Tag:мигранти

Как така стана, че Руската федерация е по-голям враг от Ислямска държава?
Публикация на в. "Труд"

Емил Спахийски, журналистБългарският интерес е един и винаги ще бъде един - просперираща държава, докато свят светува. Нищо повече. Начините да се постигне това може да са разнообразни и дори противоречиви, но идеята ние (тук слагам всички български граждани, а не само етнически българи) е да имаме една сигурна държава, без заплахи отвън и отвътре. Външната политика е инструмент за постигане на тази идея и тя трябва да бъде ясна, консенсусна и предвидима в перспектива. Например - не си създавай врагове зорлем. Външната политика е ювелирна професия... би трябвало да бъде... Тя е като реплика на Полоний (”Хамлет”, У. Шекспир): „Страни от свадите, но влязъл в тях, тъй действай, че противникът ти после от тебе да страни.”

За да можеш да действаш така обаче трябва да имаш много инструменти в ръката си, като потенциални съюзници. И пак казвам с много ясна идея какво е български национален интерес.

Срещата на върха на страните членки на Северноатлантическия пакт - НАТО - предстои. От това, което чета и чувам, става ясно, че нашата външна политика е етап на раздвоение на личността. Държавният глава, който ще води делегацията във Варшава, заяви в интервю за Нова телевизия, че не вижда нищо драматично различните политици в България да имат различни виждания и приоритети. Въпросът на Ани Цолова бе за различията на правителство и президентство по отношение на Русия. Бога ми, тази държава има нужда от психиатър. Представяте ли си Владимир Путин да приема Башар Асад, а в същото време Дмитрий Анатолиевич Медведев да обсъжда преврат в Сирия в щабквартирата на НАТО. А сетне двамата да кажат „няма проблеми - това е демокрацията, всеки може да има своята позиция по външната политика и пак да сме си приятели”. Също толкова абсурдно би звучало това да се случи в САЩ, в Германия, Обединеното кралство и където и да е.

В България много големи политици се държат като в „Под игото” на Иван Вазов. По унизителен начин първенци се слагат, сякаш са слуги на султана, и без нужда се докарват. И от мен да знаете - по постовете им ще ги познаете. Така като един бивш външен министър си зае поста благодарение на добрите си отчети към Хилъри Клинтън, както се вижда от Уикилийкс, така ще видим назначенията на днешния президент и външен министър. А Плевнелиев заслужава много висок пост, защото звучи като ястреб дори сред политици от Прибалтика.

„Има много кризи. Една от тях е, че днес Русия не подкрепя принципите на международния ред. Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Ако Западът допусне нова конференция в Ялта, това ще бъде исторически срам.” Това е част от речта на държавния ни глава в Страсбург.

Нека да чуем в синхрон с чия политика е тази реч.

„Москва явно има намерение да подкопае либералния международен ред и единството на Запада, което ни служи така добре след края на Втората световна война. Виждаме го в Европа, където Русия използва енергийните си ресурси като оръжие, за да внася разединение”, написа в списание „Нюзуик” бившият шеф на НАТО Андерс Фог Расмусен месец по-късно.

И ако се чудите какво е посланието, то е едно: „Държавната телевизия Russia Today разпространява дезинформация за търговското споразумение между ЕС и САЩ (ТТИП), чрез което Кремъл се опитва да подкопае един бъдещ източник на креативност и просперитет.” Ключът е ТТИП. И нашият държавен глава и Расмусен защитават тази политика - на принуда на Европа да подпише ТТИП. Каква война с Русия, какъв дявол? Само идиот може да си помисли, че Москва има капацитет за война срещу НАТО и цяла Европа. И къде е България в целия този водевил? Русия ще бомбардира българското Черноморие?

Нашата външна политика споделя философията на банда недохранени политици, които търсят нов главатар. И за да избягат от диалога за нашия национален интерес, си играят на ЦСКА и „Левски” - щом не носиш синьо шалче, значи си враг. При ЦСКА стана по-сложно и затова няма да коментирам. Но тази битка между русофили и русофоби е толкова низка и антибългарска, че дори не прилича на футболен мач, а на робофилия.

Разликата между едните и другите е, че русофилите биха заложили дори апартамента си за Москва, без да имат дори едно доказателство, че раболепието към Кремъл ще ни бъде от полза, докато русофобите биха казали всичко срещу Москва, биха те промушили с кинжал, но не биха си заложили апартамента в полза на своите тези.

Нашата външна политика днес е с диагноза шизофрения. Тя говори в името на българския народ, но действията, решенията и посланията имат малко допирни точки с реалните ни интереси. Имам обоснованото предположение, че в момента българската външна политика дори не е дори българска, защото всичко, което чувам като послания от най-високо ниво (с изключение на опитите на премиера Борисов да се сдобрим с Москва), изглеждат послания в защита на чужди национални интереси.

Въпреки че светът ври и кипи, ние нямаме публично оповестена оценка на заплахите за страната. Обстановката е прекалено динамична и тук трябват реалистични действия. Заплахата днес е от югоизток. От Русия идват туристи, не мигранти, не терористи. Всъщност един дойде и те си го искаха, но ние го пуснахме на летище „Ататюрк”.

На срещата във Варшава от България ще бъде поискано да влезем в състава на черноморски флот срещу Русия под егидата на Турция. Турция, откъдето може да потече най-голямата заплаха към нас. Това са реалностите. Турция, която е разтърсена от гражданска война на изток, смазана от бежанска вълна от юг и раздирана от политически войни и терористични атаки. Както виждаме, Анкара няма проблем за три часа да реши проблемите си с Русия - въпреки НАТО и въпреки ЕС. Нали? Един телефонен разговор. А ние? Ако имаме проблем с Турция, ще можем ли да разчитаме на някого?

Разбира се, че ние трябва да сме равнопоставени партньори с общи интереси. Разбира се, че общите интереси са важни. В такъв случай защо от Вишеградската четворка не приеха и не приемат имигрантската политика на Германия и Брюксел? Полша, Чехия, Словакия не желаят нито един имигрант по никаква спогодба да им стъпва по земите. Защо? Нима те нямат съзнанието за общност, за евроатлантизъм? Защо Унгария напук на европейската философия, политика и решения връща имигранти без съдебни решения? И като стана дума за имигранти, България, която е под пропуканата стена на огромния миграционен океан, дали се опасява повече от това от юг, отколкото от онова с което ни плашат - Русия?

Хайде пак да дам пример за национални интереси. Защо Полша, която ненавижда Русия, няма проблеми с двустранните бизнес отношения с нея. Защо ние ремонтираме руски МиГ-ове в Полша, след като те са категорично антируски настроени, създадени и закърмени?

Защо Финландия не се страхува от Русия, въпреки че е била окупирана и е водила отечествена война срещу Съветския съюз, и няма намерения да влиза в НАТО?

Опозицията у нас поиска, най-общо казано, президентът да бъде с намордник на срещата във Варшава, за да не поема ангажименти, които не са делегирани от парламента.

България трябва да има една цел във Варшава и тя е защита от миграцията, от тероризма, от радикализма, които са реалната заплаха за нас, но и за Европа. За цяла Европа.

 

Знамето на ЕС/КРОСС/ ЕС се превръща в клуб, на който никой не би трябвало да иска да e член. Държавите са по-скоро заложници, отколкото членове. Това каза проф. Стив Ханке, преподавател по приложна икономика в университета "Джон Хопкинс", САЩ, в предаването Boom&Bust с Кузман Илиев и Владимир Сиркаров по Bloomberg TV Bulgaria.

Според него във връзка с Brexit България има доста гъвкава позиция благодарение на валутния борд. "От една страна левът е клонинг на еврото и е еднакво стабилен като него. Второто нещо е, че България не допусна диктат по отношение на мигрантите. Страната затегна граничния контрол, което е изключително важно, защото една от големите причини вотът за Brexit да спечели беше именно проблемът с бежанците. И трето, когато НАТО предложи да се извършват военни учения в Черно море, България много правилно отказа.", заяви Ханке.

Според икономиста медиите преекспонират последиците от излизането на Великобритания от ЕС. По негови изчисления стойността на загубата за Острова от търговията с ЕС ще е 0,1% от БВП.

 

Хиляди бежанци напират да преминат през турско-българската границаХиляди напират на границата! 91 процента от българите са твърдо да затваряне на границата за прииждащите от Турция така наречени бежанци!

„Страхувам се и затова положих огромни усилия, за да ме чуят в Европа, че ни е страх, че взимаме всички мерки, харчим милиони и ни е страх, и молим те да се разберат. Положих всички усилия и самият факт, че европейските лидери са чули за нашия проблем. – заяви в интервю по Би Ти Ви на 25 септември в предаването „Тази сутрин” премиерът Бойко Борисов.

Премиерът Борисов в студиото на

Щом един премиер се страхува от това, което се случва и предстои да се случи в държавата и на Стария континент, какво остава за редовите данъкоплатци, които са му поверили на избори държавата?

За този момент народът е казал: „Късно е, либе, за китка!”

С какви местни избори ни занимавате, господа управляващи?

Така нареченият президент Росен Плевнелиев, който се държи като чиновник на Белия домС такъв като министъра на отбраната, с такъв като министъра на външните работи, с такава като вицепремиера Меглена Кунева, с такъв президент като Росен Плевнелиев, с такъв вътрешен министър като Румяна Бъчварова и люшкащият се в мнението си премиер Бойко Борисов – ние сме загазили и то сериозно!

В коя държава от днешния ЕС премиерът ще каже, че го е страх от това, което се случва?

В коя държава от ЕС в парламента ще се занимават със Закона за образованието, след като ни е подпалена чергата и пуши?

Депутатът от БСп Атанас Мерджанов чете Декларация за бежанската криза пред трима души в залата!В коя държава опозицията в лицето на социалистите пред двама души в залата ще се изчете една предпазлива Декларация за свикване на Консултативния съвет за национална сигурност и след като е липсвала публиката от народни представители, социалистите няма да отидат в кулоарите и да повторят прочетеното през репортерите?

В една държава, в която министърът на отбраната твърди, че „Разузнавачите ни действат като терористите в Париж.”

В една държава, в която някакъв генерал заявява: „Щабът на НАТО у нас е отговор на това, че Русия струпва армия по границата”, а премиер и президент си мълчат!

България тръгна да променя закони, за да преминават войски на НАТО. Същото НАТО, което сипеше бомби над съседна Сърбия и убиваше мирно население, рушеше домове и църкви. Управляващите ни учеха: „Не настройвайте хората против НАТО!”

3 млн българи живеят в тотална мизерия.

"Уолстрийт джърнъл" написа: България е слабо място по пътя на джихадистите.

Коя от медиите с национален обхват съобщи или коментира думите на ген. Уесли Кларк: „Нашите съюзници създадоха „Ислямска Държава“.

Южна Корея каза "не" на американска ПРО система, но не и Европа, не и ние!

България се оказа сред основателите на нова коалиция срещу “Ислямска държава“! Някой от премиера и президента е да коментирал това?

САЩ ни помагат да модернизираме армията със стари изтребители, т. е. ще си късаме от залъка, за старите бракми на Щатите!

В. "Велт ам зонтаг" написа: Халифатът е проникнал на Западните Балкани!

Мълчание.

Унгария направи Закон срещу емиграцията, а ние? Променяме Конституцията заради съдебната система и нищим образованието.

Какво можем да очакваме, след като така нареченият ни президент ни Р. Плевнелиев заяви : Следим процеса на вземане на решения във Вашингтон! Т. Е. Каквото кажат от Белия дом, това ще правим!

Скоро в Турция ще има 20 милиона араби, африканци и азиатци мюсюлмани готови да щурмуват българската граница по суша и море, някой от управниците да го е коментирал?

Германия търсела решения как да спре потока от мигранти от Балканите.

Сръбският външен министър Ивича Дачич обяви, че Сърбия ще изпраща бежанците в България!

ЕП съобщи: Бежанският натиск по българо-турската граница е безпрецедентно висок!

Стотици сирийци тръгнаха пеша от Истанбул към България.

Френският президент Франсоа Оланд предложи страните, които се съпротивляват на квотната система за разпределение на мигрантите, да бъдат изправени пред санкции, съобщи „Европейская Правда“?!

Срещу България има три процедури за нарушения в прилагането на директивите за предоставянето на убежище, за условията в центровете за приемане на бежанци и за признаване на квалификациите, съобщи пресслужбата на представителството на Комисията в България.

Премиерът Борисов заговори за опасността милиони да преминат турско-българската граница!

Цифрите за бежанци, които мигрират към ЕС всяка минута скачат десетократно и стократно!

200 бежанци са се опитали в нощта на 15 срещу 16 септември да преминат границата на България с Турция. 32 са арестувани!

Това са стари цифри, макар и появили се преди 10 дни!

По думите на бившият външен министър Мевлют Чавушоглу бежанците от Сирия и Ирак надхвърлят вече 12 милиона души, като два милиона от тях се намират на територията на Турция.

Необходимо уточнение

Идващите от Турция към Гърция и България не са бежанци, тъй като в тази държава не се води война. Т. е. по всички международни правила няма как тези хора да получават статут на бежанци, както щедро им дават българските власти и то без да се замислят и за миг.

Млади мъже от 18 до 35-40 години, без семейства, със скъпи телефони и банкови сметки няма как да са бежанци. Тези млади мъже ярко се открояват в тълпите, за които трябва да сме състрадателни...

Телевизионни репортажи показват как въпросните млади мъже изхвърлят водата и храната, дрехите и одеялата, които им дават в различните държави като Македония, Сърбия, Унгария.

На 14 септември в предаването на Димитър Цонев „Още от деня” на тема „Трябва ли Европа да затвори границите си за бежанците”, 91 процента от зрителите отговори положително!

