Tag:либия

Продължение от 28 декември

Вчера цитирах бившия министър на правосъдието Антон Станков, който призна, че нашите медицински сестри фактически са лишени от защита. Защитникът Владимир Шейтанов пък обясни, как не е бил допускан до процеса, въпреки, че е бил упълномощен от две от сестрите да ги представлява. Шейтанов обясни, че е имало груба политическа намеса от страна на български политици в работата на защитата.

Днес ще се спра на това, по какво си приличат позициите на адвокат Хари Харалампиев и заместник-министъра на външните работи Феим Чаушев по казуса "Либия" - двама души, от чийто действия зависи съдбата на българките.
Във вчерашния текст по проблема с процеса в Либия и смъртните присъди, които бяха потвърдени стана дума за грубата политическа намеса на изпълнителната власт в работата на защитата. Сам бившият министър на правосъдието Антон Станков обясни, че "кой ще бъде финансиран като защитник, е въпрос на два елемента. Първо, кой има пълномощно, и второ, кой Междуведомствената комисия е преценила, че може да бъде финансиран."

Още по-скандално прозвуча признанието на Станков, че "нашите медицински сестри фактически са лишени от защита", което навежда на мисълта, че процесът, който се води години наред е опорочен. В този ред на мисли ще добавя, че съдът не допусна да бъдат разпитани свидетели на защитата на българките и не взе под внимание доказателствата, които бе готова да предостави тя.

Един от по-късно присъединилите се защитници в процеса бе адвокат Хари Харалампиев, същият, който пое защитата на двамата полицаи, убили по непредпазливост 68-годишният гъбар Георги Божинов. На последното заседание на Наказателния съд Харалампиев не присъства. В студиото на сутрешното предаване "Здравей, България!" той бе включен по телефона. Ето неговата позиция:

Хари Хараламбиев: Сега ще обясня. Най- напред по поведението на българските адвокати в процеса. Аз твърдя, че българските адвокати са демонстрирали едно завидно процесуално поведение, защото те се стремяха чрез пледоариите си да помирят правосъдието със свободата, инстинктът, за която е по-силен от самата свобода. Твърдя и още нещо. Че в битността ми на адвокат аз съм поданик на съдебната зала и затова твърдя, че процесът в Либия трябва да се реши не другаде, а тъкмо в съдебната зала. Там, където се твори правосъдие...

... Аз зная за намерението на близките на Нася Ненова и Валя Червеняшка да снемат доверието от Бизанти, Ялнъзов и от мен. Всеки има право на свободно волеизявление. Ще кажа обаче, че ще бъде допусната груба грешка и то непростима, ако се снеме доверието от Осман Бизанти. В този процес той е незаменим...


Във връзка с виждането на адвокат Владимир Шейтанов да се води процес в западна държава, Харалампиев обясни:
.... Термин "да се пренася процес", юридически не съществува... Терминът е да се промени подсъдността на процеса... Това практически е невъзможно, разберете... Всъщност, въпросът ви е, какво да бъде поведението оттук нататък на защитата. Аз твърдя, че поведението трябва да бъде такова, каквото е било до този момент."

Има ли успешен ход за България в либийския лабиринт? По тази тема в студиото на Нова телевизия, в предаването "Здравей България!" бе поканен да говори заместник-министърът на външните работи Феим Чаушев, същият който няколко пъти обещаваше, че следващия месец сестрите ще се завърнат в родината. Същият, който след повторното произнасяне на смъртни присъди за българките отиде в затвора, за да им пожелае "Весела Коледа и щастлива Нова година!" Същият Чаушев, който казваше: "Делото е тръгнало според очакванията ни", даже, когато то още не бе тръгнало. Същият Чаушев, който докато се четяха присъдите в съдебната зала се бе скрил в Посолството на България. Това е човекът, който участва от българска страна в четиристранния формат на преговори и месеци наред бе носител на най-оптимистичните очаквания за изход от процеса. Даже и след повторното прочитане на смъртни присъди Чаушев пак каза, че е оптимист! А по отношение на следващите стъпки, неговото "компетентно" мнение бе, че решението отива автоматично във Върховния съд и не е нужно обжалване от страна на българската защита! Ето какво каза зам.-министъра в телевизионното предаване на Нова телевизия:
"Моят оптимизъм се базира на конкретни факти, договорености, ако говорим за оптимизъм. Моят оптимизъм беше много по-уверен от колкото оптимизма на нашите партньори, съюзници, които участваха в четиристранния формат... Значи-и-и аз вече, четвърти път, пети път обяснявам и сигурно ще се наложи сега още веднъж да обясня, значи откъде идва моят оптимизъм.
Процесът щеше да приключи някъде в началото на август или септември, разбира се никой не знаеше и не може да знае какво ще бъде тогава решението на съда. Можеше да бъде и същото решение, но процедурата, която днес трябва да изпълним, щеше да изпълним и тогава в продължение на два месеца, два месеца и половина, три месеца и затова всичките бяхме оптимисти, че именно в този период казуса ще намери някакво решение... Но в последствие се появиха-а-а , препятствие бих казал, а-а-а никой не предполагаше, че съдебният процес ще продължи толкова дълго, имам предвид 12-13 заседания. Първо, от либийската страна ни показаха там някакъв филм, който абсолютно не е доказателство, това, което отне две съдебни заседания. Впоследствие адвокатът на палестинския лекар изчезна по едно време, трябваше да го намерят някъде - заседанието беше отложено. И нашта защита щеше да докара някакви свидетели - това продължи може би две заседания и така...
На последното заседание както разбирате, нашия главен защитник Осман Бизанти се разболя. При това положение...
Вижте, ние влияние върху съда нямаме, наистина нямаше, нито либийската страна... това поне, което и на нас ни е казано... то се вижда, че те нещо защитават, всичките очакваме решението на съда...
/Прави печатление, че Чаушев бърка времената, не доизрича всички звуци от думите, бърка рода на съществителните, логиката в изказа, но силният чужд акцент доминира най-много в речта му - бел. Л. М./

Вижте сега, дали либийския съд е независим или е зависим, това не е толко важно, важно, че ние имаме един съдебен процес, който излезе с едно решение...
Сега господин Коритаров, ние имаме тука един конкретен факт, значи наште медици са осъдени повторно на смърт, това е решението на съда. За мене е важно оттук нататък, важно, какви ше бъдат наште ходове, какви ше бъдат наште инициативи по-нататък... това много по-важно отколкото сега да дискутираме каква е съдебната система на Либия...


Дотук Чаушев споменава факти, довели до отлагане на делото, а не фактите, които са го накарали да бъде месеци наред оптимист - бел. Л.М./

Преди малко значи, или аз не мога да обясня или не знам, някой не иска да разбере... Първо заседанията на съда по конкретния процес трябва да бъдат не повече от 3, 4 или 5 или 6, след което щяхме да имаме някакво решение. Ако решението, независимо какво е решението тогава, ако решението, например съда излезе с решение за определени години аааааааа присъда затвор и тогава щеш да влезе в сила договора за правна помощ между двете страни, можеше да бъде и същото решение. Можеше, всички опции бяха валидни. Можеше да бъдат, да.

... Е, вижте, тука, както ви казах, много пъти съм повторил, още веднъж ше повторя, това не е края на пътя. Вратата не е затворена. Предстоят... Това е един процес, върви Върховен съд, след това Висшия съдебен съвет. Така че в този период, който ни предстои трябва да бъдат нашите действия, толко ефективни и неразумни бих казал, все пак този процес не участваме ний сами, говорим в разговорите, това са даже в четиристранния формат, и всички тези неща ни дават основание наште конкретни договорености.


Въпрос на водещия Коритаров: Някой давал ли е гаранции, че нашите сестри ще бъдат спасени въпреки присъдата...

Чаушев: По тази тема аз не искам да говоря... това си е въпрос на преговори... Имаме всички индикации знаци имаме, че не искам да коментирам тази тема... Сега да не говорим за политически гаранции, говорим тука чеее, пак ви казвам пътя продължава, процедура има... Трябва, за да бъдат изпълнени смъртните присъди, то трябва Върховния съд да потвърди, след това Висшия съдебен съвет да потвърди, и така че, тогава стават вече смъртните присъди вече факт... Страните, които участват в този процес и така че всички те, които полагат огромни усилия, наистина в това число и либийците, в това число либийците ви казах иииии проблемът трябва да намери своето решение...

Аз не искам да говоря нито за гаранции, оставете в момента, както ви казах най-важното какво ще предприемем ний, какви ще бъдат нашите действия. Според мен това много по-важно за да казуса да намери решение...


Водещ Георги Коритаров: България официално твърди, че сестрите са невинни. Едновременно с това водим политика, която в крайна сметка е сведена до това, след произнасяне на присъди от либийския съд, което означава обвинителна присъда, да бъде намерена някаква развръзка и съответните средства за семействата на заразените. Това не е ли противоречие?

Феим Чаушев: Значи едното нищо общо няма с другото. Значи ние казваме "сестрите са невинни", а от друга страна в Бенгази има един проблем с над 400 заразени деца, което..., то е доказано, че нашите медицински сестри нищо общо нямат с тази епидемия, но от друга страна ние трябва да покажем нашето съчувствие съпричастност към този проблем, чисто с хуманитарна цел. Ние го показваме това нещо. В този смисъл проблемът трябва да бъде решен именно, когато се създаде баланс на интересите...

Значи трябва да бъдем обективни и наясно с нещата, че дали ше бъдат намалени, говоря във времето тези.. присъдите, или ще бъдат помилвани сестрите, ееее как ше бъде решен този проблем, аз не мога отсега да ви кажа, но все пак сестрите шсе върнат в България с определена присъда... Това вече ще го оставиме настрана... Не мога да ви, аз точно кажа кога ще се върнат, не искам да правя никакви прогнози, но ние полагаме усилия проблемът да намери своето решение...


Водеща Лора Крумова: Какъв трябва да бъде тонът, втвърдяване ли да има, или просто трябва да се запази разумния тон. Може ли по някакъв начин втвърдяването да повлияе отрицателно според Вас?

Феим Чаушев: Вижте, ако искаме наистина да бъде решен този проблем, а не вярвам в България да има човек, който да не желае освобождаването на сестрите и завръщането им в България, проблемът може да бъде решен без...значи аз, ако говорим за тона, ако говорим за подхода, ааа нека тези господа, които мислят така, че с агресивния тон ееее, и най-крайните реакции така ще бъде решен този проблем, нека да се допитат до нашите партньори съюзници, които ... и да видят тяхната позиция каква е, какъв трябва да бъде подхода... Сега, тука има едно нещо, което, аз съм за твърда позиция, но с разумни действия, с умерени ходове, като се има в пред вид, че въпроса ще бъде решен с либийска страна... Аз друг ефективен ход или ефективен инструмент не виждам...

Пак ви казвам, втвърдяването на политиката или нашите реакции спрямо Либия, аз като ефект, като разумен подход, според мене, ееее много е далече от подобен разумен подход... Разбирате ли, ако искаме да бъде решен проблема. Ние трябва да се съобразяваме с конкретните факти...въпроса е, главното е да се реши главния процес...

Много положително роля изигра посещението на президента Георги Първанов в Триполи, бих казал, президента отвори вратата на дипломацията да почнат тези преговори...Аз винаги съм бил за твърд тон, но с разумни действия, едното нищо общо няма с другото... Аз пак ви казвам, ако човек нищо не знае, нека да се допита до нашите партньори съюзници, които активно участват в този процес /четиристранния формат на преговори в Лондон - бел. Л. М./ кое би било най-ефективната позиция или разумните ходове... Някой ако смята, че без Либия, без либийско участие този проблем ще се реши, нека да дойде да даде своя рецепта, да каже "Да, това е подхода"...

Сега, вижте, аз, преди Коледа информирах Комисията по външна политика в парламента, аз страшно съм изненадан, държанието или казаното част от депутатите, Ще ви кажа защо: какво значи, ние полагаме огромни усилия, за да бъде решен този проблем, значи това, нашите усилия са били национално безотговорни, безотговорна позиция. Добре, аз разбирам например Константин Димитров, който е бил четири години заместник-министър какво е направил? Нещо да е направил? След това, кое е национална безотговорна позиция? Аз разбирам за ДБС, говоря най-искрено, за ДСБ национална отговорна позиция е сестрите да останат в затвора, дай Боже това да не се случи, дай Боже това да не се случи да ги осъдят, да бъдат изпълнени смъртните присъди... това е за тях. Проблемът не е на ДСБ, проблемът нито на БСП, нито на ДПС, нито на друга партия, проблемът е национален...

Сега, какво да бъде твърдостта? Значи нещата след първи януари се променят, коренно, след нашто пълноправно членство в Европейския съюз. Ние имаме вече механизми, имаме лостове, по-силни, имам в пред вид имаме депутати в европарламента, имаме комисар, и така че ние ще участваме активно във формирането на общата външна политика на ЕС... Тука да бъдат насочени наште усилия и инициатива, ако говориме наистина за диалог...
Както виждате в последно време толко много специалисти, като почнете от Гарелов до Костов, толко много специалисти експерти по тази тема излезнаха... Ето например, господин Гарелов, ако иска да излезе от шоубизнеса инструменти не са сестрите, не на гърба на сестрите... не могат да бъдат сестрите инструмент за постигане на някакав личен имидж...
... Поне беше заявени, че всичко това ще се случи в кратки срокове /става дума за развоя на последните събития след произнасянето на повторни смъртни присъди - бел. Л. М./аз не мога да кажа ... това заяви либийската страна, официално, да, това всичко ще се случи в кратки срокове... За мене е важно сега, ако наистина ние всичките желаем искрено сестрите да бъдат освободени, да се завърнат в България да престанем да използваме за някакви цели, лични или за партийни цели, трябва да бъдем наистина разумни, защото аз посетих сестрите, те са в психическо такова състояние, че всяка дума, всяко изречение играе много голяма роля... ако искаме ние да помогнем на сестрите трябва да бъдем разумно и нашите действия наистина много умерени и ефективни...
Външно министерство винаги е било отворено и сега е отворено, аз искам например от тези умни глави, компетентни хора, искам от тях да кажат: това е предложението, което ще доведе до освобождаването на сестрите... Те предложения не правят - само критикуват...

Докато траеше разговора с Феим Чаушев, 90 процента от зрителите на Нова телевизия гласуваха, че смятат, че диалога с Либия е невъзможен.
Предадох думите на адвокат Хари Харалампиев и заместник-министъра на външните работи по казуса "Либия", защото в позициите на двамата имаше нещо много общо - какво, ще оставя читателите сами да преценят.

Дали позицията на двамата е печеливша за два пъти осъдените на смърт българки - аз лично оставам с дълбоко съмнение и тревога.

"Не трябва да търсиме вина" - заяви в сутрешното предаване на Би Ти Ви заместникът на Ахмед Доган, Росен Владимиров. Тук веднага ще опонирам на този така наречен политик, като му припомня, че в Либия невинни са осъдени на смърт и то без вина, а виновни политици за този процес - днес го играят невинни и дават акъл какво да се прави.

Вчера Агенция ИТАР-ТАСС цитира либийския външен министър Абдел Рахман Шалкам, че Либия "няма да реагира на подобен натиск, откъдето и да идва - Америка, Европа или другаде". Това изявление е важно с оглед каква политика да следва България оттук насетне. Защото не трябва да забравяме, че на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Ето защо не бива да се пропуска и фактът, че след прочитане на повторни смъртни присъди за българките, САЩ реагираха с премерено разочарование и това е част от предпазливата американска реакция.

Все пак на везната са петрол и оставането на Кадафи на власт, срещу признанието, че българките са невинни. Накъде ще се наклони везната - всеки сам може да прецени.
 

Вчера започнах поредицата за отговорностите на политиците по процеса в Либия и стана дума за гостуването на Надежда Михайлова в студиото на Нова телевизия. По време на това предаване Михайлова не отговори на нито един от въпросите на водещите Георги Коритаров и Лора Крумова. Затова пък тя обвини опозицията в лицето на БСП, че е използвала процеса за свои цели.

Днес продължавам с версиите на Михайлова по СПИН-процеса, изложени в предаването на Нова телевизия "Здравей България", за да стане ясно кой навреди повече на сестрите в Либия - Чаушев или Михайлова? Или много политици?

Продължение от 27 декември

Надежда Михайлова: Имаше хора в Либия, които работеха конкретно по случая, един от известните дипломати, който се занимава с Либия и Арабския свят, г-н Спасов, г-н Людмил Спасов беше в постоянна връзка с либийското ръководство. Самият Марин Райков беше постоянно във връзки и посещаваше непрекъснато Либия, така че не е имало нито един ден, в който нашите медицински сестри ... да се обърнат към държавата...и...

Коритаров: Сега изчакайте малко от апаратната, за да продължим разговора какво точно Кръстьо Илов не беше свършил...

Н. М.: Кръстьо Илов по времето, в което беше отзован нямаше никаква информация относно сестрите в Либия и изобщо относно хората, които с договори в момента работят в Либия. ...и нямаше в българската държава и в българското консулство и в българското представителство, нямаше информация относно това какво се случва там. Нямаше информация. Другото нещо, което искам да кажа, понеже се коментира, че са били освободени от тези 23 здравни медицински работника и защо не са освободени останалите. Това е един въпрос, който трябва да бъде ... към либийските власти. Самият факт, че бяха допуснато /думите са предадени буквално там, където се разбират - бел. Л. М./, освобождаването на 17, но неосвобождаването на останалите хора, които за съжаление са още в затвора, показва, че се търсеше политически сценарий...

Коритаров: Чакайте, обаче тезата вчера на Димо Гяуров беше, че тези които са били предупредени, те са изведени. За другите не е стигнало време...Тезата на Гяуров беше, че Разузнаването е знаело какво става - защо Разузнаването е знаело, а Външно министерство не е знаело.

Н. М.:Това засяга един много деликатен въпрос и това е, че Външно министерство получава сводки и та-а-а информация, която тази информация се препраща...документите на Разузнаването отиват при тримата първи мъже в държавата, това са президентът, министър-председателя и председателя на Народното събрание и част от тази информация може да бъде резолирана и да бъде препратена до Външно...

Коритаров:... т. е. по тази схема не Ви е уведомило навреме...

Н. М.:Ние не сме разполагали с документите, с които Разузнаването разполага...

Коритаров: Така ли? Така ли е било?...

Н. М.: ............

Коритаров:Добре, Здравко Георгиев сега, той пожела да се включи от Либия и ще продължим - разговорът е много интересен...Добро утро?

Здравко Георгиев: Добро утро, господин Коритаров.

Коритаров: Вие сте провокиран от вчерашния ни разговор с Димо Гяуров доколкото разбирам...

Зд. Г.: Да, да. И не само от него. Първо, господин Коритаров, искам да кажа по повод малко преди това в предаването, анонимното писмо, защото то е анонимно доколкото разбрах от тази медицинска сестра... /Предаването започва с четене на получено анонимно писмо от някаква сестра, която твърди различни неща по повод медицинските сестри в Либия, като тя ги счита за виновни - бел. Л. М./ по повод на това, че Румен Петков е бил в къщи някога, ...първо Румен Петков никога, при никакви обстоятелства, нито Румен Петков, нито някой друг е бил в къщи и второ, защо това писмо от тази медицинска сестра е анонимно, нека тя да си каже името. Съпругата ми е работила в първите месеци по 16 часа на ден - от сутрин от 8 часа до вечер до 12 с един промеждутък на обяд, защото на нас не ни даваха заплати, защото ние живеехме буквално с подаяния, на мен дори 11 месеца не ми даваха и аванс. И затова съпругата ми работеше сутрин, а следобед работеше като медицинска сестра работеше в диализата и то работеше много яко и къртовски ... и тая медицинска сестра нека да си каже името, нека да излезе пред цяла България, дето говори ... за това, нещо чудовищно и затова ние ... стоим по затворите и не само тука, по целия свят....

Коритаров: Това показва българската солидарност, г-н..

Зд. Г.: А що се отнася до д-р...
... По нататък, по отношение на Димо Гяуров. Аз вчера не съм бил..., но вчера като бях на посещение при сестрите, те бяха възмутени не само от неговите изказвания, а от изказванията на много останали хора, дипломати, политици...

Коритаров: Какво точно Ви възмути?

Зд.Г.: И това ще Ви кажа. Първо той е казал, че службите са знаели, че ще има проблем в Бенгази и тогава аз и момичетата питаме: Първо. Защо тогава, след като Снежана Димитрова, след като беше арестувана и пусната на 16 декември 1999 година не беше потърсена от никого, за да се разбере какъв е проблемът? /Тук д-р Здравко Георгиев греши, годината е 1998, а следващата 1999 в началото на февруари започват масовите окончателни и фатални арести на български медици - бел. Л. М./ Говоря, от нашето Посолство. Калина, една от сестрите, която беше освободена, работеше в Детска болница и Нася Ненова, която в момента е в затвора и е два пъти осъдена на смърт се обаждат в Посолството отново във връзка със Снежана и отговорът на един женски глас е: "Стискаме ви палци!" Трето. Отново по същото това време, друга наша сестра се обажда отново в Посолството и един глас... се чува "Оставете курвите да се оправят сами!" Това са факти господин Коритаров... Посланик е Кръстьо Илов, мисля , че той е бил... Аз бях на 1 200 километра в пустинята и заминах там, защото мой близък инженер, англичанин ми се обади и каза, че наши сестри липсват, че ги няма включително и съпругата ми. И аз веднага заминах, на 13 февруари заминах за Бенгази и видях след обиска, който беше извършен в къщата ми, всичко беше обърнато с краката нагоре...

А този човек /консулът Олег Маринов - бел. Л. М./който си приписва заслугите, както в момента ви говори Надежда Михайлова, че били освободени 17 души благодарение на нашите дипломати и политици - това не е вярно и ще ви го докажа. Сега в момента ще ви го кажа. На 11 февруари, при разпит, датата 11 февруари на Нася Ненова, с бой разбира се горе в кабинета на генерал... той показва паспортите на петте, които в момента са осъдени на смърт, на Снежана, Валя, Валентина, Кристияна и Нася - показва им паспортите, които са били на бюрото му и казал: "Ето, това е мафията!" С това е ясно, че съдбата на петте е била решена още в началото на сценария. Генерал ..., този, който водеше следствието, шефа на Главно.. управление тогава, той й ги показва лично на нея. И всички останали са арестувани, само, за да ... фразата на един също от мъчителите, после на много от останалите - "Невинните ще бъдат освободени, а виновните ще останат тука."

Лора Крумова: Нещо все пак да Ви попитам още, защо тогава Димо Гяуров наговори тези неща вчера и второ нещо: вярвате ли на Надежда Михайлова и на това, което тя каза до този момент...

Зд. Г.: На никого не вярвам, най малкото на Надежда Михайлова и на Димо Гяуров. Не вярвам, категорично, защото аз Ви говорих току що с факти. Още нещо искам да Ви кажа, защо не предотвратиха моето арестуване, след като аз бях пет дни до Олег Маринов, пет дни аз лично съм го развеждал по службите в Бенгази, те затова ме арестуваха, защото той не знаеше на кой свят се намира и не знаеше къде да отиде. Аз съм го водил по всички служби, аз съм го развеждал по цял ден, за да търсим сестрите и аз се набих много в очите на полицията тогава. Именно затова ме арестуваха и ме включиха в този... Да, с Олег, за него мога да Ви разказвам легенди, господин Коритаров... За тоя човек, който дойде и който до последно не знаеше имената на сестрите. И когато три дни по-късно след 13 февруари... освободиха една част от сестрите, аз поисках веднага да се срещна с тях и той ми забрани, че те били в тежко психическо състояние, а после самите сестри отказаха, защото ужасно се страхуват от либийските власти, защото бяха предупредени да не разговарят с никого... Къде бяха, когато арестуваха Смилян Тачев, къде бяха те, когато много по-късно го арестуваха и освободиха... Смилян Тачев знаете ли какво е направил? Пускат го пред полицията и той се връща малко след това... защото не знае къде да отиде. Качват го на една кола и го закарват пред Посолството, питам Ви къде бяха?

Коритаров: Емоционална реакция на Здравко Георгиев, обяснимо съвсем, пак.. детайли, които описани така в обща рамка пак ни връщат към тезата... Значи нямали Сте достатъчно информация в началото, за да се изработи позиция...така ли е?

Н. М.: Не напротив, аз искам да бъда много ясна и пак се връщам към това, което казах преди малко. По принцип Докладите от Разузнаването се изпращат в Президентството, в сградата на министър-председателя и при председателя на Народното събрание. Те по преценка могат да преценят кои от тези документи да бъдат резолирани до някои от другите ведомства. Тука обаче се пропуска още нещо. Имаше Междуведомствена комисия по Либия, голяма част от членовете на Междуведомствената комисия и в момента са членове на тази Междуведомствена комисия. Председател на Междуведомствената комисия беше министърът на правосъдието, не министъра на външните работи. Цялата информация се събираше от Междуведомствената комисия, в това число, тя разполага с всички доклади на Разузнаването, там и адвокатите имат достъп до всичко онова, което ще бъде в полза на защитата.

Аз продължавам да твърдя, както личи и от фактите, че процесът наистина беше политически и продължава да бъде. Самият Здравко Георгиев спомена, че е имало сценарий...
...Аз съм изпратила подобна Докладна записка не само до министър-председателя Иван Костов, но и тогавашния президент Петър Стоянов. В която излагам подробно ситуацията в момента и давам конкретни предложения, така че вероятно те са обсъждали с шефовете на Разузнаването, дали едно такова посещение трябва да бъде направено или не, вероятно са имали своите аргументи при положение, че не са отишли. Аз не мога да коментирам и може би те са хората, които трябва да отговорят, но както става ясно от Докладната записка ние даваме... така... много сериозна картина на това, което е, като предоставяме разбира се решението на тях.
Вижте, аз не съм се стремила да оневинявам себе си, за да натоварвам с вина когото и да било. Аз смятам, че изобщо в случая коментарът в момента трябва да бъде, първо насочено към това какво може да се направи, за да бъдат спасени, а едва след това ще има достатъчно време да...
Извинявайте господин Коритаров, искам да кажа нещо в името на-а-а-а... така, справедливостта. Примерно приемаме, че по нашето време първите мъже на държавата не са отишли - такъв е фактът. Но след това отидоха всички останали, резултатът обаче не се промени, нещо повече, те бяха употребени от либийската страна и това се вижда с просто око - и президентът Първанов и Соломон Паси и си спомняте тогава всички онези, включително и в момента, това, което се прави... Защото процесът е направен така, че да не се реши от либийска страна... Аз така, това е разбира се различен подход, и пак ще кажа, не съм дошла тука нито да се оневинявам, нито да търся други виновни, но ще кажа моята гледна точка. Моята гледна точка е, че беше погрешно да се свали тезата, че процесът е политически. Защото това даде възможност Либия да се легитимира, нещо повече, Вие си спомняте, че с нашия глас, на България, Либия беше предложена за председател на Комисията по човешките права в ООН! Вероятно това се е считало като някакъв жест към Либия, който би могъл да подпомогне процеса, естествено всичко се е правело с цел да се помогне, не с цел да се навреди... Извинявайте, правейки подобно нещо всъщност Либия се сдобива с още един инструмент в своя защита срещу нас!

Т. е. Вие признавате, че ние защитаваме човешките права! При положение, че защитаваме човешките права за какъв несправедлив процес говорите? Както казват те: трябва да се остави всичко в ръцете на либийското правосъдие, което е безпристрастно и прозрачно. Което беше българската теза за известно време. Моята оценка, е че това не беше правилна теза, вероятно е имало и други, вероятно е направено с добро желание, за да се помогне. Смятам, че това е изпратило сигнал в Либия, който не е бил... Аз бях и в ООН, понеже Вие ме попитахте, искам да кажа, че във всичките тези години, независимо, че не съм външен министър а не съм се дистанцирала и не съм се разграничавала от този случай, включително и сега, когато бях в ООН, аз поставих в залата на конференцията въпроса за българските медици и призовах Организацията на обединените нации да вземе много ясна позиция спрямо Либия за това, което се случва в момента...

Кисинджър обеща да помисли за възможности за тиха дипломация, въпреки че тази дума стана наистина нарицателна в България, но повярвайте ми това е единственият начин по който може да се осъществи някаква политическа совалка и да се упражни някакво .. влияние.

Лора Крумова: Извинявайте, само за последно, на базата на тази информация, която Вие сте дали ли Костов възкликва: Ами ако са виновни?

Н. М.: Имаше една такава реплика в Народното събрание, в смисъл той, така изрази, усъмнява се, усъмни се в тяхната... Изхождам от основната теза в правото, че всеки е невинен до доказване на противното. Освен това аз винаги съм смятала, че България трябва да пледира за невинността на своите граждани. Не правя връзка между това, което той е възкликнал и Докладната записка, в крайна сметка имаше много емоции, много хора, така се, са изразили определено отношение по един или друг начин, но Докладната записка беше много сериозен документ в който се говореше конкретика и в него нямаше никаква емоция, просто се предлагаха варианти за решения...

Аз не мога да отговарям за останалите, значи това е нещо, което Вие можете да търсите негов коментар и някакво обяснение, но според мен най-важното е какво се е направило, а не кой какво е възкликнал...Защото вероятно има много интерпретации, така както се правят, нормално е в една такава кризисна ситуация всяко нещо да бъде интерпретирано по различни начини... Според мене беше важно да дам обективната информация на министър-председателя и на президента.

Утре следва продължение
 

Дотук публикувах взаимно отричащите се версии за действия и бездействия от страна на Разузнаването и Министерство на външните работи, които присъстваха в разговорите на бившия шеф на Разузнаването, Димо Гяуров и министъра на външните работи, Надежда Михайлова с водещите на предаването "Здравей България" Лора Крумова и Георги Коритаров.

Днес продължавам с казаното на другия ден, в същото предаване от адвокат Владимир Шейтанов и министъра на правосъдието Антон Станков.

Продължение от 28 декември

"Ние имахме индикации за случващото се" каза генерал Димо Гяуров в сутрешното предаване на Нова телевизия, "Здравей България". И докато служителите на Националната разузнавателна служба в Либия имали индикации, техните колеги от Полша, Филипините, Египет, Унгария, Украйна изтеглят своите граждани от Джамахирията, за да предотвратят нови арести и по-нататъшни усложнения.

Докато нашите разузнавачи са имали индикации за случващото се в Либия, в България скандалът с ареста на нашите медици става известен от в. "24 часа", където са сигнализирали разтревожените близки на задържаните.

Докато разузнавачите имат индикации, посланик Илов освобождава 17 души от задържаните, праща консулът Олег Маринов в Бенгази за информация, прави срещи, докладва, търси информация за останалите в ареста. И точно тогава, само пет дена след официалното оповестяване на случилото се със задържането на медицинските ни сестри, посланикът е отзован от поста си, по заповед на Надежда Михайлова за "несправяне с работата".

Всъщност в Посолството се получава факс от съпруга на една от задържаните, д-р Здравко Георгиев за арестите, а Разузнаването в същото това време си остава с индикациите за някакви арести. Оказва се, че Посолство и Разузнаване са нямали някаква постоянна връзка помежду си. И след разговорите с Гяуров и Михайлова стана ясно, че Разузнаването е било наясно какво точно се случва, докато Външно министерство също нямало и най-малка представа!

Разузнавачите на Гяуров не правят елементарната връзка с колегите си от Полша, Унгария и другите държави, погрижили се за гражданите си. Гяуров поясни даже, че една от причините да се стигне до арестите била, че българските граждани нямали нагласата да търсят Посолството си при необходимост и проблеми, възникнали на територията на чужда държава.

Гяуров посочи като вина фактът, че българките не потърсили помощ от дипломатическата си мисия - което наведе на мисълта, че Гяуров все още не е наясно какво точно се е случвало в критичните дни за медицинските ни сестри.

Гяуров посочи и факта, че Разузнаването ни било подложено на силен натиск от либийското контраразузнаване и по тази причина се наложило да се сниши и стигне до извода, че само чрез дипломатически средства може да се търси решение на случая. В предаването Гяуров отказа да коментира дали е убеден в невинността на петте медицински сестри.

Според Гяуров Разузнаването освободило и изтеглило 17 медици от Либия, а той самият започнал да пише писма, да прави срещи и търси съдействие от сродни служби.

Според Михайлова, посланик Илов бил уволнен, защото освободил само 17 от задържаните наши медици, а за другите 6 не успял да направи нищо!

"Бой по Кадафи и либийската държава" обяви Гяуров от телевизионния екран. Докато Михайлова обясни, че е имала цялостна документация по случая, че е писала Докладни, че е правила предложения до премиера Иван Костов.

