/КРОСС/ Бившият агент на ЦРУ и изпълнителен директор на Съвета за национална сигурност на САЩ Филип Джиралди твърди, че турският президент Реджеп Ердоган не води война срещу „Ислямска държава”, а срещу сирийското правителство, пише Sputnik, цитиран от fbr.bg.

Ако кюрдите основат своя държава, те могат да откъснат 30% от територията на Турция, заявява Джиралди в интервю за „Газета”. Това е кошмарът на Ердоган. Неговата политика в Сирия трябва да се разглеждат в контекста на тази възможна перспектива.

Анализаторът отбелязва, че свалянето на руския бомбардировач от турски самолет в Сирия е просто провокация, аранжирана от турските управници.

„Но той не можеше да предвиди, че НАТО няма да го защити и Русия ще наложи сериозни ограничителни мерки срещу Турция. Сега Ердоган се опитва да се върне с един ход назад. Той твърди, че му се иска инцидентът да не се беше случвал. Но той се случи, защото Ердоган искаше това.”

По-нататък Джиралди обяснява причината защо САЩ си затварят очите пред факта, че Анкара преследва собствените си интереси в Сирия, включително подкрепяйки терористите.

„Подобно на Турция, Вашингтон също се намира пред дилема. Американската политика в Сирия не може да бъде осъществена без Турция. САЩ се нуждае от военна база на територията на Турция, за да може да осъществява въздушни удари над Сирия.”

Джиралди отбелязва, че Вашингтон все още не е направил нищо за подобряване на ситуацията.

„На свой ред, руският президент Владимир Путин предприе най-правилните действия. Той е сигурен, че ключът за решаването на конфликта се крие в подкрепата и стабилизирането на правителствата в региона – в Сирия и Ирак.”

Експертът също така потвърждава скорошните твърдения, че семейството на Ердоган и по-специално неговия син Билал Ердоган, е замесено в нелегалната търговия на петрол с „Даеш”.

„Твърденията са верни. Няма никаква тайна. Всички видяха цистерните и парите, с които беше платено горивото. Между другото, Турция направи същото с Иран, когато срещу държавата беше наложена наказателна мярка. Купуваше гориво от Иран. Всички сделки се ръководеха от сина на Ердоган.”

САЩ не направиха нищо, за да спре контрабандата на гориво, която извършва семейството на Ердоган, както и не искаха да обтягат напрежението с Анкара.

Когато Великобритания нахлу в Ирак, тази страна притежаваше близо една десета от световните запаси на петрол. Правителствени документи от онова време „изрично посочват“, че петролът е бил обект на интерес преди започване на войната. Защо Чилкот не е проучил тези планове в дълбочина?
Дейвид Уайт и Грег Мътит

Отдавна очакваният доклад „Чилкот“, който изследва участието на Великобритания в Ирак, най-сетне беше публикуван. Уви, за най-важния въпрос „Защо Великобритания влезе във войната?“ заключенията на доклада не казват практически нищо.

Чилкот приема за чиста монета твърдението на правителството на Блеър, че мотивът е бил да се реши проблемът с иракските оръжия за масово унищожение (ОМУ) и ограничава своята критика до грешките на разузнаването относно ОМУ и недостатъчното административно и военно планиране. Той проявява забележителна липса на любопитство относно политическите фактори в основата на възприетия курс към война, особено предвид слабостта (очевидна дори по онова време) на тезата за наличие на ОМУ в Ирак.

Най-важният от тях е петрола. Някъде дълбоко в том 9 на доклад от 2.6 милиона думи Чилкот цитира правителствени документи, които изрично заявяват, че петролът е целта и очертават как Великобритания е преследвала тази цел по време на окупацията. Но той не взима предвид тези доказателства в своя анализ или в заключенията. Съображенията за петрола дори не се появяват в 150-страничното резюме на доклада.

За много хора по света беше очевидно, че петролът беше основния проблем, тъй като самият Ирак притежаваше близо една десета от световните запаси, а заедно със съседните нему страни – близо две трети. Очевидно е в интерес на обществото да се разбере как това повлия на решенията на Великобритания. Чилкот не го проучи.

В раздел 10.3 от том 9 на доклада се отбелязва как висши държавни служители няколко пъти са се срещали тайно с Бритиш Петролеум и Шел (отречено по онова време), за да обсъждат техния търговски интерес за получаване на договори. Чилкот не публикува протоколите, но ние ги получихме по Закона за свобода на информацията: те са публикувани тук. В необичайно изразителен за служебен документ стил, един от протоколите започва така: „Ирак е Голямата петролна перспектива. Бритиш Петролеум отчаяно желае да проникне там“ (“Iraq is the big oil prospect. BP are desperate to get in there”).

В същия раздел Чилкот включва препратки към няколко предвоенни документа, които набелязват една цел на Великобритания – да използва иракски петрол, за да подпомогне собствените си енергийни доставки. Например в един документ на кабинета от 2002 г. се казва, че иракската политика на Великобритания попада „в рамките на нашите цели за запазване на мира и стабилността в Залива и гарантиране на енергийната сигурност„. Стратегически документ на Външно министерство от май 2003 г., който Чилкот не е включил, е дори още по-категоричен: „Бъдещата форма на иракската петролна индустрия ще се отрази както на петролните пазари, така и на функционирането на ОПЕК, където ние имаме жизненоважни интереси.“

Така че имаше такъв мотив. Но как го реализираше Великобритания? В същия раздел 10.3 се цитират множество документи, които разкриват последователните действия на Великобритания за структуриране на иракската петролна индустрия в условията на окупацията до 2009 г. Правителството е вършело това в тясно сътрудничество с Бритиш Перолеум и Шел. Цялата история, заедно с нейния ключов контекст, е разказана в книгата на Грег Муттит „Масло в огъня: петрол и политика в окупиран Ирак“.

Стратегията на Великобритания еволюираше според обстоятелствата, но две приоритетни цели постоянно се подчертават в документите: да се прехвърли иракската петролна индустрия от публична собственост в ръцете на мултинационалните компании и да се гарантира, че Бритиш Петролеум и Шел ще получат голямо парче.

В периода на пряката окупация от 2003-2004 г. Великобритания последователно подтиква петролната политика към по-дългосрочния въпрос за приватизацията, вместо към прякото възстановяване на повредената от войната инфраструктура. Правителството постави Тери Адамс, бивш висш служител на Бритиш Петролеум, в Багдад, за да се заеме със задачата.

Британските чиновници знаеха, че техните планове не бяха това, което искаха иракчаните. В един документ от 2004 г., видян, но не публикуван от Чилкот, се отбелязва, че въпросът за петрола  е „политически чувствителен, касаещ въпроси на суверенитета“. Без да признава никакъв конфликт, той препоръчва Великобритания да „прокарваме послание (за преки чуждестранни инвестиции) сред иракчаните, но внимателно, за да се избегне впечатлението, че се опитваме да тласнем Ирак по някакъв конкретен път“.

Британските чиновници активно налагат въпроса за петрола на преходното правителство през 2004-5 г., после на временното правителство през 2005-6 г. и на постоянното правителство от 2006 г. нататък. Министърът на външните работи Джак Стро пише на Тони Блеър през юли 2005 г. по повод напредъка на тези дейности, че иракският петрол „остава важен за  Великобритания от гледна точка на търговията и енергийната сигурност. Чуждестранни инвестиции са крайно необходими и ние трябва да продължаваме да подкрепяме Ирак за създаване на правилната рамка за инвестиции, като същевременно подкрепяме британските компании да вземат участие.“

По време на изборите през 2005 г. британският посланик Уилям Пейти се опитва да натиска кандидатите да обявят приемането на Закон за приватизацията на петролната индустрия за главен приоритет за бъдещото управление. През 2006 и 2007 г. прокарването на този закон се превърна във фокус на политическите усилия и беше тясно свързано с „прилива“ на войска, който президентът Буш обяви през януари 2007 г.

Освобождаване на туземците

В дълбините на том 9 Чилкот споменава тези усилия, но ги представя под лустрото на нормална дипломатическа активност, пренебрегвайки реалното положение, че Великобритания и САЩ все още разполагаха 150,000 войници в страната и преходното правителство беше пряко назначено от тях. Постоянното правителство през 2006 г.  беше установено чрез избори, конструирани от Великобритания и САЩ,  и беше оспорено дори от политиците, лансирани от тях. Тери Адамс дори получи поръчение да състави договорите, които трябваше да се подпишат с подобните нему от бившата му компания.

В края на краищата опитите на Великобритания и САЩ да наложат закон чрез тази легализирана приватизация на петрола се провалиха. Законът не беше прокаран, главно благодарение на народна иракска кампания против него. Тогава беше взето решение да се подпишат дългосрочни договори, дори при отсъствие на правна основа за това. Сега иракската петролна индустрия се управлява – незаконно – от компании като Бритиш Петролеум, Шел и Ексон Мобил.

Чилкот казва, че никой не е искал от него да преценява дали войната е била законна. Въпреки че с нежеланието си да изследва истинския мотив за войната той пренебрегва решаващи улики, които могат да ни разкрият легалността на войната и окупацията и виновността на висши британски държавни служители, включително Тони Блеър.

За авторите:

Дейвид Уайт е професор по социо-правни науки във факултета по право и социална справедливост на Ливърпулския университет. Най-новите му книги са „Колко корумпирана е Великобритания?“, (Pluto, 2015) и “Корпоративните престъпници“, (Routledge, 2015). През 2008 г. неговото изследване за окупацията на Ирак спечели престижната награда за криминология на името на Leon Radzinowicz.

Грег Мътит е автор на „Масло в огъня: петрол и политика в окупирания Ирак“, (Vintage 2012). От 2003 до 2011 г. той разследва скритите планове за иракския петрол и работи с иракски колеги за публикуването им в Ирак. В момента е старши съветник в Oil Change International.

Стотици хиляди секретни документи на САЩ, разпространени  чрез сайта „Уикилийкс”, бяха предадени на американския вестник "Ню Йорк таймс", британския "Гардиън", немското списание "Шпигел", френският в. "Монд" и испанския "Ел Паис". Документите дават възможност да се надникне отблизо в дипломацията на САЩ и предлагат нелицеприятни оценки за различни чуждестранни лидери, съобщиха световните агенции.

Както винаги и този път сайтът „Уикилийкс” отказа да разкрие източниците си.

Документите бяха разпространени въпреки острото възражение от САЩ, които настояха, че те са получени незаконно и трябва да бъдат върнати. Американски дипломати, включително държавният секретар Хилари Клинтън не спряха през последните дни да влизат във връзка с различни държави, за да предотвратят евентуални дипломатически неприятности, посочи Асошийтед прес.

Предварителна информация за очакваното публикуване на секретните документи на сайта на „Уикилийкс” изнесе и „Ел Паис”.

Няма държава, с която Щатите да имат дипломатически отношения и днес да не чете с омерзение какво се е случвало зад кулисите на американската дипломация. Не че това е нещо ново за скритите ходове на дипломацията, а още по-малко пък може да се намери някой, който да твърди, че само САЩ се държат така зад сцената на голямата международна политика.

От Кремъл заявиха във връзка с разпространените секретни документи на американската дипломация, че не са намерили нищо интересно или заслужаващо коментари в материалите, публикувани на сайта „Уикилийкс”. Това съобщи днес, в деня на публикациите говорителят на руския президент Наталия Тимакова, предаде РИА Новости.

„Изпитваме съжаление и неловкост, тъй като ровенето в дипломатическото бельо не е особено приятно занятие”, са заявили пред агенция Интерфакс източници от дипломатическите кръгове.

В Москва се надяват, че материалите на сайта „Уикилийкс” не поставят под заплаха руските оценки на политическите процеси. Отбелязва се, че в руската столица не са били изненадани от нищо, което фигурира в документите.

Тази реакция на толерантност и разбиране на официална Москва за пореден път показва, че в голямата политика няма място за дребнави изпълнения и демонстрации. Ще припомня, че когато американският президент Барак Обама бе поздравен от лидери от цял свят когато го избраха за държавен глава на САЩ, на Русия той демонстративно не благодари за поздравленията и добрите пожелания. Тази реакция на Обама показа не само ненужно високомерие и лош тон, но и днес закачи на Обама обеца как трябва да се държи лидерът на една държава, претендираща за световна суперсила.

Какви бяха събитията, в навечерието на Големия теч?

Преди десет дни Шведски съд удовлетвори искане на прокуратурата на страната за издаване на заповед за арест на основателя на сайта „Уикилийкс” Джулиън Асандж по дело за изнасилване, съобщи Би Би Си тогава.

След това стана ясно, че прокуратурата ще иска международна заповед за арест на 39-годишния австралийски гражданин. По данни на шведския вестник „Дагенс Нюхетер", Асандж е заподозрян за съпричастност към 5 престъпления - изнасилване н град Йоншьопинг, два случая на сексуален тормоз и незаконно принуждаване. Според изданието, всички случаи са извършени само за два дни през август, когато Асандж бе на работно посещение в Швеция.

Асанж отхвърли обвиненията срещу себе си и и заяви, че в случая са замесени сили, недоволни от публикуването на секретни документи в „Уикилийкс”.

Шведската прокуратура ще издаде международна заповед за арест срещу Джулиан Асандж, след като съд в Стокхолм постанови, че той трябва да бъде разпитан по дело за изнасилване, написа „Гардиън”.

„... събрахме всичката информация и я изпратихме до различните системи”, по-точно Шведската система, Информационната система на Шенген и Интерпол”, заяви представител на шведската полиция.

По-късно от Интерпол съобщиха, че са получили и заповед за екстрадиране на Асандж.

Нито арестът, нито екстрадирането се случиха...

Председателят на обединените генерални щабове на американската армия адмирал Майк Мълън разкритикува поредното публикуване на документи от войната в Ирак на сайта „Уикилийкс”, заявявайки, че то поставя под заплаха човешки животи, предаде АФП.

„Още едно безотговорно публикуване на откраднати класифицирани документи от страна на „Уикилийкс” излага животи на риск и дава на враговете ценна информация”, коментира Мълън от своя профил в социалната мрежа „Туитър”.

Противно на Мълън, британският вицепремиер каза, че обвиненията за насилие над затворници и убийства на цивилни, съдържащи се в придобили известност военни документи, са изключително сериозни и трябва да бъдат разследвани.

Ник Клег каза пред телевизия Би Би Си, че разказите за насилието в Ирак „са тежки за четене и много сериозни”. Според Клег, не е работа на Великобритания да казва на САЩ как да реагира, но всички обвинения за насилие от страна на британските военни „трябва да бъдат разгледани”.

Вчера, на 28 ноември 2010 г. Американският държавен департамент призова ръководството на сайта „Уикилийкс” да преустанови публикуването на секретни материали на американското правителство, до които компанията е получила достъп призова CNN който излъчи кратък репортаж с юридическия съветник на Държавния департамент Харолд Кох, предаде Си Ен Ен.

„Ако сте заинтересовани да предотвратите нанасянето на щети от действията ви, трябва да прекратите публикациите в „Уикилийкс” на всички секретни материали на американското правителство и да унищожите тези документи от базата с данни на „Уикилийкс” се посочва в писмото на представителя на държавния департамент.

„Няма да участваме в никакви преговори, засягащи по-нататъчното разпространение на секретни материали на правителството на САЩ, получени по незаконен път”, заявява още Кох по CNN.

Това се случи в навечерието на публикуване на секретните документи на сайта на Уикилийкс.

Пет дни по-рано САЩ показаха, че са наясно със съдържанието на бъдещите документи, предназначени за публикуване и реакциите, които те неминуемоще предизвикат.

„САЩ са загрижени във връзка с предстоящото публикуване на нови класифицирани документи на сайта „Уикилийкс”, като в случая се очаква да става въпрос за дипломатическа кореспонденция”, заяви говорителят на американския държавен департамент Филип Кроули, предаде АФП.

„Поддържаме контакт с мисиите си по света. Те са започнали да информират съответните правителства, че изтичане на документи е възможно в близко бъдеще”, коментира Кроули.- „Подготвени сме за най-лошото”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Филип Кроули, коментирайки възможното ново изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс”.

Говорителят допълни, че публикуването на документите е „вредно за националната ни сигурност. То действително излага на риск човешки животи и заплашва национални интереси”.

„Уикилийкс” може да покаже как САЩ са помагали на терористи публикува „Сидни Морнинг Хералд”.

Очакването бе публикуваните нови документи да покажат, че САЩ са помагали на турската сепаратистка групировка ПКК, която води сепаратистка война срещу правителството в Анкара от 1984 г, според вестник „Сидни Морнинг Хералд”.

САЩ се подготвят за най-лошия сценарий след новите публикации на „Уикилийкс” написа канадският вестник „Ла прес”, очакването от публикуването на които било както да настроят чуждестранните правителства срещу начина на водене на политика на Белия дом с чуждестранните съюзници или партньори, така и да разгърнат завесата в работата на американските сили в чувствителните зони в Ирак.

В Багдад американският посланик заяви, че американската мисия е „притеснена”, тъй като публикациите спъват работата на американските дипломати в близкоизточната страна.

Неласкави квалификации както за американските противници,

така и за съюзниците на САЩ

По традиция дипломатите са известни с приветливите си публични изявления, но изтекли от американското правителство документи показват, че при закрити врати американските представители могат да бъдат безмилостни в оценките си, съобщава АФП днес, след поредното публикуване на секретни документи на сайта на „Уикилийкс”.

В документите и според сп. "Шпигел", може да се прочете как американски дипломати определят афганистанския президент Хамид Карзай като "слаба личност, обладана от параноя и конспиративни теории".

Американски дипломати в Рим докладват през 2009 г., че Путин поддържа изключително близко приятелство с италианския премиер Силвио Берлускони, което включва размяна на щедри подаръци. В документите се твърди, че Берлускони се утвърждава все повече като "устата на Путин в Европа".

Италианският премиер Силвио Берлускони например е наречен „безполезен, суетен и неефективен като модерен европейски лидер”. В друг документ премиерът е определен като „физически и политически слаб”, като е направена бележка и за нощните му празненства, заради които не си почива добре.

Афганистанският президент Хамид Карзай е описан като „изключително слаб” и с уклон към конспиративни теории.

В обмяната на информация с Вашингтон американската дипломатическа мисия в Москва казва за президента на Русия Дмитрий Медведев, че „играе ролята на Робин”, докато премиерът Владимир Путин е сравнен с Батман.

По отношение на германския канцлер Ангела Меркел дипломатите казват, че тя бяга от риска и е „рядко изобретателна”, а на външния министър Гидо Вестервеле му липсват външнополитически познания.

Френският президент Никола Саркози пък е наречен „обидчив и авторитарен” дори към обкръжението си.

„Уикилийкс” може да възпламени дипломатическа криза коментира „Дейли телеграф”

На сайта на изданието бяха публикувани секретни документи на правителството на САЩ, разкриващи съобщения, които американските посолство по цял свят са изпращали във Вашингтон.

Кралят на Саудитска Арабия е искал от САЩ да нападнат Иран с цел унищожаването на програмата му за ядрени оръжия. Това разкриват американски дипломатически съобщения, разпространени от сайта „Уикилийкс”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в същото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Телеграмите от Вашингтон към дипломатите включват искания за „специално разузнаване” за британски депутати. След всички тези разкрития над света надвисна заплаха за дипломатическа криза, а отношенията на Америка с Европа и Близкия изток са поставени под въпрос, коментира вестникът.

В изтеклите документи става ясно, че американски дипломати са сравнявали президента на Иран, Махмуд Ахмадинеджад, с Адолф Хитлер, а президентът на Франция Никола Саркози е наричан „император без дрехи”.

Германският канцлер Ангела Меркел е описана като прекалено предпазлива, а руският премиер Владимир Путин е наречен „алфа куче”. Афганистанският президент Хамид Карзай пък е представен като параноик.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

11 септември за световната дипломация нарича Фратини новите публикации

Приятелството на Силвио Берлускони с Владимир Путин притеснява САЩ и го прави рупор на руската политика в Европа се казва в американски дипломатически доклади, разсекретени от сайта „Уикилийкс”, коментира руското електронно издание „Live News”.

Изданието цитира италианския външен министър Франко Фратини, според когото, „изтичането на дипломатически доклади в сайта „Уикилийкс” е равностойно на 11 септември за световната дипломация.

САЩ са дали нареждане на дипломатите си по света да изпълняват по-голяма разузнавателна роля, като шпионират и събират информация, като например номера на кредитни карти на чуждестранни високопоставени лица, съобщава АФП, позовавайки се на изтеклите секретни документи на американското правителство.

Секретни телеграми разкриват, че държавният департамент на САЩ е искал от дипломатите си да събират твърде лична информация за представители на ООН и на различни страни по света.

Телеграмите, които напомнят по-скоро за работата на ЦРУ или други разузнавателни служби, са били изпратени на американските посолства в Африка, Близкия изток, Източна Европа, Латинска Америка и до мисията на САЩ в ООН.

САЩ са информирали Великобритания, Австралия, Канада, Дания, Норвегия и Израел за очакваното изтичане на нови секретни американски документи от "Уикилийкс", съобщи самият сайт, цитиран от Ройтерс още в петък.

Няколко дни преди публикациите, "Уикилийкс" съобщи, че американски дипломати са уведомили предварително правителствени служители в шестте съюзнически държави за изтичането на документите, което се очаква да стане в следващите няколко дни.

Новите разкрития вероятно ще включват дипломатически грами, съдържащи обвинения в корупция срещу политици в Русия, Афганистан и други централноазиатски страни, изразиха своите предположения източници, запознати с грамите на Държавния департамент, държани от "Уикилийкс".

Обвиненията са достатъчно тежки, за да злепоставят сериозно чужди правителства, добавиха източниците. Някои правителства изглежда се готвят за последиците от разкритията, отбелязва Ройтерс.

Близкия Далечен изток през погледа и коментарите на Белия дом

Според „Уикилийкс” Иран е получил от Северна Корея серия съвременни ракети, създадени по руски образец, чийто обсег позволява да се нанесе удар както по столиците в страните от Западна Европа, така и по Москва, съобщава „Ню Йорк таймс”, позовавайки се на материалите от сайта „Уикилийкс”.

От телеграма, датирана от 24 февруари 2010 г., става ясно, че Иран е закупил от Северна Корея 19 ракети от серията “R-27”, чиято мощност значително надвишава официално обявената от Вашингтон.

Иран не е получавал от Северна Корея ракетно въоръжение, заяви днес иранският посланик в Москва Махмуд Реза Саджади, цитиран от ИТАР-ТАСС.

„Не разполагам информация за получаване на севернокорейски ракети в Иран”, посочи той. „Изхождайки от потребностите на нашата отбрана, днес нямаме необходимост от подобна военна услуга”, допълни той.

Документите разкриват редовните контакти между Държавния департамент и посолства и консулства в около 270 държави. Много от тях са с рутинно съдържание, но други съдържат подробности и коментари, които може да се окажат неудобни за американската външнополитически администрация.

