Tag:йемен

турският президент има топли отношения с висши политици на Саудитска АрабияОт разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Както е известно, на 20 февруари 2016 Съветът за сигурност на ООН не прие руското предложение за резолюция относно необходимостта да се спазва суверенитета и териториалната цялост на Сирия. Против гласуваха шест от общо петнайсетте му члена, включително трима (от общо петимата), имащи право на вето: това са САЩ, Великобритания, Франция, Украйна, Нова Зеландия и Испания. Тоест, излиза, че тези шест държави открито се обявяват против защитата на териториалната цялост на друга държава, която също като тях самите, е пълноправен член на ООН. Ситуацията е парадоксална, тъй като подобна позиция е в очевиден разрез със самия Устав на Световната организация. Гласуването в Съвета за сигурност би могло да се тълкува само като открито поощряване на агресията срещу Сирия, свързана с желанието на редица регионални, а и глобални играчи, за разчленяването на тази страната в рамките на лансирания от САЩ проект за преформатиране на целия Голям Близък Изток. На първо място, става дума за Турция, защото именно Анкара се опитва поетапно да "усвои" отделни участъци от Северна Сирия, формално под предлог да създаде там т.нар. "зона за сигурност", а на практика за да реализира неоосманистките амбиции на управляващия тандем Ердоган-Давутоглу.

Освен Турция обаче, от разчленяването на Сирия е силно заинтересована и Саудитска Арабия, която обяви на 13 февруари, че изпраща свои военни самолети в Турция уж за да и помогнат в борбата срещу Ислямска държава. Освен това, външният министър на Кралството Адел ибн Ахмед ал-Джубейр и съветникът на военния министър принц Салман бригаден генерал Ахмед ал-Асири не изключиха и участието на саудитски специални части в съвместна сухопътна операция с турската армия на територията на Сирия (поставяйки като предварително условие тя да бъде одобрена от САЩ).

Всъщност, истината е, че в момента Рияд се намира в дори по-тежка ситуация, отколкото Анкара. Управляващата там династия се сблъсква с изключително много проблеми - от ниските цени на петрола, опустошили хазната на Кралството (бюджетният дефицит през 2015 достигна почти 100 млрд. долара), до продължаващата гражданска война в Йемен, в която Саудитите за затънали до шия и която също поглъща гигантски ресурси и ангажира значителна част от армията на страната.

Въпреки това, плановете на саудитските власти за въоръжена намеса в Сирия продължават да са актуални, подкрепата за въоръжената сирийска опозиция не отслабва, да не говорим, че на 19 февруари външният министър Ал-Джубейр заяви, че тя трябва да бъде снабдена със средства за противовъздушна отбрана за да може да се противопостави успешно на военновоздушните сили на режима в Дамаск и подкрепящата го руска авиация. Не спират и призивите за свалянето на Башар Асад - ако не с преговори, то със сила (въпреки поетите от Саудитска Арабия ангажименти да подкрепя преговорния процес въз основа на Женевското комюнике от юни 2012 и Виенската декларация на Международната група за подкрепа на Сирия от ноември 2015).

Ако Турция, в лицето на тандема Ердоган-Давутоглу, не крие мечтите си за нова Османска империя, Саудитите биха искали да създадат нещо като "легален сунитски халифат" (т.нар. "Сунистан"), вместо одиозната и очевидно неприемлива за никого Ислямска държава. Според мнозина експерти, именно с тази цел в края на 2015 беше създадена и т.нар. Ислямска коалиция за борба с тероризма, формално включваща 34 мюсюлмански държави. Саудитските стратези планират този приемлив за международната общност "халифат" да включва Сирия или поне "сунитската" и част, т.е. източната част на страната, където се намира и сегашната "столица" на Ислямска държава Ракка, която Саудитите планират да овладеят с помощта на специалните си части. Ясно е, че предвид категоричното неприемане на режима в Дамаск от Саудитска Арабия, евентуалното овладяване на столицата на ислямистите едва ли ще предполага последващото и предаване на Асад. Неслучайно както в Дамаск, така и в Техеран, този план беше категорично отхвърлен с думите, че ако саудитските специални части влязат на сирийска територия ще я напуснат в ковчези.

След отказа да бъде одобрен руския проект за резолюция относно Сирия от 20 февруари става ясно, че всички тези ирационални планове на Турция и Саудитска Арабия, които няма как да се реализират без голяма война в региона, на практика се одобряват от Вашингтон, Лондон и Париж, където вероятно разчитат, че амбициозните лидери в Анкара и Рияд, увлечени от илюзорните си планове да създадат в региона собствени миниимперии, ще се сблъскат фронтално с руснаците в Сирия и по този начин ще стане възможно всички тези сили да се унищожат взаимно, което пък би решило геополитическите проблеми на Запада за десетилетия напред.

Какви са реалните възможности на Саудитите

В речта си пред Европейския парламент на 16 февруари (по време на посещението му в Белгия) иранският външен министър Мохамед Джавад Зариф предупреди Саудитска Арабия да не изпраща сухопътни части в Сирия, тъй като така ще наруши международното право. Повечето анализатори оцениха предупреждението му като завоалирана заплаха срещу Рияд. В тази връзка е интересен въпросът, доколко въобще е възможно пълноценното участие на саудитската армия в подобна военна операция. Както е известно, до миналата 2015, тя беше участвала само в един мащабен въоръжен конфликт - операцията "Пустиння буря", осъществена през 1990-1991 от водената от САЩ коалиция срещу Ирак. Но, макар че сред командващите на половинмилионната армия на коалицията формално се числеше и саудитският принц Халед бин Бандар, цялата операция се ръководеше единолично от американския генерал Норман Шварцкопф. Що се отнася до принц Бандар, той стана известен най-вече с гигантските сделки за доставки на американско оръжие за Саудитска Арабия, като по някои данни само собствените му комисиони от тях са били 4 млрд. долара, което принуди тогавашния саудитски крал Фахд да уволни принца от поста министър на отбраната и да нареди разследване срещу него.

Втората голяма международна операция на саудитската армия бе нахлуването в Йемен, стартирало през март 2015. В резултат от него, само преките жертви сред мирните жители в страната достигнаха 2500 души, а икономиката и инфраструктурата на тази най-бедна арабска държава бяха напълно разрушени. Що се отнася да военните успехи на Саудитска Арабия в Йемен, експертите ги оценяват като повече от скромни. Последният от тях беше овладяването на южната столица на страната Аден през юли 2015. Саудитите не успяха да поставят под свой контрол дори областния център Таиз, въпреки, че местното население се отнася враждебно към бунтовниците "хуси", подкрепяни от Иран.

Ако Саудитите по-добре познаваха историята, сигурно щяха да си спомнят за провалите, които търпят в тази част на света португалците през ХVІ век, турците - през ХVІІ и ХІХ век, британците и египетската армия - през ХХ век, и едва ли щяха толкова лекомислено да се забъркат в йеменската гражданска война. На фона на нейното проточване и ожесточаване, евентуален опит на Рияд да се ангажира и с военни действия по суша в Сирия изглежда предварително обречен на неуспех.

Впрочем, липсата на боен опит и военна стратегия не е единствения проблем на Саудитите. Една голяма война изисква много пари, а заради спада на цените на петрола Кралството изпитва изключително сериозни финансови проблеми. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011, тогавашният крал Абдула обяви старта на грандиозни социални програми на обща стойност 72 млрд. долара. Те включваха създаването на държавна пенсионна система, строежа на голям брой евтини жилища, създаването на 90 хиляди нови работни места (предимно в държавния апарат и силовите структури) и развитие на най-изостаналите региони. Основната цел беше да се гарантира лоялността на масите към режима, предвид реалната заплаха от мащабни антиправителствени протести.

За степента, в която саудитската икономика зависи от петрола говори фактът, че бюджетът на Кралството за 2016 е планиран с цели 60 млрд. долара дефицит. Освен социалните програми, това поставя под въпрос и помощта за саудитските сателити в арабския свят, позволяваща на Рияд да си купува съюзници в геополитическата схватка с Техеран. По неофициални данни, въпросната помощ се равнява на 30 млрд. долара годишно. В нея влизат изгодните заеми за военния режим в Египет, кредитите за Пакистан, субсидиите, отпускани на монарсите на Бахрейн и Йордания (позволяващи им да съхранят своята крехка власт), както и подкупите за племенните вождове в Йемен. Отделно от тази сума е помощта за ислямистите в Сирия и Ирак. Наистина Кралството може да разчита на стабилизационните си фондове от 652 млрд. долара, но при сегашните разходи те ще се изпразнят в рамките на слесдващите 8-10 години. А след това?

Съзнавайки, че не може да разчита на собствените си сили, през декември 2015 Рияд обяви създаването на Ислямска коалиция за борба с тероризма, включваща 34 държави. Но макар че формално се води като "антитерористична", тази по-скоро формална коалиция не е насочено против Ал Кайда или Ислямска държава, а против основния геополитически противник на Саудитите - Иран. Но дори и в нейните рамки Рияд има проблеми с най-боеспособните си партньори. Така, още в началото на йеменската кампания, в нея отказаха да участват Пакистан и Египет. Първият трябва да се справя с прекалено много вътрешни проблеми, включително в крайно неспокойната си Северозападна провинция, освен това Исламабад не иска да си разваля отношенията със съседен Иран. Египет пък е ангажиран с борбата срещу терористите на Синайския полуостров и с опитите да включи изпадналата в пълен хаос Либия в своята сфера на влияние. Що се отнася до кралете на Йордания и Мароко, които формално са склонни да приемат предложенията на Рияд и разчитат на саудитската финансова помощ, те никак не бързат да изпращат своите военни като пушечно месо в Сирия. Така, остават само такива екзотични съюзници като Судан, Сомалия или Коморските острови, но те на практика не разполагат с реален военен потенциал.

Ето защо, декларациите за евентуалното участие на Саудитска Арабия в сухопътна операция в Сирия се оценяват от мнозина като блъф. Действително, Рияд съумя да се сдобие с доминиращо влияние върху сирийската въоръжена опозиция. Кралството има съюзници в почти всички групировки на противниците на режима: от сравнително умерения Сирийски революционен фронт до Джабхат ан-Нусра (макар че последната официално е обявена от Рияд за терористична организация и поданиците на Кралството нямат право да се сражават на нейна страна, без саудитска помощ бойците и нямаше да могат да превземат стратегическия сирийски град Идлиб през май 2015). В същото време последните успехи на сирийската армия сериозно разколебаха противниците на Асад. Те предават позициите си една след друга и вече не могат да мечтаят за завоюването на нови територии, а само за удържането на сегашните. Освен това военните поражения ограничават шансовете на опозицията за успех в преговорите. На този фон на саудитските им покровители на остава нищо друго, освен да заплашват с пряка военна намеса. Времето обаче ще покаже, дали тази тяхна тактика ще се окаже успешна.

Рияд като фактор за дестабилизацията на Близкия Изток

Предприеманите през последните седмици от Рияд стъпки във външнополитически план, потвърждават цитираните от британския "Гардиан" изводи, съдържащи се в един доклад на германското разузнаване (BND) от края на 2015 (1), в който се подчертава усилващата се роля на Саудитска Арабия за дестабилизирането на Близкия Изток. Анализаторите на BND свързват това с отказа от предпазливата дипломация на предишния крал Абдула и ориентацията към "импулсивна политика на намеса", реализирана от сина на сегашния крал и военен министър на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман чрез задълбочаването на противопоставянето с Иран, продължаването на войната срещу "хусите" в Йемен и подкрепата за джихадистите в Сирия в борбата им срещу режима на Асад.

Декларираното от Рияд намерение да изпрати свои сухопътни сили в Сирия в рамките на международната коалиция срещу ИД, оглавявана от САЩ, което се подкрепя от Турция и ОАЕ, не само илюстрира авантюристичните настроения в саудитското ръководство, но и стремежа му с всички възможни средства да ангажира западните държави в реализацията на неговите регионални амбиции.

Така Рияд прави всичко по силите си за да провали стартиралият в Женева пореден кръг на преговорите за решаване на сирийския проблем (приключил с решението за примире от 27 февруари), използвайки формираната под негов контрол делегация на ислямистката опозиция (т.нар. Висш комитет за претовори, включващ екстремисти от Ахрар аш-Шам и Джейш ал-Ислам), която настоява сирийската армия да прекрати настъплението си, като предварително условие за по-нататъшни разговори. Очевидно е, че след като не вижда особени шансове за успех нито на бойното поле, нито на преговорите, покровителствената от Рияд "непримирима опозиция" (за разлика от Сирийската опозиционна група Москва-Кайро, представляваща светската демократична опозиция в страната), вижда единствен изход в прехвърлянето на вината за провала на мирния процес върху Дамаск и провокирането на военна намеса на западните държави, Турция и монархиите от Залива в Сирия.

Декларациите на Рияд и Анкара за готовността им да стартират сухопътна операция зачестиха на фона на успехите на правителствените сили и кюрдите и очертаващата се възможност за провал на плановете за овладяване на Сирия от сунитските групировки и превръщането и в ислямска държава. Очевидно е, че целта на подобна намеса не е борбата срещу ИД, а по-скоро спасяването на покровителстваните от Турция и Саудитска Арабия джихадисти. Тоест, разчита се, че под прикритието на доминираната от САЩ международна коалиция турските и саудитските части ще се включат, съвместно с бунтовниците, в битката със сирийската армия и кюрдите, което несъмнено ще ескалира военните действия. Подобен опит за провокирането на локален конфликт обаче, може да има непредсказуеми последици. При положение, че липсва съответната санкция на ООН, появата на турски и саудитски войски в Сирия с основание ще бъде изтълкувано от противниците им като откровена агресия, а Асад ще може да разчита на допълнителна подкрепа, включително от страна на част от сегашната опозиция. При това трансформацията на сирийския конфликт в регионален и усилващата се опасност от избухването на глобален конфликт (предвид турското членство в НАТО) рискуват да превърнат ЕС в заложник на авантюристичната политика на тандема Ердоган-Давутоглу и саудитските му съюзници, в лицето на крал Салман (за който британското списание "Икономист" твърди, че страда от старческа деменция и алцхаймер (2)) и неговия син - военният министър Мохамед бин Салман (квалифициран от "Индипендънт" като наивен и арогантен, а от други анализатори като "психически неуравновесен" (3))

Така, докато Турция струпва по границата си със Сирия и Ирак 150-хиляден (заедно с тиловите части) експедиционен корпус, Саудитска Арабия (по данни на Би Би Си) сондира възможността на сирийска територия да бъдат разположени още толкова бойци на "Ислямската коалиция за борба с тероризма" (4), при това според "Гардиан", самият Рияд се готви да изпрати там само няколко хиляди души от своите специални части и разчита основната тежест на борбата със силите на режима и съюзниците му да се поеме от Турция, Египет, Йордания и ОАЕ. В Кайро и Аман обаче са убедени, че свалянето със сила на Асад само още повече ще дестабилизира региона.

На този фон, вече става ясно, защо през декември 2015 Рияд обяви за създаването на въпросната "Ислямска коалиция", а след това съвместно с Анкара формира Висш саудитско-турски стратегически съвет. Саудитската инициатива за обединяването в рамките на коалицията на 34 предимно сунитски държави (примамвайки ги най-вече с обещания за щедра финансова помощ), всъщност цели да накара съседите на Кралството да свършат мръсната работа в собствената му битка с иранското влияние в региона.

Според повечето анализатори, фактът, че държава-участник в оглавената от САЩ международна коалиция за борба с Ислямска държава формира собствена коалиция, която уж ще преследва същите цели, както и Вашингтон, може да означава само, че Саудитска Арабия всъщност си поставя различни от американските задачи в борбата срещу Ислямска държава. Доказателство за това са и думите на принц Мохамед бин Салман, че "Ислямската коалиция" няма да се ограничи само с тази борба. Тоест, битката с тероризма се използва от Саудитска Арабия за да получи одобрението на международната общност за намеса в съседните и държави и най-вече в Йемен, Сирия и Ирак. Истинските цели на "Ислямската коалиция" пораждат въпроси дори сред водещите държави в нея. Египетското ръководство например смята,  вместо Турция да бъде допусната в коалицията, тя би трябвало да бъде обявена за държава-спонсор на тероризма, както впрочем и Катар, който "също е пряко отговорен за разпространението на тероризма в Сирия и Ирак".

Както е известно, създаването на Ислямската коалиция за борба с тероризма беше персонална инициатива на принц Мохамед бин Салман, който буквално е обсебен от идеята за формирането на "арабска НАТО". Впрочем, в Брюксел предполагат, че последните действия на саудитската върхушка - от създаването на Ислямската коалиция до екзекуцията на 47 човека, обвинени че са терористи (в началото на януари 2016) са свързани, освен с всичко друго, и със стремежа на съперничещите си за властта официален престолонаследник Мохамед бин Найеф и сина на сегашния крал Мохамед бин Салман да се докажат като решителни политици, които не се колебаят да вземат трудни решения за да гарантират сигурността на страната. Изострянето на борбата за власт в Саудитска Арабия и антииранската истерия в Рияд показват, че самата Саудитска Арабия се е превърнала в генератор на кризи (както вътрешни, така и външни) и ще продължи да следва политика на нагнетяване на напрежението в региона. По този начин обаче, Саудитите сами тласкат към бунт потиснатото шиитско малцинство в страната.

Очевидно е, че нито САЩ, нито ЕС имат интерес да се поддават на провокациите на Рияд и Анкара, тъй като целите на двете държави се разминават с тези на Запада, включително по отношение на борбата с тероризма. Вместо това, те би следвало да поискат от Турция и Саудитска Арабия да спазват стриктно резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН от 2014, изискваща прекратяване на подкрепата за джихадистите в Сирия. Вместо да си затварят очите, те трябва да поставят ребром въпроса за спазването на човещките права в Кралството, както и за нарушаването от саудитска страна на международното хуманитарно право в Йемен, където нейната авиация редовно бомбардира различни граждански обекти, включително болници на "Лекари без граници". Предвид факта, че Рияд продължава да практикува масови екзекуции, включително чрез обезглавяване, в стил "Ислямска държава", би следва да се постави и въпросът за евентуалното изключване на Саудитска Арабия от Съвета на ООН по правата на човека.

Иранската реакция на саудитските планове

Както можеше да се очаква, декларацията на Рияд от началото на февруари, че съвсем скоро може да стартира сухопътна операция в Сирия, провокира острата реакция на Техеран. Така зам.началникът на иранския Генерален щаб бригаден генерал Масуд Джезайери официално декларира, че страната му е категорично против евентуална турско-саудитска операция с Сирия и заплаши, че ако тя стане факт, Иран рязко ще увеличи числеността и въоръжението на военния си корпус в страната, така че той да "може да разгроми агресорите". Според Джезайери: "няма да позволим да възникне още по-голяма заплаха за сигурността в една и без това разрушена страна. Убеден съм, че Саудитска Арабия вече е изчерпала военните си възможности. Сирия не е Йемен и ако имаха възможност, Саудитите отдавна щяха да са атакували армия на Асад". Той смята също, че без Рияд, Анкара едва ли ще предприеме голяма операция в Сирия. Квалифицирайки Турция и Саудитска Арабия като "държавите-парии" в близкоизточния регион, генерал Джезайери прогнозира, че те вероятно ще продължат да работят за разрушаването на Сирия, но в същото време са наясно и, че Иран и Русия са готови моментално да реагират и да стоварят цялата си мощ върху тях.

Малко по-рано, командващият Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) генерал-майор Мохамед Али Джафари също изрази мнение, че "Саудитска Арабия няма да посмее да изпрати армията си в Сирия. Тя няма шанс срещу редовните ирански части, които ще бъдат прикривани от въздуха от руската авиация". В тази връзка, той прогнозира, че ако все пак дръзнат да предприемат сухопътна операция в Сирия, Саудитите ще провокират изключително тежък вътрешен конфликт, което ще предреши съдбата на Кралството.

На свой ред, по време на срещата си в Техеран с гръцкия премиер Ципрас, секретарят на иранския Висш съвет за национална сигурност Али Шамхани изрази мнение, че "претенциите на Саудитска Арабия и Турция въобще не съответстват на военния им потенциал" и предупреди Европа, че я очаква още по-мащабна мигрантска криза, ако Анкара и Рияд все пак предприемат сухопътна операция в Сирия.

Впрочем, изглежда, че всичко това се осъзнава и от самите саудитски военни. Така, на арабския сайт NTHNеws.net беше публикувано писмо на група висши саудитски военни до престолонаследника и вътрешен министър принц Мохамед бин Найеф, в което те се противопоставят на изпращането на сухопътни войски в Сирия, оценявайки подобно решение като изключително опасно (в същото писмо, те определят саудитската операция в Йемен като "провал") (5).

Според въпросната група генерали, практически всички опозиционни групировки, подкрепяни от Рияд и Анкара, се командват от хора, които са граждани на Саудитска Арабия и Турция, което се отнася и за мнозина военни командири от Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и други екстремистки организации, изповядващи уахабизма (т.е. държавната религия на Саудитското кралство). Освен това, стотици саудитски духовници също са в редовете на въпросните терористични организации. Между другото, уахабизмът е единственият предмет, който се преподава в училищата в "столицата" на Ислямска държава - сирийският град Ракка, при това учебниците са същите като тези в саудитските училища.

Това означава, че от една страна, войските на Рияд (ако все пак навлязат в Сирия) ще се окажат в изключително сложна ситуация, а от друга - политическата ситуация в самата Саудитска Арабия ще излезе изпод контрола на властите. Опозиционно настроените саудитски генерали твърдят, че фрагментацията на военната ситуация в Сирия на практика изключва воденето на бойни действия само против армията на Асад. В тази връзка те посочват, че ако саудитската армия реши да атакува и отрядите на Ислямска държава, тя ще окаже недопустима помощ на шиитската милиция и иракската армия, както и на армията на Иран и на руската авиация. От друга страна, ако реши да се ограничи само с действия срещу частите на Асад, Рияд рискува да се превърне в официален съюзник на Ислямска държава. При подобно развитие, САЩ ще бъдат принудени да вдигнат ръце от Саудитите и да оставят нещата да се решават от Москва и Техеран. Тоест, както се посочва в коментара на NTHNews.net, както вътрешната, така и външнополитическата ситуация не е благоприятна за Рияд.

От друга страна, както подчертава базираният в Техеран международен новинарски канал Alalam News Network, "Сирия, Иран и Русия вече отправиха твърдо предупреждение на Рияд, посочвайки, че на практика Саудитска Арабия възнамерява да спаси терористите, които напоследък търпят серия от тежки поражения, но те няма да допуснат това." (6).

Бележки:

1. http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/saudiarabia/12029546/Saudi-Arabia-destabilising-Arab-world-German-intelligence-warns.html

2. http://www.economist.com/news/middle-east-and-africa/21638134-generational-change-looms-ail-king

3. http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/prince-mohammed-bin-salman-naive-arrogant-saudi-prince-is-playing-with-fire-a6804481.html

4. https://gloria.tv/media/LiovfSVQzZE

5. http://en.farsnews.com/newstext.aspx?nn=13941129000604

6. http://en.alalam.ir/news/1789285

---------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите

 
Барак Обама, носител на Нобелова награда за мир, по чиято заповед са избити стотици хилядиВъпреки че обещаваше да прекрати войните и получи Нобелова награда за мир Обама разочарова избирателите си и световната общественост като бомбардира цели седем държави, докато Джордж Буш успя да бомбардира „само“ четири…
Големите надежди, които носеше с обещанията си Барак Обама бяха забравени отдавна. След като започна официално да бомбардира и Сирия, под предлог, че бомбардира ИДИЛ държавите, които американският лидер е бомбардирал станаха цели седем.

Морални, а законни ли са ударите на ЦРУ с дрони в Пакистан?

За първи път в 114-годишната история на Нобеловият комитет неговият председател беше сменен извънредно. Бившия премиер на Норвегия Торнбьорн Ягланд си изпати затова, че връчи Нобел за мир на Барак Обама и то много преди официалното му встъпване в длъжност. Той бе сменен, тъй като се оказа, че Барак Обама няма намерение да допринася за световния мир, а тъкмо напротив – бомбардира дори повече държави от предшественика си – Буш-младши и се превърна в най-неудачния носител на Нобеловата награда за мир.

САЩ са избили над 2млн. души в Близкия изток за последните 12 г. – но за какво?

Стотици хиляди цивилни жертви в ИракОбама спази „традицията“, която болшинството от американски президенти следват – да бомбардира поне няколко държави. Само за периодът от края на Втората световна до днес Щатите са бомбардирали толкова държави, че ако съберем техните жители се оказва, че са бомбардирани над една трета от световното население.

Ето ги „успехите“ за световният мир на Нобеловия лауреат Барак Обама. За седем години на власт той бомбардира същият брой държави: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен.

В същото време стават все по-цинични непрестанните претенции на САЩ, преповтаряни основно от шестте корпорации, които държат всички медии в САЩ и клоновете им в чужбина, за демократичност и миролюбие.

Списъкът с бомбардираните държави от същия този защитник на демокрацията и мирът е твърде дълъг:

  • Корея и Китай 1950-53 (Корейската война)
  • Гватемала 1954
  • Индонезия1958
  • Куба 1959-1961
  • Гватемала 1960
  • Конго 1964
  • Лаос 1964-73
  • Виетнам 1961-73
  • Камбоджа 1969-70
  • Гватемала 1967-69
  • Гренада 1983
  • Ливан 1983, 1984 (обект на бомбардировките е и Сирия)
  • Либия 1986
  • Ел Салвадор 1980s
  • Никарагуа 1980s
  • Иран 1987
  • Панама 1989
  • Ирак 1991 (войната в Залива)
  • Кувейт 1991
  • Сомалия 1993
  • Босна 1994, 1995
  • Судан 1998
  • Афганистан 1998
  • Югославия 1999
  • Йемен 2002
  • Ирак 1991-2003
  • Ирак 2003-2015
  • Афганистан 2001-2015
  • Пакистан 2007-2015
  • Сомалия 2007-8, 2011
  • Йемен 2009, 2011
  • Либия 2011, 2015
  • Сирия 2014-2015
Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/30/894182581951/

Четете още:

Без много шум – НАТО върна Афганистан на талибаните

Мащабите на американския геноцид в Ирак

 
Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 

Чужди посолства сред които и българското в Атина станаха мишена на бомбени нападения в Гърция в последните два дни. Сапьори от гръцката полиция предизвикаха контролирана експлозия на колет-бомба, адресиран до руското посолство в Атина, предаде AFP.

По обяд експлозия избухна пред посолството на Русия в гръцката столица Атина, предаде АFP.

До момента няма информация за жертви и щети.

Малко по-рано в други две чуждестранни посолства в гръцката столица бяха открити подобни пратки, заявиха от гръцката полиция.

Гръцката полиция обезвреди подозрителен пакет, адресиран за германското посолство в Атина, съобщи агенция Ройтерс. Пратката е била обезвредена в офиса на куриерска компания, малко след избухването на взрив пред швейцарската дипломатическа мисия. Подозрителен пакет бе изпратен и в българското посолство.

Пратката за германското посолство е била върната в куриерската служба, тъй като не е имало посочен подател.

По-рано бяха открити два подозрителни пакета за чилийската дипломатическа мисия. Единият от колетите бе взривен пред парламента, а във втория се е оказало, че няма експлозиви.

Подозрителен пакет, изпратен до българското посолство в Атина, е бил обезвреден с контролирана експлозия, предаде АFP, позовавайки се на съобщение на гръцката полиция.

Междувременно взрив избухна пред швейцарското посолство в гръцката столица, като експлозията е била слаба и при нея няма пострадали.

Вчера гръцката полиция осуети опит да бъдат изпратени колети-бомби до френския президент Никола Саркози и до три чуждестранни посолства в Атина –на Мексико, Белгия и Холандия.

Час по-късно информационна агенция „Фокус” съобщи, че съмнителният пакет, получен в българското посолство, е съдържал взривно вещество, потвърдиха от МВнР. В съобщението на българското външно министерство се казва още, че властите в Гърция са извършили контролиран взрив на пакета, който беше по-рано бе изпратен в българското посолство.

Експертите са открили взривно вещество в пакета, като все още не е ясен неговия вид и количество.

По-рано днес българското посолство алармира гръцката полиция за съмнителна пратка, която е реагирала на проверка за метал. Освен това при контакт с нейния изпращач, той е отрекъл да е изпращал пакет към българското посолство.

Министърът на външните работи Николай Младенов разговоря със своя гръцки колега Димитрис Друцас и му благодари за бързата и професионална реакция на гръцките сили за сигурност.