Така в класацията кой от политическите лица "спомогна" за сегашната съдба на българските медицински сестри, първите две места заеха Димо Гяуров и Надежда Михайлова.

Какво още сгрешиха политиците ни спрямо медицинските сестри и процеса?

Ще започна с новината, съобщена вчера от информационна агенция "Фокус", че България е затворила морето си за либийски кораби. Пристанище Варна и рибният порт в Бургас обявиха бойкот на Джамахирията заради осъдените на смърт български медицински сестри. Така те се присъединиха към призива на Асоциацията на корабните брокери и агенти да не се обслужват съдове, плаващи под знамето на Либия. Тези протестни действия са извън обсега на голямата политика и са решение на самите ръководства на двете пристанища.

В предаването на Нова телевизия на 27 декември т. г. бе поканен адвокат Владимир Шейтанов, като по време на разговора с него бе включен по телефона и бившият министър на правосъдието, Антон Станков. Ето какво стана ясно от двамата събеседници в студиото:

"Защо не беше трансформиран процесът от частноправен в публичноправен."

Този въпрос задава Владимир Шейтанов на министър Станков навремето. Станков благодари за информацията на Шейтанов и с това на предложението се слага точка. Ето какво обясни Станков в студиото на Нова телевизия:

Антон Станков: Бих искал да припомня, че имаше една промяна в обвинението. Заслуга на адвокат Шейтанов е, че издейства тази промяна. Делото вече не се разглеждаше пред Народния съд и отпадна обвинението за организиран заговор срещу либийската държава. Точно по този мотив не беше възприета и неговата теза за продължаване на делото по начина, по който той искаше... това беше въпрос, обсъден от Междуведомствената комисия. Вижте, да правим анализ на защитата би било добре, ако имаш съд. Проблемът по това дело е, че всъщност съд няма. Не се позволява развиване на правни аргументи, не се позволява събиране на доказателства. Ако имаше възможност тези неща да се случат пред съда, тогава можехме да анализираме коя защита е по-добра. Ние всъщност сме лишени от защита.

Да се промени ли стратегията на защитата - бе зададен въпрос в студиото. Споделят ли Станков и Шейтанов мнението, изказано от арабиста Кирияк Цонев, делото да бъде изведено извън границите на Либия, в друга арабска държава, даже под патронажа на Съвета за сигурност?

Владимир Шейтанов: Вижте, ние на няколко пъти бяхме свидетели на влизане в защита на различни специалисти, в това число от Египет и от Франция, които обаче за съжаление следваха досегашната стратегия на защитата, без да я обогататят в достатъчна степен с възможностите си... Стратегията на защитата в голяма степен следваше курса, който беше начертан в самото начало, а мисля, че осем години дело в Либия е достатъчно време, за да се помисли дали трябва да остане същата стратегия.

Антон Станков: Би допринесло определено, не виждам как би могло да стане?

Владимир Шейтанов: Ако ми разрешите, аз не бих се съгласил с такова нещо. Идеята за изнасяне на делото зад граница по един или по друг начин е лансирана още през 2001-2002-а година и тук в това студио, и Лора може да потвърди, и нейната колежка, която седи до мен, също биха могли да си спомнят, че тази идея е доста отдавнашна. Класическият отговор... Тя е моя, аз няма защо да я възприемам. Класическият отговор от страна на институциите беше, че това би било хубаво, но не е възможно, а това не е вярно... Да, беше възможно, по един или по друг начин. Аз през тези години направих достатъчно проучвания, включително и в съда в Хага, нали, и има много такива възможности. Беше взето политическо решение да не се върви по този път. Да, най-добрият вариант, максималистичният, би било да се повтори това дело зад граница... Да се повтори това дело зад граница, а има и други възможности за контрадела, за които говори министър Станков. Антон Станков: Трябва да бъдем терминологично точни. Не става дума в случая за изнасяне на делото, а по-скоро за водене на контрапроцес. Т.е. успоредно дело с успоредно събиране на доказателства.

Владимир Шейтанов: Аз бих желал обаче да допълня обаче още нещо. Едно от прегрешенията на българските политици в съдебния процес в Либия беше грубата политическа намеса в работата на защитата, особено през първите години. И аз съм ви донесъл две писма, които официално са пуснати до двама поредни министри на правосъдието на България, в които от адвокат, упълномощен, съгласно Закона за адвокатурата на България, не бях допускан в продължение на години до работа по делото.

Аз съм упълномощен от две от медицинските сестри в Либия и в продължение на години съм държан без информация и без възможност да осъществявам законовите си правомощия.
Антон Станков: Вижте, кой ще бъде финансиран като защитник, е въпрос на два елемента. Първо, кой има пълномощно, и второ, кой Междуведомствената комисия е преценила, че може да бъде финансиран. Владимир Шейтанов: В правото на избор на адвокат Междуведомствената комисия играе странична и допълнителна роля. Правото е законово, правото на избор на адвокат принадлежи на българските граждани и е записано достатъчно добре в законодателството.

... Аз, доколкото съм в течение, една от българските сестри вече се отказа, така че това е факт и не бива да се говори в бъдеще време. Да, аз изразих съгласието си да се включа в екипа на защитата и да помогна с каквото мога...

... Естествено, влизането ми в екипа има за цел да внесе ново съдържание и това ново съдържание ще бъде внесено. Иначе няма никакъв смисъл да трупаме адвокати от Франция, от Египет или от някъде другаде, ако същата стратегия продължава и досега... Новото съдържание ще бъде в направление разширяване на международноправните аспекти на това дело, което досега не беше направено... промяна в стратегия и тактика на водене на едно дело може да се наложи от обективните обстоятелства. Както видяхте, обективните обстоятелства промениха стратегията на българската държава и аз не виждам с какво тази стратегия е внесла разнобой някъде по политическата верига.

Как могат да бъдат накарани либийските съдии да признаят независимите експертизи, които могат да оневинят медицинските сестри? - попитаха водещите Лора Крумова и Георги Коритаров.

Владимир Шейтанов: Аз просто нямаше да карам тези съдии да признават това, което те не желаят да признават априори, защото тези съдии са участници в една игра, която по думите на българския президент и на българския министър- председател представляват един опорочен процес. Съдиите в опорочения процес не могат да раздават правосъдие, и поради това не може да се търси правосъдие в рамките на този съдебен процес...

... Разбира се, че основният проблем стои извън съдебна зала и не е в защитата. Точно така е, българската защита направи максимума на това, което може да се направи при тези условия в рамките на един опорочен процес.

... : Ще се придържам към онази стратегия, която вече беше оповестена от президента и от министър-председателя, че съдебният процес в Либия е опорочен. Това нещо в продължение на няколко години се повтаря. Само, че когато се чуе от такова високо политическо ниво каквото е министър-председателят и президентът, се чува. Преди това не беше чуто. Съответно, отношението към този съдебен процес в защитата трябва да бъде променено. Едно е поведение на защитата в нормален съдебен процес, друго е в опорочен съдебен процес. Това са две различни категории.

Адвокат Бизанти и какво оттук нататък

Владимир Шейтанов: Ако питате за адвокат Бизанти, който напоследък много сполучливо някои наричат офицер Бизанти, заради неговите заслуги срещу българската държава в този съдебен процес, това е една много болезнена тема, не само за България. Мисля, че той е в основата на неуспехите, които българската защита реализира в рамките на този процес.
Г-н Бизанти... той се разболя за няколко часа... Целта вероятно той най-добре може да я изясни, но очевидно имаше цел.

... Основата в работата оттук нататък по това дело, трябва да бъде правилната оценка за характера на това дело. Ако това е един съдебен процес, поведението на защитата трябва да бъде едно, ако това е един опорочен процес- това е друго, ако това е една манипулация, политическа манипулация, отношението на защитата, поведението на защитата трябва да бъде трето.


Утре четете по какво си приличат позициите по процеса в Либия на адвокат Хари Харалампиев и зам.- министъра на външните работи, Феим Чаушев
 

Какво отговори като не каза нищо бившата външна министърка Надежда Михайлова в студиото на Нова телевизия * Кой навреди повече на сестрите в Либия - Чаушев или Михайлова?

След десетки упреци, след свидетелството на бившия шеф на Националната разузнавателна служба, генерал Димо Гяуров, след срещата с журналистите Велислава Дърева, Мартин Карбовски и политика Александър Йорданов, бившата министър на външните работи, Надежда Михайлова се появи в студиото на Нова телевизия, за да даде своята гледна точка по процеса в Либия. В поредицата интервюта и свидетелства, екипът на предаването "Здравей България!" показа един безспорен професионален усет по отношение на злободневни въпроси.

Предаването започна с припомняне на моменти от горните срещи в тв-студиото:

Велислава Дърева: " ... с тази гигантска грешка, с изтеглянето, отзоваването на посланик беше направена през февруари 1999 година. След като бяха арестувани 23-ма български медици, посланик Кръстьо Илов тогава успя за две или три денонощия да извади от затвора 17 души и Външното министерство, ръководено от Надежда Михайлова, вместо да помага с пълна сила в този определен момент, /в затвора бяха останали вече шестимата/, какво направи Външно министерство? Отзова български посланик и България нямаше посланик до ноември, това са 9 месеца, през които вървяха най-зверските и жестоки инквизиции, без никаква дипломатическа защита, без адвокатска закрила, това беше най-страшния, най-черния период от време..."

В предаването с генерал Димо Гяуров, бившият директор на НРС каза, че не е чувал за Докладна с предложение Иван Костов, като премиер, да замине за Либия...

В предаването с Надежда Михайлова бе пуснат запис, по време на който Мартин Карбовски прочете секретна Докладна от Надежда Михайлова с предложение Иван Костов да замине за Либия във връзка с чуждестранните концесии, външния дълг и съдбата на българските медици. Докладната записка е била парафирана от Иван Костов и той е бил съгласен с предложението на министър Михайлова и заместникът й Мартин Райков да замине за Либия. Защо не е отишъл Костов трябва сам да каже днес, след като над медиците ни висят със страшна сила двукратно потвърдени смъртни присъди.

На въпроса: съгласен ли е бил Костов да замине за Либия, Михайлова дава следния отговор:
"Аз с интерес видях тази Докладна записка /Докладната, която тя самата е написала! -бел. Л. М./ както знаете преди време аз казах в ефир, че разполагам с цялата документация за това какво беше свършено по време на мандата на нашето правителство и специално тези години, в които аз бях външен министър. Съвсем съзнателно е водена много стриктна документация, защото когато става дума за такъв тежък случай, за човешки съдби, беше логично да можем да докажем всяка една стъпка и всяка една минута, ако щете, от това, което е правено.

Аз обаче ще започна с това, което каза Велислава Дърева и ще кажа следното: този процес, още в самото начало в България беше използван с политическа цел. Беше използван от определени среди в страната, които използваха тази човешка драма, това беше по време на правителството на СДС. А сега, това са силни думи, но най-вероятно по принцип тогавашните среди, свързани с опозицията и хора, които имат интерес да покажа несъстоятелността на прозападния курс който беше избрало правителството на СДС. Опозицията беше социалистическата партия в България. Съвсем разбираемо е и аплобма, с който г-жа Дърева говори в момента, по повод на събитията тогава, но пак казвам - всичко това е документирано и аз съвсем сериозно като човек почтен и човек, който се занимава с политика ще кажа, че ще дойде време, дай Боже след една успешна развръзка на нещата, ще дойде време, когато цялата тази документация ще бъде предоставена на общественото мнение.

Коритаров: Значи Вие сега ни съобщавате, че тогавашната опозиция в лицето на БСП, среди от нея са използвали процеса в Либия за политически цели в България, за да докажат несъстоятелността на прозападния курс на правителството на СДС?

Н. М.: Определено го твърдя, определено го твърдя, защото вижте, ъ-ъ-ъ процеса още в самото начало беше замислен като политически процес от страна на Кадафи. Вие си спомняте, че българските медици още в началото бяха обвинени, че са участвали в заговор срещу либийската страна. Нещо повече, преди малко чух в ефир една госпожа, която се включи, която каза, че става въпрос за еврейски заговор, всъщност това бяха тезите на Кадафи, господин Коритаров, и един вид аз или Соломон Паси или хора, които са свързани с еврейското лоби - първо искам, държа да подчертая, че нещо, което е в името на истината, не за да търся оправдание, защото аз не съм дошла тука, да се оправдавам, че някой от нас и специално аз имам отношение към някакво еврейско лоби и така нататъка. Това са нещата, с които много свободно се борави в случая, но искам да напомня, че става въпрос наистина за човешки живот...

Коритаров: Сега нещо конкретно - как социалистите използваха казуса Либия за политически цели? Какво правеха?

Н. М.: Казуса "Либия" беше използван за политически цели чрез волна интерпретация на това, което се случи през всичките тези месеци. Коментираше се затова, че тайната дипломация не е довела до резултат, но Вие знаете, че политическите преговори, защото когато един процес е политически - ние водехме политически преговори с либийското ръководство, и с представителите на Арабската лига, с президента, тогавашния на Египет, а-ъ Мубарак и с либийския външен министър, той ме прие, между впрочем аз тогава направих среща и с него...да разбира се, ние бяхме длъжи да се срещнем и направим всичко възможно да... освен това и лидери от арабския свят да се ангажират с казуса... Кръстьо Илов наистина беше отзован и то беше отзован поради редица неща, които той не беше свършил и именно тогава Посолството беше за съжаление, се оказа несвършило работата по редица страни, които...

Водеща Лора Крумова: Но това няма нищо общо в БСП, Вие го отзовахте и действително имаше един дълъг период от време, в който нямаше...

Н.М.: Имаше постоянна дипломатическа тогава совалка между София и Либия, Имаше хора в Либия, които работеха конкретно по случая, един от известните дипломати, които се занимават с Либия и с Арабския свят...

Следва продължение, в което става все по неясно как БСП е използвала процеса в Либия за свои цели и още други неща, които Михайлова ще се опита да обясни.
 
Интервю на Джулиан фон Мителщад и Ерих Фолад за сп. Шпигел (със съкращения)*
Крим е симптом, а не причина. Либия е неуправлявана територия, която е оръжейния склад на Африка. Беше грешка да се твърди отначало, че Асад трябва да си отиде.

Хенри Кисинджър, бивш американски държавен секретарХенри Кисинджър е най-известният и най-противоречив американски държавен секретар. Изглежда по-млад за своите 91 години. Съсредоточен и любезен е, но също и предпазлив, готов във всеки един момент да защити себе си или рязко да отхвърли критичните въпроси. Интелектът му е всепризнат, но наследството му е противоречиво. През годините са правени много опити да бъде обвинен за военни престъпления за напалмовите бомбардировки във Виетнам, Камбоджа, Лаос. За организирания от ЦРУ военен преврат срещу Салвадор Алиенде в Чили. Декласифицирани само преди дни секретни документи показват, че той е чертал тайни планове за въздушни удари срещу Куба. Въпреки всичко присъствието му винаги е добре дошло в Белия дом, където продължава да дава съвети на висшите американски политици. Наскоро публикува своята 17-та книга с не особено скромното заглавие „Световният ред“. И до днес всеки ден чете новини на своя iPad

Доктор Кисинджър, когато погледнем днешния свят, той изглежда по-объркан от всякога – войни, катастрофи и хаос навсякъде. Наистина ли света изпада във все по-голямо безредие отколкото някога е имало?
Така изглежда. Хаосът ни заплашва, чрез разпространението на оръжията за масово поразяване и трансграничния тероризъм. Днес имаме феномена на неуправляеми територии и например в Либия, виждаме как една неуправляема територия може да има огромно влияние върху безредието в света. Държавата като едно цяло е подложена на атака, не навсякъде, но върху големи части от света. Но в същото време, което е парадокс, това е първият път, когато някой въобще говори за световен ред.

Какво имате предвид?
През по-голямата част от историята, наистина доскоро, световният ред беше регионален ред. Това е първият път при който различни части на света могат да взаимодействат с всяка част на света. Това прави необходим един нов ред за глобализирания свят. Няма, обаче, универсално приети правила. Има китайска визия, ислямска визия, западна визия и до някаква степен руска визия. А не винаги са съвместими.

Нека поговорим за конкретен пример. Как трябва да реагира Запада на руската анексия на Крим? Опасявате ли се, че това може да означава, че границите вече не непроменими?
Крим е симптом, а не причина. Нещо повече, Крим е специален случай. Украйна е била част от Русия за дълго време. Не може да приемете принципа, че всяка страна може просто да променя границите и да взима региона на друга страна. Но ако Западът честен пред себе си, той трябва да признае, че сам е допуснал грешки. Анексията на Крим не е действие към глобално завладяване. Това не е нахлуването на Хитлер в Чехословакия.

Какво е тогава?
Някой трябва да се запита: Путин изхарчи милиарди долари за олимпиадата в Сочи. Идеята на игрите беше, че Русия е прогресивна страна свързана със Запада чрез своята култура и следователно иска да бъде част от него. Така че няма никакъв смисъл седмица след олимпиадата, Путин да вземе Крим и да започне война в Украйна. Така че трябва да си зададете въпроса защо се случи това?

Това, което казвате е, че Западът има поне малко отговорност за ескалацията?
Да, казвам че Европа и Америка не разбраха влиянието на тези събития при преговорите за икономическите връзки между Украйна и ЕС, достигнали кулминацията си с демонстрациите в Киев. Всичко това, и влиянието му, трябва да е предмет на диалог с Русия. Това не означава, че руският отговор беше уместен.

Изглежда, като че разбирате Путин. Но не прави ли той точно това, за което предупреждавате – създаването на хаос в Украйна и заплаха за суверенитета й?

Със сигурност. Но Украйна винаги е имала особено значение за Русия. Грешка е това да не се осъзнава.

Отношенията между Запада и Русия са най-напрегнати от десетилетия. Трябва ли да се притесняваме от нова Студена война?

Със сигурност има така опасност и не трябва да я пренебрегваме. Възобновяването на Студената война би било историческа трагедия. Ако конфликтът може да се избегне, на основата на обмислен морал и сигурност, трябва да се направи опит да се избегне.

Но не принуди ли анексията на Крим ЕС и САЩ да наложат санкции?

Първо, Западът не може да приеме анексията; някои контрамерки бяха необходими. Но никой на Запад не предложи конкретна програма за възстановяване на Крим. Никой няма воля да се бие в Източна Украйна. Това е житейски факт. Така че някой може да каже, че не гледаме на Крим като на руска територия по международното право – точно както третирахме балтийските държави като независими по време на съветското управление.

Няма ли да е по-добре да се спрат санкциите дори без отстъпки от страна на руснаците?

Не. Но аз виждам редица проблеми със санкциите. Когато говорим за глобална икономика и използваме санкции в една глобална икономика, тогава големите страни ще са изкушени да защитят бъдещето си срещу потенциални заплаха, и така ще създадат меркантилистка глобална икономика. А аз имаме особен проблем с идеята за персоналните санкции. И ще ви кажа защо. Публикувахме списък на хора, които са санкционирани. И какво, когато дойде време да се вдигат санкциите, какво ще кажем? „Тези четири човека вече са свободни от санкции, а онези четирима не са“. Защо тези четиримата? Мисля, че някой винаги, преди да направи нещо, трябва да помисли какво иска да постигне и как ще свършат нещата. Как свършват?

Това не се ли отнася и до Путин, който се поставя в ъгъла? Дали действа така от слабост или е проява на сила?

Мисля, че зад стратегическата слабост се крие тактическа сила.

Какво означава се работи с него?

Трябва да помним, че Русия е важна част от международната система и следователно е полезна за разрешаването на всякакви видове други кризи, например в споразуменията за ядреното разпространение. В някои случаи това трябва да има предимство пред тактическата ескалация. От една е важно Украйна да остане независима държава, и да има правото на икономически и търговски съюзи по свой избор. Но не мисля, че е естествено право всяка страна да може да бъде съюзник в рамките на НАТО. Вие и аз знаем, че НАТО никога няма да гласува единодушно за приемането на Украйна.

Но ние не можем да кажем на украинците, че не са свободни да решават собственото си бъдеще.

Защо да не можем?

Говорите като супер сила, която е свикнала нещата да стават по нейния начин.

Не. Съединените щати не могат да диктуват и не бива да се опитват. Би било грешка дори да се помисли, че могат. Но що се отнася до НАТО, САЩ ще имат един глас в решение базирано на единодушието. Германският канцлер се изказа в същия смисъл.

Америка е много поляризирана. Нивото на агресия в политическия дебат е крайно високо. Дали суперсилата е способна да действа като едно цяло?

Обезпокоен съм от това вътрешно разделение. Когато работех във Вашингтон, политическата борба беше тежка. Но имаше много повече сътрудничество и връзка между опонентите от двете големи партии.

Скоро започва новата президентска надпревара. Дали Хилари Клинтън е силен кандидат?

Смятам Хилари за приятел. Мисля, че е силна личност. Така че, да, мисля, че е човек за поста. Като цяло, смятам, че би било по-добре за страната, ако има промяна на администрацията. Мисля, че ние, републиканците, трябва да имаме добър кандидат.

Трябва ли най-важната цел в Близкия изток да е защитата на страдащите цивилни в Ирак и Сирия?

На първо място, не съм съгласен, че сирийската криза може да бъде интерпретирана като безмилостен диктатор срещу безпомощно население и, че населението ще стане демократично, ако отстраните диктатора.

Но цивилните страдат.

Да, страдат, и заслужават съчувствие и хуманитарна помощ. Нека ви кажа какво мисля за случващото се. Това е отчасти мултиетнически конфликт. Това е отчасти бунт срещу старите структури в Близкия изток. И е частично вид бунт срещу управлението. Сега, ако някой иска да реши тези проблеми и може да направи нещо за тях, трябва да каже: „Ще приложим правото да се намесим“, но това означава военни мерки и воля да приемеш последствията. Погледнете Либия. Няма съмнение, че беше морално оправдано да се свали Муамар Кадафи, но ние нямахме желание да изпълним вакуума след това. Затова днес имаме милиции, които се борят една с друга. Имате неуправлявана територия, която е оръжейния склад на Африка.

Но виждаме непоносима ситуация в Сирия. Държавата се разпада и терористични организации управляват големи части от нея. Не е ли грешно да не се намесваш, за да се избегне хаоса, който е заплаха за всички нас?

В моя живот винаги съм бил на страната на активната външна политика. Но трябва да знаете с кого си сътрудничите. Нуждаете се от надеждни партньори – не виждам такива в този конфликт.

От гледна точка на реализма, може ли да сме на страната на Башар Асад в борбата му с Ислямска държава?

Е, не. Не можем да се бием заедно с Асад. Това би било отхвърляне на всичко, което сме правили и говорили през годините. Но, честно казано, мисля, че трябва да имаме диалог с Русия, какъв изход искаме в Сирия, да формулираме стратегия заедно. Беше грешка да се твърди отначало, че Асад трябва да си отиде – въпреки че това е желаната крайна цел. Сега сме заклещени в конфликт в Русия, споразумението за иранската ядрена програма става по-трудно.

 
Френският философ Мишел Онфре"Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече". Това казва френският философ Мишел Онфре.
Публикувано в сайта ГЛАСОВЕ

- Как преценявате начина, по който Европа се отнася към мигрантската криза?

- Европа не съществува, освен чрез единната си валута. В тази криза виждаме колко е безпомощна, незначителна, разчленена. Прави нещо аматьорски, не говори на един глас, импровизира. Това е жалко.

- Какво имахте предвид, когато казахте, че “Бернар Анри Леви (френски философ - бел. пр.) е част от хората, които направиха възможно това мъртво дете” (малкият Айлан - бел. пр.)? Кои са “другите хора”?

- Всички онези, които оправдаха войните срещу Афганистан, Ирак, Либия, Мали и останалите арабски страни, са отговорни и виновни. Те легитимираха бомбардировката над хиляди хора там. Струва ми се напълно легитимно мюсюлманската общност да е гневна на Запада. Западът атакува, уж за да се защити от тероризма, но той създаде тероризма, докато атакуваше. Кой иракчанин заплашваше Франция през 1991 г.? Саддам Хюсеин дори финансираше кампанията на един президент.

- От публикуването на снимката на малкото дете европейското обществено мнение, изглежда, направи рязка промяна по този въпрос. Как си го обяснявате? Какво говори това за нашето обществено мнение?

- Медиите превърнаха мислещия народ в простолюдие, което не мисли и вече реагира само на емоция, патос, страст. Снимката на едно мъртво дете забранява да мислиш: тя незабавно изтръгва състрадание. Състраданието пречи да мислиш. Доказателството: онези, които направиха възможна тази смърт, разрушавайки бомбардираните страни, ще отговорят, като бомбардират още повече.

- Защо политическото и медийното отношение към мигрантската криза е такова, сякаш тя няма конкретни геополитически причини?

- Защото политическият персонал е съставен от посредствени хора, които нямат никаква визия за бъдещето на страната, никакво чувство за история и вече слушат само специалистите по връзки с обществеността, които им дават рецепти как да бъдат избрани и преизбрани. Въпросът вече не е: “Какво е добро за Франция?”, а “какво ще позволи да ме преизберат?”. Уви, знаем, че войната усилва рейтингите на онези, които са я започнали. Тестостеронът постига повече в случая, отколкото сивото вещество.

- Франсоа Оланд нареди въздушни удари над Сирия, които също осъдихте. Защо?

- Бомбардирането на бойците от “Ислямска държава” предполага да бъдат убити невинни цивилни жертви, тъй като едните живеят сред другите, и това няма да попречи на един радикален ислямист, който живее във Франция, да премине към действие. Точно обратното!

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Докато измъченият български гражданин ставаше със словото Борисово, че не участваме във войната в Либия, и лягаше пак с неговото слово и убеждение, че участието ни вече бе сигурно – високите цени, Цветановите пари и имоти, гневните зърнопроизводители, тютюнопроизводители, лекари, тежко болни, безработни и прочие забравиха мизерията и глада.

Какво по-истинско шоу от един менящ мнението си премиер, на когото министрите не успяват да насмогнат с Ехото да го цитират авторитетно?

“Ако военната операция в Либия продължи повече от 90 дни, ще изпратим там фрегатата „Дръзки”. Към страната ни няма отправени искания за участие във военните действия на този етап”. Това обяви премиерът Бойко Борисов пред „Нова телевизия”. По-рано и военният министър Аню Ангелов съобщи, че България може да се включи в операцията на по-късен етап с изпращане на фрегата за подпомагане на оръжейното ембарго срещу Джамахирията.

Досега българското държавно ръководство /разбирай ГЕРБ/беше изолирано от военната операция и това явно нанесе поражения върху самочувствието на някои политици в правителството.

До вчера операцията бе закъсняла, тъй като трябвало да се проведе докато българските медици са били в затвора. Три дни по-късно и премиер, и президент в един глас обявиха, че операцията е подранила, защото

ген. Аню Ангелов

не е съгласувана с НАТО!

Гражданството стана разногледо: подранила – закъсняла, авантюра – не авантюра – участваме - не участваме! Само човек с начални ментални проблеми би могъл да понесе, ако преживява всичко с ум и сърце случващото се в родината ни!

По-безвредното е да подминем с тих, горчив смях гафовете на властта...

Първият сигнал за суматохата в редиците на управниците даде без да иска военният министър Аню Ангелов, който в промеждутъците, когато не го возят и катастрофира с кортежа, пусна ясното вече на всички умозаключение, че НАТО трябва да поеме нещата в свои ръце, тъй като не се знаело кой е центърът и откъде се управлява военната операция срещу Кадафи. С това изявление, без да иска, Ангелов удари една здрава, дружеска критика на Франция и Великобритания за самоволните им действия срещу Либия!

Явно Ангелов има проблеми с получаването на актуална и достоверна информация докато се вози в правителствената лимузина...

В Национална телевизия СКАТ, в предаването на журналиста Велизар Енчев гостува полк. Ангел Тюфекчиев, който даде професионални разяснения за случващото се в Либия и обърна внимание на подробности, които определено убягват както на управниците, така и на редовото гражданство.

В 21 век, вече имаме втора колониална война, инспирирана от САЩ след Иракския провал на президента Барак Обама – тази в Либия. /конфликта в Афганистан не го броим за война, тъй като там имаше някаква Резолюция на Съвета за сигурност/.

Засега това, което може да се каже е, че в първата фаза на военния конфликт срещу Либия, България не участва, или както се изразиха разочаровано някои пишманполитици – не бе поканена.

И най-лошия мир е по-добър от най-добрата война

цитира известната мисъл о. з. полк. Ангел Тюфекчиев.

Военната операция показа неразбирателство, както в Европейския съюз, така и в Съвета за сигурност и НАТО. В същото време не се знае кой кой е в тази война, защо трябваше да започва, защо се провежда и каква е крайната цел.

При това положение случващото се след приетата Резолюция 19-73 е по-скоро убийства, разрушения в една държава, чрез военни действия.


Reuters показа сваления американски самолет на 22 март - свален по "технически причини"...

Аргументът, че се тръгва срещу Кадафи, защото той избивал мирни граждани не върви, тъй като вече няколко месеца стотици мирни граждани бяха избивани по време на протести и в Тунис, и в Бахрейн, и в Египет, и в Йемен.

Разликата в избиваните мирни граждани в Либия и избиваните мирни граждани в останалите Североафрикански държави е в едно-единствено нещо и то се нарича петрол.

Само Либия изключиха от Международната организация за правата на човека, само в Либия не може да се избиват мирни граждани, само за Либия Съветът за сигурност излезе с Резолюция – за другите държави с избивани мирни граждани нямаше нито санкции, нито резолюция, нито военна операция.

Но да се съсредоточим в Либия, където бомбите няма как да разграничат мирни от въоръжени граждани и всичко е под прицел на касапницата. Това няма как да не е ясно на “миролюбците” Бан Кимун, Обама, Камерън, Саркози.

Кой може да гарантира, че бомбите избирателно целят въоръжени, а не невинни деца, жени старци? Едва ли ще се намери някой.

Защо се приема, че мирните граждани на Либия са беззащитни? Защото по презумпция военните са обучени как да се предпазят и покрият, докато за цивилното неселение това са не толкова известни похвати.

Турско-френските ритници под масата

Докато НАТО бе блокиран от ветото на Франция и ветото на Турция за участие в конфликта, военният министър Аню Ангелов настоя НАТО да се намеси във войната в Либия!

Независимо, че френският външен министър Ален Жупе заяви, че е против влизането на Пакта в конфликта и поемането на командването, тъй като според него НАТО било компрометирано в този район на света, и далеч по-добре би било Франция да ръководи военните действия!


САЩ елиминираха Турция в стоплените двустранни отношения по развитието на израело-палестински конфликт. САЩ “си върнаха” на Турция и заради икономическото и геополитическо сближаване на Анкара с Кремъл. Това вероятно е и една от причините Турция да наложи вето в НАТО за Либия.

Ердоган бе основата на това Арабската лига да се откаже от първоначално заявената си подкрепа за удари срещу Кадафи и Либия, а след това отново Ердоган зае противоположна позиция по военния конфликт и блокира решението на НАТО с вето.

Ердоган е амбициран да се хареса на арабските държави и успя! Турският премиер е на път да реализира неоосманските имперски амбиции в Африканския рог и е на път да успее- коментира турската позиция в НАТО журналистът Велизар Енчев.

В същото време Ердоган удря Франция с позициите си по Либия, тъй като Франция е решителен противник на влизането на Турция в Европейския съюз – т. е. ако Париж има намерение да постави Кадафи на колене, то Анкара е готова да направи всичко възможно това да не се случи, поне не с принос и усилия на Франция!

Само преди две седмици Саркози бе за няколко часа в Анкара и унизи турската страна, като им каза в очите, че те няма да станат пълноправна страна-членка на Европейския съюз и предложи някакво алтернативно черноморско сътрудничество!

Засега Ахилесовата пета на официална Анкара е кордското малцинство, което наброява 20 млн души, и живее лишено от права, и държава в планините на Турция. Това най-голямо малцинство в света е потискано също като опозицията на Кадафи, но Западът и Щатите си затварят очите засега и не  смеят да обелят и дума по проблема.

Турция се отнася към кюрдите точно както Кадафи се отнася към протестите на опозицията си – с палки, бой, военни, сила и репресии.

Турция е наясно, че и Испания, и Германия са против приема на Турция в ЕС, така че ветото в НАТО може да се приеме и като ответен удар на отношението на някои европейски държави към официална Анкара. Решението на проблема с кюрдите е едно от условията, които Ердоган трябва да реши, за да седне на масата на преговори с ЕС, но той няма никакво намерение да отдели независим Кюрдистан в държава като го откъсне от територията на Турция.

