Tag:египет

Някой помни ли днес кореспондентката на CBS, Лара Лоугън, която правителството на Щатите „изостави” след изнасилванията на площад в Кайро, като покри с петдневно информационно затъмнение случилото се?

Арабската пролет „докара” ислямисти на власт, военните също са там.

Мохамед Мурси, новоизбраният президент на ЕгипетЦяла година пълни площади с протестиращи, революция, която американската пропаганда нарече „Арабска” не донесоха очаквания резултат за Запада и САЩ в Египет. Наблюдатели твърдят, че в Египет ще се налага модел на турския вариант, след като за президент бе избран един радикален ислямист, Мохамед Мурси. Ербакан бе радикален ислямист, по-радикален дори от Ердоган.

 

Военните в така наречения Висш военен съвет преди броени дни ограничиха функциите на новоизбрания президент Мурси и разпуснаха парламента, но определено имат едно на ум доколко и доколко могат да разчитат на неговите действия.

Площад Тахрир отново е пъленКато продължение на опасенията на военните, президентът Мурси заяви първоначално, че ще спази всички международни договори, но не минаха и няколко дни и той започна да говори, че ще преразгледа договора с Израел!

А това е Кемпдейвидския договор, подписан през март 1979 година. / Според този Договор, Синайският полуостров се връща на Египет и Ивицата Газа остава под израелски контрол, като се предвижда да бъде включена в бъдеща палестинска държава. Договорът също позволява на еврейските кораби да минават свободно през Суецкия канал и признава Тиранският проток и заливът Акаба за международни водни пътища. – бел. Л. М./.

Защо е важен този договор, защото с редица споразумения бе направен опит да се потуши дълго тлеещия арабско-израелски конфликт и точно египетската „част” от тези споразумения Мурси заяви, че е готов да преразгледа?!

Да не забравяме, че египетския президент Ануар Садат, един от радетелите на Договора от Кемп Дейвид бе застрелян на 6 октомври 1981 година от военни, членуващи в Египетски ислямски джихад!

В първата си реч след встъпването си в длъжност като държавен глава на Египет, Мохамед Мурси изпрати завоалирано успокояващо послание към Израел, като в същото време изрази подкрепа към „легитимните права” на палестинците, коментира израелският вестник „Аарец”.

Израелският премиер Бенямин Нетанаху изпрати писмо на новият президент на Египет Мохамед Мурси, призовавайки го да подкрепи мирния договор между двете страни, предаде АФП. Писмото „подчертава желанието на Израел да продължи сътрудничеството и да се укрепи мира”, съобщи пожелал анонимност вестник. Според вестник „Аарец”, писмото е било предадено на Мурси чрез израелското посолство в Кайро. Според изданието писмото „поздравява Мурси за избирането му, предлага сътрудничество с новото правителство в Кайро и изразява надежда, че и двете страни ще съблюдават египетско-израелския мирен договор”.

С избора на Мохамед Мурси за президент на Египет бе установен режим, подобен на този Анкара, но в далече по-радикален ислямистки вариант. Това ли бе целта на САЩ и Запада – да се установи ислямистки режим, този на Мюсюлманските братя?

В Тунис се установи в резултат от Арабската пролет парламент, мнозинството, в който са предимно ислямисти.

В Либия режимът далеч не е по-различен, но Запада и САЩ мълчат изтощени от военните конфликти в Северна Африка.

В Йемен президентът си подаде оставката и избяга в Саудитска Арабия. Не е ясно кой ръководи тази страна в момента и какво точно се случва там.

Някакъв елит свали президента на Египет, Хосни Мубарак, след цяла година безредици и „революция” туризмът на Египет рухна, икономиката – също. От Саудитска Арабия се вкарват пари, оръжие за бунтовниците.

Мюсюлманските братя и военните ще създадат Конституцията и цялото законодателство на страната, военните ще продължат да контролират средствата, които идват от САЩ. От новия резидент нищо не зависи, още преди да встъпи в длъжност и положи клетва – той вече нямаше думата и бе по-скоро една марионетка на Запада.

За всяко негово решение – военните могат да му сложат вето. Рухнала икономика и възход на радикалния ислям – това ли целяха Запада и САЩ?

Закъснялата новина на CBS за насилието над Лара ЛоуганВ желанието нещата в Египет да стигнат докрай, Белият дом пренебрегна видна своя гражданка и я принесе курбан на така наречената Арабска пролет. А Щатите са известни с това, че защитават своите граждани, но в случая постъпиха нелогично...

Скандалната статия на Ричард Коен във Помните ли Лара Лоуган, кореспондентката на CBS, която беше най-брутално изнасилена на площад Тахрир от неизвестен брой протестиращи и по чудо бе спасена от озверелите насилници?

Една статия на Ричард Коен във „Вашингтон Поуст” зададе редица въпроси по този случай, които така и останаха без отговор. А точно в липсата на отговор са нещата, които се случваха около едва започващата Арабска пролет и събитията, които последваха.

Ето какво бе впечатлило журналиста от „Вашингтон Поуст” и как въпросите му увиснаха във въздуха без каквато и да било реакция от страна на други американски медии:

Си Ен Ен със Коен обръща внимание на факта, че Лара Лоуган е била изнасилена на 11 февруари 2011 година, тя бе една от водещите и авторитетни кореспондентки на CBS в предаването “60 минути”, но самата телевизия необяснимо защо запази мълчание цели пет дни и кри трагичния инцидент!

Пет дни освен телевизията, която Лара Лаугън представляваше в редица арабски страни, и таблоидите „Ню Йорк Дейли нюз и Ню Йорк Поуст” мълчаха за случилото се с Лоуган/New York Daily News и New York Post/ обръща внимание Коен.

Тук не става дума за неприкосновеност на личния живот, а до задължението на медиите да информират американската общественост – пише Коен. Дали е от незнание – едва ли.

Какво се случва с Лоуган?

Тълпата на Тахрир я напада и отделя от бодигардовете и екипа й, след което тя е насилена от неизвестен брой мъже, като околните крещят „Еврейка! Еврейка!”, влачат я по земята, след което разкъсват дрехите й и я насилват!

Съвсем случайно някой съобщава на местни жени и войници какво се случва, и те пробиват сцената на този брутален акт, стигат до Лоуган и я измъкват от насилниците.

Тълпата на Тахрир, която афишира, че иска установяване на демокрация, „забравя” за какво е на площада става съучастник в един ужасен инцидент и година по-късно нито САЩ, нито CBS, нито който е да било иска насилниците да бъдат наказани! Те даже не са заловени?!

Междувременно, след бруталното сексуално насилие на Тахрир, Лара Лоуган е върната спешно във Вашингтон и хоспитализирана.

Медиите в Щатите проявяват едно необяснимо петдневно мълчание или  незаинтересованост, твърде неприсъщи за четвъртата власт.

Президентът на САЩ Обама съветва Лоуган да се възстанови и върне към работата си?!Белия дом и президентът Барак Обама също запазват мълчание пет дни, а след като новината е извадена на светло – Обама призовава Лоуган да се възстанови и върне на работа час по-скоро?!

Няма да коментирам дали точно това е следвало Обама да говори на една млада жена, която докато е била в ръцете на насилниците на площада в Кайро двегодишният й син и съпругът й са я чакала в дома им във Вашингтон – въпрос на преценка и държавни интереси.

Далеч съм от мисълта да коментирам как се преодолява такова насилие, не смятам и че е лесно да се коментира широко в медиите преживяването на едно брутално насилие и на площада, пред тълпа крещящи мъже – само преживялата го Лара Лоуган знае какво й коства преживяното.

Лара Лоуган е родена в Южна Африка и е основен кореспондент на CBS от 2006 година за страните в Северна Африка. Нейните репортажи в „60 минути” и вечерните новини на телевизията са познати както от зоната на Ирак и Афганистан, така и от други арабски държави.

Случилото се с Лара Лоуган на площад Тахрир и последвалото петдневно мълчание от страна на редица американски медии и Белия дом показа, че за Щатите е било по-важно протестите да продължат докато начело на Египет застане удобен на официален Вашингтон президент.

Ето защо едно насилие, макар и върху една уважавана журналистка не е трябвало да попречи на имиджа на протестиращите и те да не бъдат „компрометирани” с издевателството, на което е била подложена Лоуган!

Затова CBS мълчи, мълчи и проправителствения „Ню Йорк таймс”, мълчат авторитетни издания в Америка цели пет дни!

Затова, в името на бъдещите промени в Египет, насилието над Лоуган остава на заден план и след извършването му не са потърсени насилниците, за да бъдат съдени!

А те са повече от известни, след като бруталния инцидент се е случил на площада!

Нито една международна журналистическа организация не издава и звук на възмущение от бруталното насилие над кореспондентката Лара Лоуган!

Самата Лоуган излиза след лечение от болницата и е привидно овладяна, но на каква цена - това е известно само на нея и близките й.

Щатите са в криза. Единственият начин да спасят икономиката си е да водят войни – така е вече десетилетия.

Американецът иска да може да си плаща заемите, да има работа и възможност да осигуровки.

Милионите, изразходвани за обществено здравеопазване, водят до инфлация. ...Милиардите, изразходвани за въоръжаване, ще смъкнат инфлацията - пише Кърт Вонегът в „Безотечественик.”

Какво е пред циничното „оправдание” за смъкването на инфлацията в Щатите едно брутално насилие върху „някаква” кореспондентка? Явно нещо не толкова съществено за авторите на Арабската пролет...

Друга работа е, че крайният резултат в Египет не е очакваният... за Запада и САЩ!

 

Най-бедната страна-членка на Европейския съюз прати самолет да извозва бежанци от Либия, тъй като еврокомисарката Кристалина Георгиева се обадила на премиера Бойко Борисов!

По думите на еврокомисар Георгиева, ЕС е изпратил в района 4 кораба и 16 самолета.

„Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, категорична е Кристалина Георгиева.

"Ще има ислямски джихад под носа ви, в Средиземноморието", предупреди либийският лидер Муамар Кадафи. - "Хората на Бин Ладен ще дойдат и ще почнат да искат откупи...” Той добави, че неговото правителство "се справя добре", въпреки въоръжената борба с опозицията и предупреди, че ако бъде свален от власт, бреговете на Европа ще бъдат залети от имигранти.

Какво се оказва: целият ЕС изпраща четири самолета, а бедна, мизерстваща България праща един самолет в района!?

Самолет на България Еър се включи в хуманитарна мисия в помощ на бежанците от Либия, съобщиха от Министерство на външните работи (МВнР) още в събота на 5 февруари.

Очаква се самолетът да транспортира около 400 египтяни от летището в град Джерба, Тунис до столицата на Египет – Кайро. Планът е самолетът Еърбъс 319 с 140 места на борда да направи 4 курса между двете страни. Първият полет ще се осъществи в събота вечерта, а в неделя ще има още три.  Два полета е извършил до момента българският самолет, който се включи в хуманитарната мисия на ЕС за транспортирането на хилядите бежанци на либийско-тунизийската граница, съобщи в Русе министърът на външните работи Николай Младенов. 50 на сто от разходите на полетите се покриват от ЕК, останалата част - от бюджета на страната ни, който бил за хуманитарна помощ и развитие, обясни министър Младенов, пред Дарик радио.

Истината е, че с чужда пита еврокомисар Георгиева помен прави. Страната ни е затънала в изключително тежка финансова и икономическа криза, безработица, фалити – 2/3 от населението мизерства, или живее на границата на бедността, а ние извозваме бежанци с пари от бюджета!

Решение на Министерския съвет за това – няма, решението е еднолично, на премиера Борисов след като лично е бил помолен за самолет!

Другата страна на тази мътна история е още по-неясна: оказва се, че в Европейската комисия нямат и най-малка представа какво се случва в държавата на Кадафи!

Самата Кристалина Георгиева призна: „Проблемът за нас, от хуманитарна гледна точка, е, че не можем да стигнем до вътрешността на страната. Има голямо информационно затъмнение, а от разказите на хората много трудно можем да добием представа за ситуацията. Без достъп на Червения кръст, които имат мандат да получават информация, ние трудно ще научим как стоят нещата”, посочи още българският еврокомисар.

Няма нищо по-хуманно и милосърдно български самолет да спасява хора, но това да се върши за смекта на бюджета, премиерът безпардонно само да ни уведомява какво е решил, министърът на външните работи да му приглася като ехо в подобни решения – някак не върви!

Да се праща хуманитарна помощ чрез Червен кръст е едно в подобни размирни райони, но както научихме от еврокомисар Георгиева – в ЕК даже нямат информация от Либия поради информационно затъмнение!

Още повече, че тя като еврокомисар по бедствия и прочие хуманитарни дейности си позволява да коментира политически какво трябва да се случи с режима на Кадафи и как!

Думите на Кристалина Георгиева: „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, прилягат на Катрин Аштън, но не и на нея!

Два американски военно-транспортни самолета транспортираха група египетски бежанци от Тунис за Кайро, които са избягали от безредиците в съседна Либия, съобщи Държавният департамент на САЩ, цитиран от АФП.

Да не би отново да изпълняваме някаква американска поръчка, пошепната на ухо и по тази причина да се бързаше толкова със самолета?

Русия, Испания и Италия изпратиха хуманитарна помощ за Либия,

Самата еврокомисар по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева предупреди, че Европа трябва да очаква нови вълни от имигранти заради ситуацията в Либия. Комисар Георгиева посети района на тунизийско-либийската граница, за да се запознае на място със ситуацията с бежанците. Там завари около 165 000 души са напуснали Либия. Близо половината от тях са египтяни.

По време на посещението си в района на тунизийско-либийската граница еврокомисар Кристалина Герогиева обяви, че ЕК ще увеличи финансовата си помощ за бежанците от 10 милиона на 30 милиона евро. Освен това тя призова страните от ЕС да помогнат за справяне с наплива от бежанци, съобщи германският вестник „Зюддойче цайтунг”.

В Либия се води гражданска война, и ситуацията е много сложна. Докато към държавата на Кадафи са отправени хуманитарни помощи и спасителни мисии, се засилва и съсредоточаването на военни сили в района.

Ситуацията край бреговете на Либия много напомня развитието на събитията преди нахлуването на американските войски в Ирак. Тогава към Персийския залив бяха насочени огромни по качество и количество бойни сили на САЩ и Великобритания. И Багдад падна няколко денонощия по-късно. А съдбата на иракския диктатор Садам Хюсейн, без съмнение, е добре известна на Муамар Кадафи, пише „Российская газета”.

Последните няколко дни към района на Средиземно море плават самолетоносачи, ескадрени миноносци и крайцери с хиляди пехотинци на борда. Но на въпроса какво те ще правят край либийските брегове, в момента никой не може да отговори. Няма съмнение, че дори и президентът на САЩ Барак Обама засега не знае какви заповеди да даде.

От една страна, всички са съгласни, че Кадафи трябва да бъде спрян. Да се убиват хиляди граждани на страната в началото на ХІХ век е недопустимо. От друга страна, как той да бъде спрян? Настъплението на опозицията към либийската столица се препъна. Дори контролираните от Кадафи войски преминаха в контранастъпление.

Sky News показа спътникови снимки от бежанските лагери с уточнението, че “бежанци” не е точната дума за хората, тъй като много от тях са принудени да избягат заради насилието от собствената си родина, търсейки убежище другаде.

Сателитни снимки, публикувани на сайта на британiкия канал Sky news показват тълпи от хора, в полето, чиято единствена храна е хлябът, полето е тоалетна, одеялата са малко, а повечето са прекарали на открито и нощите, когато температурите рязко падат. Има хора в тези лагери прекарали повече от пет дни и са отчаяни. Това е положението по тунизийско-либийската граница.

Над 100 000 души са преминали границата през последните две седмици, съобщава Sky News. Най-големите групи са египтяни, а след това са цифрите на граждани на Бангладеш и Китай.

Заради струпването на тълпи от бягащи хора на тунизийско-либийската граница – Русия е пратила помощ в Тунис за тези компактни групи от бежанци.

Другата страна на медала

Единственото вярно нещо по отношение на Кадафи е, че той лесно няма да се предаде, ако изобщо се стигне до такава процедура.

Днес, на 6 март либийският лидер Муамар Кадафи заяви в интервю за френския седмичник „Журнал дьо диманш”, че би желал ООН или Африканският съюз да разследват безредиците в Либия.


„Бих искал в Либия да пристигне разследваща комисия на ООН или Африканския съюз. Ние ще се погрижим тази комисия да работи в страната безпрепятствено”, посочи либийският лидер.

Кадафи също така подчерта, че би предпочел Франция да координира и води разследването.

Докато ЕС се чуди как да овладее хуманитарната криза с бежанците, лоялните Муамар Кадафи сили си върнаха контрола върху градовете Раслануф, Мисрата и Тобрук, се посочва в съобщение на либийската държавна телевизия, цитирано от АФП.

Мисрата, върху който силите верни на Кадафи си върнаха контрола е третият по големина град, който още в края на минала седмица въстаниците срещу режима бяха завзели. Мисрата е и ключов петролен град, от който няма как Кадафи да се откаже!

Режимът на Муамар Кадафи поиска Съветът за сигурност на ООН да оттегли санкциите срещу либийския лидер, заради действията на властите срещу антиправителствените протести. В писмо на либийската страна се казва, че само е използвана „минимална” сила срещу опозиционните демонстранти и още, че правителството е „изненадано” от приетите миналата седмица санкции.

Либия настоява забраната за пътувания и замразяването на активите срещу Кадафи и неговите приближени „да бъдат отменени до установяване на истината”.

Писмото с дата 2 март е изпратено до Съвета за сигурност на ООН от Муса Мохамед Куса, ръководител на либийския Народен комитет за външни отношения и се явява първата официална реакция предадена на ООН, предаде АФП.

И докато Кадафи твърди, че се води война срещу тероризма в държавата му, ЕС далеч не е единен по ситуацията в тази страна.

Италианският вътрешен министър призова САЩ да се сдържат по отношение на ситуацията в Либия и да оставят Европа да се справи с либийската криза, предава АФП, позовавайки се на италианска медия. Според думите на Роберто Марони кризата в Либия крие риск от пораждане на ислямски фундаментализъм.

"Срутването на тези държави може да породи управления, подкрепяни от ислямски фудндаментализъм, с риск от внедряване на "Ал Кайда.", подчерта той Марони

"Трябва да сме сигурни, че Либия не се превръща в новия Афганистан, а американците ще направят добре, ако се успокоят.", заяви Марони по време на среща на анти-имигрантската партия Северна Лига, на която е член.

"Ние сме тук, Европа е тук, и е най-добре ние да се погрижим за нещата.", добави той.

Военната намеса в Либия, където от три седмици режимът провежда кървави операции срещу опозиционната съпротива, ще има „негативни последици”. Това заяви френският министър на външните работи Ален Жюпе по време на посещението си в египетската столица Кайро, цитиран от АФП.

„Франция, както и много от партньорските й страни, не подкрепят западната военна намеса в Либия, тъй като подобно действие ще има изцяло негативни последици”, заяви Жюпе по време на пресконференция в Кайро. „В случай че сраженията станат още по-смъртоносни, трябва да сме подготвени за действие, и затова приехме установяването на зона в Либия, забранена за полети”, уточни Жюпе.

В събота, на 5 март, френският външен министър Ален Жюпе заяви, че Франция иска резолюция от Съвета за сигурност на ООН за влизане в сила на зона без полети в Либия, предава АФП.

„Ние работим в Ню Йорк с британците, за да получим резолюция на Съвета за сигурност за влизане в сила на въздушна зона без полети за избягване на бомбардировки.”, заяви Жюпе в Бордо.

Великобритания, Германия и Франция затвориха посолствата си в Либия от съображения за сигурност.

Извънредна среща на външните министри на ЕС ще се проведе на 10 март в Брюксел, съобщи върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън. Министрите ще обсъдят ситуацията в Либия.

На 11 март, ще се проведе и извънредна среща на лидерите на ЕС заради ситуацията в Либия.

Не без значение е фактът, че евентуална военна намеса в Либия би имала катастрофални последици, съобщи Анадолската агенция.

Турският държавен министър по европейските въпроси Егемен Багъш посочи, че преди всичко решение на ситуацията трябва да бъде търсено с дипломатически методи.

„Светът трябва да се поучи от това, което се случи в Ирак. Най-доброто нещо за Либия е да се спре кръвопролитието. Компромис може да бъде постигнат чрез преговори”, казва турският министър в интервю за португалския вестник „Диарио де нотисиаш”.

Междувременно САЩ продължават от обсъждат със съюзниците си, включително и със страните от НАТО, възможностите за намеса в ситуацията в Либия, съобщи говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.

„И както досега внимателно следим ситуацията в Либия и ни е известно, че сблъсъците между поддръжниците на Кадафи и опозицията продължават. САЩ продължават да правят оценка на начините, по които международната общност би могла да повлияе на ситуацията в Либия”.

В тази обстановка България да мери сили с целия ЕС в хуманитарни мисии, докато се тресе от икономическа и финансова криза, да подкрепя позицията на САЩ, която далеч не е единна за Брюксел е меко казано недалновидно, да не употребявам по-груби квалификации.

Еврокомисар Кристалина Георгиева изпълнява служебните си задължения в ЕК, аргументът на премиера Борисов, че 15 000 египтяни били на границата с Либия, в невъзможност да пресекат границата е едно. Съвсем друго е, че поне 10 пъти повече българи бедстват в невъзможност да се изхранват, да се лекуват, да работят, да прехранват семействата си.

Едно е да бяха пратени храни, лекарства и одеяла, а далеч по-различно е да се харчат пари на данъкоплатците по еднолично решение на премиера!

Министърът на културата Вежди Рашидов награди еврокомисар Кристалина Георгиева с най-престижното отличие на Министерството на културата „Златен век”.

И защо? Да не би да е преписала Паисиевата история, а ние да не знаем? Какъв точно й е приносът на еврокомисарката към българската култура – след като тя работи в Европейската комисия по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи?

Управниците често ни повтарят, че са горди, че Кристалина Георгиева е еврокомисар на годината. А тя дали се е сетила да се гордее с родината си, или отдавна я е забравила?

Това че ни натриса Стоичков няма как да е принос на Георгиева за страната.

Или като кара премиера да се мери с 27-те богати европейски страни-членки като праща самолет за бежанци в Северна Африка.

Дали еврокомисарката си дава сметка, че половината пари за тези полети на български самолет са от бюджета на бедната ни мизерстваща държава?

 
Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 

Египет е на прага на гражданска война. Министерството на външните работи предупреждава да не се пътува в тази страна. А за българите, които по един или други причини и обстоятелства, независещи от тях, останаха и не успяха да се качат на самолета, пратен след хиляди вътрешни терзания на министъра на външните работи Николай Младенов - МВнР мълчи.

В централната обедна новинарска емисия на Би Ти Ви, говорителят на МВнР Весела Чернева съобщи, че ако се наложи, вероятно е да бъде изпратен още един самолет за да евакуира нашите граждани.

По данни на МВнР изтеглените българи с първия полет на правителствения самолет са 60, а останали в Египет са 240 души. Крайно време е в МВнР да си размърдат мозъците и да уговорят някои от българските авиокомпании да изпълни полета за евакуация, тъй като самолетите, с които разполагат тези АК имат по над 200 места.

Какво се случи в центъра на египетската столица в нощта на 2 срещу 3 февруари

Напрежението в Египет очаквано ескалира – има нови човешки жертви В последните няколко часа петима са вече убитите, а десетки са ранени. Обстановката в Кайро става все по-взривоопасна. Цивилни привърженици на президента Мубарак, въоръжени с ножове провокират тълпите от протестиращи, което стана повод бронирани машини да навлязат на площад “Тахрир”.

Цяла нощ CNN, BBC и други световни информационни агенции предаваха на живо сблъсъците сред протестиращите. На централния площад в Кайро се виждаха на няколко места и запалени огньове. Съобщено бе за убити и десетки ранени.

В Кайро се възобновиха сблъсъците между противниците и поддръжниците на Мубарак съобщи РИА Новости. Франция предупреди своите граждани незабавно данапуснат страната.

Правителството на Египет е отхвърлило молбата на представителството на Европейската комисия в Кайро да бъдат изпратени специални сили от страните от ЕС за охрана на дипломатическите мисии в Кайро, предаде РИА Новости.

Египетската армия отново препоръча на жителите на Кайро в четвъртък да си останат по домовете, за да избегнат кървавите сблъсъци между противниците и поддръжниците на президента Хосни Мубарак, предаде телевизия „Ал Джазира”.

Сблъсъците и напрежението ескалираха, след като привърженици на президента Хосни Мубарак започнаха да стрелят срещу демонстрантите и да мятат бутилки с коктейли “Молотов” срещу протестиращите.

Военните, разположени около площада, се опитаха да разделят двете страни, като бронирани машини се насочиха към тълпата, но след като никой не им обърна внимание – те се спряха и не се намесват вече.

Няколко танка се постараха да опразнят площада, но отново не успяха. И се оттеглиха. И в момента в Кайро продължават да ехтят изстрели и напрежението расте.

“Походът на милионите” от обявения “ден на гнева” прерастна в сблъсъци между демонстранти  и привърженици на президента Мубарак.

Няколко от информационните агенции вече пуснаха коментари, че Египет е на прага на гражданска война и докато президентът не се оттегли от властта – напрежението няма да намалее.

Няколко души загинаха, а стотици са ранени на централния площад в Кайро, след като привърженици на президента Хосни Мубарак започнаха да стрелят срещу демонстрантите.

Военните, разположени около площада, се опитаха да разделят двете страни – протестиращи и привърженици на президента Мубарак, но това се е оказало невъзможно.

Военните, с бронирани машини са подходили към тълпата, за да успокоят хората и да опразнят площада, но това не спряло сблъсъците и машините са се отказали от намеса, за да се избегнат нови.

“В Кайро продължават да ехтят изстрели, напрежението расте, площад “Тахрир” бе окървавен” – съобщи  спряната от Мубарак телевизия “Ал Джазира”.

В репортажите на информационните агенции все по-често се чуват коментари от различни репортажи на CNN, BBC и Ройтерс, че Египет е на прага на гражданска война.

Късно вечерта на 2 срещу 3 февруари над десет опозиционни партии приеха предложението на властите да започнат диалог с тях. Условията за опозицията са бързи реформи, разследване на корупцията, разпускане на парламента, както и да се провери кой е виновен за сблъсъците и провокациите на площада в Кайро, довели до жертви и ранени.

Основното изискване на опозицията президентът Хосни Мубарак да се оттегли и подаде оставка все още не е получило отговор.

Докато са траели преговорите на властта с опозицията – престрелките и мятането на бутилки “Молотов” в тълпата протестиращи срещу режима - не са спрели. Според очевидци привържениците на Мубарак са употребили не само огнестрелно оръжие, но и са имали в себе си ножове и ятагани. Предполага се, че тъкмо затова са се намесили и военните.

Обстановката в Кайро става все по-взривоопасна. Според наблюдатели страната  е на ръба на гражданска война.

Цяла нощ Си Ен Ен предаваше репортажи от центъра на Кайро.

Твканалът съобщи за нови стрелби в центъра на египетската столица в резултата на които са били ранени десетки протестиращи.

Експерт за района направи коментар на обстановката, като заяви, че египетската армия трудно удържа да остане в периферията на конфликта и да не се намесва. Същият експерт предположи, че е твърде вероятно режимът на Мубарак да е организирал безредиците, за да има повод да се справи с тълпите.

Съобщено бе за трима убити е десетки ранени в резултат на нощните сблъсъци между протестиращи и привърженици на Мубарак.

“Тежка стрелба на зазоряване, хвърлени бутилки “молотов” срещу невъоръжената тъпла протестиращи срещу президента Мубарак се чуха в четвъртък, на деветия ден на протести. Стрелбата е засилила сблъсъците на централния площад в Кайро, съобщи Си Ен Ен.

Репортер на твканала разказа, че е видял ранени хора и как линейки са навлезли на площада към 4 часа сутринта местно време. Източникът на стрелбата е останал неизвестен.

Освен виковете са се чували и молитви сред насилието, което се опитвали привърженици на режима да упражнят върху протестиращите. Изстрелите са обърнали превозни средства и са били от автоматично оръжие.

Си Ен Ен съобщи, че антиправителствените демонстранти саизградили импровизирани барикади извън площада, за да предпазят от атаки протестиращите след провокациите на цивилни полицейски служители, изпратени от властта.

“Те идват с оръжие на площада – обясни защитникът на човешките права Джиджи Ибрахим по Си Ен Ен на 2 февруари. – Ние протестирахме мирно тук, без насилие от началото на протестите, но след провокациите наистина настъпи бурна реакция сред хората от площада.”

Провокаторите не са били възпрепятствани от войските – съобщи Си Ен Ен, като още преди няколко дни военни командири лублично обещаха да не употребяват сила срещу протестиращите против режима на президента Мубарак.

Пожарите запалени от хвърлените коктейли “Молотов” са запалили дървета и стени около площада.

Египетското здравно министерство е съобщило за трима загинали и 800 ранени от сблъсъците в сряда, 2 февруари.

Докладваните смъртни случаи общо от периода на протестите са вече 300, но Си Ен Ен не потвърди тази цифра.

“Това, което виждате е демонстрация на египтяни, хора, които искат да получат обратно страната си чрез уличните протести” - обясни по Си Ен Ен Халед Ахмед, който се легитимира като бизнесмен, с про-египетски убеждения.

Изявлението на Мубарак, че няма да се кандидатира, но избори ще има през есента възпламени протестиращите, които скандираха, че няма да се разотидат докато Мубарак не сдаде властта.

Робърт Каган, експерти коментира за тв канала, че вероятно провокаторите са били платени наемници от властта, като са били пуснати, за да създадат хаос, и дадат повод на правителството да се намеси и възстанови реда.

“Мубарак сега се задържа с насилие днес, но губи влиянието си сред все повече египтяни – коментира Каган.

С настъпването на нощта съобщи Си Ен Ен стрелбите са засилиха и срещу протестиращите започнаха да хвърчат камъни, прътове, парчета от метал.

Където свършваха “боеприпасите” се къртеха парчета цимент от тротоарите, за да се хвърлят сед протестиращите.

Атаките доведоха до голям брой ранени и то с тежки телесни повреди. Към площада и демонстрантите летяха линейки, които транспортираха ранените към болниците.

Освен в центъра на Кайро – други квартали от египетската столица са по-спокойни, а във втория по големина град Александрия – протестите все още са мирни, съобщи Си Ен Ен.

Кризата парализира египетската икономика, съобщи Си Ен Ен, тъй като правителството затвори банки, училища, а влаковете се движат полупразни.

Жители на Кайро са съобщили, че хранителните запаси са на привършване.

Представителят на властта Омар Сюлейман повтори позицията на правителството от вечерта на 2 февруари: хората трябва да спрат да протестират и да се приберат по домовете си, като спазват вечерния час. Омар Сюлейман призова в специално изявление протестиращите да не пречат на хората да се върнат към работата и ежедневния си живот, да позволят училищата и университетите да отворят отново врати.

Държавната телевизия  Нил ТВ се опита да представи безредиците като “чужди конспирации”, задвижвани от международни журналисти, някои, между които и  репортера на Си Ен Ен Купър Андерсън са били нападнати по време на сблъсъците в столицата.

Проправителствената телевизия е обвинила движението “Мюсюлмански братя”, че са хвърляли огнени топки, предизвикали пожари, за да започнат насилието и размириците в Кайро.

На въпрос на Волф Блитцер от Си Ен Ен - дали това е вярно, Мохамед Мърси, говорител на “Мюсюлмански братя” обясни, че случилото се са действия на египетския протестиращ народ. Тъй като вече не ставало дума за оттегляне на Мубарак след месеци от властта, а се очаквало незабавното му оттегляне  от управлението на страната за да се насрочат нови избори.

Във Вашингтон, говорителят на Белия дом Гибс заяви, че е време да сес ложи край на насилието. “"Надяваме се, че това, което видяхме днес, няма да видим утре или в петък или в събота", каза той.

“Мубарак е за съжаление, тъй като продължи агонията си с още шест, седем месеца - заяви на 1 февруари Мохамед ел Барадей. - Промяната няма да стане за една нощ. Там не е магически бутона за промяна. Промяната ще отнеме време", каза той.

Си Ен Ен коментира, че армията едва ли ще може да остане дистанцирана от антиправителстваните протести, тъй като се очаквало в петък, протестите да се засилят след молитвите.

Очаквайте подробности за случващото се в африканската държава...

 

Танкове, мародери и избягали затворници, протестиращи, над 100 души убити,

От Кайро за БНТ разказа Анатолий Нанков, който е помощник-треньор на футболен отбор ЕНППИ: “...Тук където живеех има охрана... Банките са затворени, който можа изтегли пари от банкоматите и напазарува... Не напускаме домовете си... Хората дежурят на групички, никой не смее да излиза... имаме връзка с нашето посолство, имаме уверенията на нашия външен министър, че има вероятност да се организира един самолет, един полет за всички живеещи българи... по наши данни около 300 човека живеят и работят в Египет... би било хубаво да се приберем в България докато положението не се успокои....”

Ще евакуира ли МВнР българските граждани от Египет?

От включване на министъра на външните работи Н. Младенов в предаването на БНТ научихме, че цял ден заседавал на 30 януари кризисен щаб, МВнР имало план за евакуация на нашите сънародници от Египет, съобщи министър Младенов. “Предстои да има още едно съвещание и да в координация с останалите страни от Европейския съюз вече да преценим дали има нужда да се вземе решение за евакуация на българските граждани... след два часа аз съм в Брюксел, където започва заседание на Европейския съвет на министрите на външните работи, където много внимателно ще обсъдим ситуацията в Египет...

При какви обстоятелства ще се задейства кризисния план за екакуация на българите от Египет попита Жени Марчева министъра.

Младено отговори с неясно мрънкане, че полицията вече действала на места, но движението все още е ограничено поради полицейския час... Кога и как ще се пристъпи към процес на евакуация да бъде зависело от много фактори, включително и от възможността да бъде изпратен самолет на място, включително и да бъдат придвижени българските граждани, които биха искали да се върнат в България... Младенов посъветва българите да установят връзка с българското посолство, тъй като от 30 януари започнал процес на регистрация... така щяло да се види колко българи искат да се завърнат в България... Предстоял нов преглед на ситуацията и тогава щяло да се вземе окончателно решение...

А липсата на възможност за комуникация, телефонните връзки са нарушени, интернетът е спрян, как си представя Младенов, че българите, намиращи се в Египет ще могат да се свържат с посолството и как в случай, че все пак се свържат – ще имат възможност да се придвижат до посолството на България?

Истината е, че Младенов и сие

  • не ги е еня за съдбата на българите и как ще успеят да отидат до посолството в Кайро;
  • Другата истина е, че в случай, че отидат 300 души постоянно пребиваващи – къде ще ги настани посолството, за да ги храни докато чакат големите мозъци от екипа на Младенов да се раздвижат в посока изпращане на самолет до Египет, за да бъдат прибрани българите;
  • Да не отварям дума, че точно в този случай изобщо не се налага да се шикалкави и пита в Брюксел дали да евакуираме гражданите си, или не!

Какво чака  Европа да се случи в Египет?

В тази посока се случва поредица от показателни събития:

  • Израел е изпратил тайно съобщение до САЩ и европейските страни, в което ги призовава да подкрепят стабилността на египетския режим, който през последната седмица беше силно разклатен от антиправителствените протести в страната, предаде АФП.

В съобщението израелските лидери подчертават, че „интересът на Запада” и на „целия Близък изток е подкрепата за стабилността на режима в Египет”. „Затова трябва да се спрат публичните критики срещу президента Хосни Мубарак”, подчертава съобщението, което е било изпратено в края на миналата седмица.

Военното радио на Израел коментира съобщението като критика към САЩ и Европа, които не подкрепят режима в Египет.

  • Върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън реагира много сдържано на демонстрациите в Египет отбеляза австрийският “Ди Прессе”. Тя посочи, че може да бъде предприето действие едва, след като се чуе мнението на всички европейски правителства. Но нейните дипломати не реагират правилно – те дават успокоителни, противоречиви и просто неправилни оценки на ситуацията в региона, коментира изданието.

Правителствата в Европа имат интерес от това северноафриканските режими да продължат да съществуват от гледна точка на икономиката и сигурността, пише австрийският вестник „Ди Пресе”, което предопределя очакванията за срещата на външните министри на ЕС на 31 януари в Брюксел, т .е. само време и пари ще губят дипломатите в обсъждане на ситуацията в африканската държава.

Президентът Хосни Мубарак назначи ново правителство и смени шефа на разузнаването – а това са действия, които не се вършат на изпроводяк.

В същото време ситуацията в Египет се усложнява от факта, че египетските военни вече показват, че не искат да подкрепят режима на Мубарак.

Основните пътища в Кайро се контролират от бронирана техника, военните се опитват да спрат грабежите, но не пречат на действията на опозиционерите, които искат оставката на президента.

Египет вече беше напуснат от много представители на политическия и бизнес елит, като само в Дубай в неделя, на 30 януари са кацнали 19 частни самолета от Кайро. Появиха се съобщения и за спешното напускане на страната на Гамал Мубарак, син на президента и негов най-вероятен приемник, коментира “Независимая газета”.

Докато се правят опити да се укрепи режима на Мубарак, излезе информация в английския “Гардиан”, че телевизия “Ал Джазира” е забранена в Египет.

Шестима журналисти от телевизия “Ал Джазира” са били арестувани, като са им били взети камерите и другите уреди за излъчване, съобщи изданието, позовавайки се на кореспонденцията на сателитния канал ТВ Обединени Арабски емирства, от кореспондента Дан Нолан, който също е бил задържан, но успял да пусне в Twitter информацията си за ареста.

“Четирима войници влязоха в нашата стая...” – започва кореспонденцията на Нолан, който пише, че е било сигурно, че арестуваните журналисти ще бъдат депортирани от Египет.

Шестима от арестуваните журналисти са били изведени от хотел “Хилтън” навън, като са им е била иззета апаратурата.

Часове по-късно бе съобщено, че журналистите са освободени, но апаратурата им е задържана, съобщи отново “Ал Джазира”, която има английски вариант на сайта си.

Египетските власти обвиниха телевизя “Ал Джазира” в подстрекателство към бунтове и я спря за територията на страната. “Ал Джазира” описа спирането си като акт, предназначен за ограничаване на свободата на словото, и като цензура за заглушаване на гласа на египетския народ. Телевизията направи всичко възможно това да стигне до различни държави по света.

“Ал Джазира”, която е собственост на емира на Катар предаде вълненията и протестите, които избухнаха в страната обективно.

“Гардиан” съобщава, че неговия репортер Джак Шенкер е бил нападнат и арестуван миналата седмица, докато кореспондента на “Таймс”, Джеймс Хилдер и бил бит и също задържан миналата седмица, през уикенда.

Повече от дузина журналисти са били арестувани в Египет във връзка по време на протестите, цитира данни и организацията “Репортери без граница”.

Закриването на “Ал Джазира” е нагло нарушение на основното право на египтяните да получават информация за кризата в своята страна е заявил Мохамед Абдел Дайем, програмен координатор за Близкия Изток и Северна Африка в Комисията за защита на журналистите.

*       *       *

“Бъдещето на Близкия Изток ще се решава в Кайро” пророкува “Индипендънт”.

Промените в кабинета, които обяви египетският президент Хосни Мубарак в събота са козметични – смененият ръководител на разузнаването стана вицепрезидент, а бившият министър на военновъздушните сили стана премиер, пише изданието. И точно тези двамата положиха основата на военен режим, наред със съществуващото извънредно положение и улични протести.... Ако армията и президентът бяха обединени, те щяха да бъдат обединени в безсилието си – пише “Индипендънт”.

Защото както и в Тунис, забележително за протестите е, че нямат лидер – фокусът е върху враждебността към продължителното управление на Мубарак, коментира вестник "Индипендънт", пренебрегвайки, че един от лидерите на опозицията е Мохамед ел Барадей, египетски дипломат, бивш генерален директор на международната агенция за атомна енергия /МААЕ/. Носител на Нобелова награда за мир за 2005 г. заедно с МААЕ. Именно ел Барадей заяви пред протестиращите, че опозицията не презнава решенията, които е взел на 25 януари Мубарак със смяната на кабинета.

“Ние искаме падането на режима” написаха на плаките протестиращите. Много от излезлите на улицата обявиха, че са против връзките на Гамал Мубарак, сина на президента с милионери и политици магнати, тъй като зад тези връзки прозират амбициите Гамал да наследи президентството от своя баща.

Президентът назначи нов кабинет в опита си да потуши продължаващите улични протести, съобщи Ал Джазира. – Египетското въстание заплашва Израел коментира “Ал Джазира”. Опозицията призова на протест за вторник, 1 февруари, но тази нестабилност стана причина САЩ и ЕС да настояват за реформи пред новото правителство, сформирано от Мубарак и народното въстание, което вече е факт, тъй като страната е парализирана, има убити, армията не се намесва, а полицията работи вяло и на места. В тази обстановка, позицията на ЕС и САЩ, да се предупреждава за опасност от екстремизъм си е чиста проба ослушване в ситуацията.

Инвеститори прехвърлят стотици милиони долари от страната от началото на протестите отбеляза “Ал Джазира” – предстои общонационална стачка.

Египетският президент Хосни Мубарак отговори на милионите, искащи оставката му, като заповяда на армията да въведе ред на всяка цена. И веднага в обхванатите от безредици египетски градове започнаха да стрелят снайпери. Кръв заля бреговете на Нил, пише „Российская газета”.

Въпреки комендантския час, войниците не само не разгониха тълпата, но на места се сдружиха с нея.

Властта все по-осезаемо се изплъзва от ръцете на Мубарак.

Въпреки суетенето на Аштън, която не за първи път показва, че е фигурант в европейската дипломация, който чака сигнали от САЩ, баронесата демонстрира  и че е безсилна  да реагира на сериозен международен проблем...

Посолството на Германия в Кайро евакуира част от персонала си и други германски граждани, живеещи в Египет, съобщава радио „Дойче веле”.

Около 140 германци са били откарани на летището североизточно от Кайро, което през последните дни е пълно с чужденци, искащи да напуснат страната.

Рано тази сутрин от летището във Франкфурт е излетял самолет, който да прибере германците от египетската столица.

Френските компании „Франс телеком”, „Лафарж” и „Креди Агрикол” са започнали евакуация на своите служители от Египет, където вече седмица продължават протестите с искане за оставката на президента Хосни Мубарак, предаде РИА Новости.

В неделя строителната компания – производител на цимент „Лафарж”, реши да евакуира част от чуждестранните си служители заедно с техните семейства. В египетския отдел на компанията работят около 70 чужденци от 25 страни.

Банка „Креди Агрикол” в неделя започна да връща във Франция своите служители и техните семейства. Около 10 души са останали в Египет, за да може банката да продължи своята работа.

Днес „Франс телеком” обяви, че започва евакуация на служителите си.

Около 2400 американци са поискали да бъдат евакуирани от Египет, предаде АФП.

Първите 42-ма американци, които бяха евакуирани ня 31 януари с чартърен полет, са пристигнали в Кипър. САЩ и още няколко страни от ЕС са поискали Кипър да служи за транзитен център за евакуираните граждани.

В момента няколкостотин американци се намират на летището в Кайро.

Италианският производител на цимент „Италчементи груп”, най-големият производител в Египет, прекрати производството си и в петте си завода в Египет, поради растящото напрежение в страната, предаде АФП.

„Производството временно е спряно. Фабриките са обезопасени, а компанията продължава да следи ситуацията”, съобщава представител на фирмата.

„Италчементи груп” през почивните дни е евакуирала около 100 свои служители и членовете на техните семейства.

Пет самолета на турските авиолинии бяха изпратени в Епгипет, за да евакуират турските граждани, за да приберат турските граждани, желаещи да напуснат страната. Няма шикалкавене, няма условие за регистрация в посолството на Турция, за да се преценяло колко турци искат да се върнат от Египет...

Не една или две европейски държави-членки на ЕС и държави, които не члевуват в общността изтеглят свои граждани, работещи в Египет. Гърция и Швейцария вече го сториха. В същото време баронеса Аштън се ослушва е не е наясно как трябва да се реагира на кризата в Египет. Тя призова новото правителство на Мубарак за преговори с опозицията – което засега означава, че Аштън приема новия кабинет за легитимен.

А от Брюксел ослушването мина в редиците на българското МВнР и поради тази причина само слушаме за заседания на кризисен щаб, подкани за регистрация на постоянно пребиваващите в българското посолство в Кайро, но самолетите още не са излетели за египетската столица.

В 18 часа българско време външният министър съобщи, че евентуално на 1 февруари ще излети за Египет самолет, за да прибере българи, които са изявили желание да се върнат в родината....

 

Тълпите на площад ТахрирЗагърбеното насилие на площад Тахрир на кореспондентката Лара Лоугън доведе до издевателствата на гарата в Кьолн

Спасете Германия, спрете Меркел, призовават германци след станалите известни драматични събития на гарата в Кьолн, при които е имало нападения над жени. По-късно стана известно, че подобни посегателства от мигранти над жени е имало и в други германски градове, както и в други държави в Европа.

Полицията в Кьолн съобщи, че броят на жалбите за нападения в новогодишната нощ вече превишава 500. Германският министър на правосъдието Хейко Маас каза, че властите трябва да работят бързо и да установят дали нападенията в Кьолн са свързани с подобни инциденти в други градове.

Началникът на полицията в Кьолн беше уволнен след скандала, след като около 1000 мъже безпрепятствено нападнаха, притесняваха и тормозеха жени при „координирани“ атаки на градския площад.

Полицията съобщи в неделя, че 516 оплаквания са подадени през последните 10 дни, като близо 40% от тях са за сексуален тормоз.

Как се стигна до драматичните събития в сърцето на Стария континент?

Помните ли Лара Лоуган, кореспондентката на CBS, която беше най-брутално изнасилена на площад Тахрир от неизвестен брой протестиращи и по чудо бе спасена от озверелите насилници?

Закъснялата реакция за Лара Лоугън

Някой спомня ли си днес кореспондентката на CBS, Лара Лоугън, която правителството на Щатите „изостави” след изнасилванията на площад в Кайро, като покри с петдневно информационно затъмнение случилото се?

Една статия на Ричард Коен във „Вашингтон Поуст” зададе редица въпроси по този случай, които така и останаха без отговор. А точно в липсата на отговор са нещата, които се случваха около едва започващата Арабска пролет и събитията, които последваха.

Ето какво бе впечатлило журналиста от „Вашингтон Поуст” и как въпросите му увиснаха във въздуха без каквато и да било реакция от страна на други американски медии.

Коен обърна внимание на факта, че Лара Лоуган е била изнасилена на 11 февруари 2011 година, тя бе една от водещите и авторитетни кореспондентки на CBS в предаването “60 минути”, но самата телевизия необяснимо защо запази мълчание цели пет дни и кри трагичния инцидент!

Пет дни освен телевизията, която Лара Лаугън представляваше в редица арабски страни, и таблоидите „Ню Йорк Дейли нюз” и “Ню Йорк Поуст” мълчаха за случилото се с Лоуган /New York Daily News и New York Post/ обърна внимание Коен.

Тук не става дума за неприкосновеност на личния живот, а до задължението на медиите да информират американската общественост – пише Коен. Дали е от незнание – едва ли.

Какво се случи с Лоуган?

Тълпата на Тахрир я нападна и отдели от бодигардовете и екипа й, след което тя е била насилена от неизвестен брой мъже, като околните са крещели „Еврейка! Еврейка!”, влачили са я по земята, след което разкъсват дрехите й и я насилват!

Закъснялата реакция за насилието над Лоугън

Съвсем случайно някой съобщава на местни жени и войници какво се случва, и те пробиват сцената на този брутален акт, стигат до Лоуган и я измъкват от насилниците.

Тълпата на Тахрир, която афишира, че иска установяване на демокрация, „забрави” за какво е на площада стана съучастник в един ужасен инцидент и години по-късно нито САЩ, нито CBS, нито който е да било поискаха насилниците да бъдат наказани! Те даже не бяха заловени?!

Междувременно, след бруталното сексуално насилие на Тахрир, Лара Лоуган бе върната спешно във Вашингтон и хоспитализирана.

Медиите в Щатите проявиха едно необяснимо петдневно мълчание или  незаинтересованост, твърде неприсъщи за четвъртата власт.

Президентът на САЩ Обама посъветва Лоуган да се възстанови и върне към работата си?! Белият дом и президентът Барак Обама запазиха мълчание пет дни, а след като новината бе извадена на светло – единственото, което направи Обама бе да призовава Лоуган да се възстанови и върне на работа час по-скоро?!

Няма да коментирам дали точно това е следвало Обама да говори на една млада жена, която докато е била в ръцете на насилниците на площада в Кайро, двегодишният й син и съпругът й са я чакала в дома им във Вашингтон – въпрос на преценка и държавни интереси.

Далеч съм от мисълта да коментирам как се преодолява такова насилие, не смятам и че е лесно да се коментира широко в медиите преживяването на едно брутално насилие и на площада, пред тълпа крещящи мъже – само преживялата го Лара Лоуган знае какво й коства преживяното.

Лара Лоуган е родена в Южна Африка и е основен кореспондент на CBS от 2006 година за страните в Северна Африка. Нейните репортажи в „60 минути” и вечерните новини на телевизията бяха познати както от зоната на Ирак и Афганистан, така и от други арабски държави.

Случилото се с Лара Лоуган на площад Тахрир и последвалото петдневно мълчание от страна на редица американски медии и Белия дом показа, че за Щатите е било по-важно протестите, наречени Арабска пролет да продължат докато начело на Египет застане удобен на официален Вашингтон президент.

Ето защо едно насилие, макар и върху една изключително уважавана журналистка не е трябвало да попречи на имиджа на протестиращите и те да не бъдат „компрометирани” с издевателството, на което е била подложена Лоуган!

Затова CBS мълча, мълча и проправителствения „Ню Йорк таймс”, мълчаха авторитетни издания в Америка цели пет дни!

Затова, в името на бъдещите промени в Египет, насилието над Лоуган остана на заден план и след извършването му не бяха потърсени насилниците, за да бъдат съдени!

Нито една международна журналистическа организация не издаде и звук на възмущение от бруталното насилие над кореспондентката Лара Лоуган!

Самата Лоуган излезе след лечение от болницата и бе привидно овладяна, но на каква цена - това е известно само на нея и близките й.

От играчка - плачка

Цяла година пълни площади с протестиращи, революция, която американската пропаганда нарече „Арабска” не донесоха очаквания резултат за Запада и САЩ в Египет. Наблюдатели твърдяха, че в Египет ще се налага модел на турския вариант, след като за президент бе избран един радикален ислямист, Мохамед Мурси.

Президентът радикален ислямист МурсиПрезидентът Мурси заяви първоначално, че ще спази всички международни договори, но не минаха и няколко дни и той започна да говори, че ще преразгледа договора с Израел!

