Tag:иракски кюрдистан

КюрдиРазвитието на събитията, свързани с турското военно присъствие в Северен Ирак, говори за задълбочаваща се конфронтация между Багдад и Анкара. При това, в течение на последните години Ирак беше сред водещите търговско-икономически партньори на Турция. Разбира се между двете страни съществуваха определени разногласия, но съвсем доскоро не се забелязваха никакви признаци за подобно рязко изостряне на двустранните отношения. Затова мнозина бяха изненадани от турската военна интервенция в Иракски Кюрдистан, както и от отказа на Анкара да изтегли напълно частите си от околностите на Мосул.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Сегашната ситуация в турско-иракските отношения изглежда едновременно абсурдна и объркана. Развитието и очевидно беше провокирано от турската страна, следваща предварително обмислен план. Абсурдният характер на ситуацията както от гледна точка на международното право, така и на нормалните външнополитически отношения, е свързан с това, че Турция, която навлезе без съгласието на законното правителство на съседната и държава на нейна територия, отказва да изпълни искането на Багдад да изтегли войските си оттам. Впрочем, турците дори не съобщиха на иракчаните, че започват да прехвърлят частите си през границата и укрепват позициите си край Мосул, т.е. те въобще не се опитаха да потърсят предварителното съгласие на иракското правителство.

Вместо това турският президент Ердоган реагира на искането на Багдад армията му да напусне пределите на страната, като го обвини в непоследователни действия и "слаба памет", лансирайки версията, че още през 2014 Анкара е постигнала споразумение с иракчаните за дислоцирането на ограничен турски военен контингент в Северен Ирак, включително на територията на Иракски Кюрдистан. Що се отнася до прехвърлянето на турски части от района на Ербил (столицата на кюрдската автономия в Ирак) в зоната на Башик, в близост до Мосул, който продължава да се контролира от Ислямска държава, според Ердоган то цели "по-ефективната борба с тероризма".

Както е известно, около 700 турски военни и 100 бронирани машини осъществиха марш-наскок и заеха позиции на 30 км североизточно от втория по големина иракски град. Следва да уточним, че само малка част от този контингент тръгна от Ербил, а по-голямата част беше прехвърлена през турско-иракската граница, където междувременно бяха позиционирани още 350 турски военни, които трябваше да прикриват "експедиционния корпус". Освен това, турският т.нар. "танков батальон", действащ в рамките на въпросния "корпус", се оказа много по-мощен и тежко въоръжен, отколкото първоначално смятаха в Багдад.

Турската стратегия за "балканизиране" на Близкия Изток

Подобна мащабна операция може да се реализира само в рамките на предварителен план и отработени схеми за преодоляване на разстоянието от стотици километри до околностите на Мосул. Без наличието на съответната логистика, въздушно прикритие и разузнаване, с цел да не се допуснат сблъсъци с изнесените напред части на Ислямска държава, турският Генерален щаб не би предприел настъплението към Мосул.

Очевидно след като намеренията на Турция за осъществяването на военни операции в Северна Сирия се сблъскаха със сериозни препятствия, Анкара е решила да се реваншира в Ирак. Както е известно, в Сирия турските военни са с вързани ръце заради присъствието на руската военновъздушна група в зоната на Латакия и разположените там зенитно-ракетни комплекси С-400. Освен това американската администрация продължава да обвинява Ердоган, че не прави достатъчно за да прекрати постоянния поток на товари и въоръжени терористи от Турция към Сирия и обратно. Освен епизодичните и съвършено неефективни въздушни удари на турските самолети F-16 срещу позициите на ИД в района и изпращането на конвои с "хуманитарна помощ" за бойците на т.нар. "умерена сирийска опозиция", Анкара не направи нищо реално в тази посока. Пречка за евентуална турска военна операция в Северна Сирия е и сериозното присъствие в провинциите Алепо, Идлиб и Латакия на проирански части, включително военнослужещи от иранския Корпус на стражите на ислямската революция. По разбираеми причини, турската армия не искаше да рискува да се сблъска с руснаците във въздуха, или с иранците по суша.

В Северен Ирак не съществува подобна опасност и това вероятно е предопределило решението за турската военна намеса. Плановете на Анкара обаче, не се изчерпват с постигането на тактически успехи на близкоизточния театър на военните действия. В най-новата турска история Мосул и околностите му винаги са били в епицентъра на външно- и военнополитическото внимание на турските стратези. При това нещата не опират само до петролните запаси в района, върху които обръщат внимание повечето експерти, опитвайки се да очертаят мотивите, залегнали в основите на иракската политика на Турция. Контролът над Нинава и Мосул, сред чието население преобладават арабите сунити, дава възможност за решаването на редица геополитически задачи. Той например позволява на Анкара да забие своеобразен "сунитски клин" между Иракски и Сирийски Кюрдистан, да блокира иранската (шиитската) експанзия в региона и да установи проекторат над местното тюркско население. Подобно на Северозападна Сирия, където живеят много туркмени, Северозападен Ирак е изключително ценен за Турция за реализацията на геополитическите и амбиции. Неслучайно, още в началото на "марш-наскока" към околностите на Мосул, турската пропаганда оправдаваше тези действия с необходимостта да бъде защитено местното туркменско население, част от което участва в отрядите на сунитското опълчение "Хашд ал-Ватани".

