Tag:обама

Стотици хиляди секретни документи на САЩ, разпространени  чрез сайта „Уикилийкс”, бяха предадени на американския вестник "Ню Йорк таймс", британския "Гардиън", немското списание "Шпигел", френският в. "Монд" и испанския "Ел Паис". Документите дават възможност да се надникне отблизо в дипломацията на САЩ и предлагат нелицеприятни оценки за различни чуждестранни лидери, съобщиха световните агенции.

Както винаги и този път сайтът „Уикилийкс” отказа да разкрие източниците си.

Документите бяха разпространени въпреки острото възражение от САЩ, които настояха, че те са получени незаконно и трябва да бъдат върнати. Американски дипломати, включително държавният секретар Хилари Клинтън не спряха през последните дни да влизат във връзка с различни държави, за да предотвратят евентуални дипломатически неприятности, посочи Асошийтед прес.

Предварителна информация за очакваното публикуване на секретните документи на сайта на „Уикилийкс” изнесе и „Ел Паис”.

Няма държава, с която Щатите да имат дипломатически отношения и днес да не чете с омерзение какво се е случвало зад кулисите на американската дипломация. Не че това е нещо ново за скритите ходове на дипломацията, а още по-малко пък може да се намери някой, който да твърди, че само САЩ се държат така зад сцената на голямата международна политика.

От Кремъл заявиха във връзка с разпространените секретни документи на американската дипломация, че не са намерили нищо интересно или заслужаващо коментари в материалите, публикувани на сайта „Уикилийкс”. Това съобщи днес, в деня на публикациите говорителят на руския президент Наталия Тимакова, предаде РИА Новости.

„Изпитваме съжаление и неловкост, тъй като ровенето в дипломатическото бельо не е особено приятно занятие”, са заявили пред агенция Интерфакс източници от дипломатическите кръгове.

В Москва се надяват, че материалите на сайта „Уикилийкс” не поставят под заплаха руските оценки на политическите процеси. Отбелязва се, че в руската столица не са били изненадани от нищо, което фигурира в документите.

Тази реакция на толерантност и разбиране на официална Москва за пореден път показва, че в голямата политика няма място за дребнави изпълнения и демонстрации. Ще припомня, че когато американският президент Барак Обама бе поздравен от лидери от цял свят когато го избраха за държавен глава на САЩ, на Русия той демонстративно не благодари за поздравленията и добрите пожелания. Тази реакция на Обама показа не само ненужно високомерие и лош тон, но и днес закачи на Обама обеца как трябва да се държи лидерът на една държава, претендираща за световна суперсила.

Какви бяха събитията, в навечерието на Големия теч?

Преди десет дни Шведски съд удовлетвори искане на прокуратурата на страната за издаване на заповед за арест на основателя на сайта „Уикилийкс” Джулиън Асандж по дело за изнасилване, съобщи Би Би Си тогава.

След това стана ясно, че прокуратурата ще иска международна заповед за арест на 39-годишния австралийски гражданин. По данни на шведския вестник „Дагенс Нюхетер", Асандж е заподозрян за съпричастност към 5 престъпления - изнасилване н град Йоншьопинг, два случая на сексуален тормоз и незаконно принуждаване. Според изданието, всички случаи са извършени само за два дни през август, когато Асандж бе на работно посещение в Швеция.

Асанж отхвърли обвиненията срещу себе си и и заяви, че в случая са замесени сили, недоволни от публикуването на секретни документи в „Уикилийкс”.

Шведската прокуратура ще издаде международна заповед за арест срещу Джулиан Асандж, след като съд в Стокхолм постанови, че той трябва да бъде разпитан по дело за изнасилване, написа „Гардиън”.

„... събрахме всичката информация и я изпратихме до различните системи”, по-точно Шведската система, Информационната система на Шенген и Интерпол”, заяви представител на шведската полиция.

По-късно от Интерпол съобщиха, че са получили и заповед за екстрадиране на Асандж.

Нито арестът, нито екстрадирането се случиха...

Председателят на обединените генерални щабове на американската армия адмирал Майк Мълън разкритикува поредното публикуване на документи от войната в Ирак на сайта „Уикилийкс”, заявявайки, че то поставя под заплаха човешки животи, предаде АФП.

„Още едно безотговорно публикуване на откраднати класифицирани документи от страна на „Уикилийкс” излага животи на риск и дава на враговете ценна информация”, коментира Мълън от своя профил в социалната мрежа „Туитър”.

Противно на Мълън, британският вицепремиер каза, че обвиненията за насилие над затворници и убийства на цивилни, съдържащи се в придобили известност военни документи, са изключително сериозни и трябва да бъдат разследвани.

Ник Клег каза пред телевизия Би Би Си, че разказите за насилието в Ирак „са тежки за четене и много сериозни”. Според Клег, не е работа на Великобритания да казва на САЩ как да реагира, но всички обвинения за насилие от страна на британските военни „трябва да бъдат разгледани”.

Вчера, на 28 ноември 2010 г. Американският държавен департамент призова ръководството на сайта „Уикилийкс” да преустанови публикуването на секретни материали на американското правителство, до които компанията е получила достъп призова CNN който излъчи кратък репортаж с юридическия съветник на Държавния департамент Харолд Кох, предаде Си Ен Ен.

„Ако сте заинтересовани да предотвратите нанасянето на щети от действията ви, трябва да прекратите публикациите в „Уикилийкс” на всички секретни материали на американското правителство и да унищожите тези документи от базата с данни на „Уикилийкс” се посочва в писмото на представителя на държавния департамент.

„Няма да участваме в никакви преговори, засягащи по-нататъчното разпространение на секретни материали на правителството на САЩ, получени по незаконен път”, заявява още Кох по CNN.

Това се случи в навечерието на публикуване на секретните документи на сайта на Уикилийкс.

Пет дни по-рано САЩ показаха, че са наясно със съдържанието на бъдещите документи, предназначени за публикуване и реакциите, които те неминуемоще предизвикат.

„САЩ са загрижени във връзка с предстоящото публикуване на нови класифицирани документи на сайта „Уикилийкс”, като в случая се очаква да става въпрос за дипломатическа кореспонденция”, заяви говорителят на американския държавен департамент Филип Кроули, предаде АФП.

„Поддържаме контакт с мисиите си по света. Те са започнали да информират съответните правителства, че изтичане на документи е възможно в близко бъдеще”, коментира Кроули.- „Подготвени сме за най-лошото”, заяви говорителят на Държавния департамент на САЩ Филип Кроули, коментирайки възможното ново изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс”.

Говорителят допълни, че публикуването на документите е „вредно за националната ни сигурност. То действително излага на риск човешки животи и заплашва национални интереси”.

„Уикилийкс” може да покаже как САЩ са помагали на терористи публикува „Сидни Морнинг Хералд”.

Очакването бе публикуваните нови документи да покажат, че САЩ са помагали на турската сепаратистка групировка ПКК, която води сепаратистка война срещу правителството в Анкара от 1984 г, според вестник „Сидни Морнинг Хералд”.

САЩ се подготвят за най-лошия сценарий след новите публикации на „Уикилийкс” написа канадският вестник „Ла прес”, очакването от публикуването на които било както да настроят чуждестранните правителства срещу начина на водене на политика на Белия дом с чуждестранните съюзници или партньори, така и да разгърнат завесата в работата на американските сили в чувствителните зони в Ирак.

В Багдад американският посланик заяви, че американската мисия е „притеснена”, тъй като публикациите спъват работата на американските дипломати в близкоизточната страна.

Неласкави квалификации както за американските противници,

така и за съюзниците на САЩ

По традиция дипломатите са известни с приветливите си публични изявления, но изтекли от американското правителство документи показват, че при закрити врати американските представители могат да бъдат безмилостни в оценките си, съобщава АФП днес, след поредното публикуване на секретни документи на сайта на „Уикилийкс”.

В документите и според сп. "Шпигел", може да се прочете как американски дипломати определят афганистанския президент Хамид Карзай като "слаба личност, обладана от параноя и конспиративни теории".

Американски дипломати в Рим докладват през 2009 г., че Путин поддържа изключително близко приятелство с италианския премиер Силвио Берлускони, което включва размяна на щедри подаръци. В документите се твърди, че Берлускони се утвърждава все повече като "устата на Путин в Европа".

Италианският премиер Силвио Берлускони например е наречен „безполезен, суетен и неефективен като модерен европейски лидер”. В друг документ премиерът е определен като „физически и политически слаб”, като е направена бележка и за нощните му празненства, заради които не си почива добре.

Афганистанският президент Хамид Карзай е описан като „изключително слаб” и с уклон към конспиративни теории.

В обмяната на информация с Вашингтон американската дипломатическа мисия в Москва казва за президента на Русия Дмитрий Медведев, че „играе ролята на Робин”, докато премиерът Владимир Путин е сравнен с Батман.

По отношение на германския канцлер Ангела Меркел дипломатите казват, че тя бяга от риска и е „рядко изобретателна”, а на външния министър Гидо Вестервеле му липсват външнополитически познания.

Френският президент Никола Саркози пък е наречен „обидчив и авторитарен” дори към обкръжението си.

„Уикилийкс” може да възпламени дипломатическа криза коментира „Дейли телеграф

На сайта на изданието бяха публикувани секретни документи на правителството на САЩ, разкриващи съобщения, които американските посолство по цял свят са изпращали във Вашингтон.


Кралят на Саудитска Арабия е искал от САЩ да нападнат Иран с цел унищожаването на програмата му за ядрени оръжия. Това разкриват американски дипломатически съобщения, разпространени от сайта „Уикилийкс”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в същото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Телеграмите от Вашингтон към дипломатите включват искания за „специално разузнаване” за британски депутати. След всички тези разкрития над света надвисна заплаха за дипломатическа криза, а отношенията на Америка с Европа и Близкия изток са поставени под въпрос, коментира вестникът.

В изтеклите документи става ясно, че американски дипломати са сравнявали президента на Иран, Махмуд Ахмадинеджад, с Адолф Хитлер, а президентът на Франция Никола Саркози е наричан „император без дрехи”.

Германският канцлер Ангела Меркел е описана като прекалено предпазлива, а руският премиер Владимир Путин е наречен „алфа куче”. Афганистанският президент Хамид Карзай пък е представен като параноик.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

11 септември за световната дипломация нарича Фратини новите публикации

Приятелството на Силвио Берлускони с Владимир Путин притеснява САЩ и го прави рупор на руската политика в Европа се казва в американски дипломатически доклади, разсекретени от сайта „Уикилийкс”, коментира руското електронно издание „Live News”.

