Tag:европа

Има куп процесуални нарушения по делото срещу моряците от кораба „Св. Николай”. Това каза пред Фрог нюз адвокат Владимир Владимиров, който е един от защитниците на обвиняемите за трафик на наркотици. Ето какво сподели той за процеса:

- Г-н Владимиров, колко души от екипажа на кораба „Св. Николай” са осъдени в Испания и какви са присъдите им?

- Целият екипаж получи осъдителни присъди. Става дума за 21 човека. Всички моряци получиха по 6 години и един ден затвор. Само един от тях- 6 години и 6 месеца. Капитанът, тримата му помощници и главният механик получиха ефективни присъди от по 10 години.

- Това окончателно ли е?

Владимир Владимиров, адвокат- Не, това е решението само на първа съдебна инстанция. За мен и колегите ми беше изненадващо, че делото завърши със заседанието на 2 юли. Защото трябваше трима души от България да бъдат разпитани. Единият е Дойчин Дойчев, който на практика е корабособственика на кораба „Св. Николай”. Другият свидетел е бившият зам.-министър на транспорта Петър Киров. Той трябваше да бъде разпитан дали от името на българската държава е давано съгласие за задържането на кораба. Шокиращото е, че по време на делото бяха допуснати куп процесуални нарушения.

- Можете ли да ни кажете някои от тях?

- Първото грандиозно нарушение е, че корабът е задържан в открито море, където испанските власти нямат никаква юрисдикция. Второ-за да бъде задържан един кораб в открито море, това трябва да стане по силата на една Конвенция за борба с незаконния трафик на наркотици, т. е изисква се страната, под чиито флаг пътува кораба, да даде своето съгласие.

- Имало ли е такова съгласие?

- Имало е, но следварително. И то от орган, който не представлява българската държава. На практика нямаме легитимно съгласие на държавата. Отделно от това не е направен анализ на открития наркотик. Протоколът за изземване на дрогата от кораба е съставен 48 часа след задържането и то при отсъствие на нашите моряци. Т. е дали е имало наркотик, колко е бил, не може да се установи. Има и още нещо- този наркотик по време на процеса трябваше да бъде изследван, за да се установи дали е същият, който е бил на кораба. Но по-голяма част от дрогата бе задигната и изчезна от складовете на испанската полиция. Чудеса! Прокуратурата трябваше във всички случаи да разпита моряците и да направи съответните очни ставки.

- Да не искате да кажете, че и това не е станало?

- Нищо подобно не се случи. По време на досъдебното производство това не беше направено по правилата. Моряците се разпитваха без адвокати и без достатъчно добри преводачи. Има нещо много важно-трябваше да се образува наказателно производство срещу българските лица, които са замесени в случая. Истината е, че транспортиране на наркотици не може да стане без съгласието на корабособственика, който в случая ни лук ял, ни лук мирисал. Срещу Дойчин Дойчев беше прекратено производството. Трябваше да се направи очна ставка чрез видеоконферентна връзка, защото видите ли нямат средства, за да пътуват до Испания. Смешно, но това е. Прокуратурата претупа делото без тази очна ставка. Много загадъчно, нали?!

- Ще протестирате ли тежките осъдителни присъди, които постанови първоинстанционният съд в Испания?

- Разбира се. Има груби процесуални нарушение. По този казус работим около 20 адвокати. Има нещо много съществено и то е, че когато не са събрани доказателствата по съответният надлежен процесуален ред, те са негодни. Трябва да се направи обжалване, което да се базира основно на нарушенията на европейското право, които тяхната прокуратурата е допуснала. В момента аз и колегите ми пишем протеста.

- Как испанският съд допусна подобно нещо?

- Имам чувството, че Испания гледа добре работата си по отношение на вътрешното право. Но според мен е нарушила едно нещо, което се нарича Споразумение на Съвета на Европа, относно нелегалния трафик по море. Там е написана процедурата как се задържа кораб, как се събират веществени доказателства, как се арестуват членовете на даден екипаж и т. н. Почти нищо от това Споразумение не е спазено. Имам чувството, че тези хора прескочиха задължителните правила на европейското право. Всичките адвокати пледирахме за тези неща, но... отсреща съдът беше глух. Ако ви дам да прочетете обвинителния акт, ще видите, че той е смешен.

- Защо?

- Защото според тяхната прокуратура в цялата тази история прозира някаква българска връзка. Имало някакъв български получател на дрогата. Тя пък трябвало да се разпредели в Европа през  голям български бандит. Той, обаче останал неизвестен.

- Как са моряците ни в момента?

- Повечето са си в България. Пуснати са под гаранция и с подписка. Само командният състав е в затвора.

- Ако все пак има ефективни присъди, къде моряците ще ги излежат-тук или в Испания?

- Имаме двустранен договор с Испания за екстрадиция. Предполагам, че тук ще се излежат, ако се наложи.

- Трудно дело ли си оказа това за моряците ни?

- Не само трудно, но и мъчително. В наказателният процес има едно правило-когато прокуратурата и следствието събират доказателства за обвинението, със същата страст, сила и убеденост трябва да доказват невинност. Това не е направено. Не са спазени и процесуалните срокове. Екипажът не може да се държи в ареста повече от две години, но командният състав е там 4 години.

- По-бързо ли се движи съдебното следствие в Испания от това в България?

- Напротив, по-бавно от нашето. Те могат да ни упрекват за много неща, но истината е съвсем друга. По мои сметки втората инстанция ще разгледа делото след около 7-8 месеца.

Въпросите зададе Катя Илиева

 

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През април 2016 НАТО отбелязва своята 67-ма годишнина. Струва ми се, че вместо да повтаряме остарелите клишета и щампи за непреходното значение на този военен блок за сигурността на САЩ и за мира в света, би следвало да използваме юбилея като повод за анализ на отдавна назрелия въпрос, дали ангажиментите на Америка към Северноатлантическия алианс обслужват собствените и интереси през ХХI век? Защото са налице все повече доказателства, че членството в НАТО не отговаря на интересите на САЩ.

Създаването на алианса през 1949 обозначи очевидния отказ на Америка от традиционната и политика на неучастие в чуждестранни военни блокове и отказ от интервенционизма. Участието в две световни войни в рамките на само едно поколение американци, както и особено обезкуражаващото в психологически план нападение срещу Пърл Харбър, нанесоха смъртоносен удар по външната политика на ненамеса. Дори такива известни противници на интервенционизма като Артър Ванденберг, признаха, че светът се е променил и изолационизмът (едно крайно неудачно понятие) вече не е подходящата политика за САЩ. Членството в НАТО, която се превърна в "изключително здрав алианс" с европейските държави, демонстрира до каква степен се е променила политиката на Вашингтон и позициите на Америка, като цяло.

Днес е също толкова трудно да оспорим твърдението, че светът се е променил. Вече няма дори и подобие на онзи европейски или световен силов баланс, съществувал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Тогава Централна и Източна Европа се намираха под властта на Съветския съюз - една безпощадна тоталитарна държава, генерираща заплаха от експанзия в невиждани до този момент мащаби. На свой ред Западна Европа, макар и в общи линии демократична, беше съвършено деморализирана от разрушенията по време на Втората световна война и надигащата се съветска заплаха. В тези стратегически условия дори такива известни противници на интервенционизма като сенатор Робърт Тафт, бяха склонни да подкрепят защитата на свободата на Европа. Тафт обаче смяташе, че САЩ просто следва да гарантират сигурността на континента, но не и да предприемат една толкова фатална стъпка, като членството в НАТО и да не се нагърбват с бремето на практически неограниченото лидерство на Запада при това за неясен период от време.

Последвалите събития показаха, колко основателни са били опасенията му. Привържениците на НАТО настояваха, че светът след Втората световна война се е променил и, че в новите условия максимално широкото американско лидерство е просто задължително. Днес, десетилетия по-късно, вече е пределно ясно, че основен недостатък на техния анализ на ситуацията е, че според тях въпросните промени са важно, но единично събитие и, че след това всичко ще работи в рамките на новата система. Това предположение обаче се оказа абсолютно погрешно. Промените са непрекъснат процес. Днешна Европа се различава от Европа през 1949 най-малкото толкова, колкото и онази Европа се различаваше от предвоенната. В същото време нейната организационна основа, в лицето на НАТО, както и съдържанието на американската политика, си остават същите.

Днес е променена цялата среда на сигурност. Европейските демокрации вече не представляват сборище от деморализирани и съсипани от войната маргинали. Те се обединиха в рамките на Европейския съюз, а числеността на тяхното население, както и техният БВП, са по-големи от американските. Да, те се безпокоят от развитието на събитията в Близкия Изток и от периодичното ръмжене на руската мечка, но са в състояние сами да се справят и с двата проблема. Русия на Владимир Путин е бледа сянка на заплахата, каквато представляваше някога Съветския съюз. ЕС има три пъти по-многобройно население и почти десет пъти по-мощна икономиката от руската.

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Тази разлика в икономическото натоварване е само една от причините, заради които следва всестранно и комплексно да анализираме въпроса, дали ангажиментите на Америка в НАТО отговарят на нейните интереси. Това обаче е много важна причина.

След създаването на алианса средата на сигурност в Европа се промени съществено и в друго отношение. През първите десетилетия на съществуването на НАТО целта на Вашингтон беше да гарантира сигурността на ключови държави като Западна Германия, Италия Франция и Великобритания. След разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, американските ръководители започнаха да настояват за разширяването на алианса и включването в него на държавите от Централна и дори Източна Европа. Те вкараха в НАТО голям брой нови съюзници със същата лекота, с която някои хора добавят приятели в своята Фейсбук-страница.

За разлика от Фейсбук обаче, военните алианси са изключително сериозен ангажимент. Прословутият чл.5 от устава на НАТО изисква нападението срещу един от членовете на пакта да се разглежда като агресия срещу всички. Заради него САЩ могат лесно да се окажат забъркани във въоръжен конфликт, който няма нищо общо със сигурността на самата Америка. Абсурдността на съществуването на НАТО през ХХІ век достигна върховата си точка през февруари 2016, когато алиансът, с активната подкрепа на Вашингтон, прие за свой член малката балканска държавица Черна гора. Не е ясно, как подобна микродържава би могла да укрепи и без това колосалната военна мощ на Америка или пък нейния икономически потенциал. Това е голяма загадка. Хубавото в случая е, че Черна гора поне няма врагове сред великите държави. Това обаче не важи за трима други малки членове на НАТО - прибалтийските постсъветски републики Естония, Латвия и Литва, приети в алианса преди десетина години. Те са в много лоши отношения с Русия, а както посочва един от водещите американски аналитични центрове, тези държави са толкова уязвими, че руските войски биха могли да ги окупират за броени дни. Тоест, очертава се следната картина. Ако преди, в рамките на НАТО, поемахме ангажимент да защитим най-важните икономически и стратегически играчи от една зловеща тоталитарна сила, сега залагаме репутацията и дори самото съществуване на Америка за да защитим група малки държавици, разположени на границата с Русия. Следва ясно за заявим също, че нарастването на американската мощ по западните руски граници до голяма степен съдейства за влошаването на двустранните ни отношения с Москва.

Налага се впечатлението, че привържениците на НАТО не осъзнават значението на промените в международните отношения. За тях висш приоритет се оказва запазването на алианса, а не сигурността и просперитета на Америка. Не бива да се съгласяваме с подобно статично мислене. 67 години са дълъг срок и политиката през цялото това време не може да не се променя, тъй като рискува да се окаже неадекватна. Истината е, че американската политика по отношение на НАТО не издържа дори елементарна проверка относно нейната целесъобразност и ефективност. Отдавна е време да направим всестранен анализ на тази политика, включително като разгледаме внимателно и най-радикалния вариант - излизането на САЩ от Северноатлантическия алианс.

-----------------------------------------------

* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон - един от мозъчните центрове на американската консервативна десница, и редактор в National Interest. Той е автор на десет книги по проблемите на международните отношения, някои от които са посветени на НАТО.
 
Сергей Караганов, съветник на руския президентРусия никога повече няма да воюва на своя земя
"Ние искаме да станем център на голяма Евразия, към която ще принадлежи и континентът Европа", обяснява геополитикът Сергей Караганов
64-годишният Сергей Караганов е декан на Факултета по световна икономика и световна политика, почетен председател на Съвета по външна и отбранителна политика, личен съветник на руския президент Владимир Путин. По повод първата среща Русия – НАТО, която се провежда от две години насам авторитетното германско списание „Шпигел” публикува интервю с руския геополитик.
Източник БЛИЦ и Епицентър
- Сергей Александрович, НАТО планира да разшири дейността си в източноевропейския регион...
- Още преди 8 години говорех за ситуация, близка до война.
- Имате предвид момента, когато започна войната с Грузия?
- Още тогава доверието между двете големи противоборстващи страни беше близко до нула. Русия едва започваше процеса на превъоръжаване и от тогава ситуацията в сферата на доверието само се влошаваше. Ние предупреждавахме НАТО да не доближава границите на Украйна. За щастие Русия успя да спре придвижването на НАТО в това направление. Но пропагандата, която се вихри сега, много напомня ситуацията на война.
- В този смисъл вие имате предвид и Русия?
- Руските медии са доста по-скромни в сравнение с натовските. За нас най-важното е да се чувстваме защитени и да сме готови към всичко. Заради това понякога и нашите медии преувеличават. Но същото правят и западните, като ни упрекват, че сме агресивни. Ситуацията напомня тази, която бе през 70-те и началото на 80-те години на миналия век.
- Припомняте за разполагането на съветските ракети със среден обсег и реакцията на американците на тези действия?
- На практика тогава Съветският съюз вече беше рухнал отвътре, но независимо от това реши да разположи тези ракети, давайки началото на абсолютно ненужна криза. Същото сега прави Западът. Вие успокоявате такива страни като Полша, Литва и Латвия с това, че разполагате там ракетни комплекси. Но това с нищо няма да им помогне, това е провокация. Ако започне пълномащабна криза, тези оръжия ще бъдат първите, които ние ще унищожим. Русия никога повече няма да воюва на своя територия!
- Тоест, Русия ще напада? Ще изпреварва и върви напред?
- Разберете, че сега ситуацията е съвършено друга с новите оръжия. Ситуацията е много по-лоша отколкото преди 30-40 години.
- Президентът Путин си опитва да убеди своя народ, че Европа едва ли не планира нападение срещу Русия. Но това е абсурд? Не сте ли и вие на това мнение?
- Разбира се, това е малко преувеличено. Но американците открито говорят, че санкциите срещу Русия целят смяна на властта в Русия. Това е открита агресия и ние трябва да реагираме.
- Неотдавна президентският съвет, който вие оглавявате, публикува открит доклад, в който вие често подчертавате, че единствения възможен път за Русия е възвръщането на предишната й мощ. Идеята е разбираема, но какви са конкретните предложения?
- На първо място ние се стремим да предотвратим по-нататъшната дестабилизация на света. Ние искаме статут на велика държава и ще си го върнем. Ние просто не можем да се откажем от това – 300 години са оставили следа в гените ни. Ние искаме да станем център на голяма Евразия, място където да царят мир и сътрудничество. Към тази Евразия ще принадлежи и континентът Европа.
- Но европейците сега нямат доверие на Русия, не разбират нейната политика, смятат я за странна. Целите на вашето ръководство в Москва са неразбираеми.
- Вие също трябва да разберете, че доверието ни към вас сега е равно на 0. След всичките разочарования това е естествено. Ние правим сега нещо като тактични предупреждения. Целта е да осъзнаете, че сме много по-умни, по-смели и по-решителни, отколкото предполагате.
- Нас обаче силно и неприятно ни изненада вашия подход към военните действия в Сирия. Там някак си не действаме заедно, но в известен смисъл си сътрудничим. Но вие вкарахте там свои войски без дори да ни уведомите. Така доверие не се прави...
- Това беше много силна, прекрасна крачка на моето ръководство. Ние действаме на принципа, че във военната област сме по-силни. Руснаците може и да не са толкова силни в икономиката, в изкуството на водене на преговори, но за сметка на това са прекрасни воини. А в Европа политическата система не издържа предизвикателствата на времето. Още не успявате да се настроите към новите предизвикателства. Вие сте прекалено приземени. Вашият канцлер каза неотдавна, че нашият президент се е откъснал от реалността. Но пък вие сте прекалено реални.
- Не е трудно да се забележи, че напоследък Русия активно се радва на нашите неуспехи. Особено на проблема с бежанците. Защо го правите?
- Да, много мои колеги често се надсмиват над проблемите ви, но аз винаги им правя забележки, че не трябва да са високомерни. А вие как си го представяте? Европейският елит искаше конфронтация с нас и си я получи. Затова няма да помагаме на Европа, нищо че можем лесно да го сторим по въпроса с бежанците - в смисъл, че можем да действаме 10 пъти по ефикасно, отколкото вие европейците. Но вместо това вие се опитвате да си сътрудничите с Турция. Това е срам за вас. А ние ще се придържаме към твърдата си линия и то с успех.
- Постоянно говорите, че сте разочаровани от Европа и от това, което става там. Но нали сами до неотдавна искахте да бъдете там. Или искате да видите Европа от времето на Аденауер и Шарл дьо Гол и сега сте учудени от промяната?
- Не ме разсмивайте – нали и повечето европейци искат именно оная Европа, а не съвременната. В близките десетилетия сегашната Европа явно няма да е пример за нас.
- Във вашия доклад на няколко пъти се споменава, че употребата на оръжие е „очевидна и правилна мярка в случай, ако са засегнати интересите на държавата”. Имате предвид Украйна ли?
- Да, несъмнено. А освен това и когато близо до държавата ни се съсредоточават големи сили на противника.
- Значи струпването на войски на НАТО в балтийските страни е точно такъв случай?
- Идеята, че ние сме готови да започнем конфронтация, е идиотизъм. Защо НАТО трупа войски там, кажете защо? Вие представяте ли си какво ще се случи с тези войски, ако наистина започне открита конфронтация? Това е някаква ваша символична помощ за балтийските страни, нищо повече. Ако НАТО започне агресия към страна с такъв ядрен потенциал като нашата – вие ще бъдете наказани!
- Има планове да се съживи диалога Русия – НАТО. Май вие не приемате сериозно подобна идея?
- Подобни срещи са нелегитимни. Освен това НАТО постепенно се превърна в нещо съвсем друго. Вие започнахте като съюз на демократични държави, които целят да се защитават. Но постепенно това се превърна в идея за постоянно разширяване. Тогава, когато ни беше нужен диалог - през 2008 и 2014 г., вие не ни дадохте шанс за този диалог.
- Нека да си припомним... Намеквате за Грузия и Украйна? Да разбираемо е. А ще ни обясните ли защо във вашия доклад постоянно се срещат такива термини като "чест", "доблест", "смелост", "достойнство"... Това политическа лексика ли е?
- Това са неща, които действително имат ценност за руските хора. В света на Путин, в моя свят, просто не можем да си представим, че може да има такива публични гаври и мърсувания с жени.
- Намеквате за злополучната Рождественска нощ в Кьолн?
- Ако в Русия подобни мъже се бяха опитали да направят нещо подобно, сигурно щяха да бъдат убити на място. Грешката е в това, че и немците, и руснаците загубиха много време в търсенето на някакви универсални ценности, без да вникнат за какво става дума. По съветско време ние търсихме социализма. Вашето търсене на демокрация сега много напомня на търсенето на социализма.
- Къде виждате грешки в руската външна политика през последните години?
- В това, че в близкото минало нямахме никаква ясна политика към най-близките ни съседи - постсъветските страни. Единственото, което правехме, е да субсидираме и подкупваме елитите им. А тези пари частично се крадяха и от двете страни. И както показа конфликтът в Украйна, така е невъзможно да бъде избегната глобална криза. Втората ни грешка е, че твърде дълго се занимавахме с отстраняването на грешките от 90-те години.
- Последен въпрос. Има ли шанс Русия в близко време да започне да търси пътища за сътрудничество?
- Директни и открити признания, че ние не сме прави, няма никакъв смисъл да очаквате, тъй като ние сме прави. На този етап Русия се превърна в мощна азиатско-европейска държава. Аз бях един от тези, които посочиха пътя за развитие на страната ни изток като верен. Единственото, което мога да кажа сега е, че в този момент си струва до известна степен да се обърнем и към Европа.
 
Френският философ Мишел Онфре"Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече". Това казва френският философ Мишел Онфре.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

- Как преценявате начина, по който Европа се отнася към мигрантската криза?

- Европа не съществува, освен чрез единната си валута. В тази криза виждаме колко е безпомощна, незначителна, разчленена. Прави нещо аматьорски, не говори на един глас, импровизира. Това е жалко.

- Какво имахте предвид, когато казахте, че “Бернар Анри Леви (френски философ - бел. пр.) е част от хората, които направиха възможно това мъртво дете” (малкият Айлан - бел. пр.)? Кои са “другите хора”?

- Всички онези, които оправдаха войните срещу Афганистан, Ирак, Либия, Мали и останалите арабски страни, са отговорни и виновни. Те легитимираха бомбардировката над хиляди хора там. Струва ми се напълно легитимно мюсюлманската общност да е гневна на Запада. Западът атакува, уж за да се защити от тероризма, но той създаде тероризма, докато атакуваше. Кой иракчанин заплашваше Франция през 1991 г.? Саддам Хюсеин дори финансираше кампанията на един президент.

- От публикуването на снимката на малкото дете европейското обществено мнение, изглежда, направи рязка промяна по този въпрос. Как си го обяснявате? Какво говори това за нашето обществено мнение?

- Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече.

- Защо политическото и медийното отношение към мигрантската криза е такова, сякаш тя няма конкретни геополитически причини?

- Защото политическият персонал е съставен от посредствени хора, които нямат никаква визия за бъдещето на страната, никакво чувство за история и вече слушат само специалистите по връзки с обществеността, които им дават рецепти как да бъдат избрани и преизбрани. Въпросът вече не е: “Какво е добро за Франция?”, а “какво ще позволи да ме преизберат?”. Уви, знаем, че войната усилва рейтингите на онези, които са я започнали. Тестостеронът постига повече в случая, отколкото сивото вещество.

- Франсоа Оланд нареди въздушни удари над Сирия, които също осъдихте. Защо?

- Бомбардирането на бойците от “Ислямска държава” предполага да бъдат убити невинни цивилни жертви, тъй като едните живеят сред другите, и това няма да попречи на един радикален ислямист, който живее във Франция, да премине към действие. Точно обратното!

Превод от френски: Галя Дачкова

 
Топ икономистът Тома Пикети в специално интервю за Die Zeit иска голяма конференция по въпроса за дълговете в Европа. Според него тъкмо Германия не бива да отказва каквато и да е помощ на гърците. След успеха на книгата му „Капиталът през ХХI век“ Тома Пикети е смятан за един от най-влиятелните икономисти в световен мащаб. Тезите му за разпределението между доходи и богатството предизвикаха дискусии по цял свят през изминалата година. В интервюто на Георг Блум от Die Zeit, Пикети се включва решително в дебата за дълговете.

Превод от немски: Юлия Владимирова, сайт ГЛАСОВЕ

Интервюто е публикувано в “Die Zeit” на 27 юни 2015 г.

Топ икономистът Тома Пикети

Die Zeit: Можем ли ние, германците, да се радваме на това, че дори и френското правителство в момента се прекланя пред догмите на политиката на икономии на Берлин?

Пикети: В никакъв случай. Това не е причина за радост нито за Франция, нито за Германия и най-вече за Европа. Напротив – аз се страхувам, че консерваторите, особено в Германия, са на много малко разстояние от това да разрушат европейската идея. И то на базата на ужасяващата си липса на историческа памет.

Die Zeit: Ние, германците, обаче преосмислихме собствената си история.

Пикети: Но не и когато става дума за собствения ви дълг! И споменът за него трябва да е от значение точно в днешна Германия. Нека погледнем историята на националните дългове: Великобритания, Франция и Германия са били в днешната ситуация на Гърция, между другото с много по-големи дългове. Първият урок, който може да се изведе от историята на държавните дългове, е, че не стоим пред нови проблеми. Винаги е имало много възможности дълговете да бъдат погасявани. И никога не е имало само една възможност за решаването им, както Берлин и Париж се опитват да заблуждават гърците.

Die Zeit: Но все пак гърците не трябваше ли да си платят дълговете?

Пикети: Моята книга разказва за историята на доходите и богатството, включително и националните. И на какво попаднах, докато пишех: Германия наистина е показателен пример за страна, която в историята никога не е плащала своите национални дългове. Нито след Първата световна война, нито след Втората. Винаги е оставало да плащат другите, около немско-френската война от 1870 г. например Германия изисква висока сума от Франция и я получава. Заради това френската държава понася тежестта на този дълг в продължение на десетилетия. Всъщност историята на националните дългове е пълна ирония. Тя рядко следва представите ни за ред и справедливост.

Die Zeit: Но това не води до извода, че днес не можем да се справим по-добре?

Пикети: Когато чувам днес германците да казват, че имат изключително морален подход към дълговете и твърдо вярват в това, че те трябва да бъдат плащани, си мисля: та това е един голям виц! Точно Германия е страната, която никога не плати своите дългове. И заради това няма никакво право да дава уроци на други държави.

Die Zeit: Опитвате се да изобразите страни в историята, които не плащат дълговете си, а се представят за победители?

Пикети: Точно такава страна е Германия. Но нека тръгнем постепенно: историята ни учи на две възможности при една високо задлъжняла държава, която трябва да изпълни задълженията си. Едната е демонстрирана от Британската империя през ХIХ век след скъпите й войни с Наполеон. Това е бавният метод, който днес се препоръчва и за Гърция. Империята си е изплатила големите задължения чрез строго финансово управление и дисциплина. Това е проработило, така или иначе, но отнема прекалено много време. За над 100 години Британската империя се отказва от между два и три процента от икономиката си, за да изплаща дълговете си, което е било повече, отколкото са изразходвали за образование. А това не трябваше изобщо да се случва, както не трябва да се случва и днес. Вторият метод е много по-бърз. Германия го изпита през ХХ век. В своето същество той се състои от три компонента: инфлация, специален данък върху частното имущество и облекчение на дълга.

Die Zeit: Тоест вие ни казвате, че „икономическото чудо“ на Германия почива на опрощаване на дългове, които ние днес отказваме на Гърция?

Пикети: Точно така. След края на войната през 1945 г. германската държава е задлъжняла с над 200% от брутния си вътрешен продукт. Десет години по-късно от него е останало малко, държавните дългове са били 20% от брутния вътрешен продукт. В това време Франция успява със същия фокус. Това неимоверно бързо редуциране на дълга никога нямаше да го имаме, ако то е трябвало да се случи с бюджетните препоръки, които днес даваме на Гърция. Вместо това Германия и Франция се обръщат към втория метод, който обясних по-горе, с трите компонента и намаляването на дълга. Нека да си спомним за Лондонската конференция от 1953 г., на която са анулирани 60% от външните дългове на Германия, а вътрешните дългове на младата Федерална република са реструктурирани.

Die Zeit: Това се случи, защото се прие, че високите репарации, поискани от Германия след Първата световна война, са една от причините за Втората световна война. Тогава беше важно да бъдат опростени греховете на Германия!

Пикети: Глупости! Това няма нищо общо с моралната чистота, а с едно рационално икономическо и политическо решение. Тогава правилно е било установено, че след големи кризи, след които следват и огромни дългове, някак идва моментът, в който човек трябва да се обърне към бъдещето. Не може да се изисква от новите поколения хора да заплащат с десетилетия дълговете на своите родители. Без съмнение гърците направиха много грешки. До 2009 г. правителствата на Атина фалшифицираха своите бюджетни документи. Въпреки това младото поколение в Гърция не носи отговорност за грешките на своите родители, както и младото поколение на Германия през 50-те и 60-те. Сега трябва да се гледа напред. Европа е основана на забравянето на дългове и инвестирането в бъдещето. И в никакъв случай на идеята за вечното наказание. За това трябва да си спомним.

Die Zeit: Краят на Втората световна война е бил рухване на цивилизацията. Европа е била поле за убиване. Днес е различно.

Пикети: Да се отхвърля историческото сравнение със следвоенното време би било погрешно. Нека да вземем например финансовата криза от 2008/2009 г. Това не беше някаква си криза. Това беше най-голямата криза от 1929 г. насам. Трябва да зададем и такива исторически сравнения. Това важи също така и за гръцкия брутен вътрешен продукт. Между 2009-а и 2015-а той е намалял с 25%. Това е сравнимо с рецесиите в Германия и Франция между 1929 и 1935 година.

Die Zeit: Много германци смятат, че гърците до днес не си признават грешките и искат просто да си продължават по същия начин, с високите държавни разходи.

Пикети: Ако на вас, германците, ви бяхме казали през 50-те години, че не сте признали грешките си, вие все още щяхте да изплащате дълговете си. За щастие се оказахме по-интелигентни.

Die Zeit: Германският финансов министър изглежда вярва, че при излизане на гърците от еврозоната Европа би могла да се сплоти повече.

Пикети: Ако започнем с това да изхвърлим някоя страна, значителната криза на доверието, в която се намира днес еврозоната, може да става все по-голяма. Финансовите пазари веднага ще се обърнат към следващата страна. И това би било началото на една дълга агония, в хода на която ще подложим на риск социалния модел на Европа, нейната демокрация, също така и нейната цивилизация и това всичко ще бъде пожертвано само заради една консервативна, ирационална политика по отношение на дълговете.

Die Zeit: Смятате ли, че ние, германците, не сме особено великодушни?

Пикети: За какво говорите? Великодушни? В момента Германия извлича печалба от Гърция с кредита, който отпуска, заради сравнително високите лихвени проценти.

Die Zeit: Какво е вашето предложение за излизане от кризата?

Пикети: Нуждаем се от конференция за общите дългове на Европа, както се случи след Втората световна война. Едно реструктуриране на дълговете е неизбежно не само за Гърция, но и за много други европейски държави. Сега просто загубихме шест месеца в напълно непрозрачни преговори с Атина. Представата на еврогрупата, че Гърция в бъдеще ще има бюджетен излишък от 4% на брутния си вътрешен продукт и че ще успее да плати дълговете си в период между 30 и 40 години, е все още на масата. Това значи, че през 2015 г. ще има 1% излишък, 2016 г. 2%, през 2017 г. 3,5%. Напълно нелепо! Така никога няма да стане. Така просто отлагаме във времето нуждата от дългова конференция.

Die Zeit: Какво ще стане при едно опрощаване на дълговете?

Пикети: Това ще изиска една нова демократична европейска институция, която да реши за допустимото ниво на дълговете, за да се избегне възраждане на тези дългове. Това може да бъде европейска парламентарна ка̀мара, която произхожда от националните парламенти. Финансовите решения няма да могат да избягат от този парламент. Да се подкопае демокрацията в Европа, каквото днес прави Германия, като настоява чрез автоматични механизми виновността за дълговете на обеднелите страни, е голяма грешка.

Die Zeit: Вашият президент, Франсоа Оланд, напоследък не успява с критиките на фискалния пакт.

Пикети: Това не доказва нищо. Ако през миналото решенията в Европа са били вземани по демократичен начин, политиката на остеритет в момента в Европа не би била чак толкова стриктна.

Die Zeit: Но никоя политическа партия във Франция не участва. Националният суверенитет се счита за нещо свято?

Пикети: Действително в Германия повечето хора си мислят, че се върви към демократичното ново основаване на Европа, както пък във Франция с многото хора, вярващи в суверенитета. Още повече – нашият президент все още се явява в образа на затворник на провалилия се през 2005 г. референдум за Европейска конституция, която се провали във Франция. Франсоа Оланд не разбира, че много неща се промениха заради финансовата криза. Ние трябва да преодолеем собствения си национален егоизъм.

Die Zeit: Какви национални егоизми виждате в Германия?

Пикети: Мисля, че Германия днес е много белязана от обединението си. Дълго време витаеха страхове, че това ще доведе до икономическа стагнация. Но след това обединението се оказа голям успех, благодарение на функциониращите социални модели и непокътнатите индустриални структури. В същото време обаче страната е толкова горда от това си постижение, че си присвоява правото да дава уроци на всички останали държави. Това е малко инфантилно. Естествено, разбирам колко е било важно успешното обединение за личната история на канцлерката Ангела Меркел, но сега Германия трябва да преосмисля много. Иначе позициите й за дълговите кризи могат да се превърнат в огромна опасност за Европа.

Die Zeit: Какъв съвет бихте дали на канцлерката Меркел?

Пикети: Тези, които днес искат да изхвърлят Гърция от еврозоната, ще свършат във варела за отпадъци на историята. Ако канцлерката иска да си осигури място в историята, подобно на Хелмут Кол с обединението, днес тя би трябвало да се застъпи за съгласие по гръцкия въпрос, като това включва и конференция за дълговете, от която може да се започне отново от нулата. Но при това положение с нова, по-строга финансова дисциплина от преди.

 

Пат БюканънЕрата на безплатния обяд свърши

Клуб Z, ПАТ БЮКАНЪН*

"Не съм „изолационист, но съм за „Америка на първо място“, каза Доналд Тръмп пред в. „Ню Йорк таймс“ миналата седмица. “Харесва ми изразът.“

По отношение на НАТО, в която САЩ понасят ¾ от разходите по отбраната на Европа, Тръмп нарече споразумението „нечестно, в икономически план, за нас“ и допълни „Няма да бъдем повече разкъсвани.“ Близките до властта медии могат да са изпълнени от войните в Туитър за жени и предполагаеми изневери, но идеите на Тръмп трябва да разпалят национален дебат за задграничните ангажименти на САЩ – особено НАТО. Защото на идеите на Доналд не им липсва авторитетна подкрепа.

Първият върховен главнокомандващ на НАТО ген. Дуайт Айзенхауер каза през февруари 1951 г. за алианса: „Ако в рамките на десет години всички американски войски, разположени в Европа за целите на национална отбрана, не се завърнат в Съединените щати, тогава целият проект се е провалил.“

Биографът на Джон Кенеди Ричард Рийвс пише, че десетилетие по-късно президентът Айзенхауер увещава новоизбрания държавен глава за НАТО. „Айзенхауер каза на своя приемник, че е време да се започне изтеглянето на войските от Европа към вкъщи "Америка извършва много повече от споделяне на отбраната на свободния свят", каза той. Беше време другите страни от НАТО да поемат по-голяма част от разходите за тяхната собствена отбрана“. Нито един стопанин на Белия дом от времето на Студената война не последва съвета на Айк.

Но после, когато Студената война приключи с разформироването на Варшавския пакт и разпадането на Съветския съюз на 15 независими държави, американските войски трябваше да се върнат у дома от Европа. Време беше просперираща Европа да започне сама да се защитава.

Вместо това Бил Клинтън и Джордж У. Буш започнаха да раздават членство в НАТО, т.е. гаранции в случай на война, на всички страни от предишния Варшавски договор и дори на Прибалтийските републики, които бяха част от Съветския съюз. С исторически провокативен акт САЩ преместиха тяхната „червена линия“ на война с Русия от река Елба в Германия на естонско-руската граница, на няколко километра от Санкт Петербург. Ние декларирахме пред света, че ако Русия потърси възстановяване на хегемонията си върху която и да е част от бившата си империя в Европа, тя ще бъде във война със Съединените щати.

Никой президент по време на Студената война дори не е и обмислял даването на гаранция в случай на война с такъв мащаб, поставяйки родината ни пред риск от ядрена война, за да бъдат защитавани Латвия и Естония. Припомням си. Айк не се намеси да защитава унгарските борци за свобода през 1956 г. Линдън Джонсън не помръдна и пръст, за да спаси чехите, когато Варшавският пакт прегази „Пражката пролет“ през 1968 г. Рейгън отказа да се намеси, когато ген. Войчех Ярузелски, по заповед на Москва, смаза „Солидарност“ през 1981 г. Тези президенти поставяха Америка на първо място.

Всички биха се радвали на освобождаването на Източна Европа. Но никой не би го извършил чрез война с ядрена страна като Русия, за да го гарантира. И все пак Джордж У. Буш обяви, че всяка стъпка от страна на Русия срещу Латвия и Естония би означавала война със САЩ. Джон Маккейн искаше разширяване на американските военни гаранции до Грузия и Украйна. Това беше лудост, родена от високомерие.

И сред тези, които предупреждаваха срещу придвижването на НАТО към вратата на Русия, беше най-големият геостратег на Америка, авторът на сдържането, Джордж Кенан: „Разширяването на НАТО ще бъде най-съдбоносната грешка на Америка след Студената война. Може да се очаква, че такова решение ще тласне руската външна политика в посоки, които определено не ни харесват“. Кенан е доказано прав. Като отказахме да се отнасяме към Русия така, както се отнасяхме към други страни, отхвърлили ленинизма, ние създадохме Русия, от която се боим, превъоръжаваща се нация, настръхнала от възмущение.

Руският народ, протегнал ръка за приятелство и преди тя бъде отхвърлена, избухна в аплодисменти при свалянето от власт на Борис Елцин и идването на автократичния силен човек, който отново ще направи Русия уважавана. Ние самите подготвихме пътя за Владимир Путин.

Докато Тръмп се фокусира върху това, че Америка поема твърде много от разходите за защитата на Европа, съществуват рисковете, които ние поемаме, които са по-висши от тези, които нито един президент от времето на Студената война някога се е осмелявал да поеме.

Защо Америка трябва да воюва с Русия, която владее Прибалтийските страни или Румъния и България? Кога суверенитетът на тези народи стана от такъв жизнен интерес, че ние бихме рискували военен сблъсък с Москва, който може да ескалира в ядрена война? Защо все още сме решени да се бием за десетки народи на пет континента?

Тръмп отправя предизвикателство към нагласите на външнополитическия елит, чието мислене е замръзнало в света, който изчезна около 1991 г. Той предлага нова външна политика, при която Съединените щати са решени на война само когато са нападнати или са поставени в опасност жизненоважните интереси на САЩ. И когато се съгласим да защитаваме други нации, те ще носят пълния дял от разходите за тяхната собствена отбрана. Свърши ерата на безплатните обяди. Фразата на Тръмп „Америка на първо място“ има прекрасно звучене.

------------------------------------------

*Пат Бюканън е известен американски консервативен политик, коментатор и автор. Бил е съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. участваше в надпреварата за избора на кандидат-президент на Републиканската партия. Статията препечатваме от БГНЕС.

 
Мигранти в Европа"Днес пред очите ни се осъществява масова миграция, способна да промени лицето на европейската цивилизация - предупреди наскоро президентът на Унгария Виктор Орбан - Ако това се случи, то ще има необратими последици. Мултикултурна Европа няма път назад и ако сега допуснем грешка, вече няма да можем да я поправим".

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Самият Орбан вече предприе спешни мерки, съответстващи на собствените му възгледи по въпроса, и нареди изграждането на 177-километрова стена по границата със Сърбия, пренасочвайки по този начин стотици хиляди мигранти от Унгария към Хърватия, а оттам към Австрия и Германия.

Преди няколко дни, след като през територията и преминаха почти триста хиляди мигранти, Хърватия реши да смени управляващата в Загреб лявоцентристка партия с дясна коалиция. Малко по-рано партията на десните евроскептици "Право и справедливост" спечели голяма победа в Полша. Ангела Меркел, която отвори вратите на Германия за милионите мигранти, стремително губи подкрепа. Нейният коалиционен партньор -баварският Християнсоциален съюз вече открито се бунтува, защото именно Бавария се превърна в основната "врата", през която в Германия пристигат стотици хиляди "бежанци".

Европа преживява най-мащабната масова миграция от Втората световна война насам, когато 14 милиона германци бяха прогонени от Прусия и Източна Германия, както и от Централна и Източна Европа. Тогава това масово преселение трае две години. Краят на днешните миграционни потоци от Африка и Близкия Изток обаче, засега не се вижда.

Докато границите на Европа остават отворени, миграционната вълна няма да престане. При това, хората, които искат да се преселят на континента, не се изчисляват в милиони, а в десетки и десетки милиони. И те са наясно как да стигнат дотам. Основните им маршрути - по суша през Турция към Балканите, през Средиземно море до гръцките острови, от Либия до Лампедуза и Сицилия, през испанските анклави на мароканското крайбрежие или през Канарските острови - са трудни, но осъществими. Всъщност, защо тези хора да не се стремят да попаднат в Европа?

Нима не е естествено, че арабите и африканците искат да избягат от безбройните кървави разправи, тиранията, бедността и войните в своите страни на Стария континент за да живеят там нормално и да гарантират на семействата си достойните условия, осигурявани им от щедрите северноевропейските държави на "всеобщото благоденствие"? И какво би могло да ги спре? В тази връзка, "Лагерът на светците" на Жан Распай се оказва по-пророческа книга, отколкото "Този прекрасен нов свят" на Олдъс Хъксли или "1984" на Оруел.  Предвид кризите, с които се сблъсква съвременна Европа, въпросът вече не е, дали ЕС ще оцелее. Далеч по-актуален изглежда въпросът, поставен от Орбан: дали европейската цивилизация ще преживее сегашния век?

През 2015 валутният съюз на ЕС, т.е. еврозоната, избегна пълния разпад само благодарение капитулация на гръцкото правителство, което прие наложените му мерки за сурови икономии, а съзнаващите, че сключват неизгодна сделка германци, склониха да финансират програмата за извънредна помощ за Гърция. Колко дълго обаче ще могат гърците и другите, свикнали на лекия и спокоен живот държави от ЕС, да търпят подобни сурови мерки? Колко още германците ще са съгласни да спасяват нациите, които искат да работят по-малко, но да получават повече?

Според Шенгенското споразумение, в рамките на обединена Европа не трябва да съществуват прегради пред търговията и пътуванията, т.е. пред свободното движение на стоки и хора. Въпреки това днес из цяла Европа се издигат стени, възстановяват се границите и все повече хора подкрепят такива антиимигрантски и евроскептични партии като Националния фронт на Марин Льо Пен във Франция. Ако масовата миграция не бъде прекратена, възходът на националистическите режими, за сметка на европейските либерали и левицата, изглежда неизбежен. Показателите за раждаемостта, които на този най-малък и най-слабо населен измежду континентите от десетки години насам са под нивото на простото възпроизводство, говорят за това, че Европа остарява, намалява и умира, докато в нея се вливат други народи, необратимо променяйки облика и.

Оптимистите дават за пример Америка, която съумява да погълне 15 милиона имигранти, пристигнали там в периода между 1890 и 1920, в хода на "Голямата миграционна вълна". Те обаче не виждат разликата. Онези имигранти бяха европейци от държави с християнска култура, пристигащи в държава с дълга история на успешна асимилация. Освен това, през 1924 "Голямата миграционна вълна" е прекратена за период от 40 години.

