиране на Еврозоната и на отдавна чакания „магически” ефект от фанатично поддържаната фискална дисциплина. Само че заболяването на българската банкова система не е от макроикономичско, а от друго, ментално и морално естество.

Какво ми дава основание за подобна диагноза?

адв. Веска ВолеваНа първо място, шизофренното публично поведение на медийно и правителствено влиятелни топ-банкери. Както личи от казусите / съдебни искове и дела на ощетени клиенти/ , описани от адвокат Веска Волева , същите тези банкови персони изпълняват едновременно две роли: а/ официална, на корпоративни мениджъри и б/ сенчеста, на частни лихвари и рекетьори.

Както казах, прокуратурата, БНБ и МФ би следвало да се произнесат доколко съвместими със закона са изпълняваните паралелни функции.
Гражданите – порядъчни клиенти на банките и жертви на финансовия рекет, имат право на самозащита. Специалистите в областта на феноменологията и психиатрията пък получават шанса да коментират един рядък случай на ролева дисфункция.

Подобна множественост на „Аз-а”/в случая на топ – банкерите/ най-вероятно е симптом на социопрофесионално заболяване, породено от нанаказуемата агресия и експресивност на тяхното Его . Само че от определен момент нататък раздвоението на професионалната личност може да се трансформира в циклофрения /която следва бизнес цикъла/; или да деградира в хронично, трудно излечимо и опасно за околните, болестно състояние.

Затова финансовият стратег на правителството г-н Симеон Дянков е прав, когато ултимативно заяви, че банкерите имат две алтернативи: или доброволно ще прегърнат международните правила и стандарти за банкиране, или ще ги заставят чрез закона да се върнат от илюзорния, в реалния свят на пазарната икономика. В случая Дянков действа по-скоро като финансов психо/терапевт, отколкото като институционален надзорник.

На второ място, моралната деградация на статуса на банкерите. От векове на тази професия се е гледало като на престижно /макар и малко скучновато/, солидно /без излишни рискове/, достолепно / в старомодния смисъл на думата/ , бизнес поприще. Тези качества произтичат от традиционните приписани ролеви функции на банковата гилдия: първата от които е- грижа за парите на спестителите; втората- кредитиране на бинеса; третата- правене на печалби, но върху основата на разумно и отговорно изпълнение на първите две функции.

През последните десетилетия, стъпка по стъпка /после-пропаст след пропаст/ моралните устои на банковия занаят се сринаха. Доверието в банковите институции стигна последното дъно. Разбира се, най-напред в света на свободната /неолиберална/ дерегулирана пазарна икономика. После, в т.нар. възникващи пазарни системи, каквато е българската /само че в нашия случай раждането не се състоя на девствена територия, а в държава , чиито преход от планово към пазарно стопанство , беше белязан от безогледна надпревара за забогатяване/.

Тъкмо тук, и не без съдействието на международните институции, се изпусна от публичния контрол момента на задвижване на низходящата икономико-морална спирала. Бизнес-етиката се превърна във формален, рекламно платен етикет; моралните ценности на добрия капитализъм бяха пратени в архива на историята; професионално подготвени банкви мениджъри бяха заменени от партийно лоялни функционери и чисти самозванци.

Всичко това отвори пространство за замяна на предприемаческия егоизъм /разбираем, допустим, легитимен/ с безпределнна корпоративна и персонална Алчност.

Доскоро подобно твърдение можеше да се възприеме като безпочвен популизъм. Само че на алчността като двигател на финансовите и банковите спекулативни сделки вече са посветени стотици изследвания и емпирични доказателства. Бвшото финансово "божество" Алън Грийнспан призна пред разследващата комисия на конгреса в САЩ, че е сгрешил , като е допускал, че самостойният интерес на банковите и бизнес общностите ще ги предпази от саморазрушителните спекулативни операции. Не друг, а БНБ босът Иван Искров оправда алчността на банкерите, като заяви пред медиите , че не неговите подопечни, а клиентите били виновни за нанесените им финансови щети, защото не внимавали при подписването на договорите /и въобще, били банково неграмотни!/.

Егоизмът означава да преследваш и отстояваш собствения си интерес.Той е икономически здравословен, когато не възпрепятстваш /чрез закон или едностранно въведени правила на неравнопоставеност/ останалите икнономически контрагенти. Те също имат право да защитават своя интерес. Дори и да няма „win- win” ситуация, при такава ситуация писаните и неписаните правила на пазарната конкуренция ще бъдат спазени.

Но когато върху легитимните доходи /заплати, дивиденти и корпоративни бонуси/ добавяш допълнителни печалби, начислени по собствено усмотрение и под въздействието на личен нагон за забогатяване , при това заобикаляйки закона, това вече не е здравословен егоизъм, а необуздана алчност. Преведено на конкретния език на парите, подобно поведение означава към годишната заплата от около 600 000 лева /колкото средно получава един български топ-банкер, по собствените им признания/ и към минимум още толкова парични добавки от бонуси и дивиденти, да организираш още една, сенчеста финансова дейност за допълнителни печалби. Така за година –две от милионер ставаш мултимилионер и влизаш в света на приказките за пазарни вундеркинди и финансови гении, придобили несметни богатства за броени години.

Именно такава, базирана на безконтролните импулси на алчността, е мотивацията в криминалната групова схема за принудително събиране на вземания и на завоалирано рекетьорство, описана от адвокат Волева в нейното послание до медиите.

Констатирайки тази връзка между ценностната деградация и институционалното престъпление, преминавам към следващия симптом на заболяването на българската банкова система.

Трето, провинциалният/балкански вариант на ограбване на банковите клиенти. Става дума за мащабна групова клептомания в действие от ориенталски шуробаджанашки тип.

Кражби има навсякъде по белия свят- в богати и бедни държави, в периферни зони и глобални центрове, във върховната власт и в местните управи. Но такова безскрупулно и гротескно издание на клептоманската натура на банкови босове може би се среща единствено на Балканите.

Адвокат Волева го е описала безпристрастно и фактологически неоспоримо. Едни и същи мениджъри, наели се в гръцка и австрийска банка, получават солидно възнаграждение от своите патрони /лигитимно гарантирано и закрепено с договор/ и от клиенти, изпаднали в беда и станали жертви на измами от същите тези банки.

За спукулации и присвояване в големи мащаби от световно известни мошеници знаем –от медиите и съдебните присъди /от сагата с легендарния спекулант и крадец Бърнард Мейдоф до нашумелия наскоро скандален случай с швейцарски банкер, издал валутно-лихвена тайна на съпругата си в леглото/. Но поне на мен не ми е известно в света на организирания капитализъм банкери да се занимават с рекет - т.е., под носа на държавата и прокуратурата, под прикритието на собствени, частни фирми - да събират принудително вземания от клиенти на своите банки; да преструктурират техни дългове и да отпускат нови, заробващи заеми . Не от банката, а от своята рекетьорска фирма/което означава да се занимават с неправомерно лихварство/.

Нека временно да оставим встрани конкретните казуси, описани от Веска Волева. Да отложим засега и въпроса, колко и кои банкери от други банки практикуват същия занаят, характерен за финансовия ъндърграунд.

Интересно е обаче да се запитаме защо именно на Балканите, и в частност в България, винаги се намира почва за развихряне на криминален бизнес: при приватизацията - за безкешови транзакции и без последващи инвестиции; при хиперинфлацията- за светкавични 24 часови валутни спекулации; при външния дълг- за привилигеровани/посветени участия в сделките; при кредитирането- първо, за безконтролно и едностранно определяне на лихвите и таксите; второ, за криминално лихвоимство;

Моят отговор е: защото няма държава!

Ареал с обозначени граници, конституция, химн и държавен глава има; но държавността, като перманентно състояние на поддържане на правов ред и сигурност за икономическите агенти, е изчезнала или размита. На това му се казва „узурпирана държава”. Преди , през първата фаза на прехода, тя беше узурпирана от добре познатия контингент на икономическата и политическа мафия, чието острие бяха мутренските кохорти. Днес държавата е превзета от финансова олигархия, чиито авангард са група топ-банкери, техни клакьори от средите на пазарните фундаменталисти и парламентарни лобисти, действащи без регламент.

Затова българо-балканската финансовата клептомания не е девиантно, а изведено в норма бизнес поведение.

В нашия историко-географски регион на този срамен феномен едно време са му викали „келепир”. Днес го определят като банков бизнес.
Липсва само епитетът:”Криминален”!


 

Писмо от Гърция

Публикувам едно интересно писмо от г-н Асимис, който следи отблизо събитията в Гърция през последните две години и тяхното медийно отразяване в България. Моята досегашна кореспонденция с него, както и личният ни разговор по темата за причините за гръцката хиперкриза ме убедиха, че той е личност с ясна гражданска и професионална позиция и има критичен поглед към българските медийни и експертни коментари за причините, които доведоха Гърция до ръба на финансовия фалит. Отличното владеене на български език от г-н Тасос улеснява нашето професионално общуване.
Авторът на писмото поставя в упор два въпроса, които имат пряко отношение към политическата ситуация и свободата на медиите в България, Гърция и ЕС:
първо, движещите сили на масовите протести в Гърция не са класическите политически и синдикални организации, а гражданите, самоорганизиращи се в групи и движения за натиск върху политическия елит, олигархията, международните финансови и банкови институции-истинските виновници за безпрецедентната криза в южната ни съседка;
-недоволството на младото поколение се представя от повечето медии като неоанархизъм. Което е обяснено при очевидната корпоративна и елитаристка зависимост на вестниците и телевизиите. Факт, който вече среща съпротивата на протестиращите и неизбежно губи в конкуренцията със социалните мрежи /последните днес са територията на свободното слово, а не монополната преса и комерсиалните ефирни медии/;
Като че ли социалната революция в Европа припламва-този път водена от младото интернет поколение! Къде е то в България-това е стратегическият въпрос за съдбата на гражданското общество у нас?

Уважаеми г-н Петков здравейте,

Не мога да не споделя с Вас радостта и вълнението, което изпитах, когато видях български журналист да взима интервю от събрали се на площада пред гръцкия Парламент граждани. Доживях да видя директно предаване на български журналист от Гърция! Защото друго е живата връзка.

Днес (08.06.2011) в сутрешния блок на BTV бе поканен този млад и симпатичен младеж да разкаже за впечатленията си от видяното там. Не знам защо, но имах чувството, че разговора се водеше със завърнал се от марсианска експедиция. Водещите с усмивка питаха, как се чувстват сега гърците, когато им спряха парите за фиести, яхара и 15 годишни заплати, а младежа се опитваше да обясни видяното през призмата на мизерната българска действителност, за да бъде разбран, но така и не се получи.

През изминалата неделя (тези събирания стават предимно събота и неделя с начален час 18ч. и се организират и в други градове, не само Атина), цифрата на протестиращите бе над 500хил души (по мнение на организатор на предизборни митинги и протести, при Папандреу-баща), но властите дадоха силно занижена цифра. Автобуси с хора от други градове, които откликнаха на призива на атиняни да се присъединят, бяха спрени на входните пунктове на града, а централната зона бе с ограничен достъп (само през определено място можеше да се мине и за целта трябваше да се заобикаля много). Май европейските директиви работят, ако си спомним и за българските протести, и има план за действия срещу мирни митинги и демонстрации. Но работата не е в цифрата.

Те наистина гонеха журналистите и камерите на „големите” тв канали, но отговаряха на въпросите на други, малки и уважавани от телевизии. От тези репортажи се разбра, че там не бяха само хора загубили работата си, а и работещи, пенсионери, студенти, ученици, майки и бащи с малки деца и бебета в колички. По начало те се събират да изразят своя гняв, затова и ги наричат „гневните на площада”. Те не са се събрали на протест! Те искат отговори от политиците за какво са взимани заеми и за какво са похарчени, чия е отговорността страната да е в това състояние и няма ли виновни и т.н.

За сега няма никакви ексцесии, липсват мегафони и лозунги с партийни или синдикални знамена. Издигат само националния флаг и чакат да им се отговори. От доброволци се подържат чистотата, детски кътове за малките деца с много игри и всичко необходимо за рисуване, медицински пунктове за първа помощ.

За сега никой не се наема да коментира, какво би станало, ако се възпламенят или се провокират по някакъв начин, разрушителните сили на този там народ. Колкото и да ги игнорират управляващите, само те ще носят отговорността за непредвидимите последствия, ако (недай си боже) пламне искрата.

Това правителство се оказа слабо да преодолее само натрупаните проблеми и колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре, защото времето не работи за Гърция.

Много поздрави

А. Асимис

 

Защо се смени посоката на вятъра в главите на правителството?

Симеон Дянков, вицепремиер и министър на финансите - той вече обича Русия?!Непосредствено след клетвата на Барак Обама дойде и една друга новина – Симеон Дянков даде интервю за руското издание „Российская газета”, в което се обясни в любов на Русия!

Какво се случва зад кулисите на властта, как така най-яростния русофоб се превърна за часове в отявлен русофил? Знаеше ли премиерът Бойко Борисов за тази промяна у вицепремиера си и беше ли благословил смяната на ветропоказателя на финансиста?

Как така американофилът Дянков се обърна на 180 градуса и за ден даде две изнтервюта в Русия, в които подчерта, че руските капитали за България са много важни за България?

Как така не друг, а Дянков заяви, че „Според мен през 2013 г. Европа ще спре да бъде риск номер едно. Америка ще „отнеме" първото място на Еврозоната...”

Изненадващо звучи и заканата на Дянков да се върнем към руските пазари: „България взе решение за себе си да се постарае да се върне на пазарите в онези страни, с които от столетия сме имали и продължаваме да имаме добри отношения. Става дума преди всичко за Русия и Украйна”.

Няма да коментирам какъв анализ за проведена пенсионна реформа е оставил Дянков на руската страна, най-малкото заради това, че Русия не е толкова отчаяна и западнала държава, та да прибегне до опита на нашия финансови министър. Медицински факт е, че натискът върху пенсионерите да не получават полагащата им се по закон индексирана пенсия продължи през целия мандат на ГЕРБ.

Що се отнася до икономиката на страната ни, и социалната политика на правителството на ГЕРБ, на Дянков трябва след изборите да се даде награда за цялостно творчество на тема Как се закрива една държава.

Нечувано звучи и обяснението в любов на Дянков към руската страна, като се вземе в предвид, че доскоро той се заканваше да „пляска руснаците”:

„За България Русия винаги е била държава, към която ние, българите, се отнасяме много положително. Между другото, тази година се навършват 135 години от Освобождението на България от Османско иго. Прекрасно помним, че много голяма роля при освобождението са изиграли именно руските войници. Българският народ винаги се е отнасял с голяма любов към руския народ, към руснаците, към Русия като държава. Наистина през последните двадесетина години топлите отношения между нашите страни на държавно равнище донякъде охладняха. Аз обаче считам, впрочем такова е мнението и на българското правителство, че е дошло време да бъдат поправени грешките и да бъде върната топлината в българо-руските отношения.”

Едно е сигурно – Дянков не може да бъде обвиняван в деликатност и дипломатичност, особено в следните коментари: „Не е тайна, че предишните български премиери обръщаха по-голямо внимание на Европа. А сега, от една страна, Европейският съюз е в застой от икономическа гледна точка. Затова за нас е изключително важно да се върнем на руския пазар.

От друга страна, културните връзки между България и Русия са толкова силни, че направо е грехота да не ги използваме.”

Ето как бе представен българския вицепремиер и министър на финансите, и какво каза той за „Росийская газета”:

Вицепремиерът и министър на финансите на България Симеон Дянков се оказа неочаквано интересен събеседник. Кореспондентът на РГ е бил приятно изненадан от желанието на Дянков да говори откровено за тези проблеми, които на равнище Европейски съюз по правило се премълчават.

- Не е тайна, че в някои страни-членки на ЕС към руските капитали се отнасят предпазливо и на пътя им се издигат изкуствени прегради.

Съгласен ли Сте с това, че точно сега именно руските инвестиции могат да помогнат на България по-бързо да се справи с икономическата криза?

- Симеон Дянков: Съгласен съм. Сега инвестициите от Русия са много важни за нас. Последните няколко български правителства изпитваха опасения по отношение на руския капитал. Нашето правителство има друго мнение по този въпрос. Уверени сме, че близостта между нашите култури е добра основа за взаимни инвестиции.Така че сега България е отворена за руския капитал. Искаме да привлечем колкото се може повече руски инвестиции в българската икономика. При това ние разбираме, че България, от своя страна, трябва да осигури добри условия за инвеститорите. С други думи ние не делим капиталовложенията например на инвестиции от Русия, и инвестиции от Европейския съюз. Нещо повече - добре разбираме, че в условията на криза не бихме могли да разчитаме на щедри инвестиции от Европейския съюз. Така че руският капитал придобива все по-голямо значение за нас.

- Според Вашето експертно мнение, след колко време ще приключи кризата в Еврозоната?

Симеон Дянков: През последните четири години експертите посочиха именно проблемите на еврозоната като основна заплаха пред световната икономика. Според мен през 2013 г. Европа ще спре да бъде риск номер едно. Америка ще „отнеме" първото място на Еврозоната. И за това е виновна не само американската фискална политика. В самия край на 2012 г. Европа можа да постигне няколко обнадеждаващи резултата. Бяха сключени споразумения в три важни насоки. Първо, на 16 и 17 декември миналата година страните се споразумяха за въвеждането на единен банков надзор до края на м. март. Наистина трябва да бъдат уточнени някои технически подробности. Предполага се, че единният банков надзор ще започне да функционира от 1 април 2014 г. Това е голяма крачка по пътя на икономическата интеграция на Европа. Второ, от 1 януари 2013 г. започна да действа Европейският механизъм за стабилност заедно (и това е третото) с така наречените фискални правила. Така че тези три решения, взети заедно, гарантират, че 2013 г. ще бъде напълно успешна за Еврозоната от гледна точка на финансовата стабилност, която вече няма да бъде глобален риск номер едно. За нас обаче в Европейския съюз остава нерешен главният проблем - проблемът за икономическия ръст. Прогнозите за 2013 г. не са успокоителни: ръстът на БВП в Европейския съюз ще бъде 0 процента. Така стояха нещата и през 2012 г. В тези условия остава отворен въпросът благодарение на какво Европа смята да запази конкурентоспособността си? В България намерихме своя отговор на този въпрос. От една страна, реформи. Между другото, през 2011 г. в България проведохме пенсионна реформа. С вашите министри, отначало с Алексей Кудрин /бивш вицепремиер и финансов министър – бел. Л. М./, а сега с Антон Силуанов /министър на финансите на РФ-бел. Л. М./, разговаряхме много на тази тема. Нещо повече, по време на последната ни среща по молба на руската страна предоставихме описание - анализ на това как в България беше извършена пенсионната реформа. Преди да се срещна с Вас говорихме отново на тази тема с господин Силуанов. От друга страна, България взе решение за себе си да се постарае да се върне на пазарите в онези страни, с които от столетия сме имали и продължаваме да имаме добри отношения. Става дума преди всичко за Русия и Украйна. През последните десетилетия явно позабравихме, честно казано, тези пазари. Що се отнася до Европейския съюз като цяло, според мен засега няма ясно формулиран отговор на въпроса какво трябва да се прави, за да се възстанови ръстът на БВП. За съжаление, Европейският съюз много дълго търси изход от икономическата криза, поради което ни остава твърде малко време, за да разберем какво да правим занапред и как да гарантираме ръст на БВП. Ако през следващите шест месеца положението не се промени коренно, ако за това време не разработим ясен план за по-нататъшни действия, ще възникнат много по-сложни социални проблеми, свързани с безработицата и с общоевропейския спад на конкурентоспособността.

- Във Варшавския договор Съветският съюз и България се клеха взаимно във вечна дружба, след това дойдоха времена, когато в София наричаха Москва едва ли не главен враг на младата българска демокрация. Какво представлява сега Русия за България?

Симеон Дянков: За България Русия винаги е била държава, към която ние, българите, се отнасяме много положително. Между другото, тази година се навършват 135 години от Освобождението на България от Османско иго. Прекрасно помним, че много голяма роля при освобождението са изиграли именно руските войници. Българският народ винаги се е отнасял с голяма любов към руския народ, към руснаците, към Русия като държава. Наистина през последните двадесетина години топлите отношения между нашите страни на държавно равнище донякъде охладняха. Аз обаче считам, впрочем такова е мнението и на българското правителство, че е дошло време да бъдат поправени грешките и да бъде върната топлината в българо-руските отношения. През последните десет години нашите държави съсредоточиха вниманието си върху икономическите отношения през призмата на енергетиката. Сега обаче се стараем да покажем /и според мен, успешно/, че българо-руските отношения могат и трябва да бъдат много по-богати, отколкото да се свеждат единствено до осъществяването на енергийните проекти. Туризъм, култура. Ние имаме обширни интереси и големи планове. Преди четири години например на практика беше прекратен културният обмен между нашите страни. Сега се стремим да го подновим. През тази година в Русия ще проведем голяма изложба на български икони. А в България бихме искали да видим много повече образци на руското изкуство. Още през март в София ще бъде открита изложба на Верешчагин. Впрочем нямаме намерение да забравяме и за икономиката. Значително трябва да бъдат разширени и засилени нашите отношения и в тази област. Не е тайна, че предишните български премиери обръщаха по-голямо внимание на Европа. А сега, от една страна, Европейският съюз е в застой от икономическа гледна точка. Затова за нас е изключително важно да се върнем на руския пазар. От друга страна, културните връзки между България и Русия са толкова силни, че направо е грехота да не ги използваме.

- Не трябва да забравяме и това, че руските туристи играят немаловажна роля за приходната част на държавния бюджет на България. Какво прави София, за да могат руските граждани да забравят за предимствата на турското крайбрежие и да пожелаят да дойдат в известните български черноморски курорти Златни пясъци или Слънчев бряг?