Вашингтон е заявил пред Франция, че Израел би могъл да удари Иран и без американска военна помощ, но операцията може да бъде неуспешна, съобщава АФП, позовавайки се на разпространената от „Уикилийкс” информация.

На 8 февруари в Париж американският министър на отбраната Робърт Гейтс е изразил това мнение пред френския си колега Ерве Морен, което е било отразено в протокола на срещата. От своя страна сайтът „Уикилийкс” е успял да намери достъп до поверителния документ.

На въпрос на Морен дали Израел има възможността да нападне Иран без помощта на САЩ, Гейтс е отговорил, че „не знае дали Израел ще може да извърши успешни действия, но би могъл да проведе операцията сам”. Все пак американският министър е омаловажил последствията от атака срещу Иран, заявявайки, че „всеки удар с конвенционално оръжие от която и да е страна само ще забави плановете на Техеран с 1-3 години, докато успее да озлоби иранския народ още повече срещу нападателя”.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в съшото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Балканите в „Уикилийкс”

Гръцкият министър на външните работи Димитрис Друцас е връчил протестна нота на американския посланик в Атина Даниел Смит, с искане Вашингтон да възпрепятства обявяването на тайни документи от разузнаването на сайта „Уикилийкс”, предаде македонската телевизия Канал 5, като се позовава на собствени източници. Според Друцас документите може да навредят на Атина.

Ден по-рано, лидерът на опозиционната Демократическа партия на албанците (ДПА) Мендух Тачи заяви, че сайтът „Уикилийкс” ще обяви „страшни документи” за настоящото правителство. Според Тачи, „Уикилийкс” щял обяви и документи, които показват намеса на Гърция в конфликта в Македония през 2001 г. и сътрудничеството на Атина с албански структури в страната.

„Посланикът на САЩ в Атина вчера беше при министърът на външните работи на Гърция Димитрис Друцас. Обясни му какви документи ще излязат, които много точно ще представят ролята на Гърция в конфликта през 2001 година”, обяснил Тачи.

В броя си днес, от 29 ноември "Гардиън" отбелязва, че понякога директивите до посолствата са свързвани с предстоящи дипломатически задължения на държавния секретар.

„В грама до посолството в София през юни м.г. пет месеца преди Хилари Клинтън да приеме българския външен министър във Вашингтон, първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография", пише вестникът, който публикува пълният текст на телеграмата.

Вашингтон искал също да научи за "корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители...подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица", съобщава "Гардиън".

Единственият засега пълен документ, публикуван за България, който може да бъде видян на сайта на "Гардиан" показва следното, цитирано днес от Агенция „Фокус”:

На 16 юни 2009 г., няколко дни преди изборите, в секретна телеграма се определят главните приоритети на американското разузнаване за България в месеците преди срещата на държавния секретар Хилари Клинтън с българските й колеги. Тези приоритети са правовият ред, корупцията, престъпността сред националните елити, освен това енергийната сигурност; отношенията на България с Русия; финансовата и икономическа стабилност; демографската картина, малцинствата и правата на човека; национална сигурност и НАТО.

Американските служби са се интересували от корупцията сред утвърдените официални лица, включително извънбюджетни финансови потоци за поддръжка на лидерите; източници за финансиране за политическите кандидати и правителствените планове за да се осигури прозрачност във финансирането.

Сред темите, от които се е интересувал Държавния департамент на Щатите, са влиянието на корупцията и престъпността върху управлението, подробности за организирани престъпни групи и техните лидери, връзки с правителството и с чуждестранни групи, трафик на наркотици и хора, измами с кредитни карти, компютърни престъпления, включително детска порнография, фалшификация на документи.

Изискана е била и информация за отношенията между президента, премиера, министрите, съвета за национална сигурност и отбрана, разузнаването и службите за сигурност, парламента, главния прокурор и съдебната система.

САЩ проявили интерес към преценката, характера, уязвимостите, финансовата, здравната и биометрична информация за настоящи и новопоявяващи се лидери и съветници. Любопитно е, че подобни данни, но по-подробно разписани (ДНК, пръстови отпечатъци и т.н.) се изисквали също за лидерите на някои африкански страни .

За американците са много важни всички енергийни въпроси свързани с разнообразяването на енергийните източници, отношението и волята да се развива Европейската стратегия за сигурност, обявените и секретни договори с Русия, Иран и други страни от Каспийския басейн. Интерес представляват и подробности за хората, които взимат националните енергийни решения, ключови търговски фигури в сектора и техните отношения с други национални лидери; планове и усилия във връзка с българската зависимост от руска енергия; фактори, включително корупция и външно влияние, засягащо взимането на правителствени решения по ключови енергийни въпроси; участие на организираната престъпност в енергийния сектор.

Искани са подробности относно личните отношения между българските лидери и руските власти или бизнесмени, висши чиновници, сътрудници на разузнаването; уязвимост на министерско ниво от руското влияние; усилия да се сътрудничи или да се противопоставя на Русия в подкрепа или срещу американската политика.

Направени са и следните изводи: наблюдават се руските усилия да повлияят на европейската политика чрез България, опитите на Русия да експлоатира историческите и актуални връзки, за да повлияе на вътрешното развитие и напредъка на руските интереси в България и региона.

САЩ се интересуват от България и в областта на злоупотребите с еврофондове и финансови помощи.

По отношение на национална сигурност е изисквана информация за плановете, усилията и възможността да се поддържат разходите за отбрана, стратегия и усилия да се спечели обществената подкрепа за тези разходи, действия за изпълняването на процедурите и методите на НАТО. В сферата на интерес са се оказали и плановете за военното сътрудничество с другите страни, подробности за военната индустрия, програми за развитие на оръжейните фирми, правителствената и обществената нагласа спрямо операциите на САЩ, включително в рамките на войната срещу тероризма.

Сред другите приоритети е събирането на официална и лична информация – телефонни номера, факсове, имейли на важни цивилни и военни лидери.

Още за Сърбия, Индия, Балканите, Далечния изток, и новите опасности за Асанж ще бъдат публикувани, както и всички отзиви, или преводи на изнесените от  сайта"Уикилийкс" секретни документи.

Тук ще намерите в следващите дни и реакциите на български и чужди политици по изнесеното от секретните документи на "Уикилийкс".

Документална история или скандални разкрития на ръба на закона - как приемате изнесеното от Асанж и източниците му.

Министерството на отбраната на Русия даде в сряда специален брифинг на тема „Въоръжените сили на Руската федерация в борбата с международния тероризъм. Нови данни”, съобщават световните агенции. Представители на военното министерство показаха спътникови снимки, на които са запечатани колони от бензиновози, пълни с нефт, откраднат от терористите от „Ислямска държава”. На снимките ясно се вижда, че крайната цел на нефта, който е придобит от сирийска територия, е Турция.
Публикация на сайта ГЛАСОВЕ
Основният потребител на сирийски и иракски нефт от „Ислямска държава” е Турция, заяви руският зам.-министър на отбраната Анатолий Антонов.
{youtube}Wot3dAsBqj8{/youtube}

Приходите от продажбите на петрол са едни от най-важните източници за финансиране на терористите в Сирия. Те печелят на година около два милиарда долара и използват тези средства за наемане на бойци в целия свят, за снабдяване с оръжие и бойна техника. Ето защо ИД брани така яростно инфраструктурата за добив на нефт, която е под неин контрол в Сирия и Ирак, заяви още Анатолий Антонов, цитиран от ТАСС.

Той посочи, че ръководството на Турция е въвлечено в незаконен трафик на петрол от Сирия, допълват световните агенции.

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган и неговото семейство са пряко замесени в трафика на петрол с организацията ИД, добави Антонов, цитиран от Франс прес и Асошиейтед прес, предаде БТА.

Според получените информации ръководната политическа класа, в която е и президентът Ердоган и семейството му, са замесени в този незаконен трафик, добави Антонов.

Цинизмът на турското правителство е безграничен, каза той.

Началникът на главното оперативно управление на руския Генерален щаб Сергей Рудской заяви, че за превозването на стотиците хиляди барели петрол терористите разполагат най-малко с 8500 цистерни, предаде ТАСС.

Руските въздушни удари в Сирия за два месеца са унищожили над 1000 цистерни на ИД с нефт, допълни Рудской. Той добави, че са нанесени щети на около 40 нефтопреработващи завода.

Руските удари по петролната индустрия на ИД са допринесли за двойно намаляване на приходите на терористите от незаконна търговия с нефт - от 3 милиона на 1,5 милиона долара на ден.

Рудской коментира, че коалицията, оглавявана от САЩ, не нанася удари по бензиновози и обекти от инфраструктурата на нелегалния нефтодобив на ИД в Сирия.

Той съобщи, че сателитни кадри са показали, че цистерни с петрол навлизат от териториите под контрола на ИД в Турция, предаде Ройтерс.

По думите на Рудской има три пътя за доставки на този петрол от териториите на ИД за Турция, посочват ТАСС и Ройтерс.

Пресконференцията в министерството на отбраната на Русия бе отразена от над 300 журналисти.

{youtube}ol4xMGgAbKE{/youtube}

Авиоудар по нефтохранилище

Руското висше военно командване използва случая да призове САЩ и водената от тях коалиция да не гледат безучастно на този незаконен трафик на петрол от „Ислямска държава“ към Турция и да ги унищожават и те на свой ред, съобщи БНР.

Руското командване е убедено, че свалянето на военния самолет СУ-24 в Сирия от турските ВВС миналата седмица е било, за да се осигури сигурността по транспортирането на незаконния петрол от страна на Анкара по т.нар. „западен път“ на прехвърляне в турските пристанища, намиращи се в югоизточните й райони, където той се продава директно на трети страни.

Междувременно турският президент Тайип Ердоган заяви, че никой няма право да клевети Турция, като я обвинява, че купува петрол от джихадистите. Ердоган посочи, че ще се оттегли, ако подобни твърдения бъдат доказани. В реч пред университета в катарската столица Доха турският президент каза още, че не иска отношенията с Москва да са влошат още повече.

Доктор Кисинджър, когато погледнем днешния свят, той изглежда по-объркан от всякога – войни, катастрофи и хаос навсякъде. Наистина ли света изпада във все по-голямо безредие отколкото някога е имало?
Така изглежда. Хаосът ни заплашва, чрез разпространението на оръжията за масово поразяване и трансграничния тероризъм. Днес имаме феномена на неуправляеми територии и например в Либия, виждаме как една неуправляема територия може да има огромно влияние върху безредието в света. Държавата като едно цяло е подложена на атака, не навсякъде, но върху големи части от света. Но в същото време, което е парадокс, това е първият път, когато някой въобще говори за световен ред.

Какво имате предвид?
През по-голямата част от историята, наистина доскоро, световният ред беше регионален ред. Това е първият път при който различни части на света могат да взаимодействат с всяка част на света. Това прави необходим един нов ред за глобализирания свят. Няма, обаче, универсално приети правила. Има китайска визия, ислямска визия, западна визия и до някаква степен руска визия. А не винаги са съвместими.

Нека поговорим за конкретен пример. Как трябва да реагира Запада на руската анексия на Крим? Опасявате ли се, че това може да означава, че границите вече не непроменими?
Крим е симптом, а не причина. Нещо повече, Крим е специален случай. Украйна е била част от Русия за дълго време. Не може да приемете принципа, че всяка страна може просто да променя границите и да взима региона на друга страна. Но ако Западът честен пред себе си, той трябва да признае, че сам е допуснал грешки. Анексията на Крим не е действие към глобално завладяване. Това не е нахлуването на Хитлер в Чехословакия.

Какво е тогава?
Някой трябва да се запита: Путин изхарчи милиарди долари за олимпиадата в Сочи. Идеята на игрите беше, че Русия е прогресивна страна свързана със Запада чрез своята култура и следователно иска да бъде част от него. Така че няма никакъв смисъл седмица след олимпиадата, Путин да вземе Крим и да започне война в Украйна. Така че трябва да си зададете въпроса защо се случи това?

Това, което казвате е, че Западът има поне малко отговорност за ескалацията?
Да, казвам че Европа и Америка не разбраха влиянието на тези събития при преговорите за икономическите връзки между Украйна и ЕС, достигнали кулминацията си с демонстрациите в Киев. Всичко това, и влиянието му, трябва да е предмет на диалог с Русия. Това не означава, че руският отговор беше уместен.

Изглежда, като че разбирате Путин. Но не прави ли той точно това, за което предупреждавате – създаването на хаос в Украйна и заплаха за суверенитета й?

Със сигурност. Но Украйна винаги е имала особено значение за Русия. Грешка е това да не се осъзнава.

Отношенията между Запада и Русия са най-напрегнати от десетилетия. Трябва ли да се притесняваме от нова Студена война?

Със сигурност има така опасност и не трябва да я пренебрегваме. Възобновяването на Студената война би било историческа трагедия. Ако конфликтът може да се избегне, на основата на обмислен морал и сигурност, трябва да се направи опит да се избегне.

Но не принуди ли анексията на Крим ЕС и САЩ да наложат санкции?

Първо, Западът не може да приеме анексията; някои контрамерки бяха необходими. Но никой на Запад не предложи конкретна програма за възстановяване на Крим. Никой няма воля да се бие в Източна Украйна. Това е житейски факт. Така че някой може да каже, че не гледаме на Крим като на руска територия по международното право – точно както третирахме балтийските държави като независими по време на съветското управление.

Няма ли да е по-добре да се спрат санкциите дори без отстъпки от страна на руснаците?

Не. Но аз виждам редица проблеми със санкциите. Когато говорим за глобална икономика и използваме санкции в една глобална икономика, тогава големите страни ще са изкушени да защитят бъдещето си срещу потенциални заплаха, и така ще създадат меркантилистка глобална икономика. А аз имаме особен проблем с идеята за персоналните санкции. И ще ви кажа защо. Публикувахме списък на хора, които са санкционирани. И какво, когато дойде време да се вдигат санкциите, какво ще кажем? „Тези четири човека вече са свободни от санкции, а онези четирима не са“. Защо тези четиримата? Мисля, че някой винаги, преди да направи нещо, трябва да помисли какво иска да постигне и как ще свършат нещата. Как свършват?

Това не се ли отнася и до Путин, който се поставя в ъгъла? Дали действа така от слабост или е проява на сила?

Мисля, че зад стратегическата слабост се крие тактическа сила.

Какво означава се работи с него?

Трябва да помним, че Русия е важна част от международната система и следователно е полезна за разрешаването на всякакви видове други кризи, например в споразуменията за ядреното разпространение. В някои случаи това трябва да има предимство пред тактическата ескалация. От една е важно Украйна да остане независима държава, и да има правото на икономически и търговски съюзи по свой избор. Но не мисля, че е естествено право всяка страна да може да бъде съюзник в рамките на НАТО. Вие и аз знаем, че НАТО никога няма да гласува единодушно за приемането на Украйна.

Но ние не можем да кажем на украинците, че не са свободни да решават собственото си бъдеще.

Защо да не можем?

Говорите като супер сила, която е свикнала нещата да стават по нейния начин.

Не. Съединените щати не могат да диктуват и не бива да се опитват. Би било грешка дори да се помисли, че могат. Но що се отнася до НАТО, САЩ ще имат един глас в решение базирано на единодушието. Германският канцлер се изказа в същия смисъл.

Америка е много поляризирана. Нивото на агресия в политическия дебат е крайно високо. Дали суперсилата е способна да действа като едно цяло?

Обезпокоен съм от това вътрешно разделение. Когато работех във Вашингтон, политическата борба беше тежка. Но имаше много повече сътрудничество и връзка между опонентите от двете големи партии.

Скоро започва новата президентска надпревара. Дали Хилари Клинтън е силен кандидат?

Смятам Хилари за приятел. Мисля, че е силна личност. Така че, да, мисля, че е човек за поста. Като цяло, смятам, че би било по-добре за страната, ако има промяна на администрацията. Мисля, че ние, републиканците, трябва да имаме добър кандидат.

Трябва ли най-важната цел в Близкия изток да е защитата на страдащите цивилни в Ирак и Сирия?

На първо място, не съм съгласен, че сирийската криза може да бъде интерпретирана като безмилостен диктатор срещу безпомощно население и, че населението ще стане демократично, ако отстраните диктатора.

Но цивилните страдат.

Да, страдат, и заслужават съчувствие и хуманитарна помощ. Нека ви кажа какво мисля за случващото се. Това е отчасти мултиетнически конфликт. Това е отчасти бунт срещу старите структури в Близкия изток. И е частично вид бунт срещу управлението. Сега, ако някой иска да реши тези проблеми и може да направи нещо за тях, трябва да каже: „Ще приложим правото да се намесим“, но това означава военни мерки и воля да приемеш последствията. Погледнете Либия. Няма съмнение, че беше морално оправдано да се свали Муамар Кадафи, но ние нямахме желание да изпълним вакуума след това. Затова днес имаме милиции, които се борят една с друга. Имате неуправлявана територия, която е оръжейния склад на Африка.

Но виждаме непоносима ситуация в Сирия. Държавата се разпада и терористични организации управляват големи части от нея. Не е ли грешно да не се намесваш, за да се избегне хаоса, който е заплаха за всички нас?

В моя живот винаги съм бил на страната на активната външна политика. Но трябва да знаете с кого си сътрудничите. Нуждаете се от надеждни партньори – не виждам такива в този конфликт.

От гледна точка на реализма, може ли да сме на страната на Башар Асад в борбата му с Ислямска държава?

Е, не. Не можем да се бием заедно с Асад. Това би било отхвърляне на всичко, което сме правили и говорили през годините. Но, честно казано, мисля, че трябва да имаме диалог с Русия, какъв изход искаме в Сирия, да формулираме стратегия заедно. Беше грешка да се твърди отначало, че Асад трябва да си отиде – въпреки че това е желаната крайна цел. Сега сме заклещени в конфликт в Русия, споразумението за иранската ядрена програма става по-трудно.

Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

Дотук бяхме с експериментите за бежанци и интеграция!

Германският канцлер Ангела Меркел, френският й колега – Франсоа Оланд, всички от тъпото европейско висше чиновничество са пътници и са на дузпата! Бежанци заливат Стария континент, Щатите, които уредиха това преселение в Европа с цел дестабилизация сега се правят на умрели лисици.

Самият Барак Обама за кой ли път прояви типичната си наглост като заяви: европейските нации да поемат всяка своя „справедлив дял“ от бежанците, предаде преди ден AFP! А че цялата криза с нахлуващите на Стария континент мигранти бе породена от напъните на САЩ да докопат ресурсите на Близкия изток – това вече и децата го знаят. Лошото е друго, че вече е късно, твърде късно за вайкане и някакви смехотворни непрекъснати срещи и заседания в Брюксел – кризата с мигрантите не чука на вратата, тя я изби и нахлува неудържимо във всички посоки.

Докато европейските лидери лъскаха слугински имиджа на американския президент и демонстрираха средновековна агресия да бомбардировки и натиск за смяна на законното правителство на Башар Асад, докато Меркел, Оланд и Дейвид Камерън си играеха на санкции срещу Русия – Обама изплете кошницата си да удари смъртоносно Европа и европейската икономика и валута, като ги дестабилизира с вълни от мигранти.

„Пазим надеждно границите си” заяви тази сутрин в Би Ти Ви премиерът Бойко Борисов. Като е толкова надеждно защо тогава той призна, че се страхува от случващото се и прииждащата вълна от мигранти към България?

Един час, в култово интервю пред Антон Хекимян Борисов мина през темите за Брюксел, бежанците, недоразумението за исканата „Гореща точка” от германия канцлер Ангела Меркел, коментира страховете на хората и сподели, че него също го е страх от случващото се.

В това интервю, което трябва да се изучава от децата и подрастващите и слуша внимателно от родителите им, всяка дума бе култова, хит за позакърнялото откъм интерес медийно пространство. Ако Тодор Живков можеше да стане от гроба, то със сигурност би притаил дъх, за да слуша и се учи колко е дръпнал неговия бивш бодигард в политиката с популизма и непосредствеността в изказа.

Борисов призна правилната политика на унгарския премиер Виктор Орбан към мигрантите и така наречените бежанци, част от медиите бяха определени като бухалки.

Ето част от интервюто с премиера Борисов за проблема с бежанците:

{edocs}bejanzi1.doc,600,400,link{/edocs}

Когато става дума за бежанските вълни и мигрантските напъни не мога да не спомена следното:

Центърът за кризи на НАТО у нас активиран като военен орган на алианса. По този проблем се мълчи.

Преди време премиерът Бойко Борисов каза: Няма да прекратим договора със САЩ за военните бази у нас.

Германия започна да потапя лодките на трафикантите на бежанци, а как ги разпознава отдалече – не е ясно?

От добре пазената ни граница се случи така, че 60 нелегални емигранти бяха арестувани при акция в София. По късно тази цифра стана пет пъти по-висока.

Гърция започна да струпва войски по границата с Албания заради трафиканти на оръжие.

"Амнести" отбеляза: Това е най-тежката бежанска криза от Втората световна война.

Половината британци не искат бежанци. В същото време следва да отбележа, че Кралство Дания и Великобритания имат в договорите за присъединяване към ЕС клаузи, които им дават сигурен суверенитет както на държавата, така и при вземане на решения.

Унгарската полиция използва сълзотворен газ срещу бежанци, Унгария построи ограда с мрежи, започна строителство на четири метра висока ограда от тухли.

Министърът на отбраната на Унгария подаде оставка заради бежанците.

Унгарският премиер Виктор Орбан отиде в Брюксел и заяви на височайшите еврочиновници, че проблемът с бежанците е германски и е редно Германия да се справи с него. Освен това Орбан изтъкна, че няма намерение да превръща Унгария в бежански център на Европа.

До дни ЕС започва разселване на 120 000 бежанци.

Но... 4 държави от ЕС са против квотите. А те ще поемат ли бежанци щом са против квотите - не е ясно?

Очаква се десант на имигранти у нас откъм Черно море.

България ще трябва да приеме 4 пъти повече бежанци.

Скоро в Турция ще има 20 милиона араби, африканци и азиатци мюсюлмани готови да щурмуват българската граница по суша и море. Те къде ще се дянат и накъде ще се насочат, защото е ясно, че няма как да останат в Турция.

Как ще се справят Европа, САЩ и Русия, след като САЩ разполагат 20 атомни бомби в Германия? На какво разчитат Меркел, Оланд и Камерън, на какво разчитат Юнкер, Могерини и... Борисов?

Москва ясно заяви, че не се занимава със смяна на режими и не води тайни преговори за Сирия.

Руският президент Владимир Путин недвусмислено каза, че Русия ще продължи да предоставя военна помощ на Асад, а днес, на 25 септември допълни: „Да, трябва да се спаси Асад!”

Франция обмисля сваляне на санкциите, наложени на Русия, докато нашите дипломати шикалкавят и увъртат, като твърдят, че не можем сами да вземем решение за сваляне на санкциите на Москва. А защо тогава Даниел Митов се спотайва вместо да последва Оланд и заяви, че е време санкциите да паднат?