За разлика от Америка, през последните 1500 години Европа никога не е познавала масовата миграция. Освен това онези, които в момента се преселват на континента, са араби, африканци и мюсюлмани, а не европейски християни или евреи. Тези хора произхождат от други цивилизации и култури. И те не толкова се асимилират, колкото създават в Европа свои собствени анклави, копиращи нравите и културата на земите, откъдето са дошли.

Миналата година швейцарците гласуваха за ограничаване на имиграцията. През тази година, в условия на растяща популярност на Партията за независимост на Обединеното кралство, британския премиер Дейвид Камерън поиска реформирането на ЕС, преди сънародниците му да гласуват на референдума за евентуалното излизане на Великобритания от Съюза. Виждайки как десетки хиляди мигранти се трупат в района на Кале и обсаждат тунела под Ламанш към Дувър, британците вероятно вече се съмняват, доколко разумно е било решението за прокопаването на въпросния тунел, свързващ острова им с континентална Европа.

Заплахите, породени от масовата миграция към Европа, вече придобиват екзистенциален характер. Дали една цивилизация е способна да преживее замяната на хората, които са я създали, с представители на други раси, религии и цивилизации? Най-добре питайте американските индианци.

Дали Европа ще продължи да бъде Европа, ако бъде заселена с араби, мюсюлмани, азиатци и африканци? Какво ще я обединява? Безмитната търговия?

През 1981, когато по заповед на Москва полският комунистически режим смаза работническия синдикат "Солидарност", американците издигнаха лозунга "Позволете на Полша да бъде Полша". Затова очаквам някой прекрасен ден - при това не след дълго - от противоположния бряг на Атлантика да чуем призив за прекратяване на сегашното имигрантско нашествие - ако е необходимо и с използването на сила - под лозунга "Позволете на Европа да си остане Европа!".

-------------------------------------

* Авторът е известен американски геополитик, бивш кандидат за президент от Републиканската партия, анализатор на American Conservative
 

Миранти, спрени пред поредната границаКакто е известно, през юни 2015 ЕС стартира операция срещу трафикантите на нелегални мигранти от Северна Африка. Брюксел увеличи драстично усилията си в тази посока след като през 2015 в Средиземно море потънаха няколко големи кораби с имигранти. По данни на ООН, от началото на годината в резултат от това са загинали над хиляда души.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През първия етап на операцията в нея ще бъдат ангажирани военни кораби, самолети, хеликоптери и безпилотни летателни апарати, които да събират информация за нелегалните трафиканти на хора. Вторият етап включва проверката на подозрителните кораби и лодки, плаващи без опознавателен флаг. На третия етап е възможно военни кораби на ООН да се появят в териториалните води на Либия, макар че това ще изисква предварителното съгласие на местните власти, както и съответната резолюция на Съвета за сигурност.

Такава резолюция обаче все още не е приета и съвсем не е сигурно, че може да стане факт. Руските представители в ООН например, многократно декларираха, че задържането на кораби в международни води противоречи на международното право. Както заяви в тази връзка говорителят на президента Путин Дмитрий Песков: "Въпросът за легитимността на обявените и дискутирани действия продължава да е актуален. Тепърва следва да се изясни, доколко подобни действия съответстват на принципите и нормите на международното право, особено ако се предприемат без съответните решения на Съвета за сигурност". Към сходна позиция впрочем, се придържа и Пекин.

Тук е мястото да напомня, че мащабното нарастване на броя на имигрантите стана факт след свалянето на режима на Кадафи в Либия (осъществено с активната намеса на самите европейски държави) и началото на гражданската война в Сирия. По данни на ООН, в момента в света има 59,5 млн. бежанци, половината от които са деца. Само през миналата 2014 бежанци са станали над 14 милиона души. Сред факторите за това бяха ескалацията на гражданската война в Сирия, както и началото на кръвопролитните конфликти в Украйна, Централноафриканската република и Конго.

За сравнение, преди десет години на планетата е имало 37,5 млн. бежанци. Между другото, най-много молби са получаване на бежански статут през 2014 са били подадени в Русия, където към Федералната миграционна служба са се обърнали 275 хиляди души, почти всички бягащи от Украйна.

Мащабите на миграционния поток

Разбира се, само част от бежанците се заселват в ЕС, но броят им постоянно нараства. Освен това към Стария континент се насочват не само бежанци, но и жители на бедни държави, търсещи по-добър живот. През 2014 на територията на Съюза са пристигнали 280 хиляди нелегални имигранти (а около 5,5 хиляди са се удавили в Средиземно море). Това е със 180% повече, отколкото през 2013. Рязко е нараснал и броят на молбите за политическо убежище. Така, през третото тримесечие на 2014 броят на молбите за убежище в държавите от ЕС е достигнал 164 хиляди, като повечето от подалите ги са сирийци (или се представят за такива).

Според британския министър на отбраната Майкъл Фелън, през 2015 броят на пристигащите по море в Европа нелегални имигранти ще надхвърли 500 хиляди (според други обаче, броят им ще варира между 800 хиляди и един милион). В тази връзка той призова "да прекъснем връзката между спасяването на хора в Средиземно море и разселването им, защото те ще продължат да пристигат, ако вярват, че ще бъдат разселени в Европа".

Не само Великобритания обаче се обявява против заселването на мигрантите. Така председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер лансира идеята за въвеждане на имигрантски квоти за страните от ЕС, съобразени с техния БВП, числеността на населението им, нивото на безработицата и други фактори. Това обаче породи бурно възмущение в редица европейски държави - в Словакия например, през юли 2015 се проведе масов митинг против миграционната политика на Съюза, чиито участници влязоха в сблъсъци с полицията.

В същото време, според редица анализатори, от чисто хуманитарна гледна точка, успехът на сегашния план на ЕС за борба с миграцията е под много сериозен въпрос, тъй като е изключително трудно хората, бягащи от войните в своите страни, да бъдат накарани отново да се върнат там, където ги очакват само смърт и лишения, да не говорим, че това би било в разрез с прословутите либерални ценности. По-важното обаче е, че именно държавите от ЕС провокираха с действията си сегашната ситуация, когато огромни бежански потоци се насочват през Средиземно море към Европа. Както е известно, те подкрепиха военната операция срещу диктатора Кадафи, унищожавайки един от най-устойчивите и икономически ефективни режими в Африка, и дестабилизираха целия Близък Изток. Тоест, Съюзът сам разпали войната до собствените си граници, а сега, вместо да работи за възстановяването на Либия и другите държави от региона, използвани в миналото като своеобразна преграда пред потока от нелегални имигранти, се опитва да реши въпроса по невъзможния начин.

Истината е, че имигрантският проблем е в състояние да застраши самото съществуване на ЕС. Както е известно, в момента в рамките на Съюза е налице своеобразно двувластие, т.е. съществуват национални правителства, както и наднационалната власт на Брюксел, опитващ се да диктува на Европа своите правила. Някогашната концепция на генерал Дьо Гол за "Европа на нациите", според която ЕС трябваше да се изгражда като алианс на суверенни национални държави, беше изместена от друга, целяща превръщането на Европа в конфедерация с център Брюксел, който да има решаващата дума по всички ключови въпроси, включително по този за имигрантите. В подобен ултралиберален модел няма място за националните и културни реалности. Това обаче може да доведе до провала на целия европейски проект, защото Брюксел едва ли ще може да подчини напълно всички държави от ЕС. Не е случайно, че Гърция беше на ръба да напусне Съюза или, че Великобритания възнамерява да проведе референдум по този въпрос, като не може да се изключва, че в резултат от него страната ще излезе от ЕС. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Брюксел е прекалил с "централизацията", т.е че ако ЕС се е оказал ефективен като икономически съюз, това не може да се каже за него, в качеството му на политически съюз.

Съществува ли обединена Европа

Всъщност, така наречената обединена Европа не съществува. Вместо това има група държави, опитващи се да диктуват волята си на останалите. Както е известно, ЕС покрива по-малко от половината територия на Стария континент, като само площта на Европейска Русия е по-голяма от тази на целия Съюз. В същото време сегашната концепция за обединена Европа не предвижда алианс между нея и Русия, вместо това напоследък ЕС работи в точно обратната посока, ориентирайки се към открита конфронтация с Москва.

Тоест, на практика, става дума за един по същество Западноевропейски съюз и тъкмо в това е основния проблем. Навремето САЩ се нуждаеха от европейска опора в глобалното си противопоставяне със Съветската империя, затова стимулираха обединяването на Западна Европа. След разпадането на СССР Европа опита да се позиционира като самостоятелна свръхдържава, но Вашингтон се нуждае от ЕС, само и докато той обслужва американските интереси. В този смисъл, сегашната политика на свръхцентрализация се подкрепя от САЩ, докато запазването на широките пълномощия на европейските национални правителства - не.

Да се върнем обаче към проблема с нелегалните имигранти. Както вече посочих, той възникна заради политическото късогледство на самите европейски лидери, които със собствените с ръце разрушиха преградите пред имигрантското нашествие, превръщайки проблема, който и преди това беше достатъчно сериозен, в истински кошмар.

Въпреки това обаче, в момента ЕС повтаря същата грешка и по отношение на Украйна. При това, правителството на Германия например, още в началото беше наясно, за "страничните последици" от свалянето на режима на Янукович. От което се налага изводът, че ирационалните действия на европейските държави, в разрез със собствения им интерес, изглежда се дължат на силния външен натиск на САЩ. Ако някой в Европа смята обаче, че провеждайки сегашната политика в Украйна води борба с Русия, много бърка, защото истината е, че просто обслужва американските интереси. В момента Вашингтон е на път окончателно да премахне опасността ЕС да се превърне в негов икономически конкурент, като не допусне създаването на "Голяма Европа".

Очевидно е, че в сегашния и вид Украйна няма как да бъде интегрирана в ЕС. Затова пък проблемите, които тя поражда за Съюза, са много: тази страна ще трябва да бъде финансово подпомагана, а украинските стоки да бъдат допускани до пазарите на ЕС, въпреки че не отговарят на европейските стандарти. И тези проблеми със сигурност ще се проточат с десетилетия. Що се отнася до мигрантите от Украйна, чиито брой в Европа е вече два милиона души, този проблем безпокои по-малко Брюксел, защото все пак става дума за хора с по-близка култура, при това притежаващи определена квалификация. За разлика от тях, африканските имигранти по правило нямат нито професия, нито образование, да не говорим, че културата им е много далеч от европейската. Въпреки това в Западна Европа няма как да не се опасяват и от неконтролирания приток на украински мигранти. И тъкмо поради това Брюксел не бърза да облекчи визовия режим за гражданите на Украйна, напротив - гледа да го усложни. Просто защото Европа отчаяно опитва да се "затвори" за притока на нежелани чужденци, откъдето и да идват те. Много е вероятно обаче, моментът за това вече да е пропуснат.

-----------------------------------------------------------------

* Национален консервативен форум

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 

В уникално по рода си общо интервю за „Oped News“ американския професор по лингвистика и дисидент Ноам Чомски и бившия зам.министър на финансиите на САЩ Пол Крейг Робъртс коментираха актуалните теми, които вълнуват света. Ноам Чомски и Пол Робъртс застанаха заедно пред журналиста Роб Кол, за да коментират теми като кризата в Украйна, бъдещето на капиталистическата система и американската икономика, империалистическите и националистическите политики, водени от определени държави, глобалното затопляне и много други интересни теми, касаещи бъдещето на цялото човечество.

– Какво е бъдещето на американската икономика и на капитализма?

– Роб Кол: Ноам?

Ноам Чомски: Ние сме много далеч от капиталистическа икономика, ние сме държава капиталист. Бъдещето зависи от това как обществото ще отговори на обстоятелствата. Системата може да бъде повлияна, поправена или дори радикално променена.

– Роб Кол: Пол?

– Пол Робъртс: Частния бизнес контролира правителството. Алчността стигна до степен до подкопаване на икономиката, от която те зависят.

– Роб Кол: Ноам, има ли какво да добавиш към думите на Пол Робъртс?

– Ноам Чомски: Отговорностите на големите изпълнителни директори се разми. Преди директорите имаха отговорността за бъдещето и оцеляването на корпорацията.

– Роб Кол: Каква роля имат климатичните промени в бъдещето на икономиките и световния баланс?

– Ноам Чомски: Нивата на изчезване на видове достигна онези от преди 65 милиона години, когато астероида е ударил земята.

– Роб Кол: Изглежда, че някои компании искат това, или поне нехаят. Може ли това да се промени някак?

– Ноам Чомски: Компаниите са ангажирани с бързи и краткосрочни печалби, нищо друго не ги интерсува.

– Роб Кол: Изглежда и двамата споделяте мнението, че проблема идва от поведението на големите корпорации?

– Пол Робъртс: Пълна липса на далновидност, планиране.

– Ноам Чомски: Трябва да помним какво всъщност са корпорациите и кой стои зад тях. Те са креатури на държавата, подкрепяни от нея. Правата и възможностите се промениха драматично през годините. Ако се върнем назад ще видим, че корпорациите имат съвсем различни права. Обикновените хора нямат никакво влияние над правителството и водената от него политика. Стигайки до върха, виждаме фракцията на „единия процент“, която прави политиката.

– Пол Робъртс: Това важи и за държавите. Виждаме как Съединените щати тласкат своите европейски васали към конфликт с Русия, от който Европа няма интерес. Това все пак носи рискове и за Вашингтон, по мое мнение, защото Вашингтон може да изгуби контрола над своите сателити. Ноам, какво мислиш за безотговорното поемане на риска да се предизвикат Русия и Китай?

– Ноам Чомски: Изключително безотговорно е. Това подтиква сближаването на Русия и Китай, основно базирано на енергийните ресурси. Някои дори предвиждат „китайско НАТО“, което включва Китай, Индия, Пакистан, някои азиатски държави, което също ще има и своя алтернативна на долара валута. Това е рисковано и поставя възможността за война.

– Роб Кол: Пол, каква роля мислиш, че играят социопатите, психопатите и нарцисистите в световната политика?

– Пол Робъртс: Този тип хора доминират в правителствата. Това важи с по-малка сила за Русия и Китай, защото те тъкмо излизат от една ера, където това се провали. Според мен най-големите психопати са във Вашингтон. Успеха на американската пропаганда накара света да приеме Русия и Китай за държави, от които трябва да се страхува.

– Роб Кол: Нарцисистите определят като „лоши“ всички, които ги критикуват.

– Пол Робъртс: Точно. Всеки критик бива демонизиран. Демонизира се и всяка държава, която отказва да е васал. Европейците, например, дори не знаят какво значи собствена и независима външна политика.

Сега виждаме, че държавите от НАТО се въздържат от бомбардировките срещу Ислямска държава. В коалицията влизат предимно арабски държави – Саудитска Арабия, Катар, Йордания и тн. – може би сме готови да разрушим собствената си империя от васали?

– Пол Робъртс: Нарастващата критика срещу САЩ не е насочена само срещу престъпленията във външната политика, но вече засягат и положението вътре в Щатите. Бялата шапка, която САЩ надена по времето на студената война не ни отива, след като в 21 в. САЩ бомбардира и нахлува в други държави заради лъжливи обвинения. Всички тези действия подкопаха образа на т.нар. „нежна сила“ на Съединените щати. Запада започна да се изживява като едноличен собственик на целия свят, който взима решенията и ги налага на всички.  Запада е в ръцете на психопати и марионетките им.

Колкото до американската икономика – аз я виждам като кула от карти.

– Роб Кол: Какво имаш предвид под „кула от карти“

– Пол Робъртс: Разклатен долар, разклатен фондов пазар. Истинските икономически доходи са под нивото на онези от 1960-те и ранните 70′ години…

Имаме главозамайващи дългове, безкрайно създаване на пари. Няма добри работни места, трупаме огромни търговски дефицити. Дълго след разпада на Рим, отцепените кралства пазили образа на Цезар на монетите. Това е пример колко дълго традициите може да просъществуват, въпреки че това, което символизират отдавна не съществува.

 
Голям брой високопоставени членове на терористичната организация „Ислямска Държава“ са пристигнали в Западна Европа и безпокоят европейските разузнавателни служби съобщава сайтът alterinformation.wordpress.com/.

На 1-ви януари директорът на полицията в Мюнхен Хубертос Андре информира за получени сигнали от френските си колеги за възможни терористични атаки от атентатори-самоубийци от Сирия и Ирак.

Според него въпреки много конкретната информация той не се ангажира с нейното потвърждение и добавя, че не е ясно дали тези хора съществуват, дали са в Мюнхен или дали въобще са в Германия.

В същото време, едновременно с изявленията на Хубертос Андре сирийският опозиционен сайт „кулюна шурака” публикува списък с документно потвърдени 23 имена на ръководни кадри, втори ешалон, на терористичната организация ИДИЛ от сирийския провинциален център Дейрезор. Всички са родом от този град или от по-малки селища в тази провинция. Сред тях има един тунизиец и един египтянин. Те са дезертирали от редовете на екстремистката формация през втората половина на 2015 г. Половината са били полеви командири или ръководители в репресивната религиозна полиция, а другата половина са заемали ръководни постове във финансово-административни структури.

Според информацията на сайта в момента 10 от терористите са с неизвестно местоположение, 8 – в Турция (един се готви да емигрира в Германия), а останалите 5 са вече в Германия.

За терористите се дават различни детайли – позиция в ИДИЛ, членство в бойна група и други. За един от тях се информира, че с откраднат паспорт е влязъл в Турция, а оттам и в Германия. Преди месец служби на западни страни изразиха безпокойство, че около 15 000 редовни паспорта са били откраднати в няколко провинции в Сирия. Една от тях е Дейрезор.

 

Джеймс Роджърс, бизнесмен и инвеститор, президент на Rogers Holdings и Beeland Interests IncИзвестният американски бизнесмен и финансов инвеститор Джеймс (Джим) Роджърс е роден през 1942 в Балтимор. Завършва история в Йейлския университет, след това получава магистърска степен по икономика в Университета на Оксфорд. През 1970 започва работа в инвестиционна банка Arnhold and S. Bleichroder, където негов колега e Джордж Сорос. Три години по-късно двамата основават инвестиционния фонд Quantum. Джим Роджърс се разделя със Сорос през 1980 и става професор по финанси в Columbia Business School. Днес той е президент на Rogers Holdings и Beeland Interests Inc. и живее в Сингапур, където се премества през 2007, привлечен от огромния потенциал на азиатския финансов пазар.

Освен всичко друго Джим Роджърс е световно известен пътешественик и автор на няколко книги. Интервюто с него публикуваме с любезното съдействие на Ник Дзамбруно.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1797-dzheyms-rodzhars-vashington-raboti-za-pagubniya-za-samite-sasht-alians-mezhdu-rusiya-i-aziya

- Г-н Роджърс, като експерт по кризисните пазари, какво мислите за Русия и, в частност, за руските акции?

- Настроен съм оптимистично за бъдещето на Русия. Впрочем, бях настроен още по-оптимистично преди началото на войната в Украйна, която до голяма степен беше провокирана от САЩ. Във всеки случай, по време на кримския инцидент купих доста руски акции и планирам да купя още повече в бъдеще.

За съжаление, случващото се не предвещава нищо добро за Съединените щати. То способства за обединяването на Русия и Азия, което в дългосрочна перспектива ще има крайно неприятни последици за САЩ и Европа. Наскоро още една от четирите най-големи китайски банки откри свой филиал в Москва. Иранците се сближават с руснаците. Неотдавна руските железници завършиха строежа на железопътната линия до севернокорейското пристанище Расон – най- северното незамръзващо пристанище в Азия. Руснаците вложиха много пари в реконструкцията и модернизацията на Транссибирската железопътна магистрала. По правило, онези, които правят заедно бизнес, се обединяват и в други сфери, включително във военната, макар това да не означава непременно, че и сега ще се случи нещо подобно. Не мисля например, че руснаците, китайците и иранците възнамеряват да нападнат Америка.

- Тоест, благодарение на икономическите връзки с Азия, зависимостта на Русия от Запада вече не е чак толкова голяма. Това ли е обяснението за оптимизма ви по отношение на Русия?

- За първи път посетих тогавашния Съветски съюз още през 1966 и се върнах оттам много песимистично настроен. Този мой песимизъм се запази през следващите 47 години, защото не разбирах, как този модел въобще може да работи.

След това, преди година или две, започнах да забелязвам, че мнозина се отнасят все по-негативно към Русия и сякаш вече никой не се интересува от нейния пазар. Вероятно си спомняте, как през 90-те години и дори през първото десетилетие на сегашния век всички бяха във възторг от тази страна. Редица ключови фигури от политиката и бизнеса демонстрираха периодични изблици на огромен ентусиазъм към Русия. През 1998 бях на къси рублеви позиции, освен това никога не бях инвестирал в Русия, особено в дълги рублеви позиции. Преди година или две обаче забелязах, че ситуацията в страната се променя, че нещо се случва в Кремъл. Там вече са наясно, че не могат просто да преследват хората, да конфискуват активите им, а са длъжни да играят по правилата, ако искат да развиват икономиката си.

Днес Русия има конвертируема валута – повечето държави не разполагат с такава, но не и Русия. Руснаците имат достатъчно значими валутни резерви, които ще продължат да нарастват и след кризата със срива на рублата. След като няколко пъти съм пропътувал тази страна надлъж и шир, знам, че тя притежава гигантски природни ресурси. Впрочем, възстановената Транссибирска магистрала също представлява огромен актив. Виждах всичко това, виждах и, че руският пазар се смята за рисков, никой не го предпочиташе, затова започнах да търся и намерих възможности да инвестирам в Русия.

- Да, в това, което казвате, определено има смисъл, от гледна точка на настроенията и фундаменталните показатели. До какво обаче, според Вас, ще доведе конфликтът на Русия с Украйна и напрежението в отношенията и със Запада?

- Напрежението ще продължи да нараства, поне докато във Вашингтон управляват сегашните бюрократи. Защото те са професионално заинтересовани ситуацията в постсъветското пространство да не се нормализира. Именно затова не очаквам подобрение в обозримо бъдеще. Виждам обаче, че някои компании и дори държави започват да се отдръпват от санкциите. Много хора започват да се питат - почакайте, какво означава всичко това?

Хората започват да преосмислят пропагандните внушения на Вашингтон. Дори        германците правят преоценка на ситуацията. Мисля че отношението към          случващото се в Украйна ще стане по-балансирано, защото САЩ не се ползват с      широка подкрепа, да не говорим, че има много други войни, които искат да     водят или се опитват да провокират.

Това означава, че руската доминация в Украйна ще нараства. Източната част на        тази страна до голяма степен е руска. Крим пък винаги е бил руски, докато една         вечер, под влиянието на изпития алкохол, Хрушчов не решава да го предаде на       Украйна. Ето защо подозирам, че дезинтеграцията на Украйна ще продължи,         което - между другото - е добре и за самата Украйна, и за света, като цяло.

Ние не се оплакваме, когато шотландците гласуват, дали да излязат от състава на Великобритания. Твърдим, че подкрепяме правото на самоопределение. Допуснахме разпадането на Чехословакия, Югославия, Етиопия. Обикновено това е за добро. Много от съществуващите граници са исторически аномалии. Сам по себе си, фактът, че след Първата световна война са се случили определени събития и някакви бюрократи са очертали една или друга граница, не означава, че това е логично и следва да си остане така. Струва ми се, че онази част от Източна Украйна, която клони към Русия, ще продължи да се разширява. Не мисля също, че Америка може да започне война, да не говорим пък за Европа, а това означава, че САЩ ще трябва да признаят, че са допуснали поредната стратегическа грешка и да започнат постепенно да се отдръпват от Украйна.

- Според Вас, доколко определяща за мащабите на санкциите е зависимостта на Европа от руските енергоносители? Появиха се слухове, че европейците са склонни да изключат Русия от системата SWIFT, както постъпиха с Иран.

- По принцип всичко е възможно. Когато Америка се опитваше да накара европейците да предприемат подобна стъпка, видях реакцията на техните лидери и, поне според мен, те въобще не бяха във възторг от това. Аз самият съм американски гражданин и със съжаление следва да отбележа, че така очерталата се ситуация, като цяло, принуждава руснаците, китайците, а и не само тях, да ускорят търсенето на алтернатива. А това не е никак добре за САЩ.

Американците разполагат с монополни позиции, защото всички, които използват долари, трябва да осъществяват доларовите си разчети през Ню Йорк. През последните няколко години нееднократно беше изразявана сериозна загриженост във връзка с американската доминация в системата SWIFT и това, че тя дава възможност на САЩ да блокират останалите, когато си поискат.

Затова в момента Русия и Китай полагат всички усилия за да намерят алтернатива на тази финансова система, на американския долар и на финансовата доминация на САЩ.

Както вече казах, всичко това не е добре за Съединените щати. Смятаме, че със санкциите нанасяме ущърб на руснаците. Истината обаче е, че в дългосрочна перспектива вредим повече на самите себе си.

- Всъщност, видяхме точно това, когато САЩ, на практика, изхвърлиха Русия от системите Visa и Mastercard. Как реагираха руснаците? Обърнаха се към китайската платежна система Union Pay.

- Примерите са много. Някои неща вече се случиха, други се случват в момента, защото Путин обяви пред всички: "добре, налага се да преразгледаме целия си път от падането на Берлинската стена насам", и това е само началото. Между другото, на китайците подобно развитие им харесва. За Китай, то несъмнено е добро. За САЩ това в крайна сметка ще се окаже много лошо, но е прекрасно за Китай, както и за някои други азиатски държави, като Иран например.

Нищо от това, което правим напоследък, не се отразява благоприятно на Америка. Всичко сторено от нас обаче, се оказва добро за Китай.

- Защо тогава Вашингтон действа по този начин?

- На първо място, защото това са бюрократи, недостойни за постовете, които заемат. Властта развращава и тъкмо това се случва през последните десетилетия в Съединените щати.

Преди началото на Първата световна война императорът на Австро-Унгария, който по онова време е 85-годишен, дава ултиматум на сърбите, съдържащ девет искания. Сърбия изпълнява осем от тях, но по ред причини не изпълнява деветото. Това става повод за началото на войната. Навсякъде бюрократите обещават, че тя ще приключи до Коледа - поне в страните, където празнуват Коледа. Шест месеца след началото на войната обаче, гражданите започват да се питат „Какво всъщност правим, това е безумие“. Милиони хора се избиват един друг. Милиарди долари отиват на вятъра. Това е лошо за всички. И, защо го започнахме? Никой дори не може да обясни ясно, защо това се случва, но масовото изтребление продължава цели четири години, само защото неколцина бюрократи и един старец не успяват да се разберат помежду си. Всичко това е можело да бъде избегнато. Впрочем, така започват почти всички войни.

Ако анализираме началото на всяка една война, дълги години след като тя вече е приключила, неизбежно възниква въпросът „Как и защо е станало така?“. И, по правило, рядко се намират убедителни отговори. Както е известно, историята се пише от победителите, които винаги имат под ръка подходящо обяснение за случилото се, но един обективен анализатор обикновено се чувства объркан.

- Нека променим малко темата. Знам, че се интересувате от селско стопанство, а в Русия и Украйна са най-плодородните земеделски земи в света. Какво мислите за компаниите, които са инвестирали в тамошното селско стопанство и за техните акции?

- От историческа гледна точна, сте прав. Украйна беше сред най-големите износители на зърнени култури, а някои руски региони са били истински житници през различни исторически периоди. Комунизмът обаче може да разруши и действително разрушава всичко, до което се докосва. Той разруши съветското селско стопанство, но много райони имат отличен потенциал и несъмнено ще се възродят. Не съм правил проучвания за това, доколко тези земи са съхранили своите качества, но въз основа на данните за земеделската продукция мога да предположа, че регионът отново ще стане голям селскостопански производител. Въпросът е само, кога и кой ще го направи. Между другото, наскоро оглавих голяма руска компания, която продава фосфатни торове, отчасти именно поради причините, за които споменахте.

- На няколко пъти споменахте Иран. Казват, че това е много динамичен пазар, който при това не е зависим само от природните ресурси. Иранците имат мощни търговски и технологични компании. Интересна ли е тази страна за инвеститор като вас?

- През 1993 купих ирански акции, чиято стойност оттогава насам нарасна цели 47 пъти, тоест това се оказа изключително успешна инвестиция. Изкарах много пари, макар че част от тях все още са в Иран. Не знам, дали някога ще си ги получа, но вече получих повече от достатъчно, така че това не е чак толкова важно.

Да, наясно съм, че иранският пазар е интересен. Знам също, че иранското общество е доста специфично. Познавам много иранци, на възраст под 30 години, които искат да имат по-различен живот. Промените в страната се осъществяват бавно, но този процес все пак върви. Отчасти и заради това, че Западът демонизира тази страна, което затруднява процеса на промени. Никога не съм бил привърженик на подобна политика, понеже собственият ми опит показва, че опитвайки се да привлечеш хората, можеш по-бързо да промениш ситуацията, отколкото ако ги игнорираш, принуждавайки ги да се затварят в себе си и да се настройват враждебно към външния свят.

Тоест, не одобрявам особено американския (или западния, като цяло) подход към Иран. Разбира се, не одобрявам и подхода на иранския духовен водач Хаменей. В миналото и двете страни допуснаха грешки. Сега обаче всичко се променя. Виждам големи възможности в Иран. Опасявам се обаче, че ако иранците не бъдат стимулирани да се обърнат към Запада, ще се отворят за Азия и Русия. А тази страна разкрива приказни възможности за инвеститорите с 80-милионното си население, огромните си ресурси и наличието на множество предприемчиви, умни и образовани хора. Освен това, да не забравяме, че Иран е наследник на Персия – една от великите империи в световната история в течение на много векове. С други думи, не става дума за изостанали хора, които не могат да четат или са неспособни да се ориентират на географската карта. Иран разполага с огромен потенциал, който неговите жители ще се опитат да реализират.

- В този регион се очертава и един нов фактор в лицето на Кюрдистан…

- Всъщност, кюрдите отдавна са доста сериозен регионален фактор. Надявам се, че ще могат да обединят силите си. Въпреки че може да ви се струва парадоксално, мисля, че един независим Кюрдистан би бил от полза за региона, включително и за Турция. За съжаление, бюрократите не обичат промените…

 

Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циганските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Циганчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

 

Айфеловата кулаСамо преди век европейските държави бяха господари на света. Техните обширни империи се простираха из целия свят. Европа притежаваше всичко най-добро на планетата. Днес обаче, това вече е минало.

 

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Само преди век европейските държави бяха господари на света. Техните обширни империи се простираха из целия свят. Европа притежаваше всичко най-добро на планетата. Днес обаче, това вече е минало. Сравнително мирното столетие, започнало след епохата на Наполеон I, приключи с Първата световна война. След това върху Европа се стовари и Втората световна война. Континентът изгуби всичките си имперски предимства и се оказа протекторат на една своя бивша колония - САЩ.

Европа се превърна в слаб играч в резултат от проточилото се цяло столетие некадърно политическо ръководство. От Хърбърт Аскуит, Вилхелм II, Клемансо, Чембърлейн, нацистите и предателите на европейско-арабския диалог, до съвременните бюрократи в ръководството на Европейския съюз, европейските лидери бяха пълна трагедия. На всеки Чърчил се падаха безброй негодници, луди, глупави или просто некомпетентни политици, стремящи се само към слава и пари.

Днес Европа, която през миналото столетие преживя множество провали и извърши множество престъпления, се оказва един "рухнал континент". Най-разрушителните събития през ХХ век започнаха именно в Европа. Въпреки че паметта за Холокоста още е жива, в днешна Европа отново процъфтява откровеният антисемитизъм. Европейските евреи, които отново се оказаха застрашени, пак започват да напускат континента. Очевидно Европа така и не е научила уроците на историята.

Европа се самоубива и го прави още от 1914 насам. Днес обаче, Европа изглежда повече от всякога готова да се самоунищожи, защото позволява на милиони неспособни да се асимилират мюсюлмани безпрепятствено да нахлуват на нейна територия. И европейските лидери очевидно не са способни да спрат този поток.

Демографите вече са направили необходимите разчети и предупреждават, че ако в най-скоро време не бъдат предприети необходимите драстични мерки, мюсюлманската имиграция и традиции, в комбинация с ниското ниво на раждаемост сред коренните европейци, ще превърнат Европа в предимно мюсюлмански континент още преди края на сегашното столетие. Европа ще престане да бъде Европа и ще се превърне в халифат - в Еврабия. Неизтощимият извор на Западната цивилизация ще остане в миналото и това ще бъде най-голямата трагедия в човешката история.

В своята забележителна книга "Докато Европа спеше: как радикалният ислям разрушава Запада отвърте" (While Europe Slept: How Radical Islam is Destroying the West from Within) американският анализатор Брюс Бауър цитира думите на датския журналист Ларс Хедегаард, който предвижда едно твърде мрачно бъдеще за Европа: "Ако на Стария континент не бъде създадено ядро от интелектуалци, способни да мислят, Америка трябва да се прости с Европа". Според него, бъдещето на Стария континент "съвсем няма да е такова, каквото си го представяме. Тук ще се водят кървави войни, също както в Ливан", като в някои европейски анклави ще доминират християните, а в други - мюсюлманите. Между тях "ще се води постоянна борба" и никой "няма да е в състояние да я смекчи или да стане посредник за прекратяването и... Всичко ще изглежда много по-мрачно, отколкото можем да си представим". "Когато започне целият този ужас - предупреждава Хедегаард - журналистите, помогнали той да стане реалност, ще се разбягат, оставяйки битката в ръцете на онези, които просто няма къде да отидат и ще трябва да се сражават".

Днес порядъчните европейци следва да се запитат, как се стигна до тази ужасна ситуация?

Основният проблем на Европа е свързан с нейното ръководство. Именно европейските лидери я изправиха до ръба на пропастта. Но проблемът не опира само до политическия елит, защото заслуга за сегашното положение има и целия културен елит на Европа: интелигенцията, медиите, учените и дори духовенството.

Европейският елит очевидно се нуждае от чистка. Ако се окаже необходимо, европейците трябва да се ориентират към създаването на съвсем нови политически партии. Те следва да отстранят стария елит и да поставят начело нов блок от патриоти, които няма да ги продадат и предадат. Ако искаме да спасим Европа и нейната цивилизация, европейците трябва да направят всичко възможно, дори ако това означава разпадането на Европейския съюз. Освен това те трябва отново да започнат да раждат деца (макар да е разбираемо, защо младите европейци не са особено склонни да създават семейство, предвид бъдещето, които са им подготвили техните бащи).

Днес ситуацията в Европа е достатъчно мрачна. Но трябва сме наясно, че при халифата Европа ще се превърне в истински ад и децата на Европа ще трябва да живеят в този ад. На 13 ноември, когато Париж стана обект на серия от терористични нападения, Европа получи поредната възможност да усети този надигащ се ад. В същата нощ, канадецът Марк Стийн публикува статията"Варварите вече са вътре и всички врати са затворени", която препоръчвам на всички да прочетат (http://www.steynonline.com/7293/the-barbarians-are-inside-and-there-are-no-gates).

Ако Старият континент иска да избегне ново мрачно Средновековие, за чието настъпване Стейн предупреждава в една от последните си книги, озаглавена "Самотната Америка: краят на света, който познаваме", Европа трябва да започне да действа още сега. А за да се убедят, че наистина е така, европейците следва да се замислят, какво могат да изгубят в противен случай.

Основното, което Европа със сигурност ще загуби е Свободата. Всичко, с което континентът най-много се гордее, се основава именно върху идеята за Свободата. Цялата история на Запада е своеобразно дълго и болезнено движение към Свободата. Само на Запад обикновеният човек все още има някакво достойнство и надежда.

Свободата обаче, може рано или късно да се превърне в свободия, ако не служи на някаква висока цел. Именно тук следва да търсим и корена на всички проблеми на Европа - в нейния нихилизъм. И тъкмо в това е предимството на ислямистите пред Европа. Те вярват в някаква идея и имат определена цел, докато повечето европейци нямат. А след като загубиха вярата си, европейците вече не са склонни и на жертви. Днес ислямистите се присмиват на Свободата, защото вярват, че тя не носи нищо добро.

Впрочем, освен Свободата, Европа може да загуби и своята идентичност. Дали новите мюсюлмански владетели на Европа ще и позволят да запази Ватикана или катедралата в Шартър? Или ще ги унищожат по същия начин, по който талибаните унищожиха древните будистки статуи в Афганистан или както Ислямска държава унищожи древните паметници в Ирак и Сирия? Впрочем, възможно е Европа все пак да съхрани своите паметници от пълното им унищожаване, ако приеме тяхната ислямизация. Може би те ще изглеждат още по-красиви, след като се сдобият с минарета. Възможно е също загубата на вярата им да е направила европейците равнодушни към съдбата на християнските паметници.

Една от основните ценности, които европейците ще изгубят при подобно развитие, е самоуважението. След 1300 години на успешна борба с агресивния Ислям, сегашното поколение европейци рискува да стане поколението, което окончателно ще загуби тази битка. Как обаче ще я загуби? След ожесточена съпротива, или в резултат от абсолютното си бездействие? Но, ако Европа действително бъде загубена, съвременните европейци очевидно са недостойни за великите си предци и своята велика цивилизация, завещана им от техните бащи. Така те ще извършат още по-страшен грях, отколкото библейският персонаж Исав, продал първородното си право за паница леща. Защото днес европейците са на път да предадат на чужденци наследството на собствените си деца.

Впрочем, при подобно развитие, европейците ще се лишат и от всички постижения на съвременната епоха, от своя просперитет и от всичко, което ценят и приемат като подразбиращо се от самосебе си. Всичко това ще се превърне в прах.

Независимо какво твърдят някои мюсюлмански теолози, думата "ислям" не означава "мир" а означава "подчинение". А ислямизмът е идеология на подчинението и разновидност на фашизма. В него няма място за приспособяване, нито за компромиси, а само за подчинение.

Дори ако европейците вече не вярват нито в Бог, нито в Западната цивилизация, нито в Свободата, те би трябвало да вярват поне в бъдещето на своите деца. Ако пък вече не са способни дори на това, дали въобще си струва Европа да бъде спасявана?

Ако Европа наистина иска да се спаси, тя трябва да се промени. Трябва да преодолее последиците от загубите си през миналия век. Европейците следва да се концентрират върху примера на Европа отпреди 1914, върху 2500-те години на европейската слава и прогрес. Именно това наследство светът рискува да загуби днес.

----------------------------------------
* Анализатор на American Thinker
 

Министерски съвет прие бюджета на Държавното обществено осигуряване за 2011 г.

От тези дебати научихме, че трябва да забравим тезата за лошия Дянков, защото той, а не друг обичал пациентите! Може би това пък да е причината да не дава пари за здраве?

Премиерът е бил лаконичен: „...щом по закон частните пенсионни фондове трябва да плащат, за това около 500 милиона има ресурс налети в тях - да си плащат, такъв е законът

... Само че се оказа, че ако от 1 януари изпълним закона, те могат да платят примерно по 50 лева пенсия на миньор, защото има толкова натрупани. Защото в тези фондове около 20 на сто от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари. Това го знаят синдикатите, знае се по принцип, но няма политическа воля, защото това са големи частни пенсионни фондове и рискът да почнат да ни натискат от големите държави, силните държави в Европа, е голям...

... тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат....

... Ние казахме – от тези пари ще се плаща за всички медицински дейности, свързани със здравето...

...Сега, разбира се, новият министър работи много усилено тези дни. Бързо реформата, сега! Изтичането на всички тези пари от 1 януари трябва да бъде спряно. Министър Константинов, имате пълната подкрепа на кабинета и абсолютно моралното право. На Лекарския съюз, да им кажем – господа, не само че си изпълняваме споразумението, но и вие бъдете така добри да не разглеждате държавата като трета страна...

... тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат...”

Държавата ще вземе професионалните пенсионни фондове и ще ги влее в НОИ с аргумента, че така „спасява” парите на народа!

20 години вече нито едно правителство не потърси виновниците да изчезне държавният пенсионен фонд, парите, от който не бяха в торби на Централна гара, а в банка.

Тогава как българинът да се довери на държавата, респективно на управниците?

Премиерът заяви, че е готов да излезе и да къса и той както лекарите скъсаха споразумението си с правителството...

Само че премиерското късане е нещо коренно различно – той ще трябва да се оттегли от властта, барабар с партията си ГЕРБ.

И защо се стигна дотук – заради премиерския любимец – Симеон Дянков, същият, който е отменил Кодекса на труда в Грузия и е закрил тамошната Академия на науките!

Пълен текст на дебатите в заседанието на правителството - дебатите по бюджета на Държавното обществено осигуряване – пълен текст

20 октомври 2010, Министерски съвет

БОЙКО БОРИСОВ: Министър Младенов.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Уважаеми господин министър-председател, колеги, вчера в Националния съвет за тристранно сътрудничество обсъдихме бюджета за Държавното обществено осигуряване (ДОО) за следващата година с новите параметри, които са следните:

Увеличава се размерът на вноската на Фонд „Пенсии” в Държавното обществено осигуряване с 1,8 на сто от 1 януари 2011 година. Вноската за гарантиране вземанията на работниците и на служителите от 0,1 на сто става нула за периода 2011-2013 година поради натрупани достатъчно средства във фонда. Запазват се номиналните заплати в бюджетната сфера за 2011 година на достигнатите равнища за 2010 година. Договарят се осигурителни прагове по икономически дейности и основни квалификационни групи професии. Увеличаването на минималните осигурителни прагове по основните икономически дейности и групи професии е с 5,6 на сто в сравнение с 2010 година. По-високите осигурителни прагове оказват положително влияние върху нарастването на средния осигурителен доход.

В проектобюджета за ДОО за 2011 година средният осигурителен доход е 609, 86 лева. Тоест, заложено е увеличение с 6,3 на сто спрямо очакваното му равнище за тази година. Въвежда се диференциран минимален осигурителен доход за самоосигуряващите се лица своеобразно облагаемите им доходи за 2009 година в размери съответно – 420, 450, 500 и 550 лева по скала, определена по чл. 8 от закона за 2011 година, а за земеделските производители и тютюнопроизводителите на 240 лева.

Участието на държавата в трансфери във Фонд „Пенсии” възлиза на 2 милиарда 480 милиона лева за 2011 година. В тези средства са включени трансферите на всички осигурени и самоосигуряващи се лица.