Другото условие за Ердоган е да освободи територията на Северен Кипър, която в момента е окупирана – нещо, което официална Анкара едва ли ще се съгласи.

С какво разполага Либия като военен потенциал?

Либия е въоръжена изключително с руско оръжие сред което и самолети МИГ-29, но Либия няма кадри, които да воюват в това въоръжение.

Преди няколко години е имало договореност либийски летци да заминат за Русия, за да бъдат обучени да си служат с руското въоръжение, но тогава се намесва Франция с обещание да продаде на Триполи доста по-евтино въоръжение и сделката с обучението пропада и не е проведена докрай.

До този момент никой не съобщи, че Либия, единствена в арабския свят разполага с 203,2 мм гаубици /тежка артилерия, която изстрелва снаряди с ядрени бойни глави – бел. Л. М./. А тези гаубици могат да изстрелват ядрен заряд – обърна внимание о.з. полк. Тюфекчиев в студиото на телевизия СКАТ.

Либийците имат и ракети “земя-въздух” и “въздух-въздух”, най-съвременни зенитни установки, но досега това въоръжение не е използвано от либийската страна, вероятно заради липса на добре обучен персонал, който да води професионално военни действия – с подходяща подготовка по стратегия и тактика.

Засега няма обяснение защо хората на Кадафи не дават отпор на Коалицията на желаещите.

Така наречената Коалиция на желаещите не спазва Резолюция 19-73,

но никой не обръща внимание на това скандално положение.

Самолети на Франция и Великобритания атакуваха либийски танкове, но танковете нямат крила – т. е. те не летят и в този смисъл няма никакво основание да бъдат бомбардирани от т. нар. Желаещи!

Готова ли е адекватно България за участие във военни действия?

Какво се получи – Ангелов настоя, последван от премиера Борисовq България да участва в военния конфликт, въпреки че НАТО се оказа блокиран за вземане на решения.

Какъв политически дивидент гонят в обърканите си мисли премиерът и военният министър след като в един момент “дивидентът” ще се обърне срещу България и по-специално срещу сигурността на населението й?

Какъв политически авторитет и военен потенциал има България в момента, та ще тръгват политиците ни да се намесват в събитията в Либия!

Самият факт, че сутринта на 21 март премиерът направи изявление, което изненада мнозинството българи с прагматичността си и разума, а вечерта той се обърна на 180 градуса и унизително зае обратната позиция по отношение на военния конфликт – само този факт е достатъчен, за да се почувстваме унизени като нация от премиера си!

Кой срещна Борисов в този промеждутък от броени часове, кой му се обади та да смени той толкова бързо мнението си, едва ли ще узнаем някога...

Ставаме ли с фрегатата “Дръзки” за намеса във военен конфликт с НАТО?

Ние ще участваме във втората фаза с фрегата и в третата фаза с хуманитарна помощ каза след 11 часа Борисов.

А може ли България да участва адекватно във военния конфликт в Либия, след като фрегатата бе закупена на старо от Белгия и има проблем в батериите, и все още не е прооборудвана напълно по американските и натовските стандарти.

Най-сигурно и безопасно е фрегатата да отиде на разходка, но не и да патрулира в блокадата по море на Либия.

Информационната система на “Дръзки” е абсолютно несъвместима с натовските стандарти, цитира военни експерти Велизар Енчев – т. е. комуникация е абсолютно невъзможна и “Дръзки” не е в състояние да установява контакт с другите морски съдове!

Тогава къде е тръгнал Аню Ангелов, къде отива Бойко Борисов?

 
Боян Чуков, експерт по геополитика, бивш съветник на правителството на Сергей СтанишевКРОСС/ С атентата в Белгия се преминава към терористична стратегия на ДАEШ в Европа. Най-вероятно в обозримо бъдеще ще станем свидетели на зачестяването на терористичните актове на европейска територия. Брюксел оставя неприятното усещане за déjà vu. Защо Ф. Могерини не се разрева, когато колеха обикновени граждани на Израел? Защо не реагира по същия начин за убитите в Донбас дечица, жени и старци? Какъв по-отвратителен пример за лицемерие и фалш от евробюрократите, каза Боян Чуков, съветник на бившия премиер Станишев по външнополитическите въпроси, в интервю за Агенция КРОСС

- Г-н Чуков, очевидни ли са аналогиите с ноемврийските удари в Париж, или вчерашните атентати в Брюксел са по-различно нюансирани?


Боян Чуков: Не мисля, че между атентатите в Париж и Брюксел може да се прави елементарна аналогия. Във френската столица терористите ползваха стрелково оръжие и застреляха мирни граждани, които си почиваха по кафенетата. В Брюксел бе нанесен удар върху огромен транспортен център, който има ключова роля не само в Белгия, но и в света. Ударът върху брюкселското летище бе прибързан и лошо организиран. Задържането от белгийските сили за сигурност на атентатора Салах Абдеслам и искането от френска страна той да бъде екстрадиран във Франция застраши разкриването на една от джихадистките мрежи, която оперира на френска територия. Това накара бързото нейно утилизиране на белгийското летище преди да бъде унищожена от службите за сигурност. По принцип Белгия служи за тилова база на джихадистите, които подготвят терористични актове във Франция. В Париж все още имаме спорадичен терористичен удар. С атентата в Белгия се преминава към терористична стратегия на ДАEШ в Европа. Най-вероятно в обозримо бъдеще ще станем свидетели на зачестяването на терористичните актове на европейска територия.

- В коментар на атентатите в Брюксел премиерът Борисов изрази увереност в убедителното противостоене на атаката срещу общите европейски ценности, морал и култура, но едновременно с това оцени европейската външна политика в Ирак, Либия и Сирия като провал. Склонен ли сте да видите в този жест на премиера отражение на нови външно- и вътрешнополитически тенденции?
Боян Чуков: За съжаление европейските управляващи като цяло продължават да говорят с клишета. Това показва, че повечето от тях не си дават сметка, че светът днес е друг. След кървавия хаос в Брюксел имаме неприятното усещане за déjà vu. Същите тиради за „европейско единство", „европейски ценности и морал" и други подобни. Същите боядисвания с националния флаг на пострадалата държава. Същите „фамилни снимки" на европейския елит, изпаднал в дълбок маразъм. Същите лицемерно проронени сълзи за жертвите. Да, всички ние скърбим за жертвите в Белгия. Да, това е огромна човешка трагедия. Но защо Федерика Могерини не се разрева, когато колеха обикновени граждани на Израел? Защо не реагира по същия начин за убитите в Донбас дечица, жени и старци? Да припомня. През 2011 г. , когато на летище Домодедово в Москва избухна бомба и бяха убити обикновени пътници, в Брюксел никой не рева. Напротив. Бе казано, че виновна за случилото се е Москва и нейната политика в Кавказ. Какъв по-отвратителен пример за лицемерие и фалш от евробюрократите? А стотиците взривени и изклани цивилни в Африка? Нима те не са човешки същества?

Естествено, че случващото се в Брюксел и Париж е последица от Либия, Афганистан, Ирак и Сирия. Въпросът е кога стигнахме до този извод - когато подкрепяхме бандитското нахлуване в Ирак в разрез с международното право? Нима не разбрахме, че демокрация не се експортира. Експортират се само революции и тероризъм. Сега ще си сърбаме надробената попара. Колкото и да ми е неприятно, нашият премиер следва събитията. За съжаление държавното ни ръководство няма ясна представа за случващото се по света и действа „слепешком" за сметка на българските национални интереси.

 
Барак Обама, носител на Нобелова награда за мир, по чиято заповед са избити стотици хилядиВъпреки че обещаваше да прекрати войните и получи Нобелова награда за мир Обама разочарова избирателите си и световната общественост като бомбардира цели седем държави, докато Джордж Буш успя да бомбардира „само“ четири…
Големите надежди, които носеше с обещанията си Барак Обама бяха забравени отдавна. След като започна официално да бомбардира и Сирия, под предлог, че бомбардира ИДИЛ държавите, които американският лидер е бомбардирал станаха цели седем.

Морални, а законни ли са ударите на ЦРУ с дрони в Пакистан?

За първи път в 114-годишната история на Нобеловият комитет неговият председател беше сменен извънредно. Бившия премиер на Норвегия Торнбьорн Ягланд си изпати затова, че връчи Нобел за мир на Барак Обама и то много преди официалното му встъпване в длъжност. Той бе сменен, тъй като се оказа, че Барак Обама няма намерение да допринася за световния мир, а тъкмо напротив – бомбардира дори повече държави от предшественика си – Буш-младши и се превърна в най-неудачния носител на Нобеловата награда за мир.

САЩ са избили над 2млн. души в Близкия изток за последните 12 г. – но за какво?

Стотици хиляди цивилни жертви в ИракОбама спази „традицията“, която болшинството от американски президенти следват – да бомбардира поне няколко държави. Само за периодът от края на Втората световна до днес Щатите са бомбардирали толкова държави, че ако съберем техните жители се оказва, че са бомбардирани над една трета от световното население.

Ето ги „успехите“ за световният мир на Нобеловия лауреат Барак Обама. За седем години на власт той бомбардира същият брой държави: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен.

В същото време стават все по-цинични непрестанните претенции на САЩ, преповтаряни основно от шестте корпорации, които държат всички медии в САЩ и клоновете им в чужбина, за демократичност и миролюбие.

Списъкът с бомбардираните държави от същия този защитник на демокрацията и мирът е твърде дълъг:

  • Корея и Китай 1950-53 (Корейската война)
  • Гватемала 1954
  • Индонезия1958
  • Куба 1959-1961
  • Гватемала 1960
  • Конго 1964
  • Лаос 1964-73
  • Виетнам 1961-73
  • Камбоджа 1969-70
  • Гватемала 1967-69
  • Гренада 1983
  • Ливан 1983, 1984 (обект на бомбардировките е и Сирия)
  • Либия 1986
  • Ел Салвадор 1980s
  • Никарагуа 1980s
  • Иран 1987
  • Панама 1989
  • Ирак 1991 (войната в Залива)
  • Кувейт 1991
  • Сомалия 1993
  • Босна 1994, 1995
  • Судан 1998
  • Афганистан 1998
  • Югославия 1999
  • Йемен 2002
  • Ирак 1991-2003
  • Ирак 2003-2015
  • Афганистан 2001-2015
  • Пакистан 2007-2015
  • Сомалия 2007-8, 2011
  • Йемен 2009, 2011
  • Либия 2011, 2015
  • Сирия 2014-2015
Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/30/894182581951/

Четете още:

Без много шум – НАТО върна Афганистан на талибаните

Мащабите на американския геноцид в Ирак

 
Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1915-kak-zapadat-sazdade-qislyamska-darzhavaq

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби потвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от края на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а именно на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

 

Най-бедната страна-членка на Европейския съюз прати самолет да извозва бежанци от Либия, тъй като еврокомисарката Кристалина Георгиева се обадила на премиера Бойко Борисов!

По думите на еврокомисар Георгиева, ЕС е изпратил в района 4 кораба и 16 самолета.

„Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, категорична е Кристалина Георгиева.

"Ще има ислямски джихад под носа ви, в Средиземноморието", предупреди либийският лидер Муамар Кадафи. - "Хората на Бин Ладен ще дойдат и ще почнат да искат откупи...” Той добави, че неговото правителство "се справя добре", въпреки въоръжената борба с опозицията и предупреди, че ако бъде свален от власт, бреговете на Европа ще бъдат залети от имигранти.

Какво се оказва: целият ЕС изпраща четири самолета, а бедна, мизерстваща България праща един самолет в района!?

Самолет на България Еър се включи в хуманитарна мисия в помощ на бежанците от Либия, съобщиха от Министерство на външните работи (МВнР) още в събота на 5 февруари.

Очаква се самолетът да транспортира около 400 египтяни от летището в град Джерба, Тунис до столицата на Египет – Кайро. Планът е самолетът Еърбъс 319 с 140 места на борда да направи 4 курса между двете страни. Първият полет ще се осъществи в събота вечерта, а в неделя ще има още три.  Два полета е извършил до момента българският самолет, който се включи в хуманитарната мисия на ЕС за транспортирането на хилядите бежанци на либийско-тунизийската граница, съобщи в Русе министърът на външните работи Николай Младенов. 50 на сто от разходите на полетите се покриват от ЕК, останалата част - от бюджета на страната ни, който бил за хуманитарна помощ и развитие, обясни министър Младенов, пред Дарик радио.

Истината е, че с чужда пита еврокомисар Георгиева помен прави. Страната ни е затънала в изключително тежка финансова и икономическа криза, безработица, фалити – 2/3 от населението мизерства, или живее на границата на бедността, а ние извозваме бежанци с пари от бюджета!

Решение на Министерския съвет за това – няма, решението е еднолично, на премиера Борисов след като лично е бил помолен за самолет!

Другата страна на тази мътна история е още по-неясна: оказва се, че в Европейската комисия нямат и най-малка представа какво се случва в държавата на Кадафи!

Самата Кристалина Георгиева призна: „Проблемът за нас, от хуманитарна гледна точка, е, че не можем да стигнем до вътрешността на страната. Има голямо информационно затъмнение, а от разказите на хората много трудно можем да добием представа за ситуацията. Без достъп на Червения кръст, които имат мандат да получават информация, ние трудно ще научим как стоят нещата”, посочи още българският еврокомисар.

Няма нищо по-хуманно и милосърдно български самолет да спасява хора, но това да се върши за смекта на бюджета, премиерът безпардонно само да ни уведомява какво е решил, министърът на външните работи да му приглася като ехо в подобни решения – някак не върви!

Да се праща хуманитарна помощ чрез Червен кръст е едно в подобни размирни райони, но както научихме от еврокомисар Георгиева – в ЕК даже нямат информация от Либия поради информационно затъмнение!

Още повече, че тя като еврокомисар по бедствия и прочие хуманитарни дейности си позволява да коментира политически какво трябва да се случи с режима на Кадафи и как!

Думите на Кристалина Георгиева: „Ако развитието на нещата в Либия тръгне към лошо, международната общност ще вземе мерки да помогне на хората там да се отърват от Кадафи”, прилягат на Катрин Аштън, но не и на нея!

Два американски военно-транспортни самолета транспортираха група египетски бежанци от Тунис за Кайро, които са избягали от безредиците в съседна Либия, съобщи Държавният департамент на САЩ, цитиран от АФП.

Да не би отново да изпълняваме някаква американска поръчка, пошепната на ухо и по тази причина да се бързаше толкова със самолета?

Русия, Испания и Италия изпратиха хуманитарна помощ за Либия,

Самата еврокомисар по въпросите на международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева предупреди, че Европа трябва да очаква нови вълни от имигранти заради ситуацията в Либия. Комисар Георгиева посети района на тунизийско-либийската граница, за да се запознае на място със ситуацията с бежанците. Там завари около 165 000 души са напуснали Либия. Близо половината от тях са египтяни.

По време на посещението си в района на тунизийско-либийската граница еврокомисар Кристалина Герогиева обяви, че ЕК ще увеличи финансовата си помощ за бежанците от 10 милиона на 30 милиона евро. Освен това тя призова страните от ЕС да помогнат за справяне с наплива от бежанци, съобщи германският вестник „Зюддойче цайтунг”.

В Либия се води гражданска война, и ситуацията е много сложна. Докато към държавата на Кадафи са отправени хуманитарни помощи и спасителни мисии, се засилва и съсредоточаването на военни сили в района.

Ситуацията край бреговете на Либия много напомня развитието на събитията преди нахлуването на американските войски в Ирак. Тогава към Персийския залив бяха насочени огромни по качество и количество бойни сили на САЩ и Великобритания. И Багдад падна няколко денонощия по-късно. А съдбата на иракския диктатор Садам Хюсейн, без съмнение, е добре известна на Муамар Кадафи, пише „Российская газета”.

Последните няколко дни към района на Средиземно море плават самолетоносачи, ескадрени миноносци и крайцери с хиляди пехотинци на борда. Но на въпроса какво те ще правят край либийските брегове, в момента никой не може да отговори. Няма съмнение, че дори и президентът на САЩ Барак Обама засега не знае какви заповеди да даде.

От една страна, всички са съгласни, че Кадафи трябва да бъде спрян. Да се убиват хиляди граждани на страната в началото на ХІХ век е недопустимо. От друга страна, как той да бъде спрян? Настъплението на опозицията към либийската столица се препъна. Дори контролираните от Кадафи войски преминаха в контранастъпление.

Sky News показа спътникови снимки от бежанските лагери с уточнението, че “бежанци” не е точната дума за хората, тъй като много от тях са принудени да избягат заради насилието от собствената си родина, търсейки убежище другаде.

Сателитни снимки, публикувани на сайта на британiкия канал Sky news показват тълпи от хора, в полето, чиято единствена храна е хлябът, полето е тоалетна, одеялата са малко, а повечето са прекарали на открито и нощите, когато температурите рязко падат. Има хора в тези лагери прекарали повече от пет дни и са отчаяни. Това е положението по тунизийско-либийската граница.

Над 100 000 души са преминали границата през последните две седмици, съобщава Sky News. Най-големите групи са египтяни, а след това са цифрите на граждани на Бангладеш и Китай.

Заради струпването на тълпи от бягащи хора на тунизийско-либийската граница – Русия е пратила помощ в Тунис за тези компактни групи от бежанци.

Другата страна на медала

Единственото вярно нещо по отношение на Кадафи е, че той лесно няма да се предаде, ако изобщо се стигне до такава процедура.

Днес, на 6 март либийският лидер Муамар Кадафи заяви в интервю за френския седмичник „Журнал дьо диманш”, че би желал ООН или Африканският съюз да разследват безредиците в Либия.


„Бих искал в Либия да пристигне разследваща комисия на ООН или Африканския съюз. Ние ще се погрижим тази комисия да работи в страната безпрепятствено”, посочи либийският лидер.

Кадафи също така подчерта, че би предпочел Франция да координира и води разследването.

Докато ЕС се чуди как да овладее хуманитарната криза с бежанците, лоялните Муамар Кадафи сили си върнаха контрола върху градовете Раслануф, Мисрата и Тобрук, се посочва в съобщение на либийската държавна телевизия, цитирано от АФП.

Мисрата, върху който силите верни на Кадафи си върнаха контрола е третият по големина град, който още в края на минала седмица въстаниците срещу режима бяха завзели. Мисрата е и ключов петролен град, от който няма как Кадафи да се откаже!

Режимът на Муамар Кадафи поиска Съветът за сигурност на ООН да оттегли санкциите срещу либийския лидер, заради действията на властите срещу антиправителствените протести. В писмо на либийската страна се казва, че само е използвана „минимална” сила срещу опозиционните демонстранти и още, че правителството е „изненадано” от приетите миналата седмица санкции.

Либия настоява забраната за пътувания и замразяването на активите срещу Кадафи и неговите приближени „да бъдат отменени до установяване на истината”.

Писмото с дата 2 март е изпратено до Съвета за сигурност на ООН от Муса Мохамед Куса, ръководител на либийския Народен комитет за външни отношения и се явява първата официална реакция предадена на ООН, предаде АФП.

И докато Кадафи твърди, че се води война срещу тероризма в държавата му, ЕС далеч не е единен по ситуацията в тази страна.

Италианският вътрешен министър призова САЩ да се сдържат по отношение на ситуацията в Либия и да оставят Европа да се справи с либийската криза, предава АФП, позовавайки се на италианска медия. Според думите на Роберто Марони кризата в Либия крие риск от пораждане на ислямски фундаментализъм.

"Срутването на тези държави може да породи управления, подкрепяни от ислямски фудндаментализъм, с риск от внедряване на "Ал Кайда.", подчерта той Марони

"Трябва да сме сигурни, че Либия не се превръща в новия Афганистан, а американците ще направят добре, ако се успокоят.", заяви Марони по време на среща на анти-имигрантската партия Северна Лига, на която е член.

"Ние сме тук, Европа е тук, и е най-добре ние да се погрижим за нещата.", добави той.

Военната намеса в Либия, където от три седмици режимът провежда кървави операции срещу опозиционната съпротива, ще има „негативни последици”. Това заяви френският министър на външните работи Ален Жюпе по време на посещението си в египетската столица Кайро, цитиран от АФП.

„Франция, както и много от партньорските й страни, не подкрепят западната военна намеса в Либия, тъй като подобно действие ще има изцяло негативни последици”, заяви Жюпе по време на пресконференция в Кайро. „В случай че сраженията станат още по-смъртоносни, трябва да сме подготвени за действие, и затова приехме установяването на зона в Либия, забранена за полети”, уточни Жюпе.

В събота, на 5 март, френският външен министър Ален Жюпе заяви, че Франция иска резолюция от Съвета за сигурност на ООН за влизане в сила на зона без полети в Либия, предава АФП.

„Ние работим в Ню Йорк с британците, за да получим резолюция на Съвета за сигурност за влизане в сила на въздушна зона без полети за избягване на бомбардировки.”, заяви Жюпе в Бордо.

Великобритания, Германия и Франция затвориха посолствата си в Либия от съображения за сигурност.

Извънредна среща на външните министри на ЕС ще се проведе на 10 март в Брюксел, съобщи върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Катрин Аштън. Министрите ще обсъдят ситуацията в Либия.

На 11 март, ще се проведе и извънредна среща на лидерите на ЕС заради ситуацията в Либия.

Не без значение е фактът, че евентуална военна намеса в Либия би имала катастрофални последици, съобщи Анадолската агенция.

Турският държавен министър по европейските въпроси Егемен Багъш посочи, че преди всичко решение на ситуацията трябва да бъде търсено с дипломатически методи.

„Светът трябва да се поучи от това, което се случи в Ирак. Най-доброто нещо за Либия е да се спре кръвопролитието. Компромис може да бъде постигнат чрез преговори”, казва турският министър в интервю за португалския вестник „Диарио де нотисиаш”.

Междувременно САЩ продължават от обсъждат със съюзниците си, включително и със страните от НАТО, възможностите за намеса в ситуацията в Либия, съобщи говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.

„И както досега внимателно следим ситуацията в Либия и ни е известно, че сблъсъците между поддръжниците на Кадафи и опозицията продължават. САЩ продължават да правят оценка на начините, по които международната общност би могла да повлияе на ситуацията в Либия”.

В тази обстановка България да мери сили с целия ЕС в хуманитарни мисии, докато се тресе от икономическа и финансова криза, да подкрепя позицията на САЩ, която далеч не е единна за Брюксел е меко казано недалновидно, да не употребявам по-груби квалификации.

Еврокомисар Кристалина Георгиева изпълнява служебните си задължения в ЕК, аргументът на премиера Борисов, че 15 000 египтяни били на границата с Либия, в невъзможност да пресекат границата е едно. Съвсем друго е, че поне 10 пъти повече българи бедстват в невъзможност да се изхранват, да се лекуват, да работят, да прехранват семействата си.

Едно е да бяха пратени храни, лекарства и одеяла, а далеч по-различно е да се харчат пари на данъкоплатците по еднолично решение на премиера!

Министърът на културата Вежди Рашидов награди еврокомисар Кристалина Георгиева с най-престижното отличие на Министерството на културата „Златен век”.

И защо? Да не би да е преписала Паисиевата история, а ние да не знаем? Какъв точно й е приносът на еврокомисарката към българската култура – след като тя работи в Европейската комисия по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи?

Управниците често ни повтарят, че са горди, че Кристалина Георгиева е еврокомисар на годината. А тя дали се е сетила да се гордее с родината си, или отдавна я е забравила?

Това че ни натриса Стоичков няма как да е принос на Георгиева за страната.

Или като кара премиера да се мери с 27-те богати европейски страни-членки като праща самолет за бежанци в Северна Африка.

Дали еврокомисарката си дава сметка, че половината пари за тези полети на български самолет са от бюджета на бедната ни мизерстваща държава?

 
Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 

Оправданието на българките може да свали полковник Кадафи * Пазарлък или спасяване на главата на лидера на Джамахирията се крие в съдебния процес и присъдите? * Готов ли е либийският ръководител да сдаде поста си?

Вчера бяха потвърдени за втори път смъртните присъди от Либийския съд за българските медици осъдени за умишлено заразяване на либийски деца с вируса на СПИН. Съдът е дал 30-дневен срок за обжалване на смъртните присъди, Делото ще се гледа за последен път пред Върховния касационен съд и ще се реши окончателно съдбата и участта на нашите сънародници. Това заяви за БНТ Хари Харалампиев, член на екипа от български защитници на медицинските сестри в Либия.

Пак вчера стана известно, че освен смъртните присъди, които съдът в Триполи постанови, съдията Махмуд Хуейса осъди българските медици и палестинския лекар да уважат гражданските искове и да заплатят на роднините на заразените със СПИН деца финансови компенсации. На всяко заразено дете би трябвало да бъдат изплатени по 350 хил. либийски динара. Също така е уважен искът на близките на две починали вече от СПИН либийски деца, като обезщетението за тях е в размер на 1 млн. либийски динара. Уважени са и още три други граждански иска, които са в размер на над 2 млн. либийски динара. Грубата сметка показва, че съдът е постановил на роднините на заразените либийски деца да бъде изплатена сума в размер на над 30 млн. щатски долара.

Веднага след като присъдите станаха известни Върховният комисариат към ООН по правата на човека призова Либия да не ги привежда в изпълнение, предаде РИА Новости.

Говорителят на комисариата Хосе-Луис Диас заяви, че смъртните присъди, произнесени от либийския съд срещу българките и палестинеца могат да бъдат квалифицирани като "нарушение на международното хуманитарно право". "Имаме много сериозни опасения в истинността на съдебния процес. На този етап трябва да бъде спазено в пълна степен правото на осъдените на обжалване. По този начин се надяваме, че ще бъдат поправени направените в съдебния процес грешки", каза още Диас, като допълни, че трагедията със заразните със СПИН либийски деца не трябва да доведе до извършването и задълбочаването на нови грешки от либийското правосъдие.

Дали игра с заложения живот на българките за извличане на дивиденти е единственият коз, който разиграва полковник Муамар Кадафи или истинските причини за тези потвърдени най-високи присъди са знак за нещо различно? Ето коментара на кореспондента на арабската редация на Би Би Си, Мохамед Бакари: "През последните години и особено през последните месеци стана ясно, че акциите на режима и на самия Кадафи са много слаби и нямат народна подкрепа. Опозицията стана много по-силна. Особено в региона на Бенгази, в който са семействата на заразените със СПИН деца. Това коментира пред Агенция "Фокус" Мохамед Бакари - кореспондент на арабската редакция на Би Би Си и на агенция КУНА. "Твърдя, че Кадафи или режимът в Либия използва делото срещу българските медици, за да търгува с него. Особено след влизането на България в ЕС - да търгува на европейско високо ниво във връзка с Локърби. От друга страна, той се опитва да си повиши акциите, да има повече подкрепа от народа и да каже - ето, аз подкрепям семействата в Бенгази", каза още журналистът.

Той припомни, че синът на Кадафи Сейф ал Ислам беше наказан с изгнание заради различни от официалните позиции по отношение на политиката в Либия.

"Неговото мнение беше за пропуски в демократичната система в Либия. Сигурно баща му не позволява това и най-мекото наказание, защото синът на Кадафи не може да бъде хвърлен в затвора, беше да му се позволи да напусне страната и да живее в чужбина".

Бакари каза още, че по принцип повечето арабски медии са настроени отрицателно към режима в Либия, поради либийската политика дори в арабския регион, която не може да бъде наречена стабилна политика. "Тя е политика на един човек. Всички знаят, че Либия зависи от един човек, въпреки лозунгите, че държавата се води от народни форуми.

Целият свят вижда, че няма нито една международна среща на високо ниво, в която да участва председател на народния форум. Винаги участва Кадафи", посочи журналистът.

Така стигаме до истинската причина за този процес и повторението на смъртните присъди. Ще запази ли Кадафи поста си, обвинявайки българките в едно чудовищно и несъстояло се престъпление, или те ще бъдат оневинени, което автоматично хвърля камъни в неговата градина.

Не става въпрос за това дали българските медицински сестри са виновни или невинни стана ясно за изминалите години - разковничето е в това: чрез смъртта на няколко чужденки да бъдат удовлетворени семействата на заразените деца и така те да не търсят вина в самата Джамахирия за заразяването. А на най-големи учени и светила в медицината вече е ясно, че СПИН-заразяването е в резултат на лоша хигиена в болниците на Либия. Така на практика на карта са заложени смъртни присъди срещу запазване на поста на един диктатор. И при аргументи петрол срещу невинност - познайте кое ще надделее накрая! Колкото и да е възмутен светът, Европа, световната медицинска общност - нещата са несъпоставими. Нека си говорим истината и назоваваме фактите с истинските им имена.

Тази реалност беше известна още отдавна на всеки що годе интелигентен политик и магистрат в България. Въпреки това реакциите по СПИН-процеса бяха изключително, неадекватни, закъснели и неморални. "Курсът на България оттук насетне трябва да е много твърд и много категоричен: Край на дипломатическите совалки", каза бившият президент Петър Стоянов, по време на чийто мандат сестрите бяха задържани и обвинени. По думите му досега българската страна е разчитала на дипломатическите средства, защото залог са били животите на българските медицински сестри в Либия.

"Не можехме да си позволим да втвърдяваме позицията си още от началото, защото това можеше да доведе до обявяване на смъртните присъди много по-рано", подчерта лидерът на СДС.

"Оттук нататък нямаме какво да губим. Не трябва повече да лъжем, че вярваме на либийското правосъдие. Трябва да бъдем много категорични и много твърди спрямо Либия", добави Стоянов, но пропусна да обясни защо неговия избор генерал Димо Гяуров, шефът на Националната разузнавателна служба не реагира, защо работещите в Либия разузнавачи не предвидиха и не усетиха напрежението и задаващите се арести, така както това сториха дипломати и разузнавачи от Полша, Унгария, Филипините? Не е ли по-добре Петър Стоянов да замълчи по набиращата скорост трагедия?

"Щом за всички вече е ясно, че това е политически процес, то трябват политически средства, да се търси правилното решение, за да излезем от тази ситуация. Това заяви пред репортер на Агенция "Фокус" лидерът на ДСБ Иван Костов по повод потвърдените днес смъртни присъди на българските медицински сестри в Либия. Костов припомни, че още неговото правителство е твърдяло, че процесът срещу нашите медицински сестри е политически. "Отношенията между България и Либия не трябва да се поставят в зависимост от това дело" твърдеше в качеството си на премиер Костов.

Не помня кога Костов е твърдял, че процесът е политически, но аз и мнозинството българи си спомняме, че именно Костов си позволи да се усъмни в невинността на медицинските ни сестри! И че не друг, а именно Иван Костов не освободи Надежда Михайлова за гафовете и непрофесионализма й като министър на външните работи от кабинета му. Така че, и Иван Костов би било добре да мълчи днес по трагедията в Либия.

Адквокатът Владимир Шейтанов, който бе защитник на медиците и след това бе оттеглен по неизвестни причини преди време съобщи, че МВнР е било предупредено за предстоящи арести от британското разузнаване.

Тогавашният шеф на НРС, Димо Гяуров, който дойде от Унгария за да разкаже как си е държал папка с досието за Гоце в касата, можеше да обясни след толкова години какво са направили неговите служители, разузнавачи в Либия, при слуховете за арести на чехи, унгарци, поляци, филипинци. Но Гяуров не обясни.

"Спекулация е, че имам вина за медиците Ще дойде ден, когато всички обстоятелства ще бъдат ясни - заяви преди време и Надежда Михайлова, външен министър по време на арестите в Либия. Докато са вървели арестите на българките - в Посолството на България в Триполи, благодарение на Михайлова е имало само оставени шофьор и градинар, тъй като посланикът ни е бил отзован, а друг не е бил пратен своевременно и пред вид обстановката.

Помните ли Соломон Паси - доктор по математика, еколог, участник в три експедиции до остров Ливингстън, отказал се от състезанието "Мъж на годината", но при избора му за политик на годината 2003 г. бе посветил приза си на Симеон Сакскобургготски!?! Днес той отново е във властта, като депутат от квотата на царедворците. "Смятам, че това са присъди, които бяха произнесени, но никога няма да бъдат изпълнени - каза вчера председателят на Парламентарната комисия по външна политика Соломон Паси за "Дарик радио". Той допълни, че българската държава е била изключително настоятелна и че единственото ни оръжие е дипломацията. Според бившият външен министър в момента Либия си завоюва по-добри позиции за по-нататъшни преговори и присъдата по това дело е знак, че Либия е готова за преговори. Оставям без коментар това изявление на Паси, тъй като по-доброто възпитание ме възспира да отговоря и квалифицирам думите му.