Вместо правителството да предприеме нещо конкретно, то се ослушва какво ще се чуе от господарската стая и чак тогава да се изтъпани някой и да се направи на велик политик. В това време две министерства спорят къде България да изнася оръжие, въпреки че експертът по национална сигурност Славчо Велков заяви, че частни български фирми изнасят оръжие и на двете воюващи страни.

Всичко от редовите данъкоплатци вече са обръгнали на политически лакърдии и партийно-правителствена логорея. Това е вероятно причината, да чуем от устата на Бойко Борисов „Милиарди харчим да държим ромите в България, изригна Борисов в Брюксел” – никой да не реагира и се запита като как се харчат милиарди и откъде се вземат след като липсват в Закона за бюджета. Или къде  се дават пари за циганите след като в Гърмен ясно чухме, че освен бутане на незаконните къщи и отказът на циганите да отидат в апартаменти – милиарди не се видяха за решаване на циганските проблеми, свързани с интеграцията, безработицата, неучещите деца от този етнос, увеличаващата се криминогенна рискова обстановка в райони, населени с цигани и българи.

Как ще стане по-сигурна България на фона на бежанските вълни, които сега започват и тепърва, с развалянето на времето предстои да се разгърнат? С наличието на американски бази, с наличието на американско тежко въоръжение, или със слугинската позиция, заета от висши родни политици спрямо ЕС и САЩ?

Словакия не желае натовски бази на своя територия, съобщи една медия.

Унгария обяви извънредно положение в 2 области заради бежанците.

Хиляди напират да влязат от Сърбия в Унгария.

Европа е заплашена от бунт на бежанците. Как тогава ние, в България ще минем леко и няма да бъдем засегнати? Дава ли си сметка някой от правителството за това?

• В интервюто на премиера Бойко Борисов бяха засегнати и други теми, като издръжката на социална пенсия: пенсионер, куче, бежанец и затворник,
• грешките на Прехода,
• неосъдените политици от последните 25 години,
• безсилието на правосъдието, предстоящите промени в Конституцията,
• представата на Борисов за правосъдие,
• медии и зложелатели на второто правителство на ГЕРБ,
• карикатурите за Борисов,
• пречиствателните станции и фекалиите в морето по време на туристическия сезон,
• коя магистрала ще „ни” пусне премиерът,
• и дали се яде асфалтът,
• отричането на Борисов, че е казал, че „българите са лош материал”,
• за басовете на Борисов с Москов,
• за тениса, за ЦСКА,
• за кучетата, и лошото куче, което изяло пауните на Доган,
• за онкоболните и скъпата апаратура,
• за учителите,
• нова версия за вдигането на тока, което свали Борисов от власт,
• за далаверите с горивата,
• за вечноразвалящият се правителствен самолет,
• на какво залага в тениса Бойко Борисов, пие ли и прочие...

Очаквайте казаното от Борисов по гореизброените теми утре.

/КРОСС/ - Г-н Чуков, как си обяснявате посещението на британския премиер Дейвид Камерън часове след като Великобритания обяви, че се включва в операцията срещу Даеш* в Сирия?

- Великобритания никога не е обръщала особено внимание на България. За Лондон приоритет на Балканите е по-скоро Гърция. Но най-важна винаги е била Османската империя. А в наши дни днешна Турция. Османската империя е ползвана постоянно като „аватар" на британците в нашия регион. Високата порта винаги е била инструмент на Лондон в Голямата игра срещу Руската империя. България е в периферията на британските интереси. И англичаните никога не са се изказвали ласкаво за нас. Това, че Дейвид Камерън е дошъл часове след включването на Великобритания в операцията срещу Даеш не ни дава повод да си мислим, че сме станали важен фактор във външната политика на Лондон. Първо, англичаните се присъединиха само с шест бомбардировачи „Торнадо", което е по-скоро символичен жест. По-интересното е, че включиха в състава на своите ВВС в Сирия и изтребители с ракети „въздух-въздух". Явно те не са срещу руснаците, защото това е напълно безсмислено при наличието на комплексите С-400 и над 100 руски самолети в Латакия. Срещу кого се застраховат британците? Може би срещу „туркоманите", на които „им харесва" да свалят самолети?! Второ, британците изпратиха своите самолети в разрез с международното право, без покана от сирийското правителство или резолюция на ООН, която да легитимира тази намеса на територията на суверенна държава. В момента очевидно се „събира" поредната антитерористична коалиция, която да бъде представена като справедлива намеса на „световната демократична общност" в Сирия, за да обслужи интересите на глобалния хегемон. Практиката обаче показва, че само с авиация територии не се овладяват. Ще са нужни и сухопътни войски. Ще трябва около формированията на кюрдския проамерикански клан Барзани да се прикачат за легитимност и формирования на страни членки на НАТО, ЕС и на други „желаещи". Тази формула бе многократно употребена в Ирак, Либия, Афганистан и т.н. Дейвид Камерън планира обиколка в страни от Източна Европа и е логично от географска гледна точка да започне с България. Що се касае до британските виждания за реформи в ЕС, то само Лондон може да си позволи подобни предложения за промени в Брюксел. София е една обикновена „пешка" в ЕС. Позволено й е да кима утвърдително с глава във всички възможни посоки. Най-смешното е, че за посещението на английския премиер в София имаше повече информация за кулинарното меню и развлекателната програма, отколкото за важните цели на посещението. Българският премиер бе представен в медиите като национален туристически гид на Дейвид Камерън. Почти нищо не излезе, което да информира българската общественост за темите на водените разговори. Логично е човек да си помисли, че се крие нещо, което няма да докара във възторг обикновените българи.

- Как би се отразил един широкомащабен конфликт на България поради сравнително близкото й разположение?
- Един широкомащабен конфликт в Близкия Изток, който много вероятно ще се разрасне до световна война, би имал фатални последствия за България. Нашата страна ще претърпи сериозен катаклизъм. Възможно е да загубим и част от нашата национална територия, особено ако бъде прекроена политическата карта на Близкия Изток. Ще бъде фатално, ако българските управляващи „завържат" България към колесницата на днешното ръководство в Анкара. Ердоган е обречен да загуби. С него ще загуби и Турция. Концептуалното държавно управление в нашата страна е в ръцете на ГЕРБ. Концептуалното цивилизационно управление на България е в ръцете на българския народ. Това е огромният проблем и разминаване, които се задълбочават с всеки изминат ден. Точно този проблем може да се окаже фатален за бъдещето на българската държава.

- В състояние ли са спецслужбите ни да се справят с предизвикателствата на новата ситуация - спящи клетки, възможни радикализирани елементи сред бежанците и т.н.
- Нямам възможност да диагностицирам пряко състоянието на българските специални служби. Мога да съдя само по косвени признаци. Бюджетите на българските служби показват, че във финансов план те могат само да се похвалят, че все още не са ги закрили. Агентурният апарат, с който работят всички специални служби по света, в България бе систематично унищожен от една група „експерти" и „борци за демокрация". Професионалните разузнавачи и контраразузнавачи бяха години наред обругавани по българските медии. Добрите професионалисти в българските специални служби бяха изгонени в резултат на домашни политически игри. Редица от тях бяха изгонени по настояване на нашите „стратегически съюзници". За тази цел дори се направи сайт, финансиран от чужда специална служба, който нарича поголовно всички разузнавачи и контраразузнавачи „доносници" от ДС. Българското общество позволи на група хора, които са очевидно чужди агенти за влияние, да разрушат българските специални служби. Сега България е „играчка" в ръцете на враговете и „стратегическите съюзници". Специалните служби са само един инструмент, един ръжен до камината, който служи за ограничаване на огъня в критични моменти, та да не изгори къщата. Сега огънят гори и заплашва къщата наречена България. Но ръженът е сгънат, ръждясал и захвърлен. А тези, които изпълниха чуждата поръчка за унищожаване на българските специални служби се оказаха покровители на контрабанден трафик на горива, бивши агенти на ДС с потулени досиета...или хора с нечиста съвест, финансирани от чужбина, от чужди специални служби. Каквото сам си направиш, другите и да искат не могат да ти го направят!

-Ще ескалира ли конфликтът между Русия и Турция?
- За съжаление, смятам, че конфликтът между Москва и Анкара ще продължи да се задълбочава. Това не значи, че още утре ще избухне широкомащабен военен конфликт в Близкия Изток. Руският президент съвсем ясно каза, че Турция няма да се размине само с „доматите" за своето „подло предателство" като свали руския бомбардировач Су-24 и варварски уби във въздуха един от пилотите, който се спускаше на земята с парашут. От речта на Владимир Путин пред членове на парламента, правителството и сената, могат да се изведат три ключови акцента. Първо, обещание за дългосрочна във времето конфронтация с Анкара, която ще я накара „да съжалява за това, което е направила". Второ, символна диалектика и ирония (позоваване на Аллах), която отъждествява турските управляващи с „властваща клика" и като помощник на ислямския тероризъм. Това показва, че не може да има никакво примирие. Русия постави днешните управляващи в Анкара в категорията на джихадисти. Трето, напомняне, че Русия пази своите приятели в Турция, извън „управляващата клика". Владимир Путин каза буквално: „Русия има много приятели в Турция, и те трябва да знаят, че ние не слагаме знак за равенство между тях и турския управляващ елит".Тези думи биха могли да се изтълкуват и като подкрепа за промяна на режима в южната ни съседка. Нещо като руски вариант на американското Regime Change. Да не забравяме, че САЩ през 2013 г. също „поискаха" смяна на режима на Ердоган. Тогава бяха активирани в Турция мрежите на Фетхуллах Гюлен. А площад „Таксим" и парка Гези станаха арена на кървави сблъсъци между демонстранти и сили на реда.
Събитията в Сирия могат да се разделят на три периода. Първи, до намесата на руската авиация. Втори, до свалянето на Су-24. Трети, след 24 ноември, когато бяха убити военнослужещи от руската армия. Последвалото дислоциране на руски войски на армено-турската граница, задействането на руските зенитни комплекси С-400 около Латакия, обучаването на сирийски военни за управление на С-300 подсказват, че една искра е достатъчна за бърза ескалация на конфликта. Сериозно безпокойство предизвиква една статия на американския военен ветеран Гордън Даф. В нея той предупреждава, че психически лабилният Ердоган е склонен към импулсивни решения, а той в момента разполага с ядрено оръжие. Според американски военни експерти над 50 бомби В61 се намират постоянно в Турция без необходимата за такива случаи охрана. Самите В61 в своята последна версия могат да се считат за нов вид ядрено оръжие. Да не забравяме, че в началото на 2015 г. при модернизацията на самолетите F-16, с които е въоръжена Анкара, много от изтребителите бяха преоборудвани и могат да летят с „новите" В61. Гордън Даф информира, че специални отряди на ЦРУ са прехвърлени в Турция. Те имат за цел: лов на „ирански офицери и руски пилоти". Забележете, че след кървавия петък на 13 ноември в Париж към бреговете на Сирия бе изпратен френският самолетоносач „Шарл дьо Гол". След консултации на американците с Франсоа Оланд ...обаче, самолетоносачът бе изтеглен от региона. Франция се отказа да бъде съюзник на Русия във войната срещу Даеш. Абсолютно същото поведение има и Германия. Остава единствено споразумението с Русия за взаимно информиране на полетите на военната авиация.

- Имате ли впечатление, че в момента се върви към широкомащабен конфликт в Близкия изток и кои са основните играчи в него?
- Обстановката в Близкия Изток определено се усложнява. Повишава се опасността от въоръжен сблъсък между Турция и Русия. Ахмед Давутоглу на 3-4 декември бе на посещение в Баку. На среща с Илхам Алиев турският премиер се опита да активира арменско-азeрбайджанския конфликт в Нагорни Карабах и да отвори още един проблем на Москва в региона. С пристигането си той заяви: „Турция ще направи всичко възможно окупираните територии на Азербайджан да бъдат освободени". Авторът на неоосманската доктрина „Стратегическата дълбочина" бе щедър на похвали към Гайдар Алиев: „Както каза великият лидер на Азербайджан и наш велик лидер, Вашият баща уважаемият Гайдар Алиев, ние сме една нация, две държави". Илхам Алиев не пожела да се превърне в разменна монета в руско-турския конфликт и по азиатски отговори: „ Турция се явява наш близък съюзник. Русия също се явява близка и дружествена за нас страна. Азербайджан го обединяват исторически връзки с двете страни". И за да няма съмнения, след срещата с турския премиер Илхам Алиев прие председателя на Съюза на руските кинодейци Никита Михалков с думите: „Вашето посещение ще способства за по-нататъшното укрепване на отношенията между нашите две страни". След Азербайджан на 15 декември турският премиер спешно ще посети България. Май Ахмед Давутоглу ще ни агитира като комшии да подкрепим Анкара в нейния конфликт с Москва! Започвам да си мисля, че постоянното поставяне на Бургас и Бургаска област в турските карти като турска територия не е само грешка на някакъв чиновник с очилца от кметството в Истанбул?

- Какви са целите на участниците в конфликта - преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям?
- Територията на Сирия е ключова за Близкия Изток. През нея минават оптималните маршути на тръбопроводи за газ и нефт към Южна Европа. Самата Сирия е страна, богата на природни изкопаеми и въглеводороди, апетитна за транснационалните корпорации. На сирийския плацдарм в момента Русия защитава себе си. Тъй като на сирийска територия се прави опит да се изгради in vitro ударен юмрук на джихадистите в лицето на Даеш с цел да бъде насочен към Русия, Кавказ, Средна Азия и Китай. По този начин ще бъде разрушен евразийския геополитически полюс. И ще се възстановят изгубените позиции на глобалния хегемон. Това е основната причина за появата на руските самолети в Сирия. Същата, поради която преди години Съветската армия влезе в Афганистан.

- Защо САЩ въпреки критиките за пасивност стоят настрани от конфликта в Сирия?
- Мисля, че САЩ нямат ресурса, който имаха преди десетина години. Те вече не желаят да оглавяват коалиции. САЩ предпочитат да стоят „в сянка". Избутват на преден план своите съюзници. Като Дейвид Камерън, като Франсоа Оланд, като Реджеп Ердоган, а за изявления, полезни за Вашингтон в световното медийно пространство, ползват марионетки като Росен Плевнелиев.САЩ предпочитат т. нар. Proxy War (война с чужди ръце). Опитват се да убедят своите „стратегически съюзници", че това, което е полезно за американските национални интереси е полезно и за множеството сателити като България, например. Една важна подробност. Американските сателити поемат и финансовите разходи за поредната въоръжена авантюра. Поемат и отговорност при настъпване на негативни последици.Така солидарните американски „съюзници" плащат резултатите от американските глобални авантюри. Европа пое за своя сметка мигрантския поток след свалянето на Кадафи и предизвиканата война в Сирия. За Ирак и Афганистан да не говорим. Днес Европа плаща на Турция 3 млрд. долара за авантюрата на американските неокони, наречена „арабска пролет".

- Има ли шанс Вашингтон да отстъпи от позицията си за Асад в името на справянето с тероризма?
- САЩ и редица страни от Западна Европа се отказаха от условието Башар Асад да напусне незабавно поста държавен глава на Сирия. Сега формулата е по-гъвкава. Башар Асад може да остане на власт в рамките на един преходен период от порядъка на две години. След което да се проведат демократични избори в Сирия. С едно „демократично" условие. Башар Асад да не се кандидатира отново за поста президент на Сирия. При тази промяна по отношение на фигурата на сирийския президент е ясно, че неговото оставане или напускане на президентския пост няма нищо общо с борбата срещу тероризма. Само Турция е непреклонна. Ердоган е категоричен, че Башар Асад трябва да си ходи.

- Ще има ли сухопътна операция в Сирия? Има ли опасност да се повтори печалния опит на Русия в Афганистан и на САЩ в Ирак?
- Без сухопътна операция по никакъв начин не могат да бъдат взети под контрол териториите превзети от Даеш. Големият въпрос е: Кои ще се сражават лице в лице с джихадистите? Сирийската армия брани своята страна. В Сирия има ирански сухопътни формирования. Има информация, че 4 хиляди човека от елитния Корпус на стражите на ислямската революция са на сирийска територия. Подразделения на руския спецназ също са на терена. Очаква се руснаците да прехвърлят още 120 самолета в Сирия. На сирийска територия се сражават и отряди на „Хизбула". В северна Сирия има и въоръжени отряди на кюрдите, които подкрепят сирийската армия. Това е положението със сухопътните сили на водената от Русия коалиция. От другата страна е коалицията на САЩ, която включва над 60 страни. Но никой не иска да изпраща сухопътни войски в Сирия. Американците предпочитат да се сражават чрез кюрдите от клана Барзани. Англичаните пратиха само самолети. Германците командироваха около 10-на самолета „Торнадо", стар модел от преди 30-на години. Германците планират само разузнавателни полети. Германската армия днес няма нищо общо с тази, която познаваме от историята. Едно социологическо проучване в страната на Шилер показа, че тевтонският дух е на смъртно ложе. Над 40% от германските мъже искат да бъдат домакини в къщи. Французите нанесоха удари върху обекти на Даеш, но изтеглиха своя самолетоносач от региона. Единствено Турция разполага с голяма сухопътна армия. Въпреки суперлативите за турската армия, тя не разполага със съвременно въоръжение. Големият военноморски флот на южната ни съседка е съставен предимно от излезли от въоръжение стари военни кораби на САЩ. Грешно е да се прави паралел между влизането на Русия в Афганистан и влизането на САЩ в Ирак. Теорията, че Кремъл е затънал в Афганистан е версия, лансирана от англосаксонците по времето, когато Русия бе изключително слаба. Всъщност операцията на СССР в Афганистан не успя да направи страната комунистическа, но успя да разкъса готвената ислямска дъга срещу националната сигурност на Съветска Русия.

- Реалистични ли са прогнозите на западни анализатори, че решаването на конфликта между Русия и Турция минава през създаването на кюрдска държава?
- Създаването на кюрдска държава най-вероятно ще се реализира. Кюрдите не са единни. Иракските кюрди са разделени между клана Барзани и клана Талабани. Кланът Барзани е проамерикански и е близък с Ердоган. Сирийските кюрди са свързани с ПКК и са врагове на Анкара. По данни на френски източници Анкара е имала план за създаване в северната част на Сирия на „колониална държава, в която да бъдат преселени турските кюрди". През октомври 2015 г. руските самолети започват да нанасят удари по терористите, концентрирани точно в тази северна част на Сирия. Прословутите тюркмени, туркмени или туркомани, които се сражават в северна Сирия срещу Башар Асад се оказаха предимно турски военни съветници и турци от фашистката организация „Сивите вълци". Същите, които застреляха във въздуха руския пилот. Точно по това време прословутият турски блогър Fuat avni, който разполага с информация от среди близки до турското правителство, написа в Twitter, че Анкара се готви да свали руски самолет. По-ясно казано, Турция разчиташе Москва да се задоволи с Дамаск и Латакия, а да остави в ръцете на Анкара северната част на сирийската територия. Що се касае до свалянето на Су-24, трябва да се има предвид, че Турция като член на НАТО е подчинена на Центъра за въздушни операции на НАТО в град Торехон, Испания. Началникът на щаба на ВВС на Турция генерал Абидин Юнал е длъжен да информира командващия въпросния център генерал Рубен Гарсия Серверт за своето решение да свали руския самолет. Не е ясно дали го е направил в рамките на тези 17 секунди, в които руският пилот е бил предупреден 10 пъти, че се намира в турското въздушно пространство. Поне такава е турската версия. Руската авиация нанесе в северна Сирия удари срещу джихадистката бригада „Султан Абдул Хамид II" (последният османски султан станал известен с масови убийства на христяни в Близкия Изток). Тези отряди в северна Сирия, въоръжени от турците, демонтираха технологично оборудване от индустриалния сирийски град Алепо и го пренесоха в Турция през 2011 г. Някои източници сочат, че откраднатата техника е на стойност над 2 милиарда долара. САЩ са съгласни за създаването на независима кюрдска държава на територията на Ирак, но са против англо-франко-турския вариант за създаване на независима кюрдска държава в северна Сирия. Руснаците също не приемат населването на северна Сирия с кюрди. Очевидно е, че на този етап вижданията на Русия и САЩ се разминават драстично с турските планове за преформатиране на региона с цел създаване на „независима", но зависима от Анкара кюрдска държава.

- В неотдавнашно интервю казахте, че ИД е само инструмент. Не разбрахме обаче чий инструмент и за какво?
- Ислямска държава е геополитически инструмент на глобалния хегемон с цел разрушаване на евразийския полюс в лицето на Русия и Китай. Тази формула бе изпробвана преди години. Направен бе опит да се направи радикална ислямска дъга, която да взриви мюсюлманските републики на СССР и автономния китайски регион Синдзян, населен с уйгури, които са мюсюлмани. След ислямската революция в Иран методично се формираше радикален ислямски пояс, включващ Пакистан, Афганистан и Иран. Това бе причината съветската армия да влезе в Афганистан. За да разкъса дъгата. Аятолах Хомейни първоначално искаше да се бори срещу „големия саната" СССР, но по-късно подобно на Осама бин Ладен се „изоглави" както казват у нас и тръгна по друг път. Китай си взе поука от американската стратегия на т.нар. „възбудени муджахидини" и бавно привлече икономически в своята орбита Пакистан.

- Защо терористите избраха да ударят Париж?
- Причините са няколко. Франция е единствената страна в Европа, която е ядрена сила и все още някъде в нея витае омаломощен духът на Шарл дьо Гол. Германия е окупирана страна с около стотина американски военни бази на нейна територия. Духът на Шилер е поставен на „хляб и вода" в желязна клетка. С това се обяснява неадекватното поведение на Ангела Меркел в критичните за Германия и ЕС месеци, когато европейският континент бе залят от изкуствено създадения мигрантски поток, идващ от Африка и Азия. Великобритания води политика близка, да не кажем напълно съгласувана със САЩ, която не се вписва във френско-германските виждания за развитието на ЕС. Накратко, духът на Шарл дьо Гол трябваше да бъде доубит окончателно. Никакви самостоятелни и суверенни решения от страна на Париж не може да има. Франция трябва да влезе в „световната демократична общност", която се „бори" с тероризма, която простичко казано е орбитата на САЩ. Ако Париж не „влезе в правия път", то страната ще бъде дадена на разтерзание на създадените in vitro джихадисти от Даеш. От друга страна във Франция има множество големи градове с предградия, в които съществуват огромни мюсюлмански анклави. В тях радикалните ислямисти се разпореждат необезпокоявани и градят своите джихадистки спящи клетки. Нещо като бомби с часовников механизъм или по-точно с дистанционно управление. Обяснението, че терористите са посегнали на Франция, защото е „витрина на демокрацията" са приказки за наивници. Не по-малки „витрини" са Великобритания, Дания, Германия, Швеция, Испания, Италия, Чехия, Словакия, Словения, Норвегия, Холандия, Белгия, Хърватия, Гърция...