В областта на разходите, удължава се с още една година въведения с антикризисните мерки нов режим за изплащането на парични обезщетения за временна неработоспособност, като първите три дни от настъпването на неработоспособността се изплащат за сметка на осигурителя – 70 на сто, съгласно § 22 от преходните разпоредби, а от четвъртият ден – на ДОО. Удължава се действието на § 4 на Кодекса за социално осигуряване до 31 декември 2011 година. Отменя се максималният размер на обезщетението за безработица и се изчислява на база 60 на сто от осигурителния доход на лицето, преди загуба на работа.

Разчетите за пенсии за 2011 година се основават на параметрите, заложени в средносрочната фискална рамка на правителството и на естествените тенденции за повишаване на индивидуалния коефициент. За 2011 година осъвременяване на размерите на пенсиите по чл. 100 на Кодекса за социално осигуряване на се предвиждат. Максималният размер на получаването на една или повече пенсии се запазва на 700 лева месечно.

Ефектът от увеличаването на осигурителната вноска от 1,8 на сто от 1 януари следващата година подобрява приходната част на консолидирания бюджет с 372,8 милиона лева. Договарянето на по-високи осигурителни прагове по икономически дейности от 2011 година увеличава приходите допълнително със 110 милиона лева. Общият финансов ефект от прилагането на промените в частта на краткосрочните обезщетения върху разходната част на бюджета за 2011 година се очаква да бъде с намаление на разходите с 15,5 милиона лева в сравнение с миналата година.

Предлагам, тъй като е обсъден в Националния съвет за тристранно сътрудничество, да се приеме и от Министерския съвет Проекта за Закон за Държавното обществено осигуряване за 2011 година.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Колеги, аз също предлагам да подкрепите проектозакона за Бюджета на ДОО за 2011 година с една промяна. Конкретно в § 6, т.6 относно промени в § 4 от преходните и заключителните разпоредби на Кодекса на социалното осигуряване (КСО) в момента се предлага да се отложи с още една година – до 31 декември 2011 година преходните и заключителните разпоредби за ранното пенсиониране. Предишното правителство е направило на три пъти такова отлагане през 2006, 2008 година и месец преди изборите в 2009 година винаги с коментар, че им трябва още малко време да решат този въпрос. Има една хубава българска поговорка „Да не оставяме днешната работа за утре”. Мисля че имаме достатъчно време в Националния съвет за тристранно сътрудничество – и не формални и формални срещи, няколко пъти сме разговаряли по това, има добри предложения от работодатели и от синдикати, как този въпрос може да се реши веднъж завинаги, а не да го отложим за още една година и в края на следващата година пак да сме в хипотезата на предишното правителство – три пъти го е отлагало.

Тази тема стои във вниманието на много страни в Източна Европа, така че ние сме запознати и с това, което те са вземали като решене. Според мен има достатъчно време и достатъчно желание в Националния съвет за тристранно сътрудничество вместо да се отлага това решение за още една година, то да се вземе до края на тази година. И затова предлагам конкретно да приемем Закона за бюджета на ДОО, но да не отлагаме с още една година срока в § 6, т. 6.

БОЙКО БОРИСОВ: Освен това има подписано писмо от председателите на двата синдиката – за КТ „Подкрепа” – д-р Тренчев, за КНСБ – Пламен Димитров. Ще прочета първите три точки от писмото.

„Първо, запазване условията за ранно пенсиониране за лицата, работили в условията на първа и втора категория труд, установени в § 4 на ПЗР на КСО до 2014 година.

Второ, изграждане на солидарен фонд за ранно пенсиониране в ДОО под управлението и отговорността на НОИ по примера на функционирането на Учителския пенсионен фонд. За целта до края на 2010 година трябва да се приемат необходимите нормативни изменения в КСО. От 1 януари 2011 година вноските за работещите при условията на първа и втора категория труд в установените размери, съответно 12 и 7 на сто постъпват в новосъздадения фонд. От фонда се изплащат пенсиите за всички лица, придобили право за ранно пенсиониране при условията на § 4 от ПЗР на КСО за сметка на този фонд.”

Какво е правило предишното правителство? Като дойде време т.нар. частни пенсионни фондове да почнат да изплащат пенсии те го отлагат за следващата година. Като дойде пак време да изплащат пенсии – те го отлагат за по-следващата година. Като дойде време пак за изплащане на пенсии, говорим за категорийните работници – преди всичко говорим за миньорите, за тежкия труд, те го прехвърлят още един път за следващата година вече когато идваме ние. Ние първо застанахме и искахме обективно да преценим каква е реалната ситуация и казваме, че щом по закон частните пенсионни фондове трябва да плащат, за това около 500 милиона има ресурс налети в тях - да си плащат, такъв е законът, защо ние ще влизаме в това разплащане. Само че се оказа, че ако от 1 януари изпълним закона, те могат да платят примерно по 50 лева пенсия на миньор, защото има толкова натрупани. Защото в тези фондове около 20% от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари. Това го знаят синдикатите, знае се по принцип, но няма политическа воля, защото това са големи частни пенсионни фондове и рискът да почнат да ни натискат от големите държави, силните държави в Европа, е голям.

Погледнато обаче ние, въвеждайки имаме и прецедент. Учителският фонд, който е в НОИ има 104% ликвидност. Сиреч – работи перфектно. Аз не виждам защо ние да продължаваме да обслужваме политика и да отлагаме за края на 2011 година. Ако не го направим днес, ще дойде краят на 2011 година, ще го направим още веднъж след това. Или трънската поговорка е „Три пъти, казва, го режа, а то все късо и късо”. Няма как, когато е сбъркана изконно формулата това да се случи. И затова ние, както в здравеопазването, така и в пенсионната реформа слагаме истините на масата и взимаме решение съгласно истините и законността им. Защото това, което слушате от сутринта или от вчера следобед по дебата по здравеопазването, ние сме си изпълнили всички точки в споразумението. Реално за следващата година в здравеопазването влизат 3 милиарда и 5 милиона лева. Повече, отколкото през миналата година и през по-миналата.

Изпълняваме си основния ангажимент - парите от здравните вноски да отиват за здраве. Основният ангажимент, 8% - толкова има за здраве. Какво обаче сега ни казват? Има дейности, които са здраве, ама вие сега ще намерите от друго място пари, за да ги платите от другото място и тях. Нали искахте до вчера пари за здраве да отиват за здраве и казахте, че това било предостатъчно. Тогава аз ви обяснявах, че фактически ние през т.нар. резерв на касата подпираме борда, а взимаме отдолу под масата – и предишното, и сегашното правителство да плащаме разликите. Те обаче излизат и казват – държавата да го направи. Чакайте, тази държава на кой е?!

Всички българи си плащат данъци и тези данъци се преразпределят. Какво казва Лекарският съюз – от здравните вноски ще се дават само за това, което е за здравноосигурените хора, ама другото ще го допълвате от другите данъци, защото тези хора са си платили само за здравните осигуровки. Да, ама и другите хора са си платили данъците и може би и тези същите са си платили и другите данъци. И на практика Дянков откъде ги взима парите – няма никакво значение, те са едни и същи. И спорът, който се поведе е за хемодиализата. Хемодиализата медицинско действие ли е? Ама в нея можели да отидат и неосигурени хора, защото така било. Слагаме истината на масата.

Трябва това, което предложихме и в началото – да намерите непротиворечащ на Конституцията текст – всички да си плащат за здраве. В противен случай хората трябва да знаят, че има едни тарикати, които не си плащат, измислят си всякакви причини, и други, които плащат и с техните пари ние щем нещем преразпределяме. И ние сме в този кюп на плащащите, защото и нашите пари се преразпределят от нашите заплати също така.

Ние казахме – от тези пари ще се плаща за всички медицински дейности, свързани със здравето. Иначе трябва да взема от Плевнелиев, от инфраструктурата и вместо да преасфалтираме пътища или да кърпим дупки или да строим магистрали, естакади, трябва да ги вкараме отново там. Сега, разбира се, новият министър работи много усилено тези дни. Бързо реформата, сега! Изтичането на всички тези пари от 1 януари трябва да бъде спряно. Министър Константинов, имате пълната подкрепа на кабинета и абсолютно моралното право. На Лекарския съюз, да им кажем – господа, не само че си изпълняваме споразумението, но и вие бъдете така добри да не разглеждате държавата като трета страна. Защото, първо римско, ако трябва да запишем – всички български граждани плащат данъци и тези, които плащат данъци, техните пари се преразпределят за образование, наука, отбрана, сигурност, здраве, театри, екология, спорт, всичко останало. И ако всеки по този начин разсъждава – дайте си ми моето и ми додайте още малко (това малко е около 340 милиона още) няма как да излезе сметката.

Ако това направим, Константинов, за това трябва да им обясняваш, ще нарушим финансовата стабилност и тогава ще обеднеят всички българи, както при Жан Виденов – наведнъж. Така че тезата – лошият Дянков, трябва да я забравят. В случая Дянков защитава интереса не само на пациентите, а и на всички българи, които след това ще обеднеят вкупом, ако той се поддаде и раздаде всички пари, които искат.

Това трябва да си го внушите, да го знаете и да си правите сметката вътре в бюджета, който имате. И това, за което говорих и миналия път – увеличаване на приходите.

Увеличаване на приходите, почти навсякъде има държавни фирми при вас, трябва да ги изцедите – сиреч, максимално малко личен състав, максимално големи печалби. Какви са тези държавни фирми, които отчитат по половин милион, един милион дивиденти?! Къде го има това?! С личен състав стотици хора. Оставяте ги на нивото, както работят частните компании – къде, с колко човека, колко печалба прави.

Така че спорът е този. Ние не сме излъгали абсолютно в нищо. Обещахме 65 милиона допълнително, дадохме. Сега и другите 65 до 130 сме гарантирали на Константинов, месец по месец ще бъдат дадени, за да може министърът да прави реформата така, както трябва.

И се връщам отново на пенсионната реформа. Всъщност с това си действие, което днес на базата на предложенията на синдикатите и на предложението на министър Дянков започва реалната пенсионна реформа. И тя е в продължение на следващите 20 години. Това е, колеги, което исках да чуете.

Тук е мястото да кажа и за „Брикел”. Разпоредил съм се в петък да има среща между министър Трайков, Нона Караджова, Тотю Младенов и ръководството на „Брикел” и там още веднъж на работниците да им се обясни, че 2003 година Брюксел е дал да се избира дали собственикът, дали 20 хиляди часа да работи и след това затвори предприятието, или да влага пари в екология и да се удължи животът му. Сиреч, да ни дойдат на проверка 2014 година, ако това се прави по график. Само че те приемат варианта по-добре да излапаме парите веднага, а пък после държавата пак да му мисли. Само че тук трябва да обясните и на работниците и на всички, след това можете да излезете и да го кажете. Санкцията от Брюксел, ако ние изпълним исканията сега на работниците и продължи да работи „Брикел” ще дойде някъде от порядъка на минимум 100 милиона лева. И тогава пак всички българи ще платим заради тези, които са излапали парите, правителствата, които са ги търпели и са знаели, че ще дойде този един срок. Между другото ние сме в аналогична позиция по ТЕЦ „Варна” в момента. Ако на ТЕЦ „Варна” аз се подведа сега и подпиша, министърът съответно, 20 хиляди часа, както искат, по същият начин както „Брикел”, няма да имаме никакъв проблем до 2014 година. Само че в 2014 година ще осъмнем със спрян ТЕЦ „Варна” – системна топлоелектрическа централа, която видяхте при проблемите сега в VІ блок, веднага ние включваме студените резерви, които имаме в ТЕЦ „Варна”, Бобов дол и затова няма да има режим на тока.

Ако обаче подпишем и така направим, както предишните правителства и тогава спре токът, по същия начин аварира един от хилядниците, ние не можем да го подпрем и влизаме в режим на тока. Така че и по тази тема ви моля ясно и точно да отговаряте.

Освен това, когато се срещате, ние имаме по европейските фондове пари, тези работници да ги водим, колко време да им плащаме заплати? Дянков или Младенов?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Те ще получат своите обезщетения при напускане от работа. Обаче искам да уведомя, че има един срок, който не е спазен. При масови съкращения работодателят трябва да уведоми 45 дена по-рано Агенцията по заетостта, това не е направено. И той дължи големи глоби, ако не спази това правило.

БОЙКО БОРИСОВ: Това в петък на срещата си – всичко това обществеността трябва да го знае. И ред трябва да има. Гледах по държавната телевизия снощи в предаването „Референдум” всичките гости така бяха подбрани, че всичките бяха против това, че данъчните са осветлили незаконни палати, имоти и всичко останало. Бях дори втрещен. Как сме надничали на практика зад дуварите на хората в най-неприкосновената им лична собственост. Господа, тези палати са откраднати пари болшинството от самите българи. Какво лошо, че хората са видели?! Защото, както един казал, че жена му се съмнява, че й изневерява, а той казал – добре, че се само се съмнява, а не подозира истинските мащаби. Така че и българите не са се съмнявали, че има такива неща, но те не са подозирали истинските мащаби на това, което се е случило. На Маями бийч няма такива вили, в Сен Тропе няма такива вили.

Да, много остро ще бъде всичко насочено срещу нас, но точната дума е да не ви пука. Това е правилното. И понеже те си казаха – нека след шест месеца да се видим пак, да видите че нищо няма да се е случило. Дянков има шест месеца до тогава да се приберат данъците от всички тези и да видим колко е тотала от летенето с хеликоптера. Похарчили сме няколко хиляди лева, да видим колко данъци ще съберем. И съответно какви процедури по незаконното строителство ще тръгнат до тогава. Всичко незаконно, така както е по закон да се спази стриктно. Сложихте ли нов шеф на ДНСК.

РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ: Госпожа Гечева.

БОЙКО БОРИСОВ: Тестът на госпожа Гечева е шест месеца. Запиши си и тя да си запише този срок.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Подкрепям предложението на вицепремиера Дянков, което впоследствие Вие развихте. Смятам че това е правилният начин. Присъединявам се към апела за реформи. В анализите Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е изцяло на разположение.

Бих искал да уточня, че в АЕЦ „Козлодуй” няма авария. При планов ремонт е открит дефект на някои от детайлите, но те не са аварирали, просто ги сменяме, затова е плановият ремонт – да се откриват такива дефекти.

БОЙКО БОРИСОВ: Нека все пак да се направи една обстойно проверка, кога са внесени, дали не е охладен рязко. Искам да бъдеш мнителен при тази проверка и да се направи една действително сериозна проверка, защото съвпада с доста неща този ремонт. Затова искам да се направи проверката лично под твоя пряк контрол.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Това се прави, включително и това, което засегнахте. Всичко това е известно. Но това не променя факта, че няма авария.

БОЙКО БОРИСОВ: Разбирам, никой не говори за авария. Плановият ремонт да се направи качествено в срок, не прибързвайте. Но това също са ни загуби.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Бързаме много, защото всеки ден са милион и половина. Така че десет дни са 15 милиона лева грубо загуби, макар и не в мащабите, за които сега се говори за стотици милиони. Но 15 милиона са си 15 милиона.

БОЙКО БОРИСОВ: Петнадесет милиона лева как би ги понесъл Вежди Рашидов. С каква радост би ги приел. И не само той.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Не само той.

БОЙКО БОРИСОВ: Затова преди малко казах – държавните фирми да спрат да се държат все едно не ги интересува бюджетът. Не е едно и също печалба един или два милиона, не е едно и също дали печели АЕЦ-а 50 или 100 милиона, защото нашият проблем е да увеличим приходите. Разходите сме ги свели до нула.

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: И в тази връзка искам да ви кажа, че в системата на предприятията, на които Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е принципал предстоят такива преструктурирания .

БОЙКО БОРИСОВ: Кажи ми сега, да си запиша пък аз срок. Кога ще ги приключиш?

ТРАЙЧО ТРАЙКОВ: Приключихме срока на подготовка. В момента извършваме функционален анализ във всички големи дружества. За съжаление факт е, че ще има съкращения на хора. И това трябва да се знае.

БОЙКО БОРИСОВ: Трайков, още на паркинга на „Булгартранс газ” стоят пасати и фолксвагени, оградени с лента, които са купени и не се карат. Естествено че ще се съкратят тези хора. Вие можете ли да си представите да се купи автомобил „Пасат” на цената на нов, когато вече на пазара е следващият модел. Дали е на същата цена, дали фирмата има интерес да го продаде на същата цена, дали не е дала отстъпки или нещо друго? Някой от вас би ли си купил дадена марка автомобил след като на пазара излиза следващия модел и можеш да си го купиш от магазина за нов стария модел?! Дали някой здраво мислещ човек би направил подобно нещо?! Може, но на половин цена, разбира се. Те на половин цена ли са? Проверете ги!

Точка 38 се приема с предложението.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Напълно съм съгласен с Вас, господин министър-председател, така трябва да стане. Въпросът е, че това са два различни закона. В бюджета за ДОО ние сме длъжни да запишем тези текстове, като превантивна мярка за § 4. Начинът, по който ще стане плащането се решава в Кодекса за социално осигуряване, който се надявам да го приемем следващата седмица след подписването на това национално споразумение със синдикатите и с работодателите. И затова ние в бюджета на ДОО в § 7 сме записали, че си даваме срок до 30 юни 2011 година, може да е 1 януари, може да е 2 февруари – няма значение. Министърът на труда да внесе законодателни промени в тази посока. Да е ясно, че ние гарантираме правата за ранно пенсиониране на хората и затова нека с промените в КСО да го направим това, което Вие казахте.

СИМЕОН ДЯНКОВ: Това просто отлага с още 6 месеца. Имаме 70 дни до края на годината. Знаем каква е процедурата. Имаме разговори в тристранката, да се реши веднъж завинаги. Каква ни е гаранцията, че до средата на следващата година ще има такова решение.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Ако не приемем промените в КСО навреме, ще лишим хората от ранното пенсиониране от 1 януари.

СИМЕОН ДЯНКОВ: КСО е отделен документ, отделен закон и той минава на следващото ни заседание. Тук в бюджета за НОИ няма според мен причина ние да отлагаме изкуствено с една година вземането на решение. Това решение трябва да се вземе сега, иначе сме като предишното правителство – постоянно сме в режим на отлагане.

БОЙКО БОРИСОВ: Тези две неща трябва да вървят едно с друго. Ако днес се приеме това, на следващото заседание на Министерския съвет трябва да се приеме и КСО.

Така че приемаме точка 38 с направените предложения от министър Дянков. Възлагаме, на следващото заседание на Министерския съвет (или на подпис, за да стане по-бързо, за да е в рамките на това, което правим), депутатите участват много активно в този процес, участват на всички срещи, информирани са. Възлагаме на министър Младенов.

Можеш ли да се справиш, Младенов?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Ние сме готови, обаче аз искам преди това да сключим това национално споразумение, където сме подготвили тези параметри.

БОЙКО БОРИСОВ: Ние пред себе си имаме документ, подписан от двамата председатели на синдикатите. Аз лично съм говорил с тях, това са техните предложения. Вчера час и половина са обсъждани с мен от двата профсъюза. И аз не считам, че те ще се отметнат от това, което са казали, а го имам и написано и подписано. Какво още да обсъждаме?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Работодателите.

БОЙКО БОРИСОВ: Какво касае това работодателите? От 1 януари по закон, три пъти е отлагано, аз не искам да отлагам повече. Миньорите трябва да отидат под прозорците на частните пенсионни фондове да ги питат защо ще им изплатят 50 лева пенсия. Само че миньорите няма да отидат под частните пенсионни фондове, а ще дойдат тук пред мен и ще искат от мен тези пари. Нали така?

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Така е.

БОЙКО БОРИСОВ: Като е така, миньорите са хора, ще отидете и ще им обясните какво правим, как са лъгани и как са отлагани във времето.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Тоест, от 1 януари вноските на професионалните фондове минават към НОИ.

БОЙКО БОРИСОВ: Ясно и точно.

ТОТЮ МЛАДЕНОВ: Добре.

БОЙКО БОРИСОВ: Така искат и синдикатите и са ми го дали писмено. Иначе и аз ще излизам и ще го късам най-демонстративно.

Приемаме точка 38 с всички тези поправки, забележки и всичко останало.

Коментар не е нужен.
 

Министър-председателят Борисов:

Кои искат вот? Тези, които са подсъдими половината...

Бойко Борисов: Трябва да имаш време да четеш интервюта. Аз имам тактика от спорта, която си е прилагам в живота до ден-днешен. Никога не се интересувам от другите отбори. Подготвям си моя и се явявам. Така че другите не ме интересуват.

Водещ: Държавният глава не е политически субект, отбор, държаният глава е институция.

Бойко Борисов: Той е политически субект. И това, че е държавен глава... беше до преди няколко месеца сега вече е политически субект и всички знаем, но се правите, че не знаете, че прави политически проект. Кого лъжете – себе си, мен, хората. Няма лошо. Просто аз когато правих политически проект, излязох, заявих го с гражданско сдружение, с партия и казаха, че след две, три, четири, пет години ще правим това, това и това...

... Ако вие сте от името на президента тук да си говорим за него, да отивам да си върша работата.

Провалени политици искат вот. Той не чете вестници, а само спортните страници... Кой иска вот на недоверие? Половината предишен кабинет, който е подсъдим, с повдигнати обвинения и вече влизат в съда.

И какво от това?

А той е направил правителство на малцинството. С малцинство управлява във времето на финансова и икономическа криза, за да спаси държавата, а някакви си бивши управляващи, които ще бъдат подсъдими, искат вот?!

И какво от това?

От 1 януари ще се въведе ред, защото в момента се прави електронна карта, правят се много неща, намалява се броят на леглата, следболничната, доболничната помощ, куп неща се правят в здравното министерство. Те щели да започнат да дават резултати след 1 януари. И сега давали над 1.3 милиарда за здравеопазване. Малко ли е? Така че...

Сега ще се въведе ред. 20 години не е въвеждан ред...

Кои планови операции са спрени?

Това, че се харчат парите не както трябва и повече отколкото трябва... Ще се въведе ред. В много неща въведоха вече ред, ще въведат и тук...

Нека и лекарите, и всички да знаят, че в условията на финансова и икономическа криза, когато не са вдигнали основните данъци, оставили са 10 процента плосък данък и 20 процента ДДС, а всички други държави около нас го направиха, вдигнаха данъците, няма откъде да се изкопаят пари. Толкова пари има, с толкова разполагат...

В условията на финансова и икономическа криза всички държави около нас са се срутили, ние сме остров на стабилност в тази изключително тежка ситуация, и в тази ситуация се строи метро за над един милиард евро, строи се спортна зала, за каквато са мечтали българите 20 години. Няма спортна зала в България, където да дойдат да играят големите първенства...

... Строят магистралите. Строят „Люлин”, „Марица”, „Тракия”. „Тракия” от 64-та година е започната, но Неговото правителство шще я направи, ще я направи в средата на 2012 година. Какво повече да направи?

Южната дъга – кога щеше да я има, ако не беше той?

Ако този вот мине, той ще изтегли ГЕРБ от парламента... Какво следва в условията на зима и финансова и икономическа криза? Месеци без правителство, спиране на фондовете, спирането на парите от Брюксел, идването на Доган, Станишев и компания пак...

Няколко месеца служебно правителство, назначено от президента?

И какво от това?

През зимата... И какво от това?

И кои са експертите на президента?  Половината зам.-министри, които се провалиха в предишното правителство...

Той чете само спортните страници. Знае всеки един какво ще напише.

Бойко Борисов: Аз знам, че манталитетът на българина е такъв, че държавата му е длъжна да му осигури образование, да му осигури за децата здравеопазване, да му осигури сигурност, да му осигури магистрали, но той да не си плаща данъците. И обикновено тези, които не ги плащат, най-много говорят и те най-много недоволстват. А това, че близо 1.7 милиона души не си плащат здравните осигуровки – това е същинският проблем, не си плащат здравните осигуровки, но като отиде в болницата казва – аз имам претенции да ме лекувате по европейски. Откъде парите като не си плащате?

Да спрем за малко...

Не манталитетът, а Конституцията гарантира образование.

И какво от това?

Здравеопазване за децата и то без платно – има го, даже министърът на финансите не плати и стотинка на „Пирогов” затова, че спасиха живота на сина му...

И какво от това?

Той пак им даваше 60 на сто от парите и то с 2-3 месеца закъснение.

!,7 млн не плащали здравни осигуровки – а министърът на финансите кога се сети да платис воите неплащани с години?

Едно е да си безработен и да нямаш пари за осигуровки, друго е – да плащаш и пак да не те приемат в болница ако не си спешен! Трето е болницата да има получени навреме пари за лекарства и заплати на лекарите, четвърто и пето е – изобщо да няма болници като се закрият съществуващите. А болните от тези градчета и селища да не могат да пътуват до място с болница, тъй като транспортният министър им е закрил автобусната линия!

И какво от това?

После – едно е да си циганин и да ти откажат лечение, а друго е да си българин и изобщо да не припариш в болница, защото зад тебе няма катун да те защити, няма фондации, няма Страсбург...

Няма идеология. Няма интереси...

С една дума – това, което тези правителства преди тях са ликвидирали, то не спи, то е умряло. И сега Той и Те много бързо ще направят икономиката жизнена, за да дадат на частния сектор възможност да работи...

Апропо, платиха ли на фирмите задълженията забавени повече от година? Предложиха им 10 на сто по-малко заплащане и такса 7 на сто за Банката, която харесва Дянков...

Банка ли казахме? Банките са стабилни. Вярно, че в районния съд има Стена на плача на длъжници, които ще останат без покрив заради неплатени вноски – от безработица или заради високите лихви.

И какво от това?

Банките са стабилни и точка.

Сега е важно на ниския доход да не му дадеш висока сметка. Когато тръгнат доходите, тръгне икономиката и тръгне държавата напред...

И то благодарение на тях и на Него.

Ние имаме най-ниските данъци в Европа. За какви данъци ми говорите сега? Защото искате да кажете – вдигате данъци. България има най-ниските данъци в Европа.

Кой още не го е чул – всеки ден се повтаря това!

Доган щял да унизи България в Страсбург? Г

Голяма работа!

Той ни съди в Страсбург.

И какво от това.

{edocs}btv-bojko-12-09.doc,600,400,link{/edocs}

Някой да каже за Негова грешка?

Каква грешка, няма такова нещо!

Не му казвайте, господин премиер, казвайте Му: Боже!

 

Повече въпроси, отколкото отговори от независимостта на бившия претекторат* Сърбите излязоха на барикадите* Европа и ООН са разединени по прецедента с новообявената държава * НАТО и КФОР трябва да въвеждат ред

В Европа гори, непризнатата от ООН измислена страна Косово, зависима от Европа за полицейските и от НАТО за въоръжените сили - самопровъзгласилата се за независима държава Косово едва ли ще се справи с всички предизвикателства, които още вчера, на третия ден от едностранното признание породиха безредици и напрежение. Това е само началото, смятат експерти - списание "Нюзуик" прогнозира, че Косово ще си остане протекторат. Скептичен бе и британският "Индипендънт", който е на същото мнение, че така създадена, Косово ще си остане европейски протекторат, докато френският "Монд" запита - докога косовските албанци ще се задоволят и примиряват със сега съществуващото положение.
Вчера се видя, че нещата са несигурни, безспокойството в най-стария континент вече е факт, разделението на държавите в Европейския съъюз, където се очакваше единна позиция нагнетява напрежение и съмнение, че с едностранното признание се тръгна във вярната посока.

"Косово няма да бъде прецедент" обяви американският президент Джордж Буш, което е обратно на случващото се. След еуфорията идва отрезвяването, че нещо е сбъркано и то е породено от започналите нестихващи безредици, както в Сърбия, така и в северно Косово. Очакваното събитие от неделя показа, че не стабилност, а брожения и несигурност ще се настанят на Балканите в скоро време и нито НАТО, а още по-малко пък КФОР ще са в състояние да ги овладеят. Никой не се съмнява, че поредната авантюра на Буш ще завърши безславно - въпросът е на каква цена и кога.
Един несигурен проект, заложи авторитета на Европейския съюз на карта отбеляза пресата вчера. Каталунци, баски, корсиканци, фламандци се надигат и обмислят сериозно своето бъдеще и статут в рамките на държавите, в които живеят. Бумерангът от експериментите на Буш е на път да се стовари със страшна сила и да породи опасност от прекрояване на границите на Белгия, Испания, Франция. Етносите излизат от сън, за да се появи кошмарът на етническите държави, който е непредвидим както по сила, така и по продължителност.

Перспективите за някакъв очакван икономически просперитет в Косово са илюзия, тъй като досега не се случи нищо реално, докато провинцията бе протекторат. Промяната в статута едва ли ще докара с магическа пръчка инвестиции отвън. Бъдещето е неясно и далеч не спокойно и мирно.
Вчера сърбите в Босна, в град Баня Лука гориха босненски и американски флагове, и искаха връщането на провинцията към сръбска държавна територия. Отново в балканска държава летяха камъни срещу американско посолство и полиция, и протестиращи се сблъскаха. Това съобщи твканала "Вести".
В самата сръбска столица Белград не спират протестите и манифестациите от мига, в който бе обявена едностранната независимост.
Ректорът на университета в Косовска Митровица Здравко Витошевич заяви решимостта на тукашните сърби да останат и бранят земята си. Сърбите дадоха да се разбере, че остават със сръбското правителство и не приемат декларацията на Хашим Тачи, което означава, че няма да приемат и властта в Прищина.
"Вести" съобщи и показа как няколкостотин сърби атакуваха пограничните постове още сутринта вчера. Бяха изгорени десетина полицейски автомобила и НАТО, КФОР не бяха в състояние да се противопоставят на случващото се. Офиси на КФОР на двата гранични пункта на самообявилата се държава бяха запалени и изгоряха, така че на практика вече няма гранични пунктове между Косово и Сърбия.
Кореспондентът на "Вести" Вячеслав Духин също съобщи за два разрушени автомобила на КФОР и как след провъзгласяването сърбите са излезли на барикадите на улицата, протестирайки и гневни.
Както е известно след извънредното заседание на Съвета за сигурност на ООН, мнението на членовете му "за" и "против" косовска държава се разделиха. Сърбия изтегли посланиците си от държавите, които признаха Косово. Организацията на обединените нации засега не е в състояние да изработи единна позиция по самопровъзгласилата се държава.

Белград понижи статута на държавите, които признаха Косово и обяви новата държава за "измислена". Какви ще бъдат следващите, икономически стъпки засега все още е тайна, но се очаква в близките дни да бъдат изключени тока и газта, а пътищата към Косово да бъдат блокирани, съобщиха за "Вести" вчера дипломати от сръбската столица.
Ситуацията около Косово силно е усложнена, след агресивното признание и отнемане на суверенна територия от Сърбия на 17 февруари, в неделя. След безсилието на международноправните нормативни актове, ООН, ЕС и НАТО, народната дипломация е в ход. Плановете на Вашингтон за пореден път създадоха напрежение, хаос и безредици, развитието на които засега не може да се прогнозира. Налице е повторение на феномена "Ирак" - след обявения край на войната там, вече дълго време продължават взривовете и убийствата, а държавата е нестабилна и опасна, както за жителите й, така и за района.
"Случилото се е нова страница в историята на ООН - коментира пред кореспондента на ИТАР-ТАСС в Ню Йорк сръбският министър на външните работи Вук Йеремич. - Ние сме свидетели как зад стените на ООН се откъсва суверенна територия от една държава с легитимна демокрация и европейска култура."
Докато президентът Борис Тадич пледираше за целостта на своята държава, на улицата кореспондентът на Итар-ТАСС е наблюдавал следната сценка: "Аз трябва да целувам тази земя" - е казал албанец в Ню Йорк, развявайки до сградата на ООН старото знаме на протектората Косово.
Главата на Отдела за външни църковни връзки на Московския патриарх митрополит Смоленски и Калининградски Кирил, изрази вчера солидарността си със сръбската църква и сръбския народ. "Ние подкрепяме позицията на Сръбската православна църква, разделяме мъката и духовното страдание на сърбския народ от който бе откъсната историческа част от територията й - каза митрополитът пред пратеник на "Вести". - Митрополитът напомня как Русия веднъж вече е реагирала на събития на Балканите в началото на миналия век и след това войната е довела до Октомврийската революция.
Вчера стана известна и още една новина от телеканала "Вести". Посланикът на Сърбия в РФ Станимир Вукичевич заяви, че Сърбия няма да допусне косовски спортисти за участие в предстоящите летни олимпийски игри, които ще се проведат в Китай.
ИТАР-ТАСС предаде, че представителят на ЕС за външна политика и сигурност Хавиер Солана вчера е отлетял за Косово, където се очаква да обсъди провелото се съвещание на външните министри на страните-членки на ЕС, както и перспективите за бъдещи действия на мисията на ЕС в Косово.
Най-лошите прогнози са на път да се сбъднат показа вчерашния трети ден от обявяването на едностранна независимост. Косово е обхванато от безредици, твърде малко държави го признаха. В косовска Грачаница 800 сърби са се събраха до един от най-старите манастири, тъй като манастирът се счита за средище на православната църква.
В училище, близо до Прищина сигнал за бомба е принудил полицията да евакуира учениците, за да бъде претърсена сградата. При сблъсъците в Косовска Митровица между протестиращите сърби и полицейски части полицията не е била в състояние да овладее нещата. Кореспондентът на "Вести" предаде, че Елена Гускова, ръководителка на Центъра за съвременни балкански кризи при Института за славяноведение в интервю заяви: "Кризата е сериозна и Европа трябва да се замисли дали да признае или не Косово, тъй като от това зависи колко голям ще бъде пожарът, който бе запален със самопровъзгласяването на тази държава... Не трябва да се забравя, че за своя независимост се готвят албанци в Македония, албанци в Черна гора, а на юг в Сърбия - мюсюлмани и албанци в Прешево и Медведжа... Сега става ясно доколко сериозни са били предложенията на Евросъюза към Сърбия - мисля че ориентацията на ЕС към Сърбия все още е актуална. Що се отнася до влизане в НАТО - този проблем вече не е на дневен ред в Сърбия... Преди няколко дни Хашим Тачи демонстративно влезе в дома на местни сърби и говори с тях колко е хубаво, че вече има държава. След като премиерът си отиде, домът на хората е бил запален и е изгоря. Т. е. след провъзгласяването животът на местното население сърби си остава все по-несигурен."

Шефът на Руския фонд на Института за демокрация и сътрудничество, който бе открит наскоро в Париж, Наталия Нарочницкая прознозира, че след обявяването на Косово за независимо ще започне да действа законът на джунглата и че ще се задейства най-опасния вид тероризъм. "За Америка това е язва в сърцето на Европа, а Европа тепърва ще има все по-голяма нужда от Америка - коментира Нарочницкая пред "Вести".- Това е държава, която ще изпълнява доктрината на Велика Албания върху територии на други държави на Балканите и това далеч не е тайна, за да се правят САЩ и Европа, че не разбират за какво става дума... Нима те не са наясно, че идеята на Велика Албания предполага присъединяване на 40 на сто от Македония и северо-западна Гърция, предполага Охридското езеро да се превърне във албанско вътрешно море! А там са разположени християнски православни светини, мощите на светците Наум и Климент, които адаптираха славянската азбука и я превърнаха в инструмент на живия език, езикът на който ние четем Евангелието днес... Кой казва, че всички христоянски православни светини в Косово не са подложени на обругаване и унищожение? Аз видях снимка, на която олтар бе осквернен с човешки екскременти, и друга снимка, на която с куршуми бе пробито лицето на Богородица... непонятно е подобно безчинство, но то съществува".

Вчера бяха отправени подсилени части от международните миротворчески подразделения към северната граница на Косово под командването на НАТО.
На фона на събитията от последните два дни прозвуча твърде гротескно съобщението, че косовският парламент е решил да създаде свое министерство на външните работи и своя полиция. Помощникът на руския президент и негов специален пратеник по въпросите на развитие на отношенията на Русия с Евросъюза, Сергей Ястржембски вчера заяви пред "Вести", че случилото се в Косово ще усложни диалога на Русия в ЕС. "Би било наивно да се приеме, че позицията на основните страни-членки на ЕС за Косово, която е в разрез със спазване и зачитане на международното право и решенията на ООН няма да се превърне в проблем на нашите отношения - коментира Ястржембски. - Ние смятаме, че позицията на ЕС за Косово е дълбоко погрешна, както стана ясно в самия ЕС скептиците не са малко, а и немалко държави заеха различни позиции по отношение на Косово" заяви Ястржембски.
"Западът заговори за уникалността на Косово и е прав - коментира Павел Зарубин, коментатор на "Вести". Никога в следвоенна Европа не е имало толкова ясно поощрение на етнически сепаратизъм, а сега това е налице... Терористичните актове на баската организация ЕТА взриват хотели, влакове, летища, с много жертви и въпреки усилията на спецслужбите това продължава. Сега баските имат повод да попитат - а сега, какво следва?" По предварителни данни в 200 точки по света може на тази основа да последват брожения и претенции за независимост подчерта Зарубин вчера.

В България засега президент и външен министър се изказват по проблема "Косово" твърде предпазливо и балансирано, но вчера бе поискано казусът да се дебатира в парламента. А там опозицията неминуемо ще застане на проамерикански позиции. Какво ще се случи и как ще реагира българското правителство - отговорът ще дойде в близките седмици...
 

(със съкращения)

Предлагам на вниманието ви стенограмата от видеопрезентацията на независимия италиански журналист Паоло Барнард посветена на бруталната история на Лисабонския договор – най-голямата досега, но не първата и не последна измама на еврочиновниците и плутократите в ЕС срещу народите в Европа. Въпросната презентация бе представена в две части в ТВ предаванията ми, можете да ги видите и он-лайн в този сайт.

Валентин ФЪРТУНОВ

В Европа бе извършен държавен преврат, извършен зад гърба на всички граждани: италианци, германци, французи – всички.
Италианското правителство вече не е суверенно, италианският парламент вече не е суверенен, в резултат от това, италианските закони вече не са суверенни и юридически ние вече не сме италианци.
Процесът на създаване на европейската конституция започва в градчето Лаекен в Белгия през 2001 г. Написва се тази конституция, само че големите бюрократи и политици правят една „грешка“: правят всичко това явно и народите в Европа разбират за нея. Французите и холандците през 2005 г. в два национални референдума отхвърлят конституцията, създадена от евробюрократите.
Защо я отхвърлят?
Обяснението е просто: Защото в тази конституция са дадени всички права на бизнеса, на корпорациите, на големите банкови интереси, на услугите и прочие, а социалната част, тоест тази, която засяга обикновените хора – работата, социалните гаранции и прочие, е изключително ограничена, незасегната, просто несъществуваща.
Тогава французите заявяват „Тази конституция е социално фригидна“ и я отхвърлят. Холандците също я отхвърлят. Има европейско правило, според което, за да се наложи Конституция, трябва да се приеме единодушно от всички държави. При това положение конституцията умира, свършено е с нея.
Бюрократи и големите политици не се предават. Разбират каква грешка са направили, постъпвайки демократично. Следващия път няма да действат така. И наистина, това, което е изритано през главния вход, ще влезе през прозореца само няколко години по-късно. Ще се съберат отново и ще пренапишат друг документ, който няма да бъде „конституция“, а просто „договор”. На 13 декември 2007 г. се срещат в Лисабон, за да подпишат този нов договор 27-те държавни глави на европейските страни. Така не трябва да бъде одобряван чрез референдум, но има силата на конституция.
Става дума за промени в съществуващи вече договори, основни договори като Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, към които се прибавя и договорът от Ница. Тези основни договори са събрани в едно и към тях са добавени 329 страници с промени. Така общо се стига до 2800 страници с правила, които не са свързани помежду си и затова е невъзможно да се прочетат. Нито един европейски политик не е могъл да ги прочете. Това нещо, което е наречено Лисабонски договор, ще добие наднационална власт. Ще рече, че властта му е по-голяма от властта на която и да е държава, по-силен е от всеки един национален закон, по-силен е от всяка една национална конституция, по-силен е от всеки един национален парламент, от държавните глави на която и да е нация.
Ще ви цитирам една фраза на големия архитект на цялата тази история от последните години – Валери Жискар д’Естен, който в едно изявление от 27 октомври 2007 г. казва: „Договорът е същият като Конституцията, (Конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите“. Държавните глави са се разбрали, че мнението на гласоподавателите не бива по никакъв начин да се иска. Само Ирландия не го подписва, защото благодарение на своята конституция, е задължена да направи референдум. Референдумът се проведе и Лисабонският договор бе отхвърлен. Организираха втори референдум, и след огромен натиск, изнудвания, както и рушвети, платени на ирландската държава и ирландските банки, ирландците в крайна сметка бяха принудени да кажат „Да“ и така Договорът най-накрая мина.
Тъй че става дума за истинска измама. Нека обърна внимание, че думата „измама“ не е достатъчна, започнах това представяне, наричайки го „държавен преврат“. Значението на промените, наложени от Лисабонския договор в нашия живот, и фактът, че никой не ни запита дали сме съгласни, отнемайки ни така гражданския суверенитет, е доказателство, че това е държавен преврат.
Нека видим накратко как се променя властта. Както вече казах, става дума за множество европейски правила, които имат наднационална власт, тоест са по-силни от държавните закони. И се отнасят за всичко. Нито един държавен орган на никоя европейска страна, не може да бъде по-силен от тези правила, които вече управляват Европа. Европейските държави изгубват възможност да налагат вето в 68 области, които до днес имаха относно обществения живот. Националните парламенти са задължени да работят за интересите на Европейския съюз, а не обратното. Тоест националните закони трябва да бъдат писани от един италиански депутат или от един италиански интелектуалец, мислейки за интересите на Европа, а не за интересите на италианския народ. И това важи за всички други държави. Конституциите трябва да се подчиняват, съдилищата трябва да се подчиняват.
Първата скандална част от този държавен преврат е законодателната власт, тоест как се правят законите, тези много силни закони, които подчиняват всички в Европа. Кой притежава тази законодателна власт? До днес тези 250 години (в Италия б.р.) на борби в името на демокрацията, ни научиха, че властта принадлежи на суверенния народ, който избира своите представители и те създават законите. И това досега е било така за всички демокрации в света, от Просвещението до днес беше основното правило.
Следете внимателно, само това стига, за да се убедите, че говорим за преврат. В тази нова супердържава Европа, чиито граждани сме всички ние, тези, които правят законите, НЕ СЕ ИЗБИРАТ. Избраните представители НЕ МОГАТ ДА ПРАВЯТ ЗАКОНИТЕ. Както ви казах преди малко, още в началната фаза на създаването на този Европейски съюз бяха създадени европейски институции, към които се отнасяхме обаче с някакво безразличие и невежество. Какво е Европейската комисия? „Ами… не знаем… “ „Някакви хора там, в Брюксел“.
Тези институции, създадени тогава, днес се сдобиват с невероятна власт. Европейската комисия става изпълнителната власт, правителството на Европейската супердържава, и придобива невероятна власт, неописуема власт. Това е власт да взима решения и да СЪЗДАВА ЗАКОНИТЕ. После има Съвет на европейския съюз, който също е част от правителството. Този съвет на европейския съюз има законодателни функции, но силата му е само да ГЛАСУВА законите, написани от Европейската комисия.
Ето как супер правителството – Европейската комисия, пише законите и ги предлага. Съветът на европейския съюз ги гласува, но той не е нищо повече от един печат, защото в последните години е обсъдил по-малко от 15% от приетите закони. Принципно ги гласува направо, без обсъждане. Европейската комисия ги предлага и Съветът на европейския съюз счита, че всичко е наред и ги гласува направо.
Сега стигаме и до европейския парламент. Точно тук е болната тема. Всички вестници, писаха, че в тази нова Европа европейският парламент получава допълнителна власт.
Това е чиста лъжа. Това е наистина безсрамно прикриване на истината. Европейският парламент в тази нова Европа губи власт. Всъщност парламентът никога не е имал власт, но сега вече е написано, че няма никаква власт да създава закони. Помислете малко, говорим за парламент, който не може да прави закони. Все едно един хирург да не може да хваща скалпел. Абсолютно същото е, ужасяващо е. Европейският парламент не може да предлага закони и дори не може да ги гласува. Европейският парламент няма възможност да се изказва за 21 ключови сектора в европейската политика.
И в крайна сметката държавите винаги остават безгласни. За да приключим с темата кой прави законите: Европейската комисия излиза от новата ситуация в тази европейска супердържава, като орган с невероятна власт. Тя е Босът, Шефът и притежава абсолютната власт.
Да не забравяме: НИКОЙ не избира Европейската комисия. Европейската комисия е съставена от бюрократи, които са назначени от министър-председателите на държавите. Тя включва множество подкомисии, знаете ли колко са? Три хиляди. Три хиляди комисии от бюрократи, които работят за Европейската комисия и които пишат всички тези правила и закони.