О. з. полковник Славчо Велков, експерт по национална сигурностО. з. полковник Славчо Велков, експерт по национална сигурност опита да сложи ред в понятията и реалността по темата с така наречените бежанци в предаването „Още нещо от деня” по БНТ каза съществени факти, които други медии отбягват:

„Кога започна тази криза – нека да ги наричаме мигранти. 2001 година когато започна военната инвазия на САЩ в Афганистан, беше първата голяма вълна, около три милиона, главно мюсюлмани сунити, по-голямата част отидоха в съседен Пакистан, другите през западните провинции на Афганистан, в Иран, оттам в Сирия, Турция, и от Турция в България. Някои от тях принадлежат към общността на афганците в България, може да се приеме, че те са със статут на бежанци, те са се заселили.

Убийството на Муамар КадафиСлед това 2003 година се проведе операцията „Шок и ужас”, в Ирак, тогава генералният секретар на Арабската лига Амр Муса каза: „Не нападайте Садам, ще отворите вратите на Ада в Близкия изток!” Те ги отвориха – тогава сунитските маси започнаха също да бягат, през Сирия, Турция, пак в България под страх, че ще има доминация на шиитско правителство и присъствие както стана. Впоследствие в Близкия изток се създаде един вакуум на сигурност, малко по-късно един политик, който ни сложи в периферията на Европа, онова политическо джудже в политически и физически смисъл на думата Никола Саркози. Той пък беше инициатор да се удари Либия. Знаем, че Кадафи не беше свален с революция, а с резолюция...

Е, всъщност, трите страни: Великобритания, САЩ и Франция допринесоха за създаване на вакуум на сигурността и са производители на мигрантски вълни!

Тези, които не са ходили в района - нищо не знаят. Аз се удивлявам на куража на госпожа Меркел и на сметките на г-н Юнкер. В съседен Ливан, в Йордания и в Турция има лагери с бежанци. В Йордания има 800 000, които мигрират, в Ливан се въртят някъде милион и половина та до два, в Турция почти толкова. Тази маса предстои да върви по Балканския маршрут на миграция, засега те използват западния път: Гърция, Македония, Сърбия, но тази маса предстоеше и вече тръгна към Европа. Особено силно тръгнаха тези маси, когато г-жа Меркел каза: „Ние ще дадем убежище на всеки, всеки е добре дошъл.”

Защо тези три държави – Великобритания, САЩ и Франция, които станаха първопричина за тази ситуация, това не е арабски проблем. Онзи ден слушах бивш министър-председател, български, да казва: „Това е арабски проблем, а се оправят!”

Та, защо тези три държави – Великобритания, САЩ и Франция, които станаха първопричина за тази ситуация, не поемат основната тежест. Например – САЩ имат достатъчно големи кораби – поемат 150 – 200 000, те между другото взеха бежанци, но християни. Тепърва Европа я очакват проблемите с така наречените бежанци.”

„Тепърва Европа я очакват проблемите с така наречените бежанци – коментира Велков. -

Какво трябва да направят САЩ, Русия и Европа, за да приключи тази сага? – запита Цонев гостите си. Истината е, че е твърде късно да се направи каквото и да било.

Николай РадуловТези, които са в основата на сегашните вълни от мигранти – сега си правят пас – заяви Николай Радулов. – Германия ще е най-силният потърпевш, защото мигрантите са се насочили към тази обетована земя...”

Германците бяха против войната в Ирак, французите също бяха против – 2003 година – репликира Цонев.

„Към Щатите винаги е имало играчи от тези държави в Близкия изток. В големите американски банки, големият пакет акции и на тези държави, от Саудитска Арабия и така нататък. Част от президентските администрации са ръководители на такива хора, на предния президент на Щатите, шефът на кабинета му бе ръководител на фирмата на брата на Осама бин Ладен. Той сега не се казва така, смени си името... Виждате какво се случва Саудитска Арабия дава 1,5 за построяване на джамии, може би следващия ход ще е да даде два милиарда за сриване на църквите...

Какво се случва с нас - както ни заобикалят сега, имаме два пъти повече влезли през зелена граница мигранти от миналата година. Има едно неразбиране, което ловко се ползва от политиците, те казват – „Ние отваряме границите за бежанци”. Нито бежанците са бежанци, нито така се отваря граница! Това е заличаване на граница, което се реализира в България. Граници се отварят когато освен на няколкото КПП-та, които реално съществуват, още на три се определят пунктове, през които да минават хората, за да няма каналджии, да не ги ограбват тия хора. Тези хора, които минават през тия пунктове трябва да имат документи. Тука минаващите границата на страната нарушават 5-6 закона на страната, включая това, че идващи без документи ние не знаем реално кой кой е. Дълго време на знаем кой кой е. При нас всички сигнали за причастност към терористични организации  се получават отвън, предимно от Щатите и Израел. Това е една заплаха за националната сигурност. Толкова сили и средства се отделят в момента за тази мигрантска вълна, че това което е налице в България в момента – безкрайно висока битова престъпност и корупция – няма кой да работи по тях. Не са законите виновни – че не бил приет закона на г-жа Кунева... Просто не се работи по корупцията, няма с какво.

Има ли шанс да се направи нещо в България във връзка с вълните от мигранти?

Славчо Велков: „Аз бих искал да допълня казаното от г-н Радулов със следното: Допреди един месец можеше просто като се спре кранчето на тези които воюват, на противопоставящите се страни, защото това е война на спонсорите в региона. Там, за съжаление ще кажа, че и българи участват в наливане на масло в огъня, имам предвид, не че продават оръжие, а че продават огромни количества оръжие, които отиват и в едната и в другата страна, тези сделки са със всички сервитути, оформени, но те са на български и предимно български частни фирми. Държавата горе-долу не печели от това, но това не е важното. Важното е, че ние сме страна в конфликта. Можеше ако се спре кранчето. Сега обаче, когато Русия заяви сериозно намерение да стане играч в този конфликт, или да укрепи влиянието си в Източното Средиземноморие, включително с бази, това се страхувам, г-н Цонев, че е почти невъзможно!  Сега вече на друго ниво трябва да се решават нещата. Ние сме Никой. Сега трябва, както г-н Борисов сполучливо се изрази: „Да се разберат началниците!”

Абу Бакр ал БагдадиЗа България: дали може да проникват, или не може да проникват, ние видяхме, че в единствения терористичен акт, който се случи на територията на България – онези, които проникват си проникнаха по съвсем друг начин – не с бежански вълни, не с мигрантски вълни, а с паспорти, издадени в Европейския съюз! И си излязоха по същия начин, т. е. предполагаме, че това са хора, подготвени, въпреки че не изключвам възможността, както г-н Радулов каза, че в тези потоци могат да бъдат имплантирани хора. Вече не е нужно защото самият Абу Бакр ал Багдади /командир на групировката "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), обявен за халиф на всички мюсюлмани от групировката "Ислямска държава" – Л. М./ и вчера Айман ал Зауахири – лидерът на Ал Кайда призоваха точно  и ясно: „Не е нужно да идвате при нас! Там където се намирате, удряйте ги – в техните домове, в техните учреждения щом споделяте нашата идея и идеология!” Така че това е опасността. Аз се опасявам от друго. Вчера бе убит един млад сириец от други двама сирийци. Дали е разчистване на сметки, дали е скандал за контрабанда или пари – отделен въпрос. Въпросът е, че тука реално може да се повиши нивото на криминогенната престъпност, и такива случаи да зачестят, защото тия хора, които идват оттам вече са накървавени. За тях едно убийство е нищо, защото нещата там се решават с автомат, с пушка или с нож. Така че в това отношение ние би трябвало да се безпокоим. И аз още един път ще кажа – възможно е правителството да осмисли, но ако няма единен и адекватен отговор на Европа, която се готви да приеме 140 000 души до края на годината и после още малко и така нататъка – ама ние говорим, че пет милиона чакат, бе г-н Цонев! И за какво става дума тогава – възникна и този въпрос на Ваши колеги: „Защо богатите страни в Близкия изток не приемат бежанци?”

Айман ал Зауахири – лидер на Ал КайдаПърво, в Близкия изток няма богати страни, ако някой говори така – не познава района. Кои са в Близкия изток страните: Египет, Ливан, Палестина, Сирия, и да кажем една малка част от Ирак и Йордания. Кой от тях е богата? Явно става въпрос за Саудитска Арабия. Да де, ама Саудитска Арабия е един от спонсорите, ако не държавата, то поне отделни групи на ислямистите в Сирия. След това, тези шиити, които бягат от Ислямска държава, няма да отидат в сунитска Саудитска Арабия при ислямистите...”

Ислямска държава непрекъснато увеличава територията си, тя вече е по-голяма от една Великобритания, и на нейна територия има залежи от петрол, природен газ, с които се купува оръжие.

Как и дали ще изчезне Ислямска държава? – едва ли ще се намери днес някой, който да каже как и дали. Вече е късно, много късно, въпреки че Меркел, Оланд, Юнкер, Могерини, Камерън нямат намерение да изрекат истината на своите граждани. Поне не в близките месеци – ясно е, че това, което са надробили – ще го сърбаме ние и всички останали жители на територията на ЕС. От това блато излизането ще е трудно, дълго във времето и ще има жертви. Вече няма значение дали някой от българите отива в друга европейска държава – бежанската вълна ще приравни социално и икономически рано или късно всички страни-членки на този съюз. Така, както приравни жителите на Европа Втората световна война. И днес не е известен срокът на края, на създадената криза от „мъдрите” лидери в Брюксел. Този край няма да е скоро. Ето защо и Ангела Меркел, и Франсоа Оланд, и Дейвид Камерън са пътници, които собствените им избиратели ще прогонят. Не че това ще реши проблема, нито че следващите лидери на Германия, Франция и Великобритания ще се справят с нахлуващите бежанци.

БНТ показа територията от Ирак и Сирия, която вече е заета от Ислямска държава

Те, бежанците, мигрантите или както и да ги наречем нямат намерение да се върнат защото родните им места са превърнати в пустош от сбърканата геополитика на Щатите. Това е истината.

Тези от така наречените бежанци, които отиват към Германия едва ли ще се върнат някога към родните си места в Сирия и Ирак. Те нямат надежда, че нещата ще се оправят в родните им места. Те вече са се пречупили, че път назад няма. А оттам и озлоблението им, когато на пътя им се изправи стена, преграда. Те са убедени, че имат право да отидат в държавата, която е най-добре уредена, и там да бъдат приети добре.

„Онзи ден чухме как американското военно командване, че са нанесени 5 100 удара върху ИД, и ако бяха унищожавани по техни сметки по десет души на удар трябваше досега Ислямска държава да я няма. – заяви експертът по национална сигурност Славчо Велков. – Там действат около 200 00 човека!

Ще има ли сухопътна операция срещу ИД на Европа, САЩ и Русия? – запита водещият Димитър Цонев.

Славчо Велков: Дайте да говорим сериозно! В Ирак загинаха 5 000 американски войници и президентът Обама почти се закле повече да няма война. Вие представяте ли си тази подготвена Ислямска държава, ако се вкопчи в сухопътен бой, с тоя опит и с повече от 100 000 човека, с американските сили, и руските? Ами те командирите им 90 процента са чеченци и господин Путин си дава ясна сметка какво ги чака! Пак посредници ще бъде тази война!

Борисов даде сигнал, че ако кризата с бежанците не се реши...

Какво би се случило? Както обикновено – познаваме премиера, той се сдаде властта, но този път връщането в нея ще е невъзможно.

 
Вълната от мигранти залива ЕвропаНима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1911-asimetrichnata-voyna-na-sasht-sreshtu-evropa

На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоа Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, превръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

----------------------------------------

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски




 

Премиерът Бойко БорисовЗа съдебната власт и виждането му защо няма осъдени политици, за СМС-ите от Висшия съдебен съвет и Доклада на Европейската комисия, за прокуратурата, за Краля слънце, за метлата и парцала, за Радан Кънев, за бежанците и Атанас Атанасов, за отношенията с Европейския съюз, за Меркел, Орбан и Туск, за случилото се с дъщеря му, за подкрепата на децата с увреждания

/Продължение на интервюто на Нова телевизия с Бойко Борисов/

Водещата Ани ЦоловаВодеща: Г-н Борисов, сериозно ли поддържате тезата и ако е сериозно, може ли да я оплътните, че в България няма осъдени депутати, министри, политици, съдии, прокурори, защото не са корумпирани?

Бойко Борисов: Е, ми имаше толкова съдебни дела. Не, напротив, съдът решава накрая дали са корумпирани или не. И вие помните и Софиянски, и Масларова, и колко много още бяха в съда.

Водещ: То зависи съдът какъв е. Дали има условия да има гнили ябълки, или са пресни и прекрасни, дали независимата съдебна власт получава или изпраща подмазвачески есемеси, важно е това.

Бойко Борисов: Ами важно е, разбира се.

Водещ: Вие не казахте кой е написал онзи, въпросния есемес.

Бойко Борисов: Аз съм казал каквото трябва по въпроса.

Водещ: Защо не казахте?

Бойко Борисов: Кое не съм казал?

Водещ: Хайде честно да си говорим, защо не казахте?

Бойко Борисов: Ами казал съм, какво да кажа?

Водещ: Кой ви изпрати есемеса от ВСС?

Бойко Борисов: Яне Янев. Е?

Водещ: От ВСС?

Бойко Борисов: Казах.

За специализираната прокуратура, за Главния прокурор, за Евродоклада – все други да отговарят, все другите са виновни

Водеща: Големият въпрос е интересували ли сте се спецпрокуратурата колко дела е довела до присъда, в спецпрокуратурата би трябвало тези дела с високата корупция да се бори. Знаете ли колко дела е довела докрай?