А това е Кемпдейвидския договор, подписан през март 1979 година. /Според този Договор, Синайският полуостров се връща на Египет и Ивицата Газа остава под израелски контрол, като се предвижда да бъде включена в бъдеща палестинска държава. Договорът също позволява на еврейските кораби да минават свободно през Суецкия канал и признава Тиранският проток и заливът Акаба за международни водни пътища. – бел. Л. М./.

Защо е важен този договор, защото с редица споразумения бе направен опит да се потуши дълго тлеещия арабско-израелски конфликт и точно египетската „част” от тези споразумения Мурси заяви, че е готов да преразгледа?!

Да не забравяме, че египетския президент Ануар Садат, един от радетелите на Договора от Кемп Дейвид бе застрелян на 6 октомври 1981 година от военни, членуващи в Египетски ислямски джихад!

С избора на Мохамед Мурси за президент на Египет бе установен режим, подобен на този Анкара, но в далече по-радикален ислямистки вариант. Това ли бе целта на САЩ и Запада – да се установи ислямистки режим, този на Мюсюлманските братя?

Времето даде своя отговор с голямото преселение на мигранти към Европа.

А канцлера Меркел казваше: “Бежанският поток е шанс за Германия”, след което смени курса за бежанците и поиска да се намали драстично броят на мигрантите?!

Докато ЕК се пазареше за квоти за прием на бежанци и създаване на горещи точки, Унгария обвини ЕС в лицемерие, а Швеция върна граничния контрол.

Днес...

Канцлера МеркелПочти половината жители на Германия подкрепят идеята за въвеждане на ограничения спрямо бежанците до 200 хиляди души годишно, пише РИА Новости.

Според социологическо проучване, извършено от института „Емнид“ 48% от германците подкрепят подобни мерки, докато 44% ги отхвърлят. Особено силна поддържка идеята има в Източна Германия, където в полза на ограничаването на миграцията се изказват 58% от населението.

По-рано министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер заяви, че Германия може да приема най-много до 200 хил. бежанци годишно. Според него настоящият брой приети мигранти е „твърде голям“.

До момента Германия е приела над един милион бежанци. Предполага се, че още около 250 хиляди от тях са пристигнали в нея и живеят на нейна територия нелегално.

 

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

Истината е някъде там!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фрийдман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

============================

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е политическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Израел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

===============================

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взривена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в този конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Това, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg

 

Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и Централна Азия

КАЗАХСТАН. Нурсултан Назърбаев заема длъжността президент на Казахстан след разпада на Съветския съюз и провъзгласяването на независимостта на Казахската ССР през 1991г. Вече 70-годишният Назърбаев поставя икономическия растеж над така наречените демократични ценности през двете си десетилетия управление на Казахстан и по-високите доходи, промишленото производство и икономиката, която генерира 147 млрд. долара, оправдават тази политика.

Самият Назърбаев обаче твърди във в. „Казахстанская правда”, че най-големият му успех е поставянето на икономическите постижения на второ място в името на стабилността между над 140-те етнически групи в страната.
Тази стабилност до голяма степен е породена от сравнително добрата икономическа ситуация – брутният вътрешен продукт на глава от населението е четири пъти по-голям от този на Египет и е нараснал 12 пъти от 1993 г. насам. Износът се е увеличил на 60 млрд. долара миналата година от 5.3 млрд. долара през 1995 г.

Сравнението с Узбекистан и особено с Таджикистан е твърде показателно, при все, че и трите страни имат ярко изразено авторитарно управление. Но нефтът си е нефт, газът си е газ, да не говорим, че Казахстан е на трето място в света по добив на уран… При това, нито в Узбекистан, нито в Таджикистан има такова религиозно разделение – 70% мюсюлмани и 23% християни, което допълнително усложнява нещата.
Но да се върнем към странният доклад на Международната кризисна група (МКГ). Ще ви цитирам един абзац от него:
„Наркотици за милиарди долари преминават през Таджикистан по маршрути към Русия и Китай всяка година. Има сериозни съмнения сред международната общност, висши членове на управляващата върхушка в страната, закрилят транзита на наркотици от Афганистан. Тази протекция от високите етажи на властта в Таджикистан подриват усилията на международните организации за контрол на границата с Афганистан – усилия, които според признанията на официални лица имат много малък ефект.”

Да ви призная честно, бях смаян от нахалството на подобни обвинения към таджиките. Не, че имам някакви съмнения, че през територията на държавицата преминават наркоканали, още по-малко се съмнявам в причастността на таджикската върхушка към контрола и стригането на мазни купони от преминаващите наркотици. Но при положение, че откак Афганистан бе окупиран от американската армия и разните там съюзнически клакьори, производството на наркотици в Афганистан скочи 40 пъти!? Впрочем за да не съм голословен ще ви цитирам следното съобщение на РИА Новости:

Афганистан се е превърнал в най-големия производител както на хероин, така и на други наркотици, заяви Виктор Иванов, ръководител на руската Федерална служба за контрол върху оборота на наркотиците. Афганистан е произвел 44 200 тона опиати за последните 8 години, от които рекорден брой марихуана и хашиш, каза Иванов в официално изявление. Той подчерта, че от началото на антитерористичните операции в Афганистан, производството на наркотици в страната се е увеличило 40 пъти. За последните 8 години Афганистан е започнал да произвежда двойно по-голямо количество наркотици в сравнение с останалата част на света.

И за да не скокнат дърдорковците за демокрация, че цитирам руски източник – ето ви и американски: Рекордното производство на наркотици в Афганистан осигурява пари и оръжия на талибанските бунтовници и подкрепеното от САЩ правителство трябва да вземе директни и спешни мерки срещу земеделските стопани, които култивират макови насаждения, се казва в доклад на Държавния департамент на САЩ, цитиран от АП.
И така, неминуемо стигаме до българската поговорка – Де го чукаш, де се пука! Ако приложим същата логическа схема, която МКГ прилага спрямо Таджикистан по отношение на наркотиците, този път спрямо Афганистан, таджикските безобразия в защита на наркотрафика, изглеждат направо детско беладжийство в сравнение с престъпленията на тези, които толерират производството на същите тези наркотици в Афганистан. А кой командва в Афганистан? Моля ви се, не съм аз! Интелигентни хора сте, няма да продължавам, а ще се върна на основната ни тема.
Дотук установихме, че МКГ отклонява вниманието от същинските проблеми и насочва удара другаде. Но нека си припомним, чия мрачна и зловреда сянка се вижда и без бинокъл зад въпросната МКГ – на Сорос, като член на Съвета на попечителите и неговото протеже Марк Молох Браун, основател и шеф на МКГ.

Така, а сега да си припомним, кой всъщност тихомълком подготви и провокира измислената „арабска пролет” (подробностите в анализа ми „Сорос нагази и Арабия”, публикуван преди месеци в „Десант” и интернет) – Сорос и Националния фонд за демокрация на САЩ. Няма да излагам отново всички факти – който се интересува – има ги в световната мрежа.

Да видим дали още владеем аритметиката: 1 + 1 = 2. Вярно ли е? Вярно е.

Мога да се обзаложа, че следващия удар на Джордж Сорос и силите, които стоят зад него ще бъде насочен срещу нещастната централноазиатска република Таджикистан. Поредната „цветна революция”, ислямски бунтове или каквото ви хрумне. Дано да не съм прав, но от този откачен доклад на МКГ, това е единствения извод, който мога да направя.

Разбира се, не трябва да подценяваме руската мечка, която ако остави около бърлогата й соросоидите да си правят фойерверки трябва съвсем да е изперкала, което е малко вероятно.

И да не забравяме, че ако външната намеса не премине към физически контакт, автократът-президент на Таджикистан Емомали Рахмон е доказал за почти двайсетте си години управление, че отлично знае как да поддържа равновесието и мира в бедната си, граничеща с тресящия се от всекидневна война Афганистан.

Накратко казано, истинският реален стопер пред ислямизацията са не демокрациите от западен тип, а тъкмо оплютите от запада авторитарни режими

 

Сложна тактическа партия разиграват на шахматната дъска в Магреба и Близкия изток „Отворено общество”/ Националният фонд за демокрация на САЩ и „Мюсюлмански братя”

Честно казано, в началото не обърнах сериозно внимание на прекалено явното съвпадение на революциите с нежни имена проведени като спецоперации на соросовото „Отворено общество” в Източна Европа и започналите бунтове в Магреба, бързо разпространили се в доста страни от арабския свят. Поне при повърхностен прочит нещата изглеждаха стихийни, подети от народните низини, и движени както обикновено в такива случаи от студентите. В момента в който реших да се поразровя по-надълбоко, от разровеното блато тутакси завоня непоносимо на Сорос…


Ето какво изскочи най-напред от информационния поток, датата е 3 април 2010:

В Египет започна да излиза седмично списание, целящо да създаде комуникация между арабските блогъри, политиците и властите по инициатива на египетска женска група, подкрепяна от американския милиардер Джордж Сорос. Седмичникът „Уасла” бе обявен като първото подобно издание в арабския свят, планиращо да публикува статии на блогърите, като начин да им се предостави по-широка аудитория. То се издава от Арабската мрежа за информация за човешките права и е на финансова издръжка на институт „Отворено общество”…

А сега да си припомним, кой стоеше в основата на протестите на площад Тахрир, довели до оттеглянето на Хосни Мубарак от президентския пост – да, това бяха египетски женски групи!
А тук можете да прочетете фрагмент от статията на американския наблюдател Пол Уотсън, който цитира изявление от миналата година на Збигнев Бжежински, който седи до Джордж Сорос във изключително влиятелната американска неправителствена Международна кризисна група:
Особено ироничен е фактът, че друг един мощен глобалист, член на борда на МКГ, Збигнев Бжежински, предупреди миналата година, че международната йерархия, от която той е ключов компонент, е заплашена от глобално отслабване, което ще бъде предизвикано от млади радикали от страни от Третия свят. Акуратно предсказвайки вълната от бунтове и революции обхващащи като горски пожари огромни райони, Бжежински и неговите колеги глобалисти се подготвят да слепят отново отломките след тях, за да продължат бизнеса си както обикновено, докато хората, които рискуваха живота си в името на реални промени ще се превърнат в жертви на монументална измама…

И да си дойдем окончателно на думата, като ви цитирам с какво точно се е занимавал държавно-субсидирания близнак на соросовото „Отворено общество” – Националния фонд за демокрация на САЩ. Както неведнъж съм ползвал крилатия афоризъм – Ако искаш да разбереш Кой, следвай парите!

Годината е 2009-та, а Националният фонд за демокрация на САЩ е сторил следното:

На Форума за свободна мисъл Ал Джахед са дарени $131,000
С мотива: Да се засили капацитета и се изгради демократична култура сред туниските млади активисти… Да се организират семинари за развитие на лидерски умения….
Да ви напомня това за цветните революции извършени от Сорос и същия този американски държавен фонд в Източна Европа?

По-нататък:
Асоциация за насърчаване на образованието – Тунис са дарени $27,000
С мотива: Да се засили капацитета на преподавателите от туниските висши училища, за да поощряват демократичните и граждански ценности в техните класни стаи… Да се проведе семинар със 120 преподаватели за педагогическите подходи, основани на демократичните и граждански ценности…
Това определено звучи като финансиране на разпространението на откровена доктрина за революция, в типичен за Сорос и НФД на САЩ стил за инсталиране на ценности, които фундаментално противоречат на традициите на обществата, където Сорос и НФД оперират.

И още:
Изследователския център за проучвания и подготовка МохамедАли – Тунис получава $33,500
С мотива: Да тренира ядрата на туниските групи от млади активисти в лидерски и организационни умения, за да насърчи тяхното участие в обществения живот…
Това са фактите, господа. Да ме прощавате, но тук дори не се използват ефвемизми! Терминологията е пределно ясна – създава се ковачница за „революционни кадри” за нуждите на „смяната на режима”.

След цитираното, мисля, че ще е повече от наивно да говорим, че Жасминовата революция в Тунис е просто „спонтанен израз на народния гняв”, и че не е била планирана предварително, очаквайки точния момент за катализа. И той дойде със самозапалването на безработния тунски висшист…
Едва ли трябва да се съмняваме кой изкара на площад Тахрир египтянките, кой стои зад клането в Бахрейн и най-вече, кой насъска племенните вождове в Либия един срещу друг и всички срещу Кадафи.

Тук обаче изскача тутакси въпросът – а какво стана с ислямистите?

Отговорът е много интересен.

Нека се съсредоточим върху събитията в Египет, където е седалището на не просто най-голямата и на-стара ислямистка организация в мюсюлманския свят, но всъщност царицата в кошера от джихадисти и ислямски радикали – „Мюсюлмански братя”. Непрекъснато се говори за измислената от ЦРУ Ал Кайда, но извън пропагандистката шумотевица около провокациите, в доста ключови случаи, организирани от хора и служби нямащи нищо общо с исляма, тъкмо „Мюсюлмански братя” е паякът,който плете глобалната паяжина на арогантна и радикална ислямска експанзия. Миналата година в анализа си „Новият континент Еврабия” изнесох достатъчно факти с източник швейцарските спецслужби и прокуратура, които без капка съмнение доказват, че ислямският радикализъм, независимо под какви имена се подвизава, винаги има за източник египетските „Мюсюлмански братя”. Нещо повече, тайните инструкции на организацията наставляват да се създават нови организации, да се прониква и овладяват съществуващи организации, но винаги да се прикрива следата към „Мюсюлмански братя”.

Какво става с тях в момента в който в Египет се стигна почти до метеж и Мубарак трябваше да си отиде?

Да, те бяха на площада. Но така да се каже „изключиха говора на идеологията си”, както сполучливо се изразява професорът по международни изследвания от Тринити колидж Виджай Прашад. Техният лидер Гамал Насър заяви, че те са само малка част от протестите и че протестите са за Египет, а не за исляма. Без съмнение изключително хитра и ловка позиция.И е напълно аналогична на това, което аятоласите направиха по време на протестите през 1978-79 в Иран, когато изчакаха в сянка падането на шаха и след това заграбиха управлението.

Въпросът сега е, дали „Мюсюлманските братя” ще повторят изцяло същия сценарий? Фактите от последните седмици показват, че ако не се появи друга алтернатива, те ще вземат властта. А това, че в момента се прикриват зад авторитетната фигура на Ел Барадей, бившия шеф на Международната агенция за атомна енергия, покзва, че те не искат веднага да влязат в остра конфронтация с новите американски кукловоди – Сорос и компания. Това очевидно ще се случи по-късно. Да не забравяме, че репресивната машина в Египет си стои непокътната – още през 2006 година бюджетът за вътрешна сигурност в тази арабска страна надхвърля 1,5 милиарда долара; че Египет има 1,5 милиона полиция (в това число туристическата полиция, стандартно въоръжена с автомати „Калашников”) която е 4 пъти по многочислена от армията. И целият този репресивен монстър се финансира в голяма степен с ежегодната американска субсидия в размер на 1,3 милиарда долара.

Още по-интересно става след като съд в Кайро одобри тия дни регистрацията на умерена ислямистка партия, която от 15 години се опитва да получи официално позволение за съществуване. Лидерът й оприличи идеологията на ръководената от него формация на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, чиито корени са в политическия ислям, но има по-широка социална база, включително сред средната класа и религиозните консерватори. Това знаково изказване подсказва, че турският пример вече има последователи, но в същото време го намирам за особено недалновидно, да не кажа глупаво, в момент, когато в Турция безогледно се арестуват армейски офицери и генерали със стотици и армията, традиционен стожер на светското начало в Турция е навряна в ъгъла, нещо което никога досега не се е случвало. Дълбоко се съмнявам, че египетските военни, които изпълняват в страната на Нил същата функция, ще са във възторг от перспективата.

Впрочем, турските лидери за изненада на мнозина не проявиха особена активност пред лицето на политико-социалното земетресение в обявената за „тяхна“ неоосманска зона на влияние. Аз лично не съм изненадан, защото смятам, че това се дължи на неадеквятна информация, респективно липса на полезни ходове. Турците по-принцип са мудни в реакциите и предпочитат да изчакат за да играят на сигурно, това е типично за степента на развитост на цивилизационния им модел…

Неяснотите около развитието на арабската „революция” са много, не на последно място и поради мъглата, която традиционно скрива реалните цели на Джордж Сорос, правейки по този начин действията му да изглеждат много често странни и нелогични. Но това не го лишава от цели, а при случаи като неговия, афоризмът „Следвай парите!” би ни помогнал решаващо да си отговорим какви са целите му.

Арабският гамбит на Сорос и сие продължава със сложни тактически схеми и многоходови комбинации, но едно е сигурно – майка им жална на арабите – където Сорос е стъпил с цветя, после трева не никне. И България със соросовото си правителство е отличен пример за последствията.


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1653-natsionalnata-darzhava-kato-pregrada-pred-nastaplenieto-na-politicheskiya-islyam

Близкият изток, обичайна гледкаПрез последните няколко месеца източните християни (да не говорим за кюрдите-йезиди) са подложени на истински геноцид в Ирак и Сирия. Варварството на т.нар. Ислямска държава съвсем скоро може да сложи край на двехилядигодишното им присъствие в региона.

Разпадането на Ирак и Сирия - двете най-развити и частично светски арабски държави (без да споменавам Либия, както и дестабилизираната ситуация в Египет и Тунис в резултат от псевдо "арабската пролет"), на фона на възхода на т.нар. политически ислям, бе основната предпоставка за появата на Ислямска държава и нейния неистов стремеж да възроди ликвидирания през 1924 халифат. В този ход на събитията няма нищо нелогично, от гледна точка на класическата мюсюлманска политическа доктрина.

Жертва на взрив, кръвопролития по улиците, обичайна гледка за ИракКакто е известно, мюсюлманската общност, или т.нар. "умма", е създадена от Мохамед в Медина и представлява идеално общество, начело с халиф, който се смята за политически "наследник" на пророка. Въпреки целия си престиж, през ХІХ век халифатът в крайна сметка става жертва на триумфа на западния модел на националната държава, който акцентира върху политическата, а не на религиозната принадлежност. Така или иначе, но след 1928, когато възниква движението "Мюсюлмански братя", и особено днес - на фона на укрепването на ислямистките течения, можем да чуем безброй и безкрайни разсъждения за абсолютното превъзходство на "уммата", която уж стои несравнимо по-високо от "несъвършенната и преходна" национална държава. Твърди се, че всеки мюсюлманин принадлежи на първо място не на своята държава и нация, а на "уммата" - единствената общност, която е наистина легитимна, тъй като изцяло се подчинява на закона на Всевишния.

Дестабилизацията на националната държава в Ирак и Сирия създаде условия за възстановяването на халифата (засега все още самопровъзгласен), осъществена от най-фанатичните измежду разнообразните ислямистки групировки, които днес свирепстват в Близкия Изток, отлично съзнавайки, че в една революционна ситуация победата по правило се печели от най-радикалните елементи. Ислямска държава методично осъществява т.нар. "джихад" против всички, които не признават властта и. Така организацията следва класическата мюсюлманска доктрина, според която светът се дели на "Дом на исляма" (т.е. територията, където действа шариата) и "Дом на войната" (застрашен да стане обект на джихад). Що се отнася до т.тнар."Дом на мира" (чиито жители са в състояние да си "купят" временно мира с ислямистите), той е по-късна конструкцияа, която обикновено бива игнорирана от традиционалистите. По същия начин изборът, който Ислямска държава предлага на християните на завзетите от нея територии (да приемат исляма, да плащат данък, или да бъдат ликвидирани), буквално следва предписанието на Корана: "Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра - докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство." (Сура 9, аят 29). На практика, финансовата и военна мощ, както и диващината на Ислямска държава, предполагат едно единствено възможно решение на проблема с "неверниците" - тяхното тотално унищожаване с военна сила.

Тези драматични събития се отразяват съвсем пряко върху всички европейски държави, където има мюсюлманско население, включително във Франция. Така, в редовете на ислямистките радикали в момента се сражават над хиляда френски граждани. Когато се върнат у дома, тези вече закалени в битките терористи, могат да решат да преминат към активни действия и да продължад "джихада" срещу неверниците в самата Европа.

Тези отлично организирани и активни малцинства до голяма степен са една от причините за впечатляващия възход на исляма, който се проявява в същественото укрепване на позициите му в общественото пространство и нарастването на претенциите, имащи религиозен характер. Всичко това застрашава единството на светското френско (европейско) общество, тъй като демонстрира откровено враждебно отношение към основните му принципи. Фундаменталистите водят истинска война срещу френската (европейската) национална държава, "нечестивата" демократична система и (в частност) принципите на светското общество.

Но вместо да отговори с цялата необходима твърдост, държавата отстъпва, а институциите, които би трябвало да защитават светското общество, твърдят, че случващото се не застрашава техните принципи.

Това е огромна заблуда. Ние, европейците твърде често забравяме, че светската държава (която гарантира свободата на вероизповедание на всички и всеки и, благодарение на своя неутралитет, защитава гражданите от дискриминация по религиозен признак) възниква сравнително неотдавна и представлява качествено нов принцип в историята на човечеството. Тя се заражда (при това процесът нерядко е твърде болезнен) в рамките на западните национални държави. Във Франция например, този принцип удържа победа след продължителния конфликт, стартирал през 1789 и приключил едва по времето на Третата република с приемането на закона от 1905, с който религията (и, в частност, Католическата църква и нейното духовенство) окончателно бива извадена от политическата и обществена сфера.

Но, ако християнството, макар и на теория, вижда и признава наличието на ясна разграничителна черта между духовното и светското (кесаревото кесарю, а Божието Богу), ислямът въобще едва ли е съвместим с принципа за светското общество, макар че все пак има пътища за решаването на този проблем, както показва през 1925 египетският реформатор на исляма Али Абдел Разек (1888-1966). Уви, неговите новаторски теории биват игнорирани и днес вече никой не дръзва да се обяви против "пряката власт на Бога", защото ислямът всъщност не е толкова "религия", колкото "закон" - тотален закон, целящ да подчини изцяло човек на Аллах. Тоест, ислямът инкорпорира вярата във всички сфери на живота, затова цялото общество, правото и мюсюлманските институции носят дълбокия печат на религията.

Както се посочва във френската конституция от 1958, Франция е неделима и светска република. Държавната власт трябва да следи за стриктното спазване на тези основополагащи принципи и да пресича всички прояви на комунитаризъм, включително и религиозен. Не е време за бавене или за "разумни отстъпки", за каквито говорят някои либерални теоретици, в името на илюзюрното "мирно съвместно съществуване" с ислямистите.

Независимо, че напоследък започват да се чуват подобни гласове и в средите на самата мюсюлманска общност (особено след екзекуцията на френския гражданин Ерве Гурдел, обезглавен през септември 2014 в Алжир от свързани с Ислямска държава терористи), действията на ислямисткото малцинство следва да бъдат подложени на далеч по-остра и категорична критика от страна на местните мюсюлмански лидери (и, в частност, от Съвета на мюсюлманите във Франция), в името на мълчаливото мнозинство европейски мюсюлмани, които също страдат от действията на радикалните си единоверци.

Днес националната държава изглежда най-подходящата основа за реализацията на такава спасителна политика, която да не позволи на бушуващия в люлката на човешката цивилизация хаос да се прехвърли в Европа, включително и във Франция.

---------------------------------------------

* Авторът е преподавател в Университета Париж Запад, анализатор на Atlantico

 

„АЕЦ „Белене” не ни трябва”, „България да подготви контраикс за „Белене”, „Токът от „Белене” е за износ и не ни трябва, „В бюджета няма пари за „Белене”, „Не прибързвайте с АЕЦ "Белене" – тези вопли на така наречения лидер на СДС, Мартин Димитров задръстиха пространството. Към тях Димитров прибави лъжите за „остаряла технология”, „зависимостта от Русия”, разсъждения ако Русия плати 2 млрд евро за строеж на Атомната централа, как ще иска срещу тях ток, и апокалиптични картини за заробване на българите в случай, че централата все пак бъде построена.

Според синия политик, Димитров, пръст в исканията за строителство на „Белене” имала енергийната мафия, това бил „Октоподът,” който трябвало да бъде разследван, а единственият, който се държал мъжки бил министърът на финансите Симеон Дянков, който казвал, че няма пари за проекта.

Всъщност един министър на финансите може да се изказва само за пари от бюджета, но за проекта „Белене” парите няма да са бюджетни, както например финансирането на спортната зала в столицата, строителството на АМ „Тракия”, което започва без да сме получили и лев от Брюксел, и прочие, и прочие.

Тук му е мястото да кажа, че Русия няма да загуби от спирането на проекта „Белене”, а напротив – само ще спечели, тъй като поръчаното оборудване ще бъде пренасочено в други проекти, които Москва строи по света.

Второто, което Русия ще спечели е, че ще ни осъди за неустойки и ще платим поне над 1 млрд евро, които Мартин Димитров, Иван Иванов и други синьоподобни няма да извадят от джоба си.

Що се отнася до потребността от строеж на „Белене”: всички апологети на прекратяването на проекта прекрасно знаят, че с криминалното спиране на АЕЦ „Козлодуй”  по причина лъжите на бившия еврокомисар Гюнтер Ферхойген, България губи всяка година над 500 млн евро от неосъществен износ на ток, което означава, че все пак от произведен ток държавата ни е печелела.

Мартин Димитров поиска в предаването „На 4 очи” да се извърши проверка на похарчените суми досега в проекта „Белене”. Няма лошо, да проверява прокуратурата, но, за да са точни нещата: проверките трябва да започнат с причините за спирането на АЕЦ „Козлодуй”, с щетите от отказа от „Син поток” /по време на управлението на правителството на Иван Костов – бел. Л. М./, с проверки на командировките на Милко Ковачев и сие до Канада във фирма „Канду” /построила румънската АЕЦ – бел. Л. М./, с проверки на първопричините бившият еврокомисар М. Кунева да се намери добър доход от френската банка „Париба”, с проверки – как Ферхойген подмени доклада на ЕК за „Козлодуй”, за да заблуди българското гражданство и парламент, прокуратурата ще трябва да провери и къде изчезна подписката от половин милион подписи, скрита от бившия председател на парламента Огнян Герджиков – много проверки ще трябва да се направят май.

Едно е да се проверяват социалисти и хора на ДПС, а далеч по-различно е да се проверяват царедворци по време на управленския мандат на ГЕРБ...

Но, колкото провериха Иван Костов за продажбата на АК „Балкан”, колкото провериха Симеон Сакскобургготски за продажбата на БТК и приватизацията на Електроразпределителните дружества, колкото провериха Милен Велчев за външния дълг, толкова ще проверят и гореизброените лица за евентуални щети, нанесени на държавата в милиони.

В петък миналата седмица двама от първите политици на държавата дадоха едновременно интерюта в две от телевизиите с национален обхват. Ето какво казаха те по темата за енергийните проекти:

{edocs}premier-energy.doc,600,400,link{/edocs}

{edocs}prezident-energy.doc,600,400,link{/edocs}

Вторият енергиен проект, по който американофилите в политиката скачат е „Южен поток”. И тук нещата са на точката на замръзване, никой не говори с Русия за този проект, никой не повдига въпрос и ще участва ли България в него или не. По този проект печалбата засега е очевидна и тя може да бъде от транзита на газ, но това явно не привлича особено управниците ни.

Междувременно "Газпром" и Румъния започнаха преговори за възможното участие на страната в газопровода "Южен поток", съобщиха от руския газов гигант. Вече се състоя среща между председателя на "Газпром" Алексей Милер и министъра на икономиката на Румъния Адриан Видяну.

„Убеден съм, че САЩ имат своята ясна стратегия на Балканите, свързана със стабилизирането на Турция като форпост в борбата срещу ислямизма и международния тероризъм. От тази гледна точка САЩ се стремят руските енергийни потоци да преминават през Турция”, заяви пред БНТ бившият министър на икономиката и енергетиката Румен Овчаров, цитиран от БГНЕС.

Овчаров забрави една малко подробност: Турция има подписани договори с Кремъл за строеж на Атомна централа, Анкара се включи и към „Южен поток”, а общата цифра на руски инвестиции в турската енерегетика е 23 млрд евро. И тук странното е, че нито Белия дом, нито ЕС не скачат срещу това. Американският посланик в Анкара не тича по телевизии и радиа, за да съветва Ердоган да избягва икономически отношения с Кремъл, както това прави ден и нощ тукашният американски посланик, Уорлик.

А това означава едно-единствено нещо: Турция използва геополитическато си положение, за да печели, да бъде независима и да не й диктува никой от големите държави. Нима България е по-неизгодно положение от Турция геополитически?

*        *        *

„В края на миналата седмица, българският премиер Бойко Борисов заяви, че страната му се отказва от мащабни проекти с Русия – АЕЦ „Белене” и петролопровода „Бургас-Александруполис”, написа руският вестник „Коммерсант”.

Официално решенията за това все още не са взети. Но на практика България не финансира проектите от 2009 г.”

„Есента трябва окончателно да бъде решена съдбата на „Южен поток”. Турция трябва да даде окончателното си съгласие. И тогава вече ще започне неговото строителство. А ако то започне, ще бъде безсмислено да се търгува, коментира водещият експерт от руския Център за политическа конюнктура, Павел Салин, цитиран от електронното издание „Финам”.

Миналата седмица „Газпром” заяви намерение да се присъедини към панарабския газопровод, за да доставя природен газ на Сирия и Ливан. За това съобщи "Al Jazeera",  като съобщението съвпадна с посещението на руския президент Дмитрий Медведев в Сирия.

Изданието припомни, че руската компания „Стройтрансгаз” явяваща се като един от основните преносители на „Газпром” участва в част от строителството на панарабския газопровод. Този газопровод ще транспортира природен газ от Египет през територията на Йордания, Сирия, Ливан и Турция.

Тук не ми остава нищо друго освен да запитам българските политици: дали Русия чака единствено и само на българското политичеуско благоволение да бъдат осъществени трите енергийни проекта: „Белене”, „Бургас-Александруполис” и „Южен поток”?

Няколко дни след изказването на българския премиер Бойко Борисов, че София ще изостави „Бургас-Александруполис”, в. Kathimerini написа: заместник-външният министър Марин Райков съобщи, че страната му гледа благосклонно на изграждането на газопровода „Набуко”, но не и на руския газопровод „Южен поток”. Развоят на събитията предизвика разбираемото разочарование на Атина, която е базирала на тези два енергийни проекта амбициите си да участва в геополитическите планове за транспортиране на суровини от Каспийския регион до Европа и да се превърне в енергиен възел за Изтока и Запада.

Дали при това положение тезата на Мартин Димитров е, че България ще си направи байпаси с Румъния и Гърция за газови доставки ще стане реалност? Само идиот би се хванал на тази въдица.

В края на миналата седмица, друг гръцки вестник Imerisia, публикува новината за 15 депутати от Нова демокрация, внесли питане в парламента във връзка с опасността за осуетяване на проекта „Бургас-Александруполис” след изказванията на премиера на България Бойко Борисов, който заяви в петък, че София ще се оттегли от проекта по екологични причини.  Впоследствие, според вестника, Борисов преформулирал позицията си, заявявайки, че проектът не е икономически рентабилен и, че окончателното решение ще бъде взето след като стане ясен екодокладът.

Но екодоклад май няма да има, поне според министъра на екологията Нона Караджова – тогава?

„Българският премиер Бойко Борисов помага на Вашингтон в опита му да притисне Москва”, за да пристъпи към цялостни преговори със САЩ за преноса на енергийни ресурси, пише гръцкият вестник „Imerisia”, с което не скри виждането си, че България се е превърнала в маша на Белия дом на Балканите.

„Имаме прагматични и нормални отношения с Русия”, поясни премиерът Бойко Борисов в отговор на въпрос дали с отказ от проекта „Бургас – Александруполис”, страната ни прави рязък завой, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

„Иначе излиза, че ние, българите, сме будали, които трябва да си дадем парите за нещо, без да знаем за какво. Ако не го направим – правим завой, така ли? Аз мисля, че вървим в правилната посока – такава, каквато трябва”, каза още премиерът.

„Ние сме евроатлантическа държава. Този завой сме го направили, като сме влезли в НАТО, Европейския съюз и сме излезли от бившия Съветски съюз. Нашият път е евроатлантически”, коментира премиерът.

„България не знае как да постъпи с петролопровода „Бургас—Александруполис”, отбеляза руският вестник “ РБК daily”.

Министър-председателят на България Бойко Борисов заяви в петък, че страната се отказва от реализирането на петролопровода. Но думите му се оказаха изненада за министъра на енергетиката Трайчо Трайков, според когото официално решение за прекратяването на проекта не е взимано.

„Напълно правилно е решението на премиера Бойко Борисов – България да се откаже от проектите „Бургас – Александруполис” и АЕЦ „Белене”. Остава само да обяви също, че страната се отказва и от третия съмнителен руски проект, “Южен поток” и българската енергетика има шанс да бъде поставена на съвсем друга и много по-здрава база”. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” Алекс Алексиев, научен сътрудник на Хъдсон Институт, Вашингтон D.C., без да спомене поне каква е тази „здрава база”.

Един друг депутат, социалист и бивш министър на енергетиката и икономиката, Петър Димитров коментира в интервю за предаването на Нова телевизия, „Здравей, България!” позицията на правителството на ГЕРБ за съдбата на руско-българските енергийни проекти по следния начин:

Всичко, от което ние се отказваме, за да не бъдем будали, отива в Турция. Турция взеха „Син поток”, те правят „Самсун - Джейхан”, те правят нова ядрена централа с пет реактора”.

*        *        *

„Единственият риск за разлив от съоръженията на „Бургас-Александруполис” е терористичен акт... Какво влияние може да има върху околната среда един резервоарен парк, където се съхранява нефт? Новите изисквания са такива, че на всички отдушници се поставят филтри и нищо не излиза навън”, беше категоричен  в интервю за Агенция „Фокус” Пламен Русев, изпълнителен директор на българския клон на „Транс Болкан Пайплайн”.

„Имаме подземна част, където при строителството ще има влияние и след това ще се рекултивира. Няма вредно влияние. Ако трябва да го сравня, тук няма производство. Не е като при „Лукойл Нефтохим”, където има постоянно производство, където има непрестанно влияние.”

„Влияние върху околната среда може да има при строителството на „Бургас – Александруполис”, но то ще бъде временно... Става въпрос за това, че при всяко строителство по някакъв начин се влияе върху околната среда. Понеже повечето съоръжения са под земята, затова казвам, че влиянието е временно. Всички земните маси, които се изкопават, ще се върнат на същото място. Ако има някакви отпадъци по време на строителството като части от тръби и други такива неща, има специален план, по който те ще се събират и ще се извозват до складовете за отпадъци, където да се пристъпи към вторичното им използване”, обясни Пламен Русев.

По думите му - единствените съоръжения, които са над земята, са резервоарните паркове и помпените станции. „Резервоарните паркове ще бъдат два - един в България, един в Гърция. Помпените станции са две - в първия етап непосредствено до „Лукойл” ще има мощна помпена станция, а за разширението ще има допълнителна помпена станция в района на село Устрем, Тополовградско. Освен това има и малки помпени брегови станции - едната е на входната точка на петролопровода в района на нефтеното пристанище в Бургас, другата ще бъде на изходната точка в Александруполис”, каза Пламен Русев.

В случая влиянието върху околната среда е несъществено. „Влиянието е точно толкова, колкото при изграждането на една малка фабрика...”

*        *        *

Оттук нататък за Русия нещата с енергийните проекти с България са ясни: страната ни се отказва от трите енергийни проекта. В тази посока е и коментарът на в. “Коммерсант”, „Южен поток” завива на север”.

България, на практика отказала се от съвместните проекти с Русия за строителството на АЕЦ „Белене” и петролопровода Бургас-Александруполис, може да изгуби и проекта за газопровода „Южен поток”, написа вестник “Коммерсант” . „Газпром” обяви подготовката на техникоикономически разчет за алтернативен маршрут на газопровода през Румъния, коментира изданието. Според „Коммерсант” техническо-икономическата обосновка за подводния участък на „Южен поток” вече предвижда възможността тръбата да излиза от Черно море не в България, а в Румъния! Новина, по която управниците ни мълчат силно.

Другият печеливш от загубата на България след отказа от енерийни проекти ще е Македония, която също очаква включване към „Южен поток”.

„Газпром” се съгласи да включи Македония в проекта „Южен поток”, съобщи македонският президент Георге Иванов, цитиран от агенция ИТАР-ТАСС.

Иванов отбеляза, че е провел в Санкт Петербург „положителни срещи с представители на „Газпром” и „Лукойл”.

Търговският представител на Русия в България, чието ръководство през миналата седмица обяви излизането си от проекта „Бургас-Александруполис” и замразяването на строителството на АЕЦ „Белене”, е освободен от длъжност, предаде РИА Новости.

В съобщение на руското правителство се посочва, че от 26 юни Александър Томилов се освобождава от длъжността на търговски представител на Русия в България.

Какво означава една държава да изтегли своя търговски представител? Същото, което означава държава да отзове своя посланик.

Последните стъпки на България по енергийните проекти с Русия, нанасят удар върху осъществяването на руската политика за "енергиен диалог" с балканските страни, заяви руският експерт по сигурността Алексей Фененко. Действията на България се разминаха с руските интереси, казва Фененко в статия, публикувана в четвъртък миналата седмица в московския вестник "Независимая газета".

„Ще се направи така, че ядрената енергетика да е изгодна за България, а не за комисионерите. Това е голямата разлика”. Това каза пред журналисти министър-председателят Бойко Борисов, според Агенция “Фокус”.

Ако „изгодата на България” е: да не печели от производство на ток и транзит на газ и петрол – то можем да се доверим на премиера Борисов, че ядрената енергетика ще е „изгодна” за България. Така ще влезем в Книгата на Гинес – от Нищоправене да печелим.

Това, което „пропускат” политиците ни  е да обяснят и „печалбите” от неустойки по трити  отказани енергийни проекта, „печалбите” от вноса на ток, „печалбите” от вдигане на цената на електроенергията, „печалбите” от свиването на руските пазари, „печалбите” от по-високата цена на внесения руски природен газ, „печалбите” от проблема къде да складираме отработилото ядрено гориво, което Русия няма вече да приема.

Кой има полза от удара върху руски икономически проекти на Балканите? Европейския съюз – не. САЩ – определено, да.

След „удара” върху плановете на Вашингтон за Украйна, Черно море, Грузия, Турция, Китай и редица арабски държави – скандалът с българския отказ от съвместни проекти с Русия, подейства като мехлем за наранената външна политика на Белия дом.

Разликата в така създалата си ситуация е, че за Русия и другите балкански държави има алтернативи за енергийни доставки, докато за България те се свеждат до една куха похвала от американския президент Барак Обама. А както е известно – потупването по рамото – не носи пари, а само зачервени бузи за отличниците...

 

Помните ли онези песен на Елтън Джон "Съжалявам е най-трудната дума". Та в песента се казваше се казваше: "Какво да направя, за да да ме обичаш?"

Ето и самата песен:

{youtube}2zLuyMjI3aM{/youtube}

Има ли тиха война между двамата вицепремиера Дянков и Цветанов, което ако се окаже вярно би било фатално за стабилността на кабинета?

Кой дърпа конците на Дянков в нападките му срещу вицепремиера Цветанов или сме свидетели на солова акция на жителя на Бояна?

Съизмерим ли е силово Цветанов, със завърналият се от Америка Дянков? Единият крепител на партийното строитество на ГЕРБ, а другият дошъл от Световната банка с претенциите, че е учен, експерт и познавал и съветвал над 30 министри на финансите от целия свят. Единият с рейтинг по-висок от Борисов, другия едва хванал 13 на сто одобрение.

В неделя Дянков нанесе коварен удар под кръста на колегата си Цветанов, като съобщи, че при акция на Митници и ОЛАФ /без участието на МВР - бел. Л. М./ било заловено безпрецедентно количество контрабандни цигари.

След вчерашната акция и задържаните 35 милиона къса контрабандни цигари министърът на финансите Симеон Дянков обеща в предаването „Тази сутрин”, че рекордната контрабанда скоро ще бъде показана.

Съобщението тутакси бе опровергано от шефа на местната Гранична полиция, Димитър Василев, че цигарите не са били заловени на кораб, и че те са били на оставени на „временен внос” в акцизен склад на брега. Симеон Дянков опроверга казаното от началника на гранична полиция и побърза да обяви: „Имаме огромен успех на Агенция „Митници”, за което благодаря и на Ваньо Танов и на целия негов екип, който е във Варна и тук. Това е лесно да се провери - ще отидем днес или утре и ще направим снимка”, каза той.

Какви са фактите от тази мистерия според в. „Труд”:

Версията на Дянков:

Митниците са спрели контрабанда на рекордно количество китайски цигари - общо 35 милиона къса. Това е най-големият удар на митничарите, откакто те водят статистика, съобщи в неделя финансовият министър Симеон Дянков.

Митниците, заедно с европейски служби, са следяли кораб, за който имали подозрения, че кара нелегално цигари, в продължение на почти три седмици. По документи, корабът е пренасял стока от Молдова за Египет, но се отклонил от курса и акостирал във Варна. На борда му митничарите открили 3500 мастербокса от китайската марка “Джин Линг”, чийто дизайн на кутиите подозрително наподобява цигарите “Кемъл”.

На кораба са открити и военни карти на българското крайбрежие, каза Дянков.

“Джин Линг” са най-често контрабандираните цигари в Европейския съюз. Ако корабът, на който е нямало нито един български моряк, беше успял да разтовари контрабандната си стока и тя да се реализира на българския пазар, загубите от акциз за бюджета, щяха да са 12 милиона евро, изчисли Симеон Дянков.

Версията на служителите от пристанище Бургас:

“В момента няма кораб с контрабандни цигари нито на пристанище Варна- изток, нито на Варна-запад”, каза вчера пред “Труд” шефът на Регионален сектор “Гранична полиция” Димитър Василев. Той бе искрено удивен от казаното от министър Симеон Дянков. Проверка на плавателен съд с тютюневи изделия била направена на 22 май, по време на регатата “Тол шипс 2010 - Исторически морета”.

Тогава от авариралия плавателен съд “Капитан Коваленко”, плаващ под руски флаг, били свалени 4 контейнера с цигари. Общото им тегло било 49 т. Стоката била с произход Молдова и предназначена за Египет. На море, в близост до български териториални води, валът на двигателя се счупил и корабът бил принуден да влезе в пристанище Варна-изток.

“Нямаше несъответствие между съдържанието на контейнерите и придружаващите документи. Тъй като цигарите бяха предназначени за трета страна, се наложи да ги разтоварим”, обясни граничният шеф.

“В момента корабът е в завода на “Терем” - Варна, а тютюневите изделия са прибрани в акцизен склад. След приключването на ремонта контейнерите ще бъдат натоварени и “Капитан Коваленко” ще продължи по маршрута си”, каза кап. Данаил Папазов, шеф на “Пристанище Варна”.

Някой си играе на Шпионски игри, въпросът е докога ще го прави...

Не за първи път информация, свързана с вицепремиера и министър на финансите Дянков биваше опровергана тотално. Сайтът „Хроники” писа преди време, че изявления на Дянков се опровергаваха в рамките на 24 часа от Европейската комисия и това се случи поне два пъти!

Какво се стреми да ни покаже Дянков?

Че без МВР може, че Цветанов трябва да се оттегли  тихо от сцената, или че Цветанов трябва незабавно да свие знамената, за да навакса в рейтинга Бойко Борисов?

„Аз съм свикнал и от работата в САЩ и от работата тук, че хората, които много говорят, явно нямат много работа - така че аз призовавам пак МВР - по-малко да говорят, повече да си вършат работата - това е и за митници, особено за МВР”, заяви Дянков в предаването „Тази сутрин” пред водещия Виктор Николаев. И, за да е сигурно, че всички са чули, Дянков повтори:

-        ... Когато хората много говорят, явно нямат достатъчно работа - и е хубаво повече да се работи и по-малко да се говори!... Всеки да си върши работата и да сме по-тихи, а кой е прав, това ще прецени народът...

призова министърът на финансите, Симеон Дянков своя колега Цветан Цветанов и продължи:

-        според мене е като състезание, аз съм и спортист и знам че хора, които са на тема състезание, в случая е колко повече сигурност може да се създаде на българския народ, това е хубаво... се създава някакво естествено напрежение... аз съм за това напрежение, стига от двете страни да има резултати и по-малко да се говори... спортувам всеки ден, и наистина е като тичане...

--- моят стълб тихо си върши работата... Въпросът е, както казва българската поговорка „Пилците се броят наесен”...

... За мене е важен общия рейтинг на правителството, който е много силен и рейтингът на премиера. Моят личен рейтинг към премиера е сто процента. Аз всеки ден се учудвам на неговата работоспособност... Вчера например, неделя, той ми звъня за пръв път в 7 и 10 сутринта и за последен път в 9 и 40 вечерта... и ми казва какво трябва да направя през деня, някои нови идеи...

... Гледам да не занимавам премиера с маловажни и странични въпроси...”

Откъде тръгна искрата на конфликта Дянков-Цветанов?

Преди месец МВР-министър Цветанов беше любим на премиера Борисов, въпреки че в правителството има още един вицепремиер- министърът на финансите Симеон Дянков.

„Като дръпне икономиката нагоре и аз ще стана любим на премиера” – тази знаменателна фраза на министъра на финансите Симеон Дянков малцина помнят, но тя обяснява много от нещата, които се случват в последно време в държавата. Тази болка на Дянков се разкри в предаването „Сеизмограф” от 1 май т. г. Водещата на предаването, Светла Петрова докопа Дявола за опашката и вкара финансовия министър в една елементарна интрига:

Кого гласеше ГЕРБ за кандидат за президент? „Да не би ГЕРБ да гласи Вас за президент, г-н Дянков?”, попита Светла Петрова и допълни: съобщението гласеше, че вицепримиер на ГЕРБ ще е кандидат за президент!”

„Шансът е 50 на сто с двама вицепремиери, но моята роля е да извадя държавата от кризата” – „скромно” отрече министърът на финансите, Симеон Дянков. „Не съм политик, аз съм експерт!”

Вицепремиерът Цветан Цветанов дръпна в рейтингите и задмина този на министър-председателя Бойко Борисов. От това ”дръпване” Цветанов инкасира много болка и горчилка, а другият премиер Дянков реши да проведе битка срещу рейтинга му, за да го измести от първото място на „най-обичан от премиера министър”!

Така се стигна до сблъсъка с акцията в пристанището без МВР, и разсъжденията на Дянков, че не трябва да се говори, а да се работи...

Антикризисните мерки и Дянков

По Конституция нито един данък не може да бъде променян и да влезе в действие в същата година. Единственият данък, за който това не важи е ДДС. В същото време, докато обмисляше с колко да вдигне ДДС, Дянков се усети, че впряга коня пред каруцата, тъй като антикризисни мерки още не бяха приложени, за да се види ефектът им, но това изобщо не го смути!

Всъщност реално се получи конфузна ситуация: без анализ и поне минимално действие на антикризисните мерки Дянков тръгна да вдига ДДС преди месец, но в „Сеизмограф” от 1 май чухме как „наваксват” в МФ „пропуска” с ефекта от евентуално действие на антикризисните мерки, за да се получи яснота от техния ефект върху кризата:

„Дянков: Светла Петрова: Седемдесет души?

Дянков: От Министерство на финансите, и днес се работи. До, утре късно вечер ще докладвам на премиера, имаме вторник за разсъждения, сряда ще обявим какво ни е решението!

Светла Петрова: ... Добре, но Вие казвате, че ще се стигне до вдигането на данъка, в случай, че не проработят другите антикризисни мерки... но колко от тези мерки са се задействали, та да се разбере работят ли, не работят ли, та да се вдигне ДДС...

Дянков: Около една четвърт от тези мерки вече работят... най-голямата от тези, всъщност, двете най-големи от тези, едната е разплащането към българския бизнес на неразплатените от предишното правителство договори към българския бизнес, 520 милиона, чрез Българската банка за развитие... това вече от две седмици работи, така че сега, бизнесите могат да отидат и да си вземат парите... Това помага на вътрешното търсене...

... И другото, което направи, тази, предишната седмица, моята колежка Нона Караджова, е вече да продават българският бизнес, фирмите, могат да използват Протокола от Киото и да продават квоти, един вид, т. е. да си вкарват зелени инвестиции. Така че това са двете мерки, които най-бързо ще вкарат пари в икономиката...”

Впоследствие, ЕК забрани да се продават квоти и тази мярка отпадна, въпреки, че продаването на квоти не можеше да се нарече антикризисна мярка, откъдето и да се погледне, тъй като парите можеха да отидат за използване единствено, и само за околна среда, за екология...

Получаването на парите от неразплатени милиони към бизнеса също се оказа прах в очите, тъй като бизнесът не се съгласи да остави рекет на държавата от всяка дължима сума 10 на сто и 7 на сто за банката.

Да не отварям дума, че връщане на дълг към бизнеса и продажба на квоти по Протокола Киото нямаше как да вкарат пари в икомониката! И Дянков отлично е знаел това, ако изобщо е в час с това, което се случва с финансите и икономиката в страната!

Ако бизнесът отидеше да си вземе парите, след като се съгласи с 17 на сто рекет, то тази пари нямаше са стигнат фирмите да излязат от клиничната смърт,в която ги беше вкарал вече министър Дянков с отлагането на изплащането на милионите.

Да не говорим, че милионите изобщо не бяха 520, а много повече и Дянков бе лишил бизнеса от дължимите лихви за забавяне на разплащането, което от своя страна хвърляше още дългове върху гърба на самите фирми...

За какво вътрешно търсене и за какво вкарване на пари в икономиката тогава говореше Дянков пред Светла Петрова?

В това предаване Дянков повтори лъжата с отворена дупка в Бюджет 2010 и откритите анекси и договори, подписани от предишното правителство, които се оказали изненада за правещите Бюджет 2010!. С времето се намериха очевати люде, които поясниха, че дупка в бюджета не може да се отваря от договори, а единствено от извършени разплащания. Разплащания Дянков по „откритите” договори и анекси не бе направил – тогава от какво му се отвори дупката, питаха хора с що-годе икономически представи.

Що се отнася до договорите: то те не бяха подписвани единствено от предишното правителство, но и от правителството на Симеон Сакскобургготски, в което Главен секретар на МВР беше не друг, а настоящият премиер Бойко Борисов! Освен това договорите имаха срокове за плащания от 2000 до 2015 година, което избщо пък не се върза с измишльотините на Дянков!

От цялата тази бутафорна „акция” на финансовия министър остана споменът за часовете, в които министър-председателят Борисов привикваше в кабинета си чиновници от министерства и ги разпитваше както и Бойко Найденов /бивш прокурор и настоящ шеф на Националната следствена служба – бел. Л. М./ не е разпитвал в професионалната си кариера.

Другият „спомен” от партенките на Дянков бе, че премиерът тръгна да пита из родината, де когото срещне: „Ти, къде беше, когато крадяха държавата!” или „Вие къде бяхте?” Така под гнева му попаднаха лекари, зрители от телевизиите, обикновени данъкоплатци и избиратели, майки с деца...

Тихата война на министър Дянков с колегата му Цветано Цветанов е вече факт. Въпросът е: кой даде картбланш за това нападение...