-----------------------------------

Боян Чуков е съветник по външна политика в кабинета на министър-председателя Пламен Орешарски, както и външнополитически съветник и секретар на съвета по сигурността в кабинета на министър-председателя Сергей Станишев. Дипломат в Париж и Мадрид през `80-те и `90-те години. Бивш кадрови офицер от българското разузнаване.

---------------------------

* ДАЕШ - голяма част от световните лидери промениха стратегията си и започнаха да наричат „Ислямска държава” – ДАЕШ, термин, мразен от терористичната организация, завзела територии в Сирия и Ирак.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1915-kak-zapadat-sazdade-qislyamska-darzhavaq

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби потвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от края на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а именно на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

В тържествената си годишна реч пред Конгреса "За състоянието на Съюза", американският президент Барак Обама обяви, че САЩ ще изтеглят войските си от Ирак до края на месец август 2010 г. и се очаква да започнат изтеглянето на бойните си подразделения от Афганистан през юли 2011 г.

„Тази война свърши и нашите войници се връщат у дома" бяха точните думи на Обама пред Конгреса. Така едно от предизборните обещания на Обама е на път да бъде изпълнено.

Няколко дни преди тази реч на американския президент в. „Ню Йорк Таймс” написа: „Избиването на талибански бойци няма да бъде достатъчно. Ако има някаква надежда да бъдат разгромени бунтовниците, афганистанското правителство ще трябва да убеди голям брой бойци да свалят оръжието...”

Докато световните информационни агенции разпространяваха новината за речта на Обама, в БНТ, новоизбраният министър на отбраната Аню Ангелов направи следното изказване:

„... в момента нашият фронт е в Афганистан – не толкова в Косово, не толкова в Босна, преди всичко в Афганистан. Много хора задават въпроса, защо сме там, аз ще оставя наистина на политиците да обяснят защо сме там. Искам обаче да поставя така въпроса – че хората, които са там, отиват да изпълнят своя дълг. Те не отиват само за пари, както много хора си мислят, виждате по различни страници на вестници, че едва ли не отиват само за пари, да се върнат, да си купят половин панелка и т.н. ...”

От кога един министър на отбраната няма обеснение какво търсят български войници в чужда държава? Какъв дълг изпълняват в тази страна българските бойци, освен дълга да нахрянат семйствата си, с цената на живота си?

Няма да сравнявам равнището на Барак Обама и Аню Ангелов, новият така наречен министър на отбраната. Нито ще започвам спор доколко е необходимо в условия на тежка финансова криза, България да дава пари за едно НАТО-вска авантюра, само защото не трябвало да се делим от другите страни-членки на НАТО!

Какво се случи на Франция и Саркози след като те обявиха, че повече няма да изпращат войници в Афганистан? Нищо.

Франция се обяви и против войната в Ирак и сега французите са добре дошли в тази държава, докато ние загубихме над два милиарда от невърнатия си външен дълг от Ирак!

Какво се случи когато италианският премиер Силвио Берлускони заяви на Джордж Буш, че ще изтегли войските си от Ирак? Нищо не се случи.

"Канада няма да продължи мисията си в Афганистан, дори ако президентът на САЩ Барак Обама я помоли за това”, заяви говорителят на канадския премиер Стивън Харпър, цитиран от Асошиейтед прес. И какво се случи след това на Канада? Отново нищо.

Само тези три примера са достатъчни за да оборя нашият нов министър на отбраната, но както се казва – къде е Вашингтон, къде е Париж, а къде – Хасково!

За какво е учил въпросният генерал толкова години след дипломата за инженерство по радиоелектроника, за какво е завършил – завършил Военната академия „Г. С. Раковски”, Военната академия на Генералния щаб в Москва, курс за офицери в Колежа на НАТО в Рим? За какво е бил аташе по отбраната в Кралство Великобритания и Северна Ирландия, след като е тръгнал на 67 години тепърва да си играе на политик?

Надявам се поне, че генералът не е приел поста на министър с ясното съзнание, че ще работи за собствена кариера, а че ще даде всичко от себе си за интересите на българското общество!

В този дух на размисъл, новини и факти, ще се върна малко назад в годините и ще припомня на генерал Ангелов едни не толкова достойни за България събития:

Преди няколко години, президентът Георги Първанов хвърли поредния орден "Стара планина" на вятъра, когато награди с най-високото българско отличие бившият държавен секретар на Джордж Буш, Кондолиза Райс. Същата Райс, която не само, че не оправи проблема с визите, както очакваха мнозина българи, но и се оказа, че е забравила, че идва в България за втори път, и че вече е била на посещение у нас! Толкова незначителни сме за някакви висша чиновничка от администрацията на Белия дом, че даже не си ни спомня!

На церемонията по връчването на най-високия български орден, Райс отбеляза, че е изключително доволна, че е успяла да изиграе роля за решаването на "този кошмар, който изживяха българските медици и палестинския лекар". В какво се е състояла тази спасителна роля на Райс за медиците ни, така и не стана ясно.

"За САЩ е важно участието в разрешаването на подобни хуманитарни казуси", заяви държавният секретар на САЩ, като удобно "пропусна" спомена за двамата обезглавени български шофьори в Ирак, по спасяването на които от Белия дом не си мръднаха пръста. Райс "пропусна" и факта, как ни бяха извити ръцете да получим едва няколкостотин милиона от иракския външен дълг, вместо полагащите ни се над 2 милиарда долара.

Като говорим за този дълг, ще припомня, че другият партньор на САЩ на Балканите, Турция, получи дълга си във вид на петрол, който продаде и осребри добре тези дълго време замразени пари.

Сервилността на политиците ни при посещението на Кондолиза Райс, Буш, Клинтън бяха безгранични и унизителни. За сравнение ще припомня как държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс бе възпрепятствана да отиде в Ливан. "Кондолиза Райс не е добре дошла в Ливан, преди да има прекратяване на огъня" заявиха по този повод премиерът на Ливан, Фуад Синиора и други официални представители на ливанските власти, цитирани от Ройтерс.

Преди време вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън призна, че НАТО не печели войната в Афганистан! Ние, като страна, участник в конфликта пращаме войници и мълчим, за да не вземе да се обиди някой от Големите братя!

Кога ще доживеем родните политици да се държат достойно, а не сервилно? Кога ще доживеем политиците ни да казват истината, а не манипулирани измислици на чужда пропаганда?

В годините на престой в Белия Дом на Джордж Буш, почти не се споменаваше фактът, че Бен Ладен е влязъл в историята през далечната 1979 като партизанин, работещ с ЦРУ, в защита на Афганистан от нахлуващите съветски войски. Без значение дали е бил антикомунист или е надделяло желанието му да няма неверници в ислямския свят. Години наред бе известно, но не се говореше за това, че именно Бен Ладен е предупредил саудитския крал, че Саддам Хюсеин ще нападне Кувейт.

Чувал ли е генерал Ангелов за времето, когато в Белия дом никой не искаше да си спомня за "Ю Ес Ей Тудей" и изказването на един американски боен командир в Афганистан от 11 ноември 2001 г.? Изказване, в което боецът призна, че залавянето на Осама бен Ладен не е било сред мисиите на операция "Трайна буря". Намери се и сътрудник на генерал Франк, който допълни ни в клин, ни в ръкав: "Ако утре сутринта някой ни каже, че Осама е мъртъв, това не означава, че сме приключили с Афганистан".

Нищо не е само черно, и само бяло

Докога ще продължи демонизирането на исляма като сатанински терористичен култ, или ще доживеем времето, когато ще се постигне някакъв що годе приемлив баланс в замяната на Осама с вече мъртвия Саддам и Ирак, който бе разрушен? Само времето може да даде смислен отговор.

Америка енергично подкрепяше Саддам Хюсеин във войната срещу Иран. "Войната е вариант, при който няма печеливши, а всички са губещи" припомни Гор Видал, но никой от администрацията в Белия дом не пожела да го чуе.

Един друг мит за противопоставянето на Израел на Иран също звучеше години наред твърде еднозначно. Истината бе, че Израел бе използван за канал, по който се извършваха тайни доставки на оръжие на Иран, факт, който навремето "Лос Анджелис Таймс" и "Чикаго трибюн" през месеците април и май на 1986 година не спестиха на американското правителство.

В момента бившият британски премиер Тони Блеър се явява пред Комисията „Чилкот” и дава обяснения за за въвличането на Обединеното кралство във войната в Ирак. Бившият премиер Блеър е разпитван от специалната комисия, оглавявана от сър Джон Чилкот, заради съмнения, че е подвел парламента за причините за въвличане на страната във войната в Ирак.

Британската преса отбеляза, че много след като инвазията в Ирак е била факт, бившият британски външен министър Джак Стро предупредил през 2002 г. със секретно писмо премиера Тони Блеър, че законността на бъдещата военна операция в Ирак е съмнителна, съобщи в. "Сънди таймс". Писмото на Джак Стро ще бъде ключово веществено доказателство в разследването на комисията "Чилкот" за участието на Великобритания в конфликта в Ирак.

По повод явяването на Блеър пред Комисията „Чилкот”, в. „Уолтстрийт джърнал” написа, че Блеър е обещал помощ за войната в Ирак много преди избухването й, като гарантирал пред Щатите бъдещата подкрепа на Великобритания.

Според допитване на института YouGov, 52 на сто от анкетираните 2033 британци смятали, че Блеър ги е "подвел нарочно" с твърденията за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак, които така и не бяха открити.

Великобритания приключи военното си участие в Ирак през юли 2009 г. Конфликтът предизвика бурни обществени протести, след като в хода на войната загинаха 179 британски военнослужещи.

Та думата ми бе, че от същия този Ирак, в който така и не бяха открити оръжия за масово унищожение, днешният президент на Щатите Барак Обама изтегля американските войски.

В България – новият военен министър подкара мандата си с приказката - „С чужда пита – помен...” и седна да ни убеждава, че няма значение, че сме в криза, и харчим пари за една чужда война в Афганистан. Важното било да не се делим от НАТО!

Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси

Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

„Хроники”: Каква е причината за началото на конфликта в Близкия изток: борба за ресурси /вода, газ и петрол/ или установяване на определена религия и начин на живот в доскоро светски държави от Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът в Близкия изток винаги е бил в своята основа чисто геополитически. За съжаление геополитиката като наука се владее само от представители на елита и то не във всички страни. Например, в България много хора ползват понятието „геополитика”, но за съжаление са малко тези, които разбират за какво става дума. Конфликтът в Близкия изток се представя на световното обществено мнение и на обикновените хора като сблъсък, който има исторически, конфесионални, икономически и т.н. измерения. В зависимост от интересите на този, който коментира кървавия хаос във въпросния регион, се акцентира в една или друга посока. В действителност изброените по-горе измерения на близкоизточния конфликт се използват от външни фактори като „инструменти” за реализиране на даден регионален или глобален геополитически код. Битката за ресурси е геополитика, а маршрутите за доставка на ресурсите са геоикономика.

„Хроники”: Маршрутите на тръбопроводите минават през области, доминирани от шиити, алавити, от друга страна голямата част от сирийските нефтени запаси се намират в района на така наречения кюрдски североизток, т. е. между Ирак и Турция. Сирийските кюрди /9 на сто от населението на Сирия или около 1,6 млн-бел. Л. М./ са склонни за пряк маршрут за износа на нефт от иракски Кюрдистан, който да заобиколи Ирак и Турция. Засега по ползването на тези ресурси намесата на САЩ е очевидна, но договорът между Турция и Иракски Кюрдистан за нефта и газа от Киркук може да се възприеме като игнориране на Ирак, нещо, което Багдад едва ли ще приеме спокойно. В този смисъл трябва ли да очакваме нагнетяване на напрежението между Ирак и Турция в борбата за този нефтопровод?

Боян Чуков: В коментирания регион имаме все по-отчетливи опити да се изгради Сунитски халифат /базиран предимно на сирийска територия/, което предполага откъсване на територии от Ирак и Сирия и изграждане на ново държавно формирование. От друга страна имаме и изграждане на Шиитски имамат /форма на мюсюлманска теократична държава/ с основен актьор Иран. Тук към днешна дата трябва да отчетем огромните финансови усилия на Катар, който се опитва да бъде лидер в изграждането на Сунитския халифат. Това е причината и между Рияд и Доха да се очертават във времето все по-отчетливи разминавания относно плановете за преформатирането на Близкия Изток. През февруари 2012 година братовчедът на краля на Саудитска Арабия скръцна със зъби на емира на Катар. В Рияд усетиха, че катарците искат да разпаднат териториално саудитското кралство. Катар е „аватар” на Великобритания. За това Доха работи за реализирането на британските геополитически планове. Ако Катар иска да види в Дамаск като управляващи „Мюсюлманските братя”, то Саудитска Арабия промотира радикали в лицето на салафитите и вахабитите. Турция също има свои неоосмански планове за прекрояване на границите, но те очевидно се разминават с тези на САЩ, Англия, Саудитска Арабия и Израел. Накратко, основните играчи в региона се опитват да преформатират територии и да подсигурят безконфликтно пренасяне /транзитиране/ на въглеводороди в изгодна за тях дестинация. При тази прекалено сложна мозайка от интереси, не изключвам и достигане до „парадоксалния” на пръв поглед вариант, когато Израел и Иран от непримирими врагове ще се превърнат в партньори. По-ясно казано, Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси.

„Хроники”: Кое забавя разрастването на конфликта в Близкия изток:

Боян Чуков: В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток. Големите играчи изчисляват т.н. „матрица на загубите”. Очевидно е, че до този момент именно вероятните щети от един по-голям военен конфликт в Близкия Изток са неприемливи за глобалните фактори, чиито геополитически кодове интерферират в региона.

Европа не е геополитически субект и не може да се разглежда като самостоятелен и хомогенен играч в Близкия изток. Интересите на Лондон и Берлин в региона се разминават и всеки си гони собствените национални интереси. Дезинтеграцията на Европа започна със събитията в Барселона и победата на националистите на последните избори. Този процес си има „спонсор зад кадър”. Най-вероятно това е Лондон, който разчита каталунският експеримент да се провали и да послужи за урок на шотландските и други подобни процеси на мъгливия остров.

По отношение на Израел и Турция картината е също прекалено прозрачна. При условие, че действията на Тел Авив или Анкара не съвпадат с градежа на Pax Americana, то те получават незабавно „жълт картон” от Вашингтон. Все пак отношенията Израел-САЩ в момента не са в най-високата си точка, особено откакто президент е Барак Обама.

„Хроники”: Войната в Сирия вече беше започнала, когато бе подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”. Този договор бави ли развитието на конфликта в Сирия? Или след провокираната война в Сирия, ще се даде път на идеята за газопровод Израел- Кипър-Гърция, проект, който пряко ще удари Турция и САЩ няма да могат да реагират адекватно поради изключително слабата си външна политика?

Боян Чуков: На този въпрос ми е трудно да отговоря еднозначно. В региона се оказа, че има много нови находища на въглеводороди. По-принцип трябва да имаме предвид, че нефтът на Саудитска Арабия е на изчерпване. Редица експерти са категорични, че новият нефтен кладенец на света ще стане Ирак. В Сирия съвсем наскоро се оказа, че също има открити нови находища на въглеводороди. Това отново поставя кюрдския фактор и различията между сунити и шиити на преден план. Естествено, етническите и конфесионалните конфликти са с огромен потенциал. Разгарянето на един или друг сблъсък очевидно става с „външен” за региона импулс подаден от глобален геополитически фактор. С основна цел, както бе споменато по-горе, реализирането на един или друг геополитически локален или регионален код.

„Хроники”: Близкият изток се бори да изнася природен газ в Европа и проблемът в тази борба очевидно е кой ще държи контрола на износа. Стремежът на арабските държави и Иран да се еманципират от външна намеса е очевиден и това бе една от основните причини за редица бунтове и граждански конфликти, от плана „Арабска пролет”. Тук се намесва и противоборството на Израел и Турция, което от години Щатите не могат да решат. Как очаквате да завърши това?

Боян Чуков: Чрез Катар се прави масиран опит да се нанесе удар върху руския „Газпром”. Доха строи огромен флот от танкери, които ще превозват сгъстен газ в Европа. Близо 64 специализирани кораба се строят по поръчка на Катар в Южна Корея. Износът на Газпром за Европа в резултат на катарската стратегия от миналата година е намалял с 5 на сто.  Проблемът е, че това, на което в Иран му викат Южен Парс, в Доха му казват Северен Парс. Виждате, че става въпрос за едно и също находище, за което имаме сериозен сблъсък на интереси. „Арабската пролет” са събития, за които кралят на Саудитска Арабия заяви, че „че са инспирирани от външни фактори, врагове на исляма”. Естествено, в Рияд ясно осъзнават, че преформатирането на региона ще засегни и границите на кралството. Основните нефтени находища в Саудитска Арабия са в региони, населени предимно от шиити. Зад събитията, наречени „Арабска пролет” стърчат ушите на демократите във Вашингтон и тези на банковата група Ротшилд. Външната политика на новия френски президент също се обяснява сравнително лесно. Франсоа Оланд е свързан с банковата група на Ротшилд. Както се казва: ”Елементарно, Уотсън!”

„Хроники”: Смятате ли, че започналия вече военен конфликт между Израел и Палестина е началото на глобални военни действия в Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът между Израел и Палестина започна след като имаше посещение на най-високо равнище от Катар единствено и само в ивицата Газа. Тогава на практика беше купена ХАМАС с около 400 млн. долара. Емирът на Катар бе първият държавен глава посетил ивицата Газа. Той игнорира тотално Автономното палестинско ръководство на Западния бряг. Даже лидерът на ПА Абу Мазен изказа остро недоволство. За това, че ПА се „дава на късо” по този начин. ХАМАС започна да се преориентира от Иран към Катар. Не вярвам, че конфликтът между Палестина и Израел може да бъде причина за широкомащабни военни действия, но определено може да послужи като повод.

„Хроники”: Може ли да се твърди, че в така създалата си ситуация около Турция и Сирия, НАТО няма да действа в унисон с интересите на САЩ и държавите от ЕС?

Боян Чуков: Първо, НАТО е особена военна структура. Що се касае до политическите звена на организацията, то там се наблюдава една характерна за нашето време „демократична говорилня”, достъпна за всички страни-членки. Второ, военната структура на НАТО се контролира на 100 процента от САЩ и там се работи единствено и само по проекта Pax Аmericana. ЕС след Лисабонския договор се „натовизира” достатъчно. Въпросът е, че американците вече не искат да финансират повечето военни действия по света и се с ориентират към приканване на своите съюзници да приложат формулата на аутосорсинг /самофинансиране/. В ЕС в момента се води битка между Бон и Лондон кой да води „бащина дружина”. Геополитическите интереси на двете страни са различни и това поражда все по-отчетливи центробежни сили в Съюза. Франция с президент Франсоа Оланд, който е свързан с банковата група Ротшилд ще гравитира по-скоро към Лондон и няма да бъде ключов елемент на европейския френско-германски „мотор”. В действителност, това вече все по-отчетливо са забелязва. Отношенията между Меркел и Оланд отдавна вече не са блестящи. Типичен пример за естественото геополитическо фрагментиране на НАТО и ЕС е Турция, която изведнъж се оказа сама срещу Сирия и кюрдския фактор, въпреки, че е член на НАТО.  Въобще считам, че при един пълноценен конфликт даже военна машина като НАТО трудно ще успее да се обяви за победител.

„Хроники”: Какъв ще е резултатът от войната в Близкия изток: преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям, както вече се случи в доскоро светски африкански държави. Как трябва да очакваме това да се случи на Балканите и в страни от ЕС?

Боян Чуков: Евентуалната война в Близкия изток има за цел поставянето на всички енергийни ресурси в региона под управлението на един глобален фактор, който има амбицията да контролира и менажира целия свят. Настъпването на радикалния ислям ще продължи към Централна Азия и Кавказ. Той плавно, но сигурно чрез „външни импулси” се насочва към границите на Русия и Китай. Радикалният ислям в конкретни геополитически планове се предвижда да бъде използван като лост за решаване на геостратегическите въпроси на водещия към днешна дата постоянен глобален фактор.

Най-сетне политическият туризъм на министър-председателя успя да вкара малко пари в хазната на финансовия министър, Симеон Дянков! Хазна, която от няколко месеца вика „ехо”, като хладилниците на пенсионери и безработни, но това е друга тема.

При посещението на правителствена делегация на Република България в Сирийската арабска република, е било подписано Споразумение между двете правителства, в което най-радостното е, че Сирия започва да ни връща дълга. Дълг, който към датата на слизането на Тодор Живков от власт, наброяваше няколко десетки милиона! За да съм точна, ще припомня следното:

България водеше сред страните от СИВ по натрупани задължения към себе си. Към 1988 г. като най-големи длъжници се очертаваха: Ирак /822 млн щ. д./, Либия /216 млн./, Никарагуа /126 млн./, Нигерия /78 млн./, Алжир /73 млн/, Сирия /55 млн/, НДР Йемен /54 млн./, Ангола /45 млн./. Известно време /няколко години след 1989 - бел моя/ от тези длъжници се търсеше бартер или други начини за погасяване на дълговете им към България - през това време динамично се сменяха парламенти, правителства, президенти, трудно бе дошлите на власт да успеят да обхванат цялата сложност на заварената ситуация. А пък съвсем немислимо бе да потърсят начини да я решат, още повече, че не горяха от желание да го сторят.

След промяна на законодателството и влизане в сила на нов икономически механизъм, авоари в затворени валути в развиващи се страни /с дълг към България - бел. моя/ започнаха да се водят по сметки на наши инженерингови организации, без да намират отражение в платежния баланс на страната. Икономическата самостоятелност на самоуправляващите се организации тогава, като: "Агрокомплект", Биоинвест", "Булгаргеомин", "Балканкаримпекс" и "Транскомплект", им осигури с въвеждането на новия икономически механизъм налични "затворени" /практически неконвертируеми/ валути в размер на 9 900 000  валутни лева съответно в Нигерия, Иран, Ирак и Мозамбик. Пари, които не могат да се трансферират свободно, в съответно конвертируеми валути. В същото време продажбата на тези валути бе трудна на западните пазари, тъй като курсовата разлика е била твърде голяма. В крайна сметка натрупаните активни салда в "затворени" валути непрекъснато са се обезценявали в резултат на негативната им валутна разлика...

Проблемът със "затворените" нековертируеми валути бе една реалност, с която бяха наясно само икономисти и банкери.

11 души от най-висшето партийно ръководство, министри и на последно място, председателят на БНБ - това е съставът на Валутната комисия на Политбюро на ЦК на БКП с председател Тодор Живков. През 1986 се създава и Комисия на Министерския съвет по валутните въпроси с председател Георги Атанасов и членове: О. Дойнов, Ст. Марков, А. Луканов, Иван Илиев, К. Зарев, Хр. Христов, Б. Белчев, В. Коларов. Кои по-важни решения и действия на тези две комисии имат принос към натрупването на външния дълг на страната, и какво бе състоянието му, вследствие на тези решения?