В една държава, като Либия, в която контролът на властта бе поет от Революционният команден съвет, в една държава, която въвежда ампутация при кражба, убийство с камъни при прелюбодеяние, смъртните присъди и то на чужденци изобщо не са проблем. Това прекрасно осъзнава всеки нарекъл себе си политик. Известно е и друго, че полковникът смята себе си за новия Махди - /човек, воден от божествена воля, изпратен да поведе ислямския свят - бел. Л. М./, че името на страната е Държава на народа - Джамахирия. Известно е и че огромните доходи от петрол - 22 мрлд за 1988 г. и 6 млрд - 1990 осигуряват най-високия доход на глава от населението в Африка. А при високи доходи - ръководителят на държавата е непоклатим. Тогава - какви дипломатически методи, какво съобразяване - нека българските управници не обсъждат гласно как смятат да реагират, но те не могат да не се съобразят с действителността.

Твърде късна бе реакцията на Главния прокурор Борис Велчев, който обяви преди извънредното заседание на Висшия съдебен съвет: "Ще бъде заведено дело срещу мъчителите на българските медицински сестри. По думите на Борис Велчев - тази идея никога не е била подценявана и след днешното решение на съда българската страна няма на какво да се надява - предаде вчера репортер на Агенция "Фокус". Феим Чаушев, гигантът на мисълта от с. Рибново, преобразил се от зам.-министър на младежта и спорта, в зам.-мининстър на външните работи, който се прочу с това, че обяви, че "Делото е тръгнало според очакванията ни" в момент, когато делото изобщо не беше тръгнало все още. Чаушев без почивка редеше гаф след гаф, от рода на: "...другият месец медиците ни ще се върнат," и така пет месеца. Чаушев отговаря за това дело, а какво имаме реално: един човек, който не е в час, човек, който самостоятелно реши, че ще се опрости дълга на Либия, но вчера, докато се четяха присъдите той се беше скрил в Посолството на България в Триполи.

Вчера Феим Чаушев се срещна с колегата си зам.-външният министър на Джамахирията Абделати Обейди. На тази среща Обейди е заявил, че това не е краят на пътя и предстоят още усилия. В кратки срокове ще има някакво развитие, прогнозира Феим Чаушев и каза, че и в днешния ден /денят на прочитане на смъртните присъди - бел. Л. М./е оптимист. Той заяви, че решението на съда отива автоматично във Върховния съд. "Не е нужно обжалване от нашата защита", според Феим Чаушев... Парите не са основния проблем" - уточни зам.-министърът. Пита се кога ще изтеглят Чаушев от МВнР та да не мъчи себе си, да не мъчи и нас?

Българският министър на правосъдието, Георги Петканов изрази вчера надежда, че Върховният съд отново ще върне делото за доразглеждане. "Явно е, че се преследва някаква друга цел. Не мога да кажа каква, тъй като не трябва да дразним либийската страна", каза министърът. На пресконференция вчера, на въпрос на българските журналисти защо Либия рискува имиджа си в международен план, министърът на правосъдието на Либия, Абдел Рахман Шалкам е отговорил с риторичен въпрос: "Какъв интерес има той или правителството на Либия да осъди на смърт шестима невинни. Имиджът на Либия, според него в момента е брилянтен и той дори се гордее с него в международен план." Правосъдният министър е заявил, че Либия има чудесна правосъдна система, на която могат да разчитат българските медици.

"Либийското ръководство трябва да се ангажира морално със случая с медиците заяви точно и недвусмислено външният министър на България, Ивайло Калфин. На как ще се стигна до подобен ангажимент - това едва ли може да си представи самият Калфин.

"Комисията по външни отношения на Европейския парламент е ужасена от решението на съда в Либия, с което беше потвърдена смъртната присъда на петте български медицински сестри и палестинския лекар, обвинени в умишлено заразяване с ХИВ на стотици либийски деца, се казва в официално изявление на комисията. - "Шокирани сме от действията на съда. Спешно призоваваме либийските власти да гарантират честен процес за обвиняемите. Решението трябва да бъде преразгледано, а доказателствата, които свидетелстват за невинността на медиците, трябва да бъдат взети под внимание," заяви председателят на комисията Елмар Брок.

В 39-ото Народно събрание, на 14 декември 2003 година, в Стефографския протокол на извънредното заседание е записано как Антония Първанова съобщава, че в МВнР има специална дирекция, която се занимава с проблема с медиците, има изработена стратегия и процедура. Цяла дирекция, но какво конкретно е постигнала - това така и не стана ясно.

На същото заседание, доц. Борислав Китов съобщава, че първата институция, която се е намесила в скандалното задържане и обвинения срещу българките е бил парламентът. "Тогава бе сформирана делегация, в която никой не искаше да влиза" признава Китов.

Оставям без коментар тези факти и припомням, че не друг, а лично полковник Муамар Кадафи има голям принос в идентифицирането на тероризма с исляма и това е известно на цялата международна общност. Ще припомня и как по настояване на САЩ и Великобритания 1992 г. ООН наложи санкции върху Либия след отказа й да екстрадира двамата заподозрени за атентата в Локърби, но тогава главният експортен бизнес - петрола - остана незасегнат от това ембарго.

Животът на българските медици е сериозно застрашен, защото е застрашен поста на полковник Кадафи. Лидерът на Джамахирията не само търгува със ситуацията около скалъпения процес, но и пази поста си в Джамахирията с всичко, което се случва около съдебния процес и двукратното потвърждаване на присъдите.

Петрол срещу невинност, пост срещу признание за невинност - нещата са несъпоставими и много, много трудни за решение. Все пак в политиката нравствеността е въпрос на условност и на плащане в брой - да не забравяме това.
 

Виновните за драмата с българските медици се готвят за Коледа, докато в Либия очакват присъди

В правителствените среди от доста време се знае за това как ще се произнесе съдът за българските медицински сестри, но това е тема "табу". Тихомълком са дадени указания да не се шуми около коледните празници, да се поотложат банкетите за управниците, да няма много шум и фоейрверки, поне до обявяване на присъдите. Това съобщиха източници от Министерството на транспорта и Министерството на външните работи.

Къде Сюлейман ал Фаси, както се назоваваше един бивш външен министър колчем кацнеше в арабските държави? Къде е този титан на мероприятията, който се изправи при едно от посещенията си в Либия на гроба на починали деца от СПИН-епидемията и се извини ?!? за заразените деца? Къде са Надежда Михайлова, Людмил Спасов, Димо Гяуров, Теодоси Симеонов, Иван Костов, Петър Стоянов сега, когато в Либия се готвят да потвърдят вече веднъж произнесените смъртни присъди над медицинските ни сестри?

Какво правеше Външното разузнаване през февруари 1999 г. в дните покрай арестите и преди медиците ни да бъдат задържани? В Докладите до президента Стоянов, премиера Костов и председателя на парламента Йордан Соколов - нямало такова събитие, за което да са докладвали от ведомството на Димо Гяуров. Нямало и намек за съобщение от хората на Гяуров в тази страна по опасността надвиснала над българките, а те, разузнавачите са били там - на работа и на заплата! Защо тези дни, когато огън и жупел се изсипа върху Националната разузнавателна служба и най вече от опозицията в лицето на Петър Стоянов, Иван Костов и сие - те се направиха на умрели лисици и дума не пророниха за огромния гаф на Димогяуровите служители да пропуснат какво се е случвало в тази държава преди и около задържането на българските медицински сестри?

Не обелиха и дума, защото служителите на Гяуров са се занимавали с всичко друго, освен с изпълнение на преките си задължения. А Гяуров замълча и никой не бе уволнен след арестите - от Гяуров никой не потърси сметка, нито тогава нито по-късно. Ето тук за този гаф на Външното разузнаване си струва да се поискат прозрачност и документи, но близките до хората на Костов журналисти мълчат. За тях такъв гаф на Външното разузнаване не съществува!

"Все пак - там има процес - коментира в един момент Иван Костов. - Помислете си какво би станало и как бихте се държали вие към чужденци, които предизвикват заразяване на стотици български деца със СПИН?" /14 юли, 200 година/.

Нима Костов намекна за вина на българките?

На въпроса имало ли е забавяне от страна на българските специални служби на информацията за ареста на нашите медици в Либия на 9 февруари - Михайлова даде следния отговор: "...в момента всеки коментар би могъл да бъде използван в ущърб на делото. Трябва да бъдат зададени много въпроси, но моментът не е най-подходящият. Ще дойде време, в което всичко ще се дебатира в публичното пространство... Ангажираността на държавата е изключително важна в един такъв политически процес, за да не помисли другата страна, че хората са изоставени".

Кога ще дойде времето, Михайлова, вече ще четат присъдите!

На 10 февруари в Посолството в Триполи се получава първият сигнал за изчезването на 23 български медици. Следват ноти, проверки, пътувания, за да се получи някаква информация за съдбата на задържаните български медици. Външно министерство не реагира - разузнаването - също. В посолството на България текат летни отпуски, отзоваване на посланика и ред необясними, тъпи действия, продиктувани от София.

На 17 февруари зам.-министърът на външните работи Марин Райков извиква спешно временно управляващия Посолството на Либия, Аяд Абудхер и иска обяснения от него за причините за ареста и мотивите да се откаже достъп до задържаните за хора от българското посолство. Следва замяна на отзования посланик с Работна група на българското Външно министерство, която да провери случая.
Всъщност не трябва да се забравя, че за арестуваните български медици правителството научава от вестник "24 часа"!

Мина време и бившият посланик в Либия, Кръстьо Илов обвини в некомпетентност Надежда Михайлова, както и в укриване данни по случая с българските медици. Обвинението остана глас в пустиня - Михайлова продължи пребиваването си в политиката. Както се казва - и непотребните са непрекъснато потребни, уви.

Защо бе отзован Илов от посолството в Триполи, защо 6 месеца България не изпрати там посланик, след като бе известно, че има задържани и несправедливо обвинени българки? Тези скандални гафове на външната министърка останаха без последствия.

Стигна се дотам, следващият посланик, Людмил Спасов да заяви, че "петимата български медици, които бяха задържани в Либия ще останат още седмица в ареста. Български граждани няма да пострадат от либийското следствие" - каза Спасов. И тези лъжи и измислици останаха без отзвук - посланик Спасов говореше това, което кабинетът Костов очакваше да се чуе.

Бившият говорител на Външно министерство Радко Влайков пък обясни, че задържаните българки са свидетели и още няма повдигнато обвинение срещу тях. Да сте чували свидетели по дело да се арестуват и задържат? Едва ли.

Понякога лъжата така пасва на истината, че помежду им става нетърпимо.

Към гафовете ще прибавя и търсенето на съдействие от Соломон Паси от Еврейска организация в САЩ - еврейска организация да съдейства за процес в арабска държава! Налудничавите идеи валяха като порой върху главите на нещастните българки.

Сега всички в България сме в очакване как ще се произнесе съдът, въпреки че за мнозина е ясно. Времето показа, че световни медии, учени и организации са категорични в убеждението си за невинността на българките. Те всички непрекъснато проявяваха усилия набедените българки да бъдат освободени, с анализи, ескпертизи, изследвания.

За българските политици усилията се съсредоточиха в следното: да говорят положителни лъжи, да премълчават неудобни истини за бездействието си и най-вече да гледат собствения си охолен и безоблачен живот. За тях предстои Коледа, екскурзии зад граница, пазаруване на скъпи подаръци. Както е казал мъдрецът: "Голяма е силата на Нищото - нищо не можеш да му сториш".
 
Валентин Фъртунов„Политическата коректност“ отново изяде демокрацията върху паметта на изкланите арменци, издушените евреи и милионите други жертви на античовечността

Малкият президент Саркози прояви постоянство и прокара закона, криминализиращ отричането на всеки геноцид, признат от френските закони. Той предвижда наказание от една година затвор и глоба от 45 000 евро за нарушаването му. Геноцидът над арменците бе признат от френския парламент през 2001 г. Другият признат във Франция геноцид е нацисткият холокост.

В медийната улисия в сензационния стил на булевардната преса „кой-кого“, много малко хора обърнаха внимание на същността на този закон.

Спретнатата международна кавга не беше за това дали е имало или не е имало геноцид над арменците. Кървавите кланета от 1915 г. са признати чрез специална декларация на френския парламент още през 2001 г., както и с аналогична декларация – изтребването на евреите от нацистите през Втората световна война. Във въпросната декларация, от името на Френската република, кървавите деяния на Османската империя са осъдени и заклеймени като геноцид срещу човечеството и естествено, се настоява съвременната турска държава като правоприемник на Османската империя да признае и осъди извършеното през 1915 г. С това Франция, подобно на много други страни по света е изразила своя морален дълг пред паметта на стотици хиляди, вероятно дори над милион жертви на тая кървава касапница, както и моралната си подкрепа за няколко милиона арменци, разбягали се по цял свят, за да спасят живота си. С това френският дълг към тази част от близката история е изпълнен.

В аналогична ситуация, българският парламент отказа да приеме такава декларация, с което на практика отрече факта, че е имало клане над арменците, с което орезили България пред целия цивилизован свят.

В друга аналогична ситуация обаче, местният парламент в Бургас по предложение на групата съветници на Валери Симеонов прие декларация за геноцида над арменците…

Какво представлява в такъв случай въпросният закон, около който се завъртяха толкова много интриги и разправии на висок тон в последните няколко месеца? Ще ви кажа, драги читатели, това, което никой друг не каза пълногласно.

Това е един много лош закон. Един мракобесен закон, каквито досега тихичко, усул-усул бяха приети от доста „стари“ европейски демокрации, като Швейцария или Австрия и т.н. За френският се чу, защото Ердоган реши да показва мускули.

Защо „мракобесен“?

Защото този закон е пряко насочен към потъпкването и задушаването на свободата на словото и погазването на основните човешки свободи, отстоявани от класическата западна демокрация. Според този и аналогичните му други европейски образци, не можеш, забранява ти се на практика да мислиш, да разсъждаваш, да спориш, да обсъждаш историята. И ако нещата около, примерно арменския геноцид са доста ясни и еднозначни, съществуват камари от факти, писмени и визуални свидетелства, не е така в много други случаи. Та дори и по отношение на арменския геноцид все още няма крайно становище по отношение на броя на изкланите – според едни автори той е 500,000 според други 800,000 или пък милион и половина!

Никой няма право да узурпира историята, никой няма право да ни казва какво да мислим, нито пък да ни забранява да изказваме мнението си. Друго е тоталитаризъм, чиста проба!

Ще ви дам един последен пример – тъй като, както вече обясних, това е закон, въобще за геноцидите, това би следвало да означава, че за всеки отделен случай, когато френската държава изрази официално политическо мнение, че става дума за геноцид, това означава, че френските журналисти няма да имат правото да го обсъждат!? Иначе ги грози затвор и съсипваща глоба!

Но спомнете си Либия! Това се случи само преди месеци. Там Франция изсипа тонове бомби и ракети и яростни обвинения срещу Кадафи, че е подложил народа си на геноцид! Та ние изобщо не знаем все още какво всъщност се е случило в Либия поради тоталното информационно затъмнение от страна на официозните медии. Нещо повече, има достоверни сведения, че се е случило тъкмо обратното – поддържаните от Франция сили на Ал Кайда, което бяха в основата на армията на така наречения Преходен съвет са тези които са извършили масови убийства и всякакви зверства, включително садистичното убийство без съд и присъда на самия Кадафи!

Но понеже френската държава официално е декларирала, че Кадафи е организирал геноцид срещу народа си, според обсъждания тук мракобесен закон никой няма право да обсъжда и разследва, защото ще го пратят зад решетките. Ето, за това говоря. Отново се мярка отвратителната доктрина за „политическата коректност“ и в частност „политически коректното говорене“, чрез които класическата демокрация на запад бива бавно, но сигурно удушавана и всичко започва да напомня ужасяващо за „1984“ на Оруел, започва да се осъществя отвратителния свят на „Големия брат“.

Едва, когато погледнеш от тази височина нещата, ти става до болка ясно, защо всъщност Саркози бе толкова постоянен и устойчив в усилията прокара закона. Другите хипотези са толкова смехотворни, че е ясно, че ни пращат за зелен хайвер – искал бил да спечели гласовете на арменската диаспора във Франция – че тя арменската диаспора е 350 хиляди, като турската диаспора е над 330 хиляди! Танто за кукуригу, на чиято и страна да застанеш, губиш толкова гласове, колкото си спечелил…

Ето, затова става дума, другото е сензацийки за един ден и пясък в очите.

 
Външната политика на Съединените щати, главно преследваща енергийните интереси на страната, доведе до възхода на ислямския екстремизъм. За възхода на Ислямска Държава САЩ имат не по-малка отговорност и роля, отколкото за възхода на Ал Кайда през 1980-те.

В тази статия ще ви представим отдавна известни факти, които днес медиите умишлено пропускат, когато говорят за благородната мисия, поведена от Съединените щати, срещу Ислямска Държава. Но, за да стигнем до Ислямска Държава първо трябва да си спомним ролята на Щатите за появата на муджахидините от Ал Кайда.

Първо – двете организации са обвързани; второ – и двете организации са част от политиката на САЩ, която включва т.нар. „контролиран хаос“, създаван от радикали, които са подкрепени от ЦРУ и/или обучени от управлението и ръководени, за да изпълняват интересите на САЩ. Те може да са муджхидините в Афганистан през 1980-те, ислямски радикали в Либия и Сирия от близките няколко години, или крайно-десни радикали, които окървавиха „Майдана“ през миналата година в Украйна. Общото между тях е, че петте корпорации, които притежават всички американски медии, респективно и клоновете им в целия свят, ги представят с благородни етикети като „борци за свобода“. Нека припомним, че дори Осама бин Ладен беше възхваляван в западните медии, когато САЩ подкрепяха неговите муджхадини срещу съветската армия. В „Индепендънт“ той беше наречен „Антикомунист и борец за мир“.

ЦРУ подкрепя Ал Кайда и сродните ѝ организации почти половин век. Има няколко тренировъчни лагера, където ЦРУ обучаваше и въоръжаваше муджахидините. Един от най-важните е този в Пакистан. Той се използва и до днес, когато се обучават т.нар. „бунтовници“, които после се вкарват в Сирия. За периода 1982-1992 от ЦРУ са обучени над 35 000 джихадисти от 43 различни ислямски държави, които да се включат в Ал Кайда и други организации под нейното крило. Основоположника на тази политика е Роналд Рейгън. Съединените щати не само обучаваха, въоръжаваха и спонсорираха ислямски екстремисти. САЩ влагаше милиони в програми за обучаване на ученици в Афганистан. Но там те бяха запознавани с книги, съдържащи радикални и ислямистки послания и изпълнени с гневна пропаганда, с която промиваха мозъците на афганистанските деца.

През 1979 г. Осама бин Ладен беше вербуван от ЦРУ и след това неговите муджхадини от Ал Кайда получиха солидна подготовка в Пакистан (предимно), за да бъдат пуснати срещу съветите.

2001 г. беше историческа за съдбата на „Новия Близък Изток“, чиито архитекти се опитват да бъдат САЩ, Саудитска Арабия, няколко други разузнавания от петролните монархии, Израел и Турция (Турция се опитва да играе роля, но е със силно ограничен капацитет).

Корените на Ислямска Държава произлизат от Ал Кайда, която е плод на американското разузнаване, в съдружничество с британското МИ6, израелските МОСАД, пакистанското и саудитското разузнавания. Бойците на ИДИЛ бяха използвани при т.нар. Арабска пролет, което беше мащабен проект, контролиран от същите тези разузнавателни агенции. Джихадистите бяха използвани в Либия, а след това прехвърлени в Сирия.

Под окупацията на САЩ и НАТО Афганистан се превърна в производител номер едно на хероин в света. От окупацията до 2014 г. Афганистан увеличи продукцията си дотолкова, че в момента произвежда над 95% от целия световен хероин. Но освен в ролята на „наркотрафиканти“ НАТО се вписаха и в ролята на покровители, заедно с турското главно командване и вербовчици на наемници за Ислямска Държава и фронт Ан Нусра (сирийския клон на Ал Кайда), които бяха хвърлени в операцията им срещу Сирия, започнала през март 2011 г. Според данни от израелското разузнаване тази инициатива се изразявала така:

„кампания за набирането на хиляди мюсюлмански доброволци от близкоизточните държави и мюсюлманския свят, за да се бият заедно със сирийските бунтовници. Турската армия е поела ангажимента да ги обучава и да осигури безопасното им влизане в Сирия.“ (DEBKAfile, НАТО ще дава на сирийските бунтовници противотанкови оръжия, август 14, 2011)

Редица западни разузнавания са замесени в обучаването на ислямските радикали. Експерти, наети от Пентагона дори обучаваха ислямистите как да боравят с химически оръжия. Това е ключово, защото именно чрез изстрелването на химически заряди от позициите на джихадистите (или т.нар. „бунтовници“) Съединените щати искаха да оправдаят бомбардирането на Сирия, което сега оправдаха с бомбардирането на собствената им креатура ИД.

„Съединените щати и някои европейски съюзници използват експерти по отбраната, които да тренират сирийските бунтовници и да ги обучат как да боравят с химически оръжия, заяви високопоставен служител в американската армия и някои дипломати пред CNN“ (CNN, декември 9, 2012).

Трябва да отбележим, че и кампанията по обезглавяванията не стана без ролята на съюзническото на САЩ разузнаване на СА, където обезглавяванията са наказателна традиция. Именно от затворите на Саудитска Арабия хиляди осъдени престъпници бяха освободени, ако желаят да се превърнат в наемници за Ислямска Държава. Повечето от тях са със смъртни присъди и няма какво да губят.

Израел също оказва помощ на ислямистите в Сирия, основно в зоната на Голанските възвишения. Тяхната помощ се изразява предимно в това, че приемат на лечение наемници, лекуват ги и след това ги връщат.
Израелския премиер Бенямин Нетаняху и Моше Аялон, министър на отбраната на среща с ранен наемник от Сирия в болница в окупираните Голански възвишения на границата със Сирия).

Офицери от израелската армия обучават джихадистите. Ако за теократичната монархия, люлка на ислямския радикализъм и родина на Ладен – Саудитска Арабия не е изненадващо, че се занимава с такива дейности то за мнозина незапознати е истински шок да чуят, че САЩ и Израел също подпомагат от години ислямските джихадисти. Как така, особено за Израел – нали това е единствената немюсюлманска държава в региона, която всички искат да унищожат. Това първо е нещо, което Израел не спира да повтаря, за да оправдава политиките си и най-вече, за да запази огромния си ядрен арсенал далеч от очите на света. И второ – няма проблем, защото израелското разузнаване и съюзническите му контролират процеса и самите джихадисти. За това атаките срещу Израел идват от Хамас, а не от организации като Ал Кайда или ИД.

Практически, бойците от Ислямска Държава са пехотинците на няколко държави и техните разузнавателни агенции, които вършат мръсната им работа в Ирак и Сирия. За това срещите на Джон Макейн с лидири на ИД по време на едно от незаконните му пътувания до Сирия не са нищо изненадващо. Толкова „нормално“ се приемат от западната корпоративна преса, колкото и срещите на държавния с-р Бжежински с Осама бен Ладен в Афганистан през 1980-те.

Целия парадокс на театъра, който ни разиграват от оглавяваната от САЩ коалиция „срещу Ислямска Държава“ се изразява в това, че именно те са отговорниците за възхода на тези организации. А сега, харчейки стотици милиони бомбардират инфраструктурата на Ирак и Сирия, фабрики и нефтени кладенци. Джихадистите не показват да са особено засегнати от ударите „срещу“ тях.

Халифат на Ислямска Държава? Как се появи този нов тумор в Близкия изток? Как така някакви джихадисти превземат половин Ирак под носа на САЩ и НАТО, които са над десетилетие там? Тези леко екипирани джихадисти се оказа, че имат нужните познания, за да изградят телекомуникации и администрация, чрез която управляват своята нова „държава“. Истината е, че този т.нар. „Халифат“ е част от американския проект за разцеплението на Ирак и Сирия на няколко отделни територии: Сунитски ислямистки Халифат, Арабска Шиитска Република и Република Кюрдистан.

Разпределение на силите и контролираните територии (актуално към: 24.11.2014, източник: „Военна история“)

 

Най-сетне политическият туризъм на министър-председателя успя да вкара малко пари в хазната на финансовия министър, Симеон Дянков! Хазна, която от няколко месеца вика „ехо”, като хладилниците на пенсионери и безработни, но това е друга тема.

При посещението на правителствена делегация на Република България в Сирийската арабска република, е било подписано Споразумение между двете правителства, в което най-радостното е, че Сирия започва да ни връща дълга. Дълг, който към датата на слизането на Тодор Живков от власт, наброяваше няколко десетки милиона! За да съм точна, ще припомня следното:

България водеше сред страните от СИВ по натрупани задължения към себе си. Към 1988 г. като най-големи длъжници се очертаваха: Ирак /822 млн щ. д./, Либия /216 млн./, Никарагуа /126 млн./, Нигерия /78 млн./, Алжир /73 млн/, Сирия /55 млн/, НДР Йемен /54 млн./, Ангола /45 млн./. Известно време /няколко години след 1989 - бел моя/ от тези длъжници се търсеше бартер или други начини за погасяване на дълговете им към България - през това време динамично се сменяха парламенти, правителства, президенти, трудно бе дошлите на власт да успеят да обхванат цялата сложност на заварената ситуация. А пък съвсем немислимо бе да потърсят начини да я решат, още повече, че не горяха от желание да го сторят.

След промяна на законодателството и влизане в сила на нов икономически механизъм, авоари в затворени валути в развиващи се страни /с дълг към България - бел. моя/ започнаха да се водят по сметки на наши инженерингови организации, без да намират отражение в платежния баланс на страната. Икономическата самостоятелност на самоуправляващите се организации тогава, като: "Агрокомплект", Биоинвест", "Булгаргеомин", "Балканкаримпекс" и "Транскомплект", им осигури с въвеждането на новия икономически механизъм налични "затворени" /практически неконвертируеми/ валути в размер на 9 900 000  валутни лева съответно в Нигерия, Иран, Ирак и Мозамбик. Пари, които не могат да се трансферират свободно, в съответно конвертируеми валути. В същото време продажбата на тези валути бе трудна на западните пазари, тъй като курсовата разлика е била твърде голяма. В крайна сметка натрупаните активни салда в "затворени" валути непрекъснато са се обезценявали в резултат на негативната им валутна разлика...

Проблемът със "затворените" нековертируеми валути бе една реалност, с която бяха наясно само икономисти и банкери.

11 души от най-висшето партийно ръководство, министри и на последно място, председателят на БНБ - това е съставът на Валутната комисия на Политбюро на ЦК на БКП с председател Тодор Живков. През 1986 се създава и Комисия на Министерския съвет по валутните въпроси с председател Георги Атанасов и членове: О. Дойнов, Ст. Марков, А. Луканов, Иван Илиев, К. Зарев, Хр. Христов, Б. Белчев, В. Коларов. Кои по-важни решения и действия на тези две комисии имат принос към натрупването на външния дълг на страната, и какво бе състоянието му, вследствие на тези решения?

Към дата - 28 февруари 1994 година, когато пишех за натрупването на външния дълг, картината бе следната:

  • 60 действащи правителствени спогодби по кредити за 28 развиващи се страни, 74 на сто от кредитите са със специално предназначение, т. е. оръжие;
  • Размерът на погашенията, договореностите по отпусканите с решения на Валутната комисия кредити, не се осъществява по размер и време в съответствие с погасителните договорености. Тенденция към трайно увеличаване на обема на просрочените и отсрочените плащания по дълговете на развиващите се страни - това е горчивата констатация на експертите. Обемът на просрочените задлъжнялости от тези страни към България е 20 на сто от общата ни задлъжнялост. Има държави, които нямат позиция по отношение на сроковете и начина на уреждане на плащането.

От 60 млн. долара, кредитите към развиващите се страни бяха нарастнали на 400 млн годишно, и то в резултат на различни решения на Валутната комисия. Това показваха документите, изпратени в Комисията към Великото народно събрание - доказателства, които така и не видяха бял свят. Имах професионалния шанс да се сдобия с копия на някои от най-важните.

Към днешна дата, повечето от хората в тази Комисия са в отвъдното.

С времето дългът на Ирак така и не бе върнат изцяло, въпреки че бе достигнал стойности над 2 млрд долара. За разлика от така наречените демократи, които се учеха да управляват държавата ни, ще припомня, че съседна Турция уреди иракският й дълг да бъде върнат в петрол. Нашият естествено си остана като неясно желание – кой връща дълг в пълен размер на държава, която е нахлула в земите му, за да урежда някакъв си американски президент да увеличи печалбите си от петрол?

Тук му е мястото да уточня, че в края на 2004 година Ирак подписа Меморандум с кредиторите от Парижкия клуб за редуциране на своите официални дългове по схема: 80 процента опрощаване на потвърдените дългове и разсрочване на останалите 20 на сто за 23 години с шестгодишен гратисен период. В споразумението на Ирак с кредиторите от Парижкия клуб бе включена стандартна клауза за равностойно третиране на всички кредитори.

Тези дни стана ясно, че парламентът ще проверява далаверата с външния дълг, която се свързва с бившия министър на финансите, Милен Велчев. Ето защо е интересно да припомня и няколко други факти и събития, също свързани с външи дългове, дължими на България:

При едно свое посещение в САЩ, Милен Велчев, в качеството си на министър на финансите, е имал уредени срещи, в резултат на които научихме, че израелската лобистка фирма "RSLB Partners", работеща предимно в САЩ, е била наета от българското Министерство на финансите, за да осигури връщането на поне част от иракския дълг. Размерът му в момента тогава се оценяваше на 1.7 млрд. долара, а американците изобщо не криеха желанието си държавите-кредиторки да опростят задълженията на Ирак. Добре е да се знае, че по принцип лобистките фирми се използват за получаване на изпреварваща информация, а не за пряко уреждане на проблеми с дълг.

На подобно решение, израелска фирма да урежда връщане на ирокски дълг - баба ми казваше: да дърпаш Дявола за опашката.

Спомням се, че на служителите на Велчев от министерството тогава, 2004 г. бе забранено да коментират факти, свързани с начините на уреждане на иракския дълг към България.

"RSLB Partners" не криеше, че е наета от пет държави да лобира за връщане на външен дълг, като Бряг на слоновата кост, Сърбия, България и две неназовани поименно африкански държави.

Колкото до платеното лобиране, то си проби път у нас благодарение на Соломон Паси – колко струваше на България тази новост през годините, едва ли някой, някога ще тръгне да изчислява, но е добре да припомня, че заради Паси платено лобиране бе извършено и в Сената на САЩ, за да получи страната ни подкрепа за влизане в НАТО.

Да плащаш за нещо, от което ще губиш: това само един Паси може да ни пробута...

В. „Сега” разкри през 2003 година, че България е наела срещу 100 000 долара годишно американската лобистка фирма "Дауни Макгрот груп", за да ни помогне да спечелим подкрепата на Сената за членството в НАТО.

През октомври същата, 2003 година, същото издание оповести как Дънкан Дароу и Кристиан Шрабсдорф от американската фирма за юридически консултации "Орик" представляваха българското Министерство на финансите на донорската конференция за Ирак в Мадрид за защита на финансовите ни интереси. След тези събития никой не поясни официално, при какви условия МФ е ползвало услугите на "Орик" - срещу заплащане или друг тип договорка, като например процент от изтъргувания дълг.

След съобщението за подписания Меморандум, стана ясно, че схемата за редуциране и разсрочване на дълга на Ирак не са приложили САЩ, Малта, Словакия и Кипър, които напълно са опростили вземанията си.

На 8 ноември 2007 г. правителството на Сергей Станишев одобри двустранно Споразумение между България и Ирак, с което се уреждаха български вземания от Ирак в размер на 1,860 млрд. щатски долара /в това число главница - 1,259 млрд. щатски долара и лихви – 601 млн. щатски долара до 2004 година/, произтичащи от междуправителствени споразумения и протоколи, сключени преди 1989 г.

За целите на Споразумението бе постигната обвързана договореност между актуализираната оценка на българските вземания от Ирак, чрез допълнително начисляване на лихви за забава, и коефициента за директно изплащане на задълженията на иракската страна. В този смисъл, иракската страна прие нов актуализиран размер на задълженията си общо в размер на 3,51 млрд. щатски долара, а българската страна прие коефициент на директно изплащане на дълга при 10,25 цента за долар.