Симеон Дянков: През 2012 г. България беше посетена от рекорден брой туристи от Русия - почти два милиона курортисти. Става дума за тридесет процентен ръст в сравнение с 2011 г. При това през последните три години броят на руските граждани, които са избрали именно България като място за почивка, се е удвоил. Една от причините за този рязък ръст според мен беше решението, взето през март миналата година, да бъде разрешено влизането в страната без българска виза за онези руски граждани, които вече имат валидна многократна шенгенска виза. Проведохме специално проучване и се оказа, че 40 % от руските граждани, които идват на почивка в България, вече имат валидна шенгенска виза. Сега искаме на направим следващата стъпка: обсъжда се предложението да започнем издаването на български визи за руските граждани още на летището, веднага след пристигането им в България. Надявам се, че още през тази година ще успеем да осъществим тази идея. Успоредно с това вече повече от година водим преговори с руското правителства за това как да направим Русия по-достъпна за българите, които проявяват огромен интерес към вашата страна. Става дума преди всичко за изключително високите цени на самолетните билети. Сега от руските авиокомпании единствено „Аерофлот" извършва полети до България. Бихме искали да се споразумеем за разширяване не спектъра от компании, което, както се надявам, ще даде възможност да се намалят цените на билетите. Сега един билет струва около 600 евро. Ако вземем за пример едно тричленно семейство, цената става почти астрономическа за българите. А много наши граждани действително биха искали да разгледат красотите на Москва, Санкт Петербург и други руски градове.

- Ще помогне ли проектът „Южен поток", към който в края на миналата година се присъедини и България, за извеждането на българо-руските отношения на като цяло качествено ново ниво?

Симеон Дянков: Да, ще помогне. През ноември 2012 г. ние действително подписахме споразумението за „Южен поток". Това е много важен и за Русия, и за България проект. И двете страни действително са заинтересовани от това той да се окаже успешен. Според мен „Южен поток" е прекрасна възможност се покаже как трябва заедно да се работи по проекти, които са взаимноизгодни и добре разработени. Това е пример за качествено сътрудничество. За разлика от други споразумения, които предишни български правителства са подписвали. Да вземем например АЕЦ „Белене", покрай чието строителство много дълго време се водеха, а и досега се водят разпалени спорове между съответните български и руски компании. Именно такива зле подготвени проекти слагат своя негативен отпечатък върху българо-руските отношения.

  • Казана дума – хвърлен камък. Въпросът тук е за какво се прави устата Дянков?
  • Да умилостиви руската страна и тя да не ни съди за „АЕЦ „Белене”?
  • Да осигури пари за измисления си бюджет, който съвсем скоро ще се продъни
  • Да издейства нисколихвен заем от Русия, какъвто получи Сърбия

Или

  • Наистина да привлече руски инвестиции, тъй като на всечки е ясно, че в ЕК конфигурацията ще се промени от център дясно към олевяване.

Напоследък в ЕС се наблюдават силни брожения: Меркел загуби в ключова провинция – Долна Саксония изборите. Премиерът на Великобритания обеща и ще проведе референдум дали страната да остане в ЕС.  В Испания Каталуния се стреми към сепаратизъм. Очакват се рано или късно и брожения в Белгия.

Към икономическата криза в ЕС си прибави и политическа, която призивът на еврокомисар Вивиан Рединг за Съединени европейски щати може само да създаде главоболия на Херман ван Ромпой и Катрин Аштън, тъй като досегашното център-дясно е на път да бъде заменено с олевяване.

На фона на случващото се от Брюксел не са доволни от България и дават ясен сигнал, че оттук нататък ще ни затиснат задължения, но пари едва ли можем да очакваме.

Това донякъде обяснява внезапно бликналата любов на Дянков към Москва. Едно е сигурно, българският министър на финансите ще направи голяма грешка, ако приеме, че с две интервюта е стоплил руско-българските отношения. Ако има нещо, което не може да се отрече на руската дипломация, това е нейната твърда и последователна политика, която отложи военната разправа в Сирия, държи зорко под наблюдение фриволните съчетания на САЩ в различни точки на света.

С Русия се съобразяват и в Европа, и в Близкия Изток, и в САЩ. Русия неведнъж е показала, че държи на приятелите си и има едно на ум към политици, които са я хулили.

Ето това не трябва да забравят Дянков и премиера за Русия.

А какво ще правят с президента Росен Плевнелиев новопръкналите се русофили? Та Плевнелиев от първия ден в президентството показва отявлено русофобство, като не спомена при честванията на Шипка на 135 годишнината от Руско-турската война думата руски войници, когато говореше с клишета за освобождението ни.

Та той обяви, че Русия не му е приоритет и ще пътува на Запад?! А кой е пътувал на Запад - португалският мореплавател Васко да Гама и така е достигнал... на изток, до Индия!

 
Лечението със сурови икономии, което бе наложено на Гърция и на еврозоната като цяло, е катастрофа: безработицата експлодира в еврозоната, докато намаля навън, в САЩ например. Победата на "Сириза" трябва да се използва като възможност за по-глобална промяна и да се преосмисли начина, по който е организирана еврозоната. Това коментира миналия понеделник Тома Пикети, автор на превърналата се в бестселър книга “Капиталът на ХХI век”, пред “Франс Ентер” след победата на “Сириза” на изборите в Гърция. Ето акцентите от неговия анализ.*
 Тома Пикети, автор на превърналата се в бестселър книга “Капиталът на ХХI век”

Победата на “Сириза”

“През 2012 г., при предишните гръцки избори, вече смятах, че е необходим шок от този тип. Лечението със сурови икономии, което бе наложено на Гърция и на еврозоната като цяло, е катастрофа: безработицата експлодира в еврозоната, докато намаля навън, в САЩ например”.

“Бе направен лош избор и Гърция, в частност, плати много тежка цена за него. Трябва да се използва тази възможност (победата на “Сириза” - б.ред.) за по-глобална промяна”.

Възможно ли е да бъде заличен гръцкият дълг?

“Това се случваше в историята всеки път, когато дългът достигаше това ниво (на Гърция - б.ред.). Такъв бе случаят с Германия след края на Втората световна война. Те се измъкнаха чрез смесица от преструктуриране, понякога много висока инфлация и предоговаряне”.

“Ако искате да изплатите 200% от брутния вътрешен продукт (БВП), са нужни 50, 60 г. без инфлация. Това не е реалистично, това никога не се е случвало в историята”.

“Нужно е преструктуриране на гръцкия дълг, но мисля, че трябва да се отиде по-нататък. Трябва да се преосмисли начина, по който е организирана еврозоната. Френското правителство трябва да изиграе централна роля”.

“Новият бюджетен договор, приет през 2012 г., организира политиката на сурови икономии. Време е Франсоа Оланд да признае, че това не проработи. Какво прави този договор? Той създава мишени на прекалено бързото намаление на дефицита. Не може да се избира ритъма, с който се намалява дефицита, независимо от икономическата конюнктура”.

“Освен това има система на управление, която не е демократична. Не може няколко страни да решават сами. Нужно е всяка страна да бъде представена в зависимост от населението си, ни повече, ни по-малко. Ако бяхме направили това преди, щяхме да имаме по-малко сурови икономии, повече растеж, по-малко безработица. Днес трябва да се възползваме от случая, за да преразгледаме това и да спрем да казваме, че не можем да променим договорите, докато го правим през цялото време”.

“В края на годината ще има избори в Испания и “Подемос” биха могли да получат резултат, сравним с този на “Сириза”.

“Трябва да разгледаме европейския проблем в неговата цялост, а не само да измисляме временни решения”.

Вещае ли победата на “Сириза” нова ориентация за Европа?

“Инициативата трябва да дойде най-напред от Франция, Италия и Испания. Тези страни, заедно с Гърция, трябва да поставят на масата нов проект за демократично преработване на еврозоната, например с общ данък за всички компании”.

“Дори Франция и Германия не успяват да накарат мултаницоналните компании, които правят сделки с Люксембург, да плащат данък. Как искате Гърция да успее?”

“Много сме лицемерни в исканията си към гърците и в отсъствието на сътрудничество с тях”.

Ще бъде ли заличаването на гръцкия дълг чиста загуба за данъкоплатците в еврозоната?

“Трябва да се погледне в перспектива. Първо, Гърция представлява 2% от БВП в еврозоната. Така че има 98% брутен вътрешен продукт, който не е гръцки. Второ, трябва да се намалят лихвените проценти по гръцкия дълг от 1% на 0%. През последните години направиха пари с гръцкия дълг: взеха на заем при 1%, за да им дадат на заем при 4 до 5% лихва. Спечелиха пари”.

“Имаме огромна отговорност за депресията на гръцкия БВП от 25% за пет години. Това е депресия от мащаба на кризата през 30-те г. на ХХ век във Франция или Великобритания”.

Политиката на сурови икономии “не послужи за нищо, от гледна точка на намаляването на дълга, точно обратното, тя потопи БВП, който е много нисък, и така увеличи тежестта на дълга”.

“Значителното намаляване на лихвените проценти и удължаването на гръцкия дълг ще облекчи дълга”.

“Проблемът е глобален. Нужен е общ фонд, в който да се вкарат всички държавни дългове, на всички европейски страни. Впоследствие този фонд ще емитира дълга с общ лихвен процент. Това би позволило на Европейската централна банка (ЕЦБ) да бъде много по-ефикасна спрямо инфлацията. Мерките, предприети от ЕЦБ преди няколко дни, ще позволяват ли да се възстанови инфлация от 2%? Това съвсем не е сигурно”.

“Докато имаме единна валута, но 18 държавни дългове, ще има и други финансови паники”.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2013/1430-gratskiyat-bunt-i-samoubiystvoto-na-evropa

Протестите в Гърция не стихватГърция е на ръба на бунт или революция. Взривът изглежда неминуем, ако правителството продължава да отказва провеждането на предсрочни избори, каквито иска цялата страна. Междувременно, пазарите се готвят за още по-ожесточена атака срещу Италия. Нараства напрежението в Източното Средиземноморие, заплашвайки да прерасне във въоръжен конфликт с участието на двама действащи членове на ЕС, една държава кандидат, както и на Израел. На свой ред Берлин, опитвайки се да помогне за разрешаването на европейската криза, повтаря същите стратегически грешки,които до доведоха Германия до поражение в двете световни войни. Единствената разлика е, че през ХХ век конфликтът имаше въоръжен характер, докато днес сме изправени пред тотална финансова война.

Протести и евроскептицизъм - това са двете явления от кризата в ГърцияПротив Гърция и другите страни от т.нар. група PIIGS се води информационна война, напомняща психологическите кампании срещу "държавите-парии", като Ирак на Саддам или Сърбия на Милошевич. Германия има рядката възможност отново да стане "нормална" държава, превръщайки се в политически и икономически защитник на Европа от пазарите, т.е. в добър и демократичен континентален "хегемон", и концентрирайки силите си за реализацията на един радикално реформиран Европейски проект. Вместо това, тя го разрушава, подливайки масло в огъня на вътрешноевропейските дългови и политически войни. Така Германия отново се превръща в заложник на един изключително тесен, провинциален и примитивен национализъм, който в миналото неведнъж е довеждал немската нация до катастрофа. Действайки по този начин, тя рискува да загуби "третото си Ватерло" през последните сто години и да понесе поражение, по-тежко дори от това през 1945. Не остава много време до историческия провал на Европейската идея, разпадането на ЕС и глобалната икономическа криза, която ще се окаже по-сериозна от "Голямата депресия" през 1929 и ще има катастрофални последици за Европа, света и самата Германия.

Използвайки системния подход, лесно можем да открием в начина, по който се развиват кризисните процеси вътре в ЕС, някои от тенденциите, довели навремето до стремителния саморазпад на съветския строй (също толкова "затворен", като съвременния монетаристки неолиберален европейски и глобален модел). Реакцията на европейските лидери на кризата много напомня поведението на последния съветски ръководител Михаил Горбачов, дестабилизирал жизненоважните структури и функции на поверената му държава, без да има ясна представа с какво би могъл да ги замени. За разлика от китайските си колеги, Горбачов широко заимства и легитимира западните ценности, активно използвайки ги във вътрешнополитическата борба, като по този начин разруши "образа на врага", т.е. сърцевината на съветската система. Същото виждаме днес в Европа. Нашият "режим" се базира на представите за естествения характер на "свободата, просперитета и демокрацията". Той няма как да оцелее, ако продължи да унищожава цели социални групи за да гарантира максимални печалби на банките и да изплати огромните натрупани към тях дългове.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам различните финансови, политически, идеологически, национални и геополитически фактори, стимулиращи развитието на дестабилизационните процеси в ЕС. В тази връзка, предлагам да прибегнем до съчетаването на две, на пръв поглед противоположни интерпретации, едната от които постулира хаотичната природа на финансовата криза, докато втората разглежда отделните и етапи като част от проекта на "Империята на финансовия капитал" за трансформирането на Европа и света съобразно собствените и интереси и глобална визия. При това отделям специално внимание на германската политика, защото в настоящия момент Германия остава единствената държава в Европа, стремяща се да прокарва общоевропейска линия. Друго реално действащо лице в тази драма е Гърция, превърнала се в експериментална площадка за установяването на нов социално-икономически ред на континента. На този фон, гръцкото правителство, намиращо се под прекия контрол на глобалния финансов капитал, действа като своеобразен "агент на хаоса" в европейските дела.

Гръцки уличен протест срещу рестриктивната финансова политика на ЕССтигнали сме до повратна точка в европейската и, в частност, на германската история. Задействани са същите зловещи механизми, действащи в Европа и преди двете световни войни. Наистина, те се проявяват не във военната, а във финансовата сфера (поне засега), но могат да доведат до не по-малко катастрофални последици. На карта са поставени европейското благополучие, демокрация и цивилизация, т.е. всичко, които успяхме да постигнем след 1945. Заради антикризисната политика на своето ръководство, Германия рискува да претърпи икономическо, политическо, геополитическо, морално и стратегическо поражение, сравнимо с разгрома и през Втората световна война.

Все още не сме в състояние напълно да осъзнаем новата ситуация. Начинът ни на мислене все още се основава на фактите и реалностите от периода 1945-2008. По аналогичен начин, европейците биват потресени, когато избухва Първата световна война - мислено те все още живеят в т.нар. Belle Epoque (1), макар на практика отдавна да са навлезли в новата ера на войни и революции, характерни за първата половина на ХХ век. "Няма да плащаме заради гърците" - казват германците, също както някога, в сходна ситуация, французите декларират: "няма да умираме заради Данциг" (2). Само че убийството на Гърция може да доведе до същите последици, като убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, през 1914.

Дълговата криза стремително разрушава политическия фундамент не само на Европейския съюз, а и самата идея за европейската интеграция. Против Гърция и другите държави от т.нар. група PIIGS (3) се води информационна война, подобна на психологическите кампании срещу т.нар. "държави-парии". На практика, подобни медийни атаки, предшестваха военната интервенция срещу въпросните "парии". В гръцкия случай, те бързо превърнаха страната, която е член на еврозоната, в своеобразен финансов аналог на Ирак, предшествайки спекулативните атаки срещу нея.

Днес срещите на върха на ЕС демонстрират все по-малка ефективност и все повече напомнят боксови схватки. Отношенията между Германия, Франция, Великобритания и Италия са напрегнати повече от всякога. "Европейската" централна банка (ЕЦБ) се стреми да изключи от програмата за "преструктуриране" на гръцкия дълг задълженията, купени от нея на вторичния пазар на изключително ниска цена, т.е. спекулира и се опитва да печели от бедственото положение на една страна-членка на ЕС! Обикновените германци декларират нежелание да изплащат с труда си дълговете на гръцките "мошеници", без да подозират, че гърците всъщност работят повече от тях. При всички случаи, германските пари не влизаха в Гърция, а в най-големите международни банки, които са истинските мошеници. Преди време българският премиер изрази задоволството си от разпадането на гръцкото общество, което му напомняло за разрушаването на българския социум след падането на комунизма. Самите гърци пък все по-често обвиняват германците, че се държат както по време на Втората световна война, разорявайки и ограбвайки страната им. Мнозина говорят за появата на Четвърти Райх и си припомнят за действията на ЕАМ - легендарният Фронт за национално освобождение, действал срещу нацистите в периода 1941-1944 и превърнал се в едно от най-значимите съпротивителни движения в Европа. Какво означава всичко това? Означава, че след началото на европейската дългова криза, финансовите, политически и идеологически предпоставки за ликвидирането на целия Европейски проект окончателно са съзрели. Новата "Империя на финансовия капитал", целяща или да постави обединена Европа под контрол, или да я унищожи, вече разполага с необходимите средства за реализация на стремежите си. Европейските нации се обвиняват една друга за кризата, вместо да насочат гнева си към основната причина за нея - световните банки и съвършено неуправляемата глобална финансово-икономическа система.

Германската дилема

За първи път през последните осемдесет години Германия държи ключа за съдбата на Европа, нейната демокрация и цивилизационното и наследство. Тя обаче не може да го задържи задълго и, както изглежда, не знае какво да прави с него. В определен момент, германците се съюзиха с "пазарите" срещу Гърция. Те ги използваха като своеобразна "полиция на Договора от Маастрихт" (4) с цел да "накажат" гърците и да "дисциплинират" другите европейци, без да съзнават каква чудовищна цена ще им се наложи да платят за този съюз с дявола (да си припомним "Фауст"). От икономическа гледна точка, те разкъсаха Гърция на парчета, също както Хитлер и Сталин постъпват с Полша през 1939. В момента Германия надценява своите възможности и икономическата си мощ по същия, начин по-който надценява военната си сила през първата половина на ХХ век. Берлин си въобразява, че може да играе с пазарите в свой интерес. Същото са мислели Даладие, Чембърлейн и Сталин за Хитлер.

В периода 1939-1941 Хитлер овладява цяла Европа, опитвайки се да я обедини и "дисциплинира", преди да се устреми към основната си цел - завоюването на Русия и свалянето на болшевизма. На практика обаче, нацисткият проект е отражение на тесногръдия и силов германски национализъм. Германия така и не съумява да разбере своя велик военен теоретик - прусакът Карл фон Клаузевиц, който правилно свързва победите на Наполеон със силата на идеите и лозунгите на Великата френска революция. Най-устойчиви и успешни са онези хегемонии, които се основават на общи идеи и, освен това, винаги имат подръка "захарче" за подчинените им нации. Такова беше господството на САЩ и СССР, опиращо се, съответно, на представата за "независимия, свободен и успешен индивид" и на "социализма". Такава беше и доминацията на ЕС, поне докато се опираше на мечтата за "всеобщото благосъстояние и свободата".

Хитлер не съумява да покори Великобритания и заплаща скъпо за нападението срещу Гърция. Той би могъл да победи във войната със Съветския съюз, но в момента, когато я започва (през 1941) вече е загубил скъпоценно време и енергия. Ангела Меркел действа по същия начин. Тя се опитва да накаже гърците и да дисциплинира останалите европейци и едва след това да се заеме с проблема с пазарите от името на целия ЕС, рискувайки така да пропилее целия политически капитал на Германия в "обединена Европа".

"Полицията", в лицето на пазарите и МВФ, които самата Германия покани и с които си сътрудничеше, не просто наказа нарочения за такъв гръцки "престъпник". Тя буквално го унищожи и сега атакува една след друга държавите в Европа и дори САШ. Това доказва, че Гърция не е изключение, а просто екстремен случай, и позволява по-ясно да се видят и разберат действията на фундаменталните механизми. Всички са ангажирани с гръцкия въпрос, но единственият резултат от тези усилия е нарастването на гигантския дълг на страната и безпредецентното разрушаване на нейната икономика и общество.

Няма решение вътре в системата

Германските и европейските политици се опитват да намерят решение, но всички стъпки, които предлагат и съгласуват, много бързо се провалят, потвърждавайки, че проблемът има системен характер. С други думи, той не може да бъде решен в рамките на съществуващия политически и икономически глобално-либерален модел, характерно за който е акумулирането на огромна власт в ръцете на финансовите "магнати" и пълната дерегулация на финансовия и другите пазари, а на практика - и на всяка икономическа и търговска активност. Горчивата истина е, че в момента разрушаваме Европа, приближавайки настъпването на световна криза, по тежка от онази през 1929.

Финансовото чудовище, което създадохме през последните 40 години, т.е. глобалната "Империя на парите", в момента ликвидира нашите държави, нации и култура. Докато търсенето на решение на проблема не бъде насочено към основния му източник, кризата ще продължи да се задълбочава, поставяйки под въпрос не само съществуването на ЕС, но и на цялата европейска цивилизация, държавата на всеобщото благосъстояние и демокрацията - с други думи на всичко онова, което европейците можаха да постигнат след 1945. Опитът да бъдат изплатени гигантските дългове, натрупани от банките и другите финансови институции, ще доведе или до разрушаването на европейското общество и превръщането на гражданите в нещо като пожизнени роби, или до нови мащабни войни, или до ускорена деградация на околната среда, т.е. на фундамента на собственото ни съществуване.

Историята изправя германците пред драматична стратегическа дилема. Днес те имат реален шанс отново да станат "нормална" нация, т.е. да се измъкнат от психологическия "затвор", в който се оказаха след поражението си във Втората световна война (5). За да се случи това, Германия трябва да поеме лидерската роля в борбата на европейските държави за поставяне под контрол на финансовото чудовище, застрашаващо тяхното общество, демокрация и цивилизация. Тя следва да оглави титаничната, изключително трудна, но абсолютно необходима работа за радикалната промяна на икономическата парадигма - ако действително искаме да спасим нашия континент от тоталитарното господство на т.нар. "пазари".

