Tag:муамар кадафи

Дотук публикувах взаимно отричащите се версии за действия и бездействия от страна на Разузнаването и Министерство на външните работи, които присъстваха в разговорите на бившия шеф на Разузнаването, Димо Гяуров и министъра на външните работи, Надежда Михайлова с водещите на предаването "Здравей България" Лора Крумова и Георги Коритаров.

Днес продължавам с казаното на другия ден, в същото предаване от адвокат Владимир Шейтанов и министъра на правосъдието Антон Станков.

Продължение от 28 декември

"Ние имахме индикации за случващото се" каза генерал Димо Гяуров в сутрешното предаване на Нова телевизия, "Здравей България". И докато служителите на Националната разузнавателна служба в Либия имали индикации, техните колеги от Полша, Филипините, Египет, Унгария, Украйна изтеглят своите граждани от Джамахирията, за да предотвратят нови арести и по-нататъшни усложнения.

Докато нашите разузнавачи са имали индикации за случващото се в Либия, в България скандалът с ареста на нашите медици става известен от в. "24 часа", където са сигнализирали разтревожените близки на задържаните.

Докато разузнавачите имат индикации, посланик Илов освобождава 17 души от задържаните, праща консулът Олег Маринов в Бенгази за информация, прави срещи, докладва, търси информация за останалите в ареста. И точно тогава, само пет дена след официалното оповестяване на случилото се със задържането на медицинските ни сестри, посланикът е отзован от поста си, по заповед на Надежда Михайлова за "несправяне с работата".

Всъщност в Посолството се получава факс от съпруга на една от задържаните, д-р Здравко Георгиев за арестите, а Разузнаването в същото това време си остава с индикациите за някакви арести. Оказва се, че Посолство и Разузнаване са нямали някаква постоянна връзка помежду си. И след разговорите с Гяуров и Михайлова стана ясно, че Разузнаването е било наясно какво точно се случва, докато Външно министерство също нямало и най-малка представа!

Разузнавачите на Гяуров не правят елементарната връзка с колегите си от Полша, Унгария и другите държави, погрижили се за гражданите си. Гяуров поясни даже, че една от причините да се стигне до арестите била, че българските граждани нямали нагласата да търсят Посолството си при необходимост и проблеми, възникнали на територията на чужда държава.

Гяуров посочи като вина фактът, че българките не потърсили помощ от дипломатическата си мисия - което наведе на мисълта, че Гяуров все още не е наясно какво точно се е случвало в критичните дни за медицинските ни сестри.

Гяуров посочи и факта, че Разузнаването ни било подложено на силен натиск от либийското контраразузнаване и по тази причина се наложило да се сниши и стигне до извода, че само чрез дипломатически средства може да се търси решение на случая. В предаването Гяуров отказа да коментира дали е убеден в невинността на петте медицински сестри.

Според Гяуров Разузнаването освободило и изтеглило 17 медици от Либия, а той самият започнал да пише писма, да прави срещи и търси съдействие от сродни служби.

Според Михайлова, посланик Илов бил уволнен, защото освободил само 17 от задържаните наши медици, а за другите 6 не успял да направи нищо!

"Бой по Кадафи и либийската държава" обяви Гяуров от телевизионния екран. Докато Михайлова обясни, че е имала цялостна документация по случая, че е писала Докладни, че е правила предложения до премиера Иван Костов.

Така в класацията кой от политическите лица "спомогна" за сегашната съдба на българските медицински сестри, първите две места заеха Димо Гяуров и Надежда Михайлова.

Какво още сгрешиха политиците ни спрямо медицинските сестри и процеса?

Ще започна с новината, съобщена вчера от информационна агенция "Фокус", че България е затворила морето си за либийски кораби. Пристанище Варна и рибният порт в Бургас обявиха бойкот на Джамахирията заради осъдените на смърт български медицински сестри. Така те се присъединиха към призива на Асоциацията на корабните брокери и агенти да не се обслужват съдове, плаващи под знамето на Либия. Тези протестни действия са извън обсега на голямата политика и са решение на самите ръководства на двете пристанища.

В предаването на Нова телевизия на 27 декември т. г. бе поканен адвокат Владимир Шейтанов, като по време на разговора с него бе включен по телефона и бившият министър на правосъдието, Антон Станков. Ето какво стана ясно от двамата събеседници в студиото:

"Защо не беше трансформиран процесът от частноправен в публичноправен."

Този въпрос задава Владимир Шейтанов на министър Станков навремето. Станков благодари за информацията на Шейтанов и с това на предложението се слага точка. Ето какво обясни Станков в студиото на Нова телевизия:

Антон Станков: Бих искал да припомня, че имаше една промяна в обвинението. Заслуга на адвокат Шейтанов е, че издейства тази промяна. Делото вече не се разглеждаше пред Народния съд и отпадна обвинението за организиран заговор срещу либийската държава. Точно по този мотив не беше възприета и неговата теза за продължаване на делото по начина, по който той искаше... това беше въпрос, обсъден от Междуведомствената комисия. Вижте, да правим анализ на защитата би било добре, ако имаш съд. Проблемът по това дело е, че всъщност съд няма. Не се позволява развиване на правни аргументи, не се позволява събиране на доказателства. Ако имаше възможност тези неща да се случат пред съда, тогава можехме да анализираме коя защита е по-добра. Ние всъщност сме лишени от защита.

Да се промени ли стратегията на защитата - бе зададен въпрос в студиото. Споделят ли Станков и Шейтанов мнението, изказано от арабиста Кирияк Цонев, делото да бъде изведено извън границите на Либия, в друга арабска държава, даже под патронажа на Съвета за сигурност?

Владимир Шейтанов: Вижте, ние на няколко пъти бяхме свидетели на влизане в защита на различни специалисти, в това число от Египет и от Франция, които обаче за съжаление следваха досегашната стратегия на защитата, без да я обогататят в достатъчна степен с възможностите си... Стратегията на защитата в голяма степен следваше курса, който беше начертан в самото начало, а мисля, че осем години дело в Либия е достатъчно време, за да се помисли дали трябва да остане същата стратегия.

Антон Станков: Би допринесло определено, не виждам как би могло да стане?

Владимир Шейтанов: Ако ми разрешите, аз не бих се съгласил с такова нещо. Идеята за изнасяне на делото зад граница по един или по друг начин е лансирана още през 2001-2002-а година и тук в това студио, и Лора може да потвърди, и нейната колежка, която седи до мен, също биха могли да си спомнят, че тази идея е доста отдавнашна. Класическият отговор... Тя е моя, аз няма защо да я възприемам. Класическият отговор от страна на институциите беше, че това би било хубаво, но не е възможно, а това не е вярно... Да, беше възможно, по един или по друг начин. Аз през тези години направих достатъчно проучвания, включително и в съда в Хага, нали, и има много такива възможности. Беше взето политическо решение да не се върви по този път. Да, най-добрият вариант, максималистичният, би било да се повтори това дело зад граница... Да се повтори това дело зад граница, а има и други възможности за контрадела, за които говори министър Станков. Антон Станков: Трябва да бъдем терминологично точни. Не става дума в случая за изнасяне на делото, а по-скоро за водене на контрапроцес. Т.е. успоредно дело с успоредно събиране на доказателства.

Владимир Шейтанов: Аз бих желал обаче да допълня обаче още нещо. Едно от прегрешенията на българските политици в съдебния процес в Либия беше грубата политическа намеса в работата на защитата, особено през първите години. И аз съм ви донесъл две писма, които официално са пуснати до двама поредни министри на правосъдието на България, в които от адвокат, упълномощен, съгласно Закона за адвокатурата на България, не бях допускан в продължение на години до работа по делото.

Аз съм упълномощен от две от медицинските сестри в Либия и в продължение на години съм държан без информация и без възможност да осъществявам законовите си правомощия.
Антон Станков: Вижте, кой ще бъде финансиран като защитник, е въпрос на два елемента. Първо, кой има пълномощно, и второ, кой Междуведомствената комисия е преценила, че може да бъде финансиран. Владимир Шейтанов: В правото на избор на адвокат Междуведомствената комисия играе странична и допълнителна роля. Правото е законово, правото на избор на адвокат принадлежи на българските граждани и е записано достатъчно добре в законодателството.

... Аз, доколкото съм в течение, една от българските сестри вече се отказа, така че това е факт и не бива да се говори в бъдеще време. Да, аз изразих съгласието си да се включа в екипа на защитата и да помогна с каквото мога...

... Естествено, влизането ми в екипа има за цел да внесе ново съдържание и това ново съдържание ще бъде внесено. Иначе няма никакъв смисъл да трупаме адвокати от Франция, от Египет или от някъде другаде, ако същата стратегия продължава и досега... Новото съдържание ще бъде в направление разширяване на международноправните аспекти на това дело, което досега не беше направено... промяна в стратегия и тактика на водене на едно дело може да се наложи от обективните обстоятелства. Както видяхте, обективните обстоятелства промениха стратегията на българската държава и аз не виждам с какво тази стратегия е внесла разнобой някъде по политическата верига.

Как могат да бъдат накарани либийските съдии да признаят независимите експертизи, които могат да оневинят медицинските сестри? - попитаха водещите Лора Крумова и Георги Коритаров.

Владимир Шейтанов: Аз просто нямаше да карам тези съдии да признават това, което те не желаят да признават априори, защото тези съдии са участници в една игра, която по думите на българския президент и на българския министър- председател представляват един опорочен процес. Съдиите в опорочения процес не могат да раздават правосъдие, и поради това не може да се търси правосъдие в рамките на този съдебен процес...

... Разбира се, че основният проблем стои извън съдебна зала и не е в защитата. Точно така е, българската защита направи максимума на това, което може да се направи при тези условия в рамките на един опорочен процес.

... : Ще се придържам към онази стратегия, която вече беше оповестена от президента и от министър-председателя, че съдебният процес в Либия е опорочен. Това нещо в продължение на няколко години се повтаря. Само, че когато се чуе от такова високо политическо ниво каквото е министър-председателят и президентът, се чува. Преди това не беше чуто. Съответно, отношението към този съдебен процес в защитата трябва да бъде променено. Едно е поведение на защитата в нормален съдебен процес, друго е в опорочен съдебен процес. Това са две различни категории.

Адвокат Бизанти и какво оттук нататък

Владимир Шейтанов: Ако питате за адвокат Бизанти, който напоследък много сполучливо някои наричат офицер Бизанти, заради неговите заслуги срещу българската държава в този съдебен процес, това е една много болезнена тема, не само за България. Мисля, че той е в основата на неуспехите, които българската защита реализира в рамките на този процес.
Г-н Бизанти... той се разболя за няколко часа... Целта вероятно той най-добре може да я изясни, но очевидно имаше цел.

... Основата в работата оттук нататък по това дело, трябва да бъде правилната оценка за характера на това дело. Ако това е един съдебен процес, поведението на защитата трябва да бъде едно, ако това е един опорочен процес- това е друго, ако това е една манипулация, политическа манипулация, отношението на защитата, поведението на защитата трябва да бъде трето.


Утре четете по какво си приличат позициите по процеса в Либия на адвокат Хари Харалампиев и зам.- министъра на външните работи, Феим Чаушев
 

Докато измъченият български гражданин ставаше със словото Борисово, че не участваме във войната в Либия, и лягаше пак с неговото слово и убеждение, че участието ни вече бе сигурно – високите цени, Цветановите пари и имоти, гневните зърнопроизводители, тютюнопроизводители, лекари, тежко болни, безработни и прочие забравиха мизерията и глада.

Какво по-истинско шоу от един менящ мнението си премиер, на когото министрите не успяват да насмогнат с Ехото да го цитират авторитетно?

“Ако военната операция в Либия продължи повече от 90 дни, ще изпратим там фрегатата „Дръзки”. Към страната ни няма отправени искания за участие във военните действия на този етап”. Това обяви премиерът Бойко Борисов пред „Нова телевизия”. По-рано и военният министър Аню Ангелов съобщи, че България може да се включи в операцията на по-късен етап с изпращане на фрегата за подпомагане на оръжейното ембарго срещу Джамахирията.

Досега българското държавно ръководство /разбирай ГЕРБ/беше изолирано от военната операция и това явно нанесе поражения върху самочувствието на някои политици в правителството.

До вчера операцията бе закъсняла, тъй като трябвало да се проведе докато българските медици са били в затвора. Три дни по-късно и премиер, и президент в един глас обявиха, че операцията е подранила, защото

ген. Аню Ангелов

не е съгласувана с НАТО!

Гражданството стана разногледо: подранила – закъсняла, авантюра – не авантюра – участваме - не участваме! Само човек с начални ментални проблеми би могъл да понесе, ако преживява всичко с ум и сърце случващото се в родината ни!

По-безвредното е да подминем с тих, горчив смях гафовете на властта...

Първият сигнал за суматохата в редиците на управниците даде без да иска военният министър Аню Ангелов, който в промеждутъците, когато не го возят и катастрофира с кортежа, пусна ясното вече на всички умозаключение, че НАТО трябва да поеме нещата в свои ръце, тъй като не се знаело кой е центърът и откъде се управлява военната операция срещу Кадафи. С това изявление, без да иска, Ангелов удари една здрава, дружеска критика на Франция и Великобритания за самоволните им действия срещу Либия!

Явно Ангелов има проблеми с получаването на актуална и достоверна информация докато се вози в правителствената лимузина...

В Национална телевизия СКАТ, в предаването на журналиста Велизар Енчев гостува полк. Ангел Тюфекчиев, който даде професионални разяснения за случващото се в Либия и обърна внимание на подробности, които определено убягват както на управниците, така и на редовото гражданство.

В 21 век, вече имаме втора колониална война, инспирирана от САЩ след Иракския провал на президента Барак Обама – тази в Либия. /конфликта в Афганистан не го броим за война, тъй като там имаше някаква Резолюция на Съвета за сигурност/.

Засега това, което може да се каже е, че в първата фаза на военния конфликт срещу Либия, България не участва, или както се изразиха разочаровано някои пишманполитици – не бе поканена.

И най-лошия мир е по-добър от най-добрата война

цитира известната мисъл о. з. полк. Ангел Тюфекчиев.

Военната операция показа неразбирателство, както в Европейския съюз, така и в Съвета за сигурност и НАТО. В същото време не се знае кой кой е в тази война, защо трябваше да започва, защо се провежда и каква е крайната цел.

При това положение случващото се след приетата Резолюция 19-73 е по-скоро убийства, разрушения в една държава, чрез военни действия.


Reuters показа сваления американски самолет на 22 март - свален по "технически причини"...

Аргументът, че се тръгва срещу Кадафи, защото той избивал мирни граждани не върви, тъй като вече няколко месеца стотици мирни граждани бяха избивани по време на протести и в Тунис, и в Бахрейн, и в Египет, и в Йемен.

Разликата в избиваните мирни граждани в Либия и избиваните мирни граждани в останалите Североафрикански държави е в едно-единствено нещо и то се нарича петрол.

Само Либия изключиха от Международната организация за правата на човека, само в Либия не може да се избиват мирни граждани, само за Либия Съветът за сигурност излезе с Резолюция – за другите държави с избивани мирни граждани нямаше нито санкции, нито резолюция, нито военна операция.

Но да се съсредоточим в Либия, където бомбите няма как да разграничат мирни от въоръжени граждани и всичко е под прицел на касапницата. Това няма как да не е ясно на “миролюбците” Бан Кимун, Обама, Камерън, Саркози.

Кой може да гарантира, че бомбите избирателно целят въоръжени, а не невинни деца, жени старци? Едва ли ще се намери някой.

Защо се приема, че мирните граждани на Либия са беззащитни? Защото по презумпция военните са обучени как да се предпазят и покрият, докато за цивилното неселение това са не толкова известни похвати.

Турско-френските ритници под масата

Докато НАТО бе блокиран от ветото на Франция и ветото на Турция за участие в конфликта, военният министър Аню Ангелов настоя НАТО да се намеси във войната в Либия!

Независимо, че френският външен министър Ален Жупе заяви, че е против влизането на Пакта в конфликта и поемането на командването, тъй като според него НАТО било компрометирано в този район на света, и далеч по-добре би било Франция да ръководи военните действия!


САЩ елиминираха Турция в стоплените двустранни отношения по развитието на израело-палестински конфликт. САЩ “си върнаха” на Турция и заради икономическото и геополитическо сближаване на Анкара с Кремъл. Това вероятно е и една от причините Турция да наложи вето в НАТО за Либия.

Ердоган бе основата на това Арабската лига да се откаже от първоначално заявената си подкрепа за удари срещу Кадафи и Либия, а след това отново Ердоган зае противоположна позиция по военния конфликт и блокира решението на НАТО с вето.

Ердоган е амбициран да се хареса на арабските държави и успя! Турският премиер е на път да реализира неоосманските имперски амбиции в Африканския рог и е на път да успее- коментира турската позиция в НАТО журналистът Велизар Енчев.

В същото време Ердоган удря Франция с позициите си по Либия, тъй като Франция е решителен противник на влизането на Турция в Европейския съюз – т. е. ако Париж има намерение да постави Кадафи на колене, то Анкара е готова да направи всичко възможно това да не се случи, поне не с принос и усилия на Франция!

Само преди две седмици Саркози бе за няколко часа в Анкара и унизи турската страна, като им каза в очите, че те няма да станат пълноправна страна-членка на Европейския съюз и предложи някакво алтернативно черноморско сътрудничество!

Засега Ахилесовата пета на официална Анкара е кордското малцинство, което наброява 20 млн души, и живее лишено от права, и държава в планините на Турция. Това най-голямо малцинство в света е потискано също като опозицията на Кадафи, но Западът и Щатите си затварят очите засега и не  смеят да обелят и дума по проблема.

Турция се отнася към кюрдите точно както Кадафи се отнася към протестите на опозицията си – с палки, бой, военни, сила и репресии.

Турция е наясно, че и Испания, и Германия са против приема на Турция в ЕС, така че ветото в НАТО може да се приеме и като ответен удар на отношението на някои европейски държави към официална Анкара. Решението на проблема с кюрдите е едно от условията, които Ердоган трябва да реши, за да седне на масата на преговори с ЕС, но той няма никакво намерение да отдели независим Кюрдистан в държава като го откъсне от територията на Турция.

Другото условие за Ердоган е да освободи територията на Северен Кипър, която в момента е окупирана – нещо, което официална Анкара едва ли ще се съгласи.

С какво разполага Либия като военен потенциал?

Либия е въоръжена изключително с руско оръжие сред което и самолети МИГ-29, но Либия няма кадри, които да воюват в това въоръжение.

Преди няколко години е имало договореност либийски летци да заминат за Русия, за да бъдат обучени да си служат с руското въоръжение, но тогава се намесва Франция с обещание да продаде на Триполи доста по-евтино въоръжение и сделката с обучението пропада и не е проведена докрай.

До този момент никой не съобщи, че Либия, единствена в арабския свят разполага с 203,2 мм гаубици /тежка артилерия, която изстрелва снаряди с ядрени бойни глави – бел. Л. М./. А тези гаубици могат да изстрелват ядрен заряд – обърна внимание о.з. полк. Тюфекчиев в студиото на телевизия СКАТ.

Либийците имат и ракети “земя-въздух” и “въздух-въздух”, най-съвременни зенитни установки, но досега това въоръжение не е използвано от либийската страна, вероятно заради липса на добре обучен персонал, който да води професионално военни действия – с подходяща подготовка по стратегия и тактика.

Засега няма обяснение защо хората на Кадафи не дават отпор на Коалицията на желаещите.

Така наречената Коалиция на желаещите не спазва Резолюция 19-73,

но никой не обръща внимание на това скандално положение.

Самолети на Франция и Великобритания атакуваха либийски танкове, но танковете нямат крила – т. е. те не летят и в този смисъл няма никакво основание да бъдат бомбардирани от т. нар. Желаещи!

Готова ли е адекватно България за участие във военни действия?

Какво се получи – Ангелов настоя, последван от премиера Борисовq България да участва в военния конфликт, въпреки че НАТО се оказа блокиран за вземане на решения.

Какъв политически дивидент гонят в обърканите си мисли премиерът и военният министър след като в един момент “дивидентът” ще се обърне срещу България и по-специално срещу сигурността на населението й?

Какъв политически авторитет и военен потенциал има България в момента, та ще тръгват политиците ни да се намесват в събитията в Либия!

Самият факт, че сутринта на 21 март премиерът направи изявление, което изненада мнозинството българи с прагматичността си и разума, а вечерта той се обърна на 180 градуса и унизително зае обратната позиция по отношение на военния конфликт – само този факт е достатъчен, за да се почувстваме унизени като нация от премиера си!

Кой срещна Борисов в този промеждутък от броени часове, кой му се обади та да смени той толкова бързо мнението си, едва ли ще узнаем някога...

Ставаме ли с фрегатата “Дръзки” за намеса във военен конфликт с НАТО?

Ние ще участваме във втората фаза с фрегата и в третата фаза с хуманитарна помощ каза след 11 часа Борисов.

А може ли България да участва адекватно във военния конфликт в Либия, след като фрегатата бе закупена на старо от Белгия и има проблем в батериите, и все още не е прооборудвана напълно по американските и натовските стандарти.

Най-сигурно и безопасно е фрегатата да отиде на разходка, но не и да патрулира в блокадата по море на Либия.

Информационната система на “Дръзки” е абсолютно несъвместима с натовските стандарти, цитира военни експерти Велизар Енчев – т. е. комуникация е абсолютно невъзможна и “Дръзки” не е в състояние да установява контакт с другите морски съдове!

Тогава къде е тръгнал Аню Ангелов, къде отива Бойко Борисов?

 

Само ден след като държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън направи неочаквано посещение в Триполи и заяви: „Надяваме се, че Кадафи в най-скоро време ще бъде заловен или убит, за да не се страхувате повече от него” - полковникът е мъртъв!

„Надяваме се, че той в най-скоро време ще бъде заловен или убит, за да не се страхувате повече от него”, заяви ръководителят на американската дипломация в обръщение към местни студенти.

Катарският телевизионен канал „Ал Джазира” излъчи видеокадри, на които се вижда все още живият Муамар Кадафи, обкръжен от бойци на либийския Преходен национален съвет, предаде РИА Новости.
На кадрите се вижда, че лицето на сваления 69-годишен бивш лидер на страната е изцапано с кръв и той се опитва да се съпротивлява на заловилите го хора, докато някой го удря с пистолет по главата. Този видеозапис потвърждава, че Кадафи все още е бил жив, когато е попаднал в плен на бойците на официалните власти.

На 20 октомври по обяд, информационните агенции съобщиха, че след падането на последната крепост на либийския лидер Кадафи, град Сирт, той е бил заловен, тежко ранен в двата крака. Новината бе разпространена от агенция Ройтерс.

Малко по-късно бе съобщено от Националния преходен съвет пред euronews, че Муамар Кадафи е мъртъв, а тялото му е било откарано в Мисрата!

Според представител на ПНС Кадафи е починал от раните си по време на залавянето. Служител на НАТО е заявил, че организацията в момента се опитва да потвърди смъртта:

"Ясно е, че случилото се е много важно развитие на събитията, което ще отнеме време, за да бъде потвърдено. Ако информацията за смъртта на Кадафи е вярна, то това наистина е исторически ден за народа на Либия. "

Един служител на НПС е съобщил за euronews, че Кадафи е бил ударен в крака и главата, докато се е опитвал да избяга с конвой, който е бил атакуван от самолети на НАТО.

Новините за залавянето и последвалата смърт на полковник Кадафи се е появила веднага след като станало ясно, че началникът на въоръжените сили на Кадафи, Абу Бакр Юнис също е бил убит в атаката, а неговият бивш говорител Муса Ибрахим, е бил заловен.

Кадафи взе властта в Либия през 1969 г., припомня euronews, но той беше свален в Априлското въстание февруари срещу четиридесетилетното му управление.

Медията припомня също така, че Международният наказателен съд през юни издаде заповед за арест на Кадафи и сина му Сейф ал Ислам, чието местонахождение все още е неизвестно.

Часове по-късно Sky News съобщи, че синът на Кадафи, Сейф ал Ислам е все още на свобода в южната част на либийската пустиня.

Бившият либийски лидер Муамар Кадафи е заловен и тежко ранен, съобщават от Преходния национален съвет/ПНС/ на Либия, предаде АФП.

„Той е заловен. Кадафи е тежко ранен, но все още диша”, посочи представителят на новите либийски власти Мохамед Леит.

Междувременно министърът на отбраната на Муамар Кадафи – Абу Бакр Юнис, е бил убит в конвоя, при сраженията за град Сирт.

„Кадафи е убит близо до родния му град Сирт” – съобщи и в. Telegraph, като оставя съмнение за начина по който е настъпила смъртта на полковника.

Според в. Telegraph един от бойците е крещял: „Край на Кадафи! Ние отмъстихме, нека върви в Ада!”

Държавният департамент на САЩ съобщи, че не може да потвърди, че сваленият либийски лидер Муамар Кадафи е заловен и ранен, предаде агенция Ройтерс.

„За момента не можем да потвърдим медийните информации”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Бет Госелин.

Агенция Франс прес разпространи фотография, на която се предполага, че е раненият либийски лидер Муамар Кадафи. Снимката е направена с мобилен телефон по време на задържането на Кадафи в Сирт.

Сенаторът от Републиканската партия, Джон Маккейн е заявил по повод новината: „Смъртта на Кадафи бе краят на първата фаза на революцията в Либия”, и призовал за по-тесни връзки между Вашингтон и Триполи.

Telegraph съобщава и за смъртта досега на по-известни личности, свързани с вече бившия либийски лидер Кадафи: Мутасим Кадафи, пети син полковника, е намерен мъртъв в Сирт, според АФП и кореспондента за Близкия Изток на телевизия Al-Hurra – Ричард Спенсър, Муса Ибрахим, говорител на Кадафи, Ахмед Ибрахим, братовчед на Кадафи и съветник, и Абу Бакр Юнис, бивш министър на отбраната: убит, както бе потвърдено вече в конвоя на Кадафи.

Убитият син на Кадафи, Мутасим, бе съветник на баща си по националната сигурност. Негова снимка с днешния държавен секретар Хилъри Клинтън бе придобила особено популярност напоследък в така наречената дипломация на Джамахирията.

Репортерът на Telegraph Бен Фармър дълго време се водеше за единственият западен журналист, който проникна в сайта на Кадафи, и потвърди смъртта и залавянето на много близки до полковника сътрудници.

Боец на ПНС, свидетелства, че е видял, залавянето на Кадафи разказва Sky News. „Той го удари с обувката си” /една от най-тежките обиди в ислямската вяра/, пояснява боецът, след което завършва, че полковникът е бил прострелян веднъж в главата и по веднъж на всеки крак.

„Ако Кадафи е мъртъв, се решава проблемът със съдебния процес, но ние никога не може да научим истината за Локърби и други престъпления”, пише за Telegraph коментаторът Даниел Ноулс.

От НАТО официално е било потвърдено, че негови самолети са бомбардирали конвоя около 8.30 местно време.

Близката до Кадафи телевизия Ал-Libiya отрече той да е бил заловен или мъртъв, като нарече твърденията на представители на ПНС и НАТО неоснователни.

Други, близки до полковника тв канали също отричат новините за смъртта му, цитирани от в. Telegraph.

Бойци на ПНС са съобщили, че са видели тежко ранения Кадафи, който кървял силно в униформа в цвят каки и тюрбан.

Съобщено бе от ПНС, че либийската телевизия ще покаже по-късно снимки на мъртвия Кадафи.

Сваленият либийски лидер Муамар Кадафи е заловен и ранен в двата крака, предаде ВВС, позовавайки се на представителя на Националния преходен съвет на Либия Абдел Маджид.

Кадафи е бил задържан в родния си град Сирт, докато частите на новите либийски власти установиха пълен контрол над Сирт.

Кореспондентът на ВВС в Сирт Габриел Гейтхаус съобщи следното:

Говори с човек, който каза, че докато са го пленили, Кадафи размахвал златен пистолет...”

Според ВВС, самолети на НАТО са бомбардирали конвой, в който са пътували Кадафи и негови приближени.

20-годишният Мохамед, войник от силите на Преходния национален съвет на Либия (ПНС), е съобщил, че е участвал в залавянето на сваления либийски лидер Муамар Кадфи в град Сирт, предаде Би Би Си.

Кадафи се е укривал че е открил Кадафи да се укрива в тръба в Сирт. Когато Мохамед се обърнал към него, полковникът казал просто: „Не стреляй”.

По последни данни полковникът е мъртъв и е бил застрелян в главата.

От британското министерство на отбраната съобщиха, че не са разполагали с предварителна информация, че полк. Муамар Кадафи се е намирал в бомбардирания от НАТО конвой, предаде ВВС.

Въздушният удар на НАТО доведе до залавянето и смъртта на сваления либийски лидер.

„Той /конвоят/ беше избран за мишена въз основа на това, че беше последният конвой с поддръжници на режима, напускащ Сирт”, заяви говорител на британското министерство. В удара не са участвали бойни самолети на британските ВВС, а само разузнавателни машини.

Сваленият либийски лидер Муамар Кадафи е убит и тялото му е откарано в град Мисрата, е потвърдил говорителят на Преходния национален съвет на Либия, Абдула Берасали пред телевизия Sky News.

Кадафи е мъртъв, абсолютно мъртъв. Той е прострелян в двата крака и в главата”, заяви Берасали.

Според полевия командир Абдел Басет Харун Кадафи е убит при въздушен удар на НАТО.

Представител на ПНС е заявил: „Кадафи срещна съдбата си... Ние съобщаваме на света, че Кадафи е убит от ръцете на революцията... Това е исторически момент Това е краят на тиранията и диктатурата...

„Бъдещето на Муамар Кадафи трябва да бъде решено от народа на Либия”, смята руският президент Дмитрий Медведев, предаде Интерфакс.

„Разчитаме, че в Либия ще настъпи мир и всички, които управляват държавата, могат да постигнат споразумение за конфигурацията на властта. Що се отнася лично до съдбата на Кадафи, то тя трябва да бъде решена от либийския народ”, заяви Медведев по време на пресконференция в Москва.

Холандският премиер Марк Руте потвърди слуховете, че сваленият либийски лидер Муамар Кадафи е пленен, като същевременно подкрепяща режима либийска телевизия отхвърля информацията, съобщава АФП.

„Съобщенията, размножавани от лакеите на НАТО за пленяването или смъртта на брата-лидер Муамар Кадафи, нямат основание”, съобщи телевизия „Ал Либия”. Според съобщението на медията Кадафи е „в добро здраве”.

Часове след вестта за залавянето му ранен, новината за смъртта му все още не бе потвърдена официално. Въпреки това от ЕС дойде следната информация:  „Новините, че Кадафи е загинал в акция в Сирт означават още и край на „репресиите, които либийския народ е понасял твърде дълго”, заяви Ван Ромпой в съвместно изявление с председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу.

Американският държавен секретар Хилари Клинтън заяви, че не може да потвърди или отхвърли информацията за смъртта на бившия либийски лидер Муамар Кадафи, но ако това е вярно, то тя би въздъхнала с облекчение, защото още едно препятствие е преодоляно, написа в. Guardian, който потвърди, че полковникът е мъртъв.

Изданието показва и видео със залавянето на Кадафи от бойците на ПНС.

Арабската телевизия Al Jazeera е излъчила кадри, които според медията показват как тялото на убития полковник Муамар Кадафи бива влачено по земята, предаде ВВС.

„Кадафи е мъртъв, абсолютно мъртъв. Той е прострелян в двата крака и в главата”, заяви говорителят на Преходния национален съвет на Либия, Абдула Берасали Берасали.

Според него бившият либийски лидер е бил прострелян при опит да избяга от град Сирт.

Информацията за това как точно е загинал Муамар Кадафи обаче остава  противоречива – часове след залавянето му.

Първата страница на Al Jazeera.

Според полевия командир Абделбасет Харун Кадафи е убит при въздушен удар на НАТО.

Други източници съобщават, че Кадафи е бил застрелян от снайперист.

Все още информацията за смъртта на сваления либийски лидер не е потвърдена официално. Очаква се съвсем скоро ръководителят на Преходния национален съвет на Либия Мустафа Абдел Джалил да направи официално изявление.

Към края на деня на 20 октомври все още се чакаше официалното изявление на Представител на ПНС.

През това време лекар, работещ в болницата в Мисрата съобщил, че бившият либийски лидер Муамар Кадафи е бил прострелян в главата и в стомаха  и е починал от огнестрелни рани. Това бе съобщено от болницата, където е било закарано мъртвото тяло на полковника. Новината бе съобщена от телевизия Al Jazeera.

Според лекаря, тялото на Кадафи в момента е в морга в Мисрата, на около 200 км източно от Триполи.

Все още не е известно къде ще бъде погребан Муамар Кадафи.

Починал или убит – това е един от въпросите, който едва ли ще получи своя отговор скоро. Отговор няма да получим и за истината за самолетната катастрофа в Локърби.

В реч пред стените на Белия дом американският президент Барак Обама посочи, че ликвидирането на Кадафи оправдава колективните военни действия на западните страни и подчерта, че сега либийците имат шанс да се превърнат в една „демократична и толерантна нация”.

Доколко това ще се случи, след като тези, които започнаха военният конфликт в Джамахирията са в дълбока финансова и икономическа криза. Да не говорим за САЩ, държавата с най-висок дълг в размер на над 13 трилиона, откъдето тръгна световната криза, което вече години не може да бъде овладяна.

Все още за част от международните експерти, участието на авиацията на НАТО в събитията Либия е твърде спорно, съгласно действащото международно право.

Да се бомбардира конвой, в който има и цивилни е меко казано извън всякакви норми на нормално поведение, в нарушение на член 2 от Устава на ООН, който гласи:

2. Да развива приятелски отношения между народите, основани на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите, както и да предприема други подходящи мерки за укрепване на световния мир.

В този смисъл действията на авиацията на НАТО са престъпление, тъй като за бомбардировките на тази авиация не е достатъчна единствено приетата Резолюция на ООН, а и мандат, даден от Съвета за сигурност за въпросните действия в Либия на самолетите на Алианса.
Такъв мандат от Съвета за сигурност не беше даден за Ирак, такъв мандат за агресивна намеса на НАТО на сръбско-косовската граница също липсва!

 

Оправданието на българките може да свали полковник Кадафи * Пазарлък или спасяване на главата на лидера на Джамахирията се крие в съдебния процес и присъдите? * Готов ли е либийският ръководител да сдаде поста си?

Вчера бяха потвърдени за втори път смъртните присъди от Либийския съд за българските медици осъдени за умишлено заразяване на либийски деца с вируса на СПИН. Съдът е дал 30-дневен срок за обжалване на смъртните присъди, Делото ще се гледа за последен път пред Върховния касационен съд и ще се реши окончателно съдбата и участта на нашите сънародници. Това заяви за БНТ Хари Харалампиев, член на екипа от български защитници на медицинските сестри в Либия.

Пак вчера стана известно, че освен смъртните присъди, които съдът в Триполи постанови, съдията Махмуд Хуейса осъди българските медици и палестинския лекар да уважат гражданските искове и да заплатят на роднините на заразените със СПИН деца финансови компенсации. На всяко заразено дете би трябвало да бъдат изплатени по 350 хил. либийски динара. Също така е уважен искът на близките на две починали вече от СПИН либийски деца, като обезщетението за тях е в размер на 1 млн. либийски динара. Уважени са и още три други граждански иска, които са в размер на над 2 млн. либийски динара. Грубата сметка показва, че съдът е постановил на роднините на заразените либийски деца да бъде изплатена сума в размер на над 30 млн. щатски долара.

Веднага след като присъдите станаха известни Върховният комисариат към ООН по правата на човека призова Либия да не ги привежда в изпълнение, предаде РИА Новости.

Говорителят на комисариата Хосе-Луис Диас заяви, че смъртните присъди, произнесени от либийския съд срещу българките и палестинеца могат да бъдат квалифицирани като "нарушение на международното хуманитарно право". "Имаме много сериозни опасения в истинността на съдебния процес. На този етап трябва да бъде спазено в пълна степен правото на осъдените на обжалване. По този начин се надяваме, че ще бъдат поправени направените в съдебния процес грешки", каза още Диас, като допълни, че трагедията със заразните със СПИН либийски деца не трябва да доведе до извършването и задълбочаването на нови грешки от либийското правосъдие.

Дали игра с заложения живот на българките за извличане на дивиденти е единственият коз, който разиграва полковник Муамар Кадафи или истинските причини за тези потвърдени най-високи присъди са знак за нещо различно? Ето коментара на кореспондента на арабската редация на Би Би Си, Мохамед Бакари: "През последните години и особено през последните месеци стана ясно, че акциите на режима и на самия Кадафи са много слаби и нямат народна подкрепа. Опозицията стана много по-силна. Особено в региона на Бенгази, в който са семействата на заразените със СПИН деца. Това коментира пред Агенция "Фокус" Мохамед Бакари - кореспондент на арабската редакция на Би Би Си и на агенция КУНА. "Твърдя, че Кадафи или режимът в Либия използва делото срещу българските медици, за да търгува с него. Особено след влизането на България в ЕС - да търгува на европейско високо ниво във връзка с Локърби. От друга страна, той се опитва да си повиши акциите, да има повече подкрепа от народа и да каже - ето, аз подкрепям семействата в Бенгази", каза още журналистът.

Той припомни, че синът на Кадафи Сейф ал Ислам беше наказан с изгнание заради различни от официалните позиции по отношение на политиката в Либия.

"Неговото мнение беше за пропуски в демократичната система в Либия. Сигурно баща му не позволява това и най-мекото наказание, защото синът на Кадафи не може да бъде хвърлен в затвора, беше да му се позволи да напусне страната и да живее в чужбина".

Бакари каза още, че по принцип повечето арабски медии са настроени отрицателно към режима в Либия, поради либийската политика дори в арабския регион, която не може да бъде наречена стабилна политика. "Тя е политика на един човек. Всички знаят, че Либия зависи от един човек, въпреки лозунгите, че държавата се води от народни форуми.

Целият свят вижда, че няма нито една международна среща на високо ниво, в която да участва председател на народния форум. Винаги участва Кадафи", посочи журналистът.

Така стигаме до истинската причина за този процес и повторението на смъртните присъди. Ще запази ли Кадафи поста си, обвинявайки българките в едно чудовищно и несъстояло се престъпление, или те ще бъдат оневинени, което автоматично хвърля камъни в неговата градина.

Не става въпрос за това дали българските медицински сестри са виновни или невинни стана ясно за изминалите години - разковничето е в това: чрез смъртта на няколко чужденки да бъдат удовлетворени семействата на заразените деца и така те да не търсят вина в самата Джамахирия за заразяването. А на най-големи учени и светила в медицината вече е ясно, че СПИН-заразяването е в резултат на лоша хигиена в болниците на Либия. Така на практика на карта са заложени смъртни присъди срещу запазване на поста на един диктатор. И при аргументи петрол срещу невинност - познайте кое ще надделее накрая! Колкото и да е възмутен светът, Европа, световната медицинска общност - нещата са несъпоставими. Нека си говорим истината и назоваваме фактите с истинските им имена.

Тази реалност беше известна още отдавна на всеки що годе интелигентен политик и магистрат в България. Въпреки това реакциите по СПИН-процеса бяха изключително, неадекватни, закъснели и неморални. "Курсът на България оттук насетне трябва да е много твърд и много категоричен: Край на дипломатическите совалки", каза бившият президент Петър Стоянов, по време на чийто мандат сестрите бяха задържани и обвинени. По думите му досега българската страна е разчитала на дипломатическите средства, защото залог са били животите на българските медицински сестри в Либия.

"Не можехме да си позволим да втвърдяваме позицията си още от началото, защото това можеше да доведе до обявяване на смъртните присъди много по-рано", подчерта лидерът на СДС.

"Оттук нататък нямаме какво да губим. Не трябва повече да лъжем, че вярваме на либийското правосъдие. Трябва да бъдем много категорични и много твърди спрямо Либия", добави Стоянов, но пропусна да обясни защо неговия избор генерал Димо Гяуров, шефът на Националната разузнавателна служба не реагира, защо работещите в Либия разузнавачи не предвидиха и не усетиха напрежението и задаващите се арести, така както това сториха дипломати и разузнавачи от Полша, Унгария, Филипините? Не е ли по-добре Петър Стоянов да замълчи по набиращата скорост трагедия?

"Щом за всички вече е ясно, че това е политически процес, то трябват политически средства, да се търси правилното решение, за да излезем от тази ситуация. Това заяви пред репортер на Агенция "Фокус" лидерът на ДСБ Иван Костов по повод потвърдените днес смъртни присъди на българските медицински сестри в Либия. Костов припомни, че още неговото правителство е твърдяло, че процесът срещу нашите медицински сестри е политически. "Отношенията между България и Либия не трябва да се поставят в зависимост от това дело" твърдеше в качеството си на премиер Костов.

Не помня кога Костов е твърдял, че процесът е политически, но аз и мнозинството българи си спомняме, че именно Костов си позволи да се усъмни в невинността на медицинските ни сестри! И че не друг, а именно Иван Костов не освободи Надежда Михайлова за гафовете и непрофесионализма й като министър на външните работи от кабинета му. Така че, и Иван Костов би било добре да мълчи днес по трагедията в Либия.

Адквокатът Владимир Шейтанов, който бе защитник на медиците и след това бе оттеглен по неизвестни причини преди време съобщи, че МВнР е било предупредено за предстоящи арести от британското разузнаване.

Тогавашният шеф на НРС, Димо Гяуров, който дойде от Унгария за да разкаже как си е държал папка с досието за Гоце в касата, можеше да обясни след толкова години какво са направили неговите служители, разузнавачи в Либия, при слуховете за арести на чехи, унгарци, поляци, филипинци. Но Гяуров не обясни.