Три от водещите гръцки вестници – „Елефтеротипия”-/Elefterotypia/, „Имерсия” -/Imerisia/, „Катимерини” -/Kathimerini/ и „Та неа” -/Ta Nea/публикуваха на първите си страници в електорнните издания информации за взривовете и взетите мерки от гръцките власти.

Всичко това се случва след няколко знакови събития, на които не бе обърнато достатъчно внимание:

  • Предупреждението на ислямската групировка от 2 октомври към България;
  • Възможното завръщане на Русия в Афганистан, което ще се разисква на предстоящата среща на НАТО в Лисабон;
  • Заплахите към Франция;
  • Йеменските пакети бомби в товарни самолети.

Дали всички държави вземат наобходимите мерки за противопоставяне на евентуални терористични атаки в Европа?

На 22 октомври АFP предаде: България може да е цел на „Ал Кайда”, предупреди ислямистка групировка.

България се е превърнала в потенциална цел за „Ал Кайда” заради участието си в Ирак и Афганистан, е заявил говорител на ислямска екстремистка група във вестникарско интервю, съобщи АFP.

Вътрешният министър Цветан Цветанов настоя, че са предприети „всички необходими мерки”, за да се предотвратят всякакви потенциални атаки.

„Кажете на българското правителство, че ги съветваме да изтеглят военнослужещите от Ирак и Афганистан преди да е станало твърде късно или вашите войници ще се върнат у дома в ковчези”, посочва шейх Абу Шариф, говорител на групировката „Асбат ал Ансар” , пред вестник „24 часа”.

Коментирайки предупреждението, министър Цветанов още веднъж повтори: „Мога да ви уверя, че сме предприели нужните мерки”.

България има около 600 свои войници, военни инструктори и медици в Афганистан. 13 български войници загинаха по време на мисията в Ирак.

Дотук по всичко личи, че мерките на правителството на ГЕРБ по отношение на евентуални терористични атаки в България и спрямо мирни български граждани засега се изчерпват с изявленията на вицепремиера и министър на вътрешните работи, Цветан Цветанов.

Да не припомням, че американският посланик в София, Джеймс Уорлик поиска от страната ни да изпрати още войници в Афганистан само пет дни след предупрежданието на ислямистите,

а министърът на отбраната Аню Ангелов се похвали, че "7 на сто от военния бюджет отиват за българското присъствие в Афганистан”, а страната ни, за разлика от други държави не е посочила краен срок на изтегляне на войските си от Афганистан.

„Достатъчно ли е присъствието на 580 български войници в Афганистан? Би ли могла България да направи повече? Несъмнено би могла.” - заяви американският посланик в България, Джеймс Уорлик при откриването на тридневния форум “Европа за Афганистан - от разбирането към подкрепа”, организиран от Атлантическия клуб с президент Соломон Паси.

Възможното завръщане на Русия в Афганистан

След катастрофарла 10-годишна окупация в Афганистан и двадесетгодишна липса на присъствие в тази размирна държава, според „Индипендънт”, Русия има явен интерес от гледна точка на националната си сигурност Афганистан да бъде стабилен. Москва не иска хаос на юг, когато силите на НАТО си тръгнат от Афганистан. Освен това сделката е базирана на политика, основана на практически съображения. Като компенсация за услугата на Русия се очаква НАТО да замълчи за подкрепата си за Грузия и освен това ще овладее амбициите си за разширяване в Източна Европа.

Това ще бъде горчив хап за НАТО коментира изданието, но тези, които молят, не могат да избират. В момента НАТО е в изключително слаба позиция в Афганистан. Америка ще започне да изтегля своите военнослужещи през следващото лято, въпреки натиска от страна на американски военни командири мисията да остане с отворен край. Британският премиер Дейвид Камерън категорично заяви, че иска британските войски да са напуснали Афганистан до 2015 година. Други страни от НАТО още отдавна дадоха да се разбере, че не искат да увеличават военните си контингенти в централноазиатската страна. А някои, като Холандия, вече изтеглиха своите войници, други предстои в най-къс срок да я напуснат...

Докато се коментираше евентуалното завръщане на Русия в Афганистан, бе иосъден на смърт вицепремиерът на Ирак, Терик Азис, Ватикана поиска помилване на дясната ръка на Саддам Хюсеин, а Русия призова иракските власти да анулират екзекуцията на бившия вицепремиер на Ирак, Тарик Азис. Излязоха коментари в световната преса, че смъртната присъда е невалидна, а адвокат на осъдения коментира: „Смъртната присъда беше обявена от съд в страна без правителство. Наказателният кодекс на Ирак изисква смъртната присъда да бъде потвърдена както от президента, така и от член на правителството”, поясни адвокатът на Тарик Азис. Ирак все още не е сформирал правителство от парламентарните избори на 7 март насам.

Руското министерство външните работи призова в един от последните дни на октомври САЩ да проведат „щателно разследване” на извършените в Ирак престъпления, за които американските сили са си затваряли очите, но които са били огласени от сайта „Уикилийкс”, предаде AFP.

Последният съветски лидер - Михаил Горбачов, предупреди НАТО, че победата в Афганистан е невъзможна. Той заяви в интервю за BBC, че САЩ нямат друга алтернатива освен изтеглянето на силите си, ако искат да избегнат втори Виетнам.

Под каква форма ще е помощта на Русия в Афганистан?

Русия постигна съгласие със Запада за доставката на хеликоптери в Афганистан. Параметрите на споразумението ще бъдат обнародвани на срещата на НАТО в Лисабон, написа „Независимая газета”.

От щабквартирата на Алианса коментираха, че не искат от Русия да изпраща войски в Афганистан. Така или иначе руското присъствие в страната може да бъде разшерено в случай на подписване на договори за доставка на хеликоптери и подготовка на афганистанци.

Заплахите към Франция

Лидерът на международната терористична мрежа „Ал Кайда”, Осама бин Ладен, е отправил ново предупреждение към Франция, предаде АФП, позовавайки се на информация на телевизия „Ал Джазира”.

В аудиозапис Бин Ладен говори и за френските заложници, които наскоро бяха отвлечени в Африка. Искането на „Ал Кайда” към Франция е изтегляне на военните части от Афганистан.

„Ако Франция може да забранява на свободните жени да носят воал, не можем ли и ние да изгоним вашите мъже-нашественици, като ги обезглавяваме?”, се казва в изявлението.

В изявлението си лидерът на „Ал Кайда” иска още от Франция да изтегли военните си части, разположени в Афганистан. „Единственият начин да осигурите безопасността си е да се оттеглите от войната на Джордж Буш в Афганистан”, се казва в запис, части от който са разпространени от телевизия „Ал Джазира”.

В момента около 3750 френски войници участват в операциите в Афганистан.

„Докато убивате, и вие ще бъдете убивани. Докато вземате затворници, и вие ще бъдете взимани в плен. Както вие застрашавате нашата сигурност, така и ние ще застрашаваме вашата”, е заявил глас, разпознат като гласа на Бин Ладен, в изявление, наречено „послание до френския народ”.

Изтеглянето на френските и на други съюзнически сили от Афганистан може да започне в началото на 2011 година. Това заяви днес френският министър на отбраната Ерве Морен, като подчерта, че това няма „абсолютно нищо общо” със заплахите на Осама бин Ладен срещу Франция, предаде АFP.

„Има насрочена дата в рамките на новата стратегия на НАТО и това е началото на 2011 година, тъй като през 2011 година ще предадем сигурността на няколко области в ръцете на афганистанските сили”, заяви Морен пред френското радио РТЛ.

„В този период може да започне първото връщане на съюзническите сили от Афганистан. Това е предвидено и в календара, изготвен от Барак Обама, който планира да започне изтеглянето на американски части в началото на 2011 година”.

Заплахите и бомбите

Преди три дни президентът на САЩ, Барак Обама, заяви, че САЩ ще упражнят силен натиск по „унищожаването” на групите и активистите в Йемен, които поддържат връзки с международната терористична мрежа „Ал Кайда”, предаде AFP. Не минаха и часове и на борда на два товарни самолета в Дубай и Великобритания с посока Йемен-САЩ бяха открити два подозрителни пакета.

Колети бомби, подобни на тези, които днес бяха, открити в Атина пдигнаха нивото на безопасност в редица държави.

„Заради откритието в двата самолета на подозрителните пакети, идващи от Йемен, и заради отправянето на международно предупреждение от страна на САЩ”, от Френската гражданска авиация призоваха всички въздушнотранспортни компании да прекратят приемането на стоки от Йемен!

Германия ще блокира товарния трафик от Йемен, като министърът на вътрешните работи Томас де Майциере го обяви официално.

Великобратания също преустанови приемането на товари и самолети от Йемен.

Представители на силите за сигурност заявиха, че взривните устройства, укрити в колети на борда на самолети, пътуващи за САЩ през Дубай и Лондон, е трябвало да свалят летателните апарати като експлодират във въздуха, потвърдиха от британското правителство.

Според експерти в разузнаването използването на устройствата, укрити в кутии на принтери на борда на самолети, пътуващи към Чикаго, представляват промяна в тактиката на терористите коментираха експерти антитерористи за „Обзървър”,/ The Observer/.

Бомбеният заговор подсказва за „засилваща се вълна” на тероризма коментира атентатите израелският премиер Бенямин Нетаняху.

Нетаняху заяви, че пакетите, съдържащи експлозивни материали, които бяха адресирани до две синагоги в Чикаго, са знак за нарастващата вълна от ислямски тероризъм, предават световните агенции.

„Фактът е, че няма значението дали това е атака срещу синагога в Чикаго, или влакова гара в Мадрид, или Лондон, или Мумбай, или Бали.”, е заявил Нетаняху по време на събрание на кабинета си в Ерусалим.

Така днес, на 2 ноември 2010 година реална бомбина терористична заплаха вече бе факт на българска територия! Докато политиците ни си броят апартаментите и се занимават със скучни компромати, докато премиерът Борисов след изкъсо строежа на магистрали – България бе поставена на пангара на терористите и ни бе доказано недвусмислено, че заплахите от ислямисти от края на октомври може да се осъществят и далеч не са празна работа!

Президентът отиде на събрание в БАН и коментира мизерията, до която доведе министърът на финансите родната наука.

Защо се стигна до попадането на пакета с взрива на територията на българското посолство?

Три фактора обусловиха днес, на 2 ноември пакет с бомба в българското посолство в Гърция да свари по бели гащи родните спецслужби.

  • 20 години след излизането на Тодор Живков от властта, бяхме свидетели как се разбиваше националната сигурност, агентурата в страната и зад граница, като се стигна дотам да излизат списъци с резиденти на външното разузнаване, да се пускат имената им в медиите и тези хора, мнозинството от които работили в интерес на националната сигурност, а не на управляващата българска комунистическа партия бяха низвергнати, сочени с пръст и се хвърлиха за храна на медиите.

При това положение няма как да се разчита на информация на служители от Националната разузнавателна служба, тъй като един разузнавач се създава с години, с десетилетия.

  • Участието на България в Афганистан и Ирак също е фактор, който засилва терористичната опасност за България. Войната в Ирак показа, че с война може да се подклажда тероризъм, а не и да се унижощи;
  • Не религията, а именно войната е факторът,  който захранва тероризма и никакви колективни сили за сигурност не са в състояние да предотвратят бомбени атаки и терористични атентати.
  • Европейският съюз планира да помогне на Гърция да контролира по-добре границата си с Турция, съобщr Би Би Си. От известно време гръцките власти не могат да се справят с наплива от нелегални имигранти на границата с Турция, поради което се наложи ЕС да изпрати части на „Фронтекс”.

Бежанците, предимно от Африка и Афганистан, използват турско-гръцката граница, за да преминат нелегално на територията на ЕС.

На 30 октомври Съветът за национална сигурност на Турция утвърди Стратегията за национална сигурност на страната за следващите 5 години. В документа сред страните, представляващи заплаха за Турция, е включен Израел. В списъка вече не попадат страни като Армения, Грузия, Сирия и България.

Къде е българската стратегия за национална сигурност?

Защо проспаха службите подготовката за пакета с бомба на територията на българското посолство в Гърция? И то не ДАНС, а именно НРС е службата, която трябваше да е в състояние да сигнализира за готвената атака.

Вместо това средствата в бюджет 2011 за подслушване на територията на страната се драстично увеличени – от българска територия едва ли ще дойде сигналът за подготвяни терористични атаки.

Странно е, че цял ден нито един депутат, служител от спецслужбите, министър или даже държавният глава не направи изявление по изпратената бомба в българското посолство в Атина.

Странно и скандално е и друго, че след като предстои САЩ да изтеглят войските си от Афганистан, след като Италия и Франция започнаха сериозно да го правят – българският министър на отбраната Аню Ангеловстои и слуша усмихнат посланика на САЩ, Джеймс Уорлик, че трябва да пратим още жива сила в Афганистан!

 

Повече от девет седмици трябваха на помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите за международния наркотрафик и правоприлагането Дейвид Джонсън, за да намери свободно време и да напише, и изпрати писмо, с което да благодари за проведената на 8 юни среща в София между премиера Бойко Борисов и него! Човек остава с впечатление, че и в администрацията на Обама са направени съкращения а`ла „Дянков” и затова с такова закъснение са успели да напишат въпросното писмо! Дето се казва: американците напуснаха даже Ирак и чак тогава се получи писмо с благодарности за визита от преди 9 седмици и половина...

Преглътнахме, че Белият дом ни прати чиновник между осмата и деветата дупка на кавала за среща с министър-председателя Борисов, сега ще преглътнем и че девет седмици бавиха благодарностите си – явно на новия Голям брат изобщо не му е до България на фона на корейските, иранските, йеменските и афганистанските аватюри, щом за среща с главата на изпълнителната власт в държавата ни пробутаха едва помощник държавен секретар!

Самият Джонсън пък явно не чете достатъчно, защото тогава щеше да е наясно, че в повечето случаи на полицейски акции и арести, съдът пуска задържаните след ден-два поради непредставяне на достатъчно убедителни доказателства.

В писмото си до Борисов помощник държавният секретар Джонсън изразява желанието на правителството на САЩ за задълбочаване на близкото сътрудничество с българското правителство и за съвместна работа по реформата в областта на отнемане на незаконно придобитото имущество, прозрачността и отчетността в съдебната система. Помощник държавният секретар подчертава и ангажимента на САЩ да подпомага България в развиване върховенството на закона и превръщането й в модел за региона.

САЩ имат различна съдебна система, която изобщо не може да бъде сравнявана с българската. Поне така е по все още действащата Конституция.

От друга страна, традициите на САЩ в правораздаването далеч не са толкова блестящи, но затова пък са известни с някои позорни обстоятелства. Да вземем примера с базата в Гуантанамо, изграден и силно охраняван военен затвор, наречен "Лагер за затворници в Гуантанамовия залив". Там доскоро бяха задържани над 400 затворници, заподозрени в тероризъм, военни престъпления и участие в атентатите на 11 септември от 40 държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.

Забележете, че казвам заподозрени, а не осъдени с влезли в сила присъди…

През 2006 година САЩ заявиха, че тези затворници не са под защитата на Женевската конвенция за военнопленници от Втората световна война, и по тази причина не попадали под защитата на Женевската конвенция, тъй като не са били считани за военнопленници, а за „вражески бойци“.

САЩ държаха там затворниците без право на следствие, затворените в Гуантанамо единствено по подозрение в тероризъм, така и не получиха в годините на престоя си съдебен процес и издадени, и влезли в сила присъди – т. е. държаха ги незаконно в нарушение на правата им!

На задържаните бе отказана правна помощ от страна на Щатите, a разпитите се осъществяваха чрез спорни методи - физическо насилие, забрана за сън, излагане на силен шум, задържане под вода, и то в продължение на месеци и дори години. По данни на американския вестник "Ню Йорк таймс" от ноември 2007 г.

официално обвинение е било повдигнато само срещу 10 задържани от затвора в Гуантанамо, а осъден е бил един австралийски гражданин.

Част от затворниците от Гуантанамо бяха предложени на различни държави, които пък от прекалена криворазбрана демокрация ги оставиха на свобода, докато техните „събратя” по съдба бяха въдворени при строг режим, в строго охраняваната Изправителна база „Томсън”?

Факт е, че не всички държави взеха затворници от Гуантанамо – например Норвегия, страна-учредителка на НАТО обяви, че няма да взема затворници от строго охранявания затвор в кубинската провинция.

Запитан след закритото заседание на Комисията за външна политика, защо страната ни трябва да решава вътрешнополитически проблем на друга държава Цветанов поясни, че „не трябва да разрушаваме стратегическото си партньорство с Вашингтон” и каза на народните представители: „Приемете го като знак на солидарност”.

Добре е да се произнасят фрази като „стратегическо партньорство”, но още по-добре е произнасящият ги да е наясно със смисъла им... Все пак в България има и хора, със средна до висока интелигентност и те са наясно, че „стратегическо партньорство” не означава да разрешават вътрешнополитически проблеми на една държавата като САЩ и то в случаи, когато иде реч за държани с години и измъчвани хора в строго охраняван затвор, без присъди!

„Приемете го като отговорност на българското правителство” – уточни Цветанов.

„Знак на солидарност”, „отговорност на българското правителство” – нима Норвегия не желае да бъде солидарна с Вашингтон и още по-малко от нас държи да бъде „отговорна” в случая с вземането на арестанти от Гуантанамо?

Припомних случая „Гуантанамо”, защото точно виновната за незаконно задържане на граждани в строго охраняван затвор днес, чрез някакъв третораряден чиновник от администрацията си ни предлага Щатите да ни помогнат за оправяне на съдебната система.

Вече чухме, че официален Вашингтон настоява да имаме и специален съд, за да не излизат при липса на доказателства арестуването при акциите на министър Цветанов с мерки за неотклонение „подписка” и под гаранция…

Сега какво ще извадят от ръкава стратезите от Белия дом? Лагер открит тип за задържани в специализирани полицейски акции, може би? Или въдворяване без присъди и без право на съд, нарочени за виновни бандити!

Хайде всеки да си гледа собствената съдебна система, а България като страна-членка на Европейския съюз да търси съвети от Европа, а не от САЩ, ако на вътрешния министър не му излизат сметките в борбата с организираната престъпност!

Що не пробват в Щатите министър да нарочва съдиите за „свързани с бандитите” и тогава да гледат какво ще се случи?

Същото може да се изпита и в Стария континент – вътрешен министър на Франция или Германия да нарочва и обижда съдии, защото не му играят по свирката? Дали този министър ще си остане дълго на поста?

 
Американски войници проверяват за миниДнес те се сражават в Югозападна Азия, както и в южноамериканските джунгли. Отвличат хора от домовете им в Магреб и влизат в престрелки с тежковъоръжени бунтовници в района на Африканския Рог. Патрулират в огромната зона между Карибско море и Тихия океан. Осъществяват операции в смазващата жега на близкоизточните пустини и при минусовите температури на крайния европейски Север. Администрацията на Обама води тайна война на цялата територия на планетата, чиито истински мащаби все още остават неясни.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1757-globalnata-tayna-voyna-na-amerika

От 11 септември 2011 насам, американските специални части набъбнаха по всички възможни параметри, като започнем от числеността и свършим с бюджета им. Но най-показателно е експоненциалното нарастване на разполагането на тези части по целия свят. В момента те присъстват на територията на 70% от държавите по света, което за пореден път показва мащабите на тайната война, която се води навсякъде - от Латинска Америка до най-затънтените части на Афганистан и от съвместните военни учения с африканските съюзници на САЩ до информационните атаки, осъществявани в киберпространството.

Според докладите, в "периода на застой", т.е. по време на управлението на президента Буш-младши, части за специални операции са били разположени в около шейсет различни държави по света. През 2010 броят на държавите, където има такова присъствие, е нараснал до седемдесет и пет (по данни на Карън де Йънг и Грег Джафи от Washington Post). Година по-късно, говорителят на американските Сили за специални операции (SOCOM) полковник Тим Най заяви, че се планира присъствието на части на SOCOM в 120 страни, чиито брой днес е още по-голям.

Американски части в поредната чужда държаваТака, според майор Робърт Бокхолт от PR-отдела на SOCOM, през 2013 елитни специални части на САЩ са били разположени в 134 държави, пръснати по цялата територия на планетата. Този впечатляващ ръст от цели 123% при управлението на президента Обама демонстрира, как - наред с конвенционалните методи за водене на война, кампаниите на ЦРУ, залагащи на безпилотните летателни апарати, т.нар. "обществена дипломация" и мащабния електронен шпионаж, САЩ се ангажират с още една значима и развиваща се форма на демонстрация на сила извън техните граници. Тъй като са предимно тайни, повечето от тези операции се осъществяват от най-елитните военни части на Америка далеч от любопитните погледи, вниманието на медиите и всеки друг страничен наблюдател, което обаче повишава шансовете за непредвидени поврати и катастрофални последици.

Разширяването на SOCOM

Миг от афганистанската войнаСъздаденото през 1987 Командване на Силите за специални операции на САЩ (SOCOM), демонстрира стабилно развитие в периода след 11 септември 2011. Според някои данни, в края на миналата 2014 числеността на SOCOM e достигнала 72 хиляди души, срещу едва 33 хиляди, през 2001. Финансирането му също нараства в геометрична прогресия, като началният му бюджет от 2,3 млрд. долара, през 2001, достигна 6,9 млрд. през 2013 (като добавим допълнителното финансиране цифрата набъбва до 10,4 млрд. долара). Рязко нараства и броят на разположените извън границите на САЩ служители на SOCOM - от 4900, през 2001, до 11500, през 2013.

Едно публикувано наскоро проучване, базиращо се на правителствени документи със свободен достъп и съобщения в медиите, показва, че в периода 2012-2013 американски сили за специални операции са били разположени или въвлечени във военни операции на територията на 106 различни държави по света. В същото време, въпреки официално направеното от мен запитване, Командването на SOCOM отказа да ми предостави точна статистика за общия брой на страните, където са дислоцирани "специални оперативни агенти" - зелени барети и рейнджъри, "морски котки" и командоси от Delta Force, специализирани екипажи на хеликоптери и катери, както и цивилен персонал. Както ми обясни споменатият по-горе майор Бокхолт, "не разполагаме с експресни данни за това и ще ни отнеме много време за да можем да ви отговорим достатъчно точно". Все пак, в навечерието на появата на настоящата статия, той най-сетне благоволи да отговори на въпроса, който му зададох още през ноември 2014, посочвайки, че "през финансовата 2013 части на американските сили за специални операции са се намирали на територията на 134 държави по света".

Специални операции във всяка точка на планетата

Специална операция на американски частиПрез миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидад и Тобаго за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зеландия, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с. г. елитни военни части на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

Специални операции във всяка точка на планетата

През миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидат и Тобего за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зелания, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с.г. елитни военни часто на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

------------------------------------------------------

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на пет книги за военните кампании и военната стратегия на САЩ

 

Според  мнозина експерти, трагичните събития в Париж в началото на януари 2015, както и осъществените преди това ислямистки нападения в Австралия и Канада са свидетелство за намеренията на мрежите на радикалния ислям (чието лице днес вече не е толкова Ал Кайда, колкото нейният филиал Ислямска държава) да пренасочат активността си към територията на държавите от т.нар. "антитерористична коалиция", надявайки се да внесат разцепление в нейните редици и да отвлекат вниманието от борбата с джихадистите в Сирия и Ирак.

Стройните редици на бойците от Ислямска държава

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1709-obrechena-li-e-voynata-s-terora-v-golemiya-blizak-iztok

От друга страна, Франция, както и редица други западни държави, се оказаха жертва на собствената си хазартна политика в т.нар. Голям Близък Изток и в момента плащат за допуснатите от тях стратегически грешки. Достатъчно е да напомня, че именно Париж беше инициатор на военната операция срещу режима на Кадафи в Либия, или, че френското правителство дълго време гледаше през пръсти на участието на хиляди свои граждани, които наред с други европейски "доброволци" се сражаваха на страната на джихадистите в Афганистан, Ирак, Йемен, Мали и Сирия. Според директора на Европол Робърт Уейнрайт, в момента броят на "муджахидините" от Европа варира между три и пет хиляди души (други обаче смятат, че те са много повече). Към това следва да добавим и официално декларираната френска подкрепа за антиправителствените бунтовници в Сирия (чиито гръбнак са именно радикалните ислямисти) и доставките на оръжие за тях.

Показателно е, че никое европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувет и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища. Също както и САЩ, Франция има пряка вина за възникването на Ислямска държава. Което означава, че сегашното напрежение и нарасналата терористична опасност в страната са пряка последица от сбърканата външна и вътрешна политика на Париж. Също както в средите на въоръжаваните и подкрепяни от САЩ афганистански "муджахидини" през 90-те години на миналия век се формира транснационалната ислямистка терористична мрежа Ал Кайда, така и в недрата на подкрепената от Запада либийска, иракска и сирийска опозиция възникна Ислямска държава. В резултат от тази погрешна стратегия, днес са застрашени не само Великобритания и Франция, които бяха пряко ангажирани с осъществяването и, но и Италия, Португалия, Испания и редица други държави от ЕС, включително България, чиито граждани могат да станат мишени на ислямистките терористи.

В същото време, немалко анализатори посочват, че терористичните нападения на ислямистите във френската столица на практика обслужват геополитическите интереси на Съединените щати и донякъде на Израел. И двете държави отдавна се стремят да превърнат Франция в свой надежден съюзник във войната им срещу ислямския свят, затова бяха крайно разочаровани, че френският представител в Съвета за сигурност на ООН гласува на 31 декември 2014 в подкрепа на проекторезолюцията, призоваваща Израел да се изтегли от палестинските територии до 2017 (както е известно, тя не беше прието поради наложеното на Вашингтон вето). Показателно е, че веднага след трагедията в Париж, израелският премиер Нетаняху обвини за нея палестинската администрация, Иран и всички "ислямски врагове на Израел". Той очевидно разчита, че евентуалното задълбочаване на  вътрешния конфликт във Франция между коренното население и имигрантите-мюсюлмани, може, освен всичко друго, да стимулира еврейската емиграция към Израел. Ето защо в момента САЩ, Великобритания и Израел упражняват натиск върху Париж да се включи по-активно, съвместно с Вашингтон и Лондон, в борбата с ислямистите. Според редица експерти обаче, тази борба нерядко се използва от САЩ като предлог за свалянето на поредния нелоялен към тях близкоизточен режим. В тази връзка, в интервюто си за Die Welt от декември 2014, известният германски специалист по радикалния ислям Юрген Тоденхофер посочва, че САЩ и Европа отдавна би трябвало да са осъзнали, че политиката на въоръжени намеси в региона на Големия Близък Изток е претърпяла провал. След като такива намеси бяха осъществени в Афганистан, Ирак и Либия те само стимулираха възхода на тероризма.

В същото време, осъществяваните в момента от новата антитерористична коалиция начело със САЩ въздушни удари срещу позициите на Ислямска държава в Ирак и Сирия очевидно не са ефективни, още повече, че паралелно с тях продължават доставките на оръжия за редица лоялни на Ислямска държава групировки. Така, по данни на Комисията за сигурност и отбрана в иракския парламент, в освободените от ислямистите територии, иракската армия е открила оръжие и боеприпаси, чиято маркировка говори, че са били доставени от Саудитска Арабия. Впрочем, съществуват подозрения, че в подобни доставки са забъркани и американски граждани.

Очевидно е, че успешната борба срещу Ислямска държава изисква поне координиране действията на водената от САЩ коалиция с правителствата на Сирия, Ирак, Иран и Ливан. Ислямистите могат да бъдат победени само, ако въздушните удари на съюзниците бъдат съпроводени от настъпление по суша на сирийската и иракската армии, които да бъдат максимално подпомогнати с оръжие и военна техника. В тази връзка обаче императивно се налага да бъдат прекратени усилията за свалянето на сегашния сирийски режим. Впрочем, в Белият дом също признават, че дълго време САЩ са инвестирали в "погрешните хора" в средите на сирийската опозиция. Все повече американски експерти твърдят, че "умерена опозиция" в Сирия просто не съществува, а става дума за сблъсък между авторитарния режим на Асад и радикалните ислямисти. В този смисъл, Европа би следвало да концентрира усилията си за постигането на помирение между Дамаск и светските противници на режима. Защото, ако правителството на Асад не съумее да спре натиска на Ислямска държава, не може да се говори за никакви реформи и политическо разрешаване на кризата в страната.