Към дата - 28 февруари 1994 година, когато пишех за натрупването на външния дълг, картината бе следната:

От 60 млн. долара, кредитите към развиващите се страни бяха нарастнали на 400 млн годишно, и то в резултат на различни решения на Валутната комисия. Това показваха документите, изпратени в Комисията към Великото народно събрание - доказателства, които така и не видяха бял свят. Имах професионалния шанс да се сдобия с копия на някои от най-важните.

Към днешна дата, повечето от хората в тази Комисия са в отвъдното.

С времето дългът на Ирак така и не бе върнат изцяло, въпреки че бе достигнал стойности над 2 млрд долара. За разлика от така наречените демократи, които се учеха да управляват държавата ни, ще припомня, че съседна Турция уреди иракският й дълг да бъде върнат в петрол. Нашият естествено си остана като неясно желание – кой връща дълг в пълен размер на държава, която е нахлула в земите му, за да урежда някакъв си американски президент да увеличи печалбите си от петрол?

Тук му е мястото да уточня, че в края на 2004 година Ирак подписа Меморандум с кредиторите от Парижкия клуб за редуциране на своите официални дългове по схема: 80 процента опрощаване на потвърдените дългове и разсрочване на останалите 20 на сто за 23 години с шестгодишен гратисен период. В споразумението на Ирак с кредиторите от Парижкия клуб бе включена стандартна клауза за равностойно третиране на всички кредитори.

Тези дни стана ясно, че парламентът ще проверява далаверата с външния дълг, която се свързва с бившия министър на финансите, Милен Велчев. Ето защо е интересно да припомня и няколко други факти и събития, също свързани с външи дългове, дължими на България:

При едно свое посещение в САЩ, Милен Велчев, в качеството си на министър на финансите, е имал уредени срещи, в резултат на които научихме, че израелската лобистка фирма "RSLB Partners", работеща предимно в САЩ, е била наета от българското Министерство на финансите, за да осигури връщането на поне част от иракския дълг. Размерът му в момента тогава се оценяваше на 1.7 млрд. долара, а американците изобщо не криеха желанието си държавите-кредиторки да опростят задълженията на Ирак. Добре е да се знае, че по принцип лобистките фирми се използват за получаване на изпреварваща информация, а не за пряко уреждане на проблеми с дълг.

На подобно решение, израелска фирма да урежда връщане на ирокски дълг - баба ми казваше: да дърпаш Дявола за опашката.

Спомням се, че на служителите на Велчев от министерството тогава, 2004 г. бе забранено да коментират факти, свързани с начините на уреждане на иракския дълг към България.

"RSLB Partners" не криеше, че е наета от пет държави да лобира за връщане на външен дълг, като Бряг на слоновата кост, Сърбия, България и две неназовани поименно африкански държави.

Колкото до платеното лобиране, то си проби път у нас благодарение на Соломон Паси – колко струваше на България тази новост през годините, едва ли някой, някога ще тръгне да изчислява, но е добре да припомня, че заради Паси платено лобиране бе извършено и в Сената на САЩ, за да получи страната ни подкрепа за влизане в НАТО.

Да плащаш за нещо, от което ще губиш: това само един Паси може да ни пробута...

В. „Сега” разкри през 2003 година, че България е наела срещу 100 000 долара годишно американската лобистка фирма "Дауни Макгрот груп", за да ни помогне да спечелим подкрепата на Сената за членството в НАТО.

През октомври същата, 2003 година, същото издание оповести как Дънкан Дароу и Кристиан Шрабсдорф от американската фирма за юридически консултации "Орик" представляваха българското Министерство на финансите на донорската конференция за Ирак в Мадрид за защита на финансовите ни интереси. След тези събития никой не поясни официално, при какви условия МФ е ползвало услугите на "Орик" - срещу заплащане или друг тип договорка, като например процент от изтъргувания дълг.

След съобщението за подписания Меморандум, стана ясно, че схемата за редуциране и разсрочване на дълга на Ирак не са приложили САЩ, Малта, Словакия и Кипър, които напълно са опростили вземанията си.

На 8 ноември 2007 г. правителството на Сергей Станишев одобри двустранно Споразумение между България и Ирак, с което се уреждаха български вземания от Ирак в размер на 1,860 млрд. щатски долара /в това число главница - 1,259 млрд. щатски долара и лихви – 601 млн. щатски долара до 2004 година/, произтичащи от междуправителствени споразумения и протоколи, сключени преди 1989 г.

За целите на Споразумението бе постигната обвързана договореност между актуализираната оценка на българските вземания от Ирак, чрез допълнително начисляване на лихви за забава, и коефициента за директно изплащане на задълженията на иракската страна. В този смисъл, иракската страна прие нов актуализиран размер на задълженията си общо в размер на 3,51 млрд. щатски долара, а българската страна прие коефициент на директно изплащане на дълга при 10,25 цента за долар.

Така се развиха нещата с иракския дълг към България. Защо припомням обстоятелствата около неговото погасяване: причината за това е, че официално бе съобщено, че дългът на Сирия към нас е 55 млн долара. Никой обаче не обели и дума за: размер на главница, натрупани лихви за забавяне на връщането на сумата, да не говоря за коефициент за директно изплащане на дълга и цифрата като курс към долара в момента! В съобщението за започнало погасяване на дълга от страна на сирийците единственото, което прочетох бе, че дългът е 55 млн и за връщането на 17 млн долара, което било 24 на сто от него, вече имало конкретни договорености.

Според пратеника на Дарик радио, Михаил Дюзев, обшият дълг на Сирия към България бил изчислен на стойност 75 млн. долара, като България предстояло да получи получи 24 на сто, или 17 млн. долара от сумата, след като финансовите министри на двете страни постигнаха споразумение за редуциране на дълга. По думите на премиера Борисов обаче парите, които ще получим, в процентно отношение са най-много от други страни, към които Сирия има дългове.

Както свикнахме да чуваме напоследък: пак сме най-добрите!

Либийският дълг беше 216 милиона, по документи...

Днес малцина все още помнят, как външният министър Ивайло Калфин намекна преди три години, на 17 юли 2007 г., че България може да опрости либийския дълг от 54 млн. долара.

"След като други европейски страни участват в международен фонд за хуманитарно подпомагане, странно ще бъде, ако България каже: „Нас не ни интересува това нещо. Ние обмисляме някаква форма на участие", заяви тогава министърът пред "Интернешънъл хералд трибюн".

"Парите идват от Международния фонд "Бенгази", който се финансира от Европейския съюз, Съединените щати, България и Либия", каза пред Ройтерс Идрис Лага, председател на Асоциацията на семействата на болните от СПИН либийски деца, като уточни, че 460 семейства ще получат компенсации.

Кристиане Хохман - говорител на европейския комисар за външните отношения, Бенита Фереро-Валднер, пък подчерта в коментар по темата, че Европейската комисия не е давала пари за тази цел и добави, че не знае дали това са правили страни - членки на ЕС.

„Парите на семействата се изплащат от фондация "Кадафи",” каза говорителката тогава, като уточни, че не знае откъде фондацията се е сдобила със средствата. Фондация "Кадафи" пък разпространи съобщение, че парите идват от фонда "Бенгази". Същото потвърди тогава и говорителят на Асоциацията на семействата Рамадан ал Фитури пред БНТ. "Всичките средства са от фонда "Бенгази", а откъде идват средства там, не знам и въобще не се интересуваме", каза ал Фитури.

Фонд "Бенгази" беше създаден през 2005 г. под егидата на ЕС с участие на Триполи и София. Еврокомисията е превела 2.5 млн. евро, но те не са за компенсации, а за лечение на децата в Европа, за медицински грижи за тях в Либия, и за модерен медицински център в родината им. От България, представител във Фонда бе кметът на Пловдив тогава Иван Чомаков. Самият Чомаков обясни, че уставът на Фонда не му позволява да съобщи колко са събраните средства и кои са донорите.

„Събрани са "стотици милиони долари",” декларира във връзка с неясните данни за финансиране либийският външен министър Абдел Рахман Шалкам без да дава повече подробности. Като работодател на осъдените медици правителството в Триполи декларира, че ще изплати на семействата между 250 хил. и 600 хил. евро /345 хил. - 827 хил. долара/ за всеки пострадал от СПИН заразяването, съобщи АФП.

Интересна версия разви и синът на Кадафи, Сейф ал Ислам. Според него, парите били опрощаване на дълг към България, Чехия, Словакия и Хърватия. Всички държави опровергаха тази версия, а премиерът на Чехия, Мирек Тополанек заяви, че никога не е ставало дума да се опрощава дълг в замяна на по-лека присъда за българите.

Асошиейтед прес цитира външния министър Ивайло Калфин, според когото било твърде възможно България да опрости част от либийския дълг. Тогава се появи и една по-близка до реалността цифра за размера на този дълг, също цитирана от АП: 400 млн. долара!

В същото време, българското Министерство на финансите необяснимо защо твърдеше, че размерът на дълга на Либия към България 56.6 млн. долара...

Такава бе общо взето конкретиката във връщането на този дълг – истината за размера и погасяването му остана някъде в мъглата около историята с освобождаването на българските медици и заразените със СПИН либийски деца.

Какво е актуалното състояние на дълговете, които България има да получава от някогашни “братски” страни от Третия свят. Какви са точно сумите с натрупванията на лихви за просрочени задължения държава по държава?

Дълговете на кои страни длъжници бяха редуцирани в периода след 1989 година и на какъв принцип? Калкулирани ли бяха в споразуменията, инвестиции с дългосрочно действие, някогашните български активи в тези държави – скъпо струващи и осъществени строежи, технически съоръжения, човешки ресурси? От две големи български банки получавах информация, че в годините, при различни правителства е било провеждано договаряне по външните дългове на редица държави, но никога този проблем не е бил разработен в ефективна държавна стратегия. Всеки един от моите източници говореше достоверно, като се позоваваше на документи, но в същото време поставяше условия за конфиденциалност на информацията и анонимност този, който я е дал.

В тази поредица ще се спра на всичко, до което успях да се добера по отношение на задълженията на редица държави и какво се е правело, или не по тяхното издължаване от различни политици в мандатите на различни правителства.

Като завършващ щрих ще поясня, че официалното посещение на правителствената делегация в Сирийската арабска република бе осъществено в един, твърде деликатен външно-политически момент. Време, в което Шимон Перес публично обвини Сирия в доставката на ракети, а твърдението му бе отхвърлено от Сирия и Ливан. И то, докато от страна на САЩ бяха оповестени няколко неясни становища по проблема.

България е държава, която все още няма самочувствието да е арбитър или участник в подобни сложни дипломатически взаимоотношения. В този смисъл и тази визита спокойно би могла да мине под знака на политическия туризъм – действие, от което страната определено бе имала полза.

Наред са другите държави – длъжници...

Следва продължение

Дълги десетилетия положението на свръхдържава беше определяща характеристика на американската специфика. Глобалното превъзходства на САЩ започна да се утвърждава след Втората световна война, когато Вашингтон пое отговорността да се противопостави на съветската експанзия по цялата територия на планетата, както и да води борба срещу широк спектър нови международни заплахи. Както гордо декларира генерал Колин Пауъл в последните дни на Съветската империя: "Трябва да сложим на вратата си табелка с надпис: "Тук живее Свръхдържавата", без значение, какво правят Съветите, дори ако наистина са решили да се изтеглят от Източна Европа".

Ако анализираме внимателно случващото се в света напоследък, няма как да не стигнем до извода, че САЩ вече са залязваща свръхдържава. Както в Европа, така и в Азия, различни честолюбиви сили демонстрират мускули, игнорирайки диктата на Вашингтон или противопоставяйки му се активно. Русия например отказва да ограничи подкрепата за сепаратистите в Украйна. Китай пък няма никакво намерение да спре изграждането на военни бази в Южнокитайско море. Саудитска Арабия и Израел не желаят да подкрепят ядрената сделка с Иран, за чието постигане САЩ изиграха ключова роля, а групировката "Ислямска държава" отказва да капитулира пред американската военна мощ. Как би следвало да реагира една залязваща свръхдържава, сблъсквайки се с подобно пренебрежение?

Не преувеличавам. Дълги десетилетия положението на свръхдържава беше определяща характеристика на американската специфика. Глобалното превъзходство на САЩ започна да се утвърждава след Втората световна война, когато Вашингтон пое отговорността да се противопостави на съветската експанзия по цялата територия на планетата, както и да води борба срещу широк спектър нови международни заплахи. Както гордо декларира генерал Колин Пауъл в последните дни на Съветската империя: "Трябва да сложим на вратата си табелка с надпис: "Тук живее Свръхдържавата", без значение, какво правят Съветите, дори ако наистина са решили да се изтеглят от Източна Европа".

Бумерангът на имперското свръхнапрежение

По време на Студената война, влиятелните стратези във Вашингтон предполагаха, че в света винаги ще съществуват две свръхдържави, постоянно оспорващи си глобалната доминация. Непосредствено след съвършено неочаквания за тях колапс на Съветския съюз обаче, те започнаха да лансират идеята за света в който доминира една, единствена свръхдържава (своеобразен "Рим на река Потомак"). В съответствие с тази нова визия, администрацията на Джордж Буш-старши одобри дългосрочен план, целящ новият статут на САЩ да бъде съхранен колкото се може по-дълго, т.е. до безкрайност. Във въпросния документ, озаглавен "Ръководство по планиране на отбраната през 1994-1999 финансови години", се посочва: "Най-важната ни цел е да предотвратим появата на нов съперник на територията на бившия Съветски съюз или другаде, който да представлява за САЩ заплаха, сходна със съветската в миналото".

Синът на Буш-старши и тогавашен губернатор на Тексас лансира сходна визия за глобалните рамки на Pax Americana, издигайки кандидатурата си на президентските избори през 1999. Той заяви пред пред кадетите от военния колеж Citadel в Чарлстън, че ако бъде избран негова основна цел ще е "да се възползваме от огромната възможност, каквато досега са имали само няколко нации в историята и да проектираме сегашния модел на световно устройство в далечното бъдеще. Имаме историческия шанс да реализираме американско мирно влияние не само в целия свят, но и за дълги години напред".

Както е известно, в интерпретацията на Буш-младши, "разширяването на мира" се трансформира във военната интервенция в Ирак и разпалването на опустошителни регионални конфликти, продължаващи да се разширяват и задълбочават и до днес. Но дори и след като всичко това започна, той не се съмняваше - както не се съмнява и сега (независимо, че дори беглата рестроспекция на случилото се не му дава никакви основания да мисли така), че това е била необходимата цена за да могат САЩ да удържат толкова превъзнасяния си статут на единствената в света свръхдържава.

Както признават днес мнозина водещи анализатори, проблемът е, че стратегията целяща гарантирането на всяка цена на американското глобално превъзходство за вечни времена, неминуемо беше обречена да доведе до това, което известният историк и професор от Йейл Пол Кенеди описва в класическата си книга "Възходът и упадъкът на великите сили", с термина "имперско свръхнапрежение". Както съвсем точно посочва Кенеди още през 1987, то неизбежно ще възникне в ситуация, когато "сумарните глобални интереси и ангажименти на САЩ се окажат далеч по-мащабни, отколкото са възможностите на страната да ги реализира едновременно".

Днес Вашингтон на практика е изправен именно пред тази дилема. Любопитно е обаче, колко бързо това "свръхнапрежение на силите" погълна страната, която само допреди десетина години беше рекламирана като "първата хипердържава" на планетата - статут, пораждащ в САЩ още по-голям възторг, отколкото този на "свръхдържава". Това обаче беше преди провала на Буш-младши в Ирак и другите погрешни стъпки, които изправиха САЩ пред съсипания от войната Близък Изток с изтощена армия и изчерпани ресурси. В същото време, основните регионални държави, като Китай, Индия, Русия, Иран, Саудитска Арабия и Турция градяха своите икономики, укрепваха военните си възможности и, виждайки слабостта, провокирана от имперското свърхнапрежение, започнаха да отправят открити предизвикателства към американската доминация в много части на света. Сегашната администрация на Обама, по един или друг начин, се опитва да им отговори във всички тези региони, като сред тях са Украйна, Сирия, Ирак, Йемен и Южнокитайско море, но - както се оказва - просто не разполага с достатъчно сили да попречи на случващото се.

Въпреки това, т.е. въпреки поредицата провали, никой от елитите във Вашингтон (сенаторите Ранд Пол и Бърни Сандърс са просто изключения, потвърждаващи правилото) изглежда не иска да приеме САЩ да се откажат от ролята си на свръхдържава или поне малко да я ограничат. Президентът Обама, който очевидно напълно осъзнава стратегическите ограничения пред страната, е типичен пример за нежеланието да се откажем от идеята си за глобално превъзходство. "САЩ са и ще продължат да бъдат единствената незаменима нация - обяви той пред кадетите от Уестпойнт през май 2014 - така беше през миналия век, така ще е и през сегашния".

Как обаче можем да намерим допирна точка между реалността на "свръхнапрежението" на хипердържавата и нейния упадък с непоколебимата и привързаност към глобалното превъзходство?

Първият от двата подхода към този проблем, възприети от Вашингтон, много прилича на ходене по въже. Той включва постоянното жонглиране с американските възможности и ангажименти при наличието на ограничени ресурси (предимно военни), които непрекъснато и без особена полза биват прехвърляни от едно място на друго, в отговор на избухващите тук и там кризи, макар и да се правят опити за избягването на мащабно и продължително въвличане. Това на практика представлява доктрината, която реализира сегашната администрация и която бихме могли да наречем "доктрината на Обама".

Така например, след като бе направен изводът, че Китай се е възползвал от сложното положение на САЩ в Ирак и Афганистан за да прокарва стратегическите си интереси в Югоизточна Азия, Обама и основните му съветници решиха да ограничат американското присъствие в Близкия Изток, освобождавайки ресурси за укрепване на позициите в западната част на Тихоокеанския регион. Обявявайки през 2011 за това изместване на основните американски интереси - първоначално определяйки го като "обръщане към Азия", а впоследствие като "балансиране", президентът демонстрира завидно жонгльорско майсторство. "След десетилетието, в което водихме две войни, които ни излязоха скъпо и доведоха до много човешки и материални жертви, САЩ прехвърлят вниманието си към обширния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион - заяви тогава Обама през австралийския парламент - И тъй като приключваме досегашните войни, наредих на екипа си, отговарящ за националната сигурност, да разглеждат като най-голям приоритет нашето присъствие и мисиите ни в Азиатско-Тихоокеанския регион. В резултат от това, пренасочването на отбранителните разходи на САЩ няма да стане - повтарям, няма да стане - за сметка на Азиатско-Тихоокеанския регион".

След това обаче, през юни 2014 възкръсналата групировка "Ислямска държава" започна настъпление в Ирак, чиято подготвена от САЩ армия се разпадна, губейки четири ключови градове на Север. Последваха скандалните видеозаписи с обезглавяването на американски заложници, както и нарастващата заплаха за подкрепяния от Вашингтон режим в Багдад. Това принуди Обама да направи поредния завой, този път като изпрати хиляди американски съветници в Ирак и ангажира американските военновъздушни сили, залагайки основите на още един голям конфликт.

В същото време президентът е подложен на критики от републиканците, твърдящи, че той не полага достатъчно усилия в Ирак (и Сирия) и, в същото време, обвиняващи го, че не прави необходимото за "обръщането към Азия". На практика, понеже жонгльорството на Обама не удовлетворява никого, продължавайки да бъде ангажиран и в Ирак, и в Тихия океан, той се оказа в сложна ситуация, отчаяно търсейки начин за да се противопостави ефективно на Владимир Путин в Украйна, на Башар ал-Асад в Сирия, на бунтовниците "хуси" в Йемен, на многобройните въоръжени групировки оспорващи си властта в разпадналата се Либия и т.н.

Партията на пълното отричане

Очевидно, пред лицето на непрекъснато нарастващите заплахи "жонглирането" се оказва нежизноспособна стратегия. Рано или късно тази система ще се разпадне. Но колкото и рисковано да е въпросното "жонглиране", то все пак не е толкова опасно, като другия стратегически отговор на Вашингтон на упадъка на американската свръхдържава, а именно пълното му отричане.

За онези, които се придържат към подобно мнение, не се руши глобалната доминация на САЩ, а само тяхната воля, т.е. желанието им да действат достатъчно решително. Според тях, ако Вашингтон възприеме един по-твърд тон и размаха една "по-голяма тояга", всички проблеми ще се решат от самосебе си. Разбира се този подход би могъл да сработи само, ако САЩ действително са готови и способни да подкрепят заплахите си с реална сила или "да реагират достатъчно твърдо", както се изразяват някои.

Сред най-шумните привърженици на тази политика е Джон Маккейн, председател на Комисията по въоръжените сили на Сената и постоянен критик на президента Обама. През март 2014, в колонката си в New York Times Маккейн твърди, че "От пет години насам на американците се внушава, че "войните затихват" и, че можем да отстъпим, без да навредим особено на своите интереси и ценности. Това обаче подсилва усещането на останалите, че САЩ са слаби, а за хора, като господин Путин например, слабостта е съблазнителна". Според Маккейн, единственият начин да се попречи на агресивното поведение на Русия и другите американски съперници e "да възродим вярата в САЩ като глобален лидер". Освен всичко друго, това означава въоръжаването на украинците и на сирийска ислямистка опозиция, укрепване присъствието на НАТО в Източна Европа, решаването на "големия стратегически проблем, какъвто представлява Иран" и "по-устойчива" роля (т.е. повече сухопътни войски на по-голяма територия) във войната срещу "Ислямска държава".

На първо място обаче, това означава желание за използването на военна сила. "Когато нашите идеали, нашите интереси, нашите съюзници и ние, самите сме застрашени от агресивни режими или яростни фанатици - заяви Маккейн през ноември 2014 - това, което е от значение, са средствата, надеждността и глобалният обхват на американската твърда сила".

Сходен, а в някои случаи и още по-войнствен подход демонстрират редица от претендентите да бъдат издигнати за кандидат президент от Републиканската партия, отново с изключение на Ранд Пол. Така, на провелите се наскоро първични избори на републиканците в Южна Каролина (т.нар. "Среща на свободата") отделните съперници се надпреварваха да демонстрират подкрепата си за използването на "твърда сила" от САЩ. Сенаторът от Флорида Марко Рубио например събра много аплодисменти с обещанието си да превърне САЩ в "най-силната военна държава на планетата" (макар че тя и сега е такава). На свой ред, губернаторът на Уисконсин обра овациите на присъстващите, след като се закле да издигне до качествено ново ниво борбата срещу тероризма: "Искам Америка да има лидер, който да е готов да влезе в битка с тях, още преди те да са ни нападнали".