Необходимо е радикално да бъде преструктуриран европейският дълг, да бъдат забранени, или поне поставени под стриктен контрол, операциите с CDS (суапи за осигуряване срещу кредитен риск) и другите деривативи, да се създаде реален, а не спекулативен икономически модел, обръщайки се към идеите на кейнсианството, т.е. към една или друга форма на протекционизма и регулирането на пазара. Налага се мащабно преразпределяне на доходите и богатството. Необходимо е създаването на европейско правителство (а не управление), което обаче, трябва да е демократично и да отговоря на определени социални и екологични цели, а не просто да гарантира стойността на парите, като Маастрихтския договор. Необходимо е сключването на Нов Договор, но за това се нуждаем от нови политически лидери, които да имат смелостта и уменията на Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Шарл дьо Гол. Само така може да бъде преодоляна сегашната криза и да бъде спасена Европа.

Другият път пред Берлин е да продължи да прави това, което прави сега, като така ускори разрушаването на ЕС, да отблъсне от себе си мнозинството негови членове и по този начин със собствените си ръце, да заложи основите за подчиняването на целия континент (включително, в крайна сметка, и на самата Германия) на "Империята на парите". Германия несъмнено разполага с важни относителни предимство и може известно време да просъществува и без останалите европейци, но какво би представлявала, като самостоятелен политически играч след двайсетина години, в сравнение с Индия и Китай например? Каква "мека" (не само икономическа) сила ще притежава на фона на ужасните политически и идеологически последици от тоталното унищожаване на Европа, осъществено под нейно ръководство? На практика, подобен изход би бил равносилен на икономическо, морално, политическо и стратегическо поражение на Германия, по страшно дори от това във Втората световна война. Ни повече, ни по-малко!

Империята срещу Германия

Навремето първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей дефинира целта на Северноатлантическия алианс с известната формула: "Да държи американците в (Европа), германците - под (контрола на Европа) и руснаците - извън (Европа)". Британската империя предава глобалното управление на САЩ, чиято власт се основава на съчетанието между финансовата мощ и мощта на американското оръжие. Съветският съюз извърши самоубийство, но имперското "ноу хау" остава неприкосновено. Променят се начините и обектите на подчиняване, но не и основните цели. В момента обаче, по-голямо внимание заслужава вече не генералният секретар на НАТО, а главният изпълнителен директор на Goldman Sachs Лойд Бланкфейн, който преди време си позволи да заяви: "Аз върша работата на Бог" (6).

През 2008 Бланкфейн не изглеждаше изненадан от кризата. Той беше планирал всичко предварително, но въпреки това не беше сигурен, че събитията ще се развият в нужната посока. Затова на неговия човек Хенри Поулсън (7) се наложи буквално да моли членовете на американския Конгрес да спасят банките. Днес Лойд и компанията му вероятно се надсмиват на отчаяните усилия на германците и европейците или дори на Обама, да успокоят пазарите. Той и колегите му не само съумяха да запазят и разширят своята империя и фантастичните и печалби, но и да прехвърлят на държавата собствените си загуби, провокирайки по този начин кризата на суверенните дългове. Сега те смятат, че имат право да "регулират" размера на националните бюджети, нивото на социалните разходи и инвестициите в Европа и САЩ, както и да решават колко членове трябва да има ЕС и дали въобще ще продължи да съществува!

Един от хората на Goldman Sachs беше поставен начело на "Европейската" централна банка (8). Друг - Отмар Исинг - в една своя статия в германското издание на Financial Times пък поставя европейците пред дилемата: или да трансформират ЕС в съответствие с изискванията на пазарите, или да се примирят с постепенния му разпад. Същият Исинг, който (неизвестно защо) се смята в Германия за най-големия авторитет по въпросите на монетарната политика, в друга своя статия от март 2010 обясняваше, защо Европа не трябва да помага на Гърция. В нея обаче той не споменава, че е платен консултант на Goldman Sachs - банката, която, в качеството си на съветник на гръцкото правителство, организира, през септември 2009, спекулативната атака срещу Атина, очевидно не смятайки, че става дума за очевиден конфликт на интереси.

Финансистите като Исинг или Джордж Сорос са хората, които днес дискутират в големите европейски медии бъдещето на континента, дал на света основополагащите идеи на новото време във всички сфери на живота и познанието (навремето Сорос провали влизането на Великобритания в еврозоната, осъществявайки спекулативна атака - предвестник на войната, която се води в момента от финансовата империя срещу цяла Европа). Ето в какво се е превърнала Европа на Кант и Волтер, на Маркс и Ницше, на Робеспиер и Гарибалди, на Сартр и Гьоте, на френската революция, немския романтизъм и социалната държава. Днес Сорос, Исинг, банкерите от Goldman Sachs или персонажи като Барозу (!) определят съдбата на европейската цивилизация, като на практика я рушат.

"Приятелски съвет" от лондонското Сити или имперски капан за Берлин

Преди време британският Financial Times (смятан за рупор на финансистите от лондонското Сити) публикува необичайно откровена редакторска статия, призоваваща ЕС, ЕЦБ и МВФ да не отпускат на Атина шестия транш от вече съгласувания финансов помощен пакет. При това вестникът изтъква, че Гърция няма никакви международни финансови задължения, които следва да бъдат погасени, и, че отказът от отпускането на помощта ще доведе "само" до неспособността на гръцкото правителство да плаща заплати и пенсии (изправено пред тази заплаха, гръцкото правителство изпадна в паника и започна да принася в жертва практически всички социални слоеве в страната, което ставаше под стриктния надзор на "тройката" ЕС, ЕЦБ и МВФ, действаща на практика като своеобразен "икономически екзекутор" на Гърция).

Истината е, че англосаксонците познават националния характер на гърците и германците (които нееднократно са побеждавали) доста по-добре, отколкото те самите се познават. Финансистите от лондонското Сити са съвсем наясно, какво ще се случи, ако съветите им бъдат изпълнени, както впрочем и става. Гръцката катастрофа ще се ускори, позициите на Атина и Европа ще отслабнат дотолкова, че те вече няма да могат да се противопоставят на външния натиск. Много е вероятно също, че случващото се, рано или късно, ще тласне гръцкото население към бунт или революция, при това не само срещу собственото им правителство, а и срещу Германия и ЕС, като цяло. Гърците могат да бъда обвинявани за много неща, но именно те извършват втората по значение (след френската) европейска революция, свиквайки Учредително събрание през 1822, когато Наполеон вече е мъртъв, а Европа се контролира от "Свещения съюз", потискащ всяка революционна съпротива срещу съществуващия ред. Освен това, именно те организират най-мощното (имайки предвид числеността на населението на страната) съпротивително движение през Втората световна война.

Финансистите от Сити отлично познават и германския характер. Те знаят, че германците обичат дисциплината, също както гърците - да се бунтуват. Затова са сигурни, че Берлин ще отговори на гръцката съпротива по най-твърдия, негъвкав и неполитически начин. Германия и ЕС вероятно разполагат с достатъчно политически и икономически инструменти за да задълбочат гръцката катастрофа, която самите те провокираха, разбира се съвместно с правителството на Гърция. Те обаче със сигурност нямат средствата, които да им позволят да избегнат финансовите и, което е по-важното, ужасните политически, идеологически и геополитически последици от унищожаването на тази малка, но в същото време най-значимата в исторически план държава в Европа. Те са в състояние да го направят, ускорявайки по този начин и собствената си гибел. И, ако в контекста на своя близкоизточен опит, американците откриха "закона за непредвидените последици", то по отношение на ситуацията в Европа вероятно скоро ще се заговори за "закона за асиметричните резултати".

Формират се обективни предпоставки за избухването на "ограничен въоръжен конфликт", който може да се окаже изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред. На идеята за политическата интеграция на Европа ще бъде нанесен смъртоносен удар. Вътрешноевропейската атмосфера  вече е достатъчно отровена. И "богатите", и "бедните" държави протестират против оказването на помощ на Атина, неосъзнавайки, че всъщност се помага не на Гърция, а на банките, които спекулират с нея и я унищожават. Всяка нация в Европа гледа само собствените си интереси. Във Франция, която винаги е била политически барометър на континента, националистическият Национален фронт начело с Марин льо Пен вече е интегрална част от политическия пейзаж. Фундаменталните аксиоми, на които се крепеше следвоенният просперитет, мирът и демокрацията в Европа, стремително се рушат буквално пред очите ни.

Когато катастрофата настъпи и прахът от разрушенията се уталожи, европейците ще започнат да се обвиняват един друг за случилото се, но критиките ще се стоварят най-вече върху Гърция. Германските и другите европейски лидери вероятно ще прехвърлят отговорността за всичките си провали на гърците и ще използват ситуацията като предлог за налагането на драконовска социално-икономическа политика в собствените си страни и на континента, като цяло.

На свой ред, виждайки как ги отхвърля същата тази Европа, към която бяха обърнати погледите им през последните двеста и петдесет години, гърците ще бъдат изключително разочаровани. При това негодуванието им ще се насочи не толкова към безличните пазари, колкото към ЕС и, най-вече, към Германия, която за втори път в рамките на един век разрушава страната им. Те ще си припомнят, че германците така и не платиха военните репарации и дори не върнаха златото, задигнато от нацистите от гръцката Централна банка. Ще бъдат подновени делата срещу Siemens и другите европейски компании, обвинени, че масово са подкупвали гръцки политици. International Herald Tribune, Time и даже Financial Times ще започнат да публикуват подробни репортажи за гладни бунтове в Атина или аналитични материали, доказващи, че европейците не могат сами да решат проблемите си. Последиците са ясни. На първо място, зрелищните картини на гръцката социална катастрофа ще бъдат използвани за убеждаването на европейските граждани да се съгласят да получават такива заплати и пенсии, каквито им определят техните правителства, съобразно препоръките на банките. На второ място, в повечето европейски страни ще стигнат до извода, че "германците не са се променили и не трябва да им се има доверие". Така ще сработят същите фундаментални психологически и идеологически механизми, с чиято помощ  след войната "Империята на парите" реализираше господството си над Германия и Европа, "разделяйки за да владее" континента, въпреки значимите му икономически, социални и интелектуални постижения. В случая, голямата ирония на историята е, че германският национализъм за пореден път ще "погребе" германските национални интереси.

Да си припомним 1956. По онова време Съветският съюз все още се ползва с огромно влияние в Европа, благодарение на ролята си за победата над Хитлер. Неговият лидер Никита Хрушчов се опитва да реформира държавата отвътре за да се избави от ужасното наследство на сталинизма. През същата година в Унгария избухва революция, чиито ръководители получават уверения, че ще бъдат подкрепени от Запада. В резултат страната излиза от Варшавския пакт, което Москва категорично не иска да приеме. Последвалото навлизане на съветските танкове не само смазва унгарската революция, но и тотално ерозира съветския авторитет в Европа, западното комунистическо движение, както и шансовете за успешна трансформация на самия Съветски съюз, поставяйки основите за разпадането му след няколко десетилетия. Между другото, Израел са възползва от събитията в Централна Европа през 1956 за да започне поредната война в Близкия Изток.

Ако сега поставим на мястото на СССР - Европейския съюз, на мястото на Русия - Германия, на мястото на Унгария - Гърция, а на мястото на съветските танкове - CDS, ще получим вероятния сценарий за развитие на събитията в краткосрочна перспектива. Също както през 1956, днес европейските дългови войни отвличат вниманието ни от събитията, които се случват или ще се случат в Близкия Изток. Между другото - провокирането на конфронтация между европейците е класически прийом, с чиято помощ неевропейски държави получаваха възможност да доминират над континента през значителна част от ХХ век. Само че през миналото столетие това се постигаше с военни, а през сегашното - с финансови средства.

Пазарите поставят ултиматум на Европа: да се подчини или да изчезне

Ограничените размери на настоящата статия не позволяват да се анализира подробно стратегията на поведение на пазарите спрямо Европа. Истината е, че сме склонни да приемаме за факт полуавтоматичния характер на пазарните механизми и да виждаме в банките и другите финансови институции обикновени икономически играчи, заинтересовани най-вече от получаването на печалба. Зад почти нерегулируемото функциониране на пазарите не различаваме изключително тесния кръг на собствениците на капиталите, способни да катализират пазарните събития и да ги управляват. Забравяме, че десетте най-големи световни банки могат да мобилизират средства, съпоставими с общия обем на националните дългове на държавите на планетата. Тоест, финансовата власт, която те притежават, се равнява на тази на всички държави в света, взети заедно!

Частните финансови структури са стратегически играчи. Те представляват най-силната концентрация на финансова мощ и международно политическо влияние, която светът някога е познавал. С помощта на дериватите те дори съумяха частично да си присвоят една от основните функции на държавата, а именно паричната емисия. Характерно за тях е имперското ниво на стратегическо планиране. Нашите политици и държавници не разполагат с нищо, което поне малко да напомня за това, да не говорим, че са зависими от собствениците на капитали. Единствената слабост на тази "държава в държавата" е липсата на легитимност и на военна мощ, поради което и се налага да разчита на въоръжените сили и военно-индустриалния комплекс на САЩ. Те разсъждават радикално, ние - консервативно. Те управляват самия процес на трансформация на системата, докато ние се опитваме да реагираме на нейната нарастваща неуправляемост. Те са склонни към дългосрочно планиране, докато ние сме ангажирани с текущите проблеми и подготовката за поредните общински или национални избори. Те притежават цялостна визия, ние виждаме само отделни части от общата картина. Ето защо те печелят.

Докладите на Пол Уолфовиц (9) или Дейвид Джеремая (10), дефинирали стратегията на САЩ след студената война и поставили основата за последвалите конфликти в Близкия Изток, са нагледен пример за имперско мислене, позволяващо, освен всичко друго, да разберем, как точно разсъждават и действат днешните "пазарни ленинисти". На практика, финансовата атака срещу Гърция се ръководеше от същата стратегическа логика, като интервенцията в Ирак и това е крайъгълният камък, т.е. началото на радикалното преформатиране на световния ред.

Фактически и Уолфовиц, и Джеремая лансират тезата, че Империята не бива да чака докато "заплахите" за доминацията и станат достатъчно видими. Следва да се действа "проактивно", така че навреме да бъде предотвратена появата на силови полюси, способни да отправят предизвикателство към глобалното американско господство. Превръщането на Европейския съюз в самостоятелна политическа единица би създало опасност за геополитическия монопол на Империята. Утвърждаването на еврото, като световна резервна валута, ще ерозира един от стълбовете на могъществото на САЩ, както и възможността за по-нататъшното финансиране на американската икономика.

Като заговорихме за икономика, пазарите, по-добре от който и да било друг, са наясно, че наближава второ, още по-мощно, финансово цунами. Но вместо да се опитат да предотвратят този катаклизъм, те очевидно се стремят да го насочат в определена посока, използвайки го за собствените си интереси. Всъщност, те дори са длъжни да го направят, защото с основание се опасяват, че в противен случай биха могли да се намерят политици, които да ги обвинят, че са предизвикали кризата и да поискат от тях да платят значителна част от натрупаните дългове, вместо да разрушават за целта цялата следвоенна конструкция на Европа. Те знаят също, че периодите на големи сътресения могат да предопределят развитието на събитията за десетилетия напред. И, ако не се възползват от момента за собствената изгода, рискуват да понесат сериозни, може би дори фатални, загуби. От тяхната гледна точка, сегашната криза дава исторически шанс да бъдат демонтирани европейската държава на благоденствието и демокрацията, превръщайки европейците в роби, задължени да изплащат огромните дългове на своите държави до края на живота си.

Пазарите не възразяват срещу това, ЕС да функционира в стриктно съответствие с изискванията на Маастрихтския договор, превръщайки се по този начин в техен "агент". Това което те не могат да си позволят обаче е трансформирането на ЕС в своеобразна държава, която да е в състояние реално да ги контролира. Ако решат, че Европейският съюз може успешно да се превърне в инструмент на Империята, вероятно ще действат именно по този начин. Ако сметнат, че това е невъзможно, ще активизират процеса на хаотичен разпад за еврозоната и ЕС за да постигнат очертаните по-горе политически, икономически и социални цели.

В една статия, публикувана наскоро в Wall Street Journal, авторът и не може да се удържи да не демонстрира искреното си задоволство от посоката, в която се развива европейската криза. На първо място, се посочва в публикацията, вече е нанесен смъртоносен удар на "опасната" мечта за създаването на европейска супердържава. На второ място, беше демонстрирана слабостта на еврото. На трето място, появи се наистина историческа възможност да бъде унищожен модела на държавата на благоденствието както на Стария континент, така и в САЩ.

Пазарите ненавиждат съвременния хуманизъм, те ненавиждат и силните държави въобще и Германия, в частност. В древна Атина първото "преструктуриране" на дълга е осъществено още по времето на Солон и води до установяването на демокрацията. Протагор определя същността на тази демокрация с думите: "човек е мерилото за всички пари". Само че за финансовата "цивилизация" нещата стоят по точно обратния начин: "парите са мерилото за всички хора". Или, казано с други думи, пазарите решават всичко.

Надигащият се гръцки бунт

Програмата, която се реализира в момента в Гърция от ЕС, ЕЦБ, МВФ и "гръцкото правителство", отговаря в по-голяма степен на интересите на семейство Ротшилд, отколкото на гръцката нация и не оставя на гърците друг избор, освен да се разбунтуват (дори и без да бъдат допълнително подтиквани към това от редакционните статии в медии като Financial Times). Тази програма е равносилна на икономически и социален геноцид и вече ерозира основите на парламентарната демокрация в страната. Благодарение на европейската и международна "помощ" гръцката икономика стремително се срива, като темповете на този срив са по-бързи, отколкото във Ваймарската република, в навечерието на идването на Хитлер на власт. Жестоко са ударени всички социални класи, с изключение на много тънък слой свръхбогати гърци, а структурата на обществото се трансформира в посока към характерните за близкото минало латиноамерикански модели. Средният жизнен стандарт и нивото на доходите вече паднаха наполовина, при това не се очертават никакви перспективи за стабилизацията им. Социалната сфера и здравеопазването са ликвидирани, държавата изчезва. Историческата ирония (ако може да се каже така) е, че "лечението", предписано на Гърция, нанася най-силен удар по най-производителните, трудолюбиви и спазващи закона граждани, като по този начин изключва всяка възможност за национално възраждане. Повечето талантливи, добре образовани и инициативни млади хора мечтаят да емигрират. Единствената причина още да не сме станали свидетели на улични войни с участието на крайнолеви и крайнодесни въоръжени групировки е инерцията на човешкия разум, който рядко е в синхрон с бързия ход на събитията. Днешното морално състояние на гръцката нация е съпоставимо само с чудовищната първа зима на германската окупация, през 1941-1942, предшествала появата на най-голямото (предвид размерите на страната) съпротивително движение в Европа. Гърците, особено тези в големите градове, вече се сблъскват не само с бедността, но и с глада. И сякаш всичко това е недостатъчно, различни международни играчи лансират предложения за разпродажбата на цялата държавна собственост в Гърция за да се изплати част от нейните дългове, и усилено разработват проекти за "изграждането" на нова гръцка държава. Впрочем, по същия начин те успяха да разграбят и бившите съветски републики и Русия в годините на "прехода наникъде" и "шока без терапия".

Силите, които планираха, а днес реализират убийството на Гърция, вероятно предпочитат разрушаването на страната отвътре (имплозията), пред социалния взрив. На пръв поглед изглежда, че това най-много се иска от германците, които никога не са виждали "смисъл в безсмислието" на бунтовете и революциите. Възможно е, те да разчитат, че гърците ще приемат пасивно десетократното влошаване на условията си на живот, както стана преди това в Източна Европа. Разбира се, подобен сценарий не бива да се изключва, но той е малко вероятен. Гърците имат съвършено различна политическа традиция от източноевропейците. Освен това, в гръцкия случай не може цялата вина да се хвърли на "комунистическото минало". Разбира се, местните чиновници и политическата класа са тотално корумпирани, но за това са виновни не само те самите, но и многобройните европейски компании, като Siemens например, които благодарение на редовните подкупи в течение на десетилетия експлоатираха гръцкия пазар, а понякоха буквално ограбваха държавния бюджет.

Бързото разрушаване на всички социални връзки и национални идеи, което се случва в Гърция в резултат от реализацията на програмата на ЕС и МВФ, освобождава ужасни сили, стремящи се да се излязат на преден план. Империята е наясно с това. Разглеждайки социалния взрив като най-малко желания измежду възможните варианти, тя ще се опита да канализира освободилата се енергия в други посоки. Например във "война" между гърците и имигрантите, 80-90% от които се опитват да използват Гърция като транзитна врата към Европа, но в крайна сметка остават в страната, превръщайки се в непосилно бреме за нейните и без това пукащи се по шевовете социални структури. Друго допустимо развитие на събитията са локалните войни, национализмът и фашизмът.

Срещата на Марс с Венера

Гърция не е епицентър само на дълговата криза. Тя е умалено копие на всички възможни кризи, застрашаващи Европа. За нещастие на техните народи, Гърция и Кипър са разположени в една от най-важните геополитически точки на света, позволяваща да се контролира достъпа на Русия към "топлите морета", транзита на енергоносители от Близкия Изток към Франция и Германия, както и връзките на Израел със западния свят. Те се намират в пресечната точка на близкоизточната "сфера на Марс", европейската "сфера на Венера" и временно намиращият се в упадък славянски свят. Освен това Кипър вероятно разполага със значителна запаси от енергоносители. Къде, ако не тук, може да се обедини в едно взривоопасната динамика на "геополитическия и пазарния ревизионизъм", първият от които се проявява в Близкия Изток, а вторият се стреми радикално да трансформира, в свой интерес, наложилият се в Европа след Втората световна война ред.

В момента дълговите войни в Европа и въоръжените конфликти в Близкия Изток се развиват отделно едни от други, но в еднакво взривоопасно направление. Какво обаче ще се случи, ако те се обединят? Разполага ли ЕС с, макар и ограничена, способност да разреши едновременно и дълговата, и геополитическата криза, или рискува да бъде унищожен още преди някой да разбере, какво точно се случва?