„Свободната конкуренция без намеса“ узаконява една от най-големите лъжи в модерната икономическа история. Тя обикновено се описва като „капитализъм за бедните и социализъм за богатите“.
Това е тази система, според която ние, обикновените хора, трябва да прилагаме всички правила на капитализма, тоест да позволим приватизациите, да приемем несигурни работни места, да загубим здравеопазването и всичко останало.
А когато после големите владетели на системата имат проблеми, например банките, бизнесът, тогава държавата трябва да се намеси с милиарди и милиарди евро, за да спаси задниците на големите фирми и мениджъри. Ето това е значението на „малката“ и уж незначителна фраза „свободна конкуренция без намеса“. Това чудовище е вкарано в Лисабонския договор, който е всесилен.
Още нещо от социалната глава: В Лисабонския договор се говори за разширяването на европейското селско стопанство, което и сега е финансирано с един милиард евро на ден, наши пари, без които не може да се самоиздържа. Това е споменато, но не се казва дори и дума в договора, нито за защитата на работниците в селското стопанство, нито за защитата на екологията. Няма и думичка по тези въпроси.
Правото на стачкуване: Лисабонският договор забранява стачките, ако те пречат на свободното движение на услугите. Внимавайте, защото тези членове от договора се взимат и се представят пред съда от големите корпорации и съдиите решават на базата на тези закони. Значи е забранено да се стачкува, ако това пречи на свободното движение на услугите. Забранено е да се стачкува и ако в новите европейски съединени щати една фирма отиде на друго място. Например полска фирма идва в Италия и плаща на работниците, които работят за нея същата мизерна заплата, която взимат поляците. Италианските работници нямат право да стачкуват в такъв случай.
В здравеопазването: правата на пациентите са описани не в главата за здравеопазването, която също трябва да погледнете, много е интересна, а в главата за вътрешния пазар. Тук трябва да се внимава: когато говорим за правата на пациента, говорим за правото на животоспасяващо лечение, основно право в защита на здравето.
Ако тези права се вземат и се изнесат извън една гражданска конституция, и се сложат сред правилата за вътрешен пазар, означава, че тези права ще се подчиняват на правилата на пазара. Това само по себе си е още един ужас в Лисабонския договор.
Ако една държава от тези нови европейски съединени щати реши да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, тоест да направи това, което направи Рузвелт в САЩ с „Новия курс“ (през 30-те години), казвайки:“ОК, нека да харчим държавни пари, но да спасим сриналата се икономика, да спасим семействата, да спасим заплатите, да спасим хората от глад, да създадем държавни работни места, за да си върнем икономиката, правейки я динамична“, ако това един ден го реши която и да е европейска държава, няма да може да го направи, защото е забранено.
Ако една европейска държава иска да приложи каквато и да е друга система в помощ на своите граждани, не може вече да го направи. Защо? Защото отново икономическите сили, които, естествено, стоят зад всички тези договори, правила и държавни преврати, заявяват, че подобни политики пречат на „свободната конкуренция без намеса“.
Ти не можеш да направиш каквото и да е, за да помогнеш на гражданите си, защото това пречи на свободната конкуренция.
Европейската централна банка, голямата банка за всички граждани на Европа, ще има правото да наложи, всъщност вече има това право, да налага стабилността на цените. Ниската инфлация е по-важна от борбата с безработицата.
В Лисабонския договор не съществуват механизми за преразпределение на богатството. Логично би било в европейските съединени щати, след като наистина е една-единствена държава, да може да се направи нещо подобно: След като имаме северозападна част, която е много богата, да прехвърлим малко капитал в югоизток, който е по-беден, за да можем по този начин да уравновесим „държавата“ и така тя да функционира по-добре, вместо да имаме все същите отвратителни икономики на две различни нива, като северните и южните Съединени американски щати, северна и южна Великобритания, северна и южна Италия. Изобщо не съществува такова нещо.
В завършек, да видим съдебната система. Това е още един основен елемент, който трябва да се разгледа. Нека да обобщим накратко: предначертава се една Европа, всъщност вече е предначертана, която има огромна наднационална власт, която налага тежка социална дискриминация, изключително тежка перспектива. Тя размахва наляво и надясно политици, депутати, парламент, който няма абсолютно никаква реална парламентарна власт, а е единственият европейски орган, избран от гласоподавателите.
А институциите и правителството й които не са избрани от никого, ще имат безгранична власт.
Съдът на ЕС е съставен от съдии, които се избират от бюрократите и политиците, и са зависими от тях, „независимостта“ им е смехотворна.
Същият този европейски съд има огромна власт. Помислете само, че ще е по-силен от всеки Касационен съд, по-силен от всяка конституция, конституционен съд, висш държавен съд, от всеки един върховен съд, съществуващ в която и да било европейска държава.
Ще се базира основно върху Хартата на основните права на ЕС и Договора от Ница.
В Италия може би това би било удачно, бихме спечелили повече от това, което бихме изгубили. Но например в страни като Дания, Швеция, Холандия, Англия, които са много по-напред от това, което е прието в Хартата на правата, Съдът на ЕС може да ги върне назад от прогреса, който са постигнали.
Цитирах в една моя статия историята на един германски журналист, който разкри скандала Евростат, европейски скандал от огромен мащаб. Този журналист бе арестуван, защото отказа да разкрие своите източници. Това например е позволено от шведския закон, където журналистът е защитен, дори и да не разкрие източниците си.
Европейският съд одобри ареста и по този начин свали автоматично шведския закон. Защото всяка сентенция на Съда на ЕС означава, че е задължителна за цяла Европа.
Ето как шведите, които имаха много напреднал закон спрямо средното ниво, се принудиха да премахнат техния закон. Същото нещо може да се случи с много други закони.
И внимание, ето още нещо за съдебната власт. Тези свръх властни съдии, които ще взимат решение след решение, могат даже да въведат отново смъртното наказание. В кой случай могат да го направят? Цитирам буквално от текста: „в случай на европейска криза.“ Тук внимавайте: Какво означава „в случай на европейска криза“? Какво е това? Кой ще реши кога сме в състояние на криза? И при какви условия може да се прилага смъртно наказание? Трябва ли да се осланяме на мнението на тези бюрократи и политици, които направиха всичко, което видяхме, тоест държавен преврат?
Трябва ли да вярваме на хората, които написаха тази конституция, която е цялата в интерес на бизнеса и на корпорациите? Трябва ли да вярваме на тези хора, за да разберем кога сме в „криза” и кой ще получи смъртна присъда при това положение?
И Съдът на ЕС ще издава тези присъди, които трябва да се следват от всички европейски страни и никой няма да може да ги оспорва. Дори и в главата за правосъдието, (от която може би Италия може да направи крачка напред) също важи принципът, че тези съдии с огромна власт, които не са избирани от гражданите, ще имат наднационална власт, но никой не ни е питал дали сме съгласни и не можахме по никакъв начин да дадем мнението си.
Така стигнахме до заключението.
Е, заключението е много просто. Трябва да призная, че нищо друго не може да се каже,
освен да се подчертае следното:
Можеше да бъдат нещо хубаво тези Европейски съединени щати, можеше да бъде чудесно да станем обща икономическа сила. Знаем, че подобно нещо би могло да подпомогне гражданите. Можеше да бъде нещо хубаво даже да имаме супер правителство, специално за нас италианците, не само заради Берлускони, но и заради цялата клика Проди, Берсани, Фасино и другите. Нас, италианците, това можеше да ни накара да направим крачка напред към едно по-цивилизовано общество.
Но фактът, че всичко това се случва зад гърба ни, и най-вече, следвайки принципи, които ние не сме избирали, е изключително опасен.
Ето така мина Лисабонският договор и се извърши държавен преврат.

Превод: Даниела Пенкова

Бел. "Хроники": видеозаписи на двете предавания по темата Лисабонският договор можете да намерите на сайта на журналиста Валентин Фъртунов.

 
ПентагонаПентагонът включи България в плановете си за възпиране на Русия. Това заяви зам.-военният министър на САЩ Кристин Уормът пред Конгреса, съобщи ТАСС.
Препечатваме новината от в. "Труд"

Уормът отбеляза някои положителни резултати от предишната политика на "рестартиране" в отношенията с Русия, но е поставила акцент върху това, че сега "за нас е много по-необходимо да препотвърдим голямото значение на възпирането и нашите задължения по член 5-ти" от Североатлантическия договор".

Става дума за колективната отбрана на страните-членки на НАТО.

Зам.-шефът на Пентагона обясни, че САЩ възнамеряват да "възпират по-нататъшната руска агресия" в Европа, застрашаваща стабилността на континента. По думите й САЩ вече са предприели редица мерки, включително "са осигурили същественото си военно присъствие в страните от Балтика, Полша, Румъния и България".

Уормът докладва, че през последната година САЩ "трикратно са увеличили участието на своите ВВС в патрулирането на въздушното пространство в района на Балтика", разширили са съвместните учения с полските военни летци и 14 пъти са изпращали свои военни кораби в Черно и Балтийско море.

Късно снощи американският държавен секретар Джон Кери и сенатор Кристофър Мърфи, очертаха "огнева линия" около България на Балканите.

Джон Кери очерта "огнева линия" около България

Джон Кери, държавен секретар на САЩАмериканският държавен секретар Джон Кери очерта "огнева линия" около България на Балканите.

Пред Комисията по външна политика на Сената Кери заяви, че редица европейски страни, сред които Македония, Косово, Сърбия и Черна гора се намират на "огневата линия", когато става въпрос за отношенията между Вашингтон и Москва, предаде БГНЕС.

По време не дебатите в Комисия сенаторът Кристофър Мърфи заяви, че Русия буквално марширува в Сърбия, както никога досега. "Когато става въпрос за Македония, Косово, Сърбия и Черна гора, както и за страни като Грузия, Молдова, Приднестровието - те се намират на огневата линия", каза Кери, отговаряйки на сенаторски въпрос за руското влияние в Европа. Той се съгласи с твърдението на Кристофър Мърфи, че "Русия води успешна пропагандна война в контекста на украинската криза".

Съществува загриженост, че евентуалното изпращане на оръжия за Украйна "хвърля сянка на далеч по-големия проект, който се реализира пред нас. А това е разширяването на руското влияние", каза Мърфи.

"Това, което се вижда в Украйна е само върхът на айсберга на руското влияние в този регион... Трябва да се потърсят правни инструменти за предотвратяване на това влияние, включително в Молдова, Грузия, Черна гора, Литва и балтийските републики", подчерта той.

Според американския сенатор става въпрос за асиметрична война. "Те купуват медии, плащат на държавни служители или заплашват тези, които не могат да подкупят", каза Мърфи. Според него това поведение на Русия не е намерило адекватен отговор от страна на Запада. "Необходими са ресурси за водене на подобна стратегия", заяви сенаторът и припомни, че миналата есен е бил на Балканите и е почувствал огромно руско влияние в Сърбия. "Руснаците си разиграват коня в Сърбия, както никога досега", добави той.

Джон Кери се опитва да убеди хората в САЩ, че Белият дом не иска да играе на победител и победен с Русия. "Вярвам, че Украйна може да се превърне във врата между Изтока и Запада. Тя може да има икономическо и митническо споразумение с ЕС. Всички трябва да помогнем икономически на Украйна да се развие", каза още държавният секретар.

Сенаторите на няколко пъти попитаха Кери за евентуална директна военна помощ за Киев, на което американският държавен секретар отговори: "Този въпрос активно се обсъжда". В този вид Джон Кери очерта огнева линия около България.

 
Андрей Фурсов, „Миру-мир“През 1991 г. Западът по ред причини не успя да реши „руския въпрос“. Най-вече заради това, че неговите господари не бяха убедени, че Русия някога ще се съвземе. Сирийската криза през 2013 г. показа, че това не е така. Отговорът бе американо-нацисткият преврат в Киев, директна агресия срещу руския свят.

Но този път на „заговорниците и подпалвачите“ не всичко им се получи: нашата „кримска виктория“ и съпротивата на Новорусия объркаха картите на „плановиците“. А глобалната криза по същото време се изостряше, както и борбата на световния елит. Русия и Китай създават на Запада все повече проблеми, а да ги противопоставят един на друг, както два пъти се случваше с Германия и Русия, едва ли ще се получи. Отчитайки ниското професионално ниво и така да се каже, повишената невротичност на формалните ръководители на западните държави (остра критика на поведението им, в която се споменават горните характеристики, отправи по повод украинската криза Х. Кисинджър), не бива да се изключва, че те за пореден път ще се опитат да тласнат света в голяма война, избирайки за главна мишена Русия. За това свидетелства разюзданата антируска и антипутинска пропаганда, която се разгърна на Запад по време на сирийската криза и достигна апогея си в хода на украинската криза.

За тези 70 години от май 1945 г. досега светът кардинално се промени. Изчезна Съветският съюз, разруши се „Ялтенско-Потсдамската система“, на нашата граница се създаде натовски плацдарм за бъдещи действия срещу Русия.

Украинската криза ясно демонстрира целите на определени крила на северноатлантическата върхушка – подготовка за това, което не успяха да направят в Мюнхен през септември 1938 г., когато бе отключена бездънна пропаст и всъщност започна световната война.

В тази война различни групировки на Запад преследвали различни цели. Имперският сегмент на британския връх се стремял чрез силата на Третия райх да унищожи и разчлени СССР, а след това да разгроми отслабената от войната Германия и да поставит под свой контрол цяла Европа. За доминиращия политико-икономически сегмент на САЩ важен бил демонтажът на британската и френската колониална империя – това било нужно за стратегическите цели на крупния финансово-промишлен капитал на САЩ – и заради фактическия провал на широко рекламирания „нов курс“, и конкурентните действия на британците (през 1929–1931 г.), директорът на Централната банка на Англия М. Норман „затворил“ Британската империя – 25% от световния пазар – за „външния свят“, тоест за САЩ.

Отговорът на подобно нещо можел да бъде само един – унищожаване на британския колониален „райх“, за което откровено са говорили представители на американските делови и политически кръгове, в частност, Алън Дълес. На американските глобалисти пречела последната световна империя – Британската, и именно Третият райх като германската квазиимперия се разглеждала от американската върхушка като бъдещ терминатор на Мъгливия Албион.

Някои смятат, че планът бил тази работа да се свърши от Райха заедно с СССР. Мисля обаче (и в това съм съгласен с А. В. Багаев), че на СССР е била отредена различна роля: той е трябвало да стане терминаторът на Третия райх след разгрома на последната Британска империя. Друг е въпросът, че Сталин едва ли би позволил да бъде въвлечен в такава игра – той би се постарал да играе на противоречията между другите играчи. Което всъщност и се случило.

Не бива да се смята, че цялата британска върхушка е действала от имперски позиции. В нейния състав е имало и две други фракции: едната не смятала да жертва Великобритания заради империята, а другата се съюзила с американските глобалисти, образувайки англо-американски глобалистки блок. САЩ не били заинтересувани от германо-съветски конфликт, докато британските имперски хора правели всичко, за да го провокират.

И трябва да се каже, че със своите действия от май-юни (полетът на Хес и последвалите преговори) те успели да го постигнат, надигравайки и САЩ, и СССР. На 22 юни 1941 г. Хитлер, получавайки определени гаранции от Албиона (в противен случай той никога не би оттеглил дивизиите си от Западния фронт), адмирал Канарис* нападнал СССР. В резултат се създава англо-американско-съветска антихитлеристка коалиция, но едва след като СССР показал, че независимо от тежките поражения може да разгромява врага и да го победи.

Затова през август 1941 г., когато става ясно, че СССР не е паднал и още повече - няма да падне, англо-американците започнали да разработват свои планове за следвоенното световно устройство (Атлантическата харта), а СССР през януари 1942 г. в разгара на битката под Москва разработвал свои планове (Комисия по следвоенния проект за държавно устройство на страните от Европа, Азия и други части на света, начело с Молотов и автора на Устава на Коминтерна, „сивия кардинал“ на съветската криптополитика Ото Куусинен).

Нападението на Германия над СССР, мощната съпротива на Червената армия през лятото на 1941 г. и формирането на антихитлеристката коалиция спасили Великобритания от поражение, но всички тези фактори станали основа за нейната ликвидация: както казват англосаксонците - „Every acquisition is a loss, and every loss is an acquisition“ („Всяка придобивка е загуба и всяка загуба е придобивка“). В резултат на военните действия на СССР и САЩ Британската империя била подкопана, а скоро след войната прекратила и своето съществуване – англо-американските глобалисти получили своето, но веднага след победата над Британската империя (и Третия райх) се изправили пред СССР в качеството му на нов, много по-мощен, отколкото били немците и британците, взети заедно, глобален противник – победоносния СССР.

След горбачовската капитулация и елцинските „бандитски 90-те години“ изглеждаше, че плановете на глобалистите по отношение на Русия са се осъществили напълно на „принципа на Клинтън“: „Ние ще позволим на Русия да бъде, но няма да й позволим да бъде велика държава“. Обаче в хода на сирийската и особено на украинската криза Русия със своите принудителни отбранителни действия направи заявка за връщане на великодържавния си статут, смачкан от Горбачов и Елцин. И ако това са първите и неголеми крачки, именно от първата крачка, както казват мъдрите китайци, започва „път, дълъг хиляди мили“, на което колективният Запад реагира веднага.

Какъв е сегашният баланс на голямата политика – след 70 години от нашата победа и 77 години от мюнхенската антисъветска (антируска) конспирация?

Ако през 1938 г. на нашата граница са довели държава, на която протонатовците възложили ролята да извърши агресия против СССР, то сега на границата на РФ вече са самите натовци (без никакво „прото“), които се опитват да създадат потенциална агресивна държава начело с русофобска хунта, чиято политика трябва да провокира Русия към такива действия, които „световното съобщество“ (разбирай: северноатлантическата върхушка и контролираните от нея СМИ – средства за масова информация, а по-точно СМРАД – средства за масова реклама, агитация и дезинформация) ще поднесе като „агресия против миролюбивия Запад“ с всички произтичащи последствия.

Сега е ясно – за който не е сляп в крайна сметка – как се припокриват епохите. През 1930 г. колективният Запад (наистина, без активното участие на САЩ, които тогава искали да подчинят британоцентричния Запад) насърчавал немските нацисти, насъсквайки ги против СССР. Днес същият Запад, но вече начело със САЩ (по-точно онази част от англо-американския истаблишмънт, която опъва жили, свои и чужди, за спасяване на долара) също подтиква против Русия нацистите, само че този път украински. Нещо повече, Западът и така наречените „съюзници по антихитлеристка коалиция“, отначало проточили откриването на „втори фронт“ до 1944 г., а от 1944 г. започнали да точат ножа срещу СССР, сега отказват да гласуват за осъждане на нацизма, за резолюция за осъждане на нацизма – тук коментарите са просто излишни.

От една страна, днешната ситуация в света се отличава от края на 30-те и началото на 40-те години не в наша полза: първо, днешна Русия е значително по-слаба от СССР, при това не само и дори не толкова във военен план (благодарение на ядреното оръжие ние до днес можем да нанесем неприемлива вреда на главния агресор на нашата епоха - САЩ), колкото в икономически и което е по-важно, в социално-политически и идейно-духовен.

В края на 30-те, след като през 1936 г. за пръв път бе употребен терминът „съветски патриотизъм“, а 7 ноември за пръв път престана да бъде празнуван като първия ден на световната революция, започна процес на акцентиране на руските традиции, на националната култура, на руската воинска слава. Това обаче едва ли може да се сравни с днешната мода МФБ (монархизъм, феврализъм, белогвардейщина), комплекс, при който във вид на национална традиция се насаждат постсамодържавие и белогвардейска реалност, тясно свързани със северноатлантическия Запад, икономически и ценностно ориентирани към него. Възможно е определени сегменти в управляващата класа в РФ да чувстват класова близост именно с тази реалност.

За разлика от края на 30-те и началото на 40-те години Западът на държавно (блоково-държавно) ниво излиза като единно цяло начело с главния лидер – САЩ. ФРГ и Япония всъщност се явяват американски протекторати, Великобритания действа в симбиоза със САЩ, а Франция със сегашното й ръководство може да не я слагаме в сметката.

В същото време има три фактора, способни не само да неутрализират горните два, но и да ги прекратят:

Фактор „А“ – променящата се в държавно-патриотичен план ситуация вътре в Русия, тъй като на върха (изострящата се сирийска и особено украинска криза противопоставят „търговците“, готови да продадат страната на транснационални корпорации, и диспечерите, чиито политико-икономически интереси изискват бетониране на суверенитета и създаване на международни антиглобалистки териториални и политически обединения/блокове), но и в низините – ръстът на съзнанието какво представлява наистина Западът, какви са неговите цели въобще и по отношение на Русия, преосмисляне в позитивен план отношението към съветското минало и в негативен – към капитализма. Всичко това създава друг морално-политически климат в сравнение с 90-те години.

Фактор „Б“: на световната арена се появи нов мощен играч – Китай. И ако неговата икономическа мощ и степен на противопоставяне на САЩ няма смисъл да се оценяват, наличието на толкова тежки „фигури“ на нашата половина на глобалната шахматната дъска сериозно променя ситуацията. Военният потенциал на РФ заедно с демографско-икономическия потенциал на КНР превръщат тези две регионални държави в супер-Евразия, особено в сравнение със западната „евросъюзна“ част с нейните икономически кризи, социален упадък и морално-духовна деградация.

И накрая, фактор „В“: работата не е само във възхода на Китай сам по себе си – „червеният дракон“стана заплаха за обединените компании на световната върхушка, чиито мениджъри са исторически – от XIX век на сцената – един Рединг, Самюъл и други, не по-малко влиятелни от Ротшилд, но не толкова известни кланове. Този клъстър разглежда Китай като средство за разрушение на доларовата система и създаване на нов световен ред, посткапиталистически.

По тактическа перспектива Русия се вписва заедно с Китай в този проект. А това означава, че резултатът е „един на един“ със Запада на ниво междудържавни игри, на ниво наддържавни игри, игрите на невидимите наднационални структури на световните обединения и управления и стоящите зад тях структури (клубове, ложи, комисии и др.), също на руски кланове – в крайна сметка определени сегменти от нейния елит сигурно може да имат и сигурно имат съюзници в борбата за посткапиталистическо бъдеще – може би не светло, но по-хубаво от намръщеното утро на тъмната безпросветна нощ.

В такъв смисъл, ако в края на 30-те години СССР играе на междудържавни, междуимпериалистически противоречия, то сега става дума за наддържавни, глобално-клъстерни противоречия на световната върхушка, която може и трябва да бъде използвана.

И ако в края на 30-те и началото на 40-те години е върхът на поредната структурна криза на капиталистическата система, то сега имаме системна криза на капитализма, последният вече е изчерпал своята социогенетическа програма и трябва да бъде заменен с друга система.

Пред очите ни в средата на 70-те години се разгоря грандиозна социално-икономическа и психо-историческа битка за това кой кого да изхвърли в борбата не просто за място в посткапиталистическата система, а за съхранение и увеличение на властта и привилегиите на намаляващи – особено ако се зададе геоклиматична катастрофа – ресурси.

Запазване или срив на долара е само една от лотариите, макар и много важна. Доларът, дори в сегашното си състояние – е тухлата, която ако се махне от стената, може да я срути. А защо сражението за долара между двама световни клъстъри е възможно да се обърне в Голяма война, която може да прерасне в евразийско-североатлантическа (или дори руско-американска), зад която ще стоят далеч не само руски или американски интереси.

Да не дава Бог нова война, но ако тя не може да се избегне, то ние, както СССР през 1941–1945 г., трябва да направим всичко, за да погребем това, което за нас е най-голяма заплаха, а след това да не проиграем нашите съюзници, да неутрализираме тази сила, която ще определят за терминатор на непосредствените победители. А за това трябва да се изучава опитът на Великата отечествена, тоест на Втората световна война, както и другите войни на ХХ век: от Първата световна до студената, тоест първата глобална. Разбира се, теоретическото осмисляне трябва да е от гледната точка на нашите интереси днес и в бъдеще.

Днес можем да кажем, че научихме далеч не всички уроци на Втората световна война, която плавно премина в студена война. По-бързото изучаване на тези уроци е необходимо условие, че ако се наложи, да можем да се подпишем на руините на крепостта на победения враг. Ние, разбира се, сме мирни хора, но нашият брониран влак, тоест ядрена и друга мощ, умножена по силата на психоисторическото оръжие и мирните и военни национални/имперски традиции, винаги трябва да са ни на въоръжение. В това е един от главните уроци на нашата победа от 9 май 1945 г.

Когато през 1941 г. врагът нападна нашата страна, нашите бащи и деди го свалиха от върха на военната машина и се разписаха на Райхстага. Въпросът е – ако врагът още веднъж посмее да посегне на нашето право да бъдем в историята, къде и на какво ще се разпишем?

*Адмирал Вилхелм Канарис е шеф на Абвера – военното разузнаване и контраразузнаване при Хитлер. В началото на 1941 г. провежда успешна операция по дезинформация на съветското командване. Той успява да убеди съветското разузнаване, че Германия възнамерява да нападне Великобритания и по този начин да осигури внезапност на нападението над СССР.

Превод: Рени Нешкова

 

Най-опасните лидери на „Ислямска държава” са скандинавци

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии наричат „гражданска война“.

Представяме ви резюме на интервюто, публикувано във в. Атака.

Сирийският президент Башар Асад по време на интервюто

По отношение на опасността от тероризма в лицето на организацията „Ислямска държава” и „Фронта ан-Нусра” Президентът Башар ал-Асад заяви, че тероризмът винаги представлява опасност – във всяко време, на всяко място и във всяка ситуация. Той е дълъг процес, започнал преди години, още преди началото на кризата в Сирия. Тероризмът представлява заплаха, защото той не знае граници и ограничения и може да удари на всяко място. Тероризмът не е нито местен, нито регионален, а световен проблем. Поради тази причина казваме, че тероризмът винаги е опасен. В случая със Сирия заплахата от тероризма идва от това, че той се ползва с политически чадър, осигуряван от много държави, лидери и отговорни лица най-вече от Запада. Голям брой от тези отговорни лица не видяха реалната действителност в началото. А сега нещата са още по-опасни заради отсъствието на международното право и липсата на ефективна международна организация, която да осигури защита на една държава от друга държава, използваща терористите като агенти с цел да унищожи чрез тях държавата-мишена. Именно това се случва в Сирия. „Да, тероризмът е опасен, но той е и обратим. Значи не е късно да се справим с него. Той ще става все по-опасен, защото с времето терористите ще индоктринират сърцата и умовете на хората“, казва сирийският президент.

На въпроса дали Турция, Катар и Саудитска Арабия са променили своята политика по отношение на Сирия четири години след началото на войната, президентът Ал-Асад отговори, че тези държави не са независими, поради това нямат своя собствена политика. Понякога тяхното поведение е тесногръдо, отмъстително или основаващо се на омразата, както се държат и други, например САЩ. Поради това не може да се каже, че трите мюсюлмански държави имат своя собствена политика. Те продължават да подкрепят терористите. Това поведение не е свързано с кризата в Сирия, тъй като те подкрепяха терористите и в Афганистан, като поддържаха уахабитската идеология и екстремизма, който напоследък доведе тероризма и в Европа. Те осигуряват тази подкрепа от десетилетия, а сега поддържат същата идеология и същите групировки в Сирия, но под различни наименования.

Запитан защо САЩ подкрепят Саудитска Арабия, макар да знаят, че уахабизмът стои зад събитията от 11 септември, президентът Ал-Асад посочи, че през 80-те години на миналия век САЩ са описвали Ал-Каида и талибаните в Афганистан като „муждахидини“. Така ги описваше и президентът Буш. Но след събитията от 11 септември 2001 г. започнаха да ги наричат терористи. Проблемът със САЩ и някои отговорни лица от Запада се състои в това, че те се опитват да използват тероризма като политически инструмент. В действителност тероризмът е като скорпион – ако му се удаде възможност, ще ухапе.

Що се отнася до опасността от джихадистите от европейски произход и по-специално от шведски произход, които вече се връщат в своите европейски държави президентът Ал-Асад посочи, че на тероризма не може да се гледа като на местен или регионален, а като световен проблем. И допълни, че когато говорим за Швеция като част от Европа или Скандинавия, трябва да се вземе предвид, че най-опасните лидери на „Ислямска държава” са скандинавци. Така че докато тероризмът се развива в различни европейски страни, Швеция не може да е сигурна държава. И докато Средиземноморието и Северна Африка са в състояние на хаос и тероризъм, не може да има сигурност в Европа.

По отношение на най-ефективните начини за справяне с терористите сирийският президент посочи, че

тероризмът не е война, той е преди всичко умствено състояние, култура.

Заради това с тази култура трябва да се справим с идеологически средства, което включва образование и култура. Второ, терористите се възползват от бедните. Трябва да се обърне внимание на бедността, тъй като икономическият ръст и развитието са две много важни неща. Трето, трябва да се справим с политическите проблеми, използвани от терористите за промиване на мозъците на младежите и децата. Трябва да се обърне внимание на отчаянието на младежите, които поискаха да загинат, за да „отидат в рая” и там да живеят по-добър живот.

И накрая, необходимо е да се обменя информация между службите за сигурност.

Войната е последно средство, с което можеш да се защитиш от тероризма. Не можеш да нападнеш тероризма, като му обявиш война. Можеш само да се отбраняваш, ако тероризмът употреби военни средства.

На въпроса относно бъдещето на „Ислямска държава” президентът Асад заяви, че тази терористична организация не намира подкрепа сред сирийското общество, поради което тя няма бъдеще в краткосрочен план. Но в средносрочен план и по-специално когато те успеят да индоктринират умовете и сърцата на младежите и децата, този регион може да има само едно бъдеще, а именно бъдещето на Ал-Каида, „Ислямска държава”, „Ан-Нусра” и Мюсюлмански братя. Така ще изглежда задният двор на Европа. Това е опасно, защото едно правителство може да вземе мерки срещу редица неща, но не можеш да контролираш идеологията, когато е посята в съзнанието. Трудно е да я изкорениш.

 

Според  мнозина експерти, трагичните събития в Париж в началото на януари 2015, както и осъществените преди това ислямистки нападения в Австралия и Канада са свидетелство за намеренията на мрежите на радикалния ислям (чието лице днес вече не е толкова Ал Кайда, колкото нейният филиал Ислямска държава) да пренасочат активността си към територията на държавите от т.нар. "антитерористична коалиция", надявайки се да внесат разцепление в нейните редици и да отвлекат вниманието от борбата с джихадистите в Сирия и Ирак.

Стройните редици на бойците от Ислямска държава

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1709-obrechena-li-e-voynata-s-terora-v-golemiya-blizak-iztok

От друга страна, Франция, както и редица други западни държави, се оказаха жертва на собствената си хазартна политика в т.нар. Голям Близък Изток и в момента плащат за допуснатите от тях стратегически грешки. Достатъчно е да напомня, че именно Париж беше инициатор на военната операция срещу режима на Кадафи в Либия, или, че френското правителство дълго време гледаше през пръсти на участието на хиляди свои граждани, които наред с други европейски "доброволци" се сражаваха на страната на джихадистите в Афганистан, Ирак, Йемен, Мали и Сирия. Според директора на Европол Робърт Уейнрайт, в момента броят на "муджахидините" от Европа варира между три и пет хиляди души (други обаче смятат, че те са много повече). Към това следва да добавим и официално декларираната френска подкрепа за антиправителствените бунтовници в Сирия (чиито гръбнак са именно радикалните ислямисти) и доставките на оръжие за тях.

Показателно е, че никое европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувет и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища. Също както и САЩ, Франция има пряка вина за възникването на Ислямска държава. Което означава, че сегашното напрежение и нарасналата терористична опасност в страната са пряка последица от сбърканата външна и вътрешна политика на Париж. Също както в средите на въоръжаваните и подкрепяни от САЩ афганистански "муджахидини" през 90-те години на миналия век се формира транснационалната ислямистка терористична мрежа Ал Кайда, така и в недрата на подкрепената от Запада либийска, иракска и сирийска опозиция възникна Ислямска държава. В резултат от тази погрешна стратегия, днес са застрашени не само Великобритания и Франция, които бяха пряко ангажирани с осъществяването и, но и Италия, Португалия, Испания и редица други държави от ЕС, включително България, чиито граждани могат да станат мишени на ислямистките терористи.

В същото време, немалко анализатори посочват, че терористичните нападения на ислямистите във френската столица на практика обслужват геополитическите интереси на Съединените щати и донякъде на Израел. И двете държави отдавна се стремят да превърнат Франция в свой надежден съюзник във войната им срещу ислямския свят, затова бяха крайно разочаровани, че френският представител в Съвета за сигурност на ООН гласува на 31 декември 2014 в подкрепа на проекторезолюцията, призоваваща Израел да се изтегли от палестинските територии до 2017 (както е известно, тя не беше прието поради наложеното на Вашингтон вето). Показателно е, че веднага след трагедията в Париж, израелският премиер Нетаняху обвини за нея палестинската администрация, Иран и всички "ислямски врагове на Израел". Той очевидно разчита, че евентуалното задълбочаване на  вътрешния конфликт във Франция между коренното население и имигрантите-мюсюлмани, може, освен всичко друго, да стимулира еврейската емиграция към Израел. Ето защо в момента САЩ, Великобритания и Израел упражняват натиск върху Париж да се включи по-активно, съвместно с Вашингтон и Лондон, в борбата с ислямистите. Според редица експерти обаче, тази борба нерядко се използва от САЩ като предлог за свалянето на поредния нелоялен към тях близкоизточен режим. В тази връзка, в интервюто си за Die Welt от декември 2014, известният германски специалист по радикалния ислям Юрген Тоденхофер посочва, че САЩ и Европа отдавна би трябвало да са осъзнали, че политиката на въоръжени намеси в региона на Големия Близък Изток е претърпяла провал. След като такива намеси бяха осъществени в Афганистан, Ирак и Либия те само стимулираха възхода на тероризма.

В същото време, осъществяваните в момента от новата антитерористична коалиция начело със САЩ въздушни удари срещу позициите на Ислямска държава в Ирак и Сирия очевидно не са ефективни, още повече, че паралелно с тях продължават доставките на оръжия за редица лоялни на Ислямска държава групировки. Така, по данни на Комисията за сигурност и отбрана в иракския парламент, в освободените от ислямистите територии, иракската армия е открила оръжие и боеприпаси, чиято маркировка говори, че са били доставени от Саудитска Арабия. Впрочем, съществуват подозрения, че в подобни доставки са забъркани и американски граждани.

Очевидно е, че успешната борба срещу Ислямска държава изисква поне координиране действията на водената от САЩ коалиция с правителствата на Сирия, Ирак, Иран и Ливан. Ислямистите могат да бъдат победени само, ако въздушните удари на съюзниците бъдат съпроводени от настъпление по суша на сирийската и иракската армии, които да бъдат максимално подпомогнати с оръжие и военна техника. В тази връзка обаче императивно се налага да бъдат прекратени усилията за свалянето на сегашния сирийски режим. Впрочем, в Белият дом също признават, че дълго време САЩ са инвестирали в "погрешните хора" в средите на сирийската опозиция. Все повече американски експерти твърдят, че "умерена опозиция" в Сирия просто не съществува, а става дума за сблъсък между авторитарния режим на Асад и радикалните ислямисти. В този смисъл, Европа би следвало да концентрира усилията си за постигането на помирение между Дамаск и светските противници на режима. Защото, ако правителството на Асад не съумее да спре натиска на Ислямска държава, не може да се говори за никакви реформи и политическо разрешаване на кризата в страната.

Ето защо все повече американски експерти посочват, че изправен през опасността, генерирана от Ислямска държава, Вашингтон на практика се оказва съюзник с Дамаск. В сегашната ситуация не е в интерес на САЩ да предприемат действия, които могат да влошат военните позиции на сирийското правителство, тъй като това ще отслаби сухопътния фронт на борбата срещу ислямистите и ще задълбочи разногласията с Иран. Последното би било крайно неприятно за Белия дом не само заради продължаващите преговори за ядрената програма на Техеран, но и заради силното иранско влияние в Ирак, където в момента има значително количество американски военни инструктори.

Освен това, за да не допуснат борбата срещу Ислямска държава да бъде представяна от ислямистите като поредния "кръстоносен поход" на Запада срещу мюсюлманския свят, европейските държави би трябвало да водят тази борба само със санкциите и под егидата на ООН и в никакъв случай да не се намесват във военните действия на сирийска територия. Ясно е също, че ако наистина искат да се справят с ислямистите, САЩ и ЕС следва да координират усилията си с Русия и Китай, както разбира се и с Иран и Сирия, които пряко се противопоставят на джихадистите.

Както вече споменах по-горе, европейската дипломация би могла да допринесе за разрешаването на сирийската криза, ако работи активно за постигането на помирение между Дамаск и светската сирийска опозиция и обединяването на техните усилия срещу ислямистката заплаха.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун също смята, че без разрешаването на сирийския конфликт, няма как да бъдат премахнати заплахите, свързани с Ислямска държава. Според него: "Феноменът Ислямаска държава в Сирия е последица, а не причина. ИД ще продължи да заплашва Сирия, докато не бъде постигнато политическо, а не военно урегулиране на конфликта". Впрочем, директорът на Националния център за борба с тероризма на САЩ Матю Олсън също акцентира върху факта, че "терористите се възползват от провала на държавността в Сирия и Ирак". Ще напомня, че и в двете страни това се случи до голяма степен заради недалновидността на самите Съединени щати, които, от една страна, финансираха и въоръжаваха сирийската ислямистка опозиция, а от друга - след като ислямистите обявиха създаването на "халифат" на територията на Ирак и Сирия, замразиха доставките на вече заплатената военна техника за Багдад. Негативните последиците от това поведение вече са очевидни.

От началото на американските въздушни удари по позициите на Ислямска държава броят на доброволците в редовете на тази организация рязко нарасна. Конфликтът в Сирия привлича ислямистите повече, отколкото която и да било друга "свещена война", включително тази в Афганистан или последвалата иракската кампания от 2003. Както посочва в тази връзка френският вестник Ouest-France, коментирайки ръста на броя на чуждестранните "муджахидини", присъединяващи се към терористите-ислямисти в Ирак и Сирия: "през последните месеци операциите на международната антитерористична коалиция доведоха до своеобразен бумерангов ефект".

Впрочем, борбата с Ислямска държава предполага и осъществяването на мерки за ограничаване финансирането на терористите. Затова се налага Вашингтон да ангажира в борбата с тероризма и Департамента по финансите на САЩ, който да съдейства за разкриването на посредниците и крайните купувачи на контрабандния иракски петрол, да изолира Ислямска държава от международната финансова система и да постигне международен консенсус за отказ от плащането на откуп на терористите за отвлечените от тях заложници.

Засега обаче, това не се случва, а междувременно, по данни на ООН, броят на чуждестранните "муджахидини", участващи във военните действия нараства безпрецедентно бързо и вече надхвърля 15 хиляди души. Това се потвърждава и от американските разузнавателни служби. Поне една трета от тези чужденци са граждани на различни европейски държави. Американците сред тях са много по-малко, освен това за премахналия вътрешните си граници Европейски съюз потокът от завръщащи се от Сирия европейски джихадисти може да доведе до тежка криза, а трагичните събития в Париж да се окажат само пролог към нея.

За съжаление уязвимостта на Европа към "ефекта на бумеранга" от погрешната политика на Запада в Големия Близък Изток изглежда не вълнува особено Вашингтон, да не говорим, че там очевидно не се интересуват от регионалната стабилност. Ако не беше така, в своята борба срещу Ислямска държава САЩ отдавна би трябвало да се откажат от конфронтацията си с режима на Башар Асад и да се ориентират към взаимодействие с него. Вместо това, регионалните съюзници на Вашингтон - Египет, Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт, продължават да обсъждат планове за формиране на военен алианс и създаване на обединени въоръжени сили, които да водят борбата срещу Ислямска държава, следвайки свой собствен сценарий, който очевидно ще бъде насочен и срещу Иран. Реализацията на тези планове ще означава нов опит за изтласкването на Техеран от Сирия и Ирак, което пък повишава риска от пълномащабна война в Близкия Изток.