"Спекулация е, че имам вина за медиците Ще дойде ден, когато всички обстоятелства ще бъдат ясни - заяви преди време и Надежда Михайлова, външен министър по време на арестите в Либия. Докато са вървели арестите на българките - в Посолството на България в Триполи, благодарение на Михайлова е имало само оставени шофьор и градинар, тъй като посланикът ни е бил отзован, а друг не е бил пратен своевременно и пред вид обстановката.

Помните ли Соломон Паси - доктор по математика, еколог, участник в три експедиции до остров Ливингстън, отказал се от състезанието "Мъж на годината", но при избора му за политик на годината 2003 г. бе посветил приза си на Симеон Сакскобургготски!?! Днес той отново е във властта, като депутат от квотата на царедворците. "Смятам, че това са присъди, които бяха произнесени, но никога няма да бъдат изпълнени - каза вчера председателят на Парламентарната комисия по външна политика Соломон Паси за "Дарик радио". Той допълни, че българската държава е била изключително настоятелна и че единственото ни оръжие е дипломацията. Според бившият външен министър в момента Либия си завоюва по-добри позиции за по-нататъшни преговори и присъдата по това дело е знак, че Либия е готова за преговори. Оставям без коментар това изявление на Паси, тъй като по-доброто възпитание ме възспира да отговоря и квалифицирам думите му.

В една държава, като Либия, в която контролът на властта бе поет от Революционният команден съвет, в една държава, която въвежда ампутация при кражба, убийство с камъни при прелюбодеяние, смъртните присъди и то на чужденци изобщо не са проблем. Това прекрасно осъзнава всеки нарекъл себе си политик. Известно е и друго, че полковникът смята себе си за новия Махди - /човек, воден от божествена воля, изпратен да поведе ислямския свят - бел. Л. М./, че името на страната е Държава на народа - Джамахирия. Известно е и че огромните доходи от петрол - 22 мрлд за 1988 г. и 6 млрд - 1990 осигуряват най-високия доход на глава от населението в Африка. А при високи доходи - ръководителят на държавата е непоклатим. Тогава - какви дипломатически методи, какво съобразяване - нека българските управници не обсъждат гласно как смятат да реагират, но те не могат да не се съобразят с действителността.

Твърде късна бе реакцията на Главния прокурор Борис Велчев, който обяви преди извънредното заседание на Висшия съдебен съвет: "Ще бъде заведено дело срещу мъчителите на българските медицински сестри. По думите на Борис Велчев - тази идея никога не е била подценявана и след днешното решение на съда българската страна няма на какво да се надява - предаде вчера репортер на Агенция "Фокус". Феим Чаушев, гигантът на мисълта от с. Рибново, преобразил се от зам.-министър на младежта и спорта, в зам.-мининстър на външните работи, който се прочу с това, че обяви, че "Делото е тръгнало според очакванията ни" в момент, когато делото изобщо не беше тръгнало все още. Чаушев без почивка редеше гаф след гаф, от рода на: "...другият месец медиците ни ще се върнат," и така пет месеца. Чаушев отговаря за това дело, а какво имаме реално: един човек, който не е в час, човек, който самостоятелно реши, че ще се опрости дълга на Либия, но вчера, докато се четяха присъдите той се беше скрил в Посолството на България в Триполи.

Вчера Феим Чаушев се срещна с колегата си зам.-външният министър на Джамахирията Абделати Обейди. На тази среща Обейди е заявил, че това не е краят на пътя и предстоят още усилия. В кратки срокове ще има някакво развитие, прогнозира Феим Чаушев и каза, че и в днешния ден /денят на прочитане на смъртните присъди - бел. Л. М./е оптимист. Той заяви, че решението на съда отива автоматично във Върховния съд. "Не е нужно обжалване от нашата защита", според Феим Чаушев... Парите не са основния проблем" - уточни зам.-министърът. Пита се кога ще изтеглят Чаушев от МВнР та да не мъчи себе си, да не мъчи и нас?

Българският министър на правосъдието, Георги Петканов изрази вчера надежда, че Върховният съд отново ще върне делото за доразглеждане. "Явно е, че се преследва някаква друга цел. Не мога да кажа каква, тъй като не трябва да дразним либийската страна", каза министърът. На пресконференция вчера, на въпрос на българските журналисти защо Либия рискува имиджа си в международен план, министърът на правосъдието на Либия, Абдел Рахман Шалкам е отговорил с риторичен въпрос: "Какъв интерес има той или правителството на Либия да осъди на смърт шестима невинни. Имиджът на Либия, според него в момента е брилянтен и той дори се гордее с него в международен план." Правосъдният министър е заявил, че Либия има чудесна правосъдна система, на която могат да разчитат българските медици.

"Либийското ръководство трябва да се ангажира морално със случая с медиците заяви точно и недвусмислено външният министър на България, Ивайло Калфин. На как ще се стигна до подобен ангажимент - това едва ли може да си представи самият Калфин.

"Комисията по външни отношения на Европейския парламент е ужасена от решението на съда в Либия, с което беше потвърдена смъртната присъда на петте български медицински сестри и палестинския лекар, обвинени в умишлено заразяване с ХИВ на стотици либийски деца, се казва в официално изявление на комисията. - "Шокирани сме от действията на съда. Спешно призоваваме либийските власти да гарантират честен процес за обвиняемите. Решението трябва да бъде преразгледано, а доказателствата, които свидетелстват за невинността на медиците, трябва да бъдат взети под внимание," заяви председателят на комисията Елмар Брок.

В 39-ото Народно събрание, на 14 декември 2003 година, в Стефографския протокол на извънредното заседание е записано как Антония Първанова съобщава, че в МВнР има специална дирекция, която се занимава с проблема с медиците, има изработена стратегия и процедура. Цяла дирекция, но какво конкретно е постигнала - това така и не стана ясно.

На същото заседание, доц. Борислав Китов съобщава, че първата институция, която се е намесила в скандалното задържане и обвинения срещу българките е бил парламентът. "Тогава бе сформирана делегация, в която никой не искаше да влиза" признава Китов.

Оставям без коментар тези факти и припомням, че не друг, а лично полковник Муамар Кадафи има голям принос в идентифицирането на тероризма с исляма и това е известно на цялата международна общност. Ще припомня и как по настояване на САЩ и Великобритания 1992 г. ООН наложи санкции върху Либия след отказа й да екстрадира двамата заподозрени за атентата в Локърби, но тогава главният експортен бизнес - петрола - остана незасегнат от това ембарго.

Животът на българските медици е сериозно застрашен, защото е застрашен поста на полковник Кадафи. Лидерът на Джамахирията не само търгува със ситуацията около скалъпения процес, но и пази поста си в Джамахирията с всичко, което се случва около съдебния процес и двукратното потвърждаване на присъдите.

Петрол срещу невинност, пост срещу признание за невинност - нещата са несъпоставими и много, много трудни за решение. Все пак в политиката нравствеността е въпрос на условност и на плащане в брой - да не забравяме това.
 

Векът на официалната измама

Халфорд Макиндер: “Онзи, който управлява информационното пространство, владее и геополитическото пространство.”

Помните ли, откъде тръгна голямото съмнение и до днес пълнещо страниците на конспиративните медии за това, че всъщност американците никога не са стъпвали на луната? Че цялото кацане и разходките по лунната повърхност е една бутафория и глобална измама и е снимано в някой холивудски кинопавилион?

И наблюдателните скептици имаха право. Поне донякъде. Поне по отношение на това, което дълго ни показваха по телевизиите и ние трябваше да ръкопляскаме. Това, което ни показваха беше фалшиво. Измама. Наистина бе снимано в кинопавилион, сред декори и на изкуствено осветление. При това, недообмислено. Непрецизирано докрай. Със сенки на астронавтите от повече от едно слънца и развяващо се от лунния вятър знаме…
Но те продължаваха да го показват, демонстрирайки тапегьозлък и инат. Минаха години. Десетилетия. И накрая почнаха да си признават. Парче по парче. С половин уста. Половината истина, т.е. че половината е измама.
Човекът се казваше Стенли Кубрик. Един от най-знаменитите американски кинорежисьори. Той го беше снимал. По поръчка на американското правителство. И никога не го призна. Така си и отиде.
А истината беше проста и глупава, по човешки. Прескъпите камери се скапали във вакуума и лунния студ. На земята се получили мътни с нищо не впечатляващи кадри. Как да ги излъчат! Излагация голяма. Проектът на века! Най-големият удар срещу смъртния враг СССР – и какво – нищо не говореща мътилка от сенки! Не и на американците тия! Да се повтори всичко! В кинопавилион! Да го направи най-добрият режисьор – цветно, ярко като американското знаме…
Това беше началото… Или може би още 50 години по-назад? Когато едно радиопредаване подлуди Америка с „Войната на световете”?
Няма голямо значение датата. По-важното е, че официалните носители на информацията – медиите станаха дотолкова вездесъщи, че заявиха, че могат да обръщат историята като палачинка. Дали го правят и днес? Ето ви истории от последния час. Може би в тях е отговора.

1.

ТУРСКАТА „БЪЛГАРСКА СЛЕДА”

Ярослава Танкова – топ-дезинформатора на в.„Комсомолская правда” наклевети България заради турски северно-кипърски фалшив алкохол-убиец и ужасяващото оттегляне на турската държава от контрола за здравето на хората!

През последната седмица българските медии оглушиха публичното пространство със „сензацията”, че фалшиво българско уиски е причинило смъртта на няколко руски туристи по турските курорти. Както обикновено става никоя от тези медии не си направи труда да се позарови по-надълбочко в темата, за да се увери, че писаното е истина. Дори и две-или три медии само, които все пак бяха се поразмърдали и открили факти, които много сериозно противоречат на сензацията, не направиха никакви изводи и не заявиха твърда позиция, че тази сензация е под много сериозен въпрос. Впрочем, това не е изненада за никой сериозен наблюдател, защото огромната маса от българските медии се правят от хора, които са на светлинни години далеч от журналистически професионализъм и намирайки си добре или зле платено място под слънцето, не успяват да надскочат интригантството и сплетните на един дълбоко вмирисан провинциализъм. Така се формира и националния нихилизъм у българина.

Предисторията

На 27 май 2011 голяма група руски туристи отива на увеселение на яхта край турския курорт Бодрум, което е част от закупения им туристически пакет. На борда обилно ги черпят с уиски марка „Мистър Бурдон”. Още на другия ден повечето от тях се чувстват зле, а 20 руснаци се озовават и в болница. Част от тях биват настанени в интензивното, а две от туристките умират. Последно, в началото на юли се спомина в турската болница и петата жертва от масовото метаноловото натравяне, младата красавица Виктория Николаева, която така и не дойде в съзнание, след като изпадна в дълбока кома.

Направеното веднага след случая разследване в което взеха участие и турските власти установи, че натравянето е вследствие на метилов алкохол, превишаващ 3 пъти нормата. Изследването на Министерството на земеделието на Турция установява, че въпросният метонол се е съдържал във фалшивото уиски, сервирано на борда на туристическата яхта. Според властите, турската фирма Жасмин е внесла уискито от Северен Кипър, окупиран от Турция. На свой ред фирмата Бирлик ГИДА, регистрирана в Анкара е продала 12 000 бутилки на местния пазар.

Според в.Хабер Тюрк турската полиция е установила, че посочения адрес на регистрация е фиктивен, а фирмата Бирлик ГИДА е фантом. Турският министър на културата и туризма пък изсипа люти закани пред в. Хюриет: „Турция започна разследване веднага след инцидента и виновните ще бъдат жестоко наказани.” Разбира се, нищо подобно не се случи. Една от „мерките” на министъра бе да се задължат местните туристически компании да уведомяват туристите за местата откъдето могат да си закупят качествен алкохол и храна. Както ще стане дума малко по-нататък, и това остана само празни приказки.

Междувременно, кореспондентът на в. Комсомолская правда в Никозия Кирилл Антонов полага огромни усилия да издири севернокипърската турска фирма Жасмин, производител на отровния алкохол, но удря на камък. В официалния списък с лицензирани производители такава фирма няма. Абсолютно непозната е и в търговската мрежа. По всичко личи, че това е една от множеството нелегални фирми за алкохол в Северен Кипър, споделя кореспондентът.

Така се стига до изпращането на специалната кореспондентка на Комсомолская правда – Ярослава Танкова в Турция за подробно разследване на трагедията. Танкова открила смъртоносното уиски в местните хотели, с което щедро били черпени туристите. Въпреки декларациите на турските власти, че отравянето на руснаците са „единични случаи“, турските продавачи и барманите в хотелите потвърдили, че употребата  на ментетата процъфтява заради високите данъци.

След емоционално описаната за пред читателите на тиражния московски вестник цяла мелодрама „под прикритие”, московската журналистка успяла да закупи от бара на турски хотел 4 бутилки (голям подвиг, няма що!?) от същото уиски-убиец с което обилно черпели руските туристи в хотела. Само че обилно го разреждали с… водка. Дали, заради по-голяма печалба или от страх, че могат да отровят още някого, не става ясно. И тук следва

„сензационното” разкритие:

На етикета на уискито пишело на турски „Mister Burdon/Blended whisky. Направено от малц, спирт и дестилирана вода. Произвежда се в България с разрешението на Министерството на земеделието №…“ (защо ли номерът на разрешение бива скрит от вестника!?) Течността била дадена за експертиза в московска лаборатория и резултатите излезли „сензационни“ според в. Комсомолская правда, без да съобщи подробности. Според Танкова с това „уиски“  българите са причинили смъртта на петима души от Русия.

Ето затова говорих в началото – провинциализмът в мисленето и липсата на професионализъм, не са патент само на българските медии. Това московско девойче Ярослава, явно не е и чувало, за основополагащия принцип на агенции като Ройтерс, че една новина се публикува само когато е потвърдена от три независими източника. Но къде ти…

Тъкмо обратното.

Първо самите турски власти на базата на официалната търговска документация посочват ясно и категорично като страна на произхода Северен Кипър.

Второ, турската полиция установява (а и собствения кореспондент на същия вестник!) че както вносителят, така и проиводителят са фирми фантоми, от добре известната с нелегалното си производство на алкохол Северно-кипърска турска република.

Трето, в България не се произвежда уиски с марка Mister Burdon , бе официално обявено от Асоциацията на производителите, вносителите и търговците на спиртни напитки у нас. От Патентното ведомство също отрекоха подобно наименование да е регистрирано както у нас, така и на територията на ЕС. По данни на Агенция „Митници“ пък нито една каса с наше уиски не е изнесена за Турция.

Разбирате ли, какво означава простотия и психиатричен стремеж към сензация! На етикета пишело, че е произведено в България и хоп – цял свят гърми! Интересно, ако аз напиша в сайта си, че московчанката Ярослава Танкова, в тендежерата си под налягане е сварила и изяла 13 турски бебета, дали в. Комсомолская правда ще го публикува, като неоспорима истина?!

Майната й на Танкова и на Комсомолская правда и на нашите малоумни търсачи на сензации.

Turkish Connection

Това, което според мен е най-отвратителното в случая е друго – сигурно сте отбелязали, че когато се случва трагедията през м. май, никой не търси „Българска следа”. Следователно, по това време на етикета на въпросното уиски все още не е пишело, че е произведено в България. Как така се оказва, че само след два месеца, същото уиски продължава спокойно да се разпространява из турските курорти, леейки се като из ведро, но вече с надписа „Произведено в България” ?!? Лудият му „български” производител е решил да обере лаврите за петимата мъртви руснаци, самообявявайки се на всеослушание?

Или пък някой в Турция (със или без мълчаливото съгласие на хора от секретни организации) е решил да пренасочи вниманието от и без това окаяната в международна изолация северно-кипърка турска република към „българската следа”. Доста по-логично, нали! А и при наличието на орди от дупедавци и национални охрачватели в псевдо-българските медии, колко му е…

Светът и без това е свикнал с „българските следи”. Онази с папата, всъщност, откъде тръгна? Ще ме подсетите ли? Не беше ли пак от Турция?! Отврат…

2.

НАТО срещу Либия

Без да се впускаме в коментари, какво точно става в Либия, в частност в Триполи, бих искал да ви насоча внимание към нещо, което не се съмнявам сте схванали още в края на миналата седмица. Изведнъж, така наречените бунтовници от Бенгази се разшаваха и за нула време превзеха цяла Либия, за още едно нула време се втурнаха в Триполи, Убиха един-двама синове на Кадафи, арестуваха още няколко и проникнаха в резиденцията на полковника, където разбира се, него го нямаше. Специалистите по пиар на НАТО пък изчислиха, че Либия е превзета от бунтовниците на 98.5%, а най-клакьорските медии неистово заквичаха: Кадафи паднаааа!..

После в понеделник се оказа, че то не било танкове, а било компоти и не биле за износ, а за внос…, както се казваше в прочутия виц за Радио Ереван. Триполи, дето беше съвсем превзет, се оказа, че малко не е съвсем, после стана много не съвсем. А във вторник арестуваният според единомислието и единогласието на бунтовниците и уж сериозна институция като Международния съд в Хага, син ан Кадафи Сейф ал Ислам се появи пред възторжена тълпа столичани и за голямо нещастие на натовските медийни стратези и пред камерите на агенция Ройтерс и предложи да се разходят заедно по улиците на Триполи за да се опитат да намерят заедно бунтовници…

Както се казва – нищо ново под слънцето. Обикновени информационни войни, в които лъжата е обърната в истина чрез авторитета на традиционните медии. Тук сме ви подбрали няколко информации, които най-добре ще ви покажат за какво точно става дума и може би защо! Да ви обяснявам повече ще обидя интелигентността ви. Приятно четене.

Какво „ГОВОРИ МОСКВА”?

Руските телевизии отказват да покажат видеокартина от Триполи от независими източници, дори и да им е предоставена безплатно!

„Ние показваме картина от Либия, единствено от потока, който разпространяват западните информационни телеагенции. Руски оператори там няма. Дори ни е забранено да ползваме картина, която могат да ни изпратят наши местни кореспонденти” – са заявили пред Ал. Григориев от Аргументы.ру хора от един от най-големите руски телеканали.

По думите на отговорен редактор във въпросния канал „буквално преди няколко дни ни позвъни човек от когото винаги сме получавали картина и кратък текст за новините и ни предложи безплатно да ни прехвърли чрез спътник свой видеосюжет. Обясни ни, че в центъра (на Триполи) всичко е спокойно, на Зеления площад няма никакви опозиционери, само местни жители и то без оръжие.”

„Когато доложих за това на ръководството, ми бе заявено, че „категорично вземаме само западен видеоматериал. Това е политиката ни!”. Наложи се да се откажа” – завършва редакторът.

От друг федерален телеканал, също са потвърдили пред Аргументы.ру, че „ние купуваме само картина с победи на опозицията. Други кадри ни е забранено да вземаме, дори и безплатно. Забранено ни е да вземаме и кадри с убити и ранени по време на авионападенията на НАТО над Триполи”. Редакторът е подчертал, че с такава цензура не се е сблъсквал от времето на втората война в Чечения.

Валентин ВАЦЕВ пред БНР:

Обсадата на Триполи от опозиционните сили е медийна постановка. Това заяви преподавателят по геополитика Валентин Вацев в предаването „Преди всички“ на БНР.

Това е било много нервен и смел опит от страна на френски, британски и може би американски командоси да предизвикат съответния информационен повод, а ако могат и да убият Кадафи – още по-добре. Това е работата на командосите, а завземането на град не е работа на командоси, а на армия. Никаква армия не е влязла в Триполи, каза още Вацев.

Той беше категоричен, че Кадафи и синовете му не са убити, макар че не се знае къде са. Не са арестувани. Ако бяха арестувани щяха да ги покажат досега 48 пъти, каза преподавателят по геополитика.

Запада живее много отдавна в т.нар. общество на спектакъла. В Катар е изграден макет на центъра на Триполи и там се снимат окървавени трупове и ликуващи младежи, каза Вацев.

Експертът обясни, че в Триполи не може да има опозиция. Триполи, като столичен град, е очистен много отдавна от всякаква възможност за съпротива срещу Кадафи. В Триполи са активирани дълбоко законспирираните бойни групи на НАТО – 6-7 групи от по десетина командоси. Това са бойни групи, които имат специални цели, специални обекти. Възстановиха интернета и потекоха огромно количество видеоматериали, така да се каже с медийни средства се ловува много удобно. НАТО бърза да свърши войната в Либия до средата на другия месец. Най-късно до другия месец Съвета за сигурност на ООН трябва да даде мандат на НАТО за наземна намеса в Либия за уреждане на въпроса, обясни Вацев.

Той заяви, че около Триполи има плътна информационна завеса. Правителството на Кадафи живее в 19 век. Те нямат усет за медийна война, те дори не опровергават много често, обясни Валентин Вацев.

Според Вацев предстои световният видеобмен да покаже окървавени и разчленени трупове, дело на кръволока Кадафи, който продължава да унищожава народа си. Преходното демократично правителство на въстаниците отправя отчаян призив към световната демократична общественост за военна помощ, което ще даде възможност на ръководството на НАТО, със съгласието на САЩ, да поискат спешно преразглеждане на последната резолюция и приемането на нова резолюция, която ще даде възможност на силите на НАТО, които вече са в Триполи, да работят законно. А целта е да се присвои петролното поле около Бенгази. Това ще стане вероятно, но за тази цел трябва да намерят Кадафи реално, а не на макет в Катар, да го убият и по някакъв начин да се разберат с племената, които го поддържат твърдо и категорично. Ще стане това, че либийският петрол ще стане достъпен, съвсем достъпен и безплатен, предимно за Франция, каза Вацев.

Сейф ал Ислам пред агенция Ройтерс:

„Първо искам да отрека всички слухове. НАТО и Западът имат модерни технологии и блокират и заглушават комуникациите. Изпращат съобщения към либийския народ чрез мрежата. Спряха излъчването на държавната телевизия, създадоха медийна и електронна война за да разпространят страх и хаос в Либия. Те също докараха саботьори по море и с цивилни коли за да създадат неразбории Виждате как либийския народ се надига за да прекъсне гръбнака на бунтовниците, предателите и бандитите. Сега ще минем през горещите точки в Триполи за да видите, че ситуацията е добра и всичко е наред. Искаме да уверим света, че ситуацията в Либия е отлична, слава богу. Сега ще обиколим тези части на Триполи, където се твърди, че се водят боеве.”

Този видеоматериал на агенция Ройтерс бе публикуван на 23.08.2011 в 10:47 на сайта dnes.bg, до редакционното приключване на настоящата публикация 24.08.2011 в 20:00 ч. няма нито кадър от видеорепортаж от Триполи. Вместо него се появи следното съобщение:

Верни на Муамар Кадафи военни държат насила в хотел в Триполи 35 чужди журналисти, сред които и от арабските страни, съобщи телевизия „Ал Арабия“.

Журналистите са блокирани в хотел „Риксос“ още от предишната нощ – понеделник срещу вторник, след като синът на Кадафи Сейф ал Ислам се появи публично.

Журналистите казаха, че им е било разрешено да излязат заедно със Сейф ал Ислам на улицата, да го снимат и да предадат информацията за това.

След това на журналистите е било предложено да се върнат в хотела.

Оттогава те не могат да излязат от сградата.

Те твърдят, че всеки, който се опита да излезе от хотела, попада под автоматичен огън.

И така, държат ги насила вътре, но няма проблеми да излязат навън, защото иначе няма как да знаят, че всеки, който излезе навън попада под автоматичен огън.

Изключително удобна „новина”, защото иначе ще се наложи да обясняват защо няма кадри от улиците на Триполи…

 

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

Истината е някъде там!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фрийдман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

============================

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е политическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Израел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

===============================

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взривена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в този конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Това, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg

 
Продължение от 20 декември

В австрийския парламент минават дебати, парламентарно питане и парламентарно разследване по случая с износа на заразени кръвни продукти за страни в Азия и развиващи се държави. Депутатът Херберт Хаупт е човекът, който е наясно с това какви медикаменти на основата на кръвна плазма са били изнесени от Австрия за Либия. Той е наясно и с имената на австрийските фирми, либийските контрагенти и длъжностни лица, които са вътре в този случай.

Използвана ли е тази информация по време на делото срещу медиците от българските власти, макар и конфиденциално, на високо равнище - това се опитах да разбера от различни източници в България, които са били пряко ангажирани със случая с медиците.
"Зная, че имаше заседание на Комисията по здравеопазване в парламента и обявиха, че заседанието ще е закрито и всички външни лица бяха помолени да напуснат - заяви моят първи източник, който пожела да бъде спестено името му. - Колкото до случая със заразената кръв - това се знаеше, но както виждаш не бе оповестено официално и се мълчеше."

Спомените на един от пряко замесените в защитата на сестрите от тогава бяха все още ясни: "Спомням си, че адвокат Ялнъзов май спомена пред съда за този внос в Бенгази на заразена кръв, но никой не му обърна внимание. Все пак и в България и в Либия официално не се говореше за това. Тогава как можеше да се очаква, че някой ще обърне внимание на тези факти?
Друг въпрос е, че след намесата и ангажимента на професорите Колици и Монтание, те взеха от заразените деца проби от кръвта и с много мощен компютър и уникална технология установиха, че вирусът, който те носят е стар, какъвто е имало през 1997 година. Време, в което медицинските сестри изобщо не са били в Либия... Вярно е, че ако този внос в Бенгази бе оповестен можеше да има по-кратко дело. Но, и в България и в Либия имаше висшестоящи интереси Виенският скандал да не се разчуе.
После, не трябва да се забравя, че скандалът можеше да бъде голям, а голям скандал никой не пожела да допусне. Спомням си в Либия идваше Соломон Паси и се прегръщаше непрекъснато със Сейф Ал Ислам и повтаряше, че ще натовари на фалкона /правителственият самолет, с който Паси е пътувал до Либия и обратно..- бел. Л. М./сестрите и ще ги върне в България!
Мисля че, и Паси и Сейф ал Ислам знаеха за вноса на заразена кръв, но за това не се говореше на висок глас!"

На 23 февруари 2007 в българските медии бе съобщено, че шефът на Националната разузнавателна служба /НРС/, ген. Кирчо Киров ще чете доклад пред Комисията по вътрешна сигурност в Народното събрание. Този път по въпроса какво е направило българското разузнаване през 1999 г., когато бяха задържани българските медицински сестри в Либия. Ще припомня, че междувременно Киров влезе в задочен конфликт с бившия шеф на службата Димо Гяуров за това дали разузнаването е предоставяло достатъчно количество и надеждна информация на държавното ръководство за кризата с медиците в Либия.
"Спекулация е, че имам вина за медиците!" - каза Надежда Михайлова в студиото на Нова телевизия, като поясни: "Очевидно е, че процесът е политически и може да бъде решен с политически средства. Смятам за грешка отказа на правителството на Симеон Сакскобургготски да го оцени като политически процес. Колкото до това дали изпитвам вина - имаше сериозна спекулация. Казваха, че в МВнР сме знаели, но сме премълчали обстоятелствата около арестуването на медиците. Аз само ще кажа, че българското външно министерство по времето на нашето правителство успя да освободи 20-ина души, които също така бяха задържани. Разбира се, ще дойде ден, когато всички обстоятелства ще бъдат ясни. Не бих искала да изпреварвам нещата, защото най-важното в момента е хората да се завърнат живи и здрави в България. Но идеята за премълчаването е спекулативна. Докладите на специалните служби достигат до премиера, президента и председателя на Народното събрание. Така че, дори да се приеме формално, че Външно министерство е премълчало, някак си не е логично и президентът, и премиерът и председателят на парламента, да не са знаели. Някак странно не се коментира това, каква част от информацията не е стигнала до трите ключови институции в държавата. Но ще дойде време, когато това ще бъде коментирано и доста неща ще станат ясни..."
За какво време говори Надежда Михайлова? За какви неща, които ще станат ясни споменава тя? Защо този процес да е политически и да бъде решен с политически средства след като в Либия на деянието гледат като на криминално?
Дали Михайлова е знаела от посланик Кирил Калев за Виенския скандал? Дали Димо Гяуров е знаел за скандала? Искана ли е в подходяща форма информация от австрийското правителство за износа на австрийски фирми за Бенгази? Това ли ще стане ясно един ден? Щом досега не е станало ясно, т. е. оповестено на гражданството, то е напълно ясно друго, че информация от Австрия е имало, но по други пътища и като така получена, тя не е била употребена в подходяща форма пред австрийската държава.
Официално получена информация от Австрия означаваше признание за нещо, което е злепоставяло самата австрийска страна, а това е бил достатъчен аргумент българската страна да не коментира случая с износа на заразена кръв.
Либийците са си внесли сами заразените продукти, и то в този внос са взели участие отговорни длъжностни лица от политическата йерархия на Джамахирията. Това е безспорен факт. Но липсата на официално притежавана информация по Виенския скандал е вързала ръцете на българските институции - парламент, изпълнителна власт, разузнаване. Т. е. не е имало никаква възможност да се коментира фактът, че лица от обкръжението на Кадафи са били съпричастни със скандалния внос.
Оттук отпада като неизползваема и възможността за стабилни аргументи и реален натиск в преговорния формат - САЩ, ЕС, Великобритания. Т. е. вързаните ръце на българските институции лишават от възможност сестрите да получат един много по-кратък процес, оневиняване и освобождаване.
Така се стига до абсурда, в момент, когато в Бенгази е внесена заразена кръв и се стига до трагедията със заразяване на над 400 деца, в момент, когато пред съда са изправени български медицински сестри с много тежки обвинения за участие в подобно деяние - да не може да се реагира адекватно на самия процес. Австрия официално не се ангажира сериозно и отговорно с възникналия проблем. Тя е страна-членка на ЕС, председателства го в момент, когато българките получават смъртни присъди. Лентата не може да бъде върната назад - поради висши съображения за безпрепятствено приемане на България в същия ЕС! Абсурдно е някой да се надява, че неприет кандидат-член за ЕС ще си позволи да обвини държава, която е вече в ЕС в такъв скандал!

Ако слезем на равнище свидетели - от българска страна са били наясно, че австрийският депутат едва ли ще се съгласи да свидетелства за скандала. Че либийският д-р Абдел Фатех Мохамед Бария също ще предпочете да не се обявява срещу Джамахирията заради сигурността и живота си, както и този на семейството му.
Същото важи и за ръководителя на Бюрото на Арабската лига - проф. Самир Хазза, както и за проф. Ханс Курц от австрийското Министерство на здравеопазването.

Политическите държавни интереси правят понякога човека малък, беззащитен.
2006 г. България очаква майския доклад на Европейската комисия по бъдещото си членство в ЕС... Виена не предприема никакви явни действия по своя инициатива, за да подпомогне усилията на българската държава в спасяването на медицинските сестри, тъй като съпричастността й към проблема е деликатна и престижът й трябва да остане ненакърним. Въпреки че в парламента на Австрия е имало разследване, въпреки че политически в самата държава реакцията е била адекватна и в рамките на закона. И въпреки че не държавата, а частна фирма стои в дъното на въпросния скандален износ на кръвни продукти, но нещата трябва да останат в рамките на самата държава и да не минават границите й.
Остава израелската лаборатория, преработила кръвта в кръвни продукти и предупредила съответната фирма за наличие на зараза.
Тук нещата са повече от странни. Израел мълчи и не реагира, въпреки обвиненията на Кадафи за някакъв заговор на МОССАД. Израелската страна е наясно, че крадецът вика "Дръжте крадеца!" и решава да запази мълчание, още повече, че си е изпълнила дълга да сигнализира за заразата.
И точно тогава се намира форма и възможност данните за Виенския скандал да достигнат на високо в ЕС. От ЕС преценяват и оценяват толерантността на българската страна да не се вдига шум срещу една страна-членка на съюза и поемат ангажимент да решат казуса с медицинските сестри. Така се стига до тихата дипломация, и проточването на процеса с години, както и до международни усилия и натиск срещу Кадафи да бъдат пуснати българките тъй като са невинни за СПИН-заразяването.
Либийският дълг към България, който бе в размер на 56 600 000 долара, е внесен в Международния фонд "Бенгази". България показва, че е съпричастна със съдбата на заразените деца, въпреки че не носи вина за това.

Каква е била реакцията на Външно министерство по случая? За целта написах писмо до говорителя на МВнР, Димитър Цанчев. Eто писмото и неговият отговор.

Уважаеми, господин Цaнчев,
Името ми е Люба Манолова и съм журналистка, автор на сайта: lubamanolova.info. Обръщам се към Вас с въпроси относно мое разследване, което ще излезе на сайта ми. Става дума за времето, в което министър на външните работи е била Надежда Михайлова, а посланик на Република България в Австрия - Кирил Калев.
Темата на разследването ми е извършен внос на заразени кръвни продукти от Австрия в Либия, Бенгази. По случая са правени парламентарни питания и е воден дебат в австрийския парламент, тъй като износът на заразени кръвни продукти за държави от Африка и Азия е предизвикал скандал в Австрия. И този скандал не представлява тайна за гражданите на Австрия.
Името на депутата в парламента, който е бил свързан с дебата и парламентарните питания е магистър Херберт Хаупт.
Скандалът около питанията и дебатите е факт, и българският посланик по това време, Кирил Калев е бил наясно с проблема. Никъде обаче не срещнах данни за реакция от негова страна. Предполагам, че ако е съществувала такава реакция, то тя се съдържа в документални данни, намиращи се в МВнР.
Въпреки че не намерих данни за каквито и да било действия от страна на посланик Калев по Виенския скандал, бях много изненадана, че случаят не бе оповестен в нашата страна и по-късно, по време, когато усилията да бъдат спасени медиците ни от страна на изпълнителната власт и администрацията на държавния глава бяха неимоверно големи.
В същото време научих, че в парламентарната Комисия по здравеопазване са били проведени закрити заседания по казуса "Либия".
Въпросът ми е: защо този скандал не бе огласен и липсваше официална реакция и позиция, с оглед решаване на проблема с осъдените на смърт три пъти българи?
Отговорите и обясненията, които получавам, допитвайки се до различни хора в разузнаването, парламента, Министерство на здравеопазването е, че решението на случая от българска страна е било политическо. Господин Цaнчев,
Моля да ми отговорите каква е била реакцията на МВнР по скандала във Виена и защо той бе прикрит от нашите власти?
Очаквам Вашето пояснение и по това, какво означава "политическо решение на проблема с медиците"?

17 декември 2007 г.
Люба Манолова

По-късно, в разговор с господин Цанчев, той поясни: "Госпожо Манолова, аз не мога нищо да Ви кажа... Министерството на външните работи няма отношение към проблема. Всички аспекти по случая са изяснени. Аз не мога да приема Вашата теза и да давам пояснения за някакви Ваши хипотези...тази насока на събитията, ... Вие искате да коментирам Ваши хипотези?
Не всяка Ваша констатация е свършен факт, все пак имаше Междуведомствена комисия, която е преценила обстоятелствата и си е свършила работата.
Не мога да коментирам скандал в друг парламент! Не мога да коментирам действията на някаква чужда частна фирма. Защо трябва да коментирам думите на други хора?"


Официално от българска страна, от Тел Авив не са били поискани резултатите от лабораторните изследвания на заразената австрийска кръвна плазма, за да могат да бъдат на разположение на българските адвокати, които да ги използват по тяхна преценка при евентуално лошо развитие на процеса. Неизвестни длъжностни лица от висшата българска политическа йерархия преценяват, че не се налага да се пита нито Австрия, нито Израел за скандалния случай. Тези лица са свързани с две правителства - това на Иван Костов, при президент Петър Стоянов и шеф на Разузнаването - Димо Гяуров, и това на Симеон Сакскобургготски - с външен министър Соломон Паси и хора от парламентарната Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, от Комисията по здравеопазване.
Не очаквам някой от българските политици да прочете публикацията и да си посипе главата с пепел. Те, същите тези политици много точно успяха да излязат от ситуацията с медиците ни, след намесата на ЕС, Великобритания и САЩ. Друг въпрос е колко струваше това на медицинските сестри и техните семейства...

Голямата политика и малките хора! Колко незначителни сме в един момент пред глобалните стратегии и замисли на политиците!

Дяволите се делят на пропаднали ангели и издигнали се хора - каза навремето Станислав Лец.

 

/КРОСС/ Американците трябва да кажат „не" на бъдещите войни..

Оригинал на публикацията: Washington's Foolish Foreign Policy: American People Must Say No To More Wars

Дейвид Камерън, Барак Обама, и Росен ПлевнелиевВъншната политика на САЩ се ръководи от глупаци. Какъв друг извод може да се направи от исканията на двете партии САЩ да се намесват във всички конфликти в целия свят, независимо от последиците? Не е важно колко катастрофален може да се окаже резултатът от подобна намеса - военното лоби настоява, че това е разумно. А всички проблеми, които възникват в процеса, се обясняват само с недостатъчните усилия: задействахме прекалено малко военни, убихме прекалено малко чужденци, бомбардирахме прекалено малко страни, прекалено малко години воювахме, прекалено малко долари похарчихме.

Сега, когато в Близкия изток избухват все нови и нови конфликти, зловещите постижения на привържениците на интервенцията предизвикват все повече смут. Въпреки това такива безсъвестни привърженици на непрекратяващата се война като сенаторите Джон Маккейн и Линдзи Греъм продължават да настояват за военна намеса, независимо от страните и обстоятелствата. Те например оглавиха група неоконсерватори, които искат да започне война срещу Либия две години след срещата им с Муамар Кадафи в Триполи, по време на която обсъждаха доставките на американска помощ като награда за борбата на либийския режим с тероризма.

Ан-Мари Слотер, една от привърженичките на войната в Либия, неотдавна се обяви в защита на своите действия, след като в туитър я нарекоха подпалвач на войната. Във „Файненшъл Таймс" беше публикувана нейна статия под заглавие „Защо противниците на военната намеса в Либия сгрешиха".

Дори след това намесата във вътрешните работи на Либия не престана да изглежда глупаво, тъй като в Либия имаше конфликт, от който САЩ не можаха да извлекат никаква полза. Днес средиземноморските приключения на Вашингтон изглеждат доста по-малко успешни. Този опит обаче изобщо не е повлиял на неговата убеденост от необходимостта да се бомбардират, да се нахлува и да се окупират други държави.

Между другото Саманта Пауър - една от главните сирени на войната в администрацията на Обама, вероятно все пак изпитва някакво смущение. Неотдавна тя призова обществеността да не позволява постоянните неуспехи да застават на пътя на бъдещите войни: „Струва ми се, че сега прекалено често повтарят: „Вижте до какво води вашата намеса"... Трябва да бъдем внимателни и да не преувеличаваме упреците." Или с други думи - точно заради това, че политиката на непрекъсната война досега е била изключително неуспешна, хората не трябва да се отнасят прекалено скептично към военния вариант на решаване на международните проблеми в бъдеще.

Струва ми се, че и на президента Барак Обама също му е малко неудобно за своето поведение. Този лауреат на Нобеловата награда за мир демонстрира същата военна активност като своя предшественик, по адрес на когото постоянно звучеше критика. Обама повиши военните разходи в по-голямата част от своето президентско управление, два пъти увеличи числеността на американския контингент в Афганистан, инициира интензивни военни кампании с участието на безпилотни самолети в Пакистан и Йемен, влезе във война срещу Либия, планира да атакува Сирия заради химическото й оръжие и въвлече страната си във война срещу Ислямската държава в Ирак и Сирия.

Между другото, президентът Обама беше избран заради онази негова реч от 2002 г., в която той се обяви срещу нахлуването в Ирак. През 2013 г. той призна, че „аз съм избран, за да сложа край на войните, а не да ги започвам". Изглежда, че е искал да убеди в това самия себе си: „Последните четири години и половина аз се опитвах да правя всичко възможно, за да намаля нашата зависимост от военната сила."

Вашингтон отдавна е столица, където миналият опит няма значение. Повечето влиятелни политически експерти постоянно, а понякога демонстративно грешат. И всяка година представят нови прогнози. Които отново не се оправдават.

Същото е и със специалистите по външната политика. Двупартийният консенсус се заключава в постоянна интервенция. Между партиите обаче съществуват някои разногласия - кой именно трябва да получи помощта и колко. Кой е най-добрият начин за намеса в работите на друга държава. Трябва ли военните стъпки да бъдат едностранни или многостранни.

От време на време възникват сериозни спорове по повод същността на конфликта, както беше в случая с Ирак. Тези разногласия обаче на практика винаги имат партиен характер. Ако президентът Бил Клинтън беше предложил да нахлуят в Ирак, повечето демократи в Конгреса биха дали своето съгласие за това. И повечето републиканци, обявяващи се срещу действията на Америка на Балканите, биха подкрепили тази война, ако в този момент президент беше Джордж Буш-младши.

По злободневните въпроси тези две партии обикновено се стараят да се надвикват, когато става дума за безразсъдни интервенции. Обявете се срещу Русия по украинския въпрос! Бомбардирайте Сирия заради нейното химическо оръжие! Атакувайте Ислямска държава, която заплашва близкоизточните страни! Свалете Кадафи, след като той сключи ядрена сделка със Запада! Нахлуйте в Ирак, за да „пресушите блатото"! Окупирайте Афганистан, за да донесете демокрация в Централна Азия! Атакувайте Сърбия, за да преначертаете границите на Балканите!

Между другото, Чичо Сам доказа, че има дар, противоположен на дара на Мидас. Всичко, до което се докосне, се превръща в хаос. Когато Вашингтон се намеси, ситуацията неминуемо се влошава.

На Балканите смениха едни етнически чистки с други етнически чистки. Те предизвикаха Русия в Грузия и в Украйна. В Сомалия Америка не можа да направи нищо с настъпилия там хаос. В Афганистан САЩ унищожиха организацията „Талибан", но прекараха там 13 години в неуспешни опити да преобразят тази страна. Нахлуването в Ирак заради унищожаването на несъществуващото оръжие за масово поразяване струваше живота на 4500 американци и 200 хил. иракчани, то разруши иракското общество, развърза ръцете на радикалните елементи, които по-късно положиха основите на Ислямската държава, като по този начин бяха укрепени позициите на Иран. Бомбените удари по Либия продължиха гражданската война, в която загинаха хиляди хора, доведоха до разпространение на оръжия в целия регион, провокираха продължителна борба за власт в изкуствено създадената държава и убежище за убийците от ИДИЛ. Проамериканското правителство на Йемен беше свалено, въпреки редовната помощ на САЩ, което доведе до прекратяване на програмата за сътрудничество в областта на борбата с тероризма, увеличи влиянието на Иран и приближи началото на гражданска война. Единствен очевиден резултат от новата война на Вашингтон срещу Ислямската държава е ръстът на хората, желаещи да се присъединят към редиците на джихадистите.