Нека погледнем картата на региона. Какво виждаме? Ситуация, която е безпрецедентна от периода на нестабилност през 1989-1991 насам. Пет държави са подложени на, макар и различни, но изключително дълбоки сътресения - Сирия, Либия, Египет, Кипър и Гърция. При това между Кипър и Сирия се забелязва небивала концентрация на американски, израелски и турски въоръжени сили, към които в края на ноември 2013 трябва да се присъедини и руска военна флотилия. Там се намират също гръцки, британски и френски бойни кораби.

Осъществявайки своето законно право, Кипър започна, съвместно с Израел и Noble Energy, да проучва газовите находища в собствената си изключителна икономическа зона. Това обаче не се харесва на Турция, която моментално изпрати свои кораби в района. Всичко това може да доведе до изостряне на гръцко-турските противоречия по широк спектър от въпроси. Израел, който търси начини да разшири сферата на регионалното си влияние, включвайки в нея Гърция и Кипър, предлага на Никозия да гарантира сигурността и. В резултат, днес на турския флот в Източното Средиземноморие противостои израелската авиация. Въпреки очерталото се "помирение", между Турция и Израел, продължават да съществуват обективни предпоставки за "ограничен въоръжен конфликт", който може да е изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред.

"Империята на финансовия капитал" избра Гърция за началото на атака срещу цяла Европа, легитимиране намесата на МВФ във вътрешните работи на ЕС и експерименталното прилагане на най-твърдата в Европа неолиберална политика. Вероятно тя ще се опита да използва Атина и за окончателното разрушаване на ЕС, както и в опитите си за установяване на нови авторитарни режими на континента. Гръцката нация, населяваща Кипър и Гърция, е близка до ситуацията, в която се оказва Полша през 1939, притисната между нацистка Германия и болшевишка Русия. Гърците също рискуват да бъдат разкъсани на части: геоикономически - от Германия и пазарите, а геополитически - от Израел и Турция.

Ако се случи най-лошото и в Средиземноморието избухне "ограничен въоръжен конфликт", той може да бъде използван за следните цели:

  • Да се насочи значителната енергия, освободена в резултат от ерозията на гръцкото общество, към някой външен враг и легитимирането на авторитарен режим в Гърция.
  • По-нататъшното въвличане на Кипър и Гърция в разширената сфера на влияние на Израел, наред с България, Румъния и други по-големи членове на ЕС, особено ако Атина бъде изключена от ЕС или Съюзът се разпадне. Подобно развитие на събитията тотално ще нивелира германското влияние в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие и ще означава геополитическо поражение на Германия със стратегически мащаби;
  • Създаването на още един механизъм за "генериране на кризи" вътре в ЕС, който не се контролира от европейските държави.

Бележки:

1. Belle Еpoque (Прекрасната епоха), - така условно се обозначава периодът от 
европейската история между 1890 и 1914, характерни за който са мирът, икономическият
и технологичен растеж и културният разцвет.
2. «Да умрем ли за Данциг?» е заглавието на статията на френския публицист Марсел Деа, 
появила се на 4 май 1939, в която той се обявява против даването на военни гаранция на
Полша, в случай че бъде нападната от Германия.
3. PIIGS - унизителна абревиатура, обозначаваща групата европейски държави, които 
първи се сблъскаха с дългови проблеми (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция,
Испания).
Може да се чете и като "прасета", което е типичен пример за "дискурсивен тероризъм".
4. Има се предвид Договорът от Маастрихт, поставил началото на Европейския съюз и 
формулирал основните принципи на общата европейска валутна и икономическа политика.
5. Двете най-образовани нации в света - германската и еврейската, излизат от Втората 
световна война с ужасни травми, превърнали ги в заложници на собственото им минало,
които днес рискуват отново да се повторят. В германския случай това е резултат
от съзнателните усилия на държавите-победители, стремящи се да лишат Германия
от възможността някой ден отново сама да определя съдбата си. Германците и евреите
и досега не са в състояние да преодолеят, дихотомията на "жертвата и победителя",
да преосмислят случилото се и да го преодолеят, превръщайки се отново в
"нормални" нации. От това, дали ще могат да го направят, до голяма степен,
зависи съдбата на цялата ни цивилизация.
Нацисткият режим действително извършва чудовищни престъпления. Но вкоренилата се в 
историографията на ХХ век представа за германците като "лоша" нация (per se) и
за евреите като жертви на геноцид, които по тази причина се ползват със специални
права и особен стаут, не помага за преодоляването на наследството от миналото,
а до повтарянето му под нова форма и в нови условия. За да могат да "смелят"
собствената си история, двете нации трябва да намерят смелостта да я преосмислят
в рационални категории и да престанат да се смятат за "унизени" или "специални".
С германците дълги години се държаха като с "много лоши хора", което обаче, не ги 
"излекува" от стремежа да доминират или да си отмъстят. Тези черти обаче са
характерни за повечето нации и са типични за човешката (а не само за германската)
природа. Обявявайки германците за "вечно виновни", победителите изтласкаха
споменатите тенденции дълбоко в германското подсъзнание, откъдето те няма
как де не се опитат да се измъкнат.
Човешките същества, по правило, се държат с другите така, както в детството им 
другите са се отнасяли с тях самите. Това, което Германия прави с Гърция, много
напомня ситуацията след Първата световна война, когато победителите, на практика,
смазват Германия с помощта на Версайския договор. Израелската политика към
палестинците пък е символично отражение на нацистките престъпления. Спомням си,
как веднъж, на път за Рамала, бях шокиран като видях предупреждението Achtung,
изписано на един израелски пропускателен пункт, през който се минаваше
за окупираните територии. В тази зона няма туристи, говорещи немски.
Невъзможно е да бъде пренебрегната чудовищността на масовите престъпления на Хитлер. 
Трябва да признаем обаче, че германците не са единствените, които направиха ХХ век
такъв, какъвто беше. Вердюн предшества и, може би, пряко провокира появата на
Дахау, а не обратното. Може до безкрайност да разсъждаваме за влиянието на романтизма,
Ницше или Вагнер върху германската история, но не е правилно германците да бъда
обвинявани за всички трагедии и злодеяния през миналия век.
Опустошителните бомбардировки на германските градове в края на Втората световна
война са не по-малко ужасни престъпления, защото са обусловени не от военни задачи,
а от желанието да бъде унищожена германската нация, като такава.
Разрушаването на Хирошима и Нагазаки също е пример за масово убийство.
Демонизацията на германците след войната не преследва никаква друга цел,
освен да прикрие отговорността за случилото се и на другите държави и
да не допусне възстановяването на германския суверенитет. Именно поради това,
държавата, дала на света Хегел и Маркс, Клаузевиц и Хаусхофер, в момента
изглежда неспособна и не се стреми поне към елементарно историческо,
стратегическо или геополитическо мислене. По същата причина германският
национализъм си остава на толкова примитивно ниво на развитие и дори не
осъзнава, че се използва срещу интересите на Германия.
6. Тези думи на Бланкфейн цитира Марк Роше, корреспондент на Le Monde в Лондон и 
автор на книгага «Банката».
7. Става дума за Хенри М. Поулсън, предшественикът на Тимъти Гейтнър на поста 
държавен секретар по финансите на САЩ, той е в Goldman Sachs от 1974.
8. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги между 2002 и 2005 
беше вицепрезидент и изпълнителен директор на Goldman Sachs International.
9. През 1992 Пол Уолфовиц, в качеството си на зам. държавен секретар по отбраната 
на САЩ, подготви за шефа си Ричард Чейни проект за доклад, в който доста откровено
формулира необходимостта от утвърждаване на безусловната глобална доминация
на Америка и възможността тя да използва превантивно военна сила. В окончателния
документ на Пентагона тезата му е малко смекчена, но идеите, лансирани от Уолфовиц,
залягат в основата на политиката на американските неоконсерватори и впоследствие
намират отражение в доктрината на Буш-младши. Тук става дума именно за този доклад.
10. От 1990 до 1994 адмирал Дейвид Е. Джеремая е заместник председател на 
Обединения комитет на началник щабовете на САЩ.

----------------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен гръцки публицист, генерален секретар на Движението Spitha (Искра), основано през 2010 от Микис Теодоракис

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1276-sqnkata-na-novata-supersila-nad-evropa

Великата китайска стена, едно от чудесата на светаОчертаващото се през последните години проникване на Китай в редица стратегически области на европейската и американска икономики поражда сериозна загриженост, но на фона на продължаващата криза и недостига на ликвидност, някои държави в Европа изглеждат склонни да си затворят очите пред опасностите, свързани с китайската икономическа експанзия на Стария континент.

Както е известно, на последната среща на Г-20, провела се в Мексико през юни 2012, китайците предложиха да внесат допълнително 43 млрд. долара в Международния валутен фонд, което мнозина оцениха като поредното предложение на Пекин да помогне на поразената от кризата Европа (и на Запада, като цяло). Проблемът обаче, е че тази китайска помощ за континента си има определена цена.

Китайското предложение изцяло се вписва в стратегията, следвана от Пекин от момента, в който кризата в Европа демонстрира признаци за задълбочаване. За това че в европейско-китайските отношения ролите драматично са се променили си пролича особено ясно по време на срещата на върха между ЕС и Китай в Пекин през февруари 2012, включително в твърдия тон на китайския премиер Ван Цзябао и откровено угодническото поведение, демонстрирано от Херман ван Ромпой и Жозе Мануел Барозу.

Съвременен китайски град - не по-различен от редица големи градове на ЗападаОчевидно, Европа вече не е в състояние да диктува правилата на играта и е принудена да разчита на външни дотации – като предложената от Пекин на срещата на Г-20 – за спасяване на еврозоната, с помощта на милиардните сделки с китайците, или пък за повишаване нивото на заетост благодарение на китайските инвестиции.

Именно в този контекст, китайските компании започнаха да реализират на практика плановете си за придобиване на стратегически активи в цяла Европа, използвайки неизчерпаемите си финансови ресурси и отчаяната нужда на европейците от ликвидност. По този начин Китай се стреми да диверсифицира международните си инвестиции, да преодолее съществуващите препятствия пред достъпа му на европейския пазар и да се сдобие с високите технологии, които все още му липсват.

Сред най-мащабните сделки на Пекин в тази посока беше навлизането на китайските корпорации в гордостта на португалския електроенергиен сектор – компаниите Energías de Portugal и Redes Energéticas Nacionales, в които те вече владеят съответно, 21,3% и 25% от акциите. Впрочем, същото се отнася и за вземането под наем (за 35 години) от китайската държавна компания Cosco на стратегическото гръцко пристанище Пирея срещу 3,4 млрд. евро.

При това съвсем не става дума за единични случаи. Китайците проявяват интерес и към други гръцки пристанища (включително Солун), те вече влязоха във винопроизводството в района на френския град Бордо и започнаха открита битка с германските компании, купувайки редица фирми, чиито технологии биха им позволили да поставят под въпрос глобалната хегемония на Германия в секторите с висока добавена стойност. Пример за това е сключената немного отдавна сделка, в резултат от която китайската корпорация Sany постави под свой контрол германския си конкурент Putzmeister, превръщайки се в световен лидер в сферата на производството на бетоновози и бетонни помпи.

Това обаче е само „върхът на айсберга”, тъй като според повечето експерти, темпът, с който се развиват тези процеси със сигурност ще продължи да нараства. Така, по данни на американската Фондация Херитидж, общият обем на китайските инвестиции в Европа е нараснал от 36,7 млрд. долара, през 2010, до 52,1 млрд. долара, през 2011, като се очаква до края на настоящата година той да се увеличи с още над 30 млрд. долара, вече инвестирани от Пекин в суверенния фонд на Китайската инвестиционна корпорация (СІС), чиято активност е свързана изключително с покупките на ключови компании от Стария континент. Неограничените финансови ресурси на Китай, който притежава най-големия резерв от чуждестранна валута в света, все повече привличат погледите на европейските фирми, много от които бяха буквално смачкани от политиката на сурови икономии, провеждана от техните правителства и отчаяно се нуждаят от свежи капитали.

Какво обаче ще поискат китайците срещу помощта си? Пекин е наясно, че в момента има уникалната възможност да оказва влияние върху Европа (а не, както в миналото, тя да влияе върху него). С това са свързани и предположенията на редица европейска анализатори, че Брюксел е притиснат да направи определени политически отстъпки срещу споменатата по-горе щедра китайска помощ. Китай например, отдавна настоява да бъде признат за страна с пазарна икономика. По време на европейско-китайската среща в Пекин през февруари 2012, в обръщението си към китайския премиер Ван Цзябао, Херман ван Ромпой еднозначно заяви: „Искам да посоча, че за първи път в съвместното комюнике на срещата Китай-ЕС изрично се декларира политическата воля на Европа да бъде ускорено признаването на Китай за страна с пазарна икономика”.

Подобно признаване обаче ще означава, че Европа е склонна да пожертва основния си правен инструмент в борбата с китайската дъмпингова политика на терена на Световната търговска организация (СТО). От друга страна, не бива да забравяме, че според протокола за присъединяването си към СТО, Китай автоматично ще получи статут на пазарна икономика още през 2016. Тоест, Брюксел вероятно иска изпреварващо да признае този статут на Пекин за да си гарантира китайската помощ. Само че това съвсем не е единствената отстъпка на ЕС пред китайския натиск.

Операция „Троянски кон”?

През последните десетина години китайските производители на телекомуникационно оборудване и системи, като Huawei и ZTE например, не само тотално доминират на вътрешния пазар, но и се превърнаха в световни играчи. Това поражда тревога не само у признатите лидери в тази сфера от развитите европейски (и не само) държави, но и на онези, които гарантират сигурността на ключовите елементи на националната инфраструктура – системите за телефонна връзка например. Както се посочва в един появил преди няколко месеца обширен коментар в британския „Economist”, в Европа нарастват опасенията, че мрежовото оборудване и програмите на споменатите по-горе китайски телекомуникационни гиганти могат да бъдат използвани от Пекин за подслушване на секретни преговори или пък те могат да бъдат снабдени със специални прекъсващи устройства, позволяващи на китайците да блокират системите за реагиране при конфликти на европейските държави. В тази връзка се цитира мнението на един от ръководителите на компанията за мрежова сигурност CrowdStrike Дмитрий Алперович, според който би било глупаво да се предоставя на китайска фирма, тясно свързана с правителството в Пекин и армията, достъп до националните радиомрежи.

Европейските медии и експертите следят особено внимателно активността на китайските телекомуникационни гиганти ZTE и China Mobile, но най-вече тази на компанията Huawei, която поражда у тях недоверие и подозрения. Това разбира се е свързано с агресивната експанзия на компания (включително и в Европа) и огромните и размери. Така например, в Африка, която (включително и заради глобалната криза) все повече привлича стратегическите интереси на транснационалните компании, присъствието на Huawei е повсеместно. Но, докато там то, общо взето, се приветства от местните власти, в Индия е точно обратното – там и правителството, и медиите обявиха, Huawei не само за „нелоялен конкурент”, но и за „заплаха за националната сигурност”. В Канада и Нова Зеландия фирмата подписа изгодни договори с най-големите местни мрежи. От друга страна обаче, през март 2012 австралийското правителство попречи на китайската компания да се сдобие с дял в проекта за нова държавна широколентова система. Най-остро реагират на експанзията на Huawei в САЩ, където нееднократните и опити да купи американски производствено-технически предприятия бяха пресечени от властите.

В Европа обаче, китайската икономическа експанзия не среща подобна съпротива. Въпреки това, както се посочва и в споменатия по-горе обширен анализ на “Economist”, съществува голяма група европейски експерти, които смятат, че в основата на успехите на китайския телекомуникационен гигант Huawei е не само добрата стратегия, залагаща на иновациите, но и многобройните, извършени от компания нарушения на правата на интелектуална собственост. Освен това се смята, че подкрепата, която китайската държава оказва на Huawei не е безкористна и Пекин планира да използва компанията като своеобразен „Троянски кон” за проникване в чуждестранните (включително европейските) телекомуникационни мрежи и тъкмо затова е финансирал дъмпинговата и политика. През 2011, ръководството на Huawei призна, че клиентите и наистина са получили достъп до китайския фонд за „експортно финансиране” на стойност 30 млрд. долара, но твърди, че само част от тези средства са били използвани. В отговор на обвиненията, шефовете на компанията признават, че „през 2011 обемът на финансовата подкрепа за клиентите е достигнал 5,86% от общата стойност на продажбите по договорите”, но не обявяват конкретни цифри.

В края на юни 2012 китайски правителствени чиновници се срещнаха с колегите си от ЕС за да се опитат да предотвратят очертаваща се търговска война за субсидии. Според мнозина европейски експерти обаче, независимо от всички други проблеми, свързани с китайската експанзия, най-голяма тревога пораждат твърденията, че Huawei и някои други китайски гиганти всъщност са създадени от специалните служби в Пекин. Фактът, че компанията поддържа тясно сътрудничество с такива „съмнителни” от гледната точка на ЕС партньори като иранската държава (където, според търговските представители на Huawei, оборудването и успешно се използва за следене на потенциалните противници на режима) също се цитира като доказателство, че китайската икономическа експанзия може да се окаже опасна за Европа.

------------------------------------------------------------

* Институт за балкански и европейски изследвания

 

Конференция за Близкия изток, под контрола на ЗападаПубликува се с любезното съдействие наДържавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1207-2012-godinata-na-golemiq-strah

Ако се вгледаме в най-знаковите събития на миналата 2011, можем да стигнем до малко неочакван извод, а именно, че те са своеобразен пролог към далеч по-мащабни трансформации. Още повече, че мнозинството от тях са свързани, пряко или косвено, помежду си. Като от всяко можем да си направим определени изводи.

Водещите събития през 2011

Свалените от власт Саддам Хюсеин, Хосни Мубарак, и Муамар Кадафи. Хюсени - екзекуритан от така наречените Характерна за 2011 беше системната активност, демонстрирана от САЩ, Великобритания, Франция и глобалните мрежови структури и насочена към преформатиране на Близкия Изток. В резултат бяха свалени (Хосни Мубарак, Бен Али) и дори ликвидирани (Муамар Кадафи) лидери, които до последния момент се смятаха за големи приятели на Запада и се ползваха с пълното му доверие и благоразположение. Съществуващата доскоро система за колективна сигурност, под егидата на ООН, вече едва ли може да се смята за реално функционираща. Защото, през миналата 2011,  дори и „мирните” санкции се оказваха основание за бомбардировки, а ерозиращият държавните устои ислямски тероризъм, открито биваше финансиран и подкрепян от редица водещи държави в Западна Европа и Близкия Изток.

Така, авоарите на слабите държави се оказаха собственост на силните, в същото време никой не възнамерява да разследва сериозно извършените в хода на „демократизацията” убийства на обикновени граждани, държавни лидери и членове на семействата им. Всички тези промени бяха наречени „арабска пролет”. Не е ясно, какво точно са имали предвид организаторите на тази основна тенденция за миналата 2011 (защото, както е известно, бунтовете започнаха през зимата), затова пък е съвсем ясно, че „пролетта” ще продължи и през 2012, като наред са Сирия, Иран, Алжир и дори някои зони, извън арабския свят.

Хаосът в Близкия Изток усили позициите на радикалните ислямистки течения, които не страдат от липсата на оръжие, човешки ресурси и финансови средства. Те вече нямат конкуренти в огромните и безконтролни пространства, които през миналата година направиха голяма крачка назад, към регреса и феодализма. Междувременно, обхванатата от „революционния пожар” територия непрекъснато се разширява и днес терористични действия на верска основа се извършват в огромна зона от Нигерия до Казахстан.

Непрекъснато усилващият се през 2011 натиск върху Сирия и Иран може да доведе, през 2012, до голяма война в Средиземно море. При това, не е изключено тя да се окаже ядрена и дори да стане своеобразен пролог към нова световна война. В нея със сигурност биха били въвлечени Иран, Сирия, Ирак, Турция, монархиите от Персийския залив, Израел и САЩ. Подобно развитие обаче, директно би застрашило централноазиатските постсъветски държави и техните основни партньори – Русия и Китай. Нещо повече, дори „ограничен” удар срещу Иран е в състояние да провокира сътресение на петролните пазари и мощна вълна от паника, допълнително усложнявайки възстановяването на глобалната икономика.

Развитието на американската система за ПРО доведе до края на „презареждането” в отношенията между Вашингтон и Москва. Разполагането на нови противоракетни бази и радарни комплекси провокира нарастване на недоверието. Включването на Черно, Балтийско и Северно морета в зоните на патрулиране на американските бойни кораби, участващи в ПРО, пък макар и под предлог Европа да бъде защитена от „евентуална агресия от страна на Иран или Северна Корея”, също няма да съдейства за укрепването на стабилността през 2012. Впрочем, аналогична ситуация се заформя и около Китай, в разултат от американската стратегия за геополитическо обкръжаване на Пекин.

През 2011, глобалната енергетика също започна да дрейфува. Аварията в атомната електроцентрала „Фукушима 1” доведе до още по-голямо нарастване значението на традиционните енергоносители.В отношенията между страните-доставчици и потребители, разположени в различни географски зони и имащи различни геополитически „симпатии”,  се породи ново напрежение. Налице са опити за съхраняване на сега действащите маршрути на транзита на енергоносители, както и да се наложат нови, с оглед да се използва променилата се икономическа карта на света за постигането на политическо превъзходство. Не бива да се съмняваме, че споровето за цената на петрола и природния газ и маршрутите на транзита им ще бъдат не по-малко остри, отколкото бяха през 2011.

Заради неспособността на европейските лидери да вземат ефективни решения бързо и координирано, кризата на Еврозоната постепенно навлезе в глуха улица. Станахме свидетели на серия от скандални оставки – постовете си напуснаха премиерите на Италия и Гърция. Европейската банка изразходва огромни средства, без въобще да е сигурна за резултата от това, а междувременно „епидемията” засегна всички държави на континента. Така, през 2012, трансформацията на ЕС става неизбежна, като въпросът е само, в каква точно плоскост ще се осъществи – т.е. дали ще се променят значително границите на еврозоната, или промените ще засегнат самата политическа същност на Съюза. През 2012 върху проблемите на целия ЕС допълнително ще се насложат и вътрешните проблеми на отделните му членове, свързани както с насрочените избори (Франция), така и с общото изчерпване на наличните резерви.

