Tag:лидерство

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

През април 2016 НАТО отбелязва своята 67-ма годишнина. Струва ми се, че вместо да повтаряме остарелите клишета и щампи за непреходното значение на този военен блок за сигурността на САЩ и за мира в света, би следвало да използваме юбилея като повод за анализ на отдавна назрелия въпрос, дали ангажиментите на Америка към Северноатлантическия алианс обслужват собствените и интереси през ХХI век? Защото са налице все повече доказателства, че членството в НАТО не отговаря на интересите на САЩ.

Създаването на алианса през 1949 обозначи очевидния отказ на Америка от традиционната и политика на неучастие в чуждестранни военни блокове и отказ от интервенционизма. Участието в две световни войни в рамките на само едно поколение американци, както и особено обезкуражаващото в психологически план нападение срещу Пърл Харбър, нанесоха смъртоносен удар по външната политика на ненамеса. Дори такива известни противници на интервенционизма като Артър Ванденберг, признаха, че светът се е променил и изолационизмът (едно крайно неудачно понятие) вече не е подходящата политика за САЩ. Членството в НАТО, която се превърна в "изключително здрав алианс" с европейските държави, демонстрира до каква степен се е променила политиката на Вашингтон и позициите на Америка, като цяло.

Днес е също толкова трудно да оспорим твърдението, че светът се е променил. Вече няма дори и подобие на онзи европейски или световен силов баланс, съществувал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Тогава Централна и Източна Европа се намираха под властта на Съветския съюз - една безпощадна тоталитарна държава, генерираща заплаха от експанзия в невиждани до този момент мащаби. На свой ред Западна Европа, макар и в общи линии демократична, беше съвършено деморализирана от разрушенията по време на Втората световна война и надигащата се съветска заплаха. В тези стратегически условия дори такива известни противници на интервенционизма като сенатор Робърт Тафт, бяха склонни да подкрепят защитата на свободата на Европа. Тафт обаче смяташе, че САЩ просто следва да гарантират сигурността на континента, но не и да предприемат една толкова фатална стъпка, като членството в НАТО и да не се нагърбват с бремето на практически неограниченото лидерство на Запада при това за неясен период от време.

Последвалите събития показаха, колко основателни са били опасенията му. Привържениците на НАТО настояваха, че светът след Втората световна война се е променил и, че в новите условия максимално широкото американско лидерство е просто задължително. Днес, десетилетия по-късно, вече е пределно ясно, че основен недостатък на техния анализ на ситуацията е, че според тях въпросните промени са важно, но единично събитие и, че след това всичко ще работи в рамките на новата система. Това предположение обаче се оказа абсолютно погрешно. Промените са непрекъснат процес. Днешна Европа се различава от Европа през 1949 най-малкото толкова, колкото и онази Европа се различаваше от предвоенната. В същото време нейната организационна основа, в лицето на НАТО, както и съдържанието на американската политика, си остават същите.

Днес е променена цялата среда на сигурност. Европейските демокрации вече не представляват сборище от деморализирани и съсипани от войната маргинали. Те се обединиха в рамките на Европейския съюз, а числеността на тяхното население, както и техният БВП, са по-големи от американските. Да, те се безпокоят от развитието на събитията в Близкия Изток и от периодичното ръмжене на руската мечка, но са в състояние сами да се справят и с двата проблема. Русия на Владимир Путин е бледа сянка на заплахата, каквато представляваше някога Съветския съюз. ЕС има три пъти по-многобройно население и почти десет пъти по-мощна икономиката от руската.

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собствения си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и - в резултат от това - поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

Тази разлика в икономическото натоварване е само една от причините, заради които следва всестранно и комплексно да анализираме въпроса, дали ангажиментите на Америка в НАТО отговарят на нейните интереси. Това обаче е много важна причина.

След създаването на алианса средата на сигурност в Европа се промени съществено и в друго отношение. През първите десетилетия на съществуването на НАТО целта на Вашингтон беше да гарантира сигурността на ключови държави като Западна Германия, Италия Франция и Великобритания. След разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, американските ръководители започнаха да настояват за разширяването на алианса и включването в него на държавите от Централна и дори Източна Европа. Те вкараха в НАТО голям брой нови съюзници със същата лекота, с която някои хора добавят приятели в своята Фейсбук-страница.