Така се развиха нещата с иракския дълг към България. Защо припомням обстоятелствата около неговото погасяване: причината за това е, че официално бе съобщено, че дългът на Сирия към нас е 55 млн долара. Никой обаче не обели и дума за: размер на главница, натрупани лихви за забавяне на връщането на сумата, да не говоря за коефициент за директно изплащане на дълга и цифрата като курс към долара в момента! В съобщението за започнало погасяване на дълга от страна на сирийците единственото, което прочетох бе, че дългът е 55 млн и за връщането на 17 млн долара, което било 24 на сто от него, вече имало конкретни договорености.

Според пратеника на Дарик радио, Михаил Дюзев, обшият дълг на Сирия към България бил изчислен на стойност 75 млн. долара, като България предстояло да получи получи 24 на сто, или 17 млн. долара от сумата, след като финансовите министри на двете страни постигнаха споразумение за редуциране на дълга. По думите на премиера Борисов обаче парите, които ще получим, в процентно отношение са най-много от други страни, към които Сирия има дългове.

Както свикнахме да чуваме напоследък: пак сме най-добрите!

Либийският дълг беше 216 милиона, по документи...

Днес малцина все още помнят, как външният министър Ивайло Калфин намекна преди три години, на 17 юли 2007 г., че България може да опрости либийския дълг от 54 млн. долара.

"След като други европейски страни участват в международен фонд за хуманитарно подпомагане, странно ще бъде, ако България каже: „Нас не ни интересува това нещо. Ние обмисляме някаква форма на участие", заяви тогава министърът пред "Интернешънъл хералд трибюн".

"Парите идват от Международния фонд "Бенгази", който се финансира от Европейския съюз, Съединените щати, България и Либия", каза пред Ройтерс Идрис Лага, председател на Асоциацията на семействата на болните от СПИН либийски деца, като уточни, че 460 семейства ще получат компенсации.

Кристиане Хохман - говорител на европейския комисар за външните отношения, Бенита Фереро-Валднер, пък подчерта в коментар по темата, че Европейската комисия не е давала пари за тази цел и добави, че не знае дали това са правили страни - членки на ЕС.

„Парите на семействата се изплащат от фондация "Кадафи",” каза говорителката тогава, като уточни, че не знае откъде фондацията се е сдобила със средствата. Фондация "Кадафи" пък разпространи съобщение, че парите идват от фонда "Бенгази". Същото потвърди тогава и говорителят на Асоциацията на семействата Рамадан ал Фитури пред БНТ. "Всичките средства са от фонда "Бенгази", а откъде идват средства там, не знам и въобще не се интересуваме", каза ал Фитури.

Фонд "Бенгази" беше създаден през 2005 г. под егидата на ЕС с участие на Триполи и София. Еврокомисията е превела 2.5 млн. евро, но те не са за компенсации, а за лечение на децата в Европа, за медицински грижи за тях в Либия, и за модерен медицински център в родината им. От България, представител във Фонда бе кметът на Пловдив тогава Иван Чомаков. Самият Чомаков обясни, че уставът на Фонда не му позволява да съобщи колко са събраните средства и кои са донорите.

„Събрани са "стотици милиони долари",” декларира във връзка с неясните данни за финансиране либийският външен министър Абдел Рахман Шалкам без да дава повече подробности. Като работодател на осъдените медици правителството в Триполи декларира, че ще изплати на семействата между 250 хил. и 600 хил. евро /345 хил. - 827 хил. долара/ за всеки пострадал от СПИН заразяването, съобщи АФП.

Интересна версия разви и синът на Кадафи, Сейф ал Ислам. Според него, парите били опрощаване на дълг към България, Чехия, Словакия и Хърватия. Всички държави опровергаха тази версия, а премиерът на Чехия, Мирек Тополанек заяви, че никога не е ставало дума да се опрощава дълг в замяна на по-лека присъда за българите.

Асошиейтед прес цитира външния министър Ивайло Калфин, според когото било твърде възможно България да опрости част от либийския дълг. Тогава се появи и една по-близка до реалността цифра за размера на този дълг, също цитирана от АП: 400 млн. долара!

В същото време, българското Министерство на финансите необяснимо защо твърдеше, че размерът на дълга на Либия към България 56.6 млн. долара...

Такава бе общо взето конкретиката във връщането на този дълг – истината за размера и погасяването му остана някъде в мъглата около историята с освобождаването на българските медици и заразените със СПИН либийски деца.

Какво е актуалното състояние на дълговете, които България има да получава от някогашни “братски” страни от Третия свят. Какви са точно сумите с натрупванията на лихви за просрочени задължения държава по държава?

Дълговете на кои страни длъжници бяха редуцирани в периода след 1989 година и на какъв принцип? Калкулирани ли бяха в споразуменията, инвестиции с дългосрочно действие, някогашните български активи в тези държави – скъпо струващи и осъществени строежи, технически съоръжения, човешки ресурси? От две големи български банки получавах информация, че в годините, при различни правителства е било провеждано договаряне по външните дългове на редица държави, но никога този проблем не е бил разработен в ефективна държавна стратегия. Всеки един от моите източници говореше достоверно, като се позоваваше на документи, но в същото време поставяше условия за конфиденциалност на информацията и анонимност този, който я е дал.

В тази поредица ще се спра на всичко, до което успях да се добера по отношение на задълженията на редица държави и какво се е правело, или не по тяхното издължаване от различни политици в мандатите на различни правителства.

Като завършващ щрих ще поясня, че официалното посещение на правителствената делегация в Сирийската арабска република бе осъществено в един, твърде деликатен външно-политически момент. Време, в което Шимон Перес публично обвини Сирия в доставката на ракети, а твърдението му бе отхвърлено от Сирия и Ливан. И то, докато от страна на САЩ бяха оповестени няколко неясни становища по проблема.

България е държава, която все още няма самочувствието да е арбитър или участник в подобни сложни дипломатически взаимоотношения. В този смисъл и тази визита спокойно би могла да мине под знака на политическия туризъм – действие, от което страната определено бе имала полза.

Наред са другите държави – длъжници...

Следва продължение

 

Няма ли кой да спре Феим Чаушев в свободните му съчинения за Либия?

Няма ли кой да спре, Феим Чаушев, бившият зам.-министър на младежта и спорта, преобразил се в зам.-министър на външните работи, да говори за процеса в Либия и съдбата на медиците ни. Едно е спорта, а доста по-различно - дипломацията и съдбата на нашите сънародници. Приехме принципа на борците против капитализма след 9-ти септември 1944 г., че от всеки партизанин или нелегален партиен функционер става министър, но не е ли време на членовете на кабинета "Станишев" да им се зададе есе на тема "Усещане"?

Какво кара мъдрецът от с. Рибново /родното село на Чаушев - бел. моя/ да хвърля каквото му дойде на гражданството, това и началникът му Доган едва ли е в състояние да обясни. То не бяха "прозрения", че медиците ни се завръщат през м. септември, то не бяха недомлъвки за внасяне на милиони от страна на България във фонда на деца, заразени със СПИН, то не бяха волни съчетания за опростен външен дълг на Либия от България.

Както се е засилил - доцентът от Международната славянска академия за образование, наука, изкуство и култура /специализант от института "Карл Маркс" в Лайпциг и магистър по социални науки и счетоводство и контрол - бел. м./, говорителят на Министерството на външните работи вече едвам смогва да опровергава зам.-министъра си и както е тръгнало ще докарат нещата дотам - министър Калфин да пусне още една бройка за говорител.

Няма да разсъждавам по темата какво общо имат счетоводството, контрола и социалните науки с дипломацията - това за хората на Ахмед Доган явно не се обсъжда. Но колкото до дълга на Либия, бих дала на Чаушев някои цифри и факти, които си струва да провери.

Кредитните отношения на България с развиващите се страни не са тайна за люде, посветени в проблема. Към 31.12. 1988 г. България бе предоставила държавни кредити на 28 развиващи се страни по 69 действащи правителствени кредитни спогодби. Сред държавите, ползвали най-много кредити бе и Либия, с 344 млн. валутни лева. /Имаше такова понятие - валутни лева тогава и Чаушев щом е прибивавал в икономически институт би следвало да знае точно какво означаваше то - бел. м./.

В края на 1988 г. имаше група от държави като Либия, Сирия, Нигерия и Танзания, на които просрочените задължения не се отсрочваха като плащания от страна на държавата ни. Така в 1988 г. Либия се озовава с 216 млн. вал. лв. дълг. По време на разговори на всички равнища със страните длъжници и по-специално с Либия родни експерти винаги са защитавали концепцията за изискуемост на всички вземания. Стигна се дотам, на инженеринговите организации, с обекти в Либия да се предложи да ограничат дейността си в тази страна, поради затруднения и неплатежоспособност. А интересно е да се знае, че Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при Министерския съвет на нашата държава бе определила минимален лихвен процент на предоставените кредити - 3,5 на сто!
Освен това в Либия бяха нанесени щети и загуби от над 200 млн. долара на България, с така наречената Българска нефтена концесия.
Та по какви критерии и официални данни зам.-министър Феим Чаушев определи размерът на либийския дълг към държавата ни на 53 млн. долара е твърде неясно?
Снизходителността на останалите членове на кабинета към липсата на професионализъм у някои лица от властта е трогателна, но и това си има своите граници. Наслушахме се четири години на бившия външен министър Соломон Паси за това, как добре върви делото в Либия, наситихме се и на безхаберието на Надежда Михайлова и втурналия се да става отново голям политик - Петър Стоянов, но нека все пак се разбере, че темата "Процесът в Либия" не може и не бива да служи за тренировъчни листовки на набедени политици. И до днес Михайлова не е отворила дума за това как, докато са вървели процесите на арести и бързо напускане на Джамахирията, тя беше оставила в посолството шофьор и градинар. И до днес бившият президент Петър Стоянов не е признал как и защо симпатичният му Димо Гяуров /шеф на Националната разузнавателна служба по време на арестите на българските медици- бел. м./ се издъни ведно с намиращите се в Джамахирията негови служители. До този момент никой не е потърсил сметка и отговорност от Гяуров за проявена служебна небрежност и липса на професионализъм на неговата служба по отношение на задържаните български медици. А нали Националната разузнавателна служба работи зад граница? Как са проспали арестите, къде са се намирали и с какво са се занимавали разузнавачите ни, подчинени на Гяуров, докато в Либия са задържали с тежки обвинения български граждани - това са събития, които е крайно време вече да се проверят и докладват в парламента.
Обратното - три правителства да мълчат и да не се интересуват от несвършената работа на родни служители от спецслужбите говори, че никой от политиците ни не го е еня как се стигна до арестите и обвиненията и защо външното разузнаване проспа тези драматични събития. Така че, сега, когато са тръгнали да се правят на чисто нови и неопетнени за бъдещите президентски избори, нека Костов, Михайлова, П. Стоянов, Симеон Сакскобургготски си напишат домашното и дадат обяснения на гражданството за ролята на НРС в началото на процеса срещу медиците ни. Трудно ще е, защото НРС изобщо не си мръдна пръста за събитията по задържането на медиците ни. А днес, заради безхаберието на бившия шеф на външното разузнаване и служителите му в Джамахирията, България все още тръпне по изхода на процеса. Българската държава дава луди пари, за да спаси изоставените от политиците наши сънародници и да изтрие срама, лепнат от едно недоказано и абсурдно обвинение.
И още нещо: на последното заседание, съдът отложи делото за по-късна дата с аргумента, че българските адвокати на сестрите - Георги Гатев и Хари Харалампиев не притежават актуални пълномощни, за да представляват обвиняемите пред Наказателния съд в Триполи. И след това съобщение, вместо Чаушев да обясни кой не си е свършил работата с въпросните пълномощни, тръгна да говори каквото му падне, без да си даде сметка, че отложеното съдебно заседание се плаща с още дълги дни и нощи за българите в либийския затвор. "Делото тръгна според очакванията ни" - побърза да се похвали Чаушев явно не разбрал, че делото изобщо не тръгна. Езиков проблем ли мъчи този зам.-министър или какво се питаха хора с логично мислене?
Така че, за процеса в Либия - или сериозно, уважаеми управници и политици, или нищо. Колкото до журналистите - от тях България и политиците ни научиха за задържаните медици, те си изпълняват професионално дълга.
 
Добрата и сигурна вест от Либия бе, че петте български медицински сестри няма да бъдат екзекутирани. И с това засега май се изчерпват добрите новини.
Оттук нататък следва най-трудното, най-дългото, мъчително очакване, което ще е следващото тежко изпитание без краен срок.

Какво съдържа споразумението на семействата на заразените със СПИН либийски деца, има ли то секретна част, кой го подписа от ответната страна и къде е мястото на българската държава в това Споразумение, какъв е нейният ангажимент? Оказва се, че тук са натрупани повече неясноти, отколкото където и да било в други документи по случая. И всяка неяснота или тайна от този документ е капан, преграда за следващи стъпки по спасяването на петте медицински сестри, наши сънароднички и палестинския лекар Ашраф.

Не кой е платил парите на семействата на заразените със СПИН деца, и не какъв е размерът на тази сума е най-важното. Важно ще се окаже дали няма да има още парични претенции от страна на Либия и в какъв размер ще бъдат те в хода на следващите стъпки по връщането на българките в родината.

И да коментираме, платената сума от над 400 милиона долара и последвалата замяна на смъртното наказание с доживотен затвор, и да не коментираме този казус, истината е, че всъщност Кадафи откупи укрепването си във властта с изплащането на тези суми в Джамахирията, като стабилизира авторитета си в очите на Европа и света.

Оттук нататък започват трудностите, най-непреодолимата от които ще е борбата с времето. Франция и други европейски държави, членки на ЕС дадоха знак и са категорични, че само освобождаването на българките може да стане повод за нормализиране на отношенията им с Либия. Предстои Никола Саркози да посети Либия, въпреки че все още няма насрочена дата, като по време на тази визита той ще се срещне с Муамар Кадафи. На тази среща неминуемо ще стане дума за по-нататъшните бързи мерки по завръщането на българките в родината, но това все още предстои във времето.
Евродепутатът Джефри ван Орден беше много остър след замяната на смъртните присъди, като заяви, че приема това, като подигравка с усилията на Европейския съюз по случая.
Засега либийските власти не са показали, че бързат да приключат случая с медиците ни и след произнасянето на Висшия им съдебен съвет запазиха мълчание.

Обнадеждаващо е, че европейски лидери, правителствени и държавни ръководители, посланици са ангажирани с делото в Либия и чакат крайната развръзка. В същото време твърде зле прозвучаха новите волни изявления на зам.-министъра на външните работи, Феим Чаушев, който се изцепи в медийното пространство с твърдението, че българките могат да бъдат помилвани от президента още на летището при завръщането им!

Какво имаме оттук нататък? Засега налице е само молба за трансфер във връзка с Договора за правна помощ между двете държави - България и Либия. Срок за отговор на тази молба няма. Затова пък има висящи дела срещу сестрите ни, които автоматично ги задържат в Джамахирията. Либийският външен министър Мохамед Шалкам каза, че преговорите за евентуална депортация ще се състоят в "законовите рамки и политически контекст" между двете страни. "В замяна на трансфера, трябва да се вземе предвид подобряването на състоянието на заразените деца и техните семейства", заяви още Шалкам.

Трансферът далеч не предполага помилване и отпадане на доживотния затвор за осъдените сестри. Връщайки се в родината, те продължават да бъдат осъдени на доживотен затвор. Дали има възможност за помилване според Спогодбата, и дали либийската страна няма да шикалкави и отлага във времето окончателното решаване на казуса - яснота за това няма и едва ли ще бъде получена скоро.

Либийската страна не може да постави условие за по-нататъшното изпълнение на доживотните присъди, заяви натовареният с юридическите тънкости по трансфера проф. Антон Гергинов. Реално трансферът може да бъде осъществен след приключване на висящите дела срещу петте медицински сестри и лекарят Ашраф. И тук пак времето е основното, с което ще трябва да се воюва. Според клаузите на двустранния Договор, ако Либия се съгласи да трансферира медиците у нас, страната ни трябва да поеме гаранции по осигуряването на тяхно присъствие заради продължаващите производства.

България трябва да има и готов вариант за реакция и действия, в случай, че Либия поиска още парични обезщетения.
Договорът между България и Либия е ратифициран с указ от 1984 г. и влиза в сила с обнародването му през 1985 г. В него е записано, че гражданите на двете страни имат еднакви права на защита и такива в съдилищата. При отказ за трансфер на лица съответната страна трябва да посочи причината за отказа. Изпълнението на молбата за правна помощ може да бъде отказано, ако засяга суверенитета, сигурността, обществения ред или е в противоречие с основните принципи на законодателството на помолената страна.

Предаване може да се откаже, ако срещу лицето има няколко дела и дори и само едно от тях да не е приключило. Възможно е временно завръщане в родната страна, но лицето трябва да бъде връщано за процеса.
В цялата схема по решаване на казуса, не трябва да се забравя, че в България има производство срещу мъчителите на медицинските сестри - дали то ще продължи, ще поиска ли Джамахирията то да бъде прекратено - това все още можем да гадаем.

"Съгласно либийското законодателство, изтърпяното досега лишаване от свобода важи единствено по големия процес, който всъщност приключи - заяви юристът проф. Александър Джеров. - По другите процеси все още няма решение и ако допуснем теоретически, че по някой от тях са осъдени, тези присъди би трябвало тепърва да се изтърпяват, поясни проф. Джеров.
Кадафи не може да се намесва по решаването на останалите висящи дела.

Ясно е, че може да бъде оказан натиск на мъчителите да оттеглят исковете си, но дали ще се намери кой в Либия да им окаже натиск и дали те ще се откажат от претенциите си - това е въпрос на време и очакване.
Ще бъде ли обвързано със случая "Меграхи" трансферирането на българките - това също е вариант, но твърде далечен и още по-неясен.
Час след решението на ВСС Държавният департамент на САЩ обяви, че не е удовлетворен и размаха пръст на Либия. Шефът на ЕК Барозу и председателят на Европарламента се възмутиха публично. Но САЩ възстановява дипломатическите си отношения с Джамахирията, Щатите имат вече договори с либийската държава за големи суми - това също не бива да се забравя. И ако от Държавния департамент размахаха пръст на Кадафи, то това бе по-скоро в една надпревара с Европейския съюз.

Родните политици, юристи и магистрати са твърде смутени от факта, че в Спогодбата няма текст за "доживотен затвор", тъй като към годината, в която е подписвана и влязла в действие, подобна присъда в България не е имало.

"Аз ще представя на либийския си колега молба за изпълнение на доживотните присъди в България" - поясни вчера Главният прокурор Борис Велчев, като наблегна на факта, че всъщност осъществяването на това завръщане и сроковете по него са много болезнен и деликатен въпрос.
И липсата на прецедент е прецедент, господа родни магистрати, нека да продължат усилията за спасение на българките.

Смърт няма да има за петте българки и палестинския лекар Ашраф. Започва най-трудната, най-дългата борба за тяхното оцеляване, което ще е мъчително и с неизвестен срок във времето. Сили и търпение - това е единствената алтернатива за българките, въпреки, че няма основание да мислим, че те все още имат сили и търпение след мъченията и 8 години, прекарани в затвора на Джамахирията.

 

Протести срещу амнистията, искане за връщане на медиците дръпнаха високия градус на щастие, който на 24 юли заля България и Европа

Нямаше и ден от мига на щастие от завръщането и помилването на българските медицински сестри и палестинеца Ашраф и дойде новината на Ройтерс, че семействата на заразените със СПИН либийски деца са осъдили решението на президента Георги Първанов да помилва шестимата медици, завърнали се предишния ден в България след осем години в либийски затвор. В гнева си те са призовали и Триполи да скъса връзките си със София, предаде Ройтерс. Либия трябва да изгони всички българи и български фирми, както и да поиска чрез Интерпол повторен арест на медиците, за да си излежат присъдите, бе посочено в изявление на Асоциацията на семействата.

В същото изявление семействата осъдиха "пренебрежението на българския президент към международното право и към кръвта на заразените деца".
Семействата на заразените с ХИВ либийски деца призоваха правителството на Джамахирията да прекрати дипломатическите си отношения с България, да депортира всички български граждани от Либия и да прекрати сътрудничеството си с български компании, предаде РИА Новости. Те настояха Интерпол отново да арестува българските медици, обвинени за заразяването на над 400 либийски деца с ХИВ, които бяха осъдени на доживотен затвор, а след това помилвани в България.
В изявление на семействата се посочваше, че те са "недоволни и възмутени от безразсъдството на българските власти, които са помилвали медицинските сестри".

АФП припомни, че семействата на заразените със СПИН либийски деца - общо 438, 56 от които починаха, миналата седмица се отказаха от смъртните присъди срещу медиците в замяна на обезщетения от 1 милион долара за всяко дете.
В съобщенията за изразеното недоволство от страна на семействата на заразените деца бе спестен фактът, че всъщност нормално правосъдие по отношение на петте българки нямаше.
Спестено бе и това, че рекетът, на който Джамахирията подложи Европейския съюз и България показа на всички, че става дума не за правосъдие, а за най-елементарно изнудване от страна на държавното ръководство на Либия.

Семействата изразиха възмущение от помилването, но когато получаваха пари на ръка за болните деца - възмущение липсваше.

Варно е, че с тези плащания, с новите дипломатически реалности, които Кадафи успя да извоюва на гърба на осъдените на смърт българки, с трикратно потвърдени смъртни присъди, заменени с присъди до живот либийският диктатор заздрави властта си. И за това оцеляване на Кадафи във властта бе платена сума от близо половин милиард долара.
За заздравяване властта на диктатора се очаква още и освобождаването на Меграхи, лечението на заразените деца, уреждане на здравната страна на въпроса.

В цялата тази плетеница от динамични събития някак встрани остана изясняването на вината за СПИН-заразяването, което категорично не бе деяние на българските медицински сестри.

Никой не повдигна и изясни на възмутените семейства, че един диктатор ги води за носа, за да не падне от власт, принасяйки в жертва живота на пет българки и един палестинец.
Никой не поясни, че всъщност тази вина, която е в основата на всички спорове и събития е в резултат на ниската хигиена в болниците на Джамахирията.
Никой не посмя да уточни, че е твърде вероятно и други деца, майки и граждани са били заразени, поради липсата на консумативи, ниските изисквания за елементарна болнична хигиена в болниците на Либия.

Ще мине време и ще стане ясно, че има още много заразени, които нямат нищо общо с пребиваването на българските медицински сестри в системата на здравеопазване на либийската държава. Това тепърва предстои, така че възмущението на семействата на заразените деца във всички случаи ще трябва да пренасочи гнева си в друга посока.

За тези семейства е без значение фактът, че българките са били зверски измъчвани, че някои от тях са били насилвани, че докато са траели мъченията са правени опити за самоубийства в отчаяние от нечовешките изтезания.

Мъката за деца е нещо неописуемо, загубата на дете е кулминацията в скалата на човешките болки и страдания, но те не бива за замъгляват разума с едни или други претенции за прекратяване на всякакви отношения на Джамахирията с България. Не бива да настояват за депортиране на всички български граждани, пребиваващи в Либия и да поставят условия за спиране на всякакви връзки в българските фирми и компании.

Абсолютно основание затова има и българската страна, въпреки че държавата ни формално не е страна в двустранното споразумение със семействата. Ето защо звучи твърде прибързано, да не кажа и недостойно да се предлага от българския премиер опрощаване на външния дълг на Либия - все пак нито държавата, а още по-малко пък сестрите са виновни, за да се предлагат подобни екстри на либийците.

Премиерът Сергей Станишев каза, че опрощаването на либийския дълг към България е една от възможните форми за българския принос към международния фонд "Бенгази".

По данни на Министерството на финансите към 16-ти юли дългът на Либия към България е 56 635 373 долара. Само главницата е 20 359 493 долара. Дългът е натрупан в периода 1984-1989 г. Така че, ако бъде опростен този дълг, реалният принос към фонд "Бенгази" от страна на България ще бъде около 57 млн. долара.

"Свободата и правата на гражданите не могат да имат цена", заяви Станишев и допълни, че ангажиментите ще продължат и занапред. България се ангажира със сериозен принос към международния фонд от съпричастност към съдбата на заразените деца и семействата им. Това е хуманитарен акт, а не откуп, подчерта Станишев.
България се разграничи от обезщетенията, изплатени на семействата на заразените деца, тъй като обратното би означавало признание на вина по току що завършилия СПИН-процес.

Крайно време е семействата на заразените деца да прогледнат и осъзнаят, че всъщност Кадафи дърпаше конците в тази осемгодишна драма. Много точно в този смисъл се изрази и вестник "Гардиън": Вземете пет български медицински сестри и един палестински лекар, които работят в лошо оборудвана болница. Обвинете ги погрешно в заразяването на 426 деца с вируса на СПИН чрез кръвопреливане. След това ги затворете за 8 години, извлечете показания от тях чрез мъчения и ги осъдете на смърт. Крайният резултат е сделка за пълно партньорство с ЕС. Точно това се случи току-що с Либия. Освобождаването на сестрите е приветствано, но не за първи път либийският лидер Муамар Кадафи получи награда за престъпления в миналото."
Вярно е, че когато бяха изплатени по един милион долара за заразено дете, говорителят на семействата на заразените деца Идрис Лага заяви, че получаването на компенсациите означава, че по този начин те се отказват от настояването си за изпълнение на смъртните присъди. Но нима семействата така разбират правосъдието - плащаш и не умираш, независимо, че си невинен. Къде бяха шокираните семейства, когато в деня на освобождаването и завръщането на българските медицински сестри, либийският лидер Муамар Кадафи благодари на емира на Катар, шейх Хамад бен Халифа ат Тани, за ролята му в уреждането на случая с българските медици, както предаде либийската агенция ДЖАНА, цитирана от Франс прес.

"Платено за уреждане на случая" - това бе формулировката за либийско правосъдие и няма как семейства на заразените деца да не са я чули. Защо тогава не се впечатлиха, защо не се възмутиха - заради получените пари, или заради участието на Муамар Кадафи?
Защо не се шокираха семействата, когато стана ясно, че е подписан Меморандум за нормализация на отношенията между ЕС и Либия, документ, подписан от еврокомисаря Бенита Фереро- Валднер, с който ЕС ангажира Международният фонд "Бенгази" да прехвърля на Фонда за икономическо и социално развитие суми, събрани в рамките на споразумението за финансиране, подписано на 15 юли т. г.. Според член първи общата стойност на тези суми възлиза на 598 милиона либийски динара. В член втори на меморандума се казва, че ЕС гарантира лечението в европейски болници на либийските деца, които се нуждаят от специализирани грижи, като финансирането на това лечение ще бъде осигурено от фондове на ЕС и на държавите членки. Пак според член втори на меморандума, Франция се ангажира да оборудва новата болница в Бенгази и да допринесе технически за нейното пускане в действие.

Т. е. правосъдието отстъпи на политическата сделка, каквато явно бе още в началото тази съдебна афера. Разбраха го всички, само потърпевшите не пожелаха да го осъзнаят. Този меморандум се превърна в част от процеса на връщането на Либия в международната политика, след като десетилетия бе определяна като враг на Запада.
Така в края на процеса срещу българките бе налице чистата политическа игра, голяма част от която се оказа държавният рекет на либийското ръководство спрямо ЕС и съдбата на пет невинно осъдени жени. Това не бе ли достойно за възмущение и шок сред семействата на заразените деца? Къде бе шокът, когато стана ясно, че казусът с българските медици и заразяването на децата в болницата в Бенгази бе юридически, политически, морален, икономически и международен, но не и дело, приключено достойно от уж независимият съд на Джамахирията. Май нямаше шок.

Всъщност независимо, че българските медицински сестри и Ашраф се завърнаха в България, независимо, че те бяха помилвани от държавния глава, случаят със СПИН-процеса не е приключил. Това е абсурдната ситуация, в която се озова държавата ни, след голямата радост от освобождаването на медиците.

Абсурдна, защото сестрите бяха принудени да приемат и подпишат, че искат милост /при липса на вина!/ и че се отказват от претенции към либийската държава. Този пренеприятен факт хвърли своята сянка върху крайния резултат на либийския казус. Към него се прибавят и милионите, които бяха платени, отново след като е ясно и недвусмислено, че вина у българките по отношение на заразените деца - няма.
Либия уреди европейските си отношения /след признанието, което получи в ООН благодарение на Соломон Паси - бел. Л. М./. Така на финала България е пренебрегната, някак встрани от събития, които пряко засягат нейния авторитет, изместена умело от пазарлъците на един диктатор и уж опозиционно настроения му син, което едва ли се компенсира от членството ни в НАТО и ЕС. Протестът на семействата на заразените деца, изразен официално навежда на мисълта, че е твърде вероятно неприятностите по помиловките на сестрите и Ашраф да не спрат дотук. Въпреки правотата в коментарите на българските юристи, че президентът на България е в правото си да помилва медиците.

От тук нататък сигурността на работещите и пребиваващи по една или друга причина в Либия българи е под въпрос.
България в лицето на изпълнителната власт бе поставена в неизгодната позиция да рискува да води преговори с един диктатор, който днес е на власт, но твърде вероятно е опозицията да намери начин на го отстрани от управлението на Джамахирията.

За лош късмет, точно в града на опозицията на Кадафи - Бенгази бяха заразени деца със СПИН, точно там се вдигнаха на протести срещу българките с искания за смърт. Така че съвсем резонен е въпросът: какво губим, като спечелихме една трудна и изстрадана свобода. Въпрос, на който трудно биха намерили отговор в изпълнителната власт.
"В случая с българските медици става дума по-скоро за шантаж, отколкото за тероризъм, смята френският историк и специалист в изследването на държавния тероризъм Жерар Шалиан. - Този случай позволи на Либия да възстанови дипломатическото си целомъдрие", заяви той в интервю за френския вестник "Експрес".

На въпрос може ли да се говори за държавен тероризъм в случая с българските медицински сестри, Шалиан отговаря: "В известна степен. В него обаче виждам по-скоро вид държавен шантаж, дори рекет. Държавният шантаж несъмнено е по-слаба форма на насилие в сравнение с държавния тероризъм. При него има присъда, но не и изпълнение".
Шалиан цитира определението на най-големия според него жив специалист по тероризма - британецът Пол Уилкинсън, че мъченията са индивидуализирана форма на терора и всяка държава, която си служи с тях, може да бъде смятана за терористична.
Този интересен поглед върху събитията около либийския казус навежда на мисълта, че все за България още има шанс да промени бавно, твърдо и постепенно образът, който й изгради Кадафи, забърквайки я в нечистоплътните си игри и шантаж. За целта обаче е задължително да не забравяме колко ощетена в морален план се оказа държавата, излизайки от трудната битка за шест човешки живота.

Либия излезе от битката в бяло и с много дивиденти, докато изчистването на образа й хвърли петна върху авторитета на българската държава, които ние трябваше да очакваме, когато започна битката за спасяването на медиците.
Независимо какъв ще бъде отзвукът от тук нататък по казуса - България не трябва да сваля летвата, която бе вдигната от влизането й в ЕС. Дотук в битката с Кадафи беше Европа с Германия, Великобритания и Франция - оттук нататък ще трябва да се освободим от рамото на ЕС и да поемем сами своя кръст до окончателното затваряне на страницата по приключилия СПИН-процес.
Тя все още е отворена...

 

САЩ воеват в много страни под предлог, че защитават националните си интересиВойната като ключов инструмент на американската геополитика

Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.

Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.

Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.

По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.

Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени

Външната политика на САЩ след края на Студената война

Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.

За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.

Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнява в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди  в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.

Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?

През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.

Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.

Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.

Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.

Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.

Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.

Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.

Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно унищожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.

На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.

Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САЩ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.

В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.

Стратегическата слепота на Америка

Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установяването на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.

Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.

Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на неблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даващи възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безсмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.

Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.

В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.

Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отношение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.

Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.

В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.

САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.

Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.

Защо дипломацията продължава да е необходима

Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на инструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.

В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.

Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.

Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.

Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.

Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чуждестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.

Заключение

При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.

В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.

Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.

Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.

Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склонни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.

---------------------------------------------------
* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative

 

Една сюрия политици кротко са загърбили съдбата на медиците ни в Либия

За днес Наказателният съд в Триполи е насрочил заседание за изслушване на пледоарии на страните по СПИН-делото в Бенгази. На последното заседание на 5 септември не се яви защитникът на обвиняемия палестинец Ашраф ал-Хаджудж. В случай, че защитата на Ашраф не се яви отново, ще бъде назначен служебен защитник уточни съдията по делото Хуейса. Съществува вариант и адвокатът на българките Осман Бизанти да поеме да представлява интересите на Ашраф, ако получи от него пълномощно.