Финансовите проблеми на ЕС за известно време отклониха вниманието от тревожните симптоми, очертали се в САЩ, които също се нуждаят от сериозно осмисляне. Американският държавен дълг достигна немислими доскоро размери, а поредният таван от 15,2 трилиона долара, поставен след ожесточените спорове през август 2011, съвсем скоро ще трябва отново да се повиши. Впрочем, внимателният анализ сочи, че подобни повишения скоро ще започнат да се правят на всеки три месеца. В края на декември 2011, държавният дълг на САЩ достигна 100,012% от БВП, което вече е критичен показател.

Предвид така очерталата се ситуация, не може да се изключи, че САЩ ще се опитат да решат икономическите си проблеми с военно-политически средства. Още повече, че всички сравнително мирни и „меки” механизми за преориентацията на капиталовите потоци към Съединените щати вече изглеждат изчерпани.

Междувременно, проявите на кризата в САЩ демонстрираха на света възможностите на движенията от типа на „Окупирай Уолстрийт”, зародило се в Америка и прехвърлило се оттам в останалия свят (сходни движения се появиха в Италия и Гърция), демонстрирайки растящата пропаст между най-богатите слоеве на населението и останалите граждани. Друг символ на миналата 2011 стана изключително мащабното използване на Интернет и информационните технологии, известно като „туитър-революции”, от Лондон до Кайро.

На фона на проявите на кризата в САЩ и ЕС, принудени да решават остри вътрешноикономически и социални проблеми, качествено нарасна влиянието на Китай. Китайският юан вече се разглежда като възможно и дългоочаквано попълнение на валутната кошница на МВФ, а Пекин усилено модернизира армията и флота си (първият му самолетоносач вече е приет на въоръжение). Китайските инвеститори проникват все по-дълбоко на европейските и световни пазари, включително в наукоемките и високотехнологични отрасли. Полагат се мащабни усилия за превръщането на страната във финансов и делови център на света до 2020-2025. Паралелно с китайския възход, укрепват и всички останали държави от групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР). Бразилия например, за първи път изпревари Великобритания по БВП, като вече е на шесто място в световната йерархия по този показател.

Наред с глобалните феномени, които, най-вероятно ще продължат развитието си и през 2012, придобивайки обаче нов облик, следва да отбележим и качествено новият етап в интеграцията на Русия, Беларус и Казахстан, чиито правителства създадоха Митнически съюз, съумяха да отхвърлят огромна работа по хармонизиране на правните си системи и формираха над национални органи за управление на бъдещото общо икономическо пространство. Създавайки това пространство, Минск, Москва и Астана са в състояние и да го превърнат в самодостатъчен световен център, да възстановят разрушените след разпадането на Съветската империя инфраструктурни, индустриални и социокултурни връъзки и така да посрещнат достатъчно подготвени и укрепнали новите глобални предизвикателства.

Какво да очакваме през 2012?

В навечерието на новата 2012, проблемите на еврото, опасността от дезинтеграция на ЕС и заплахата от нови големи войни в Близкия Изток, Централна Азия, Африка и други места по света, родиха мрачно звучащия поздрав „Happy New Fear” (буквално, „Честит нов страх”). Всъщност, истината е, че преди дванайсет години, в навечерието на настъпването на новия век и новото хилядолетие, и без това крехкият световен ред окончателно загуби устойчивостта си. За да бъде стабилно едно общество, то трябва да бъде интегрирано от общопризнати закони и институции, а пък ако става дума за международна общност – от международно право и международни институции. От момента, когато значима група от обществото започна публично да не приема неговите закони, започва и дезинтеграцията на въпросното общество. А пък, когато става дума за група държави и за световната общност, започва процес на глобална дезинтеграция.

Когато през 1999 НАТО стартира бомбардировките на остатъчна Югославия, загрижена за съдбата на косовските албанци и отказвайки да се съобрази с международното право, започна дезинтеграцията на все още съществуващия тогава световен ред. След това станахме свидетели на военната интервенция в Ирак, без санкция на Съвета за сигурност на ООН, под оказалия се фалшив предлог (изтъкнат от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни), че местният диктатор Саддам Хюсеин разполага с ядрено и химическо оръжие. Това окончателно ерозира устоите на международната общност. Днес, когато както международното право, така и международните институции, на практика, не функционират, мнозина смятат, че сме на прага на епоха на локални войни и глобален хаос.

Последната Коледа в обединена Европа?

Междувременно, освен икономическите проблеми, разтърсващи ЕС, нарастват настроенията против доминиращата роля на Германия в Съюза. В ролята на основни „идеолози” на този процес се изявяват националистическите десни партии, отстояващи върховенството на националните суверенитети спрямо общоевропейските принципи на т.нар. „общ дом”. Като най-странен, на фона на сегашните противоречия в ЕС, изглежда фактът, че именно новите членове на Съюза, които най-много спечелиха от присъединяването си към него, сега не са склонни да платят за това, жертвайки дори малка част от своята самостоятелност, а пък „гръбнакът” на ЕС, в лицето на Германия и Франция, които през всичките тези години плащаха за да гарантират относителното благополучие на новите членове, са готови да продължат да го правят.

Всъщност, истината е, че така изглежда само на пръв поглед. Защото съществуването на Еврозоната е изгодно най-вече на държавите-износителки, а това са именно Франция и Германия. Именно те изтласкваха от пазарите на малките европейски държави местните производители със своите по-качествени и поевтинели, благодарение на общата валута, стоки. Интересно, защо това се премълчава от повечето икономисти в Гърция, Италия, България и другите европейски държави, ударени особено тежко от кризата, чиито резултати могат да ликвидират не само Еврозоната, а и самата обединена Европа? В този смисъл Великобритания, която на практика, вече се откъсна от Европа, е на път да се превърне в заразителен пример за останалите.

Отказът на Дейвид Камерън да финансира европейския икономически стабилизационен фонд направи невъзможно британското участие в новите политически инициативи, целящи промяната на европейската конституция и, следователно, поставя под въпрос самото съществуване на ЕС. Едно е ясно: за първи път в следвоенната история Европа рискува да се превърне от стабилизиращ в разрушителен фактор в световната политика. И, ако прословутата европейска „политическа коректност” все още ограничава възхода на националистическата десница в такива държави като Унгария, Белгия или Холандия, след евентуалното изчезване на „обединена Европа” това ще се промени. Вероятно, когато вместо безцветната баронеса Аштън настъпи времето на новото поколение политици-националисти като Марин льо Пен например, някои ще съжаляват за лишения от всякаква харизма „президент на ЕС” Херман ван Ромпой. Впрочем, както беше казал навремето Лех Валенса, „Плюсовете на ЕС си имат своите минуси”.

Войните през 2012

На 27 декември 2011, бившият Върховен комисар на ООН по човешките права, а днес президент на Международната група за предотвратяване на кризи Луиз Арбър, публикува в американското списание Foreign Policy статия, озаглавена „Войните през следващата година”. В нея тя изброява десет войни, които, при наличието на определени условия, могат да избухнат през 2012. И тъй като от списъка и излиза, че някои държави ще участват едновременно в няколко войни, нека се опитаме да го систематизираме.

Най-голямата заплаха - Близкият Изток

Арбър прогнозира, че в този традиционно взривоопасен регион могат да избухнат едновременно две войни. Всъщност, дори и само един от прогнозираните от нея военни конфликти да стане факт, във военните действия неизбежно ще бъдат въвлечени практически всички държави от региона. Според Луиз Арбър, свалянето на сирийския диктатор Башар Асад може да провокира военен сблъсък с участието на „Хизбула", Сирия, Иран и Израел.

На свой ред този многостранен конфликт спокойно може да се окаже началото на Трета световна война. Оказалата се в центъра на противоречиви политически и военни интереси Сирия може да се превърне в детонатор на „иранската бомба”, независимо дали тя има, или пък не, своя ядрена „версия”. Интересно е, че в коментарите си многобройните привърженици и противници на нанасянето на „превантивен” удар срещу Иран въобще не споменават правните аспекти на подобна стъпка. Дискутират се само възможностите и последиците от евентуален израелски удар, както и ролята на САЩ в предполагаемите събития. Никой не възнамерява да иска съгласието на Съвета за сигурност на ООН, тъй като е очевидно, че най-малкото двама негови членове – Русия и Китай, ще наложат вето.

В тази ситуация следва да отдадем дължимото на Иран, който се възползва от „съвета”, даден му преди две години от известния американски геополитик (и шеф на агенция Стратфор) Джордж Фридмън, и демонстрира готовност да блокира Ормузкия пролив, през който минават около 40% от световните петролни доставки. И така, от десетте прогнозирани от Луиз Арбър войни, две трябва да избухнат в Близкия Изток. Като вероятността от подобно развитие е доста висока, може би с уточнението, че вместо две локални, можем да очакваме една пълномащабна война, която постепенно да придобие глобален характер.

Какво да очакваме в Средния Изток?

Двете войни, за които Арбър прогнозира, че ще избухнат в този регион (в Афганистан и Пакистан) вероятно също следва да разглеждаме като една. Въпросните две държави са толкова тясно свързани в исторически, политически, етнически и религиозен план, че всяка война, която избухне в едната, моментално ще се прехвърли и във втората. Афганистан, който американците скоро се готвят да изоставят трудно може да бъде наречен истинска държава. Талибаните въобще не са победени и в момента правителството на Карзаи дори не толкова преговаря, колкото се пазари с тях (естествено за сметка на САЩ), като куфарчетата с долари първо се разпределят сред правителствените чиновници, а оттам (вече доста олекнали) продължават към лагерите на бунтовниците. Ако преди НАТО плащаше данък на афганистанските бунтовнически командири за да пропуснат керваните с военна техника, продоволствие и оборудване  за частите на ISAF в страната, сега им плащат за същото, но в обратната посока. Разривът в отношенията между САЩ и Пакистан също не подобри положението на частите на алианса. Сега, товарният транзит през пакистанска територия е почти прекратен и изтеглянето на войските и бойната техника от Афганистан се превръща в доста сериозен проблем за НАТО. Ако добавим към това и пакистанския ядрен арсенал, вътрешната нестабилност в страната и огромното влияние на талибаните, става ясно, че избухването на нова война в региона е твърде вероятно и, ако тя наистина избухне, няма да е по-малко опасна от тази в Близкия Изток.

Локалните войни

Колкото и цинично да звучи, някои от прогнозираните от президента на Международната група за предотвратяване на кризи войни едва ли ще имат подобно глобално значение. Арбър, в частност, предрича избухването на въоръжени конфликти най-вече в Африка - в Конго, Бурунди, Кения, Сомалия и Тунис, както и в Йемен. Според нея, могат да се очакват войни и в Мянма, в Централна Азия и дори във Венецуела. Впрочем, някои от прогнозите и звучат съмнително, докато други изглеждат напълно вероятни, при всички случаи обаче, изброените по-горе потенциални въоръжени конфликти едва ли ще са чак толкова опасни, колкото този в Средния и, особено, в Близкия Изток.

Към глобална дезинтеграция?

Анализирайки резултатите от случилото се през 2011, следва да признаем, че толкова висока турбулентност в сферата на международните отношения не е имало отдавна. И дори ако само десет процента от прогнозираните не само от Луиз Арбър, а и от мнозина други политолози, събития наистина се случат, ни очаква изключително трудна година. Между другото, кой знае защо, Арбър не споменава нищо за Ирак, където ситуацията е нажежена до краен предел, нито пък за Египет, където се очертава превръщането на „революцията” в перманентна.

Но най-неприятното в цялата тази ситуация е, че международните институции, международното право и международните алианси се разпадат. Вероятно за първи път след края на Втората световна война, човечеството се оказва толкова разединено и неподготвено за съвместни действия срещу заплахите и предизвикателствата на бъдещето, при това разединено по почти всички възможни признаци – религиозен, финансов и идеологически. Затова е твърде вероятно в обозримо бъдеще да се наложи принципът „всеки за себе си”. Старият световен ред се руши, а нов липсва, дори и само като проект. Разбира се, остава ни да се надяваме на нещо по-добро, но истината е, че би било крайно лекомислено, да не се готвим за по-лошото възможно развитие.

------------------------------------------------

* Европейски център за политически прогнози

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2012/1218-pet-prichini-za-razpadaneto-na-evropa

Протести в Либия, град СиртДания усилва контрола по границите си, под популисткия предлог за борба с престъпността. Тази държава, която някога се сочеше като образец на демокрация, толерантност и социална справедливост, с един замах издигна нови прегради вътре в Европа, която все повече бива заливана от вълна на страх и ксенофобия. Междувременно, Гърция вече година и половина балансира на ръба на пропастта, но истината е, че твърде малко „братски” европейски правителства са наистина загрижени от факта, че това може да доведе до излизането и от Еврозоната, а някои от тях дори скрито манипулират пазарите във вреда на Атина. Финландия също се оказва все по-зависима от ксенофобския популизъм, а пък Словакия междувременно отказа да участва в субсидирането на закъсалата Португалия. На свой ред, Франция и Италия се възползваха от въстанието в Тунис и последвалата „арабска пролет” за да ограничат свободното движение на хора вътре в ЕС. Германия, огорчена от неуспехите си в регулирането на кризата на еврото, влезе в открит конфликт с Франция и Великобритания в Съвета за сигурност на ООН, поставяйки под въпрос десетгодишния процес на изграждане на европейска система за сигурност.

Така наречената Арабска пролетБъдещето на европейската валута изглежда съмнително. Арабският свят продължава да се тресе. Европейските лидери управляват, основавайки се на проучванията на общественото мнение и с оглед на предстоящите в много страни избори, опитвайки се да запазят властта си с всички възможни средства, дори ако това може да доведе до разпадането на обединена Европа, за чието изграждане бяха изразходвани толкова усилия. Никога досега европейският проект не е бил подлаган на толкова сериозно съмнение, а слабите му страни никога не са били изтъквани толкова открито. Създава се впечатлението, че в днешна Европа наличието на мощна ксенофобска политическа формация става почти задължително. Европейският проект се пука по четири основни направления: ценностите, валутата, външната политика и лидерството. Без радикални промени интеграционния процес може да спре, което пък ще постави бъдещето на Европа, като икономическо и политическо цяло, под много сериозно съмнение.

Проект, лишен от необходимото му „гориво”

Истината е, че не сме изправени пред временна криза, защото тя обещава да бъде дългосрочна. Не става дума само за „черен период”, нито просто за нарастване на песимистичните очаквания. За да осъзнаем надвисналата над европейския проект заплаха е достатъчно да погледнем само десетина години назад. Контрастът със сегашната ситуация е наистина впечатляващ. Въвеждайки еврото (от 1 януари 1999), ЕС одобри Лисабонската стратегия, която трябваше да гарантира на Европа най-динамичната, конкурентоспособна и жизнеспособна икономика в света. Освен това Съюзът декларира привързаността си към идеалите за разширяване на свободите и укрепване на сигурността и справедливостта, включвайки в европейската интеграция такива сфери, като правото, правосъдието и имиграцията, на които преди не се отделяше чак такова внимание. В своеобразен „венец” на този процес и негова политическа опора, позволяваща на ЕС да се превърне във водещ геополитически играч през ХХІ век, трябваше да се превърне Европейската Конституция.

По онова време, погледът на Европейския съюз беше обърнат не само навътре, но и навън. ЕС осъществи най-мащабната експанзия в своята история, присъединявайки десет държави от Източна и Централна Европа, плюс Кипър и Малта. Действайки въз основа на стратегическата си визия за бъдещето, Евросъюзът стартира преговорите за присъединяването на Турция, декларирайки по този начин намерение да укрепи отношенията си с арабския и мюсюлманския свят. В същото време бяха заложени основите на реална външна политика и политика за сигурност на ЕС. След дълги години, белязани от безсилие и унизителни провали (като например в Босна), Франция и Великобритания се споразумяха за по-тясно координиране на действията си в сферата на сигурността.

През онези години, погледът на ЕС беше насочен не само навътре, но и навън. Тогава европейските страни се обединиха за да не допуснат Милошевич да осъществи етническо прочистване в Косово, формирайки сили за бързо реагиране с численост 60 хиляди души. Те са предназначени за овладяване на кризисни ситуации и миротворчески операции отвъд границите на ЕС. Тоест, Европа стигна до извода, че достатъчно е страдала от пренебрежителното отношение на великите държави. По времето, когато беше прието еврото, разширяването на Европейския съюз вървеше с пълен ход, приемането на Конституция на ЕС изглеждаше близко, а външната политика и политиката в сферата на сигурността се усъвършенстваха под ръководството на Хавиер Солана. Разговорите за европейското единство не пораждаха тъга и безразличие, а напротив – възхищение. Във Вашингтон, Пекин и Москва успехите на процеса на европейската интеграция пораждаха неприкрита завист.

Само десетилетия по-късно обаче, целият списък от блестящи постижения и оптимистични прогнози беше поставен под съмнение. Вместо просперираща и отворена Европа, която всички ние мечтаехме да изградим, се сблъскване с Европа, която въпреки своята експанзия все повече се свива; с Европа, която въпреки успехите на общата си валута става все по-егоистична и не е склонна да оказва безкористна помощ. Но най-страшното е, че европейците престанаха да вярват в своите ценности и да живеят в съответствие с тях, като вместо това все повече се затварят в себе си, изпитвайки ужас от околния свят и обзети от съмнения относно собствената си идентичност. Мнозина вече съжаляват за осъществената в предходните години експанзия и дори не искат да слушат за евентуалното продължаване на този процес, не желаят да изпълняват ангажиментите си към Турция, дори не са склонни да разглеждат въпроса за членството на страните от Западните Балкани. Изминаха над 20 години от падането на Берлинската стена, като този срок беше повече от достатъчен Европа да се осъзнае и да започне да се възприема в своята цялост. В действителност, всичко изглежда другояче: експанзията провокира дискусии за бремето на растежа, провалът на конституционния процес стимулира спорове за бремето на политическата интеграция, кризата на еврото пък породи опасения за икономическо и политическо изтощаване. След десет години на институционални реформи, постановките на Лисабонската стратегия, които трябваше да спасят Европа от парализата и да я изведат на качествено ново равнище през ХХІ век едва ли са познати на някого, а постиженията в тази посока почти не се усещат.

Ценностната криза и политическото късогледство

Дълбочината и мащабите на сегашната европейска криза са обусловени от съвкупното влияние на четири центробежни сили: ръста на ксенофобията, кризата та еврото, несъстоятелната външна политика и слабото ръководство. Тези фактори се развиват паралелно, но по много опасен начин се свеждат към един общ знаменател – липсата на перспективна визия. В резултат, всички разногласия между членовете на ЕС, независимо от формите, които приемат, се свеждат до игра с нулева сума, т.е. отчаяна схватка, където са допустими всички средства стига да гарантират победата, която след това може да се представи през вътрешния електорат като голямо постижение, колкото и мизерен и разрушителен за общия европейски проект да е извоюваният по този начин политически капитал.

Преди три години, димът от подпалените цигански катуни в Италия беше предупреждение за очертаващите се проблеми пред европейския проект. Оттогава насам, на всички избори ксенофобските сили в Европа непрекъснато разширяват влиянието си (Швеция, Финландия, Великобритания и Унгария), паралелно усилвайки го там, където отдавна разполагат с утвърдени позиции (Италия, Франция, Холандия и Дания). Така те успешно се интегрират в политическия дискурс и дневния ред на всички държави от ЕС. Засилва се контролът по границите, въвеждат се нови ограничения на миграцията, затруднява се събирането на семействата, ограничава се достъпът до образование, социално и медицинско подпомагане. Нещо повече, както показва примерът с Тило Сарацин в Германия, мнозина са готови да прекрачат чертата, отделяща ксенофобията от откровения расизъм, позволяващ си да разсъждава за интелектуалната непълноценност на мюсюлманите например. Което доста напомня отношението на нацистите към евреите, чернокожите и славяните, като „полухора”. В резултат, днес, в разгара на икономическата криза, се поставят под съмнение фундаменталните ценности, върху които се гради самото европейска наследство: търпимостта и откритостта.

Талибани в ЙеменСтрахът от притока на чужденци е просто поразителен, имайки предвид, че не имигрантите са виновни за проблемите на Европа. Всъщност, нещата са точно обратните. Ако се примирим с доминиращите в почти всички части на континента настроения към мигрантите, това би означавало морално и политическо самоубийство. Защото, ако сегашната демографска тенденция не се промени, числеността на работоспособното население в Европа рязко ще намалее, което, на свой ред, ще повиши обема на социалните разходи за осигуряване на престарялото население. Европа би следвало да се погледне в огледалото на САЩ, които съумяха да интегрират мигрантите, пристигащи от всички краища на света и да създадат сравнително проспериращо общество. Европа обаче е по-склонна да си създава сложни измислени проблеми, които могат само да ускорят упадъка и.

Елементарното мислене и лозунгите, издигани от популистите-ксенофоби, не позволяват на мнозина да ги приемат на сериозно. Само че способността им да оказват влияние върху основните политически партии е голяма и продължава да нараства. За да бъде ограничен този процес, на редица правителства в ЕС би трябвало да се напомни за подписаните договори, а на държавите, поощряващи ксенофобията, да се налагат санкции, подобни на онези, налагани за игнориране правилата за бюджетния дефицит. Истината обаче е, че слабата реакция на европейските институции и правителства на експулсирането на румънските цигани от Франция, на ограниченията за медиите в Унгария, или на преследванията на нелегалните имигранти в Италия, не оставя особени надежди за това, че тези държави са в състояние да оказват позитивно влияние върху останалите членки на ЕС.