Изданието цитира италианския външен министър Франко Фратини, според когото, „изтичането на дипломатически доклади в сайта „Уикилийкс” е равностойно на 11 септември за световната дипломация.

САЩ са дали нареждане на дипломатите си по света да изпълняват по-голяма разузнавателна роля, като шпионират и събират информация, като например номера на кредитни карти на чуждестранни високопоставени лица, съобщава АФП, позовавайки се на изтеклите секретни документи на американското правителство.

Секретни телеграми разкриват, че държавният департамент на САЩ е искал от дипломатите си да събират твърде лична информация за представители на ООН и на различни страни по света.

Телеграмите, които напомнят по-скоро за работата на ЦРУ или други разузнавателни служби, са били изпратени на американските посолства в Африка, Близкия изток, Източна Европа, Латинска Америка и до мисията на САЩ в ООН.

САЩ са информирали Великобритания, Австралия, Канада, Дания, Норвегия и Израел за очакваното изтичане на нови секретни американски документи от "Уикилийкс", съобщи самият сайт, цитиран от Ройтерс още в петък.

Няколко дни преди публикациите, "Уикилийкс" съобщи, че американски дипломати са уведомили предварително правителствени служители в шестте съюзнически държави за изтичането на документите, което се очаква да стане в следващите няколко дни.

Новите разкрития вероятно ще включват дипломатически грами, съдържащи обвинения в корупция срещу политици в Русия, Афганистан и други централноазиатски страни, изразиха своите предположения източници, запознати с грамите на Държавния департамент, държани от "Уикилийкс".

Обвиненията са достатъчно тежки, за да злепоставят сериозно чужди правителства, добавиха източниците. Някои правителства изглежда се готвят за последиците от разкритията, отбелязва Ройтерс.

Близкия Далечен изток през погледа и коментарите на Белия дом

Според „Уикилийкс” Иран е получил от Северна Корея серия съвременни ракети, създадени по руски образец, чийто обсег позволява да се нанесе удар както по столиците в страните от Западна Европа, така и по Москва, съобщава „Ню Йорк таймс”, позовавайки се на материалите от сайта „Уикилийкс”.

От телеграма, датирана от 24 февруари 2010 г., става ясно, че Иран е закупил от Северна Корея 19 ракети от серията “R-27”, чиято мощност значително надвишава официално обявената от Вашингтон.

Иран не е получавал от Северна Корея ракетно въоръжение, заяви днес иранският посланик в Москва Махмуд Реза Саджади, цитиран от ИТАР-ТАСС.

„Не разполагам информация за получаване на севернокорейски ракети в Иран”, посочи той. „Изхождайки от потребностите на нашата отбрана, днес нямаме необходимост от подобна военна услуга”, допълни той.

Документите разкриват редовните контакти между Държавния департамент и посолства и консулства в около 270 държави. Много от тях са с рутинно съдържание, но други съдържат подробности и коментари, които може да се окажат неудобни за американската външнополитически администрация.

Вашингтон е заявил пред Франция, че Израел би могъл да удари Иран и без американска военна помощ, но операцията може да бъде неуспешна, съобщава АФП, позовавайки се на разпространената от „Уикилийкс” информация.

На 8 февруари в Париж американският министър на отбраната Робърт Гейтс е изразил това мнение пред френския си колега Ерве Морен, което е било отразено в протокола на срещата. От своя страна сайтът „Уикилийкс” е успял да намери достъп до поверителния документ.

На въпрос на Морен дали Израел има възможността да нападне Иран без помощта на САЩ, Гейтс е отговорил, че „не знае дали Израел ще може да извърши успешни действия, но би могъл да проведе операцията сам”. Все пак американският министър е омаловажил последствията от атака срещу Иран, заявявайки, че „всеки удар с конвенционално оръжие от която и да е страна само ще забави плановете на Техеран с 1-3 години, докато успее да озлоби иранския народ още повече срещу нападателя”.

Едни от най-сериозните твърдения, които бяха разкрити в документите, са за това, че кралят на Саудитска Арабия, Абдула, нееднократно е призовавал САЩ да нападнат Иран. За саудитския лидер пише, че „често е приканвал Вашингтон да атакува Иран, за да сложи край на ядрената му оръжейна програма”.

В документите се говори за неадекватно поведение на член на британското кралско семейство, като в съшото време се отправят критики към военните операции на Великобритания в Афганистан, както и към премиера Дейвид Камерън.

Балканите в „Уикилийкс”

Гръцкият министър на външните работи Димитрис Друцас е връчил протестна нота на американския посланик в Атина Даниел Смит, с искане Вашингтон да възпрепятства обявяването на тайни документи от разузнаването на сайта „Уикилийкс”, предаде македонската телевизия Канал 5, като се позовава на собствени източници. Според Друцас документите може да навредят на Атина.

Ден по-рано, лидерът на опозиционната Демократическа партия на албанците (ДПА) Мендух Тачи заяви, че сайтът „Уикилийкс” ще обяви „страшни документи” за настоящото правителство. Според Тачи, „Уикилийкс” щял обяви и документи, които показват намеса на Гърция в конфликта в Македония през 2001 г. и сътрудничеството на Атина с албански структури в страната.

„Посланикът на САЩ в Атина вчера беше при министърът на външните работи на Гърция Димитрис Друцас. Обясни му какви документи ще излязат, които много точно ще представят ролята на Гърция в конфликта през 2001 година”, обяснил Тачи.

В броя си днес, от 29 ноември "Гардиън" отбелязва, че понякога директивите до посолствата са свързвани с предстоящи дипломатически задължения на държавния секретар.

„В грама до посолството в София през юни м.г. пет месеца преди Хилари Клинтън да приеме българския външен министър във Вашингтон, първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография", пише вестникът, който публикува пълният текст на телеграмата.

Вашингтон искал също да научи за "корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители...подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица", съобщава "Гардиън".

Единственият засега пълен документ, публикуван за България, който може да бъде видян на сайта на "Гардиан" показва следното, цитирано днес от Агенция „Фокус”:

На 16 юни 2009 г., няколко дни преди изборите, в секретна телеграма се определят главните приоритети на американското разузнаване за България в месеците преди срещата на държавния секретар Хилари Клинтън с българските й колеги. Тези приоритети са правовият ред, корупцията, престъпността сред националните елити, освен това енергийната сигурност; отношенията на България с Русия; финансовата и икономическа стабилност; демографската картина, малцинствата и правата на човека; национална сигурност и НАТО.

Американските служби са се интересували от корупцията сред утвърдените официални лица, включително извънбюджетни финансови потоци за поддръжка на лидерите; източници за финансиране за политическите кандидати и правителствените планове за да се осигури прозрачност във финансирането.

Сред темите, от които се е интересувал Държавния департамент на Щатите, са влиянието на корупцията и престъпността върху управлението, подробности за организирани престъпни групи и техните лидери, връзки с правителството и с чуждестранни групи, трафик на наркотици и хора, измами с кредитни карти, компютърни престъпления, включително детска порнография, фалшификация на документи.

Изискана е била и информация за отношенията между президента, премиера, министрите, съвета за национална сигурност и отбрана, разузнаването и службите за сигурност, парламента, главния прокурор и съдебната система.

САЩ проявили интерес към преценката, характера, уязвимостите, финансовата, здравната и биометрична информация за настоящи и новопоявяващи се лидери и съветници. Любопитно е, че подобни данни, но по-подробно разписани (ДНК, пръстови отпечатъци и т.н.) се изисквали също за лидерите на някои африкански страни .

За американците са много важни всички енергийни въпроси свързани с разнообразяването на енергийните източници, отношението и волята да се развива Европейската стратегия за сигурност, обявените и секретни договори с Русия, Иран и други страни от Каспийския басейн. Интерес представляват и подробности за хората, които взимат националните енергийни решения, ключови търговски фигури в сектора и техните отношения с други национални лидери; планове и усилия във връзка с българската зависимост от руска енергия; фактори, включително корупция и външно влияние, засягащо взимането на правителствени решения по ключови енергийни въпроси; участие на организираната престъпност в енергийния сектор.

Искани са подробности относно личните отношения между българските лидери и руските власти или бизнесмени, висши чиновници, сътрудници на разузнаването; уязвимост на министерско ниво от руското влияние; усилия да се сътрудничи или да се противопоставя на Русия в подкрепа или срещу американската политика.

Направени са и следните изводи: наблюдават се руските усилия да повлияят на европейската политика чрез България, опитите на Русия да експлоатира историческите и актуални връзки, за да повлияе на вътрешното развитие и напредъка на руските интереси в България и региона.

САЩ се интересуват от България и в областта на злоупотребите с еврофондове и финансови помощи.

По отношение на национална сигурност е изисквана информация за плановете, усилията и възможността да се поддържат разходите за отбрана, стратегия и усилия да се спечели обществената подкрепа за тези разходи, действия за изпълняването на процедурите и методите на НАТО. В сферата на интерес са се оказали и плановете за военното сътрудничество с другите страни, подробности за военната индустрия, програми за развитие на оръжейните фирми, правителствената и обществената нагласа спрямо операциите на САЩ, включително в рамките на войната срещу тероризма.

Сред другите приоритети е събирането на официална и лична информация – телефонни номера, факсове, имейли на важни цивилни и военни лидери.

Още за Сърбия, Индия, Балканите, Далечния изток, и новите опасности за Асанж ще бъдат публикувани, както и всички отзиви, или преводи на изнесените от  сайта"Уикилийкс" секретни документи.

Тук ще намерите в следващите дни и реакциите на български и чужди политици по изнесеното от секретните документи на "Уикилийкс".

Документална история или скандални разкрития на ръба на закона - как приемате изнесеното от Асанж и източниците му.

 

Колко души трябва да умрат, за да си оправи САЩ икономиката?

Картечниците, които дебнат на всеки ъгъл на АлепоCNN: Обама е подписал секретно разрешение ЦРУ и на останалите американски разузнавателни агенции да помагат на сирийските бунтовници. Президентът е подписал секретен документ, разрешаващ на ЦРУ да предоставя помощ на сирийските бунтовници, които продължават борбата си за сваляне на режима на президента Башар ал Асад. Си Ен Ен се позова в съобщението си на два официални източника.

