Tag:кюрди

Боян Чуков/КРОСС/ - Г-н Чуков, как си обяснявате посещението на британския премиер Дейвид Камерън часове след като Великобритания обяви, че се включва в операцията срещу Даеш* в Сирия?

- Великобритания никога не е обръщала особено внимание на България. За Лондон приоритет на Балканите е по-скоро Гърция. Но най-важна винаги е била Османската империя. А в наши дни днешна Турция. Османската империя е ползвана постоянно като „аватар" на британците в нашия регион. Високата порта винаги е била инструмент на Лондон в Голямата игра срещу Руската империя. България е в периферията на британските интереси. И англичаните никога не са се изказвали ласкаво за нас. Това, че Дейвид Камерън е дошъл часове след включването на Великобритания в операцията срещу Даеш не ни дава повод да си мислим, че сме станали важен фактор във външната политика на Лондон. Първо, англичаните се присъединиха само с шест бомбардировачи „Торнадо", което е по-скоро символичен жест. По-интересното е, че включиха в състава на своите ВВС в Сирия и изтребители с ракети „въздух-въздух". Явно те не са срещу руснаците, защото това е напълно безсмислено при наличието на комплексите С-400 и над 100 руски самолети в Латакия. Срещу кого се застраховат британците? Може би срещу „туркоманите", на които „им харесва" да свалят самолети?! Второ, британците изпратиха своите самолети в разрез с международното право, без покана от сирийското правителство или резолюция на ООН, която да легитимира тази намеса на територията на суверенна държава. В момента очевидно се „събира" поредната антитерористична коалиция, която да бъде представена като справедлива намеса на „световната демократична общност" в Сирия, за да обслужи интересите на глобалния хегемон. Практиката обаче показва, че само с авиация територии не се овладяват. Ще са нужни и сухопътни войски. Ще трябва около формированията на кюрдския проамерикански клан Барзани да се прикачат за легитимност и формирования на страни членки на НАТО, ЕС и на други „желаещи". Тази формула бе многократно употребена в Ирак, Либия, Афганистан и т.н. Дейвид Камерън планира обиколка в страни от Източна Европа и е логично от географска гледна точка да започне с България. Що се касае до британските виждания за реформи в ЕС, то само Лондон може да си позволи подобни предложения за промени в Брюксел. София е една обикновена „пешка" в ЕС. Позволено й е да кима утвърдително с глава във всички възможни посоки. Най-смешното е, че за посещението на английския премиер в София имаше повече информация за кулинарното меню и развлекателната програма, отколкото за важните цели на посещението. Българският премиер бе представен в медиите като национален туристически гид на Дейвид Камерън. Почти нищо не излезе, което да информира българската общественост за темите на водените разговори. Логично е човек да си помисли, че се крие нещо, което няма да докара във възторг обикновените българи.

- Как би се отразил един широкомащабен конфликт на България поради сравнително близкото й разположение?
- Един широкомащабен конфликт в Близкия Изток, който много вероятно ще се разрасне до световна война, би имал фатални последствия за България. Нашата страна ще претърпи сериозен катаклизъм. Възможно е да загубим и част от нашата национална територия, особено ако бъде прекроена политическата карта на Близкия Изток. Ще бъде фатално, ако българските управляващи „завържат" България към колесницата на днешното ръководство в Анкара. Ердоган е обречен да загуби. С него ще загуби и Турция. Концептуалното държавно управление в нашата страна е в ръцете на ГЕРБ. Концептуалното цивилизационно управление на България е в ръцете на българския народ. Това е огромният проблем и разминаване, които се задълбочават с всеки изминат ден. Точно този проблем може да се окаже фатален за бъдещето на българската държава.

- В състояние ли са спецслужбите ни да се справят с предизвикателствата на новата ситуация - спящи клетки, възможни радикализирани елементи сред бежанците и т.н.
- Нямам възможност да диагностицирам пряко състоянието на българските специални служби. Мога да съдя само по косвени признаци. Бюджетите на българските служби показват, че във финансов план те могат само да се похвалят, че все още не са ги закрили. Агентурният апарат, с който работят всички специални служби по света, в България бе систематично унищожен от една група „експерти" и „борци за демокрация". Професионалните разузнавачи и контраразузнавачи бяха години наред обругавани по българските медии. Добрите професионалисти в българските специални служби бяха изгонени в резултат на домашни политически игри. Редица от тях бяха изгонени по настояване на нашите „стратегически съюзници". За тази цел дори се направи сайт, финансиран от чужда специална служба, който нарича поголовно всички разузнавачи и контраразузнавачи „доносници" от ДС. Българското общество позволи на група хора, които са очевидно чужди агенти за влияние, да разрушат българските специални служби. Сега България е „играчка" в ръцете на враговете и „стратегическите съюзници". Специалните служби са само един инструмент, един ръжен до камината, който служи за ограничаване на огъня в критични моменти, та да не изгори къщата. Сега огънят гори и заплашва къщата наречена България. Но ръженът е сгънат, ръждясал и захвърлен. А тези, които изпълниха чуждата поръчка за унищожаване на българските специални служби се оказаха покровители на контрабанден трафик на горива, бивши агенти на ДС с потулени досиета...или хора с нечиста съвест, финансирани от чужбина, от чужди специални служби. Каквото сам си направиш, другите и да искат не могат да ти го направят!

-Ще ескалира ли конфликтът между Русия и Турция?
- За съжаление, смятам, че конфликтът между Москва и Анкара ще продължи да се задълбочава. Това не значи, че още утре ще избухне широкомащабен военен конфликт в Близкия Изток. Руският президент съвсем ясно каза, че Турция няма да се размине само с „доматите" за своето „подло предателство" като свали руския бомбардировач Су-24 и варварски уби във въздуха един от пилотите, който се спускаше на земята с парашут. От речта на Владимир Путин пред членове на парламента, правителството и сената, могат да се изведат три ключови акцента. Първо, обещание за дългосрочна във времето конфронтация с Анкара, която ще я накара „да съжалява за това, което е направила". Второ, символна диалектика и ирония (позоваване на Аллах), която отъждествява турските управляващи с „властваща клика" и като помощник на ислямския тероризъм. Това показва, че не може да има никакво примирие. Русия постави днешните управляващи в Анкара в категорията на джихадисти. Трето, напомняне, че Русия пази своите приятели в Турция, извън „управляващата клика". Владимир Путин каза буквално: „Русия има много приятели в Турция, и те трябва да знаят, че ние не слагаме знак за равенство между тях и турския управляващ елит".Тези думи биха могли да се изтълкуват и като подкрепа за промяна на режима в южната ни съседка. Нещо като руски вариант на американското Regime Change. Да не забравяме, че САЩ през 2013 г. също „поискаха" смяна на режима на Ердоган. Тогава бяха активирани в Турция мрежите на Фетхуллах Гюлен. А площад „Таксим" и парка Гези станаха арена на кървави сблъсъци между демонстранти и сили на реда.
Събитията в Сирия могат да се разделят на три периода. Първи, до намесата на руската авиация. Втори, до свалянето на Су-24. Трети, след 24 ноември, когато бяха убити военнослужещи от руската армия. Последвалото дислоциране на руски войски на армено-турската граница, задействането на руските зенитни комплекси С-400 около Латакия, обучаването на сирийски военни за управление на С-300 подсказват, че една искра е достатъчна за бърза ескалация на конфликта. Сериозно безпокойство предизвиква една статия на американския военен ветеран Гордън Даф. В нея той предупреждава, че психически лабилният Ердоган е склонен към импулсивни решения, а той в момента разполага с ядрено оръжие. Според американски военни експерти над 50 бомби В61 се намират постоянно в Турция без необходимата за такива случаи охрана. Самите В61 в своята последна версия могат да се считат за нов вид ядрено оръжие. Да не забравяме, че в началото на 2015 г. при модернизацията на самолетите F-16, с които е въоръжена Анкара, много от изтребителите бяха преоборудвани и могат да летят с „новите" В61. Гордън Даф информира, че специални отряди на ЦРУ са прехвърлени в Турция. Те имат за цел: лов на „ирански офицери и руски пилоти". Забележете, че след кървавия петък на 13 ноември в Париж към бреговете на Сирия бе изпратен френският самолетоносач „Шарл дьо Гол". След консултации на американците с Франсоа Оланд ...обаче, самолетоносачът бе изтеглен от региона. Франция се отказа да бъде съюзник на Русия във войната срещу Даеш. Абсолютно същото поведение има и Германия. Остава единствено споразумението с Русия за взаимно информиране на полетите на военната авиация.

- Имате ли впечатление, че в момента се върви към широкомащабен конфликт в Близкия изток и кои са основните играчи в него?
- Обстановката в Близкия Изток определено се усложнява. Повишава се опасността от въоръжен сблъсък между Турция и Русия. Ахмед Давутоглу на 3-4 декември бе на посещение в Баку. На среща с Илхам Алиев турският премиер се опита да активира арменско-азeрбайджанския конфликт в Нагорни Карабах и да отвори още един проблем на Москва в региона. С пристигането си той заяви: „Турция ще направи всичко възможно окупираните територии на Азербайджан да бъдат освободени". Авторът на неоосманската доктрина „Стратегическата дълбочина" бе щедър на похвали към Гайдар Алиев: „Както каза великият лидер на Азербайджан и наш велик лидер, Вашият баща уважаемият Гайдар Алиев, ние сме една нация, две държави". Илхам Алиев не пожела да се превърне в разменна монета в руско-турския конфликт и по азиатски отговори: „ Турция се явява наш близък съюзник. Русия също се явява близка и дружествена за нас страна. Азербайджан го обединяват исторически връзки с двете страни". И за да няма съмнения, след срещата с турския премиер Илхам Алиев прие председателя на Съюза на руските кинодейци Никита Михалков с думите: „Вашето посещение ще способства за по-нататъшното укрепване на отношенията между нашите две страни". След Азербайджан на 15 декември турският премиер спешно ще посети България. Май Ахмед Давутоглу ще ни агитира като комшии да подкрепим Анкара в нейния конфликт с Москва! Започвам да си мисля, че постоянното поставяне на Бургас и Бургаска област в турските карти като турска територия не е само грешка на някакъв чиновник с очилца от кметството в Истанбул?

- Какви са целите на участниците в конфликта - преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям?
- Територията на Сирия е ключова за Близкия Изток. През нея минават оптималните маршути на тръбопроводи за газ и нефт към Южна Европа. Самата Сирия е страна, богата на природни изкопаеми и въглеводороди, апетитна за транснационалните корпорации. На сирийския плацдарм в момента Русия защитава себе си. Тъй като на сирийска територия се прави опит да се изгради in vitro ударен юмрук на джихадистите в лицето на Даеш с цел да бъде насочен към Русия, Кавказ, Средна Азия и Китай. По този начин ще бъде разрушен евразийския геополитически полюс. И ще се възстановят изгубените позиции на глобалния хегемон. Това е основната причина за появата на руските самолети в Сирия. Същата, поради която преди години Съветската армия влезе в Афганистан.

- Защо САЩ въпреки критиките за пасивност стоят настрани от конфликта в Сирия?
- Мисля, че САЩ нямат ресурса, който имаха преди десетина години. Те вече не желаят да оглавяват коалиции. САЩ предпочитат да стоят „в сянка". Избутват на преден план своите съюзници. Като Дейвид Камерън, като Франсоа Оланд, като Реджеп Ердоган, а за изявления, полезни за Вашингтон в световното медийно пространство, ползват марионетки като Росен Плевнелиев.САЩ предпочитат т. нар. Proxy War (война с чужди ръце). Опитват се да убедят своите „стратегически съюзници", че това, което е полезно за американските национални интереси е полезно и за множеството сателити като България, например. Една важна подробност. Американските сателити поемат и финансовите разходи за поредната въоръжена авантюра. Поемат и отговорност при настъпване на негативни последици.Така солидарните американски „съюзници" плащат резултатите от американските глобални авантюри. Европа пое за своя сметка мигрантския поток след свалянето на Кадафи и предизвиканата война в Сирия. За Ирак и Афганистан да не говорим. Днес Европа плаща на Турция 3 млрд. долара за авантюрата на американските неокони, наречена „арабска пролет".

- Има ли шанс Вашингтон да отстъпи от позицията си за Асад в името на справянето с тероризма?
- САЩ и редица страни от Западна Европа се отказаха от условието Башар Асад да напусне незабавно поста държавен глава на Сирия. Сега формулата е по-гъвкава. Башар Асад може да остане на власт в рамките на един преходен период от порядъка на две години. След което да се проведат демократични избори в Сирия. С едно „демократично" условие. Башар Асад да не се кандидатира отново за поста президент на Сирия. При тази промяна по отношение на фигурата на сирийския президент е ясно, че неговото оставане или напускане на президентския пост няма нищо общо с борбата срещу тероризма. Само Турция е непреклонна. Ердоган е категоричен, че Башар Асад трябва да си ходи.

- Ще има ли сухопътна операция в Сирия? Има ли опасност да се повтори печалния опит на Русия в Афганистан и на САЩ в Ирак?
- Без сухопътна операция по никакъв начин не могат да бъдат взети под контрол териториите превзети от Даеш. Големият въпрос е: Кои ще се сражават лице в лице с джихадистите? Сирийската армия брани своята страна. В Сирия има ирански сухопътни формирования. Има информация, че 4 хиляди човека от елитния Корпус на стражите на ислямската революция са на сирийска територия. Подразделения на руския спецназ също са на терена. Очаква се руснаците да прехвърлят още 120 самолета в Сирия. На сирийска територия се сражават и отряди на „Хизбула". В северна Сирия има и въоръжени отряди на кюрдите, които подкрепят сирийската армия. Това е положението със сухопътните сили на водената от Русия коалиция. От другата страна е коалицията на САЩ, която включва над 60 страни. Но никой не иска да изпраща сухопътни войски в Сирия. Американците предпочитат да се сражават чрез кюрдите от клана Барзани. Англичаните пратиха само самолети. Германците командироваха около 10-на самолета „Торнадо", стар модел от преди 30-на години. Германците планират само разузнавателни полети. Германската армия днес няма нищо общо с тази, която познаваме от историята. Едно социологическо проучване в страната на Шилер показа, че тевтонският дух е на смъртно ложе. Над 40% от германските мъже искат да бъдат домакини в къщи. Французите нанесоха удари върху обекти на Даеш, но изтеглиха своя самолетоносач от региона. Единствено Турция разполага с голяма сухопътна армия. Въпреки суперлативите за турската армия, тя не разполага със съвременно въоръжение. Големият военноморски флот на южната ни съседка е съставен предимно от излезли от въоръжение стари военни кораби на САЩ. Грешно е да се прави паралел между влизането на Русия в Афганистан и влизането на САЩ в Ирак. Теорията, че Кремъл е затънал в Афганистан е версия, лансирана от англосаксонците по времето, когато Русия бе изключително слаба. Всъщност операцията на СССР в Афганистан не успя да направи страната комунистическа, но успя да разкъса готвената ислямска дъга срещу националната сигурност на Съветска Русия.

- Реалистични ли са прогнозите на западни анализатори, че решаването на конфликта между Русия и Турция минава през създаването на кюрдска държава?
- Създаването на кюрдска държава най-вероятно ще се реализира. Кюрдите не са единни. Иракските кюрди са разделени между клана Барзани и клана Талабани. Кланът Барзани е проамерикански и е близък с Ердоган. Сирийските кюрди са свързани с ПКК и са врагове на Анкара. По данни на френски източници Анкара е имала план за създаване в северната част на Сирия на „колониална държава, в която да бъдат преселени турските кюрди". През октомври 2015 г. руските самолети започват да нанасят удари по терористите, концентрирани точно в тази северна част на Сирия. Прословутите тюркмени, туркмени или туркомани, които се сражават в северна Сирия срещу Башар Асад се оказаха предимно турски военни съветници и турци от фашистката организация „Сивите вълци". Същите, които застреляха във въздуха руския пилот. Точно по това време прословутият турски блогър Fuat avni, който разполага с информация от среди близки до турското правителство, написа в Twitter, че Анкара се готви да свали руски самолет. По-ясно казано, Турция разчиташе Москва да се задоволи с Дамаск и Латакия, а да остави в ръцете на Анкара северната част на сирийската територия. Що се касае до свалянето на Су-24, трябва да се има предвид, че Турция като член на НАТО е подчинена на Центъра за въздушни операции на НАТО в град Торехон, Испания. Началникът на щаба на ВВС на Турция генерал Абидин Юнал е длъжен да информира командващия въпросния център генерал Рубен Гарсия Серверт за своето решение да свали руския самолет. Не е ясно дали го е направил в рамките на тези 17 секунди, в които руският пилот е бил предупреден 10 пъти, че се намира в турското въздушно пространство. Поне такава е турската версия. Руската авиация нанесе в северна Сирия удари срещу джихадистката бригада „Султан Абдул Хамид II" (последният османски султан станал известен с масови убийства на христяни в Близкия Изток). Тези отряди в северна Сирия, въоръжени от турците, демонтираха технологично оборудване от индустриалния сирийски град Алепо и го пренесоха в Турция през 2011 г. Някои източници сочат, че откраднатата техника е на стойност над 2 милиарда долара. САЩ са съгласни за създаването на независима кюрдска държава на територията на Ирак, но са против англо-франко-турския вариант за създаване на независима кюрдска държава в северна Сирия. Руснаците също не приемат населването на северна Сирия с кюрди. Очевидно е, че на този етап вижданията на Русия и САЩ се разминават драстично с турските планове за преформатиране на региона с цел създаване на „независима", но зависима от Анкара кюрдска държава.

- В неотдавнашно интервю казахте, че ИД е само инструмент. Не разбрахме обаче чий инструмент и за какво?
- Ислямска държава е геополитически инструмент на глобалния хегемон с цел разрушаване на евразийския полюс в лицето на Русия и Китай. Тази формула бе изпробвана преди години. Направен бе опит да се направи радикална ислямска дъга, която да взриви мюсюлманските републики на СССР и автономния китайски регион Синдзян, населен с уйгури, които са мюсюлмани. След ислямската революция в Иран методично се формираше радикален ислямски пояс, включващ Пакистан, Афганистан и Иран. Това бе причината съветската армия да влезе в Афганистан. За да разкъса дъгата. Аятолах Хомейни първоначално искаше да се бори срещу „големия саната" СССР, но по-късно подобно на Осама бин Ладен се „изоглави" както казват у нас и тръгна по друг път. Китай си взе поука от американската стратегия на т.нар. „възбудени муджахидини" и бавно привлече икономически в своята орбита Пакистан.

- Защо терористите избраха да ударят Париж?
- Причините са няколко. Франция е единствената страна в Европа, която е ядрена сила и все още някъде в нея витае омаломощен духът на Шарл дьо Гол. Германия е окупирана страна с около стотина американски военни бази на нейна територия. Духът на Шилер е поставен на „хляб и вода" в желязна клетка. С това се обяснява неадекватното поведение на Ангела Меркел в критичните за Германия и ЕС месеци, когато европейският континент бе залят от изкуствено създадения мигрантски поток, идващ от Африка и Азия. Великобритания води политика близка, да не кажем напълно съгласувана със САЩ, която не се вписва във френско-германските виждания за развитието на ЕС. Накратко, духът на Шарл дьо Гол трябваше да бъде доубит окончателно. Никакви самостоятелни и суверенни решения от страна на Париж не може да има. Франция трябва да влезе в „световната демократична общност", която се „бори" с тероризма, която простичко казано е орбитата на САЩ. Ако Париж не „влезе в правия път", то страната ще бъде дадена на разтерзание на създадените in vitro джихадисти от Даеш. От друга страна във Франция има множество големи градове с предградия, в които съществуват огромни мюсюлмански анклави. В тях радикалните ислямисти се разпореждат необезпокоявани и градят своите джихадистки спящи клетки. Нещо като бомби с часовников механизъм или по-точно с дистанционно управление. Обяснението, че терористите са посегнали на Франция, защото е „витрина на демокрацията" са приказки за наивници. Не по-малки „витрини" са Великобритания, Дания, Германия, Швеция, Испания, Италия, Чехия, Словакия, Словения, Норвегия, Холандия, Белгия, Хърватия, Гърция...

-----------------------------------

Боян Чуков е съветник по външна политика в кабинета на министър-председателя Пламен Орешарски, както и външнополитически съветник и секретар на съвета по сигурността в кабинета на министър-председателя Сергей Станишев. Дипломат в Париж и Мадрид през `80-те и `90-те години. Бивш кадрови офицер от българското разузнаване.


Прочети цялата статия тук: http://www.cross.bg/siriya-tyrtziya-rysiya-1490830.html#ixzz3twdizhM8

---------------------------

* ДАЕШ - голяма част от световните лидери промениха стратегията си и започнаха да наричат „Ислямска държава” – ДАЕШ, термин, мразен от терористичната организация, завзела територии в Сирия и Ирак.

 

КюрдиРазвитието на събитията, свързани с турското военно присъствие в Северен Ирак, говори за задълбочаваща се конфронтация между Багдад и Анкара. При това, в течение на последните години Ирак беше сред водещите търговско-икономически партньори на Турция. Разбира се между двете страни съществуваха определени разногласия, но съвсем доскоро не се забелязваха никакви признаци за подобно рязко изостряне на двустранните отношения. Затова мнозина бяха изненадани от турската военна интервенция в Иракски Кюрдистан, както и от отказа на Анкара да изтегли напълно частите си от околностите на Мосул.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Сегашната ситуация в турско-иракските отношения изглежда едновременно абсурдна и объркана. Развитието и очевидно беше провокирано от турската страна, следваща предварително обмислен план. Абсурдният характер на ситуацията както от гледна точка на международното право, така и на нормалните външнополитически отношения, е свързан с това, че Турция, която навлезе без съгласието на законното правителство на съседната и държава на нейна територия, отказва да изпълни искането на Багдад да изтегли войските си оттам. Впрочем, турците дори не съобщиха на иракчаните, че започват да прехвърлят частите си през границата и укрепват позициите си край Мосул, т.е. те въобще не се опитаха да потърсят предварителното съгласие на иракското правителство.

Вместо това турският президент Ердоган реагира на искането на Багдад армията му да напусне пределите на страната, като го обвини в непоследователни действия и "слаба памет", лансирайки версията, че още през 2014 Анкара е постигнала споразумение с иракчаните за дислоцирането на ограничен турски военен контингент в Северен Ирак, включително на територията на Иракски Кюрдистан. Що се отнася до прехвърлянето на турски части от района на Ербил (столицата на кюрдската автономия в Ирак) в зоната на Башик, в близост до Мосул, който продължава да се контролира от Ислямска държава, според Ердоган то цели "по-ефективната борба с тероризма".

Както е известно, около 700 турски военни и 100 бронирани машини осъществиха марш-наскок и заеха позиции на 30 км североизточно от втория по големина иракски град. Следва да уточним, че само малка част от този контингент тръгна от Ербил, а по-голямата част беше прехвърлена през турско-иракската граница, където междувременно бяха позиционирани още 350 турски военни, които трябваше да прикриват "експедиционния корпус". Освен това, турският т.нар. "танков батальон", действащ в рамките на въпросния "корпус", се оказа много по-мощен и тежко въоръжен, отколкото първоначално смятаха в Багдад.

Турската стратегия за "балканизиране" на Близкия Изток

Подобна мащабна операция може да се реализира само в рамките на предварителен план и отработени схеми за преодоляване на разстоянието от стотици километри до околностите на Мосул. Без наличието на съответната логистика, въздушно прикритие и разузнаване, с цел да не се допуснат сблъсъци с изнесените напред части на Ислямска държава, турският Генерален щаб не би предприел настъплението към Мосул.

Очевидно след като намеренията на Турция за осъществяването на военни операции в Северна Сирия се сблъскаха със сериозни препятствия, Анкара е решила да се реваншира в Ирак. Както е известно, в Сирия турските военни са с вързани ръце заради присъствието на руската военновъздушна група в зоната на Латакия и разположените там зенитно-ракетни комплекси С-400. Освен това американската администрация продължава да обвинява Ердоган, че не прави достатъчно за да прекрати постоянния поток на товари и въоръжени терористи от Турция към Сирия и обратно. Освен епизодичните и съвършено неефективни въздушни удари на турските самолети F-16 срещу позициите на ИД в района и изпращането на конвои с "хуманитарна помощ" за бойците на т.нар. "умерена сирийска опозиция", Анкара не направи нищо реално в тази посока. Пречка за евентуална турска военна операция в Северна Сирия е и сериозното присъствие в провинциите Алепо, Идлиб и Латакия на проирански части, включително военнослужещи от иранския Корпус на стражите на ислямската революция. По разбираеми причини, турската армия не искаше да рискува да се сблъска с руснаците във въздуха, или с иранците по суша.

В Северен Ирак не съществува подобна опасност и това вероятно е предопределило решението за турската военна намеса. Плановете на Анкара обаче, не се изчерпват с постигането на тактически успехи на близкоизточния театър на военните действия. В най-новата турска история Мосул и околностите му винаги са били в епицентъра на външно- и военнополитическото внимание на турските стратези. При това нещата не опират само до петролните запаси в района, върху които обръщат внимание повечето експерти, опитвайки се да очертаят мотивите, залегнали в основите на иракската политика на Турция. Контролът над Нинава и Мосул, сред чието население преобладават арабите сунити, дава възможност за решаването на редица геополитически задачи. Той например позволява на Анкара да забие своеобразен "сунитски клин" между Иракски и Сирийски Кюрдистан, да блокира иранската (шиитската) експанзия в региона и да установи проекторат над местното тюркско население. Подобно на Северозападна Сирия, където живеят много туркмени, Северозападен Ирак е изключително ценен за Турция за реализацията на геополитическите и амбиции. Неслучайно, още в началото на "марш-наскока" към околностите на Мосул, турската пропаганда оправдаваше тези действия с необходимостта да бъде защитено местното туркменско население, част от което участва в отрядите на сунитското опълчение "Хашд ал-Ватани".

Постигането на дългосрочните цели на Турция обаче, не е възможно без създаването на военна база на терен. Неслучайно, почти веднага след като иракското правителство поиска от Съвета за сигурност на ООН да наложи незабавното изтегляне на турските части от територията на страната,   Анкара обяви плановете си за създаването на постоянни турски военни бази в иракската провинция Нинава. Очевидно Ердоган не е предприел поредната си авантюра в региона за да реши просто така да я прекрати, само няколко дни по-късно. Самите турските военни пък твърдят, че изграждащата се база в Башик, край Мосул, е предназначена за борба с Ислямска държава. Лицемерието на подобна позиция обаче е твърде очевидно дори за Вашингтон, който не може просто да пренебрегна факта, че втората по конвенционалната си мощ армия в НАТО не благоволява да затвори за ислямистите 100-километровия участък от границата си със Сирия между Джарабулус и Аазаз, но в същото време стартира изграждането на собствена военна база в Северен Ирак.

Както е известно, през първата половина на декември, в Багдад се появиха зам. министърът на външните работи на Турция Феридун Синирлиоглу и шефът на Националната разузнавателна организация (МIT) Хакан Фидан за да разговарят с иракския премиер Хайдер ал-Абади, външния министър Ибрахим ал-Джафари и министъра на отбраната Халед ал-Обейди. Преговорите обаче се оказаха безрезултатни, за което говорят както масовите антитурски демонстрации в столицата на Ирак, така и резките изявления на самото иракско правителство и на лидерите на местните шиитски организации. Така, духовният водач на иракските шиити аятолах Али Систани предупреди управляващите в никакъв случай да не се примиряват с турската окупация.

Непосредствено след провала на преговорите в Багдад, турското ръководство поиска да се консултира с Вашингтон, но както изглежда американците също са го посъветвали да изтегли частите си от Ирак. Белият дом очевидно не иска да се кара с шиитското правителство в Багдад, освен това последните турски изпълнения в Сирия (и най-вече свалянето на руския военен самолет в края на ноември) и без това създадоха големи проблеми на САЩ, затова те не са склонни да подкрепят поредната иракска авантюра на Анкара.

Особено интересно е, че действията на кръга около Ердоган не получават подкрепа дори от турските националисти, които на пръв поглед би трябвало да посрещнат с възторг новия крайно националистически и интервенционистки курс на правителството в Анкара. Така, непосредствено след началото на турската интервенция в Ирак, водачът на Партията на националистическото движение Девлет Бахчели, разкритикува твърденията на Ердоган, че страната "няма да пропадне", ако Русия прекрати газовите си доставки. В отговор Бахчели предложи занапред президентският дворец Чанкая да се отоплява, вместо с газ, с кравешки тор.

Истината е, че Турция рискува много, нагърбвайки се с реализацията на прекалено амбициозните си цели в един преломен за целия Близък Изток период. Анкара се опитва едновременно да разиграва няколко политически комбинации, чиято крайна цел всъщност е да не се допусне фрагментацията на самата Турция. За мнозина, включително у нас, в България, подобна перспектива пред една държава, която е ключов член на НАТО, участва в Г-20 и отново поднови усилията си за присъединяване към ЕС, не изглежда реалистична. Истината обаче е, че именно това е основният проблем пред Анкара. За да не допусне усилването на центробежните тенденции вътре в страната, Турция усилено работи за дезинтеграцията на съседните и Сирия и Ирак. Сегашното политическо кредо на кръга около Ердоган се свежда до максимата, че "нападението е най-добрата защита". Затова Турция упорито ерозира суверенитета на двамата си арабски съседи, изграждайки (така, както сама ги разбира) прегради и буферни зони, които максимално да ограничат проникването на сепаратистките тенденции в собствените и южни и югоизточни провинции.

След като повечето експерти смятат, че Сирия едва ли ще продължи да съществува в досегашните си граници, Турция очевидно се стреми да постави под контрол северните и провинции, създавайки за целта "туркменска автономна квазидържава". В Ирак пък се очаква възникването на три нови държавни образувания - т.нар. "Сунитистан" и "Шиитистан", както и вече оформилия се Иракски Кюрдистан. Тук Анкара претендира за ролята на "патрон" на бъдещия иракски "Сунитистан", разчитайки за целта на подкрепата на арабските монархии от Персийския залив.

Както изглежда, турските стратези смятат, че "балканизацията" на Близкия Изток е предрешен въпрос. В същото време, съзнавайки, че е изправена пред такива постоянни заплахи като населените предимно с кюрди райони в Югоизточна Турция, или проблема за арменския геноцид и произтичащите от него евентуални претенции за териториални компенсации в Западна Армения, Анкара отчаяно се стреми да отдалечи максимално опасността от бъдещата си фрагментация. И турската интервенция в Ирак се вписва органично в тази стратегия. Тя обаче няма кой знае какви шансове за успех, просто защото вече никой в Близкия Изток не разполага с гаранции, че няма да се окаже потърпевш от очертаващата се реконфигурация на региона. Това особено важи за Турция, която според мнозина, постепенно се свлича към гражданската война.

Турската гражданска война

Налице са редица белези, че Вашингтон изглежда все по-склонен да прекрати подкрепата си за Ердоган и окончателно да заложи на кюрдите. Знаково в това отношение е решението всички американски изтребители F-15, разположени през ноември в базата Инджирлик (Югоизточна Турция) да бъдат върнати в зоната на постоянната си дислокаци, т.е. в базата на британските ВВС в Лейкънхийт, за което съобщи Европейското командване на САЩ (EUCOM). Причината за това не се споменава, а се посочва само, че въздушните удари срещу Ислямска държава ще продължат да бъдат нанасяни от щурмовите самолети А10 и безпилотните летателни апарати на американските ВВС.

Както е известно, самолетите F-15 пристигнаха в Инджирлик на 6 и 12 ноември, като в официално заявление на Държавния департамент по отбраната по този повод, публикувано в неговото издание Stars and Stripes, се посочваше, че те са изпратени по молба на Турция за да помогнат за защитата на въздушното и пространство. На свой ред, от EUCOM уточниха, че изпращането на изтребителите и свързано и с полетите на руски бойни самолети над сирийско-турската граница.

Президентът Барак Обама пък обясни подсилването на американската въздушна гропировка в Инджирлик с необходимостта от активизиране на борбата с Ислямска държава. Той обаче веднага беше контриран от експерта на Heritage Foundation Дакота Ууд, който напомни, че ИД не разполага със собствена авиация, затова единствената цел очевидно е противопоставянето на руските самолети, включително на Су-30.

В такъв случай, как можем да си обясним внезапното прекратяване на мисията на американските F-15 в Инджирлик? Дали причината е, че Русия и САЩ са постигнали някакво споразумение за разрешаването на сирийската криза по време на посещението на държавния секретар Джон Кери в Москва в средата на декември? Според повечето експерти, това едва ли е така.

Мнозина от тях напомнят, че на 3 декември турският премиер Ахмет Давутогли обяви, че съвместно с оглявяваната от САЩ коалиция Анкара уж е започнала да прочиства границата си със Сирия от намиращите се там бойци на Ислямска държава. Той съобщи, че страната му ще затвори 98-километров участък от границата за ислямистите, но той ще си остане отворен за сирийските бежанци и по този начин потвърди реализацията на съвместната американско-турска операция по границата, за която още на 17 ноември спомена Джон Кери.

Ще напомня обаче, че тогава Кери обяви един доста амбициозен и добре обмислен сценарий - поставянето под контрол на 98-километровия коридор в района на град Джарабулус, през който сирийските бунтовници получават от Турция оръжие, боеприпаси, пари и наемници, и създаването там на буферна зона, в която да бъдат настанени бежанците. Предвиждаше се през този коридор да продължи снабдяването на бунтовниците в Алепо и Идлиб, с които се сражават, сирийците, иранците, руската авиация и бойците на Хизбула. Тоест, свалянето на руския самолет Су-24М на 24 ноември беше пряко свързано с турско-американските опити за създаването на въпросната буферна зона на сирийска територия.

Наскоро обаче, водачът на ислямистката формация Джабхат ан-Нусра (сирийският филиал на Ал Кайда) Мохамед ал-Джолани обяви, че САЩ и Турция не могат да се споразумеят за създаването на забранена за полети зона в небето на Сирия, а основната причина за това са кюрдите. Тук е мястото да напомня, че с американска подкрепа в началото на есента беше формирана коалицията "Демократични сили на Сирия" с цел организирането на демонстративен щурм на столицята на ИД - Ракка. В нея доминират кюрдските "народни отряди за самоотбрана" (YPG, смятани за военно крило на кюрдската лява партия Демократичен съюз - PYD), а сред участниците е и фаворизираната от САЩ Свободна сирийска армия (ССА). С решение на Барак Обама, в подкрепа на тази коалиция бяха изпратени 50 души от американските специални части. Само за месец силите на коалицията, подпомагани от въздуха от самолети на САЩ и съюзниците им, успяха да освободят 1400 кв. км от територията на Сирия и поставиха под контрол всички канали за снабдяване на ИД от съседен Ирак. Освен това PYG и ССА изтласкаха ислямистите от Айн Иса, разположен само на 50 км от столицата на Ислямска държава - Ракка.

Както е известно, САЩ са категорично против Турция да нанася удари по кюрдските зони в Сирия и не желаят там да действат турски специални части. Между другото, Абу Мохамед ал-Джолани призна, че последните действително са изключително активни в Сирия и то не само в "буферната зона". От друга страна, без сирийските кюрди, които формират гръбнака на коалицията "Демократични сили на Сирия", САЩ остават с вързани ръце.

