Tag:китай

Тиери Мейсан, Глоубъл Рисърч, 9 октомври 2012

Тиери Мейсан е изключително популярен френски разследващ журналист и писател, спечелил си забрана да стъпва в САЩ след като публикува книгата си за 11 септември и тя бе преведена в 28 страни по цял свят, но забранена в щатите. Публикацията му за Сирия използвахме в предаването „Геополитическа Коледа`2012″ на авторската ми програма „10-та по Рихтер“ по СКАТ ТВ с участието на Боян Чуков. Тук ви предлагам пълният текста на статията на Мейсан.

Валентин Фъртунов

Сирия - разрушенията растатСирийската война се проточи. Стана твърде скъпо и опасно за съседите й да бъде продължена. Русия, която цели да възстанови позициите си в Близкия изток, се опитва да покаже на Съединените щати, че е в техен най-голям интерес да позволят на Москва да приключи конфликта.

Военната ситуация в Сирия се обръща срещу онези във Вашингтон и Брюксел, които се надяваха да сменят режима чрез сила. Два последователни опита да се превземе Дамаск се провалиха и стана ясно, че тази цел не може да бъде постигната.

Там където НАТО се провали да постигне война, ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност) се подготвя да постигне мир. Генералният секретар на организацията Николай Бордюжа обяви, че организацията разполага с мироопазващи сили в състав от 50000 души, готови да бъдат разположени в Сирия.

На 18 юли, експлозия изби ръководството на сирийския Съвет за национална сигурност, давайки с това сигнал за началото на мащабна офанзива на десетки хиляди наемници, изсипали се срещу сирийската столица от Йордания, Ливан, Турция и Ирак. След няколко дни на решаващи битки, Дамаск бе спасен, когато слоевете от населението, враждебни на управляващия режим, решиха да изберат от патриотизъм да подпомогнат националната армия, наместо да приветстват с добре дошли силите на Свободната сирийска армия.

На 26 септември джихадистите на Ал Кайда успяха да се промъкнат в Министерството на отбраната, дегизирани като сирийски войници и представящи фалшиви документи. Те възнамеряваха да детонират жилетките си с експлозиви в офисите на Генералния щаб, но не успяха да се промъкнат достатъчно близо до целта си и бяха застреляни. Втора група направи опит да завладее Националната телевизия за да излъчи ултиматум до президента, но не можа да достигне до сградата, тъй като достъпът до нея бе блокиран секунди след първата атака. Трета група се бе прицелила в сградите на правителството, а четвърта – в летището.

И в двата случая НАТО координираше операциите от турската си база в Инджирлик, търсейки възможност да провокира разцепление в ядрото на Сирийската арабска армия (сухопътните сили на Сирия), осланяйки се на определени генерали, за да свали режима. Въпросните генерали обаче, отдавна са били разкрити като предатели и преместени на маргинални позиции без достъп до ефективно командване. В резултат на двете провалени атаки сирийските сили укрепнаха, получавайки необходимата им вътрешна легитимност, за да продължат офанзивата и да разбият Свободната сирийска армия.

Тези провали обезсърчиха онези, които злорадстваха в аванс, че дните на режима на Башар Асад са преброени. Във Вашингтон, логично, онези, които предлагаха оттегляне са героите на деня. Въпросът не е вече колко време ще се задържи режимът на Асад, а дали повече си струва САЩ да продължат войната, отколкото да я спрат. Продължаването ще повлече колапс на йорданската икономика, загуба на съюзници в Ливан, риск от гражданска война в Турция, в допълнение към необходимостта да се пази Израел от хаоса. Спирането на войната ще означава да се допуснат руснаците отново да възстановят стабилното си присъствие в Близкия изток и засилване на оста на съпротива срещу експанзионистичните мечти на Ликуд.

Докато отговорът на Вашингтон взема изпредвид израелските аспекти, той спря да обръща внимание на съветите от правителството на Нетаняху. Израелският премиер успя да среже клона на който седи чрез манипулациите зад убийството на посланик Крис Стивънс и шокиращата си намеса в американската президентска кампания. Ако дългосрочната защита на Израел е по-скоро стратегическа цел, отколкото огъване пред безочливите искания на Нетаняху, то продължаването на руското присъствие в региона  е най-доброто решение. С един милион руско-говорящи израелци, Москва никога няма да допусне оцеляването на колонията да бъде застрашено.

Тук е необходимо да хвърлим един поглед назад. Войната срещу Сирия бе предрешена от администрацията на Буш на 15 септември 2001 г. по време на среща в Кемп Дейвид, както категорично бе потвърдено от генерал Уесли Кларк. След като претърпя няколко поражения, действията на НАТО трябваше да бъдат окончателно спрени след наложеното от Русия и Китай вето.

Тогава се появи „план Б”, включващ използването на наемници и операции под прикритие, при положение, че разполагането на униформени войници стана невъзможно. При положение, че Свободната сирийска армия не е отбелязала дори една-единствена победа срещу редовната армия на Сирия, последваха няколко прогнози, че конфликтът ще стане безкраен и с нарастваща сила ще подкопава стабилността на държавите от региона, включително Израел.

В този контекст, САЩ подписаха Женевското споразумение при посредничеството на Кофи Анан. Впоследствие, войнолюбците торпилираха това споразумение чрез организирането на изтичане на информация към пресата, осветляваща западното тайно участие в конфликта, информация, която доведе до незабавното подаване на оставка от страна на Кофи Анан. Те също така изиграха и двата си коза чрез атаките на 18 юли и 26 септември и загубиха и в двата случая. Като резултат, Лакдар Брахими, наследникът на Анан, бе повикан да съживи и осъществи Женевското споразумение.

Междувременно, Русия не бездействаше: тя успя на наложи създаването на сирийско Министерство на националното помирение; контролираше и пазеше срещата в Дамаск на националните опозиционни партии, организира контакти между американския и сирийския генерални щабове и подготви разполагането на мироопазващи сили. Първите две мерки бяха бегло отбелязани в западната преса, докато последните две бяха напълно игнорирани.

Въпреки всичко, както бе разкрито от Сергей Лавров, руският външен министър, Русия се зае с опасенията на американското Обединено командване на началник-щабовете, отнасящи се до сирийските химически оръжия. Русия увери американците, че въпросните оръжия за складирани на места с достатъчна степен на сигурност, за да не попаднат в ръцете на Свободната сирийска армия или пък да бъдат завладени от джихадистите и използвани от тях безогледно. В последна сметка, Русия даде заслужаващи доверие гаранции на Пентагона, че оставането на власт на такъв утвърден лидер като Башар Асад, създава много по-управляема ситуация, включително за Израел, отколкото да се допусне хаосът в Сирия да се разпространи в целия регион.

Освен всичко друго, Владимир Путин ускори проектите за ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност), антинатовския отбранителен съюз, който включва Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Русия. Външните министри на ОДКС приеха обща позиция за Сирия и логистичен план за евентуалното разполагане на 50000 миротворци в страната. Беше подписано споразумение между ОДКС и мироподдържащия отдел на ООН, че тези „сини шапки” ще бъдат използвани в зоните на конфликт с мандат на Съвета за сигурност. Общи учения с участието на двете организации се провеждат в момента в Казахстан от 8 до 17 октомври под названието „Нерушимо братство`2012”, с цел постигане на координация между двете международни организации. Червеният кръст и Международната организация за миграция също ще вземат участие.

Докато траят президентските избори в САЩ не може да се очаква някакво официално решение. След като изборите приключат мирът може да се окаже възможен.

Преведено, монтирано и излъчено в:

10-та по Рихтер, 14 октомври 2012

 
Известният британски философ Роджър Скрутън оправдава избора на своите сънародници, за които европейският проект означава край на националната държава."Гордея се с моите съграждани. Те имаха смелостта да изразят желанието си да се управляват сами. Те казаха ясно, че искат да поемат отново контрола върху своята страна. Горд съм, но също така съм разтревожен. Опасявам се, че ще понесем многобройни опити да бъде анулиран този резултат или да бъдат ограничени последствията от него."

- Какво мислите за вота на британците?

- Гордея се с моите съграждани. Те имаха смелостта да изразят желанието си да се управляват сами. Те казаха ясно, че искат да поемат отново контрола върху своята страна. Горд съм, но също така съм разтревожен. Опасявам се, че ще понесем многобройни опити да бъде анулиран този резултат или да бъдат ограничени последствията от него. Опасявам се, че Обединеното кралство се разпада. Според мен истината е, че изборът, който ни беше предложен, не беше най-правилният.

Пред наложената диалектика: “Искате ли да напуснете или да останете в Европейския съюз?”, ние трябваше да предпочетем една трета възможност: изготвянето на нов договор, съобразен със ситуацията в днешна Европа. Договор, който можехме да предложим на другите нации, за да го подкрепят.

- Как обяснявате избора на гласоподавателите? Икономически или културен е той?

- Това е във висша степен културен избор. Избирателите реагираха срещу две последствия на Евросъюза: необходимостта да живеят под закони, наложени отвън, и необходимостта да приемат имигрантски вълни от Европа - най-вече от Източна Европа - в количества, които заплашват идентичността на нацията и нейното единство. Те искат отново да поемат в ръцете си съдбата на своята нация. Това е дълбоката причина за този вот.

- Смятате ли, че Европейският съюз е политически проект, обречен на разпадане?

- Това е очевидно. Този проект никога не е получил истинското одобрение на европейския народ и ерозира най-съществената част от нашето политическо наследство: националната държава.

Мотивацията на онези, които поставиха началото на проекта за съюз - особено Жан Моне - бе подхранвана от страха от националната държава, която неизбежно ще прерасне в национализъм. Според Моне няма национализъм без враждебност към другите нации. Той и неговите съюзници решиха без съгласието на европейските народи да премахнат границите, да ограничат националния суверенитет и да създадат политически съюз.

В началото обикновените хора вярваха, че това е само едно търговско споразумение. Началният проект, Общност за въглищата и стоманата, бе представен в този вид. Малко по малко се разкри мащабът на амбициите на основателите, впечатляващото разширяване придаде на проекта тревожно измерение и всяко движение на съпротива бе неутрализирано чрез недемократични маневри. Най-шокиращата беше Лисабонският договор, гласуван от парламентите на европейските страни, понякога дори - както във Франция - против избора на народа, изразен чрез урните.

- За Моне и неговото поколение нацията означаваше война…

- Да, в нашата история някои форми на национализъм заплашиха мира на континента (в революционна Франция например и най-вече в Германия през ХХ век), обратното, други форми на национализъм допринесоха за мира в стара Европа. Мисля си например за поляците, чехите и може би, смея да го кажа, за англичаните, без които нацистите нямаше да бъдат победени. Всичко зависи от политическата и военна култура на една страна.

Знам много добре, че soft power (меката сила - бел. пр.), която свързваме с ЕС, често е възхвалявана като инструмент за мир: но събитията в Украйна ни показаха, че този тип сила е много неефективна. Опасностите, които ни заобикалят днес, изискват да намерим средства, за да се защитим, и възстановяването на националните граници е задължителното условие за това.

- Селата гласуваха срещу градовете…

- Не бива да се преувеличава: не срещу градовете, а в посока, различна от тази на градовете. В една малка страна като нашата селото е символ на нацията. Нейният мир, красота: това, което наистина е наше. Онези, които живеят в селата, платиха скъпо, за да могат да живеят там. Днес те се страхуват, че ще загубят онова, което ги заобикаля, идентичността си. При тях чувството за принадлежност е много по-силно, отколкото при жителите на градовете.

Навсякъде в Европа обикновените хора загубиха доверие в политическия елит. Това недоверие се проявява по-силно в селата, отколкото в градовете. Дълбоката причина за това е социологическа. Да бъдеш привързан към местното, към парчето земя, към една непосредствена общност (тази в селата) ни събужда от лицемерието и лъжите на онези, които могат лесно да променят начина си на живот или мястото, където да продължат съществуването си. Те са обвинявани лесно в “предателството на начетените” от онези, които нямат нищо друго освен земята, в която са вкоренени. Това, разбира се, е опростенчески възглед на един сложен въпрос, но този възглед ни позволява да разберем разрива между народа и елитите.

- Вярвате ли в смисъла на историята?

- Според мен идеята, че историята има “смисъл”, не е много убедителна. Разбира се, германските философи под влиянието на Хегел се опитаха да създадат линеен разказ, който води от една епоха към друга чрез логична аргументация. Може би през ХIХ век европейската история е имала известна логика, като се има предвид, че Европа е била система на автономна власт, която е доминирала в целия свят. Сега, под въздействието на сили, идващи от Близкия изток, Китай, САЩ и т.н., Европа се оказва отново в положението на другите народи: без никакъв смисъл освен онзи, който може да открие сама за себе си.

Въпреки тази нова ситуация елитът на институциите на ЕС продължава да отхвърля тревогите за идентичността на обикновените хора. Доказателство за това е фактът, че те представиха проект, изчистен от позоваване на християнството и отричащ валидността на нациите. Резултатът се вижда навсякъде в Европа - дезориентация на народа и електорален бунт срещу политическата класа, която в очите на голяма част от общественото мнение е изгубила всякакво доверие.

--------------------------------------------------------

Философ на естетиката, Роджър Скрутън преподава в Оксфорд и Бостънския университет.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Руският „неуспех”? Турция също удари в десетката.

Публикува се с любезното съдействие на сайта "Гласове
Владимир Путин и турският президент Ердоган по време на гостуването на Путин в АнкараИ тъй, Европейският съюз „победи” Путин, като го принуди да спре „Южен поток”. Поне така твърдят повечето западни медии. Това са абсолютни глупости. Фактите говорят друго. „Гамбитът с тръбите” ще продължава да предизвиква масирани геополитически сътресения из цяла Евразия дълго време. Преди няколко години Русия планира „Северен поток” – вече функциониращ, и „Южен поток” – още в проект, да заобикалят ненадеждната Украйна като транзитна страна. Сега Путин планира нова сделка с Турция, за да отговори на „неконструктивния подход” (по негови думи) на Европейската комисия.

За да вникнем в същината на нещата, трябва да познаваме историята. Преди няколко години следях активно войната между „Южен поток” и „Набуко”. „Набуко” в крайна сметка се оказа пълен провал. „Южен поток” в крайна сметка може и да пребъде, но само ако Европейската комисия започне да разсъждава трезво (не разчитайте на това).

3600-километровият „Южен поток” трябваше да бъде завършен през 2016 година, стигайки до Австрия, Италия и Балканите. „Газпром” притежава 50 процента от него заедно с италианската ENI (20 процента), френската ЕDF и германската Wintershall, която е дъщерно дружество на немската компания BASF (15 процента). В момента тези европейски енергийни гиганти не сияят особено. От месеци „Газпром” и Европейската комисия се пазаряха в опит да стигнат до разумно споразумение. Но в крайна сметка Брюксел предвидимо сам се закопа.

Русия все пак ще прокара газопровод през Черно море, но сега той ще е отправен към Турция и ще доставя същото количество газ, което беше предвидено за „Южен поток”. Да не говорим, че ще изгради нов хъб за течен природен газ в Средиземноморието. Така „Газпром” няма да е похарчила 5 милиарда на вятъра. Пренасочването на газопровода е напълно логичен бизнес ход. Турция е вторият най-значим клиент на „Газпром” след Германия. По-голям дори от България, Унгария и Австрия, взети заедно.

Така Русия ще разработи единна газоразпределителна мрежа, способна да пренася природен газ от всяка точка на страната до всички хъбове по нейните граници.

Тя за пореден път се убеди, че може да търси реален и доходоносен растеж на пазара си в Азия и най-вече в Китай, а не в уплашения, стагниран, опустошен от икономии и политически парализиран Европейски съюз. Развиващото се стратегическо партньорство с Китай предвижда Русия да разгърне в Китай мащабни инфраструктурни проекти като язовири и газопроводи. Това е бизнес с остър геополитически обхват, а не просмукана от идеологии политика.

Тръби от

Руският „неуспех”?

Турция също удари в десетката. Не само заради сделката с „Газпром”. Москва ще изгради цялата ядрена индустрия на Турция, няма да се ограничава само с развитието на турската търговия и туризъм както преди. Нещо повече, Турция е на път да стане член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) – Москва се старае това да се случи възможно най-скоро. Това означава, че Турция ще заеме привилегировано място като главен център на Евразийската икономическа общност и разбира се, на новия „път на коприната” на Китай. Европейският съюз блокира Турция? Турция обръща погледа си на изток. Това е евразийската интеграция в движение.

Вашингтон се старае да създаде нова Берлинска стена от прибалтийските републики до Черно море, за да „изолира” Русия. Сега идва ответният удар на Путин, който опонентът му изобщо не е очаквал. И то точно отвъд Черно море.

Ключов турски стратегически императив е тяхната държава да се превърне в задължителен енергиен кръстопът между Изтока и Запада – като през нея да минават иракски петрол и природен газ от Каспийско море. Петрол от Азербайджан вече тече през Турция, благодарение на задвижения от Клинтън и Збигнев Бжежински нефтопровод „Баку–Тбилиси–Джейхан”. Турция освен това ще е на пътя на Транскаспийския газопровод, ако бъде построен (шансовете в момента не са големи), който ще доставя природен газ от Туркменистан до Азербайджан, а след това ще минава през нея с крайна цел Европа.

Ответният удар на Путин, постигнат с един-единствен ход, направи така, че глупавите европейски санкции да засегнат само ЕС. Германската икономика вече страда сериозно от изгубения бизнес с Русия.

„Брилянтната” стратегия на ЕС се върти около така наречения Трети енергиен пакет – проект от закони, които предполагат, че газопроводите и газът, който се доставя по тях, трябва да бъдат собственост на различни компании. Целта на този пакет винаги е била „Газпром”, която притежава газопроводи в множество държави от Централна и Източна Европа. А целта вътре в тази цел винаги е била „Южен поток”.

Руският президент  Владимир Путин и китайският му колега Си Дзинпин

Сега България и Унгария – последната впрочем винаги е била против „стратегията” на Европейската комисия – трябва да обяснят на гражданите си причините за фиаското и да продължават да оказват натиск върху Брюксел. Все пак те ще изгубят цяло състояние, да не говорим за огромното количество газ, след като „Южен поток” вече е извън картинката.

С две думи, Русия ще продава дори още повече газ – на Турция, а ЕС, притискан от САЩ, е ограничен в това да танцува като обезглавен петел из мрачните коридори на Брюксел, чудейки се какво го е ударило. Евроатлантиците се връщат към вечната си роля – да прилагат нови и нови санкции, докато Русия печели още и още злато.

Наблюдавайте летящите копия

Играта изобщо не е приключила. В близко бъдеще много променливи ще се пресичат.

Стратегията на Анкара може и да се промени, но за това има слаба вероятност. Президентът Ердоган – султанът на Константинопол, вижда в лицето на халиф Ибрахим** от „Ислямска държава” противник, който се опитва да открадне неговото моджо. Така че Султана може да пофлиртува с укротяването на неоотоманските си блянове и да върне Турция към външната й политическа доктрина, която проповядва „нулеви проблеми с всички съседни държави”.

Саудитската династия е като камила в Арктика. Смъртоносната й игра в Сирия винаги е опирала до промяна на режима, така че да може да бъде прокаран нефтопровод от Сирия до Турция, спонсориран от династията. Така ще бъде ликвидирана идеята за тъй наречения Ислямски нефтопровод през Иран, Ирак и Сирия, който ще струва 10 милиарда долара. Сега саудитците виждат как Русия се готви да удовлетворява всички енергийни нужди на Турция. И номерът с „Асад трябва да се махне” няма да мине.

Американските неоконсерватори също подострят своите копия. Вероятно през ранните месеци на 2015 година Конгресът ще одобри Украинския акт на свободата. С две думи, Украйна ще се превърне в сериозен съюзник на Щатите извън НАТО, което на практика означава своеобразно присъединяване към Алианса. Следваща стъпка – още по-агресивни провокации към Русия от страна на консерваторите.

Възможен сценарий е и васалите/пуделите, като Румъния и България, след натиск от Вашингтон да предоставят пълен достъп на флота на НАТО в Черно море. Кого го интересува, че това ще наруши международните споразумения за този морски басейн, които засягат и Русия, и Турция.

Остава и фактът, че слабите Балкани скоро ще бъдат подчинени на капризите на Анкара. Въпреки че Брюксел държи Гърция, България и Сърбия в усмирителни ризи, по отношение на енергетиката те ще започнат да разчитат на добрата воля на Турция.

За момента нека оценим степента на геополитическите сътресения. Ще последват още, и то когато най-малко ги очакваме.

Турският президент Реджеп Тийп Ердоган

----------------------------------------------------------

* Пепе Ескобар е бразилски журналист, кореспондент на Asia Times (Hong Kong), анализатор на RT и TomDispatch, пише по проблеми на Централна Азия и Близкия изток, следи събитията в Афганистан и Иран.

** Абу Бакр ал Багдади, самопровъзгласил се за халиф Ибрахим, е лидерът на групировката „Ислямска държава в Ирак и Леванта”.

Превод от английски: Филип Каменов

 

В последните дни представителите на Белия дом работят в две посоки по отношение на Южна Корея, като и двете провокират мира и реакцията на официален Пхенян да се защити, като употреби оръжие! Предстоят преговори за сигурността в азиатско-тихоокеанския регион, в които ще участват и Китай и Северна Корея. Държавният секретар Хилъри Клинтън пристигна за форума, с намерение да убеди Китай да наложи натиск върху комунистическия си съюзник Северна Корея да играе по свирката на официален Вашингтон. Цел, която изглежда трудно постижима, предвид традицията, дипломатическия манталитет и разбиранията на официален Пекин.

Военни маневри и санкции – двете посоки, в които върви външно-политическия екип на президента Обама с нищо не допринасят за стабилизиране на мира в този район, а освен това пренебрегват изявлението на ООН от 9 юли т. г. по инцидента с южнокорейската корвета, която бе ударена от торпедо и остави на дъното 46 моряци.

Планираните съвместни военноморски учения на Южна Корея и САЩ са заплаха за световния мир, предупреди представител на Пхенян в навечерието на преговорите за сигурността в азиатско-тихоокеанския регион, които ще се състоят във виетнамската столица Ханой, предаде АФП.

„Подобни маневри поставят под огромна заплаха не само мира и сигурността на Корейския полуостров, но и световните мир и сигурност”, коментира Ри Тон Ир, говорител на севернокорейската делегация на срещата в Ханой.

Какво търсят САЩ в Корея и какво преследват целите им Санкции, военни учения, посещения на високо равнище на представители на Белия дом в демилитаризираната зона на Корейския полуостров – и всичко това е малък списък с „инициативи” на „миротворците” на американския президент Барак Обама в Далечния изток. „Инициативи”, които Белия дом прокарва въпреки позицията на Съвета за сигурност на ООН по инцидента с южнокорейската корвета, която бе ударена от торпедо и потъна в края на март, повличайки на дъното 46 моряци.

Защо официален Вашингтон показва мускули на Русия, Китай и Северна Корея след като нажежената обстановка след потапянето на южнокорейската корвета затихна и получи своята международна оценка на високо равнище – това тепърва предстои да научим.

Днес, 21 юли, ИТАР-ТАСС предаде, че държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън и министърът на отбраната на страната Робърт Гейтс са посетили  демилитаризираната зона, която разделя Корейския полуостров по 38-я паралел. Това посещение се тълкува еднозначно от междунардните наблюдатели, а именно, че се оценява като знак, демонстрация на подкрепа от страна на официален Вашингтон за отбранителната политика на Южна Корея, и за по-нататъшно укрепване на военния алианс между Вашингтон и Сеул. Така на практика Щатите показаха, че вземат страната на народа на Южна Корея, а Пхенян ще трябва да разчете посланието на Белия дом единствено като натиск за промяна на военния си курс и поемане към преговори с Юга.

В същото време, докато хората от екипа на американския президент Барак Обама размахват тоягата и моркова на официален Пхенян, държавният секретар Хилъри Клинтън обяви, че САЩ ще наложат нови санкции по отношение на Северна Корея, след потъването на южнокорейския военен кораб.

Възпиране на ядреното производство и въоръжаване, но на коя от двете Кореи?

AFP предаде, че Клинтън е обявила, че с мерките, които смятат да предприемат Щатите към Северна Корея целят „да бъде засилена нашата способност да предотвратим ядреното разпространение от страна на Северна Корея и да възспрем контрабандата извършвана от тях, която им помага да намерят финансиране за техните програми за въоръжаване”.

Преди два дни, на срещата на външните министри на АСЕАН / Асоциацията на страните от Югоизточна Азия/ Южна Корея поиска да бъде осъдена Северна Корея за торпедната атака довела до потъването на южнокорейската корвета през март и загубата на 46 моряци. На срещата на АСЕАН участваха представители на САЩ, Китай и Европейския съюз, и бе предложено, и прието от всички 10 страни членки  /Мианмар, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней, Сингапур и Индонезия – бел. Л. М./ изявление, че АСЕАН иска свободен от ядрено оръжие Корейски полуостров бе отправен призив за подновяване на шестстранните мирни преговори „колкото е възможно по-рано”.

КНДР продължава и до този момент да отрича да е замесена в инцидента и заплашва с ответни действия в случай на санкции.

Миналата седмица официален Вашингтон бе разтревожен от статия в The New York Times, където бе публикуван коментар за намеренията на Южна Корея да преработва и използва повторно ядрено гориво.

Южна Корея, се посочваше във въпросната статия, която няма никакви петролни запаси, произвежда 40 на сто от електричеството си от атомни централи, а мястото за съхраняване на радиоактивното използвано ядрено гориво е на привършване. По тази причина южнокорейското правителство възнамерява да преработва използваните материали, като така ще си осигури гориво от ново поколение за атомни реактори, произвеждащи повече радиоактивен материал, отколкото е заложен в него, и ще намали отпадъците на склад.

И официален Сеул и официален Вашингтон са наясно, че на Южна Корея бе забранено да извършва такава дейност, според споразумение със САЩ от 1974 г. Плутоният, който се получава при преработката на използвано гориво може да се използва за атомни реактори, за което Южна Корея настоява, че е единствената й цел, но също може да се използва за направата на атомни бомби, както направи Северна Корея.

В деня на излизането на публикацията в The New York Times, армията на Северна Корея осъществи първите преговори с ръководеното от САЩ командване на ООН след потапянето на боен кораб на Южна Корея. Двете страни обсъдиха потъването на корветата „Чхонан” до погранично корейско селце в Жълто море.

Южна Корея, САЩ и други държави, позовавайки се на данните от многонационално разследване, обвиниха Севера за торпилирането на корветата, при което загинаха 46 моряци.

В същото време Пхенян яростно отрече да носи вина за инцидента и заплашва с военен отговор, ако бъдат направени опити да бъде наказан.

Израелският вестник „Yedioth Ahronoth” изнесе на електронната си страница, че армията на Северна Корея отново е поискала да проведе собствено разследване на потъването на южнокорейския военен кораб през март. По време на разговорите севернокорейската страна е настояла нейни експерти да бъдат допуснати до мястото на инцидента и да проверят резултатите от разследването, което сочело, че корабът е бил потопен от севернокорейско торпедо.

Срещата на севернокорейски военни и представители на военното командване на САЩ, в рамките на преговорите и разследването по потъването на южнокорейската корвета „Чхонан”, се проведе в град Пханмунджон, в демилитаризираната зона на границата между КНДР и Република Корея, предаде РИА Новости. Предложението за провеждане на срещата бе отправено на 9 юли от КНДР. Американската страна бе представена от полковник Кърт Тейлър, а севернокорейската от полковник Пак Ки-юн.

Подробности от срещата не бяха съобщени, но както е известно, на нея е била обсъждана подготовката за по-нататъшни преговори на ниво генерали.

Тук трябва да припомня, че севернокорейски представители седнаха на масата на преговори с американците, след като бяха поискали два дни по-рано отлагане на разговорите „по административни причини”.

Съветът за сигурност прие балансиран документ за инцидента с „Чхонан”

Съветът за сигурност на ООН осъди потъването на южнокорейския военен кораб, но не обвини директно Северна Корея за атаката, за което настояваха Сеул и Вашингтон.

В текста, одобрен от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН, бе осъдена атаката, довела до потъването на кораба „Чхонан” в Жълто море. Подчертано бе, че подобни враждебни действия срещу Южна Корея не трябва да се повтарят, а също така бе отбелязано, че властите в Сеул са запазили сдържаност след случилото се.

Документът бе приет по различен начин от такива страни като Китай, Русия и от друга страна – Южна Корея. Китай изрази надежда, че изявлението на Съвета за сигурност на ООН по повод потъването на южнокорейската корвета „Чхонан” ще позволи затварянето на проблема и ще ускори възобновяването на шестстранните преговори за мира на Корейския полуостров.

Русия от своя страна изрази задоволство от позицията на Съвета за сигурност на ООН във връзка с потъването на южнокорейския военен кораб „Чхонан”, предаде ИТАР-ТАСС .

„Съветът за сигурност на ООН прие балансиран и консенсусен документ след продължителни и трудни преговори. Отразени са позициите на всички заинтересовани страни”, заяви говорителят на руското външно министерство Андрей Нестеренко.

Южна Корея приветства позицията на Съвета за сигурност на ООН във връзка с потъването на военния кораб „Чхонан” и призова Северна Корея да се въздържа от подобни провокации и да признае вината си за атаката, предаде AFP.

Преди официалното излизане на документа от СС на ООН, в. „Telegraph” пусна информация, че Съветът за сигурност на ООН ще осъди „нападението, предизвикало потапянето” на южнокорейския кораб Чонан, без да обвинява пряко Северна Корея за инцидента. 24 часа по-късно прогнозата на изданието бе факт, с изключение на „осъждането” на Северан Корея от Съвета за сигурност, което е твърде съществен факт.

На 9 юли т. г. Южна Корея обяви, че ще осъществи планирано военноморско учение със САЩ в Жълто море, за да отблъсне „провокацията” на Северна Корея, въпреки силните протести от страна на Китай. Предишния ден Китай предупреди САЩ и Южна Корея да не провеждат маневрите в близост до нейни води и ги призова да не изострят напрежението на Корейския полуостров, предаде AFP.

Сеул и Вашингтон решиха да проведат ученията, въпреки съпротивата на Китай. Ученията бяха планирани като демонстрация на сила след потъването на южнокорейския военен кораб „Чхонан”, за който инцидент Южна Корея обвини КНДР.

Първоначално се планираше ученията да се проведат през миналия месец в Жълто море, но бяха отложени за след решението на Съвета за сигурност на ООН за инцидента. В свое изявление Съветът за сигурност осъди атаката, но не обвини директно Северна Корея, което не бе прието добре от САЩ и Южна Корея, след което бе пренебрегнато и тълкувано от официален Вашингтон и Сеул както им изнася.

Китай поиска от САЩ и Южна Корея да не създават заплаха за безопасността на Пекин и да не нагнетяват обстановката в региона, заяви днес официалният представител на Министерството на външните работи на Китай Цин Ган.

„Нееднократно сме говорили за това, че сме категорично против това чуждестранни военни сили да извършват учения в Жълто море и да създават заплаха за сигурността на Китай. Надяваме се, че всички страни ще успеят да запазят хладнокръвие и да избегнат ескалация на напрежението в региона” - заяви говорителят на традиционния брифинг на МВнР на Китай.

По-рано на среща с чуждестранни журналисти директорът на Китайския институт за международни проблеми Цюй Сян отбеляза, че ежегодните военни учения на САЩ и Южна Корея се отразяват негативно на ситуацията в региона. В отговор на въпрос как възнамерява да действа Китай в случай на провеждане на учения, експертът заяви, че това ще зависи от това къде ще бъдат разположени чуждестранните плавателни съдове.

На 20 юли ударна група на ВМС на САЩ, начело с атомния самолетоносач „Джордж Вашингтон”, се насочи към бреговете на Южна Корея. Новината бе потвърдена от   Пенгагона, предаде ИТАР-ТАСС.

Очакванията са мащабните военноморски учения между САЩ и Южна Корея да започнат в неделя, 25 юли, в Японско море, предаде АФП, позовавайки се на съобщение на воденото от САЩ командване на ООН.

В ученията ще вземат участие около 20 кораба, 200 самолета и 8000 военнослужещи. Посочва се, че ученията от 25 до 28 юли целят да покажат, че двете страни са готови да отразят всяка евентуална заплаха от страна на Северна Корея.

Тук трябва да припомня, че въпреки настояването на официален Сеул, САЩ не върнаха името на Северна Корея в Списъка на държавите, спонсориращи тероризма, тъй като засега не били достатъчно основания за това. А липсата на „достатъчно основания” се появи, когато Съветът за сигурност излезе с изявление по инцидента с южнокорейската подводница.

Не е ясно още какъв ще е практическият резултат от посещението на Хилъри Клинтън в демилитаризираната зона на Корейския полуостров, но тя е уведомена в подробности, че пресата в Северна Корея написа преди две седмици: „В момента е „невъзможно да се предвиди, в какъв момент САЩ планират да нанесат ядрен удар срещу народната република”, което от своя страна е накарало Северна Корея да се възползва от своето законно право на създаване на сили за ядрено възпиране в отговор на „реална военна заплаха от страна на САЩ”.

През миналия 20 век, САЩ имаха горчив опит с Корейската война, когато Белия дом не успя да употреби ядрено оръжие заради силния натиск от страна на Съветския съюз. В резултат на войната загина много цивилно население /3,6 млн – бел. Л. М./, разрушени бяха редица градове. Тогава останаха двете Кореи – Южна и Северна, разделени от влиянието на САЩ и Съветския съюз.

За всяка една от така наречените Велики сили, корейският полуостров представлява стратегически и геополитически интерес, затова и всеки конфликт, или инцидент привлича намесата на големи държави като Китай, Русия и САЩ.

В първата си телевизионна изява преди няколко дни кубинският лидер Фидел Кастро обяви, че обвинява Вашингтон, че тайно е потопил южнокорейския кораб „Чхонан” в опит да разпалят враждебността между двете Кореи.

Разбира се подобно изявление трябва да бъде подкрепено със солидни доказателства, най вече заради сериозността на обвиненията. Кастро такива доказателства не цитира. В същото време кубинският лидер „пропусна” да коментира един от последните доклади на правозащитната организация „Амнести интернешънъл”, цитиран от BBC за Северна Корея, в който докумеунт твърди, че здравеопазването на Северна Корея е в много окаяно състояние и тъне в пълна разруха. На фона на действително безплатното и добре уредено здравеопазване в Куба, за което говори в един от документалните си филми и режисьорът Майкъл Мур.

BBC цитира, че Пхенян не може да осигури елементарна здравна помощ на жителите на страната. Хирургични операции се извършват без упойка, използват се нестерилизирани спринцовки и инструменти, върлуват епидемии, причинени от недохранване. Масово разпространена е туберкулозата заради липсата на храна.

Според доклада, който се основава на разкази на 40 севернокорейци, напуснали родината си в периода между 2004 и 2009 г., болниците почти не функционират. В проучването на "Амнести" са участвали и здравни работници, които са работили със севернокорейци.

Пхенян твърди, че осигурява безплатно здравеопазване на 23-милионното си население. Избягалите от страната обаче разказват, че в последните 20 години хората са принудени да си плащат за всички здравни услуги. Северна Корея харчи годишно по по-малко от 1 долар на човек за здравеопазване, показват данните на Световната здравна организация. Повечето хора са изключително бедни, за да плащат за лечението си, се казва също в доклада на "Амнести интернешънъл". Лошата хигиена в здравните заведения и липсата на медикаменти застрашават живота на много хора, предупреждават от правозащитната организацията. Пациентите са принудени да продават цигари, храна и алкохол, за да бъдат лекувани.

"Севернокорейците се нуждаят от спешна медицинска и продоволствена помощ, но тя не трябва да бъде използвана като футболна топка от страните донори", казва Катрин Бабър от "Амнести интернешънъл".

Преживяното преди 20 години даде отговор на въпроса колко струва скъпото въоръжаване на една страна с комунистически режим. Преживяха го и гражданите в бившия Съветски съюз, които трябваше да се редят на километрични опашки за елементарни храни и стоки.

Днес и двете Кореи имат възможност за производство на ядрено оръжие, а конфликт помежду им в никакъв случая няма да намали напрежението и опасността от ядрена война. Ето защо присъствието и интригите на високопоставени служители от Белия дом при един инцидент между Пхенян и Сеул само приближават възпламеняването на ядрената искра, нещо, от което целият свят може да се окаже необратимо застрашен.

Кому е нужно на 25 юли САЩ и Южна Корея да проведат военни учения с толкова масирано присъствие на кораби, самолети и военнослужещи?

Как ще спечели мирът от тези престоящи събития, в непосредствена близост до Северна Корея?

Какво търсят САЩ в тази част от света, след като десетилетия две изкуствено разделени държави трябва да бъдат място за сигурност, за да стане възможно един ден Корея да бъде една.

Малко ли изстрадаха десетилетия толкова поколения корейци от раздялата, невъзможността да бъдат с близките си и комунизма, който им бе наложен по независещи от тях обстоятелства?

 

Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти.

В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения.

В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза!

В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?”

В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС.

„Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”.

„Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент.

„Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”.

Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП.

„Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки.

Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански  виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид".

В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид".

Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви:

"Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения".

Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя.

Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка.

В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция.

Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия.

Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи.

На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък.

Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом.

За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години.

Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата.

Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд.

Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха.

Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки...

Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди.

Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ.

Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция.

Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане.

Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите.

Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота.

Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави.

Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко  сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ.

Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай.

Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата?

Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?

 

За сведение

ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели.

ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.

САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен.

Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим.

Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро.

Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май.

Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара.

Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.

 

Олимпиада в Пекин 2008100 затворени завода, 2 милиона отклонени автомобила - всичко, което ще подобри въздуха за олимпиадата и олимпийците е направено и продължава да се прави. Така Пекин посреща своя голям ден, своя месец на слава - денят на откриването на олимпиадата: с уникалните олимпийски постройки, с измитите и изчистени до блясък улици, с усмихнатите доброволци, които работят без заплащане, с червения килим, по който минаха пристигналите световни лидери от различни държави. Днес започва големият миг на световно признание на Китай, мигът на национален триумф светът да дойде в тази страна, защото е оценил нейните усилия да развие икономиката си, с невероятно приложение на технологии. Пекин посрещна гостите си с изключителната дисциплина на всеки един китаец да бъде усмихнат, любезен.

Един град с 16 милиона жители е излъскан до блясък, зеленината му е оформена в неповторими картини и фигури, цветя, чистота, усмивки и синьо небе - така посреща столицата първия ден на олимпиадата. Властите са изхарчили цяло състояние - около 18 милиарда долара, за почистването на Пекин.
На много места автоматиката е заменена от незабележимото присъствие на доброволци, които отварят вратите веднага щом някой се приближи към тях. Типичните за климата тук влажност и топлина образуват временна мъгла, но смогът е изчезнал след безпрецедентните мерки за чистота на въздуха, предприети от китайската страна.
"Ако нивата на замърсяване са по-високи, посочи президентът на Международния опимпийски комитет, Жак Рох, състезания, които продължават повече от един час, може да бъдат отлагани или размествани".

Китай иска да направи най-големите игри, които да се помнят дълго, китайците са амбицирани да провeдат олимпиада, за която ще се говори тепърва. Огромни са извършените строителни работи в Пекин. Инвестициите се измерват в милиарди долари - за спортни съоръжения, хотели и инфраструктура. Общата площ на новото застрояване е около 1.5 милиарда квадратни метра, безпрецедентно за олимпийски игри, провеждани досега.
В китайската столица за олимпийските игри се очакват 2 милиона гости и близо 4 милиона посетители, които близо 16 милионният Пекин е готов да посрещне.

Присъствието на 108 световни държавни ръководители, важността на спортното събитие са причина да се вземат безпрецедентни мерки за сигурност. "Сигурността е главният символ на успеха на Олимпийските игри", писа Ройтерс вчера. Само в столицата Пекин за сигурността ще се грижат над 150 хиляди войници и полицаи, посочи АФП.

Десетки хиляди таксита в олимпийската столица са снабдени с устройство, което може да бъде част от тоталните мерки за сигурност на Олимпийските игри. В автомобилите има микрофони, монтирани, както се твърди, за сигурност на водачите, които могат да се използват за дистанционно подслушване на пътниците, съобщи преди два дни американският в. "Уолстрийт джърнал".
Малките подслушвателни устройства, свързани със системата за глобално позициониране (GPS), позволяващи да се проследи чрез сателит местонахождението на автомобила, са инсталирани в почти всички 70 000 пекински таксита през последните три години, са признали таксиметрови шофьори и представители от бранша. Така, както в градове като Лондон, Сидни или Ню Йорк се използват дигитални камери, официалното предназначение на микрофоните е да предпазват шофьора.
Но докато устройствата в другите страни по света могат само да заснемат образи, тези в пекинските таксита могат да бъдат активирани дистанционно без знанието на водача и чрез тях да се подслушват разговорите на пътниците. За това са съобщили шофьори и китайската компания Yaxon Networks, която е произвела част от системите, използвани в таксита в китайската столица, отбеляза "Уолстрийт джърнал".
Експерти в областта на сигурността смятат, че е малко вероятно всички разговори в такситата да бъдат следени. Но наличието на микрофони на места, които повечето хора считат за уединени, напомня още веднъж, че китайските власти разполагат с много начини за следят хората.

В специално създадени зони за протест, в рамките на олимпиадата, могат да се правят политическа, религиозна, търговска или расистка пропаганда.
При посещението си в Банкок като част от азиатската си обиколка американският президент Джордж Буш произнесе голяма реч, посветена на Азия, като отбеляза, че мирното и успешно бъдеще на азиатския регион изисква активното участие както на Китай, така и на САЩ. Президентът изтъкна общите икономически интереси, които имат САЩ и Китай имат, и заяви, че новата китайска покупателна способност е добра за всички, защото предоставя огромен пазар за целия свят. В същото време Буш сподели, че е "дълбоко разтревожен" от състоянието на свободите в Китай, но същевременно изказа своя оптимизъм за бъдещето на страната".
От своя страна официален Пекин предупреди американският държавен глава да не се меси във вътрешните работи на страната, предаде Франс прес. "Никой не се бърка в нашите вътрешни работи. Ние твърдо се противопоставяме на всяка декларация или действие, които представляват намеса във вътрешните работи на друга страна в името на човешките права или на религията", заяви говорителят на китайското външно министерство Цин Ган. "Съгласно китайския закон, китайският народ се радва на свобода на религията. Това е очевиден факт, който всички могат да видят", каза той. "Относно различията между САЩ и Китай по въпроси като човешките права, религията, ние винаги сме били привърженици на диалог, основаващ се на взаимното уважение и равенство, за да повишим по този начин взаимното разбирателство и да намалим различията", каза още Ган.