Краят на епохата на солидарност

Казват че кризата е виновна за всичко, но това не е съвсем вярно. Основната заплаха за ЕС не е кризата. Европа и преди е преживявала кризи и е излизала от тях по-силна. Така, в разгара на кризата от 80-те години на миналия век, под влияние на технологичния пробив, осъществен от САЩ и Япония, европейските държави решиха да се ориентират към качествен скок в интеграцията. По онова време европейските лидери съзнаваха ползата от премахването на препятстващите икономическия растеж прегради.

Днес, когато икономиката на Европа се сблъсква с множество сериозни и трудно разрешими проблеми (свързани, в частност, със застаряването на населението и загубата на конкурентоспособност), е налице широк консенсус за това, как точно те могат да бъдат преодолени. Затова реалният проблем следва да се търси другаде – в наличието на непримирими гледни точки относно това, защо и как се оказахме в криза и по какъв начин можем да излезем от нея. Така, редица държави, и на първо място Германия, смятат, че кризата е резултат от финансовата безотговорност на някои държави-членки на ЕС. По тази логика, европейските страни трябва просто да се примирят с необходимостта от сурови ограничителни мерки, които все повече се втвърдяват. Прокарването на това решение се съпровожда с морализаторство и снизходителни поучения, сякаш бюджетният дефицит или излишък може да се приеме за доказателство за моралното превъзходство или пък за непълноценността на цяла общност от хора. Мнозина вече не крият, че биха искали да живеят в „Европа на две скорости”, където акцентът се поставя не върху достойнствата, а върху културните и религиозни стереотипи: т.е. приема се, че има държави от „първа класа”, доблестни спасители на Европа, като почти всички изповядват протестантството, а има и „второкласни” (предимно католически или пък православни), които не заслужават доверие, трябва да бъдат контролирани, а пък ако се наложи – дори да бъдат изхвърлени от „общия европейски дом”.

Подобна интерпретация на кризата, застрашаваща Европа с разпад, следва категорично да бъде отхвърлена. Фактът, че в сходни ситуации се оказват и една толкова бедна държава, като Гърция, и толкова богата, като Ирландия – смятана за пионер в усилията за укрепване на корпоративната мощ, неолиберализма и отказа от държавно регулиране – изисква търсенето на по-адекватни обяснения. Истината е, че преживяваме криза на растежа, което е логичен етап от процеса на изграждане на валутен съюз. Наличието на обща валутна политика, ако е подкрепено и със съответните фискални мерки и регулиране във финансовата сфера, се оказва причина за различни видове дисбаланси, чието натрупване води до проблемите, с които се сблъскваме днес. В подобна ситуация, имайки предвид факта, че валутният съюз не предвиждаше създаването на механизми за реакция на такъв тип кризи, би било логично да дискутираме начините за усъвършенстване на валутния съюз, така че да функционира по-балансирано, да усъвършенстваме управлението му чрез въвеждането на нови инструменти и укрепване правомощията на неговите институции. Вместо да се върви към укрепване на съюза обаче, надделяват взаимоотношенията победител/загубил, като мнозина се възползват от създалата се ситуация за да натрапят собствения си икономически модел на останалите, сякаш всички държави са поставени в еднакви условия и могат да живея по едни и същи правила. Последица от това е, че в отсъствието на по-ефективни мерки, ние се обричаме на по-нататъшно задълбочаване на кризата. Междувременно, поправките и ограниченията, свързани със сегашния механизъм на отпускане на субсидии, само задълбочават кризата в някои страни-членки, вместо да ги измъкнат от нея. Ако продължим да вървим по този път, влошаването е неизбежно, тъй като, ако растежът не се възобнови и заетостта не нарасне в съвсем близко бъдеще, или обществата в засегнатите държави ще се разбунтуват срещу поправките и все по-непосилния дълг, или пък, при други обстоятелства, самите държави-кредиторки могат да се обединят за да изгонят от Еврозоната страните, изпитващи трудности с платежоспособността си. Но, ако това се случи, в очите на много европейци ЕС ще се превърне в това, което беше МВФ за много държави от Азия и Латинска Америка през 80-те и 90-те години на миналия век, т.е. инструмент за натрапване на определена икономическа идеология, лишена от каквато и да била легитимност, на която всички ще бъдат принудени да се подчинят просто поради липсата на друга алтернатива. При подобно развитие, в най-добрия случай, ЕС ще престане да представлява икономическо и социално цяло и ще се превърне просто в регулаторен орган, страдащ от липсата на демокрация и обща идентичност, чиято основна задача ще бъде да следи за макроикономическата стабилност.

ЕС, големият отсъстващ на световната сцена

Крахът на вътрешната солидарност е сериозен въпрос. Не по-малко сериозен факт обаче е неспособността на Европа да говори с един глас в съвременния свят. В качеството си на най-големия икономически и търговски блок на планетата и основен донор на помощ за развиващите се държави, разполагащ при това с мощна военна машина и инфраструктура за сигурност, Европа е в състояние да оказва само твърде фрагментарно въздействие върху хода на световните събития. В резултат от това, виждаме, как в отношенията си със САЩ, Русия или Китай, както и в действията си в Средиземноморския регион, Европа страда от недостиг на ясна визия и ефективност. Очевидно е, че нейната мощ не е толкова голяма за да и позволи да действа наравно с други свръхдържави, но истинският проблем на Европа е, че не може да действа решително, на базата на своята цялостност, дори и в средиземноморските „слабини”, където Бог и е дал възможност да бъде доминираща сила. Европа не разполага с подобаващото и влияние. Действията и са неефективни, дори в рамките на институции, като ООН, Г-20 или МВФ, където нейната политическа и икономическа тежест са огромни. Във всички тези международни организации участват много европейски страни, но обединена Европа отсъства. Две години след влизането в сила на Лисабонския договор, който трябваше да формулира нова ефективна външна политика, европейската външна политика е напълно парализирана. Реакцията на революциите в арабските държави, безусловно, се превърна в камъчето, способно да обърне колата. В продължение на десетилетия, ръководейки се от стремежа да защити интересите си в сферата на миграцията, енергетиката и сигурността, Европа подкрепяше съществуването на редица авторитарни и корумпирани режими, без да се ангажира с прокарването на демократичните ценности и спазването на човешките права. Но, когато, без каквато и да било помощ отвън, народите от региона се разбунтуваха, реакцията на Европа беше забавена, плаха и ленива, а лидерите и демонстрираха далеч по-голям интерес към защитата на икономическите си интереси и противодействие на наплива на мигранти, отколкото към осъществяването на демократични промени във въпросните държави. Тоест, отново станахме свидетели на опасно късогледство, защото успехът на демократизацията в арабските държави ще донесе такива икономически дивиденти, които оправдават всички недостатъци на нестабилността.

Все пак Европа, успя да избегне пропастта, в която би рухнала, ако на Кадафи бяха позволили да превземе Бенгази. Това би върнало ЕС към времената на Сребреница и би му нанесло непоправима морална и политическа вреда. Но, да не се самозаблуждаваме относно въстанието в Либия - макар че пропастта беше избегната, а Кадафи бе свален и убит, там, а и в целия Трети свят, има още много да се прави. ЕС следва да възстанови доверието към своята, поставена под въпрос, военна мощ, както и към външнополитическите си институции, които силно пострадаха от цялата тази история. Разочарованието от новите външнополитически институции и особено от действията на председателя на Съвета Херман ван Ромпой, върховният представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност Кетрин Аштън, както и от новосъздадената Европейска служба за външна дейност (EEAS) е толкова голямо, че европейските столици побързаха да се разграничат от тези институции, предпочитайки да работят поотделно и координирайки действията си, като заобикалят общоевропейските институции.

Надявахме се на сливането на общоевропейските и националните интереси, на сближаването на Брюксел с националните столици, но вместо това все по-често сме свидетели на търкания между тях. От една страна, съществува писмено формулирана общоевропейска външна политика, която обаче е лишена от каквато и да била реална сила. От друга страна, са налице редица мерки, спорадично предприемани от формираните на доброволна основа коалиции от национални правителства, използващи за целта собствените си ресурси. Ако „арабската пролет” беше протекла бързо и завършила благополучно, пропуските на Европа биха останали незабелязани. Много вероятно е обаче, че пътят на арабските държави към демокрацията ще се окаже изключително труден, като по него победите ще се редуват с поражения, а нестабилността и неопределеността спорадично ще нарастват. И, ако Европа се окаже разделена, тя ще бъде неспособна да упражни каквото и да било влияние, като неизбежно ще загуби външнополитическата си роля. Оставайки изолирана в Близкия Изток, унижавайки Турция с нежеланието си да я интегрира и изоставяйки на произвола на съдбата Средиземноморския регион, ЕС ще загуби доверието към себе си, като реална и активна политическа сила на световната сцена.

Бунтът на елитите

В течение на дълги години европейският проект се придвижваше напред благодарение на имплицитния консенсус между гражданите и елитите относно предимствата на интеграционния процес. Този консенсус обаче се разпадна по две причини. Преди всичко, самите граждани лишиха от доверието си европейските институции. Интеграционният процес засегна най-чувствителните страни на националното чувство – държавата на благоденствието и социалната политика. Икономическият, либерален и насочен към ограничаване и премахване на регулирането уклон в изграждането на обединена Европа доведе до политизацията и идеологизацията на проекта, който, както първоначално се предполагаше, трябваше да бъде оставен на грижите на експертите и бюрократите. Най-удивителното обаче е, че паралелно с бунта на масите, сме свидетели на феномен, който би могъл да се нарече „бунт на елитите”.

Вероятно най-яркият пример за този феномен е Германия. Съдейки по статистиката, 63% от жителите на страната вече не изпитват доверие към ЕС, а 53% не виждат бъдеще за Германия в него. Същото се отнася и за елита – в момент, когато обемът на немския износ за Китай всеки момент ще надхвърли този за Франция, Берлин започва все повече да възприема европейския юг като бреме за германския икономически растеж. Със смяната на поколенията изчезна и споменът за предаността към европейския проект. Само 38 от 662-та сегашни депутати в Бундестага са били в него и през 1989. Несъмнено, изправени сме пред една нова Германия. Имайки предвид нейната тежест и значимост, всяка промяна в тази страна ще окаже голямо влияние върху бъдещето на ЕС. И тъй като основната разлика между старата и новата Германия е недостатъчната и вяра в ЕС, днес тази страна е по-скоро генератор на недоверие и неувереност, отколкото на доверие, както беше преди. Най-важният елемент на европейския механизъм не функционира както трябва и няма с какво да бъде заменен. Франция не е в състояние да се справи с икономическите проблеми без моралната подкрепа на Германия (веднъж Париж вече се видя принуден да търси подкрепата на Лондон за да запълни пукнатината във външната политика на ЕС). Очевидно, Европа не може да върви напред без пълната подкрепа на процеса на европейската интеграция от страна на Германия. В отсъствието на немското „върховно командване” и при липсата на подходящи алтернативи, интеграционният процес е обречен на застой. Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и на Европейския съвет Херман ван Ромпой, както и върховният представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност Кетрин Аштън, се изгубиха в европейската мъгла и не са в състояние да повишат глас и се опитат да сплотят онези привърженици на обединена Европа, които още вярват в този проект. Само Европейският парламент, от време на време, апелира към съвестта на европейците, осъждайки популистките ксенофобски прояви, и продължава да прокарва процеса на интеграция. Но само малцина депутати в него имат собствен глас и са готови да се обявят против собствените си правителства и националните си партии, когато обстоятелствата го изискват. В Германия, Франция и Италия, както и в много други страни, виждаме цяло поколение от изключително късогледи лидери, които не могат да разсъждават отвъд поредната предизборна кампания. Никой от тях не прави, нито пък говори нещо, което да е от полза за обединена Европа.

Заключение

С всеки изминал ден чувството, че Европа се разпада на части, непрекъснато се усилва. Възможно ли е това наистина да се случи? Отговорът е очевиден: да, разбира се, може. В края на краищата, ЕС е човешко изобретение, а не дар от небето. Необходимостта и полезността му оправдават неговото съществуване, но това няма да му попречи да изчезне. Този грандиозен проект беше създаден при стечението на редица благоприятни обстоятелства и стечението на неблагоприятни обстоятелства лесно може да го разруши, особено ако отговорните за съществуването му общности бягат от отговорностите си. Мнозина, предани на европейския проект хора, осъзнават, че опасността от разпускане на ЕС е съвършено реална и са силно обезпокоени от хода на събитията. В същото време те се боят, че песимистичните прогнози могат само да ускорят разпадането на Съюза. Но, когато всеки ден ставаме свидетели, как се нарушава всяко приличие, а олицетворяваните от обединена Европа ценности биват осмивани от надменните политици, безсрамно разпалващи опасенията на обикновените граждани, вече не можем да мълчим и трябва да дадем отпор на тези тенденции. Виждайки решимостта на противниците на обединена Европа да постигнат целта си, трудно можем да повярваме, че само оптимизмът е достатъчен за спасяването на европейския проект от призраците на упоритостта, егоизма и ксенофобията, които са обзели континента днес. Без равнозначен решителен и недвусмислен идеен отпор от наша страна, ЕС е обречен на неминуем крах.

----------------------------------------------------------------------

* Директор на мадридския клон на Европейския съвет за международни отношения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1188-globalnata-recesiq-i-krizata-na-evropeiskiq-proekt

Сградата на Европейския съюзЗа пореден път вниманието на икономическите експерти е приковано към въпроса, дали текущото охлаждане на световната икономика е временно и краткосрочно явление, или става дума за постепенното и навлизане във втората фаза на глобалната финансово-икономическа криза. Спадът на деловата активност и потребителската сигурност, свиването на инвестиционните процеси, както и на индустриалното производство и услугите, ускореното нарастване на бюджетните дефицити и ценовият натиск във все по-голяма степен придобиват признаците на продължителна рецесия. При това, опасенията са свързани дори не толкова с охлаждането на икономическия ръст в отделни държави и региони на планетата. Най-голяма тревога пораждат мащабите на този феномен, както и възможните последици от него за глобалната икономика.

евроАко се съди по публикуваните напоследък макроикономически данни, сред застрашените да повторят печалния опит от рецесионния спад в икономиката през 2007-2009, са не само най-големите държави и региони в света (САЩ, Еврозоната, Япония и т.н.), а и повечето развиващи се страни. При това, основният въпрос дори не е в това, дали ще станем свидетели на повторен спад в глобалната икономика и поредното драстично намаляване стойността на активите на финансовите пазари. Въпросът по-скоро е, кога точно това ще се случи. При положение, че практически всички, без изключение, структурни дисбаланси и изкривявания в глобалната икономика и в ключювите региони на света (САЩ, ЕС, Китай, Япония и т.н.) не само че не се решават, но дори не се дискутират и умишлено се задълбочават, просто няма как да очакваме друго развитие на събитията.

Протести в АтинаВ началото на ноември 2011 практически всички световни финансови пазари изпаднаха в паника, последвана от масова продажба на рискови активи, във връзка с неочакваното решение на гръцкия премиер Георгиос Папандреу да постави на референдум въпроса за членството на страната му в Еврозоната и солидарността на гражданите с плановете за орязване на бюджетните разходи, натрапени от „голямата тройка” кредитори. Имайки предвид факта, че само два дни преди това беше обявено постигането на твърда договорка с Гърция, срещу която Атина ще получи 100 млрд. евро за да рефинансира дълговете си, плюс 30 млрд. евро за рекапитализация на банковата система, това решение на Папандреу постави под въпрос перспективите за преодоляване на дълговата криза. Не е чудно, че председателят на Съвета на финансовите министри в ЕС Жан-Клод Юнкер, както и лидерите на двете най-големи икономики в Съюза – Ангела Меркел и Никола Саркози, гневно заявиха, че Папандреу е направил огромна грешка, решавайки да постави на референдум постигнатите с Брюксел договорености, без да обсъди това с висшите европейски чиновници. В същото време, от гледната точка на вече бившия гръцки премиер тази постъпка изглеждаше съвсем логична и очаквана. На практика, поставяйки на общонароден референдум както въпроса за гръцкото членство в Еврозоната, така и този за съгласието на гражданите на страната да приемат предложения от международния финансов капитал план за орязване на бюджетните разходи, Папандреу се опита да свали от себе си персоналната отговорност за реализацията на подобни крайно непопулярни мерки. Никой не иска с името му да се асоциира фалита на държавата и драстичния спад в жизненото равнище на населението. В крайна сметка, обаче, вместо референдум, гърците получиха т.нар. „правителство на националното спасение”, съставено от двете най-големи партии в страната, което пое ангажимента да реализира безусловно споразумението с ЕС.

Генезисът на гръцкия провал

Банка Леман Брадърс - оттук започна кризатаСъвсем друг въпрос е, че нито Папандреу, нито многобройните му предшественици на поста,      които първо вкараха Гърция в ЕС, през 1981, а двайсет години по-късно и в Еврозоната, не направиха нищо за да превърнат Атина в пълноценен член на европейския икономически и валутен съюз. Доколкото става ясно, гръцкият политически и финансов елит, стремейки се да се превърне в част от европейския „истъблишмънт” и да легализира капиталите си, просто е объркал своя собствен джоб с интересите на страната си. Светкавично премахвайки всички мислими и немислими ограничения пред трансграничното движение на капиталите, гръцкият „компрадорски” елит набързо разпродаде най-рентабилните и конкурентоспособни отрасли на националната икономика на западноевропейските транснационални корпорации (ТНК) и банки.

При това, огромен брой дребни и средни индустриални предприятия бяха принудени или да се разорят в неравната борба с европейските монополи, или да се „интегрират” в тях, в качеството на аутсорсинг. Онези компании, които потенциално биха могли да съставляват конкуренция на транснационалния капитал, успешно бяха „фалирани” и затваряни с помощта на методи, широко използвани в миналото в Латинска Америка и Африка.

Трябва да признаем, че гръцките компании просто нямаха никакъв шанс да оцелеят в конкурентния сблъсък с глобалните монополи и големите международни банки и то по цял ред съвсем обективни причини. Сред тях следва да отбележим „ефекта на производствения мащаб”, стойността на капитала, трансферното ценообразуване, и многостепенните механизми за неплащане на данъци, контролът върху ключовите производствени и управленски технологии, както и наличието на колосална политическа и административна подкрепа във висшите ешалони на властта.

Паралелно с това се осъществяваше стремително разширяване на кредитирането на домакинствата, корпоративните сектори и държавата от най-големите западноевропейски банки, съдействало за безпрецедентен ръст на потреблението и възникване на трайна илюзия за повишаване на жизненото равнище. Постоянното нарастване на потреблението се осъществяваше най-вече за сметка на ускорения ръст на дълговото бреме и „изяждането” на производствения потенциал, което пък създаде илюзията за влизането на периферна Европа в клуба на икономически развитите държави.

В същото време, илюзията че се гради общество на всеобщото благоденствие окончателно премахна всяка персонална отговорност както на лично, така и на държавно равнище, за огромното увеличаване на дълговото бреме върху икономиката. При това, най-големите международни банки и финансови организации най-активно съдействаха за въвличането на държавите от Южна и Източна Европа в системата на нееквивалентен външноикономически обмен за сметка на ускореното нарастване на дълговото бреме и целенасочени действия за деиндустриализацията на региона и последващото превръщане на държавите в него в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна сила.

Съдейки по всичко, населението на Гърция не е готово да приеме толкова съществено орязване на бюджетните разходи. Като повечето обикновени хора, гърците не искат да се отказват от онези блага на цивилизацията и финансовата подкрепа от държавата, които им позволяваха доскоро да поддържат личното си потребление но ниво, съвместимо с онова в останалата част от „Стара Европа”.  Друг въпрос е, че съкращаването на средствата за наука, образование, медицина и дори за минималното необходимо медицинско обслужване, съдейства за още по-голямата деградация на обществото, ограничава развитието на научно-техническия потенциал и потиска ръста на конкурентоспособността на гръцката икономика, като цяло. Освен това, програмата за съкращаване на практически всички бюджетни разходи предвижда отказ от почти всички мерки за стимулиране на заетостта, оказване подкрепа на средния и малък бизнес, развитие на конкуренцията и т.н.

Европейски съюзДоколкото може да се съди по резултатите от анкетите сред гръцкото население, голямата част от него (70-75%) смята излизането на страната от Еврозоната за недопустимо. При това обаче, около 60% не подкрепят плановете за орязване на бюджетните разходи, предложени от представителите на международните финансови организации и „еврократите”. Въпреки огромното недоволство на гърците от натрапения им план за орязване на разходите за социално осигуряване, те изглеждат по-склонни да се съгласят да понижат качеството си на живот, отколкото да се окажат в „задния двор” на Европа (т.е. извън ЕС). На пръв поглед, това е трудно обяснимо, но пропагандата и вече утвърденият начин на мислене явно оказват своето влияние. Ще напомня, че оживлението на финансовите пазари и стремителният растеж на котировките през последните седмици до голяма степен имаха спекулативен характер и бяха обусловени както от психологическата умора у играчите на пазара от вълната негативни информации за дълговата криза в Европа, така и от елементарното желание да се използва спадът от последните месеци и да се демонстрират някакви печалби, поне в края на годината.

Освен това, видимото нарастване на оптимизма на пазара беше обусловено от постигнатите споразумения между представляващата интересите на най-големите финансови институции и „голямата тройка”, от една страна, и националните лидери на държавите-членки на Еврозоната, от друга, за опрощаването на 50% от гръцкия държавен дълг. Позитивната нагласа на играчите на пазара се опираше и на информацията, че освен опрощаването на половината и дълг Атина ще получи поредния извънреден транш от финансовата помощ в размер на 130 млрд. евро.

Колониалният характер на европейската интеграция

Несъмнено, поредната порция подкрепа от кредиторите и данъкоплатците от обединена Европа ще позволи да се отложи момента на фалита, но по принцип не е в състояние да реши дълбоките проблеми на Атина, а и на целия Валутен съюз. Фундаментален проблем на Гърция, както и на Португалия, практически цяла Източна Европа и дори на Испания е, че те просто няма какво да предложат на общия европейски пазар, не разполагат с конкурентоспособни производство и нямат източници за извличане на печалба.