Нещата обаче не се развиха според плановете на Вашингтон. През втората половина на декември премиерът Давутоглу (протеже на президента и формален лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието, основана от Ердоган) обяви началото на мащабна военна операция в Югоизточна Турция срещу партизаните на Кюрдската работническа партия (РКК) , като обеща, че тя ще продължи до пълното "прочистване" на региона. Тоест, кръгът около Ердоган си позволи открито да пренебрегне внушенията на Вашингтон и то при положение, че вече се намира в остра конфронтация с Москва.

Според казионното издание Yeni Safak, в момента в Югоизточна Турция (провинции Шърнак, Диарбекир и Мардин) се водят мащабни военни действия с масирана въздушна подкрепа. В тях са ангажирани около десет хиляди тежко въоръжени турски военни и полицаи. В отговор, кюрдите обявиха, че започват война срещу Турция. Естествено, сирийската кюрдска партия Демократичен съюз, която е тясно свързана с PKK, няма просто да наблюдава случващото се. Тоест, ситуацията е крайно напрегната. Според британския Guardian, само за няколко дни през втората половина на декември, при операции на турската армия са загинали 115 кюрдски бунтовници, като по-голямата част от убитите са в градовете Джизре и Силопи в провинция Шърнак (там са убити 98 бойци на РКК), а останалите - в провинциите Мардин и Диарбекир. Както е известно, на 21 декември турският президент Реджеп Тайип Ердоган заяви, че операциите срещу кюрдите ще продължат и обеща привържениците на „терористичната организация“ да бъдат „погребани в гробовете които сами са изкопали“.

И така, в съседна Турция се води истинска гражданска война. Правителството на практика не контролира напълно редица райони в страната и то не от днес. Кюрдите пък открито заявяват, че смятат тези територии за "автономни", т.е. за независими  от Анкара.

Тук е мястото да припомня, че когато през август Генералният щаб на турската армия докладва, че турски военни загиват в резултат от спорадични взривове по пътищата, организирани от кюрдите, командващият военното крило на РКК Мурат Карайълан, говореше за нещо съвсем различно, посочвайки, че в тази част на страната се водят истински военни действия. Така например, в град Варто (провинция Хакяри) кюрдите на практика нанесоха поражение на турските части, а в интернет се появи запис, показващ, как турските войски се изтеглят от Силван (град в провинция Диарбекир), заобиколени от местните жители, които ги замерят с домати и плюят офицерите в лицето.

Напоследък се очертава особено напрегната ситуация в района на Диарбекир (неофициалната столица на Турски Кюрдистан и най-големият населен с кюрди град не само в Турция, но и в Сирия). Държавните медии, които съобщават за десетки ликвидирани бойци на РКК, съзнателно премълчават за турските загуби, които са сериозни. При това напоследък кюрдите възприеха нова тактика, като в турските градове, населени предимно с кюрдско население, избухват масови вълнения, последвани от сблъсъци с полицията, а в предградията започват да действат военизирани групи на бунтовниците. Според мнозина експерти, всичко това може в крайна сметка да доведе до пълната парализа на турските власти в тези провинции.

За някои подобни прогнози вероятно изглеждат пресилени, предвид утвърдилата се представя за мощта на турската армия. Действително, до идването на Ердоган власт, тя беше впечатляваща сила, с численост почти 1 млн. души. На първо място обаче, Ердоган я съкрати почти два и половина пъти. Освен това, в резултат от множеството съдебни процеси, значителна част от командния състав и опитните офицери вече не са в армията. Затова и тя вече не представлява чак толкова страховита сила и, ако в тези условия Ердоган продължи да води откровено силова политика, отговорът на кюрдите може да се окаже твърде болезнен. Тоест, можем да станем свидетели на продължителна партизанска война, а предвид ситуацията в Сирийски Кюрдистан PКК има откъде да се снабдява с хора, оръжие и друга подкрепа. При подобно развитие, кюрдите няма да имат друг избор, освен да заменят претенциите си за автономия с искане за пълна независимост, защото в условията на масови репресии автономията очевидно е невъзможна.

Разбира се, не можем да забравяме, че Турция е член на НАТО. Не бива да очакваме обаче, че алиансът ще изпрати войски за борба с кюрдите. САЩ нямат никакво намерение безусловно и вечно да подкрепят Ердоган и дори не се вълнуват особено от перспективата в бъдеще да имат една по-слаба Турция като свой партньор в НАТО. В същото време, Анкара едва ли ще се откаже от намерението си да създаде буферна зона в района на 98-километровия граничен коридор, което допълнително ще изостри ситуацията.

Тоест, става все по-очевидно, че Ердоган е готов да се конфронтира с целия свят, но не е склонен да се откаже от неоосманистките си имперски амбиции. Доказателство за това бяха и неистовите му усилия да спечели мнозинство на парламентарните избори, както и продължаващите и в момента напъни за промяна на конституцията и превръщането на Турция в президентска република, което ще му позволи да продължи да управлява страната без да се съобразява с опозицията. САЩ обаче на се склонни да поощряват подобни авторитарни стремежи.

Толкова резки действия, предприемани от една държава член на Северноатлантическия пакт, могат да провокират мащабен военен конфликт, защото е ясно, че под предлог да бъде създадена буферна зона в Северна Сирия, турците искат да осъществят военна интервенция в страната, като ударят на първо място кюрдските сили. Това обаче е в пълен разрез с американската стратегия. В момента за САЩ алиансът Демократични сили на Сирия предлага най-безкръвния и приемлив изход от ситуацията. На първо място, тази коалиция е достатъчно многобройна. На второ място, макар че гръбнакът и се формира от кюрдите, в нея участват арменци, туркмени и други. САЩ могат да ги използват при бъдещи политически преговори, акцентирайки, че именно това е умерената опозиция на Асад, включваща всички представители на "народа на Сирия". Тоест, по цял ред ключови въпроси позициите на Анкара и Вашнигтон се разминават драстично. Добре известно е обаче, как действат американците, ако сметнат, че някой им пречи.

И така, вместо да се бори срещу Ислямска държава, Анкара стартира нов етап в битката си срещу турските и сирийските кюрди (запазвайки в същото време своето стратегическо партньорство с кюрдите в Ирак). Конфликтът обаче ескалира, след като мащабните бомбардировки на турската авиация срещу кюрдските лагери и бази провокира негативната реакция на Вашингтон и Брюксел, според които, именно кюрдите най-активно се сражават срещу ИД по суша и очевидно не заслужават да бъдат бомбардирани.

Впрочем, в Брюксел са силно притеснени и от съвсем реалната възможност, че въпреки всички направени му през последните месеци отстъпки, непредсказуемият турски президент и кръгът около него могат още през пролетта на 2016 отново да насочат огромен мигрантски поток към Европа. Както посочва чешкият външнополитически анализатор Мартин Бергер, последният доклад на Европейската агенция за управление на външните граници (Фронтекс), появил се в началото на декември, потвърждава, че през първите 11 месеца на 2015 броят на мигрантите, пресекли незаконно границите на ЕС е достигнал 1,55 млн. души, като за целта най-активно се използва т.нар. "Западнобалкански маршрут". Както е известно, този процес на нелегална миграция към Европа е силно криминализиран, като основни мишени на престъпните групировки са най-незащитените измежду мигрантите, т.е. младите жени и децата, които или биват превръщани в съвременни роби, или в проститутки.

Значителна част от нелегалните мигранти попадат в Европа именно през Турция. Наскоро британският Financial Times публикува обширен анализ, от който можем да добием представа за пълния контрол, упражняван от турската организирана престъпност върху минаващия през страната мигрантски поток, тъй като той съдържа подробни сведения за цената на различните плавателни съдови, използвани от турските трафиканти  за прехвърлянето на имигрантите в Европа, както и за щателния контрол, който упражняват турските криминални структури върху организацията на нелегалната миграция към Стария континент.

Турските действия по отношение на стремящите се да попаднат в Европа мигранти пораждат сериозни въпроси не само от страна на европейските правоохранителни органи, но и от международните правозащитни организации, включително Amnesty International. В последния доклад на организацията се посочва, че в създадените от Турция след началото на преговорите с ЕС за разрешаването на мигрантската криза, временни бежански лагери, не се спазват дори елементарните човешки права. А, както е известно, те се създават с европейски средства.

На този фон е разбираема крайно отрицателната реакция на политиката на турското ръководство от страна на различни западни политически сили. Така, в началото на декември бившият губернатор на Арканзас и един от кандидатите за президент на САЩ от Републиканската партия Майк Хъкаби заяви в интервю за Breitbart, че не изпитва никакво доверие към управляващите в Анкара.

В същото време, инициативата на Ангела Меркел и Доналд Туск, лансирана по време на последната среща на върха в Брюксел, за ускореното приемане на Турция в ЕС, провокира яростна критика в много европейски държави. Коментирайки това предложение, лидерът на Партията на независимостта на Великобритания (UKIP) и депутат от Европарламента Найджъл Фарадж заяви, че е "пълна лудост да подкрепяме подобни инициативи".

Русия затваря обръча около Ердоган?

Междувременно кръгът около Ердоган се сблъсква и с друг сериозен проблем. На 23 декември, руският външен министър Сергей Лавров се срещна в Москва с лидера на прокюрдската опозиционна Народнодемократична партия Селахатин Демирташ, който заяви, че партията му планира да открие свой офис в руската столица.

Както е известно, Народнодемократичната партия е сериозна политическа сила, която получи на последните парламентарни избори 13% от гласовете и разполага със собствена фракция във Великото национално събрание (59 депутати), наред с останалите три най-големи турски политически сили. Разбира се, тя силно се отличава от тях, тъй като открито подкрепя кюрдските претенции и е най-острия критик на президента Ердоган.

Както вече посочих по-горе, срещата Лавров-Демирташ беше проведена на фона на рязкото изостряне на вътрешната ситуация в Турция и ожесточените сражения между кюрдското опълчение и турската армия в югоизточните провинции на страната. И макар че данните за загубите на двете страни са крайно противоречиви, очевидно вече става дума за стотици убити и ранени. Междувременно, преди няколко дни Истанбул отново стана арена улични сблъсъци между полицията и хилядите демонстранти, призоваващи за прекратяване на военната операция в Турски Кюрдистан. Тоест, развитието на вътрешнополитическата ситуация също не е в полза на Ердоган.

От друга страна, след като вместо очакваното извинение за сваления в сирийското въздушно пространство руски боен самолет Су-24, руснаците получиха оцененото от повечето западни коментатори като "налудничаво" заявление на турския външен министър Мевлют Чавошоглу, че в случай на конфликт, "Турция и НАТО ще окупират Русия само за седем дни", сега Москва е с развързани ръце. В същото време Кремъл постоянно подчертава, че продължава да смята турския народ за приятелски.

В тази връзка, експертите посочват, че отношението на Русия към кюрдското движение за автономия винаги е било по-скоро положително. Освен това, Москва работи заедно със сирийските кюрди срещу Ислямска държава, а турските кюрди са тясно свързани с тези в Сирия. Освен това, на конференцията за Сирия в Рияд през декември, под натиска на Анкара, кюрдите на практика бяха игнорирани, а Русия се стреми да утвърди ролята им в разрешаването на кризите в Сирия и Ирак. Както вече споменах по-горе, към същото се стремят и САЩ. От тази гледна точка, срещата между Демирташ и Лавров следва да се разглежда не толкова като насочена срещу режима на Ердоган, колкото като подкрепа за сирийската опозиция. Впрочем, напълно възможно е Москва да потърси контакти и с най-голямата опозиционна формация в Турция - Републиканската народна партия, основана преди почти век от Ататюрк, която днес се ръководи от Кемал Калъчдароглу. Що се отнася до третата опозиционна партия - крайнодясната Партия на националистическото възраждане, диалогът на руснаците с нея е невъзможен по съвсем обективни причини.

Между другото, още преди няколко месеца, Демирташ предупреди, че Турция е на ръба на гражданската война. Сега тази война вече е факт, след декларациите на Ердоган и Давутоглу, че армията е стартирала "освобождаването на териториите, заети от бандитите". На практика, става дума за откровено етническо прочистване, тъй като хиляди турски граждани са принудени да бягат от родните си градове и села. И, ако ситуацията се влоши допълнително, може да се предположи, че Русия би могла да постави въпроса за разглеждане в ООН.

Очевидно е, че увлечени от мегаломанските си геополитически планове, Ердоган и кръгът около него, се оказват неподготвени да се справят с задълбочаващите се вътрешнополитически проблеми на страната. В същото време, тяхната близкоизточна стратегия е на път да изпадне в пълна безизходица, след като на практика води до едновременната конфронтация на Турция и с Русия, и със САЩ. Единственото, което все още не е съвсем ясно е, дали тази безизходица е изцяло заслуга на Ердоган, или някой от най-близкото му обкръжение го тласка съзнателно в тази посока, разчитайки, че след очертаващия се стратегически провал ще може да заеме мястото му.

--------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
Митинг на кюрдиКюрдите населяват предимно планинския район, намиращ се между Турция, Иран, Ирак и Сирия, а най-големият им стремеж е създаването на независим Кюрдистан. В настоящия период той може да бъде реализиран в населения предимно с кюрди Северен Ирак. Както е известно, след падането на Саддам Хюсеин, иракските кюрди изградиха там автономен регион със собствени властови институции (Кюрдско регионално правителство – КРП) и въоръжени сили (Пешмерга).

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1756-sami-sred-valtsi-vazmozhna-li-e-nezavisima-kyurdska-darzhava-v-severen-irak

В периода след 2003 най-стабилната част от Ирак е именно Кюрдската автономна област (КАО), в която (с някои изключения) доскоро нямаше сблъсъци и терористични дейности, характерни за другите части на страната. Едва след появата на т.нар. Ислямска държава, действаща на територията на Ирак и Сирия, това се промени. Налагането на сигурност, предвидимост и стабилност в КАО позволи на кюрдите да се възползват от наличните петролни залежи и да привлекат големи чуждестранни инвестиции. През последните няколко години, водени от своите политически лидери, те са поели „прагматичния път” към развитието на Иракски Кюрдистан. Докато останалата част от Ирак оставаше в мъртвата хватка на въстанията и гражданската война, кюрдите успяха да напреднат в икономическото и политическото си развитие. Постепенно Иракски Кюрдистан се превърна в пример за останалата част от Ирак.

И все пак, по ред причини, иракските кюрди остават част от Ирак. Най-важните са статутът на спорните територии и географските особености на региона, които създават опасност един независим Кюрдистан, без излаз на море, да се окаже заобиколен изцяло от враждебно настроени към него съседи. Последните изглеждат готови на всичко, за да възпрепятстват просперитета и политическата независимост на кюрдите. Или поне така беше доскоро. В момента в региона се развиват някои нови процеси, които загатват, че скоро може да настъпи промяна в регионалния баланс на силите.

Факторите, определящи посоката на развитие, непрекъснато се менят. В момента иракските кюрди разполагат с много предимства. В същото време обаче има и немалко спорни въпроси и предизвикателства, на които КРП трябва да даде отговор, за да стане ясно бъдещето на Иракски Кюрдистан.

Състоянието на средата за сигурност, геополитическите процеси, икономическите проблеми и перспективи са само част от движещите сили, които допринасят или пречат на стремежа на кюрдите за собствена независима държава.

От създаването на модерната иракска държава, историята на Иракски Кюрдистан е свързана с изостаналост, политически и културни репресии, етническо прочистване и откровен геноцид. През дълги периоди от време кюрдите виждат в Багдад причината за всичките си неволи. На свой ред, ръководството на Ирак смята кюрдите постоянен източник на нестабилност.

Природни ресурси и бюджет

Днес ябълката на раздора между Багдад и Ербил е контролът върху петрола и природния газ в региона. Централното правителство настоява, че всички приходи от нефта трябва да отиват към централното правителство, което след това да ги разпределя към провинциите. Въз основа на своето население, Кюрдистан би трябвало да получава 17% от общия приход от петролния добив в Ирак.

Въпреки тези уговорки, полагащите се средства на КРП често не достигат в пълен размер до автономния регион. Ето защо КАО компенсира забавянето (или пълната липса) на средствата от централното правителство като изнася петрол без позволение от Багдад. Постепенно различни големи петролни компании, започват да  проучват и добиват петрол чрез директни споразумения с Ербил. Това е открито предизвикателство към Багдад и основна причина петролните спорове между кюрдите и централната власт да се смятат за заплаха за стабилността на страната[1] .

Въпреки тези проблеми обаче, кюрдите все още не са се отделили от Ирак. Много пъти различни политици и лидери от КРП призовават за референдум за независимост, за да си спечелят електорална подкрепа от местното население, по-голямата част от което подкрепя идеята за независимост. Като цяло обаче, КРП преследва политика за договаряне оставането на Кюрдистан като част от Ирак, но при по-изгодни условия. Това не означава отхвърляне на възможността за отделяне на автономния регион, а по-скоро осъзнаване, че то, в крайна сметка, би довело до изолацията на Иракски Кюрдистан.

В началото на декември 2014 иракското правителство постигна поредна сделка с кюрдите, според която те имат право да продават 300 000 барела петрол на ден и да продължават да получават 17% от националния бюджет. В този критичен момент в историята на Ирак, един от факторите, препятстващи разпадането на държавата, са именно средствата от петролния износ и разпределянето им в бюджета през 2015[2].

Ислямска държава и кюрдските сили Пешмерга

Кюрдски бойциПрез лятото на 2014 Ислямска държава (ИД) успя да превземе значителна част от териториите на Ирак и Сирия. В този, застрашаващ стабилността на региона процес, Пешмерга и други етнически кюрди се оказаха единствената сила, способна да се противопостави на място на настъплението ИД. След 2003 слабостта на националната армия наложи в някои части на страната да се разчита на по-добре тренираните кюрдски отряди.

Провалът на иракската армия, чиито символ бе превземането на Мосул от Ислямска държава, предвещаваше необратим процес на разширяване на ислямисткото движение. Закономерно, в последна преграда пред него се превърна Пешмерга, сочена като единственото организирано военно формирование, което може да спре Ислямска държава в Ирак. Процесът обаче не беше безпроблемен. В началния етап на инвазията на ИД към Кюрдистан на преден план излезе значителният недостиг на оръжия, амуниции и оборудване. В един момент дори се заговори, дали Пешмерга наистина са достатъчно подготвени или силата им е просто мит. Кюрдите обаче успяха да преодолеят първоначалните трудности и с помощта на оказваната им външна подкрепа показаха, че са смели и организирани бойци, способни да се превърнат в преграда пред инвазията на ИД.

По-силни Пешмерга са от полза на региона, тъй като това създава възможност за налагане на стабилност в Северен Ирак и предотвратява по-нататъшна ислямистка агресия срещу Кюрдския автономен регион.

От една страна, създаването на ИД и ударите, които тя нанесе по иракския суверенитет, се смята за удобна възможност кюрдите да се възползват от нестабилността в държавата и да предприемат стъпки към независимост. От друга страна обаче, ИД се превърна в предизвикателство за сигурността и самото съществуване на КАО. Тоест, ислямистите са фактор с противоречиво влияние за бъдещето на иракските кюрди.

Държоави в Близкия изток и територии, контролирани от кюрди, Ислямска държава, оспорвани и земи, кюрдска автономия













Легенда:

Под контрола на кюрдите

Под контрола на ИД

Под контрола на правителството

Оспорвани

Присъствие на ИД

Кюрдска автономия

Спорните територии

Превръщането на Пешмерга в основна сила в Ирак и опора за съпротива срещу ИД, имаше и някои странични последици. Кюрдските сили за сигурност напредват все по на юг и превземат територии, окупирани от ИД. Такъв е случаят с Киркук, чиито контрол е от жизнено значение за развитието на независим Кюрдистан. Много коментатори предполагат, че с Киркук в ръцете си, Кюрдското регионално правителство вече може да обяви независимост[3] . Това е град с население от около един милион души, които живеят върху няколко милиарда барела петрол. Проблемът е, че той е извън зоната, управлявана от регионалното правителство на Кюрдистан. След като иракските сили за сигурност се провалиха и не успяха да защитят Киркук от експанзията на Ислямска държава, кюрдите поставиха града под свой контрол, слагайки ръка върху нефтените му ресурси.

КРП използва борбата срещу ИД като повод и инструмент за връщане на кюрдски територии, които по времето на Саддам Хюсеин бяха обект на „арабизация“. След 2003 КРП не успя да си върне тези територии с политически средства. Сегашнният момент обаче е повече от удобен кюрдите да установят контрол над тях. Развитието на ситуацията с овладяването на нови пространства, чрез изтласкване от от тях на ИД, е важен фактор, който ще определи бъдещето на региона. За първи път кюрдското правителство контролира всички населени предимно с кюрди територия в Ирак. В дългосрочен план, добиването на петрол от Киркукската област би могъл да гарантира финансова независимост на Кюрдистан[4] . Веднъж заели тези земи, кюрдите трудно ще бъдат изтласкани оттам. Кюрдското регионално правителство се стреми да използва паниката и проблемите в съвременен Ирак, за да извлече максимални ползи и отстъпки както от Багдад, така и от Турция, САЩ и Иран.

Геополитическият фактор: актуална ли е максимата „кюрдите нямат приятели, освен планините“

Регионалната и международната ситуация също са от значение за развитието на въпроса с кюрдската независимост. Иракски Кюрдистан е регион заобиколен от могъщи държави, които следват собствените си интереси и трудно биха приели създаването на граничеща с тях кюрдска държава. В кюрдската история не са рядкост случаите, когато ирански и турски въоръжени части пресичат границите за да атакува кюрдски бази на иракска територия. Техеран и Анкара се противопоставят на кюрдската независимост, опасявайки се, че техните собствени кюрдски „малцинства“ могат да бъдат вдъхновени от примера на иракските кюрди. Тези две регионални сили винаги са били против кюрдските стремежи за по-голяма автономия. За да получи пълноценна независимост Иракски Кюрдистан трябва да разчита на международно признание, което в момента е непосилна задача, тъй като САЩ и преобладаващата част от международната общност се противопоставят на евентуалната дезинтеграция на Ирак.

Кюрди пред лагер за бежанциОт ключово значение  е и поведението на Иран. Политиката на Техеран се влияе в немалка степен от усещането, че страната се намира в своеобразна "обсада" в региона, доминиран от сунитски държави. За иранците е от жизнено значение да успеят да разкъсат обръча, получавайки както допълнително геополитическо влияние, така и уважение. След 2003 Иран систематично прокарва влиянието си влияние в населения предимно с шиити Ирак. В проводник на това влияние се превърна предишното иракско правителство на Ал-Малики. И въпреки че той вече не управлява в Багдад, иранското влияние в Ирак остава значително. То обаче би могло да "избледнее", ако Ирак успее да се справи поне частично с многобройните си вътрешни проблеми, ситуацията със сигурността се подобри и арабско-персийските различия отново излязат на преден план. Това обаче е трудно постижимо. На този етап Техеран има една първостепенна цел в региона − да се спре напредването на ИД. Това е и причината за някои събития, които доскоро изглеждаха невъзможни - Иран например беше първата държава, която предостави оръжия на иракските кюрди за борбата им с ИД[5].

Техеран осъзнава, че ако не спре ислямистите в пределите на Ирак, рискува рано или късно да влезе открит конфликт с групировката  на своя територия. И все пак Иран е далеч от това да подкрепи евентуална независимост на иракските кюрди. Кюрдските активисти в Иран са потискани и дискриминирани от държавата, което е доказателство за подозрителното отношение на Техеран към тях. Ако кюрдите постигнат независимост от иракското централно правителство това би се превърнало в заплаха и за териториалния интегритет на Иран. Образуване на нова независима държава, граничеща с Иран ще увеличи опасността от сепаратистки движения на територията на Ислямската република и най-вече в населените с кюрди зони.

Позицията на Турция

В последната година се наблюдават промени в развитието на отношенията между Турция и кюрдската общност. Все по-често се говори и се предприемат действия за постигане на консенсус и поставяне на нов етап в отношенията между турци и кюрди. Турският елит възприема кюрдския въпрос като проблем на националната сигурност и тест за модернизацията на Турция по пътя и към ЕС.

Сътрудничеството между Анкара и Кюрдското регионално правителство в Северен Ирак директно поставя под въпрос надеждите на Багдад да запази целостта на страната. Кюрдско-турският тръбопровод и енергийните споразумения отразяват една различна визия за Ирак, като държава със силна регионална автономия и пропускливи граници. Неспособността на Багдад да гарантира сигурност и стабилност в страната е основната причина за свободните маневри на Ербил по отношение на Анкара. Турция е най-важният търговски партньор на Иракски Кюрдистан. Налице е дори сътрудничество между разузнавателните им служби[6]. Тези нови аспекти в отношенията между Турция и кюрдите в Ирак, не могат да засенчат обаче все още нерешените и дълбоко вкоренени проблеми, като този с Кюрдската работническа партия (ПКК), противоречивата роля на Анкара за сегашното развитие на ситуацията в региона и т.н. За Турция е от жизнено значение да предотврати всяка възможност за появата на независима кюрдска държава, граничеща с нейните територии. Такава е турската политика както по отношение на иракските кюрди, така и спрямо кюрдите в Сирия.

Един век след края на Първата световна война Иран и Турция са притеснени, че евентуалното създаване на независима кюрдска държава в Ирак ще насърчи „собствените“ им кюрдски политически и паравоенни формации да се присъединят към това независимо образувание[7]. Като цяло, Иран и Турция биха искали да предотвратят възможностите за кюрдските бунтове в района и да променят перспективите за решаването на Кюрдския въпрос.

Заключение

Войната в Ирак, която на практика продължава от 2003 насам, сирийската гражданска война и създаването на Ислямска държава направиха въпроса за евентуална кюрдска независимост твърде актуален. Кюрдите са принудени да се адаптират към усложнената обстановка и неясното бъдеще, както и да намерят адекватен отговор на заобикалящите ги заплахи и проблеми. В момента съществуват три основни фактора, които възпрепятстват независимостта на Иракски Кюрдистан: недостигът на финансови средства, спорните територии и нежеланието на международната общност да приеме разпадането на Ирак.

От друга страна, налице са няколко фактора, които могат да допринесат за постигането на кюрдската независимост.

На първо място е установяването на контрол над стратегически важни територии, които попадат извън административния контрол на КАО. Овладяването на Киркук е предпоставка за постигане на икономическо развитие и утвърждаването на Иракски Кюрдистан като символ на стабилност и просперитет в региона.

На второ място, кюрдите притежават сравнително силна, добре организирана и опитна въоръжен формация в лицето на т.нар. Пешмерга, която успешно защитава кюрдския народ от десетилетия насам. Ако КРП насочи повече усилия в модернизирането и подготовката на своите въоръжени сили, Пешмерга може да се превърне във важен фактор, съдействащ за постигането на кюрдска независимост.

На трето място, Иракски Кюрдистан е относително стабилен, което му гарантира по-добро икономическо развитие, в сравнение с останалата част на Ирак.

Много от съществуващите фактори имат двойствено значение за бъдещето на региона. В различни ситуации един и същи фактор може да съдейства или да пречи на стремежа на кюрдите за независимост. Тези фактори са взаимосвързани и си влияят както един на друг, така и на перспективите пред региона. Голямата въпросителна в тази сложна картина е бъдещето на Ислямска държава и доколко тя ще продължи да бъде фактор, диктуващ ситуацията в региона. Като цяло, в средносрочен план, превръщането на Иракски Кюрдистан в независима държава изглежда малко вероятно. Ако правителството в Багдад не направи отново завой към силна автократична власт, кюрдите биха имали по-голяма полза да останат в пределите на иракската държавата. За това има няколко основни причини.

На първо място, съседните държави няма да са така подозрителни към Иракски Кюрдистан, което ще позволи осъществяването на ползотворно икономическо сътрудничество.

На второ място, контролът над Киркук създава достатъчно условия за кюрдите да развиват своя регион в рамките на Ирак.

На трето място, международната общност ще е по-склонна да подкрепя Иракски Кюрдистан като част от Ирак.

Стабилното икономическо развитие, ресурсният потенциал, боеспособността на Пешмерга и успешното автономно управление постепенно повишиха значението на Иракски Кюрдистан  за неговите съседи и региона, като цяло. В съвременната ситуация, за да поддържа необходимото ниво на просперитет и сигурност, Кюрдското регионално правителство ще трябва да се справи с проблемите си в Ирак и да заложи на регионалното сътрудничество. Авантюристичните стремежи за независимост, поне за момента, би следвало да останат на заден план, защото цената за реализацията им би могла да се окаже твърде висока.

--------------------------------------------------

* Преподавател в УНСС

[1] Ottaway, M., How the Kurds Got Their Way, Foreign Affairs, May/June 2014 достъпно на: 
http://www.foreignaffairs.com/articles/141216/marina-ottaway-and-david-ottaway/how-the-kurds-got-their-way
[2] Knights, M. Iraq's future: It's the oil, stupid, Al-Jazeera, 10.10 2014, достъпно на: 
http://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2014/11/iraq-future-it-oil-stupid-201411581225438586.html
[3] Salih, C., Kurdistan isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting, 07.07.2014, достъпно на: 
http://kurdpress.com/En/NSite/FullStory/News/?Id=8005#Title=%0A%09%09%09%09%09%09%09%09Kurdistan
isn’t about to leave Iraq amid ISIS fighting / Cale Salih%0A%09%09%09%09%09%09%09
[4] [4] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на: 
http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZCcKWd
[5] [5] Collard, R., The Enemy of My Enemy: Iran Arms Kurds in Fight Against ISIS, 27.08.2014, 
достъпно на:http://time.com/3196580/iran-kurds-isis-erbil-iraq/
[6] [6] Galbraith, P., House of Kurds, Politico Magazine, 17.06.2014, достъпно на:
http://www.politico.com/magazine/story/2014/06/iraq-independent-kurdistan-107958.html#ixzz3KYZR08Yf
[7] Namazi, M., Why Iran Fears Iraq’s Kurds, The Daily Beast, 08.12.2014, достъпно на: http
://www.thedailybeast.com/articles/2014/08/12/why-iran-fears-iraq-s-kurds.html
 

/КРОСС/ Ако някой успее да унищожи ИД, ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ.

проф. Ноам Чомски

Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В интервюто американският лингвист и философ разказва за корените на Ислямска държава, тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

Близкият Изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в Ислямска държава. Къде са корените й?

Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е „САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия Изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, - е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.

През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).

Определението за тях бе „геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.

Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.

Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.

Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.

За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.

Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.

Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък Изток, където преобладава секуларността.

Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.

Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.

Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, „изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.

Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Които са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.

Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.

От тук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

Какъв свят, според вас, ще наследят внуците Ви?

Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.

Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.

Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.

Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.

Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.

Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо.На практика, точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.

Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.

В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.

Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца./offnews

Превод от английски: Ивелина Ватова

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2013/1485-kyurdskiyat-vapros-v-turtsiya-i-patishtata-za-reshavaneto-mu

Митинг на Кюрдската работническа партияДинамиката на противопоставянето между турското правителство и Кюрдската работническа партия (ПКК) показва, че върхът в броя на жертвите в този конфликт (за целия период от края на 90-те години насам) е достигнат през миналата 2012 (1). Затова официалните изявления на премиера Реджеп Тайип Ердоган от декември 2012 за преговорите с водача на ПКК Абдула Йоджалан, който вече 14 години е затворник в специалния затвор на остров Имралъ в Мраморно море, изненадаха мнозина. Скоро след това, през януари 2013, последваха посещенията на депутати от кюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) при Йоджалан. Всички тези събития показаха, че съществува шанс за мирното разрешаване на кюрдския проблем, който през последните трийсетина години доведе до смъртта на 35,5 хил. души (по официални данни на турското правителство).

Хронологията на кюрдския конфликт от началото на 80-те години на миналия век може условно да бъде разделена на три периода. Първият (от края на 80-те до края на 90-те) се характеризира с най-ожесточеното противопоставяне между правителствените сили за сигурност и отрядите на ПКК (тогава годишно загиват между 3 и 5 хиляди души), както и с активната намеса на извънрегионални "играчи" (2). Вторият етап включва първото десетилетие на 2000-те, когато пред кюрдите се разкриха легални възможности да упражняват активна политическа дейност в Турция. Начало на третия етап пък постави "арабското пробуждане" през 2011-2012, провокирало радикални промени в геополитическата конфигурация на Близкия и Средния Изток.

Основните съставляващи на кюрдския проблем в съвременна Турция

Кюрдите са натикани да живеят в планините на ТурцияАко не искаме да задълбаваме в традиционните исторически съставляваши на кюрдския проблем в Турция, съвременния конфликт следва да се разглежда поне в историческия континиум на ХХ век. Кризата на османската държавност през втората половина на ХІХ век и последвалият крах на Османската империя в началото на ХХ век съвпадат с периода на разцвет на европейския национализъм. Турската република, чието създаване е обявено от Мустафа Кемал на 29 октомври 1923, се гради на съвършено различни принципи и основа, които на практика отхвърлят османското наследство. Архитектите на нова Турция я виждат като централизирана, уестърнизирана и унитарна национална държава. Неслучайно Кемал поставя в центъра на държавната идеология именно нацията, определяйки я не по етнически или религиозен принцип, а изключително по модела на гражданския национализъм – всички живеещи в момента на прокламирането на републиката на територията на Турция се обявяват за турци. В Конституцията от 1924 и правителствените декрети Турската република никога не се дефинира като етническа държава, но акцентът в официалната реторика на кемалистите именно върху «турската нация» и дългогодишното отричане на етническата самостоятелност на кюрдите залагат основите на кемалистката политика по кюрдския въпрос, от една страна, и на кюрдската съпротива – от друга (3). Кюрдите се оказват единственото национално малцинство в съвременна Турция, което не се примирява с кемалистката политика на културна и политическа асимилация. Кюрдите, още от самото начало, отказват да станат «нови турци» и да признаят подчиненото си положение, опирайки се на постановките на Севърския мирен договор от 1920, според който турските кюрди имат право да поставят пред Обществото на народите въпроса за прокламирането на своята автономия. Лозанският мирен договор от 1923 обаче слага кръст на надеждите на кюрдите да се сдобият с обещаната им от великите държави независимост.

Напрежението сред кюрдите се подклажда не само от краха на надеждите им за собствена държава – по редица параметри вътрешната политика на кемалисткия режим се оказва неприемлива за тях. Насилствената секуларизация на обществения живот и ускорената модернизация, превърнали се в символи на кемалистките реформи, изграждането на стриктна вертикала на властта по места, централизирането на данъчното облагане и стопанския живот – всичко това закономерно провокира силно негативна реакция и недоволство в Югоизточен Анадол, където в течение на векове кюрдите, арабите, асирийците и много други етнически групи са свикнали с липсата на силно централизирана държавна власт. Населението на тези области активно изразява недоволството си – така, през 20-те години на ХХ век, избухват няколко кюрдски въстания, които обаче въобще не променят траекторията на кемалистките преобразувания. На пръв поглед изглежда парадоксално, но след 1925 (когато избухва въстанието, ръководено от шейх Саид (4)) въоръжените действия на кюрдите само подпомагат кемалисткия проект за създаване на политически монолитна секуларизирана държава и общество (5), нивелиращ не само кюрдите, но и другите етнически и религиозни малцинства. Турската република се гради като еднонационална държава (6). Въстанието през 1937-1938 в Дерсим – малка провинция в Източен Анадол, населена предимно с кюрди и преименувана през 1935 на Тунджели (което през 2009 официално беше квалифицирано от Реджеп Ердоган като «дерсимското клане»), се превръща в своеобразен водораздел в развитието на кюрдския въпрос в Турция, тъй като именно тогава сред кюрдите се утвърждават усещането за тотално игнориране на собствените им интереси и негативното отношение към турската държава (7). Дотогава (т.е. в средата на 20-те и през 30-те години) кюрдската съпротива на практика представлява борба на племенните обединения и религиозни групи (предимно селски) не толкова с турската държава, като такава, колкото с централизирането на управлението и контрола по места.