Постигането на дългосрочните цели на Турция обаче, не е възможно без създаването на военна база на терен. Неслучайно, почти веднага след като иракското правителство поиска от Съвета за сигурност на ООН да наложи незабавното изтегляне на турските части от територията на страната,   Анкара обяви плановете си за създаването на постоянни турски военни бази в иракската провинция Нинава. Очевидно Ердоган не е предприел поредната си авантюра в региона за да реши просто така да я прекрати, само няколко дни по-късно. Самите турските военни пък твърдят, че изграждащата се база в Башик, край Мосул, е предназначена за борба с Ислямска държава. Лицемерието на подобна позиция обаче е твърде очевидно дори за Вашингтон, който не може просто да пренебрегна факта, че втората по конвенционалната си мощ армия в НАТО не благоволява да затвори за ислямистите 100-километровия участък от границата си със Сирия между Джарабулус и Аазаз, но в същото време стартира изграждането на собствена военна база в Северен Ирак.

Както е известно, през първата половина на декември, в Багдад се появиха зам. министърът на външните работи на Турция Феридун Синирлиоглу и шефът на Националната разузнавателна организация (МIT) Хакан Фидан за да разговарят с иракския премиер Хайдер ал-Абади, външния министър Ибрахим ал-Джафари и министъра на отбраната Халед ал-Обейди. Преговорите обаче се оказаха безрезултатни, за което говорят както масовите антитурски демонстрации в столицата на Ирак, така и резките изявления на самото иракско правителство и на лидерите на местните шиитски организации. Така, духовният водач на иракските шиити аятолах Али Систани предупреди управляващите в никакъв случай да не се примиряват с турската окупация.

Непосредствено след провала на преговорите в Багдад, турското ръководство поиска да се консултира с Вашингтон, но както изглежда американците също са го посъветвали да изтегли частите си от Ирак. Белият дом очевидно не иска да се кара с шиитското правителство в Багдад, освен това последните турски изпълнения в Сирия (и най-вече свалянето на руския военен самолет в края на ноември) и без това създадоха големи проблеми на САЩ, затова те не са склонни да подкрепят поредната иракска авантюра на Анкара.

Особено интересно е, че действията на кръга около Ердоган не получават подкрепа дори от турските националисти, които на пръв поглед би трябвало да посрещнат с възторг новия крайно националистически и интервенционистки курс на правителството в Анкара. Така, непосредствено след началото на турската интервенция в Ирак, водачът на Партията на националистическото движение Девлет Бахчели, разкритикува твърденията на Ердоган, че страната "няма да пропадне", ако Русия прекрати газовите си доставки. В отговор Бахчели предложи занапред президентският дворец Чанкая да се отоплява, вместо с газ, с кравешки тор.

Истината е, че Турция рискува много, нагърбвайки се с реализацията на прекалено амбициозните си цели в един преломен за целия Близък Изток период. Анкара се опитва едновременно да разиграва няколко политически комбинации, чиято крайна цел всъщност е да не се допусне фрагментацията на самата Турция. За мнозина, включително у нас, в България, подобна перспектива пред една държава, която е ключов член на НАТО, участва в Г-20 и отново поднови усилията си за присъединяване към ЕС, не изглежда реалистична. Истината обаче е, че именно това е основният проблем пред Анкара. За да не допусне усилването на центробежните тенденции вътре в страната, Турция усилено работи за дезинтеграцията на съседните и Сирия и Ирак. Сегашното политическо кредо на кръга около Ердоган се свежда до максимата, че "нападението е най-добрата защита". Затова Турция упорито ерозира суверенитета на двамата си арабски съседи, изграждайки (така, както сама ги разбира) прегради и буферни зони, които максимално да ограничат проникването на сепаратистките тенденции в собствените и южни и югоизточни провинции.

След като повечето експерти смятат, че Сирия едва ли ще продължи да съществува в досегашните си граници, Турция очевидно се стреми да постави под контрол северните и провинции, създавайки за целта "туркменска автономна квазидържава". В Ирак пък се очаква възникването на три нови държавни образувания - т.нар. "Сунитистан" и "Шиитистан", както и вече оформилия се Иракски Кюрдистан. Тук Анкара претендира за ролята на "патрон" на бъдещия иракски "Сунитистан", разчитайки за целта на подкрепата на арабските монархии от Персийския залив.

Както изглежда, турските стратези смятат, че "балканизацията" на Близкия Изток е предрешен въпрос. В същото време, съзнавайки, че е изправена пред такива постоянни заплахи като населените предимно с кюрди райони в Югоизточна Турция, или проблема за арменския геноцид и произтичащите от него евентуални претенции за териториални компенсации в Западна Армения, Анкара отчаяно се стреми да отдалечи максимално опасността от бъдещата си фрагментация. И турската интервенция в Ирак се вписва органично в тази стратегия. Тя обаче няма кой знае какви шансове за успех, просто защото вече никой в Близкия Изток не разполага с гаранции, че няма да се окаже потърпевш от очертаващата се реконфигурация на региона. Това особено важи за Турция, която според мнозина, постепенно се свлича към гражданската война.

Турската гражданска война

Налице са редица белези, че Вашингтон изглежда все по-склонен да прекрати подкрепата си за Ердоган и окончателно да заложи на кюрдите. Знаково в това отношение е решението всички американски изтребители F-15, разположени през ноември в базата Инджирлик (Югоизточна Турция) да бъдат върнати в зоната на постоянната си дислокаци, т.е. в базата на британските ВВС в Лейкънхийт, за което съобщи Европейското командване на САЩ (EUCOM). Причината за това не се споменава, а се посочва само, че въздушните удари срещу Ислямска държава ще продължат да бъдат нанасяни от щурмовите самолети А10 и безпилотните летателни апарати на американските ВВС.

