Tag:матео ренци

Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 
Седрик Дюран, авторът на коментараСедрик Дюран е професор в университета Париж-XIII, статията е публикувана в американското списание Jacobin, водещият глас на лявото в САЩ. Публикувана е на 16.07.15.
Настоящият превод е от сайта ГЛАСОВЕ, на Юлия Владимирова

От европейска перспектива финансовият колапс от 2008 г. беше прологът към широкомащабна и обхващаща целия континент криза. Финансовото пропукване в САЩ задейства сложна верига от неочаквани събития навсякъде из Стария континент, заразявайки всички сфери на обществения живот и водещи до радикално нови пейзажи, поразени от икономическа и политическа криза. Както Ада Колау, наскоро избраният кмет на Барселона и председателка на комисията на движението на „възмутените“ в Испания (Indignados*), силно вдъхновена от идеите на това движение, заяви: Никой няма да излезе непроменен от тази криза. Това, което ни очаква, е феодален хоризонт с остро повишаване на неравенствата, безпрецедентна концентрация на богатство, нови форми на несигурност за мнозинството от граждани. Или с други думи – демократична революция, където хиляди хора са отдадени на това, да променят края на филма.

Много е вероятно да стъпим именно на тази повратна историческа точка. Съкрушителната победа на „НЕ“ на 5 юли в гръцкия референдум показа, че народните класи искат спиране на десетилетната неолиберална европейска интеграция. Това подновяване, което френският социалист и политически активист Огюст Бланки нарича „фаза на раздвоението“, се провежда по средата на тектонични размествания, разклащащи континент, изпаднал в спиралата на враждебност и възмущение, невиждани от средата на миналия век.

Преди петнайсет години успешното пускане на единната валута подхрани вълна от „е(вро)уфория“ из цяла Европа. Лисабонската стратегия от 2000 г. обеща да направи Европейския съюз „най-конкурентната и динамична, базирана на ерудиция икономика в целия свят, способна на устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-голямо социално сближаване. Ентусиасти определяха Съюза като „светлина в изпълнения с тревожност свят“. Марсел Гоше и Юрген Хабермас твърдяха, че новата европейска формула от гледна точка на наднационалното демократично управление и държавата на всеобщото благосъстояние ще служат като модел за всички нации по света.

Очакванията за проевропейските благополучия така и не се материализираха. Напротив: в цялата ретроспекция се появяват поредица от непрекъснати провали. Този регион изостава в сравнение с почти всеки друг регион в икономическия си растеж и преди, а и след кризата, докато през 2010 г. обръщането към политиката на строги икономии произведе страхотен икономически погром. Брутният вътрешен продукт не се е възвърнал още на нивото си преди кризата, като това може да бъде и една от най-тежките икономически кризи в най-новата ни история – превъзхождана само от катастрофалната капиталистическа реставрация в Русия от 90-те.

Ясно признание за ирелевантното икономическо управление през този период е трезвата оценка на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, както е показано по-долу в графиката, очакваното довеждане до първоначалната възвръщаемост е многократно забавено.

Икономически поглед към проекциите на еврото, направен от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие

Безработицата се повиши през последната година с повече от 44 милиона безработни хора и хора, работещи под възможностите си в рамките на Европейския съюз. Това е не само болезнена лична драма за работниците и техните семейства, но също и грандиозна илюстрация на социална ирелевантност, отразена в гигантската икономическа криза, особено ако вземем предвид, че европейските работници са сред най-продуктивните в света.

Митът за вътрешноевропейското сближаване също се разбулва. През последните пет години привидното сближаване между страните се изпари, икономическата йерархия се преинсталира между германско-европейското ядро и периферията в духа на отмъщението. Докато Италия вече значително изостава от нивото си преди да приеме еврото по отношение на брутния си вътрешен продукт на глава от населението, други като Гърция, Испания и Португалия са се подхлъзнали в пълно социално отчаяние, с все по-големи слоеве от населението, които не могат да свържат двата края.

Трагичната ирония е, че цялото това страдание е напразно. Дългът в съотношенията на брутния вътрешен продукт се е увеличил въпреки политиката на икономии, а периферните държави и работническата им класа са заключени в безкраен цикъл от отработване на дълговете към финансовите пазари и суверенни кредитори. В същото време вътрешнотърговските дисбаланси в рамките на еврозоната се задържат, а по-суровата координация на неолибералните предписания от ЕС не предлага механизъм за решаване на съществените структурни проблеми на неравното развитие.

Неблагоприятните ветрове на икономическа депресия са превърнали европейското управление в машина за класова борба. Големият скок напред на интеграцията през последните няколко години е довел до постоянно намаляващия контрол на национално избраните парламенти над икономическата политика.