Чак до началото на 80-те турските власти упорито отричат съществуването на кюрдския въпрос, продължавайки да използват за идентифициране на кюрдите формулировката на Лозанския договор – «планински турци». Слабата активност на кюрдското национално движение позволява на правителството сравнително успешно да прикрива съществуването на кюрдския проблем и да упражнява известен контрол върху развитието му. Кюрдското население в югоизточните райони на Анадола продължава да живее доста обособено, сплотено на основата на племенните връзки и патриархалната си самобитност.

Кюрди протестират с портрета на своя лидер ЙоджаланПрез 70-те години обаче, ситуацията радикално се променя, настъпва бърза ерозия на кюрдското племенно единство, повсеместно (особено в градовете) се наблюдава бум на кюрдското национално самосъзнание. Социалният облик и съставът на участниците в кюрдската съпротива придобива нови черти – вече става дума не за селско, а за предимно градско движение с оформена собствена идеологическа база, в лицето на кюрдския национализъм, и свои политически организации (8) – първоначално това е основаната през 1974 Социалистическа партия на Кюрдистан (Partiya Sosyalist a Kurdistan), а след това и създадената през 1978 Кюрдска работническа партия (Partiya Karkerеn Kurdistan) – ПКК. Специфичната особеност на ПКК е, че за разлика от други кюрдски формации, тя се гради не на племенен принцип, а привлича в редовете си всички, готови да се борят за „освобождението на кюрдите”.

По това време активистите на кюрдското движение вече са наясно за ефективността на въоръжената борба като единствената възможна форма за отстояване на собствените интереси в условията на силно ограничени политически права и свободи. Все по-голямата ожесточеност, характеризираща кюрдската съпротива от 20-те години на миналия век насам, добива нови мащаби през 70-те, когато Турция преживява бум на политическото насилие, като броят на жертвите на уличните сблъсъци и политическите убийства достига 5 хиляди души годишно и, отчасти, е резултат от провала на политиката за асимилация на кюрдите и ограничаване на достъпа им до политическия и икономически живот в страната (9). Освен това тя е свързана със спецификата на политическото развитие на кемалистка Турция, за което е характерно игнорирането на алтернативните политически платформи, при това не само на кюрдските.

След преврата от 12 септември 1980, дошлият на власт военен режим е убеден, че именно репресиите са помогнали за справянето не само с политическото насилие през 70-те, но и с всички радикални групи в Турция. Междувременно, ръководството на ПКК, начело с Абдула Йоджалан, се прехвърля на територията на Сирия, където в течение на няколко години трупа сили и ресурси и води активна пропаганда в кюрдските райони на Турция, използвайки факта, че правителството предпочита да игнорира активността на ПКК. Затова властите, на практика, се оказват неподготвени за новия бум на противопоставянето с кюрдите и военните нападения на ПКК, осъществени през 1984 във вилаетите Хакари и Сиирт.

Това е началото на въоръжената борба за създаването на независима кюрдска държава на територията на Турция. Отделните въоръжени сблъсъци между бойците на ПКК и правителствените сили за сигурност много бързо прерастват в пълномащабна гражданска война в югоизточните райони на страната, в резултат от което активността на ПКК започва да се асоциира с тероризма, а нарушаването правата на кюрдското население придобива в началото на 90-те застрашителни размери.

Развитието на кюрдския въпрос през 90-те години: факторът ЕС

В началото на 90-те кюрдският въпрос влиза в списъка на основните теми в преговорите между Анкара и ЕС. Терористичните действия в Югоизточна Турция, твърдите мерки спрямо цивилното население в кюрдските райони, където е наложен режим на постоянно извънредно положение (медиите все по-често цитират примери за прояви на жестокост) – всичко това обяснява вниманието на Брюксел към турските кюрди. То обаче е недостатъчно за превръщането на кюрдския въпрос в една от ключовите теми на преговорите за турското членство в ЕС. Основна роля за политизацията на конфликта изиграват кюрдските борци за граждански права, които широко използват всевъзможните политически и правни механизми на различните европейски международни организации за да фиксират нарушенията спрямо кюрдското малцинство, да отстояват правата си и да стимулират оказването на натиск върху правителството да осъществи определени политически преобразувания (11).

През 90-те години сред кюрдите се формира специфичен символичен образ на «Европа», като фактор, готов да им помогне в борбата за справедливост и собствена държавност. Това събирателно понятие се конкретизира не толкова от самия ЕС, като модел на общоевропейска държава, а по-скоро от такива структури, като Европейския съд по правата на човека. Докато турските съдии гледат през пръсти на многобройните факти за нарушаване на основните човешки права и свободи на местните кюрди, юристите от Диарбекир, с подкрепата на британски правозащитници и помощта на кюрдската диаспора в Европа, съумяват да създадат успешен механизъм за отстояване правата на кюрдите в Страсбург. Решенията на Европейския съд от 90-те години, касаещи правителството на Турция, фиксират наличието на мащабни нарушения на правата на цивилното население в кюрдските райони и многобройни факти за освобождаване на виновните за тях от съдебна отговорност.

Европейският съюз си затваряше очите за кюрдския проблем в ТурцияРешенията на Европейския съд се отразяват негативно върху международния имидж на Турция и, до голяма степен, опровергават твърденията на Анкара, че силите за сигурност са ангажирани само с борбата срещу терористите. Всичко това обаче, едва ли може да даде тласък за промяна на ситуацията. Само перспективата за присъединяването на Турция към ЕС, активизирането на преговорите с Брюксел през 1999 и административно-политическите реформи в рамките на Копенхагенските критерии откриват нови възможности за пробив в тази посока. Между другото, подобна е ситуацията и след края на Втората световна война, когато Турция, която е сред държавите-основатели на ООН и сред първите членове на Съвета на Европа, ратифицира Европейската конвенция за правата на човека, стремейки се по този начин да изтъкне привързаността си към принципите на съвременния свят и западната цивилизация. Пак в тази връзка, можем да си припомним и края на 80-те години, когато Тургут Йозал дава на турските граждани правото да се обръщат към Европейския съд по правата на човека за да подобри имиджа на Турция в очите на западните политици и да повиши шансовете за влизането на страната в ЕИО (12).

Реформите, за които настоява Брюксел, са насочени към укрепване на демократичните институции и установяване на контрол върху спазването на човешките права. Всичко това се възприема от по-голямата част от турското общество доста позитивно, предвид перспективата за пълноправно членство в ЕС и новите възможности за икономическо развитие. Нерешеният кюрдски въпрос се оказва сериозна пречка по пътя към реализацията на европейските амбиции на Анкара. Признаването на фундаменталните граждански права на кюрдското малцинство изглежда разумна цена за влизането в обединена Европа.

Подобни отстъпки обаче, биха удовлетворили кюрдите само в началния етап и тяхната ограниченост, естествено, много бързо започва да поражда нарастващо раздразнение. До 2000-те години, когато в кюрдските райони в Източна и Югоизточна Турция се запазва извънредното положение, исканията на кюрдите в повечето случаи се ограничават до защита на основните им човешки права. По онова време, политическите убийства и извънсъдебните разправи, принудителните изселвания и други насилствени действия от страна на силите за сигурност спрямо кюрдите остават обичайна практика. Затова кюрдските политици и привържениците на ПКК приемат като основен приоритет прекратяването на перманентното напрежение и конфликти и връщането към нормалния живот в Югоизточна Турция. Европейските представители пък смятат това за законно право на кюрдите и задължение на турските власти, претендиращи за членство в ЕС.

Правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), дошло на власт през есента на 2002 под лозунга за присъединяване на Турция към ЕС, отменя извънредното положение в кюрдските райони, приема специални постановления, гарантиращи защита от мъчения по време на разпити и отменя ограниченията върху свободата на словото и събранията. Тези отстъпки на правителството очевидно са несъществени на фона на ползата от присъединяването на Турция към ЕС. Те не само слагат край на систематичното нарушаване на човешките права в кюрдските райони и свеждат до минимум делата против турското правителство в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но и съдействат за укрепване позициите на правителството на ПСР вътре в страната и най-вече спрямо военния елит, който дълги години се смята за основния субект на политическия процес.

През първия петгодишен срок на управлението си, ПСР инициира редица административно-правни преобразувания, в резултат от които кюрдите получават не само гаранции за защита на основните си човешки права, но и възможност законно да използват родния си език в ежедневния живот. Последното съвпада с изискванията към кандидатите за членство в ЕС. И тъкмо този критерий – «уважението и защитата на националните малцинства» - вдъхва на турските кюрди надеждата, че ще могат успешно да продължат борбата си с правителството. В средата на 2000-те години гаранциите за защита на фундаменталните им права вече се оказват очевидно недостатъчни за кюрдите и те започват да претендират не само за индивидуални, но и за групови права: възможност да получават образование на родния си език и да дават на децата си кюрдски имена, в чието изписване да фигурират и липсващи в турската азбука букви (като q, x и w), връщане историческите имена на градовете и географските области, тюркизирани през 20-те и 30-те години, и т.н. (13).

Общоевропейските конвенции – като Европейската харта за регионалните езици от 1992 или Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от 1995 (14), които следва да бъдат приети от всички претенденти за членство в ЕС, трябва да осигурят на турските кюрди нови възможности за мобилизация. Затова кюрдските политици се стараят максимално да активират съществуващите канали за натиск върху турското правителство – чрез Европейския съд, чрез петиции в медиите до чиновниците в ЕС и т.н. По това време обаче, отношението към кюрдите в Европа започва да се променя. Еднозначното осъждане на турската политика, характерно за 90-те години, вече не съществува. През десетилетията на постбиполярния свят и Турция, и Европа сериозно се променят. И макар че практиката на нарушаване на човешките права в кюрдските райони продължава, в очите на ЕС Турция, чиито усилия за привеждане на административно-политическата система и законодателството в съответствие с европейските норми, се оценяват доста позитивно, вече изглежда по съвършено различен начин.

Освен това, разширяването на състава на Съвета на Европа за сметка на държавите от Централна и Източна Европа води до рязко увеличаване броя на новите дела в Европейския съд по човешките права, в резултат от което процедурата за завеждане на такива дела в Страсбург съществено се усложнява. През 2004, с цел оптимизиране разглеждането на делата, Европейският съд дори въвежда специален ред, включващ т.нар. «пилотни постановления», фиксиращи наличието в една или друга държава на структурни проблеми и предписващи на съответната държава да приеме определени законодателни мерки за избягване повтарянето на нарушенията. С помощта на «пилотните постановления» Европейският съд започва да разглежда постъпилите жалби по ускорен и опростен механизъм (15) и демонстрира по-лоялно отношение към мерките, предприемани от правителството за предотвратяване на фиксираните нарушения в сферата на човешките права.

Не бива да се пренебрегва и ефектът от 11 септември 2001. Във формулата на отношенията между ЕС, Турция и кюрдите се появяват нови променливи, като например политиката за борба с международния тероризъм. ЕС започва да се отказва от толерантните си подходи към въоръжената борба на различните национални движения. ПКК бива включена в списъка на терористичните организации, а в европейското публично пространство все по-често се призовава за подкрепа на Турция в битката и с бойците на ПКК.

Накрая, липсата на общ европейски модел за изграждане на отношенията с националните малцинства, който да е приет като норматив за всички държави-членки, прави подкрепата на ЕС за кюрдите и техните искания за разширяване на културните и гражданските им права, изключително пасивна. Кюрдите вече не могат систематично да инициират съдебни дела срещу турското правителство в Европейския съд (16), който демонстрира незаинтересованост към процесуалните отношения в неевропейските държави. Освен това, съдържанието на новите искове на кюрдските активисти в Страсбург силно се променя: вече не става дума за извънсъдебно преследване, политически убийства и разправи, а за искания да бъде намалена 10%-ната бариера за влизане в парламента, или да се отмени забраната за употреба на букви от кюрдската азбука и т.н. През втората половина на 2000-те години повечето от тези искания биват отклонявани от съда (17).

Новата политическа конюнктура, формирала се в държавите от ЕС и, като цяло, на Запад, не позволява на кюрдските правозащитници да обосноват претенциите си за признаване правото на културна и групова автономия в съответствие с нормите на европейските конвенции. Още по-важно обаче е, че събитията през 2000-те години ясно демонстрират, че подкрепата на ЕС за турските кюрди има доста ограничен характер и кюрдските правозащитници вече са изчерпали лимита на възможностите си.

Политическата активност на турските кюрди през 2000-те години

Първото десетилетие на 2000-те години демонстрира очевидното несъответствие между претенциите на тюрските кюрди към Запада и способността, а в някои случаи и желанието, на ЕС да подкрепя кюрдите в борбата им с турското правителство. Разочарованието по отношение на възможната външна помощ принуждава кюрдските активисти да търсят други пътища. Така, ако 90-те години могат да се характеризират като период, в който кюрдите се стремят да водят легалната си борба предимно в съдилищата (най-вече международните), 2000-те години са период на активизация на политическата борба на национално равнище. Това отчасти е резултат от краха на надеждите за промени, постоянно обещавани от управляващата ПСР. Инициираният от нея «демократичен преход», в краткосрочна перспектива, не обещава радикални промени за кюрдите – така административно-правната и конституционната реформа се реализират, отчитайки само минимално техните интереси.

През 2007 кюрдските политици за първи път влизат в парламента, събирайки достатъчно гласове в едномандатните райони, за които не важи националната изборна бариера от 10%. 22 души (18) от прокюрдската Партия за демократично общество (ПДО), разпусната по решение на Конституционния съд през декември 2009 заради «връзки с терористични организации и активността и, ерозираща неделимото единство на турската държава и нация» (19), стават депутати. Нещо повече, в резултат от общинските избори през 2009, ПДО получава контрол върху ключови общини в Югоизточна Турция: така, Осман Байдемир става кмет на «голям» Диарбекир, а партийни кандидати оглавяват 96 общини и 9 местни законодателно събрания (20).

През 2011, използвайки същата стратегия, поелата щафетата от ПДО Партия на мира и демокрацията (ПДМ), която официално не е допусната до участие в изборите, успява да прокара през едномандатните райони 36 свои кандидати (21) – при това не само от кюрдските (Агра, Битлис, Бинтьол, Батман, Ван, Диарбекир, Игдир, Карс, Мардин, Муш, Сиирт, Хакари, Шанлиурфа, Ширнак), но и от средиземноморските провинции (Адана, Мерсин) и Истанбул.

Получавайки достъп до реалната власт по места, кюрдските политици се опитват да разширят установените от ПСР рамки на гражданските свободи и демократичния процес чрез кампании за гражданско неподчинение на местно и национално ниво. На територията на контролираните от кюрдите общини започва да се налага ред, който очевидно противоречи на турското законодателство. Така, наред с турския език, официално започват да се използват и курманджи и заза (диалекти на кюрдския език). При назначаване на общинска работа започва да се изисква владеене на кюрдски език (доколкото местните администрации приемат и молби на граждани, писани на кюрдски), върнати са кюрдските имена на редица области и населени места. В знак на протест против политиката на Управлението по религиозните въпроси, което забранява в джамиите да се проповядва на кюрдски, ПМД инициира провеждането на специални петъчни молитви на курманджи и заза.

В същото време мерките, предприемани от правителството в рамките на «Кюрдската инициатива», прокламирана от Ердоган през 2009, на практика се оказват слабо ефективни и закъснели. Така, създаването на специален 24-часов кюрдски телевизионен канал (TRT-6) е посрещнато без особен ентусиазъм, тъй като основната маса кюрди отдавна гледат базиращия се в Европа кюрдски канал Roj TV. Откриването на секции за кюрдски език в университетите също не поражда кой знае какъв възторг у кюрдите, тай като те настояват образованието на родния им език да започва още в предучилищна възраст.

Друга нееднозначна стъпка на правителството в рамките на тази програма е публично обявената амнистия на осем бойци на ПКК, на които през октомври 2009, е официално разрешено да се завърнат в Турция от Иракски Кюрдистан. На турска територия те са посрещнати като герои от десетки хиляди кюрди, което, в крайна сметка, дава възможност на опозицията от Народно-републиканската партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) да обвинят правителството на ПСР, че подпомага терористите.

Всичко това закономерно води до свиването на програмата „Кюрдска инициатива”. Следват арести на кюрдски политици, правозащитници, кметове, председатели на общински съвети и журналисти – под предлог да се предотврати доминацията на агенти и сътрудници на ПКК в гражданско-политическото пространство на Турски Кюрдистан (22). Общо няколко хиляди задържани са обвинени, че са активисти на Съюза на общностите на Кюрдистан (Кoma Civakên Kurdistan - КСК) – национално-политическа организация на кюрдите, основана от Абдула Йоджалан като Конфедерация на народите на Кюрдистан (Koma Komalen Kurdistan - ККК), и смятана за гражданска структура на ПКК.

През 2011 общият брой на привлечените по тези дела от октомври 2009 достига 8 хиляди души, половината от които са в арестите (23), като повечето са там между една и две години (24). Показателно е, че първите арести са осъществени две седмици след общинските избори през април 2009, сякаш в потвърждение на декларациите на редица кюрдски политици, че ПСР се готви да накаже всички, които са гласували за ПМД. Действително, практически всички активисти на кюрдското политическо движение (с изключение на депутатите, ползващи се с имунитет) се оказват на подсъдимата скамейка по обвинение, че са помагали на терористите.

Влезлият в сила на 1 юни 2005 нов Наказателен кодекс (25) и поправките към Закона за борба с тероризма от 2006 (26) предоставят на силите за сигурност и полицията широки пълномощия да използват твърди мерки в рамките на санкционираните от съдилищата разследвания. Активистите на ПКК и кюрдските бежанци, върнали се в Турция в рамките на обявената от правителството „Кюрдска инициатива”, също стават жертви на практиката на прилагане на антитерористичното законодателство. Така, през 2010 – само няколко месеца след завръщането си – четирима активисти на ПКК и шестима кюрдски бежанци са арестувани по обвинение, че са свързани с терористични организации. Останалите 24 репатрианти светкавично напускат Турция и се връщат на територията на Иракски Кюрдистан (27).

Твърдият курс на ПСР кара кюрдската ПМД да ревизира претенциите си към правителството. Предишните искания за преразглеждане на редица одиозни членове на Наказателния кодекс и Закона за борба с тероризма, понижаване на изборната бариера, справедливо разпределяне на държавните субсидии между политическите партии и конституционни гаранции за културна автономия вече не отговарят на променената конюнктура. Сега кюрдските политици настояват за незабавно освобождаване на всички обвиняеми по делата, свързани с КСК, и предоставяне на «демократична автономия» на турските кюрди, т.е. самоуправление във всички сфери на обществения живот, при това в рамките на тази парадигма под контрола на централното правителство следва да останат външната политика, икономиката и националната сигурност.

Категоричният отказ на Ердоган да преговоря по този нов дневен ред води до това, че ПМД решава да бойкотира гласуването на поправките в Конституцията през март 2008 (28) (първоначално се смята, че ПСР ще се блокира по този въпрос с парламенталната група на ПМД). В крайна сметка, дебатите по поправките на практика се провалят и ПСР е принудена да обяви национален референдум на 12 септември 2010. За да демонстрира политическата си тежест и влиянието си сред избирателите, ПМД призовава своите привърженици да бойкотират референдума. И макар че предлаганите от правителството поправки получават подкрепата на 57% от избирателите, мнозина от тях – предимно от кюрдските райони – отказват да гласуват (в отделни кюрдски райони и градове броят на участниците в референдума се оказва критично ниска: в Хакари – 9,1%, в Ширнак – 22,5%, в Диарбекир – 35,2%, в Батман – 40,3%, във Ван – 43,6%, при средна национална активност от 77,4%) (29).

След референдума от 2010 въпросът за конституционната реформа остава в дневния ред и е сред основните теми на обществената дискусия. На последните парламентарни избори през 2011 ПСР (спечелила 49,8% от гласовете) излиза с обещанието да приеме нова конституция, която «да консолидира турското общество и да се основава на консенсуса между партиите» (30). По искане на Ердоган, в новия парламент е създадена специални конституционна комисия, в която четирите парламентарни групи имат равно представителство. Така ПМД получава възможност пряко да участва в създаването на текста на основния закон.

Това е исторически прецедент за кюрдите, доколкото за първи път кюрдска партия играе ролята на субект на конституционния процес в Турция. Изключително важно е и, че ПМД на практика консолидира около себе си и своята програма за конституционна реформи кюрдски политици и общественици, заемащи различни и дори диаметрално противоположни позиции. Съгласуваните предложения, които ПМД представя в комисията, включват общи искания за предоставяне възможност на кюрдите да получават образование на родния си език и фактически отказ от кемалисткия принцип за дефиниране на гражданството, в чиито рамки още от времето на Лозанския договор от 1923 в официалните документи кюрдите биват представяни като «планински турци».

Кюрдските претенции пораждат сериозни разногласия сред членовете на конституционната комисия. Скоро обаче работата и окончателно е парализирана заради предложенията на ПСР за превръщането на Турция от парламентарна в президентска република. Двете опозиционни партии – НРП и ПНД – се обявяват категорично против инициативите на ПСР, които, според тях, са мотивирани изключително от желанието на Ердоган да уреди по-нататъшната си политическа кариера и ще доведат до установяването на авторитарен режим в страната. На свой ред, ПМД демонстрира готовност да даде рамо на ПСР ако тя подкрепи политическите искания на кюрдите.

През есента на 2012, отчаяни от неуспешните опити да прокарат своите поправки в подготвяния текст на новата конституция, кюрдите стартират нова кампания на гражданско неподчинение. Те протестират против отказа на съдилищата, разглеждащи делата на активистите на КСК, да разрешат на обвиняемите да се защитават на кюрдски език. На 12 септември 2012 63-ма арестувани, свързани с КСК, обявяват гладна стачка, към която само през първия месец се присъединяват над 600 души (31). Протестиращите издигат три основни искания: да се смекчат условията, при които излежава присъдата си Абдула Йоджалан, да се гарантира възможност за получаване на образование на кюрдски език и да се разреши използването му в съдебните процеси. Продължителността на гладната стачка (рекордна по своята масовост) и участието в протестите на депутатите от ПМД и на известни кюрдски политици съдействат за това, че правителството официално признава за наличието на проблема. Скоро след подробното осветяване на случващото се в медиите, министърът на правосъдието Садулах Ергин публично заявява, че се подготвя закон, даващ на кюрдите право да използват родния си език в процесуалната практика (32). След изявлението на министъра, Йоджалан призовава от затвора кюрдите да прекратят гладната стачка и още на 18 ноември 2012 протестите са прекратени. Мнозина тълкуват неочакваната развръзка като доказателство за относителната сплотеност на кюрдското политическо движение и високата степен на влияние на Йоджалан върху него.

Новите инициативи за разрешаване на кюрдския въпрос: Анкара залага на Йоджалан

Скоро след призива на несменяемия лидер на ПКК, през декември 2012, премиерът Ердоган публично потвърждава слуховете за тайни преговори между Националната разузнавателна организация (МІТ) и Абдула Йоджалан. Това фактическо начало на нов етап в урегулирането на кюрдския конфликт е следствие от редица, както очевидни и известни, така и неособено афиширани политически и социално-икономически фактори. Общоразпространената гледна точка е, че кюрдският проблем се отразява изключително негативно върху икономическото развитие на Турция, девалвира постиженията на Анкара в сферата на демократичното развитие и усъвършенстването на административно-правната система, ерозира потенциала и за регионално лидерство и ограничава нейните външнополитически инициативи (33). Доколко обаче тезата за критичното значение на кюрдския фактор за вътрешната и външна политика на Турция отговаря на действителността? С други думи, доколко динамиката на изострянето и затихването на кюрдския конфликт е в корелация с обективните показатели за икономическото развитие на Турция и положението на управляващата партия?

През 2002, когато ПСР току що е дошла на власт, кюрдската съпротива се намира във фаза на ниска активност, което позволява на правителството да не се съобразява с кюрдите, прокарвайки своята политика. През 2004-2007 настъпва изостряне на конфликта, но показателите на икономическия растеж в Турция не намаляват, а ПСР продължава да консолидира властта и да разширява електоралния си потенциал. Нещо повече, въпреки активната фаза на конфликта и нарасналият брой на военните операции срещу ПКК, ПСР съумява на практика да парализира политическата активност на армията – в противопоставянето между военния елит и ислямисткото правителство настъпва очевиден прелом в полза на управляващата партия. Тоест, кюрдският фактор не пречи на ПСР вече над десет години да удържа властта и дори не създава проблеми пред просперитета на партията през 2000-те години. Защото тогава, в средата на третия си мандат, ПСР изглежда толкова загрижена за кюрдския проблем?

Действително, отличното представяне на трите последни парламентарни избори (2002, 2007 и 2011), успехът на общинските избори през 2004 и 2009 и на референдумите за поправките в конституцията, позволиха на ПСР да укрепи позициите си като управляваща сила въпреки изострянето на редица вътрешнополитически проблеми. Но, ако на изборите през 2004 и 2007 ПСР можа да си гарантира подкрепата на кюрдите, през следващите години – на общинските избори през 2009 и на парламентарните през 2011 – на фона на разочарованието от неизпълнените обещания на Ердоган, показателите на управляващата партия в кюрдските райони значително спаднаха (34). Заиграването на ПСР с турските националисти (известни с непримиримата си позиция по кюрдския въпрос) и агресивното отношение на правителството към кюрдските формации, инцидентът в селцето Улудере (провинция Ширнак), където турски изтребител унищожи 40 души, нелегално преминаващи през турско-иракската граница, смятайки ги за бойци на ПКК (35) – всичко това отслаби позициите на управляващата партия в Югоизточна Турция. Опитите на ПСР да разиграе религиозната карта, акцентът в официалната партийна реторика върху общата ислямска идентичност на турците и кюрдите, дори социалните програми, целящи да повишат жизненото равнище в кюрдските провинции, се оказаха явно недостатъчни за сдържането на нарастващата популярност на кюрдския национализъм. Тревога в ръководството на ПСР поражда и появата на нови кюрдски партии и, в частност, на партията „Хюр Дава” (Hür Dava Partisi), създадена от кюрдските ислямисти през есента на 2012 и обединяваща религиозно-консервативни кръгове, които традиционно са сред електората на управляващата партия (36).

Новата инициатива за решаване на кюрдския въпрос може да се приеме като опит за пречупване на тенденцията към понижаване популярността на ПСР в навечерието на общинските и президентски избори през 2014. Съдейки по всичко, Ердоган се опитва, от една страна, да възстанови в очите на кюрдското население образа на ПСР като партия, носеща мир и съгласие на турските граждани, а от друга – да си гарантира лоялността и подкрепата на политически активните кюрди и кюрдските партии на предстоящия референдум за новата конституция (която, както планират в ПСР, трябва да превърне Турция в президентска република, в съответствие с президентските амбиции на самия Ердоган) (37).

Проблемът с възхода на кюрдския национализъм съдържа заплахи и за външнополитическите инициативи на ПСР, включително за модела на регионалната сигурност, прокарван от правителството на Ердоган.

Днес Анкара може да се похвали с доста добри отношения с правителството на Иракски Кюрдистан, в рамките на които можем да очертаем поне три основни съставляващи елемента, съчетаващи икономическите изгоди и политическите сметки. На първо място, търговията с Иракски Кюрдистан позволява да се стимулира икономическата активност в кюрдските райони на Турция.

На второ място, Турция изгражда, съвместно с Иракски Кюрдистан, нов тръбопровод, с цел създаване на независим коридор за транзит на иракски петрол и природен газ. Това трябва да се превърне в залог за икономическата самостоятелност на Иракски Кюрдистан и да удовлетвори нарастващите потребности на Турция от енергоносители (38). Накрая, укрепвайки взаимноизгодните икономически отношения и приятелските контакти с правителството на Масуд Барзани, ПСР разчита да ограничи привлекателността и, съответно, социалната подкрепа за радикалния кюрдски национализъм както в самата Турция, така и в граничните райони на Ирак и Сирия.

Що се отнася до сирийските кюрди и основната им политическа сила – Партията на демократичното единство на Кюрдистан (Partiya Yekitiya Demokrat) - ПДЕК, отношенията им с ПСР са доста напрегнати, като те рязко се изостриха в хода на сирийската криза (39). Макар че сирийските кюрди не контролират богати природни ресурси и са достатъчно разпръснати из територията на Сирия, активността им в гражданската война между опозицията и правителствените сили, подкрепящи режима на Башар Асад, е очевиден фактор за дестабилизацията на ситуацията в кюрдските райони на Турция. В тази връзка от важно значение е резултатът от преговорите между лидера на ПДЕК Салих Мюслим и официални турски представители, които през август 2013 на два пъти се срещнаха в Анкара (а преди това имаха други две срещи в Кайро).

В дългосрочна перспектива турските кюрди едва ли ще се задоволят с подчинения си статут в състава на Турция, ако техните сирийски и иракски сънародници получат широка политическа и културна автономия (40). От тази гледна точка, сътрудничеството с Барзани дава на правителството на Ердоган възможност да се конкурира с ПКК в борбата за симпатиите на кюрдите.

Като цяло, електоралните, социално-политическите и геополитическите сметки могат да обяснят активността на ПСР по кюрдското направление. Остава обаче въпросът за механизмите за реализацията на новата кюрдска инициатива, както и защо ПСР направи ключов играч в нея Абдула Йоджалан, с когото правителството започна активно да работи в края на 2012? Та нали от момента на активизирането на военните операции срещу кюрдите през лятото на 2011 лидерът на турските кюрди на практика беше съвършено изолиран от външния свят, а твърденията на някои медии за възможното му прехвърляне под домашен арест провокираха изключителното негативната реакция на премиера Ердоган, който непрекъснато повтаряше, че правителството няма да допусне Йоджалан да излезе от затвора (41).

От друга страна, за неочакваното сближаване между управляващия режим на ПСР и Йоджалан съществуват достатъчно обективни предпоставки и обяснения. През 14-те години на пребиваването му в затвора, авторитетът на Йоджалан си остана все така висок. Достатъчно е да си припомним събитията от есента на 2012, когато (на 12 септември) група кюрдски затворници обявиха началото на протестна акция. И макар че към тяхната безсрочна гладна стачка много бързо се присъединиха стотици политически затворници, всички те се подчиниха на призива на Йоджалан да прекратят протестите в края на ноември. Така Йоджалан публично доказа не само, че влиянието му върху кюрдското политическо движение продължава да е много силно, но и (което е най-важното), че зад него са готови да тръгнат мнозинството кюрди. Възможно е разбира се, продължителният престой в затвора да се е отразил върху личността на Йоджалан. По време на срещата си с депутати от кюрдската ПМД през февруари 2013, той се оплака от възрастта си (65 години) и от близостта на смъртта (42). Както изглежда, в момента за него са от значение не само интересите на кюрдското движение, но и неговите собствени, като едните и другите невинаги могат да съвпадат. Призивът на Йоджалан към участниците в гладната стачка да се откажат от нея, преди да са дали жертви, несъмнено укрепи имиджа му на политик и миротворец в очите на мнозина, включително и на правителството, но от гледната точка на кюрдските радикали подобен финал едва ли е положителен. Защото появата на „сакрална жертва” в хода на мирната и ненасилствена протестна акция неизбежно би нанесла сериозен удар по имиджа на правителството на Ердоган, а пък кюрдските политици щяха да получат възможност да представят гибелта на своите съратници като поредното доказателство за пренебрежителното отношение към живота на кюрдите и още един пример за незаконните методи на борба срещу кюрдите по модела на безнаказаните бомбардировки на мирните жители в Улудере (43).

Както е известно, дълги години кюрдските националисти градяха ореола на Йоджалан като борец и мъченик, превръщайки го в символ на кюрдската съпротива и постоянно подчертавайки неоспоримия му авторитет и неговото право да представлява интересите на турските кюрди. Сега обаче правителството на Ердоган използва специфичното положение на Йоджалан в йерархията на кюрдската политика, разчитайки, че междувременно самите кюрдски националисти вече са се превърнали в заложници на създадените от самите тях символи. Стартирайки преговори непосредствено с него, правителството разчита да постигне по-големи отстъпки, отколкото в диалога с другите представители на кюрдското движение. Както показват попадналите у медиите записи от срещите между Йоджалан и депутатите от ПМД през февруари 2013, кюрдският лидер демонстрира готовност да се задоволи с обещанията на правителството да отчете интересите на кюрдите в рамките на новата конституция. И, ако отхвърлим предположението, че Йоджалан се опитва да води двойна игра, думите му недвусмислено свидетелстват за неговото съгласие да работи заедно с правителството за прекратяване на насилието (44). Само че доколко Йоджалан е в състояние реално да контролира кюрдските националисти и да гарантира спазването на евентуални бъдещи договорености? В своите изявления полевите командири на ПКК всячески подчертават лоялността си към Йоджалан, като лидер, но смятат предлаганите от ПСР рецепти за решаването на кюрдския конфликт за неприемливи и декларират готовност да продължат борбата (45). С други думи, оставайки си неоспорим лидер, Йоджалан все пак не може да контролира военната активност на ПКК и „процесът на преговори” и свързаните с него публичните декларации за общата цел – прекратяване на насилието - съвсем не гарантира успеха на „мирния процес”, като цяло. Достатъчно е да си припомним събитията от юли 2011, когато на фона на примиренческите изявления на Йоджалан в Диарбекир избухна мащабен въоръжен сблъсък между активисти на ПКК и правителствените сили за сигурност (46). Освен това, функционерите на ПКК постоянно подчертават правото си на „активна самоотбрана” (47).

В същото време, евентуалният провал на новата „кюрдска инициатива”, чиито основен елемент, неочаквано за мнозина, станаха преговорите с Йоджалан, не носи сериозни политически рискове за правителството на Ердоган. Ако сблъсъците продължат, въпреки призивите на Йоджалан, и се окаже невъзможно със съвместни усилия да бъде прекратено насилието, ПСР най-вероятно ще обвини за това ПКК. Ако пък мирният процес (под една или друга форма) все пак стартира, ПСР, дори и да не постигне цялостно решение на кюрдския проблем, ще си гарантира необходимото спокойствие на предстоящите общински и президентски избори през 2014.