Ето защо все повече американски експерти посочват, че изправен през опасността, генерирана от Ислямска държава, Вашингтон на практика се оказва съюзник с Дамаск. В сегашната ситуация не е в интерес на САЩ да предприемат действия, които могат да влошат военните позиции на сирийското правителство, тъй като това ще отслаби сухопътния фронт на борбата срещу ислямистите и ще задълбочи разногласията с Иран. Последното би било крайно неприятно за Белия дом не само заради продължаващите преговори за ядрената програма на Техеран, но и заради силното иранско влияние в Ирак, където в момента има значително количество американски военни инструктори.

Освен това, за да не допуснат борбата срещу Ислямска държава да бъде представяна от ислямистите като поредния "кръстоносен поход" на Запада срещу мюсюлманския свят, европейските държави би трябвало да водят тази борба само със санкциите и под егидата на ООН и в никакъв случай да не се намесват във военните действия на сирийска територия. Ясно е също, че ако наистина искат да се справят с ислямистите, САЩ и ЕС следва да координират усилията си с Русия и Китай, както разбира се и с Иран и Сирия, които пряко се противопоставят на джихадистите.

Както вече споменах по-горе, европейската дипломация би могла да допринесе за разрешаването на сирийската криза, ако работи активно за постигането на помирение между Дамаск и светската сирийска опозиция и обединяването на техните усилия срещу ислямистката заплаха.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун също смята, че без разрешаването на сирийския конфликт, няма как да бъдат премахнати заплахите, свързани с Ислямска държава. Според него: "Феноменът Ислямаска държава в Сирия е последица, а не причина. ИД ще продължи да заплашва Сирия, докато не бъде постигнато политическо, а не военно урегулиране на конфликта". Впрочем, директорът на Националния център за борба с тероризма на САЩ Матю Олсън също акцентира върху факта, че "терористите се възползват от провала на държавността в Сирия и Ирак". Ще напомня, че и в двете страни това се случи до голяма степен заради недалновидността на самите Съединени щати, които, от една страна, финансираха и въоръжаваха сирийската ислямистка опозиция, а от друга - след като ислямистите обявиха създаването на "халифат" на територията на Ирак и Сирия, замразиха доставките на вече заплатената военна техника за Багдад. Негативните последиците от това поведение вече са очевидни.

От началото на американските въздушни удари по позициите на Ислямска държава броят на доброволците в редовете на тази организация рязко нарасна. Конфликтът в Сирия привлича ислямистите повече, отколкото която и да било друга "свещена война", включително тази в Афганистан или последвалата иракската кампания от 2003. Както посочва в тази връзка френският вестник Ouest-France, коментирайки ръста на броя на чуждестранните "муджахидини", присъединяващи се към терористите-ислямисти в Ирак и Сирия: "през последните месеци операциите на международната антитерористична коалиция доведоха до своеобразен бумерангов ефект".

Впрочем, борбата с Ислямска държава предполага и осъществяването на мерки за ограничаване финансирането на терористите. Затова се налага Вашингтон да ангажира в борбата с тероризма и Департамента по финансите на САЩ, който да съдейства за разкриването на посредниците и крайните купувачи на контрабандния иракски петрол, да изолира Ислямска държава от международната финансова система и да постигне международен консенсус за отказ от плащането на откуп на терористите за отвлечените от тях заложници.

Засега обаче, това не се случва, а междувременно, по данни на ООН, броят на чуждестранните "муджахидини", участващи във военните действия нараства безпрецедентно бързо и вече надхвърля 15 хиляди души. Това се потвърждава и от американските разузнавателни служби. Поне една трета от тези чужденци са граждани на различни европейски държави. Американците сред тях са много по-малко, освен това за премахналия вътрешните си граници Европейски съюз потокът от завръщащи се от Сирия европейски джихадисти може да доведе до тежка криза, а трагичните събития в Париж да се окажат само пролог към нея.

За съжаление уязвимостта на Европа към "ефекта на бумеранга" от погрешната политика на Запада в Големия Близък Изток изглежда не вълнува особено Вашингтон, да не говорим, че там очевидно не се интересуват от регионалната стабилност. Ако не беше така, в своята борба срещу Ислямска държава САЩ отдавна би трябвало да се откажат от конфронтацията си с режима на Башар Асад и да се ориентират към взаимодействие с него. Вместо това, регионалните съюзници на Вашингтон - Египет, Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт, продължават да обсъждат планове за формиране на военен алианс и създаване на обединени въоръжени сили, които да водят борбата срещу Ислямска държава, следвайки свой собствен сценарий, който очевидно ще бъде насочен и срещу Иран. Реализацията на тези планове ще означава нов опит за изтласкването на Техеран от Сирия и Ирак, което пък повишава риска от пълномащабна война в Близкия Изток.

----------------------------------------------------------

* Център за мониторинг и предотвратяване на конфликтите

 
Единственият възможен начин да се избегне Трета световна война е страните членки на НАТО от ЕС да напуснат организацията. Всяка държава, която не го направи, е обречена на унищожение в една бъдеща война с Русия, заявява в интервю за "Форумнюз" финансовият съветник на американския президент Роналд Рейгън – Пол Робъртс
Публикацията е от сайта ГЛАСОВЕ
Финансовият съветник на американския президент Роналд Рейгън – Пол Робъртс

Икономистът и бивш зам.-финансов министър на САЩ в администрацията на 40-ия държавен глава е категоричен, че Вашингтон използва България, за да постигне целите си срещу Русия. В същото време българите са позволили американците да управляват страната им, като отдавна правителствата у нас не служат на народа си, а на чуждите интереси, казва той специално пред "Форумнюз".

Робъртс е един от вдъхновителите на рейгъномиката, журналист, автор на документални книги, който критикува основателно политиката на своята страна и нарича нещата с истинските им имена. Финансистът е роден на 3 април 1939 г. в Атланта, Джорджия. Дипломира се в Института по технологии на Джорджия. Докторантурата си по икономика защитава в Университета на Вирджиния, а специализациите си прави в Калифорнийския университет, Бъркли и Оксфорд.

От 1981 до 1982 г. заема поста помощник-секретар на министерството на финансите на САЩ. Президентът Рейгън му дава сериозна роля в изготвянето на най-значителния данъчен закон в историята на САЩ. Промените в него довеждат до невиждан бум и ръст на американската икономика, засилват неимоверно икономическата експанзия по целият свят. Все повече икономики в света стават зависими от американската и това слага началото на края на социалистическата система в света, довежда до падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз.

Автор и съавтор е на 12 книги, както и на много публикации в престижни издания през годините. Негови материали са публикувани в едни от най-авторитетните вестници и списания в цял свят.

- Господин Робъртс, кои са групите, които действително управляват САЩ? Кой е най-влиятелният субект от тях?

– Съединените щати не са демокрация. Те са олигархия. САЩ се управляват от няколко мощни икономически групировки с частни интереси. Най-важните са: военният сектор/секторът за сигурност, Уолстрийт и мегабанките, израелското лоби, агробизнесът (например "Монсанто") и добивните индустрии (енергетиката, минното дело, дърводобивното). Тези заинтересовани групи разполагат с големите пари и осигуряват основата част от средствата за политическите кампании на кандидатите за Конгреса и президентския пост. Тези, които бъдат избрани, са задължени да следват интересите на групите, платили за политическите им кампании, а не тези на избирателите.

Ето защо американското правителство редовно прави неща, за които няма политическа подкрепа. То служи на тези, които назначават длъжностните лица на държавни позиции. Роналд Рейгън беше последният президент, който имаше някаква свобода от групировките с частни интереси. Рейгън нямаше пълна такава, но имаше някаква. Това беше така, защото той имаше зад себе си движение от обикновени избиратели, които го подкрепяха политически. Парите не бяха единственият фактор. Освен това Рейгън бе по-възрастен и идваше от по-стари времена. Неговото виждане беше, че президентът е авторитетна фигура и действаше според това разбиране. Той не позволяваше хората да му казват какво да прави, поне не при всякакви обстоятелства.

- Предстоят президентски избори – има ли фигури, от които се страхувате, че може да заемат поста? Кои ще бъдат най-силните лобита?

– Днес няма значение кой е избран, защото частните групировки контролират дневния ред и кабинета на президента.

- Как виждате ролята на малките държави като нашата – България? С развитието на конфликта в Украйна към нас международното внимание се увеличи многократно за кратко – за по-малко от месец ни посетиха фигури като държавния секретар на САЩ Джон Кери, генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, британския външен министър Филип Хамънд… В крайна сметка се оказа, че у нас ще има военен координационен център на НАТО, част от верига центрове в цяла Източна Европа. Какво всъщност означава тази ситуация в Европа в момента? Готви ли САЩ войната с Русия от територии като нашата?

– Българското правителство бе купено от Вашингтон като съюзник срещу Русия. Може би българите са смятали, че това е добре заради предишния контрол над страната от Съветския съюз. Вероятно мозъците на българите са промити от американската пропаганда и не разбират, че България е под контрола на Вашингтон, които са купили правителството им. Българското правителство служи на американците, а не на народа си. Вашингтон дори го накара да лиши страната си от руския газопровод. Българите трябва да се запитат защо поставят Вашингтон начело на управлението на страната им.

- Според доклад на Института за енергийна икономика към Университета в Кьолн ЕС е по-добре подготвен за нова газова криза след тази през 2009 г., но слабото звено е единствено България, която е изцяло зависима от руския газ. Достатъчно ли е това като причина Русия да използва „слабото звено“ в своя полза при евентуален военен конфликт заради Украйна?

– Много страни, членки на Европейския съюз, не само България, са зависими от руския газ. Военният конфликт се създава от Вашингтон, а не от Русия. Ако той се случи, ще разруши цяла Европа.

- Казвате, че САЩ фаворизира ЕС, каква може да е съдбата му, ако е толкова слаб стратегически всъщност? Превръща ли се съюзът в буфер между Вашингтон и Москва?

– Европейският съюз трябва да е буфер между САЩ и Русия. Все пак обаче ЕС е васал на Вашингтон. ЕС и НАТО се използват, за да се заплашва Русия. Ако заплахата към Русия от тяхна страна продължи, Европа ще носи тежестта на войната, която ще я унищожи изцяло.

- Какъв, смятате, ще бъде ходът на Путин предвид факта, че вече открито се говори за трета световна война? Има ли мирен изход?

– Единственият начин да се избегне трета световна война е някои или всички страни, членки на ЕС, особено Германия, да напуснат НАТО. Без тази организация, която прокарва политическо и „законно“ покритие и стратегическа точка за американските сили да поставят себе си на руските граници, не би трябвало да има заплаха от война. НАТО е отговорна за заплахата от война. Като неин член България ще бъде отговорна за своето собствено унищожение. Нито една държава, член на Алианса, няма самостоятелна външна политика. Политиците в тези страни се контролират от Вашингтон. Европейската политика е политиката на Вашингтон. Европейските политици обслужват интересите на Америка, а не тези на народите си.

- Какъв играч е Китай и каква ще бъде неговата роля при евентуален военен конфликт?

– Путин и лидерите на Китай осъзнават, че Вашингтон възнамерява да предотврати тяхното издигане в глобална сила. Те не са подготвени да бъдат унижавани както България, Полша, Украйна, прибалтийските републики, Германия, Франция, Великобритания, Италия, Испания и останалата част от Европа като васали на Вашингтон. Логично Русия и Китай формират стратегически икономически и военен съюз. Русия и Китай са двете най-големи страни в света – Русия със своята площ, а Китай с населението си. Двете държави са тежко въоръжени с ядрени оръжия и всяка от тях може да унищожи САЩ. Русия може да унищожи САЩ и цяла Европа, Австралия и Канада. За да се защити от агресивната провокация на САЩ към Русия и Китай, всяка европейска страна трябва да се оттегли от НАТО. Ако не го направят, Вашингтон ще ги принуди да влязат във война с Русия и това ще ги унищожи напълно.

- Как, мислите, може да се развие ситуацията с „Ислямска държава“. Чий „продукт“ са те и кой може да ги спре?

– „Ислямска държава“ произхожда от ислямистите, които ЦРУ организира и въоръжи, за да свалят Кадафи в Либия. След това Вашингтон прати същите ислямисти да свалят Асад в Сирия. Те обаче разбраха, че са мощна сила, независима от САЩ, които всички мюсюлмани в Близкия изток и Северна Америка мразят. Ислямистите разбраха, че глупците във Вашингтон са елиминирали светските владетели като Саддам Хюсеин, който би възпрепятствал възхода на „Ислямска държава“. Когато глупостта на Вашингтон бе осъзната, те започнаха да формират тяхна собствена държава, с части от Сирия и Ирак. Дотук Вашингтон е безпомощен.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението е да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, така че да може Иран да бъде нападнат така, както американските неоконсерватори и израелското правителство пламенно желаят. В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Според мен това ще бъде грешка за Саудитска Арабия. Нейната армия няма опит в сражения. Йеменците са войници като хората в Афганистан, които не могат да бъдат победени от 150 000 американски войници. Имайте предвид, че въпреки многото години контрол на небето над Виетнам и 500 000 американски войници Америка бе победена от партизанска армия от третия свят. В Корея отново бе победена от китайската армия от третия свят. Вашингтон изпраща саудитската армия в Йемен и тя може да бъде победена, може да падне и петролната диктатура. Това би било огромна пукнатина в американската империя. Иначе, ако саудитите надделеят в Йемен, това би направило Саудитска Арабия мишена за „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“.

Според мен Саудитска Арабия е заблудена да действа срещу ислямистите от името на мразещия мюсюлманите Вашингтон. Домът на Сауд може да не преживее тази грешка. На ислямистите им е омръзнало да бъдат доминирани от Запада. Омръзнало им е да живеят в изкуствени държави, чиито граници са очертани след Първата световна война от британските и френските колониалисти. Възможно е това, което Вашингтон направи през 14-годишната война за унищожение на Близкия изток, да създаде ислямистка сила, която ще успее да възстанови независимостта си от западния контрол. Вашингтон има неограничени амбиции. Но американското разузнаване може да не е достатъчно, за да подкрепи тези амбиции. Ще видим.

 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2014/1608-fenomenat-na-arabskata-prolet-badeshteto-na-politicheskite-promeni-v-postrevolyutsionniya-blizak-iztok

Египет - протестите на площад ТахрирАрабският регион (и Близкият Изток, като цяло) традиционно е арена на динамични и бързи политически процеси. Такива са събитията през 2003, когато беше свален режимът на Саддам Хюсейн в Ирак. След това - през 2010, стартира тъй наречената „арабска  пролет”. С това понятие се обозначават събитията, довели до отнемането на властта на Зин ал-Абидийн Бен Али в Тунис, оставката на Хосни Мубарак в Египет и падането от власт на полковник Муамар Кадафи в Либия и на Али Абдулла Салех в Йемен.

Феноменът на тази политическата промяна се характеризира с всеобхватност, а като понятие означава трансформация или преминаване от едно състояние в друго. Освен това с него се определят и общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, като преразпределянето на властта и влиянието се осъществява в рамките на една или няколко държави. Като негов характерен белег се посочва преминаването от авторитаризъм към демокрация, т.е. смяната на системата.

За тази фундаментална промяна в арабския регион има няколко причини, като вътрешните политически, икономически, социални и културни фактори изиграха ключова роля в събитията, довели до нея. Разбира се, външните фактори също не бива да се пренебрегват, въпреки различията между изследователите и анализаторите относно значението им в процеса на промените. Така например, някои от тях смятат, че революциите са породени единствено от вътрешните проблеми в арабските страни и в тях не присъства никакъв външен елемент.

Настоящето изследване разглежда факторите и причините за избухването на революциите от "арабската пролет", като се опитва да отговори, дали е възможно идеологията на промяната да доведе до осъществяването на реални политически реформи в страните, засегнати от феномена на "арабската пролет", тоест, дали тези революции действително преследват цели, основаващи се на волята на народа.

Понятието политическа промяна

Египет - протестите на площад ТахрирВ политологичната литература терминът промяна се тълкува така: „правя нещо да изглежда не така, както е било”. Като термин в социологията, той обозначава „забележителна трансформация – във външността или съдържанието - към по-добро”. Като административен термин пък означава „анализ на миналото с цел разработване на своевременни мерки, необходими за бъдещето”, както и „преминаване от настоящата точка на равновесие към определена бъдеща точка на равновесие” (1).

Промяната означава „преминаване на обществото по собствено желание от определено социално положение към друго, по-развито” (2).

Според мен, с понятието „политическа промяна” се обозначават общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, така че преразпределянето на властта и влиянието да се осъществява в рамките на самата държава или на няколко страни. В конкретния контекст пък, промяната се тълкува като „преминаване от авторитаризъм към демокрация” (3).

Понятието политическа промяна е достатъчно широко и всеобхватно. Мирната политическа промяна обикновено се отъждествява с реформата и може да се приеме за синоним на конституционна промяна в ръководството или възстановяване на политическо влияние в рамките на общността. Политическата промяна обикновено е резултат от въздействието на няколко фактора (4):

- Общественото мнение, т.е. исканията на хората, които са недоволни от политическата система. Тези искания често се трансформират в налагани със сила промени, ако не се възприемат от партиите и заинтересованите страни.

- Промяна на влиянието и мощта на определени движения и партии, което води до прехвърлянето на партийните и личните интереси от ниво партия на ниво държава.

- Смяна на властта в рамките на съществуващи демократични режими или преразпределяне на ролите в други случаи, например при синдикатите.

- Упражняване на натиск и поставяне на условия от страна на чужди държави и организации, като въпросният натиск може да бъде политически, икономически или военен.

- Външните промени на баланса в регионален и международен план могат да окажат влияние за преформулирането на вътрешната и външната политика в рамките на сътрудничеството с новите субекти в международната политика.

Определянето на лидери, общественици и политици на промяната е първият от приоритетите в процеса на промяна, след който следва определяне на пътя, по който обществото трябва да поеме за да се осъществи наистина цялостна промяна. Самата промяна може да бъде два вида (5):

- Дълбока цялостна промяна. Тя започва със свалянето на управляващите диктатори и обхваща всички аспекти на социалната, икономическата, образователната, законодателната, съдебната, религиозната и т.н. системи. Промяната в диктаторските или друг вид управляващи системи, както и успешното променяне на моделите на мислене, съответстващи на интересите на държавата или на институциите, не е крайната цел на стремящите се към промяна хора, но това е първата ефективна крачка към мащабни качествени трансформации и огромен скок напред на държавата или институцията. Промяната в управлението е стъпка към цялостната промяна, а не крайна цел.

- Частична промяна. Тя може да е свързана само с икономическа, конституционна или военна реформа. В този случай промените засягат само един от всички аспекти на общото състояние на обществото, тъй като останалите или не се нуждаят от промяна или липсва регионален проект, който да диктува на обществото и управляващите посоката, в която трябва да се движат.

Външни и вътрешни фактори за "арабската пролет"

С термина "арабска пролет" се обозначават арабските революции, започнали като мащабно мирно протестно движение в края на 2010 и началото на 2011 в почти всички арабски държави. Тези протести  бяха повлияни от революцията в Тунис, повод за която стана самозапалването на Мухаммад ал-Буазизи, и доведоха до падането от власт на Зин ал Абидийн бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и полковник Муамар Кадафи в Либия.  Йеменският президент Али Абдула Салех пък прехвърли правомощията си на своя заместник, в рамките на инициативата в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССАДПЗ). Основните причини за случилото се бяха масовата корупция, икономическата стагнация, лошите условия за живот, политическата слабост, липсата на сигурност и редовните фалшификации по време на изборите в повечето арабски страни (6). По-долу ще изброя някои вътрешни и външни фактори, изиграли ключова роля за началото на революциите от "арабската пролет" (7).

Вътрешни фактори

Те имаха изключително важна, бих казал решаваща, роля за ескалацията на напрежението и избухването на революциите. Като най-важни измежду многобройните вътрешни фактори следва да посочим социалните, икономическите, политическите, образователните и културните.

Социални и икономически причини. По-голяма част от населението в Близкия Изток съществува в рамките на изостанала социална система, основаваща се на родовите връзки, чието ядро е племето. Тази система се подчинява на древни местни обичаи и традиции, както и на религиозни митове, което я прави силно демодирана. За изоставането на арабските държави в социален и икономически аспект има два основни фактора. На първо място, много от държавите в Близкия Изток са прекалено зависими от приходите си от петрола и туризма, както и от чуждестранните помощи. При тях липсва истинско развитие, поради трудностите, породени от демографския бум, съчетан с недостига на квалифицирани кадри в национален мащаб, несъответствието между социалното и икономическото развитие и ниското ниво на спестяванията. Предвид влошаващото се икономическо положение, доходите на глава на населението спадат непрекъснато.

На второ място, през 2009 числеността на населението в арабските страни достигна около 335 милиона души, от които 30% или 100 милиона са неграмотни. Високият процент на неграмотност представлява огромна пречка пред развитието на арабското общество, от която произтичат опасни социални и политически последици. Образователната политика в Близкия изток (с изключение на Израел) се осъществява по традиционния начин – т.е. акцентира се върху запаметяването, без да се дава възможност на учащия се да мисли свободно. Липсата на интерес към научни изследвания в университетите е знак за криза, която води до културното и технологично изоставане на арабските държави. Така например, делът на разходите за научни изследвания във всички арабски страни през 1992 не надхвърля 0,5% от БВП, докато в Израел тези разходи са в размер на около 2,8 милиарда шекела или 2,6% от БВП (8).

Политическите причини.  Повечето близкоизточни държави представляват авторитарни и тоталитарни режими, което е свързано с географското положение и историята на арабския свят. В рамките на тези политически системи липсват плурализмът и мирният преход във властта, свободата на словото и печата, като това също е сред причините, довели до избухването на революциите от "арабската пролет".

Външни причини

Освен вътрешните причини и фактори, ускорили началото на на революциите, арабските страни са повлияни и от фактори, извън техните граници. Като цяло, ролята на тези външни фактори за промяната в Близкия Изток не може да се игнорира, макар че те нямаха пряко влияние върху събитията от "арабската пролет".

По отношение на влиянието на външните причини и фактори се наблюдават две тенденции:

- Арабските революции и протести се разглеждат като чисто вътрешни събития, без каквато и да било чужда намеса. Някои от онези, които споделят това виждане отиват още по-далеч, твърдейки, че Съединените Щати и Западът, като цяло, не са доволни от избухването на арабските революции, но ги приемат като свършен факт.

- Втората тенденция, акцентира върху силното влияние на външния фактор върху уличните протести и предизвиканите от тях промени. Поддръжниците на тази теза се основават на секретни документи от сайта „Уикилийкс”, според които САЩ например са инвестирали милиони долари в организациите, подкрепящи демокрацията в Египет. Някои смятат, че публикуването на тези документи, както и самият сайт, играят активна роля за случващото се в арабския свят, тъй като разкриват много тайни за управляващите и кръговете около тях, както и за мащабите на корупцията в региона.

Политическите реформи

Идеята за реформи е стара колкото човечеството. Още в трудовете на древногръцките мислители като Платон и Аристотел откриваме множество реформистки идеи в областта на правосъдието, законите, общественото и държавното устройство, политическата стабилност и справедливото разпределение на благата и т.н. Може да се каже, че идеята за реформа е била и е крайната цел за много философи и политически лидери, както и на политически и обществени движения в различни части на света. Тя е основна тема в политическите теории на философи и мислители от времето на Макиавели, през Средновековието, до Карл Маркс, през ХІХ век. Що се отнася до арабския свят, идеята за реформи възниква още в Османската империя след поражението и от Царска Русия през 1774, първо във военната област, а по-късно в политическата, административната и социалната. Реформите целят премахване на лошото управление и аномалиите в него, включително практиките и поведението на корумпираните или авторитарни институции и на изостаналите общества, както и премахване на несправедливостта, коригиране на грешките и дефектите (9).

Политическата реформа включва предприемането на ефективни и значими стъпки от страна на правителствата и гражданските общества за установяване на истинска демократична система, в която свободата да бъде основната и най-голяма ценност; управление на народа в условията на политически плурализъм, което да гарантира демократичното предаване на властта; зачитането на всички демократични права благодарение наличието на ефективни политически институции, включително демократично избран законодателен орган, независима съдебна система, правителство, подчинено на конституцията и народа и политически плурализъм (10).

Политическата реформа, осъществявана в хода на процеса на промяна, има политически, икономически и социални измерения, които са свързани с такива общоприети понятия като политическо развитие, модернизация, политическа промяна, преход и т.н. В по-голямата си част тези понятия се отнасят и до страните от Третия свят, като цяло, и до арабските страни, в частност. Те имат точни и ясни дефиниции, освен понятието реформа, което все още е неизяснено и се припокрива с много от предишните. Въпреки спешната нужда от реформа за пренареждането на арабската действителност, това понятие все още поражда спорове у мнозина в арабския свят, били те политически лидери, интелектуалци или обикновени граждани. Все още неизяснените му цели и мотиви често водят до конфликти, което затруднява шансовете за осъществяване на политическа реформа в много от държавите от региона.

Някои акцентират върху факта, че светът се променя и промяната е закон на Вселената. Политическата промяна е природен и културен процес, чиято цел е да се промени статуквото към по-добро. Други пък смятат (особено след лансираните от САЩ редица инициативи и проекти за реформи), че реформата, наложена и обявена от Запада, е нов опит за господство и заговор срещу арабския свят и цели да защити скритите интереси на западните държави. В тази връзка, те подчертават, че истинската реформа трябва да се зароди вътре в арабското общество, а не да бъде налагана отвън.

Необходими са определени условия за могат промените да да се разглеждат като реформа :

- Наличие на подходяща ситуация. Така, причина за реформи може да бъде липсата на справедливост и свобода в обществото, бедността, нестабилността в страната и др.

- Промяната да цели реалното подобряване на ситуацията в страната, например осъществяване на правата и свободите на гражданите и социална справедливост.

- Промяната да има постоянен характер. Истинска промяна е тази, която е последователна и постоянна. Това е необходимо условие за изграждане на  демократичните институции.

В същото време, съществуват и определени фактори, които ограничават осъществяването на реформите и пораждат кризи в развиващите се страни, като те могат да бъдат политически, културни и икономически.

Сред политическите фактори, можем да посочим:

- Слабата управленска политика. Управлението се нуждае от политическа воля и желание за промяна;

- Отсъствие на конституционни институции, слабо функциониращи контролни и законодателни органи или липса/недостиг на неправителствени организации и други субекти на гражданското общество.

- Политическата нестабилност, екстремизмът, хаосът, тероризмът, кризите  и гражданските войни.

Културните фактори също играят важна роля за реализацията на политическата  промяна. Структурата на обществото и неговите институции, както и  ценностната система, имат пряка положителна или отрицателна  роля и  влияние върху промяната. Религията в консервативните общества, като културен фактор, представлява бариера по пътя на реформите. Отказът на духовниците и представителите на различните религии да подкрепят процеса на промяната създава трудности и проблеми в съответната страна.

Що се отнася до икономически фактори, повечето държави и народи са сблъскват с проблеми, като икономически кризи, липса на ресурси, масова неграмотност, бедност, дълбока пропаст между богати и бедни.

Очевидно, държавите, засегнати от феномена на "арабската пролет", вървят към промяната по различни пътища. Всичи те обаче се сблъскват с два вида проблеми:

- Проблеми с формулирането на проекта за реформата и развитието на съответната държава. Причината е, че силите и партиите на промяната в арабските страни са разединени. Те не разполагат с ясен проект или програма за реформи и развитие, който да отговаря на исканията и нуждите на народите в тези страни.

- Проблемът с лидерството. Политическата промяна и развитието се нуждаят от лидери. Последните играят важна роля за мобилизирането на населението и предлагат мерки за решаване на проблемите. Така те печелят доверието на хората.

Истината е, че политическата промяна се нуждае от наличието на реална воля за осъществяването и необходимите усилия в тази посока. Следва да е налице ясна визия (споделяна и от гражданското общество) за реализацията на демократичните трансформации като част от промяната на политическия процес.

Процесът на политическата и икономическата промяна в арабския свят е обективно необходим, доколкото преобладаващите днес модели и политически форми не са подходящи за успешното развитие на държавите от региона.

Бъдещето на политическата промяна в страните, засегнати от "арабската пролет"

Арабският свят се нуждае от промени, които да осигурят на населението и избирателите права и задължения, основани върху демократично приети закони и правила.

Успехът на революциите от "арабската пролет" и свалянето на управляващите режими в Тунис, Египет и Либия води до формирането на нови отношения между тях и другите държави от региона, както и Запада. Страните, засегнати от "арабската пролет", традиционно поддържат специални отношения със западните държави и САЩ. Освен това, Египет и Тунис поддържат дипломатически отношения с Израел. На базата на осъществяващите се промени в рамките на "арабската пролет" на вътрешно ниво, възниква нужда и от нови външни политики, съобразени с националните интереси.