Работата не е само в това, че на практика всички бомбардировъчни кампании, нахлувания, окупации и други форми на намеса влошават ситуацията - всъщност всяко ново нахлуване е опит да се решат проблеми, възникнали в резултат на предишни стъпки на САЩ. И всяка нова американска военна стъпка обикновено и почти гарантирано води до нови проблеми, кризи и катастрофи. А те на свой ред довеждат до нови призиви за начало на войни, удари с безпилотни самолети, окупации, бомбардировъчни кампании, оказване на хуманитарна помощ, нахлувания, дипломатически натиск и други форми на намеса.

Между другото, специалистите в областта на външната политика почти никога не признават, че резултатите са отрицателни. Въпреки че войната в Ирак доведе до ужас обикновените американци, само малцина неоконсерватори признаха, че нещо не е станало както трябва или че в плана е имало някакви недостатъци. Слотер далеч не е единственият привърженик на войната, който игнорира последиците от продължителната катастрофа в Либия. В отговор на критиката за неговата подкрепа за либийската кампания сенаторът Марко Рубио отговори, че всичко е щяло да завърши добре, ако САЩ са действали решително и енергично.

Мнозинството представители на официален Вашингтон просто приемат гледната точка на Саманта Пауър: „Няма от какво да се безпокоя." Възможно е да са били допуснати една или две грешки, но въпреки това не бивало да се преувеличават уроците, които дадоха на САЩ поредицата неуспехи. Нито един отговорен политик не иска да признае, че един или друг проблем на друга държава не засяга САЩ. Нито един уважаващ себе си жител на американската столица не признава, че съществуват такива проблеми, които Вашингтон не е способен да реши. Нито един патриот, свято вярващ в американската изключителност, никога няма да се съгласи, че в американското правителство има нещо, което не трябва да се натрапва на други държави.

Учените изкарват кариерите си в спорове за великата стратегия. Да се разработят обаче принципите на външната политика изобщо не е толкова сложно. Елитът на Вашингтон, разбира се, може да спори за детайлите, но той искрено вярва, че американците трябва да правят всичко - да участват във всяка война, да преправят всяко общество, да се намесват във всеки конфликт, да унищожават всички врагове, да решават всички проблеми и да игнорират всякаква критика. За съжаление, както показаха последните две десетилетия, такъв подход води до неминуема катастрофа.

Съществува обаче доста проста алтернатива. И президентът вече говори за това: „Не бива да правим глупости!" За съжаление, самият той не успя да последва собствената си препоръка. Вашингтон наистина трябва да престане да върши глупости.

Но, както писах по-горе, външната политика на САЩ се ръководи от глупаци. И само американският народ може да промени това. Той трябва да започне да избира такива лидери, които не желаят да вършат глупости. Само тогава Вашингтон ще сложи край на безкрайния цикъл нахлуване - катастрофа, нахлуване - катастрофа./ inosmi.ru

 

Информационният повод: НАТО на съд в Белгия за военни престъпления:
Дъщерята на полк. Муамар Кадафи заведе в Белгия дело за военни престъпления срещу НАТО. Айша Кадафи изтъкна, че Алиансът съзнателно е бомбардирал граждански цели, при което е загинала дъщеря й и други членове на семейството. Искът се отнася до удара на НАТО на 30 април в Триполи, при който са били убити най-младия син на Кадафи и трима негови внуци.

Решението на НАТО да атакува цивилна цел в Триполи е военно престъпление, заяви Люк Бросоле, един от адвокатите на Айша. Искът е заведен пред прокуратурата в Брюксел, тъй като адвокатите на Айша Кадафи твърдят, че НАТО е под юрисдикцията на белгийските съдилища, защото главната квартира на Алианса е в Брюксел.

От резиденцията на Кадафи в Триполи, която редовно става цел на атаките на НАТО, са останали само развалини. Унищожени са практически всички сгради, показано беше на кореспондентите на международната преса в Триполи. Показано им е било и тяло, представено като жертва на бомбардировките. Според охраната има още хора под развалините, но не успяват да стигнат до тях.
Същевременно либийската държавна телевизия показа кадри от среща между Кадафи и племенни лидери, протекла вчера на неуточнено място. Кадрите показват Кадафи с тъмни очила и джелаба (традиционна роба) да посреща племенните водачи в малка стая без прозорци. Според водещия срещата е била вчера. Кадафи за последен път бе показан по телевизията на 30 май.
„Нямаме друг избор: ние ще останем в страната си, живи или мъртви“, каза Кадафи и призова поддръжниците си да се съберат пред комплекса Баб ал Азизия. Ние сме по-силни от вашите ракети, по-силни от вашите самолети, а гласът на либийския народ е по-силен от експлозиите, заяви Кадафи с характерния си пламенен тон. Той добави, че е готов да изпрати от 250 000 до 500 000 въоръжени либийци, които да прочистят страната от „въоръжените банди“, както той нарича бунтовниците, сражаващи се срещу режима му. Без значение дали ще умрем мъченически, дали ще ни убият, или ще се самоубием, за нас е важен нашият дълг към историята, каза още Кадафи и поиска да разбере защо бомбардировките продължават.
Изказването на либийския лидер продължи по-малко от пет минути.

И още няколко реда от информационния поток:

Либийският говорител Муса Ибрахим:
Вчера (във вторник б.р.) НАТО пусна около 60 бомби в Триполи, при което 31 души бяха убити, а десетки са ранени. НАТО проведе омразно нападение. Ударите бяха срещу жилищния комплекс на Кадафи в центъра на столицата, източното й предградие Таджура и пътя към летището южно от Триполи.

Адмирал Джампаоло ди Паола, председателят на Военния комитет на НАТО:
Вярваме, че не сме причинили цивилни жертви в Либия, нямаме такава информация. Алиансът няма наземни сили в Либия и съответно няма и надеждни източници, които да потвърдят или да отхвърлят твърденията за евентуални цивилни жертви. Естествено, знаем, че това, което Кадафи казва, не отговаря на действителността. При ударите на съюзниците стремежът е към точност, отговорност и селективност. Преди извършването на въздушен удар се преминава през много дълга процедура на подбор на съответната цел, решава се кога и как да бъде ударена, а при наличие на съмнения целта по-скоро не се атакува. За два месеца са изпълнени над 10 000 полета, ударени са около 1600 цели. Видът на целите е същият, оперативният план не е променян и няма причина за това. Мисията на НАТО е да се подкрепи резолюция 1973 в трите й части –
1) за налагането на забранена за полети зона,
2) на оръжейното ембарго
3) вземане на необходимите мерки за защита на цивилното население.

СПОНТАНЕН КОМЕНТАР:
В осемте изречения от изявлението на господин адмирала е събрана или цялата глупост на света, или цялата му наглост. Забележете още първите две изречения – хем „вярваме, че не сме причинили цивилни жертви в Либия”, хем „алиансът няма наземни сили в Либия и съответно няма и надеждни източници, които да потвърдят или да отхвърлят твърденията за евентуални цивилни жертви” !?!? Какво, НАТО да не се превърна в църква, в някакво сектанско сборище!? Като нямаш достоверна информация – вярваш, уповаваш се на вярата!? И за капак на всичко, „знаем, че това, което Кадафи казва, не отговаря на действителността” – и как точно го знаеш, преподобни адмирале, ваше високо преосвещенство!? Нали нямаш достоверна информация!? Как се връзва тогава четвъртото изречение „при ударите на съюзниците стремежът е към точност, отговорност и селективност”? С много вяра, пост и молитви вероятно?И отново, и отново да запитам – как точно, според църквата НАТО, се връзват бомбардировките върху ЖИЛИЩНИ СГРАДИ в Триполи с подкрепата за резолюция 1973 в трите й части –

1) Чрез бомбардиране на жителите на либийската столица се налага забранена за полети зона? (Вероятно столичните жители владеят левитацията или пък са нов модел трансформъри, като от прословутата холивудска продукция, че както си вървят към кварталния магазин да си купят хляб, от веднъж се превръщат в свръхзвукови изтребители…)

2) Чрез бомбардирането на Триполи се осъществява оръжейното ембарго!? ( Не знаех, че в супермаркетите на Триполи се продават ракети земя-въздух!!! Трябва да скокна дотам да си купя, че гларусите непрекъснато ми крадат луканката от балкона…)

3) Чрез бомбардирането и убийствата на хиляди жители на либийската столица се осъществят мерките за защита на цивилното население ( Трябваше предварително да ни обясните ваше високо преосвещенство, че триполчани до един са войници, лейтенанти, капитани, генерали, че щом се роди бебе, му се присвоява сержантско звание, че всъщност Триполи само изглежда като нормален град, а всъщност е една голяма шашма – супервоенна база, тъпкана с милиони войници и оръжия, а това, което се вижда е камуфлажен купол, произведен в Китай за карнавала на дракона…)

НЕСПОНТАНЕН КОМЕНТАР:
Предавам се. Идеята, че НАТО е църква, не беше ме спохождала досега, но, както се казва, по-добре късно, отколкото никога. При туй, трябва да е някаква сектанска църква, щото по принцип народите, що са му паство са християнски и един мюсюлмански за цвят, така да се каже.

Което ме навежда на мисълта, че ватиканският папа и една дузина православни патриарси, плюс турските ходжи имат проблем. По енориите им се е пръкнала невярна ерес при това, доста добре въоръжена. Не съм много силен в каноничните спорове, но според негово високо преосвещенство адмирал Джанпаоло ди Паола, председателят на Военния комитет на НАТО, вярата сред енориашите в новата сектанска църква е много силна. Ние вярваме, казва преподобния адмирал, ние вярваме, казват Саркозитата, Обамите и прочее Берлусконита. Ние вярваме, пригласят им лустросаните медийни хорове отсам и оттатък океана.

И това е една страшна вяра, спрямо която ислямския джихад ми изглежда лигаво-сантиментален. Вяра, въоръжена до зъби с огромни национални армии, най-модерни изтребители, самолетоносачи, спътници и каквото ви дойде наум. И всичката тая озъбена, настръхнала смъртоносна камарила не се нуждае от логика, истина и справедливост.

Тя има Вяра.

Ние вярваме, бум – един жилищен блок в Триполи е сравнен със земята с всичките му заспали малки и големи човечета.

Ние вярваме, бум – 12 дечица в Афганистан са изпепелени.

Ние вярваме, бум-бум-бум – хиляди тонове бомби с обеднен уран, засяват рак и генетични увреждания за много десетилетия напред в сръбско и западно българско…

Майката му е да вярваш, нали така, г-да дърдорковци за демокрация! Всичко друго е бошлаф….

 

Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът

Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът.
Да поразсъждаваме заедно върху това. Ето я и първата информация:

Осама – убит пред очите на дъщеря си
Осама бин Ладен е бил убит пред очите на 12-годишната си дъщеря, твърдят пакистански вестници, цитирани от ДПА. Тя е единственият човек, потвърдил смъртта на лидера на „Ал Кайда“ след изявлението на американския президент Барак Обама, че американски военни са убили мозъка на атентатите от 11 септември при операция в Аботабад, на 60 км североизточно от столицата Исламабад. Вестник „Нюз“ цитира официални източници, според които дъщерята на Бин Ладен „потвърди, че баща й е бил заловен жив и застрелян от специалните части на САЩ през първите няколко минути от среднощната операция“. Това твърдение противоречи на американското уверение, че американските морски пехотинци са се опитали да заловят жив Бин Ладен, но са го убили, след като той оказал съпротива, отбелязва ДПА.

Светът приветства убийството на Осама Бин Ладен
(Това е заглавие на друга информация по темата!)

И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря.
Оппа! Какво стана? Повреда в телевизора!? Къде е онзи глас, дето бръщолевеше допреди малко за ценностите на цивилизацията? И другият, дето му пригласяше за висшето достижение на човечеството – западната демокрация? За правото на всеки да получи честно и независимо правораздаване? Къде сте дърдорковци за демокрация, защо млъкнахте? Защо не искате да ми обясните, как така хамериканците, хем от 2009-та знаели къде е Осама, хем се размърдаха да го гръмнат чак през 2011-та? Дали друга една публикация озаглавена „Осама преизбра Обама (за президент 2012 – бел.моя ВФ)” не обяснява американската ленивост? И още един последен въпрос по казуса – Обама, възседнал световната медийна проституция за пълни идиоти ли ни взема с брадата лъжа, че мозъка на атентатите от 11 септември е Осама? Та то не се случи толкова отдавна и ние не сме забравили, а и архивите са живи – Осама Бин Ладен няма нищо общо с атентатите от 11 септември! Влизаш в интернет и за минути вадиш купища информация и анализи, които са категорични – саудитът е точно толкова изумен от случилото се с кулите-близнаци, колкото и всеки нормален жител на планетата…

Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
При въздушния удар по Триполи в събота загинаха един от синовете на Кадафи – Сейф ал Араб (на 29 години) и трима от внуците му – Сейф (на 2 годинки), син на Мохамад Кадафи, Картахена (на 2 годинки), дъщеря на Анибал Кадафи, и Мастура (на 4 месеца), дъщеря на Айша Кадафи. Убити бяха и техни приятели и съседи.
Сейф ал Араб, студент в Мюнхенския технически университет, имаше съвсем ограничена роля в структурата на властта в Триполи, посочва Ройтерс.
„Това, на което сме свидетели, е законът на джунглата. Сега вече е ясно на всеки, че това, което се случва в Либия, няма нищо общо със защита на цивилните. Това е директен опит да бъде убит лидерът на страната“, каза либийски говорител.
От НАТО заявиха само, че са ударили по „командно-контролна сграда“, но настояха, че всички цели на алианса са военни и свързани със противодействие на систематичните атаки срещу цивилното либийско население от страна на силите на Кадафи.
Франс прес съобщава, че Бенгази, крепост на либийските бунтовници, е бил огласен от изстрели на радост след новината за убийството на сина на Кадафи. „Толкова са доволни, че Кадафи е загубил сина си при въздушен удар, че стрелят от радост“, заявил говорителят на Преходния съвет (политическия орган на бунтовниците) Ахмед Омар Бани.
Пак убийства, пак стожерите на западната демокрация, сипят ракети върху жилищни квартали, за да „защитят цивилните”. И убиват. И не се извиняват, а дебелооко твърдят, че са ударили по „командно-контролна сграда”, само дето една дузина съвсем цивилни, какъвто без съмнение е студентът в мюнхенската политехника Сейф ал Араб и други близки на Кадафи са убити. Западните демократи пазели цивилните, същите тези „цивилни”, които цяла канонада са направили с автоматично оръжие в Бенгази „от радост след новината за убийството на сина на Кадафи”.

Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни!
Шеста заповед (пардон, Пета за католика Саркози!): Не убивай!
Цивилизация на убийството. Демокрация на убийството. Кажете дърдорковци за демокрация, кажете ми за Шестата заповед? Това ли е – изсипваш един ескадрон каубои посред нощ и набързо без съд и присъда гръмват нечий баща в окото, грабват го и трупа в океана… Пращаш ескадрон железни птици, засипват с огън и жупел нечий син и после беж у дома… Едно уиски? Двойно? За блестящо свършеното човеколюбиво и богоугодно дело? Прозит! Още едно? Още думи? Нямам думи. Бездумен съм. Безсловесен…

Джулиан Асанж:
Фейсбук, Гугъл, Яху са шпионски инструменти на американското разузнаване

заяви в телевизионно интервю шефа на УикиЛийкс. „Фейсбук в частност е най-добрата шпионска машина изобретявана някога. В тази мрежа ние имаме най-представителната база данни в света за хората, техните връзки, техните имена, адреси, техните комуникации един с друг, за техните роднини. И цялата тази информация се намира в САЩ, напълно достъпна за американското разузнаване. Фейсбук, Гугъл, Яху – са все американски организации и имат интерфейси с американското разузнаване. Това не е въпрос на проучвания или мнения, те просто разработиха тези интерфейси специално за целта. Ясно е, че е много скъпо да се вадят записите един по един и затова всеки по света трябва да разбере, че всеки път, когато добави приятел в страницата си във Фейсбук, той върши безплатно работа за изграждането на световната база данни на американските шпионски ведомства.

 

Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…(Трета заповед). Тъй и тъй вече я погазих и пак ще възкликна – свети небеса! Каква йезуитщина, не стига, че ти правят хипер-досие с майчиното мляко и номера на обувките, ами те и карат сам да си го попълваш! В какъв свят живеем.
Напоследък често се питам дали братята Уашовски са съзнавали гениалността на делото си, когато създаваха филма „Матрицата”. И дали човеците на свой ред осъзнават, че този филм е откровение, не за някакво необозримо бъдеще, не за някакво друго време и място, а за Тук и Сега! Защото кажете ми с какво се различава виртуалната реалност от „Матрицата” спрямо ентусиазираната медийна реалност, която т.н. „четвърта власт” денонощно извайва с думи звук и образ, оплитайки в манипулативните си мрежи мат`ряла-електората-консуматорите, помагайки угоднически на политическият боклук да възседне всенародните тълпи и да ги язди, да ги язди.
Някога един мъдрец беше казал „Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята!”. Днес, всеки печен келеш от пиара ще ви каже „Дайте ми достатъчно голям бюджет и аз ще ви спечеля изборите, където си пожелаете и когато си пожелаете!”. А където мат`рялът непокорства – убивай! Шестата заповед? Кво ти пука! Заповедите са затова – да се нарушават.
В един интернетски форум нейзнайна душа непокварена беше написала: „Ако убиеш един си убиец. Ако убиеш 1000 – герой! Е…кажете, че тази цивилизация не е примитивна!!!”
 

Как се дере котка, как се фабрикуват „цивилни”жертви и има ли място за класическата западна демокрация в изпепелената от Томахоуци страна!

Когато говорим за Либия, ние всъщност мислим за България. Когато настървено подкрепяме убийството на Кадафи, ние несъзнателно изразяваме комплексите си на томително дълго мачкан народ, който не е могъл да убие своите сатрапи и се вливаме в едно глобално риалити шоу, където първосигналните ни инстинкти биват удовлетворени. Убиването на Кадафи е психологически оргазъм, виртуалното ни отмъщение към националните ни мъчители; това е причината дори да не се замислим чудовище ли е наистина Кадафи за либийците, откъде черпим информация за него, кой ни я поднася, какво цели с това анонимният „информатор”. Защото всичко това няма никакво значение в случая. Нас не ни интересува Кадафи, нито Либия, нас ни интересува България, собственото ни дередже и кой ни докара до него. Чрез ритуалното убиване на Кадафи ние просто изживяваме национален духовен онанизъм и поне за кратко, поне символично получаваме жадуваното отмъщение. Майната му на Кадафи, нас ни боли от сметките за тока, за парното, от златните картофи, от липсата на бъдеще за децата ни, от бавното социално умъртвяването на нашите старци, от откраднатия ни живот и поругания ни шанс за щастие…

Тук обаче аз ще ви говоря за Кадафи, ще си говорим за Либия и либийците, ще раздираме бляскавите завеси на това всъщност абсолютно фалшиво риалити шоу, което американски притежаваните световни медии са ни спретнали по поръчка на управителите на света. А вие няма да си позволявате инерцията на зомбирано плямпане в стил „Дърдорковци за демокрация”. Вие ще оставите настрана всичките си предразсъдъци и окървавени чувства, за да размишляваме заедно върху известните и неизвестните факти и всеки един от тях ще поставим под съмнение. Накрая може би все пак ще успеем да сглобим пъзела, който силните на света с целия си потенциал, а той е огромен, ни пречат да наредим, за да не видим зловещия цинизъм на матрицата, в която са ни поставили. От нас не се иска нищо друго, освен да мислим с главите си и да изплюем натъпканите услужливо в устата ни клишета.

В статията си отпреди няколко дни по същата тема ви цитирах културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.
Това размишление на един много умен българин, който между другото преподава в Пенсилванския университет, бих ви посъветвал да го прочетете още няколко пъти много внимателно, защото тези няколко реда изчерпателно обясняват цивилизованото варварство на Запада в региона на Близкия изток, а и не само там. И особено важно – защо цялото говорене на западната пропаганда по отношение на Кадафи и Либия е безсрамна фалшификация. Аз ще ви го кажа само в един ред – в полуфеодална Либия не може да се трансплантира демокрация – абсурдно е! Полуфеодална Либия има жизнена потребност от Кадафи – без него (или друг подобен на него) страната ще се разпадне на племенен принцип и ще престане да съществува (за радост на мазния корпоративен интерес).

Тук ще ви представя съвсем кратки фрагменти от статиите на двама западни журналисти, които правят за смях пропагандните напъни на метрополиите чрез прости факти и аргументи:

Либия, където се одираха котките от Дебора Бил
…Либия, чрез държавната си компания НОК (NOC – National oil corporation), има договорна система, различна от всички други, използвани в останалия свят. Споразумението ЕПСА (EPSA), което много компании подписваха в Либия, не предвижда лицензни такси, разделяне на оперативните разходи, други такси: нищо от всичко това. Много по-просто е, правителството прибира своя дял от брутната продукция. Компаниите поемат сами производствените разходи, не плащат такси, нито права и разделят с Либия продукцията. Но не си мислете, че се дели петдесет на петдесет, нищо подобно…

Уикилийкс с някои секретни документи=
23/07/2008: С ново споразумение, делът от продукцията на европейския консорциум (този, който работи в района на Марзук, б.а.) падна от 25% на 13%. Репсол, ОМВ, Тотал и Сага петролеум последваха други големи играчи в Либия и се подчиниха на натиска на НОК, подписвайки новото споразумение ЕПСА 4, което предвижда значително намаляване на дяла на международните компании. И ако някой се съмнява, ето ви на тепсия още един документ, в който се оплакват точно от твърдостта на НОК, и по-специално от автократичното управление на директора Шукри Ганем, Който, само миналата година обяви, че иска да разшири проблематичното споразумение Епса 4 и към компаниите, които досега са ползвали традиционните концесии. „По много начини може да се одере една котка”, отбелязва Ганем.

Не толкова подписаните задушаващи договори, колкото тази метафора не успяват да преглътнат международните компании. Ето ги и последствията…

Фокусът с Либия от Мигел Мартинес
Ако добре съм разбрал, нещата стоят така: Либия има правителство. Никога не съм гледал с особена симпатия на това правителство, защото зная некрасиви истории на имигранти, минали през тази страна, и защото при всички положения едно правителство след 40 години започва да се разваля. Като преводач, освен това, често ми се случва да се докосвам до хора, които работят в Либия, и съм събрал достатъчно оплаквания върху облика на тази капризна и непредвидима администрация.
Но тези мои емоционални съображения нямат нищо общо със законността. Правителството на Либия е безспорно легитимно в най-чистия смисъл. Може да издава паспорти, признати от другите държави, а най-яркият представител на страната – който по странен начин не заема никаква правителствена длъжност – се посреща с усмивки и ръкостискания от чуждите държавни глави. Сред които се нарежда не само Берлускони, но и Обама и Саркози…

…Не само аз нямам представа кои са бунтовниците: такава представа си нямат и всички журналисти, макар че ги изкарват герои. Въпреки всичко две предположения изглеждат доста приемливи: бунтовниците принадлежат на някои традиционни племена, недоволни от преразпределението на петролните печалби; и второ, явно изразяват силната неприязън на голяма част от населението срещу имигрантите от Черната Африка: факт е, че въстанието бе придружено от поредица кървави убийства на имигранти. Бунтът обаче срещна, поне така изглежда, враждебността на по-голямата част от страната и със сигурност нейните военни сили, и само за няколко дни претърпя няколко решителни поражения….

И точно тук, както ми се струва, се крие целият фокус.

В Либия всъщност противоречието не е – както е в Тунис, Йемен, Бахрейн или Египет – между въоръжените сили от една страна и маса от мирни манифестанти от друга. В Либия бунтовниците имат оръжия, танкове и даже един изтребител, който с гордост показаха веднага след налагането на Свободна от полети зона. Но тъй като не принадлежат към редовната войска, могат да бъдат определяни като „цивилни”, макар че са обучавани от чуждестранни войници (британски)…
(Превод Даниела Пенкова  - тук и тук можете да прочетете целите статии)

И така да обобщим телеграфно:
• Демокрацията е неприложима в страни като Либия на този етап на развитието им.
• Няма значение какъв е Кадафи за нас, за либийците той е стожер на либийската държавност.
• Кадафи смачка до нечувано ниски нива печалбите на петролните гиганти, „одирайки котката” до кокал.
• Вследствие, личната гвардия на петробароните – западните президенти и премиери спретнаха под фалшив флаг наказателна операция.
• Всички хленчения за нещастни цивилни жертви на Кадафи, идващи от средите на „Дърдорковци за демокрация” са напълно безпредметни – армията на Кадафи воюва срещу въоръжени бунтовници.
• Цивилните жертви, вече над 60 са благодарение на ракетните и самолетни атаки на коалицията на западните петролни демокрации.
• Либийците правят живи вериги в защита на Кадафи, не защото някой с пушка ги заставя, а защото:
- БВП на глава от населението е $11,852 !
- Образованието и здравеопазването са безплатни, има повече висшисти на глава от населението отколкото в България.
- Електроенергията и водата са безплатни…

Спирам дотук. Мислете с главите си.

 
Джон Пилджър, австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.
Неотдавнашната седемдесетгодишнина от освобождаването на Аушвиц ни напомни за ужасните престъпления на фашизма, чиято нацистка иконография е запечатана в съзнанието ни. Фашизмът е запазен като история, като трепкащи кадри на маршируващи мъже в кафяви ризи, престъпленията му са ужасни и неоспорими. И все пак в същите либерални общества, чиито войнолюбиви елити ни призовават никога да не го забравяме, нарастващата опасност от нов фашизъм се премълчава. Защото това е техният фашизъм.
Публикувано от сайта ГЛАСОВЕ

Да започнеш такава агресивна война – заявяват съдиите на Нюрнбергския процес през 1946 година – е не само международно престъпление, а най-висшата форма на международно престъпление, различаващо се от всички останали по това, че представлява злото само по себе си.“

Ако нацистите не бяха нападнали Европа, нямаше да има Аушвиц и Холокоста. Ако САЩ и техните сателити не бяха нападнали Ирак през 2003 година, почти един милион човека все още щяха да са живи и „Ислямска държава” днес нямаше да ни сразява с диващината си. Нейните привърженици са деца на съвременния фашизъм, откърмени с бомби, с кървави бани и с лъжите на сюрреалистичния театър, наречен новини.

През 2011 година НАТО изстреля 9700 ракети срещу Либия, над една трета бяха насочени към цивилни обекти. Използвани бяха бойни глави с уранов заряд, градовете Мисрата и Сирт потънаха в руини. Червеният кръст откри масови гробове, а УНИЦЕФ докладва, че „повечето от убитите деца са били на възраст под десет години.“

Хилари Клинтън, бивш Държавен секретар на САЩПубличното содомизиране на президента Кадафи с „бунтовнически” байонет бе приветствано от тогавашния американски държавен секретар Хилъри Клинтън с думите: „Дойдохме, видяхме и той умря“. Неговото убийство и унищожението на страната му бяха оправдани с познатата дебела лъжа – планирал бил „геноцид“ срещу собствения си народ. „Знаехме, че ако изчакаме дори ден повече – каза президентът Обама, – в Бенгази, който е с големината на град Шарлът, може да настане такова клане, което да отекне из целия регион и да опетни съвестта на целия свят.“

Това беше изфабрикувано от ислямистките бунтовници, които бяха на път да загубят битката срещу правителството. Те обявиха пред „Ройтерс”, че ще има „истинско клане, такова, каквото видяхме в Руанда“. Тиражирана на 14 март 2011 година, тази лъжа даде искрата за огнения ад, разпален от НАТО и наречен от Дейвид Камерън „хуманитарна интервенция“.

Линчувания до смърт Муамар КадафиТайно снабдявани с оръжие и тренирани от британската Специална въздушна служба (SAS), много от „бунтовниците“ станаха част от „Ислямска държава”, чието последно видео показа обезглавяването на двадесет и един работници – християни копти, пленени в Сирт, града, който бе унищожен от бомбардировачи на НАТО в тяхно име.

За Обама, Камерън и Оланд истинското престъпление на Либия беше това, че тя обяви своята икономическа независимост и заяви намерението си повече да не продава петрола си за щатски долари. „Петродоларът“ е стълбът на американска имперска сила. Дръзкият план на Кадафи целеше да създаде обща африканска валута, обезпечена със злато, Централна африканска банка и икономически съюз между по-бедните, но разполагащи с ценни ресурси държави в Африка. Дали наистина щеше да се реализира, не е от значение. Самото обявяване на този план бе немислимо за Щатите и те се подготвиха да се „намесят“ в Африка и да подкупят африканските правителства с военно „партньорство“.

„След атаката на НАТО срещу Либия под прикритието на резолюция на Съвета за сигурност – написа Гарикай Ченгу – Обама конфискува 30 милиарда долара от Централната банка на Либия, които Кадафи е пазел за създаването на Африканската централна банка и на новата валута.“

Моделът на „хуманитарната война“, която се поведе срещу Либия, вече бе спечелил либералните сърца на Запада и особено на медиите. През 1999 година Бил Клинтън и Тони Блеър изпратиха НАТО да бомбардира Сърбия, лъжейки, че сърбите са подложили на геноцид етническите албанци в разколната провинция Косово. Дейвид Шефър, специален посланик на САЩ по въпросите за военните престъпления, тръбеше, че „повече от 225 000 албански мъже на възраст между четиринадесет и петдесет и девет години“ може би са убити. Клинтън и Блеър напомниха за Холокоста и „духа на Втората световна война“. Героичен съюзник на Запада стана Армията за освобождение на Косово, чието криминално досие бе избутано настрана. Британският външен министър Робин Кук увери функционери от АОК, че може да го търсят на мобилния му телефон по всяко време.

Бомбардировките на НАТО срещу Сърбия унищожиха нейната инфраструктура, включително училища, болници, манастири и сградата на националната телевизия. Международни разследващи екипи пристигнаха в Косово, за да изровят доказателства за „холокоста“. ФБР не успя да намери нито един масов гроб и се прибра у дома. Испанският разследващ екип също не откри нищо, а ръководителят му гневно осъди „семантичния пирует на военната пропагандна машина“. Една година по-късно Международният наказателен трибунал на ООН (Хагският трибунал) обяви, че жертвите в Косово са 2788. Те включват бойци и от двете страни, както и сърби и цигани, избити от Армията за освобождение на Косово. Не е имало никакъв геноцид. Този „холокост“ е една нагла лъжа. Причината за атаката на НАТО е била изфабрикувана.

Зад лъжата обаче стояха сериозни интереси. Югославия беше независима мултиетническа федерация, която стоеше като политически и икономически мост между Изтока и Запада по време на Студената война. Повечето й производствени предприятия и комунални услуги бяха държавна собственост. Това не се е приемало добре от разрастващата се Европейска общност и особено от наскоро обединената Германия, обръщаща поглед на изток, за да превземе „естествения си пазар“ в съюзните републики Хърватия и Словения. До времето на срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991 година, на която европейците планираха създаването на катастрофалната еврозона, вече е била сключена тайна сделка – Германия да признае Хърватия като държава. Югославия бе обречена.

Във Вашингтон видяха, че югославската икономика изпитва сериозни затруднения, и Световната банка й отказа желаните заеми. НАТО, която по това време беше почти реликва от времето на Студената война, влезе в ролята си на имперска маша. На косовската „мирна“ конференция в Рамбуйе, Франция, през 1999 година сърбите станаха жертва на двулична тактика. В Договора от Рамбуйе беше включен и тайният Анекс В, добавен от американската делегация в последния ден, изискващ на практика военна окупация на цяла Югославия – държава с горчиви спомени за нацистката окупация – и въвеждането на „свободна пазарна икономика“, както и приватизация на всички държавни активи. Нито една суверенна държава не би подписала подобен договор. Наказанието дойде съвсем скоро. Бомбите на НАТО заваляха над една беззащитна страна. Това бе предшественикът на катастрофите в Афганистан и Ирак, Сирия, Либия и Украйна.

От 1945 година насам повече от една трета от държавите, членки на ООН – 69 на брой – са ставали жертва на един или на всички актове на американския съвременен фашизъм, както следва: инвазия, сваляне на правителства, задушаване на народни движения, опорочаване на избори, бомбардиране на хора, сриване на икономики и накрая ужасната атака, позната под името „санкции“, чиято жертва става цялото общество. Според британския историк Марк Къртис загиналите в резултат на всичко това наброяват милиони.

И разбира се, разгърна се и една голяма лъжа.

„Днес за първи път след Единадесети септември нашата военна мисия в Афганистан е приключена.“ Това бяха първите думи в годишното обръщение към нацията на Обама през 2015 г. Впрочем 10 000 американски войници и 20 000 наемници остават в Афганистан за неопределен период от време. „Най-дългата война в историята на Америка е към своя сигурен край“ – каза Обама. В интерес на истината, по данни на ООН през 2014 г. в Афганистан са загинали най-много цивилни в сравнение с всяка друга година. По-голямата част от жертвите са убити през неговия мандат.

Трагедията в Афганистан прилича на тази в Индокитай. В известната си книга „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ Збигнев Бжежински, кръстникът на американската политика от Афганистан до днешни дни, пише, че ако Америка желае да контролира Евразия и да доминира над света, не може да поддържа популистка демокрация, защото „преследването на власт не е цел, която събужда страстите на народа. … Демокрацията не търпи имперската мобилизация“*. Той е напълно прав. Както Уикилийкс и Едуард Сноудън разкриха, една полицейска държава, една държава подслушвач е узурпирала демокрацията. През 1976 година Бжежински, който тогава е съветник на президента Джими Картър, защити своята теза, като нанесе съкрушителен удар на първата и единствена демокрация в Афганистан. Кой знае за тази жизненоважна част от историята?

През 1960 година в Афганистан, най-бедната държава в света по онова време, започва революция, която през 1978 г. в крайна сметка сваля аристократичния режим. Народната демократична партия на Афганистан (НДПА) създава правителство и обявява своята реформаторска програма, която включва ликвидирането на феодализма, свободното изповядване на всички религии, равни права за жените и социална справедливост за етническите малцинства. Повече от 13 000 политически затворници са освободени и полицейските им досиета са публично изгорени.

Новото правителство предоставя безплатна медицинска помощ на най-бедните, крепостничеството е изкоренено, влиза в действие масова програма за ограмотяване на населението. Към края на 80-те години на ХХ век половината студенти в държавата са жени, почти половината от афганистанските лекари са жени, жени са и една трета от държавните служители и повечето учители. „Всяко момиче – спомня си Саира Норани, която е хирург – можеше да отиде в гимназия и в университет. Можехме да ходим където пожелаем и да носим каквито дрехи ни харесват. Посещавахме кафенета и кина, за да гледаме последния индийски филм и да слушаме модерна музика. Всичко се обърка, когато муджахидините започнаха да настъпват. Те убиваха учители, палеха училища. Бяхме ужасени. Беше смешно и едновременно с това тъжно, че Западът подкрепяше точно тези хора.“

Правителството на НДПА е подкрепяно от СССР, въпреки че според признанието на бившия държавен секретар на САЩ Сайръс Ванс няма доказателства за съветска намеса в революцията. Притеснен от нарастващото самочувствие на освободителните движения по целия свят, Бжежински заключава, че независимостта и прогресът в Афганистан под управлението на НДПА ще се превърнат в заразителен пример за други страни и съответно в заплаха.

На 3 юли 1979 година Белият дом тайно решава да подкрепи племенните „фундаменталистки“ групировки, известни под общото име муджахидини. САЩ им предоставя повече от 500 милиона долара на година в оръжие и друга помощ. Целта е да се свали реформаторското правителство на Афганистан. През август 1979 година американското посолство в Кабул докладва, че „висшите интереси на САЩ налагат правителството на НДПА да падне, без значение какви щети ще бъдат нанесени на социалните и икономически реформи в Афганистан“. Курсивът е мой.

Муджахидините са предвестниците на „Ал Кайда” и „Ислямска държава”. Сред тях е Гулбудин Хекматиар, който получава от ЦРУ десетки милиони долари в брой. Негови специалитети са трафикът на опиум и заливането с киселина на лица на жени, които отказват да носят бурка. Но когато го канят да посети Лондон, министър-председателката Тачър го нарича „борец за свобода“.

Фанатиците като Хекматиар още щяха да се подвизават единствено в своя племенен свят, ако Бжежински не беше дал старт на кампанията за въздигане на ислямския фундаментализъм в Централна Азия, за да подкопае световната борба за политическа независимост и да „дестабилизира“ СССР, „стимулирайки”, както той самият пише в автобиографията си, „неколцина мюсюлмани“. Големият му план е добре дошъл за амбициите на пакистанския диктатор генерал Зия Ул Хак да доминира над региона. През 1986 година ЦРУ и пакистанските тайни служби ISI започват да събират хора от цял свят, които да се присъединят към джихада в Афганистан. Мултимилионерът от Саудитска Арабия Осама бин Ладен е един от тях. Мъже, които по-късно ще се присъединят към талибаните и „Ал Кайда”, се обучават в ислямски колеж в Бруклин, Ню Йорк, а после в паравоенен лагер на ЦРУ във Вирджиния. Името на тази операция е „Циклон“. Нейният успех е отпразнуван през 1996 година, когато последният президент на демократичен Афганистан, Мохамед Наджибула – потърсил закрила в представителството на ООН в Кабул – е обесен от талибаните на улична лампа.

Непредвиденият резултат от операцията и нейните „стимулирани мюсюлмани“ е 11 септември 2001 година. Операция „Циклон” прераства във „войната срещу тероризма”, в която ще изгубят живота си безброй мъже, жени и деца в целия мюсюлмански свят, от Афганистан до Ирак, Йемен, Сомалия и Сирия. Посланието на машата на Запада беше и си остава: „Или си с нас, или си срещу нас“.

Общото при фашизма от миналото и от настоящето са масовите убийства. Американската инвазия във Виетнам имаше своите „свободни стрелкови зони“, „броячи на трупове“ и „косвени щети“. В провинцията Куанг Нгай, от която съм изпращал репортажи, САЩ убиха хиляди цивилни. Но се помни само клането в Ми Лай. В Лаос и Камбоджа най-голямата въздушна бомбардировка в историята отприщи цяла епоха на терор, увековечена от бомбени кратери, които от въздуха приличат на чудовищни огърлици. Бомбардировките дадоха на Камбоджа нейна собствена „ислямска държава”, предвождана от Пол Пот.

Днес най-голямата терористична кампания в света води до екзекуции на цели семейства, гости на сватби в миг се превръщат в оплаквачи на погребения. Те са жертви на Обама. Според „Ню Йорк Таймс” Обама си избира от „списъка за убиване“ на ЦРУ, който му предоставят всеки вторник в Белия дом. Той решава кой ще живее и кой ще умре. Неговото оръдие за екзекуции е ракетата „Хелфайър”, носена от безпилотен самолет, познат като дрон. „Хелфайър” изпържва своите жертви и разпръсква останките им като гирлянди. Специално компютърно приложение регистрира с кръгче всеки „удар“.

Историкът Норман Полок пише: „Заменете маршировката с привидно безвредната милитаризация на тоталната култура. А бомбастичния вожд – с проваления реформатор, безгрижно планиращ и извършващ убийства с неизменната си усмивка на лице.”

Общото при фашизма от миналото и от настоящето е култът към превъзходството. „Аз вярвам в американската изключителност с всяка фибра на моето тяло” – казва Обама, навявайки спомени за националния фетишизъм от 30-те години на ХХ век. Според историка Алфред Макавой един от доверените хора на Хитлер, Карл Шмит, заявил: „Суверенът е този, който определя изключението”. Това обобщава с две думи американизма, днешната световна господстваща идеология. А че тя още не е припозната като хищническа идеология, е резултат на умело и прикрито промиване на мозъци. Коварна, необявена, остроумно представена като просветителство, нейното високомерие олицетворява културата на Запада. И аз израснах, подложен на кинодиетата за американската слава, без да подозирам, че почти всичко в нея е изопачено. Нямах никаква представа например, че Червената армия е унищожила по-голямата част от нацистката военна машина, като е загубила повече от 13 000 000 войници. Щатите, за разлика от Русия, са загубили 400 000, включително в Тихия океан. Холивуд преобръща тази статистика.

Различното днес е, че подканват публиката в киносалоните да кърши ръце, докато наблюдава „трагедията” на американски психопати, които трябва да убиват хора от други държави – точно както ги погубва самият им президент. Въплъщението на холивудското насилие, актьорът и режисьор Клинт Истууд, беше номиниран за „Оскар” тази година за филма си „Американски снайперист”, който разказва за откачен, но лицензиран убиец. „Ню Йорк Таймс” описва лентата като „патриотична семейна драма, която чупи рекордите за посещаемост още в първите няколко дни”.

За американското обвързване с фашизма няма героични филми. По време на Втората световна война гърците смело се бориха срещу нацизма и се опитваха да попречат на гръцкия фашизъм да надигне глава. През 1976 година ЦРУ помогна на фашистка военна хунта да дойде на власт в Атина – както направи в Бразилия и в по-голямата част от Южна Америка. След войната САЩ дадоха убежище на германци и източноевропейци, заговорничили с нацисткия агресор и извършвали престъпления против човечеството, и ги възнаградиха щедро за талантите им. Пример за това е Вернер фон Браун, бащата на нацистката бомба V-2 и на американската космическа програма.

