Tag:ислямска държава

Турският президент Реджеб Тийп Едоган/КРОСС/ Бившият агент на ЦРУ и изпълнителен директор на Съвета за национална сигурност на САЩ Филип Джиралди твърди, че турският президент Реджеп Ердоган не води война срещу „Ислямска държава”, а срещу сирийското правителство, пише Sputnik, цитиран от fbr.bg.

Ако кюрдите основат своя държава, те могат да откъснат 30% от територията на Турция, заявява Джиралди в интервю за „Газета”. Това е кошмарът на Ердоган. Неговата политика в Сирия трябва да се разглеждат в контекста на тази възможна перспектива.

Анализаторът отбелязва, че свалянето на руския бомбардировач от турски самолет в Сирия е просто провокация, аранжирана от турските управници.

„Но той не можеше да предвиди, че НАТО няма да го защити и Русия ще наложи сериозни ограничителни мерки срещу Турция. Сега Ердоган се опитва да се върне с един ход назад. Той твърди, че му се иска инцидентът да не се беше случвал. Но той се случи, защото Ердоган искаше това.”

По-нататък Джиралди обяснява причината защо САЩ си затварят очите пред факта, че Анкара преследва собствените си интереси в Сирия, включително подкрепяйки терористите.

„Подобно на Турция, Вашингтон също се намира пред дилема. Американската политика в Сирия не може да бъде осъществена без Турция. САЩ се нуждае от военна база на територията на Турция, за да може да осъществява въздушни удари над Сирия.”

Джиралди отбелязва, че Вашингтон все още не е направил нищо за подобряване на ситуацията.

„На свой ред, руският президент Владимир Путин предприе най-правилните действия. Той е сигурен, че ключът за решаването на конфликта се крие в подкрепата и стабилизирането на правителствата в региона – в Сирия и Ирак.”

Експертът също така потвърждава скорошните твърдения, че семейството на Ердоган и по-специално неговия син Билал Ердоган, е замесено в нелегалната търговия на петрол с „Даеш”.

„Твърденията са верни. Няма никаква тайна. Всички видяха цистерните и парите, с които беше платено горивото. Между другото, Турция направи същото с Иран, когато срещу държавата беше наложена наказателна мярка. Купуваше гориво от Иран. Всички сделки се ръководеха от сина на Ердоган.”

САЩ не направиха нищо, за да спре контрабандата на гориво, която извършва семейството на Ердоган, както и не искаха да обтягат напрежението с Анкара.

 
Президентът Владимир Путин„Защо усилията на нашите американски партньори и техните съюзници в борбата с Ислямска държава не дават видими резултати? Очевидно е, че причината не е в недостиг на бойно снаряжение и потенциал. Безусловно, САЩ разполагат с огромен военен потенциал, който е най-големият в света. Просто винаги е трудно да се води двойна игра – да се обявяваш за борба с терористите и едновременно да се опитваш да използваш части от тях, за да придвижваш фигурите по близкоизточната дъска в името на своите собствени интереси. Не е възможно да се постигне никакъв успех над тероризма, ако част от терористите се използват като таран за сваляне на неудобни режими.“ Това заяви руският президент Владимир Путин на 12-тото заседание на Международния дискусионен клуб „Валдай“ на 22 октомври.
Публикация от сайта Гласове

Тази година централната тема на заседанията беше „Война и мир: човекът, държавата и опасността от световен конфликт в 21 век“.

Путин наблегна на факта, че оръжия, доставяни на „умерената“ опозиция в Сирия и региона, са се оказали в ръцете на терористите.

Той изрази надежда, че в близко бъдеще Русия и Западът ще обменят помежду си разузнавателни данни за позициите на Ислямска държава.

Припомняме, че бившият американски президент Джими Картър, както сам той потвърди публично, е предал в Руското посолство във Вашингтон карта с обекти и позиции на Ислямска държава. От Москва потвърдиха информацията.

Путин обвини директно САЩ и в измама за противоракетния щит.

„Проведените преди няколко дни първи морски изпитания в Европа на американската противоракетна система свидетелстват за измама от страна на САЩ не само към Русия, но и към целия свят. Како означава това? Означава, че явно ние бяхме прави, когато спорехме с нашите американски партньори. Те се опитваха за пореден път да ни вкарат в заблуда – не само нас, но и целия свят, а казано по-просто – мамеха ни“ – каза Владимир Путин.

„Както знаем, под предлог за ядрено-ракетна опасност от страна на Иран, бе разрушена фундаменталната основа на съвременната международна сигурност – Договорът за ограничаване на противоракетната отбрана, от който САЩ едностранно се оттеглиха. Днес иранския ядрен проблем е решен. Както ние казвахме, никаква опасност от страна на Иран не е имало и няма. Причината, която уж беше накарала нашите американски партньори да строят системата за противоракетна отбрана, изчезна. И ние бяхме в правото си да очакваме, че ще спре и работата по развитието на тази система. А какво се случи в действителност? Нищо подобно не стана, напротив, всичко продължава.“- подчерта руският президент.

И продължи: „САЩ действат по изключително опасен сценарий, опасен за всички, включително за Америка. Те се стремят не само да доминират, а и да диктуват своята воля както на геополитическите си конкуренти, така и на своите съюзници.“

Според него военната намеса на Москва в Сирия подобрява ситуацията и създава условия за политическо решение.

„Терористичната организация, наричана Ислямска държава, взе под своя контрол огромни територии. Как й се удаде това? Само помислете: в случай на превземане на Дамаск или Багдад, терористичните банди могат да получат статут на официална власт и би се създал плацдарм за глобална експанзия. Някой мисли ли за това или не?“ – попита риторично Путин.

Той нарече Ислямска държава „враг на цивилизацията, човечеството и световната култура, който носи със себе си идеологията на омразата, унищожава морала и ценностите на световните религии, в това число и на самия ислям, като го компрометира“.

Руският президент Владимир Путин на заседанието на Международния дискусионен клуб „Валдай“

Путин подчерта, че „терористите не могат да се делят на умерени и неумерени“. Според него многобройните терористични групировки в региона се бият за източници на доходи, а не за идеология.

„Цялата международна общност трябва в крайна сметка да разбере с кого си имаме работа“, допълни Путин.

Путин на заседанието на Международния клуб

Според него не е възможно конфликтът в Сирия да се реши, ако първо не се победи тероризма, който може да се пренесе в други региони, ако Сирия и Ирак не се освободят от терористите. Всички сили, вкл. редовната армия на Сирия и Ирак, трябва да се обединят, заедно с отрядите на кюрдското опълчение и различните опозиционни групи. Необходима е координация на регионалните и извънрегионалните сили, основаваща се задължително на международното право.

Руският президент отново подчерта, че сирийският народ е този, който има думата по въпроса дали президентът Башар Асад трябва да напусне поста си или не и че сирийският народ трябва да се произнесе чрез прозрачни избори. Той добави, че сирийското ръководство трябва да установи връзка с опозиционните сили, които са готови за диалог. Путин увери, че президентът Башар Асад е готов на този диалог.

Подбора направи: Христина Христова
 
Интервю на Джулиан фон Мителщад и Ерих Фолад за сп. Шпигел (със съкращения)*
Крим е симптом, а не причина. Либия е неуправлявана територия, която е оръжейния склад на Африка. Беше грешка да се твърди отначало, че Асад трябва да си отиде.

Хенри Кисинджър, бивш американски държавен секретарХенри Кисинджър е най-известният и най-противоречив американски държавен секретар. Изглежда по-млад за своите 91 години. Съсредоточен и любезен е, но също и предпазлив, готов във всеки един момент да защити себе си или рязко да отхвърли критичните въпроси. Интелектът му е всепризнат, но наследството му е противоречиво. През годините са правени много опити да бъде обвинен за военни престъпления за напалмовите бомбардировки във Виетнам, Камбоджа, Лаос. За организирания от ЦРУ военен преврат срещу Салвадор Алиенде в Чили. Декласифицирани само преди дни секретни документи показват, че той е чертал тайни планове за въздушни удари срещу Куба. Въпреки всичко присъствието му винаги е добре дошло в Белия дом, където продължава да дава съвети на висшите американски политици. Наскоро публикува своята 17-та книга с не особено скромното заглавие „Световният ред“. И до днес всеки ден чете новини на своя iPad

Доктор Кисинджър, когато погледнем днешния свят, той изглежда по-объркан от всякога – войни, катастрофи и хаос навсякъде. Наистина ли света изпада във все по-голямо безредие отколкото някога е имало?
Така изглежда. Хаосът ни заплашва, чрез разпространението на оръжията за масово поразяване и трансграничния тероризъм. Днес имаме феномена на неуправляеми територии и например в Либия, виждаме как една неуправляема територия може да има огромно влияние върху безредието в света. Държавата като едно цяло е подложена на атака, не навсякъде, но върху големи части от света. Но в същото време, което е парадокс, това е първият път, когато някой въобще говори за световен ред.

Какво имате предвид?
През по-голямата част от историята, наистина доскоро, световният ред беше регионален ред. Това е първият път при който различни части на света могат да взаимодействат с всяка част на света. Това прави необходим един нов ред за глобализирания свят. Няма, обаче, универсално приети правила. Има китайска визия, ислямска визия, западна визия и до някаква степен руска визия. А не винаги са съвместими.

Нека поговорим за конкретен пример. Как трябва да реагира Запада на руската анексия на Крим? Опасявате ли се, че това може да означава, че границите вече не непроменими?
Крим е симптом, а не причина. Нещо повече, Крим е специален случай. Украйна е била част от Русия за дълго време. Не може да приемете принципа, че всяка страна може просто да променя границите и да взима региона на друга страна. Но ако Западът честен пред себе си, той трябва да признае, че сам е допуснал грешки. Анексията на Крим не е действие към глобално завладяване. Това не е нахлуването на Хитлер в Чехословакия.

Какво е тогава?
Някой трябва да се запита: Путин изхарчи милиарди долари за олимпиадата в Сочи. Идеята на игрите беше, че Русия е прогресивна страна свързана със Запада чрез своята култура и следователно иска да бъде част от него. Така че няма никакъв смисъл седмица след олимпиадата, Путин да вземе Крим и да започне война в Украйна. Така че трябва да си зададете въпроса защо се случи това?

Това, което казвате е, че Западът има поне малко отговорност за ескалацията?
Да, казвам че Европа и Америка не разбраха влиянието на тези събития при преговорите за икономическите връзки между Украйна и ЕС, достигнали кулминацията си с демонстрациите в Киев. Всичко това, и влиянието му, трябва да е предмет на диалог с Русия. Това не означава, че руският отговор беше уместен.

Изглежда, като че разбирате Путин. Но не прави ли той точно това, за което предупреждавате – създаването на хаос в Украйна и заплаха за суверенитета й?

Със сигурност. Но Украйна винаги е имала особено значение за Русия. Грешка е това да не се осъзнава.

Отношенията между Запада и Русия са най-напрегнати от десетилетия. Трябва ли да се притесняваме от нова Студена война?

Със сигурност има така опасност и не трябва да я пренебрегваме. Възобновяването на Студената война би било историческа трагедия. Ако конфликтът може да се избегне, на основата на обмислен морал и сигурност, трябва да се направи опит да се избегне.

Но не принуди ли анексията на Крим ЕС и САЩ да наложат санкции?

Първо, Западът не може да приеме анексията; някои контрамерки бяха необходими. Но никой на Запад не предложи конкретна програма за възстановяване на Крим. Никой няма воля да се бие в Източна Украйна. Това е житейски факт. Така че някой може да каже, че не гледаме на Крим като на руска територия по международното право – точно както третирахме балтийските държави като независими по време на съветското управление.

Няма ли да е по-добре да се спрат санкциите дори без отстъпки от страна на руснаците?

Не. Но аз виждам редица проблеми със санкциите. Когато говорим за глобална икономика и използваме санкции в една глобална икономика, тогава големите страни ще са изкушени да защитят бъдещето си срещу потенциални заплаха, и така ще създадат меркантилистка глобална икономика. А аз имаме особен проблем с идеята за персоналните санкции. И ще ви кажа защо. Публикувахме списък на хора, които са санкционирани. И какво, когато дойде време да се вдигат санкциите, какво ще кажем? „Тези четири човека вече са свободни от санкции, а онези четирима не са“. Защо тези четиримата? Мисля, че някой винаги, преди да направи нещо, трябва да помисли какво иска да постигне и как ще свършат нещата. Как свършват?

Това не се ли отнася и до Путин, който се поставя в ъгъла? Дали действа така от слабост или е проява на сила?

Мисля, че зад стратегическата слабост се крие тактическа сила.

Какво означава се работи с него?

Трябва да помним, че Русия е важна част от международната система и следователно е полезна за разрешаването на всякакви видове други кризи, например в споразуменията за ядреното разпространение. В някои случаи това трябва да има предимство пред тактическата ескалация. От една е важно Украйна да остане независима държава, и да има правото на икономически и търговски съюзи по свой избор. Но не мисля, че е естествено право всяка страна да може да бъде съюзник в рамките на НАТО. Вие и аз знаем, че НАТО никога няма да гласува единодушно за приемането на Украйна.

Но ние не можем да кажем на украинците, че не са свободни да решават собственото си бъдеще.

Защо да не можем?

Говорите като супер сила, която е свикнала нещата да стават по нейния начин.

Не. Съединените щати не могат да диктуват и не бива да се опитват. Би било грешка дори да се помисли, че могат. Но що се отнася до НАТО, САЩ ще имат един глас в решение базирано на единодушието. Германският канцлер се изказа в същия смисъл.

Америка е много поляризирана. Нивото на агресия в политическия дебат е крайно високо. Дали суперсилата е способна да действа като едно цяло?

Обезпокоен съм от това вътрешно разделение. Когато работех във Вашингтон, политическата борба беше тежка. Но имаше много повече сътрудничество и връзка между опонентите от двете големи партии.

Скоро започва новата президентска надпревара. Дали Хилари Клинтън е силен кандидат?

Смятам Хилари за приятел. Мисля, че е силна личност. Така че, да, мисля, че е човек за поста. Като цяло, смятам, че би било по-добре за страната, ако има промяна на администрацията. Мисля, че ние, републиканците, трябва да имаме добър кандидат.

Трябва ли най-важната цел в Близкия изток да е защитата на страдащите цивилни в Ирак и Сирия?

На първо място, не съм съгласен, че сирийската криза може да бъде интерпретирана като безмилостен диктатор срещу безпомощно население и, че населението ще стане демократично, ако отстраните диктатора.

Но цивилните страдат.

Да, страдат, и заслужават съчувствие и хуманитарна помощ. Нека ви кажа какво мисля за случващото се. Това е отчасти мултиетнически конфликт. Това е отчасти бунт срещу старите структури в Близкия изток. И е частично вид бунт срещу управлението. Сега, ако някой иска да реши тези проблеми и може да направи нещо за тях, трябва да каже: „Ще приложим правото да се намесим“, но това означава военни мерки и воля да приемеш последствията. Погледнете Либия. Няма съмнение, че беше морално оправдано да се свали Муамар Кадафи, но ние нямахме желание да изпълним вакуума след това. Затова днес имаме милиции, които се борят една с друга. Имате неуправлявана територия, която е оръжейния склад на Африка.

Но виждаме непоносима ситуация в Сирия. Държавата се разпада и терористични организации управляват големи части от нея. Не е ли грешно да не се намесваш, за да се избегне хаоса, който е заплаха за всички нас?

В моя живот винаги съм бил на страната на активната външна политика. Но трябва да знаете с кого си сътрудничите. Нуждаете се от надеждни партньори – не виждам такива в този конфликт.

От гледна точка на реализма, може ли да сме на страната на Башар Асад в борбата му с Ислямска държава?

Е, не. Не можем да се бием заедно с Асад. Това би било отхвърляне на всичко, което сме правили и говорили през годините. Но, честно казано, мисля, че трябва да имаме диалог с Русия, какъв изход искаме в Сирия, да формулираме стратегия заедно. Беше грешка да се твърди отначало, че Асад трябва да си отиде – въпреки че това е желаната крайна цел. Сега сме заклещени в конфликт в Русия, споразумението за иранската ядрена програма става по-трудно.

 
Френският философ Мишел Онфре"Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече". Това казва френският философ Мишел Онфре.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

- Как преценявате начина, по който Европа се отнася към мигрантската криза?

- Европа не съществува, освен чрез единната си валута. В тази криза виждаме колко е безпомощна, незначителна, разчленена. Прави нещо аматьорски, не говори на един глас, импровизира. Това е жалко.

- Какво имахте предвид, когато казахте, че “Бернар Анри Леви (френски философ - бел. пр.) е част от хората, които направиха възможно това мъртво дете” (малкият Айлан - бел. пр.)? Кои са “другите хора”?

- Всички онези, които оправдаха войните срещу Афганистан, Ирак, Либия, Мали и останалите арабски страни, са отговорни и виновни. Те легитимираха бомбардировката над хиляди хора там. Струва ми се напълно легитимно мюсюлманската общност да е гневна на Запада. Западът атакува, уж за да се защити от тероризма, но той създаде тероризма, докато атакуваше. Кой иракчанин заплашваше Франция през 1991 г.? Саддам Хюсеин дори финансираше кампанията на един президент.

- От публикуването на снимката на малкото дете европейското обществено мнение, изглежда, направи рязка промяна по този въпрос. Как си го обяснявате? Какво говори това за нашето обществено мнение?

- Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече.

- Защо политическото и медийното отношение към мигрантската криза е такова, сякаш тя няма конкретни геополитически причини?

- Защото политическият персонал е съставен от посредствени хора, които нямат никаква визия за бъдещето на страната, никакво чувство за история и вече слушат само специалистите по връзки с обществеността, които им дават рецепти как да бъдат избрани и преизбрани. Въпросът вече не е: “Какво е добро за Франция?”, а “какво ще позволи да ме преизберат?”. Уви, знаем, че войната усилва рейтингите на онези, които са я започнали. Тестостеронът постига повече в случая, отколкото сивото вещество.

- Франсоа Оланд нареди въздушни удари над Сирия, които също осъдихте. Защо?

- Бомбардирането на бойците от “Ислямска държава” предполага да бъдат убити невинни цивилни жертви, тъй като едните живеят сред другите, и това няма да попречи на един радикален ислямист, който живее във Франция, да премине към действие. Точно обратното!

Превод от френски: Галя Дачкова

 
Робърт Пери, разследващ журналист, чието име стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство БушДали правителството на САЩ иска „Ислямска държава” и/или нейните последователи от „Ал Кайда” да контролират Сирия? Що се отнася до Държавния департамент, изглежда рискът си заслужава, тъй като това ще прекъсне снабдителния канал от Русия към сирийското правителство на президента Башар Асад. Дори с цената на разширяването на хватката на сунитски терористични групи върху сирийската територия.
Публикувано на сайта ГЛАСОВЕ
Превод от английски език: Пепа Витанова

Изглежда хардлайнерите в администрацията на Обама са поставили пред неоконсерваторите цел за „смяна на режима” в Сирия в навечерието на извънредните опасности, които може да предизвика черното знаме на сунитския тероризъм, отгледан в Дамаск.

Това най-вероятно ще бъде съпроводено с отрязани от „Ислямска държава” глави на християни, шиити и други „еретици”. И/или от превръщането на „Ал Кайда” в огромно близкоизточно средище на атаки срещу Запада.

И колкото и дестабилизиращ да е потокът от бежанци от Близкия изток към Европа, една победа на „Ислямска държава” или на „Ал Кайда” би наводнила Европа с милиони отчаяни хора, които бягат от Сирия и предизвикват политическа и хуманитарна криза.

В същото време това означава огромен натиск върху президента Барак Обама или върху неговия приемник за пълна инвазия в Сирия и кървава окупация.

Човешката и финансовата цена на този кошмарен сценарий са почти непонятни. Европейският съюз – това основно постижение в ерата след Втората световна война – вече страда от масова безработица и може да се разпадне. САЩ също могат да се претърпят трансформация в перманентно воюваща страна.

Въпреки това Вашингтон, изглежда, не може да се спре. Вместо да работи с Русия и ръководения от шиити Иран, за да помогне за стабилизирането на политическата и военна ситуация в Сирия, мачовците политици сипят обиди към двете страни, които биха могли да бъдат съюзници на Запада в опитите да бъде спрян сунитският тероризъм.

През последната седмица правителството притисна България и Гърция да спрат руските полети към Сирия. Планът на САЩ, изглежда, е да блокира сирийското правителство и да го лиши от външни провизии – без значение хуманитарни или военни, за да предизвика неговия колапс и да отвори портите на Дамаск за „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”.

Обяснението на това почти необяснимо поведение е странно. Правителството на САЩ „осинови” смешното неоконсервативно бръщолевене, като обвини Асад, а сега и Русия за създаването на „Ислямска държава”. Въпреки че кръвожадната група (която всъщност възниква като „Ал Кайда в Ирак” – AQI) бе отговор на американското нахлуване в Ирак през 2003 г. по времето на президента Джордж Буш. След което бе върната обратно с пари и оръжия от Саудитска Арабия, Катар и други американски „съюзници”. „Ал Кайда в Ирак” се премести в Сирия със задачата да премахне правителството на Асад.

Ал Кайда в Ирак” (AQI) по-късно прие името „Ислямска държава” (също позната като ISIS, ISIL или Daesh).

И въпреки всичко официалната позиция на американското правителство е, че „Ислямска държава” е грешка на Асад и Русия.

„Това, което казахме, е, че руснаците продължават да подпомагат режима на Асад, което води до разрастване на „Ислямска държава” (ISIL) в Сирия и влошава ситуацията – заяви говорителят на правителството Джон Кирби. – Ако те (руснаците) искат да бъдат полезни, трябва да спрат да въоръжават и подкрепят Башар ал Асад.”

А реалността е, че военните на Асад са главната опора както срещу „Ислямска държава”, така и срещу господстващите сунитски бунтовнически сили, филиала на „Ал Кайда”.

Така че, спирайки „захранването” на Асад, правителството на САЩ всъщност разчиства пътя за победата на „Ислямска държава” („Ал Кайда”). Ако стратегията на САЩ за унищожаване на защитата на Асад се окаже успешна, тогава наистина нищо няма да спре сунитските терористи при завземането на Дамаск и другите големи градове. Тогава американските въздушни удари по тези градове със сигурност ще убият много цивилни и допълнително ще радикализират сунитите. За да бъде изместена „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”, ще е нужна пълномащабна инвазия на САЩ. Тя може и да бъде неизбежна, но почти със сигурност ще се провали, както се провали иракската окупация по времето на Буш.

Плашещи фантазии

Колкото и да са плашещи тези опасности, остава огромна пропаст между истинския свят на Близкия изток и фантазиите на официален Вашингтон за региона. В зоната на въображаемото това, което има значение, е плямпането на амбициозни политици и лидери, формиращи общественото мнение – плямпане, което аз наричам „ъъъ” ръмженето на геополитическия подход.

Демократическата партия се присъедини към това ръмжене преди дни в Brookings Institution – дом на неоконсерватори като Робърт Кейгън и домакин на „либералните интервенти” като Майкъл О'Ханлън и Строб Талбот.

Макар че официално одобри ядреното споразумение с Иран, бившият държавен секретар Хилъри Клинтън обиди и иранците, и руснаците. Осъждайки подкрепата на Русия за сирийското правителство, тя призова за увеличаване на наказанието на Москва и на руския президент Владимир Путин – за да принуди Русия да се откаже от режима на Асад.

„Имаме нужда от съгласувани усилия, които да доведат до увеличаване на разходите на Русия и Путин. И аз съм в лагера на тези, които не сме направили достатъчно” – заяви Клинтън. И добави, че Русия се опитва да „осуети и да подкопае американската сила, когато и където може”.

Клинтън, изглежда, не е научила нищо от миналите си стратегии за подкрепа на „смяната на режима” в Ирак и Либия. И в двете страни американските военни продуцираха свалянето и убийството на топ лидерите на нациите. Но вместо обещания разцвет на идеални демокрации страните потънаха в анархия със сунитски терористи, свързани с „Ал Кайда” и „Ислямска държава”, които сега контролират големи части от територията им.

За Клинтън по-висшият приоритет е да се докаже като супертвърда пред влиятелните неоконсерватори и либералните ястреби от Вашингтон. Потенциалното влизане на Клинтън в Белия дом предполага още по-войнствена външна политика от тази на Обама, който наскоро се похвали с това, че е наредил военни удари в седем различни страни.

Клинтън изглежда жадна за още повече промени на режима в Сирия и дори в Русия въпреки екзистенциалните рискове, свързани с подобни безразсъдни стратегии. Неоконсерваторите и либералните ястреби винаги предполагат, че някои податливи „умерени” ще вземат властта в съответните държави. Но житейската практика показва, че американската интервенция често прави нещата по-лоши и се стига до поява на още по-екстремни лидери.

Къде е Обама?

Сега в официален Вашингтон се редят на опашка в подкрепа на блокадата на руската помощ на сирийското правителство – дори ако това би означавало победа на „Ислямска държава” или „Ал Кайда”.

Голямото неизвестно е къде стои президентът Обама във всичко това.

Източник, запознат със задкулисието в отношенията между Белия дом и Кремъл, ми каза, че Обама е насърчавал Путин да засили руската помощ за изстрадалото сирийско правителство като част от борбата срещу „Ислямска държава”. Руснаците вече били объркани. Те не разбирали защо Държавният департамент на Обама се опитва да саботира тези усилия.

Колкото и странно да звучи, на Обама не му било за първи път при задкулисни договорки да се отнася благосклонно към по-малко конфронтационен подход спрямо кризите в чужди държави, а после да остави неоконсерваторите и либералните ястреби от собствената си администрация да действат в обратна посока. Така например през 2009 г. Обама се подчини на исканията да бъде извършен безполезният „скок” в Афганистан, а през 2014 г. остави неоконсерваторката и помощник държавен секретар Виктория Нуланд да започнете нова студена война с Русия, подпомагайки „смяната на режима” в Украйна.

Като помощник държавен секретар по европейските въпроси, Нуланд вероятно е била в центъра на неотдавнашното извиване на ръце в България и Гърция – за да ги накара да блокират руските полети до Сирия, която е дългогодишна мишена на неоконсерваторите.

Обикновено, когато подчинените му го притискат, Обама отстъпва и залага на подхода на протакането. След това прибягва към истинската дипломация – какъвто пример е споразумението със Сирия през 2013 г. за предаване на арсенала от химически оръжия, а също и иранската ядрена сделка от 2015 г. (и двата случая са постигнати със значителна помощ от Путин).

Обама се е доказал като ненадежден партньор във външната политика заради огъването под войнствения натиск на много от своите подчинени. Той дори влиза в тяхната реторика на обиди и заплахи.

Днес Обама може би чувства, че е отишъл толкова далече, колкото му стига смелостта с ядрената сделка с Иран. Всяка външна политика на сътрудничество с Иран или Русия преди 17 септември, когато Конгресът трябва да реши съдбата на споразумението, може да доведе до отбой сред ключовите демократи.

След като докладът на Конгреса мине, Обама може да се заеме сериозно със сътрудничеството с Иран и Русия, за да се стабилизира ситуацията в Сирия. Чрез засилване на войската на сирийското правителство – която защитава християни, шиити и други малцинства – и чрез привличане на разумните сунити за договаряне на споделено управление. Това би било шанс за стабилизирането на Сирия, провеждането на избори и конституционни реформи. Но ще изисква да отпадане лозунгът „Асад трябва да си ходи”.

Докато президентът Обама говори малко за своите сирийски планове, Държавният департамент задейства своя агресивен ход с надеждата най-накрая да се постигне мечтата на неоконсерваторите и либералните ястреби за „смяна на режима” в Сирия.

Независимо от кошмарите, които могат да последват.

------------------------------------------

*Името на разследващия журналист Робърт Пери стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство Буш.

----------------------------------------------

Текстът е публикуван в сайта: http://www.globalresearch.ca

 
Министърът на външните работи на Русия, Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ, Джон КериДнес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрядите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/actualno/1901-izborat-na-siriya-asad-ili-adat

Очерталият се прелом в сирийската драма се оказва поредната дилема. На пръв поглед, основният проблем в Близкия Изток е разгромът на Ислямска държава, в качеството и на най-мощната и добре структурирана терористична организация в региона. В един момент целият свят беше изтръпнал от ужасите на войната и жестокостите на ислямистките бунтовници. Разпространяваните видеозаписи на екзекуции на техните пленници и заложници разсеяха и последните съмнения, че срещу ИД следва да се действа само със сила.

Днес обаче, когато Ислямска държава търпи сериозни загуби, а бойците и все по-често биват принудени да отстъпват, самозваните борци за правата на „потиснатите” се опитват да поемат инициативата в свои ръце. Прокарвайки тезата за „масовите жертви сред гражданското население в зоните, контролирани от ИД”, държавите, които традиционно подкрепят джихадистите, не се колебаят да използват откровен шантаж и заплахи за да осигурят глътка въздух на губещите позиции радикални ислямисти.

На този фон, провалът на женевския процес, въпреки постигнатото споразумение за премирие в Сирия, изглежда повече от очевиден. На бойното поле силите на президента Башар Асад увеличават стратегическото си надмощие. Съдейки по редица характерни особености на сегашната ситуация, те са пълни с решимост да доведат започнатото до неговия логичен край.

Какво обаче ще предприемат противниците на Дамаск и възможно ли е в региона да избухне нова война?

Кой се нуждае от пауза за да се съвземе?