Бойко Борисов: Не знам. Трябва ли да ги знам наизуст?

Водеща: Според справка от един от сайтовете – едно. До осъдителна присъда на политик.

Бойко Борисов: И? Поканете шефа на специализираната прокуратура, нека да обясни.

Водещ: Един политик е осъден.

Бойко Борисов: Поканете главния прокурор, нека да каже. С една дума, има кой да отговаря за тази тема.

Водещ: Каним го многократно, но ни избягва.

Бойко Борисов: Ако премиерът почва да е прокурор, става много лошо за една държава. Ще отидем в другата крайност. Бъдете сигурни, че никак не е добре и това, което някои хора предлагат.

Водеща: Аз не разбрах обаче защо тогава ЕК излиза с критичен доклад , ако просто в България няма корумпирани хора?

Бойко Борисов: Ами защото има една приказка, на българския казан в Ада няма охрана. Защото българите сами се теглят надолу.

Водеща: Значи заблудени еврочиновници са написали този доклад.

Бойко Борисов: Не, не, след като контактните точки са неправителствените организации и медиите, и точно фиксирани кои, няма как да отиде нещо положително в Брюксел.

==========================

“... Сега ще дойдат холандски, английски и немски прокурор…”

Водещият Виктор НиколаевВодещ: На място?

Бойко Борисов: На място. Които да наблюдават това, което се прави в прокуратурата, и след тази година ще имаме и външен обективен анализ на това нещо.

В коя държава ходят прокурори от други държави, да за наблюдават работата на колегите си? Логично е, ако Главният прокурор е некадърен, да бъде отстранен, а не да плащаме начуди прокурори да наблюдават работата му.

За медиите и контрола на властта

Водеща: Ако казвате, че бройката на неосъдени политици, магистрати и т.н. е , защото просто те не са корумпирани, какво казвахте преди две години? Мисля, че за Медиапул беше интервюто, питали са ви междувременно колеги, следната реплика: Доган пръв осъзна, че ако има медийна империя и контрол върху съдебната власт, може да управлява. Това не е ли корупция? Да контролираш съдебната власт и през медии да манипулираш?

Борисов в Нова телевизияБойко Борисов: Ами за съжаление сега са две групи медии, на Пеевски и на Прокопиев.

Водеща: А това не е ли корупция? Да контролираш съдебната власт, за която вие твърдите, че няма и затова няма осъдени.

Бойко Борисов: Сигурно, но това са неща, които в момента не са така. Два от трите големи съда, най-големият съд Върховният касационен съд вече има нов ръководител близо година.

Водеща: Ако има партия, която управлява съдебната власт, защо няма осъдени за корупция магистрати и политици?

Бойко Борисов: Ами ако са я управлявали и ако се е докаже, че са я управлявали, да ги осъдят. Аз казвам, че от трите големи съда в момента, два са с нови ръководители. И това са двата най-големи съда в България . ВКС и Софийският градски съд.

=====================

Бойко Борисов: Да, аз му се извиних на Радан Кънев за това, че съм останал с впечатлението, когато сме говорили, че той иска да смени главния прокурор, а той ми каза, че не иска да го сменя и аз затова му се извиних. Лично говорих и с Калоян Топалов между другото да му изясня какво съм имал предвид.

Водеща: На Градския съд председателят.

Бойко Борисов: На Градския съд. Че когато една група медии, дали искаш или не, няма значение, започне да те подкрепя, а другата група медии започне да подкрепя другия, изведнъж в обществото остава усещането, че единият е на едните човек, другият е на другия човек. Затова аз многократно призовах и г-н Пеевски, и г-н Прокопиев, хайде Прокопиев дори не са най-критичните към нас, но да продължават в същия дух колкото могат по-критично, толкова по-критично да пишат. И всъщност изведнъж се оказва, че медийната подкрепа и медийната атака срещу едни хора се провежда от едната медия срещу другата и обратно.

Водеща: А защо, след като…

Бойко Борисов: Толкоз. Нищо, което да е различно.

Водеща: … ударихте, хайде да не кажем ударихте, а отнехте от ръцете на фирми, свързани с Пеевски, както вие казвате, много обществени поръчки, медиите му продължават да ви хвалят като Краля слънце?

Бойко Борисов: Е, какво да направя? Кажете какво да направя?

За времето след падането от власт

Водещ: Може би ако паднете някой път от власт, отново ще ви наричат като плод или зеленчук.

Бойко Борисов: Ами аз съм минал много пъти през тия работи, три пъти вече. И колкото повече ме наричат, толкова по-големи са ни изборните успехи. Така че въобще това не ме притеснява.

Водещ: Имате ли вече кандидатура за президент?

Бойко Борисов: Аз съм сигурен, че това, което правим, и самочувствието и това, че действително мога да се гледам в огледалото абсолютно и да си се харесвам, и мен, и партията …

Водещ: Но себе си виждате, нали?

Бойко Борисов: Естествено. И мен, и партията, партията е в голям подем. И в Брюксел…

=======================

За метлата и парцала

Бойко Борисов: И в Брюксел, и сред хората се подкрепя това, което правим. Това ни амбицира да го доведем докрай, тъй като видях анонса, като идвах насам „Метлата докъде ще стигне“. Не само метлата ще играе, но и с парцал ще забършем след това. Бъдете сигурни.

Водещ: Кой ще е парцалът?

Бойко Борисов: Моля?

Водещ: Това беше шега.

Бойко Борисов: Който докопаме, той ще е парцалът.

В студиото на Нова телевизия - водещите интервюират премиерът Борисов

Който докопаме, той ще е парцала – типичен език за Борисов, но смущаващ за език на премиер на европейска държава. “Докопването” си е чисто мутренско разбиране за раздаване на наказания и правосъдие... И примерът не е шега?!

==================

Водещ: Да вадим най-доброто от хората.

Бойко Борисов: А, и аз това искам, да вадим най-доброто. И когато нашите министри са направили нещо добро, да не им стоим всеки ден над главата с гилотината кога ще ги вкарате в затвора. Защото тогава блокираме работата на всички. Страхът е по-силен от тока.

Каква гилотина, за какъв начин на вкарване в затвора говори Борисов, какво означава  - “Страхът е по-силен от тока”?

За медиите, и отношението и разбирането на Борисов за тях

Водеща: Това с тезата ви за Маковей съвпада с тезата в т.нар. Пеевски медии. Да не би да имате еднакви тези двамата с него, много често има съвпадания.

Бойко Борисов: Обиждате ме, почвате да говорите като Радан Кънев. Като направя нещо, той излиза и казва, аз му казах, той го направи. Сега аз не мога да вписвам, имам редкия шанс, рядката привилегия да не чета вестници и да не гледам телевизия освен това, което искам. Демокрацията даде дистанционното, можеш да сменяш канала или да не си купуваш това, което не искаш да четеш. Така че цялото ми уважение към всеки. Аз мога да ви кажа, без да чета, без да гледам всяка една медия какво ще напише утре, заглавията мога да ви кажа.

=====================

Водещ: Знаете ли, ще ви питаме, ще ви дразним, ще ви провокираме до момента, до който видим, че България не е най-корумпираната държава. Не ни е приятно. Така че позволете да бъдете провокиран…

Бойко Борисов: Тя не е, тя със сигурност не е.

Водещ: … да бъдете дразнен, да бъдете питан за неща, които не ви харесват.

Бойко Борисов: Всичко ми харесва вече. Каквото и да ме питате, нямам никакъв проблем да отговаря. Абсолютно никакъв проблем.

За Атанас Атанасов

Водещ: Важен въпрос, извинявам се, че пак ще се върна, съвсем кратък отговор: Атанас Атанасов каза в това студио онзи ден, че вие продължавате да държите на ключови позиции, службата за подслушване…

Бойко Борисов: Атанас Атанасов го няма никъде от спечелилите избори, предпочитам да коментирам ДПС с четири кмета, БСП с два.

Водещ: На ДПС, каза той, се снася, на ДПС дето ги предпочитате, да ги цитирате, се снасяло информацията от подслушване през шефа на ДАТО.

Бойко Борисов: Не коментирам това лице. Когато бях главен секретар, това ми беше зам.шеф на НСС, когато бях кмет, той беше общински съветник или нещо такова, когато станах премиер, той депутат – с една дума, с цялото ми уважение към тях, до вчера сме били заедно, били сме приятели, аз тайни от тях никога не съм имал, всичко съм им казвал, което знам, предполагам, че и те на мен, и някак си сега не е почтено да се излиза и да се приказват такива неща.

Звучи като уреждане на сметки с надцакване, което е присъщо за други среди, но не и тези, на управляващи и политици.

За мигрантите, които неизвестно защо Борисов нарича бежанци

Водещ: Темата за бежанците: Ще минат ли през България, след като балканският маршрут е затворен, искахте да се включат и българските граници, с Турция и през Черно море в охраняемата зона, да сме спокойни ли или да не сме спокойни, ще минат ли през България хората, които не искат да седят в Турция?

Бойко Борисов: Никой не може да каже в днешно време, че е спокоен, никой не може да каже. Факт е, че и нашите опоненти, камо ли партньори в управлението дават изключително висока оценка на това България какви усилия полага и как се справя. Може би си спомняте, когато в Истанбул с Двутоглу за първи път аз от Европа отидох и обявихме, че трябва да има либерелизация на визите, трябва да има горещи точки и трябва да започне диалог с Турция, да й се плати, не на Турция, а за бежанците над 2,5 милиона, които са там, за да се направят училища, болници и инфраструктура в лагерите, защото това си е една държава.

Водещ: Трябва да има горещи точки, но вие казахте, че не следва в Гърция да има горещи точки, значи сте ги договорили с Давутоглу да са в Гърция ли?

Бойко Борисов: Не, да са в Турция, и ако тогава ме бяха послушали, нямаше да дойдат в Гърция. Паралелно с това от Истанбул, отидох в Брюксел, ако си спомняте и там на колегите им казах: незабавно трябва да изградим оградите и да спрем бежанския поток.

Водещ: На Меркел ли казахте?

Бойко Борисов: На всички. На следващата неделя канцлерът отиде, ако си спомняте в Истанбул и вече започнаха преговорите. Всичко това, което договорихме тогава, в момента е факт, нещо повече – преди няколко дни изпратих едно писмо на Туск и до всички колеги, че ако обаче либерализацията на визите не върви заедно с реадмисията, тогава имаме проблем. Това се прие сега на Европейския съвет, и не на последно място, че балканският път просто трябва да бъде затворен.

Водещ: Затворен ли е напълно или ще мине през Черно море и през нашата територия тепърва, имате ли идея?

Бойко Борисов: Надявам се, че е затворен напълно. Проблемът е, че останаха над 35 хиляди в капана човека в Гърция и още Гърция, за съжаление, си е Гърция, те трябваше отдавна, още декември мисля да са направили тези горещи точки, лагери, от които да връщат обратно в Турция. Не го направиха и сега всички страдаме.

Водещ: Въпросът ми е дали това, което не се случи, както ние го искахме, и нашите граници да бъдат включени, а не само между Гърция и Турция водната граница…

Бойко Борисов: И това се включи, пише Турция и съседните на нея страни.

Водещ: Откъдето и да минат?

Бойко Борисов: Ако искат и по въздуха да минат. Съседните на нея страни, включва всичко.

Водещ: Ако по въздуха минат, имаме право да ги върнем.

Бойко Борисов: Ако минат по въздуха, ще прелетят, няма да кацнат в България, със сигурност. Така че по въздуха да минават, не им пречим.

Водещ: Има голям протест в Кресна, не знам дали видяхте.

Бойко Борисов: Има, защото хората се притесняват, виждат какво става в Македония, виждат в Гърция, виждат как ги потопиха тези две страни. Виждате, че всеки ден им пращаме конвои с храни, с чаршафи, с одеяла, с дърва за огрев, всеки ден.

Водещ: Може ли българска войска или армия, без оръжие да пази граница, друг въпрос който придоби популярност?

Бойко Борисов: Кой го е каза?

Водещ: Военният министър, господин Ненчев.

Бойко Борисов: Всичко е снаражено там. Аз бях, лично ги наблюдавах. Жандармерията е там, Гранична полицията е там, и те са си въоръжени. Освен това, ние не се готвим да стреляме по бежанците, ние се готвим да ги спираме на границата и да ги връщаме оттам, откъдето са дошли.

Бежанци. Хора, които са напуснали родното си място поради преследване, войни, размирици и други обстоятелства.

Мигранти. Лица, които се преселват от една в други държави.

Не е ясно защо военният министър твърди, че военните не са въоръжени, а Борисов казва обратното.

“...да й се плати, не на Турция, а за бежанците над 2,5 милиона, които са там, за да се направят училища, болници и инфраструктура в лагерите, защото това си е една държава.”

Някой да е чул, че Турция възнамерява да прави инфрастрактура в лагерите, да строи там училища – да направи държава в лагерите?

Неразбираемо е подобно лежерно, небрежно отношение към такъв сериозен проблем като мигрантската вълна е необяснимо, но то рефректира неминуемо и върху мерките и поведението на правителството за решаване на проблема.

============================================

Водещ: Вие с Меркел ли сте или сте с Орбан? Питам ви вече по-общо, но също така конкретно. Единият се обяви за Европа на отворените граници, другият се обяви за Европа със затворени граници, ако ще и да не е Европа. Къде е Бойко Борисов, който хем е добре с Меркел, хем споделя принципите на Орбан?