Китай затвори границата си с Киргизстан заради началото на Олимпиадата, предаде "ИТАР-ТАСС". Ограниченията за преминаване, ще важат единствено за гражданите на трети страни стана ясно след предприемането на тази мярка, която също е свързана с осигуряване на сигурността.
Оказва се, че решението на китайските власти не е изненадващо, тъй като Китай ежегодно затваря границата си в Киргизстан по време на празненствата по случай Китайската нова година.

"Олимпиадата в Пекин ще бъде триумф на пълната промяна на един народ, която бе направена за около пет години. Стандартът на живот в Китай много се повиши - каза в интервю за Агенция "Фокус" Яна Шишкова, китаист, преподавател по китайски език в столичното 18-ото СОУ "Уилям Гладстон". Шишкова посочи, че в Пекин например може да се намери апартамент под наем за около 300 евро месечно. Храната струва доста по-евтино отколкото в България, ток и газ са на цена, близка до тази, на която са у нас. Големите градове имат жестоки проблеми с трафика: "За да достигнеш до работното си място с личен автомобил, трябва да излезеш час и половина по-рано, за разстояние, което иначе се изминава за 15 минути с кола".
"Цялата държава буквално се прекрои -казва Шишкова в интервюто си за "Фокус". - Мисленето на гражданите се промени. Толкова много е вложено в Олимпиадата, че според мен всеки следващ, който трябва да поеме Олимпиада, ще бъде в изключително неизгодно положение. Те са хората с грандиозния потенциал да смаят света, просто защото първо са непознати и второ - че имат много какво да покажат. Това е най-древната цивилизация, оцеляла в света до днес, без прекъсване", каза тя. По думите й - китайците са постигнали наистина нещо невероятно, не само във физическия облик на държавата, а и в превъзпитанието на своя народ, който в момента бива обучаван на добрите маниери на западната култура. Конкуренцията за работните места в Китай е много голяма - за едно добро работно място понякога се конкурират хиляда души. Масово хората имат по десет дни платен годишен отпуск. "Не могат да си позволят да боледуват, защото веднага работното им място ще бъде заето от някой друг", посочи тя.
"В Китай имат много строга наказателна система; в противен случай - не могат да поддържат такъв ред при милиард и триста милиона население. ...когато виждаш, че има явен резултат в жизнения стандарт, в доходите, в безопасността, с която можеш да си пуснеш детето късно на улицата... Тогава самите хора са склонни да проявяват сътрудничество към властите. Защото те виждат какъв силен ефект има от всичко това, и че това се прави за тяхно добро, на първо място, а не - за да се покажат на чужденците", каза още Яна Шишкова.
Олимпийският огън вече е в китайската столица. По традиция, датираща от 1936 г., олимпийският огън се запалва от слънчевите лъчи в Гърция, след което обикаля света, носен от хиляди бегачи.
Олимпийският огън обиколи основните забележителности в китайската столица, преди да пристигне на стадиона "Птиче гнездо" за провеждане на церемонията по откриването на Олимпийските игри. Тя ще започне днес, в петък, 8-и август, в 20:08 часа местно време -15:08 часа българско. Олимпийският химн ще бъде изпълен от певицата Сара Брайтман.
Междувременно китайските власти съобщиха, че ще следят над 200 уебсайта, за които има съмнения, че ще предават нелегално летните олимпийски игри в интернет пространството, съобщи "Чайна Дейли".
Екипът по наблюдението ще следи за публикуването на видео материали от Олимпиадата. Ако собствениците не заличат пиратските записи до половин час след засичането им, ще се простят с интернет страницата си. Компании, които изкарват над 4400 долара от нелегално излъчване, ще бъдат дадени под съд, а техните служители може да стигнат и до затвор.

Всички по-основни събития от Олимпиадата в Пекин могат да бъдат наблюдавани по най-големия интернет-портал YouTube, съобщават световните агенции. Ежедневно ще бъдат обновявани видео материалите на сайта, които ще включват най-любопитните моменти от състезанията. Кадрите ще могат да бъдат гледани в 77 страни, които са платили права за излъчване. Достъп няма да имат главно държави Близкия Изток, Азия и Африка. Финансовите параметри по сделката между собствениците на сайта и Международния олимпийски комитет не бяха огласени.
Китайските власти няма да разрешат напълно нецензуриран достъп до Интернет за чуждестранните журналисти, които ще отразяват Олимпиадата, съобщи ББС. В навечерието на Олимпийските игри Китай започна налагане на стриктен контрол върху достъпа до Интернет. Властите все пак увериха, че чуждестранните журналисти ще бъдат напълно свободни да изпращат до редакциите своите репортажи.
Високопоставени членове на Международния олимпийски комитет също изразиха своята тревога, че редица сайтове ще бъдат блокирани по време на игрите. Над 20 000 представители на чуждестранните медии ще отразяват събитието. Част от тях вече започнаха разполагането на техниката си в изградените за тази цел центрове в Пекин.
Около 160 000 души ще участват в церемонията по откриването на олимпийските игри в Пекин, съобщава официалният сайт на Олимпиадата. "На церемонията в днес ще вземат участие 160 000 души. 70 000 ще са специалните гости, сред които известни актьори и атлети, а останалите 90 000 ще са публика, персонал и доброволци, помагащи на Игрите.

В навечерието на летните Олимпийски игри за подготовката на китайската столица Пекин, стана ясно, че досега са вложени 40.9 милиарда долара. Общата сума, изразходвана за игрите може да достигне 44 милиарда долара, според източници от Пекин, съобщава РИА Новости. Само за строителство и реконструкция на спортни обекти са били изразходвани 2 милиарда долара.
Гръмотевични бури може да помрачат церемонията по откриването на Олимпиадата
Прогнозите за времето предсказват гръмотевици и проливни дъждове в Пекин в деня на откриването на Олимпийските игри, като метеоролозите предупредиха, че тайфуни заплашват събитията по откриването и в други китайски градиве, предадоха световните агенции.
Организаторите многократно изразиха опасенията си, че дъждът може да се превърне в най-голямата заплаха за провеждането на церемонията.
Китайските власти потвърдиха, че за 8 август се очаква лошо време, но изразиха надежда небето да бъде благосклонно по време на церемонията.

И така с много усмивки от страна на доброволците, с невероятната любезност и учтивост на персонала на хотели, заведения и в олимпийското село, със забрана да се плюе по улиците, и таксиметровите шофьори да употребяват чесън, със забрана да се носят сандали на бос крак в олимпийските обекти, с много чистота, екзотика и дисциплина китайците посрещат своята първа олимпиада.
Едно е сигурно: един месец светът ще е в Китай, от там ще идват радости и постижения, а за пристигналите за олимпиадата гости и участници - преживяното ще остане незабравим спомен.

 
От първия миг на състезанията на олимпиадата в Пекин няколко въпроса останаха да чакат края на игрите, за да бъдат анализирани и разследвани. Въпросите за китайското чудо, за тайните на китайските спортни успехи. Фактите показаха, че става дума за държава-свърхсила в спорта, която спечели медали в дисциплини, в които никога не е имала традиции или успехи. Фактите говорят за огромен брой медали за страната домакин, и то след като досега Китай не е била никога в първата тройка, петица или десятка в класирането по медали от предишни олимпиади.

Фактите показаха на света една реалност, в която китайски спортисти демонстрираха такава сила, мощ и хъс за победа, с каквито нито една от другите държави не може да се похвали.

Станало бе чудо - чудото на безапелационното нахлуване на Китай в света на спорта с постижения и спечелени медали. Къде са тайните за този уникален възход на една държава в не един, а десетки спортове? В постоянството, в дисциплината, с борбата за едно по-добро лично бъдеще, в патриотизма или във верността към държавата.
През 1990 година един български лекар, професор в своята област ми каза нещо нечувано до този момент: "В спорта няма да са важни вече трениранировките и усилията при поставянето на рекорди. Което е постигнато дотук - постигнато е, благодарение на човешките усилия и дух. Оттук нататък важно ще е кой спортист най-бързо и успешно ще се чисти най-успешно от всички забранени вещества в организма. Оттук нататък рекордите вече няма да са единствено резултат на човешки усилия, а и резултат на химия, химия и пак химия. Спортът вече е бизнес, наука за рекорди и да се приема, че само човешки усилия и воля ще изкачват на почетната стълбичка шампионите ще е наивно и недалновидно."

Какво лежи в основата на невероятното китайско представяне на тази олимпиада?

За да си отговори човек трябва да проследи пътя на обикновения китаец към олимпийските титли. В Китай за зло или за добро - човешкият материал е в изобилие. От държава, с брой на населението над милиард, подбирането на подходящи кадри за бъдещи шампиони е въпрос на селекция, която се извършва по строго регламентирани правила. Само със строго научни и проверени критерии, с безапелационно точен подбор на кадри, технология, и най вече средства, ресурси, както човешки, така и други, които да са в полза на човека.

Китай създаде машина за производство на шампиони, така както машини произвеждат стоки и продукти, съоръжения и прочие други подобни. Какво включва тази машина, създадена под покровителството на партия и правителство? За живеещите в другия свят на запад, е интересно да знае, че в Китай има отдавна действащи специализирани интернати общежития, в които се коват бъдещите спортисти на държавата. Във въпросните интернати са осигурени комфорт, храна, медициско обезпечение, обучение за завършване на общо образование, всички условия, на които биха завидели които и да било правителствени резиденции, учебни и лечебни заведения в други икономически развити държави. Оборудването на въпросните спортни интернати е страхотно, тъй като технологично те граничат с най-новите постижения, и напомнят в известен смисъл на фантастика. Спортните интернати в Китай са закрити за обществото, и за международните федераци по различните спортове в света. Това разказа журналистът Владимир Козин от в. Комсомолская правда.

Колко на брой са спортните интернати за държава като Китай - и да попита човек, едва ли ще чуе точната цифра. Предположенията са за няколкостотин интерната. В един подобен интернат на ден се провеждат три пъти тренировки, 6 дни в седмицата. А в неделния ден за обитателите в интерната има среща с родителите в кафенето, в рамките на това общежитие. Казвам серща с родителите, защото живеещите в интерната спортисти са деца. Правило в тези спортни интернати е да не се напускат свободно от обитателите им, за да нямат те досег с външния свят и медиите.
Спортното оборудване в тези затворени общежития е на най-съвременно технологично равнище. Например в зала за тежка атлетика може да тренират едновременно 80 до 10 души тежкоатлети, което означава 80 места за опити, 80 места, където съответните служители сменят тежестите на щангите. Към това се прибавят съответните бани, съблекални, места за масаж, в които работат необходимите на брой служители - треньори, масажисти, лекари. Цифрите и параметрите са несравними с тези, с които разполага една българска тренировъчна зала за провеждане на подготовка на тежкоатлети.

В Китай всичко започва от рано, за да не се превърне времето в проблем. Така например групата за художествена гимнастика на Китай, числеността на която е почти сто души, от две години е започнала целенасочена подготовка за олимпийските игри в Лондон, които ще се проведат през 2012.
По отношение на медицинското обезпечение, всички водещи технологии в света, в Китай отдавна се използват, като оборудване и ноу хау се обновяват непрекъснато с по-ново. Изследванията, тестването, базата данни, видеотехника със съответни състезания - това са малка част от елементите, без които едно медицинско обезпечение в подготовка на спортисти не може да се нарече пълноценно, и китайците не са жалили и не жалят средства и труд, за да бъде всичко в крак с времето и науката.
Следващият фактор е приложението на нетрадиционната медицина, в която китайците никога не са имали равни. Ако нещо е известно от сферата на тази нетрадиционна медицина извън Китай, то това е много малка част от всичко, което се използва при подготовката на бъдещи шампиони в спорта. Иглотерапията, специалният масаж, лечението с билки и природни продукти - всичко влиза в действие, когато трябва да се преодоляват травми и умора. В спортните интернати работят екстрасенси, народни лечители, които също дават всичко от себе си, за да са здрави, със съответния тонус и годни за тренировки спортистите.
Към казаното дотук трябва да се прибави и дисциплината, която е типично традиционна за китайците и необяснима за повечето други нации. При нарушение на дисциплината три пъти - за непослушание, неизпълнение на поставени задачи, липса на старание в подготовката - възпитаниците се връщат по домовете им. А това в Китай се приема като трагедия, като житейски провал, като огромен гаф в биографията.

Целият народ от Поднебесната /другото название на Китай - бел. Л. М./ е възпитан така, че да осъзнае, че велик спортист, олимпийски шампион в тази страна е равнозначно на малко божество, което е издигнато на пиедестал. Победителят в Китай обезпечава целия си по-нататъшен живот. Сумата за олимпийско злато в тези игри при китайците достигна до умопомрачителна висота, дава се в брой, без данъчно облагане! На победителите се осигурява от партията и правителството доходен личен бизнес - мрежа от кафенета, малка фабрика, земя с имот. Други получават правото да съжителстват в собствени жилища, редом с министри, и партийна номенклатура, което е чувствителна промяна в социалния статус! А за такава промяна си заслужава да се работи и живее с години в спортния интернат, който може да се възприеме и като спортен затвор, тъй като е закрит тип общежитие за външния свят и медиите - китайски и чужди. Толкова бързо китаец да промени социалния си статус си е огромен шанс, който не се случва на всеки.

Кога започна спортният възход на Китай? Още на олимпиадата в Атина прозвуча първият сигнал за тотална промяна в китайското присъствие в световния спортен елит. Китайският олимпийски отбор се добра до едно от челните места по медали, след десетилетия на тотално превъзходство на САЩ, СССР и бившата ГДР. Това превъзходство след 1989 година се промени, като в челните позиции застанаха САЩ, Русия и редица европейски държави. Възходът на китайците в спортния елит на света се забеляза само около периода на самата олимпиада в Атина и след това бе забравен. Посланието, че в спорта се извършва китайска революция остана някак встрани от коментарите и анализите след като олимпиадата в Атина свърши. И това се оказа голяма грешка, тъй като точно резултатите от така наречената китайска революция в спорта говориха и даваха ясен знак за кардинални промени в състава на световния спортен елит. За сравнение ще кажа, че само за първата седмица на сегашната олимпиада, китайските състезатели извоюваха два пъти повече златни медали от САЩ и пет пъти повече от Русия. Седмица преди игрите това би прозвучало налудничаво и несериозно.

Едва ли някой вярва, че китайските спортисти извоюват медалите си и поставят рекорд след рекорд само с голи ръце и блестяща физическа подготовка. Във всеки отбор има атлети например, добре запознати с допинг препаратите, от най-ново поколение. Само че едни спортисти антидопинговата служба ги залавя, други не, а трети изобщо не ги проверява. Дали изборът кой да бъде проверен за допинг наистина е случаен? Съмнявам се, въпреки, че се опитват да ни убеждават в противното.
Съвременният спорт стана важен полигон за изпитания на фармакологията и медицината от цял свят. За спорта от десетилетия работят големи научни институти - явно или не, нелегални лаборатории, известни и не толкова - фармацевтични компании. А това означава - мнооого пари. Означава бизнес, означава, че спортът може и трябва да се приема като част от съвременната икономика. Тук, в прилагането на най-нови препарати не фиксирам имена на държави или компании, защото това би означавало огромен списък.
Дали антидопинговата служба е в крак с времето и най-съвременните средства за ре
корди - задължително не, защото науката винаги е едни гърди напред пред житейската практика.
Прави впечатление и друго, редом с постиженията на фармацевтичната индустрия по отношение на анаболи например, никой не говори за изключителната вреда от употребата им за човешкия организъм. И това не е случайно, тъй като допинг-препарати биха употребили младежи, поколението до 30-35 годишна възраст, което са занимава със спорт професионлано, след тези години, човек естествено излиза от спорта. Пораженията, които нанасят подобни препарати на подрастващия организъм са табу за медиите, тъй като отново думата е пари, много пари.
Напоследък се заговори и за нов вид стимулат - генен, който влияе върху хормона на ръста, и мускулната маса. И този изкуствено създаден генен стимулант, като се твърди от журналиста Владимир Козин не се отличавал кой знае колко от другия хормон, който изработва човешкия организъм. Но едно са организмът да изработва хормони, мускулна маса, свързано е с режима на тренировки и хранене. Докато опасно различно е това да се предостави в ръцете на фармацевтично вмешателство. Последиците във втория случай са сигурни и често пъти, необратимо патологични, като практиката показва, че не се изключва и летален изход за самия спортист. Води ли някой статистика колко спортисти остават инвалидизирани след края на спортната си кариера, или си отиват твърде рано от живота? Няма такава статистика, тъй като тя би объркала печалбите на фармацевтичните компании, работещи за "спортни" успехи.

Ето защо ако китайците използват средства на нетрадиционната си медицина, иглотерапия, биостимулиране с енергийни техники, както и природни продукти, лечебни традиции за въстановяване на човешкия организъм, типични само за този район на света - то единственото, което може да се заключи е, че пораженията върху спортистите биха били далеч по-малки.
Що се отнася до психическите натоварвания, на които са подложени техните спортисти, треньори, лекари, и различни специалисти в "производството на шампиони" - за тях едва ли може да се говори категорично, тъй като човешката психика е все непредвидима за науката.

Дали китайците са някакъв човешки феномен със спортните постижения и медалите, които завоюваха - едва ли. Човекът винаги си е човек, пък бил той китаец, американец, африканец, или жител на Ямайка. А това предполага субективизъм в очакванията. Да се приеме, че на олимпиадата в Пекин китайските спортисти са масово феномени, звучи несериозно.
Всеки треньор би желал да вземе най-доброто от своите възпитаници на състезания и това е нормално. Но зад успешния китайски треньор стоят много средства, дадени от правителството, стоят учени психолози, фармацевти, медици, лекари, спортни специалисти и много дисциплина, хъс, труд, живот, отдаден на спорта, изолация от проблеми за хората от екипа. Само така може да се разчита един китайц да се изкачи на почетната стълбичка за медали. Китайското чудо в спорта се случи и остави с отворена уста мнозина спортни специалисти и експерти в света. "Китайски синдром" или закономерен резултат от всичко, участващо в една прецизно изработена схема - къде е отговорът за тайната на китайските успехи на тазгодишната олимпиада?

И още нещо - в огромните екипи от спортни специалисти по изработването на шампиони работят само китайци и няма нито един чужденец. Поне не се чу за чужденци в тези екипи. А това навежда на мисълта, че тайните за производството на шампиони ще си останат в Китай и скоро едва ли някой ще успее да се добере до тях и да ги разгадае. Чуждо присъствие при китайците няма, а местните кадри са подписали съгласие за неразгласяване на секретна информация, така че скоро няма се узнаем как Китай се изкачи на върха.
Затова пък сме наясно, че в България подготовката на спортистите ни за шампиони е на мизерно ниско равнище, оставена е на самотек, без грижа от страна на държавата. Присъствие на държавни високопоставени чиновници виждаме само, когато те отпътуват за олимпиада, заедно с други техни колеги от най-различни държави.

Имат ли място българските високопоставени държавни чиновници на такова събитие като олимпиада? Не бих казала да. След като с години държавата е загърбила спортисти, треньори и прочие специалисти, след като с години държавният бюджет не предвижда достойно перо за подготовка на водещи спортисти, след като държавата ни подари спортни бази на клубовете, без грижа как ще гиизползват, след като младото поколение българи познава повече дискотеките, дрогата и прочие "екстри" на демокрацията, вместо да има възможност да спортува и тренира - за какво говорим изобщо?
В една Канада, във всеки квартал има игрища - за летни или зимни спортове. Децата спортуват, в училищата им е престижно да си добър спортист, в университетите - също, логично израстват бъдещи шампиони. А къде да растат българските шампиони? В липсващите игрища и спортни зали в кварталите, в зле оборудваните зали на спортните клубове, в басейните, където нямат възможност да плащат за редовно плуване?

Шампиони се коват с години и от най-крехка детска възраст, в България това липсва. Традицията, която вкара в ранглистите със световни рекорди една Диана Йоргова, една Йорданка Донкова една Тонка Петрова, една Стефка Костадинова, борци, щангисти, гимнастички, тази традиция умря.
Е тогава как от умряла традиция ще се родят шампиони - няма как. И ако някой българин се изкачи на почетната стълбичка за медали - то той трябва да бъде награден и за това, че въпреки държавата е стигнал до спортния връх...
Вместо политиците ни да пътуват по олимпиади и се гордеят със спортистите ни - да вземат да им целунат ръка и да им се извинят публично за липсата на държавна грижа за спорта...
Но какво да очакваме от държава без национална стратегия за развитие на спорта? Ще аплодираме чужди шампиони, ще коментираме чужди свръхсили в спорта, чужда хегемония в разпределението на медали, барабар с техния бизнес и спортна индустрия за уреди, екипи, съоръжения и технологии.

В медиите бе посочено, че 140 000 лева или 72 000 евро/ е премията, която Държавната агенция за младежта и спорта ще даде на всеки български спортист, спечелил златен олимпийски медал на игрите в Пекин. В Китай ще дадат 633 хиляди евро и килограм злато, в Сингапур - 500 хиляди евро, Апония ще дава 19 000 евро за титла, Канада - 14 000 евро, германия 15 000 евро, Сърбия - 100 000 евро, Гърция - 190 00 евро прочие и прочие. Малките държави се изхвърлят, а големите наблягат на моралния престиж, който носят олимпийските титли. Естествено към тези цифри в развитите икономически държави се прибавят и доходите от бъдещи реклами, производства с марка с името на шампионите, и прочие и прочие бизнес печалби.

За България остава радостта на народа от успехите на родните спортисти, фактът, че по време на такова престижно състезание като олимпиадата, политиците отиват на заден план и никой не се интересува от тях. Още една причина политиците ни да благодарят на родните състезатели.

Китайското чудо в спорта се състоя. А нашето чудо го няма никъде.
В другите екипи от различни държави основна грижа е да не уличат състезател с допинг, в нашата олимпийска делегация, усилията бяха - да се уличи неизследван състезател!

Китайският синдром на спортни успехи едва ли ще бъде някога разгадан -българският модел е ясен, но никой не се интересува от това.
 


Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси

Боян Чуков, международен анализатор Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

„Хроники”: Каква е причината за началото на конфликта в Близкия изток: борба за ресурси /вода, газ и петрол/ или установяване на определена религия и начин на живот в доскоро светски държави от Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът в Близкия изток винаги е бил в своята основа чисто геополитически. За съжаление геополитиката като наука се владее само от представители на елита и то не във всички страни. Например, в България много хора ползват понятието „геополитика”, но за съжаление са малко тези, които разбират за какво става дума. Конфликтът в Близкия изток се представя на световното обществено мнение и на обикновените хора като сблъсък, който има исторически, конфесионални, икономически и т.н. измерения. В зависимост от интересите на този, който коментира кървавия хаос във въпросния регион, се акцентира в една или друга посока. В действителност изброените по-горе измерения на близкоизточния конфликт се използват от външни фактори като „инструменти” за реализиране на даден регионален или глобален геополитически код. Битката за ресурси е геополитика, а маршрутите за доставка на ресурсите са геоикономика.

Музей в Ирак преди войната„Хроники”: Маршрутите на тръбопроводите минават през области, доминирани от шиити, алавити, от друга страна голямата част от сирийските нефтени запаси се намират в района на така наречения кюрдски североизток, т. е. между Ирак и Турция. Сирийските кюрди /9 на сто от населението на Сирия или около 1,6 млн-бел. Л. М./ са склонни за пряк маршрут за износа на нефт от иракски Кюрдистан, който да заобиколи Ирак и Турция. Засега по ползването на тези ресурси намесата на САЩ е очевидна, но договорът между Турция и Иракски Кюрдистан за нефта и газа от Киркук може да се възприеме като игнориране на Ирак, нещо, което Багдад едва ли ще приеме спокойно. В този смисъл трябва ли да очакваме нагнетяване на напрежението между Ирак и Турция в борбата за този нефтопровод?

Боян Чуков: В коментирания регион имаме все по-отчетливи опити да се изгради Сунитски халифат /базиран предимно на сирийска територия/, което предполага откъсване на територии от Ирак и Сирия и изграждане на ново държавно формирование. От друга страна имаме и изграждане на Шиитски имамат /форма на мюсюлманска теократична държава/ с основен актьор Иран. Тук към днешна дата трябва да отчетем огромните финансови усилия на Катар, който се опитва да бъде лидер в изграждането на Сунитския халифат. Това е причината и между Рияд и Доха да се очертават във времето все по-отчетливи разминавания относно плановете за преформатирането на Близкия Изток. През февруари 2012 година братовчедът на краля на Саудитска Арабия скръцна със зъби на емира на Катар. В Рияд усетиха, че катарците искат да разпаднат териториално саудитското кралство. Катар е „аватар” на Великобритания. За това Доха работи за реализирането на британските геополитически планове. Ако Катар иска да види в Дамаск като управляващи „Мюсюлманските братя”, то Саудитска Арабия промотира радикали в лицето на салафитите и вахабитите. Турция също има свои неоосмански планове за прекрояване на границите, но те очевидно се разминават с тези на САЩ, Англия, Саудитска Арабия и Израел. Накратко, основните играчи в региона се опитват да преформатират територии и да подсигурят безконфликтно пренасяне /транзитиране/ на въглеводороди в изгодна за тях дестинация. При тази прекалено сложна мозайка от интереси, не изключвам и достигане до „парадоксалния” на пръв поглед вариант, когато Израел и Иран от непримирими врагове ще се превърнат в партньори. По-ясно казано, Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси.

„Хроники”: Кое забавя разрастването на конфликта в Близкия изток:

  • Съвпадението на ресурсните интереси в този район на Русия, Китай и Европа;
  • Лавирането на САЩ между запазване на Турция за свой партньор в този район без да пострада от това поддържката на Белия дом за Израел;
  • или
  • Американо-израелските интереси по отношение на иракски Кюрдистан и експлоатацията на находищата там.

Боян Чуков: В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток. Големите играчи изчисляват т.н. „матрица на загубите”. Очевидно е, че до този момент именно вероятните щети от един по-голям военен конфликт в Близкия Изток са неприемливи за глобалните фактори, чиито геополитически кодове интерферират в региона.

Европа не е геополитически субект и не може да се разглежда като самостоятелен и хомогенен играч в Близкия изток. Интересите на Лондон и Берлин в региона се разминават и всеки си гони собствените национални интереси. Дезинтеграцията на Европа започна със събитията в Барселона и победата на националистите на последните избори. Този процес си има „спонсор зад кадър”. Най-вероятно това е Лондон, който разчита каталунският експеримент да се провали и да послужи за урок на шотландските и други подобни процеси на мъгливия остров.

По отношение на Израел и Турция картината е също прекалено прозрачна. При условие, че действията на Тел Авив или Анкара не съвпадат с градежа на Pax Americana, то те получават незабавно „жълт картон” от Вашингтон. Все пак отношенията Израел-САЩ в момента не са в най-високата си точка, особено откакто президент е Барак Обама.

Търговска улица в Дамаск от спокойното време преди военния конфликт„Хроники”: Войната в Сирия вече беше започнала, когато бе подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”. Този договор бави ли развитието на конфликта в Сирия? Или след провокираната война в Сирия, ще се даде път на идеята за газопровод Израел- Кипър-Гърция, проект, който пряко ще удари Турция и САЩ няма да могат да реагират адекватно поради изключително слабата си външна политика?

Боян Чуков: На този въпрос ми е трудно да отговоря еднозначно. В региона се оказа, че има много нови находища на въглеводороди. По-принцип трябва да имаме предвид, че нефтът на Саудитска Арабия е на изчерпване. Редица експерти са категорични, че новият нефтен кладенец на света ще стане Ирак. В Сирия съвсем наскоро се оказа, че също има открити нови находища на въглеводороди. Това отново поставя кюрдския фактор и различията между сунити и шиити на преден план. Естествено, етническите и конфесионалните конфликти са с огромен потенциал. Разгарянето на един или друг сблъсък очевидно става с „външен” за региона импулс подаден от глобален геополитически фактор. С основна цел, както бе споменато по-горе, реализирането на един или друг геополитически локален или регионален код.

„Хроники”: Близкият изток се бори да изнася природен газ в Европа и проблемът в тази борба очевидно е кой ще държи контрола на износа. Стремежът на арабските държави и Иран да се еманципират от външна намеса е очевиден и това бе една от основните причини за редица бунтове и граждански конфликти, от плана „Арабска пролет”. Тук се намесва и противоборството на Израел и Турция, което от години Щатите не могат да решат. Как очаквате да завърши това?

Боян Чуков: Чрез Катар се прави масиран опит да се нанесе удар върху руския „Газпром”. Доха строи огромен флот от танкери, които ще превозват сгъстен газ в Европа. Близо 64 специализирани кораба се строят по поръчка на Катар в Южна Корея. Износът на Газпром за Европа в резултат на катарската стратегия от миналата година е намалял с 5 на сто.  Проблемът е, че това, на което в Иран му викат Южен Парс, в Доха му казват Северен Парс. Виждате, че става въпрос за едно и също находище, за което имаме сериозен сблъсък на интереси. „Арабската пролет” са събития, за които кралят на Саудитска Арабия заяви, че „че са инспирирани от външни фактори, врагове на исляма”. Естествено, в Рияд ясно осъзнават, че преформатирането на региона ще засегни и границите на кралството. Основните нефтени находища в Саудитска Арабия са в региони, населени предимно от шиити. Зад събитията, наречени „Арабска пролет” стърчат ушите на демократите във Вашингтон и тези на банковата група Ротшилд. Външната политика на новия френски президент също се обяснява сравнително лесно. Франсоа Оланд е свързан с банковата група на Ротшилд. Както се казва: ”Елементарно, Уотсън!”

„Хроники”: Смятате ли, че започналия вече военен конфликт между Израел и Палестина е началото на глобални военни действия в Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът между Израел и Палестина започна след като имаше посещение на най-високо равнище от Катар единствено и само в ивицата Газа. Тогава на практика беше купена ХАМАС с около 400 млн. долара. Емирът на Катар бе първият държавен глава посетил ивицата Газа. Той игнорира тотално Автономното палестинско ръководство на Западния бряг. Даже лидерът на ПА Абу Мазен изказа остро недоволство. За това, че ПА се „дава на късо” по този начин. ХАМАС започна да се преориентира от Иран към Катар. Не вярвам, че конфликтът между Палестина и Израел може да бъде причина за широкомащабни военни действия, но определено може да послужи като повод.

„Хроники”: Може ли да се твърди, че в така създалата си ситуация около Турция и Сирия, НАТО няма да действа в унисон с интересите на САЩ и държавите от ЕС?

Боян Чуков: Първо, НАТО е особена военна структура. Що се касае до политическите звена на организацията, то там се наблюдава една характерна за нашето време „демократична говорилня”, достъпна за всички страни-членки. Второ, военната структура на НАТО се контролира на 100 процента от САЩ и там се работи единствено и само по проекта Pax Аmericana. ЕС след Лисабонския договор се „натовизира” достатъчно. Въпросът е, че американците вече не искат да финансират повечето военни действия по света и се с ориентират към приканване на своите съюзници да приложат формулата на аутосорсинг /самофинансиране/. В ЕС в момента се води битка между Бон и Лондон кой да води „бащина дружина”. Геополитическите интереси на двете страни са различни и това поражда все по-отчетливи центробежни сили в Съюза. Франция с президент Франсоа Оланд, който е свързан с банковата група Ротшилд ще гравитира по-скоро към Лондон и няма да бъде ключов елемент на европейския френско-германски „мотор”. В действителност, това вече все по-отчетливо са забелязва. Отношенията между Меркел и Оланд отдавна вече не са блестящи. Типичен пример за естественото геополитическо фрагментиране на НАТО и ЕС е Турция, която изведнъж се оказа сама срещу Сирия и кюрдския фактор, въпреки, че е член на НАТО.  Въобще считам, че при един пълноценен конфликт даже военна машина като НАТО трудно ще успее да се обяви за победител.

„Хроники”: Какъв ще е резултатът от войната в Близкия изток: преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям, както вече се случи в доскоро светски африкански държави. Как трябва да очакваме това да се случи на Балканите и в страни от ЕС?

Боян Чуков: Евентуалната война в Близкия изток има за цел поставянето на всички енергийни ресурси в региона под управлението на един глобален фактор, който има амбицията да контролира и менажира целия свят. Настъпването на радикалния ислям ще продължи към Централна Азия и Кавказ. Той плавно, но сигурно чрез „външни импулси” се насочва към границите на Русия и Китай. Радикалният ислям в конкретни геополитически планове се предвижда да бъде използван като лост за решаване на геостратегическите въпроси на водещия към днешна дата постоянен глобален фактор.

 

Човек не цени това, което има. Така и с нас, българите – тръгнали да стачкуват срещу Партията, срещу ГЕРБ! Къде отиват те, бе?

Че ГЕРБ имал петима души достойни за президент! Добре, че избираме само един за поста...

Магистрала, която другите правят за 31 години – ГЕРБ я направи за шест месеца! Застанали едни синеблузи Борисов и Плевналиев да режат лентата на „Марица”, да им се ненагледа човек! Другите със сака, че вече си е хладно, а те – по ризи, горят вътрешно от гордост!

Хората трябвало да благодарят на Симеон Дянков, че отделил 36 милиона за пътния участък от бюджета!

Да ни го пусне Борисов Дянков и ще му благодарим, ех, как ще му благодарим! Ще му държи влага дълго време! Не го пуска обаче Борисов – не си го дава, даже за благодарности на електората! Ей, това не го разбирам...

А и за пътуването до Китай ще му благодарим, че заведе една млада жена до тази държава! Показа й: Пекин, Шанхай Тянжин! Още незавършила висше, неизкласила както се казва и вече съветник на вицепремиер – това е да си в ГЕРБ, па макар и младежкия!

Курумбашев нещо искаше да му се разяснява от какъв характер била командировката в Китай! Ами от емоционален хакатер, бе Курумбашев – ти не си ли обичал! „Човекът е влюбен!” както се изрази премиерът при Сашо Диков по темата.

Ама колко струвало пътуването – какво го интересува социалистът това? Да не би той да дава парите? Държавата ги дава, а общото и кучетата не го искат казват старите хора.

„Съгласно протокола” пише Дянков до социалиста Курумбашев, той бил придружен до Китай от младата си съветничка! „Съгласно протокола” такова нещо няма коментирали за сайта Bulgaria news дипломати, ама това е съгласно Дянковия протокол, който ние едва ли познаваме, бе, не съгласно другия, официалния протокол!

И после – човекът е спестил пари като е пуснал една девойка да го играе официална делегация в пътуването му в Китай!

Това е историята с упорството на Курумбашев да пита Дянков защо води недоучилата девойка от младежкия ГЕРБ в Китай! Ако сте съгласни с отговора на Дянков и позицията на Цачева, кажете „да”! Ако не сте съгласни – кой ви пита?

А Дянков е като Шива – е едната ръка приготви проекта за Бюджет 2011, с другата го внесе в правителственото заседание, с трета го даде на Цецка Цачева, с четвърта – написа отговор до Курумбашев, с пета даде пресконференция за проектобюджета – грешка, пресконференция се дава устно, а не с ръка!

Когато и да се живее думата „партия” е велика работа: и образование /ако такова ти липсва/, и възпитание, и начин да не те уволняват, и най вече да си живееш живота без проблеми!

Какво каза другаря Борисов в минутите след като уволни другарката професор Борисова: „...министърът трябва да има обществено доверие. С вчерашното прибързано, несъгласувано с мене, с парламентарната група – пускане в медийното пространство за 20-те процента доплащане, повтарям,  без да се потърси за такова тежко решение, то може и правилно да е,  може би е правилно, за дисциплиниране на системата, това трябваше да стане с цялата политическа воля и подкрепа на правителството – това не беше направено...

Къде е тръгнала без „обществено доверие”, къде е тръгнала със това загубено доверие, без да е съгласувала с парламентарната група” – без партията нищо не се прави! Това е истината. Апропо – другарката професор Борисова беше ли партийка или не беше? Да не би да не си е внесла членския внос навреме?

Днес нещата звучат по следния начин: партията е любов, партията е надежда, партията е вяра – както се пошегува един приятел като чу това: „А къде е майка им, София?”*

Кой е строил така магистрали? Опозицията пусна някакъв провокатор, който каза, че не са му плащали заплата от май месец! Кой ще му повярва? На лекарите не са им плащали от март и ако слушат и уважават Дянков – ще им платят другия март. Ако рекат да се правят на недоволни – може да почакат и до юни догодина! Трябва да благодарим на Дянков, а не да протестираме!

И дайте да се разберем за Дянков: Има лоши качества, които създават големи таланти. Казал го е не друг а великият Ла Рошфуко.

Гледам французите – 3 милиона са излезли на улиците, за да протестират за новия закон за пенсиите, който техните политици ще гледат след три дни! Ама това са французи – по тях ли ще се водим? Те резнаха главите на кралицата на краля си, и после танцуваха! А за едната религия – цяла нощ се клаха на Свети Вартоломей – по тях ли да се мерим?

И нашите хора излязоха на улиците, шествие направиха, но не за пенсиите, болниците, образованието, културата или някоя друга досадна причина – хиляди вървяха на шествие за въвеждане на богословие в училище! Това са християни, това са хора, религиозни – кротки и търпеливи. Почти като жертвеното агне по Гергьовден.

На университети им трябвали пари! Това ли ви е проблема, бе! Ами грейте се на слънце, нали науката е слънце, грее ви в душите, да ви грее и зимъска! Колко му е!

Програмата САПАРД е успешно приключена, толкова успешно, че Европейската комисия ще ни глоби 6,5 млн евро! Това е успех, а не като на предишните – блокараха им парите, и как казваше другарят министър-председател – и паспорти не им даваха за чужбина!

Гледам по новините  притича един човек с шайга грозде към другаря Борисов! И той веднага го разбра: взе шайгата и я даде на охраната, да я носят! Дето се казва, от вълнение даже не благодари на лозаря! Така е то, вълнението от срещите и любовта на хората така може да те стисне за гърлото, че и звук да не можеш да издадеш!

Вече години не спират да се заиграват с думата „интеграция”. Саркози не можа за интегрира циганите и ги изпрати по родните им места – да номадстват там като слязат от самолета!

Това с интеграцията не е лесна работа: моето куче, Харалампи, и то не иска интеграция! Като хване кварталните градинки, ходи го гони и наказвай! Взехме му намордник – чуе ли хайванчето: „Къде ти е намордника” и тутакси се скрива под масата – да пълзим, ако толкова сме настоятелни, за да го хванем. От зор, кръстихме намордника „фънди” – на кмета на София, сега, докато зацепи хайванчето, че става дума за намордника му – ще имаме спокойствие!

Домашен любимец, домашен любимец, но и той се изхитри, уж приятел на човека, уж, гледал благодарно и вярно! Вятър работа!

Сутринта му редя: „Яж, Харалампи, яж, и благодари на Бойко и Фандъкова, че ако те не бяха те – кой знае дали щеше да си живееш така европейски!” Говоря му аз, говоря, а той – лае на всяко изречение! Неблагодарна работа е този Харалапми! Вярно, от Плевен го взехме, миналия мандат много му се дразнехме, заради вътрешния министър, но сега? Румен Петков е отново на почит, председателя на парламента също е от Плевен – смеем ли да му се дразним на наш Харалампи?

Оня ден го разхождам и му говоря като на човек: „Да благодариш на партията, че се на почит и уважение! Паспорт си имаш, лекарства ваксини, храна – разхождат те когато ти скимне! Какво повече!”

А Харалампи пак излая! Един окъсанооблечен човек мърмореше на спирката: „Като сте си избрали пазвантинът на Тато да ви управлява, хак ви е!” Харалампи се ядоса и отиде, вдигна му крак... добре, че го издърпах! Не е човек това куче, все гледа то да има последната дума!

Та, да се върна на онова сравнение, че ГЕРБ правел за 6 месеца това, което другите партии – за 31 години! Иди, че кажи, че не е по Димитровски! Георги Димитров казваше: Това, което другите нации правят за 100 години, ние трябва да свършим за 10!” Май така беше! Скъсяваше ни живота той, сега пак ни го скъсяват – със сроковете на изпълнение.

И за домашно и размисъл:

Няма достатъчно проницателен човек, способен да разбере злото, което сам върши – пак Ла Рошфуко го е казал.

 

В уникално по рода си общо интервю за „Oped News“ американския професор по лингвистика и дисидент Ноам Чомски и бившия зам.министър на финансиите на САЩ Пол Крейг Робъртс коментираха актуалните теми, които вълнуват света. Ноам Чомски и Пол Робъртс застанаха заедно пред журналиста Роб Кол, за да коментират теми като кризата в Украйна, бъдещето на капиталистическата система и американската икономика, империалистическите и националистическите политики, водени от определени държави, глобалното затопляне и много други интересни теми, касаещи бъдещето на цялото човечество.

– Какво е бъдещето на американската икономика и на капитализма?

– Роб Кол: Ноам?

Ноам Чомски: Ние сме много далеч от капиталистическа икономика, ние сме държава капиталист. Бъдещето зависи от това как обществото ще отговори на обстоятелствата. Системата може да бъде повлияна, поправена или дори радикално променена.

– Роб Кол: Пол?

– Пол Робъртс: Частния бизнес контролира правителството. Алчността стигна до степен до подкопаване на икономиката, от която те зависят.

– Роб Кол: Ноам, има ли какво да добавиш към думите на Пол Робъртс?

– Ноам Чомски: Отговорностите на големите изпълнителни директори се разми. Преди директорите имаха отговорността за бъдещето и оцеляването на корпорацията.

– Роб Кол: Каква роля имат климатичните промени в бъдещето на икономиките и световния баланс?