С този документ, който не е огласен официално, на тайните служби се дава карт бланш да действат тайно и нелегално. Подписването се състоя след като Държавният департамент обяви, че разширява мащабите на помощта за сирийската опозиция.

Официалният представител на Държавния дКадри от град Алепо, направени от тв ОРТ1епартамент на САЩ Виктория Нуланд, цитирана от РИА Новости заяви: „В Сирия има сериозна, надежда, набираща все повече сила и организирана опозиция на режима. Това е свързано с факта, че народът иска промени. Сирийците не искат да живеят при жесток режим, който да насочва оръжие против своите собствени граждани. Населението иска да получи шанс, за който се борят и други страни в региона- демократично бъдеще, в което правата на всички граждани са защитени”, коментира Нуланд.

Само че „сериозната” и „надеждна” опозиция, която убивала уж в името на това, че сирийският народ искал промени, насочи оръжие срещу пленени правителствени войници и ги разстреля!

В. „Сега” публикува статия от в. „Гардиан” на Хасан Хасан, журналист във в. "Нешънъл", Обединени арабски емирства и на снимка към статията е записано:

Агенциите съобщиха, че в Алепо са разстреляни членове на племето ал бери, сражавали се на страната на правителствената армия, която отстъпи града на въоръжената опозиция. Разпространени видеокадри в интернет на активисти показват как пленниците са били отведени на площад, наредени са до стена, а после са разстреляни. Руската телевизия показа запис от интернет на разстрела на правителствените войници от бунтовници.

Опозиционният Сирийски национален съвет остро разкритикува бунтовниците за появилото се в интернет видео, на което се предполага, че е записан публичен разстрел на група пленници, съобщи Би би Си. Международната правозащитна организация Human Rights Watch заяви, че разстрелът на мъжете от проправителствените войски е военно престъпление.

Тайният документ за правомощия на ЦРУ на територията на суверенната държава Сирия бе подписан след като Щатите обявиха, че разширяват помощта си за сирийската опозиция във войната й срещу правителството на Асад.

Представители на президентската администрация са отказали да коментират новината, като са отрекли САЩ да помага на бунтовниците срещу президента Асад с оръжие, тъй като такава помощ би удължила военния конфликт.

Едва ли някой би приел, че ЦРУ ще го играе Червен кръст в Сирия, след като са известни връзките на Белия дом със Свободната сирийска армия.

Още през юни в. "Ню Йорк таймс" цитира изявления на неназовани представители на американската администрация и сътрудници на арабски специални служби, според които в южната част на Турция се намира неголяма група сътрудници на ЦРУ, която регулира доставянето на оръжие на бунтовниците. Става въпрос за автомати, гранатомети, боеприпаси и противотанкови средства, които се прехвърлят в Сирия през границата с Турция с помощта на посредници, включително членове на „Мюсюлманските братя”. Доставките се заплащали от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Държавният департамент съобщи тогава, че САЩ са заделили 25 милиона долара като помощ за сирийските бунтовници, която ще бъде ограничена до комуникационна техника и друго не смъртоносно оборудване.

Тази новина бе огласена на фона на началото на един втори етап във военните действия в Сирия и опитите на бунтовниците да се върнат навътре в страната, след като загубиха Дамаск.

Този втори етап бе започнат след като сирийските бунтовници получиха танкове, две дузини противовъздушни системи и ракети „земя-въздух”. Според доклад те са получили модерната техника от Турция, след като Белият дом засили натиска си да бъде оказана помощ на бунтовниците срещу президента Асад.

Както е известно, Турция има лиценз за производство на преносимия зенитно-ракетен комплекс „Стингър", който бе използван срещу съветски хеликоптери в Афганистан по време на войната през 80-те години на миналия век.

Официално САЩ твърди, че се колебае за нова война,

в същото време Белият дом разпространи комюнике, според което в понеделник, 31 август Барак Обама е провел телефонен разговор с премиера на Турция Реджеп Тайип Ердоган по негова молба и двамата са се съгласили, че трябва "да се ускори политическият преход в Сирия". Той "трябвало да включва предаването на властта от страна на президента Башар Асад и да отговори на легитимните искания на сирийския народ", се казва в комюникето на президентската администрация.

Подробностите около този разговор са, че той е продължил половин час и двамата държавници са координирали усилията на държавите си за сваляне на официалната власт в Сирия.

Засега Русия и Китай удържат американските мераци да пригласят на Турция и Катар против властта в Сирия, но както знаем операцията срещу Муамар Кадафи започна без Щатите, от Великобритания и Франция, към които по-късно се включиха и други държави. И всичко това бе извършено от по сценарий на Белия дом и завърши с убийството на Кадафи.

Разговорите между съюзниците САЩ и Турция вече се водят по тема какво ще се случи със Сирия като бъде свален президента Асад.

Щатите кроят бъдещето на Сирия при съществуващо легитимно правителство

При посещението на министъра на отбраната на САЩ, Леон Панета в Израел той направи едно знаково изявление: В Сирия не бива да допускаме грешките от Ирак! Важното е когато Башар Асад се оттегли, а той ще се оттегли, да се постараем ние, съюзниците да запазим стабилността в страната. Най-добрият начин да се запази стабилност в Сирия е колкото е възможно повече, по-голяма част от армията, полицията и службите за сигурност да бъдат съхранени с надежда, че те ще преминат към демократична форма на управление.”

Танковете, доставени за бунтовницитеПанета бе шеф на ЦРУ в периода, когато с предоставена фалшива информация на Джордж Буш за притежание от Саддам Хюсеин на химическо оръжие и връзки с Ал Кайда. Това бе официалната причина да започне войната в Ирак, държава, в която няма ден без взривове и жертви, разрушенията са огромни и по официални данни жертвите са 100 000 души.

За САЩ явно няма действащо международно право след като на глас се обсъжда смяната на легитимния режим в Сирия, праща се ЦРУ за подкрепа на бунтовници, като те се въоръжават открито с танкове и ракети.

Иран вече обяви, че при евентуална война,

той ще подкрепи сирийския президент Башар Асад,

Източник от американското правителство, пожелал анонимност е потвърдил появилата се информация за секретен команден център, разположен в турския град Адана. От този център ще се оказва военна и комуникационна подкрепа на сирийските бунтовници.

Известно е също така, че Вашингтон сътрудничи на базата в Адана и Центъра за разузнавателни мисии в Сирия, създадени от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Едните кюрди не са като другите кюрди според САЩ

Помощник-държавният секретар на САЩ, Филип Гордън от визитата му в БългарияВ Истанбул бе помощник-държавният секретар по близкоизточните въпроси и Евразия, Филип Гордън. Предположенията са, че разговорите с Гордън са водени заради проблема с кюрдите. Както е известно в Ирак кюрдите си извоюваха някаква все още не призната международно автономия.

В пограничните райони на Турция и Сирия кюрдите завзеха властта, на което Асад не им попречи.

Гордън е обявил в Анкара, че САЩ не подкрепят кюрдска автономия нито в Турция, нито в Сирия.

/Гордън беше на посещение в България в началото на март миналата 2011 година и се срещна с премиера Борисов, президента Георги Първанов. Тогава този не толкова високопоставен чиновник от Белия дом /помощник на Държавния секретар Хилари Клинтън – бел. Л. М./ си позволи да бърка във вътрешните работи на страната ни и заговори за диверсификация на енергийните доставки!

Не коментирам защо бе приет на толкова високо равнище, несъответно на ранга му от премиера и президента. – бел. Л. М./

Защо Белия дом подкрепя автономия на кюрдите в Ирак,

а не против кюрдска автономия в Сирия и Турция?

Тук ще припомня, че американският петролен гигант „Exxonmobil” и правителството на автономната провинция Кюрдистан подписаха на 18 октомври 2011 година договор за експлоатация на петролни залежи. Официален Багдад се опита да се противопостави на сделката, тъй като от шест района в Иракски Кюрдистан, два са спорни.

Правителството на Ирак по този повод потвърди, че всички подобни сделки, които не са преминали през Багдад, са нелегални.

Според говорителя на иракския премиер Али Мусауи, споразумението между петролния гигант и Кюрдистан застрашава националното единство на Ирак.

Премиерът на Ирак и президентът на автономната провинция Иракски Кюрдистан, Масуд Барзани са политически врагове, но това не спря Щатите да покажат, че стоят зад тази сделка с петрола.

В началото на юни т. г. премиерът на Ирак изпрати спешно съобщение до американския президент Барак Обама миналата седмица, с молба да блокира сделката между „Exxonmobile” и Кюрдистан. Едва ли е получил очаквания отговор.

Няма разлика между Обама и Ромни

Една евентуална война в Близкия Изток ще унищожи икономическите интереси на САЩ, а и на света – предупреди преди броени дни политилогът и бивш държавен секретар и бивш съветник на държавния глава на Щатите, Збигнев Бжежински.

Никой не му обърна внимание – нито сегашният президент на Щатите, нито кандидадът за поста Мит Ромни, да не говоря за близките до САЩ - Турция и Израел.

Както вече публикувахме, планът за Арабската пролет е американски и е бил готов още 2004 година! Той е бил представен за първи път на срещата на Г-8 и е включвал реформи в държавите от Близкия изток и Северна Африка.

Според този план, още през 2004 година Щатите избират Турция за изпълнител на „промените” от така наречената Арабска пролет!

Така САЩ разрушиха Ирак /чрез лъжливи информации за химическо оръжие/ и Афганистан, наложиха свои режими, но въпреки това в тези страни изобщо не е спокойно!

Днес, седем години по-късно става ясно, че Ирак е бил разрушен, за да сложат Щатите ръка на петрола, да „дадат” земя на част от кюрдите и самите те в един по-късен етап да сключат договори за износ на петрол.

Освен това в тази страна са ценни и важни въгледоводородите, тъй като Ирак разполага с третите по големина запаси от въглеводороди в света - потвърдени са залежи от около 143 милиарда барела.

А въглеводородите са висококалорични горива в енергетиката и освен това са ценна суровина в органичния синтез.

Какво се получи от Арабската пролет досега?

Така наречените контролирани революции, избухнали вследствие на Арабската пролет доведоха на власт радикалната ислямска партия „Мюсюлмански братя”, която пое властта в Египет и светският характер на тази държава ще бъде унищожен.

Същата партия ще се стреми да вземе властта в Либия, а и в Сирия, ако президентът Башар Асад падне от власт!