Бойко Борисов: Защото когато си много краен никога не ти минават мерките. Аз си прокарах всичко, което касаеше България, включително и ограда, и никой не ме е критикувал. Нещо повече, и Дейвид Камерън дойде да види, миналата седмица бяха австрийския военен и вътрешен министърка заедно да видят границата. И в момента на съвета и австрийците, и англичаните, и германците излизат и казват: Ето, България каквото прави, трябва да направим всички. И затова ни подкрепят. Така че на Виктор му е по-лесно, защото той е в средата на Европа, какво гради с Австрия? А ние сме външната граница. От едната страна Турция, от другата – пробитата Гърция.

“На Виктор му е лесно, защото той е в средата на Европа, какво гради с Австрия?”

Виктор е малкото име на премиер, да се демонстрира фамилиарно отношение от страна та българския премиер към Виктор Орбан е меко казано, неуместно и неприемливо. Все пак унгарският премиер Орбан и Борисов не са тичали с филиите с мас и скъсани гуменки за ритат мачле...

Втори мандат вече сме свидетели как на Бойко Борисов явно никой не смее да му обясни протокола и да му направи забележка, че фамилиарността на такова високо равнище е скандална.

За Турция и границите й с България, за балканския път на мигрантите

Водещ: Турция опасна ли е за нас?

Бойко Борисов: Македония и тя е наводнена. Сиреч, ние трябва да заградим до Дунава до Черно море всичко.

Водещ: Турция заплаха ли е за нас? Ако паднат визите 75-милионно население може да идва тук. Виждате, че се взривяват хора през ден там. В същия момент видях вчера Саркози да казва: Ми тя Русия е много по-европейска държава, отколкото Турция – за какво членство говорите изобщо?

Бойко Борисов: Разбира се, опозицията във всяка една държава използва всяка ситуация, за да контраатакува. На никой не му е приятно това, но повтарям – либерализацията на визите за Турция минават през промяната на доста закони и гаранции, че тези, които ще минават, ще бъдат проверявани така, както минават сега вече почти всички Балкани без визи в Европа. освен това аз винаги съм твърдял, че турският бизнес, турската интелигенция никак не отстъпват на европейската.

Водещ: Само дето с автомати полицията им затваря редакциите в тази европейска Турция.

Бойко Борисов: Това е друго. И неслучайно в декларацията всички до един, всички, включително и аз, държахме да напишем свободата на човека и свободата на медиите. На всички беше казано, от всички на Давутоглу.

Само дето и Турция води многогодишна война с кюрдите, като ги държи без държава и ги третира като терористи.

Водеща: Понеже остана минута и няколко секунди, аз се изкушавам да ви попитам как се чувствате като дядо? Вижте колко рязко сменихме темата.

Бойко Борисов: Чувствам се добре – какво да ми е?

Водеща: Как е внучето?

Бойко Борисов: Добре е, играе си.

Водеща: Виждате ли го често?

Бойко Борисов: Още не съм го виждал, защото ме е страх много хора идват при мен и да не го заразя с нещо. Нека да порасне малко и ще го видя. Иначе Венета идва всяка вечер, вечерят с мен, виждат ме, показват снимки. Просто ме е страх, много, а е мъничък още. Но това, което най ме радва и тук съм го казвал, и то с лош тон, най- се радвам, че тя се оправи, оздравя и е рядко щастлива. Просто все едно не е било това, което й се случи и това ме прави щастлив.

Водещ: А какво толкова се случи? Вие на няколко пъти бяхте вбесен, така рядко ви виждахме в лично качество, че е имало момент, когато е причинен здравословен проблем ли?

Бойко Борисов: Сега вече мога да го кажа, като ордите на Бареков ми ограждаха къщата, една сутрин 300 души бяха дошли, и то рано, и тръгват да лепят плакати по дувара, и тя на втория етаж спеше на къщата, излиза, чува шум, излиза и вижда хора, които искат да влязат в къщата.

Водещ: Искат да влязат в къщата?

Бойко Борисов: Ами това се вижда отгоре. Те са лепили плакати, но като си вдигнат ръцете – все едно ще прескачат. 240 на 200 пулса, 3 години беше на най-тежките лекарства.

Водещ: Какво мислите за неизбежната самоотбрана?

Бойко Борисов: Е, тя от това се уплаши. Стресът е бил тогава, защото предполагам си е помислила какво ще стане като влязат вътре.

Водещ: От стрес детето ви – младо момиче е било докарано до ситуация до кръвно.

Бойко Борисов: Здраво като камък. Най-силните хапчета бяха за депресия. Не е кръвно, стрес. Как седяхме вечер, така започва да плаче: Татко, татко, татко. И аз бях казал – не се ли оправи, няма да се пазите, защото аз ще се занимавам с вас, лично.

“240 на 200 пулса, 3 години беше на най-тежките лекарства”.

Пулс е или една цифра или друга, но никога не е 240 на 200, такова определение може да се отнася по-скоро до кръвно, коментираха лекари за “Хроники”.

Ако пулсът е бил със стойности 240, 200, то сърцето на дъщерята със сигурности и излязло от ритъм и състоянието й е било много тежко, което налага незабавна хоспитализация.

Ако 240-200 е било кръвното й, и Борисов се е объркал, то подобни стойности на кръвно налягане водят до инсулт и смърт.

И в двата случая никакви лекарства в домашни условия не помагат... А тригодишен прием никога не се препоръчва, тъй като се увреждат други органи от приема им.

Да беше се консултирал Борисов със сестра си, която е лекар, преди да говори официално. Самият премиер с много по-ниско кръвно беше приет в Правителствена болница и тогава лично патриархът го посети...

“И аз бях казал – не се ли оправи, няма да се пазите, защото аз ще се занимавам с вас, лично”.

Тук идва въпросът – как е щя се оправя лично Борисов с тези, които безпокоят дъщеря му - в лично качество, като премиер, или като бивш шеф на една от двата най-големи борчески групировки.

За децата с увреждания – как въпросът се “стопи” в отговора...

Водеща: Много майки на деца с увреждания пишат на „Фейсбук“ страницата ни. Обърнете им внимание – имат инициатива на скоро време и призовават за внимание и подкрепа.

Бойко Борисов: Ще ги подкрепим. Виждате на всеки празник, дойде ли Великден, Коледа подкрепяме пенсионерите. Някак си и това така си минава, а те са си много пари – по над 50 млн. всеки път.

Нерде деца с увреждания, нерде Великден и Коледа с мизерните добавки за пенсионери – а децата с увреждания къде изостанаха в отговора?

Може да се случи един премиер да е небрежен, по когато това се превърне в негов стил, това вече издава други проблеми.

Възможно е един премиер да взема инициативата в свои ръце за това, което говори,  но и тогава, трябва езикът да е правилен, да се довършват изреченията, съгласуването да не е произволно, както се случва с чужденците, които не говорят български език.

Хората четат и слушат внимателно когато премиерът им говори – и тези хора не са неграмотни, невежи, и неинтелигентни. От това, което говори и обяснява премиерът на една държава за действията си зависи състоянието и бъдещето на една държава. Когато се говори произволно, какво трябва да си мислим за бъдещето ни, за бъдещето на нашите деца и внуци?

Всеки гражданин данъкоплатец има право да е наясно какво се случва, какво ни очаква, всеки един от нас трябва да има самочувствие – какво самочувствие можем да имаме след подобни приказки и поведение на нашия премиер. Все пак управлението на една държава не е чалга, нито мачле в Банкя, управниците ни не би следвало да се изразяват и действат като превърналите се нарицателно за 90-те години мутри.

Българинът се нуждае от сигурност, спокойствие, вяра в институциите, а вторият мандат на ГЕРБ и лидера му не ни дават това.

Бележка на автора. Пиша този анализ с ясното съзнание, че премиерът Борисов не чете, както заяви и той самият. Надявам се, да се намери някой средно интелигентен негов съветник, който да се престраши да поговори с него за речника, отношението, поведението му, и не на последно място и съобразяването с Протокола.

Да си до Борисов не се изчерпва единствено със мълчаливото слушане и коленопреклонство. Все пак хората от обкръжението работят не за него, а за България и гафовете на премиера се слушат от посланици, и представители на европейски държави.

 
ЕСПолитическите лидери на Европейския съюз буквално "си продадоха душата" , за да получат възможността да сключат "отблъскваща" и "много слаба" сделка с Турция за разрешаване на мигрантската криза. Това пише в свой коментар "Файненшъл Таймс", съобщава ТАСС.

Един от наблюдателите на изданието нарича сделката между Брюксел и Анкара "едва ли не най-отблъскващото" нещо от всичко, което се случва в политиката в последно време. "В този ден ЕС не само си продаде душата, но и сключи много слаба сделка", се казва в статията, която посочва несъразмерността между усилията на Турция и полагащите й се бонуси.

В коментара се казва, че споразумението, което едва ли съответства на Женевската конвенция и международното право, скоро ще бъде оспорено в съда. Но, дори и да бъде признато, то едва ли ще бъде изпълнено, отбелязва "Файненшъл Таймс" и пита дали в този случай Брюксел ще се откаже от своите обещания към Анкара.

Сделката с Турция в най-добрия случай няма "да отслаби сериозно натиска" над Европа от страна на растящия брой бежанци. В тази връзка нейната практическа стойност клони към нула, а многобройните предимства за Анкара, включително безвизовия режим с ЕС, само ще допринесат за по-нататъшната фрагментация на общността. Статията споменава и предстоящия референдум във Великобритания, където евроскептиците  максимално ефективно ще разиграят "турската карта".

"Всеки, който е загрижен за демокрацията и човешките права, ще намрази тази сделка", обобщава "Файненшъл Таймс".

 
Седрик Дюран, авторът на коментараСедрик Дюран е професор в университета Париж-XIII, статията е публикувана в американското списание Jacobin, водещият глас на лявото в САЩ. Публикувана е на 16.07.15.
Настоящият превод е от сайта ГЛАСОВЕ, на Юлия Владимирова

От европейска перспектива финансовият колапс от 2008 г. беше прологът към широкомащабна и обхващаща целия континент криза. Финансовото пропукване в САЩ задейства сложна верига от неочаквани събития навсякъде из Стария континент, заразявайки всички сфери на обществения живот и водещи до радикално нови пейзажи, поразени от икономическа и политическа криза. Както Ада Колау, наскоро избраният кмет на Барселона и председателка на комисията на движението на „възмутените“ в Испания (Indignados*), силно вдъхновена от идеите на това движение, заяви: Никой няма да излезе непроменен от тази криза. Това, което ни очаква, е феодален хоризонт с остро повишаване на неравенствата, безпрецедентна концентрация на богатство, нови форми на несигурност за мнозинството от граждани. Или с други думи – демократична революция, където хиляди хора са отдадени на това, да променят края на филма.

Много е вероятно да стъпим именно на тази повратна историческа точка. Съкрушителната победа на „НЕ“ на 5 юли в гръцкия референдум показа, че народните класи искат спиране на десетилетната неолиберална европейска интеграция. Това подновяване, което френският социалист и политически активист Огюст Бланки нарича „фаза на раздвоението“, се провежда по средата на тектонични размествания, разклащащи континент, изпаднал в спиралата на враждебност и възмущение, невиждани от средата на миналия век.

Преди петнайсет години успешното пускане на единната валута подхрани вълна от „е(вро)уфория“ из цяла Европа. Лисабонската стратегия от 2000 г. обеща да направи Европейския съюз „най-конкурентната и динамична, базирана на ерудиция икономика в целия свят, способна на устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-голямо социално сближаване. Ентусиасти определяха Съюза като „светлина в изпълнения с тревожност свят“. Марсел Гоше и Юрген Хабермас твърдяха, че новата европейска формула от гледна точка на наднационалното демократично управление и държавата на всеобщото благосъстояние ще служат като модел за всички нации по света.

Очакванията за проевропейските благополучия така и не се материализираха. Напротив: в цялата ретроспекция се появяват поредица от непрекъснати провали. Този регион изостава в сравнение с почти всеки друг регион в икономическия си растеж и преди, а и след кризата, докато през 2010 г. обръщането към политиката на строги икономии произведе страхотен икономически погром. Брутният вътрешен продукт не се е възвърнал още на нивото си преди кризата, като това може да бъде и една от най-тежките икономически кризи в най-новата ни история – превъзхождана само от катастрофалната капиталистическа реставрация в Русия от 90-те.

Ясно признание за ирелевантното икономическо управление през този период е трезвата оценка на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, както е показано по-долу в графиката, очакваното довеждане до първоначалната възвръщаемост е многократно забавено.

Икономически поглед към проекциите на еврото, направен от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие

Безработицата се повиши през последната година с повече от 44 милиона безработни хора и хора, работещи под възможностите си в рамките на Европейския съюз. Това е не само болезнена лична драма за работниците и техните семейства, но също и грандиозна илюстрация на социална ирелевантност, отразена в гигантската икономическа криза, особено ако вземем предвид, че европейските работници са сред най-продуктивните в света.

Митът за вътрешноевропейското сближаване също се разбулва. През последните пет години привидното сближаване между страните се изпари, икономическата йерархия се преинсталира между германско-европейското ядро и периферията в духа на отмъщението. Докато Италия вече значително изостава от нивото си преди да приеме еврото по отношение на брутния си вътрешен продукт на глава от населението, други като Гърция, Испания и Португалия са се подхлъзнали в пълно социално отчаяние, с все по-големи слоеве от населението, които не могат да свържат двата края.

Трагичната ирония е, че цялото това страдание е напразно. Дългът в съотношенията на брутния вътрешен продукт се е увеличил въпреки политиката на икономии, а периферните държави и работническата им класа са заключени в безкраен цикъл от отработване на дълговете към финансовите пазари и суверенни кредитори. В същото време вътрешнотърговските дисбаланси в рамките на еврозоната се задържат, а по-суровата координация на неолибералните предписания от ЕС не предлага механизъм за решаване на съществените структурни проблеми на неравното развитие.