През 90-те години на ХХ век бившите съветски съюзници в Източна Европа и на Балканите станаха военен аванпост на НАТО, а на наследниците на нацисткото движение в Украйна се предостави същата възможност. Отговорен за смъртта на хиляди евреи, поляци и руснаци по време на нацисткото нахлуване в СССР, украинският фашизъм беше реабилитиран и представителите на неговата „нова вълна“ са приветствани като „националисти”.

Това достигна своя апогей през 2014 година, когато администрацията на Обама похарчи 5 милиарда долара за преврат срещу демократично избраното украинско правителство. Щурмоваците бяха неонацисти от групировките „Десен сектор” и „Свобода”. Сред лидерите им беше Олег Тягнибок, който апелира за унищожението на „московско-еврейската мафия“ и „друга измет“, включваща хомосексуалисти, феминисти и хора с леви политически убеждения.

Тези фашисти в момента са част от превратаджийското управление в Киев. Първият заместник-председател на украинския парламент Андрий Парубий бе сред основателите на „Свобода”. На 14 февруари той обяви, че ще лети до Вашингтон с цел „Щатите да ни дадат модерно въоръжение“. Ако той успее да постигне това, Русия ще тълкува този акт като военен.

Нито един западен лидер не обелва и дума за възраждането на фашизма в сърцето на Европа. Единственият, който го направи, е Владимир Путин, чийто народ даде 22 милиона жертви по време на нацисткото нахлуване, тръгнало от украинската граница. На неотдавнашна конференция по въпросите на сигурността в Мюнхен помощник държавният секретар на САЩ, отговарящ за Евразия, Виктория Нюланд се оплака от европейските лидери, които се противопоставят срещу въоръжаването на режима в Киев от Щатите. Тя нарече немския военен министър „министър на пораженчеството“. Точно Нюланд е в дъното на преврата в Киев. Съпруга на Робърт Кейгън, светило на неоконсерваторите и един от създателите на крайно десния „Проект за нов американски век“, тя беше съветник по външната политика на Дик Чейни.

Превратът на Нюланд не се реализира съвсем по план. НАТО не успя да си присвои изконно руската военноморска база в Крим. Преимуществено руското население на Крим – незаконно анексиран към Украйна от Хрушчов през 1954 година – гласува с мнозинство полуостровът да се върне към Русия, както впрочем направи и през 90-те години на миналия век. Референдумът беше доброволен, всенароден и наблюдаван от целия свят. Не бе установена никаква външна намеса.

По същото време Киев се обърна срещу етническо руското население на изток с огромна ярост. Изпрати неонацистка милиция, създадена по модела на немските СС, която бомбардира и напада градове и села. Използва масовия глад като оръжие, прекъсва електричеството, замразява банкови сметки, спира социални осигуровки и пенсии. Над един милион бежанци са избягали през руската граница. В западните медии ги представиха като бегълци от „насилието“, причинено от „руската инвазия“. Главнокомандващият обединените военни сили на НАТО в Европа генерал Брийдлав, чието име и действия може би са вдъхновени от филма на Стенли Кубрик „Доктор Стрейнджлав, или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, обяви, че 40 000 руски войници „маршируват“ към Украйна. В ерата на сателитното наблюдение и разузнаване той обаче не успя да докаже абсолютно нищо.

Рускоговорещите и билингвистични хора в Украйна – една трета от населението – отдавна искат федерация, която да отразява етническото разнообразие и същевременно да е автономна и независима от Москва. Повечето не са „сепаратисти“, а граждани, които искат да живеят в сигурност в родината си и се противопоставят на алчния за власт политически режим в Киев. Техният бунт и създаването на автономни „държави“ са нормална реакция на атаките на Киев срещу тях. Малко от това е обяснено на западната публика.

На втори май 2014 година в Одеса 41 етнически руснаци бяха изгорени живи в сградата на профсъюзите, докато полицията наблюдаваше отстрани. Лидерът на „Десен сектор” Дмитро Ярош приветства убийството като „още един светъл ден в нашата национална история“. В американските и британските медии това бе наречено „мътна трагедия“, резултат на сблъсъци между „националисти“ (неонацисти) и „сепаратисти“ (хора, които събират подписи за референдум за федерална Украйна).

„Ню Йорк Таймс” погреба историята, отхвърли я като руска пропаганда срещу фашистката и антисемитска политика, водена от новите клиенти на Вашингтон. „Уолстрийт Джърнал” осъди жертвите  – „Смъртоносният огън в Украйна най-вероятно е запален от бунтовниците, казва украинското правителство“. Обама поздрави хунтата за нейната „сдържаност“.

Ако Путин бъде провокиран да се притече на помощ на бунтовниците, предварително изфабрикуваната му от Запада роля на парий ще оправдае лъжата, че Русия напада Украйна. На 29 януари началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Украйна генерал Виктор Муженко неволно отрече основната причина за санкциите, които САЩ и ЕС налагат на Русия, като заяви на пресконференция, че „украинските въоръжени сили не се сражават с редовни части на руската армия“. Имало „отделни граждани”, членове на „незаконни въоръжени групировки“, но не и руска инвазия. Това не е новина. Но Вадим Пристайко, заместник външният министър на Киев, призова за „тотална война“ с ядрено въоръжената Русия.

На 21 февруари американският сенатор Джеймс Инхоф, републиканец от Оклахома, внесе законопроект, който ще разреши доставката на американски оръжия за Киев. При речта си в Сената той показа фотографии, на които според него се виждат руски войници, прекосяващи украинската граница. Отдавна е доказано, че тези снимки са фалшиви. Те напомнят за фалшивите фотоси на съветски ракетни инсталации в Никарагуа, които показваше Роналд Рейгън, както и на изфабрикуваните от Колин Пауъл доказателства за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак, които той представи пред ООН.

Интензитетът на клеветническата кампания срещу Русия и демонизирането на нейния президент не приличат на нищо, което съм виждал през цялата си кариера на репортер. Робърт Пери, един от най-изявените разследващи журналисти, който разкри аферата „Иран контри”, наскоро написа: „Нито едно европейско правителство след поражението на Хитлерова Германия не е сметнало за необходимо да изпраща нацистки щурмоваци на война срещу собственото си население, но режимът в Киев прави точно това, и го прави съзнателно. А целият медиен и политически спектър на Запад полага преднамерени усилия да прикрива това, пренебрегвайки дори твърдо установени факти. Ако се чудите как светът може да стигне до трета световна война – както стигна до Първата световна преди век – всичко, което трябва да направите, е да се вгледате в глухата за всякакви факти и здрав разум лудост по отношение на Украйна.

През 1946 година един от прокурорите в Нюрнберг казва по повод германските медии: „На всички ни е пределно ясно как нацистките конспиратори използваха психологическата война. Преди всяка голяма агресия, с някои малки изключения, основани на целесъобразност, те започваха медийна кампания, за да отслабят жертвите си и да подготвят психологически германския народ за атаката. ... В пропагандната система на Хитлерова Германия най-важните оръжия бяха ежедневната преса и радиото“.

На 2 февруари в „Гардиън” Тимъти Гартън-Аш призова фактически за световна война. „Путин трябва да бъде спрян“ – гласи заглавието на статията му. „Понякога само оръжие може да спре оръжието.“ Той призна, че заплахата от война може би „подхранва параноята на Русия от това да не се окаже в обкръжение“, но това е добре. И изброи какво въоръжение е необходимо, за да се свърши работата, след което увери читателите си, че „Америка разполага с най-доброто “.

През 2003 година Гартън-Аш, който е професор в Оксфорд, пак пригласяше на пропагандата, която доведе до касапницата в Ирак. „Саддам Хюсеин – писа той – има, както Колин Пауъл доказа, големи количества ужасяващи химически и биологически оръжия и крие това, което е останало от тях. Той все още се опитва да създаде ядрено оръжие.“ И провъзгласи Блеър за християнлиберален интервенционист от типа на Гладстон. А през 2006 година написа: „Сега сме изправени пред следващото голямо изпитание за Запада след Ирак, а именно Иран“.

Подобни изблици, или както Гартън-Аш ги нарича, „изтерзана либерална амбивалентност“, не са нетипични за членовете на трансатлантическия либерален елит, които са сключили сделка от фаустовски тип. Военнопрестъпникът Блеър е техният отдаден лидер. А „Гардиън”, който отпечата статията на Гартън-Аш, публикува реклама на новия американски бомбардировач „Стелт“. Текстът под заплашителното изображение на чудовището на „Локхийд Мартин” гласи: „F-35. ВЕЛИКО-за-БРИТАНИЯ“. Това „снаряжение” ще струва на британските данъкоплатци 1,3 милиарда паунда, предшествениците му от F модела посяха разруха по целия свят. Пригласяйки на своя рекламодател, „Гардиън” призова за увеличаване на военните разходи.

За това отново има сериозна причина. Господарите на света искат Украйна не само за ракетна база, те искат нейната икономика. Новият финансов министър на Киев е бивш високопоставен служител на Държавния департамент, работил по отвъдокеанските „инвестиции“. Госпожата светкавично получи украинско гражданство.

Те искат Украйна заради богатите й залежи на природен газ. Синът на вицепрезидента Джо Байдън е в борда на директорите на най-голямата украинска петролна, газова и фракинг компания. Производители на генномодифицирани семена като небезизвестния „Мосанто” искат плодородната земя на Украйна.

Но най-много от всичко искат великия съсед на Украйна, Русия. Искат да балканизират, да разпокъсат Русия и да експлоатират най-големия източник на природен газ на планетата. Искат контрол над Северния ледовит океан и неговите енергийни богатства и над дългата руска арктическа граница. Техният човек в Москва беше Борис Елцин, един пияница, който предаде икономиката на държавата си на Запада. Неговият приемник Путин възроди Русия като суверенна държава – това е неговото престъпление.

Нашата, на останалите, обща отговорност е пределно ясна. Да изобличим безразсъдните лъжи на подстрекателите към война и никога да не заговорничим с тях. Да събудим отново мащабните народни движения, които доведоха до макар и крехкото, но все пак цивилизоване на съвременните имперски държави. И най-важното – да предотвратим посегателството срещу самите нас – срещу нашите умове, срещу нашата човечност, срещу нашето себеуважение. Ако останем безмълвни, със сигурност ще ни победят и ще настъпи нов холокост.

--------------------------------------------------------

* Джон Пилджър е австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.

** Цитатът е по Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. С.: Обсидиан, 2001, 45.

Превод: Филип Каменов

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2014/1608-fenomenat-na-arabskata-prolet-badeshteto-na-politicheskite-promeni-v-postrevolyutsionniya-blizak-iztok

Египет - протестите на площад ТахрирАрабският регион (и Близкият Изток, като цяло) традиционно е арена на динамични и бързи политически процеси. Такива са събитията през 2003, когато беше свален режимът на Саддам Хюсейн в Ирак. След това - през 2010, стартира тъй наречената „арабска  пролет”. С това понятие се обозначават събитията, довели до отнемането на властта на Зин ал-Абидийн Бен Али в Тунис, оставката на Хосни Мубарак в Египет и падането от власт на полковник Муамар Кадафи в Либия и на Али Абдулла Салех в Йемен.

Феноменът на тази политическата промяна се характеризира с всеобхватност, а като понятие означава трансформация или преминаване от едно състояние в друго. Освен това с него се определят и общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, като преразпределянето на властта и влиянието се осъществява в рамките на една или няколко държави. Като негов характерен белег се посочва преминаването от авторитаризъм към демокрация, т.е. смяната на системата.

За тази фундаментална промяна в арабския регион има няколко причини, като вътрешните политически, икономически, социални и културни фактори изиграха ключова роля в събитията, довели до нея. Разбира се, външните фактори също не бива да се пренебрегват, въпреки различията между изследователите и анализаторите относно значението им в процеса на промените. Така например, някои от тях смятат, че революциите са породени единствено от вътрешните проблеми в арабските страни и в тях не присъства никакъв външен елемент.

Настоящето изследване разглежда факторите и причините за избухването на революциите от "арабската пролет", като се опитва да отговори, дали е възможно идеологията на промяната да доведе до осъществяването на реални политически реформи в страните, засегнати от феномена на "арабската пролет", тоест, дали тези революции действително преследват цели, основаващи се на волята на народа.

Понятието политическа промяна

Египет - протестите на площад ТахрирВ политологичната литература терминът промяна се тълкува така: „правя нещо да изглежда не така, както е било”. Като термин в социологията, той обозначава „забележителна трансформация – във външността или съдържанието - към по-добро”. Като административен термин пък означава „анализ на миналото с цел разработване на своевременни мерки, необходими за бъдещето”, както и „преминаване от настоящата точка на равновесие към определена бъдеща точка на равновесие” (1).

Промяната означава „преминаване на обществото по собствено желание от определено социално положение към друго, по-развито” (2).

Според мен, с понятието „политическа промяна” се обозначават общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, така че преразпределянето на властта и влиянието да се осъществява в рамките на самата държава или на няколко страни. В конкретния контекст пък, промяната се тълкува като „преминаване от авторитаризъм към демокрация” (3).

Понятието политическа промяна е достатъчно широко и всеобхватно. Мирната политическа промяна обикновено се отъждествява с реформата и може да се приеме за синоним на конституционна промяна в ръководството или възстановяване на политическо влияние в рамките на общността. Политическата промяна обикновено е резултат от въздействието на няколко фактора (4):

- Общественото мнение, т.е. исканията на хората, които са недоволни от политическата система. Тези искания често се трансформират в налагани със сила промени, ако не се възприемат от партиите и заинтересованите страни.

- Промяна на влиянието и мощта на определени движения и партии, което води до прехвърлянето на партийните и личните интереси от ниво партия на ниво държава.

- Смяна на властта в рамките на съществуващи демократични режими или преразпределяне на ролите в други случаи, например при синдикатите.

- Упражняване на натиск и поставяне на условия от страна на чужди държави и организации, като въпросният натиск може да бъде политически, икономически или военен.

- Външните промени на баланса в регионален и международен план могат да окажат влияние за преформулирането на вътрешната и външната политика в рамките на сътрудничеството с новите субекти в международната политика.

Определянето на лидери, общественици и политици на промяната е първият от приоритетите в процеса на промяна, след който следва определяне на пътя, по който обществото трябва да поеме за да се осъществи наистина цялостна промяна. Самата промяна може да бъде два вида (5):

- Дълбока цялостна промяна. Тя започва със свалянето на управляващите диктатори и обхваща всички аспекти на социалната, икономическата, образователната, законодателната, съдебната, религиозната и т.н. системи. Промяната в диктаторските или друг вид управляващи системи, както и успешното променяне на моделите на мислене, съответстващи на интересите на държавата или на институциите, не е крайната цел на стремящите се към промяна хора, но това е първата ефективна крачка към мащабни качествени трансформации и огромен скок напред на държавата или институцията. Промяната в управлението е стъпка към цялостната промяна, а не крайна цел.

- Частична промяна. Тя може да е свързана само с икономическа, конституционна или военна реформа. В този случай промените засягат само един от всички аспекти на общото състояние на обществото, тъй като останалите или не се нуждаят от промяна или липсва регионален проект, който да диктува на обществото и управляващите посоката, в която трябва да се движат.

Външни и вътрешни фактори за "арабската пролет"

С термина "арабска пролет" се обозначават арабските революции, започнали като мащабно мирно протестно движение в края на 2010 и началото на 2011 в почти всички арабски държави. Тези протести  бяха повлияни от революцията в Тунис, повод за която стана самозапалването на Мухаммад ал-Буазизи, и доведоха до падането от власт на Зин ал Абидийн бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и полковник Муамар Кадафи в Либия.  Йеменският президент Али Абдула Салех пък прехвърли правомощията си на своя заместник, в рамките на инициативата в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССАДПЗ). Основните причини за случилото се бяха масовата корупция, икономическата стагнация, лошите условия за живот, политическата слабост, липсата на сигурност и редовните фалшификации по време на изборите в повечето арабски страни (6). По-долу ще изброя някои вътрешни и външни фактори, изиграли ключова роля за началото на революциите от "арабската пролет" (7).

Вътрешни фактори

Те имаха изключително важна, бих казал решаваща, роля за ескалацията на напрежението и избухването на революциите. Като най-важни измежду многобройните вътрешни фактори следва да посочим социалните, икономическите, политическите, образователните и културните.

Социални и икономически причини. По-голяма част от населението в Близкия Изток съществува в рамките на изостанала социална система, основаваща се на родовите връзки, чието ядро е племето. Тази система се подчинява на древни местни обичаи и традиции, както и на религиозни митове, което я прави силно демодирана. За изоставането на арабските държави в социален и икономически аспект има два основни фактора. На първо място, много от държавите в Близкия Изток са прекалено зависими от приходите си от петрола и туризма, както и от чуждестранните помощи. При тях липсва истинско развитие, поради трудностите, породени от демографския бум, съчетан с недостига на квалифицирани кадри в национален мащаб, несъответствието между социалното и икономическото развитие и ниското ниво на спестяванията. Предвид влошаващото се икономическо положение, доходите на глава на населението спадат непрекъснато.

На второ място, през 2009 числеността на населението в арабските страни достигна около 335 милиона души, от които 30% или 100 милиона са неграмотни. Високият процент на неграмотност представлява огромна пречка пред развитието на арабското общество, от която произтичат опасни социални и политически последици. Образователната политика в Близкия изток (с изключение на Израел) се осъществява по традиционния начин – т.е. акцентира се върху запаметяването, без да се дава възможност на учащия се да мисли свободно. Липсата на интерес към научни изследвания в университетите е знак за криза, която води до културното и технологично изоставане на арабските държави. Така например, делът на разходите за научни изследвания във всички арабски страни през 1992 не надхвърля 0,5% от БВП, докато в Израел тези разходи са в размер на около 2,8 милиарда шекела или 2,6% от БВП (8).

Политическите причини.  Повечето близкоизточни държави представляват авторитарни и тоталитарни режими, което е свързано с географското положение и историята на арабския свят. В рамките на тези политически системи липсват плурализмът и мирният преход във властта, свободата на словото и печата, като това също е сред причините, довели до избухването на революциите от "арабската пролет".

Външни причини

Освен вътрешните причини и фактори, ускорили началото на на революциите, арабските страни са повлияни и от фактори, извън техните граници. Като цяло, ролята на тези външни фактори за промяната в Близкия Изток не може да се игнорира, макар че те нямаха пряко влияние върху събитията от "арабската пролет".

По отношение на влиянието на външните причини и фактори се наблюдават две тенденции:

- Арабските революции и протести се разглеждат като чисто вътрешни събития, без каквато и да било чужда намеса. Някои от онези, които споделят това виждане отиват още по-далеч, твърдейки, че Съединените Щати и Западът, като цяло, не са доволни от избухването на арабските революции, но ги приемат като свършен факт.

- Втората тенденция, акцентира върху силното влияние на външния фактор върху уличните протести и предизвиканите от тях промени. Поддръжниците на тази теза се основават на секретни документи от сайта „Уикилийкс”, според които САЩ например са инвестирали милиони долари в организациите, подкрепящи демокрацията в Египет. Някои смятат, че публикуването на тези документи, както и самият сайт, играят активна роля за случващото се в арабския свят, тъй като разкриват много тайни за управляващите и кръговете около тях, както и за мащабите на корупцията в региона.

Политическите реформи

Идеята за реформи е стара колкото човечеството. Още в трудовете на древногръцките мислители като Платон и Аристотел откриваме множество реформистки идеи в областта на правосъдието, законите, общественото и държавното устройство, политическата стабилност и справедливото разпределение на благата и т.н. Може да се каже, че идеята за реформа е била и е крайната цел за много философи и политически лидери, както и на политически и обществени движения в различни части на света. Тя е основна тема в политическите теории на философи и мислители от времето на Макиавели, през Средновековието, до Карл Маркс, през ХІХ век. Що се отнася до арабския свят, идеята за реформи възниква още в Османската империя след поражението и от Царска Русия през 1774, първо във военната област, а по-късно в политическата, административната и социалната. Реформите целят премахване на лошото управление и аномалиите в него, включително практиките и поведението на корумпираните или авторитарни институции и на изостаналите общества, както и премахване на несправедливостта, коригиране на грешките и дефектите (9).

Политическата реформа включва предприемането на ефективни и значими стъпки от страна на правителствата и гражданските общества за установяване на истинска демократична система, в която свободата да бъде основната и най-голяма ценност; управление на народа в условията на политически плурализъм, което да гарантира демократичното предаване на властта; зачитането на всички демократични права благодарение наличието на ефективни политически институции, включително демократично избран законодателен орган, независима съдебна система, правителство, подчинено на конституцията и народа и политически плурализъм (10).

Политическата реформа, осъществявана в хода на процеса на промяна, има политически, икономически и социални измерения, които са свързани с такива общоприети понятия като политическо развитие, модернизация, политическа промяна, преход и т.н. В по-голямата си част тези понятия се отнасят и до страните от Третия свят, като цяло, и до арабските страни, в частност. Те имат точни и ясни дефиниции, освен понятието реформа, което все още е неизяснено и се припокрива с много от предишните. Въпреки спешната нужда от реформа за пренареждането на арабската действителност, това понятие все още поражда спорове у мнозина в арабския свят, били те политически лидери, интелектуалци или обикновени граждани. Все още неизяснените му цели и мотиви често водят до конфликти, което затруднява шансовете за осъществяване на политическа реформа в много от държавите от региона.

Някои акцентират върху факта, че светът се променя и промяната е закон на Вселената. Политическата промяна е природен и културен процес, чиято цел е да се промени статуквото към по-добро. Други пък смятат (особено след лансираните от САЩ редица инициативи и проекти за реформи), че реформата, наложена и обявена от Запада, е нов опит за господство и заговор срещу арабския свят и цели да защити скритите интереси на западните държави. В тази връзка, те подчертават, че истинската реформа трябва да се зароди вътре в арабското общество, а не да бъде налагана отвън.

Необходими са определени условия за могат промените да да се разглеждат като реформа :

- Наличие на подходяща ситуация. Така, причина за реформи може да бъде липсата на справедливост и свобода в обществото, бедността, нестабилността в страната и др.

- Промяната да цели реалното подобряване на ситуацията в страната, например осъществяване на правата и свободите на гражданите и социална справедливост.

- Промяната да има постоянен характер. Истинска промяна е тази, която е последователна и постоянна. Това е необходимо условие за изграждане на  демократичните институции.

В същото време, съществуват и определени фактори, които ограничават осъществяването на реформите и пораждат кризи в развиващите се страни, като те могат да бъдат политически, културни и икономически.

Сред политическите фактори, можем да посочим:

- Слабата управленска политика. Управлението се нуждае от политическа воля и желание за промяна;

- Отсъствие на конституционни институции, слабо функциониращи контролни и законодателни органи или липса/недостиг на неправителствени организации и други субекти на гражданското общество.

- Политическата нестабилност, екстремизмът, хаосът, тероризмът, кризите  и гражданските войни.

Културните фактори също играят важна роля за реализацията на политическата  промяна. Структурата на обществото и неговите институции, както и  ценностната система, имат пряка положителна или отрицателна  роля и  влияние върху промяната. Религията в консервативните общества, като културен фактор, представлява бариера по пътя на реформите. Отказът на духовниците и представителите на различните религии да подкрепят процеса на промяната създава трудности и проблеми в съответната страна.

Що се отнася до икономически фактори, повечето държави и народи са сблъскват с проблеми, като икономически кризи, липса на ресурси, масова неграмотност, бедност, дълбока пропаст между богати и бедни.

Очевидно, държавите, засегнати от феномена на "арабската пролет", вървят към промяната по различни пътища. Всичи те обаче се сблъскват с два вида проблеми:

- Проблеми с формулирането на проекта за реформата и развитието на съответната държава. Причината е, че силите и партиите на промяната в арабските страни са разединени. Те не разполагат с ясен проект или програма за реформи и развитие, който да отговаря на исканията и нуждите на народите в тези страни.

- Проблемът с лидерството. Политическата промяна и развитието се нуждаят от лидери. Последните играят важна роля за мобилизирането на населението и предлагат мерки за решаване на проблемите. Така те печелят доверието на хората.

Истината е, че политическата промяна се нуждае от наличието на реална воля за осъществяването и необходимите усилия в тази посока. Следва да е налице ясна визия (споделяна и от гражданското общество) за реализацията на демократичните трансформации като част от промяната на политическия процес.

Процесът на политическата и икономическата промяна в арабския свят е обективно необходим, доколкото преобладаващите днес модели и политически форми не са подходящи за успешното развитие на държавите от региона.

Бъдещето на политическата промяна в страните, засегнати от "арабската пролет"

Арабският свят се нуждае от промени, които да осигурят на населението и избирателите права и задължения, основани върху демократично приети закони и правила.

Успехът на революциите от "арабската пролет" и свалянето на управляващите режими в Тунис, Египет и Либия води до формирането на нови отношения между тях и другите държави от региона, както и Запада. Страните, засегнати от "арабската пролет", традиционно поддържат специални отношения със западните държави и САЩ. Освен това, Египет и Тунис поддържат дипломатически отношения с Израел. На базата на осъществяващите се промени в рамките на "арабската пролет" на вътрешно ниво, възниква нужда и от нови външни политики, съобразени с националните интереси.

Бъдещето на политическата система в страните от "арабската пролет" все още изглежда неясно. Съществуват обаче определени и очаквани сценарии, чиято реализация ще зависи от силите, които овладеят по-трайно управлението в тези страни.

Първият сценарий е за установяването на ислямистко управление в региона. След разпадането на социалистическия блок и края на студената война в Близкия Изток се осъществи своеобразно "ислямско възраждане", т. е. пробуждане на умерения и крайния ислям. В този контекст е възможно установяване на управление на умерените ислямски сили или пък коалиционно управление между ислямистите и либералите. Вариантът с формирането на коалиционно управление между умерените и крайните ислямисти няма да получи подкрепата на Запада, заради трудната комуникация и взаимодействие с последните и фактът, че те органично не приемат демокрацията.

Другата възможност е налагането, под една или друга форма, на военно управление (подобна тенденция се очерта в Египет например). Това може да се случи при липса на политическата стабилност, настъпване на хаос или реална опасност от избухване на гражданска война. Впрочем, армията може да се намеси и, ако управляващите (крайни) ислямисти провеждат радикално антизападна политика и подпомагат международния тероризъм.

Струва ми се, че при подобно развитие действията на военните ще получат  подкрепата на Запада. Просто защото другото би означавало хаос и дестабилизация, при това не само във вътрешен, но и в международен план. Западните държави и партньорите им се нуждаят от стабилност за своето развитие, а когато армията контролира управлението не бива да очакваме коренни промени в политиката на съответната страна.

Някои изводи

Революциите в рамките на "арабската пролет" са резултат на политически, икономически и социални вътрешни фактори, както и от въздействието на определени външни фактори. Тези революции, призоваващи за фундаментална политическа промяна, няма как да не доведат до дестабилизация на досегашния модел на държавно устройство в арабския свят, а като основна сила и фактор за политическата промяна в региона се очертава гражданското общество в държавите, засегнати от "арабската пролет".

Революциите променят политическата позиция и визията на западните държави относно политическото бъдеще на Близкия Изток, като цяло. Освен това те водят до формирането на нови международни отношения със Запада, различни от досегашните форми на сътрудничество. Революциите и последвалите ги избори водят до овладяването на властта от (повече или по-малко) проислямистки сили. Това, от своя страна, активира и укрепва позициите на всички ислямски сили и партии, както и идеологията на политическия ислям в целия арабски свят.

Литература:

1. Алхашаб М, Въведение в социологията, Кайро 1992. 
2. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
3. Сабри Ис и колектив, енциклопедия политически науки, Кувейт, Университет Кувейт,
1994, с. 47.
4. Махмуд Б, Политическата промяна от гледна точка на политическите исламските сили в
Западния сектор и Ивица Газа по примера на (Хамас), Университет „ал-Наджах”, Наблус
2007, с 36.
5. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
6. www.wikipedia.com
7. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще,
ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
8. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще,
ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
9. Балказиз А., Въпроси на съвременната арабска мисъл, ал-Дар ал-Бейда, 1998 г, с 13.
10. Турки М. , Политическата реформа, www.dash.com.
11. Мшакба А., Пречки на политическата промяна в Арабския свят, Аман, Център за мнения
и изследвания, септември 2005.
12. Ал Сагир Дж, Арабските системи и политическата реформа, ал-Хиуар ал-мутамаден,
бр. 1221, 7.06.2005.
13. Хосейн Б., Исламистите в Египет и прагматическата промяна, www.annaba.org.
14. Кокаш А., Бойкотът Изборите в Тунис, www.aljazeera.net.

----------------------------------------------------------------------------------

* Преподовател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”

 

Ще се наложи военно-морска блокада на Либийската Джамахирия, решиха посланиците на ЕС, в което НАТО ще участва.

Часове по-късно на 23 март, от Брюксел, централата на Пакта изтече съобщение, че е започнала военноморска операция по налагане на оръжейното ембарго срещу Либия от НАТО, в която България няма да участва.

С тези две решения Европейският съюз и НАТО нарушават Устава на ООН, който е изграден на принципите на международното право и с който тези две организации са длъжни да се съобразяват в действията и решенията, които вземат.

Страните-членки на НАТО, при подписване и приемане на Устава на Пакта на 4 април 1949 година във Вашингтон, окръг Колумбия

Като първи текст са записали:

“Договарящите се страни се задължават в съответствие с Устава на ООН мирно да решават всички международни спорове, в които могат да станат участници – без да поставят под заплаха световния мир, безопасност и справедливост, а също така да се въздържат от употребата на каквито и да било сила и заплахи, и тяхното утвърждаване в международните им отношения, в случай, че не противоречат на целите на ООН.”

Само този текст е достатъчен, за да се види, че двете организации са в абсолютно нарушение на Устава на ООН, където са залегнали основно принципите на международното право...

На 23 март стана ясно, че съюзниците още не са се споразумели Пактът да поеме от международната коалиция управлението на зоната, забранена за полети над Джамахирията, макар планирането за това да е завършено, съобщи говорителката на пакта Оана Лунджеску.

В изброените и определени за участие страни-членки на Алианса името на България ни фигурира, въпреки напъните на някои привърженици на американските интереси ние на всяка цена и независимо от разходите и лошо оборудваната фрегата да участваме в действията срещу Либия!

Как се стигна до поредното унижение

Съобщението за поредното унижение и отсвирване на страната ни от съвместни действия с НАТО дойде на фона на хвалбите на външния министър, че в ООН разбрали позицията на българския министър-председател за Либия и я приели добре!?

Пита се: Коя позиция научиха в ООН – сутришната или вечерната, и ако е вярно твърдението на Николай Младенов, че одобрявали мнението на Борисов, то в ООН знаят ли изобщо за това, поне чували ли са?

За 11 часа премиерът Борисов си смени мнението, като различното становище за участието на България в съюзническата операция Либия, бе прочетено от правителствения пресцентър.

На 22 март бе тиражирано от официални правителствени институции, че България влиза в тази военна авантюра с въоръжена сила, с използване на специални части - БНТ го съобщи в централната си информационна емисия в 20,00 часа и съобщението гласеше:

България има възможност да вземе участие в коалиционната операция, като изпрати фрегатата “Дръзки” да патрулира във водите около Либия.

Корабът вече е изпълнявал подобна мисия в Ливан.

Ако бъде взето подобно решение на кораба освен екипажа от 160 души ще се качат морски тюлени и представители на специалните части.

Специални част и морски тюлени – следователно фрегатата няма да бъде използвана само за охрана на морското пространство, както твърдяха външният министър, военния министър и премиерът.

Т. е. спецчастите и тюлените, които ще се качат на “Дръзки” ще бъдат използвани за десантни действия, а не за да охраняват либийското морско пространство.

Контраадмирал Пламен Манушев, командир на Военно-морските сили: “... разбират ситуацията, мотиривани са и са готови да изпълняват поставената задача. Непорседствената подготовка е предизвикателство...

... Днеска обсъждахме криптовръзка, т. е. връзка със съюзниците в реално време, коментирахме неща като как при нужда ще се евакуират от борда на кораба при нужда...

Тази фрегата е купена за 32 млн лева и е стара точно 41 години, коребът не е пригоден заизползване на хеликоптери, което ограничава възможностите за наблюдение извън директния хоризонт.

По отношение на бронебойността, не съществува бронебойност изобщо, което означава, че корабът е изключително уязвим при евентуални терористични атаки.

Модернизирането на този кораб не се изплаща, и като се вземе в предвид, че на него в настоящата мисия ще има специални части и тюлени, то той явно ще се използва за дебаркиране...

В същото време, докато в София в коридорите на властта въвеше някаква суматоха по позицията и участието/неучастието на България в Либия – в Москва бе министърът на отбраната на САЩ, Робърт Гейтс, който заяви, че коалиционните сили ще оттеглят в най-скоро време ще прекратят активната фаза на военната операция.

На трето място в Европа възникна спор и разцепление по отношение на военната операция в Либия – това се случи в НАТО и след изявлението на Роберт Гейтс, че Щатите до 48 часа се оттеглят от операцията, тъй като е свършена основната работа по осигуряването с въоръжение, по лансирането на ракети, по заглушаването на либийската военно-въздушна отбрана.

Така Щатите решиха да оставят командването в ръцете на Франция и Великобритания, докато германия бе против, Турция бе против, а Франция не искаше да предаде командването на НАТО, тъй като била компрометирана организация.

Когато политиката и дипломацията вече не са в състояние да променят каквото и да било – идва наред войната. Това показва случващото се в Либия.

В тази посока е не понятно точно кога и как водиха дипломатически преговори страните от Европейския съюз и САЩ с Либия, след като държавния секретар на Щатите ултимативно поиска кадафи да се оттегли от властта и то след като официален Вашингтон вече бе припознал либийската опозицеия като легитимна.

Кадафи е диктатор – по това едва ли някой ще седне да спори, но Кадафи е такъв, какъвто го създадоха западни лидери като Тони Блеър, Саркози, Берлускони.

Списание “Икономист” публикува, че западни лидери са били спонсорирани от Кадафи, а преди да се оттегли Блеър отиде и се срещна с Кадафи. А по-късно стана негов съветник и основен гарант пред американските банки, където либийският лидер превеждаше милиардите си.

Соломон Паси предложи Муамар Кадафи да стане председател на Комисията по правата на човека в ООН, а сега не желае да си спомня този позорен факт.

България също бе употребена от Франция, Великобритания и САЩ по време на “тихата дипломация” около процеса срещу българските медици, той като извлякоха редица дивиденти и голям бизнес с Кадафи, докато в същото време забраняваха на българските политици да предприемат по-ефективни действия по този процес, изтезания и смъртни присъди.

Съюзниците в смехотворно назованата Коалиция на желаещите вече нарушиха резолюция 19-73 като бомбардираха цивилно население и обекти, танкове, а както въэрвят събитията нищо чудно да предприемат и сухопътна операция в Либия.

В Близкия изток каквото и да се случи винаги в основата са или петрол, или палестинци, или различни ислямски течения.

Според Резолюция 19-73 трябва да се създаде зона, свободна от полети, но тя не предполага окупация или сухопътни операции на територията на Джамахирията.

Първоначално заявената цел бе да се предпази цивилното население от атаки по въдуха и с танкове от страна на Кадафи.

Какво се случи във войната с Ирак – има ли днес там демокрация, след като тази държава бе нападната с една голяма лъжа.

Там нямаше Резолюция и бе потъпкано международното прави, в Либия има Резолюция, но тя бе нарушена от авторите й и чрез нея се злоупотребява с международното право.

Решенията които се вземат чрез Глава седма от Устава на ООН са задължителни за страните – член 25 от Устава на ООН казва: “Членовете на Организацията се задължават да изпълняват решенията на Съвета за сигурност в съответствие с настоящия Устав. А това означава се се спазват основните принципи на международното право, които са изложени в член 2 на Устава. А един от основните принципи е забрана на употребата на сила и заплаха с употребата на сила.

Цитатът предполага ненамеса във вътрешните работи, да се сменят едни или други правителства...

Естествено, когато е налице геноцид, в Резолюцията липсва този термин, тогава може да се търси наказателна отговорност на отделни лица, включително ръководители на държави...

Т. е. Решението, което е взето с Резолюцията е задължително, но ако е налице спазване на принципите на международното право.

В случая с Либия е налице грубо нарушаване на принципите на международното право от страна и на Франция и Великобритания, а и сега – на НАТО.

В Ирак САЩ контролират на 100 процента петрола в Ирак – тук те също искат да сложат ръка на залежите след военните действия.

Важното е други държави да им свършат мръсната работа, а те започнали  с участие във военния конфликт ще се оттеглят, за да имат коз, че не са били във войната и не са убивали и разрушавали.


Журналистът Велизар Енчев цитира в предаването си в телевизия СКАТ, специалният пратеник на в. “Либерасион”, Кристоф Айят, който твърди, че при бомбардировката над Бенгази още в първия ден, осъществена от френски изтребители, е видял труповете на десетки войници, които са били на видима вързаст под 18 години, на които униформите били доста големи.

“Французите трябва да се срамуват” пише Айят.


В “Таймс”, специалният пратеник Антъни Лойд пише за същия “резултат” на “миротворците” – че бомбардировките са превърнали в касапница обекта, който са атакували. Бомбите са атакували войници на Кадафи, които са се оттегляли в посока Триполи и са вървели в мига, когато бомбите са ги ударили.

Планината роди мишка!

Никой от днешните управници не отчита, че много либийци са учили в България, а много българи са работили и работят в Либия – коментира д-рът по международно право Иван Генов.

Българският военен министър Аню Ангелов съобщи, че фрегатата може да участва в налагането на оръжейно ембарго на режима в Либия. Как ще налагат оръжейно ембарго след като в резолюция 19-73 няма такова решение?

Ангелов продължава да е неадкеватен след изявлението си, че няма да участваме, защото не сме поканени...

Продължението е, новото изявление на военния министър, че "Срокът на операцията не е известен. Според общия план на тази операция, който е конфиденциален, може да се включат и други кораби, включително и нашият", посочи Ангелов, цитиран от Медияпул.

Всъщност какъв план може да има и какъв срок иска Ангелов да се определи, след като операцията според Резолюция 19-73 бе за записано да се осигури “зона, свободна оп полети”, а не налагане на оръжейно ембарго!

Ангелов отново говори каквото му падне, както между впрочем правят и колегата му Николай Младенов, говорителката му и премиерът на страната.

Вместо да обясни във връзка с прозрачността дали фрегатата е съвместима с натовските стандарти на другите морски съдоте на страните-членки на НАТО.

Вместо да обясни колко ще струва тази разходка на “Дръзки”, който на всичкото отгоре не е и обезопасен.

Колко ще струва мисията на 160 души екипаж на “Дръзки”, плюс командировъчните на специалните части и тюлените – Ангелов пуска някава абсолютно ненужна и невярна информация на журналистите – колкото да каже нещо, защото сега му е паднало да е министър на отбраната!

Междувременно в личната си интернет страница президентът Георги Първанов за пореден път заяви, че България не трябва да участва във войната и че е резервиран към идеята НАТО да ръководи операцията.

Криворазбрания национален интерес на САЩ

Президентът Барак Обама увери високопоставени американски законодатели в понеделник, че военните удари срещу силите на „беззаконния” режим на либийския лидер Муамар Кадафи са в национален интерес на САЩ, съобщи АФП.

Председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ адмирал Майкъл Мълън съобщи, че военната операция е тясно фокусирана върху прилагането на Резолюция 19-73 на Съвета за сигурност на ООН и не цели свалянето на либийския лидер Муамар Кадафи.

На 23 март, един български журналист, Светослав Иванов направи най-силното интервю по темата “Либия” и телевизията, в която работи той - bTV, го излъчи!


Ето интервюто:

Бивш топагент на ЦРУ: България няма какво да спечели в Либия, останете неутрални

Легендарният агент на ЦРУ Робърт Беър години наред е бил сред  най-важните хора в секцията на ЦРУ в Близкия Изток. След като завършва кариерата си в службите, той е автор на много книги, една от които - "SEE NO EVIL" - служи за сценария на филма "Сириана”, взел "Оскар” през 2005 г. Главният герой Джордж Клуни всъщност изиграва Робърт Беър.

Боб, не мислиш ли, че живеем в доста нечестен свят. Западът създаде Саддам, след което Западът уби Саддам; Западът създаде Югославия, след това бомбардира Белград. Западът беше приятел на Кадафи, но очевидно идва неговият ред...

За да разберете това, трябва да се вгледате в отношенията между САЩ и Саудитска Арабия. Това е страната, която фактически стоеше зад  "11 септември", защото терористичните актове бяха извършени от 15 саудитци.  Когато сега Саудитска Арабия се намесва в Бахрейн, САЩ  си затваря очите.  Това е лицемерие и американците го знаят. Защо в момента не правим нищо в Йемен, където кръвопролитията са най-големи? Това е политиката на големите сили - те избират своите врагове според интересите си. В тази игра няма честност и нечестност.

Само до преди 2 години, всички обичаха Муамар Кадафи. Днес всички го мразят. Какви са истинските мотиви за тази омраза?

Какво се случи ли? Той беше добър съюзник, когато се отказа от оръжията си за масово поразяване, беше нещо като съюзник на САЩ по отношение на Ал Кайда. Но той никога не е бил харесван от американските управленски елити. По времето на Рейгън беше повдигнат въпроса - Кадафи ли наистина седи зад взрива на онази дискотека в Германия, заради която после беше бомбардиран? Още тогава той беше дразнител за силните във Вашингтон. Ние обаче имаме много по-големи врагове в Близкия Изток като Иран, от които Кадафи е доста по-слаб. Той е дребна цел. Ние загубихме войната в Ирак заради това, че нашите цели нямаха нищо общо с демокрацията, сега имаме още един диктатор, наследил Саддам - Малики. Това е арогантността на силните, която идва още от колониалните времена.

Тоест, как да разбираме - съгласен ли сте с военната намеса в Либия? Приемате ли аргументите на Париж, Вашингтон, Брюксел...?