Според Наказателния кодекс на Либия, след изслушването на пледоариите, съдът в срок от 30 дни трябва да произнесе решението си.

Преди три години - "Никой не искаше да влиза в първата делегация..."

Откъсите от дебати са от Стенографски протокол /с известни съкращения - бел. Л. М./ на проведено редовно заседание на Комисията по здравеопазване към 39-ото Народно събрание от 14 януари 2003 г.. На това заседание се дебатира проблемът със съдбата на делото на българските медици в Либия. Ето какво казват депутатите, участвали в заседанието:

ПЛАМЕН КЕНАРОВ: Уважаеми колеги, аз съм съвносител на предложението за извънредно заседание по време на ваканцията на парламентарната Комисия по здравеопазване. Мотивите бяха следните: Максимално бързо беше насрочено делото срещу нашите медици в Либия. Ние искахме да имаме едно становище на Комисията по здравеопазване. За това поискахме да има извънредно заседание по време на парламентарната ваканция.
Нашата идея беше за провеждане на извънредно заседание. Ако това заседание е в рамките на парламентарната година считам, че не е необходимо да има извънредно заседание, а планово, което да се проведе между двете комисии и Междуведомствената комисия, да бъде свикана по въпросите за СПИН. Какви са били нашите мотиви за искане за насрочване на извънредно заседание.
Виждаме, че в продължение на година и половина, дори повече от две години по този проблем се говори изключително много. Има медицинско, правно и политическо звучене. Виждаме, че нашите колеги в Либия са затворени и обвинени в умишлено престъпление в заразяване със СПИН...
Нашата идея беше да обърнем сериозно внимание върху световната общественост, а не само на Либийския съд... Идеята беше, ние като лекари да представим научно-медицинския факт, а оттук нататък съдебната система и съда в Либия да има още едно мнение на група експерти.
Мисля, че в нашата комисия освен политици сме и експерти. Тази идея ни даваше възможност да се обърнем към българското общество и то да бъде още по-информирано. Комисията по здравеопазване да бъде по-информирана по този процес, тъй като, ако това е процес, по който все още не знаем каква ще бъде развръзката в бъдеще може да има подобни явления и в други държави.
Според мен, нашият опит като кандидати за членове на Европейския съюз беше нормално да заседава и да даде своето становище от чисто медицинска гледна точка като факти. Оттук нататък правистите и дипломатите да се занимават с този процес. Благодаря ви.

АНТОНИЯ ПЪРВАНОВА: Искам да взема отношение по два въпроса.
Първият въпрос, за възможното време, в което може да се проведе съвместно заседание на двете парламентарни комисии. Може би е добре да се знае, че тази седмица Комисията по външна политика, отбрана и сигурност има едно редовно и две извънредни заседания.
В момента протича извънредно заседание съвместно с министъра на отбраната и министъра на външните работи по въпросите, които са свързани с председателството ни в ОСС и за случая в Кербала. Утре е редовното заседание на комисията, което означава, че единствената физическа възможност е съвместното заседание между двете комисии да се проведе в петък. За тогава е насрочено и заседанието на Комисията по външна политика, отбрана и сигурност по случая с Либия, което е поредно по същата тема.
Вторият въпрос, до колко е целесъобразно и навременно включването на такъв дебат в нашата комисия. Ние сме много закъснели сега да правим дебат за медиците в Либия. Делото от много време е в съда. Минал е периодът на следствието, когато бихме могли по някакъв начин да окажем възбуждането на експертни оценки. Делото е в много крайна фаза. Комисията по здравеопазване не разполага с юридическа и експертна възможност да окаже каквото и да било въздействие върху либийския съд. Независимо от политическите измерения на всички възможни тези, дали е независим или не е независим либийският съд, той се води в страната Либия като независим. Мнението на нашата комисия не може да бъде самостоятелно под формата на декларация или каквато и да била друга форма, изпратено до либийския съд. Това ще се счете като намеса във вътрешните работи и ще доведе до дипломатически скандал.
В Министерството на външните работи има специален ресор, отделна дирекция, която се занимава с този въпрос. Има изработена стратегия и процедура, по която се водят контактите. Изискват се експертните становища. Две са възможностите от либийска страна. Либийският съд и либийското правителство било в следствие на дипломатическите канали и преговори да поискат такава експертиза. Другата възможност е българската държава, която по международното право е страна, а не българският парламент или здравната комисия, да поискат такава експертиза. След като този процес се провежда от Министерството на външните работи през последните години, резонно е нашата комисия да проведе съвместно заседание с представители на министерството от съответната ресорна дирекция и с Комисията по външна политика, отбрана и сигурност, която има няколко заседания. Следващото заседание ще се проведе в петък.
Според мен, не е подготвено ние още повече да правим извънредно заседание по време на ваканция на парламента, още повече не се знае какво ще доведе едно такова заседание. Нашата комисия няма съответните компетенции и ресурси да контактува директно и да оказва каквото и да било въздействие. Вярно, че е късно, но да сме се сетили по-рано.

ПРЕДС. АТАНАС ЩЕРЕВ: Доцент Китов иска да направи реплика.................

БОРИСЛАВ КИТОВ: Позволете ми да честитя на всички Новата година. Искам да ви дам една малка предистория. Първата институция, която се намеси беше Народното събрание. Тогава беше сформирана една делегация, в която никой не искаше да влиза. Доктор Адемов присъстваше и може да каже, че първата намеса беше на Народното събрание.
В момента, в който целият български народ се интересува, ние е редно да бъдем съпричастни... ... Необходимо е да изслушаме междуведомствената комисия и да застанем зад всички български институции зад гърба на нашите колеги. Още тогава, когато посетих Либия бях убеден, че те са невинни в основното обвинение, в което ги обвиняват.
ПРЕДС. АТАНАС ЩЕРЕВ: Уважаеми колеги, смятам, че дебатът е изчерпан."

Това се случва преди три години в парламента...

В края на миналата седмица стана ясно, бе от ПАСЕ са разтревожени от развитието на процеса срещу медиците ни в Либия

Тази новина бе разпространена от информационните агенции и сайта actualno.com, вероятно във връзка с предстоящото заседание на Наказателния съд в Триполи. От Парламенарната асамблея на съвета на Европа заявиха в специално заявление, че са шокирани от факта, че все още не са изслушани свидетели на защитата, както от отхвърлянето на искането за международна експертиза. "Подобен явен отказ от правото на защита може само да засили сериозните съмнения около изхода от процеса" изтъкнаха от ПАСЕ и напомниха, че са разтревожени от последния призив на либийския прокурор по делото за потвърждаване на смъртните присъди на обвинените пет български медици и палестниския лекар Ашраф. Както е известно медиците и Ашраф са обвинени, че са заразили със СПИН над 400 деца. Бюрото на ПАСЕ припомни позицията на организацията по случая, а именно, че медиците трябва да се смятат за напълно невинни и отново изрази загрижеността си по повод мъченията и малтретирането, на което са били подложени обвиняемите българки, липсата на доказателства, които да подкрепят това, както и пропуските във воденето на следствието и делото.

Какво не бива да забравяме от случилото се по този съдебен фарс?

Вината и поведението на редица български политици. В ръцете на какви хора от 40-ото Народно събрание е поставена съдбата на медиците ни в Либия? Защо никой от политиците ни от изпълнителната, законодателната и съдебна власт не реагира след информацията от ПАСЕ преди няколко дни и предвид предстоящото дело днес?

В Комисията по външна политика на парламента, членовете й са избирани главно заради филологически познания на чужди езици и съответна партийна принадлежност. Колкото до професионалната им насоченост от образование и квалификация, то членовете на тази Комисия са: Соломон Паси - доктор по математическа логика, активист на Екогласност, член на три експедиции до остров Ливингстън, Антарктида. Отказал се от състезанието "Мъж на годината", а получил приза за политик на 2003, го посвещава на премиера Симеон!

Останалите членове на тази комисия, която не реагира на информацията от ПАСЕ са: Пламен Ранчев - юрист, Юнал Лютфи - зам.-главен редактор на сп. "Библиотекар", член на ДПС, международник, Анастасия Мозер - романски езици и литература, Ангел Найденов - инженер-корабоводител, Даринка Станчева - инженер полиграфист, Евгени Кирилов - корабна архитектура и международни отношения, Илияна Йотова - шеф на новини по БНТ, Надежда Михайлова - преводачка от испанки, шеф на пресцентъра на СДС, говорителка на Ф. Димитров, външен министър, Николай Камов - юрист, външна политика, Петя Гегова - право, регионално планиране и мениджмънт на местната власт, Пламен Панайотов - доктор по право, партийна кариера в НДСВ, Росен Владимиров - право, партийна кариера в ДПС и областен управител, Фатме Илияз - френска гимназия, бизнес администрация, зам.-екоминистър. Това са част от биографиите на повечето членове на Комисията по външна политика, която остана глуха и няма на тревожната информация, дошла от ПАСЕ за българските медици в Либия.

Да припомним някои срамни моменти на бездействие на политиците

Владимир Шейтанов, бивш адвокат на медиците в Либия, каза пред медиите, че българската дипломация и МВнР е било предупредено от британското разузнаване за предстоящи арести на чуждестранни медицински работници, работещи в либийските болници. Всички други набедени държави реагират. Изваждат от решетките и изтеглят своите хора от Бенгази и Триполи - чехи, поляци, филипинци, унгарци и др. България - не!

"Спекулация е, че имам вина за медиците!" - каза Надежда Михайлова, като поясни: "Очевидно е, че процесът е политически и може да бъде решен с политически средства. Смятам за грешка отказа на правителството на Симеон Сакскобурготски да го оцени като политически процес. Колкото до това дали изпитвам вина - имаше сериозна спекулация. Казваха, че в МВнР сме знаели, но сме премълчали обстоятелствата около арестуването на медиците. Аз само ще кажа, че българското външно министерство по времето на нашето правителство успя да освободи 20-ина души, които също така бяха задържани. Разбира се, ще дойде ден, когато всички обстоятелства ще бъдат ясни. Не бих искала да изпреварвам нещата, защото най-важното в момента е хората да се завърнат живи и здрави в България. Но идеята за премълчаването е спекулативна. Докладите на специалните служби достигат до премиера, президента и председателя на Народното събрание. Така че, дори да се приеме формално, че Външно министерство е премълчало, някак си не е логично и президентът, и премиерът и председателят на парламента, да не са знаели. Някак странно не се коментира това, каква част от информацията не е стигнала до трите ключови институции в държавата. Но ще дойде време, когато това ще бъде коментирано и доста неща ще станат ясни..."

Следва продължение
, за търсене на бездействие и липса на интерес у политици по решаването на казуса "Съдбата на българските медици в Либия".
 

Политиците на България не са сторили най-важното: да защитят медицинските сестри като се позоват на Конвенцията по изтезанията и други форми на жестоко насилие на ООН



Нито лентички, нито песнички, нито протести в България и по света ще помогнат да не бъдат разстреляни петте ни сънароднички, които се намират в затвора в Джудейда с две смъртни присъди. Надежда, възможност да се излезе от този кръг на Ада за българките е имало, но Соломон Паси, царският министър на външните работи е сторил каквото могъл, за да не се помогне на сестрите. Това стана ясно, когато депутатът от Новото време, Мирослав Севлиевски попита Паси сезирало ли е Министерството на външните работи всички международни институции за изтезанията на българските медици в либийските затвори. Според лидера на Новото време министърът е трябвало да уведоми Комитета на ООН срещу изтезанията, че присъдата срещу медицинските ни сестри е постановена заради самопризнания, изтръгнати с мъчения.

Какво има в предвид Севлиевски?

През 1984 г. Генералната асамблея на ООН приема Конвенция срещу изтезания и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и наказания. И България, и Либия са страни по тази Конвенцията и са я ратифицирали. Сред използваните изтезания срещу петте българки има електрошок, бичуване с кабели, насъскване на кучета, заслепяване, връзване на голите тела в унизителни пози и систематичен побой. Предостатъчен повод да се обърне България към Комитета на ООН срещу изтезанията. Още повече, че едно търсене на съдействие от този Комитет дава големи възможности на страната ни да защити българките. За какво иде реч?

България, като държава ратифицирала въпросната Конвенция е трябвало да поиска разследване на всички доказателства от Комитета на ООН срещу изтезанията, а Либия, също като държава ратифицирала Конвенцията се задължавала да ги предостави. В случай, че Либия не предостави всички доказателства, Комисията по изтезанията е имала право да се обърне към Съвета за сигурност! Т. е. Комитетът по изтезанията е могъл да задължи Либия, но за целта е било необходимо искане от българска страна. Политиката на България винаги е била в подкрепа на медицинските сестри - заяви миналата седмица бившият министър на правосъдието Антон Станков в интервю за Агенця "Фокус", с което свое твърдение произнесе една неистина. Оказва се, че през декември 2004 г. бившият главен прокурор Никола Филчев иска България чрез Външно министерство да сезира Комитета на ООН срещу изтезанията във връзка с мъченията на българските медици в Либия. Тогава бившият обвинител номер едно изпраща писмо до външния министър Соломон Паси, в което настоява в съответствие с чл. 20 от Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, да се сезира Комитета срещу изтезанията при мисията на ООН в Женева за започване на процедура по разследване на случая.

Според Конвенцията на ООН, Комитетът срещу изтезанията при мисията на ООН в Женева е компетентен, когато получи достоверна информация, която съдържа обосновани данни за системно прилагане на изтезания на територията на друга държава - страна по Конвенцията, да започне проучване на тази информация. След това Комитетът възлага поверително разследване по случая и накрая излиза с доклад. Ако се установи, че дадени самопризнания са изтръгнати чрез изтезание, те не могат да се използват като доказателства в съдебния процес. Съгласно тази Конвенция, министърът на външните работи е компетентният орган, който може да сезира Комитета срещу изтезанията. Според личната преценка на Паси обаче Комитетът против изтезанията към ООН не можел да се занимава с изтезанията на петте български медицински сестри в Либия, тъй като разследвал само масови изтезания. И с това свое виждане радетелят на НАТО слага навремето точка на искането на главния прокурор. Явно за тогавашните български власти жестокостите и униженията, на които бяха подложени медсестрите и д-р Зравко Георгиев, не попадат в графата "масови изтезания".

Всъщност такова изискване за "масови изтезания" го няма в Конвенцията, а единствено във вижданията на Паси.

Големият юрист Петър Стоянов, който беше президент по време на задържането на българките също би следвало да знае за тази Конвенция и прилагането й от Комитета на ООН, но през целия си мандат той с нищо не даде знак, че е запознат или че е готов да се помогне на медицинските ни сестри във връзка с тази Конвенция. Още повече, че характерно за Конвенцията е задължението за екстериториално преследване, което важи за всяка страна ратифицирала документа.

Възможно е Иван Костов и Надежда Михайлова да не са били наясно с въпросната Конвенция, но би следвало президентът и други юристи от сините да бяха чували за нея и прилагането й.

Тези дни пред Би Ти Ви адвокат Владимир Шейтанов заяви, че е имало негласна политическа договорка българските власти да не търсят справедливост в международна съдебна институция. Това означава, че е имало и политическо решение у нас да не се повдига обвинение срещу либийските следователи. Кой обаче е взел това срамно и позорно решение, трябва да стане известно. "За да не навредят на медиците" по време на монархическия мандат, българските институции дълго време бездействаха, не смееха да активизират международното обществено мнение и не повдигаха въпроса пред световните организации. Тихата дипломация се оказа слабо оръжие срещу терористичния режим на Муамар Кадафи. Неговата сила беше подценена и неразбрана от правителствата на Костов и Сакскобургготски и от техните външни министри.

Да съществува Конвенция за изтезанията и Комитет по тази Конвенция на ООН, България да е ратифицирала въпросната Конвенция и да не се обърне към Комитета за съдействие - това е повече от престъпление, което е било извършено посред бял ден от правителствата на Иван Костов и Симеон, както чрез незнанието и некомпетентността на Надежда Михайлова, така и чрез волните интерпретации на Соломон Паси. Заради проявена престъпна небрежност се оказа, че България никога не е искала разследване по този механизъм, въпреки че Никола Филчев обръща внимание на Паси за възможностите, които дава Конвенцията.

Комисията на ООН срещу изтезанията следи дали се прилагат разпоредбите на Международната конвенция на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказание от 1984 г. подписана от 141 държави. Но едно е Комисията да следи, а далеч по-различно е: български външен министър да си съчини версия, за да не се обърне към тази Комисия след като страдат негови пет граждани.

Според всеки, който е наясно с международното право, министърът на външните работи е трябвало да уведоми Комитета на ООН срещу изтезанията, че присъдата срещу медицинските ни сестри е постановена заради самопризнания, изтръгнати с мъчения. Нещо, което Паси не прави, поради виждането си, че изтезанията на сестрите ни не са масови?!?

"Много бих се радвала да има възможност, която сме пропуснали или международно-правни инструменти, които не сме използвали. - Така бодро коментира зам.-министърът на вътшните работи Гергана Грънчарова в края на 2004 г. искането на Филчев до Паси. Тя уточни тогава, че Комитетът по изтезанията и ООН са били информирани многократно за мъченията срещу нашите сънародници. "Въпреки това ще продължим да информираме редовно всички международни институции, включително и Комитета по изтезанията по случая с българските медици в Либия, заяви Грънчарова. Това неясно изявление на Грънчарова, която вероятно е филолог с добри познания на чужд език, но не и юрист показва, че и тя взема българите за идиоти.

Поставянето на въпроса за изтезанията на сънародничките ни в Джамахирията пред Комитета на ООН означава поставянето му пред световната общественост. Това обясни специалистът по международно право проф. Емил Константинов в интервю за БНР. - Константинов посочи три пътя, по които е могло да се търси отговорност от държавата, нарушила конвенцията. Единият път е конфиденциално разследване, но то става само със сътрудничеството на разследваната държава. Другата възможност е да се използва държавна или индивидуална жалба, с която да се поиска разследване от България или друга държава. С огромно закъснение България повдигна обвинение срещу мъчителите на медицинските сестри по член 143 за принуда. Подробност е, че по Конвенцията за изтезанията и мъченията все още няма престъпен състав, вкаран в Наказателното българско законодателство. Ето защо обвинението към мъчителите, което повдигнаха хората на Борис Велчев е за принуда, като наказанието е присъда само 6 години лишаване от свобода.

И така: д-р Здравко Георгиев заяви, че най-страшното в целия процес било смачкването на човешкото достойнство. България и Либия са ратифицирали Конвенцита на ООН за изтезанията и мъченията, но защо тази Конвенция не е използвана като механизъм срещу мъчителите на медицинските сестри все още не е ясно. Едно обръщение към Комитета по изтезанията щеше да уведоми много по-рано международната общественост, но тази възможност е била пропусната. Едни от политиците ни говорят през 2004 г., че са се обръщали нееднократно към Комитета, но тогава от Женева отговорили, че случаят с медицинските сестри е извън техните компетенции? Как са се обърнали към Комитета, представили ли са достатъчно доказателства от либийска страна - тези подробности тепърва ще излизат на светло. Има и друго: твърди се, че Джамахирията не била признала компетенциите на комитета по чл. 21 и чл. 22 от Конвенцията против изтезанията да получава, разглежда и взима решения по съобщенията за изтезания от страна на либийските власти. Дали това е така, кой и дали достатъчно компетентно е потърсил Комисията по изтезанията на ООН - това са факти, които трябва да бъдат изяснени, още повече, че делото срещу сестрите е на финала. Очакването за две инстанции: Върховен съд и Висш съдебен съвет се оказаха блъф - остана само Върховният съд да се произнесе като последна инстанция.

Политическо ли ще е решението за изход от казуса или съдебно - тези разсъждения на родните политици вече не вършат работа и не са необходими на никого. Великобритания даде да се разбере, че замяна на атентатора за Локърби с медицинските сестри е невъзможна и няма да се обсъжда. 500 милиона от Европа и света са съпричастни към съдбата на българките, но това едва ли ще впечатли Кадафи.

Обсъждането на казуса от Петър Стоянов при посещението му в Брюксел е донесло дивиденти по-скоро на самия него в пътя му към евродепутатството, отколкото да помогне на сестрите в затвора Джудейда. Наскоро в предаването "Пропаганда" Стоянов отказа да говори и се обсъжда с роднините на медиците ни изхода от процеса, тъй като бил прекалено зает с бъдещите листи за евродепутати! Това "извинение" логично допълни картината за неговото поведение по казуса и използването на Комитета по изтезанията на ООН.

Остава ни едно-единствено нещо: да чакаме. Със свити сърца и без илюзии.

 

Една сюрия политици кротко са загърбили съдбата на медиците ни в Либия

Продължение от 12 септември 2006 година
На вчерашното заседание по СПИН-процеса е бил показан запис от обиска в дома на Кристияна Вълчева, при който запис е установено нагледно, че банките със заразена кръвна плазма всъщност са били празни, съдържанието, логично не е изследвано и в резултат свидетелят по този обиск припадна в момента, когато се наложи да обясни на защитата как предварително е било ясно, че в банките има кръвна плазма с вирус. Припадналият не успя да даде пояснения и колко време издържа в кухненски шкаф, при стайна температура, един вирус на СПИН. Така на практика се пропука сериозно тезата на обвинението, която прокуратурата се опита да замаже с извинение за допусната техническа грешка. Предстоят още заседания по този процес, след това ще има пледоарии и решение на съда.

Всичко това, прибавено към годините, прекарани в затвора е драматичното последствие от бездействието на няколко неслучайни български политици: Надежда Михайлова, Кръстю Илов и Людмил Спасов, тогавашни посланици на България в Либия; генерал Димо Гяуров, бивш началник на българската служба за външно разузнаване; Теодосий Симеонов, тогавашен министър на правосъдието; Йордан Соколов, тогавашен председател на Народното събрание, Петър Стоянов, Иван Костов. Бездействие, което държава като българската, с липсата на каквато и да било традиция да търси отговорност във висшестоящи лица от новините ще остане единствено в архивите на медиите и собствената им съвест. Всеки ден доклади на специалните служби са получавани и се получават от президента, премиера и председателя на парламента - защо не е реагирано? Едственият отговор, който дадоха служители от секретните служби е, в тези Доклади нямаше нищо за случващото се в Либия! Така кръгът на виновниците се затвори около Михайлова, Гяуров и началниците им: Петър Стоянов и Иван Костов.

Затова продължавам да припомням още факти и конкретни данни за проявено бездействие, което създаде в последните години тежки последствия, както за обвиняемите медици и семействата им, така и за българската държава. Каквото и да говорим - не може да обърнем с лека ръка страниците от този процес, който все още не е завършил и тегне с опасността да приключи с най-тежките присъди. Както и да приключи случаят с процеса в Либия, виновни без спор има и те са родните политици, които не изпълниха служебните си задължения, за да подсигурят безопасност на български граждани в чужда страна.

"Отношенията между България и Либия трябва да бъдат държани настрана от този спор. Много хора в момента са възбудени... Много хора искат да видят нашите съграждани на всяка цена на свобода, неосъдени. Всички искаме да бъде така. Все пак, там има процес. Помислете си, какво би станало и как бихте се държали вие към чужденци, които предизвикат заразяване на стотици български деца със СПИН. Как ще се държите вие?" / думите са на Иван Костов, тогавашен министър председател- 14 юни 2000г./". Т. е. министър-председателят ни заяви на глас, че съществува вероятност за вина у нашите сънародници. Каква е причината, той да придприеме подобна стъпка: желание да смъкне товара от неизпълнените задължения на своите съпартийци и министри, или действително бе налице информация за съпричастност на медиците ни към СПИН-заразяването? Това никога не бе изяснено.

"На въпрос имало ли е забавяне от страна на българските специални служби на информацията за ареста на нашите медици в Либия на 9 февруари 1999 година?" бившата дипломатка Михайлова дада следния отговор преди време: "... в момента всеки коментар би могъл да бъде използван в ущърб на делото. Трябва да бъдат зададени много въпроси, но моментът не е най-подходящият. Ще дойде време, в което всичко това ще се дебатира в публичното пространство." "Ангажираността на държавата е изключително важна в един такъв политически процес, за да не помисли другата страна, че хората са изоставени", каза още Михайлова в друго интервю - тя, която сама изостави медиците ни тръгна да говори за ангажираност на държавата!

Какво показват датите?

На 10 февруари 1999 г.. Посолството в Триполи получава първия сигнал за отсъствие на 23-ма български медици, които работят в болницата в Бенгази. Според очевидци те са били откарани предния ден с автобус, без насилие. Българското посолство връчва на ГНК за ВВ и МС вербална нота, с която иска разяснения, но не успява да научи имената на изчезналите българи. Поискани са срещи, включително с либийския външен министър.

След два дни, началникът на управление "Консулско" на МВнР Бранимир Заимов извиква консула на Либия Абдел Бешти Рауби и му заявява, че в МВнР е постъпила информация, че на 10 февруари 1999 в Бенгази неизвестни въоръжени лица са влезли в жилищата на 23-ма български специалисти и са ги отвлекли в неизвестна посока. Заимов настоява да се направи проверка и да се даде подробна информация, да се даде точен списък на хората,които са били отвлечени, да бъдат открити и незабавно освободени българските специалисти.

Следват ноти, издирвания, пътувания, проверки, за да се получи някаква яснота за съдбата на задържаните българки. Истината е, че още месеци преди това в Либия се е знаело, че предстоят арести на чужденци, по съмнения в умишлено СПИН-заразяване. Българското външно министерство не реагира, разузнаването - също. Други държави изтеглят спешно своите граждани, в родното посолство текат летни отпуски, отзоваване на посланик и прочие необясними действия, инспирирани от ведомството, начело на което е не друг, а Надежда Михайлова.

На 17 февруари1999 г.. заместник-министърът на външните работи Марин Райков извиква временно управляващия посолството на Либия в София Аяд Абудхер и иска следните разяснения:

- причините за ареста на българските граждани и задържането им цяла седмица без българската страна да бъде официално уведомена;
- мотивите на либийската страна да откаже достъп на представители на посолството до задържаните.

Абудхер посочва, че посолството разполага само с неофициална информация. Става дума за следствени действия, по които българските граждани са призовани като свидетели. М. Райков уведомява либийския дипломат, че МВнР е решило да отзове посланик Кръстю Илов и да изпрати в Триполи работна група, която да изясни проблема с медиците. Той иска пълно съдействие за действията на работната група от страна на либийските власти. Подчертава, че тревожният случай се следи лично от министър-председателя.

Михайлова командирова в Либия работна група, която да извърши проверка на случилото се. Всъщност вместо от Външното разузнаване и дипломатически източници, кабинетът "Костов" е научил за арестите от български ежедневник, в който роднини на задържаните сигнализират за арестите на близките им! Скандалът е налице и няма как министерството и кабинетът да се правят, че няма подобен случай в Либия.

Междувременно на 4 март 1999 г.. с писмо до НСС, началникът на управление "Консулско" в МВнР се обръща с молба, да се изясни кое от изброените лица-български медицински работници в Либия е посещавало Израел, поради постъпилата неофициална информация, че е имало такова посещение. Ако това посещение бъде потвърдено, въпросната наша гражданка, съгласно либийското законодателство ще бъде осъдена на смърт . Б. Заимов настоява въпросния български гражданин спешно да напусне Либия.

Три дни по-късно, на 7 март 1999 г.. Генералният комитет за външни връзки и международно сътрудничество на Великата Арабска Либийска Социалистическа Джамахирия уведомява с нота МВнР на Р България, че шест души от тези, спрямо които са били взети предохранителни мерки , са задържани под разпореждане на следствието, по делото за заразяването на деца с вируса на СПИН в Бенгази.

На 20 април с. г. българското посолство в Триполи получава неофициална информация, че една от задържаните медицински сестри е направила опит за самоубийство.

Междувременно в българското посолство се сменят временно управляващ и още един посланик и то във време, когато в Либия са предявени тежки обвинения, за които присъдата е смърт чрез разстрел!
На 20 април 2001 г Михайлова заявява пред журналисти: "Не зная за анонимна видеокасета, свързва с делото срещу българските медици в Либия. Поводът за това е съобщение на пресата, че миналата година в посолството ни в Триполи били получени кадри, подпомагащи защитата на обвиняемите. Тя била донесена в България и дадена за експертиза. В последствие, дипломат № 1 е разговаряла по този въпрос с колегата си Теодосий Симеонов. "Ще видя дали мога да се снабдя с касетата, за да я видя, каза още Михайлова. Тепърва ще разговарям и с посланика ни в Либия Людмил Спасов, допълни тя. На въпроса има ли скандал във връзка с изнасянето на секретна информация от кореспонденцията между МВнР и посолството ни в Либия, дипломат № 1 заявява: "Вие го наричате скандал". Надежда Михайлова пояснява, че ако се докаже, че бившият посланик Кръстьо Илов е изнасял секретни данни, най-вероятно ще му бъде потърсена отговорност."

Още се помни скандалът, който предизвика заканата на Емил Узунов, съпруг на Валя Червеняшка - една от задържаните в Либия медицински сестри, който заплаши с убийство и саморазправа външната министърка. Узунов бе отишъл на пропуска на Външно и поискал среща с Надежда Михайлова. Според охраната се държал агресивно. Пазачите отказали да го пуснат в министерството, понеже нямал уговорка. Мъжът обвинил Външно, че не прави нищо, за да отърве медиците от бесилото. По-късно Емил Узунов е бил задържан в столичното I РПУ, за да пише обяснения. Според говорителката на МВР Нина Селвелиева и шефа на I РПУ полк. Захари Захариев срещу него нямало да бъде образувано дознание, тъй като е предизвикал инцидента в състояние на силен афект.

Узунов пръв съобщи за ареста на нашите медици пред столичен вестник. Външно потвърди, но месеци наред не признаваше колко сериозен е скандалът. Хората на Михайлова се разбързаха да защитават българите едва след като срещу тях бяха предявени обвинения.

Следва продължение за вината на българските политици, които с бездействие застрашиха живота на медиците ни.
 

Една сюрия политици кротко са загърбили съдбата на медиците ни в Либия

Продължение от 13 септември 2006 година

""От Ерусалим до Рим и обратно"
...Нима и Едните и Другите нямаха Пророк?
...Нима и Едните и Другите не проповядваха любов?
..Нима и Едните и Другите не се превърнаха в тирани?
...Нима и Едните и Другите не потъпкаха законите на своите пророци?"

Из "Технология на Съдбата", автор Любиша Георгиевски

Различни ли са хората, с различно вероизповедание? Религията е свято нещо - и за християни, и за мюсюлмани. И Едните, и Другите са започнали пътя си от една точка...

В деня на провеждане на последното заседание на СПИН-процеса, Франсоа Кантие от организацията "Адвокати без граници" заяви пред представители на български медии, че очаква да бъдат потвърдени смъртните присъди срещу българите по делото в Либия. Кантие присъства на заседанието на съда в Триполи в качеството си на наблюдател. Според Кантие, представеният в съда видеозапис от обиска в дома на Кристияна Вълчева е бил лишен от доказателствена стойност. Според думите му, защитата е била в правото си да разполага с този материал предварително, за да може да го проучи. Кантие уточни, че адвокатите не са знаели предварително и имената, и длъжностите на свидетелите, за да могат да се подготвят за техния разпит.

В интервю за Радио Франс Интернасионал, един от адвокатите на българките, Еманюел Алтит поясни подробности от пречките, които създава либийското правосъдие пред българската защита в хода на процеса. "Либийското правосъдие ни поставя пръти в колелата, това се е превърнало вече в нещо като правило. Ние обаче се опитваме да си вършим работата и да защитаваме тези нещастни български медицински сестри, които са в затвора вече повече от 7 години, които са били измъчвани и държани на тайно място. Те се намират в крайно тежко физическо и психическо състояние и не знаят какво ще се случи на другия ден… За съжаление, българските сестри и палестинският лекар се оказват хванати в нещо като политически, социален и културен възел и то от години насам. В Либия се наблюдава една политическа борба за наследяване и всеки се опитва да използва случая със сестрите и палестинския лекар в своя полза и за да победи противниците си. Това обаче е вярно не само по отношение на вътрешнополитическия живот в Либия, това важи и за България, където този въпрос се е превърнал в основен залог. Това важи и в отношенията на Либия със западните страни и особено със САЩ. С една дума, тези нещастни сестри и палестинският лекар се оказват въвлечени в една голяма игра въпреки тях самите".