Заключение

Непредсказуемото развитие на събитията в региона на Близкия Изток и новият кръг от спиралата на «арабското пробуждане» през 2011-2012 вдъхна на кюрдите в Ирак, Иран, Сирия и Турция надежда, че историята за пореден път (както например след Първата световна война) ще им даде шанс радикално да променят положението си. Разчитайки на повече, лидерите на турските кюрди днес не откриват особени стимули да постигане на сериозен компромис с правителството – т.е. компромис, който да предполага еквивалентно конвертиране на натрупания опит и възможностите на въоръжената борба в реална административно-политическа и културна автономия и самостоятелност. При това трите десетилетия на въоръжена борба им позволяват да разчитат, че ще постигнат достоен «обменен курс» (48). Гръбнакът на лидерите на кюрдските националисти, макар и поостарял през годините на ожесточени политически борби, очевидно не е склонен да се разделя с властта, която упражнява вече не едно десетилетие, само срещу гаранции за узаконяване на кюрдския език или обявяване на всеобща амнистия.

От гледна точка на постигането на военна победа, въоръжената борба на ПКП срещу турската държава е безперспективна. В същото време обаче, в близко бъдеще тя си остава най-важния фактор в турския вътрешнополитически живот, позволяващ на кюрдското движение да отстоява интересите си. Въпреки прокламираното през март 2013 помирение и вяло протичащият процес на изтегляне на бойните части на ПКК от територията на Турция (49), окончателният отказ от въоръжената борба едва ли е възможен докато функционират механизмите за набиране на привърженици и мобилизация на ресурси. Въпреки очевидното несъответствие между провъзгласените цели и съществуващите възможности, мнозинството активисти на кюрдското движение са уверени, че ситуацията в региона се развива в тяхна полза и са готови да следват примера на иракските и сирийски кюрди, постигнали осезаеми успехи в борбата си за автономия. Наближаващите президентски и общински избори само укрепват тези планове в средите на ръководството на ПКК (50).

За мирното решаване на кюрдския въпрос пречи и друго важно обстоятелство. Значителен брой не само измежду активистите на ПКК, но и на обикновените кюрди, смятат въоръжената борба за идеалите на кюрдския национализъм не само за законна, но и за ефективна. От тяхна гледна точка, политическият успех на кюрдските партии на последните два парламентарни избора, до голяма степен, е бил гарантиран именно от активността на ПКК, т.е. от въоръжената борба на привържениците на Йоджалан, дори нещо повече – самият факт на преговорите за изтеглянето на въоръжените части е поредното доказателство за значението на този тип борба.

Разбира се, въоръжената борба е съпроводена с големи човешки загуби. Затова мнозина привърженици на движението открито подкрепят необходимостта от мирно разрешаване на конфликта. Но лозунгите за мирния процес имат ограничено въздействие сред кюрдите, мнозинството от които са склонни да признаят правото на ПКК да използва силови методи на съпротива, като пропорционален отговор на потисничеството на кюрдите от страна на турското правителство.

Ето защо, освен електоралните и геополитическите сметки, активността на правителството на Ердоган за решаването на кюрдския въпрос се обяснява и със сериозните му опасения, че в средносрочна перспектива сдържането на кюрдския национализъм ще става все по-трудно. Като опитен политик, Ердоган твърдо се придържа към правилото, че е по-добре да водиш трудните преговори от силни позиции, вместо да чакаш външно- и вътрешнополитическият силов баланс да се промени в полза на противника. Въпреки инициативата на правителството да преговаря с ПКК, властите въобще не демонстрират готовност да удовлетворят основните искания на кюрдите – например да им дадат политическа автономия или да освободят Йоджалан. Събитията от края на 2012 и първата половина на 2013 само потвърждават наличието на непреодолима пропаст между това, което правителството на Ердоган е склонно да предложи на кюрдите, и онова, които кюрдските националисти искат да постигнат. Както показаха масовите протести в края на май и началото на юни 2013, Ердоган и правителството му въобще не възнамеряват да отстъпват по принципно важните въпроси, нито пък да споделят властта си с когото и да било. Ако използваме пазарен език, цената, която предлага Ердоган, очевидно не отговаря на очакванията на кюрдите (51).

Не може да се изключи, че ПКП няма да се откаже от въоръжената борба (под една или друга форма), докато позициите на кюрдския национализъм в Турция не укрепнат дотолкова, че кюрдите да могат да водят преговорите от позициите на по-силния. В момента те не разполагат с достатъчно ресурси за това, но развитието на ситуацията в региона може да съдейства за усилване на турските кюрди. Достатъчно е да погледнем региона на Близкия Изток за да се убедим във възможността от подобен сценарий: през последните десет-двайсет години кюрдите съумяха да създадат боеспособни армии във всичките четири части на историческия Кюрдистан. Със собствени военни организации разполагат сирийските кюрди от ПДЕК, а кюрдите от Партията на свободния живот в Кюрдистан (Partiya Jiyana Azad a Kurdistanê - PJAK) се закрепиха в Ирак и вече активно действат в Иран. Всичко това поставя допълнителни въпроси за перспективите пред сегашния преговорен процес (52): доколко сегашното „помирение” може да стане пролог към решаването на кюрдския въпрос в Турция или ще се окаже просто почивка с цел натрупване на сили преди началото на следващия етап от този ожесточен конфликт?

Бележки:

1. İşte Meclis Komisyonu’nun terör raporu // Sabah, 29/01/2013;

Terör ve Şiddet Olayları Kapsamında Yaşam Hakkı İhlallerini İnceleme Raporu. 
24. Dönem 3. Yasama Yılı 2013 (Rapor, Komisyonun 13 Şubat 2013 tarihli toplantısında
kabul edilmiştir). Ankara, 2013, s. 56, 54-60.
(http://www.tbmm.gov.tr/komisyon/insanhaklari/belge/)
2. Виж: Ozdag, Omit. Turk Ordusu’nun PKK Operasyonları: 1984-2007. 
İstanbul: Pegasus Yayınları, s. 102-109.
3. Yegen, Mesut. “Prospective-Turks” or “Pseudo-Citizens”: 
Kurds in Turkey. // Middle East Journal, Vol. 63, No. 4 (2009), p. 597.
4. Преди 1925 в Анадола също има вълнения сред кюрдите, като най-известният пример е 
въстанието в Кочгири през 1921.
5. Yavuz, Hakan; Özcan, Nihat. The Kurdish Question and Turkey's Justice and 
Development Party. // Middle East Policy, Vol. 13, No. 1 (2006), p. 105.
6. Сред тюрколозите няма единно мнение по въпроса, доколко конституционното понятие 
"турска нация" съвпада с етническото, т.е. дали в него е заложено отричането на
съществуването на други етноконфесионални малцинства (включително кюрди).
7. Watts, Nicole. Relocating Dersim: Turkish State-Building and Kurdish Resistance, 
1931-1938. // New Perspectives on Turkey, Vol. 23, No. 1 (Fall 2000), pp. 5-30.
8. Bozarslan, Hamit. Why the Armed Struggle? Understanding the Violence in 
Kurdistan of Turkey. // The Kurdish Conflict in Turkey. New York: St. Martin's, 2000, pp. 17-18.
9. Макар че от гледна точка на политическите и икономически права кюрдите 
не се отличават от гражданите на Турската република с друга националност,
кюрдските райони на Турция традиционно се намират на по-ниска степен
в социално-икономическото си развитие, а възможностите на кюрдските
партии да функционират на парламентарно равнище са силно ограничени
заради високия изборен праг и систематичните забрани.
10. В момента на ареста, през 1999, на Абдула Йоджалан броят на жертвите 
в конфликта беше надхвърлил 30 хил. убити, повечето от които цивилни.
Разрушени са над 3 хиляди села, а над 2,5 млн. кюрди са принудени да напуснат
родните си места и да се преселят в други райони на страната или пък да емигрират
в съседни държави.
11. Turkey’s Accession to the EU: - Kurdish Human Rights Project. (https://www.khrp.org/) 
12. По-подробно, виж: Кудряшова Ю.С. Турция и Европейский Союз: история, 
проблемы и перспективы взаимодействия. – М., 2010. С. 51–72.
13. Kürtçe eğitimde q, x ve w harflerine, sınırlama konursa 
kabul etmeyiz // Radikal, 05/07/2012
14. Анкара и до днес не се е присъединила към Рамковата конвенция 
за защита на националните марцинства.
15. "Пилотното постановление" представлява окончателно решение по делото, 
в което Европейският съд признава нарушаването на Конвенцията и постановява,
че това нарушение има масов характер, вследствие на структурната или
системна дисфункция на правната система на държавата-ответник, и предписва
на въпросната държава да вземе определен вид мерки от общ характер
(Виж: Терехов К.И. Пилотные постановления, выносимые Европейским судом по правам
человека: введение в системный анализ явления // Правовая мысль: история и
современность, 2011, № 4. С. 52-60). Процедурата на "пилотните постановления"
предполага, че Европейският съд занапред няма да се произнася по всяко от
разглежданите дела, а ще обединява делата за нарушаване на правата със сходна
"етиология" и ще се произнася по самия правен (системен или структурен) проблем,
а не по последиците от него - т.е. случаите на нарушаване на правата и на Конвенцията.
Съдът взема решение и формулира препоръките си към националното правителство
за решаване на фиксирания проблем, като след това вече не се гледат дела
по тези въпроси (Committee of Ministers, Recommendation on the improvement
of domestic remedies (Rec(2004)6), 12 May 2004 // Официальный сайт Совета Европы:
https://wcd.coe.int/wcd/ViewDoc.jsp?id=743317)
16. Kurban, Dilek; Gulalp, Haldun. A Complicated Affair: Turkey’s Kurds and the European 
Court of Human Rights. // The European Court of Human Rights.
Implementing Strasbourg’s Judgments on Domestic Policy. Edinburgh:
Edinburgh University Press, 2013.
17. Въпреки че Европейският съд призна, че 10%-ният изборен праг за влизане в 
Парламента е сред най-високите в Европа, липсата на общи норми, регламентиращи
този праг дори в държавите от ЕС, оставя голямо поле за маневри на националните
правителства. (European Court of Human Rights, Сase of Yumak and Sadak v. Turkey.
Judgment (Application No. 10226/03), 8 July 2008,
http://hudoc.echr.coe.int/sites/eng/pages/search.aspx?i=001-87363#{"itemid":["001-87363"]}).
18. На 4 декември 2009 турския Конституционен съд лиши от мандатите им двама 
депутати от ПДО . Ахмет Тюрк и Айсел Туглук, което намали броя на кюрдските депутати и
им отне възможността да имат собствена парламентарна група. На 11 декември 2009
Конституционния съд разпореди разпускането на на ПДО.
(DTP kapatıldı // Sabah, 11/12/2009.)
19. Цит. по: Sabah, 11/12/2009. Така, създадената през ноември 
2005 кюрдска Партия на демократичното общество (Demokratik Toplum Partisi)
просъществува точно 4 години и един месец.
20. Kapatılan DTP’nin 94 Belediye Başkanı BDP’ye katıldı // Milliyet, 23/12/2009. 
21. На 21 юни 2011 турският Висш изборен съвет лиши арестувания депутат 
от ПМД Хатип Диджле от мандата му и го предаде на кандидата на управляващата
ПСР Ойе Еронат. Освен Диджле, още петима депутати от ПМД бяха арестувани
по обвинение, че сътрудничат със забранената Кюрдска работническа партия
(Cumhuriyet, 22/06/2011; Hürriyet, 22/06/2011).
22. Kürtçe savunma krizi // Milliyet, 19/10/2010. 
23. 30 Ayda KCK’den 7748 Gözaltı, 3895 Tutuklama // BİA Haber Merkezi, 06/10/2011. 
24. Виж: Backgrounder on the Union of Communities in Kurdistan, KCK // Democratic Turkey 
Forum, http://www.tuerkeiforum.net
25. Türk Ceza Kanunu (Kanun No. 5237, Kabul Tarihi: 26/9/2004) // Resmi Gazete, 
12/10/2004 Sayı: 25611, http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5237.html
26. Terörle Mücadele Kanununda Değişiklik Yapılmasına Dair Kanun (Kanun No. 5532, 
Kabul Tarihi: 29/6/2006 ) // http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5532.html
27. Candar, Cengiz. “Leaving the Mountain”: How may the PKK Lay 
Down Arms? Freeing the Kurdish Question from Violence. Istanbul: TESEV, 2012,
http://www.tesev.org.tr/en/ publications/1/1.
28. Anayasa değişiklik paketi ve BDP’nin istekleri... // Milliyet, 25/03/2010; BDP’nin AKP’den 
altı isteği var. // Ankara Haber, 25/03/2010.
29. 12 Eylül 2010 Anayasa Değişikliği Halkoylaması // T.C. Yüksek Seçim Kurulu. 
(http://ysk.gov.tr) İllere Göre Anayasa Değişikliği Halkoylaması Sonucu // T.C. Yüksek Seçim
Kurulu. http://ysk.gov.tr/ysk/docs/2010Referandum/KesinSonuc/IlSonuclari.pdf
30. AKP. Türkiye Hazır Hedef 2023. 12 Haziran 2011 Genel 
Secimleri Beyannamesi // AKP Resmi Sitesi. (http://www.akparti.org.tr/beyanname2011.pdf).
31. Adalet Bakanlığı, bugün itibarıyla 67 ceza infaz kurumunda açlık grevi eylemi yapan 
682 hükümlü ve tutuklu bulunduğunu bildirdi // Akşam, 02/11/2012.
32. Законът, позволяващ на подсъдимите да се защитават не само на турски език, 
беше приет през януари 2013 (Ceza Muhakemesi Kanunu ile Ceza ve Güvenlik
Tedbirlerinin İnfazı Hakkında Kanunda Değişiklik Yapılmasına dair Kanun (Kanun No. 6411,
Kabul Tarihi: 24/1/2013) // Resmî Gazete, 31/01/2013 (Sayı: 28545)).
33. Yayman, Huseyin. Turkiye’nin Kurt Sorunu Hafızası. Ankara: SETA Yayınları, 2011, s. 21. 
34. По-подробно, виж.: Шлыков П.В. Турция после выборов 2011 г.: 
парадоксы политического развития под властью Партии справедливости и развития. //
Перспективы. Фонд исторической перспективы. (http://perspektivy.info)
35. Uludere olayı için hükümetten ilk tepkiler! // Gazete Habertürk, 30/12/2011; 
Uludere katliamı. // Radikal, 30/12/ 2011.
36. Beklenen Parti: HÜR DAVA PARTİSİ. // Doğru Haber, 30/11/2012, 
http://www.dogruhaber.com.tr
37. ПСР и ПМД имат общо 355 депутати, което е малко по-малко от конституционното 
мнозинство от 2/3 (367), необходимо за приемането на нова конституция, но е доста повече
от 3/5 от състава на меджлиса, необходими за провеждането на референдум..
38. Iraq and the Kurds: The High-Stakes Hydrocarbons Gambit // Middle East Report № 120, 
April 19, 2012. (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org).
39. Syria’s Kurds: A Struggle within Struggle // Middle East Report № 136, 
January 22, 2013 (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org).
40. Sarısözen, Veysi. Kürtlüğü inkar için Türklüğü inkar edenler // Özgür Gündem, 17/02/2013. 
41. Ocalan’a Ev Hapsi iddiasına Yanıt. // Hürriyet, 6/01/2013. 
42. Sabah, 25/02/2013. 
43. Er, Erdal. Roboski’yi Sahipsiz Bırakmayın. // Özgür Gündem, 20/12/2012. 
44. Durukan, Namik. İmralı Zabıtları // Milliyet, 28/02/2013. 
45. Показателно в това отношение е заявлението на Нуредин Софи, който ръководи 
Силите за народна отбрана (Hêzên Parastina Gel – HPG) – военното крило па ПКК,
за готовността да бъде продължена въоръжената борба срещу правителствените части,
да бъдат отчетени грешките от предишните години и да се формулира по-успешна стратегия
за борба в краткосрочен период
(Sofi: Önder Apo’nun emrindeyiz. // Fıratnews.com, 21/02/2013,
http://www.firatnews.com/news/guncel/sofi-onder-apo-nun-emrindeyiz.htm)
46. Diyarbakır’da 13 şehit // Anadolu Ajansı, 14/07/2011. 
47. Като пример могат да бъдат посочени изказванията на председателя 
на изпълнителния съвет на Асоциацията на общностите на
Кюрдистан (Koma Civakên Kurdistan – KCK) Мурат Карайълън.
В отговор на многобройните призиви на Ердоган към лидерите на
ПКК да сложат оръжие и да напуснат Турция, Карайълън посочва
в едно интервю: "Кой кого трябва да гони? Това е нашата земя и нашата страна.
Вие сте дошли на наша зема, т.е. вие сте зевоеватели. И, ако някой трябва да напусне
страната, това сте именно вие... В така създалата се ситуация не вярваме особено
в искреността на мирните инициативи на правителството на ПСР"
(Karayılan: İşgal kuvvetisiniz, burası bizim ülkemiz // Fıratnews.com, 23/03/2013,
http://www.firatnews.com).
48. Водачите на ПКК постоянно подчертават, че няма да се откажат от борбата и 
няма да напуснат Турция [Karayılan’dan Erdoğan’a:
Asıl siz çekin gidin ülkemizden. // Fıratnews.com, 01/01/2013, http://www.firatnews.tv/].
49. Процесът на изтегляне на бойците бе предшестван от обръщението на 
Абдула Йоджалан
от 21 март 2013 (по време на кюрдския празник Навруз),
в което пожизненият лидер на ПКК призова за прекратяване на въоръжената борба.
Обръщението беше резултат от дългите тайни преговори между правителството на
Ердоган (в лицето на Националната разузнавателна организация) и Йоджалан.  
50. Karayılan: Karar almamız kolay değil // Fıratnews.com, 06/03/2013, 
http://www.firatnews.com/.
51. Yargı Paketi Özgürlüğe Açılmıyor // Bianet.org, 26/02/2013, http://www.bianet.org/. 
52. Обещанията на Йоджалан да събере нова армия от 50 хил. бойци, ако правителството
 не изпълни условията, поставени от кюрдите, за пореден път потвърждават колко
крехко е очерталото се затишие [Milliyet, 28/02/2013].

-------------------------------------------------------------------
* Преподавател в Института за държавите от Азия и Африка на Московския държавен университет "Ломоносов"

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1158-turskite-geopoliticheski-perspektivi

Сергия със захаросани плодове в ИстанбулТеорията на игрите често се използва в политологията: докато играем, решаваме определени въпроси - въображението ни може да генерира проблеми, които е невъзможно да изложим писмено, и, в същото време, използвайки въображението си, можем да развиваме такива направления, които няма как да се реализират в ежедневния реален живот.

За да разберем правилно картата на Евразия, следва да анализираме разположените на нея стратегически пунктове - единият от тях е Босфорът, а другият Гибралтар: първият е като поема и представлява гореща геополитическа точка, подобно на страната която го контролира; вторият пък е „студен”, също като британската ефективност. Тук ще анализирам „горещата” точка, защото именно тя е стратегическия изход на всички държави от Черноморския регион (включително и Румъния) към свободния свят.

Джамия, ИстанбулНо тъй като разсъждаваме в рамките на теорията наМустафа Кемал Ататюрк, бащата на нацията игрите, нека си представим, че управляваме тази страна, т.е. че настоящият текст представлява стратегия за развитие на турската мощ. В основата на този подход са три вътрешни елемента на турската държава, както и един външен по отношение на Анкара, който ще разгледам отделно. Конкретните елементи, позволяващи на всеки специалист по международни отношения да изглежда „компетентен по отношение на турското досие” и касаещи вътрешната политика, са географското положение, населението и религията на тази държава (или по-точно, напрежението, свързано с ролята на религията в турското общество). Всеки дискурс, базиращ се на тези теми, няма как да не използва познатите имена и концепции: Мустафа Кемал Ататюрк, Босфорът, Проливите, светското общество, армията, ислямизма, тероризма и, задължително – кюрдският въпрос.

Външният елемент пък е свързан с надеждата или желанието (по-нататък ще се опитам по-точно да дефинирам характера му) на турската държава за интеграция в Европейския съюз.

Разбира се, съвсем нямам намерение да свеждам Турция само до споменатите по-горе проблеми (които задължително участват в общата формула на основанията на всеки адекватен анализ на турската държава). Следва да имаме предвид и редица други аргументи, на които по-рядко се обръща внимание, тъй като се смята, че времето на някои от тях вече е отминало.

Какво представлява Турция

Турският премиер Ердоган под портрета на АтатюркТурция е държава, която се вписва в негативната историческа логика. Както е известно, европейската историография смята империите за историческа даденост и необходимост на времето, когато развитието на човешкото общество не е било мирно, но ги класифицира (и, в крайна сметка, ги изучава) във връзка с основното направление на тяхното развитие: с едно единствено изключение (1), за „позитивни империи” се приемат онези, които се развиват от Запад на Изток (империята на Александър, Римската империя, Империя на Каролингите, Свещената Римска империя, империята на Наполеон и т.н.). От тази гледна точка, Османската империя (също както и Персийска) е „негативна империя”.

Всъщност, турската държава възниква като продължение на битките в Азия, т.е. на една борба, вдъхновена в по-малка степен от религията и в по-голяма – от елементарните материални интереси: при това въздействието, оказано от тази държава, не се ограничава само с финансовата циркулация или, най-общо казано, с цялото онова наследство, което може да бъде оценено с пари в рамките на съответното пространство, а съдържа и религиозен елемент.

Тоест, съществуването на турската държава се реализира (и следва да се разбира) в две форми:

  • В исляма. Тъй като политическият и военен режим, доминиращ над Мека, придобива и духовната и морална власт на Халифата, претенциите на Истанбул за лидерство в мюсюлманския свят (реализирано чрез военното завоюване на ключови зони от политико-религиозното пространство на Пророка) следва да се разбира и в имагологичен аспект. Именно в такъв аспект например, трябва да се интерпретира задължението на султана лично да атакува, начело на войските си, Багдад – градът, смятан за основния конкурент на Истанбул в борбата за доминация в мюсюлманското пространство (с изключение на Арабския полуостров).

  • В същото време, присъствието на турците в Константинопол означава за християнския свят началото на нов спор за това, кой доминира в него: дали католическият Рим (с център Ватикана), дали православният Рим (с център Константинопол) или някакъв нов Рим, който да наследи ролята на бившата столица на гръцката Империя. Затова падането на Византия означава влизането в тази борба на нова столица – Москва. От което пък произтича важна последица за целия Черноморски басейн – превъзходството на Москва в християнския (православния) свят е резултат от излизането от изолираното и положение в огромната Руска равнина и прилежащите степи и въвличането и в глобалните проблеми.

На практика, Турция започва систематично да участва в европейските дела през ХVІ век, когато Франция, стремейки се да разполага с противовес на своите съседи, сключва съюз със султана. При това обаче, ролята на турската държава е ясна още от момента, в който турците проникват в Мала Азия – за „старицата Европа” те винаги са били парии. Дори по време на двете световни войни съюзът с Турция не се оценява по достойнство от европейците, макар че от геополитическа гледна точка присъствието на Анкара в единия или другия лагер изглежда необходимо.

Това отношение намира най-яркия си израз след края на Първата световна война, когато настъплението на гръцката армия (опитваща се да реализира проекта „Мегали Идея” на Колетис и Венизелос), с цел пълното завоюване на Мала Азия, бива подкрепено (или, най-малкото, на него се гледа със симпатия) от великите европейски държави. И само героизмът на турската армия води до това, че Проливите остават под пълния контрол на Анкара.

След Втората световна война, геополитическата ситуация се усложнява в невъобразима степен (2), като вместо Великобритания (великата морска държава, която, през ХІХ-ХХ век, цели да постави под контрол само ключовите точки на планетата (3), следвайки принципа non multa, sed multum”, т.е. „качество, а не количество”), с глобално превъзходство се сдобиват две държави. Откакто световният силов баланс започва да се определя единствено от отношенията между САЩ и Съветския съюз, Турция придобива първостепенни позиции в своята зона, но в Анкара (или по-точно в редовете на турската армия) американското влияние става решаващо и чак до разпадането на комунистическата система (да си припомним настъпателните планове на бившия Варшавски пакт) между Вашингтон и Турция съществува стратегически алианс (независимо от някои кризисни периоди, породени от отделни проблеми).

1989 върна свободата на значителна част от планетата, съдействайки и за препозиционирането на политическите сили (или по-точно – на държавите, като единствените реални играчи на световната политическа сцена).

Какво представлява пространството, в което се намира Турция? Нека се опитаме да формулираме отговора на този въпрос от гледната точка на потенциалния лидер на турската държава, още повече, че подобно упражнение е полезно за всеки специалист по международни отношения. В зависимост от получените резултати, всеки читател може да си направи съответните изводи, да лансира нови варианти и хипотези.

Уравнението, което ще се опитаме да представим, се нюансира в няколко основни направления, в зависимост от географското пространство, към което ще насочим погледа си. Впрочем, не по-малко вярно е и, че по тези направления към самата Анкара са насочени много погледи, внимателно следящи вземаните от нея решения.

Друга специфична характеристика на Турция е свързана с богатото и етнолингвистично наследство: за разлика от повечето държави по света, в които компактни маси сънародници живеят само в съседните страни, етнографското пространство на тюркофонията е много по-обширно, включвайки цяла Централна Азия (4), с изключение на таджиките, които са ираноезични. По-долу ще се опитам да анализирам последиците от този феномен.

Европейското направление

Срещатие на президента Гюл с канцлера Ангела Меркел са протоколно любезни и вътрешно напрегнатиПървото направление на нашия анализ е Европа, така както я възприемат много турски граждани, обявяващи се за присъединяване към ЕС и, в същото време, настроени антиислямистски (5) (като антиислямистската позиция доминира в техните съждения и, най-често определя резултата от самия процес). В рамките на този синтез, ще използвам концепцията за „близката чужбина”, заимствана от руските геополитици.

Към „близката чужбина” на Турция на европейския континент спадат онези територии, на които по времето на Османската империя са съществували специфичните форми на държавна и правно-административна организация, известни като „пашалъци”. От тях обаче ще изключа територията на днешна Унгария, макар че в продължение на почти 150 години, след 1541, Буда също е център на османски пашалък.

В рамките на тези територии, за разположените на тях държави е характерна прекалената крехкост и нестабилност (с три неравнопоставени изключения, в лицето на Гърция, България и Хърватия (6)). Така, в Албания корупцията тотално е ерозирала държавните институции. Гърция пък беше много сериозно ударена от сегашната финансово-икономическа криза.

Албания поставя два проблема пред Анкара: първият е свързан с това, че по време на управлението на социалиста Фатос Нано (премиер през 1991, 1997-1998 и 2002-2005) и партията му Гърция, за дълъг период от време, почти изцяло контролираше албанската държава. По това направление гръцкото присъствие стана квази-монополистично във всички области на икономиката (7), доколкото тя реално функционира в Албания.

Гърция тотално блокира Албания, не и давайки шанс за икономическо утвърждаване (така например древният път Виа Игнатия, от Дуръс до Солун беше реанимиран с европейски пари, но магистралата, тръгваща от Солун, свършва на няколко километра от гръцко-албанската граница). Сред най-тежките удари, които Гърция нанесе на Албания, беше този по туристическата и индустрия.

Съзнавайки това, Анкара трябваше да се нагърби с ролята на защитник на Албания, което и стори, като по времето, когато скандалът с финансовите пирамиди, разтърсил из основи страната, достигна апогея си и прерасна в гражданска война (през 1997), изпрати сериозен турски военен контингент (в рамките на ръководената от Италия операция Алба, под егидата на ООН). Той гарантира съществуването на държавата, намираща се на ръба на разпада. Стратегическата албанска позиция по отношение контрола над Адриатика не може да се пренебрегва и турското политическо и военно ръководство е съвсем наясно с това.

Всички тези действия помогнаха за стабилизирането на Албания, позволявайки на страната да се заеме със специфични действия, насочени в крайна сметка към създаване на „Велика Албания”. Справедливи са и твърденията на някои експерти, че появата на турските военни на албанска територия е била инспирирана от САЩ. Всеки потенциален турски лидер ще бъде принуден да приеме тази реалност и да продължи и по-нататък да покровителства Албания, за да не позволи на Гърция да стане единствения господар на Балканския юг (още повече, че Атина вече не може ефективно да играе позитивна роля в еврозоната).

лидерът на ДПС, Ахмед Доган с нелегитичния мюфтияНесъмнено е, че натискът на Анкара както върху Тирана, така и (в още по-голяма степен) върху Атина затрудни очертаващата се дезинтеграция на македонската държава, възникнала след разпадането на Югославия, през 1991. За същата цел, впрочем, беше активирана и партията на турското малцинство в България (ДПС). Както е известно, Македония е буферна държава между Сърбия (а вече и Косово) и Гърция по вардарската стратегическа линия, както и между Българи и Албания, по линията Изток-Запад. По принцип, нито един от старите съседи на македонската държава не държи на съществуването и, макар и по различни причини. Единствените и покровители бяха България, действаща директно (8), и оставащата в сянка Турция, стремяща се да не допусне експанзията на Гърция по вардарското направление. Всеки бъдещ турски лидер ще продължи да следва същата политика, понеже друга алтернатива в тази зона просто няма. Поддържането на баланса е полезно както за малките балкански държави, така и за присъединяването на Анкара към ЕС, тъй като при подобно развитие ще е необходимо до се гарантира много по-голяма сигурност за пътните и железопътни комуникации.

В турската „близка чужбина” влиза и Сърбия – държава, която вече не означава почти нищо на картата на Европа. Изгубеният излаз на море сложи кръст на всички претенции за силна сръбска политика в региона.

Все пак, в тази част на Европейския континент има две страни, представляващи проблем за Турция: България и Гърция, които са членки на НАТО и ЕС, освен това и двете са православни държави и бивши турски владения. Тук анализът ни следва да се опре най-вече на демографската перспектива: става дума за България - страна преживяваща изключително дълбока демографска криза Партията на етническите турци (ДПС), която на последните парламентарни избори през 2009 получи 14,5% от гласовете, се изявява като балансиращ фактор, участвайки в различни коалиции и превръщайки се в най-стабилно присъстващата на българската политическата сцена формация. Нещо повече, етническите турци контролират значителна част от българския държавен бюджет, само че „отвътре”, т.е. посредством партията си. Това се отнася и за процеса на усвояване на брюкселските еврофондове, където присъствието на български политици от турски произход също е забележимо.

По отношение на България, за турското ръководство е достатъчно само да поддържа добрите отношения между двата основни етноса, тъй като демографският срив засяга по-скоро българите, отколкото турците. Нещо повече, възможният бърз икономически растеж в България, след края на кризата, ще привлече в страната много етнически турци от самата Турция, което още повече ще усложни ситуацията и ще разшири възможностите на Анкара да упражнява влияние върху северната си съседка.

За разлика от България, Гърция е смята за вечния противник на Турция, затова срещу нея по всяко време могат да бъдат предприети съответните действия (така например, във военните академии на двете държави първата лекция традиционно е посветена на техните вечни врагове, като Гърция, или съответно Турция, винаги биват посочвани първи). Споровете между Анкара и Атина са многобройни – от проблема за гръцките острови в близост до турското крайбрежие, до този за Кипър или за континенталния шелф (богат на енергоносители). Тези аргументи (както и споменатите преди това) ни карат да предположим, че турската политика спрямо Гърция (освен по някои маловажни въпроси) няма да се промени.

„Далечната чужбина” на Турция включва държавите-членки на ЕС, където живеят компактни маси турски имигранти. Основната сред тях е Германия (до 4 млн. етнически турци), следвана от Франция (600 хил.), Холандия (500 хил.) и Швейцария (120 хил.).

Различията между турските общност в тези страни са големи: в Германия и особено на територията на бившата ГДР, турските общности са многобройни, а криминалната полиция се сблъсква със сериозни проблеми, опитвайки се да контролира зоните, населени предимно с турци (нивото на престъпност сред турците тук е доста по-високо, отколкото сред турските общности в другите европейски страни). Още през 2002 турското малцинство в Германия успя да вкара един депутат в Бундестага, макар и не от свое име, а чрез листата на една от големите партии.

В Холандия и Швейцария, турското малцинство се интегрира доста по-успешно и там криминалните прояви, като тези в Германия, са по-скоро изключение. Въпреки това, именно в Швейцария възникна острият проблем с минаретата на местните мюсюлмански джамии, който доведе до референдум за забраната им, съобразно процедурите, установени от швейцарската Конституция.

Всеки бъдещ турски лидер ще се старае да развива сътрудничеството между службите за сигурност на Анкара и Берлин, тъй като подкрепата на големия германски играч може да промени баланса и да позволи присъединяването на Турция към ЕС (9), макар че сигналите, които напоследък дава Германия по този въпрос са по-скоро негативни. Освен това, всеки турски лидер вероятно би се опитал да промени основното направление на турската миграция – в посока обратно към Турция. В същото време, доколкото асимилацията на турците в Швейцария и Холандия се осъществява по-успешно, добрите отношения с тези държави също следва да бъда съхранени.

Източното направление

БосфораОт друга страна, сериозен проблем за Турция представляват и източните и граници (тук няма да разглеждам кюрдския проблем, защото ще се спра на него при анализа на турската вътрешна политика). Геополитическият пейзаж в тази зона може да бъде анализиран по три основни поднаправления:

  • Юг (Югоизток) – тук, на първо място, следва да споменем Израел, както и Сирия. Следователно можем да включим и палестинския и йорданския проблеми;

  • Изток – тук се включват, преди всичко, турската позиция към Ирак и Иран, както и към постсъветските мюсюлмански републики;

  • Север (Североизток) – в това пространство ще анализираме ситуацията в Кавказ и Черноморския регион.

Южното поднаправление

Първото стратегическо направление доскоро беше белязано с доста здравия съюз (включително и военен) с Израел. И, въпреки че напоследък между двете страни възникнаха сериозни проблеми, включително тези, свързани с турския кораб, безуспешно опитал се да навлезе в израелски териториални води на път към Газа, като операцията по задържането му завърши с гибелта на няколко души (през 2010), а през август 2011 Анкара експулсира израелския посланик и обяви, че суспендира всичките си военни споразумения с еврейската държава, на макроравнище, тази геополитическа линия не бива да се смята за напълно изчерпана. От фундаментално значение в случая е позицията на Вашингтон, тъй като нито една от тези две страни не може да се смята за напълно независима от великата атлантическа сила. А тя не е заинтересована от пълното скъсване между двете държави. Както е известно, с посредничеството на САЩ, преди време между тях беше сключено споразумение за износ на вода от Турция за Израел, провокирало недоволството на Сирия, която по този начин бе лишена от част от ресурсите на реките Тигър и Ефрат.

По отношение на Сирия, доскоро за Анкара беше много важно да не дразни местния баасистки режим, тъй той представлява своеобразна преграда пред инфилтрацията на ислямските радикали на турска територия: падането му би означавало, че Турция остава единствената преграда пред проникването на ислямизма, което, предвид вътрешните и проблеми, значително би усложнило ситуацията, въпреки 680-те хиляди войници, с които Анкара разполага в региона (между 1990 и 2004 числеността на турската армия нарасна със 100 хил. души).

В този смисъл следва да се тълкува и посещението, което сирийският президент Башар Асад направи в Турция през 2007: стремежът към стабилност на двете държави е по-силен от различията между тях (още повече, че и двете са светски по своите основи, макар и да се ръководят от различни доктрини).