----------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

Ще стане ли Европа мюсюлманска? Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1700-bitkata-mezhdu-radikalniya-i-qevropeyskiyaq-islyam

Терористите, излизат от автомобила срещу редакцията на Европейските държави се сблъскват със съвременния ислямски радикализъм още в годините на зараждането му, т.е. в разгара на съветско-американското идеологическо противопоставяне. Както отбелязва, експертът по проблемите на тероризма проф. Виктор Петришчев, тогава "ислямските екстремисти бяха разглеждани като мощно разрушителна сила, която трябваше да бъде използвана за ерозията на социалистическия блок и с чиято помощ можеха да бъдат решени много геополитически проблеми" [Петрищев, 2002: 88]. Ето защо по онова време Западна Европа, като основен съюзник на САЩ на глобалната сцена, също поощряваше и подкрепяше политическата активност на зараждащите се ислямски радикали срещу Съветския съюз (1).

Междувременно, в търсене на "по-добър живот", на европейският континент започнаха да пристигат все повече имигранти-мюсюлмани, формирайки там свои диаспори. При това, през 60-те и 70-те години, по-голямата част от държавите от Западна Европа, съобразявайки се със собствените си икономически потребности, съзнателно привличаха трудови мигранти от Третия свят. След пристигането си те получаваха работа, жилище, възможност за обучение, бяха включвани в различни програми за адаптация и т.н. Всичко това беше оформено на най-високо ниво с подписването на двустранни договори между държавите-реципиенти и генератори на мигранти. Подобни договори бяха подписани между редица страни.

Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Повечето европейски държави приеха промени в законодателството си и забрана да се ходи по улиците с покрити лицаОпирайки се на различни статистически данни, според които днес мюсюлманското население на Стария континент е около 24 млн. души, т.е. 4,8% от цялото население на Европейския съюз, някои анализатори прогнозират, че до 2025 числеността му ще се удвои заради високата раждаемост и непрекъснатата имиграция, а през 2050 ще достигне 20% (2). Впрочем, има и по-шокиращи прогнози, като например, че още през 2025 мюсюлмани ще бъдат 40% от жителите на Европа [Steyn, 2006].  На свой ред, руският експерт проф. Александър Игнатенко говори за 50 млн. европейски мюсюлмани, населяващи "екстериториалната ислямска държава", както определя тази общност в Европа един от британските мюсюлмански лидери Калим Сидики [Игнатенко, 2006]. За сравнение, през 1950, по различни оценки, на територията на европейските държави са живеели между 300 и 800 хиляди мюсюлмани. През 1970 броят им нараства до 2,7 млн. В момента най-много мюсюлмани живеят във Франция (5млн. от общо 62-милионното и население), следвана от Германия (3,5 от 82 млн.), Великобритания (2 от 62 млн.), Италия (1 от 60 млн.) и Испания (1 от 46 млн.) [Наумкин, 2006; Europe in figures..., 2010; Интеграционен портал на Германия…].

Внушителният имиграционен поток на мюсюлманско население се превърна в един от насъщните проблеми на европейските държави едва след като беше осъзнат феноменът на ислямския радикализъм, заявил с пълна сила за себе си на границата между ХХ и ХХІ век. Тогава западното общество започна да разбира, че в по-голямата си част имигрантите-мюсюлмани предпочитат, по собствена воля или под влияние на определени външни обстоятелства, да не се асимилират. Напротив, те привнасят собствените си устои и традиции в уличната култура на държавите, в които се заселват и (ако използваме западната терминология) претендират за разширяване на своите права с цел да съхранят тази самобитност. Широко известни са например случаи, когато деца на турски имигранти от трето поколение, които живеят постоянно на територията на Германия, отиват в Турция за да си търсят подходящ партньор за сключване на брак. Вариантът за такъв брак с етнически германци не се разглежда поради принципно различните подходи към брачната институция, макар че въпросните турски имигранти не се смятат за силно религиозни.

На практика, днес целият научен дискурс по въпроса за ислямското присъствие в Европа се развива по две направления - теорията на мултикултурализма и концепцията за постепенната интеграция на мюсюлманите в европейското общество.

В същото време, през последните години все по-често сме свидетели на това, че високопоставени представители на политическия елит на редица западни държави говорят за краха на мултикултурализма. Подобни оценки, в частност, прозвучаха от устата на канцлера на Германия Ангела Меркел, британския премиер Дейвид Камeрън и президента на Франция Никола Саркози (4). Впрочем, признаването на най-високо равнище на провала на практическата реализация на идеята за мултикултурализма очевидно не решава проблема с нарастването на числеността на мюсюлманите в европейските държави. По-скоро обратното, демонстрацията на неспособността на управляващите да контролират ситуацията навежда на мисълта за фундаментална промяна на етноконфесионалната структура на Европа в бъдеще, която в крайна сметка ще доведе до формирането на нова етнокултурна идентичност. Този процес обещава да бъде болезнен и неприятен, тъй като при сегашното развитие на събитията в негов "локомотив" ще се превърнат именно радикално настроените ислямисти, които предпочитат пред интеграцията натрапването на собствения си ред на европейците. В случая въпросът е, какъв е делът на радикалите в мюсюлманските общности на континента и,  дали отказът от интеграция е само съзнателен избор на имигрантите или е доказателство за провалите в политиката за тяхната адаптация?

Ще стане ли Европа мюсюлманска?

Статистическата информация и прогнозите за нарастване числеността на европейската мюсюлманска общност, примерите за битово общуване с мюсюлманите, строежът на джамии в европейските градове, носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки, както и редица други, понякога изглеждащи незначителни, факти за социалното взаимодействие между представителите на различните конфесионални групи, условно обединени в двете големи религиозни течения - християнството и исляма, пораждат тревога в общественото съзнание на европейците, като в тази връзка все по-голяма популярност придобиват твърденията, че "Европа ще бъде погълната от мюсюлманите". Ярък пример за подобен подход е книгата на френската журналистка Жизел Литман, озаглавена "Еврабия: евро-арабската ос", в която се лансират абсурдните тези, че европейските правителства са сключили таен договор с арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка за формирането на бъдещ "алианс", който да е в състояние да се противопостави на Съединените щати. Според нея, основите на този "алианс" са заложени със създаването през 1974 на "Евро-арабския диалог", т.е. Парламентарната асоциация за евроарабско сътрудничество, целяща да предотврати повтарянето на петролните шокове, както и да разшири сътрудничеството между Европа, в лицето на Европейската икономическа общност, и арабския свят, в лицето на Лигата на арабските държави, по широк кръг въпроси, обхващащи финансовите, политически, икономически и културни аспекти. Както твърди Жизел Литман,  именно този "сговор" е довел до "ислямизацията на Европа", което очевидно не отговаря на действителността.

Редица изследователи и журналисти от целия свят обаче, възприемат и лансират идеите за загубата на европейската идентичност и последващата ислямизация на Европа, като сред тях са анализаторът на британския Daily Mail Мелани Филипс, историците Найджъл Фергюсън и Мартин Джилбърт, покойната италианска журналистка Ориана Фалачи, канадският и колега Марк Стийн, американският писател Джордж Уейгъл, анализаторът на Washington Time Тони Блънкли, експертите по Близкия Изток и исляма Бърнард Люис и Робърт Спенсър, американският наблюдател Денис Прегър и много други. Струва ми се обаче, че техните опоненти в този научен спор използват по-силна аргументация, акцентирайки върху слабите страни на теорията за "Еврабия". Така например, писателят и журналист Мат Кар привежда редица контрааргументи, като съществуването още в началото на ХХ век, т.е. много преди появата от заплахата за ислямизация, на теории за края на западната цивилизация, или пък противоречието между концепцията за евроарабския алианс срещу САЩ и факта, че американците поддържат партньорски връзки с редица арабски държави [Carr, 2006: 3-8].

Действително, да се говори за ислямизацията или дори за наличието на подобна заплаха в толкова големи мащаби в Европа изглежда преувеличено, за което има редица сериозни свидетелства, свързани с живота на мюсюлманските общности в Европа. Така, мюсюлманите от различни държави идват на Запад най-вече за да решат собствените си икономически и социално-политически проблеми. Показателен пример за първата причина, тласкаща тези хора към имиграция е "мюсюлманската карта на днешна Европа, която почти напълно съвпада с картата на индустриалните райони на континента през50-те и 60-те години на ХХ век" (5).

Освен относителното благосъстояние, което им предлага Западът, те получават възможност за избор на рамките на собствената си религиозност, от какъвто често са лишени в своите страни. При това по-голямата част от имигрантите избира "исляма като културна принадлежност", т.е. те продължават да се идентифицират като мюсюлмани, но престават активно да практикуват тази религия, което се потвърждава и от статистическите данни. Така, според проучвания на френски социолози, само 5% от мюсюлманите във Франция редовно посещават джамиите, между 12% и 30% въобще не влизат в тях, около 1/3 се молят поне веднъж всеки ден, а 68% подкрепят секуларния модел [Carr, 2006: 12]. Подобни са показателите и при европейските християни, което говори, че повечето западни мюсюлмани се придържат към светски възгледи.

Концептуалната "модернизация" на исляма

Тенденцията към отслабване или поне към промяна на силата на религиозността в исляма поражда интересен феномен в европейската политическа мисъл - т.нар. концептуална "модернизация" на исляма (6), опитваща се да съчетае европейските обществени устои с мюсюлманските норми.

Несъмнено, концепции за "модернизацията" на исляма се лансират не само в Европа, но и в ислямския свят още от времето на Абу Хамид ал-Газали през ХІІ век. Всички те формират идеологическата съставляваща на реформисткото течение в политическия ислям, което, като своеобразен отговор на съвременните предизвикателства, не залага на въоръжената конфронтация, а на приспособяването на религията към съвременните реалности.

Знаков исторически период в развитието на модернистичното течение в исляма е ХІХ век, когато потребностите на епохата стимулират осъзнаването на необходимостта от трансформация на съотношението между религиозното и светското в обществения живот. По това време в редица мюсюлмански държави се появяват собствени идеолози на процеса на модернизация, сред които си струва да посочем Джамал ад-Дин ал-Афгани, Мохамад Абдо и Рашид Рида. Техните учения съдържат идеята за приспособяването на исляма към съвременността, взаимодействие между наука и религия, осъществяване на комплексни реформи на шариата, преразглеждане на вижданията за положението на жената в обществото и т.н. Тези идеи оказват огромно влияние върху ислямския свят и биват подети от представителите на обществено-политически сили с различна насоченост, включително панарабистите и арабските националисти, към които се причисляват и повечето от споменатите мислители.

С известна условност, можем да твърдим, че продукт на модернизацията на исляма донякъде е и възникналата в резултат от кемалистката революция нова Турска република. Родоначалникът на идеите на кемализма (които и днес се смятат за официална идеология на тази страна), Мустафа Кемал призовава през 1924 религията да престане да се използва като политически инструмент, възстановявайки нейната изначална свещена ценност. На практика, тази политика се трансформира в тотална секуларизация на обществото във всички сфери, включително образованието, правото, брачните отношения и дори модата. Турция се превръща в светска държава, която се изгражда по западен модел, и става пример за мнозина реформатори на исляма [Ньюби, 2007: 49] .

В този смисъл европейските ислямски мислители са част от общия дискурс на модернисткото течение в исляма. Теориите им обаче са ценни заради техните опити да реформират исляма не отвътре (Арабския свят), а отвън, т.е. от страната на "врага" - Запада, както и заради възможността да бъдат възприети от по-широка потенциална аудитория, поради по-голямата откритост на европейските общества. Най-характерни представители на модернисткото течение на "евроисляма" са учените, идентифициращи се като мюсюлмани, както и представителите на ислямското духовенство, родени в Европа (7). Всички те живеят в различни страни и имат различен произход. Така например, живеещият във Франция сирийски богослов Басам Тахан се опитва да формулира доктрината на "протестантския ислям", за чиято основна ценност той смята способността на човек да осмисля и тълкува религиозното учение в съответствие със съвременните реалности (8). На свой ред, германският социолог Басам Тиби призовава европейските мюсюлмани да възприемат нормите на либералната култура и нейната концепция за свободата на личността. "Колективната идентичност на гражданите на общността следва да стои над религиозната идентичност" - смята той [Tibi, 2008: 63-83]. Философът Сохейб Беншейх от Марсилия пък акцентира върху необходимостта от съществуването на светската държава, тъй като именно секуларизмът е източник на равноправие. Според него, "използването на ислямския закон, който е продукт на патриархалното общество, като универсален, ограничава развитието на мюсюлманските общества" [Tibi, 2008: 63-83].

Освен приведените по-горе примери, можем да посочим цяла редица теолози, чиито трудове са насочени към реформирането на исляма, като сред тях са Мохамед Аркун, Абду Филали-Ансари, Рашид Бензин, Мохамад Абдул Муталиб ал-Хуни, Заки Бадауи, Тарик Убру и други. За популяризацията на идеите им сред редовите мюсюлмани помагат проповедите на някои духовници. Така например, настоятелят на Голямата парижка джамия Далил Бубакер, който оглавява и Съвета на френските мюсюлмани (9), призовава своето паство, запазвайки ислямската си идентичност, да се обърне с лице към европейската цивилизация. Освен това той упреква европейските власти в липса на политическа воля да изкоренят радикализма и екстремизма в ислямската общност на континента, което, според него, съдейства за разпространението на техните "изкривени" идеи.

Най-известен сред онези, които стимулират реформаторските настроения в европейския ислям, е експертът от Оксфордския център за изследване на исляма и автор на редица монографии Тарик Рамадан, спечелил световна известност с концепцията си за дерадикализация на исляма. Той призовава мюсюлманите да се откажат от конфликта между религията и новата си родина, да смекчат законите на шариата и да се приспособят към новите условия на живот. Необходимо условие за целта е ясното разграничаване между арабската култура и религия, тъй като, според него, на Запад мюсюлманинът разполага дори с повече възможности да живее в съответствие със своята култура, отколкото в мнозиството, ако не и във всички мюсюлмански държави. Освен това Рамадан изтъква един доста любопитен факт, който, сам по себе си, може да измести дискурса за интеграцията на мюсюлманите в европейското общество. Става дума за това, че в съответствие с принципите на исляма, мюсюлманинът е длъжен да смята за свой дом мястото, където може да живее свободно, следвайки религиозните предписания. Както вече споменах, Западът се оказва именно такова място за мнозина мюсюлмани. Следователно, западните мюсюлмани не следва да се смятат за малцинство в държавите, в които живеят и трябва да готови на диалог с местното общество (10).

Ислямските радикали в Европа: идеология и реципиенти

Очевидно е, че ислямското население в Европа не включва само умерени мюсюлмани. Както във всички региони, където живеят представители на тази религия, и тук има известен брой радикални елементи. Освен това, представителите на реформаторското крило в европейския ислям също признават, че идеите им не срещат голяма подкрепа сред редовите мюсюлмани  [Tibi, 2008: 67-68]. И макар че, когато говори за дела на мюсюлманите, споделящи радикално-ислямистката идеологи, Тарик Рамадан го определя на едва 0,5% [Ramadan, 1999: 243] , част от анализаторите смятат, че именно те се ползват с най-голяма популярност сред европейските мюсюлмани.

Неволно възниква въпросът, защо е толкова опасен ислямският радикализъм, след като, цитирайки статистиката за ръста на числеността на мюсюлманите в Европа, никой не акцентира върху наличието сред тях на 0,5% радикални елементи? В същото време, ако вземем за основа именно това съотношение, можем да стигнем до извода, че 99,5% от мюсюлманите теоретично са в състояние да се интегрират в европейската общество и едва 0,5% съзнателно се отказват от това и представляват потенциална заплаха за държавите-реципиенти. Би могло да се предположи, че подобен дял на "отцепниците" не е чак толкова голям за да поражда тревогата и дори масовата истерия, която периодично се наблюдава в медиите. В случая обаче, следва да отчитаме, че отличителна черта на радикалите е тяхната безкомпромисност, която характеризира стила на поведението им, докато съдържанието му се определя от идеите на фундаментализма. В този случай радикализмът представлява тотално отхвърляне на "чуждата" идеология и готовност за въоръжена борба за налагането на собствената. Именно радикализмът е в състояние да се трансформира в разновидност на екстремизма, т.е. на въоръжената борба (и нейния ислямски вариант - джихада), която на свой ред се свежда до чиста проба тероризъм (11).

Според известния руски експерт проф. Игор Добаев, "ситуацията след 11 септември 2001 само съдейства за политизацията и радикализацияа на мюсюлманското движение в Европа, което улесни процеса на формирането на тази основа на мултинационални и мултиорганизационни терористични ядра" [Добаев] . В резултат от това, Европа, подобно на САЩ, стана жертва на мащабни терористични нападения на собствената си територия, осъществени от довчерашни имигранти и техни потомци. Така 911 дни след трагедията на 11 септември - на 11 март 2004, нелегална ислямистка организация, чиито членове се смятат за последователи на Ал Кайда, взриви с помощта на 13 самоделни взривни устройства четири крайградски влака на три гари в Мадрид. В резултат от това загинаха 191 души и бяха ранени други 2050. На 7 юли 2005 ислямистки терористи-самоубийци (британски граждани) взривиха три влака на метрото и един автобус в Лондон, при което загинаха 52 души, а 700 бяха ранени.

В същото време, въпреки приведените примери за осъществени терористични нападения и множеството доклади на специалните служби за предотвратени ислямистки акции, благодарение на отворения характер на европейското общество и пропагандата на либералните ценонсти, особено свободата на словото, радикалите в Европа разполагат с възможност да излагат свободно идеите си. При това радикализацията на тези идеи може да тревожи обществото и властите, но не ги кара да променят дискурса. Американският експерт Брюс Бауър характеризира подобно поведение като "толерантност по отношение на нетолерантността". На свой ред Далил Бубакер смята тази търпимост за опасна, тъй като тя води до това, че докато ислямският свят се бори с феномена на радикалния ислямизъм, Западът на практика го стимулира [Шумилин]. Ето защо, наред с призивите за сътрудничество, взаимно уважение, интеграция и възприемане на различните културни традиции, в медиите често могат да се видят и аргументи в полза на изолирането на мюсюлманите в рамките на западната цивилизация от самата тази цивилизация, за да не се допусне разтварянето им в нея (12).

Нещо повече, според шейх Юсуф ал-Кардауи, който оглавява Европейския съвет по фетвите и е президент на Международната асоциация на ислямските учени, както и духовен водач на много други международни мюсюлмански организации (включително на "Мюсюлмански братя"), тази изолация цели по-нататъщното поглъщане на немюсюлманското население с цел завоюването на Европа [Шумилин].  В проповедите си той продължава да оправдава джихада срещу Израел и съюзниците му и призовава всички мюсюлмани да се включат в него (13). В същото време обаче, в интервюто си за руския вестник "Время новостей" той определя като "лъжа" множеството приписвани му радикални изказвания и фетви [Интервю с шейх Юсуф Кардауи...]. Впрочем, през 2010 Кардауи публикува фетва, осъждаща използването на терористични методи в Северен Кавказ.

Вероятно заради конюнктурната си позиция по отношение на радикалната интерпретация на исляма, Кардауи продължава да се смята на Запад за умерен ислямски теолог, въпреки радикалните си позиции по определени въпроси. В същото време, той се цитира от ислямските радикали. Фигурата му е забулена в  атмосфера на тайнственост, което впрочем е характерно за идеолозите на исляма.

На свой ред, психолозите и социолозите опитват да очертаят групите от мюсюлманско население на Запад, които са най-податливи на религиозна ислямска радикализация. На първо място сред тях са етническите европейци, приели исляма, и второто поколение имигранти.

Така, решилите да приемат исляма най-често се обръщат към идеите на фундаментализма и радикализма, тъй като, опитвайки да докажат привързаността си към религията, подсъзнателно се стремят да си извоюват авторитет и да се утвърдят в новата си общност. По данни на различни мюсюлмански организации, от 2001 насам, когато интересът към исляма нарасна многократно, към тази религия са се обърнали около 18 хиляди етнически германци и 20 хиляди швейцарци. Безусловно, мотивите на тези хора са различни, но е очевидно, че сред тях има такива, които изповядват истинския ислям, както и други, които подкрепят идеологическите постановки на радикалните ислямисти. Пример за това е арестът, през септември 2007, в Германия на трима мюсюлмани, двама от които се оказаха етнически германци. Групата беше обвинена, че е подготвяла мащабни терористични акции в страната [Dalrymple, 2007]. По различни оценки, приелите исляма коренни европейци са между 10% и 25% от всички участници във въоръжени ислямистки групировки на континента [Leiken, Brooke, 2006].

Анализирайки въпроса за предразположението към радикализма на имигрантите от второ поколение, следва да посочим такъв фактор, като стремежа за извоюване на авторитет в общността. Претенциите на новопристигналите имигранти обикновено са изключително малки – те са доволни и на най-нископлатената по европейските стандарти работа. За разлика от тях, второто поколение имигранти, основната маса от които, никога не е стъпвала в историческата си родина, получава европейско образование и възпитание в процеса на социализация. Въпреки това, често тези европейци-мюсюлмани не получават очакваното признание от обществото, което продължава ги смята за „чужди“, поради расовите и религиозни различия, и започват да се борят за правата си, като нерядко използват радикалната ислямска идеология. Всяко следващо поколение обаче все повече се интегрира в обществото, което в миналото е било враждебно настроено към предходните поколения имигранти.

Освен всички други, в научните среди битува и теорията, че радикалната ислямска идеология в Европа заема мястото на остарялата лява социалистическа идеология (14). Социалистическата цел за световна революция отстъпва на тази за ислямския джихад, чиито врагове, в лицето на американския империализъм и ционизма, т.е. на САЩ и Израел, на практика са същите. Сходни се оказват и реципиентите на тези две движения – слабообезпечени, социално потиснати и необразовани слоеве от населението.

Независимо от това и въпреки преувеличаването на заплахата от ислямизацията на Европа, редица политически партии умело разиграват имигрантската политическа карта. Даниел Пайпс например посочва следните от тях: Британската национална партия, белгийската Влаамс Беланг, френският Национален фронт, Австрийската партия на свободата, Партията на свободата в Холандия, Датската народна партия и партията Шведски демократи [Pipes, 2008]. Но дори ако оставим на заден план политическия момент и стремежа да се печелят точки от един толкова наболял въпрос, този подход на политическите партии отразява реалните опасения на населението, което е съвсем обяснимо. 0,5% радикали в средите на европейските мюсюлмани са в състояние да стреснат обществото с терористичната си активност, което, на свой ред, често води до „войни срещу носенето на хиджаб“ например, отправящи поредното предизвикателство, този път към мюсюлманите.

Заключение

Как Европейският съюз би могъл да се справи с потенциалната заплаха за ислямизацията на региона, ако тя наистина съществува, и да съхрани своята етнокултурна идентичност? Някои изследователи, например Мат Кар, виждат „единствения изход за мюсюлманите да престанат да бъдат заплаха“ в отказа им от исляма[Carr, 2006: 20]. Тази идея се формира на фона на уж съществуващите обществени нагласи, поддържани от привържениците на теорията за цивилизационния сблъсък, което само увеличава недоволството на мюсюлманите от тяхното положение, намиращо израз в движението им за повече права. В отговор на подобна реакция, друга част от европейците, придържаща се към либерални схващания, е склонна на прекалено големи отстъпки по отношение на правата и свободите на религиозните конфесии, което пък се приема от мюсюлманите като „нещо дължимо и води до нежеланието им да отстъпят и те нещо в замяна“.

Поради редица социални, икономически и политически причини представителите на ислямския свят продължават да емигрират от своите страни, включително и в Европа, която им предлага по-добри условия за живот, отколкото те имат в родината си. В същото време, отчитайки, че имигрантите-мюсюлмани намират възможност да се натурализират в европейските държави, присъствието им е донякъде от полза за икономиката, демографията и т.н. Освен това, въпреки категоричните предложения на редица политици и политически партии , едва ли е възможно изцяло да бъдат спрени миграционните процеси  в съвременния свят, което обаче не означава, че те не трябва да бъдат регулирани.

Освен това, дори и самият факт, че политическият елит признава провала на политиката на мултикултурализъм не решава проблема за неинтегрирания поток от мюсюлмани. Възможно е отказът от обособяването на определени етноконфесионални групи и поощряването на тяхната „другост“ да се окаже оправдан по отношение на сравнително хомогенните европейски нации. Остава обаче неясна алтернативата, която да се превърне в нова основа на борбата на правителствата срещу ислямския радикализъм в Европа. Времето ще покаже, дали акцентът ще бъде поставен върху задължителната поголовна интеграция или ще се заложи на концепцията за „културната свобода“. Засега, стъпка по стъпка, се формира все по-заплетено гигантско кълбо от противоречия, което продължава да се разраства, създавайки определен обществено-политически вектор в живота на редица засегнати държави. В същото време, изглежда, че днешна Европа не е наясно с динамиката и тенденциите за нарастване броя на пристигащите на континента мюсюлмани, прекалено увлечена от негласния западен либерален консенсус за уж съществуващия исторически дълг пред исляма заради периода на колониализъм, който намира израз в поощряването на стремежа на имигрантите да запазят собствената си културна идентичност за сметка на успешната им интеграция в обществото. В резултат от това количеството неизбежно прераства в качество и 24-те милиона последователи на исляма (4,8% от цялото население на ЕС) вече представляват достатъчно внушителна цифра, способна съществено да повлияе върху разпределението, включително и на политическите сили на континента. Следователно, занапред този показател само ще нараства.

В същото време не си струва да обвиняваме само имигрантите, че нямат желание да се съобразяват с изискванията на европейските общества. Защото истината е, че самата Европа се оказва неспособна да формулира и предложи на пристигащите мюсюлмани свои собствени правила, обяснявайки липсата им с такива понятия като „свобода“, „демокрация“ и „толерантност“. В подобна ситуация вакуумът, възникнал в резултат от липсата на правила за поведение, се запълва с вярванията и традициите на имигрантите, което при възникването на извънредни ситуации води до още по-голямото затваряне и самоизолиране на традиционните мюсюлмански общности в Европа.

Бележки:

1. Стана ясно например, че през 80-те години на миналия век, в планинска местност край 
Глазгоу, са функционирали центрове за военна подготовка на афганистански моджахедини.
2. Следва да отбележим, че липсва официална обща статистика за дела на мюсюлманското 
население в ЕС. За това има поне две причини. На първо място, в западното общество
въпросът за изповядваната религия се смята са чисто личен и не фигурира в официалните
документи. На второ място, не съществува ясен критерий даден човек да бъде свързван с
една или друга религия, т.е. това се прави въз основа на собствените му твърдения или
пък защото е роден в семейство, изповядващо определена религия, или заради
принадлежността му към конкретна националност. Всички тези критерии обаче са крайно
нееднозначни. Следователно, при отсъствието на своеобразно религиозно преброяване на
населението, точното определяне на броя на мюсюлманите не е възможно. На свой ред,
някои изследователи се опитват сами да стигнат до точните цифри, използвайки различни
достъпни статистически данни. В конкретния случай си струва да се обърне внимание на
следните източници: [Интеграционен портал на Германия…], [Крылов, 2009],
[Наумкин, 2006], [Наумкин, 2010], [Кокшаров, Сумленный, 2008], [European Islam…, 2007: 1],
[Tibi, 2008: 65], [Ali,2008: 169], [Khosrokhavar, 2009: 247], [Roy, 2004: 101].
3. Тук веднага следва да се направи уговорката, че според ислямските закони 
мюсюлманката няма право да се омъжва за представител на друга религия, докато
мюсюлманинът може да сключва брак с жена, "която вярва в един бог".  
4. По-подробно, виж: Меркел заяви за провала на мултикултурализма.
(http://www.bbc.co.uk/russian/international/2010/10/101016_merkel_multiculturalism_failed.
shtml); Британският премиер разкритикува политиката на мултикултурализма.
(http://www.lenta.ru/news/2011/02/05/multicult/); Саркози призна за провала на 
мултикултурализма. (http://lenta.ru/news/2011/02/11/fail/).
5. Й. Нилсен, профессор по ислямски изследвания в Бирмингамския университет, цит. по 
[Кокшаров, Сумленный, 2008].
6. Въпреки това следва да посочим, че самото понятие "реформиране на Исляма” 
не се приема еднозначно от ислямските богослови. Някои разбират под това "промяна",
други - "външна намеса", а трети просто смятат исляма за религия на всички времена,
която не се нуждае от реформиране. На свой ред обаче, в самия Ислям могат да се срещнат
специфични термини, които в превод означават "реформа" или "обновление": "тадждид",
"ислах" и "ихия". По-подробно за това, виж [Ramadan, 2009: 9-14].
7. Гръбнакът на цялото ислямско духовенство в Европа се формира от имамите, които 
идват в европейските джамии от различни мюсюлмански държави, като "наемни работници".
Те се смятат за потенциални разпространители на радикални идеи сред мюсюлманите.  
8. По-подробно, виж [Interview with Bassam Tahhan…, 2006].
9. Тази организация е създадена през 2002 по инициатива на тогавашния вътрешен 
министър Никола Саркози с цел привличането на всички френски ислямски формации в
междуконфесионалния диалог и пропагандата на идеята за интеграцията на мюсюлманите в
европейската общество. Далил Бубакер оглавява съвета от създаването му до 2008, когато
отказва да се кандидатира отново за поста, заради засилващото са влияние на
мароканската общност върху политиката на организацията. Мароканците са малцинство
сред френските мюсюлмани
[10] По-подробно за това, виж [Ramadan, 2004: 5-6].
[11] По-подробно за съотношението между термините “фундаментализъм”, “радикализъм”, 
“екстремизъм” и “тероризъм” виж: [Цуркан, 2010: 49-56].
[12] Шейх Юсуф ал-Кардауи по ст. [Крылов, 2009].
[13] По-подробно, виж [В истината е силата...].
[14] Например, Робърт Лейкън, Оливие Руа, Теодор Делримпл и други.


Литература:

1. В истината е силата. Проповед на Юсуф ал-Кардауи за Йерусалим
(http://www.islam.ru/hutba/istina_sila).
2. Добаев И.П. Терроризм в странах Западной Европы и на юге России: компаративистский 
анализ: http://i-r-p.ru/page/stream-exchange/index-3251/#_ednref8.
3. Игнатенко А.А. Выбор пути. Куда идет исламский мир. // Независимая газета. 27.06.2006.
4. Интеграционен портал на Германия: http://www.integration-in-deutschland.de/cln_117/nn_
692442/SubSites/Integration/RU/02_Zuwanderer/Themen
UndPerspektiven/Islam/Europa/europa-node.html? nnn=true.
5. Интервю с шейх Юсеф Кардауи: “У мусульман есть враги, и нам надо объединяться. 
Иначе – революция”. // Время новостей. 13.05.2004. № 80.
6. Кокшаров А., Сумленный С. Теперь здесь ислам. // “Эксперт”.29.09.2008.№38 (627).
7. Крылов А. Исламское “чрево Парижа”. // НГ-Религии. 3.04.2009.
8. Наумкин В.В. Ислам как коллективный игрок? // Международные процессы. 2006. 
Январь-апрель. Том 4. № 1(10).
9. Наумкин В.В. Мусульманская диаспора на Западе: дифференциация, конвергенция, 
гибридизация? // Международные процессы. 2010. Май-август. Том 8. № 2(23).
10. Ньюби Г. Краткая энциклопедия ислама. М.: Фаир-Пресс, 2007.
11. Петрищев В.Е. США и Европа под угрозой терроризма. // Актуальные проблемы Европы. 
2002. №4.
12. Цуркан А.А. Понятийный аппарат феномена “исламский радикализм"’ // 
Полигнозис. 2010. №3.
13. Шумилин А.И. Далиль Бубакер: “Европа должна бороться за своих мусульман”: 
www.izvestia.ru/world/article33820/.
14. Ali T. Why we are so obsessed by Islam? // Islam & Europe: challenges and opportunities. 
Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
15 Carr M. You are now entering Eurabia. // Race Class. July 2006. Vol. 48. No. 1.
16. Dalrymple T. Islam, the Marxism of Our Time. // City Journal. September17, 2007.
17. European Islam: challenges for public policy and society / Ed. By S.Amghar, A.Boubekeur, 
M.Emerson. Brussels: Centre for European policy studies, 2007.
18. Europe in figures. Eurostat year book 2010. Luxembourg: Publications Office of 
the European Union, 2010.
19. Interview with Bassam Tahhan: “Je plaide pour un islam protestant”.// Telquel (Morocco). 
June 2006. Issue 229.
20. Khosrokhavar F. Reformist and moderate voices in European Islam //Reformist 
voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. By S.Hunter. Armonk, New York:
M.E. Sharpe, 2009.
21. Leiken R., Brooke St. The Quantitative Analysis of Terrorism and Immigration: 
An Initial Exploration // Terrorism and Political Violence. 2006. December. Vol. 18.
22. Pipes D. Europe or Eurabia? // The Australian. April 15, 2008.
23. Ramadan T. Western Muslims and the Future of Islam. Oxford: University Press, 2004.
24. Ramadan T. Radical reform: Islamic ethics and liberation. Oxford: University Press, 2009.
25. Ramadan T. To Be A European Muslim. Leicester: Islamic Foundation, 1999.
26. Roy O. Globalized Islam: the search for a New Ummah. New York: Colombia University Press, 
2004.
27. Steyn M. European population will be ”40 percent Muslim”’ by 2025.// 
Wall Street Journal. January 4, 2006.
28. Tibi B. Islam and Europe in the Age of Intercivilizational
conflict: diversity and the challenges // Islam & Europe: challenges and
opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
29. Zoubir Y. Toward an Islamic Age of Enlightenment? // Reformist voices of Islam: mediating 
Islam and modernity / Ed. by S.Hunter.Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.

* Научен сътрудник в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe
 

Предвестниците на Ислямска държава разполагаха със западно оръжиеВ заключителната Декларация на срещата в Нюпорт се съдържа изискването членовете на алианса да изразходват за отбрана поне 2% от своя БВП, като поне 20% от тези средства следва да отиват за покупка на нови въоръжения.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1694-sreshtata-v-nyuport-i-prevrashtaneto-na-rusiya-ot-strategicheski-partnyor-v-protivnik-na-nato

Поредна операция на НАТО в чужда държаваПовечето анализатори оценяват резултатите от провелата се в началото на септември среща на НАТО в уелския град Нюпорт като противоречиви. Въпреки очакванията на мнозина, "украинският въпрос" не беше единствения, и дори не беше основния на срещата, въпреки усилията на САЩ, Полша и балтийските постсъветски държави да го поставят в центъра на разискванията. Всъщност, украинската тема действително беше сред водещите, но нямаше как да засенчи случващото се в Близкия Изток. Още повече, че когато става дума за "глобалната отговорност" на НАТО, изглежда очевидно, че борбата с т.нар. Ислямска държава е по-важна от гледна точка на европейската сигурност, отколкото случващото се в Украйна, макар че тази страна е част от Европа.

Не се оправдаха докрай и очакванията на Варшава, Талин и Букурещ по отношение на създаването на сили за бързо реагиране за Източна Европа. Така, по време на посещението си в Естония, непосредствено преди срещата в Нюпорт, президентът на САЩ Барак Обама обяви, че НАТО ще разшири патрулирането във въздушното пространства на Прибалтика, а в самата Естония, на ротационен принцип, може да бъде разположено допълнително поделение на американските ВВС. На самата среща пък беше решено, че на територията на източноевропейските членове на Пакта ще бъде изградена допълнителна военна инфраструктура на НАТО и ще се складират запаси от въоръжение, военна техника и боеприпаси, а също ще се провеждат съвместни учения за "отразяване на евентуална руска агресия", но няма да се създават постоянни военни бази на НАТО (последното решение беше постигнато под силния натиск на германския канцлер Ангела Меркел).

В заключителната декларация на срещата се съдържа изискването членовете на алианса да изразходват за отбрана поне 2% от своя БВП, като поне 20% от тези средства следва да отиват за покупка на нови въоръжения. Истината обаче е, че това изискване съществува от поне десет години, но се изпълнява само от САЩ, Великобритания, Гърция и Естония. При това, в декларацията то не се поставя ултимативно, а се посочва, че онези държави, които не го изпълняват, следва да се опитат да постигнат необходимите параметри през следващите десет години.

Като цяло, в изказванията на официалните лица от НАТО и представителите на ключовите държави в него се акцентираше върху това, че пактът е готов да защити всеки свой член, т.е., че балтийските държави например могат да са спокойни за суверенитета и териториалната си цялост. По отношение на Украйна бяха направени много окуражителни за Киев обещания, включително за увеличаване броя на съветниците от НАТО, както и за сътрудничество в сферата на логистиката, комуникациите, военната медицина и дори за доставката на бронирани жилетки и друго военно снаряжение. Не беше взето обаче, толкова чаканото от Киев решение за доставката на тежко въоръжение за Украйна (въпреки, че след срещата в Нюпорт украинският президент Порошенко обяви, че все пак е получил някакви обещания за подобни доставки). Официално беше обявено само, че НАТО отпуска на страната 15 млн. евро за модернизацията на въоръжените и сили.

Какво реално получи Украйна

Впрочем, нека се опитаме да анализираме по-подробно, на какво точно може да разчита Киев в резултат от срещата в Нюпорт. На първо място, на финансова помощ. НАТО взе решение за създаването на четири тръстови фонда, които ще отпускат целева помощ на Украйна. Според заместник ръководителя на Президентската администрация на страната Валерий Чалий: "Става дума за това, че трябва да укрепим въоръжените си сили... НАТО изглежда решена да увеличи помощта за Украйна, особено за реформирането на сектора на сигурността и изграждането на истинска украинска армия, която беше разрушена и сега се възстановява. В НАТО са наясно, че онези, които защитават териториалната цялост на страната в Донбас, се сражават и за сигурността на Европа и света". Смята се, че въпросните фондове, ще се ангажират с усъвършенстване на логистиката, системата на командване и комуникации и организацията на киберзащитата на Украйна. Доколко обаче ще помогне за това сумата от 15 млн. долара, обещана от НАТО за реализацията на тези цели? Според украинския президент Порошенко, само всеки отделен ден от т.нар. "антитерористична операция" на украинската армия срещу бунтовниците в Донбас е струвал на страната по 5 млн. долара. Впрочем, според американския посланик в Киев Джефри Пайет, САЩ ще отпуснат на страната още 60 млн. долара.

На второ място е въпросът за доставките на оръжие за Украйна. Както вече споменах по-горе, страната не може да разчита на такива доставки от НАТО, което директно беше заявено от генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Както обяви в Нюпорт президентът Порошенко обаче, възможно е въоръжение, включително и свръхточни оръжия, да бъдат доставени на Украйна от отделни членове на НАТО. На въпроса, зададен му от ВВС, кои точно са те, Порошенко отговори, че "това е строго конфиденциална информация". Впрочем, тайната беше разкрита само няколко дни по-късно, на 7 септември, когато скандално известният президентски съветник, водач на партията "Блокът на Петро Порошенко" и бивш външен министър Юрий Луценко обяви, че на срещата в Нюпорт е било постигнато споразумение за изпращането на западни военни съветници, както и на оръжие от САЩ, Франция, Италия, Полша и Норвегия. Думите му провокираха сериозен дипломатически скандал, като всички споменати от него държави (с изключение на Франция, която отказа всякакви коментари), публично и категорично опровергаха тази информация.

На трето място е въпросът за перспективите за членството на Украйна в НАТО. В Нюпорт по този въпрос не бе казано почти нищо. Ръководството на Пакта се задоволи с най-обши изявления, от които става ясно, че Украйна първо ще трябва да осъществи всички необходими реформи, а след това украинският народ следва сам да реши дали иска страната му да стане част от НАТО. Впрочем, Расмусен все пак обеща, че алиансът ще се противопостави на всички опити на Русия да блокира присъединяването на Украйна.

В крайна сметка, в НАТО очевидно не са склонни да разглеждат сериозно въпроса за членството на Украйна в пакта, независимо от оценените от редица западни анализатори като "откровено безотговорни" изявления на украинския премиер Арсений Яценюк по този въпрос.

Що се отнася до отношението на пакта към руския план за постигане на мир в Украйна, в Нюпорт генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, макар и с известни условности, заяви, че го подкрепя, подчертайвайки обаче, че тепърва трябва да се види, дали той ще се изпълнява, особено от страна на Русия и бунтовниците в Източна Украйна.
Впрочем, на срещата в Нюпорт беше официално представен и новият генерален секретар на НАТО и бивш норвежки премиер Йенс Столтенберг. Това даде повод на норвежките политолози за пореден път да припомнят, как в началото на 2000-те редица западни медии обвиняваха Солтенберг, че в началния период на кариерата си е бил сътрудник на КГБ и въз основа на това дори прогнозираха, че поемайки поста той може би ще смекчи позицията на НАТО към Русия.

Засега обаче, тази позиция изглежда откровено конфронтационна. На първо място, основните участници на срещата в Нюпорт, включително Обама и Расмусен, отправиха остри обвинения срещу Москва, че е предприела военна намеса в Донбас, без да цитират никакви доказателства за това. Тепърва предстои да видим, дали тази твърда реторика не е просто своеобразна компенсация за липсата на твърди действия от страна на НАТО.

На второ място, САЩ, упражниха изключително силен натиск върху френския президент Франсоа Оланд, принуждавайки го да обяви, че доставката на първия десантен кораб "Мистрал" за Русия ще бъде отложена до разрешаването на украинската криза. Оланд дълго се съпротивляваше, ясно съзнавайки, че отказът от договора с Москва не само ще означава заплащането на огромни неустойки, но и ще провокира недоволството на френския бизнес и работниците в корабостроителниците, укрепвайки позициите на политическите му опоненти от традиционната десница и Националния фронт.

Въпреки това, най-отявлените привърженици на възприемането на твърда линия по отношение на Москва във Вашингтон не останаха особено доволни от срещата в Нюпорт. За това говорят заглавията в редица близки до тях американски медии: "Нима НАТО е загубила волята и мощта си?", "НАТО се бои от руските заплахи" или "Изоставената Украйна", в които президентът Обама за пореден път беше обвинен, че е "слаб и нерешителен" пред руснаците.

Всичко това даде основание на някои анализатори да заключат, че форматът на НАТО става все по-неуправляем за САЩ като за Вашингтон става все по-трудно да прокарва чрез структурите на блока изгодни за себе си решения, имайки предвид все по-голямото разминаване между американските и европейските интереси. В това отношение Украйна се оказа своеобразен лакмус, което разбира се не означава, че САЩ ще се откажат от намесата си в тази страна, особено предвид силния натиск върху президента Обама от страна на републиканците.