Неблагоприятните ветрове на икономическа депресия са превърнали европейското управление в машина за класова борба. Големият скок напред на интеграцията през последните няколко години е довел до постоянно намаляващия контрол на национално избраните парламенти над икономическата политика.

Заобикалянето на правилата, бюрократичният надзор от комисии и централни институции, внедряването на независими технократски тела, контролиращи фискалната политика, и разширяването компетенциите на Европейската централна банка са редуцирали полето на икономически политически опции от страна на националните правителства до подхода „един размер пасва на всички” от старомодния Вашингтонски консенсус от 90-те: консолидация, приватизация и либерализация.

Антинародните мерки в така наречената политика на остеритет и реформите в трудовите пазари са се сблъскали с огромна мобилизация в южните страни с магнитуд, невиждан десетилетия; с множество национални стачки и почти бунтовнически масови движения в Испания и Гърция. Когато установяването на националните правителства е ограничено, европейският център се обърна към авторитаризма: бюрократични преврати свалиха няколко премиери, а Европейската централна банка, водена от бившия шеф на „Голдман Сакс” Марио Драги, явно изнудва непокорните лидери.

Но в никой от случаите конфронтацията не е проявена с такава яснота, каквато я виждаме в случая с Гърция. В средата на юни в изявление главният икономист на Международния валутен фонд Оливие Бланшар заяви откровено: „Гръцките граждани чрез демократичен процес индикираха, че има реформи, които те не искат. Ние смятаме, че тези реформи са нужни”. При очевидно контрастиращи демократични избори и бюрократични неолиберални изисквания Бланшар просто повтаряше мантрата на европейските лидери, че няма никаква алтернатива на статуквото.

Дискусиите с Гърция са формален процес, изработен умишлено, за да развали левите енергии, които Гърция е създала, за да бъдат погребани всички перспективи за значими политически промени в Европа. Това е единственото обяснение за липсата на гъвкавост на кредиторите, въпреки че Ципрас премина всички червени линии на „Сириза” по отношение на пенсионните реформи, данъчната политика, приватизациите и либерализацията на пазара. Тази наказателна позиция беше направена кристално ясно в края на юни, когато Европейската централна банка активно подтикна към банкови тегления, предупреждавайки за „неконтролируема криза” и затваряне на спешните заеми в банковия сектор, което води до банкови ваканции и контрол върху капитала.

Липсата на гъвкавост към гръцкото правителство не е причинена единствено от безсрамна неолиберална политическа воля. Тук именно се разкрива много по-дълбок проблем за Европа, който е неспособността за маневри на този политически кораб. Основна част от проблема е размерът и усложнеността на Европейския съюз. Всъщност Европейският съюз е болезнено наслагване на твърдо постигнати компромиси в правила, които е почти невъзможно да бъдат заобиколени. Възможностите за вземане на решения на европейската система са екстремно тесни и привързани към повтарящите се политически баланси, като провеждането на радикална промяна е невъзможно да бъде видяно.

Още повече – европейската бюрокрация е доста малка, с трийсет хиляди държавни служители и бюджет с по-малко от 1% от брутния вътрешен продукт на ЕС. Единствените резултати от политическата му сила е в това да заобикаля правилата и да натрупва процедури, с които да се запази европейският елит, макар това да води до хаотично управление на кризата в последните години.

На по-дълбоко ниво липсата на маневреност в ЕС е парадоксален резултат от пораженческите победи на транснационалния и финансов капитал през последните десетилетия. Тези победи доведоха до изграждането на институции като ЕС, фокусирани основно върху капиталови интереси като конкуренция, търговия и пари – докато трудовите и социалните проблеми са представени като различно „адаптиране” към европейската политическа сцена.

Следователно европейската проточленка може да бъде силна в насърчаването на интереса към финансово водения политически блок, но му липсва консенсусната част от хегемонията, която е необходима, за да се запазят различните общества и социални слоеве сплотени в неспокойни времена. Комбинацията от икономически и социални неуспехи, както и ограничената политическа маневреност са довели до намаляване на желанията за влизане в Европейския проект и реактивирането на центробежните сили в целия континент.

Европа е един от най-сложните политически пейзажи в света и нейната идиосинкретична смес от силни и противоречиви политически традиции – либерални, фашистки и комунистически, с многостепенно управление на държавата, демократични легитимации, енергични социални движения и противоречиви геополитически връзки – всички те кипят отново днес. В този контекст, независимо какво ще се случи, политическите вълнения в Гърция вече са повратна точка за Стария континент. Страната, която в началото на 80-те години служеше за пример на способността на Европа да осигурява солидна котва в либералната демокрация и социално-икономическата стабилност в поставторитарните режими сега, обратно, е символ на провал и разединение.

Опитът на „Сириза” да избяга от неолибералната клетка не беше посрещнат с нищо, освен със саботаж и злословене на правителствата на другите държави и европейски институции, оставяйки ги без алтернатива, а с „възможността” да се избере между капитулация или разрив. Центробежните сили също растат в резултат от избледняването на престижа на Брюксел. Великобритания настоява за преобръщане на интеграцията и заплашва, че ще напусне Съюза, засилвайки интереса си към САЩ. На източната граница окончателното разочарование в посока европейска интеграция оставя отворено полето за националистични енергии.

Това дава възможност да има възход на крайно десните партии като „Националния фронт” във Франция, но също така и за расистки дискурси в масовите медии – да вземем предвид една от последните изяви на журналиста Бертолд Зеевалд в един от най-консервативните германски вестници – „Ди Велт”, за етническата дисквалификация на Гърция от европейското членство. Припомняйки контекста на гръцката война за независимост през 20-те години на XIX в., той пише, че в това време „идеята, че гърците са потомци на Перикъл и Сократ, а не смесица между славяни, византийци и албанци, е издигната като обща вяра в Европа. Ето защо гърците се качват на кораба на Европейския съюз през 1980 г., а на последствията можем да се възхищаваме всеки ден”.

В същото време обаче признаците на обезсърчение на основните лидери са в изобилие. Принизена до сложни калкулации и лишена от всякакво политическо вдъхновение, Европа не подхранва нищо, освен ожесточение и негодувание. Отсъствието на солидарност изплува отново, когато главнокомандващите правителствата дебатираха кризата с мигрантите. Докато хиляди хора умираха във водите на Средиземно море, европейските лидери оскъдно се фокусираха върху военните нападения, а когато дискутираха разпределението между държавите на търсещите убежище, егоизмът беше очевиден, за да може Матео Ренци, залязващата италианска звезда на европейското център-ляво, да каже: „Ако това е вашата идея за Европа, можете да си я запазите”.

Последните проучвания в Испания и Великобритания потвърждават, че разочарованието в Европа се преобръща в намаляващите гласове за „екстремния център” в националните политически сфери. Така или иначе, тяхното идеологическо уеднаквяване се превръща в локални съюзи, дясното крило и лявото крило на центъра са тясно преплетени заедно в перманентна европейска голяма коалиция. В този процес така наречените социалдемократически партии плащат най-високата цена; откакто техните традиционни позиции на социално-икономически теми се стопиха в лицето на неолибералната догма, те загубиха основните си избирателни райони, без хората да намират вече причина да се гласува за тях, което води и до по-високи размери на въздържането да се появяват нови политически движения.

Вляво появата на нови политически движения е свързана в различните страни едновременно със структурни фактори като интензивност на остеритетни мерки и дебати, свързани с организацията на политическото поле. Но независимо от политическата си участ в краткосрочен план, на никого от това ново ляво няма да бъде позволено да забави или отложи дискусии по важни стратегически въпроси.

Две години преди да стане финансов министър на Гърция, в своите „Изповеди на един ексцентричен марксист” Янис Варуфакис одобри мисията за спасяване на европейския капитализъм от самия себе си. Битката в Гърция показва, че това може да се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото всеки е очаквал.

Неравномерните и комбинирани динамики на развитие в европейската периферия подчертават нуждата от това левицата да се придвижи от отбранителна битка срещу политиките на строги икономии в позитивна програма на системни алтернативи. Гръцкият експеримент показва, че по този път няма друг избор, освен да се счупят неолибералните европейски институции и да се възвърне демократичният суверенитет с местните валути на страните.

Това е трудно предизвикателство, като се има предвид колко неохотни са хората, за да понесат преходните разходи на преминаването от една валута в друга, дори и ако бъдат убедени в ползите от подобен пробив в дългосрочен план. Да се формулира политика на предложения, гарантиращи на хората защитна мрежа по време на този преход, ще бъде от ключово значение за доближаването до нови изборни победи, започвайки с изборите в Испания тази есен. Там „Подемос” и нейните социални движения имат значителен шанс да спечелят. Както показа гръцкият опит, европейският елит може да бъде направо безмилостен. А наскоро един от лидерите на „Подемос” ме посъветва: „По-добре се подготви!”.

-------------------------------------------------

*Испанската лява партия „Подемос“ успя да привлече масово гласовете на „възмутените”, а в редиците й са много от поддръжниците му – зародило се през май 2011 г. за всеобща изненада, спонтанното движение на възмутените е подхранвано от недоволството и възмущението от кризата и от корупцията. Някои от членовете на това движение организираха символични палаткови лагери в продължение на няколко месеца на площад „Пуерта дел Сол” в центъра на Мадрид
 

Ще стане ли Европа мюсюлманска? Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1700-bitkata-mezhdu-radikalniya-i-qevropeyskiyaq-islyam

Терористите, излизат от автомобила срещу редакцията на Европейските държави се сблъскват със съвременния ислямски радикализъм още в годините на зараждането му, т.е. в разгара на съветско-американското идеологическо противопоставяне. Както отбелязва, експертът по проблемите на тероризма проф. Виктор Петришчев, тогава "ислямските екстремисти бяха разглеждани като мощно разрушителна сила, която трябваше да бъде използвана за ерозията на социалистическия блок и с чиято помощ можеха да бъдат решени много геополитически проблеми" [Петрищев, 2002: 88]. Ето защо по онова време Западна Европа, като основен съюзник на САЩ на глобалната сцена, също поощряваше и подкрепяше политическата активност на зараждащите се ислямски радикали срещу Съветския съюз (1).

Междувременно, в търсене на "по-добър живот", на европейският континент започнаха да пристигат все повече имигранти-мюсюлмани, формирайки там свои диаспори. При това, през 60-те и 70-те години, по-голямата част от държавите от Западна Европа, съобразявайки се със собствените си икономически потребности, съзнателно привличаха трудови мигранти от Третия свят. След пристигането си те получаваха работа, жилище, възможност за обучение, бяха включвани в различни програми за адаптация и т.н. Всичко това беше оформено на най-високо ниво с подписването на двустранни договори между държавите-реципиенти и генератори на мигранти. Подобни договори бяха подписани между редица страни.

Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа

Повечето европейски държави приеха промени в законодателството си и забрана да се ходи по улиците с покрити лицаОпирайки се на различни статистически данни, според които днес мюсюлманското население на Стария континент е около 24 млн. души, т.е. 4,8% от цялото население на Европейския съюз, някои анализатори прогнозират, че до 2025 числеността му ще се удвои заради високата раждаемост и непрекъснатата имиграция, а през 2050 ще достигне 20% (2). Впрочем, има и по-шокиращи прогнози, като например, че още през 2025 мюсюлмани ще бъдат 40% от жителите на Европа [Steyn, 2006].  На свой ред, руският експерт проф. Александър Игнатенко говори за 50 млн. европейски мюсюлмани, населяващи "екстериториалната ислямска държава", както определя тази общност в Европа един от британските мюсюлмански лидери Калим Сидики [Игнатенко, 2006]. За сравнение, през 1950, по различни оценки, на територията на европейските държави са живеели между 300 и 800 хиляди мюсюлмани. През 1970 броят им нараства до 2,7 млн. В момента най-много мюсюлмани живеят във Франция (5млн. от общо 62-милионното и население), следвана от Германия (3,5 от 82 млн.), Великобритания (2 от 62 млн.), Италия (1 от 60 млн.) и Испания (1 от 46 млн.) [Наумкин, 2006; Europe in figures..., 2010; Интеграционен портал на Германия…].

Внушителният имиграционен поток на мюсюлманско население се превърна в един от насъщните проблеми на европейските държави едва след като беше осъзнат феноменът на ислямския радикализъм, заявил с пълна сила за себе си на границата между ХХ и ХХІ век. Тогава западното общество започна да разбира, че в по-голямата си част имигрантите-мюсюлмани предпочитат, по собствена воля или под влияние на определени външни обстоятелства, да не се асимилират. Напротив, те привнасят собствените си устои и традиции в уличната култура на държавите, в които се заселват и (ако използваме западната терминология) претендират за разширяване на своите права с цел да съхранят тази самобитност. Широко известни са например случаи, когато деца на турски имигранти от трето поколение, които живеят постоянно на територията на Германия, отиват в Турция за да си търсят подходящ партньор за сключване на брак. Вариантът за такъв брак с етнически германци не се разглежда поради принципно различните подходи към брачната институция, макар че въпросните турски имигранти не се смятат за силно религиозни.

На практика, днес целият научен дискурс по въпроса за ислямското присъствие в Европа се развива по две направления - теорията на мултикултурализма и концепцията за постепенната интеграция на мюсюлманите в европейското общество.