Това се обуславя, преди всичко, от колониалния характер на европейската интеграция, осъществяваща се в интерес на най-големите западноевропейски ТНК и банки, съумели да изкупят най-рентабилните и конкурентоспособни производства.

Съвършено очевидно е, че опрощаването дори на половината от държавния дълг на Гърция (и другите застрашени икономики), без развитието на научно-техническия им потенциал, възраждане на конкурентоспособните производство и провеждането на активна антимонополна политика, няма да има никакъв положителен ефект. Също както и широко рекламираните „мерки за бюджетна икономия”, включващи намаляване на пенсиите и социалните помощи, както и орязване на разходите за образование и здравеопазване, без паралелно стимулиране на предприемаческата инициатива, подкрепа за икономиката и ограничаване влиянието на европейските монополи, ще доведат до още по-голяма икономическа деградация и упадък на индустрията.

Само по себе си, преструктурирането на държавния дълг, по принцип, не е в състояние да реши структурните проблеми в гръцката икономика и отдавна назрелите структурни дисбаланси в рамките на целия ЕС. Дълговите проблеми на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), както и назряващата бюджетна криза в редица системообразуващи държави от Еврозоната (Франция и Германия), са само частично отражение на кризата на целия модел на европейската интеграция. В течение на последните 30 години разширяването на ЕС (а от края на 90-те на Валутния съюз) на юг и изток се осъществяваше предимно в интерес на най-големите западноевропейски корпорации и международни банки.

Зад красивата реторика за приобщаването към лоното на европейската цивилизация и либерализацията на системата на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки и услуги, се осъществяваше разпродажбата на най-рентабилните и конкурентоспособни производства. При това, онези компании и дори цели отрасли, които представляваха опасност за пазарните позиции на европейските ТНК, просто биваха закривани или фалирани.

По-голямата част от индустриалните предприятия и банки, които бяха неспособни да издържат конкуренцията с международния капитал по ред обективни причини (стойността на капитала, ефекта на мащабите на производството, трансферното ценообразуване, наличието на мощно политическо лоби и т.н.), беше принудена или да обяви фалит или да се интегрира във възпроизводствения контур на западноевропейските монополи при условията на аутсорсинга. На практика, нямаше никакво значение, дали еврократите ще склонят да опростят 45-50% от гръцкия дълг, или не. В условия, когато икономиката се свива с 5,5%, индустриалното производство пада с 11,7%, продажбите на дребно намаляват с 4,3%, безработицата се вдига над 16,5%, а бюджетните дефицити нарастват до 13,5% от БВП, преструктурирането на дълга, колкото и да е мащабно, по принцип, не е в състояние да реши никой от проблемите. Впрочем, същото може да се каже за всички останали държави-членки на PIGS, чиито фундаментален проблем е, че те по принцип не са конкурентоспособни на пазара на обединена Европа.

Еврозоната и PIGS

В последно време, играчите на пазара успяха да си създадат доста силен имунитет към негативните новини, който се проявява в желанието на преобладавщия брой инвеститори и спекуланти да не се влияят, по принцип, от негативния информационен фон. Това се прояви особено ясно в края на октомври 2011, когато дори появата на исключително негативните макроикономически статистически данни за Европа не успя да повлияе съществено върху динамиката на фондовите индекси.

На очи се набива най-вече максималният, за последните две години, спад в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор на Еврозоната - от 21,3%, през февруари 2011, до 11,1%, през юни и под 6,2%, през септември. При това, през юни и август в икономиката на Стария свят се наблюдаваше сериозно оживление (обусловено, до голяма степен, от ефекта на ниската база) и новите поръчки в индустрията нараснаха, съответно, с 22,6% и с 24,4%.

Съвършено отчайващ се оказа и докладът за динамиката на деловата активност, демонстрирал драматично влошаване в нагласите на предприемачите, каквото не бе наблюдавано от началото на кризисната 2009 насам. Общият индекс РМІ за Еврозоната продължи 8-месечния си спад, като от 58,4 пункта, през февруари, намаля до 51,1 пункта, през август и 47,2, през октомври. Статистическите служби не бяха получавали толкова ниски оценки от предприемачите за икономическата ситуация в Еврозоната от лятото на 2009, когато обединена Европа едва бе започнала да излиза от разрушителното дефлационно свиване.

Горе долу същата е ситуацията с отрасловите индекси за деловата активност: така индексът на мениджърите по покупките в индустрията падна от 59 пункта, през февруари, до 47,1, през септември, което беше най-ниската стойност на въпросния индекс от месец юли на кризисната 2009 насам.

Най-големи опасения обаче породи докладът на Евростат за ситуацията на трудовия пазар в Еврозоната, в който се говори за рязък скок на безработицата на фона на общото охлаждане на европейската икономика. Така, през октомври 2011, делът на безработните спрямо общия брой на икономически активното население достигна 10,2%, което е абсолютен рекорд за периода от юли 1999 насам.

Ще напомня, че именно през 1999 беше извършено юридическото оформяна на Еврозоната и тъкмо по онова време се осъществи мащабната военна операция срещу остатъчна Югославия, насочена, според мнозина, към провокирането на хаос в Европа и нанасяне на силен удар по току що създадената единна европейска валута.

При това, в навечерието на кризата от 2008-2009, през август 2007, средното ниво на безработицата не надхвърляше 6,9%, а за целия период се колебаеше между 7% и 8%. Сегашната толкова висока безработица нагледно илюстрира фундаменталната слабост на европейската антикризисна програма, както и мащабите на натрупаните структурни диспропорции, обусловени от колониалния характер на европейската интеграция. Разширяването на ЕС и Еврозоната на юг и изток беще продиктувано от обективните интереси на най-големите западноевропейски корпорации и международните банки да разширят мащабите на бизнеса си и да влязат на нови пласментни пазари.

Наред с ускореното премахване, от страна на «периферна» Европа, на всички ограничения пред трансграничното движение на капитали, това доведе до мащабна разпродажба на най-печелившите предприятия в машиностроенето, обработващата индустрия и транспортната инфраструктура и преминаването на цялата национална банкова система в ръцете на европейските монополи. Закономерен резултат от това станаха масовите фалити на дребните и средни стокопроизводители, мащабната деиндустриализация, деградацията на структурата на икономиката, натрапената зависимост от вноса и превръщането на цели региони в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна ръка.

Никак не беше оптимистичен и докладът на Евростат за динамиката на потребителските цени, според който инфлационният натиск върху европейската икономика продължава да е на изключително високо ниво (3%), и то по официални данни. Според независимите експертни оценки, реалната инфлация в Еврозоната за по-голямата част от гражданите и най-слабите в социално отношение категории хора (в чиято структура на потребителските разходи, тези за храна, транспорт, отопление и лекарства, както и за плащане услугите на естествените монополи, достигат 55-60% от целия им бюджет), надхвърля 5,5-8%. Ще напомня, че само преди година, през октомври 2010, нарастването на цените едва надхвърляше 0,9%. Запазването на годишните темпове на инфлация на толкова високи нива (дори в условията на понижаване цените на основните суровини и храните) свидетелства, че ръстът на потребителските цени е обусловен не само от нарастващите производствени разходи, а и от редица други фактори: произвола на монополите, общата нестабилност във финансовата система, недоверието на частния сектор към провежданата икономическа политика и т.н.

Още по-големи опасения предизвика неочакваното понижаване на индекса на деловата активност в германската индустрия от 50 пункта, през септември, до по-малко от 49,1, през октомври, при положение, че през февруари 2011 той беше над 62,6 пункта. Толкова ниски показатели за оценката на предприемаческата активност и сигурността в най-голямата европейска икономика не се наблюдаваха поне от две години насам, т.е. от юли 2009, когато Европа правеше началните стъпки за излизането си от първата фаза на кризата, за сметка на неограничените емисии от страна на най-големите централни банки в света.

При това, благодарение на краткосрочния скок на предпримаческата активност в сферата на услугите - от 49,7 пункта, през септември, до 52,1 пункта, през октомври, общият индекс РМІ демонстрира едва забележим ръст от 50,8 до 51,2 пункта за същия период. Ще напомня, че още през февруари 2011 индексът на деловата активност в сферата на услугите и общият индекс РМІ бяха над показателите от 59,5 и 61,5 пункта, съответно.

Не по-добра е и ситуацията с потребителската активност на германските граждани, за което говори спадът в годишните темпове на нарастване продажбите на дребно от 3,6%, през април 2011, до 2,2%, през август и под 0,3%, през октомври. Толкова ниски темпове на стокооборота на дребно свидетелстват както за влошаване на настроенията на домакинствата във връзка на разрастващата се дългова и икономическа криза в ЕС, така и за спада в общото доверие към провежданата в страната социално-икономическа политика.

Разочарование пораждат и данните за трудовия пазар в Германия, които, напук на всички очаквания, показват ръст на безработицата от 6,9%, през септември, до 7%, през октомври, като това се равнява на средния показател за последната половин година.

Не вдъхва особен оптимизъм у европейските и азиатски инвеститори и усилващото се охлаждане на икономиката на Франция, която, наред с Германия, е един от двата стълба не само на Валутния съюз, а и на цялата идея за европейската интеграция. За разлика от Германия, през октомври 2011 общият индекс на деловата активност във Франция падна до 46,8 пункта, при положение, че през юли надхвърляше 53,2, а през февруари не падаше под 59,5 пункта.

При това, индексът РМІ в сферата на услугите във Франция демонстрира още по-голям срив, падайки от 52,5 пункта, през септември, до 46, през октомври, докато през февруари 2011 надхвърляше 60,8 пункта . Малко по-добра е ситуацията в реалния сектор на икономиката, където бе фиксиран ръст на индекса на деловата активност от 47,3 пункта, през септември, до 49, през октомври. В същото време обаче, през февруари 2011 този индекс беше над 59 пункта.

Смазващ се оказа докладът за динамиката на предпримаческите настроения в Гърция, която вече не просто е с единия крак в дълговата пропаст, а вече и с двата крака е затънала във втората кризисна вълна, заливаща Европа. За това, най-малкото, говори ситуацията в индустрията – не стига, че индексът на деловата активност в този сектор вече година и половина е под 50 пункта, а и продължава да пада. Ако през март 2011 той нахвърляше 45,4 пункта, през септември падна до 43,2, а през октомври се свлече до рекордните 40,5 пункта.

Също толкова песимистичен е и докладът за динамиката на потребителската активност в Гърция, според който, спадът в обема на стокооборота на дребно, макар и да се забави от 11,4%, през юни, до 4,3%, през юли и 1,5%, през август, продължава да е изключително голям, особено отчитайки ефекта на ниската база. До голяма степен, мащабното свиване на потребителските разходи се обуславя от това, че през същите месеци на 2010, продажбите на дребно намаляваха с 4,4%, 9,1% и 11,8%, съответно.

При това положение не може да се говори за каквото и да било значително подобряване на ситуацията с настроенията на потребителите.

Не много по-добра се очертава ситуацията в най-голямата периферна държава в Европа – Испания. Съдейки по последните данни, испанската индустрия продължава да е в състояние на кома и не изглежда, че скоро ще излезе от него. Според данните за септември-октомври 2011, индексът на деловата активност в производствения сектор демонстрира едва забележим ръст от 43,7 до 43,9 пункта, съответно. Имайки предвид обаче, че през февруари този индекс надхвърляше 52,1 пункта, фиксираното нищожно подобрение на деловия климат в страната не бива да се надценява.

Изненада поднесе и Италия, където, въпреки всички уверения на управляващите и постоянните внушения за ефективността на осъществяващата се в страната икономическа политика, е налице рязко влошаване на ситуацията на трудовия пазар. Така, през октомври 2011 нивото на безработицата скочи до 8,3%, докато само месец преди това беше 7,9%. Такова влошаване на ситуацията на трудовия пазар в Италия не се наблюдаваше от шест месеца насам, т.е. от март, когато безработицата беше над 8,3%.

Нарастващото охлаждане на китайската икономика

Заявлението на китайския премиер Ван Цзябао, че правителството внимателно следи развитието на ситуацията в икономиката и финансовата система на страната и при евентуалното и влошаване и ускоряване на свиването на деловата активност е готово да внесе необходими кореции в икономическата си политика, породи известен оптимизъм на финансовите пазари.

В условията на нарастващо охлаждане на китайската икономика (от 11,9%, през първото тримесечие на 2010, до 9,1% през третото тримесечие на 2011), намаляване темповете на растеж в индустрията (от 16-18%, в началото на 2010, до 13,8%, през септември) и понижаване показателите на деловата активност (от 55,3 пункта, през ноември 2010, до 49,9, през октомври 2011), това беше ясен зак, че Китайската компартия е готова да действа ва-банк и за пореден път да пристъпи към разширяване на емисионната подкрепа за икономиката.

При това, както винаги става, когато силно желаеш да си купиш нещо на пазара, инвеститорите предпочетоха да не анализират факта, че благодарение на осъщественото от правителството в Пекин през последните три години разширяване на кредитирането и емисионното «напомпване» на икономиката с 57%, китайският БВП се сблъска с редица негативни последици, рискуващи да ерозират стабилността на икономическото развитие. Става дума, преди всичко, за скока на потребителските цени (от 2,8%, през април 2010, до 6,1%, през септември 2011), ръста на разходите и, като следствие, на производствените цени (от 4,3% през януари 2010, до 7,3%, през август 2011) и натрупването на гигантско количество излишни производствени мощности и непродадени апартаменти (над 142 млн. обекта).

Съдейки по всички, ефективността на политиката на перманентно разширяване на перично-кредитното предлагане не просто поражда съмнения, а и придобива еднозначно отрицателни характеристики. В условията на изключително висока зависимост от експортните доставки на външните пазари (ЕС, САЩ, Япония) и изкуствено сдържане нарастването на жизненото равнище (с цел да се поддържа конкурентоспособността на китайската продукция), разширяването на обемите на кредитирането от страна на държавните банки и «напопмването» на икономиката с ликвидност ще доведе до още по-голямото раздуване на балоните на пазара на недвижими имоти и увеличаване обема на лошите дългове (който и днес достига 17—25% от БВП).

При това, потокът от негативни новини от Китай не секва. В началото на ноември 2011 беше публикуван докладът на китайското Национално статистическо бюро, съдържащ крайно мрачна картина на охлаждането в националната икономика и нарастващия спад на производствената активност. Става дума, преди всичко, за несекващото вече около година понижаване на индекса на деловата активност РМІ в индустриалния сектор, който падна от 55,2 пункта, през ноември 2010, до 52, през май и по-малко от 50,4 пункта, през октомври.

Разбира се, текущият показател на индекса на деловата активност все още е над психологически важната точка от 50 пункта, под която започва съкращаване на производството в индустрията, свиване на новите поръчки, спад на капиталовите вложения и нарастване на безработицата. Опасения предизвиква самата посока на движение на въпросния индекс и липсата на каквито и да било значими подобрения в реалния сектор на китайската икономика, дори в условията на доста значително нарастване на кредитирането на домакинствата (13-15%).

Най-големи тревоги поражда обаче непрекъснатото (още от началото на 2010) свиване на темповете на китайския икономически растеж. Ако през януари-март 2010, нарастването на БВП надхвърли 11,9%, на годишна база, още през първото тримесечие на 2011 той падна до 9,7%, а през третото едва достигна 9,1%.

Както изглежда, китайските управляващи донякъде са подценили последиците от толкова мащабно свиване на парично-кредитното предлагане в икономиката и не са очаквали, че отговор на съкращаването на емисията ще стане едно толкова съществено охлаждане на предприемаческата и инвестиционната активност. Ще напомня, че средните темпове на нарастването на широкото парично предлагане (т.нар. агрегат М2) през януари 2010 надхвърляха 26%, докато през януари 2011 паднаха до 17,2%, а през септември едва достигнаха 13%. Толкова скромни темпове на нарастване на емисията в Китай не беше фиксирано поне от 4 години насам.

С други думи, резултат от свиването на темповете на нарастване на емисионното „напомпване” с 50% стана охлаждането на икономическия растеж с 24%. При това, годишните темпове на нарастване на потребителските цени спаднаха доста по-малко –  от 1,5%, през януари 2010, скочиха до 6,5%, през юли 2011 и едва след това паднаха малко, достигайки 6,1%, през септември.

В условия, когато двукратното свиване на паричното предлагане води до намаляване темповете на икономически растеж от порядъка на 1,5 и, на практика, по никакъв начин не влияе за понижаването на инфлационния натиск върху потребителите, резултатите от рязкото втвърдяване на парично-кредитната политика, без да се промени общата структурна и индустриална политика, могат да се окажат изключително негативни. Аналогична е и ситуацията в сферата на кредитирането на домакинствата и корпоративния сектор от китайските банки. Ако през януари 2011 обемът на новите кредите надхвърляше 1 трилион юана, през юни той падна до 633,9 млрд., а през септември едва достигна 470 млрд. юана. За периода януари-септември 2011, обемът на новите кредити, отпуснати от китайските банки и кредитни институции, спадна с 9,6% спрямо същия период на 2010.

Но, въпреки всички опити на китайските власти да ограничат кредитната експанзия на държавните банки, обемите на кредитирането на икономиката нарастват стремително (със 17-25%). Тоест, излиза, че икономическите власти в Китай не отиват отвъд голите декларации за необходимостта от сдържане на емисионната активност и ограничаване на кредитирането на икономиката с цел да се предотврати раздуването нови „балони”. Другото обяснение е, че в страната има изключително развита „сенчеста” банкова система, работеща с недекларираните капитали на големите китайски корпорации и банки.

Напълно възможно е също така, декларациите на китайското комунистическо ръководство за необходимостта от борба с инфлацията и недопускане раздуването на „балони” на пазарите да са били предназначени само за външната аудитория, с цел да бъде успокоена световната общност. Докато самите китайски власти са съвсем наясно, че за днешен Китай много по-голяма опасност представлява не растящата инфлация, а рязкото охлаждане на икономиката, което неизбежно ще доведе до изостряне на социалните противоречия и нарастване на вътрешното напрежение.

Ситуацията в САЩ

Не по-добре стоят нещата в „цитаделата” на глобалния капитализъм, където вече над осем месеца се наблюдава усилващо се свиване на икономическата и деловата активност. Набива се на очи, преди всичко, същественото охлаждане на икономическата активност и индустриалното производство. Освен всичко друго, за това свидетелства и непрекъснатия, от февруари 2011 насам, тотален срив на индекса на икономическите условия в производствения сектор от 61,4 пункта, през февруари, до под 55,3 пункта, през юни, и 50,8 пункта, през октомври. Толкова ниска оценка на текущите икономически условия не е имало от кризисната 2009 (48,9 пункта), когато САЩ едва бяха започнали да излизат от дефлационното свиване, благодарение на безпрецедентната по обема си емисия.

Прави впечатление и докладът на Института на мениджърите по покупките за динамиката на деловата активност. Според последните анкети сред предприемачите, за първи път през последните две години в Ню Йорк е налице значително понижаване на индекса на деловата активност. През октомври 2011 той падна до 534,9 пункта, докато през юли беше 538,8 пункта. Фактът, че негативни тенденции в предприемаческата общност са характерни не само за намиращите се в кома индустриални центрове и в селскостопанските щати, а и във финансовото „сърце” на Америка, свидетелства за задълбочаващо се свиването на икономическата активност.

В същото време, инвеститорите бяха обнадеждени от ръста на капиталовите разходи в секторите, несвързани с отбраната ( като изключим инвестициите в аерокосмическия отрасъл) с 2,4%, през септември 2011, след спада от 0,1%, през август, което е най-добрия показател от август 2010 насам (+2%).

Определен оптимизъм породи и докладът на Бюрото за преброяване на населението, демонстрирал малък ръст в годишните продажби на нови жилища на американския пазар – от 295 хил., през август 2011, до 313 хил., през октомври. Това увеличение обаче е съвсем незначително, а обемът на реализираните нови сгради продължава да се колебае около историческите си минимуми и, на практика, е 5 пъти по-нисък от този през лятото на 2005.

Наред с породилия смесени чувства доклад на Мичиганския университет (в който освен ръста на основните индекси на потребителското доверие се анализира и очаквания рекорден ръст на недоволството от провежданата в страната икономическа политика), инвеститорите не са във възторг и от други показатели на макроикономическата статистика.

Вниманието на експертите беше привлечено, най-вече, от доклада на Федералния резерв за динамиката на потребителските цени, свидетелстващ за наличието на твърде висок инфлационен натиск върху икономиката и потребителските раходи. Така, през септември 2011, ценовият индекс на потребителите (РСЕ price index) затвърди рекордните си стойности от 2,9%, достигнати предния месец. При това, през септември-октомври 2010, потребителската инфлация се колебаеше в диапазона 1-1,4%, на годишна база.

На твърде високо равнище се намира и базовият индекс на потребителските цени, който вече няколко месеца не пада под 1,6%, въпреки постоянния спад в цените на суровините и храните, които, според правителството, са основните фактори за нарушаването на ценовата стабилност. Определен скептицизъм поражда поредният месечен доклад за пазара на недвижими имоти на Case-Shiller, който фиксира спад на цените в 20-те най-големи американски града с 3,8%, на годишна база, след като само месец преди това беше фиксиран спад от 4,1%. Не стига, че фактическият спад се оказа доста по-сериозен от очакванията на анализаторите, но сред обуславящите го фактори е и ефектът на ниската база: така, през август 2010, ръстът на цените на жилищата беше 1,7%, докато предния месец надхвърляше 3,2%. Впрочем, ще напомня, че през май 2010, поскъпването на недвижимите имоти в САЩ беше с 4,6%.