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2014/1608-fenomenat-na-arabskata-prolet-badeshteto-na-politicheskite-promeni-v-postrevolyutsionniya-blizak-iztok

Египет - протестите на площад ТахрирАрабският регион (и Близкият Изток, като цяло) традиционно е арена на динамични и бързи политически процеси. Такива са събитията през 2003, когато беше свален режимът на Саддам Хюсейн в Ирак. След това - през 2010, стартира тъй наречената „арабска  пролет”. С това понятие се обозначават събитията, довели до отнемането на властта на Зин ал-Абидийн Бен Али в Тунис, оставката на Хосни Мубарак в Египет и падането от власт на полковник Муамар Кадафи в Либия и на Али Абдулла Салех в Йемен.

Феноменът на тази политическата промяна се характеризира с всеобхватност, а като понятие означава трансформация или преминаване от едно състояние в друго. Освен това с него се определят и общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, като преразпределянето на властта и влиянието се осъществява в рамките на една или няколко държави. Като негов характерен белег се посочва преминаването от авторитаризъм към демокрация, т.е. смяната на системата.

За тази фундаментална промяна в арабския регион има няколко причини, като вътрешните политически, икономически, социални и културни фактори изиграха ключова роля в събитията, довели до нея. Разбира се, външните фактори също не бива да се пренебрегват, въпреки различията между изследователите и анализаторите относно значението им в процеса на промените. Така например, някои от тях смятат, че революциите са породени единствено от вътрешните проблеми в арабските страни и в тях не присъства никакъв външен елемент.

Настоящето изследване разглежда факторите и причините за избухването на революциите от "арабската пролет", като се опитва да отговори, дали е възможно идеологията на промяната да доведе до осъществяването на реални политически реформи в страните, засегнати от феномена на "арабската пролет", тоест, дали тези революции действително преследват цели, основаващи се на волята на народа.

Понятието политическа промяна

Египет - протестите на площад ТахрирВ политологичната литература терминът промяна се тълкува така: „правя нещо да изглежда не така, както е било”. Като термин в социологията, той обозначава „забележителна трансформация – във външността или съдържанието - към по-добро”. Като административен термин пък означава „анализ на миналото с цел разработване на своевременни мерки, необходими за бъдещето”, както и „преминаване от настоящата точка на равновесие към определена бъдеща точка на равновесие” (1).

Промяната означава „преминаване на обществото по собствено желание от определено социално положение към друго, по-развито” (2).

Според мен, с понятието „политическа промяна” се обозначават общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, така че преразпределянето на властта и влиянието да се осъществява в рамките на самата държава или на няколко страни. В конкретния контекст пък, промяната се тълкува като „преминаване от авторитаризъм към демокрация” (3).

Понятието политическа промяна е достатъчно широко и всеобхватно. Мирната политическа промяна обикновено се отъждествява с реформата и може да се приеме за синоним на конституционна промяна в ръководството или възстановяване на политическо влияние в рамките на общността. Политическата промяна обикновено е резултат от въздействието на няколко фактора (4):

- Общественото мнение, т.е. исканията на хората, които са недоволни от политическата система. Тези искания често се трансформират в налагани със сила промени, ако не се възприемат от партиите и заинтересованите страни.

- Промяна на влиянието и мощта на определени движения и партии, което води до прехвърлянето на партийните и личните интереси от ниво партия на ниво държава.

- Смяна на властта в рамките на съществуващи демократични режими или преразпределяне на ролите в други случаи, например при синдикатите.

- Упражняване на натиск и поставяне на условия от страна на чужди държави и организации, като въпросният натиск може да бъде политически, икономически или военен.

- Външните промени на баланса в регионален и международен план могат да окажат влияние за преформулирането на вътрешната и външната политика в рамките на сътрудничеството с новите субекти в международната политика.

Определянето на лидери, общественици и политици на промяната е първият от приоритетите в процеса на промяна, след който следва определяне на пътя, по който обществото трябва да поеме за да се осъществи наистина цялостна промяна. Самата промяна може да бъде два вида (5):

- Дълбока цялостна промяна. Тя започва със свалянето на управляващите диктатори и обхваща всички аспекти на социалната, икономическата, образователната, законодателната, съдебната, религиозната и т.н. системи. Промяната в диктаторските или друг вид управляващи системи, както и успешното променяне на моделите на мислене, съответстващи на интересите на държавата или на институциите, не е крайната цел на стремящите се към промяна хора, но това е първата ефективна крачка към мащабни качествени трансформации и огромен скок напред на държавата или институцията. Промяната в управлението е стъпка към цялостната промяна, а не крайна цел.

- Частична промяна. Тя може да е свързана само с икономическа, конституционна или военна реформа. В този случай промените засягат само един от всички аспекти на общото състояние на обществото, тъй като останалите или не се нуждаят от промяна или липсва регионален проект, който да диктува на обществото и управляващите посоката, в която трябва да се движат.

Външни и вътрешни фактори за "арабската пролет"

С термина "арабска пролет" се обозначават арабските революции, започнали като мащабно мирно протестно движение в края на 2010 и началото на 2011 в почти всички арабски държави. Тези протести  бяха повлияни от революцията в Тунис, повод за която стана самозапалването на Мухаммад ал-Буазизи, и доведоха до падането от власт на Зин ал Абидийн бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и полковник Муамар Кадафи в Либия.  Йеменският президент Али Абдула Салех пък прехвърли правомощията си на своя заместник, в рамките на инициативата в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССАДПЗ). Основните причини за случилото се бяха масовата корупция, икономическата стагнация, лошите условия за живот, политическата слабост, липсата на сигурност и редовните фалшификации по време на изборите в повечето арабски страни (6). По-долу ще изброя някои вътрешни и външни фактори, изиграли ключова роля за началото на революциите от "арабската пролет" (7).

Вътрешни фактори

Те имаха изключително важна, бих казал решаваща, роля за ескалацията на напрежението и избухването на революциите. Като най-важни измежду многобройните вътрешни фактори следва да посочим социалните, икономическите, политическите, образователните и културните.

Социални и икономически причини. По-голяма част от населението в Близкия Изток съществува в рамките на изостанала социална система, основаваща се на родовите връзки, чието ядро е племето. Тази система се подчинява на древни местни обичаи и традиции, както и на религиозни митове, което я прави силно демодирана. За изоставането на арабските държави в социален и икономически аспект има два основни фактора. На първо място, много от държавите в Близкия Изток са прекалено зависими от приходите си от петрола и туризма, както и от чуждестранните помощи. При тях липсва истинско развитие, поради трудностите, породени от демографския бум, съчетан с недостига на квалифицирани кадри в национален мащаб, несъответствието между социалното и икономическото развитие и ниското ниво на спестяванията. Предвид влошаващото се икономическо положение, доходите на глава на населението спадат непрекъснато.

На второ място, през 2009 числеността на населението в арабските страни достигна около 335 милиона души, от които 30% или 100 милиона са неграмотни. Високият процент на неграмотност представлява огромна пречка пред развитието на арабското общество, от която произтичат опасни социални и политически последици. Образователната политика в Близкия изток (с изключение на Израел) се осъществява по традиционния начин – т.е. акцентира се върху запаметяването, без да се дава възможност на учащия се да мисли свободно. Липсата на интерес към научни изследвания в университетите е знак за криза, която води до културното и технологично изоставане на арабските държави. Така например, делът на разходите за научни изследвания във всички арабски страни през 1992 не надхвърля 0,5% от БВП, докато в Израел тези разходи са в размер на около 2,8 милиарда шекела или 2,6% от БВП (8).

Политическите причини.  Повечето близкоизточни държави представляват авторитарни и тоталитарни режими, което е свързано с географското положение и историята на арабския свят. В рамките на тези политически системи липсват плурализмът и мирният преход във властта, свободата на словото и печата, като това също е сред причините, довели до избухването на революциите от "арабската пролет".

Външни причини

Освен вътрешните причини и фактори, ускорили началото на на революциите, арабските страни са повлияни и от фактори, извън техните граници. Като цяло, ролята на тези външни фактори за промяната в Близкия Изток не може да се игнорира, макар че те нямаха пряко влияние върху събитията от "арабската пролет".

По отношение на влиянието на външните причини и фактори се наблюдават две тенденции:

- Арабските революции и протести се разглеждат като чисто вътрешни събития, без каквато и да било чужда намеса. Някои от онези, които споделят това виждане отиват още по-далеч, твърдейки, че Съединените Щати и Западът, като цяло, не са доволни от избухването на арабските революции, но ги приемат като свършен факт.

- Втората тенденция, акцентира върху силното влияние на външния фактор върху уличните протести и предизвиканите от тях промени. Поддръжниците на тази теза се основават на секретни документи от сайта „Уикилийкс”, според които САЩ например са инвестирали милиони долари в организациите, подкрепящи демокрацията в Египет. Някои смятат, че публикуването на тези документи, както и самият сайт, играят активна роля за случващото се в арабския свят, тъй като разкриват много тайни за управляващите и кръговете около тях, както и за мащабите на корупцията в региона.

Политическите реформи

Идеята за реформи е стара колкото човечеството. Още в трудовете на древногръцките мислители като Платон и Аристотел откриваме множество реформистки идеи в областта на правосъдието, законите, общественото и държавното устройство, политическата стабилност и справедливото разпределение на благата и т.н. Може да се каже, че идеята за реформа е била и е крайната цел за много философи и политически лидери, както и на политически и обществени движения в различни части на света. Тя е основна тема в политическите теории на философи и мислители от времето на Макиавели, през Средновековието, до Карл Маркс, през ХІХ век. Що се отнася до арабския свят, идеята за реформи възниква още в Османската империя след поражението и от Царска Русия през 1774, първо във военната област, а по-късно в политическата, административната и социалната. Реформите целят премахване на лошото управление и аномалиите в него, включително практиките и поведението на корумпираните или авторитарни институции и на изостаналите общества, както и премахване на несправедливостта, коригиране на грешките и дефектите (9).

Политическата реформа включва предприемането на ефективни и значими стъпки от страна на правителствата и гражданските общества за установяване на истинска демократична система, в която свободата да бъде основната и най-голяма ценност; управление на народа в условията на политически плурализъм, което да гарантира демократичното предаване на властта; зачитането на всички демократични права благодарение наличието на ефективни политически институции, включително демократично избран законодателен орган, независима съдебна система, правителство, подчинено на конституцията и народа и политически плурализъм (10).

Политическата реформа, осъществявана в хода на процеса на промяна, има политически, икономически и социални измерения, които са свързани с такива общоприети понятия като политическо развитие, модернизация, политическа промяна, преход и т.н. В по-голямата си част тези понятия се отнасят и до страните от Третия свят, като цяло, и до арабските страни, в частност. Те имат точни и ясни дефиниции, освен понятието реформа, което все още е неизяснено и се припокрива с много от предишните. Въпреки спешната нужда от реформа за пренареждането на арабската действителност, това понятие все още поражда спорове у мнозина в арабския свят, били те политически лидери, интелектуалци или обикновени граждани. Все още неизяснените му цели и мотиви често водят до конфликти, което затруднява шансовете за осъществяване на политическа реформа в много от държавите от региона.

Някои акцентират върху факта, че светът се променя и промяната е закон на Вселената. Политическата промяна е природен и културен процес, чиято цел е да се промени статуквото към по-добро. Други пък смятат (особено след лансираните от САЩ редица инициативи и проекти за реформи), че реформата, наложена и обявена от Запада, е нов опит за господство и заговор срещу арабския свят и цели да защити скритите интереси на западните държави. В тази връзка, те подчертават, че истинската реформа трябва да се зароди вътре в арабското общество, а не да бъде налагана отвън.

Необходими са определени условия за могат промените да да се разглеждат като реформа :

- Наличие на подходяща ситуация. Така, причина за реформи може да бъде липсата на справедливост и свобода в обществото, бедността, нестабилността в страната и др.

- Промяната да цели реалното подобряване на ситуацията в страната, например осъществяване на правата и свободите на гражданите и социална справедливост.

- Промяната да има постоянен характер. Истинска промяна е тази, която е последователна и постоянна. Това е необходимо условие за изграждане на  демократичните институции.

В същото време, съществуват и определени фактори, които ограничават осъществяването на реформите и пораждат кризи в развиващите се страни, като те могат да бъдат политически, културни и икономически.

Сред политическите фактори, можем да посочим:

- Слабата управленска политика. Управлението се нуждае от политическа воля и желание за промяна;

- Отсъствие на конституционни институции, слабо функциониращи контролни и законодателни органи или липса/недостиг на неправителствени организации и други субекти на гражданското общество.

- Политическата нестабилност, екстремизмът, хаосът, тероризмът, кризите  и гражданските войни.

Културните фактори също играят важна роля за реализацията на политическата  промяна. Структурата на обществото и неговите институции, както и  ценностната система, имат пряка положителна или отрицателна  роля и  влияние върху промяната. Религията в консервативните общества, като културен фактор, представлява бариера по пътя на реформите. Отказът на духовниците и представителите на различните религии да подкрепят процеса на промяната създава трудности и проблеми в съответната страна.

Що се отнася до икономически фактори, повечето държави и народи са сблъскват с проблеми, като икономически кризи, липса на ресурси, масова неграмотност, бедност, дълбока пропаст между богати и бедни.

Очевидно, държавите, засегнати от феномена на "арабската пролет", вървят към промяната по различни пътища. Всичи те обаче се сблъскват с два вида проблеми:

- Проблеми с формулирането на проекта за реформата и развитието на съответната държава. Причината е, че силите и партиите на промяната в арабските страни са разединени. Те не разполагат с ясен проект или програма за реформи и развитие, който да отговаря на исканията и нуждите на народите в тези страни.

- Проблемът с лидерството. Политическата промяна и развитието се нуждаят от лидери. Последните играят важна роля за мобилизирането на населението и предлагат мерки за решаване на проблемите. Така те печелят доверието на хората.

Истината е, че политическата промяна се нуждае от наличието на реална воля за осъществяването и необходимите усилия в тази посока. Следва да е налице ясна визия (споделяна и от гражданското общество) за реализацията на демократичните трансформации като част от промяната на политическия процес.

Процесът на политическата и икономическата промяна в арабския свят е обективно необходим, доколкото преобладаващите днес модели и политически форми не са подходящи за успешното развитие на държавите от региона.

Бъдещето на политическата промяна в страните, засегнати от "арабската пролет"

Арабският свят се нуждае от промени, които да осигурят на населението и избирателите права и задължения, основани върху демократично приети закони и правила.

Успехът на революциите от "арабската пролет" и свалянето на управляващите режими в Тунис, Египет и Либия води до формирането на нови отношения между тях и другите държави от региона, както и Запада. Страните, засегнати от "арабската пролет", традиционно поддържат специални отношения със западните държави и САЩ. Освен това, Египет и Тунис поддържат дипломатически отношения с Израел. На базата на осъществяващите се промени в рамките на "арабската пролет" на вътрешно ниво, възниква нужда и от нови външни политики, съобразени с националните интереси.

Бъдещето на политическата система в страните от "арабската пролет" все още изглежда неясно. Съществуват обаче определени и очаквани сценарии, чиято реализация ще зависи от силите, които овладеят по-трайно управлението в тези страни.

Първият сценарий е за установяването на ислямистко управление в региона. След разпадането на социалистическия блок и края на студената война в Близкия Изток се осъществи своеобразно "ислямско възраждане", т. е. пробуждане на умерения и крайния ислям. В този контекст е възможно установяване на управление на умерените ислямски сили или пък коалиционно управление между ислямистите и либералите. Вариантът с формирането на коалиционно управление между умерените и крайните ислямисти няма да получи подкрепата на Запада, заради трудната комуникация и взаимодействие с последните и фактът, че те органично не приемат демокрацията.

Другата възможност е налагането, под една или друга форма, на военно управление (подобна тенденция се очерта в Египет например). Това може да се случи при липса на политическата стабилност, настъпване на хаос или реална опасност от избухване на гражданска война. Впрочем, армията може да се намеси и, ако управляващите (крайни) ислямисти провеждат радикално антизападна политика и подпомагат международния тероризъм.

Струва ми се, че при подобно развитие действията на военните ще получат  подкрепата на Запада. Просто защото другото би означавало хаос и дестабилизация, при това не само във вътрешен, но и в международен план. Западните държави и партньорите им се нуждаят от стабилност за своето развитие, а когато армията контролира управлението не бива да очакваме коренни промени в политиката на съответната страна.

Някои изводи

Революциите в рамките на "арабската пролет" са резултат на политически, икономически и социални вътрешни фактори, както и от въздействието на определени външни фактори. Тези революции, призоваващи за фундаментална политическа промяна, няма как да не доведат до дестабилизация на досегашния модел на държавно устройство в арабския свят, а като основна сила и фактор за политическата промяна в региона се очертава гражданското общество в държавите, засегнати от "арабската пролет".

Революциите променят политическата позиция и визията на западните държави относно политическото бъдеще на Близкия Изток, като цяло. Освен това те водят до формирането на нови международни отношения със Запада, различни от досегашните форми на сътрудничество. Революциите и последвалите ги избори водят до овладяването на властта от (повече или по-малко) проислямистки сили. Това, от своя страна, активира и укрепва позициите на всички ислямски сили и партии, както и идеологията на политическия ислям в целия арабски свят.

Литература:

1. Алхашаб М, Въведение в социологията, Кайро 1992. 
2. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
3. Сабри Ис и колектив, енциклопедия политически науки, Кувейт, Университет Кувейт,
1994, с. 47.
4. Махмуд Б, Политическата промяна от гледна точка на политическите исламските сили в
Западния сектор и Ивица Газа по примера на (Хамас), Университет „ал-Наджах”, Наблус
2007, с 36.
5. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
6. www.wikipedia.com
7. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще,
ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
8. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще,
ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
9. Балказиз А., Въпроси на съвременната арабска мисъл, ал-Дар ал-Бейда, 1998 г, с 13.
10. Турки М. , Политическата реформа, www.dash.com.
11. Мшакба А., Пречки на политическата промяна в Арабския свят, Аман, Център за мнения
и изследвания, септември 2005.
12. Ал Сагир Дж, Арабските системи и политическата реформа, ал-Хиуар ал-мутамаден,
бр. 1221, 7.06.2005.
13. Хосейн Б., Исламистите в Египет и прагматическата промяна, www.annaba.org.
14. Кокаш А., Бойкотът Изборите в Тунис, www.aljazeera.net.

----------------------------------------------------------------------------------

* Преподовател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”

 

Сърбия винаги е виновна, България е лоша, а за албанците в така наречената Македония или добро, или нищо

Вътрешният министър на Македония, Гордана ЯнкулоскаМинистърът на вътрешните работи на Македония Гордана Янкулоска съобщи на 1 май, че убийците на петимата рибари край язовира на село Смилковци са арестувани. В хода на разследването са задържани близо 20 души, радикални ислямисти. Според Янкуловска те са действали на територията на Пакистан и Афганистан на страната на талибаните, участвали са и в атаки срещу силите на НАТО.

Голямо количество оръжие отри македонската полиция при арестуването на заподозрените за убийството на петимата рибари край Скопие, предаде електронното издание на македонския вестник ”Дневник”. Според източници от МВР - у арестуваните били открити автоматична пушка, взривно устройство, четири пистолета, муниции, пълнители, десет униформи, маски, радиовръзки, десетина хиляди евро и компютри. Акцията на полицията "Монструм" се е провела на няколко места в скопските квартали Шуто оризари, Чаир, Ченто.

МВР на Македония показа нов видеоматериал от операция „Монструм”, при която бяха арестувани предполагаемите извършители на петорното убийство край Скопие по Великден. На записа се вижда оръжието, открито у арестуваните, както и албански символи и надписи УЧК.

Ще припомня, че УЧК е съкращение от албанското название на Армията за освобождение на Косово, както и Армията за национално освобождение – инициатор на въоръжения конфликт в Македония през 2001 г.

Убийствата

Смъртта на жертвите, четири от които момчета на възраст между 18 и 20 години, предизвика бурни протести заради подозренията за етнически мотив.

Жертвите на петкратното убийство край Скопие от 14 април били случайно избрани, а целта на екзекуторите била разпространяване на страх и несигурност сред населението в Македония – съобщиха от МВР на Македония.

Между диктата и страха

Твърде зле прозвуча еврокомисарят по разширяване Щефан Фюле, когато призова за запазване на спокойствието в Македония, като изтъкна, че е особено важно всички да се въздържат от посочване на убийците.

Канал 5 с изказването на Фюле на първа страница

Асошиейтед прес промени националността на петимата рибари, убити край Скопие, съобщи Канал 5. Според македонската телевизия, агенцията по неясни причини е направила тази грешка, в деня, в който е получила наградата „Пулицър”. „Освен конфузията, която се създаде сред македонците и албанците в диаспората, фалшивата новина увеличи страха сред македонската общественост, че убийството на петимата рибари е част от някакъв международен заговор и предизвика емоционална болка у семействата на убитите”, коментира Канал 5.

Седмица след жестокото убийство на петимата рибари край Скопие все още нямаше изявление на лидерите на албанските партии в Македония, писа македонският вестник “Дневник”. Изданието посочи, че Али Ахмети, Мендух Тачи и Руфи Османи не са дали никакво изявление, а неотдавна след убийството на двамата албанци в Гостивар са били част от протестите и са посетили семействата на жертвите.

Албанският премиер Сали Бериша осъди петкратното убийство край Скопие, написа македонският ”Утрински весник”.

„Имаме контакти с македонските власти. Убийството на петимата рибари е престъпление. Неприемливо е обаче намерението за колективно обвинение. Извършителите на убийството трябва да бъдат открити и наказани”, заяви Бериша. По думите му мира и стабилността на Македония са от национално значение за албанците.

Косовският премиер Хашим Тачи призова гражданите на Македония да покажат мъдрост, зрялост и толерантност, след петкратното убийство край Скопие, съобщи македонският вестник “Вечер”. Тачи призова гражданите на Македония да не се подават на провокациите на онези, които искат дестабилизация на страната.

Албанският премиер Бамир Топи, който е на посещение в Скопие, побърза да обвини Сърбия, че изпраща злонамерени послания във връзка с убийството на петимата рибари край Скопие,

Къде се случиха събитията, които ни карат да се замислим

alt– на запад от българската граница, в БЮРМ, или Бившата югославска република Македония.

На 12 април, в навечерието на Великден, петима граждани на Македония бяха разстреляни в упор с три различни оръжия, край малък язовир – четирима младежи и по-възрастен мъж, вероятно свидетел на разстрела на четиримата.

Ултиматумът на неизвестната армияНеизвестна досега Армия за освобождение на окупираните албански земи /АООЗ/ от Косово даде ултиматум на македонското правителство до две седмици да се оттегли от „окупираните и колонизираните албански земи”, в противен случай - ще нападне македонските полицейски и военни структури.

Ултиматумът предаде електронното издание Плюс инфо, като се позова на портала на албански език, Порталб. В съобщението от групировката, издадено след спешно заседание на Генералния щаб на АООЗ в Митровица се посочваше, че в БЮРМ всеки ден се нарушават правата на албанците. Блокирани са албански села и никой от корумпираните политици в етническа Албания не реагира.

„Предупреждаваме просръбското правителство на Никола Груевски, че има срок от две седмици да се оттегли от окупираните албански земи”, се казваше в изпратеното съобщение.

„Ние няма да седим със скръстени ръце, а ще отвърнем на огъня с огън – пише в съобщението на АООЗ, ще отмъстим за нашите братя – око за око.”

„...когато в окупираната етническа Албания се извършват неправди с местното, албанско население, когато албанци биват убивани в терористични актове – албанските политици /членовете на АООЗ явно имат в предвид етническите албанци в македонското правителство-бел. Л. Б./, избират мълчанието и игнорирането на такива събития...”

"В нашата страна всеки ден се нарушават правата на албанците. Правителството на Груевски, изповядва сърбофилска идеология и атакува невинни албанци. Много албански селища са блокирани от славянските македонци и никой от корумпираните политици в Албания не реагира на това, тъй като те са се продали и са предатели на родината” – отбелязва генералния щаб на Армията в Съобщението си.

Авторите на въпросния документ нападат и Гърция, като наричат гърците шовинисти, които според тях живеели на албанска територия като колонизатори.

Членовете на АДДЗ обещават да работят за обединението на Албания, след като повече от едно десетилетие албанците са запазили мира на Балканите, жертвайки свободата, но обищават скоро това да се промени!

Две седмици дадоха авторите на Съобщението на правителството /без да се уточнява кое-бел. Л. М./, за „да се установи контрол в земите на Северна Митровица, или в противен случай ще има атаки срещу сръбските паралелни структури на цялата територия на Косово."

Македонският вътрешен министър Гордана Янкуловска предупреди, че има опасност от нов междуетнически конфликт, който може да бъде предизвикан от убийствата на петима македонци, предаде ИТАР-ТАСС.

Телата на четирима младежи и по-възрастен мъж бяха открити в района на Железарското езеро, близо до столицата Скопие. Ръцете на четири от жертвите са били завързани, а телата са били наредени едно върху друго до изоставен автомобил. Петата жертва бе открита на около 100 метра от останалите. Петорното убийство предизвика притеснения от възраждане на етническия конфликт между македонското население и етническото албанско малцинство в страната, както бе през 2001 г.

В знак на протест заради страшното клане жителите от околните села поставиха барикади и настояха за незабавно откриване на убийците. Полицейското присъствие в района бе засилено.

Първоначалните предположения бяха, че деянието е извършено от няколко души.

Не се съобщаваше какви са мотивите за престъплението, но жертвите бяха определени като православни и че са застреляни от албанци. Убийците са използвали открадната кола, с фалшиви регистрационни номера съобщиха разследващите. Първоначално разпространените предположения на полицията бяха, че убийците са напуснали Македония веднага след престъплението според македонския в. „Дневник”.

За разкриване на убийствата спешно е бил създаден Щаб, състоящ се най-малко от 100 души специалисти и експерти – кои чужди специални служби са били привлечени за сътрудничество МВР на Македония не бе уточнено.

Два дни след погребението, 1000 души се събраха на протестно шествие в Скопие, за което нямаше разрешение от полицията. То беше организирано чрез социалните мрежи.

Според информация на агенция „Ройтерс", пред парламента младежите излязоха и със запалени свещи в памет на разстреляните, скандирайки националистически, антиалбански лозунги. Полицейски спецчасти се опитаха да прекратят акцията, но протестиращите са започнали да хвърлят камъни и различни предмети по полицаите.

Сблъсъци между протестиращи и полиция попречиха на младежите да преминат моста „Гоце Делчев”, тъй като намиращия се наблизо битпазар бил населен предимно с етнически албанци.

„Опитът показва, че на Балканите такива сериозни неща винаги се случват с помощта на чужди служби, които са враждебно настроени към определена държава или, най-малкото, играят двойна роля – заяви Дарко Яневски във в. „Нова Македония.

А бъдещето?

„Македония трябва сама да си решава проблемите. Не съм оптимист за нейното бъдеще. Това каза в предаването „Неделя по три” на Българската национална телевизия Красимир Узунов, президент на Информационна агенция „Фокус”.

„Това е - кантонизиране, федерализация, последващо разделяне след конфедерация. Кантонизацията приключи през февруари 2001 година, с гражданската война, която в Скопие не искат да наричат така. Ако сме приключили периода на кантонизиране, сега вървим към федерализация” – коментира той.

Федерализацията ще дойде, защото в предишното управление на Никола Груевски, когато Демократичният съюз за интеграция е имал 18 депутати, те са поставили въпроса – в двата кантона да се инвестира общо, парите да стигат заедно, и колкото се инвестира в източния, толкова да се инвестира и в западния кантон. Месец преди изборите – четири албански партии поставиха общи искания, независимо кой ще влезе в парламента. Това означава, че има една хомогенна позиция – коментира той.

„Защо говоря за конфедерация – 1996 година, когато се запознах с Арбен Джафери, той ми каза, че бъдещето на тази държава е да има два парламента – парламент, който се избира пряко, и парламент на националностите” – добави Узунов.

„Трябва да се занимаваме с това, което се случва на Западните Балкани. За съжаление България има една – не искам да кажа импотентна, но доста незаинтересована позиция към това, което става на запад от нас. Освен откритите източници, на нас започва да ни липсва оперативната информация, защото т.нар. специални служби са в невероятна криза. Липсват ни познания, липсва ни анализа, който може да покаже накъде ще вървят нещата на запад от нас”, коментира Красимир Узунов.

Албанската мафия подготвя война в Македония, съобщи сръбският вестник ”Курир”, като се позова на неназовани източници от разузнаването. Според изданието, по този начин престъпниците искали да подсигурят пазар на наркотици и да осъществят своята идея за Велика Албания. Експерти коментирали, че убийството на петимата рибари край Скопие било само увод в по-голям въоръжен конфликт, който би могъл да започне скоро.

Януш Бугайски от Al Jazeera Balkans излезе със своя версия за трагедията:

„Топлата пролет заплашва да се превърне в още по-топло лято, тъй като напрежението в Македония расте след убийството в стил екзекуция на петима невъоръжени македонци. Поредицата от инциденти с насилие, които се случиха тази година, изглеждат като преднамерени провокации с цел да се дестабилизира страната, като се предизвика открит сблъсък между славяните и албанците.

Но кой би имал най-голяма полза от македонската катастрофа? Спекулациите във връзка с извършителите и планиралите междуетническото насилие се увеличават, но досега няма твърди доказателства кои са виновниците.

„Откриването на заподозрените за убийството на петимата рибари край скопското село Смилковци отговори на въпроса, който е актуален през последните няколко години: Дали в Македония влизат радикални структури, които изкривяват картината за традиционния ислям”, коментира на 2 май македонският вестник “Дневник”. Изданието посочва, че редица световни медии досега са писали, че в Македония се разпространява радикален ислям. Преди две години американското списание „Уикли стандарт” свърза нападението на атентатор самоубиец в Швеция, със запалването на мюсюлманския храм Арабати-баба теке в Тетово. Храмът е център на суфитите и беше цел на нападение от страна на уахабитите, които имат влияние върху Ислямската религиозна общност в Македония. Британския „Съндей таймс” от своя страна писа, че уахабитите контролират четири джамии в Македония.

„Тук има свързване на две неща – екстремизъм, свързан с косовските събития и религиозен фанатизъм. Редица експерти досега предупреждаваха, че има екстремистки и фундаметналистки групи, които действат в Скопския, Кумановския и Липковския регион”, заявил бившият вътрешен министър Павле Трайянов, чиято партия Демократичен съюз е част от управляващата коалиция в Македония.

Албанците в Македония няма да приемат колективна отговорност за убийството на петимата рибари от Скопие заявиха от управляващия Демократичен съюз за интеграция /ДСИ/, написа на 2 май македонският ”Утрински весник”. Според говорителя на ДСИ Буяр Османи, албанците са били заинтересовани повече от който и да е за решаване на престъплението.

„Албанците не могат да приемат отговорност за убийство на деца – престъпление което не се среща досега в тяхната история”, заявил Османи.

„Всички се надяваме, че МВР има аргументи сериозно да подкрепи информации за радикалния ислям и задържаните при операция „Монструм”, каза в интервю за Агенция “Фокус” журналистът Бранко Героски, главен редактор в македонския вестник „Фокус” и анализатор в портала „Плусинфо”.

По думите на Героски – след операцията и задържането на 20 души, от една страна има успокоение в обществото, че виновните за петорното убийство ще бъдат наказани. „От друга страна, има определено безпокойство, тъй като според министъра на вътрешните работи Гордана Янкуловска - става дума за група, която е действала от позициите на ислямския радикализъм, което е първи случай в Македония”, каза Героски.

В отговор, вътрешният министър Янкулоска заяви: „МВР има материални доказателства за всички арестувани и твърди, че те са извършителите за делата, за които се обвиняват”. Тя допълни, че имената на преките извършители на убийството ще бъдат съобщени след разпита при съдия следовател.

„МВР си свърши работата, на ред е съдът”,

заяви Гордана Янкуловска.

„Прокуратурата в Македония повдигна вчера обвинение в тероризъм срещу петима души, двама от които се издирват и вероятно са избягали в Косово, съобщи тя, цитирана от агенциите. - Те са заподозрени в жестокото убийство на петимата македонци на 12 април край столицата Скопие. Задържаните трима заподозрени са обвинени в тероризъм, съучастничество в тероризъм и незаконно притежаване на оръжие. Двама от обвинените, за които са предполага, че са извършили убийството, са съответно на 30 и 20 години. Те са жители на Скопие. Останалите са на 21 и 17 години. Срещу други десет лица е повдигнато обвинение, че са помагали и прикривали извършителите на убийството. За тях е поискан по-кратък срок на задържане”.

Министър Янкуловска повтори, че всички задържани са радикални ислямисти.

Ислямизмът настъпва

молитва на ислямистиУправляващият либийски Преходен национален съвет отмени член от закона за политическите партии, с който се забраняват политическите формации, основани на религиозна, племенна или расова идеология, предаде АФП на 2 май.

Египетските салафити ще подкрепят на предстоящите в края на май президентски избори един от бившите лидери на движението „Мюсюлмански братя” Абдел Монейм Абу ал Футух. Решението е било взето в събота, след гласуване в съвета на старейшините на организацията "Ад Даава ас Салафия" /Салафитски призив/, обединяваща последователите на най-радикалното движение в исляма, предаде ИТАР-ТАСС на 29 април.

До издигането на кандидатурата му, 60-годишният Абдел Монейм Абу ал Футух е заемал втория по значение пост в движението „Мюсюлмански братя”, но решението му да се кандидатира се размина с позицията на ръководството на движението, което зае позиция, че няма да издига свой кандидат за президент.

На българска територия...

Активисти на ПП ГЕРБ в област Кърджали бяха сред гостите на Третия редовен конгрес на младежката организация на управляващата Партия на справедливостта и развитието /АК/ в Турция, който се проведе от 26 до 30 април в столицата Анкара, съобщи ГЕРБ на своя сайт.

Турският премиер ЕрдоганВ дните на форума Ервин Хасан и Наим Наим осъществиха контакти с централното ръководство на младежката структура, присъстваха на официална закуска с министъра по европейските въпроси Егемен Багъш в централата на партията и на вечеря, дадена от кмета на Анкара Мелих Гьокчек. Партията на справедливостта и развитието на Ердоган възвръща ислямистите във властта, като сеотдалечава от заветите на Кемал Ататюрк, радетелят на светска турска държава.

За тази партия и младежките и структури е от особено значение да се прониква в политическите структури на съседни балкански държави и да се създават контакти с бъдещи политици.

„Над 1 000 делегати от всички краища на страната, близо 50 000 симпатизанти и млади политици от 50 държави се включиха в работата на конгреса, на който Партията на справедливостта и развитието избра за нов младежки лидер Зафер Чубукчу и гласува нов централен съвет”, разказаха младите членове на ГЕРБ - Наим Наим и Ервин Хасан. По думите им, кулминацията на форума е била речта на премиера Ердоган, която е фокусирала вниманието в продължение на час и половина. Министър-председателят на Турция, който е основател и лидер на управляващата партия е похвалил блестящата кадрова политика на младежката структура, високото ниво на подготовка на нейните членове и стройната организация на работа.

ГЕРБ-ерите разказали, че на конгреса са имали възможност да се срещнат и разговарят с млади политици от балканските държави, Европа, Азия, Африка и Америка, които са споделили с тях положителните си оценки за стабилността на България и нейния европейски път на развитие.

Преди две седмици авторитетното издание „Икономист” публикува следното:

„...Група наречена „Истинската религия” раздаде 300 000 копия на Корана на „информационни центрове” в търговските райони. Тя иска да раздаде 25 милиона екземпляра в немскоезичната Европа. Разузнавателните служби са нащрек, а политиците осъдиха плана. Печатница дори отмени сключения договор. „Общественият натиск е твърде голям”, обясниха от фирмата...

... Критиците посочват, че проблемът не е в подаръка, а в този, който то дава. „Истинската религия” изповядва салафизъм – фундаменталистко разклонение на исляма. Нейният лидер Ибрахим Абу Наги е палестинец, живеещ с Кьолн, с нетолерантни възгледи и със стремеж да накара и другите да ги приемат. Прокуратурата в Кьолн искаше да го обвини за насаждане на насилие срещу християните и евреите, но не можа да докаже нищо по-лошо, освен твърденията, че те ще свършат в ада. Делото бе прекратено през януари...

... Салафизмът ще замени „суверенитета на хората” с теократична държава, обяви вътрешният министър на Северен Рейн-Вестфалия Ралф Йегер. Агенцията за вътрешно разузнаване наблюдава Абу Наги. Мнозинството от мюсюлманите се обявиха срещу превръщането на Корана в инструмент...

... Арид Ука, който уби двама американски войници през миналата година, е имал контакти в интернет с групи, подобни на тази на Абу Наги. Когато избухна спорът заради раздаването на копията на Корана, поддръжниците на инициативата публикуваха видеозапис, в който се проклинат критикуващите журналисти, които са наречени „маймуни и прасета”.

Фундаменталистите са доволни от смяната на вниманието от техните идеи към техните права. „Къде е религиозната свобода? Къде е вашата демокрация”? Тези въпроси се задават във видеозапис, публикуван на уебсайта на „Истинската религия”...”

Държавният министър за ЕС Егемен Багъш заяви по време на посещението си в Швейцария, че отрича твърденията за арменския геноцид.

"Сега съм в Швейцария и открито заявявам, че няма арменски геноцид. Ако искат нека да ме арестуват" - каза Багъш.

По време на разговор с журналисти на Багъш му бе припомнено, че по-рано Швейцария е приела закон подобен на този приет от френския сенат и криминализиращ отричането на арменските твърдения за събитията от 1915та година.

Политически удобно може би е да се флиртува с ислямисти политици, но не винаги тези контакти свършват благоприятно за политици от друга религия е показала историята.

Никой не е застрахован религиозните различия да прераснат в политическа агресия за власт.

Македония е свеж пример за това.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1422-shiitsko-sunitskata-voyna-i-fatalnata-greshka-na-zapada

Жените на ислямистите са с покрити лицаНаскоро министърът на вътрешните работи на Бахрейн обяви, че местните полицейски части са задържали осем души, заподозрени, че са членове на терористична групировка, свързана с Иран. Твърди се, че терористите са получавали инструкции и финансиране от Иран, Ирак и Ливан. По всяка вероятност, основната задача на групата е била оказването на подкрепа за бунтуващите се шиити, живеещи на територията на Бахрейн.

Малко по-късно сунитската династия, управляваща Бахрейн (в тази страна сунитите са малцинство) за пореден път предприе репресивни действия срещу местната шиитска опозиция (за която се твърди, че се контролира от режима в Техеран), отбелязваща годишнината от въстанието през 2011, удавено в кръв от властите с благословията и пряката военна намеса на Саудитска Арабия и Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който членуват сунитски прозападно настроени монархии, обявяващи се едновременно и срещу шиитски Иран, и срещу каквато и да било демократизация на местните общества. Проблемът тук е, че сунитските режими от Персийския залив (и на първо място Саудитска Арабия, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства), които подкрепят режима в Бахрейн с оръжие и войници за разгрома на демократичната шиитска опозиция, се опасяват от «шиитско-иранската заплаха». Тези страхове непрекъснато нарастват от 2003 насам, т.е. след западната намеса в Ирак, която ползвали на шиитското мнозинство в тази страна да дойде на власт след дългото управление на сунитския режим на Саддам Хюсеин (смятан за «бастион» срещу проникването на шиитски Иран в региона). Те се споделят и от други арабски държави, включително от Йордания и Египет, който преди извършения наскоро военен преврат се управляваше от «Мюсюлманските братя» (радикални сунити).

Вдовици на загинали ислямисти«Шиитският полумесец», чиито опорни точки са Иран, Ливан и Ирак, се простира чак до източната част на Саудитска Арабия и Кувейт, където живеят значителни шиитски малцинство, които са по-бедни от останалото население, но са по-активни в демографски план и са възприемчиви към революционната пропаганда на Техеран. Освен това шиитската ос включва алауитска Сирия (поне докато властта в Дамаск се контролира от клана Асад) и проирански настроената ливанска организация «Хизбула», която отдавна си е извоювала доминираши позиции в тази страна. Популярността на «Хизбула» до голяма степен се обяснява с широко използваната от нея антиизраелска реторика, чиято цел е да привлече на своя страна арабските маси и да ги накара да забравят, че шиитско-иранската «бомба» е насочена преди всичко срещу сунитските монархии... Оттук и стремежът на Катар да установи контрол (чрез оказване на финансова подкрепа) над палестинското движение ХАМАС в сектора Газа, което дълго време следваше руслото на политиката на «Хизбулла» и се финансираше от Иран.

Кои са шиитите?

Медиите често представятг сунитите като «умерени» представители на мнозинството (80%), докато представляващите малцинство (15-20%) шиити са си спечелили репутацията на «фанатици» и «еретици». Всъщност, понятието «шиизъм» произхожда от арабското «шиа», което означава последователи на Али (зет и братовчед на Пророка Мохамед и четвърти поред негов наследник – халиф – свален от противниците му сунити, след несправедлив съд). Халифът на сунитите прогонва шиитите от страната (първоначално те са по-голямата част от мюсюлманите) и те постепенно се ориентират към един съзерцателен ислям със строга духовна йерархия. Шиитите смятат Али и потомците му за единствените законни наследници на Пророка Мохамед и почитат свои собствени светци. Най-важните техни мъченици са Али Талиб (убит през 661, мавзолеят му е в иракският град Наджаф) и синът му Хюсеин, убит от сунитите (чиято гробница е в друг иракски град - Кербала).

Религиозни фанатициЩо се отнася до сунитите, това название произхожда от арабското «ахл ал-Суна» (хората на суната). Това означава, че те се смятат за пазители на «традиционната» ислямска догма - суната, основаваща се на «хадисите», т.е. коментарите на Пророка Мохамед. Така или иначе, но най-радикалните школи в исляма са основани именно от сунитите. Шиитите никога не слагат точка в интерпретацията на Корана, докато оглавилите халифата сунити го правят през Х веки, когато забраняват всички либерални и неортодоксални течения, т.е. суфитите, шиитите и рационалистическите секти (като мутазилитите), които, въпреки това, доминират в Багдад през златния век на исляма. Това зацикляне върху догмите и стремежът към контрол над останалите течения в исляма може да се приеме за далечен предтеча на салафизма и дори на «Мюсюлманските братя», т.е. на политическия и ортодоксален ретроградно настроен ислям, който с мощната подкрепа на петролните монархии от Персийския залив съумя да ерозира позициите на светските и шиитските кръгове. Така например, Катар работи по «по един съвсем модерен начин» за реализацията на тази задача, като още от самото начало на т.нар. «арабска пролет» подкрепя ислямистката опозиция в Мароко, Сирия и Мали...

Утвърдилата се на Запад представа за «радикалните и враждебни шиити» и «умерените сунити» е свързана с това, че най-голямото теократично шиитско образувание е създадената от покойния аятолах Хомейни Ислямска република Иран, макар че на практика мнозина шиитски лидери открито критикуват хомейнистката идеология, а най-отворените и светски течения в исляма, принадлежат към шиизма (и биват жестоко преследвани от сунитските ортодокси). Сред сравнително малките, но изключително влиятелни секти в шиизма са преди всичко исмаелитите (чието име е свързано със семейство най-силно почитаните имами), станали известни благодарение на нашумелия си лидер и благодетел Ага-хан.

Исмаелитите са активни на територията на Централна и Южна Азия (и най-вече в Пакистан), където поддържат множество медицински центрове. Наред с тях, следва да посочим и алауитите в Сирия, друзите в Ливан, Сирия и Израел, или алевитите в Турция. Алауитите си навлякоха омразата на сунитите заради неизменната си подкрепа за светските и националистически партии в борбата им с привържениците на шариата, които ги смятат за хора второ качество.

Днес те се опасяват от неоосманисткия ислямизъм на турския премиер Ердоган, чиито позиции са близки до тези на «Мюсюлманските братя». Шиитите са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, Ливан и Бахрейн. Освен това, те (поне засега) продължават да удържат властта в Сирия, чрез алауитите и семейството на Асад, срещу които се бори опитващото се да вземе реванш 70%-но сунитско мнозинство. Шиити има и в Йемен, където местните сунитски власти се отнасят към всички тях без изключение като към бунтовници и сепаратисти. Впрочем, сериозни шиитски малцинства има на цялата територия на Арабския полуостров: в Катар, района Ел Хаса на Саудитска Арабия, или Кувейт (във всички тези зони има и богати петролни находища)... Навсякъде, където шиитите са малцинство, сунитските групи издевателстват над тях и периодично им устройват кървави погроми: това се отнася за Пакистан, Афганистан, Кувейт, Бахрейн, Саудитска Арабия и дори Ирак, където от момента на свалянето на Саддам Хюсеин, на практика, се води сунитско-шиитска война.

Борбата между шиити и сунити и новата студена война между Запада и останалия свят

От стратегическа гледна точка, проиранската шиитска ос се подкрепя, на първо място от Китай, Русия и враждебно настроените към НАТО или Америка държави, като близките на режима във Венецуела латиноамерикански страни и Куба. В отговор, Западът, който упорито продължава да следва логиката на студената война, подкрепя ислямистката сунитска ос, насочена срещу Сирия, нейните ирански съюзници и «Хизбула». При всичси случаи обаче, омразата между сунитските държави от Персийския залив и близките до Иран шиитски малцинства съвсем няма само стратегически характер: още през 1927, под натиска на уахабитите, кралят на Саудитска Арабия Ибн Сауд издава прословутата фетва, според която шиитите трябва или да приемат сунитската версия на исляма, или да напуснат страната. На свой ред Пакистан, който е сред основните съюзници на Саудитска Арабия и САЩ (а също покровител на талибаните и другите ислямистки движения, допринесли за разпространението на салафизма след края на студената война), притеснява шиитите (утвърждавайки законите на шариата), също както и християните и индуистите, квалифицирайки ги като «помагачи» на неверниците. В тази връзка ще посоча само един от множеството примери: през февруари 2013 52 шиити загинаха в резултат от поредната терористична акция, извършена от салафитите в Югозападен Пакистан. По данни на Human Rights Watch, през миналата 2012 в страната са били убити около 400 шиити, като прогнозите за 2013 са още по-мрачни: само през януари броят на жертвите достигна 165 души.

Уви, Западът не смята за необходимо да заложи (както беше в Ирак) на обявяващите се против салафизма шиитски течения или светски малцинства (като алауитите в Сирия и алевитите в Турция), нито пък да защити правата на шиитските малцинства в държавите от Персийския залив и Пакистан, или на християните на Изток, които също са подложени на преследвания във всички сунитски страни. Очевидно днес Западът се ръководи само от петролните и краткосрочните си интереси, в името на които той продължава да е склонен на сделки с държавите, управлявани от сунитските фанатици (Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и т.н.) и отстъпва пред всички техни мракобеснически и неоимперски претенции. Той никога не критикува, нито пък се опитва да попречи на постигането на целите, които тези държави са си поставили, а именно: завоюването (реислямизацията) на всички мюсюлмански страни и последващата ислямизация на Запада чрез финансирането (с благословията на продължаващите наивно да вярват в съществуването на „руска заплаха” страни-членки на НАТО) на радикалните ислямистки асоциации, борещи се против ценностите на „неверническите” държави и за интеграцията (включително и насилствена) на всички мюсюлмански малцинства в сунитското мнозинство.

------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен френски геополитик, преподавател по международни отношения в Университета на Мец

 

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1360-parizh-ne-tryabva-da-se-vrashta-kam-kolonialnite-praktiki

Отворено писмо до президента Франсоа Оланд

Убийството на полковник КадафиНа 10 декември 2012 на Европейския съюз беше присъдена Нобеловата награда за мир. Не можем да не се учудваме на подобно решение, при положение, че за по-малко от година редица европейски държави-членки на ЕС участваха активно в (поне) две войни. Първата беше войната в Либия, последиците от която вече са ясни на целия свят - хаос, окупиране на градовете от неконтролируеми от властите въоръжени банди, рекет, несигурност за утрешния ден и непрекъснати опити за провъзгласяването на шариата за основа на местната правна система.

Предлогът, използван за тази война, бе защитата на гражданското население от безчинствата на диктатора и съзнателно изкривената информация за ситуацията в страната. Само че операцията, чиято цел беше да се защити гражданското население, се превърна, в резултат от тази заблуда на световното обществено мнение, в завоевателна война, завършила с убийството на Кадафи и замяната на съществуващата власт (колкото и несъвършена да беше тя) с хаос и безвластие. Без да има ясен мандат за осъществяването и, тази военна операция се оказа истинско бедствие за Либия, тъй като доведе да разрушаването на цялата и инфраструктура и смъртта на около 120 хиляди души, включително заради бомбардировките "на сляпо", извършени от военновъздушните сили на Франция и Великобритания.

Масово убийство, извършено от така наречената сирийска опозиция, съставена от крайни ислямистиСъщите тези държави, смятани за "стълбове" на организацията, на която бе присъдена миналогодишната Нобелова награда за мир, днес участват и във войната срещу Сирия. Единствената разлика е, че този път те воюват там с помощта на въоръжени банди, обучени от френски и британски офицери, или от такива от съседните на Сирия държави. Въпросните групировки проникват в страната от територията на Турция и Ливан.

Първоначално отново се говореше само за защита на гражданското население, но след това се появиха все по-настойчиви искания за оттегляне на действащата власт, а за законен представител на страната бе обявен неизбраният от никого и непредставляващ никого т.нар. "Преходен национален съвет". Особено циничен в случая е фактът, че въпросният преходен съвет беше веднага признат от държава като Катар - абсолютна монархия, нямаща нищо общо с демокрацията.

Струва си да се запитаме, кой е дал право на страната ни (тъй като именно Франция първа призна Преходния национален съвет като законен представител на Сирия) да действа от името на сирийския народ?

В същото време, ние на практика помагаме за разрушаването на тази страна, финансирайки и въоръжавайки салафитските бойци на такива групировки, като Джабхат ал Носра например, която се смята от САЩ за терористична организация, докато в същото време се сражаваме в Африка със същата и други подобни формирования (събитията в Мали го потвърждават).

Пак със същата цел влизаме в съюз с такива държави като Катар и Саудитска Арабия, които са всичко друго, но не и демокрации и които финансират всички тези терористични организации, включително в Африка.

Същите тези държави изпращат в Сирия джихадистките групи, които убиват мирни жители и взривяват домовете им, сеейки страх и ужас в градовете и селата, през които минават. Тези групировки са отговорни за убийството на френския журналист Жил Жакие, за кланетата, които се опитват да припишат на правителствените части (като в Хула например), както и за масовите гробове, които с всеки изминал ден стават все повече. Това обаче не им стига и те вече са стигнали дотам да въоръжават деца, принуждавайки ги да участват в масовите кланета, и опитват да налагат законите на шариата на контролираните от тях територии.

Вече се говори за почти 70 000 убити. Колко от тези хора пряко или косвено тежат на съвестта на Франция?

Специално внимание следва да обърнем на християните, които живеят в Сирия. Насилията на ислямистите, които смятат християните за особено привлекателна мишена, принудиха стотици хиляди от тях да напуснат родните си места.