Както е известно, самолетите F-15 пристигнаха в Инджирлик на 6 и 12 ноември, като в официално заявление на Държавния департамент по отбраната по този повод, публикувано в неговото издание Stars and Stripes, се посочваше, че те са изпратени по молба на Турция за да помогнат за защитата на въздушното и пространство. На свой ред, от EUCOM уточниха, че изпращането на изтребителите и свързано и с полетите на руски бойни самолети над сирийско-турската граница.

Президентът Барак Обама пък обясни подсилването на американската въздушна гропировка в Инджирлик с необходимостта от активизиране на борбата с Ислямска държава. Той обаче веднага беше контриран от експерта на Heritage Foundation Дакота Ууд, който напомни, че ИД не разполага със собствена авиация, затова единствената цел очевидно е противопоставянето на руските самолети, включително на Су-30.

В такъв случай, как можем да си обясним внезапното прекратяване на мисията на американските F-15 в Инджирлик? Дали причината е, че Русия и САЩ са постигнали някакво споразумение за разрешаването на сирийската криза по време на посещението на държавния секретар Джон Кери в Москва в средата на декември? Според повечето експерти, това едва ли е така.

Мнозина от тях напомнят, че на 3 декември турският премиер Ахмет Давутогли обяви, че съвместно с оглявяваната от САЩ коалиция Анкара уж е започнала да прочиства границата си със Сирия от намиращите се там бойци на Ислямска държава. Той съобщи, че страната му ще затвори 98-километров участък от границата за ислямистите, но той ще си остане отворен за сирийските бежанци и по този начин потвърди реализацията на съвместната американско-турска операция по границата, за която още на 17 ноември спомена Джон Кери.

Ще напомня обаче, че тогава Кери обяви един доста амбициозен и добре обмислен сценарий - поставянето под контрол на 98-километровия коридор в района на град Джарабулус, през който сирийските бунтовници получават от Турция оръжие, боеприпаси, пари и наемници, и създаването там на буферна зона, в която да бъдат настанени бежанците. Предвиждаше се през този коридор да продължи снабдяването на бунтовниците в Алепо и Идлиб, с които се сражават, сирийците, иранците, руската авиация и бойците на Хизбула. Тоест, свалянето на руския самолет Су-24М на 24 ноември беше пряко свързано с турско-американските опити за създаването на въпросната буферна зона на сирийска територия.

Наскоро обаче, водачът на ислямистката формация Джабхат ан-Нусра (сирийският филиал на Ал Кайда) Мохамед ал-Джолани обяви, че САЩ и Турция не могат да се споразумеят за създаването на забранена за полети зона в небето на Сирия, а основната причина за това са кюрдите. Тук е мястото да напомня, че с американска подкрепа в началото на есента беше формирана коалицията "Демократични сили на Сирия" с цел организирането на демонстративен щурм на столицята на ИД - Ракка. В нея доминират кюрдските "народни отряди за самоотбрана" (YPG, смятани за военно крило на кюрдската лява партия Демократичен съюз - PYD), а сред участниците е и фаворизираната от САЩ Свободна сирийска армия (ССА). С решение на Барак Обама, в подкрепа на тази коалиция бяха изпратени 50 души от американските специални части. Само за месец силите на коалицията, подпомагани от въздуха от самолети на САЩ и съюзниците им, успяха да освободят 1400 кв. км от територията на Сирия и поставиха под контрол всички канали за снабдяване на ИД от съседен Ирак. Освен това PYG и ССА изтласкаха ислямистите от Айн Иса, разположен само на 50 км от столицата на Ислямска държава - Ракка.

Както е известно, САЩ са категорично против Турция да нанася удари по кюрдските зони в Сирия и не желаят там да действат турски специални части. Между другото, Абу Мохамед ал-Джолани призна, че последните действително са изключително активни в Сирия и то не само в "буферната зона". От друга страна, без сирийските кюрди, които формират гръбнака на коалицията "Демократични сили на Сирия", САЩ остават с вързани ръце.

Нещата обаче не се развиха според плановете на Вашингтон. През втората половина на декември премиерът Давутоглу (протеже на президента и формален лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието, основана от Ердоган) обяви началото на мащабна военна операция в Югоизточна Турция срещу партизаните на Кюрдската работническа партия (РКК) , като обеща, че тя ще продължи до пълното "прочистване" на региона. Тоест, кръгът около Ердоган си позволи открито да пренебрегне внушенията на Вашингтон и то при положение, че вече се намира в остра конфронтация с Москва.

Според казионното издание Yeni Safak, в момента в Югоизточна Турция (провинции Шърнак, Диарбекир и Мардин) се водят мащабни военни действия с масирана въздушна подкрепа. В тях са ангажирани около десет хиляди тежко въоръжени турски военни и полицаи. В отговор, кюрдите обявиха, че започват война срещу Турция. Естествено, сирийската кюрдска партия Демократичен съюз, която е тясно свързана с PKK, няма просто да наблюдава случващото се. Тоест, ситуацията е крайно напрегната. Според британския Guardian, само за няколко дни през втората половина на декември, при операции на турската армия са загинали 115 кюрдски бунтовници, като по-голямата част от убитите са в градовете Джизре и Силопи в провинция Шърнак (там са убити 98 бойци на РКК), а останалите - в провинциите Мардин и Диарбекир. Както е известно, на 21 декември турският президент Реджеп Тайип Ердоган заяви, че операциите срещу кюрдите ще продължат и обеща привържениците на „терористичната организация“ да бъдат „погребани в гробовете които сами са изкопали“.