За разлика от Фейсбук обаче, военните алианси са изключително сериозен ангажимент. Прословутият чл.5 от устава на НАТО изисква нападението срещу един от членовете на пакта да се разглежда като агресия срещу всички. Заради него САЩ могат лесно да се окажат забъркани във въоръжен конфликт, който няма нищо общо със сигурността на самата Америка. Абсурдността на съществуването на НАТО през ХХІ век достигна върховата си точка през февруари 2016, когато алиансът, с активната подкрепа на Вашингтон, прие за свой член малката балканска държавица Черна гора. Не е ясно, как подобна микродържава би могла да укрепи и без това колосалната военна мощ на Америка или пък нейния икономически потенциал. Това е голяма загадка. Хубавото в случая е, че Черна гора поне няма врагове сред великите държави. Това обаче не важи за трима други малки членове на НАТО - прибалтийските постсъветски републики Естония, Латвия и Литва, приети в алианса преди десетина години. Те са в много лоши отношения с Русия, а както посочва един от водещите американски аналитични центрове, тези държави са толкова уязвими, че руските войски биха могли да ги окупират за броени дни. Тоест, очертава се следната картина. Ако преди, в рамките на НАТО, поемахме ангажимент да защитим най-важните икономически и стратегически играчи от една зловеща тоталитарна сила, сега залагаме репутацията и дори самото съществуване на Америка за да защитим група малки държавици, разположени на границата с Русия. Следва ясно за заявим също, че нарастването на американската мощ по западните руски граници до голяма степен съдейства за влошаването на двустранните ни отношения с Москва.

Налага се впечатлението, че привържениците на НАТО не осъзнават значението на промените в международните отношения. За тях висш приоритет се оказва запазването на алианса, а не сигурността и просперитета на Америка. Не бива да се съгласяваме с подобно статично мислене. 67 години са дълъг срок и политиката през цялото това време не може да не се променя, тъй като рискува да се окаже неадекватна. Истината е, че американската политика по отношение на НАТО не издържа дори елементарна проверка относно нейната целесъобразност и ефективност. Отдавна е време да направим всестранен анализ на тази политика, включително като разгледаме внимателно и най-радикалния вариант - излизането на САЩ от Северноатлантическия алианс.

-----------------------------------------------

* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон - един от мозъчните центрове на американската консервативна десница, и редактор в National Interest. Той е автор на десет книги по проблемите на международните отношения, някои от които са посветени на НАТО.
 
Романо Проди, бивш председател на Европейската комисия от 1999 до 2004 г.Очаквах от Германия по-голямо внимание към общия интерес, тъй като националните й интереси са удовлетворени. Но германското обществено мнение много се е променило. Когато американците поеха лидерството в света в края на Втората световна война, те създадоха плана “Маршал. Не от християнско милосърдие, а като естествена последица от тяхната мощ. Това казва 75-годишният Романо Проди, който бе председател на Европейската комисия от 1999 до 2004 г. Пред кореспондента на “Монд” в Рим той разсъждава за споразумението, постигнато между Гърция и нейните кредитори.
Интервю на Филип Риде, Монд, в превод на Галя Дачкова от сайта Гласове

- Изглеждат ли ви приемливи условията, наложени на Гърция за нейното спасяване?

- Щом бяха приети, значи са приемливи. Но те бяха наложени по възможно най-лошия начин. Един малък проблем бе превърнат в огромен проблем. Ако бяхме проявили добра воля в контекста на солидарност, който преобладаваше в миналото, всичко щеше да бъде по-лесно. Доверието, което трябва да бъде в основата на отношенията между европейските страни, бе унищожено. Избегнахме най-лошото, но ние създадохме злото.

- Трябва ли да се преструктурира дългът на Атина?

- Всичко отдавна знаят, че Гърция няма да може да изплати целия си дълг. Силно намаляване, по-ниски лихви или по-дълги периоди на заеми? По принцип, разликата не е много голяма. Но, когато един болен е в тежко състояние, най-добре е да се действа по хирургичен път.

- По време на преговорите бе издълбана пропаст между северната и южната част на паричния съюз. Може ли да бъде запълнена тя?