За да си отговорите на този въпрос, трябва да помислите върху първоначалните мотивите на Италия, Франция и Великобритания. Те бяха свързани с емигрантските вълни, причинени от конфликта в Либия. Саркози има проблеми с популярността, той се нуждае от нещо подобно, за да остане в играта на предстоящите избори.

В същото време Италия е претъпкана с емигранти и изпитва страх от бежанците, които в момента са в Тунис и идват от Либия.

Какво се случва в момента в Близкия Изток и Северна Африка? Мислите ли, че някой или нещо провокира събитията там? Вашите колеги от ЦРУ, например?

(смее се) Не. В основата на всичко е разделението на двете основни течения в исляма - шиити и сунити. В момента в Близкия Изток се затяга напрежението между Саудитска Арабия и Иран. Според мен това са последствия от инвазията в Ирак през 2003 г., когато администрацията на Буш показа колко лесно се сваля един режим.

Кой е следващият според Вас? Сирия? Иран?

Мисля, че шиитски Иран ще оцелее в тази ситуация - голяма страна със силен режим, икономически стабилни. Погледнете към сунитите - те са падаща класа и именно това ще е аргумента на режима в Техеран – „Вижте другите страни, те се провалят".  Много ми е трудно да ви кажа кой ще е следващият, но събитията показват, че нещо се случва в Сирия, което ме изненадва. От там идват все повече лоши сигнали... Когато веднъж си отворил портите на Ада, особено в Близкия Изток, не знаеш какво ще последва...

И какво може да се случи?

Един барел петрол да удари 300 долара, 350 или 400... Кой знае? Това ще предизвика нова рецесия, тогава икономическото възстановяване ще се забави с години.

Ако бяхте съветник на българското правителство, какво бихте казали на София? Нуждаем ли се от каквото и да е участие в Либия в момента?

Твърдо не. Българите няма какво да спечелят от това. Много по-добре е да поддържате неутралитет, дори американците гледат да не се намесват сериозно, те го правят само заради Саркози. Американците знаят, че не можеш да участваш в конфликт в Близкия Изток без да заемаш страна, без да избиваш мюсюлмани. В настоящата ситуация това не е целта, но се случва. Колкото по-дълго продължава намесата в Ирак, Афганистан и вече Либия, толкова повече САЩ и Западът ще бъдат оцветявани с боята на колониалисти, което тепърва ще предизвиква още повече проблеми за нас.

Как ще преживеят управниците унижението, което демонстрира НАТО към нас, какво предстои в Либия и от “Фейсбук” ли започнаха революциите в арабските държави, или в основата на събитията там стои нещо друго?

Ако някой беше написал преди време, че арабското население ще започне от интернет революционни промени в държавите си, свалайки режими от десетилетия – щях да го приема за луд.

Днес това се случва, но дали е точно това, което виждаме? Или?

Има ли нещо смущаващо в Северна Африка, кое бе Знакът, че нещата не са както Някои организации искат да приемем?

 

На 21 март сутринта, министър-председателят на България Бойко Борисов даде безпрецедентно интервю, в която бе категоричен, че България няма да се включи във военните действия в Либия!

Дали това ще остане негова позиция или само часове след интервюто – Борисов ще я промени, както премиерът често има навика да прави – ето какво се случи:

"Опитът на Бойко Борисов да тласне обясненията за всичко, за своята безпомощност и безпомощността на ГЕРБ към международното положение, това са уроци от Тодор Живков – заяви на редовната седмична пресконференция на партийката си.

Какво разяри лидера на ДСБ?

Пред Николай Бареков Бойко Борисов каза:

“...виждате през нощта колко разнопосочни сигнали идват. Най-големите ястреби в света казват, че Кадафи не е цел. Все още командването не е поето от НАТО на тази операция, все още тя се нарича съюзническа. Част от големите държави са против доста други големи държави, неутралитет на големи държави, въобще доста разнопосочни са сигналите и мисля, че това показва колко объркан е светът във взимането на решения в момента....”

Най-после чухме ясно определена позиция на българския премиер по казуса “Либия”. След люшкания, колебяния, разнопосочни изявления на министри от кабинета на ГЕРБ – най-после чухме как вижда случващото се в небето на Либия министър-председателя Бойко Борисов:

“...Много европейски политици имат така доста гузна съвест относно битието, житието и поведението на Кадафи по време на ... доста години назад, ако се върнем много са примерите...

... Проблемът е, че Кадафи обикаляше европейските държави и беше посрещнат с държавни почести и то не в много далечно минало. Повтарям петролът и това кой ще разработва и кой ще взима петрола и петролните находища в Либия, мисля че до голяма степен е интерес и в случая се провежда тази операция. Защото има много африкански държави, където стотици хиляди бяха избити, където продължава да има много големи размирици, да не говорим изобщо за права на човека там, но там операция не се провежда...”

Борисов реши да изчака – сам или под нечие давление, но се реши и го прави. Дали след като НАТО вземе решение да се включи в тази война с дъх на петрол, българският премиреще промени виждането си?

Дали действително не приема употребата на сила спрямо един народ, вместо преговори?

Дали и премиерът Борисов не приема толкова явно да го третират като лидер на малка държава, или се дистанцира от Войната в Либия докато другите големи свършат работа? Така, както САЩ съвсем ясно показаха, че кестените от огъня е по-добре да ги вадят Франция, Великобритания, Италия и кой ли не от ЕС, но те да не са на преден план?

След толкова години на наведени политици – българинът чак не вярва, че най-после някой не иска да върви по гайдата на американците и европейските им ястреби – Франция и Великобритания?

Интервюто, което Борисов даде пред Николай Бареков показа премиерът Борисов като един по-прагматичен политик – но как изведнъж стана такъв – това засега няма обяснение.

Или има? Вероятно някой около Борисов най после прозря, че българите не са войнолюбци и не си падат по това да участват в чужди войни?

Това определено ще спре скорострелното падане на рейтинга му, породено от гафове на негови министри и високите цени на храна, петрол, в комбинация с ниски заплати и пенсии.

В тази си позиция Борисов далеч не е сам в рамките на ЕС. Същото мнение за войната в Либия застъпват: Китай, Германия, Бразилия, Индия, Русия, Полша, Израел, Венецуела, Куба.

„Турция ще допринесе както сметне за необходимо за прилагането на резолюции 1970 и 1973 на ООН като вземе под внимание сигурността на либийския народ”, се посочва в съобщение на турското външно министерство.

Говорител на министерството заяви, че Анкара не отхвърля участие и във военните операции.

В същото време Ердоган изрази надежда, че няма да има необходимост от дългосрочна военна операция.

Ето какво каза Борисов в разговор с Николай Бареков на 21 март в студиото на “Гореща точка”:

{edocs}libija-b.b.-1.doc,600,400,link{/edocs}

Нещо не е както трябва...май

Резолюция 19-73 бе приета във връзка с

Глава VII: действия в случай на заплахи за мира, нарушаване на мира и актове на агресия

Руският премиер Владимир Путин остро разкритикува Резолюция 19-73 на Съвета за сигурност за Либия, която позволява чужда инвазия в суверенна държава.

„Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН безусловно е непълноценна и вредна. Тя разрешава нахлуването в суверенна страна. Това напомня на средновековен призив за кръстоносни походи”, каза Путин.

Путин заяви, че Русия не подкрепя тази резолюция.

Президентът на Русия Дмитрий Медведев изрази точно обратното становище като подчерта, че трябва да се правят максимално внимателни изказвания, когато се описва ситуацията в Либия, предаде Интерфакс.

„Недопустимо е да се използват изрази, които в своята същност водят до сблъсък между цивилизации...”.

Русия съзнателно не наложи вето при гласуването на резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН за Либия, тъй като не смята тази резолюция за неправилна, заяви руският президент Дмитрий Медведев, предаде РИА Новости.

Русия не се възползва от правото си на вето по една причина – аз не смятам, че резолюцията е неправилна. Тя отразява и нашето разбиране за това, което се случва в Либия”, каза Медведев.

Президентът отхвърли твърденията, че „Русия не разбира какво прави”.

„Ние съзнателно не наложихме вето. Това бяха моите инструкции за министерството на външните работи и те бяха изпълнени”, добави руският държавен глава.

„Засега никой не може да определи последствията от ситуацията в Либия”, коментира руският министър на външните работи Сергей Лавров по време на среща с генералния секретар на Лигата на арабските държави Амр Муса, предаде ИТАР-ТАСС.

„Категорично не приемаме използването на военна сила срещу мирното население”, подчерта министърът - затова Русия се присъедини към консенсуса на световните държави с искане за прекратяване на насилието срещу гражданското население. Въпреки това режимът на Кадафи не се вслуша в исканията на международната общност, във връзка с което беше приета резолюция 19-73 на Съвета за сигурност на ООН”.

Лавров изрази надежда последствията от ситуацията в Либия да не доведат до нарушаване на териториалната цялост на Либия или дестабилизиране на региона.

Специалният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин заяви, че действията на страните-членки на НАТО, участващи в силовите операции срещу режима на либийския лидер Муамар Кадафи, превишават рамките на резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, предаде агенция Интерфакс.

„Смятам, че нанасянето на удари по цели, които нямат отношение към авиацията, включително на средства за ПВО, летища и въздушни цели, излиза от рамките на обозначените задачи и не съответства на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Либия”, заяви Рогозин.

Кой ще поеме отговорността  по Резолюция 19-73 в Либия

– държави, страни членки на дадена организация – това не бе уточнено и стана причина Франция да избърза сама да започне въздушните удари въру Либия.

САЩ искат да отстъпят водещата роля в предстоящата либийска операция на Франция и Великобритания, това мнение са изразили дипломатически източници преди срещата, която ще се проведе на 19 март в Елисейсия дворец в Париж с участието на лидери на ЕС, Лигата на арабските държави и Африканския съюз, предаде ИТАР - ТАСС.

Т. е. едни ще свършат мръсната работа – други ще се наредят за ползване на петролните кладенци.

“Русия не е пречка за приемането на резолюцията. Въпреки това, ние вярваме, че най-краткият път към трайна сигурност на гражданското население и на дългосрочното стабилизиране на ситуацията в Либия - незабавно прекратяване на огъня "- каза Виталий Чуркин.

Той подчерта, че Русия последователно и твърдо заема мястото на безусловна защита на цивилните граждани.

Постоянният представител в ООН на Русия, Виталий Чуркин заяви, че неговата делегация е поставила редица въпроси след приемането на Резолюцията в СС на ООН за това "как режимът ще предостави забранената за полети зона, какви ще бъдат правилата и ограниченията при използване на сила."

"За съжаление, работата по този документ, не е в съответствие със съществуващите практики на Съвета за сигурност - заяви Чуркин.

Днес на 21 март, в Кайро, генералният секретар Бан Ки-мун разговаря с генералния секретар на Лигата на арабските държави /LAS/ Амр Муса. Пред репортери Генералният секретар на ООН заяви, че международната общност трябва да говори в един глас в изпълнение на Резолюция на Съвета относно защитата на цивилното население на Либия.

Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун е на посещение в Испания, където се срещна с министър-председателя на страната Хосе Луис Родригес Сапатеро. В събота, Генералният секретар на ООН пристига във Франция за да обсъдят по-нататъшни мерки, отнасящи се до прилагането на резолюция на Съвета за сигурност на Либия, насочени към защита на цивилното население на тази страна. Приветствайки решението, Бан Ки-мун призова исторически.

"Имах една продуктивна среща с министър-председателя Сапатеро и испанския министър на външните работи.

По време на пресконференция в Мадрид генералният секретар на ООН каза, че той обсъди с испанските лидери драматични промени в Близкия изток и Северна Африка, включително и насилието в Либия.

Отговорност да защити цивилното население от насилието, извършвано от собственото си правителство – дали това се случва в либия след Резолюция 19-73?

В Париж, Генералният секретар се срещна с президента на Франция Саркози и няколко други европейски, африкански и арабски лидери. Той ще обсъди с тях начините за защита на населението на Либия.

САЩ трябваше много по-рано да започнат военната операция срещу режима на Муамар Кадафи, заяви сенаторът-републиканец Джон Маккейн, цитиран от РИА Новости.

Барак Обама изчака прекалено много. Но сега сме длъжни да подкрепим решението му и усилията, които нашите военни смятат да предприемат. Въпреки това аз съжалявам, че не действахме по-бързо”, посочи той.

„Ако бяхме предприели тези стъпки преди две седмици, тогава налагането на забраната за полети над Либия би било напълно достатъчно. Сега това е малко, нужни са и други стъпки”, посочи Маккейн. Поред него сега войските на коалицията трябва да разрушат всички обекти на либийските военноморски сили в допълнение към ликвидирането на системите за противоракетна отбрана и комуникацията.

.....................................................

... Минути преди централните новини, премиерът Борисов заяви рязко на 180 градуса от либийската си позиция:

“Муамар Кадафи трябва да сдаде властта незабавно. Това се посочва в изявление на министър-председателя Бойко Борисов по повод военните действия в Либия, съобщиха от правителствения пресцентър. В изявлението се посочва още: „Режимът на Муамар Кадафи загуби легитимността си. Той употреби несъразмерна военна сила срещу цивилното население на своята страна и предизвика смъртта на стотици либийски граждани. За нас българите истинският характер на управлението на полковник Кадафи отдавна не е тайна.

Въпреки нееднократните призиви на международната общност, режимът отказа да инициира реформи, диалог или да отговори на исканията на либийския народ. Вместо това полковник Кадафи нарече тези, които искат промени, „плъхове” и „наркомани” и продължи целенасочената агресия срещу населението. Това е нехуманно и незаконно.

Именно затова Съветът за сигурност на ООН прие резолюция 1973/2011. Тя дава мандат за защита на либийския народ от атаките на режима, създава условия за международен контрол над небето над Либия, както и да бъде наложено оръжейно и икономическо ембарго. България приветства факта, че резолюцията на Съвета за сигурност беше подкрепена от Лигата на арабските държави. Тяхната поддръжка е още едно доказателство, че операцията, която група държави започнаха през последните дни, е легитимна, нужна и правилна.

Сега, след като военните действия през последните дни и часове осакатиха военната машина на Кадафи, е време НАТО да поеме командването на операцията. България ще се включи в бъдещи действия на НАТО и ЕС, които да осигурят пълното прилагане на резолюция 1973/2011 на Съвета за сигурност на ООН. Готови сме да участваме в прилагането на оръжейното ембарго с фрегата от състава на българските ВМС, както и в хуманитарни мисии.

Сутринта не одобрявахме бомбардировките в Либия – вечерта вече се готвим за участие в тях с НАТО!

Кай срещна или разговаря с Борисов в часовете между интервюто и вечерното му изявление – той си знае...

А ние вече не сме изненадани - отново имаме наведен премиер – този път - към НАТО.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2013/1390-tieri-dyo-monbrialarabskite-buntove-podgotvyat-pochvata-za-nov-sblasak-mezhdu-iztoka-i-zapada

Тиери дьо МонбриалТиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.
Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.
През 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения (IFRI), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация (CEPII), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Антоан Ажури

- Каква, според Вас, е същността на бунтовете в арабския свят? Дали те са повече резултат от  икономическата криза (бедността, безработицата и социалното неравенство), или пък от стремежа към свобода и демокрация?

В Близкия изток протести и репресии вървят ръка за ръка- От времето на Първата световна война насам, арабският свят не може да постигне равновесие и се намира в състояние на постоянна криза. През този период той успя да премине през множество илюзии и разочарования. Първоначално това беше илюзията за независимостта и арабската национална кауза, която така и не доведе до нищо. След това дойде времето на мандатите на Обществото на народите и деколонизацията след Втората световна война, която, на практика, доведе почти навсякъде до формирането на диктаторски режими, прикриващи се (поне в началото) с привързаността си към западните ценности. Така беше и с партиите БААС в Сирия и Ирак, които изградиха своята система върху заимстваните от Европа и Франция идеологически понятия - като светската държава и социализма например. Разбира се, имаше и други заимствания: Алжир например се опита да пренесе на своя територия съветския модел. С течение на времето тези режими постепенно усвоиха до съвършенство технологията на запазването на властта. Днес тази фаза вече е към края си.

Сред основните причини за случващото се, следва, разбира се, да посочим икономическия крах, неспособността да бъде осигурена работа на младите хора и т.н. Така например, при последните си пътувания в Египет бях буквално поразен от натрапчивото впечатление, че търпението на местните хора вече се е изчерпало. Младите египтяни познаваха само Мубарак и това беше непоносимо. Усещаше се някаква застиналост, някакво физическо осезаемо бреме, зад които се криеше именно икономическият провал. Сегашната ситуация може да се сравни със земетресение. С други думи, фундаменталните причини за мащабните промени (без значение, дали ги наричаме политически земетръс, или просто революция) са нещо малко по-различно от непосредствените причини за случващото се. Дори и днес, науката и технологиите не са в състояние да прогнозират едно земетресение, дори и пет минути преди то да настъпи. Същото се отнася и за революциите. Добре известно е, че империите и диктатурите не могат да съществуват вечно. Но не можем да предскажем, кога точно ще рухнат. Да вземем например Северна Корея - и днес, както и преди десетина години, всичко, което можем да кажем е, че режимът в тази страна все някога ще рухне.

Освен това, съществуват различни видове диктатури. Режимът на Бен Али в Тунис например, нямаше нищо общо с този на Кадафи, който пък, на свой ред, беше съвършено различен от режимите на Мубарак и Асад. Тоест, всяка ситуация има собствена специфика. От друга страна, някои авторитарни режими успяват да се реформират отвътре. Китай например, представлява прекрасен пример за мека еволюция, опираща се на впечатляващи икономически постижения.

- Може ли да се прави паралел между "арабската пролет" и "нежните революции" в Източна Европа?

Така наречената - Сегашните бунтове в арабския свят нямат нищо общо със ситуацията в Източна Европа отпреди двайсет години. Налице са поне две сериозни разлики. На първо място, събитията от 1989-1991 се осъществиха в Европа, т.е. на точно определен континент. Освен това, ставаше дума за разпадането на формиралата се от ХVІ век насам Руска империя и за краха на комунистическата система, която се изроди в своеобразен упадъчен авторитаризъм. Тоест, разпадането на Източна Европа в онзи момент свидетелстваше за разпада на една империя, което със сигурност не може да се каже за сегашната ситуация в арабския свят.

Освен това, икономическите възможности на Европа да окаже някаква помощ на държавите от Южното Средиземноморие са твърде ограничени, което има определени последици и на първо място – това, че въпросните държави започват да разчитат на подкрепата на петролните монархии, като Саудитска Арабия и Катар, което пък укрепва позициите на ислямистите и салафитите.

- Тоест, както изглежда, „арабската пролет” наистина се трансформира в „ислямистка есен”…

- В течение на почти цялата последна година ставаме свидетели на това, как се потвърждава класическото правило на всяка революция: онези, които я започват, на практика никога не се оказват истинските победители в нея. Ако става дума за Египет, режимът там беше дестабилизиран и свален благодарение на усилията и саможертвата на младите хора от площад Тахрир. Къде обаче са те сега? Няма ги във властта, те пак са на площадите. Може да се каже, че тези младежи се оказаха прекалено наивни, защото днес реалната сила в страната е в ръцете на военните и на „Мюсюлманските братя”. И всички, които анализират ситуацията в страната през последната година и половина, посочват, че нейното бъдеще ще зависи от съотношението на силите между тези два „полюса”. Като в момента нещата се развиват по-скоро в полза на „Мюсюлманските братя”, особено след появата на новия президент, който е много по-хитър, отколкото изглежда на пръв поглед.

Могат ли арабските бунтове да доведат до истинска демокрация?

- Всички говорят за демокрация, но никой не уточнява, какво точно се разбира под това понятие. Свалянето на един диктаторски или авторитарен режим с помощта на уличните протести съвсем не означава неизбежен преход към демокрация. Демокрацията е неразривно свързана с три фундаментални понятия. На първо място, тя изисква да се гарантира възможност за редуване във властта, т.е. за законово регламентирана смяна на държавното ръководство. На второ място, необходимо е да са налице съответните законодателни, политически и икономически институции. При липсата на ясни структурни рамки, всеобщите избори мога да доведат на власт диктатури, както навремето става с Хитлер в Германия. За да се избегне подобно развитие, се изисква да съществува правова държава, разделение на властите, ефективни икономически институции и т.н. Тук стигаме до ключовия въпрос: за формирането на легитимни институции е необходимо време. Демокрацията не може да се зароди спонтанно.

На трето място, от гледна точка на идеологията, демокрацията предполага наличието на либерална идеологическа основа, опираща се на принципа на свободата. В същото време, в много региони по света идеята за свободата няма дълбоки културни корени.

Поради всички тези причини ми се струва, че не бива наивно да се радваме на „арабската пролит”, макар че падането на диктатурите може само да бъде приветствано.

В състояние ли са ислямистите да наложат демокрацията?

- Струва ми се, че проблемът за съществуването на демокрацията, до голяма степен, е въпрос на време. В близко бъдеще, отговорът на вашия въпрос очевидно ще бъде отрицателен. Тук е мястото да напомня, че не чак толкова отдавна християнството също не изглежда особено съвместимо с демокрацията, но постепенно нещата се променят. Днес „Мюсюлманските братя” и ислямистите си извоюваха мнозинство на изборите в редица арабски държави. По време на пътуванията ми в арабския свят и, в частност, в Египет, при разговорите ми с местните ислямисти винаги ме е поразявала неспособността им да разберат принципите на светското общество. За тях тази концепция няма никакъв смисъл, а водещата роля се отрежда на принципите на шариата. Подобна липса на характерната за демократичните общества толерантност към различията поражда сериозен проблем. Във всеки случай, днес все още е твърде рано да твърдим каквото и да било със сигурност, по-добре е да изчакаме да видим, какви конкретни преобразувания ще бъдат предприети. Вече споменах за илюзиите и разочарованията, а днес арабският свят се опитва да изпробва онова, което досега не е имал, т.е. ислямистките правителства. При това в различна степен и във всяка страна по различен начин. Така египетският модел се отличава от туниския, мароканския и т.н. При всички случаи обаче, след известен период на еуфория, хората ще поискат хляб, работни места и образование за децата си. И, ако новите правителства не могат да удовлетворят тези искания, съществува рискът, че и те самите могат да се превърнат в стремящи се към запазване на властта на всяка цена авторитарни режими, провокирайки по този начин нова фаза на провали и разочарования.

Ако пък, обратното, някои от тях се окажат достатъчно умни за да маневрират, да търсят и намират необходимия компромис и да продължат движението си към това, което наричаме съвременност, подобно развитие ще означава началото на нова историческа фаза, която, вероятно, ще се окаже изключително интересна. Само че е твърде рано да говорим за това. Така или иначе, днес най-интересният въпрос е, ще се формират ли в тези държави нов тип режими, способни да поведат страните си по пътя на икономическия и социален просперитет. Защото, ако това не се случи, ни очакват драматични ситуации. Но, ако те все пак постигнат успех в икономическата сфера, процесът може да се развие много бързо с разпространението на новите идеи, интернет и т.н. Това пък ще доведе до формиране на средна класа и елити, които ще пътуват все по-често, откривайки за себе си света, и в определен момент ще започнат да се съмняват в идеологическите постулати на ислямистките режими.

- А доколко приложим в арабския свят е турският модел?

- За турския модел се говореше много в началото на 2011, днес обаче го споменават много по-рядко. Проблемът е, че става дума за уникален модел. Турският модел е резултат от специфична историческа еволюция, която ни отпраща, в частност, към забележителните постижения на Мустафа Кемал. Новият египетски президент Мурси обаче не е Ататюрк, а силите, дошли на власт в Тунис, не могат да се сравняват с турските ислямисти. Дори и сравнението между турската и египетската армия едва ли е уместно, заради съвършено различната ситуация в двете страни. Накрая, да не забравяме, че турците не са араби.

- Защо сирийската криза все още не може да бъде разрешена, макар че от началото на бунтовете мина вече година и половина?

- Западът разглежда ситуацията в Сирия изключително от идеологическа гледна точка, докато тя всъщност е много по-сложна. В тази страна се създаде една много нетипична ситуация. Още по времето на Хафез Асад, експертите в един глас твърдяха, че след смъртта на сирийския лидер в страната ще настъпи хаос. През 2000, когато Хафез умря, управлението се оказа в ръцете на офталмолога Башар Асад, който не беше готов да поеме властта. Независимо от това, системата можа да просъществува през следващите десет години, благодарение на добре функциониращия апарат за управление. Но, без наличието на опитен лидер този апарат нямаше как да се развива и адаптира към променящата си ситуация. Така, това, което не се случи през 2000, се случва днес заради ударната вълна на „арабската пролет”.

Нека напомня, че към алауитското малцинство принадлежат почти 10% от сирийците (а към тях трябва да добавим и известен брой верни или купени от режима местни сунити), които се опират на държавния апарат, формирал се в течение на десетилетия и концентриращ всички лостове на управлението. Въпреки това и паралелно с това, в Сирия не се осъществяваше истинско икономическо развитие. Всичко в тази страна се случваше при пълната липса на противодействие на властта, така че сегашното въстание не може да разчита на някаква истинска организирана опозиция. Основният проблем на т.нар. Сирийски национален съвет е недостатъчната му представителност – независимо, че в самата страна част от младите хора смело се хвърлят в борбата с режима, без да разполагат с необходимата организационна структура. Всичко това не представлява сила, способна сама да свали сегашната власт в Дамаск.

Това означава, че без мащабна външна намеса за свалянето на режима, Асад или ще успее, с цената на голямо кръвопролитие, да възстанови диктатурата си, или в страната ще започне продължителна гражданска война, в която опозицията няма особени шансове за победа. Въпреки това, поне за момента, мащабната външна намеса против режима на Асад не изглежда особено вероятна, най-малкото по двете причини.

На първо място, Съветът за сигурност на ООН не може да постигне консенсус за предприемането на подобни действия, освен разбира се ако сегашната власт не реши да използва химическо оръжие. Западът подтвърди намерението си да се намеси при такова развитие, но какво ще се случи след намесата му? Това е големият въпрос. Освен това, нито една западна държава не гори от желание за намеса. Операцията в Либия нагледно ни демонстрира пределите на този тип действия.

- Защо Русия и Китай действат против Запада в Съвета за сигурност?

- На първо място, руснаците твърдят (което си е точно така), че са били подведени в случая с Либия. Макар че всичко това са, общо взето, дипломатичеки аргументи. Не си струва обаче, Западът да се ограничава с обобщеното възприемане на руската и китайска позиции. Що се отнася да позицията на Москва, не бива да се подценява значението на следния аргумент: руснаците искренно смятат, че Западът е съвършено обезумял в заиграването си с ислямистите. От тяхна гледна точка, Западът не осъзнава, колко опасно може да се окаже това, че е позволил на Катар и Саудитска Арабия да финансират радикалния ислямизъм. В Москва смятат, че с подобни действия западните държави сами затягат примката около шията си. Тоест, на това ниво е налице фундаментално различие между Запада и Русия в отношението им към ислямистите.

Върху тези разногласия се наслагва и фактът, че руснаците още не могат да забравят една друга „пролет” – оранжевата революция в Украйна (предшествана от „революцията на розите” в Грузия). Москва и Пекин са обезпокоени от това, че Западът непрекъснато говори за демокрация, но в същото време съдейства за дестабилизация на ситуацията. В тази връзка и двете страни се опасяват за собственото си бъдеще. Според руснаците и китайците, стремежът на някои западни държави към кръстоносен поход за смяна на редица съществуващи политически режими може да доведе само до хаос и то (което е особено важно) именно в техните държави. Тоест налице са изключително сериозни разногласия, засягащи самата природа на международните отношения.

В момента сме свидетели на формирането на нов конфликт между Изтока и Запада. Въпреки това, той няма да е толкова открит, като онзи по време на студената война. Сред важните аспекти на този конфликт е позицията на Иран, който все повече се ориентира към Русия и Китай. Зад всичко това, разбира се, се крият изключително важни енергийни интереси. Само че Западът, който следва една изключително повърхностна стратегия по тези проблеми, все още не го осъзнава напълно.

 

Студиото на “Нека говорят”, 19 декември 2010 година,

гост, премиера Бойко Борисов – водещ Росен Петров

Бившият каратист и главен секретар на МВР го удря на признания: “Думата “любов” не съществува и всичко е само пари...”

“...когато създавате деца, когато учите и когато си правите професионалната кариера... ще се съобразявате с това колко изкарвате – толкова и харчите!”

“...Имам чувството, че изляза ли от политиката и това ще ми бъде края на живота. Не виждам по друг начин как мога да живея...”

Но да карам поред, хронологично:

Водещ: Всъщност най-голям процент зрителски въпроси са свързани с темата за парите.

Бойко Борисов: И както виждате... От както съм министър – председател разбрах, че всъщност думата „любов” не съществува и всичко е само пари.

Водещ: Няма любов.

Бойко Борисов: Не, само пари...

Водещ: Как може да обясните това на хората, които наистина живеят в нужда? Има много такива въпроси.

Бойко Борисов: Да, има много такива въпроси.

Водещ: Ето, Дияна Манолова – как бихте изкарали месеца с минимална заплата с две деца? Лично вие как ще разпределите тези пари?

Бойко Борисов: Аз бих казал на тази госпожа – когато създавате тези деца, когато учите и когато си правите професионалната кариера ще се съобразявате с това колко изкарате, толкова и да харчите. Това е основният проблем на Европа сега, защото са научени народите ни да харчат повече, отколкото произвеждат, да живеят много добре на базата на парите или продукта, който произвеждат. Това е.

===================

Бойко Борисов: Много съжалявам, че не слушах и майка, и класната. Защото не, че не са ми вървели езиците, ами нашите бяха много бедно семейство. Дето се вика „Кирил и Методий”, празникът, 24 май, аз го свързвам с агнешка плешка. Защото само тогава у нас, понеже баща ми беше именник, Методи, майка правеше агнешко с картофи. Плешка. Не агне, плешка. Един път в годината. Защото, когато ... и да кажа на тази първата госпожа, която се обади как би живяла. Ами, ние, г-жо, сме живели до 25-26 години по този начин. Със сестра ми спяхме в една стая докато тя беше студентка медицина, а аз бях 11 клас. В една стая. Защото имахме две стаи, общо. И гледахме прасе, гледахме кокошки. Аз ги гледах лично. Обикалях по почивните станции на Банкя. И там имаше такива, с помия, казани, където се събираше, си вземах и си ходех и си хранех прасето, кокошките. След това ходех с една коса, си бях взел, трева, към 30-40 заека. И като дойде, г-жо, това време, есента, майка в буркани, коля кококошки, колят зайци, прасето и така изкарвахме с моя труд от дете, от 1-и клас. Имахме нива. И могат да Ви кажа как се копае царевица, как се загърля, как се чупи, как се връзва на венци, как след това се руби, му казваме в Банкя и как ходиш и даваш на кокошките. За да има яйчица, сутринта да ми направи. Ядях по 12 яйца.

Водещ: По 12 яйца на ден?

Бойко Борисов: Да, като дете и нито холестерол имах, нито нищо. Така че, госпожо, така, както аз съм мъчен с моето семейство и моите родители, надали и вие живеете толкова зле.

Водещ: Значи, разбирате защо хората ...

Бойко Борисов: Разбирам, но и казвам, защото не отивах на уроци по акордеон и китара преди да мина да събера трева, люцерна, помия за животните, за да има зимата храна и тогава отивах да свиря. И майка ме записала на френски език и аз вместо това да ходя да уча по френски, и тя въпреки всичко плащаше по лев или по два да ходя да уча на учител, тогава много пари, аз бях се записал и ходех да ритам топка и я лъжех. И като разбра, че една година съм ходил да ритъм топка, вместо да уча френски, си спомням, че бях по едни къси гащички, шортета и само като отчупила една пръчица при портата, тя се увива пръчката, такава жилава, мале колко бой изядох с пръчката.

Водещ: Всъщност най-голям процент зрителски въпроси са свързани с темата за парите.

Бойко Борисов: И както виждате... От както съм министър – председател разбрах, че всъщност думата „любов” не съществува и всичко е само пари.

Водещ: Няма любов.

Бойко Борисов: Не, само пари.

Либийският лидер Муамар Кадафи обяви, че няма намерение да подава оставка, тъй като "е лидер на революцията, а не президент, който може да се оттегли", предадоха Франс прес и ИТАР-ТАСС, цитирани от БТА.

В обръщение, излъчвано по телевизията, Кадафи заяви, че няма да напусне Либия и "ще умре тук като мъченик".

В емоционално обръщение към нацията либийският лидер обяви, говорейки за себе си в трето лице на фона на полуразрушено здание в Триполи: "Муамар Кадафи не е президент. Той е лидер на революцията. Кадафи е бедуински революционер, който донесе слава на страната."

Той няма да се оттегли, ще остане до последно на поста си...

Нещо подобно чухме и на 19 декември в разговора на Росен Петров с премиера Бойко Борисов:

Водещ: Бойко Борисов без политика...

Бойко Борисов: Така, както ми се сведе живота от времето, когато бях главен секретар, огромното обществено доверие, после кмет, на два пъти хората ме избираха – обществено доверие, сега премиер и то в най-тежкото време за България и в същото време правим неща, за които са мечтали само в златните времена за България. Имам чувството, че изляза ли от политиката и това ще ми бъде края на живота. Не виждам по друг начин как мога да живея.

Водещ: Защо?

Бойко Борисов: Какво да правя?

Водещ: Каквото преди си правил. Не знам, не е ли по-лесно преди – когато искаш си играел футбол, когато си искаш си отиваш на тенис, не те занимават по цял ден с някакви проблеми.

Бойко Борисов: Знам, че просто това ще е краят вече, просто няма накъде повече.

Водещ: Да не би властта, политиката да е като някакъв опиум?

Бойко Борисов: Не, не, че е опиум, просто знам, че никъде няма да мога да направя нещо. Толкова врагове имаме, толкова... само заменките на горите, където се спряха. Това е един закон ГЕРБ, който прие, само това нанесе милиарди щети на тези, които си бяха в най-хубавите кътчета на България, взели да си построят имоти и то за милиарди, повтарям. Това са огромни пари, за които им нанесохме щети. Разни „Нагли”, „Килъри”, ще ни оставят живи или няма да ни върнат?

Водещ: Смяташ ли, че ще си върнат?

Бойко Борисов: Така че, където се вика, сложил съм си и аз, за съжаление доскоро бях само аз, но сега и Цецо вече няма друг път, няма друг изход. По начина, по който се работи никой не е работил, никой не си е слагал главата в торбата, никой не си е правил такива врагове, защото ако си ги бяха правили, Пардю нямаше да пише подобни неща ...

Далеч съм от мисълта, че самоотверженият премиер би допуснал  кръвопролития, но това самосъзерцание и втренчване в собственото величие и непогрешимост докъде ще доведе?

Странно е защо авторитетно издание като “Конгрешънъл Куотърли” го нарече “близък съратник на прочути мафиоти”, а днес Борисов, четири години по-късно говори, че “...си е сложил главата в торбата”, като се бори с организираната престъпност!

Странно е Борисов да съветва майка на две деца с минимална заплата “да си е правила сметката” и й разказва как е гледал прасе всяка година и зайци за затваряне в буркани!

Къде да гледаме зайци - в апартаментите си ли?

Къде да направим кочина за прасе – като поколения назад в семействата ни са потомствени интелектуалци, живели в столицата?

Навремето една кралица Мария-Антоанета казала на поданиците си: “Като няма хляб – яжте пасти” и й хвръкнала главата!

Малшансът на тази коронована особа бил, че нямала понятие как живеят поданиците й, как оцеляват на фона на разточителството на кралския двор!

Преди време чух, че до 2013 година се замразяват доходите – а колко ще умрат от глад? От липса на възможност да се лекуват, да преживяват с минималното?

За сметка на една разточителна администрация, за сметка на пътувания в страната и зад граница с хеликоптери и фалкони за какво ли не, докато  болници отлагат лечение на сърдечно болни.

Не всеки е шефът на Съюза на артистите Христо Мутафчиев – има неизвестни деца, старци и хронично болни, които нямат привилегията да ги карат в болница с хеликоптер! Те умират докато чакат линейка, умират защото пари за изследвания – няма, умират защото лекари и медицински сестри напускат поголовно страната.

Затова 63 на сто вече не искат ГЕРБ да има президент, затова на местните избори, въпреки удобно тгласувания Изборен кодекс, въпреки фалшификациите и страха от полицейския министър, шеф на предизборния щаб на ГЕРБ – сега 63 на сто, а до изборите поне 80 на сто няма да гласуват за тази власт!

Затвориха Търговския регистър, за да не четем кой политик от ГЕРБ с коя фирма е свързан.

Американският посланик, Ваш душеприказчик, се загрижил за циганите и правата им! А защо не ни разкаже за резерватите с натъпкани вътре индианци?

Унищожиха и унижиха науката с протежето на Световната банка Дянков.

Унищожават тютюнопроизводството, а хората, семействата които се изхранваха с тютюн – как ще оцелеят!

Превозвачите спират работа заради високите цени на горивата.

Кой европейски премиер вика на журналисти: “Я си глей работата! Точно на теб ли ще отговарям!"

Със сигурност само българският.

В чии ръце е съдбата на една нация, оцеляла 13 века?

На Мария-Антоанета или Кадафи?

 

Среща на пристанище Бенгази - 12 часа, с бяла лента на ръката – върнаха ни към романтичното време на конспиративните срещи... който иска да се качи на турския кораб за да се върне в България от Либия ще трябва да отиде до пристанището на Бенгази и да не бърка – бялата лента да е на дясната ръка!

Намиращите се в размирния район на Бенгази по вода, наши сънародници, ще е добре да се свържат по възможност с турското генерално конуслство в Бенгази или турският консул в Триполи или с българското посолство в Триполи. При контакт с турските дипломати, ще е добре сънародниците ни да предоставят трите си имена изписани на латиница и да отбележат, че са български граждани.

Турският кораб „Искендерун" ще акостира на 24 февруари около обяд и ще има готовност да поеме на борда си около 100 българи...

Вчера, на 23 февруари, станахме разногледи от съобщенията, които се излъчваха от правителството по отношение на връщане на българи от Либия:

За размирната държава летяха два самолета, с втория се върна една сънародничка и група чужденци. След това министър-председателят Бойко Борисов уволни шефа на държавна фирма “Техноекспортстрой”, а след няколко часа го върна на работа!

Държавната фирма прибра експедитивно 110 наши сънародници, докато правителственият самолет – една българка. Това вбеси някого, защото премиерът след пресконференцията която даде с гостуващия Херман ван Ромпой обяви,че е уволнил шефа на “техноекспортстрой” защото си правел евтин PR на гърба на правителството!

По тази логика следваше, че хората на босия и несведущ в дипломацията външен министър Н. Младенов пък са си направили твърде скъп PR с връщането само на една българка и група чужденци – но това никой не посмя да изрече!

Оказа се, че докато от така нареченият кризисен щаб на външното министерство търсили либийците и искали разрешение за кацане на правителствения самолет – получили някакво устно обещание!

В същото време, шефът на “Техноекспортстрой”, Емил Коцев, който имал и добри контакти с либийски високопоставени служители предложил на правителството сам услугите си за осигуряване на разрешително, за кацане, и да наеме самолет, като обяснил, че има кампус на фирмата до летището, удобен за евакуацията!

“Умниците” от Външно се усъмнили, че Коцев може да изпълни обещанията си и решили да пратят правителствения самолет, който има само 80 места!

Коцев наел самолет, получил разрешително и нещата се забавили само 5 часа, тъй като българите помолили да се изчака, за да успеят да се доберат до летището в Триполи!

За да не останат по-назад от Коцев, хората на Н- Младенов наредили правителствения самолет да излети без да има разрешение за кацане, които затруднило нещата и машината кръжила 20 минути над Триполи и кацнала без разрешение, в нарушение на правилата!

Според в. “Сега”, който единствен съобщи за поредицата от гафове по тази евакуация – говорителката на Младенов, Весела Чернева препратила колегите от изданието да задават въпросите си защо самолетът е излетял без да има разрешение за кацане – шефа на правителствания авиоотряд!

Пред "Дарик" Емил Коцев обясни, че представители на "Авиоотряд 28" отишли в "България Ер" и "най-бандитски са взели разрешението" на неговия самолет и казали, че те ще кацнат с това разрешение. "Те излетяха и някъде над Малта се усетиха, че не могат да кацнат", обясни уволненият шеф. Пред "Сега" той уточнил, че международната организация по въздухоплаването не допуска такива замени.

“България Еър” забавила осигуряването на самолета, но с новата машина тръгнали и с едни дипломат, който Младенов пратил, под претекст, че ще помага на либийска земя!

Машината, наета от "Техноекспортстрой", кацнала безпроблемно на летището в Триполи и 110 българи се завърнаха от Джамахарията с нея.

Защо въпреки изброеното дотук Борисов уволни и обвини Емил Коцев?

На 24 февруари в. “Сега” повдигна завесата по това уволнение:

“Според Коцев дипломатите ни в Триполи във вторник вечерта изцяло били заети със задачата да уредят разрешително за кацане на правителствения самолет, вместо да обслужват дошлите на летището българи. Част от тях били без паспорти и трябвало да им се издадат пасавани. В посолството ни обаче нямало достатъчен брой пасавани и затова се наложило да бъдат доставени от София. От Външно коментираха обвиненията с краткото "Измишльотини". Освен това заради кордона около летището част от българите не можели да стигнат до залата. Емил Коцев и Външно влязоха в спор и кой е помогнал на сънародниците ни да преминат зад кордона. "Българите в Либия нямаше как да напуснат страната, ако не беше бързата реакция на "Техноекспортстрой", бе категоричен Коцев.

Според източници на "Сега" повече от стотина българи са се отказали в последния момент, тъй като решили, че е по-добре да останат и да пазят имуществото си и да се опитат да получат заплатите си.