На кого помагат тогава Щатите – на ислямистите, на „Мюсюлманските братя”?

Насилието е част от ежедневието в СирияПентагонът призна преди седмица, че Ал Кайда помага на сирийските бунтовници в свалянето на президента Асад и убийствата в размирните региони. Не беше ли именно Ал Кайда врагът на САЩ?

Българският външен министър, който стриктно изпълнява командите, спуснати от Белия дом обяви при посещението си в Кайро, че е възхитен от президента на „Мюсюлмански братя”, една фундаменталистка, ислямистка организация.

Прогнозата на Збигнев Бжежински е апокалиптична – коментира проф. Боян Чуков интервюто на американския политолог в консервативната телевизия Нюзмакс. – Преди няколко дни, от страна на американските фирми „Exxonmobil” и „Chevron” са подписани два договора с Иракски Кюрдистан. Тези две американски фирми получават правото да експлоатират петролните залежи в Иракски Кюрдистан, което представлява една четвърт от петрола на Ирак!

Имаше Петрол срещу храни, сега Щатите провеждат Петрол срещу земя и автономия!

Проф. Боян Чуков обясни „бързането” на Турция да свали режима на президента Асад с подписан договор за нефтопровод от Иракски Кюрдистан до Средиземно море, който трябва да излезе някъде около бреговете на Латакия. Това означава, че преди да мине този нефтопровод, територията трябва да бъде „зачистена”и това е причината Турция така мощно се ангажира с атаките срещу правителството в Дамаск.

Вторият етап от войната в Сирия започна след като сирийската опозиция призова за международна намеса при свалянето на правителството на президента Башар Асад. И това се случи след като правителствените войски си върнаха Дамаск и наложиха контрол над град Алепо.

В този момент Турция загуби търпение, Ердоган потърси Барак Обама и се стигна до въоръжаването на сирийската опозиция с танкове и ракети „земя-въздух”.

Само правителствени войски и бунтовници ли воюват, кой представлява САЩ, кой е намесен в конфликта?

Основният „информационен спонсор” на арабската пролет телевизия „Ал Джазира”, който открито подкрепя опозицията, призна, че на нейна страна воюват чужди граждани и групи под флага на „Ал Кайда”. Същото бе потвърдено и от представители на Сирийската свободна армия, но те побързаха да се отрекат от каквито и да е връзки с терористичната групировка.

В същото време британският вестник „Гардиън” публикува обширен репортаж на същата тема, в който интервюира екстремиста на „Ал Кайда” Абу Худер и полевия командир на Свободната сирийска армия Сулим Абу Ясир. Двамата признават, че днес в Сирия международните терористи влияят върху обстановката в страната вече не по-малко, отколкото опозиционерите.

Чешкото посолство в Дамаск ще представлява консулските интереси на САЩ, които през февруари затвориха представителството си в сирийската столица, предаде АФП, позовавайки се на чешкото външно министерство.

Чехия отговори положително на молбата на САЩ да представлява техните интереси що се отнася до консулските отношения в Сирия, се казва в комюнике на чешкото министерство.

САЩ обявиха, че искат Сирия без президента Башар Асад. Държавният секретар Хилари Клинтън заяви на 25 юли, че все още има време за Асад да договари излизане от властта, предаде Ройтерс.

Лигата на арабските държави /ЛАД/ призова президента на Сирия Башар Асад да напусне постта си в замяна на помощ за него и осигуряване на безопасност за семейството му!

Вече открито се говори за Сирия след Асад...

Поддръжникът й Русия се сблъска с неочаквани икономически загуби заради своята позиция в тази криза. Преди броени дни стана известно, че големият саудитски бизнесмен Мохамед Свейкат анулира договори с 20 руски компании в знак на протест срещу позицията на Москва, която не допуска приемането на строги резолюции за Сирия в Съвета за сигурност на ООН. Договорите, чиято стойност се изчислява в милиони долари, са главно в петролната и газовата сфера. По данни на „Гълф нюз” по-рано търговските камари на Джида и Рияд поради същите политически причини отказаха да приемат делегация от руски бизнесмени.

„САЩ да си припомнят, че са необикновена страна” заяви бившият Държавен секретар на Щатите, пианистката с интереси в петрола, Кондолиза Райс, в специална статия на страниците на вестник "Файненшъл таймс" в края на миналата седмица.

Още в началото на този век атентатите от 11 септември, глобалната финансова криза и бунтовете в арабския свят удариха в сърцето жизнено важни американски интереси. Ако американците искат тектоничните плочи на международната система да се преподредят така, че светът да стане по-сигурно, свободно и проспериращо място, САЩ трябва да превъзмогнат нежеланието си да водят. Трябва да защитаваме и да прокарваме силата и обещанията на свободните пазари и свободните хора и да потвърдим, че водещата роля на Америка гарантира, а не възпрепятства глобалния прогрес...

... Належащата задача е да укрепим основите на нашето влияние и да действаме с мисъл за историческия ефект...

... Скъпият петрол дава сила на Венецуела, Русия и Иран. Разработваме алтернативни източници на енергия, но те за дълго време няма да подменят изкопаемите горива. Истински дар е, че много от нуждите ни - може би дори изцяло - могат да бъдат задоволени с вътрешни ресурси и в сътрудничество с Мексико и Канада."

Бившият държавен секретар завършва статията си с призив американците отново да бъдат вдъхновени, за да поведат света. "Трябва да им се напомни, че САЩ не са страна като останалите: ние сме изключителни в увереността си в това, че свободните пазари и свободните хора държат ключа към бъдещето, както и в нашата воля за действие на базата на тези убеждения. Ако се провалим, ще се създаде вакуум, който вероятно ще бъде запълнен от онези, които не защитават баланса на силите, от който има полза свободата. Това би било трагедия за американските интереси и ценности и за всички, които ги споделят."

Тук ще припомня, колко и тъжно да е, че Ивайло Калфин сложи подпис под Договора за американските бази, без да е видял никой този договор – нито депутати от левицата, нито министри, нито който и да било от тези, които трябва да знаят какво пише в договора!

Това бе спомен от „влиянието” и повторното идване на Кондолиза Райс за България! Райс даже бе забравила, че вече е идвала веднъж в страната ни!

Но тя идва от „необикновена” страна!?!

21 век загиват невинни жени, деца и старци, загиват цивилни в името на свръхдържавата САЩ, която ще спечели или петрол, или въглеводороди, сменяйки легитимната власт на другия край на света с послушно марионетно правителство за Белия дом.

И все пак като за финал ще попитам: какво й е необикновеното на САЩ като държава? Това, че печата долари, това че докара криза в света, или това, че забогатява от войни в различните краища на света, причинявайки смърт!?

 

Провалът с Арабската пролет ще удари и Европейския съюз,  където България членува

Барак Обама прие в Овалния кабинет премиера Бойко БорисовБорисов се отчете в Овалния кабинет – така би следвало да приемем поведението и изявленията му след кратката среща с преизбрания Барак Обама, когато заяви, че американският президент нямал никакви забележки към страната ни!

Лакейско, недостойно, колониално и унизително бе да чуем това. На въпрос на журналист от НТ СКАТ за това защо е унизил страната ни и българите, зададен на премиера в Царево, той се ядоса, врътна се и тръгна напред, след това се върна и попита заплашително журналиста Валентин Касабов от СКАТ: „Вие чувате ли се какво говорите? Вие чувате ли се какво говорите? Вие чувате ли се какво говорите? Вие чувате ли се какво говорите?”

Ние се чуваме, въпросът е дали Борисов мисли и се чува когато прави подобни изявления, защото в казаното от Борисов нямаше и следа от национално достойнство, и отстояване на интересите на Отечеството!

За никого не е новина, че българският министър-председател си позволява държание, което не се вписва нито в дипломатическия протокол, нито в общоприетите норми за елементарно възпитание.

Как така в Щатите Борисов получи амнезия, че България е суверенна държава, член на Европейския съюз и твърде слугински ни положи в скута на Обама като балканска колония?

Лакеят няма глас, а само слух и изпълнителност...

Дисциплина му е майката!

България била много дисциплинирана държава било сведено до знанието на Обама, абе, ние да не сме в ТВУ и някой да ни превъзпитава?

Какво иска да ни внуши Борисов, че Левски е увиснал на бесилото „дисциплинирано”, че Ботев е загинал също „дисциплинирано” на Вола, или, че Кочо Чистеменски „дисциплинирано” е убил децата, съпругата си и себе си, за да не бъде посечен от турските ятагани, запазвайки вяра и достойнство?

Много дисциплина, много нещо – както е тръгнало цялата ни история ще се окаже пропита от дисциплина!

А в дисциплинираното настояще, пенсионери дисциплинирано ще избират смъртта пред полугладното съществуване, майки дисциплинирано ще успокояват гладните си деца, а още по-дисциплинирано ще се грижат за болните си рожби, без да имат и най-малката финансова възможност да им помогнат да се излекуват и пораснат!

Докога и как ще се впишем в Афганистан, как ще се включим в бъдеща военна операция в Сирия и какъв ще бъде отговорът за Сарафово?

Това са били темите на краткия разговор Обама-Борисов, но за времето, в което те са разговаряли, като се приспадне преводът остават минути единствено за даване на указания.

Сирия и България една от темите на работното посещение

Джон Ситилидес, експерт и външен съветник на Държания департамент по въпросите на американската дипломация в ЕвропаДжон Ситилидес, експерт и външен съветник на Държания департамент по въпросите на американската дипломация в Европа заяви в интервю за Дойче Велле по повод посещението на премиера Бойко Борисов в САЩ: „Съединените щати нямат идеални отношения с нито един от своите съюзници - където и да било по света. Съществуват единствено общи интереси, както и сфери на различия”, гласи лаконичният отговор на Джон Ситилидес. Борисов беше в Белия дом за подготвяната война на НАТО и САЩ срещу Сирия.”..

...„Централна тема на разговорите са били някои от стратегическите въпроси, които представляват интерес за САЩ и България”, казва Ситилидес и допълва: „На първо място нека да припомня, че България показа ясно готовността си да приеме американската система за противоракетна отбрана. Окончателното решение обаче беше в полза на Турция, така че за Обама е било важно да увери Борисов, че решението в полза на Турция в никакъв случай не бива да се тълкува като намек, че нещо куца в отношенията между България и САЩ. Това решение беше продиктувано от ред други фактори - логистични и геополитически. Затова смятам, че по време на разговорите в Овалния кабинет Обама е отправил ясното и искрено послание към България, че решения като това за ПРО не се дължат на проблеми между двете страни”, посочва Ситилидес.