Противниците на Асад настояват, преди да започнат да се реализират плановете за мирно разрешаване на сирийския конфликт, да бъдат прекратени руските въздушни удари срещу позициите на ислямистите. Те твърдят, че участието на руските сили в операцията води до ликвидирането на умерените опозиционери, както и до смъртта на много мирни граждани.

Тоест, излиза че проблемът, който поражда напрежение, не са онези, които съвсем доскоро извършваха масови показателни екзекуции на „неверниците”, представляващи  ужасяващи прояви на средновековно насилие, а именно силите, противоставящи се на предизвикателството на салафитската диващина.

Днес сирийската армия наброява над 110 хиляди боеспособни военни. Подкрепят ги отрадите на Хизбула и бойците на кюрдските милиции, както и руските военновъздушни сили. Заедно, те вече са близо до това окончателно да пречупят гръбнака на джихадисткото чудовище. Здравата логика изисква от цивилизованата общност да приветства този прелом. Тя вече може си поеме дъх и, което е най-важното, не бива да пречи на боеспособните сили да доведат да край процеса на неутрализиране на терористичните орди.

Вместо това, някои дипломати и политици демонстрират смайващо лицемерие, опитвайки се да прехвърлят всички проблеми от болната на здравата глава. Те открито игнорират напълно разбираемите очаквания на стотиците хиляди хора, на които съдбата е отредила да се окажат в зоните, контролирани от джихадистите, пристрастени към проливането на кръвта на невинни мъже, жени и деца.

Представителите на т.нар. Висш комитет за преговори (създаден от сирийската опозиция), които са се окопали в саудитската столица Ер Рияд, настояват от името на цялата опозиция „Москва да упражни натиск върху Дамаск да изпълни исканията на комитета, касаещи хуманитарната сфера”. Тоест, излиза, че опозицията, обявила Асад за „враг на сирийския народ” и призоваваща за незабавното му оттегляне, вижда в него единствената причина за отчайващата хуманитарна ситуация в страната, тотално игнорирайки заслугите на ислямистите за това.

На този фон арабските и западните медии синхронизирано тиражират всевъзможни измислици за гибелта на невинни хора при настъплението на правителствените части, обвинявайки режима в Дамаск в непропорционално използване на сила. Това се прави с цел провалянето на политическия процес и привличането на максимално широка коалиция във войната срещу Асад, след като терористите, които бяха отрязани от каналите за доставки на оръжие и ресурси, масово напускат бойното поле. Пълното им поражение е само въпрос на време и старанията на подкрепящите ги държави да им дадат възможност да си поемат дъх са обречени.

Вашингтон и Москва в търсене на общ знаменател

В така развиващата се ситуация, за силите на Асад е важно да не изпуснат военната инициатива. Запазвайки предимството си на бойното поле, те могат да прочистят „горещите зони” от дошлите отвън терористи и да създадат условия за малобройните групи на наистина умерените сирийски опозиционери да излязат от сянката на ислямистите.

Подобно развитие би създало реални предпоставки за началото на вътрешносирийски политически диалог. То отговаря и на интересите на Дамаск, и на неговите умерени противници, както и на външните играчи, които не са заинтересовани от разпадането на Сирия. На този фон, непримиримата позиция на Саудитска Арабия и Турция може да обърка картите не само на воюващите страни, но и на свръхдържавите, които успяха да постигнат междинно споразумение в рамките на Международната група за подкрепа на Сирия по време на срещата в Мюнхен на 11 февруари.

Съвсем доскоро Западът възлагаше вината за буксуването на мирния процес само върху Русия и осъществяваните от нея въздушни удари. Москва не крие, че помага на Асад за подготовката на мащабно настъпление срещу джихадистите в района на Алепо. Именно там трябва ще бъде решена съдбата на сирийската война. След преговорите между руския външен министър и американския държавен секретар в Мюнхен и телефонния разговор между президентите Владимир Путин и Барак Обама на 13 февруари, геополитическият небосклон малко се проясни. Макар че Вашингтон не иска да приеме плана на Москва за формирането на обща международна коалиция, американците не се отказаха от срещата, лице в лице, с руснаците, очевидно съзнавайки, че възможностите за взаимодействие не са изчерпани. Основният проблем сега е, че необмислените инициативи на някои по-малки държави с големи претенции, като Турция или Саудитска Арабия, могат да объркат общите миротворчески планове на САЩ и Русия.

Днес дори на Запад се питат, доколко действията на Турция, предприела поредните масирани бомбардировки срещу позициите на сирийските кюрди, са в синхрон с позицията на САЩ, които достатъчно ясно подкрепиха необходимостта от примирие. Ако пък си припомним и за заплахите на Саудитска Арабия срещу Русия, както и твърденията и, че ще изпрати свой военен контингент в Сирия, виждаме, че наистина се получава омагьосан кръг. На фона на тези заплахи и предупреждения могат да възникнат нови колизии.

Уставът на НАТО не е спасение

Саудитска Арабия открито обвинява Москва че участва в религиозна война на страната на шиитите, въпреки че в Русия живеят двайсет милиона сунити. Според саудитския външен министър Адел ибн Ахмед ал Джубейр, руският елит трябва да се примири с оттеглянето на Асад, иначе Москва рискува да си навлече големи неприятности.

Както изглежда обаче, тези заплахи на саудитската върхушка са просто грандомански жестове на отчаяние, които само разтърсват въздуха. Саудитите, които преди време провокираха регионална война между различните течения в исляма, вече осъзнават, че плановете им са били нереалистични. И сега провокират Москва с надеждата, че ще могат да прехвърлят пламъка на религиозната нетърпимост вътре в самото руско общество.

Рияд би могъл да изпрати в Сирия свои специални части, които съвместно с турската армия да инициират контранастъпление на т.нар. „опозиция”. Каква обаче ще е реалната полза от този замисъл, ако всички те се превърнат в поредните мишени на руската авиация?!

Тук е мястото да припомня, че в случая със сваления руски Су-24, Анкара вече прати топката в руската половина на игрището, наивно разчитайки на помощта на съюзниците си от НАТО. На думи, те наистина подкрепиха Турция, въпросът обаче е, дали ще са склонни да и окажат реална военна помощ, ако Анкара, съвместно със Саудитите, наистина осъществи агресия срещу една суверенна държава? Защото прословутият чл.5 от Устава на Северноатлантическия пакт изисква оказването на помощ, ако трета страна нападне член на НАТО. В случая обаче, член на НАТО се готви да нахлуе в друга държава.

Тоест, Анкара и Рияд ще могат без особени проблеми да разпалят тази война, но ще им бъде изключително трудно да излязат от нея без да загубят имиджа си.

На свой ред, Москва доказа на всички, че не бива да бъде пренебрегвана в хода на тази игра и се завърна в Средиземноморието за да даде рамо на отдавнашния си съюзник.

Впрочем, Анкара разполага с алтернатива и би могла да осъществи военната си намеса в Сирия в рамките на коалицията от 34 мюсюлмански държави, създадена преди няколко месеца от Саудитите. Появата и беше обявена достатъчно гръмко, но оттогава насам за нея не се чува нищо. Впрочем, възможно е и ОАЕ да реши да се включи в сирийската авантюра на Турция и Саудитска Арабия, за което намекнаха в Абу Даби. Но, ако си припомним, колко бездарно воюват арабските съюзници (това, разбира се, не се отнася за Турция) в Йемен срещу местните бунтовници „хуси”, или колко трудно се справиха с бунта на невъоръжените шиите в Бахрейн, става ясно как би могла да приключи поредната военна авантюра на самозваните лидери на региона.

Как можем да избегнем очертаващата се нова война

Военните експерти, които прогнозират избухването на нова война в Сирия, всъщност не са далеч от истината. Държавите, нагърбили се с ролята на регионални фаворити, демонстрират слаби нерви. На всичкото отгоре са на път да докажат и, че им липсва здрав смисъл, опитвайки се да променят статуквото, при това без да крият симпатиите си към най-опасните терористични групировки и техните планове.

Вашингтон обаче може неприятно да ги изненада, като в крайна сметка склони (опитвайки се да „преформатира” своята роля в региона) да формира обща коалиция с руснаците за да участва впоследствие в разпределянето на дивидентите. Съвсем друг въпрос е, дали и как би променил отношението си към Асад при подобно развитие.

В момента обаче, Башар Асад е безспорния лидер във вътрешносирийската надпревара, като зад гърба си има боеспособна армия и над десет милиона сирийски граждани, предпочели да останат в страната въпреки изключително тежките условия, породени от гражданската война и интервенцията на терористите.

Що се отнася до действията на неговите регионални недоброжелатели и открити врагове, поне засега той няма да реагира на тях. Дамаск ще продължи да съгласува действията си със своите основни съюзници, начело с Москва, разчитайки, че това в крайна сметка ще му гарантира победата.

Вече е ясно и, че въпросът за оттеглянето на Асад от политическата сцена постепенно ще започне да губи актуалност, защото ситуацията се развива в негова полза. Дори умерените опозиционери няма да рискуват относителната предсказуемост на неговото управление за да спасят Сирия от съдбата на Либия и Сомалия, където липсата на централна власт превърна живота на местното население в истински Ад.

-----------------------------------------------

* Авторът е известен азербайджански геополитик, експерт по проблемите на Близкия Изток и постсъветското пространство

 

Дотук бяхме с експериментите за бежанци и интеграция!

Германският канцлер АнгелаМеркел и колегата й Франсоа Оланд преди вълната от бежанци да залее ЕвропаГерманският канцлер Ангела Меркел, френският й колега – Франсоа Оланд, всички от тъпото европейско висше чиновничество са пътници и са на дузпата! Бежанци заливат Стария континент, Щатите, които уредиха това преселение в Европа с цел дестабилизация сега се правят на умрели лисици.

 

Самият Барак Обама за кой ли път прояви типичната си наглост като заяви: европейските нации да поемат всяка своя „справедлив дял“ от бежанците, предаде преди ден AFP! А че цялата криза с нахлуващите на Стария континент мигранти бе породена от напъните на САЩ да докопат ресурсите на Близкия изток – това вече и децата го знаят. Лошото е друго, че вече е късно, твърде късно за вайкане и някакви смехотворни непрекъснати срещи и заседания в Брюксел – кризата с мигрантите не чука на вратата, тя я изби и нахлува неудържимо във всички посоки.

Меркел следи какво говори ОландДокато европейските лидери лъскаха слугински имиджа на американския президент и демонстрираха средновековна агресия да бомбардировки и натиск за смяна на законното правителство на Башар Асад, докато Меркел, Оланд и Дейвид Камерън си играеха на санкции срещу Русия – Обама изплете кошницата си да удари смъртоносно Европа и европейската икономика и валута, като ги дестабилизира с вълни от мигранти.

„Пазим надеждно границите си” заяви тази сутрин в Би Ти Ви премиерът Бойко Борисов. Като е толкова надеждно защо тогава той призна, че се страхува от случващото се и прииждащата вълна от мигранти към България?

Един час, в култово интервю пред Антон Хекимян Борисов мина през темите за Брюксел, бежанците, недоразумението за исканата „Гореща точка” от германия канцлер Ангела Меркел, коментира страховете на хората и сподели, че него също го е страх от случващото се.

Бойко Борисов в интервюто в Антон ХекимянВ това интервю, което трябва да се изучава от децата и подрастващите и слуша внимателно от родителите им, всяка дума бе култова, хит за позакърнялото откъм интерес медийно пространство. Ако Тодор Живков можеше да стане от гроба, то със сигурност би притаил дъх, за да слуша и се учи колко е дръпнал неговия бивш бодигард в политиката с популизма и непосредствеността в изказа.

Борисов призна правилната политика на унгарския премиер Виктор Орбан към мигрантите и така наречените бежанци, част от медиите бяха определени като бухалки.

Ето част от интервюто с премиера Борисов за проблема с бежанците:

{edocs}bejanzi1.doc,600,400,link{/edocs}

Когато става дума за бежанските вълни и мигрантските напъни не мога да не спомена следното:

Центърът за кризи на НАТО у нас активиран като военен орган на алианса. По този проблем се мълчи.

Преди време премиерът Бойко Борисов каза: Няма да прекратим договора със САЩ за военните бази у нас.

Не на демокрацията, ние искаме исляма!Германия започна да потапя лодките на трафикантите на бежанци, а как ги разпознава отдалече – не е ясно?

От добре пазената ни граница се случи така, че 60 нелегални емигранти бяха арестувани при акция в София. По късно тази цифра стана пет пъти по-висока.

Гърция започна да струпва войски по границата с Албания заради трафиканти на оръжие.

"Амнести" отбеляза: Това е най-тежката бежанска криза от Втората световна война.

Половината британци не искат бежанци. В същото време следва да отбележа, че Кралство Дания и Великобритания имат в договорите за присъединяване към ЕС клаузи, които им дават сигурен суверенитет както на държавата, така и при вземане на решения.

Мигранти в бой с унгарската полицияУнгарската полиция използва сълзотворен газУдавеното сирийско дете, което морето изхвърли на брега срещу бежанци, Унгария построи ограда с мрежи, започна строителство на четири метра висока ограда от тухли.

Министърът на отбраната на Унгария подаде оставка заради бежанците.

Унгарският премиер Виктор Орбан отиде в Брюксел и заяви на височайшите еврочиновници, че проблемът с бежанците е германски и е редно Германия да се справи с него. Освен това Орбан изтъкна, че няма намерение да превръща Унгария в бежански център на Европа.

До дни ЕС започва разселване на 120 000 бежанци.

Но... 4 държави от ЕС са против квотите. А те ще поемат ли бежанци щом са против квотите - не е ясно?

Очаква се десант на имигранти у нас откъм Черно море.

България ще трябва да приеме 4 пъти повече бежанци.

Мигрантите, или така наречените бежанци, от които едва няколко процента са сирийци не търпят прегради и огражденияСкоро в Турция ще има 20 милиона араби, африканци и азиатци мюсюлмани готови да щурмуват българската граница по суша и море. Те къде ще се дянат и накъде ще се насочат, защото е ясно, че няма как да останат в Турция.

Как ще се справят Европа, САЩ и Русия, след като САЩ разполагат 20 атомни бомби в Германия? На какво разчитат Меркел, Оланд и Камерън, на какво разчитат Юнкер, Могерини и... Борисов?

Москва ясно заяви, че не се занимава със смяна на режими и не води тайни преговори за Сирия.

Владимир Путин, руски президентРуският президент Владимир Путин недвусмислено каза, че Русия ще продължи да предоставя военна помощ на Асад, а днес, на 25 септември допълни: „Да, трябва да се спаси Асад!”

Франция обмисля сваляне на санкциите, наложени на Русия, докато нашите дипломати шикалкавят и увъртат, като твърдят, че не можем сами да вземем решение за сваляне на санкциите на Москва. А защо тогава Даниел Митов се спотайва вместо да последва Оланд и заяви, че е време санкциите да паднат?

Вместо правителството да предприеме нещо конкретно, то се ослушва какво ще се чуе от господарската стая и чак тогава да се изтъпани някой и да се направи на велик политик. В това време две министерства спорят къде България да изнася оръжие, въпреки че експертът по национална сигурност Славчо Велков заяви, че частни български фирми изнасят оръжие и на двете воюващи страни.

Премиерът Борисов обяаснява за милиардите, които са отишли за циганитеВсичко от редовите данъкоплатци вече са обръгнали на политически лакърдии и партийно-правителствена логорея. Това е вероятно причината, да чуем от устата на Бойко Борисов „Милиарди харчим да държим ромите в България, изригна Борисов в Брюксел” – никой да не реагира и се запита като как се харчат милиарди и откъде се вземат след като липсват в Закона за бюджета. Или къде  се дават пари за циганите след като в Гърмен ясно чухме, че освен бутане на незаконните къщи и отказът на циганите да отидат в апартаменти – милиарди не се видяха за решаване на циганските проблеми, свързани с интеграцията, безработицата, неучещите деца от този етнос, увеличаващата се криминогенна рискова обстановка в райони, населени с цигани и българи.

Как ще стане по-сигурна България на фона на бежанските вълни, които сега започват и тепърва, с развалянето на времето предстои да се разгърнат? С наличието на американски бази, с наличието на американско тежко въоръжение, или със слугинската позиция, заета от висши родни политици спрямо ЕС и САЩ?

Мигранти, които се молят на АллахСловакия не желае натовски бази на своя територия, съобщи една медия.

Унгария обяви извънредно положение в 2 области заради бежанците.

Хиляди напират да влязат от Сърбия в Унгария.

Европа е заплашена от бунт на бежанците. Как тогава ние, в България ще минем леко и няма да бъдем засегнати? Дава ли си сметка някой от правителството за това?

  • В интервюто на премиера Бойко Борисов бяха засегнати и други теми, като издръжката на социална пенсия: пенсионер, куче, бежанец и затворник,
  • грешките на Прехода,
  • неосъдените политици от последните 25 години,
  • безсилието на правосъдието, предстоящите промени в Конституцията,
  • представата на Борисов за правосъдие,
  • медии и зложелатели на второто правителство на ГЕРБ,
  • карикатурите за Борисов,
  • пречиствателните станции и фекалиите в морето по време на туристическия сезон,
  • коя магистрала ще „ни” пусне премиерът,
  • и дали се яде асфалтът,
  • отричането на Борисов, че е казал, че „българите са лош материал”,
  • за басовете на Борисов с Москов,
  • за тениса, за ЦСКА,
  • за кучетата, и лошото куче, което изяло пауните на Доган,
  • за онкоболните и скъпата апаратура,
  • за учителите,
  • нова версия за вдигането на тока, което свали Борисов от власт,
  • за далаверите с горивата,
  • за вечноразвалящият се правителствен самолет,
  • на какво залага в тениса Бойко Борисов, пие ли и прочие...

Очаквайте казаното от Борисов по гореизброените теми утре.

 
Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1915-kak-zapadat-sazdade-qislyamska-darzhavaq

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби потвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от края на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а именно на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

 

Хиляди бежанци напират да преминат през турско-българската границаХиляди напират на границата! 91 процента от българите са твърдо да затваряне на границата за прииждащите от Турция така наречени бежанци!

„Страхувам се и затова положих огромни усилия, за да ме чуят в Европа, че ни е страх, че взимаме всички мерки, харчим милиони и ни е страх, и молим те да се разберат. Положих всички усилия и самият факт, че европейските лидери са чули за нашия проблем. – заяви в интервю по Би Ти Ви на 25 септември в предаването „Тази сутрин” премиерът Бойко Борисов.

Премиерът Борисов в студиото на

Щом един премиер се страхува от това, което се случва и предстои да се случи в държавата и на Стария континент, какво остава за редовите данъкоплатци, които са му поверили на избори държавата?

За този момент народът е казал: „Късно е, либе, за китка!”

С какви местни избори ни занимавате, господа управляващи?

Така нареченият президент Росен Плевнелиев, който се държи като чиновник на Белия домС такъв като министъра на отбраната, с такъв като министъра на външните работи, с такава като вицепремиера Меглена Кунева, с такъв президент като Росен Плевнелиев, с такъв вътрешен министър като Румяна Бъчварова и люшкащият се в мнението си премиер Бойко Борисов – ние сме загазили и то сериозно!

В коя държава от днешния ЕС премиерът ще каже, че го е страх от това, което се случва?

В коя държава от ЕС в парламента ще се занимават със Закона за образованието, след като ни е подпалена чергата и пуши?

Депутатът от БСп Атанас Мерджанов чете Декларация за бежанската криза пред трима души в залата!В коя държава опозицията в лицето на социалистите пред двама души в залата ще се изчете една предпазлива Декларация за свикване на Консултативния съвет за национална сигурност и след като е липсвала публиката от народни представители, социалистите няма да отидат в кулоарите и да повторят прочетеното през репортерите?

В една държава, в която министърът на отбраната твърди, че „Разузнавачите ни действат като терористите в Париж.”

В една държава, в която някакъв генерал заявява: „Щабът на НАТО у нас е отговор на това, че Русия струпва армия по границата”, а премиер и президент си мълчат!

България тръгна да променя закони, за да преминават войски на НАТО. Същото НАТО, което сипеше бомби над съседна Сърбия и убиваше мирно население, рушеше домове и църкви. Управляващите ни учеха: „Не настройвайте хората против НАТО!”

3 млн българи живеят в тотална мизерия.

"Уолстрийт джърнъл" написа: България е слабо място по пътя на джихадистите.

Коя от медиите с национален обхват съобщи или коментира думите на ген. Уесли Кларк: „Нашите съюзници създадоха „Ислямска Държава“.

Южна Корея каза "не" на американска ПРО система, но не и Европа, не и ние!

България се оказа сред основателите на нова коалиция срещу “Ислямска държава“! Някой от премиера и президента е да коментирал това?

САЩ ни помагат да модернизираме армията със стари изтребители, т. е. ще си късаме от залъка, за старите бракми на Щатите!

В. "Велт ам зонтаг" написа: Халифатът е проникнал на Западните Балкани!

Мълчание.

Унгария направи Закон срещу емиграцията, а ние? Променяме Конституцията заради съдебната система и нищим образованието.

Какво можем да очакваме, след като така нареченият ни президент ни Р. Плевнелиев заяви : Следим процеса на вземане на решения във Вашингтон! Т. Е. Каквото кажат от Белия дом, това ще правим!

Скоро в Турция ще има 20 милиона араби, африканци и азиатци мюсюлмани готови да щурмуват българската граница по суша и море, някой от управниците да го е коментирал?

Германия търсела решения как да спре потока от мигранти от Балканите.

Сръбският външен министър Ивича Дачич обяви, че Сърбия ще изпраща бежанците в България!

ЕП съобщи: Бежанският натиск по българо-турската граница е безпрецедентно висок!

Стотици сирийци тръгнаха пеша от Истанбул към България.

Френският президент Франсоа Оланд предложи страните, които се съпротивляват на квотната система за разпределение на мигрантите, да бъдат изправени пред санкции, съобщи „Европейская Правда“?!

Срещу България има три процедури за нарушения в прилагането на директивите за предоставянето на убежище, за условията в центровете за приемане на бежанци и за признаване на квалификациите, съобщи пресслужбата на представителството на Комисията в България.

Премиерът Борисов заговори за опасността милиони да преминат турско-българската граница!

Цифрите за бежанци, които мигрират към ЕС всяка минута скачат десетократно и стократно!

200 бежанци са се опитали в нощта на 15 срещу 16 септември да преминат границата на България с Турция. 32 са арестувани!

Това са стари цифри, макар и появили се преди 10 дни!

По думите на бившият външен министър Мевлют Чавушоглу бежанците от Сирия и Ирак надхвърлят вече 12 милиона души, като два милиона от тях се намират на територията на Турция.

Необходимо уточнение

Идващите от Турция към Гърция и България не са бежанци, тъй като в тази държава не се води война. Т. е. по всички международни правила няма как тези хора да получават статут на бежанци, както щедро им дават българските власти и то без да се замислят и за миг.

Млади мъже от 18 до 35-40 години, без семейства, със скъпи телефони и банкови сметки няма как да са бежанци. Тези млади мъже ярко се открояват в тълпите, за които трябва да сме състрадателни...

Телевизионни репортажи показват как въпросните млади мъже изхвърлят водата и храната, дрехите и одеялата, които им дават в различните държави като Македония, Сърбия, Унгария.

На 14 септември в предаването на Димитър Цонев „Още от деня” на тема „Трябва ли Европа да затвори границите си за бежанците”, 91 процента от зрителите отговори положително!

О. з. полковник Славчо Велков, експерт по национална сигурностО. з. полковник Славчо Велков, експерт по национална сигурност опита да сложи ред в понятията и реалността по темата с така наречените бежанци в предаването „Още нещо от деня” по БНТ каза съществени факти, които други медии отбягват:

„Кога започна тази криза – нека да ги наричаме мигранти. 2001 година когато започна военната инвазия на САЩ в Афганистан, беше първата голяма вълна, около три милиона, главно мюсюлмани сунити, по-голямата част отидоха в съседен Пакистан, другите през западните провинции на Афганистан, в Иран, оттам в Сирия, Турция, и от Турция в България. Някои от тях принадлежат към общността на афганците в България, може да се приеме, че те са със статут на бежанци, те са се заселили.

Убийството на Муамар КадафиСлед това 2003 година се проведе операцията „Шок и ужас”, в Ирак, тогава генералният секретар на Арабската лига Амр Муса каза: „Не нападайте Садам, ще отворите вратите на Ада в Близкия изток!” Те ги отвориха – тогава сунитските маси започнаха също да бягат, през Сирия, Турция, пак в България под страх, че ще има доминация на шиитско правителство и присъствие както стана. Впоследствие в Близкия изток се създаде един вакуум на сигурност, малко по-късно един политик, който ни сложи в периферията на Европа, онова политическо джудже в политически и физически смисъл на думата Никола Саркози. Той пък беше инициатор да се удари Либия. Знаем, че Кадафи не беше свален с революция, а с резолюция...

Е, всъщност, трите страни: Великобритания, САЩ и Франция допринесоха за създаване на вакуум на сигурността и са производители на мигрантски вълни!

Тези, които не са ходили в района - нищо не знаят. Аз се удивлявам на куража на госпожа Меркел и на сметките на г-н Юнкер. В съседен Ливан, в Йордания и в Турция има лагери с бежанци. В Йордания има 800 000, които мигрират, в Ливан се въртят някъде милион и половина та до два, в Турция почти толкова. Тази маса предстои да върви по Балканския маршрут на миграция, засега те използват западния път: Гърция, Македония, Сърбия, но тази маса предстоеше и вече тръгна към Европа. Особено силно тръгнаха тези маси, когато г-жа Меркел каза: „Ние ще дадем убежище на всеки, всеки е добре дошъл.”

Защо тези три държави – Великобритания, САЩ и Франция, които станаха първопричина за тази ситуация, това не е арабски проблем. Онзи ден слушах бивш министър-председател, български, да казва: „Това е арабски проблем, а се оправят!”

Та, защо тези три държави – Великобритания, САЩ и Франция, които станаха първопричина за тази ситуация, не поемат основната тежест. Например – САЩ имат достатъчно големи кораби – поемат 150 – 200 000, те между другото взеха бежанци, но християни. Тепърва Европа я очакват проблемите с така наречените бежанци.”

„Тепърва Европа я очакват проблемите с така наречените бежанци – коментира Велков. -

Какво трябва да направят САЩ, Русия и Европа, за да приключи тази сага? – запита Цонев гостите си. Истината е, че е твърде късно да се направи каквото и да било.

Николай РадуловТези, които са в основата на сегашните вълни от мигранти – сега си правят пас – заяви Николай Радулов. – Германия ще е най-силният потърпевш, защото мигрантите са се насочили към тази обетована земя...”

Германците бяха против войната в Ирак, французите също бяха против – 2003 година – репликира Цонев.

„Към Щатите винаги е имало играчи от тези държави в Близкия изток. В големите американски банки, големият пакет акции и на тези държави, от Саудитска Арабия и така нататък. Част от президентските администрации са ръководители на такива хора, на предния президент на Щатите, шефът на кабинета му бе ръководител на фирмата на брата на Осама бин Ладен. Той сега не се казва така, смени си името... Виждате какво се случва Саудитска Арабия дава 1,5 за построяване на джамии, може би следващия ход ще е да даде два милиарда за сриване на църквите...

Какво се случва с нас - както ни заобикалят сега, имаме два пъти повече влезли през зелена граница мигранти от миналата година. Има едно неразбиране, което ловко се ползва от политиците, те казват – „Ние отваряме границите за бежанци”. Нито бежанците са бежанци, нито така се отваря граница! Това е заличаване на граница, което се реализира в България. Граници се отварят когато освен на няколкото КПП-та, които реално съществуват, още на три се определят пунктове, през които да минават хората, за да няма каналджии, да не ги ограбват тия хора. Тези хора, които минават през тия пунктове трябва да имат документи. Тука минаващите границата на страната нарушават 5-6 закона на страната, включая това, че идващи без документи ние не знаем реално кой кой е. Дълго време на знаем кой кой е. При нас всички сигнали за причастност към терористични организации  се получават отвън, предимно от Щатите и Израел. Това е една заплаха за националната сигурност. Толкова сили и средства се отделят в момента за тази мигрантска вълна, че това което е налице в България в момента – безкрайно висока битова престъпност и корупция – няма кой да работи по тях. Не са законите виновни – че не бил приет закона на г-жа Кунева... Просто не се работи по корупцията, няма с какво.

Има ли шанс да се направи нещо в България във връзка с вълните от мигранти?

Славчо Велков: „Аз бих искал да допълня казаното от г-н Радулов със следното: Допреди един месец можеше просто като се спре кранчето на тези които воюват, на противопоставящите се страни, защото това е война на спонсорите в региона. Там, за съжаление ще кажа, че и българи участват в наливане на масло в огъня, имам предвид, не че продават оръжие, а че продават огромни количества оръжие, които отиват и в едната и в другата страна, тези сделки са със всички сервитути, оформени, но те са на български и предимно български частни фирми. Държавата горе-долу не печели от това, но това не е важното. Важното е, че ние сме страна в конфликта. Можеше ако се спре кранчето. Сега обаче, когато Русия заяви сериозно намерение да стане играч в този конфликт, или да укрепи влиянието си в Източното Средиземноморие, включително с бази, това се страхувам, г-н Цонев, че е почти невъзможно!  Сега вече на друго ниво трябва да се решават нещата. Ние сме Никой. Сега трябва, както г-н Борисов сполучливо се изрази: „Да се разберат началниците!”