Бъдещето на политическата система в страните от "арабската пролет" все още изглежда неясно. Съществуват обаче определени и очаквани сценарии, чиято реализация ще зависи от силите, които овладеят по-трайно управлението в тези страни.

Първият сценарий е за установяването на ислямистко управление в региона. След разпадането на социалистическия блок и края на студената война в Близкия Изток се осъществи своеобразно "ислямско възраждане", т. е. пробуждане на умерения и крайния ислям. В този контекст е възможно установяване на управление на умерените ислямски сили или пък коалиционно управление между ислямистите и либералите. Вариантът с формирането на коалиционно управление между умерените и крайните ислямисти няма да получи подкрепата на Запада, заради трудната комуникация и взаимодействие с последните и фактът, че те органично не приемат демокрацията.

Другата възможност е налагането, под една или друга форма, на военно управление (подобна тенденция се очерта в Египет например). Това може да се случи при липса на политическата стабилност, настъпване на хаос или реална опасност от избухване на гражданска война. Впрочем, армията може да се намеси и, ако управляващите (крайни) ислямисти провеждат радикално антизападна политика и подпомагат международния тероризъм.

Струва ми се, че при подобно развитие действията на военните ще получат  подкрепата на Запада. Просто защото другото би означавало хаос и дестабилизация, при това не само във вътрешен, но и в международен план. Западните държави и партньорите им се нуждаят от стабилност за своето развитие, а когато армията контролира управлението не бива да очакваме коренни промени в политиката на съответната страна.

Някои изводи

Революциите в рамките на "арабската пролет" са резултат на политически, икономически и социални вътрешни фактори, както и от въздействието на определени външни фактори. Тези революции, призоваващи за фундаментална политическа промяна, няма как да не доведат до дестабилизация на досегашния модел на държавно устройство в арабския свят, а като основна сила и фактор за политическата промяна в региона се очертава гражданското общество в държавите, засегнати от "арабската пролет".

Революциите променят политическата позиция и визията на западните държави относно политическото бъдеще на Близкия Изток, като цяло. Освен това те водят до формирането на нови международни отношения със Запада, различни от досегашните форми на сътрудничество. Революциите и последвалите ги избори водят до овладяването на властта от (повече или по-малко) проислямистки сили. Това, от своя страна, активира и укрепва позициите на всички ислямски сили и партии, както и идеологията на политическия ислям в целия арабски свят.

Литература:

1. Алхашаб М, Въведение в социологията, Кайро 1992. 
2. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
3. Сабри Ис и колектив, енциклопедия политически науки, Кувейт, Университет Кувейт,
1994, с. 47.
4. Махмуд Б, Политическата промяна от гледна точка на политическите исламските сили в
Западния сектор и Ивица Газа по примера на (Хамас), Университет „ал-Наджах”, Наблус
2007, с 36.
5. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
6. www.wikipedia.com
7. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще,
ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
8. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще,
ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
9. Балказиз А., Въпроси на съвременната арабска мисъл, ал-Дар ал-Бейда, 1998 г, с 13.
10. Турки М. , Политическата реформа, www.dash.com.
11. Мшакба А., Пречки на политическата промяна в Арабския свят, Аман, Център за мнения
и изследвания, септември 2005.
12. Ал Сагир Дж, Арабските системи и политическата реформа, ал-Хиуар ал-мутамаден,
бр. 1221, 7.06.2005.
13. Хосейн Б., Исламистите в Египет и прагматическата промяна, www.annaba.org.
14. Кокаш А., Бойкотът Изборите в Тунис, www.aljazeera.net.

----------------------------------------------------------------------------------

* Преподовател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1254-al-kaide-i-novata-islqmistka-vylna

Радикални елементи превръщат традиционния ислям в краенСпоред мнозина експерти, през 2012 ще се задълбочи тенденцията формиралите се в ислямския свят няколко силови центрове да укрепят и разширят своите сфери на влияние. Паралелно с това ще продължи проникването на радикални елементи в ръководството на редица мюсюлмански държави, което съществено променя баланса на силите в света на исляма. Общото направление на тази еволюция е очевидно и то е свързано с активната съпротива на мюсюлманската цивилизация срещу процесите на глобализация по американски модел.

„Арабската революция” и овладяването и от ислямистите

Маковите полета в Афганистан осигуряват опиум, който се изнася с американска помощЗа начало, нека се опитаме да направим бегъл анализ на случилото се в мюсюлманския свят през миналата 2011. „Арабската пролет” в Северна Африка беше резултат от тежките социално-икономически проблеми в региона, но истината е, че този естествен процес беше допълнително катализиран, благодарение на мощната информационна кампания в подкрепа на опозицията, подета от редица водещи западни държави, в която вероятно са били ангажирани и техните специални служби. Целта беше, чрез идването на власт в арабския свят на нови демократични лидери, регионът да стане по-предвидим и управляем, а петролните му ресурси – по-лесно достъпни. В хода на реализацията на тази кампания, в Либия например местната „революция” беше подкрепена и от външна военна намеса.

Но, въпреки че тези мащабни и скъпоструващи усилия, действително осигуриха „свободния” достъп до либийския петрол, те създадоха и редица неблагоприятни за Запада, като цяло, предпоставки за по-нататъшното развитие на ситуацията в региона. В хода на „арабската революция”, във всички обхванати от нея държави, на преден план излязоха ислямистките формации. Очевидно, САЩ все още не са осмислили както трябва опита от иранската ислямистка революция през 1979. Сред основните причини за нея, беше отказът на местното общество да приеме либералната западна култура, която се опитваше да наложи в Иран подкрепяният от Вашингтон режим на шаха. В крайна сметка, реакцията на опита за „американизация” на местното общество, доведе до ислямизацията на сравнително светския до този момент Иран.

ИслямистиСега историята, до голяма степен, се повтаря. Носителите на демократичните ценности, които стартираха протестите по улиците и площадите на арабските градове, не съумяха да се утвърдят като лидери на бунтуващите се маси. В резултат, на преден план (при това изключително бързо) излязоха ислямистите, проповядващи връщане към традициите и „истинския ислям” Забранените в повечето арабския държави ислямистки формации, включително „Мюсюлманските братя”, бяха легализирани и получиха възможност да развиват активна политическа дейност, постепенно извоювайки си водещите позиции в местния политически живот. Така, след третия кръг на парламентарните избори в Египет, през януари 2012, ислямисткият блок затвърди водещите си позиции. На първо място е Партията на свободата и справедливостта (създадена от „Мюсюлманските братя”) с над 37% от гласовете. Малко по-малко има още по-радикалната салафитска партия „Ан-Нур”. Тоест, радикалните ислямисти вече разполагат с над 2/3 от местата в египетския парламент, което е безпрецедентен случай в най-новата историята на най-голямата (по население) държава на Черния континент.

Протести в Либия, които доведоха ислямисти с претенции за властМеждувременно, продължава и походът на ислямистите към властта в Либия. Свалилите Кадафи прозападно настроени „демократи” се оказаха неспособни да консолидират властта и се споразумяха с въоръжените племенни групировки за подялбата и. Наскоро, в Триполи дори избухнаха въоръжени сблъсъци между части на режима и въоръжени групи бивши съюзници на Преходния национален съвет (ПНС). Лидерът на съвета Мустафа Джалил призна, че страната е на ръба на разпада и гражданската война. Фактическото безвластие в Либия се проточи прекалено дълго и управляващият ПНС не вижда друг изход, освен да се опре на ислямистите, разполагащи с подкрепа във всички обществени слоеве. Последните, естествено, са готови да се включат в политическия процес. В резултат, т.нар. „нова и демократична Либия” все повече върви съм превръщането си в ислямска република.

Своеобразно възраждане преживяват и радикалните ислямисти в Нигерия, които само допреди две години бяха безмилостно ликвидирани от предишното правителство. Терористичната ислямистка формация „Боко Харам” (което буквално означава „западното образование е грях”) атакува военни и полицейски части, а на католическия Великден извърши серия атентати по време на богослуженията в редица църкви в предимно християнския Юг. Организацията се позиционира като филиал на „Ал Кайда в Арабски Магреб”, бойците и се подготвят в лагери на Ал Кайда и са добре въоръжени. Сега тази сила излиза от нелегалност и започва да осъществява мащабни военни операции, нанасяйки съкрушителни удари по правителствените части. Нещо повече, ръководството на „Боко Харам” обяви, че планира да пренесе действията си и отвъд границите на Нигерия.

Страната бързо върви към гражданска война. Населението е в паника, мнозина бягат в чужбина, редица градове и села опустяват. Правителството не вижда начин за подобряване на ситуацията, а редица чуждестранни експерти смятат, че Нигерия се превръща в регионален плацдарм на тероризма, контролиран от Ал Кайда.

Твърде неблагоприятно за светските и демократични сили се развива и ситуацията в Йемен, където през миналата 2011 местният филиал на Ал Кайда постави под контрол обширни райони в южната част на страната. Така Йемен се превърна в плацдарм на „Ал Кайда на Арабския полуостров”. На този фон, може да се мисли за замяната на напусналия властта президент Али Салех с нов „демократичен” лидер, едва след ликвидирането на контролираната от ислямистите зона, тъй като тя вече се е превърнала в мощен генератор на радикални идеи, бързо печелещи популярност сред силно обеднялото местно население. „Ние сме остров в океана на Ал Кайда – призна наскоро висш представител на правителството в Сана – ислямистите ни обкръжават отвсякъде”.

Улиците на Дамаск са пропити с кръв от опитите на така наречените бунтовници да свалят легитимното правителствоВсе по-неспокойно е и в Йордания, която продължава да е сред най-верните съюзници на САЩ. Едновременно няколко сили и на първо място местните палестинци и бежанците от Ирак, демонстрират нарастващо недоволство от прозападната политика на крал Абдула ІІ, включително по отношение на случващото се в Сирия. Мнозина смятат, че Йордания също е на ръба на граждански конфликт, в който религиозният фактор ще играе ключова роля. Не бива да се изключва, че ислямистите ще започнат да действат срещу йорданския крал по същия начин, по който днес го правят срещу режима на Башар Асад. Фактът, че тези сили се ползват с подкрепата на НАТО и, най-вече, на Турция, съвсем не означава, че не играят собствена игра. Впрочем, ако сирийският режим успее да потуши огнищата на бунта в страната, нищо чудно пожарът да се прехвърли именно в Йордания.

Радикалният политически ислям сериозно укрепи позициите си и в Ирак, изоставен от американската армия в края на 2011. Създаденият от САЩ формално демократичен режим в Багдад, на практика, се доминира от шиитското мнозинство, начело с проиранския премиер Ал-Малики. Вътрешните противоречия между различните религиозни общности днес са още по-остри, отколкото по времето на диктатора Саддам Хюсеин, на всичкото отгоре сега Иран получи такива лостова за влияние в страната, за каквито не можеше да мечтае преди американската интервенция в Ирак. За Техеран, тази страна се превърна във важен „коз” в геостратегическия му покер със Запада. Между другото, през последните месеци Ал-Малики се ориентира към сближаване с радикалната групировка на Каис ал-Хазали, която навремето беше част от шиитската милиция на Моктада ал-Садр, пряко подкрепяна от Иран. Както е известно, бойците на тази милиция се подготвят и въоръжават от Корпуса на стражите на ислямската революция. През лятото на 2011, именно групировката на Ал-Хазали пое отговорността за обстрелването с ракети на американските казарми в Багдад, когато загинаха 13 военни на САЩ. Малко по-късно, пак тя уби американски морски пехотинец. Сътрудничеството между нея и правителството е ясен знак за продължаващата преориентация на Ал-Малики към Техеран.

В Афганистан, укрепват позициите на Движението Талибан, което също е под силното влияние на сунитската мрежа Ал Кайда. Президентът Хамид Карзаи вече не крие, че ще му се наложи да сътрудничи с талибаните за да оцелее след окончателното изтегляне на международния корпус под егидата на НАТО от страната. Налице са всички основания да смятаме, че Афганистан отново ще се превърне в държава на талибаните, които след връщането си на власт, вероятно ще насочат усилията си на юг и на север, опитвайки се да „талибанизират” Пакистан и постсъветските държави в Централна Азия /след това пълзящата ислямизация ще продължи в посока Русия и Китай/.

Важна роля за формирането на новия силов баланс в света на исляма ще изиграят Турция и Пакистан. Управляващите в тези две държави водят сложна игра, която включва и въвличането на радикалните ислямисти в осъществявания от Анкара и Исламабад процес на „просветена ислямизация”. Турция вече открито подкрепя въоръжената ислямистка опозиция в Сирия, а пакистанските власти тихомълком си сътрудничат с талибаните в похода им към властта в Афганистан.

Тоест, като цяло, „глобализаторските” усилия на Запада провокираха мощна ответна вълна на ислямизация на политиката в целия мюсюлмански свят и укрепиха терористичните мрежи на ислямските радикали. На практика, разширяването на намесата на САЩ и съюзниците им във вътрешните работи на други държави и нарастването на терористичната активност на планетата, се оказват синхронни процеси.

Затова можем да предположим, че в своята политика през настоящата и следващите няколко години, Вашингтон и Брюксел ще трябва да се съобразят с факта, че използваните от тях технологии за политическото трансформиране на мюсюлманския свят не дадоха очаквания резултат. При това, дори и достъпът до иракския и либийския петрол не компенсира негативните последици от него. Очевидно светът на исляма иска да живее по собствени закони и отхвърля либералния западен модел. Западното влияние върху мюсюлманите забележимо отслабва, което пък провокира изкушението това влияние да бъде възстановено със сила. Неслучайно толкова упорито се говори за необходимостта да бъде „наказан” Иран, заради ядрената му програма, както и заради превръщането му в основна пречка пред реализацията на геополитическата програма за трансформация и „демократизация” на мюсюлманския свят.

Смяната на приоритетите на Ал Кайда

Руини в АлепоВ началото на февруари 2012, в най-големия и втори по значение сирийски град Алепо избухнаха два мощни взрива, отнели живота на 25 души. Атентатите бяха извършени в близост до сградите на армейското разузнаване и на една военна база, което недвусмислено показа, кои са били целите на терористите. Подобни мащабни акции се смятат за патент на Ал Кайда. В същия ден, водачът на тази международна терористична мрежа Айман ал-Зауахири изпрати записано на видео обръщение към гражданите на Сирия, в което ги призова да свалят президента Асад. При това, той уточни, че бойците на Ал Кайда, сражаващи се в Сирия, не разчитат на помощта на САЩ, Европа, Турция и «корумпираните» държави от Арабската лига. В коментарите си към тези събития, мнозина експерти зададоха закономерния въпрос, какво всъщност се крие зад призивите на водача на Ал Кайда: желание да се възползва от сирийските събития, за да привлече нови кадри в своята организация и да възстанови разколебаните и позиции, или пък става дума за формирането на политически блок с нови съюзници и партньори?

На пръв поглед изглеждаше, че убийството /в началото на май 2011/ на историческия лидер на тази организация, Осама бин Ладен от американските специални части ще доведе до постепенния залез на международната терористична мрежа. Още повече, че междувременно се провалиха и две от най-важните международни мисии на Ал Кайда, в чиято реализация тя явно се оказа излишна. Така, в Афганистан, водачите на Движението Талибан, сражаващо се с американските (и тези на съюзниците им) окупационни части, в последно време усилено се разграничават от каквото и да било сътрудничество с ислямските терористи, позиционирайки активността си като «национално-освободителна».

Мюсюлмани от Ал Кайда протестират срещу прозападната част от сирийските бунтовнициВ същото време, намесата на бойците на Ал Кайда в иракския хаос, кой знае защо, се изразяваше не толкова в борба срещу американско-британските окупационни части, а в осъществяването на кървав терор, най-вече срещу местните мюсюлмани-шиити. Така, през март 2004, в резултат от серия взривове в Багдад и Кербала, загинаха 143 мирни шиити (включително жени и деца). На 31 август, когато милионно шиитско шествие минаваше по моста над река Тигър за да се поклони пред гробницата на седмия Имам, участниците в него бяха обстрелвани с минохвъргачки от бойци на Ал Кайда, в резултат от което загинаха 16 души. Нещата обаче не приключиха с това. Заради пуснатия слух, че сред поклонниците има терористи-самоубийци огромната тълпа панически се втурна назад и в последвалото бягство бяха стъпкани и загинаха над 1000 души. Тогавашният лидер на Ал Кайда в Ирак Мусаб ал-Заркауи надълго и нашироко възхваляваше това чудовищно престъпление, твърдейки, че «точно така трябва да се постъпва с идолопоклонниците». Тези кървави вакханалии, както и стремежът на Ал Кайда да постави под контрол местната сунитска общност, изтласквайки племенните шейхове, всъщност притъпиха традиционната вражда между сунити и шиити и съдействаха за постигането, след парламентарните избори през 2010, на коалиционен компромис.

Оказвайки се излишна на двата ключови фронта в «битката с Големия Сатана», Ал Кайда реши да смени бойното поле. След убийството на Бин Ладен, мястото му зае египетският лекар Айман ас-Зауахири, който в продължение на 15 години беше втория човек в терористичния интернационал. Въпреки преклонната си възраст /Зауахири започва «кариерата» си още през 60-те като активист на египетската организация «Мюсюлмански братя», а през 1981 е сред организаторите на убийството на президента Ануар Садат/, новият лидер на Ал Кайда е изключително активен, доказателство за което бе и първото му видеопослание, отправено през юни 2011. В него, той на практика призова своите последователи да пренасочат усилията си от битката с «далечния враг» към тази с «близкия» /т.е. с авторитарните арабски режими/. В речта си Ал-Заркауи подчерта: «подкрепяме въстанията на потиснатите мюсюлмански народи против корумпираните и тиранични лидери, мачкащи братята ни в Египет, Тунис, Сирия, Либия, Йемен и Мароко».

Още тогава редица анализитори посочиха, че тази смяна на реториката говори и за промяна на целите. Така, докато Бин Ладен акцентираше върху идеята за борба с «евреите и кръстоносците», посвещавайки на тази тема 70% от речите си, като само 10% засягаха «вероотстъпниците» сред мюсюлманските политически лидери, половината от речите на Ал-Зауахири касае именно «изменниците» в средите на самите мюсюлмани и едва 15% са посветени на «далечния враг».

Странната игра в Йемен

Най-силните и боеспособни филиали на Ал Кайда /които по-скоро са самостоятелни организации, само използващи името на мрежата/ са «Ал Кайда в Ирак», «Ал Кайда в Магреб» /АКМ/ и «Ал Кайда на Арабския полуостров» /АКАП/. За да се убедим в това, колко абсурдна и объркана е американската тактика в прословутата война с тероризма е достатъчно да анализираме борбата на специалните служби на САЩ с активистите на Ал Кайда в Йемен. Както е известно, на 30 септември 2011 информационните агенции в целия свят обявиха за ликвидирането /от американски безпилотен самолет/ на един от лидерите на АКАП Ануар ал-Аулаки. При това, около фигурата му беше създаден ореола на «терорист №1» и в това си качество той дори беше споменат в една от речите на президента Обама. Струва си да отделим малко повече внимание на тази изключително любопитна личност.

Ануар ал-Уалаки е американски гражданин, тъй като е роден през 1971 в САЩ, където баща му Насър – бъдещ йеменски министър и ректор на Университета в столицата Сана, следва в престижния Университет на Ню Мексико. На двайсетгодишна възраст бъдещият терорист е приет в инженерния факултет на Университета в Колорадо, след това получава педагогическо образование в Университета на Сан Диего и защитава докторат в Джорджтаунски университет. Увличайки се от уахабитските идеи, Ал-Аулаки започва да пропагандира идеята за джихад срещу неверниците, като записва проповедите си на CD и DVD. Освен това, американските служби за сигурност го подозират, че е изпращал колети-бомби в синагогите на Чикаго, макар да липсват убедителни доказателства за това.

Интересно е, че макар да е в списъка на издирваните лица, заподозрени в тероризъм, Аулаки е използван като консултант (!) на американското военно разузнаване. През 2003 той се връща в историческата си родина, където веднага става един от водачите на местния клон на Ал Кайда, а през 2004 е сред инициаторите за сливането му с АКАП. През 2009 той инструктира един от последователите си – нигериеца Омар Фарук Абдулмуталаб да взриви пътнически самолет в Детройт, като взривното вещество е скрито в обувките му. За целта, както твърди ЦРУ, терористите изразходват „огромни” финансови средство, купувайки два мобилни телефона Nokia по 150 долара, два принтера НР по 300 долара, плюс още 4200 долара за транспортни разходи. В резултат е взето решение за ликвидирането /като изключително опасен терорист/ на Аулаки с помощта на специален безпилотен летателен апарат.

Множество детайли в тази история пораждат сериозно недоумение. Ако терористите от Ал Кайда наистина са били загрижени как да нанесат, колкото се може по-болезнен удар по „кръстоносците”, за целта едва ли им е трябвало да взривяват самолет чак в САЩ. През 2010 сайтът „Уикилийкс” публикува секретен списък на обекти, чието овладяване или унищожаване от терористите би могло да нанесе огромен ущърб на американската национална сигурност. Сред тях са терминалите в района на Суецкия канал, петролният терминал в Басра /Ирак/, заводът в Рас-Лафан /Катар/, където се произвежда втечнен природен газ, експортния петролен терминал Мина ал-Ахмади в Кувейт, газопроводите Магреб-Европа /GME/, в Мароко и Transmed, в Тунис, експортните терминали в Рас-Танур и Ал-Джуайма, нефтопреработвателния завод в Абкайк и центровете за управление на петролния добив в Ас-Сафания и Рас ат-Танакиба /Саудитска Арабия/. Всички тези обекти са разположени именно в зоната на действие на АКМ и АКАП, но кой знае защо терористите нито веднъж не се опитват да атакуват някой от тях. Може би защото повечето са на територията на неприкосновените американски съюзници – уахабитските монархии от Персийския залив или техните партньори. Вторият странен факт е, че американците изпращат специален самолет за ликвидирането на Ал-Уалаки, „забравяйки”, че в Йемен действа далеч по-опасен и влиятелен военен командир на Ал Кайда – Тарик ал-Фадли. За разлика от Ал-Аулаки, ползващ се с влияние сред тесен кръг фанатици, Фадли, който се обявява за „емир на Аден и Абиан”, контролира цяла йеменска провинция, командва малка армия от няколко хиляди души и , както изглежда, въобще не се притеснява от американските самолети.

Според някои американски анализатори, всички тези парадокси имат логично обяснение. Те смятат, че психически нестабилният Ал-Аулаки всъщност не е представлявал сериозна заплаха за сигурността на САЩ, а американските разузнавателни служби сами са създали и ликвидирали този „опасен терорист” за да могат да докладват за постигнатите от тях големи успехи в борбата с тероризма. Освен това, наличието на Ал Кайда в Йемен, както впрочем и на сомалийските пирати в съседните морета е нелош предлог за американското присъствие в Йемен, който има ключово значение за контрола над Индийския окен. В тази връзка ще напомня, че страната е разположена край пролива Баб ел-Мандеб, през който големите товарни кораби влизат от Индийския океан в Червено море. А, както отбелязва навремето „бащата” на американската геополитика, адмирал Алфред Маън, „онзи който контролира Индийския океан и пространството около него, контролира света”.

Ал Кайда, Риад и ликвидирането на светския модел в Сирия

Съдейки по последните събития, ръководството и бойците на Ал Кайда са са заели много сериозно със Сирия. Така, според израелския сайт debkafile, за който се смята че предоставя контролирана от израелските специални служби информация, Зауахири, паралелно с обръшението си към сирийския народ, е изпратил инструкции на привържениците си в Ирак, Йордания, Турция и Ливан, да се насочат към Сирия.Същият източник твърди, че 1500 бойци на Ал Кайда, действащи до този момент в Ирак, са пристигнали в Сирия за да се включат в бушуващата там гражданска война. Техните отряди се придвижват нощем, сражавайки се с иракската армия на премиера Нури ал-Малики, който, на практика, действа като съюзник на Сирия. По информация на израелските служби, Саудитска Арабия оказва логистична и финансова подкрепа на терористите и ги снабдява с оръжие. Нещо повече, твърди се, че саудитските емисари агитират и отрядите на Ал Кайда в зоната на афганистанско-пакистанската граница да се прехвърлят на „сирийския фронт”.

Враждебността на фамилията ал-Сауд към светския режим в Сирия е разбираема. В момента той е единствения, който, независимо от безбройните му недостатъци, представлява алтернатива на средновековно-консервативния саудитски политически „проект”. Както е известно, след Първата световна война, арабското пространство бива изкуствено раздробено от британците и французите. Така, територията на т.нар. „Велика Сирия” се разпада на няколко малки квазидържавни образувания /Сирия, Трансйордания, Ливан и Палестина, върху част от която по-късно възниква израелската държава/. Най-жизнеспособна измежду тях се оказва Сирия, която, в периода на управление на партията Баас, води политика, намираща се в очевиден разрез с американските и саудитски интереси. Впрочем, ликвидирането на силните светски режими в арабските държави е стара мечта на саудитския елит. През 2003, Съединените щати, с активната подкрепа на саудитските им партньори, успяха да ликвидират суверенната иракска държава. В момента Риад се опитва да постигне същото със Сирия. Тук е мястото да напомня, че през Средновековието, Дамаск е столица на халифата на Омеядите, за чиито наследник (макар и без каквито и да било основания) се смята династията на Саудитите. Издигането на саудитското знаме над джамията на Омеядите в Дамаск ще символизира окончателната победа на Риад в арабския свят.

Не изглежда случаен и изборът на първата мишена на Ал Кайда в Сирия. Доскоро Алепо изглеждаше като своеобразен остров на спокойствието в разтърсваната от сражения страна. В този, населен предимно със сунити, град, нямаше сериозни антиправителствени демонстрации. Отчасти, това се обяснява с факта, че влиятелната търговска прослойка в Алепо, още по времето на бащата на сегашния президент, получи от режима множество официални и неофициални привилегии, включително да осъществява безмитна търговия със съседна Турция. Сега нещата се променят, включително и благодарение на Ал Кайда.

Десетки цивилни бяха намерени с прерязани гърла, но бунтовниците обвиниха за това сирийската армия?!Всичко това обаче, не тревожи особено САЩ и големите западноевропейски държави (най-вече Великобритания и Франция), да не говорим за монархиите от Персийския залив, които в момента усилено обсъждат бъдещето на Сирия „след Асад”. В същото време, през последните петдесетина години, тази страна, въпреки всички недостатъци на авторитаризма /всесилието на специалните служби, жестокото смазване на опозицията, мудната бюрокрация/, демонстрира уникален пример за мирно съвместно съществуване на няколко религиозни общности. В момента действията на екстремистите от радикалните сунитски организации вече представляват реална заплаха за сирийските религиозни малцинства и, най-вече, за алауитите и християните. Именно върху това акцентира и патриархът на маронитската църква Бешара Раи по време на посещението си във Франция, през есента на 2011. Тогава той недвусмислено заяви, че ако ситуацията в Сирия се влоши и сегашният режим бъде сменен от някой още по-твърд – например, ако на власт дойдат „Мюсюлманските братя” - сирийските християни ще платят тежка цена. Те вероятно ще бъдат изправени пред същия избор, като единоверците им в Ирак - или да напуснат страната, или да бъдат изтребени.Затова патриархът призова световната общност „да даде на Башар Асад възможност спокойно да осъществи обещаните реформи” и предупреди „да не се гледа на източната реалност през очите на Запада”. Несъмнено, френските му домакини не очакваха подобно поведение от него. Неслучайно, след посещението си, притесненият патриарх съобщи, че по време на разговора си с президента Никола Саркози, последният му е обещал да осигури убежище във Франция на всички християни от Сирия и Ливан, при неблагоприятно развитие на събитията. Което, едва ли може да се приеме за решение на проблемите им.

Европейското бойно поле на радикалния ислям

Никаб - европейски държави го забраниха за носенеОткакто мюсюлманите от Северна Африка и Близкия Изток активно се включиха в процеса на «усвояване на демократичните ценности», в резултат от което на власт в редица страни от региона дойдоха т.нар. «умерени ислямисти» (друг въпрос е, дали този термин е удачен) или пък откровени салафити, като египетското движение «Ан-Нур» например, отношенията между Европа и въпросните държави претърпяха известни промени. Всъщност, по-точно е да се каже, че Европа и Западът, като цяло, започна да преразглежда отношението си към такива религиозно-политически сили като «Мюсюлманските братя» например, които съвсем доскоро мнозина европейски политици приравняваха с екстремистите от палестинското движение ХАМАС. Между другото, ХАМАС също е на път да излезе от «черния списък», ако се съди от декларациите на лидера му Халед Машал за евентуален отказ от политиката на използване на сила срещу Израел и възприемане тактиката на «арабската пролет». Вероятно защото именно този подход гарантира признаването му за «до голяма степен светско движение, привързано към демократичните ценности» /горе долу така сегашната американска администрация оценява «Мюсюлманските братя»/.