Унищожаването на тази страна се осъществява с помощта на едно зло, наречено "Приятели на Сирия". Всъщност, нито Франция, нито Великобритания някога са били приятели на Сирия или приятели на сирийския народ. Някой може ли да каже, откога точно датира това "приятелство". За Катар и Саудитска Арабия пък просто няма какво да говорим.

Възможно ли е, дори за момент, да си представим, че същите тези държави могат да вземат решения вместо сирийския народ? Кой ни е дал правото да осъществяваме тази интервенция, вместо да използваме влиянието си за да стимулираме диалога между противопоставящите се страни в конфликта?

След като в Женева дадоха съгласието са политическото урегулиране на сирийската криза, западните държави се отказаха от думите си и продължават доставките за въоръжените ислямисти под предлог, че подпомагат сирийската опозиция, макар че последната не подкрепя войната и иска политическо разрешаване на кризата.

Господин Президент, колко още убити трябва да тегнат на съвестта ни за да сложим най-сетне край на тези ужаси и на лъжите, които развързват ръцете на терористите, и защо толкова упорито отказвате да сътрудничите с Русия за постигането на политическо решение, чиито основни рамки бяха очертани преди няколко месеца в Женева?

Нима катастрофата в Либия не е достатъчна? Нима трябва да чакаме, когато и в Сирия броят на убитите достигне 120 хиляди, колкото загинаха в Либия?

Господин Президент, Франция е светска държава, което означава, че трябва да подкрепя светските режими. Франция съзнателно сложи кръст на своята колониална история и би трябвало да съдейства за самоопределението на народите по света. Франция е мирна страна и следва да си сътрудничи с миролюбивите сили за постигането на политическо разрешаване на сирийската криза.

Налице е императивна необходимост да промените политиката ни по отношение на Сирия. Продължавайки тази необявена неоколониална война, Вие вредите на имиджа и репутацията на Франция и, на практика, съдействате за продължаването на масовото изтребление на сирийския народ, за което рано или късно ще Ви се наложи да отговаряте, както впрочем и Вашият предшественик, който ще трябва да поеме отговорността за разрушаването на Либия и смъртта на 120 хиляди либийци (без да броим другите му грехове).

Затова проявете мъжество и променете сегашния си курс, докато целият регион все още не е обхванат от пламъците на мащабен и кървав въоръжен конфликт.

-------------------------------------------

* Авторът е известен френски социолог и адвокат

 

Италианският “Кориера дела сера” съобщи за нова терористична заплаха за Европа, идваща от един млад ливанец, Голеб Талеб настанил се в Гърция. Според изданието, младежът, командвал група екстремисти, разположени в България, Германия, Франция и няколко държави от Северната част на Стария континент.

Според италианското издание, младият Талеб бил представител на свързаната с известната “Ал Кайда” – “Фатах ал Ислам”и финансирал група свои сънародници, които пристигнали в Европа с фалшиви документи.

Вестникът се позовава на източници, твърдящи, че ливанските служби заловили Мунджид ал Фахам - близък съратник на Талеб научили, че младият ливанец, когото наричали "Чужденеца" и "Момчето" бил много опасен, много амбициозен и разполагащ с огромно количество пари, с които да разшири мрежата си от контакти в Европа, подготвяйки мащабни терористични операции. Това твърдял заловеният от ливанските служби Мунджид ал Фахам...

На фона на тази ужасяваща новина, политиците в България са се вкопчили във властта и нехаят за това, което се случва под носа им!

Белия дом отнесе звучен шамар от протестите на египтяните и опитите му да определя кой ще наследи управлявалия 30 години страната египетски президент - Хосни Мубарак. Цял свят стана свидетел на заканите на официален Вашингтон, че мечтата за демократичен Египет със сигурност може да донесе кошмар!

Първоначално САЩ настояваха за реформи от Мубарак и той да остане на поста си, след това “привързаността” им се насочи към вицепрезидента Омар Сюлейман, като в същото време пренебрегваха /поне официално” опозиционния лидер Мохамед ел Барадей и другата многобройна опозиция на ислямисткато движение “Мюсюлмански братя”.

Имперският навик на Щатите да държат ръка на пулса на революционни протести в която и да е чужда държава и да направяват посоката им този път обаче удари на камък. Броят на официално съобщените 297 души загинали и хидяди ранени и изобщо не направи впечатление на Белия дом.

На 9 февруари РИА Новости съобщи, че вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън е предал на египетския си колега Омар Сюлейман списък с конкретни стъпки, които САЩ препоръчват на Египет да предприеме за предаване на властта на „демократичните сили”!

Седмица след като администрацията на Обама настоя за бързо преминаване към епохата след Мубарак, в частни разговори източници от американското правителство признавали, че няма гаранция, че Сюлейман, бивш началник на разузнавателните служби с тесни връзки с армията, има действително желание за значителни реформи...

На 10 февруари министърът на външните работи на Египет Ахмед Абул-Гейт обвини САЩ, които продължават да настояват за провеждането на незабавни реформи в страната, в стремеж да „наложат волята си”, предаде РИА Новости.

„Когато говорите за бързи и незабавни промени в такава голяма страна като Египет, с която винаги сте поддържали прекрасни отношения, вие все пак й налагате волята си”, заяви Абул-Гейт.

Министърът сподели, че често е „обхващан от злоба и гняв” заради американската реакция през първите дни на протестите в Кайро.

Това не попречи американският президент Обама да се консултира с краля на Саудитска Арабия Абдула, който заяви недвусмислено, че Мубарак трябва да бъде подкрепен!

Това не попречи и на директора на ЦРУ Леон Панета да каже пред законодатели, че има „голяма вероятност” египетският президент Хосни Мубарак да се оттегли от поста още в четвъртък, предаде АФП.

Докато официален Вашингтон редеше пасианси и обикаляше държави и експерти, за да прецени кое е най-правилно за бъдещето на Египет, дойде друга изненада: египетската армия обяви, че не желае вицепрезидента Омар Сюлейман да поеме властта от Мубарак! Националната телевизия на Египет показа срещата между двамата без звук!

Армията премина на страната на протестиращите, а вицепрезидентът Омар Сюлейман си потърси заместник за преговорите!

Вместо да се оттегли от властта достойно – Мубарак напусна страната със семейството си!

Напускайки страната, Мубарак предаде властта на армията - на Висшия съвет на въоръжените сили на Египет...

Последните събития от Египет показаха, че официален Вашингтон не е във форма напоследък.

Затова пък посланикът на Щатите в София, Джеймс Уорлик най-безпардонно си позволи да присъства на нелегитимна конференция на българските мюсюлмани, на която бе избран също така нелегитимен лидер на религиозната общност!

1120 души бяха излъчените делегати за съботната извънредна национална конференция на мюсюлманското вероизповедание на 12 февруари. Форумът бе свикан от последния избран за главен мюфтия, но нерегистриран от съда - Мустафа Али Хаджи.

Самото свикване на изборна конференция от нелегитимен и нерегистриран избран за Главен мюфтия – автоматично превръща въпросното събитие НЕЛЕГИТИМНО!

Това ми дава повод да попитам: какво един американски посланик на нелегитимна конференция на български мюсюлмани и то точно в деня когато избират нов мюфтия?

Нима той е “пропуснал” урока”, че когато един посланик присъства на дадено събитие, това изразява отношение към въпросното събитие? А какво отношение демонстрира Уролик с присъствието си: непризнаване на решение на Върховния касационен съд, непризнаване на решения на Софийски градски и Софийски апелативен съд, които последователно отхвърлиха да приемат Мустафа Хаджи за легитимен Главен мюфтия!

Подобно поведение и намеса на Уорлик има само една дума за определение: дипломатически скандал!

Какво се случи в събота, на 12 февруари: На две места бяха проведени изборни конференции за главен мюфтия, разликите в двете събития бяха, че на едната конференция присъства легитимният, върнат от Върховния касационен съд главен мюфтия, Недим Генджев, а на другата – някакъв “произведен” главен мюфтия, наречен Мустафа Али Хаджи, когото подкрепят депутати от ДПС и присъсвалия на пресконференцията американски посланик Джеймс Уорлик.

Излишно е да припомням, че имотите на мюсюлманите, така наречените вакъфски имоти са част от притегателната сила политици и част от мюсюлманите да сложат ръка върху тях.

Мустафа Али Хаджи направи няколко опита да се легитимира като главен мюфтия, но те се оказваха неуспешни, колчем нещата опираха до съда.

Скандално присъстващият на нелегитимната изборна конференция американски посланик Уролик заяви, че разделението в тази общност трябва да спре и обикновените мюсюлмани сами да решават кои да са техните лидери. На въпрос дали с присъствието си не взема страна той отговори:

"Аз не решавам кой да бъде лидера на мюсюлманите в България. Запитан дали политиката има място в живота на една религиозна общност, той отговори, че не става въпрос за политика. Аз ще подкрепя избора, който българските мюсюлмани ще направят”, посочи Уорлик.

В същия ден, в който посланик Уорлик се опиваше от собственото си величие – в Казанлък цигани разграбиха бившия млекозавод “Маркели”. Над 400 цигани с каруци, колелета и колички изнесоха от предприятието всичко, което може да се откърти или послужи за нещо - капаци на шахти и всичко, което може да се продаде за скрап. Полицията задържа над 10 души, които са участвали в разграбването на предприятието, съобщиха телеграфно национални електронни медии!

Това е третото предприятие в града, което става жертва на подобно разграбване през последните 2 години, съобщиха източници от полицията.

Четиримата полицаи, които са охранявали мястото, признаха, че са били безсилни да се справят с вандалите и са чакали отстрани без да се намесят набезите да престанат.

Защо свързвам името на Уорлик с двете събития – в деня, когато министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов бе на път да си отиде от властта – същият този Уорлик неочаквано се срещна с ДПС кадър и разговаря с него близо два часа. След срещата, Уорлик поясни, че двамата си говорили за циганите и интегрирането им, както и за българските мюсюлмани – нещо, на които никой не повярва. Тогава сайтът “Хроники” прогнозира, че по-скоро Уорлик и събеседникът му от ДПС са се срещнали и говорили след сигналите за силното разклащане на режима на ГЕРБ и причината за тези трусове – вътрешния министър Цветанов.

“Хроники” прогнозира и че американският посланик и ДПС-пратеникът са говорили след като в двучасово интервю с проф. Юлиян Вучков, премиерът каза: “Ако аз днес кажа: „Каня ДПС във властта”, ние ставаме несменяеми!”

Часове след тази среща Уорлик изприпка на среща с някакъв младок от ДПС и обяви, че цигани и мюсюлмани са били основната тема на разговорите им!

Истината е, че САЩ не искат да пуснат кормилото на режима на ГЕРБ, нито пък са съгласни да отстъпят на Европейския съюз контрола върху българската държава.

Този път посланикът на Щатите направи поредица от скандални и недопустими гафове като:

  • открито демонстрира намеса във вътрешната политика на страната и то в такива чувствителни точки като конфликти в и с религиозно и етнически малцинства;
  • умело използва разцеплението в балансьора на всяка власт – ДПС, за да поеме там контрола на процесите в тази политическа сила;
  • опита се да замаже скандалите, които генерира правителството на ГЕРБ и едновременно с това да отстрани от поддръжник на кабинета “Борисов” “Атака” и Волен Сидеров;
  • демонстрира незачитане на Върховния съд на държавата и негово решение;
  • удари рамо на разцепление на мюсюлманската религиозна общност, нещо, което досега бе приоритет на съседна Турция;
  • затвори очи пред набезите и живота извън законите на страната на циганския етнос.

Нещо се случва в Северна Африка, но най-добре с това е наясно администрацията на Белия дом. Някакви анонимни стотици хиляди протестиращи млади хора в Кайро показаха недвусмислено къде е мястото на САЩ когато в една държава са налице вътрешен конфликт и смяна на властта. Експерти на Близкия изток повтаряха като мантра, че опозицията на правителството на президента Хосни Мубарак няма лидер и това я прави слаба. Събитията опровергаха тези коментари.

Един български гражданин, Юзеир Юзеиров, с претенции за ислямист, бе задържан в Белгия за трафик на хора!

Днес в. “Кориере дела сера” предупреди за опасност от тероризъм до и в България, а външният министър и членове на кабинета “Борисов” гледат как един отдавна дискредитирал се като дипломат чужд посланик си развява байряка където и както му скимне!

Вместо министърът на външните работи Николай Младенов да го повика и предупреди, че действията му са най-малко неуместни – шефът на дипломатическото ни ведомство се е покрил в мълчание!

Затова не ми остава нищо друго освен да попитам: на какво си играе Еорлик на българска територия! На генералгубератор, на определящ вътрешната ни политика фактор или на Египет?

Толкова ли го обичат от правителството хората на премиера Борисов, та никой не смее да му покаже къде му е мястото? И то в момент, когато над страната ни е надвислана еветуална терористична заплаха?

Или ги е страх?

 

Премиерът Бойко Борисов покани нови австрийски инвеститори в България, и потвърди важността на проекта за газопровод „Набуко”, за диверсификация на доставките на газ. Това се случи по време на гостуването на австрийския канцлер Вернен Файман в България. Борисов заяви, че в Съвета на Европа, България и Австрия „сме на една маса – като съученици на един чин” и припомни, че между двете страни има традиционно добри отношения от десетилетия.

“Не знам някоя голяма австрийска фирма да не е в България вече, но ако има и други - нека да са добре дошли”, заяви в типичния си стил Борисов.

Като бизнес климат австрийските компании намират в България най-ниските данъци в ЕС, изтъкна премиерът по време на социално-икономическа конференция на тема „Значението на корпоративната социална отговорност в икономиката, държавата и гражданското общество”.

На пресконференция след срещата си с австрийския канцлер Вернер Файман българският премиер Бойко Борисов демонстрира завидна чувствителност колчем се отвореше дума за корупция или по темата за отказа на няколко страни-членки на ЕС да бъдем приети в Шенген.

“...България не е най-корумпираната държава в ЕС, имам други впечатления. Кой определя коя държава е най-корумпирана в ЕС, по какъв критерий- попита премиерът присъстващите журналисти. Аз мисля, че такава констатация трудно може да бъде направена, относно  нивото на корупция в държавите в Европейския съюз, защото винаги съм казвал, че дори самата дума не сме измислили ние българите...

Според всички класации на различни международни неправителствени организации България е най-корумпирана в ЕС, като страната често си сменя или поделя това място с Румъния.

"И ние, ако решим, нашите медии също биха задавали доста въпроси, свързани с недобра работа на австрийски компании или подобни, където да намерят проблеми", продължи Борисов.

Що се отнася до изпълнението на шенгенските критерии, премиерът каза следното, в отговор на въпрос, зададен от австрийска журналистка:

“...Аз, когато съм пътувал между Виена и Мюнхен, границата между Австрия и Германия е една табела на една бензиностанция. Не е едно и също. Ние сме надеждна граница на ЕС.

Днес ЕС спокойно би могъл да ни приеме в "Шенген". Днес. Имаме една сграда да доизмажем и се надявам до края на февруари да я направим. "Много по-надеждно от ЕС, госпожо от ЕС, се справяме с нашите граници!” Така премиерът Борисов репликира австрийската журналистка, която се поинтересува как се справяме с критериите за Шенген. Борисов се разгневи от схващането й, че България е най-корумпираната страна в Европейския съюз.

“...В момента целият миграционен натиск, който идва от Африка и Азия, ние го поемаме и много надеждно, много по-надеждно от други държави от ЕС се справяме с нашата граница”, каза българският министър-председател в отговор на въпрос, относно кандидатурата на България за членство в Шенген и какво ще бъде предприето срещу това, че България е смятана за най-корумпираната държава в ЕС.

"... Нашата граница с Турция, тази граница не е между Германия и Австрия, особено с проблемите в Египет, Тунис се очаква мощен имиграционен натиск върху нашата граница. Надявам се, че ЕС няма да ни остави сами да охраняваме границата на целия ЕС в новата обстановка. Колко дълго ще трае конфликтът в Египет, в Тунис? Колко бързо ще бъдат преодолени там правителствените кризи? Това е въпрос на време. Но ако това не стане бързо, а се удължи с месеци или по-дълъг период от време, всичките тези хора при тези милиарди загуби, които тези държави търпят, и от загуби от туристическия бизнес, всичко това е глад. Това е глад, мизерия и всички търсят богата Европа и ние сме на границата. Това значи ли, че ние трябва непрекъснато да се доказваме с нови и нови и нови ресурси. Купихме най-добрите катери, най-добрите кораби, най-добрите хеликоптери, скенери. Свършихме огромна работа" – заяви на пресконференцията с австрийския канцлер премиерът Бойко Борисов.

... Границата с Турция и самата Турция като път от Азия и Африка за ЕС ще бъде подложена на емиграционен натиск”. Борисов визира ситуацията в Египет и заяви, че поемаме този натиск и се справяме надеждно.

“Инвестирали сме много пари, усилия, качествени хора в опазване на тази граница, ще продължим да го правим и критериите към края на март ще бъдат изпълнени. Те и в момента са изпълнени имаме просто технически довършване на сгради, подобни дреболии"...

Борисов изтъкна, че до март страната ни ще е изпълнила техническите критерии за влизане в Шенген.

“...Бойко Борисов бе категоричен, че “има силна политическа воля за справяне с корупцията и престъпността, и това се отчита. Надяваме се да получим подкрепата на Австрия за присъединяване към Шенгенското пространство тази година”.

“Критериите за Шенген и в момента са изпълнени”, каза премиерът Бойко Борисов в Министерски съвет. В отговор австрийският федерален канцлер заяви, че е убеден, че страната ни ще изпълни всички критерии.

България е готова да се присъедини към европейската зона без паспортен контрол, цитира българския премиер Агенция Ройтерс, като поясни, че Борисов е призовал Брюксел да помогне за споделянето на тежестта по охраняването на границата с Турция, при новата международна обстановка, свръзана с размириците в държави от Близкия изток.

Изпълнила ли е критериите за Шенген България освен, че парите за това присъединяване бяха усвоени на 100 процента?

Скандално поведение на български управници едва ли може да убеди европейските чиновници, че сме си написали домашното.

Как ще приемат и тълкуват в Брюксел израза на министър-председателя Борисов: “И ние, ако решим, нашите медии също биха задавали доста въпроси...”, което си е чиста проба демонстрация на управленска мощ над медии, както и изнудване, адресирано към други страни-членки на Съюза.

Нима българското правителството, което наляво и надясно се кълне, че не се меси и не оказва натиск на медиите, може да решава вместо тях какви въпроси да задават за европейска корупция другите държави, членуващи в Брюксел?

След проекта на ГЕРБ според който Българската академия ще загуби своята автономия, след шикалкавенето и бягането от отговорност на управниците от скандалите със записи на телефонни разговори между хора от властта, след като от борбата с организираната престъпност остана единствено политическата воля, но не и реални резултати – за какво точно има претенции премиерът Борисов към останалите страни-членки?

Той не вярва на никого освен на себе си, но е добре да знае, че “Цезарите ги убиват обикновено приятелите им, защото са им врагове”! Прозрял го е мъдрият Станислав Лец. Колкото до “убийство”, изразът е символичен, но и класически.

Досега вината за неуспехите на властта се изчерпваше с прехвърлянето й върху предшествениците от тройната коалиция.

Но дойде времето ГЕРБ да осъзнае и покаже, че нравствеността е или въпрос на условност или на плащане в брой. Поне за тази георграфска ширина.

За предстоящите избори тази година управниците от ГЕРБ си осигуриха служебна победа с новия Избирателен закон, но да не забравяме – изборите са все още далеч! А дотогава?

“Механизмът на диктатурата не е перпетуум мобиле” –това също е записал Лец.

 

Двама кандидати за европейски комисари – една цел биха спретнали плакат по Живково време, ако тогава се бе случила сагата – български кандидат за еврокомисар. Сага, довела до втори дубъл в изслушването и забавяне на одобрението на Еврокомисията.

В днешно време нещата се случват различно: в наше време кандидатът за еврокомисар Румяна Желева показа стройни крака, па де дьо, сокове и прихващане с балетиста Месечков, демонстрира ни как се танцува румба и след това изчезна, за да се готви сама за изслушването за еврокомисар. Когато наближи датата, Желева извади бялото марково костюмче, почисти много марковите очила и отлетя за Европейския парламент, където я очакваше изслушването, с мотото от пазарната икономика: „Опаковката продава стоката”.

Винаги съм се възхищавала на провинциалния хъс на някои след десетоноемврийски политици, които са готови да импровизират, да надскочат боя си и да компенсират некомпетентност и незнание с ефектно и свободно водене на диалог – само и само, за да вървят нагоре по чиновническата йерархия. Едно е да спретнеш комплоти срещу двама посланици, за да бъдат уволнени, а далеч по-различно е да се изказваш компетентно.

Нямаше кой да завърти глобуса и да види къде се намира Аденският залив, къде се намират някои конфликтни зони в света, нямаше кой да прочете и опресни английския си, не се намериха сили и време да се прекрати фирмено участие, за да е попълнена коректно декларацията за конфликт на интереси.

Румяна Желева каза, че ще преговаря по кризата в Аденския залив, но очевидно не се сети, че иде реч за Сомалия, а там правителство няма. Желева предложи да обучава изнасилените жени, които са над 1 милиона в Конго, което предизвика учудване и нездраво оживление. Думите й бяха:

„По много интересната тема за сексуалното насилие над жените в Конго, като жена мога да ви уверя, че ще съм много ангажирана с темата. Защото не можем да позволим в 21 век сексуалното насилие да се използва като оръжие по време на война. И съм готова да вложа усилията си на оперативно ниво, да съм по-активна в защитата на жените”.

„Ще отида в Конго като жена” е крилатата фраза, която със сигурност ще влезе в европейския фолклор по изслушванията на кандидати за еврокомисари. Проблемът бе, че да отидеш като жена в държава, в която предимно и масово изнасилват жени – си е чиста проба хвърляне с главата надолу в пропастта на липсващата интелигентност.

Да си активна в страна, където жените само ги изнасилват – какво трябваше да означава този отговор, какво следваше да се очаква?

Желева предложи и да бъдат използвани талибаните като инструмент за доставяне на хуманитарна помощ в Афганистан, което предизвика усмивки, защото Обама преди два месеца се бе произнесъл за талибаните.

На обвиненията с няколкомесечна давност, че има некоректни данни в бизнесинтересите на съпруга й и нея самата, българския кандидат за еврокомисар отказа да коментира „слухове в пресата за личния й живот” и отбеляза, че обвиненията срещу нея и нейния съпруг са безпочвени.

Най-лесно се оборват безпочвени слухове – това Желева не счете за нужно да свърши. Вместо убедителен, компетентен отговор, Румяна Желева покани евродепутатите, да й гостуват и да се уверят на място верни ли са слуховете за нея и съпруга й, или – не!

Неграмотност – георграфска и политическа, липса на елементарна дипломатичност и познание на Протокола в ЕС – това е краткия изказ по „компетентността” на Румяна Желева, която тя демонстрира в Европейския парламент по време на изслушването й като български кандидат за еврокомисар.

Преди изслушването, на въпрос дали е посещавала международни мисии в горещи точки на света, което ще й се налага като еврокомисар по реакциите при кризи, Румяна Желева призна, че е ходила в държави в Близкия Изток. Къде по-точно, я попитаха медиите. И чуха отговора: "В Грузия и Египет".

Ще уточня, че Грузия е в Кавказкия регион, а Египет – в Северна Африка – поне според картата на света и глобуса. Предмети, които Желева можеше да си закупи вместо грим, фон дьо тен, маркови аксесоари или да ги поразгледа поне.

Стигна се дотам цялата европейска преса да гърми с дни за липсата на компетентност и елементарни виждания за ресора, който очакваше Желева като еврокомисар, а в същото време Барозу и някакъв друг партиен член на ЕНП да повтарят като слаби ученици, че с декларацията на българския кандидат за еврокомисар няма проблеми!

В този смисъл и компетентността на Желева в Еврокомисията би била подходяща за работа на рецепцията, каквато тя е вършила като млада на къмпинг.

„Трябва Румяна Желева да направи някакъв сериозен гаф, за да не получи одобрението на ЕП” – заяви евродепутатът Евгени Кирилов. Е, тя го направи този огромен гаф и то без усилие!

Очаквайки враждебни въпроси, Желева си беше приготвила някои отговори, които прочете, но те не бяха достатъчно ясни, за да убедят присъстващите, че насреща си имат човек с познания, професионализъм и компетентност. Някои от въпросите изглежда не бяха разбрани от нея и доведоха до отговори, които бяха сходни, но не на място.

На 3 февруари т. г. пред европейските депутати се яви втори български кандидат за еврокомисар – Кристалина Георгиева. Жена, облечена ненатрапчиво или лъскаво, жена, която показа и успя безапелационно да убеди евродепутатите, че е на изслушването, за да свърши работата си добре, а не за да разходи маркова дрешка и очилца.

Кристалина Георгиева, се оказа прагматична, компетентна и човек с позиция, и виждане за работа в определения й ресор. Тя запретна ръкави, и попиля каквито и да било съмнения у евродепутатите с отговорите си, предизвиквайки неколкократно бурни аплодисменти.

Едва ли евродепутатите, тази най-представителна отломка на висшето брюкселско чиновничество, са очаквали да чуят и то от българка думите: „Трябва да използваме отношенията си с Израел за оказване на натиск за подобряване на ситуацията в Ивицата Газа”. Досега натиск на Израел си позволяваха САЩ и други големи държави...

„Имаме нужда от единен европейски подход за Ивицата Газа”, заяви Георгиева. “Нашите хуманитарни работници имат изключително ограничен достъп. През последните години 20-25 на сто. Имаме нужда от списък със стоките с двойно предназначение, които могат, и които не могат да се внасят в Газа, за да няма подобни проблеми в бъдеще”, обясни още българката, с които думи тя даде на изслушващите я да разберат, че имат срещу себе си сериозен кандидат за еврокомисар. Човек компетентен, не случаен и безспорен професионалист.

Кулминация предизвика мига, когато, в отговор на зададен въпрос как ще постъпи, когато работата й като изразител на гласа на тези, които не могат да бъдат чути, и й се наложи да се противопостави на ЕС, Кристалина Георгиева без да изчаква заяви: „Готова съм да се боря срещу интересите на Европейския съюз, за да защитя портфейла си”. Възторгът преля в поредните аплодисменти. До този момент, представител на малка държава, не си бе позволявал подобни изявления и адмирациите бяха очаквани.

Усилена работа за по-добра координация в ЕС, както и между хуманитарните, и военните звена. “Ще защитавам хуманитарното и международното право. Ще надигам глас, когато се убиват хуманитарни работници и затворници”, увери евродепутатите Кристалина Георгиева и декларира ангажимента си да осъществи разпоредбите на Лисабонския договор за създаване Европейски хуманитарен доброволчески корпус.

Относно Судан и Етиопия, като получатели на хуманитарна помощ, Георгиева заяви: „имаме инструменти за оказване на натиск над правителствата”.

Хуманитарната помощ не трябва да взема под внимание политическата ситуация и трябва да се внимава тази помощ да не бъде присвоена от правителствата – бе позицията на Георгиева. „Хуманитарните работници предпочитат да действат без военните, защото това поставя под въпрос безпристрастността им” бяха точните думи на българския кандидат за еврокомисар, при отговора на питането на евродепутат.

Европейският депутат от групата на социалистите и демократите в ЕП Майкъл Кашман заяви, че няма нужда да задава въпроси на кандидата за еврокомисар Кристалина Георгиева, тъй като по време на изслушването й пред Европейския парламент се е убедил във високата й квалификация и интелект, предаде пратеникът на Агенция „Фокус”.

„Мисля, че е най-добре възможно най-скоро да преминем към процедурата по одобряване на кандидатурата Ви”, допълни британецът.

И Кристалин Георгиева бе одобрена буквално часове след изслушването й...

Едно е румба, стаж на рецепция в къмпинг и преподаване в 169-тия по влияние университет в Магдебург, Германия, а далеч по-различно е да чуеш, и бъдеш убеден в ясната позиция за работа по ресора, за който ще отговаряш като еврокомисар.

С изслушването на Георгиева Европейският парламент постави началото на професионалното отношение пред чиновническата бюрокрация. Силната лична позиция хвърли камък в блатото и измести мълчанието, и подмолните игри, и договорки от бъдещия дневен ред.

“Вашето спокойствие и вашата класа ми допадат много. Надявам се и в бъдеще да работим заедно”. С тези думи се обърна към Георгиева зам.-председателката на Комсията по развитие Ива Заничи. Нямаше мъчителни разговори с председателя на фракцията на християндемократите в Европарламента Джоузеф Дол, нямаше разговори с Барозу, мълчение, нищоправене и мъчително изчакване във вид на рекет - Европейската народна партия да помогне за провалилия се кандидат за еврокомисар!

„Който познава хората, е просветен. Който познава себе си, е мъдър. Който побеждава другите, е силен. Който побеждава себе си, е могъщ. Който знае достатъчно, е богат. Който действува упорито, е волеви” написал го е Лао Дзъ, древнокитайски философ от около 6 век преди новата ера.

 

Не всички бяха запознати с американския план за Големия Близък ИзтокАко някой си мисли, че Арабската пролет е била спонтанна, то много греши. Преди седем години, на срещата на Г-8 бе представен американският план за реформи в Големия Близък Изток и Северна Африка.

Тогава Египет, Саудитска Арабия, Тунис и Мароко отхвърлят този план...

2012 година Арабската революция докара ислямисти на власт в Египет, правят се опити те да вземат властта и в Сирия...Според този план САЩ избират още през 2004 година Турция за изпълнител!

Нищо случайно се се случва в плановете на спецслужбите за преначертаването на геополитическата карта на света.

Хроники

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2005/331-turtsiya-i-golemiyat-blizak-iztok?showall=1

Преди година, на срещата на Г-8 в Си-Айлънд най-много спорове предизвика прословутият американски план за реформи за Големия Близък изток и Северна Африка. Както е известно, тази своеобразна политическа доктрина на Вашингтон цели демократизацията на страните от региона.

Молитва на ислямистиСАЩ приключиха изработването на този документ още в началото на 2004 и го изпратиха до държавите-членки на Г-8, както и до страните от региона. Четири водещи арабски нации – Египет, Саудитска Арабия, Мароко и Тунис категорично отхвърлиха американския план и отказаха да участват във въпросната среща. Смисълът на тази арабска реакция обясни египетският президент Хосни Мубарак, според който: “целта на американския проект е да се размие арабската същност, защото реализацията му ще доведе да разпадането на Лигата на арабските държави и арабите ще загубят своята идентичност”.

На свой ред, много от лидерите на държавите-членки на Г-8, макар и да изразиха съгласие относно необходимостта от реформи в Близкия изток, не крият скептицизма си за чисто декларативния характер на американския план, неговото съдържание и перспективите му за реализация. Френският президент Ширак например, открито разкритикува плана, отбелязвайки че”регионът не се нуждае от мисионери на демокрацията”. Към мнението му се присъедини и Романо Проди, който по това време (т.е. първата половина на 2004) ръководеше Европейската комисия. Той предупреди, че “майка на всички конфликти в Близкия изток е противопоставянето между евреи и палестинци, което е и основната пречка за провеждането на реформи в региона”. На свой ред, високопоставен дипломат от Г-8 заяви пред катарската телевизия “Ал-Джазира”, че предлаганите от Вашингтон реформи са “един нечестен план, целящ да оправдае постоянното присъствие на американските войски в Близкия изток, охраняващи достъпа да саудитския петрол”.

Доста по-мека беше оценката на проекта от страна на онези, които според САЩ трябва да станат основните му изпълнители – т.е. страните приели поканата на Вашингтон и взели участие в миналогодишната среща на Си-Айлънд. Така, кралят на Йордания Абдула ІІ посочи, че всеки процес на реформи следва да се осъществява отвътре, докато натрапваните отвън инициативи само вредят на дейността на сериозните местни реформатори. На свой ред турският премиер Реджеп Ердоган подчерта, че процесът на демократизация на Близкия изток е необходим, но следва да се провежда не по схемата “отгоре-надолу”, а с активното участие на самото население на близкоизточните държави. Според Анкара, международната общност “може и трябва да подкрепи предприеманите усилия за промени в региона, но не бива да се пренебрегва регионалната специфика, нито пък да се поддаваме на изкушението да се предлагат бързи решения, които неизбежно са обречени на провал. Идващите отвън инициативи (дори и ръководещи се от най-благородни подбуди), които не са обмислена до най-малката подробност, могат само да доведат до появата на нови проблеми. Затова ключови принципи в този процес трябва да са доброволността, постепенността и съпричастността. Онова, което се натрапва отвън винаги е контрапродуктивно”.

Подобна позиция на Анкара, която, от една страна, подкрепи необходимостта от промени, а от друга – подчерта необходимостта те да бъдат осъществявани изключително внимателно, по принцип устройваше Вашингтон. Именно поради това САЩ избраха Турция за един от ключовите изпълнители на своя проект. Редица известни експерти отбелязаха, че именно по време на обсъждането в Си-Айлънд на въпросите за реформирането на близкоизточния регион, бе изтъкнато и значението на Турция като един от основните участници в регионалните процеси. За разлика от участващите в срещата Алжир, Афганистан, Бахрейн, Йордания, Ирак и Йемен, Турция беше поканена в Си-Айлънд и участваше в обсъждането на плана в качеството на “демократичен партньор”, който (както смятят в САЩ) може да послужи като модел за демократична мюсюлманска държава за страните от региона. Това бе потвърдено за пореден път в началото на юни т.г. (т.е. една година след срещата на Г-8) от Джордж Буш, по време на преговорите му с турския премиер Ердоган.

Президентът на САЩ, в частност, подчерта, че “демокрацията в Турция служи за пример на целия Близък и Среден изток”. Което пък означава, че САЩ, както и преди, възлагат ключова роля за реализацията на своя план за демократизация на Близкия изток именно на Анкара.

На свой ред, Турция също изрази принципната си готовност да се нагърби с подобна роля. Решенията, приети преди година от Г-8, се определят от турската страна като позитивни и, като цяло, съответстващи на регионалните и геополитически цели. Турция нееднократно е декларирала своята заинтересованост от установяването на стабилност в региона и решаването на основните близкоизточни проблеми - Анкара разчита на дълбоките исторически и културни връзки с държавите и народите от региона. Освен това, на най-различни нива, турските представители споменават своята “моралната си отговорност” за превръщането на Евразия (включително и Близкият изток) в зона на мир, сигурност, просперитет и интензивно сътрудничество между всички заинтересовани държави.

В редица официални документи на турското външно министерство се подчертава, че отношението към близкоизточната проблематика, са базира на опита на страната в демократизацията, създаването на правова държава, икономическа либерализация, регионално сътрудничество и борба с тероризма. Освен това, Анкара възнамерява да отдели особено внимание на такива въпроси като модернизацията на системата на управление в страните от региона, отговорността на правителството пред народа, не разпространяването на оръжие за масово поразяване и прозрачността в сферата на отбраната. В тази връзка, Турция е готова да подкрепи всички инициативи на страните от региона, целящи политическото и икономическото им реформиране. В интервю за “Ню Йорк таймс”, дадено непосредствено след турско-американската среща на най-високо ниво през юни 2005, министър-председателят Ердоган подчерта способността на Турция да помогне за налагането на демокрацията в целия Близък изток. “Турция съумя да съчетае демократичната и ислямската култури, доказвайки, че те са съвместими” – отбеляза турският премиер. Според него, именно в тази светлина следва да се разглежда и стремежът на Турция да влезе в ЕС, който Анкара разглежда не като християнски клуб, а като клуб на общите политически ценности. В света трябва да доминира не сблъсъкът, а сътрудничеството между цивилизациите, заяви турският премиер.

Въпреки това обаче, Анкара очевидно не възнамерява да се ангажира прекалено с проектите за бъдещето на региона, предлагани отвън. Вероятно тази предпазливост е свързана с доминиращото в турския политически елит недоверие към американските стремеж за едва ли не силово налагане на демокрацията в Близкия изток. С други думи, в тези кръгове са наясно, че независимо от желанието на правителството Турция да се превърне в модел за останалите страни от региона, изискванията на Вашингтон към процеса на демократизация на региона, до голяма степен, означават налагането на чужди модели и идеали на местните държави, имащи хилядолетна история и цивилизация, както и специфични ценности и традиции. Нещо повече, пренебрегването на съществуващите различия в икономическото, политическо и социално развитие, би могло да провокира опасни нови конфликти, дискредитирайки в очите на стотици милиони самата идея за демокрацията. Участието в подобен процес на “демократизация” би могло да влоши поддържаните с такъв труд добри отношения между Турция и арабския свят. Уроците от Афганистан и Ирак, където американският план беше изпитан на практика, сочат, че естествени последици от опитите за силово налагане на свободата и демокрацията са взривообразно растящата престъпност, вакуумът във властта, хаосът, и формирането на цяла верига от терористични гнезда, бълващи добре обучени и въоръжени терористи по целия свят.

Не без значение е и финансовият аспект на американската инициатива. Защото тя е свързана с гигантски разходи от стотици милиарда долара. Ето един пример. Немски експерти смятат, че само първоначалният етап от възстановяването на Ирак ще изисква 500 млрд. долара. Палестинската държава (ако бъде създадена) ще се нуждае от още 30-40 млрд. долара. САЩ биха искали тези разходи да се разделят между най-развитите страни в света, аргументирайки се, че това би позволило да се решат въпросите, свързани с глобалната сигурност и възхода на ислямския екстремизъм. Както се вижда обаче, американските партньори (макар да признават, колко важна и актуална е тази задача) се отнасят скептично към практическото и осъществяване или пък отхвърлят методите за решаването и.

Според повечето експерти, определена роля в стратегията на Анкара спрямо американския план (заключаваща се в “присъствие във всички проекти и формалната им подкрепа, без обаче да се проявява особена активност”) е изиграла и позицията на Русия, в чието лице Турция вижда важен партньор в решаването на този въпрос. В Анкара смятат, че именно “многообразието на култури и етнически групи в структурата на турското и руското общества им помага по-лесно да фиксират най-болезнените точки в процеса на демократизация на Големия Близък изток”. Впрочем, руската позиция по въпроса бе достатъчно ясно изложена от президента Путин, според който: “идеята не е лоша, смятам я за навременна и я подкрепям. Въпросът е как да се реализира на практики и какви крайни цели трябва да си поставим в хода на осъшествяването и. Важно е и самата идея, и инструментите, които вероятно ще бъдат използвани за осъществяването и, да не се използват за намеса във вътрешните работи на едни или други държави. За нас, това е принципно условие.” Той подчерта, че докато не стане ясно, как точно ще се вземат решенията, страната му няма да участва във фонда, който ще бъде създаден за финансирането на проекта. Впрочем, именно по настояване на Москва от текста на проекта беше махната помпозната и очевидно глупаво звучаща фраза, че “събитията в Ирак са великолепен пример за държавите от региона”.

Според авторитетния британски политолог Ричард Кларк: “Планът за Големия Близък изток е поредното доказателство за различия подход на САЩ, европейците и руснаците към решаването на най-важните проблемите на региона. Вашингтон настоява за еднозначна оценка на ситуацията в него, както и за по-голяма твърдост при демократизацията ме. Русия и европейците обаче наложиха значително смекчаване на тона в предложените от американците документи. Затова мнозина решиха, че е намерена компромисната формула и официално планът се оценява като изключително важна инициатива. Неофициално обаче никой не е наясно, доколко ефективен ще се окаже той на практика”.

Именно щателният анализ на европейската и руската позиция, повлия върху решението на Анкара да не проявява особена активност, въпреки силния натиск на Вашингтон да го направи.Така, по предложение на САЩ, турският премиер беше избран за съпредседател на създадената по време на миналогодишната среща на Г-8 група "Диалог за подкрепа на демокрацията", в която участват Турция, Йемен и Италия. Групата действа в рамките на програмата "Партньорство за прогрес и общо бъдеще", която също беше приета на срещата в Си-Айлънд и трябва да съдейства за всестранното сътрудничество между страните от Г-8 и държавите от близкоизточния регион. Тя се превърна в своеобразен консултативен и аналитичен център за реализация на тази програма, която предвижда редовното провеждане на т.нар. "форуми в името на бъдещето" с участието на държавите от региона и други заинтересовани страни.

Целите на програмата са обединени в три групи: политически (изграждане на демокрация и правова държава), социално-културни (достъпно образование за всички, достъп до глобалните информационни технологии, равноправие на половете) и икономически (привличане на инвестиции, създаване на нови работни места, развитие на икономиката и търговията). Групата "Диалог за подкрепа на демокрацията", чиито съпредседател е Турция, се превърна на практика в един от основните механизми за реализация на тези цели. Именно тя ще изработи програмите на правителствата и неправителствените организации в страните от региона, очертаващи оптималните пътища и средства за решаването на тези проблеми. За тази цел в йеменската столица Сана ще се разположи т.нар. Център за демократичен диалог, който ще координира действията по осъществянето им.

Действията на групата "Диалог за подкрепа на демокрацията" се контролират и насочват от САЩ. По инициатива на Вашингтон, в края на миналата година посланиците на САЩ и Мароко се срещнаха в Анкара с турския зам-министър на външните работи Шенсой. Но въпреки, че именно американските препоръка залегнаха в основата на приетият няколко дни по-късно в Рим от външните министри на Италия, Турция и Йемен документ, озаглавен "Изводи на организаторите", твърдият подход, за който настояваше Вашингтон, бе в значителна степен смекчен от формулировките на участниците в римската среща. Така, в документа бяха определени "главните приоритети в подкрепата за реформите, основаващи се върху зачитането на суверенитета и доброволното участие на държавите от региона в лансираните реформи". Този документ беше представен и на "Форума в името на бъдещето", провел се през декември 2004 в Рабат, на който участва и Русия.

В тази връзка, повечето западни експерти посочват, че подходът на Турция, ЕС и Русия към документа, приет в Рим, съвпада, също както и подходът им към проекта за Големия Близък изток, като цяло. Според тях се очертава своеобразен консенсус, като сходната позиция на Турция, ЕС, Русия и някои близкоизточни държави, принуди САЩ на коригират схващанията си по въпроса. Така, в изказването

си на конференцията "Големият Близък изток и Северна Африка на кръстопът", която се проведе през февруари 2005 в Анкара, американският посланик в Турция Айделман характеризира дейността на групата "Диалог в подкрепа на демокрацията" като "отличен старт" и изрази надежда към нея да бъдат привлечени още държави.

В същото време обаче, далеч не всички споделят подобен оптимизъм. Това, на първо място, се отнася до страните, които са обект на т.нар. "процес на демократизация". Повечето държави от близкоизточния регион реагираха сдържано на появата на римския документ и решенията на рабатския форум, а по редица въпроси, реакцията им беше по-скоро отрицателна. Арабските медии, както и редица местни обществени организации (включително и близки до съответните правителства) демонстрираха откровен скептицизъм по редица ключови постановки на документа и резултата от срещата в Рабат. На този фон, изключителна острота придобива проблемът за преодоляването на палестинско-израелския конфликт, което според страните от региона е единствената възможна основа за стартирането на каквито и да било реформи в Близкия изток. На свой ред, Иран подложи на рязка критика форума в Рабат, определяйки го като "инструмент за реализация на американските интереси в региона".

Така, развитието на събитията около плана на САЩ за демократизация на Големия Близък изток потвърждава правилността на възприетите от Анкара тактика и стратегия за участие в него. На този етап отношението на Турция към реформите, целящи демократизацията на региона, вероятно ще се ограничи с с крайна предпазливо участие в тях, като страната всячески ще избягва активното си въвличане в свързаните с тях процеси. Подобна позиция на Анкара очевидно ще окаже влияние и върху отношението на ЕС и НАТО към Турция, както и върху степента на доверието към предлаганите в проекта реформи от страна на държавите, за които той е предназначен, и най-вече на тези от арабския свят.

--------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Поредният терористичен акт, този път на летище СарафовоВ продължение на няколко седмици ще припомняме и публикуваме геополитически анализи за тероризма, написани преди няколко години от видна автори по геополитика, национална сигурност и глобализъм.

Целта е да припомним събития и факти и запознаем читателите на "Хроники" с развитието на феномена "тероризъм", корените му и как той се вписа в 21 век.
Причини, финансиране, цели - всичко, което касае темата "Тероризъм", ще може да прочетете в сайта "Хроники".
"Хроники"

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2004/86-terorat-koyto-idva?showall=1

От доста години насам тероризмът е предмет на безкрайни и противоречиви коментари, дискусии и опити да се открият истинските му корени и мотиви. В същото време той е сред предизвикващите най-много емоции и сблъсъци обекти на обществения дебат, причината за което не е съвсем ясна, защото е очевидно, че огромното мнозинство от участниците в този дебат не симпатизират на терористите.

В споровете за тероризма обикновено доминира объркването, но то, само по себе си, също не обяснява емоциите. Защото винаги има объркване, когато светът се изправя пред нов международен феномен. Подобен бе случаят с появата на комунизма (който в началото се е асоциирал най-вече с “национализацията” на жените или разгрома на църквата) или пък на фашизма. Истината обаче е, че тероризмът съвсем не е ново явление, той е стар почти колкото и човечеството.

Войната против чеченцитеКогато преди трийсетина години стартира дебатът за тероризма, бе широко разпространено мнението, че става дума предимно за ляво-радикален и революционен феномен, породен от репресиите и експлоатацията. Оттам пък следваше заключението, че за ликвидирането на това зло са необходими чисто политически или социални решения – т.е. ако няма потиснати, няма да има и тероризъм. Днес вече никой не говори за ляво-радикалния характер на тероризма, но мнозина все още са убедени, че съществува фатална връзка между бедността и проявите на насилие. Неслучайно от 11 септември насам зачестиха апелите за отпускане на кредити и заеми, необходими за преодоляването на “дълбоките и истински корени на тероризма” (останалите мерки обикновено се обявяват за “обречени опити да се лекуват външните симптоми на болестта, вместо самата болест”). Като за такива “корени” се обявяват бедността, безработицата, изостаналостта и неравенството.

Всъщност, не е трудно да се установи, дали действително съществува подобна корелация между бедността и тероризма - повечето направени изследвания и анализи сочат, че това едва ли е така. От доста време експертите повтарят, че нито бедността автоматично генерира тероризъм, нито пък икономическият просперитет е сигурна гаранция срещу него. В петдесетте най-бедни държави на планетата или няма тероризъм, или той не представлява сериозен проблем. В едно, наскоро появило се, мащабно изследване на тероризма, Алън Крюгър стига до заключението, че болшинството терористи не са бедни хора, нито пък произхождат от бедни общества. Анализът на ситуацията в Индия например, сочи, че тероризмът е особено сериозен проблем в най-богатите (като Пенджаб) или най-неразслоените имуществено (като Кашмир, където живеещите под чертата на абсолютната бедност са само 3,5%, в сравнение с 26% за цяла Индия) региони на субконтинента. В същото време, в най-бедните региони (като Северен Бихар например) няма прояви на тероризъм. В арабските държави (като Египет, Саудитска Арабия или тези от Магреб) терористите, по правило, не произхождат от най-бедните или изостанали райони, а идват от места, с висока концентрация на радикални проповедници на исляма. Тоест, ако въобще може да се говори за изостаналостта като фактор, генериращ тероризъм, става дума не за икономическа или социална, а по-скоро за културна и интелектуална изостаналост.

Всички тези факти обаче, влияят твърде слабо върху общественото мнение (или върху това на политиците), което не е трудно за обяснение. Всеобщо е схващането, че бедността и изостаналостта (наред с всичките им производни) са изключително сериозен проблем и са необходими спешни мерки за решаването му. Оттам и склонността да се свързват двата проблема (т.е. бедността и тероризма), както и убеждението, че ако (сравнително) богатите западни нации вложат повече усилия за развитието и благополучието на бедните страни, в тясно сътрудничество с техните правителства, това може да се окаже най-добрия (или дори единствения) ефективен способ за изкореняването на тероризма.

Безспорно, ограничаването на бедността в Третия свят е както политически, така и икономически императив, но да се очаква, че в обозримо бъдеще то ще доведе до драстично намаляване на тероризма, е, най-малкото, нереалистично. Защото така се игнорират както причините за изостаналостта и бедността, така и мотивите, от които се ръководят терористите.

Бедността, комбинирана с масова безработица сред младите хора, действително създава онзи подходящ социален и психологически климат, в който процъфтяват ислямизмът и различни други популистки и религиозни секти, което пък, на свой ред, осигурява терен за използващите насилие (в рамките на един или друг вътрешен конфликт) групи. Според някои прогнози, броят на младите безработни в арабския свят и Северна Африка може да стигне 50 милиона през следващите двайсет години. Подобна ситуация, разбира се, на спомага за политическата стабилност и ще доведе до мощен ръст на демографския натиск към Европа, тъй като огромното мнозинство от тези млади хора биха искали да имигрират там. В политически план пък, недоволството от ситуацията ще се насочени към управляващите в съответните мюсюлмански държави – аятоласите в Иран или умерените режими в Египет, Йордания или Мароко. Но как може да се помогне на рухналите икономики в Близкия изток и Северна Африка? Кои всъщност са истинските причини за изостаналостта и стагнацията в тази част на света? И защо, държавите, постигнали най-значителен икономически прогрес – като Китай и Индия, Южна Корея и Тайван, Малайзия и Турция – съумяха да го направят без масирана чуждестранна помощ?

Всичко казано по-горе действително сочи наличието на дълбока депресия и нарастваща опасност, но липсва пряка връзка между икономическата ситуация в т.нар. Трети свят и международния тероризъм. Впрочем, негативна връзка действително съществува – терористите въобще не се колебаят да влошат допълнително въпросната ситуация, съсипвайки туристическия бизнес на Индонезия, Египет, Йордания и Мароко например. Една от основните мишени на тероризма в Ирак пък е петролната индустрия, но която се крепи икономиката на страната. Въобще не тайна и, че повечето представители на международния тероризъм, действащи в Европа и Америка, не произлизат от бедни семейства, а по правило принадлежат към т.нар. “средна класа”.

Местният елемент

Далеч по-осезаема е връзката между тероризма и различните националистически, етнически, религиозни или племенни конфликти. В техните рамки проявите на тероризъм са многобройни и едва ли си струва да ги детайлизираме. Тоест, разрешаването на споменатите конфликти действително би ограничило донякъде терористичните изяви. Но ако някои от тях действително получиха решението си през последните години, на тяхно място непрестанно възникват нови. Да не говорим, че истинските мотиви за използването на тероризма (дори и в рамките на очертаните по-горе конфликти) остават неясни.

Убийството на основния враг на Обама и САЩ, Осама бин ЛаденАко ставаше въпрос например за някаква територия или пък за претенции за автономия, компромисът по пътя на преговорите би бил възможен. Но нека си припомним, че “Ал Кайда” бе създадена и осъществи атаките от 11 септември не заради някакъв териториален спор, нито пък заради нечия уязвена национална гордост, а по чисто религиозни съображения – в името на т.нар. “свещена война” (джихад) и налагането на шариата по цялата планета. Терористичните атаки в Централна Азия, Мароко, Саудитска Арабия, Алжир и дори в Ирак бяха, и са, насочени най-вече срещу местни мюсюлмани, а в по-малка степен срещу “неверниците”. Политиката на “умиротворяване” може и да даде положителни резултати в някои отделни случаи, но терористичните мрежи с глобални амбиции не могат да бъдат “умиротворени” с териториални отстъпки.