Благодарение на тази почти истерична атмосфера, по време на президентската кампания през 2016 очевидно ще доминират призивите за увеличаване на военните разходи, по-твърда позиция по отношение на Москва и Пекин и разширяване на американското военно присъствие в Близкия Изток. Независимо от личните възгледи на кандидатите, дори Хилари Клинтън, която се очертава като кандидата на Демократическата партия, ще бъде принудена да демонстрира своята непоколебимост, заемайки същата позиция. С други думи, можем да очакваме, че който и да влезе в Белия дом през януари 2017, ще използва "още по-голяма тояга" в един още по-нестабилен свят. В резултат, въпреки провалите и загубите от военните намеси през последните петнайсетина години, вероятно ще станем свидетели на една още по-интервенционистка външна политика и още по-силен стремеж за използването на военна сила от САЩ.

Колкото и правилна да изглежда тази политика за Джон Маккейн и увеличаващата се група на ястребите в Конгреса, тя несъмнено ще се окаже истинско бедствие за Америка. Всеки, който си въобразява, че може да върне времето назад, към 2002, когато мощта на САЩ беше достигнала върха си, а нахлуването в Ирак още не беше изтощило американските финанси и енергия, несъмнено бърка и то много. Днес Китай е много по-силен, отколкото беше преди 13 години, Русия до голяма степен се възстанови от спада, последвал края на студената война, Иран замени САЩ като ключов външен играч в Ирак, а другите държави вече разполагат с много повече свобода на действие в съвременния нестабилен свят. В подобни уславия, агресивната демонстрация на мускули от страна на Вашингтон вероятно ще доведе Америка до катастрофа и унижение.

Време е да спрем да се преструваме

Затова нека се върнем към първия въпрос: какво следва да прави една залязваща свръхдържава, изправена пред толкова сложни проблеми?

Навсякъде, освен във Вашингтон, очевидният отговор би бил - да прекрати да се прави на това, което не е. Първата стъпка на една възможна програма за възстановяването на САЩ от имперското свръхнапрягане на силите, трябва да е стане признаването на факта, че американската мощ е ограничена, а глобалното управление е непостижима илюзия. Освен това ще ни се наложи да признаем очевидната реалност: искаме или не, но САЩ са принудени да си поделят планетата с цяла група други водещи държави - нито една от тях не е толкова могъща, колкото сме ние, но не е и толкова слаба, че да отстъпи пред заплахата за американска военна интервенция. След като започне да оценява по-реалистично американската мощ, на Вашингтон ще се наложи да се концентрира върху това, как точно да съществува съвместно с тези държави (включително с Русия, Китай и Иран), преодолявайки проблемите в отношенията си с тях, без да се допусне разпалването на все по-разрушителни и остри регионални противоречия.

Ако стратегическото жонглиране и масовото отричане на съществуващите реалности не бяха толкова дълбоко вкоренени в съзнанието американския политически елит, реализацията на подобна макар и трудна стратегия нямаше да е невъзможно. Между другото, още през 2010 професорът по национална сигурност в Тексаския университет за държавно управление Кристофър Лейн посочи в една своя статия в American Conservative, че САЩ вече не са в състояние да запазят статута си на глобална свръхдържава и "вместо принудителната корекция на досегашната им политика да бъде наложена от някоя голяма криза, те следва да действат превантивно, променяйки позицията си постепенно, но методично". Лейн и мнозина други смятат, че това ще бъде свързано с намаляване на военните ангажименти в чужбина (включително в Близкия Изток), отказ от разполагането на военни части по цялата територия на планетата, съкращаване на военните разходи, по-голямо доверие към съюзниците, ръст на вътрешното финансиране и възстановяване на рушащата се инфраструктура, както и преодоляване на сегашното обществено разделение.

За да се случи поне нещо от това обаче, американският политически елит следва първо да се откаже от претенциите си, че САЩ продължават да са единствената глобална свръхдържава, което може да се окаже прекалено горчив хап за сегашната американска психика (както и за политическите амбиции на някои кандидат-президенти от Републиканската партия). Защото вече е ясно, че ако не го направи, ще станем свидетели на поредните хаотични задгранични военни авантюри и, рано или късно - но в много по-лоши условия - американците ще се сблъскат лице в лице с реалността.

-------------------------------------------------

* Професор в Хемпшир колидж, Амхърст, САЩ

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.

Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.

Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.

По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.

Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени

Външната политика на САЩ след края на Студената война

Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.

За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.

Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнява в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди  в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.

Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?

През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.

Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.

Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.

Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.

Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.

Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.

Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.

Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно унищожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.

На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.

Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САЩ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.

В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.

Стратегическата слепота на Америка

Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установяването на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.

Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.

Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на неблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даващи възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безсмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.

Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.

В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.

Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отношение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.

Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.

В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.

САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.

Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.

Защо дипломацията продължава да е необходима

Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на инструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.

В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.

Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.

Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.

Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.

Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чуждестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.

Заключение

При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.

В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.

Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.

Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.

Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склонни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.

---------------------------------------------------
* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative

България прави много в Афганистан и го прави добре, но би могла да направи още - заяви посланикът на САЩ у нас Джеймс Уорлик, след като заедно с военния министър Аню Ангелов участваха в конференция за Афганистан, организирана от Атлантическия клуб.

„Това е наша обща война, не си мислете, че “Ал Кайда” е далече и на вас не може да ви се случи това, което стана в Ню Йорк на 11 септември”, каза още Уорлик, плашейки ни така, както Буш плашеше американците в началото на всяка военна инвазия в Близкия изток.

От събирането на едно място на Соломон Паси, Аню Ангелов, Уорлик и прочие „корифеи” на военната стратегия винаги произлизат веселби, но този път нещата определено нагарчат.

Цял свят видя и прочете за убийствата на цивилни от американски войници в Ирак, цял свят е наясно, че там, където стъпи американски войник – трева не никне, скандалът с публикуваните документи от „Уикилийкс” /”WikiLeaks”/ явно не впечатлил някои ненаиграли се пишманполитици, та сега и още български войници си поиска Уорлик за Афганистан!

Афганистан е толкова „наша обща” война със САЩ, колкото Уорлик е внук на английската кралица!

Колкото до заплахите, които посланикът си е позволи да изтъква като аргументи – то никой не се съмнява, че щом смеп риятели на официален Вашингтон и сме избрали Големия брат да са ни Щатите – то като нищо Ал Кайда може да ни покаже някое и друго терористично нападение на живо!

За наш срам министърът на отбраната Аню Ангелов започнал да се "извинява" като загубила девствеността си ученичка на въпросния Уорлик:

„Нашите войници и сега са в бойни действия. Единственото, което ги различава от участието им в някакви операции, е, че те са стационарни. Разположени са в строго определени пунктове в Кандахар, а в Кабул патрулират”.

И това изказване явно не е било напразно щом електронното издание RTT е съобщило днес следното:

„България ще изпрати още 65 войници в Афганистан, като част от усилията за увеличаване на контингента й там, съобщава електронното издание RTT, позовавайки се на изказване на военния министър.

Оказва се, че едва Уорлик отворил уста за допълнителни войници в Афганистан и Ангелов тутакси обещал да бъдат изпратени!

Според изданието, министър Аньо Ангелов съобщил това по време на изказването си на среща на тема „Европа за Афганистан”, провела се в българската столица София.

Как става така – да се обещава като на Женския пазар като че ли иде реч за марули, а не за поддръжка на опасен ангажимент – на хората, запонати със законодателството е непонятно.

България е парламентарна репулкиа и подобни решения не се вземат на коляно в коридора на някакво мероприятие на Паси, а с дебат, гласуване и прочие в парламентарна зала!

Още повече, че нелигитимираният „генералгубернатор” Уорлик не може да отправя подобни заплахи на една страна-членка на Европейския съюз!

„България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан”, потвърди един ден по-рано говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, според AFP.

Вътрешният министър Цветан Цветанов побърза да обясни, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки, но и той е наясно/ - ако изобщо е стигнал до такава дълбочина на мисълта-бел. Л. М./, че неговите „взети мерки” едва ли ще спрат евентуално терористично нападение!

„Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”.

Това предупреждение не бе в ежедневния коментар на министър-председателя Бойко Борисов, въпреки че лакардиите му по национални телевизии в най-гледаното време далеч не са толкова съществени за гражданството, в сравнение с една заплаха от „Ал Кайда”!

България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак.

Според държавният департамент на САЩ, групировката „Асбат ал Ансар” е базирана в Ливан терористична организация с връзки с „Ал Кайда”. Тя извършва нападения срещу ливански, американски и други чуждестранни сили...

В. „Гардиън” поиска по закона за свобода на информацията още факти и данни за действията на три подразделения британски военни в Афганистан и причинените от техните действия жертви при атаки на цивилни жители.

Поведението на въпросните няколко британски подразделения в Афганистан бе поставено под въпрос, след като министерство на отбраната разпространи скандални подробности за инциденти, от атаките срещу цивилно население.

Последваха призиви за разследване на дейността на военните подразделения от британски военни.

Министерство на отбраната оповести информация за 21 инцидента и разкри, че:

Тези случаи, на фона на публикуваните секретни документи в "Уикилийкс" за случаи на избити цивилни в Афганистан нажежи мнението на гражданите в редица държави.

Най-тежките твърдения в тези документи касаят убийството на цивилни от коалиционните сили, смята британският в. "Дейли телеграф".

Според данните че 195 цивилни са били убити, а 174 - ранени погрешка. Много от тях са били невинни мотоциклетисти или шофьори, застреляни по подозрение, че са атентатори самоубийци.

В един от тези случаи американски патрул открил картечен огън по автобус, при което 15 от пътниците били убити или ранени.

Става дума за най-малко 150 отделни случая, много от които и до момента не са били официално съобщени, отбелязва изданието.

„Победа в Афганистан е невъзможна” – бе категоричен бившият перестройчик Михаил Горбачов пред Дейли Телеграф”, явно припомнил колко загуби навремето Съветският съюз в подобна война.

Вашингтон заяви, че "необработените" медийни дописки "не отразяват текущата реалност" и съдържат неточна информация, визирайки публикуваните документи на „Уикилийкс”.

Пентагонът поиска днес от "Уикилийкс" (Wikileaks.org) незабавно да му предаде над 15 хил. документа за войната в Афганистан, които уебсайтът все още не е публикувал, предаде Ройтерс.

В същото време "Уикилийкс" отвърна на натиска като пусна нов огромен по обем, но кодиран файл.

САЩ знаели за издевателствата и мъченията, извършвани от иракските сили за сигурност след свалянето на Саддам Хюсеин, но си затваряли очите, става ясно от над 390 000 документа, разсекретени от сайта “Уикилийкс”. Преди огласяването им те били предадени на в. “Гардиън”.

Иракските сили убивали безпощадно арестувани и обикновени минувачи по улиците, се казва в документите. 109 000 души загинали от началото на войната през 2003 г. 66 000 от тях били отчетени просто като “граждани” – отбеляза българското издание „24 часа”.

„Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси.

"7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан” коментира министър Ангелов. Страната ни за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан.

Преди четири дни сили на НАТО убиха двама ученици в Афганистан.

Италианският министър на външните работи обяви, че от 2011 година Италия изтегля войските си от Афганистан. В същото време българският вонен министър обещава еднолично да прати още войници в тази държава!

Поне 109 000 души са убити във войната в Ирак от инвазията през март 2003 г. до края на 2009 г. Цели 63 на сто от тях са цивилни.

Общо засегнатите от войната са 285 000 души. Според секретните архиви на Пентагона, до които сайтът се е добрал, близо 77 000 иракчани са убити между януари 2004 г. и август 2008 г. - най-кървавият период в 7-годишната война, чийто пик бе 2006-2007 г. Жертвите са 63 185 цивилни и 13 754 войници. Досега САЩ отричаха да имат статистика за цивилните жертви. Ранени са 121 649 цивилни и военни. Международните сили са дали 3592 убити и 30 068 ранени.

Защо участвахме в тази война, какво правим в Афганистан?

В публикация „Огън от небето”,

сайтът „Уикилийкс” разкри скандален видео материал от 2007 г., показващ как американски хеликоптер AH-64 Apache открива огън върху тълпа от хора в Багдад. Между тях са мъже, деца, репортер от Reuters и страничен човек, дошъл да помогне на пострадалите.

В записа, който Reuters още през 2007 г. настояваше да получи, се вижда как пилотът на хеликоптера моли своите началници да открие огън под предлог, че вижда 5-6 човека с автомати и РПГ. Но от видеото се вижда, че това съвсем не е вярно. След като получава бързо разрешение, пилотът открива картечен огън по хората, част от които успяват да се измъкнат. Хеликоптерът бързо елиминира един по един малкото оцелели. Екипажът открито се забавлява на кървавата сцена: „Виж ги тези мъртви копелета“, казва един от военните, а колегите му го поздравяват за добрата стрелба. Когато БТР прегазва един от труповете, те се разсмиват. (…)

На мястото спира човек с микробус, който се опитва да помогне на пострадалите, но военните го засипват с огън. В последствие се оказва, че това е обикновен самарянин, водещ децата си на частни уроци. Когато откриват двете му кървящи деца в микробуса, военните казват: „те са си виновни, че водят деца на бойното поле“.

През 2007 г. Пентагонът излезе със следното съобщение за случилото се:

„Американски военни извършваха проверка и бяха нападнати от картечен и ракетен огън, след което повикаха подкрепления и хеликоптери. В последвалата битка двама служители на Ройтерс и девет бунтовници бяха убити. Няма спор, че коалиционните части очевидно участваха в битка с враждебни сили“...

България взе участие в тази война – България прати свои войници и в следващата, в Афганистан!

На фона на мизерията в държавата – тези 7 на сто отдавна можеше да отидат за здравеопазване или наука, а политиците ни да си играят на война по домовете си. Така ще избегнем риска от терористични атаки и ще сме спокойни, че милиони български пари на данъкоплатци са били употребени не за участие в чужда война, а за това болни деца да получат шанса да израснат, а млади хора – да се занимават с наука, а не с бягство от родината.

Докато стотици българи стояха по улиците и гледаха потъналите си или разрушени къщи, а министрите преливат от пусто в празно и нехаят за сполетялото ги нещастие, така нареченият държавен глава, при едно от завръщанията си в страната поиска един милион за харчлък.

Елементарни хорица се оказаха назначените от гражданина Росен Плевнелиев /обитаващ Президентството/ за служебни министри, семпли за държавническо мислене.

От първия ден, в който взеха властта креатурите на така нареченият президент започнаха да вършат всичко друго, но не и това, за което са назначени – да осигурят честни избори за парламент. И как би могло да бъде нещо друго, след като съпругът на Юлиана Плевнелиева се държи като премиер и управляващ държавата, въпреки че Конституцията му отрежда почти декоративни функции!

Най-тежките наводнения се случиха по време на първия месец от мандата на служебното правителство, но това не накара министрите и премиерът Георги Близнашки да запретнат ръкави и помогнат на пострадалите хора, останали на улицата от пороите.

Така нареченият президент Росен Плевнелиев си позволи да отиде в Турция, за да се нацелува и нарадва с Ердоган по случай избирането му за президент. Не че беше задължително, но една разходка и софри на държавна сметка на Босфора бившият кадър на гоцеделчевския комсомол не би отказал за нищо на света.

Докато в страната ни хора избягали с по една риза на гърба си, за да се спасят от пороя, гледаха как вода, тиня и фекалии от септични ями залива животът им, покривът им, всичко – Плевнелиев и служебното му правителство нехаеха и се чудеха как да не дадат пари на пострадалите хора от села и градове!

Те са властта, а останалите в пороищата – кои бяха, нима не са българи, нима не са граждани на тази държава, нима нямаха право на защита и средства, за да стъпят на краката си, доколкото това е възможно?

Скъсани язовирни стени, пропукани стени на водоеми и язовири, поголовна и в повечето случаи незаконна сеч, неизградени диги, подпори – всичко това даде възможност на пороищата да заливат, давят, унищожават!

Бавно, полека, да не би някой да се разхълца от вълнение, така наречените министри говореха важно, за бедствието и то месец след като едно от най-опустошителните наводнения в Мизия отне човешки живот и къщи, стока, заля градини...

Ето как са говорили на заседание на Министерския съвет министрите, извадки от Стенографския Протокол:

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

27 август 2014 г.

=====================================

Точка 2

Доклад относно отправяне на покана до Европейската комисия за извършване на партньорска проверка относно способностите на страната за управление на риска при бедствия

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Заповядайте, министър Бакалов.

ЙОРДАН БАКАЛОВ: Това е покана във връзка с партньорската проверка, която ще се извърши по наше предложение, по-скоро разработено от Министерството на вътрешните работи, плюс вицепремиерът, който отговаря по вътрешен ред и сигурност, а именно колегата Иванов. Това е покана към европейските партньори, които да извършват тази проверка във връзка със ситуацията, която се получава с наводнения, дано да са само наводнения естествено, а да не се появи някъде друга заплаха, но така или иначе хубаво е и затова го предлагам на Министерски съвет – да бъде гласувано да бъдат поканени и да се направи тази проверка, за да знае страната къде се намира по отношение на реакцията при кризи, бедствия и аварии и катастрофи и какви ще са препоръките.

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Това е идеята, която госпожа Кристалина Георгиева лансира пред нас.

ЙОРДАН БАКАЛОВ: Точно така, това е същата идея.

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Кажете ми едно – това ще ни струва ли някакви нови финансови средства?

ЙОРДАН БАКАЛОВ: Не, няма да струва.

ХРИСТО ИВАНОВ: Европейската комисия е отпуснала специален бюджет за тези проверки и те изцяло се финансират с техни пари.

Освен, че се предложи от госпожа Кристалина Георгиева, това е всъщност един инструмент, който тя е създала.

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Чудесно! Министърът на финансите няма възражения при това положение и кима с глава одобрително.

Моля, който е съгласен да даде знак с ръка.

Въздържали се и против няма. Приема се единодушно.

======================================

Предложение на МВР, отправяне на покана за проверка, по някаква идея на Кристалина Георгиева, която нямало да струва пари!

Камили ли са тези министри, да реагират така бавно? И какъв е резултатът? Докато придвижат документите с исканията за някаква абсолютно безсмислена проверка – Георгиева е сменена и получава друг пост в ЕК?!

Един месец разтакават служебни министри нещата, свързани с помощ за останалите на улицата хора от Мизия, Добрич, за да викнели от ЕС някакви чиновници, които да проверят способността на страната да се справя с рисковите ситуации от порои, за да знаело къде се намира страната по отношение на реакцията при кризи, бедствия и аварии и катастрофи и какви ще са препоръките?!?

През това време БЧК храни хората, пожарникари отводняват, доброволци чистят тинята, калта и изтеклите от септичните ями фекалии. Хората са с по една риза на гърба си, отчаяни, без надежда за нищо добро,  спят в детски градини, не знаят какво ги чака утре, в други ден, през идващите есен и зима.

800 евакуирани от домовете си в Мизия, десетки къщи са разрушени и необитаеми, в Държавния резерв липсват хранаи вода, три скъсани язовирни стени, а в същото време Плевнелиев пътува за Турция, за Брюксел, иска си един милион, че не му стигали парите, а кабинетът отпуска военна и хуманитарна помощ на правителството на Република Ирак по Решение на Съвета на външните министри на Европейския съюз! На същото заседание на което умуват за пороите!

=====================================

Точка 3

Доклад относно координиране на действията по предоставяне на военна и хуманитарна помощ на правителството на Република Ирак

ЗАСЕДАНИЕ

на Министерския съвет

27 август 2014 г.

=====================================

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Господин Шаламанов, заповядайте.

ВЕЛИЗАР ШАЛАМАНОВ: Господин премиер, уважаеми колеги, знаете, че ситуацията в Северен Ирак и Сирия се усложнява с всеки изминал ден. Има решение на Съвета на външните министри на Европейския съюз. По линия на основните страни членки на НАТО вече голяма част от страните са предложили дарения безвъзмездна помощ за Министерството на отбраната на Ирак.

В този контекст, съгласувано с партньорите, включително за въпроса, свързан с превоза, тъй като ние няма да имаме пряко участие, от Министерството на отбраната сме направили анализ и предлагаме един пакет от боеприпаси и леко въоръжение, което да бъде предоставено като дарение, но всъщност решението на Министерския съвет днес е да възложите на външния министър и на министъра на отбраната да подготвим крайното предложение, след като съгласуваме всички детайли по техническото изпълнение за окончателно решение на Министерския съвет, за дарение, свързано с боеприпаси и въоръжение, както и дарение, свързано с хуманитарна помощ.

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Господин министър, накратко.

ДАНИЕЛ МИТОВ: Знаете каква е ситуацията, говорим и за бежански потоци и т. н.,проблемът е в самия Близък Изток.

Въпросът е в следното, имаме получена вербална нота от нашите партньори със запитване какво може да бъде направено. Иракското посолство също е влязло в контакт с официално запитване. Така че, базирано на решенията на Съвета на външните министри, започваме и предлагаме да тръгне тази подготовка и да възложим на господин министъра на отбраната и на мен…

ПРОФ. ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Възлагаме ви. Моля, който е съгласен, да даде знак с ръка.

Благодаря ви.

Въздържали се и против няма. Приема се единодушно.

=======================================

Какво се оказа, че ние, българите сме най-богатите и ще помагаме и на Ирак?

„Твърде натоварена и отговорна ще да е международната програма на двойката Росен Плевнелиев - Маргарита Попова до края на годината. При това – извънредно – пише Диян Божидаров. - Не може да е иначе, щом служебният кабинет на Георги Близнашки смята да отпусне допълнително 801 000 лв. за международни изяви на президентството. Предвиждат се и 179 000 лв. за заплати - общо 980 000 лв. С тях "продънената държавна хазна, нуждаеща се от заеми и актуализация" (според гръмовните изявления на служебни министри), ще зарадва в следващите 4 месеца най-висшата двойка.

Един милион за президентската двойка за период от три месеца! Един милион на фона на останалите на улиците стотици българи от чиновническото безхаберие да се проверяват гори, реки, язовири редовно! Един милион, за да може Росен Плевнелиев да си поживее царски, въпреки, че заплатата и покривът му са осигурени, четирите къщи са здрави, банковите му сметки се пазят в банките!

Бюджет приет от парламента се префасонира от някакво служебно правителство и то в условията на бедствени поражения в редица райони на страната!

Какво се оказа, че президентът си е назначил правителство, за да му дава каквото му душа иска? Как не се мръдна от София тази комсомолска номенклатура и не отиде поне от кумова срама в наводнените райони, да покаже малко съпричастност?

Как не се отрони и дума от устата на този човек, за да поиска бърза проверка и сметка от виновните за разрушения живот на стотици български семейства?

Не е ли твърде парвенюшко да се живее охолно и безгрижно, да се бърка в хазната докато българи бедстват отчаяни?

Кой ни е президент преродена Ирландска пастирка или двойник на Мария-Антоанета?

В прессъобщение президентството се оплака, че бюджетът му е орязан, а на бедстващите, на мизерно живеещите българи, на безработните семейства – какъв е бюджетът?

Да не говорим, че в условия на икономии редица министерства и ведомства също работеха при орязан бюджет...

"Няма нищо страшно в отпускането на 1 млн. лв. допълнително на президентската администрация",  каза служебният премиер Георги Близнашки, предаде БГНЕС.