И така, в съседна Турция се води истинска гражданска война. Правителството на практика не контролира напълно редица райони в страната и то не от днес. Кюрдите пък открито заявяват, че смятат тези територии за "автономни", т.е. за независими  от Анкара.

Тук е мястото да припомня, че когато през август Генералният щаб на турската армия докладва, че турски военни загиват в резултат от спорадични взривове по пътищата, организирани от кюрдите, командващият военното крило на РКК Мурат Карайълан, говореше за нещо съвсем различно, посочвайки, че в тази част на страната се водят истински военни действия. Така например, в град Варто (провинция Хакяри) кюрдите на практика нанесоха поражение на турските части, а в интернет се появи запис, показващ, как турските войски се изтеглят от Силван (град в провинция Диарбекир), заобиколени от местните жители, които ги замерят с домати и плюят офицерите в лицето.

Напоследък се очертава особено напрегната ситуация в района на Диарбекир (неофициалната столица на Турски Кюрдистан и най-големият населен с кюрди град не само в Турция, но и в Сирия). Държавните медии, които съобщават за десетки ликвидирани бойци на РКК, съзнателно премълчават за турските загуби, които са сериозни. При това напоследък кюрдите възприеха нова тактика, като в турските градове, населени предимно с кюрдско население, избухват масови вълнения, последвани от сблъсъци с полицията, а в предградията започват да действат военизирани групи на бунтовниците. Според мнозина експерти, всичко това може в крайна сметка да доведе до пълната парализа на турските власти в тези провинции.

За някои подобни прогнози вероятно изглеждат пресилени, предвид утвърдилата се представя за мощта на турската армия. Действително, до идването на Ердоган власт, тя беше впечатляваща сила, с численост почти 1 млн. души. На първо място обаче, Ердоган я съкрати почти два и половина пъти. Освен това, в резултат от множеството съдебни процеси, значителна част от командния състав и опитните офицери вече не са в армията. Затова и тя вече не представлява чак толкова страховита сила и, ако в тези условия Ердоган продължи да води откровено силова политика, отговорът на кюрдите може да се окаже твърде болезнен. Тоест, можем да станем свидетели на продължителна партизанска война, а предвид ситуацията в Сирийски Кюрдистан PКК има откъде да се снабдява с хора, оръжие и друга подкрепа. При подобно развитие, кюрдите няма да имат друг избор, освен да заменят претенциите си за автономия с искане за пълна независимост, защото в условията на масови репресии автономията очевидно е невъзможна.

Разбира се, не можем да забравяме, че Турция е член на НАТО. Не бива да очакваме обаче, че алиансът ще изпрати войски за борба с кюрдите. САЩ нямат никакво намерение безусловно и вечно да подкрепят Ердоган и дори не се вълнуват особено от перспективата в бъдеще да имат една по-слаба Турция като свой партньор в НАТО. В същото време, Анкара едва ли ще се откаже от намерението си да създаде буферна зона в района на 98-километровия граничен коридор, което допълнително ще изостри ситуацията.

Тоест, става все по-очевидно, че Ердоган е готов да се конфронтира с целия свят, но не е склонен да се откаже от неоосманистките си имперски амбиции. Доказателство за това бяха и неистовите му усилия да спечели мнозинство на парламентарните избори, както и продължаващите и в момента напъни за промяна на конституцията и превръщането на Турция в президентска република, което ще му позволи да продължи да управлява страната без да се съобразява с опозицията. САЩ обаче на се склонни да поощряват подобни авторитарни стремежи.

Толкова резки действия, предприемани от една държава член на Северноатлантическия пакт, могат да провокират мащабен военен конфликт, защото е ясно, че под предлог да бъде създадена буферна зона в Северна Сирия, турците искат да осъществят военна интервенция в страната, като ударят на първо място кюрдските сили. Това обаче е в пълен разрез с американската стратегия. В момента за САЩ алиансът Демократични сили на Сирия предлага най-безкръвния и приемлив изход от ситуацията. На първо място, тази коалиция е достатъчно многобройна. На второ място, макар че гръбнакът и се формира от кюрдите, в нея участват арменци, туркмени и други. САЩ могат да ги използват при бъдещи политически преговори, акцентирайки, че именно това е умерената опозиция на Асад, включваща всички представители на "народа на Сирия". Тоест, по цял ред ключови въпроси позициите на Анкара и Вашнигтон се разминават драстично. Добре известно е обаче, как действат американците, ако сметнат, че някой им пречи.

И така, вместо да се бори срещу Ислямска държава, Анкара стартира нов етап в битката си срещу турските и сирийските кюрди (запазвайки в същото време своето стратегическо партньорство с кюрдите в Ирак). Конфликтът обаче ескалира, след като мащабните бомбардировки на турската авиация срещу кюрдските лагери и бази провокира негативната реакция на Вашингтон и Брюксел, според които, именно кюрдите най-активно се сражават срещу ИД по суша и очевидно не заслужават да бъдат бомбардирани.

Впрочем, в Брюксел са силно притеснени и от съвсем реалната възможност, че въпреки всички направени му през последните месеци отстъпки, непредсказуемият турски президент и кръгът около него могат още през пролетта на 2016 отново да насочат огромен мигрантски поток към Европа. Както посочва чешкият външнополитически анализатор Мартин Бергер, последният доклад на Европейската агенция за управление на външните граници (Фронтекс), появил се в началото на декември, потвърждава, че през първите 11 месеца на 2015 броят на мигрантите, пресекли незаконно границите на ЕС е достигнал 1,55 млн. души, като за целта най-активно се използва т.нар. "Западнобалкански маршрут". Както е известно, този процес на нелегална миграция към Европа е силно криминализиран, като основни мишени на престъпните групировки са най-незащитените измежду мигрантите, т.е. младите жени и децата, които или биват превръщани в съвременни роби, или в проститутки.