Абу Бакр ал БагдадиЗа България: дали може да проникват, или не може да проникват, ние видяхме, че в единствения терористичен акт, който се случи на територията на България – онези, които проникват си проникнаха по съвсем друг начин – не с бежански вълни, не с мигрантски вълни, а с паспорти, издадени в Европейския съюз! И си излязоха по същия начин, т. е. предполагаме, че това са хора, подготвени, въпреки че не изключвам възможността, както г-н Радулов каза, че в тези потоци могат да бъдат имплантирани хора. Вече не е нужно защото самият Абу Бакр ал Багдади /командир на групировката "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), обявен за халиф на всички мюсюлмани от групировката "Ислямска държава" – Л. М./ и вчера Айман ал Зауахири – лидерът на Ал Кайда призоваха точно  и ясно: „Не е нужно да идвате при нас! Там където се намирате, удряйте ги – в техните домове, в техните учреждения щом споделяте нашата идея и идеология!” Така че това е опасността. Аз се опасявам от друго. Вчера бе убит един млад сириец от други двама сирийци. Дали е разчистване на сметки, дали е скандал за контрабанда или пари – отделен въпрос. Въпросът е, че тука реално може да се повиши нивото на криминогенната престъпност, и такива случаи да зачестят, защото тия хора, които идват оттам вече са накървавени. За тях едно убийство е нищо, защото нещата там се решават с автомат, с пушка или с нож. Така че в това отношение ние би трябвало да се безпокоим. И аз още един път ще кажа – възможно е правителството да осмисли, но ако няма единен и адекватен отговор на Европа, която се готви да приеме 140 000 души до края на годината и после още малко и така нататъка – ама ние говорим, че пет милиона чакат, бе г-н Цонев! И за какво става дума тогава – възникна и този въпрос на Ваши колеги: „Защо богатите страни в Близкия изток не приемат бежанци?”

Айман ал Зауахири – лидер на Ал КайдаПърво, в Близкия изток няма богати страни, ако някой говори така – не познава района. Кои са в Близкия изток страните: Египет, Ливан, Палестина, Сирия, и да кажем една малка част от Ирак и Йордания. Кой от тях е богата? Явно става въпрос за Саудитска Арабия. Да де, ама Саудитска Арабия е един от спонсорите, ако не държавата, то поне отделни групи на ислямистите в Сирия. След това, тези шиити, които бягат от Ислямска държава, няма да отидат в сунитска Саудитска Арабия при ислямистите...”

Ислямска държава непрекъснато увеличава територията си, тя вече е по-голяма от една Великобритания, и на нейна територия има залежи от петрол, природен газ, с които се купува оръжие.

Как и дали ще изчезне Ислямска държава? – едва ли ще се намери днес някой, който да каже как и дали. Вече е късно, много късно, въпреки че Меркел, Оланд, Юнкер, Могерини, Камерън нямат намерение да изрекат истината на своите граждани. Поне не в близките месеци – ясно е, че това, което са надробили – ще го сърбаме ние и всички останали жители на територията на ЕС. От това блато излизането ще е трудно, дълго във времето и ще има жертви. Вече няма значение дали някой от българите отива в друга европейска държава – бежанската вълна ще приравни социално и икономически рано или късно всички страни-членки на този съюз. Така, както приравни жителите на Европа Втората световна война. И днес не е известен срокът на края, на създадената криза от „мъдрите” лидери в Брюксел. Този край няма да е скоро. Ето защо и Ангела Меркел, и Франсоа Оланд, и Дейвид Камерън са пътници, които собствените им избиратели ще прогонят. Не че това ще реши проблема, нито че следващите лидери на Германия, Франция и Великобритания ще се справят с нахлуващите бежанци.

БНТ показа територията от Ирак и Сирия, която вече е заета от Ислямска държава

Те, бежанците, мигрантите или както и да ги наречем нямат намерение да се върнат защото родните им места са превърнати в пустош от сбърканата геополитика на Щатите. Това е истината.

Тези от така наречените бежанци, които отиват към Германия едва ли ще се върнат някога към родните си места в Сирия и Ирак. Те нямат надежда, че нещата ще се оправят в родните им места. Те вече са се пречупили, че път назад няма. А оттам и озлоблението им, когато на пътя им се изправи стена, преграда. Те са убедени, че имат право да отидат в държавата, която е най-добре уредена, и там да бъдат приети добре.

„Онзи ден чухме как американското военно командване, че са нанесени 5 100 удара върху ИД, и ако бяха унищожавани по техни сметки по десет души на удар трябваше досега Ислямска държава да я няма. – заяви експертът по национална сигурност Славчо Велков. – Там действат около 200 00 човека!

Ще има ли сухопътна операция срещу ИД на Европа, САЩ и Русия? – запита водещият Димитър Цонев.

Славчо Велков: Дайте да говорим сериозно! В Ирак загинаха 5 000 американски войници и президентът Обама почти се закле повече да няма война. Вие представяте ли си тази подготвена Ислямска държава, ако се вкопчи в сухопътен бой, с тоя опит и с повече от 100 000 човека, с американските сили, и руските? Ами те командирите им 90 процента са чеченци и господин Путин си дава ясна сметка какво ги чака! Пак посредници ще бъде тази война!

Борисов даде сигнал, че ако кризата с бежанците не се реши...

Какво би се случило? Както обикновено – познаваме премиера, той се сдаде властта, но този път връщането в нея ще е невъзможно.

 
Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 
Бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен"Русия се завръща, това е добра новина за света. Защото не може да има световен ред без равновесие и различност. Да искаш ред, означава да приемаш различията. Без Русия, не е възможно уреждане на кризите". Това пише бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен в своя статия във "Фигаро".
Публикувано от сайта ГЛАСОВЕ

Русия се завръща; това е добра новина за света. Защото не може да има световен ред без равновесие и различност.

Да искаш ред, означава да приемаш различията. Без Русия, не е възможно уреждане на кризите. Споразумението за ядрено неразпространение с Иран беше доказателство за това, така както и разследването за употребата на химически оръжия в Сирия през лятото на 2013 г.

След като винаги съм пледирал и действал в полза на многополюсния свят, организиран на основата на мултилатерализма, не мога да не се радвам, че Русия се изказа силно в Общото събрание на ООН. По въпроса за Украйна успокояването създава днес условията за политически процес, който изисква да се включим още по-силно. Намаляването на насилието и отлагането на изборите в Източна Украйна са положителни сигнали за постепенното прилагане на споразуменията от Минск II. Напредваме по закона за украинския федерализъм и подновяваме диалога на сътрудничество между Русия и Европа.

Русия се завръща, но в какъв свят?

Русия се завръща, но в какъв свят? Неразбирателството между великите сили е в най-високата си точка, подхранвано от предразсъдъци и недоразумения. Ние не говорим на един и същ език и не гледаме на света с едни и същи очи. Да не бъдем наивни. Светът би могъл да се раздели на два блока, единият - западен, диктуващ своите норми, без винаги да ги спазва, другият - източен, китайски, както и руски, отказващ монополите, упражнявани от Запада във валутната, финансовата, технологичната сфера. Бихме могли да се събудим с двойна финансова система, двоен интернет, може би двойна система на световно управление. Възходът на юана, новите инструменти в интернет, създаването на многостранни финансови институции също са знаци за смяна на епохите.

Залогът на сирийската криза далеч надхвърля регионалната рамка и дори въпроса за общата борба срещу джихадизма.

Решава се новият световен ред.

Жизненоважно е да се избегнат грешките в съответните ни стратегии в Сирия и Ирак. Водени отчасти от наследството и опита си, ние и днес сме изкушени да възпроизведем миналото. Това важи за САЩ, от сунитския съюз със Саудитска Арабия през 70-те г. до едностранното нахлуване в Ирак. Това е вярно също и за Франция, бившата колониална сила, исторически защитник на християните в Ориента, белязана и от опита на войната в Алжир. Това е вярно, най-сетне, и за Русия, наследник на дългогодишни традиции в Близкия Изток, защитник на православните общности, белязана от конфликтите по южните си граници, от Екатерина II до Чечения, като се мине през Съветския съюз.

Да се споразумеем за политическата рамка на нова Сирия

Ние трябва да избегнем също едно второ общо изкушение, то е да заместим регионалните актьори и да ги лишим от отговорност. Трябва да се споразумеем по общите принципи, ако искаме да пресушим чернозема на тероризма.

Първият принцип е неприкосновеност на границите, защото преразглеждането на границите Сайкс-Пико, дори и с добри намерения, ще доведе единствено до взривяване на региона.

Вторият принцип е ненамеса. Нито една велика сила не трябва да се стреми към насилствена смяна на режими, но също така и до тяхното изкуствено задържане на власт.

Третият принцип е отказът от какъвто и да е ангажимент по суша, чийто рискове от затъване всички ние познаваме с плътта си - от Алжир до двете войни в Афганистан.

В замяна на това, ние можем да проявим единство и да покажем пътя на диалога и на мира, а именно като организираме постоянна конференция за регионална сигурност, чийто гаранти ще бъдат международните сили, подновявайки формата 5+1 от преговорите с Иран, като бъдат поканени Саудитска Арабия, Турция и Египет. Ние можем да упражним приятелски натиск, Русия върху Иран, Америка върху Саудитска Арабия, като същевременно насърчим диалога между тях. Днес трябва да се съсредоточим върху уязвимите държави, понякога на ръба на разрива, като Турция или Саудитска Арабия, защото завладяването на светите места на исляма е в линията на джихадисткия прицел.

Ключът днес е да се споразумеем за политическата рамка на нова Сирия, организирайки фактическото разделение във федерална цялост. Това предполага още днес да се приближим към локален мир и прекратяване на огъня в зоните, в които това е възможно: в Хомс, Идлиб, Алепо.

Време е Европа да си върне гласа, паметта и посланието

Става дума да се дадат гаранции на малцинствата и защитата на алауитите от Русия е добре дошла. Само една колективна гаранция ще може да обезпечи сигурността в района на Дамаск, мозайка от общности, която трябва да намери modus vivendi по ливански, при липса на нещо по-добро. Това споразумение трябва, най-сетне, да установи защитени хуманитарни зони на турската и йорданската граница. Това е единственият начин да се стабилизира притока на бежанци, особено към Европа.

Това споразумение трябва да бъде наблюдавано и гарантирано от постоянната намеса на конференция за регионална  и международна сигурност с участието на всички актьори.

При липса на такова споразумение, насилието ще бъде безкрайно. Милиони сирийци ще бъдат хвърлени по пътищата. “Ислямска държава” и Асад се засилват взаимно и гангрената ще обхване останалата част от сунитския свят.

Време е Европа да си върне гласа, паметта и посланието. В този дух искам да говоря на моите руски приятели на предстоящия форум във Валдай с Владимир Путин. Защото съм убеден, че Европа ще играе ключова роля за предотвратяване на разлома на света. Нейният авторитет не се дължи на уроците по морал и на санкциите, а на изискването за диалог, на опита и на служенето за пример. Трябва да спреем с неестествените ролеви игри и най-накрая да действаме в полза на равновесието, като отидем на среща с Русия, Китай и останалата част на света.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Заседание на ръководството на НАТОРусия ли ни заплашва или ние заплашваме Русия?

Решението Черна гора да бъде поканена да стане 29-тия член на НАТО закономерно беше прието в Москва като провокация, потвърждаваща руските опасения относно експанзионистичните стремежи на Запада, включително на Балканите. За Вашингтон обаче, тази стъпка не е проява на враждебност към Русия, защото, както посочи държавният секретар на САЩ Джон Кери: "НАТО е отбранителен съюз, който съществува вече почти 70 години и не е насочен против Руската Федерация".

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Нека се опитаме да разберем, защо тъкмо сега НАТО взе това решение, което още повече изостря отношенията му с Москва. Нима за висшето ръководство на Северноатлантическия алианс присъединяването на тази малка балканска държава е по-важно от запазването на отношенията с руснаците, които са толкова необходими за успешната борба срещу Ислямска държава, определена наскоро от самия Обама като "нашия общ враг"? Още повече, че Черна гора от десет години насам е в списъка на чакащите, а общественото мнение в страната съвсем не е единно по този въпрос, въпреки мощната пропагандна кампания за присъединяване към НАТО, осъществявана от правителството (с пари, получени от алианса), в която са ангажирани голям брой известни местни актьори, певци и спортисти.

Решението на НАТО беше обявено в момент, когато отношенията между Русия и Запада са силно изострени. Само допреди две седмици свалянето на руския бомбардировач от Турция (която е член на НАТО) можеше да провокира верижна реакция и само благодарение на отговорното поведение на Кремъл беше избегната опасна международна криза.

Последвалото посещение на френския президент Оланд в Москва означаваше признаване на ролята, която Русия играе в борбата срещу Ислямска държава в Сирия, както и готовността на Запада да координира усилията си с Кремъл.

Сега обаче, решението на НАТО може да провокира ново разцепление. Създава се впечатление, че някой на Запад с всички сили се стреми да се противопостави на политиката за отслабване на напрежението в отношенията с Москва.

Преди няколко дни, в интервю, публикувано едновременно в няколко водещи западни издания, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг (т.е. човекът, който организира и цялата операция с поканата за Черна гора) отправи остри обвинения срещу Русия, квилифицирайки я като заплаха за сигурността на цяла Европа заради нейната агресивна политика в Украйна и присъединяването на Крим, както и заради военната и свръхактивност, "достигнала равнище, непознато от края на студената война насам".

Русия ли ни заплашва или ние заплашваме Русия?

Дали обаче сме сигурни, че образът на агресивната Русия и на Северноатлантическия алианс, който уж се старае да защити съюзниците си от "източната мечка", отговаря на реалността? Или това е по-скоро оправдание за западния експанзионизъм, осъществяван под егидата на Вашингтон? Истината е, че анализът на сегашната ситуация в Европа води до съвсем други изводи, а именно, че Западът обкръжава Русия, на което руснаците реагират, опитвайки се да защитят своето жизнено пространство. Украинската криза също може да се разглежда именно в този ракурс.

Илюстрира го и военният потенциал на страните: така военният капацитет на Русия се равнява на едва 20% от този на бившия Съветски съюз, докато през последните 20 години НАТО сериозно усили своите настъпателни (пардон, отбранителни) възможности, поглъщайки държавите от някогашния Варшавски пакт, както и някои неутрални държави.

Що се отнася до военните инвестиции, разходите на САЩ осем пъти надхвърлят тези на Русия. По данни на Международния институт за стратегически изследвания (IISS), през миналата 2014 държавите от НАТО са инвестирали в отбраната си 800 млрд. долара, докато Русия е отделила за целта едва 70 милиарда.

За да осъзнаем целият идиотизъм на западния подход, е достатъчно да погледнем една статия, публикувана преди няколко месеца в La Stampa, в която се твърди едновременно, че Русия се готви да започне война в Европа и, че военният и потенциал е наполовината на този на НАТО. Тоест, излиза, че Москва просто се готви да се самоубие.

Ако Русия наистина може някъде да се конкурира с НАТО, това е само в ядрената сфера, доколкото руснаците разполагат (както впрочем и САЩ) с т.нар. "триада", т.е. с ядрен арсенал, който може да бъде използван на трите възможни театри на военни действия - по суша, във въздуха и по море.

Пределното напрежение

През миналата 2014 станахме свидетели на своеобразен връх на напрежението в отношенията между Москва и Вашингтон от времето на студената война насам. Украинската криза даде на САЩ и съюзниците им повод за мащабно разполагане на свои военни в Източна Европа (в Полша и Румъния), както и в балтийските държави.

В последния годишен доклад на НАТО се посочва, че през 2014 алиансът е прихванал 400 руски самолети (четири пъти повече, отколкото през 2013) край своите източни граници.

На свой ред Русия обяви, че е прихванала над 200 самолети на НАТО само в района на Балтийско и Баренцово (на границата с Арктика и Норвегия) морета. 140 от тях са били американски, а останалите - германски, канадски, португалски, датски и дори шведски (макар че Швеция не е член на НАТО, тя действа в региона от името на алианса).

Към това следва да добавим прихващането на 460 британски и френски самолети AWACS в района на Украйна и Черно море, както и край границите на Русия и Беларус (срещу само 20 през 2013).

И двете страни проведоха мащабни военни учения. Така, през март 2015 Русия организира внушителни военни учения с участието на 80 хиляди военни, 65 бойни кораби, 220 самолети и 316 подводници край арктическите си брегове (Колския полуостров), границите с Полша и Литва, в Крим и Черно море. НАТО отговори на това, провеждайки през октомври 2015 ученията Trident Juncture 2015, в които участваха 36 000 военнослужещи на пакта от 37 държави (28 членки на НАТО и 9 страни партньори). Целта на ученията беше да се провери готовността на силите за бързо реагиране при евентуално нападение срещу един от партньорите на пакта от изток (по една случайност, този партньор е един, единствен!).

Кой разпалва напрежението?

Както отбеляза наскоро един от най-влиятелните стратегически анализатори в Европа Йън Кърнс (директор на организацията “Европейска мрежа за лидерство” - б.р.): "Нито една от страните не го казва открито, но руската армия се готви за сблъсък с НАТО, а НАТО се подготвя за сблъсък с Русия".

Всичко случващо се обаче не отговаря на интересите на Европа, а вероятно и на интересите на Русия. Точно обратното, Европа и Русия са заинтересовани да формират общо пространство на сигурност и интеграция. Много от проблемите, с които се сблъскват руснаците и европейците (тероризма, икономическа криза, енергийните въпроси и ситуацията в Близкия Изток) са общи за двете страни.

Кой тогава раздухва напрежението? Кой иска да откъсне Москва от Европа? Кой съдейства за разпалването на конфликта? Вероятно във Вашингтон най-добре могат да отговорят на тези въпроси.

------------------------------------------------

* Авторът е анализатор на Il Giornale

 
Външната политика на Съединените щати, главно преследваща енергийните интереси на страната, доведе до възхода на ислямския екстремизъм. За възхода на Ислямска Държава САЩ имат не по-малка отговорност и роля, отколкото за възхода на Ал Кайда през 1980-те.

В тази статия ще ви представим отдавна известни факти, които днес медиите умишлено пропускат, когато говорят за благородната мисия, поведена от Съединените щати, срещу Ислямска Държава. Но, за да стигнем до Ислямска Държава първо трябва да си спомним ролята на Щатите за появата на муджахидините от Ал Кайда.

Първо – двете организации са обвързани; второ – и двете организации са част от политиката на САЩ, която включва т.нар. „контролиран хаос“, създаван от радикали, които са подкрепени от ЦРУ и/или обучени от управлението и ръководени, за да изпълняват интересите на САЩ. Те може да са муджхидините в Афганистан през 1980-те, ислямски радикали в Либия и Сирия от близките няколко години, или крайно-десни радикали, които окървавиха „Майдана“ през миналата година в Украйна. Общото между тях е, че петте корпорации, които притежават всички американски медии, респективно и клоновете им в целия свят, ги представят с благородни етикети като „борци за свобода“. Нека припомним, че дори Осама бин Ладен беше възхваляван в западните медии, когато САЩ подкрепяха неговите муджхадини срещу съветската армия. В „Индепендънт“ той беше наречен „Антикомунист и борец за мир“.

ЦРУ подкрепя Ал Кайда и сродните ѝ организации почти половин век. Има няколко тренировъчни лагера, където ЦРУ обучаваше и въоръжаваше муджахидините. Един от най-важните е този в Пакистан. Той се използва и до днес, когато се обучават т.нар. „бунтовници“, които после се вкарват в Сирия. За периода 1982-1992 от ЦРУ са обучени над 35 000 джихадисти от 43 различни ислямски държави, които да се включат в Ал Кайда и други организации под нейното крило. Основоположника на тази политика е Роналд Рейгън. Съединените щати не само обучаваха, въоръжаваха и спонсорираха ислямски екстремисти. САЩ влагаше милиони в програми за обучаване на ученици в Афганистан. Но там те бяха запознавани с книги, съдържащи радикални и ислямистки послания и изпълнени с гневна пропаганда, с която промиваха мозъците на афганистанските деца.

През 1979 г. Осама бин Ладен беше вербуван от ЦРУ и след това неговите муджхадини от Ал Кайда получиха солидна подготовка в Пакистан (предимно), за да бъдат пуснати срещу съветите.

2001 г. беше историческа за съдбата на „Новия Близък Изток“, чиито архитекти се опитват да бъдат САЩ, Саудитска Арабия, няколко други разузнавания от петролните монархии, Израел и Турция (Турция се опитва да играе роля, но е със силно ограничен капацитет).

Корените на Ислямска Държава произлизат от Ал Кайда, която е плод на американското разузнаване, в съдружничество с британското МИ6, израелските МОСАД, пакистанското и саудитското разузнавания. Бойците на ИДИЛ бяха използвани при т.нар. Арабска пролет, което беше мащабен проект, контролиран от същите тези разузнавателни агенции. Джихадистите бяха използвани в Либия, а след това прехвърлени в Сирия.

Под окупацията на САЩ и НАТО Афганистан се превърна в производител номер едно на хероин в света. От окупацията до 2014 г. Афганистан увеличи продукцията си дотолкова, че в момента произвежда над 95% от целия световен хероин. Но освен в ролята на „наркотрафиканти“ НАТО се вписаха и в ролята на покровители, заедно с турското главно командване и вербовчици на наемници за Ислямска Държава и фронт Ан Нусра (сирийския клон на Ал Кайда), които бяха хвърлени в операцията им срещу Сирия, започнала през март 2011 г. Според данни от израелското разузнаване тази инициатива се изразявала така:

„кампания за набирането на хиляди мюсюлмански доброволци от близкоизточните държави и мюсюлманския свят, за да се бият заедно със сирийските бунтовници. Турската армия е поела ангажимента да ги обучава и да осигури безопасното им влизане в Сирия.“ (DEBKAfile, НАТО ще дава на сирийските бунтовници противотанкови оръжия, август 14, 2011)

Редица западни разузнавания са замесени в обучаването на ислямските радикали. Експерти, наети от Пентагона дори обучаваха ислямистите как да боравят с химически оръжия. Това е ключово, защото именно чрез изстрелването на химически заряди от позициите на джихадистите (или т.нар. „бунтовници“) Съединените щати искаха да оправдаят бомбардирането на Сирия, което сега оправдаха с бомбардирането на собствената им креатура ИД.

„Съединените щати и някои европейски съюзници използват експерти по отбраната, които да тренират сирийските бунтовници и да ги обучат как да боравят с химически оръжия, заяви високопоставен служител в американската армия и някои дипломати пред CNN“ (CNN, декември 9, 2012).

Трябва да отбележим, че и кампанията по обезглавяванията не стана без ролята на съюзническото на САЩ разузнаване на СА, където обезглавяванията са наказателна традиция. Именно от затворите на Саудитска Арабия хиляди осъдени престъпници бяха освободени, ако желаят да се превърнат в наемници за Ислямска Държава. Повечето от тях са със смъртни присъди и няма какво да губят.

Израел също оказва помощ на ислямистите в Сирия, основно в зоната на Голанските възвишения. Тяхната помощ се изразява предимно в това, че приемат на лечение наемници, лекуват ги и след това ги връщат.
Израелския премиер Бенямин Нетаняху и Моше Аялон, министър на отбраната на среща с ранен наемник от Сирия в болница в окупираните Голански възвишения на границата със Сирия).

Офицери от израелската армия обучават джихадистите. Ако за теократичната монархия, люлка на ислямския радикализъм и родина на Ладен – Саудитска Арабия не е изненадващо, че се занимава с такива дейности то за мнозина незапознати е истински шок да чуят, че САЩ и Израел също подпомагат от години ислямските джихадисти. Как така, особено за Израел – нали това е единствената немюсюлманска държава в региона, която всички искат да унищожат. Това първо е нещо, което Израел не спира да повтаря, за да оправдава политиките си и най-вече, за да запази огромния си ядрен арсенал далеч от очите на света. И второ – няма проблем, защото израелското разузнаване и съюзническите му контролират процеса и самите джихадисти. За това атаките срещу Израел идват от Хамас, а не от организации като Ал Кайда или ИД.

Практически, бойците от Ислямска Държава са пехотинците на няколко държави и техните разузнавателни агенции, които вършат мръсната им работа в Ирак и Сирия. За това срещите на Джон Макейн с лидири на ИД по време на едно от незаконните му пътувания до Сирия не са нищо изненадващо. Толкова „нормално“ се приемат от западната корпоративна преса, колкото и срещите на държавния с-р Бжежински с Осама бен Ладен в Афганистан през 1980-те.

Целия парадокс на театъра, който ни разиграват от оглавяваната от САЩ коалиция „срещу Ислямска Държава“ се изразява в това, че именно те са отговорниците за възхода на тези организации. А сега, харчейки стотици милиони бомбардират инфраструктурата на Ирак и Сирия, фабрики и нефтени кладенци. Джихадистите не показват да са особено засегнати от ударите „срещу“ тях.

Халифат на Ислямска Държава? Как се появи този нов тумор в Близкия изток? Как така някакви джихадисти превземат половин Ирак под носа на САЩ и НАТО, които са над десетилетие там? Тези леко екипирани джихадисти се оказа, че имат нужните познания, за да изградят телекомуникации и администрация, чрез която управляват своята нова „държава“. Истината е, че този т.нар. „Халифат“ е част от американския проект за разцеплението на Ирак и Сирия на няколко отделни територии: Сунитски ислямистки Халифат, Арабска Шиитска Република и Република Кюрдистан.

Разпределение на силите и контролираните територии (актуално към: 24.11.2014, източник: „Военна история“)

 
Бившият министър на отбраната на Франция Жан-Пиер Шевенман"Днес аз не виждам как отстраняването на Асад няма да отвори вратите на Дамаск за “Ислямска държава”. Ударите, извършвани от международната коалиция, ръководена от САЩ, показаха своята недостатъчност. Не съществуват “умерени” съюзници. “Армията на завоеванието”, която държи Идлиб, в северозападната част на Сирия, е най-вече “Фронта ал Нусра”, филиал на “Ал Кайда”. Искаме ли да дадем Сирия на “Ал Кайда” вместо на “Ислямска държава”? За да има смисъл, цялата политика трябва да изхожда от реалността”.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

Бившият министър на отбраната на Франция Жан-Пиер Шевенман представя своята гледна точка за борбата срещу “Ислямска държава”, ролята на Владимир Путин, колебанията на Европейския съюз и кризата с бежанците. Строг с френската дипломация, той съжалява, че сме пленници на мита за Арабската пролет и пледира за фин и реалистичен подход в този твърде сложен регион. На онези, които защитават дипломацията на “човешките права”, той припомня, цитирайки Жорес, че “ако искаме да следваме идеала, трябва първо да разбираме реалността”.

- Въпреки напрежението между Барак Обама и Владимир Путин, идеята за международна коалиция срещу “Ислямска държава” се развива…

- Очевидно е, че тази коалиция е необходимост, дори и да среща трудности. Засегнати са всички страни, като се започне с мюсюлманските страни, които плащат най-тежкия данък на “Ислямска държава”. Какво е “Ислямска държава”? Това не е феномен, роден в Сирия, както често чуваме. Ал Багдади започна в Ирак с провъзгласяването на своя халифат, в западните райони, чието сунитско население се чувства отхвърлено от сектантската политика на правителството на Ал Малики. Впоследствие т.нар. “Ислямска държава” се разпростря в Сирия, възползвайки се от политическия вакуум, създаден от гражданската война.

Преди да се сформира коалиция, трябва да се определи политическата цел; тя не би могла да бъде друга освен възстановяване на държавите в техните исторически граници, фиксирани преди близо век, но като направи тези държави обитаеми за тяхното население.

В Техеран, където бях преди седмица, пледирах за федерален Ирак пред иранските ръководители, с които се срещнах - а именно с Велаяти (министър на външните работи на Иран от 1981 до 1997 г. и съветник на духовния водач Али Хаменей по международните въпроси - б.а.). Няма да се справим с “Ислямска държава”, ако не я разделим от населението. В Сирия трябва първо да се възстанови мира, а след това да се даде думата на сирийския народ. Да искаш да наложиш обратния ред, няма никакъв смисъл. Коалицията, за която се говори, трябва да бъде възможно най-широка. Първо, големите сили - САЩ и Русия на първо място -, след това регионалните сили - Иран, Турция, арабските страни, и разбира се иракското и сирийското правителство, каквото и да се мисли за тях.

На първо време, трябва да се създаде общ щаб, позволяващ да се споделя разузнавателна информация, координация на въздушните удари, и, добавям накрая и най-вече, контрол по границите. Трябва да се наложи сурова блокада на т.нар. “Ислямска държава”. Възникват два проблема: първо, Турция, която е по-разтревожена от ПКК, отколкото от “Ислямска държава”, и проблемът за арабската сила, която трябва да включва едновременно Саудитска Арабия и Египет. В този сложен Близък Изток трябва да се пазим от опростенческите идеи. Движението ще се създаде в ход.

- Съдбата на Башар ал Асад разделя международната общност…

- Що се отнася до Башар, ние сме пленници на една първоначална грешка, извършена в момента на появата на арабските революции. Лозунгът “Башар ал Асад трябва да си тръгне” беше неуместен за специфичната ситуация в Сирия. Прекратихме отношенията си с Дамаск през март 2012 г. по времето на Жюпе… Фабиюс не поправи траекторията… През месец юни 2012 г. съобщих на президента на Републиката и на министъра на външните работи моето озадачение - и това е литота - пледирайки Франция по-скоро да се опита да изиграе посредническа роля в сирийската гражданска война.