Близнашки обясни, че разходите на президента са били орязани до такава степен, че той не е бил в състояние да изпълнява международните си задължения. Не било плащано дори на "Авиоотряд 28".

Сега ли се сетиха, да плащат на Авиоотряда, на деветия месец от годината?

Прав е Близнашки, не е страшно да се даде милион на Плевнелиев и защо не е страшно, защото премиерът и попечителят му са наясно, че президентът по Конституция е ненаказуем за времето на мандата си.

Не е страшно, цинично е!

И какво важно върши Плевнелиев в чужбина? Прави си тайни срещи с EVN в австрийски хотел, докато тук на ЕРП-то му се извършва проверка?

За такива самоинициативи, които на всичкото отгоре са и морално укорими не би следвало да плащаме ние, а Плевнелиев сам да извади от джоба си пари за пътуване и престой!

Или да вземем срещата на НАТО с държавни лидери в Уелс – там Плевнелиев е дал всичко от себе си да обещае безплатни бази за НАТО в случай, че Русия ни нападне, но от Пакта са кандисали на три бази за учения!

Пак в Уелс Плевнелиев е заявил подкрепата си за суверенитета, единството и териториалната цялостност на Украйна. Той съобщил, че България ще отдели 250 000 евро финансова помощ за Украйна, но те няма да бъдат предадени на Киев, а ще отидат за лечение и рехабилитация на украинските военнослужещи в самата България?!?

Кой е решил да се лекуват у нас украински военнослужещи, кой е предвидил в бюджета 500 000 лева за целта, та Плевнелиев обещава така щедро?

Излекуваха и купиха лекарства на хората, останали без дом след пороите може би, та сега ще вървим по акъла на така наречения президент да лекуваме украински войници?!

Да не говорим, че лечение на украински военни показва, че България взема страна в конфликта в Украйна, а както всичко знаем, кристалната детска мечта на Плевнелиев е да се скараме с Русия!

„За страната ни обаче е много важен планът на алианса за защита на Румъния и България при евентуална заплаха за сигурността. За първи път в 10-годишното си членство в НАТО получихме конкретен, точно разчертан документ за това какви са задължения на алианса в случай на нападение срещу България или Румъния”, посочи Плевнелиев.

„България се нужда от стабилност - обществена, политическа, финансова. Това заяви президентът Росен Плевнелиев в изявлението си по повод предстоящите на 5 октомври предсрочни парламентарни избори, предаде репортер на Агенция „Фокус”. „България и българската икономика се нуждаят от реформи, от свежи идеи и тласък, който да даде и ясна перспектива и стимул да се инвестира”, допълни Плевнелиев и посочи, че това създава работните места, повишава стандарта на живот на българските граждани, това очакват от политиците и нашите сънародници.

Каква стабилност, какви реформи, какъв тласък на икономиката и стимули за инвестиции след като десетки хиляди останаха без покрив близо милион живеят на границата на мизерията и оцеляването? Къде живее този човек, обитаващ президентството – та говори безсмислици и непременно ги облича в клишета.

„Политическото обединение за провеждането на неотложните реформи, ще позволи да се мобилизира целия ресурс на нацията”, заяви Плевнелиев. „България ще бъде силна и богата държава само чрез приемственост и надграждане”, посочи Плевнелиев.

Как се мобилизират хора, останали без нищо, каква приемственост, какво надграждане му се привиждат на просещия милион от бюджета така наречен президент?

Подиграва ли ни се преродената Ирландска пастирка или какво с тези клиширани лозунги?

Конструктивен подход щял да извади държавата от социалната и демографска криза – какъв ще е този подход, че не се сещам, а и никой от различните експерти, с които говорих не успя да познае, да щяло да стане чудо и внезапно да се събудим в богата и силна държава?

„Само с човещина, кураж и воля ще се справим с последствията от бедствието” рече Плевнелиев. И как точно си го представя нагледно бившата комсомолска номенклатура човещина, кураж и воля да построят къщи, на нови терени, да ги обзаведат и да върнат живота на десетки семейства?

След като чудесата се случват с човещина, воля и кураж, защо вместо един милион служебното правителство не призова Плевнелиев към воля, кураж и човещина, та да не посяга на парите ни?

На гол корем – чифте пищови

На мизерния ни хал, на бедността, на безработицата, на останалите без дом десетки хиляди семейства научихме, че Плевнелиев е обещал да даваме 2 процента от брутния вътрешен продукт за инвестиции във въоръжаването!

България е парламентарна република и недогледаните в Конституцията правомощия на президента и правомощията на назначаваните от него служебни правителства могат и трябва да се коригират час по-скоро...

Цинизъм облечен във власт

„Скъса се дига на Марица”, „Скъсани стени на язовирите в Борово и Козаревец са причинили наводнението в Странско” – след унищожителните порои в Добрич и Мизия, дойдоха нови бедствия – тези в югозападна България и Бургаско.

Новите порои, съвсем отчетливо показаха, че язовирите и водоемите не се наблюдават, а още по-малко пък контролират. И кой може да бъде посочен като виновник освен държавата, но точно тук държавата, в лицето на служебното правителство за пореден път се изгаври с човешкото нещастие. Ето как се случи това:

За пореден път служебният кабинет не успя да реагира бързо и адекватно за възстановяване на щетите от природни бедствия. Това стана ясно след поредната водна стихия, навръх празника на Съединението, която взе три жертви и нанесе поражения в десетки населени места.

„Държавата ще помогне финансово на тези общини, които реагират по-бързо при описването на щетите, каза вчера служебният вътрешен министър Йордан Бакалов при посещение на някои от засегнатите места. Имаме проблеми с кризисните запаси в Държавния резерв, призна пред БНР директорът на Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" главен комисар Николай Николов.

„... местната администрация е тази, която трябва да направи по най-бързия начин, след като отмине всичко това, оценка на щетите. След като направи оценка на щетите, документите идват в комисията, която оглавявам аз, и по всяка вероятност тя ще бъде свикана по-следващата седмица. Оттук нататък вече самата комисия, в която има представители от всички министерства, ще прецени къде, какво и как да се отдели като средства", обясни вътрешният министър Йордан Бакалов. - Възможностите на комисията като финанси не са големи и неограничени, ние все пак сме служебно правителство, поясни той.

Какво означават тези думи? Че общините в пострадалите райони ще трябва да изоставят отводняването, ежедневните грижи за набавяне на храна, вода, лекарства, дрехи и да се втурнат да описват щети!?

И всичкото това тичане за какво – за да чуем, че някаква комисия, която нямала кой знае какви пари щяла да преценява на кого, колко трябва да се дава?!

И то при положение, че пари има оставени във фискалния резерв, има и фонд за бедствия, а когато вината е на държавата, заради скъсаните неконтролирани язовирни стени, заради пукнатините – тогава се помага незабавно, а не се измислят бюрократични спънки!

Поне така се постъпва в законовите държави, в които не президентът, не комфорта на министрите и десетките из съветници са на първо място, а хората, преживели бедствия и останали без нищо.

Не ние на тях, а те на нас ни дължат уважение, грижа, равнопоставеност, но кой да пояснява на надживелите масрафа си държавни чиновници, при които цинизмът, безнаказаността, са водещи?!

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1781-puknatini-v-proekta-za-velika-albaniya

Изказването на Рама не изненада никого, защото албанският премиер е сред най-твърдите привърженици на идеята за т.нар. "Велика Албания", т.е. за обединяването на всички албанци (от Албания и Косово, както и от населените с албанско население части на Македония и Южна Сърбия, а според най-екзалтираните и апологети - и на Черна гора и Гърция) в една държава. Неслучайно, домът му в Тирана е украсен със знаме, на което изобразена картата на това хипотетично образувание.

Легенда:

Зони с албанско етническо мнозинство

"Велика Албания" (според АОК)

Напоследък обаче, напоследък великоалбанските планове се сблъскват с неочаквано, но много сериозно предизвикателство - масовата емиграция на албанското население от Косово, а също от Македония (където делът му вместо да продължи да нараства, не е мръднал и дори е намалял в сравнение с 2002 например), както и от самата Албания.

Мащабите на феномена

Както посочва Жан-Арно Деран от швейцарския Le Temp: "бягството от Косово придобива почти библейски мащаби. Хората сякаш бягат от чума или глад. Само през първите 45 дни на 2015 страната е била напусната от над 50 000 косовари. Всяка вечер на път потеглят не по-малко от хиляда души: млади хора, цели семейства и дори тинейджъри на 13-14 години, които се придвижват на малки групи. Всички бягат от страната, в която без работа е над половината население, разчитайки на по-добър живот на Запад".

Всъщност, истината е, че миграционният процес тече още от времето след края на войната през 1999, довела до обособяването на Косово. Въпреки връщането на част от бежанците и на онези, на които беше отказано убежище, миграционното салдо на Косово винаги е било силно отрицателно, в резултат от което числеността на населението на страната дълги години си оставаше една и съща (1,7 млн. според преброяването през 2001), въпреки високата раждаемост. Сега обаче, тя най-вероятно ще започне да намалява и то с бързи темпове. Причината е, че емиграцията се превръща в гаранция за сигурност и безалтернативна перспектива за бъдещето за мнозина млади албанци, без оглед на образованието им, а изпращаните от тях пари са единственото на което се крепи икономиката на Косово (и в по-малка степен на Албания и Западна Македония). От декември 2014 година насам този феномен достигна качествено ново равнище.

Според Жан-Арно Деран, онези, които искат да напуснат страната, обикновено се събират на автогарите в Прищина и Гниляне, след което се прехвърлят в населените предимно с етнически албански южни сръбски градове Буяновац и Прешево. Колкото и парадоксално да изглежда, причина за това, до голяма степен, са подписаните през 2014 споразумения за "нормализацията" на отношенията между Белград и Прищина, представени като голям успех на европейската дипломация. Всъщност, те значително опростиха контрола по границата между Сърбия и непризнатата от нея косовска държава, в резултат от което сега косоварите, могат да влязат в Сърбия само с лична карта.

От Буяновац, бъдещите емигранти се товарят на автобуси, които ги карат до Суботица, разположена в близост до сръбско-унгарската граница. През последните месеци там буквално гъмжи от албанци. В града те изчакват известно време, докато не намерят подходящите "каналджии", които, срещу 250 евро на човек, да ги прехвърлят нелегално в Унгария, т.е. на територията на ЕС. Това става на малки групи от по двайсетина човека, които пресичат границата пеша, обикновено в гористите райони.

Безсилието на властите

Между другото, този маршрут от доста години насам се използва и от нелегалните имигранти и бежанци от Сирия, Афганистан, Ирак и т.н. Макар че Европейската агенция за външните граници (Frontex) обяви, че контролът по тази външна граница на ЕС е сериозно засилен, истината е, че пресичането и никога не е било толкова лесно, като днес. В отделни дни унгарската полиция арестува по 1500 нелегални имигранти, като обикновено само 100 от тях не са албанци. Те биват задържани за 72 часа като имат право да поискат убежище или им се нарежда да напуснат страната. Според унгарските власти, само през първите два месеца на 2015 убежище са поискали 15 хиляди косовари, докато през цялата минала 2014 броят им е бил 43 000. Повечето нелегални имигранти обаче, въобще не минават през тези процедури, а директно се отправят (с влак или с кола) към Австрия, Германия, Швейцария, Франция и Белгия.

Правителството в Прищина очевидно не е в състояние да се справи с тази разрастващата се тенденция, а президентът на Косово Атифете Яхиага дори обвини Сърбия, че "широко е отворила вратите" за имигрантите. Впрочем, не по-малко учудваща изглежда неспособността на унгарската полиция да спре албанския имигрантски поток към Централна и Западна Европа.

50-те хиляди души, напуснали Косово само през първите 45 дни на 2015, представляват 3% от цялото население на страната, затова мнозина местни експерти вече правят апокалипнични прогнози за нейното бъдеще. Както посочва в тази връзка социологът Дукаджин Горани, масовото бягство е илюстрация за превръщането на Косово в "провалена държава", където човек може да си намери работа само с много сериозни протекции или срещу голяма сума пари. Освен това проточилата се миналогодищна политическа криза окончателно попари надеждите на онези, които вярваха, че нещата все пак могат да се променят към по-добро.

Защо бягат косоварите

Косоварите се прехвърлят в Сърбия предимно през ГКПП Мердаре. Вече споменах, че те формално продължават да се смятат от Белград за сръбски граждани (както е известно, Сърбия категорично отказва да признае независимостта на бившата си автономна област) и много от тях имат сръбски документи. Онези, които не разполагат с такива, минават през горите. Повечето имигранти идват от зоната на Прищина, Вучитрън и Митровица, през които преминава международната магистрала Е-80. Според косовските медии, селата в община Подуево (през която също минава Е-80) практически са опустели. Тоест, най-бързо опустява прилежащата към Сърбия североизточната част на Косово.

По данни на Frontex, през цялата 2014 най-много нелегални имигранти са пристигнали в Европа през т.нар. "централносредиземноморски канал" - над 150 хиляди души. Мащабите на бягството от Косово обаче, заплашват да надхвърлят в пъти тези по въпросния канал. Според медиите в Прищина, през последните шест месеца страната са напуснали между 60 000 и 100 хиляди дущи. Други обаче смятат, че властите крият истинските размери на бягството от Косово и, че само през първите три месеца на 2015 броят на имигрантите е достигнал 200-230 хиляди души. На свой ред сръбският външен министър Небойша Стефанович твърди, че 60 хиляди албанци са подали молба за сръбско гражданство.

От Сърбия, албанците се насочват предимно към Германия, Австрия и Унгария. Според министъра на вътрешните работи на провинция Бавария Йоахим Херман, „всеки ден около хиляда души тръгват с автобуси и микробуси от Косово за Сърбия, откъдето, през Австрия и Унгария, стигат до Германия“. Немските медии посочват, че само през януари 2015 броят на имигрантите от Косово е нараснал двукратно, в сравнения с предходния месец. Германското Външно министерство твърди, че само през първите няколко седмици на 2015 в страната са пристигнали 18 хиляди косовари. Посолството на страната в Прищина пък изнася данни, че всеки месеци между двайсет и трийсет хиляди души напускат Косово.

Най-засегнати от албанското нашествие са две провинции на Федералната република – Бавария и Долна Саксония. През миналата 2014 убежище от баварските власти са поискали 8 860 косовари, а само през първите пет седмици на 2015 подобни молби са подали 10 400 души. В Долна Саксония пък, през първите две седмици на февруари 2015, са пристигнали повече имигранти от Косово, отколкото от всички други държави, взети заедно.

В Австрия, през януари 2014 броят на търсещите убежище косовари е бил едва 54 души. През същия месец на 2015 той е достигнал 1029 души, а само през първата седмица на февруари молби за убежище са подали 558 косовски албанци.

На свой ред, през цялата 2014 унгарските власти са получили 43 хиляди молби за убежище от граждани на Косово, при това броят им рязко е нараснал в периода от септември до декември, достигайки 21 хиляди. През първите пет седмици на 2015 са получени 13 000 такива молби. Тоест, по официални данни, само за три месеца в Унгария са пристигнали над 30 000 албанци. Според унгарската полиция, това са предимно мъже, чиято възраст предполага, че са участвали във войната със сърбите (а някои от тях и в „джихада“ в Афганистан и Близкия Изток) и имат боен опит. Твърди се също, че унгарските сили за сигурност успяват да заловят едва 20% от нелегалните косовски имигранти. Тоест, излиза, че само в периода октомври 2014 – февруари 2015 в държавите от ЕС са пристигнали над 150 хиляди албански мигранти, от които над 120 хиляди са го направили нелегално, т.е. без да са минали през каквито и да било проверки.

На 11 февруари Европейската комисия поиска от Прищина „да постави процеса под контрол“, посочвайки, че броят на нелегалните имигранти от Косово, опитващи се да проникнат в ЕС, е нараснал през 2015 с 40%, надхвърляйки този на бежанците от Сирия и Афганистан.

Показателно е, че масово напускащите Косово албанци не са склонни да коментират, какво ги кара да бягат от собствената си страна. Или пък изтъкват добре известни  причини, като бедността, мафиотизирането на държавните институции, липсата на работа и бума на криминалната престъпност, но истината е, че всичко това го има в Косово още от 1999 насам, т.е. откакто KFOR създаде необходимите условия на местните албанци да изградят в бившата сръбска автономна област своя собствена държава. Неслучайно, някои американски и западноевропейски анализатори наричат Косово „зона на хаос и мрак“ или „девиантно криминално образувание в Европа“. В страната на практика липсва икономика, като такава, а 99% от стоките в нея са вносни. В резултат от всичко това, жителите на страната масово я напускат.

На, както вече споменах, това не е нещо ново. Единственото ново е страхът. Онези косовски имигранти, които все пак са склонни да дадат някакво обяснение за причините, принудили ги да напуснат родината си, говорят за страха от „хората които напоследък все по-често се появяват в Подуево, Вучитрън или Прищина за да набират бойци за войната на т.нар. Ислямска държава в Сирия и Ирак“.

По-голямата част от напускащите Косово действително се отправят на Запад, но други предпочитат да се включат в "джихада", осъществяван в Близкия Изток от групировки като Ислямска държава или Ан-Нусра (сирийския филиал на Ал Кайда). Според  министъра на вътрешните работи на Косово Скендер Хисени, около 300 косовски граждани се сражават на страната на джихадистите в Сирия и Ирак, като петнайсет от тях са били убити. През август и септември 2014 полицията в Косово арестува 55 души, заподозрени, че са били сред джихадистите в Сирия, пропагандирали са радикален ислям и са набирали доброволци за радикалните групировки в Сирия и Ирак. Получавайки там сериозна военна подготовка и разполагайки с известни средства, натрупани от грабежите на завзетите от ислямистите селища, сега те започват да се връщат при семействата си, които междувременно са се преселили в Сърбия, Унгария, Македония, Гърция, Италия, Швейцария или Германия. При положение, че албанската мафия вече контролира значителни сектори от сенческата икономика в много европейски държави, можем да си представим на какво са способни албанските джихадисти.

Впрочем, някои анализатори твърдят, че масовото бягство на косовските албанци има и определен военно-стратегически аспект. Както е известно, Косово играе ключова роля в американската стратегия на Балканите, на територията му е и голямата военна база на САЩ „Бондстийл“. Повечето важни решения на правителството в Прищина са съобразени с препоръките на Вашингтон, включително това за изграждането на националната армия на Косово „по американски модел и съобразно стандартите на НАТО“. При посещението си в Прищина, в края на януари 2015, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, подчерта, че „НАТО се ангажира с трансформацията на Силите за сигурност на Косово (FSK) в национална армия“. На свой ред помощникът на заместник държавния секретар по отбраната на САЩ Евелин Фаркаш отбелязва, че процесът на създаване на армия на Косово прокарва пътя на страната към членството в НАТО. Тук е мястото да напомня, че гръбнак на FSK е бившата Армия за освобождение на Косово.

Въпроси без отговор

И така, какво всъщност се случва? Рязко и без видими причини стартира организирано мащабно „преселение“ на косовските албанци. При това не към Босна и Херцеговина, което би имало някаква логика, нито към България и Македония (където албанците в момента усилено купуват недвижими имоти и земеделски земи), а към Северна Сърбия, т.е. във Войводина, където има значително унгарско малцинство. От Сърбия, албанците се опитват да проникнат в Унгария, Австрия и Германия. Властите в тези страни обаче вече вземат извънредни мерки за връщането обратно на нелегалните имигранти, при това заради представяните от повечето от тях сръбски документи, те следва да бъдат върнати именно в Сърбия. В резултат от това се наблюдава планомерна концентрация на албанци на територията на Войводина.

С други думи, новото албанско „преселение“ поражда много въпроси. Кой например изкупува имотите на бягащите от родината си косовари? Дали наистина крайна цел на мащабната имигрантска вълна от Косово са държавите от ЕС, или албанците „преминали военна подготовка и натрупали боен опит“ ще се насочат и към други страни? Ако пък „бежанците“ (или значителна част от тях) все пак бъдат експулсирани от ЕС, дали те ще се върнат в Косово, или ще останат в Сърбия? И какво може да им попречи да се заселят в Южна (където и сега има значително албанско малцинство) или в Централна Сърбия? Както и, защо в момента албанците се концентрират именно във Войводина? Събитията през следващите месеци би трябвало да дадат отговор на поне част от тези въпроси.

-------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

/КРОСС/ Американците трябва да кажат „не" на бъдещите войни..

Оригинал на публикацията: Washington's Foolish Foreign Policy: American People Must Say No To More Wars

Външната политика на САЩ се ръководи от глупаци. Какъв друг извод може да се направи от исканията на двете партии САЩ да се намесват във всички конфликти в целия свят, независимо от последиците? Не е важно колко катастрофален може да се окаже резултатът от подобна намеса - военното лоби настоява, че това е разумно. А всички проблеми, които възникват в процеса, се обясняват само с недостатъчните усилия: задействахме прекалено малко военни, убихме прекалено малко чужденци, бомбардирахме прекалено малко страни, прекалено малко години воювахме, прекалено малко долари похарчихме.

Сега, когато в Близкия изток избухват все нови и нови конфликти, зловещите постижения на привържениците на интервенцията предизвикват все повече смут. Въпреки това такива безсъвестни привърженици на непрекратяващата се война като сенаторите Джон Маккейн и Линдзи Греъм продължават да настояват за военна намеса, независимо от страните и обстоятелствата. Те например оглавиха група неоконсерватори, които искат да започне война срещу Либия две години след срещата им с Муамар Кадафи в Триполи, по време на която обсъждаха доставките на американска помощ като награда за борбата на либийския режим с тероризма.

Ан-Мари Слотер, една от привърженичките на войната в Либия, неотдавна се обяви в защита на своите действия, след като в туитър я нарекоха подпалвач на войната. Във „Файненшъл Таймс" беше публикувана нейна статия под заглавие „Защо противниците на военната намеса в Либия сгрешиха".

Дори след това намесата във вътрешните работи на Либия не престана да изглежда глупаво, тъй като в Либия имаше конфликт, от който САЩ не можаха да извлекат никаква полза. Днес средиземноморските приключения на Вашингтон изглеждат доста по-малко успешни. Този опит обаче изобщо не е повлиял на неговата убеденост от необходимостта да се бомбардират, да се нахлува и да се окупират други държави.

Между другото Саманта Пауър - една от главните сирени на войната в администрацията на Обама, вероятно все пак изпитва някакво смущение. Неотдавна тя призова обществеността да не позволява постоянните неуспехи да застават на пътя на бъдещите войни: „Струва ми се, че сега прекалено често повтарят: „Вижте до какво води вашата намеса"... Трябва да бъдем внимателни и да не преувеличаваме упреците." Или с други думи - точно заради това, че политиката на непрекъсната война досега е била изключително неуспешна, хората не трябва да се отнасят прекалено скептично към военния вариант на решаване на международните проблеми в бъдеще.