Значителна част от нелегалните мигранти попадат в Европа именно през Турция. Наскоро британският Financial Times публикува обширен анализ, от който можем да добием представа за пълния контрол, упражняван от турската организирана престъпност върху минаващия през страната мигрантски поток, тъй като той съдържа подробни сведения за цената на различните плавателни съдови, използвани от турските трафиканти  за прехвърлянето на имигрантите в Европа, както и за щателния контрол, който упражняват турските криминални структури върху организацията на нелегалната миграция към Стария континент.

Турските действия по отношение на стремящите се да попаднат в Европа мигранти пораждат сериозни въпроси не само от страна на европейските правоохранителни органи, но и от международните правозащитни организации, включително Amnesty International. В последния доклад на организацията се посочва, че в създадените от Турция след началото на преговорите с ЕС за разрешаването на мигрантската криза, временни бежански лагери, не се спазват дори елементарните човешки права. А, както е известно, те се създават с европейски средства.

На този фон е разбираема крайно отрицателната реакция на политиката на турското ръководство от страна на различни западни политически сили. Така, в началото на декември бившият губернатор на Арканзас и един от кандидатите за президент на САЩ от Републиканската партия Майк Хъкаби заяви в интервю за Breitbart, че не изпитва никакво доверие към управляващите в Анкара.

В същото време, инициативата на Ангела Меркел и Доналд Туск, лансирана по време на последната среща на върха в Брюксел, за ускореното приемане на Турция в ЕС, провокира яростна критика в много европейски държави. Коментирайки това предложение, лидерът на Партията на независимостта на Великобритания (UKIP) и депутат от Европарламента Найджъл Фарадж заяви, че е "пълна лудост да подкрепяме подобни инициативи".

Русия затваря обръча около Ердоган?

Междувременно кръгът около Ердоган се сблъсква и с друг сериозен проблем. На 23 декември, руският външен министър Сергей Лавров се срещна в Москва с лидера на прокюрдската опозиционна Народнодемократична партия Селахатин Демирташ, който заяви, че партията му планира да открие свой офис в руската столица.

Както е известно, Народнодемократичната партия е сериозна политическа сила, която получи на последните парламентарни избори 13% от гласовете и разполага със собствена фракция във Великото национално събрание (59 депутати), наред с останалите три най-големи турски политически сили. Разбира се, тя силно се отличава от тях, тъй като открито подкрепя кюрдските претенции и е най-острия критик на президента Ердоган.

Както вече посочих по-горе, срещата Лавров-Демирташ беше проведена на фона на рязкото изостряне на вътрешната ситуация в Турция и ожесточените сражения между кюрдското опълчение и турската армия в югоизточните провинции на страната. И макар че данните за загубите на двете страни са крайно противоречиви, очевидно вече става дума за стотици убити и ранени. Междувременно, преди няколко дни Истанбул отново стана арена улични сблъсъци между полицията и хилядите демонстранти, призоваващи за прекратяване на военната операция в Турски Кюрдистан. Тоест, развитието на вътрешнополитическата ситуация също не е в полза на Ердоган.

От друга страна, след като вместо очакваното извинение за сваления в сирийското въздушно пространство руски боен самолет Су-24, руснаците получиха оцененото от повечето западни коментатори като "налудничаво" заявление на турския външен министър Мевлют Чавошоглу, че в случай на конфликт, "Турция и НАТО ще окупират Русия само за седем дни", сега Москва е с развързани ръце. В същото време Кремъл постоянно подчертава, че продължава да смята турския народ за приятелски.

В тази връзка, експертите посочват, че отношението на Русия към кюрдското движение за автономия винаги е било по-скоро положително. Освен това, Москва работи заедно със сирийските кюрди срещу Ислямска държава, а турските кюрди са тясно свързани с тези в Сирия. Освен това, на конференцията за Сирия в Рияд през декември, под натиска на Анкара, кюрдите на практика бяха игнорирани, а Русия се стреми да утвърди ролята им в разрешаването на кризите в Сирия и Ирак. Както вече споменах по-горе, към същото се стремят и САЩ. От тази гледна точка, срещата между Демирташ и Лавров следва да се разглежда не толкова като насочена срещу режима на Ердоган, колкото като подкрепа за сирийската опозиция. Впрочем, напълно възможно е Москва да потърси контакти и с най-голямата опозиционна формация в Турция - Републиканската народна партия, основана преди почти век от Ататюрк, която днес се ръководи от Кемал Калъчдароглу. Що се отнася до третата опозиционна партия - крайнодясната Партия на националистическото възраждане, диалогът на руснаците с нея е невъзможен по съвсем обективни причини.

Между другото, още преди няколко месеца, Демирташ предупреди, че Турция е на ръба на гражданската война. Сега тази война вече е факт, след декларациите на Ердоган и Давутоглу, че армията е стартирала "освобождаването на териториите, заети от бандитите". На практика, става дума за откровено етническо прочистване, тъй като хиляди турски граждани са принудени да бягат от родните си градове и села. И, ако ситуацията се влоши допълнително, може да се предположи, че Русия би могла да постави въпроса за разглеждане в ООН.