Както при войната с бедността, инициативите (пък макар и закъснели) за решаване на локалните конфликти могат само да бъдат приветствани. В един идеален свят, ООН би следвало да поеме изцяло разрешаването на евентуалните конфликти, но засега списъкът с успехите на Световната организация в това отношение е повече от скромен и това едва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Налагането на мира не е лесно, то изисква средства, а в редица случаи – и използването на въоръжена сила. В същото време доброволци за подобни операции липсват – Китай, Русия и Европа не желаят да се ангажират с по-мащабни действия, а САЩ са вече свръхнатоварени. Тоест (както често става) можем да очакваме радикална промяна, само ако ситуацията драстично се влоши или пък, ако интересите на част от големите световни сили изискват възстановяването на реда.

Накрая, не бива да храним особени илюзии относно ефекта, който би могло да има намирането на мирно решение за един или друг конфликт. Само един пример: мирът (или поне временното прекратяване на фактическата война) между Израел и палестинците би бил истинска “манна небесна” за участниците в конфликта. Като решението на проблема (доколкото шансовете самите израелци и палестинци да се споразумеят помежду си клонят към нула) вероятно ще изисква външна намеса. Но да вярваме, че подобно решение на един локален конфликт (пък макар и със символично значение) ще окаже драматичен ефект върху останалите части на света е безпочвено. Осама бин Ладен не започна своята война заради Газа или Наблус, нито пък изпраща бойците си да се сражават за Палестина. И дори ликвидирането на “ционистката държава” няма да окаже решаващо влияние върху привържениците му, а само би ги окуражило да предприемат нови атаки.

Предупреждението да не се поддаваме на излишни илюзии е необходимо, защото в повечето анализи по проблемите на тероризма доминира стремежът желаното да се приема за действително и присъства сериозна доза наивност. Вярва се във възможността за бързо и точно фиксиране на проблемите и намирането на някакви чудотворни решения за тях. Например, смята се, че ако бъде постигнат мир между евреи и араби, всички останали конфликти на планетата автоматично ще станат управляеми. Но сериозните проблеми са не само в Близкия изток, а и в Европа, Азия и Африка – навсякъде е налице значителен конфликтен и агресивен потенциал, който би могъл (и, вероятно, ще стане именно така) да се обърне в друга посока, след разрешаването на някой конкретен конфликт.

Изглежда доста вероятно например, че през следващите години битката срещу “близкия враг” (т.е. правителствата на арабските и неарабски мюсюлмански държави) отново ще излезе на преден план. Известно време, сред част от ръководството на “Ал Кайда” и свързаните с нея групировки, доминираше схващането, че мюсюлманските държави следва да бъдат оставени на мира – отчасти по стратегически причини (необходимостта да се концентрират всички сили в битката срещу Америка и Запада), отчасти защото атентатите срещу мюсюлмани, дори когато последните са обявени за “отстъпници” и “еретици”, са далеч по-малко популярни, отколкото войната с неверниците. Но както показват последните събития в Саудитска Арабия, Турция, Египет и в целия ислямски свят, това вече не е така.

Все пак, опитите да се отстранят предполагаемите източници не тероризма (макар последните да са погрешно определени) няма да навредят, дори напротив – биха били от полза. Но те със сигурност няма да ни помогнат да разберем, кои са неговите истински източници.

Как например, да обясним факта, че в много случаи, когато е налице потенциално конфликтна ситуация (при това със значителен натрупан “експлозивен” материал), липсват прояви на тероризъм? Циганите в Европа например, със сигурност имат доста причини да са недоволни, това в още по-голяма степен се отнася до принадлежащите към кастата на “париите” в Индия и други азиатски държави. Но те не се обръщат към терора. Защо например чеченците практикуват тероризма, а татарите не го правят? Или пък, защо баските предпочитат терора, а каталунците – не? Списъкът, естествено, може да бъде продължен.

Разбира се, случайността също би могла да играе някаква роля (например наличието или липсата на войнствено настроени лидери), но очевидно тук е налице определено културно-психологическо предразположение. Иначе, как да си обясним, че макар всички участници в едно радикално движение еднакво вярват в справедливостта на своята кауза, само някои се ангажират в терористични акции? Още по-малко пък са готовите да се превърнат в самоубийци-камикадзе. Разбира се, има редици непредвидими фактори: като например индоктринирането, но ясно е, че става дума и за чисто психологически мотиви. И най-брилянтният икономически или политически анализ не могат да ни помогнат особено в това отношение и едва ли е случайно, че малцина дръзват да изследват задълбочено това политическо и интелектуално “минно поле”.

Фокусирането върху ислямския тероризъм

Прогнозирането на посоката, в която би поел тероризмът в бъдеще, е доста по-рисковано от стандартното политическо прогнозиране. Защото в случая става дума не за масови движения, а за малки (понякога съвсем малки) групи от хора, а до днес не е известен точен метод за отчитане движението на малките частици, нито във физиката, нито в човешките общества.

Ясно е, че тероризмът ще продължи да съществува. Днес почти цялото ни внимание е фокусирано върху ислямисткия тероризъм, но не бива да забравяме, че проблемът (дори през последните 30 години) съвсем не се изчерпва с него. На планетата има достатъчно други конфликти, потисничество и основателни причини, провокиращи нечии радикални действия, част от които могат да се окажат в центъра на събитията през следващите години. Като съвсем не е задължително това да е някой наистина значителен конфликт, защото живеем във време, когато малка терористична група би могла да се сдобие с оръжия за масово поразяване и да реши да ги използва.

Засега обаче ислямисткият тероризъм монополизира общественото внимание и това няма да се промени скоро. От друга страна, едва ли фанатизмът, типичен за днешните мюсюлмански радикали, ще се разгаря вечно. Религиозният или националистически фанатизъм се характеризира с различни степени на интензивност през различните периоди. В Египет например, наричат този феномен “изчерпването на салафизма”, свързвайки го с постепенното улягане на радикално настроените млади хора и отслабването на първоначалния фанатичен натиск. Подобно на други движения в историята, месианските групировки стават жертва на постепенната рутинност на дейността им, смяната на поколенията и на политическата ситуация, както и на внезапни или постепенни промени в интензивността на изповядвания от тях религиозен фанатизъм. Като това може да бъде както резултат от победите, така и от пораженията им. Така че някой ден “умиротворяването” на войнствения ислямизъм действително може да стане възможно – но не и днес, в периода на растящата му агресивност, когато фанатичната вяра на ислямистите в глобалната победа все още не е пречупена.

По-вероятно е обаче, днешният възход на тероризма да приключи в резултат от постепенното отслабване интензивността на терора. Както показва историята, фанатизмът трудно се предава от едно поколение на следващото. Терористичните атаки, разбира се, ще продължат като някои от тях ще бъдат успешни (дори ужасяващо успешни), но много ще се провалят. Когато преди повече от сто години Алфред Нобел открива динамита, много от тогавашните терористи приели това като дар от Бога, с чиято помощ ще поставят враговете си на колене, но надеждите им се оказват напразни. Също толкова илюзорни, впрочем, са надеждите, възлагани днес от ислямистите на самоубийствените терористични акции. Дори използването на оръжия за масово унищожение няма да се окаже мечтаната от терористите панацея. Защото или техният ефект ще бъде по-малко смъртоносен от очаквания, или пък ще е толкова разрушителен, че ще предизвика обратен ефект. Статистиките сочат, че в терористичните атаки от последните десетина години са загинали много повече мюсюлмани, отколкото “неверници”. И тъй като терористите не действат във вакуум, това рано или късно ще доведе до сериозно разногласия след привържениците на ислямизма и дори сред най-фанатизираните му проповедници.

Може да се очаква разцепление и сред самите терористични групи, въпреки че структурите им не са силно централизирани. С две думи, твърде е вероятно обединеният ислямистки терористичен фронт да не просъществува дълго (онова, което се случва през последните седмици в Ирак също го доказва). Едва ли Осама и обкръжението му, ще бъдат атакувани в сферата на теологията, но нарастват вътрешните критики срещу тях по чисто тактически съображения. Така, част от противниците на Осама смятат, че след като Америка и Западът, като цяло, се намират в дълбок упадък, ислямистите би следвало да действат предпазливо и да не предприемат по-сериозни атаки, докато неверниците все още са в състояние да нанасят мощни ответни удари.

Редица водещи специалисти по Исляма твърдят, че радикалният ислямизъм е прехвърлил апогея си още преди няколко години, а упадъкът и гибелта му са само въпрос на време (при това не много). Вярно е, че населението на държавите, изпитали върху гърба си прелестите на ислямисткото управление (като Иран) или атаките на радикалните ислямисти (като Алжир) се отнася все по-резервирано към ислямизма. Все пак, в една страна с 60-милионно население (Иран) винаги могат да се намерят достатъчно фанатици – неслучайно по улиците на Техеран и други ирански градове продължават да се вербуват доброволци за поредните самоубийствени атаки в Ирак или Палестина. Много страни пък нямат подобен опит и за населението им управлението според шариата или възстановяването на мюсюлманския халифат все още е вдъхновяваща мечта. Именно поради това прогнозите за скорошния залез на ислямизма са преждевременни, макар, без съмнение, да са верни в дългосрочна перспектива. Не е ясно обаче, какво ще се случи след това.

Малко след края на Втората световна война Лиън Фестингър публикува едно много интересно изследване за това, какво всъщност става, когато “месиите рухнат”. Днес също се нуждаем от подобен анализ на вероятните обстоятелства и последици от краха на ислямисткия фанатизъм. Историята на религиите (включително “политическите религии” като фашизма или комунизма) ни предоставя доста материал за размисъл в тази посока, също както и историята на самия тероризъм. Но това са все перспективи за едно по-отдалечено бъдеще. В краткосрочен план опасността, пред която сме изправени, продължава да е изключително сериозна и, на практика, нараства. Къде и кога е най-вероятно да последва поредната мащабна терористична атака? Съвсем не е задължително тя да е насочена срещу онзи, когото пророците на терора обявяват за най-силния и опасен враг на Исляма. Много зависи от това, къде терористите се чувстват силни и вярват, че противникът е слаб. Че терористичните нападения в Близкия изток ще продължат няма съмнение. Други потенциално застрашени зони са Централна Азия и, най-вече, Пакистан.

Както е известно, създателите на Пакистан са били светски политици. Всъщност, местната религиозна върхушка и, особено, екстремистки настроените кръгове сред индийските мюсюлмани, въобще са били против създаването на тази държава. Но след като веднъж вече е създадена, те полагат огромни усилия (в повечето случаи успешни) за я овладеят. Изградената от тях алтернативна ислямска образователна система и хилядите медресета формират благодатна почва за бъдещите войни на джихада. Първият военен диктатор на Пакистан – Аюб хан решава да оспори влиянието им, но се проваля. Следващите управници – военни или цивилни – дори не се и опитват да го направят. Повече от съмнително е, дали сегашният силен човек на Пакистан – Первез Мушараф ще постигне някакъв успех в стремежа си да ограничи властта на духовниците. Стотиците хиляди младежи, които всяка година завършват религиозните училища, навремето формираха гръбнака на движението Талибан. Сега техните лидери се опитват да ги използват, както в Пакистан, така и в Централна Азия, да не говорим за традиционното бойно поле Кашмир. Най-радикалните измежду тях пък открито призовават за унищожаването на съседна Индия. Имайки предвид вътрешната слабост на Пакистан, това можа да звучи малко налудничаво, но деструктивните възможности на въпросните кръгове са все още големи, още повече, че разполага...

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1142

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

------------------------------------------------------------

* Институт за Близкия Изток

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1145

Известният американски експерт по проблемите на Близкия Изток и тероризма Уалид Фарес е роден в Бейрут, в семейството на християни-маронити. Завършва политология и социология в Университета „Свети Йосиф”, след което следва право в Лионския университет. Докторската си степен по международни отношения и стратегически изследвания защитава в Университета на Маями. От 1990 живее в САЩ, където е професор в Атлантическия университет на Флорида (1993-2005) и в Националния университет по отбрана във Вашингтон (от 2008 насам). Фарес е съветник по сигурността в Държавния департамент на САЩ и департаментите на правосъдието, отбраната и вътрешната сигурност и експерт на американския Конгрес и Европейския парламент. Коментира проблемите на тероризма и сигурността в телевизиите NBC (2003-2006) и Fox News (от 2007 насам). Автор е на десетки статии в най-авторитетните американски медии, както и на единайсет книги, като в последната - „Надигащата се революция: борбата за свобода в Близкия Изток” (2010), прогнозира съвсем точно събитията, свързани с т.нар. „арабска пролет”.

Интервюто с професор Фарес публикуваме с любезното съдействие на Лукас Сиберас и Geopolitics & Daily News

- В последно време мнозина коментират укрепването на връзките между Гърция (и, евентуално, България) и Израел, като начин да се балансира сближаването между Турция и някои арабски сили. Какво мислите за това?

- Гръцко-израелските отношения действително биха могли да се развият в позитивна посока по ред причини, включително и заради влошаването на отношенията между Турция и Израел. Напоследък в Източното Средиземноморие се наблюдават стратегически промени, които могат да накарат Гърция и Израел да укрепят стратегическите си връзки, като начин да реагират адекватно на промените в регионалния силов баланс. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Турция, на практика, прекрати военния си съюз с Израел и в същото време подписа договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, макар че след началото на бунтовете срещу режима на Асад не пести критиките си към него. Правителството на ПСР продължава индиректното си сближаване с ХАМАС и укрепва отношенията с режима в Иран.

От друга страна, иранците увеличават военноморското си присъствие в региона, особено след като техни бойни кораби преминаха през Суецкия канал, на път за Сирия. Всичко това може да накара израелците да потърсят баланс, сближавайки се с Гърция. Атина обаче трябва внимателно да прецени плюсовете и минусите на подобен съюз. Всъщност, от това как Гърция ще възприеме следващите стъпки на правителството на ПСР в региона, включително в Егейско море, Кипър и на Балканите, ще зависи и дали тя ще се ориентира към стратегически съюз с Израел, или не. Тепърва предстои да видим какво ще се случи.

- Междувременно изглежда, че след бунтовете в Сирия, кюрдите в Югоизточна Турция могат да се окажат следващите участници във вълната от революции, заляла Северна Африка и Близкия Изток, застрашавайки суверенитета на турската държава. Смятате ли, че „независим Кюрдистан” е възможен или е, и си остава, неосъществима мечта, поне за момента?

- Националистическите мечти са характерни за всички народи. Международната общност не е в състояние нито да ги инициира, нито да ги окуражава или обезкуражава. Те са резултат от десетилетия или векове на културно, политическо и икономическо самовъзприемане и борби. В Турция, кюрдите следва да решат, какви са интересите им, как биха могли да постигнат целите си и на каква цена. Но след като живеят в суверенна държава, те задължително трябва да съгласуват действията си с нея и тъкмо това ще определи бъдещето на етническите им претенции. За нещастие, в хода на историята етническите противоречия са провокирали множество кървави сблъсъци. На Запад повечето от тези автономистки движения (може би с изключение на Северна Ирландия или Баскония) днес се ориентират към политически средства, както например в Квебек (Канада), Белгия, Швейцария или Корсика. На Балканите, тези противоречия породиха масово насилие и войни. В Близкия Изток повечето малцинства са потиснати, включително и военно, както доскоро кюрдите в Ирак, кабилските племена в Алжир или племената от Южен Судан. Кюрдите в Турция отлично знаят, че, поне на този етап, претенциите им за пълна независимост ще провокират твърдата репресивна реакция на турското правителство. В същото време, те виждат и, че от началото на т.нар. „арабска пролет” насам, хората са станали много по-решителни в отстояването на своите права. При всички случаи, съществуват настроения в полза на автономията и те нарастват. Дали ще могат да бъдат „канализирани” в посока към постигане на културна и политическа автономия на местно равнище, чрез децентрализацията на турската държава? Поне на този исторически етап, това изглежда по-реалистичния път. Кюрдите в Турция могат да поискат от правителството на ПСР да разреши провеждането на референдум сред кюрдската общност за местна автономия и избор на местен парламент. Така би бил избегнат откритият сепаратистки конфликт. След това, преговорите между Анкара и местните кюрдски власти би трябвало да определят конституционалното бъдеще на зоните, населени с компактни маси кюрди. След като ПСР се стреми към промяна на турската конституция, и турските кюрди следва да търсят промяната по демократичен път. В крайна сметка, след като правителството на ПСР подкрепи независимостта на Косово и продължава да подкрепа севернокипърската турска квазидържава, би трябвало да приложи същите принципи и към собствените си граждани кюрдите. Както изглежда обаче, подкрепата за правата на етносите в чужбина не важи вътре в собствените граници.

- Как оценявате ролята на Кипър в региона, както и развитието на отношенията му с Израел и с арабския свят?

- Кипър винаги е поддържал добри търговски и икономически отношения с арабските държави през последните десетилетия. Отчасти, това се дължеше и на лошите отношения между Турция и повечето от въпросните страни. На свой ред, арабските държави, с изключение на Саудитска Арабия, никога не са признавали т.нар. Севернокипърска турска република (всъщност, Саудитска Арабия също не я признава, но съдейства за приемането и като наблюдател в Организация Ислямска конференция – б.р.). Кипърско-израелските отношения винаги са били нормални, но нямаха икономическото значение на тези с арабския свят. Разбира се, времената се менят. След като ПСР сериозно укрепи отношенията си с арабите, това няма как да не се отрази в бъдеще и на Кипър. Ако ислямистите разширят влиянието си в резултат от т.нар. „арабска пролет”, както се опитват да направят „Мюсюлманските братя” в Египет  и ислямистите в Тунис, Либия, а може би дори в Сирия, ще се появи тенденция арабските ислямисти да подкрепят ислямистите в Турция по въпроса за Северен Кипър. Ако усети подобна промяна, Никозия вероятно би преосмислила стратегията си в Източното Средиземноморие. Впрочем, „арабската пролет” може да доведе на власт и светски сили, от което Кипър само ще спечели. С други думи, ако ислямистите поемат контрола над арабската външна политика в региона, те ще действат заедно с турската ПСР срещу опитите на Никозия за обединяване на острова, което може да накара гръцките киприоти да търсят помощ от някъде другаде. Но това са само прогнози, основани на сегашните тенденции.

- В Европа много се спори, дори съществува някаква зависимост между ислямисткия тероризъм и нелегалната имиграция от мюсюлманските държави, която залива континента. Смятате ли че има пряка връзка между тези два феномена?

- Имиграцията в Европа има почти изцяло социално-икономически характер. Хората и особено младежите искат да живеят по-добре и да имат повече възможности, затова емигрират на север от Средиземно море. И след като мнозинството от тези мигранти са от мюсюлмански държави, европейците започват да възприемат цялата имиграция като „мюсюлманска”. Само че демографските реалности в региона са по-различни. Налице е сериозна имигрантска вълна и от Източна Европа, предимно от славянските християнски държави. Факт е обаче, че ислямистките движения използват имиграционния фактор за да проникнат в имигрантските общности и да ги поставят под свой контрол. Ислямистите, салафистите, уахабитите и т.н., се опитват да поставят под контрол джамиите, училищата, социалните и икономически институции и политическото представителство за да могат да оказват натиск върху европейските правителство да се съобразяват с претенциите на техните организации (а не с тези на самите общности). На практика, ислямистите поставят европейските власти пред следния избор: или да подкрепят техните външнополитически възгледи, както и тези за вътрешната сигурност, или те ще провокират градски бунтове срещу тях. Тоест, необходимо е имигрантските общности да се освободят от радикалните групировки и да създадат собствени демократични сили. Към казаното по-горе следва да добавим, че джихадистите, които са идеологически продукт на ислямистките движения и наблягат на насилието като средства за постигане на целите си, се чувстват като риба във вода в радикалната политическа и идеологическа среда, създадена от ислямистите в имигрантските общности. Така че в Европа и Запада, като цяло, съществува реална връзка между джихадистите и ислямистите, като вторите формират средата, от която първите получават подкрепа и набират кадри. В същото време, следва да сме наясно, че ислямистите съвсем не са мнозинство сред европейските мюсюлмани.

- Как би могла да се отрази на американско-турските отношения сегашната „неоосманска” политика, провеждана от Анкара?

- Неосманистката визия, възприета от ПСР, постепенно ще засегне отношенията между Турция и САЩ, а може би и тези със Запада, като цяло. От 2002 насам, стратегическият вектор на турската политика постепенно се променя. Правителството на ПСР разруши стабилните навремето отношения между Турция и Израел; то се сближава с ХАМАС и дори одобри изпращането на прословутата „Флотилия на свободата” към Газа. Нещо повече, това правителство подкрепи репресивните действия на президента Ахмадинеджад срещу т.нар. „зелена революция” в Иран. Господин Ердоган пък защити суданския диктатор Омар ал-Башир срещу обвиненията в геноцид, отправени му от Международния съд. Анкара подписа т.нар. договор за стратегическо сътрудничество със Сирия, въпреки че тя е сред „държавите парии”. Всички тези действия се вписват в рамките на генералната промяна от някогашната светска, прозападна турска политика, към сегашната ислямистка неоосманистка външна политика на ПСР. Впрочем, американският Конгрес отбеляза тези знакови промени и със сигурност ще притиска администрацията да работи по-активно за промяна на поведението на Анкара, така че тя да си сътрудничи с демократичните сили в региона, а не с диктаторските режими в него. Наистина, напоследък г-н Ердоган отправи критики срещу диктатора Башар Асад и либийския тиранин Муамар Кадафи, но причината може би беше, че значителна част от сирийската и либийска опозиция се контролират от „Мюсюлманските братя”. Ако нещата вървят така, ако не по време на сегашната американска администрация, то със сигурност при следващата, неоосманската политика на ПСР може да се сблъска с негативните последици от стратегическия избор в полза на ислямистите, вместо на демократите в региона. Начинът да се избегне влошаването на турско-американските отношения, както и на тези между Турция и Запада, е ПСР да се реформира, превръщайки се в консервативна мюсюлманска, но не и ислямистка, партия, или пък ако бъдещото правителство се формира от истинска либерално-демократична коалиция, която да поведе страната по път, различен от някогашния авторитаризъм и сегашния квази-фундаментализъм. Тогава Турция би могла да се превърне в ключов фактор на стабилността за региона и за своите съседи.

Наскоро, турският външен министър Давутоглу заяви в едно интервю, че предупрежденията да не се изпраща втора флотилия към Газа следва да бъдат адресирани към Израел, който е длъжен да се съобрази с променените реалности в Близкия Изток. Какво бихте казали за това?

- Резултатите от първата флотилия не бяха позитивни. Тя приключи с трагичен инцидент в международни води. Страна, като Турция, която е член на НАТО и се стреми към членство в ЕС, не би трябвало да организира, инспирира и дори да подкрепя подобни акции, които могат да провокират инциденти в един толкова чувствителен регион. Ако ПСР реши да се ангажира с подкрепа за ХАМАС на международната сцена, би трябвало да действа много дипломатично и на собствен риск. Освен това да не забравяме, че подобни, спонсорирани от една или друга държава, флотилии са двуостро оръжие. Да си представим например, че някои други правителства също решат да подкрепят такива флотилии към бреговете на Турция. Ами, ако кюрдски или арменски активисти решат да направят нещо подобно? Това е своеобразна „кутия на Пандора”. Флотилиите и демонстрациите трябва да са мирни и ненасилствени, особено когато подобни проекти се реализират в зони на продължителна конфронтация. В основата на променящите се реалности в Близкия Изток е решението на крехките местни граждански общества да се опълчат срещу връщането на Империите (включително на Османската) в региона и това е нещо, което модерните ислямисти следва да осъзнаят. Младите хора от региона искат повече, а не по-малко свобода и повече, а не по-малко плурализъм.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1123

На пръв поглед понятието/терминът ”геополитическа агентура” звучи смущаващо. Това се дължи на превода от английски език (geopolitical agency/agents) и тълкуването му в българската действителност във връзка с доста фриволните на моменти квалификации за „ченгетата” от специалните служба на бившия комунистически режим и опитите не само за дискредитация на въпросните лица, но и за пълното им отстраняване от обществено-политическия и икономически живот на страната. Историята обаче е безпристрастна и е твърде възможно някои от сегашните обвинители на бившите агенти да се окажат след време в тяхното положение.

Същността на явлението

Под различни форми, „(гео)политическият слугинаж” се среща във всички епохи от историята на човечеството. В собствената ни история, това явление е сред факторите за попадането на българския народ в не една или две робски зависимости. Същността му традиционно се свежда до предаване на национални, локални или местни интереси от различен характер в интерес на външни (за пространството) субекти. Световната история също изобилства с такива примери.

След края на „студента война” се наблюдава засилен процес на развитие и нарастваща роля в глобалната и регионална геополитика и геоикономика на едно явление, което условно наричаме „(гео)политическа агентура”. То се „култивира” най-добре на равнище елитно управление на субекта-държава, но обхваща и средното управленско равнище, както и граждански структури, от типа на НПО. Това е допълнителна схема, като политическа технология и механизъм, за отслабване на държавата и държавността в страни в преход и, като цяло, в страни с ниско равнище на икономическо, военно, социално и гражданско развитие и с неутвърдени или деформирани демократични принципи. Целите, планирани да бъдат постигнати с помощта на геополитическата агентура, са средносрочни и дългосрочни. Същността на геополитическата агентура се свеждат до една основна функция: обслужване на (гео)политически и (гео)икономически интереси от по-висок порядък (регионални и глобални), за сметка на интереси на по-ниско равнище: национални, локални и регионални. (Гео)политическата агентура постепенно се институционализира нелегитимно (т.е. незаконово), чрез  лобизма, или пък легитимно - чрез механизмите на юрисдикцията и други инструменти за (гео)политическо и (гео)икономическо въздействие. Освен това, обикновено се осъществява симбиоза на „геополитическата агентура” с олигархични икономически и финансови структури, опериращи на глобално, регионално и национално равнище. Подобно срастване е нов, още недобре изучен феномен в регионалната и глобална политика.

В периода на „студената война” геополитическата агентура се формира главно по два начина:

На първо място, с помощта на политическото, икономическо и научно-техническо разузнаване и други специфични средства се намират подходящите субекти (индивиди), с нагласа и възможности  да изпълняват (агентурни) функции и задачи с геополитическо значение. Мнозина смятат например, че последният комунистически съветски лидер Горбачов е сред от най-големите „завоевания” в тази област в края на „студената война”. В исторически аспект, с процеса на деколонизация, както и след това, в много, обозначавани като „развиващи се”, страни се „имплантират” предварително подготвени подходящи местни лица и се създават подходящи неправителствени структури. Пак по това време и след него в арабския свят също се формира солидна геополитическа агентура.

На второ място, създаване (макар и ограничено) на гражданско-обществени структури (най-вече синдикални сдружения и научни структури) с цел постепенното ерозироне на съществуващи политико-икономически системи и режими. Христоматиен пример е Институтът за системни изследвания в някогашния СССР (1).

С предполагаемия край на „студената война” създаването на геополитическа агентура се превръща в самостоятелно, изключително важно направление в арсенала на стратегиите на водещите субекти в света. Нейната ефективност, като стратегия за инициране на процеси на ерозия и демонтиране на режими и политически системи на управление, се оказва доста висока. Тя се дължи на директното ангажиране на „скрития модел” (2) на управление на света с генерираните от неговите мозъчни центрове нов тип политически технологии. Посланията на скрития модел на управление не се транслират директно до широката глобална, регионална и национална гражданска общественост. Това е задача на предварително „култивирани” субекти (юридически и физически лица), щедро финансирани и опериращи в сферата на политиката, икономиката, културата и най-вече  в медиите. Използва се целият познат арсенал на „информационната война”.

Създаването на геополитическа агентура в отделна страна, регион или субрегион е неразделна част от по-широк геополитически план за осигуряване на бъдещи геополитически и геоикономически дивиденти. В тази връзка, съвсем уместно е определението за стратегията на водещия субект в тази област („нежното влияние на САЩ”), което дава словашкият политик Сергей Хелемендик. Сред резултатите са избухналите „спонтанно” през последните две десетилетия т.нар. „нежни революции” в цялата цветова гама на дъгата, главно в страните от постсъветското пространство.

Случващото се в края на 2010 и началото на 2011 в арабския свят  е най-новото доказателство и  пореден опит властта в страните, принадлежащи към него, да се предаде на нова геополитическа агентура, по-подходяща за променените геополитически условия в света и адекватна на новите цели в областта на глобалната и регионална геополитика. Улеснената мобилност на принадлежащите към елита на региона (най-вече наследници и близки на местните авторитарни лидери) и стремежа към получаване на образование в реномирани западни университети, улесни процеса на подготовката на тази нова геополитическа агентура. Освен това на доказани политици и общественици от региона се предоставяше възможност да заемат висши постове в значими международни организации. Проблемът, който възникна в арабския свят и провокира външния тласък на промените в него, е, че през последните години  по-голямата част от представителите на старата геополитическа агентура в региона излязоха извън глобалния контрол и започнаха да си позволяват някои по-самостоятелни (гео)политически и (гео)икономически действия (3). Подобна „самодейност” е неприемлива за глобалните геополитически играчи, не само защото международната регулация на цените на енергоносителите (и най-вече на петрола)  също излезе извън контрол, но и (което е по-същественото), защото се очерта процес на приемственост в управлението на тези страни, което не се вписва в мондиалистките планове за бъдещето развитие на света. Прави впечатление, че на страната на протестиращите преминават политици, държавници и висши военни, които са интегрална част от управляващите елити на съответните страни, или  пък се лансират личности, минали през школата на международните организации. Следователно, това, което става понастоящем в арабския свят е свързано главно с геополитически и геоикономически фактори. Изтъкването на такива мотиви за протестите като авторитарния характер на повечето управляващи в региона режими, които сами по себе си са основателни, всъщност са само повод за стартирането на много добре подготвена мащабна акция на „скрития модел” на управление на глобалния свят (3) за геополитическо и геоикономическо преструктуриране на арабския свят. Тоест, поводът действително може да бъде стремежът към демокрация, но зад него се крият цели, сходни с онези, провокирали началото на Първата, а и на Втората световни войни, а именно преразпределението на икономически пространства и ресурси.

Разбира се, конкретните форми и средства за реализацията на тези цели вече са несравнимо по-разнообразени, адекватни и с почти гарантиран краен ефект. Тук се включват нови политически технологии за намиране не само на подходящи, но и на много добре подготвени „кадри”, които да реализират на практика целите на стратегическия план. Пример са многобройните „нежни” и „цветни” революции. Във връзка със събитията в Египет (и цяла Северна Африка) се появи ново удачно понятие - „интернет-революция”. Това показва, че в арсенала на геополитическите средства се включват постиженията на информационно-комуникационната революция и то именно в разглеждания контекст, касаещ темата за геополитическата агентура. Дори и в тази нова форма обаче, персонализирането й  (т.е. намирането на подходящата фигура - водач) се оказва наложително (4).

Организационните аспекти на създаването на геополитическа агентура гарантират висока резултатност, предимно в страни, които вече са приобщени към лоното на демокрацията, без значение, дали тя е пряка или не. Естествено, при първия вариант шансовете за вербуване на геополитическа агентура силно се ограничават. Освен политици и управленци от високите етажи на властта, широко се използват медиите и неправителствените организации (тоест, т.нар. трети сектор в съвременните общества). Така групи от (или пък отделни) професионално доказали се и изявени личности - финансисти, икономисти, политолози, социолози и журналисти, биват ангажирани (често без да го съзнават) в изпълнението на задачи, характерни за геополитическата агентура. Трудно можем да се съгласим с постановката, че именно изнесените „центрове” на геополитическата агентура в съответните страни генерират идеите за промени (политическите технологии) в тях. Тоест, че именно те са мозъчните центрове („think- thank”) по места, в истинският смисъл на това понятие, както твърдят някои експерти (Валентин Вацев, Достена Лаврени, Бриго Аспарухов). Възможно е да играят и подобна роля, но това по-скоро са локални измерения - продължение на политическата технология, наречена „експертен модел на намеса” (5) на „мозъчните резервоари”. Всъщност, те са, преди всичко, инструмент на истинските „мозъчни центрове” (и, най-вече, на скрития модел на управление) и нямат задача да генерират, а само да транслират идеите и посланията на истинските „think- thank” центрове, в параметрите на предварително разработени проекти. В това се състои и тяхната задача - да бъдат своеобразна „люпилня” на капацитет за геополитическата агентура. Това е „съзнателната” геополитическа агентура. У нас (по време на прехода) с близка характеристика са Центърът за изследване на демокрацията, Центърът за икономическо развитие (6), Центърът за либерални стратегии, Институтът за пазарна икономика и др. Всеки от тях има целева предназначеност и изискуема висока „продуктивност” в ангажираните сфери. Естествено, най-приоритетните теми са политиката, икономиката и демокрацията, т.е. базата за демонтиране на обществено-политическите системи.

Съществува обаче и „неосъзната” геополитическа агентура. Тя се формира чрез създаване на социална прислойка, която несъзнателно се ангажира с изпълнението на функции, допълващи тези на „съзнателната агентура”. Като ефективност, този процес е по-скромен и има вторичен „ерозиращ ефект”. Той е свързан по-скоро с процеса на „налагани” реформи и с инвазията на големи задгранични бизнесструктури, които неслучайно се появяват на „точното място и в точното време”. Става въпрос за част от сравнително високо платени служители в структури на банки, финансови институции, обекти като МОЛ-ове и мрежи от супермаркети и бензиностанции. Механизмът е психологическо внушение (подкрепено с много по-високо заплащане) за придобиване на високо социално самочувствие и за принадлежност към елита на обществото.

Механизъм на управление

Стратегията за формиране и използване на геополитическата агентура предвижда възможност за дистанционно и виртуално управление на геополитически проекти.  Контролът върху реализирането на проекта е работа на самата геополитическа агентура. Това става много просто: на агентурата се предоставя функционален инструментариум с очакваната висока ефективност: политически и партийни лидери, медии, НПО и т.н. Финансовият ресурс пък е инструментът за управление  и самоконтрол на геополитическата агентура. Над субектите, принадлежащи към агентурата постоянно виси заплахата от спиране на финансирането.

Схема на действие

Тя е класическа и изпитана като замисъл. На първо място е разработването на геополитическата доктрина и дефинирането на нейните цели. Следва генерирането на самият инструмент - геополитическата агентура. И на трето място е определянето (изборът) на най-подходящите средства, включително на (гео)политическите технологии за постигане целите на доктрината (7). Като време, това е сложен и продължителен процес. Затова вкарването в действие на геополитическата агентура (като индивиди или структури) е оправдано само при преследването на по-дългосрочни цели. Дори мотивацията, като действия за промени, да произлиза от независими патриотични сили, в края на краищата инициативата преминава в изградената геополитическа агентура. За това също са разработени подходящи механизми.

Ефективност

По принцип, използването на геополитическа агентура за постигането на определени цели осигурява висока ефективност. Като общ положителен ефект (от общочовешка гледна точка) от нея, би могла да се приеме възможността за постигането на геополитически и геоикономически цели без прилагане на военна сила. Все пак, резултатите от действията на геополитическата агентура невинаги са успешни. Доказателство за това са случаите, когато все пак се налага въоръжена намеса, тъй като постигането на целите с „мирни средства” се е оказало невъзможно. Негативните ефекти от използването на геополитическа агентура пък могат да се илюстрират от случващото се в някои страни от периферията и постсъветското пространство, като се свеждат до следното:

- Създаване на нови (или трансформиране на старите) авторитарни режими или осъществяване на кастова (родова) властова ротация.

- Засилване на политическия, религиозен и икономически фундаментализъм

- Осъществяване на деформирани квазидемократични процеси

- Повишаване опасността от разширяване на проникването и влиянието на престъпни и терористични мрежи

- Изостряне на проблемите с миграцията и бежанците

Негативните резултати имат конкретни измерения и, по принцип, усложняват (пост фактум) още повече политическата, икономическа и социална ситуация в конкретната страна или район и то за дълъг период от време. В страни, тръгнали неподготвени по пътя на демокрацията, негативите се инкасират поради факта, че геополитическата агентура бързо се ориентира към допълнителни възможности за печалби, разкрили се в хода на реформите, и така нарушава „чистотата” на набелязаните цели. Причината е, че не се отчита в достатъчна степен спецификата на субектите (държави), превърнали се в обект на геополитическа и геоикономическа интервенция, с използване на геополитическа агентура.

Равнища

Равнищата, на които се създава и действа геополитическата агентура, са локално (местно), национално, субрегионално, регионално и глобално. Затова нейните задачи са специфични, в зависимост от равнището и целите, които се преследват. Ако се вземе за пример Европейският съюз, като регионално равнище, естествена среда за култивиране на регионална геополитическа агентура се оказва набъбналият наднационален европейски бюрократичен капацитет и наднационалната евросъюзна номенклатура (вж. статията „Проблеми на ЕС”, сп. Геополитика бр.3/08). Подобни случаи на регионално и глобално равнище са налице при  решаването на проблема с климатичните промени, даването на „надути” становища от Световната здравна организация за някои вирусни пандемии и т.н.

Мотивацията

Продукт на „идеологически тежнения” (като удобно оправдание) ли са ангажиментите на геополитическата агентура?  Не. За това свидетелства „благодарността”, която също е интересен механизъм и е доминиращия мотив. Директната парична отплата вече е рядкост (тя е по-характерна за шпионите и класическите агенти).Вместо това се използват най-вече „съвременни” (необиждащи или морално оправдаващи) форми:

- комисиони (или друг платежен инструмент) чрез механизма на „заделяне”(жест, разрешение от политическият конструктор на проекта) на част от националния капитал (чрез приватизационни и други „демократични” легитимни схеми, добре известни в страните в преход) и  на  чуждестранен инвестиционен ресурс или пък на донорски заеми и кредити. Така се ражда своеобразна разновидност на геополитическата агентура - геоикономическата, чиято специфична цел е създаване на икономически плацдарми в национални и регионални пространства;

- директно финансиране дейността на създадени за целите на геополитическата агентура структури: НПО, фондации, фондове, асоциации;

- получаване на  възможност за политическа и партийна (разбира се печеливша) кариера с гарантиран шанс за материални „придобивки”;

- осигуряване на сравнително добро материално благополучие след евентуален провал или приключване на „мисията” (което е неминуемо във времето): високоплатени лекции или работа в национални или международни (включително икономически) структури или други ангажименти в структурите на геополитическата агентура;

- продължаващо (не само „ex-ante”) финансиране на вече излишните или продължаващи да изпълняват по-скромни задачи създадени структури (институти, фондации, фондове, центрове), които остават резерв за евентуални (извънредни) критични ситуации.

Обхватът

Дали това явление е характерно само за слаборазвитите страни или тези, намираще се в преход? Фактите свидетелстват по-скоро,че става дума за глобален феномен. Едно от доказателствата (или поне с голяма заслуга) е глобалната финансова криза. Звучи странно, но е така. Много от събитията в сферата на глобалната, регионална и дори национална икономики, поведението на фондовите и стокови борси (резки покачвания и спадове на ценовите равнища) се провокират като се използва именно инструментариумът на геополитическата агентура. Фактически, това са погрешни или верни, но при всички случаи неслучайни послания, които транслира скритият модел на глобално управление, преследвайки строго набелязаните, през различните периоди, цели за настоящето и бъдещо икономическо развитие на света. При това тук не става дума за „конспирация”, освен ако не се приеме, че управлението на света е конспиративно. „Осъзнато” или не, но доста значими структури и личности в демократичните страни,  на различните равнища, в една ли друга степен, в едно или друго време, се оказват част от геополитическа агентура. Изобщо, измеренията и формите на проявление на това явление са изключително многообразни, което прави невъзможно то да остане извън полезрението на анализаторите. Основателно може да се твърди, че то вече е неизменна част от съвременната геополитическа култура и ценностна система. Което може би го легитимира, подобно на толкова други феномени в съвременния свят.

Някои изводи

Геополитическата агентура е все по-мащабно явление на всички равнища и намира почва в подходящите етажи на властта и гражданските общества. Тя е средство за реализиране на цели, за които е преценено, че не следва (или не може) да бъдат постигнати с военна сила. Все пак, там, където геополитическата агентура не помага за постигането на въпросните цели, се налага използването на такива „спомагателни” средства, като гражданската война например, или пък директната външна военна намеса.

Идеята за максимално използване на геополитическата агентура за постигане на геополитически и геоикономически цели е стратегически (експортен) продукт на скрития модел на управление на глобалния свят. Освен това, на геополитическите агентури в различни точки на света се прехвърлят задачите за оперативно апробиране и реализиране на  новите политически технологии.

Възможно е, в крайна сметка, геополитическата агентура да се окаже закономерно явление, наложено от съвременното развитие на демокрацията, геополитиката и геоикономиката. Всичко зависи от „моралния аршин”, с който се измерва. Ако той вече е друг, поставянето на геополитеческата агентура в един легитимен ред с дипломацията, международните споразумения  и разузнаването също ще се приеме като естествено. А субектите, свързани с него – като напълно легитимни и, в този смисъл, неподлежащи на гражданска и наказателна отговорност. В такъв случай тези размисли са напразни. Времената обаче се менят, нравите също. В още по-голяма степен това важи и за геополитическите статуква.

----------------------------------------------------------

Бележки:

1. Историята на този институт е поучителна именно в аспекта на разглежданата тема. През 1967 се създава Римският клуб - полезна (извършва глобални анализи), но неслучайна неформална организация. В този глобален  “think-thank” център, съвместно с други, се ражда и теорията за конвергенцията: историческа възможност за сближаване на двете противоположни обществено-социални системи – социализма и капитализма, в духа на мондиализма. По инициатива и под егидата на Римския клуб, във Виена започва да действа Международен институт за системни приложни анализи. В редица държави започват да функционират негови филиали. Споменатият институт в СССР е също негово разклонение. Интересен е фактът, че негов директор е академик. Джермен Гвишиани (той е и представителят на страната в Римския клуб), който е зет на съветския премиер Косигин. Сестра му пък е съпруга на Евгений Примаков, високопоставен служител на КГБ и премиер на Русия през 90-те. Той е съветник и близък на сътрудник на последния съветски лидер Михаил Горбачов. Според някои анализатори, именно в този институт е “изкована” идеята за “перестройката”, обслужваща теорията за конвергенцията, като част от мондиалистката доктрина. Тоест, възможно е да става дума за геостратегически проект с умело създаване и използване на геополитическа агентура, където най-малко е можело да се предположи (в СССР).

2. Авторът е далеч от популистките трактовки за “световната конспирация”. Става дума за реален (но виртуално действащ) кръг от глобални “think-thank” центрове, под формата на специално създадени през различни времена неформални структури, Като например Съветът по външни отношения в САЩ (1921), Билдербергската група (1954), Трилатералната комисия (1973), Кралският институт за международни отношения (Лондон) и др. Или пък “неформални” (неинституционализирани) структури като Парижкия и Лондонския клубове (за преструктуриране на публични и частни дългове), форумите от Давос, Г-7  и др. Те, и финансирани от тях мозъчни центрове, разработват идеи, стратегии и модели за бъдещото развитие на света и задават безапелационно насоките и скоростта на това движение.

3. Този процес не е изненадващ. Той е аналогичен на процеса на излизане извън контрол, след периода на “струдената война”, на създадените от суперсилите (най-вече САЩ и СССР) терористични организации, използвани преди това за целите на стратегическото противопоставяне. Резултатът е известен - създаване на световна терористична мрежа. Интересното е, че при провеждане на акции с помощта на геополитическата агентура се прилага аналогичнната на тероризма “клетъчна организация”, а не централизирани схеми.

4. В египетската “сага”, наречена “либерално-демократична революция”, като водач на протестите и бъдещ държавен глава на страната се лансира солидна фигура с богат опит и стаж в международни организации: Мохамед ел Барадей, бивш председател на МАГАТЕ (Агенция по атомна енергия към ООН) и лауреат на Нобелова награда, председател на Националната асоциация (с политически привкус) за климатичните промени.

5. В заслужаващата адмирация хитова книга на Достена Лавери “Експертите на прехода”, представена в началото на 2011, се лансира трудно оспоримата теза, че “експертният модел на намеса в политически процеси, извън представителната демокрация, е експортен подукт на САЩ за Европа и света”

6. “Нашият think-thank (цитат на бивш директор на ЦИР) е роден в точно определен момент. Когато, през 1996, нещата бяха тръгнали в погрешна посока, събрахме екип под егидата на Нов български университет - група за алтернативна икономическа политика,... имахме многобройни чуждестранни донори - Световната банка, програмата ФАР и др...”.

7. Примерът с “революционната вълна” в арабските страни е показателен за това твърдение. Доктриналният план се нарича “Големия Близък Изток”  и е лансиран при управлението Буш-младши. Специално в Египет, ролята на геополитическата агентура вече прозира, но окончателно ще стане ясна (както и съставът и) едва след приключване на трансформацията. Средствата и (гео)политическите технологии са известни: мотивиране на огромната маса млади хора в страната чрез социалните мрежи Фейсбук и Туитър  и формации като “Движение 6 април”, “Мюсюлмански братя”,  “Египетско движение за промени” и др.

* Преподавател в Бургарския свободен университет, статията публикуваме като дискусионна

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1094-golqmoto-zavryshtane-na-miusiulmanskite-bratq

Мнозина анализатори твърдят, че революциите в арабския свят са провокирани „отдолу”, други обаче изразяват сериозни съмнения, че това е така. Според тях, определени влиятелни и недоволни от статуквото кръгове в засегнатите арабски държави предварително са получили достатъчно сериозни обещания за подкрепа, след което са последвали и вълненията в тези страни. Макар, разбира се, да имаше повече от достатъчно причини за недоволство, включително проточилото се управление на полуавторитарни режими и опитите властта да се предава по наследство, високото ниво на корупцията и т.н. Интересно е обаче, че в повечето държави, засегнати от вълненията, не се наблюдаваше значимо присъствие на радикалния ислямски фактор. В същото време, във всички тях беше налице нарушаване на междуклановите споразумения, довело до тоталната доминация на клановете, представляващи управляващите сили.

Така, в Тунис например, балансът между клановете беше нарушен от усилващото се влияние на съпругата на президента Бен Али Лейла Трабелси, достигнало върха си през декември 2010. Заедно с десетимата си братя, първата дама формира нов доминиращ клан в тази страна, нарушавайки силовия баланс и сложната система от ограничения и противовеси. Ръстът на корупцията и паралелно нарастващото благосъстояние на клана Трабелси катализираха недоволството на другите туниски кланове, още повече, че през декември се появиха слухове, че Лейла Трабелси се готви да се кандидатира за мястото на съпруга си.

В Египет пък, малко преди началото на конфликта, се появи информация за намерението на Хосни Мубарак да предаде властта на сина си Гамал. Тук е мястото да напомня, че бившият президент на Тунис заемаше този пост в течение на 23 години, а египетският му колега – 29.

И в двете страни липсваше реална опозиция, което очевидно усложняваше упражняването на „гъвкаво влияние” отвън върху вътрешнополитическите процеси. В същото време, узурпацията на властта, на фона на растящата корупция, позволи да бъдат активизирани протестните настроения сред най-бедните слоеве на населението, както и на средната класа и младите хора.

Какво обаче се случва днес в тези страни и, дали демократичните промени наистина ще станат факт? Защото никак не е ясно, какво точно трябва да очакваме през следващите месеци.

В Египет например, властта беше поета от армията, което не гарантира автоматично, че страната действително ще получи обещаните и честни избори, както и свобода на словото и информацията. В момента армията се учи на това, което никога не и се е отдавало особено добре – да управлява и представлява държавата. Доскоро тя представляваше единствено себе си, в лицето на своите генерали. Малко изненадващо военните бяха обременени с необичайната за тях роля да реализират националните стремежи за демокрация и справедливост. В това отношение „Мюсюлманските братя” изглеждат много по-подходящи за тази мисия, тъй като се смята че представляват интересите на широките маси и, най-вече, на най-бедните слоеве, нуждаещи се от социална подкрепа.

На Запад не гледат с добро око на активизацията на това движение през последните месеци. Въпреки това, не е изключено, че водачите на различните филиали на „Мюсюлманските братя” скоро ще заемат ключови постове в правителствата на редица северноафрикански държави. В този контекст си струва да анализираме по-подробно сегашното състояние и възможности на организацията. Една част от нея се обявява за демократични промени, друга настоява промените да бъдат съобразени с основните постановки на исляма, а трети се опитват да намерят компромис, обявявайки за „ислямско-секуларно” бъдеще на Египет. И докато не бъде формулирана някаква обща концепция, все още е рано да твърдим, че „братята” разполагат с ясна визия за развитието на страната

Почти в същата ситуация се намира и филиалът на организацията в Йордания, което обаче не му пречи достатъчно ясно да заяви за себе си, наред със синдикатите и левите формации, по време на демонстрациите, искащи оставката на премиера Самир ал-Рифаи. Именно нехомогенният характер на „Мюсюлманските братя” обяснява и не съвсем ясно изразените политически амбиции на движението. От една страна, „братята” смятат, че поне засега трябва „да изостават с една крачка от останалите” за да не отблъснат съгражданите си, по-възрастните измежду които добре си спомнят терористичните методи, използвани в миналото от тях, и продължават да ги смятат за прекалено радикална групировка. В същото време, тезата „на крачка зад останалите” не изключва участие в бъдещите парламентарни избори, в изготвянето на нова конституция, както и в евентуалното преходно правителство. От друга страна, „братята” твърдят, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори в Египет, предпочитайки да изчакат провала на политическите, икономически и социални реформи, лансирани от политическите им опоненти.

Възможно е подобно позициониране да се окаже само тактическа уловка и, оставайки известно време в сянка, „Мюсюлманските братя” внезапно да поемат инициативата в свои ръце, възползвайки се от неизбежните грешки на светската опозиция при опитите и да формира демократични общества по западен модел в държавите от Северна Африка. Именно тогава ще настъпи звездният им час и те ще припомнят на всички, как по време на протестите на площад Тахрир в Кайро призоваваха за тържеството на исляма, но не получиха карт бланш за постигането му от военните, и какво е последвало от това. При подобно развитие ще се създаде отлична възможност за формирането на властовите структури в Египет под егидата на ислямистите, опитващи се да постигнат „велико бъдеще” за страната с помощта на шериата.

Малко история: от лозунги за социална справедливост към радикализация

Повечето специалисти свързват появата на „Мюсюлманските братя” (Al-Ikhwan Al-Muslimun) с ислямското мислене от края на ХІХ и началото на ХХ век и основните му елементи: национализмът, идеята за силната държава, индустриализацията и реализацията на „общото благо”. Затова раздаването на храна за най-бедните, създаването на начални училища и безплатната медицинска помощ, осигурявани от организацията през първите години от съществуването и, привличат към нея много нови привърженици първо в Египет, а след това и извън него.