– Ноам Чомски: Нивата на изчезване на видове достигна онези от преди 65 милиона години, когато астероида е ударил земята.

– Роб Кол: Изглежда, че някои компании искат това, или поне нехаят. Може ли това да се промени някак?

– Ноам Чомски: Компаниите са ангажирани с бързи и краткосрочни печалби, нищо друго не ги интерсува.

– Роб Кол: Изглежда и двамата споделяте мнението, че проблема идва от поведението на големите корпорации?

– Пол Робъртс: Пълна липса на далновидност, планиране.

– Ноам Чомски: Трябва да помним какво всъщност са корпорациите и кой стои зад тях. Те са креатури на държавата, подкрепяни от нея. Правата и възможностите се промениха драматично през годините. Ако се върнем назад ще видим, че корпорациите имат съвсем различни права. Обикновените хора нямат никакво влияние над правителството и водената от него политика. Стигайки до върха, виждаме фракцията на „единия процент“, която прави политиката.

– Пол Робъртс: Това важи и за държавите. Виждаме как Съединените щати тласкат своите европейски васали към конфликт с Русия, от който Европа няма интерес. Това все пак носи рискове и за Вашингтон, по мое мнение, защото Вашингтон може да изгуби контрола над своите сателити. Ноам, какво мислиш за безотговорното поемане на риска да се предизвикат Русия и Китай?

– Ноам Чомски: Изключително безотговорно е. Това подтиква сближаването на Русия и Китай, основно базирано на енергийните ресурси. Някои дори предвиждат „китайско НАТО“, което включва Китай, Индия, Пакистан, някои азиатски държави, което също ще има и своя алтернативна на долара валута. Това е рисковано и поставя възможността за война.

– Роб Кол: Пол, каква роля мислиш, че играят социопатите, психопатите и нарцисистите в световната политика?

– Пол Робъртс: Този тип хора доминират в правителствата. Това важи с по-малка сила за Русия и Китай, защото те тъкмо излизат от една ера, където това се провали. Според мен най-големите психопати са във Вашингтон. Успеха на американската пропаганда накара света да приеме Русия и Китай за държави, от които трябва да се страхува.

– Роб Кол: Нарцисистите определят като „лоши“ всички, които ги критикуват.

– Пол Робъртс: Точно. Всеки критик бива демонизиран. Демонизира се и всяка държава, която отказва да е васал. Европейците, например, дори не знаят какво значи собствена и независима външна политика.

Сега виждаме, че държавите от НАТО се въздържат от бомбардировките срещу Ислямска държава. В коалицията влизат предимно арабски държави – Саудитска Арабия, Катар, Йордания и тн. – може би сме готови да разрушим собствената си империя от васали?

– Пол Робъртс: Нарастващата критика срещу САЩ не е насочена само срещу престъпленията във външната политика, но вече засягат и положението вътре в Щатите. Бялата шапка, която САЩ надена по времето на студената война не ни отива, след като в 21 в. САЩ бомбардира и нахлува в други държави заради лъжливи обвинения. Всички тези действия подкопаха образа на т.нар. „нежна сила“ на Съединените щати. Запада започна да се изживява като едноличен собственик на целия свят, който взима решенията и ги налага на всички.  Запада е в ръцете на психопати и марионетките им.

Колкото до американската икономика – аз я виждам като кула от карти.

– Роб Кол: Какво имаш предвид под „кула от карти“

– Пол Робъртс: Разклатен долар, разклатен фондов пазар. Истинските икономически доходи са под нивото на онези от 1960-те и ранните 70′ години…

Имаме главозамайващи дългове, безкрайно създаване на пари. Няма добри работни места, трупаме огромни търговски дефицити. Дълго след разпада на Рим, отцепените кралства пазили образа на Цезар на монетите. Това е пример колко дълго традициите може да просъществуват, въпреки че това, което символизират отдавна не съществува.

 
Статуята на свободатаДълги десетилетия положението на свръхдържава беше определяща характеристика на американската специфика. Глобалното превъзходства на САЩ започна да се утвърждава след Втората световна война, когато Вашингтон пое отговорността да се противопостави на съветската експанзия по цялата територия на планетата, както и да води борба срещу широк спектър нови международни заплахи. Както гордо декларира генерал Колин Пауъл в последните дни на Съветската империя: "Трябва да сложим на вратата си табелка с надпис: "Тук живее Свръхдържавата", без значение, какво правят Съветите, дори ако наистина са решили да се изтеглят от Източна Европа".
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика"

Ако анализираме внимателно случващото се в света напоследък, няма как да не стигнем до извода, че САЩ вече са залязваща свръхдържава. Както в Европа, така и в Азия, различни честолюбиви сили демонстрират мускули, игнорирайки диктата на Вашингтон или противопоставяйки му се активно. Русия например отказва да ограничи подкрепата за сепаратистите в Украйна. Китай пък няма никакво намерение да спре изграждането на военни бази в Южнокитайско море. Саудитска Арабия и Израел не желаят да подкрепят ядрената сделка с Иран, за чието постигане САЩ изиграха ключова роля, а групировката "Ислямска държава" отказва да капитулира пред американската военна мощ. Как би следвало да реагира една залязваща свръхдържава, сблъсквайки се с подобно пренебрежение?

Не преувеличавам. Дълги десетилетия положението на свръхдържава беше определяща характеристика на американската специфика. Глобалното превъзходство на САЩ започна да се утвърждава след Втората световна война, когато Вашингтон пое отговорността да се противопостави на съветската експанзия по цялата територия на планетата, както и да води борба срещу широк спектър нови международни заплахи. Както гордо декларира генерал Колин Пауъл в последните дни на Съветската империя: "Трябва да сложим на вратата си табелка с надпис: "Тук живее Свръхдържавата", без значение, какво правят Съветите, дори ако наистина са решили да се изтеглят от Източна Европа".

Бумерангът на имперското свръхнапрежение

По време на Студената война, влиятелните стратези във Вашингтон предполагаха, че в света винаги ще съществуват две свръхдържави, постоянно оспорващи си глобалната доминация. Непосредствено след съвършено неочаквания за тях колапс на Съветския съюз обаче, те започнаха да лансират идеята за света в който доминира една, единствена свръхдържава (своеобразен "Рим на река Потомак"). В съответствие с тази нова визия, администрацията на Джордж Буш-старши одобри дългосрочен план, целящ новият статут на САЩ да бъде съхранен колкото се може по-дълго, т.е. до безкрайност. Във въпросния документ, озаглавен "Ръководство по планиране на отбраната през 1994-1999 финансови години", се посочва: "Най-важната ни цел е да предотвратим появата на нов съперник на територията на бившия Съветски съюз или другаде, който да представлява за САЩ заплаха, сходна със съветската в миналото".

Синът на Буш-старши и тогавашен губернатор на Тексас лансира сходна визия за глобалните рамки на Pax Americana, издигайки кандидатурата си на президентските избори през 1999. Той заяви пред пред кадетите от военния колеж Citadel в Чарлстън, че ако бъде избран негова основна цел ще е "да се възползваме от огромната възможност, каквато досега са имали само няколко нации в историята и да проектираме сегашния модел на световно устройство в далечното бъдеще. Имаме историческия шанс да реализираме американско мирно влияние не само в целия свят, но и за дълги години напред".

Както е известно, в интерпретацията на Буш-младши, "разширяването на мира" се трансформира във военната интервенция в Ирак и разпалването на опустошителни регионални конфликти, продължаващи да се разширяват и задълбочават и до днес. Но дори и след като всичко това започна, той не се съмняваше - както не се съмнява и сега (независимо, че дори беглата рестроспекция на случилото се не му дава никакви основания да мисли така), че това е била необходимата цена за да могат САЩ да удържат толкова превъзнасяния си статут на единствената в света свръхдържава.

Както признават днес мнозина водещи анализатори, проблемът е, че стратегията целяща гарантирането на всяка цена на американското глобално превъзходство за вечни времена, неминуемо беше обречена да доведе до това, което известният историк и професор от Йейл Пол Кенеди описва в класическата си книга "Възходът и упадъкът на великите сили", с термина "имперско свръхнапрежение". Както съвсем точно посочва Кенеди още през 1987, то неизбежно ще възникне в ситуация, когато "сумарните глобални интереси и ангажименти на САЩ се окажат далеч по-мащабни, отколкото са възможностите на страната да ги реализира едновременно".

Днес Вашингтон на практика е изправен именно пред тази дилема. Любопитно е обаче, колко бързо това "свръхнапрежение на силите" погълна страната, която само допреди десетина години беше рекламирана като "първата хипердържава" на планетата - статут, пораждащ в САЩ още по-голям възторг, отколкото този на "свръхдържава". Това обаче беше преди провала на Буш-младши в Ирак и другите погрешни стъпки, които изправиха САЩ пред съсипания от войната Близък Изток с изтощена армия и изчерпани ресурси. В същото време, основните регионални държави, като Китай, Индия, Русия, Иран, Саудитска Арабия и Турция градяха своите икономики, укрепваха военните си възможности и, виждайки слабостта, провокирана от имперското свърхнапрежение, започнаха да отправят открити предизвикателства към американската доминация в много части на света. Сегашната администрация на Обама, по един или друг начин, се опитва да им отговори във всички тези региони, като сред тях са Украйна, Сирия, Ирак, Йемен и Южнокитайско море, но - както се оказва - просто не разполага с достатъчно сили да попречи на случващото се.

Въпреки това, т.е. въпреки поредицата провали, никой от елитите във Вашингтон (сенаторите Ранд Пол и Бърни Сандърс са просто изключения, потвърждаващи правилото) изглежда не иска да приеме САЩ да се откажат от ролята си на свръхдържава или поне малко да я ограничат. Президентът Обама, който очевидно напълно осъзнава стратегическите ограничения пред страната, е типичен пример за нежеланието да се откажем от идеята си за глобално превъзходство. "САЩ са и ще продължат да бъдат единствената незаменима нация - обяви той пред кадетите от Уестпойнт през май 2014 - така беше през миналия век, така ще е и през сегашния".

Как обаче можем да намерим допирна точка между реалността на "свръхнапрежението" на хипердържавата и нейния упадък с непоколебимата и привързаност към глобалното превъзходство?

Първият от двата подхода към този проблем, възприети от Вашингтон, много прилича на ходене по въже. Той включва постоянното жонглиране с американските възможности и ангажименти при наличието на ограничени ресурси (предимно военни), които непрекъснато и без особена полза биват прехвърляни от едно място на друго, в отговор на избухващите тук и там кризи, макар и да се правят опити за избягването на мащабно и продължително въвличане. Това на практика представлява доктрината, която реализира сегашната администрация и която бихме могли да наречем "доктрината на Обама".

Така например, след като бе направен изводът, че Китай се е възползвал от сложното положение на САЩ в Ирак и Афганистан за да прокарва стратегическите си интереси в Югоизточна Азия, Обама и основните му съветници решиха да ограничат американското присъствие в Близкия Изток, освобождавайки ресурси за укрепване на позициите в западната част на Тихоокеанския регион. Обявявайки през 2011 за това изместване на основните американски интереси - първоначално определяйки го като "обръщане към Азия", а впоследствие като "балансиране", президентът демонстрира завидно жонгльорско майсторство. "След десетилетието, в което водихме две войни, които ни излязоха скъпо и доведоха до много човешки и материални жертви, САЩ прехвърлят вниманието си към обширния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион - заяви тогава Обама през австралийския парламент - И тъй като приключваме досегашните войни, наредих на екипа си, отговарящ за националната сигурност, да разглеждат като най-голям приоритет нашето присъствие и мисиите ни в Азиатско-Тихоокеанския регион. В резултат от това, пренасочването на отбранителните разходи на САЩ няма да стане - повтарям, няма да стане - за сметка на Азиатско-Тихоокеанския регион".

След това обаче, през юни 2014 възкръсналата групировка "Ислямска държава" започна настъпление в Ирак, чиято подготвена от САЩ армия се разпадна, губейки четири ключови градове на Север. Последваха скандалните видеозаписи с обезглавяването на американски заложници, както и нарастващата заплаха за подкрепяния от Вашингтон режим в Багдад. Това принуди Обама да направи поредния завой, този път като изпрати хиляди американски съветници в Ирак и ангажира американските военновъздушни сили, залагайки основите на още един голям конфликт.

В същото време президентът е подложен на критики от републиканците, твърдящи, че той не полага достатъчно усилия в Ирак (и Сирия) и, в същото време, обвиняващи го, че не прави необходимото за "обръщането към Азия". На практика, понеже жонгльорството на Обама не удовлетворява никого, продължавайки да бъде ангажиран и в Ирак, и в Тихия океан, той се оказа в сложна ситуация, отчаяно търсейки начин за да се противопостави ефективно на Владимир Путин в Украйна, на Башар ал-Асад в Сирия, на бунтовниците "хуси" в Йемен, на многобройните въоръжени групировки оспорващи си властта в разпадналата се Либия и т.н.

Партията на пълното отричане

Очевидно, пред лицето на непрекъснато нарастващите заплахи "жонглирането" се оказва нежизноспособна стратегия. Рано или късно тази система ще се разпадне. Но колкото и рисковано да е въпросното "жонглиране", то все пак не е толкова опасно, като другия стратегически отговор на Вашингтон на упадъка на американската свръхдържава, а именно пълното му отричане.

За онези, които се придържат към подобно мнение, не се руши глобалната доминация на САЩ, а само тяхната воля, т.е. желанието им да действат достатъчно решително. Според тях, ако Вашингтон възприеме един по-твърд тон и размаха една "по-голяма тояга", всички проблеми ще се решат от самосебе си. Разбира се този подход би могъл да сработи само, ако САЩ действително са готови и способни да подкрепят заплахите си с реална сила или "да реагират достатъчно твърдо", както се изразяват някои.

Сред най-шумните привърженици на тази политика е Джон Маккейн, председател на Комисията по въоръжените сили на Сената и постоянен критик на президента Обама. През март 2014, в колонката си в New York Times Маккейн твърди, че "От пет години насам на американците се внушава, че "войните затихват" и, че можем да отстъпим, без да навредим особено на своите интереси и ценности. Това обаче подсилва усещането на останалите, че САЩ са слаби, а за хора, като господин Путин например, слабостта е съблазнителна". Според Маккейн, единственият начин да се попречи на агресивното поведение на Русия и другите американски съперници e "да възродим вярата в САЩ като глобален лидер". Освен всичко друго, това означава въоръжаването на украинците и на сирийска ислямистка опозиция, укрепване присъствието на НАТО в Източна Европа, решаването на "големия стратегически проблем, какъвто представлява Иран" и "по-устойчива" роля (т.е. повече сухопътни войски на по-голяма територия) във войната срещу "Ислямска държава".

На първо място обаче, това означава желание за използването на военна сила. "Когато нашите идеали, нашите интереси, нашите съюзници и ние, самите сме застрашени от агресивни режими или яростни фанатици - заяви Маккейн през ноември 2014 - това, което е от значение, са средствата, надеждността и глобалният обхват на американската твърда сила".

Сходен, а в някои случаи и още по-войнствен подход демонстрират редица от претендентите да бъдат издигнати за кандидат президент от Републиканската партия, отново с изключение на Ранд Пол. Така, на провелите се наскоро първични избори на републиканците в Южна Каролина (т.нар. "Среща на свободата") отделните съперници се надпреварваха да демонстрират подкрепата си за използването на "твърда сила" от САЩ. Сенаторът от Флорида Марко Рубио например събра много аплодисменти с обещанието си да превърне САЩ в "най-силната военна държава на планетата" (макар че тя и сега е такава). На свой ред, губернаторът на Уисконсин обра овациите на присъстващите, след като се закле да издигне до качествено ново ниво борбата срещу тероризма: "Искам Америка да има лидер, който да е готов да влезе в битка с тях, още преди те да са ни нападнали".

Благодарение на тази почти истерична атмосфера, по време на президентската кампания през 2016 очевидно ще доминират призивите за увеличаване на военните разходи, по-твърда позиция по отношение на Москва и Пекин и разширяване на американското военно присъствие в Близкия Изток. Независимо от личните възгледи на кандидатите, дори Хилари Клинтън, която се очертава като кандидата на Демократическата партия, ще бъде принудена да демонстрира своята непоколебимост, заемайки същата позиция. С други думи, можем да очакваме, че който и да влезе в Белия дом през януари 2017, ще използва "още по-голяма тояга" в един още по-нестабилен свят. В резултат, въпреки провалите и загубите от военните намеси през последните петнайсетина години, вероятно ще станем свидетели на една още по-интервенционистка външна политика и още по-силен стремеж за използването на военна сила от САЩ.

Колкото и правилна да изглежда тази политика за Джон Маккейн и увеличаващата се група на ястребите в Конгреса, тя несъмнено ще се окаже истинско бедствие за Америка. Всеки, който си въобразява, че може да върне времето назад, към 2002, когато мощта на САЩ беше достигнала върха си, а нахлуването в Ирак още не беше изтощило американските финанси и енергия, несъмнено бърка и то много. Днес Китай е много по-силен, отколкото беше преди 13 години, Русия до голяма степен се възстанови от спада, последвал края на студената война, Иран замени САЩ като ключов външен играч в Ирак, а другите държави вече разполагат с много повече свобода на действие в съвременния нестабилен свят. В подобни уславия, агресивната демонстрация на мускули от страна на Вашингтон вероятно ще доведе Америка до катастрофа и унижение.

Време е да спрем да се преструваме

Затова нека се върнем към първия въпрос: какво следва да прави една залязваща свръхдържава, изправена пред толкова сложни проблеми?

Навсякъде, освен във Вашингтон, очевидният отговор би бил - да прекрати да се прави на това, което не е. Първата стъпка на една възможна програма за възстановяването на САЩ от имперското свръхнапрягане на силите, трябва да е стане признаването на факта, че американската мощ е ограничена, а глобалното управление е непостижима илюзия. Освен това ще ни се наложи да признаем очевидната реалност: искаме или не, но САЩ са принудени да си поделят планетата с цяла група други водещи държави - нито една от тях не е толкова могъща, колкото сме ние, но не е и толкова слаба, че да отстъпи пред заплахата за американска военна интервенция. След като започне да оценява по-реалистично американската мощ, на Вашингтон ще се наложи да се концентрира върху това, как точно да съществува съвместно с тези държави (включително с Русия, Китай и Иран), преодолявайки проблемите в отношенията си с тях, без да се допусне разпалването на все по-разрушителни и остри регионални противоречия.

Ако стратегическото жонглиране и масовото отричане на съществуващите реалности не бяха толкова дълбоко вкоренени в съзнанието американския политически елит, реализацията на подобна макар и трудна стратегия нямаше да е невъзможно. Между другото, още през 2010 професорът по национална сигурност в Тексаския университет за държавно управление Кристофър Лейн посочи в една своя статия в American Conservative, че САЩ вече не са в състояние да запазят статута си на глобална свръхдържава и "вместо принудителната корекция на досегашната им политика да бъде наложена от някоя голяма криза, те следва да действат превантивно, променяйки позицията си постепенно, но методично". Лейн и мнозина други смятат, че това ще бъде свързано с намаляване на военните ангажименти в чужбина (включително в Близкия Изток), отказ от разполагането на военни части по цялата територия на планетата, съкращаване на военните разходи, по-голямо доверие към съюзниците, ръст на вътрешното финансиране и възстановяване на рушащата се инфраструктура, както и преодоляване на сегашното обществено разделение.

За да се случи поне нещо от това обаче, американският политически елит следва първо да се откаже от претенциите си, че САЩ продължават да са единствената глобална свръхдържава, което може да се окаже прекалено горчив хап за сегашната американска психика (както и за политическите амбиции на някои кандидат-президенти от Републиканската партия). Защото вече е ясно, че ако не го направи, ще станем свидетели на поредните хаотични задгранични военни авантюри и, рано или късно - но в много по-лоши условия - американците ще се сблъскат лице в лице с реалността.

-------------------------------------------------

* Професор в Хемпшир колидж, Амхърст, САЩ

 

Джеймс Роджърс, бизнесмен и инвеститор, президент на Rogers Holdings и Beeland Interests IncИзвестният американски бизнесмен и финансов инвеститор Джеймс (Джим) Роджърс е роден през 1942 в Балтимор. Завършва история в Йейлския университет, след това получава магистърска степен по икономика в Университета на Оксфорд. През 1970 започва работа в инвестиционна банка Arnhold and S. Bleichroder, където негов колега e Джордж Сорос. Три години по-късно двамата основават инвестиционния фонд Quantum. Джим Роджърс се разделя със Сорос през 1980 и става професор по финанси в Columbia Business School. Днес той е президент на Rogers Holdings и Beeland Interests Inc. и живее в Сингапур, където се премества през 2007, привлечен от огромния потенциал на азиатския финансов пазар.

Освен всичко друго Джим Роджърс е световно известен пътешественик и автор на няколко книги. Интервюто с него публикуваме с любезното съдействие на Ник Дзамбруно.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1797-dzheyms-rodzhars-vashington-raboti-za-pagubniya-za-samite-sasht-alians-mezhdu-rusiya-i-aziya

- Г-н Роджърс, като експерт по кризисните пазари, какво мислите за Русия и, в частност, за руските акции?

- Настроен съм оптимистично за бъдещето на Русия. Впрочем, бях настроен още по-оптимистично преди началото на войната в Украйна, която до голяма степен беше провокирана от САЩ. Във всеки случай, по време на кримския инцидент купих доста руски акции и планирам да купя още повече в бъдеще.

За съжаление, случващото се не предвещава нищо добро за Съединените щати. То способства за обединяването на Русия и Азия, което в дългосрочна перспектива ще има крайно неприятни последици за САЩ и Европа. Наскоро още една от четирите най-големи китайски банки откри свой филиал в Москва. Иранците се сближават с руснаците. Неотдавна руските железници завършиха строежа на железопътната линия до севернокорейското пристанище Расон – най- северното незамръзващо пристанище в Азия. Руснаците вложиха много пари в реконструкцията и модернизацията на Транссибирската железопътна магистрала. По правило, онези, които правят заедно бизнес, се обединяват и в други сфери, включително във военната, макар това да не означава непременно, че и сега ще се случи нещо подобно. Не мисля например, че руснаците, китайците и иранците възнамеряват да нападнат Америка.

- Тоест, благодарение на икономическите връзки с Азия, зависимостта на Русия от Запада вече не е чак толкова голяма. Това ли е обяснението за оптимизма ви по отношение на Русия?

- За първи път посетих тогавашния Съветски съюз още през 1966 и се върнах оттам много песимистично настроен. Този мой песимизъм се запази през следващите 47 години, защото не разбирах, как този модел въобще може да работи.

След това, преди година или две, започнах да забелязвам, че мнозина се отнасят все по-негативно към Русия и сякаш вече никой не се интересува от нейния пазар. Вероятно си спомняте, как през 90-те години и дори през първото десетилетие на сегашния век всички бяха във възторг от тази страна. Редица ключови фигури от политиката и бизнеса демонстрираха периодични изблици на огромен ентусиазъм към Русия. През 1998 бях на къси рублеви позиции, освен това никога не бях инвестирал в Русия, особено в дълги рублеви позиции. Преди година или две обаче забелязах, че ситуацията в страната се променя, че нещо се случва в Кремъл. Там вече са наясно, че не могат просто да преследват хората, да конфискуват активите им, а са длъжни да играят по правилата, ако искат да развиват икономиката си.

Днес Русия има конвертируема валута – повечето държави не разполагат с такава, но не и Русия. Руснаците имат достатъчно значими валутни резерви, които ще продължат да нарастват и след кризата със срива на рублата. След като няколко пъти съм пропътувал тази страна надлъж и шир, знам, че тя притежава гигантски природни ресурси. Впрочем, възстановената Транссибирска магистрала също представлява огромен актив. Виждах всичко това, виждах и, че руският пазар се смята за рисков, никой не го предпочиташе, затова започнах да търся и намерих възможности да инвестирам в Русия.

- Да, в това, което казвате, определено има смисъл, от гледна точка на настроенията и фундаменталните показатели. До какво обаче, според Вас, ще доведе конфликтът на Русия с Украйна и напрежението в отношенията и със Запада?

- Напрежението ще продължи да нараства, поне докато във Вашингтон управляват сегашните бюрократи. Защото те са професионално заинтересовани ситуацията в постсъветското пространство да не се нормализира. Именно затова не очаквам подобрение в обозримо бъдеще. Виждам обаче, че някои компании и дори държави започват да се отдръпват от санкциите. Много хора започват да се питат - почакайте, какво означава всичко това?

Хората започват да преосмислят пропагандните внушения на Вашингтон. Дори        германците правят преоценка на ситуацията. Мисля че отношението към          случващото се в Украйна ще стане по-балансирано, защото САЩ не се ползват с      широка подкрепа, да не говорим, че има много други войни, които искат да     водят или се опитват да провокират.

Това означава, че руската доминация в Украйна ще нараства. Източната част на        тази страна до голяма степен е руска. Крим пък винаги е бил руски, докато една         вечер, под влиянието на изпития алкохол, Хрушчов не решава да го предаде на       Украйна. Ето защо подозирам, че дезинтеграцията на Украйна ще продължи,         което - между другото - е добре и за самата Украйна, и за света, като цяло.

Ние не се оплакваме, когато шотландците гласуват, дали да излязат от състава на Великобритания. Твърдим, че подкрепяме правото на самоопределение. Допуснахме разпадането на Чехословакия, Югославия, Етиопия. Обикновено това е за добро. Много от съществуващите граници са исторически аномалии. Сам по себе си, фактът, че след Първата световна война са се случили определени събития и някакви бюрократи са очертали една или друга граница, не означава, че това е логично и следва да си остане така. Струва ми се, че онази част от Източна Украйна, която клони към Русия, ще продължи да се разширява. Не мисля също, че Америка може да започне война, да не говорим пък за Европа, а това означава, че САЩ ще трябва да признаят, че са допуснали поредната стратегическа грешка и да започнат постепенно да се отдръпват от Украйна.

- Според Вас, доколко определяща за мащабите на санкциите е зависимостта на Европа от руските енергоносители? Появиха се слухове, че европейците са склонни да изключат Русия от системата SWIFT, както постъпиха с Иран.

- По принцип всичко е възможно. Когато Америка се опитваше да накара европейците да предприемат подобна стъпка, видях реакцията на техните лидери и, поне според мен, те въобще не бяха във възторг от това. Аз самият съм американски гражданин и със съжаление следва да отбележа, че така очерталата се ситуация, като цяло, принуждава руснаците, китайците, а и не само тях, да ускорят търсенето на алтернатива. А това не е никак добре за САЩ.

Американците разполагат с монополни позиции, защото всички, които използват долари, трябва да осъществяват доларовите си разчети през Ню Йорк. През последните няколко години нееднократно беше изразявана сериозна загриженост във връзка с американската доминация в системата SWIFT и това, че тя дава възможност на САЩ да блокират останалите, когато си поискат.

Затова в момента Русия и Китай полагат всички усилия за да намерят алтернатива на тази финансова система, на американския долар и на финансовата доминация на САЩ.

Както вече казах, всичко това не е добре за Съединените щати. Смятаме, че със санкциите нанасяме ущърб на руснаците. Истината обаче е, че в дългосрочна перспектива вредим повече на самите себе си.

- Всъщност, видяхме точно това, когато САЩ, на практика, изхвърлиха Русия от системите Visa и Mastercard. Как реагираха руснаците? Обърнаха се към китайската платежна система Union Pay.

- Примерите са много. Някои неща вече се случиха, други се случват в момента, защото Путин обяви пред всички: "добре, налага се да преразгледаме целия си път от падането на Берлинската стена насам", и това е само началото. Между другото, на китайците подобно развитие им харесва. За Китай, то несъмнено е добро. За САЩ това в крайна сметка ще се окаже много лошо, но е прекрасно за Китай, както и за някои други азиатски държави, като Иран например.

Нищо от това, което правим напоследък, не се отразява благоприятно на Америка. Всичко сторено от нас обаче, се оказва добро за Китай.

- Защо тогава Вашингтон действа по този начин?

- На първо място, защото това са бюрократи, недостойни за постовете, които заемат. Властта развращава и тъкмо това се случва през последните десетилетия в Съединените щати.

Преди началото на Първата световна война императорът на Австро-Унгария, който по онова време е 85-годишен, дава ултиматум на сърбите, съдържащ девет искания. Сърбия изпълнява осем от тях, но по ред причини не изпълнява деветото. Това става повод за началото на войната. Навсякъде бюрократите обещават, че тя ще приключи до Коледа - поне в страните, където празнуват Коледа. Шест месеца след началото на войната обаче, гражданите започват да се питат „Какво всъщност правим, това е безумие“. Милиони хора се избиват един друг. Милиарди долари отиват на вятъра. Това е лошо за всички. И, защо го започнахме? Никой дори не може да обясни ясно, защо това се случва, но масовото изтребление продължава цели четири години, само защото неколцина бюрократи и един старец не успяват да се разберат помежду си. Всичко това е можело да бъде избегнато. Впрочем, така започват почти всички войни.

Ако анализираме началото на всяка една война, дълги години след като тя вече е приключила, неизбежно възниква въпросът „Как и защо е станало така?“. И, по правило, рядко се намират убедителни отговори. Както е известно, историята се пише от победителите, които винаги имат под ръка подходящо обяснение за случилото се, но един обективен анализатор обикновено се чувства объркан.

- Нека променим малко темата. Знам, че се интересувате от селско стопанство, а в Русия и Украйна са най-плодородните земеделски земи в света. Какво мислите за компаниите, които са инвестирали в тамошното селско стопанство и за техните акции?

- От историческа гледна точна, сте прав. Украйна беше сред най-големите износители на зърнени култури, а някои руски региони са били истински житници през различни исторически периоди. Комунизмът обаче може да разруши и действително разрушава всичко, до което се докосва. Той разруши съветското селско стопанство, но много райони имат отличен потенциал и несъмнено ще се възродят. Не съм правил проучвания за това, доколко тези земи са съхранили своите качества, но въз основа на данните за земеделската продукция мога да предположа, че регионът отново ще стане голям селскостопански производител. Въпросът е само, кога и кой ще го направи. Между другото, наскоро оглавих голяма руска компания, която продава фосфатни торове, отчасти именно поради причините, за които споменахте.

- На няколко пъти споменахте Иран. Казват, че това е много динамичен пазар, който при това не е зависим само от природните ресурси. Иранците имат мощни търговски и технологични компании. Интересна ли е тази страна за инвеститор като вас?

- През 1993 купих ирански акции, чиято стойност оттогава насам нарасна цели 47 пъти, тоест това се оказа изключително успешна инвестиция. Изкарах много пари, макар че част от тях все още са в Иран. Не знам, дали някога ще си ги получа, но вече получих повече от достатъчно, така че това не е чак толкова важно.

Да, наясно съм, че иранският пазар е интересен. Знам също, че иранското общество е доста специфично. Познавам много иранци, на възраст под 30 години, които искат да имат по-различен живот. Промените в страната се осъществяват бавно, но този процес все пак върви. Отчасти и заради това, че Западът демонизира тази страна, което затруднява процеса на промени. Никога не съм бил привърженик на подобна политика, понеже собственият ми опит показва, че опитвайки се да привлечеш хората, можеш по-бързо да промениш ситуацията, отколкото ако ги игнорираш, принуждавайки ги да се затварят в себе си и да се настройват враждебно към външния свят.

Тоест, не одобрявам особено американския (или западния, като цяло) подход към Иран. Разбира се, не одобрявам и подхода на иранския духовен водач Хаменей. В миналото и двете страни допуснаха грешки. Сега обаче всичко се променя. Виждам големи възможности в Иран. Опасявам се обаче, че ако иранците не бъдат стимулирани да се обърнат към Запада, ще се отворят за Азия и Русия. А тази страна разкрива приказни възможности за инвеститорите с 80-милионното си население, огромните си ресурси и наличието на множество предприемчиви, умни и образовани хора. Освен това, да не забравяме, че Иран е наследник на Персия – една от великите империи в световната история в течение на много векове. С други думи, не става дума за изостанали хора, които не могат да четат или са неспособни да се ориентират на географската карта. Иран разполага с огромен потенциал, който неговите жители ще се опитат да реализират.

- В този регион се очертава и един нов фактор в лицето на Кюрдистан…

- Всъщност, кюрдите отдавна са доста сериозен регионален фактор. Надявам се, че ще могат да обединят силите си. Въпреки че може да ви се струва парадоксално, мисля, че един независим Кюрдистан би бил от полза за региона, включително и за Турция. За съжаление, бюрократите не обичат промените…

 
Андрей БезруковПреди пет години в резултат на обмен на разузнавачи между Москва и Вашингтон в Русия се завърна един от членовете на мрежа за защита на нелегални разузнавачи – Андрей Безруков (в САЩ е живял под името Доналд Хитфилд и е ръководел консултантска компания в областта на стратегическото планиране), прекарал зад граница над 20 години. Оттогава работи като съветник на президента на компанията „Роснефт“ и преподава в Московския държавен институт по международни отношения. (МГИМО). Наскоро в съавторство с Андрей Безруков излезе книгата „Русия и светът през 2020 година. Контурите на тревожното бъдеще“. В интервю за журналистката Елена Черненко той разказва могло ли е да се предскаже случилото се с Крим, в какви случаи „червената лампичка“ на американските власти спрямо Русия започва да свети и защо самият Безруков отсъства от социалните мрежи.
Елена Черненко, kommersant.ru, сайт ГЛАСОВЕ

– Как може в днешно време да се прогнозира каквото и да било, след като има неща, които във вашата книга наричате „големите изненади“: Крим, „Ислямска държава“, еболата? Тези „изненади“ и в този момент са ключови съставни части на световната политика.

– Да, изненадите променят много в световната политика, но не са нейни движещи сили. Нито Крим, нито ИД, нито ебола са възникнали от нищото.

Конфликтът със Запада по повод на Украйна и Крим, в частност, назрява 20 години, а от 2004 година той просто крещеше за себе си. „Ислямска държава“ не бе изненада за специалистите. А ебола и други епидемии избухват регулярно в Африка и не само в Африка.

Събитията в Крим, Близкия изток и Африка можеха да не се развият така остро, както се случи, но това не означава, че няма нужда те да бъдат прогнозирани.

Прогнозата се фокусира не върху предсказването на конкретни събития, което е нереално да се направи, а върху анализа на движещите сили, стоящи зад тях. Те могат да бъдат обективни или субективни, но във всички случаи са реални.

– Конфликтът, свързан с Украйна, наистина назряваше в продължение на много години. Но ако даже през януари-февруари 2014 година някой беше казал, че Крим ще стане част от Русия, всеки би му се изсмял. Президентът Владимир Путин заяви, че решението му за Крим било спонтанно. Как се правят прогнози при подобни ситуации?

– Никак. Главната задача на прогнозирането е не да предсказва разни неща, а да подготви онези, които вземат решенията. Това означава да преместят хората в пространството на бъдещето, за да могат те да разберат по какво то се отличава от настоящето.

Защото обикновено човешкият мозък работи „директно“: екстраполираме в бъдещето това, което разбираме и знаем днес. И ако човекът, който взема решения, осъзнае, че всичко би могло да е различно, това вече е завоевание. Ако този човек мислено вече е бил в бъдещето, той ще знае какви въпроси би му се наложило да решава при един или друг сценарий и ще може да се подготви за това.

Главното е не да се предугажда дали ще се случи нещо, или не. Хората във властта трябва да бъдат подготвени непрекъснато да мислят в перспектива, да правят планове, да търсят алтернативи. Това е много сложен процес.

– В книгата „Русия и светът през 2020 година. Контурите на тревожното бъдеще“ са описани два варианта по отношение на Русия, свързани с развитието на положението на световната сцена – оптимистичен и негативен. Изхождайки от сегашните реалности, кой от тях смятате за най-вероятен?

– Сценариите се правят специално за да обозначат крайностите. Действителността винаги ще е някъде по средата. Аз не виждам по какъв начин в близките години темповете на икономически растеж в света биха се ускорили. Това означава, че социалните и политическите проблеми и противоречия само ще се влошават.

Нещо повече, глобалната нестабилност ще продължава да се задълбочава, а дори и изкуствено да се „подгрява“, макар и по вътрешно-политически причини.

Наблюдава се оживление в отношенията между Русия и Китай. Но ако не се положат постоянни, целенасочени усилия в поддържането на стабилността по целия периметър на нашите граници, ако не изградим заедно с южните ни съседи нова система за колективна безопасност в Евразия, ще се случи най-лошият вариант.

В историята има такова понятие – The Great Game (Голямата игра): така са наричали борбата между Британската и Руската империя за контрол над Централна Азия, която продължава през целия XIX век. Смятам, че сега започва новата Голяма игра – за региона от Каспийско море до китайските граници.

Разбира се, всички страни от региона се опитват да отстояват и разширяват своето влияние. Но Голямата игра реално ще бъде между Русия и Китай, от една страна (които очевидно са мотивирани икономически да стабилизират района), и САЩ, които искат да го дестабилизират, за да поддържат влиянието си там – залагайки на противоречията, не позволявайки на Евразия да се превърне в глобален конкурент.

Мисля, че нашият век ще премине под знака на тази нова Голяма игра. И ще имаме голям късмет, ако тя протече сравнително мирно.

– Как оценявате системата на прогнозиране, що се отнася до външнополитическите и икономически тенденции на държавническо ниво в Русия?

– Проблемът с прогнозирането и в още по-голяма степен с пристъпването към реална работа след момента на първоначалната реакция не е само руски проблем.

И в САЩ, и да кажем, във Франция, нещата стоят по абсолютно същия начин.

Става дума за проблеми с човешкия манталитет, за проблеми с липсата на съответните системи. Но главното е, че хората, занимаващи се с планиране и прогностика, са отделени от хората, взимащи решения. Взимащите решения трябва да са, колкото е възможно, по-интензивно въвлечени в процеса на прогнозиране и стратегическо планиране – по презумпция те би следвало да ръководят този процес, като основни негови бенефициенти.

Там, където това се случва реално, макар не без проблеми, а именно в Сингапур – стратегическите резултати са налице! У нас има закон за стратегическото планиране, у мнозина назрява разбирането за необходимостта от него. Самият аз се занимавам с това. Да се надяваме.

– Отстрани се наслагва впечатлението, че на държавническо ниво у нас напълно липсва система за прогнозиране, или ако я има, е катастрофална. Пример: управляващите Руската федерация явно не дооцениха възможната реакция на западните държави (особено на Евросъюза) по отношение на Крим и Донбас, не вярваха, че Европа ще постави своите ценности по-високо от икономическите си интереси. Това можеше ли да се предскаже?

– Не мисля. Мисля, че за самите европейци бе изненадващ фактът, че изведнъж успяха да стигнат до общо мнение по този въпрос.

– Но все пак успяха.

– Да, успяха. В голяма степан под въздействието на външни фактори.

– САЩ?

– Според мен, да. Ако ЕС нямаше такъв „колективен мениждър“, който тъй често да го подтиква към определени решения, би се колебал много дълго за много неща.

– Внушението ви е, че САЩ са тъмна сила, която иска да навреди на Русия. Къде остана превъоръжаването? То започна по времето, когато бяхте в САЩ. В самото начало ли знаехте, че ще се провали? Че нито една от държавите не е заинтересована от изграждането на наистина взаимоизгодни отношения?

– Отношенията ни със САЩ в много направления могат да се нарекат взаимоизгодни. Например в сферата на неразпространението на ядрено оръжие.

Що се отнася до превъоръжаването, тогава САЩ имаха сериозни проблеми в Близкия изток, в онзи момент не им беше до нас. Но как се получава така, че само ние надигаме глава, превръщаме се в техни стратегически конкуренти – особено заедно с Европа? Ако сме в добри отношения с Европа, „червената им лампичка“ се включва моментално.

– Можете ли да прогнозирате кой ще бъде следващият президент на САЩ?

– Като американист любител ще ви кажа едно: ако от средата на август до началото на септември някой ви каже кой ще е президентът на САЩ, изгонете го, той не знае какво говори.

– Толкова ли е непредсказуемо всичко?

– Да, там всичко се развива динамично. Първо ще има първични избори. Те ще покажат кой има реални шансове да върви напред, кой отпада. След това ще последва вътрешнополитическа битка.

При демократите най-вероятно ще победи Хилари Клинтън. При републиканците е доста по-сложно. На този етап лидер е Доналд Тръмп, което е абсолютно нелогично. Най-вероятно няма да стигне доникъде. После, през юли-август 2016 година, ще се проведат партийни допитвания. Тогава ще има относителна яснота за разпределението на силите. Така че, сега мога да прогнозирам, че или републиканец, или демократ ще стане президент (смее се).

– Още една „голяма изненада“, оказала сериозно влияние върху отношенията между РФ и САЩ, както и между САЩ и редица държави от ЕС – Едуард Сноудън. Знаете ли нещо ново, свързано с изнесените от него изобличаващи Америка факти?

– Не. За всички професионалисти това са очевидни неща. Както е очевидно, че всичко, което е качено на всякакви електронни носители, свързани чрез интернет – били те смартфони, Twitter, Facebook, Dropbox, Google Drive – е потенциално достъпно за широката публика.

Сноудън привлече световното внимание към това колко всеобхватно и лицемерно се върши всичко това и до каква степен американските глобални корпорации са в партньорски отношения със спецслужбите.

Представям си колко трудно е било на Едуард да се реши на подобна крачка и на какво систематично преследване ще бъде жертва през целия си живот. Затова постъпката му заслужава изключително уважение.

– Имате ли смартфон?

– Имам.

– Но ви няма в социалните мрежи.

– Няма ме. Но не защото се страхувам, че ще ме следят. Имам смартфон и мисля, че той се подслушва. Нямам никакво основание да смятам, че не се подслушва. Просто социалните мрежи отнемат гигантско количество време. Нужна е много сериозна дисциплина, за да се възползваш грамотно от тях.

– При тези невероятни възможности в глобалното следене, които САЩ има – съдейки по разкритията на Сноудън – както и много други държави, необходими ли са изобщо разузнавачи?

– Разбира се, че са необходими. Ако бяха излишни, отдавна да ги нямаше. Съществуват редица неща, които не могат да се засекат от никакви виртуални обхвати.