Друга последица от «арабската пролет» е очертаващата се нова тенденция в отношенията между европейското общество и ислямските общности на Стария континент. Както е известно, значителна част от тях се формират именно от имигранти от Северна Африка и Близкия Изток: гласуващите за «Ан-Нахда» тунизийци, подкрепящите партията на Абделилах Бенкиран мароканци, симпатизиращите на Абделхаким Белхадж либийци и популяризиращите идеите на покойния радикален ислямист Саид Кутб сред мюсюлманите египтяни. След периода на твърди мерки, пряко засягащи европейските мюсюлмани (като например забраната да се носи никаб на публични места, или ограниченията за строежа на минарета), редица европейски експерти и политолози се опитват да наложат тезата, че е крайно време да бъдат отхвърлени «предубежденията към мюсюлманите» и те да бъдат приети в европейското семейство такива каквито са.

Така например, шефът на Европейската мрежа срещу расизма (ENAR) Мишел Приво смята, че днес в Европа излишно се преекспонира заплахата от ислямския екстремизъм, което, на свой ред, води до демонизирането на мюсюлманските общности и некоректни действия спрямо тях. В интервю за телевизия «Евронюз» той подчертава, че «Докладите на Европол за терористичните заплахи от 2006 насам, свидетелстват, че от 2150 терористични нападения в Европа, само 0,5% са били извършени от мюсюлмански екстремисти, т.е. не повече от 10. В същото време, 50% от ресурсите за борба с тероризма са отишли за предотвратяването на едва 0,5% от терористичните акции, свързани с ислямизма. Как може да бъде оправдана подобна скандална диспропорция между реалната заплаха и средствата за борба с нея?

Следва да се отчита политическият контекст. От терористичните нападения в Лондон и Мадрид насам, полицията е обсебена от натрапчивата идея за повторението им в една или друга точка на Европа и не жали средства за да покаже, че контролира ситуацията. Следва да се отчита и икономическият аспект. Борбата с ислямския тероризъм осигурява работа на стотици хиляди държавни служители в Европа, силите на реда и частните охранителни фирми, които се възползват от тази «манна небесна». Това е очевидно, имайки предвид, че при тези обстоятелства мюсюлманите се разглеждат като заплаха за нашата цивилизация и ценностите ни.

Днес може да се твърди, че малцинствата и, в частност, мюсюлманите се превръщат в тройни потърпевши от тази ситуация. На първо място, защото стават изкупителни жертви на мнозинството, което вижда в тях виновник за повечето си проблеми.На второ място, мюсюлманите и особено младите, често стават жертва на целенасочени преследвания от страна на силите на реда. Накрая, имайки предвид, че държавните силови структури концентрират почти половината си усилия върху борбата с ислямския тероризъм, какъвто почти няма, те не обръщат достатъчно внимание на далеч по-сериозните заплахи, като крайнодесния тероризъм например, чиито жертви /както видяхме наскоро в Германия и Италия/ стават мюсюлманите, а също негрите, циганите и еврейските общности. Дойде време да извлечем необходимата поука от сегашната ситуация, да се върнем към здравия смисъл и напълно да променим политиката, която се реализира на общоевропейско ниво, както и в отделните държави от ЕС».

Същото твърди впрочем, и Паскуале Ферара от Istituto Universitario Europeo, отговаряйки на въпроса, дали държавите от ЕС следва да полагат повече усилия за да се противопоставят на радикалния ислямизъм в Европа. Ферара смята, че отношението към европейските мюсюлмани трябва да е «максимално открито» и посочва, че: «Ако говорим за радикалния ислямизъм като феномен, близък до терористичната активност, е едно. Но ако става дума за исляма в Европа, ситуацията е съвършено различна. Като цяло, Западът осъществява политика, насочена към борба с тероризма. Но е неправилно да се поставя знак за равенство между радикалния ислям и проявите на международния тероризъм. Когато се говори за исляма, следва да се отчитат множество елементи. В Европа съществува европейски (умерен) ислям. Не само имигрантите, а и част от европейските граждани, родени в Европа, изповядват исляма. Ако една религия уважава плурализма и се отнася с уважение към политиката, държавния строй и конституцията на държавата, в която живеят последователите и, към нея следва да се отнасяме максимално открито».

В тази връзка, е любопитно, как ли биха коментирали тезите на своя съотечественик Ферара, жителите на италианския остров Лампедуза например, които просто нямат друг изход, освен да се отнасят «максимално открито» към гигантския наплив от мюсюлмански (в основната си маса) бежанци от Северна Африка, заливащи южната част на Италия от началото на «арабската пролет» в Тунис и Либия насам. Впрочем, в Европа има хора, които смятат този мощен поток от имигранти за истинско благо за континента. Сред тях е експертът от френската неправителствена организация «Нашата Европа» Сами Андура, според който: «Не бива да забравяме, че едно от огромните постижения на ЕС е създаването на пространство за свободното придвижване на хора. Това пространства следва да отговаря на външните предизвикателства, като нелегалната имиграция или трудовата миграция в държавите от ЕС. Видяхме, че това създава сериозно напрежение, в частност, след въстанията в арабските държави – в Тунис и Либия, провокирали нови имиграционни вълни в Европейския съюз. Имайки предвид, че европейското общество остарява, следва да осъзнаем, преди всичко, че то се нуждае от работната ръка на имигрантите от тези държави. Тоест имиграцията трябва да се разглежда като позитивно явление. Въпреки това, ЕС следва да е готов да се противопостави на евентуални масови вълни от неконтролируема миграция. Като отговорът на това предизвикателство трябва да се базира на солидарността на държавите, например когато става дума за политически бежанци, те трябва да се разпределят равномерно между отделните страни-членки на Съюза».

Тоест, цитираните по-горе експерти предлагат да продължи да се залага на максималната толерантност към имигрантите, макар че именно толерантният към религиозно-културните различия мултикултурализъм съдейства за формирането в много европейски страни на затворени гета, превърнали се в отлична «хранителна»среда за ислямските екстремисти. От друга страна, твърденията, че активните насилствени действия и терористичните акции губят популярността си не само сред «симпатизиращите» на радикалните движения, но и сред самите ислямисти, имат известно основание. Както показват изборите, провели се в редица северноафрикански държави след т.нар. «арабска пролет», мнозина от онези, които доскоро бяха склонни да практикуват терористични методи, днес предпочитат да постигат целите си с «демократични средства». Това се цени в Европа, но в никакъв случай не е повод да се твърди, че ислямският екстремизъм е мъртъв и следва да се отнасяме «максимално открито» към мюсюлманските общности на Стария континент. Ето някои причини за това.

Разсъждавайки за притесненията на европейските мюсюлмани от политиците, крайната десница и обществото, като цяло, цитираните по-горе експерти забравят, че не само и дори не толкова ислямският екстремизъм е основната причина за дългогодишното напрежение в отношенията между мюсюлманските общности и коренните жители на Европа. Тероризмът, включително религиозно-фундаменталисткият, отдавна и почти напълно е загубил онова, което някога беше най-голямата му сила – ефектът на сплашването. Днес много повече европейци се притесняват не толкова от нови бомбени атентати, колкото от поведението на голяма част от съседите си мюсюлмани. Мнозина от тях бяха шокирани, научавайки например, че в Италия, недалеч от Парма, имигрантът-мюсюлманин Мохамед ал-Айни е убил с чук съпругата си пред очите на четиригодишната им дъщеря, заради желанието и да приеме християнството. И това се случва не в Пакистан, където дивашките разправи с малцината местни християни отдавна са се превърнали в своеобразен спорт за местните фанатици, а в една държава, смятаща се за традиционна опора на католицизма. Реакциите на медиите и обществото на подобни шокиращи престъпления (при това те са съвсем основателни) можем да обобщим с коментара на италианското издание Chretiente info: „Преди подобни убийства се случваха само в Иран и Пакистан, т.е. в държави, където ислямът е държавна религия. Не бива да си затваряме очите пред това, че днес ислямът се опитва за завоюва земите на християнска Европа”.

Новите форми на ислямистката агресия

Според мнозина, агресията против християнството /което все още е основната религия в Европа/ и неговите адепти /включително и потенциалните/ постепенно започва да се превръща в норма за значителна част от европейските мюсюлмани. Ще припомня, че наскоро участниците в традиционната католическа процесия пред една от църквите във френския град Ним бяха атакувани с камъни от арабски имигранти, принадлежащи към местната мюсюлманска общност. Дори и този инцидент обаче, не накара властите да действат по-решително.

Впрочем, ако проблемът беше свързан само с непрекъснато демонстрираната религиозна агресия от страна на някои представители на европейската мюсюлманска общност, нещата нямаше да са чак толкова тревожни. Не по-малко притеснителен аспект е, че мнозина от онези мюсюлмани, които най-гръмко претендират, че правата им се нарушават и активно участват в многобройните демонстрации и протестни акции по този повод в различни европейски държави, много често имат твърде слаба представа за основите на собствената си религия, затова пък са готови със зъби и нокти да защитават предразсъдъците и суеверията, нямащи нищо общо с истинския ислям. Пример за подобно поведение е скандалният случай в Брюксел, през септември 2011, когато полицейски патрул спира за проверка двойка мюсюлмани и настоява жената да свали фереджето си /носенето на което е забранено със закон в Белгия/, за да бъде установена самоличността и. В отговор съпругът напада полицаите като ранява единия и се опитва да убие другия.Достатъчно е да се погледнат многобройните съобщения за подобни инциденти в западноевропейските медии /макар че много често те съзнателно се премълчават/, за да стигнем до извода, че те не са случайни, а имат системен характер. Което пък показва, че значителна част от принадлежащите към европейската мюсюлманска общност продължават да са в плен на невежеството, предразсъдъците и средновековните традиции и догми, които се оказват непреодолима пречка за интегрирането им в обществата на приелите ги държави. Горчивата истина е, че тази част от европейските мюсюлмани представлява много по-сериозна опасност, отколкото всички скрити „клетки” на ислямските екстремисти на континента, взети заедно, и отколкото всички радикални движения, прокарващи вместо заветите на Аллах, странна смес от извратени идеи и фантазии. Впрочем, те го правят съзнателно, докато обикновените мюсюлмани, атакуващи полицията, за да защитят „правото” на жените си да ходят забулени, или пък убиващи същите тези жени, ако дръзнат да не се подчинят на традициите /да не говорим пък, ако решат да сменят религията си/, обикновено го правят искрено, смятайки, че защитават собствената си вяра, за чиито истински основи и принципи всъщност нямат и най-малка представа.

Тази абсурдна ситуация може да се промени само по един начин – като мюсюлманската общност сама поеме отговорността за действията на онези, които, смятайки се за „истински мюсюлмани”, с невежеството си дискредитират самата същност на исляма, повишавайки градуса на напрежението в обществото, и задълбочават отчуждаването на мюсюлманската общност. Тя следва да се заеме с активно просветителска дейност, обяснявайки /ако се налага, използвайки и по-твърди методи на въздействие/, че стрелбата в джамиите след празничната служба /както стана наскоро във джамията на Института за мюсюлманска култура в Копенхаген, където две враждуващи мюсюлмански младежки банди решиха да си разчистят сметките, използвайки огнестрелно оръжие/ е недопустима светотатство. Или, че искането на полицията да не се носи никаб /фередже/ на публични места е законно от всяка гледна точка.

Няколко мюсюлмански организации, като британската Фондация Килиам например, отдавна опитват да се противопоставят на ислямистката идеология, защитавайки младите местни мюсюлмани от вредното и влияние. Опитът обаче сочи, че и този тип дейности не са достатъчни. Особено днес, когато на преден план излизат съвсем други проблеми. Истината е, че на този фон призивите за „открито отношение” и „пълна промяна на политиката” са не само неуместни, но и направо опасни, тъй като демонстрират тотално неразбиране към случващото се през последните години на европейския континент.

-----------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1092-novata-karta-na-arabskiq-svqt

В света непрекъснато продължават да се появяват нови държави. Така, след самообявилите се за независими Косово, Абхазия и Южна Осетия, на 9 юли 2011 предстои официалното прокламиране независимостта на Южен Судан (с площ 619 745 км², население 8 261 000 души и столица Румбик – б.р.). На фона на революционните събития, разтърсващи арабския свят, можем да очакваме и скорошно прекрояване картата на този регион.

Суданският референдум

Колкото и странно да изглежда, малцина обърнаха внимание на факта, че в своеобразен пусков механизъм на т.нар. „арабска революция” се превърна провелият се през януари 2011 референдум за разделянето на Судан, в резултат от който, през юли, в Африка ще се появи нова държава – Република Южен Судан (името разбира се може и да се промени). Именно този референдум в полуарабската-полуафриканска държава даде тласък на вълненията в целия арабски свят, демонстрирайки силата на натиска „отдолу” и осъществимостта дори на най-смелите мечти. Както е известно, след провеждането на референдума, южносуданските власти обявиха, че столица на новата държава няма да стане досегашният административен център на автономната област – Джуба, а град, разположен в географския център на Южен Судан, т.е. там, където се събират границите на четирите щата, в югоизточната част на страната. Впрочем, подобна прогноза за избора на бъдещата столица беше направен още преди няколко години, като се посочваше, че най-вероятни столици на Южен Судан са административните центрове на щатите, намиращи се на около 1000 км (т.нар. „стъпка на столиците”) от Хартум, т.е. градовете Вау или Румбек. Съществува дори специална формула за изчисляване на въпросната „стъпка”, според която тя се равнява на 0,5n1000 км, където n-може да бъде което и да било цяло число. Статистиката сочи, че именно в рамките на тази „стъпка” се оказват най-често столиците на нововъзникналите държави. В такива нови столици могат да се превърнат не само административните центрове на щатите, областите, териториите, районите и т.н., а и всякакви други градове, разположени в границите на „стъпката на столиците” (т.е. на 500, 1000, 1500, 2000, 2500 и т.н. км, с известни вариации, в рамките на допустимата статистическа грешка) от столицата на конкретната „държава-майка”. Все пак, по-често в нови столици се превръщат градове, разполагащи с определени административни структури.

Разбира се, спазването на „стъпката на столиците” между „столицата-майка” и потенциалната „дъщерна столица” въобще не е гаранция срещу разпадането на държавата. Тя просто показва формалната възможност за появата на нова държава и нова столица. Но, за да се превърне тази възможност в реалност, е необходимо наличието на допълнителни фактори за разпадането на държавата. Обикновено, всички тези фактори формират общ комплекс, което усилва синергичния им ефект. На първо място, най-често се разпадат държавите, които са национално нееднородни. На второ място пък са религиозно (цивилизационно) нееднородните държави, т.е. тези с „раздвоена цивилизационна принадлежност”, ако използваме терминологията на Хънтингтън. На трето място, това са имперските мултинационални държави, а на четвърто, т.нар. „съставни държави”, образувани изкуствено от самостоятелни в миналото части (колонии, протекторати или независими държави). Историята показва, че веднъж прокарана и наложена, политическата граница има свойството да се възражда отново и отново. По същия начин, градът, който в миналото е бил столица, много често отново се превръща в такава, щом възникнат подходящите за това обстоятелства.

Ако в подобни държави управляват авторитарни режими, революционният взрив се оказва неизбежен и разделянето на изкуствено обединените народности и племена обикновено се осъществява с много кръв и страдания. В демократичните държави, това става по безкръвен път (както беше в Чехословакия, през 1992).

Кои са обречените на разпадане арабски държави

В описаните по-горе условия за разпадането на държавите, се вписват следните страни от арабския свят:

- Мароко, която през 70-те години на миналия век, завладя бившата испанска колония Западна Сахара. Макар че на повечето световни карти Западна Сахара е обозначена като самостоятелна държава, на практика тя се контролира от Мароко и на мароканските карти не фигурира никаква Западна Сахара.

- Алжир е постколониална държава с изкуствени граници, включваща големи маси неарабско население – туарегите.

- Либия, създадена по време на италианското колониално присъствие от три силно различаващи се части – Фезан, Триполитания и Киренайка.

Саудитска Арабия, която, на практика, е държава от имперски тип. В началото на ХХ век, султаните на Неджд завладяват няколкото независими арабски държавици, образували се след разпадането на Османската империя: Хиджаз (Мека) и султанството Асир (Абха), и дават на новото държавно образувание името Саудитска Арабия.

Йемен, който включва доста различаващите се Северен Йемен (където е столицата Сана) и Южен Йемен (Аден).

- Оман, формиран в границите на някогашната Британска империя от няколко самостоятелни султанства.

- Ирак, друго изкуствено образувание на британския колониализъм, арена на постоянен конфликт между сунити и шиити и араби и кюрди, както и на съперничество между Багдад и Басра.

И така, на новата карта на арабския свят, виждаме, че столица на независимата Западна Сахара няма да бъде сегашният административен център Ел Аюн, намиращ се на 976 км от мароканската столица Рабат (всички разстояния са дадени съобразно програмата World Distance Calculator – виж. www.globefeed.com). Столица на новата държава на туарегите най-вероятно ще стане град Таманрасет, център на едноименния вилает, който включва основната зона, обитавана от туарегите. Разстоянието между Таманрасет и Алжир е 1572 км.

Либия, най-вероятно, ще бъде разделена не на три, а на две части – западна и източна, тъй като Фезан представлява пустинна и слабонаселена територия. Столица на източната част – Триполитания, ще си остане Триполи, а столица на западната – Киренайка ще стане Бенгази, който по време на монархията (1951-1969), наред с Триполи, беше столица на Либийското кралство, а през 1946-1951 – на емирството Киренайка. Следва да отбележим, че, през 1951-1963 Либия беше федеративна държава с две столици. Но, дори ако Либия не се разпадне на части, тя при всички случаи отново ще стане федерация.

Столица на Южен Судан ще стане Румбек (на 1025 км от Хартум), или някой друг град, намиращ се на разстояние „стъпка на столиците” от суданската столица.

Столица на Южен Йемен пък отново ще стане Аден (бившата столица на т.нар. Йеменска народно-демократична република). Впрочем, след отделянето на Южен Йемен, е възможно и неговото разделяне, тъй като и той (по време на съществуването си, през 1967-1990) беше „съставна държава”.

Много е възможно независимост да обяви и султанството Махра и Сокотра, което през 1886 става британски протекторат, а след това е обединен от британците с Аденския им протекторат (Южен Йемен). Столица на новата държава Махра и Сокотра, най-вероятно, ще стане някогашният административен център на султанството Хадибу, разположен на 975 км от Аден. Тук е мястото да отбележа, че когато става дума за съставни държави, „стъпката на столиците” не е задължителна при определяне на новите столици, тъй като, в повечето случаи, новата столица и в миналото е била такава. На, ако все пак „стъпката на столиците” е налице, това се оказва допълнителен фактор за отделянето.

Голяма е и вероятността за разделянето на Оман – от него може да се отдели някогашното султанство Дофар, което е независима държава през 1539-1829 и, където и днес са силни сепаратистките настроения. Негова столица, най-вероятно, ще бъде град Салала.

Въпреки че на пръв поглед Саудитска Арабия изглежда достатъчно стабилна и дори мнозина анализатори я определят като „остров на стабилността” сред обхванатите от революционни сътресение нейни съседи, съдбата и, като унитарна държава, е предрешена. Тя, най-вероятно, отново ще се разпадне на Неджд (със столица Ер Риад), Хиджаз (Мека) и Асир (Абха).

Това, което се случва през последните години в Ирак не може да се определи по друг начин, освен като „кошмар”. Влизайки в Ирак, американците не се осмелиха да вземат единствено правилното решение – да разделят Северен и Южен Ирак, отделяйки сунитите от шиитите. А след това, с подкрепата на ООН, да започнат постепенно да решават и „кюрдския въпрос”, привличайки към този процес Турция, Иран и Сирия, т.е. страните, където живеят основната маса кюрди. Впрочем, разделянето на Ирак, най- вероятно, ще се реализира и без американците. При това, Багдад ще си остане столица на сунитски Ирак, а столица на шиитската част на страната ще стане пристанището Басра, разположено на 452 км от Багдад.

Заключение

В заключение, бих искал да подчертая цялата условност на очертаните по-горе граници. Днес никой не може да каже, каква ще бъде новата карта на Арабския свят след 5-10 години.

Възможно е, след създаването на шиитска държава в Южен Ирак, шиитите от Неджд да поискат да се присъединят към нея. Или пък туарегите от Мали или Нигер да поискат да станат част от туарегската държава в Западна Сахара и Таманрасет. В същото време, ако изброените по-горе възможни нови държави наистина възникнат, техните столици, най-вероятно, ще бъдат именно в посочените в настоящата статия градове. И така, всичко казано дотук е доста условно. Безусловен е само нарастващият стремеж на народностите и племената за свобода и самоопределение и, появата, в резултат от това, на все нови държави (и нови столици) на световната карта.

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1070-arabskata-revoliuciq-kato-predvestnik-na-nov-sblysyk-v-islqmskiq-svqt

Както е известно, трийсетгодишното управление на египетския президент Хосни Мубарак приключи с изявление от трийсетина думи, прочетено от заместника му (и бивш шеф на разузнаването) Омар Сюлейман. От него стана ясно, че след няколкоседмичните улични протести, армията, начело с военния министър фелдмаршал Мохамед Хюсеин Тантауи, е осъществила военен преврат и поема (засега временно) управлението на страната.

Краят на Мубарак вдъхна нови сили на вегетиращите доскоро „Мюсюлмански братя”, но все още не означава истинска смяна на управляващия режим. Засега системата, изградена от 83-годишния бивш египетски лидер, продължава да функционира. Подобно нещо, впрочем, се случва и в Тунис, след бягството на президента Бен Али.

Краят на продължителното управление на Мубарак прекъсна интелектуалния сън на мюсюлманския свят, който внезапно осъзна, че масовата мобилизация срещу „прогнилите” управляващите режими може да се окаже изключително ефективна сила, но истината е, че предвид липсата добре организирани и наистина демократични движения, Близкият изток рискува да се превърне в зона на сблъсък между шиитски Иран и предимно сунитските „Мюсюлмански братя”.

Стратегията на Иран

В Техеран са наясно, че случващото се е просто междинен стадий на сложна трансформация, през който всяка смяна на парадигмата (каквато например беше ислямската революция, довела до свалянето на иранския шах, през 1979) е само далечна мечта. По-вероятно е, този междинен период да доведе до отслабване позициите на предимно сунитските режими в такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания и Тунис. Което допълнително би задълбочило съществуващите настроения в арабския свят и може да провокира възхода на шиитския ислям в Близкия изток, което пък би осигурило на Иран допълнителна стратегическа мощ и дори би позволило възраждането, под някаква форма, на халифата на Фатимидите (шиитска династия, обединили по-голямата част от арабския свят – б.р.), съществувал между 999 и 1171, чиито центрове са били именно Тунис и Египет.

Когато стана ясно, че падането на Мубарак е неминуемо и политическата мобилизация в арабския свят продължава да набира сила, на 4 февруари, Върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей прекъсна седеммесечното си мълчание за да се включи в петъчната проповед в Техеран. „Днес отново ставаме свидетели на ислямско пробуждане, подобно на онова по време на Ислямската революция на великата иранска нация – заяви той, допълвайки, че – нашата революция винаги е вдъхновявала останалите и е била образец за тях, благодарение на своята твърдост, стабилност и вярност към принципите”.

Според него: „Днес в Египет се чува ехото на вашите гласове. Американският президент (Картър – б.р.), който беше на власт по време на иранската революция, призна наскоро, че случващото се в Египет му е познато. Това, което става днес в Кайро, по негово време ставаше в Техеран”. Хаменей твърди, че и събитията в Северна Африка са резултат от „ислямското пробуждане, последвало великата Ислямска революция на иранската нация”.

На свой ред, водачът на „Мюсюлманските братя” Камал ел-Хелбауи приветства изявлението на Хаменей и обяви в интервю за Би Би Си, че би искал страната му да се развива във всички сфери по примера на Иран, осъществявайки пробив във високите технологии  и науката и превръщайки се в регионална държава.

Според Джим Лоуб от агенция Inter Press Service: „смятаните от всички експерти за най-добре организираната и дисциплинирана политическа опозиционна група в Египет „Мюсюлмански братя” дължат популярността си на създадените от тях мрежи от социални и здравни служби за бедните египтяни, както и на продължителната съпротива срещу преследващия ги режим на Мубарак, и днес могат да разчитат на подкрепата на поне 30% от населението”.

На парламентарните избори през 2005, кандидатите, смятащи се за свързани с „Мюсюлманските братя” (самото движение бе забранено още през 1954) получиха 20% от местата в египетския парламент. Наистина, на последните избори, през ноември 2010, за тях гласуваха много малко хора, но, според повечето местни и чуждестранни наблюдатели, самите избори са били открито и грубо фалшифицирани в полза на управляващата Национално-демократическа партия, чието бъдеще днес е неясно.

„Мюсюлманските братя” и идеологията им оказват много сериозно влияние върху борбата на иранските ислямисти-шиити в средата на 60-те и през 70-те години, което може да се види и в трудовете на убития идеолог на ислямската революция в Иран д-р Али Шариати, в които често се цитира водачът на „братята” Саид Кутб (екзекутиран през 1966 от режима на Насър).

След ислямската революция, Иран се превърна в главната обединяваща сила за всички ислямистки формации по света. През 1981, Халид Исламбули, свързан с екстремистката групировка „Ислямски джихад”, ръководена от един от по-късните лидери на Ал Кайда Айман ас-Зауахири, уби президента на Египет Ануар Садат. Преди това, в отговор на мирния договор, който Садат сключи с Израел, и предоставеното от него убежище на сваления ирански шах, правителство в Техеран скъса отношенията си с Египет. След екзекуцията на Истанбули, тогавашният върховен лидер на Иран аятолах Хомейни го обяви за „мъченик” и предостави убежище на семейството му, а една улица в Техеран и днес носи неговото име.

Освен това, през 80-те и 90-те години, когато египетският режим стовари най-тежките си репресии срещу „Мюсюлманските братя”, именно Иран се превърна във втори дом за мнозина лидери на движението. Впрочем, след терористичните нападения от 11 септември 2001 срещу САЩ, Иран приюти и немалко водачи на Ал Кайда. И днес тази страна си остава основния спонсор на двете основни организации на „братята” в Палестина – ХАМАС и „Ислямски джихад”.

За сунитските ислямистки движения, подкрепата на революцията в Иран, както и иранската подкрепа за самите тях, бе своеобразен „исторически компромис”. Спонсорираните от Саудитска Арабия „Мюсюлмански братя” подкрепиха революцията на Хомейни, надявайки се тя да сложи край на шиитската династия на шаха. Последната, която традиционно беше настроена против арабите и турците, е наследник на империята на Сефевидите, чиито създател налага шиитската версия на исляма през 1501, за да се противопостави по-ефективно на Халифата на османските турци. Затова и идеологът на иранската революция Али Шариати квалифицира и Сефевидите, и шиизма на шаха, като „черен шиизъм”, посочвайки, че той е смесен с редица предубеждения и има неислямска специфика.

Тъкмо поради това, „Мюсюлманските братя” възлагаха големи надежда на „червения шиизъм” на Шарити, чиито корени могат да се открият в Корана и живота на пророка Мохамед и потомците му. Лидерите на „братята” смятаха, че ислямският режим в Иран е приятел на арабските нации. Въпреки това, ставаше дума за стратегически съюз, изгоден както за шиитските, така и за сунитските ислямисти. Между другото, шиитските ислямисти също мечтаеха за разширяване на ролята си в мюсюлманския свят. В този смисъл, иранската подкрепа за близкоизточните ислямисти е стратегически ход, в чиито рамки, предимно сунитските ислямисти едва ще са в състояние да осъществят собствена „ислямска революция”, но пък могат значително да допринесат за политическия хаос в региона, от който има полза най-вече Иран. През последните седмици йеменският президент Али Абдула Салех и йорданският крал Абдула изпитаха на гърба си дестабилизиращите ефекти от тази иранска подкрепа, макар че дори и след падането на Мубарак във въпросните страни няма достатъчно силно политическо движение, което би могло да стане катализатор на някакви сериозни промени.

Възможната верижна реакция

В същото време, променената политическа ситуация в Близкия изток може да провокира верижна реакция в Ирак, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия.