Южното направление означава и симпатия към Палестина от страна на турското общество, но управляващите в Анкара не би трябвало да и позволят да се превърне в доминираща социална ориентация (макар че тъкмо такива настроения се наблюдават напоследък у лидерите на Партията на справедливостта и развитието), защото това незабавно би провокирало критика от някои други страни, във връзка с арменския геноцид през Първата световна война. Впрочем, макар че през 2010 беше налице известно намаляване на напрежението в арменско-турските отношения, основният проблем е твърде дълбок за да бъде разрешен. Междувременно, се появиха съобщения, че турското правителство възнамерява да компенсира изострените отношения с Израел и известното влошаване на отношенията със Сирия (заради турските критики към режима на Асад, породени от появата на голям брой сирийски бежанци в граничните райони на Турция) като се опита да установи стратегическо партньорство с Египет. Както е известно, на 12 септември 2011, премиерът на Турция Реджеп Тайип Ердоган посети Кайро и подписа там договор за дипломатическо, икономическо и военно сътрудничество между двете страни.

Нови проблеми в региона породи декларацията на американския президент Барак Обама от 19 май 2001, в която той подкрепи създаването на палестинска държава в границите от 1967, провокирайки определено недоволство в Тел Авив. При всички случаи обаче, не бива да изключваме, че при евентуално поражение на Обама на изборите през 2012, можем да станем свидетели на позитивна промяна в турско-израелските отношения.

Северното поднаправление

На север (североизток) от Турция се намират Черно море и Кавказ, където основен проблем е етническата раздробеност на региона. В момента, Турция е най-мощната опора за консолидирането на демокрацията в него, но следва да имаме предвид някои особености.

Азербайджан e много близък до Турция в езиково отношение, но не и по религия (повечето от местните мюсюлмани са шиити, като следва да се има предвид и влиянието на Москва, посредством атеизма, налаган в продължение на 70 години, последиците от което се усещат и днес). От друга страна, наличието на значителни петролни запаси означава, че към Азербайджан постоянно е приковано вниманието на много държави, което не позволява на Анкара да утвърди пълната си доминация.

Освен това, в съседен Иран живеят поне 16 милиона етнически азери (самият Азербайджан има само 8 млн. души население), което прави контрола над него предмет на спор между двете големи регионални сили (чиито единствени точки на съприкосновение в момента са кюрдския проблем и максималното използване на изгодната ситуация, създала се в Ирак).

В контекста на този спор, Иран се нуждае от държава, която да се подкрепя и да зависи от него, създавайки по този начин проблеми на Турция. Очевидно е, че Грузия е неподходяща за тази роля, тъй като Тбилиси в никакъв случай не би искал да има лоши отношения с Анкара, затова остава Армения – страна, ползваща се с подкрепата на три големи сили, като две от тях традиционно присъстват в региона и се стремят да създадат противовес на Турция в Кавказ. Става дума, на първо място, за Иран, а едва след това за Русия (впрочем, целите, поради които Москва подкрепя Ереван са многобройни и това е само една от тях).

Третата държава, подкрепяща Армения, са САЩ - до голяма степен заради влиянието на арменското лоби във Вашингтон (между другото, арменското законодателство, до голяма степен, е повлияно от американското). Оттук възниква и един общ проблем за Турция и Армения: доколко те могат да разчитат на признателността на САЩ, след като Вашингтон подкрепя и двете държави и не е склонен да фаворизира едната за сметка на другата.

Не бива да забравяме също, че Русия подкрепя и Турция (макар и най-вече за да могат заедно да блокират Черно море), и Армения (най-верния руски съюзник в Кавказ). Тогава каква е максималната полза, която би могла да извлече Турция в тази сложна игра?

Най-важно за Анкара е да си осигури пряк достъп до каспийския петрол, но за да го постигне и е необходима истинска обща граница с Азербайджан (най-късият преход, през Нагорни Карабах, е и най-желаната турска цел). В противен случай, азербайджанският петрол би трябвало да минава през Иран (но отношенията между Баку и Техеран не са на висота), или през Грузия (както става сега, чрез тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан).

Затова ключът към отношенията между Турция и Иран е тъкмо този азербайджански анклав, намиращ се под арменски контрол: Анкара би сторила всичко за да получи граница и територия, достигаща без прекъсване до Каспийско море и оттам – към тюркоезичните постсъветски републики от Централна Азия. Подобно турско стратегическо придвижване обаче, е нежелателно както за Техеран, така и за Москва.

Логическо следствие от това е, че както Русия, така и Иран ще направят всичко за да блокират прекия път на Анкара към Каспийско море и именно в този смисъл следва да се интерпретират споразуменията между двете държави. Повтарям, пълното турско-арменско помирение все още е невъзможно, с всички последици, произтичащи от това. В този смисъл следва да се интерпретират и съобщенията в турските медии, че без съгласието на Туркменистан – държавата, притежаваща ключов излаз на Каспийско море, проектът „Набуко” още от самото начало е обречен на провал.

Взаимоотношенията в тази зона, очертават още един проблем – пространството на постсъветските мюсюлмански републики. На практика, тук се сблъскват четири държави, всяка от които има специфичен подход към проблема, оказвайки фундаментално влияние върху въпросното пространство: Русия (видимият покровител), Саудитска Арабия (финансираща религията), Турция (етнолингвистичният покровител) и Иран (изпълняващ ролята на преграда). Всеки играч в зоната модерира политиката и, изхождайки от собствените си интереси, но само Анкара представлява реален полюс, тъй като разполага с икономическа мощ, подкрепена както от лингвистичната общност, така и от либералното и отношение към исляма.

Причините за това са следните. Русия например не е мюсюлманска държава, т.е. не е част от „дома на исляма”. Ролята и (която, на практика, беше ерозирана с течение на годините) се основава най-вече на два фактора: демографското съотношение между Русия и Централна Азия и фактът, че заради бедността, възцарила се непосредствено след 1990 (когато мнозинството държави от централноазиатския регион престанаха да получават дотации от федералния център), нарасна броят на неграмотните както по отношение на родния език, така и (в още по-голяма степен) на руския.

Що се отнася до Саудитска Арабия, тя е религиозен спонсор на региона, но религията не те спасява от глада. Освен това, вариантът на исляма, прокарван от Ер Риад (и изискващ изключително строго спазване догмите на Корана) не е особено привлекателен за хора, свикнали в продължение на 70 години с атеистичната пропаганда, чиито следи и днес са достатъчно ясни в съзнанието им.

Иран пък би могъл да извлече определена изгода от общата си граница с много от страните в региона, но да не забравяме, че той е шиитска държава, чиито език се говори само в Таджикистан – държава, която постоянно се намира под бдителния поглед на Узбекистан, тъй като на територията и са разположени ключови водоизточници (изключително важни за монокултурната „памучна” икономика на Ферганската долина и за останалата част от узбекистанската територия). Диспропорцията между възможностите на Узбекистан и Таджикистан не дава особени надежди на Иран, който при това напоследък демонстрира известно безразличие към Централна Азия, тъй като е много по-заинтересован от случващото се в Ирак и Близкия Изток, като цяло.

За разлика от всички тях, Турция разполага с редица предимства: тя е своеобразен „етнолингвистичен покровител” на зоната, тъй като във всички държави в нея (с изключение на Таджикистан) се говорят тюркски езици. Освен това тя е ислямска държава (управлявана през последните десетина години от умерено ислямистко правителство), но не прекалено ислямизирана, което се приема по-добре от обикновените хора (особено заради това, че в началото на 90-те Турция повече залагаше на религиозната карта в региона, но след като не постигна успех, беше принудена да промени тактиката си). Освен това турците могат да се похвалят с най-стабилната икономика в региона. Всичко това ни дава основание да заключим, че в бъдеще Турция може да се окаже най-важния играч в него.

Източното поднаправление

ПалестинаПо-горе вече споменах, че отношенията на Турция с Иран са от ключово значение за нея по отношение на източното направление на турската геополитика. Крахът на арабския фактор в тази зона (разгромът на Ирак, влошените позиции на Египет и Сирия) оставя на тези две държави, които много спечелиха от военните операции, стартирани от САЩ през 2003, само един единствен път – този на сътрудничеството.

Именно от тази гледна точка следва да се разглеждат всички контакти между Анкара и Техеран: обединява ги не само този общ въпрос (нестабилността в региона допълнително увеличава важността му), но и проблемът с кюрдите – един народ, имал лошия късмет (за самия него, или за петролните находища е трудно да се каже) да се засели преди хиляди години в този спорен регион. Затова всеки опит на кюрдите да провъзгласят своя независима държава рискува моментално да ги постави във военните клещи на Анкара (доказала, че не изпитва никакви колебания, когато трябва да защити националните си интереси) и Техеран (принуден непрекъснато да усъвършенства военния си потенциал в очакване на неспокойни времена). Тоест, дори и ако на иракска територия възникне квазинезависима кюрдска държава, тя няма никакъв шанс да бъде призната от съседите си.

Позицията на Турция и Иран и развиващият се геополитически контекст ни кара да вярваме, че формирането на здрав таен съюз между тях е само въпрос на време, важен е само моментът, когато това споразумение ще стане „обществена тайна”.

Накрая, що се отнася до вътрешната и политика, Турция е държава, успешно съумяла да реши много проблеми, ерозирали мощта и в миналото (особено след оздравяването на националната валута), което я изведе на първо място в икономиката на региона, а и сегашната глобална икономическа криза не се отрази кой знае колко на страната.

По-голямата твърдост, която придадоха през последните години на турските действия Ахмет Давутоглу и Реджеп Тайип Ердоган, я превърна в истински регионален лидер, особено предвид сериозните проблеми с които се сблъскват другите мюсюлмански страни, както и, че на фона на турските успехи другите регионални държави не демонстрират особена енергия.

Несъмнено, към турската държава ще бъде привлечено геополитическото внимание на много страни по света и тъкмо поради това смятам, че турското членство в ЕС в крайна сметка може да се окаже полезно за Съюза.

Бележки:

1. Тове изключение е Византийската империя на Юстиниян, тъй като непосредствено след него започват мощните атаки на преселващите се народи срещу Империята, в резултат от които, в началото на VІІ век, император Фока изоставя отбранителната линия по Дунав, позволявайки по този начин масираното нахлуване на славяните.

2. При това се надяваме, че от този момент нататък всичко ще се стабилизира «за вечни времена».

3. Добре известна е дипломатическата твърдост, с която Лондон защитава ключовата позиция на Гибралтар, независимо от испанските претенции.

4. Относно реалното пространство на Централна Азиа, виж: J.P Roux – Asia Centrale , ed. Semne , Bucuresti, 2007 и P. Karam – Revenirea islamului in fostul imperiu rus . Allah dupa Lenin , ed. Scripta, Bucuresti , 1998 .

5. По този въпрос се водят достатъчно ожесточени спорове в академичните среди, като емоциите твърде често подменят спокойствието на обоснованото и структурирано решение.

6. Румъния не влиза в списъка, тъй като, юридически, не е била в това положение, т.е. не е била турски пашалък.

7. Както е известно, най-високите тарифи за мобилна връзка са в Албания, което се обяснява с това, че на местния пазар действат само две гръцки фирми, които са си го поделили.

8. Македонският език е почти идентичен с българския.

9. Макар че френските му партньори, начело със Саркози, активно се обявяват против тази идея.

10. A. Lapidot – Firilla: Turkey s search for a „third option” and its impact on relations with U.S. and Israe l// Turkish Policy Quarterly , nr.1/2005 (spring) , pg. 167.

----------------------------------------------------

* Авторът е преподавател Националната школа за политически науки и държавно управление в Букурещ, Румъния

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1144

Турция все повече загърбва светския си характер и гледа назад към ислямизмаВъз основа на провежданата от нея външна политика, Турция би могла да се определи като „атлантоцентрична” държава. Анкара е верен съюзник на западния блок и усърдно работи за присъединяването си към ЕС. След провъзгласяването на Република Турция, страната никога не е участвала във войни, с изключение на „миротворческата” операция на остров Кипър, през 1974. Във външната си политика, Турция винаги е смятала за свой приоритет запазването на мира и стабилността. В същото време, макар че по степен на наситеност на дипломатическите си срещи винаги е влизала и влиза в десетката на най-активните страни в света, тя дълги години старателно избягваше да поема смели инициативи, опасявайки се да не се стори на останалите прекалено ангажирана с някаква кауза. В същото време, още от времето на Османската империя, турското Външно министерство е известно с висококвалифицираните си елитни кадри.

Понякога, прозападната политика на Турция излизаше извън разумните рамки. Както се казва в известната поговорка, страната опитваше да се прави „на по-голям католик от папата”, или поне така изглеждаше. Особено демонстративно бяха укрепвани отношенията със САЩ при управлението на Демократическата партия (през 50-те години на ХХ век), на Тургут Йозал (през 80-те и началото на 90-те), както и на сега управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Понякога Турция толкова яростно защитаваше американските интереси, че дори участва заедно със САЩ в редица регионални военни операции. Решението на Демократическата партия за изпращане на турски военен контингент в Корея, политиката, опитваща се да вкара Турция в Първата война в Залива, както и усърдието, демонстрирано от ПСР, да прокара през Великото национално събрание резолюцията от 1 март 2003 (разрешаваща на САЩ да използват турската територия за атаката си срещу Ирак), която обаче така и не бе одобрена от него, са доказателства за това. За същото впрочем свидетелстват и активно налаганите през последните години промени в политическия дневен ред на Турция по отношение на кюрдския проблем и Армения.

Във външната политика е важно да се съхранява баланса между силата, възможностите, изгодата и целите. Необходимо е да се запазва хармонията и равновесието между основните елементи на силата – политически, икономически, военни и обществено-културни. Много важно е географското положение. Задължително условие е и обединяването на обществото и на общественото мнение около определена идея, с други думи гарантирането на националното единство. Външната политика е сфера, изискваща продължителни предварителни размишления и анализи и малко говорене, т.е. умение да си държиш езика зад зъбите. Страните, притежаващи днес широки политически хоризонти, първоначално е трябвало дълго (и без особено да привличат вниманието на останалите) да подготвят пътищата за реализация на своето политическо решение. За успешното прокарване на една политика е необходимо всички онези, които я поддържат, да имат обща изгода, общи интереси и общи дивиденти. Само емоциите и голото вдъхновение не са достатъчно за реализацията и. Защото дипломацията се основава, най-вече, на сътрудничеството, общата изгода и печалба. Разбира се, общите исторически и културни връзки, както и чувствата, са много важни условия, но със сигурност не са достатъчни. Лансирайки една или друга инициатива, никога не бива да се забравя за реалностите. Инициативата изисква наличието на визия за света, която да я подхранва, а също политическа воля, лидер, кадри, интелектуален фундамент, програма и народ, който също я подкрепя. Правилното планиране и действие също са задължителни условия за успеха в прокарването и.

Плюсове и минуси на новата турска външна политика

През последните години Турция постигна национално единство по отношение на осъществяваната външна политика и нейните приоритети. Вътре в страната не се очертава каквото и да било неприемане и съпротива срещу тази политика. В същото време, както изглежда, продължава да липсва ясно решение на въпроса, дали Турция ще се превърне в регионална сила или център на целия регион, в глобален играч или пък в център на всички игри, в „ос”, „крило” или „мост”. Нещо повече, Турция е изправена пред сериозна дилема по такива въпроси като светско устройство или ислям, Запад или Изток, членство в ЕС или лидерство в Близкия Изток. А това силно затруднява  предприемането на конкретни стъпки, изработването на позиции и вземането на решения. Така, преди приемането на едно или друго решение често възникват съмнения, как биха реагирали на това САЩ или ЕС. Или пък, дали предприетите от страната стъпки няма да бъдат неправилно изтълкувани? Затова, в някои сфери Турция все още не играе ролята, която би могла, задоволявайки се само с функциите на одобрен от Запада посредник. В същото време, след като упорито не се възприема като потенциален член на ЕС, страната се принуждава да обърне поглед на Изток. С други думи, въпреки всички уверения за наличието на „мултицентрична визия за глобалната политика, многостранност, многомерност, стратегическа дълбочина, нулеви проблеми със съседите, проактивна външна политика, лидерство, водене на собствени игри и самостоятелен избор на ролята в тях и решаване на всички проблеми с посредничество”, на практика, пред Турция продължава да стои съвсем реалният проблем за избора на пътя, по който възнамерява да върви.

Анкара отправя правилна и справедлива критика, посочвайки, че „Европейският съюз няма да може да се превърне в глобален играч, ако не приеме Турция”. Но въпреки твърденията на Брюксел, че вратата за ЕС не е затворена за страната, никой там не е склонен да приеме необходимостта от преразглеждането на Митническия съюз между Съюза и Турция, да не говорим, че германският канцлер Меркел открито декларира нежеланието на страната си да види Турция в ЕС. Турския външен министър твърди, че „Турция е основния играч в Близкия Изток”, но в същото време резултатите от посредническите и усилия не потвърждават тези думи. Така, Турция беше принудена да приеме и се примири с това, че през юли 2003 в северния иракски град Сюлеймания, американските части арестуваха турски военни, демонстративно нахлузвайки чували на главите им. По-късно Анкара беше принудена да гласува за избирането на датския премиер Расмусен за генерален секретар на НАТО, въпреки че толкова гневно го критикуваше заради допуснатата публикация на карикатури на пророка Мохамед и откритата му подкрепа за телевизионния канал на терористичната Кюрдска работническа партия (РКК). Турция бе принудена да подкрепи коалиционните сили по време на наскоро приключилото нападение срещу Либия, макар че малко преди това демонстрираше възмущението си от тези действия, задавайки въпроса, „какво прави НАТО на територията на суверенна Либия?”. По време на вълненията и революционната вълна в арабските държави, Турция реагира с голямо закъснение, отправяйки обръщение (и то едва след като бяха проведени телефонни разговори с Белия дом) към лидерите на Египет, Либия и Сирия. Всичко това стана причина както за критики от страна на Запада, така и за обвинения, че Анкара води политика на двойните стандарти, а също за съмнения доколко арабският свят уважава Турция.

Въпреки това, сегашното турско ръководство постоянно декларира, че страната вече играе ключова роля в световната политика. В потвърждение на тези думи се прокарва тезата за „невероятната активност на двустранните и многостранни контакти”, множеството международни конференции и срещи, които организира страната, наситената програма на посещенията в чужбина, осъществявани от президента, премиера и външния министър, както и нарастващият външнотърговски оборот на Турция. В своята външна политика, Анкара се стреми да бъде буквално навсякъде, демонстрирайки желание да участва в решаването на всякакви проблеми. Стига се дотам, да се чуват твърдения, че Турция щяла да стане архитект на новия ред в Близкия Изток. Често се споменава и фактът, че за първи път в историята, Турската република си е поставила толкова мащабни външнополитически цели, формирала е собствена визия и мисия. Външният министър Давутоглу често подчертава, че по въпросите на външната политика страната „не е моноцентрична, а мултицентрична”. Само че още когато беше главен съветник на премиера Ердоган, т.е. преди да заеме сегашния си пост, той посети САЩ, където се срещна с президента Обама, и тогава заяви, че между предпочитанията и приоритетите на САЩ и Турция във външнополитическата сфера има пълно съвпадение. Между другото, в Турция и днес има достатъчно политолози, дипломати, професори, журналисти и военни, които споделят тази теза.

Истината обаче е, че между реалностите и намеренията липсва подобно съвпадение. Нещо повече, в конкретния случай, между възможностите и желанията съществува истинска пропаст. Турция си въобразява, че онова, за което мечтае и, което топли сърцето и, е реално постижимо. Което пък води до това, че често изглежда в очите на останалите, като „благороден, но заблуден мечтател”. Последните провали в опитите на страната да стане посредник за помиряването между Фатах и ХАМАС в Палестина, приключили с това, че не Турция, а Египет постигна тази цел, а турците трябваше да се задоволят само с ролята на почетни гости на масата за преговори, или пък склонността на Анкара да приеме на своя територия бази (радарна система – б.р.) от т.нар. система за ПРО на САЩ – всичко това породи сериозни съмнения, доколко убедителна и ползваща се с уважение е „новата външнополитическа роля” на Турция.

Фактите противоречат на декларациите, думите и старателно създавания имидж на страната. Макар турските официални лица да твърдят, че осъществяват важни и големи (дори и в глобален мащаб) стъпки във външнополитическата сфера, или пък, че световните сили не са склонни да предприемат каквито и да било политически инициативи без да се посъветват с Анкара, реалностите са много далеч от това. Истината е, че стъпките на Турция към Близкия Изток бяха осъществени не самостоятелно и не напук на САЩ и ЕС. Точно обратното, те бяха направени със знанието и по инициатива на Вашингтон и Брюксел. Западът би искал да види Турция като свой „говорител” и представител в държавите от Изтока, възприемайки Анкара като посредник в създаването на контакти с такива държави и организации, като Иран, Сирия, ХАМАС и Хизбула. Той предпочита да използва Турция като „транслатор” на своите мисли и желания към тях. И това предпочитание намери отклик в сърцата на „неоосманците”, управляващи страната. В същото време, самата Турция, която се старае да се превърне в действена сила на Балканите, в Близкия Изток и Кавказ и придава особено значение на развитието на отношенията си с африканските държави и ролята си на Черния континент, мечтае да стане проводник на идеите на тези страни към Запада, така че интересите и желанията съвпадат именно в тази точка. Популярността на турския премиер в арабските страни, вдигналата толкова шум негова изява в Давос и рязката критика срещу Израел след нападението срещу кораба „Мави Мармара”, отправил се за сектора Газа, формират погрешна представа и преувеличават ролята на Турция и способността и да успее да изпълни тази политическа роля. Освен това, ако се вгледаме в историята, ще видим, че Турция печели най-голяма популярност и уважение в арабския свят с приемането на Конституцията след младотурската революция през 1908, след национално-освободителната война през 20-те, след военната операция в Кипър през 70-те, както и след отказа на Великото национално събрание да приеме предложената от правителството резолюция за предоставяне на националната територия за американското нахлуване в Ирак, през март 2003. Тоест, всеки път, когато Турция предприема реални стъпки срещу Запада, влиянието и, както и уважението към нея в Близкия Изток нараства. И това не е нещо ново.

Реалностите не съвпадат с намеренията

Стремежът на Турция да си извоюва статут на регионална сила, да получи лидерски позиции в Близкия Изток и да стане член на ЕС е само едната страна на медала, но има и друга – доколко са реални възможностите за осъществяването на тези желания. Да, провежданата от Анкара външна политика не е насочена против или в разрез с интересите на САЩ и ЕС, но специалното внимание към Близкия Изток и превръщането му в приоритет на турската външна политика поражда у тях известни съмнения, че Турция може би действа против Запада или пък, че води някаква собствена „тайна игра”. Редица турски стъпки в източна посока пораждат тревога и съмнения в западните столици, провокирайки твърдения, че Турция е променила основната ос на своята геополитика.

За хиперболизираната роля на Турция в източната политика сериозна вина имат и турските медии, които представят тези процеси като нещо ново и невиждано преди. Съвършено необосновано и преувеличено е да се твърди например, че Турция за първи път в историята играе толкова важна глобална роля на световната сцена или пък, че за първи път е започнала да отделя внимание на своето историческо наследство, на географското и геополитическото си положение и на стратегическата дълбочина на вземаните от нея решения. Несъмнено, наситеният график на пътуванията в чужбина на турския външен министър е много важен в условията на стремително променящия се свят и регионалните промени. Същото се отнася и за известното нарастване на политическата тежест на Турция в Близкия Изток, както и за вниманието, отделяно от Анкара на африканските държави. Дори и ако не ни донесе дивиденти в краткосрочен план, то със сигурност ще се окаже сериозно вложение в бъдещето на страната. Само че това съвсем не означава усилване на ролята и политическата тежест на Турция в глобален план. Защото във външната политика, също както и в другите сфери, оценка на успехите може да се прави, едва след постигането на определени резултати.

Ще отбележа също, че отварянето към света не е някакво собствено изобретение или избор на Турция по отношение на нейната външна политика. За укрепване на отношенията с Африка работи не само Анкара. Всички повече или по-малко сериозни държави, които биха искали да играят някаква по-забележима роля, също го правят. Разбира се, съобщенията за предприетите стъпки във външната политика, осъществените контакти и откриването на нови дипломатически и търговски представителства в чужбина следва да се възприемат еднозначно положително, тъй като всичко това е изключително важно във външнополитическата сфера, където резултатите стават ясни не в краткосрочна, а в дългосрочна перспектива, само че това одобрение следва да е предпазливо и премерено. Задължително и неотменимо условие за гарантирането на стабилен резултат е контактите да се поддържат постоянно, страните добре да се опознаят, а дипломатическите контакти да бъдат подкрепени и от задълбочаване на икономическите, културни, научни, спортни, туристически и други връзки.

От друга страна, стремейки се да се превърне в реална и действена сила в Близкия Изток, Турция не отделя необходимото внимание на развитието на контактите с тюркския свят. Анкара, която установи тесни и постоянни контакти с Иран и Сирия, затвърди диалога с ХАМАС и дори демонстрира загриженост за положението на суданския дактатор Ал-Башир, като понякога е склонна да продължава тези игри, дори с цената да си навлече гневните коментари и критики на „западните съюзници”, и чиито близки отношения с редица близкоизточни режими продължават да пораждат напрегнато внимание в западноевропейските столици, пое риска да изостри отношенията със своя най-близък съюзник в тюркския свят – Азербайджан. Популярността, с която се ползват сегашните турски лидери на улиците в Близкия Изток, липсва по улиците на Баку. Да не говорим, че тази популярност въобще не помогна за да бъдат защитени правата на туркмените в Северен Ирак. Не трябва да забравяме, че в много близкоизточни столици, не сред обикновените хора, а сред експертите и дипломатите, съществуват сериозни съмнения, кои от стъпките на Турция са изцяло дело на Анкара и кои са подсказани от Вашингтон. В същото време е факт и, че много страни от Близкия Изток, имащи сериозни проблеми със САЩ, предават посланията си за тях с посредничеството на Турция.

Що се отнася да реализацията на ключовата външнополитическа постановка за „нулеви проблеми със съседите”, за това, като минимум, е необходимо желанието на самите съседи да нямат проблеми в региона. Защото подобна политика не може да се реализира с едностранни усилия и успехи. За да се превърне в реална сила в посредническите преговори, Турция трябва да може не само да покани страните на масата за преговори, но и да ги удържи на нея, докато не бъде постигнато приемливо и взаимноизгодно решение, както и да притежава мощни политически и икономически лостове за да ги склони да приемат това решение. От друга страна, ако не се е превърнала в достатъчно мощна и влиятелна във външнополитическата сфера сила, Турция няма да може да постигне някакви сериозни успехи в посредническите преговори. Защото, икономически и политически, Турция се оказва прекалено „открита” за регионалните и глобални влияния. Така например, посредническите усилия между Сирия и Израел, Иран и САЩ, Русия и Грузия, Пакистан и Афганистан и Индия и Пакистан се увенчаха с известен успех само в преговорите между Пакистан и Афганистан. Във всички останали случаи не беше постигнат никакъв позитивен резултат. Приказките за „имперското наследство”, съпредседателството в проекта „Алианс на Цивилизациите” и този за Големия Близък Изток и външната политика, вдъхновена от идеите на „неоосманизма”, не съответстват на вътрешната политика и, най-вече, на икономическата ситуация в страната.

Турция не може да разчита да се сдобие с някаква по-сериозна тежест и уважение в очите на САЩ и ЕС, впрочем, тя едва ли може да разчита на значимо място и сред новите възходящи сили на Изтока – Русия, Китай, Индия и Иран, тъй като и сред възходящите евразийски сили са налице сериозни съмнения относно надеждността на Турция, заради тесните и отношения със Запада. Ето защо, дори разширяването и укрепването на икономическите връзки с Изтока засега не води до очаквания ефект във външнополитическите контакти с тях. Турският капитал и турската икономика не могат да се развиват толкова независимо от Запада, както турската външна политика, въпреки активното задълбочаване на икономическите отношения с Изтока и най-вече с Русия и въпреки че Турция вече е търговски партньор №1 на руснаците, измествайки Германия. Наред с това, важен проблем е и, че Турция не разполага със сериозна национална отбранителна доктрина.

Турция между Атлантика и Евразия

Но, освен че Турция не разполага със стабилна, основаваща се принципите на взаимната изгода политика спрямо държавите от Запада, тя не провежда и сериозна и ясно изразена евразийска политика. Идеите, които се лансират напоследък в турското общество, не излизат извън рамките на чисто интелектуалните инициативи, т.е. не се прехвърлят на ниво национална политика. САЩ искат Турция да участва в евразийската политика от името на Вашингтон и да действа в интерес на Съединените щати - нещо повече, при нужда тя трябва да играе ролята на своеобразен американски „троянски кон”. ЕС пък иска Турция, която не е богата на енергийни ресурси страна, да се превърне в енергиен коридор за потока от енергоносители към европейските пазари. Брюксел обаче категорично не желае превръщането на Турция в сериозна стратегическа сила. В същото време, от самото начало на своята национална революция, ръководена от Ататюрк, Турция демонстрира, че може успешно да се превърне в „регионоцентрична” сила, което днес е в пълна хармония с евразийската идея. Защото Евразия е регион, свързващ Европа и Азия, т.е. регион, отговарящ на целите и интересите на Турция. Страната е разположена в самия център на Евразия. И, ако гледаме на света през призмата на възможностите, които тя притежава, формулирайки стратегия за бъдещето и, става ясно, че Турция е длъжна да бъде силна, активна и действена именно в Евразия, да създава съюзи и да провежда диалози, като по този начин излезе на челни позиции в региона.

За постигането на тази цел Турция разполага с необходимата историческа платформа и политически потенциал. Така например, отношенията между Русия и Турция през последния близо един век винаги са били добри, такива са и днес. По време на войната между Грузия и Русия, през 2008, твърдата турска позиция, че следва да се спазва договора от Монтрьо за Проливите, бе оценена по достойнство от Москва. Ако по отношение на договора от Монтрьо интересите на Турция и САЩ си противоречат, тези между Турция и Русия напълно съвпадат. Черноморските политики на двете страни, в общи линии, също съвпадат и са хармонични една спрямо друга. Така например, като член на НАТО, Турция категорично се обявява против влизането на Грузия и Украйна в пакта, въпреки че активно развива отношенията си и с двете държави. По този въпрос, Москва мисли по същия начин като Анкара. Да не забравяме също, че като член на НАТО, но не и на ЕС, най-сериозните проблеми на Турция са именно тези с държавите от Запада. Да вземем например, европейската позиция по арменския въпрос, по проблемите с Гърция във връзка с Кипър, по отношение опитите на Константинополската патриаршия да се превърне в екуменически център или пък европейската подкрепа за кюрдските терористи. С намесата си във вътрешните работи на Турция, западните сили се позиционират като основни противници на нашата страна, още повече че активно се бъркат във всички споменати по-горе въпроси. Така, много бързо стана ясно, че турската инициатива за отваряне на границите с Армения, която бе лансирана с прякото внушение а САЩ и ЕС, нанася най-голяма вреда на самата Турция, тъй като доведе до рязкото влошаване на отношенията и с Азербайджан. Тайните преговори с Армения, провеждащи се в Швейцария, както и последвалите политически инициативи и контакти изостриха отношенията с Баку. И, ако си припомним, че освен богатите исторически, културни, духовни, родствени и географски връзки Турция и Азербайджан са свързани и с активни икономически отношения, ще ни стане по-ясно, каква голяма цена трябваше да плати Анкара за грешката си. Така, Азербайджан, който продаваше на Турция петрол на преференциални цени, след влошаването на отношенията между двете страни, започна да го продава на същата цена като на всички останали, което увеличи турските разходи с 1,5 млрд. долара годишно. На всичкото отгоре, заради арменските обструкции и допълнителни искания, самият въпрос за отваряне на границата с Армения се оказа в задънена улица.

Силната обвързаност на Турция със Запада, членството и в НАТО и страстното желание да бъде приета в ЕС не и дават възможност да предприема самостоятелни и решителни стъпки по евразийските въпроси. Западът с всички сили пречи на Турция, с нейната националистическа и „анкароцентрична” визия, да се ангажира по-сериозно с тюркския свят, той иска от нея да прави само такива стъпки, които са изгодни най-вече на самия Запад. Тъкмо поради това, в доклада на Rand Corporation („Troubled Partnership U.S.-Turkish Relations in an Era of Global Geopolitical Change on the U.S.-Turkey Relationship") от 2010 се твърди, че „Турция категорично не бива да се превръща в модел за своя регион”. Резюмирайки накратко позицията на САЩ и ЕС, тя е следната: ако Турция осъществява прозападна/посредническа мисия в Евразия, без да излиза от рамките на влиянието на САЩ и ЕС, Западът няма да и пречи. Той обаче би се обявил против, ако Турция се опитва да установи от свое собствено име по-сериозни отношения с най-древните сили в Евразия, т.е. с тюркския свят. Един от най-влиятелните хора във външната политика на САЩ – Збигнев Бжежински, неслучайно беше казал, че „този, който господства в Евразия, господства в света”. Днес в този регион се води гигантска игра. Всички знаем, че в продължение на столетия той беше арена на борба между големите имперски сили. И причината е, че 70% от населението на планетата, 60% от глобалния БВП и ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани именно тук. Шестте държави, които най-силно изпъкват в света (след САЩ разбира се), са разположени именно в Евразия. Над двайсет милиона души загинаха именно в този регион по време на Втората световна война и последвалите конфликти. Русия, Китай, Индия, Пакистан и Израел разполагат с ядрени оръжия, а Иран продължава да реализира ядрените си разработки.

Когато говорим за Евразия, първото, което ни идва на ум, са Европа и Азия, но да не забравяме, че по-голямата част от Европа, на практика, представлява голям полуостров на Азия. Тези велики и древни континенти винаги са си влияели взаимно и това е исторически факт. От 149-те милиона квадратни километра суша на планетата, 52 млн. кв. км са разположени именно в Евразия, което е над 1/3 от цялата суша. Двете най-големи държави в този регион – Китай и Русия, имат обща граница с дължина 4300 км. Може да се приеме, че понятието Евразия включва географската цялост на континентите Европа и Азия, т.е. може да се смята, че Евразия е регион, чиято западна граница е Европейския съюз и който на изток се простира до Индия и Китай, но при всички случаи Турция и Русия са центровете на Евразия. Русия, след разпадането на СССР, и дори при наличието на ЕС и НАТО, исторически си остава най-голямата евразийска сила. И, ако отново се обърнем към историята, ще видим, че сближаването между Турция и Русия ще бъде от полза и в интерес и на двете държави, докато напрежението и конфликтната ситуация между тях ще са от полза само за големите западни сили. Когато говорим за Турция и Евразия, неизбежно възниква и въпросът за енергийните ресурси. Ако очертаем кръг с диаметър хиляда мили с център Турция, ще видим, че ¾ от световните запаси от енергоносители са концентрирани и се добиват от недрата на този регион. Турция има специален статут за държавите от Южен Кавказ, Каспийския басейн и Централна Азия, при това тя разполага с огромен експортен потенциал – от хранителни продукти до текстил и от битова техника до автомобили. В същото време, Турция консумира полезните ресурси, добивани от недрата на този регион, и най-вече петрол и природен газ. Нещо повече, тя разполага със стратегически важни тръбопроводи за транзитирането им на западните пазари. И, ако си припомним, че Китай вече постави на дневен ред изграждането на Нов Велик път на коприната, съвместно с всички страни от региона, става ясно, колко много може да направи Турция, въз основа на своите възможности, за успеха на този проект. Невероятно стремителните темпове на икономически растеж на Китай и формирането на Евразийското пространство, възникнало след разпадането на Съветския съюз, са двете най-големи промени в този регион.