Първо, най-ценната информация е изпреварващата информация. А тя никъде не е написана, съществува само в умовете на определени хора. Когато бъде записана, регистрирана и приета за сведение, вече ще бъде късно. Можем да разберем за нея, да прихванем документи или дори да изнесем информация в пресата – но ще бъде твърде, твърде късно.

Второ, някои неща, като например обществените нагласи, са просто непредвидими. Не говоря за обществените настроения като цяло, а за настроенията на отделни групи, свързани с вземането на решения. Това се усеща единствено от тези, които са близо до тях. А тази информация е много важна. Останалото може да се разбере от открити източници или да се прихване. Но като цяло сериозните хора отдавна знаят, че ги засичат, и се съобразяват с това.

Още нещо. Как ще отличите информацията от открити източници от дезинформацията? Затова и съществува разузнаването…

– Ще ми се да ви попитам за светоусещането ви пет години след като се прибрахте в Русия. В една от своите статии изреждате немалко недостатъци, свързани с днешната реалност в страната ни – от ниското качество на живот до изтичането на мозъци. Още ли вярвате, че всичко може да се промени към по-добро?

– Аз съм руски гражданин и няма как да не искам страната ми да се развива всеки ден към по-добро. Да, разбира се, че има много проблеми. Но всички разбират през какво премина родината ни. Вместо до безкрайност да се обясняваме дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна, просто трябва да я напълним.

Честно казано, след прибирането ми се притеснявах какво впечатление ще направи Москва на децата ми. На тях също им предстоеше да живеят тук. Но самият аз се удивих колко се е разхубавила Москва през последните години. Мога да я сравня с много градове в света, и не като турист, който често вижда само външната страна.

При всичките ни проблеми днес в Москва се намират едни от най-подредените паркове, погледнете и пешеходните зони. А според синовете ми в света няма такива шикарни места за отдих като парка „Горки“. В Москва е интересно, попитайте експертите, които живеят тук.

– Писали сте също така, че Русия трябва да се освободи от манталитета „обсадена крепост“ и да „строи мостове, а не стени“. Притеснява ли ви това, че в момента става точно обратното?

– Защо обратното? Ние строим мостове с ударни темпове. На Изток. А Западът с ударни темпове строи стени. Те разбират колко много се нуждаем от мостове.

Проблемът на Русия е в липсата на достатъчно демографска и икономическа маса за нормалното й развитие. Независимо от огромната територия ние сме неголяма страна, не сме голям пазар.

Разработването на различни проекти има добра възвращаемост на големите пазари – като САЩ, ЕС, Китай. Ако Канада не беше стъпила на юг на американския пазар, никога нямаше да се развие – защото връзките „изток-запад“ са затруднени, климатът там е суров, населението е малобройно.

Не трябва да мислим за Русия само от гледната точка „запад-изток“, а все повече от тази „север-юг“, като на северната част на Голяма Евразия. Там населението от Турция до Япония е почти 4 милиарда, а икономическият ръст е 5% годишно! Но за целта е необходимо да изградим инфраструктура в това направление, а преди това да обезпечим безопасността си.

– На Изток наистина строим мостове, но на Запад ги рушим един след друг…

– Ние ги рушим?

– И ние, и те.

– Ако те не рушаха, ние далеч не бихме правили същото. Не бихме имали никакъв повод да рушим. Още повече че до съвсем скоро ние имахме ясното разбиране – в това число и аз – че ще се сближаваме все повече и повече, че ще имаме общи пазари и голям брой общи компании, че ще общуваме „по съседски“.

– Според вас кога настъпи преломът?

– Малко преди Украйна. Но аз смятам, че сегашната ситуация е отклонение, после ще започне да се развива противоположната тенденция.

Казвам това не защото съм оптимист, а защото всичко е циклично. Възможно е настоящата криза в отношенията ни със Запада да се проточи, но в края на краищата ще приключи. И това не означава, че ние ще обърнем гръб на Изтока. Нужни са ни и Изтокът, и Западът. Русия е едновременно и източна, и западна държава. Ненапразно орелът на руския герб има две глави, които гледат в различни посоки.

– Когато се върнахте от САЩ, споделихте, че през цялото време, докато сте работили там, не сте казали и една руска дума. А на какъв език мислехте? Сега на какъв език говорите с членовете на семейството си? Тогава казахте, че сте разговаряли с жена си основно на английски и френски.

– Мисля и съм мислел на езика, който говоря в момента – макар често да не си давам сметка кой точно е той. Това се случва от само себе си.

Казват, че различните езици живеят в различни области на мозъка и вътрешно са свързани, трябва само осъзнато да направиш превода. Много често сме се хващали, че превключвайки на някакакъв телевизионен канал, започваме да мислим на съответния език, игнорирайки този, който обичайно използваме. Мозъкът автоматически се настройва на „фона“.

В семейството ми все още разговаряме главно на английски, макар руският да завзема все по-голямо пространство. Няма как да минем без него – все пак сме в Русия.

– Липсва ли ви по някакъв начин този ваш минал, американски живот?

– Да, разбира се. Липсват ми и предишната ми работа, и много места по света, и хора, с които съм бил свързан емоционално. Но ми липсват доста по-малко, отколкото съм си представял преди пет години. Сега имам много интересни и важни проекти. Животът продължава.

– А онзи офицер от Външното разузнаване, който ви предаде, жив ли е още?

– Кой да знае, кому е нужен той сега…

---------------

*С какво е известен Андрей Безруков

Роден е на 30 август 1960 г. в град Канск, Красноярска област. През 1983 г. завършва Томския държавен университет, специалност „История”, през 1995-а – Йоркския университет в Торонто (Канада), през 1997-а получава степен магистър по международен бизнес във Франции, приз 2000 г. завършва Школата за държавно управление „Джон Кенеди“ на Харвардския университет (степента му е анулирана през 2010 г., когато го връщат в Москва).

Полковник от разузнаването в отставка. От 1999 година заедно със съпругата си Елена Вавилова (Трейси Ли Ен Фоли) се занимава с нелегална дейност в САЩ. Под името Доналд Хитфилд ръководи консултантска компания, специализирана в областта на правителствените и корпоративни системи за стратегическо прогнозиране и планиране.

Арестуван е през юни 2010 г. в САЩ и екстрадиран в Русия заедно с други участници в шпионския скандал, в това число Анна Чапман, в замяна на четирима руски граждани, осъдени за шпионаж в полза на САЩ и Великобритания. От декември 2010 година е съветник на президента на „Роснефт“.

Доцент в Катедрата по приложни анализи на международните проблеми в Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО). Награждаван с множество ордени и медали.

Женен, с две деца.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Тъпите изцепки на Плевнелиев ще ни докарат дипломатически скандал!

Национален парк „Терелж“ (12 май 2015) Президентът Росен Плевнелиев беше гост на номадско семейство в Монголия. Родни електронни издания отбелязаха гафа на така наречения ни президент Росен Плевнелиев в Монголия с отправената покана за гостуване на Далай Лама в България, като акцентираха на факта, че духовният водач не бил идвал в България?! Много от изданията показаха снимки от срещата на Далай лама с президента Желю Желев от 4 октомври 1991 година!

Но незнанието на Плевнелиев, че Далай Лама е идвал у нас не е огромният гаф, който този човек направи за кой ли път, излагайки ни зад граница. Всички знаем как той говори на границата на лъжата като реши да се изпише дисидент, участвайки в несъществуващ митинг на 10 ноември 1989 година!

Гафът на Росен Плевнелиев и на външнополитическите му съветници се състои в това, че при посещението му в будисткия манастир "Гандан тегчилен", където домакините посрещнали българския президент заедно с членовете на делегацията в традиционна шатра на чай с мляко и паничка ориз.  Колчем видял будистки монаси, нашият президент решил да се направи на компетентен и изразил съжаление пред домакините си, че будисткият лидер Далай Лама не е идвал в България?!

Посещението на Плевнелиев в будисткия манастирКой да му каже на Росен Плевнелиев, че Далай Лама е духовен водач в географската област Тибет, а не в държава?!

Кой да му поясни, че географската област се намира в Централна Азия, разположена е на Цинхай-Тибетското плато и в различни периоди от историята Тибет е бил независима държава, част от Монголската империя или васална област на Китай. Но от 1950 г. областта Тибет е присъединена към КНР заедно с още няколко провинции. В момента има Тибетски автономен регион като част от Китай, по според тибетското правителство в изгнание преди 1950 година тези територии са представлявали независима държава, а според Китайската народна република и Република Китай тибетската държава представлява самоуправляващ се китайски регион.

Хоро с монголци, завършили висше образование в БългарияТака че през различни периоди Тибетския регион е бил независима държава, част от Монголската империя или васална област на Китай. От 1950 г. е присъединена към КНР заедно с още няколко провинции. През 1951 година между окупаторите и правителството на Тибет е подписано споразумение, наречено "Споразумение за мирното освобождение на Тибет", което определя взаимоотношенията между Китай и Тибет. Според самия духовен водач Далай лама Тензин Гяцо, китайската армия не е нападала мирно население.

Това е причината към днешна дата държавата Китай да счита за намеса във вътрешните си работи когато някой президент покани Далай Лама и го посреща като представител на държава. Такъв бе случаят с молитвената закуска тази година в САЩ, когато Барак Обама покани тибетския духовен водач във Вашингтон за тази молитвена закуска.

„Ние сме против приемането на Далай лама от чужди страни и сме против намесата на чужди страни във вътрешните работи на Китай“, заяви говорителят на китайското външно министерство Хун Лей.

Среща на президента Желев с Далай Лама през 1991 годинаФактът, че Далай лама дойде в България и се срещна с президента Желев още в далечната 1991 година не означава нищо друго, а незачитане на една държава както Китай. Но да се вгледаме в снимката от срещата на Желев с Далай лама – на тази среща са присъствали видните „дипломати” Стефан Тафров и Соломон Паси – двама души, чието присъствие или действия на подобни срещи винаги е предизвиквало скандали, смях и гаф след гаф!

Още пре тогавашното гостуване на Далай Лама в България, китайското посолство отправя протестна нота до българското Външно министерство! Все пак автономният район Тибет се намира на китайска територия и поддръжниците на Далай Лама не крият сепаратистките си стремежи да се отделят в държава!

За съжаление гафовете с дипломатическата подготовка на български президенти продължава.

Гостуването на Плевнелиев в манастираНе може като си президент на една държава като България, да влезеш в някаква палатка с будистки монаси и да започнеш да ръсиш небивалици от рода на: „Съжалявам, че Далай Лама все още не е посетил България“, обявил пред монаси от манастира „Гандан тегчилен“ в Улан Батор президентът Росен Плевнелиев по репортажа на Павлина Желева от в. Преса. - Той изразил надежда, че един ден тази визита ще се осъществи /всъщност тибетският лидер пристигна в София още през 1991 г./.

„Европейският будизъм се развива доста бързо. Чел съм един от най-известните лами на Стария континент - Согиал Ринпоче. „Тибетска книга за живота и смъртта“ е много интересна“, разказал Плевнелиев на домакините. Той поканил монасите, „когато имат път към България“, да заповядат!Не коментирам откриването на Паметника на кирилицата в монголия, не коментирам желанието на Плевнелиев да прави оранжерии в Монголия, не коментирам и европейския будизъм, за когото говори така наречения ни президент, но да станеш причина за скарване скитай от една палатка с будистки монаси - това вече ми идва в повече!

Да направиш гаф от една палатка с будистки монаси в Монголия с риск да развалиш отношенията на България с Китай – това го може само Росен Плевнелиев!

Снимките са  на offnews.bg

 
д-р Петер Бранд, историк и политически публицистПроф. д-р Петер Брант е най-големият син на Вили Брант и съпругата му Рут. Роден е на 4 октомври 1948 г. в Берлин. Историк и политически публицист, ръководител на Катедрата по най-нова история на Университета в Хаген, директор на Института по конституционно-правни науки в Хаген.
Интервю на Мария Дерменджиева, сайт Гласове

- Господин Брант, виждате ли паралели между периода на Студената вода – тогавашния конфликт между Източния и Западния блок, и актуалния конфликт между Русия и западните сили?

- Конфликтът между Изтока и Запада тогава беше израз на съперничеството между двете свръхсили, произлезли от Втората световна война – Съединените американски щати и Съветския съюз. Това е приликата, независимо че Русия продължава да бъде някакъв вид свръхсила най-вече във военно отношение и по-конкретно в ядрената сфера. Сходно е и значението, което има взаимното възприятие (или липсата на такова) за формирането на отношенията. Но има и разликата, разбира се, и в това, че конфликтът между Изтока и Запада в миналото изразяваше в същото време и противоречието между системите, включително и идеологическия антагонизъм.

- Днес Русия обръща гръб на Европа и възнамерява да създаде Евразийски съюз. Идеологически ли са причините за това? Отхвърля ли руското ръководство западните ценности?

- Дълги години артикулираното желание на Русия, включително и под ръководството на Путин, за по-тесни връзки с Европа се приемаше твърде резервирано. В този смисъл решителното обръщане към „Евразия“ може да бъде тълкувано като отговор на това отношение, както впрочем и активирането на някои особено авторитарни, антилиберални елементи от руската история (царизма, православието, сталинизма). Докато в същността си политиката на руските управляващи е прагматична. Съвсем отделно стои въпросът: кой все пак дефинира „западните ценности“? Много по-недвусмислено би било да се позоваваме на универсалните човешки права в Хартата и съответните декларации на ООН от 1948 и 1966 г.

- Следователно, едва ли ние, респективно Западът, трябва да променяме нещо в начина, по който гледаме на Русия?

- Днешна Русия със своята смесена икономическа система от държавен капитализъм и олигархичен частен капитализъм, както и с полуавторитарните си неофициални правила в обществено-политическия живот действително се отличава от Западна и Централна Европа, но и (западно-)европейският модел на капитализъм и демокрация се отличава в достатъчна степен от северноамериканския модел. Тъй като с това винаги са свързани определени културни особености и манталитет, е твърде важно да се направи опит латентните и акутните констелации на напрежение да се разглеждат винаги и от гледната точка на другата страна, за да се проумеят думите и действията на противника. Това беше едно от същностните и методическите постижения най-вече на западногерманската политика на разведряване преди 1990 г.

- Какви последствия може да има новото и динамично преструктуриране на света? Ситуацията днес по-опасна ли е от периода на Студената война?

- През десетилетията на стария конфликт между Изтока и Запада светът неведнъж беше на ръба на ядрена катастрофа. Най-опасна беше Кубинската криза през октомври 1962 г., която обаче в същото време постави началото на едно първоначално все още предпазливо разведряване. Не сме стигнали нивото на конфронтация от времето на Корейската война през 1950-1953 г. или двойната криза около Берлин и Куба през 1961-1962 г. Тогава основната опасност не произтичаше от вероятността да има умишлени нападателни действия, а от излезли от контрол критични ситуации или погрешни акции, респективно реакции. Днес за водещите сили е много по-трудно овладяването на единични конфликти – какъвто е сегашният в Украйна, отколкото това беше възможно тогава, особено в рамките на Европа.

- От това, което казвате, излиза, че в ерата на глобализацията и интернет трудно би се появила нова разделяща Желязна завеса?

- Желязна завеса във вида, в който беше спусната в Европа в средата на 40-те години на миналия век, едва ли е възможно отново да има, като се има предвид, че около 1980 г. тя далеч вече не беше толкова плътна, колкото в началото на 50-те години. Русия днес е интегрирана в световния пазар (както и Китай) и за наличието на тоталитарна диктатура там (въпреки всичките заслужаващи критика явления) можем да говорим в по-малка степен отколкото в Китай.

- Как обяснявате популярността на Путин?

- След пагубната либерална ера на Елцин Путин създаде условия за елементарното функциониране на държавата, възстанови в известна (и разбира се, противоречива) степен социалната и правната сигурност и възвърна на руския народ чувството за национално достойнство.

- А демонизиран ли е Путин? Може ли да има Русия без Путин?

- Несъмнено Путин е демонизиран. Дори в непосредствена близост има по-авторитарни и във всички случаи по-корумпирани държавни ръководители от него. Няма спор и че Русия ще продължи да съществува след Путин. Нито е задача на държавите от Европейския съюз (или на САЩ) да променят вътрешните отношения в Русия, нито е възможно това изобщо да се случи. Но неруската част на Европа би могла да се опита да подкрепи – обърнете внимание на това! –самостоятелното изграждане на гражданско общество и демократичното развитие на Руската федерация чрез обвързването й с процеса на европейското обединение, но би могла де факто и да подхранва тамошните авторитарни, имперски и експанзивни тенденции чрез разграничаване и конфронтация.

- Кои са всъщност според вас причините за днешната криза?

Шансът да се изгради една нова общоевропейска структура за сигурност, който се създаде с прелома през 1989-1990 г., за да преодолее старото блоково противопоставяне, вече e пропилян. От руска гледна точка НАТО – противно на устните обещания от времето на „промяната“ (Wende) – не само прие в своя военен съюз бившите съюзници на Съветския съюз, но след балтийските страни възнамеряваше през 2008 г., както и от 2013 г. нататък да включи в редиците си и други бивши съветски републики. От западна гледна точка Русия никога в действителност не е приемала, че бившите й републики имат суверенитет, особено с оглед на тяхната външна политика, а с подкрепянето на източноукраинските сепаратисти, както и с анексирането на Крим тя започна насилствено да обединява отново „руската земя“. Има индикации за достоверността и на двете гледни точки, а начинът на поведение и реакциите и на двете страни са в деструктивна взаимовръзка.

- Чуват се гласове, че санкциите на ЕС срещу Русия се диктуват от САШ. Какво мислите по този въпрос? В състояние ли е Брюксел да води самостоятелна политика?

- За да може един „диктат“ да работи, неговите адресати трябва да го приемат. През 2003 г. Германия и Франция отказаха да се включат в противоречащата на международното право и легитимирана с фалшифицирани доказателства война на САЩ срещу Ирак, докато редица европейски държави, не на последно място и на изток от Германия, участваха. Това доведе до разцепление сред държавите от ЕС. Проамериканската ориентация на държави като Полша има своето историческо обяснение и е разбираема, но това не я прави непременно обективно обоснована. Неспособността на ЕС да прилага своя външна политика и политика за сигурност е несъмнено един от най-големите дефекти на досегашния процес на обединение. Колкото по-разединена се представя Европа, толкова по-малко ще може да заема независима позиция както по отношение на Русия, така и на САЩ. Настоящите санкции биха могли да бъдат вдигнати стъпка по стъпка в хода на една последователна координирана помежду им деескалация.

Петер Брант на фона на плакат с лика на баща си Вили Брант

- Планираните споразумения за свободна търговия на ЕС със САЩ и с Канада дават повод за сериозна дискусия. Германската социалдемократическа партия (ГСДП) има ли единна позиция по тази тема?

- Аз съм историк и политически публицист, не съм длъжностно лице на ГСДП. В тази партия са редки случаите на „единна“ позиция. По въпроса, който вие поставяте, не става дума толкова за различия в преследваните цели – всички германски социалдемократи искат повече регулация и демократичен контрол над световната икономика, колкото за оценка на рисковете, произтичащи от евентуалното подписване, респективно отхвърляне на споразуменията.

- Как виждате бъдещето на Германия през следващите години? Ще запази ли водещата си роля в ЕС?

- Състоянието на Германия благодарение на бума на износа и цялостната й икономическа мощ е сравнително добро (независимо че през последните трийсет години социалното неравенство и тук значително се е увеличило и реалните заплати на работници и служители по-скоро са стагнирали); офанзивата на германския износ обаче е проблем за останалата част от Европа, а това критичните икономисти у нас го разбират добре. В този аспект е важно Германия и Франция отново да се превърнат заедно в мотор на европейския проект. В двете държави има вътрешнополитически условия за това, за момента обаче те не са изцяло изпълнени.

- От 80-те години като историк Вие се занимавате с проблемите на нацията и националните държави. Как се промени значението на „националното“ в епохата на европеизацията и глобализацията? Каква ще е съдбата на националните държави в Европа и възможна ли е „европейска нация“ по американски образец?

- Нациите (като комуникативни и притежаващи самосъзнание общности) и националните държави са типични творения на нашия континент. Те ще продължат да играят и в бъдеще важна роля, най-малкото като задължителни градивни елементи на обединена Европа. Няма значение, че с процеса на глобализация възможностите за действие на националните държави в голяма степен са се ограничили и националните общности са подложени и вътре в самите държави на натиск бързо да се приспособяват и променят заради масовата имиграция. Моята теза гласи, че европейските национални държави и Европейският съюз разчитат едни на други, за да отстояват себе си и европейския цивилизационен модел в света. Европейският съюз в близко време няма да се превърне във федерална държава като САЩ, но в някои аспекти е вече много повече от една класическа конфедерация. Важно е системата на многостепенно управление в ЕС така да се изгради, че да не се загуби съществуващото до момента демократично самосъзнание на национално ниво, напротив – то трябва да придобие още по-голямо значение.

- И накрая, още един въпрос: Вашата книга за баща Ви Вили Брант* излезе миналата година на български език. Като професор по нова и най-нова история трудна ли Ви беше срещата с баща Ви като с историческа личност?

- На първо място се изисква професионален опит да боравиш с дистанцията на историка, а на второ място – както при работата с всяка биография, необходима е емпатия. Съчетаването на тези два в известен смисъл противопоставящи се елемента, когато става дума за толкова близка до автора личност, логично се оказа особено трудно. Изключително положителната реакция, която предизвика моето биографично есе, сочи, че в някаква степен съм успял да съчетая тези два елемента.

-------------------------------------------------------------------

*Брант, П., С други очи. Опит за представяне на политиката и личния живот на Вили Брант, С., 2014, СиВас Консултинг


Паметник на Вили Бранд в Стокхолм

 
Опълченецът „Гудвин“, когото добре познавам и в чиято информираност няма причини да се съмнявам, съобщава, че на 16 април бойните действия в Донбас се възобновяват с пълна сила. Заместник-министърът на отбраната на ДНР Едуард Басурин заяви, че украинските военни сили са възобновили обстрела по цялата погранична линия и монтират понтонни мостове през Северски Донец.
Владимир Прохватилов*, m.odnarodyna.org. Публикува се със съдействието на сайта ГЛАСОВЕ

карта с местонахождението на украинските войски

„Украинските войски са концентрирани най-вече в района на Донецк и Мариупол, такава концентрация на север няма“, съобщи Басурин в събота, 11 април.

Засега няма. Когато обаче мостовете бъдат готови, те веднага ще се придвижат от северното направление към Луганск.

Такновете, които Полша предостави на Украйна под натиска на САЩ

Съвсем наскоро под натиска на САЩ Полша предостави на Киев 300 танка Т-72, модернизирани според съответните стандарти на НАТО и наречени PT-9Р. Страхувайки се от още по-силно влошаване на отношенията с Русия, ръководството на Полша реши да запази това в тайна

За да прикрият тази сделка, украинските медии започнаха да пишат, че Т-72, съхранявани в складовете ВСУ, ще бъдат модернизирани според стандартите на НАТО в съответствие с полската спецификация. Аксесоарите и документацията ще бъдат полски. Доста неубедително обяснение, като се има пред вид, че украинските заводи просто не са в състояние да поемат такова количество Т-72. Полските танкове ще бъдат предавани заедно с екипажите. Това означава, че за първи път в бойните действия в Донбас официално ще вземат участие сили на НАТО.

Във Върховната рада е внесен законопроект, според който в украинската армия могат да бъдат включвани чужди граждани. Това ще узакони и разшири участието на представители на Алианса и други наемници в боевете в Донбас.

Трябва да се отбележи, че сега въоръжените сили на ДНР и ЛНР получават изчерпателна информация за дислокацията на украинската армия благодарение на въздушното си разузнаване с помощта на безпилотни летателни апарати (БПЛА) като такива от типа Skyhunter или миниатюрни хеликоптери.

В района на Широкино, близо до Мариупол, в продължение на няколко дни вече се водят ожесточени боеве, в които загиват и биват ранявани по няколко десетки души – както от едната, така и от другата страна.

Никой не се съмнява в неизбежността от възобновяването на мащабните военни действия. Киев обвинява ДНР и ЛНР в нарушаване на споразумението от Минск, те обвиняват Киев.

Прехвърлените в Прибалтика 100 единици американска бронетехника (БМП „Брадли“ и танкове „Абрамс“) служат по-скоро за демонстрация на сила. Но опълчението трябва да бъде готово на всичко.

А ако танковете „Абрамс“ се появят в Донбас, всеки опълченец трябва да знае как да се пребори с тези зверове.

За справка:

„Абрамс“ са основата на военната мощ на Америка. Както показват локалните военни конфликти, тези танкове не могат да противостоят дори на съветските ПТС от 60-те години на миналия век. Мощната бронезащита прикрива само предния скат на корпуса и челната част на кулата. Останалото е защитено само от лека броня (20–70 мм) или дори такава липсва. Многопластовата челна броня „Чобхем“ (независимо от дебелината й) може да бъде пробита от съветските ПТС „Свирь“, „Рефлекс“, „Конкурс“, „Корнет“.

Големият брой сложни подсистеми на танковете „Абрамс“ води до честото им авариране. Оттук и неспособността им да изпълняват бойни задачи. Според американските експерти към най-ненадеждните компоненти на „Абрамс“ се числят системата за управление на огъня, радиостанцията и прочее електроника. След силни удари и вибрации по време на бой те трябва периодично да бъдат тествани. Ударените и разбити машини често не могат да се възстановят напълно и се използват за резервни части.

Танковете „Aбрамс“ няма да дадат никакво предимство на украинската армия на бойното поле в Донбас. Характерът на загубите на украински танкове говори за ниските им функционални възможности. Голяма част от унищожените машини са с поразена покривна плоскост в областта на моторното отделение и кулата.

Войната в Ирак показа, че тези зони са слабо защитени при „Абрамс“. Уязвимостта на страничните и задната части също тревожат американците. Например при удар отгоре на кърмата може да се разруши моторното отделение.

Задната част на танка и задната част на кулата, където се намират боеприпасите, са друго слабо място на „Абрамс“.

Реални боеве показват, че бордът и кърмата на танка са уязвими дори само подложени на ударите на ръчни противотанкови гранатомети (РПГ), създадени преди 50 години, а слабо защитените участъци на „Абрамс“ могат да бъдат пробити от лека 30-мм оръдие!

Съществуват още много технически характеристики, които са достатъчно уязвими, за да се направи изводът, че пределът за тази машина е борба със слабо въоръжен противник.

Няма съмнение – ако съвременната американска бронетехника се появи на фронтовете в Донбас, много скоро тя ще стане трофей за опълчението, който ще донесе немалка полза за руските инженери конструктори.

… През последните дни обстановката в Донбас рязко се изостри. САЩ подстрекават хунтата за възобновяване на боевете, въпросът опира единствено до прехвърлянето на необходимото количество войски и военна техника.

Америка бърза заради бързо променящата се геополитическа обстановка.

Все повече страни се стремят към икономическа независимост от САЩ. Англия, Франция, Германия и Италия започват все по-активно да си сътрудничат с Китай, в частност – в банковата сфера. Китай обяви, че до края на годината ще има свой SWIFT. На САЩ не им остава много време, за да създадат желания от тях управляем хаос в Европа. Едва ли повече от половин година. Америка вече си служи с откровен шантаж и заплахи към съюзниците, които обаче не са готови да се превърнат в пушечно месо за нея.

Вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел заяви, че неговото правителство е получило „много ясно“ предупреждение от САЩ: ако ФРГ приеме на своя територия бившия сътрудник на американската агенция за национална сигурност Едуард Сноудън, Вашингтон ще наложи санкции на страната.

Вашингтон заплаши Берлин, че ще преустанови сътрудничеството си с германските спецслужби в областта на антитероризма, ако страната приеме на своя територия Едуард Сноудън. Това пише френският вестник Le Monde, позовавайки се на журналиста Глен Гринвалд, който пръв започна да публикува разобличителните материали на Сноудън.

По думите на Гринвалд вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел е споделил с него, че ако ФРГ приеме Сноудън, Съединените щати ще „престанат да предупреждават страната за предстоящи терористични атаки, за които те знаят“.

Наричайки нещата със собствените им имена, САЩ заплашиха Германия с организирането на терористични актове и майдани. Репетицията вече е направена – немската полиция се оказа неподготвена за Франкфуртския  майдан.

И така, нова кръвопролитна война очаква Донбас. Ще премине ли тя по начертания сценарий: война – примирие – война – примирие? Не е задължително. Опълчението вече доказа, че при определени военни договорки (без да се обръща за подкрепа към „северния вятър“) е в състояние да нанесе пълно поражение на украинската армия дори при числено превъзходство на противника.

Ако се обърнем към опита от Втората световна война, а бойните действия в Донбас се водят с техниката и по методите от онези времена, с успехи, основани на морално-волевото и тактическо превъзходство, може да се похвали само германският вермахт.

Украинците понесоха огромни загуби, които старателно крият. Сега украинските медии заговориха за 50 пъти по-големи поражения от невоенно естество през тази година. Ясно е, че това е прикриване на по-големи щети в Дебалцево.

Появиха се данни за жертви и от страна на чуждестранния контингент.

Според Voenkor.info в самото Дебалцево и при Логвиново под ударите на армията на ДНР и ЛНР са попаднали елитни части на НАТО и частни военни отряди.

Ето списъка с убитите и ранените (стилът на оригинала е запазен):

Военнослужещи от Авиодесантната служба на Великобритания около 20 души;

военни от американските ССО (сили за специални операции) – около 15 души;

френския чуждестранен легион – 10 души;

полски военнослужещи – 10 души;

израелски военни – 10 души;

военнослужещи от Хърватия – 10 души;

Тези хора са загинали под Логвиново, когато се опитваха да пробият обкръжението. Те попаднаха на едно от най-добрите подразделения на армията на Новорусия: Първи казашки полк под командването на Павел Дремов.

Наемниците и натовските войски са загубили:

полския частен военен отряд ASBS Othagо – 394 убити и ранени;

американския частен военен отряд „Грейстоун“ – 180 души;

„Академи“ – 269 души;

прибалтийските жени снайпери – 26 убити;

и накрая, спецчастите от ЦРУ загубиха 25 души.

„Според оценките на военните експерти в украинската армия присъстват до 25% (в цифри – до 2200 души) натовски бойци и други наемници.

Тази информация напълно съвпада с данните от моите източници.

Очаква се в предстоящите боеве чуждестранното участие да е още по-голямо. Очевидно преди тяхното начало, Радата ще приеме закон, позволяващ на чужденци да постъпват на служба в украинската армия. Тоест реално в боевете могат да вземат участие не по-малко от три хиляди чужденци. Голяма част от тях бяха изведени от Дебалцевския котел, както се казва, със съгласието на двете страни.

Сега резултатът ще бъде още по-плачевен. Преди всичко пада Мариупол. Същото развитие на събитията е твърде вероятно и по отношение на опълчението по административните граници на ДНР и ЛНР.

Несъмнено ще се проявят харковските и одеските партизани.

Говорейки за военните възможности на армията на ДНР и ЛНР, не бива да забравяме, че тя не е самостоятелна. Тъй както и самите народни републики.

Те зависят от волята на Кремъл. А как ще се държи Кремъл?

Важно е да се отбележи визитата на Шойгу в Ростовска област и предстоящото посещение тук на командващия на руските военновъздушни сили. Това означава, че военното договаряне е обезпечено.

Ключов момент – създаването на украинско правителство в изгнание под ръководството на Николай Азаров. Това е важна крачка към промяната на конфигурацията на конфликта, стъпка към отстраняването на нацистката проамериканска хунта при запазването на Украйна.

Това е единствената гаранция против продължителна гражданска война, съответстваща на интересите на САЩ. Същественото е, че е време Русия да организира своя собствена „цветна революция“ в Украйна, за да не позволи на американците да я превърнат в територия на социално страдание подобно на Афганистан.

Най-подходящият момент за провеждането на такова мероприятие ще бъде, когато след контранастъплението на донбаското опълчение украинската армия побегне и се разпилее.

Да се осъществи технически това е напълно възможно. В Киев ще дойде на власт правителство на народното доверие, което ще проведе показни процеси срещу нацистите и най-вече срещу одиозните олигарси от типа на Коломойски, ще сложи край на насилието и произвола на картелните батальони, ще прекрати антитерористичната операция (АТО) и ще започне мирен диалог с представители на всички украински територии. Два-три месеца ефективна пропаганда по всички телевизионни канали и украинският народ ще осъзнае своите грешки и заблуди.

За провеждането на такъв спецпроект предразполага и вътрешнополитическата обстановка в Русия.

Либералната опозиция, чието влияние президентът на Русия винаги е отчитал, днес е слаба както никога досега. След убийството на Немцов лидерите на либералите се изтеглиха зад граница. Те разбраха, че може да ги очакват в Русия, и предпочетоха сигурността. Пръв осъзна това Алфред Кох.

Аналогични сценарии набраха скорост и в други страни от ОНД.

На това обръща внимание изключително проницателният блогър „Томас Мор“: В Казахстан убиха либерален опозиционер, роднина на Назърбаев. Явно куклен герой. Така бяха убити лидерите на либералната опозиция на Узбекистан и Таджикистан, намиращи се в Турция. Тоест САЩ освобождават политическото поле за нови фигури, избрани от тях.

Американците освобождават място за удобна за тях опозиция. Това е техен коронен номер. Така беше в Египет. Така бе в Украйна. Такъв сценарий е подготвен и за Русия.

Американците изчистват либералната опозиция и нейното място де факто заемат патриотите националисти. При това по никакъв начин не участват в отстраняването на лидерите на либералите. По много проста причина: патриотичната опозиция, имперците и националистите се намират под жестоката преса на властта.

При всички случаи обаче властта е принудена да се съобразява с възникването на нова политическа конфигурация. Либералната опозиция е отстранена, преторианецът Кадиров – чувствително ослабен. Съдбата на властта зависи от хода на бойните действия в Донбас.

Ако очакваната атака на украинската армия бъде както винаги отбита, опълчението ще се придвижи по-лесно към нови граници, а след това ще бъде грубо спряно с крясъци от Кремъл. В този случай операцията ще бъде злощастно повторение на миналото, а виновен за пролятата кръв на опълчението ще бъде брутният вътрешен продукт. И не е вярно, че това няма да повлияе на неговите стойности… Както и на отношенията му със силоваците. И преди всичко – на отношенията на силоваците към Путин.

Може да се каже, че злото има корен и този корен е самата патриотично настроена опозиция.

Ако не беше тя, нямаше да има пречки по пътя към бъдещия мир в Украйна. Мащабната война в Украйна и граничните райони на Русия отдавна щеше да е в миналото.

Путин е длъжен да разбере това и вероятно го разбира. За това свидетелства неговата ретро заплаха, че ще използва ядрено оръжие, по време на неотдавнашното кримско шоу.

В едно не съм съгласен с проницателния блогър. Руските силоваци и патриоти не са креатури на Запада. А такива, каквито са, те не мислят за политика, а за общо намаление на цените, и по никакъв начин не заплашват Путин.

Стигаме до достатъчно прозрачния извод, че бъдещото настъпление на хунтата в Донбас има всички шансове да бъде последно за нея.

Хунтата може и да издържи, но военните й възможности ще са изчерпани, а ключови територии – например Мариупол – загубени.

Какво ще се случи след очевидното военно поражение на Киев? Вероятно пряк сблъсък между армията на ДНР и ЛНР и руските въоръжени сили, от една страна, с войските на НАТО – от друга.

Западът ще загуби тази битка по една много проста причина: в момента в Европа няма армия, способна да се противопостави на руските въоръжени сили. Също така липсва база за снабдяване и комуникации, за да могат да се водят бойни действия в близост до руските граници. Налице е обаче намерението всичко това да бъде създадено.

Пряк сблъсък на Русия с НАТО и САЩ няма да има най-много още няколко месеца. През цялото време САЩ повишават степента на нажежаване на огъня, като че ли проверявайки руския военен потенциал в бъдеще. Готвеният вътрешнополитически взрив в рамките на републиките от ОНД говори, че Америка практически замисля нова световна война.

Не е трудно да се предвиди изходът от нея. Европа, Русия и част от Азия ще бъдат в руини, а Америка отново ще бъде безалтернативен световен арбитър и хегемон.

Това – ако Русия не приложи своя стратегически ядрен потенциал.

Затова, слава на руските стратегически военни сили – единственият гарант за мир в целия свят!

И – думата на руската стратегия за непреки действия! При ясното разбиране на това, че ако не се справим, съвсем скоро ще започне трета световна война…

--------------

*Владимир Прохватилов e президент на Фонда за реална политика (Realpolitik), експерт в Академията за военни науки.

По материали на „Новые Ведомости“

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Венецуела излезе на първо място в света по запаси на нефт според най-новия доклад на ОПЕК за 2010 г., който допълва и актуализира информацията, представена на нашата диаграма от 2009 г

Според данните от края на 2010 година най-големите доказани запаси от нефт се намират във Венецуела – 296,5 млрд барела, свидетелствува статистиката на ОПЕК

Оценката на запасите бе увеличена с около 40% за една година, което позволи на Венецуела да изпревари предишния лидер – Саудитска Арабия, чиито запаси не са преразглеждани от 2009 г. и се оценяват на 264,5 млрд барела.

Това стана след като ОПЕК започна да включва в разчетите за Венецуела и нефтоносния пояс Ориноко.

Главният икономист на Центъра за международни енергийни изследвания в Лондон Лео Дролас отбелязва по този повод: „ОПЕК вече отчита и тежкия нефт. Но какво означава това? Инвестициите за разработка на тези находища са огромни и в сегашната ситуация Венецуела няма да ги получи. Запасите са фактически недостъпни.”

Разбира се, зад подобно становище не може да не заподозрем политически подбуди. Защото когато няма риба и ракът е риба. Още повече, технологиите бурно се развиват и когато другите запаси свършат и дойде времето на тежкия нефт, той няма да е недостъпен, гарантирам ви.

Разбира се, според оценките на Бритиш Петролеум, както е видно и от диаграмата, доказаните запаси на Венецуела възлизат на 211,2 млрд барела, а тези на Саудитите съвпадат с данните на ОПЕК – 264,5 млрд барела.

Доказаните запаси от нефт на Ирак за 2010 г. са нараснали с 24% – до 143,1 млрд барела, съобщи още ОПЕК. В Иран и Еквадор прирастът е съответно по 10% – до 151,17 млрд барела и 7,2 млрд барела.

Съвкупните доказани запаси от нефт в страните от ОПЕК са се увеличили с 12% – до 1,19 трилиона барела, с което делът на ОПЕК в световните запаси се е уголемил до 81,3% през 2010 г. спрямо 79,6% през 2009 г.

СВЪРШВА ЛИ НЕФТЪТ?

Следното изречение ще прочетете в един или друг вариант ако отворите специализираните страници на вестниците, интернет, ще чуете по радиа и телевизии:
При евентуално задържане темповете на добив на сегашните нива, то нефтът в световен мащаб ще стигне за още 42 години.
Вярно ли е това твърдение или не? Тук ще ви представим две алтернативни становища:

СВЪРШВА!
Геологът Колин Кембъл, работил за Texaco, BP и Aramco, твърди, че надценяването на находищата не е типично само за Саудитска Арабия. Според него 46% от числата в декларираните от ОПЕК ресурси са надути, ако не и умишлено подправени. Бившият високопоставен служител на френската компания Тотал – Жак Лаерер се присъединява към становището на Кембъл, обвинявайки в преувеличаване на представяните пред обществото нефтени ресурси не само нефтодобивните компании, но и държавите-производители. Като потвърждение на неяснотите и спекулациите в тази област се посочва направената наскоро преоценка на завишените разполагаеми запаси на Ройял Дъч/Шел. „Огласяването на реалните цифри би предизвикало страхотна паника на финансовите пазари”, отбелязва Кембъл, а Лаерер добавя – „Запознатите със ситуацията специалисти не могат да говорят открито, докато не излязат в пенсия”. По мнението и на двамата експерти, петролните компании трябва да прекратят употребата на термини като „доказани запаси”, „възможни” и „разчетни ресурси”, и да преминат към по-реалистични определния като „запаси, които могат да се усвоят за определен срок”.

Според тях голяма част от официално декларирания капацитет на находищата не може да бъде усвоена по чисто технически причини, като обемът на тези недостъпни към момента количества нефт често достигат 40% от общите залежи.
(Текстът е от статия на Георги Колев, автор на книгата Сълзите на дявола)

НЕ СВЪРШВА!
Нефтът не е възобновим ресурс и поради това по дефиниция той някой ден ще се изчерпи. Но този ден не се мержелее на хоризонта въпреки твърденията на един разрастващ се хор от вещатели, че вече сме достигнали световния връх на петролопроизводството. В техните възгледи обаче глобалният петролен ресурс е фиксиран като количество, а технологията е нещо статично. Всъщност и двете виждания са неверни. Фирми новатори инвестират във все по-качествени технологии за изследване на залежите и производството на нефт, като отместват върха на добива все по-далеч в бъдещето.

Основното тук е правилно да разбираме ролята на дефицита, ценовите сигнали и бъдещите технически нововъведения в извеждането на пазара на огромните оставащи въглеводородни резерви на света. Благодарение на научно-техническия напредък средното ниво на добив от световните петролни резерви нараства от 20% през по-голямата част от XX век до 35% днес. Това е похвален напредък. Но той също така означава, че две трети от известните петролни запаси са все още неизразходени. Най-голямо опровержение на предсказателите на петролния край представляват огромните залежи от неконвенционални въглеводороди. Тези запаси от битумни шисти, катранени пясъци и мазут могат да бъдат превърнати в горива, които да захранват днешните автомобили. Канада например разполага със залежи от катранени пясъци с по-голямо енергийно съдържание, отколкото целия петрол на Саудитска Арабия. Китай, Съединените щати, Венецуела и други страни също имат големи запаси от тези енергийни източници. Проблемът е в това, че конверсията се извършва на много по-висока екологична и икономическа цена, отколкото при използването на конвенционалния суров петрол. Но същите тези високи петролни цени, в които предсказателите съзират знак за скорошното привършване на петрола, също така създават силна мотивация за разработването на тези пълни с примеси залежи, както и за създаването на технологията, която ще ни позволи да ги извличаме по един по-хигиеничен начин.
(Мнението е на Виджай В. Вайтисваран, кореспондент на The Economist)

РАВНОСМЕТКА?
Всеки, който се опита на базата на предложените хипотези да тегли чертата и изведе червената нишка на проблема би бил доста нахален. Най-малкото, защото говорим за базов, есенциален проблем на човечеството. И все пак, не знам за вас, но у мен определено има изградено становище по тази дилема.