В същото време, през последните години все по-често сме свидетели на това, че високопоставени представители на политическия елит на редица западни държави говорят за краха на мултикултурализма. Подобни оценки, в частност, прозвучаха от устата на канцлера на Германия Ангела Меркел, британския премиер Дейвид Камeрън и президента на Франция Никола Саркози (4). Впрочем, признаването на най-високо равнище на провала на практическата реализация на идеята за мултикултурализма очевидно не решава проблема с нарастването на числеността на мюсюлманите в европейските държави. По-скоро обратното, демонстрацията на неспособността на управляващите да контролират ситуацията навежда на мисълта за фундаментална промяна на етноконфесионалната структура на Европа в бъдеще, която в крайна сметка ще доведе до формирането на нова етнокултурна идентичност. Този процес обещава да бъде болезнен и неприятен, тъй като при сегашното развитие на събитията в негов "локомотив" ще се превърнат именно радикално настроените ислямисти, които предпочитат пред интеграцията натрапването на собствения си ред на европейците. В случая въпросът е, какъв е делът на радикалите в мюсюлманските общности на континента и,  дали отказът от интеграция е само съзнателен избор на имигрантите или е доказателство за провалите в политиката за тяхната адаптация?

Ще стане ли Европа мюсюлманска?

Статистическата информация и прогнозите за нарастване числеността на европейската мюсюлманска общност, примерите за битово общуване с мюсюлманите, строежът на джамии в европейските градове, носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки, както и редица други, понякога изглеждащи незначителни, факти за социалното взаимодействие между представителите на различните конфесионални групи, условно обединени в двете големи религиозни течения - християнството и исляма, пораждат тревога в общественото съзнание на европейците, като в тази връзка все по-голяма популярност придобиват твърденията, че "Европа ще бъде погълната от мюсюлманите". Ярък пример за подобен подход е книгата на френската журналистка Жизел Литман, озаглавена "Еврабия: евро-арабската ос", в която се лансират абсурдните тези, че европейските правителства са сключили таен договор с арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка за формирането на бъдещ "алианс", който да е в състояние да се противопостави на Съединените щати. Според нея, основите на този "алианс" са заложени със създаването през 1974 на "Евро-арабския диалог", т.е. Парламентарната асоциация за евроарабско сътрудничество, целяща да предотврати повтарянето на петролните шокове, както и да разшири сътрудничеството между Европа, в лицето на Европейската икономическа общност, и арабския свят, в лицето на Лигата на арабските държави, по широк кръг въпроси, обхващащи финансовите, политически, икономически и културни аспекти. Както твърди Жизел Литман,  именно този "сговор" е довел до "ислямизацията на Европа", което очевидно не отговаря на действителността.

Редица изследователи и журналисти от целия свят обаче, възприемат и лансират идеите за загубата на европейската идентичност и последващата ислямизация на Европа, като сред тях са анализаторът на британския Daily Mail Мелани Филипс, историците Найджъл Фергюсън и Мартин Джилбърт, покойната италианска журналистка Ориана Фалачи, канадският и колега Марк Стийн, американският писател Джордж Уейгъл, анализаторът на Washington Time Тони Блънкли, експертите по Близкия Изток и исляма Бърнард Люис и Робърт Спенсър, американският наблюдател Денис Прегър и много други. Струва ми се обаче, че техните опоненти в този научен спор използват по-силна аргументация, акцентирайки върху слабите страни на теорията за "Еврабия". Така например, писателят и журналист Мат Кар привежда редица контрааргументи, като съществуването още в началото на ХХ век, т.е. много преди появата от заплахата за ислямизация, на теории за края на западната цивилизация, или пък противоречието между концепцията за евроарабския алианс срещу САЩ и факта, че американците поддържат партньорски връзки с редица арабски държави [Carr, 2006: 3-8].

Действително, да се говори за ислямизацията или дори за наличието на подобна заплаха в толкова големи мащаби в Европа изглежда преувеличено, за което има редица сериозни свидетелства, свързани с живота на мюсюлманските общности в Европа. Така, мюсюлманите от различни държави идват на Запад най-вече за да решат собствените си икономически и социално-политически проблеми. Показателен пример за първата причина, тласкаща тези хора към имиграция е "мюсюлманската карта на днешна Европа, която почти напълно съвпада с картата на индустриалните райони на континента през50-те и 60-те години на ХХ век" (5).

Освен относителното благосъстояние, което им предлага Западът, те получават възможност за избор на рамките на собствената си религиозност, от какъвто често са лишени в своите страни. При това по-голямата част от имигрантите избира "исляма като културна принадлежност", т.е. те продължават да се идентифицират като мюсюлмани, но престават активно да практикуват тази религия, което се потвърждава и от статистическите данни. Така, според проучвания на френски социолози, само 5% от мюсюлманите във Франция редовно посещават джамиите, между 12% и 30% въобще не влизат в тях, около 1/3 се молят поне веднъж всеки ден, а 68% подкрепят секуларния модел [Carr, 2006: 12]. Подобни са показателите и при европейските християни, което говори, че повечето западни мюсюлмани се придържат към светски възгледи.

Концептуалната "модернизация" на исляма

Тенденцията към отслабване или поне към промяна на силата на религиозността в исляма поражда интересен феномен в европейската политическа мисъл - т.нар. концептуална "модернизация" на исляма (6), опитваща се да съчетае европейските обществени устои с мюсюлманските норми.

Несъмнено, концепции за "модернизацията" на исляма се лансират не само в Европа, но и в ислямския свят още от времето на Абу Хамид ал-Газали през ХІІ век. Всички те формират идеологическата съставляваща на реформисткото течение в политическия ислям, което, като своеобразен отговор на съвременните предизвикателства, не залага на въоръжената конфронтация, а на приспособяването на религията към съвременните реалности.

Знаков исторически период в развитието на модернистичното течение в исляма е ХІХ век, когато потребностите на епохата стимулират осъзнаването на необходимостта от трансформация на съотношението между религиозното и светското в обществения живот. По това време в редица мюсюлмански държави се появяват собствени идеолози на процеса на модернизация, сред които си струва да посочем Джамал ад-Дин ал-Афгани, Мохамад Абдо и Рашид Рида. Техните учения съдържат идеята за приспособяването на исляма към съвременността, взаимодействие между наука и религия, осъществяване на комплексни реформи на шариата, преразглеждане на вижданията за положението на жената в обществото и т.н. Тези идеи оказват огромно влияние върху ислямския свят и биват подети от представителите на обществено-политически сили с различна насоченост, включително панарабистите и арабските националисти, към които се причисляват и повечето от споменатите мислители.

С известна условност, можем да твърдим, че продукт на модернизацията на исляма донякъде е и възникналата в резултат от кемалистката революция нова Турска република. Родоначалникът на идеите на кемализма (които и днес се смятат за официална идеология на тази страна), Мустафа Кемал призовава през 1924 религията да престане да се използва като политически инструмент, възстановявайки нейната изначална свещена ценност. На практика, тази политика се трансформира в тотална секуларизация на обществото във всички сфери, включително образованието, правото, брачните отношения и дори модата. Турция се превръща в светска държава, която се изгражда по западен модел, и става пример за мнозина реформатори на исляма [Ньюби, 2007: 49] .

В този смисъл европейските ислямски мислители са част от общия дискурс на модернисткото течение в исляма. Теориите им обаче са ценни заради техните опити да реформират исляма не отвътре (Арабския свят), а отвън, т.е. от страната на "врага" - Запада, както и заради възможността да бъдат възприети от по-широка потенциална аудитория, поради по-голямата откритост на европейските общества. Най-характерни представители на модернисткото течение на "евроисляма" са учените, идентифициращи се като мюсюлмани, както и представителите на ислямското духовенство, родени в Европа (7). Всички те живеят в различни страни и имат различен произход. Така например, живеещият във Франция сирийски богослов Басам Тахан се опитва да формулира доктрината на "протестантския ислям", за чиято основна ценност той смята способността на човек да осмисля и тълкува религиозното учение в съответствие със съвременните реалности (8). На свой ред, германският социолог Басам Тиби призовава европейските мюсюлмани да възприемат нормите на либералната култура и нейната концепция за свободата на личността. "Колективната идентичност на гражданите на общността следва да стои над религиозната идентичност" - смята той [Tibi, 2008: 63-83]. Философът Сохейб Беншейх от Марсилия пък акцентира върху необходимостта от съществуването на светската държава, тъй като именно секуларизмът е източник на равноправие. Според него, "използването на ислямския закон, който е продукт на патриархалното общество, като универсален, ограничава развитието на мюсюлманските общества" [Tibi, 2008: 63-83].

Освен приведените по-горе примери, можем да посочим цяла редица теолози, чиито трудове са насочени към реформирането на исляма, като сред тях са Мохамед Аркун, Абду Филали-Ансари, Рашид Бензин, Мохамад Абдул Муталиб ал-Хуни, Заки Бадауи, Тарик Убру и други. За популяризацията на идеите им сред редовите мюсюлмани помагат проповедите на някои духовници. Така например, настоятелят на Голямата парижка джамия Далил Бубакер, който оглавява и Съвета на френските мюсюлмани (9), призовава своето паство, запазвайки ислямската си идентичност, да се обърне с лице към европейската цивилизация. Освен това той упреква европейските власти в липса на политическа воля да изкоренят радикализма и екстремизма в ислямската общност на континента, което, според него, съдейства за разпространението на техните "изкривени" идеи.

Най-известен сред онези, които стимулират реформаторските настроения в европейския ислям, е експертът от Оксфордския център за изследване на исляма и автор на редица монографии Тарик Рамадан, спечелил световна известност с концепцията си за дерадикализация на исляма. Той призовава мюсюлманите да се откажат от конфликта между религията и новата си родина, да смекчат законите на шариата и да се приспособят към новите условия на живот. Необходимо условие за целта е ясното разграничаване между арабската култура и религия, тъй като, според него, на Запад мюсюлманинът разполага дори с повече възможности да живее в съответствие със своята култура, отколкото в мнозиството, ако не и във всички мюсюлмански държави. Освен това Рамадан изтъква един доста любопитен факт, който, сам по себе си, може да измести дискурса за интеграцията на мюсюлманите в европейското общество. Става дума за това, че в съответствие с принципите на исляма, мюсюлманинът е длъжен да смята за свой дом мястото, където може да живее свободно, следвайки религиозните предписания. Както вече споменах, Западът се оказва именно такова място за мнозина мюсюлмани. Следователно, западните мюсюлмани не следва да се смятат за малцинство в държавите, в които живеят и трябва да готови на диалог с местното общество (10).

Ислямските радикали в Европа: идеология и реципиенти

Очевидно е, че ислямското население в Европа не включва само умерени мюсюлмани. Както във всички региони, където живеят представители на тази религия, и тук има известен брой радикални елементи. Освен това, представителите на реформаторското крило в европейския ислям също признават, че идеите им не срещат голяма подкрепа сред редовите мюсюлмани  [Tibi, 2008: 67-68]. И макар че, когато говори за дела на мюсюлманите, споделящи радикално-ислямистката идеологи, Тарик Рамадан го определя на едва 0,5% [Ramadan, 1999: 243] , част от анализаторите смятат, че именно те се ползват с най-голяма популярност сред европейските мюсюлмани.

Неволно възниква въпросът, защо е толкова опасен ислямският радикализъм, след като, цитирайки статистиката за ръста на числеността на мюсюлманите в Европа, никой не акцентира върху наличието сред тях на 0,5% радикални елементи? В същото време, ако вземем за основа именно това съотношение, можем да стигнем до извода, че 99,5% от мюсюлманите теоретично са в състояние да се интегрират в европейската общество и едва 0,5% съзнателно се отказват от това и представляват потенциална заплаха за държавите-реципиенти. Би могло да се предположи, че подобен дял на "отцепниците" не е чак толкова голям за да поражда тревогата и дори масовата истерия, която периодично се наблюдава в медиите. В случая обаче, следва да отчитаме, че отличителна черта на радикалите е тяхната безкомпромисност, която характеризира стила на поведението им, докато съдържанието му се определя от идеите на фундаментализма. В този случай радикализмът представлява тотално отхвърляне на "чуждата" идеология и готовност за въоръжена борба за налагането на собствената. Именно радикализмът е в състояние да се трансформира в разновидност на екстремизма, т.е. на въоръжената борба (и нейния ислямски вариант - джихада), която на свой ред се свежда до чиста проба тероризъм (11).

Според известния руски експерт проф. Игор Добаев, "ситуацията след 11 септември 2001 само съдейства за политизацията и радикализацияа на мюсюлманското движение в Европа, което улесни процеса на формирането на тази основа на мултинационални и мултиорганизационни терористични ядра" [Добаев] . В резултат от това, Европа, подобно на САЩ, стана жертва на мащабни терористични нападения на собствената си територия, осъществени от довчерашни имигранти и техни потомци. Така 911 дни след трагедията на 11 септември - на 11 март 2004, нелегална ислямистка организация, чиито членове се смятат за последователи на Ал Кайда, взриви с помощта на 13 самоделни взривни устройства четири крайградски влака на три гари в Мадрид. В резултат от това загинаха 191 души и бяха ранени други 2050. На 7 юли 2005 ислямистки терористи-самоубийци (британски граждани) взривиха три влака на метрото и един автобус в Лондон, при което загинаха 52 души, а 700 бяха ранени.

В същото време, въпреки приведените примери за осъществени терористични нападения и множеството доклади на специалните служби за предотвратени ислямистки акции, благодарение на отворения характер на европейското общество и пропагандата на либералните ценонсти, особено свободата на словото, радикалите в Европа разполагат с възможност да излагат свободно идеите си. При това радикализацията на тези идеи може да тревожи обществото и властите, но не ги кара да променят дискурса. Американският експерт Брюс Бауър характеризира подобно поведение като "толерантност по отношение на нетолерантността". На свой ред Далил Бубакер смята тази търпимост за опасна, тъй като тя води до това, че докато ислямският свят се бори с феномена на радикалния ислямизъм, Западът на практика го стимулира [Шумилин]. Ето защо, наред с призивите за сътрудничество, взаимно уважение, интеграция и възприемане на различните културни традиции, в медиите често могат да се видят и аргументи в полза на изолирането на мюсюлманите в рамките на западната цивилизация от самата тази цивилизация, за да не се допусне разтварянето им в нея (12).