Днес аз не виждам как отстраняването на Асад няма да отвори вратите на Дамаск за “Ислямска държава”. Ударите, извършвани от международната коалиция, ръководена от САЩ, показаха своята недостатъчност. Не съществуват “умерени” съюзници. “Армията на завоеванието”, която държи Идлиб, в северозападната част на Сирия, е най-вече “Фронта ал Нусра”, филиал на “Ал Кайда”. Искаме ли да дадем Сирия на “Ал Кайда” вместо на “Ислямска държава”? За да има смисъл, цялата политика трябва да изхожда от реалността.

- Какво мислите за позицията на френската дипломация в сирийската криза?

- Не разбирам това наддаване, не виждам до какво може да доведе тази позиция “по на запад от Запада”, както имах случая да го кажа от трибуната на Сената през септември 2013 г., освен до изолацията на Франция. Струва ми се, че ние сме пленници на мита за арабските революции. През 2011 г. Франция трябваше да се защитава от обвиненията в снизходителност спрямо авторитарните режими в Тунис и Египет. Че Башар е брутален диктатор е очевидност, но не бива да се смесват морала и политиката. Пътят към ада е осеян с добри намерения. Винаги трябва да си спомняме за Паскал: “Който иска да създаде ангел, създава звяр”. Истинският хуманизъм се състои в елиминирането на “Ислямска държава” в най-кратки срокове. Трябва да се установят ясно приоритетите. Както казваше Жорес, “ако искаме да следвам идеала, трябва първо да разбираме реалността”.

- За една година Владимир Путин се върна в центъра на дипломатическата игра…

- Съжалявам русофобията, която заслепява повечето коментатори, както по иракския, така и по сирийския въпрос. Владимир Путин не е дете, което пее в хора, а реалист. Той подкрепя Асад, защото Русия е ангажирана в борбата срещу джихадисткия тероризъм от близо 20 г., бил той в Кавказ, Централна Азия или в самата столица, където имаше ужасни атентати. Путин има ясна линия. За мен няма война срещу тероризма, ако нейните цели не са определени предварително. Изхождайки от това, те трябва да се постигнат, по възможно най-нежестикулиращия начин. В противен случай, играем играта на тероризма, който претендираме, че искаме да победим.

- Упрекват Русия, която започна да нанася въздушни удари, че не атакува “Ислямска държава”…

- Американският държавен секретар се пита наистина, но руснаците опровергаха. Допълнителна причина по-добре да се координират ударите…

- Нужна ли е сухопътна интервенция в Сирия?

- Трябва да внимаваме да не влезем в играта на “Ислямска дъроава”, която не иска нищо друго толкова, колкото война на цивилизациите, между мюсюлманите, обединени под нейното знаме, и целия Запад, въвлечен в нов кръстоносен поход. Изкореняването на “Ислямска държава” най-напред е работа на засегнатите народи. Трябва да помогнем на иракчаните и сирийците, които искат да се отърсят от “Ислямска държава”. Разбира се, можем да им помогнем чрез въоръжените сили, за предпочитане местни, при нужда подкрепени от великите сили в момента, в който има ясен мандат за това от ООН. Можем да си представим ударни операции, точни и временни, със смяна на местните или регионалните сили. Работата по военното планиране предстои да се направи. Днес аз не съм благосклонен  към неподготвена сухопътна операция, чийто цели са неясни. Рискът от затъване е очевиден. Във военните училища се учи, че идеята за маневра  ръководи останалото. Засега аз не виждам такава.

- Споразумението с Иран обърка “сунитската” стратегия на правителството…

- Франция не е и не бива да се ангажира в религиозна война между сунити и шиите. Тя трябва да бъде посредническа сила. Ядреното споразумение с Иран е добро споразумение, съобразено с Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Това, че Иран си върна доминиращата позиция в региона, е резултат от двете войни срещу Ирак от 1991 и 2003 г., които изиграха ролята на препятствие за арабския свят срещу Иран. Днес Ирак, населен главно с шиити, е до голяма степен в иранската орбита. Там също трябва да се държи сметка за реалностите, Иран е голяма страна, която идва от дълбините на историята, утре тя може да се окаже голяма сила. Населението й е многобройно и образовано. В Техеран открих благоразположение спрямо Франция. Посещението на Лоран Фабиюс на 29 юли е било полезно. В замяна на това, Рохани ще дойде в Париж в началото на ноември. Има благоприятен момент, за да се подновят отношенията на високо ниво, което отговаря на нашия взаимен интерес. Ние имаме интерес президентът Рохани да успее, защото той символизира за мнозинството от населението и за иранската младеж отварянето и подновяването на нормалните отношения със западните страни.

- Израелците са много разтревожени…

- Що се отнася до Израел, споразумението му дава сигурни гаранции в относно сроковете, които биха били необходими за създаването на ядрено оръжие от иранците; в този случай, твърде невероятен, ще има връщане на санкциите срещу тях. Няма алтернатива на това споразумение. Кой иска да прибави още една война към онези, които вече опустошават Близкия Изток? Израел има интерес да нормализира отношенията си с Иран, както с региона като цяло, който засега има най-вече нужда да бъде умиротворен, и на който Израел не е първата грижа. Разбира се, Франция остава силно привързана към сигурността на Израел, но тя ще бъде най-добре гарантирана, когато палестинският народ, както всеки друг народ, също се радва на държава, която му принадлежи.

- Тревожи ли ви слабостта на Европа, изправена пред кризата с бежанците?

- В Европа на 28-те тази слабост е неизбежна. Не можем да се държим така, сякаш Европа не е съставена от 28 нации, и няколко чиновници от Брюксел могат да налагат постоянни и принудителни квоти. Последствията от позицията на германския министър на вътрешните работи, след това на канцлера, не бяха разчетени правилно. Но Меркел стигна до здравословно заключение: трябва най-напред да се изгаси конфликта в Сирия и за това, както тя заяви, трябва да се говори с всички, включително с Асад. Защото какво представляват 300 хил. сирийски бежанци в Европа спрямо 4-те милиона, които се намират в трите съседни страни, Турция, Йордания и Ливан?

Най-доброто, което можем да направим, за тези нещастници, е да позволим да се върнат в страната си, за да участват в нейното възстановяване. Създаденият механизъм за прием е приемлив при спешната необходимост да се помогне на бежанците, които са стигнали до европейските брегове. Въпреки това, той не може да се увековечава: това е кризисен механизъм, нищо повече. Накрая, не може да се отрече това, което Европейската комисия е склонна да прави, а именно че всяка страна има свои специфики (ниво на безработица, демография, богатство на глава от населението, вътрешнополитическа ситуация и т.н.). За останалото, няма решение на въпросите на имиграцията извън едновременното развитие на страните източник на имиграция. Аз не съм привърженик на играта на Националния фронт, който разисква тези въпроси по демагогски начин.

- Мишел Онфре е нападан от част от левицата с мотива, че “играе играта на Националния фронт”. Той не крие симпатията си към вас. Какво мислите за тази полемика?

- Аз съм за свободата на изразяване и намирам за нетърпимо, че искат да затворят устата на човек като Мишел Онфре (френски философ - бел.пр.), чиято култура, интелигентност и щедрост са чест за нашата страна. Може и да не споделяш всичките му възгледи. Мишел Онфре критикува една политика, която от три десетилетия е спряла да се дефинира най-напред според аршина на интересите на френския народ. Това е негово право и дори негов дълг, ако мисли така. Основополагащият дебат трябва да живее. Когато убиваме дебата, участваме в играта на Националния фронт!

Превод от френски: Галя Дачкова

 
На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението. Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло. Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

-  Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941. До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан. На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат  основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад.  Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват  появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на  политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той  представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на  ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века  по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и  завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

-  Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

-  Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

-  Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях  избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез  активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

-  Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].

Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им  подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане  на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].

Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”


[1] Чуков, Вл., Ислямският фундаментализъм,….. с.13.

[2] Абдула Азам, www.yabeyrouth.com/pages/index1310.htm, 23. 05. 2012.

[3] Свещен Коран, Джедда, 1986, глава „Ал бакара”, знамение 190-193.

[4] Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998, с. 94.

[5] Hussein, S., Global Security in the Age of Religious Extremism, PRISM,  http://www.e-prism.org/images/Religious_Fundamentalism_-_August_2006.pdf, 8.08.2006.

[6] Shariati, A., Islamology. The Basic Design of Thought and Action, Part 1, http://www.shariati.com/english/islam/islam1.html, 24.04.2014.

[7] Rosen, E., The Muslim Brotherhood’s Concept of Education, Current Trends of Islamist Ideology, PRISM, http://www.e-prism.org/images/20081111_CT7final_lowres_.pdf, 4.11.2008.

[8] Al Abaad, A., With Which Intellect and Religion Can Suicide Bombings and Destruction Be Considered Jihad?, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Abd_al-Muhsin_bin_Hamad_al-Abbad_-_Against_suicide_bombings.pdf, 10.10.2012.

[9] Сейф, А., Рисала иля муджахидин ал ирак хаула ад димократия уа ал интихабат, Послание към мудхахидините на Ирак за демокрацията и изборите, PRISM, http://www.alsunnah.info, 13.12.2009.

[10] Radu, M., Al Qaeda Confusion: How to Think About Jihad, PRISM, http://www.e-prism.org/images/Al_Qaeda_Confusion_How_to_Think_about_Jihad_-_31-7-07.pdf, 3.07.2007.

[11] Пак там.

[12] Cooper, H., A., Political Terrorism. Vol. II. Ed. By Lester A. Sobel, Clio Press, Oxford, 1978, p. 18.

[13] Габриел, М., Умът на един ислямски терорист, С. 2009, с. 21-22.

[14] Цит. съч....с. 85-86.

[15] Mickolus, Ed., Transnational Terrorism. A Chronology of  Events, 1968 – 1979, London, Aldwych Press, 1980, pp. xiv-xvii.

 
Умерената опозиция няма почти никакво влияние в Сирия и е безпомощна срещу ИДИЛ и фракциите, обвървзани с Ал-Кайда като Джабхат ан-Нусра. Ако САЩ искат да свалят Башар ал-Асад, то те най-вероятно вече мислят как да използват сирийския клон на Ал-Кайда
Публикация от alterinformation.wordpress.com
Разрушенията в Сирия се увеличават с напредването на войските на ИД

Сложния план на американския президент Барак Обама как да се справи с ИДИЛ включва де факто съюз с Иран в Ирак и създаването на „трета сила“ – нова „умерена“ Свободна сирийска армия, която да се бие срещу Ал-Кайда и ИДИЛ.

Малкото сътрудничещи си със САЩ групи във Северна Сирия бяха тотално разгромени от  Джабхат ан-Нусра, считана за сирийския клон на Ал-Кайда. Тази седмица останките от групата на ал-Хамза бяха окончателно разгромени в Алепо и бяха принудени да се саморазпуснат. Но най-интересното е, че както често се случва, част от бойците са се присъединили към Ал-Кайда, взимайки с тях доставеното им от САЩ противотанково оръжие от типа T.O.W. Като включим и полученото обучение в тайните лагери на ЦРУ става очевиден един от начините по които американските оръжия и бойци, обучени от тях попадат в редиците на терористите.

„Умерените“ в Сирия се изчерпаха и САЩ повече няма с кой да се съюзява, освен ако не започне да сътрудничи с джихадистите, както правеше през 1980-те, когато ЦРУ обучаваше и въоръжаваше афганистанските муджахидини и техния лидер Осама Бин Ладен, за да се бият срещу официален Афганистан и Съветите. След това обаче техния собствен „Франкенщайн“ се обърна срещу самите тях.

{youtube}vilY_pwVZjA{/youtube}

Десетилетие по-късно, през 1990-те, САЩ отново използваше Ал-Кайда, когато разиграваха идеята за газопровод през Афганистан от Туркменистан.

Сред цивилните жертви има много жени и децаСъщевременно Джабхат ан-Нусра явно се опитва да се легитимира и да скъса с джихадисткото си реноме, доколкото това въобще е възможно с оглед на състава на бойците в групировката. Джабхат ан-Нусра обмислят да скъсат връзките си с Ал-Кайда. Очевидно е, че тази стъпка е наредена от спонсорите им от Залива.

Екстремистките групировки в Сирия са не по-малко брутални от самата Ал-Кайда…

Ще дойде денят, в който за Вашингтон вече ще бъде твърде неустоима идеята да използват бойците от Джабхат ан-Нусра, а миналото им в прегръдката на Ал-Кайда ще бъде забравено набързо.

САЩ ще се превърнат в съюзници на новото поколение на собствената им креатура Ал-Кайда.

 
САЩ използва Ислямска Държава за свое алиби, за да водят война, имаща съвсем различна цел

Въпреки че всички се придържат към ракурса на Вашингтон и съюзниците му по отношение на случващото се в Персийския залив, е напълно ясно, че това е просто оправдание за война, имаща други цели. Щатите заявяват, че искат да унищожат Ислямска държава.


Организация, която те самите създадоха, за да осъществи американската идея за етническо прочистване, необходимо за плана да се преструктурира „Широкия Близък изток”. Странното в случая е, че те искат да се бият рамо до рамо с “умерената” опозиция, съставена от същите джихадисти. На всичкото отгоре, американците и съюзниците им унищожиха сгради в град Рака, които два дни по-рано активисти на ИД вече бяха напуснали. За известния френски публицист Тиери Мейсън зад тези очевидни противоречия се крие факта, че газовата война продължава.

Американската военна кампания в Ирак и Сирия е объркваща: да унищожиш терористична организация само чрез въздушни нападения е невъзможно. На територията на Ирак САЩ и Страните по хартата на съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (тук в текста ще ги наричаме с приетата в България абревиатура – „ССЗ страни”) обединиха действията си с иракски трупи и кюрдски сухопътни части. В Сирия същите нямат сериозни военни сили за борба с ИД. Дори при тези обстоятелства „бомбардировките не са в състояние да засегнат ефективно Ислямска държава или действията й в други части на Ирак и Сирия”, според Генерал Уилям Мейвил, началник по операциите в Генералния щаб на американската армия.

Освен това и въпреки официалните декларации ИД е създадена от САЩ и ССЗ страните и служи безпрекословно на техните интереси:

  • През май 2013 година сенатор Джон МакКейн пристига нелегално в Сирия, за да се срещне с щаба на Свободната сирийска армия (умерените), в който са Абу Юсеф, по познат като Абу Ду`а и начиран още Ибрахим ал-Багдади: настоящият Халиф Ибрахим (лидерът на екстремистите)
  • През януари 2014 година Ройтерс разкриха, че президентът Обама е свикал тайно заседание на Конгреса, по време на което е гласувано решение да се финансират и въоръжат „бунтовниците” в Сирия, включително и тези от Ислямска държава. Решението е с давност до септември 2014 година. Заседанието е закрито, но не просто при закрити врата. Цялата американска преса се съгласява информацията да бъде прикрита.
  • Горди от това признание, Саудитска държавна телевизия раздува шумно факта, че ИД е оглавена от Принц Абдул Рахман ал-Фасал.
  • Междувременно Началникът на Израелското военно разузнаване Генерал Авив Кочави предупреждава за разпространението на анти-сирийски бойци. Той разкрива още, че членове на Ал Кайда, включително тези на Ислямска държава – организациите все още не са разделени, са били обучавани в три лагера в Турция, контролирани от НАТО. Местоположението им е Османие, Караман и Şanlıurfa.
  • През май 2014 Саудитска Арабия доставя оръжие и огромно количество нови джипове „Тойота”, закупени в Украйна, на Ислямска държава, за да нападне Ирак. Доставката е осъществена със специален влак и е поръчана от Турските тайни служби.
  • На 27-ми май Масуд Барзани, президент на Кюрдското регионално правителство в Ирак, отива в Аман, за да координира инвазия в Ирак между иракските кюрди и Ислямска държава. Пак в Аман на първи юни се състои допълнителна среща, на която присъстват и много партньори сунити
  • В началото на юни ИД и Местното правителство на Кюрдистан започват нападението. Ислямска държава ,в съответствие с мисията си, извършва терористичните си акции, за да завърши етническото прочистване, което американската армия не успява да постигне през 2003 година. Следователно се избира да бъде използван изразът, усвоен през 2001 година от Генералния щаб на американската армия: преструктуриране на „Широкия Близък изток”

Тук става ясно, че няма причина САЩ да унищожават Ислямска държава. Освен ако не става въпрос за публичната, но и съмнителна, смърт на трима американски граждани, което не може да послужи като оправдание за масирано нападение.

Официално обявената цел на въздушните нападения не е истинска, но засега не става ясно какво се опитват да разрушат посредством флота си САЩ и съюзниците. Сигурното е, че са бомбардирани току-що опразнени сгради и дузина рафинерии в източна Сирия.

Тиери  Мейсън е френски интелектуалец, основател на независимото издание „Voltaire Net“, автор на няколко книги и колумнист във френски, английски и руски ежедневници по въпроси свързани с геополитическите процеси.гу

Тогава какво значение имат тези рафинерии във война, за която се твърди, че е срещу тероризма? Според Пентагона те са контролирани от ИД и носят огромни приходи.

Отговорът очевидно е грешен. Всички опити на държави с ембарго да продават петрол или газ на международния пазар са неуспешни. Не е такъв случаят с Ислямска държава, въпреки резолюциите 1373 (2001) и 2170 (2014) на Съвета по сигурност (ООН?). Всеизвестно е, че ИД краде петрол в Ирак и Сирия, транспортира го по нефтопровода до турското пристанище в Сейхан, от където се заминава за Израел с танкери на Palmali Shipping & Agency JSC – турско-азерска компания на милиардера Мубариз Гурбаноглу. На пристанището в Ашкелон израелските власти осигуряват фалшиви сертификати за произход от Елиат, а след това го изнасят за Европейския съюз.. Където всички се преструват, че вярват в израелския произход на петрола.

Същата фирма изнася петрол и газ, откраднати от местното правителство на иракския Кюрдистан. Ако САЩ и ССЗ действаха съобразно резолюциите 1373 (2001) и 2170 (2014), би трябвало да нападат и Кюрдистан. Вместо това те я подкрепят – не срещу Ислямска държава, ами срещу централното правителство в Багдад.

Бомбардирането на тези обекти не може да бъде разглеждано като друго, освен желание за отнемане на рафиниращия обем на Сирия, когато се възцари мир.

В такъв случай се знае, че САЩ разчита на ССЗ страните и особено на Саудитска Арабия. В тази връзка, ако е ясно че саудитските самолети не излизат от собствената си страна, информацията на ирански медии, че те са базирани в Израел не само не е изключена, ами е вероятна.

Често сме забелязвали, че основната цел на войната срещу Сирия е контролът над огромните й запаси от естествен газ и територията й, през която може да мине тръбопровод от Иран или от конкуриращите Саудитска Арабия и Катар.

Европейският съюз се опитва да преодолее зависимостта си от руски газ. Това е трудно заради съпротивата на Новорусия и подкрепата от страна на Руската федерация. Отсега идеята на иракското правителство е да предлага газ на този пазар, както обяви заместник-министърът на петрола Али Мадежди на девети август. За Иран това е алтернативата на блокирания от ИД път към Сирия.

Този вариант, който защитава интересите на Иран, но е в разрез с анти-империалистическата борба на президента на Иран, може да бъде одобрена от Вашингтон като част от по-широко споразумение на преговорите 5 +1. Иран ще бъде готов да се откаже от ядрената си програма и ще освободи третия свят от зависимостта към петрол, докато западняците ще премахнат санкциите.

Ако това се случи, ще има значителна промяна в регионалното разпределение на силите. Ще бъде трудно да се продава на Русия, която току-що приветства Иран в Шанхайската кооперативна организация. В допълнение – ще бъдат необходими около $8.5 милиарда за построяването на тръбопровод от порядъка на 1800 мили, който да свърже местата на производство с Набуко. Иранския газ ще преминава през Азербайджан, Турция, България, Румъния и Унгария, за да достигне ЕС през Австрия. Това бе потвърдено от Шейх Хасан Рохани пред президента Ханс Фишер в кулоарите по време на Общото събрание на ООН.

Възраждането на Набуко би било благословия за Азербайджан, които ще улеснят транспортирането на своя газ от Шах Дениз. По този начин Баку ще може да се отдръпне от Москва и да се сближи с Вашингтон, което би обяснило внезапна покупка на оръжие от Израел.

От сирийска гледна точка промяна в енергийната политика на Иран няма да бъде обезателно лошо нещо: повечето врагове на Сирия – освен Израел – няма да имат за какво да продължават войната. Плюс това премахването на Иран ще подсили ползата на Русия от Сирия. Ако се подпишат споразуменията, Вашингтон ще цели нестабилност в сунитските райони на Ирак, за да запази разграничението между Техеран и Дамаск. И със сигурност САЩ биха продължили да подкрепят Даеш в Деир ез-Зор, но останалата част от Сирия ще бъде мирна.

Превод: Станислав Кертиков (Alter Information)

https://alterinformation.wordpress.com/2014/10/05/6547873474/

 

Жан-Пиер Шевенман, съратник на президента Франсоа МитеранЖан-Пиер Шевенман e роден през 1939 г. Съратник на президента Франсоа Митеран, той е автор на управленската програма на социалистите от 1981 г. Заема последователно постовете на министър на отбраната, образованието и вътрешните работи.

Изявен критик на „Европа на технократите”, противник на признаването на Косово и на двете войни в Ирак, определян от политолозите като ляв голист, Шевенман отстоява идеята за необходимото политическо еманципиране на ЕС от САЩ.

Неотдавна научихме, че американската Национална агенция за сигурност (NSA) е подслушвала последните трима френски президенти (Жак Ширак, Никола Саркози и Франсоа Оланд). В резултат наблюдавахме само няколко театрално намръщени физиономии. Адекватна ли е такава реакция?

Генерал Дьо Гол щеше да се намръщи доста по-убедително. От онова време досега, най-вече след 11 септември 2001 г., бе внедрена система за всеобщо подслушване, почиваща на развитието на космическите и телекомуникационните технологии. Борбата с тази система е трудна. В цялата афера най-много ме смути ролята на BND, немското разузнаване, което е извършвало подслушвания по поръчка на NSA. Намирам, че това разделение на ролите е доста красноречиво за положението в днешна Европа: Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на ЕС, но по големите политически въпроси, като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията. В конкретната афера с подслушванията бяхме в правото си да очакваме поне някакви извинения от американците.

Но Барак Обама се извини?

Не съвсем. Президентът на САЩ се ограничи с обещанието, че това повече няма да се повтори. За да разберем света, в който живеем, си струва да разгледаме американските подслушвания в по-широк контекст. Под претекст, че се борят с корупцията или бдят над спазването на някое ембарго, което сами са наложили, САЩ от десетина години насам си присвоиха правото да санкционират финансово компании, които не спазват американското право. BNP Paribas, Alstom, Societe Generale и Credit Agricole станаха жертва на тази практика. Правото на САЩ да налагат екстериториално собственото си законодателство и да наказват компаниите „нарушителки” упражнява парализиращ ефект върху нашите банки. Много от тях се опасяват да не им бъде отрязан достъпът до американския пазар. В резултат това поражда глобална система за феодализация. Американците създадоха много сложна схема за екстериториално санкциониране, която принуждава чуждите компании да приемат като васали международния ред, който Вашингтон налага като суверен. Навремето европейците все още оказваха някаква съпротива. След 2000 г. Доминик дьо Вилпен, Джак Стро и Йошка Фишер (респективно министри на външните работи на Франция, Великобритания и Германия) се опитваха да смекчат санкциите спрямо Иран. Но усилията им бяха опропастени от раболепната политика на Саркози.

Как си обяснявате това покорство пред САЩ? Икономическата мощ ли позволи на Вашингтон да наложи политическата си воля?

Парализата на нашите компании започва на ниво банки. Когато финансирането на дадена сделка изглежда рисково поради възможните американски санкции, банките отказват да го кредитират. Въздържащият ефект е видим в отношенията с Москва. Знаете ли, че през 2014 г. френският износ за Русия се срина от 9 на 6,7 милиарда евро? През първото тримесечие на 2015 г. регистрираме нов спад с 33% спрямо същия период на миналата година. Чрез своята икономика, която се равнява на една пета от световната, но най-вече чрез долара, който си остава референциалната световна валута, САЩ си присвоиха правото да контролират световната икономика чрез лоста на своето правосъдие.

Вие констатирате как компаниите и политиците фактически се съобразяват със санкциите. Но как това може да бъде променено?

Най-напред трябва да осъзнаем, че Европа не е просто предавка на американските санкции, които САЩ налагат по свои критерии, а те невинаги съответстват на нашите. В украинската криза, която можеше да бъде избегната, ако Украйна не бе поставена пред абсурдната дилема „ЕС или Русия”, Франция се опита да реагира, като създаде така наречения „Нормандски формат”. Той доведе до двете споразумения от Минск за прекратяване на огъня. Но договореностите от Минск II не се спазват, защото Украйна отказва да приложи политическите споразумения, които предвиждат избори в рускоезичните региони и конституционна реформа, която ще позволи децентрализацията на властта. И, не щеш ли, налагаме санкции върху Русия! Това е подигравка с разума! Европейският съвет удължи санкциите без много-много да дебатира на 29 юни. Тази феодална зависимост трябва да бъде оспорена. Международният ред вече не е егалитарен като установения след 1945 г. В ООН всички страни са равнопоставени освен в Съвета за сигурност, където пет от петнадесетте страни са постоянни членки. Тази международноправна схема се разпадна. Но западният ред, който я замести, всъщност има един сюзерен: САЩ.

Германия е господар на икономическата, финансовата и монетарната стратегия на Европейския съюз, но по големите политически въпроси като отношенията с Русия например, САЩ вземат решенията.

НАТО не измести ли ООН?

НАТО се стреми да измести ООН. А здравият смисъл диктува да съхраним ООН като рамка, защото Студената война приключи и вече можем да водим разумен диалог с Русия и Китай, както това се случи по повод унищожаването на химическия арсенал на Сирия. Но в Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия. Те търсят да възпрепятстват политическата еманципация на Европа и възможността й да намери алтернатива на енергийната си зависимост от Персийския залив, който е под американска протекция. Но „Ислямска държава” е опасност, която грози ЕС, САЩ и Русия едновременно, освен самото арабско население, разбира се, което е неин заложник. Това е проблем, който налага сътрудничество между споменатите страни.

Какъв е вашият анализ на проблема „Ислямска държава”? Съгласен ли сте с френския премиер Манюел Валс, който говори за „война на цивилизациите”?

Манюел Валс използва терминологията на американския политолог Самюел Хънтингтън, но често забравяме, че той не препоръчваше сблъсък между цивилизациите, а целеше тъкмо да го предотврати. Ние не сме изправени пред враждебна цивилизация, а срещу тероризма. Първите му жертви са самите мюсюлмани. Разломите и враждите в арабско-мюсюлманския свят имат дълбок корен. След рухването на Османската империя историческото поведение спрямо Запада се канализира по два пътя. Първият е модернистки, либерален и социалистически: негови въплъщения са Насър и партията БААС. Вторият е този на „Мюсюлманско братство”, учредено през 1928 г. от Хасан ал Банна. По-късно в неговия фарватер ще възникне революционният салафизъм на Ал Кайда и „Ислямска държава”. САЩ имат съществен принос в разпалването на уахабизма, който е благодатната почва на салафизма. От своя страна Франция до войната в Ирак от 1990 г. неизменно привилегироваше модернистките режими. Двете войни в Залива разтуриха държавата Ирак и доведоха на власт в Багдад шиитското мнозинство. Правителството на Ал Малики водеше дискриминационна политика спрямо сунитите в Западен Ирак. Така сунитите, които бяха свикнали да играят ръководна роля в страната от възшествието на Хашемитската династия през 1921 г., бяха тласнати в ръцете на Ал Кайда и „Ислямска държава”.

В Украйна американците запалиха пожар между ЕС и Русия

Как трябва да реагираме на „джихадистката пандемия” (по думите на ислямолога Мохамед Аркун), която вече е на прага на Европа?

Досега Франция успяваше да опази Магреба от „нарастващите неволи” в Близкия изток, за които генерал Дьо Гол предупреждаваше още през 1967 г. Трябва да си признаем, че войната на Саркози срещу Либия на Кадафи беше безумие, което единствен аз изобличавах навремето. Днес напрежението се разпростира и върху Магреба. Злочестият Тунис отнесе два атентата за три месеца. Все по-разтревожен съм за Алжир, където въпреки усилията на властите нарастват междуплеменните вражди. Затова спешно трябва да преформулираме френската политика към арабско-мюсюлманския свят на базата на мъдростта и разума.

Вашият прочит на гръцката криза?

Проблемът не е в Гърция, а в еврото. За жалост настроенията не са дозрели до идеята да се замести единната валута с обща валута. За да съм ясен: винаги съм бил на мнение, че единната валута има вроден порок, който тегне върху нея също като първородния грях върху човека.

Тоест?

Порокът е в това, че еврото поставя в една кошница страни с много различни икономики, култури и исторически ориентири. ЕС е съставен от нации. Това не са САЩ, които при конституирането си обединяват 13 британски колонии. На континента живеят над 30 народа. Затова грешката предшества дори създаването на еврото.

Вие наричате това „грешката на г-н Моне”.

Да. Методът на Жан Моне се състои в това да постави народите пред серия от свършени факти, които да доведат до „нарастваща солидарност между европейските народи”, по думите на Робер Шуман. Нима някой би възразил срещу „нарастващата солидарност между европейските народи”?! И аз я подкрепям. Но в логиката на Жан Моне това трябваше да се постигне с постепенна необратимост, през главата на националните държави, като на Еврокомисията се резервира законодателната инициатива и правото да регламентира. Така бе създадена Европа на технократите, която измести Европа на нациите. Еврото трябваше да доведе до фактическа конвергенция на икономиките. А се получи обратното: икономиките се развиват центробежно. Не само Гърция се раздалечава от Германия, но и Франция.