Не мога да приема аргументите на Вайтисваран, не само защото в тяхната основа лежи изцяло тотално дискредитираната в наше време икономическа експертиза и икономически модел, но и защото отдавна не възприемам нефта, като решение на човешките проблеми. В този смисъл, дори и да не свърши точно след 42 години, а след 142 – това не променя императива, че човекът трябва да се раздели с нефта и да намери алтернативни източници. И не само енергийни, бих казал да намери като цяло – технологическа и социална алтернатива. Предполагам, че знаете, че една автомобилна гума се произвежда от 30 литра нефт, че сме облечени и обути с „нефт” и т.н. Тъкмо изобилието от нефт и изобилието от възможности, които дава нефта са в основата на този самоубийствен бум и налагане на западния вълчи модел на свободния пазар, който безпардонно води до тотално прахосничество на ресурси, заобикаляща среда и в последна сметка до цивилизационно самоубийство. Най-лесното, не е задължително най-доброто!

Но да се върнем отново на частния проблем – свършва ли нефта. Според мен изводът е един във всички варианти – и да свършва и да не свършва трябва да му търсим заместител във всяко едно приложение. А при положение, че по-скоро свършва, отколкото обратното, едно е несъмнено – човечеството е пред епохални и критични решения за оцеляването си. А времето, времето както винаги е в дефицит…


 

Москва, Червеният площадИзвестният американски бизнесмен и финансов инвеститор Джеймс (Джим) Роджърс е роден през 1942 в Балтимор. Завършва история в Йейлския университет, след това получава магистърска степен по икономика в Университета на Оксфорд. През 1970 започва работа в инвестиционна банка Arnhold and S. Bleichroder, където негов колега e Джордж Сорос. Три години по-късно двамата основават инвестиционния фонд Quantum. Джим Роджърс се разделя със Сорос през 1980 и става професор по финанси в Columbia Business School. Днес той е президент на Rogers Holdings и Beeland Interests Inc. и живее в Сингапур, където се премества през 2007, привлечен от огромния потенциал на азиатския финансов пазар.

Освен всичко друго Джим Роджърс е световно известен пътешественик и автор на няколко книги. Интервюто с него публикуваме с любезното съдействие на Ник Дзамбруно.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2015/1797-dzheyms-rodzhars-vashington-raboti-za-pagubniya-za-samite-sasht-alians-mezhdu-rusiya-i-aziya

- Г-н Роджърс, като експерт по кризисните пазари, какво мислите за Русия и, в частност, за руските акции?

- Настроен съм оптимистично за бъдещето на Русия. Впрочем, бях настроен още по-оптимистично преди началото на войната в Украйна, която до голяма степен беше провокирана от САЩ. Във всеки случай, по време на кримския инцидент купих доста руски акции и планирам да купя още повече в бъдеще.

За съжаление, случващото се не предвещава нищо добро за Съединените щати. То способства за обединяването на Русия и Азия, което в дългосрочна перспектива ще има крайно неприятни последици за САЩ и Европа. Наскоро още една от четирите най-големи китайски банки откри свой филиал в Москва. Иранците се сближават с руснаците. Неотдавна руските железници завършиха строежа на железопътната линия до севернокорейското пристанище Расон – най- северното незамръзващо пристанище в Азия. Руснаците вложиха много пари в реконструкцията и модернизацията на Транссибирската железопътна магистрала. По правило, онези, които правят заедно бизнес, се обединяват и в други сфери, включително във военната, макар това да не означава непременно, че и сега ще се случи нещо подобно. Не мисля например, че руснаците, китайците и иранците възнамеряват да нападнат Америка.

- Тоест, благодарение на икономическите връзки с Азия, зависимостта на Русия от Запада вече не е чак толкова голяма. Това ли е обяснението за оптимизма ви по отношение на Русия?

- За първи път посетих тогавашния Съветски съюз още през 1966 и се върнах оттам много песимистично настроен. Този мой песимизъм се запази през следващите 47 години, защото не разбирах, как този модел въобще може да работи.

След това, преди година или две, започнах да забелязвам, че мнозина се отнасят все по-негативно към Русия и сякаш вече никой не се интересува от нейния пазар. Вероятно си спомняте, как през 90-те години и дори през първото десетилетие на сегашния век всички бяха във възторг от тази страна. Редица ключови фигури от политиката и бизнеса демонстрираха периодични изблици на огромен ентусиазъм към Русия. През 1998 бях на къси рублеви позиции, освен това никога не бях инвестирал в Русия, особено в дълги рублеви позиции. Преди година или две обаче забелязах, че ситуацията в страната се променя, че нещо се случва в Кремъл. Там вече са наясно, че не могат просто да преследват хората, да конфискуват активите им, а са длъжни да играят по правилата, ако искат да развиват икономиката си.

Днес Русия има конвертируема валута – повечето държави не разполагат с такава, но не и Русия. Руснаците имат достатъчно значими валутни резерви, които ще продължат да нарастват и след кризата със срива на рублата. След като няколко пъти съм пропътувал тази страна надлъж и шир, знам, че тя притежава гигантски природни ресурси. Впрочем, възстановената Транссибирска магистрала също представлява огромен актив. Виждах всичко това, виждах и, че руският пазар се смята за рисков, никой не го предпочиташе, затова започнах да търся и намерих възможности да инвестирам в Русия.

- Да, в това, което казвате, определено има смисъл, от гледна точка на настроенията и фундаменталните показатели. До какво обаче, според Вас, ще доведе конфликтът на Русия с Украйна и напрежението в отношенията и със Запада?

- Напрежението ще продължи да нараства, поне докато във Вашингтон управляват сегашните бюрократи. Защото те са професионално заинтересовани ситуацията в постсъветското пространство да не се нормализира. Именно затова не очаквам подобрение в обозримо бъдеще. Виждам обаче, че някои компании и дори държави започват да се отдръпват от санкциите. Много хора започват да се питат - почакайте, какво означава всичко това?

Хората започват да преосмислят пропагандните внушения на Вашингтон. Дори        германците правят преоценка на ситуацията. Мисля че отношението към          случващото се в Украйна ще стане по-балансирано, защото САЩ не се ползват с      широка подкрепа, да не говорим, че има много други войни, които искат да     водят или се опитват да провокират.

Това означава, че руската доминация в Украйна ще нараства. Източната част на        тази страна до голяма степен е руска. Крим пък винаги е бил руски, докато една         вечер, под влиянието на изпития алкохол, Хрушчов не решава да го предаде на       Украйна. Ето защо подозирам, че дезинтеграцията на Украйна ще продължи,         което - между другото - е добре и за самата Украйна, и за света, като цяло.

Ние не се оплакваме, когато шотландците гласуват, дали да излязат от състава на Великобритания. Твърдим, че подкрепяме правото на самоопределение. Допуснахме разпадането на Чехословакия, Югославия, Етиопия. Обикновено това е за добро. Много от съществуващите граници са исторически аномалии. Сам по себе си, фактът, че след Първата световна война са се случили определени събития и някакви бюрократи са очертали една или друга граница, не означава, че това е логично и следва да си остане така. Струва ми се, че онази част от Източна Украйна, която клони към Русия, ще продължи да се разширява. Не мисля също, че Америка може да започне война, да не говорим пък за Европа, а това означава, че САЩ ще трябва да признаят, че са допуснали поредната стратегическа грешка и да започнат постепенно да се отдръпват от Украйна.

- Според Вас, доколко определяща за мащабите на санкциите е зависимостта на Европа от руските енергоносители? Появиха се слухове, че европейците са склонни да изключат Русия от системата SWIFT, както постъпиха с Иран.

- По принцип всичко е възможно. Когато Америка се опитваше да накара европейците да предприемат подобна стъпка, видях реакцията на техните лидери и, поне според мен, те въобще не бяха във възторг от това. Аз самият съм американски гражданин и със съжаление следва да отбележа, че така очерталата се ситуация, като цяло, принуждава руснаците, китайците, а и не само тях, да ускорят търсенето на алтернатива. А това не е никак добре за САЩ.

Американците разполагат с монополни позиции, защото всички, които използват долари, трябва да осъществяват доларовите си разчети през Ню Йорк. През последните няколко години нееднократно беше изразявана сериозна загриженост във връзка с американската доминация в системата SWIFT и това, че тя дава възможност на САЩ да блокират останалите, когато си поискат.

Затова в момента Русия и Китай полагат всички усилия за да намерят алтернатива на тази финансова система, на американския долар и на финансовата доминация на САЩ.

Както вече казах, всичко това не е добре за Съединените щати. Смятаме, че със санкциите нанасяме ущърб на руснаците. Истината обаче е, че в дългосрочна перспектива вредим повече на самите себе си.

- Всъщност, видяхме точно това, когато САЩ, на практика, изхвърлиха Русия от системите Visa и Mastercard. Как реагираха руснаците? Обърнаха се към китайската платежна система Union Pay.

- Примерите са много. Някои неща вече се случиха, други се случват в момента, защото Путин обяви пред всички: "добре, налага се да преразгледаме целия си път от падането на Берлинската стена насам", и това е само началото. Между другото, на китайците подобно развитие им харесва. За Китай, то несъмнено е добро. За САЩ това в крайна сметка ще се окаже много лошо, но е прекрасно за Китай, както и за някои други азиатски държави, като Иран например.

Нищо от това, което правим напоследък, не се отразява благоприятно на Америка. Всичко сторено от нас обаче, се оказва добро за Китай.

- Защо тогава Вашингтон действа по този начин?

- На първо място, защото това са бюрократи, недостойни за постовете, които заемат. Властта развращава и тъкмо това се случва през последните десетилетия в Съединените щати.

Преди началото на Първата световна война императорът на Австро-Унгария, който по онова време е 85-годишен, дава ултиматум на сърбите, съдържащ девет искания. Сърбия изпълнява осем от тях, но по ред причини не изпълнява деветото. Това става повод за началото на войната. Навсякъде бюрократите обещават, че тя ще приключи до Коледа - поне в страните, където празнуват Коледа. Шест месеца след началото на войната обаче, гражданите започват да се питат „Какво всъщност правим, това е безумие“. Милиони хора се избиват един друг. Милиарди долари отиват на вятъра. Това е лошо за всички. И, защо го започнахме? Никой дори не може да обясни ясно, защо това се случва, но масовото изтребление продължава цели четири години, само защото неколцина бюрократи и един старец не успяват да се разберат помежду си. Всичко това е можело да бъде избегнато. Впрочем, така започват почти всички войни.

Ако анализираме началото на всяка една война, дълги години след като тя вече е приключила, неизбежно възниква въпросът „Как и защо е станало така?“. И, по правило, рядко се намират убедителни отговори. Както е известно, историята се пише от победителите, които винаги имат под ръка подходящо обяснение за случилото се, но един обективен анализатор обикновено се чувства объркан.

- Нека променим малко темата. Знам, че се интересувате от селско стопанство, а в Русия и Украйна са най-плодородните земеделски земи в света. Какво мислите за компаниите, които са инвестирали в тамошното селско стопанство и за техните акции?

- От историческа гледна точна, сте прав. Украйна беше сред най-големите износители на зърнени култури, а някои руски региони са били истински житници през различни исторически периоди. Комунизмът обаче може да разруши и действително разрушава всичко, до което се докосва. Той разруши съветското селско стопанство, но много райони имат отличен потенциал и несъмнено ще се възродят. Не съм правил проучвания за това, доколко тези земи са съхранили своите качества, но въз основа на данните за земеделската продукция мога да предположа, че регионът отново ще стане голям селскостопански производител. Въпросът е само, кога и кой ще го направи. Между другото, наскоро оглавих голяма руска компания, която продава фосфатни торове, отчасти именно поради причините, за които споменахте.

- На няколко пъти споменахте Иран. Казват, че това е много динамичен пазар, който при това не е зависим само от природните ресурси. Иранците имат мощни търговски и технологични компании. Интересна ли е тази страна за инвеститор като вас?

- През 1993 купих ирански акции, чиято стойност оттогава насам нарасна цели 47 пъти, тоест това се оказа изключително успешна инвестиция. Изкарах много пари, макар че част от тях все още са в Иран. Не знам, дали някога ще си ги получа, но вече получих повече от достатъчно, така че това не е чак толкова важно.

Да, наясно съм, че иранският пазар е интересен. Знам също, че иранското общество е доста специфично. Познавам много иранци, на възраст под 30 години, които искат да имат по-различен живот. Промените в страната се осъществяват бавно, но този процес все пак върви. Отчасти и заради това, че Западът демонизира тази страна, което затруднява процеса на промени. Никога не съм бил привърженик на подобна политика, понеже собственият ми опит показва, че опитвайки се да привлечеш хората, можеш по-бързо да промениш ситуацията, отколкото ако ги игнорираш, принуждавайки ги да се затварят в себе си и да се настройват враждебно към външния свят.

Тоест, не одобрявам особено американския (или западния, като цяло) подход към Иран. Разбира се, не одобрявам и подхода на иранския духовен водач Хаменей. В миналото и двете страни допуснаха грешки. Сега обаче всичко се променя. Виждам големи възможности в Иран. Опасявам се обаче, че ако иранците не бъдат стимулирани да се обърнат към Запада, ще се отворят за Азия и Русия. А тази страна разкрива приказни възможности за инвеститорите с 80-милионното си население, огромните си ресурси и наличието на множество предприемчиви, умни и образовани хора. Освен това, да не забравяме, че Иран е наследник на Персия – една от великите империи в световната история в течение на много векове. С други думи, не става дума за изостанали хора, които не могат да четат или са неспособни да се ориентират на географската карта. Иран разполага с огромен потенциал, който неговите жители ще се опитат да реализират.

- В този регион се очертава и един нов фактор в лицето на Кюрдистан…

- Всъщност, кюрдите отдавна са доста сериозен регионален фактор. Надявам се, че ще могат да обединят силите си. Въпреки че може да ви се струва парадоксално, мисля, че един независим Кюрдистан би бил от полза за региона, включително и за Турция. За съжаление, бюрократите не обичат промените…

 
Президентът на Чехия, Милош ЗеманПрез последните десетилетия външната политика на САЩ се отличава със сериозни грешки, а в настоящия момент Вашингтон напълно е загубил способността си да оценява обективно международната обстановка, смята президентът на Чехия Милош Земан.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

На американците им липсва способността да анализират себе си. Радвам се, че тя бе проявена поне в това, че след петдесет години Обама отмени санкциите срещу Куба. Действително, интелигентността на дадена политика се измерва в рамките на дълъг интервал от време, през който грешките биват поправяни.

Ако вашата реакция настъпи след 50 години, можете да свършите като бронтозаври, които са умрели преди да успеят да коригират собствените си (еволюционни) грешки, казва Земан в интервю за Parlamentni Listy.

Чешкият президент счита, че САЩ са извършили цяла поредица от грешки, говорейки за нахлуването им в Ирак, където твърдяха, че има оръжие за масово унищожаване, каквото в последствие се оказа, че няма.

Освен това, по думите му, САЩ са сбъркали в „плановете си за бомбардиране на сирийски правителствени войски с наивната надежда, че воюват с демократични сили“.

Така бе до момента, в който американците осъзнаха, че там воюва „Ал Кайда“, против която се води борба в Афганистан, отбелязва чешкият държавен глава.

Земан изразява своята критика по повод усилията на Вашингтон да се разпространява зад граница американският модел на политическа система.

Това е абсолютно безмислено. Опитът да изнесете своята политическа система в страна с различна култура и традиции може да завърши по два начина: в случай на неуспех тази страна се превръща във ваш враг; в случай на успех разваляте страната, към, която сте посегнали, анализира Милош Земан.

На един митинг гражданин ми каза едно твърде интересно определение за „агресор“. То звучи така: агресор е този, който извърши нападение над някоя страна преди САЩ, отбелязва президентът.

Като най-голяма опасност за днешния свят Милош Земан посочва терористичната групировка „Ислямска държава“ (ИД). Той е убеден, че всички световни сили трябва да се обединят в борбата си срещу нея.

За съжаление, заради малодушието и глупостта на редица цивилизовани държави, които не желаят да се организират в обща международна сила, ще загинат още хиляди невинни хора, акцентира чешкият лидер.

Руският президент подкрепи моето предложение. Остава да бъдат убедени останалите постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Китайският президент ми каза, че вече води преговори с Обама за сътрудничество в борбата срещу ИД. За съжаление Западна Европа не иска да разбере колко е важно това, коментира Земан.

Той неведнъж е правил изявления в подкрепа на Москва. Така, на 22 февруари президентът на Чехия заяви, че е абсурдно да се смята, че Русия би нападнала някоя от прибалтийските държави. Освен това, заяви, че санкциите на Запада по отношение на Русия не действат, а само засилват мита за Русия като „обсадена крепост“.

През февруари Милош Земан направи предположение, че санкциите по отношение на Русия ще бъдат отменени максимум след година и заяви, че се стреми към развитието на нормални търговски отношения между Чешката република и Русия.

Земан не скрива и мнението си, че Крим е загубен за Украйна: В края на краищата, той никога не е принадлежал на Украйна, освен в периода, в който тогавашният доста странен вожд на Съветския съюз Никита Хрушчов поднесе Крим като подарък на Украйна.

След това му изказване чешкият премиер призова Земан да обсъжда предварително своите изявления с правителството.

През април Милош Земан реагира остро на недоволството на американския посланик в Чехия Андрю Шапиро, задето възнамерява да присъства на Парада на 9 май в Москва. В отговор Земан заяви, че вратите на президентската резиденция в Прага са затворени за Шапиро, тъй като не може да си представи как чешкият посланик в САЩ би критикувал визита на Барак Обама.

 

Българската икономика е отбелязала растеж от 0.5% през второто тримесечие спрямо първото, показвали актуализирани данни на Националния статистически институт. Технически това би трябвало да означава, че страната е излязла от рецесията, която започна в началото на миналата година. На годишна база обаче е налице спад от 1.4%. "За всички български граждани, както и за управляващите, тези цифри не са достатъчни, за да кажем, че животът ни се е променил", заяви премиерът Бойко Борисов по време на форум на статистическите служби в София, на който бяха изнесени и данните.

Според скромното мнение на редица доказани експерти и икономисти, чиито професионализъм „Хроники” цени и потърси, - единственият растеж в държавата би могло да бъде надигането на тревата от гроба, в който финансите и икономиката на България бяха запратени с лека ръка от един самообявил се за финансов експерт и господин Всичкомога. Този „експерти” ние редовите българи, който имаме злата участ да ни е министър на финансите и вицепремиер!

Днес на 1 октомври, последният ден от седмицата на правителството, научихме, че отговорът на въпроса на депутата Петър Курумбашев какво е правил министърът на финансите в Китай, придружаван от Ирина Велкова, след дълго отлагане от председателя на Народното събрание Цецка Цачева най-после е бил даден – писмено! Дано Курумбашев го огласи, все пак става дума за служебна информация все пак и действията на един министър, който си живее живота с парите на данъкоплатците, като обикаля Пекин, Тянжин и Шанхай, придружен от официалната си едночленна делегация, както писа сайтът Bulgaria news в свое нарочно разследване.

Господин премиер – миналата година, ние Вас, сега затова Вие нас!

Това е мотото, под което напоследък „Хроники” анализира „подвизите” на членове на кабинета. Още повече, че става дума за пари на данъкоплатци, а не за лични пари на министри! И тъй като данните и фактите, изнесени от Bulgaria news звучат убедително, то предлагам на вниманието на читателите по-съществените от тях, тъй като са скандални и заформиха лют спор и скандал в парламента кой кой е, кой какъв е и като какъв харчи пари и не отговаря на депутатски питания!

Както Bulgaria News първи писа, народният представител от Коалиция за България Петър Курумбашев... депозира на 20 септември в канцеларията на парламента актуален въпрос към министър-председателя Бойко Борисов „относно: посещение на българска делегация в Китай, 12-15 септември 2010 г.". В него се пита какъв характер е имало пътуването на българския финансов министър в Китай - официално или неофициално, кои и в какво качество са били придружаващите го лица, каква сума е изразходвана за посещението. На следващия ден парламентарната шефка Цецка Цачева връща актуалния въпрос с мотива, че той не отговаря на чл.82, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание /подчертаванията са на „Хроники”/.

Въпросният член предполага следното: „... народните представители отправят до министър-председателя, заместник-министър председател или до министър въпроси от актуален характер, които представляват обществен интерес и са в техния ресор на управление или засягат дейността на възглавяваната от тях администрация. Алинея 2. гласи: „Към министър-председателя се отправят въпроси, които се отнасят до дейността на правителството".

Според Цецка Цачева служебната командировка на вицепремиера на България, по време на която той официално представя страната ни, не „се отнася до дейността на правителството".

В новия актуален въпрос на народния представител Петър Курумбашев, с който Bulgaria News разполага, се уточнява следното: „Моля, г-н Дянков, да отговорите какъв характер е имало пътуването Ви до Китай (официално или неофициално), какви срещи сте провели, кои са били придружаващите ви лица и в какво качество? Каква е сумата, изразходвана за това посещение?"

Както Bulgaria News първи писа, вицепремиерът Симеон Дянков пътува в командировка до Китай от 12 до 15 септември в компанията на своя началник-кабинет в качеството му на вицепремиер, Ирина Велкова, доскоро недипломирана студентка по право. Официална информация за това пътуване не се появи никъде - нито в сайта на Министерски съвет, нито в сайта на Министерството на финансите. Служител на финансовото ведомство обясни пред репортер на Bulgaria News, че Симеон Дянков се е срещал с премиера и с финансовия министър на Китай. Потвърждение на това твърдение в китайските медии не беше открито.

В края на деня в сряда станало ясно, че Цецка Цачева е върнала и втория актуален въпрос на Петър Курумбашев...

... В писмото му, с което Bulgaria News разполага, се казва:

Относно: посещение на българска делегация в Китай, 12 - 15 септември 2010 г.:

"Уважаеми, г-н министър председател,

Според официални информационни източници, в средата на септември вицепремиерът и министър на финансите г-н С. Дянков е присъствал на Световния икономически форум в Тянжан, Китай. Не се споменава за придружаващи от българска страна високопоставени държавни лица, които да са взели участие в планираните срещи на г-н Дянков. Моля, господин министър-председател, да отговорите какъв характер е имало пътуването на българския министър на финансите в Китай - официално или неофициално, и кои и в какво качество са били придружаващите го лица? Каква е сумата, изразходвана за това посещение?"

Светкавично Цецка Цачева отговаря:

"Уважаеми г-н Курумбашев,

Вашият въпрос не отговаря на изискванията на чл. 82, ал.2 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, съгласно което "към министър-председателя се отправят въпроси, които се отнасят до дейността на правителството.

Предвид на това, и на основание чл.94, ал.2 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, връщам въпроса Ви, поради несъответствие с този правилник".

От кога Симеон Дянков не е член на правителството? Нима сме пропуснали тази добра новина?! Пита сайтът Bulgaria News.

Симеон Дянков да си в България!

Живее си живота чак дотам, че да не знаем плаща ли данък смет, или разноските по настаняването и обитаването му в Бояна са от нашия джоб!

ГЕРБ работел в прозрачност, ами като работи в прозрачност, защо досега Дянков не публикува фактурите за платен наем, ток, парно, вода,, данък смет и прочие разноски? Срамно ли е за него да се изправи пред опонентите си и да даде отчет на всички въпроси и писания в пресата? Или може би се взема за по-висш разум от редовите български граждани?

Въпросната Ирина Велкова, придружителката напоследък на Дянков у нас и в чужбина, която някои медии наричат началник на кабинета на министъра, а всъщност началникът е друг – даже не присъства с името, биографията, образованието и досегашния си трудов стаж в сайта. Да не би да й липсват? Или ги компенсира с членството си в младежкия ГЕРБ?

Да не би Симеон Дянков да е взел „под крилото си” членовете на младежкия ГЕРБ като ги разхожда у нас и в чужбина, съдейства им в пазаруването и прочие, пък ние да не знаем и всуе да се съмняваме в този човек, който според министър-председателя е чист на като кристал?

А всички знаем, че той, министър-председателят е готов да работи с „душа и сърце”, и каза в последното си интервю по Нова телевизия: „И се опитвам да реагирам в помощ на обществото. Ако това не се харесва, насила никой не иска да стои.”

Но той остава, стои и ще стои, с всички сили – не „насила”...

И продължава в същото интервю:

Бойко Борисов: Извинете, кои са тези хора? Кои са тези опоненти? Опонент е някой, който може или е свършил нещо в тази дейност.

Водещ: Това са политическите сили в парламента все пак.

Бойко Борисов: Това са политически сили с по 5-6 или 10 депутата. Политически сили, които тотално са се провалили по време на тяхното управление...”

А вечерта на предишния ден, в Централната емисия „новини” на bTV е сказал по адрес на опонентите си:

--...Тези които причиниха всичко това в здравеопазването?! Тези далавераджии, да искат вот на нашето правителство, които правиме всичко възможно да им оправиме батака. Това не само че е цинично, но ако приемеме, че им издържи вота, и трябва да дойдат на власт те, ами нали половината министри са им следствени, със се премиера им... От затвора ли ще ни управляват после? А, да си натискат, да не казвам какво да ни оставят да довършиме работата, да не бъдеме по-строги с тях в изказванията!... Те довлекоха всичко това в държавата! Какъв цинизъм – вот! На кои? Гайдарски ли, Желев ли, кои искат вота? Така че, пожелавам им успех на вота, ако има такъв, но като една приказка – „Не пожелавай жената на ближния, защото може да стане твоя. Да не им дам властта и да видим тогава какво ще я правят!

... защото знаят, че при тях спряха еврофондовете, при тях докладите от Европейския съюз бяха съсипващи, на половината от тях не им даваха визи да заминат в чужбина! Тези ли хора ще говорят за оставки? Ми ако сега ние се дръпнеме, защото аз можеше още да съм си кмет! Не забравяйте, поех цялата тази отговорност от държавата, за да избегнете кризата в Гърция! И това, което става в Румъния и в останалите държави... И България в момента е държавата с най-ниските данъци, държавата, която уважаваме!

Извод: не опонирай на Бойко Борисов, че се дразни и става гневен и неудържим!

* * *

Днес, петък, 1 октомври 2010 г. вицепримиерът и министър на финансите, Симеон Дянков внесе в парламента Проекта за Бюджет 2011.

По изтеклата много сериозна информация, че България може да бъде задължена да плаща на Европейския съюз 30 млн. евро като наказателен депозит заради високия си бюджетен дефицит и увеличените разходи в публичната сфера – ни вопъл, ни стон!

Тези строги санкции ще се прилагат като нови наказания за страните, които харчат прекалено много и нарушават изискването за дефиците в хазната на държавите-членки. Еврокомисията предлага страните-членки, които не спазват наложените правила, да бъдат задължени да заделят 0,2 процента от брутния си вътрешен продукт /БВП/. Тази мярка ще засегне страните, които не намаляват достатъчно бързо разходите си, за да върнат в средносрочен план бюджетния си дефицит под разрешения в ЕС лимит от 3 на сто от БВП.

Ако не го направят, срещу тях може да бъде предприета процедура за "прекомерен дефицит", каквато се предвижда сега за надхвърляне на 3-процентния лимит на дефицита.

В случай, че се приеме новото изискване, България ще трябва да направи депозит от 60 млн. лв. или 30 млн. евро. Мярката е безпрецедентна в европейското финансово законодателство, както безпрецедентно е управлението на финансите на цяла държава да се остави в ръцете на един саморекламиращ се финансист!

Цитат и реалност

Премиерът Бойко Борисов пред Нова телевизия: И ни предстои да открием на Евростат среща в София.

За разлика от министър-председателя Борисов, европейският комисар по икономическите и валутни въпроси Оли Рен разкри, че няколко са причините за мисията на Евростат у нас.

Първата е, че с известно закъснение България е уведомила комисията за промяната в бюджетните предвиждания за тази година.

И на второ място, липсва информация защо бюджетът за 2010 г. е преразгледан от балансиран бюджет до дефицит от повече от 3,8 процента /на начислена база/.

Преди бюджета

Преди внасянето на Бюджет 2011 в Народното събрание обаче финансовият ни министър, внесе в Министерски съвет тихомълком постановление, с което се отпускат 715 хил.лв., за да може държавата да придобие на цена 1 лв., 715 хил. акции от Българската фондова борса /БФБ/ и да стане с 51 на сто мажоритарен собственик. Предвид обстоятелството, че цената на 1 акция бе произволно определена от държавата, този акт на покупка може да се причисли за класически пример на принудителна национализация, който може да влезе в световната финансова история като едно от най-безмислените придобивания на активи от страна с пазарна икономика, написа Йосиф Аврамов на сайта Bulgaria news.

Ето още от анализа на Аврамов:

Защо обаче му е на Дянков държавна борса, вместо на нея да листва държавните дялове на редица доходоносни държавни монополисти, но очевидно той не иска прозрачната им приватизация? Догодина – ще видим, но не е изключена последваща приватизация на БФБ от фирма близка до ГЕРБ?!

В проекта за бюджет за 2011 г. обаче има много повече тревожни неща от национализацията на БФБ. Те недвусмислено са доказателство, че управляващото мнозинство от ГЕРБ и Атака (Синята коалиция засега се опитва да се разграничи от финансово-стопанската им политика) започва да проявява нервност и да се презастрахова срещу ново евентуално неизпълнение на Бюджет 2011. Затова и Министерството на финансите започва да планира „трупане” на дългове от следващата година (планирано е в доклада и разчетите на Бюджет 2011 емитиране на облигации на международните финансови пазари за 1 млрд.евро или 2 млрд.лв.). Това става, след като през 2010 г. се „стопи” наполовина фискалния резерв от 8,2 млрд.лв., оставен от предишния кабинет и той достигна санитарния минимум от 4,5 млрд.лв., а е опасно да слиза под него.

Очаква се у нас да пристигнат проверяващи органи от Европейската комисия и Евростат, които ще се заемат да проверят колко и как се изчислява бюджетния ни дефицит, както и финансовата ни статистика.

Заради бъдещите местни и президентски избори Дянков не трябва да продължава да си играе с търпението на българите, като им стяга примката около врата в здравеопазването и макар и с огромно закъснение ще се наложи да плати дължимите милиони, които стиска към фискалния резерв, за да се прави на отличник пред ЕК с нисък бюджетен дефицит.

Зам.-министърът на финансите Владислав Горанов има неблагоразумието да отиде на събора на лекарите и го замериха с бутилка, заради безобразното бавене на плащанията от бюджета. Там Горанов каза нещо важно: той предложи на лекарите да им се плати през месец март догодина?!?, ако се съгласят да подпишат анекси, или чак през юни догодина, ако не подпишат! Т. е. Горанов каза в прав текст, че пари за здравеопазване в сегашния Бюджет 2010 няма, а с плащания чак след 6 или 9 месеца догодина правителството на ГЕРБ само разсрочва потъналите в нищета и мизерия, неработещи болници!

Тогава идва логичният въпрос: защо смениха министъра на здравеопазването? Защо назначават нов и Дянков говори за повече пари за здравеопазване днес, след като се кани да плаща догодина!

Другото безобразие на финансовия министър, от името на държавата

е свързано с неразплатените над 1,5 млрд. лв. на участвалите в обществени поръчки, в т.ч. и по европрограмите, фирми. Към 22 септември т. г. данните са, че са изплатени едва 212 млн, при положение, че фирмите оставят на посочената от правителството банка, 7 на сто от парите, които имат да получават от държавата за извършената услуга.

Връщат се принудително 10 на сто по-малко от дължимите суми на фирмите, като за закъснението не им се начисляват лихви! Така от тази безумна приумица на Дянков не постъпват приходи в бюджета, тъй като фирмите на които държавата дължи милони фалират. В съда вече има заведени дела, но резултатът от тях ще дойде след няколко години!

Другият отрицателен ефект от неиздължените плащания е увеличаването на вътрешния дълг, увеличаване на междуфирмените задължения, блокиране на икономиката, и повсеместен принудителен фалит на малки и средни фирми.

Ето защо вчера прозвуча като подигравка съобщението, че България имала 0,5 на сто растеж!

От тревата ще е, от тревата на гроба, в който Дянков запрати за има-няма и година българските финанси, икономика, образование, здравеопазване, малък и среден бизнес...

 

 
Въоръжени боеве пламнаха за пореден път в грузинската област Южна Осетия. "Води се сражение близо до село Нул около 3 часа тази сутрин, откъдето южноосетинските сили се опитаха да изтласкат грузинските специални сили. Имаме информация за взривяването на две грузински бронирани машини", съобщи представителката на южноосетинските власти Ирина Гаглоева. Ситуацията в зоната на конфликта се изостри още на 1 август, когато в резултат на обстрел на грузински и осетински села загинаха 6 души. Двете страни се обвиняват взаимно кой пръв е открил огъня. Междувременно продължават съобщенията за евакуация в Северна Осетия на жени и деца от Южна Осетия, най-вече от Знаурския район, както и от столицата Цхинвали.

Президентът Едуард Кокойти заяви, че се отказва от предвидената двустранна среща с грузински представители, която трябваше да се състои днес. Той обясни, че при новите условия в разговорите трябва да участват още руски и северноосетински представители. Днес в Цхинвали трябваше да се проведе среща между представители на грузинското и южноосетинското ръководство, които да започнат преговори за овладяване на напрежението в региона.

Според кореспондента на "Интерфакс" боевете се водят на 20 км от столицата Цхинвали, но в самия град е спокойно. Въпреки това сградата на правителството е била поставена под засилена охрана. Южноосетинците обвинявали грузинските военни, че им палят пшеницата. Освен това цяла седмица не им давали комбайни, за да събират посевите. Съобщено бе, че при боевете на 2 август в столицата са загинали 6 души, а други 15 са били ранени.

В Грузия започна гражданска война - грузинците се целят в осетинците, а осетинците в грузинците, написа вестник "Российская газета". При офанзивата на грузинската армия малко след полунощ, срещу столицата на Южна Осетия са загинали много хора, а ранените също са много, предаде руската агенция Интерфакс. Все още не е известен точният брой на загиналите, дълги колони от бежанци са били забелязани да напускат рисковите райони.
Президентът на непризнатата република Южна Осетия Едуард Кокойти, който е бил забелязан сред бежанците, е успял да съобщи за руската агенция Интерфакс, че грузинската армия е започнала щурм на столицата Цхинвали. Градът е обстрелван с установки "Град", гаубици и многокалибрени миномети.
Кокойти заявил също така, че Южна Осетия разчита на собствени сили, но се надява и на помощта на Русия.
От своя страна грузинското министерство на вътрешните работи е потвърдило, че армията е атакувала в близост до столицата на Южна Осетия, Цхинвали, но не самия град, предаде АФП.
Всяка от двете страни има собствена версия за събитията от последните два дни. От това страдат най-много живеещите в граничните села, вчера властите в Южна Осетия съобщиха, че има убити в селцата Прис, Дменис и Сарабук. А пък грузинските власти твърдят, че осетинците са обстрелвали грузинските села Ередви, Авневи, Двани и Нули.

Руската дипломация стори и невъзможното да постигне споразумение за преговори между грузинското правителство и отцепническите лидери с руско посредничество днес съобщи Агенция "Фокус" като се позовава на руски информационни агенции.
Конфликтът няма да е класическа война, защото липсва фронтова линия - обясняват военни експерти броени часове след началото на войната. Боевете ще се водят главно на територията на осетинските села, като е включено стрелково оръжие, танкове и даже многокалибрени оръжия. В отделни южноосетински села са разрушени 20 на сто от постройките, но пък военните там не са намерили хора, тъй като през последната седмица имаше активна евакуация на населението към Северна Осетия.
Няколко часа след началото на въоръжения конфликт Русия е изпратила писмо до председателя на Съвета за сигурност на ООН с молба да бъде свикано спешно заседание на Съвета за обсъждане на ситуацията в Южна Осетия и предложението е прието, предаде ИТАР-ТАСС, позовавайки се на изявление на прессекретаря на представителството на Русия в ООН Мария Захарова. Очаква се заседанието да се състои днес и на него да се търси решение на конфликта между Грузия и Южна Осетия. След заседанието се очаква Съветът за сигурност да излезе със становище по случващото се.

Още в средата на май петима външни министри на страни членки на ЕС се изказаха в подкрепа на грузинското правителство за неговите действия в отцепническите райони, които се подкрепят от Русия. Словенският външен министър Дмитрий Рупел, чиято страна бе ротационен председател на ЕС, заяви, че Съюзът препотвърждава своята подкрепа за запазване на териториалния суверенитет на Грузия.
След разговорите си с петима европейски външни министри, грузинският президент Михаил Саакашвили заяви, че Русия се опитва да превземе размирната област Абхазия. "Това, което се случва там, е безспорно акт на анексиране, което е прелюдия към последваща окупация", каза той.
Абхазия стана център на ескалиращото напрежение между Русия и Грузия, след като на 29 април Русия увеличи военното си присъствие там и обвини Грузия, че се опитва да възстанови контрола си върху сепаратисткия район. Според Тбилиси тогава, Москва е пробвала провокация с цел да започне война.

В отговор от руското министерство на отбраната съобщиха, че страната си запазва правото отново да увеличи броя на миротворците в зоната на грузинско-абхазкия конфликт. Както е известно, руските миротворчески сили в района наброяват 2542 души, но в случай че обстановката отново се изостри, контингентът може да нарасне на 3000 военнослужещи, посочва министерството. Русия има мироопазващи сили в Абхазия и Южна Осетия още от края на сепаратистките войни от 90-те години на миналия век, последвали разпада на Съветския съюз.

Градусът на напрежението се вдигна още повече, след като министърът на външните работи на непризнатата република Абхазия Сергей Шамба заяви, че грузинско нападение над републиката няма да бъде изненада. "За това, че Грузия може в най-близко бъдеще да предприеме военни действия срещу нашата република, научихме още през миналата седмица от грузински източници, с които разполагаме. Вземаме необходимите мерки, независимо дали това е вярно, нашата армия се намира в повишена бойна готовност", посочи тогава Шамба.

"Разполагането на руски войски в Абхазия приближава перспективата за война между Русия и Грузия много близко" - така коментираше в край на април събитията грузинският държавен министър по въпросите на реинтеграцията Темур Якобашвили.
"Буквално трябва да избегнем войната. Разпознаваме сигналите. Виждаме как руски войски влизат на наша територия на базата на неверни информации", посочи Якобашвили пред журналисти в Брюксел. Якобашвили призова ЕС да вземе мерки за потушаване на напрежението в региона като поеме охраната на границата. Това искане той обяви, че смята да постави при разговорите си с представители на всички страни членки на Съюза.
Според него Москва "се опитва да провокира Грузия с цел да започне война", но Тбилиси няма да се поддаде и "ще продължи да демонстрира същата умереност, както досега".
Успоредно с критиките и обвиненията си към Москва, преди няколко месеца Грузия заплаши да блокира приемането на Русия в Световната търговска организация /СТО/, докато Москва не промени политиката си в Абхазия и конкретно решението си за установяване на търговско-икономическо сътрудничество с нея, каза заместник-министърът на външните работи на Грузия Григол Вашадзе, цитиран от Интерфакс на 30 април т. г.
"Никаква стъпка за приемане на Русия в СТО няма да бъде направена, докато Русия не преразгледа своите решения", каза той в интервю за агенцията.
Москва нарушава основни принципи на организацията и "сама блокира достъпа си до СТО", каза Вашадзе.

Освен негативната реакция на Европейския съюз по присъствието на руски миротворци в Кавказ, и специалният посланик на Грузия в НАТО и ЕС Давид Бакрадзе предупреди, че изпращането на руски войски в сепаратистките райони Абхазия и Южна Осетия може да се тълкува като "военно нападение", предаде ДПА. Той призова Русия да се въздържа от действия, провокиращи конфликт с Тбилиси.
Тази позиция даде повод на Тбилиси да избърза и да покаже, че не крие надеждите си за подкрепа от страна на Алианса за това процесът за разрешаване на конфликта да бъде променен, т. е. да бъде чуто искането за интернационализиране мироопазващия контингент. Постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин бе уверен, че ръководството на НАТО няма да се съгласи с Тбилиси по нито една от точките, представени в Съвета на Алианса.

Намеса на НАТО и ЕС в задачите и състава на руските миротворци в Кавказ би променила картината на този район към изостряне на конфликта. Това показваха анализите на експерти. И тъй като Грузия не бе приета в НАТО, а съставът на миротворческата мисия не бе променен - Белият дом предпочете да запази баланс в този спор и не се намеси открито, защитавайки Грузия и водената от Саакашвили политика към Абхазия и Осетия.

В крайна сметка - и НАТО, и ЕС, и САЩ препочетоха да запазят добрите си за момента отношения с Русия, вместо да дадат едно рамо на грузинските претенции. Резултатът от тази ненамеса се видя след полунощ на 7 срещу 8 август, когато открито пламна гражданска война в размирните райони.
Така докато в Пекин се очаква да бъде отрика олимпиадата - на един друг континенти започна война. Загърбена бе традицията по време на олимпийски игри да се спират военни действия.

 
„В руската култура съществува неприязън към богатството, към предприемачеството. Тогава защо се чудите, че в Русия има толкова много бедни?! Селянинът дръвца ще нацепи, картофки ще изкопае, в избата ще ги занесе, и всичко е нормално. А сега още по-хубаво стана, защото има автолавки, магазини, които докарват отнякъде нещо, направено неизвестно от кого, но важното е, че може да си накупи консерви, всякакви пакетирани неща, салами. Всичко това ще го съхрани, ще го има, ако нещата вземат, че се влошат. От Китай ще докарат курабийки, направени от тоалетна хартия.“
Публикува се от сайта ГЛАСОВЕ

Руският режисьор Андрей Кончаловски

- Първото изречение за вас в Уикипедията е „режисьор - съветски, руски и американски“. Вие самият какъв се чувствате най-много?