Заобикалянето на правилата, бюрократичният надзор от комисии и централни институции, внедряването на независими технократски тела, контролиращи фискалната политика, и разширяването компетенциите на Европейската централна банка са редуцирали полето на икономически политически опции от страна на националните правителства до подхода „един размер пасва на всички” от старомодния Вашингтонски консенсус от 90-те: консолидация, приватизация и либерализация.

Антинародните мерки в така наречената политика на остеритет и реформите в трудовите пазари са се сблъскали с огромна мобилизация в южните страни с магнитуд, невиждан десетилетия; с множество национални стачки и почти бунтовнически масови движения в Испания и Гърция. Когато установяването на националните правителства е ограничено, европейският център се обърна към авторитаризма: бюрократични преврати свалиха няколко премиери, а Европейската централна банка, водена от бившия шеф на „Голдман Сакс” Марио Драги, явно изнудва непокорните лидери.

Но в никой от случаите конфронтацията не е проявена с такава яснота, каквато я виждаме в случая с Гърция. В средата на юни в изявление главният икономист на Международния валутен фонд Оливие Бланшар заяви откровено: „Гръцките граждани чрез демократичен процес индикираха, че има реформи, които те не искат. Ние смятаме, че тези реформи са нужни”. При очевидно контрастиращи демократични избори и бюрократични неолиберални изисквания Бланшар просто повтаряше мантрата на европейските лидери, че няма никаква алтернатива на статуквото.

Дискусиите с Гърция са формален процес, изработен умишлено, за да развали левите енергии, които Гърция е създала, за да бъдат погребани всички перспективи за значими политически промени в Европа. Това е единственото обяснение за липсата на гъвкавост на кредиторите, въпреки че Ципрас премина всички червени линии на „Сириза” по отношение на пенсионните реформи, данъчната политика, приватизациите и либерализацията на пазара. Тази наказателна позиция беше направена кристално ясно в края на юни, когато Европейската централна банка активно подтикна към банкови тегления, предупреждавайки за „неконтролируема криза” и затваряне на спешните заеми в банковия сектор, което води до банкови ваканции и контрол върху капитала.

Липсата на гъвкавост към гръцкото правителство не е причинена единствено от безсрамна неолиберална политическа воля. Тук именно се разкрива много по-дълбок проблем за Европа, който е неспособността за маневри на този политически кораб. Основна част от проблема е размерът и усложнеността на Европейския съюз. Всъщност Европейският съюз е болезнено наслагване на твърдо постигнати компромиси в правила, които е почти невъзможно да бъдат заобиколени. Възможностите за вземане на решения на европейската система са екстремно тесни и привързани към повтарящите се политически баланси, като провеждането на радикална промяна е невъзможно да бъде видяно.

Още повече – европейската бюрокрация е доста малка, с трийсет хиляди държавни служители и бюджет с по-малко от 1% от брутния вътрешен продукт на ЕС. Единствените резултати от политическата му сила е в това да заобикаля правилата и да натрупва процедури, с които да се запази европейският елит, макар това да води до хаотично управление на кризата в последните години.

На по-дълбоко ниво липсата на маневреност в ЕС е парадоксален резултат от пораженческите победи на транснационалния и финансов капитал през последните десетилетия. Тези победи доведоха до изграждането на институции като ЕС, фокусирани основно върху капиталови интереси като конкуренция, търговия и пари – докато трудовите и социалните проблеми са представени като различно „адаптиране” към европейската политическа сцена.

Следователно европейската проточленка може да бъде силна в насърчаването на интереса към финансово водения политически блок, но му липсва консенсусната част от хегемонията, която е необходима, за да се запазят различните общества и социални слоеве сплотени в неспокойни времена. Комбинацията от икономически и социални неуспехи, както и ограничената политическа маневреност са довели до намаляване на желанията за влизане в Европейския проект и реактивирането на центробежните сили в целия континент.

Европа е един от най-сложните политически пейзажи в света и нейната идиосинкретична смес от силни и противоречиви политически традиции – либерални, фашистки и комунистически, с многостепенно управление на държавата, демократични легитимации, енергични социални движения и противоречиви геополитически връзки – всички те кипят отново днес. В този контекст, независимо какво ще се случи, политическите вълнения в Гърция вече са повратна точка за Стария континент. Страната, която в началото на 80-те години служеше за пример на способността на Европа да осигурява солидна котва в либералната демокрация и социално-икономическата стабилност в поставторитарните режими сега, обратно, е символ на провал и разединение.