„...Сирия е в състояние на пълен хаос и е разположена сравнително близо до България. Наскоро се заговори, че не е изключена възможността режимът на Асад да прибегне до използването на химически оръжия. Едва ли някой ще се изненада, ако кажа, че вероятно вече се обмисля изпращането на сили за бързо реагиране, които да се намесят, ако действително бъдат използвани химически оръжия. Като имам предвид тесните военни връзки между България и САЩ, включително техните съвместни военни учения, смея да твърдя, че тези въпроси на регионалната сигурност са били на преден план в разговорите между Борисов и Обама”, казва американският експерт пред Дойче Велле.

Преизбраният за президент Барак Обама, министърът на отбраната на САЩ, Леон Панета, Генералният секретар на НАТО Расмусен заявиха почти едно и също в рамките на няколко дни, а то е, че ако Сирия си позволи да изпозва химическо оръжие срещу бунтовниците, това ще е повод за военна интервенция.

А ето и изявлението на Панета, цитирано от журналиста от НТ СКАТ, Велизар Енчев: „САЩ разполагат с данни от своето сателитно разузнаване, данни, които будят сериозно безпокойство, че режимът на сирийския президент обмисля използване на химически оръжия...

...Сериозно сме обезпокоени, че с напредването на опозиционните сили към Дамаск, режимът може да реши да използва тези химически снаряди”.

Агенция Ройтерс съобщи: Леон Панета повтори думите на Барак Обама, че за САЩ прибягването на такива оръжия от страна на сирийското правителство означава – преминаване на червената линия.

Генерал Колин ПауълТези повторения на едни и същи внушения напомнят 2003 година, когато генерал Колин Пауъл, командващ тогава Генералния щаб на американските въоръжени сили, в Съвета за сигурност използва същите думи в навечерието на военната интервенция на Великобритания и Щатите срещу Ирак, и режима на Саддам Хюсеин. Тогава Пауъл каза: „Американското разузнаване разполага със сателитни снимки за наличие на химическо оръжие от режима на Саддам Хюсеин, които вече са използвани срещу кюрдите в Ирак и ще бъдат използвани срещу мирното население на страната. А това ни принуждава, и моля ви вас, уважаеми членове на Съвета за сигурност на Обединените нации, да одобрите умиротворителна операция на Обединените нации.”

Тогава в СС на ООН, главен противник на тази идея беше френският външен министър Доминик дьо Вилпен, Русия и Китай – тогава Европа не прие лъжите на американския Държавен секретар, а Русия и Китай се въздържаха при гласуването и операцията не бе подкрепена от Съвета за сигурност.

Четири години по-късно, 2007 година, Колин Пауъл си призна, че данните на неговото сателитно разузнаване за някакъв химически арсенал на Саддам Хюсеин били неверни, и те били подведени!

Вицепрезидент Доналд Ръмсфелд Тогава, в 2007 година тогавашния вицепрезидент, Доналд Ръмсфелд също си призна, че американското космическо разузнаване сгрешило за Ирак, самият Джордж Буш също каза в интервю, че и той е бил подведен от своите разузнавателни служби за химическите запаси на режима на Саддам Хюсеин?!

По всичко, което се случва си личи, че ще има повторение на сценария отпреди войната в Ирак и за военно нахлуване в Сирия.

Сирия – какво ще се случи...

Да припомня, че интерес в Сирия представляват огромните нефтени запаси, лавирането на САЩ между запазване на Турция за свой партньор в конфликтния район, без да пострада от това поддържката на Белия дом за Израел, подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”, нови находища на въглеводороди...

За толкова дискутираното пътуване до Белия дом на Борисов

Соломон Паси плаче за НАТО„Преди всичко тази среща имаше спешен характер, тя беше обявена на сайта на Белия дом два-три дни преди да се случи, което не е нормалната практика – коментира Соломон Паси бивш външен министър визитата. – Нормално е, ако е добре подготвена една такава среща и двете страни са разменили темите, по които ще говорят, съобщенията да се появят и на сайта в САЩ и на този на външно министерство в България. А на сайта на българския министър-председател такова съобщение изобщо не се появи. А това говори, че не са ясни темите, които ще бъдат поставени от българска страна, а са напълно ясни темите, които ще бъдат поставени от американска страна...”

Паси посочи, че подарявайки копие на маска на тракийския владетел Терес на Обама, Борисов е направил много добра реклама на страната ни.

Добра реклама, ако местните медии бяха отразили срещата, но това така и не се случи.

„На сайта на Белия дом пишеше, че ще бъде поставен въпрос за Афганистан, за терористичния акт в Сарафово и върховенството на закона...

Срещата е протекла по сценарий. На нея американците казаха, че след 2014 година, след като се изтеглят от Афганистан, ще има нужда от запазване на известно военно присъствие в тази страна, за да се гарантира запазване на постигнатото от последните 12 години. В този смисъл е нормално да се очаква, от винаги съгласните ни политици, да бъде поискано от България да остане и след 2014 година в Афганистан,.

В САЩ вече пеят Лебедовата песен на легитимното правителство на Башар Асад, и въпросът за шефовете на НАТО, ръководителите в Белия дом и Анкара е не дали, а кога ще бъде свален Асад.

Враговете на Асад си дават сметка, че на мястото на Асад може да дойдат ислямисти и да се повтори провала с Египет и други „заразени” от Арабската пролет.

Във връзка с предстоящите събития в Сирия е добре да припомня и какво се случва в съседна Турция, където светската държава е натирена в ъгъла от настъпващия ислямизъм.

Докато Борисов беше в Щатите, Владимир Путин беше в Турция. Там бяха подписани договори за руски инвестиции и то в милиарди, без някой от турските политици да се притеснява, че Щатите ще ги критикуват за това!

Оттам чухме следното: Русия предупреди, че разполагането на ракети „Пейтриът” в Турция в граничните й територии със Сирия представлява изкушение те да бъдат използвани и може да възпламени „много сериозен въоръжен конфликт” с участието на НАТО.

„Разбирам, че никой няма намерение да види НАТО въвлечено в сирийската криза”, заяви руският външен министър Сергей Лавров пред репортери и допълни: „Колкото повече се увеличават оръжията, толкова по-голям е рискът те да бъдат използвани”, добави той.

Предполагам, че България ще трябва да даде коридор за операция срещу Сирия – от американската база в Авиано е най-удобно да се прелети през страната ни, до Сирия. Тук ние сме удобни и за презареждане на самолети, и за прелитане, и за кацане в трите американски бази на наша територия.

И не на последно място - нека нашите политици не забравят, че Сирия не е Сърбия.

Защо Борисов пътува до САЩ,

дали това по-скоро бе компенсация на дългото неприемане на Борисов по време на мандата му, и компенсация спрямо повече от двуседмичния престой на неговия вътрешен министър в Щатите.

Визитата на българския премиер не бе визита на политик, който да бъде приет от Обама, защото е толкова важен и уважаван за САЩ, а по-скоро, бе рутинно приемане в Овалния кабинет на политик от страна, чието геополитическо положение е важно за бъдещите планове на Белия дом.

Топлите думи за Борисов от Обама не представляват нищо повече от една рутинна, протоколна любезност, която се прилага като по шаблон при подобни кратки срещи с политици от други държави.

Датски журналист изследва точно тези рутинни изрази на Обама и стана ясно че изразът „България се доказа като един изключителен съюзник на САЩ” е модификация на рутинни изрази, изречени пред други държавни ръководители.

Оказва се, че Обама изрича това и пред други политици от висш ранг на други държави – къде с малки, несъществени изменения къде – без изменения.

На друг прием изразът на САЩ, че  нямат по-силен съюзник от Холандия, или

„Нямаме по-силен съюзник от Австралия”,

или „Полша е най-силният наш съюзник”,

„Великобритания е нашият най-близък съюзник”,

„Германия е нашият най-близък съюзник”,

„Южна Корея е нашият най-близък съюзник”,

„Израел е нашият най-близък съюзник”,

„Франция е нашият най-стар съюзник”,

Италия е нашият най-силен съюзник”,

„Япония е нашият най-силен съюзник”, и така България се оказа също

един изключителен съюзник на САЩ, въпреки че промените в така наречената оценка са въпрос по-скоро на смяна на името на съответната държава!

Досада, прикрита с клишета.

Като кажеш на един висок гост, поясни Тошо Недялков в студиото на Велизар Енчев: „Имате време да се разходите из Вашингтон. Рядко времето е толкова добро, използвайте...” означава да намекнеш на госта си, че трябва да си тръгва вече?

Интересни и „типични” за Соломон Паси пояснения даде самият той за работната визита:

„В последните 23 години ние пет пъти сме воювали със САЩ, което в 13-вековната история не се било случвало с нито една друга държава. – припомни Соломон Паси в предаването на bTV, „Лице в лице”. – И в петте случая войните, в които сме участвали заедно със САЩ са спечелени.” – Това разбира се са версията и убеждението на Паси, независимо, че е  далеч от реалните факти.

„След като сме такива съюзници със САЩ, очакването е да поискаме нещо” – заяви Паси, но той така и не е видял или прочел да сме поискали каквото и да било при работното посещение на Борисов в Щатите.

Въпросът с визите е бил поставен още при разполагането на американски бази на българска територия – 26 май 2006 година. При срещата си с Обама, Борисов е препратен към американския Сенат, за да убеждава сенаторите там, че на българите трябва да се реши проблемът с визите.

Когато един американски чиновник поиска нещо от България, в София никой не си позволява да го препраща към Народното събрание, а директно му се решава проблемът.

Хилари Клинтън дойде за няколко часа и проектът „АЕЦ „Белене” бе спрян.

Борисов отиде на работно посещение в САЩ и след 20 минутния разговор /без времето за превод/ той бе посъветван да „ се възползва” от хубавото време във Вашингтон, за да го разгледа. Така се стигна и дотам Борисов да посети аквариум с акули?!

Съобщението за работната визита на Борисов липсваше на сайта на Белия дом в деня, когато Цветанов го съобщи чрез своя Пресцентър. Причината за това е, че поканата, или предположението за покана е било устно...

Да се каже, че българският премиер има черен колан по карате – така че внимавайте журналисти е нещо не за хвалба!