- Чувствам се най-вече руски режисьор, в някаква степен и съветски.

- А американски?

- Не. Известно време бях американски режисьор, когато се опитвах да правя кариера в Холивуд, но, слава Богу, не се получи.

- Слава Богу?

- Много ми провървя, че не се получи.

- Защо?

- Защото там бях длъжен да снимам на разбираем за Холивуд киноезик, което мен абсолютно не ме интересува. За пари по принцип се снима само много популярно комерсиално кино. В интерес на истината, когато ми предложиха да снимам продължение на филма „Джуманджи“, бих могъл да се съглася. Щях да взема много пари, щях да залепна за онова, за което мнозина залепват, като например този талантлив казах...

- Бекмамбетов?

- Да. На Холивуд са нужни само хора, които могат да правят големи пари, а който не може, не работи там.

- Смятате, че да се снима шедьовър, при това комерсиално успешен, при сегашното състояние на индустрията е невъзможно?

- Възможно е, но е рядко съвпадение.

- Вие успявахте ли?

- В Холивуд съм работел само веднъж. В Америка направих седем филма, но в Холивуд снимах само един – „Танго и Кеш“. Мога да кажа, че сега да се направи там в някаква степен авторски филм, е още по-сложно. Защото комерсиалното кино се прави като продукт, в него се влагат огромни пари. А какво значи „като продукт“? Седят едни хора и разработват маркетинга – какво да се направи, за да донесе филмът много пари. Това е чиста технология, тя не мирише на изкуство, мирише на нелоша търговия.

- Предпочетохте да се върнете в Русия, защото ако бяхте останали в Америка, щяхте да бъдете принуден да правите само комерсиално успешно кино?

- Аз снимам авторско кино. Да снимам такова кино в Америка за мен е сложно, не я познавам добре. Въпреки че бих могъл, имах идеи... Но някак не се срещнахме.

- Последният ви филм „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“ е направен в много необичаен жанр. Видях за него няколко определения, в това число „екзистенциална драма“. Вие самият „драма“ ли замисляхте?

- Не. Така не бих го определил. Изобщо идеята на филма се появи... от въздуха. Веднъж моят директор Женя Степанов каза: „Възможно ли е да снимате полудокументален филм?“ Попитах „Какъв?“ – „Ами за пощальон“. И така някак нещата тръгнаха.

Момент от интервюто на Ксения Соколова с режисьора Андрей Кончаловски

- Във вашия филм ме удиви един момент. Четох няколко ваши статии и интервюта, където вие говорите за Русия, за нейната история и съвременност. Останах с впечатление, че говорите с голямо раздразнение и сте настроен крайно критично. А в този филм - напротив, в него има чувство за смирение, спокойствие, съгласие. Струва ми се, че вие дори се любувате на този беден, детински, полуезически руски свят.

- Това не е най-точната дума, но ако се любувам, любувам се не на света, а на хората, които са ми скъпи. Опитах се да видя естествена част от живота на моите герои. Не изкуствена. В естествения живот има хармония. Изобщо хората, които не живеят в градовете, съществуват в много по-голяма хармония, отколкото урбанизираната част от населението във всяка страна. А що се отнася до моите статии, в тях наистина има и раздразнение, но там повече е разочарованието. Като цяло желанието ми за радикални промени нагнетява у мен една категоричност, а понякога и истеричност. Но разочарованието ми не е свързано с отсъствието на радикални, революционни промени. Не съм обладан от истеричен порив веднага да се промени всичко в Русия, защото знам как.

- А имахте ли такова желание?

- Такива желания често ме навестяват, но аз далече не съм уверен, че знам рецептата. Не. Признавам си, че не знам как. Докато повечето социално и политически ориентирани, мислещи хора са объркани от илюзията, че те знаят как.

- Вие към класата на интелигенцията ли се поставяте?

- По-скоро не. Интелигенцията е чисто руски феномен. Тя изобщо не съществува по света освен в Русия, защото идеологията се е родила в средите на разночинците*, чувстващи дивата несправедливост на крепостничеството – те са опозиция на всяко правителство. Сред тях има много смели хора. Смели до лудост и винаги опозиция на правителството. Винаги!

- Тоест според вас основната черта на интелигенцията е опозиционността?

- Да. Но в европейска Русия, която е възникнала след Петър, се появили интелектуалците, класата на просветените хора. Има голяма разлика в жизнените концепции на интелектуалците и интелигенцията , която винаги е партийна и нетърпима – „който не е с нас, е против нас“ – и образованата класа. Интелигенти в класическия смисъл навярно са били Радишчев, Белински, Чернишевски.

- Тоест хората, които са длъжни винаги за нещо да се борят?

- Не „за“, а „против“ нещо. Винаги! Това са интелигентите. Освен тях в света съществуват интелектуалците. Образованата класа, която отстоява позицията си независимо от партийността. Понякога може да приемат, а понякога да не приемат действията на управляващите. Забележителният руски философ Струве смятал: „Интелигенцията винаги е истерична, а образованата класа вдъхновена.“ За първи интелигент той назовал Радишчев, а първият вдъхновен човек – Пушкин. Очевидно че при тези хора има голяма разлика в жизнените концепции. В този смисъл смятам себе си просто за мислещ човек. Не ме вълнува толкова въпросът „Как трябва да бъде“, а повече „Защо е така?“

- Намерихте ли отговора?

- Би било много нахално да дам утвърдителен отговор. Сред нашите социолози и историци има немалко забележително умни хора: Пивоваров, Булдаков, Яковенко, Ахиезер, Хархордин, които се опитват да разберат причинно-следствените връзки и социокултурните причини за това, защо Русия до ден днешен се намира в 16-и век или дори в 15-и. Когато казвам това, хората, които обичат Русия, обикновено се обиждат. А аз не смятам, че това е оскърбление. Не трябва да се оскърбява второкласникът от началното училище, че не познава Хегел. Това е глупаво.

- Но според вас се получава, че русите са все още народ-второкласник, а някои негови съвременници вече са завършили висше образование. Звучи наистина обидно.

- Да се обиждат е глупаво. Става дума за исторически процеси, те са обективни, в това няма нищо обидно. Просто скоростта на развитие и историческите условия определят сегашното място на Русия в докапиталистическото общество. Добуржоазното.

- Да пребивава в добуржоазно общество европейска страна днес е невъзможно, ако се има предвид съвременното развитие на технологиите.

- Технологиите нямат отношение към ценностната система. В Африка вождовете на всички племена вероятно имат айфони..

- Да, но африканските вождове нямат ядрени ракети като руснаците.

- Каква е разликата?

- Малка, но съществува.

- Айфонът не се различава по нищо от ядрената ракета.

- При цялото ми уважение към корпорацията Apple, с помощта на нейната продукция обаче не може да се постигне дори резултатът в Хирошима, да не говорим за световен апокалипсис.

- Технологиите са просто технологии.

- Не са просто технологии, ако ядреното копче попадне в ръцете на второкласник.

- Аз мисля, че за ядрения бутон отговарят достатъчно разумни хора. Работата не е в това. Въпросът е неправомерен, защото когато говорим за добуржоазно общество, имаме предвид господстващия манталитет на нашата нация. Когато говоря за „второкласник“, нямам предвид примитивно мислене. Имам предвид етап от историческото развитие, в което присъстват определени ценности. Тези ценности се формират с появата на буржоазията. Манталитетът на селянина в Европа започнал да се променя, когато се появява буржоазията. В Русия никога не е имало буржоазия и оттук всички причинно-следствени връзки и отговори на въпроса. У нас например не е имало градове с републиканско управление. Псков, Новгород – двете зачатия на републики, били удавени в кръв. Защо не сме имали право, защо до ден днешен няма частна собственост? Селянинът не е частен собственик. Той живее върху земята, която принадлежи на царя или земевладелеца. Доколкото селянинът не е имал нищо свое, той и не е развил чувство на собственик. Нещо повече, той развива неприязън към тези, които имат нещо. А ако в руската култура съществува неприязън към богатството, към предприемачеството, защо се чудите, че в Русия има толкова много бедни?! Замислете се: 40 процента от населението на нашата страна не иска да има тоалетна в дома си, предпочита клозета на улицата.

- Клозетът на улицата – това е някакъв двучлен на Нютон. Невъзможно е да се обясни горделивата неприязън към съотечествениците с канализация и водопровод.

- Но това е много сериозно. Според социологията това е определяща черта. И тази черта говори за това, че на хората много малко им е нужно и че „малкото“ ги устройва. Те изобщо смятат държавното преразпределение за най-справедливо. Такава една философия: „Нямам нужда от нищо, на кожата ми не й трябват обуща!“

Философията на уравниловката е много свойствена за родово-общинния строй, а ако говорим за нещо абсолютно необходимо за нашата страна, то неизбежно трябва да възникне потребност от реформация. Но реформите не могат да бъдат успешни, ако диагнозата е сбъркана. Сега правителството назначава лечение: ще се борим с корупцията, ще работим по-добре, не трябва парите да излизат извън границата на държавата – това е цялото лечение. А диагнозата е – как да се промени архаичният руски манталитет, какво да се направи, та на руския човек да се даде възможност да се почувства собственик.

- Като начало аз принудително бих поставила на всички тоалетни в къщите.

- Това няма да промени ценностната система.

- Но битието е длъжно да определи съзнанието.

- За начало не е нужно да се правят тоалетни на всички, докато не се почистват тоалетните в училищата и учениците сами да следят за чистотата. Трябва ученикът да се научи, че като влезе в чиста тоалетна, такава трябва да я остави на излизане. И да се проведе състезание между класовете чия тоалетна е по-чиста. Но без чистачка. Това се нарича индоктриниране.

- Струва ми се, че хипотетичните ученици по-скоро ще се приспособят към мръсната тоалетна.

- Правилно, но ако на един от етажите тя все пак е чиста и победителите в съревнованието отидат в „Артек“?!

- Тоест, вие предлагате да се създаде неопровержима мотивация?

- Така наричат такъв тип мотивация педагозите! Създаването на мотивация – това е индоктринация. Индоктринация на какво? Правилно, на индивидуалното съзнание.

- Страхувам се, че хората над 30 години вече не могат, както се изразявате, да бъдат индоктринирани, за разлика от учениците от вашия пример.

- Честно казано, тези трийсет години ние вече ги загубихме.

- „Старите не са подходящи, трябва да се правят нови“?

- Струва ми се, че преди всичко трябва да се възпита първото поколение родители и учители. Ако у това поколение възникне определена ценностна система, може да се мисли за това, че в страната са се появили предпоставки за демокрация. Засега това е невъзможно. Каква демокрация може да има в съзнанието на селянина?! Селянинът изобщо е враждебно настроен към държавата. Той иска само едно: държавата да го остави намира. Като в Африка.

- Между другото, по повод Африка. Ето какво винаги ме е учудвало. При горещ климат човек може да бъде беден, дори просяк и все пак да живее. При руския климат просякът просто ще замръзне, ще умре от студ. Студеният климат би трябвало да се окаже неопровержима мотивация за цивилизация, за технически прогрес. Защо тогава в нашата страна неопровержимата мотивация не работи?

- Неблагоприятните условия на студа са също толкова тежки, както са неблагоприятни и при горещия климат. Но погледнете - къде умират повече хора от глад: в Африка или тук? Разбира се, като цяло климатът формира определено съзнание. Дали в Африка, дали в нашата забележителна родина. Но в Русия на хората изобщо им трябва малко.

- Но защо да им трябва малко? Това е противоестествено.

- Селянинът дръвца ще нацепи, картофки ще изкопае, в избата ще ги занесе, и всичко е нормално. А сега още по-хубаво стана, защото има автолавки, магазини, които докарват отнякъде нещо, направено неизвестно от кого, но важното е, че може да си накупи консерви, всякакви пакетирани неща, салами. Всичко това ще го съхрани, ще го има, ако нещата вземат, че се влошат.

- Тоест голяма част от населението на Русия няма да се трогне от никакви катастрофични промени в икономиката?

- Ще се съглася с това. От Китай ще докарат курабийки, направени от тоалетна хартия.

- Средновековният селски бит, който вие описвате, нагледно е показан във филма ви „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“. Защо решихте да снимате не актьори, а обикновени хора? Как търсехте героите си? Как постигнахте това да се държат толкова естествено, все едно камерата изобщо я няма?

- Според мен няма скучни хора. Има скучни разказвачи. Има хора, които не могат да направят разказа интересен. За всеки човек може да се направи интересен филм, защото всеки е имал моменти на отчаяние, радост и щастие. Друг е въпросът: как това да бъде уловено? Как да се даде възможност на хората да изразят чувства, да се направи така, че героите да не играят пред камерата, а да живеят.

- Как го постигнахте?

- Не бих казал, че съм го постигнал напълно, но няма да разказвам за това.

- Разкажете малко, без да издавате секретите.

- Просто трябва да умеете да създавате атмосфера, доверителни отношения, да направите така, че човек да забрави, че него изобщо го снимат или че му е все едно дали е така. Това е сложна работа, изисква се определена техника. Може да приучите лъвовете да не забелязват човека, който ги снима. Или децата. Хората трябва да забравят за теб. Трябва да се заснемат стотици часове материал. После от тези стотици часове да избереш именно тези десет минути, които ти трябват.

Изкуството – това е да избереш. Може да избереш цветове, думи, а може и снимани картини. Картините могат да бъдат организирани, когато артистите произнасят заучени текстове, а могат и да бъдат режисирани така, че човекът да не знае, че е организиран. В моя филм повечето хора не играят, те живеят. Камерата е нещо много точно и безмилостно, тя вижда кога артистът играе и кога живее. Може да вземеш забележителен артист, например Серьожа Маковецки, и да снимаш живота му. Тогава той няма да е артист. Ще е просто човек. Съществува огромна разлика между това, когато артистът играе и когато човекът живее. То се вижда веднага. Има сюжети и концепции, които не могат да бъдат изиграни. Вярно, може да се изиграе, но ще звучи фалшиво. Например артистът в кадъра може да псува. Това много рядко ще звучи естествено, дори това да е много добър актьор. Но ако чичо Коля се изкачва от избата, препъва се и псува, няма да звучи вулгарно. Така е във филма ми. Героите ругаят не защото съм ги помолил. Те ругаят, защото в ситуацията друго не би казал. Къде у нас без псувни? То ще е нямо кино.

- Тоест във вашия филм всичко е документално?

- Не, изобщо не е документално. „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“ е художествен филм с метафори. В него хората играят себе си. Тоест дори не играят. Хората съществуват, играят своите роли в живота.

Превод: Рени Нешкова

-------------------------------------------------------------------------

*Разночинци - в XIX в. в Русия: интелигенти, които не принадлежат към дворянството

 

Според финансовата институция новоизгряващите икономики от групата БРИК ще доминират над традиционното Г-7 още след средата на настоящото десетилетие

САЩ вече няма да са най-голямата икономика в света и ще отстъпят първенството си на Китай след не повече от 10 години гласи най-новата прогноза на Международния валутен фонд. Според финансовата институция първото място ще заеме Китай, чиято икономика се развива с изключително бързи темпове. Експерти от фонда дори отбелязват, че Вашингтон трябва незабавно да въведе ред в държавните финанси, да намали бюджетния дефицит и да забави ръста на държавния дълг, в противен случай китайската икономика реално ще задмине американската през 2016 г. – след само 5 години.
Втора по сила ще бъде Индия, а по своя общ БВП страните от БРИК – Китай, Индия, Русия и Бразилия ще надминат страните от Г-7. Анализът на МВФ се основава на сравнение на доходите и разходите на населението на всяка страна в реално изражение. Китайската икономика ще нарасне от 11,2 трилиона през тази година до 19 трилиона долара през 2016 г.

В същото време БВП на САЩ към 2016 г. ще бъде 18,8 трилиона долара в сравнение с очакваните 15,2 трилиона долара през 2011 г. Само до преди десет години американската икономика бе три пъти по-голяма от БВП на Китай. За този период обаче Китай успя са изпревари по-размер икономиките на Япония, Германия, Великобритания и Франция.

След тази прогноза на МВФ, това, което мнозина трезвомислещи коментатори предвиждат от доста години да се случи в следващите десетилетия изглежда ще бъде факт само след пет години – страните от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) ще доминират икономически над традиционните западни грандове от Г-7, а залезът на американската империя ще има точна дата в историята.

Трудно е да се определят последствията от този триумф на числата, но във всички случаи това ще е началото на прогнозираното от проф. Йохан Галтунг сриване на империята САЩ към 2020 г. Извън цифрите не бива да се пропуска и чисто психологическия катастрофален удар, който ще получат американците в момента в който бъде официално обявено, че САЩ вече не са „най-великата страна в света”.

Освен другото, тази смяна на караула многозначително ще обяви и фиаското на западния икономически модел като цяло, доказвайки неоспоримо, че подобно обществено-икономическо устройство, основано изцяло върху дълга е несъстоятелно и поради това отмиращо.
Тази смяна в тежестта на геополитическите центрове в света не е новина за който и да е сериозен наблюдател с изключение на целокупната българска политическа върхушка от всички цветове, която поради липса на национална разузнавателна система (унищожена систематически от самата нея) и отсъствието на какъвто и да бил интелектуален капацитет, изглежда подреждаше в последните 20 години външнополитическите приоритети и ориентация на България на базата на манипулативната информация от големите комерсиални медии (почти без изключение чуждестранна собственост, западно свързана), при което закачи българската кола еднозначно за губещата композиция в един бурно развиващ се свят в който смяната на хегемона е предизвестена. Това разбира се, би било комично, ако не вещаеше трагични последствия за топящата се българска нация, изправена лице в лице с поредната и вероятно последната си национална катастрофа.

 

/КРОСС/ Сто километра бодлива тел, с която бе препасан Франкфурт не бяха достатъчни, за да спрат гневните тълпи, които най-нагло провалиха тържественото откриване на новата централа на ЕЦБ, струваща 1.3 млрд.евро...

След протеста във Франкфурт против тържественото откриване на новата централа на ЕЦБ, струваща 1.3 млрд.евро...

На 18 март в сърцето на Европа хиляди излязоха на бунт срещу политиките на икономии, налагани от Европейската централна банка (ЕЦБ) и МВФ. Този път гневът избухна във Франкфурт, Германия. Демонстрациите бяха организирани от група, наричаща себе си Blockupy. В този ден новата централа на ЕЦБ трябваше да бъде открита тържествено в немския град. За да им е удобно на затлъстелите чиновници в нея, които продължават да мислят, че хората ще търпят до безкрай. Те смятат, че не всеки народ има право да живее достойно и че тези, които демонстрират пред луксозната сграда са мързеливи бедняци, които само искат да харчат пари, без да ги връщат. Цялата медийна машина представя гърците като мързеливци, които нещо се хитреят. Голяма част от публичното мнение подкрепя това внушение. Българина, ако въобще се интересува от случващото се по света, пък прецежда през зъби: „Ама пенсиите хиляда евра, нали!". Тоест желанието на гърците да изживеят достойно старините си е някаква висша форма на наглост, това е нещо, което не им се полага. Така обясняват и кредиторите, които извиват ръцете на още куп държави. Но никога не обелват и думичка срещу любимата Америка, на която всичко ѝ е позволено.

Гърците са мързеливи хитреци с техните 320 млрд.евро дълг, а САЩ с неизплатимите 18 трлн.щатски долари не паразитират на гърба на цялата световна икономика, така ли?

Хората емигрират в САЩ заради високия стандарт, но този висок стандарт се плаща от целия свят, плаща се от онези държави, които местните политици и „кредиторите" заробват до гроб в дългове, превръщайки ги в постоянни донори. Поколения гърци ще изплащат огромните дългове. И основната цел не е този дълг да бъде изплатен докрай, основната цел е години наред той да расте, заедно с лихвите по него. Така че това са хората, които плащат на американците да си купуват всичко с пластмасовите кредитни карти и зелените хартийки, които ФЕД печата безконтролно.

И е хубаво да поглеждаме какво се случва при комшиите, защото България върви по пътя на Гърция. Защото българското правителство изтегли „едно кредитче от 16 млрд.лева", сякаш тегли 16 лв. А как ще бъдат похарчени ще разберем като свършат парите. Но не се надявайте на някакви социални политики. Единствената социална политика са коледни и великденски надбавки, а не такива, насочени срещу огромната безработица, изкореняването на бедността като порок на съвременното общество, гарантиране на равен шанс за развитие за всички трудолюбиви и талантливи хора и тн.

Съединените щати се превърна от държава на излишъците в държава на дефицитите от Клинтън до Обама - повече пространство за икономическо разгръщане няма, вече всички бивши соц.републики бяха погълнати. И трябва някак си да се накарат тези „донори" да дават повече, за да има пикап за всеки американец и трилиони за поредната война. Всеки втори американец има повече от един дълг към банките, тоест всеки втори американец е умален вариант на това, което се случва с държави като Гърция, България, Италия, Аржентина и така до безкрай. Това е целта на банкстерите.

Сам по себе си ЕС се превърна в най-големия донор на банките и САЩ. Нека не забравяме, че манипулациите и измамите на Уол Стрийт разпалиха световната финансова криза, която ни доведе до момента, в който МВФ и ЕЦБ започнаха да спасяват банките, смазвайки обикновените европейци. А богатите станаха още по-богати, виновниците за кризата постигнаха извънсъдебно споразумение със властите в САЩ и всичко се забрави. Тоест, имаме една криза, от която Европа ще излезе най-рано след десет години, според най-оптимистичните прогнози, но удобно никой не помни как започна тя. Вероятно е „виновна" Русия, както винаги, или най-големият кредитор на САЩ - Китай.

Международния валутен фонд призна, че политиките на строги икономии са били грешни и дори са влошили нещата. Европа официално е най-бавноразвиващия се континент. А в повечето държави-членки на Европейския съюз се шири невиждана досега безработица и корупция.

OLAF и Дирекция на правосъдието на ЕС сметнаха, че от еврофондовете всяка година се „изпаряват" по едни 323 млрд. Къде са отишли? При крадливите източноевропейци, които от общия бюджет получават жълти стотинкци ли? Или при „мързеливите" гърци? 323 млрд.евро са повече от общия дълг на Гърция! И това само за една година.

Франсоа Оланд, президента на Франция, заяви преди няколко години, че ЕС може да се разпадне заради младежка революция и бунтове срещу високата безработица и неадекватната финансова политика. В този момент, когато около 10 млн. европейци са безработни, а повече от половината младежи в Гърция, Италия, Испания са безработни ЕС отпуска 12 евро годишно за една крава и едв 1 евро за младежки политики. В момента, угаждайки на Вашингтон Германия е сред държавите, които налагат санкции на Русия и заради обратния им ефект сега в Германия не се очаква икономически растеж, а бизнеса губи милиарди. Нека не коментираме как стоят нещата с по-слабите държави в Евросъюза, след като е видно какво е въздействието на „анти-руските" санкции в страна като Германия. Единствения победител от тази икономическа война, нейния пореден рунд, е САЩ, които се опасяват от сътрудничеството и добрите отношения между Европа и Русия и правят всичко възможно те да не се случат и да бъдат провалени. САЩ никога няма да плати дълговете си, защото и да иска не може да го стори. 16 трлн. долара са неизплатим дълг. Всичко, което се случи в Украйна е заради печалбите на САЩ: икономически и геополитически и стратегически. Затова и крехкия мир след „нормандската четворка" ще бъде задушен не от кой да е, а от американците. А еврото съвсем скоро ще се обменя 1:1 към американския долар, тъй като продължава да се срива, заедно с крехката Еврозона.

Европейския съюз няма бъдеще. Той е съюз, който се е превърнал в зле еманципирана тексаска домакиня, която прави всичко, което ѝ се каже, дори това да е крайно вредно за самата нея. Европа не защитава не само интересите на гражданите си, а и тези на самия европейски континент - като политически и дори географски обект. Европа допусна Украйна да тръгне по пътя на „американски Ирак" в нейните собствени граници. Тласкана от НАТО, което също се командва от САЩ в един прекрасен ден може отново да се окаже бойното поле на поредната глобална война, след която Европа ще бъде изравнена със земята.

Така на 18 март във Франкфурт за пореден път дадоха да се разбере, че нещата повече не могат да продължават така. Че не е време за тържествени открития на централата, струваща 1,3 млрд.евро на Европейската централна банка. Време е за радикална промяна и хората ще настояват за нея. И гневните тълпи няма да могат да бъдат спрени със 100 километра бодлива тел, която стига да бъде разпъната от София до Копривщица и немските власти препасаха целия Франкфурт, или пък с палките, водните струи и всичките инструменти, с които властта си служи винаги. Ако Европейския съюз продължава да счита банките за по-важни от гражданите, ако продължава да влошава положението с останалите си политики и на международната арена и такива като борбата с корупцията и безработицата той няма да просъществува още дълго. Той постави банките над гражданите, но очевидно банките се чувстват и над него.

А вие, скъпи българи се гответе освен като крадци на дребните сумички от еврофондовете, които ни подхвърлят скоро да ни обвиняват и че сме мързеливци, които не работят и затова не искат да си връщат огромните дългове към кредиторите. Тогава ще ви бъде ли приятно да ви сочат с пръст и да твърдят, че сте мързеливци като гърците? От вашия и мой мързел ли ни заробиха последно с нови 16 млрд.лева?/ alterinformation.wordpress.com

 
Единственият възможен начин да се избегне Трета световна война е страните членки на НАТО от ЕС да напуснат организацията. Всяка държава, която не го направи, е обречена на унищожение в една бъдеща война с Русия, заявява в интервю за "Форумнюз" финансовият съветник на американския президент Роналд Рейгън – Пол Робъртс
Публикацията е от сайта ГЛАСОВЕ
Финансовият съветник на американския президент Роналд Рейгън – Пол Робъртс

Икономистът и бивш зам.-финансов министър на САЩ в администрацията на 40-ия държавен глава е категоричен, че Вашингтон използва България, за да постигне целите си срещу Русия. В същото време българите са позволили американците да управляват страната им, като отдавна правителствата у нас не служат на народа си, а на чуждите интереси, казва той специално пред "Форумнюз".

Робъртс е един от вдъхновителите на рейгъномиката, журналист, автор на документални книги, който критикува основателно политиката на своята страна и нарича нещата с истинските им имена. Финансистът е роден на 3 април 1939 г. в Атланта, Джорджия. Дипломира се в Института по технологии на Джорджия. Докторантурата си по икономика защитава в Университета на Вирджиния, а специализациите си прави в Калифорнийския университет, Бъркли и Оксфорд.

От 1981 до 1982 г. заема поста помощник-секретар на министерството на финансите на САЩ. Президентът Рейгън му дава сериозна роля в изготвянето на най-значителния данъчен закон в историята на САЩ. Промените в него довеждат до невиждан бум и ръст на американската икономика, засилват неимоверно икономическата експанзия по целият свят. Все повече икономики в света стават зависими от американската и това слага началото на края на социалистическата система в света, довежда до падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз.

Автор и съавтор е на 12 книги, както и на много публикации в престижни издания през годините. Негови материали са публикувани в едни от най-авторитетните вестници и списания в цял свят.

- Господин Робъртс, кои са групите, които действително управляват САЩ? Кой е най-влиятелният субект от тях?

– Съединените щати не са демокрация. Те са олигархия. САЩ се управляват от няколко мощни икономически групировки с частни интереси. Най-важните са: военният сектор/секторът за сигурност, Уолстрийт и мегабанките, израелското лоби, агробизнесът (например "Монсанто") и добивните индустрии (енергетиката, минното дело, дърводобивното). Тези заинтересовани групи разполагат с големите пари и осигуряват основата част от средствата за политическите кампании на кандидатите за Конгреса и президентския пост. Тези, които бъдат избрани, са задължени да следват интересите на групите, платили за политическите им кампании, а не тези на избирателите.

Ето защо американското правителство редовно прави неща, за които няма политическа подкрепа. То служи на тези, които назначават длъжностните лица на държавни позиции. Роналд Рейгън беше последният президент, който имаше някаква свобода от групировките с частни интереси. Рейгън нямаше пълна такава, но имаше някаква. Това беше така, защото той имаше зад себе си движение от обикновени избиратели, които го подкрепяха политически. Парите не бяха единственият фактор. Освен това Рейгън бе по-възрастен и идваше от по-стари времена. Неговото виждане беше, че президентът е авторитетна фигура и действаше според това разбиране. Той не позволяваше хората да му казват какво да прави, поне не при всякакви обстоятелства.

- Предстоят президентски избори – има ли фигури, от които се страхувате, че може да заемат поста? Кои ще бъдат най-силните лобита?

– Днес няма значение кой е избран, защото частните групировки контролират дневния ред и кабинета на президента.

- Как виждате ролята на малките държави като нашата – България? С развитието на конфликта в Украйна към нас международното внимание се увеличи многократно за кратко – за по-малко от месец ни посетиха фигури като държавния секретар на САЩ Джон Кери, генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, британския външен министър Филип Хамънд… В крайна сметка се оказа, че у нас ще има военен координационен център на НАТО, част от верига центрове в цяла Източна Европа. Какво всъщност означава тази ситуация в Европа в момента? Готви ли САЩ войната с Русия от територии като нашата?

– Българското правителство бе купено от Вашингтон като съюзник срещу Русия. Може би българите са смятали, че това е добре заради предишния контрол над страната от Съветския съюз. Вероятно мозъците на българите са промити от американската пропаганда и не разбират, че България е под контрола на Вашингтон, които са купили правителството им. Българското правителство служи на американците, а не на народа си. Вашингтон дори го накара да лиши страната си от руския газопровод. Българите трябва да се запитат защо поставят Вашингтон начело на управлението на страната им.

- Според доклад на Института за енергийна икономика към Университета в Кьолн ЕС е по-добре подготвен за нова газова криза след тази през 2009 г., но слабото звено е единствено България, която е изцяло зависима от руския газ. Достатъчно ли е това като причина Русия да използва „слабото звено“ в своя полза при евентуален военен конфликт заради Украйна?

– Много страни, членки на Европейския съюз, не само България, са зависими от руския газ. Военният конфликт се създава от Вашингтон, а не от Русия. Ако той се случи, ще разруши цяла Европа.

- Казвате, че САЩ фаворизира ЕС, каква може да е съдбата му, ако е толкова слаб стратегически всъщност? Превръща ли се съюзът в буфер между Вашингтон и Москва?

– Европейският съюз трябва да е буфер между САЩ и Русия. Все пак обаче ЕС е васал на Вашингтон. ЕС и НАТО се използват, за да се заплашва Русия. Ако заплахата към Русия от тяхна страна продължи, Европа ще носи тежестта на войната, която ще я унищожи изцяло.

- Какъв, смятате, ще бъде ходът на Путин предвид факта, че вече открито се говори за трета световна война? Има ли мирен изход?

– Единственият начин да се избегне трета световна война е някои или всички страни, членки на ЕС, особено Германия, да напуснат НАТО. Без тази организация, която прокарва политическо и „законно“ покритие и стратегическа точка за американските сили да поставят себе си на руските граници, не би трябвало да има заплаха от война. НАТО е отговорна за заплахата от война. Като неин член България ще бъде отговорна за своето собствено унищожение. Нито една държава, член на Алианса, няма самостоятелна външна политика. Политиците в тези страни се контролират от Вашингтон. Европейската политика е политиката на Вашингтон. Европейските политици обслужват интересите на Америка, а не тези на народите си.

- Какъв играч е Китай и каква ще бъде неговата роля при евентуален военен конфликт?

– Путин и лидерите на Китай осъзнават, че Вашингтон възнамерява да предотврати тяхното издигане в глобална сила. Те не са подготвени да бъдат унижавани както България, Полша, Украйна, прибалтийските републики, Германия, Франция, Великобритания, Италия, Испания и останалата част от Европа като васали на Вашингтон. Логично Русия и Китай формират стратегически икономически и военен съюз. Русия и Китай са двете най-големи страни в света – Русия със своята площ, а Китай с населението си. Двете държави са тежко въоръжени с ядрени оръжия и всяка от тях може да унищожи САЩ. Русия може да унищожи САЩ и цяла Европа, Австралия и Канада. За да се защити от агресивната провокация на САЩ към Русия и Китай, всяка европейска страна трябва да се оттегли от НАТО. Ако не го направят, Вашингтон ще ги принуди да влязат във война с Русия и това ще ги унищожи напълно.

- Как, мислите, може да се развие ситуацията с „Ислямска държава“. Чий „продукт“ са те и кой може да ги спре?

– „Ислямска държава“ произхожда от ислямистите, които ЦРУ организира и въоръжи, за да свалят Кадафи в Либия. След това Вашингтон прати същите ислямисти да свалят Асад в Сирия. Те обаче разбраха, че са мощна сила, независима от САЩ, които всички мюсюлмани в Близкия изток и Северна Америка мразят. Ислямистите разбраха, че глупците във Вашингтон са елиминирали светските владетели като Саддам Хюсеин, който би възпрепятствал възхода на „Ислямска държава“. Когато глупостта на Вашингтон бе осъзната, те започнаха да формират тяхна собствена държава, с части от Сирия и Ирак. Дотук Вашингтон е безпомощен.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението е да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, така че да може Иран да бъде нападнат така, както американските неоконсерватори и израелското правителство пламенно желаят. В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Според мен това ще бъде грешка за Саудитска Арабия. Нейната армия няма опит в сражения. Йеменците са войници като хората в Афганистан, които не могат да бъдат победени от 150 000 американски войници. Имайте предвид, че въпреки многото години контрол на небето над Виетнам и 500 000 американски войници Америка бе победена от партизанска армия от третия свят. В Корея отново бе победена от китайската армия от третия свят. Вашингтон изпраща саудитската армия в Йемен и тя може да бъде победена, може да падне и петролната диктатура. Това би било огромна пукнатина в американската империя. Иначе, ако саудитите надделеят в Йемен, това би направило Саудитска Арабия мишена за „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“.

Според мен Саудитска Арабия е заблудена да действа срещу ислямистите от името на мразещия мюсюлманите Вашингтон. Домът на Сауд може да не преживее тази грешка. На ислямистите им е омръзнало да бъдат доминирани от Запада. Омръзнало им е да живеят в изкуствени държави, чиито граници са очертани след Първата световна война от британските и френските колониалисти. Възможно е това, което Вашингтон направи през 14-годишната война за унищожение на Близкия изток, да създаде ислямистка сила, която ще успее да възстанови независимостта си от западния контрол. Вашингтон има неограничени амбиции. Но американското разузнаване може да не е достатъчно, за да подкрепи тези амбиции. Ще видим.

 

Международна борсаПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1684-voynata-na-sanktsiite-i-qzlatnata-kartaq-na-putin

"Намираме се в разгара на международна валутна война, която може да доведе до това да загубим своята конкурентоспособност". Това са думи на бразилския финансов министър Гиду Мантега, произнесени през септември 2010, т.е. две години след разтърсващата финансова криза от края на 2008. По време и след кризата, курсът на еврото към долара падна с 25%, а този на британския паунд - с почти 30%. И макар че първоначално курсът на бразилския реал също падна, впоследствие той възстанови позициите си за по-малко от година, което не може да се каже за еврото и паунда. Драматичните колебания в стойността на валутите могат да окажат съществено влияние върху относителната скорост на икономическия растеж. А когато глобалният икономически растеж е слаб, нараства изкушението да се осъществи девалвация с цел да се отнеме от конкурентите част от глобалния пазар. "Развитите държави търсят начини да девалвират валутите си", твърди в тази връзка и самият Мантега.

Понижаването на стойността на еврото през 2008-2011 беше от ключово значение, тъй като стана причина за последвалите проблеми в еврозоната - между конкурентоспособния Север (в лицето на Германия, Полша, Чехия и Словакия) и по-малко конкурентоспособния Юг (Италия, Испания, Португалия и Гърция). При наличието на слабо евро рязко нарастват икономиките на страните-износителки. А последиците от финансовата криза се отразяват върху по-малко конкурентоспособните членове на еврозоната, застрашавайки кредитоспособността на техните банки и, следователно, устойчивостта на държавните им финанси.

В резултат от това в еврозоната избухна своеобразна "валутна гражданска война", която продължава да се води и днес както в Европейската централна банка във Франкфурт, така и в отделните национални столици. Югът е изправен пред опасността от дефолт и много южноевропейски държави обмислят евентуален отказ от еврото. Северът пък продължава да се съпротивлява на исканията да отпуска помощи без да получи съответната компенсация под формата на сериозно реформиране на хронично неконкурентоспособните южни икономики.

Макар че кризата не е преодоляна и до днес, през 2012 бяха постигнати редица компромиси, даващи възможност да бъде спечелено известно време. Дали това време ще се използва както трябва е много спорно, така че вероятно ни очакват още един или повече "етапи на подпомагане", както и поредната остра криза (или дори поредица от кризи).

Рязка ескалация на глобалната валутна война имаше място през 2012 и в Япония след избирането за премиер на Шинзо Абе, акцентирал в кампанията си върху необходимостта от радикални промени с цел да бъда тласнато напред развитието на японската икономика. Поемайки властта, той без да губи време реши да се възползва от най-очевидното оръжие - девалвацията на националната валута, като само за няколко месеца (между октомври 2012 и февруари 2013) йената беше обезценена с 25%.

Макар че това имаше известно краткосрочно въздействие, общият ефект се оказа по-слаб и нетраен, отколкото се надяваха в Токио. Тогава Японската банка предприе допълнителни марки за по-нататъшно отслабване на йената. Така, в края на 2014 курсът на йената падна с още 15%. Но това не е всичко: сега Шинзо Абе обещава да спре планираното повишаване на данъка върху продажбите и обяви насрочените за декември 2014 извънредни парламентарни избори за фактически референдум относно правилността на радикалната му икономическа политика. По-нататъшното отслабване позициите на йената след това заявление дава основание да смятаме, че финансовите пазари очакваха победата на Абе на изборите на 14 декември, както и, че той ще реализира програмата си докрай.

Толкова мащабна девалвация на йената представлява своеобразна атака срещу японските конкуренти на глобалните експортни пазари и, в частност, на пазарите на високотехнологични индустриални стоки. Германия, Полша, Южна Корея, Тайван и Бразилия са именно в тази група и е очевидно, че слабата йена е сред причините за забавянето в последно време на икономическия растеж в тези страни.

Впрочем, в момента Германия и Полша също водят валутна война и то на цели три фронта - против Япония за по-голям дял от експортния пазар, против САЩ, ЕС и НАТО относно икономическите санкции срещу Русия, плюс още един фронт вътре в самата еврозона, където наскоро двете държави се обявиха против инициативата на Европейската централна банка за количествените улеснения (QE) за закупуване на обезпечени с активи ценни книжа (Аsset-Backed Securities – ABS)*. Сега Германия, Полща и другите държави, оказали се под кръстосания огън на валутната война и войната на санкциите срещу Русия, на свой ред, ще започнат да упражняват натиск върху търговските си партньори и т.н. Съвкупните отрицателни последици от това за глобалните финансови пазари могат да се окажат много сериозни.

Русия, НАТО и "войната на санкциите"

През последните години станахме свидетели на серия от все по-сериозни сблъсъци между съюзниците на САЩ и Русия, като започнем с грузинската война през 2008, последвана от сирийската криза през 2013 и, съвсем наскоро, от кризата в Украйна. Макар че всяка от тези кризи, сама по себе си, беше твърде сериозна, досега те не притежаваха толкова очевидни международни икономически измерения. Едва украинската криза доведе до избухването на своеобразна "война на санкциите", достигнала такова равнище, че да причини реален икономически ущърб не само на Русия, но и на Германия и Полша - двамата най-големи търговски партньори на Москва.

Засега руската икономика се държи сравнително добре, но последните събития ме карат да предположа, че тя е застрашена от дълбока рецесия. По-ниските цени на петрола (а Русия е доста крупен износител) ще ударят сериозно по руската икономика. Нещо повече, предвид спада на стойността на руската валута с повече от 50% през последните месеци, рязко ще нарасне инфлацията на потребителските цени.

Какво би могла да направи Русия в тази ситуация? Твърди се, че Путин подготвя мащабна програма за ограничаване на корупцията и подобряване на икономическата ефективност, но дори ако тя се окаже успешна, реализацията и ще отнеме време и едва ли може да се очаква, че тя напълно ще компенсира въздействието на санкциите. Ако в скоро време те не бъдат отменени, Русия вероятно ще преживее период на икономически сътресения.

За САЩ и НАТО обаче, бедственото състояние на руската икономика е именно това, заради което бе започната и "войната на санкциите" - да бъде нанесен достатъчно голям ущърб на руснаците, което пък да принуди Путин да допусне смазването на бунта в Източна Украйна от правителството в Киев и дори връщането на Крим в състава на украинската държава. Макар и да не съм експерт в тази сфера, ми се струва крайно малко вероятно Путин да се поддаде на подобен натиск. Той е много популярен в Русия и то не само заради продължителния период на стабилен икономически растеж, но и защото го смятат за силен лидер, отстояващ националните интереси на страната. Обикновените руснаци подкрепят етническите си братя в Източна Украйна и Крим и биха изпаднали в шок, ако Москва позволи смазването на бунтовниците. При това, заради санкциите, руснаците са склонни да обвиняват за икономическите си проблеми именно САЩ и НАТО, а не Путин.

Но, ако съм прав, че Путин ще държи на своето в Украйна и ще продължи да бъде изключително популярен, без оглед на неизбежната рецесия, как това би повлияло, като цяло, върху хода на валутните войни? На първо място, то означава, че Германия, Полша, Словакия и повечето други търговски партньори на Москва също ще се сблъскат с рязък икономически спад. При всички случаи това би имало определен политически ефект. В тези страни и особено там, където има слаби правителства и непопулярни лидери, опозицията би могла да се обяви за отмяна на санкциите като целесъобразен начин да дойде на власт. На практика, в Словакия например, правителството вече се обяви против по-нататъшните санкции срещу Русия.

На второ място, това означава, че вместо да стои със скръстени ръце и да страда мълчаливо, Русия ще търси възможност да намали икономическата си зависимост от Запада. Това вече е очевидно, след като Путин осъществи ключови сделки в сферата на енергетиката и военната индустрия с Китай и Индия, както и с редица други държави. Задълбочаването на връзките на Русия с другите държави от групата BRICS и не само с тях, вероятно ще породят загриженост у САЩ, но истината е, че американците могат да направят твърде малко за да попречат на случващото се.