А как следваше да постъпим?

Вместо единна валута да въведем обща валута. Така държавите щяха да съхранят своите валути на националните си територии и да ползват обща валута навън. Знаете ли как бе взето това решение в полза на единната валута? При разговор между президента Митеран и премиера Береговоа през 1989 г. Вторият обяснява на първия, че има два варианта: единна и обща валута. „Кой подкрепя общата валута?” – пита Митеран. „Англичаните” – отвръща Береговоа. „А кой е за единната валута?” „Германците и всички останали” – отговаря премиерът. „Тогава подкрепете формулата на мнозинството”, отсича Митеран. А какъв е резултатът? От 2007 г. насам БВП на Франция се свива. Този на Италия е намалял с 9%. В Испания и Португалия с 15%. В Гърция с 25%… Единната валута в отсъствие на коригиращи механизми, които Германия отказва да приеме, задълбочава пропастта между произвеждащите и богати региони и бедните райони, които затъват във все по-дълбока бедност.

Значи ли това, че оставането в еврозоната ще навреди на Гърция?

Ако държим Гърция да остане в еврозоната, трябва да намалим дълговото й бреме с една трета, защото за Атина е невъзможно да изплати дълг, който възлиза на 177% от БВП. Но кредиторите биха ли се съгласили? Напомням, че това са държавите. Частните кредитори, най-вече германски и френски банки, прибраха парите си още през 2010 г., когато Париж и Лондон одържавиха дълга. Уви, европейските институции отказват всякакво предоговаряне на дълга.

Защо? Идеологически ли е отказът им?

Северните страни често се държат затворено, с намерението да предадат урок на южняците от така наречения клуб „Медитеране” (Франция, Италия, Испания, Португалия, Гърция). Има и едно второ решение на кризата: „приятелско оттегляне” на Гърция от единната валута при съхраняване на връзката с еврото. Сиреч обезценката на гръцката валута с 30%, което ще възвърне конкурентоспособността на гръцката икономика, без да налага провеждането на непоносима и безперспективна политика на затягане на коланите. Гърция ще се сдобие с евродрахма, която ще възвърне конкурентните й предимства, най-вече ако ЕС й помогне да поеме първоначалния шок от поскъпването.

Вие сте поклонник на Клемансо, чийто бюст стои на бюрото ви.

Така е. Но особено ценя максимата на френския дипломат Пиер-Мендес Франс: „Няма политика без риск, но има политици без късмет”. Мисля, че ниските лихви, слабото евро и евтиният петрол няма да траят дълго. Задачата, която си поставям, е много амбициозна: да се намери нов модел на управление на мястото на неолибералния, маскиран като проевропейски, чийто провал вече е очевиден за всеки европейски гражданин.

сп. „Мaриан“, превод: a-specto

Публикация на https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/14/99592952/

 

Турският президент Реджеб Тийп ЕрдоганСлед случилото се на 24 ноември НАТО твърдо застана на страната на Анкара. На свой ред, администрацията на Обама често превъзнася Турция заради уж важното и участие в международната коалиция за борба срещу ИД.

Когато на 24 ноември турският F-16 свали на Сирия руския боен самолет, под предлог, че е нарушил за няколко секунди въздушното пространство на Турция, мнозина на Запад вероятно са сметнали, че в гнева си Владимир Путин несъмнено преувеличава, квалифицирайки правителството в Анкара като "съучастници на терористите".

Публикува се със съдействието на сп. Геополитика

Във всеки случай американците не са свикнала да мислят по този начин за Турция, която е наш съюзник в НАТО и се смята за най-здравата опора на Запада в мюсюлманския свят. Затова и в САЩ мнозина също са убедени, че Путин просто раздува военна истерия. Истината обаче е, че макар Турция и Русия да спорят за същността на случилото се, инцидентът извежда на преден плен изключително тревожни тенденции, проявяващи се в хода на продължаващия сблъсък в Близкия Изток. Що се отнася до борбата срещу "Ислямска държава" (ИД) и екстремизма, като цяло, следва да признаем, че Турция и нейният президент Реджеп Тайип Ердоган се превърнаха в съставна част на проблема, а не във фактор за неговото решение.

Разбира се, това няма как да стане ясно от официалната реторика. След случилото се на 24 ноември НАТО твърдо застана на страната на Анкара. На свой ред, администрацията на Обама често превъзнася Турция заради уж важното и участие в международната коалиция за борба срещу ИД. Специалният представител на президента в тази коалиция Брет Макгърк заяви през лятото на 2015 пред турския вестник Hurriyet Daily News, че САЩ "няма да могат да постигнат успех в борбата си срещу ИД без Турция". А след двете кървави седмици, когато ИД пое отговорността за нападенията и взривовете в Париж, за убийството на 43 души в Бейрут и за унищожаването на руския пътнически самолет в небето над Синайския полуостров, ислямистът Ердоган, който ръководи една страна, в която 99,8% от жителите са мюсюлмани, се появи на срещата на Г-20 в Анталия редом с Обама и решително се обяви против джихадизма: "Сблъскахме се с колективна терористична активност в целия свят. Както знаете, тероризмът не признава религии, раси, нации и държави... Тези терористични действия са насочени не само против френския народ, но и против народите на цялата планета".

За онези, които не са наясно с нещата, декларацията на Ердоган вероятно изглежда обнадеждаваща. Но за експертите, които внимателно следят случващото се в Турция, това не е така. През последните пет години американските политици, експертите по Турция и тероризма, както и много журналисти, осъзнаха, че Анкара действително би могла да играе конструктивна роля в борбата с екстремизма, но предпочита да не го прави. И тъй като този конфликт се разширява и се прехвърля през границите, турската недалновидност по отношение на джихадизма в Сирия със сигурност може да доведе до неприятни последици както за самите турци, така и за западните им съюзници.

Естествено, не турците започнаха войната в съседна Сирия, която се превърна в разсадник на ислямистите от ИД. Според собствените им думи, Турция и сирийският президент Башар Асад са положили огромни дипломатически усилия за прекратяването на този конфликт, когато през лятото на 2011 в Сирия избухна гражданска война. Разбира се, за затъването на страната в бездната на насилието имат заслуга и самият Асад, и съюзниците му в Техеран, и Хизбулпа и дори Кремъл, които подкрепят армията на режима в Дамаск. Да не забравяме и, че Турция трябваше да се справя с повече от два милиона сирийски бежанци, прехвърлили се на нейна територия, изразходвайки за целта седем милиарда долара и създавайки бежански лагери, отговарящи на международните стандарти.

В същото време обаче, решенията, които взема Ердоган и високопоставените турски лидери, съдействат за ръста на насилието и екстремизма, които вече са ежедневие в Сирия. При това на Ердоган не се налага да плаща за тези грешни решения нито вътре в страната, където той осъществи мащабна чистка във всички турски политически институции за да укрепи собствената си власт, нито извън нея, където съюзниците на Турция от НАТО, поради обстоятелствата и географията, са принудени да се преструват, че Анкара споделя целите им.

Всичко започна преди десет години в рамките на отношенията на Турция с Асад. В средата на 2000-те години Ердоган, който тогава беше премиер, както и тримата последователно заемащи поста външен министър - Абдула Гюл, Али Бабакан и Ахмет Давутоглу, всячески ухажваха Асад. При това те преследваха определени икономически и стратегически цели: да подобрят и задълбочат отношенията със Сирия, създавайки сухопътен коридор към Персийския залив, през Йордания, както и да откъснат Дамаск от Техеран. В резултат от това, турско-сирийските отношения буквално разцъфнаха, мощен тласък получиха търговията и инвестициите, както и сътрудничеството в сферата на сигурността. Двете държави започнаха да провеждат съвместни правителствени заседания, а Ердоган дори покани семейство Асад на почивка в Турция (макар че тя така и не се състоя).

Когато обаче през март 2011 в Сирия започнаха бунтове, Ердоган и Давутоглу сметнаха, че са били излъгани от Асад, обвинявайки го, че на два пъти е нарушил обещанието да осъществи политически реформи с цел ограничаване на безредиците в страната и вместо това се е обърнал за подкрепа към Иран. Когато през 2011 сирийският конфликт се задълбочи, бежанският поток от тази страна се насочи към Турция, а на нейна територия започнаха да падат сирийски снаряди. Анкара изглеждаше безсилна и на първо време не реагираше. Конфликтът в Сирия обаче, не само застраши турската сигурност, но и тази заплаха само нарастваше с течение на времето. Самият Ердоган, който никак не обича да губи, изглеждаше бесен от отказа на Асад да се вслуша в съветите му.

В края на лятото на 2011 Ердоган окончателно обърна гръб на Асад и Анкара се превърна в най-големия лобист за отстраняването му от властта. Турците обаче бяха изненадани, неочаквано осъзнавайки безсилието на своята дипломация и собствената си неподготвеност за разрастващите се безредици и хаоса в самата Турция. В средата на 2012, когато сирийците свалиха турски шпионски самолет край своите брегове, Анкара неколкократно поиска от Вашингтон да осъществи интервенция в Сирия и да свали режима на Асад. Това беше поредната турска грешка. Обама, който не възнамеряваше отново да изпраща войски в Близкия Изток, отговори с отказ. И тъй като политиката на Турция спрямо Сирия се провали, а основният и съюзник Вашингтон не пожела да се намеси, Анкара реши, че единственият начин да отговори на Дамаск е да си затвори очите за това, че все повече хора преминават през нейна територия за да участват в джихада срещу режима на Асад.

Американските и европейските лидери за първи изразиха тревогата си от това поведение на Турция през 2012, посочвайки, че джихадистите използват международното летище "Ататюрк" в Истанбул за да стигнат до Газиантеп, след което се прехвърлят на сирийска територия за се включат в сраженията. Турците обаче съзнателно протакаха усилването на граничния контрол и в същото време обвиняваха Европа, че не им предоставя своевременно информация за прехвърлящите се през Турция в Сирия белгийски, немски и френски граждани.

С течение на времето екстремизмът се превърна в съвсем реален инструмент на турската държавна политика и, което не е чудно, в истинска заплаха вътре в границите на самата Турция. Анкара, заедно с друг съмнителен съюзник на САЩ - Саудитска Арабия, започна да оказва подкрепа на организацията "Ахрар аш-Шам", която на свой ред подпомагаше "Джабхат ан-Нусра". И двете бунтовнически групировки са пряко свързани с Ал Кайда. Те действително воюват с Асад и постигат известни успехи, но това не ги прави по-малко екстремистки. И макар Анкара да смята, че може да ги контролира, това въобще не е вярно. Екстремистите изграждат собствена инфраструктура дори в самата Турция, включително комуникационни мрежи, конспиративни квартири, медицински пунктове и нелегална търговия. Всичко това е предназначено за финансиране и подпомагане на войната, която те водят в Сирия. Наивно да се мисли, че тази инфраструктура не може да бъде използвана и срещу самата Турция.

Какво пък да кажем за "Ислямска държава"? Миналата седмица турската полиция осъществи помпозна акция, в хода на която арестува един белгиец, свързан с напеденията в Париж. Критиците на режима обаче твърдят, че правителството на Ердоган съзнателно не иска да пресече маршрутите, през Турция, по които върви снабдяването на контролираните от ИД територии. И макар че тази групировка е изключително опасна, тя се оказва полезна за Анкара, защото се сражава с двамата най-големи врагове на режима на Ердоган - Асад и кюрдите. В същото време въпросите, за истинското отношение на Турция към тази организация, засега остават без отговор. Защо например, последователите на ИД и "халифа" Абу Бакър ал-Багдади, които избиват без всякакво колебание своите единоверци-мюсюлмани, решиха да пуснат 46-те турски заложници, заловени при превземането на Мосул? Турските и западните анализатори предполагат, че Анкара е дала на джихадистите пари или оръжие (а вероятно и едното, и другото) за да освободят задържаните дипломати и техните семейства. Нито Ердоган, нито другите турски лидери дадоха ясни обяснения за случилото се.

Междувременно, откакто през лятото на 2014 администрацията на Обама формулира стратегията си за борба с ИД, турците демонстрират крайно двусмислено отношение към нея. Тъй като Турцие е съсед на Сирия, а на сирийска територия се намират огромен брой екстремисти, турските лидери се безпокоят, че ако започнат активно да се борят с ИД, групировката може да нанесе ответни удари срещу Истанбул и Анкара, както стана в Париж и Бейрут. Освен това, от турска гледна точка, отслабването на ИД води до усилване на кюрдския национализъм, а това е огромен проблем за страната, в която кюрдите са 20% от населението, при това повечето от тях изпитват отчуждение или откровена омраза към турските власти. И накрая, американската стратегия не е насочена пряко срещу режима на Асад, макар Анкара да настоява, че именно той е причината за проблемите с ИД. Впрочем, дори и когато бойци на ИД убиха 134 турски граждани в град Суруч, в близост до турско-сирийската граница, както и в Анкара, турците не предприеха ответни удари срещу щаба на тази организация в Ракка.

През юли Турция обяви, че ще предостави по-широк достъп до своите въздушни бази на антиислямистката коалиция за провежданите от нея операции, както и, че Анкара ще се присъедини към тази борба. Но макар че този момент бе оценен от мнозина като "преломен", нищо подобно не се случи. Въпреки че днес американските самолети и тези на други съюзници на САЩ редовно осъществяват бойни полети от базата в Инджирлик в Южна Турция, самите турци - както можеше да се очаква - предпочитат да атакуват най-вече позициите на Кюрдската работническа партия, която води борба срещи турските власти от средата на 80-те години на ХХ век насам. Разбира се, Турция има право на самозащита, но истината е, че Кюрдската работническа партия (ПКК) и нейният сирийски филиал "Отряди за народна самоотбрана", се сражават много успешно срещу ИД. Съдейки по турските действия и декларации, Анкара повече се стреми да ликвидира независимия кюрдски анклав в Сирия и да води война с ПКК, отколкото да се сражава с терористите от ИД. Ердоган ясно даде да се разбере, че никога няма да допусне появата на "Западен Кюрдистан" в Северна Сирия. В тон с тези настроения, проправителственият вестник Sabah публикува през юни статия, в която се твърди, че политическото крило на "Отрядите за народна самоотбрана" е по-опасно от "Ислямска държава".

Разбира се, не може да се твърди, че Турция не прави абсолютно нищо против "Ислямска държава", но приносът и е крайно ограничен, ако не броим предоставената на съюзниците инфраструктура. Ако не бяха базите в Инджирлик и в други части на Турция, думите на Ердоган на последната среща на Г-20 щяха да са без каквото и да било покритие. Неслучайно го наричат "тефлоновият дон" на турската политика. Базата в Инджирлик, 800-километровата обща граница със Сирия и фактът, че Турция е най-близкия до сирийския конфликт преден пост на НАТО, гарантират пълна индулгенция на Ердоган. Турският президент засега успява да остане ненаказан, също както и първия "тефлонов дон" - вече покойният нюйоркски мафиот Джон Готи, който беше постоянен обект на преследванията на Федералната прокуратура през 80-те години на миналия век.

Проблемът обаче не е само, че Ердоган покровителства джихадистите и, въпреки декларациите си за борба с "Ислямска държава", на практика не се бори с тях. В самата Турция той потиска местната независима преса и създава затруднения на социалните мрежи. През тази година Ердоган проведе предсрочни парламентарни избори, защото резултатите на партията му на редовните не бяха достатъчно добри, а междувременно назначи собствения си зет за министър на енергетиката. Американците обаче не обелват и дума за гангстерския му подход към вътрешната и външната политика на Турция. Германският канцлер Ангела Меркел дори пристигна през октомври в Анкара с купчина подаръци с цел да помогне на партията на турския държавен глава да спечели мнозинство в парламента. Тоест, никак не е зле да си Ердоган. В интерес на запазване единството и солидарността в НАТО, турските съюзници вероятно ще продължат да толерират простъпките му, дори сега, когато атаката срещу руския самолет провокира толкова силно напрежение между Анкара и Москва.

Малцина са онези в администрацията на Обама, които искрено вярват, че Турция наистина е склонна да помага за решаването на сирийския проблем. Както изглежда, Вашингтон е доволен, че има достъп до турската територия и вероятно поради това Белият дом е склонен да угажда на Ердоган, приспособявайки се към него. САЩ изгубиха цяла година за да получат разрешение да ползват базата в Инджирлик и сега не искат да рискуват, от страх, че могат да я загубят.

Тоест, сегашната американска политика по отношение на Турция много напомня старата пословица: "оставете детето да прави каквото си иска, само и само да не плаче". Тъй като Вашингтон вече е наясно с опасността от ИД, както и със значението на турските въздушни бази за борбата с екстремизма, ползите от този подход могат и да надделеят над очевидните му недостатъци. Но, ако САЩ продължат да мълчат и не поискат сметка от турското правителство за неговото безотговорно поведение, Анкара и занапред ще продължи да сее хаос в региона.

-----------------------------------------------

* Старши изследовател в изключително авторитетния американски Съвет за международни отношения (CFR) и анализатор на списание Politico
 

Наясно ли е премиерът Борисов къде отиде при визитата си в Емирството?

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия,

не слушайте радио,

не четете интервюта

и въобще не може да ви ядоса никой.”

Премиерът Борисов пристига в двореца на емираПремиерът Бойко Борисов замина за емирство Катар, една от най-богатите държави в света, по начин на управление - монархия. Оттам се върна с Голямата кошница  и се започна: Катар ни дава пари за магистрали, Катар проявява интерес за инвестиции и финансиране в 7-ми блок на АЕЦ Козлодуй, Катар може да ни отпусне пари за саниране, Катар проявява засилен интерес към наши селскостопански продукти, като основно той е насочен към секторите овцевъдство, птицевъдство и пчеларство.

Ще внасяме втечнен газ от Катар, ще дадем прекрасни условия за инвестиции на катарската държава...

Разговора на премиера с колегата му от Катар шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани Ще, ще, ще... Това е третото посещение на Бойко Борисов в емирството. Повечето обещания се повтарят и при сегашното посещение, магистралата Русе-Свиленград, която щеше строи Катар още не е започната.

Какви агнета обещали да изнасяме за Катар, след като катарците признават прясно агнешко, агнета, които да се колят там, а ние внасяме замразено агнешко и тук-таме все още има някое и друго агънце се появява в страната?!

Делегацията на българското правителствоПтиците ни са бройлери, независимо, че в хранителните вериги продават и яйца от свободни кокошки. Пчелите ни измират поголовно от „чистата„ природа, а медът в последните години поскъпна много.

Остава санирането, но нали за него имаше осигурени милиарди?

Нали за магистрали също имаше осигурени пари от Катар още след второто посещение на премиера Бойко Борисов?

"Катаргаз" и "Булгаргаз" ще работят за доставки на втечнен природен газ, излезе оптимистично заглавие във вестник в стил ранен соцреализъм.

Правителството на КатарВносът на втечнения газ от Катар предполага пристанище с построен терминал за танкерите с втечнен газ – такова пристанище по нашето Черно море няма и няма да има по две причини: скъпо струва  построяването на терминал, а Турция не пуска танкери с втечнен газ през Босфора.

Нямаме и изградена връзка до такъв терминал с Гърция – всъщност нямаме нищо по осигуряването на получаването на втечнен газ освен приказки, добри намерения, разкази, мечти на държавно равнище и подписано споразумение за намерения.

Подписването на двустранното междуправителствено споразумение„Бе заявен интерес”, „може да инвестира”, „интерес за сътрудничество”, „интерес за проучване на възможностите”, „предвижда се да предприемат”, „смесена българо-катарска работна група ще задълбочи на двустранното сътрудничество”, „Борисов се запозна и с някои от крупните проекти, които предстои да бъдат изградени в Катар през следващите няколко години от чуждестранни компании”...

Катар има готовност да инвестира във финансови инструменти, емитирани от Българската банка за развитие и Фонда за гарантиране на влоговете. Тук ще замълча, за да не каже някой, че съм черногледа за качествата на министъра на финансите Владислав Горанов.

Никой ли не подготви Борисов каква държава е Катар?

Оператор от Катарската телевизия снима посещението на българската правителствена делегацияНа международните редактори бе поднесено следното съобщение: България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Помните ли тези дни на срам и нарушаване на Конституцията?

Като служебен министър-председател, Марин Райков съобщи,  че на 6 май е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С генерала Райков е подписал 12 споразумения от областта на отбраната, които така и останаха секретниПомните ли един служебен премиер, наречен Марин Райков? Същият, който се предложи сам за посланик, одобри се и замина по живо, по здраво на поста си в Рим и по-късно в Малта?

Докато беше назначен за служебен министър-председател, Марин Райков благоволи да ни съобщи,  че вечерта на 6 май, че е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С него Райков подписал 12 споразумения във всички сфери като това се отнася и до сътрудничество в областта на отбраната, на съвместна дейност като инвестиции в транспорта и инфраструктурата, увеличаване на търговския обмен, инвестиции в хранителната промишленост, туризма, енергетиката, образованието и технологиите.

Според Конституцията на Република България, въпросът с международните договори е уреден така:

Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

1. имат политически или военен характер;

2. се отнасят до участието на Република България в международни организации;

3. предвиждат коригиране на границата на Република България;

4. съдържат финансови задължения за държавата;

5. предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове;

6. се отнасят до основните права на човека;

7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

8. изрично предвиждат ратификация;

9. (нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция.

(2) (Нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Законът за ратифициране на международен договор по ал. 1, т. 9 се приема с мнозинство две трети от всички народни представители.

(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Ратифицираните от Народното събрание договори могат да бъдат изменяни или денонсирани само по реда, посочен в самите договори, или в съответствие с общопризнатите норми на международното право.

(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения.

Това означава, че договорите с Катар, подписани от служебния премиер Мартин Райков са подписани в нарушение на основния закон на страната – Конституцията.

Той призна сирийската опозиция, която днес се бие на страната на Ал Кайда!

Улица в Дамаск след боеве на държавната армия с бунтовниците„Нашите две страни споделят и общи цели в региона на Близкия изток. Сигурността и стабилността в този регион е от ключово значение за България и ЕС. Продължаващото насилие в Сирия, съпътствано от тежка хуманитарна катастрофа, е неприемливо. България подкрепя усилията на арабските държави и на международната общност за намиране на трайно, мирно и демократично решение на конфликта...”

Но най-скандалното в изявлението на Райков във връзка със срещата с началника на Генералния щаб на Катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия е следното: „Ние признахме сирийската опозиция за легитимен представител на сирийския народ и в тази връзка оценяваме високо подкрепата на Катар за този процес”.

С каква държава ще си сътрудничим в борбата с тероризма?

Съобщено бе следното: премиерът ще проведе срещи с министър-председателя и министър на вътрешните работи шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани и със заместника на емира на Катар шейх Абдулла бин Хамад Ал Халифа. Основна тема в разговорите ще бъде развитието и задълбочаването на двустранните икономически отношения.

Не съм чувала двустранни икономически отношения да включват борба с тероризъм, незаконен трафик на оръжия, нелегален трафик на хора..., но как стоят тези явления в Катар?

Катар е един от спонсорите на Ислямска държаваВ момента най-големите спонсори на опозицията (и особено на радикално-ислямистката) в Сирия са именно Саудитска Арабия и Катар. А така наречената сирийска опозиция или сирийски бунтовници убиха десетки хиляди цивилни и се присъединиха към Ислямска държава.

„Подкрепата” на Катар за Сирия върви заедно с тази на Саудитска Арабия и обекта на тази подкрепа е не друг, а представители на сирийската опозиция, в която както е известно влизат крайно ислямистки групировки, включително и от Ал Кайда!

Независимата комисия на ООН, която разследва правонарушения в Сирия, е събрала свидетелства от пострадали хора и медицински служители, според които сирийските бунтовници използват нервнопаралитичния газ зарин. Това каза бившият главен прокурор на международния наказателен трибунал за бивша Югославия Карла дел Понте.

Дел Понте, която е един от водещите членове на комисията, заяви, че следователите не са открили доказателства за използване на химически оръжия от правителствените сили в Сирия.

"Става дума за използване на зарин от страна на опозицията, на бунтовниците, а не на правителствените сили", категорична е дел Понте.

И на фона на тези скандални разкрития, служебният премиер и външен министър на България си позволи да не се съобрази със становището на Комисията на ООН, а еднолично и безразсъдно обяви, че ние, сме били признали сирийската опозиция за легитимен представител на народа на Сирия?!

След като структурите на Ал Кайда изместиха Сирийската свободна армия, Турция  леко се отдръпна от подкрепата, но Риад и Доха - не.

Саудитска Арабия и Катар нямат никакви морални скрупули да поддържат финансово и логистично структури на терористичната мрежа Ал Кайда на територията на Сирия, на която живеят техни братя араби-мюсюлмани

Знаейки от собствен опит какви рискове съпровожда приема на огромно количество хора с неустановена самоличност, самите саудитци и катарци не приемат никакви бежанци от сирийския конфликт.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и Саудитска Арабия, не впечатляват нито Европа, а още по-малко пък дилетантите в българската дипломация и специални служби.

"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални емигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

ИД избива цивилни, християни, мохамедани, взема заложници...Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов.

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получил необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС.

Най-разочароващи са се оказали контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците.

ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

Стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток"

удари на камък и нещата се обърнаха на 180 градуса.

Твърде показателно, че днес основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които инвестираха стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад, включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Към днешна дата, Белият дом, вместо да наложи санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол /в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup/, сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция срещу Ислямска държава!

ИД беше създадена от Саудитска Арабия, финансирана от Катар, със сигурност със знанието на САЩ.

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран /"Южен Парс"/ и Катар /"Северно поле"/.

Защо премиерът на страна-членка на ЕС заведе половината си правителство в Катар, след като горе изброените факти са известни на всички държавни ръководители и политически анализатори? Нали Днес се тръби, че Ислямска държава е врагът, ИД е терорист №1, зрелищните масови жестоки екзекуции са също дело на ИД?!

В същото време нито европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища.

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии, а и българските медии с американско влияние, наричат „гражданска война“.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение, Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението бе да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, но това не се случи!

В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Въпросът ми е: подготвиха ли ДАНС, Министерство на външните работи, посланика в Катар Метин Казак и парламентът визитата на премиера Борисов и министри в Катар, с всичките негативи, които влече то?

Вярно е, че посещението беше анонсирано като икономическо, но съобщението на правителствената пресслужба бе:

България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Ето това би следвало да смути силно евроатлантическата ориентация на политическия ни елит, която ориентация елитът силно размахва ката ден. Лютви Местан мълчи за посещението на Борисов в Катар, така наречената опозиция също мълчи. Дали пък не сме влезли в такт с тангото на ЕС – две напред, една назад и да сме получили отличен /6/ за политическо лицемерие? Хем да приемаме Ислямска държава за терористична, хем да се възмущаваме от убийствата, които извършват членовете й, хем да ходим до спонсора й - емирство Катар...

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия, не слушайте радио, не четете интервюта и въобще не може да ви ядоса никой.”

Имам две питания:

* Като не му трябват медиите на премиера Борисов, защо от правителството дават пари на послушните медии? Явно му трябват медии на премиера, но послушни.

* Втори въпрос: като не му трябват медиите на Борисов, кой ще венцехвали всяка негова стъпка и стъпките на неговите партийци, депутати и министри!

Три дена да остане на медийно затъмнение правителството и ще загуби и рейтинг и влияние...

Не му трябвали медии на Борисов! И на мен не ми трябват такива депутати и министри, но не бия тъпана!

 
Писателят Салман Рушди“Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма." В интервю за френския "Експрес" писателят Салман Рушди обръща поглед назад към изтеклия четвърт век, разсъждава за характера на “Ислямска държава”, критикува геополитическите лутания на Запада, но говори също за литература, въображение и вдъхновение.
Филип Кост, lexpress.fr, публикувано в сайта Гласове, превод на Галя Дачкова

- В САЩ се разрази полемика, след като престижният американски Пен клуб реши да присъди най-високото си отличие на в. “Шарли Ебдо”. Около 200 автори, отказващи да заемат критична позиция спрямо исляма, подписаха петиция срещу връчването на наградата “Смелост и свобода на словото” на “Шарли Ебдо” и я разпространиха по време на тържеството, която вие ръководехте на 5 май. Провали ли се събитието заради това неочаквано оспорване?

- Да не преувеличаваме този протест: говорим за 200 писатели, подписали петицията, от общо 5000 членове на Пен клуба. Така че това е малък брой. Жерар Биар и Жан-Батист Торе, които пристигнаха в Ню Йорк, за да представят каузата на “Шарли Ебдо” на галавечерята, бяха посрещнати с голям ентузиазъм от мнозинството от присъстващите писатели.

Помолих писателя Ален Мабанку да им връчи наградата “Смелост и свобода на изразяването”. Тъй като съм живял в различни култури, изпитвам лична симпатия към този талантлив френско-конгоански писател, който живее в Калифорния, и бях трогнат от текста, който той публикува в “Експрес” като твърд отговор на новината за бойкота; ето защо го помолих да го повтори на английски на тържеството Признателен съм също на президента на “SOS расизъм” Доминик Сопо, който държеше да дойде в Ню Йорк, за да защити паметта на убитите карикатуристи и да сложи край на несправедливите обвинения, на които беше обект.

- Значи случаят е приключил?