Както е известно, смятаното за може би най-влиятелно фундаменталистко ислямско движение в Близкия Изток „Мюсюлмански братя”, е създадено в Египет от Хасан ал-Банна, през 1928. То много бързо печели популярност заради ярката си политическа насоченост (появата му е реакция на краха на Османската империя и окончателното утвърждаване на британското господство в Египет) и с основание се смята за първото революционно ислямистко движение. Паралелно с идеята за освобождаването от чуждестранната окупация, лидерите му се опитват да формулират алтернатива на компрадорските управляващи режими, в лицето на традиционните ислямски представи за морала и начина на живот.

Постепенно, „братството” излиза извън рамките на чисто религиозно обединение, демонстрирайки нарастваща нетърпимост към ценностите на гражданското общество. За сметка да дотогавашния си образ на инициатор на благотворителни акции, в средата на 30-те години то придобива чисто политически имидж, призовавайки египетските власти за установяване на ислямски ред и осъществяване на въоръжен „джихад” против немюсюлманите и, най-вече, против евреите, под лозунга „Вън евреите от Египет”, солидаризирайки се в това отношение с управляващите в Германия нацисти.

Радикалните идеи привличат много съмишленици и „братството” бързо се разраства: ако в края на 30-те години в него членуват само около 200 души, в началото на 40-те те са вече 60 хиляди, а в края на десетилетието достигат половин милион. Движението се превръща в мощна политическа структура, разполагаща с немалко активи (джамии, фирми, фабрики, болници и училища) и със съмишленици на ключови длъжности в армията и синдикатите. Така, влиянието на „Мюсюлманските братя” в египетската държава нараства лавинообразно.

Междувременно, в нелегалност, се формира и военно крило на движението  , което първоначално участва в антибританските акции, а след това и в нападения срещу висши египетски държавни чиновници. След като полицията разкрива военната мрежа на „братята”, започват арести на активисти на движението, а дейността му на няколко пъти бива забранена, което обаче само съдейства за окончателното формулиране на агресивната му идеология, която, от средата на 60-те години, започва да определя неговите действия. „Мюсюлманските братя” отново стават много популярни след неуспешната за арабите шестдневна война с Израел през 1967 и „износа” на египетски преподаватели и технически кадри в държавите от Арабския полуостров по време на петролния бум, след 1973. По онова време, броят на привържениците на движението се оценява на един милион, само сред военните, и на няколко милиона – сред гражданското население.

След като, в средата и края на 70-те години, от „Мюсюлмански братя” се отцепват радикалните групировки „Ат-Такфир уал-Хигра” (терористична салафитска формация) и „Египетски ислямски джихад” (поставяща си за цел свалянето на светския режим в Египет), движението придобива облика на по-скоро умерена ислямистка организация. Междувременно, под натиска на активистите на движението, тогавашният египетски президент Ануар Садат променя официалното наказателно право (в чл. 2 на египетската конституция шариатът бива обявен за основа на египетското законодателство) и създава Религиозен съвет.

Насилието като политически инструмент

Официално се смята, че египетските „Мюсюлмански братя” са се отказали (не е ясно, кога точно, но вероятно най-късно през 70-те години) от идеологията на насилието и оттогава се борят за плурализъм, макар че това въобще не изключва войнствения характер на действията им. При положение, че крайният екстремизъм се превръща в приоритет за организации като „Ислямски джихад” и „Ат-Такфир уал-Хигра”, е съвсем нормално братята да се опитат да се разграничат от тях, надявайки маската на „ислямски демократи”. Както и става.

Междувременно, „Мюсюлманските братя” се превръщат в своеобразен генератор на радикални ислямистки идеи и кадри за целия Близък Изток, както впрочем и за Европа и нейната постепенно нарастваща мюсюлманска общност. При това те се превръщат в самостоятелни носители на идеите на политическия ислям. Така, вътрешното разграничаване, в рамките на движението, между „фундаменталисти” и „ислямисти” позволява създаването на редица военизирани терористични групировки, като например „Ал-Джамаа ал-Исламия”, осъществили серия политически убийства, най-известно сред които е това на египетския президент Ануар Садат, през октомври 1981. Друг „страничен плод” на активността на братството е появата на Ал Кайда, в чиято идеологическа основа заляга учението на Хасан ал-Банна, развито по-късно от Саид Кутб.

Подготвеното от египетските „братя” радикално крило формира многобройни паравоенни групи, доказали качествата си в Афганистан. Освен това движението финансира обучението в престижната мюсюлманска духовна академия – каирския университет Ал-Азхар, на редица бъдещи лидери на фундаменталистки движения от Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия, реализирайки на практика идеята за „износ” на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно мнозина западни експерти смятат „Ислямското движение на Узбекистан” или „Хизб ут-Тахрир” (създадена през 1953 в Източен Йерусалим) за централноазиатски филиали на „Мюсюлманските братя”, които, с течение на времето, сами се превръщат в регионални генератори на екстремизъм.

Демокрация по ислямски модел

Според лидерите на движението „не може да има никакво съмнение, че в мюсюлманския свят следва да бъде наложена истинска демокрация”, като уточняват, че това може да бъде само демокрацията, основана на ислямските принципи.

Така, издигайки лозунга „ислямът е решението на всеки въпрос”, те определят целесъобразността на данъка „джизие”, налаган само на немюсюлманите, съгласно постановките на Корана. Идеята е, че тъй като не служат в армиите на мюсюлманските държави, представителите на другите религии трябва да си плащат за това, че мюсюлманите ги защитават. През 1997, водачът на „Мюсюлманските братя” Мустафа Машхур се опитва да превърне тази постановка в част от египетската конституция. Но, при наличието, в онзи момент, на 6 милиона християни, организирали масови протести, тази „оригинална идея” (както я определят самите ислямски радикали) се проваля. Движението обаче, съумява да извлече полза дори от това: то винаги е твърдяло, че думите, съдържащи се в Корана, както и методите на действие на ранните мюсюлмани, без оглед на историческата специфика, са непоклатими и следва да се изпълняват безпрекословно, а който не го прави е враг на Аллах и неговия пророк.

Тоест, вижда се, че демокрацията в нейния ислямски формат, притежава ярко изразени специфични черти, радикално отличаващи се от цивилизованото разбиране за това понятие. По същия начин, впрочем, се тълкува и понятието „тероризъм”. Така, по време на посещението си в Москва, през февруари 2010, шефът на ХАМАС (организация, която също се смята за силно повлияна от идеологията на „братята”) заяви, че: „истинските терористи са онези, които завладяват чужди земи, а не онези, които защитават родината и народа си от окупацията. Затова, според нас, начело на списъка на терористите следва да бъде поставен Израел”.

По пътя към властта

„Мюсюлманските братя” нееднократно са демонстрирали, че се ползват с подкрепата на достатъчно широки обществени слоеве, включително и участвайки в парламентарните избори. Тъй като законът от 1954 (приет след неуспешното покушение срещу тогавашния президент Насър) за забрана на движението не е отменен, „братята” са принудени да използват за целта вече регистрирани партии или пък да издигат „независими” кандидати. Така или иначе, в блок с либералите от партията „Нов Вафд”, те успяват да вкарат 8 депутати в египетския парламент, през 1984, после, в съюз с т.нар. „Ислямски алианс”, броят им нараства до 37, през 1987. През 2000, депутатите на движението са 17, а през 2005 – цели 88.

Световната демократична общност възприе като сензация прозвучалата наскоро в египетския парламент декларация, че „Мюсюлманските братя” искат да участват в реформирането на политическата система в страната и прехода и към демокрация. Макар че след първия кръг на последните парламентарни избори в страната (в края на ноември 2010) движението обяви, че ще бойкотира втория тур заради многобройните нарушения, то не се отказа от активното си политическо участие в живота на страната и осъществяващите се в нея трансформации.

Днес „Мюсюлманските братя” разполагат с около един милион активни членове само в Египет. Движението поддържа различни благотворителни институции (най-вече болници) в бедните квартали, участва в разпределянето на хранителни продукти и в програмите за създаване на работни места за младите хора. Това обяснява и подкрепата за него, демонстрирана от най-бедните слоеве в Египет, представляващи огромното мнозинство от жителите на страната. Движението е нееднородно и през последните години се трансформира. Променят се и политическите му предпочитания. Така, ако членовете му на възраст 50-70 години предпочитат теократичния модел, по-младите, напротив, биха искали налагането на „демокрация с ислямски отенък”, докато най-младите участници в протестното движение на столичния площад Тахрир призовават за налагането на шариата. При това, в хода на египетската революция, водачите на египетските „Мюсюлмански братя” нееднократно декларираха, че движението няма да участва в работата на новото правителство в случай, че режимът бъде сменен. В същото време, вицепрезидентът Омар Сюлейман ги призова да се включат в националния диалог, което обаче беше отхвърлено от един от лидерите на движението Мохамад Бади, под предлог, че президентът Хосни Мубарак все още не е отстранен от президентския пост.

По-късно, тази позиция нееднократно беше преразгледана, коригирана и дискутирана в хода на срещите между лидерите на опозицията и правителството. Както се посочва в един анализ на британския „Гардиън”, „ръководството на движението преценява ситуацията всеки ден, дори всеки час” и действа, ръководейки се от обстоятелствата, без да следва някаква ясна програма. На свой ред, един от смятаните за „реформисти” в ръководния съвет на „Мюсюлманските братя” Есам ал-Ериан се опитва да очертае рамките на политическите амбиции на движението, настоявайки, че то няма и не може да има никакви планове да управлява процеса на лансиране на бъдещите кандидати за президентския пост. В същото време обаче е съвсем ясно, че всеки, ползващ се с достатъчно широка подкрепа, кандидат на „обединената” опозиция ще трябва предварително да бъде одобрен от „братята”. Впрочем, Ал-Ериан отива още по-далеч, твърдейки, че движението дори няма да търси подкрепа в парламента. Според него, прогнозите на мнозина западни анализатори, че движението само чака подходящ момент за да „разпери крила” и да поеме контрола над най-гъстонаселената арабска държава е чиста измислица.

„Задачата ни е формирането на широка коалиция – твърди Есам ал-Ериан, според който – ние следваме подобна стратегия по ред причини, като най-важната е да не отблъснем или стреснем привържениците на „Мюсюлманските братя” и представителите на другите политически течения. Всички трябва да осъзнаем, че страната ни беше разрушена от Мубарак и семейството му и задачата за възраждането и не е само наша, а на всички египтяни”. Той подчертава, че „братята” представляват специфичен феномен, тъй като, движението не се стреми към властта, използвайки насилие, както го правят другите ислямистки организации.

Експертът по въпросите на египетския политически ислям от Университета в Дърам (Великобритания) Халил ал-Анани посочва, че по време на демонстрациите срещу режима на Мубарак в Кайро, „Мюсюлманските братя” не издигаха определени политически искания, които да показват, че преследват някакви собствени цели. „Братята” направиха много грамотен тактически ход, отивайки под крилото на Мохамед ал-Барадей за да станат част от обединената египетска опозиция. Всъщност, така те изпратиха ясен сигнал най-вече на Запада.

Но, ако „братята” не се стремят към политическата власт, каква и истинската им цел? Редица западноевропейски експерти смятат, че тя следва да се разглежда в контекста на по-ранната им антиколониална борба. Става дума, преди всичко, за конкретните ежедневни нужди на египтяните, посочва британският анализатор Джошуа Стечър от Университета в Кент. За решаването на тези проблеми, обединени от понятието „даваа” или „социален ислям”, концентрират усилията си голям брой членове на „Мюсюлманските братя”. И само при постигането на сериозни успехи в тази посока ще може да се говори за по-нататъшната ислямизация на египетското общество. „Готови сме да играем определена политическа роля, но не самостоятелно, а под „чадъра” на по-широка политическа структура” – твърдят лидерите на движението.

В контекста на тази идея, „братята” вече формират широк демократичен алианс, в навечерието на изборите, като са готови за сътрудничество с най-широки социални слоеве – от коптските християни до различните женски организации. При това, както посочва Халил ал-Анани, реформисткото крило в рамките на движението ще продължи да печели позиции и влияние „за сметка на консервативната стара гвардия”.

Анани смята, че режимът на Мубарак съзнателно е преувеличавал влиянието на „братята”, представяйки ги като сериозна заплаха за египетското общество и Запада. Според него, съзнателната им демонизация е била предлог за запазване репресивния характер на режима.

„Ако Египет реши днес да проведе свободни и справедливи избори, „Мюсюлманските братя” няма да получат мнозинство в парламента. Възможно е те да имат значително присъствие, но съотношението на силите ще бъде плуралистично – подчертава Халил ал-Анани, според който – вече е време Западът да преразгледа отношението си към движението. Ако той не прецени достатъчно точно значението и влиянието на „братята”, рискува да допусне фатални грешки при формулиране на египетската си стратегия”.

Истината е, че засега Западът знае за „Мюсюлманските братя” само това, което трябва, да знае, поне според ръководството на движението. А именно, че целта на „братята” е връщането към основите на исляма. В същото време обаче, повечето западни експерти са убедени, че декларациите на движението, че няма политически амбиции са откровена лъжа.

Още малко история: връзките между Вашингтон и „Мюсюлманските братя”

И така, докато в Северна Африка и Близкия Изток местните авторитарни лидери (включително и подкрепяните доскоро от САЩ) си отиват, или пък са принудени да се справят с нарастващата съпротива на опозицията, прерастваща ту тук, ту там в открити бунтове или дори в гражданска война, Вашингтон се опитва да реши важен външнополитически проблем: как да действа по отношение на влиятелните, но все още непрозрачни за него „Мюсюлмански братя”.

Както вече посочих по-горе, анализаторите продължават да спорят ожесточено за това, доколко силно и опасно е това 83-годишно ислямистко движение, чиито филиали са най-активната опозиционна сила в практически всички, обхванати от вълненията, арабски държави. Мнозина се питат, как „братята” ще се отнасят към Израел и, дали наистина са се отрекли от употребата на насилие. Повечето обаче – включително и администрацията на президента Обама – очевидно смятат, че става дума за движение, с което Западът може да си има работа, макар че Белият дом засега отрича да поддържа официални контакти с него.

Както посочва американският специалист по Близкия Изток Йън Джонсън, „ако всичко това поражда сред аналитичната общност в САЩ усещането за дежавю, причината е, че през последните шейсетина години многократно сме дискутирали тази тема, почти с едни и същи резултати. От 50-те години на миналия век насам, САЩ нееднократно сключваха тайни съюзи с „братята” или с техните филиали за решаването на такива разнообразни проблеми, като борбата с комунизма или намаляване на напрежението сред европейските мюсюлмани. И, ако се вгледаме в историята, ще видим една позната схема: всеки път, когато американските лидери решаваха, че „братята” могат да се окажат полезни и се опитваха да ги използват за целите на САЩ, полза от тези експерименти (което едва ли е чудно) съумяваха да извлекат единствено самите „братя”, но не и Америка”.

Да вземе за пример управлението на президента Айзенхауер. През 1953 (само година преди „Мюсюлманските братя” да бъдат забранени от Насър) в рамките на пропагандната кампания, тайно осъществявана от Информационното управление на САЩ, в Принстънския университет са поканени над трийсет ислямски теолози от различни мюсюлмански държави за участие в научна конференция. Истинската причина за поканата е гостите да бъдат впечатлени от „духовната и нравствена мощ на Америка”, тъй като се смята, че завръщайки се в родината си те биха могли да повлияят повече на местните мюсюлмани, отколкото корумпираните им ретроградни управители. Крайната цел е да се стимулира антикомунистическия курс на въпросните държави, наскоро станали независими, повечето от чиито жители са мюсюлмани.

Сред въпросните теолози, удостоени с честта да бъдат приети от Айзенхауер, е и представителят на „Мюсюлманските братя” Саид Рамадан, който, между другото, е зет на основателя на движението и отговаря за „външната му политика” (той е и баща на идеолога на т.нар. „евроислям” Тарик Рамадан). Това разбира се, не е случайно и хората от администрацията на Айзенхауер са знаели какво правят. Според тях, в битката с комунизма, религията (и, в частност, ислямът) би могла да се окаже полезен инструмент, имайки предвид, че Съветският съюз е атеистична държава, докато САЩ защитават свободата на вероизповеданията. Впрочем, аналитичните доклади на ЦРУ от онова време, посветени на Саид Рамадан, са доста категорични – в тях той е наречен „фашист, заинтересован от обединението на вярващите мюсюлмани в името на завоюването на властта”. Въпреки това обаче, той е приет в Белия дом.

В края на 50-те години, ЦРУ почти открито подкрепя Рамадан. И макар че би било пресилено да го смятаме за „американски агент”, истината е, че именно САЩ го подкрепят през 50-те и 60-те години, включително, когато овладява прословутата джамия в Мюнхен, превръщайки я в един от най-важните центрове на „братята” и убежище от преследванията, на които са подложени в продължение на десетилетия в родината си. В крайна сметка обаче, по онова време САЩ не печелят кой знае колко от заиграването си с „братята”, защото Рамадан се оказва много по-заинтересован да следва собствения си ислямистки „дневен ред”, отколкото да насочи основните сили на движението към борбата с комунизма. През следващите десетилетия той подкрепя иранската революция, с което окончателно разочарова американците.

Разбира се, в сътрудничеството между Вашингтон и „Мюсюлманските братя” има и приливи, и отливи. Така, по време на Виетнамската война, вниманието на САЩ се насочва в друга посока, но след съветската инвазия в Афганистан интересът им към ислямистите отново силно нараства. През този период Вашингтон открито флиртува с ислямските радикали, особено с „братята”, като подкрепя и въоръжава афганистанските „моджехидини” (част от които по-късно формират мрежата на Бин Ладен, известна като Ал Кайда).

В годините, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, САЩ първоначално активно преследваха активистите на „Мюсюлманските братя”, обявявайки редица техни лидери за „терористи”. По време на втория президентски мандат на Буш-младши обаче, когато САЩ осъзнаха, че губят и двете войни, водени мюсюлманския свят, и се сблъскаха с все по-враждебно настроените към тях мюсюлмански общности в Германия, Франция и другите европейски държави, където „братята” разполагаха със сериозно влияние, Вашинггон негласно промени позицията си. Администрацията на Буш разработи нова стратегия за установяване на тесни връзки с мюсюлманските групи в Европа, идеологически близки до „братята”, разчитайки, че те могат да помогнат за неутрализацията на по-радикалните групировки, като например самоорганизиращите си екстремисти в Париж, Лондон или Хамбург. Освен това, също както и през 50-те години, стремежът е в мюсюлманския свят да се наложи представата, че Вашингтон поддържа близки връзки с базиращите се на Запад ислямисти. Затова, след 2005, Държавният департамент предприе редица конкретни стъпки за да си спечели доверието на „Мюсюлманските братя”. Така, през 2006, той организира конференция в Брюксел с участието на европейските филиали на „братството” и редица американски мюсюлмански организации, като „Ислямската общност на Северна Америка”, за която се смята че поддържа тесни връзка с „Мюсюлманските братя”. Този завой бе подкрепен и от аналитичните доклади на ЦРУ, в един от които (писан през 2006) се твърди, че „братството” притежава „впечатляващ вътрешен динамизъм, отлична организация и завидни умения за работа с медиите”. Въпреки загрижеността на повечето западноевропейски съюзници на САЩ, според които подобна подкрепа за „Мюсюлманските братя” в Европа е прекалено рискована, ЦРУ продължи да работи за задълбочаване на сътрудничеството с „братята”. Що се отнася до администрацията на Обама, тя дори остави на постовете им редица членове на екипа на Буш, разработили навремето тази стратегия.

На какво всъщност се дължи постоянният интерес към „Мюсюлманските братя”? От момента на основаването на движението, през 1928, от Хасан ал-Банна, то продължава да изразява надеждите на потиснатата и нерядко объркана средна класа в мюсюлманския свят. „Братята” се опитват да обяснят неговата изостаналост с помощта на специфична смес от фундаментализъм и фашизъм (т.е. реакционна политика, съчетана с ксенофобия). Според тях, днешните „правоверни” не са достатъчно добри мюсюлмани и следва да се върнат към истинския дух на Корана. Чужденците (и най-вече евреите) пък са част от мащабен заговор за увековечаване потисническото над мюсюлманите. Тази идея се прокарва с помощта на съвременна структура, наподобяваща политическа партия, която разполага с женски групи, младежки клубове, издателства и електронни медии, а отвреме навреме и със собствени въоръжени формации. Освен това, тя поражда и много, далеч по-твърдолинейни, разклонения на радикалния ислямизъм (от ХАМАС до Ал Кайда), макар че днес много от тези групировки смятат „Мюсюлманските братя” за „прекалено традиционни”. Затова не е чудно, че независимо от всички тревожни аспекти на дейността им, „братята” продължават да са толкова интересни за американските и европейски политици, опитващи да разширят влиянието си в тази стратегически важна част на света.

Истината обаче е, че „Мюсюлманските братя” са ненадеждни партньори. В страните, където движението разчита, че може да се влее в основното политическо русло, то декларира, че се отказва от употребата на насилие, на местно равнище. Оттук и декларациите на египетските „братя”, че вече не се стремят към насилственото сваляне на режима, макар че членовете им не спират да призовават за унищожаването на Израел. Освен това, в Египет, лидерите на движението подчертават, че искат религиозните съдилища да гарантират съблюдаването на шариата, но отвреме навреме са склонни да се съгласят, че и светските съдилища могат да имат правото на окончателно решение. Което, разбира се, не означава, че умереността им е изцяло лицемерна, но в същото време следва да сме наясно, че „братята” са възприели ценностите на демокрацията и плурализма само частично, а може би и временно.

Някои изводи

От всичко казано дотук, се налагат няколко важни извода.

На първо място, Египет не е просто родината, но и най-важното „бойно поле” за „Мюсюлманските братя” (освен всичко друго, в една страна, където живеят 84 млн. души, по-лесно и ефективно могат да се привличат значителни групи от населението), макар че там дейността им все още е официално забранена. Движението има филиали в над 70 държави по света, като най-важните са в Саудитска Арабия (осигуряваща основния приток от финансови средства, включително чрез ислямските центрове в Женева и Мюнхен); в Тунис (гарантиращ контрола и подкрепата за антиизраелските настроения в държавите от Магреб); и в Ливан (осигуряващ един от най-вероятните плацдарми за нападение срещу Израел).

На второ място, още от самото начало на дейността си, „Мюсюлманските братя” демонстрират привързаност към двойните стандарти. Това се отнася например за отношението им към западните ценности – така, когато Хасан ал-Банна се нуждае от средства за изграждането на джамия в района на Суецкия канал, а след това и на вечерни училища за работниците, т.е. когато европейските демократични стандарти пряко засягат съдбата на членовете на движението, ислямистите предпочитат временно да забравят за „разлагащото влияние на Запада”.

На трето място, насилието, превърнало се в основен инструмент на политически ислям, както по отношение на „братята”, така и на дъщерните им организации (като ХАМАС например), се приема като законно право от екстремистите

На четвърто място, най-старата ислямистка формация в Египет, през цялата си дълга история, винаги е била част от всички антиправителствени дейности, а днес има шанса да възстанови предишните си позиции на водеща опозиционна сила в страната, въздействайки в тази посока и върху местното и западното обществено мнение.

На пето място, движението „Мюсюлмански братя” е поело ролята на лидер на ислямистките организации по света и носител на толкова радикални идеи, че реализацията им е възможна само ако то разполага с достатъчна политическа власт. Официално, „братята” се позиционират като мирна организация, действаща съгласно конституцията, т.е. съобразяваща се със светските закони. На практика обаче, те винаги са готови да действат (от гледна точка на официално провъзгласената им мисия) достатъчно решителн и дори жестоко, т.е. използвайки насилие. За ефективността на техните действия помага натрупаният по време на почти шейсетгодишната им забрана опит, както и имиджа на „мъченици” и „борци за справедливост”, който лесно се транслира сред масите и се възприема от тях подчертано позитивно.

На шесто място, оценката на „Мюсюлманските братя” за събитията в Египет и целия ход на последващите им действия се определя от изброените на интернет-сайтовете на движението лозунги, като например: „Коранът е нашия закон, а джихадът – нашия път”. Имайки предвид, че разполага с достатъчно на брой активисти, натрупали богат боен опит в Афганистан, Ирак и Чечения, движението е напълно подготвено за действия и в условията на гражданска война.

На седмо място, укрепването на контактите на „братята” с ХАМАС и други терористични групировки, действащи непосредствено до израелските граници, може да доведе (или вече е довело) до  разработването на съвместни планове за действие против еврейската държава, което пък да доведе до анулирането на действащите вече 33 години мирни споразумения между Египет и Израел, да прекрати частичната блокада на Газа и така да провокира локален или мащабен въоръжен конфликт между Израел и арабския свят.

На осмо място, вероятната загуба на основния му арабски партньор може да накара Израел да преразгледа досегашната си доктрина за сигурност и да се ориентира към тотално превъоръжаване, вероятно с помощта на водещите западни държави и, най-вече, на САЩ и Германия.

---------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1100-iran-i-arabskite-buntove

Днес Близкият Изток е арена на важни исторически събития. Кой може да се окаже победител, след като те приключат? Това едва ли ще са САЩ и техните съюзници, тъй като, независимо от това какво правителство ще дойде на власт в Египет, здравият съюз на тази страна със Запада постепенно ще бъде ерозиран. В очертаващите се нови условия, силовият център в региона постепенно се измества към Техеран.

Според един от най-влиятелните американски политически анализатори Томас Фридмън, „през последните сто години Близкият Изток не изобилстваше със съдбоносни исторически събития”. Чак до началото на ХХІ век арабските държави от региона оставаха подвластни на феодални структури, препятстващи развитието на иновациите в идейната сфера. Както изглежда, с началото на революциите в Тунис и Египет, този недостатък вече е преодолян. Може да се каже, че в Близкия Изток е започнал нов исторически етап. Още не е ясно, дали самозапалването на 26-тодишния тунизиец, поставило началото на арабския „метеж”, ще доведе до пожар в целия регион, както и, колко дълбоки ще се окажат сътресенията в него. Открит остава и въпросът, кой ще се окаже крайният победител от продължаващите промени. Впрочем, ако разглеждаме ситуацията в средносрочна перспектива, още сега можем да посочим поне неколцина от загубилите: САЩ и най-близките им съюзници, както на Запад, така и в Близкия Изток.

Шиитската опасност

Още през 2004, йорданският крал Абдула ІІ лансира тезата за опасността от формирането на „шиитски полумесец”, от Иран, през Ирак, до Ливан, за арабските държави. Разсъждавайки по темата, кралят ни връща към VІІ век, когато ислямската общност се разделя на сунитско мнозинство и шиитско малцинство. През 680, в битката при Кербала, се решава кой ще е законния наследник на пророка Мохамед. Оттогава, в продължение на много векове, сунитите и шиитите се обвиняват взаимно в ерес. Отношенията им са подобни на онези между католици и протестанти по време на т.нар. „културна борба” (кulturkampf) на германския канцлер Бисмарк в края на ХІХ век. На територията на немалко предимно сунитски арабски държави живее шиитско малцинство, което се смята от сунитския елит за „петата колона” на Иран.

Иран е единствената мюсюлманска държава, мнозинството от чието население са шиити. Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство. Въпреки сериозните си социални проблеми, Иран финансира дейността на военизираната организация „Кудс” (поделение на Корпуса на стражите на ислямската революция за задгранични операции), както и тази на много от на борещите се срещу правителствата в региона ислямисти.

От данните, публикувани от Wikileaks, стана ясно, че страховете от реалната възможност за създаването на „шиитския полумесец” и по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма се споделят от повечето управляващи режими в Близкия Изток. През 2005, скоро след идването на власт на Ахмадинеджад, висши военни от Обединените арабски емирства предупредиха, че „новият ирански лидер е луд”. Наследникът на престола в Абу-Даби, шейх Мохамед Бин Зайед Ал Нахаян пък посочи бързата конвенционална война с Иран като „най-разумната алтернатива, в сравнение с далеч отиващите последици от появата на ядрено оръжие у Техеран”. На свой ред, кралят на Саудитска Арабия Абдула неколкократно призова за атака срещу Иран, за „да се отреже главата на змията”.

Днес борбата между САЩ и съюзниците им, от една страна, и Иран и привържениците му, от друга, намира отражение във всички локални конфликти. В Ливан, Ирак, Йемен и Палестина политическите сили (сунитски и шиитски) се консолидират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран. Прозападната палестинска администрация в Рамала, финансирана от САЩ и ЕС, води борба в сектора Газа с радикалното ислямски движение ХАМАС, чиято дейност е възможна, почти изключително, заради иранската финансова помощ. В Ливан, прозападната „Коалиция 14 март”, начело със Саад Харири, води борба с движението „8 март”, ползващо се с подкрепата на „Хизбула” (организация, която също се въоръжава от Корпуса на стражите на ислямската революция).

Поемането на властта от „Мюсюлманските братя” е само въпрос на време

Като най-гъстонаселената арабска държава, Египет играе ключова роля в разгледаното по-горе противопоставяне. Той разполага с най-мощната армия в региона. Освен това Кайро се смята за „центъра на арабската нация”, а думите на египетския национален лидер (който и да е той) се ползват с особена тежест. По молба на Запада, президентът на Египет неведнъж поемаше ролята на посредник по време на Първата война в Залива, в Ливан, както и при опитите за разрешаване на вътрешнопалестинския и на израелско-палестинския конфликти. И дори ако предположим, че в тези случаи той е защитавал интересите на Египет от заплахата, идваща от Техеран, отслабването на страната ще означава и ограничаване на западната роля в региона.

Истината е, че следва да се боим не толкова от разрушителните сценарии, които напоследък Израел лансира почти непрекъснато. Визията на израелската държава, до голяма степен, е повлияна от преживения Холокост, деветте войни с арабите и двете интифади. За много поколения израелци и техните правителства, тези песимистични прогнози продължават да звучат реалистично. Тъкмо поради това, сегашният премиер Бенямин Нетаняху, който е сред най-малко прозападните местни политици, само десет дни след началото на вълненията в Египет, се обяви в подкрепа на президента Мубарак. На 1 февруари 2011, той изрази загрижеността си в Кнесета, посочвайки, че „най-новата история на Близкия Изток дава много примери за това, как ислямистите използват демократичните правила на играта за да овладеят властта”, като даде за пример ситуацията в Иран, Ливан и сектора Газа. Според Израел, идването на власт в Египет на ислямистката организация „Мюсюлмански братя” е само въпрос на време. Днес „братята” са най-организираното и дисциплинирано опозиционно движение в Египет. Да не забравяме, че и Октомврийската революция в Русия, и свалянето на режима на шаха в Иран, първоначално се осъществяват от прагматични демократични сили и едва по-късно властта преминава в ръцете на екстремистите.

Попадането на Египет под контрола на „Мюсюлманските братя” е много сериозна заплаха за Израел. В едно от комюникетата си, от март 2010, ислямистите декларираха, че за тях е „свещено задължение да подкрепят с всички възможни средства въоръжената палестинска съпротива и борбата срещу Израел”. Тоест, идването на власт на „братята” ще означава за Израел и САЩ загубата на най-важния им съюзник в борбата с движението ХАМАС. При подобно развитие, то би получи стратегическо предимство, дипломатическа подкрепа и безопасни канали за снабдяване с всичко необходимо.

Така, Египет – първата държава от Близкия Изток, сключила мирен договор с Израел, отново ще се превърне в негов противник. Отделни представители на „Мюсюлманските братя” не крият желанието си да денонсират мирния договор с еврейската държава и да видят марша на египетската армия през Синайския полуостров (впрочем, за това призовават и участниците в последните масови демонстрации по улиците на Кайро). В такъв случай, израелската армия ще трябва да преразгледа стратегията си, тъй като доскоро невероятният сценарий за война на три фронта (против Сирия, палестинците и Египет) се оказва съвсем реален. Само че Израел не е готов за едновременна война и срещу Египет, разполагащ с десетата по численост армия в света. Инвестициите, които досега се насочваха от израелското правителство за научни изследвания и инфраструктурни проекти, ще трябва да се пренасочат към военната сфера, за да се осигурят с необходимата техника поне две нови танкови дивизии.

Поне засега обаче, въоръженото противопоставяне между Египет и притежаващия ядрено оръжие Израел изглежда немислимо, също както и откритият съюз между Кайро и движението ХАМАС. Досега „Мюсюлманските братя” са задоволяват със „задкулисни усилия”. След десетилетията на преследване, на които бяха подложени активистите им, ръководството на организацията гледа да не афишира открито целите си, за да не провокира твърдите ответни мерки на военните власти. И дори ако укрепят положението си, в резултат от евентуална победа на изборите, армията ще си остане основната египетска институция, способна да влияе върху вътрешнополитическата ситуация.

Благодарение на ежегодната военна помощ от западните съюзници, равняваща се на 1,3 млрд. долара, и тесните партньорски връзки, САЩ продължават да оказват влияние върху ръководството на страната при вземането на най-важните външнополитически решения.

Много по-вероятни, но не по-малко проблематични, изглеждат два други възможни сценария за развитие на ситуацията в региона. Действайки открито или прикрито, „Мюсюлманските братя” ще започнат да оказват съществено влияние върху египетската политика. Илюстрация за този сценарий е развитието на ситуацията в Турция. Тази страна, която доскоро беше най-близкия съюзник на Израел и САЩ, се държи не толкова като независим, а по-скоро като капризен и своенравен политически субект. Турският лидер Реджеп Ердоган ерозира американските опити за блокиране на Сирия и Иран и отслабва действията на западните съюзници в Палестина и Ливан. Аналогично, и дейността на „Мюсюлманските братя” ще бъде насочена към ерозията на властта на военните в Египет, което пък ще означава и ограничаване на западното влияние в тази страна.

В търсене на изкупителна жертва

Дори и малки промени в политическия курс на Кайро биха имали огромни последици за целия регион. За целта няма дори да се налага съюз с Иран. Ще е напълно достатъчно ако Египет просто престане да действа в интерес на Вашингтон. Признаци за началото на подобни промени можеха да се видят, още когато задържаните в египетските затвори активисти на ХАМАС и „Хизбула” бяха освободени и избягаха в сектора Газа и Ливан. На 5 февруари, терористи атакуваха газопровод в Синайския полуостров, прекъсвайки за седмица електроснабдяването на Йордания. На свой ред, разразилата се в резултат от безредиците енергийна криза може да задълбочи социалното напрежение в Аман, където ситуацията и без това е почти критична заради ръста на цените.

Според социологическото проучване на Pew Research Center от декември 2010, 30% от египтяните се отнасят със симпатия към движението „Хизбула”, а 49% - към ХАМАС. В тези условия, новото правителство едва ли ще полага усилия за поддържане на блокадата на сектора Газа и прекратяване на контрабандата с оръжие. Ще се активизира и без това тясната съвместна дейност между иранския Корпус на стражите на ислямската революция и палестинските бригади „Касам”. На Кайро дори няма да се налага да доставя оръжие на ХАМАС – ще е достатъчно египетската полиция просто да си затваря очите, когато в сектора Газа се доставят ракети със среден радиус или клас „земя-въздух”. В тези условия ситуацията в региона ще продължи да ескалира към по-лошо.

Едно поддържано от „Мюсюлманските братя” египетско правителство (за разлика от това на Мубарак) би могло да спечели от напрежението в сектора Газа: колкото по-успешно действа ХАМАС в Газа, толкова по-стабилно ще е положението на „братята” в Египет. Това, впрочем, би било добре и в чисто пропаганден аспект: дори и най-прозрачното и демократично правителство едва ли ще може, в близко бъдеще, да удовлетвори исканията на протестиращите за нови работни места и установяване на социални справедливост. В подобна ситуация винаги се търси „изкупителна жертва” за да бъде отвлечено вниманието на населението от съществуващите проблеми и се укрепи социалната сплотеност на обществото. Затова можем да очакваме, че и без това използваната по отношение на Израел враждебна реторика с антисемитски оттенък ще се изостри още повече. Което няма да съдейства нито за укрепването на мира в региона, нито за укрепване позициите на прагматичния лагер сред палестинците.

САЩ: строги към приятелите и снизходителни към враговете си

Много по-обезпокоително обаче е влиянието, което оказа поведението на американското правителство по време на безредиците в региона. Макар че Вашингтон и европейските му съюзници отхвърлиха обвиненията, че са изоставили Мубарак, правителствата в Близкия Изток бяха озадачени от това, колко бързо президентът Барак Обама се дистанцира от един от най-надеждните си съюзници. Така, в телевизионната си изява от 2 февруари 2011, Мубарак обяви, че се отказва  да издигне кандидатурата си на изборите през септември 2011. Само няколко часа по-късно последва реакцията на президента Обама: „напълно съм убеден – и днес вечерта го казах и на президента Мубарак – че е необходим контролиран, осмислен и мирен преход във властта, който следва да стартира незабавно”. Мубарак се опитваше да запази властта поне още пет месеца, Обама обаче искаше незабавната му оставка. Тази позиция на САЩ не остави никакъв избор на най-близкия съюзник на Запада и той беше принуден да се оттегли.

В Близкия Изток със смайване констатираха, че Обама реагира по съвършено различен начин на безредиците в Кайро и Техеран. Така, той демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран, който, съгласно теорията за „шиитския полумесец”, се смята за заклет враг на Америка. Когато, през юни 2009, след президентските избори в Иран, демонстрациите в тази страна бяха жестоко потушени от режима, Вашингтон, след цели 8 дни мълчание, заяви: „Иранците трябва да знаят, че световната общност ги наблюдава. Съжаляваме за загубата на всеки невинен човешки живот... Иранците следва най-сетне да осъдят действията на своето правителство” – беше казано в едно от комюникетата. Виждаме, че в него няма и следа от възмущение или заплаха. Американският президент приключи изказването си с цитат от Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на нравствената вселена е дълга, но тя се склонява към справедливостта”. Точно обратното, Белият дом незабавно реагира на безредиците в Кайро, като още на втория ден на демонстрациите, от Вашингтон бе даден следният съвет: „египетското правителство има една единствена възможност – да изпълни желанието на своя народ. Налице е твърд стремеж за прозрачно правителство, свободно от корупцията”. Което си беше директен и очевиден удар срещу Мубарак.

Тоест, виждаме, че Америка действа меко към враговете, но строго към съюзниците си. Едва през януари 2011, президентът Обама се реши да подкрепи открито ливанския премиер Саад Харири в безнадеждната му борба с „Хизбула”, което не можа да предотврати падането му, давайки възможност на ислямистите да формират свое правителство в Бейрут.

Но може би нищо не илюстрира по-добре промените, случващи се в Близкия Иток, от поведението на такъв опитен политически играч като лидера на ливанските друзи Уалид Джумблат, когото мнозина смятат за „политика, който винаги пръв разбира накъде ще задуха вятъра”. Така, след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, през 2005, Джумблат се присъедини към прозападния лагер. Именно тогава, протестиращите ливанци най-сетне успяха да сложат край на проточилата се сирийска окупация. САЩ вече бяха влезли в Ирак и изглеждаше, че следващата им мишена ще бъде Дамаск. Фракцията на Джумблат в парламента в Бейрут помагаше на сина на Харири да удържа „Хизбула” в рамките на чисто политическата активност. През януари 2011 обаче, Джумблат отново се прехвърли в просирийския лагер, аргументирайки това с тезата, че „покровителите на прозападните сили в Ливан (т.е. САЩ и държавите от ЕС) участват в борбата само чрез официалните си комюникета, докато противниците им използват за целта всички форми на политическия и военен натиск”.

Заключение

Мирните революции в Египет и Тунис с пълно основание пораждат възхищението на демократичната общност. За мнозина, включително и за САЩ, тези събития укрепват надеждата за началото на нова ера в Близкия Изток. При това обаче, твърде лесно се забравя, че в Ливан, Палестина, Ирак, Турция и дори в Египет, съюзниците на САЩ и Запада губят позициите си. И, ако ситуацията продължи да се развива по същия начин, прословутата теза на крал Абдула ІІ отново ще се окаже актуална и би могла да се преформулира така: „ако ключовите държави от Близкия Изток, които са съюзници на Иран, или антиамериканските сили, получат доминиращи позиции в региона, шиитският полумесец ще се превърне в пълна луна, което пък ще означава залеза на политическата кариера на Барак Обама”.

---------------------------------------------------

* Авторът е израелски геополитик, старши асистент в Дюселдорфския институт по международни отношения и сигурност и анализатор на „Интернационале политик”

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1070-arabskata-revoliuciq-kato-predvestnik-na-nov-sblysyk-v-islqmskiq-svqt

Както е известно, трийсетгодишното управление на египетския президент Хосни Мубарак приключи с изявление от трийсетина думи, прочетено от заместника му (и бивш шеф на разузнаването) Омар Сюлейман. От него стана ясно, че след няколкоседмичните улични протести, армията, начело с военния министър фелдмаршал Мохамед Хюсеин Тантауи, е осъществила военен преврат и поема (засега временно) управлението на страната.

Краят на Мубарак вдъхна нови сили на вегетиращите доскоро „Мюсюлмански братя”, но все още не означава истинска смяна на управляващия режим. Засега системата, изградена от 83-годишния бивш египетски лидер, продължава да функционира. Подобно нещо, впрочем, се случва и в Тунис, след бягството на президента Бен Али.

Краят на продължителното управление на Мубарак прекъсна интелектуалния сън на мюсюлманския свят, който внезапно осъзна, че масовата мобилизация срещу „прогнилите” управляващите режими може да се окаже изключително ефективна сила, но истината е, че предвид липсата добре организирани и наистина демократични движения, Близкият изток рискува да се превърне в зона на сблъсък между шиитски Иран и предимно сунитските „Мюсюлмански братя”.

Стратегията на Иран

В Техеран са наясно, че случващото се е просто междинен стадий на сложна трансформация, през който всяка смяна на парадигмата (каквато например беше ислямската революция, довела до свалянето на иранския шах, през 1979) е само далечна мечта. По-вероятно е, този междинен период да доведе до отслабване позициите на предимно сунитските режими в такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания и Тунис. Което допълнително би задълбочило съществуващите настроения в арабския свят и може да провокира възхода на шиитския ислям в Близкия изток, което пък би осигурило на Иран допълнителна стратегическа мощ и дори би позволило възраждането, под някаква форма, на халифата на Фатимидите (шиитска династия, обединили по-голямата част от арабския свят – б.р.), съществувал между 999 и 1171, чиито центрове са били именно Тунис и Египет.

Когато стана ясно, че падането на Мубарак е неминуемо и политическата мобилизация в арабския свят продължава да набира сила, на 4 февруари, Върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей прекъсна седеммесечното си мълчание за да се включи в петъчната проповед в Техеран. „Днес отново ставаме свидетели на ислямско пробуждане, подобно на онова по време на Ислямската революция на великата иранска нация – заяви той, допълвайки, че – нашата революция винаги е вдъхновявала останалите и е била образец за тях, благодарение на своята твърдост, стабилност и вярност към принципите”.

Според него: „Днес в Египет се чува ехото на вашите гласове. Американският президент (Картър – б.р.), който беше на власт по време на иранската революция, призна наскоро, че случващото се в Египет му е познато. Това, което става днес в Кайро, по негово време ставаше в Техеран”. Хаменей твърди, че и събитията в Северна Африка са резултат от „ислямското пробуждане, последвало великата Ислямска революция на иранската нация”.

На свой ред, водачът на „Мюсюлманските братя” Камал ел-Хелбауи приветства изявлението на Хаменей и обяви в интервю за Би Би Си, че би искал страната му да се развива във всички сфери по примера на Иран, осъществявайки пробив във високите технологии  и науката и превръщайки се в регионална държава.

Според Джим Лоуб от агенция Inter Press Service: „смятаните от всички експерти за най-добре организираната и дисциплинирана политическа опозиционна група в Египет „Мюсюлмански братя” дължат популярността си на създадените от тях мрежи от социални и здравни служби за бедните египтяни, както и на продължителната съпротива срещу преследващия ги режим на Мубарак, и днес могат да разчитат на подкрепата на поне 30% от населението”.

На парламентарните избори през 2005, кандидатите, смятащи се за свързани с „Мюсюлманските братя” (самото движение бе забранено още през 1954) получиха 20% от местата в египетския парламент. Наистина, на последните избори, през ноември 2010, за тях гласуваха много малко хора, но, според повечето местни и чуждестранни наблюдатели, самите избори са били открито и грубо фалшифицирани в полза на управляващата Национално-демократическа партия, чието бъдеще днес е неясно.

„Мюсюлманските братя” и идеологията им оказват много сериозно влияние върху борбата на иранските ислямисти-шиити в средата на 60-те и през 70-те години, което може да се види и в трудовете на убития идеолог на ислямската революция в Иран д-р Али Шариати, в които често се цитира водачът на „братята” Саид Кутб (екзекутиран през 1966 от режима на Насър).

След ислямската революция, Иран се превърна в главната обединяваща сила за всички ислямистки формации по света. През 1981, Халид Исламбули, свързан с екстремистката групировка „Ислямски джихад”, ръководена от един от по-късните лидери на Ал Кайда Айман ас-Зауахири, уби президента на Египет Ануар Садат. Преди това, в отговор на мирния договор, който Садат сключи с Израел, и предоставеното от него убежище на сваления ирански шах, правителство в Техеран скъса отношенията си с Египет. След екзекуцията на Истанбули, тогавашният върховен лидер на Иран аятолах Хомейни го обяви за „мъченик” и предостави убежище на семейството му, а една улица в Техеран и днес носи неговото име.

Освен това, през 80-те и 90-те години, когато египетският режим стовари най-тежките си репресии срещу „Мюсюлманските братя”, именно Иран се превърна във втори дом за мнозина лидери на движението. Впрочем, след терористичните нападения от 11 септември 2001 срещу САЩ, Иран приюти и немалко водачи на Ал Кайда. И днес тази страна си остава основния спонсор на двете основни организации на „братята” в Палестина – ХАМАС и „Ислямски джихад”.

За сунитските ислямистки движения, подкрепата на революцията в Иран, както и иранската подкрепа за самите тях, бе своеобразен „исторически компромис”. Спонсорираните от Саудитска Арабия „Мюсюлмански братя” подкрепиха революцията на Хомейни, надявайки се тя да сложи край на шиитската династия на шаха. Последната, която традиционно беше настроена против арабите и турците, е наследник на империята на Сефевидите, чиито създател налага шиитската версия на исляма през 1501, за да се противопостави по-ефективно на Халифата на османските турци. Затова и идеологът на иранската революция Али Шариати квалифицира и Сефевидите, и шиизма на шаха, като „черен шиизъм”, посочвайки, че той е смесен с редица предубеждения и има неислямска специфика.

Тъкмо поради това, „Мюсюлманските братя” възлагаха големи надежда на „червения шиизъм” на Шарити, чиито корени могат да се открият в Корана и живота на пророка Мохамед и потомците му. Лидерите на „братята” смятаха, че ислямският режим в Иран е приятел на арабските нации. Въпреки това, ставаше дума за стратегически съюз, изгоден както за шиитските, така и за сунитските ислямисти. Между другото, шиитските ислямисти също мечтаеха за разширяване на ролята си в мюсюлманския свят. В този смисъл, иранската подкрепа за близкоизточните ислямисти е стратегически ход, в чиито рамки, предимно сунитските ислямисти едва ще са в състояние да осъществят собствена „ислямска революция”, но пък могат значително да допринесат за политическия хаос в региона, от който има полза най-вече Иран. През последните седмици йеменският президент Али Абдула Салех и йорданският крал Абдула изпитаха на гърба си дестабилизиращите ефекти от тази иранска подкрепа, макар че дори и след падането на Мубарак във въпросните страни няма достатъчно силно политическо движение, което би могло да стане катализатор на някакви сериозни промени.

Възможната верижна реакция

В същото време, променената политическа ситуация в Близкия изток може да провокира верижна реакция в Ирак, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия.

Появата на иранския върховен лидер след толкова дълго отсъствие и призивът му за „ново ислямско пробуждане” в Близкия изток не гарантира някаква материална подкрепа за сунитските ислямисти от арабския свят, но няма съмнение, че Техеран ще финансира „ислямското пробуждане” сред шиитските общности в Ирак, Йемен, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия, както вече го направи през 2009, когато Саудитска Арабия и Йемен едва успяха с общи усилия да потушат спонсорираните от Иран шиитски бунтове. Бахрейн пък винаги е зависел от саудитската Национална гвардия за да се справи със спонсорираните от Иран шиитски метежници.

В идеологически план, сунитският и шиитският ислям още от самото начало са политически противници. В историята има само един случай на съюз между тях, когато „бани Фатима” (т.е. преките потомци на пророка Мохамед) и „бани Абас” (т.е потомците на чичото на пророка Абас) заедно свалят династията на Омеядите, през 750, и я заменят с тази са Абасидите. Този съюз обаче продължава само през четирите години на управлението на халифа Абу ал-Абас ас-Сафах.

Навремето, Али Шариати лансира термина „wilayat-e-faqih” (обосноваващ поемането на властта от ислямските теолози до повторната поява на Махди), възстановява ислямските закони в шиитската религия и така създава идейната основа на иранската Ислямска революция. Между другото, доктрината му представлява и своеобразна заявка за нов съюз между сунитския и шиитския ислям – като в този случай, шиитски Иран играе ролята на предвестник на революцията, а сунитските ислямисти – на негови последователи. Но, въпреки че Иран предоставя убежище на редица водачи на „Мюсюлманските братя” и на Ал Кайда и подкрепя палестинската ислямистка съпротива, алиансът между сунити и шиити (пък макар и едните и другите да са ислямисти) винаги е бил и си остава проблематичен и крайно несигурен.

Театърът на военни действия на Ал Кайда се простира от Афганистан до постсъветска Централна Азия и Кавказ и от Ирак до Сомалия, а „Мюсюлманските братя” оглавяват бунтовете в Близкия изток и Северна Африка. И сунитският, и шиитският ислям навлизат в решаващ стадий от развитието си. В същото време техните концепции за „имамата” (шиитското ръководство) и „халифата” (сунитското ръководство) неизбежно ще се сблъскат и съвместното им съществуване, под каквато и да било форма, изглежда невъзможно. Затова, ако Иран реши да се възползва от хаоса, породен от арабските революции, за да провокира серия от шиитски въстания в Близкия изток (за каквито всъщност призова иранският върховен лидер), можем да станем свидетели на смъртоносни сблъсъци между тези два основни сегмента на мюсюлманския свят.

* Авторът е пакистански външнополитически анализатор, автор на книгата „Вътре в Ал Кайда и Движението Талибан след 11 септември”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1045-bydeshtoto-preformatirane-na-blizkiq-iztok

В Близкия Изток, който, в широкия смисъл на понятието, обхваща територията от Северна Африка до Иран, не секват сблъсъците и протестите, т.е. напрежението продължава да е голямо. В настоящата статия ще се опитам да направя общ анализ на събитията в региона за да очертая тенденциите и контурите на общата картина, които могат да се проявят при развитие на ситуацията в една или друга посока.

Според мен, има два основни варианта за това, какви биха могли да са последиците от събитията, след една или няколко години: формиране на изгодна за Запада политическа ситуация, или пък на не толкова изгодна за него, но по-приемлива за останалите геополитически играчи, ситуация.