Сред ключовите аспекти на руската зависимост от Запада е глобалното използване на американския долар като основна платежна и резервна международна валута. Затова не е учудващо, че последните руски енергийни сделки с Китай, включително и за изграждането на голям газопровод между двете страни, се финансират и заплащат с китайски юани, а не с долари.

Не само Русия, но и BRICS, като цяло, постоянно изразяват недоволство от ориентираните към долара глобални монетарни конвенции, включително Бретънуудските институции - МВФ и Световната банка. Ето защо неотдавна те пристъпиха към формирането на собствени паралелни институции и подписаха няколко двустранни споразумения за взаимни плащания с техните собствени валути, както и с търговски партньори извън BRICS, с цел да намалят зависимостта си от долара. Но макар че тези инициативи тласкат BRICS и, съответно, глобалната икономика, като цяло, към отказ от долара, самият процес върви бавно и, ако не станем свидетели на международна монетарна криза, вероятно ще отнеме години.

Необходимостта Русия да укрепи своята икономика и валутата си обаче не търпи отлагане. Тя не може да чака постепенната еволюция на международната монетарна система, която да смекчи влиянието на санкциите. Затова нека помислим, какво друго биха могли да направят руснаците в най-близко бъдеще?

Възможна ли е златната рубла?

Всъщност, още навремето Русия обмисля една интересна възможност - да подкрепи валутата си с руските златни резерви. В края на 80-те години, когато се разпада Съветския съюз, рублата се намира в състояние на свободно падане, а инфлацията скача до небето. Русия на практика няма достъп до глобалните капиталови пазари и залага на петролния износ срещу твърда валута в търговията си с другите държави. През 1989 съветският лидер Горбачов кани двама известни американски икономисти в Москва, където те се срещат с висши чиновници, отговорни за икономическата политика на страната, препоръчвайки им именно тязи мярка като най-добрата възможност за стабилизиране на рублата. Единият от тези американски експерти е бившият управител на Федералния резерв на САЩ Уейн Ейнджъл, а вторият е Джъд Уаниски - убеден привърженик на т.нар. "икономика на предлагането" (supply-side economics)**. През 1998 Уаниски си припомня, че е бил "силно разтревожен от икономическия колапс на Русия", затова е решил да напише "статия за това, как тази страна може бързо да бъде стабилизирана, преди да рухне в бездната на пълния хаос". В редакционна статия в "Уолстрийт Джърнъл" той казва следното: "През септември 1989 съветският режим на Горбачов ме покани в Москва, за да обсъдим лансираните от мен нестандартни идеи за това, как СССР би могъл да премине към пазарна икономика. Вярвах, че този процес трябваше да започне с въвеждането на пълно златно покритие на рублата като надеждно средства за обмен, което - както ми се струваше тогава - можеше да стане сравнително лесно. Впрочем, аз и досега мисля така".

Днешната ситуация в Русия е сходна или дори е още по-сериозна от тази през 1989 и 1998. А какво ще стане ако "войната на санкциите" се изостри? Нещата вероятно ще се влошат още повече. Дали президентът Путин и водещите му съветници са наясно с описаната по-горе възможност? Може ли златното покрие да се окаже приемливо решение за стабилизирането на националната валута и икономика на Русия? Според мен, това е напълно възможно. Доколко вероятно е обаче, управляващите в Москва да предприемат подобна стъпка?

За начало, нека анализираме международния контекст. Ако днес Русия реши да въведе пълно златно покритие на рублата, това би било много по-адекватна политическа стъпка, отколкото през 1989 и 1998, когато руското правителство е много по-нестабилно и непопулярно, а икономиката на страната е далеч по-слабо интегрирана с тази на Китай, Германия и други водещи държави. Нещо повече, през последните години Русия натрупа огромни златни резерви, които - с оглед на сегашните пазарни цени, биха покрили гигантските 27% от цялата парична маса в рубли. Това е много високо ниво, което далеч надхвърля първоначално установения от Федералния резерв на САЩ минимум за златното покритие. Освен това, независимо от санкциите, Русия продължава да е голям нетен износител, затова руските златни резерви, по дефиниция, най-вероятно ще продължат да нарастват, а не да намаляват.

Тази увереност се подкрепя и от сравнително ниския дълг на руската икономика. След като не се налага обслужването на гигантски дълг, няма кой знае каква нужда и от изкуствено "напомпване" на националната валута. На практика, в момента руските лихвени проценти варират около 10% (всъщност, през декември 2014 те скочиха до 17,5% - б.р.), което означава висок относителен приход от вложенията в рубли. Представете си сега, какво би станало, ако рублата се конвертираше в злато, а лихвените проценти по рублевите вложения си останат на 10%-но ниво. Това би означавало почти безрискови арбитражни сделки, основаващи се на 10%-ната разлика между рублата и златото.

Готов съм да се обзаложа, че при подобно развитие голям брой международни инвеститори ще побързат за продадат известно количество злато, долари или други валути, за да купят рубли, гарантирайки си добра печалба от разликата в лихвените проценти. Това би укрепило позицията на рублата, като е възможно тя да повищи курса си спрямо долара и другите валути, които нямат златно покритие. Естествено, след това лихвените проценти на вложенията в рубли ще паднат, вероятно до доста ниско равнище, гарантиращо постигането на необходимия баланс. Тази схема би могла да сработи и през 1989 и през 1998, но е много по-вероятно да сработи именно днес.

Златната рубла като катализатор на глобалното завръщане към златния стандарт?

Струва си обаче да разгледаме още един аспект, а именно възможното влияние, което подобна политика би оказала върху долара и международната монетарна система. Нека си припомним, че доколкото доларът продължава да бъде основната световна резервна валута, огромно количество долари се въртят в икономиките на другите държави, формирайки основната маса от валутни резерви на местните централни банки. Именно това отчасти позволява на американското правителство и на американската икономика, като цяло, да се финансират при наличието на толкова ниски лихвени проценти. Но, при равни други условия, ако доларът неочаквано се сблъска с конкуренцията на някоя стабилна и гарантирана със злато валута, изглежда много вероятно, че централтните банки ще прехвърлят поне известна част от доларовите си резерви  в носещи приходи, обезпечени със злато рубли. Държавите, които внасят петрол от Русия ще имат допълнителен стимул да го направят, защото ще могат да плащат за този внос с рубли, избягвайки санкциите. В очакване на окончателната интернационализация на рублата, спекулантите (или инвеститорите), допълнително ще ускорят с действията си този процес, гарантирайки си добри доходи в течение на доста продължителен период от време.

Първоначално, очакваният в резултат от това  натиск за повишаване на лихвените проценти в САЩ едва ли ще бъде особено силен, но дори и слабото им повишаване ще породи сериозни проблеми за американската икономика, която е изключително зависима от нисколихвените кредити. Тоест, нарастването на лихвените проценти ще бъде бавно, като Федералния резерв вероятно ще се опита да го компенсира, възобновявайки политиката на "количествени улеснения" (QE), но това само би наляло още масло в огъня, провокирайки агресивна продажба на долари на чуждестранните валутни пазари. В рамките на екстремалния (но едва ли възможен) сценарий, доларът може напълно да загуби статута си на резервна валута, което би било ужасна катастрофа за американската икономика. Макар че рязкото отслабване на долара с течение на времето би могло да съдейства за нарастване на конкурентоспособността и на американския износ, то би ликвидирало реалната международна покупателна способност на долара (например при закупуването на петрол и други ресурси) и би довело до галопираща инфлация на потребителските цени. Съвкупният отрицателен ефект от повишаването на лихвените проценти, влияещи върху икономическия растеж, и повишаването на потребителските цени заради инфлацията, ще доведе до това, че стагфлацията от 70-те години на миналия век ще ни изглежда като детска игра.

Както посочвам в книгата си "Златната революция", ако доларът загуби своя статут на резервна валута това би имало дългосрочни последици за международната монетарна система. Макар че обезпечената със злато рубла би могла, до известна степен, да отправи предизвикателство към долара, не е реалистично да смятаме, че икономика с мащабите на руската, е в състояние да поддържа доминираща глобална резервна валута. Доста по-вероятно е, при евентуално намаляване дела на долара, едновременно няколко алтернативни валути да започнат да се използват като резервни. Което пък може да доведе до интересно развитие. При равни други условия, когато една валута придобие статут на резервна, това автоматично укрепва позициите и, което може и да не отговаря на интересите на някои експортно ориентирани икономики.

Ето защо, "развенчаването" на долара няма да сложи край на валутните войни, а по-скоро, ще ги изостри, тъй като големите държави, една след друга, ще се опитат да компенсират слабостта на долара, отслабвайки, на свой ред, собствените си валути. Подобни "надпревари към дъното" се наблюдават през 20-те и 30-те години на миналия век, приключвайки през 1934 с директивата на американския президент Рузвелт за почти 60%-на девалвация на долара. Не бива да забравяме обаче, че по онова време доларът все още има златно обезпечение и може да разчита на потенциала на най-мощната, в много отношения, световна икономика.

Днес нещата не стоят по този начин. Глобалната икономика стана по-мултиполярна, при това европейската и китайската икономики вече са почти равни на американската. Освен това САЩ са обременени с огромен вътрешен и външен дълг, което увеличава риска от понижаване покупателната способност и възможна бъдеща девалвация. Днес само 2,3% от доларовата парична маса са обезпечени със злато. Тоест, САЩ вече не са "монетарния хегемон", гарантиращ световната резервна валута. Но, тъй като всяка от големите икономики е обременена със собствен дълг и други финансови проблеми, които трябва да се решават по някакъв начин, нито една основна валута не е в състояние да замени долара в качеството му на изключителна резервна валута. Това означава, че глобалната монетарна система е твърде нестабилна и доларът едва ли е единствената валута, застрашена от спад на позициите си и девалвация. Теорията на игрите ни подсказва, че "надпреварата към дъното" е очевидна възможност и не е ясно, дали в рамките на тази надпревара доларът ще играе ролята на лидер или на догонващ.

Според мен, подобна комбинация от икономическата мултиполярност и нестабилността на сегашния глобален монетарен баланс, най-вероятно, ще доведе до частично (ако не и до пълно) връщане към златния стандарт, което ще бъде съпроводено с рязко нарастване на цената на златото. Златото е идеалния начин държавите да решат проблема с търговските си дисбаланси в един свят, в който липсва доверие към валутната стабилност. Акумулирането на резерви, които сумарно могат да бъдат обезценени от търговските партньори в хода на валутната война, не е разумна политика. В същото време обаче, все нещо трябва да изпълнява ролята на резервни активи, ако приемем, че търговията все пак ще продължи. Струва ми се, че именно златото е това "нещо", тъй като златните запаси са стабилни и то не може да бъде произволно девалвирано. Ето защо именно златното обезпечаване на валутите може да гарантира международната търговия.

Онези, които познават събитията, случили се през 70-те години на ХІХ век, са наясно, че днес са налице сериозни паралели с това важно десетилетие. Тогава, след обединяването на Германия и възстановяването на САЩ от разрухата по време на Гражданската война, двете икономики започват бързо да догонват тази на Великобритания. Япония пък стартира процес на индустриализация. В онзи мултиполярен свят спонтанно (т.е. без намесата на официалната дипломация) възниква класическата система на златния стандарт, която в течение на десетилетия поддържа най-бързия и устойчив (както твърдят експертите) глобален икономически растеж в цялата история на човечеството.

Възможно ли е Путин да разиграе "златната карта"?

Нека обаче се върнем към Русия, абстрахирайки се поне за малко от предубедените западни прогнози. Истината е, че Путин вероятно е направил за своята страна повече, отколкото който и да било друг съвременен лидер на голяма държава. Да, в някои отношения той може да ни се струва "автократично настроен", но дали някой би могъл да посочи поне една голяма развита държава, която никога да не е била управлявана от някой "автократ" (да не забравяме например, че САЩ започват съществуването си по времето на крал Джордж ІІІ, заимствайки своето законодателство и политическата си култура от Британската империя). Под ръководството на Путин Русия съхрани териториалната си цялост, която беше поставена под въпрос през цялото първо десетилетие след колапса на Съветския съюз. Освен това тя запази впечатляващите си военни възможности да зашити своите обширни граници (макар те да не и позволяват да претендира за световна доминация). Икономиката и демонстрира бърз растеж и, макар че продължава да е силно зависима от природните ресурси, започва постепенно да се диверсифицира (впрочем, тук е мястото да си припомним, че европейците дълго време смятат младите Съединени щати за "суровинно зависима икономика"). Русия изгради стабилни икономически и политически връзки не само с държавите от BRICS, но и с много малки икономики в Евразия, както и с други държави по света. Тя има сравнително малък акумулиран национален дълг, а това означава, че той няма да бъде пречка пред бъдещия и икономически растеж, както е в случая със САЩ, ЕС или Япония например. Освен това Русия разполага с благоприятстваща развитието и данъчна система с 13%-ов подоходен данък. Да, тя си остава икономически нееднородно общество, но пък вече знаем, какво се случи с неравенството в развитите икономики през последните десетилетия, а не само след глобалната криза от 2008.

На фона на тези постижения на Путин като лидер, не може да не се отнасяме към него сериозно и следва да обърнем по-голямо внимание на твърденията му, че иска да сложи край на "диктатурата на долара". Тоест, напълно възможно е той наистина да разиграе "златната карта", която крие в ръкава си, като така ще се опита да убие с един куршум два заека: от една страна ще укрепи рублата и руската икономика, а от друга - ще свали долара от трона му. В резултат от това можем да станем свидетели на известен период на международен монетарен и съпътстващ го икономически хаос, но тъй като Русия и без това е подложена на сериозни санкции, тя няма кой знае какво да губи. Възможно е Путин да стигне до извода, че именно сега е моментът за подобна решителна стъпка. Дори ако приемем, че той вече си е извоювал собствено място в руската история, помислете само как ще го възприемат в световната история ако действително стартира процес, който в крайна сметка да се увенчае с връщането, под една или друга форма, към световния златен стандарт!

---------------------------------------------------------------------

Бележки:

* Те се образуват като приходите от кредитите, като например тези от ипотечните заеми или от кредитните карти, се комбинират и се предложат за продажба като нов актив на инвеститорите, търгуващи с финансови инструменти с фиксиран доход.

** Икономика на предлагането е школа в макроикономиката, според която икономическият растеж може най-ефективно да бъде постигнат чрез понижаване на бариерите за производството (предлагането) на стоки и услуги, като например се понижава данъкът върху дохода и капиталовия данък, и посредством осигуряване на по-голяма гъвкавост чрез намаляване на регулациите. Според икономиката на предлагането, при това положение потребителите ще се възползват от по-ниските цени на стоките и услугите.

----------------------------------------------------------------------

* Авторът е британски икономист, бивш директор в лондонските филиали на Deutsche Bank и Lehman Brothers, автор на бестселъра "Златната революция: как да се подготвим за въвеждането на нов световен златен стандарт"

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1669-noviyat-triagalnik-na-velikite-sili-kitay-i-rusiya-sreshtu-sasht

Честването на 70 годишнината от десанта в НормандияНовите силни течения в глобалната геополитика, на практика, обезмислиха щателната сценография, стояща зад последното посещение на президента Барак Обама в Европа, във връзка с отбелязването на 70-годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия и формирането на нов западен алианс, в отговор на руската намеса в Украйна. Докато Обама демонстрираше твърдост в Полша, опитвайки се да ободри уязвимите източноевропейски членове на НАТО, руският президент Владимир Путин с щастлива усмивка гостуваше на западноевропейските си приятели, които продължават да купуват от него огромни количества природен газ.

Президентът на Франция Франсоа Оланд не само покани Путин на обед, но и отказа да отмени сделката на стойност 1,6 млрд. долара за доставката на военни кораби на Москва. Докато Путин и Оланд обядваха в комфортната обстановка на Елисейския дворец, руските специални части продължиха да оказват дискретна подкрепа на проруските бунтовници в Източна Украйна, овладели ключови центрове в граничната зона и опитващи се да създадат сухопътен коридор между Русия и новоприсъединената и провинция Крим, където е базиран руският Черноморски флот.

Китайците, намиращи се на югоизточния фланг на Русия, не пропуснаха да се възползват от това разцепление в редовете на НАТО. Всички въпроси, които биха могли да възникнат в Пекин във връзка с руската намеса в Украйна, бяха оставени на заден план в съвместната декларация, която направиха в Шанхай китайският президент Си Цзинпин и Путин. Освен това, в енергийната сфера двете страни подписаха мащабно споразумение за 400 млрд. долара, окончателно оформяйки стратегическия съюз помежду си, на който Пекин и Москва отреждат ролята на противовес на Запада.

Замъкът Белвил, в който френският президент Франсоа Оланд даде закуска за световните лидери, дошли за честванетоДокато Обама говореше в Европа за вероломството на Русия и необходимостта от укрепване на НАТО, Пекин отбеляза 25-годишнината от потушаването на продемократичните демонстрации на площад Тянанмън като на практика изцяло отстрани от обществения живот в страната т.нар. "вътрешна опозиция". Докато Путин участваше в отбелязването на Деня на десанта в Нормандия, един високопоставен китайски генерал заяви на провеждащата се по същото време конференция по въпросите на регионалната сигурност в Азия, че бездействието на САЩ в Украйна е очевиден симптом за стратегическата "еректилна дисфункция" на Америка.

"Постепенното ограничаване на войните, особено там, където не се очертава ясно изразена победа, е деликатна работа", освен това е много трудно "да не дадеш знак на останалите, че не просто излизаш от войната, но и се отказваш от по-широките си международни ангажименти" - посочи бившият американски държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс на последната си лекция в Съвета за международни отношения. Навремето, това се оказа по силите на бившия президент Ричард Никсън и държавния му секретар Хенри Кисинджър. След Виетнам, когато САЩ бяха уязвими, те съумяха да разцепят комунистическия блок с помощта на смелия си дипломатически пробив в отношенията с Китай. "Отношенията ни със Съветите и с китайците бяха по-добри, отколкото тези между тях самите - напомни Гейтс, който е смятан за протеже на Кисинджър - днес обаче не разполагаме с такива възможности".

Действително, Москва и Пекин отхвърлиха агресивната, както те самите смятат, докрина за насилствената смяна на управляващите режими и налагане на демокрацията, възприета от САЩ след терористичните нападения от 11 септември. След изтеглянето на американците от Ирак и Афганистан, както и в резултат от неспособността ни да действаме по-смело в Сирия и Украйна, китайците усетиха, че имат възможност открито да се противопоставят на влиянието на САЩ. Това определя от подтекста на силовите стъпки на Путин за удържането на Украйна в стратегическата сфера на руското влияние, като буфер срещу Запада, както и агресивните действия на Китай, заявил правата си върху спорните острови и въздушното пространство в редица прилежащи му зони.

Незаменима ли е Америка?

В последната си реч във Военната академия в Уест Пойнт Обама посочи редица убедително звучащи аргументи за това, че САЩ продължават твърдо да стоят на върха в световната йерархия. Американската армия няма равни, икономиката ни си остава най-голямата в света, а новите технологии за сондаж внезапно направиха осъществима отдавнашната цел САЩ да станат енергийно независими и, както посочи Обама, от Европа до Азия "ние сме в центъра на алианси, нямащи равни в историята на народите".

"Това означава, че Съединените щати са и си остават незаменима нация - продължи президентът, използвайки една характеристика на американската държава, която за първи път бе вкарана в употреба от администрацията на Клинтън през 90-те, т.е. в еднополюсната епоха след студената война - Така беше в миналото и ще продължи да бъде и в бъдеще".

Обама е прав, твърдейки, че в редица случаи слуховете за упадъка на Америка са силно преувеличени. В последната си книга "Америка, новите сили и разликата в потенциалите между съперничеството и сдържането" Брюс Джоунс отбелязва, че от 20-те основни икономики в света, 15 са на държави-съюзници на САЩ. Важно е и това, че потенциалните държави-претенденти, често обозначавани като BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай Южна Африка) и опитващи да си извоюват по-ключови позиции на световната сцена, се сблъскват с дилемата, че техният икономически възход и просперитета им зависят от стабилността на световния ред, гарант за който е американската мощ. Затова те не могат успешно да оспорват лидерската роля на САЩ, без при това да навредят на собствените си интереси.

"Смятам, че администрацията на Обама има основания да играе в перспектива, признавайки, че когато става дума за решаване на проблема за възхода на държавите от BRICS, дори и най-могъщата страна в света следва да взема трудни решения, кога точно да се изявява като лидер и върху какво да концентрира усилията и енергията си - отбелязва в едно скорошно интервю Джоунс, който е и старши научен сътрудник в Института Брукингс - В същото време е важно да подчертаем, че единственият действен фактор, ограничаващ разпалването на регионалното съперничество и конфликтите в Европа, Азия и Близкия Изток, продължава да е американската военна мощ и готовността за използването и".

Съдейки по всичко, Путин наистина вярва, че разпадането на бившата съветска империя е било "най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век". Той отхвърля откритото разширяване на западните военни и икономически алианси (НАТО и ЕС), както и стратегическата цел на САЩ за "обединена и свободна Европа", която да подкрепи този процес. Той се обяви против действията на САЩ засягащи руските съюзици и очерта червената линия по отношение активността на Запада, която, както смята, е насочена към обкръжаването на страната му в "сферата на специалните интереси на Русия" в постсъветското пространство. С действията си в Грузия през 2008 и анексията на Крим през 2014 Путин демонстрира готовността си да използва военна сила за защитата на тези червени линии.

"Путин е уникален сред най-влиятелните лидери в Кремъл след Йосиф Сталин, защото дори не му се налага да се съобразява в мнението на някакво Политбюро (както беше по времето на комунизма) - твърди Строуб Талбът, който отговаряше за американско-руските отношения през 90-те, когато заемаше ключов пост в Държавния департамент по времето на Клинтън - в резултат от което най-голямата страна на планетата се опитва да осъществява териториална експанзия и да следва националистическа доктрина, при това тя е сред двете основни държави, притежаващи ядрено оръжие. Според Талбът, който днес е президент на Института Брукингс, "това ни връща към геополитиката, довела до двете световни войни през ХХ век, нарушили стабилността, съществувала в края на ХІХ век".

Надигащият се Китай

Докато Русия отхвърля световният ред, доминиран от САЩ, Китай го поставя под съмнение в качеството си на стремително възходяща нова сила, претендираща за по-голямо внимание в международните отношения. Благодарение на устойчивия си и бърз икономически растеж, Китай измести Япония като втората най-голяма икономика в света, като до края на настоящото десетилетие може да измести и САЩ. Пекин във все по-голяма степен използва тази мощ в прилежащите зони, декларирайки правата си върху спорните острови в Южно- и Източнокитайско морета, разширявайки зоната на противовъздушната си отбрана и протестирайки против американското военно присъствие в Азия.

По време на миналогодишното си посещение в Китай, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Мартин Демпси лично потвърди трудностите пред поддържането на устойчив ред в Азиатско-Тихоокеанския регион в момент, когато Пекин открито протестира срещу налаганите му ограничения. При последния ни разговор, Демпси ми сподели следното: "Когато се срещнах с колегите си от китайските въоръжени сили, те ми казаха "нека започнем начисто да градим новите си отношения". Аз обаче им възразих, че това няма как да стане бързо и лесно. Като начало, не бива да забравяме, че САЩ поддържат стратегически алианси с Южна Корея, Япония, Австралия и Филипините. Затова казах на китайците, "нали няма да искате да игнорираме тези отношения?". Всъщност, ако го направим, китайците вероятно наистина щяха да ни обикнат". Според Демпси, "САЩ нямат друг избор, освен да се опитат да разрешат тези объркани отношения и противоречивата ситуация с териториалните спорове в Азиатско-Тихоокеанския регион, съвместно с Китай, чиято роля в международните отношения нараства, и неговите лидери, които вероятно смятат, че гласът им все още не се чува достатъчно при формирането на новия ред в региона".

Китайско-руският алианс

В моментите от периода след Студената война, когато в отношенията между Изтока и Запада възникваше по-сериозно напрежение, Москва и Пекин периодично лансираха идеята за стратегическото си партньорство като противовес на доминирания от САЩ трансатлантическия алианс. Това се прояви най-ясно по време на косовската кампания на НАТО през 1999 против руския съюзник Сърбия, сред епизодите в която беше и случайната бомбардировка на китайското посолство в Белград; в навечерието на нахлуването в Ирак, против което се обявяваха и Москва, и Пекин, както и в хода на сегашните кризи в Украйна и Южнокитайско море, довели до подписването, преди няколко месеца, на енергийния пакт между Русия и Китай.

За формирането на стабилен стратегически алианс между Китай и Русия доскоро пречеха такива естествени препятствия, като собствените им териториални спорове в Сибир, сериозният дисбаланс в търговията между Русия и Европа и Китай и САЩ, от една страна и тази между руснаците и китайците, от друга, както и стратегическата дихотомия между една ревизионистично настроена държава, целяща преразглеждането на сегашния, доминиран от САЩ, световен ред, и възходящата нова суперсила, стремяща се да подчини света на собствената си доминация.

Според директора на проекта "Бъдещето на дипломацията" на Харвардския институт за държавно управление и бивш високопоставен сътрудник на Държавния департамент Никълъс Бърнс: "през доминирания от глобализацията ХХІ век основните държави, като САЩ, Русия, Китай и ЕС, са свързани помежду си с плътно интегрирана мрежа от взаимни икономически интереси. Той смята, че Русия скоро ще разбере, че на практика, не може да се "разведе" с Европа, а пък възходящата сила Китай ще осъзнае, че най-важните за нея отношения са тези със САЩ.

Сегашните кризи в Украйна и Източнокитайско море, довели до силното сближаване между Русия и Китай, разкриват една възможна фундаментална слабост на този алианс - и едната, и другата криза, накараха руските съседи в Европа и китайските - в Азия, да търсят стратегическо партньорство със САЩ и да укрепват военния си потенциал.

"Струва ми се, че енергийната сделка между Русия и Китай не води толкова до формирането на мощна геополитическа опозиция на САЩ, а по-скоро тласка съседите на двете държави в обятията на американците - твърди бившият американски посланик в Москва и заместник на държавния секретар по политическите въпроси Томас Пикеринг - Ето защо продължавам да смятам, че геостратегическите позиции на САЩ по отношение на Русия и Китай си остават силни".

Въпреки тези естествени предимства обаче, самият факт, че търсещата реванш Русия и надигащият се Китай откриха обща кауза в противопоставянето си на единствената световна суперсила САЩ, е тревожно събитие, особено предвид умората от войните и съкращенията във Вашингтон. Да не забравяме, че дори последвалата провала във Виетнам стъпка на Никсън към сближаване с Китай, не успя да предотврати близкоизточната криза от 1973, в резултат от която САЩ и СССР едва не се оказаха участници (от двете страни на фронта) в арабско-израелската война.

Колко дълго ще просъществува руско-китайската ос

Както посочва президентът на Центъра за национални интереси Дмитри Саймс: "Администрацията на Обама, може би е права, че геополитическият съюз между Русия и Китай няма да трае дълго, но следва да ни тревожи фактът, че и Москва, и Пекин реагират по сходен начин на съчетанието между (както вероятно им се струва) американските провокации и задълбочаващата се слабост на САЩ”. В тази връзка той посочва, че в навечерието на Втората световна война западните политици и анализатори с основания са прогнозирали, че алиансът между комунистическия Съветски съюз и нацистка Германия е малко вероятен и нежизнеспособен. Те наистина се оказват прави, тъй като този съюз се запазва по-малко от две години. Само че през този кратък период Германия завоюва Полша и окупира Франция, създавайки една съвършено различна реалност. По същия начин дори и да се окаже краткотраен китайско-руският съюз - ако САЩ не му обърнат подобаващото се внимание, може да създаде огромни проблеми за сегашната американска глобална доминация.

---------------------------------------------------------------

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на две книги за военната  мощ на САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1673-zashto-evropa-ne-e-chast-ot-zapada-interesite-tsennostite-i-identichnostta-v-evropeyskata-traditsiya

Сегашното укрепване на третостепенните забрани е още по-лошо от отслабването на първостепенните

Джилбърт Кийт Честертън

По самата си природа, човешкият живот следва да бъде посветен на нещо велико или малко, блестящо или обикновено

Хосе Ортега и Гасет

Статуята, символ на БрюкселПонятията "интерес" и "ценност" следва да се разглеждат не само като принадлежащи на различни сфери, но и като термини, чиито смисъл е противоположен. Действително, в семантичното ценностно поле откриваме опити социалното пространство да бъде описано чрез идеите за доброто и злото. И това се прави въпреки изключителното многообразие от нравствени понятия, наблюдавани в продължение на столетия у различните народи. С други думи, ценностите представляват това, което обединява и регулира по един императивен начин конкретното човешко общество. Никак не е случайно, че религията, която не се изчерпва с нравственото си съдържание, а е неразривно свързана с ценностната сфера, се тълкува от хуманистите от епохата на Възраждането като нещо, което "свързва всички в едно" (от лат. religare).

В същото време думата "интерес" има съвършено различна етимология - "да се намираш между или сред нечии вещи" (лат. inter esse negotia alicuius) - и по този начин по подразбиране се свързва с идеята за отчуждеността и разделението между елементите на едно множество. Следователно, може да направим обобщеното твърдение, че ценностите са ориентирани към обединяването, докато интересите олицетворяват това, което различава и разединява.

В същото време обаче, в хода на историческото развитие на онази част от човечеството, която често и без достатъчно основания бива определяна като "западна", интересите и ценностите, в крайна сметка, се преплитат. В политическия живот на много държави интересът не само се намесва в сферата на нравствеността, но и в отделни случаи се превръща в мерило за цивилизованост. Това е резултат от продължителния историко-географски процес, анализиран така добре в социалния му ракурс от Фердинанд Тьонис (25). Този процес се заключава в прехода от "общността" (нем. Gemeinschaft) към "обществото" (нем. Gesellschaft, което обаче може да се преведе и като "компания" или "дружество").

Общността, която е исторически съотносима със средновековната реалност на земеделските общини или малки комуни, представляващи част от християнския свят (лат. Respublica christiana), е модел, базиращ се върху единството и взаимовръзката на възприемането и крепящ се на обичаите, родствените и приятелски връзки (архетип на последните е семейството).

Обратното, обществото се формира като изкуствен и механичен агломерат от индустриалната епоха и се определя от съвместното съществуване на разделени и независими един от друг индивиди, обединени предимно от някакви договорни задължения и от логиката на обмена и печалбата, т.е. от интереса.

В англосаксонските култури, където доминира този процес, е прието да се смятат за "развити" и дори за "цивилизовани" само онези държави, в които интересът се налага като основополагащ принцип на човешката активност. Именно противопоставянето между противоположните интереси се приема от тези култури като мярка за социална зрялост и цивилизационна развитост. Днес тази представа се налага на света като единствено правилната. Нещо повече, обществените форми и институции, базиращи се на тези принципи, автоматично се обявяват за единствено демократични, което води до съществено изкривяване на самото понятие "демокрация". На практика, противопоставянето на интересите и индивидуалистичната свобода по западен модел са същностна характеристика не на демокрацията (която може да се реализира и в други форми), а само на западния либерален модел на управление на обществото. По същия начин, тези принципи не изчерпват и понятието свобода. Те отразяват само това, което още Бенжамен Констан разглежда (макар и прекалено схематично) като признак, отличаващ Съвременността (Модерна) от Античността: разбирането за свободата вече не като пряко участие в колективното упражняване на властта, имаща правото да взема решения, а като лично удовлетворяване (9).

Пространствената революция

Тази разлика в дефиницията на понятието свобода, подобно на разликата между общността и обществото, се отнася в определена степен до "пространствената революция", кореняща се в географските открития през ХV-ХVІ век и след това реализирана окончателно на европейския континент в хода на урбанизацията и индустриализацията. Това позволява да се твърди, че "общинното измерение" бива ерозирано, включително и заради геополитическия процес, който коренно променя представите за пространството и човешките отношения вследствие на развитието на технологиите и формите на комуникация.

Още древногръцките историци отбелязват дълбоката взаимна връзка между политическата организация и териториалните размери. Констан също смята, че античната свобода се характеризира с единство на етичните виждания, което се обуславя именно от малките мащаби на античните общности. Най-добре обаче изяснява тънката връзка между географското и идейно-нравственото пространство Карл Шмит, който в книгата си "Номосът на Земята в правото на народите" говори за загубата на родното място на територията на планетата, както и на обединяващите общността ценности, в новото "пространство без граници", доминирано от технологията (20).

Известният германски юрист, консервативен философ и геополитик смята, че "номосът" на съвременния свят се корени именно в "морската" пространствена революця, с други думи в установяването на британското господство в океанските простори и индустриалната революция в тази страна. Формиралият се между Морето и Технологията съюз съвсем не е случаен, той е пряка последица от островното положение на Великобритания. Сухопътното съществуване се отличава с обвързаността си с определена територия, очертана от природните и човешките граници, които обуславят стабилността на икономическата активност и нравствения модел. Морското съществуване и възприемането на пространството през призмата на водната стихия освобождават живота от каквито и да било граници и способстват за независимостта и отказа от стабилните обвързаности. Морето ражда революционния прометеевски стремеж към "новото", непрекъснатото търсене и техническия прогрес. Именно защото Англия "започва да гледа на Земята от гледната точка на Морето", тя се превръща в родоначалник на индустриалната революция. Англия не само посочва пътя на материалното развитие, по който тръгват всички останали държави (включително за да се противопоставят на английската мощ и да запазят независимостта си). Така тя съдейства за еманципацията от ценностите, разбирани като "нещо свързващо". Неслучайно в Англия, която по онова време вече напълно придобива статуса на "морска държава", възниква и феномена на "ограждането" - т.е. насилствената ликвидация на общинските земи (и обичаите и традициите на Средновековна Европа). Нещо повече, именно в Мъгливия Албион се зараждат и либерализмът, провъзгласяващ правата на индивида за доминиращи в отношенията с другите хора, и класическата теория на икономиката, според която интересът и стремежът към печалба са основополагащите мотиви на човешката активност.

Във всичко това можем да проследим и генеалогията на съвременното общество, в което, както ми се струва, се очертава непреодолим разрив между интересите и ценностите, така че самото понятие "общ интерес" днес изглежда като оксиморон. Интересът няма как да бъде общ (т.е. единен и споделян), именно защото изначално се осмисля в светлината на съпоставянето и дори противопоставянето с другите субекти. Прието е интересите да се определят примерно като "национални", в съответствие с това, доколко те се отличават от интересите на другата държава. В рамките на държавните структури се очертават т.нар. "групови интереси", които са такива именно защото защитават определени блага, които не съвпадат с благото на гражданите, извън въпросните групи. По аналогичен начин правата на малцинствата (които понякога би трябвало да се дефинират по-скоро като "интереси на малцинствата") често са пример за отстояване на независимостта на частното от общото. На свой ред, прието е интересите на отделния индивид да се определят като "частни", именно защото не съвпадат с интересите на другите индивиди. В съвременната икономика "интересът" придобива ярко изразен конфликтен отенък. Френският антрополог Луи Дюмон смята, че икономическата наука придава на отношенията с предметния свят приоритетен статус, в сравнение с отношенията между хората (10, 11).

Ще дам конкретен пример за сложността на общоприетото разбиране за "интереса" в съвременното общество. Европейският съюз е член на Световната търговска организация (СТО) и, следователно, сред неговите основополагащи принципи е правото на свободно движение на стоките. В същото време срещу ЕС непрекъснато се отправят обвинения, че провежда протекционистка политика в селскостопанския сектор, налагайки мита върху вноса или давайки различни привилегии за местните производители, защитаващи ги от потенциалните рискове на пазарната конкуренция. Ограничавайки конкуренцията, тази политика води до запазване високото ниво на цените и по този начин стоварва бремето на разходите върху самия европейски потребител. Никак не е лесно да определим, в какво точно се заключава общият интерес - в защитата на труда на производителя или в правото на потребителя да има богат избор на стоки и освобождаването му от необходимостта да плаща данък добавена стойност, обусловен от наличието на косвен монопол.

От една страна, протекционистката политика съвпада с напълно оправданата визия, която може да бъде характеризирана (използвайки терминологията на Карл Шмит) като "сухопътна". Тя се заключава в това, че стойността на стоката задължително е свързана с територията (мястото на производство) и с труда на населяващите я хора. Тоест, солидарността в рамките на политическия строй предполага признаване на ценността на производствените структури на въпросната територия и подкрепата за тях. В тази връзка е съвсем логичен призивът към всички да пренебрегнат отчасти собствените си интереси (т.е. да се примирят с липсата на по-евтини стоки). Той изглежда напълно оправдан, защото цели да гарантира необходимата защита на малцинството от един по-сериозен риск - кризата на целия сектор и свързаната с това безработица.

От друга страна е очевидно, че днес изборът (обоснован или не) за защита на отделния сектор от предполагаемата конкуренция зависи от политическото представителство на самия сектор и затова отразява в по-голяма степен съотношението на силите, отколкото спазването на самия принцип. Далеч не всички производствени отрасли могат да разчитат на една и съща подкрепа. Парадоксът е, че дори ако такава протекционистична защита се осигури на всички отрасли на икономиката, това няма да доведе до гарантирането на "общия интерес", а до застой на цялата система, обусловен от претенциите на отделните и компоненти, обявяващи се за съхраняване на статуквото. Перефразирайки метафората на Менений Агрипа, който сравнява социалното общество с човешкото тяло, а неговите класи и прослойки - с органите на това тяло, може да се каже, че прекалената "здравина" на отделния орган води до парализа на организма. Създава се ситуация, когато не само производствените структури, но и различните държавни и обществени институции (държавните чиновници, синдикатите, професионалните корпорации, предприемаческите асоциации и т.н.) оказват толкова силен натиск, че той препятства каквато и да било промяна в рамките на изключително сложния механизъм на баланса между обоснованите претенции и корпоративния лобизъм.

Ценностната криза

Призивът за действия в името на общите интереси изглежда особено проблематичен в контекста на онзи социален модел, в чиито рамки разделението на труда, свободното движение на капитали и конкуренцията са не просто двигател на икономическото развитие, но и формират основата на обществения живот. В тези условия общият интерес не може да бъде въплътен в простата сума на всички обособени интереси, още по-малко пък в т.нар. "обща воля" (в духа на учението на Русо), която е произволна и неопределена. В най-добрия случай, той може да придобие формата на компромис между противоположните интереси. Възможно е именно в търсенето на такъв компромис да се заключава днес политиката на едно добро правителство. Опирайки се на авторитета си, управляващите трябва да могат да разрешават конфликтите, без да предоставят привилегии на онези, които и без това разполагат със сериозни предимства.

Би могло да се каже, че преследването на отделните интереси в рамките на икономическата активност представлява своеобразен икономически еквивалент на философско-политическия принцип на индивидуализма. Не е задължително обаче, индивидуалният интерес, като такъв, да бъде представян като елемент, противостоящ на колектива. Обратното, личността и общността (т.е. индивидуализмът и принадлежността към обществото) в една добра държава, следва да не да се противопоставят, а да функционират като диалектически взаимносвързани феномени.

Бих искал да подчертая, че мнозина, обявяващи се за приоритет на ценностите в социалната сфера (от Бердяев до Муние и от Честертън до Ортега и Гасет) призовават за стриктно разграничаване на общественото измерение (в което се въплъщават привързаностите и обитават споделените ценности), т.е. на "общността", от колективизма, асоцииран с анонимната маса и отхвърлящ различията в името на абстрактното благо. Според тях, задължително следва да се разграничават такива понятия като "личност" (представляваща неповторимата същност, намираща се в диалектична връзка с другите) и "индивид" (който представлява атомизирана единица, съществуваща "преди" възникването на семейните, социалните и обществените връзки).

Въз основа на идеята за центричността на личността, може да се твърди, че свободата на избор - и представляващата нейно пряко икономическо допълнение предприемаческа активност - може да бъде двигател на развитието само ако се вписва в рамките на правилата и, най-вече, на общоприетия модел, и се основава на чувството за отговорност, съдействайки по този начин за избора на управляващите и формирането на йерархията въз основа на заслугите и компетентността. И обратното, както е добре известно, много форми на солидарност, въплътени в централизираните, бюрократични структури на съвременната държава, често дегенерират, което се проявява в ръст на корупцията и лишава обществото от социална хармония и меритокрация.

Следователно, проблемът не опира до признаването на значението на интереса и индивидуалната свобода, като такива - те имат своето място и наличието им се признава дори от най-консервативния мироглед. Ценностната криза е свързана с пропорционалното съотношение между индивидуалния интерес и общите ценности, от една страна, и сферата на задълженията, обичаите и историческата идентичност - от друга. Днес те са се превърнали в проводници на своеобразен космополитизъм, който нерядко представлява просто шовинистично натрапване на собствения начин на живот на всички останали - нещо, което още навремето бива предсказано от Николай Трубецкой (2). От друга страна, за висша ценност се обявява правото на всеки свободно да избира собствените си ценности, ограничавайки го само формално. На практика обаче, това води до появата на феномена, който привържениците на американския комунитаризъм наричат "процедурен либерализъм": един релативистически и дори нихилистичен обществен модел, отхвърлящ самата идея за ценността като нещо общопризнато. Оттук произтича и изкривеното тълкуване на плурализма, в чиито рамки толерантността се превръща в синоним на равнодушието, трансформиращо се в нетърпимост всеки път, когато на пътя и се изпречат истински утвърдени ценности.

Сред ярките примери за това са острите разногласия между Унгария и ЕС във връзка с внесените през 2011 в унгарската конституция промени, в които християнството изрично се посочва като основополагаща ценност на нацията. Спорът се задълбочи от това, че въпросните промени се съпровождаха с ограничителни мерки, засятащи интересите на чуждестранните финансови агенти. Така премиерът Виктор Орбан се превърна в мишена на яростните нападки на представителите на либералните институции.