Подобно нещо да се каже – това преди всичко не е тон, предшестващ среща на високо равнище, на която предстои да се обсъждат важни въпроси.

Съветът да се използва хубавото време може да бъде отправен от Обама към случаен турист, но не и към премиер на суверенна държава, членка на ЕС.

Пълно отегчение от работната среща – това без спор бе впечатлението на журналистите от чужди медии, което остави тази работна визита, и затова логично единствено Асошиейтед прес съобщи за посещението с четири изречения, в които липсваше името на Борисов, но пък се цитираше какво е казал Обама.

Обама казал, че би гласувал за Бойко Борисов! Няма как да го е казал, все пак Обама е отговорен политик и не изтъква биографичните си моменти, че е ритал със скъсани гуменки и филия мас в ръката си, едва успял да прочете единствено „Винету”.

Научихме за това „изявление” на Обама от външния министър Николай Младенов – това донякъде обяснява всичко, а то е, че не може да се има вяра на Младенов.

Защо Обама цитира черния колан, какъвто всъщност Борисов не притежава – защо американският президент не цитира, че Борисов е доктор на науките, което би било далеч по-престижно и на равнище за една такава среща?

Случилото се в Овалния кабинет остави впечатлението, че Борисов не е бил приет на сериозно – което е вече отношение на Белия дом към държавата ни.

Отношение унизително, отношение – към една опростачена политика на някакъв американски сателит на Балканите.

Е, от какво да се гордеем тогава?

Животът е шарен – понякога ни налага да общуваме и търпим недостойни за нас хора!

 
Добре дошли в американския Райх! Искате ли да узнаете една тайна?
Публикува се с любезното съдействие на сайта "Гласове"

Джон Стантън„Повечето американски граждани не знаят, че в момента обявените от президента извънредни положения в САЩ са тридесет. Това дава изключително широки правомощия на изпълнителната власт да лиши всеки човек или организация в Щатите от финансови права, да контролира комуникационната инфраструктура на държавата, да мобилизира военни сили, да увеличава числеността на армията без разрешението на Конгреса, да удължава командировките без съгласието на персонала. Обявените извънредни ситуации могат да провокират използването и на Президентските документи за спешни действия, както и други действия на правителството, предоставящи повече пълномощия на президента, които потъпкват неприкосновеността на човешката личност, което е в абсолютен разрез с Конституцията. Въпреки че Националният закон за извънредните положения изисква Конгресът да гласува на всеки шест месеца, за да установи дали една кризисна ситуация е неутрализирана, за четиридесетгодишната история на този закон това е правено само веднъж.” Патрик Тронсън, Мичигански правен журнал, бр. 46, 2013 г.

Ироничен е фактът, че на 4 ноември 2014 година, когато народът на САЩ се отправи към урните, за да гласува за политическо управление на местно, щатско и федерално ниво, гордите американски граждани празнуваха и учредяването на Агенцията по сигурността.

На 4 ноември 1952 година Агенцията е създадена с президентски указ на Хари Труман. По-рано същата година Труман заявява, че основните проблеми на САЩ са Корейската война, заплахата от СССР, „положението с иранския петрол” и нуждата да бъде увеличено количеството бойна екипировка за армията, както и износът на такава за европейските съюзнически държави. Труман апелира американците да се уповават на Господ, докато правителството на САЩ води тайна и жестока война, която цели да елиминира евентуални избрани от народа „леви” правителства.

През 1953 година Дуайт Айзенхауер е избран за президент на САЩ и с него идват Джон Фостър и Алън Дълес, две политически назначения, които, както се оказва, ще търсят съвети и помощ от „бивши” нацистки палачи, учени и разузнавачи. Джон Едгар Хувър, тогавашният директор на Федералното бюро за разследване (ФБР), вече използва всякакъв род методи и ресурси, с които разполага, за да залавя комунисти, радикали и несъгласни с режима хора, където и да се намират. Според английското издание на „Гардиън” Труман казва за ФБР под ръководството на Хувър: „Не желаем Гестапо или тайна полиция. ФБР бавно се превръща в нещо подобно. Задълбава в сексскандалите и изнудванията... Едгар Хувър би дал дясното си око, за да поеме властта, и всички конгресмени и сенатори се страхуват от него”.

През периода 1953–1961 година Айзенхауер, като върховен главнокомандващ, полага основите на комплекс, обединяващ войската, разузнаването, правоприлагащите сили и индустрията, пряко вдъхновен от нацистката идеология и технологическо ноу-хау. Нищо чудно, че той предупреждава света за своето творение – военнопромишления комплекс. В ранните години на ХХI век не беше разумно и удобно да се припомнят връзките на САЩ с нацистите. Но ситуацията се промени драстично с излизането на заглавия като „Нацистките ни съседи: как Америка се превърна в безопасно убежище за хората на Хитлер” на Ерик Лихтблау и „Съюзът: пактът на Холивуд с Хитлер” от Бен Урванд. Това бе потвърдено и от свалянето на президента на Украйна Виктор Янукович и откритата подкрепа за неонацистките групировки – основните виновници за неговото падане. Случайност ли е фактът, че директорът на ЦРУ Джон Бренън бе посетен от представители на тези групировки малко след преврата в Украйна?

Искате ли да узнаете една тайна?

Според Лихтбау** в интервю за „Ню Йорк Таймс”: „Реалният брой на нацистите, превърнали се в американски шпиони, е вероятно много по-висок. Това заявява Норман Года, историк от Университета на Флорида, но много от архивите остават засекретени и затова преброяването на нацистите е невъзможно. Американските агенции за национална сигурност явно или тайно наемат безброй бивши германски хитлеристи и източноевропейски колаборационисти от други държави, които са отговорни за военни престъпления. Масовата употреба на нацистки шпиони расте благодарение на манталитета на Студената война, споделян от двамата титани на американското разузнаване през 50-те години на ХХ век, а именно господин Хувър, директора на ФБР, и господин Дълес, директора на ЦРУ”.

В статията „Федералните агенции правят каквото си поискат” Луси Стайгъруолд коментира в сайта Antiwar.com данните на Лихтбау: „ЦРУ защитаваше нацистките си кадри от техните ловци и съдии, които настояваха за тяхното депортиране през 80-те и дори през 90-те години. Най-притеснителното е, че един от приятелите на архитекта на Холокоста Адолф Айхман – Ото фон Болшвиг, е бил прикриван до 1982 година, когато удобно умира от мозъчно заболяване, преди да бъде заловен, депортиран и съден. Всеизвестно е, че нацистки ракетни инженери са били приети в САЩ, за да не се докопа до тях СССР. Може би единственото съмнително облекчение от неприятното убеждение, че щом САЩ героично печелят войната и са от „добрата страна”, не би трябвало да търсят услугите на нацисти, е геният Вернер фон Браун. Фон Браун е немски учен и родоначалник на ракетостроенето. Някогашен „почетен член” на СС, той помага на САЩ да стъпят на Луната (което веднага прави ентусиазма, с който е членувал в нацистката партия, напълно приемлив за американските служби). Но какви точно са „заслугите” за Америка на Фон Болшвиг, който е зверствал, докато е бил в СС, за да му бъдат простени всички престъпления?

Какви са целите на тези мрачни разкрития? Няколко.

Първо, те редуцират моралното превъзходство, спечелено през Втората световна война, в което САЩ са се вкопчили и до днес. Да, днес всеки, който не е самият Адолф Хитлер, се чувства много добре в собствената си кожа, а пък всеки, който не му е бил съюзник, се смята за съвсем праволинеен. Планирането и подпомагането на „Окончателното решение”** е простим грях, стига да влизаш в сметките на ЦРУ. Друга, по-съвременна причина да бъдете ужасени от тези разкрития, е, че това е само един от многото примери. Останалите разузнавателни агенции също споделят черната тактика на ЦРУ. През последните осемнадесет години масовата кампания за шпионаж и наблюдение на Националната агенция за сигурност е голяма новина. По-малко известно е, че ФБР и Агенцията за борба с наркотиците ДЕА също играят ролята на господари, които дърпат конците от сенките”.

Добре дошли в американския Райх!

Уилям Бини, бивш служител на Националната агенция за сигурност, споделя, че тя се е „тотализирала”. В интервю за „Дойче Веле” той сравнява американското правителство и Агенцията с Третия райх.

„Бини: Разбира се, че не са стигнали толкова далеч, колкото нацистите, но не забравяйте, че се опитаха да заглушат журналисти като Джеймс Райсън. Прегледайте и член 1021 от Закона за националната отбрана, който позволява на президента Обама да определи даден човек като терорист и да го затвори без съд и присъда. Той е идентичен със Специалната заповед № 48 на нацистите от 1933 (т.нар. Указ на президента за защита на народа и държавата). Можете да го прочетете. Това са тоталитарни процеси, които са узаконени. Тоталитаризмът възниква първо под формата на информация за това какво мислят и вършат гражданите, а после тази сила се използва срещу тях. Това се случва и в САЩ – изконните ни конституционни права се нарушават всеки ден.

DW: Но разликата е в идеологията, която е стояла зад нацисткия режим.

Бини: А какво ще кажете за затварянето на бившия агент на ЦРУ Джон Кириаку, след като проговори за изтезанията над задържани от ЦРУ, и за опита на инквизиторите да се даде имунитет? Дотам е стигнала нашата държава. Това е абсолютен позор. Мотивите на различните тоталитарни държави не винаги са идентични, но обикновено много си приличат – власт, контрол и пари. В момента се интересуваме от всеки отделен човек на планетата, преди се концентрирахме върху организации, които се занимаваха със сериозни престъпления. Когато се опитваш да следиш всички, ти поемаш по пътя на тоталния контрол.”

Открития, направени в концентрационните лагери

Много военни открития са направени благодарение на нацистки изследвания върху невинни жертви. Те са тествали издръжливостта на пилоти и моряци в изключително студени водни басейни – „германците отбелязаха ужасяващи загуби на персонал от огромно значение при инциденти в Северно море. Потапянето на линейния кораб „Бисмарк” и замръзналите пилоти, които катапултират и падат живи в леденото море по време на битката за Англия, са накарали немските военномедицински експерти да разгледат този проблем по-задълбочено. Те създават изследователска програма, която отчасти е причина за небезизвестните експерименти в „Дахау”. Те са първите, които наблюдават ефектите върху човешко тяло, извадено от ледена вода. Провеждат и експерименти със специални костюми за оцеляване в Германския институт за изследвания на текстила в Мюнхен-Гладбах, в един от които например за изолация са използвани сапунени мехури”.