Ето защо изглежда твърде вероятно САЩ да потърсят други формати за намесата си в Украйна, действайки съвместно с онези членове на НАТО, които се изявяват като най-твърди техни съюзници, както и с някои постсъветски държави извън пакта, като например Грузия и Молдова. Не бива да се подминава и "ислямисткия фактор", който вероятно ще се използва срещу Москва в Крим, Кавказ и на други места. Очевидно е, че САЩ ще положат всички усилия за да не допуснат нарастване на руското влияние в Украйна. Това може да има сериозни последици, включително и за сегашния украински президент Порошенко, заради решението му да приеме предложението за прекратяване на сраженията в източната част на страната. Разбира се, той го направи не по собствено желание, а едва когато се убеди, че военната победа срещу бунтовниците в Донбас е невъзможна, поне на този етап. В същото време значителна част от украинското общество, под влияние на пропагандата през последната половин година, както и на първоначалните военни успехи през юли и август, не е склонна да приеме военното поражение на украинската армия и търси обяснение за него в "предателството на управляващата върхушка". А до какво могат да доведат подобни настроения, особено ако се подкрепят и отвън, вече видяхме в началото на 2014. Подобно развитие също би могло да се окаже сред последиците от срещата на НАТО в Нюпорт.

Прекалено амбициозните военни планове на НАТО

На срещата на НАТО в Нюпорт бяха приети и редица превантивни военни мерки, гарантиращи сигурността на участниците в пакта от Източна Европа, като при евентуална руска агресия (която повечето експерти смятат за крайно малко вероятна) те ще могат да разчитат на военната подкрепа на НАТО, включително ускорено разгръщане на сили за бързо реагиране, създаване на складове с боеприпаси, оръжие и военна техника и разполагане, на ротационен принцип, на около 600 войници на НАТО в държавите от северния фланг на алианса. Освен това беше фиксиран ангажиментът на всяка страна-членка да повиши дела на отделяните от нея средства за отбрана до 2% от своя БВП, като 20% от тях ще отиват за техническо обезпечаване и инвестиции. Става дума за старото изискване, на което Вашингтон много държеше още по време на студената война. По онова време, както и днес, се използваше изразът "колективна отговорност", като нейното разпределение трябва да намали финансовото бреме на САЩ и да прехвърли върху европейците по-значителна част от военните разходи на НАТО. Така, малко преди да напусне поста държавен секретар по отбраната на САЩ  Робърт Гейтс заяви през 2011 пред Съвета на НАТО, че ако по време на студената война страната му е поемала 50% от военните разходи на пакта, след 1990 тази цифра е нараснала до 75%. Тогава той открито заплаши, че Конгресът и американската общественост могат да престанат да плащат вместо партньорите си от алианса. В чисто пропаганден план, това беше нелош ход, който обаче в крайна сметка се оказа неуспешен. Европейските държави действително започнаха да намаляват военните си бюджети след 1990, тъй като основният противник на НАТО, в лицето на СССР и Варшавския пакт, вече не съществуваше. В същото време обаче, повишаването на дела на САЩ във финансирането на алианса не се дължеше толкова на съкращаването на разходите за отбрана в Европа, колкото на големия ръст на бюджета на Пентагона, особено между 2000 и 2008. В тази връзка, германският военен експерт Тео Зомер посочва в Die Zeit, че докато през 2000 армията на САЩ е наброявала 1,274 млн. души, а военният им бюджет е бил 280 млрд. долара (3,1% от БВП), през 2008 числеността на армията е нараснала до 1,563 млн. души, а военния бюджет - до 712 млрд. долара (4,9% от БВП). Причината естествено бяха водените от президента Джордж Буш войни, както и прекалената милитаризация и обзелата Вашингтон мания по отношение на сигурността, които доведоха до финансовия дисбаланс в НАТО.

Наистина оттогава насам САЩ съкратиха военния си бюджет до 618 млрд. долара (3,8% от БВП), но към тях трябва да се прибавят и разходите за гарантиране на националната сигурност (59 млрд. долара), за специалните служби (55 млрд.) и за развитието на ядреното оръжие (17 млрд. долара през 2011, отпускани по линия на Департамента по енергетиката), както и останалите свързани с отбраната бюджетни пера на други институции (7 млрд. долара през 2011), и за осигуряване на ветераните (140 млрд.). Така, общата сума на разходите за отбрана скача на 900 млрд. долара.

Според Тео Зомер: "Това е истинско безумие. Барак Обама въобще не се опита да намали тези разходи. Нито гърците, нито турците, британците или французите могат да бъдат пример за Германия в това отношение. Франция и Великобритания отделят за отбраната си повече средства от нас най-вече заради ядреното си оръжие, т.е. водени от стратегически интереси. Турция го прави, защото в течение на десетилетия водеше война с кюрдите. Гърците пък, защото се боят от турците (които също са членове на НАТО!). Германия предпочита вместо това да развива икономиката си. Възможно е 1,3% от БВП да изглеждат малко за финансиране на отбраната. Но при отбранителен бюджет от 48,8 млрд. долара, те са съпоставими с бюджета на Япония (48,6 млрд.) и Индия (47,4 млрд.), т.е. не бива да се крием зад ядрените държави Великобритания (57,9 млрд.) и Франция (61,2 млрд.). Формалното вдигане на летвата е погрешен подход. По-правилно би било първо да си изясним, какво не ни достига, а след това да решим, съвместно с партньорите си, как да разпределим разходите. За какво са ни тези пари? Това е въпросът. Европейците трябва най-сетне да се ориентират към "умна отбрана" или, което би било по-добре, към развитието на европейска армия въз основа на обща политика в сферата на отбраната и сигурността".

Както споменах, в Нюпорт партньорите от НАТО се споразумяха за десетгодишен преходен период, в рамките на който, да преминат към отделяне на 2% от своя БВП за нуждите на отбраната. Ако дотогава някоя страна не е постигнала това ниво, по отношение на нея ще може да се използва чл.5 от устава на алианса, т.е. в случай на агресия от страна на трети държави, тя ще може да разчита на военната му подкрепа. Това се отнася най-вече за държавите, които твърдят, че са най-застрашени: Литва (0,8% от БВП за военни нужди), Латвия (0,9%) и Полша (1,8%).

С други думи, американците се стремят да накарат европейците да поемат значителна част от военните разходи на НАТО, паралелно с това отслабвайки основния си конкурент в лицето на ЕС, като го вкарват в икономическа конфронтация с Русия.

Русия - новият стратегически противник на НАТО?

Големият извод, който правят повечето експерти от последната среща на пакта обаче е, че Русия очевидно вече не е стратегически партньор на пакта, а започва да се разглежда като негов стратегически противник. Наистина, представители на държавите-членки на НАТО подкрепиха мирния план на Путин за Украйна, но основният лайтмотив на срещата е, че "руснаците отново са пред портите на Европа" и това налага да бъдат увеличени постоянните контингенти на пакта в източната част на континента. Както изглежда, след като военните кампании на НАТО в Афганистан, Либия и Африканския Рог приключват или вече са приключили, алиансът се ориентира към нови военни проекти, възраждайки за целта някогашното си противопостовяне на Москва.

Както е известно, историята на разширяването на пакта на изток стартира дълго преди присъединяването към него на Полша, Унгария и Чехия, през март 1999. Още през 1994 президентът Клинтън подписа документ, определил за дълги години напред стратегията на САЩ и НАТО, като в него се посочва, че "когато жизнените интереси на американската нация са поставени на карта, използването на сила от наша страна ще бъде решително и, ако се налага, едностранно". През същата година самолети на НАТО за първи път бомбардираха територията на обхванатата от гражданска война бивша Югославия, което бе първата военна операция на алианса след разпадането на Съветската империя и разпускането на Варшавския пакт, противопоставянето на който дълги десетилетия се смяташе за историческа мисия на Организацията на Северноатлантическия договор.

Пет години по-късно към НАТО се присъединиха доскорошните съветски сателити Полша, Унгария и Чехия, а алиансът осъществи нови бомбардировки на остатъчна Югославия. Формално, това стана в рамките на операцията за прекратяване на сръбските репресии срещу албанското население в Косово, но на практика означаваше отказ от принципа за неприсъединяване, формулиран именно в Белград по време на студената война. Продължилите два месеца и половина бомбардировки окончателно демонстрираха, че НАТО не е склонна да толерира съществуването в Европа на "неприсъединили" се или неутрални държави.

Още тогава Кремъл нямаше никакви съмнения, че стартиралият процес на разширяване на Северноатлантическия алианс на изток, в крайна сметка, е насочен срещу Русия. Включително и, защото всички нови членове на алианса от бившия Варшавски пакт, доминиран от Москва, се опитваха да утвърдят своята нова национална идентичност, акцентирайки върху антируските си позиции.

Впрочем, тревогата на руснаците става разбираема дори след бегъл поглед върху картата на разширяването на НАТО. Пет години след присъединяването на Полша, Унгария и Чехия към пакта, те бяха последвани от Словения, Словакия, Румъния, България, Латвия, Литва и Естония, а след още пет - от Албания и Хърватска.

През 2007, на годишната конференция по сигурността в Мюнхен, Владимир Путин за първи път официално предупреди ръководството на НАТО, че Русия няма да наблюдава спокойно по-нататъшното приближаване на алианса към границите и. Отговорът на пакта не закъсня и той не беше този, на който вероятно са разчитали в Кремъл. На следващата среща на НАТО в Букурещ през 2008 за първи път беше поставен въпросът за присъединяването на Украйна и Грузия към пакта. Както посочи в тази връзка бившият шеф (1992-1999) на израелската специална служба "Натив" Яков Кедми: "Както самото съществуване на НАТО, така и разширяването му към Русия, да не говорим за опитите за присъединяване към пакта на държавите, които доскоро бяха част от Съветския съюз, с пълно основание се разглежда от военното и политическо ръководство в Москва като заплаха и като опит за създаването на още по-голяма заплаха за Русия. Така например, когато се дискутира присъединяването на Грузия към НАТО, то няма никакъв друг смисъл, освен ерозията на руските позиции. Защото в Черноморският басейн пактът има трима други членове: Румъния, България и Турция. В качеството си на член на НАТО, Турция е безкрайно по-ефективна за алианса, отколкото би била малката Грузия. Тоест, интеграцията на последната в НАТО би била отровено антируски ход".

Москва нееднократно предупреждаваше, че присъединяването на постсъветските държави рано или късно ще провокира кръвопролитие. И, ако в случая с Грузия, войната през август 2008 беше резултат от погрешната оценка на тогавашните управляващи в Тбилиси, че подкрепата на НАТО ще им позволи да си върнат откъсналите се от страната още в началото на 90-те бивши автономни републики Абхазия и Южна Осетия, без да се опасяват от намесата на Русия, то в Украйна въоръжените сблъсъци бяха породени от нежеланието на част от украинското население да се примири с идването на власт в Киев на хора, обявяващи, че сред основните им цели е присъединяването на страната към НАТО и прекъсване на традиционните тесни връзки с Русия. Според бившия ръководител на военното разузнаване на Чехия (2001-2002) Андор Шандор: "Смисълът на всички разговори на последната среща на НАТО в Нюпорт беше да се демонстрира на новите членове на пакта, че той ги защитава. Но, ако анализирате разположението на частите на НАТО, ще видите, че те на практика защитават само онези държави, които първи се присъединиха към алианса. Новите членове не се чувстват защитени и наистина се опасяват, че могат да станат жертва на "грузинския сценарий". Аз обаче не мисля така. Убеден съм, че това, което се случва в момента, е резултат от факта, че към всички други заплахи за Русия от страна на НАТО сега се добавя и Украйна. Това не бива да се премълчава. Затова въобще не бях учуден, че руската реакция беше такава".

Както е известно, успехът в евентуална война с една ядрена държава, каквато е Русия, ако въобще е възможен, зависи от нанасянето на мълниеносен удар едновременно по всички главни центрове за управление на държавата и нейните въоръжени сили. Тоест, приближаването на НАТО до руските граници се приема в Москва като опасно не толкова заради по-голямата дълбочина на руската територия, която може да стане обект на възможна ядрена атака, колкото заради силно намаляващото време за вземане на решение от Кремъл. В подобна ситуация всеки нов военен обект, създаден в близост до руските граници, автоматично се превръща в потенциална цел на руските (ядрени) ракети. Затова не е случайно, че докато политиците в редица източноевропейски (и особено постсъветски) държави подкрепиха едва ли не с възторг предстоящото разширяване на военното присъствие на НАТО на тяхна територия, местните висши военни се отнасят към него твърде сдържано. Така според един от видните военни теоретици в Латвия и бивш ректор на Военната академия за отбрана бригаден генерал Карлис Креслинш: "Проблемът е следният - ако съществуват две противопоставящи се страни, както беше с НАТО и Варшавския пакт, е ясно, че ракетите се насочват срещу военните бази и системите за противоракетна отбрана на противника - това е аксиома. Днес обаче сме в ситуация на "сдържане", а това означава, че следва да сме изключително внимателни за да не провокираме ответна реакция от страна на възможния противник. Има и друг важен момент - НАТО гарантира на Русия, че при разширяването на пакта в Източна Европа няма да се създават бази на територията на новите му членове. Разбира се, имайки предвид, че руснаците допуснаха определени нарушения, например по отношение на Крим, НАТО би могла да се откаже от тези обещания. Не мисля обаче, че моментът е подходящ да се отказваме от тези споразумения".

Тоест, разумът диктува да се избягва откритата конфронтация с Москва. Въпреки това, на срещата на НАТО в Нюпорт Русия беше обявена за агресор, за защитата от който е необходимо максималното сплотяване на членовете на алианса, без оглед на националните интереси на Франция (която иска да продаде десантните си кораби "Мистрал" на руснаците), на загубите на Германия, или на опасенията на цяла Европа, че може да бъде лишена от руските енергоносители през идващата зима. Както посочва в тази връзка военният анализатор на белградския вестник "Политика" Александър Лазански: "Истината е, че американците продължават да използват НАТО съобразно класическата формулировка от времето на създаването на алианса: "да се запазят американските позиции в Европа, Германия да продължи да бъде под контрол, а Русия да си остане извън Европа". Именно това беше смисълът от появата на НАТО преди 65 години и той очевидно не се е променил".

В същото време обаче, независимо от войнствената реторика на участниците в срещата в Нюпорт, ключовите измежду тях са съвършено наясно, че поне на този етап възможностите за разширяване на НАТО на изток са изчерпани. Последното развитие на събитията демонстрира и на най-големите "ястреби", че всяка следваща стъпка в тази посока ще доведе до директен сблъсък с Русия, за какъвто никой не е готов. Въпреки това, както посочва бившият сътрудник на Агенцията за национална сигурност на САЩ Уейн Медсън: "Те не възнамеряват да спрат и сега се ориентират към въвличане в своята сфера на влияние на неутралните европейски държави като Швеция, Финландия и Австрия, както и на постюгославските държави като Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония. Интересно, къде биха решили да се спрат? В момента в ръководството на НАТО се спори, дали да не бъде променен чл.10 от Хартата на алианса, като се премахне ограничаващото действията му име "Северноатлантически". Защото Грузия или Украйна например, са твърде далеч от Северния Атлантик. Затова мнозина смятат, че този член следва да бъде премахнат, което би позволило присъединяването към пакта на Бразилия, ЮАР, Индия, Япония, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Мексико. Както е известно, НАТО вече сключи договор с Колумбия, така че е напълно възможно алиансът скоро да се трансформира в глобална организация, доминирана от САЩ".

След срещата на върха на НАТО в Нюпорт в медиите, включително в българските, се появиха доста коментари, че тя  е била своеобразен "пробив" за алианса, който отдавна се е превърнал в политически клуб по интереси, лишен от необходимата обединяваща мотивация. Действително, украинската криза и светкавичната операция по връщането на Крим в състава на Руската Федерация, очевидно вдъхновиха стратезите на НАТО, припомняйки им, че това е на първо място военен блок, за членството в който трябва да се плаща - нещо, което повечето участници (с изключение на САЩ) удобно бяха забравили през последните години. В същото време, не бива да забравяме, че демонстрациите на единство пред лицето на "новия стар враг" в лицето на Русия (съпътствани от войнствени изявления и декларации за създаването на "сили за бързо реагиране" на пакта) бяха характерни само за първия ден от срещата в Нюпорт. Вторият ден премина в закрити за медиите преговори относно това, как следва да се води борбата с реалните предизвикателства пред хегемонията на НАТО. Според някои анализатори, водещите държави от пакта са се обединили около идеята, че докато източноевропейците ще трябва да се задоволят със засиленото американско военновъздушно присъствие на своя територия, реалните играчи ще концентрират усилията си за да не допуснат укрепването на икономическите връзки между Русия, Китай и Индия, които потенциално са в състояние да превърнат двайсетгодишният "източен поход" на НАТО в безмислено и изключително скъпо предприятие.

Доколко реален е рискът от война между НАТО и Русия

В същото време обаче, редица експерти смятат, че плановете на НАТО за създаването на "сили за бързо реагиране", в комбинация с намерението на Кремъл, на свой ред, да обяви алианса за стратегически противник на Русия, могат непроизволно да провокират открит въоръжен сблъсък между тях.

Както вече споменах, в началото на септември 2014 президентът на САЩ Барак Обама посети Естония, която е член на НАТО, а една трета от населението и са етнически руснаци. Завръщайки се в родината си, Обама декларира, че занапред няма да бъдат толерирани евентуални опити на Москва да дестабилизира съседните и държави под предлог "да защити правата на своите сънародници там". Освен това той обеща да изпрати в прибалтийските постсъветски държави повече американски войници и самолети, които вероятно ще бъдат разположени в естонската военновъздушна база Амари.

Макар тези мерки да изглеждат, до голяма степен, символични, на практика, те ще доведат до разполагането на значително количество американски части на "предната" линия между НАТО и Русия. Което пък означава, че в случай на евентуална конфронтация те ще бъдат първите, върху които ще се стовари руския удар. Повечето експерти твърдят, че това се налага за да бъдат успокоени някои от руските съседи - членове на алианса, разтревожени от твърдите методи на Москва в защита рускоезичното население в Украйна.

Самите руснаци обаче смятат, че разполагането на американските части ще бъде в нарушение на Основополагащия акт между Русия и НАТО от 1997, в който се подчертава, че Москва и пактът не се смятат за противници и НАТО поема ангажимента да не разполага значителни военни части на територията на новите членове на алианса, граничещи с Русия. Както посочва в тази връзка руският военен експерт Виктор Литовкин, "през последните няколко години САЩ и НАТО се отказаха от много от тези договорености и Москва трябва да реагира по някакъв начин на това. САЩ продължават да спонсорират антиправителствените "цветни революции" в постсъветското пространство, а частите на НАТО се разполагат все по-близо до границите ни".

Най-вероятният отговор на Кремъл ще бъде радикалната промяна на официалната руска военна политика, като в нейните рамки НАТО занапред също ще се разглежда като противник. Ще последва предислокация на войски и авиация от вътрешните райони на Русия към Европа. Освен това руснаците могат да разположат повече ракети с малък радиус на действие "Искандер", както и други настъпателни въоръжения в своя балтийски анклав Калининград. Именно руската военна доктрина е документът, определящ, кого Москва смята за потенциален противник, кои са бъдещите и стратегически проблеми и какви методи възнамеряват да използват силите за сигурност за да отразят евентуални противникови атаки, или - при нужда - да водят пълномащабна война. Обновената за последно през 2010 доктрина апелира за увеличаване на военните разходи. Освен това тя разглежда възможността враждебно настроени към Русия държави да предприемат опити за смяна на режимите в някои съседни постсъветски държави, например в Украйна, както и евентуално решение на НАТО да увеличи военното си присъствие в близост до руските граници, но не дефинира пакта като руски противник.

В началото на октомври заместник секретарят на руския Съвет за сигурност Михаил Попов обеща, че новата версия на доктрината ще бъде готова до края на 2014 и намекна, че основната промяна в нея ще бъде свързана с отношението на Русия към НАТО, предвид "новата експанзия на САЩ и съюзниците им на Изток". Според Попов: "Смятаме, че определящ фактор в отношенията ни с НАТО ще си остане неприемането от руска страна на плановете за прехвърляне на военна инфраструктура на алианса в близост до границите ни, включително чрез ново разширяване на блока".

На свой ред, президентът на Института за стратегически оценка в Москва Александър Коновалов посочва, че: "Всички се възползват от ситуацията за да я ескалират. Така постсъветските балтийски държави настояват за разполагане на части на НАТО на своя територия. Те смятат, че дори ако броят им е символичен, те ще бъдат гаранция за незабавната намеса на пакта при евентуално руско нападение. САЩ пък искат НАТО да стане по-силна, а европейските им съюзници да изразходват повече средства за отбрана, затова тази ситуация е изгодна за Вашингтон. Впрочем, същото се отнася и за руските националисти, защото потвърждава тезата им за агресивните намерения на НАТО". Според него: "привържениците на твърдия курс във всички тези държави печелят от кризата и я използват за да променят реалностите, които доскоро се смятаха за неизменни. Дори ако украинската криза внезапно приключи още утре, светът след края и ще бъде съвършено различен".

Редица експерти пък смятат, че в момента динамиката на студената война забавя оборотите си и основната опасност е, че сегашната разгорещена реторика и символичните жестове могат да доведат до катастрофа в съвсем близко бъдеще.

Следващите стъпки на НАТО по източното направление

Вашингтон, който няма сериозни финансови сделки с Москва във военната сфера, се опитва да попречи на реализацията на вече сключените (или планирани) договори за доставка на въоръжения между Русия, от една страна, и ЕС и Украйна - от друга. В случая с Европа става дума за изграждането от германската компания "Рейнметал" на тренировъчен център на руските сухопътни войски в полигона край град Мулино, на стойност 100 млн. долара. Както разбира се, за доставката на два френски десантни кораба "Мистрал" за руските ВМС (първият от които трябваше да пристигне през октомври, но президентът Оланд стопира изпращането му), на стойност 1,3 млрд. долара. С други думи, нежеланието на НАТО и САЩ да водят конструктивен диалог с Русия за разрешаването на украинската криза, освен всичко друго, е и опит да бъдат лишени руските въоръжени сили от възможността да се сдобият с някои нови видове военна техника, с каквито не разполагат в момента.

По отношение на Украйна пък става дума за провала на доставките на различна военна продукция, например на самонасочващи се глави за управляеми ракети "въздух-въздух" Р-73, предназначени за руските военновъздушни сили и произвеждани от киевския завод "Арсенал". Както и за преорентирането на украинската армия към закупуване на нова военна техника (включително самолети и танкове) от западните и съседи, които са членове на НАТО. С това се решават едновременно две задачи: на първо място Украйна затъва още по-дълбоко в дългове, тъй като въпросното оръжие се заплаща със заеми, отпуснати на страната с гаранциите на САЩ. На второ място, Полша, Румъния и Унгария се освобождават от остарялото си оръжие и могат да модернизират своите арсенали.

В същото време, както вече споменах по-горе, намерението на НАТО да създаде свои бази в различни държави от Източна Европа, за което редица медии съобщиха още през март 2014, започна да придобива реални измерения с решението взето в Нюпорт, като според някои германски издания такива бази ще бъдат изградени в Полша, Румъния, Естония, Латвия и Литва. Полското пристанище Щецин, където има щаб на алианса, пък може да се превърне в транзитен пункт за бъдещите сили за бързо реагиране на НАТО (NATO Response Force). Командни пунктове на пакта ще се появят и в балтийските постсъветски държави.

Според британския Financial Times, паралелно с това, Великобритания и още шест държави (Дания, Латвия, Естония, Литва, Норвегия и Холандия) ще формират нови сили за бързо реагиране на НАТО. Както твърди генералния секретар на пакта, те "ще включват няколко хиляди военнослужещи готови за бързо разгръщане", а също въздушни, морски и сухопътни части.

Освен това, експертите смятат, че във връзка с украинската криза и с цел да продължи да упражнява натиск върху Москва, НАТО би могла да предприеме следните, изброени по-долу стъпки:

Да прекрати реализацията на програмите по линия на Съвета Русия-НАТО, включително да премахне цялата тази институция. Както е известно, след замразяването "на всички равнища" (през април 2014 по време на срещата на външните министри на държавите от НАТО в Брюксел) на военното сътрудничество с Русия, контакти в тази сфера се допускат единствено на ниво посланици.

Да увеличи военното присъствие в Арктика на въоръжените сили на САЩ, Норвегия и Канада, която първа предприе твърди мерки против Русия, отменяйки през март 2014 всички предварително планирани двустранни мероприятия и демонстративно изгонвайки от страната деветима руски военни, обучаващи се в различни канадски университети.

Да разположи части на силите за бързо реагиране на територията на Швеция и Финландия, чиито правителства от март 2014 насам обсъждат възможността за присъединяването си към НАТО.

Да принуди Чехия и Словакия, чието ръководство обяви през март 2014, че "не вижда необходимост от усилване на военното присъствие на НАТО в Европа", да си сътрудничат по-тясно с алианса.

Да активизира усилията за разполагане на елементи на европейската система за противоракетна отбрана в Полша, чиито министър на отбраната Томаш Симоняк, още през март заяви, че "Вашингтон трябва да увеличи военното си присъствие в Европа и Полша" и да обсъди перспективите за създаването на постоянна централна американска военна база в тази страна.

Да разшири присъствието на алианса в района на Балтийско и Черно море, където то и без това бързо нараства от февруари 2014 насам. При това НАТО нерядко използва корабите си в Черно море в нарушение на конвенцията от Монтрьо, според която присъствието на кораби от нечерноморските държави не бива да продължава повече от три седмици. На практика, за първи път от грузинско-руската война през 2008 тук започна да се формира военноморска групировка на НАТО, включваща есминци, разузнавателни и спасителни кораби на военноморските сили на САЩ и Франция (Donald Cook, Dupuy de Lome, Duplex, Alize, USS Taylor, Ross, Commandant Birot и други). Според руското министерство на отбраната, появата в Черно море на американски кораби като Donald Cook, който разполага с противоракетна система Aegis, е илюстрация за стремежа на САЩ "максимално да доближат до територията на Русия морския компонент на системата си за ПРО". През април 2014 пък, Андерс Фог Расмусен обяви, че "корабите на алианса ще бъдат насочвани към Балтийско море, Източното Средиземноморие и навсякъде, където се налага". Според него: "занапред ще имаме повече самолети във въздуха, повече кораби в морето и по-голяма готовност на сушата".

Официално да разположи сухопътни войски и тежко въоръжение в Литва (тежка бронирана техника на алианса се появи, за първи път от 20 години насам, в района на Гайжюнай, където е разположена основната част от литовската армия Гаюй) и евентуално в Естония, чиито министерства на отбраната настояват за трайно присъствие на НАТО в Балтийския регион под предлог, че се нуждаят от защита от Русия. Възможно е също да бъде разширена базата на американските ВВС в Естония, за което спомена и Барак Обама при посещението си на 4 септември, както и да бъде изградено военно пристанище в Латвия, което да може да приеме хиляда военни от НАТО. Според кмета на Вентспилс Аайвар Лембергс, това би се отразило "положително на общинския бюджет".

НАТО може да разшири военното си сътрудничество с постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, където през май в столицата на Узбекистан официално беше открито представителство на Северноатлантическия алианс. В края на март пък Комитетът за партньорство на НАТО прие списък от „практически мерки за развитие на отношенията“ с Азербайджан, Армения и Молдова. Предполага се ангажирането им в проектите на алианса Smart Defencе за закупуване на оръжие и обединяване и специализация на военния потенциал. Пример за такъв успешно осъществен проект е организираният от държавите от НАТО съвместен мониторинг на Балтийското въздушно пространство. В Азербайджан се планира да се акцентира върху кибернетичната и енергийната сигурност, а в Армения – върху подготовката на военни кадри.

Северноатлантическият алианс може да съхрани и реанимира кордона от „лимитрофни държави“, т.е. групата ГУАМ, включваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, като противовес на Русия и нейните проекти за създаване на Митнически съюз и Евразийска интеграция. На срещата на НАТО в Нюпорт беше решено, че алиансът ще създаде в Грузия тренировъчна база, където „ще се подготвят военни както от страните-членки, така и от партньорите на НАТО“, и ще окаже на Грузия „подкрепа за закупуване и доставяне на отбранителни въоръжения“. Паралелно с това, както посочва американският анализатор Рик Розоф, пактът подготвя за участие в своите операции и военнослужещи от Грузия, на която ръководството му обеща членство още на срещата Будапеща през 2008.

Накрая, пактът може да разшири присъствието си в Румъния, която вече се съгласи да приеме бойни самолети на НАТО, както и в Молдова, а също да провокира ескалацията на противопоставянето на Приднестровието, включително против руския миротворчески контингент там. За тази цел в Кишинеу вече ще има комисар за връзките с алианса. Обсъжда се и участието на Молдова в силите за бързо реагиране на НАТО. В края на юли 2014 едновременно се появиха съобщения, че в Молдова и Украйна са пристигнали американски военни - офицери и сержанти. Според ръководството на молдовската Социалдемократическа партия, това означава, че САЩ са преминали към активната фаза на проекта си за подготовка на армията на страната за евентуална война с Русия, "съвместно с американците и украинците".

Възможната реакция на Москва

На този фон изглежда естествено, че действията на НАТО значително ще ускорят реализацията на руските намерения за формирането на регионален военен алианс с членовете на Митническия съюз (който от 1 януари 2015 ще се трансформира в Евразийски), Китай и вероятно дори Иран. Както е известно, т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) в момента включва Китай, Киргизстан, Казахстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Наскоро тези страни подновиха дискусията за евентуалното и разширяване. На провелата се през септември 2014  годишна среща на ШОС в Душанбе беше решено през юли 2015 в организацията да бъдат приети Индия и Пакистан (заради все още съществуващите санкции временно се отлага присъединяването на Иран). Както е известно, в момента Афганистан, Индия, Пакистан, Иран и Монголия са със статут на наблюдатели в ШОС.

Пак през септември ШОС проведе най-големите досега съвместни военни учения на страните-участнички. Техните мащаби показват, че организацията, която досега концентрираше усилията си върху икономическото и политическо сътрудничество в Централна Азия, е на път да добави към тях и военния компонент. Седем хиляди войници от петте членки на ШОС участваха в провелото се в Китай мащабно военно учение "Мирна мисия 2014"

Според авторитетния британски експерт по Русия Александър Клаксън: "Подновените усилия на НАТО за създаването на нови бази в Източна Европа, изглежда ще ускорят трансформацията на ШОС в пълномащабен военен съюз. Потенциалното противопоставяне между него и Северноатлантическия алианс пък ще провокира много сериозно напрежение и връщане към манталитета от времето на студената война".

С обявяването на Русия, вместо за стратегически партньор (както беше досега), за стратегически противник на НАТО, бързото намиране на решение на сегашната криза в отношенията между Москва и Запада става невъзможно. Възстановяването на комуникацията между тях обаче все още е постижимо. Очевидно е, че е от взаимен интерес двете страни да си сътрудничат по такива ключови и за двете въпроси, като борбата с международния тероризъм, неразпространението на ядрените оръжия, космическите изследвания, борбата с киберпрестъпността, намиране на съвместно решение за прекратяване на насилието в Близкия Изток и решаване на проблема с климатичните промени. Тези въпроси трябва да бъдат използвани за възстановяване на доверието между Русия и Запада. Създаването на нови бази на НАТО в Източна Европа обаче ще пресече всякаква възможност за диалог и ще постави началото на нов продължителен период на остро противопоставяне между Изтока и Запада. Подобно развитие със сигурност няма да е от полза за никого.

----------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

САЩ и Великобритания подготвиха заедно Арабската пролет и бъдещата Ислямска държаваВ един скорошен коментар, известният германски външнополитически експерт Кристоф Леман посочва, че: "Сто години след като изстрелите в Сараево провокират началото на Първата световна война, Европа отново е тласкана към катастрофа. Преди век наличието на истински държавници би могло да предотврати войната. За съжаление, и днес мнозина представители на западния политически елит обичат да се кипрят в униформата на пилоти, макар че едва ли са годни да работят дори като стюарди".

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1693-predistoriyata-vazmozhnite-posleditsi-i-shansovete-za-razreshavane-na-ukrainskata-kriza

Предисторията на украинската криза

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран ("Южен Парс") и Катар ("Северно поле"). Според Леман (който далеч не единственият, който мисли така),  именно това е стартирало реализацията на Големия проект на "Мюсюлманските братя" станал известен по-късно като "арабската пролет". Както е известно, малко след откриването на находището, Иран, Ирак и Сирия лансираха проект за изграждането на газопровод, по който газът от находището "Южен Парс" да се транзитира до сирийските средиземноморски пристанища и оттам към континентална Европа. Именно това развитие на събитието съдейства за старта на "големия проект" на "Мюсюлманските братя".

Завършването на газопровода Иран-Ирак-Сирия би провокирало маса събития, почти всички крайно неприемливи за САЩ, Великобритания, Израел и Катар. За разлика от тях, редица държави от континентална Европа се отнасяха към проекта с одобрение. Заедно с руския газ, доставян на ЕС през Украйна и по тръбопровода "Северен поток", Съюзът би могъл да покрива около половината от потребностите си от енергоносители за сметка на руските и иранските доставки.

Израел обаче беше силно разтревожен от перспективата, че Иран може да се превърне в един от основните източници на природен газ за ЕС, а както е известно опасенията свързани с енергийната сигурност пряко влияят върху международните отношения и външната политика. В този смисъл, отношенията между ЕС и Израел и възможността Иран да се сдобие с инструмент за влияние върху позицията на Съюза по палестинският проблем (и Близкия Изток, като цяло), не бяха изключение от това правило. На свой ред, по онова време САЩ и Великобритания не бяха заинтересовани от появата на конкуренция на подкрепяния от тях проект за газопровода "Набуко" (в крайна сметка оказал се безперспективен), а пък Катар, който имаше най-голямо влияние върху "Мюсюлманските братя", видя в това шанс да се превърне в регионална държава, с която се съобразяват съседите, и инвестира гигантската сума от 10 млрд. долара за активизирането на сирийското крило на "братята" и провала на проекта за газопровода Иран-Ирак-Сирия (според споменатия по-горе Кристоф Леман, ролята на посредник в случая е изиграл тогавашния външен министър, а днес премиер на Турция Ахмед Давутоглу).

Друг важен момент, който навремето беше пропуснат от повечето анализатори е, че САЩ и Великобритания никога не биха позволили толкова тясно обвързване между Русия, континентална Европа и Иран, в чиято основа да е 50 процентната енергийна зависимост на ЕС от доставките на руски и ирански енергоносители. Тук е мястото да спомена, че в статията си Кристоф Леман говори за една своя среща с адмирал от НАТО от Северна Европа, състояла се още през 80-те години на миналия век, на която въпросният висш военен му е казал следното: "Американските колеги от Пентагона ми заявиха съвсем категорично, че САЩ и Великобритания никога няма да позволят на европейско-руските отношения да се задълбочат до такава степен, че да поставят под въпрос политическата, икономическата или военната доминация на САЩ и Великобритания на европейския континент. Подобно развитие ще бъде предотвратено с всички възможни средства, ако се наложи дори и с провокирането на военен конфликт в Централна Европа". Очевидно разпадането на Съветската империя не е променила основните принципи на тази доктрина и тя продължава да е актуална и днес.

През 2009 реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" вече вървеше с пълна сила. В интервюто си за телевизионния канал LPC през юли 2013 бившият френски външен министър Ролан Дюма заяви, че "когато бях във Великобритания две години преди експлозията на насилието в Сирия, се срещнах там с редица британски официални лица, които ми признаха, че готвят нещо в тази страна. Повтарям това беше във Великобритания, а не в Америка... Британците организираха навлизането на бунтовниците в Сирия. Те дори ме попитаха, макар че вече не бях външен министър, дали не искам да включа. Разбира се, отговорих им, че съм французин и това не ме интересува. Всъщност, не мисля, че това имаше някакъв смисъл. Очевидно има страни, които искат да унищожат тази арабска държава, както стана преди това с Либия, особено имайки предвид специалните отношения между Сирия и Русия...".

В това интервю Дюма неслучайно споменава Либия. В тази връзка си струва да припомня, как НАТО се възползва от резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 2011 относно тази страна, за да ускори реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" в нея. Горе долу по това време тогавашният постоянен представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер и тогавашният Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа Джеймс Ставридис публикуваха във Foreign Affairs (броя от март/април 2012) обширна статия, в която твърдят, че намесата на НАТО в Либия е "възможност за обучение и модел за бъдещи интервенции".

Същата теза беше лансирана и на 25-та среща на НАТО в Чикаго през 2012. Пак през същата година в лекцията си във Военноморската академия на САЩ в Анапълис, адмирал Ставридис поясни, че е необходимо възприемането на нови методи за водене на война, т.е. за бойни действия с използването на специални методи. Според него, традиционната конвенционална война окончателно остава в миналото. Освен това Либия беше необходима като транзитен възел в прехвърлянето на оръжие и плацдарм за набиране и подготовка на "моджехидини" за Сирия.

Поражението в Сирия направи войната в Украйна неизбежна

През юни и юли 2012 около 2000 "муджахидини", събрани и обучени в Либия и прехвърлени след това в граничния йордански град Ал-Мафрат, предприеха две мащабни кампании за овладяването на сирийското пристанище Алепо. И двете обаче се провалиха, а "либийската бригада" беше почти напълно унищожена от армията на Асад. Именно след това поражение, в играта се включи и Саудитска Арабия, която стартира машабна кампания за набиране на "джихадисти", включително използвайки за целта мрежите на одиозната Ал Кайда.

С течение на времето обаче (и особено след провала на плана да бъде използвана употребата на химическо оръжие в хода на гражданската война като предлог за военна интервенция на САЩ и най-близките им съюзници в Сирия), стана ясно, че войната срещу Асад вече няма как да бъде спечелена. Именно това, а не нещо друго, беше причината британският парламент да отхвърли предприемането на въздушни удари срещу Сирия през август 2013.

Според редица експерти, именно в този момент, войната в Украйна е станала предсказуема, а и самият ход на събитията в тази страна през 2012 и 2013 показват, че планът за свалянето на правителството на Янукович и дългосрочната дестабилизация на Украйна е бил стартиран някъде след юли 2012.

В същото време съществуваше една последна възможност това негативно развитие да бъде преустановено и тя беше свързана с преговорите между Москва и Брюксел за т.нар. "Трети енергиен пакет" на ЕС в края на 2012. По онова време отношенията между Русия и Съюза вече бяха достатъчно напрегнати заради тази лансирана най-вече от Великобритания инициатива на ЕС, имаща откровено антируска насоченост, в чиято основа е тезата, че "Съюзът не може да приеме такъв голям доставчик на енергоносители като Русия, в лицето на "Газпром", да контролира и производството, и системата за транзит на природния газ за Европа".

На срещата на върха между ЕС и Русия, провела се в Брюксел на 21 декември 2012, те не можаха да разрешат този проблем, като в резултат от това войната в Украйна наистина стана неизбежна, което означава, че от този момент нататък определени влиятелни среди в САЩ и Великобритания започнаха упорито да създават условията за старта на "войната от четвърто поколение" в Украйна. На 22 декември 2012 споменатият по-горе анализатор Кристоф Леман публикува на сайта си nsnbc ìnternational статия, озаглавена "Срещата между Русия и ЕС в Брюксел: рискът от война в Близкия Изток и Европа нараства", в която се посочва, че: "неочакваните действия на Украйна бяха възприети от енергийните експерти, с които разговаря авторът, като поредния опит на Киев, Вашингтон и Лондон да форсират разширяването на НАТО и да попречат на задълбочаващата се интеграция на руската и европейската икономики. Както ще стане ясно по-долу, това е свързано с агресивните опити за спасяване на петродолара".

На 9 февруари 2014 отношенията между Русия и ключовите държави-членки на НАТО се влошиха (както заради Сирия, така и поради разминаването на позициите им по енергийните въпрос) дотолкова, че руският представител в НАТО Александър Грушко заяви: "Тук, в Брюксел, чух нещо умно: ако имате чук не бива да си мислите, че всеки появил се проблем е пирон. Струва ни се, че светът има достатъчно възможности за сътрудничество в енергийната сфера, без да използва военно-политическите организации като инструмент".
На 21 февруари украинският парламент беше овладян от въоръжени противници на президента Янукович, който бе свален от депутатите с гласуване, осъществено в тяхно присъствие, т.е. под дулото на оръжието. Сред първите решения на новите власти в Киев беше, че руският вече няма да се ползва като втори официален език в предимно рускоезичните източни райони на Украйна (по-късно то беше отменено). Именно това, както и редица последвали го действия, провокираха реакцията, довела по-късно до войната и разделянето на Украйна.

Енергийните измерения на украинската криза

Както посочва известният енергиен експерт и преподавател в Харвардския университет Андреас Голдтау: "Украинската криза е най-сериозният проблем на сигурността в Европа след края на студената война. Ключово място в публичните дебати във връзка с този конфликт имат въпросите на енергетиката. В същото време реалностите на енергийния пазар се разминават с някои политически предпочитания, които напоследък постоянно биват озвучавани в разговорите, водени в кулоарите на европейските столици. Затова европейските политици би трябвало да се стремят да отделят енергетиката от трудните проблеми на сигурността, в рамките на този конфликт".

След известни колебания, проточили се няколко месеца, през май 2014 европейските и американските политици решиха да превърнат енергоносителите в част от санкциите срещу Москва. Както е известно, Русия е сред основните доставчици на енергоносители в света. Бюджетът и е силно зависим от постъплениято от тяхната продажба (особено на петрола), а пък Европа получава от руснаците, съответно, 30% и 35% от необходимия и петрол и природен газ. Според Голдтау обаче, въпреки че на пръв поглед изглежда обещаващо, "превръщането на енергоносители в част от западното кризисно управление е прибързано решение, най-малкото защото редица от аргументите за вземането му са повече от съмнителни".

Както е известно, първият от тези аргументи е, че Европа може да се справи с евентуално мащабно прекъсване на руските газови доставки. Повечето експерти обаче са на мнение, че това просто не е вярно. Факт е, че заради меката зима (2013-2014) газовите хранилища на континента в момента са пълни, което повишава устойчивостта при краткосрочни дефицити в доставките. Наличието на тези запаси обаче не означава, че всички държави членки на ЕС имат гарантиран достъп до тях. Резултатите от т.нар. стрес-тестове на Съюза показаха, че макар Европа да е осъществила определен напредък от последните прекъсвания на руските газови доставки през 2009 насам, някои държави от Централна, Източна и Южна Европа (България е на едно от първите места сред тях) си остават силно уязвими. Данните на Европейската комисия показват, че устойчивостта на евентуални прекъсвания на енергийните доставки е далеч от оптималната. Макар че Западна Европа може да издържи повече, текущите запаси на редица държави от Източна Европа ще им стигнат само за два или три месеца, а зимата може да продължи доста по-дълго. Въпреки това, Вашингтон и Брюксел прогнозират, че Европа може да се справи с този проблем, ако търсенето на енергоносители не надхвърли 75% от миналогодишното. Това обаче означава да се разчита, че зимата отново ще е твърде мека, което не е добра основа за формулирането на надеждна стратегия.