- Той ще остави следи и дълбоки разделения в литературния свят. Аз лично бях искрено шокиран от тези протести, изразени от писатели, които в по-голямата си част, са мои близки приятели. Майкъл Ондатджи, Питър Кери, Хуно Диас, Майкъл Кънингам! Хора, за които никога не съм си представял, че могат да имат подобно поведение. Изпратих писмо на един от тях, главния подстрекател в този случай, Тежу Коул, защото той бе написал призива за бойкота. Той ми отговори със странно писмо: “Скъпи Салман, скъпи братко, всичко, което знаем, го научих по твоите стъпки…” и други подобни глупости. Но отговорът му съдържаше най-вече погрешни твърдения: Тежу ме уверяваше, че никога не би заел тази позиция срещу “Сатанински строфи”, защото в моя случай ставало дума за обвинение в богохулство, докато в случая с “Шарли Ебдо” - за предполагаемия расизъм на изданието спрямо мюсюлманското малцинство.

Не, написах аз, тези хора бяха екзекутирани, защото техните думи бяха възприети като богохулство. Това е същото нещо. Тогава изпитах чувството, че ако атаките срещу “Сатанински строфи” се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят и щяха да използват същите аргументи срещу мен, обвинявайки ме, че съм обидил едно етническо и културно малцинство.

Аз съм шокиран, че може така да се опетнява паметта на мъртвите, като се изопачават техните думи. Онези, които са чели “Шарли Ебдо”, каквото и да е мнението им за карикатурите, могат само да констатират, че то е всичко друго, но не и расистко и застана твърдо срещу “Националния фронт”.

Що се отнася до предполагаемата им “мания да се обижда ислямът”, тя не издържа: “Монд” забеляза, че само седем от техните 523 корици за десет години са посветени на исляма. Останалите се отнасят до папата, Израел, “Националния фронт” и какво ли още не - от Саркози до френския расизъм и управляващия елит. Всъщност този въпрос, самото съдържание на вестника, е без значение, защото свободата на словото включва да се защитава и изразяването на мнение, което не споделяме. Тези хора, нека да го припомним, бяха убити, защото рисуваха.

- Промени ли се нещо в манталитета от времето на “Сатанински строфи” досега?

- Повече от 25 г. след “Сатанински строфи” изглежда, че сме извлекли погрешни поуки. Вместо да заключим, че трябва да се противопоставяваме на атаките срещу свободата на словото, повярвахме, че трябва да ги успокояваме чрез компромиси и доброволно отричане.

- Защо?

- Можем да съжаляваме за завръщането на политически коректното в интелектуалните среди. Но това, за което никой не говори, е страхът. Ако не убиваха хора в този момент, ако бомбите и калашниците не говореха днес, дебатът би бил различен. Страхът се прикрива като респект.

Ливан, 1989 г., демонстрация срещу "Сатанински строфи"

- През 1989 г. някои също ви изоставиха…

- Някои може да кажат, че съм си го търсел, че е трябвало сам да се оправям. Но тези атаки идваха по-скоро отдясно, от обкръжението на Маргарет Тачър и официалните консервативни среди. Днес те идват от левицата.

- Авторите, които се изправиха срещу “Шарли Ебдо”, заговориха за френската колониална арогантност и за лошото й отношение към мюсюлманското малцинство.

- Наистина трябва да си сляп, за да не забележиш социално-икономическите проблеми, несправедливостите и расизма, които понася това малцинство във Франция, но трябва също да признаем, че голяма част от тази общност все по-често избира лаицизма. Мюсюлманите се възприемат по-скоро като светски французи, отколкото като вярващи.

Защо тогава искат непременно да ги описват в чисто религиозни термини, както моллите обичат да правят? Джордж Пакър от “Ню Йоркър” прекара много време във френските предградия след нападението срещу “Шарли Ебдо” и ми каза, че никога не е чул тези младежи да използват по-радикални думи от писателката Франсин Проуз, една от протестиращите от Пен клуба. Наистина на тях не им пука за този седмичник, който излизаше в 20-хиляден тираж, а тези, които го критикуват днес, се вдъхновяват от класическото чувство за вина на белите от левицата.

- Какво трябва да кажем?

- Има отказ да се разберат две неща. От една страна, ние живеем в най-мрачния период, който някога съм виждал. Това, което става в момента с “Ислямска държава”, е от огромно значение за бъдещето на света. От друга страна, екстремизмът представлява колкото атака срещу западния свят, толкова и срещу самите мюсюлмани.

Най-напред това е вземане на властта, опит да се наложи една клоняща към фашизъм диктатура вътре в самия ислямски свят. Кои бяха първите жертви на аятоласите в Иран или на талибаните? Кой страда днес в Ирак? Това са преди всичко мюсюлмани, които избиват други мюсюлмани. Намираме се в благоприятна обстановка, за да обвиняваме в престъпления американските дронове, но срещу всяка от тези ракети стоят хиляди нападения или атентати, извършени от джихадистите срещу хора и джамии.

По времето на “Сатанински строфи” привържениците на аятоласите заплашваха най-напред, в Лондон или на други места онези, които не одобряваха фатвата срещу мен. Което означава, че да се атакуват екстремистите, не означава да се атакува мюсюлманската общност. Трябва да знаем за какво се борим. Пак повтарям, да се борим срещу екстремизма не означава да се борим срещу исляма. Точно обратното. Това означава да го защитим.

- Как си обяснявате възхода на “Ислямска държава”?

- Забелязвам, че това движение не е наистина арабско. То обединява лица, дошли от Чечения, Австралия, от целия свят. Писах доста преди сегашните събития в Близкия изток, че религиозният радикализъм излъчва нещо като “блясък”. Предложете “Калашников” и черна униформа на един младеж, който няма и стотинка, няма работа, отчаян, че един ден ще може да създаде семейство, и изведнъж вие ще дадете власт на онзи, който се чувства уязвим и в неравностойно положение. Но към това чувство за несправедливост се прибавят речите, изпълнени с омраза, които държат в радикалните джамии. Казано по-просто, това всемогъщество е подходящо и за психопати. Много от тези доброволци отиват там само заради желанието да убиват.

- Как си обяснявате изключителното насилие, прославата на жестокостта?

- Разликата с времето на фатвата е в появата на социалните мрежи, в тяхната бързина на предаване на информацията, в тяхната експертна употреба, което подклажда блясъка и свръхвъзбудата. Преди всичко, те пораждат страх. Целта е да наберат сила чрез ужаса. Мисля си за “Чумата” на Камю или “Носорог” на Йонеско. Книги, които със сигурност говорят за друг тоталитаризъм, но описват същата инфекция на духа.

- Можем ли да обвиняваме Запада?

- “Ислямска държава” разбива изкуствените колониални граници, разрушава страни като Ирак, чиито фракции бяха удържани единствено при бруталното управление на един тиран. Да, авантюрата на Буш там - толкова зле замислена - допринесе за сегашната ситуация. Но голямата историческа грешка, чиято цена плащаме днес, се корени в западната подкрепа за Саудитска Арабия. Преди тази династия да се превърне в голямата господарка на петрола на планетата, уахабизмът беше само една микроскопична секта, лишена от най-малко влияние. Но нейното колосално богатство й позволи да разпространява поколения наред в целия свят своя възглед за исляма. И ето че нейната фанатична вяра се превърна в световна религиозна норма. Когато виждам, че американският президент прекъсва посещението си в Тадж Махал, за да се присъедини към западните лидери, стекли се в Рияд заради смъртта на принца, бих искал да припомня, че тези хора не са наши приятели, те са източникът на отровата.

Барак Обама, 27 януари 2015 г., Рияд, след погребението на принц Абдула

- Предвещаваше ли фетвата от 1989 г. днешния екстремизъм?

- В “Мемоарите” си писах, че случаят със “Сатанински строфи” беше първата нота от тази музика. А днес слушаме мъртвешката симфония. Връщам се също към образа на “Птиците” на Хичкок. Когато само една птица кацне на перваза на прозореца, никой не й обръща особено внимание. Но когато се напълни небето и те нападнат, си спомняме за тази първа птица предвестник. На 11 септември 2001 г. живеех в САЩ и ден след атентатите интелектуалци ми казаха, че най-накрая са разбрали какво ми се е случило през 1989 г. Наистина ли? Трябваше ли да преминем през това терористично бедствие?

- Никой ли не видя какво се задава?

- През 1989 г. се опитаха да маргинализират това, което ми се случи, описвайки моята съдба като изключение, а не като пример. Защитниците ми надигнаха глас, че нито един писател никога не е бил третиран по този начин и затова трябва да ме подкрепят. Моите противници твърдяха, че писанията ми заслужават толкова силно порицание, че не заслужават да бъдат защитени в името на свободата на словото.

И от едната, и от другата страна моят случай се разглеждаше като “отделен”. Така да бъде. Нито един известен англоезичен писател не е преживял това на Запад, но тези насилия срещу автори стават навсякъде, в Иран, Турция, Либия, Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, Египет, както се случи с Нагиб Махфуз. Да се критикуват тези сили не означава да се критикува ислямът. Запазването на мълчание не е в полза на мюсюлманите.

- Какво трябва да се направи?

- Да се сложи край на това табу на предполагаемата “ислямофобия”. Пак повтарям. Защо не можем да обсъждаме исляма? Възможно е хората да бъдат уважавани, да бъдат предпазвани от нетолерантност, като същевременно изразяваме скептицизма си спрямо техните идеи, дори яростно ги критикуваме.

- Досега говорим само за джихадизъм, но не и за писателя Рушди…

- Защото се появи случаят “Шарли Ебдо”. Но честно казано, не обичам да говоря по тези въпроси, да критикувам така добрите и лошите. Предвид моята история, често ми задават този тип въпроси. Но аз не съм политически анализатор, а писател на въображението. “Сатанински строфи” изкриви представата, която човек може да си изгради за мен като човек на изкуството. Превърнах се в отправна точка по въпросите за исляма, докато, с изключение на “Сатанински строфи” с една малка част от книгата, никога не съм гледал на себе си като на писател по религиозни теми.

Бях отгледан в семейство, което не практикуваше вярата. Майка ми е малко по-вярваща, най-вече след смъртта на баща ми. И живеех в Бомбай, най-светския град по онова време в Индия, който днес е станал много по-сектантски с конфликтите между мюсюлмани и индуси. По времето на сватбата си моите родители живеели в Делхи, откъдето е родом семейството на баща ми, а след разделянето на Индия те решили, както 100 млн. мюсюлмани, да не ходят в Пакистан, защото поради липсата на достатъчно вяра се чувствали преди всичко индийци. Но те напуснали Делхи, прекалено опасен заради сблъсъците между общностите, за да се установят в Бомбай, където цареше толерантност, хармония, за която съм запазил идиличен спомен.

Лондон, 8 февруари 2015 г., демонстрация срещу "Шарли Ебдо"

- Днес е рядкост един известен мюсюлманин да се обявява толкова открито за светски човек.

- Това беше нещо обичайно за моето поколение, през 60-те и 70-те г. Много градове, като Бейрут, Техеран или Дамаск, които днес са огнища на големи конфликти, бяха отворени, изтънчени и мултикултурни. В живота си видях тези места да се затварят и единственият мотив за оптимизъм, който ми остана, е следният: ако една такава промяна е могла да се случи през живота на един човек, тя несъмнено може бързо да бъде преобърната.

- Такъв оптимист ли сте?

- Не съм залитал много по марксизма, но ми харесва онова, което е казал Грамши - че е нужен песимизъм на интелекта и оптимизъм на волята.

Кой можеше да повярва, година преди да се случи, в падането на колосалното комунистическо здание? Хитлер не е бил непобедим, при условие че се приемат огромните жертви, нужни за неговото поражение. Учих история в младостта си и открих нейната способност да изненадва. Нищо не е неизбежно, всичко може да бъде заличено много бързо. Мъдростта не е да бъдеш песимист или оптимист, а да наблюдаваш, да знаеш кои са нашите ценности и да не отстъпваш от тях. Защото тази култура на свободата не е била изградена лесно. Французите добре го знаят, защото значително са допринесли за нея. Без Просвещението нямаше да има нито Томас Пейн, нито Декларацията за независимост, нито онази статуя на пристанището на Ню Йорк.

- Носи ли писателят този пламък на свободата? Това ли е неговата роля?

- Не зная каква е неговата роля и не съм от онези, които искат да му припишат някаква роля. Една от радостите на литературата е, че тя носи в себе си своята обосновка. Тя не е тук, за да дава уроци. Не харесвам книгите, които проповядват, произведенията на изкуството, които носят послания. Ролята на фикцията е да създава въображаеми светове, които читателите обичат да обитават и които ги карат да се замислят за собствения си живот. Целта на изкуството е дълбока. Сол Белоу е казал, че изкуството води към корените на човешката природа. Нашата роля е да изследваме какво представлява човешкото същество, индивидуално и колективно, и как живее на теза земя.

Случайностите в моя живот ми позволиха да пиша за неща, които днес са в сърцевината на човечеството: въпроса за имиграцията, за сблъсъка на културите, национални разкази и истории, които, подобно на онази за палестинците и израелците, претендират за едно и също земно пространство.

Половината от живота си съм живял на Запад, другата половина - на Изток, и тези случайности в живота ми позволиха да разположа разказите си в толкова различни места, като Сан Франциско и Исламабад. Завиждам на онези писатели, които са прекарали цялото си съществуване на едно и също място, дълбоко вкоренени автори като Фокнър, който успя да създаде монументална творба около десетте улици в Оксфорд (Мисисипи). Но моята съдба бе различна и като дар аз получих тези многобройни перспективи.

Освен това светът се промени. Някога местата бяха отдалечени едно от друго. Вижте Джейн Остин, която описва през 1812 г. своя свят в “Гордост и предразсъдъци”, без да изпитва нито за миг нуждата да спомене войната, която се води по онова време срещу Наполеон. Войниците от английската армия се появяват в книгата й само като симпатични фигуранти, поканени на прием. Към географската преграда се добавя друга, между личната и публичната сфера. Писателите можеха да разкажат за личния живот, без да вземат под внимание външните събития, да не говорим за международните, в степента, в която те не засягаха всекидневието. Днес всичко се сблъсква, пресича и писателят се пита как да пише за този нов свят. Да помислим за 11 септември 2001 г. в Ню Йорк. В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо. Вече не можеш да разбереш историята на града, без да познаваш онази, която е тласнала тези самолети. Онези сблъсъци сега се случват всекидневно.

- Усещат ли ги писателите?

- Американската литература често е била повлияна от имиграцията, в частност от еврейската и италианската. Но в САЩ едно поколение писатели носи сега цял един свят от нови творби, които възраждат романа и го правят по-космополитен. Мисля си за Джумпа Лахири и нейната Индия, за Июн Ли и нейните китайски корени, за Хуно Диас, който е от доминикански произход. Без да забравям Нам Ле, виетнамо-австралиец, и Халед Хосейни, роден в Афганистан и израснал тук.

- В “Мемоарите” си, когато говорите за времето на “Сатанински строфи”, разказвате за себе си като за човек, чийто възглед за света е бил разрушен. Какъв беше той и в какво се превърна?

- Един възглед за света се състои от тази тъкан от връзки с местата, културите, приятелите, към които сме привързани. Тези връзки различават разума от лудостта, където всичко се превръща в лишен от смисъл пачуърк. Най-болезненото за мен бе да видя хората, за които съм писал и които съм описвал, мюсюлманите от Лондон например, да демонстрират срещу мен. Това разруши образа, който имах за мястото си в света, и ми беше нужно дълго време, за да преоткрия равновесието си. Това, което ми се случи, днес се случва на всеки един.

Планетата се превърна в странно място след края на Студената война през 1989 г. с последвалата фрагментация, източник на войни в една дотогава стабилна Европа, и нови движения в сърцето на исляма. Освен това ритъмът на технологичната промяна, на света на информацията дестабилизира хората и ги накара да се затворят в места, които им дават увереност, като религията и нейните вечни истини.

Питате ме за визията ми за света… Живях през 60-те г., епоха, в която се вярваше, че завинаги е пречупена властта на религията, когато се осмиваше самата идея за евентуалното й завръщане в центъра на световната сцена. И признавам, че съм изумен от този обрат на Историята.

Той не е единственият. През 1989 г. страдах много, че съм осъден на полумрак и нелегалност в момента, в който светът изглеждаше, че се просветлява. Това беше необикновена година в Историята. Въпреки тъжната съдба на Тянанмън, все още премахнат като неудобен от паметта на китайците, падането на комунизма отваряше надеждите за свобода. И резултатът ме безпокои: съветската империя отстъпи място на микрофашизми, на ислямистка нетърпимост…

- Вярвахте ли в сближаването между Индия и Пакистан?

- Тези две страни винаги са се наранявали. В замяна на това, аз съм разтревожен и разочарован от сектантския уклон на Индия. Принадлежа към презряното поколение на привържениците на лаицизма, това на Неру, и политиканската употреба на религиозните разцепления ме кара да се тревожа за публичните свободи на гражданите на Индия. В замяна на това се случват интересни неща от литературна гледна точка.

- Донякъде благодарение на вас. Нови индийски писатели тръгват по вашите стъпки.

- “Среднощни деца” отвори пътя. Но е учудваща тази литературна различност. Има еротични автори, писатели на научна фантастика или на криминалета и на процъфтяваща фикция. Литературната сцена се разшири извънредно много, условие за нейното очевидно здраве. Но в пакистанската литература отскоро има сходно движение, с млади, трийсетина- или четирийсетина годишни автори с голям талант, като Мохамед Ханиф, Камила Шамси, Надим Аслам. Противно на индийските автори, които загърбват социалните въпроси и предпочитат интимността, те решително засягат публичната сфера, защото тя е вездесъща, неизбежна при тях, и се изправят по различен и вълнуващ начин с проблемите на своята родина.

- Как започва литературният разцвет?

- Не зная, въпрос на шанс… През 70-те и 80-те г. в Лондон ние принадлежахме към една група, която описваха като необикновен момент в английската литература, с Мартин Еймис, Иън Макюън, Кадзуо Ишигуро, Анджела Картър, Джанет Уинтърсън, Брус Чатуин или Джулиан Барнс. Но ние нямахме чувството, че създаваме движение. Нямахме манифест, за разлика от сюрреалистите, нито общ проект. Между нас не цареше задължително хармония, но ние откликвахме на желанието на читателите за нов тип писане, радикален и изпълнен с въображение, който късаше с условностите на следвоенната английска литература.

Впрочем аз имам чувството, че днес ние се връщаме към тази конвенционална натуралистична литература. Аз, от моя страна, се чувствам по-близо до прибягването към въображението на автор като Ласло Краснахоркай, който е лауреат тази година на престижната награда “Мен Букър Интернешънъл”, отколкото до автофикцията на Карл Уве Кнаусгаард например. Следващият ми роман, който излиза през септември в САЩ, нарушава тези норми. Той е изключително сюрреалистичен, гениите завладяват Ню Йорк. Но за 40 г. като писател, разбрах, че литературата също отговаря на модата. Вкусовете се променят и ние не можем нищо да направим. Трябва да продължим, както най-добре умеем.

- Вие внасяте въображение, но също и културна смесица. Това ли е вашата особеност?

- Горд съм, че нося удоволствие на западните и източните читатели, които правят леко различни прочити. Вече не гледам на себе си като на писател от дадена страна, а като на писател на града. Повече се идентифицирам с градовете, най-вече с Ню Йорк, Лондон или Бомбай, където съм прекарал живота си. С идеята и идеала за града.

- Значи гениите завладяват Ню Йорк, Уолстрийт?

- Да, всичко това. Казвам ви това, което разказах на издателя си, когато му предложих тази нова книга, чието заглавие “Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи”, прави едно различно преброяване на “Хиляда и една нощ”: след като прекарах толкова години при писането на мемоарите си в “Джоузеф Антон” старателно да описвам истината, ми омръзна и реших да премина на противоположната страна, напълно въображаема, в чест на приказките, които слушах в детството си. Техният свят е магичен, изпълнен с лудост, но той почива върху доста реалното и достоверно всекидневие на града, на улиците и пазарите. В магическия реализъм реализмът е също толкова важен, колкото и магията.

Фантастичното е интересно само защото възниква от реалното и го обгръща. Като книгите, които четях някога, животинските басни от “Панчатантра”, “Хиляда и една нощ” или тази прекрасна творба от Кашмир, “Катха Сарит Сагара” (“Океанът от теченията на историята”), пълна със забавни, лоши, секси приказки, където религията почти напълно отсъства.

В тази човешка комедия героите са потънали в двуличие, преструвки и престъпни дела. Те спят с жените на другите и Бог не присъства във всичко това. Ето защо се опитаха, както в Египет, да забранят “Хиляда и една нощ” в навечерието на Арабската пролет. Тези приказки не се харесват на пуританите, защото преливат от истини за човешката природа. Искам да се върна към тази традиции, да черпя от това наследство, за да говоря за реалното и настоящето.

11 септември 2001 г. "В този ден историята на Ню Йорк и тази на арабския свят станаха… едно и също нещо".

- Можехте да се изкушите, както много други интелектуалци, от културния релативизъм, компромиса спрямо ценностите. Как го избегнахте?

- Това е голямата опасност в наши дни. Навлязохме в ера на смесицата, на срещите и смесването на културите. Мултикултурализъм, който прославям в книгите си и който е факт. Планетата се глобализира и нищо не може да я “деглобализира”. Нищо не може да “демултикултурализира” нашите изкуства, храна, всекидневие. Но културният релативизъм е деградирал израз, злият брат близнак на мултикултурализма.

Отхвърлям идеята, че в името на традициите на своята страна по произход някой иска да наруши ценности, които смятам за универсални, да приеме гениталното осакатяване на жените, дискриминацията или убийството на хомосексуалисти в мюсюлманските страни. Не може да бъде приета екзекуцията на писатели, които не се харесват тук или там, отклонение, към което, знаете, аз не съм благосклонен (смях). В това отношение са по-твърди към тези принципи във Франция, отколкото в Англия. Може би защото е по-лесно да знаеш какво означава да си французин.

- Смесването на културите може да бъде и болезнено. Вие сте го описали като писател и сте го преживели лично.

- В шумотевицата около “Сатанински строфи” бе забравено главното. Ако първите ми книги се отнасяха преди всичко до света на Изтока, който бях напуснал, Индия и Пакистан, “Строфите” засягаха проблематиката на имигранта, на идентичността и културната асимилация. Сблъсъкът между предишния живот и съществуването на Запад.

Аз лично, въпреки привилегированата си среда, познах съдбата на имигранта, жертва на расистки предразсъдъци, чумав, по време на учението си в един пансион в град Ръгби. До степен да намразя Англия и да умолявам баща си да ми позволи по-скоро да продължа висшето си образование в един от прекрасните университети в Бомбай, отколкото да продължа по неговите стъпки в Кеймбридж. Но той ме убеди. За щастие, защото студентските ми години бяха щастливи. Какво щастие бе да си студент през 60-те г.! Освен това “Бийтълс” откриха Индия. Изведнъж родната ми страна стана много готина.

- Вие сте уважаван и ценен от пресата автор, но онези, които ви критикуват, го правят с изумителна ожесточеност.

- Мемоарите ми, “Джоузеф Антон”, бяха оценени от огромното мнозинство от журналистите, но имах правото и на ужасни атаки, на фалшиви и лъжливи думи за моите идеи и работа. Един критик може да си създаде име, наранявайки много известен автор. Не зная дали ме упрекват за относителната ми известност, но аз не съм нито Мадона, нито Майли Сайръс и моето име ми позволява, в най-добрия случай, да си запазя маса в ресторант.

- Може би ви упрекват за видимия блясък в живота ви?

- Факт е, че се ожених за много хубава жена. Каква наглост! С какво право? Откъдето и комични статии със заглавие “Красавицата и звярът” в таблоидите, които само завистта може да обясни. Но моят живот е много обикновен. Разхождам се свободно в Ню Йорк, където понякога ме разпознават, от доста време без особена охрана, и когато не пътувам за конференции, прекарвам по-голямата част от времето си в писане у дома.

- Страдате ли от вниманието към “Сатанински строфи”?

- Това е стара история. Всеки ден говоря с хора, които са били деца, когато излезе този роман. Това беше четвъртата ми книга, а сега съм на 13-ата. Радвам се все пак, че с течение на времето цялата тази врява бе преодоляна, за да се заинтересуват най-сетне от същността на книгата, която се изучава във всички университети.

И като добър познавач на историята на исляма, много по-добър от днешните радикали, аз казвах, че Мохамед е познал съмнението и изкушението и че този опит, както при всички пророци, е допринесъл за неговото израстване. След това се насочих към други неща. Моят приятел Мартин Еймис каза веднъж, че нашата единствена амбиция е да оставим след себе си обикновена етажерка с книги. Аз ще оставя такава. Докато стане това, искам само едно нещо, да продължавам да бъда, доколкото е възможно, човекът на изкуството, който искам да бъда.

 
Президентът на Чехия, Милош ЗеманПрез последните десетилетия външната политика на САЩ се отличава със сериозни грешки, а в настоящия момент Вашингтон напълно е загубил способността си да оценява обективно международната обстановка, смята президентът на Чехия Милош Земан.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

На американците им липсва способността да анализират себе си. Радвам се, че тя бе проявена поне в това, че след петдесет години Обама отмени санкциите срещу Куба. Действително, интелигентността на дадена политика се измерва в рамките на дълъг интервал от време, през който грешките биват поправяни.

Ако вашата реакция настъпи след 50 години, можете да свършите като бронтозаври, които са умрели преди да успеят да коригират собствените си (еволюционни) грешки, казва Земан в интервю за Parlamentni Listy.

Чешкият президент счита, че САЩ са извършили цяла поредица от грешки, говорейки за нахлуването им в Ирак, където твърдяха, че има оръжие за масово унищожаване, каквото в последствие се оказа, че няма.

Освен това, по думите му, САЩ са сбъркали в „плановете си за бомбардиране на сирийски правителствени войски с наивната надежда, че воюват с демократични сили“.

Така бе до момента, в който американците осъзнаха, че там воюва „Ал Кайда“, против която се води борба в Афганистан, отбелязва чешкият държавен глава.

Земан изразява своята критика по повод усилията на Вашингтон да се разпространява зад граница американският модел на политическа система.

Това е абсолютно безмислено. Опитът да изнесете своята политическа система в страна с различна култура и традиции може да завърши по два начина: в случай на неуспех тази страна се превръща във ваш враг; в случай на успех разваляте страната, към, която сте посегнали, анализира Милош Земан.

На един митинг гражданин ми каза едно твърде интересно определение за „агресор“. То звучи така: агресор е този, който извърши нападение над някоя страна преди САЩ, отбелязва президентът.

Като най-голяма опасност за днешния свят Милош Земан посочва терористичната групировка „Ислямска държава“ (ИД). Той е убеден, че всички световни сили трябва да се обединят в борбата си срещу нея.

За съжаление, заради малодушието и глупостта на редица цивилизовани държави, които не желаят да се организират в обща международна сила, ще загинат още хиляди невинни хора, акцентира чешкият лидер.

Руският президент подкрепи моето предложение. Остава да бъдат убедени останалите постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Китайският президент ми каза, че вече води преговори с Обама за сътрудничество в борбата срещу ИД. За съжаление Западна Европа не иска да разбере колко е важно това, коментира Земан.

Той неведнъж е правил изявления в подкрепа на Москва. Така, на 22 февруари президентът на Чехия заяви, че е абсурдно да се смята, че Русия би нападнала някоя от прибалтийските държави. Освен това, заяви, че санкциите на Запада по отношение на Русия не действат, а само засилват мита за Русия като „обсадена крепост“.

През февруари Милош Земан направи предположение, че санкциите по отношение на Русия ще бъдат отменени максимум след година и заяви, че се стреми към развитието на нормални търговски отношения между Чешката република и Русия.

Земан не скрива и мнението си, че Крим е загубен за Украйна: В края на краищата, той никога не е принадлежал на Украйна, освен в периода, в който тогавашният доста странен вожд на Съветския съюз Никита Хрушчов поднесе Крим като подарък на Украйна.

След това му изказване чешкият премиер призова Земан да обсъжда предварително своите изявления с правителството.

През април Милош Земан реагира остро на недоволството на американския посланик в Чехия Андрю Шапиро, задето възнамерява да присъства на Парада на 9 май в Москва. В отговор Земан заяви, че вратите на президентската резиденция в Прага са затворени за Шапиро, тъй като не може да си представи как чешкият посланик в САЩ би критикувал визита на Барак Обама.

 
Много държавни лидери отхвърлиха поканата на Владимир Путин да присъстват на церемонията на 9 май за Победата на съюзниците над нацистите. Бившият дипломат и руски писател Владимир Федоровски изразява съжаление за тази позиция.
Ан-Лор Дебекер, Фигаро, препечатан от сайта ГЛАСОВЕ
Владимир Федоровски е руски писател от украински произход, който днес е най-издаваният във Франция. Дипломат, той изигра активна роля за падането на комунизма, бе двигател на перестройката, а след това и говорител на една от първите руски демократични партии. Федоровски е автор на множество книги за митологизираната Русия.

- Много държавни глави отхвърлиха поканата на Владимир Путин да присъстват на церемонията за края на Втората световна война на 9 май, като сред тях са Франсоа Оланд, Дейвид Камерън и Барак Обама. От Европейския съюз се очакваха само гръцкият министър-председател и кипърският президент. Какво мислите за бойкота на това събитие от бившите съюзници?

- Решението, взето от западните страни по повод церемонията за Победата на съюзниците и края на Втората световна война - която руснаците наричат Отечествената война - е достойно за съжаление.