На свой ред, тези варианти включват няколко подварианта. Например, ситуацията може да се окаже печеливша за САЩ и доста по-малко изгодна за ЕС. Или пък, изгодна за Иран и Китай и не съвсем изгодна за Русия и т.н.

Предпочитам обаче да разгледам въпросните два варианта, като цяло, а след това да се спра на отделните държави от региона. В краткосрочна перспектива, ситуацията очевидно се развива благоприятно за Запада. САЩ съумяха да се избавят от непопулярните режими в Египет и Тунис по начин, който ги представя като „подкрепящи исканията на народните маси”. В момента, Западът се опитва да насочи надигналата се „революционна вълна” към такива държави като Сирия, а след това и Иран. В много арабски държави, най-голяма социална активност демонстрират младите хора, част от които са настроени положително към достойнствата на западната демокрация (включително и заради потисничеството на досегашните демодирани и закостенели режими) и вярват, че в арабския свят могат да бъдат изградени „демократични” общества, като тези в Европа.

Според мен обаче, в средносрочна и дългосрочна перспектива, управлението на тези процеси ще се оказва все по-трудно за Запада. Активизиралите се маси скоро ще се убедят, че демонстрациите и демокрацията, сами по себе си, не гарантират икономически ръст. Навлизането на западната култура и нрави (което и преди имаше място в Египет и Тунис) ще провокира протестната реакция на местните общества. Ислямското общество едва ли ще се примири със „свободното” поведение и другите особености на западния свят. На Запада ще се наложи да инвестира и да оказва помощ на новите арабски „демокрации” (които не разполагат с достатъчно петрол) за да предотврати масовото разочарование от резултатите от „революциите”. Предвид кризата обаче, западните държави не разполагат с такива средства, а в бъдеще ще имат още по-малко.

Затова „демократичната” реторика и еуфорията от извоюваната свобода скоро ще изчезне, за сметка на нарастващата необходимост от упорита ежедневна работа за изграждането на силни и модерни арабски държави, каквито все още не съществуват. И тук на дневен ред ще бъдат поставени редица важни идеологически въпроси: какъв курс следва да избере една или друга страна – дали отново да търси съюз със Запада, акцентирайки върху демократичната реторика и човешките права, за да си гарантира оттам необходимите инвестиции и технологии, или да се ориентира към постигането на реална независимост, което ще изисква изграждането на собствена технологична база, защита на вътрешния пазар и ориентация не толкова към Запада, а към собствените сили. Както и към такива държави, като Китай, Русия, Иран и т.н.

От тази гледна точка, ще анализирам перспективите пред отделните страни от региона, без да изброявам в детайли всички факти, а опитвайки се да посочвам само ключовите, поне според мен, моменти и тенденции.

Египет

Тази държава винаги е претендирала за лидерски позиции в арабския свят. Днес Египет има най-голямото население в него – около 80 млн. души. В Кайро се намира един от основните идеологически центрове на мюсюлманите-сунити – религиозният университет Ал-Азхар и неговата джамия. Тук се обучават млади мюсюлмани от целия свят, при това от изключително авторитетни за сунитската общност теолози, ориентиращи мюсюлманите, помагайки им да осмислят социално-политическите и други проблеми от гледната точка на исляма. Египет притежава Суецкия канал, свързващ Европа с един от основните петролодобивни региони на света – Персийския залив. Египет граничи със сектора Газа, който днес е единствената изцяло контролирана от палестинците територия.

След оставката на Хосни Мубарак, Египет се оказа на кръстопът. Именно Мубарак завърши процеса на изграждане на светска военно-полицейска държава, напомняща Турция по времето на Ататюрк. Наистина, и сега властта в страната е в ръцете на военните, но те трудно ще я удържат, а вероятно и нямат намерение да се вкопчват в нея. Рано или късно, в Египет ще се проведат парламентарни и президентски избори и ще се формира нова власт. Референдумът от 19 март вече подготви условията за това.

Кой обаче може да дойде на власт в Египет? Ясно е, че на остатъците от бившия режим, обединени в Национално-демократическата партия, ще е трудно да запазят мнозинството си в парламента, освен това е възможно самата партия или наследницата и да бъдат забранени. Сред опозиционните сили, най-организирани и популярни са „Мюсюлманските братя”. Както е известно, тази организация е създадена още през 20-те години на миналия век и разполага с филиали в почти всички арабски държави, макар че те действат независимо един от друг и нерядко защитават различни позиции.

Наскоро „братята” обявиха за създаването на политическа партия „Свобода и справедливост”, с която ще участват в парламентарните избори. Показателно е, че те непрекъснато се стремят да внушат, че не са ислямски фундаменталисти и не възнамеряват да изграждат теократична държава. За целта демонстративно общуват с египетските копти-християни и духовните им лидери, водят преговори с някои други партии за общи избирателни листи и заемат умерени позиции почти по всички важни въпроси. Така, „Мюсюлманските братя” подкрепиха провеждането на референдум, докато редица други опозиционни сили и млади активисти се обявиха против предлаганите поправки, смятайки ги за недостатъчно радикални. Фактът, че почти 80% от египтяните гласуваха за въпросните поправки, косвено свидетелства за популярността на „братята” в обществото. Организацията им обаче, поне засега, не възнамерява да поема пълната отговорност за ситуацията в страната. Нейните лидери заявиха, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори и дори, че няма да се стремят към максимален брой депутати в парламента. Според някои експерти, партията на „братята” вероятно ще се задоволи с 35-40% от местата в бъдещия парламент, въпреки реалните си шансове да разполага с мнозинство в него.

Очевидно, тази предпазливост се обуславя от две основни причини. След революционните събития египетската икономика се намира в много тежко състояние, затова новото правителство ще трябва да осъществи редица неособено популярни реформи за да подобри ситуацията. Освен това, Западът все още приема „Мюсюлманските братя” като заплаха и като фундаменталистко движение, затова бързото им идване на власт рискува да изолира Египет от западните държави, от които тази арабска държава все още е силно зависима.

Все пак, рано или късно, на ислямистите ще се наложи да поемат властта в свои ръце. Именно тогава можем да очакваме и най-интересните събития: ще стане ясно, каква е позицията на „братята” по основните международни въпроси: за отношението към САЩ и Иран, за мирния договор с Израел от 1979 и т.н. И най-важното, дали след като дойдат на власт, ислямистите ще се ориентират, под една или друга форма, към „иранския модел на развитие”.

В случая нямам предвид създаването на теократична държава, тъй като в сунитското общество липсва такава прослойка, каквато са аятоласите, при шиитите. Според мен, „иранският модел” означава не само „режим на аятоласите” и клерикализъм, но и определена идеология: опора на собствените сили в икономиката; развитие на национална наука и технологии, включително в ядрената сфера и космоса; налагане на религиозните норми в обществено-политическия живот и бита; антизападна и антиизраелска позиция във външната политика.

Ако Египет не тръгне по този път (макар че разполага с необходимия за него потенциал, предвид многобройното му население и интелектуалните му ресурси), т.нар. „египетска демокрация” ще си остане просто реторика и опит страната да се хареса на Запада и отново да разчита на щедрата му помощ, инвестиции и туристи. При подобно развитие, „демокрацията” ще се окаже по-скоро своеобразна идеологическа диверсия срещу целия ислямски и арабски свят (и не само) с цел да им бъдат натрапени фалшиви идеали, както и да бъдат изкушени някои други държави (особено Иран) да се откажат от досегашния си курс.

Либия

Случващото се в Либия е в центъра на вниманието на цялата световна общност. Въпреки предварителните очаквания, диктаторът Кадафи съумя частично да обърне почти безнадеждната за него и клана му ситуация, когато градовете един след друг преминаваха в ръцете на опозицията, а мнозина високопоставени държавни служители избягаха в лагера на противниците на режима. Той успя да мобилизира привържениците си и да запази гръбнака на армията си (елитните бригади), а превъзходството на правителствените сили над бунтовниците, по отношение на огневата мощ, сякаш не им оставяше особени шансове.

Именно в този момент, бе поставено началото на западната намеса в либийската гражданска война, в резултат от което страната се оказа разделена на две. Кадафи контролира западното крайбрежие, където са повечето големи градове, и центъра на страната, а противниците – му изтока на страната и някои вътрешни райони на запад.

Факт е, че по време на управлението си и особено през последните години полковникът допусна груби грешки, от което се възползваха противниците му и западните държави. Така, Кадафи не съумя да установи тесни съюзнически отношения с нито една мюсюлманска държава, включително и с Иран. Впрочем, той не установи такива отношения и с Русия, и Китай, въпреки, че Москва опрости многомилиардните дългове на Либия от съветската епоха. Наистина, либийският диктатор обеща да купи големи количества свръхмодерно руско оръжие, но напоследък купуваше оръжие предимно от Европа. Едва след началото на бомбардировките той заяви, че ще предостави разработката на петролните си находища на Китай, Индия и Русия. Възможно е, да е разчитал, че самолетите на НАТО няма да бомбардират обекти, разработвани от западни компании, само че тези обекти бяха либийска държавна собственост.

В медиите и Интернет се появиха доста публикации за „приказния живот” на либийците по времето на Кадафи, в които се посочва, че диктаторът е отпускал големи суми за социални нужди, осигурявал е високи заплати и е поддържал цените ниски. Но, макар че това, до голяма степен, е вярно, в същото време безработицата в страната достигна 30%. Култът към Кадафи беше омръзнал на голяма част от либийците, пред които нямаше никакви други перспективи, освен пасивно да съзерцават строителството в собствените си градове, разчитайки единствено на държавните социални помощи. Много сериозно бяха нарушение

Удари на НАТО убиха син на Кадафи

традиционните племенни и кланови баланси във властта, оказало се особено болезнено за една страна, която, до голяма степен, продължава да се ръководи от тези принципи. На свой ред, ислямистите смятаха Кадафи за „еретик”, който вместо ислямските норми и шариата, налага в страната собствения си култ, заменяйки на практика свещения Коран с прословутата си „Зелена книга”. Именно от тези слабости се възползваха вътрешните и външните му противници за да превърнат страната в арена на гражданска война.

В момента, особено след намесата на Африканския съюз, развитието на ситуацията се оказва в задънена улица, а изход не се вижда. Трудно можем да си представим, че Кадафи е състояние да обърне изцяло ситуацията в своя полза. Ясно е, че Европа и САЩ в никакъв случая няма да възстановят отношенията си с режима му, в това отношение Западът вече изгори всички мостове. Не е ясно и, как диктаторът ще може да разчита в бъдеще на приходи от петролния сектор, особено след като Западът наложи ембарго върху износа на либийски петрол.

При това положение, единственият изход за Кадафи би било влизането в неговата зона на китайски петролни компании, които да възстановят добива и преработката на петрол и да организират транзита му за Китай или други държави, въпреки западната блокада. Само че подобно развитие е почти невероятно. Още по-малко това биха дръзнали да направят руските компании. А без да изнася петрол, Кадафи вече няма може да плаща на армията и населението. Ще му се наложи да се ориентира към контрабанден износ на енергоносители и чужда валута, което би било изключително трудно. Макар че на теория това би дало на полковника възможност да се съпротивлява още няколко месеца (ако междувременно не бъде ликвидиран от противниците си), по-вероятно е режимът му да рухне много по-бързо. Пак чисто теоретично бихме могли да допуснем, че Кадафи и бунтовниците ще започнат мирни преговори с международно посредничество. Само че омразата между тях е толкова голяма, че и този вариант изглежда съвършено нереален. Още повече, че не е ясно, дали Западът въобще е заинтересован от подобни преговори. За момента западните държави са доволни от хода на събитията в Либия, даващи им възможност да задълбочават хаоса в страната, извличайки от това определени дивиденти, в краткосрочна перспектива.

Държавите от Магреб: Алжир, Мароко, Тунис

Въпреки че именно в Тунис бе даден началният тласък на арабските „революции”, тази страна, също както и Мароко, няма особено стратегическо значение. Основният източник на приходи и за двете е туризмът и те не разполагат с големи природни ресурси. При това, в исторически план, двете са най-силно „европеизирани”, макар че в Тунис напоследък е налице известна активизация на ислямистите. Ислямистката партия официално бе допусната до голямата политика, а лидерът и се завърна в страната след дълга емиграция. Но, тъй като основната сфера на туниската икономика са туризмът и услугите, шансовете за идване на ислямистите на власт не са големи (това моментално би било оценено като заплаха в западните медии и ще доведе до прекратяване на туристическите поток от Европа). Аналогична е и ситуацията в Мароко. В сравнение с тези две страни, доста по-сериозна задача изглежда да прогнозираме развитието на ситуацията в Алжир.

Както е известно, Алжир е най-голямата по територия държава от Магреб, с достатъчно многобройно население. През последните десетилетия тя бе арена на доста бурни събития. Войната на Франция за запазването на Алжир беше най-кръвопролитната в процеса на разпадането на колониалните империи. През 90-те години на ХХ век обаче, страната преживя още една война – този път гражданска.

Причина за нея стана победата, на парламентарните избори през 1991, на местната ислямистка партия Фронт за ислямско спасение (FIS). Това бе първият случай в арабския свят, когато по парламентарен път до властта се добират откровени ислямски радикали със собствена идеология. Алжирската армия обаче не допусна подобно развитие и отмени резултатите от изборите. В резултат започна гражданска война, продължила почти десет години. В крайна сметка, през 1999, властта беше поета от сегашния президент Абделазиз Бутефлика, който в момента е на 74.

През януари 2011, в Алжир също започнаха социални вълнения, подобни на тези в Тунис. Но, за разлика от туниските, те (поне засега) не прераснаха в революция. Днес в Алжир основните играчи са се ориентирали към изчакване, но това едва ли ще продължи дълго. Режимът на Бутефлика, опиращ се на армията, ще бъде принуден да се съгласи на отстъпки и да отслаби политическите ограничения. Тогава, на сцената ще се появят няколко нови сили.

Сред тях несъмнено ще има прозападно (и най-вече проевропейски) настроени елементи, обявяващи се твърдо против ислямизацията и акцентиращи върху т.нар. „демократизация”. На второ място, става дума за военните които в момента, фактически, са на власт. Следват умерените и радикалните ислямисти. Умерено ислямисткото крило отново се представлява от „Мюсюлманските братя”, т.е. от алжирския им филиал. През 90-те години и при управлението на Бутефлика те участваха в изборите, заради което бяха заклеймени като „предатели” от радикалните ислямисти. Що се отнася до последните, част от лидерите им загинаха през 90-те години, но някои оцеляха. Сред тях са т.нар. „духовен водач” Абас Мадани, който вече е на 80 и живее в Катар, както и Али Белхадж. И двамата са прекарали по 12 години в затвора. Белхадж опита да се включи активно в политическия живот през януари 2011, когато започнаха масовите демонстрации, но моментално беше арестуван и освободен под гаранция до насрочения срещу него съдебен процес.

В най-новата алжирска история има една страница, която очевидно оказва определено влияние върху хода на сегашните събития. През 90-те години, по време на гражданската война, беше създадена паравоенната и, както се оказа впоследствие, терористична организация Въоръжена ислямска групировка (GIA). Тя се противопоставяше не само на правителството, но и на FIS и въоръженото му крило. Характерна на бойците на GIA беше почти животинската жестокост, като под флага на „ислямската съпротива” те изтребваха цели села. В същото време, редица експерти посочват, че мнозина от лидерите на GIA са били внедрени от специалните служби (или сътрудничат с тях) с цел да се настрои населението срещу радикалните ислямисти.

Съществува известна възможност, на власт в Алжир (този път без да срещнат съпротивата на военните) да дойдат умерените, или дори радикалните ислямисти, макар че, имайки предвид казаното по-горе, засега това не е много вероятно. При подобно развитие, Алжир би могъл да се превърне в страна, провеждаща антизападна политика, и в потенциален съюзник на Иран и Сирия. Но тъй като в тази държава има големи запаси от петрол и, особено, от природен газ, позицията и ще се окаже твърде важна в бъдещите политически трансформации в т.нар. Голям Близък Изток.

В същото време Алжир традиционно поддържа тесни връзки с Русия (преди това със Съветския съюз), като дълги години армията му бе въоръжена предимно със съветско оръжие. През първото десетилетие на ХХІ век активното военно-техническо сътрудничество между двете страни беше подновено, като бяха сключени няколко големи сделки. Макар че и тук бяха налице немалко проблеми – така, Алжир върна на руснаците доставените от Москва изтребители МиГ-29 СМТ, заради използваните в тях части втора употреба.

Можем да предположим, че през следващите няколко години ще станем свидетели на остра и решаваща фаза от „битката за Алжир” между такива геополитически играчи, като САЩ, ЕС (Франция), Русия, Китай и ислямистките кръгове, подкрепени от Иран, „Мюсюлманските братя” или държавите от Персийския залив. Същото впрочем се отнася и за най-голямата северноафриканска държава Египет.

Сирия

Когато започнаха вълненията в арабските държави, сирийските власти се опитаха да внушат, че страната им е „имунизирана” срещу подобно развитие, използвайки като аргумент, че народните протести са насочени срещу „прозападните режими”, чието управление, не отговаря на стремежите на хората. Донякъде, те бяха прави: сирийският президент Башар Асад действително се ползва с популярност сред народа и не се смята от него за „фараон” и марионетка на Запада. И в Сирия обаче, нещата не са никак прости. Проблемът е, че, като изключим външната политика, вътрешнополитическият модел на страната не се отличава особено от повечето репресивни арабски режими, като този на Мубарак в Египет, Салех в Йемен и т.н. Националистическата и принципна външна политика подобрява донякъде отношението на населението към режима, но не е панацея.

Освен това, в Сирия е налице сложна конфесионална ситуация. По-голямата част от населението са мюсюлмани-сунити, следвани от т.нар. алауити (13%-15%), друзите, християните, асирийците, арменците и т.н. В същото време, още от времето на бащата на сегашния президент, алауитите доминират в силовите структури и във властта, като цяло. Разбира се, не може да се твърди, че сунитите са силно дискриминирани и формират някаква „каста” на потискано мнозинство, защото техни представители заемат редица важни политически и военни пости, но истината е, че алауитите са непропорционално широко представени по върховете на властта.

Идентификацията на самите алауити също не е проста. Дълго време много мюсюлмани, особено сунитите, дори не ги брояха за изповядващи исляма, смятайки ги за секта, поставила се извън религията. Впрочем, шиитите също се отнасят подозрително към тях. Все пак, през 70-те години на миналия век, те, като цяло, признаха алауитите за свои единоверци, т.е. за шиити, в широкия смисъл на понятието. Оттогава насам Сирия (която по онова време вече се ръководеше от представителя на алауитското малцинство Хафез Асад) традиционно поддържа тесни връзки с шиитски Иран и дори го подкрепи по време на иракско-иранската война. Иранското влияние в Сирия се усеща и днес. Тази страна е сред основните чуждестранни инвеститори в сирийската икономика, сериозно инвестират в нея и шиитите от арабските държави от Персийския залив. Това не може да не поражда подозрения сред сунитските режими, опасяващи се, че Сирия може, с течение на времето, да се превърне в шиитска държава. Лидерът на сирийския филиал на „Мюсюлманските братя” например твърди, че цели села, в които преди не е имало нито един шиит, преминават към шиизма, шейховете на някои племена се финансират от Иран и т.н.

Впрочем, що се отнася до”Мюсюлманските братя” и ислямистите, въобще, отношението на предишния президент към тях беше, меко казано, сложно. Като ислямистите му отговаряха по същия начин. Както е известно, при потушаването на ислямисткия бунт в Хомс, през 1982, силите на режима убиха няколко хиляди души (според някои 20 000). В страната са забранени ислямистките партии.

В момента Сирия се намира на кръстопът. Според мнозина, западните държави ще се опитат да дестабилизират режима с помощта на младите и прозападно настроени „интернет-активисти”, обявяващи се за повече свобода и демокрация. Към тях обаче биха могли да се присъединят (в момента това вече е факт) ислямистите, както и привърженици на влиятелни сунитски кръгове, недоволни от доминацията на алауитите във властта и силното иранско присъствие. Сирийската политическа система е доста архаична и недопускаща промени, което дава повод за недоволството на опозицията. Според конституцията, управляваща (и на практика единствена) партия в страната е БААС, твърдяща, че целта и е изграждането на „социализъм по арабски модел”. Само че този дискурс касае по-скоро миналото, или по-точно, втората половина на ХХ век, когато немалко арабски и неарабски държави се ориентираха към изграждането на светски „социалистически” модели. Между другото, самата партия БААС, която първоначално беше замислена като „общоарабска”, вече почти няма местни поделения, освен в Сирия. Управляващата партия разполага с конституционно утвърдено мнозинство в сирийския парламент, което лишава изборите от всякакъв реален смисъл.

Очевидно, президентът на Сирия ще трябва да направи определени отстъпки и да реформира политическата система, както и да гарантира известна свобода на медиите. Но това не решава принципно важните въпроси за развитието на страната. Въпреки интензивното сътрудничество с Иран и Русия във военно-техническата сфера, Сирия си остава изостанала държава, по отношение развитието на собствена наука, технологии и генериране на знания. Тя все още се придържа към очевидно все по-неподходящия за съвременния арабски свят светски модел, чиято официална цел си остава изграждането на „арабски социализъм”. Тоест, ислямският фактор е напълно изключен от държавната идеология, макар че не е подложен на сериозни преследвания. Между другото, една от причините за бунта срещу Кадафи стана именно игнорирането на исляма, като идеология. Ако алауитите бяха мнозинство от сирийското население, подобен модел би могъл още дълго да функционира стабилно. Според мен обаче, ислямизацията на сунитското мнозинство в Сирия е почти неизбежна (рано или късно).

В тези условия само борбата с корупцията и частичната либерализация на вътрешния режим очевидно не решават всички задачи, пред които е изправена страната. Ако сирийският режим не иска да се превърне в поредната мишена на американските (и тези на НАТО) бомбардировачи, дошли на помощ на „потиснатите сунити”, сегашните лидери на страната би трябвало да намерят общ език с прословутите „Мюсюлмански братя” в плановете си за реформи. Продължаващите кървави сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност в различни сирийски градове обаче показват, че засега това не става.

Ливан

След Втората световна война Ливан преживя доста бурни и кървави десетилетия, но днес там сякаш е настъпило известно затишие – в смисъл, че се оформиха два лагера, разполагащи с приблизително еднаква сила и влияние, като нито единия, нито другия може да удържи решителна победа. Първият лагер се оглавява от шиитското движение „Хизбула”, а във втория доминират сунитските кръгове, подкрепяни от Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив, както и от Запада. „Хизбула”, съответно, поддържа тесни връзки с Иран и Сирия.

Очевидно, това крехко равновесие ще се запази докато не настъпят сериозни промени във външния за Ливан силов баланс, т.е. засягащи Иран, Саудитска Арабия или целия регион. Макар че шиитското население, което в момента е 30% от цялото, демонстрира най-големи темпове на нарастване, това няма да е достатъчно за да надхвърли 50% през близките няколко години. Освен това развитието на ситуацията в Ливан силно зависи от евентуалното формиране на регионален блок Иран-Ирак-Сирия, към който би могла да се присъедини и Турция.

Ирак

Както е известно, през 2011, американските войски би трябвало окончателно да напуснат тази държава, съгласно споразумението между Вашингтон и Багдад. Не е изключено обаче, американците да наложат удължаване на този срок, макар че едва ли ще успеят да получат съгласието на иракчаните за създаване на постоянни военни бази в страната.

Ако частите на САЩ все пак напуснат Ирак до края на 2011, крехката политическа стабилност там може да бъде нарушена. Арабските държави от Персийския залив, особено Саудитска Арабия, се опасяват от усилване на иранското влияние в Ирак. Знае се, че по-голямата част от населението на страната са араби-шиити. Засега американското присъствие балансира влиянието на Иран, но с изтеглянето на САЩ иранците ще се сдобият с повече възможности за укрепване позициите си в съседната държава. Важно е да имаме предвид, че в Ирак не просто има шиитско население, но и, че там се намират основните шиитски светини, включително свещените градове Кербала и Наджаф, където всяка година се стичат милиони шиити, най-вече от съседен Иран.

Техеран вече започна да възстановява железопътната линия до иракската граница. След като се свържат с иракската жп мрежа, иранците планират да достигнат до мрежата на Сирия, а оттам и до Ливан. Така ще бъде изградена пряка сухопътна връзка между Иран и Южен Ливан, където са концентрирани най-много шиити и, където е границата с Израел. Ако това стане, Иран ще получи възможност безпрепятствено да прехвърля оръжие и военни специалисти директно в Ливан, през Ирак и Сирия. Разбира се, само ако американските части наистина бъдат изтеглени от Ирак.

Сам по себе си, Ирак разполага с големи потенциални възможности. Петролните му запаси са сред най-големите в света, при това те са сравнително слабо разработени, тъй като след 1980 Ирак почти непрекъснато беше или във война, или беше подложен на блокада, или пък беше арена на гражданска война (след чуждестранната интервенция през 2003). В страната има и газови находища, т.е. икономическата и независимост е гарантирана, стига разбира се правителството да съумее правилно да използва тези изключително богати природни ресурси.

Напоследък доста се говори за евентуално бъдещо разпадане на Ирак и подялбата му между отделните етноконфесионални групи. Подобно развитие обаче не изглежда вероятно, тъй като повечето иракски съседи – Турция, Иран и Сирия – категорично не са заинтересовани от това и не биха го допуснали, защото не искат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Тоест, поне в момента няма никакви основания за прокламирането на независим Иракски Кюрдистан. Възможно е, след изтеглянето на американците, кюрдите да опитат да дестабилизират ситуацията в страната, но ми се струва, че съседите и няма да го позволят.

Така, ако съумее да съхрани стабилността си, Ирак може да се превърне в свързващо звено между Иран и Сирия.

Йордания

„Хашемитското кралство” е, може би, най-невзрачната и второстепенна държава в Близкия Изток, въпреки, че в нея има немалко исторически паметници. Без да разполага с природни ресурси, технологии и каквато и да било идеология, държавата вегетира, разчитайки на приходите от туризма и западната (американска) икономическа помощ. Сегашният йордански крал, чиято майка е англичанка, отдавна е член на всички престижни западни (със свободен или ограничен достъп) клубове и за него т.нар. „край на историята” очевидно вече е факт

Демографската структура на Йордания е интересна с това, че по-голямата част от населението и са палестински бежанци, приели йорданско гражданство. Има доста потомци на преселници от Северен Кавказ, които, през ХІХ век се заселват в тогавашната Османска империя, бягайки от Русия. Те традиционно заемат важни позиции в местните силови структури. В момента, както и в близка перспектива, като основна опозиционна сила се изявява Ислямският фронт за действие, в чиято основа отново е местният филиал на „Мюсюлманските братя”. Мнозинството палестинци симпатизират именно на тази формация. При това, никой в Йордания, поне засега, не призовава за ликвидиране на монархията. Както е известно, членовете на управляващата Хашемитска династия са преки потомци на пророка Мохамед, затова ислямистите не си позволяват да се обявят открито против монархията, колкото и прозападна да е тя. Вместо това, призовават за ограничаване правата на краля, така че премиерът вече да се назначава от парламента.

В Йордания също се провеждат масови демонстрации, но засега те не са чак толкова мащабни, като в някои други арабски държави. Във всеки момент обаче, ситуацията може да се изостри и протестите да се разраснат. При подобно развитие, на крал Абдула ІІ вероятно ще се наложи да жертва непопулярния си министър-председател и да направи някои други отстъпки. Не бива обаче да очакваме радикална промяна в курса, следван от страната, през следващите няколко години, освен ако в целия арабски свят не настъпят тектонични промени.

Държавите от Персийския залив

Ще отделя специално внимание на три от тези държави – Саудитска Арабия, Йемен и Бахрейн, защото именно те са ключови за региона и тъкмо там се развиват бурни събития. При това, за да улесня читателите, няма да разглеждам всяка поотделно, защото ситуациите в тях силно се преплитат, както показаха и последните събития.

Въпреки че Бахрейн е малка островна държава, разположена край бреговете на Саудитска Арабия и Катар, тя има ключово значение за ситуацията в целия регион на Персийския залив. Нещата не опират само до това, че там е разположен командният пункт на военноморските сили на САЩ в тази зона. В края на краищата, той би могъл да се прехвърли в някоя съседна страна. Работата е, че днешен Бахрейн е малка част от голямото историческо държавно образувание Бахрейн (ар-Бахрейн), включващо не само островите (т.е. съвременен Бахрейн), но и цялото източно крайбрежие на днешна Саудитска Арабия. Тук е имало големи оазиси, където са били разположени и центровете на някогашната държава – Катиф и Ал-Хаса (територията на сегашната източна провинция на Саудитското кралство). Но и това не е всичко. Още през VІІІ-ІХ век в исторически Бахрейн започва да доминира религиозно-политическото учение на т.нар. „кармати”, представляващо разклонение на най-радикалната форма на шиизма – исмаелизма. Карматите създават могъща държава, контролираща търговските пътища от Изтока (Месопотамия и т.н.) към свещените ислямски градове Мека и Медина. Те дори осъществяват набези срещу Мека и успяват временно да си присвоят такива сакрални атрибути на ислямската религия, като т.нар. „Черен камък”. След краха на карматската държава, сунизмът не съумява да се разпространи по тези земи, които си остават предимно шиитски. Това положение се затвърждава след като иранците завоюват историческия Бахрейн в началото на ХVІІ век. Век по-късно обаче, те са изгонени от острова от сунитската династия Ал-Халифа, която и днес управлява Бахрейн.

Но, макар че се управлява от сунитско владетелско семейство, по-голямата част от населението на страната продължават да се придържат към шиитската версия на исляма. То обаче е почти лишено от политически права, тъй като горната камара на местния парламент, както и правителството, се назначават пряко от монарха.

След началото на арабските революции, шиитите в Бахрейн рязко се активизираха. Те организираха многохилядни мирни демонстрации и седящи стачки, а депутатите шиити напуснаха долната камара на парламента. Между протестиращите и военните части на кралството започнаха сблъсъци, след като правителството се опита да разпръсне със сила протестиращи и да разруши палатковите им лагери. Проля се кръв, много хора бяха ранени. Стана ясно, че сунитската династия е на път да изгуби контрола над ситуацията.

Тогава управляващите се обърнаха към Саудитска Арабия и останалите държави от полуострова (с изключение на Йемен) с молба да изпратят подкрепления, под формата на военни части и полицейски отряди. Така и стана – няколко хиляди чуждестранни военни (най-вече саудитци) пресякоха границата и влязоха в Бахрейн, смазаха протеста и поеха охраната на основните стратегически обекти.

Защо саудитските власти се решиха на толкова рискована стъпка за да спасят династията на малката островна държава? Те са наясно, че Бахрейн може да се превърне в ключова точка и плацдарм за шиитското проникване навътре в територията на Саудитска Арабия. Почти половината от населението на Източната провинция на страната са шиити, като те са най-много в историческите оазиси – Катифа и други.

При това, спецификата на Източната провинция на Саудитска Арабия е в това, че на територията и се намират най-големите петролни и газови находища в страната, включително гигантското петролно-газово находище Гавар, което е в основата на петролния добив в кралството. Там са и най-важните нефтопреработващи заводи, и пристанищата за петролните танкери. За Саудитската династия би било истинска катастрофа, ако властта в Бахрейн попадне в ръцете на шиитите (зад чиито гръб в Риад виждат основния си стратегически противник - Иран), а след това те се опитат да разширят влиянието си в полушиитската Източна провинция, която някога е формирала, заедно с днешен Бахрейн, историческата държава ар-Бахрейн. Затова битката между саудитските части и шиитските демонстранти в съседната държави е, в буквалния смисъл, на живот и смърт. Става дума за оцеляването на такава нестандартна държава, каквато е „уахабитската” Саудитска Арабия, която до голяма степен е изкуствено образувание, формирало се окончателно едва през 30-те години на ХХ век.

Както е известно, в основите на създаването на Саудитското кралство стоят британците, а вече през ХХ век, „опеката” над управляващата династия постепенно се поема от американците. Саудитска Арабия представлява предния пост на Запада, и най-вече на САЩ, в целия арабски свят, не само заради огромните си петролни ресурси, но и като стратегически разположена и изключително влиятелна в религиозен план държава. Затова американците и западните им съюзници ще продължат да си затварят очите за всички нарушения на човешките права в Бахрейн и в самата Саудитска Арабия, само и само да не загубят изключително ценния си съюзник. Тоест, няма никакъв шанс тези две страни да станат обект на каквато и да било външна „хуманитарна намеса”, още по-малко пък на военна, като тази в Либия например.

Интересно е, че почти същата ситуация се очертава и в другия край на Саудитската държава – на югозапад. Тук тя граничи с Йемен, който също се тресе от масови протестни демонстрации на опозицията.

За разлика от Бахрейн, в Йемен е налице доста по-сложна племенна ситуация. В страната има няколко големи племена, които са ключови играчи в местните политически процеси. Следва да се има предвид и, че почти цялото йеменско население по традиция е въоръжено, включително с автоматично оръжие, а някои от племената разполагат и с по-сериозна военна техника. Освен това, в Йемен има ясно изразени политическо-географски разделения: така в северната му част действат шиитските бунтовници – т.нар. „хути”, а на юг – в района на голямото пристанище Аден и крайбрежието на Арабско море – отрядите на южните сепаратисти.

Сегашният йеменски президент Салех действа като проамерикански и просаудитски политик, макар че самият той произхожда от шиитите- зайдити. Шиитите, принадлежащи към зайдитската секта, са изключително враждебно настроени към Саудитска Арабия, обвинявайки я, че е заграбила йеменските провинции Асир, Джизан и Наджран. В тези области също живеят много шиити (зайдити), а на юг провинция Наджран граничи с Източната саудитска провинция, като по този начин „шиитският пръстен” обгражда страната от Изток и Юг, а на югозапад стига до провинция Мека.

Както е известно, Мека е не само център на ислямския свят, но и на историческата област Хиджаз, която също е присъединена към Саудитска Арабия сравнително неотдавна (през ХХ век). Ядрото на кралството е историческата област Неджд, която присъединява другите области на Арабския полуостров. Може да се каже, че в поне три от тези области – историческият Бахрейн (Източната провинция), историческият Северен Йемен (провинциите Асир, Джизан и Наджран) и историческият Хиджаз (Мека) съществува открито или прикрито недоволство от господството на Саудитската династия, Неджд и „уахабизма”. Това недоволство е най-остро в шиитските области, но не само в тях. Тоест, става дума за борба, в която не може въобще да се говори за помирение между участниците, в дългосрочна перспектива. Шиитите и останалите противници на уахабитите от Неджд изпитват към тях дълбока омраза, смятайки ги за изчадия на Ада и привърженици на Иблис (т.е. на дявола), като обясняват с това и прозападната им ориентация. На свой ред, уахабитите ненавиждат шиитите не по-малко, отколкото те тях. И въпреки че тази взаимна омраза засега не се демонстрира открито, за да не провокира дълбоко разцепление в ислямския свят, можем да сме сигурни, че двете страни без колебание биха повели унищожителна война помежду си, при първа възможност. Макар че, поне според мен, постигането на помирение между уахабитите и шиитите е теоретично възможно, на съвременния исторически етап то е много малко вероятно.

Затова можем да очакваме, че тази епична борба ще бъде продължителна, проточвайки се с десетилетия, тъй като Саудитската монархия ще продължи да се ползва с подкрепата на САЩ, Великобритания и съюзниците им. Стига, разбира се, крахът на глобалната система, да не ускори нейната развръзка.

За разлика от Бахрейн, днес саудитците не могат да се намесват открито в развиващите се в Йемен процеси, макар че през миналата 2010 армията им водеше активни бойни действия срещу бунтовниците хути в Северен Йемен. Може да се предполага обаче, че вместо да залагат на откритата намеса, външните сили (включително саудитците и американците) ще се опитат да активизират т.нар. „Ал Кайда в Йемен”, която да се използва от управляващия режим като плашило и предлог за смазване на опозицията и за осъществяване на „стратегия на управлявания хаос” в тази страна. Но, ако президентът Салех все пак падне, шиитските сили ще получат възможност да действат по-свободно в Северен Йемен, което пък ще принуди саудитския режим да прехвърли силите си към йеменската граница. Всичко това означава, че напрежението на Арабския полуостров едва ли ще намалее през следващите години. По-скоро напротив.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

Целта на настоящата статия е да разгледаме турската външна политика в Близкоизточния регион, отчитайки дългосрочните перспективи и регионалните конфигурации, в рамките на реализиращата се в момента турска външнополитическа концепция.

„Халифатският проект” на Анкара

Комплексният анализ на последователната стратегия, която провежда турския премиер Реджеп Ердоган, навежда на извода, че последните, свързани с нея, събития се развиват в рамките на негласните (но очевидно съществуващи) геополитически проекти, имащи „халифатски” характер. В тази връзка си струва да припомним, че в някогашната Османска империя, султанът е разполагал с върховната светска власт, към което, в крайна сметка, се стреми и сегашния премиер Ердоган, включително чрез

Афганистан

опитите си за трансформирането на Турция в президентска република. Що се отнася до върховната религиозна власт (каквато навремето е имал султанът), според някои анализатори, сегашните турски власти се опитват да възложат тази функция на генералния секретар на Организацията Ислямска конференция (ОИК), още повече, че в момента този пост се заема от турския професор Екмеледин Ихсаноглу.

През 1998, Съветът на Ислямската правна академия към ОИК, прие постановление №99 „За секуларизма”, в което се посочва, че „секуларизмът е обективистична система от възгледи, основана на принципа на непризнаването на Бога (т.е. на атеизма), и представлява антагонистично на Исляма течение, солидаризиращо се със световния ционизъм и другите разрушителни и разложителни течения, които се отхвърлят от Аллах, неговият Пророк и вярващите”.

Както е известно, за основни „пазители” на секуларизма в Турция се смятат генералитетът, и създадената от Мустафа Кемал Ататюрк Народнорепубликанска партия (НРП). Имайки предвид, че през последните години тъкмо те станаха обект на сериозни атаки от страна на управляващата в страната проислямистка Партия на справедливостта и развитието, се налага впечатлението, че Реджеп Ердоган действа в строго съответствие със споменатото по-горе постановление на ОИК.

В някогашната османска държава фетвата, издавана от духовния водач (шейх-ул-ислам) е имала задължителен характер. Днес, турския премиер, се старае да съгласува външнополитическите си действия с постановките на ОИК. Между другото, доста анализатори се питат, дали мюсюлманските държави се съобразяват с решенията на ОИК, или пък тези решения отразяват общите тенденции в ислямския свят. Както изглежда, първото е по-вярно: за да спечелят доверието на мюсюлманските държави лидерите на страните-членки на ОИК се опитват да демонстрират при всеки удобен случай привързаността си към ислямските ценности и дори от време на време се изявяват като убедени привърженици на радикално ислямистките идеи, рискувайки не само двустранните връзки, а и поставяйки под въпрос регионалната сигурност, като цяло.

В прословутия си програмен труд „Стратегическа дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, турският външен министър Ахмед Давутоглу отделя голямо внимание на ОИК. Според него, това е най-влиятелната международна организация в мюсюлманския свят, способна да действа като колективен транснационален политически играч на глобално равнище. Давутоглу смята, че този факт следва да се отчита от турските управляващи при прокарване националните интереси на Турция на международната сцена.

Не по-малко важни са очертаните от турския дипломат №1 триъгълни конфигурации в Близкоизточния регион. Така, върхове на „външния триъгълник” са Турция, Иран и Египет, като вътре в него е вписан втори „вътрешен триъгълник”, включващ Ирак, Сирия и Саудитска Арабия. Накрая, трети „пасивен триъгълник на нестабилност” представляват Ливан, Йордания и Палестина. Тук е мястото да напомним, че отношенията на Турция с

Иран

Йордания и Ливан, непосредствено след събитията, свързани с т.нар. „Флотилия на свободата” (или, ако искаме да сме по-точни, по време на провелия се през юни 2010 Пети турско-арабски икономически форум в Истанбул) започват да преминават на качествено ново и по-високо равнище. Както е известно, на форума бе обявено съвместното решение на Турция, Сирия, Йордания и Ливан да създадат зона за свободна търговия и да въведат безвизов режим. В момента, под силния натиск на „арабската улица”, ръководството на Палестинската национална администрация също е склонно да признае водещата роля на Турция в региона.

От друга страна, както посочва в статията си „Турският възход и упадъкът на панарабизма”, американския анализатор Шломо Бен-Ами, Анкара „успя да вкара Израел в тъмния ъгъл на световното обществено мнение” с реакцията си във връзка с т.нар. „Флотилия на свободата”, което може да принуди правителството на Бенямин Нетаняху да се ориентира към реални мирни преговори, като в същото време бъдат укрепени позициите на Хамас и се ускори прекратяването на блокадата на сектора Газа. Подобно развитие на

Палестина

събитията, окончателно ще изведе Турция до лидерските позиции в региона и ще и позволи да увеличи още повече влиянието си върху Йордания, която, според Давутоглу, представлява „типична буферна държава”. Тоест, излиза че именно контролът над Йордания, играеща ключова роля в рамките на формиращия се в региона силов баланс, се е превърнал в текуща цел на турската регионална геополитика. Истината е, че не движението Хамас, чиито отношения и с Египет, и със Саудитска Арабия са меко казано сложни, е от значение за Анкара, а тъкмо Йорданското Хашемитска кралство, чието геополитическо положение има стратегическо значение, най-вече, за държавите от „вътрешния триъгълник”. С други думи, включвайки Йордания в своята сфера на влияние, Турция се сдобива, от една страна, със солидни лостове за натиск върху държавите от „вътрешния триъгълник”, а от друга – със стратегическо предимство пред останалите участници във „външния триъгълник”. За целта обаче, е необходимо и наличието на турско военно присъствие, в „пасивния триъгълник на нестабилност”. Както е известно, в момента в Ливан има 528 турски военни, в рамките на миротворческата мисия UNIFIL. На практика, Палестинската национална администрация вече се намира под силното политическо и икономическо влияние на Турция.

Показателно е, че в книгата си Ахмед Давутоглу споменава и възможното включване в „пасивния триъгълник на нестабилност” и на Северен Ирак, където Анкара уверено и последователно предприема съвсем конкретни мерки за укрепване на собствените си позиции в автономната кюрдска провинция. В такъв случай обаче, би следвало да се говори вече за появата на „вътрешен пасивен четириъгълник на нестабилност”. Така или иначе, предвид формиралата се в региона ситуация, Йордания е принудена да признае турското лидерство и да предостави на Анкара максимално изгодни за нея условия за сътрудничество, което, на практика, вече е факт.

Мястото на Иран в новата турска близкоизточна геополитика

Според сегашния турски външен министър, ключова особеност на Иран е геополитическото му положение. Давутоглу смята, че ислямската република притежава всички характеристики на регионална и трансконтинентална транзитна държава, което пък определя статута на територията и като „зона на взаимни геополитически влияния”. Тази особеност има определящо въздействие върху хода на иранската история и е в основата на сходството между Иран и Турция. И двете държави не могат да се разглеждат в рамките на един единствен регион, а влиянието им се усеща в различни геополитически пространства.

Иран

Доста близката геополитическа специфика на Турция и Иран, определя и тяхната взаимна зависимост.

Както посочва Давутоглу, от гледна точка на „вътрешнорегионалното стратегическо единство”, Турция следва да увеличи влиянието си в афро-евразийското пространство, което може да стане само в резултат от активната турска политика по всички направления. Естественото геополитическо съперничество между Турция и Иран се пресича с религиозното съперничество между двете страни, което, в крайна сметка, води до формирането на общо регионално „конкурентно равновесие”. Показателно е, че анализирайки турско-иранските отношения, Давутоглу използва икономическа терминология, с което вероятно иска да подчертае, че развитието на региона, част от който са и Турция, и Иран, до голяма степен зависи от укрепването на равноправните икономически отношения, най-вече между тези две държави. Затова и днешната турска политика спрямо Иран следва да се възприема предимно в този контекст.

Турският дипломат № 1 разглежда афро-евразийското пространство като едно цяло. Той дава за пример отношенията между Александър Македонски и персите, Византия и Сасанидите и Османската империя и държавата на Сефевидите, подчертавайки, че между тях винаги е имало „балансирано съперничество”. Според него, това е свързано с „историческото взаимно влияние” по оста Балканите-Анадола-Иранското плато. Така, ако днес Турция има излаз на Черно и Средиземно морета, Иран разполага с пряк достъп до не по-малко важните Каспийско море и Персийския залив. Давутоглу смята, че в своята съвкупност, всички тези водни пространства дават големи възможности за влияние върху глобалното урегулиране. От друга страна, от гледна точка на сухопътното пространство, Турция граничи с Балканите, а Иран осигурява достъпа до Централна Азия, Афганистан и Индия. Ако Турция е мост за близкоизточните държави към Европа, Иран е техният „прозорец” към Азия.

Турският външен министър е убеден, че със съвместни усилия, Анкара и Техеран биха могли да поставят под контрол афро-евразийското пространство, простиращо се от Балканите до Южна Азия и включващо Централна Азия, Близкия изток и Северна Африка. Давутоглу неслучайно включва Турция и Иран (заедно с Египет) в доминиращия в региона „външен триъгълник”. Според него, е съвсем естествено и, че в отношенията между трите държави съществува силно съперничество, като всяка се стреми да включи стратегически важните територии на региона в собствената си сфера на влияние. Така, силовият баланс между държавите от „външния триъгълник” оказва определящо въздействие върху общата стратегическа структура на Близкия изток. От тази гледна точка, турско-иранските отношение са от решаващо значение за региона.

Сред основните цели на Турция е установяването на „дългосрочен и балансиран контрол по линията „Багдад-Диарбекир”, която доста напомня прословутата линия между Елзас и Лотарингия. Според Ахмет Давутоглу, именно утвърждавайки суверенитета си по тази линия, османската държава, съумява да превърне границата си с Иран в най-стабилната в региона. Той смята, че присъствието по линията на големи „външни играчи”, като САЩ и Великобритания, се отразява негативно на „психологията на взаимно сътрудничество”. Днес, турско-иранският диалог се стимулира от сходните позиции на Анкара и Техеран по кюрдския въпрос. Както е известно, още при посещението на турския премиер Ердоган в Иран, през 2004, правителството на аятоласите обяви Работническата партия на Кюрдистан (РКК) за терористична организация. Две години по-късно, двете страни се споразумяха да задълбочат взаимодействието с цел ликвидиране на лагерите и базите на РКК. Пак тогава, иранските власти осъществиха серия от военни операции срещу кюрдските бойци от местния филиал на РКК и техните бази, включително и на територията на Северен Ирак, като след това предадоха на Турция арестуваните активисти на РКК.

Според редица анализатори, в политиката на турското и иранското правителства по „кюрдския въпрос” е налице определено сходство: от една страна се води въоръжена борба с кюрдската опозиция в Турски и Ирански Кюрдистан, а от друга се полагат усилия за икономическото и политическо развитие на населените с кюрди райони на двете държави. Освен това, Анкара и Техеран активно реализират определени политически и икономически мерки по отношение на Иракски Кюрдистан. При това, те са на едни позиции и по модела на неговата автономия. В очакване САЩ да изтеглят корпуса си от Ирак, през 2011, и с цел да укрепят позициите си в региона, Турция и Иран изградиха в Иракски Кюрдистан секретни „настъпателни оперативни бази” за осъществяване на военни операции срещу кюрдските сепаратисти.

Според Ахмет Давутоглу, в чисто географски план, компактно населените с кюрди територии представляват важна „транзитна зона” на енергийните, водни и товарни потоци. Стабилността на тази зона е изключително важна в рамките на формирането на геополитическо единство на региона, в който със собствени сфери на влияние разполагат турци, иранци и араби. В този смисъл, ключови от геополитическа гледна точка, „фактори на нестабилност и неопределеност” по отношение на кюрдския въпрос, са: разположението на компактно населените с кюрди територии в зона на остро регионално и глобално съперничество и липсата на вътрешно геополитическо единство.

Що се отнася до иранско-турското съперничество в Южен Кавказ, тук Техеран разполага с две важни предимства пред Анкара. На първо място, от гледна точка на геополитическото влияние върху Азербайджан, Турция, на практика няма (ако изключим Нахичеванския анклав) общи граници с тази постсъветска република. В момента, сухопътната връзка между двете държави може да се осъществява през Грузия, Иран и Армения. На второ място, традиционните връзки на Иран с южнокавказките народи, за разлика от турско-арменските отношения, не са обременени от исторически трагедии и обиди.

В рамките на турско-иранските отношениа, си струва да напомним и споровете за създаването на т.нар. „Кавказки алианс”, имали място след петдневната грузинско-руска война през 2008. По време на посещението си в Баку, през август 2008, турският премиер Ердоган официално лансира идеята за „Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказкия регион”, която съществено се отличаваше от предишните инициативи на Анкара, тъй като предвиждаше създаването на регионален пакт без участието на САЩ и ЕС. Според турците, в този „алианс” трябваше да влязат Русия, Турция, Азербайджан, Грузия и Армения. Набива се на очи, че сред предполагаемите участници липсва Иран. Тоест, ясно е, че освен всичко останало, сред целите на пакта беше и ограничаване на нарастващото иранско влияние в региона. Което, разбира се, не остана незабелязано от Техеран. Затова още през септември 2008, иранският външен министър Мотаки обяви, че страната му предлага „нова регионална инициатива” за разрешаване на конфликтите в Южен Кавказ. Според него, форматът „3+3” (т.е. трите южнокавказки държави, плюс Русия, Турция и Иран) би бил „много по-продуктивен”. Следва да подчертаем, че независимо от всички противоречия между Анкара и Техеран, напоследък се очертава бърз процес на формиране на взаимноизгодни икономически, политически и дори военни отношения между двете държави. Сред важните фактори за сближаването на позициите им е въпросът за транзита на каспийските и иранските енергоносители. Значителен принос за това има и враждебната турска позиция спрямо Израел, както и все по-ясно изразеният самостоятелен външнополитически курс на Анкара, сред проявите на който бе и ролята и в опитите за разрешаването на иранския ядрен въпрос. Което, по един или друг начин, се отразява върху турската и иранската политика, в рамките на афро-евразийското пространство.

Бъдещето на турско-израелските отношения

Разсъждавайки за турската близкоизточна политика, си струва да обърнем специално внимание и на това, как Ахмет Давутоглу възприема еврейското присъствие в региона. Според него, с разпадането (след Втората световна война) на британската колониална система, в Близкоизточния регион е създадена еврейската държава, оказваща „деструктивно влияние” върху „регионалното централноислямско геокултурно и геополитическо единство”. Давутоглу твърди, че появата на Израел, като национална държава, е извело „еврейския въпрос” на качествено ново равнище. Така, Западът превръща еврейския проблем, който дотогава, в продължения на дълги векове, се възприема като конфликт между християни и евреи, в противопоставяне между мюсюлмани и евреи, чрез изнасянето му в Близкия изток. Според Давутоглу, дотогава в ислямския свят еврейският въпрос никога не е бил толкова актуален, както в Европа. Дори обратното, твърди той, много мюсюлмански държави предоставят убежище на бягащите от „антисемитското християнско насилие в Европа” евреи. Турския външен министър лансира  тезата, че в ислямската история никога не са били провеждани етнически прочиствания спрямо представителите на някой отделен народ, а само са били налагани „наказания за предателство”.