Вторият аргумент, лансиран от подкрепящите санкциите среди е, че Русия няма да прекрати доставките на енергоносители, въпреки втвърдяването на енергийните санкции срещу нея. Макар да звучи успокояващо, това не е много реалистично. В тази връзка само ще припомня решението на Газпром през май 2014 да прекрати газовите доставки за Украйна заради неизплатените и дългове от 5 млрд. долара, което беше директна заплаха за енергийната сигурност на Европа. От друга страна, наскоро украинският парламент нареди да бъдат проучени възможностите за прекратяване на газовия транзит за Европа. Разбира се, Киев и преди използваше монополното си географско положение на основен транзитьор на руския газ за Европа за да прокарва собствените си позиции относно ценообразуването и различни политически въпроси, несвързани пряко с енергетиката.

Печално известните газови кризи през 2006 и 2009 накараха потребителите в България, Словакия и други държави да мръзнат, макар че струваха на Газпром около 1,5 млрд. долара и силно навредиха на репутацията на Русия сред европейските консуматори. Както е известно, самата криза беше предизвикана най-вече от споровете за цените и условията за транзита, като користните интереси на Украйна изиграха ключова роля за ескалацията на събитията.

Макар че междувременно руският дял в газовите доставки за Европа през територията на Украйна намаля наполовина заради новите газопроводи и най-вече на "Северен поток", тази страна продължава да контролира транзита на около 40 млрд. куб. м руски газ, който носи на Москва 73 млрд. долара годишно. И тъй като положението на Киев става все по-тежко, не е изключено Украйна отново да разиграе "транзитната карта", за да накара Европа и Русия да се намесят в този конфликт.

Третият аргумент на привържениците на енергийните санкции е, че те са средства да бъде принудена Русия да промени поведението си. Тук е мястото да посоча, че една от причините санкциите все още да не са толкова сурови, както биха искали в Белия дом е, че американските и европейските политици се стараят да се съобразяват с вътрешнополитическата ситуация, а това означава и с интересите на големите компании, които имат бизнес с руснаците. По-същественото обаче е, че е крайно съмнително, дали американските и европейските политици действително искат краха на руската икономика. Във всеки случай те очевидно не са заинтересовани от една нестабилна ядрена държава, граничеща с ЕС. А за Русия енергийният сектор е същото, каквото е за САЩ този на ІТ-технологиите, т.е. това е гръбнака на нейната икономика. Можем да си представим, как биха реагирали във Вашингтон, ако Уолстрийт или Силициевата долина бъдат разрушение в резултат от санкциите на някаква външна сила. В тази връзка, американският анализатор Пол Сандърс предупреждава, че последният път, когато САЩ са превръщали в своя мишена енергийния сектор на друга голяма държава (в случая Япония), това е довело до световна война. Затова, ако санкциите реално заработят те биха породили такива последици, с каквито инициаторите им едва ли биха искали да се сблъскат, да не говорим, че със сигурност няма да съдействат за постигането на мир в Украйна.

Четвъртият аргумент на привържениците на санкциите е, че така Русия може да бъде "отрязана" от европейския енергиен пазар. Това обаче е крайно малко вероятно, освен ако европейските политици не решат внезапно да се откажат от пазарната парадигма. Както е известно, ЕС стартира либерализацията на енергийния си пазар още през 90-те години, предоставяйки на (частично) приватизирани компании правото да купуват, търгуват и продават суровинни стоки. Косвено, това решение целеше да ограничи политическия натиск върху енергийните компании. В условията на ценова либерализация, това е най-важния стимул за активността им. В този контекст руският природен газ се оказва доста конкурентопособен, доказателство за което е сравнително слабото натоварване на европейските заводи за втечнен природен газ. Недостатъчната пазарна интеграция в Централна и Източна Европа допълнително усилва конкурентните предимства на Газпром в тази част на континента. Разбира се, би могла да се формулира политика, която да промени сегашното разделение на труда между частните и държавните компании, но в отсъствието на подобна радикална политическа намеса, руският природен газ ще продължи да присъства мощно на европейските пазари още дълги десетилетия.

Всички тези причини, които в своята съвкупност, представят в съвършено различна светлина сегашните опити за промяна на поведението на Москва, както и на европейските връзки в енергийната сфера. Както посочва споменатият по-горе експерт Андреас Голдтау, "Енергетиката играе прекалено важна роля за икономиката, обществото и националната сигурност, за да се превръща в разменна монета във възраждащите се геополитически проблеми на Стария континент. Следователно, енергийните санкции не ни водят напред и не укрепват сигурността на енергийния сектор. Вместо да продължаваме да вървим по този път, трябва да се опитаме да отдалечим очертаващия се конфликт от неоспоримите рискове в енергийната сфера. Действително в тази сфера, ЕС и САЩ разполагат с достатъчно поле за маневриране, както и с политически инструменти, с каквито не разполагат другаде, за да помогнат на Украйна".

На първо място, усилията следва да бъдат концентрирани върху реформирането на украинската икономика и повишаване на управляемостта на собствения и енергиен сектор. Не е нормално държава, чиято икономика е равна на тази на Бостън например, да консумира толкова природен газ, колкото и Франция, което води до непропорционално голяма нужда от неговия внос, най-вече от Русия.

На второ място, налага се да бъде осъществена фундаментална програма за реформиране на ценообразуването в енергетиката на Украйна. При сегашните субсидирани цени на енергоносителите, няма никакви стимули да се инвестира в повишаване на ефективността, което пък означава, че украинската индустрия (като изключим продажбите и на руския пазар) си остава неконкурентоспособна на световния пазар.

Не трето място, преструктурирането на украинските газови задължения следва да бъде включено във всеобхватен и дългосрочен план за възстановяване на националната икономика. ЕС и САЩ разполагат с необходимите "ноу-хау" и технологии за да улеснят фундаменталната трансформация на ръководните структури на украинската енергетика, да помогнат за ограничаване на гигантската корупция и за налагане върховенството на закона в икономиката, като цяло. Западните компании могат да помогнат за бързото нарастване на собствения газов добив на Украйна, което ще намали нуждата от внос. Международните и двустранните организации за развитие, като Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие или USAID могат да се окажат ключови партньори за осъществяването на подобни реформи, особено когато става дума за усъвършенстване на енергийната инфраструктура, нейното управление и повишаването ефективността на крайното потребление. При това основен европейски приоритет при прокарването на тези мерки трябва да бъде по-нататъшното стимулиране на интеграцията на външните пазари и превръщането на ЕС в привлекателен пазар за вноса от всички региони на света, като Русия трябва да продължи да бъде един от играчите на този пазар, в конкуренция с останалите.

Разбира се, би могло да се възрази, че Москва прекалено активно се меси във вътрешните работи на Украйна и това изисква твърда реакция. Реалностите обаче са такива, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да платят истинската цена за Украйна, тъй като тази държава не е чак толкова стратегически важна за тях та да рискуват мащабна конфронтация с руснаците.

По-лошото обаче е, че сегашната политика на санкции срещу Москва не отговаря на пазарните реалност и, следователно, може да доведе до крайно негативни последици. Затова мнозина западни експерти, включително Андреас Голдтау, препоръчват енергийната сфера да бъде изключена от сегашната конфронтация с Русия. Подобен подход е свързан с редица въпроси, оказващи сериозно влияние върху европейската енергетика през последните двайсетина години и би позволил на ЕС да постигне едновременно две цели: да подобни управлението на вътрешния енергиен сектор на Украйна, съдействайки по този начин за нейното икономическо възстановяване, и да постигне по-голяма енергийна сигурност на Европа, като цяло. В момента европейците са на кръстопът: те могат много да загубят, ако продължат да акцентират върху енергийните санкции срещу Русия (както настояват САЩ), но могат и да спечелят, ако решат да поемат инициативата и да възприемат друг подход към случващото се в Украйна

Възможното развитие на украинската криза

Поемайки властта в Украйна през юни 2014 президентът на страната Петро Порошенко беше изправен пред изключително сложната задача да възстанови единството на страната и в същото време да спре свличането на националната икономика в бездната на кризата. При това, както посочва президентът на украинския Център за системен анализ и прогнози Ростислав Ишченко, "Порошенко не разполагаше нито с необходимата подготовка, нито с талант и екип, ето защо не можа да измисли нищо по-добро от това да активизира максимално мащаба на репресиите срещу противниците на "февруарската революция" в Украйна, вместо да се ориентира към постигането на компромис с тях. Истината обаче е, че възприетата от него стратегия още в самото начало нямаше никакви шансове за успех".

Всъщност, в момента, когато получи номиналната власт в страната, Порошенко беше може би най-слабата фигура на украинската политическа сцена. Той не разполагаше с частна армия, каквато имаха други олигарси, като Игор Коломойски или Ринат Ахметов например. Порошенко не контролираше в достатъчна степен дори смятаната за негово "феодално владение" Виницка област в Западна Украйна. В същото време, според някои местни анализатори, ръководството на украинската армия и специалните служби бяха склонни да се вслушват не толкова в указанията на новоизбрания президент, колкото на американските военни съветници в Киев. Порошенко не можеше да се похвали и с лична харизма, като тази на Юлия Тимошенко например, нито дори с макар и зле функциониращ но все пак някакъв партиен апарат, какъвто имаха Юрий Кличко или премиерът Арсений Яценюк (показателно е, че дори и заемите, отпускани на Украйна от МВФ, минаваха през Яценюк, а не през президента). Тоест, новият украински държавен глава не разполагаше с никакви реални лостове за практическото осъществяване на президентските си пълномощия.

Освен това, той беше лишен от достатъчно пространство за маневриране, той като алтернативния политически фланг, в лицето на Партията на регионите и Украинската компартия, на практика вече беше ликвидиран. В собствения му политически лагер пък, всички останали играчи бяха доста по-радикално настроени от него (като започнем от Дмитрий Ярош и Олег Тягнибок и стигнем до Олег Ляшко). А, както твърдят повечето политолози, всяка власт, която не успява да се нагоди към бързата радикализация на обществото в периоди на революционни сътресения (каквато е и ситуацията в Украйна), е обречена на провал.

Както посочва в тази връзка споменатият по-горе Ишченко: "На практика, Порошенко се оказа само формален лидер, който сега трябва да поеме върху себе си отговорността за всички ужаси и изстъпления на гражданската война в страната, рискувайки не само политическата кариера, но и физическото си оцеляване".

Според някои експерти, възможно е още в момента, когато над Източна Украйна беше свален пътническият самолет на малайзийските авиолинии, САЩ вече да са били наясно, че трудно ще могат да удържат Украйна в своята сфера на влияние и смятат, че от юли 2014 насам действията на Вашингтон говорят по-скоро за желанието му да се изтегли с минимални загуби от Украйна и дори да извлече някаква полза от това.

Всички американски действия по време на украинската криза говорят за това, че САЩ винаги са били наясно, че Русия се нуждае от запазването на цялата Украйна (или поне на по-голямата част от нея, без Галиция) в своята сфера на влияние. Затова и стратегията на Вашингтон се градеше на предпоставката, че на Москва рано или късно ще се наложи да осъществи военна намеса в Украйна (което вероятно би поставило Русия в тотална изолация), тъй като вече няма други възможности за връщане на ситуацията към състоянието и отпреди февруарската революция в Киев. Пак това беше причината американците да гледат през пръсти на недопустимото ожесточаване на противопоставянето между новите управляващи и бунтовниците от Източна Украйна, вероятно разчитайки, че то само би ускорило въоръжената интервенция на руснаците. Именно през юли 2014 обаче стана ясно, че украинската армия няма как да се справи с бунтовниците (а това означаваше и, че няма да има нужда от руска намеса). Макар, че тя продължи настъплението си и след това, съотношението на силите в гражданската война претърпя радикална промяна. На първо място, украинската авиация загуби тоталната си доминация във въздуха, а бунтовниците започнаха да нанасят локални контраудари, като за първи път използваха и артилерия. Тоест, през юли срещу  украинската армия, представляваща странна смес от редовни военни части, доброволчески отряди (в чиито редове се сражаваха и чужденци от Западна Европа и Кавказ), т.нар. "частни армии" на местните олигарси и групировката, формирана от "Десния сектор", вече действаше макар и малобройна, но добре подготвена, екипирана и постоянно нарастваща армия. Тя вече имаше възможност да прехвърли голяма част от доброволците си в тила, където те преминаха допълнителна подготовка и след като получиха и ново въоръжение, бяха използвани в решаващите сражения през август, приключили със серията поражения на правителствените части. Американците бяха наясно с това развитие и, ако действително държаха на Порошенко би трябвало да го посъветват да нареди отстъпление, като украинската армия заеме достатъчно силни отбранителни позиции, след което да започне преговори с бунтовниците. Освен това те би трябвало да застанат зад него в сблъсъка му с крайно радикалните политически кръгове от Западна Украйна. Нищо подобно обаче не се случи.

Украйнската армия продължи да настъпва, в резултат от което в края на август няколко големи нейни поделения се оказаха обкръжени и се предадоха. Междувременно, в началото на неуспешното военно настъпление, президентът Порошенко допусна и друга грешка, разпускайки парламента в Киев, което не само увеличи броя на личните му врагове в средите на новия украински елит и допълнително дестабилизира обстановката в страната, но и превърна държавния глава в единствения отговорен фактор, върху който закономерно се стоварва и цялата отговорност за военното поражение в Източна Украйна.

Неслучайно още в последните дни на август въоръжени тълпи щурмуваха сградата на Министерството на отбраната в Киев, призовавайки за оставката не само на военния министър Валерий Гелетей, но и за импийчмънт на президента.В крайна сметка, на 14 октомври, мястото на Гелетей беше заето от Степан Полторак, който дотогава командваше Националната гвардия (където доминират отрядите на т.нар. "Десен сектор"). Мнозина смятат това за пролог към евентуален опит на крайно радикалните елементи в Украйна да отстранят Порошенко, обвинявайки го, че е допуснал военното поражение в операцията срещу бунтовниците, както и, че се е "продал на руснаците", съгласявайки се на примирие.

Как обаче биха погледнали във Вашингтон на реализацията на подобен сценарий? Ако САЩ действително са решили да се дистанцират от украинската криза, те трудно биха могли да го направят, изоставяйки съюзника си Порошенко. Ако обаче той бъде свален и заменен от прекалено радикални и поради това неприемливи за Запада елементи, това вероятно вече няма да е проблем. Впрочем, при подобно развитие, можем да очакваме, че ще бъде поставен и въпросът за съдбата на полското, унгарското и румънското малцинства на територията на Украйна. То освен това ще доведе до още по-сериозно влошаване на ситуацията в страната, която ще се окаже в състояние на перманентен хаос и война на всеки срещу всички. Това на свой ред би могло да дестабилизира всички съседни на Украйна държави, включително иначе стоящите на противоположни позиции по отношение на украинската криза Русия и Полша. Затова, от недопускането на подобно развитие би трябвало да са силно заинтересовани не само руснаците но и европейците (това обаче не се отнася до САЩ, които не са пряко засегнати от украинската криза и където определени влиятелни среди са склонни да предпочетат пред сегашната стратегия на „налагане на демокрацията“ в Украйна стратегията на „управлявания хаос“, смятайки, че тя би се оказала по-ефективна в усилията за тотално ерозиране позициите на Русия като голям геополитически играч).

Има ли изход от украинската криза

В обширната си статия във Foreign Affairs (броя от септември-октомври 2014), носеща показателното заглавие "Защо вината за украинската криза пада върху Запада", известният американски политолог и професор в Чикагския унивеститет Джон Миршаймър посочва: "Имайки предвид, че повечето западни лидери продължава да отричат факта, че поведението на Путин по отношение на украинската криза, може да се диктува от загрижеността му за сигурността и националните интереси на Русия, няма нищо чудно в това, че те се опитват да го променят, играейки ва-банк и наказвайки Москва, за да не допуснат по-нататъшната и агресия. Макар държавният секретар Джон Кери да твърди, че "се разглеждат всички варианти", нито САЩ, нито съюзниците им от НАТО са готови да използват сила за да защитят Украйна. Вместо това Западът разчита на икономическите санкции за да принуди Русия да прекрати подкрепата си за бунтовниците в Източна Украйна".

Според Миршаймър обаче, подобни мерки няма как да доведат до сериозни резултати. При всички случаи, изглежда много по-вероятно суровите санкции да навредят най-вече на икономиките на западноевропейските държави и най-вече на германската.

Неслучайно Берлин толкова упорито се съпротивляваше на санкциите, с основание опасявайки се, че Москва може да предприеме ответни мерки и да нанесе сериозна икономическа вреда на Европейския съюз. Но, дори ако САЩ успеят да убедят европейските си съюзници да приемат тези сурови и болезнени за самия ЕС мерки, това едва ли ще промени политиката на руския президент Путин. Историята сочи, че държавите са склонни да понесат много сериозни трудности и лишения за да защитят ключовите си стратегически интереси и няма никакви основания да смятаме, че Русия е изключение от това правило.

Както твърди Миршаймър: "Западните лидери дълго време се придържаха към откровено провокационна политика и тъкмо това беше сред причините за украинската криза. През април 2014 вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън заяви пред украинските депутати, че им се дава втора възможност да завършат онова, заради което навремето беше осъществена т.нар. "оранжева революция". На свой ред директорът на ЦРУ Джон Бренан допълнително влоши ситуацията, посещавайки Киев през същия месец. Според Белия дом, посещението му трябваше да укрепи сътрудничеството с украинското правителство в сферата на сигурността, но тъкмо след него беше стартирана антитерористичната операция в Източна Украйна, довела до смъртта на хиляди хора".
Паралелно с това ЕС продължи за прокарва своята програма "Източно партньорство", като през март 2014 резюмира политиката на Брюксел към новото правителство в Киев така: "Длъжни сме да проявим солидарност с тази страна и ще работим за това, тя да се доближи максимално до нас". На 27 юни пък беше подписана икономическата част на споразумението между ЕС и Украйна, отказът от което седем месеца преди това провокира революцията в Киев и свалянето на президента Янукович. Пак през юни, на срещата на външните министри на НАТО, беше решено, че пактът остава отворен за приемането на нови членове, макар участниците да се въздържаха да споменат открито Украйна. "Нито една трета страна не може да налага вето на разширяването на НАТО" - посочи тогава генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, очевидно визирайки Русия. Междувременно, външните министри на държавите от ЕС също се споразумяха да подкрепят военните възможности на Украйна, особено по отношение на командването и управлението на армията, материално-техническото осигуряване и в сферата на сигурността. Както можеше да се очаква, руснаците реагираха крайно негативно на тези действия.

Както посочва Джон Миршаймър в споменатата си статия във Foreign Affairs: "Можем смело да твърдим, че подобни действия на Запада, вместо деескалирането и понижаването на напрежението, само добавят още дърва в огъня. Все още е възможно обаче кризата в Украйна да бъде разрешена без това да е свързано с някакви глобални сътресения. За целта Западът трябва принципно да промени подхода си по украинския въпрос. САЩ и съюзниците им следва да се откажат от плановете си за "уестърнизация" на Украйна и вместо това да се опитат да я превърнат в неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато беше Австрия по време на студената война. Западните лидери трябва да признаят, че Украйна означава толкова много за Путин, че те няма да са в състояние дълго време да подкрепят антируския режим в тази страна, без да рискуват да провокират голяма война и в крайна сметка окончателно да загубят Украйна. Това не означава, че бъдещето на Киев ще бъде проруско и антинатовско. Целта, към която трябва да се стремим, е суверенна Украйна, независима както от Русия, така и от Запада".

За постигането на тази цел САЩ и съюзниците им би трябвало официално да декларират, че изключват възможността НАТО отново да се разшири, присъединявайки Грузия и Украйна. Освен това Западът следва да се ангажира сериозно със създаването на икономически план за спасяването на Украйна, който да се финансира от ЕС, МВФ, Русия и САЩ. Москва вероятно би приветствала подобно предложение, тъй като е заинтересована от една просперираща и стабилна Украйна на западната си граница. Освен това Западът следва драстично да ограничи опитите си да осъществява "социално инженерство" в Украйна и да внуши на управляващите в Киев, че трябва да уважават правата на малцинствата и най-вече правото на руското население да използва езика си в държавните учреждения.

Наистина, според някои експерти промяната на западната политика по отношение на Украйна на един толкова "късен" етап би могло сериозна да ерозира доверието към САЩ в света. Действително подобно нещо е възможно, но цената, която Вашингтон ще трябва да плати ако продължи да реализира сегашната си погрешна стратегия със сигурност ще бъде много по-висока. Освен това другите играчи вероятно ще се отнасят с по-голямо уважение към една държава, която показва, че може да се учи от грешките си и да формулира адекватна политика за ефективното решаване на съществуващите проблеми.

Често можем да чуем и тезата, че Киев е в правото си сам да решава, кой да бъде негов съюзник, и руснаците нямат право да пречат на интеграцията му със Запада. Но, както признава Миршаймър: "Това е опасен начин на мислене за Украйна, когато става дума за външнополитическия и избор. Тъжната истина е, че в политиката на великите държави често на преден план се поставя правото на силата. Абстрактните права, като правото на самоопределение, се оказват безсмислени, когато могъщи държави влизат в конфликт с по-слаби играчи. Дали по времето на студената война например, Куба е имала правото да формира военен алианс със Съветския съюз? САЩ разбира се не мислят така, а днес руснаците се придържат към същата логика по отношение на интеграцията на Украйна към Запада. В интерес на украинците е да осъзнаят тези обективни закони на глобалната политика и да действат предпазливо в отношенията със своя огромен и могъщ съсед".

Впрочем, дори ако не приемаме тезата на Миршайвмър и смятаме, че Украйна е в правото си да кандидатства за членство в ЕС и НАТО, САЩ и европейските им партньори (включително и България) са в правото си да отклонят подобна молба. Двете организации нямат причина да приемат Украйна, ако тя е склонна да провежда погрешна външна политика, особено ако защитата и не е сред жизненоважните приоритети на Европа и САЩ. Подклаждането на илюзиите и стремежите на отделни украински политици може да струва прекалено скъпо не само на украинците, но и на европейците, ако това провокира мащабен военен конфликт.

Впрочем, макар мнозина експерти да са склонни да приемат, че НАТО изгражда отношенията си с Украйна на погрешна основа, те продължават да смятат, че Русия е враждебно настроена към Запада и с течение на времето ще се превърне в много по-сериозен противник, затова САЩ и ЕС нямат друг избор, освен да продължат да следват досегашната си политика. Според Миршаймър обаче, "това би бил дълбоко погрешен избор". Той посочва, че продължаването на сегашната политика би усложнило отношенията между Запада и Москва и по редица други въпроси. САЩ например се нуждаят от руснаците за изтеглянето на военното си оборудване от Афганистан през територията на Русия, подписването на споразумение относно ядрената програма на Иран и стабилизирането на ситуацията в Сирия и Близкия Изток, като цяло. На практика, в миналото Москва помагаше на Вашингтон и по трите въпроса. Така, през лятото на 2013 именно Путин свърши най-трудната работа за Обама, като склони режима в Дамаск да подпише споразумението, задължаващо го да унищожи всичките си запаси от химическо оръжие. Така той избави американския си колега от необходимостта да нареди въздушни удари срещу Сирия, към което го тласкаха вашингтонските "ястреби". Възможно е някой ден САЩ отново да се нуждаят от руската помощ, този път за сдържането на Китай. Сегашната американска политика обаче, работи за все по-тесния съюз между Москва и Пекин.

САЩ и ЕС все още имат избор за това, каква политика да провеждат по отношение на Украйна. Те могат да продължат сегашния си агресивен курс, което само ще задълбочи конфронтацията им с Русия и ще доведе Украйна до пълна разруха. От реализацията на подобен сценарий губят всички играчи. Другият вариант е Вашингтон да промени сегашната си украинска политика и да съсредоточи усилията си за създаването на просперираща, демократична и неутрална Украйна, която няма да застрашава Русия и ще позволи на Запада да възстанови конструктивните си отношения с Москва. Този подход би бил печеливш за всички.

Що се отнася до конкретните принципи, въз основа на които би могло да се сложи край на все още тлеещата гражданска война в Украйна и да се формира правителство, което да може да управлява ефективно цялата страна, според бившия посланик на САЩ в Москва, а днес професор в Принстънския университет Джек Матлок, те са:

- включване в конституцията на страната на задължението на украинските политически лидери да гарантират разпределяне на пълномощията, което да не допуска доминацията на една част на страната над друга;

- създаване на федерална структура, която може и да не е формална, но трябва да е ефективно действаща;

- признаване на руския език за официален, наред с украинския, в районите със значително рускоезично население;

- надеждни гаранции, че Украйна няма да бъде член на един или друг военен алианс, особено на враждебно настроен към Русия.

Външните играчи трябва да направят всичко възможно за постигането на съгласие между украинците по тези въпроси. Това би могло да стане и без наличието на някакво споразумение за статута на Крим, който може да си остане нерешен, в очакване това да се случи в резултат от преки преговори между Русия и Украйна в една по-спокойна от сегашната обстановка. С течение на времето могат да бъдат предприети някакви действия, които да позволят на Киев да приеме загубата на Крим без от това да пострада неговия престиж, например чрез провеждането на нов референдум за съдбата на полуострова, този път под егидата на ОССЕ, макар че резултатът от него изглежда предрешен.

Сред индикациите, че постигането на компромис между Запада и Русия и мирното разрешаване на украинската криза все още е възможно, е и решението на ЕС от 18 септември да отложи въвеждането в действие на споразумението за асоциация с Украйна до края на 2015. В същото време, въпреки че от чисто икономическа гледна точка, то е по-скоро благоприятно за украинската индустрия, тъй като и позволява да запази свободния си достъп до пазарите на ЕС, докато този на европейските стоки до украинския проблем продължава да е обременен с такси и мита, от политическа и имиджова гледна точка това решение е очевидно поражение за сегашните управляващи в Киев. Ще напомня, че подписването и прилагането на споразумението за асоциация с ЕС бяха сред основните искания на протестиращите срещу бившия президент Янукович, който искаше да ги отложи. Тоест, излиза, че сегашните украински власти постъпват точно като него. Защото, ако ЕС запазва преференциалния достъп на редица украински стоки до европейския пазар, очевидно не може да се говори за "европейска интеграция". Да не говорим, че това решение на Брюксел беше взето по искане на Москва и лично на президента Путин. Според руският министър на икономиката Алексей Улюкаев, страните са постигнали съгласие, че "проблемите, за които говори Русия и които касаят практическото прилагане на Споразумението за асоциация на Украйна и ЕС, действително съществуват, а не са измислени".

---------------------------------------------------------------------------------

* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа

 
„Европа не знае какво да прави с Русия – да се прегръща ли с нея, във враг ли да я превръща. Европа не може да реши какво ще прави с Украйна. Тя част от нас ли е, ние съгласни ли сме да платим 1000 милиарда евро, за да се оправи тази страна и да стане част от Европа? Европа не е единна по нито един въпрос, но отива да преговаря.“ Така социологът Андрей Райчев коментира за ГЛАСОВЕ резултатите от инфарктните преговори в Минск и какво ще се случи в близкото бъдеще.
Интервюто публикуваме от сайта ГЛАСОВЕ
Социологът Андрей Райчев- Г-н Райчев, как ще коментирате приключилите преговори на лидерите в Минск?

- В Минск се договориха, за да не се недоговорят. Това е договор, за да се каже, че има договор. В резултат приложението на договора е почти никакво. Аз не виждам сериозен напредък на страните да се разберат, те обявяват някакъв етап поне да не се бият. Но дали ще престанат да се бият, е много трудно да се каже. По-скоро няма да престанат, защото ангажиментът на украинските власти е крайно неопределен, което прави възможни само абсолютно минимални действия. Този договор няма да удовлетвори никого. Порошенко се връща сега със съобщение, което няма да срещне одобрението нито на едните, нито на другите. Е, да, възстановяване на контрол върху държавната граница от страна на правителството на Украйна в зоната на конфликта, но пък Крим въобще не е споменат.

- Порошенко го спомена в изявлението си след преговорите...

- В договора не е споменат. Крим нито е признат, нито не е признат, но е премълчан някак си. В смисъл, нищо по въпроса. Все пак не беше съвсем провал на европейските лидери, защото можеше да бъде истински провал. Но пък те така се договориха, че оставиха много от договореното за интерпретации. Прекалено много неща могат да се тълкуват и в едната, и в другата посока, което означава, че и двете страни неминуемо ще започнат интерпретациите. Така че до края на годината, ако не и по-рано, ще има отново тежки преговори. Защото в договора е заложено да започнат да се обвиняват: едните ще казват – ти ме излъга, другите ще твърдят – не, ти ме излъга. Нищо не направихте с децентрализацията, ще кажат руснаците; украинците ще кажат – вие продължавате да въоръжавате тези хора. Това просто ще се случи в реално време и не след много дълго.

- Смятате ли, че Европейският съюз изтърва момента за по-ефективна намеса в конфликта?

- Няма никакво съмнение, че до този момент двете страни нагнетяваха конфликта, после нещо се поспряха, но няма причини да не продължи нагнетяването. Пак казвам – този договор не е солидна основа, допуска различен прочит и няма разбирателство по главните въпроси. Нито Западът поема нещо за НАТО, главната заплаха за Русия, нито Русия поема нещо за Крим, просто едно нищо. Да кажем, че просто стана едно временно спиране, спряха да се натискат и това е факт. Но нищо друго.

- Според някои отделянето на Косово от Сърбия с референдум даде много силен коз на Русия срещу Запада. Споделяте ли това?

- Косово е същият случай, само че Косово не беше присъединено към Албания. Това е разликата. И без този коз конфликтът щеше да се случи. Но Путин загуби не тази, той загуби голямата война. Той някак си е лошият в очите на света. Това се случи не понеже Крим по силата на референдум се отдели от Украйна, а по силата на факта, че Крим веднага се присъедини към Русия и това изглеждаше като грабеж. Давам веднага за пример Северен Кипър. Той от десетилетия е окупиран от Турция, турците там имат турски паспорти и фактически са част от Турция, но никъде не е казано, че Северен Кипър е турска територия. Крим обаче не само се отдели от Украйна, но се и присъедини към Русия, което напомни на света за едни съвсем други времена.

- Възможна ли е някаква промяна на статута на Крим?

- Че връщане няма да има, е ясно. Въпросът е, че се увеличава или намалява напрежението между Европа и Русия, защото напрежението между Русия и САЩ еднопосочно расте. Но тук Европа става заложник на чужда игра. Двамата европейски лидери се опитаха нещо да компенсират и все пак не се изложиха, все пак не този опит не се нарича пълен провал. Това е положението!

Друг е въпросът защо на преговорите в Минск отиват лидерите на Франция и Германия? То е все едно България да преговаря с Румъния, като изпрати за целта кметовете на Пловдив и Варна. Вместо да преговаря Европейският съюз с Евразийския съюз, отиват двама министър-председателите от Европейския съюз да преговарят в неясен формат и неясно как могат да изпълнят нещо от ангажиментите. В този смисъл Европа демонстрира изключителна дипломатическа слабост.

- Някои анализатори са убедени, че дипломатическите усилия са много по-слаби от икономическите санкции като ефект. Може би Европа ще посегне по-твърдо към това „оръжие“, ако ситуацията ескалира?

- Едва ли ще затегнат санкциите, но както вече стана ясно, те няма и да отпаднат веднага след изпълнение на условията. Тоест отново поставят Русия в онази ситуация, която руснаците най-много мразят. Един вид сега ще ви наблюдаваме, ще ви изпитваме и ако се държите добре, ще ви дадем еди какво си. Това изключително дразни Русия, те дори повече ненавиждат да ги третират така, отколкото да ги накажат икономически, тоест могат да пренебрегнат пряката полза. Но да им кажат – ние сме учителите, а вие сте учениците, за тях е изключително унизително, то може да ги накара направо да озвереят.

- Ще се засили ли според вас ролята на САЩ в този конфликт?

- Америка се чувства чудесно в този конфликт – нито й струва кой знае какви пари, нито представлява кой знае каква опасност, действието се развива на любимото й място, далеч на другия край на света, работи срещу любимия й враг Русия и създава проблем на главния й съюзник Европа. Да погледнем и така: Русия е 150-милионна страна, САЩ са 300-милионна страна, ние от ЕС сме 600 милиона. Но ние, 600-милионните европейци, не само не успяваме да казваме на когото й да е какво да прави и да се съобразява с нас, ние даже не успяваме да се договорим да си имаме собствени бази. Ние сме в жалкото положение да ни пази друг, тоест след като не плащаш на своя армия, ще плащаш на чужда.

- Путин е одобряван много в Русия, не знам доколко може да се вярва на проучванията?

- Изобщо не се съмнявайте в това. До тези изводи са стигнали не само неговите социолози. Всички мерят висок рейтинг за Путин.

- Санкциите обаче неминуемо ще се отразят върху жизнения стандарт на руснаците. Дали това няма да повлияе на масовото одобрение на Путин?

- Това е класическият въпрос кога в Русия хладилникът ще победи телевизора. Мога да кажа, че в Русия хладилникът е много по-слаб от телевизора и това няма да се промени скоро.

- Този конфликт като че ли няма добро решение?

- Този конфликт сега е само замразен – и то на сополи и конци, както се казва. А това не е стабилна конструкция, това не е решение за бъдеще, защото не са решени главни въпроси.

Европа не може да реши какво ще прави с Украйна. Тя част от нас ли е, ние съгласни ли сме да платим 1000 милиарда евро, за да се оправи тази страна и да стане част от Европа? Това е сериозна работа. Нищо подобно не се мисли. Европа не може да осигури сигурността нито на Украйна, нито на себе си, нито на никого. Европа помага на Украйна да намали цените на газа от Русия. Хъката-мъката, дайте й по-евтина нафта.

Европа не знае и точно какво да прави с Русия – да се прегръща ли с нея, във враг ли да я превръща. Европа не е единна по въпроса – от едната страна имате поляците и балтийците, които са проукраински, от другата страна са Чехия, Унгария, Италия, Австрия, които са проруски в изявленията си.

Какво прави Втората световна война, освен че разрушава материална Европа? Прави това, че я лишава от самостоятелност. Европа просто се оказва функция на две други големи сили - на САЩ и Съветския съюз. И в момента при първото по-голямо напрежение, сцената се повтаря. Защото не сме достатъчно единни и не сме достатъчно жертвоготовни. Преди малко попитахте дали руснаците ще приемат несгодите от намаляване на стандарта им. Да, ще го приемат, защото така смятат, че защитават достойнството си. Не елитът, населението е склонно да се лиши от някои неща. А ние какво да кажем – ние сме никой, с нас си правят каквото си искат, по-точно каквото им кажат.

- А какво трябва да правим според вас?

- България по удивителен начин зае две позиции едновременно. Подобно на поляците и латвийците говорят президентът и външният министър, който направо ме потриса с изявлението си от типа „България е против еди какво си.“ Първо, каква позиция на България има изобщо. Къде България се е събрала, на кой форум – в парламента ли, някакво решение на Министерския съвет ли. Не, външният министър просто си говорил с посланика на една голяма страна и прави изявление, че България била против еди какво си. И особено президентът, който пък прави изявления за Русия, сякаш си приказва с комшията на двора. От друга страна, премиерът излъчва точно обратните послания, и говори за някакво сътрудничество с Русия, за някакви преговори, за съпричастност и прочие. Тоест ние се опитваме да караме двете, ако не и трите, коли едновременно, като внимаваме да не се минем и да не настинем. Е, разбира се, ще си го получим както винаги.

- Дали е възможно Путин и Порошенко да постигнат нещо повече от това, което Европа изобщо може да направи?

- Украйна страшно зависи от чуждата помощ, дори от трохите, които й подхвърлят Европа и Америка. Все едно Косово да реши да преговаря за нещо самостоятелно. Ами веднага ще й спрат крана и те ще умрат от глад за нула време. Така че Порошенко не може да води самостоятелна политика и там е проблемът. Каквото и да си мисли този човек вътрешно, колкото и да обича страната си, колкото и да иска да се разбере с руснаците, той просто не може да го направи. Путин обаче търси височина, както и Щатите – и аз не ги осъждам. Българите обаче сме идиотите – гледаме как другите живеят в каймака, а ние само се суетим и мухлим, гледаме нищо да не дадем и всичко да си остане както си е. А на Европа политиката е още по-проста – на кого да платим, та нищо да не се случва. Но няма такъв филм, няма такова нещо, защото има история, макар че един написа, че бил дошъл нейният край.

- Има ли опасност от война?

- Засега бурето с барут, по-скоро бидонът с нафта, го запушихме в Минск. Кога ще гръмне, един Господ знае. Защото бидонът продължава да си е в центъра на стаята. Беше отворен, сега е затворен. Но си е в стаята.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1673-zashto-evropa-ne-e-chast-ot-zapada-interesite-tsennostite-i-identichnostta-v-evropeyskata-traditsiya

Сегашното укрепване на третостепенните забрани е още по-лошо от отслабването на първостепенните

Джилбърт Кийт Честертън

По самата си природа, човешкият живот следва да бъде посветен на нещо велико или малко, блестящо или обикновено

Хосе Ортега и Гасет

Статуята, символ на БрюкселПонятията "интерес" и "ценност" следва да се разглеждат не само като принадлежащи на различни сфери, но и като термини, чиито смисъл е противоположен. Действително, в семантичното ценностно поле откриваме опити социалното пространство да бъде описано чрез идеите за доброто и злото. И това се прави въпреки изключителното многообразие от нравствени понятия, наблюдавани в продължение на столетия у различните народи. С други думи, ценностите представляват това, което обединява и регулира по един императивен начин конкретното човешко общество. Никак не е случайно, че религията, която не се изчерпва с нравственото си съдържание, а е неразривно свързана с ценностната сфера, се тълкува от хуманистите от епохата на Възраждането като нещо, което "свързва всички в едно" (от лат. religare).

В същото време думата "интерес" има съвършено различна етимология - "да се намираш между или сред нечии вещи" (лат. inter esse negotia alicuius) - и по този начин по подразбиране се свързва с идеята за отчуждеността и разделението между елементите на едно множество. Следователно, може да направим обобщеното твърдение, че ценностите са ориентирани към обединяването, докато интересите олицетворяват това, което различава и разединява.

В същото време обаче, в хода на историческото развитие на онази част от човечеството, която често и без достатъчно основания бива определяна като "западна", интересите и ценностите, в крайна сметка, се преплитат. В политическия живот на много държави интересът не само се намесва в сферата на нравствеността, но и в отделни случаи се превръща в мерило за цивилизованост. Това е резултат от продължителния историко-географски процес, анализиран така добре в социалния му ракурс от Фердинанд Тьонис (25). Този процес се заключава в прехода от "общността" (нем. Gemeinschaft) към "обществото" (нем. Gesellschaft, което обаче може да се преведе и като "компания" или "дружество").

Общността, която е исторически съотносима със средновековната реалност на земеделските общини или малки комуни, представляващи част от християнския свят (лат. Respublica christiana), е модел, базиращ се върху единството и взаимовръзката на възприемането и крепящ се на обичаите, родствените и приятелски връзки (архетип на последните е семейството).

Обратното, обществото се формира като изкуствен и механичен агломерат от индустриалната епоха и се определя от съвместното съществуване на разделени и независими един от друг индивиди, обединени предимно от някакви договорни задължения и от логиката на обмена и печалбата, т.е. от интереса.

В англосаксонските култури, където доминира този процес, е прието да се смятат за "развити" и дори за "цивилизовани" само онези държави, в които интересът се налага като основополагащ принцип на човешката активност. Именно противопоставянето между противоположните интереси се приема от тези култури като мярка за социална зрялост и цивилизационна развитост. Днес тази представа се налага на света като единствено правилната. Нещо повече, обществените форми и институции, базиращи се на тези принципи, автоматично се обявяват за единствено демократични, което води до съществено изкривяване на самото понятие "демокрация". На практика, противопоставянето на интересите и индивидуалистичната свобода по западен модел са същностна характеристика не на демокрацията (която може да се реализира и в други форми), а само на западния либерален модел на управление на обществото. По същия начин, тези принципи не изчерпват и понятието свобода. Те отразяват само това, което още Бенжамен Констан разглежда (макар и прекалено схематично) като признак, отличаващ Съвременността (Модерна) от Античността: разбирането за свободата вече не като пряко участие в колективното упражняване на властта, имаща правото да взема решения, а като лично удовлетворяване (9).

Пространствената революция

Тази разлика в дефиницията на понятието свобода, подобно на разликата между общността и обществото, се отнася в определена степен до "пространствената революция", кореняща се в географските открития през ХV-ХVІ век и след това реализирана окончателно на европейския континент в хода на урбанизацията и индустриализацията. Това позволява да се твърди, че "общинното измерение" бива ерозирано, включително и заради геополитическия процес, който коренно променя представите за пространството и човешките отношения вследствие на развитието на технологиите и формите на комуникация.

Още древногръцките историци отбелязват дълбоката взаимна връзка между политическата организация и териториалните размери. Констан също смята, че античната свобода се характеризира с единство на етичните виждания, което се обуславя именно от малките мащаби на античните общности. Най-добре обаче изяснява тънката връзка между географското и идейно-нравственото пространство Карл Шмит, който в книгата си "Номосът на Земята в правото на народите" говори за загубата на родното място на територията на планетата, както и на обединяващите общността ценности, в новото "пространство без граници", доминирано от технологията (20).