Струва ми се, че и на президента Барак Обама също му е малко неудобно за своето поведение. Този лауреат на Нобеловата награда за мир демонстрира същата военна активност като своя предшественик, по адрес на когото постоянно звучеше критика. Обама повиши военните разходи в по-голямата част от своето президентско управление, два пъти увеличи числеността на американския контингент в Афганистан, инициира интензивни военни кампании с участието на безпилотни самолети в Пакистан и Йемен, влезе във война срещу Либия, планира да атакува Сирия заради химическото й оръжие и въвлече страната си във война срещу Ислямската държава в Ирак и Сирия.

Между другото, президентът Обама беше избран заради онази негова реч от 2002 г., в която той се обяви срещу нахлуването в Ирак. През 2013 г. той призна, че „аз съм избран, за да сложа край на войните, а не да ги започвам". Изглежда, че е искал да убеди в това самия себе си: „Последните четири години и половина аз се опитвах да правя всичко възможно, за да намаля нашата зависимост от военната сила."

Вашингтон отдавна е столица, където миналият опит няма значение. Повечето влиятелни политически експерти постоянно, а понякога демонстративно грешат. И всяка година представят нови прогнози. Които отново не се оправдават.

Същото е и със специалистите по външната политика. Двупартийният консенсус се заключава в постоянна интервенция. Между партиите обаче съществуват някои разногласия - кой именно трябва да получи помощта и колко. Кой е най-добрият начин за намеса в работите на друга държава. Трябва ли военните стъпки да бъдат едностранни или многостранни.

От време на време възникват сериозни спорове по повод същността на конфликта, както беше в случая с Ирак. Тези разногласия обаче на практика винаги имат партиен характер. Ако президентът Бил Клинтън беше предложил да нахлуят в Ирак, повечето демократи в Конгреса биха дали своето съгласие за това. И повечето републиканци, обявяващи се срещу действията на Америка на Балканите, биха подкрепили тази война, ако в този момент президент беше Джордж Буш-младши.

По злободневните въпроси тези две партии обикновено се стараят да се надвикват, когато става дума за безразсъдни интервенции. Обявете се срещу Русия по украинския въпрос! Бомбардирайте Сирия заради нейното химическо оръжие! Атакувайте Ислямска държава, която заплашва близкоизточните страни! Свалете Кадафи, след като той сключи ядрена сделка със Запада! Нахлуйте в Ирак, за да „пресушите блатото"! Окупирайте Афганистан, за да донесете демокрация в Централна Азия! Атакувайте Сърбия, за да преначертаете границите на Балканите!

Между другото, Чичо Сам доказа, че има дар, противоположен на дара на Мидас. Всичко, до което се докосне, се превръща в хаос. Когато Вашингтон се намеси, ситуацията неминуемо се влошава.

На Балканите смениха едни етнически чистки с други етнически чистки. Те предизвикаха Русия в Грузия и в Украйна. В Сомалия Америка не можа да направи нищо с настъпилия там хаос. В Афганистан САЩ унищожиха организацията „Талибан", но прекараха там 13 години в неуспешни опити да преобразят тази страна. Нахлуването в Ирак заради унищожаването на несъществуващото оръжие за масово поразяване струваше живота на 4500 американци и 200 хил. иракчани, то разруши иракското общество, развърза ръцете на радикалните елементи, които по-късно положиха основите на Ислямската държава, като по този начин бяха укрепени позициите на Иран. Бомбените удари по Либия продължиха гражданската война, в която загинаха хиляди хора, доведоха до разпространение на оръжия в целия регион, провокираха продължителна борба за власт в изкуствено създадената държава и убежище за убийците от ИДИЛ. Проамериканското правителство на Йемен беше свалено, въпреки редовната помощ на САЩ, което доведе до прекратяване на програмата за сътрудничество в областта на борбата с тероризма, увеличи влиянието на Иран и приближи началото на гражданска война. Единствен очевиден резултат от новата война на Вашингтон срещу Ислямската държава е ръстът на хората, желаещи да се присъединят към редиците на джихадистите.

Работата не е само в това, че на практика всички бомбардировъчни кампании, нахлувания, окупации и други форми на намеса влошават ситуацията - всъщност всяко ново нахлуване е опит да се решат проблеми, възникнали в резултат на предишни стъпки на САЩ. И всяка нова американска военна стъпка обикновено и почти гарантирано води до нови проблеми, кризи и катастрофи. А те на свой ред довеждат до нови призиви за начало на войни, удари с безпилотни самолети, окупации, бомбардировъчни кампании, оказване на хуманитарна помощ, нахлувания, дипломатически натиск и други форми на намеса.

Между другото, специалистите в областта на външната политика почти никога не признават, че резултатите са отрицателни. Въпреки че войната в Ирак доведе до ужас обикновените американци, само малцина неоконсерватори признаха, че нещо не е станало както трябва или че в плана е имало някакви недостатъци. Слотер далеч не е единственият привърженик на войната, който игнорира последиците от продължителната катастрофа в Либия. В отговор на критиката за неговата подкрепа за либийската кампания сенаторът Марко Рубио отговори, че всичко е щяло да завърши добре, ако САЩ са действали решително и енергично.

Мнозинството представители на официален Вашингтон просто приемат гледната точка на Саманта Пауър: „Няма от какво да се безпокоя." Възможно е да са били допуснати една или две грешки, но въпреки това не бивало да се преувеличават уроците, които дадоха на САЩ поредицата неуспехи. Нито един отговорен политик не иска да признае, че един или друг проблем на друга държава не засяга САЩ. Нито един уважаващ себе си жител на американската столица не признава, че съществуват такива проблеми, които Вашингтон не е способен да реши. Нито един патриот, свято вярващ в американската изключителност, никога няма да се съгласи, че в американското правителство има нещо, което не трябва да се натрапва на други държави.

Учените изкарват кариерите си в спорове за великата стратегия. Да се разработят обаче принципите на външната политика изобщо не е толкова сложно. Елитът на Вашингтон, разбира се, може да спори за детайлите, но той искрено вярва, че американците трябва да правят всичко - да участват във всяка война, да преправят всяко общество, да се намесват във всеки конфликт, да унищожават всички врагове, да решават всички проблеми и да игнорират всякаква критика. За съжаление, както показаха последните две десетилетия, такъв подход води до неминуема катастрофа.

Съществува обаче доста проста алтернатива. И президентът вече говори за това: „Не бива да правим глупости!" За съжаление, самият той не успя да последва собствената си препоръка. Вашингтон наистина трябва да престане да върши глупости.

Но, както писах по-горе, външната политика на САЩ се ръководи от глупаци. И само американският народ може да промени това. Той трябва да започне да избира такива лидери, които не желаят да вършат глупости. Само тогава Вашингтон ще сложи край на безкрайния цикъл нахлуване - катастрофа, нахлуване - катастрофа./ inosmi.ru

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1758-klubat-na-razbitite-sartsa-shestima-sayuznitsi-s-koito-sasht-tryabva-da-skasat

Много често се оказва трудно да се прекъснат дори и зле развиващите се отношения. Добрите времена могат да отминат и една изглеждала някога перспективна връзка да деградира, но хората просто да не искат да признаят, че е време да се разделят.

Държавите, особено САЩ, се сблъскват със същите проблеми. В течение на десетилетия Вашингтон си подбираше съюзници по същия начин, по който мнозина днес събират приятели във Фейсбук. Смята се, че независимо от променилите се обстоятелства Америка на практика никога не бива да изоставя съюзниците си. Парадоксално е също, че колкото по-малко актуална изглежда една връзка, толкова по-настойчиви стават американските чиновници в усилията си "да разширяват и укрепват" отношенията (и ангажиментите на САЩ) с въпросната страна.

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Саудитска Арабия

Американските управляващи много обичат да говорят за споделените ценности, предоставяйки военни гаранции и подписвайки щедри чекове на десетки държави. Никой например не се заблуждава, че Саудитска Арабия е страна, с която Америка има някакви общи ценности или дори интереси, ако не броим търговията с енергоносители и случайно възникналите общи противници, като покойния Осама бин Ладен например.

Това обаче не задължава Вашингтон и Риад да формират алианс, за да могат да си сътрудничат, когато интересите им наистина съвпадат. Несъмнено, саудитците трябва да продават петрола си за да живеят и са склонни да осребряват всеки чек, независимо дали идва от приятели или от врагове. А когато монархията им се окаже застрашена, те със сигурност ще реагират решително, дори жестоко, без да се налага някой отвън да ги стимулира за това.

Ако става дума за ценности, съюзът с Риад е огромен срам за Съединените щати. Саудитска Арабия на практика представлява тоталитарна държава: монархията ограбва собствения си народ, жестоко репресира опозицията, потиска религиозната свобода и дори се опитва да изнася саудитската тирания - например в съседен Бахрейн. Покойният крал Абдула се смяташе за "умерен" и "реформатор", но само в контекста на едно от най-несвободните общества на планетата. Както изглежда обаче, наследникът му крал Салман е склонен да спре, или дори да върне назад процеса, позволил постигането на някакъв минимален прогрес през последните две десетилетия.

Затова е крайно време да изпратим на Риад ясно послание, че слагаме край на досегашните си отношения. Двете правителства могат да продължат да си сътрудничат, когато това е уместно и се налага. Следва да бъде сложен край обаче на посещенията на американските президенти, чиято единствена цел да се демонстрира почтително уважение към трона на Саудитите. Да бъдат прекратени интимните приятелски срещи с монарха при отпътуването на държавния ни глава. Американските военни вече не трябва да се разглеждат като евтина лична охрана на семейство Ал-Сауд, готова да действа по заповедите на Риад.

Южна Корея

Ако някога е имало алианс, който в резултат от променените обстоятелства да е станал неуместен, това са американските гаранции за сигурността на Република Корея. Двете страни действително споделят някои ценности - поне откакто Сеул най-сетне предприе важни стъпки към демокрацията, независимо от проточилата се подкрепа на Вашингтон за южнокорейските диктатори. В същото време, следва да сме наясно, че обширните културни, икономически и дори семейни връзки между нашите две страни ще продължат да се развиват без оглед на отношенията ни в сферата на сигурността.

Навремето САЩ бяха въвлечени в Корейската война не заради уж присъщото на полуострова стратегическо значение - преди началото на конфликта дори генерал Дъглас Макартър отрича тази територия да представлява някаква геополитическа ценност. Вашингтон по-скоро се чувстваше отговорен да се включи в тази война след като, съвместно със Съветите,  реши да раздели Корейския полуостров и в същото време отказа да въоръжи армията на Южна Корея. Що се отнася до сигурността, американските политици погрешно сметнаха нападението на Северна Корея за предварително обмислена стъпка на съветския диктатор Йосиф Сталин и възможна прелюдия към мащабна съветска инвазия в Европа.

След това американското военно присъствие на полуострова беше необходимо докато Югът не постигна необходимата политическа стабилност, демонстрирайки в същото време впечатляващо икономическо развитие. През 80-те години на миналия век Южна Корея вече далеч изпреварваше Северна в икономически план. В началото на 90-те пък Сеул окончателно прегърна демокрацията, а и съюзниците на Севера от времето на студената война също се промениха, в резултат от което изчезна възможността Русия или Китай да подкрепят евентуална нова севернокорейска агресия. Днес съотношението между Южна и Северна Корея в икономиката е 40:1, а в числеността на населението е 2:1, да не говорим за тоталното технологично превъзходство на Юга и мощната  международна дипломатическа подкрепа, на фона на почти пълната изолация на Севера.

Тезата, че Южна Корея продължава да се нуждае от американските субсидии в сферата на отбраната е също толкова основателна, колкото и евентуална молба на САЩ към Европа да им помогне за да се защитят от Мексико. Истината е, че Югът може да се защити и сам. Някои американци си въобразяват, че Сеул се е присъединил към "големия", доминиран от Вашингтон, алианс за да сдържа Китай, но южнокорейците би трябвало да са се побъркали, ако действително искат да превърнат тази гигантска съседна държава в свой постоянен противник, заемайки страната на САЩ в противоречията помежду им, които при това не ги засягат особено (Тайван, островите Спратли, или архипелагът Сенкаку). Някои други форми на сътрудничество, като обменът на разузнавателна информация например, могат да се окажат по-изгодни за Вашингтон и Сеул, но те следва да се реализират без продължаването на т.нар. "Договор за взаимна отбрана", който само формално има "взаимен характер".

Ирак

Военната интервенция в Ирак, осъществена при управлението на Буш-младши, беше плод на многобройните илюзии на американския елит, като започнем с тази за наличието на оръжие за масово унищожение у режима в Багдад. Освен това американските управляващи бяха искрено убедени, че иракчаните ще могат да създадат либерална, нерелигиозна демокрация, ще признаят Израел и ще се присъединят към САЩ в техния велик поход към социално и прогресивно бъдеще. Уви, всичко това се оказа продължителен кошмар - поредица от причудливи фантазии, стрували живота на 4500 американци и над 200 000 иракчани.

Класически пример за "резултат, противоположен на очакванията" стана появата на т.нар. Ислямска държава. Сваляйки светския диктатор Саддам Хюсеин, Съединените щати провокираха ожесточена сектантска война. Шиитското мнозинство най-сетне получи политическо господство, но жестокостта му накара изтласканите от властта сунити да потърсят защита и подкрепа от ислямистите. Днес Вашингтон отново воюва на страната на номиналния си съюзник, донесъл страдания както на себе си, така и на мнозина други.

Шансовете, че двете страни някой ден действително ще споделят общи ценности никак не са много. Ирак страда от липсата на демократични традиции, граждански институции и толерантна философия. Това разбира се не означава, че там никой не е заинтересован от изграждането на едно по-либерално общество. Истината обаче е, че обществените отношения в Америка и Ирак продължават фундаментално да се различават и едва ли ще се доближат в обозримо бъдеще.

Впрочем, между двете страни не съществува и кой знае какво съгласие в стратегически план. Отношенията на Багдад с Иран винаги ще бъдат определящи. Шиитското управление надцени силите си и сега е застрашено да загуби страната. Затова отново се обръща за помощ към американците! В същото време, силата, която днес застрашава Ирак и Иран, т.е. Ислямска държава, не представлява кой знае каква опасност за Америка. Затова пък, тесният военен алианс с Багдад ще ангажира САЩ в регионалната религиозна война на страната на радикалните шиити, част от които продължават да убиват иракски сунити. И тук сътрудничеството има смисъл, когато е изгодно за Америка, но когато не е, следва да се спазва определена дистанция. Тоест, не бива да се говори за някакви постоянни съюзнически отношения с Ирак.

Балтийското трио

Eстония, Латвия и Литва съществуват в лошо обкръжение. След като дълго време са били част от Руската империя, а после са погълнати от Съветския съюз след краткото им съществуване като независими държави, те и днес се боят от сянката на Москва. И трите държави настояват за присъствие на части на НАТО - с други думи на американски войски, както и за постоянното "потвърждаване", че Вашингтон е готов да воюва заради тях.

Разширяването на Северноатлантическия алианс за сметка на балтийските държави е добър пример за това, че Вашингтон е забравил, какво всъщност трябва да представлява НАТО. Повечето държави си избират съюзници за да укрепят своята собствена сигурност. След Втората световна война САЩ се опасяваха от разширяването на съветското господство в Евразия и създадоха НАТО като щит, зад който Западна Европа би могла да се заеме със своето възстановяване.

Тази политика работеше - дори прекалено добре, защото европейските членове на пакта предпочитаха да запазят изгубилата смисъл зависимост от Америка дори и след като се възстановиха и осъществиха мощен скок в икономическото си развитие. Независимо че все още съществуваха известни проблеми в сферата на сигурността, те можеха да бъдат решени от европейците или посредством формирането на континентален алианс, като приемник на НАТО, или от една нова НАТО, оглавена и формирана от самите европейци. Включването на балтийските постсъветски държави в пакта беше ярък пример за присъединяването на страни, представляващи своеобразна "черна дупка" в сферата на сигурността, т.е. слаби държави с минимална военна мощ, но с потенциално конфликтни отношения с Русия.

Днес единствено Естония изпълнява препоръката на НАТО да изразходва 2% от своя БВП за нуждите на отбраната, което, само по себе си, е нищожно ниско равнище за една страна, която непрекъснато тръби, че може да бъде нападната от могъщия си съсед. Латвия и Литва изразходват за целта наполовина по-малко средства, макар да обещават в крайна сметка да постигнат същия показател. Балтийците обаче не се притесняват от това, защото - както вярват те - въпреки ангажиментите си по целия свят, Америка ще бъде така добра да разположи свои военни части по техните граници и ще ги защити.

Вероятно не би било реално да искаме балтийските държави да бъдат "извадени" от НАТО, но истинският проблем за Америка е самата НАТО, а не отделните нейни членове. Затова Вашингтон би трябвало да напусне алианса, заменяйки го с набор от по-ограничени споразумения за военно сътрудничество с ЕС и с европейските държави, разполагащи с най-мощни въоръжени сили и значителни военни бази. Няма нужда да напомням, че Естония, Латвия и Литва не влизат в този списък.

Филипините

Отношенията на Америка с тази полупропаднала държава имат дълга и трагична история. Първоначално САЩ я окупират в рамките на имперската експанзия, предприета в края на ХІХ век от президента Маккинли, чиято крайна цел е Китай и която Тихият океан превръща в перманентна - както надуто твърди сенатор Албърт Бевъридж, един от апологетите на ранния американски империализъм. След това на американците се налага да смажат активното движение за независимост, насочено първоначално срещу колониална Испания. В хода на този ранен пример за "налагане на демокрацията" загиват около 200 хиляди филипинци.

След като в крайна сметка наистина става независима, по време на Втората световна война страната е окупирана от Япония. След освобождението си, Филипините преминават през диктатура, корупция и некомпетентна демокрация, както и през най-различни и причудливи комбинации между тези модели, при някои от които например, вицепрезидентът разполага с повече военни пълномощия от държавния глава. Продължителните метежи, организирани от радикалните местни ислямистки групировки, подкопават и малкото стабилност, с която може да се похвали тази страна.

Армията на Манила е отражение на тези порочни основи. Така, един от филипинските министри на отбраната се оплаква от военния флот, който не може да плува, и от военновъздушните сили, които не могат да се вдигнат във въздуха. Флагманът на днешният филипински флот е бракуван американски кораб. Но въпреки това, Филипините упорито се забъркват в спорове с Китай заради рифа Скарборо (част от архипелага Спратли) и други райони на Южнокитайско море.

По-точно обаче е да се каже, че Манила би искала тези спорове да бъдат решени в нейна полза от САЩ. Двайсет години след затварянето на американските бази и извеждането на американските части от страната, през миналата 2014 Филипините сключиха нов договор за статута на въоръжените сили, позволяващ временното дислоциране на американски части на тяхна територия, с все по-очевидното желание да ангажират приятелски настроената свръхдържава в локалните морски спорове, които не представляват никакъв интерес за Вашингтон. САЩ биха предпочели тези спорове да бъдат решени с мирни средства и нямат никакви причини да се намесват в конфронтацията между една страна, която не е склонна да направи нищо сериозно сама, и една възходяща велика сила, която има изключително амбициозни планове. Ето защо Манила също е в списъка на американските съюзници, които би трябвало да получат от президента Обама послание, че вече не трябва да разчитат за всичко на САЩ.

Украйна

Чисто технически, Киев не е съюзник на САЩ, макар че това не си личи по начина, по който американската администрация се отнася към Украйна и най-вече, как добре познатата група от неконсерватори и хипернационалисти би искала да се отнасяме към тази страна. Нито пък по това, как сегашното правителство в Киев би искало Америка да се отнася към него.

Украйна е обременена с много проблеми, дължащи се на нейната история и география. Тя дълго време е част от Руската империя и Съветския съюз, с кратки промеждутъци на частична независимост, но никога не е била важна за САЩ. Макар че по време на студената война Вашингтон беше включил Украйна в списъка на "поробените нации", нито един американски стратег, никога не е твърдял, че контролът на Москва над тази територия е сериозен проблем за САЩ, да не говорим, че засяга жизнените им интереси. Така беше и, когато преди четвърт век Киев най-сетне се освободи от руската опека. През 1994, след като Украйна ликвидира запасите си от ядрено оръжие, САЩ подписаха т.нар. Меморандум от Будапеща, но той съдържаше само банални ангажименти, като например обещанието да бъде сезирана ООН, ако друга държава заплаши, че може да използва ядрено оръжие срещу Киев. Намесата на Вашингтон през 2004 и 2005 помогна за идването на власт на Виктор Юшченко, но той се оказа непредсказуем, некомпетентен, и без всякаква връзка със собствения си народ. Идването на власт на сегашната администрация, в резултат от миналогодишния пуч, неочаквано доведе до обратните резултати (оказали се още по-катастрофални както за Америка, така и Украйна), провокирайки присъединяването на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в Донбас.

Макар да е разбираемо, защо украинците - както и балтийските народи - искат Америка да им изпрати бронетанкови части, Вашингтон няма никакви причини да го прави. Тази борба е трагична, но сложна, защото в нея се смесват гражданската война и чуждата намеса. Истината обаче е, че Украйна е безполезна за американската сигурност и определено не е достатъчно значима за да оправдае конфронтацията с нейния ядрен съсед. Украйна винаги ще е от много по-голямо значение за Русия, която ще плати много по-висока цена и ще поеме много по-висок риск за да надделее в битката за нея.

Затова САЩ следва ясно да дадат да се разбере, че Киев никога няма да бъде част от НАТО и в Украйна никога няма да бъдат разположени американски военни части. Вашингтон не бива да доставя оръжие на тази страна. Икономическите, културни и хуманитарни интереси на Америка в Украйна са реални, но ограничени. Както и да се развият двустранните отношения в бъдеще, не може да става и дума те да формират някакъв алианс.

Откакто САЩ възприеха тезата, че са най-важната световна сила, винаги им е било трудно да казват "не". Без значение, за какво и кого точно ставаше въпрос, но когато Албания, Румъния, Черна гора, Грузия и още много други държави се обръщаха с някаква молба към нея, Америка винаги казваше "да". Помощ - да. Оръжие - да. Бази - да. Премахване на реални или въображаеми заплахи - да. Алианси - да.

Вече не достатъчно да се научим да казваме "не". САЩ трябва да започнат да пресичат решително претенциите на многобройните кандидати да бъдат "осиновени" и издържани от нас. В края на краищата, ползвателите на Фейсбук изтриват от списъка на приятелите си хората, с които са се скарали, или които им създават ненужни проблеми. По същия начин, Вашингтон следва да се откаже от фалшивите си съюзници. Това би укрепило в много по-голяма степен американската сигурност, отколкото поемането на нови ангажименти и гаранции към всевъзможни слаби и незначителни държави.

------------------------------------------------------------------------

* Авторът е старши сътрудник в Института Катон във Вашингтон, анализатор на National Interest. В края на  2013 той гостува в България, където участва в организираната от Българското геополитическо дружество и списание "Геополитика" международна конференция "Геополитиката на опиума: Афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014"