Появата на иранския върховен лидер след толкова дълго отсъствие и призивът му за „ново ислямско пробуждане” в Близкия изток не гарантира някаква материална подкрепа за сунитските ислямисти от арабския свят, но няма съмнение, че Техеран ще финансира „ислямското пробуждане” сред шиитските общности в Ирак, Йемен, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия, както вече го направи през 2009, когато Саудитска Арабия и Йемен едва успяха с общи усилия да потушат спонсорираните от Иран шиитски бунтове. Бахрейн пък винаги е зависел от саудитската Национална гвардия за да се справи със спонсорираните от Иран шиитски метежници.

В идеологически план, сунитският и шиитският ислям още от самото начало са политически противници. В историята има само един случай на съюз между тях, когато „бани Фатима” (т.е. преките потомци на пророка Мохамед) и „бани Абас” (т.е потомците на чичото на пророка Абас) заедно свалят династията на Омеядите, през 750, и я заменят с тази са Абасидите. Този съюз обаче продължава само през четирите години на управлението на халифа Абу ал-Абас ас-Сафах.

Навремето, Али Шариати лансира термина „wilayat-e-faqih” (обосноваващ поемането на властта от ислямските теолози до повторната поява на Махди), възстановява ислямските закони в шиитската религия и така създава идейната основа на иранската Ислямска революция. Между другото, доктрината му представлява и своеобразна заявка за нов съюз между сунитския и шиитския ислям – като в този случай, шиитски Иран играе ролята на предвестник на революцията, а сунитските ислямисти – на негови последователи. Но, въпреки че Иран предоставя убежище на редица водачи на „Мюсюлманските братя” и на Ал Кайда и подкрепя палестинската ислямистка съпротива, алиансът между сунити и шиити (пък макар и едните и другите да са ислямисти) винаги е бил и си остава проблематичен и крайно несигурен.

Театърът на военни действия на Ал Кайда се простира от Афганистан до постсъветска Централна Азия и Кавказ и от Ирак до Сомалия, а „Мюсюлманските братя” оглавяват бунтовете в Близкия изток и Северна Африка. И сунитският, и шиитският ислям навлизат в решаващ стадий от развитието си. В същото време техните концепции за „имамата” (шиитското ръководство) и „халифата” (сунитското ръководство) неизбежно ще се сблъскат и съвместното им съществуване, под каквато и да било форма, изглежда невъзможно. Затова, ако Иран реши да се възползва от хаоса, породен от арабските революции, за да провокира серия от шиитски въстания в Близкия изток (за каквито всъщност призова иранският върховен лидер), можем да станем свидетели на смъртоносни сблъсъци между тези два основни сегмента на мюсюлманския свят.

* Авторът е пакистански външнополитически анализатор, автор на книгата „Вътре в Ал Кайда и Движението Талибан след 11 септември”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1045-bydeshtoto-preformatirane-na-blizkiq-iztok

В Близкия Изток, който, в широкия смисъл на понятието, обхваща територията от Северна Африка до Иран, не секват сблъсъците и протестите, т.е. напрежението продължава да е голямо. В настоящата статия ще се опитам да направя общ анализ на събитията в региона за да очертая тенденциите и контурите на общата картина, които могат да се проявят при развитие на ситуацията в една или друга посока.

Според мен, има два основни варианта за това, какви биха могли да са последиците от събитията, след една или няколко години: формиране на изгодна за Запада политическа ситуация, или пък на не толкова изгодна за него, но по-приемлива за останалите геополитически играчи, ситуация.

На свой ред, тези варианти включват няколко подварианта. Например, ситуацията може да се окаже печеливша за САЩ и доста по-малко изгодна за ЕС. Или пък, изгодна за Иран и Китай и не съвсем изгодна за Русия и т.н.

Предпочитам обаче да разгледам въпросните два варианта, като цяло, а след това да се спра на отделните държави от региона. В краткосрочна перспектива, ситуацията очевидно се развива благоприятно за Запада. САЩ съумяха да се избавят от непопулярните режими в Египет и Тунис по начин, който ги представя като „подкрепящи исканията на народните маси”. В момента, Западът се опитва да насочи надигналата се „революционна вълна” към такива държави като Сирия, а след това и Иран. В много арабски държави, най-голяма социална активност демонстрират младите хора, част от които са настроени положително към достойнствата на западната демокрация (включително и заради потисничеството на досегашните демодирани и закостенели режими) и вярват, че в арабския свят могат да бъдат изградени „демократични” общества, като тези в Европа.

Според мен обаче, в средносрочна и дългосрочна перспектива, управлението на тези процеси ще се оказва все по-трудно за Запада. Активизиралите се маси скоро ще се убедят, че демонстрациите и демокрацията, сами по себе си, не гарантират икономически ръст. Навлизането на западната култура и нрави (което и преди имаше място в Египет и Тунис) ще провокира протестната реакция на местните общества. Ислямското общество едва ли ще се примири със „свободното” поведение и другите особености на западния свят. На Запада ще се наложи да инвестира и да оказва помощ на новите арабски „демокрации” (които не разполагат с достатъчно петрол) за да предотврати масовото разочарование от резултатите от „революциите”. Предвид кризата обаче, западните държави не разполагат с такива средства, а в бъдеще ще имат още по-малко.

Затова „демократичната” реторика и еуфорията от извоюваната свобода скоро ще изчезне, за сметка на нарастващата необходимост от упорита ежедневна работа за изграждането на силни и модерни арабски държави, каквито все още не съществуват. И тук на дневен ред ще бъдат поставени редица важни идеологически въпроси: какъв курс следва да избере една или друга страна – дали отново да търси съюз със Запада, акцентирайки върху демократичната реторика и човешките права, за да си гарантира оттам необходимите инвестиции и технологии, или да се ориентира към постигането на реална независимост, което ще изисква изграждането на собствена технологична база, защита на вътрешния пазар и ориентация не толкова към Запада, а към собствените сили. Както и към такива държави, като Китай, Русия, Иран и т.н.

От тази гледна точка, ще анализирам перспективите пред отделните страни от региона, без да изброявам в детайли всички факти, а опитвайки се да посочвам само ключовите, поне според мен, моменти и тенденции.

Египет

Тази държава винаги е претендирала за лидерски позиции в арабския свят. Днес Египет има най-голямото население в него – около 80 млн. души. В Кайро се намира един от основните идеологически центрове на мюсюлманите-сунити – религиозният университет Ал-Азхар и неговата джамия. Тук се обучават млади мюсюлмани от целия свят, при това от изключително авторитетни за сунитската общност теолози, ориентиращи мюсюлманите, помагайки им да осмислят социално-политическите и други проблеми от гледната точка на исляма. Египет притежава Суецкия канал, свързващ Европа с един от основните петролодобивни региони на света – Персийския залив. Египет граничи със сектора Газа, който днес е единствената изцяло контролирана от палестинците територия.

След оставката на Хосни Мубарак, Египет се оказа на кръстопът. Именно Мубарак завърши процеса на изграждане на светска военно-полицейска държава, напомняща Турция по времето на Ататюрк. Наистина, и сега властта в страната е в ръцете на военните, но те трудно ще я удържат, а вероятно и нямат намерение да се вкопчват в нея. Рано или късно, в Египет ще се проведат парламентарни и президентски избори и ще се формира нова власт. Референдумът от 19 март вече подготви условията за това.

Кой обаче може да дойде на власт в Египет? Ясно е, че на остатъците от бившия режим, обединени в Национално-демократическата партия, ще е трудно да запазят мнозинството си в парламента, освен това е възможно самата партия или наследницата и да бъдат забранени. Сред опозиционните сили, най-организирани и популярни са „Мюсюлманските братя”. Както е известно, тази организация е създадена още през 20-те години на миналия век и разполага с филиали в почти всички арабски държави, макар че те действат независимо един от друг и нерядко защитават различни позиции.

Наскоро „братята” обявиха за създаването на политическа партия „Свобода и справедливост”, с която ще участват в парламентарните избори. Показателно е, че те непрекъснато се стремят да внушат, че не са ислямски фундаменталисти и не възнамеряват да изграждат теократична държава. За целта демонстративно общуват с египетските копти-християни и духовните им лидери, водят преговори с някои други партии за общи избирателни листи и заемат умерени позиции почти по всички важни въпроси. Така, „Мюсюлманските братя” подкрепиха провеждането на референдум, докато редица други опозиционни сили и млади активисти се обявиха против предлаганите поправки, смятайки ги за недостатъчно радикални. Фактът, че почти 80% от египтяните гласуваха за въпросните поправки, косвено свидетелства за популярността на „братята” в обществото. Организацията им обаче, поне засега, не възнамерява да поема пълната отговорност за ситуацията в страната. Нейните лидери заявиха, че няма да издигат собствен кандидат на президентските избори и дори, че няма да се стремят към максимален брой депутати в парламента. Според някои експерти, партията на „братята” вероятно ще се задоволи с 35-40% от местата в бъдещия парламент, въпреки реалните си шансове да разполага с мнозинство в него.

Очевидно, тази предпазливост се обуславя от две основни причини. След революционните събития египетската икономика се намира в много тежко състояние, затова новото правителство ще трябва да осъществи редица неособено популярни реформи за да подобри ситуацията. Освен това, Западът все още приема „Мюсюлманските братя” като заплаха и като фундаменталистко движение, затова бързото им идване на власт рискува да изолира Египет от западните държави, от които тази арабска държава все още е силно зависима.

Все пак, рано или късно, на ислямистите ще се наложи да поемат властта в свои ръце. Именно тогава можем да очакваме и най-интересните събития: ще стане ясно, каква е позицията на „братята” по основните международни въпроси: за отношението към САЩ и Иран, за мирния договор с Израел от 1979 и т.н. И най-важното, дали след като дойдат на власт, ислямистите ще се ориентират, под една или друга форма, към „иранския модел на развитие”.

В случая нямам предвид създаването на теократична държава, тъй като в сунитското общество липсва такава прослойка, каквато са аятоласите, при шиитите. Според мен, „иранският модел” означава не само „режим на аятоласите” и клерикализъм, но и определена идеология: опора на собствените сили в икономиката; развитие на национална наука и технологии, включително в ядрената сфера и космоса; налагане на религиозните норми в обществено-политическия живот и бита; антизападна и антиизраелска позиция във външната политика.

Ако Египет не тръгне по този път (макар че разполага с необходимия за него потенциал, предвид многобройното му население и интелектуалните му ресурси), т.нар. „египетска демокрация” ще си остане просто реторика и опит страната да се хареса на Запада и отново да разчита на щедрата му помощ, инвестиции и туристи. При подобно развитие, „демокрацията” ще се окаже по-скоро своеобразна идеологическа диверсия срещу целия ислямски и арабски свят (и не само) с цел да им бъдат натрапени фалшиви идеали, както и да бъдат изкушени някои други държави (особено Иран) да се откажат от досегашния си курс.

Либия

Случващото се в Либия е в центъра на вниманието на цялата световна общност. Въпреки предварителните очаквания, диктаторът Кадафи съумя частично да обърне почти безнадеждната за него и клана му ситуация, когато градовете един след друг преминаваха в ръцете на опозицията, а мнозина високопоставени държавни служители избягаха в лагера на противниците на режима. Той успя да мобилизира привържениците си и да запази гръбнака на армията си (елитните бригади), а превъзходството на правителствените сили над бунтовниците, по отношение на огневата мощ, сякаш не им оставяше особени шансове.

Именно в този момент, бе поставено началото на западната намеса в либийската гражданска война, в резултат от което страната се оказа разделена на две. Кадафи контролира западното крайбрежие, където са повечето големи градове, и центъра на страната, а противниците – му изтока на страната и някои вътрешни райони на запад.

Факт е, че по време на управлението си и особено през последните години полковникът допусна груби грешки, от което се възползваха противниците му и западните държави. Така, Кадафи не съумя да установи тесни съюзнически отношения с нито една мюсюлманска държава, включително и с Иран. Впрочем, той не установи такива отношения и с Русия, и Китай, въпреки, че Москва опрости многомилиардните дългове на Либия от съветската епоха. Наистина, либийският диктатор обеща да купи големи количества свръхмодерно руско оръжие, но напоследък купуваше оръжие предимно от Европа. Едва след началото на бомбардировките той заяви, че ще предостави разработката на петролните си находища на Китай, Индия и Русия. Възможно е, да е разчитал, че самолетите на НАТО няма да бомбардират обекти, разработвани от западни компании, само че тези обекти бяха либийска държавна собственост.

В медиите и Интернет се появиха доста публикации за „приказния живот” на либийците по времето на Кадафи, в които се посочва, че диктаторът е отпускал големи суми за социални нужди, осигурявал е високи заплати и е поддържал цените ниски. Но, макар че това, до голяма степен, е вярно, в същото време безработицата в страната достигна 30%. Култът към Кадафи беше омръзнал на голяма част от либийците, пред които нямаше никакви други перспективи, освен пасивно да съзерцават строителството в собствените си градове, разчитайки единствено на държавните социални помощи. Много сериозно бяха нарушение

Удари на НАТО убиха син на Кадафи

традиционните племенни и кланови баланси във властта, оказало се особено болезнено за една страна, която, до голяма степен, продължава да се ръководи от тези принципи. На свой ред, ислямистите смятаха Кадафи за „еретик”, който вместо ислямските норми и шариата, налага в страната собствения си култ, заменяйки на практика свещения Коран с прословутата си „Зелена книга”. Именно от тези слабости се възползваха вътрешните и външните му противници за да превърнат страната в арена на гражданска война.

В момента, особено след намесата на Африканския съюз, развитието на ситуацията се оказва в задънена улица, а изход не се вижда. Трудно можем да си представим, че Кадафи е състояние да обърне изцяло ситуацията в своя полза. Ясно е, че Европа и САЩ в никакъв случая няма да възстановят отношенията си с режима му, в това отношение Западът вече изгори всички мостове. Не е ясно и, как диктаторът ще може да разчита в бъдеще на приходи от петролния сектор, особено след като Западът наложи ембарго върху износа на либийски петрол.

При това положение, единственият изход за Кадафи би било влизането в неговата зона на китайски петролни компании, които да възстановят добива и преработката на петрол и да организират транзита му за Китай или други държави, въпреки западната блокада. Само че подобно развитие е почти невероятно. Още по-малко това биха дръзнали да направят руските компании. А без да изнася петрол, Кадафи вече няма може да плаща на армията и населението. Ще му се наложи да се ориентира към контрабанден износ на енергоносители и чужда валута, което би било изключително трудно. Макар че на теория това би дало на полковника възможност да се съпротивлява още няколко месеца (ако междувременно не бъде ликвидиран от противниците си), по-вероятно е режимът му да рухне много по-бързо. Пак чисто теоретично бихме могли да допуснем, че Кадафи и бунтовниците ще започнат мирни преговори с международно посредничество. Само че омразата между тях е толкова голяма, че и този вариант изглежда съвършено нереален. Още повече, че не е ясно, дали Западът въобще е заинтересован от подобни преговори. За момента западните държави са доволни от хода на събитията в Либия, даващи им възможност да задълбочават хаоса в страната, извличайки от това определени дивиденти, в краткосрочна перспектива.

Държавите от Магреб: Алжир, Мароко, Тунис

Въпреки че именно в Тунис бе даден началният тласък на арабските „революции”, тази страна, също както и Мароко, няма особено стратегическо значение. Основният източник на приходи и за двете е туризмът и те не разполагат с големи природни ресурси. При това, в исторически план, двете са най-силно „европеизирани”, макар че в Тунис напоследък е налице известна активизация на ислямистите. Ислямистката партия официално бе допусната до голямата политика, а лидерът и се завърна в страната след дълга емиграция. Но, тъй като основната сфера на туниската икономика са туризмът и услугите, шансовете за идване на ислямистите на власт не са големи (това моментално би било оценено като заплаха в западните медии и ще доведе до прекратяване на туристическите поток от Европа). Аналогична е и ситуацията в Мароко. В сравнение с тези две страни, доста по-сериозна задача изглежда да прогнозираме развитието на ситуацията в Алжир.

Както е известно, Алжир е най-голямата по територия държава от Магреб, с достатъчно многобройно население. През последните десетилетия тя бе арена на доста бурни събития. Войната на Франция за запазването на Алжир беше най-кръвопролитната в процеса на разпадането на колониалните империи. През 90-те години на ХХ век обаче, страната преживя още една война – този път гражданска.

Причина за нея стана победата, на парламентарните избори през 1991, на местната ислямистка партия Фронт за ислямско спасение (FIS). Това бе първият случай в арабския свят, когато по парламентарен път до властта се добират откровени ислямски радикали със собствена идеология. Алжирската армия обаче не допусна подобно развитие и отмени резултатите от изборите. В резултат започна гражданска война, продължила почти десет години. В крайна сметка, през 1999, властта беше поета от сегашния президент Абделазиз Бутефлика, който в момента е на 74.

През януари 2011, в Алжир също започнаха социални вълнения, подобни на тези в Тунис. Но, за разлика от туниските, те (поне засега) не прераснаха в революция. Днес в Алжир основните играчи са се ориентирали към изчакване, но това едва ли ще продължи дълго. Режимът на Бутефлика, опиращ се на армията, ще бъде принуден да се съгласи на отстъпки и да отслаби политическите ограничения. Тогава, на сцената ще се появят няколко нови сили.

Сред тях несъмнено ще има прозападно (и най-вече проевропейски) настроени елементи, обявяващи се твърдо против ислямизацията и акцентиращи върху т.нар. „демократизация”. На второ място, става дума за военните които в момента, фактически, са на власт. Следват умерените и радикалните ислямисти. Умерено ислямисткото крило отново се представлява от „Мюсюлманските братя”, т.е. от алжирския им филиал. През 90-те години и при управлението на Бутефлика те участваха в изборите, заради което бяха заклеймени като „предатели” от радикалните ислямисти. Що се отнася до последните, част от лидерите им загинаха през 90-те години, но някои оцеляха. Сред тях са т.нар. „духовен водач” Абас Мадани, който вече е на 80 и живее в Катар, както и Али Белхадж. И двамата са прекарали по 12 години в затвора. Белхадж опита да се включи активно в политическия живот през януари 2011, когато започнаха масовите демонстрации, но моментално беше арестуван и освободен под гаранция до насрочения срещу него съдебен процес.

В най-новата алжирска история има една страница, която очевидно оказва определено влияние върху хода на сегашните събития. През 90-те години, по време на гражданската война, беше създадена паравоенната и, както се оказа впоследствие, терористична организация Въоръжена ислямска групировка (GIA). Тя се противопоставяше не само на правителството, но и на FIS и въоръженото му крило. Характерна на бойците на GIA беше почти животинската жестокост, като под флага на „ислямската съпротива” те изтребваха цели села. В същото време, редица експерти посочват, че мнозина от лидерите на GIA са били внедрени от специалните служби (или сътрудничат с тях) с цел да се настрои населението срещу радикалните ислямисти.

Съществува известна възможност, на власт в Алжир (този път без да срещнат съпротивата на военните) да дойдат умерените, или дори радикалните ислямисти, макар че, имайки предвид казаното по-горе, засега това не е много вероятно. При подобно развитие, Алжир би могъл да се превърне в страна, провеждаща антизападна политика, и в потенциален съюзник на Иран и Сирия. Но тъй като в тази държава има големи запаси от петрол и, особено, от природен газ, позицията и ще се окаже твърде важна в бъдещите политически трансформации в т.нар. Голям Близък Изток.

В същото време Алжир традиционно поддържа тесни връзки с Русия (преди това със Съветския съюз), като дълги години армията му бе въоръжена предимно със съветско оръжие. През първото десетилетие на ХХІ век активното военно-техническо сътрудничество между двете страни беше подновено, като бяха сключени няколко големи сделки. Макар че и тук бяха налице немалко проблеми – така, Алжир върна на руснаците доставените от Москва изтребители МиГ-29 СМТ, заради използваните в тях части втора употреба.

Можем да предположим, че през следващите няколко години ще станем свидетели на остра и решаваща фаза от „битката за Алжир” между такива геополитически играчи, като САЩ, ЕС (Франция), Русия, Китай и ислямистките кръгове, подкрепени от Иран, „Мюсюлманските братя” или държавите от Персийския залив. Същото впрочем се отнася и за най-голямата северноафриканска държава Египет.

Сирия

Когато започнаха вълненията в арабските държави, сирийските власти се опитаха да внушат, че страната им е „имунизирана” срещу подобно развитие, използвайки като аргумент, че народните протести са насочени срещу „прозападните режими”, чието управление, не отговаря на стремежите на хората. Донякъде, те бяха прави: сирийският президент Башар Асад действително се ползва с популярност сред народа и не се смята от него за „фараон” и марионетка на Запада. И в Сирия обаче, нещата не са никак прости. Проблемът е, че, като изключим външната политика, вътрешнополитическият модел на страната не се отличава особено от повечето репресивни арабски режими, като този на Мубарак в Египет, Салех в Йемен и т.н. Националистическата и принципна външна политика подобрява донякъде отношението на населението към режима, но не е панацея.

Освен това, в Сирия е налице сложна конфесионална ситуация. По-голямата част от населението са мюсюлмани-сунити, следвани от т.нар. алауити (13%-15%), друзите, християните, асирийците, арменците и т.н. В същото време, още от времето на бащата на сегашния президент, алауитите доминират в силовите структури и във властта, като цяло. Разбира се, не може да се твърди, че сунитите са силно дискриминирани и формират някаква „каста” на потискано мнозинство, защото техни представители заемат редица важни политически и военни пости, но истината е, че алауитите са непропорционално широко представени по върховете на властта.

Идентификацията на самите алауити също не е проста. Дълго време много мюсюлмани, особено сунитите, дори не ги брояха за изповядващи исляма, смятайки ги за секта, поставила се извън религията. Впрочем, шиитите също се отнасят подозрително към тях. Все пак, през 70-те години на миналия век, те, като цяло, признаха алауитите за свои единоверци, т.е. за шиити, в широкия смисъл на понятието. Оттогава насам Сирия (която по онова време вече се ръководеше от представителя на алауитското малцинство Хафез Асад) традиционно поддържа тесни връзки с шиитски Иран и дори го подкрепи по време на иракско-иранската война. Иранското влияние в Сирия се усеща и днес. Тази страна е сред основните чуждестранни инвеститори в сирийската икономика, сериозно инвестират в нея и шиитите от арабските държави от Персийския залив. Това не може да не поражда подозрения сред сунитските режими, опасяващи се, че Сирия може, с течение на времето, да се превърне в шиитска държава. Лидерът на сирийския филиал на „Мюсюлманските братя” например твърди, че цели села, в които преди не е имало нито един шиит, преминават към шиизма, шейховете на някои племена се финансират от Иран и т.н.

Впрочем, що се отнася до”Мюсюлманските братя” и ислямистите, въобще, отношението на предишния президент към тях беше, меко казано, сложно. Като ислямистите му отговаряха по същия начин. Както е известно, при потушаването на ислямисткия бунт в Хомс, през 1982, силите на режима убиха няколко хиляди души (според някои 20 000). В страната са забранени ислямистките партии.

В момента Сирия се намира на кръстопът. Според мнозина, западните държави ще се опитат да дестабилизират режима с помощта на младите и прозападно настроени „интернет-активисти”, обявяващи се за повече свобода и демокрация. Към тях обаче биха могли да се присъединят (в момента това вече е факт) ислямистите, както и привърженици на влиятелни сунитски кръгове, недоволни от доминацията на алауитите във властта и силното иранско присъствие. Сирийската политическа система е доста архаична и недопускаща промени, което дава повод за недоволството на опозицията. Според конституцията, управляваща (и на практика единствена) партия в страната е БААС, твърдяща, че целта и е изграждането на „социализъм по арабски модел”. Само че този дискурс касае по-скоро миналото, или по-точно, втората половина на ХХ век, когато немалко арабски и неарабски държави се ориентираха към изграждането на светски „социалистически” модели. Между другото, самата партия БААС, която първоначално беше замислена като „общоарабска”, вече почти няма местни поделения, освен в Сирия. Управляващата партия разполага с конституционно утвърдено мнозинство в сирийския парламент, което лишава изборите от всякакъв реален смисъл.

Очевидно, президентът на Сирия ще трябва да направи определени отстъпки и да реформира политическата система, както и да гарантира известна свобода на медиите. Но това не решава принципно важните въпроси за развитието на страната. Въпреки интензивното сътрудничество с Иран и Русия във военно-техническата сфера, Сирия си остава изостанала държава, по отношение развитието на собствена наука, технологии и генериране на знания. Тя все още се придържа към очевидно все по-неподходящия за съвременния арабски свят светски модел, чиято официална цел си остава изграждането на „арабски социализъм”. Тоест, ислямският фактор е напълно изключен от държавната идеология, макар че не е подложен на сериозни преследвания. Между другото, една от причините за бунта срещу Кадафи стана именно игнорирането на исляма, като идеология. Ако алауитите бяха мнозинство от сирийското население, подобен модел би могъл още дълго да функционира стабилно. Според мен обаче, ислямизацията на сунитското мнозинство в Сирия е почти неизбежна (рано или късно).

В тези условия само борбата с корупцията и частичната либерализация на вътрешния режим очевидно не решават всички задачи, пред които е изправена страната. Ако сирийският режим не иска да се превърне в поредната мишена на американските (и тези на НАТО) бомбардировачи, дошли на помощ на „потиснатите сунити”, сегашните лидери на страната би трябвало да намерят общ език с прословутите „Мюсюлмански братя” в плановете си за реформи. Продължаващите кървави сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност в различни сирийски градове обаче показват, че засега това не става.

Ливан

След Втората световна война Ливан преживя доста бурни и кървави десетилетия, но днес там сякаш е настъпило известно затишие – в смисъл, че се оформиха два лагера, разполагащи с приблизително еднаква сила и влияние, като нито единия, нито другия може да удържи решителна победа. Първият лагер се оглавява от шиитското движение „Хизбула”, а във втория доминират сунитските кръгове, подкрепяни от Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив, както и от Запада. „Хизбула”, съответно, поддържа тесни връзки с Иран и Сирия.

Очевидно, това крехко равновесие ще се запази докато не настъпят сериозни промени във външния за Ливан силов баланс, т.е. засягащи Иран, Саудитска Арабия или целия регион. Макар че шиитското население, което в момента е 30% от цялото, демонстрира най-големи темпове на нарастване, това няма да е достатъчно за да надхвърли 50% през близките няколко години. Освен това развитието на ситуацията в Ливан силно зависи от евентуалното формиране на регионален блок Иран-Ирак-Сирия, към който би могла да се присъедини и Турция.

Ирак

Както е известно, през 2011, американските войски би трябвало окончателно да напуснат тази държава, съгласно споразумението между Вашингтон и Багдад. Не е изключено обаче, американците да наложат удължаване на този срок, макар че едва ли ще успеят да получат съгласието на иракчаните за създаване на постоянни военни бази в страната.

Ако частите на САЩ все пак напуснат Ирак до края на 2011, крехката политическа стабилност там може да бъде нарушена. Арабските държави от Персийския залив, особено Саудитска Арабия, се опасяват от усилване на иранското влияние в Ирак. Знае се, че по-голямата част от населението на страната са араби-шиити. Засега американското присъствие балансира влиянието на Иран, но с изтеглянето на САЩ иранците ще се сдобият с повече възможности за укрепване позициите си в съседната държава. Важно е да имаме предвид, че в Ирак не просто има шиитско население, но и, че там се намират основните шиитски светини, включително свещените градове Кербала и Наджаф, където всяка година се стичат милиони шиити, най-вече от съседен Иран.

Техеран вече започна да възстановява железопътната линия до иракската граница. След като се свържат с иракската жп мрежа, иранците планират да достигнат до мрежата на Сирия, а оттам и до Ливан. Така ще бъде изградена пряка сухопътна връзка между Иран и Южен Ливан, където са концентрирани най-много шиити и, където е границата с Израел. Ако това стане, Иран ще получи възможност безпрепятствено да прехвърля оръжие и военни специалисти директно в Ливан, през Ирак и Сирия. Разбира се, само ако американските части наистина бъдат изтеглени от Ирак.

Сам по себе си, Ирак разполага с големи потенциални възможности. Петролните му запаси са сред най-големите в света, при това те са сравнително слабо разработени, тъй като след 1980 Ирак почти непрекъснато беше или във война, или беше подложен на блокада, или пък беше арена на гражданска война (след чуждестранната интервенция през 2003). В страната има и газови находища, т.е. икономическата и независимост е гарантирана, стига разбира се правителството да съумее правилно да използва тези изключително богати природни ресурси.