"Само искам да напомня, тъй като някои се опитаха на гърба на външно министерство да си направят евтин ПР, че парите за втория самолет са 100% от 100% държавна фирма, на която аз и министър Плевнелиев сме разпоредили да извози другите българи, за което съм направил и кадрови промени в тази фирма днес", гневно коментира Борисов, след като уволни Коцев.”

Шефът на държавна фирма “Техноекспортстрой” бе уволнен, но след разговор на Коцев с премиера, тойизненадващо бе върнат на поста си.

„На място там е станал проблем в кой самолет да се качват, вследствие на което казах, че ще уволня директора на „Техноекспортстрой". След това министър Плевнелиев ме запозна, че през цялото време г-н Коцев е държал връзка с него. Така че просто до мен не е стигнала информацията. Именно затова аз го извиках и казах, че няма да бъде уволняван, а ги поощрих и ги похвалих за това, което направиха в днешния ден. Случаят е малко по български - или закъсняваме както обикновено нещо да направим, или сега пък много хубаво като го направим, пак не е на хубаво", коментира Борисов. Той помоли журналистите да отбележат, че всички държавни институции са се престарали и са свършили повече работа. „Уволних те и те възстанових в един ден", каза премиерът и стисна ръката на Коцев.

А ето какво поясни в интервю за bTV премиерът Борисов днес:

Бойко Борисов за спасителната акция за българите от Триполи

24 февруари 2011 г., БТВ, "Тази сутрин" /със съкращения/

Бойко Борисов, министър-председател на Република България в интервю за предаването "Тази сутрин" на БТВ

Водещ: Днес има възможност около 100 българи, които живеят в района на Бенгази в Либия да бъдат евакуирани. Това е възможно в резултат на сътрудничеството между правителствата на Турция и България, защото турски кораб „Искендерун” ще превози българите. Сега бързаме да кажем добро утро на премиера Бойко Борисов, за да влезем в още детайли около това, което се прави в помощ на нашите сънародници. Ще разберем какво става и с нашите сънародници в Албейда и в Джалул, които очакват да успеят да се евакуират. Здравейте, господин Борисов.

Бойко Борисов: Добър ден.

Водещ: Оттам да започнем, колко души се очаква горе-долу да бъдат качени на този кораб, имате ли такава информация и информация за българите, които се намират във вътрешността на Либия и нямат никаква възможност да се придвижат нито до Триполи, нито до Бенгази.

Бойко Борисов: Аз се извинявам, че завчера се пошегувах, защото през минути вашите колеги питат къде, кога, как излетяха, върнаха се и им казах, че не съм диспечер, в смисъл, че не мога на минутата да знам откъде и как тръгват кораби, защото сме направили щаб, който денонощно работи. От мое име, от името на външния министър, самият външен министър и снощи до последно с турското правителство говорихме да използваме техния кораб; с Кристалина Георгиева, която задейства щаба от Европейската комисия, с господин Ромпой и други колеги от съвета, премиери. Просто всяка възможност за всеки човек и не само българин. Видяхте, че ние вчера докарахме и хървати, и китайци, просто спасяваме хората. И това беше много високо оценено от всички и лично от господин Ромпой.

===============================

Водещ: Ние след малко ще си говорим и за предстоящата, може би започналата вече хуманитарна криза в Либия с българския еврокомисар Кристалина Георгиева. Но сега към събитията в България. Често ли взимате емоционални кадрови решения, каквото например можем да наречем вчерашното – именно отстраняването за няколко часа на шефа на „Техноекспортстрой”, след това неговото възстановяване на поста именно заради някакви неразбирателства между вас и него по отношение на самолетите, които пътуваха до Триполи?

Бойко Борисов: И двата самолета са държавни, платени с държавни пари. Съответно едната държавна фирма е докладвала на министър Плевнелиев, и затова го върнах господин Коцев, между другото. Съответно в МВнР действа щаб, който работи с останалите държави с правителствения авиоотряд. В случая хубавото е, че и двете страни са се престарали в желанието си да вземат и да организират колкото се може по-бързо и повече хора. Вчера ги събрах на Министерски съвет, уточнихме какво трябва да се прави след това, съответно господин Коцев се извини за желанието си, което всъщност не е било и лошо, максимално бързо да извади служителите от държавната ни компания „Техноекспортстрой”. И затова го върнах.

Водещ: Само че изглеждаше емоционално кадрово решение. Това ще даде повод да се правят изводи по принцип.

Бойко Борисов: Изглеждаше емоционално, защото всеки час от щаба ме информираха и практически през нощта аз не съм спал, защото на всеки час ме информираха дали излитат, дали излита единият, другият, единият, другият.

Водещ: Въпросът е да не са ви дезинформирали. Понеже самият господин Коцев в периода, в който беше уволнен преди да бъде поощрен, беше казал, че реално „Техноекспортстрой” са свършили цялата организация, включително разрешението на съответния полет.

Бойко Борисов: Именно заради това го уволних. Защото „Техноекспортстрой” е 100% държавна компания. И дали министър Младенов или министър Плевнелиев чрез своята структура е спасил и докарал по най-бързия начин българите, всъщност за народа ни като такъв няма никакво значение кой министър по-бързо е свършил работа. Затова надявам се да прекъснем тази тема.

Какво се оказва на практика: човекът, който е свършил работа се е извинил за стореното!

В същото време той бе уволнен – пак заради свършената работа... няколко часа по-късно бе възстановен, но без каквото и да било извинение от страна на премиера, или на така наречените ни високопоставени служители от Министерство на външните работи!

Защо се случва това в България? Защото премиерът иска министрите да се мразят! Защото премиерът не си е доспал? Защото Бойко Борисов първо уволнява, второ обивнява – а след това научава истината...

А какво ще е наказанието за доносниците от Външно министерство, които освен, че са правили доноси срещу шефа на “Техноекспортстрой” не са си свършили както трябва работата? Какво ще стане с тях, след като стана ясно, че са злепоставили шефа на държавната фирма, оправдавайки собствената си некадърност?

Какво означава министър-председател да си позволява да казва нервно, че не е диспечер? Или че “за народа няма значение кой министър си е свършил работата”?

А има ли значение кой министър НЕ си е свършил работата и си е позволил да вдига правителствен самолет без да е налице разрешение за кацане от приемащата страна?

Има ли значение за Борисов, че са го дезинформирали и в резултат той е обвинил и уволнил кадърен човек?

И двете министерства са се престарали каза премиерът Борисов. Но едното се е престарало да прави интриги, да се съмнява във възможностите на човек, който в крайна сметка е свършил работа и е върнал българи от Либия, докато другата страна се е престарала да наеме самолет, да осигури разрешително за кацане и реално да върне наши сънародници в България!

Имаме и трети престарал се – премиерът, който уволни, обвини свършилият си съвестно работата, даже каза, че “господин Коцев се извини за желанието си, което всъщност не е било и лошо, максимално бързо да извади служителите от държавната ни компания „Техноекспортстрой”. И затова го върнах”.

Ами ако набеденият не бе отишъл до Министерски съвет да обясни, че е бил полезен и е свършил работа - тогава какво щеше да се случи?

Некадърниците щяха да си веят байряка, да сплетничат и да шикалкавят за сметка на добре свършената работа от кадърни и можещи хора...

Недоспалият министър-председател щеше да уволнява и обвинява, а броят на кадърните уволнени щеше да расте в геометрична прогресия!

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1254-al-kaide-i-novata-islqmistka-vylna

Радикални елементи превръщат традиционния ислям в краенСпоред мнозина експерти, през 2012 ще се задълбочи тенденцията формиралите се в ислямския свят няколко силови центрове да укрепят и разширят своите сфери на влияние. Паралелно с това ще продължи проникването на радикални елементи в ръководството на редица мюсюлмански държави, което съществено променя баланса на силите в света на исляма. Общото направление на тази еволюция е очевидно и то е свързано с активната съпротива на мюсюлманската цивилизация срещу процесите на глобализация по американски модел.

„Арабската революция” и овладяването и от ислямистите

Маковите полета в Афганистан осигуряват опиум, който се изнася с американска помощЗа начало, нека се опитаме да направим бегъл анализ на случилото се в мюсюлманския свят през миналата 2011. „Арабската пролет” в Северна Африка беше резултат от тежките социално-икономически проблеми в региона, но истината е, че този естествен процес беше допълнително катализиран, благодарение на мощната информационна кампания в подкрепа на опозицията, подета от редица водещи западни държави, в която вероятно са били ангажирани и техните специални служби. Целта беше, чрез идването на власт в арабския свят на нови демократични лидери, регионът да стане по-предвидим и управляем, а петролните му ресурси – по-лесно достъпни. В хода на реализацията на тази кампания, в Либия например местната „революция” беше подкрепена и от външна военна намеса.

Но, въпреки че тези мащабни и скъпоструващи усилия, действително осигуриха „свободния” достъп до либийския петрол, те създадоха и редица неблагоприятни за Запада, като цяло, предпоставки за по-нататъшното развитие на ситуацията в региона. В хода на „арабската революция”, във всички обхванати от нея държави, на преден план излязоха ислямистките формации. Очевидно, САЩ все още не са осмислили както трябва опита от иранската ислямистка революция през 1979. Сред основните причини за нея, беше отказът на местното общество да приеме либералната западна култура, която се опитваше да наложи в Иран подкрепяният от Вашингтон режим на шаха. В крайна сметка, реакцията на опита за „американизация” на местното общество, доведе до ислямизацията на сравнително светския до този момент Иран.

ИслямистиСега историята, до голяма степен, се повтаря. Носителите на демократичните ценности, които стартираха протестите по улиците и площадите на арабските градове, не съумяха да се утвърдят като лидери на бунтуващите се маси. В резултат, на преден план (при това изключително бързо) излязоха ислямистите, проповядващи връщане към традициите и „истинския ислям” Забранените в повечето арабския държави ислямистки формации, включително „Мюсюлманските братя”, бяха легализирани и получиха възможност да развиват активна политическа дейност, постепенно извоювайки си водещите позиции в местния политически живот. Така, след третия кръг на парламентарните избори в Египет, през януари 2012, ислямисткият блок затвърди водещите си позиции. На първо място е Партията на свободата и справедливостта (създадена от „Мюсюлманските братя”) с над 37% от гласовете. Малко по-малко има още по-радикалната салафитска партия „Ан-Нур”. Тоест, радикалните ислямисти вече разполагат с над 2/3 от местата в египетския парламент, което е безпрецедентен случай в най-новата историята на най-голямата (по население) държава на Черния континент.

Протести в Либия, които доведоха ислямисти с претенции за властМеждувременно, продължава и походът на ислямистите към властта в Либия. Свалилите Кадафи прозападно настроени „демократи” се оказаха неспособни да консолидират властта и се споразумяха с въоръжените племенни групировки за подялбата и. Наскоро, в Триполи дори избухнаха въоръжени сблъсъци между части на режима и въоръжени групи бивши съюзници на Преходния национален съвет (ПНС). Лидерът на съвета Мустафа Джалил призна, че страната е на ръба на разпада и гражданската война. Фактическото безвластие в Либия се проточи прекалено дълго и управляващият ПНС не вижда друг изход, освен да се опре на ислямистите, разполагащи с подкрепа във всички обществени слоеве. Последните, естествено, са готови да се включат в политическия процес. В резултат, т.нар. „нова и демократична Либия” все повече върви съм превръщането си в ислямска република.

Своеобразно възраждане преживяват и радикалните ислямисти в Нигерия, които само допреди две години бяха безмилостно ликвидирани от предишното правителство. Терористичната ислямистка формация „Боко Харам” (което буквално означава „западното образование е грях”) атакува военни и полицейски части, а на католическия Великден извърши серия атентати по време на богослуженията в редица църкви в предимно християнския Юг. Организацията се позиционира като филиал на „Ал Кайда в Арабски Магреб”, бойците и се подготвят в лагери на Ал Кайда и са добре въоръжени. Сега тази сила излиза от нелегалност и започва да осъществява мащабни военни операции, нанасяйки съкрушителни удари по правителствените части. Нещо повече, ръководството на „Боко Харам” обяви, че планира да пренесе действията си и отвъд границите на Нигерия.

Страната бързо върви към гражданска война. Населението е в паника, мнозина бягат в чужбина, редица градове и села опустяват. Правителството не вижда начин за подобряване на ситуацията, а редица чуждестранни експерти смятат, че Нигерия се превръща в регионален плацдарм на тероризма, контролиран от Ал Кайда.

Твърде неблагоприятно за светските и демократични сили се развива и ситуацията в Йемен, където през миналата 2011 местният филиал на Ал Кайда постави под контрол обширни райони в южната част на страната. Така Йемен се превърна в плацдарм на „Ал Кайда на Арабския полуостров”. На този фон, може да се мисли за замяната на напусналия властта президент Али Салех с нов „демократичен” лидер, едва след ликвидирането на контролираната от ислямистите зона, тъй като тя вече се е превърнала в мощен генератор на радикални идеи, бързо печелещи популярност сред силно обеднялото местно население. „Ние сме остров в океана на Ал Кайда – призна наскоро висш представител на правителството в Сана – ислямистите ни обкръжават отвсякъде”.

Улиците на Дамаск са пропити с кръв от опитите на така наречените бунтовници да свалят легитимното правителствоВсе по-неспокойно е и в Йордания, която продължава да е сред най-верните съюзници на САЩ. Едновременно няколко сили и на първо място местните палестинци и бежанците от Ирак, демонстрират нарастващо недоволство от прозападната политика на крал Абдула ІІ, включително по отношение на случващото се в Сирия. Мнозина смятат, че Йордания също е на ръба на граждански конфликт, в който религиозният фактор ще играе ключова роля. Не бива да се изключва, че ислямистите ще започнат да действат срещу йорданския крал по същия начин, по който днес го правят срещу режима на Башар Асад. Фактът, че тези сили се ползват с подкрепата на НАТО и, най-вече, на Турция, съвсем не означава, че не играят собствена игра. Впрочем, ако сирийският режим успее да потуши огнищата на бунта в страната, нищо чудно пожарът да се прехвърли именно в Йордания.

Радикалният политически ислям сериозно укрепи позициите си и в Ирак, изоставен от американската армия в края на 2011. Създаденият от САЩ формално демократичен режим в Багдад, на практика, се доминира от шиитското мнозинство, начело с проиранския премиер Ал-Малики. Вътрешните противоречия между различните религиозни общности днес са още по-остри, отколкото по времето на диктатора Саддам Хюсеин, на всичкото отгоре сега Иран получи такива лостова за влияние в страната, за каквито не можеше да мечтае преди американската интервенция в Ирак. За Техеран, тази страна се превърна във важен „коз” в геостратегическия му покер със Запада. Между другото, през последните месеци Ал-Малики се ориентира към сближаване с радикалната групировка на Каис ал-Хазали, която навремето беше част от шиитската милиция на Моктада ал-Садр, пряко подкрепяна от Иран. Както е известно, бойците на тази милиция се подготвят и въоръжават от Корпуса на стражите на ислямската революция. През лятото на 2011, именно групировката на Ал-Хазали пое отговорността за обстрелването с ракети на американските казарми в Багдад, когато загинаха 13 военни на САЩ. Малко по-късно, пак тя уби американски морски пехотинец. Сътрудничеството между нея и правителството е ясен знак за продължаващата преориентация на Ал-Малики към Техеран.

В Афганистан, укрепват позициите на Движението Талибан, което също е под силното влияние на сунитската мрежа Ал Кайда. Президентът Хамид Карзаи вече не крие, че ще му се наложи да сътрудничи с талибаните за да оцелее след окончателното изтегляне на международния корпус под егидата на НАТО от страната. Налице са всички основания да смятаме, че Афганистан отново ще се превърне в държава на талибаните, които след връщането си на власт, вероятно ще насочат усилията си на юг и на север, опитвайки се да „талибанизират” Пакистан и постсъветските държави в Централна Азия /след това пълзящата ислямизация ще продължи в посока Русия и Китай/.

Важна роля за формирането на новия силов баланс в света на исляма ще изиграят Турция и Пакистан. Управляващите в тези две държави водят сложна игра, която включва и въвличането на радикалните ислямисти в осъществявания от Анкара и Исламабад процес на „просветена ислямизация”. Турция вече открито подкрепя въоръжената ислямистка опозиция в Сирия, а пакистанските власти тихомълком си сътрудничат с талибаните в похода им към властта в Афганистан.

Тоест, като цяло, „глобализаторските” усилия на Запада провокираха мощна ответна вълна на ислямизация на политиката в целия мюсюлмански свят и укрепиха терористичните мрежи на ислямските радикали. На практика, разширяването на намесата на САЩ и съюзниците им във вътрешните работи на други държави и нарастването на терористичната активност на планетата, се оказват синхронни процеси.

Затова можем да предположим, че в своята политика през настоящата и следващите няколко години, Вашингтон и Брюксел ще трябва да се съобразят с факта, че използваните от тях технологии за политическото трансформиране на мюсюлманския свят не дадоха очаквания резултат. При това, дори и достъпът до иракския и либийския петрол не компенсира негативните последици от него. Очевидно светът на исляма иска да живее по собствени закони и отхвърля либералния западен модел. Западното влияние върху мюсюлманите забележимо отслабва, което пък провокира изкушението това влияние да бъде възстановено със сила. Неслучайно толкова упорито се говори за необходимостта да бъде „наказан” Иран, заради ядрената му програма, както и заради превръщането му в основна пречка пред реализацията на геополитическата програма за трансформация и „демократизация” на мюсюлманския свят.

Смяната на приоритетите на Ал Кайда

Руини в АлепоВ началото на февруари 2012, в най-големия и втори по значение сирийски град Алепо избухнаха два мощни взрива, отнели живота на 25 души. Атентатите бяха извършени в близост до сградите на армейското разузнаване и на една военна база, което недвусмислено показа, кои са били целите на терористите. Подобни мащабни акции се смятат за патент на Ал Кайда. В същия ден, водачът на тази международна терористична мрежа Айман ал-Зауахири изпрати записано на видео обръщение към гражданите на Сирия, в което ги призова да свалят президента Асад. При това, той уточни, че бойците на Ал Кайда, сражаващи се в Сирия, не разчитат на помощта на САЩ, Европа, Турция и «корумпираните» държави от Арабската лига. В коментарите си към тези събития, мнозина експерти зададоха закономерния въпрос, какво всъщност се крие зад призивите на водача на Ал Кайда: желание да се възползва от сирийските събития, за да привлече нови кадри в своята организация и да възстанови разколебаните и позиции, или пък става дума за формирането на политически блок с нови съюзници и партньори?

На пръв поглед изглеждаше, че убийството /в началото на май 2011/ на историческия лидер на тази организация, Осама бин Ладен от американските специални части ще доведе до постепенния залез на международната терористична мрежа. Още повече, че междувременно се провалиха и две от най-важните международни мисии на Ал Кайда, в чиято реализация тя явно се оказа излишна. Така, в Афганистан, водачите на Движението Талибан, сражаващо се с американските (и тези на съюзниците им) окупационни части, в последно време усилено се разграничават от каквото и да било сътрудничество с ислямските терористи, позиционирайки активността си като «национално-освободителна».

Мюсюлмани от Ал Кайда протестират срещу прозападната част от сирийските бунтовнициВ същото време, намесата на бойците на Ал Кайда в иракския хаос, кой знае защо, се изразяваше не толкова в борба срещу американско-британските окупационни части, а в осъществяването на кървав терор, най-вече срещу местните мюсюлмани-шиити. Така, през март 2004, в резултат от серия взривове в Багдад и Кербала, загинаха 143 мирни шиити (включително жени и деца). На 31 август, когато милионно шиитско шествие минаваше по моста над река Тигър за да се поклони пред гробницата на седмия Имам, участниците в него бяха обстрелвани с минохвъргачки от бойци на Ал Кайда, в резултат от което загинаха 16 души. Нещата обаче не приключиха с това. Заради пуснатия слух, че сред поклонниците има терористи-самоубийци огромната тълпа панически се втурна назад и в последвалото бягство бяха стъпкани и загинаха над 1000 души. Тогавашният лидер на Ал Кайда в Ирак Мусаб ал-Заркауи надълго и нашироко възхваляваше това чудовищно престъпление, твърдейки, че «точно така трябва да се постъпва с идолопоклонниците». Тези кървави вакханалии, както и стремежът на Ал Кайда да постави под контрол местната сунитска общност, изтласквайки племенните шейхове, всъщност притъпиха традиционната вражда между сунити и шиити и съдействаха за постигането, след парламентарните избори през 2010, на коалиционен компромис.

Оказвайки се излишна на двата ключови фронта в «битката с Големия Сатана», Ал Кайда реши да смени бойното поле. След убийството на Бин Ладен, мястото му зае египетският лекар Айман ас-Зауахири, който в продължение на 15 години беше втория човек в терористичния интернационал. Въпреки преклонната си възраст /Зауахири започва «кариерата» си още през 60-те като активист на египетската организация «Мюсюлмански братя», а през 1981 е сред организаторите на убийството на президента Ануар Садат/, новият лидер на Ал Кайда е изключително активен, доказателство за което бе и първото му видеопослание, отправено през юни 2011. В него, той на практика призова своите последователи да пренасочат усилията си от битката с «далечния враг» към тази с «близкия» /т.е. с авторитарните арабски режими/. В речта си Ал-Заркауи подчерта: «подкрепяме въстанията на потиснатите мюсюлмански народи против корумпираните и тиранични лидери, мачкащи братята ни в Египет, Тунис, Сирия, Либия, Йемен и Мароко».

Още тогава редица анализитори посочиха, че тази смяна на реториката говори и за промяна на целите. Така, докато Бин Ладен акцентираше върху идеята за борба с «евреите и кръстоносците», посвещавайки на тази тема 70% от речите си, като само 10% засягаха «вероотстъпниците» сред мюсюлманските политически лидери, половината от речите на Ал-Зауахири касае именно «изменниците» в средите на самите мюсюлмани и едва 15% са посветени на «далечния враг».

Странната игра в Йемен

Най-силните и боеспособни филиали на Ал Кайда /които по-скоро са самостоятелни организации, само използващи името на мрежата/ са «Ал Кайда в Ирак», «Ал Кайда в Магреб» /АКМ/ и «Ал Кайда на Арабския полуостров» /АКАП/. За да се убедим в това, колко абсурдна и объркана е американската тактика в прословутата война с тероризма е достатъчно да анализираме борбата на специалните служби на САЩ с активистите на Ал Кайда в Йемен. Както е известно, на 30 септември 2011 информационните агенции в целия свят обявиха за ликвидирането /от американски безпилотен самолет/ на един от лидерите на АКАП Ануар ал-Аулаки. При това, около фигурата му беше създаден ореола на «терорист №1» и в това си качество той дори беше споменат в една от речите на президента Обама. Струва си да отделим малко повече внимание на тази изключително любопитна личност.

Ануар ал-Уалаки е американски гражданин, тъй като е роден през 1971 в САЩ, където баща му Насър – бъдещ йеменски министър и ректор на Университета в столицата Сана, следва в престижния Университет на Ню Мексико. На двайсетгодишна възраст бъдещият терорист е приет в инженерния факултет на Университета в Колорадо, след това получава педагогическо образование в Университета на Сан Диего и защитава докторат в Джорджтаунски университет. Увличайки се от уахабитските идеи, Ал-Аулаки започва да пропагандира идеята за джихад срещу неверниците, като записва проповедите си на CD и DVD. Освен това, американските служби за сигурност го подозират, че е изпращал колети-бомби в синагогите на Чикаго, макар да липсват убедителни доказателства за това.

Интересно е, че макар да е в списъка на издирваните лица, заподозрени в тероризъм, Аулаки е използван като консултант (!) на американското военно разузнаване. През 2003 той се връща в историческата си родина, където веднага става един от водачите на местния клон на Ал Кайда, а през 2004 е сред инициаторите за сливането му с АКАП. През 2009 той инструктира един от последователите си – нигериеца Омар Фарук Абдулмуталаб да взриви пътнически самолет в Детройт, като взривното вещество е скрито в обувките му. За целта, както твърди ЦРУ, терористите изразходват „огромни” финансови средство, купувайки два мобилни телефона Nokia по 150 долара, два принтера НР по 300 долара, плюс още 4200 долара за транспортни разходи. В резултат е взето решение за ликвидирането /като изключително опасен терорист/ на Аулаки с помощта на специален безпилотен летателен апарат.

Множество детайли в тази история пораждат сериозно недоумение. Ако терористите от Ал Кайда наистина са били загрижени как да нанесат, колкото се може по-болезнен удар по „кръстоносците”, за целта едва ли им е трябвало да взривяват самолет чак в САЩ. През 2010 сайтът „Уикилийкс” публикува секретен списък на обекти, чието овладяване или унищожаване от терористите би могло да нанесе огромен ущърб на американската национална сигурност. Сред тях са терминалите в района на Суецкия канал, петролният терминал в Басра /Ирак/, заводът в Рас-Лафан /Катар/, където се произвежда втечнен природен газ, експортния петролен терминал Мина ал-Ахмади в Кувейт, газопроводите Магреб-Европа /GME/, в Мароко и Transmed, в Тунис, експортните терминали в Рас-Танур и Ал-Джуайма, нефтопреработвателния завод в Абкайк и центровете за управление на петролния добив в Ас-Сафания и Рас ат-Танакиба /Саудитска Арабия/. Всички тези обекти са разположени именно в зоната на действие на АКМ и АКАП, но кой знае защо терористите нито веднъж не се опитват да атакуват някой от тях. Може би защото повечето са на територията на неприкосновените американски съюзници – уахабитските монархии от Персийския залив или техните партньори. Вторият странен факт е, че американците изпращат специален самолет за ликвидирането на Ал-Уалаки, „забравяйки”, че в Йемен действа далеч по-опасен и влиятелен военен командир на Ал Кайда – Тарик ал-Фадли. За разлика от Ал-Аулаки, ползващ се с влияние сред тесен кръг фанатици, Фадли, който се обявява за „емир на Аден и Абиан”, контролира цяла йеменска провинция, командва малка армия от няколко хиляди души и , както изглежда, въобще не се притеснява от американските самолети.

Според някои американски анализатори, всички тези парадокси имат логично обяснение. Те смятат, че психически нестабилният Ал-Аулаки всъщност не е представлявал сериозна заплаха за сигурността на САЩ, а американските разузнавателни служби сами са създали и ликвидирали този „опасен терорист” за да могат да докладват за постигнатите от тях големи успехи в борбата с тероризма. Освен това, наличието на Ал Кайда в Йемен, както впрочем и на сомалийските пирати в съседните морета е нелош предлог за американското присъствие в Йемен, който има ключово значение за контрола над Индийския окен. В тази връзка ще напомня, че страната е разположена край пролива Баб ел-Мандеб, през който големите товарни кораби влизат от Индийския океан в Червено море. А, както отбелязва навремето „бащата” на американската геополитика, адмирал Алфред Маън, „онзи който контролира Индийския океан и пространството около него, контролира света”.

Ал Кайда, Риад и ликвидирането на светския модел в Сирия

Съдейки по последните събития, ръководството и бойците на Ал Кайда са са заели много сериозно със Сирия. Така, според израелския сайт debkafile, за който се смята че предоставя контролирана от израелските специални служби информация, Зауахири, паралелно с обръшението си към сирийския народ, е изпратил инструкции на привържениците си в Ирак, Йордания, Турция и Ливан, да се насочат към Сирия.Същият източник твърди, че 1500 бойци на Ал Кайда, действащи до този момент в Ирак, са пристигнали в Сирия за да се включат в бушуващата там гражданска война. Техните отряди се придвижват нощем, сражавайки се с иракската армия на премиера Нури ал-Малики, който, на практика, действа като съюзник на Сирия. По информация на израелските служби, Саудитска Арабия оказва логистична и финансова подкрепа на терористите и ги снабдява с оръжие. Нещо повече, твърди се, че саудитските емисари агитират и отрядите на Ал Кайда в зоната на афганистанско-пакистанската граница да се прехвърлят на „сирийския фронт”.

Враждебността на фамилията ал-Сауд към светския режим в Сирия е разбираема. В момента той е единствения, който, независимо от безбройните му недостатъци, представлява алтернатива на средновековно-консервативния саудитски политически „проект”. Както е известно, след Първата световна война, арабското пространство бива изкуствено раздробено от британците и французите. Така, територията на т.нар. „Велика Сирия” се разпада на няколко малки квазидържавни образувания /Сирия, Трансйордания, Ливан и Палестина, върху част от която по-късно възниква израелската държава/. Най-жизнеспособна измежду тях се оказва Сирия, която, в периода на управление на партията Баас, води политика, намираща се в очевиден разрез с американските и саудитски интереси. Впрочем, ликвидирането на силните светски режими в арабските държави е стара мечта на саудитския елит. През 2003, Съединените щати, с активната подкрепа на саудитските им партньори, успяха да ликвидират суверенната иракска държава. В момента Риад се опитва да постигне същото със Сирия. Тук е мястото да напомня, че през Средновековието, Дамаск е столица на халифата на Омеядите, за чиито наследник (макар и без каквито и да било основания) се смята династията на Саудитите. Издигането на саудитското знаме над джамията на Омеядите в Дамаск ще символизира окончателната победа на Риад в арабския свят.

Не изглежда случаен и изборът на първата мишена на Ал Кайда в Сирия. Доскоро Алепо изглеждаше като своеобразен остров на спокойствието в разтърсваната от сражения страна. В този, населен предимно със сунити, град, нямаше сериозни антиправителствени демонстрации. Отчасти, това се обяснява с факта, че влиятелната търговска прослойка в Алепо, още по времето на бащата на сегашния президент, получи от режима множество официални и неофициални привилегии, включително да осъществява безмитна търговия със съседна Турция. Сега нещата се променят, включително и благодарение на Ал Кайда.

Десетки цивилни бяха намерени с прерязани гърла, но бунтовниците обвиниха за това сирийската армия?!Всичко това обаче, не тревожи особено САЩ и големите западноевропейски държави (най-вече Великобритания и Франция), да не говорим за монархиите от Персийския залив, които в момента усилено обсъждат бъдещето на Сирия „след Асад”. В същото време, през последните петдесетина години, тази страна, въпреки всички недостатъци на авторитаризма /всесилието на специалните служби, жестокото смазване на опозицията, мудната бюрокрация/, демонстрира уникален пример за мирно съвместно съществуване на няколко религиозни общности. В момента действията на екстремистите от радикалните сунитски организации вече представляват реална заплаха за сирийските религиозни малцинства и, най-вече, за алауитите и християните. Именно върху това акцентира и патриархът на маронитската църква Бешара Раи по време на посещението си във Франция, през есента на 2011. Тогава той недвусмислено заяви, че ако ситуацията в Сирия се влоши и сегашният режим бъде сменен от някой още по-твърд – например, ако на власт дойдат „Мюсюлманските братя” - сирийските християни ще платят тежка цена. Те вероятно ще бъдат изправени пред същия избор, като единоверците им в Ирак - или да напуснат страната, или да бъдат изтребени.Затова патриархът призова световната общност „да даде на Башар Асад възможност спокойно да осъществи обещаните реформи” и предупреди „да не се гледа на източната реалност през очите на Запада”. Несъмнено, френските му домакини не очакваха подобно поведение от него. Неслучайно, след посещението си, притесненият патриарх съобщи, че по време на разговора си с президента Никола Саркози, последният му е обещал да осигури убежище във Франция на всички християни от Сирия и Ливан, при неблагоприятно развитие на събитията. Което, едва ли може да се приеме за решение на проблемите им.

Европейското бойно поле на радикалния ислям

Никаб - европейски държави го забраниха за носенеОткакто мюсюлманите от Северна Африка и Близкия Изток активно се включиха в процеса на «усвояване на демократичните ценности», в резултат от което на власт в редица страни от региона дойдоха т.нар. «умерени ислямисти» (друг въпрос е, дали този термин е удачен) или пък откровени салафити, като египетското движение «Ан-Нур» например, отношенията между Европа и въпросните държави претърпяха известни промени. Всъщност, по-точно е да се каже, че Европа и Западът, като цяло, започна да преразглежда отношението си към такива религиозно-политически сили като «Мюсюлманските братя» например, които съвсем доскоро мнозина европейски политици приравняваха с екстремистите от палестинското движение ХАМАС. Между другото, ХАМАС също е на път да излезе от «черния списък», ако се съди от декларациите на лидера му Халед Машал за евентуален отказ от политиката на използване на сила срещу Израел и възприемане тактиката на «арабската пролет». Вероятно защото именно този подход гарантира признаването му за «до голяма степен светско движение, привързано към демократичните ценности» /горе долу така сегашната американска администрация оценява «Мюсюлманските братя»/.

Друга последица от «арабската пролет» е очертаващата се нова тенденция в отношенията между европейското общество и ислямските общности на Стария континент. Както е известно, значителна част от тях се формират именно от имигранти от Северна Африка и Близкия Изток: гласуващите за «Ан-Нахда» тунизийци, подкрепящите партията на Абделилах Бенкиран мароканци, симпатизиращите на Абделхаким Белхадж либийци и популяризиращите идеите на покойния радикален ислямист Саид Кутб сред мюсюлманите египтяни. След периода на твърди мерки, пряко засягащи европейските мюсюлмани (като например забраната да се носи никаб на публични места, или ограниченията за строежа на минарета), редица европейски експерти и политолози се опитват да наложат тезата, че е крайно време да бъдат отхвърлени «предубежденията към мюсюлманите» и те да бъдат приети в европейското семейство такива каквито са.

Така например, шефът на Европейската мрежа срещу расизма (ENAR) Мишел Приво смята, че днес в Европа излишно се преекспонира заплахата от ислямския екстремизъм, което, на свой ред, води до демонизирането на мюсюлманските общности и некоректни действия спрямо тях. В интервю за телевизия «Евронюз» той подчертава, че «Докладите на Европол за терористичните заплахи от 2006 насам, свидетелстват, че от 2150 терористични нападения в Европа, само 0,5% са били извършени от мюсюлмански екстремисти, т.е. не повече от 10. В същото време, 50% от ресурсите за борба с тероризма са отишли за предотвратяването на едва 0,5% от терористичните акции, свързани с ислямизма. Как може да бъде оправдана подобна скандална диспропорция между реалната заплаха и средствата за борба с нея?

Следва да се отчита политическият контекст. От терористичните нападения в Лондон и Мадрид насам, полицията е обсебена от натрапчивата идея за повторението им в една или друга точка на Европа и не жали средства за да покаже, че контролира ситуацията. Следва да се отчита и икономическият аспект. Борбата с ислямския тероризъм осигурява работа на стотици хиляди държавни служители в Европа, силите на реда и частните охранителни фирми, които се възползват от тази «манна небесна». Това е очевидно, имайки предвид, че при тези обстоятелства мюсюлманите се разглеждат като заплаха за нашата цивилизация и ценностите ни.

Днес може да се твърди, че малцинствата и, в частност, мюсюлманите се превръщат в тройни потърпевши от тази ситуация. На първо място, защото стават изкупителни жертви на мнозинството, което вижда в тях виновник за повечето си проблеми.На второ място, мюсюлманите и особено младите, често стават жертва на целенасочени преследвания от страна на силите на реда. Накрая, имайки предвид, че държавните силови структури концентрират почти половината си усилия върху борбата с ислямския тероризъм, какъвто почти няма, те не обръщат достатъчно внимание на далеч по-сериозните заплахи, като крайнодесния тероризъм например, чиито жертви /както видяхме наскоро в Германия и Италия/ стават мюсюлманите, а също негрите, циганите и еврейските общности. Дойде време да извлечем необходимата поука от сегашната ситуация, да се върнем към здравия смисъл и напълно да променим политиката, която се реализира на общоевропейско ниво, както и в отделните държави от ЕС».

Същото твърди впрочем, и Паскуале Ферара от Istituto Universitario Europeo, отговаряйки на въпроса, дали държавите от ЕС следва да полагат повече усилия за да се противопоставят на радикалния ислямизъм в Европа. Ферара смята, че отношението към европейските мюсюлмани трябва да е «максимално открито» и посочва, че: «Ако говорим за радикалния ислямизъм като феномен, близък до терористичната активност, е едно. Но ако става дума за исляма в Европа, ситуацията е съвършено различна. Като цяло, Западът осъществява политика, насочена към борба с тероризма. Но е неправилно да се поставя знак за равенство между радикалния ислям и проявите на международния тероризъм. Когато се говори за исляма, следва да се отчитат множество елементи. В Европа съществува европейски (умерен) ислям. Не само имигрантите, а и част от европейските граждани, родени в Европа, изповядват исляма. Ако една религия уважава плурализма и се отнася с уважение към политиката, държавния строй и конституцията на държавата, в която живеят последователите и, към нея следва да се отнасяме максимално открито».

В тази връзка, е любопитно, как ли биха коментирали тезите на своя съотечественик Ферара, жителите на италианския остров Лампедуза например, които просто нямат друг изход, освен да се отнасят «максимално открито» към гигантския наплив от мюсюлмански (в основната си маса) бежанци от Северна Африка, заливащи южната част на Италия от началото на «арабската пролет» в Тунис и Либия насам. Впрочем, в Европа има хора, които смятат този мощен поток от имигранти за истинско благо за континента. Сред тях е експертът от френската неправителствена организация «Нашата Европа» Сами Андура, според който: «Не бива да забравяме, че едно от огромните постижения на ЕС е създаването на пространство за свободното придвижване на хора. Това пространства следва да отговаря на външните предизвикателства, като нелегалната имиграция или трудовата миграция в държавите от ЕС. Видяхме, че това създава сериозно напрежение, в частност, след въстанията в арабските държави – в Тунис и Либия, провокирали нови имиграционни вълни в Европейския съюз. Имайки предвид, че европейското общество остарява, следва да осъзнаем, преди всичко, че то се нуждае от работната ръка на имигрантите от тези държави. Тоест имиграцията трябва да се разглежда като позитивно явление. Въпреки това, ЕС следва да е готов да се противопостави на евентуални масови вълни от неконтролируема миграция. Като отговорът на това предизвикателство трябва да се базира на солидарността на държавите, например когато става дума за политически бежанци, те трябва да се разпределят равномерно между отделните страни-членки на Съюза».

Тоест, цитираните по-горе експерти предлагат да продължи да се залага на максималната толерантност към имигрантите, макар че именно толерантният към религиозно-културните различия мултикултурализъм съдейства за формирането в много европейски страни на затворени гета, превърнали се в отлична «хранителна»среда за ислямските екстремисти. От друга страна, твърденията, че активните насилствени действия и терористичните акции губят популярността си не само сред «симпатизиращите» на радикалните движения, но и сред самите ислямисти, имат известно основание. Както показват изборите, провели се в редица северноафрикански държави след т.нар. «арабска пролет», мнозина от онези, които доскоро бяха склонни да практикуват терористични методи, днес предпочитат да постигат целите си с «демократични средства». Това се цени в Европа, но в никакъв случай не е повод да се твърди, че ислямският екстремизъм е мъртъв и следва да се отнасяме «максимално открито» към мюсюлманските общности на Стария континент. Ето някои причини за това.

Разсъждавайки за притесненията на европейските мюсюлмани от политиците, крайната десница и обществото, като цяло, цитираните по-горе експерти забравят, че не само и дори не толкова ислямският екстремизъм е основната причина за дългогодишното напрежение в отношенията между мюсюлманските общности и коренните жители на Европа. Тероризмът, включително религиозно-фундаменталисткият, отдавна и почти напълно е загубил онова, което някога беше най-голямата му сила – ефектът на сплашването. Днес много повече европейци се притесняват не толкова от нови бомбени атентати, колкото от поведението на голяма част от съседите си мюсюлмани. Мнозина от тях бяха шокирани, научавайки например, че в Италия, недалеч от Парма, имигрантът-мюсюлманин Мохамед ал-Айни е убил с чук съпругата си пред очите на четиригодишната им дъщеря, заради желанието и да приеме християнството. И това се случва не в Пакистан, където дивашките разправи с малцината местни християни отдавна са се превърнали в своеобразен спорт за местните фанатици, а в една държава, смятаща се за традиционна опора на католицизма. Реакциите на медиите и обществото на подобни шокиращи престъпления (при това те са съвсем основателни) можем да обобщим с коментара на италианското издание Chretiente info: „Преди подобни убийства се случваха само в Иран и Пакистан, т.е. в държави, където ислямът е държавна религия. Не бива да си затваряме очите пред това, че днес ислямът се опитва за завоюва земите на християнска Европа”.

Новите форми на ислямистката агресия

Според мнозина, агресията против християнството /което все още е основната религия в Европа/ и неговите адепти /включително и потенциалните/ постепенно започва да се превръща в норма за значителна част от европейските мюсюлмани. Ще припомня, че наскоро участниците в традиционната католическа процесия пред една от църквите във френския град Ним бяха атакувани с камъни от арабски имигранти, принадлежащи към местната мюсюлманска общност. Дори и този инцидент обаче, не накара властите да действат по-решително.

Впрочем, ако проблемът беше свързан само с непрекъснато демонстрираната религиозна агресия от страна на някои представители на европейската мюсюлманска общност, нещата нямаше да са чак толкова тревожни. Не по-малко притеснителен аспект е, че мнозина от онези мюсюлмани, които най-гръмко претендират, че правата им се нарушават и активно участват в многобройните демонстрации и протестни акции по този повод в различни европейски държави, много често имат твърде слаба представа за основите на собствената си религия, затова пък са готови със зъби и нокти да защитават предразсъдъците и суеверията, нямащи нищо общо с истинския ислям. Пример за подобно поведение е скандалният случай в Брюксел, през септември 2011, когато полицейски патрул спира за проверка двойка мюсюлмани и настоява жената да свали фереджето си /носенето на което е забранено със закон в Белгия/, за да бъде установена самоличността и. В отговор съпругът напада полицаите като ранява единия и се опитва да убие другия.Достатъчно е да се погледнат многобройните съобщения за подобни инциденти в западноевропейските медии /макар че много често те съзнателно се премълчават/, за да стигнем до извода, че те не са случайни, а имат системен характер. Което пък показва, че значителна част от принадлежащите към европейската мюсюлманска общност продължават да са в плен на невежеството, предразсъдъците и средновековните традиции и догми, които се оказват непреодолима пречка за интегрирането им в обществата на приелите ги държави. Горчивата истина е, че тази част от европейските мюсюлмани представлява много по-сериозна опасност, отколкото всички скрити „клетки” на ислямските екстремисти на континента, взети заедно, и отколкото всички радикални движения, прокарващи вместо заветите на Аллах, странна смес от извратени идеи и фантазии. Впрочем, те го правят съзнателно, докато обикновените мюсюлмани, атакуващи полицията, за да защитят „правото” на жените си да ходят забулени, или пък убиващи същите тези жени, ако дръзнат да не се подчинят на традициите /да не говорим пък, ако решат да сменят религията си/, обикновено го правят искрено, смятайки, че защитават собствената си вяра, за чиито истински основи и принципи всъщност нямат и най-малка представа.