- Тази фрактура несъмнено съществува. Въпреки това северната част на Европа и нека кажем ясно Германия, съумя да се възползва от еврото. Очаквах от нея по-голямо внимание към общия интерес, тъй като националните й интереси са удовлетворени. Но германското обществено мнение много се е променило. Когато американците поеха лидерството в света в края на Втората световна война, те създадоха плана “Маршал". Не от християнско милосърдие, а като естествена последица от тяхната мощ.

- Може ли Европа да бъде в “смъртна опасност”? Могат ли да възникнат други кризи и къде?

- Когато решихме да създадем еврото, след това да отидем по-нататък с Европейската конституция, която бе отхвърлена от французите и холандците (през 2005 г. - б.а.), всички ние бяхме съгласни, че тази конструкция се основава на два стълба: паричния стълб и икономическия и данъчен стълб. За съжаление, бе изграден само първият стълб. Така че Европа е наполовина изпечен хляб. Такъв хляб е трудно да се дъвче, да се преглъща… Европейските граждани не могат да се чувстват защитени в една наполовина завършена Европа. Остават две решения: или завършваме печенето, което означава Европа да си изработи икономическа и данъчна политика, или ще възникнат други кризи. Те могат да дойдат както от Германия, така и от Франция, Италия или Испания.

- Дори от Германия?

- Когато бях председател на Европейската комисия, давах този абсурден пример: “Какво би направил Европейският съюз, ако земетресение разруши Люксембург?”. Впрочем тази вероятност е почти невъзможна. Исках да кажа, че кризите или непредвидените събития могат да възникнат навсякъде. По принцип, политиката е създадена, за да се справя дори с непредвиденото, но ние не сме подготвени да се справим с финансовите кризи или гръцката бъркотия… Трябва да споменем и неувереното поведение на френските правителства, които все още не желаят да вървят напред.

- Може ли френско-германската двойка да бъде все още двигател на Европа?

- Не. Не, защото този двигател е напълно неуравновесен. Германия има по-голяма мощност, по-голям капацитет; в сравнение с нея Франция изглежда доста по-слаба. Двигателите не могат да работят по този начин. Преди една година предложих по-голямо сътрудничество между Италия, Франция и Испания, чиито интереси са идентични. Но тази идея все още не е узряла политически. За съжаление, липсва доверие. Всеки иска да вярва, че е господар на другия!

- Каква е вината на Европа в гръцката криза?

- Това е дълга история. Когато през 2003 г. исках да накарам Франция и Германия да спазват Пакта за стабилност, Жак Ширак и Герхард Шрьодер ми казаха, че това не е работа на Европейската комисия. Тогава предложих “европейска сметна палата” да наблюдава бюджетите на отделните страни. Те ми отговориха, че в Европа вече има достатъчно органи на бюрократичен контрол. Тогава предложих Европейската статистическа служба, “Евростат”, да се заеме с това. Нов отказ. В интервю за “Монд” (през октомври 2002 г. - б.а.) заявих, че Пактът за стабилност е глупав. Тъй като има години, в които трябва да има бюджетен излишък, и други години, в които трябва да има дефицит. 13 години по-късно това е още по-очевидно: той е глупав, защото е само аритметична норма. В момента, в който бе попречено на Европейската комисия да ръководи Пакта за стабилност и бе избран пътя на наднационалния егоизъм, се откри пътят за гръцката криза и за хиляди още проблеми в бъдеще.

- Може ли все още да очарова Европа?

- Нашите правителства повярваха, че е за предпочитане да се следват популистките партии с по-малко Европа. Въпреки това именно в моменти, като настоящия, би трябвало да се върнем към духа на бащите основатели. Борбата с популизма чрез ограничаване на солидарността и европейската интеграция не е решение. Ние, европейците, имаме своя съдба в света, ако сме единни. В противен случай с нас е свършено.

- Вярвате ли все още в европейския проект?

- Да, вярвам в него, защото всеки път, когато стигаме до ръба на пропаст, мъдростта на народите, дори и да е била продиктувана от страха, отново ни събира. Но ако продължаваме така, ще се слеем напълно с хода на света. Страдам неимоверно, когато виждам в какво се е превърнала  Европа.

 
Powered by Tags for Joomla