Отсъствието на западните страни показва известно объркване в тяхното възприятие за Русия: те смесват руския народ с Путин. Тази позиция впрочем бе илюстрирана от последната реч на президента на САЩ пред Общото събрание на ООН в Ню Йорк миналия септември. Тогава Барак Обама изобличи заплахите към световния мир и сигурност. Сред тях “руската агресия” - а не Путин - присъстваше на второ място, след вируса Ебола… и преди “Ислямска позиция”.

Втората световна война ни научи обаче, че трябва да имаме приоритети. Поставянето едва на трето място на “Ислямска държава” е тревожно: най-напред срещу ислямския тероризъм трябва да се борим, и то заедно с Русия, която е незаменим съюзник в тази борба.

- Има ли опасност за отношенията между Русия и Запада след 9 май 2015 г.?

- Днес има опасност от исторически разрив между Русия и Запада. Тази ситуация е точно обратната на онази по времето на Петър Велики, който промени Русия по западен модел и се съюзи с различни европейски страни, за да се бори срещу Османската империя.

Руснаците са ужасно обидени от отсъствието на Запада. То се възприема не като неодобрение за политиката, водена от Путин, а като оскърбление към самия руски народ. През ХХ век той бе народ мъченик: 26 млн. мъртви в борбата срещу нацизма, 25 млн. жертви на комунизма, без да говорим за катастрофалния посткомунистически период. И в съвестта на този народ мъченик съществува един фундамент, който надхвърля всички разцепления (про-Путин, про-Украйна…): неговият принос в унищожаването на нацизма. Така че отсъствието на западните държавни лидери от церемонията за едно събитие, което е в самото сърце на руската история, се изживява като обида.

Съществува впрочем едно ужасно несъответствие при оценката на жертвите на Втората световна война: Русия е дала 26 млн. жертви. Изглежда обаче, че цената на човешкия живот не е една и съща, в зависимост от страната: като че ли една американска жертва има по-голяма тежест от една руска жертва… Това създава усещането, че се опитват да омаловажат ролята на Русия в изхода на Втората световна война.

Така че това отсъствие няма да благоприятства “отслабването на ескалацията” в украинския конфликт.

- Бил сте дипломат. Какво бихте посъветвали западните страни като поведение спрямо честването в Русия?

- Тези страни трябва да направят разграничение между Путин и руснаците, вчера и днес. Те трябваше да отдадат почит на този народ троен мъченик, което можеше да стане по различни начини. Ангела Меркел, например, намери добър компромис: германският канцлер не присъства на празненствата на 9 май, но ще отиде в Москва на 10-ти, за да постави цветя на Гроба на незнайния войн, заедно с Путин.

Прилагането на санкции срещу Русия не е правилната стратегия: това означава да бъде наказан народа, а трябва да се отбележи, че санкциите не помрачават популярността на нейния президент, чието одобрение надхвърли 80 процента. Точно обратното, трябва да се води дипломация на “отслабване на ескалацията” и да се преговаря: военният път нищо няма да реши.

Напрежението, което съществува между Запада и Русия, е още по-вредно, защото тласка Путин към военен и икономически съюз с Китай. Присъствието на китайци на церемонията на 9 май е символ на руската стратегическа преориентация към Азия, смятана за континента на бъдещето.

Съжалявам за липсата на познание за психологията на руския народ сред западните дипломати. Тази вечна душа на Русия се опитвам да предам в новата си книга: любовните писма на великите руснаци са ключ към разбирането на тази цивилизация. Обама трябва да (пре)прочете Толстой: когато поставиш под натиск руския народ, той реагира!

Родината на Достоевски и Толстой не е враг на Запада. Врагът е другаде: това е “Ислямска държава”.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Според  мнозина експерти, трагичните събития в Париж в началото на януари 2015, както и осъществените преди това ислямистки нападения в Австралия и Канада са свидетелство за намеренията на мрежите на радикалния ислям (чието лице днес вече не е толкова Ал Кайда, колкото нейният филиал Ислямска държава) да пренасочат активността си към територията на държавите от т.нар. "антитерористична коалиция", надявайки се да внесат разцепление в нейните редици и да отвлекат вниманието от борбата с джихадистите в Сирия и Ирак.

Стройните редици на бойците от Ислямска държава

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1709-obrechena-li-e-voynata-s-terora-v-golemiya-blizak-iztok

От друга страна, Франция, както и редица други западни държави, се оказаха жертва на собствената си хазартна политика в т.нар. Голям Близък Изток и в момента плащат за допуснатите от тях стратегически грешки. Достатъчно е да напомня, че именно Париж беше инициатор на военната операция срещу режима на Кадафи в Либия, или, че френското правителство дълго време гледаше през пръсти на участието на хиляди свои граждани, които наред с други европейски "доброволци" се сражаваха на страната на джихадистите в Афганистан, Ирак, Йемен, Мали и Сирия. Според директора на Европол Робърт Уейнрайт, в момента броят на "муджахидините" от Европа варира между три и пет хиляди души (други обаче смятат, че те са много повече). Към това следва да добавим и официално декларираната френска подкрепа за антиправителствените бунтовници в Сирия (чиито гръбнак са именно радикалните ислямисти) и доставките на оръжие за тях.

Показателно е, че никое европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувет и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища. Също както и САЩ, Франция има пряка вина за възникването на Ислямска държава. Което означава, че сегашното напрежение и нарасналата терористична опасност в страната са пряка последица от сбърканата външна и вътрешна политика на Париж. Също както в средите на въоръжаваните и подкрепяни от САЩ афганистански "муджахидини" през 90-те години на миналия век се формира транснационалната ислямистка терористична мрежа Ал Кайда, така и в недрата на подкрепената от Запада либийска, иракска и сирийска опозиция възникна Ислямска държава. В резултат от тази погрешна стратегия, днес са застрашени не само Великобритания и Франция, които бяха пряко ангажирани с осъществяването и, но и Италия, Португалия, Испания и редица други държави от ЕС, включително България, чиито граждани могат да станат мишени на ислямистките терористи.

В същото време, немалко анализатори посочват, че терористичните нападения на ислямистите във френската столица на практика обслужват геополитическите интереси на Съединените щати и донякъде на Израел. И двете държави отдавна се стремят да превърнат Франция в свой надежден съюзник във войната им срещу ислямския свят, затова бяха крайно разочаровани, че френският представител в Съвета за сигурност на ООН гласува на 31 декември 2014 в подкрепа на проекторезолюцията, призоваваща Израел да се изтегли от палестинските територии до 2017 (както е известно, тя не беше прието поради наложеното на Вашингтон вето). Показателно е, че веднага след трагедията в Париж, израелският премиер Нетаняху обвини за нея палестинската администрация, Иран и всички "ислямски врагове на Израел". Той очевидно разчита, че евентуалното задълбочаване на  вътрешния конфликт във Франция между коренното население и имигрантите-мюсюлмани, може, освен всичко друго, да стимулира еврейската емиграция към Израел. Ето защо в момента САЩ, Великобритания и Израел упражняват натиск върху Париж да се включи по-активно, съвместно с Вашингтон и Лондон, в борбата с ислямистите. Според редица експерти обаче, тази борба нерядко се използва от САЩ като предлог за свалянето на поредния нелоялен към тях близкоизточен режим. В тази връзка, в интервюто си за Die Welt от декември 2014, известният германски специалист по радикалния ислям Юрген Тоденхофер посочва, че САЩ и Европа отдавна би трябвало да са осъзнали, че политиката на въоръжени намеси в региона на Големия Близък Изток е претърпяла провал. След като такива намеси бяха осъществени в Афганистан, Ирак и Либия те само стимулираха възхода на тероризма.

В същото време, осъществяваните в момента от новата антитерористична коалиция начело със САЩ въздушни удари срещу позициите на Ислямска държава в Ирак и Сирия очевидно не са ефективни, още повече, че паралелно с тях продължават доставките на оръжия за редица лоялни на Ислямска държава групировки. Така, по данни на Комисията за сигурност и отбрана в иракския парламент, в освободените от ислямистите територии, иракската армия е открила оръжие и боеприпаси, чиято маркировка говори, че са били доставени от Саудитска Арабия. Впрочем, съществуват подозрения, че в подобни доставки са забъркани и американски граждани.

Очевидно е, че успешната борба срещу Ислямска държава изисква поне координиране действията на водената от САЩ коалиция с правителствата на Сирия, Ирак, Иран и Ливан. Ислямистите могат да бъдат победени само, ако въздушните удари на съюзниците бъдат съпроводени от настъпление по суша на сирийската и иракската армии, които да бъдат максимално подпомогнати с оръжие и военна техника. В тази връзка обаче императивно се налага да бъдат прекратени усилията за свалянето на сегашния сирийски режим. Впрочем, в Белият дом също признават, че дълго време САЩ са инвестирали в "погрешните хора" в средите на сирийската опозиция. Все повече американски експерти твърдят, че "умерена опозиция" в Сирия просто не съществува, а става дума за сблъсък между авторитарния режим на Асад и радикалните ислямисти. В този смисъл, Европа би следвало да концентрира усилията си за постигането на помирение между Дамаск и светските противници на режима. Защото, ако правителството на Асад не съумее да спре натиска на Ислямска държава, не може да се говори за никакви реформи и политическо разрешаване на кризата в страната.

Ето защо все повече американски експерти посочват, че изправен през опасността, генерирана от Ислямска държава, Вашингтон на практика се оказва съюзник с Дамаск. В сегашната ситуация не е в интерес на САЩ да предприемат действия, които могат да влошат военните позиции на сирийското правителство, тъй като това ще отслаби сухопътния фронт на борбата срещу ислямистите и ще задълбочи разногласията с Иран. Последното би било крайно неприятно за Белия дом не само заради продължаващите преговори за ядрената програма на Техеран, но и заради силното иранско влияние в Ирак, където в момента има значително количество американски военни инструктори.

Освен това, за да не допуснат борбата срещу Ислямска държава да бъде представяна от ислямистите като поредния "кръстоносен поход" на Запада срещу мюсюлманския свят, европейските държави би трябвало да водят тази борба само със санкциите и под егидата на ООН и в никакъв случай да не се намесват във военните действия на сирийска територия. Ясно е също, че ако наистина искат да се справят с ислямистите, САЩ и ЕС следва да координират усилията си с Русия и Китай, както разбира се и с Иран и Сирия, които пряко се противопоставят на джихадистите.

Както вече споменах по-горе, европейската дипломация би могла да допринесе за разрешаването на сирийската криза, ако работи активно за постигането на помирение между Дамаск и светската сирийска опозиция и обединяването на техните усилия срещу ислямистката заплаха.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун също смята, че без разрешаването на сирийския конфликт, няма как да бъдат премахнати заплахите, свързани с Ислямска държава. Според него: "Феноменът Ислямаска държава в Сирия е последица, а не причина. ИД ще продължи да заплашва Сирия, докато не бъде постигнато политическо, а не военно урегулиране на конфликта". Впрочем, директорът на Националния център за борба с тероризма на САЩ Матю Олсън също акцентира върху факта, че "терористите се възползват от провала на държавността в Сирия и Ирак". Ще напомня, че и в двете страни това се случи до голяма степен заради недалновидността на самите Съединени щати, които, от една страна, финансираха и въоръжаваха сирийската ислямистка опозиция, а от друга - след като ислямистите обявиха създаването на "халифат" на територията на Ирак и Сирия, замразиха доставките на вече заплатената военна техника за Багдад. Негативните последиците от това поведение вече са очевидни.

От началото на американските въздушни удари по позициите на Ислямска държава броят на доброволците в редовете на тази организация рязко нарасна. Конфликтът в Сирия привлича ислямистите повече, отколкото която и да било друга "свещена война", включително тази в Афганистан или последвалата иракската кампания от 2003. Както посочва в тази връзка френският вестник Ouest-France, коментирайки ръста на броя на чуждестранните "муджахидини", присъединяващи се към терористите-ислямисти в Ирак и Сирия: "през последните месеци операциите на международната антитерористична коалиция доведоха до своеобразен бумерангов ефект".

Впрочем, борбата с Ислямска държава предполага и осъществяването на мерки за ограничаване финансирането на терористите. Затова се налага Вашингтон да ангажира в борбата с тероризма и Департамента по финансите на САЩ, който да съдейства за разкриването на посредниците и крайните купувачи на контрабандния иракски петрол, да изолира Ислямска държава от международната финансова система и да постигне международен консенсус за отказ от плащането на откуп на терористите за отвлечените от тях заложници.

Засега обаче, това не се случва, а междувременно, по данни на ООН, броят на чуждестранните "муджахидини", участващи във военните действия нараства безпрецедентно бързо и вече надхвърля 15 хиляди души. Това се потвърждава и от американските разузнавателни служби. Поне една трета от тези чужденци са граждани на различни европейски държави. Американците сред тях са много по-малко, освен това за премахналия вътрешните си граници Европейски съюз потокът от завръщащи се от Сирия европейски джихадисти може да доведе до тежка криза, а трагичните събития в Париж да се окажат само пролог към нея.

За съжаление уязвимостта на Европа към "ефекта на бумеранга" от погрешната политика на Запада в Големия Близък Изток изглежда не вълнува особено Вашингтон, да не говорим, че там очевидно не се интересуват от регионалната стабилност. Ако не беше така, в своята борба срещу Ислямска държава САЩ отдавна би трябвало да се откажат от конфронтацията си с режима на Башар Асад и да се ориентират към взаимодействие с него. Вместо това, регионалните съюзници на Вашингтон - Египет, Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт, продължават да обсъждат планове за формиране на военен алианс и създаване на обединени въоръжени сили, които да водят борбата срещу Ислямска държава, следвайки свой собствен сценарий, който очевидно ще бъде насочен и срещу Иран. Реализацията на тези планове ще означава нов опит за изтласкването на Техеран от Сирия и Ирак, което пък повишава риска от пълномащабна война в Близкия Изток.

----------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1651-turtsiya-i-novata-blizkoiztochna-strategiya-na-sasht

Митинг на площад Турската политика в Близкия Изток продължава да изглежда неясна. Както е известно, на провелата на 11 септември среща в саудитската пристанище Джеда на външните министри на САЩ, Ирак, Турция, Египет, Йордания, Ливан и монархиите от Персийския залив, беше декларирано намерение да бъде "изкоренена" групировката Ислямска държава (ИД). Малко преди това, на съвещание в Анкара под ръководството на премиера Ахмет Давутоглу пък бе решено, че Турция няма да участва в сухопътни или военни операции срещу ИД в Ирак. В същото време турците заявиха, че ще предоставят разузнавателни данни и ще окажат логистична подкрепа на формиращата се под егидата на Вашингтон коалиция. Параметрите на тази подкрепа обаче не също станаха ясни. Именно за да ги изяснят, веднага след срещата в Джеда, в Анкара се появиха държавният секретар на САЩ Джон Кери и секретарят по отбраната Чък Хейгъл. След разговора им с Ердоган обаче, пресслужбата на турския президент се ограничи само със съобщението, че сътрудничеството между двете страни в борбата с терористичните организации в Близкия Изток ще продължи. В същото време предоставянето от турските специални служби на разузнавателна информация за движението на войските на ИД в Ирак и Сирия, не е кой знае колко значим жест към Вашингтон. Той се нуждае най-вече от военновъздушната база Инджирлик в турската провинция Адана, която засега може да се използва само за доставката на хуманитарни стоки в Северен Ирак, но не и за осъществяване на военни удари срещу позициите на ИД. Тоест, донякъде се повтаря ситуацията от 2003, когато Турция не позволи на САЩ да използват територията и за вече подготвеното нахлуване на 60-хилядна американска армия в Ирак от север.

Както е известно, доскоро Анкара не демонстрираше особено желание за реално противопоставяне на джихадистите от т.нар. Ислямска държава в Сирия и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД). От една страна, между турските ислямисти и тези от ИД съществува известна идейна близост, но основната причина за това пасивно поведение беше, че ИД се сражаваше с режима на Башар Асад (когото турският президент Ердоган смята за свой личен враг), както и срещу кюрдите в Сирия и Ирак, които традиционно се определят от Анкара за "стратегическа заплаха". Освен това подобна политика позволяваше на някои турски компании да печелят от петрола, доставян им на дъмпингови цени от контролираните от ИД находища в Ирак и Сирия. Да не забравяме и, че турските специални служби се опитваха да използват джихадистите като инструмент на регионалната политика на страната, включително помагайки им да укрепят структурите си в Египет. Между другото, това обяснява и защо турското правителство успя безпроблемно да освободи пленените служители на своето консулство в Мосул, след като градът беше превзет от бойците на ИД.

За повечето експерти е ясно, че лансирайки плана си за борба срещу ИД не само на територията на Ирак, но и на тази на Сирия, която всъщност си остава основната цел на Вашингтон, Обама започва много рискована игра. Развитието на ситуацията в региона е изключително неясно, затова всяка стратегия неизбежно ще търпи корекции. В тази връзка ще припомня, че първоначално Обама категорично отхвърляше възможността за изпращане на сухопътни части в Ирак, докато сега това вече не се изключва. През следващите седмици САЩ могат да подсилят специалните си части в Северен Ирак, които официално присъстват там като инструктори на иракската армия и кюрдските отряди "пешмерга". В същото време, американците планират в битката с ИД да бъдат хвърлени все още боеспособните части, с които разполага Багдад. Всичко останало обаче, включително окончателния състав на коалицията и приноса на всеки от участниците в нея, остава неясно.

Тук е мястото да напомня, че Турция не се е отказала от плановете си за създаване на буферна зона и зона забранена за полети в граничните с нея райони на Сирия. Според някои съобщения в медиите, турците отново са повдигнали въпроса за въвеждането на ограничен турски военен контингент в Сирия, който да отдели силите на умерената въоръжена опозиция, с които Анкара продължава да поддържа тесни контакти, от радикалите от ИД и "Джебхат ан-Нусра". САЩ обаче не са склонни да го подкрепят.

Проблемът за Вашингтон е, че не разполага с реален инструмент за осъществяване на натиск върху Турция за привличането и към военните операции срещу ИД, включително и използвайки за целта базата Инджирлик. Затова САЩ предпочетоха да ограничат разговорите с Турция, докато не получат (както разчитат) санкцията за Съвета за сигурност на ООН за военна операция в Ирак. Впрочем, турските лидери също са изправени пред сериозни проблеми. От две години насам те разполагат с разрешението на парламента за осъществяване на военна операция на сирийска територия, но той вече изтича и през ноември ще трябва да бъде подновен за пореден път. Така или иначе, но в Близкия Изток Турция е "блокирана" от САЩ, които и позволяват само такива действия, които са в техен интерес. Винаги когато Анкара се опитва да излезе от този порочен кръг, това води до открит сблъсък с Вашингтон. Направеното наскоро признание на президента Ердоган, че отдавна не си говори пряко с Обама беше знаково за напрежението, съществуващо между двете столици.

Впрочем, на 20 октомври Ердоган все пак осъществи пряка телефонна връзка с Обама, като според съобщението от Белия дом двамата са обсъждали възможността за "продължаване на тясното сътрудничество в борбата срещу ИД", като американският президент е изразил признателността си към Турция за това, че е "приела на своя територия милион и половина бежанци от Сирия, включително и десетки хиляди от района на Кобани".

Мнозина анализатори смятат, че само силният американски натиск и обещанието на Вашингтон, че ще помогне на Анкара за свалянето на Асад, биха могли да обяснят обявената от президента Ердоган готовност за по-решителни мерки срещу ИД. Вероятно в Анкара разчитат, че ударите срещу ислямистите ще създадат условия за предприемане на военни действия от турската армия срещу частите на Асад, като тези действия бъдат подкрепени в Южна Сирия от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, които отдавна се стремят да свалят доминирания от алауитите режим в Дамаск и са склонни да използват и всички възможни средства за това. Тоест, кампанията на САЩ срещу джихадистите от ИД може да се превърне в прикритие за активни военни действия на Турция, които да доведат до анексирането на част от сирийската територия, както и до установяването на подкрепяна от арабските монархии от Залива сунитска диктатура в Дамаск.

В тази връзка, отново ще напомня, че макар Турция формално да се присъедини към коалицията за борба с джихадистите, тя моментално влезе в спор със САЩ относно нейната стратегия и избора на основните цели. На свой ред, американците акцентират най-вече върху възможността военновъздушната база на САЩ Инджирлик да се използва за осъществяване на въздушни удари по позициите на ИД и Ирак и Сирия. Досега, въпреки твърденията на редица американски официални лица, Анкара отрича да е дала съгласие за това. В същото време обаче, говорителят на Белия дом Джош Ърнест съобщи, че в момента в Турция се намира група експерти от Пентагона, които са ангажирани с "прехвърлянето на поетите от Анкара ангажименти в чисто практическа и оперативна плоскост".

Сред въпросните ангажименти се споменават съгласието на Турция да предостави свои бази за подготовка на бойци на сирийската опозиция, участие в усилията за пресичане на финансовите постъпления за ИД и борба срещу контрабандата на петрол, осъществявана от ислямистите. Нещо повече, Вашингтон смята на необходимо да бъдат подкрепени сирийските и иракски кюрди в борбата им срещу ИДИЛ. И, ако последните отдавна получават сериозна военно-техническа помощ от САЩ и някои негови западноевропейски съюзници, тази за кюрдите в Сирия едва сега започва да се осъществява. Така или иначе, но Анкара очевидно бива лишена от правото на инициатива по отношение на кюрдите в Ирак и Сирия и се оказва заложник на една ситуация, от която все по-трудно може да се измъкне.

Неслучайно преди няколко дни турският министър по европейските въпроси Волкан Бозкир сравни сегашната ситуация в Близкия Изток с шахматна дъска, на която вече са разположени всички фигури. Така, в борбата си срещу ИДИЛ Вашингтон открито подкрепя Багдад и, по чисто тактически съображения, засега не бърза с отстраняването на режима на Асад в Дамаск (макар че това продължава да е негова цел). В същото време, Техеран, който все още си остава противник на Вашингтон, също подкрепя Багдад и Дамаск в борбата им с ИД. На свой ред, Анкара, която доскоро залагаше на иракските кюрди, влоши отношенията си с Багдад и не успя да използва ИД срещу Дамаск. Вместо това, в момента ИД воюва най-вече със сирийските и иракските кюрди. Всичко това води до потенциалната поява на своеобразен "кюрдски пояс" между Турция и арабския свят. При това иракските кюрди отдавна разчитат на подкрепата на САЩ, а сирийските кюрди вече не виждат в западните държави пречка за създаването на собствена автономия в Сирия. Това развитие принуждава Турция на премине в глуха отбрана, тъй като САЩ се стремят да я вкарат във въоръжен конфликт при съвършено неприемливи за нея условия и при доста мъгляви перспективи. Както съобщи наскоро турският вестник "Хюриет", кметът на Диарбекир Осман Байдемир е очертал цяла програма за бъдещи действия, в резултат от които турските кюрди да получат автономия, като тази в Иракски Кюрдистан и Сирия. Според него, този процес трябва да се съпровожда с премахването на турските гранични пунктове с Иран, Ирак, Сирия, Армения и Йордания, както и със създаването на обща административна и политическа система за всички населени с кюрди територии. Ето защо за Турция, за която подобно развитие е истински кошмар, ИД на практика не е противник, а по-скоро съюзник, който може да окаже сдържащо влияние върху практическата реализация на очертаните по-горе геополитически тенденции. Тоест, битката с ИД стимулира развитието на нови процеси в региона, в рамките на които, както се твърди в един коментар на турския вестник "Милиет", Турция се оказва притисната в "менгемето на политиката на глобалните играчи", бива лишена от възможности за маневриране и закъснява с реакцията си на бързо променящата се регионална стратегия на САЩ. Ето защо може да се предполага, че последният телефонен разговор между Ердоган и Обама е бил доста труден. В така очертаната геополитическа "шахматна партия" в региона, Турция или ще бъде принудена да направи поредните си ходове под силен външен натиск, или пък ще се опита да реализира нови и нестандартни сценарии - например да се откаже от свалянето на сегашния сирийски режим и да потърси сближаване с него (както и с Иран), опитвайки по този начин да се справи с непрекъснато нарастващата "кюрдска опасност". Подобно нещо обаче едва ли е възможно в условията на формиращата се под ръководството на САЩ нова "антитерористична коалиция" и продължаващата реализация на стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток".

В тази връзка е твърде показателно, че основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които наскоро (по време на речта си в Харвардския университет) американският вицепрезидент Джо Байдън определи като "най-големия проблем в Сирия", признавайки, че Турция, Саудитска Арабия и петролните княжества са инвестирали "стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад", включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Вместо да наложат санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол (в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup), Белият дом сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция, което на практика означава, че им дава възможност да продължат да дестабилизират целия регион.

Горчивата истина е, че под прикритието на военната операция срещу създадената с тяхна помощ ИД, САЩ и арабските монархии (Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Йордания и Бахрейн) на практика започват нова мащабна война, в резултат от което целият Близък Изток се оказва на ръба на катастрофата. Защото евентуални бомбардировки срещу цивилни или контролирани от сирийската армия обекти, да не говорим за осъществяването на сухопътна операция на територията на Сирия, без съгласието на режима в Дамаск или санкциите на Съвета на сигурност на ООН, биха означавали открита агресия с непредсказуеми и необратими последици за целия регион. Включително и за Турция, която все повече се ангажира с този американски сценарий.

-----------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1653-natsionalnata-darzhava-kato-pregrada-pred-nastaplenieto-na-politicheskiya-islyam

Близкият изток, обичайна гледкаПрез последните няколко месеца източните християни (да не говорим за кюрдите-йезиди) са подложени на истински геноцид в Ирак и Сирия. Варварството на т.нар. Ислямска държава съвсем скоро може да сложи край на двехилядигодишното им присъствие в региона.

Разпадането на Ирак и Сирия - двете най-развити и частично светски арабски държави (без да споменавам Либия, както и дестабилизираната ситуация в Египет и Тунис в резултат от псевдо "арабската пролет"), на фона на възхода на т.нар. политически ислям, бе основната предпоставка за появата на Ислямска държава и нейния неистов стремеж да възроди ликвидирания през 1924 халифат. В този ход на събитията няма нищо нелогично, от гледна точка на класическата мюсюлманска политическа доктрина.

Жертва на взрив, кръвопролития по улиците, обичайна гледка за ИракКакто е известно, мюсюлманската общност, или т.нар. "умма", е създадена от Мохамед в Медина и представлява идеално общество, начело с халиф, който се смята за политически "наследник" на пророка. Въпреки целия си престиж, през ХІХ век халифатът в крайна сметка става жертва на триумфа на западния модел на националната държава, който акцентира върху политическата, а не на религиозната принадлежност. Така или иначе, но след 1928, когато възниква движението "Мюсюлмански братя", и особено днес - на фона на укрепването на ислямистките течения, можем да чуем безброй и безкрайни разсъждения за абсолютното превъзходство на "уммата", която уж стои несравнимо по-високо от "несъвършенната и преходна" национална държава. Твърди се, че всеки мюсюлманин принадлежи на първо място не на своята държава и нация, а на "уммата" - единствената общност, която е наистина легитимна, тъй като изцяло се подчинява на закона на Всевишния.

Дестабилизацията на националната държава в Ирак и Сирия създаде условия за възстановяването на халифата (засега все още самопровъзгласен), осъществена от най-фанатичните измежду разнообразните ислямистки групировки, които днес свирепстват в Близкия Изток, отлично съзнавайки, че в една революционна ситуация победата по правило се печели от най-радикалните елементи. Ислямска държава методично осъществява т.нар. "джихад" против всички, които не признават властта и. Така организацията следва класическата мюсюлманска доктрина, според която светът се дели на "Дом на исляма" (т.е. територията, където действа шариата) и "Дом на войната" (застрашен да стане обект на джихад). Що се отнася до т.тнар."Дом на мира" (чиито жители са в състояние да си "купят" временно мира с ислямистите), той е по-късна конструкцияа, която обикновено бива игнорирана от традиционалистите. По същия начин изборът, който Ислямска държава предлага на християните на завзетите от нея територии (да приемат исляма, да плащат данък, или да бъдат ликвидирани), буквално следва предписанието на Корана: "Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра - докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство." (Сура 9, аят 29). На практика, финансовата и военна мощ, както и диващината на Ислямска държава, предполагат едно единствено възможно решение на проблема с "неверниците" - тяхното тотално унищожаване с военна сила.

Тези драматични събития се отразяват съвсем пряко върху всички европейски държави, където има мюсюлманско население, включително във Франция. Така, в редовете на ислямистките радикали в момента се сражават над хиляда френски граждани. Когато се върнат у дома, тези вече закалени в битките терористи, могат да решат да преминат към активни действия и да продължад "джихада" срещу неверниците в самата Европа.

Тези отлично организирани и активни малцинства до голяма степен са една от причините за впечатляващия възход на исляма, който се проявява в същественото укрепване на позициите му в общественото пространство и нарастването на претенциите, имащи религиозен характер. Всичко това застрашава единството на светското френско (европейско) общество, тъй като демонстрира откровено враждебно отношение към основните му принципи. Фундаменталистите водят истинска война срещу френската (европейската) национална държава, "нечестивата" демократична система и (в частност) принципите на светското общество.

Но вместо да отговори с цялата необходима твърдост, държавата отстъпва, а институциите, които би трябвало да защитават светското общество, твърдят, че случващото се не застрашава техните принципи.

Това е огромна заблуда. Ние, европейците твърде често забравяме, че светската държава (която гарантира свободата на вероизповедание на всички и всеки и, благодарение на своя неутралитет, защитава гражданите от дискриминация по религиозен признак) възниква сравнително неотдавна и представлява качествено нов принцип в историята на човечеството. Тя се заражда (при това процесът нерядко е твърде болезнен) в рамките на западните национални държави. Във Франция например, този принцип удържа победа след продължителния конфликт, стартирал през 1789 и приключил едва по времето на Третата република с приемането на закона от 1905, с който религията (и, в частност, Католическата църква и нейното духовенство) окончателно бива извадена от политическата и обществена сфера.