Друг пример е разработването на катапултните седалки в изтребителите. В изследването си „Achtung! Schleuder-Sitzaparat” Крис Кери разкрива, че немските инженери са стигнали много по-далеч от американските си колеги в опитите да осигурят безопасно летене. „Благодарение на придобитите американски и германски данни и актуалните модели катапултни седалки на „Хенкел” с експлозивен патрон, веднага след края на Втората световна война САЩ започват енергично да развиват тази пренебрегвана дотогава част от авиационната техника. Новите американски изследвания, подпомогнати от придобитата от Германия военнотехническа информация, се разклоняват в две посоки – едната води към военновъздушните сили на САЩ, а другата към военноморските.

Новаторски методи за измъчване водят до технологичен напредък

Как е възможно човешки същества да подлагат на отвратителни експерименти други хора? Това се постига лесно. Накарай масите да вярват, че всички народи освен, да речем, американският, са нисши, насекоми и демони. Светът е свидетел на това как американското правителство и неговите съюзници се стараят да сведат руснаците, арабите, китайците, иранците, имигрантите, безработните и бедните до паразитни микроби.

Как действа подобен подход?

За отговор на този въпрос се обръщаме към английското издание на „Телеграф” и публикуваната там статия, написана от Ричард Евънс през 2008 година. „Отговорът се крие в това, че медицината беше доминираща в научния свят на Третия райх и едновременно с това тясно свързана с нацистката идеология. Все пак германската медицина бе открила причините за появата на няколко сериозни болести и бе спомогнала за повишаването на здравния статус на населението през предишните десетилетия. Така че, докато изследователите са работили под контрола на Третия райх, е било нещо нормално да се елиминират „паразитите”. В Германия е било прието, че някои хора не заслужават човешко отношение заради своята раса и упадъчност. За германските лекари затворените в концентрационните лагери или са хора от по нисша раса, или предатели на германската идея, или просто престъпници. Те не са имали право на нормален живот и на уважение. Логично е било да бъдат жертвани в името на оцеляването и победата на немската раса.”

Евънс продължава да описва мъченията: „Докторите от СС са използвали лагеристите, за да изпробват нови методи за лечение на травми, получени по време на сражения, като ги ранявали на различни места и слагали парчета стъкло или дърво в раните или ги обгазявали, а понякога заразявали раните и с опасни бактерии. Случвало се да използват чукове, за да строшат костите им, за да се постигне по-реалистичен ефект. Резултатите са се обсъждали на научни конференции и никой никога не е критикувал методите, по които те са постигнати. Може би най-ентусиазираният експериментатор с хора е амбициозният млад доктор на СС Зигмунд Рашер, изследвал реакцията на човешкия организъм при бърза декомпресия и липса на кислород в опит да помогне на пилотите, принудени да скачат с парашут от много голяма височина. Наричал някои от опитите си в „Дахау” „терминални експерименти”. Той засичал времето, за което умират обектите на тестовете, като периодично намалявал кислорода, който поемали. Споделил резултатите от изследвания, довели до смъртта на над 70 човека, на конференция на Луфтвафе през 1942 година. Следващия месец Рашер се представил и на медицинска конференция в Нюрнберг. Този път той демонстрирал колко дълго могат да издържат лагеристи, облечени в униформи и със спасителни жилетки, в ледена вода, симулирайки условията в Северно море. Средното време, което издържали във водата, е около седемдесет минути. Никой от слушателите не възразил срещу потресаващите експерименти.”

Албер Камю ни е оставил нещо подобно на молитва за тези тъмни времена: „Всичко, за което се моля, докато живеем в този свят, изпълнен със смърт, е да спрем, да помислим какво представлява убийството и да направим избор. След това можем да отделим тези, които приемат последствията от това, че са убийци или съучастници на убийци, от онези, които категорично отказват да поемат отговорност за своите действия. След като тези два вида убийци наистина съществуват, е полезно да ги разграничим едни от други. Непрестанните конфликти на пет континента, които предстоят в идващите години, ще се решават или чрез насилие, или чрез добронамерено убеждаване. Разбира се, тези, които използват насилието, имат хиляди пъти по-голям шанс да постигнат целите си. Но аз винаги съм вярвал, че този, който основава надеждите си на човешката природа, е глупак, а онзи, който се предава пред лицето на обстоятелствата, е страхливец. Затова от сега нататък единственият достоен път ще е да заложим всичко на една карта, а именно, че думите са по-силни от куршумите.”

----------------------------------------------------

*Джон Стантън е независим журналист, анализатор и преподавател с основни теми политика и националната сигурност. Има публикувани пет книги.

**Eрик Лихтблау е журналист и репортер на „Ню Йорк Таймс”. Заедно с колегата си Джеймс Райсън е награден с „Пулицър”.

*** Нацистка програма за физическото изтребление на евреите през Втората световна война в концентрационни лагери, известна под името „Окончателно решение на еврейския въпрос”.

Превод: Филип Каменов

 
Барак Обама, носител на Нобелова награда за мир, по чиято заповед са избити стотици хилядиВъпреки че обещаваше да прекрати войните и получи Нобелова награда за мир Обама разочарова избирателите си и световната общественост като бомбардира цели седем държави, докато Джордж Буш успя да бомбардира „само“ четири…
Големите надежди, които носеше с обещанията си Барак Обама бяха забравени отдавна. След като започна официално да бомбардира и Сирия, под предлог, че бомбардира ИДИЛ държавите, които американският лидер е бомбардирал станаха цели седем.

Морални, а законни ли са ударите на ЦРУ с дрони в Пакистан?

За първи път в 114-годишната история на Нобеловият комитет неговият председател беше сменен извънредно. Бившия премиер на Норвегия Торнбьорн Ягланд си изпати затова, че връчи Нобел за мир на Барак Обама и то много преди официалното му встъпване в длъжност. Той бе сменен, тъй като се оказа, че Барак Обама няма намерение да допринася за световния мир, а тъкмо напротив – бомбардира дори повече държави от предшественика си – Буш-младши и се превърна в най-неудачния носител на Нобеловата награда за мир.

САЩ са избили над 2млн. души в Близкия изток за последните 12 г. – но за какво?

Стотици хиляди цивилни жертви в ИракОбама спази „традицията“, която болшинството от американски президенти следват – да бомбардира поне няколко държави. Само за периодът от края на Втората световна до днес Щатите са бомбардирали толкова държави, че ако съберем техните жители се оказва, че са бомбардирани над една трета от световното население.

Ето ги „успехите“ за световният мир на Нобеловия лауреат Барак Обама. За седем години на власт той бомбардира същият брой държави: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен.

В същото време стават все по-цинични непрестанните претенции на САЩ, преповтаряни основно от шестте корпорации, които държат всички медии в САЩ и клоновете им в чужбина, за демократичност и миролюбие.

Списъкът с бомбардираните държави от същия този защитник на демокрацията и мирът е твърде дълъг:

  • Корея и Китай 1950-53 (Корейската война)
  • Гватемала 1954
  • Индонезия1958
  • Куба 1959-1961
  • Гватемала 1960
  • Конго 1964
  • Лаос 1964-73
  • Виетнам 1961-73
  • Камбоджа 1969-70
  • Гватемала 1967-69
  • Гренада 1983
  • Ливан 1983, 1984 (обект на бомбардировките е и Сирия)
  • Либия 1986
  • Ел Салвадор 1980s
  • Никарагуа 1980s
  • Иран 1987
  • Панама 1989
  • Ирак 1991 (войната в Залива)
  • Кувейт 1991
  • Сомалия 1993
  • Босна 1994, 1995
  • Судан 1998
  • Афганистан 1998
  • Югославия 1999
  • Йемен 2002
  • Ирак 1991-2003
  • Ирак 2003-2015
  • Афганистан 2001-2015
  • Пакистан 2007-2015
  • Сомалия 2007-8, 2011
  • Йемен 2009, 2011
  • Либия 2011, 2015
  • Сирия 2014-2015
Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/30/894182581951/

Четете още:

Без много шум – НАТО върна Афганистан на талибаните

Мащабите на американския геноцид в Ирак

 

Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти.

В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения.

В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза!

В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?”

В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС.

„Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”.

„Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент.

„Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”.

Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП.

„Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки.

Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански  виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид".

В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид".

Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви:

"Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения".

Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя.

Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка.

В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция.

Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия.

Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи.

На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък.

Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом.

За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години.

Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата.

Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд.

Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха.

Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки...

Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди.

Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ.

Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция.

Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане.

Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите.

Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота.

Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави.

Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко  сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ.

Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай.

Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата?

Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?

 

За сведение

ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели.

ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.

САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен.

Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим.

Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро.

Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май.

Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара.

Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.

 

Валетни ФЪРТУНОВ, писател, журналист, анализаторТова вероятно е най-завоюваната страна в света и вероятно тъкмо по тази причина е и най-непокорната и непревземаема страна в света – в последните два века, три от великите сили се орезилиха в тази пустиня-блато, затъвайки до шия

Афганското блато в което всеки нашественик е затъвал неспасяемо е всъщност пустиня, която всяко лято засмуква в бездънната си паст бурните реки идващи от топящите се ледници и снежни шапки на 2000 – 3000 м високите афгански планини, докато не пресуши и почти всички потоци и рекички до следващата пролет.

И няколко долинни оазиса.

Избити афгански семейства от американците

И 31 милиона непокорни люде от близо 20 народности, говорещи на цял куп езици свързани само от две неща – всички са страшно бедни и ужасно мразят някой да ги завладява.