Нещо повече, според шейх Юсуф ал-Кардауи, който оглавява Европейския съвет по фетвите и е президент на Международната асоциация на ислямските учени, както и духовен водач на много други международни мюсюлмански организации (включително на "Мюсюлмански братя"), тази изолация цели по-нататъщното поглъщане на немюсюлманското население с цел завоюването на Европа [Шумилин].  В проповедите си той продължава да оправдава джихада срещу Израел и съюзниците му и призовава всички мюсюлмани да се включат в него (13). В същото време обаче, в интервюто си за руския вестник "Время новостей" той определя като "лъжа" множеството приписвани му радикални изказвания и фетви [Интервю с шейх Юсуф Кардауи...]. Впрочем, през 2010 Кардауи публикува фетва, осъждаща използването на терористични методи в Северен Кавказ.

Вероятно заради конюнктурната си позиция по отношение на радикалната интерпретация на исляма, Кардауи продължава да се смята на Запад за умерен ислямски теолог, въпреки радикалните си позиции по определени въпроси. В същото време, той се цитира от ислямските радикали. Фигурата му е забулена в  атмосфера на тайнственост, което впрочем е характерно за идеолозите на исляма.

На свой ред, психолозите и социолозите опитват да очертаят групите от мюсюлманско население на Запад, които са най-податливи на религиозна ислямска радикализация. На първо място сред тях са етническите европейци, приели исляма, и второто поколение имигранти.

Така, решилите да приемат исляма най-често се обръщат към идеите на фундаментализма и радикализма, тъй като, опитвайки да докажат привързаността си към религията, подсъзнателно се стремят да си извоюват авторитет и да се утвърдят в новата си общност. По данни на различни мюсюлмански организации, от 2001 насам, когато интересът към исляма нарасна многократно, към тази религия са се обърнали около 18 хиляди етнически германци и 20 хиляди швейцарци. Безусловно, мотивите на тези хора са различни, но е очевидно, че сред тях има такива, които изповядват истинския ислям, както и други, които подкрепят идеологическите постановки на радикалните ислямисти. Пример за това е арестът, през септември 2007, в Германия на трима мюсюлмани, двама от които се оказаха етнически германци. Групата беше обвинена, че е подготвяла мащабни терористични акции в страната [Dalrymple, 2007]. По различни оценки, приелите исляма коренни европейци са между 10% и 25% от всички участници във въоръжени ислямистки групировки на континента [Leiken, Brooke, 2006].

Анализирайки въпроса за предразположението към радикализма на имигрантите от второ поколение, следва да посочим такъв фактор, като стремежа за извоюване на авторитет в общността. Претенциите на новопристигналите имигранти обикновено са изключително малки – те са доволни и на най-нископлатената по европейските стандарти работа. За разлика от тях, второто поколение имигранти, основната маса от които, никога не е стъпвала в историческата си родина, получава европейско образование и възпитание в процеса на социализация. Въпреки това, често тези европейци-мюсюлмани не получават очакваното признание от обществото, което продължава ги смята за „чужди“, поради расовите и религиозни различия, и започват да се борят за правата си, като нерядко използват радикалната ислямска идеология. Всяко следващо поколение обаче все повече се интегрира в обществото, което в миналото е било враждебно настроено към предходните поколения имигранти.

Освен всички други, в научните среди битува и теорията, че радикалната ислямска идеология в Европа заема мястото на остарялата лява социалистическа идеология (14). Социалистическата цел за световна революция отстъпва на тази за ислямския джихад, чиито врагове, в лицето на американския империализъм и ционизма, т.е. на САЩ и Израел, на практика са същите. Сходни се оказват и реципиентите на тези две движения – слабообезпечени, социално потиснати и необразовани слоеве от населението.

Независимо от това и въпреки преувеличаването на заплахата от ислямизацията на Европа, редица политически партии умело разиграват имигрантската политическа карта. Даниел Пайпс например посочва следните от тях: Британската национална партия, белгийската Влаамс Беланг, френският Национален фронт, Австрийската партия на свободата, Партията на свободата в Холандия, Датската народна партия и партията Шведски демократи [Pipes, 2008]. Но дори ако оставим на заден план политическия момент и стремежа да се печелят точки от един толкова наболял въпрос, този подход на политическите партии отразява реалните опасения на населението, което е съвсем обяснимо. 0,5% радикали в средите на европейските мюсюлмани са в състояние да стреснат обществото с терористичната си активност, което, на свой ред, често води до „войни срещу носенето на хиджаб“ например, отправящи поредното предизвикателство, този път към мюсюлманите.

Заключение

Как Европейският съюз би могъл да се справи с потенциалната заплаха за ислямизацията на региона, ако тя наистина съществува, и да съхрани своята етнокултурна идентичност? Някои изследователи, например Мат Кар, виждат „единствения изход за мюсюлманите да престанат да бъдат заплаха“ в отказа им от исляма[Carr, 2006: 20]. Тази идея се формира на фона на уж съществуващите обществени нагласи, поддържани от привържениците на теорията за цивилизационния сблъсък, което само увеличава недоволството на мюсюлманите от тяхното положение, намиращо израз в движението им за повече права. В отговор на подобна реакция, друга част от европейците, придържаща се към либерални схващания, е склонна на прекалено големи отстъпки по отношение на правата и свободите на религиозните конфесии, което пък се приема от мюсюлманите като „нещо дължимо и води до нежеланието им да отстъпят и те нещо в замяна“.

Поради редица социални, икономически и политически причини представителите на ислямския свят продължават да емигрират от своите страни, включително и в Европа, която им предлага по-добри условия за живот, отколкото те имат в родината си. В същото време, отчитайки, че имигрантите-мюсюлмани намират възможност да се натурализират в европейските държави, присъствието им е донякъде от полза за икономиката, демографията и т.н. Освен това, въпреки категоричните предложения на редица политици и политически партии , едва ли е възможно изцяло да бъдат спрени миграционните процеси  в съвременния свят, което обаче не означава, че те не трябва да бъдат регулирани.

Освен това, дори и самият факт, че политическият елит признава провала на политиката на мултикултурализъм не решава проблема за неинтегрирания поток от мюсюлмани. Възможно е отказът от обособяването на определени етноконфесионални групи и поощряването на тяхната „другост“ да се окаже оправдан по отношение на сравнително хомогенните европейски нации. Остава обаче неясна алтернативата, която да се превърне в нова основа на борбата на правителствата срещу ислямския радикализъм в Европа. Времето ще покаже, дали акцентът ще бъде поставен върху задължителната поголовна интеграция или ще се заложи на концепцията за „културната свобода“. Засега, стъпка по стъпка, се формира все по-заплетено гигантско кълбо от противоречия, което продължава да се разраства, създавайки определен обществено-политически вектор в живота на редица засегнати държави. В същото време, изглежда, че днешна Европа не е наясно с динамиката и тенденциите за нарастване броя на пристигащите на континента мюсюлмани, прекалено увлечена от негласния западен либерален консенсус за уж съществуващия исторически дълг пред исляма заради периода на колониализъм, който намира израз в поощряването на стремежа на имигрантите да запазят собствената си културна идентичност за сметка на успешната им интеграция в обществото. В резултат от това количеството неизбежно прераства в качество и 24-те милиона последователи на исляма (4,8% от цялото население на ЕС) вече представляват достатъчно внушителна цифра, способна съществено да повлияе върху разпределението, включително и на политическите сили на континента. Следователно, занапред този показател само ще нараства.

В същото време не си струва да обвиняваме само имигрантите, че нямат желание да се съобразяват с изискванията на европейските общества. Защото истината е, че самата Европа се оказва неспособна да формулира и предложи на пристигащите мюсюлмани свои собствени правила, обяснявайки липсата им с такива понятия като „свобода“, „демокрация“ и „толерантност“. В подобна ситуация вакуумът, възникнал в резултат от липсата на правила за поведение, се запълва с вярванията и традициите на имигрантите, което при възникването на извънредни ситуации води до още по-голямото затваряне и самоизолиране на традиционните мюсюлмански общности в Европа.

Бележки:

1. Стана ясно например, че през 80-те години на миналия век, в планинска местност край 
Глазгоу, са функционирали центрове за военна подготовка на афганистански моджахедини.
2. Следва да отбележим, че липсва официална обща статистика за дела на мюсюлманското 
население в ЕС. За това има поне две причини. На първо място, в западното общество
въпросът за изповядваната религия се смята са чисто личен и не фигурира в официалните
документи. На второ място, не съществува ясен критерий даден човек да бъде свързван с
една или друга религия, т.е. това се прави въз основа на собствените му твърдения или
пък защото е роден в семейство, изповядващо определена религия, или заради
принадлежността му към конкретна националност. Всички тези критерии обаче са крайно
нееднозначни. Следователно, при отсъствието на своеобразно религиозно преброяване на
населението, точното определяне на броя на мюсюлманите не е възможно. На свой ред,
някои изследователи се опитват сами да стигнат до точните цифри, използвайки различни
достъпни статистически данни. В конкретния случай си струва да се обърне внимание на
следните източници: [Интеграционен портал на Германия…], [Крылов, 2009],
[Наумкин, 2006], [Наумкин, 2010], [Кокшаров, Сумленный, 2008], [European Islam…, 2007: 1],
[Tibi, 2008: 65], [Ali,2008: 169], [Khosrokhavar, 2009: 247], [Roy, 2004: 101].
3. Тук веднага следва да се направи уговорката, че според ислямските закони 
мюсюлманката няма право да се омъжва за представител на друга религия, докато
мюсюлманинът може да сключва брак с жена, "която вярва в един бог".  
4. По-подробно, виж: Меркел заяви за провала на мултикултурализма.
(http://www.bbc.co.uk/russian/international/2010/10/101016_merkel_multiculturalism_failed.
shtml); Британският премиер разкритикува политиката на мултикултурализма.
(http://www.lenta.ru/news/2011/02/05/multicult/); Саркози призна за провала на 
мултикултурализма. (http://lenta.ru/news/2011/02/11/fail/).
5. Й. Нилсен, профессор по ислямски изследвания в Бирмингамския университет, цит. по 
[Кокшаров, Сумленный, 2008].
6. Въпреки това следва да посочим, че самото понятие "реформиране на Исляма” 
не се приема еднозначно от ислямските богослови. Някои разбират под това "промяна",
други - "външна намеса", а трети просто смятат исляма за религия на всички времена,
която не се нуждае от реформиране. На свой ред обаче, в самия Ислям могат да се срещнат
специфични термини, които в превод означават "реформа" или "обновление": "тадждид",
"ислах" и "ихия". По-подробно за това, виж [Ramadan, 2009: 9-14].
7. Гръбнакът на цялото ислямско духовенство в Европа се формира от имамите, които 
идват в европейските джамии от различни мюсюлмански държави, като "наемни работници".
Те се смятат за потенциални разпространители на радикални идеи сред мюсюлманите.  
8. По-подробно, виж [Interview with Bassam Tahhan…, 2006].
9. Тази организация е създадена през 2002 по инициатива на тогавашния вътрешен 
министър Никола Саркози с цел привличането на всички френски ислямски формации в
междуконфесионалния диалог и пропагандата на идеята за интеграцията на мюсюлманите в
европейската общество. Далил Бубакер оглавява съвета от създаването му до 2008, когато
отказва да се кандидатира отново за поста, заради засилващото са влияние на
мароканската общност върху политиката на организацията. Мароканците са малцинство
сред френските мюсюлмани
[10] По-подробно за това, виж [Ramadan, 2004: 5-6].
[11] По-подробно за съотношението между термините “фундаментализъм”, “радикализъм”, 
“екстремизъм” и “тероризъм” виж: [Цуркан, 2010: 49-56].
[12] Шейх Юсуф ал-Кардауи по ст. [Крылов, 2009].
[13] По-подробно, виж [В истината е силата...].
[14] Например, Робърт Лейкън, Оливие Руа, Теодор Делримпл и други.