Но, ако християнството, макар и на теория, вижда и признава наличието на ясна разграничителна черта между духовното и светското (кесаревото кесарю, а Божието Богу), ислямът въобще едва ли е съвместим с принципа за светското общество, макар че все пак има пътища за решаването на този проблем, както показва през 1925 египетският реформатор на исляма Али Абдел Разек (1888-1966). Уви, неговите новаторски теории биват игнорирани и днес вече никой не дръзва да се обяви против "пряката власт на Бога", защото ислямът всъщност не е толкова "религия", колкото "закон" - тотален закон, целящ да подчини изцяло човек на Аллах. Тоест, ислямът инкорпорира вярата във всички сфери на живота, затова цялото общество, правото и мюсюлманските институции носят дълбокия печат на религията.

Както се посочва във френската конституция от 1958, Франция е неделима и светска република. Държавната власт трябва да следи за стриктното спазване на тези основополагащи принципи и да пресича всички прояви на комунитаризъм, включително и религиозен. Не е време за бавене или за "разумни отстъпки", за каквито говорят някои либерални теоретици, в името на илюзюрното "мирно съвместно съществуване" с ислямистите.

Независимо, че напоследък започват да се чуват подобни гласове и в средите на самата мюсюлманска общност (особено след екзекуцията на френския гражданин Ерве Гурдел, обезглавен през септември 2014 в Алжир от свързани с Ислямска държава терористи), действията на ислямисткото малцинство следва да бъдат подложени на далеч по-остра и категорична критика от страна на местните мюсюлмански лидери (и, в частност, от Съвета на мюсюлманите във Франция), в името на мълчаливото мнозинство европейски мюсюлмани, които също страдат от действията на радикалните си единоверци.

Днес националната държава изглежда най-подходящата основа за реализацията на такава спасителна политика, която да не позволи на бушуващия в люлката на човешката цивилизация хаос да се прехвърли в Европа, включително и във Франция.

---------------------------------------------

* Авторът е преподавател в Университета Париж Запад, анализатор на Atlantico

 
Джон Пилджър, австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.
Неотдавнашната седемдесетгодишнина от освобождаването на Аушвиц ни напомни за ужасните престъпления на фашизма, чиято нацистка иконография е запечатана в съзнанието ни. Фашизмът е запазен като история, като трепкащи кадри на маршируващи мъже в кафяви ризи, престъпленията му са ужасни и неоспорими. И все пак в същите либерални общества, чиито войнолюбиви елити ни призовават никога да не го забравяме, нарастващата опасност от нов фашизъм се премълчава. Защото това е техният фашизъм.
Публикувано от сайта ГЛАСОВЕ

Да започнеш такава агресивна война – заявяват съдиите на Нюрнбергския процес през 1946 година – е не само международно престъпление, а най-висшата форма на международно престъпление, различаващо се от всички останали по това, че представлява злото само по себе си.“

Ако нацистите не бяха нападнали Европа, нямаше да има Аушвиц и Холокоста. Ако САЩ и техните сателити не бяха нападнали Ирак през 2003 година, почти един милион човека все още щяха да са живи и „Ислямска държава” днес нямаше да ни сразява с диващината си. Нейните привърженици са деца на съвременния фашизъм, откърмени с бомби, с кървави бани и с лъжите на сюрреалистичния театър, наречен новини.

През 2011 година НАТО изстреля 9700 ракети срещу Либия, над една трета бяха насочени към цивилни обекти. Използвани бяха бойни глави с уранов заряд, градовете Мисрата и Сирт потънаха в руини. Червеният кръст откри масови гробове, а УНИЦЕФ докладва, че „повечето от убитите деца са били на възраст под десет години.“

Хилари Клинтън, бивш Държавен секретар на САЩПубличното содомизиране на президента Кадафи с „бунтовнически” байонет бе приветствано от тогавашния американски държавен секретар Хилъри Клинтън с думите: „Дойдохме, видяхме и той умря“. Неговото убийство и унищожението на страната му бяха оправдани с познатата дебела лъжа – планирал бил „геноцид“ срещу собствения си народ. „Знаехме, че ако изчакаме дори ден повече – каза президентът Обама, – в Бенгази, който е с големината на град Шарлът, може да настане такова клане, което да отекне из целия регион и да опетни съвестта на целия свят.“

Това беше изфабрикувано от ислямистките бунтовници, които бяха на път да загубят битката срещу правителството. Те обявиха пред „Ройтерс”, че ще има „истинско клане, такова, каквото видяхме в Руанда“. Тиражирана на 14 март 2011 година, тази лъжа даде искрата за огнения ад, разпален от НАТО и наречен от Дейвид Камерън „хуманитарна интервенция“.

Линчувания до смърт Муамар КадафиТайно снабдявани с оръжие и тренирани от британската Специална въздушна служба (SAS), много от „бунтовниците“ станаха част от „Ислямска държава”, чието последно видео показа обезглавяването на двадесет и един работници – християни копти, пленени в Сирт, града, който бе унищожен от бомбардировачи на НАТО в тяхно име.

За Обама, Камерън и Оланд истинското престъпление на Либия беше това, че тя обяви своята икономическа независимост и заяви намерението си повече да не продава петрола си за щатски долари. „Петродоларът“ е стълбът на американска имперска сила. Дръзкият план на Кадафи целеше да създаде обща африканска валута, обезпечена със злато, Централна африканска банка и икономически съюз между по-бедните, но разполагащи с ценни ресурси държави в Африка. Дали наистина щеше да се реализира, не е от значение. Самото обявяване на този план бе немислимо за Щатите и те се подготвиха да се „намесят“ в Африка и да подкупят африканските правителства с военно „партньорство“.

„След атаката на НАТО срещу Либия под прикритието на резолюция на Съвета за сигурност – написа Гарикай Ченгу – Обама конфискува 30 милиарда долара от Централната банка на Либия, които Кадафи е пазел за създаването на Африканската централна банка и на новата валута.“

Моделът на „хуманитарната война“, която се поведе срещу Либия, вече бе спечелил либералните сърца на Запада и особено на медиите. През 1999 година Бил Клинтън и Тони Блеър изпратиха НАТО да бомбардира Сърбия, лъжейки, че сърбите са подложили на геноцид етническите албанци в разколната провинция Косово. Дейвид Шефър, специален посланик на САЩ по въпросите за военните престъпления, тръбеше, че „повече от 225 000 албански мъже на възраст между четиринадесет и петдесет и девет години“ може би са убити. Клинтън и Блеър напомниха за Холокоста и „духа на Втората световна война“. Героичен съюзник на Запада стана Армията за освобождение на Косово, чието криминално досие бе избутано настрана. Британският външен министър Робин Кук увери функционери от АОК, че може да го търсят на мобилния му телефон по всяко време.

Бомбардировките на НАТО срещу Сърбия унищожиха нейната инфраструктура, включително училища, болници, манастири и сградата на националната телевизия. Международни разследващи екипи пристигнаха в Косово, за да изровят доказателства за „холокоста“. ФБР не успя да намери нито един масов гроб и се прибра у дома. Испанският разследващ екип също не откри нищо, а ръководителят му гневно осъди „семантичния пирует на военната пропагандна машина“. Една година по-късно Международният наказателен трибунал на ООН (Хагският трибунал) обяви, че жертвите в Косово са 2788. Те включват бойци и от двете страни, както и сърби и цигани, избити от Армията за освобождение на Косово. Не е имало никакъв геноцид. Този „холокост“ е една нагла лъжа. Причината за атаката на НАТО е била изфабрикувана.

Зад лъжата обаче стояха сериозни интереси. Югославия беше независима мултиетническа федерация, която стоеше като политически и икономически мост между Изтока и Запада по време на Студената война. Повечето й производствени предприятия и комунални услуги бяха държавна собственост. Това не се е приемало добре от разрастващата се Европейска общност и особено от наскоро обединената Германия, обръщаща поглед на изток, за да превземе „естествения си пазар“ в съюзните републики Хърватия и Словения. До времето на срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991 година, на която европейците планираха създаването на катастрофалната еврозона, вече е била сключена тайна сделка – Германия да признае Хърватия като държава. Югославия бе обречена.

Във Вашингтон видяха, че югославската икономика изпитва сериозни затруднения, и Световната банка й отказа желаните заеми. НАТО, която по това време беше почти реликва от времето на Студената война, влезе в ролята си на имперска маша. На косовската „мирна“ конференция в Рамбуйе, Франция, през 1999 година сърбите станаха жертва на двулична тактика. В Договора от Рамбуйе беше включен и тайният Анекс В, добавен от американската делегация в последния ден, изискващ на практика военна окупация на цяла Югославия – държава с горчиви спомени за нацистката окупация – и въвеждането на „свободна пазарна икономика“, както и приватизация на всички държавни активи. Нито една суверенна държава не би подписала подобен договор. Наказанието дойде съвсем скоро. Бомбите на НАТО заваляха над една беззащитна страна. Това бе предшественикът на катастрофите в Афганистан и Ирак, Сирия, Либия и Украйна.

От 1945 година насам повече от една трета от държавите, членки на ООН – 69 на брой – са ставали жертва на един или на всички актове на американския съвременен фашизъм, както следва: инвазия, сваляне на правителства, задушаване на народни движения, опорочаване на избори, бомбардиране на хора, сриване на икономики и накрая ужасната атака, позната под името „санкции“, чиято жертва става цялото общество. Според британския историк Марк Къртис загиналите в резултат на всичко това наброяват милиони.

И разбира се, разгърна се и една голяма лъжа.

„Днес за първи път след Единадесети септември нашата военна мисия в Афганистан е приключена.“ Това бяха първите думи в годишното обръщение към нацията на Обама през 2015 г. Впрочем 10 000 американски войници и 20 000 наемници остават в Афганистан за неопределен период от време. „Най-дългата война в историята на Америка е към своя сигурен край“ – каза Обама. В интерес на истината, по данни на ООН през 2014 г. в Афганистан са загинали най-много цивилни в сравнение с всяка друга година. По-голямата част от жертвите са убити през неговия мандат.

Трагедията в Афганистан прилича на тази в Индокитай. В известната си книга „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ Збигнев Бжежински, кръстникът на американската политика от Афганистан до днешни дни, пише, че ако Америка желае да контролира Евразия и да доминира над света, не може да поддържа популистка демокрация, защото „преследването на власт не е цел, която събужда страстите на народа. … Демокрацията не търпи имперската мобилизация“*. Той е напълно прав. Както Уикилийкс и Едуард Сноудън разкриха, една полицейска държава, една държава подслушвач е узурпирала демокрацията. През 1976 година Бжежински, който тогава е съветник на президента Джими Картър, защити своята теза, като нанесе съкрушителен удар на първата и единствена демокрация в Афганистан. Кой знае за тази жизненоважна част от историята?

През 1960 година в Афганистан, най-бедната държава в света по онова време, започва революция, която през 1978 г. в крайна сметка сваля аристократичния режим. Народната демократична партия на Афганистан (НДПА) създава правителство и обявява своята реформаторска програма, която включва ликвидирането на феодализма, свободното изповядване на всички религии, равни права за жените и социална справедливост за етническите малцинства. Повече от 13 000 политически затворници са освободени и полицейските им досиета са публично изгорени.

Новото правителство предоставя безплатна медицинска помощ на най-бедните, крепостничеството е изкоренено, влиза в действие масова програма за ограмотяване на населението. Към края на 80-те години на ХХ век половината студенти в държавата са жени, почти половината от афганистанските лекари са жени, жени са и една трета от държавните служители и повечето учители. „Всяко момиче – спомня си Саира Норани, която е хирург – можеше да отиде в гимназия и в университет. Можехме да ходим където пожелаем и да носим каквито дрехи ни харесват. Посещавахме кафенета и кина, за да гледаме последния индийски филм и да слушаме модерна музика. Всичко се обърка, когато муджахидините започнаха да настъпват. Те убиваха учители, палеха училища. Бяхме ужасени. Беше смешно и едновременно с това тъжно, че Западът подкрепяше точно тези хора.“

Правителството на НДПА е подкрепяно от СССР, въпреки че според признанието на бившия държавен секретар на САЩ Сайръс Ванс няма доказателства за съветска намеса в революцията. Притеснен от нарастващото самочувствие на освободителните движения по целия свят, Бжежински заключава, че независимостта и прогресът в Афганистан под управлението на НДПА ще се превърнат в заразителен пример за други страни и съответно в заплаха.

На 3 юли 1979 година Белият дом тайно решава да подкрепи племенните „фундаменталистки“ групировки, известни под общото име муджахидини. САЩ им предоставя повече от 500 милиона долара на година в оръжие и друга помощ. Целта е да се свали реформаторското правителство на Афганистан. През август 1979 година американското посолство в Кабул докладва, че „висшите интереси на САЩ налагат правителството на НДПА да падне, без значение какви щети ще бъдат нанесени на социалните и икономически реформи в Афганистан“. Курсивът е мой.

Муджахидините са предвестниците на „Ал Кайда” и „Ислямска държава”. Сред тях е Гулбудин Хекматиар, който получава от ЦРУ десетки милиони долари в брой. Негови специалитети са трафикът на опиум и заливането с киселина на лица на жени, които отказват да носят бурка. Но когато го канят да посети Лондон, министър-председателката Тачър го нарича „борец за свобода“.

Фанатиците като Хекматиар още щяха да се подвизават единствено в своя племенен свят, ако Бжежински не беше дал старт на кампанията за въздигане на ислямския фундаментализъм в Централна Азия, за да подкопае световната борба за политическа независимост и да „дестабилизира“ СССР, „стимулирайки”, както той самият пише в автобиографията си, „неколцина мюсюлмани“. Големият му план е добре дошъл за амбициите на пакистанския диктатор генерал Зия Ул Хак да доминира над региона. През 1986 година ЦРУ и пакистанските тайни служби ISI започват да събират хора от цял свят, които да се присъединят към джихада в Афганистан. Мултимилионерът от Саудитска Арабия Осама бин Ладен е един от тях. Мъже, които по-късно ще се присъединят към талибаните и „Ал Кайда”, се обучават в ислямски колеж в Бруклин, Ню Йорк, а после в паравоенен лагер на ЦРУ във Вирджиния. Името на тази операция е „Циклон“. Нейният успех е отпразнуван през 1996 година, когато последният президент на демократичен Афганистан, Мохамед Наджибула – потърсил закрила в представителството на ООН в Кабул – е обесен от талибаните на улична лампа.

Непредвиденият резултат от операцията и нейните „стимулирани мюсюлмани“ е 11 септември 2001 година. Операция „Циклон” прераства във „войната срещу тероризма”, в която ще изгубят живота си безброй мъже, жени и деца в целия мюсюлмански свят, от Афганистан до Ирак, Йемен, Сомалия и Сирия. Посланието на машата на Запада беше и си остава: „Или си с нас, или си срещу нас“.

Общото при фашизма от миналото и от настоящето са масовите убийства. Американската инвазия във Виетнам имаше своите „свободни стрелкови зони“, „броячи на трупове“ и „косвени щети“. В провинцията Куанг Нгай, от която съм изпращал репортажи, САЩ убиха хиляди цивилни. Но се помни само клането в Ми Лай. В Лаос и Камбоджа най-голямата въздушна бомбардировка в историята отприщи цяла епоха на терор, увековечена от бомбени кратери, които от въздуха приличат на чудовищни огърлици. Бомбардировките дадоха на Камбоджа нейна собствена „ислямска държава”, предвождана от Пол Пот.

Днес най-голямата терористична кампания в света води до екзекуции на цели семейства, гости на сватби в миг се превръщат в оплаквачи на погребения. Те са жертви на Обама. Според „Ню Йорк Таймс” Обама си избира от „списъка за убиване“ на ЦРУ, който му предоставят всеки вторник в Белия дом. Той решава кой ще живее и кой ще умре. Неговото оръдие за екзекуции е ракетата „Хелфайър”, носена от безпилотен самолет, познат като дрон. „Хелфайър” изпържва своите жертви и разпръсква останките им като гирлянди. Специално компютърно приложение регистрира с кръгче всеки „удар“.

Историкът Норман Полок пише: „Заменете маршировката с привидно безвредната милитаризация на тоталната култура. А бомбастичния вожд – с проваления реформатор, безгрижно планиращ и извършващ убийства с неизменната си усмивка на лице.”

Общото при фашизма от миналото и от настоящето е култът към превъзходството. „Аз вярвам в американската изключителност с всяка фибра на моето тяло” – казва Обама, навявайки спомени за националния фетишизъм от 30-те години на ХХ век. Според историка Алфред Макавой един от доверените хора на Хитлер, Карл Шмит, заявил: „Суверенът е този, който определя изключението”. Това обобщава с две думи американизма, днешната световна господстваща идеология. А че тя още не е припозната като хищническа идеология, е резултат на умело и прикрито промиване на мозъци. Коварна, необявена, остроумно представена като просветителство, нейното високомерие олицетворява културата на Запада. И аз израснах, подложен на кинодиетата за американската слава, без да подозирам, че почти всичко в нея е изопачено. Нямах никаква представа например, че Червената армия е унищожила по-голямата част от нацистката военна машина, като е загубила повече от 13 000 000 войници. Щатите, за разлика от Русия, са загубили 400 000, включително в Тихия океан. Холивуд преобръща тази статистика.

Различното днес е, че подканват публиката в киносалоните да кърши ръце, докато наблюдава „трагедията” на американски психопати, които трябва да убиват хора от други държави – точно както ги погубва самият им президент. Въплъщението на холивудското насилие, актьорът и режисьор Клинт Истууд, беше номиниран за „Оскар” тази година за филма си „Американски снайперист”, който разказва за откачен, но лицензиран убиец. „Ню Йорк Таймс” описва лентата като „патриотична семейна драма, която чупи рекордите за посещаемост още в първите няколко дни”.

За американското обвързване с фашизма няма героични филми. По време на Втората световна война гърците смело се бориха срещу нацизма и се опитваха да попречат на гръцкия фашизъм да надигне глава. През 1976 година ЦРУ помогна на фашистка военна хунта да дойде на власт в Атина – както направи в Бразилия и в по-голямата част от Южна Америка. След войната САЩ дадоха убежище на германци и източноевропейци, заговорничили с нацисткия агресор и извършвали престъпления против човечеството, и ги възнаградиха щедро за талантите им. Пример за това е Вернер фон Браун, бащата на нацистката бомба V-2 и на американската космическа програма.

През 90-те години на ХХ век бившите съветски съюзници в Източна Европа и на Балканите станаха военен аванпост на НАТО, а на наследниците на нацисткото движение в Украйна се предостави същата възможност. Отговорен за смъртта на хиляди евреи, поляци и руснаци по време на нацисткото нахлуване в СССР, украинският фашизъм беше реабилитиран и представителите на неговата „нова вълна“ са приветствани като „националисти”.

Това достигна своя апогей през 2014 година, когато администрацията на Обама похарчи 5 милиарда долара за преврат срещу демократично избраното украинско правителство. Щурмоваците бяха неонацисти от групировките „Десен сектор” и „Свобода”. Сред лидерите им беше Олег Тягнибок, който апелира за унищожението на „московско-еврейската мафия“ и „друга измет“, включваща хомосексуалисти, феминисти и хора с леви политически убеждения.

Тези фашисти в момента са част от превратаджийското управление в Киев. Първият заместник-председател на украинския парламент Андрий Парубий бе сред основателите на „Свобода”. На 14 февруари той обяви, че ще лети до Вашингтон с цел „Щатите да ни дадат модерно въоръжение“. Ако той успее да постигне това, Русия ще тълкува този акт като военен.

Нито един западен лидер не обелва и дума за възраждането на фашизма в сърцето на Европа. Единственият, който го направи, е Владимир Путин, чийто народ даде 22 милиона жертви по време на нацисткото нахлуване, тръгнало от украинската граница. На неотдавнашна конференция по въпросите на сигурността в Мюнхен помощник държавният секретар на САЩ, отговарящ за Евразия, Виктория Нюланд се оплака от европейските лидери, които се противопоставят срещу въоръжаването на режима в Киев от Щатите. Тя нарече немския военен министър „министър на пораженчеството“. Точно Нюланд е в дъното на преврата в Киев. Съпруга на Робърт Кейгън, светило на неоконсерваторите и един от създателите на крайно десния „Проект за нов американски век“, тя беше съветник по външната политика на Дик Чейни.

Превратът на Нюланд не се реализира съвсем по план. НАТО не успя да си присвои изконно руската военноморска база в Крим. Преимуществено руското население на Крим – незаконно анексиран към Украйна от Хрушчов през 1954 година – гласува с мнозинство полуостровът да се върне към Русия, както впрочем направи и през 90-те години на миналия век. Референдумът беше доброволен, всенароден и наблюдаван от целия свят. Не бе установена никаква външна намеса.

По същото време Киев се обърна срещу етническо руското население на изток с огромна ярост. Изпрати неонацистка милиция, създадена по модела на немските СС, която бомбардира и напада градове и села. Използва масовия глад като оръжие, прекъсва електричеството, замразява банкови сметки, спира социални осигуровки и пенсии. Над един милион бежанци са избягали през руската граница. В западните медии ги представиха като бегълци от „насилието“, причинено от „руската инвазия“. Главнокомандващият обединените военни сили на НАТО в Европа генерал Брийдлав, чието име и действия може би са вдъхновени от филма на Стенли Кубрик „Доктор Стрейнджлав, или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, обяви, че 40 000 руски войници „маршируват“ към Украйна. В ерата на сателитното наблюдение и разузнаване той обаче не успя да докаже абсолютно нищо.

Рускоговорещите и билингвистични хора в Украйна – една трета от населението – отдавна искат федерация, която да отразява етническото разнообразие и същевременно да е автономна и независима от Москва. Повечето не са „сепаратисти“, а граждани, които искат да живеят в сигурност в родината си и се противопоставят на алчния за власт политически режим в Киев. Техният бунт и създаването на автономни „държави“ са нормална реакция на атаките на Киев срещу тях. Малко от това е обяснено на западната публика.

На втори май 2014 година в Одеса 41 етнически руснаци бяха изгорени живи в сградата на профсъюзите, докато полицията наблюдаваше отстрани. Лидерът на „Десен сектор” Дмитро Ярош приветства убийството като „още един светъл ден в нашата национална история“. В американските и британските медии това бе наречено „мътна трагедия“, резултат на сблъсъци между „националисти“ (неонацисти) и „сепаратисти“ (хора, които събират подписи за референдум за федерална Украйна).

„Ню Йорк Таймс” погреба историята, отхвърли я като руска пропаганда срещу фашистката и антисемитска политика, водена от новите клиенти на Вашингтон. „Уолстрийт Джърнал” осъди жертвите  – „Смъртоносният огън в Украйна най-вероятно е запален от бунтовниците, казва украинското правителство“. Обама поздрави хунтата за нейната „сдържаност“.

Ако Путин бъде провокиран да се притече на помощ на бунтовниците, предварително изфабрикуваната му от Запада роля на парий ще оправдае лъжата, че Русия напада Украйна. На 29 януари началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Украйна генерал Виктор Муженко неволно отрече основната причина за санкциите, които САЩ и ЕС налагат на Русия, като заяви на пресконференция, че „украинските въоръжени сили не се сражават с редовни части на руската армия“. Имало „отделни граждани”, членове на „незаконни въоръжени групировки“, но не и руска инвазия. Това не е новина. Но Вадим Пристайко, заместник външният министър на Киев, призова за „тотална война“ с ядрено въоръжената Русия.

На 21 февруари американският сенатор Джеймс Инхоф, републиканец от Оклахома, внесе законопроект, който ще разреши доставката на американски оръжия за Киев. При речта си в Сената той показа фотографии, на които според него се виждат руски войници, прекосяващи украинската граница. Отдавна е доказано, че тези снимки са фалшиви. Те напомнят за фалшивите фотоси на съветски ракетни инсталации в Никарагуа, които показваше Роналд Рейгън, както и на изфабрикуваните от Колин Пауъл доказателства за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак, които той представи пред ООН.

Интензитетът на клеветническата кампания срещу Русия и демонизирането на нейния президент не приличат на нищо, което съм виждал през цялата си кариера на репортер. Робърт Пери, един от най-изявените разследващи журналисти, който разкри аферата „Иран контри”, наскоро написа: „Нито едно европейско правителство след поражението на Хитлерова Германия не е сметнало за необходимо да изпраща нацистки щурмоваци на война срещу собственото си население, но режимът в Киев прави точно това, и го прави съзнателно. А целият медиен и политически спектър на Запад полага преднамерени усилия да прикрива това, пренебрегвайки дори твърдо установени факти. Ако се чудите как светът може да стигне до трета световна война – както стигна до Първата световна преди век – всичко, което трябва да направите, е да се вгледате в глухата за всякакви факти и здрав разум лудост по отношение на Украйна.

През 1946 година един от прокурорите в Нюрнберг казва по повод германските медии: „На всички ни е пределно ясно как нацистките конспиратори използваха психологическата война. Преди всяка голяма агресия, с някои малки изключения, основани на целесъобразност, те започваха медийна кампания, за да отслабят жертвите си и да подготвят психологически германския народ за атаката. ... В пропагандната система на Хитлерова Германия най-важните оръжия бяха ежедневната преса и радиото“.

На 2 февруари в „Гардиън” Тимъти Гартън-Аш призова фактически за световна война. „Путин трябва да бъде спрян“ – гласи заглавието на статията му. „Понякога само оръжие може да спре оръжието.“ Той призна, че заплахата от война може би „подхранва параноята на Русия от това да не се окаже в обкръжение“, но това е добре. И изброи какво въоръжение е необходимо, за да се свърши работата, след което увери читателите си, че „Америка разполага с най-доброто “.

През 2003 година Гартън-Аш, който е професор в Оксфорд, пак пригласяше на пропагандата, която доведе до касапницата в Ирак. „Саддам Хюсеин – писа той – има, както Колин Пауъл доказа, големи количества ужасяващи химически и биологически оръжия и крие това, което е останало от тях. Той все още се опитва да създаде ядрено оръжие.“ И провъзгласи Блеър за християнлиберален интервенционист от типа на Гладстон. А през 2006 година написа: „Сега сме изправени пред следващото голямо изпитание за Запада след Ирак, а именно Иран“.

Подобни изблици, или както Гартън-Аш ги нарича, „изтерзана либерална амбивалентност“, не са нетипични за членовете на трансатлантическия либерален елит, които са сключили сделка от фаустовски тип. Военнопрестъпникът Блеър е техният отдаден лидер. А „Гардиън”, който отпечата статията на Гартън-Аш, публикува реклама на новия американски бомбардировач „Стелт“. Текстът под заплашителното изображение на чудовището на „Локхийд Мартин” гласи: „F-35. ВЕЛИКО-за-БРИТАНИЯ“. Това „снаряжение” ще струва на британските данъкоплатци 1,3 милиарда паунда, предшествениците му от F модела посяха разруха по целия свят. Пригласяйки на своя рекламодател, „Гардиън” призова за увеличаване на военните разходи.

За това отново има сериозна причина. Господарите на света искат Украйна не само за ракетна база, те искат нейната икономика. Новият финансов министър на Киев е бивш високопоставен служител на Държавния департамент, работил по отвъдокеанските „инвестиции“. Госпожата светкавично получи украинско гражданство.

Те искат Украйна заради богатите й залежи на природен газ. Синът на вицепрезидента Джо Байдън е в борда на директорите на най-голямата украинска петролна, газова и фракинг компания. Производители на генномодифицирани семена като небезизвестния „Мосанто” искат плодородната земя на Украйна.

Но най-много от всичко искат великия съсед на Украйна, Русия. Искат да балканизират, да разпокъсат Русия и да експлоатират най-големия източник на природен газ на планетата. Искат контрол над Северния ледовит океан и неговите енергийни богатства и над дългата руска арктическа граница. Техният човек в Москва беше Борис Елцин, един пияница, който предаде икономиката на държавата си на Запада. Неговият приемник Путин възроди Русия като суверенна държава – това е неговото престъпление.

Нашата, на останалите, обща отговорност е пределно ясна. Да изобличим безразсъдните лъжи на подстрекателите към война и никога да не заговорничим с тях. Да събудим отново мащабните народни движения, които доведоха до макар и крехкото, но все пак цивилизоване на съвременните имперски държави. И най-важното – да предотвратим посегателството срещу самите нас – срещу нашите умове, срещу нашата човечност, срещу нашето себеуважение. Ако останем безмълвни, със сигурност ще ни победят и ще настъпи нов холокост.

--------------------------------------------------------

* Джон Пилджър е австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.

** Цитатът е по Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. С.: Обсидиан, 2001, 45.

Превод: Филип Каменов

 

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1649-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

Проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВ*На 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бойци на ИДИЛПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Сериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

  • Петролни полета
  • Петролопроводи
  • Рафинерии
  • Експортен терминал
  • Окупирани
  • Наскоро атакувани
  • Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

 

Бележки:

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

 


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/362439, 22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy,
 http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо 
на неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски,
ислямизирани нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия
е следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, 
http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, 
http://wilayah.info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак....Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....
Ирак прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат”
 по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A,
21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк 
ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н.,
Абу Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф,
http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html, 3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република
Ичкерия при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир
саудитеца Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и
плановиците на самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през
ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
 http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999.
 
Powered by Tags for Joomla