Едно повторно връщане в годините назад…

Все още се помни как бившият посланик на България в Либия Кръстьо Илов обвини Министерството на външните работи и лично министър Михайлова в некомпетентност и укриване на информация по случая с българските медици. Той съобщи, че на 9 февруари 1999 г. в посолството ни в Триполи е бил получен анонимен факс, че са задържани 23 български медици. Той наредил на консула незабавна проверка и веднага уведомил София за случая. Посланик Илов е изпратил лично няколко протестни ноти до либийските власти, като благодарение на неговата енергична намеса за 6 дни са били освободени 17 от задържаните българи. На 7-я ден от получаването на анонимния факс, от който в посолството са научили за арестите на български граждани - той е бил отзован като посланик.
"Уволнението ми развърза ръцете на либийците по отношение на 6-мата български медици. Истина е, че Надежда Михайлова прикрива своята некомпетентност, като изопачава фактите и заблуждава общественото мнение за либийското дело", каза Илов. Според него единствено пресата отразявала обективно процеса. Илов каза, че са абсурдни твърденията, че българските медици доброволно са сътрудничили на либийското следствие. "Надежда Михайлова говори неистини, за да прикрие грешките си и незнанието си.", потвърди Илов, разкривайки факти от кухнята на събитията.

Пет празни банки, на които пише плазма - протеин - това се оказаха уликите срещу държаните вече седма година в затвора български мадицински сестри! По време на други съдебни заседания, в залата присъстваха представители на посолствата на Холандия, Полша, Испания, Швейцария, Канада, Франция, Италия, Словакия, Чехия, Австрия, Гърция и Палестинската автономия. Дипломатите правеха и правят всичко възможно да помогнат, като държат в течение на събитията своите правителства по СПИН-процеса, обвиненията и начина, по който са били изтръгвани показания от сестрите. Деветима либийски офицери бяха подведени под отговорност пред Обвинителната камара за мъченията, на които са подложили българските медицински сестри при разпитите, за да изтръгнат показания по обвинението. Част от офицерите признаха за мъченията, а и медицинската експертиза потвърди следи от насилие над българките.

"Между България и Либия очевидно се водят преговори за съдбата на българските медици, но без да се обявява публично предметът на договорките, кои са посредниците и какви са позициите на страните в диалога, заяви депутатът от ОДС Иван Костов, който бе министър-председател по времето, когато бяха арестувани шестимата българи в Бенгази. Поради конфиденциалността на предприетите ходове не може да се каже дали те са правилни и приемливи за България", допълни той. Това изявление Костов направи дни преди посещението на президента Георги Първанов в Либия, което се проведе в последните дни на май 2005 година... Той констатира, че по делото срещу българските медици през последните три години нищо не функционира така, както трябва, а голямата грешка е била в смяната на защитата, защото това не се прави в хода на делото и действа разколебаващо.

Запитан трябва ли да се сложи край на тихата дипломация с Либия, Костов заяви, че няма никакво значение какво е мнението му по този въпрос, защото в момента преговорите са конфиденциални. "Тези, които решават въпроса, според мен го решават встрани от медиите. Не е ясно как се решава въпросът, водят се някакви преговори, ние не сме информирани за тези преговори и без да имаме информация какво точно се договаря от страна на президента, неговите руски контакти и влияния в Либия, от страна на самото правителство, какво Соломон Паси е договорил... Просто ние не знаем. Има знаци, че нещата ще се развият благоприятно, те се дават от г-н Герджиков, председателя на Народното събрание, и от президентството. Така че това виждаме ние, очевидно някакви преговори текат. И като текат такива преговори, като има такива договаряния, а ние не знаем за тях, няма какво да коментираме, просто нямаме основания", отбеляза Костов след настояванията на репортери да коментира развитието на делото в Либия.

Не е ли по-добре Иван Костов да замълчи по случващото се в този съдебен процес, след като неговата министър на външните работи, Надежда Михайлова с дилетантските си изяви на дипломатическото поприще тотално оплете конците. И след като шефът на Националната разузнавателна служба от мандата на Костов, Димо Гяуров също показа вопиющ непрофесионализъм и бездействие по отношение на събитията в Либия, в навечерието на арестите на българските медицински сестри? Нито Гяуров, нито Михайлова понесоха и грам от вината, която имат, изоставяйки на произвола на съдбата задържането и повдигнатите обвинения срещу петте българки. В една Япония, след подобни гафове и от двамата щеше да се очаква най-малкото ритуално и летално да покажат малко достойнство. Вместо това, Гяуров бе възнаграден от президента Стоянов с посланически пост в Унгария, а Михайлова пое партията на сините като лидер! Това са времената и нравите в годините на демократичен преход.
За наблюдатели и експерти по арабските страни, Либия започна съдебен процес срещу петте българки в много деликатен за нея момент. Тя бе на прага на стопляне на дипломатическите си отношения със САЩ и Западна Европа след дълги години на политическа, и икономическа изолация.

Какво правеше в това време ведомството на министър Надежда Михайлова?

Задаваше въпроси в. "Сега" от страниците си, въпроси задаваха и в. "24 часа" и радия. - Министерството на външните работи през цялото време успокояваше, че всичко ще свърши щастливо, въпреки че стана ясно, че е научило за ареста от родната преса. За действията, които описва бившият посланик Кръсьо Илов Надежда Михайлова не обели и дума, но затова пък отзова българския посланик Кръстьо Илов една седмица след мерките, които той вече бе предприел, понеже не се е справил със ситуацията около скандала! След това отзоваване, което няма никакво логично обяснение, цели шест месеца в посолството на Либия България нямаше посланик и това продължи до септември, когато замина новият посланик Людмил Спасов. Отзоваване, липса на посланик с месеци - как по друг начин може да се окачестви подобна ситуация, освен като скандална некомпетентност и политическо и държавническо безхаберие от страна на изпълнителната власт в лицето на правителството на Иван Костов. За една година българските дипломати успяха да изкопчат разрешение за свиждане с арестуваните само 3 пъти, като през това време от Външно се предоставяше изключително малко и най вече, неясна информация. Мотивът за тази непрозрачност бе - да не се пречи и отрази негативно някой коментар или информация на следствието срещу българките. В печата от Външно министерство се пускаха смехотворни съобщения, от рода на:

"Петимата български медици, които бяха задържани в Либия, ще останат в ареста вероятно още седмица. Български граждани няма да пострадат от либийското следствие", успокои след завръщането си Людмил Спасов, когото Външно изпрати точно заради този случай в Либия.

Или:

"Още не е повдигнато обвинение срещу задържаните в Либия български медици, те продължават да бъдат свидетели по случая за заразените със СПИН деца в болница в Бенгази", обясняваше говорителят на Външно Радко Влайков.

"Имаме официални гаранции от либийска страна, че ще постъпи по най-благоприятен за българските граждани начин", закле се Спасов вече като посланик в началото на октомври 1999 г.

Цяла година Външно всъщност полагаше повече усилия да опровергае публикациите в пресата, че нещата около задържаните медици са сериозни, отколкото да предприеме необходимите действия и потърси помощ от чужди неправителствени организаци и държави, за да даде знак в Либия, че държавата не е изоставила петте си гражданки на произвола на съдбата. До родината достигна информация, че консулът на България в Триполи, Олег Маринов обяснявал на други българи, работещи в Джамахирията, че и той не знае къде петте медицински сестри и "...либийците не дават никаква информация" - разказваха пред българската преса наши сънародници, опитали се да научат нещо за съдбата на медиците ни...

Единствените меродавни източници за случващото се в Либия със сестрите можеше и може вече 7 години да се прочете и научи от българските медии. Те нямаха и нямат свои постоянни представители на държавна заплата в Либия, те нямат и преференциите на политическото влияние на някоя партия или Движение, но затова пък ако някой информира вярно българите за случващото се с нашите медицински сестри, това бяха и са точно медиите. От България, с изключителен професионализъм български журналисти, с помощта на достоверни свои източници и помощ от колегията в чужди издания, и електронни медии единствени бяха и са в състояние да помогнат на случващото се в Либия на СПИН-процеса.

В интерес на истината трябва да отбележа, че след напускането на Михайлова и Иван Костов от изпълнителната власт - настъпиха видими промени в съпричастността на държавата по този съдебен процес. Отпуснати бяха пари и бе осигурена защита за обвинените, алармирани бяха неправителствени чуждестранни организации, правителства, които се заеха да следят съдебния процес и дали в хода му се спазват правата на защита и обективност. Всеки външен министър даде своя принос в усилията да се помогне на защитата на обвинените български медицински сестри. Ще пропусна непремерените и на моменти не толкова сполучливи изяви на бившия дипломат №1, Соломон Паси, ще пропусна и изявленията на зам.-министъра на външните работи в този кабинет, Феим Чаушев, който ту вижда пуснати сестри наесен, ту се изказва неподготвен за процеса и как би завършил той. Всички нормални хора в България, а и по света искат сестрите да бъдат пуснати и оправдани, и цялата тази продължила с години тежка битка да приключи благоприятно. Но...

Едно е преводачка, служителка в партийна канцелария да удари тавана в кариерата с пост на министър, второ е бивш втори по ранг в спортно министерство да достигне висотата на втори по ранг в дипломатическото ведомство на държавата, и трето е - математик и НАТО-мечтател да тръгне да търси помощ от Еврейска организация по съдебен процес в арабска държава! Където и да пипне човек - дилетантски импровизации сменят безхаберие, или словесни изхвърляния и това, в помощ на пет българки, които седем години гният в либийски затвор в очакване на най-страшните присъди! Все някога и все някак СПИН-процесът в Либия ще приключи. Независимо от изхода му /дай, Боже да е добър!/ животът ще продължи по един или друг начин. Това, което не може да продължи обаче е - политици, замесени с безхаберие и непрофесионализъм да продължават да присъстват в събитията на България. Далеч по-нормално би било да станат и да напуснат, за да намалят отблясъците на позорно лично поведение и отношение към една човешка драма. Независимо, че в държавата ни няма кой да им потърси и представи сметката за поведението им към СПИН-процеса.
"Нима и Едните и Другите не бяха слепи за днешния ден заради утрешния?" попита Любиша Георгиевски. Този въпрос не се нуждае от отговор.

 
На 15 април 1998 година ръководителят на Бюрото на Арабската лига във Виена, проф. Самир Хаамза пише писмо до генералния секретар на австрийско-арабската търговска камара във Виена, д-р Абдел Фатех Мохамед Бария за кръвни продукти, заразени с вируса на HIV, които са били изнесени в някои азиатски и развиващи се държави със знанието на властите на съответната държава износител.

На 19 май 1998 г. д-р Абдел Фатех Мохамед Бария се среща с проф. д-р Ханс Курц, който е завеждащ отдел "Кръв и кръвни продукти" в Министерство на здравеопазването на Австрия, за да получи информация за евентуален износ на заразени кръвни продукти от първоизточника. Информацията, която иска да получи д-р Бариа се отнася за това дали съществуват данни за износ на заразени кръвни продукти за арабски страни.

На тази среща д-р Курц споделя с д-р Бариа, че интерес към сериозния проблем е проявил китайският министър на здравеопазването на среща във Виена, тъй като е имало износ на кръвни продукти за Китайската народна република. Според д-р Курц интерес към проблема е проявил и отговорен представител на посолството на Индия във Виена по същия повод. Д-р Курц съобщава на д-р Бариа и за проведена своя среща с министъра на здравеопазването на Израел, тъй като кръвта била преработена в лаборатория там, в Израел, и след това е била върната обратно в Австрия и Швейцария.

Близо два месеца след срещата си с д-р Курц, д-р Бариа пише на ръководителя на Арабската лига в австрийската столица, Виена, проф. Самир Хаамза. В това свое писмо д-р Бариа дава отговори на поставените от него въпроси в писмото му от месец април. Отговорите са във връзка с кръвни продукти, заразени с вируса на HIV, част от които са били изнесени с последващ скандал за някои азиатски и развиващи се държави.

Спирам засега дотук, тъй като откъслечни данни за подобен скандален износ бяха изнесени от журналиста на в. "24 часа" Георги Милков. Ето какво обяви Милков по Нова телевизия, според сайта netinfo дословно /запазвам правописа на публикацията на сайта, поради което съществуват неточности в изреченията поради редакторско недоглеждане - бел. Л. М./:

"В Либия през 1996 г. е имало внос на заразени със СПИН и хепатит Б кръвни продукти, от които вероятно е пламнала епидемията в Бенгази, обявява журналистът от "24 часа" Георги Милков пред "Нова телевизия".
Той е направил разследване, което сочи, че австрийска фирма заразената кръв, на безценица от ЮАР и я предлагала на други държави, включително Либия. Пратката преди това минавала през израелски лаборатории. Едно от обвиненията срещу нашите, което отпадна преди две години, беше за заговор срещу джамахирията с участието на израелските тайни служби МОСАД.
Версията за участието на израелското разузнаване се ражда през 1998 г., след като либийските служби разбират от Виена, че кръвните продукти на фирма "Албовина" са били третирани в израелски лаборатории, преди да бъдат реекспортирани и продадени на различни страни от Азия и Африка.
Фирмата вносител на заразена кръв, австрийската фирма "Албовина", обвинена в продажбата на заразена плазма, е купувала кръв и деривати на двойно по-ниска цена от ЮАР и други африкански държави, посочва в разследването си журналистът от "24 часа". Бившият директор на фирмата признава пред разследващите органи, че две пратки кръвна плазма са били купени в ЮАР на цена от 21 паунда за литър, което е дори по-малко от половината на нормалната цена.
Продуктите са влизали в някоя от свободните търговски зони в Австрия и затова не са били подлагани на иначе строгия контрол на австрийските власти. Според представител на здравното министерство в документите пишело, че кръвта е за експорт. А от митническа хигиенно-епидемологична гледна точка свободната зона не се смятала за австрийска територия.
Мъчител на 6-имата медици е сред отговорните за сделката
В разследването си Георги Милков пише още, че по същото време в дирекцията по внос на кръвни продукти в Либия е работил офицер, който сега е в групата на либийците, измъчвали българските медици. Става въпрос за Абдел Маджид Шол, известен с прякора Химика. Той бил най-жесток и изобретателен в изтезанията. В интервю Кристияна Велечева, една от подсъдимите, казва: "Той е истински садист. Дори другите изверги - полк. Джума Мишери и ген. Харб Дербал, понякога му се караха, че прекалява."

Това изнася Георги Милков по случай с износ на кръвни продукти, с което потвърждава, че е имало такъв износ от Австрия. Какво липсва в разследването на Милков и на какво се натъкнах аз - четете в следващите редове. В романа на внучката на бившия член на Политбюро на ЦК на БКП, Гриша Филипов, Людмила Филипова "Червено злато", Виенският скандал е представен по-скоро като художествена измислица. В рецензии за книгата се споменава, че е базиран на международен скандал с търговия със заразена кръв от Африка.
Толкова за споменаването в други източници за този скандал...
Около процеса срещу българските медицински сестри, сам либийският ръководител Кадафи в свои интервюта заявяваше: "Да разберем кой е John и кой стои зад него и веднага ще решим случая в Бенгази."
Знаел ли е Кадафи обективната истина за заразяването на децата в Бенгази? Ако е знаел либийският ръководител - защо е замълчал за нея? Дали не, защото е имало опасност да се потвърди версията за внос на заразени кръвни продукти в Бенгази и това е щяло да обърне нещата в започналия съдебен процес срещу българките, като ги оневини?
Дали Кадафи е замълчал за този внос на заразени кръвни продукти, за да прикрие някого в собствената му държава, който е бил свързан с въпросния внос?
Дали Кадафи не е замълчал, за да не се вдига скандал за връзките на либийски вносители и мощни фармацевтични компании от Европа и други континенти?
Очевидно засега е следното: Кадафи е разчитал, че България едва ли ще съумее да достигне до истината за вноса на заразени кръвни продукти. Кадафи е бил сигурен, че ако един ден се стигнело до данни и факти за този скандален внос, то българската държава едва ли би злепоставила държави, членки на ЕС, каквато била Австрия, тъй като самата България се е стремяла в този момент да стане член на Европейския съюз.
Всичко това Кадафи е знаел и премислил внимателно, говорят събитията около процеса.

През 1998 година министър на външните работи на Република България е Надежда Михайлова, директор на Националната разузнавателна служба - Димо Гяуров и президент - Петър Стоянов. И тримата би следвало да са били информирани за Виенския скандал поне от посланика на България във Виена, Кирил Калев.

Какво се случва във Виена?

От Австрия са изнасяни кръвни продукти за Либия в периода 1995-1998 година, като имената на австрийските фирми и либийските контрагенти и длъжностни лица са били известни както на австрийското правителство, така и на либийското, и персонално на Кадафи.
Какви са изходните точки, от които е могло да се стигне до истината за Виенския скандал от българска страна:
  1. Австрийски депутат, Херберт Хаупт се натъква на скандалните факти за износа на кръвни продукти и води парламентарните питания и дебати във връзка със скандала в Австрия, касаещ заразените кръвни продукти. За този парламентарен скандал би следвало да е знаел поне посланикът във Виена, Кирил Калев.
  2. Името и координатите на израелската лаборатория, обработвала австрийската заразена кръвна плазма /като търговски продукт/, след което тази плазма е била върната с предупреждението, че е заразена! Това предупреждение изключва категорично възможността от Тел Авив да са действали злоумишлено по случая и да са заразили кръвните продукти.
Либийците са знаели за тази лаборатория и за предупреждението, но нe оповестяват фактите около разкритието на израелците. Вероятно така са преценили.

Ето точният адрес на тази лаборатория, който получих след дълго търсене, от сигурни информирани източници от Виена:

- BIO-LAB LABORATORIES LTD
- General manager-Dr. Meir Ehrenfreud
Address: Idustrial Zone Atarot
P. O. Box: 34038
Jerusalem
ISRAEL, 91340.

Телефонът, факсът и електронният адрес на лабораторията също са известни. И така: налице е парламентарен скандал в австрийския парламент по повод износ от Австрия на заразени кръвни продукти с HIV вируса.
Налице е и името на австрийския депутат Херберт Хаупт, който организира провеждането на дебати и парламентарно питане и разследване по случая.
Налице е и адресът на израелската лаборатория, която е обработила кръвта и е предупредила австрийците за наличието на зараза от HIV.
Освен това: зав. отдел "Кръв и кръвни продукти" в МЗ на Австрия, д-р Ханс Курц признава, че от Китай и Индия му е сигнализирано за тези кръвни продукти, че са заразени.
Налице е и подозрение, че либийският ръководител Муамар Кадафи също е знаел за вноса в Бенгази на заразени кръвни продукти.
И най-накрая - налице са български медицински сестри, които бяха задържани в обвинение за заразяване с вируса на СПИН на над 400 либийски деца. Тези българки лежаха в затвора, измъчвани нечовешки, съдени и получиха три смъртни присъди...

Следва продължение, в което ще узнаете
  • Има ли отношение Виенският скандал към процеса в Либия срещу българките и заразяването със СПИН, за което са обвинени?
  • Има ли Виенският скандал връзка със СПИН-заразяването на либийските деца и каква е българската реакция по него?
 

Векът на официалната измама

Халфорд Макиндер: “Онзи, който управлява информационното пространство, владее и геополитическото пространство.”

Помните ли, откъде тръгна голямото съмнение и до днес пълнещо страниците на конспиративните медии за това, че всъщност американците никога не са стъпвали на луната? Че цялото кацане и разходките по лунната повърхност е една бутафория и глобална измама и е снимано в някой холивудски кинопавилион?

И наблюдателните скептици имаха право. Поне донякъде. Поне по отношение на това, което дълго ни показваха по телевизиите и ние трябваше да ръкопляскаме. Това, което ни показваха беше фалшиво. Измама. Наистина бе снимано в кинопавилион, сред декори и на изкуствено осветление. При това, недообмислено. Непрецизирано докрай. Със сенки на астронавтите от повече от едно слънца и развяващо се от лунния вятър знаме…
Но те продължаваха да го показват, демонстрирайки тапегьозлък и инат. Минаха години. Десетилетия. И накрая почнаха да си признават. Парче по парче. С половин уста. Половината истина, т.е. че половината е измама.
Човекът се казваше Стенли Кубрик. Един от най-знаменитите американски кинорежисьори. Той го беше снимал. По поръчка на американското правителство. И никога не го призна. Така си и отиде.
А истината беше проста и глупава, по човешки. Прескъпите камери се скапали във вакуума и лунния студ. На земята се получили мътни с нищо не впечатляващи кадри. Как да ги излъчат! Излагация голяма. Проектът на века! Най-големият удар срещу смъртния враг СССР – и какво – нищо не говореща мътилка от сенки! Не и на американците тия! Да се повтори всичко! В кинопавилион! Да го направи най-добрият режисьор – цветно, ярко като американското знаме…
Това беше началото… Или може би още 50 години по-назад? Когато едно радиопредаване подлуди Америка с „Войната на световете”?
Няма голямо значение датата. По-важното е, че официалните носители на информацията – медиите станаха дотолкова вездесъщи, че заявиха, че могат да обръщат историята като палачинка. Дали го правят и днес? Ето ви истории от последния час. Може би в тях е отговора.

1.

ТУРСКАТА „БЪЛГАРСКА СЛЕДА”

Ярослава Танкова – топ-дезинформатора на в.„Комсомолская правда” наклевети България заради турски северно-кипърски фалшив алкохол-убиец и ужасяващото оттегляне на турската държава от контрола за здравето на хората!

През последната седмица българските медии оглушиха публичното пространство със „сензацията”, че фалшиво българско уиски е причинило смъртта на няколко руски туристи по турските курорти. Както обикновено става никоя от тези медии не си направи труда да се позарови по-надълбочко в темата, за да се увери, че писаното е истина. Дори и две-или три медии само, които все пак бяха се поразмърдали и открили факти, които много сериозно противоречат на сензацията, не направиха никакви изводи и не заявиха твърда позиция, че тази сензация е под много сериозен въпрос. Впрочем, това не е изненада за никой сериозен наблюдател, защото огромната маса от българските медии се правят от хора, които са на светлинни години далеч от журналистически професионализъм и намирайки си добре или зле платено място под слънцето, не успяват да надскочат интригантството и сплетните на един дълбоко вмирисан провинциализъм. Така се формира и националния нихилизъм у българина.

Предисторията

На 27 май 2011 голяма група руски туристи отива на увеселение на яхта край турския курорт Бодрум, което е част от закупения им туристически пакет. На борда обилно ги черпят с уиски марка „Мистър Бурдон”. Още на другия ден повечето от тях се чувстват зле, а 20 руснаци се озовават и в болница. Част от тях биват настанени в интензивното, а две от туристките умират. Последно, в началото на юли се спомина в турската болница и петата жертва от масовото метаноловото натравяне, младата красавица Виктория Николаева, която така и не дойде в съзнание, след като изпадна в дълбока кома.

Направеното веднага след случая разследване в което взеха участие и турските власти установи, че натравянето е вследствие на метилов алкохол, превишаващ 3 пъти нормата. Изследването на Министерството на земеделието на Турция установява, че въпросният метонол се е съдържал във фалшивото уиски, сервирано на борда на туристическата яхта. Според властите, турската фирма Жасмин е внесла уискито от Северен Кипър, окупиран от Турция. На свой ред фирмата Бирлик ГИДА, регистрирана в Анкара е продала 12 000 бутилки на местния пазар.

Според в.Хабер Тюрк турската полиция е установила, че посочения адрес на регистрация е фиктивен, а фирмата Бирлик ГИДА е фантом. Турският министър на културата и туризма пък изсипа люти закани пред в. Хюриет: „Турция започна разследване веднага след инцидента и виновните ще бъдат жестоко наказани.” Разбира се, нищо подобно не се случи. Една от „мерките” на министъра бе да се задължат местните туристически компании да уведомяват туристите за местата откъдето могат да си закупят качествен алкохол и храна. Както ще стане дума малко по-нататък, и това остана само празни приказки.

Междувременно, кореспондентът на в. Комсомолская правда в Никозия Кирилл Антонов полага огромни усилия да издири севернокипърската турска фирма Жасмин, производител на отровния алкохол, но удря на камък. В официалния списък с лицензирани производители такава фирма няма. Абсолютно непозната е и в търговската мрежа. По всичко личи, че това е една от множеството нелегални фирми за алкохол в Северен Кипър, споделя кореспондентът.

Така се стига до изпращането на специалната кореспондентка на Комсомолская правда – Ярослава Танкова в Турция за подробно разследване на трагедията. Танкова открила смъртоносното уиски в местните хотели, с което щедро били черпени туристите. Въпреки декларациите на турските власти, че отравянето на руснаците са „единични случаи“, турските продавачи и барманите в хотелите потвърдили, че употребата  на ментетата процъфтява заради високите данъци.

След емоционално описаната за пред читателите на тиражния московски вестник цяла мелодрама „под прикритие”, московската журналистка успяла да закупи от бара на турски хотел 4 бутилки (голям подвиг, няма що!?) от същото уиски-убиец с което обилно черпели руските туристи в хотела. Само че обилно го разреждали с… водка. Дали, заради по-голяма печалба или от страх, че могат да отровят още някого, не става ясно. И тук следва

„сензационното” разкритие:

На етикета на уискито пишело на турски „Mister Burdon/Blended whisky. Направено от малц, спирт и дестилирана вода. Произвежда се в България с разрешението на Министерството на земеделието №…“ (защо ли номерът на разрешение бива скрит от вестника!?) Течността била дадена за експертиза в московска лаборатория и резултатите излезли „сензационни“ според в. Комсомолская правда, без да съобщи подробности. Според Танкова с това „уиски“  българите са причинили смъртта на петима души от Русия.

Ето затова говорих в началото – провинциализмът в мисленето и липсата на професионализъм, не са патент само на българските медии. Това московско девойче Ярослава, явно не е и чувало, за основополагащия принцип на агенции като Ройтерс, че една новина се публикува само когато е потвърдена от три независими източника. Но къде ти…

Тъкмо обратното.

Първо самите турски власти на базата на официалната търговска документация посочват ясно и категорично като страна на произхода Северен Кипър.

Второ, турската полиция установява (а и собствения кореспондент на същия вестник!) че както вносителят, така и проиводителят са фирми фантоми, от добре известната с нелегалното си производство на алкохол Северно-кипърска турска република.

Трето, в България не се произвежда уиски с марка Mister Burdon , бе официално обявено от Асоциацията на производителите, вносителите и търговците на спиртни напитки у нас. От Патентното ведомство също отрекоха подобно наименование да е регистрирано както у нас, така и на територията на ЕС. По данни на Агенция „Митници“ пък нито една каса с наше уиски не е изнесена за Турция.

Разбирате ли, какво означава простотия и психиатричен стремеж към сензация! На етикета пишело, че е произведено в България и хоп – цял свят гърми! Интересно, ако аз напиша в сайта си, че московчанката Ярослава Танкова, в тендежерата си под налягане е сварила и изяла 13 турски бебета, дали в. Комсомолская правда ще го публикува, като неоспорима истина?!

Майната й на Танкова и на Комсомолская правда и на нашите малоумни търсачи на сензации.

Turkish Connection

Това, което според мен е най-отвратителното в случая е друго – сигурно сте отбелязали, че когато се случва трагедията през м. май, никой не търси „Българска следа”. Следователно, по това време на етикета на въпросното уиски все още не е пишело, че е произведено в България. Как така се оказва, че само след два месеца, същото уиски продължава спокойно да се разпространява из турските курорти, леейки се като из ведро, но вече с надписа „Произведено в България” ?!? Лудият му „български” производител е решил да обере лаврите за петимата мъртви руснаци, самообявявайки се на всеослушание?

Или пък някой в Турция (със или без мълчаливото съгласие на хора от секретни организации) е решил да пренасочи вниманието от и без това окаяната в международна изолация северно-кипърка турска република към „българската следа”. Доста по-логично, нали! А и при наличието на орди от дупедавци и национални охрачватели в псевдо-българските медии, колко му е…

Светът и без това е свикнал с „българските следи”. Онази с папата, всъщност, откъде тръгна? Ще ме подсетите ли? Не беше ли пак от Турция?! Отврат…

2.

НАТО срещу Либия

Без да се впускаме в коментари, какво точно става в Либия, в частност в Триполи, бих искал да ви насоча внимание към нещо, което не се съмнявам сте схванали още в края на миналата седмица. Изведнъж, така наречените бунтовници от Бенгази се разшаваха и за нула време превзеха цяла Либия, за още едно нула време се втурнаха в Триполи, Убиха един-двама синове на Кадафи, арестуваха още няколко и проникнаха в резиденцията на полковника, където разбира се, него го нямаше. Специалистите по пиар на НАТО пък изчислиха, че Либия е превзета от бунтовниците на 98.5%, а най-клакьорските медии неистово заквичаха: Кадафи паднаааа!..

После в понеделник се оказа, че то не било танкове, а било компоти и не биле за износ, а за внос…, както се казваше в прочутия виц за Радио Ереван. Триполи, дето беше съвсем превзет, се оказа, че малко не е съвсем, после стана много не съвсем. А във вторник арестуваният според единомислието и единогласието на бунтовниците и уж сериозна институция като Международния съд в Хага, син ан Кадафи Сейф ал Ислам се появи пред възторжена тълпа столичани и за голямо нещастие на натовските медийни стратези и пред камерите на агенция Ройтерс и предложи да се разходят заедно по улиците на Триполи за да се опитат да намерят заедно бунтовници…

Както се казва – нищо ново под слънцето. Обикновени информационни войни, в които лъжата е обърната в истина чрез авторитета на традиционните медии. Тук сме ви подбрали няколко информации, които най-добре ще ви покажат за какво точно става дума и може би защо! Да ви обяснявам повече ще обидя интелигентността ви. Приятно четене.

Какво „ГОВОРИ МОСКВА”?

Руските телевизии отказват да покажат видеокартина от Триполи от независими източници, дори и да им е предоставена безплатно!

„Ние показваме картина от Либия, единствено от потока, който разпространяват западните информационни телеагенции. Руски оператори там няма. Дори ни е забранено да ползваме картина, която могат да ни изпратят наши местни кореспонденти” – са заявили пред Ал. Григориев от Аргументы.ру хора от един от най-големите руски телеканали.

По думите на отговорен редактор във въпросния канал „буквално преди няколко дни ни позвъни човек от когото винаги сме получавали картина и кратък текст за новините и ни предложи безплатно да ни прехвърли чрез спътник свой видеосюжет. Обясни ни, че в центъра (на Триполи) всичко е спокойно, на Зеления площад няма никакви опозиционери, само местни жители и то без оръжие.”

„Когато доложих за това на ръководството, ми бе заявено, че „категорично вземаме само западен видеоматериал. Това е политиката ни!”. Наложи се да се откажа” – завършва редакторът.

От друг федерален телеканал, също са потвърдили пред Аргументы.ру, че „ние купуваме само картина с победи на опозицията. Други кадри ни е забранено да вземаме, дори и безплатно. Забранено ни е да вземаме и кадри с убити и ранени по време на авионападенията на НАТО над Триполи”. Редакторът е подчертал, че с такава цензура не се е сблъсквал от времето на втората война в Чечения.

Валентин ВАЦЕВ пред БНР:

Обсадата на Триполи от опозиционните сили е медийна постановка. Това заяви преподавателят по геополитика Валентин Вацев в предаването „Преди всички“ на БНР.

Това е било много нервен и смел опит от страна на френски, британски и може би американски командоси да предизвикат съответния информационен повод, а ако могат и да убият Кадафи – още по-добре. Това е работата на командосите, а завземането на град не е работа на командоси, а на армия. Никаква армия не е влязла в Триполи, каза още Вацев.

Той беше категоричен, че Кадафи и синовете му не са убити, макар че не се знае къде са. Не са арестувани. Ако бяха арестувани щяха да ги покажат досега 48 пъти, каза преподавателят по геополитика.

Запада живее много отдавна в т.нар. общество на спектакъла. В Катар е изграден макет на центъра на Триполи и там се снимат окървавени трупове и ликуващи младежи, каза Вацев.

Експертът обясни, че в Триполи не може да има опозиция. Триполи, като столичен град, е очистен много отдавна от всякаква възможност за съпротива срещу Кадафи. В Триполи са активирани дълбоко законспирираните бойни групи на НАТО – 6-7 групи от по десетина командоси. Това са бойни групи, които имат специални цели, специални обекти. Възстановиха интернета и потекоха огромно количество видеоматериали, така да се каже с медийни средства се ловува много удобно. НАТО бърза да свърши войната в Либия до средата на другия месец. Най-късно до другия месец Съвета за сигурност на ООН трябва да даде мандат на НАТО за наземна намеса в Либия за уреждане на въпроса, обясни Вацев.