Очевидно е, че увлечени от мегаломанските си геополитически планове, Ердоган и кръгът около него, се оказват неподготвени да се справят с задълбочаващите се вътрешнополитически проблеми на страната. В същото време, тяхната близкоизточна стратегия е на път да изпадне в пълна безизходица, след като на практика води до едновременната конфронтация на Турция и с Русия, и със САЩ. Единственото, което все още не е съвсем ясно е, дали тази безизходица е изцяло заслуга на Ердоган, или някой от най-близкото му обкръжение го тласка съзнателно в тази посока, разчитайки, че след очертаващия се стратегически провал ще може да заеме мястото му.

--------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Perincek.htm

През последните десетина години, в Турция се очертава конвергенция между кемалистката и евразийската идеологии. Все повече интелектуалци, както кемалисти, така и социалисти, а също редица влиятелни турски военни, използват евразийския геополитически дискурс в качеството на доктрина, която може да стане алтернатива на дасегашната, едностранно прозападна, ориентация на страната.

Евразийската визия за турската геополитика

В тази перспектива, евразийците се обявяват за формиране на политически, икономически и културен алианс с такива страни, като Русия, Иран, тюркските държави от Централна Азия, както и с Пакистан, Индия и Китай. Настоящата статия е опит за анализ на възникването на турското „евразийство”, в неговия широк социален, политически и исторически контекст и, паралелно с това, на системата от асиметрични връзки във взаимоотношенията на Турция със западните държави, оформила се след студената война.

Както е известно, евразийството възниква като интелектуално течение в средите на руската емиграция, през 20-те години на миналия век, и е своеобразна критична реакция на европоцентризма на руската интелигенция. След разпадането на СССР, в Русия се наблюдава възраждане на евразийските идеи, под формата на т.нар. неоевразийство, превърнало се в „гъвкава концепция, използвана от различни политически и интелектуални  среди за техните цели”.

Що се отнася до кемализма, това е модернистична политическа идеология, разработена през 20-те години от Мустафа Кемал Ататюрк, след освободителната война срещу окупационните войски на западните държави. Целта на кемализма е изграждането на турска национална държава, базираща се на шест основни принципа: републиканство, секуларизъм, държавност, революционна идеология, популизъм и национализъм. През последното десетилетия, в Турция е налице сближаване между тези две идеологии, т.е. евразийството и кемализма. От средата на 80-те години насам, рецептите на МВФ и масовата приватизация, ерозираха кемалистките принципи, особено този за държавността. Допълнително предизвикателство пред кемалистката идеология се оказаха възходът на политическия ислям и кюрдският сепаратизъм. Социалдемократическият и социалистическият сегменти на кемалисткото движение, в лицето на Народно-републиканската партия, Демократичната лява партия и Турската работническа партия, смятат прозападната и проамериканска политика на Анкара за една от най-важните причини за упадъка на кемализма и, съответно, на светската и социална турска национална държава. Тезите им бяха възприети и от Турската асоциация на производителите и бизнесмените и част от турските военни. От средата на 90-те насам, всички тези сили се ориентираха към евразийството, в качеството му на нов геополитически дискурс, алтернативен на прозападната ориентация на Анкара. Турските евразийци се обявяват за културен, политически, икономически и военен съюз на страната си с Русия, Иран и тюркските държави от постсъветска Централна Азия и дори с Китай, Индия и Пакистан. Въпреки че идеите на руското евразийство, без съмнение, оказват определено влияние върху турските евразийци, самите те смятат че идеологията им се корени най-вече в кемализма.

След края на студената война, евразийските идеи в Турция се споделяха и от някои либерални, дясноцентристки и националистически настроени политици и интелектуалци. Дясноцентристките и ултранационалистически политици често използваха евразийските лозунги за да обосноват популярната в обществото политика за установяване на тесни партньорски отношения с тюркските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, а либералите – за създаване имидж на Турция като „мост” между Европа и Азия, с цел гарантиране на допълнителни икономически изгоди. Кемалисткото евразийство радикално се отличава от тези концепции, тъй като е откровено враждебно към всички прозападни концепции и настоява за създаването на Голямо Евразийско пространство, в което да влязат Турция, Русия, Иран и Китай.

Дилемите на кемализма

Въпреки че кемализмът нерядко се интерпретира като проект за „уестърнизацията” на Турция, което, според редица експерти по проблемите на Изтока, е реализация на една 200-годишна турска мечта, истината е, че турският модернистичен дискурс никога не е бил синоним на „уестърнизацията”. В речите си, Ататюрк неведнъж подчертава, че идеологическата основа на кемализма е заложена от Френската революция. В същото време, като политическо течение, кемализмът се налага благодарение на Войната за независимост (1919-1922)  срещу окупационните армии на западните държави. Основателите му се прекланят пред идеите на Просвещението и принципите на Френската революция, подчертавайки обаче, че основният смисъл на действията им е противопоставянето на имперските претенции на големите европейски държави. Нещо повече, ако четири от шестте основополагащи принципи на кемализма – републиканството, секуларизма, национализма и революционната идеология, са наследници на идеологията на Просвещението, то държавността (т.е. изграждането на смесена икономика, при водещата роля на държавата) и популизмът (т.е. борбата с класовото неравенство и съсловните привилегии) дължат появата си по-скоро на съветския болшевизъм. Самото съветско ръководство вижда в турската Война за независимост доказателство за пробуждането на азиатските и мюсюлмански народи и начало на антиколониалната им борба.

Културната представа за Европа, като враждебна или поне чужда, сила, застрашаваща турското национално единство, също е част от наследството на Войната за независимост, което получава съвременна Турция. Тази представа се корени в т.нар. „севърски комплекс” на турците. Става дума за Севърския договор, подписан след Първата световна война (през 1919), предвиждащ подялбата на Османската империя между различните етнически общности, като най-привлекателното парче от нея се дава на гърците. Този договор е отменен три години по-късно, след турската победа във Войната за независимост, но споменът за него и днес тормози турското колективно съзнание.