Тази абсурдна ситуация може да се промени само по един начин – като мюсюлманската общност сама поеме отговорността за действията на онези, които, смятайки се за „истински мюсюлмани”, с невежеството си дискредитират самата същност на исляма, повишавайки градуса на напрежението в обществото, и задълбочават отчуждаването на мюсюлманската общност. Тя следва да се заеме с активно просветителска дейност, обяснявайки /ако се налага, използвайки и по-твърди методи на въздействие/, че стрелбата в джамиите след празничната служба /както стана наскоро във джамията на Института за мюсюлманска култура в Копенхаген, където две враждуващи мюсюлмански младежки банди решиха да си разчистят сметките, използвайки огнестрелно оръжие/ е недопустима светотатство. Или, че искането на полицията да не се носи никаб /фередже/ на публични места е законно от всяка гледна точка.

Няколко мюсюлмански организации, като британската Фондация Килиам например, отдавна опитват да се противопоставят на ислямистката идеология, защитавайки младите местни мюсюлмани от вредното и влияние. Опитът обаче сочи, че и този тип дейности не са достатъчни. Особено днес, когато на преден план излизат съвсем други проблеми. Истината е, че на този фон призивите за „открито отношение” и „пълна промяна на политиката” са не само неуместни, но и направо опасни, тъй като демонстрират тотално неразбиране към случващото се през последните години на европейския континент.

-----------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1202

Според мнозина експерти-арабисти, 2011 спокойно би могла да се приеме за „годината на Катар”. Събитията в Сирия, но най-вече в Либия, са нагледно доказателство за появата на нова регионална сила, чието име доскоро не говореше почти нищо на обикновените европейци. В същото време успехите, постигнати от Катар, са нагледно доказателство, че за една страна вече не е задължително да разполага с голяма площ и мощна армия за да бъде активен и успешен играч в голямата политика.

Географско положение на държавата Катар

Както е известно, именно Катар изигра една от ключовите роли за падането на стария си идеологически противник Муамар Кадафи. На пръв поглед изглеждаше, че разполагайки с армия от само 12 300 души, страната не може да разчита на успех във военен сблъсък. Разбира се, няколкото стотин катарски военни, изпратени в Либия в подкрепа на бунтовниците, нямаше как да прекършат армията на диктатора, без помощта на авиацията на НАТО. Впрочем, истината е, че участието им в либийските събития имаше второстепенно значение. Далеч по-важна роля изиграха дипломатическите усилия, финансовата подкрепа и умело осъществената от Доха информационна война срещу режима в Триполи. Така, въздушната операция на НАТО срещу Либия се предшестваше от замразяването на членството и в Арабската лига и то тъкмо по инициатива на Катар. Именно в Доха се обсъждаше стратегията за свалянето на Кадафи, там бяха съгласувани и промените в нея, след като стана ясно, че процесът ще се проточи.

Немалка роля изигра и катарската финансова подкрепа както за действията на бунтовниците, така и на Запада. За целта Катар се възползва от редица посредници, чиито услуги, както стана ясно по-късно, са били плащани именно от Доха. Между другото, едно от обясненията, защо, въпреки огромните разходи, НАТО нито за момент не намали темпото и мащаба на нанасяните въздушни удари срещу Либия, са именно катарските пари. Благодарение на тях, Алиансът покри част от разходите по свалянето на Кадафи. Освен това, именно Катар, с неговия телевизионен канал „Ал Джазира”, се превърна в един от основните центрове на информационната война срещу либийския диктатор.

Следващата мишена: Сирия?

Столицата на Катар, ДохаВ момента емирът на Катар Хамад бин Халифа ат-Тани, опитвайки се да използва набраната инерция, активно работи за свалянето и на сирийския президент Асад. Вече станахме свидетели на успешната реализация на първия етап от изолирането на Сирия в арабския свят. Ат-Тани е сред най-гръмогласните критици на масовите нарушения на човешките права в тази страна, опитвайки се да концентрира в собствените си ръце осъществяването на всички, насочени срещу режима в Дамаск, инициативи. Показателно е, че емирът не се поколеба лично да се появи в сирийската столица само за да предложи на Асад очевидно неизпълним ултиматум, обвързан с последващи „наказателни мерки” на Арабската лига. Целият спектакъл целеше да демонстрира значимостта на малкия Катар в арабския свят и да създаде впечатление, че именно той задава тона в региона. Показателно е също, че поне засега, Доха съумява да постигне целите си. По странен начин, дори държавите, чиито отношения с емира на Катар са, меко казано, сложни (като Алжир и Судан например) в случая играят по неговата свирка. Самият Ат-Тани въобще не крие, че е готов да финансира и свалянето на Асад, обявявайки готовност да отдели за евентуална военна операция срещу сирийския режим 100 млрд. долара.

Тоест, активността в Африка, съвсем не отменя ангажиментите на катарците и в Близкия Изток. В тази връзка си струва да припомня и финансирането на ХАМАС, чиито емисари (по молба на катарските си спонсори) усилено прехвърляха оръжие за либийските бунтовници, както и случващото се в Йемен, където Доха непрекъснато се самопредлага за посредник между управляващите и опозицията, като паралелно финансира протестиращите в Сана. Последното, разбира се, цели максималното ерозиране позициите на Саудитска Арабия, за която Йемен е нещо като васална държава. Тук обаче, както и в целия Близък Изток, освен със саудитците, Катар се сблъсква с друг много сериозен съперник в лицето на Турция. Доказателство за това е решението на водачите на ХАМАС да предпочетат покровителството на Анкара, автоматично прекъсвайки отношенията си с Доха. Което беше поредния сигнал за Катар, че трябва да се отнася по-внимателно към «националната специфика» в региона.

Напоследък, повечето анализатори предпочитат да акцентират върху евентуалния бъдещ сблъсък между двамата «гиганти» в Близкия и Среден Изток, в лицето на Турция и Иран, игнорирайки малкия, но изключително богат Катар. Разбира се, сред причините за това е неизмеримо по-големият военен потенциал на първите две държави, но, както вече споменах, през ХХІ век все по-важна роля играе финансовата мощ, особено ако е съчетана с правилно стратегическо мислене. Малките размери на Катар, както и недостатъчната му военна мощ, го принуждават да бъде изключително гъвкав при избора на своята стратегия и тактика, както и своевременно да ги трансформира, което дава на Доха определени предимства пред основните и конкуренти.

Либия, молитваПри всички случаи обаче, тази гъвкавост си остава ограничена от идеологията. За разлика от китайците например, които държат единствено на икономическата целесъобразност, катарците са прекалено обвързани от религиозните догми и изпитват патологичен страх от разширяване на шиитското влияние в региона. Затова те предпочитат да «инвестират» почти изключително в «Мюсюлманските братя», докато светските организации, в най-добрия случая, играят само спомагателна роля в стратегията им. Отлична илюстрация за това беше вече споменатото посещение на катарския емир Ат-Тани в Дамаск, където, по поръчение на Арабската лига, обсъжда механизмите за установяване на диалог между режима и опозицията. Доброто настроение на емира и оптимизма, демонстриран от него след срещата му с Асад, породи зле прикрито раздразнение сред сирийската опозиция. Всъщност причината за подобно поведение е проста: катарците са наясно, че в момента водеща роля в организацията на протестите в Сирия играят не просто «светските елементи», а най-вече комунистите и други местни левичари. Тъкмо това обяснява и примирителния тон използван тогава от Доха, където (както впрочем и в Ер Риад, и в другите монархии от Залива) залагат на съвсем други сили за свалянето на сирийския режим и изчакват те да наберат достатъчно мощ за да оглавят бунтовете.

„Британският модел” като основа на стратегията на Доха

Както е известно, в основата на катарския възход е не петролът, а природният газ. Залагайки върху производството на втечнен газ, страната се превърна в най-важния енергиен партньор за Запада. В същото време, наличието на гигантски финансови средства, получени от продажбата на „синьото злато”, подхранва амбициите на Катар да се превърне в лидер не само на арабския, а и на мюсюлманския свят.

Тази тенденция започна да се очертава още в средата на 90-те години. Оттогава насам катарският елит не само съумява правилно да инвестира в националната икономика, разчитайки в бъдеще да използва тези средства като политически лост, но и много умело внедрява челните западни постижения, включително в медийната сфера. Така, през 1996 Ат-Тани се сдоби с мощен собствен „рупор” в лицето на телевизия „Ал Джазира”. Създаването и развитието на този проект с помощта на британски мениджъри е сред основните компоненти на катарския успех. Телевизията се превърна в изключително мощно оръжие на информационните войни, водени от Катар, и днес внушенията и дори откровените фалшификации на „Ал Джазира” се приемат с доверие дори от онази част на арабското общество, която е скептично настроена към западните медии.

Тенденцията към превръщането на Катар в поредния силен регионален играч се засили още повече в началото на 2000-те, когато Доха активно започна да установява контакти и връзки с ръководството на Африканския съюз, както и с редица политически фактори в Близкия и Средния Изток.

В Близкия изток не винаги е спокойноНаистина, поне засега, непримиримите ислямисти продължават да смятат катарския емир за „слуга на Запада”, но това, което чуват и възприемат, докато гледат „Ал Джазира”, напълно отговаря на стремежите им. И, като последица от това, мнозина от тях биват принудени да се примирят с „прозападните тежнения” на катарския владетел. Впрочем, както е известно, пробен камък за това, доколко един или друг мюсюлмански лидер е повлиян от ислямизма, е отношението му към Палестина и Израел. В това отношение, позицията на Ат-Тани е показателна – ще припомня само установените през последните години тесни връзки с ХАМАС.

Впрочем, катарският елит поддържа такива връзка с мнозина военни командири и опозиционни лидери в държавите от Близкия и Средния Изток. Нещо повече, следвайки примера на Великобритания, Катар съзнателно превърна територията си в своеобразен „резерват” за всевъзможни политически имигранти, разчитайки да ги използва в бъдеще за реализацията на собствените си интереси. Както показа обаче, ликвидирането, преди няколко години, на един от водачите на чеченските ислямисти Зелимхан Яндарбиев, подобна политика може да провокира напрежение в отношенията на Доха с големите сили. В тази връзка ще припомня, че през 2004 Катар не само освободи руските граждани, обвинени за покушението срещу Яндарбиев, но и беше принуден да съгласува с Москва действията си в газовата сфера, където двете страни са конкуренти. Впрочем, имайки предвид, че газовият пазар е доста по-малък, отколкото петролния, Русия и Катар имат възможност съвместно да влияят върху ценообразуването на синьото гориво. В тази връзка си струва да си припомним и катарската инициатива за създаването на „газова ОПЕК”.

Катарските „модернисти”и саудитските „догматици”

Сред първите стъпки на Катар като самостоятелен играч в глобалната политика, беше сравнително неотдавнашният опит за отстраняване от власт на суданския президент Омар ал-Башир. И въпреки че всички поставени цели не бяха реализирани, все пак беше постигнат определен резултат: Катар демонстрира собствената си значимост не само в очите на арабския свят, а и на Запада, който не спира да критикува остро суданския лидер, обвинявайки го за кръвопролитието в Дарфур.

Катарските амбиции обаче, очевидно са в разрез с това, което прави Саудитска Арабия. Напоследък Риад се чувства все по-засенчен от Доха, благодарение на умелата и политика. Най-предизвикателните, от саудитска гледна точка, стъпки на Катар са дипломатическият му „флирт” с Иран, както и намесата в Йемен. Макар че на думи, Доха се представя за посредник в усилията за урегулиране на йеменската криза, истината е, че тя активно подкрепя местната антисаудитски настроена опозиция. При това не светската, от района на Таиз, а далеч по-радикалната от движението „Ислах”, която действа в столицата Сана.

Ат-Тани много умело се опитва да възседне ислямистката вълна в региона, разчитайки, че когато светските режими паднат, именно той ще може да обере лаврите, изпреварвайки Саудитска Арабия, и така да превърне страната си, ако не в главния, поне в един от главните центрове на арабско-мюсюлманския свят.

В същото време консерватизмът на саудитските лидери ги лишава от възможността да маневрират, както и от немалко потенциални съюзници. Разбира се, благодарение на невероятните си финансови възможности, саудитците продължават успешно да създават уахабитски „клетки” из целия мюсюлмански свят. За разлика от тях обаче, катарците не работят само с маргиналните елементи и опозицията. Практиката показва, че те са готови да търсят изгода както от контактите с ислямистката опозиция, така и с противопоставящите и се светски власти.

Тоест, Катар, на практика, работи с всички, които могат да са му от полза. За разлика от саудитците, Ат-Тани много лесно променя тактиката си в глобалната игра. За това например говорят тесните му връзки със сегашния светски режим в Алжир. На пръв поглед, алжирският президент Бутефлика не се различава особено от Кадафи или Асад, в очите на Доха. За откровения ислямист Ат-Тани, той би трябвало дори да е по-лош от тях, защото активно се бореше и продължава да се бори с ислямизма. Именно алжирската подкрепа беше сред факторите, позволили на Кадафи да се съпротивлява толкова дълго. Въпреки това, Ат-Тани усилено ухажва Бутефлика, като поне два пъти годишно го посещава лично и дори ходи с президента на лов със соколи, демонстрирайки „специалните си отношения” с него. Възниква въпросът, защо му е на емира да се унижава пред „узурпаторите” и враговете на „истинската вяра”? Ами защото Ат-Тани иска изгодно да инвестира в петролно-газовия комплекс на Алжир. В тази сфера, Катар може да се превърне в сериозен конкурент на стария си съюзник – Франция, която също силно се интересува от алжирските енергоносители.

Двата стълба на катарската експанзия

Ако в случая със спомената по-горе инициатива на Катар за създаване на т.нар. «газова ОПЕК» е налице откровен опит за конкуриране на саудитците (противоборството с които е сред основните принципи на новата катарска стратегия), този с появата на телевизията «Ал Джазира» демонстрира, че катарците в редица отношения вече са изпреварили «консерваторите» от Риад, които, до голяма степен, са загубили чувството си за реалност, заради закостенялата си обвързаност с религиозните догми. Всъщност, ако анализираме внимателно стратегията на Доха за превръщането на Катар в регионална суперсила, ще видим, че тя се основава на «творческата интерпретация» на стратегиите, формулирани и използвани навремето от водещите западни държави. Така, решението на катарците да осигурят убежище на толкова много опозиционни лидери от региона, силно напомня сходната британска практика (неслучайно в момента в Лондон спокойно си живеят огромен брой хора, обявени за международно издирване). В случая с «Ал Джазира» пък, няма как да не си припомним американската телевизия CNN, за която един известен политолог беше казал, че „е в състояние сама да спечели всяка война”. Същото се отнася и за „Ал Джазира”. Благодарение на гигантските финансови вложения и усилията на наетите от катарците британски мениджъри, тя се превърна в един от основните инструменти на катарската геополитика в мюсюлманския свят. На свой ред, същият този мюсюлмански свят се сдоби, в нейно лице, с първата в историята си „собствена” телевизия, излъчваща това, което иска да чуе и види огромното мнозинство араби, без значение, дали става дума за истинска или изкривена информация. От времето на американската интервенция в Ирак, „Ал Джазира” активно печелеше аудитория, което и позволи, с началото на „арабската пролет”, да се откаже от официално декларираната безпристрастност, ангажирайки се с откровено тенденциозна пропаганда. Впрочем, следва да се признае, че катарците съвсем точно бяха прогнозирали стремежите на огромната си телевизионна аудитория в арабско-мюсюлманския свят, характерно за която е изостреното чувство на „национално унижение и обида” по отношение на „коварните империалисти и ционисти”. Между другото, именно на него разчиташе и Ал Кайда, в чиито рупор, де факто, се беше превърнала за известен период от време „Ал Джазира”, тъй като през въпросния период именно „мрежата” на Бин Ладен съумя да обедини най-пасионарната част от арабския свят, готова да отправи открито предизвикателство към „новите кръстоносци”.

Пропагандата и финансите са двата стълба, на които се основава експанзията на Катар, който, поради малките размери и недостатъчната си военна мощ, не може да си позволи откритото „дрънкане на оръжие”. Всъщност, истината е, че силовите методи, като средство за разширяване на собственото си влияние, все повече остават в миналото, заедно с мнозинството арабски диктатори. Тоест, пред държавите, претендиращи за сериозна геополитическа роля, остават две възможности: или да се снабдят със собствено ядрено оръжие, или да разчитат на финансовата си мощ. За Катар, второто очевидно е за предпочитане, още повече, че местният елит силно се различава от саудитските си „братя” по своя почти „американски” бизнес нюх и прагматичност: катарците на наясно, че атомната бомба, освен че е много скъпа, трудно може да се използва в текущата политика, докато всеки има нужда от пари. През миналата 2011, като последица от т.нар. „арабска революция”, повечето режими от региона съвсем осезателно го усетиха на собствения си гръб. Оттук и стремежа към привличането катарски инвестиции в националната им икономика, тъй като мнозинството арабски държави не разполагат с достатъчно собствени енергоносители.

В същото време е ясно и, че парите не решават всичко, те могат да гарантират само краткосрочни изгоди и лоялност, докато в Доха оперират с такива понятия като „вечност”. Катарците съумяха много точно да схванат основната тенденция в развитието на политическата ситуация в Близкия Изток, където в момента се осъществява смяна на елитите. Всички т.нар. „революции” са само видимата част на фундаменталните политически трансформации, на които е подложен мюсюлманския свят и на чието начало станахме свидетели през 2011. При това, арабските държави са просто „първите лястовици”, защото е налице мащабен процес на замяна на авторитарните диктатури с не по-малко авторитарни „демокрации”, отразяващи интересите на новата възходяща сила – т.нар. „меки” или „умерени” ислямисти. Защото именно те са на път да сменят светските диктатори, които тотално се провалиха в опитите си за „органично съчетаване на европейските и ислямските ценности”. Горчивата истина е, че европейските ценности тотално бяха отхвърлени от мнозинството араби, които иначе са привързани към безплатното „социално подпомагане” и свободата на изразяване, но само за себе си, и никак не са склонни да толерират свободното изразяване на другите, нито да демонстрират толерантност към другите религии, също както и към правата на жените, например. Това за първи път изпита на гърба си иранския шах, в края на 70-те, и, както става ясно, през последвалите над 30 години нещата не са се променили особено. Оттук и необходимостта от нова „универсална идеология”, която да представлява своеобразен хибрид между „западната демокрация” и ислямските ценности. Именно тази идея се лансира днес от умерените ислямисти, в лицето на „Мюсюлманските братя”, а пък катарците се опитват да оглавят това движение.

Това впрочем, обяснява и противопоставянето между Доха и Риад, тъй като саудитците очевидно не са склонни да се променят и така сами си копаят гроба. Риад продължава да разсъждава с понятията на отиващия се арабския свят, опитвайки се да го „консервира”. Между другото, самият саудитски режим също е анахронизъм, характерен за отиващата си политическа епоха в арабския свят с всичките му диктатори, като засега го спасяват само огромните му финансови възможности. Само че, както показа либийският пример, то вече не е достатъчно за да му гарантира оцеляване. Следствие от това е изострящата се борба между прагматичните уахабити, в лицето на Катар и „ретроградните” уахабити, олицетворявани от Саудитска Арабия. На фона на тези нови процеси в мюсюлманския свят, ролята на Ал Кайда, която доскоро се смяташе за „острието на копието” на саудитците, рязко спада. Вместо радикалите, на преден план излизат умерените ислямисти, което дава определени предимства на катарците, тъй като умерените ислямисти са техни тактически съюзници. При това, Доха отчита негативния опит на саудитските си конкуренти и се старае максимално да завоалира „идеологическия аспект” в своята политика, съзнателно избягвайки публичната пропаганда на уахабизма и отказвайки се от компрометиралата се практика да се използват различни благотворителни организации за радикална пропаганда и превеждане на финансови средства за терористите в различни „горещи точки” на света. И, както изглежда, повечето европейски държави вече са се хванали на тази въдица.

Катар, като конкурент на Китай в Африка

Свалянето на Кадафи радикално промени ситуацията в Африка. Заплахите, свързани с ислямистите, нараснаха, достигайки качествено ново ниво. Както е известно, благодарение на старите си връзки с редица африкански политици и редовната финансова помощ, която им оказваше, либийският диктатор играеше доста важна роля на Черния континент. Там той подкрепяше светските режими, изповядващи панафриканизма, които след смъртта му се оказаха сами срещу „джихадистките” формации.

Имайки предвид, че през февруари 2011 беше свален друг недобре настроен към Катар политик – египетският президент Мубарак, Доха се оказа почти без съперници в арабския свят в опитите да си извоюва ключови позиции в иконономиката на Африка. Въпреки важната си политическа роля на континента, Алжир очевидно не може да се смята за сериозен конкурент на катарците в икономическата сфера. Не бива да се съмняваме обаче, че „нишата” освободена от Кадафи, съвсем скоро ще бъде запълнена. Защото катарският емир използва парите от продажбата на енергоносители не само в подкрепа на ислямските радикали и за свалянето на светските режими, а и ги влага в интересуващите страната му индустриални отрасли. И на първо място, в суровинния, за който Африка е своеобразна „обетована земя”.

Със свалянето на Кадафи и благодарение недалновидната позиция на някои западноевропейски държави, Доха спечели много важен „рунд” от битката си за Черния континент. Беше премахнат основният и конкурент в Африка, разполагащ с достатъчно ресурси за да „спонсорира” половината африкански държави. Заедно с либийския диктатор изчезна и основният му инструмент за влияние, в лицето на многобройните фондации и банки, чието място постепенно се заема от катарците. Вследствие на това можем да очакваме ускорената „ислямизация” на континента и усилване влиянието на Катар в Африканския съюз. Впрочем, африканската експанзия на катарците също ги отличава положително от саудитците. За разлика от тях, Доха не се съсредоточи единствено върху битката за стратегическите зони в Близкия и Средния Изток, а превърна в един от основните си приоритети именно Африка, имайки предвид гигантските запаси от полезни изкопаеми и логистичното бъдеще на континента. Намесата в Судан беше първата пробна стъпка на Катар, в хода на която започна да се формира и стратегията му по африканското направление. В резултат се появи и хибридният модел (съвместно с Африканския съюз) на т.нар. „катарска инициатива”, в чиито рамки, освен постигането на помирение между враждуващите страни в суданската провинция Дарфур, беше изпробван и механизмът на взаимодействие на Катар с африканските лидери. И след като именно по това направление Доха се сблъска със скритото противодействие на Кадафи, за катарците окончателно стана ясно, че докато „лудият полковник” продължава да управлява в Триполи, шансовете им за успех в Африка остават минимални. Те много бързо си направиха необходимите изводи, използвайки и натрупалите се в Европа антипатии към либийския диктатор. Междувременно (или по-скоро съвсем навреме) започна и т.нар. „арабска пролет”. Така, катарците набързо се отърваха от двамата си най-опасни конкуренти на африканския континент и днес са много по-свободни в действията си там.

Разбира се, остава им да преодолеят влиянието на „панафриканизма” сред сегашното ръководство на Африканския съюз, в лицето на Табо Мбеки (първият му председател през 2002-2003) и Жан Пинг (секретар на Комисията на АС в момента). До голяма степен, именно те провалиха опитите на Доха да стане посредник за разрешаването на дарфурската криза. Затова именно в тази посока ще се разгори основната битка. Като и тук можем да очакваме, че основни съюзници на катарците ще се окажат французите, а привържениците на „афроцентризма” вероятно ще се ориентират към Китай, тъй като той е най-големия инвеститор на континента, а в битката с Доха именно парите ще са от най-голямо значение.

Затова не бива да очакваме, че Черният континент ще се окаже лесна „плячка” за катарците. Китай, който притежава несравнимо по-големи възможности (включително финансови) и при това не е склонен да натрапва на своите африкански партньори собствената си идеология, очевидно разполага с по-печеливши позиции там, особено в дългосрочен план.

Сега нека разгледаме основните направления на катарската експанзия в Африка.

Суданското направление

В средата на октомври 2011 суданският президент Ал-Башир посети Катар, където се срещна и преговаря с емира Ат-Тани. Двамата обсъдиха тежката икономическа ситуация в Судан, както и военните действия в единствената петролна провинция на страната Южен Кордофан, на границата с обявилия независимост през 2011 Южен Судан. Те спорадично се прехвърлят и в съседната провинция Сини Нил, където през есента на миналата година се сблъскаха части на суданската армия и наскоро избрания за губернатор Малик Агар. В крайна сметка, правителството в Хартум въведе военно положение в провинцията и назначи на мястото на Агар генерал Яхия Мохамед Хеир за военен губернатор. Това кара мнозина експерти да смятат, че вероятността от нов въоръжен сблъск между Северен и Южен Судан е доста голяма.

Предвид всичко това, посещението на Ал-Башир в Доха трябваше да реши две задачи: Катар е готов да инвестира в суданската икономика 200 млн. долара, което е от голяма значение за Хартум заради сложната ситуация в страната. Освен това, инвестициите ще бъдат обвързани с определени гаранци, което пък ще позволи на Катар да подкрепи в бъдеще Судан, при евентуален конфликт с Южен Судан (да не говорим, че ще ерозира доминиращите китайски позиции в суданската икономика).

Алжирското направление

Въпреки че Алжир се отнася сдържано към новите либийски власти, като открито критикува легализирането в управленските структури на страната на бойци и водачи на „Ал Кайда в ислямски Магреб” (АКИМ), именно позицията на Катар, който осъществява сериозни инвестиции в алжирската икономика, смекчи отношението на Алжир спрямо либийския Преходен национален съвет. Разбира се, това не означава, че на неформално равнище Алжир няма да продължи да противодейства на ислямистите в ПНС.

Либийското направление

Позициите на прокатарските сили в новото либийско ръководство са доста сериозни. Към тях можем да причислим министъра на информацията Махмуд Шаман (член на Директорския съвет на „Ал Джазира”), както и правосъдния министър Мохамед Амалаки. Междувременно, с окончателния разгром на верните на Кадафи сили, с много голяма тежест се ползват военните командири от Бенгази, които още дълго време ще оказват изключително влияние върху разположението на политически сили в страната. Става дума, преди всичко, за водачите на т.нар. „Движение за отбрана 17 февруари” и подкрепящите го военни командири, които също са част от катарското „лоби”.

Накрая, да не забравяме, командващия въоръжените сили на ПНС Али Белхадж, за чиито тесни връзка с „Ал Кайда” отдавна предупреждаваха американските специални служби. Той произхожда от Мисурата и първоначално беше тясно свързан с британците, които подготвяха отрядите му. Радикалните възгледи на Белхадж обаче, поставиха под въпрос тези връзки и, според някои експерти, той най-вероятно ще се ориентира или към Анкара (имайки предвид турските корени на значителна част от населението на Мисурата), или към Катар, който е основния спонсор на всички радикали в Либия.

Туниското направление

Катар е доста активен и в Тунис. Неслучайно, именно след преговорите, които води с катарския престолонаследник принц Тамим Бен Хамад ат-Тани, началникът на туниския генерален щаб Рашид Аммар реши да се ангажира с доставките на оръжие за либийските бунтовници.

Активната, дори хиперактивна и агресивна външна политика на Катар в районите на Магреб и Сахел привлича вниманието на анализаторите върху това, какво точно се опитва да постигне емирът Ат-Тани в Северна Африка. Очевидно е, че амбициите му неминуемо ще се сблъскат с противодействието на европейците и най-вече на французите. Очевидно е също, че изтласканият временно от Либия Китай също няма да допусне това да му се случи и в други африкански държави. При всички случаи обаче, действията на Катар и политиката му през последната година впечатляват с мащабите и обхвата си.

Последиците от катарския възход за ЕС

Междувременно, Западът, който използва Катар, като „инструмент” за постигане на целите си в Либия, рискува да се сблъска с редица неприятни последици. Сега Доха се опитва да затвърди резултатите от победата си, което не може да не притеснява Европейския съюз. Защото след убийството на Кадафи, противниците му започнаха да се боричкат за властта в страната, а катарският емир се опитва да използва ситуацията за да подчини Либия, макар че това е в очевиден разрез с интересите на Франция, с която Катар е доста силно обвързан икономически.

Както е известно, в Либия Западът залага на „либералния” гръбнак на Преходния национален съвет, докато катарците предпочитат ислямистите. Доха продължава да ги финансира и снабдява с оръжие и ислямските радикали вече започват да концентрират в ръцете си все повече власт. Катарците обаче не се задоволяват с това и открито се месят във формирането на структурите на изпълнителната власт в Либия. След като техните протежета получиха ключови политически постове (това особено ясно си личи ако видим списъка на новото общинско ръководство в Триполи), Доха се опитва директно да ги поучава, как точно да изграждат „нова Либия”.

Разбира се, това дразни немалко хора в либийския Преходен национален съвет. Така, смятаният за „водач на либералите” и проводник на западните интереси в страната Али Тартуни директно даде да се разбере, че катарците, „трябва да се научат да чукат на вратата преди да влязат, а не обратното”. Това беше ясен сигнал за западните му покровители, които вече не можеха да гледат равнодушно, как Катар безпрепятствено утвърждава влиянието си в Либия. Неслучайно, през октомври 2011, френският президент Саркози се срещна тайно с катарския емир Ат-Тани за да му предаде желанието на западните държави занапред „да координира по-тясно действията си в Либия с Преходния национален съвет”.

Разбира се, емирът не може да си позволи тотално да игнорира интересите на Запада. В същото време обаче, той очевидно не възнамерява изцяло да се подчини на исканията, предадени му от Саркози. Още повече, че, на първо място, налице е взаимна зависимост между Катар и западните му партньори: Ат-Тани е напълно наясно, колко е важен катарският газ за ЕС. На второ място, конфронтацията между Катар и Запада изглежда най-малкото преждевременна, когато на дневен ред е свалянето на режима в Сирия.

В същото време, следва да признаем, че позицията на Катар очевидно е по-печеливша, отколкото тази на французите например. При това нещата не опират само до това, че на думи катарският емир може да обещае на Париж всичко, което се иска от него, но на практика да продължи тайно да подкрепя либийските ислямисти. В тази връзка, нека си припомним, че НАТО отдавна прекрати операцията в Либия, докато стотици катарски военни още се намират в страната и оказват сериозно влияние върху хода на събитията в нея. Всичко това обяснява и нарастващото безпокойство за случващото се в страната след падането на Кадафи, особено във Вашингтон. В това няма нищо чудно, тъй като, както вече посочих по-горе, „либийският проект”, поне до момента, е най-успешния в рамките на усилията на Доха за прокарване на своите политически и икономически интереси в Африка. При това, той не е само успешен, а и системообразуващ за цялата по-нататъшна външнополитическа активност на Катар.

В тази връзка си струва още веднъж да обърна внимание на «късогледата» позиция на същия този Париж, който се опитва да използва катарците като «таран» за прокарване на интересите на Черния континент, очевидно противопоставяйки този алианс, на разширяващата влиянието си Турция (френско-турските отношения напоследък силно се влошиха). Анкара, която доказва на практика привлекателността на своя модел на развитие, се предпочита от много мюсюлмански държави, които не са склонни да се подчиняват на уахабитските постулати. В същото време, усилвайки позициите на Катар (а заедно с това и тези на ислямистите) на африканския континент, Париж рискува появата на изключително обширна зона, враждебно настроена към всички принципи на «европейската демокрация». Тоест, катарският «зъл дух» всеки момент може да излезе от «бутилката», доказателство за което е и случващото се в Либия.

----------------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1106-libiq-na-vlast-idva-grupata-na-muchitelite-na-bylgarskite-medici

Мустафа Абдел Джалил, човекът, който на два пъти потвърди смъртната присъда на българските медицински сестри по време на театралния съдебен процес срещу тях, се готви да поеме ръководството на Либия след Кадафи. Но, може би това не бива да ни тревожи, след като от Държавния департамент на САЩ ни уверяват, че той е „убеден реформатор”.

Преди време писах, че Абдел Джалил е осъдил на смърт петте медицински сестри и палестинския лекар, всъщност истината е, че в качеството си на ръководител на Апелационния съд в Триполи, той на два пъти потвърди техните вече издадени смъртни присъди. За това впрочем, Абдел Джалил беше възнаграден подобаващо от либийския диктатор. Както посочва в интервюто си, публикувано през март 2011 във френския “L’Express”, един български журналист (става дума за Георги Милков – б.р.), който следи тази история още от самото и начало през 1999, „свръхверният” на режима на Кадафи Абдел Джалил „беше назначен за министър на правосъдието през 2007, като награда за твърдостта му по време на този съдебен фарс”.

Както е известно, именно през 2007 българските медицински сестри най-сетне бяха освободени, благодарение намесата на ЕС (и парите, платени на режима?) и най-вече на Франция, след като прекараха осем години в либийския затвор. Впрочем, България все още настоява за щателно разследване на твърденията, че сестрите са били подложени на мъчения от хората на Кадафи, за да ги принудят да направят признания (от които по-късно се отказаха).

Така или иначе, но новото и уж „най-доброто възможно” правителство, което трябва да наследи Кадафи, действително се доминира от хора, тясно свързани с „делото на българските медицински сестри”. Както вече споменах, то се ръководи от Мустафа Абдел Джалил, за чиято водеща роля при потвърждаването на смъртните присъди по време на съдебния фарс напоследък въобще не се споменава. Сега го представят за „реформатор”, който в продължение на дълги години се е ползвал с негласното одобрение на Вашингтон, където, кой знае защо, не са обръщали внимание на действията му. В една статия, появила се в средата на септември в “McLatchey”, се посочва, че: „В телеграмата си от декември 2009, американския посланик в Триполи Джийн Кретц сипе похвали по адрес на Абдел Джалил, който по онова време е министър на правосъдието на Кадафи. Според него, активисти на „Хюман Райтс Уотч” са споделили с чиновници от посолството на САЩ, че Абдел Джалил е „привърженик на законността”. В телеграмата, публикувана от сайта „Уикилийкс”, се твърди, че „Джалил е уверил хората от „Хюман Райтс Уотч”, че ще продължи да се бори с културата на корупция, позволяваща на специалните служби да бъдат над закона”.

НАТО разруши Либия, за да подпомогне един вътрешен конфликт

В друга телеграма, изпратена през януари 2010, американските дипломати в Триполи описват първата среща между Абдул Джалил и посланик Кретц, в която министърът на Кадафи подчертава усилията си за промяна на либийския наказателен кодекс. Според него, реформите ще доведат до замяната на престоя в затвора с глоби, за някои престъпления, като в перспектива, смъртно наказание ще се налага само за убийство.

Как ли е успял да запази невъзмутимия си вид Абдел Джалил, докато е разказвал за това, и какво ли си е мислил посланик Кретц, докато го е слушал?

Следващият поред е Идрис Лага, който, както съобщава L’Express, също е играл ключова роля (при това много активно) в съдебния фарс срещу българските медицински сестри, в качеството си на ръководител на Асоциацията на роднините на либийските деца, заразени със СПИН. Както е известно, по време на бунта срещу Кадафи, западните медии го обявиха за „военния координатор на бунтовническото движение”.

В тази връзка, Лайзиан Ганьон от канадския “Globe and Mail” напомня, че „ръководената от сегашния военен координатор на Временния бунтовнически съвет Идрис Лага Асоциация, беше създадена от режима на Кадафи с единствената цел да вдигне цената, която западните държави трябваше да платят за българските медицински сестри, държани като заложници”. Впрочем, според известния български експерт по арабския свят професор Владимир Чуков, „Лага изпитва дълбока омраза към Запада”.

Накрая, както споменава в статията си и Ганьон, сред лидерите на либийските бунтовници до неотдавна имаше още една знакова фигура от режима на Кадафи, който при това лично е участвал в изтезанията на българските медицински сестри. Както е известно, доскорошният командващ на бунтовническите сили Абдел Фатах Юнус, беше министър на вътрешните работи и обществената сигурност, като в това си качество отговаряше за системата за терор, създадена от режима на Кадафи.

Според показанията на българските медицински сестри, изтезанията на които са били подложени, са включвали използване на електрошокови палки, полицейски кучета и побои.

Впрочем, Юнус беше убит от съперническа фракция в бунтовническото движение още през юли, така че няма какво да го мислим. Или пък не?

И така, тези безжалостни, аморални и кръвожадни майстори на шантажа, които ние, американците – най-големите наивници на света, решихме да въоръжим и подкрепим, сега се готвят да наложат законите на шариата в Либия. Именно тази групичка: жестокият съдия, манипулирал съдебния фарс срещу българските медицински сестри, безпринципният слуга на Кадафи и шантажистът и специалист по изтезанията – формираха гръбнака на бунтовническото движение. Затова може би е време САЩ и НАТО най-сетне да спрат да подкрепят това движение.

--------------------------------------------------

* Американски външнополитически анализатор,който  редовно публикува свои  материали в „Уолстрийт джърнъл”,  „Уошингтън таймс”, „Уикли Стандарт” и Си Ен Ен

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1077-libiq-sled-kadafi

Два, появили се наскоро, експертни доклада разкриват какво точно представляват

либийските бунтовници и техните лидери

Либийските бунтовници, сражаващи се с армията на диктатора Муамар Кадафи, грабят магазини и болници и палят къщите на хората, заподозрени, че подкрепят режима, в градовете, завзети от опозицията и разположени в западните райони на страната. Това се твърди в публикувания на 15 юли доклад на Human Rights Watch (HRW) (1). Той се появи в момент, когато бунтовниците разшириха контролираната от тях територия на запад и бавно се придвижват към столицата Триполи, опитвайки се да овладеят основните комуникации към нея.

В същото време, самолетите на НАТО бомбардират частите на Кадафи и различни военни обекти, изпълнявайки резолюцията на ООН за защита на мирното либийско население. Независимо от това, гражданската война в страната, на практика, се намира в задънена улица, тъй като нито една от противоборстващите страни не съумя да постигне решаващ успех през последните седмици.

В доклада на HRW, в чиято основа са проведените от активисти на организацията разговори с местни жители и бойци на опозицията, се посочва, че след овладяването на редица градове бунтовниците са изгорили повечето къщи, принадлежащи според тях на привърженици на Кадафи, и са изнесли всички запаси от храни и лекарства от складовете на градските магазини и болници.

Първоначално говорителят на Националния преходен съвет на бунтовниците, намиращ се в Бенгази, т.е. на повече от 1000 км от фронтовата линия, отхвърли твърденията, че тези престъпления са били извършени от бунтовническите части. „Извършителите са хора, които нямат нищо общо както с НПС, така и с революцията от 17 февруари” – заяви той, имайки предвид въстанието срещу Кадафи. Малко по-късно обаче, същият човек заяви, че е „възможно да са били допуснати грешки” и, че ако бъдат открити доказателства, от онези, които са извършвали подобни действия, ще бъде потърсена съответната отговорност.

В един от случаите, цитирани в доклада, активистите на HWS споменават за пет запалени къщи в селцето Кавалиш, овладяно от бунтовниците на 6 юли, както и за групи въоръжени мъже, товарещи в камионите си стоки и храни, ограбени от съседния магазин. „На практика, конфискуваме всичко което намерим” – признава пред активистите на американската неправителствена организация санитар на бунтовниците в Авания.

Предполагаемите престъпления, извършени от бунтовниците, повечето от които са въоръжени цивилни доброволци с аморфна командна структура, пораждат тревога тъй като провокират и ответно насилие от страна на правителствените части, укрепили се около Триполи. Освен това, тези съобщения поставят в крайно неудобно положение НАТО, доколкото официално обявената цел на въздушните удари на пакта срещу частите на либийската армия е защитата на мирното местно население.

Впрочем, активистите на HRW критикуват и силите на Кадафи заради водения от тях безпорядъчен обстрел на граждански райони, жестокото им отношение към пленените бунтовници и използването на противопехотни мини.

Откакто в средата на февруари започна въстанието срещу либийския диктатор, който управлява страната вече 42 години въоръжените бунтовници успяха да поставят под свой контрол по-голямата част от източната половина на страната, където създадоха и собствена администрация, базирана в Бенгази. Те контролират и град Мисрата, на средиземноморското крайбрежие, както и по-голямата част от планинската верига Нафус, на югозапад от Триполи.

HRW е поискала от бунтовническите лидери да спрат и накажат онези свои бойци, които грабят и убиват цивилни граждани. „Опозиционните сили са длъжни да защитават мирното население и неговото имущество в контролираните от тях райони, така че хората да не се боят да се върнат по домовете си и да могат да водят нормален живот” – посочва Джо Сторк, зам. директор на Human Rights Watch, отговарящ за Близкия Изток и Северна Африка. В същото време, командирите на бунтовниците в западните либийски планини отказват да коментират твърденията на неправителствената организация, макар че в доклада и се цитират думите на един от тях – полковник Ел-Моктар Фирнан, който признава, че са били извършени някои нарушения, макар да отрича, че става дума за целенасочена политика: „ако не се бяхме намесили, хората щяха да сринат със земята завладените от нашите части градове”.