Той заяви, че около Триполи има плътна информационна завеса. Правителството на Кадафи живее в 19 век. Те нямат усет за медийна война, те дори не опровергават много често, обясни Валентин Вацев.

Според Вацев предстои световният видеобмен да покаже окървавени и разчленени трупове, дело на кръволока Кадафи, който продължава да унищожава народа си. Преходното демократично правителство на въстаниците отправя отчаян призив към световната демократична общественост за военна помощ, което ще даде възможност на ръководството на НАТО, със съгласието на САЩ, да поискат спешно преразглеждане на последната резолюция и приемането на нова резолюция, която ще даде възможност на силите на НАТО, които вече са в Триполи, да работят законно. А целта е да се присвои петролното поле около Бенгази. Това ще стане вероятно, но за тази цел трябва да намерят Кадафи реално, а не на макет в Катар, да го убият и по някакъв начин да се разберат с племената, които го поддържат твърдо и категорично. Ще стане това, че либийският петрол ще стане достъпен, съвсем достъпен и безплатен, предимно за Франция, каза Вацев.

Сейф ал Ислам пред агенция Ройтерс:

„Първо искам да отрека всички слухове. НАТО и Западът имат модерни технологии и блокират и заглушават комуникациите. Изпращат съобщения към либийския народ чрез мрежата. Спряха излъчването на държавната телевизия, създадоха медийна и електронна война за да разпространят страх и хаос в Либия. Те също докараха саботьори по море и с цивилни коли за да създадат неразбории Виждате как либийския народ се надига за да прекъсне гръбнака на бунтовниците, предателите и бандитите. Сега ще минем през горещите точки в Триполи за да видите, че ситуацията е добра и всичко е наред. Искаме да уверим света, че ситуацията в Либия е отлична, слава богу. Сега ще обиколим тези части на Триполи, където се твърди, че се водят боеве.”

Този видеоматериал на агенция Ройтерс бе публикуван на 23.08.2011 в 10:47 на сайта dnes.bg, до редакционното приключване на настоящата публикация 24.08.2011 в 20:00 ч. няма нито кадър от видеорепортаж от Триполи. Вместо него се появи следното съобщение:

Верни на Муамар Кадафи военни държат насила в хотел в Триполи 35 чужди журналисти, сред които и от арабските страни, съобщи телевизия „Ал Арабия“.

Журналистите са блокирани в хотел „Риксос“ още от предишната нощ – понеделник срещу вторник, след като синът на Кадафи Сейф ал Ислам се появи публично.

Журналистите казаха, че им е било разрешено да излязат заедно със Сейф ал Ислам на улицата, да го снимат и да предадат информацията за това.

След това на журналистите е било предложено да се върнат в хотела.

Оттогава те не могат да излязат от сградата.

Те твърдят, че всеки, който се опита да излезе от хотела, попада под автоматичен огън.

И така, държат ги насила вътре, но няма проблеми да излязат навън, защото иначе няма как да знаят, че всеки, който излезе навън попада под автоматичен огън.

Изключително удобна „новина”, защото иначе ще се наложи да обясняват защо няма кадри от улиците на Триполи…

 
Продължение от 20 декември

В австрийския парламент минават дебати, парламентарно питане и парламентарно разследване по случая с износа на заразени кръвни продукти за страни в Азия и развиващи се държави. Депутатът Херберт Хаупт е човекът, който е наясно с това какви медикаменти на основата на кръвна плазма са били изнесени от Австрия за Либия. Той е наясно и с имената на австрийските фирми, либийските контрагенти и длъжностни лица, които са вътре в този случай.

Използвана ли е тази информация по време на делото срещу медиците от българските власти, макар и конфиденциално, на високо равнище - това се опитах да разбера от различни източници в България, които са били пряко ангажирани със случая с медиците.
"Зная, че имаше заседание на Комисията по здравеопазване в парламента и обявиха, че заседанието ще е закрито и всички външни лица бяха помолени да напуснат - заяви моят първи източник, който пожела да бъде спестено името му. - Колкото до случая със заразената кръв - това се знаеше, но както виждаш не бе оповестено официално и се мълчеше."

Спомените на един от пряко замесените в защитата на сестрите от тогава бяха все още ясни: "Спомням си, че адвокат Ялнъзов май спомена пред съда за този внос в Бенгази на заразена кръв, но никой не му обърна внимание. Все пак и в България и в Либия официално не се говореше за това. Тогава как можеше да се очаква, че някой ще обърне внимание на тези факти?
Друг въпрос е, че след намесата и ангажимента на професорите Колици и Монтание, те взеха от заразените деца проби от кръвта и с много мощен компютър и уникална технология установиха, че вирусът, който те носят е стар, какъвто е имало през 1997 година. Време, в което медицинските сестри изобщо не са били в Либия... Вярно е, че ако този внос в Бенгази бе оповестен можеше да има по-кратко дело. Но, и в България и в Либия имаше висшестоящи интереси Виенският скандал да не се разчуе.
После, не трябва да се забравя, че скандалът можеше да бъде голям, а голям скандал никой не пожела да допусне. Спомням си в Либия идваше Соломон Паси и се прегръщаше непрекъснато със Сейф Ал Ислам и повтаряше, че ще натовари на фалкона /правителственият самолет, с който Паси е пътувал до Либия и обратно..- бел. Л. М./сестрите и ще ги върне в България!
Мисля че, и Паси и Сейф ал Ислам знаеха за вноса на заразена кръв, но за това не се говореше на висок глас!"

На 23 февруари 2007 в българските медии бе съобщено, че шефът на Националната разузнавателна служба /НРС/, ген. Кирчо Киров ще чете доклад пред Комисията по вътрешна сигурност в Народното събрание. Този път по въпроса какво е направило българското разузнаване през 1999 г., когато бяха задържани българските медицински сестри в Либия. Ще припомня, че междувременно Киров влезе в задочен конфликт с бившия шеф на службата Димо Гяуров за това дали разузнаването е предоставяло достатъчно количество и надеждна информация на държавното ръководство за кризата с медиците в Либия.
"Спекулация е, че имам вина за медиците!" - каза Надежда Михайлова в студиото на Нова телевизия, като поясни: "Очевидно е, че процесът е политически и може да бъде решен с политически средства. Смятам за грешка отказа на правителството на Симеон Сакскобургготски да го оцени като политически процес. Колкото до това дали изпитвам вина - имаше сериозна спекулация. Казваха, че в МВнР сме знаели, но сме премълчали обстоятелствата около арестуването на медиците. Аз само ще кажа, че българското външно министерство по времето на нашето правителство успя да освободи 20-ина души, които също така бяха задържани. Разбира се, ще дойде ден, когато всички обстоятелства ще бъдат ясни. Не бих искала да изпреварвам нещата, защото най-важното в момента е хората да се завърнат живи и здрави в България. Но идеята за премълчаването е спекулативна. Докладите на специалните служби достигат до премиера, президента и председателя на Народното събрание. Така че, дори да се приеме формално, че Външно министерство е премълчало, някак си не е логично и президентът, и премиерът и председателят на парламента, да не са знаели. Някак странно не се коментира това, каква част от информацията не е стигнала до трите ключови институции в държавата. Но ще дойде време, когато това ще бъде коментирано и доста неща ще станат ясни..."
За какво време говори Надежда Михайлова? За какви неща, които ще станат ясни споменава тя? Защо този процес да е политически и да бъде решен с политически средства след като в Либия на деянието гледат като на криминално?
Дали Михайлова е знаела от посланик Кирил Калев за Виенския скандал? Дали Димо Гяуров е знаел за скандала? Искана ли е в подходяща форма информация от австрийското правителство за износа на австрийски фирми за Бенгази? Това ли ще стане ясно един ден? Щом досега не е станало ясно, т. е. оповестено на гражданството, то е напълно ясно друго, че информация от Австрия е имало, но по други пътища и като така получена, тя не е била употребена в подходяща форма пред австрийската държава.
Официално получена информация от Австрия означаваше признание за нещо, което е злепоставяло самата австрийска страна, а това е бил достатъчен аргумент българската страна да не коментира случая с износа на заразена кръв.
Либийците са си внесли сами заразените продукти, и то в този внос са взели участие отговорни длъжностни лица от политическата йерархия на Джамахирията. Това е безспорен факт. Но липсата на официално притежавана информация по Виенския скандал е вързала ръцете на българските институции - парламент, изпълнителна власт, разузнаване. Т. е. не е имало никаква възможност да се коментира фактът, че лица от обкръжението на Кадафи са били съпричастни със скандалния внос.
Оттук отпада като неизползваема и възможността за стабилни аргументи и реален натиск в преговорния формат - САЩ, ЕС, Великобритания. Т. е. вързаните ръце на българските институции лишават от възможност сестрите да получат един много по-кратък процес, оневиняване и освобождаване.
Така се стига до абсурда, в момент, когато в Бенгази е внесена заразена кръв и се стига до трагедията със заразяване на над 400 деца, в момент, когато пред съда са изправени български медицински сестри с много тежки обвинения за участие в подобно деяние - да не може да се реагира адекватно на самия процес. Австрия официално не се ангажира сериозно и отговорно с възникналия проблем. Тя е страна-членка на ЕС, председателства го в момент, когато българките получават смъртни присъди. Лентата не може да бъде върната назад - поради висши съображения за безпрепятствено приемане на България в същия ЕС! Абсурдно е някой да се надява, че неприет кандидат-член за ЕС ще си позволи да обвини държава, която е вече в ЕС в такъв скандал!

Ако слезем на равнище свидетели - от българска страна са били наясно, че австрийският депутат едва ли ще се съгласи да свидетелства за скандала. Че либийският д-р Абдел Фатех Мохамед Бария също ще предпочете да не се обявява срещу Джамахирията заради сигурността и живота си, както и този на семейството му.
Същото важи и за ръководителя на Бюрото на Арабската лига - проф. Самир Хазза, както и за проф. Ханс Курц от австрийското Министерство на здравеопазването.

Политическите държавни интереси правят понякога човека малък, беззащитен.
2006 г. България очаква майския доклад на Европейската комисия по бъдещото си членство в ЕС... Виена не предприема никакви явни действия по своя инициатива, за да подпомогне усилията на българската държава в спасяването на медицинските сестри, тъй като съпричастността й към проблема е деликатна и престижът й трябва да остане ненакърним. Въпреки че в парламента на Австрия е имало разследване, въпреки че политически в самата държава реакцията е била адекватна и в рамките на закона. И въпреки че не държавата, а частна фирма стои в дъното на въпросния скандален износ на кръвни продукти, но нещата трябва да останат в рамките на самата държава и да не минават границите й.
Остава израелската лаборатория, преработила кръвта в кръвни продукти и предупредила съответната фирма за наличие на зараза.
Тук нещата са повече от странни. Израел мълчи и не реагира, въпреки обвиненията на Кадафи за някакъв заговор на МОССАД. Израелската страна е наясно, че крадецът вика "Дръжте крадеца!" и решава да запази мълчание, още повече, че си е изпълнила дълга да сигнализира за заразата.
И точно тогава се намира форма и възможност данните за Виенския скандал да достигнат на високо в ЕС. От ЕС преценяват и оценяват толерантността на българската страна да не се вдига шум срещу една страна-членка на съюза и поемат ангажимент да решат казуса с медицинските сестри. Така се стига до тихата дипломация, и проточването на процеса с години, както и до международни усилия и натиск срещу Кадафи да бъдат пуснати българките тъй като са невинни за СПИН-заразяването.
Либийският дълг към България, който бе в размер на 56 600 000 долара, е внесен в Международния фонд "Бенгази". България показва, че е съпричастна със съдбата на заразените деца, въпреки че не носи вина за това.

Каква е била реакцията на Външно министерство по случая? За целта написах писмо до говорителя на МВнР, Димитър Цанчев. Eто писмото и неговият отговор.

Уважаеми, господин Цaнчев,
Името ми е Люба Манолова и съм журналистка, автор на сайта: lubamanolova.info. Обръщам се към Вас с въпроси относно мое разследване, което ще излезе на сайта ми. Става дума за времето, в което министър на външните работи е била Надежда Михайлова, а посланик на Република България в Австрия - Кирил Калев.
Темата на разследването ми е извършен внос на заразени кръвни продукти от Австрия в Либия, Бенгази. По случая са правени парламентарни питания и е воден дебат в австрийския парламент, тъй като износът на заразени кръвни продукти за държави от Африка и Азия е предизвикал скандал в Австрия. И този скандал не представлява тайна за гражданите на Австрия.
Името на депутата в парламента, който е бил свързан с дебата и парламентарните питания е магистър Херберт Хаупт.
Скандалът около питанията и дебатите е факт, и българският посланик по това време, Кирил Калев е бил наясно с проблема. Никъде обаче не срещнах данни за реакция от негова страна. Предполагам, че ако е съществувала такава реакция, то тя се съдържа в документални данни, намиращи се в МВнР.
Въпреки че не намерих данни за каквито и да било действия от страна на посланик Калев по Виенския скандал, бях много изненадана, че случаят не бе оповестен в нашата страна и по-късно, по време, когато усилията да бъдат спасени медиците ни от страна на изпълнителната власт и администрацията на държавния глава бяха неимоверно големи.
В същото време научих, че в парламентарната Комисия по здравеопазване са били проведени закрити заседания по казуса "Либия".
Въпросът ми е: защо този скандал не бе огласен и липсваше официална реакция и позиция, с оглед решаване на проблема с осъдените на смърт три пъти българи?
Отговорите и обясненията, които получавам, допитвайки се до различни хора в разузнаването, парламента, Министерство на здравеопазването е, че решението на случая от българска страна е било политическо. Господин Цaнчев,
Моля да ми отговорите каква е била реакцията на МВнР по скандала във Виена и защо той бе прикрит от нашите власти?
Очаквам Вашето пояснение и по това, какво означава "политическо решение на проблема с медиците"?

17 декември 2007 г.
Люба Манолова

По-късно, в разговор с господин Цанчев, той поясни: "Госпожо Манолова, аз не мога нищо да Ви кажа... Министерството на външните работи няма отношение към проблема. Всички аспекти по случая са изяснени. Аз не мога да приема Вашата теза и да давам пояснения за някакви Ваши хипотези...тази насока на събитията, ... Вие искате да коментирам Ваши хипотези?
Не всяка Ваша констатация е свършен факт, все пак имаше Междуведомствена комисия, която е преценила обстоятелствата и си е свършила работата.
Не мога да коментирам скандал в друг парламент! Не мога да коментирам действията на някаква чужда частна фирма. Защо трябва да коментирам думите на други хора?"


Официално от българска страна, от Тел Авив не са били поискани резултатите от лабораторните изследвания на заразената австрийска кръвна плазма, за да могат да бъдат на разположение на българските адвокати, които да ги използват по тяхна преценка при евентуално лошо развитие на процеса. Неизвестни длъжностни лица от висшата българска политическа йерархия преценяват, че не се налага да се пита нито Австрия, нито Израел за скандалния случай. Тези лица са свързани с две правителства - това на Иван Костов, при президент Петър Стоянов и шеф на Разузнаването - Димо Гяуров, и това на Симеон Сакскобургготски - с външен министър Соломон Паси и хора от парламентарната Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, от Комисията по здравеопазване.
Не очаквам някой от българските политици да прочете публикацията и да си посипе главата с пепел. Те, същите тези политици много точно успяха да излязат от ситуацията с медиците ни, след намесата на ЕС, Великобритания и САЩ. Друг въпрос е колко струваше това на медицинските сестри и техните семейства...

Голямата политика и малките хора! Колко незначителни сме в един момент пред глобалните стратегии и замисли на политиците!

Дяволите се делят на пропаднали ангели и издигнали се хора - каза навремето Станислав Лец.

 

В началото бе Лъжата, тлъста и непрекъснато повтаряна, където Николай Младенов седне и стане:

“Николай Младенов е роден във Варна, в семейството на дипломат от кариерата”.

Стоп! За незапознатите с понятието “дипломат от кариерата” това може да мине, но пред хора, близки до темата – тази лъжа в представянето на Младенов от Емил Кошлуков – няма как да мине!

И така: шифровчикът е служител на “репресивната” Държавна сигурност, но НЕ Е дипломат от кариерата! Той живее в посолството, не излиза от там, за да не бъде хванат и всички данни, с които работи той да се озоват в неподходящи ръце.

Друг въпрос е защо Николай Младенов е решил да приема лъжата, че е син на дипломат от кариерата, какъвто не е неговият родител, навъртял трудов стаж като шифровчик по посолствата! Може би защото самият той, като син няма нещо авторитетно свършено в трудовата си биография като “момче” на Сорос и чиновник на Световната банка?

Или има комплекс за малоценност от факта, че се хвали с магистърска степен по военни науки от Кралския колеж в Лондон, а едва ли ще може да разглоби и сглоби една картечница!?

Програмен директор на фондация “Отворено общество”, програмен координатор в социалния отдел за България на Световната банка, основава Европейски институт в София, и е негов директор няколко години. Какво представляват тези длъжности освен едни “бля”, “бля”, “бля” за личната му биография?

Ще припомня за “Отворено общество”?

Кои бяха и са основните цели на Сорос  за България и кое спомогна той да ги изпълни? На първо място: поставянето при всички правителства след 10 ноември и то на възлови места в управлението на държавата и медиите - на безкритични апологети на измислен икономически либерализъм.

Другите фактори, с които в един момент стана ясно, че държавата в лицето на изпълнителната си, законодателна и съдебна власт не успя и не е в състояние да се пребори са: катастрофалният брой на аборти на фона на отрицателния прираст и ширещата се демографска криза, увеличаващата се до застрашителни размери наркомания, нахлуването на различни религиозни секти и общества, просперитет на хомосексуализма и насилието в училищата, бумът на детска порнография, наркомания и алкохолизъм - с тези реалности моралният код на християнството и по-точно на православието бе поставен под сериозна заплаха. В същото време "прането на мозъци" набираше и набира трудно възспираема скорост...

Хората на Сорос не се спряха и пред целта да бъде "вербувана" интелигенцията на България. Под различни форми се спонсорираше издаването на творчеството на видни интелектуалци, влияеше се избирателно на журналисти да пишат поръчково и насочено по неслучайни теми. Но най-"вярната" посока, по която работеха хората на Сорос бе тази, по установяването на тотален контрол върху държавата, с цел "правене на история". Това бе другата от основните стратегии на Сорос и подобните му за дестабилизиране на България и държавите от Балканския район. Така през зимата на 1997 година хора на Сорос свършиха "мръсната" работа по дестабилизиране на държавата, като целта им бе да бъде сменено правителството и на власт да дойде това на СДС, в което имаше най-внушително присъствие на доверени на Сорос лица. Защо се бързаше? Предстоеше тотална приватизация, търпението на глобалистите да присъединят България към НАТО бе на изчерпване, моментът Западът да се противопостави на Русия с всички възможни средства и начини бе назрял...

Но да се върна към целта за "пренаписване на историята". Работата в тази насока започва още със свалянето на Живков, когато понятието "етнос" измества, с амбиция да замени, понятия като "националната принадлежност" и "идентичност"?

Получи се така, че в България, държава, в която православното християнство бе изместено на заден план /в продължение на близо пет десетилетия, по причина на идеологическата ни принадлежност към социалистическия лагер и съответната идеология/ се тръгна към отъждествяване на етническа с религиозна принадлежност, вероизповедание. И това започна да се насажда във време, когато в страни като Франция в Европа, САЩ всеки гражданин изповядващ будизъм, мюсюлманство или каквото и да било друго като религия си остава и е единствено и само французин или американец. Необяснимо остана защо спрямо България, същите тези държави застанаха на "демократични" позиции по отношение на така наречения "възродителен процес".

През последните 10 години /1989-1999 г./ чувството за национална принадлежност и идентичност бяха и са обявени от блюстителите на нов световен ред, САЩ, за "национализъм", "шовинизъм", за останки от "тоталитарното минало", останки, отживели, ограничаващи свободата на хората. Реално погледнато, точно силното чувство за национална принадлежност и идентичност на редица държави от Източна Европа и Балканите се оказаха препъни камъка на новите проповедници и сторонници за световен ред, Да вземем съседна Сърбия и провокираните там четири войни или позицията на члена на НАТО Гърция, която категорично отказа да участва в Косовската авантюра...

Държава срещу 25 милиона долара?

Известно е, че за “Сапио” се чака години, докато изтече срокът и престъплението мине под чадъра на давността, за да се покрият над 400 милиона лева, не влезли в бюджета пари, от времето, когато курсът на долара бе 18 лева!

Не е известно обаче как през 1996 г. лидерът на СДС, Иван Костов замина /в деня на предварителните избори за определяне на кандидата за президент на опозицията - СДС/ в Будапеща, /в качеството си на бъдещ премиер на България/, за да договори с Джордж Сорос заем от 25 милиона долара за зърно. Връзката между милиардера и лидера на СДС осъществява Георги Прохаски /или Жорж Прохазка, бивш активен партиец в Моска преди 10 ноември, човек, който в бъдещия кабинет на СДС ще направи светкавична политико-икономическа кариера/. Признанията на Прохаски бяха поместени във в. “24 часа” от 18 април 1997 г.. Заемът е бил безлихвен, едногодишен – и досега не е ясно дали е закупено зърно с тези пари, или дали е върнат. Истината, че срещу милионите за зърно, които както се оказва впоследствие, че не са необходими, Иван Костов е дал гаранция на Сорос, че синьото правителство ще следва икономическите му препоръки!

След това пътуване на Иван Костов и вземането на властта от сините, Джордж Сорос действително упражняваше свое влияние върху развитието на България. Държава срещу 25 милиона долара? За доларите не се чу и дума, но затова пък СДС се замогна, току що правеният луксозен ремонт в централата на “Раковски” 134 бе разбит и повторен с нови, много по-скъпи материали. След ремонта офисите бяха обзаведени с мебели и техника от водещи западни фирми. За изборна агитация в дните на пролетта на 1997 г. не се жалеха средства, както се приемаха и спонсорства в зимата на 97 година. Лидерите на СДС се облякоха в скъпи маркови дрехи, колите, които караха за партийни мероприятия също бяха скъпи.

Та точно такъв “благодетел” на демокрацията като Сорос пое в свои ръце съдбата на България, и точно негов човек се оказва, че е въпросният, срамуващ се от родителя си Николай Младенов!

Той, който бе избран от Надежда Михайлова по препоръка и заради послушанието му, хвърли ловко оставка след изборния крах през 2001 година и тогава бе приютен от Световната банка да се труди. Хвърли оставка не защото бе засегнато достойнството му от слабата политика на сините, нима може да бъде засегнато нещо, което не е ясно дали е в наличност?

Известно време бе евродепутат, но преди изборите 2009 година господарите му подсказаха, че ще трябва да се готви за министър и той се съобрази с това.

Трябва ли да сме изненадани от начина, по който Кошлуков представи Младенов?

Да се върнем към 1990 година – Кошлуков бе представен като дисидент, който е бил хвърлен в затвора заради книгата “Фашизмът”.

Никъде няма черно на бяло, че именно заради това Кошлуков е бил разследван в казармата. Версиите за “репресията” към него са няколко, една от които е, че е бил даден на прокуратурата заради разпространение на порнографска литература. Логично към днешна дата такъв документ липсва!

Затова пък никой никъде не публикува истинската история от воденото разследване и осъждане на Кошлуков...

1989-1990 година – време за писане на дисидентски биографии. Атомен физик от института в Дубна се самопръвъзгласи за водач на православното християнство. Марксист-ленинец, почитател на Горбачов издаде книга, със заглавие “Фашизма” и публикува използвана литература на чужди езици, които към този момент не знаеше!

Да не отварям дума за това, че достъпът до чуждестранна литература на езици, които човек не знае, е доста съмнително действие, още повече, че въпросният “изследовател” на фашизма твърдеше, че е писал книгата си на село, където бил въдворен! Нима при въдворяването му бе заминал с каруца използвана чуждестранна литература и речници – това така и никога не бе разказано! Да не говорим за съвпадението, че точно този автор разказваше наляво и надясно колко бил репресиран един младеж, който по-късно бе разпознат като Емил Кошлуков!

Истината е, че въпросната книга бе продадена в 30 000 тираж и чак след това някой нареди да бъде обявена за инкриминирана!

Да не говоря и за това, че редакторът й, май единствен си изпати с истинско уволнение и бе доста сериозно стресиран от авторите на легендата за “инкриминирания” “Фашизъм”!

Кошлуков бе обявен за водач на студентското недоволство, председател на федерацията на Независимите студентски дружества – и като такъв той седна на така наречената Кръгла маса. Част от новата му биография съдържаше главно и единствено “разпространение” на “Фашизма”, която няма логично обяснение, тъй като зо казармата му нямаше книжарница!

След като “свърши” мисията му на водач на студентски протести, той бе изпратен да учи политология в Санта Барбара. Според свидетели – от външнотърговско дружество, чието наименование започва с “Техно-...” и свързано с поне едно, две от управленията на Държавна сигурност!

Според Справочника Omda, в биографията за Емил Кошлуков е записано следното:

1985 г. - като войник е осъден на 6 г. за опит да предизвика бунт в казармата; излежава присъдата в старозагорския затвор.

1988 г. - освободен предсрочно от затвора и армията.

1989 г. - приет за студент в СУ "Св. Кл. Охридски", специалност английска филология.

Интересно как този Справочник пренебрегва твърденията на Желю Желев и не споменава и дума за това, че Кошлуков е бил репресиран заради “Фашизма”?!

Интересно и по каква причина осъден на 6 години затвор от военен съд, “за опит да предизвика бунт в казармата” е предсрочно освободен след 3 години, и от армията, и от затвора, не си дослужва годините присъда в казармата и кандидатства в СУ “Свети Климент Охридски”, специалност английска филология.

Кой помага толкова хуманно на младежа Кошлуков?

Освен това и други въпроси от героическата биография на студентския водач остават неизяснени, също провокирани от автора на Omda:

При пожара на Партийния дом (26 август 1990) бе набеден от про-комунистически среди, че е участвал в подпалването. Той се появява на мястото на пожара и се опитва да спре погромаджиите, за което има, както свидетели, така и видеоматериал. Но атаката срещу него беше много силна. Отнеха му международния паспорт. Забраниха му да напуска страната.

По сведения на СДС (верни или не) предстоеше да бъде арестуван. Зад него вървеше "опашка" от агенти. От името на СДС поисках от министъра на вътрешните работи да му се върне паспорта. Вечерта организирахме минаването му през границата. Това беше един от екшъните на 1990 година. Чрез "наши хора" Кошлуков премина през КПП Брегово (другите го "чакаха" на аерогара София и Калотина) и се озова в Белград. След два дни беше в САЩ.

1991 - 1996 г. - Завършва политология в Калифорнийския университет в Санта Барбара (САЩ).

Въпросът е: защо никога и никъде не се чу, че Кошлуков е бил преследван и с отнет международен паспорт след пожара на Партийния дом? Та той даже май не беше разпитван за това?

Кой му даде учебна виза за Щатите – къде и кога?

Кой му плати обучението и пребиваването в Санта Барбара?

Та в събота, на 9 април стояха в студиото на тв7: един пишман студентски водач, с хиляди неизяснени моменти в биографията си и един син на шифровчик, който се срамува от професията, с която го е хранил и влачил по посолства баща му и затова е измислил, че е “дипломат от кариерата”!

Докога ще ни правят на луди някакви измислени отломки от демократичните процеси?

Не е ясно.

Както не е ясно и твърдението на Николай Младенов, че ние, България не сме във война с Либия?

А в какво сме? Може би Аню Ангелов праща “Дръзки” на пазар в Триполи и за по-сигурно са натоварили и малко оръжие на борда?

1400 полета на НАТО бяха извършени на 10 април, а генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен заяви, че няма военно решение на конфликта в Либия. Той посочи, че за разрешаване на ситуацията в северноафриканската страна е необходимо да се търси политическо решение, предаде радио „Ехото на Москва”!

Тогава що ще българският "Дръзки" в либийски води? Защо два дена на 10 и 11 април никой не конемтира думите на Расмусен?

 
Американски войници проверяват за миниДнес те се сражават в Югозападна Азия, както и в южноамериканските джунгли. Отвличат хора от домовете им в Магреб и влизат в престрелки с тежковъоръжени бунтовници в района на Африканския Рог. Патрулират в огромната зона между Карибско море и Тихия океан. Осъществяват операции в смазващата жега на близкоизточните пустини и при минусовите температури на крайния европейски Север. Администрацията на Обама води тайна война на цялата територия на планетата, чиито истински мащаби все още остават неясни.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1757-globalnata-tayna-voyna-na-amerika

От 11 септември 2011 насам, американските специални части набъбнаха по всички възможни параметри, като започнем от числеността и свършим с бюджета им. Но най-показателно е експоненциалното нарастване на разполагането на тези части по целия свят. В момента те присъстват на територията на 70% от държавите по света, което за пореден път показва мащабите на тайната война, която се води навсякъде - от Латинска Америка до най-затънтените части на Афганистан и от съвместните военни учения с африканските съюзници на САЩ до информационните атаки, осъществявани в киберпространството.

Според докладите, в "периода на застой", т.е. по време на управлението на президента Буш-младши, части за специални операции са били разположени в около шейсет различни държави по света. През 2010 броят на държавите, където има такова присъствие, е нараснал до седемдесет и пет (по данни на Карън де Йънг и Грег Джафи от Washington Post). Година по-късно, говорителят на американските Сили за специални операции (SOCOM) полковник Тим Най заяви, че се планира присъствието на части на SOCOM в 120 страни, чиито брой днес е още по-голям.

Американски части в поредната чужда държаваТака, според майор Робърт Бокхолт от PR-отдела на SOCOM, през 2013 елитни специални части на САЩ са били разположени в 134 държави, пръснати по цялата територия на планетата. Този впечатляващ ръст от цели 123% при управлението на президента Обама демонстрира, как - наред с конвенционалните методи за водене на война, кампаниите на ЦРУ, залагащи на безпилотните летателни апарати, т.нар. "обществена дипломация" и мащабния електронен шпионаж, САЩ се ангажират с още една значима и развиваща се форма на демонстрация на сила извън техните граници. Тъй като са предимно тайни, повечето от тези операции се осъществяват от най-елитните военни части на Америка далеч от любопитните погледи, вниманието на медиите и всеки друг страничен наблюдател, което обаче повишава шансовете за непредвидени поврати и катастрофални последици.

Разширяването на SOCOM

Миг от афганистанската войнаСъздаденото през 1987 Командване на Силите за специални операции на САЩ (SOCOM), демонстрира стабилно развитие в периода след 11 септември 2011. Според някои данни, в края на миналата 2014 числеността на SOCOM e достигнала 72 хиляди души, срещу едва 33 хиляди, през 2001. Финансирането му също нараства в геометрична прогресия, като началният му бюджет от 2,3 млрд. долара, през 2001, достигна 6,9 млрд. през 2013 (като добавим допълнителното финансиране цифрата набъбва до 10,4 млрд. долара). Рязко нараства и броят на разположените извън границите на САЩ служители на SOCOM - от 4900, през 2001, до 11500, през 2013.

Едно публикувано наскоро проучване, базиращо се на правителствени документи със свободен достъп и съобщения в медиите, показва, че в периода 2012-2013 американски сили за специални операции са били разположени или въвлечени във военни операции на територията на 106 различни държави по света. В същото време, въпреки официално направеното от мен запитване, Командването на SOCOM отказа да ми предостави точна статистика за общия брой на страните, където са дислоцирани "специални оперативни агенти" - зелени барети и рейнджъри, "морски котки" и командоси от Delta Force, специализирани екипажи на хеликоптери и катери, както и цивилен персонал. Както ми обясни споменатият по-горе майор Бокхолт, "не разполагаме с експресни данни за това и ще ни отнеме много време за да можем да ви отговорим достатъчно точно". Все пак, в навечерието на появата на настоящата статия, той най-сетне благоволи да отговори на въпроса, който му зададох още през ноември 2014, посочвайки, че "през финансовата 2013 части на американските сили за специални операции са се намирали на територията на 134 държави по света".

Специални операции във всяка точка на планетата

Специална операция на американски частиПрез миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидад и Тобаго за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зеландия, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с. г. елитни военни части на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

Специални операции във всяка точка на планетата

През миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидат и Тобего за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зелания, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с.г. елитни военни часто на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

------------------------------------------------------

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на пет книги за военните кампании и военната стратегия на САЩ

 
Начало Предишна 3 2 1 .. Следваща Край
Powered by Tags for Joomla