На всички исторически етапи Евразия запазва своята значимост и важност и традиционно е арена на стълкновения и борба между великите сили. Но стартиралият с падането на Берлинската стена през 1989 и разпадането на Варшавския пакт и продължил с приключването на ерата на студената война в началото на 90-те и разпадането на СССР през 1991 политически процес отново изведе Евразия на челни позиции. За Евразия започна да се говори все повече и все по-силно, тя се оказа в центъра на най-ожесточените политически дебати. Тези стремителни промени, започнали през 90-те години, допълнително ускориха процеса на глобализация, стартирал в световната политика от края на 80-те. САЩ, които след разпадането на Съветската империя останаха единствената суперсила, обърнаха погледа си към Евразия. В тази връзка, следва да признаем, че Евразия е ключът към ХХІ век, определящо направление за развитието на света и своеобразен „пътеводител” в сферите на политиката, икономиката, военното дело и общественото устройство. Огромните източници на енергия, които владее, я превърнаха в арена на най-фундаменталното и най-ожесточено съперничество и борба. В същото време, Евразия е география на богатството и бедността, на нестабилността, но в същото време – и на колосалния потенциал на възходящите и укрепващи сили и на забавящите темпото сили на застаряващата „класическа Европа”. Тук са разположени страни, които трети сили отчаяно се стремят да тласнат в междуособна борба една срещу друга, провокирайки разпадането им на части, нестабилност и конфликти, тук впрочем са разположени и някои от въпросните „трети сили”, стремящи се към това. Тук има държави, отчаяно нуждаещи се от енергоносители, както и изключително богати страни, разполагащи с такива енергоносители в изобилие. Тук има държави, които са сред най-важните съюзници на САЩ, но тук са и техните най-силни противници. Събитията в региона директно се оказват в зоната на влияние на всички регионални и глобални отношения, противоречия, разделения и раздели, обединения и съюзи, но, в същото време, самите тези събития също влияят върху тях. В тази връзка, не може да се подценява геополитическото значение на Евразия, богатството и на енергоносители, нейният икономически потенциал и изключителното и стратегическо положение, а също наличието, от една страна, на стремително увеличаващите мощта си държави, като Китай, Русия, Индия и Иран, а от друга - на „пропаднали държави”, като Ирак и Афганистан, окупирани от САЩ. С други думи, Евразия, с нейния крехък и свръхчувствителен силов баланс, е арена на най-жестокото глобално съперничество.

Пътищата за формиране на великите сили, пътищата за превръщането в регионална сила, пътищата на икономическото развитие – всички те минават през Евразия. Както е известно, в противовес на проекта за Големия Близък Изток, прокарван от САЩ, евразийските сили лансираха собствена алтернатива. За целта, през 1996, Русия и Китай, както и присъединилите си към тях Казахстан, Киргизстан и Таджикистан създадоха активно развиващата се днес Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), към която, през 2011, се присъедини и Узбекистан. Тази организация се превърна в най-големия съюзник на евразийските сили. ШОС е формация, създадена вследствие необходимостта от решаване на граничните въпроси и взаимната помощ в сферите на отбраната и укрепването на сигурността, която много бързо разшири обхвата си с още много други сфери на сътрудничество – от икономиката до културата, и се оказа изключително успешен проект както в регионален, така и в глобален мащаб. Тя демонстрира, че регионалните сили могат да действат заедно по въпросите за предотвратяване на етническите и религиозни сблъсъци и разпространението на оръжията за масово поразяване, решаването на екологичните проблеми и тези с тероризма, т.е. по практически всички международни проблеми, изброени в различните международни харти. Общата площ на държавите-членки на ШОС се равнява на 60% от територията на Азия и Европа.

Евразия като историческа и политическа реалност за Турция

Турските политици много обичат да се нагърбват с ролята на „политически мостове”. Не бива обаче да забравяме, че тези мостове могат да бъдат използвани и от други сили. Мостът не може да се дефинира сам, той следва да бъде дефиниран. Мостът не може да се построи сам, той трябва да бъде построен. Мостът не може да придава форма, вие самите следва да му придадете необходимата форма. Ето защо Турция трябва най-сетне да осъзнае, че тя самата е една от централните държави в света, но след като го осъзнае, не бива и да губи представа за реалностите в този свят. Тоест, когато се обърне към тюркския свят, тя не трябва да изглежда като „мечтателна и романтична любителка на приключения”, а, преди всичко, като умна и мъдра държава. Турция ще трябва на всеки етап да подпомага и подкрепя тюркоезичните републики, без при това да натрапва на никоя от тях статута си на „по-голям брат”. Тя следва да притежава цялата достъпна и информация за тюркоезичните държави, да разполага с проекти и готови инициативи, да дефинира краткосрочни, средно и дългосрочни стратегии, най-вече в икономиката, енергетиката, културата, образованието, спорта и науката. Вниманието на Турция към тюркския свят не бива да бъде насочено против трети държави. Не следва да се дават обещания, които Анкара няма да може да изпълни, т.е. трябва да се избягват прекалено мащабните ангажименти. Действително, всички тюркоезични републики се формират на общата основа на тюркската култура, но наред с многото общи и еднакви неща, между тях съществуват и много сериозни различия във възприятията, коментарите и подходите и това не бива да се забравя. Решаването на проблемите с различията в използваните азбуки, сближаването на правните системи и усилията за създаване на митнически съюз могат да се окажат сериозни стъпки в тази посока.

Турция трябва да се откаже от съперничеството, от името на Запада, с една толкова важна политическа сила в този регион, като Иран, с който тя, исторически, винаги си е съперничела. Както и да престане непрекъснато да се нагърбва с посреднически мисии, пак от името на Запада. Тя следва да търси взаимната полза, надеждното съседство и сътрудничество на основата на уважението и ненамесата във вътрешните работи на всеки от партньорите. Турция трябва много сериозно да се замисли за евентуалното си присъединяване към ШОС и да направи първата стъпка в тази посока, като стане държава-наблюдател. При това обаче, тя следва да предложи и създаването на нови обединения, от типа на проекта за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), където Турция е водеща държава. Анкара трябва да се стреми към формирането на дългосрочни съюзи като се постарае да ги ориентира към по-далечна перспектива, защото краткосрочните инициативи блестят ярко, но гаснат бързо, подобно на горяща сламка, и нерядко водят до сериозната загуба на доверие към страната ни. С други думи, Турция, формулирайки такъв сценарий за своята външна политика, който да е ориентиран към Евразия, следва отново да постави на дневен ред регионоцентричния антиимперски модел на Ататюрк, базиращ се на взаимното доверие на всички страни, уважение към техните интереси и защита на потиснатите и бедстващи народи.

Литература:

1. Ahmet Davutoglu, “Stratejik Derinlik”, Ure Yayinlari;, Istanbul, 2009.

2. Aleksandr Dugin, “Moskova – Ankara Ekseni”, Kaynak Yayinlari, Istanbul, 2007.

3. Cuneyt Ulsever, “Yeni Osmanlicilik ve Kurt Acilimi”, Kirmizi Kedi Yayinlari, Istanbul, 2001.

4. Graham Fuller, “Yeni Turkiye Cumhuriyeti”, Timas Yayinlari, Istanbul, 2008.

5. Mehmet Perincek, “Avrasyailik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2006.

6. Suat Ilhan, “Turklerin Jeopolitiki ve Avrasyacilik”, Bilgi Yayinevi, Ankara, 2005.

----------------------------------------------

* Авторът е доцент в Университета Мармара в Истанбул, Турция

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

Повечето европейски експерти оцениха ултимативния тон, използван от турския премиер Реджеп Тайип Ердоган в речта, произнесена в турската част на Никозия, при посещението му в Северен Кипър през юли, като поредното доказателство, че Анкара е поела курс на конфронтация с ЕС. Те, в частност, акцентират върху ключовият момент в тази реч, в която Ердоган подложи на критика решението на Брюксел да предаде (през юли 2012) председателството на Съюза на кипърските гърци, без преди това да е постигнато политическо решение на кипърския въпрос между тях и кипърските турци. В тази връзка, турският премиер обяви, че страната му вероятно ще замрази отношенията си с ЕС за шестте месеца на кипърското председателство.

На практика, Анкара се опитва да внуши на Брюксел чувство на вина, твърдят в коментарите си редица европейски медии. В същото време, те посочват, че Турция не демонстрира никакво чувство за общност или склонност да прекрати враждебното си отношение към суверенната Кипърска република, нито пък е готова да седне на масата за преговори с представителите на кипърските гърци.

Турция в дъното на списъка за еврочленство

Ситуацията се усложнява от уязвеното самолюбие на Анкара, която, на практика, беше пратена от ЕС на края на опашката от кандидати за членство в Съюза. Както е известно, в официалния списък води Хърватска (която трябва да бъде приета на 1 юли 2013), следвана от Исландия, Македония и Черна гора. Запазва се и неприязненото отношение на Турция към Гърция, която още с влизането си в ЕС, на практика, живееше от европейски заеми и продължава да го прави дори днес, когато се намира във фалит, обременявайки с все нови разходи „локомотивите” на Съюза, и най-вече Германия. На пръв поглед, в Берлин би следвало да споделят тази турска позиция, тъй като именно германците навремето бяха основните противници на приемането на Гърция в ЕС, сякаш предчувствайки сериозните проблеми, до които би довело то. Откакто тази страна стана член на Съюза (на 1 януари 1981), тя неведнъж беше спасявана от фалит с германски пари, като тази тенденция очевидно ще продължи, тъй като Берлин, както изглежда, възнамерява да продължи да опрощава гръцките дългове и отново да прехвърля бремето по издръжката на гърците върху здравите рамене на германските данъкоплатци. Това естествено поражда съответната реакция, на която германското правителство продължава да отговаря с дежурните фрази за значението на европейското единство и необходимостта да се прояви разбиране за проблемите пред немските партньори в ЕС. Дълги години, напук на всички атаки на опозицията, управляващите в Берлин коалиции се придържат към една и съща линия на поведение, която накратко би могла да се обобщи така: „по-добре да продължим да храним Гърция, отколкото да се обвързваме с Турция”.

При това, тази позиция не се влияе особено от факта, че Гърция се съпротивлява на радикалните реформи в своята икономика, чиято цел е да я накарат да не се разпростира извън средствата, с които разполага, докато Турция – напротив, демонстрира склонност към реформи и вече постигна значителни успехи по този път, особено през последните осем години.

Следва да признаем също, че амбициите на Анкара да се позиционира като лидер на ислямския свят, който е в състояние да реализира мащабни трансформации в икономиката си и да се превърне в модел за страните, свързани с т.нар. „арабска пролет”, включително за най-близките си съседи, в никакъв случай не са лишени от основание. Тоест, на пръв поглед, се формира доста благоприятен за Турция фон, позволяващ и с пълен глас да изяви претенциите си за членство в ЕС. В същото време обаче, отлично съзнавайки, че пътят към ЕС минава през Бранденбургската врата, Германия продължава да я държи заключена за турците.

За това може да има само едно обяснение и то, както посочват редица немски експерти е, че Германия, както впрочем и Франция, се опасяват от ислямска експанзия. Редица мюсюлмански общности в Европа – в Дания, Норвегия и Франция – чрез водачите на радикалните групировки сред тях, нееднократно декларираха, че присъединяването на Турция към ЕС ще бъде възприето в ислямския свят като сигнал за масово преселение на Стария континент, така че най-сетне да бъде реализирана старата мечта зеленото знаме на Пророка да се вее свободно над Европа.

На свой ред, толерантната Европа предпочита да се бори с ислямския екстремизъм чрез воденето на междуконфесионален диалог, проблемът обаче е, че в него са ангажирани представители само на малка част от мюсюлманското население. В Германия например, ислямските организации обединяват едва 16-20% от живеещите в страната мюсюлмани. А както е известно, над 70% от тях са турци. Но нито техните собствени имами, нито дори германските сили за сигурност разполагат с достоверни данни, с какво точно се занимават останалите 80% в създадените на немска територия доброволни мюсюлмански гета.

Въз основа на досегашния си негативен опит в интеграцията на имигрантите – а турците формираха, в продължение на половин век, първия мощен мюсюлмански поток към Германия, при това, дори в трето и четвърто поколение те продължават да се дистанцират от немските реалности, включително по отношение съобразяването с конституционните норми на страната – Берлин се опасява, че присъединяването на Турция към ЕС още след 10-15 години, ако не и по-рано, ще превърне Германия в първата мюсюлманска държава на Стария континент. Впрочем, в това отношение тя се конкурира с такива страни, като Дания и Франция.

За Анкара, или по-точно за управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и нейния лидер Ердоган, днес е особено важно да  набере повече политически „точки” за да утвърди в общественото съзнание имиджа си на регионален лидер. В тази връзка, Турция се стреми да промени статута си, превръщайки се от „молител” пред портите на ЕС в своеобразен „изобличител” на недостатъците на Съюза. Илюстрация за тази важна промяна беше и споменатата реч на турския премиер в Кипър, в която той квалифицира Евросъюза като „лицемерен”. „Всъщност, речта му в Никозия беше своеобразен ултиматум” – посочва германският анализатор Юрген Готшлих от „Дер Шпигел”. Други негови колеги пък я оценяват като „поредната провокация”, припомняйки речите на Ердоган в Кьолн и Дюселдорф, в които той призова турската общност да гледа на немския език като на „второстепенен” и въпреки, че живее в Германия, да набляга повече на турския. Според турския премиер, ако ЕС не постигне напредък по въпроса споразумението между кипърските гърци и турци, „ние ще използваме всяка възможност да попречим на Кипър да заеме председателското място в ЕС, тъй като не го признаваме като държава”.

Декларирайки това, Ердоган, меко казано, забравя за резолюциите на Съвета за сигурност на ООН № 541 (1983) и № 550 (1984), които задължават всички членове на международната общност (включително и Турция) „да не признават никаква друга кипърска държава, освен Република Кипър”, „ да уважават суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Република Кипър”, а също „ да не съдействат и да не оказват каквато и да било помощ на сепаратисткото образувание в Северен Кипър”. В същото време, Ердоган, от една страна, подкрепи кипърските турци да реализират идеята за федерация между двете кипърски държави на равноправна основа. Тази му позиция обяснява, в частност, и визията на Анкара за палестинско-израелския конфликт, както и рязко негативната промяна в турско-израелските отношения през последните месеци.

От друга страна,  Ердоган даде да се разбере, че не държи особено на турското членство в ЕС. Макар че сравнително доскоро твърдеше точно обратното. „В действителност, Турция се стреми към ЕС, а ЕС опитва да се разграничи от нея” – коментира в тази връзка турският политолог  Мустафа Акел. „Цялата ситуация се развива пред очите ми – продължава той – и мога да потвърдя, че в Турция въобще не става дума за истинска демократизация... Необходима ни е конституция, която да позволява широк спектър от различни мнения. Вместо това, Ердоган насочва цялата си енергия за създаването на еднопартийна президентска система”. Тъкмо с това са свързани впрочем, и основните опасения на жителите на страната, които се боят от подобни преобразувания. По-голямата част от тях, несъмнено, са за членството в ЕС, но тези им стремежи се спъват от това, че турците не са сигурни, какво всъщност иска основната част от гражданите на Евросъюза. Защото да се чувстваш нежелан в чужд дом е незавидна участ.

Променените турски приоритети

В тази връзка, нека напомня, че подготвителният процес за присъединяването на Турция към ЕС стартира през 2005, като той беше иницииран именно от ПСР. Досега страната е изпълнила само десет от 34-те условия, представени и от ръководството на Съюза, но Анкара смята това за напълно достатъчно. Очевидно, турското ръководство смята, че политическите „точки” които Турция спечели в хода на т.нар. „арабска пролет”, стигат за да компенсират неизпълнението на останалите 24 условия. Така или иначе, но турското правителство не споменава за необходимостта да продължи да „подготвя домашното, възложено му от ЕС” поне от една година насам, т.е. още преди началото на събитията в Тунис и Египет. По време на последната си предизборна кампания, през юни 2011, Ердоган обяви, че Турция възнамерява да направи „още един, последен опит по отношение на Брюксел”, очевидно намеквайки, че става дума за ултиматум. ЕС обаче въобще не реагира на заплахата му.

Думите и действията на премиера следва да се разглеждат в контекста на изказванията на водещите турски политици по проблема. Анкара ясно дава да се разбере, че приема всяка критика по свой адрес като атака срещу регионалния, а в перспектива и общоислямския лидер, в отношенията с който всеки следва внимателно да подбира думите си. Между другото, Турция има известни основания да се държи така, както направи сравнително наскоро депутатът от управляващата ПСР Мустафа Кабакчъ, който обвини Запада, че се меси във вътрешните работи на страната му, препоръчвайки: „по-добре е правителствата и медиите на западните държави да се занимават с проблема с отровните краставици, вместо да се бъркат в работите на други държави”.

Тези емоционални изявления се подкрепят и с практически действия. Така, поканата, която отправи турският външен министър Ахмет Давутоглу до дипломати от редица страни-членки на ЕС да участват в провелото се през юни 2011 съвещание, посветено на ситуацията в близкоизточните държави, беше оценена от някои експерти като ясен сигнал, че сложните проблеми в Сирия могат да бъдат решени само с активното участие на Турция. Анкара е готова да окаже всяческа подкрепа за преодоляване на насилието в Сирия, заяви Давутоглу. Анализаторите не пропуснаха да отбележат и реакцията на Дамаск, който подчерта, че в изявление на Давутоглу, както и в речите на президента и премиера „се долавят очевидно враждебни нотки. Турските управляващи мечтаят за времената на Ататюрк и Османската империя и се опитват да ги възродят”. Показателни в тази връзка са и оценките на турските експерти. Така, доцентът от Университета Мармара Юксел Таскин, който участва в програмите на Виенския институт за международен диалог и сътрудничество, смята, че правителството на Ердоган е много далеч от истинските демократични норми, тъй като безцеремонно манипулира настроенията на турските граждани. То ту ги плаши с Кюрдската работническа партия, ту с радикалните ислямисти. На въпроса, дали самият Ердоган е демократ, Таскин отговоря „мисля, че той е консервативен популист, склонен към авторитаризъм”. Според него, подобен човек не може нито да съдейства за демократичните трансформации, нито да представлява една демократична държава. Просто, в актуалната ситуация Анкара реши да хвърли коза си и това се оказа проблемът със сирийските бежанци.

Както е известно, в началото на юни 2011, в Анталия се проведе учредителна конференция на сирийската опозиция. В нея участваха между 200 и 300 представители на сирийската емиграция в Европа и Северна Америка, както и на „Мюсюлманските братя” и на вътрешната опозиция, ръководеща бунтовете срещу режима на Асад. Според заключителния документ на конференцията, се създава Национален комитет, който, по замисъла на участниците, трябва да представлява опозицията в чужбина. Той обаче не представлява ясна политическа структура, не е ясно, кой следва да бъде центъра на Националния комитет и как той ще действа занапред. Всъщност, в Анталия се сблъскаха амбициите на различните сирийски общности в чужбина, което чисто организационно разпилява силите им, макар че създаването на новия орган преследваше съвършено противоположни цели.

Както посочват някои европейски анализатори, подобни разминавания са съвсем закономерни, имайки предвид, че мнозина представители на сирийската опозиция в емиграция дълго време не са били в родината си (някои цели десетилетия) и много зле си представят актуалната ситуация, проблемите и настроенията в обществото. Напускайки страната още по времето на бащата на сегашния президент, те не са наясно, че политическият пейзаж се е променил радикално. Тоест, сирийската опозиция в чужбина сякаш е застинала във времето, оставайки си все същия „романтик с къси панталонки”, докато сирийските власти използват танкове срещу демонстрантите, изтласквайки хиляди хора отвъд сирийско-турската граница. По-голямата част от населението, уморено от десетилетията репресии, пък се отнася твърде критично към твърденията на опозицията за ползата от свалянето на диктатора, още повече, че пред очите му са последиците от войната в Ирак и тази в Либия. Тоест, сценариите за „голямото светло бъдеще”, които чертае опозицията, рискуват проливането на нови реки от кръв, което пък тотално демотивира сирийското общество. Затова, съвещанието в Анталия, независимо от благородните цели, които си постави, имаше същия бутафорен характер, като провелия се горе долу по същото време „национален диалог” в Дамаск, където значителна част от опозицията беше представена не от защитници на човешките права и експерти-политолози, а от актьори и писатели.

Предоставената от Анкара възможност за провеждане на съвещанието в Анталия съвпадна по време с протестната акция против сегашния сирийски режим, проведена в Истанбул от турски неправителствени организации. Няколкостотин турци, включително 200 членове на Асоциацията за свобода на словото и права в образователната сфера (Озгюр-Дер), с подкрепата на други организации, протестирайки против режима на Асад, организираха шествие до сирийското консулство. В комюникето си за медиите, организаторите на акцията акцентираха върху продължаващото насилие от страна на режима (използването на бронирана техника и снайперисти), липсата на достъп до информация за събитията в Сирия и растящия брой жертви на режима (до средата на 2011, по различни оценки, в страната са загинали между 2,5 и 3 хиляди души).

Активната роля на Турция в подкрепа на протестното движение в Сирия беше потвърдена и по дипломатическите канали, в частност, в хода на осъществените през лятото на 2011 контакти между Анкара и Вашингтон. В тази връзка, мнозина западноевропейски експерти посочват, че телефонните разговори между президента на САЩ Обама и турския премиер Ердоган за ситуацията в Сирия не бяха просто обмен на мнения, но и знак, че американците признават ключовата роля на Анкара за хода на събитията в региона.

На фона на притока на сирийски бежанци в турските гранични райони (до началото на август в палатковите лагери в провинция Хатай бяха настанени над 11 хиляди души) и създаването, доколкото е възможно, на приемливи условия за пребиваването им там, включително по отношение на хигиената, продоволствието и бита, турската страна дава да се разбере, че за нея добросъседството и помощта за бежанците не са празни думи. За тези цели правителството в Анкара отпусна близо милион евро. При това, редица водещи турски политици, включително външният министър Ахмет Давутоглу, редовно посещават бежанците и се стараят да подобрят условията им на живот в лагерите.

В същото време Анкара е наясно, колко болезнено възприемат в Дамаск турската намеса в съдбата на бежанците (чиито домове са разграбени и изгорени от мародери, сред които са забелязани и войници на режима), особено в близка и средносрочна перспектива. Сирийското правителство все по-еднозначно започва да гледа на Турция, като участник в „западния заговор” срещу него, който при това е особено опасен, тъй като турците са най-близките съседи на сирийците.

Турция като посредник в решаването на „сирийски проблем”

На свой ред, Турция декларира, че не може да реши проблема сама и търси разбиране и подкрепа от САЩ и ЕС. В същото време, колкото по-дълго тези и надежди не срещат необходимия отклик от Вашингтон и Брюксел, толкова по-твърди стават декларациите на турските лидери. Истината е, че Западът не обещава никаква реална помощ на Турция, макар че оказва такава помощ на населението на Сомалия например, голяма част от което е застрашено от гладна смърт, или пък на либийските бунтовници (своеобразен северноафрикански вариант на американската стратегия за сътрудничество с умерените ислямисти в различни точки на планетата) или пък на основният турски съперник – Гърция, като страна-членка на ЕС, изпаднала в тежка финансова криза. Тоест, Турция, притежаваща уникалния статут на единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО, се оказва изключена от редовете на нуждаещите се от подкрепата на Съюза. Междувременно, несекващият бежански поток води до нарастване на напрежението в различни аспекти: в граничните райони, в разположението на силите в региона, както и в турско-европейските отношения. Някои германски медии прогнозират, че броят на сирийските бежанци в Турция може да достигне 30 хиляди души и цитират декларацията на премиера Ердоган, че: „Сирия е наш съсед, чиито проблеми смятаме за свои собствени... затова сме длъжни да отворим вратите си за бежанците”.

Очевидно е обаче, че Анкара няма да може да се справи сама с нарастващия бежански поток. Макар че преди време кметът на граничното градче Ялададжа Мустафа Даджистанли за пореден път декларира, че местните власти ще продължат „да спазват стриктно законите на турското гостоприемство”, ясно е, че издръжката на хиляди сирийски семейства няма да е по силите им и те бързо трябва да решат, дали да продължат да се грижат за палатковите лагери на бежанците или (както са правели и преди) да оставят това на доброволците от Червения полумесец.

Опитвайки да се наложи като регионален лидер, Анкара е изправена пред избор. От една страна, тя продължава да снабдява бежанците с най-необходимото, защото това е нейно задължение като съсед и държава, подписала съответните конвенции на ООН. От друга страна, тя не е наясно, как може да прехвърли поне част от това бреме на по-мощните държави и организации от западния свят.

На свой ред, повечето западноевропейски анализатори смятат, че Турция трябва да продължи да изпълнява сегашната си роля в решаването на сирийския проблем, ако действително иска да се позиционира като пример за мюсюлманския свят. Впрочем, някои от тях са склонни да дават и по-категорични оценки. Така, според шефа на външнополитическата комисия на Бундестага (и известен експерт по Близкия Изток) Рупрехт Поленц: „Случващото се около Сирия показва, че Турция и днес действа като член на ЕС”. В интервю за немските медии, той в частност подчертава, че „турското участие говори само за себе си, имайки предвид драматичните събития в Сирия”. Поленц е склонен да разглежда реалната възможност за пълноправно членство на Турция в ЕС в контекста на ситуацията, когато „в качеството си на посредник, страната може много успешно да се възползва от тази си роля”. Показателно е при това, че въпросната оценка бе дадена още на 30 април 2011, т.е. доста преди появата на палатковите лагери за сирийските бежанци.

Според Рупрехт Поленц, Турция се е присъединила към позицията на цивилизования свят, осъждащ ескалацията на насилието в Сирия и от нейна страна това е била една безпогрешна реакция. Нещо повече, турското правителство, дори без да изчаква решенията на международните организации и съответните резолюции, пое „отговорността за защитата на сирийските граждани”, смятайки, че това е негово право като съсед на Сирия, комуто не е безразлично, как се развива ситуацията там.

В тази връзка, Поленц акцентира върху няколко важни обстоятелства. На първо място, турско-сирийската граница е дълга 900 км., т.е. по нея има достатъчно сирийски гранични пунктове, през които да продължи да тече потокът от бежанци. Самото това обстоятелство говори за мащабите на бягството на сирийски граждани от страната и прави съвсем разбираема нарастващата тревога на Анкара. От друга страна, на Турция се налага да поддържа диалога с властите в Дамаск, още повече, че през последните години той беше доста успешен и двете страни значително подобриха отношенията си (включително, въвеждайки безвизов режим). През 2009-2010 бяха установени и оживени търговски отношения. Тъкмо поради това, турският премиер Ердоган нееднократно апелира към сирийския лидер Башар Асад да прекрати да използва оръжие срещу народа си, което, както е известно, не срещна необходимия отклик. Въпреки това, „турските възможности далеч не са изчерпани и бих искал Анкара да играе по-активна роля, още повече, че и самата Сирия зависи от добросъседските отношения с Турция и печели от тях, както политически, така и икономически” – посочва шефът на Комисията по външна политика на Бундестага.

Тъй като Турция е член на НАТО и в същото време е мюсюлманска държава, тя може да изиграе ключова роля на посредник. Намесата и в решаването на проблемите в Близкия Изток може да се окаже от голямо значение. Ако Турция действа на страната на Европа, тя е в състояние да накара местните диктатори да оценят по-трезво ситуацията, принуждавайки ги да променят акцентите в контекста на борбата за демокрация, както и на тази срещу радикалния ислямизъм, смята Рупрехт Поленц.

На фона на т.нар. „арабска пролет”, турското влияние се откроява още повече. Тъкмо поради това, Поленц се обявява за преразглеждане на досегашната позиция на „силните държави” в ЕС по отношение на турската интеграция и смята, че днес Анкара „има по-големи шансове”. Според него, това е важно както по тактически, така и по стратегически причини. Събитията в арабския свят ясно показват, че е „важно колкото се може по-бързо Турция да бъде включена в стратегията на общата европейска външна политика и политика за сигурност”. Процесът на демократизация в Близкия Изток, който може да бъде ускорен от участието на Анкара, не само би повлиял положително върху развитието на ситуацията в Сирия, но и би укрепил позициите на Израел – единствената страна в региона с действаща демокрация от западен тип, тъй като би укрепил сигурността на всички близкоизточни държави, завършва Поленц.

„Турският въпрос”

Но, преди да се ангажира по-сериозно в решаването на сирийския проблем, Турция би трябвало да се погрижи за своите собствени проблеми. Защото истината е, че Анкара все още не е решила много от вътрешните проблеми, посочени в списъка с 34-те предварителни условия на ЕС. За това говорят, в частност, и резултатите от посещението в Турция на представителната делегация (включваща 17 депутати) на германския Бундестаг, начело с влиятелния ляв политик от Хамбург Ян ван Акен, провело се през март 2010. Групата посети Батман, Сирнак и градове в населената с компактни маси кюрди части на Турция и се убеди, че „в Кюрдистан продължават масово да се нарушават човешките права”, както подчертава Ван Акен. Ситуацията не може да се смята за нормална, „ако безпричинно биват задържани дори деца по-малки от десет години”, а над 2000 законно избрани длъжностни лица на кюрдската Партия на свободата и демокрацията, наследила Партията на демократичното общество, са в затворите, включително деветима кметове на различни кюрдски градове. Според депутатите Норберт Хакбуш, Бьорн Торо и Роберт Яровой, които също участваха в делегацията, „хората загиват от ръцете на военните и полицаите без каквито и да било обяснение или обвинения”.

На свой ред, депутатът от Бундестага Майкъл Сарацин, който също е добре запознат с проблема, „ситуацията с човешките права в Турция се е подобрила”, но идеята за присъединяването на страната към ЕС „все още поражда сериозни съмнения”: Турция продължава да страда от значителен дефицит на демокрация. Това се отнася най-вече за свободата на словото и медиите, цензурата в интернет, защитата на малцинствата и административната и съдебна системи. Според него обаче, е „съвсем ясно, че една бъдеща модернизирана Турция, способна да покрие без проблеми политическите и икономически критерии за членство, няма да може да мине без Европейския съюз”.

В същото време, Сарацин смята, че демонстрацията на мускули в сегашната ситуация от страна на Ердоган, не е полезна за страната му. Впрочем, тя е контрапродуктивна и по една друга причина. Редица влиятелни германски политици, включително външният министър Гидо Вестервеле, и без високомерните и дръзки декларации на турския премиер, са склонни да разглеждат страната му като набираща мощ регионална сила и „мост към ислямския свят”, както се изрази шефът на германската дипломация при последната си среща със своя турски колега Ахмет Давутоглу, през юли 2011. Впрочем, съпровождащият Вестервеле шеф на концерна „Даймлер” Дитер Цетше го каза още по-ясно, изразявайки публично недоумението си, „как допускаме подобна държава-тигър, като Турция, която се намира буквално на прага на европейския дом, да продължава безуспешно да чука на вратата му, а ние да не и отваряме”.

Някои изводи

Първият извод, който се налага от всичко, казано дотук, е, че проточилият се преговорен процес за присъединяването на Турция към ЕС доведе до сериозно противопоставяне по този въпрос сред самите европейци, чиито мнения се разделят. Така, ако някои политически лидери безусловно приемат идеята, че „Турция е единствения ни сигурен мост към ислямския свят”, и поради това са склонни да смятат, че Анкара вече си е написала „домашното”, възложено и от Брюксел, мнозина други продължават да защитават принципно противоположни позиции. В една толкова важна за ЕС държава като Германия (с основание смятана за „локомотива на Съюза”) значителна част от политиците също смятат, че Турция не е готова за присъединяване към ЕС нито политически, нито икономически. Други напротив, предполагат, че подобни опасения са само предлог, докато всъщност най-голяма тревога поражда въпросът за експанзията на исляма, макар че Турция, формално, е светска държава.

Вторият извод пък е, че ЕС няма да се откаже да иска от Анкара да покрие представените и 34 критерия за членство, нито заради нейното „ключово” участие в решаването на сирийския проблем, нито по някакви други причини. В тази връзка, решаването на кипърския въпрос означава за Турция, преди всичко, решаването на собствените и вътрешнополитически проблеми. Затова и мнозина експерти оценяват направените по време на последното му посещение в Северен Кипър (юли 2011) изказвания на Ердоган като „абсолютни безполезни и контрапродуктивни”. Всъщност, именно подобни декларации карат Германия и Франция да гледат скептично на турското членство в ЕС. И все пак, тази немско-френска „блокада” би могла да отслабне, ако Анкара демонстрира реален прогрес в решаването на пакета от проблеми: кипърския, кюрдския и арменския. Поне засега обаче, подобен прогрес не се очертава. В същото време, откровеното признание на германския канцлер Меркел, че страната и не желае турското членство в ЕС, направено през септември, още повече намалява европейските шансове на Анкара.

* Институт за Близкия Изток

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1146-geopoliticheskite-naprejeniq-v-mnogopoliusniq-svqt-sasht-sreshtu-evraziq

Осъществяващият се през последните години процес на обединяване на няколко регионални центрове в момента преживява сериозно изпитаниe, попадайки в задънена улица, докъдето го докараха идеите на „регионализма”, натрапвани на европейските държави. В същото време, създаването на общо средиземноморско-централноазиатско пространство, което да свързва Европа, Азия и Африка, може да осигури необходимите елементи за евразийската интеграция.

Лесно можем да забележим, че в процеса на прехода от еднополюсен свят към нова полицентрична система геополитическото напрежение се разрежда предимно в регионите, притежаващи важна стратегическа ценност. Сред тях са Средиземноморският регион и Централна Азия, които бихме могли да наречем „възлови пунктове”, свързващи Европа, Азия и Африка. След 1 март 2003 тези два региона започнаха да представляват специален интерес в процеса на геополитическия анализ на взаимоотношенията между САЩ, водещите евразийски държави и страните от Северна Африка. Както е известно, на тази дата, парламентът на Турция – „страната-мост” между постсъветските републики от Централна Азия и Средиземноморския регион, взе решение да не окаже исканото от САЩ съдействиe за военната им кампания в Ирак (1).