Различната „либийска революция”

Според повечето експерти, либийската „революция”, която първоначално се смяташе за поредната проява на т.нар. „арабска пролет”, всъщност представлява съвършено различен феномен. Колкото и ясни да изглеждат на пръв поглед събитията в тази страна, те силно се отличават от случилото се в Тунис или Египет. Ситуацията в Либия е толкова сложна и непредсказуема, че възможността след сегашното горещо либийско лято да настъпи спокойна и „демократична” есен, не изглежда никак вероятна.

„Либия: бъдещето е неясно” – това е заглавието на появилият се на 30 май доклад (2) на международната група от експерти, посетили Либия през април 2011 за да изготвят независима и неутрална оценка на ситуацията в страната и да се срещнат с представители на двата противостоящи си лагера. Групата беше създадена по инициатива на Международния информационно-изследователски център по проблемите на тероризма и подпомагане жертвите на терора (CIRET-AVT) и Френския център за анализи в разузнавателната сфера (CF2R), с подкрепата на Форума за мир в Средиземноморския регион. Експертите посетиха Триполи и Триполитания, контролирани от силите на Муамар Кадафи, както и цялата бунтовническа провинция Киренайка, включително Бенгази. Групата включваше:

-          Саида Бен Абиле, бивш министър по въпросите на солидарността на Алжир и една от създателките на CIRET-AVT, носител на наградата „Гражданско общество” на ООН;

-          Румяна Угърчинска, българска журналистка, живееща и работеща във Франция, авторка на бестселърите „Истината за атентата срещу Йоан Павел ІІ”, „КГБ и сие” и „Газовата война”;

-          Ив Боне, почетен префект и бивш шеф на френското контраразузнаване по времето на президента Митеран и депутат от Съюза за френска демокрация, автор на много книги и президент на CIRET-AVT;

-          Дърк Боржер, белгийски експерт и бизнесмен, инвестиращ в различни африкански държави южно от Сахара;

-          Ерик Дьонесе, бивш офицер от френската армия и сътрудник на Управлението по стратегически въпроси на Министерството на отбраната, президент на CF2R;

-          Андре льо Менян, вицепрезидент на Международния благотворителен фонд в подкрепа на децата-сираци от Третия свят, посланик за специални поръчения и консултант на Африканския съюз.

Представителният състав на експертната група прави резултатите от проучванията им особено интересни. Да видим например, какво твърди комисията за причините за бунта в Либия:

„Анализът на фактите, свързани с неотдавнашните събития, налагат извода, че либийската „революция” не е нито демократична, нито спонтанна. Всъщност, става дума за въоръжено въстание срещу съществуващия режим, мотивирано от завистта и стремежа за мъст на лидерите на източния регион на страната, което въобще не се вписва в динамиката на събитията от т.нар. „арабска пролет” и очевидно има друг характер. Либийското бунтовническо движение не може да се сравнява с тунската и египетската народни революции. В тези две страни, причина за взрива на народното недоволство беше тежкото социално-икономическо положение, докато в Либия, най-вече заради големите и петролни запаси, населението не само че не беше лишено от основните социални блага, но и можеше да си позволи някои прищевки: така например правителството беше принудено да разчита на чуждестранна работна сила, тъй като самите ливийци не бяха склонни да се занимават с работа, която смятат за „унизителна””.

Авторите на доклада виждат причините за въстанието срещу режима на Кадафи в специфичния регионален контекст (примерът на съседните арабски държави, където се развиха основните събития на „арабската пролет”), ситуацията вътре в страната – и особено в източната и част, където традиционно са силни сепаратистките настроения, както и (до голяма степен) във външната намеса.

Корените на различията между двете основни области на страната – западната Триполитания и източната Киренайка могат да се открият още в античната епоха. Проникването, през ХІХ век, на религиозната секта на сенуситите в Киренайка, допълнително разделя двете области, тъй като жителите на Триполитания остават верни на традиционния сунитски ислям. Сенуситското религиозно-историческо движение пък си поставя за цел връщането към корените на исляма. През последните десетилетия най-големият град на Киренайка – Бенгази (вторият по големина в Либия след столицата Триполи) се смяташе за тлеещо огнище на религиозен екстремизъм. Малцина обаче знаят, че през последните петнайсетина години Бенгази се превърна и в епицентър на африканската миграция към Европа. Нелегалната имиграция се трансформира в своеобразна индустрия, чиито оборот се оценява на стотици милиони долари. В града се формира истинска мафия, включваща корумпирани правителствени чиновници и полицаи. Само преди година режимът на Кадафи (и то благодарение сътрудничеството с италианските специални служби) съумя да установи известен контрол над ситуацията, както и да арестува някои от по-видните мафиоти от Бенгази. Лишена от част от доходите си, местната мафия беше първата, предложила финансова помощ и военна подкрепа за либийското въстание. Фактът, че след началото на вълненията стотици чуждестранни работници бяха ограбени или убити от бунтовниците, съзнателно се прикрива от чуждестранните медии. Неслучайно в доклада си европейските експерти подчертават, че либийският конфликт има не толкова военен, колкото информационен, т.е. „медиен” характер и напомнят, че „датата на официалното начало на революцията – 17 февруари” беше обявена много преди избухването на вълненията във Фейсбук, а международните телевизионни канали излъчваха откровена дезинформация – например, че армията на Кадафи осъществява въздушен обстрел на столицата, макар че от началото на конфликта срещу Триполи не е изстрелян нито един либийски снаряд. Телевизия „Ал Джазира” пък е квалифицирана в доклада като „факторът, провокирал намесата на НАТО”, тъй като съобщенията на нейните кореспонденти (много от които са граждани на западни държави) са оказали силно влияние върху решенията на ООН за Либия.

По-нататък се посочва, че макар бунтовническото движение да се обявява за „общонародно”, всъщност не олицетворява народното единство, а обединява разнородни групировки, преследващи различни и често противоречащи си цели и интереси: от една страна са гражданите, обявяващи се против Кадафи по идейни съображения и стремящи се към демократични свободи, а от друга – представителите на племенната върхушка на източните либийски племена, недоволна от несправедливата подялба на националните богатства, както и привържениците на ислямизма. Още по-странно е, че движението се оглавява от бивши приближени на диктатора Кадафи, заемащи отговорни постове в правителството му: Мустафа Абдул Джалил и Абдул Фатах Юнис, чието минало свидетелства за презрителното им отношение към спазването на човешките права и за огромна жажда за власт. Докато народните вълнения в Тунис и Египет се развиха без протестиращите да използват оръжие, в либийския случай протестите много бързо прераснаха във въоръжен сблъсък, т.е. в гражданска война.

Правителството на Кадафи, първоначално се колебаеше, дали да използва военна сила срещу бунтовниците, но след това организира настъпление срещу тях и без особени усилия прогони въстаническите отряди от градските центрове, тъй като повече от тях бяха формирани от млади хора без военен опит.

В същото време, въпреки твърденията на повечето западни медии, експертите от групата твърдят, че не са открили в градовете признаци за интензивни боеве, което говори или, че армията на Кадафи е ограничила използването на военната си мощ, или пък за лошата военна подготовка на бунтовниците. Според двама професори от университета в Бенгази, цитирани в доклада, в навечерието на „революцията” в тяхното учебно заведение са се появили много млади хора, които без да са студенти, са водели активна революционна пропаганда сред учещите там и дори са заплашвали преподавателите, отказващи да агитират студентите по време на лекциите си.

Още в самото начало на вълненията, от ситуацията се възползват ислямистите и криминалните елементи за да организират нападения срещу затворите за особено опасни престъпници в околностите на Бенгази, освобождавайки своите хора там. Веднага след това криминалните банди атакуват полицейските участъци и официалните учреждения, а за жителите на града става нещо нормално да виждат обесени полицаи по улиците. В доклада са фиксирани и многобройни случаи на нападения срещу работници-мигранти от различни африкански държави, които биват арестувани, бити, ограбвани, а някои – убити. Междувременно революционната вълна залива повечето градове на Киренайка: Бенгази, Тобрук, Дерна, Ал-Байа, докато в Триполитания въстанието няма сериозна подкрепа. Въпреки това, както посочват авторите на доклада, народните вълнения в Завия, на 50 км от столицата, са били отлично подготвени и координирани предварително. Режимът на Кадафи, който очевидно е бил изненадан от подобни мащаби на народните бунтове, въпреки това се опитва да не допусне масови кръвопролития при потушаването им, опасявайки се да не провокира междуплеменна вендета.

Впрочем, не е изключено министърът на вътрешните работи Абдул Фатаф Юнус, вече планирал бягството си в Бенгази, съзнателно да е поощрявал бездействието на силите за сигурност, давайки възможност на опозиционното движение да набере сила. През трите седмици, в които бунтовниците контролират град Завия, там са ограбени и подпалени всички правителствени учреждения (съдилищата, затворите, полицейските участъци и т.н.), както и много магазини и аптеки. Фиксирани са множество случаи на изтезания на хора, включително изнасилвания на жени, убийства на цивилни граждани и полицаи и т.н. При това, според свидетелите, убийствата на жертвите са били в стила на алжирската Въоръжена ислямска групировка.

Въз основа на тези факти могат да се направят и първите изводи от доклада: либийската „революция” не е народно въстание, тя неслучайно не започва в столицата и корените и не следва да се търсят в социално-икономическите проблеми. Епицентърът и е в Киренайка, регион традиционно противопоставящ се на централна власт. След като правителствените части поставиха под контрол градовете в Триполитания, ситуацията влезе в нова фаза. Беше обявено, че в Либия има хуманитарна криза и авиацията на НАТО започна въздушни бомбардировки срещу позициите на „армията на Кадафи”, което съществено влоши ситуацията в без това застрашения от катастрофа региони. Междувременно, през април, Human Rights Watch излезе с декларация, в която се цитират точни цифри, според които, напук на твърденията на повечето западни медии, войските на Кадафи не са осъществявали масови разправи с жителите на овладените от тях градове.

Тоест, става очевидно, че лидерите на най-силно ангажираните в конфликта западни държави и най-вече френският и американският президенти Саркози и Обама, силно са преувеличили мащабите на хуманитарната заплаха за населението, с цел да оправдаят началото на военната интервенция срещу Либия.

Външната подкрепа за бунтовниците

Авторите на доклада цитират следните факти за осъществени тайни операции, за осигуряване на външна подкрепа за либийските бунтовници:

- Египет е изпратил в Либия поделение 777 на специалните си части (елитни сили) за доставка на оръжие и оказване тактическа помощ на бунтовниците;

- От началото на бомбардировките на Либия, по заповед на президента Обама, в страната са изпратени няколко групи на американското разузнаване с цел да установят контакт с бунтовниците и да насочват самолетните удари на НАТО. Предполага се, че американският президент е подписал секретен меморандум, позволяващ осъществяването на тайни операции, като по този начин „е дал собствен принос за успеха на опита за преврат в Либия”. Това е позволило в страната да се върне полковник Хафтер (вербуван през 1987 агент на ЦРУ), който в момента е член на Временния национален съвет и разполага с много сериозни пълномощия;

- Великобритания също е изпратила свои специални агенти в Либия, с цел да установят тайни контакти с бунтовническото правителство в Бенгази, но мисията им се е провалила, още преди да започне: арестуваните от либийските служби (при кацането на хеликоптера им) агенти са престояли няколко дни в затвора, преди британските власти, след като са признали за мисията им, са си ги прибрали със специален хеликоптер;

- Френският вестник „Канар Аншене” изнесе данни за доставката на 105-милиметрови оръдия от Франция за бунтовниците в Бенгази, под формата на хуманитарна помощ. Така Саркози демонстрира, че спазва обещанието си за военна подкрепа, дадено на Временния национален съвет.

Временният национален съвет (CNT), създаден от бунтовниците на 27 февруари 2011, на практика, представлява правителство на опозицията, макар членовете му всячески да подчертават неговия временен и представителен характер, обещавайки да създадат истинско правителство „веднага щом бъде освободена цяла Либия”. Между другото, при появата на доклада на експертната група (т.е. в началото на юни) бяха известни само 13 от имената на общо 31 членове на Съвета, макар че Франция и редица други западни държави вече бяха признали легитимността на Съвета, представляващ разнородна коалиция от различни групи и интереси, сред които са: „Либийската лига за човешки права” (чиято централа е в Лондон), Националният фронт за спасения на Либия (с централа в саудитската столиза Ер Риад), неколцина „либерали”, близки до различни американски неправителствени организации, както и откровени привърженици на радикалния ислямизъм (предимно военни). Официално, Съветът обяви като една от основните си цели създаването на демократична държава, но чл.1 на Националната му харта ясна декларира, че в основата на законодателството на тази демократична държава ще бъде шариатът.

Ето какво е известно до момента за състава на Временния национален съвет. Оглавява го 59-годишният шейх Мустафа Абдул Джалил, бивш министър на правосъдието на Либия, произхождащ от Ал Зайда, в Източна Либия. Известен е като специалист по ислямско право и заемаше министерския пост от 2007. Докато беше в изпълнителната власт демонстративно се отказа от редица привилегии (служебна вила, охрана и личен шофьор). Ползва се с имидж на борец за справедливост, но именно по негово време, в частност, се разви финалната фаза на скандалния съдебен процес срещу шестте български медицински сестри. Джалил се присъедини към „революцията от 17 февруари” на петия ден след започването и. Доскоро категорично се противопоставяше на евентуалното присъствие на чуждестранни войски на либийска територия, а през март обеща, че опозицията няма да започне съдебно преследване срещу Кадафи, ако той се откаже от властта и напусне страната. Малко по-късно обаче промени позицията си, обявявайки, че „след победата на опозицията” Кадафи ще бъде изправен пред съда.

Смята се, че преходното правителство може да бъде оглавено от бившия университетски преподавател Махмуд Джибрил. Като представител на бунтовниците, той вече се срещна с държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън и френския президент Никола Саркози. За фаворит за поста военен министър се смята Омар ал-Харири, а за външен министър – бившия министър на икономиката и кадрови дипломат Али Есауи. Последният доскоро беше посланик на страната си в Либия и един от първите представители на дипломатическия корпус, преминали на страната на опозицията.

Икономистът Али Тархони вече отговаря за икономиката, финансите и петрола на териториите, контролирани от бунтовниците. Затова не е трудно да прогнозираме, че ще поеме същите функции и в преходното правителство. Именно той, в частност, възложи на катарската компания Qatar Petroleum да поеме продажбите на петрол от териториите, контролирани от бунтовниците. Пак той твърдеше, в края на март, че на тези територии, могат да се добиват между 100 и 130 хиляди барела петрол дневно (до началото на безредиците, Либия добиваше по 150 хиляди барела дневно). Според Тархони, износът на либийски петрол през контролираните от бунтовниците пристанища, може да стартира „след по-малко от седмица”.

На 29 март, в интервю за италианската телевизия Rai Uno, Абдул Джалил увери управляващите в Рим, че след като дойде на власт новото либийско ръководство възнамерява да спазва всички споразумения, подписани по-рано с Италия, и ще продължи борбата с нелегалната имиграция през територията на Либия. Същия ден, на заседание на Международната контактна група за Либия, представителят на Временния национален съвет обеща, че ако опозицията дойде на власт, ще проведе „свободни и справедливи президентски и парламентарни избори”. А също, че новата конституция на страната ще бъде приета чрез референдум. Новият основен закон трябва да „гарантира свободата за създаване на политически партии, изразяване на позиции и мирни демонстрации”, както и „защитата на интересите и правата на чуждестранните компании”, работещи в Либия.

Очаква се в скоро време да „изплуват” още две лица на бъдещи министри, участвали и в правителството на Кадафи. Както е известно, бившият шеф на либийското Вътрешно министерство генерал Абдул Фатах Юнис командва бунтовническите сили в Бенгази. На свой ред, бившият външен министър Муса Куса (преди да заеме този пост, през 1994-2009, той ръководеше либийските специални служби), се намира в Лондон и все още не е излязъл от сянката. Впрочем, за да го върнат в либийската политика, западните съюзници на бунтовниците ще трябва да решат, какво да правят със задочната му присъда заради взривяването, през 1989, на самолет на авиокомпанията UTA, летящ над Нигер.

Членовете на групата експерти, посетила Либия по инициатива на CIRET-AVT и CF2R, твърдят, че са били изненадани от „изкуствения характер” на либийската „национална революция”.

Как воюват бунтовниците

Муамар Кадафи - след съобщението за смъртта на сина му

Наред с всичко останало, както твърдят авторите на доклада, Временният национален съвет се е дискредитирал и заради активната си пропаганда, която, според тях, включва най-вече системни преувеличения и откровена дезинформация за „престъпните действия” на армията на Кадафи, например, като завишават броя на „спасените от Саркози” мирни местни жители.

Показателно е, че никой не говори за евентуални финансови проблеми на Временния национален съвет, защото е добре известно, че бунтовниците разполагат с постоянни източници на финансова и хуманитарна подкрепа. Затова, най-важното за тях си остава получаването на политическо признание. Така, посещението на американския сенатор Маккейн беше изключително високо оценено от членовете на Съвета. Между другото, групировките Хизбула и ХАМАС също подкрепят бунтовниците и предлагат да им изпратят свои инструктори и военно оборудване.

Както е известно, Франция беше първата държава, която, на 10 март 2011, призна Временния съвет за „законен представител на либийския народ”. Това решение на Саркози учуди доста от европейските му партньори. Причини за него биха могли да бъдат:

- желанието на френската дипломация да вземе в свои ръце инициативата, тъй като, след като не съумя да повлияе върху хода на събитията в Тунис и Египет, тя се почувства изпреварена от американската и британска „конкуренция”;

- в очакване на президентските избори през 2012, Саркози иска да повиши рейтинга си, сражавайки се и побеждавайки „световното зло”;

- Саркози е направил този рискован избор, в момент, когато беше лишен от постоянните си консултанти, т.е. непосредствено след оттеглянето на генералния секретар на Елисейския дворец Клод Геан от поста му и след изпращането на координатора на националното разузнаване Бернар Бажоле за посланик в Кабул.

Лидерите на Съвета публично декларират, че „с решението си Саркози спаси над милион човешки живота”, навсякъде на територията, контролирана от бунтовниците, се продават френски знамена, а в Университета на Дерна отскоро е налице рязък скок на желаещите да учат във факултета за франкоезично обучение.

Според авторите на доклада обаче, мащабната медийна кампания, рекламираща ролята на Франция в либийския конфликт, може да се окаже погрешна и опасна игра и, че на практика Саркози е действал като марионетка на САЩ, които в момента вадят либийските „въглени” с чужди (френски) ръце. Още повече, че стойността на подобна операция, в очите на френските данъкоплатци, изглежда направо космическа: всеки ден Франция харчи в Либия пет пъти повече средства, отколкото в Афганистан. Като авторите се аргументират и със съответните данни.

Така, стойността на един част полет на изтребителя „Рафал” е около 13 хиляди евро, а на „Мираж 2000” – 11 хиляди евро, и то без да се отчитат разходите за гориво. При това самолетите излитат от френски бази, т.е. само времето за да достигнат Либия и да се върнат обратно е 6 часа. Една ракета „Скалп” пък струва около 850 хил. евро, а според доклада на френското Министерство на отбраната до края на април срещу Либия за изстреляни 11 такива ракети. Като цяло, по данни на различни специализирани източници, само двете първи седмици от намесата в Либия са стрували на Франция около 30 млн. евро. Окончателната стойност ще зависи от продължителността на операцията, но и сега е ясно, че това ще бъде огромно бреме за френския военен бюджет, който и без това преживява тежки времена, както и, че през следващите десетилетия ще се налага прехвърлянето на средства от други източници за покриване „либийския дълг” на Министерството на отбраната в Париж.

Междувременно, както твърдят и експертите от международната група, не е тайна, че държавите-членки на НАТО, подкрепящи военната намеса и признаващи временното правителство, преследват с това свои собствени интереси. Така например, като основна цел на САЩ, оправдаваща намесата им в либийския конфликт, се посочва не стремежът им да помогнат на народа на Либия да се освободи от омръзналия му диктатор, нито дори петролните и газови запаси на страната, а (ни повече, ни по-малко) да се попречи на по-нататъшното китайско проникване в икономиките на държавите от Африканския континент. Както е известно, наскоро Международният валутен фонд публикува доклад, в който се твърде, че „ерата на САЩ” е към края си и показателите на китайската икономика ще изпреварят тези на американската още през следващите пет години. Както твърдят редица френски експерти, Вашингтон се опитва да попречи на китайското развитие, използвайки военното и стратегическото си предимство и ограничавайки достъпа на Китай до природните и енергийни ресурси на региона: Пекин осъществи гигантски инвестиции в енергийния комплекс на Киренайка, разчитайки да използва местните енергоносители за собствените си огромни енергийни потребности. Сега, предвид случващото се в Либия, китайските компании губят милиони долари. В тази връзка, авторите на доклада се спират и на отношението към намесата в либийския конфликт на такива европейски държави-членки на НАТО, като Италия и Германия, които са основните потребители на либийския петрол и, следователно, заемат позиция „против интервенцията”. Франция и Великобритания, напротив, не могат да се похвалят с кой знае колко изгодни договори, сключени с режима на Кадафи, затова усилено търсят (и намират) съюзници сред другите арабски диктатури (Катар, ОАЕ и т.н.) в стремежа си да свалят по-бързо либийския лидер. Сред останалите държави, политически заинтересовани от либийския конфликт, авторите споменават Египет, на когото САЩ са обещали да „върнат” част от Киренайка, както и Палестина, за чието ръководство (и в частност за ХАМАС) е изгодна дестабилизацията в този регион, тъй като тя би застрашила толкова трудно изградените от Израел отношения с някои важни държави в него и би провокирала мощен подем на ислямизма.

Ислямисткият фактор

И сега в източната част на Либия, в Киренайка, все по-силно се усеща присъствието на ислямските интегристи: много местни жени вече не смеят да показват лицата си, а много мъже носят характерните за ислямистите и моджехидините бради. Тук е мястото да напомня и, че в източната част на страната се базират членовете на либийския филиал на „Мюсюлманските братя”. Един от районите на Киренайка – Джебел Ахдар, пък се е превърнал в убежище на Либийската ислямска въоръжена групировка (GICL), която е в черния списък на терористичните организации, изготвен от Съвета за сигурност на ООН. През 1995, водачът и обяви „джихад” на режима на Кадафи, като оттогава насам терористите не спират борбата за свалянето на полковника и превръщането на Либия в радикално-ислямистка държава. През 2007 GIGL се обяви за „дъщерна организация” на Ал Кайда. Заради сътрудничеството между правителството на Кадафи и някои западни разузнавателни служби в борбата срещу тази терористична групировка, както и против самата Ал Кайда, наследникът на Бин Ладен – Айман ас Зауахири, обяви, че либийският диктатор е сред приоритетните мишени на ислямистите. В доклада се цитират и думите на Салех Аби Мохамед (смятан за говорител на Ал Кайда), който в интервю за един саудитски вестник, излизащ в Лондон, потвърди, че Ал Кайда е получила официално разрешение от Временния национален съвет да действа в контролираните от него територии: „в момента се разполагаме в Дерна, където нашият емир – шейх Абдул Хаким, създаде ислямски Съвет, управляващ града по законите на шариата”. Освен това Аби Мохамед потвърждава, че организацията му наскоро е купила голямо количество оръжие, „предназначено за защита на нашите бойци и знамето на исляма”. Тоест, либийският конфликт е сериозен рисков фактор за целия Магребски регион.

В един доклад, представен през 2007 от американската Военна академия в Уест Пойнт, се цитират факти за това, че либийската провинция Киренайка е сред основните центрове за вербовка на бойци-ислямисти, действащи в Ирак. Сред документите, които са успели да заловят американските военни в Ирак през 2007, е и списък на 600 бойци – членове на Ал Кайда, като 112 от тях са дошли именно от либийска Киренайка. Освен това, не може да не поражда тревога фактът, че терористите-либийци много по-често от останалите осъществяват доброволни самоубийствени атентати (86%, срещу 56%, при представители на други арабски народи).

Водачът на бунтовниците Хаким ал-Хасиди, който е един от лидерите на Либийската ислямска въоръжена групировка (GICL), преминал военна подготовка в лагерите на моджехидините в Афганистан, заяви, че джихадистите, сражавали се против коалиционните сили в Ирак, сега са в авангарда на борбата срещу режима на Кадафи. В момента, под командването на Ал-Хасиди се намират около хиляда бойци, а самият той е член на Временния национален съвет в района на Дерна и отговаря за сигурността на Западна Киренайка, подчинявайки се директно на бившия вътрешен министър на Либия генерал Абдул Фатах Юнис. Твърденията на Ал-Хасиди се потвърждават и от американския адмирал Джеймс Ставридис, командващ Обединените сили на НАТО в Европа, според който: „десетки бивши бойци на GICL участват в опита на бунтовниците да свалят режима на Кадафи”.

Самите членове на Временния съвет въобще не се притесняват от присъствието на откровени фундаменталисти в своите редове. Както посочва Ашур Бурашид, член на Временния съвет, произхождащ от района на Дерна: „В момента ние сме във фазата на националното си освобождение и не е време да се караме заради различията помежду ни. Бихме се разтревожили, само ако тези хора започнат да се налагат над останалите”.

Междувременно, Ал-Хасиди твърди, че бойците му са „истински патриоти и правоверни мюсюлмани и също се борят против потисниците”, добавяйки: „напук на това което казва за мен Кадафи, не съм член на Ал Кайда, но ако ситуацията в страната си остане нестабилна, аз несъмнено ще поискам нейната помощ”.

На свой ред, адмирал Ставридис предупреди американския Сенат, че по данни на разузнаването, в редовете на бунтовниците „са налице признаци на терористична активност”. Което не е учудващо, имайки предвид, че именно членовете на GICL формират гръбнака на въоръжената съпротива. В тази връзка, в доклада на международната група се цитират следните факти:

- в средата на април, Ал-Хасиди е напуснал Бенгази, за да посрещне в Мисрата „25 отлично обучени ислямистки бойци, пристигнали с кораб, натоварен с оръжие”;

- търсеният от Интерпол Абделмомен ал-Мадуни (известен и като Ибн ал-Уард) е загинал по време на боевете в либийския град Брега, сражавайки се в редовете на бунтовниците;

- друг член на GICL – Исмаил Салаби, е ръководил през април, в една от казармите на Бенгази, обучението на 200 фундаменталисти, с помощта на двайсетима инструктори от Катар.

Някои изводи

И така, Либия е единствената страна, в която резултат от „арабската пролет” стана кръвопролитна и продължителна гражданска война, способна на доведе до нейното разделяне, както и увеличаващият се риск от установяването на ислямистки режим. Тоест, ако Временният национален съвет окончателно победи в Киренайка или в цяла Либия, това вероятно ще означава радикалната ислямизация на страната. Така излиза, че западната намеса в либийския конфликт създава повече проблеми, отколкото решава. Интервенцията на НАТО рискува да дестабилизира цяла Северна Африка и Близкия Изток и може да съдейства за появата на ново огнище на радикалния ислям и дори на тероризма в Киренайка.

Заключителната част на доклада на международната група експерти звучи така:

„Накрая, следва да поставим въпроса за законността на подобна намеса, в името на „свещената демокрация”, във вътрешните работи на една чужда държава, при което се забравя, че именно според демократичните принципи, само народът на една страна, а не чужденците, има правото да качва и сваля правителствата и. Международната общност не е някаква свръхдържава, която може да сменя управляващите в една или друга страна, както и когато и скимне. Особено, ако става дума за демократични принципи, които тя самата не спазва. Следва да се научим да различаваме, в какво точно е вината на определени управници – дали в това, че разполагат с петролни ресурси или, че са извършили някакви реални (или пък мними?) престъпления”.

Докладът се появи на този етап от „битката за Либия”, когато Западът сякаш започва на гледа по-трезво на нещата, съзнавайки, че черно-бялата представа, доминираща в началото на либийската кампания, не съответства изцяло на действителността. Възможно е, при всичките при всичките му недостатъци и дори престъпления, Кадафи да не се окаже чак такъв „човекоядец”, за какъвто го представят, а пък опозицията да не е чак толкова „демократична и чиста”, както беше удобно да се твърди допреди няколко месеца. Пръв от лидерите на „антилибийската коалиция” това призна италианският премиер Силвио Берлускони, който неочаквано обяви, на 7 юли, че от самото начало е бил против военната интервенция, но е трябвало да се подчини на решението на Парламента. Макар че, имайки предвид, че мнозинството в Парламента принадлежи именно на партията на Берлускони „Народ на свободата”, в това трудно може да се повярва. При всички случаи, тенденцията е налице. Днес никой от сериозните анализатори не се наема да прогнозира, как точно ще приключи тази битка. Вариантите са много – от разпадането на Либия на две или дори на три части, до победа на ислямистите или пък установяването на демокрация от „западен тип”. Очевидно е обаче, че нито един от тези сценарии няма как да се реализира в чист вид. Не е ясно, какво точно ще стане с Либия. Почти никой обаче не се замисля, какво ще стане с Европа и Запада, като цяло, след края на либийската война. Безспорно, след като за пореден път се „опари” в тази кампания западната общност ще си направи определени изводи. Ясно е едно: нито Либия, нито Европа, нито Западът ще бъдат същите, каквито бяха преди началото на тази битка.

Бележки:

1. www.hrw.org/en/news/2011/07/13/libya

2. www.cf2r.org/images/stories/news/201106/rapport-libye.pdf

 

 
Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1015-arabskata-revoliuciq-grajdanskata-voina-v-libiq

Обективно погледнато, сегашната революционна ситуация в Арабския свят до голяма степен отслабва всички водещи местни режими - както съществуващите, така и онези, които се готвят да ги заменят. Съществуващите – защото не искат промени, а те вече няма как да бъдат спрени, а новите – защото макар да искат промени, нямат нито сили, нито ресурси да ги реализират.

В тези условия, както посочва американският анализатор Виктор Ясман, повечето арабски държави, най-вероятно, ще се трансформират в прозападно настроени квазидемократични режими, просто поради липсата на друга алтернатива. При това, САЩ ще могат не само да запазят геополитическите си позиции, но и да се утвърдят като лидер на „западния” цивилизационен проект. Именно на това разчита и администрацията на президента Обама. Но, САЩ, както и водещите държави от ЕС, са силно заинтересовани и в чисто икономически план от по-бързата смяна на историческата парадигма в Близкия изток. Защото това би означавало възможност за грандиозно преразпределяне на доходите, ако Арабският изток действително бъде насочен по пътя на политическата либерализация.

Нещата опират до това, че управляващите днес кланове в петролните държави от Персийския залив (както впрочем и в Либия), на практика, са монополизирани приходите от добивания там петрол с помощта на държавните компании, които контролират. Добитият от тях арабски петрол се доставя на световните пазари, преработва се и се продава на потребителите от западните петролни гиганти, които са най-вече американско-британски. При това, западните петролни компании, за разлика от държавните арабски, са частни акционерни дружества. Макар че и едните, и другите не пораждат кой знае какви симпатии сред обикновените хора, очевидно е, че западните компании са много по-прозрачни, а разпределянето на доходите в тях има далеч по-цивилизован и демократичен характер, отколкото в близкоизточните им партньори. В края на краищата, едно е в директорския борд да участват избрани от акционерите мениджъри, а съвсем друго той да включва само принцове от управляващата династия. Така, излиза, че приходите на националните петролни компании на държавите от Залива (а това се отнася и за Либия) отиват за укрепване на статуквото, т.е. на откровено авторитарните местни режими. Наистина, Саудитска Арабия, както впрочем и другите монархии (а дори и режимът на Кадафи) харчат грандиозни средства за различни обществени фондове или като дарения, но го правят просто защото така са решили, а не защото законът ги задължава.

 

 

 

 

 

Ако в резултат от революционната трансформация на Близкия изток на власт дойдат прозападни режими от парламентарен тип (донякъде наподобяващи този в Турция например), картината в региона ще се промени не само в геополитически, но и в геоикономически план. Защото държавните арабски компании ще бъдат приватизирани, или пък интегрирани по друг начин в международните пазари. Тоест, ще станем свидетели на своеобразна „либерализация и демократизация” на капитала, каквато се случи и в постсоциалистическите източноевропейски държави. Разбира се, в рамките на този процес, достъп до арабските петролни компании, а това означава – и до петролните запаси, ще получат само най-мощните западни корпорации, което, само по себе си, прави Западът силно заинтересован от „либерализацията и демократизацията” на повечето държави от Близкия изток и Северна Африка. Всъщност, има само три държави от региона, които, поради специфичните си политически режими, принципно не биха могли да участват в този „западен проект”, и това са Судан, Либия и Иран.

Судан обаче, вече се разпадна на две части, след референдума за отделянето на Юга. Съдбата на Либия пък се решава в момента. Остава Иран, чиято роля, наред с тази на Турция, ще нараства паралелно с навлизането на Арабския изток в период на продължителна нестабилност. Но, ако в резултат от сегашната трансформация, в повечето арабски държави се наложат полусветски-полуислямистки прозападни режими, иранският теократичен модел може и да загуби религиозната и революционната си привлекателност за арабските маси.

Според споменатия по-горе Виктор Ясман, събитията в Арабския свят ще засегнат интересите на всички водещи държави по света, но най-вече тези на ЕС, Китай, Япония и Южна Корея, които получават именно оттам основната част от необходимия им петрол. Никой от тях не разполага с военни части в региона, нито демонстрира желание да използва сила за въвеждане на ред в него. Ясно е, че САЩ са единствената държава, която наистина е в състояние да го направи. Което обаче не означава, че американците ще се заемат с това, най-вече, защото използването на сила може да доведе до резултати, противоположни на желаните. Разбира се, Съединените щати ще защитават най-вече собствените си интереси, но нямат да го правят без въобще да се съобразяват с Китай и другите държави от БРИКЮА (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), ЕС или някои други важни играчи. Защото в противен случай те могат да стартират активна „контраигра” срещу американците и да окажат сериозна подкрепа на антиамериканските сили в т.нар. Голям Близък изток. Освен това, ерата на еднополюсния свят вече приключи, а Близкият изток е прекалено важен за останалия свят за да се допусне регионът да бъде обзет от хаос и анархия. Досега САЩ, въпреки острите декларации, гледаха да действат внимателно и да не допуснат сериозен гаф. Очевидно, стремежът на Обама е САЩ да действат от името на всички останали играчи. Във всеки случай, гласуването от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН за санкциите срещу Либия, както и негласният консенсус за разделянето на Судан говорят именно за това. Но, ако Обама все пак се реши да предприеме директна военна намеса в Либия, към което го тласкат привържениците на съхраняването на статуквото в Близкия изток, цялата му игра, целяща „либерализацията и демократизацията” на региона ще бъде компрометирана и занапред той едва ли ще може да разчита на разбирателство с Китай и Русия.

Гражданската война в Либия

След въздушните удари на Коалицията на желаещите - подобни снимки стоят вече дни наред на първитес траници на най-големите световни издания

Ходът на събитията в Либия, която момента е във фокуса на „революционните промени” в Арабския свят, показва, че за разлика от „колегите” си Бен Али и Мубарак, Кадафи засега не възнамерява да се предава. Основният му съюзник е времето, защото ако коалицията не съумее да постигне решаващ прелом и то в съвсем кратък срок, мисията и рискува да се провали, тъй като нито Западът, нито арабско-мюсюлманският свят няма да допуснат продължителна военна намеса в либийския вътрешен конфликт. В същото време, залагането единствено на въздушните удари води именно до проточването на конфликта във времето, защото същността на този вид война е постепенното изтощаване ресурсите на противника. Разбира се, възможно е коалицията да се заеме с въоръжаването и обучението на бунтовниците, но така рискува да бъде обвинена, че съзнателно разпалва гражданска война в Либия, т.е. че въобще не е безпристрастна. Самата опозиция пък е прекалено слаба за да може сама да отблъсне силите на Кадафи от вече заетите позиции, пък дори и с помощта на авиацията на коалицията.

На свой ред, либийският диктатор може да използва срещу Запада такова ефективно оръжие като бежанските вълни, които вече няма намерение да ограничава (дори напротив, заинтересован е да ги стимулира). Ако от Либия, или през Либия, към Европа се насочат десетки хиляди мигранти, това би било истинска демографска бомба.

Междувременно, вече се води напрегната информационна война. Триполи непрекъснато тръби за многобройни жертви сред гражданското население, докато европейците и американците се опитват да го опровергаят. Паднаха и първите жертви в редиците на коалиционните сили. В тази връзка, в доста странно положение се оказа Лигата на арабските държави, която формално даде карт бланш за въздушната атака срещу Кадафи. Генералният и секретар Амр Муса вече обяви, че арабите всъщност са искали само забрана на полетите, но не и бомбардировки срещу мирното либийско население. Подобни изявления обаче, на практика, дават рамо на Кадафи и демонстрират колко крехка е подкрепата за военната акция срещу либийския диктатор в арабския свят. Впрочем, против нея все по-ясно се обявяват и такива държави като Турция, Русия и Китай, които първоначално предпочетоха да си замълчат. В тази връзка, специално внимание заслужава и позицията на Германия.

Като цяло, в Близкия изток доминира усещането за задълбочаващ се хаос. Така, президентът на Йемен, където вълненията не секват, прати правителството в оставка, докато в същото време вождовете на собственото му племе го призовават да се оттегли.

В Египет избирателите одобриха на референдум поправки в конституцията на страната и сега там ще се проведат извънредни избори, които могат сериозно да дестабилизират ситуацията. В Мароко не секват демонстрациите с искане за оставка на правителството. В Алжир, в отговор на неспиращите вълнения, президентът обещава конституционни промени. Нараства напрежението в Сирия, където в град Дераа, протестиращите изгориха сградите на съда и офиса на управляващата партия БААС. Ако вълненията се прехвърлят и в тази, доскоро все още спокойна държава, където управлява твърд диктаторски режим и която заема ключови геополитически позиции в региона, хаосът в Близкия изток със сигурност ще продълги още дълго.

Що се отнася до Либия, лансираната още преди време прогноза, че страната може да се окаже разделена (най-малкото) на две, продължава да изглежда доста вероятна. Кадафи едва ли ще може да довърши опозицията, заради подкрепата на чуждестранната авиация, тя пък, както изглежда, няма достатъчни сили за да го свали. В крайна сметка, в страната могат да бъдат изпратени „умиротворители” от арабските страни, което би „консервирало” ситуацията задълго, без обаче ни най-малко да помогне за решаването на проблема.

Българската позиция

На фона на всичко казано дотук, българската позиция по отношение на войната в Либия (като най-актуалния за момента сблъсък, в рамките на прословутата „арабска революция”) би следвало да се съобрази със следното:

- много е възможно конфликтът в Либия да се проточи много повече от очакваното, или да бъде „замразен” без да е постигнато окончателното му решаване, като страната се окаже разделена на две или повече части, управлявани от различни кланове, по „сомалийски модел”;

- ако либийският конфликт не бъде решен достатъчно бързо с отстраняването на Кадафи, може да се очаква постепенна промяна на настроенията в арабския и мюсюлманския свят към откровено антизападни и предприемането на конкретни мерки срещу държавите, ангажирали се директно в либийската гражданска война, както и срещу техните граждани.

- при евентуалното сваляне на Кадафи от власт, управлението в Либия най-вероятно ще се поеме от хора, пряко замесени в процеса срещу българските медици (и изтезанията, на които те бяха подложени) и дискредитирането на страната ни пред света – достатъчно е само да посочим бившия вътрешен министър Абдел Фатах Юнус, който днес е главнокомандващ на опозиционните сили, или бившият правосъден министър Мустафа Абдел Джалил, оглавил т.нар. Преходен национален съвет;

- либийската опозиция не желае чуждестранно военно присъствие на територията на страната, освен това липсват каквито и да било доказателства, че в Либия действително сме свидетели на борба за повече демокрация (както, до голяма степен, беше в Египет и Тунис), а не на кланово-племенно противопоставяне, типично за тази част на света.

- новият режим не само че няма да покрие либийските задължения към България, но най-вероятно, ще разчита на мащабна финансова помощ от ЕС, а това означава и на такава помощ от България.

- нестабилността в Либия, която ще се запази в продължение на години и след евентуалното сваляне на Кадафи, вероятно ще генерира мощен емигрантски поток от Африка към Европа, включително и към България – впрочем, още днес тя е фактор за повишаване цените на енергоносителите, което особено тежко засяга именно страни като нашата, изцяло разчитащи на вноса им.

- също както се случи в Ирак след свалянето на Саддам, и в Либия след евентуалното сваляне на Кадафи, перспективите пред българския бизнес няма да станат по-добри, отколкото са били преди това, а по-скоро напротив – бизнесът ни рискува да бъде изместен и от малкото си все още съхранени позиции в страната.

- военните действия в Либия открито се използват за укрепване вътрешнополитическите позиции на европейски политици, които, по редица важни въпроси, действат против българските интереси – като например френския президент Саркози, който е най-големия противник на присъединяването на България към еврозоната.

България няма абсолютно никаква причина да съжалява за евентуалното сваляне на Кадафи и за съдбата, която най-вероятно го очаква при подобно развитие, защото и той, и кланът му са я заслужили напълно. В същото време обаче, страната ни няма и абсолютно никаква причина да смята, че би могла да спечели нещо от случващото се в Либия. Истината е, че то едва ли би ни донесло дори и само морално удовлетворение, особено ако след падането на клана Кадафи, на власт в Либия дойдат хора, като генерал Абдел Фатах Юнус, лично наредил навремето изтезанията на българските медици.

Затова прякото българско участие (пък макар и ограничаващо се със „символичното” изпращане на военна фрегата, или проявяващо се под някаква друга форма) в либийската война би било не просто безсмислено, но дори вредно, от гледна точка на добре осъзнатите национални интереси. В крайна сметка, членството ни в една или друга международна организация (включително и военна) не отменя необходимостта тези интереси да бъдат защитени.

*Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники” http://geopolitica.eu/actualno/1015-arabskata-revoliuciq-grajdanskata-voina-v-libiq
 
Powered by Tags for Joomla