На практика, ставаше дума за различни подходи към един феномен, който отдавна поражда съмнение в много европейски държави. Същността му е, че интерпретацията на собственото историческо развитие се оказва лишена от немалък брой самобитни елементи, чиито следи се съхраняват в културата, изкуството и, (макар и в деградирал вид) манталитета на народите: те се свеждат единствено до тяхното фолклорно, музейно измерение или пък, в най-добрия случай, стават въпрос на личен избор. Този феномен касае не само религиозните традиции, чиято ерозия е най-очевидна. Той се наблюдава във всички аспекти на материалната и нематериалната култура, служещи за опора на нравствената ментална общност и, следователно, способни да формират онази задължителна рамка, извън която не може да има конструктивен идеен плурализъм.

Интервенционизмът и "износът на демокрация"

Този либерален модел се утвърди триумфално след разпадането на Съветския съюз. Той формира идеологическата основа на т.нар. "хуманитарни намеси", осъществявани под егидата на САЩ. И едва през последните години, в резултат от честите провали на военните операции и появата на нови геополитически полюси (Латинска Америка, Русия, Китай, Индия) се предприемат плахи опити да бъдат поставени под съмнение действията на Вашингтон. Тезата, че американската външна политика преследва интереси, свързани със защитата на общочовешките ценности звучи банално, но не винаги е коректна. На практика, независимо от пропагандните твърдения, целящи да оправдаят интервенциите, обусловени от определени стратегически или икономически цели, налице е демонстрация на ясно изразен стремеж за хегемония (глобална по форма и релативистка, по съдържание). Глобалният характер на тази теория е в това, че либералната демокрация се представя като модел, който може да бъде наложен повсеместно. Релативизмът и пък е свързан с това, че тя на практика предлага не истинска ценностна система, а само набор от права и юридически гаранции, който трябва да даде на индивида възможност да живее, следвайки собствения си избор и собствените си интереси в един свят, където границите стават все по-размити. Тази идея, лансирана като най-привлекателната перспектива, предполага една абстрактна визия за човека, която Майкъл Сендъл удачно определя като "човек, необремен с никакви задължения" (unencumbered self) (19). На практика обаче, пълното освобождаване от бремето на зависимостите съвсем не означава възможност за действия на основата на неограничената свобода. В повечето случаи индивидуалната идентичност, освободена от своето географско, историческо и обществено измерение, попада под влиянието на съвкупност от стимули (т.е. на пазара). Интересът, като вектор на човешките отношения, придобива изключително значение. Популярното понятие "променлива съвременност", въведено от Зигмунт Бауман (3), което подчертава екзистенциалния нихилизъм и психологическите аспекти на обществото на потреблението, поне според мен, е изключително подходящо, защото се пресича с "морската" концепция за съществуването "без корени", теоретично обосновано в трудовете на Карл Шмит.

Възможно ли е тази тенденция да бъде обърната и ценностната скала отново да бъде поставена в центъра на съвременното общество? Струва ми се, че отговор на този въпрос следва да дадат преди всичко европейските държави, които преживяват едновременно икономическа и ценностна криза. Без да се спирам на конюнктурните решения, които предстои да бъде взети, можем да очертаем три основни направления на действията, целящи да преодолеят разрива между интересите и ценностите. В същото време тези действия трябва да доведат до икономическо оздравяване. Ако разсъждаваме реалистично, противопоставянето между различните интереси в сферата на икономиката неизбежно ще се запази, но може да бъде смекчено от усещането за общности ценности - т.е. за принадлежността към общност с еднаква съдба.

Какво представлява Западът

Първото направление е свързано с необходимостта да бъде демонтиран и възстановен в истинското си значение контекстът на категорията "Запад". Съвременното разбиране за Запада е плод на американската политическа мисъл, намерила израз в различни теории - от Джеферсън до Монро, в които се формулират различията между Америка и Европа. Техните автори в определена степен се стремят да обосноват противопоставянето на Европа.

С началото на пространствената революция, ознаменувано от Великите географски открития, категориите "Запад" и "Изток" започват да губят значението, което имат в античната или средновековната епоха. От географска гледна точка, Европа по никакъв начин не може да бъде идентифицирана като част от Запада, от който я отделя океанът. Слънцето залязва именно на Запад, затова символичното твърдение, че с придвижването си на Запад Европа, като единна цивилизация, върви към своя залез, може би не е чак толкова повърхностно.

Европа може да се идентифицира само като Западът на Изтока: с други думи, като западната част на Стария свят, като западния полуостров на безкрайния континент, заемащ източното полукълбо на Земята. И обратното, "западничеството" е просто изкривяване и отричане на историческите и духовни корени на Европа. В същото време осъзнаването на собственото историческо разположение в пространството е принципно важна основа за вземането на практически решения.

Второто направление е свързано с възраждането на традициите. Въпросът, сам по себе си, е достатъчно сложен, защото в подобни случаи човек лесно може да се поддаде на повърхностни и произволни съждения. Карл Шмит говори за "тиранията на ценностите", имайки предвид ситуацията, в която апелирането към ценностите е лишено от историческа основа и се свежда до абстрактни принципи (21). Всеки апел към идентичността съдържа опасността от излишно затваряне по отношение на Другия и, което е много по-лошо, от користното използване на идеята за защитата на интереси, нямащи нищо общо с прокламираните ценности. Ярък пример за това е дискусията за "християнските корени" на Европа. Цитираният по-горе случай с Унгария е само едната страна на медала, но той има и друга. По време на интервенцията в Афганистан, в подкрепа на тезата за християнските корени (която, сама по себе си, е обоснована, ако не се разглежда като тотален и ексклузивен принцип) нерядко се лансираха откровено расистки доводи. Това се правеше предимно от привържениците на идеята за т.нар. "цивилизационен сблъсък", при това далеч не в името на възраждането на европейските ценности. Отъждествяването, от тях, на свободния пазар, либералната демокрация и християнската религия е спорно, само по себе си, и изпълняваше чисто инструментална функция в стратегията на САЩ.

До какво може да бъде сведена идентичността на Европа, под чиито покрив съществуват многобройни национални култури - светски и религиозни, още повече, че те нямат ясно изразени континентални граници? Едно от най-убедителните тълкувания на европейската идентичност дава френският философ Реми Браг, според който Европа притежава един "дълбоко римски" характер (5). При това този епитет се отнася не толкова до конкретната антична цивилизация, колкото към способността за възприемане, преобразуване и транслиране на културите на прилежащите територии и дори на завоюваните народи. Според Браг,          величието на Римската империя - и на Европа, като нейна наследница - е най-вече в усещането и за "вторичност" по отношение на предшестващите култури, което прави възможно и възприемането на гръцката култура, и приемането на християнството в рамките на римското право. Тази позиция отива много по-далеч от неутралния синкретизъм, проявявайки се в преобразуването на изходните елементи, които са едновременно и различни, и сходни. Същото виждаме и в последващата европейска история - да си припомним например интегрирането на германските традиции или приноса на арабската култура в тази на латинското Средновековие.

Като етнокултурно и духовно обобщение на взаимодействието на съседните пространства на Древния свят (от първите индоевропейци, дошли от Азия, до семитските култури на Близкия Изток и Северна Африка и чак до миграцията на народите в епохата на Късната Античност), Европа намира своето въплъщение в историческото минало на Рим. Поемата на Вергилий за троянския герой Еней, напуснал, заедно с баща си и сина си, обзетия от пламъци роден град и пристигнал след дълго странстване в латинските земи, също символизира приемствеността, прехода от миналото към бъдешето: "Да си римлянин означава да усещаш старото като нещо ново, като нещо, което се обновява, след като бъде пренесено на нова почва. Римлянинът вижда началото като възобновяване" (5, с.49).

Тази римска душа на Европа представлява (независимо, че самият Браг не е на това мнение) пълен антипод на месианският манталитет на САЩ, в чиято основа е разривът с предшестващите култури (примери за което са изтребването на индианците, а в наше време - дискурсът, насочен против т.нар. "Стара Европа") и намерението за натрапване на "новите" ценности на геополитическите противници, тъй като те се разглеждат като стоящи на по-ниско стъпало в културното си развитие. Последното е в пълен синхрон с характерното и за Британската империя чувство за превъзходство по отношение на колониите и намира израз в концепцията за т.нар. "американска изключителност".

Отказът от тази фундаментална "римска" характеристика, както изглежда, е сред основните причини за съвременната криза на европейската идентичност. Между другото, с нея може да се обясни и онази специфична "средиземноморска разсъдливост", в която мнозина интелектуалци откриват противоотрова срещу англоасаксонския утилитаристки рационализъм. В тази връзки си струва да отбележим, че днес в европейската масова култура образът на Древния Рим се свежда предимно до най-баналните и повърхностни, а понякога и исторически неверни представи. Разпространението им става предимно чрез основния инструмент на северноамериканската "мека сила" - холивудската филмова индустрия.

Третият аспект или направление пряко касае социално-политическата реалност. Реализацията на задачите в тази сфера вероятно ще се окаже най-сложно: става дума за утвърждаването на общите ценности вътре в политическите структури, които, макар и да се развиват по мултиполярния сценарий, продължават да остават в сянката на големите пространства. Това е косвено доказателство за влиянието, което географското пространство оказва върху ценностната сфера. Потвърждава го фактът, че в Европа, както и в другите, индустриално развити зони, набират сила обществени движения, акцентиращи върху "общото благо": самата идея за благото се тълкува и като повишаване значението и ценността на локалната територия ("малката родина"), и като защита на околната среда и дребния бизнес. Несъмнено, става дума за  опити да се намери отговор на процесите на глобализация, задълбочаващи откъсването от корените и "загубата на земята" - както в пряк, така и в преносен смисъл - във връзка с пространствената и производствената революции.

Въпреки безспорната им привлекателност обаче, подобни проекти едва ли могат да формират действена политическа алтернатива на глобализма. При хипотетичната им реализация на държавно равнище те потенциално носят опасността от нарушаване на баланса, раздробеност, рисковете на неконтролираното управление на множество изолирани единици и, както изглежза, перманентен конфликт.

Обратното, важната задача за политиците от ХХІ век е да открият пътищата за координация между центъра и перифериите с помощта на междинни органи на управление. В процеса са ангажирани както националните държави, решаващи тази задача вътре в своите граници, така и наднационалните структури. Принципът за субсидиарността, разбиран като свързващо звено между централизма и автономията, е един от опорните стълбове на Европейския съюз. И ако той се оказва слабо ефективен, това се дължи на факта, че субсидиарността беше планирана и се прилагаше само на институционално икономическо и политическо ниво. С други думи, субсидиарността се базираше на интересите на различните територии, т.е. на принципа за "съгласие в многообразието" (in variate concordia), който само формално е девиз на ЕС.

Голямото предизвикателство пред континенталната интеграция

В известен смисъл, най-голямото предизвикателство пред континенталната интеграция е проблемът, как да се съвмести усещането за територална вкорененост (а именно то определя осъзнаването на общите/споделените ценности), с актуалността на големите пространства от мегаполисен, национален и регионален мащаб? Това предизвикателство е едновременно геополитическо, технологично и образователно.

В определена степен и трите очертани по-горе направления в преразглеждането на стратегията за развитие на Европа могат да получат подкрепа от процеса на формиране на многополюсния свят. Но ако тенденцията за появата на нови геополитически полюси се ограничи единствено с преразпределянето на влияние, ако тя не доведе до мултиполярна диверсификация на културите и икономиките, едва ли много неща ще се променят, от гледна точка на ценностите. И напротив, ако този процес се съпровожда с възраждането на различните култури на нашата планета, универсалността на западния (англосаксонския) модел може да се окаже мнима и това ще накара европейските народи да разсъждават за себе си именно като за европейци. Ако съумеят да намерят в собствената си хилядолетна история силата да преоткрият сами себе си, те биха могли да формулират нов сценарий за своето бъдеще и да водят конструктивен диалог с другите цивилизации. Продължавайки да се движи на Запад, европейското слънце очевидно върви към своя залез, но на един "многополюсен хоризонт" то все още има възможността да озари света с новия си изгрев.

Литература:

1. Бердяев Н. А., Новое Средневековье. Размышления о судьбе России и Европы. Москва 
1991.
2.Трубецкой Н. С., Европа и человечество. София 1920.
3. Bauman Z., Liquid Modernity. Cambridge 2000.
4. Belloc H., Europe and The Faith. London 1924 [1920].
5. Brague R., Europe, la voie romaine. Paris 1992.
6. Cardini F., L’invenzione dell’Occidente. Rimini 2004.
7. Cassano F., Zolo D., L’alternativa mediterranea. Milano 2007.
8. Chesterton G. K., Il profilo della ragionevolezza. Torino 2011.
9. Constant B.,  De la libertе des Anciens comparеe a celle des Modernes. Paris 2010.
10. Dumont L., Homo Equalis I: Genese et epanouissement de l'ideologie economique. Paris 1977.
11. Dumont L., Essais sur l'individualisme. Une perspective anthropologique sur l'ideologie 
moderne. Paris 1983.
12. Europa dei popoli, Europa dei mercati. Modelli dell’integrazione europea. Rimini 1998.
13. Guardini R., Europa. Compito e destino. Brescia 2004.
14. Latouche S., Le defi de Minerve: rationalite occidentale et raison mediterranienne. Paris 1999.
15. Mounier E., Revolution personnaliste et communautaire. Paris 1961.
16. MacIntyre A. C., After Virtue. A Study in Moral Theory. London 1981.
17. Novalis., Die Christenheit oder Europa. Ein Fragment. Stuttgart 1950.
18. Ortega y Gasset J., La rebelion de las masas. Madrid 1993.
19. Sandel M., Liberalism and the Limits of Justice. Cambridge 1989.
20. Schmitt C., Der Nomos der Erde im V?lkerrecht des Jus Publicum Europaeum. Berlin 1950.
21. Schmitt C., Die Tyrannei der Werte. ?berlegungen eines Juristen zur Wert-Philosophie. 
Stuttgart 1960.
22. Sciacca M. F., L’oscuramento dell’intelligenza. Milano 1970.
23. Sedlmayr H., Verlust der Mitte. Salzburg-Wien 1948.
24. de Tejada F. E., Europa, Tradizione, Liberta. Saggi di filosofia della politica. Napoli 2005.
25. Tennies F., Gemeinschaft und Gesellschaft. Grundbegriffe der reinen Soziologie. Darmastadt 
1963. 

----------------------------

Ръководител на Евразийската програма на Института за висши геополитически изследвания (IsAG) в Рим, Италия

 
Стратегията на Обама

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1668-kak-i-zashto-sasht-restartiraha-studenata-voyna

Обама и Маккейн - новите претенденти за господари на светаКогато Студената война приключи през 1990, Русия се намираше в изключително слаба позиция и не представляваше никаква заплаха (като изключим ядрения и арсенал, разбира се, макар че споразуменията за контрол на въоръженията значително ограничиха ядрената надпревара). Комунизмът, като икономическа система, демонстрира пълната си несъстоятелност, а сред доказателствата за неговия крах беше и загниващия и непроизводителен Съветски съюз. По онова време руският народ се намираше в крайно бедствено положение. Силно разпространен беше алкохолизмът, който традиционно представлява огромен проблем, особено сред мъжката част от населението и е сред причините за необичайно ниското равнище на показателите за общата продължителност на живота в Русия. На долната фигура, любезно предоставена от Trading Еconomics, се виждат данните за средната продължителност на живота на мъжете руснаци (най-големите жертви на алкохолизма) в периода 1980-2010, т.е. по време на прехода на Русия от комунизма към капитализма.

Средна продължителност на живота - по данни на Световната банка

Текст над фигурата: По данни на Световната банка, очакваната продължителност на живота в момента на раждане на мъжете руснаци за последен път е била измерена през 2010, като тогава е била 63 години. Очакваната при раждането продължителност на живота показва годините, които ще живее новороденото, ако преобладаващите схеми на смъртността в страната се запазят едни и същи по време на живота му.

Вижда се, че в началото на разглеждания период е налице рязко подобряване на показателите - точно в навечерието на 1986, когато отслабващият режим разхлабва  контрола си върху обществото (макар в същото време да стартира т.нар. „антиалкохолна кампания”), без разбира се да се ориентира към капиталистическо развитие, но този прогрес бързо бива заменен с плавен спад при либералното управление на Михаил Горбачов (1985-1991) и стремителен срив в годините на приватизация на руската индустрия - през "либертарианския" период от управлението на Борис Елцин (1991-1994). Преодоляването от Русия на последиците от либертарианската вълна не трае дълго и приключва през 1998, без страната да е успяла да възстанови показателите си от съветската епоха. През онзи период комунизмът очевидно вече не работи, но и капиталистическият модел, който се опитва да следва Русия, също не функционира. Причината е, че той е проектиран за нея от представителите на т.нар. Харвардска икономическа школа, опитващи се да приложат господстващата на Запад икономическа теория към една некапиталистическа икономика, т.е. либералната капиталистическата теория се прилага там, където преди това не е имало никакъв капитализъм. Същата икономическа теория, която десетилетие по-късно доведе до световната икономическа криза от 2008, се прилагаше в Русия през 1991-1998 и, разбира се, нямаше как да я изведе от състоянието на депресия.

Негласната, но общопризната истина беше, че комунизмът претърпя пълен провал, а победители в Студената война станаха капиталистическите държави от ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) и най-вече САЩ, Западна Европа и Япония, а не народите от бившия СССР.

Вече нямаше никакви съмнения относно смъртта на марксизма, както и, че той никога няма да възкръсне. Ценността му, като идеология, беше близка до нулата. Малцина (например в Куба) все още продължаваха да вярват в него. След краха на марксизма обаче, в Русия беше наложена една откровено клептократична форма на капитализъм, довела до формирането на корпоративна икономика, ръководеща се от принципите на Мейнстрийм икономиката ("економикс") и следваща лозунга "алчността е нещо положително". Както се оказа обаче, тази наложила се след комунизма разновидност на капитализма, не беше кой знае колко по-добра от комунистическия режим, през последните години от съществуването му. Макар че 70-годишният болшевишки експеримент окончателно се провали, Русия продължава и днес да понася негативите от онова, което беше разработено и, до голяма степен, осъществено от Харвардската икономическа школа с цел да го замени. Все пак през новия век и особено след 2004 Русия постепенно идва на себе си, освобождавайки се от оковите на харвардската "економикс".

Възраждането на Русия и китайският възход

На фигурата по-долу е представена графиката на промените на БВП на глава от населението в различни страни и региони на света, включително в Русия, в сравнение с американския БВП (приравнен към 100%) през периода 1990-2010, като са използвани данни от сборника на Чарлс Джоунс "Какво следва да знае за макроикономиката всеки лидер".

 

Промени в брутния вътрешен продукт по всички региони на света

Легенда:

вертикална ос: БВП на глава от населението (САЩ=100)

хоризонтална ос: Година

Съединени щати

Япония

Западна Европа

Русия

Бразилия

Китай

Индия

Африка на юг от Сахара

Вижда се, че в рамките на това чисто икономическо измерение, възраждането на Русия започва по-рано - т.е. не след 2004, а още след 1998. Възможно е обаче, подобряването на здравето на населението, вследствие подобряването на ситуацията в икономиката, да е станало факт с шестгодишно закъснение. От горната графика става ясно, че през 1990-1998 (периодът на реформи по рецептите на експертите от Харвардската школа) Русия върви надолу, а оттогава насам започва бавно движение в обратната посока - към доближаване до ситуацията в самия край на съществуването на Съветския съюз. Икономическият растеж на това ниво, осъществяващ се след 1998, превръща Русия в икономическа заплаха за Съединените щати, а в дългосрочен план - в заплаха за съхраняването на глобалното американско господство. Бих искал да акцентирам върху факта, че Русия за първи път се оказва икономическа (а не толкова военна) заплаха за САЩ, каквато никога реално не е била в миналото.

Ако искаме да разберем, къде се крият причините за тежките проблеми на руснаците в периода 1990-1998, препоръчвам на читателите две превъзходни статии. Първата, чиито автор е Марк Еймс, се появи през ноември 2008 и беше озаглавена "Лари Съмърс: самоубийственият избор на Обама" (посветена на назначаването на Съмърс за шеф на президентския икономически екип). Другата, е фундаменталната статия на Дейвид Маклинтък от 2006, озаглавена "Как Харвард загуби Русия". В най-общи линии тя разказва за това, как водещите икономически експерти от Харвард създадоха в Русия всички условия за превръщането и в клептокрация или в авторитарна държава и каква вреда нанесоха на страната. Първоначално, през 1990-1991, преходът на Русия към един откровено криминален капитализъм (в статията си Еймс се опасява, че Обама е на път да направи същото в САЩ с назначаването на Съмърс) се планира и вдъхновява от Джефри Сакс, а след това, през 1991-1997, от друг харвардски експерт с руски произход - Андрей Шлейфер, протеже на Лорънс Съмърс, който пък е фаворит на Мартин Фелдстийн - председател на Съвета на икономическите консултанти на президента Рейгън през 80-те години на миналия век. През 1991 Съмърс изпраща в Русия своя човек Шлейфер да поеме ръководството на процеса на реформи от Джефри Сакс, който една година преди това (през 1990) стартира икономическата "шокова терапия" в Полша, а след това започва да я осъществява и в Русия. Сакс, а след него и Шлейфер, реализират в тази страна ултралибералната икономическа теория, основаваща се на принципа "алчността е нещо положително" и лансирана в целия свят под лозунга за "невидимата ръка на пазара" на Адам Смит. В САЩ тази теория доминира в средите на Републиканската партия, както и сред върхушката на демократите, макар и да не присъства в реториката им. Това се обуславя от факта, че прословутата теза "алчността е нещо положително" е силно критикувана от Франклин Делано Рузвелт през 30-те години на миналия век. Тя е в очевидно противоречие с фундаменталните егалитаристки принципи на Демократическата партия, заложени от Рузвелт и неговия "Нов курс", чиято идеология доминира в САЩ чак до началото на 80-те, когато са поставени основите на т.нар. "рейгъномика" и на власт дойдоха неоконсерваторите. Така или иначе, споменатите две статии за операциите на харвардските експерти в Русия документално потвърждават корупционния характер на прилагането на икономическата теория за "свободния пазар" в Русия, под формата на мнима "помощ" от страна на Запада, която по трагично стечение на обстоятелствата бе наложена на руснаците тъкмо в момента, когато страната им се опитваше да преодолее последиците от еднозначния и катастрофален крах на комунизма.

В край на сметка, стана ясно, че криминалният капитализъм е почти също толкова вреден, колкото и икономическия комунизъм, ето защо в периода, когато в Русия се осъществяваха лансираните от харвардските експерти реформи, икономиката на страната продължи стремително да се срива надолу.

Впоследствие обаче (като тази тенденция стана съвсем очевидна след 2004, когато бяха отхвърлени и последните елементи от предишната икономическа политика), ръстът на руската икономика започна все повече да напомня този на китайската, която никога не беше подлагана на толкова мащабното въздействие на харвардската "ултралиберална" икономическа школа и, съответно, не беше се сблъсквала с фалита на прокарвания от нея "криминален капитализъм", какъвто преживя Русия през 1990-1998.

Ако внимателно анализираме показаните на горната графика тенденции в развитието на Русия и Китай след 1998, ще стигнем до извода, че в рамките на 20-30 години те ще се изравнят с американските показатели за БВП на глава от населението (впрочем, някои експерти в САЩ смятат, че това ще се случи много по-рано), като последиците от това за американската икономика, която извлича огромна изгода от факта, че доларът е световна резервна валута, ще бъдат катастрофални. Причината е, че това би означавало края на "Американския век", т.е. века на долара. Ако обаче доларът загуби сегашния са статут, Федералният резерв на САЩ вече няма да има възможност да осъществява т.нар. "количествено улесняване" (програмите QE1, QE2 и т.н.), или неограничената монетизация (изкупуване) на пълната стойност на "токсичните активи". А това е само един от многото инструменти на икономическата политика, достъпни за държавата, която "печата" световната резервна валута.

Следователно, ако някой ден ерата на долара наистина приключи, икономиката на САЩ може да навлезе в безпрецедентен в историята на страната период на спад. Това би завихрило спиралата на корупцията, която в течение на дълги десетилетия беше сдържана в рамките на американската икономика. Последната внезапно ще престане да предизвиква интереса на международните инвеститори - след съществувалия в течение на десетилетия имунитет на САЩ, защитаващ ги от фундаменталните в обичайните условия икономически реалности (с които другите страни се сблъскват ежедневно).

Ето защо президентът на САЩ Барак Обама е силно заинтересован от това да бъде прекратен сегашният възход на Русия и Китай. Днес тези две страни представляват пряка заплаха за националната сигурност на САЩ, тъй като застрашават запазването на статута на долара като световна резервна валута. Тази заплаха е очевидна, ако отново погледнем данните от втората фигура (за БВП на глава от населението). Логично е, че Обама иска да принуди Русия и Китай да обслужват интересите на Америка, която извлича огромна изгода от статута на долара като световна резервна валута. При това, докато китайската заплаха в момента има предимно икономически характер, традиционно се смята, че руската "заплаха" е най-вече военна. Всъщност тя до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази. Така или иначе, но ако тези тенденции продължат да се задълбочават, възниква реален риск руският и китайският икономически елити да изместят американския, който от десетилетия насам контролира най-голям брой (и най-влиятелни) транснационални корпорации.

Стратегията на Обама

Споразуменията в сферата на международната търговия, които толкова упорито прокарва Обама - за Транстихоокеанското партньорство (ТРР) и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) - трябва да обвържат, съответно, Азия и Европа към долара и да осигурят на американските транснационални корпорации наддържавен контрол върху националното законодателство, касаещо трудовите отношения, защитата на правата на потребителите, околната среда и регулиране качеството на хранителните продукти и лекарствата. Този мегакорпоративен контрол под американско ръководство също ще работи за съхраняване господството на долара. Русия и Китай може и да са се освободили от зловредното влияние на американската ултралиберална икономическа теория, но няма да представляват наистина сериозна заплаха за САЩ, докато не сломят глобалното господство на долара. В основата на всички тези процеси не е идеологията, а интересите, богатството и властта на съответните (американски, руски, китайски и т.н.) елити.

Това обяснява, защо САЩ обкръжават Русия с нови членове на НАТО, ракетни системи и американски военни бази. Споменатите по-горе моменти вероятно са основните фактори, формиращи дневния ред на забулените в мъгла частни срещи на елитите на САЩ, ЕС и техните високопоставени "агенти" на ежегодните Билдербергски конференции. Ще припомня, че сред присъстващите на срещите през 2013 и 2014 бяха не само Мартин Фелдстийн и Лорънс Съмърс, но и Робърт Рубин, Ерик Шмид, Питър Съдърланд (председател на Съвета на директорите на Goldman Sachs International), Питър Тиъл, Джеймс Улфенсън, Дейвид Питреъс, Ричард Пърл (политически консултант, неоконсерватор, заемал ключови постове в администрациите на Рейгън и Буш-младши), Джордж Озбърн, Марио Монти, Джон Миклетуайт (главен редактор на списание Economist), Питър Манделсън, Кристин Лагард, Хенри Кисинджър, Клаус Клайнфелд (изпълнителен директор на концерна Siemens през 2005-2007), Алекс Карп (изпълнителен директор на компанията за разработване на аналитични системи Palantir Technologies), Джеймс Джонсън (американски финансист, един от хората, издигнали кандидатурата на Барак Обама за президент), Кенет Джейкъбс (президент на компанията на финансови консултации и управление на активите Lazard), Карл Билд, Джон Кер (британски дипломат, зам. председател на Royal Dutch Shell) и Роджър Олтмън (инвестиционен банкер, зам. държавен секретар по финансите при президента Клинтън). И през двете последни години там присъства и небезизвестната съпружеска двойка Хенри и Мари-Жозе Крейвис (Хенри Крейвис е известен финансист и инвеститор, един от основните спонсори на Републиканската партия). Показателно е обаче, че на нито една от тези срещи не присъства някой руски или китайски "олигарх". Впрочем, там нямаше дори и японски олигарси. По същия начин, на мероприятията на Билдербергския клуб редовно присъстват короновани особи от Европа, но няма нито един монарх извън континента. Освен това, на конференцията през 2013 присъстваха Джеф Безос (американски инвеститор, създател на Amazon) и Доналд Грим, като само няколко седмици по-късно първият купи от втория вестник Washington Post. Впрочем, сред участниците тогава бяха и Питър Карингтън, Жозе Мануел Барозу и Тимъти Гейтнър. Интересно е обаче, че сред онези, които не бяха поканени през 2013 и 2014 (или поне не бяха включени в официалните списъци) са Уорън Бъфет, Бил Гейтс, Джордж Сорос, както и всички членове на фамилиите, контролиращи Koch Industries и Walmart. Както е известно, на срещите на Билдербергския клуб присъстват само хора, получили предварителна покана, а критериите, по които става изборът им, са сред многото засекретени особености на тези срещи. Въпреки това е ясно, че тази откровено олигархична организация дори не се опитва да прикрива факта, че представлява интересите единствено на западния елит. Подобно на Съвета за международни отношения, Трилатералната комисия, Световния икономически форум и редица други подобни олигархични организации, срещите на Билдербергския клуб дават възможност на водещите представители на елита от различни западни държави да контактуват лично помежду си и да действат извън полезрението на Американската агенция за сигурност, руската Служба за външно разузнаване или която и да била голяма медия (повечето от които впрочем са собственост на въпросните олигарси). Съдбите на различните страни, както и въпросите на войната и мира се решават до голяма степен именно на срещи като тази, а не чрез "демократичните избори" в една или друга държава. Демокрацията както вътре в страната, така и в международен план, е подложена на толкова силно влияние от страна на елита, че елементарното "легитимиране" на използването на служебното положение в свой, собствен интерес може да се окаже просто PR-трик. Никой извън тесния кръг посветени не може да разполага с достоверна информация. Очевидно е обаче, че съществуването на подобен "инсайд" не отговаря на принципите на нито един от съществуващите в света истински демократични модели. На Световния форум в Давос през 2009 Путин публично изрази виждането си за икономическата криза, стартирала през 2008, и то е в очевиден разрез с тезата, че Лорънс Съмърс, Тимъти Гейтнър, Ерик Холдър, Барак Обама и цялата президентска администрация са предприели някакви практически мерки за преодоляването на тази криза и недопускане на повтарянето и в бъдеше. Под въпрос е, разбира се, дали Русия на Владимир Путин и неговите наследници (каквито и да са те) ще демонстрира по-добри резултати в сравнение със САЩ и американските олигарси.

В този контекст стават ясни и истинските причини за сегашната гражданска война в Украйна, макар че големите западни медии се опитват да я представят като резултат от приписваните на Русия агресивни експанзионистични планове. Всъщност, истината е, че тя беше започната от Барак Обама (който, само ден преди масовото убийство в началото на май на десетки проруски настроени демонстранти в Одеса, беше подкрепен и от Кристин Лагард от МВФ). В отговор, Путин нанесе мощен ответен удар, подписвайки мащабните икономически споразумения с Китай, чиято истинска цел е да сложат край на ролята на долара като световна резервна валута и да гарантират икономическа независимост на двете страни от Запада. И това движение за независимост не е свързано само със случващото се в Украйна, а има глобални измерения.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен американски икономист и културен антрополог

 

Кой всъщност управлява Америка?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1666-imperiyata-kato-generator-na-haos

Според мен, истинската причина за войната бе тази, на която официално не се обръщаше внимание, а именно нарастващата мощ на Атина и тревогата, породена от това в Спарта, направи сблъсъка между тях неизбежен

Тукидид, "История на Пелопонеската война"

Статуята на свободатаПреди две хиляди и петстотин години големият гръцки историк Тукидид вижда основната причина за войната между двете "супердържави" от онази епоха в задълбочаващия се разрив между относителната мощ на Спарта (Лакедемон) и съперничещата и Атина и доминирания от нея Делоски морски съюз. Изкушението за намиращата се в упадък Спарта да удари съперника си Атина, разчитайки, че текущият силов баланс все още е в нейна полза, се оказва непреодолимо.

В началото на ХХІ век американският политически елит изглежда смята, че е налице аналогична ситуация по отношения на преживяващия възход Китай. Опитвайки да се справи с това предизвикателство, ръководството на САЩ стриктно следва принципите на т.нар. realpolitik. Както е известно, привържениците на тази доктрина (т.нар. "реалисти") смятат, че светът се намира в състояние на постоянна анархия (т.е. никой не управлява на глобално равнище, а висшето ниво, на което съществува някакво реално управление, са националните държави) и отделните страни следва да се стремят да максимизират собствената си мощ (т.е. способността да заставят другите да правят, това, което иначе не биха правили). Реалистите са убедени, че тази мощ трябва да се използва за прокарване интересите на собствената им държава, без оглед на морала, честността или справедливостта, т.е. че правото се определя от силата.

Горчивата истина е, че Америка вече не е демократична република, а се е трансформирала в олигархия. В публикуваната в есенния брой за 2014 на списание Parameters фундаментална статия, базираща се на анализа на 1779 политически публикации и озаглавена "Проверка на теориите за американската политика: елитите, групите по интереси и обикновените граждани" (2) професорите от Принстънския и Северозападния университети Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж посочват: "Основният извод от нашето изследване е, че икономическите интереси и организираните групи, представляващи определени бизнес интереси, оказват съществено самостоятелно влияние върху политиката на американското правителство, докато групите по интереси, опиращи се на масите, както и обикновените граждани на САЩ оказват или незначително влияние, или въобще не влияят върху тази политика".

Кой всъщност  управлява Америка

Истината е, че американските политици продължават формално да "царстват", но вече не управляват. На практика, те са се превърнали в прости изпълнители на интересите на елитите. И тъй като тези интереси се различават, политиците могат да представляват интересите на определени, но не и на всички елити. Президентът Обама например, изцяло "принадлежи" на Уолстрийт, също както и Хилари Клинтън и по-голямата част от ръководството на Демократическата партия.

Републиканците пък в момента обслужват най-вече собствениците на големите индустриални корпорации, особено тези от енергийния сектор.

В моментите, когато всички интереси на отделните фракции в елита съвпадат, американското правителство, армията и цялата икономическа мощ на САЩ моментално биват задействани за реализацията (или защитата) на тези интереси. Големите световни медии, повечето от които са консолидирани в Съединените щати в ръцете на няколко големи корпорации (общо шест на брой, ако искаме да сме точни), също биват светкавично активирани от някой с възможностите на General Electric например, за да демонизират действията на едни играчи, оправдавайки в същото време тези на други (3).

Както посочват Гилънс и Пейдж, истинските интереси, желания, мечти и опасения на непринадлежащите към елита 99,99% от американското население просто се игнорират. Ако не броим това, че те могат да бъдат манипулирани за целите на пропагандистката кампания, оправдаващи едни или други конкретни действия на управляващите. Тази американска "държава в държавата", или "неотчитаща се пред никого държава", за която предупреждаваше още Дуайт Айзенхауер, съществува с единствената цел да гарантира бъдещето на Уолстрийт и корпоративните интереси. Това е новата версия на Америка през ХХІ век.

Днес американската глобална империя, основаваща се на долара и контрола върху световната финансови система, е подложена на усилващ се натиск. Съхраняването и дори укрепването на тази система за глобална финансова доминация е единственото, което поражда тревога сред нашата очевидно неморална и все по-нелигитимна управляваща класа и нейните продажни политически марионетки. Всички значими събития, на които сме свидетели днес из целия свят, се въртят около постигането на тази цел, или пък - напротив - работят за нейния провал.

Всъщност, ситуацията е още по-сложна, защото американската глобална империя, в крайна сметка, се основава на енергоносителите - и най-вече на петрола - и на контрола над тях. Известният финансов анализатор Гейл Тайбърг посочва, че ако извадим увеличените петролни количества, свързани с добива на шистов петрол в САЩ, от общото производство на суров петрол в света, резултатът е следния:

Световен добив на суров петрол

Излиза, че производството на суров петрол в света не нараства вече десет години, напук на гигантската пропагандна кампания, осъществявана непосредствено от Обама, от корпоративните медии и от корпоративните мозъчни центрове, твърдящи обратното. Тоест, добивът на петрол се стабилизира и си остава един и същи вече цяло десетилетие, макар че населението (а следователно и търсенето) продължава да се увеличава, а икономиката продължава да нараства, на фона на намаляването на заплатите от страна на корпорациите.

Това означава, че светът не навлиза в епоха на петролно изобилие, а се намира в зоната на "платото" на петролното производство, така че оттук нататък ни очаква неумолимия му спад.

По какъв начин това е свързано с интересите на Уолстрийт и транснационалните корпорации. Много просто - разходите за добива на петрол нарастват заради спада на получаваната от него чиста енергия. Преди 150 години съотношението между получаваната енергия и тази, която се изразходва за получаването и (т.нар. енергийна ефективност EROEI) е била приблизително 100 към 1. Днес това съотношение е 10 към 1 и бързо намалява. По отношение на прословутите петролни пясъци и "тежкия" петрол, добиван от тях, чистата EROEI може да се окаже по-малка от 2 към 1 (5)! Впрочем EROEI за петрола, добиван от канадските битумни пясъци е 5 към 1 (6).

На фона на постоянното намаляване на достъпните за индустрията енергоносители, корпоративните печалби се поддържат чрез съкращаване заплатите на служителите. Аутсорсингът, т.е. прехвърлянето на производствата (и работните места) в чужбина, позволяваше на закостенялата икономическа система да остава печеливша в течение на десетилетия. В края на 90-те години на миналия век, когато печелившите инвестиции в производството отново започнаха да намаляват, Уолстрийт се ориентира към "финансиализацията" на икономиката, в резултат от което беше създадено огромно "хартиено" богатство, което обаче не бе обезпечено от съответните реални стоки или услуги. Един след друг изкуствено бяха създавани различни "балони" - доткоми, ипотеки, а сега и шистовият газ, с единствената цел да бъдат източени гигантски средства от обикновените хора към финансовите и корпоративни елити.

В момента тези "прекалено големи за им позволим да фалират" финансови и корпоративни институции са обременени с невъобразими дългове. Само че въпросните дългове просто няма как някога да бъдат изплатени, защото икономиката се формира от циркулацията на енергийните потоци, т.е. реалното богатства се създава с труд, а не надувайки различни "балони".

Ръстът на финансиализираните активи заема ключово място в мнимия икономически растеж. Тези "активи" обаче са просто хартийки, а не материално богатство. За да струват нещо, те трябва да бъдат обменени срещу реални стоки, произведени в бъдеще. В същото време, понижаването на енергийната ефективност, в комбинация със стагнацията (а в скоро време и със спада на петролните добиви), означава по-малко богатство в бъдеще. Ето защо, тези хартиени активи просто няма как да се трансформират в реални ценности, както в близка, така и в далечна перспектива.

Ще се взриви ли икономическата система

Веднага щом всичко това бъде осъзнато, цялата икономическа система ще се взриви. А заедно с нея ще изчезне в небитието и сегашната американска доминация в света.

Кога обаче ще настъпи това "просветление"? Мнозина анализатори очакват, че добивът на шистов петрол и газ ще започне да спада през 2016-2017. Сред причините за това са и твърде високите темпове с които спада добивът от шистовите кладенци (по правило със 70-80% още през първата година от експлоатацията им) (7). Тоест, малко е вероятно илюзията за растеж да продължи да бъде поддържана и след 2017.

Американският елит е наясно с това. Принадлежащите към него разбират, че надигащият се Китай и, което е още по-лошо, надигащият се Китай заедно с Русия, представлява гигантско предизвикателство за контрола им над световното богатство и възможностите да го манипулират. Именно за постигането на тази цел, Украйна следва със сила да бъде привлечена към орбитата на НАТО. Действително, реакцията на американските елити може нагледно да се види именно в тази страна. Като стратегическата цел е поставянето под контрол на Русия заради огромните и запаси от полезни изкопаеми и енергоносители.

Санкциите срещу Русия трябва да ерозират доверието към Путин от страна на руския финансов и бизнеселит, което пък да доведе до свалянето му и установяването на марионетно правителство, което да съдейства за разграбването на огромната ресурсна база на страната от Запада. Срещу това на руския елит може да бъде позволено да печели от унищожаването на собствената си страна, нейния народ и нейните ресурси.

Ако Русия бъде поставена под контрол, Китай ще загуби основния си съюзник в битката против глобалната доминация на американския елит. Неговият свръхамбициозен проект за Новия път на коприната, целящ да свърже в едно икономиките в цяла Евразия, ще бъде обречен на провал. На Германия пък няма да бъде позволено да стане крайната гара на Новия път на коприната през ХХІ век. Както изглежда, именно това е и основната причина за подслушването на телефона на канцлера Ангела Меркел от американските специални служби.

Всичко по-значимо, което се случва днес по цялата територия на планетата, е свързано или с бъдещето на този корпоративен дневен ред, или с опитите да се противодейства на неговата реализация. Ето защо нашите, т.е. американските елити са принудени да действат бързо, преди спукването на шистовия балон да ги прати в историята. А това означава, че са готови на всичко за да спечелят тази битка. Тоест, че световната война е почти на прага ни. Всъщност, вече сме свидетели на първите "пробни" въоръжени сблъсъци, предшестващи непосредствено нейното начало.

Бележки:

1. http://ancienthistory.about.com/od/peloponnesianwar/qt/073009CausesofPeloponnesianWar.htm
2. https://www.princeton.edu/~mgilens/Gilens homepage materials/Gilens and Page/Gilens and Page 
2014-Testing Theories 3-7-14.pdf
3. http://www.businessinsider.com/these-6-corporations-control-90-of-the-media-in-america-2012-6
4. http://ourfiniteworld.com/2014/07/23/world-oil-production-at-3312014-where-are-we-headed/#more-39124
5. http://www.westernresourceadvocates.org/land/oseroi.php
6. http://insideclimatenews.org/news/20130219/oil-sands-mining-tar-sands-alberta-canada-energy-return-on-
investment-eroi-natural-gas-in-situ-dilbit-bitumen
7. http://www.climatecentral.org/news/fracking-boom-leading-to-fracking-bust-scientists-16680

---------------------------------------

* Авторът е доктор по политология, преподавател по политическа икономия и политология в Университета на Сан Диего, САЩ

 


 
Начало Предишна 3 2 1 .. Следваща Край
Powered by Tags for Joomla