Това решение излизаше далеч извън рамките на водещите се по онова време преговори между Вашингтон и Анкара и постави началото на промяна в провеждания в продължение на петдесет години външнополитически курс на Турция (2). Този факт, съвсем не беше просто етап от процеса на американско-турските преговори, както би могло да ни се стори на пръв поглед (в случая Анкара беше изправена пред дилемата да запази верността си към своя северноамерикански съюзник и опасенията и, че намесата на САЩ в Ирак би могла да доведе до създаване на независим Иракски Кюрдистан, което предвид лансираните тогава планове за разделяне на Ирак на три държави, изключително би изострило нерешения кюрдски въпрос). Оттогава насам,  Турция, благодарение най-вече на сближаването си с Русия (за което спомогна и слабият интерес, демонстриран от ЕС към турската интеграция в Съюза) и новата си политика на добросъседство, непрекъснато опитва да се освободи от опеката на САЩ, което я превръща в доста несигурна база за американското проникване в Евразия. Така, освен пречките от страна на Иран и Сирия, стратезите във Вашингтон и Пентагона следва да отчитат и появата на една нова и все по-малко склонна на отстъпки Турция.

Промяната на турското поведение следва да се разглежда в контекста на по-общата и комплексна еволюция на политическата ситуация в Евразия. В тази връзка, си струва да споменем следните знакови промени: новото укрепване на руските позиции на регионално и глобално равнище, впечатляващият възход на Китай и Индия в геоикономическата и финансова сфера и изтощаването на американската военна мощ в Афганистан и Ирак.

От момента на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветската империя, започна да изглежда неудържимо и последвалото придвижване на САЩ към центъра на Евразийския суперконтинент, развиващо се по няколко предварително установени направления. Първото е от континентална Европа към бившата „близка чужбина” на СССР, чиято стратегическа цел беше оказването на дългосрочен „натиск” върху силно изтощената и отслабена Русия. Второто – от Средиземно море към новите централноазиатски държави трябваше да раздели на две евро-афро-азиатския регион, нанасяйки болезнен удар в самото сърце на Евразия. Само след няколко години обаче, американското настъпление по това направление „затъна” в блатото на афганистанската кампания.

След провала на последните опити за осъществяване на т.нар. „цветни революции” (причина за което стана твърдостта на Москва и координираните политически действия на Китай и Русия в Евразийския регион, чрез създаването на Шанхайската организация за сътрудничество – ШОС, и Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзИО, както и укрепването на връзките във военната и икономическата сфера между двете велики държави), в края на първото десетилетие на новия век САЩ бяха принудени да преразгледат евразийската си стратегия.

Технологията на атлантическата доминация

Приемането за основа на геополитическия модел, присъщ на западната система, начело със САЩ, и основаващ се на антагонизма между САЩ и Евразия и идеята за „стратегическата опасност” (3), води до това, че анализаторите, които се придържат към този модел, дават предпочитание на критичните фактори в различните региони, влизащи в американската сфера на интереси. Тези фактори обикновено включват вътрешните проблеми, причина за които са, в частност, междуетническите противоречия, социалното неравенство, религиозното и културно разнообразие (4).

Технологиите за решаване на подобни задачи могат да бъдат най-разнообразни – от методите на т.нар. „меко въздействие” (които, при всички случаи, целят разпространението на „западните ценности”, демокрацията и либерализма, без оглед на местните културни традиции и особености) до пряката военна намеса. Оправданията за последната също могат да бъдат различни. Така, като предлог за интервенция могат да бъдат избрани „защитата на интересите на САЩ”, „защитата на международния ред” или – по отношение на държавите или правителствата, които Западът предварително и многозначително е оценил като „пропаднали” или като „парии” - използвайки метода на „мекото управление” (soft power), като „крайна мярка за защита на населението и човешките права” (5).

Геополитическата визия на САЩ е типичната визия на една океанска държава, градяща отношенията си с другите нации или с другите геополитически субекти на базата на това, че самата тя представлява „остров” (6).

Тъкмо поради това, Вашингтон разглежда Средиземноморския басейн и Централна Азия като два региона, най-характерна за които е нестабилността. И двата са част от очертаната от Збигнев Бжежински „глобална дъга на нестабилност”. Както е известно, теорията за съществуването на подобна дъга на нестабилност, или „кризисна дъга”, е своеобразно развитие на геостратегическата концепция за „римленда” (т.е. граничните територии между Морето и Сушата), лансирана от Никълъс Спикмън (7). В контекста на биполярния свят, контролът над римленда означаваше контрол над цялото евразийско пространство с цел сдържането на основният противник на САЩ – Съветския съюз и беше изключително в интерес на „Северноамериканския остров”.

В контекста на новия еднополюсен свят, смятаната за зона на американските геополитически интереси територия на т.нар. „Голям Близък Изток” представлява широк пояс от Мароко, през цяла Централна Азия. Според Вашингтон, този пояс следва да бъде „умиротворен”, защото представлява дъга на нестабилност.

Тези възгледи, популяризирани от знаковото изследване на Самюел Хънтингтън и не по-малко знаковия анализ на Збигнев Бжежински, напълно обясняват методите, използвани от САЩ за проникването им в центъра на Евразийския континент и, като следствие, натискът върху територията на Русия, с цел гарантиране на глобално господство.

Междувременно обаче, по пътя към реализацията на американските планове възникнаха неочаквани препятствия, като например „възраждането” на Русия, евразийската политика на Путин в Централна Азия, новите договори между Москва и Пекин, както и появата на една „нова” Турция. Тези фактори оказаха влияние и върху определянето на новата зона на интереси на САЩ – т.нар. „Голям Близък Изток”. Символично е, че тази еволюция във визиите беше озвучена официално по време на ливанско-израелската война през 2006. Тогавашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс заяви, че „няма смисъл да продължаваме преговорите, ако целта им е връщането на Ливан и Израел към техния предишен статут. Мисля, че това би било грешка. Онова, на което сме свидетели, в известен смисъл, е само началото, усилващи се родилни болки в процеса на раждането на новия Близък Изток и, независимо от това какво правим, следва да сме убедени, че вървим напред към новия Близък Изток, а не се връщаме към стария” (8).

Без съмнение, тази нова дефиниция беше прагматична. По същество, тя беше направена, за да се потвърди, за пореден път, стратегическото сътрудничество на Вашингтон с Тел Авив и да бъде отслабен близкоизточният и съседните му региони. Само няколко дни след въпросното изявление на Кондолиза Райс, тази идея беше интерпретирана от израелския премиер Ехуд Олмерт като „налагане на нов ред в Близкия Изток”. Между другото, подобна програма, наречена „Евразийски Балкани”, беше формулирана от Збигнев Бжежински по отношение ролята на централноазиатския регион, чието овладяване и използване от САЩ трябваше да се осъществят с помощта на дестабилизацията му, използвайки съществуващите ендогенни проблеми и търкания. Целта на въпросната програма беше (и продължава да е) усложняването на потенциалното укрепване на геополитическия съюз между Русия и Китай.

В периода между 2006 и началото на операцията срещу Либия, през 2011, САЩ, на практика, продължиха да реализират стратегията си за милитаризиране на пространството между Средиземно море и Централна Азия. В частност, през 2008, те започнаха да използват военната си машина в Африка – т.нар. Африканско командване (AFRICOM). Това командване, което доскоро беше ангажирано в либийската „криза”, цели да укрепи американското военно присъствие в Африка, давайки възможност за контрол и бързо осъществяване на военни интервенции на Черния континент, както и да улесни контрола на САЩ над „новия” Близък Изток и Централна Азия. Накратко казано, стратегията на САЩ се състои в милитаризацията на дъгата Средиземно море – Централна Азия, като основните и задачи са:

- да се вбие клин между Южна Европа и Северна Африка;

- да се засили контролът на Вашингтон над Северна Африка и Близкия Изток (включително като се използва за целта американската военна база Кемп Бондстийл в Косово), като специално се акцентира върху териториите на Турция, Сирия и Иран;

- да се „разцепи” на две евразийското пространство;

- да се разшири т.нар. „кризисна дъга” за сметка на Централна Азия.

В контекста на решаването на първата и втората от тези задачи, Вашингтон концентрира вниманието си най-вече върху Италия и Турция. Тези две средиземноморски държави, по различни причини (за Италия, до голяма степен, заради нейната енергийна и индустриална политика докато за Турция причината е по-скоро геополитическа, доколкото Анкара се стреми да стане регионален лидер, съперничейки си с Израел), през последните години преформулираха външната си политика така, че в бъдеще, благодарение на укрепналите си отношения с Русия, да се сдобият с необходимите лостове за да се освободят от американската опека. Очевидните опити на Рим и Анкара да увеличат степента на собствената си независимост на международната сцена се сблъскаха не само с фундаменталните геополитически интереси на Вашингтон, но и с плановете на френския президент Саркози за създаване на Средиземноморски съюз.

Многополюсният модел и неговите регионални и евразийски перспективи

Както вече посочих, действията на САЩ и съюзниците им са насочени към увеличаване и задълбочаване на кризите в Евразия и Средиземноморския регион, а не към тяхното преодоляване. Нещо повече, тези действия целят запазването на американската хегемония чрез милитаризацията на международните отношения и въвличането на локалните играчи, както и идентифицирането на други евентуални бъдещи мишени (Иран, Сирия, Турция), необходими на САЩ за проникването им в Евразия. Всичко това дава повод за размисъл, относно „здравословното състояние” на САЩ и структурирането на многополюсната система.

При един по-детайлен анализ става ясно, че военната интервенция срещу Либия от страна на САЩ, Великобритания и Франция не е частен случай, а симптом за трудностите, с които се сблъсква Вашингтон, опитвайки се да използва дипломатически средства, и липсата на чувство за отговорност, каквото би следвало да притежават глобалните играчи. За това свидетелства и нарастващата алчност, която се проявява в политиката на САЩ и която е типична за отслабващите империи. Известният учен и икономист Дейвид Колео (професор в Университета Джон Хопкинс), анализиращ ерозията на американската мощ, отбелязва още през 1987, че „отслабващите държави, вместо да се променят и адаптират към новите реалности, се стремят на всяка цена да укрепят своето колебаещо се господство, като това често прераства в агресивна експанзия” (10). На свой ред, в книгата си „Краят на последната империя” (11), Лука Лауриола с основание предполага, че евразийските държави – Русия, Китай и Индия съзнателно се придържат към такова поведение спрямо „изгубената и обезумяла” свръхдържава, което да не провокира у нея реакции, способни да доведат до планетарна катастрофа.

В същото време, структурирането на многополюсна система засега върви бавно. При това не толкова заради скорошните американски действия в Северна Африка, а по-скоро поради прекалено „регионалистичния” подход, възприет от евразийските играчи (Турция, Русия и Китай), оценяващи Средиземноморието и Централна Азия изключително като функция на собствените си национални интереси. Днес те все още не са в състояние да осъзнаят геостратегическото значение, което тези зони имат в далеч по-мащабния сценарий на конфликта между трансконтиненталните (американските) и евразийските геополитически интереси. Възраждането на единното голямо Средиземноморско-Централноазиатско пространство може да гарантира необходимите възможности за преодоляване задънената улица на „регионализма”, причина за която е преходът от моно към мултиполярност, и по този начин да подчертае ролята му на фундаментален „възлов пункт” в евро-афро-азиатския суперрегион.

Бележки:

1. Elena Mazzeo, La Turchia tra Europa e Asia,Eurazia, 2011. а. VIII, № 1.

2. Турция е член на НАТО от 18 февруари 1952.

3. «От геополитическа гледна точка, САЩ представляват остров, разположен срещу Евразийския континент. За тях установяването на доминиращи позиции на една единствена държава в Европа или Азия представлява стратегическа опасност, без значение дали се води студена война или не. И тази опасност следва да бъде отстранена, дори ако въпросната държава няма враждебни намерения, тъй като самото и съществуване ограничава възможностите на САЩ да влияят върху хода на събитията”, Хенри Кисинджър, „Дипломацията”, Труд, 1997, с.634-635.

„Евразия е осовият суперконтинент на планетата. Онази държава, която доминира в него, ще оказва решаващо влияние в два от трите най-развити икономически региона на света – Западна Европа и Източна Азия. Дори бегъл поглед върху географската карта показва, че държавата, доминираща в Евразия, почти автоматично ще си осигури и контрол над Близкия Изток и Азия. Начинът, по който се разпределя властта в Евразия е от ключово значение за американската глобална доминация”, Збигнев Бжежински „”Геостратегия за Евразия”, сп. „Форийн Афеърс”, 76:5, септември/октомври 1997.

4. Enrico Galoppini, Islamofobia, Edizioni all’insegna del Veltro, Parma 2008.

5. Jean Bricmont, Impérialisme humanitaire. Droits de l’homme, droit  d’ingérence, droit du plus fort?, Éditions Aden, Bruxelles 2005; Danilo  Zolo, Chi dice umanità. Guerra, diritto e ordine globale, Einaudi, Torino  2000; Danilo Zolo, Terrorismo umanitario. Dalla guerra del Golfo alla strage di Gaza, Diabasis, Reggio Emilia 2009.

6. «В геополитиката, САЩ обикновено биват определяни като „остров”, подобно на Великобритания и Япония. Така се подчертава фактът, че САЩ са морска търговска държава, за която са присъщи морските кампании и концепцията за гарантиране на националната сигурност, базираща се на „запазване на дистанция” и изолация.”, Phil Kelly, „Geopolitica degli Stati Uniti d’America”, Eurazia, 2010. a. VII, № 3.

7. Nicholas Spykman, America’s Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power, Harcourt Brace, New York 1942.

8. «But I have no interest in diplomacy for the sake of returning Lebanon and Israel to the status quo ante. I think it would be a mistake. What we’re seeing here, in a sense, is the growing — the birth pangs of a new Middle East and whatever we do we have to be certain that we’re pushing

forward to the new Middle East not going back to the old one», Special Briefing on Travel to the Middle East and Europe, US, Department of State, 21.07.2006

9. Tiberio Graziani, «U.S. strategy in Eurasia and drug production in Afghanistan», Mosca , 9-10 giugno 2010 (http://www.eurasia-rivista.org/4670/u-s-strategy-in-eurasia-and-drug-production-in-afghanistan)

10. David P. Calleo, Beyond American Hegemony: The future of the Western Alliance, New York 1987, p. 142.

11. Luca Lauriola. Fino dell’ ultimo Impero, Palomar, Bari, 2007.

--------------------------------------------------------------

* Авторът е главен редактор на италианското списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1125

Победата, на парламентарните избори от 12 юни 2011 в Турция, на проислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР) е значимо събитие не само във вътрешен, но и в регионален, а и в по-широк аспект.

Тя затвърди позициите на ПСР и лидера и Реджеп Тайип Ердоган в страната. Партия от подобен тип не беше управлявала Турция над 70 години след обявяването на републиката от Кемал Ататюрк през 1923 (през 1996-1997 в страната управлява първото ислямистко правителство на Партията на благоденствието, начело с Неджметин Ербакан, принуден да подаде оставка от военните). Така Ердоган се оказва най-силната политическа фигура в най-новата турска история, след Ататюрк. Убедително спечеленият трети пореден мандат за управление дава възможност да се прогнозира и четвърта победа в бъдеще. Както е известно, през 2002 ПСР спечели 34% от гласовете, през 2007 - 47% и през 2011 - почти 50%. Постигнатите през този период политическа стабилност и икономически ръст, новите подходи  във външната политика, издигането на страната като регионална суперсила и ред други факти от последните девет години обясняват силното международно внимание и към изборите, и към ПСР.

Въпросът на изборите бе не кой ще победи, а с колко голяма преднина ПСР ще спечели на третия път. И, в зависимост от резултата, как ще успее да осъществи двата си основни проекта: промяната на конституцията и трансформирането на Турция в президентска република.

От резултата е ясно, че няма да има решителна промяна в правителството и досегашните подходи във вътрешната и външната политика на страната.

Енергичните призиви на Ердоган преди изборите въплъщаваха очакванията за много по-голяма подкрепа, която да му осигури свръхмнозинството от 367 (2/3) и повече  депутати в 550-местния турски парламент (Меджлис). С подобно мнозинство, партията му можеше самостоятелно да разработи и прокара в парламента нова конституция, без да се налага провеждането на референдум.

Спечелените депутатски места са доста по-малко от 367, а и от 330, с които ПСР можеше да има мнозинство за вземане на решение за изработване и приемане на нова конституция чрез парламента, но с провеждането на референдум.

Въпреки, че около половината гласоподаватели дадоха вота си за други партии, победата на ПСР е значима и укрепва позициите и на най-силна политическа формация в страната за продължителен период. Очертаната от ПСР стабилна политическа рамка на управление е улеснена от разделената идеологически опозиция, а и от стремежа в турското мюсюлманско общество към по-традиционни ценности в една епоха, в която, според принадлежащите към него, се очертава усилващо се противопоставяне със западния свят.

ПСР може да продължи да повдига темата за промяна на конституцията и пълномощията на своето управление, произтичащи от нея, но няма да е в състояние да играе извън конституционните рамки. Трайната все още реалност на политическата система в Турция с ограничения, целящи запазване на светските и демократични традиции, пречи на ПСР да наложи нови институции, базирани на ислямските принципи (ако наистина се стреми към това, разбира се). Вътрешно- и външнополитическият курс на тази партия включва интегрирането на ислямската култура в политическата структура, което силно я отличава от преди управлявалите сили, включително най-силната измежду тях - Народнорепубликанската партия (НРП), отнасящи се сдържано към религията. Именно системните ограничения пречат на прекомерното ислямизиране и еволюцията му в „религиозна диктатура”. Дали обаче още дълго ще е така?

По време на изборната кампания Ердоган е изяви в типичния си стил, характеризиращ се с динамика и находчивост, които му помагат много. Както е известно, навремето именно той оглави обособилите се от забранената Партия на добродетелта нейни активисти и създаде ПСР (през 2001) за да я доведе до първата изборна победа още на следващата година, макар на самия него да беше наложена забрана да осъществява политическа дейност (заради пристрастието му към джамиите и минаретата, които сравняваше с каски и щикове, цитирайки известната поема на Гьокалп). Ердоган съумя да накара привържениците си да преодолеят традиционното страхопочитание към военните и дори да упражняват успешен натиск срещу тях.

Уважението към него в широките обществени среди продължава да е високо. Във външнополитическите си изяви той често демонстрира известна скованост и затвореност и понякога е склонен да заема отбранителни позиции, или пък, напротив, е излишно агресивен. Вътре в страната е оживен, реагиращ на шеги, сарказъм и дори склонен да чете стихотворения на митингите. Такъв тип комбинативна харизматичност допадат на обикновените хора от големите мегаполиси и малките градчета. Резките му нападки към Израел през последните години наелектризират ислямските му сподвижници и го правят широко популярен не само в Турция, а и в Близкия Изток.

Заради твърдите позиции и ясно изразената си консервативно-ислямистки визия обаче, той се оказа фигура разделяща и дори поляризираща обществото - неслучайно през втория период на управлението си изгуби подкрепата на много либерали и интелектуалци. Първоначално, те бяха склонни да виждат в него демократичен водач, ерозиращ модела на контролираната от военните държава и опитващ се да прекрати традицията армията да се меси в политиката, включително осъществявайки военни преврати. Редица действия на Ердоган обаче, и особено шумното дело „Ергенекон” срещу популярни светски ориентирани генерали, съдии, журналисти и учени, провокира сериозно обществено недоволство, част от чиито изразители са склонни да оправдаят дори военен преврат по старата рецепта, с цел премахване на „несветското” правителство. Наистина, премиерът успя да избегне подобно развитие, но арестите на противници на режима вече станаха прекалено много и Ердоган би трябвало и сам да е усетил, че е прекалил. Затова, през третия му мандат, можем да очакваме нови оригинални решения, които да се одобряват от мнозинството и, същевременно, да отчитат очерталите се тенденции в политическия спектър.

Необходимите политически промени

Ердоган е убеден, че в новия парламент няма да има опозиция, способна да създава сериозни пречки, което пък му дава възможност да направи някои козметични промени и компромиси, допускайки нови лица в политическия живот, включително представители на кюрдското малцинство. Като пример можем да посочим някои от избраните за депутати в новия Меджлис: бившият ляв студентски лидер Ертогрул Кюркчю, прекарал доста години в затвора, неколцина активисти на НРП (журналистът Мустафа Балбай и преподавателят Мехмет Хаберал) и Партията на националистическото действие (генералът от резерва Енгин Алан), също били в затвора по обвинения в антидържавна дейност по делото „Ергенекон”, както и известната кюрдска депутатка Лейла Зана, излежала десетгодишна присъда заради подкрепата си за забранената Кюрдска работническа партия.

По-малкото места на ПСР в новия парламент се дължат на приетата промяна в изборната система, закрепена от ЦИК и оказала се във вреда на управляващата партия. Без нея, сега тя сега щеше да има 341 депутати, а НРП - 112.

Опасенията на светските среди за системата на управление в страната са породени от стремежа на Ердоган да превърне Турция в президентска република от типа на Френската, при положение, че самият той и партията му са изразители на ислямистки тенденции. Тези опасения намаляха донякъде след изборите. Според някои, плановете на Ердоган за установяване на президентска република са свързани с желанието му да продължи да управлява Турция (вече като държавен глава) и след 2015, докогато може да бъде премиер. В тази връзка неговите противници от НРП определиха курса му като „турски вариант на путинизация”.

Най-сложният и чувствителен проблем пред правителството е кюрдския въпрос, възможностите за чието решаване изискват отделен анализ. При всички случаи, кюрдите очакват твърди официални гаранции за културни, политически и други права, закрепени в нови закони и дори в конституцията.

Налице е широко обществено съгласие конституцията, приета през 1982, т.е. две години след последния военен преврат, да бъде заменена с нова. Съществува обаче и силно обществено разделение, както и открито изразявани (най-вече чрез НРП) опасения от светските среди за съдържанието на новата конституция. Съотношението на депутатските места след последните избори ще принуди мнозинството на ПСР да разработи проекта за конституция в сътрудничество на НРП и останалите парламентарно представени партии. В тази посока, Ердоган вече направи изпреварващ ход и веднага след изборите декларира желание да работи чрез консенсус и компромиси, като в новия основен закон намерят място интересите на всички групи и общности. Той дори се опита да погледне по нов начин на турското общество - като на едно цяло, основаващо не само на религиозни, а и на светски принципи, различни идентичности и ценности. Конституцията ще бъде гражданска и свободна, посочи той, а всички граждани на страната ще са „първа класа”.

Новият парламент, в който вече има 78 депутати-жени (досега те бяха 50) вероятно ще отделя повече място на въпроса за правата на жените. Като цяло обаче, в сферата на човешките права остават много нерешени проблеми. Продължават честите арести заради свободно изразени мнения, десетки журналисти са в затвора. Новото в тази сфера ще бъде по-широкото коментиране на проблема и необходимата реформа в правосъдието. Ердоган отдавна дава подобни обещания, но редовно намира извинения, че правителството няма власт за да осъществи промени в съда и прокуратурата. Очаква се сега премиерът да прояви повече решимост за реформа и така да покаже по-сериозна ангажираност със защитата на демократичните свободи и ценности.

Икономиката

Повечето анализатори смятат, че Турция ще продължи стремителното си икономическо развитие. Съчетанието на религиозния консерватизъм на управляващите, с прилагането на икономически либерализъм в духа на пазарната икономика, свободното предприемачество и мащабните инвестиции, се одобрява от мнозинството турци и дава реални резултати. От всички страни в Г-20, по-висок икономически ръст от Турция демонстрира само Китай. Подобно на други страни със сходни режими, любим ангажимент на ПСР е строителството, като сред най-мащабните нови проекти са каналът от Черно до Мраморно море и две нови модерни градчета до Истанбул, свързани с трети по ред мост над Босфора (шосеен и железопътен). Очаква се те да създадат много работни места.

Въпреки впечатляващата икономическа активност, безработицата (намалена от предните периоди до 10%) ще продължи да е сериозен проблем. Тук е мястото да напомня, че най-високият в Европа икономически ръст, с който може да се похвали Турция, се допълва и от относително малкия и национален дълг (по-малък от този на Германия, Франция или Италия), висок ръст на частното потребление и, нещо много важно, младо и динамично население в трудоспособна възраст.

Външната политика

В очите на външния свят Турция се утвърждава като най-проспериращата и най-силната във военно отношение ислямска страна, която напоследък все повече осъзнава нарасналата си тежест. В същото време, докато ПСР продължава да е във властта, вътрешните политически и религиозни процеси ще продължат да подклаждат опасенията за наличието на някакъв прикрит ислямистки дневен ред на управляващите и бавното придвижване на страната към радикален ислямизъм. Те дават основание за вече проявяващите се на запад тревога и дори враждебност спрямо Турция и за твърдения, че тя ще бъде „изгубена в радикалния ислям”. Някои препоръчват, за да не се допусне това, върху Анкара да се оказва по-сериозен натиск (или дори тя да бъде поставена в изолация), както и бъдат стимулирани светските сили, макар че подобни мерки трудно биха могли да дадат някакъв реален резултат срещу една толкова мощна икономическа и военна сила и, най-вероятно, биха се оказали контрапродуктивни.

Проблемът по-скоро е очертаващата се цялостна промяна на Турция, в контекста на трансформациите в ислямския свят през последното десетилетие. След периода на студената война и близостта със САЩ и НАТО, респективно, противопоставянето си на Русия, Турция се озова в ситуация, в която вече може да си позволи да противоречи на Америка и да намира все повече допирни точки с Москва. След началото на войната на САЩ срещу радикалния ислям, Турция не демонстрира особена склонност да им помага, както правеше по времето на Варшавския пакт. Така, Анкара отказа преминаването през своя територия на американските войски при нахлуването им в Ирак, ограничава влизането на американски военни кораби в Черно море (включително за подпомагане на Грузия, през 2008), прекрати съгласуваното със САЩ участие на израелски самолети в съвместни военни учения в Турция, гласува в ООН против предлагания от САЩ пореден пакет санкции срещу Иран заради ядрената му програма. Настъпилото трайно напрежение в отношенията със САЩ се съпровожда от известно взаимно охлаждане и на отношенията с ЕС. Паралелно с това, Турция демонстрира сближаване на позициите си с мюсюлмански страни, като Иран и Палестинската автономия. Вашингтон осъзнава, че вече едва ли може да разчита изцяло на Анкара, както в миналото, а пък Брюксел изпитва силни съмнения за ползата от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС, особено на фона на проблемите, създавани от растящата имиграция. Както е известно, масираните вълни турски имигранти в Западна Европа през 60-те и 70-те години на миналия век доведоха формирането на големи турски общности в страни като Германия и Франция. Тези общности, като цяло, не желаят да се интегрират, а по-скоро да укрепват идентичността си, затова страните от ЕС изпитват основателен страх да отворят границите си за Турция. Още повече, че напоследък Ердоган открито подкрепя тезата 4-те милиона негови сънародници в Германия да се чувстват повече турци, отколкото немски граждани, което допълнително изостря германската чувствителност. На фона на икономическата стагнация в Европа и продължаващия възход на Турция, на членството и в ЕС вече се гледа по-скоро като на бедствие. Откритото отхвърляне на турската кандидатура обаче, ще доведе до естественото отчуждаване на Анкара от Европа и търсене на пътища в други посоки. Показателно е, че в предизборната кампания и следизборната обстановка, въпросът за евроинтеграцията вече не играе централна роля сред приоритетите на ПСР.

Всички тези промени, осъществени през вече близо десетгодишното управление на ПСР, карат Европа и Америка да гледат с по-други очи на доскорошния си съюзник. От друга страна, нарасналите възможности на самата Турция и дават основание да вярва, че може да постигне много повече. След експеримента с „Флотилията на свободата” в помощ на Газа, през миналата 2010, това убеждение се затвърди допълнително. Очертаващата се възможност за нова подобна флотилия е само още един признак за като че ли безвъзвратно отминалия етап на съюзническите отношения с Израел. Те имаха ключово значение за политиката на Турция в близкоизточния регион, но това вече не е така.

Изборният успех на ПСР предизвика сериозен отзвук в Близкия Изток, още повече, че Ердоган не пропусна поименно да спомене след победата си редица страни и градове от региона (Палестина, Бейрут, Дамаск), изпращайки послание до народите им. За много от тях Турция ще продължи да е пример за динамична и успешна ислямска демокрация във време, когато повечето мюсюлмански държави страдат от трудно разрешими противоречия. Тя ще продължава да им предлага стабилна и отворена дипломация, с привлекателни възможности за взаимодействие с една просперираща икономика, успешно сътрудничеща си с Америка и Европа, независимо от противоречията между тях. Може да се очаква Анкара да реализира още важни икономически проекти в региона. Ще продължи и стремежът и за осъществяване на посреднически мисии (самостоятелно или съвместно с други страни) в Иран, Палестина и обзетите от „революционен хаос” арабски държави.

Има изгледи обаче, през третия управленски мандат на Ердоган да приключи „меденият месец” със Сирия – една от страните от т.нар. „стратегическа дълбочина” на турския външен министър Ахмет Давутоглу. Безредиците в тази арабска държава, довели до вълната сирийски бежанци на турска територия, могат да накарат  Анкара да заеме по-твърди позиции (и дори да ги сближи с тези на ЕС и САЩ) по отношение на Дамаск. В същото време, непримиримото отношение на САЩ и Израел към ядрената програма на Иран може да ескалира в открита конфронтация, като при подобно развитие позицията на „натовска” Турция, с управляваща партия от ислямски тип, поражда сериозни съмнения. В този нов контекст, традиционният стремеж на Анкара да бъде регионален брокер сякаш накланя повече везните на страната на Техеран. При размяна на удари, каквито никой не желае, но заради които формално беше лансирана и прословутата инициатива за т.нар. „ракетен щит”, включващ и Източна Европа, не е съвсем ясно на коя страна ще се окаже Турция. Основна цел на удар от страна на Иран би бил Израел и, евентуално, някои от неговите поддръжници, но както е известно отношенията на Анкара с Тел Авив напоследък са силно изострени.

В целия мюсюлмански свят през последното десетилетие засилващата се ислямска тенденция ерозира светския характер на режимите и обществата на много страни. Турция също чувства това влияние или натиск. Въпросът не е дали, а доколко ще се промени в резултат от това. Доколко военните ще станат „по-ислямизирани”, а светския потенциал в обществото - по-малък. Новите ислямски сили и тенденции са геополитически и съвпадат с отслабване влиянието на САЩ и Европа. В създалия се вакуум, който добре се забелязва от тях, Турция е сред играчите с бъдеще и самочувствие, при това вече не е чак толкова обвързана със Запада. Основна предпоставка за възхода и като нова сила е именно отслабването на позициите на досегашните големи сили в региона. Въпреки това обаче, начинът, по който Анкара работи по проблемите с Иран, Сирия, Египет и Либия показва известно аматьорство. Тоест, Турция все още е далеч от силата, каквато мечтае да бъде, но вече разполага с много по-сериозно, отколкото в близкото минало, влияние в своята „близка чужбина”.

----------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1118-kavkazkiqt-vektor-na-turskata-geopolitika

В различните периоди кавказката стратегия на Турция зависи от нейните цели, както и от наличните ресурси на страната и от геополитическата ситуация в региона. Макар това никога да не е декларирано открито, в началото на 90-те, външната политика на Анкара е концентрирана върху разпространението на турската сфера на влияние главно в тези страни, които навремето са влизали в състава на Османската империя. Опора в това отношение са обществените групи, които исторически имат тесни връзки с Турция. Следователно, едно от най-значимите изменения във външната политика на Анкара след края на Студената война е отстъплението от традиционната линия на ненамеса в работите на тюркските и мюсюлмански народи в съседните страни. Дълги години това е принципна позиция на Анкара, която трябва да гарантира ненамесата на други държави по въпроса за правата на етническите и религиозни групи (на първо място кюрдите) вътре в самата Турция. Тургут Йозал (президент през 1989-1993) обаче открито обявява своите мечти за разширяване на турската сфера на влияние „от Адриатика до Великата китайска стена”.[1]

Политическото влияние

Турция е сред първите държави, признали независимостта на постсъветските републики в Кавказ и Централна Азия, като веднага след това открива посолства в повечето от тях, подчертавайки, че бъдещите им контакти с останалия свят ще минават през Анкара, а не през Москва. Съперничеството между Русия и Турция има дълга история и в течение на векове именно то определя геополитическата ситуация в Кавказкия регион. След разпадането на СССР през 1991, Турция за първи път се оказва без обща сухопътна граница с Русия (Съветския съюз). От самото начало турската политика към новите независим държави в региона се базира на два принципа.

Първо, всестранно признаване и пълна подкрепа за суверенитета на трите кавказки републики, в частност, за развитие на техните държавни институции, икономическо благосъстояние и независима (най-вече от Москва) външна политика, както и вътрешна стабилност. Второ, подчертава се необходимостта от укрепване на националното единство и териториална цялост на Азербайджан, Армения и Грузия – принцип, жизнено важен за самата Турция, в чиито погранични райони живеят компактни малцинствени групи[2].

Вниманието, което Турция отделя на новите независими републики, се обяснява със собствените и стратегически интереси. От една страна, радикалната промяна в съществуващия силов баланс в региона би могла да до доведе до намеса на външни играчи и нова спирала на съперничеството между чуждите държави за влияние в тази част на света. От друга страна, всякакви огнища на нестабилност или социални конфликти близо до турските граници биха били непосредствени предизвикателства за Анкара.

Така в началото на 90-те години регионалната политика на Турция се базира на предположението, че ако новите независими републики в Кавказ и Централна Азия успеят да се противопоставят ефективно на външната намеса и политическия натиск на по-влиятелните регионални и глобални играчи, техните исторически, икономически и културни връзки с Турция, както и нуждата от стратегически партньор, в рамките на новата система за сигурност, постепенно ще ги тласнат към тесен съюз с Анкара. Именно през този период придобиват широко разпространение идеите на пантюркизма, проявяващи се в най-разнообразни форми: от радикални призиви за създаването на единна държава „Велик Туран” на територията на всички тюркски републики в Централна Азия и Кавказ, до по-умерените проекти за създаване на „Тюркска общност на нациите” или „Асоциация на независимите тюркски държави” под председателството на Турция. Идеите за обединение на всички тюркски народи в рамките на една държава обаче, не излизат отвъд реториката на отделни маргинални политици (като Алпаслан Тюркеш) и не намират реализация в турската външнополитическа практика.

Най-ярките прояви на пантюркизма са няколкото „тюркски срещи на високо равнище”, проведени през първата половина на 90-те години по инициатива на президентите Тургут Йозал и Сюлейман Демирел, който заявява, че Турция и тюркските републики „споделят обща кръв, религия и език”[3]. Но още по време на втората среща става ясно, че младите независими републики, наскоро освободили се от опеката на Москва, се отнасят твърде предпазливо към всички политически образувания, предвиждащи предаване на част от националния суверенитет в полза на някакъв единен център. Вместо да заложат на общата тюркска идентичност, Азербайджан и другите тюркски държави от Централна Азия решават да развиват собствени национални идентичности. Грузия и Армения пък са засегнати от пантюркистката концепция само косвено, доколкото на грузинска територия (както и в руския Северен Кавказ) има тюркски и мюсюлмански малцинства.

Официална Анкара се стреми да избягва откритите изявления, подчертаващи религиозната близост с новите републики. Първо, защото обратното би противоречало на принципа на лаицизма, провъзгласен от Ататюрк, и второ - би ограничило значително кръга на възможните партньори, изключвайки от него православните Армения и Грузия. Освен това, подобни открити прояви на пантюркизъм и/или панислямизъм биха могли да влошат отношенията с Русия. Именно затова най-чувствителните сфери на религията и културата са отдадени под разпореждането на недържавни играчи (различни дружества, общности, благотворителни фондации), докато официална Анкара набляга на икономическото, политическо и военно сътрудничество с кавказките републики.