Напоследък доста се говори за евентуално бъдещо разпадане на Ирак и подялбата му между отделните етноконфесионални групи. Подобно развитие обаче не изглежда вероятно, тъй като повечето иракски съседи – Турция, Иран и Сирия – категорично не са заинтересовани от това и не биха го допуснали, защото не искат появата на независима кюрдска държава в Северен Ирак. Тоест, поне в момента няма никакви основания за прокламирането на независим Иракски Кюрдистан. Възможно е, след изтеглянето на американците, кюрдите да опитат да дестабилизират ситуацията в страната, но ми се струва, че съседите и няма да го позволят.

Така, ако съумее да съхрани стабилността си, Ирак може да се превърне в свързващо звено между Иран и Сирия.

Йордания

„Хашемитското кралство” е, може би, най-невзрачната и второстепенна държава в Близкия Изток, въпреки, че в нея има немалко исторически паметници. Без да разполага с природни ресурси, технологии и каквато и да било идеология, държавата вегетира, разчитайки на приходите от туризма и западната (американска) икономическа помощ. Сегашният йордански крал, чиято майка е англичанка, отдавна е член на всички престижни западни (със свободен или ограничен достъп) клубове и за него т.нар. „край на историята” очевидно вече е факт

Демографската структура на Йордания е интересна с това, че по-голямата част от населението и са палестински бежанци, приели йорданско гражданство. Има доста потомци на преселници от Северен Кавказ, които, през ХІХ век се заселват в тогавашната Османска империя, бягайки от Русия. Те традиционно заемат важни позиции в местните силови структури. В момента, както и в близка перспектива, като основна опозиционна сила се изявява Ислямският фронт за действие, в чиято основа отново е местният филиал на „Мюсюлманските братя”. Мнозинството палестинци симпатизират именно на тази формация. При това, никой в Йордания, поне засега, не призовава за ликвидиране на монархията. Както е известно, членовете на управляващата Хашемитска династия са преки потомци на пророка Мохамед, затова ислямистите не си позволяват да се обявят открито против монархията, колкото и прозападна да е тя. Вместо това, призовават за ограничаване правата на краля, така че премиерът вече да се назначава от парламента.

В Йордания също се провеждат масови демонстрации, но засега те не са чак толкова мащабни, като в някои други арабски държави. Във всеки момент обаче, ситуацията може да се изостри и протестите да се разраснат. При подобно развитие, на крал Абдула ІІ вероятно ще се наложи да жертва непопулярния си министър-председател и да направи някои други отстъпки. Не бива обаче да очакваме радикална промяна в курса, следван от страната, през следващите няколко години, освен ако в целия арабски свят не настъпят тектонични промени.

Държавите от Персийския залив

Ще отделя специално внимание на три от тези държави – Саудитска Арабия, Йемен и Бахрейн, защото именно те са ключови за региона и тъкмо там се развиват бурни събития. При това, за да улесня читателите, няма да разглеждам всяка поотделно, защото ситуациите в тях силно се преплитат, както показаха и последните събития.

Въпреки че Бахрейн е малка островна държава, разположена край бреговете на Саудитска Арабия и Катар, тя има ключово значение за ситуацията в целия регион на Персийския залив. Нещата не опират само до това, че там е разположен командният пункт на военноморските сили на САЩ в тази зона. В края на краищата, той би могъл да се прехвърли в някоя съседна страна. Работата е, че днешен Бахрейн е малка част от голямото историческо държавно образувание Бахрейн (ар-Бахрейн), включващо не само островите (т.е. съвременен Бахрейн), но и цялото източно крайбрежие на днешна Саудитска Арабия. Тук е имало големи оазиси, където са били разположени и центровете на някогашната държава – Катиф и Ал-Хаса (територията на сегашната източна провинция на Саудитското кралство). Но и това не е всичко. Още през VІІІ-ІХ век в исторически Бахрейн започва да доминира религиозно-политическото учение на т.нар. „кармати”, представляващо разклонение на най-радикалната форма на шиизма – исмаелизма. Карматите създават могъща държава, контролираща търговските пътища от Изтока (Месопотамия и т.н.) към свещените ислямски градове Мека и Медина. Те дори осъществяват набези срещу Мека и успяват временно да си присвоят такива сакрални атрибути на ислямската религия, като т.нар. „Черен камък”. След краха на карматската държава, сунизмът не съумява да се разпространи по тези земи, които си остават предимно шиитски. Това положение се затвърждава след като иранците завоюват историческия Бахрейн в началото на ХVІІ век. Век по-късно обаче, те са изгонени от острова от сунитската династия Ал-Халифа, която и днес управлява Бахрейн.

Но, макар че се управлява от сунитско владетелско семейство, по-голямата част от населението на страната продължават да се придържат към шиитската версия на исляма. То обаче е почти лишено от политически права, тъй като горната камара на местния парламент, както и правителството, се назначават пряко от монарха.

След началото на арабските революции, шиитите в Бахрейн рязко се активизираха. Те организираха многохилядни мирни демонстрации и седящи стачки, а депутатите шиити напуснаха долната камара на парламента. Между протестиращите и военните части на кралството започнаха сблъсъци, след като правителството се опита да разпръсне със сила протестиращи и да разруши палатковите им лагери. Проля се кръв, много хора бяха ранени. Стана ясно, че сунитската династия е на път да изгуби контрола над ситуацията.

Тогава управляващите се обърнаха към Саудитска Арабия и останалите държави от полуострова (с изключение на Йемен) с молба да изпратят подкрепления, под формата на военни части и полицейски отряди. Така и стана – няколко хиляди чуждестранни военни (най-вече саудитци) пресякоха границата и влязоха в Бахрейн, смазаха протеста и поеха охраната на основните стратегически обекти.

Защо саудитските власти се решиха на толкова рискована стъпка за да спасят династията на малката островна държава? Те са наясно, че Бахрейн може да се превърне в ключова точка и плацдарм за шиитското проникване навътре в територията на Саудитска Арабия. Почти половината от населението на Източната провинция на страната са шиити, като те са най-много в историческите оазиси – Катифа и други.

При това, спецификата на Източната провинция на Саудитска Арабия е в това, че на територията и се намират най-големите петролни и газови находища в страната, включително гигантското петролно-газово находище Гавар, което е в основата на петролния добив в кралството. Там са и най-важните нефтопреработващи заводи, и пристанищата за петролните танкери. За Саудитската династия би било истинска катастрофа, ако властта в Бахрейн попадне в ръцете на шиитите (зад чиито гръб в Риад виждат основния си стратегически противник - Иран), а след това те се опитат да разширят влиянието си в полушиитската Източна провинция, която някога е формирала, заедно с днешен Бахрейн, историческата държава ар-Бахрейн. Затова битката между саудитските части и шиитските демонстранти в съседната държави е, в буквалния смисъл, на живот и смърт. Става дума за оцеляването на такава нестандартна държава, каквато е „уахабитската” Саудитска Арабия, която до голяма степен е изкуствено образувание, формирало се окончателно едва през 30-те години на ХХ век.

Както е известно, в основите на създаването на Саудитското кралство стоят британците, а вече през ХХ век, „опеката” над управляващата династия постепенно се поема от американците. Саудитска Арабия представлява предния пост на Запада, и най-вече на САЩ, в целия арабски свят, не само заради огромните си петролни ресурси, но и като стратегически разположена и изключително влиятелна в религиозен план държава. Затова американците и западните им съюзници ще продължат да си затварят очите за всички нарушения на човешките права в Бахрейн и в самата Саудитска Арабия, само и само да не загубят изключително ценния си съюзник. Тоест, няма никакъв шанс тези две страни да станат обект на каквато и да било външна „хуманитарна намеса”, още по-малко пък на военна, като тази в Либия например.

Интересно е, че почти същата ситуация се очертава и в другия край на Саудитската държава – на югозапад. Тук тя граничи с Йемен, който също се тресе от масови протестни демонстрации на опозицията.

За разлика от Бахрейн, в Йемен е налице доста по-сложна племенна ситуация. В страната има няколко големи племена, които са ключови играчи в местните политически процеси. Следва да се има предвид и, че почти цялото йеменско население по традиция е въоръжено, включително с автоматично оръжие, а някои от племената разполагат и с по-сериозна военна техника. Освен това, в Йемен има ясно изразени политическо-географски разделения: така в северната му част действат шиитските бунтовници – т.нар. „хути”, а на юг – в района на голямото пристанище Аден и крайбрежието на Арабско море – отрядите на южните сепаратисти.

Сегашният йеменски президент Салех действа като проамерикански и просаудитски политик, макар че самият той произхожда от шиитите- зайдити. Шиитите, принадлежащи към зайдитската секта, са изключително враждебно настроени към Саудитска Арабия, обвинявайки я, че е заграбила йеменските провинции Асир, Джизан и Наджран. В тези области също живеят много шиити (зайдити), а на юг провинция Наджран граничи с Източната саудитска провинция, като по този начин „шиитският пръстен” обгражда страната от Изток и Юг, а на югозапад стига до провинция Мека.

Както е известно, Мека е не само център на ислямския свят, но и на историческата област Хиджаз, която също е присъединена към Саудитска Арабия сравнително неотдавна (през ХХ век). Ядрото на кралството е историческата област Неджд, която присъединява другите области на Арабския полуостров. Може да се каже, че в поне три от тези области – историческият Бахрейн (Източната провинция), историческият Северен Йемен (провинциите Асир, Джизан и Наджран) и историческият Хиджаз (Мека) съществува открито или прикрито недоволство от господството на Саудитската династия, Неджд и „уахабизма”. Това недоволство е най-остро в шиитските области, но не само в тях. Тоест, става дума за борба, в която не може въобще да се говори за помирение между участниците, в дългосрочна перспектива. Шиитите и останалите противници на уахабитите от Неджд изпитват към тях дълбока омраза, смятайки ги за изчадия на Ада и привърженици на Иблис (т.е. на дявола), като обясняват с това и прозападната им ориентация. На свой ред, уахабитите ненавиждат шиитите не по-малко, отколкото те тях. И въпреки че тази взаимна омраза засега не се демонстрира открито, за да не провокира дълбоко разцепление в ислямския свят, можем да сме сигурни, че двете страни без колебание биха повели унищожителна война помежду си, при първа възможност. Макар че, поне според мен, постигането на помирение между уахабитите и шиитите е теоретично възможно, на съвременния исторически етап то е много малко вероятно.

Затова можем да очакваме, че тази епична борба ще бъде продължителна, проточвайки се с десетилетия, тъй като Саудитската монархия ще продължи да се ползва с подкрепата на САЩ, Великобритания и съюзниците им. Стига, разбира се, крахът на глобалната система, да не ускори нейната развръзка.

За разлика от Бахрейн, днес саудитците не могат да се намесват открито в развиващите се в Йемен процеси, макар че през миналата 2010 армията им водеше активни бойни действия срещу бунтовниците хути в Северен Йемен. Може да се предполага обаче, че вместо да залагат на откритата намеса, външните сили (включително саудитците и американците) ще се опитат да активизират т.нар. „Ал Кайда в Йемен”, която да се използва от управляващия режим като плашило и предлог за смазване на опозицията и за осъществяване на „стратегия на управлявания хаос” в тази страна. Но, ако президентът Салех все пак падне, шиитските сили ще получат възможност да действат по-свободно в Северен Йемен, което пък ще принуди саудитския режим да прехвърли силите си към йеменската граница. Всичко това означава, че напрежението на Арабския полуостров едва ли ще намалее през следващите години. По-скоро напротив.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/868-otvad-stsenariya-za-al-kayda-yemen-kato-chast-ot-bitkata-za-evraziya

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/869-sbarkana-li-e-yemenskata-strategiya-na-sasht

Вече няколко месеца, т.е. от декември 2009 насам, специалните части и разузнавателните служби на САЩ, съвместно с армията и службите за сигурност на Йемен, активно осъществяват тайни антитерористични операции, в резултат от които вече бяха ликвидирани част от 15-тимата т.нар. „водачи” на организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Американското участие в тези действия, които бяха одобрени от Барак Обама, включва няколко десетки войници и офицери от Обединеното командване за специални операции (JSOC), чиято главна задача е откриването и ликвидирането на заподозрени, че са участници или помагачи на терористичните групировки. Впрочем, според някои експерти, специалните части на САЩ не участват пряко във въоръжените действия на йеменска територия, но помагат при планирането им, разработват тяхната стратегия и тактика и снабдяват местните военни с оръжие и бойна техника. Разузнавателните служби на двете страни непрекъснато обменят информация и съвместно анализират структурата на създадената от Ал Кайда мрежа. Освен това, САЩ доставиха в Йемен специално електронно оборудване за наблюдение активността на противника, както и триизмерни карти на територията, където действат терористите.

В рамките на тази кампания (и с личното одобрение на президента Обама), в края на декември 2009, беше атакувана база на „Ал Кайда на Арабския полуостров”, с цел да бъде ликвидиран един от лидерите и – американският гражданин Ануар ал-Уалаки, в момента на срещата му с други регионални ръководители на организацията. Както е известно обаче, Ал-Уалаки оцеля, след което официално бе включен в списъка с граждани на САЩ, които следва да бъдат задържани или ликвидирани от частите на JSOС.

Мащабите на американското присъствие в Йемен

Истинските мащаби на американското участие в антитерористичната въоръжена кампания на йеменска територия започнаха да се очертават едва през януари 2010. Първоначално, одобреното от правителството в Сана присъствие на военновъздушните сили на САЩ се криеше от местното население за да не ерозира още повече позициите на президента Али Абдула Салех, принуден да избира между американската подкрепа, от една страна, и различните местни политически, етнически и религиозни групировки, недоволни от намесата на САЩ във вътрешните работи на Йемен – от друга. Сътрудничеството с йеменския режим е част от усилията на администрацията на Обама да повиши равнището на антитерористичната си активност, като цяло. Според високопоставен чиновник на йеменската администрация, цитиран от западни медии, засега това „сътрудничество” се реализира съвсем безпроблемно и ефективно.

В същото време обаче, нито в Пентагона, нито в Държавния департамент, нито в другите американски правителствени структури има единодушна оценка за дейността на Белия дом в сферата на борбата с терора. Отбелязва се само, че в момента усилията за унищожаването на Ал Кайда и Движението „Талибан” (особено след осъществените, благодарение на подадената от ЦРУ информация, успешни ракетни удари по конкретни точки, разположени в неконтролираната от никого гранична зона между Афганистан и Пакистан) са придобили небивали досега мащаби. В частност, само за първата година от управлението на Обама бяха осъществени повече такива нападения, отколкото за трите последни години от мандата на Буш-младши.

Освен това, в рамките на стартиралата през миналата година антитерористична кампания, поделение на американските специални части беше изпратено и в Сомалия, като задачата му бе да залови или ликвидира кенийския ислямист Салех Али Набхан, обвинен че е осъществил терористичното нападение срещу един израелски хотел в Момбаса. В крайна сметка, Набхан беше убит с ракета, изстреляна от американски хеликоптер в Южна Сомалия, през септември 2009.

Според републиканците в Конгреса, както и според бившия вицепрезидент на САЩ Дик Чейни, мерките на Обама за борба с тероризма са „прекалено меки”. Всъщност, това бе реакция на решението на президента да забрани „твърдите методи” на предишната администрация, включващи изтезания по време на разпитите на заподозрените в тероризъм, и да закрие военния затвор в Гуантанамо. След една година на успехи и разочарования, Обама и днес продължава да е убеден, че най-ефективния път за унищожаването на Ал Кайда е тясното сътрудничество с чуждестранните партньори на САЩ, дори ако това са откровено авторитарни режими, които въобще не се съобразяват с човешките права. За да гарантира и разшири достъпа на САЩ до подобни регион, президентът е готов да увеличи американската финансова подкрепа за местните диктатори.

Що се отнася до Йемен, там през последните месеци се появиха редица знакови фигури от американския военен и политически елит за да внесат лептата си в задълбочаването на двустранното сътрудничество в борбата с тероризма. Сред тях бяха командващия на JSOC вицеадмирал Уйлям Макрейвън, съветникът на президента по вътрешна сигурност и борба с тероризма Джон Бренън и командващият Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс.

Според представители на йеменската администрация, Вашингтон и Сана много бързо са се споразумели по стратегическите въпроси, като американската намеса ще има ограничен характер и ще се наблегне най-вече на обмена на разузнавателна информация.

Досега, обединените усилия се реализираха под формата на няколко десетки нападения по суша и въздушни атаки. Според американските военни и разузнаването, в Йемен действат няколко стотин терористи, обединени в групировка, която поддържа исторически връзки с Ал Кайда, но действа самостоятелно. В лекцията си в един от американските военноморски колежи, шефът на JSOC вицеадмирал Макрейвън обяви, че САЩ не възнамеряват да разполагат редовни части в Йемен, което, според него, е сред причините влиянието на Ал Кайда в тази страна да нараства и в бъдеще. Той смята, че макар Вашингтон да се опитва да подобри отношенията и да затвърди позициите си в Йемен, големите трудности тепърва предстоят.

Другите играчи

Междувременно, йеменският президент Салех изпитва натиск не само от САЩ, но и от другите си големи финансови спонсори – Саудитска Арабия и ОАЕ, които настояват правителството да засили контрола върху ситуацията в северните гранични райони на страната. Затова, още през август 2009, Салех сам се обърна към САЩ с молба за стартирането на по-конкретен диалог по проблемите на двустранното сътрудничество. Сегашната кампания, до голяма степен, е резултат именно на това обръщение.

Тоест, поне на пръв поглед, Салех действително възнамерява да се бори сериозно с Ал Кайда и няма намерение да пречи на евентуално разширяване на американското присъствие. Между другото, укрепването на двустранните връзки, осъществено от администрацията на Обама, се основава на отношенията, установени между специалните служби на САЩ и Йемен още по времето, когато ЦРУ се ръководеше от Джордж Тенет. Непосредствено след 11 септември 2001, именно Тенет убеди Салех в ползата от установяването на партньорски отношения с  Вашингтон, което пък позволи на ЦРУ и Пентагона още тогава да осъществят серия от атаки срещу местни бази на терористите. По онова време, готовността на Салех да сътрудничи с американците се обясняваше с опасенията му, че Йемен, откъдето произхожда и семейство Бин Ладен, може да се окаже (както и стана) в списъка на държавите, срещу които САЩ планират да осъществят военна интервенция. Междувременно, Тенет осигури на йеменската армия хеликоптери, военна техника за стоварване на десантни части, както и стотици специалисти от американските специални служби, които поеха обучението на местните части за борба с тероризма. Освен това, той получи от Салех разрешение за осъществяване на полети на американските безпилотни самолети Predator (снабдени с ракети Hellfire) над територията на страната. Първият видим резултат от това сътрудничество стана осъществената през ноември 2002 ракетна атака, при която на йеменска територия бяха унищожени шестима бойци на Ал Кайда, придвижващи се с джип през пустинята. При това нападение, основни мишени на ЦРУ бяха Абу Али ал-Харити, организирал терористичното нападение срещу американски боен кораб, през 2000, както и американският гражданин Камал Дервиш, за който Управлението разполагаше със сведения, че също ще пътува с въпросната кола. Това предварително планирано убийство на гражданин на САЩ, в чиято законност никой не се усъмни, отвори нова страница в антитерористичната активност. Днес подобни операции се смятат за нормални и морално оправдани.

Както е известно, след 11 септември 2001, президентът Буш-младши упълномощи ЦРУ, а по-късно и американските военни, да ликвидират американски граждани в чужбина, ако има доказателства, че последните са свързани с действия, насочени срещу интересите на САЩ. По дефиниция, жертвата трябва „да представлява продължителна и непосредствена заплаха за Съединените щати”. Но, макар че формално за осъществяването подобно убийство трябва да има сериозни доказателства, на практика не съществуват критерии за тяхната основателност. Сегашната администрация на Обама се придържа към същия принцип – ако някой американски гражданин стане член на Ал Кайда или друга терористична организация, той автоматично се превръща във враг на Америка, който може да бъде унищожен във всеки удобен момент.

И ЦРУ, и JSOC разполагат със списъци на лица, определяни като „важна цел” или „ключова фигура”, т.е. такива, които следва да бъдат заловени или ликвидирани. В списъка на JSOC например, фигурират трима американски граждани, включително споменатия по-горе Ал-Алуаки, чието име беше добавено в края на 2009. Списъкът на ЦРУ пък, още преди няколко месеца, включваше цяла група американски граждани. Според служители на Управлението, роденият в щата Ню Мексико ислямист и терорист Ал-Уалаки е свързан с военния лекар Нидал Хасан, който, през ноември 2009, разстреля 13 военни и граждански служители във Форт Худ (Тексас). На свой ред, йеменските власти твърдят, че Ал-Уалаки е най-опасната фигура сред терористите, действащи на територията на страната и е участвал в подготовката на нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, арестуван за опита си да взриви самолета от Амстердам за Детройт, в навечерието на Коледа, 2009.

В края на януари, йеменският външен министър Абубакр ал-Кирби обяви във Вашингтон, че правителството му иска да принуди Ал-Уалаки да се предаде за да бъде съден за съучастничество с лекаря-убиец от Форт Худ. Колкото и да е парадоксално, властите в Йемен не могат да му отправят други обвинения. Твърде съмнително е обаче, че поредният лидер на местната клетка на Ал Кайда действително ще бъде съден. В момента той и групата му действат в южнойеменската провинция Шабуа, като и йеменските, и американските специални части са по петите му, така че експертите не му дават особени шансове да оцелее още дълго.

Имат ли САЩ ясна стратегия в Йемен?

Междувременно, през януари и февруари, в Сената на САЩ се завихри бурна дискусия за ситуацията в Йемен и начините, по които следва и може да се противодейства на набиращата сила в тази страна „ислямистка заплаха”. Както е известно, тласък за нея бе арестът на споменатия по-горе нигерийски терорист Абдулмуталаб. Според собствените му признания, той е преминал обучение в лагерите на ислямистите в Йемен, което пък „отвори очите” на американските сенатори, че на Арабския полуостров, както се оказва, има немалко поддръжници на Ал Кайда. Разбира се, както вече посочих, разузнавателните служби на САЩ отдавна и много внимателно следят активността на въпросните хора и то именно в Йемен. Странното е само, че този факт стана известен на сенаторите едва сега. Между другото, половината от атентаторите-камикадзе, които атакуваха „кулите-близнаци” в Ню Йорк, също бяха от Арабския полуостров, а семейните им корени могат да се открият тъкмо в Йемен. Впрочем, последното се отнася и за самия Бин Ладен.

Тоест, за пореден път ставаме свидетели на необяснимо изоставане на американската държавна машина (или по-скоро на нейната публична част) от развиващите се в момента процеси. Което за пореден път доказва нейната тромавост и прекалена усложненост. Всъщност, целият шум в Сената беше предизвикан от намерението на президента Обама рязко да увеличи помощта, предоставяна на авторитарния йеменски режим за „борба с тероризма”. Тук е мястото да напомня, че в момента за целта се изразходва смехотворната за американските мащаби сума от 35 млн. долара. Наистина, в нея не влизат разходите на американските разузнавателни служби по събиране на информация, дислокация на станциите за радиоразузнаване, подготовката на местните специални служби и т.н. Впрочем, що се отнася до последните, САЩ демонстрират съвсем оправдан скептицизъм относно тяхната ефективност и равнището им на подготовка, поради което възнамеряват да изпратят там още много свои инструктори. Преди американците, с подготовката на йеменските служби се бяха ангажирали йорданците, но, както се вижда, без особен успех.

И така, САЩ отново вървят по утъпкания традиционен път, който успешно изпробваха, през 60-те и 70-те години на миналия век, в Латинска Америка, а и не само там. Сега Вашингтон се опитва да използва този модел в ислямския свят. Следва веднага да отбележим обаче, че Близкият изток не е Латинска Америка по ред причини и няма как нещата да се ограничат само с подготовката на кадри за местните специални служби. За разлика на Латинска Америка, мюсюлманското общество се гради на племенно-родова основа, а мъдрите шейхове изпращат „синовете на племето” да служат както на правителството, така и на бунтовниците. Затова, преди някой служител на местните специални служби или пък военен командир да предприеме някакви действия, засягащи пряко влиятелни членове на някое друго племе (за собственото му и дума не може да става),  той първо отива да се посъветна със „старейшините на рода”. Които му казват кого да арестува и кого не. Кого може да вербува за агент и, кого не бива в никакъв случай да пипа. Тази система се е утвърдила от векове в Ориента, нещо повече той е оцелял в сегашния си вид именно благодарение на нея и няма никакво намерение да променя нещо в системата, само защото така искат чужденците-американци.

Отлично потвърждение на това бяха поредните декларации (от края на януари) на саудитското военно ръководство, че окончателно е сложило край на войната с бунтуващите се шиити от Северен Йемен (т.нар. зейдити), действащи и в прилежащите гранични райони на Саудитска Арабия, също населени с шиити. При това, непосредствено преди въпросните декларации, зейдитите свалиха (с помощта на преносим зенитно-ракетен комплекс „Стрела”) самолет на саудитските ВВС, продължават да държат в плен над сто саудитски военнослужещи, да не говорим, че саудитците все още не смеят да припарят до спорните територии в района на Джабал Ад-Духан. Всичко това обаче са дреболии, защото междувременно отново влезе в действие неофициалната „племенна” дипломация.

Всичко това доказва, че в Ориента официалните декларации съвсем не отразяват реалните процеси в средите на племенната върхушка. Същото с пълно основание може да се каже и за т.нар. „борба с ислямистите”. От гледната точка на самите йеменци няма никакви ислямисти, а има хора, принадлежащи към едно или друго племе. Те могат да бъдат враждебни или приятелски настроени, но на никой местен не би му хрумнало да ги дели по идеологически признак. Нека си припомним, че същият онзи „учител”, който е подготвял нигерийския терорист Абдулмуталаб не мисли да се крие, а спокойно дава интервюта на „Ал Джазира” и други медии. И, както сам признава, никой от йеменските специални служби не го е търсил за нищо. Което е отлична илюстрация за нивото на въпросните „служби” (които се интересуват единствено от личните врагове на президента Салех), както и за това, доколко те са готови за борба са терористите.

Ако американските сенатори, вместо да одобряват отпускането на средства за почти непостижимата „промяна на негативния имидж на САЩ в Третия свят”, бяха ги отделили за създаването на достатъчно компетентен експертен център по проблемите на мюсюлманския свят, като цяло, и на Йемен – в частност, сигурно отдавна щяха да знаят, че сегашният йеменски президент дължи политическото си оцеляване именно на ислямистите. Така например, дългогодишният шеф на местния парламент - вече покойният шейх Ахмар, беше един от духовните „бащи” на ислямистката партия „Ислах” и близък роднина на самия Салех. Въпросната водеща ислямистка формация пък се спонсорираше и продължава да се спонсорира от ключовия американски съюзник в региона – Саудитска Арабия, която се опитва с нейна помощ да балансира влиянието на „левите” сили. Освен това, в момента йеменските ислямисти съвсем не са лумпени и маргинали, а основната (след президентския клан, разбира се) икономическа сила в Йемен.

Всичко това обаче, очевидно е неизвестно на американските сенатори, затова те продължават яростно да спорят за стратегията на САЩ в Йемен. В крайна сметка, резултатът от тези дискусии е нарастващата помощ за йеменския режим, отказът от пряка американска военна интервенция и продължаване тактиката на „точковите удари”, която засега има ограничен ефект. Ако анализираме по-внимателно тази стратегия на САЩ, можем да направим следните прогнози за резултатите от нея.

Увеличаването на помощта (най-вече финансовата) за йеменския режим ще има твърде малък ефект в сферата на „войната с тероризма”. Просто защото, йеменците не са склонни да участват в подобна война. От друга страна, както вече споменах, осъществяването на пълномащабна военна интервенция е невъзможно, тъй като Пентагонът няма достатъчно сили, да не говорим, че това би провокирало партизанска война в страната.

Имайки предвид, катастрофалния спад на способността на йеменския режим да контролира ситуацията в собствената си държава, няма как да не стигнем до извода, че опитът за атентат на Абдулмуталаб и последвалата истерична реакция на Вашингтон бяха в интерес най-вече на президента Салех, който по този начин отклонява вниманието на Запада от себе си и го насочва към своите противници. Тоест, доказва на Запада, че не бива да бъде сменян, защото няма политическа алтернатива, а отстраняването му, на фона на надигащият се ислямизъм, само ще влоши ситуацията. Именно това се опита да внуши и йеменската делегация на провелата се в края на януари конференция в Лондон, посветена на „борбата с терора” (между другото, опитът на йеменския външен министър да убеди опозицията, в лицето на т.нар. Ahzab al-Liqa al-Mushtarak, да подкрепи правителствената позиция на въпросната конференция се провали).