През 1922, Ататюрк слага край на военната си кариера, посвещавайки се изцяло на изграждането на новата държава. Въпреки че много от реформите му имат прозападен характер, самият той никога не е поставял знак за равенство между кемалистката революция и „уестърнизацията”. Ататюрк разглежда модернизацията като универсална парадигма, отстоявайки тезата, че тя е неизбежна за всеки народ, който се стреми да заеме достойно място в съвременния световен ред. Той подчертава, че културата на Модерна не принадлежи на някоя отделна нация, а на света, като цяло. В едно интервю за американски журналист, дадено по повод 7-та годишнина от обявяването на републиката, Мустафа Кемал казва следното: „Турция не е маймуна и не възнамерява да копира една или друга нация. Тя не желае да се американизира и да се „уестърнизира”, а иска да съхрани чистотата си”. Официалната турска историография подчертава, че големите реформи са вдъхновени не толкова от стремежа да се имитира Запада, колкото от неписаното право („тере”) на тюркските народи от Централна Азия и древната анадолска цивилизация на хетите. Бащите-основатели на Турската република откриват корените на секуларизма, равенството между половете и парламентарната демокрация не на Запад, а в прародината на тюрките – по бреговете на Орхон и Енисей, където те се зараждат по време, когато „повечето европейски езици още не съществуват”. По-късно, кемалистите се отказват от мита за централноазиатския произход на турците, тъй като той подхранва амбициите на крайните националисти. Въпреки това, в турските учебници по история Централна Азия и днес продължава да се определя като „анаюрт”, т.е. като прародина на турците.

В атмосферата на нарастващ страх за последиците в случай че страната продължи да се придържа към изолационистка политика в условията на формиращата се, след Втората световна война, двуполюсна система, турският управляващ елит се отказва от антиимпериалистическите моменти в идейното наследство на Кемал Ататюрк. След 1945, Анкара се ориентира към присъединяване към НАТО и отказ от държавната намеса в икономиката, в полза на либералните икономически модели. Всички противници на тази едностранна политическа ориентация и на либералната икономика (повечето от които, по онова време, принадлежат към левицата) са подложени на репресии.

През 1960, прозападното гражданско правителство е свалено с военен преврат. Военната хунта екзекутира редица, обвинени в корупция и привързаност към мюсюлманския фундаментализъм, негови членове, но след известно време отново предава властта на гражданската администрация, приемайки преди това „откровено либерална конституция, гарантираща спазването на човешките права и недопускаща  установяването на диктатура в страната”.

Новата епоха започва под лозунга за създаване на социална държава на всеобщото благоденствие и парламентарната демокрация. По онова време, в променената социално-политическа среда, започват да надигат глава антиамериканизмът и социалистическите идеи. Именно през този период стартира и процесът на конвергенция между кемалистите и социалистите, довел до появата на т.нар. „кемалистки социализъм”. В своеобразна интелектуална платформа на този процес се превръща списанието „Йон”, което се издава след 1961 от Доган Авичиоглу, Мумтаз Сойсал и Джемал Рашид Еюбоглу. Междувременно, през 1971, е извършен нов военен преврат, този път насочен срещу марксистката и немарксистка турска левица, включително и левите кемалисти. Девет години по-късно, военните отново вземат властта и я задържат чак до 1983. Поредицата от военни преврати има двойнствен ефект. На първо място, във вътрешнополитически план, тя трансформира кемализма в достатъчно гъвкава държавна идеология, способна да се приспособи към всеки политически дискурс. На второ място, във външнополитически план, турската модернизация се дискредитира в очите на чужденците, асоцииращи я с безкомпромисната намеса на военните в политическия живот на страната.

90-те години на миналия век доведоха до дълбоки промени в турското общество. В икономически план, те до голяма степен се оказаха „загубено десетилетие”. В синоним на икономическите реформи се превърнаха приватизацията и либерализацията. Сменящите се правителства ограничиха социалните разходи, в съответствие с рецептите на МВФ, което доведе до влошаване качеството на държавното образование и здравната система. Държавата не оказваше сериозна социална подкрепа за борба с прогресивно разширяващата се „нова бедност”. На този фон започнаха да се създават откровено ислямистки партии.

След 1980, военният режим, следвайки американските препоръки, се опитваше да използва ислямизма като инструмент в борбата си с кюрдския сепаратизъм и левицата. В същото време, заради съкращаването на държавните разходи в образователната сфера, все повече млади хора се ориентираха към религиозните учебни заведения, чиято дейност се поощряваше от управляващите. Всичко това позволи на ислямистите значително да разширят влиянието и базата си. В същото време, след 1984, рязко се активизира и борбата на кюрдските сепаратисти срещу териториалното единство на Турция.

От средата на 90-те, турският политически елит възприе курс за присъединяването на страната към Европейския съюз, целейки, на първо място, да гарантира благоразположението на европейските си партньори, а на второ – да реши вътрешните социално-икономически проблеми. Тази политика получи подкрепата на такива разнородни политически течения като умерените ислямисти, политическото крило на кюрдските националисти и част от левицата. Всички те разчитаха, че след присъединяването на Турция към ЕС, в страната значително ще бъдат разширени политическите права и свободи. Левите кемалисти обаче, възприеха тази идея по-скоро скептично. Те подкрепиха идеята за сключване на Митническо споразумение с ЕС, без Турция да става член на Съюза. Според тях, пълноправното турско членство в ЕС би наложило на Анкара да изпълнява изискванията на Брюксел, което силно ще навреди на редица жизнено важни сектори на турската икономика и, в частност, на селското стопанство. В  същото време, рецептите на ЕС за „регионализма” и „федерализма” бяха изтълкувани от кемалистите-социалисти като поощряване на сепаратизма и връщане към отречените принципи на Севърския договор.