При това, алтернативният индекс на пазара на недвижимите имоти на NAHB се срина с 4% през август, в сравнение с 3,3%-ния спад, месец по-рано. Съдейки по всичко, нито изкуственото задържане на лихвените проценти по ипотеките на рекордно ниски стойности, нито многобройните данъчни и бюджетни стимули при покупката на жилище, нито продължаващите да са рекордно ниски цени на недвижимите имоти, не са в състояние да оживят пазара на жилища и да накарат домакинствата да ги купуват.

Никак не обнадежди инвеститорите и докладът на Чикагската резервна банка, фиксирал поредния спад на деловата активност в сферата на услугите, от 28 пункта, през април 2011, до под - 4, през септември, и - 8 пункта, през октомври. Поражда опасения и неочакваният спад на индекса на индустриалните доставки от 30 пункта, през декември 2010, до -2, през септември, и по-малко от -6 пункта, през август 2011. Не по-добра е ситуацията с предприемаческата активност в индустриалния сектор, за което говори стагнацията на едноименния индекс на Чикагската резервна банка (-6 пункта, през септември-октомври 2011). Това несъмнено е малко по-добър показател от -10 пункта, фиксирани през август 2011, но е много по-лош от 25-те пункта, през декември 2010 и февруари 2011.

Въпреки тези фундаментални слабости обаче, САЩ си остават ключовото звено на глобалната икономика, генериращо над 41% от световното търсене, макар да произвеждат не повече от 21% от световния БВП. При това, цялата съвременна международно валутно-финансова система, по същество, се основава на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв на САЩ, изпълнявващ ролята на ключов емисионен център на планетата.

В тази връзка, няма как да не поражда тревога усилващото се охлаждане на най-голямата световна икономика, която вече над шест месеца все по-отчетливо демонстрира признаци за съкращаване на деловата активност в индустриалния сектор и сферата на услугите, както и спад на потребителските разходи.

При това е очевидно, че действията на американския паричен регулатор за перманентно разширяване на парично-кредитната емисия и кредитиране на бюджетните дефицити оказват не просто нулев, а отрицателен ефект върху икономиката, като цяло. В момента става ясно, че базовите и структурни дисбаланси и противоречия, както в американската, така и в световната икономика, провокирали началото на кризата през 2008, си остават непреодолени. Нещо повече, както изглежда, в експертната общност и висшите ешелони на властта в САЩ е налице общ стремеж да не се допусне дори елементарна дискусия относно назрелите структурни изкривявания в икономиката и финансовата система. А както е известно, ако едно заболяване бива неглижирано и  се допусне да продължи да се развива навътре в организма, то няма как да изчезне от само себе си, а ще доведе до още по-плачевни последици.

Към структурните дисбаланси в американската икономика спадат прекалено тежкото дългово бреме на държавата (98% от БВП), огромното дългово бреме на всички икономически субекти (365% от БВП), хроничните дефицити на федералния бюджет (11% от БВП) и търговския баланс (3,6%), прекалено ниската норма на спестявания (4,5%), изкуствено завишеното потребление на домакинствата,  изключително високата и нарастваща безработица (9,2%, по официалната, и 16,2% по алтернативната версия), продължаващият спад на пазара на имоти и т.н. Без осъществяването на коренни промени в структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната и научно-техническата политика, не може да се говори за изход от кризата нито на американската, още повече пък на световната икономика.

Някои изводи

Със задълбочаването на кризисните явления в световната икономика, все повече експерти стигат до извода, че е принципно невъзможно да се преодолеят структурните изкривявания и системните дисбаланси в американската и глобалната икономика само с инструментите на парично-кредитната политика. Още повече, когато тази политика се свежда до примитивна и неограничена емисия на национални валути с цел финансовите пазари да бъдат залети с евтина ликвидност и да бъдат кредитирани бюджетните дефицити. При това е съвършено неясно, как ще се държат в подобно положение фондовите пазари. Да се говори за какъвто и да било съществен потенциал за растеж, както на американския, така и на глобалния фондов пазар в условията на сегашното охлаждане на глобалната икономика изглежда доста проблематично. Не си струва да се разчита и на мнимото подценяване стойността на американския и другите фондови пазари. Както посочих по-горе, съдейки по всичко, широко рекламираният дисконт при книжата на повечето компании и индекси е по-скоро мним, а не реален. Поне ако се съди по показателите на коефициента на Тобин и коефициента Р/Е (съотношението между пазарната цена на акцията и доходността и през последната година – б.р.), може (и следва) да се говори не за наличието на някакъв потенциал за растеж на фондовите пазари, а за много по-вероятния спад на фондовите индекси с 13-20%.
Разбира се, това съвсем не означава, че в краткосрочна перспектива не е възможен ръст на котировките на фондовия пазар. Налице са огромен брой фактори, както икономически така и неикономически, които могат да доведат до временен и ограничен ръст на цените на активите. Сред икономическите фактори си струва да посочим вероятността от стартирането на нова, трета поред, неограничена емисия на долари от страна на Федералния резерв, временно отлагане момента на фалита на държавите от PIGS, ускоряване темповете на растеж на китайската икономика и т.н. Сред основните фактори с неикономически характер пък можем да споменем твърде вероятното и съзнателно задълбочаване на конфликта в Близкия Изток, нарастването на военно-политическата нестабилност в Африка и Азиатско-Тихоокеанския регион, задълбочаването на политическата криза в САЩ и Еврозоната и т.н.

На този фон трудно може да се говори за каквато и да било стабилизация на международния финансов пазар и възобновяване на положителните тенденции на фондовите и суровинните пазари. При това е много вероятно определена част от американския политически елит съзнателно да се ориентира към задълбочаване на конфликта в Близкия Изток с цел да се дестабилизира ситуацията в региона и се провокира нестабилност на финансовите пазари. Подобен сценарий е възможен особено при положение, че Китай вече обяви съкращаване на вложенията си в американски ценни книжа, Япония изпитва много сериозна нужда от финансови ресурси за възстановяването си от цунамито през март, а Еврозоната е на ръба на финансовия крах, предвид очертаващата се поредица от дефолти на държавите от PIGS.

Много важно е също, че не може да става и дума за какъвто и да било пазарен механизъм за ценообразуване в практически нито един от сегментите на международния финансов пазар. Фиксираният растеж на фондовите пазари на развиващите се държави не е обусловен от някакво значително подобряване на макроиковомическата ситуация в тях, а от притока на колосален обем евтини и достъпни финансови ресурси на стоково-суровинните пазари, вследствие на невижданата досега парично-кредитна емисия от страна на основните централни банки по света.

Така, в периода 2008-2011, само Федералният резерв на САЩ разшири съвкупния баланс на своите операции над три пъти - от 0,95 до 2,9 трилиона долара. На свой ред Европейската централна банка увеличи съвкупния обем на финансовите вливания от 1,2 до 2 трлн. евро, а пък Китайската народна банка мощно стимулира ръста на кредитирането на националната икономика от страна на държавните банки в размер на 63% от БВП за същия период.

При това, в групата на т.нар. икономически развити държави, отпуснатите от централните банки и държавната хазна ресурси за най-големите финансови институции въобще не отидоха за разширяване кредитирането на крайните потребители и стокопроизводителите. Вместо това, тези средства се устремиха към далеч по-печелившите рискови сегменти на финансовия пазар и бяха инвестирани в спекулативни операции на валутните, стоково-суровинните и фондовите пазари. Тест, вече може да се говори за отпадането на принципа на пазарните отношения и ценообразуването на активите съобразно търсенето и предлагането и в такъв ключов сегмент на финансовия пазар, какъвто е пазарът на дългови задължения, от ситуацията на който зависи стойността на кредитните ресурси в световната икономика. На свой ред, от стойността на парите на междубанковия пазар на евродолари (един сегмент на международния финансов пазар, който, на практика, е неконтролируем) зависи и склонността към поемане на рискове на инвеститорите, и стойността на активите във всички останали сегменти на глобалния финансов пазар.

В момента, най-голям кредитор на САЩ са... самите САЩ, в лицето на Федералния резерв, в чиито баланс са записани дългови книжа на федералната хазна на стойност над 1,6 трлн. долара. Това превръща американския паричен регулатор в най-големия притежател на държавни облигации на САЩ и позволява на Федералния резерв да удържа лихвените проценти на исторически ниски равнища от 0,01-0,15% годишно. Изкуствено занижените лихвени проценти по краткосрочните полици на американския Департамент по финансите пък позволява удържането на рекордно ниски равнища стойността на краткосрочните кредити на междубанковия пазар на евродолари (т.е. долари, депозирани в банки, извън САЩ – б.р.). Въпреки скока на стойността на краткосрочните заеми от 0,24%, в средата на юли 2011, до 0,43 в началото на ноември за тримесечния LIBOR (т.е. усреднения лихвен процент, използван за ипотеки на заемополучатели нямащи добра кредитна история – б.р.), във връзка със задълбочилата се дългова криза в САЩ, на пазара все още има огромно количество „евтини” и достъпни пари, поддържащи цените на фондовите и стоково-суровинните борси.

При това положение, решаването на проблема с извънредното дългово бреме и прекалено големите бюджетни дефицити в ключовите държави и региони на света ще се осъществява чрез перманентното рефинансиране на дълговите задължения с помощта на изкуствено занижените лихвени проценти и постоянното утежняване на същото това дългово бреме. С други думи, строежът на пирамидата на дълговите задължения ще се осъществява от централните банки и приближените им най-големи финансови институции дотогава, докато социално-икономическите и политически «разходи» не надхвърлят печалбата от непрекъснатото печатане на пари.

За това, че е избран именно този сценарий за развитие на събитията свидетелстват редица факти. На първо място си струва да отбележим декларацията от началото на ноември 2011 (при това направена в силно приповдигнат тон) на членовете на Г-8, че най-големите централни банки в света ще продължат и занапред да влагат средства от своите златно валутни резерви в американски дългови книжа. При положение, че над 43% от съвкупното крайно търсене на световната икономика, по паритет на покупателната способност, се формира именно в САЩ, а 50% от всички валутно-обменни операции са свързани с долара, никой не иска да рискува икономическото си здраве, опитвайки се да ерозира доларовата дългова пирамида.

Поражда тревога единствено фактът, че все по-голям брой кредитори на американската икономика постепенно съкращават чистия обем на вложенията си в дългови книжа на САЩ. За това способстват както отрицателните лихвени проценти, практически, в целия спектър на дълговите книжа (освен 10-годишните и 30-годишните облигации), така и непрекъснатото обезценяване на долара спрямо редица „защитни” активи, включително златото, а доскоро и швейцарския франк.

В същото време е съвършено неясно, кой би могъл да ги замени, превръщайки се в пълноценен кредитор на американските бюджетни дефицити. Особено в условията на понижаване на суверенния кредитен рейтинг на САЩ и началото на преразглеждане позициите на долара като ключова международна резервна и платежна валута. Напълно вероятно е, че именно това е накарало американските управляващи да се ориентират към съзнателно нагнетяване на нестабилност в Близкия Изток с цел да дестабилизират ситуацията на финансовите пазари и да провокират нова вълна от интерес към „качествени” вложения, за каквито се смятат тези в дълговите книжа на САЩ.

Още по-вероятно изглежда усилването на нестабилността в региона на фона на изчерпващия се военно-политически потенциал на САЩ, който ги принуждава или да се изтеглят, или да отслабят контрола си над вече „заетите” от тях територии. В подобна ситуация започва да се следва логиката „ако няма да е за нас, няма да е и за никого другиго”, оправдаваща максималното дестабилизиране на ситуацията в страните и регионите, от които американците се изтеглят, с цел да бъдат хвърлени в хаос техните политически, социални и икономически системи.

С други думи, свидетели сме на двойнствен процес. От една страна, изглежда, че големите финансови институции и инвестиционните банки, които по съвместителство изпълняват и функциите на най-големи акционери на Федералния резерв и основни бенефициенти на доларовите емисии, продължават изкуствено да удържат на ниско равнище краткосрочните и средносрочни лихвени проценти. По този начин се реализират едновременно две цели: на първо място да бъдат принудени частните инвеститори и средно големите финансови институции да инвестират в по-рискови и високодоходни активи. А на второ, могат да бъдат удържани на изкуствено занижено равнище стойностите на кредитите на междубанковите и паричния пазари, както и на пазара на евродолари, който е основен източник на ликвидност за цялата международна валутно-финансова система. Именно тази ликвидност, възникваща въз основа на операциите „кери-трейд” (т.е. операциите, чрез които инвеститорите вземат заем във валута с ниска лихва за да инвестират във валута с по- висока лихва – б.р.) подхранва раздуването на балоните в другите сегменти на финансовия пазар, включително на фондовите пазари на развиващите се държави, на стоково-суровинния пазар и в сегмента на „суровинните” валути.

При това следва да сме наясно, че нито монетизацията на държавния дълг, нито увеличаването на бюджетните дефицити и съвкупното дългово бреме не са в състояние да гарантират изход от сегашната финансово-икономическа криза. В случая, от принципно важно значение е промяната на основните подходи към структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната, научно-техническата и социално-демографската политика, които трябва да бъдат ориентирани към стимулиране на научно-техническия прогрес и разширяване на производствения контур на новата технологична структура, както и към драстично повишаване ефективността на общественото производство. Паралелно с това, ще се окаже неизбежно демонтирането на съществуващата международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв в интерес на най-големите финансови институции.

-------------------------------------------------------------

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1082

Въпросът, който днес се оказва по-важен от всички останали е, доколко правилна е американската политика и какви са шансовете и за успех? Пред управляващите в Съединените щати стоят много ясни вътрешнодържавни цели, но те предпочитат да разсъждават на глобално равнище. Те разчитат, че инфлацията няма да се възобнови заради високото равнище на безработицата и непълната заетост в мащабите на цялата планета, което означава, че властите нищо не рискуват продължавайки да вливат мащабни средства в подкрепа на икономическия растеж и борбата с безработицата, представляващи двоен приоритет за тях. Задачата да се осигури пълна заетост на територията на САЩ, която постоянно е сред приоритетите на тази страна, се оказва още по-насъщна от политическа гледна точка, заради бума на безработицата, свързан с кризата – днес броят на безработните е над 15 милиона, докато през 2006 например, те бяха седем милиона. Това е един от най-големите политически проблеми, доколкото легитимна основа на американската политическа система винаги е била способността да се гарантира работа на максимален брой граждани на САЩ.

При всички обстоятелства, правителството винаги е длъжно да говори така, сякаш е господар на положението. Вливайки на пазарите огромно количество средства и увеличавайки бюджетния дефицит, който пък стана причина за безпрецедентното нарастване на външния дълг, САЩ разчитат първоначално да стимулират икономическата активност в Америка, а след това и извън нея, и на първо място в онези развиващи се държави, които доставят стоки на американския пазар. В резултат, това допълнително развитие би следвало да стимулира световния икономически растеж, а следователно и този на САЩ. Не бива да се самозаблуждаваме: в Съединените щати продължават да доминират кейнсианците и всички приказки за неолиберализма, включително тезите на Рейгън, лансирани още през 80-те години на миналия век, не означават нищо, ако внимателно анализираме американската макроикономическа политика. За съжаление обаче, очертаното по-горе развитие на събитията може да се натъкне на две сериозни препятствия. На първо място, за да може паричната емисия да доведе да намаляване на безработицата, стимулирайки потреблението, е необходимо да съществуват предприятия, способни да осигурят съответното предлагане. Проблемът е именно в това, че мрежата от предприятия все още не е достатъчно развита. Този „предприемачески дефицит” засяга някои развити държави – Франция, Великобритания, Испания, както и по-голямата част от Латинска Америка, естествено Африка и, колкото и да е странно, Китай. Истината е, че наистина жизнеспособно предприемачество съществува само в Азия и, на първо място, в Южна Корея и, в по-малка степен, в Индонезия, а също в Бразилия и Аржентина. И така, имайки предвид, че глобалното предлагане не е в състояние да покрие нарастващото търсене, паричните емисии неизбежно водят до нова инфлационна спирала и нови балони, пример за което днес са растящите цени на хранителните стоки.

САЩ като глобален банкер

Американската парична политика е истинския двигател на световната икономика, определящ ритъма на деловата активност на цялата планета. И това ще си остане така още дълги години, въпреки възраженията на апологетите на американския упадък. Независимо от огромното положително салдо на търговския си баланс, Китай не генерира валута. Тази страна действа като кредитор: тя получава депозити под формата на натрупани резерви и ги дава назаем. Тя обаче не действа като банкер, защото с помощта на кредитите банкерите правят пари буквално от нищото. Истинският генератор на валута са САЩ, или по-точно американските банки. Именно САЩ снабдяват света с платежни средства чрез своя външнотърговски дефицит. Тази привилегия е свързана със статута на долара, като световна валута, чиито единствен предел на възможностите е пределът на доверието към зелените банкноти. След Втората световна война, САЩ не престават да използват това оръжие с огромна полза за себе си. Като решаващият обрат беше осъществен през 60-те години на миналия век и тази тенденция продължава и днес. Именно тогава САЩ решиха изцяло да поемат ролята на глобален банкер, превръщайки зелените банкноти в световна валута. И, за да укрепят доверието към собствената си парична единица, те направиха избор в полза на силния долар (“a strong dollar”), отстранявайки от пътя му всички останали конкурентни валути - отказвайки се от обвързването със златото през 1971, забавяйки подема на германската марка през 70-те години, стопирайки развитието на японската йена през 80-те и работейки постоянно за ерозирането на еврото, още от самото му създаване, през 1999.

Нарастващото влияние на развиващите се държави не променя ситуацията в света, който, на практика, се гради около американската парична политика. Несъмнено, делът на САЩ в глобалния БВП продължава да спада (през 1955 той беше почти 50%, докато днес е под 20%), но не бива да се залъгваме: това не се случва, защото САЩ са се свлекли надолу, а в резултат от развитието на другите държави. При това обаче, Съединените щати запазват статута си на доминираща икономика, разполагаща с решаващо предимство – правото да емитира световната валута. Най-очевидният пример за това е т.нар. политика Q2 (quantitative easing – количествено улесняване), представляваща не нещо друго, а мащабно емитиране на долари с цел да се финансира американския бюджетен дефицит, при това Федералният резерв е директно „абониран” за облигациите на хазната. По този начин, с помощта на механизма на сдвоените дефицити – т.е. подхранването на външния дефицит от бюджетния, американската валута се наложи в целия свят.

Предимствата на правото да емитираш валута

Общата ситуация е ясна: в съвременния свят съществуват значителни различия между държавите с положително салдо на търговския си баланс и, следователно, със спестовни излишъци, и техните антиподи – държавите с голям външен дефицит и потребителски излишък. В първата група са Китай и Германия, които провеждат ясно изразена меркантилистка политика. Във втората пък са, на първо място, САЩ, но също и Франция. В Китай скоро ще стане невъзможно да се съхрани контрола върху валутния курс, позволяващ да се управлява положителното салдо на търговския баланс, което се отделя като резерв. Което неизбежно ще доведе до това, че чуждестранните инвеститори ще намалят обема на вложенията си в китайската икономика. Японците, корейците и европейците ще започнат да се изтеглят от страната. Това е много сериозен проблем за Пекин, който, в стремежа си за устойчиво и мощно развитие, все още не разполага с достатъчно развита мрежа от собствени предприемачи, които да поемат щафетата от чуждестранните предприятия.

Вторият проблем на Китай е, че паричните учреждения трудно се справят с ръста на цените и заплатите, макар че това е класическо явление за всяка развиваща се икономика, известно като „ефектът на Баласа-Самуелсън”. Обикновено това отклонение се преодолява чрез повишаване на валутния курс, но Пекин отказва да следва подобна стратегия, предпочитайки да прибегне до повишаване на лихвените проценти, сякаш му се налага да се бори с „прегряване” на икономиката. Сблъсквайки се с този проблем, американците (поне както ми се струва), в много по-голяма степен отколкото европейците, са склонни да оставят китайците сами да се оправят със собствените си противоречия. В момента Америка продължава да печели от евтините китайски производствени възможности, което се оказва доста рентабилно за транснационалните компании. Освен това, на САЩ се наложи да вземат отношение по нарастването на положителното салдо в търговския баланс на държавите-производители на суровини (страните от Персийския залив и Русия). В играта на международните дисбаланси, тези излишъци са немаловажен фактор за отклонения. Защото, както и в случая с Китай, в ръцете на „различни недемократични  режими” се концентрират огромни парични средства, които те могат да използват за политическите си цели. Фактът, че тези пари са вложени в бонове на държавната хазна на САЩ не вълнува особено американците, но те не допускат с тях да се купуват американски индустриални активи. С това, в частност, се обяснява ветото върху операциите по придобиване акции на Нюйоркското пристанище например. В това отношение, европейците изглеждат по-малко бдителни.

Американската атака срещу еврото

Никой не се съмнява, че американците имат, макар и частично, отношение към сегашната криза на еврото. В чисто идеологически план, напоследък те отново се опитват да прокарат старата теза, че еврозоната не представлява оптимална валутна зона (вечният англосаксонски припев), докато американските банки изключително активно осъществяват на валутните пазари спекулации срещу определени държавни ценни книжа, номинирани в евро. И, накрая, Пол Волкър - един от „бащите” на долара като световна валута, по времето на Джон Кенеди, а след това и при Никсън, отново потвърди, от името на американската администрация, намерението на САЩ да не споделят с никого статута на долара – като всички тези декларации бяха направени с цел да се удари по единната европейска валута именно в момента, когато тя можеше да стане алтернатива на долара. Волкър отлично знае, че еврото е привлекателна валута на една силно развита икономическа зона и, че (каквото и да се говори по въпроса) тя продължава да е достатъчно ефективна, имайки предвид движещата сила на германската икономика. Всъщност, американците обявиха тревога не когато видяха, че делът на еврото в световните валутни резерви започва да расте (защото този ръст си остава доста бавен и делът на еврото все още е твърде малък – 25%, срещу 60% за доларите), а когато емисиите на ценни книжа, номинирани в евро, надхвърлиха обема на облигациит