В тази връзка си струва да спомена и една малко конспиративно звучаща хипотеза, която не е особено популярна, но едва ли следва да се отхвърля априори. Според привържениците и, цялата история с нигерийския атентатор Абдулмуталаб е била организирана от специалните служби на президента Салех с единствената цел САЩ да бъдат убедени, че поне за момента той си остава незаменим за тях. Това обяснява и моментално даденото съгласие лагерите на йеменските ислямисти да бъдат бомбардирани от военновъздушните и военноморски сили на САЩ, както и странната пасивност по отношение на „учителя” на Абдулмуталаб, за който споменах по-горе. Всъщност, дори ако нигериецът беше заловен още на летището в Амстердам, това нямаше да промени нещата – медиите пак щяха да обявят, че „терорист, подготвен в Йемен, е искал да взриви американски самолет”. По този начин, Салех се опитва да реши едновременно няколко задачи. Освен че се оказва „незаменим”, той си гарантира сериозна финансова помощ, както и възможността с чужди ръце да отслаби позициите на най-реалния си политически конкурент – ислямистката партия „Ислах”.

При всички случаи обаче, сегашната американска стратегия в Йемен има „междинен и преходен” характер и едва ли ще успее да попречи на присъствието на ислямистите и укрепването на позициите им в тази страна.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Engdal.htm

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Bhadrakumar.htm

Преди година, йеменският президент Али Абдула Салех направи смайващото съобщение, че специалните служби на страната му са задържали група ислямисти, свързани с израелското разузнаване. „Терористичната клетка беше разкрита и членовете и ще бъдат предадени на съда заради връзките си с израелските разузнавателни служби – обеща тогава той, добавяйки че – скоро ще можете да проследите хода на съдебния процес”. Оттогава насам обаче, за този случай не се чува нищо, т.е. разследването очевидно е било замразено. И така, добре дошли във вълшебната страна Йемен, където в мрака на времето се развива действието на прочутите арабски приказки.

Ако свържете Йемен със загадъчния характер на исляма, Осама бин Ладен, Ал Кайда и израелското разузнаване, се получава наистина впечатляваща смес. Шефът на американското Централно военно командване (CENTCOM) генерал Дейвид Питреъс, който се появи за кратко в йеменската столица Сана (на 15 януари), се срещна с президента Салех и му обеща, че САЩ ще увеличат подкрепата си за борбата срещу Ал Кайда. На свой ред, Барак Обама моментално потвърди обещанието на Питреъс и увери, че Вашингтон ще започне да обменя разузнавателни сведения с режима в Сана, ще участва в подготовката на местните специални части и дори може да се включи в съвместни действия против ислямистите от региона.

Още един Афганистан?

Мнозина авторитетни анализатори са единодушни, че Обама, който се ползва с имиджа на талантлив и разумен политик, ще направи катастрофална грешка, забърквайки се в още една война, която може да се окаже също толкова кървава и хаотична (и също толкова нежелана от американското общество), като тези в Ирак и Афганистан. Истината е, че действията на Обама изглеждат меко казано странни. Паралелите с Афганистан са поразителни. Наистина ли нигерийският студент се е опитал да взриви американския самолет? По време на разпитите, той заяви, че е бил подготвян в Йемен. И ето че Америка отново е готова да воюва.

Йемен е страна със забележителни и непристъпни планински масиви, които могат да се превърнат в рай за бунтовниците-ислямисти. Йеменците са също толкова гостоприемни, колкото и афганистанските племена и, ако съдим по спомените на ирландския журналист Патрик Кокърн, макар да са великодушни към чужденците, те смятат, че „законите на гостоприемството престават да действат, когато гостът напусне територията на племето, като това автоматично го превръща в мишена”. В самия въздух на тази страна има някаква романтика – почти като в Хиндокуш. Почти всички йеменци са крайни националисти и притежават оръжие. Също като Афганистан, и Йемен е държава, в която властите воюват с най-различни и многобройни бунтовници и е достатъчна дори и съвсем малка външна намеса, тя да бъде обхваната от пламъците на гражданската война.

Нима президентът Обама забравя толкова бързо, че не помни собствената си реч от 1 декември 2009, в която очерта новата американска стратегия в Афганистан, и е склонен да наруши собствените си правила? Не разбира, се, той е достатъчно умен и хитър човек. А евентуалната интервенция на САЩ в Йемен ще се окаже един от най-хитроумните ходове, които е направил в името на запазването на американската глобална хегемония.

Американският отговор на „китайския проблем”

Дори и беглият поглед върху картата на региона показва, че Йемен е един от най-стратегически важните райони в зоната на Персийския залив и Арабския полуостров. Разположен е в съседство на Саудитска Арабия и Оман, които представляват жизнено важни протекторати на Америка. На практика, Вашингтон „очертава територията си” и докато Русия продължава да си мечтае, че някой ден може да възстанови военните си бази от съветско време в Аден (Южен Йемен), Съединените щати вече успяха да си осигурят трудно възстановим аванс пред нея. При това, американците дават ясен сигнал, че одисеята няма да приключи в Йемен, а ще продължи в Сомалия и Кения.

Така, САЩ установяват свое военно присъствие във все още неразпределеното пространство по протежение на западното крайбрежие на Индийския океан. Напоследък обаче, редица китайски официални представители също декларираха, че страната им се нуждае от морски бази в региона. С изпреварващите си действия, Съединените щати предотвратиха реализацията на тези китайски намерения. Сега единствената държава, където китайците все още имат възможност да създадат своя морска база, е Иран. Във всички други страни, вече е налице западно военно присъствие.

Разбира се, евентуалната американска интервенция в Йемен няма да повтори грешките от Ирак или Афганистан. Обама не желае от Йемен също да започнат да пристигат ковчези с телата на американски военни. Това очаква от него и обществото в Съединените щати. Затова, той вероятно ще изпрати там безпилотни самолети и специални части, като „фокусира вниманието върху получаване на разузнавателни данни и подготовката на йеменската армия за да се противопостави успешно на бунтовниците от Ал Кайда”. Според американските военни експерти, основната цел на Обама ще бъде установяването на продължително военно присъствие в Йемен. Защото то ще послужи за едновременното постигане на няколко цели.

Новата Голяма игра започва

На първо място, стъпките на САЩ следва да се анализират на историческия фон на пробуждането на шиитите от региона. Както е известно шиитите (и най-вече т.нар. „заиди”) традиционно са обект на потисничество в Йемен. В историята на тази държава, шиитските въстания следват едно след друго. И макар че на няколко пъти са предприети предварително планирани опити за изкуствено „съкращаване” броя на йеменските шиити, днес те са 45% от населението на страната.

Още по-важно обаче е, че те са мнозинство в Северен Йемен. Това, което най-много тревожи и САЩ, и умерените сунитски държави от региона, и Израел е, че т.нар. Младежка организация на вярата (Ал-Шабаб ал-Муамин), ръководена в момента от Юсеф ал-Хути, която се е окопала в северната част на страната, почти изцяло копира ливанската „Хизбула” – в политическо, икономическо, социално и културно отношение.

Йеменците са разумни хора и са известни на Арабския полуостров с демократичния си нрав. Затова усилването на йеменските шиити по модела на „Хизбула” ще доведе до много сериозно усложняване на ситуацията в региона. Съседното султанство Оман, което е ключова американска база, е населено предимно с шиити. Но още по-тревожно е, че този шиитски подем може да се прехвърли в и без това неспокойните шиитски райони на Саудитска Арабия, прилежащи до Йемен, които, на всичкото отгоре, са най-големия източник на вече легендарното петролно богатство на кралството.

Самата Саудитска Арабия навлиза в много чувствителна фаза на политически промени – на фона на битката, която новото поколение води за властта, нарастват дворцовите интриги, както и напрежението между кралското семейство и страничните му разклонения. Имайки предвид широкия спектър на организирания натиск и преследванията срещу шиитите в Саудитска Арабия от страна на уахабитските управляващи кръгове, регионалният подем на шиитите рискува да превърне страната в истинско минно поле и окончателно да вкара Ер-Риад в задънена улица. Границите на търпението стават все по-близки, свидетелство за което бе и нехарактерното доскоро използване на военна сила срещу севернойеменските шиитски общности по границите на Саудитска Арабия.

САЩ са изправени пред класическа дилема. За Обама е нормално да поставя на преден план необходимостта от реформи в мюсюлманските общества – както толкова изразително го направи в речта си в Кайро, през юни 2009. Само че демократизацията в йеменския контекст (казвам го с ирония), т.е. в контекста на арабския свят, неизбежно ще доведе до усилване позициите на шиитите. А след парещия си опит от Ирак, САЩ са готови на всичко за да не допуснат подобно развитие. Затова те по-скоро биха подкрепили с всички сили репресивния, авторитарен режим на йеменския президент Салех, отколкото да позволят на „духа на реформите” да излезе от бутилката в този толкова богат на петрол регион, представляващ стратегически интерес за Вашингтон.

Обама е достатъчно ерудиран политик и осъзнава, че Йемен отчаяно се нуждае от реформи, но просто не иска да мисли за това. В момента той е изправен пред парадокса, че въпреки всичките си недостатъци и несъвършенства, Ирак се оказва единствената „демократична” система която, криво ляво, функционира в целия регион.

Сянката на Иран върху процеса на самоосъзнаване на йеменските шиити изключително силно тревожи САЩ. Казано по-простичко, в идеологическата битка, продължаваща в региона, демократът Обама се оказа в един лагер с ултраконсервативните и брутални авторитарни олигарси, които съставляват управляващите в региона елити. Сигурно никак не му е лесно. Ако вярваме на собствените му думи, възгледите му са се формирали под влияние на неопределените спомени от неговото детство в Индонезия и толкова скъпата памет за майка му, която – по всички тогавашни критерии – несъмнено е била образец на свободен интелектуалец и хуманист. Сега, тези спомени сигурно го преследват, когато се опитва да формулира американската стратегия в региона.

Израел се готви за скок

На първо място и най-вече обаче,  Обама е реалист. Когато работи в Овалния кабинет, емоциите и личните му възгледи отиват на второ място, за сметка на стратегическите съображения. Установявайки военното си присъствие в Йемен, САЩ получават възможност да затегнат обръча около Иран. Освен това, в случай на военно нападение срещу Иран, Йемен би могъл да се използва от израелците. А това също е сериозен аргумент за Обама.

Фактът е, че никой не би могъл да контролира ситуацията така, както онзи, който контролира Йемен. За опитното израелско разузнаване сигурно е голямо изкушение да създаде своя „ниша” в Йемен, по начина, по който го направи в Северен Ирак при сравнително сходни обстоятелства.

Истината е, че ислямистите въобще не плашат Израел. И президентът Салех може и да не е бил чак толкова далеч от истината, когато (през миналата година) обяви, че израелското разузнаване е установило контакт с йеменските ислямисти. Защото местните ислямисти са толкова разединени, че никой вече не е наясно, кой срещу кого се бори и на кого е верен. А израелското разузнаване работи великолепно в подобни мрачни зони.

Не бива да се съмняваме, че Израел ще напипа слабите места на Йемен, защото поставянето на тази страна под (дори и частичен) контрол би било най-добрия подарък за еврейската държава, бележещ началото на присъствието и на Арабския полуостров. За Израел това би било сбъдване на най-съкровените му мечти, тъй като ефективността му, като регионална държава, сериозно се възпрепятства от липсата на достъп до региона на Персийския залив. В този смисъл американското военно присъствие в Йемен би се оказало отличен политически чадър за проникването на израелците в страната. Без съмнение, генерал Питреъс действа по отношение на Йемен в тандем с Израел (и Великобритания), докато „прозападните” арабски държави, с манталитет на застаряващи рентиери, просто нямат друг избор, освен да бъдат безгласни зрители, настанени на местата встрани от сцената.

Някои от тях могат дори мълчаливо да приемат присъствието на израелските сили за сигурност в региона, като по-добрия вариант, в сравнение с опасността от значително укрепване и разширяване позициите на шиитите от Иран, Ирак и „Хизбула”. Междувременно, на определен етап, израелското разузнаване ще започне да филтрира екстремистките сунитски групировки в Йемен, за които е общоизвестно, че са свързани с Ал Кайда. Най-вероятно, нещата ще се развият именно по този начин, ако това вече не се е случило, разбира се. Всичко това прави Израел безценен съюзник на САЩ в борбата им с Ал Кайда. Като цяло, в рамките на парадигмата, която се оформя в прилежащата към Персийския залив част от мюсюлманския свят, се очертават огромно количество възможности.

Всичко това е свързано с Китай

Но най-важно, от гледната точка на американската глобална стратегия, ще бъде поставянето под контрол на Аденското пристанище в Южен Йемен. Британците най-добре знаят, че Аден е вратата към Азия. Контролът над Аден и Малакския пролив ще изведе САЩ на недосегаеми позиции в „Голямата игра”, която се води в Индийския океан. Морските маршрути в Индийския океан представляват, образно казано, кръвоносните съдове на китайската икономика. Поставяйки ги под контрол, Вашингтон отправя ясно послание към Пекин, че  всичките му надежди, че американските позиции в Азия се намират в упадък, са чиста проба фантазия.

Китай е подложен на все по-силен натиск в района на Индийския океан. В този регион, Индия се оказва естествен американски съюзник. И двете държави не гледат благосклонно на каквото и да било китайско морско присъствие. Освен това, Индия посредничи за възстановяването на добрите отношения между Вашингтон и Коломбо, което ще помогне за ерозирането на китайското влияние в Шри Ланка. Междувременно, САЩ направиха рязък завой в политиката си спрямо Мянма и се опитват да привлекат към сътрудничество местния военен режим, отново с ясната цел да ерозират китайското влияние в страната. На свой ред, стратегията на Пекин цели усилване на китайското влияние в Шри Ланка и Мянма с цел гарантирането на нови транспортни маршрути към Близкия изток, Персийския залив и Африка, където Китай открито поставя под въпрос традиционната икономическа доминация на Запада.

Китай е силно увлечен от идеята да сложи край на зависимостта на търговията си с Европа и Западна Африка от Малакския пролив. САЩ, напротив, са изпълнени с решимост да направят така, че Китай да си остане силно уязвим в тесния пролив между Индонезия и Малайзия. Тоест, очертава се зашеметяваща битка. САЩ са крайно недоволни от усилията на Китай да достигне до топлите води на Персийския залив през Централна Азия и Пакистан. Затова Вашингтон, бавно но сигурно, затяга примката около врата на пакистанския елит (гражданския и военния), принуждавайки го да направи стратегически избор между САЩ и Китай. Подобен избор обаче е крайно незавиден. Както и индийските им „колеги”, принадлежащите към пакистанския елит вътрешно са настроени „прозападно” (което обаче невинаги означава и „проамерикански”), но китайската връзка е изключително важна за Исламабад, защото с нейна помощ успява донякъде да балансира осезаемата индийски хегемония.

Екзистенциалните въпроси, които се опитва да реши пакистанският елит, са очевидни. Част от принадлежащите към него търсят отговорите от Обама. Дали Обама ще може да балансира отношенията между Пакистан и Индия? Или пък ще предпочете да се върне към стратегията на предшественика си Буш-младши за подкрепа на Индия, като доминираща държава в района на Индийския океан, в чиято сянка Пакистан ще бъде принуден да съществува в бъдеще?

Геополитическата ос САЩ-Индия-Израел

От друга страна, индийският елит не е склонен към компромиси. Делхи беше сред приоритетите на Буш. Днес обаче, след първоначалното объркване, в индийската столица стигнаха до извода, че Обама едва ли ще се придържа към глобалната стратегия на своя предшественик, ключов елемент от която бе сдържането на Китай.

В същото време е налице определено подобряване на отношението на Делхи към управлението на Обама. Индийците разглеждат натиска на произраелското лоби във Вашингтон като своеобразен тест за това управление. Всъщност, този натиск обслужва интересите на Делхи, тъй като произраелското лоби е традиционен индийски съюзник в Конгреса, големите медии и президентската администрация. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на мощния импулс, който получиха напоследък индийско-израелските връзки в разузнавателната сфера.

Държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Делхи, в края на януари, където обяви, че „Ал Кайда” представлява сериозна заплаха за целия регион на Южна Азия и дори, че международната терористична мрежа може да провокира нова война между Пакистан и Индия. В тази връзка, администрацията на Обама изглежда все по-склонна да удовлетвори отдавнашното искане на Индия да получава от САЩ водещи технологии „с двойно предназначение”. Ако това стане факт, широкият път за военно сътрудничество между двете държави може да се смята за открит, което пък ще превърне Индия в много сериозен съперник на нарастващата китайска военна мощ. За САЩ това е изцяло печеливша ситуация, имайки предвид, че огромният индийски оръжеен пазар предлага невероятни възможности за американските компании.

Очевидно е, че така очертаният троен алианс между САЩ, Индия и Израел дава основа за различни маньоври, на каквито вече сме свидетели. Той ще има голямо значение за сигурността в Индийския океан, Персийския залив и Арабския полуостров. През миналата 2009, Индия оформи официално военноморското си присъствие в Оман.

Като цяло, анализирайки евентуалната американска военна интервенции (или „военно присъствие”) в Йемен, в контекста на битката с Ал Кайда, повечето експерти по въпросите на тероризма сякаш виждат отделни дървета, но не виждат гората зад тях. Суровата реалност е, че Обама, чиито основен лозунг беше „промяна”, се отклони и все повече се отказва от задълженията, поети по времето на Буш. Свежестта на очарованието на американския президент започна да се изпарява. А на повърхността още повече излиза все по-очевидният „ревизионизъм” по отношение на външнополитическата ориентация. Той вече се забелязва по отношение на Иран, Афганистан, Близкия изток и израелско-палестинския проблем, Централна Азия, Русия и Китай.

Заключение

Всъщност, лесно може да се покаже, че това своеобразно „връщане към изворите” на Обама беше неизбежно. В известен смисъл, президентът е продукт на обстоятелствата. Някой беше казал, че управлението на Обама прилича повече на каране на влак, отколкото на автомобил: влакът не може да бъде насочван от машиниста в една или друга посока, той е в състояние да променя само скоростта, но, в края на краищата, е принуден да се движи по предварително положени релси.

Освен това, в историята няма примери за упадъка на някоя световна държава, която смирено да приеме съдбата си и кротко да се насочи към собствения си залез. САЩ не могат да се откажат от глобалната си доминация без истинска борба. Елемент от тази борба е и стремежът им да бъде спрян китайският възход. Което пък преминава през окупацията на Йемен.

* Авторът е изтъкнат индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан и Турция

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-El-Anani.htm

Когато, през 1979, руснаците нахлуха в Афганистан, те въобще не планираха да останат там дълго. Единственото им намерение беше да подкрепят комунистическото правителство, на което Съветският съюз помогна да дойде на власт, в края на 70-те. Грешката, допусната от Леонид Брежнев и наследниците му, беше в това, че позволиха да бъдат въвлечени все по-дълбоко в афганистанския конфликт и в капана, заложен им от т. нар. „афганистански араби” и западните им покровители, стремящи се да ерозират бойния дух и ресурсите на Съветите. През 1988, в Афганистан имаше над 100 хиляди съветски военни, а загубите бяха надхвърлили 14 хиляди убити и 33 хиляди ранени. На следващата година, Съветският съюз изтегли войските си от Афганистан, без да успее да постигне нито една от целите си.

Днес Ал Кайда играе същата игра с американците. Тя почти престана да нанася удари по американските интереси на територията на САЩ и извън страната и вместо това през последните години води пълномащабна война на изтощение, също както навремето срещу вече несъществуващия Съветски съюз. Макар че от гледна точка на наличните сили и логистиката, позицията на Ал Кайда на терена може да изглежда слаба, идеологическият и плам все още е достатъчно силен, нейният джихадистки дневен ред е на правилен път, а човешкият и капитал съвсем не е изчерпан. Би било грешка да определяме очевидните „дупки” в организационната и мрежа като признак на упадък. Подобни универсални „феномени” не умират дотогава, докато съумяват да удържат позициите си в потока /колкото и слаб да е той/ на класическата ислямистко-джихадистка тенденция. Това особено се отнася за Ал Кайда, която днес държи практическия монопол в „индустрията на джихада” в мюсюлманския свят. Тя съумя да се утвърди в ролята на глобален джихадистки „чадър”, а не просто на регионална организация. В този смисъл, Ал Кайда доста напомня за другите ислямистки организации, продължаващи да преследват изначалните си стратегически цели, като например вече осемдесетгодишната „Мюсюлмански братя” или полувековната Партия за ислямско освобождение /Хизб-ут-Тахрир ал-ислами/.

Трите етапа в еволюцията на Ал Кайда

Като цяло, можем да разделим еволюцията на стратегическите задачи и джихадисткия дневен ред на Ал Кайда на три основни етапа. Първият, продължил от 1998 до 2000, бихме могли да дефинираме като „период на установяване”. През тези първи години, организацията се стремеше да демонстрира своята мощ и мащабите си с помощта на такива операции, като взривовете в американските посолства в Кения и Танзания, през август 1998, т.е. само шест месеца след като бе обявено за съществуването на Ал Кайда. Последва нападението срещу американския боен кораб USS Cole в Аденския залив, през октомври 2000, двете провалилите се операции, чиято цел бе летището на Лос Анжелис, и нападението срещу израелските туристи в Йордания, по време на новогодишните празници в навечерието на 2000. По онова време, главната цел на Ал Кайда беше да изпрати на САЩ достатъчно ясно предупреждение, че не бива да подценяват силата на организацията и следва да преоценят ответните си действия. През този период, основна зона на действие на Ал Кайда беше Африканският Рог. Тези операции и стратегическите им цели, съответстваха на идеологията на организацията, което може да се види и в публикациите на такива водещи фигури в йерархията на Ал Кайда като Айман ас-Зауахири и Абу Мусаб ал-Сури /Мустафа Сетмариам Насър/ и симпатизантите и Абу Катада ал-Филистини и Абу Мохамед ал-Макдиси.

Вторият етап стартира с нападението срещу самата територия на САЩ от 11 септември 2001. Целта му беше не толкова да нанесе исторически и особено болезнен удар по Америка, но и да провокира и примами САЩ да се ангажират с продължителна война, за каквато те не бяха готови. Вашингтон моментално се хвана на въдицата и се забърка в цели две войни – в Афганистан и Ирак, с единствената цел да отмъсти за потъпканата си гордост /тъй като и за двете войни липсваха други ясни цели/. В интервю за новинарската телевизия Ал-Арабия, личният бодигард на Осама бин Ладен – Насър ал-Бахри, известен и като Абу Джандал, призна, че една от причините за нападенията от 11 септември е била именно да се примами „американския бик” във войни на няколко фронта. Наистина, ако анализираме операциите на Ал Кайда през този период, не може да не забележим две важни неща. Първото е разширяването на географският обхват на дейността на организацията: от остров Бали, на Изток, до Йерба и Казабланка, на Запад, и от Лондон и Мадрид, на Север, до Йемен и Сомалия, на Юг, а между тях – Ер Риад, Истанбул и Момбаса. Второто пък е разтварянето на големия „чадър” на Ал Кайда, под който започнаха да се стичат войнствените ислямистки организации и групировки от Ирак, Сирия, Йемен, Персийския залив и Северна Африка. Всички те твърдяха, че се сражават под знамето на Ал Кайда, макар че никакви достатъчно ясни организационни връзки с нейното „ядро” така и не бяха установени.

Що се отнася до третия етап, той продължава и днес, когато войната на изтощение против САЩ върви с пълна сила в Афганистан и Пакистан, под знамето на талибаните. На този етап, основната задача на организацията е удържането на американските сили в зоната на конфликта колкото се може по-дълго за да бъдат САЩ максимално отслабени както материално, така и в чисто военен план. От тази гледна точка, не е чудно, че Ал Кайда прие решението на САЩ да се изтеглят от Ирак за свое стратегическо поражение. Защото, ако това стане, то не само би лишило организацията от основния предлог да води бойни действия в Ирак, но и може да намали подкрепата за нея както в Ирак, така и в немалко други държави, застрашавайки я, както в политически, така и във военен план. И обратното, решението на президента Обама да увеличи числеността на американските сили в Афганистан до 63 хиляди /а след това и до 100 хиляди/ души беше истински подарък за Ал Кайда, позволявайки и ефективно да реализира проекта си за изтощаване на Америка. Косвено потвърждение за това бе и посланието на Бин Ладен, по повод осмата годишнина на 11 септември.

Сбърканата реакция на САЩ

Докато Ал Кайда успешно продължава да реализира стратегията си и, съответно, да развива своята психологическа война, САЩ, както се вижда, са на път окончателно да се объркат в опитите си да надхитрят организацията и да продължат войната. Защото истината е, че Вашингтон не разглежда сериозно възможността за прекратяване на войната или пък за някакви радикални промени в стратегията си.

Напук на обществените очаквания и повечето прогнози, идването на Барак Обама в Белия дом едновременно провокира и стимулира Ал Кайда. Дотогава, неудържимото безразсъдство на американските неоконсерватори подхранваше мисията на Ал Кайда, позволявайки и да оправдае действията си и облекчавайки мобилизацията в нейна подкрепа. Умиротворяващият подход на Обама застрашаваше да намали тази подкрепа. В същото време обаче, лидерите на организацията усетиха, че възможността да нанесат на САЩ поражение, което действително би ерозирало сериозно силите им, се оказва по-реална и близка, отколкото преди, тъй като /както те смятат/ Обама е недостатъчно силен и решителен за да се справи с тях – или защото му липсва политически опит, или, защото, в желанието си да подобри имиджа на САЩ в мюсюлманския свят, той би могъл да се откаже от активни бойни действия, давайки възможност на Ал Кайда да поеме дъх и да прегрупира частите си.

Един бърз анализ на най-важните постижения в тази война на изтощение срещу САЩ извежда, на първо място, материалните загуби на американците. Стойността на американските усилия за постигане на успех в Ирак и Афганистан вече достигна три трилиона долара, включително 684 млрд. долара за преките военни операции в Ирак, 233 млрд. долара за тези в Афганистан и 33 млрд. долара за „войната с тероризма” в други точки на света. Тези разходи ще нараснат с още 338 млрд. долара, след като САЩ изпратят в Афганистан още 30 хиляди бойци, с още 867 млрд. долара, ако към 2013 нарастването на числеността на окупационния корпус достигне 75 хиляди души и с още 2 трилиона долара, до 2019, ако се вярва на прогнозите на Комисията за въоръжените сили на американския Конгрес. Ситуацията изглежда още по-мрачна, ако добавим към всичко това и сметката за спасяването на американската икономика от последната финансова криза.

Колкото е по-голяма числеността на войските и колкото по-дълго продължат да воюват, толкова по-голям ще е и рискът от военно изтощаване на Америка. Ал Кайда очевидно успя да вкара САЩ в този капан. В края на 2009, числеността на американските сили в Афганистан беше 63 хил. души, а в началото на 2010 тя ще нарасне до 100 хиляди души /как да не спомним отново за опита на Съветите/, след като спорът в Белия дом по този въпрос се реши в духа на препоръките на командващия войските на САЩ в Афганистан генерал Стенли Маккристъл. Освен това, загубите сред американските военни и силите на НАТО рязко нараснаха. А докато ситуацията в Ирак и Афганистан продължаваше да се влошава, САЩ загубиха много от стратегическите си предимства, от които се ползваха толкова дълго време в държавите от Персийския залив, в Югоизточна и Централна Азия. Днес Вашингтон е принуден да преговаря и постига споразумения с такива сериозни противници като Иран, Русия и Китай, надявайки се да гарантира интересите си в тези региони.

Тук трябва да добавя още една много важна констатация: нито един от съседите на Афганистан /Иран, Китай, Русия, Пакистан, Индия и постсъветските централноазиатски републики/ не е в групата на 42-те държави, участващи в Международните сили за гарантирането на сигурността, под егидата на НАТО. Което допълнително усложнява задачата на Вашингтон за намиране решение на афганистанския проблем.

Третото голямо постижение на Ал Кайда е ерозията на политическия и морален престиж на САЩ, което е свързано с разрушаването на образа на Америка като доминиращата свръхдържава в еднополюсния свят. Този феномен стана особено отчетлив през последната година и беше открито признат от президента Обама по време на обръщението му към Генералната асамблея на ООН, в което той официално обяви края на еднополюсния световен ред и началото на нова епоха в международните отношения, чиито характер и очертания засега не са съвсем ясни. Фактът, че Ал Кайда успя да реализира тази задача в хода на кампанията против своя „далечен враг”, би трябвало да ни накара да преразгледаме представите си за природата на тази организация и това, как следва да реагираме на нейните стратегически проекти.

* Авторът е известен египетски геополитически анализатор

 
Powered by Tags for Joomla