Икономическо влияние

В началото на 90-те, при президентството на Тургут Йозал, в Турция с бързи темпове започва развитието на либерална пазарна икономика и преход към експортно ориентиран стопански модел. В този контекст, постсъветското пространство се разглежда като приоритетно направление за частни и държавни инвестиции, установяване на делови контакти и развитие на търговията. Турските предприятия, които тогава все още не са достигнали конкурентоспособно ниво за европейските пазари, имат значително предимство пред местните национални производители в Централна Азия и Кавказ. Затова само за няколко години търговския обмен на Турция с Азербайджан нараства 8 пъти, а Анкара става основен търговски партньор на Грузия, измествайки Русия[4]. В този период Турция се стреми да увеличи присъствието си в региона, постоянно увеличавайки обема на инвестициите, поемайки финансови ангажименти в дългосрочни проекти и внедрявайки програми за държавна помощ.

Характерна особеност на икономическата политика на Анкара в региона е тясното сътрудничество между държавата и частния сектор. Така например, при посещенията на турски държавни ръководители зад граница, те са придружавани от бизнесмени - предимно собственици на големи текстилни, строителни и хранително-вкусови компании, търсещи партньори в региона. За облекчаване на дейностите от подобен характер и координация на усилията по икономическото усвояване на региона и контрол върху потока от инвестиции и държавни средства към тези страни, през 1992 е създадена Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА).

От самото начало, твърде активната политика на Анкара, основана изключително на лидерските и амбиции, без да отчита наличните ресурси за реализацията им, предизвиква сериозна критика както вътре в страната, така и зад граница. Главното обвинение на опонентите е, че държавната помощ за страните от Централна Азия и Кавказ е за сметка на недофинансирането на много сектори от националната икономика, която се пренапряга, а това води до увеличаване на бюджетния дефицит и инфлацията. Пет години след провъзгласяването на новия външнополитически курс Анкара е принудена да признае, че не може да изпълни финансовите ангажименти, поети пред страните от региона. Така, ако през 1994 турската държавна помощ за Грузия и Азербайджан е, съответно, $300 хиляди и $783 хиляди, през 1997 тези суми са коригирани до 87 хиляди и 244 хиляди долара.[5]

Що се отнася до частния сектор, дълго време сътрудничеството на турските бизнесмени с „братските” кавказки народи се развива достатъчно динамично. Но, както отбелязва турската изследователка Зейно Баран, Турция „явно се престарава, влизайки твърде често в ролята на по-голям брат” по отношение на другите страни от региона[6]. Пренебрежителното отношение към местните предприемачи, желанието за бързи печалби на всяка цена и недобросъвестността при изпълнение на задълженията, формират негативен имидж на турския бизнес в региона, който е трудно да бъде променен в следващите години.

Друг момент, който кара съседните страни да гледат с опасение на щедрите турски инвестиции в региона, е тясната връзка на определени турски бизнесмени с исляма. В противовес на съществуващия още от 70-те години Съюз на турските промишленици и бизнесмени (TUSIAD), през 90-те години е създаден Съюзът на независимите предприемачи (MUSIAD). Ако първият представлява интересите на едрия бизнес и е ориентирана към либералната икономика от западен тип, вторият се оформя като нейна алтернатива, създадена от укрепналия турски ислямски бизнес[7].

Всички тези фактори водят до това, че още в края на 90-те години турският капитал започва да губи доминиращите се позиции на пазарите в Кавказ и Централна Азия и е принуден да се конкурира на общо основание с руския, западен и ирански бизнес. Постепенно, с укрепването на позициите в региона на западния бизнес и на западните държави, Турция съсредоточава вниманието си върху развитието на тясно сътрудничество в областта на културата и образованието.

Културно-образователната експанзия

Новата политическа ситуация, създала се в Европа в началото на 90-те години, е уникална за Турция. По стечение на обстоятелствата почти всички нови независими републики, появяващи се в Кавказ и на Балканите след разпада на СССР и Югославия, в различно време са влизали в състава на Османската империя, което означава че имат общо историческо минало и културно наследство с Турция. Този факт играе важна роля при формирането на регионалната политика на Анкара в края на ХХ век. Тогавашният министър на външните работи Исмаил Джем открито заявява, че „ролята на общата история и паралелните културни характеристики се подчертава всячески и се използва на практика във всички сфери на външната политика[8].

Докато политическата и икономическа активност на Турция в региона трябва да улесняват установяването на тясно сътрудничество с правителствата и бизнес-кръговете на новите независими държави, създаването на единно културно пространство цели постигането на „дружески” или дори „братски” отношения между обществата като цяло, а също между отделните граждани на тези страни. Впрочем, формирането на такова пространство се оказва дълъг и сложен процес, на първо място заради обилието от разнообразни недържавни играчи, участващи активно в разпространението на турската култура и трудно поддаващи се на контрол от държавата. Ярък пример са огромният брой частни образователни учреждения, масово създавани със средства на турски религиозни общности и фондации, които до голяма степен способстват за ислямизацията на учебния процес.

Така, 73 училища са открити в Централна Азия и Кавказ (между 1991 и 1999) само от последователите на Фейтулах Гюлен – известен проповедник на ислямисткото движение в Турция и основател на една от най-разклонените мрежи от учебни заведения с различно ниво на акредитация[9]. Тази форма на разпространение на политическия ислям е ориентирана главно към Азербайджан и севернокавказките републики на Русия (напр. Дагестан), но се разпространява и в другите постсъветски републики, на чиято територия живеят тюркски народи, изповядващи исляма (Молдова, Грузия, Украйна). Създават се учебни заведения за възпитаване на младежите в протурски и проислямски дух. В повечето случаи те се издържат с парите на частни фирми и обществени организации, чиито ръководители влизат в т. нар. „група Гюлен”. Като цяло, в края на 90-те години тази група контролира 88 фондации, 20 сдружения, 128 частни училища, 218 фирми, 129 учебни курсове, интернати, както и 17 печатни издания (включително на английски), вестник „Заман” с тираж 250 хиляди, собствена телевизионна станция (най-известният й канал е „Саман йолу” - „Млечен път”), две радиостанции, финансова организация отпускаща безлихвени кредити, застрахователна компания и т. н. В същото време, турската държавна теле- и радио компания ТРТ има възможност да транслира своите предавания само на канала на спътниковата телевизия „Avrasya” („Евразия”), при това само на турски, което значително стеснява аудиторията и.

Главна цел на тази разгърната училищна мрежа в чужбина е да подготви в страните от региона кадри за държавната администрация, които да са лоялни към Турция, както и да се формира прослойка от властващия елит, с която може лесно да се развива сътрудничество след превръщането на Турция в ислямска държава.

Разбира се,  на официално ниво, Анкара осъжда подобна дейност, особено нейната „ислямска” съставка. Не може да се отрече обаче, че активната „мисионерски” работа, водена от последователите на Гюлен в новите независими републики през последното десетилетие на ХХ и първото от XXI век, способства значително за разпространението на турското влияние в региона на Кавказ и Централна Азия. Разбира се, медалът има и обратна страна. Невъзможността да се прокара ясна разграничителна линия между културно-образователните инициативи на турското правителство и дейността на недържавните играчи, както и позицията на „ненамеса” и „дружески неутралитет”, която често заема официална Анкара по отношение на подобни благотворителни/религиозни фондации, нерядко пораждат подозрение и възмущение в страните от региона, които всячески се стремят да укрепят своя суверенитет.

В резултат, вместо постепенно укрепване на историческите връзки с културно и ментално близките кавказки народи, Турция опитва да разпространи влиянието си чрез доста агресивна политика на културна експанзия (откриване на турски училища; разпространение на турските медии в целия регион), което води до нарастване на напрежението в двустранните отношения. Осъзнаването на неефективността на подобни методи, а също растящата съпротива от страна на правителствата на съседните страни, карат Анкара да търси други пътища за укрепване на позициите си в региона.

В началото на ХХІ век благотворна почва за развитие на регионалното сътрудничество стават проектите за създаване на нови енергийни коридори с активно турско участие

Развитие на енергийните и транспортни коридори

Икономическият прагматизъм винаги е бил в основата на турската външна политика, в това число и по отношение на Кавказ. Но едва през първото десетилетие на ХХІ век за това започва да се говори открито, без да се прикрива с идеологически лозунги. Според мнозина изследователи именно прагматизмът е главната черта на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща Турция от 2002 насам. Отчитайки дългия и нееднозначен път на нейния лидер и сегашен премиер Реджеп Тайип Ердоган, би следвало да се очаква, че след поредната изборна победа на тази умерено ислямистка партия в страната ще се случат значителни промени, водещи до активизация на „мюсюлманския” вектор във външната политика за сметка на други традиционни партньори. Но отношенията с Русия - един от най-големите търговски партньори и регионална суперсила, остават сред приоритетите в регионалната политика на Турция, включително и в областта на енергетиката.

В същото време приоритетна задача за Турция е диверсификацията на източниците за доставка на енергоносители, и в частност – намаляването на зависимостта от Русия, осигуряваща основната част от турския газов внос. Оформянето на Кавказкия регион като един от потенциално най-големите доставчици на енергоресурси в света, наред с ръста в пазарното търсене на природен газ вътре в страната, значително усилват желанието на Турция да играе все по-важна роля в региона[10].

Политическите и стратегически сметки също имат важно значение при провеждането на собствена енергийна политика от Турция: Анкара разглежда въпросите, свързани с добива и доставката на каспийския нефт и газ като неизменна част от регионалното съперничество с Русия и Иран в борбата за политическо и икономическо влияние в Кавказ. Освен това съществува твърдо убеждение, че ако Турция действително успее да стане централно звено в енергийния коридор Изток-Запад, по който каспийските ресурси трябва да стигнат до западните пазари, стратегическата и значимост за ЕС и САЩ рязко ще нарасне.

За реализация на тези задачи Турция се стреми да установи тесни политически и дипломатически връзки с богатите на енергоресурси страни от Каспийския регион и особено с Азербайджан. През 1994, Турската нефтена компания (ТНК) влиза в състава на консорциума, създаден заедно с правителството на Азербайджан за разработване на най-богатото нефтено поле на страната – Азери-Чираг-Гюнешли. Държавната ТНК получава 6,75% от капитала на консорциума[11]. Освен това Турция участва активно в разработването на проекти за тръбопроводи, транзитиращи каспийските суровини, през Кавказ и Турция, до Европа.

Макар че картината на съществуващите и планирани нефто- и газопроводи е доста сложна, общата цел на Турция във всички тези инициативи е ясна. На първо място, това е необходимостта да се създаде единна енергийна система, която би свързала Турция със страните от Кавказ и каспийския регион, а след това Анкара да заеме централно място в тази система, така че без турско съгласие да е невъзможно функционирането на тези проекти. В крайна сметка, това трябва да укрепи статута на Турция като влиятелен регионален играч.

Днес Анкара за първи път плътно се доближава до постигането на тази цел. Вече функционират нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и тръбопроводът „Син поток”, по който Турция получава газ от Русия, през Черно море. В стадий разработка е проектът за включване на казахстанския газ в Баку-Джейхан, увеличаването на капацитета на „Син поток”, чрез т.нар. „Син поток”-2, планират се и възможните маршрути за доставка на туркменски, ирански и иракски газ за Европа, през територията на Турция.

От друга страна, Турция развива активно и транспортните мрежи в региона. Още през юли 1993 в Анкара се провежда заседание на двустранната турско-грузинска транспортна комисия, на което е взето принципно решение за необходимостта от създаването на жп връзка между Карс и Тбилиси. Тя е разширена до Баку, през 2004, когато в преговорите се включва и Азербайджан. През май 2005 президентите на Турция, Грузия и Азербайджан тържествено подписват тристранна декларация за намерения, касаеща изграждането, до 2010, на „железен път на коприната в Кавказ”, а именно – жп линията Карс-Тбилиси-Баку (по-късно срокът е удължен до 2013)[12].

Междувременно е организирана редовна фериботна връзка Самсун (Турция)-Поти (Грузия), позволила да се увеличи рязко пътникопотока между двете страни. По отношение на въздушните превози, Турските авиолинии (THY) стават първата международна компания, започнала редовни преки полети до всички столици от региона, благодарение на което Истанбул става „хъб” за полетите между Кавказ и Европа. След откриването на обновеното летище в Батуми, THY получават правото да го използват като национален транзитен пункт и така турските пътници могат да летят до различни градове в собствената си страна през Батуми, без да се нуждаят от задгранични паспорти[13].

Впрочем, наред с положителните ефекти от активното развитие на енергийните и транспортни мрежи, процесът може да има и негативни последици – всички инициативи, променящи съществуващия регионален баланс на силите в полза на една или друга държава, автоматично пораждат недоволство у другите играчи и способстват за нарастване на напрежението в региона.

Разпространеното убеждение, че който „контролира главните транспортни мрежи и осигурява голяма част от транзита на нефт, ще получи значително влияние не само в Кавказ и Централна Азия, но и в глобален политически мащаб”, създава допълнителни източници на нестабилност. В тази връзка, борбата за влияние сред държавите от региона, имаща политически, идеологически и религиозни измерения, която допълнително се усилва от конкуренцията в областта на енергоресурсите, значително повишава риска от възникването на въоръжени конфликти[14].

В този контекст за Турция особено значение придобива положението в Грузия, Нагорни Карабах и Чечения, тъй като тези конфликтни точки заплашват не само общата стабилност на Кавказкия регион, но и сигурността на енергийните системи, минаващи през турска територия. Освен това, следва да отчитаме кюрдския фактор. В миналото, кюрдската терористична организация ПКК неведнъж е декларирала, че може да осъществи саботажи срещу тръбопроводите в Източна Турция, по които тече каспийски нефт и газ. От една страна, това е начин за нанасяне икономически ущърб на страната, но по-важна за кюрдските сепаратисти е възможността да подкопаят стратегическата значимост на Турция като транзитна държава и да създадат допълнителни трудности за развитие на сътрудничеството и с държавите от региона. Подобни заявления на няколко пъти принуждават турските власти да усилват мерките за сигурност в своя участък от тръбопровода Баку-Джейхан, за да убедят европейските потребители в надеждността на съоръжението[15].

Именно съображенията за сигурност обясняват и избора на маршрутите за транзит на енергоносители, които не са най-евтините, но са по-надеждни. Същото се отнася и за направленията на товаро- и пътникопотока. Именно това е причината за изключването на Армения от повечето регионални проекти. Например, макар че най-краткият път на нефтопровода от Азербайджан до Средиземно море минава през Армения, нерешеният Нагорно-Карабахски конфликт (както и непредсказуемостта на управляващите в Иран), в крайна сметка, принуждава участниците на проекта да предпочетат транзитния маршрут през Грузия.

Трябва да се отбележи, че през 90-те години има опити да се използва строителството на регионален нефтопровод с цел да се ускори решаването на Нагорно-карабахския конфликт. Така например, през 1995 американската компания UNOCAL, следвайки препоръките на Съвета за национална сигурност на САЩ, обещава да построи „тръбопровод на мира”, минаващ през Нагорни Карабах и Армения и завършващ в Турция. Но ръководствата на тези държави, както и водещите световни нефтени компании, са категорично против азербайджанският нефтен експорт да бъде поставен в зависимост от решението на този политически конфликт. В резултат, са предпочетени два алтернативни маршрута – на север, през Русия, до пристанището Новорросийск, и на запад, през Грузия.  Днес особено актуален е въпросът за транзита на азербайджанския газ по т. нар. Южен коридор, който също минава през Турция.

Като цяло, трябва да отчетем, че турското участие в енергийните и транспортни инициативи, развиващи се в Каспийско-Кавказкия регион през първото десетилетие на ХХІ век, е успешно. На първо място, заради постигнатата диверсификация на доставчиците на енергоресурси, намаляваща енергийната (и, донякъде, политическата) зависимост на Турция от Русия и Иран. На второ място, разширяването на мрежата от газо- и нефтопроводи, която вече включва най-влиятелните държави в региона и така усилва взаимната им зависимост, ще способства за развитие на партньорски икономически отношения, в които Турция играе водеща роля на страна-транзитьор. Възможностите на Анкара на енергийния терен се ограничават обаче от липсата на собствени ресурси, от силната конкуренция на други държави, от политическата нестабилност в региона и от нерешените проблеми в турско-арменските отношения.

Военно-политическо сътрудничество

Сигурността винаги е била сред главните приоритети за страните от Кавказ. Голямото количество „замразени конфликти” и латентни противоречия, както и смесеното разселване на родствени етнически групи на територията на съседни държави усложняват реализацията на икономически изгодни проекти и правят военно-политическото сътрудничество важна съставка в регионалната политика.

През целия период след разпада на СССР главен принцип в регионалната политика на Турция е акцентът върху многостранните инициативи, за сметка на двустранните отношения. Паралелно, Анкара всячески се стреми да се противопостави на намесата в регионалните конфликти на страни, които не са от региона. Това важи дори и за стратегическите партньори на Анкара. Така, усилията за укрепване сигурността в региона остават съсредоточени в рамките на широкомащабното регионално сътрудничество, често под егидата на международни организации или трансатлантически институции.

Подобни многостранни инициативи позволяват на Турция, от една страна, да бъде проводник на идеите на НАТО и САЩ в региона, а от друга – да възпира непосредствената намеса на външни сили, способна да дестабилизира региона.

Тази тенденция към „затваряне” на региона за външните играчи се проявява особено ярко по време руско-грузинската война през август 2008. Тогава между Вашингтон и Анкара възниква дипломатически скандал, след като Турция отказва да пропусне в Черно море американските кораби, превозващи хуманитарна помощ за Грузия. Официално, тази позиция е мотивирана с необходимостта да се спазва режима за преминаване през Проливите, установен с Конвенцията от Монтрьо през 1936. Но повечето експерти са склонни да виждат в нея нежеланието на Анкара да допусне в Черно море чуждестранни военноморски сили. Макар че след няколко дни проблемът е решен, като необходимото разрешение е предоставено, това поведение показва, че Анкара възприема Черно море като зона на изключително руско-турско влияние.

Като цяло кризата от август 2008 показва ограничеността и слабостта на турската политика в Кавказ. Става ясно, че съществуват обективни фактори, затрудняващи изработването на пълноценна и последователна външнополитическа линия на Анкара. В турското общество и в турския парламент са представени традиционно формирали се общности на турски граждани с грузински и севернокавказки произход (абхазци, аджари, осетинци, месхетинци), които по време на войната от 2008 активно лобират за интересите на съответните етнически групи в региона. Затова, макар че Анкара официално продължава да подкрепя териториалната цялост на Грузия, турските лидери са принудени много внимателно да подбират формулировките и да призоват към мирно регулиране на конфликта, отчитайки позициите на многочислената севернокавказка диаспора в Турция.

На второ място, Анкара се оказва пред трудния избор между подкрепата на стратегически важния съюзник Грузия и икономически изгодния и политически влиятелен партньор Русия. На трето място, в по-широк смисъл, изборът в полза на Русия или на Грузия се възприема като избор между дългосрочния военнополитически съюзник САЩ и бившия съперник (и сегашен икономически партньор) Русия. Макар че Турция си остава член на НАТО, Москва и Анкара споделят тезата за необходимостта от съблюдаване на Конвенцията от Монтрьо, мотивирайки я с желанието да не допуснат превръщането на Черно море в „частно владение на НАТО”[16]. Постигнато е и принципно съгласие за по въпроса за борбата с чеченските и кюрдските терористични организации. Но в случаите с Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия няма вариант, който да удоволетвори и Москва, и Анкара.

Освен това, Русия и Турция поотделно продължават усилията си за установяване на регионална хегемония. Анкара не може да постигне това еднолично, защото не й достигат материални ресурси и политическо влияние. Затова за нея подкрепата на САЩ запазва своето значение, когато става дума за поддържането на отношенията с тюркските републики в Централна Азия и Кавказ и за реализацията на нови енергийни проекти в региона.

На този фон става ясно, защо позицията на Анкара, през първия етап от руско-грузинската война,  е толкова нееднозначна и неопределена. Нежелаейки да усложнява отношенията си с нито един от своите партньори, Турция провежда политика на неутралитет и равна отдалеченост от страните в конфликта. Впоследствие, тя лансира инициативата за създаване на Кавказка платформа за стабилност и сътрудничество, в която трябва да влязат трите южнокавказки републики, Русия и Турция. Чрез подобни инициативи Анкара успява до известна степен да подобри имиджа си в Кавказ и да напомни на другите сили, че никакви миротворчески и интеграционни процеси в региона не са възможни без нейно участие. В крайна сметка обаче, турската инициатива за Кавказка платформа не получава по-нататъшно развитие. Тя се оказва по-скоро въпрос на тактика и престиж, отколкото ориентирана към реален резултат политика.

В заключение, следва да отбележим, че политиката на Анкара в Кавказ през последните две десетилетия има нееднозначни резултати. Турция постига значителни успехи в разширяването на присъствието си в тюркските републики в Кавказ и Централна Азия (особено в Азербайджан), на първо място в икономическата и културна област. Но очакванията, че Анкара ще стане влиятелен политически играч не се оправдават поради противопоставянето на други регионални държави и сериозните грешки в турската външна политика.

Първоначалната турска еуфория, породена от сравнително широките възможности, открили ли се след краха на СССР, бързо отстъпва място на осъзнаването на сложните реалности на геополитическата обстановка в Кавказ и собствените турски вътрешни ограничители. В крайна сметка, въпреки ранната пантюркистка реторика на Анкара, днес нейните отношения с държавите от Кавказкия регион се определят главно от икономическите задачи и, в частност, от създаването и разширяването на пазари за турските стоки и услуги. Актуален си остава и въпросът за обезпечаване на нови маршрути за каспийските енергийни ресурси, така че те да минават през турска територия. Следователно, търговията и икономиката са областите, в които Турция най-успешно реализира своите амбиции, докато участието в нови алтернативни енергийни проекти е най-перспективното направление за развитие на регионалното сътрудничество в бъдеще.

Голям потенциал има и новата „активна дипломация” и „политиката на нулеви проблеми със съседите”, която напоследък провежда управляващата ПСР по инициатива на външния министър и неизменен премиерски съветник Ахмед Давутоглу. Политиката на пантюркизма и неоосманизма вече доказа своята несъстоятелност и затова е необходимо Турция да избягва подобни аргументи във външнополитическата си реторика.

Стратегическият избор, който Анкара рано или късно трябва да направи, вероятно ще е в полза на трансатлантическите институции и за продължаване на военнополитическото сътрудничество със САЩ, защото без тяхната подкрепа превръщането на Турция в регионален лидер би било твърде сложно, или направо казано – малко вероятно. Освен това, останала лице в лице с вечния си съперник Русия, за Турция ще бъде трудно да противостои на нарастващата сила и политическо влияние на Москва в региона. Затова, успешно развивайки партньорските отношения с Москва в икономическата, търговска и туристическа сфера, Турция не едва ли ще се откаже от дългосрочния стратегически съюз със САЩ. По отношение на регионалната сигурност Анкара ще се съсредоточи върху решаването на старите „замразени” противоречия и съвременни конфликти, създавайки работни групи в рамките на вече съществуващите международни и регионални организации, като ООН, ОССЕ или ОЧИС.

 

Бележки:

1.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.269.

2.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies // UNISCI Discussion Papers. – 2010. – № 23; p. 177-192, here p.178

3.  Hale W. Turkey and Regional Politics after the Cold War: Central Asia and the Middle East // Turkish Foreign Policy, 1774 – 2000. – London: Frank Cass Publishers, 2000. – P. 287-302. Here p.291.

4.  Jones S. Turkish Strategic Interests in the Transcaucasus // Crossroads and Conflict: Security and Foreign Policy in the Caucasus and Central Asia. Ed. by Bertsch G. et al. – London: Routledge, 2000. – P. 55-66.

5.  Aydin M. Between Euphoria and Realpolitik: Turkish Policy toward Central Asia and the Caucasus // Turkey’s Foreign Policy in the 21st century: A Changing Role in World Politics. Ed. by Ismael T., Aydin M. – Burlington: Ashgate, 2003. – P. 139-160. Here p. 141-142.

6.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.271.

7.  Ульченко И. МЮСИАД и ТЮСИАД. “Мусульманский” и “светский” варианты развития экономики страны: чья возьмёт? // Азия и Африка сегодня. – 2003. – №9 – С. 50-55, здесь с. 50

8.  Cem I. Turkey in the 21st Century. Speeches and texts presented in international fora (1995-2000). – Mersin: Rustem, 2001. – 228 p. Here p.26.

9.  Hale W., op. cit., p.293.

10.  Temel I. Turkey: A New Actor in the Field of Energy Politics // Perceptions. –1996. – March-May. – P. 58-82.

11.  Sayari S. Turkish Foreign Policy in the Post-Cold War Era: The Challenges of Multi-Regionalism // Journal of International Affairs. – 2000. – Vol. 54. – № 1. – P. 169-182. Here p.174.

12.  Kanbolat H. Kafkasya’da Demir Ipek Yolu // Stratejik Analiz. – 2007. – № 83; Kars – Tiflis – Bakü Demiryolu Projesi // Bizim Ahıska – Accessed at: http://www.ahiska.org.tr/yazi.php?goster=28

13.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies… p.179.

14.  Aydin M. Regional Security Issues and Conflicts in the Caucasus and the Caspian Regions // International Security Challenges in a Changing World. Ed. by Spillmann K. – Bern: Peter Lang, 1999. – P. 117-139. Here p.119-120.

15.  Sayari S. Turkey’s Caspian Interests: Economic and Security Opportunities // Energy and Ethnic Conflict in Central Asia and Caucasus. Ed. by Ebel R., Menon R. – N.Y.: Rowman and Littlefield, 2000. – P. 225-246. Here p. 241.

16. Taspinar O., Hill F. Turkey and Russia: Axis of the Excluded // Survival. – 2006. – Vol. 48. –

№1. – P. 81-92. Here p. 86-87.

----------------------------------------------------------

* Докторант в Одеския национален университет „Иля Мечников”
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2011/1092-novata-karta-na-arabskiq-svqt

В света непрекъснато продължават да се появяват нови държави. Така, след самообявилите се за независими Косово, Абхазия и Южна Осетия, на 9 юли 2011 предстои официалното прокламиране независимостта на Южен Судан (с площ 619 745 км², население 8 261 000 души и столица Румбик – б.р.). На фона на революционните събития, разтърсващи арабския свят, можем да очакваме и скорошно прекрояване картата на този регион.

Суданският референдум

Колкото и странно да изглежда, малцина обърнаха внимание на факта, че в своеобразен пусков механизъм на т.нар. „арабска революция” се превърна провелият се през януари 2011 референдум за разделянето на Судан, в резултат от който, през юли, в Африка ще се появи нова държава – Република Южен Судан (името разбира се може и да се промени). Именно този референдум в полуарабската-полуафриканска държава даде тласък на вълненията в целия арабски свят, демонстрирайки силата на натиска „отдолу” и осъществимостта дори на най-смелите мечти. Както е известно, след провеждането на референдума, южносуданските власти обявиха, че столица на новата държава няма да стане досегашният административен център на автономната област – Джуба, а град, разположен в географския център на Южен Судан, т.е. там, където се събират границите на четирите щата, в югоизточната част на страната. Впрочем, подобна прогноза за избора на бъдещата столица беше направен още преди няколко години, като се посочваше, че най-вероятни столици на Южен Судан са административните центрове на щатите, намиращи се на около 1000 км (т.нар. „стъпка на столиците”) от Хартум, т.е. градовете Вау или Румбек. Съществува дори специална формула за изчисляване на въпросната „стъпка”, според която тя се равнява на 0,5n1000 км, където n-може да бъде което и да било цяло число. Статистиката сочи, че именно в рамките на тази „стъпка” се оказват най-често столиците на нововъзникналите държави. В такива нови столици могат да се превърнат не само административните центрове на щатите, областите, териториите, районите и т.н., а и всякакви други градове, разположени в границите на „стъпката на столиците” (т.е. на 500, 1000, 1500, 2000, 2500 и т.н. км, с известни вариации, в рамките на допустимата статистическа грешка) от столицата на конкретната „държава-майка”. Все пак, по-често в нови столици се превръщат градове, разполагащи с определени административни структури.

Разбира се, спазването на „стъпката на столиците” между „столицата-майка” и потенциалната „дъщерна столица” въобще не е гаранция срещу разпадането на държавата. Тя просто показва формалната възможност за появата на нова държава и нова столица. Но, за да се превърне тази възможност в реалност, е необходимо наличието на допълнителни фактори за разпадането на държавата. Обикновено, всички тези фактори формират общ комплекс, което усилва синергичния им ефект. На първо място, най-често се разпадат държавите, които са национално нееднородни. На второ място пък са религиозно (цивилизационно) нееднородните държави, т.е. тези с „раздвоена цивилизационна принадлежност”, ако използваме терминологията на Хънтингтън. На трето място, това са имперските мултинационални държави, а на четвърто, т.нар. „съставни държави”, образувани изкуствено от самостоятелни в миналото части (колонии, протекторати или независими държави). Историята показва, че веднъж прокарана и наложена, политическата граница има свойството да се възражда отново и отново. По същия начин, градът, който в миналото е бил столица, много често отново се превръща в такава, щом възникнат подходящите за това обстоятелства.

Ако в подобни държави управляват авторитарни режими, революционният взрив се оказва неизбежен и разделянето на изкуствено обединените народности и племена обикновено се осъществява с много кръв и страдания. В демократичните държави, това става по безкръвен път (както беше в Чехословакия, през 1992).

Кои са обречените на разпадане арабски държави

В описаните по-горе условия за разпадането на държавите, се вписват следните страни от арабския свят:

- Мароко, която през 70-те години на миналия век, завладя бившата испанска колония Западна Сахара. Макар че на повечето световни карти Западна Сахара е обозначена като самостоятелна държава, на практика тя се контролира от Мароко и на мароканските карти не фигурира никаква Западна Сахара.

- Алжир е постколониална държава с изкуствени граници, включваща големи маси неарабско население – туарегите.

- Либия, създадена по време на италианското колониално присъствие от три силно различаващи се части – Фезан, Триполитания и Киренайка.

Саудитска Арабия, която, на практика, е държава от имперски тип. В началото на ХХ век, султаните на Неджд завладяват няколкото независими арабски държавици, образували се след разпадането на Османската империя: Хиджаз (Мека) и султанството Асир (Абха), и дават на новото държавно образувание името Саудитска Арабия.

Йемен, който включва доста различаващите се Северен Йемен (където е столицата Сана) и Южен Йемен (Аден).

- Оман, формиран в границите на някогашната Британска империя от няколко самостоятелни султанства.

- Ирак, друго изкуствено образувание на британския колониализъм, арена на постоянен конфликт между сунити и шиити и араби и кюрди, както и на съперничество между Багдад и Басра.

И така, на новата карта на арабския свят, виждаме, че столица на независимата Западна Сахара няма да бъде сегашният административен център Ел Аюн, намиращ се на 976 км от мароканската столица Рабат (всички разстояния са дадени съобразно програмата World Distance Calculator – виж. www.globefeed.com). Столица на новата държава на туарегите най-вероятно ще стане град Таманрасет, център на едноименния вилает, който включва основната зона, обитавана от туарегите. Разстоянието между Таманрасет и Алжир е 1572 км.

Либия, най-вероятно, ще бъде разделена не на три, а на две части – западна и източна, тъй като Фезан представлява пустинна и слабонаселена територия. Столица на източната част – Триполитания, ще си остане Триполи, а столица на западната – Киренайка ще стане Бенгази, който по време на монархията (1951-1969), наред с Триполи, беше столица на Либийското кралство, а през 1946-1951 – на емирството Киренайка. Следва да отбележим, че, през 1951-1963 Либия беше федеративна държава с две столици. Но, дори ако Либия не се разпадне на части, тя при всички случаи отново ще стане федерация.

Столица на Южен Судан ще стане Румбек (на 1025 км от Хартум), или някой друг град, намиращ се на разстояние „стъпка на столиците” от суданската столица.

Столица на Южен Йемен пък отново ще стане Аден (бившата столица на т.нар. Йеменска народно-демократична република). Впрочем, след отделянето на Южен Йемен, е възможно и неговото разделяне, тъй като и той (по време на съществуването си, през 1967-1990) беше „съставна държава”.

Много е възможно независимост да обяви и султанството Махра и Сокотра, което през 1886 става британски протекторат, а след това е обединен от британците с Аденския им протекторат (Южен Йемен). Столица на новата държава Махра и Сокотра, най-вероятно, ще стане някогашният административен център на султанството Хадибу, разположен на 975 км от Аден. Тук е мястото да отбележа, че когато става дума за съставни държави, „стъпката на столиците” не е задължителна при определяне на новите столици, тъй като, в повечето случаи, новата столица и в миналото е била такава. На, ако все пак „стъпката на столиците” е налице, това се оказва допълнителен фактор за отделянето.

Голяма е и вероятността за разделянето на Оман – от него може да се отдели някогашното султанство Дофар, което е независима държава през 1539-1829 и, където и днес са силни сепаратистките настроения. Негова столица, най-вероятно, ще бъде град Салала.

Въпреки че на пръв поглед Саудитска Арабия изглежда достатъчно стабилна и дори мнозина анализатори я определят като „остров на стабилността” сред обхванатите от революционни сътресение нейни съседи, съдбата и, като унитарна държава, е предрешена. Тя, най-вероятно, отново ще се разпадне на Неджд (със столица Ер Риад), Хиджаз (Мека) и Асир (Абха).

Това, което се случва през последните години в Ирак не може да се определи по друг начин, освен като „кошмар”. Влизайки в Ирак, американците не се осмелиха да вземат единствено правилното решение – да разделят Северен и Южен Ирак, отделяйки сунитите от шиитите. А след това, с подкрепата на ООН, да започнат постепенно да решават и „кюрдския въпрос”, привличайки към този процес Турция, Иран и Сирия, т.е. страните, където живеят основната маса кюрди. Впрочем, разделянето на Ирак, най- вероятно, ще се реализира и без американците. При това, Багдад ще си остане столица на сунитски Ирак, а столица на шиитската част на страната ще стане пристанището Басра, разположено на 452 км от Багдад.

Заключение

В заключение, бих искал да подчертая цялата условност на очертаните по-горе граници. Днес никой не може да каже, каква ще бъде новата карта на Арабския свят след 5-10 години.

Възможно е, след създаването на шиитска държава в Южен Ирак, шиитите от Неджд да поискат да се присъединят към нея. Или пък туарегите от Мали или Нигер да поискат да станат част от туарегската държава в Западна Сахара и Таманрасет. В същото време, ако изброените по-горе възможни нови държави наистина възникнат, техните столици, най-вероятно, ще бъдат именно в посочените в настоящата статия градове. И така, всичко казано дотук е доста условно. Безусловен е само нарастващият стремеж на народностите и племената за свобода и самоопределение и, появата, в резултат от това, на все нови държави (и нови столици) на световната карта.

 
Powered by Tags for Joomla