На този фон едва ли е чудно, че сегашните отношения между Турция и Израел се намират на безпрецедентно ниско (в цялата им история) равнище. Истината обаче е, че кризата в тези отношения има системен характер и много малко зависи от позициите на едни или други влиятелни личности, пък били те и външни министри. В основата и бе нежеланието на израелските управляващи да заложат на Анкара като ключов посредник в преговорите за разрешаване на палестинско-израелския конфликт. Впрочем, това се отнася и за останалите кандидат-посредници, включително САЩ. Охлаждането в израелско-турските отношения започна именно, когато дългогодишното турско посредничество за намирането на компромис с управляващото в сектора Газа ислямистко движение Хамас беше провалено от действията на израелците и египтяните. Всичко, последвало след това, бе израз на дълбокото разочарование и гнева на управляващите в Анкара. Турците разчитаха, че след като поддържат най-добрите отношения с Израел, в сравнение с всички останали мюсюлмански държави, посредническите им усилия няма как да не се увенчаят с успех. Затова блокирането на мисията им от израелска страна, заради нежеланието на Тел Авив да допусне прекалена турска намеса във вътрешните си работи, беше преценено дори не като лична атака срещу премиера Ердоган, а като опит да бъде ерозирана дългосрочната турска външнополитическа стратегия за извоюване на лидерски позиции в ислямския свят и укрепване ролята на Турция като своеобразен „мост между Европа и Азия”. Осъзнавайки че диалогът с Израел се оказва безперспективен за нея, Анкара моментално реши да „влезе от другия вход”, което между другото говори за гъвкавостта на турските стратези.

В случая, „другият вход” означаваше повишаване на турския авторитет в мюсюлманския свят, чрез провеждането на откровено антиизраелска политика, задължително съчетана с шумни PR-акции. Част от нея бяха и демонстративното напускане на Ердоган, след словесния му сблъсък с израелския примиер Шимон Перес на форума в Давос, и провокационните спрямо Израел турски телевизионни сериали, и действията на т.нар. „Флотилия на свободата”. Войнствената антиизраелска реторика (и политика) беше задължително условие за успеха на новата стратегия, защото без нея тя би била обречена на провал, тъй като в Близкия изток е почти невъзможно „да седиш едновременно на два стола”. Сред примерите за това са САЩ, които не подкрепиха с нищо реално прословутата реч на президента Обама в Кайро, което пък не доведе до никаква съществена промяна в отношението на мюсюлманския свят към Америка. Анкара си взе необходимата поука от това и направи своя избор. При това, турският управляващ елит вероятно е преценил предварително всички рискове и възможни загуби от подобно решение и без всякакви колебания скъса тайния пакт на страната си с Израел за партньорство в сферата на сигурността. Това беше определящ момент, тъй като сега всяко евентуално подобряване на отношенията или възобновяване на контактите в сферата на военно-техническото сътрудничество и сигурността са възможни само, ако Израел признае водещата роля на Турция при разрешаването на палестинския въпрос.

Всъщност, това, на което сме свидетели напоследък, представлява своеобразно „извиване на ръце”, тъй като турските управляващи са съвършено наясно, че без Израел не може да се постигне какъвто и да било значим прогрес по въпросите на близкоизточното урегулиране. Интересно е също, че въпреки изострянето на противопоставянето с Израел, турското правителство реши да не огласява собствените си разузнавателни сведения за контактите между израелските специални служби и някои активисти на РКК. По данни на турското разузнаване (МИТ), което наскоро беше оглавено от личното протеже на премиера Ердоган – 42-годишния Хакан Фидан, израелски инструктори присъстват в зоната на сраженията по границата с Ирак.Подобни твърдения трудно могат да се коментират, тъй като не се потвърждават и от други източници. Има обаче един момент, който позволява да се допусне и такова развитие на събитията. Става дума най-вече за съседния на Иракски Кюрдистан Иран и специалния интерес на Израел към всичко свързано с иранското ядрено досие. В тази връзка, кюрдите са сред малкото удобни възможности за събиране на информация, което може да обясни и евентуалното присъствие на отделни израелски командоси в Иракски Кюрдистан. Според руския експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, тази версия се подкрепя и от посещението (през юни 2010) на един от най-богатите израелски бизнесмени Идан Офер в Иракски Кюрдистан, по време на което са се обсъждали не само евентуални инвестиции в петролната индустрия на автономната провинция, а и укрепването на двустранните отношения на базата на прикрития антитурски съюз. Между другото, подобно сближаване (ако действително има място) не е възможно без одобрението на Вашингтон, който много стриктно контролира практически всички кюрдски движения. Това, между другото, може да обясни и официалната пасивност на турските власти. Ако става дума само за ответна израелска реакция на влошаването на двустранните отношения (т.е. ако изключим „иранския момент”), трябва да признаем, че посоката и не е подбрана добре. На първо място, самите турски компании също участват много активно на кюрдския петролен пазар, а на второ – кюрдската тема е „табу” за всички, без изключение, кръгове на турския елит и реакцията на всяка външна намеса в нея, е изключително болезнена и твърда. Важно е и, че Иракски Кюрдистан е идеалната база за осъществяване на атаки срещу газопроводите, свързващи Иран и Турция. Взривът, през юли, на един от тях, за два дни остави всички турски потребители без газ. Очевидно е, че кюрдите са участвали в тази акция.

В подобна ситуация трудно можем да очакваме, каквато и да била положителна промяна в турско-израелските отношения. Още повече, че Анкара продължава активно да разиграва „ислямската карта” и все повече се ориентира към създаването на условна ос „Анкара-Дамаск-Техеран”. Съюзът със сирийците (който се смята и от Дамаск за едно от основните направления на външната му политика) дава на турците практически пълен контрол над Хамас. Същият въпрос се решава и чрез съюза с Техеран.

През есента на 2010, Турция, Иран и Бразилия се готвят да продължат преговорите за постигане на компромис за обогатяването на иранския уран в чужбина. Все още не е ясно, колко резултатни ще се окажат те, но общата тенденция за сближаване между Анкара и Техеран е налице. Което също изключва подобряването на отношенията с Израел в близко бъдеще. Впрочем, „иранската тема” за пореден път демонстрира турската далновидност. Вместо да изпада в паника, заради очертаващата се „иранска заплаха” (която между другото е съвсем реална), Ердоган се ориентира към диалог и сближаване с Техеран. Това му дава възможност да демонстрира солидарност с ислямския свят, да се дистанцира от Запада и, в същото време, да опита да си извоюва уникалната позиция на основен посредник, с който Иран ще се съобразява в условията на все по-суровата икономическа блокада. В случая, Турция очевидно разчита на етническата си обособеност и от персите, и от арабите, която би могла да притъпи традиционната ревност на последните едни към други. Тоест, налице са всички основни предпоставки (неутралност, икономическа и военна мощ, разрив с Израел, добри неафиширани отношения със САЩ и т.н.) за превръщането на Турция в нов „регионален суперпосредник”.

Заключение

И така, в момента турското държавно ръководство се опитва да възроди османските традиции, сред важните особености на които е съобразяването на политическото управление с позицията на „висшия ислямски авторитет”, за който съвсем не е задължително да се асоциира с някакъв високопоставен мюсюлмански духовник. Става дума за концепция, която би трябвало да се превърне в своеобразен противовес на иранските и египетските религиозни дейци, т.е. на останалите страни от „външния триъгълник”, за който говори Ахмет Давутоглу. Следва да отбележим, че турският първи дипломат не включва в геополитическите си конфигурации Израел, който според него е „изкуствено създаден” от западните държави, посредством износа на „еврейския въпрос” от Европа в Близкия изток. Очевидно, по този начин Давутоглу иска да подчертае, че Израел, също както САЩ, ЕС или Русия, е „външен играч” и затова участието му във формирането на регионалния силов баланс следва да бъде минимално.

Както изглежда, турското ръководство съвсем хладнокръвно е пресметнало емоционалните си на пръв поглед стъпки към възраждането, в ново качество, на Отоманската империя, като нов крупен регионален играч. В тази връзка, Израел просто се оказа заложник на тази тенденция. Макар че политическото изкуство е тъкмо в намирането на оптимално решение дори и от най-безизходната ситуация.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi42010/948-obetovanata-zemq-na-miusiulmanskite-bratq#_ftnref1

През 70-те години на миналият век, членовете на „Мюсюлманските братя” и техните симпатизанти насочват вниманието си към Европа, като постепенно изграждат в западната и половина широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации. Провалили се в опитите да завземат властта в Египет, „братята”, превръщат Стария континент в свой основен приоритет. В резултат на това и благодарение финансирането от богатите на петрол държави от Персийският залив, днес членовете на Братството ръководят добре организирана, централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни. Ролята на принадлежащите към нея европейски мюсюлмански организации може да се определи като двойнствена:

„Те се представят за модерни и съвременни, дори и да продължават да изповядват радикалната идеология на Братството и да поддържат връзки с терористите. Умерената им реторика и доброто владеене на немски, холандски и френски език отваря за тях вратите на европейските правителства и медии… Но, когато говорят на арабски или турски пред последователите си, хвърлят маските и прегръщат радикализма. И макар че по телевизията призовават за междурелигиозен диалог и интеграция, в джамиите им се проповядва омраза, а на богомолците непрекъснато се говори за злините на западното общество”[1].

Европа като част от „Дома на Исляма”

1989 се оказва повратен момент за „Мюсюлманските братя”, тъй като пред тях се разкрива възможността да запълнят идеологическата празнина, възникнала след рухването на комунизма. Друга фундаментална промяна е, че привържениците на движението престават да разглеждат Европа като част от Дар ал-Куфр (т.е. „Дома на неверниците”) и на практика я включват в Дар ал-Ислам (т.е. Дома на исляма), приемайки, че „шариатът трябва да се прилага от мюсюлманите, установили се на европейска територия, тъй като и Европа е част от земята на исляма”[2]. Тази теологическа рамка е от ключово значение за да разберем, как „Мюсюлманските братя” се вписват в рамките на ислямският спектър днес. Както е известно, в традиционната ислямска политическа доктрина, светът се разделя на две сфери – Дар ал-Ислам, т.е. земите управлявани от мюсюлманските правителства и Дар ал-Куфр, т.е. територии, администрирани от неверници (немюсюлмански правителства). За най-стриктните привърженици на салафитския ислям, Европа принадлежи към втората сфера. За тези, които френският изследовател Жил Кепел нарича „набожните” и свързва с мирната версия на исляма, Европа е Дар ал-Сул (т.е. Дом на примирието) – земя, където младите мюсюлмани трябва да се откажат от войнствения джихад и да съжителстват съвместно с друговерците, като същевременно продължават да се придържат към строгите религиозни доктрини. Друго измерение на Дал ал-Куфр обаче е известно като Дар ал-Харб, т.е. Дом на войната. Тази рамка се използва от привържениците на войнственият джихад, чиято цел е да разширят границите на Дар ал-Ислам и да се създаде универсална ислямска умма (общност, държава)[3].

Мястото на „Мюсюлманските братя” в тази картина е специфично, като организацията привлича предимно консервативно настроени мюсюлмани, които интегрира към своите принципи, но без да ги асимилира. Членовете на Братството се стремят да организират мюсюлманите в активни общности и институции, като същевременно се насърчават образователните и социални услуги[4]. „Братята” търсят сътрудничеството на приемащата страна и насърчават дискусиите и преговорите с общинските организации относно правото на застъпничество по такива важни въпроси като носенето на забрадка, или консултациите по етнически проблеми. В дългосрочен план, организацията цели признаването и интегрирането си в европейското политическо пространство, чрез институции и лидери, които са добре познати и, общо взето, приети в европейските среди, въпреки че често ги свързват с насърчаване на екстремизма на местно и глобално равнище.

Днес идеологически лидер на движението е теологът шейх Юсуф ал-Кардауи. Роденият в Египет духовник, който живее в Доха (Катар), води седмично предаване на религиозна тематика,  излъчвано по катарската телевизия „Ал Джазира”. Там той се изявява като умерен и модерен теоретик на исляма. Издирван по обвинения в тероризъм в родният си Египет[5], Кардауи се рекламира от „Ал Джазира” като „почитан в голяма част от мюсюлманският свят заради интелекта си и способността да адаптира основните принципи на исляма към реалностите на съвременнния свят”[6].

Кардауи ръководи организацията „Европейски съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), който е важен и много ефективен инструмент на „Мюсюлманските братя”, достъпен във виртуалното пространство чрез електронната си страница www.islamonline.net. През 2003, Кардауи създава „Световен съвет за мюсюлмански духовници”, със седалище в Дъблин. Ежегодните му заседания се провеждат из цяла Европа, като на тях се обсъждат и публикуват напътствията на исляма (фетви), особено такива, касаещи живота на мюсюлманите в държавите, принадлежащи към Западната цивилизация. Като духовен лидер на тези организации, той подкрепя основния принцип на „Мюсюлманските братя”, че всички мюсюлмани следва да се дистанцират от либералната демокрация, практикувана на запад, като в същото време максимално се възползват от нейните привилегии и предимства[7]. Макар че пред немюсюлманите използва умерена риторика, поведението му е съвършено различно, когато проповядва пред арабскоговоряща аудитория. През 2002, в предаването си, излъчвано от „Ал Джазира”, Кардауи заяви: „Вече завладяхме Константинопол, сега остава да се изпълни втората част от пророчеството – завладяването на Ромийа (Рим). То ще означава, че ислямът ще се завърне в Европа. В едно от предишните предавания посочих, че това няма да е завладяване със сила, а с проповеди и идеология. Европа ще осъзнае, че страда от материалистичната култура и ще потърси алтернатива… Ислямът ще се завърне в Европа и европейците ще приемат исляма. След това те самите ще започнат да разпространяват исляма по света, дори по-ревностно от нас – старите мюсюлмани. Това е във възможностите на Аллах”[8].

По отношение на тероризма, Кардауи изказва различни и взаимно противоречащи си мнения. Така, той осъди разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк и атентата в мадридското метро, като актове на терор[9], но напълно подкрепя тероризма срещу Израел и израелските граждани, които смята за „законно обосновани”. От теологична гледна точка, разглежданите обекти са част от Дар ал-Куфр, което предопределя и крайното им елиминиране. Тоест, те подлежат на религиозно прочистване, тъй като, по презумция, цялото израелско общество се състои от противникови бойци, защото всички израелци - мъже и жени, са „обучени да убиват палестинци”.

Подобно на други лидери на „Мюсюлманските братя”, Кардауи осъжда джихадизма и организации като „Ал Кайда”. Позицията му обаче е диаметрално противоположна, когато става въпрос за дейността на „Хамас” – инструментът на „братята” на палестинска територия. Дейността на „Хамас” се легитимира с религиозните постановления (фетвите), които Кардауи издава, и които оправдават извършването на самоубийствени атентати срещу цивилни граждани. Това ясно илюстрира двойнствената риторика и позиция, която теологът заема, в зависимост от засегнатите страни.

Подобен подход Кардауи използва и когато става въпрос за западни понятия като демокрация, свобода на словото и вероизповеданията, правата на жените, хомосексуалистите и антисемитизма. Те могат да бъдат разбрани само, ако първо се пречупят през призмата на изповядвания от Братството ислям. Когато обаче говори пред европейските медии, тези несъответствия и противоречия се прикриват с използването на лексика и терминология, доближаваща се до идеята за „Еврабия”: „Като мюсюлманско общество, трябва да приемем демокрацията в ислямския и контекст… общество движещо се от законите на шариата, което е съвместимо с ценностите на свободата, човешките права, правосъдието и равенството… Трябва да вземем доброто и да се откажем от лошото. Например, много демократични страни са разрешили разпространението на форми на сексуално отклонение… Ислямът не е антидемократичен. Това, което искаме, е свободно общество, приемащо правилата и законите на шариата, който е съвместим с ценностите на демокрациите, човешките права, правосъдието, развитието и просперитета.”[10]

В същото време, името на Кардауи се свързва с организации, финансиращи ислямистките терористични мрежи. Той например е член на шариатския борд на банката „Ал Таква”, като е и един от най-значимите и акционери[11]. Държавният департамент на САЩ определя тази банка като: „специално създадена организация за глобален тероризъм”. Авоарите и бяха замразени от американските власти на 7-ми ноември 2001, след разкритията, уличаващи банката, че финансира Ал Кайда[12]. Кардауи е и председател на благотворителната коалиция „101 дни”, която властите в Палестинската автономия определиха като „едни от поддръжниците – с пари и продоволствие, на движението „Хамас”. В тази връзка, през ноември 1999, на Кардауи бе забранено да влиза на територията на САЩ.

През март 1997 „Федерацията на ислямските организации в Европа” (ФИОЕ), спонсорира първото заседание на „Европейският съвет за фетва и изследвания” (ЕСФИ), провело се в Лондон с участието на над петнайсет известни ислямски учени. Те одобряват изготвеният проект за Конституция на Съвета. В нея той е описан като „ислямски, специализиран и независим орган”, имащ правото да издава всеобщо валидни фетви, „отговарящи на нуждите на мюсюлманите в Европа”[13]. На практика, Съветът е правен орган, който изготвя за европейските мюсюлмани необвързващи правни съвети по въпроси, пред които те се изправят, живеейки в немюсюлмански държави. Седалището на Съвета е в Дъблин, като той работи съвместно с „Ислямския културен център”. И двете институции се ползват с щедра финансова подкрепа от организацията „Ал Мактум”, оглавявана от финансовият министър на Дубай, шейх Хамдан ал Мактум.[14] Съветът заседава два пъти годишно и  включва 32 ислямски теолози, повечето от които живеят в Европа.

Всъщност, Съветът е орган създаден и доминиран от глобалната мрежа на Братството. Някои от членове му са авторитетни теолози от арабските страни на Персийският залив, като повечето са тясно свързани с мрежата Икван. Както признава лидерът на туниската ислямистка формация „Ал Нахда” Рашид Ганучи: „някои от членовете на Съвета са членове и на Братството, някои не са. В случая е важна идеологията, а не движението”[15].

Независимо, че Съветът е изграден като демократичен орган, в който управлява мнозинството, членовете му гледат да избягват разногласията и обикновено следват позицията на Кардауи и другите влиятелни фигури в тази институция. Шейхът е харизматична личност, чиито авторитет е от решаващо значение за Съвета. Въпреки, че се стреми да използва умерена риторика, той многократно е подкрепял самоубийствените атентати срещу Израел и американските сили в Ирак и редовно декларира подкрепата си за организации като „Хамас” и палестинската „Ислямски джихад”. Кардауи определя близкоизточния мирен процес като „заговор за прекратяване на палестинската съпротива” и заявява открито, че „джихадът е задължение на целия мюсюлмански народ за да освободи Палестина, Йерусалим и джамията „Ал Акса”[16]. Така през 2004 Карадауи издаде фетва, оправдаваща атаките срещу всички американски граждани в Ирак, включително и цивилни, посочвайки че „няма разлика между цивилните американци и военните, защото и едните и другите нахлуха в страната”, а „цивилните са там за да служат на американските окупационни сили“.[17]

Саид Рамадан и походът на „братята” в Европа

След 1960, членовете на „Мюсюлманските братя” създават широка и добре организирана мрежа от джамии и ислямски благотворителни организации, като крайната им цел е „въвеждане на ислямското право в цяла Европа и САЩ”[18].

Във Франция, екстремисткият „Съюз на ислямските организации в Европа” (СИОЕ) си извоюва доминиращи позиции във формирания от правителството „Ислямски съвет”, а в Италия радикалният „Съюз на ислямската общност и организации в Италия” (СИИОИ) е партньор на управляващите в диалога с местната мюсюлманска общност.

От всички страни в Европа, Германия се оказва най-подходяща за активността на „Мюсюлманските братя”. Откривайки благоприятна среда в тогавашната Западна Германия, още през 50-те години на миналият век, интелектуалците от Братството необезпокоявани развиват дейността си там. Заради ключовата си позиция в сърцето на континента, Германия се превръща във важна опорна точка за разпространението на радикалния ислям в Европа. Зетят на основателя на „Мюсюлманските братя”  Хасан ал-Бана и негов личен секретар - Саид Рамадан, се премества от Саудитска Арабия в Германия и създава там организацията „Ислямско общество в Германия” (ИОГ), която ръководи от 1958 до 1968. Рамадан е роден през 1926 в едно село, северно от Кайро. Присъединява се към Братството на 14-годишна възраст, след като присъства на проповед на Хасан ал-Бана[19]. През 1946 Рамадан завършва право в Университета на Кайро и започва издаването на „Ал Шихаб” – официалното списание на организацията, като паралелно с това става и личен секретар на ал-Бана. През 1948 е сред арабските доброволци, сражаващи се в Палестина, като дори е назначен за ръководител на военния корпус в Йерусалим от краля на Йордания Абдулах. След кратката си военна кариера се отправя към току що създадената държава Пакистан, където, въпреки младостта си, се кандидатира за генерален секретар на „Световният мюсюлмански конгрес”.

След забраната на Братството от египетските власти, през декември 1948, и убийството на ал-Бана година по-късно, положението на „Мюсюлманските братя” доста се усложнява, което принуждава Рамадан да остане в Пакистан, където работи като културен посланик на страната в арабският свят. Когато (през 1950) забраната на организацията му е отменена, той се връща в Египет и започва да издава „Ал Муслимун” – едно от най-важните списания, пропагандиращи радикалния ислям. След преврата през 1952 и краткотрайното сътрудничество между националистическото правителство на Насър и „Мюсюлманските братя”, репресиите на властите отново се стоварват върху Братството, което принуждава Рамадан да напусне страната, заедно със съпругата си Уафа – най-голямата дърщера на Хасан ал-Бана.Семейството се установява в Женева, а Рамадан се записва да учи в Университета в Кьолн, където се дипломира като юрист и защитава дисертация по ислямско право.

През 1961, в Женева, заедно с индийските учени Мохамед Хамидулах и Маулана Мохамед Абдул Али Хасан ал-Надви, Рамадан създава организацията „Ислямски център на Женева”. Първоначално централата и е в една вила, дарена от арабски принц, след което се премества в сграда в близост до езерото Леман. Привилегированите отношения на Рамадан със саудитците, му дават възможност да финансира разрастващата се дейност на центъра.  Появата му е важна индикация за целите на Рамадан, който го превръща в първият щаб на „Мюсюлманските братя” в Европа, чиято дейност (благодарение финансовата подкрепа на Саудитското кралство) бързо се разпространява и в други европейски страни. Днес, Центърът се управлява от неговия син, Хани Рамадан, а в управителния му съвет участва и другият син на Саид, Тарик Рамадан. През август 2004 последният получава виза за да преподава в университета в Нотр Дам, която обаче впоследствие му е отнета от американския Департамент по вътрешна сигурност[20].

През 1962 Саид Рамадан активно участва в създаването (и пише устава) на финансираната от Саудитите „Световна мюсюлманска лига” – транснационална организация, чиято цел е разпространението на крайната салафитска идеология, и която беше разследвана през 2004 от Сената на САЩ за връзки с финансовите мрежи на тероризма[21]..

Разчитайки на мощната саудитска финансова подкрепа, Саид Рамадан се заема с разпространението на идеологията, изповядвана от „Мюсюлманските братя”, и в други европейски страни. Първата възможност за това му дават група арабски студенти, които се обръщат към него с молба да помогне за изграждането на джамия в Мюнхен. Студентите се борят за контрола над т.нар.  „Комисия за строеж на джамии”, опитваща се да събере средства за строителството на нова джамия в баварската столица,[22] като основните им конкуренти са група бивши мюсюлмански военни, които се сражават редом с нацистите през Втората световна война и остават в Мюнхен след края на войната. Произхождащи от Централна Азия и Кавказ и изповядващи умерения ислям, те се сблъскват с далеч по-радикално настроената арабска общност.

През 1960, благодарение на саудитските пари, Рамадан става председател на комисията и през 1973, когато джамията най-сетне е завършена, Братството вече е отстранило всички други групи, претендиращи за контрол върху нея. Така Женева се превръща в база за разгръщане на европейските операции на Братството, а джамията в Мюнхен – в техен щаб. Доминиращата позиция на Саид Рамадан в „Комисията за строеж на джамии”, преименувана по-късно на „Ислямско общество на Германия” (ИОГ), продължава до 1973, когато управлението и се поема от сириеца с италиански паспорт Халеб Химат.

Химат оглавява ИОГ чак до 2002, като постоянно пътува в Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ. Той е сред основателите на вече споменатата банка „Ал Таква” (заедно с Кардауи и египетският банкер Юсеф Нада), превърнала се в мощен конгломерат, финансиращ дейностите на „Мюсюлманските братя”. С помощта на Химат, Юсеф Нада  развива клоновете на „Ал Таква” в Швейцария, Лихтенщайн и Бахамските острови. Банката финансира и няколко ислямски центрове в Европа (включително създадения през 1960 Ислямски център в Мюнхен и списанието му „Ал Ислам”), както и официалното списание на Братството, „Рисалатул Икван”. През 2001, американският Департамент по финансите определя Химат и Нада като лица, финансиращи тероризма и пряко свързани с „Хамас” и Ал Кайда[23].

ИОГ, чиито най-важен център е в Мюнхен, е основния филиал на египетското братство в Германия. Организацията се е разраснала значително през изминалите години и днес си сътрудничи с десетки ислямски формации в страната. Досега към ЙОГ са се присъединили ислямски центрове от над трийсет немски града, като организацията тясно съдейства и спонсорира много ислямски, младежки и студентски организации в Германия.

Голяма заслуга за това има египтянинът Ибрахим ел-Зеят, роден в Германия и лидер на многобройни студентски организации. Той поема ръководството на ИОГ, след като Халеб Химат подава оставка. Зеят е наясно с възможностите и ролята на младите поколения немски мюсюлмани и осигурява участието им в младежките и студентските ислямски организации. Германските власти обаче свързват Зеят с Братството, както и със „Световната асамблея на мюсюлманската младеж” (САММ) – саудитска неправителствена организация, работеща за разпространението на уахабизма и радикалното тълкуване на исляма по света, чрез своята мрежа от училища и издаваната от нея литература. Асамблеята, която действа под егидата на „Световната мюсюлманска лига”, цели да внуши на младите европейски мюсюлмани идеята за пълното превъзходство на ислямската система над останалите. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и може да се похвали със солидни ресурси. През 1991 САММ публикува книгата „Таджихат Исламиа” („Ислямски възгледи”), в която се казва: „Накарайте децата си да прегърнат отмъщението към юдеите и подтисниците и ги научете, че нашите младежи ще освободят Палестина и Ал Кудс (Йерусалим), когато се върнат към исляма и извършат джихад в името на Аллах”. Присъствието на подобни идеи в „Таджихат Исламиа” е по-скоро правило, отколкото изключение. В  много други публикации на САММ също присъства силна антисемитска и антихристиянска риторика.

Дейността на Зеят се свързва и с „Европейския институт за хуманитарни науки”, занимаващ се с обучението на имами. Според европейските разузнавателни служби, в училището се изнасят радикални духовни проповеди и се разпространява религиозна омраза. Самият Зеят никога не е бил обвиняван в извършването на терористична дейност, но осъществява съмнителни финансови сделки и сътрудничи с много организации, разпространяващи религиозна омраза.

ИОГ разполага с широка мрежа от ислямски организации в повече от 30 немски града. Освен това поддържа тесни връзки и с турската организация „Милли Гуруш”, която има 30 000 члена и около 100 000 симпатизанти. Официално, тя защитава правата на турското имигрантско население в Германия, като набляга особено на правото му на глас на демократичната политическа сцена и „запазване на ислямската му идентичност”[24]. „Милли Гуруш” обаче има и екстремистка насоченост. Според немските специални служби, „въпреки, че в публичните си изявления организацията твърди, че се придържа към принципите на западната демокрация, сред целите и са премахването на сегашното светско правителство в Турция и установяването на ислямска държава и социална система”[25].

Франция също е важен обект в похода за разпространяване идеологията на Братството на континента. Индийският интелектуалец и автор на близо двеста разработки, касаещи ислямската история, култура и право, Мохамед Хамидулах създава именно в Париж първата ревивалистка „Асоциация на ислямските студенти във Франция” (АИСФ). Въпреки че самият Хамидулах изповядва умереното тълкуване на Корана, скоро след създаването и АИСФ се превръща в база на малка група радикални мюсюлмански студенти, обучаващи се в парижките университети. Сред тях е и Хасан ал-Тураби, тогава млад студент по право от Судан, който впоследствие става един от най-видните ислямски „ревивалисти” в новата европейска история и духовен лидер на ислямистите в родния си Судан[26] . Впрочем, по същото време, в редиците на АИСФ можем да среещнем и други добре познати фигури, като Аболхасан Банисадр – първият президент на Ислямска република Иран[27], Саид Рамадан ал-Боутих, който е сред най-авторитетните сирийски теолози, и Исам ал-Атар – един от най-известните лидери на „Мюсюлманските братя”, избягал от Сирия за да се установи в немският град Аахен, където създава джамията „Билал”.

През 1979, малка група членове на АИСФ, възприела визията на „Мюсюлманските братя” и работеща за разширяване влиянието на движението сред мюсюлманското население на Франция, създава нова организация – „Ислямска група във Франция” (ИГФ), която четири години по-късно се преименува в „Съюз на ислямските организации във Франция” (СИОФ)[28]. За учредители на организацията се смятат иракчанинът Зухаир Махмуд и тунизиецът Абдалах бен Мансур, но истината е, че зад нея стоят далеч по-важни фигури като Файсал Маулауи, който, при престоя си в Париж, е член на АИСФ, но после се връща в родния Ливан за да оглави радикалната политическа партия „Ал-Джамаа ал-Исламиа”. Втората важна личност е Рашид Ганучи, който е секретар на АИСФ от 1968 до 1969, след което оглавява „Ал Нахда” – ислямистко движение, борещо се със светския режим в Тунис[29]. Ганучи и Маулауи са умни политици, съумяващи успешно да адаптират идеологията към обстоятелствата. Те са наясно, че Братството се нуждае от добре структурирана организация, способна да влияе върху политическият дебат и, едновременно с това, да радикализира мюсюлманското малцинство в европейската държава с най-многочислена ислямска общност.

През последните две десетилетия, СИОФ се оформя като най-влиятелната и активна организация сред мюсюлманската общност във Франция, контролираща голям брой джамии и привличаща десетки хиляди посетители на ежегодните си събрания в Льо Борже. СИОФ постепенно достига ниво, позволяващо й поддържането на собствени образователни институции като „Европейския институт за хуманитарни науки” (ЕИХН)[30]. Сред основните цели на организацията е да обучава имами, които, освен нужната богословска и научна основа, получават и представа за ценностите, залегнали в основите на западната цивилизация. Институтът е създаден от такива ключови за СИОФ фигури, като Ахмед Джабала и Зухаир Махмуд, и често се посещава от най-видните представители на международната мрежа на Братството[31]. Научният му съвет се оглавява от Файсал Маулауи и шейх Юсуф ал-Кардауи, като духовният лидер на СИОФ и „Мюсюлманските братя” е чест гост и лектор.[32] [33]

Френските власти демонстрират двойнствено отношение към СИОФ. От една страна, показателно е, че Френският държавен съвет отказа да удовлетвори молбата за натурализация на Бен Мансур (един от основателите на Съвета), посочвайки, че той оглавява „федерация, с която са свързани много екстремистки движения, отхвърлящи основните ценности на френското общество”[34]. От друга страна, Никола Саркози, който по това време е министър на вътрешните работи, публично заявява, че СИОФ винаги е заемал позиции, „уважаващи Републиката”, и е надежден партньор в деликатния диалог за интеграцията на френската мюсюлманска общност[35].

Представителите на СИОФ, които в повечето случаи имат научни степени от престижни френски университети, участват в многобройни междурелигиозни, антирасистки и про-интеграционни партньорства с различни християнски частни и правителствени организации.  В същото време обаче, те не са се отказали от радикалните си възгледи и често си позволяват откровени антисемитски забележки или пък защитават действията на „Хамас”. Книги като „Протоколите на сионските мъдреци” и произведенията на Ал-Бана и Саид Кутб редовно се продават на срещите на СИОФ. В началото, когато СИОФ все още е малка организация, един от нейните представители - Ахмед Джабала, посочва, че стартът на организацията включва два етапа: „първият етап на старта е демократичен, а вторият ще изведе ислямското общество в орбита”[36].

Имайки предвид многобройните мюсюлмански общности във Великобритания, Франция и Германия, естествено е именно те да се явяват трите основни центрове в дейността на мрежата Икван в Европа, но истината е, че почти всяка европейска държава, в различна степен, е засегната от дейността на „Мюсюлманските братя”. Добре структурираната мрежа дава възможност на Братството успешно да преследва целите си, ключови сред които са препятстване на интеграцията и радикализация на мюсюлманските малцинства.

„Мюсюлманските братя в Холандия”

Както и в останалата част от Западният свят, в Холандия ислямският радикализъм претърпя сериозна трансформация през изминалите години. Тя е резултат не само от развитието  в рамките на самото движение, но и от промените в Холандия и мюсюлманските общности в Западният свят. Процесът става по-забележим през последните години на ХХ век и се засилва след събитията от 11 септември 2001. Той се ускорява още повече след убийството на кинорежисьора Тео ван Гог в Амстердам, на 2 ноември 2004, като оттогава насам продължава да набира интензивност. Впрочем, сходни процеси се наблюдават и в други страни, като последица от атаките в Ню Йорк и след бомбените атентати в Мадрид и Лондон.

През 1996, в Хага се създава „Лигата на ислямската общност в Холандия” (ЛИОХ), която е местния филиал на ФИОЕ (връзката на европейско ниво на Братството). Холандската организация работи за създаване на цялостна структура, която да помогне за разпространяване идеологията на „Мюсюлманските братя” в страната.

Сред основателите на ЛИОХ е сириецът Ибрахим Акари[37]. Още от създаването и, той е член на борда и през годините заема различни ръководни постове. Междувременно, участва и в други мюсюлмански организации в Холандия, като особено значима е лидерската му позиция в местният клон на фондацията „Ал Акса”, която е важен финансов орган на „Мюсюлманските братя”. Акари заема поста до замразяването на активите на фондацията от холандското правителство, през 2003, след като разследването на холандските служби води до повдигане на обвинения, че тя участва във финансирането на световният тероризъм.[38]

Друга знакова фигура, участвала в създаването на ЛИОХ, е мароканецът Яхя Буяфа. През 2003, той ръководи дейността на джамията „Тауба”, като постепенно разширява дейността си сред ислямските организации. През май 2003 става член на управителният съвет на Ислямският университет в Шиедам, където се запознава с Ибрахим Акари. Междувременно, Буяфа създава и „Ноер Ал’илм” - издателска къща, която превежда и издава трудове на Юсеф Кардауи, Хасан ал-Бана, Абдул Ала Маудуди, Ибн Таймия и Амр Халид – най-важните фигури в радикалната ислямска идеология, подкрепящи насилието срещу Запада и създаването на световен халифат. Въпреки твърденията на Буяфа, че просто издава тези автори, а не е последовател на учението им, обръщението „имам”, което използва, когато говори за основателя на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана, е ясна индикация за уважение и благоговение[39].

През последните години Буяфа създава няколко организации, които, на практика, дублират други институции, създадени и ръководени от ФИОЕ. Такава е „Федерацията на ислямските организации в Холандия” (ФИОХ), копираща ФИОЕ. Друга организация със сходна характеристика е фондацията „Европейско доверие” в Холандия, копираща фондацията със същото име в Обединеното Кралство. „Европейският институт за хуманитарни науки” във Франция също има свой еквивалент, наречен „Холандски институт за хуманитарни науки”.

В създаването на ФИОХ, участват също Муса Маркоуч и Ноур Дин Ачерат, които, респективно, изпълняват функциите на секретар и ковчежник във фондацията „Ислямска взаимопомощ” (позната още и като Интерпал), със седалище в Обединеното кралство.[40] Според някои експерти, „Египетският медицински синдикат”, който е тясно свързан с „Мюсюлманските братя”, контролира и дейността на „Ислямска взаимопомощ”.

Бившият член на управителният борд на ЛИОХ, през 1998-1999, Рашид Абдил-Рахман ал-Баз, е връзката между „Мюсюлманските братя” в Холандия и европейската мрежа на фондацията „Ал Акса”. Той се присъединява към редиците на ЛИОХ след запознанството си с Ибрахим Акари, като впоследствие става секретар на фондацията.

Както вече споменах, през 2003 финансовите авоари на фондацията „Ал Акса” са блокирани от холандските власти заради обвинения, че тя финансира глобалния тероризъм. В резултат от проведеното разследване, властите стигат до заключението, че „Ал Акса” директно финансира движението „Хамас”. След прекратяване дейността на фондацията, ролята и за финансиране на палестинската кауза се поема от четири по-малки фондации, като за главен наследник се счита т.нар. „Фондация Йерусалим”, основана от Ибрахим Акари, чиито ковчежник е ал-Баз. Останалите приемници на „Ал Акса” са Фондация „Ал Мактаба”, Фондация ИСРАА и Фондация „Палестинска платформа за човешки права и солидарност”.

Глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” се ръководи от управителен борд, който е и неин изпълнителен орган. Този борд осъществява дейността си под ръководството на  Генералният съвет на Братството. Той включва 25 члена, 9 от които са египтяни, а останалите са представители на различни страни. Европа е представена от двама члена, като единият е президентът на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи[41]. Двама от членовете на управителният борд на ФИОЕ – Ибрахим Ел-Заят и Нух ал-Кадо, са изключително активни на холандска територия. Ел-Заят ръководи и службата за връзки с обществеността към Федерацията и участва в редица мероприятия и организации, свързани с нея. Освен председател на ИОГ, Ел-Заят е и управител на ЕИХН във Франция и директор на организацията „Европейски джамии и обществена подкрепа” (ЕДОП), представляваща мрежа от холдинги за недвижими имоти, подчинена на „Милли Гуруш” в Германия[42]. Освен това, Ел-Заят се свързва с „Ислямския фонд за подпомагане” в Бирмингам и е представител за Западна Европа на САММ[43].

В Холандия, името му добива известност в общественото пространство след скандала, свързан с проекта за построяването на джамия в Амстердам. Той е сред подписалите един много спорен договор, според който представители на турската общност в Амстердам, се задължават да прехвърлят контрола върху джамията в Кьолн, упражняван дотогава от ИОГ, на ЕДОП[44]. Ел-Заят е и секретар и на „Холандски джамии и обществена подкрепа” - организация подобна на ЕДОП, управляваща недвижимата собственост на „Милли Гуруш” в Холандия.

Друга важна фигура в редиците на ФИОЕ е Нух ал-Кадо, участвал в изграждането на джамията в Ротердам. Той е и главния отговорник във ФИОЕ за развитието на организацията. Живее в Ирландия и ръководи „Ислямския културен център на Ирландия” (ИКЦ) в Клонски, който пък е част от „Ислямска фондация на Ирландия” (чиито директор отново е ал-Кадо)[45]. ИКЦ е построен с безвъзмездната помощ на Фондация „Ал Мактум”[46], като се използва и от ЕСФИ на шейх Юсуф Кардауи[47].

Освен това, Ал-Кадо е член на международната ислямска благотворителна организация „Human Appeal”, Фондацията „Ал Мактум” за Холандия и фондацията за построяването на джамията „Есалам” в Ротердам, която е най-голямата в Холандия, като изграждането й провокира сериозни спорове на местно ниво.

Противоречивата фигура на Тарик Рамадан също участва в разпространението на идеологията на „Мюсюлманските братя” на холандска територия. От 1 януари 2007 Рамадан е гостуващ професор в университета „Еразмус” в Ротердам, където ръководи катедрата „Идентичност и гражданство”[48]. В началото на ноември 2007 е номиниран за член на управителният борд на университета в Лайден, като му предлагат и ръководството на Катедрата по ориенталистика,[49] но той отказва да заеме поста.

Доказването на принадлежността към идеологията на Братството е трудно и почти невъзможно. Въпреки това е очевидно, че споменатите по-горе лица и организации са близки до „братята” и изповядваните от тях ценности. В Холандия, активистите на европаейските мрежи на „Мюсюлманските братя” са изградили обширна инфраструктура, включваща дъщерни и благотворителни организации, образователни структури, фирми за недвижими имоти и младежки организации. Тоест, не може да се говори за самостоятелно действаща институция, а по-скоро за мрежа от препокриващи се структури. Развитието на много и различни нива се превърна в отличителен знак за разпространението на идеологията на Братството на Запад, като Холандия е поредния пример за това.

Междувременно, двете ключови фигури в мрежите на „братята” - Ибрахим Акари и Яхя Буяфа, ограничават съвместната си активност, като броят на организациите в които участва Акари, значително е намалял. За разлика от него, Буяфа изглежда се ползва със подкрепата на ФИОЕ, което обяснява създаването на сходни на Федерацията структури, на национално ниво.

С прекратяването дейността на фондацията „Ал Акса”, събирането на средства за палестинските територии се пренасочва към други организации, в които работят бивши служители на фондацията. Има достатъчно основания да се смята, че парите събирани в Холандия от тези организации, продължават да се пренасочват към  „Хамас” или свързаните с движението структури.

Тъй като „Мюсюлманските братя” все още се смятат за по-скоро арабски феномен, те не привличат много последователи в Холандия. Въпреки малкия брой членове на местно ниво обаче, идеологията на Братството бързо се разпространява, чрез творбите на радикални теолози и автори като ал-Бана, Кутб и Кардауи, преведени на холандски и предлагани на ниски цени.

Белгийският фронт на „братята”

Белгия също се превърна във важен център за разгръщане дейността на „Мюсюлманските братя” в Европа. Египетското движение утвърждава присъствието си в страната, обединявайки множество ислямски организации, действащи на нейна територия. Непосредствено след появата си на континента, през 1960, с откриването на джамията в Мюнхен от Саид Рамадан, Братството разгръща активна дейност в почти всички останали европейски страни, а през 80-те и 90-те и в държави, като Турция и Русия. Осъществявайки дейността си под едно или друго име, множеството ислямски организации всъщност са част от мрежата на „братята”. Един доклад на разузнавателните служби към Белгийския парламент от 2002, обяснява стратегията им на територията на страната: „Службите следят дейността на глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя” в Белгия от 1982. Тази мрежа функционира вече почти 20 години. Самоличността на членовете и е тайна, те предпочитат да действат дискретно. Целта им е да разпространят идеологията си сред цялата мюсюлманска общност в Белгия, като предпочитаната им „мишена” са младите имигранти от второ и трето поколение. В Белгия, както и в други европейски страни, „братята” се опитват да поемат контрола над религиозните, социални и спортни асоциации и да се утвърдят като привилегирован посредник между общността и правителството, отстояващ интересите на местните мюсюлмани. „Мюсюлманските братя” са наясно,  че властимащите ще бъдат подложени на засилващ се натиск да изберат подобен посредник, затова се опитват да лансират за тази роля личности, подкрепящи тяхната идеология. За да постигнат целта си, те демонстрират изключителна активност, когато предстоят избори за официални представители на ислямската общност в Белгия. Друг аспект на стратегията им е налагането на тезата, че мюсюлманите и ислямските организации са „жертви” на западните ценности”[50].

Има няколко основни фактора, допринасящи за задълбочаването на тези тенденции в Белгия. Първият е високата концентрация на арабски-говорящо имигрантско население, което е естествен поддръжник на Братството, както и многобройната и силно концентрирана ислямска популация, представляваща 4% от цялото население, т.е. около 400 000 души[51]. Мнозинството от тях са араби, предимно мароканци, които се концентрират най-често в Брюксел и франкофонските южни райони на страната. Вторият фактор е, че в Брюксел се намират централите на важни институции, като ЕС, което привлича в града много мюсюлмански организации, стремящи се към легитимност на висше европейско ниво. На трето място, белгийското правителство е единственото в Европа, което не предприема сериозни мерки срещу спонсориращите дейността на „Хамас” организации, тясно свързани с Братството, които продължават да оперират свободно, докато подобни връзки в другите страни са прекратени или забранени.

В допълнение е налице сериозен вакуум в  самата мюсюлманска общност, което допринася за отдалечаването й от спонсорирания със саудитски пари „Ислямски културен център в Брюксел” (ИКЦ)[52]. Създаден през 1969, Центърът е оглавен от саудитският посланник и получава финансирането си предимно от Саудитската мюсюлманска световна лига. До 1990, той е третиран от белгийските власти като официален представителен орган на мюсюлманската общност в страната, компетентен да препоръчва имамите и учителите, назначавани от правителството. ИКЦ запазва ролята си на единствен последник между мюсюлманската общност и белгийската държава до 1994, като малко по-късно бива заменен от „Изпълнителния съвет на мюсюлманите в Белгия” (ИСМБ)[53]. Последният е създаден с кралски декрет на 3 юли 1996, като официална институция, представляваща мюсюлманската общност пред държавата и получаваща субсидии от нея. Новосъздадената организация, състояща се от 17 члена, поема ролята на ИКЦ в селектирането на имами и учители до 1998, когато бива използвана като основа за създаването на „Представителен съвет на белгийската мюсюлманска общност” – официално призната от властта организация на мюсюлманите в Белгия[54]. Въпреки, че участниците във всички тези организации са следени от белгийските служби, с цел да не се допусне да се превърнат в гнездо на екстремизма, желанието за контрол над мюсюлманската общност привлича интереса на Братството към тях. В крайна сметка, тази ситуация благоприятства изграждането на мрежа от взаимно свързани институции, които конституират присъствието на „Мюсюлманските братя” в Белгия през последните години.

Както и в някои други страни, и тук тя стартира като студентска организация , наречена „Хуманитарна организация за подпомагане на младежта” (ХОПМ) и създадена през май 1988.  В доклад на белгийските разузнавателни служби от юли 2002, ХОМП е определена като една от многобройните организации на Братството, традиционно опериращо под други имена[55]. Басем Хатахет, който по-късно става една от ключовите фигури в белгийската мрежа на Братството, е избран за секретар на ХОМП през януари 1991 и остава на поста до ноември 1996. В доклада се посочва също, че хуманитарната организация работи и под името „Ислямски съюз на  студентите и младежите в Белгия” (ИССМБ), която е учредена през април 1995 и прекратява дейността си през февруари 2000. През февруари 1999, Басем Хатахет участва в конференция в Кувейт, където е обявен за представител на „Ислямския студентски съюз в Белгия”, както и на ИССМБ. В доклада на белгийските служби тези студентски организации са описани като близки до турското движение „Милли Гуруш”. И двете организации са регистрирани на адрес в Брюксел, принадлежащ на благотворителния „Ислямски фонд за подпомагане” (Интерпал).

На територията на Белгия функционират и няколко ислямски организации, чиято дейност е свързана с ФИОЕ[56]. Създадената през 1989 Федерация обединява 29 ислямски формации, повечето от които са европейски, но има и такива, произхождащи от Турция и Русия.[57] Много от тях поддържат тесни връзки със световната мрежа на „Мюсюлманските братя”, особено онези от европейски страни като Германия, Франция и Обединеното кралство, където членовете на ФИОЕ открито се гордеят с принадлежността си към Братството. ФИОЕ разполага с добре организирани административни поделения, ръководени от ключовите лидери на европейските центрове на Братството в Европа[58], [59]. Освен че включва 29 организации и департаменти, в дейността на ФИОЕ участват и т.нар. „централни организации”, които са с висок приоритет. Сред тях е ситуираният в Дъблин ЕСФП, чиято официална дейност е в сферата на теологията, както и благотворителната организация „Европейско доверие”, основана на територията на Обединеното кралство, през 1996. Въпреки, че формално действа независимо, организацията е пряко подчинена на ФИОЕ. Много от придобитите активи на „Европейско доверие” идват от  Персийският залив.

Част от тези „централни организации” на ФИОЕ е и „Европейският институт за хуманитарни науки”. Основната му цел е обучението на европейските имами, но институтът по-скоро съдейства за арабизацията и ислямизацията на обучаващите се в неговите структури. Сред въпросните структури е и влиятелният „Форум на европейската мюсюлманска младеж и студентските организации” (ФЕММСО), чиято роля е доста противоречива. Всяка от тези организации поддържа тесни връзки с „Мюсюлманските братя” и/или саудитски институции, като САММ. Дългогодишният президент на ФИОЕ Ахмед ал-Рауи, чието име се свързва с подкрепата за тероризма в Израел и Ирак, също е член на „Съюза на доброто”[60], [61].

Доклад на белгийските правителствени служби определя местния член на ФИОЕ – „Ислямска междукултурна лига на Белгия” (ИМЛ), като една от няколкото белгийски организации работещи в структурите на Братството[62]. Лигата е основана през февруари 1997 от Монсиф Чатар и Карим Азузи, които стават, респективно, неин президент и вице-президент. Целите на Лигата са „интеграция на имигрантите, насърчаване на толерантността и развитие на младежта”. Организацията е тясно свързана с глобалната мрежа на „Мюсюлманските братя”, както и с такива емблематични личности като Тарик и Хани Рамадан. През ноември 2006 Лигата спонсорира конференция на Хани Рамадан, прави го и година по-късно[63]. В доклад на белгийските разузнавателни служби от 2001 се посочва противоречивата позиция на братята Рамадан към западните ценности: „Ислямската междукултурна лига на Белгия често организира конференции, където са канени Тарик Рамадан и брат му Хани. Прави впечатление, че речите, които Тарик Рамадан изнася пред публика, невинаги кореспондират с това, което споделя в тесните ислямски среди, където изказваниятса му са далеч по-критични спрямо западното общество”[64].

През 2004, електронната страница на ФИОЕ посочва ФЕММСО като една от своите „централни организации” и описва Форума, като състоящ се „от десетки младежки и студентски организации и асоциации, покриващи по-голямата част от Европа. Форумът работи за укрепване самосъзнанието на младите мюсюлмани и запазване на тяхната идентичност, чрез организиране на семинари, конференции, лагери и курсове, както и чрез публикуване на брошури, списания и книги и създаване на комуникационна мрежа и контакти в Интернет”.

ФЕММСО съумява да изгради собствена мрежа от 37 организации, в които участват млади мюсюлмани от 40 страни[65]. Главната и квартира е в Брюксел, където дели една и съща сграда с централата на САММ.

Някои водачите на ФЕММСО заемат важни постове в германският клон на Братството и/или във ФИОЕ. Такъв е Ибрахим Ел-Заят, един от основателите на Форума. Той е ключова фигура за „Мюсюлманските братя” в Германия и един от лидерите на САММ на територията на Западна Европа. Друга емблематична фигура сред основателите на ФЕММСО е Айман Али, който днес е главен секретар на ФИОЕ и помощник главен секретар на „Международната ислямска федерация на студентските организации” (МИФСО), поддържаща тесни връзки със саудитската „Мюсюлманска световна лиг