Появата на кемалисткото евразийство

В контекста на специфичните социално-политически промени в Турция през последното десетилетие, в средите на кемалистите, част от социалистическата левица и част от турските военни, се оформи критично отношение към прозападната ориентация на Анкара. То бе породено от асиметричните диспропорции в турско-европейските икономически отношения, продължаващата терористична дейност на Кюрдската работническа партия (PKK) и нарастващата сепаратистка заплаха.

През 1995, Турция сключи Митническо споразумение с ЕС – всъщност, това бе единствената страна, подписала подобен договор още преди формалното си приемане в Съюза. Последица от това е, че Турция беше принудена да се съобразява с редица решения на Евросъюза без да може да влие върху вземането им. В резултат, значително част от малките и средни турски фирми не бяха в състояние да се конкурират с европейската продукция и фалираха. През следващите 11 години, европейският внос в Турция непрекъснато нарастваше, като през 2007 обемът му достигна 28 млрд. евро. Днес дефицитът в търговския баланс на Турция с ЕС е 5,8 млрд. евро, а страната е шестия, по обема на продажбите, търговски партньор на Съюза. На всичкото отгоре, Брюксел така и не даде окончателен отговор на въпроса за турското членство в ЕС, въпреки че от декември 1999 (т.е. след срещата на върха в Хелзинки), страната има статут на официален кандидат за присъединяване към Съюза. Допълнителни проблеми породи турската декларация, че Анкара не признава Република Кипър. Както е известно, през 2004, кипърското правителство отказа да изпълни плана на ООН за постигане на помирение и разрешаване на кипърския конфликт, още преди присъединяването на страната към ЕС. В отговор, турското правителство обяви, че няма да признае Република Кипър, докато управляващите не подпишат споразумението, предложено от ООН. На практика, Франция и Германия подкрепиха кипърските гърци (а гръцката част на острова стана част от ЕС) и замразиха присъединяването на Турция към Съюза.

Междувременно, терористичната дейност на РКК продължава да застрашава турската териториална цялост. В резултат от двете иракски войни, в Иракски Кюрдистан беше създадена, де факто, независима и агресивно настроена към Турция държава, въпреки всички протести от страна на Анкара, Дамаск и Техеран. Така бойците на РКК получиха въъзможност да атакуват турската територия от базите си в Северен Ирак.

Създаването на проамериканска кюрдска квази държава в Северен Ирак значително допринесе за разграничаването между Турция и САЩ. В отношенията между двете държави има очевидна криза на доверието, а турско-американските връзки непрекъснато се влошават. През юли 2003, с помощта на кюрдските бойци пешмерга, американските части плениха 14 турски военни и 13 цивилни, обвинявайки ги, че са замесени в убийството на губернатора на Киркук. Скоро след това, във „Вашинтгон Поуст” се появи прословутата статия на Кондолиза Райс, в която бе лансирана идеята за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, предвиждаща преформатиране границите на 24 държави, в огромната зона от Мароко до Китай.

В същото време, ЕС оказваше и продължава да оказва на Турция незначителна подкрепа в борбата и с тероризма на РКК. Едва през 2003, тази групировка влезе в списъка на терористичните организации на Евросъюза. Показателно е все пак, че европейските държави реагираха доста по-бързо на  предизвикателствата, отправяни от тази организация, осъзнавайки, че е застрашена и собствената им сигурност. Така например, през ноември 2004, когато холандската полиция разкри лагер на кюрдските терористи в южната част на страната, бяха арестувани 29 местни активисти на РКК. В продължение на десетилетия, турската полиция информираше западните си колеги, че членовете на РКК са замесени в наркотрафика, нелегалната търговия с хора и проституцията, но европейците смятаха всичко това за „евтина пропаганда” на Анкара. Междувременно, след като (през 2006) британската полиция арестува един от турските кюрди стана ясно, че 90% от търговията с хероин на територията на Обединеното кралство се контролира от активисти на РКК.

Всичко това формира в турското обществено мнение убеждението, че САЩ и повечето западноевропейски държави се стремят да отслабят и дори да разчленят страната. Което пък рязко намали подкрепата за прозападната политика на турското правителство. Част от някогашната левица, заедно с влиятелни кръгове в турския военен елит, обърнаха поглед към евразийството, като доктрина, която според тях най-пълно изразява антиимпериалистическото измерение на кемализма. Според тези политически сили, евразийското означава формирането на незападно геополитическо пространство, обединяващо Турция, Русия, Иран, Индия и Пакистан, в която страната ни би се чувствала достатъчно сигурна и би била приета като желан и ценен партньор. В тази връзка съвременното руско неоевразийство все повече привлича вниманието на кемалистите, тъй като именно руските неоевразийци формулираха прагматичната концепция за Евразия, основаваща се на модела на регионалната икономическа интеграция и представляваща адекватна стратегия за съпротива срещу налагането на еднополюсния модел на световно устройство.

* Доктор по геополитика от Сорбоната, преподавател в Бирмингамския университет

** Доктор по право, преподавател в Института „Ататюрк” към Истанбулския университет

 
Powered by Tags for Joomla