Опитът на „Сириза” да избяга от неолибералната клетка не беше посрещнат с нищо, освен със саботаж и злословене на правителствата на другите държави и европейски институции, оставяйки ги без алтернатива, а с „възможността” да се избере между капитулация или разрив. Центробежните сили също растат в резултат от избледняването на престижа на Брюксел. Великобритания настоява за преобръщане на интеграцията и заплашва, че ще напусне Съюза, засилвайки интереса си към САЩ. На източната граница окончателното разочарование в посока европейска интеграция оставя отворено полето за националистични енергии.

Това дава възможност да има възход на крайно десните партии като „Националния фронт” във Франция, но също така и за расистки дискурси в масовите медии – да вземем предвид една от последните изяви на журналиста Бертолд Зеевалд в един от най-консервативните германски вестници – „Ди Велт”, за етническата дисквалификация на Гърция от европейското членство. Припомняйки контекста на гръцката война за независимост през 20-те години на XIX в., той пише, че в това време „идеята, че гърците са потомци на Перикъл и Сократ, а не смесица между славяни, византийци и албанци, е издигната като обща вяра в Европа. Ето защо гърците се качват на кораба на Европейския съюз през 1980 г., а на последствията можем да се възхищаваме всеки ден”.

В същото време обаче признаците на обезсърчение на основните лидери са в изобилие. Принизена до сложни калкулации и лишена от всякакво политическо вдъхновение, Европа не подхранва нищо, освен ожесточение и негодувание. Отсъствието на солидарност изплува отново, когато главнокомандващите правителствата дебатираха кризата с мигрантите. Докато хиляди хора умираха във водите на Средиземно море, европейските лидери оскъдно се фокусираха върху военните нападения, а когато дискутираха разпределението между държавите на търсещите убежище, егоизмът беше очевиден, за да може Матео Ренци, залязващата италианска звезда на европейското център-ляво, да каже: „Ако това е вашата идея за Европа, можете да си я запазите”.

Последните проучвания в Испания и Великобритания потвърждават, че разочарованието в Европа се преобръща в намаляващите гласове за „екстремния център” в националните политически сфери. Така или иначе, тяхното идеологическо уеднаквяване се превръща в локални съюзи, дясното крило и лявото крило на центъра са тясно преплетени заедно в перманентна европейска голяма коалиция. В този процес така наречените социалдемократически партии плащат най-високата цена; откакто техните традиционни позиции на социално-икономически теми се стопиха в лицето на неолибералната догма, те загубиха основните си избирателни райони, без хората да намират вече причина да се гласува за тях, което води и до по-високи размери на въздържането да се появяват нови политически движения.

Вляво появата на нови политически движения е свързана в различните страни едновременно със структурни фактори като интензивност на остеритетни мерки и дебати, свързани с организацията на политическото поле. Но независимо от политическата си участ в краткосрочен план, на никого от това ново ляво няма да бъде позволено да забави или отложи дискусии по важни стратегически въпроси.

Две години преди да стане финансов министър на Гърция, в своите „Изповеди на един ексцентричен марксист” Янис Варуфакис одобри мисията за спасяване на европейския капитализъм от самия себе си. Битката в Гърция показва, че това може да се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото всеки е очаквал.

Неравномерните и комбинирани динамики на развитие в европейската периферия подчертават нуждата от това левицата да се придвижи от отбранителна битка срещу политиките на строги икономии в позитивна програма на системни алтернативи. Гръцкият експеримент показва, че по този път няма друг избор, освен да се счупят неолибералните европейски институции и да се възвърне демократичният суверенитет с местните валути на страните.

Това е трудно предизвикателство, като се има предвид колко неохотни са хората, за да понесат преходните разходи на преминаването от една валута в друга, дори и ако бъдат убедени в ползите от подобен пробив в дългосрочен план. Да се формулира политика на предложения, гарантиращи на хората защитна мрежа по време на този преход, ще бъде от ключово значение за доближаването до нови изборни победи, започвайки с изборите в Испания тази есен. Там „Подемос” и нейните социални движения имат значителен шанс да спечелят. Както показа гръцкият опит, европейският елит може да бъде направо безмилостен. А наскоро един от лидерите на „Подемос” ме посъветва: „По-добре се подготви!”.

-------------------------------------------------

*Испанската лява партия „Подемос“ успя да привлече масово гласовете на „възмутените”, а в редиците й са много от поддръжниците му – зародило се през май 2011 г. за всеобща изненада, спонтанното движение на възмутените е подхранвано от недоволството и възмущението от кризата и от корупцията. Някои от членовете на това движение организираха символични палаткови лагери в продължение на няколко месеца на площад „Пуерта дел Сол” в центъра на Мадрид
 
Powered by Tags for Joomla