Известният германски юрист, консервативен философ и геополитик смята, че "номосът" на съвременния свят се корени именно в "морската" пространствена революця, с други думи в установяването на британското господство в океанските простори и индустриалната революция в тази страна. Формиралият се между Морето и Технологията съюз съвсем не е случаен, той е пряка последица от островното положение на Великобритания. Сухопътното съществуване се отличава с обвързаността си с определена територия, очертана от природните и човешките граници, които обуславят стабилността на икономическата активност и нравствения модел. Морското съществуване и възприемането на пространството през призмата на водната стихия освобождават живота от каквито и да било граници и способстват за независимостта и отказа от стабилните обвързаности. Морето ражда революционния прометеевски стремеж към "новото", непрекъснатото търсене и техническия прогрес. Именно защото Англия "започва да гледа на Земята от гледната точка на Морето", тя се превръща в родоначалник на индустриалната революция. Англия не само посочва пътя на материалното развитие, по който тръгват всички останали държави (включително за да се противопоставят на английската мощ и да запазят независимостта си). Така тя съдейства за еманципацията от ценностите, разбирани като "нещо свързващо". Неслучайно в Англия, която по онова време вече напълно придобива статуса на "морска държава", възниква и феномена на "ограждането" - т.е. насилствената ликвидация на общинските земи (и обичаите и традициите на Средновековна Европа). Нещо повече, именно в Мъгливия Албион се зараждат и либерализмът, провъзгласяващ правата на индивида за доминиращи в отношенията с другите хора, и класическата теория на икономиката, според която интересът и стремежът към печалба са основополагащите мотиви на човешката активност.

Във всичко това можем да проследим и генеалогията на съвременното общество, в което, както ми се струва, се очертава непреодолим разрив между интересите и ценностите, така че самото понятие "общ интерес" днес изглежда като оксиморон. Интересът няма как да бъде общ (т.е. единен и споделян), именно защото изначално се осмисля в светлината на съпоставянето и дори противопоставянето с другите субекти. Прието е интересите да се определят примерно като "национални", в съответствие с това, доколко те се отличават от интересите на другата държава. В рамките на държавните структури се очертават т.нар. "групови интереси", които са такива именно защото защитават определени блага, които не съвпадат с благото на гражданите, извън въпросните групи. По аналогичен начин правата на малцинствата (които понякога би трябвало да се дефинират по-скоро като "интереси на малцинствата") често са пример за отстояване на независимостта на частното от общото. На свой ред, прието е интересите на отделния индивид да се определят като "частни", именно защото не съвпадат с интересите на другите индивиди. В съвременната икономика "интересът" придобива ярко изразен конфликтен отенък. Френският антрополог Луи Дюмон смята, че икономическата наука придава на отношенията с предметния свят приоритетен статус, в сравнение с отношенията между хората (10, 11).

Ще дам конкретен пример за сложността на общоприетото разбиране за "интереса" в съвременното общество. Европейският съюз е член на Световната търговска организация (СТО) и, следователно, сред неговите основополагащи принципи е правото на свободно движение на стоките. В същото време срещу ЕС непрекъснато се отправят обвинения, че провежда протекционистка политика в селскостопанския сектор, налагайки мита върху вноса или давайки различни привилегии за местните производители, защитаващи ги от потенциалните рискове на пазарната конкуренция. Ограничавайки конкуренцията, тази политика води до запазване високото ниво на цените и по този начин стоварва бремето на разходите върху самия европейски потребител. Никак не е лесно да определим, в какво точно се заключава общият интерес - в защитата на труда на производителя или в правото на потребителя да има богат избор на стоки и освобождаването му от необходимостта да плаща данък добавена стойност, обусловен от наличието на косвен монопол.

От една страна, протекционистката политика съвпада с напълно оправданата визия, която може да бъде характеризирана (използвайки терминологията на Карл Шмит) като "сухопътна". Тя се заключава в това, че стойността на стоката задължително е свързана с територията (мястото на производство) и с труда на населяващите я хора. Тоест, солидарността в рамките на политическия строй предполага признаване на ценността на производствените структури на въпросната територия и подкрепата за тях. В тази връзка е съвсем логичен призивът към всички да пренебрегнат отчасти собствените си интереси (т.е. да се примирят с липсата на по-евтини стоки). Той изглежда напълно оправдан, защото цели да гарантира необходимата защита на малцинството от един по-сериозен риск - кризата на целия сектор и свързаната с това безработица.

От друга страна е очевидно, че днес изборът (обоснован или не) за защита на отделния сектор от предполагаемата конкуренция зависи от политическото представителство на самия сектор и затова отразява в по-голяма степен съотношението на силите, отколкото спазването на самия принцип. Далеч не всички производствени отрасли могат да разчитат на една и съща подкрепа. Парадоксът е, че дори ако такава протекционистична защита се осигури на всички отрасли на икономиката, това няма да доведе до гарантирането на "общия интерес", а до застой на цялата система, обусловен от претенциите на отделните и компоненти, обявяващи се за съхраняване на статуквото. Перефразирайки метафората на Менений Агрипа, който сравнява социалното общество с човешкото тяло, а неговите класи и прослойки - с органите на това тяло, може да се каже, че прекалената "здравина" на отделния орган води до парализа на организма. Създава се ситуация, когато не само производствените структури, но и различните държавни и обществени институции (държавните чиновници, синдикатите, професионалните корпорации, предприемаческите асоциации и т.н.) оказват толкова силен натиск, че той препятства каквато и да било промяна в рамките на изключително сложния механизъм на баланса между обоснованите претенции и корпоративния лобизъм.

Ценностната криза

Призивът за действия в името на общите интереси изглежда особено проблематичен в контекста на онзи социален модел, в чиито рамки разделението на труда, свободното движение на капитали и конкуренцията са не просто двигател на икономическото развитие, но и формират основата на обществения живот. В тези условия общият интерес не може да бъде въплътен в простата сума на всички обособени интереси, още по-малко пък в т.нар. "обща воля" (в духа на учението на Русо), която е произволна и неопределена. В най-добрия случай, той може да придобие формата на компромис между противоположните интереси. Възможно е именно в търсенето на такъв компромис да се заключава днес политиката на едно добро правителство. Опирайки се на авторитета си, управляващите трябва да могат да разрешават конфликтите, без да предоставят привилегии на онези, които и без това разполагат със сериозни предимства.

Би могло да се каже, че преследването на отделните интереси в рамките на икономическата активност представлява своеобразен икономически еквивалент на философско-политическия принцип на индивидуализма. Не е задължително обаче, индивидуалният интерес, като такъв, да бъде представян като елемент, противостоящ на колектива. Обратното, личността и общността (т.е. индивидуализмът и принадлежността към обществото) в една добра държава, следва да не да се противопоставят, а да функционират като диалектически взаимносвързани феномени.

Бих искал да подчертая, че мнозина, обявяващи се за приоритет на ценностите в социалната сфера (от Бердяев до Муние и от Честертън до Ортега и Гасет) призовават за стриктно разграничаване на общественото измерение (в което се въплъщават привързаностите и обитават споделените ценности), т.е. на "общността", от колективизма, асоцииран с анонимната маса и отхвърлящ различията в името на абстрактното благо. Според тях, задължително следва да се разграничават такива понятия като "личност" (представляваща неповторимата същност, намираща се в диалектична връзка с другите) и "индивид" (който представлява атомизирана единица, съществуваща "преди" възникването на семейните, социалните и обществените връзки).

Въз основа на идеята за центричността на личността, може да се твърди, че свободата на избор - и представляващата нейно пряко икономическо допълнение предприемаческа активност - може да бъде двигател на развитието само ако се вписва в рамките на правилата и, най-вече, на общоприетия модел, и се основава на чувството за отговорност, съдействайки по този начин за избора на управляващите и формирането на йерархията въз основа на заслугите и компетентността. И обратното, както е добре известно, много форми на солидарност, въплътени в централизираните, бюрократични структури на съвременната държава, често дегенерират, което се проявява в ръст на корупцията и лишава обществото от социална хармония и меритокрация.

Следователно, проблемът не опира до признаването на значението на интереса и индивидуалната свобода, като такива - те имат своето място и наличието им се признава дори от най-консервативния мироглед. Ценностната криза е свързана с пропорционалното съотношение между индивидуалния интерес и общите ценности, от една страна, и сферата на задълженията, обичаите и историческата идентичност - от друга. Днес те са се превърнали в проводници на своеобразен космополитизъм, който нерядко представлява просто шовинистично натрапване на собствения начин на живот на всички останали - нещо, което още навремето бива предсказано от Николай Трубецкой (2). От друга страна, за висша ценност се обявява правото на всеки свободно да избира собствените си ценности, ограничавайки го само формално. На практика обаче, това води до появата на феномена, който привържениците на американския комунитаризъм наричат "процедурен либерализъм": един релативистически и дори нихилистичен обществен модел, отхвърлящ самата идея за ценността като нещо общопризнато. Оттук произтича и изкривеното тълкуване на плурализма, в чиито рамки толерантността се превръща в синоним на равнодушието, трансформиращо се в нетърпимост всеки път, когато на пътя и се изпречат истински утвърдени ценности.

Сред ярките примери за това са острите разногласия между Унгария и ЕС във връзка с внесените през 2011 в унгарската конституция промени, в които християнството изрично се посочва като основополагаща ценност на нацията. Спорът се задълбочи от това, че въпросните промени се съпровождаха с ограничителни мерки, засятащи интересите на чуждестранните финансови агенти. Така премиерът Виктор Орбан се превърна в мишена на яростните нападки на представителите на либералните институции.

На практика, ставаше дума за различни подходи към един феномен, който отдавна поражда съмнение в много европейски държави. Същността му е, че интерпретацията на собственото историческо развитие се оказва лишена от немалък брой самобитни елементи, чиито следи се съхраняват в културата, изкуството и, (макар и в деградирал вид) манталитета на народите: те се свеждат единствено до тяхното фолклорно, музейно измерение или пък, в най-добрия случай, стават въпрос на личен избор. Този феномен касае не само религиозните традиции, чиято ерозия е най-очевидна. Той се наблюдава във всички аспекти на материалната и нематериалната култура, служещи за опора на нравствената ментална общност и, следователно, способни да формират онази задължителна рамка, извън която не може да има конструктивен идеен плурализъм.

Интервенционизмът и "износът на демокрация"

Този либерален модел се утвърди триумфално след разпадането на Съветския съюз. Той формира идеологическата основа на т.нар. "хуманитарни намеси", осъществявани под егидата на САЩ. И едва през последните години, в резултат от честите провали на военните операции и появата на нови геополитически полюси (Латинска Америка, Русия, Китай, Индия) се предприемат плахи опити да бъдат поставени под съмнение действията на Вашингтон. Тезата, че американската външна политика преследва интереси, свързани със защитата на общочовешките ценности звучи банално, но не винаги е коректна. На практика, независимо от пропагандните твърдения, целящи да оправдаят интервенциите, обусловени от определени стратегически или икономически цели, налице е демонстрация на ясно изразен стремеж за хегемония (глобална по форма и релативистка, по съдържание). Глобалният характер на тази теория е в това, че либералната демокрация се представя като модел, който може да бъде наложен повсеместно. Релативизмът и пък е свързан с това, че тя на практика предлага не истинска ценностна система, а само набор от права и юридически гаранции, който трябва да даде на индивида възможност да живее, следвайки собствения си избор и собствените си интереси в един свят, където границите стават все по-размити. Тази идея, лансирана като най-привлекателната перспектива, предполага една абстрактна визия за човека, която Майкъл Сендъл удачно определя като "човек, необремен с никакви задължения" (unencumbered self) (19). На практика обаче, пълното освобождаване от бремето на зависимостите съвсем не означава възможност за действия на основата на неограничената свобода. В повечето случаи индивидуалната идентичност, освободена от своето географско, историческо и обществено измерение, попада под влиянието на съвкупност от стимули (т.е. на пазара). Интересът, като вектор на човешките отношения, придобива изключително значение. Популярното понятие "променлива съвременност", въведено от Зигмунт Бауман (3), което подчертава екзистенциалния нихилизъм и психологическите аспекти на обществото на потреблението, поне според мен, е изключително подходящо, защото се пресича с "морската" концепция за съществуването "без корени", теоретично обосновано в трудовете на Карл Шмит.

Възможно ли е тази тенденция да бъде обърната и ценностната скала отново да бъде поставена в центъра на съвременното общество? Струва ми се, че отговор на този въпрос следва да дадат преди всичко европейските държави, които преживяват едновременно икономическа и ценностна криза. Без да се спирам на конюнктурните решения, които предстои да бъде взети, можем да очертаем три основни направления на действията, целящи да преодолеят разрива между интересите и ценностите. В същото време тези действия трябва да доведат до икономическо оздравяване. Ако разсъждаваме реалистично, противопоставянето между различните интереси в сферата на икономиката неизбежно ще се запази, но може да бъде смекчено от усещането за общности ценности - т.е. за принадлежността към общност с еднаква съдба.

Какво представлява Западът

Първото направление е свързано с необходимостта да бъде демонтиран и възстановен в истинското си значение контекстът на категорията "Запад". Съвременното разбиране за Запада е плод на американската политическа мисъл, намерила израз в различни теории - от Джеферсън до Монро, в които се формулират различията между Америка и Европа. Техните автори в определена степен се стремят да обосноват противопоставянето на Европа.

С началото на пространствената революция, ознаменувано от Великите географски открития, категориите "Запад" и "Изток" започват да губят значението, което имат в античната или средновековната епоха. От географска гледна точка, Европа по никакъв начин не може да бъде идентифицирана като част от Запада, от който я отделя океанът. Слънцето залязва именно на Запад, затова символичното твърдение, че с придвижването си на Запад Европа, като единна цивилизация, върви към своя залез, може би не е чак толкова повърхностно.

Европа може да се идентифицира само като Западът на Изтока: с други думи, като западната част на Стария свят, като западния полуостров на безкрайния континент, заемащ източното полукълбо на Земята. И обратното, "западничеството" е просто изкривяване и отричане на историческите и духовни корени на Европа. В същото време осъзнаването на собственото историческо разположение в пространството е принципно важна основа за вземането на практически решения.

Второто направление е свързано с възраждането на традициите. Въпросът, сам по себе си, е достатъчно сложен, защото в подобни случаи човек лесно може да се поддаде на повърхностни и произволни съждения. Карл Шмит говори за "тиранията на ценностите", имайки предвид ситуацията, в която апелирането към ценностите е лишено от историческа основа и се свежда до абстрактни принципи (21). Всеки апел към идентичността съдържа опасността от излишно затваряне по отношение на Другия и, което е много по-лошо, от користното използване на идеята за защитата на интереси, нямащи нищо общо с прокламираните ценности. Ярък пример за това е дискусията за "християнските корени" на Европа. Цитираният по-горе случай с Унгария е само едната страна на медала, но той има и друга. По време на интервенцията в Афганистан, в подкрепа на тезата за християнските корени (която, сама по себе си, е обоснована, ако не се разглежда като тотален и ексклузивен принцип) нерядко се лансираха откровено расистки доводи. Това се правеше предимно от привържениците на идеята за т.нар. "цивилизационен сблъсък", при това далеч не в името на възраждането на европейските ценности. Отъждествяването, от тях, на свободния пазар, либералната демокрация и християнската религия е спорно, само по себе си, и изпълняваше чисто инструментална функция в стратегията на САЩ.

До какво може да бъде сведена идентичността на Европа, под чиито покрив съществуват многобройни национални култури - светски и религиозни, още повече, че те нямат ясно изразени континентални граници? Едно от най-убедителните тълкувания на европейската идентичност дава френският философ Реми Браг, според който Европа притежава един "дълбоко римски" характер (5). При това този епитет се отнася не толкова до конкретната антична цивилизация, колкото към способността за възприемане, преобразуване и транслиране на културите на прилежащите територии и дори на завоюваните народи. Според Браг,          величието на Римската империя - и на Европа, като нейна наследница - е най-вече в усещането и за "вторичност" по отношение на предшестващите култури, което прави възможно и възприемането на гръцката култура, и приемането на християнството в рамките на римското право. Тази позиция отива много по-далеч от неутралния синкретизъм, проявявайки се в преобразуването на изходните елементи, които са едновременно и различни, и сходни. Същото виждаме и в последващата европейска история - да си припомним например интегрирането на германските традиции или приноса на арабската култура в тази на латинското Средновековие.

Като етнокултурно и духовно обобщение на взаимодействието на съседните пространства на Древния свят (от първите индоевропейци, дошли от Азия, до семитските култури на Близкия Изток и Северна Африка и чак до миграцията на народите в епохата на Късната Античност), Европа намира своето въплъщение в историческото минало на Рим. Поемата на Вергилий за троянския герой Еней, напуснал, заедно с баща си и сина си, обзетия от пламъци роден град и пристигнал след дълго странстване в латинските земи, също символизира приемствеността, прехода от миналото към бъдешето: "Да си римлянин означава да усещаш старото като нещо ново, като нещо, което се обновява, след като бъде пренесено на нова почва. Римлянинът вижда началото като възобновяване" (5, с.49).

Тази римска душа на Европа представлява (независимо, че самият Браг не е на това мнение) пълен антипод на месианският манталитет на САЩ, в чиято основа е разривът с предшестващите култури (примери за което са изтребването на индианците, а в наше време - дискурсът, насочен против т.нар. "Стара Европа") и намерението за натрапване на "новите" ценности на геополитическите противници, тъй като те се разглеждат като стоящи на по-ниско стъпало в културното си развитие. Последното е в пълен синхрон с характерното и за Британската империя чувство за превъзходство по отношение на колониите и намира израз в концепцията за т.нар. "американска изключителност".

Отказът от тази фундаментална "римска" характеристика, както изглежда, е сред основните причини за съвременната криза на европейската идентичност. Между другото, с нея може да се обясни и онази специфична "средиземноморска разсъдливост", в която мнозина интелектуалци откриват противоотрова срещу англоасаксонския утилитаристки рационализъм. В тази връзки си струва да отбележим, че днес в европейската масова култура образът на Древния Рим се свежда предимно до най-баналните и повърхностни, а понякога и исторически неверни представи. Разпространението им става предимно чрез основния инструмент на северноамериканската "мека сила" - холивудската филмова индустрия.

Третият аспект или направление пряко касае социално-политическата реалност. Реализацията на задачите в тази сфера вероятно ще се окаже най-сложно: става дума за утвърждаването на общите ценности вътре в политическите структури, които, макар и да се развиват по мултиполярния сценарий, продължават да остават в сянката на големите пространства. Това е косвено доказателство за влиянието, което географското пространство оказва върху ценностната сфера. Потвърждава го фактът, че в Европа, както и в другите, индустриално развити зони, набират сила обществени движения, акцентиращи върху "общото благо": самата идея за благото се тълкува и като повишаване значението и ценността на локалната територия ("малката родина"), и като защита на околната среда и дребния бизнес. Несъмнено, става дума за  опити да се намери отговор на процесите на глобализация, задълбочаващи откъсването от корените и "загубата на земята" - както в пряк, така и в преносен смисъл - във връзка с пространствената и производствената революции.

Въпреки безспорната им привлекателност обаче, подобни проекти едва ли могат да формират действена политическа алтернатива на глобализма. При хипотетичната им реализация на държавно равнище те потенциално носят опасността от нарушаване на баланса, раздробеност, рисковете на неконтролираното управление на множество изолирани единици и, както изглежза, перманентен конфликт.

Обратното, важната задача за политиците от ХХІ век е да открият пътищата за координация между центъра и перифериите с помощта на междинни органи на управление. В процеса са ангажирани както националните държави, решаващи тази задача вътре в своите граници, така и наднационалните структури. Принципът за субсидиарността, разбиран като свързващо звено между централизма и автономията, е един от опорните стълбове на Европейския съюз. И ако той се оказва слабо ефективен, това се дължи на факта, че субсидиарността беше планирана и се прилагаше само на институционално икономическо и политическо ниво. С други думи, субсидиарността се базираше на интересите на различните територии, т.е. на принципа за "съгласие в многообразието" (in variate concordia), който само формално е девиз на ЕС.

Голямото предизвикателство пред континенталната интеграция

В известен смисъл, най-голямото предизвикателство пред континенталната интеграция е проблемът, как да се съвмести усещането за територална вкорененост (а именно то определя осъзнаването на общите/споделените ценности), с актуалността на големите пространства от мегаполисен, национален и регионален мащаб? Това предизвикателство е едновременно геополитическо, технологично и образователно.

В определена степен и трите очертани по-горе направления в преразглеждането на стратегията за развитие на Европа могат да получат подкрепа от процеса на формиране на многополюсния свят. Но ако тенденцията за появата на нови геополитически полюси се ограничи единствено с преразпределянето на влияние, ако тя не доведе до мултиполярна диверсификация на културите и икономиките, едва ли много неща ще се променят, от гледна точка на ценностите. И напротив, ако този процес се съпровожда с възраждането на различните култури на нашата планета, универсалността на западния (англосаксонския) модел може да се окаже мнима и това ще накара европейските народи да разсъждават за себе си именно като за европейци. Ако съумеят да намерят в собствената си хилядолетна история силата да преоткрият сами себе си, те биха могли да формулират нов сценарий за своето бъдеще и да водят конструктивен диалог с другите цивилизации. Продължавайки да се движи на Запад, европейското слънце очевидно върви към своя залез, но на един "многополюсен хоризонт" то все още има възможността да озари света с новия си изгрев.

Литература:

1. Бердяев Н. А., Новое Средневековье. Размышления о судьбе России и Европы. Москва 
1991.
2.Трубецкой Н. С., Европа и человечество. София 1920.
3. Bauman Z., Liquid Modernity. Cambridge 2000.
4. Belloc H., Europe and The Faith. London 1924 [1920].
5. Brague R., Europe, la voie romaine. Paris 1992.
6. Cardini F., L’invenzione dell’Occidente. Rimini 2004.
7. Cassano F., Zolo D., L’alternativa mediterranea. Milano 2007.
8. Chesterton G. K., Il profilo della ragionevolezza. Torino 2011.
9. Constant B.,  De la libertе des Anciens comparеe a celle des Modernes. Paris 2010.
10. Dumont L., Homo Equalis I: Genese et epanouissement de l'ideologie economique. Paris 1977.
11. Dumont L., Essais sur l'individualisme. Une perspective anthropologique sur l'ideologie 
moderne. Paris 1983.
12. Europa dei popoli, Europa dei mercati. Modelli dell’integrazione europea. Rimini 1998.
13. Guardini R., Europa. Compito e destino. Brescia 2004.
14. Latouche S., Le defi de Minerve: rationalite occidentale et raison mediterranienne. Paris 1999.
15. Mounier E., Revolution personnaliste et communautaire. Paris 1961.
16. MacIntyre A. C., After Virtue. A Study in Moral Theory. London 1981.
17. Novalis., Die Christenheit oder Europa. Ein Fragment. Stuttgart 1950.
18. Ortega y Gasset J., La rebelion de las masas. Madrid 1993.
19. Sandel M., Liberalism and the Limits of Justice. Cambridge 1989.
20. Schmitt C., Der Nomos der Erde im V?lkerrecht des Jus Publicum Europaeum. Berlin 1950.
21. Schmitt C., Die Tyrannei der Werte. ?berlegungen eines Juristen zur Wert-Philosophie. 
Stuttgart 1960.
22. Sciacca M. F., L’oscuramento dell’intelligenza. Milano 1970.
23. Sedlmayr H., Verlust der Mitte. Salzburg-Wien 1948.
24. de Tejada F. E., Europa, Tradizione, Liberta. Saggi di filosofia della politica. Napoli 2005.
25. Tennies F., Gemeinschaft und Gesellschaft. Grundbegriffe der reinen Soziologie. Darmastadt 
1963. 

----------------------------

Ръководител на Евразийската програма на Института за висши геополитически изследвания (IsAG) в Рим, Италия

 
Депутатът Румен Гечев„Сред депутатите на ГЕРБ цари изключително голямо притеснение. Въобще не я виждам в очите им познатата наглост, както когато гласуваха бюджета за 2015г. Сега виждам смут, защото няма нормален човек, който би приел просто така на коляно да му се подхвърля да подписва 8 милиарда евро. Това наистина е страшен скандал!“ Така депутатът от БСП Румен Гечев, зам.-председател на бюджетната комисия, коментира за ГЛАСОВЕ договора за нов външен дълг, приликите между случая с КТБ и банковите фалити по времето на кабинета „Виденов“.

- Г-н Гечев, днес в парламента хвърлихте бомбата за някакъв договор за 8 млрд. евро заем, сключен от правителството зад гърба на парламента. Как си обяснявате това?

- Става дума за следното: на 6 февруари правителството е подписало договор между Република България в качеството на емитент и "Ситигруп Глобъл маркетс лимитид", "ЕйчЕсБиСи банк Пи Ел Си", "Сосиете Женерал" и "Уникредит банк" в качеството им на дилъри по реализация на емитиран външен държавен дълг в размер на 8 млрд. евро. Вярно, в договора пише, че той влиза в сила, когато бъде ратифициран в парламента. Скандалното е, че не са правени консултации с парламента, каквато винаги е била парламентарната практика.

Научавам за това от дневния ред, който беше изпратен снощи на членовете на бюджетната комисия, на която аз съм зам.-председател. И днес беше насрочено извънредно заседание на бюджетната комисия, където да се обсъди и да се гласува това предложение. Първият скандал е, че 8 млрд. евро външен дълг се пробутват на депутатите в последния момент, без да имаме възможност да изпълним задълженията си да анализираме, да консултираме, да направим разчети.

- На какво са разчитали, след като, така или иначе, този договор не може да мине без одобрението на парламента?

- Те сега разчитат на едно механично гласуване, за да узаконят нещо, което вече са направили зад гърба на парламента, което е недопустимо. А по същество такъв допълнителен заем от 8 млрд. евро е абсолютно скандален, тъй като такава финансова мерзост не си е позволявало нито едно правителство от 1990г. досега. Те счупиха всички рекорди с 8.1 млрд. дълг тази година със закона за бюджета, от които 6.9 млрд. е външен дълг и 1.2 млрд. – вътрешен дълг. И сега отново ни сюрпризират с тези 8 млрд. евро дълг до 2017г. Обърнете внимание – за бъдещ период, което също е абсолютен скандал! Защото тук има нарушение не само във връзка с Конституцията на страната, но и с международната практика. Никъде не се приема парламентът да гласува дългове на една държава – дали е тя Белгия, дали е Франция, дали са САЩ – за следващите 2-3 години. Дълговете се гласуват година по година в съответния Закон за бюджета. А тук какво искат – парламентът да им подпише празен чек и те да могат в следващите години да ни поставят пред свършен факт и да кажат примерно, че миналата или по миналата година вече са ни подписали за този заем от 8 млрд. евро и ние просто си теглим допълнителен заем. Това поставя в изключителен финансов риск българската държава. Тези юнаци за 2 години буквално могат да взривят състоянието на българския държавен дълг спрямо брутния ни вътрешен продукт. Вижте какво стана с Гърция – през 2004г. имат 63 млрд. евро външен дълг и за 4 години – през 2008г. вече имат над 500 млрд. евро външен дълг. За 4 години почти 10 пъти се качва дългът им. България е тръгнала по гръцкия сценарий. Нали се хвалехме, че имаме нисък държавен дълг. С една дума, сегашните управляващи искат да си купят политическа индулгенция, да плуват в пари, взети назаем, за да се задържат на власт, които ние и нашите деца трябва да плащаме.

- Успяхте ли да говорите с депутати от ГЕРБ, какви са техните аргументи?

- Чухме се неформално по телефона и сред тях цари изключително голямо притеснение. Въобще не я виждам в очите им познатата наглост, както когато гласуваха бюджета за 2015г. Сега виждам смут, защото няма нормален човек, който би приел просто така на коляно да му се подхвърля да подписва 8 милиарда евро. Това наистина е страшен скандал!

- От Министерство на финансите ли идва идеята?

- То по принцип така е и редно. Но на пресконференцията, която дадохме извънредно, подчертах, че единият от дилърите е скандален. Става дума за банката "ЕйчЕсБиСи банк“. В момента в цял свят парламенти, сенати, конгреси се занимават с тази скандална банка и започват процедури срещу тях. Стана ясно, че дори са обещавали на богати клиенти на банката да крият данъците им. Председателката на бюджетната комисия на британския парламент е взела решение и започва процедура по изслушвания и разследване, американският конгрес също започва такива процедури, в САЩ тази банка през 2012 г. е глобена с 1.9 млрд. долара, затова че е препирала пари на наркодилъри и на незаконни продажби на оръжие. След това е глобена с още 600 млн. долара, защото е манипулирала валутни курсове. И точно с тази банка нашето Министерство на финансите сключва сделка за дилър. И това не е информация от вчера, защото скандалите текат от няколко години. Това ли е дилърът на България – една банка, осъдена за пране на пари?

- Как ще коментирате един друг скандал от седмицата –схемата за санирането на панелните жилища?

- Тук скандалът е многопосочен. Първо, всички българи поемаме държавен дълг за подобряване на жилищните условия на част от българите. Такава практика няма и в богата Швейцария, да не говорим, че това противоречи на пазарната логика. Но по-важното е това, че те ангажират Българската банка за развитие – единствената държавна банка, каквито има и другаде по света за стимулиране на собственото производство. Сега обаче тази банка ще трябва да се занимава с финансиране на – забележете – внос на материали за топлоизолацията. Защото тези материали ще бъдат вносни, специално се интересувах от това. И по тази причина Българската банка за развитие ще бъде единствената институция в света, която ще стимулира внос, което е абсолютно скандално. Тази банка сме я създали ние, парламентаристите, данъкоплатците, и се надяваме тя да стимулира българския бизнес, а не вноса. Така че скачаме от скандал на скандал.

- Като сме тръгнали, да споменем и скандала с КТБ. Той отшумя и нещата май вървят към замитане на следите. Смятате ли, че нещо ще стане ясно около тази схема? Но преди това искам да ви попитам – вие вложител ли сте в КТБ или дали сте теглили кредит от тази банка?

- Не съм теглил кредит, не съм имал, нямам и не възнамерявам да имам отношения с тази банка – нито консултантски, нито депозитни, нито нищо. Но въпросът е резонен и трябва да бъде питан всеки, който се изказва по въпроса. Кредитната политика на КТБ е под огромно съмнение. Достатъчен е фактът, че 6 млрд. лв. кредити са раздадени само на 138 юридически лица, което ще рече – на тесен приятелски кръг. Сценарият, по който се разигра това, което стана в банката, това, че предумишлено са изпълнявали и други цели, няма никакво съмнение. За това си има обективни и субективни фактори, но ще бъде жалко, ако българската държава не стигне докрай и не разкрие как точно е станало, кой и защо е проспал цялата операция, защо точно в този момент. Надявам се, но имам основания да се съмнявам, че ще се разплете.

- Г-н Гечев, вие бяхте министър на икономиката и вицепремиер в правителството на Жан Виденов. Тогава също имаше банкова криза. Намирате ли нещо общо в двете ситуации?

- Има много общо, тъй като в периода 1990-1996г. банките бяха източени. Не всички, но да припомня, че фалираха 30 на сто от банкерите на банковата система. Банките бяха много на брой – 17-18, но 12-13 от тях бяха „бутикови“, малки банки. И тогава бяха заметени следите и вината напълно неоснователно бе хвърлена на правителството. Някой сега обвини ли министъра на икономиката на предното правителство, че има вина за КТБ? Не, и това е естествено. Тъй като някои май чак сега разбраха, че отговорността за банките по Конституция се носи от БНБ. Министърът би могъл да помогне при определени условия, но отговорността е на БНБ.

Тогава ситуацията беше аналогична с тази при КТБ – източване и раздаване на приятелски кръгове. Почти всички частни банки събираха парите на хората и ги даваха на свързани лица. И накрая като превърнаха банките в празни кратуни, хвърлиха проблема да го решава правителството, както сега правителството се намеси да добави в гаранционния фонд един милиард и нещо, за да могат да се изплатят тези гарантирани от закона стотина хиляди евро на всеки депозант. В онзи случай – в по-голям мащаб, и сега в КТБ имаме източване на банки – незаконно, задкулисно, под погледа на БНБ, като последствията се поемат от правителствата. Ние имахме заем за 2 години около 200 млн. щатски долара; от Международния валутен фонд - около 140 млн.; от Световната банка - 30 млн., около 200 млн.външни заеми. През 1995-1996г. сме изплатили 2.4 млрд. долара външен дълг. И мисля, че това беше и една от причините за трудностите. Договорът за дълга беше подписан през 1993г. след мораториума (правителството на Андрей Луканов отказа да плаща външния дълг и обяви мораториум – б. ред.), Стоян Александров беше тогава финансов министър, имаше и преговаряща група и постигнаха една редукция на дълга от 27-28%, но останалите пари – десетина милиарда долара, започнахме да изплащаме от 1995г., тоест откакто правителството на Виденов взе властта.

- Може ли да припомните кой беше шеф на БНБ по време на банковите фалити в по време на кабинета „Виденов“?

- Шеф на БНБ беше проф.Тодор Вълчев, който бе сменен през 1996г. с един от заместниците му Любомир Филипов. Но лицензите на частните банки не са раздавани само през 1995г., а и преди това, а проф. Вълчев бе от началото на промените председател на БНБ. И това беше нашата претенция – че са раздавани лицензи на сервитьори, на спортисти, без никакви изисквания. Който не е поискал, той не си е направил банка. Тези банки са направени в разрез и със здравия разум - те са теглили заеми от държавни банки или са вземали банкова заповед от държавни фирми, за да правят частни банки. Това е уникален, нечуван грабеж в световната практика.

- Нека се върнем в наши дни, където скандали не липсват, но са малко по-рафинирани. Какво мислите за идеите на министър Горанов около частните пенсионни фондове и НОИ?

- Все пак е добре, че имат намерение да се откажат от собствения си закон, който се опитваха да прокарват и нощно време. След това премиерът се опита да спира действието на закона, след като той вече бе приет. А медиите не обърнаха внимание на факта, че управляващите си приеха закон, който обаче са длъжни да го изпълняват. Но вместо да го изпълняват, заявиха, че през март ще правят нова реформа, а дотогава този закон не ги интересува. Това е поредният уникум в световната практика. Никой няма право да спира действието на закона, след като веднъж е приет. Само президентът има право на вето, а парламентът след две седмици отново може да приеме закона. България обаче стана първата членка на ЕС, а може би и държава в света, където имаме премиерско вето. Премиерът, който няма никакви такива права по Конституция, си позволява да спира закона, който той е внесъл. Изумително!

- Какво мислите за идеята да станем газов разпределител, т.нар. хъб?

- Това е все едно едно семейство да обсъжда какъв гараж да си направи, преди да има пари да си купи кола. Ние, българите, сме така – ще правим гараж някакъв, но пари за автомобил нямаме. Какъв хъб сега, като нямаме газ? Сега чувам премиера, който сутрин, обед и вечер развива някакви нови идеи, че във Варна щяло да има хъб. Ама откъде ще дойде този газ, от Аляска ли?

- Може би това ще е български газ, говори се, че има голямо находище?

- Говори се. Това е като оня, дето си правел план на къща, защото си е пуснал фиш за тотото и евентуално може да спечели. Ще построим хъб, който ще го захраним с газ, ако го намерим в Черно море, ако не – ще направим един паметник на глупостта и ще ходим с билетчета да го разглеждаме. Може да пуснат и делфини за по-интересно.

- Отношенията между Европа, САЩ и Русия са обтегнати, има опасност напрежението да ескалира. Какво мислите като политик за поведението на България в такава ситуация?

- България трябва да запази пълен неутралитет по редица причини - ние нямаме потенциал да се намесваме, но най-важното е, че не бива да се намесваме. И в Украйна, и Русия живеят наши близки православни народи, има и много българи. И не е наша работа да се месим, тъй като това не е наш конфликт, той е между Русия и САЩ, но се води на територията на Украйна. Все ми се ще да вярвам, че нещата отиват към някакво решение и мисля, че някакъв здрав разум все ще победи в тази ситуация. Много приятно се изненадах от изявлението на бившия френски президент Никола Саркози, който е десен политик. Той каза, че Крим винаги е бил на Русия и правилно си отива при Русия след референдум. След като Европа е казала „да“ на отделянето с референдум на Косово от Сърбия, каза Саркози, по какви причини Крим като историческа част от Русия да не отиде при Русия? И каза още, че нашите, европейски интереси, може и да не съвпадат с тези на САЩ. Подписвам се под това мъдро изказване на г-н Саркози. Политиците в определени моменти трябва да се откъснат от политическата си принадлежност и да вземат решения, които са стратегически.

 

Къде се покри посланикът на САЩ в България Джеймс Уорлик, та нито се вижда, нито се чува от два дни?

Уорлик, който бе на всяко гърне мерудия, както би го сравнил народният мъдрец, зачезна , и визуално и звуково.

Уорлик, който бе сведущ по всички въпроси, касаещи вътрешни проблеми на България, от мига, в който израелски командоси нападнаха хуманитарния конвой за Газа, си надяна шапка невидимка и се покри.

Уорлик, който обяви, че Белене била в сеизмична зона и не ни била необходима, за да не се обвържем с Русия, Уорлик, който даваше квалификации на българските магистрати, как да работят, Уорлик, който ни даваше тон в живота и бе иззел едва ли не функциите на генералгубирнатор, министър-председател и президент едновременно – загуби дар слово в  последните два дни и спря да се показва.

Причината е много проста: американският посланик следва линията на Белия дом, тъй като официален Вашингтон се озова в небрано лозе.

Вчера отвъд океана дойдоха няколко новини, но не и коментар на случилото се с хуманитарния конвой по вина на израелски командоси. Така узнахме, че Джордж Буш-младши, бившият президент на САЩ бил пред развод, защото съпругата му Лора вече не желаела да търпи забежките на благоверния си с бившия Държавен секретар, Кондолиза Райс.

Вчера, специални части на израелския военноморски флот прихванаха в Средиземно море хуманитарен конвой, насочил се към блокирания палестински анклав на Газа. По време на щурма на командосите загинаха най-малко 9 цивилни лица от различни страни.

Много държави вече отзоваха посланиците си от Израел и поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. В Палестинската автономия се чуха призиви за трета Интифада. Израелската армия бе приведена в състояние на повишена бойна готовност.

Действията на израелските командоси предизвикаха буря от възмущение по целия свят. Генералният секретар на ООН Бан Ки-мун едва успя да каже, че е шокиран от случилото се. В Палестинската автономия бе обявен тридневен траур за загиналите. В мюсюлманския свят се надигна вълна от антиизраелски акции.

Израелските посланици в Египет, Гърция, Швеция, Белгия, България и ред други страни получиха протестни ноти, а от израелските власти бяха поискани обяснения.

Руското външно министерство нарече грубо нарушение използването на оръжие срещу цивилни лица и задържането на кораби от „Флотилията на свободата”.

Докато всичко вреше и кипеше от случилото се с хуманитарния конвой, САЩ се ограничиха единствено до изразяване на „дълбоко съжаление във връзка с гибелта и раняването на хора”!

"Съединените щати съжаляват дълбоко за загубата на човешки живот и за пострадалите хора и се опитват да изяснят обстоятелствата, при които е станала трагедията", заяви говорителят на Белия дом, Уилям Бъртън, цитиран от световните агенции, въпреки че обстоятелствата около трагедията станаха известни веднага след нападението.

Такава бе първата официална, забавена, американска реакция във връзка с щурма на израелските военни срещу международната хуманитарна мисия.

Президентът Барак Обама трябваше да се срещне утре в Белия дом с израелския премиер Бенямин Нетаняху и с палестинския президент Махмуд Абас.

След сблъсъка край Газа остана неясно дали срещата въобще ще се състои, тъй като Нетаняху обмисляше дали да не прекъсне визитата си в Канада, където е сега, и вместо да се отправи към САЩ, да се върне в Израел.

На 30 май втората новина от деня след съобщението, че израелски командоси нападнали хуманитарния конвой бе, че израелският премиер Бенямин Нетаняху получил „единодушни уверения” от страна на американския президент Барак Обама, че планираните преговори за освобождаване на Близкия Изток от ядрено оръжие няма да поставят под заплаха еврейската държава, съобщи израелско официално лице, предаде АФП.

„Преди две седмици премиерът Нетаняху получи категорични уверения, включващи значително подобряване на стратегическите възможности на Израел, в лично съобщение, предадено от президента Обама”, съобщи представителят на Израел.

Нетаняху е получил „обещание от екипа на Белия дом, че няма да има резолюции, приети от ООН, които да вредят на жизнените интереси на Израел”!

В петък миналата седмица, в ООН беше сключено ключово споразумение от страните, участващи в Договора за неразпространение на ядрено оръжие, като в документа изрично се посочва името на Израел като страна, притежаваща ядрено оръжие в Близкия изток. Споразумението предвижда през 2012 г. да се състои конференция за освобождаване на Близкия изток от заплахата на ядреното оръжие.

На тази новина малцина обърнаха внимание, но след израелското нападение над хуманитарния конвой, и милозливото „смъмряне” и осъждане след 12 часово заседание от страна на Съвета за сигурност към Израел, за действията на неговите военни към хуманитарния конвой – пъзелът започна да се нарежда.

Двойният стандарт на Щатите да иска санкции за Иран и в същото време да уверява Израел, че никой нищо няма да каже за ядреното му оръжие лъсна при кървавия инцидент с хуманитарния конвой и дадените жертви и ранени. Този двоен стандарт и даде отговор на въпроса защо Тел Авив е толкова арогантен и самоуверен при предизвикване на международни скандали и конфликти.

В момент, когато Щатите губят все повече съюзници и партньори в Европа, Близкия и Далечен изток, в момент когато Щатите и техните послушници показаха единомислие в реакциите по разгорелия се дипломатически и международен скандал, в момент, когато ЕС, Русия, Съвета за сигурност показаха, че поведението на Израел в случая с конвоя е недопустимо, а ООН поиска международно разследване и Щатите са на път да загубят досегашни свои позиции в Близкия изток, както и благоразположението на доскорошния си партньор Турция, в момент, когато за Щатите добрите отношения с редица арабски държави са под въпрос  – капанът, който подготви Израел с непремерената си и незаконна агресия може да тракне фатално за бъдещата външна политика на Белия дом.

Колкото е да е голяма привързаността на Щатите към съюзника Израел, фактите с убити и ранени на борда на кораб от хуманитарен конвой са нещо, което не може да бъде оспорвано и пренебрегнато. Не може да бъде отречен и фактът, че Израел е нападнал в международни териториални води хуманитарния конвой...

Тогава трябва ли да се изненадваме на реакцията на американския посланик Джеймс Уорлик и изчезването му от вътрешнополитическия хоризонт на българската държава, след като официален Вашингтон е прекалено зает с намиране на извинение за израелската агресия и дадените жертви?

Очаквайте подробности за реакциите на чужди държави и международни организации от всички точки на света, както и повече информация за това, какво точно се е случило на хуманитарния кораб при израелското нападение и това, което се е случило със задържаните чужди граждани в израелски затвор.

 

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За орела, рака и щуката

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страните-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

 

 
Начало Предишна 3 2 1 .. Следваща Край
Powered by Tags for Joomla