Литература:

1. В истината е силата. Проповед на Юсуф ал-Кардауи за Йерусалим
(http://www.islam.ru/hutba/istina_sila).
2. Добаев И.П. Терроризм в странах Западной Европы и на юге России: компаративистский 
анализ: http://i-r-p.ru/page/stream-exchange/index-3251/#_ednref8.
3. Игнатенко А.А. Выбор пути. Куда идет исламский мир. // Независимая газета. 27.06.2006.
4. Интеграционен портал на Германия: http://www.integration-in-deutschland.de/cln_117/nn_
692442/SubSites/Integration/RU/02_Zuwanderer/Themen
UndPerspektiven/Islam/Europa/europa-node.html? nnn=true.
5. Интервю с шейх Юсеф Кардауи: “У мусульман есть враги, и нам надо объединяться. 
Иначе – революция”. // Время новостей. 13.05.2004. № 80.
6. Кокшаров А., Сумленный С. Теперь здесь ислам. // “Эксперт”.29.09.2008.№38 (627).
7. Крылов А. Исламское “чрево Парижа”. // НГ-Религии. 3.04.2009.
8. Наумкин В.В. Ислам как коллективный игрок? // Международные процессы. 2006. 
Январь-апрель. Том 4. № 1(10).
9. Наумкин В.В. Мусульманская диаспора на Западе: дифференциация, конвергенция, 
гибридизация? // Международные процессы. 2010. Май-август. Том 8. № 2(23).
10. Ньюби Г. Краткая энциклопедия ислама. М.: Фаир-Пресс, 2007.
11. Петрищев В.Е. США и Европа под угрозой терроризма. // Актуальные проблемы Европы. 
2002. №4.
12. Цуркан А.А. Понятийный аппарат феномена “исламский радикализм"’ // 
Полигнозис. 2010. №3.
13. Шумилин А.И. Далиль Бубакер: “Европа должна бороться за своих мусульман”: 
www.izvestia.ru/world/article33820/.
14. Ali T. Why we are so obsessed by Islam? // Islam & Europe: challenges and opportunities. 
Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
15 Carr M. You are now entering Eurabia. // Race Class. July 2006. Vol. 48. No. 1.
16. Dalrymple T. Islam, the Marxism of Our Time. // City Journal. September17, 2007.
17. European Islam: challenges for public policy and society / Ed. By S.Amghar, A.Boubekeur, 
M.Emerson. Brussels: Centre for European policy studies, 2007.
18. Europe in figures. Eurostat year book 2010. Luxembourg: Publications Office of 
the European Union, 2010.
19. Interview with Bassam Tahhan: “Je plaide pour un islam protestant”.// Telquel (Morocco). 
June 2006. Issue 229.
20. Khosrokhavar F. Reformist and moderate voices in European Islam //Reformist 
voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. By S.Hunter. Armonk, New York:
M.E. Sharpe, 2009.
21. Leiken R., Brooke St. The Quantitative Analysis of Terrorism and Immigration: 
An Initial Exploration // Terrorism and Political Violence. 2006. December. Vol. 18.
22. Pipes D. Europe or Eurabia? // The Australian. April 15, 2008.
23. Ramadan T. Western Muslims and the Future of Islam. Oxford: University Press, 2004.
24. Ramadan T. Radical reform: Islamic ethics and liberation. Oxford: University Press, 2009.
25. Ramadan T. To Be A European Muslim. Leicester: Islamic Foundation, 1999.
26. Roy O. Globalized Islam: the search for a New Ummah. New York: Colombia University Press, 
2004.
27. Steyn M. European population will be ”40 percent Muslim”’ by 2025.// 
Wall Street Journal. January 4, 2006.
28. Tibi B. Islam and Europe in the Age of Intercivilizational
conflict: diversity and the challenges // Islam & Europe: challenges and
opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.
29. Zoubir Y. Toward an Islamic Age of Enlightenment? // Reformist voices of Islam: mediating 
Islam and modernity / Ed. by S.Hunter.Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.

* Научен сътрудник в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe
 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1104-evropa-vse-pove4e-mi-prilicha-na-titanik

Придобилият напоследък скандална известност германски политик, икономист и писател Тило Сарацин е роден през 1945 в Гера, провинция Тюрингия. Завършва икономика в Бонския университет, където защитава и докторска степен, след което работи в Института за индустриална политика и Фондация „Фридрих Еберт”.  В началото на 70-те става член на Германската социалдемократическа партия. След 1975 заема различни отговорни постове в министерствата на финансите и на труда, като през 1989-1990 ръководи комисията по вътрешногермански отношения на Финансовото министерство, занимаваща се с финансовите аспекти на обединението на Германия. През 2001-2002 е в борда на директорите на германските железници, а през следващите седем години е член на Берлинския Сенат, където отговаря за финансите. През 2009-2010 пък е в Съвета на директорите на Германската федерална банка.

През 2009 дава вдигнало голям шум интервю за списание «Lettre International», в което се изказва крайно критично за германската миграционна политика. Малко по-късно, в началото на 2010, се появява и скандалният му бестселър „Германия се самоликвидира”, в който се разискват същите теми, като това води до предсрочното му пенсиониране. Интервюто с Тило Сарацин публикуваме с любезното съдействие на Александър Павлов и РЖ.

- Г-н Сарацин, мислите ли, че политиката на мултикултурализъм се е оказала в задънена улица,  както твърдят напоследък редица водещи политици в Лондон и Берлин?. Критикувайки в книгата си политиката спрямо мигрантите, дали имате предвид именно мултикултурализма?

- Всъщност, никъде в книгата си не твърдя, че мултикултурализмът се е провалил. В света винаги се е осъществявала миграция на население. Основният проблем е, доколко добре едни или други култури могат да се интегрират една в друга. Ние с вас например, сме представители на християнската европейска култура, която може да приема различни форми. Очевидно, между християните от Източна Европа и католиците от Централна Испания съществуват определени културни различия, но и едните, и другите имат общи европейски корени. Ние сме близки, в културно отношение, до хората от Северна, както и от Латинска Америка, защото и те са християни, защото говорят едни и същи езици с жителите на някои европейски държави. Така че културите винаги ще се смесват в най-различни направления.

- Тогава, къде е проблемът?

- Европейските държави, по правило, се сблъскват с проблемите, породени от миграцията от мюсюлманския свят. И този въпрос няма нищо общо например, с миграцията на източноевропейците в Германия. Доколкото знам, в момента в Германия живеят поне два милиона поляци и милион и половина руснаци. Те отлично се адаптират в германското общество. Да започнем с това, че външно не се отличават особено от западноевропейците. По правило, бързо се научават да говорят немски, което много им помага да се приспособят към новата среда. Ако живеете в Италия например, имате семейство и ви се родят деца, те със сигурност ще израснат като италианци. Моята баба например беше от Великобритания, а прабаба ми от Италия, но аз съм германец. Имигрантите от мюсюлманския свят обаче представляват истински проблем. По правило, те се затварят в себе си и упорито следват само собствените си културни традиции. Което пък поражда напрежение в страните, където са се преселили. В Германия например, са налице сериозни проблеми с турските имигранти. Франция си има проблеми с арабските имигранти, същото се отнася и за Холандия. Проблем за британците пък са имигрантите от Пакистан и Бангладеш. Мисля, че нещата опират до мюсюлманската култура, както и до масовия характер на имиграцията на мюсюлманите в Европа, където те обикновено се затварят в себе си, формирайки собствени общности.

Проблемът на тези мюсюлмански имигранти e свързан с липсата на прогрес в образованието и трудностите, с които се сблъскват на трудовия пазар: показателите на мюсюлманите се оказват доста по-ниски от средните показатели на приемащото ги общество. Това е и проблемът за статута на жената в тези култури, и проблемът с високата раждаемост, който пак е свързан с ролята на жената в мюсюлманския свят. Тоест, няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави.

- Защо за мигрантите от мюсюлманските държави е толкова трудно да се адаптират. Има ли някакви конкретни причини за това?

- Смятам, че ключът към обяснението на този проблем следва да се търси в религията. Ислямската култура буквално е пропита от религията, мнозина мюсюлмани смятат, че е напълно достатъчно да научат наизуст Корана и да спазват стриктно предписанията му, както и, че основната им задача в живота е да вярват в Пророка. За повечето мюсюлмани знанията, науката и икономическияj успех не са кой знае колко важни елементи от живота им. В същото време средната успеваемост в германските училища на имигрантите от Испания, Португалия или Гърция се равнява на тази на самите германци.

- И все пак, нима всичко опира само до ислямската култура? Може би става дума за политически грешки, допуснати от европейските държави, които се наслагват върху специфичната култура на мигрантите?

- Да, действително става дума за политическа грешка, той като европейците не съумяха навреме да видят къде е проблемът. Те не можаха да вземат верните решения. И ето че днес сме изправени пред въпроса, какво да правим по-нататък? Струва ми се, че преди всичко трябва да се примирим с присъствието на онези мигранти, които вече са тук и ще си останат тук. Всеки друг сценарий е нереалистичен. Оттук произтича и основният въпрос: как да се осъществи интеграцията на нашето общество и да постигнем асимилирането на онези мюсюлмани, които вече живеят тук? И това е задача на всички европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, Франция, Швеция, Дания и т.н.

По-нататък следват още три важни въпроса, които също изискват незабавен отговор. На първо място, това е проблемът с имиграцията на членовете на семействата на вече преселилите се в Европа. При това не става дума за събиране на семейства, а по-скоро за „свързване” на семейства, когато например някое турско момиче, живеещо в Берлин, се омъжва за свой братовчед от Турция. На второ място, какво да правим с нелегалната имиграция”? И, на трето място, как да постъпваме с онези, които се опитват да получат политическо убежище в Европа?

- Могат ли да бъдат решени тези проблеми, без да бъдат преразгледани самите принципи на либералната демокрация, в чиято основа е признаването на фундаменталните ценности и човешките права? Защото може да се наложи едва ли не насила тези хора да бъдат накарани да се интегрират в европейското общество, както и да бъде спрян достъпът в Европа на онези, които търсят тук един по-достоен и добър живот...

- И все пак, ще ни се наложи да го направим. Сигурно сте гледали филма „Титаник”. Ще го използвам като пример. Всички хора на потъващия „Титаник” се стремят към едно и също – да оцелеят. И когато корабът потъва, зрителите стават свидетели на изключително вълнуваща сцена – хората в спасителните лодки гледат как пътниците с по-малко късмет се борят за живота си в ледените води и един след друг се отправят към дъното на океана. Те просто нямат избор. Нещо подобно се случва днес в Европа. Европа е един застаряващ континент с много ниско ниво на раждаемост. В цяла Европа, включително Русия, годишно се раждат 7 милиона души. В същото време, само в Африка се раждат по 35 милиона, а в Близкия Изток – още 7 милиона. Или общо 42 милиона души годишно. След двайсетина години всички тези хора ще се стремят да попаднат в Европа. Ако Старият континент, с неговото изключително ниско ниво на раждаемост, приема всяка година по един милион имигранти от Африка и Близкия Изток, това би застрашило нашата култура и бъдещето на нашите общества, без при това с нищо да подобри ситуацията в Африка и Близкия Изток. Всички тези страни трябва да се стремят да променят структурата си така, че да могат сами да определят бъдещето си. Защото това е тяхна отговорност. Ние можем да им предоставяме икономическа помощ, да повишаваме образователното им равнище, но в крайна сметка, те следва сами да развиват собствените си човешки и национални ресурси. Европа не е в състояние да решава проблемите на Африка и Близкия Изток, приемайки на своя територия все по-голям брой имигранти.

Да се върнем обаче на въпроса, какво следва да се направи, независимо от всичко.

Основният проблем е, какво да се прави с онези имигранти, които вече се намират на територията на Европа. Трябва да се гарантира тяхната интеграция. Това, преди всичко, е въпрос на възпитание и социализация още в детските градини и училищата. Освен това, ще трябва да обясним на тези хора, какви норми на поведение се приети в нашето общество. С нежелателното поведение, под една или друга форма, следва да се води борба. Възможно е използването на най-разнообразни мерки в това отношение. Така, правото за получаване на социални помощи може да бъде обвързано със степента на владеене езика на приемащата държава. Например социалната помощ за едно турско семейства да зависи от доброто владеене на езика от всичките му членове. И, ако те не се справят, тази помощ може да бъде ограничена или дори спряна. Същото се отнася и за детските помощи. Те трябва да се изплащат, само ако детето ходи на детска градина или на училище. Като родителите следва стриктно да следят за това. Семейната политика в Германия предвижда изплащането на значителни детски помощи, според мен те дори са по-големи от необходимото, особено при семействата с много ниски доходи. Така, всяко ново дете в семейството на бедни германци или мюсюлмански имигранти води до повишаване на доходите им. Това е погрешен стимул. В САЩ имаше подобен проблем, когато някои семейства раждаха деца само за да повишат собственото си благосъстояние. Затова през 1995, по времето на Клинтън, беше осъществена реформа, ограничаваща нивото на социалните помощи и помощите за отглеждане на деца. Което много бързо даде положителни резултати и броят на този тип деца намаля със 70-80%.

Сега да разгледаме допълнителните проблеми. Първият е този за събирането на семействата. Тук е важно да посочим следното: Европа привлича имигрантите от Африка и Близкия Изток най-вече със системата си за социално осигуряване, а не с възможността да се съберат с вече живеещите на територията на континента роднини. Тези събирания се плащат от фондовете на собствената ни система за социално подпомагане. В книгата си, предлагам осъществяването на редица важни реформи, каквито вече реализираха такива държави, като САЩ, Австралия и Канада. Хората, които имигрират в европейските страни, не бива да получават никаква социална помощ и тези мерки трябва да действат през достатъчно продължителен преходен период. Не съм против събирането на семействата, то ще продължи да бъде възможно, ако човек, който живее дълго време в Италия или Германия например, е в състояние финансово да издържа роднините си, дошли при него от държави извън Европа. Никой от идващите на континента не трябва поне десет години да получава социални помощи, тези хора следва сами да се издържат. Мисля, че при подобни условия, т.нар. събирания на семействата ще намалеят със 70-80%.

Вторият проблем е нелегалната имиграция. Това е сериозен проблем, който въобще не се отразява от статистиката. По някои данни, само в Берлин има около 50 хиляди нелегални мигранти. Проблемът стои остро в много държави. Дори САЩ изпитват сериозни трудности по границата си с Мексико. Шенгенското споразумение само задълбочи този проблем – при желание и разполагайки с шенгенска виза можеш да стигнеш от Сицилия до Северния полюс, без да минеш през нито един граничен контролно-пропускателен пункт. За борба с този проблем се изисква ефективен контрол по границите.

Третият проблем са желаещите да получат политическо убежище. Условията за получаването му са достатъчно ясно фиксирани, въпросът е, че щом имигрантите се окажат в някоя европейска страна, в 95% от случаите остават в нея завинаги. Несъмнено, тези, които имат право на политическо убежище, трябва да го получат, само че това следва да са само онези, които заемат активна политическа позиция в своите страни и поради това са преследвани от властите там. Такива хора са малко. Сигурен съм например, че 95% от младите тунизийци, които получиха преди няколко месеца политическо убежище в Европа, са политически пасивни граждани. Да не говорим, че днес дори и най-активните политически жители на тази страна не са заплашени от нищо – нали революцията вече победи.

 
Powered by Tags for Joomla