Хроника на нашествията:

v     1000 г. пр. Хр. – територията е в състава на Бактрия;

v     VI в. пр. Хр. – завладяна от персите;

v     330-329 г. пр. Хр. – завладяна от Александър Македонски;

v     250 г. пр. Хр. – в състава на Гръко-Бактрийското царство;

v     VII в. арабско нашествие – ислямизация;

v     900 г. – в състава на Бухарското емирство;

v     ХIII в. – монголски нашествия;

v     ХVI в. – завоювана от династията на Великите Моголи;

v     1709 г. – образувано независимо княжество Кандахар;

v     1838-1880 г. – две англо-афгански войни. Установява се британски контрол над Афганистан;

v     1919 г. – трета англо-афганска война. Англия признава независимостта на Афганистан;

v     1973 г. – военен преврат и провъзгласяване на република;

v     1979 г. – съветски войски навлизат в Афганистан и чак през 1989 г. го напускат;

v     1992 г. – талибаните превземат Кабул, гражданската война продължава.

v     2001 г- – САЩ нахлуват в Афганистан и окупацията ще продължи като минимум до 2014 г. с участието на НАТО и приятели

Проф. д-р Йохан Галтунг:

Проф. Йохан ГалтунгТрите мотива на афганците

(част от тв интервю пред „Демокраси нау”, Вашингтон)

Вижте нека бъдем реалисти, човек трябва да разбира, че почти всички афганистанци след като са изтърпяли 5 нахлувания в новата си история – 3 от англичаните, един път от Съветите (Съветския съюз, б.р.), един път от американците, чак им се повдига от това да бъдат нападани… Идеята че талибаните ще си предадат оръжието преди американското оттегляне е извън реалността! Идеята за партньорство в една страна фундаментално и във някаква степен фундаменталистки мюсюлманска, че може да имаш партньорство, което се изразява във проекти за подпомагане, проекти за развитие … да ама тия проекти

не са били благословени от Аллах…

Това е невероятно неразбиране (от страна на Обама, б.р.) Вие се обръщате към малка група прозападно настроени хора в Кабул и на няколко други места и това е всичко което можете да постигнете… А къде е планът на Обама за връщане на нефтопровода на хората на които принадлежи и това не е Юнокал (американска петролна компания с огромни интереси в Афганистан, б.р.)… Не чух нищо подобно… Вижте това е просто част от имперската политика. Това което те правят със съчувствие е идеята за паритет(равнопоставеност), но къде е равнопоставеността, ако страната ти е пълна чужди войници, а на американска територия няма техни войници? Това не е паритет… У афганците аз откривам точно три мотива,

първият – антисекуларизация(против светската държава, б.р.),

второ – антикабул, т.е. желание за много по-децентрализирана държава,

трето – много важен мотив – антиокупация, против завладяването им от когото и да било…

Ето имате толкова милиони афганистанци със само три мотива, техни си, как ще им засееш друга мотивация? Обама просто няма връзка с реалността…

Кой, какъв го дири в Афганистан?

След като приберем в шкафа глазурите на пропагандистката торта, с които вашингтонските спецове по връзки с обществеността вече 10 години обилно гарнират американската агресия срещу Афганистан, се оголват пластовете от алчни интереси. Това не го казвам аз, а флагманът на американската преса –

В. „Ню Йорк таймс”:

Юни, 2010 г.

Афганска литиева рудаНеразработени залежи от полезни изкопаеми на стойност близо един трилион долара са открили САЩ в Афганистан.

Става въпрос за залежи на желязо, мед, кобалт, злато и метали от основно значение за индустрията като например литий. Те са открити от екип на Пентагона и американски геолози.

Залежите са разположени предимно в южната и източната част на страната, по продължение на границата с Пакистан. В района присъствието на талибаните е най-силно, което крие сериозни рискове за разработването на залежите. Ако подобни богатства попаднат в ръцете на бунтовниците, възможността те да подсилят сериозно въоръжението си е налице.

Откриването на подобни ресурси Афганистан може да се превърне в един от главните минни центрове в света. Така, според данните на Пентагона, страната може да стане „Саудитска Арабия на лития“.

Въпреки големите залежи, всички са единодушни, че един от основните проблеми пред Афганистан в момента е фактът, че не разполага с никаква минна индустрия или инфраструктура за нея. Десетилетия ще се необходими, докато страната започне да експлоатира залежите си пълноценно.

Като оставим настрана въпроса за това, кой всъщност е открил тези залежи, защото руснаците по време на окупацията си на Афганистан през осемдесетте години на 20-ти век направиха пълна геоложка карта на страната и този архив след разпадането на СССР, не остана само руско достояние, а и безценна стока за продан, изключителния характер на залежите от подземни богатства са без съмнение още една прекалено основателна причина, за американското военно присъствие, а и не само тяхното. Не по-малко интересен е фактът, че тази информация се появи само веднъж и след това бе заметена под килима и обградена с тотално мълчание. За сметка на това, миналия месец се случи следното:

На 2 май 2012 г. президентът Обама подписа заедно с афганистанския си колега Хамид Карзай стратегическо споразумение между двете страни за срок от 10 г. след изтеглянето на войските на НАТО в края на 2014 г. от Афганистан.

Нали се сещате, за какво ще да става дума в в тая стратегия! В глобалната война за изчерпващите се ресурси на планетата, САЩ както винаги са първенец, отличник ще рече…

А сега да се попитаме –

Какъв го дирим ние там?

Хроника на българското участие:

  • 16 февруари 2002 г. 32-ма бойци от химическото поделение в Мусачево , банно-санитарен комплекс и чистачи на тоалетни заминават за Афганистан
  • Сега имаме контингент от над 620 души в 2 бази
  • Изхарчили сме до момента над 300 млн. лв. за тази военна мисия
  • В началото на 2013 г. ще изтеглим ротата, охраняваща външния периметър на летището в столицата Кабул, където служат около 200 души.
  • До края на 2014 г. ще приберем рейнджърите ни от Кандахар – общо 336.
  • В Афганистан ще останат само инструкторите, които помагат на местната армия. В момента в групите за обучение в Кабул и Кандахар имаме 76 военни, от които 51 армейски инструктори.
  • Нито НАТО ни е искало повече армия за Афганистан, нито ние сме поемали конкретни обещания.
  • Обещахме да даваме и по $ 500 000 в следващите 10 г. за афганистанската армия.

Българската мисияКато прескочим изследванията и хипотезите на групата около Петър Добрев, която твърди, че най-голямата етническа група в Афганистан – пущуните – имат пряка родствена връзка със старите памирски българи и отхвърлим идеята, че с батальона си освобождаваме някаква българска прародина, остава да видим какви прагматични интереси преследва България с участието си във военната интервенция в тази суверенна държава?

Аз лично не мога да ги видя тези интереси.

Виждам единствено дупедавска позиция на американската пета колона в София, която безсрамно предоставя пушечно месо и безогледна политическа подкрепа за пиар позицията на САЩ пред света.

Виждам още една причина да имаме много бойци зад граница в примамливите специални обществени поръчки. Много пари – много комисиони за оядените търбуси в МО и по-нагоре.

Иначе колкото си взехме огромните кредити от Ирак, въобще не говоря за бизнес участие във възстановяването на Ирак, а за наши пари, които иракчаните ни дължат, но американците не ни дадоха да си ги поискаме (или софийските дупедавци не посмяха да ги поискат, все тая), въпреки учестието ни, въпреки жертвите които дадохме за чужда кауза; колкото си взехме нещо от Либия, същата история, толкова ще участваме и в деленето на афганската баница. С други думи, отново ни направиха на глупаци.

Николай Слатински, доцент, докторПроф. д-р Николай Слатински:

НАТО си намери най-сетне някаква мисия след края на Студената война: като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан.

(Фрагмент от статия в блога на Слатински)

Ситуацията там постепенно започва да излиза от контрол и не малко са тези анализатори, които са на мнение, че усилията на НАТО да направи нещо са основно жалки. В никакъв случай България не трябва да разширява военното си участие в тази псевдодържава. Достатъчно е да си припомним печалния опит на СССР там, за да си дадем сметка за мащаба на чудовищните рискове, които дебнат чуждите войски в една сриваща се към анархия ситуация.

Все пак става дума за държава, където одират “неверниците” живи.

Талибаните не са ликвидирани. Нещо повече – те започват бавно, но сигурно да възвръщат позиции. За тях и срещу САЩ и НАТО работи практически всичко, което се случва в Афганистан –

  • огромна корупция в правителството и край президента Хамид Карзай;
  • бедност и мизерия, пълна невъзможност за контролиране на териториите по-далеч от Кабул,
  • престъпност, насилие. А да добавим и
  • огромния проблем с наркотиците.

Талибаните бяха наложили мораториум върху продукцията (ала не и на износа на опиум). Това доведе до съкращаване на производството и до колосални цени на опиума и хероина в световен мащаб. За много анализатори вече не е кощунствена дори мисълта, че с политиката си по отношение на маковите полета талибаните всъщност си подписаха смъртната присъда. Защото разстроиха един сериозен глобален пазар – на опиум, хероин и др. нарко-производни, генериращ колосални печалби.

В защита на подобна теза е и констатацията, че след като маковите полета и продукцията от тях се бяха свили при религиозните радикали-талибани, сега в “демократичен” Афганистан всичко идва на местата си: и полетата се множат, и продукцията се увеличава, и печалбите растат.

В сериозни анализи се подхвърлят идеи, които вече не звучат никак несериозно – че НАТО си намери най-сетне някаква мисия след края на Студената война: като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан.

Службата на ООН по наркотиците и престъпността (СНПООН) алармира:

Маковите полетаПроизводството на опиум тази година в Афганистан се е увеличило с 61% в сравнение с предходната година. Площта на незаконните посеви с опиумен мак също се е увеличила – със 7%.

Афганистан е на първо място в света по производство на опиати и марихуана. По време на управлението на режима на талибаните то бе сведено почти до нула, но след нахлуването на американските войски в Афганистан през 2001 г. и идването на власт на представители на Северния алианс, производството на наркотици е получило безпрецедентен размах.

Очаква се, че приходите от незаконното производството на опиум, като се вземат предвид изкупните цени, ще достигнат през тази година 1,4 милиарда щатски долара или 9% от брутния вътрешен продукт.

Освен това в Афганистан бързо нараства броят на лицата посягащи към наркотиците. „Близо един милион афганистански семейства са засегнати от пристрастяването към наркотиците. Но освен това, в света има около сто хиляди млади мъже и жени, които буквално умират от злоупотреба с опиати с произход от Афганистан”, заяви ръководителят на мисията на ООН в Афганистан, Стефан де Мистура.

Според данни на ООН, Афганистан произвежда около 80% от опиума в света, голяма част от който расте в размирните южните провинции Хелманд и Кандахар.

Годишният оборот на хероин в стойностно изражение е около 65 милиарда долара, от които в Афганистан остават само 4 милиарда щатски долара. През последните 10 години от афганистански хероин са починали около 1 млн. души в света.

Афганистанските фермери нямат изгода да сеят зърно. Опиумът „изяжда” цялата пшеница. Според Службата на ООН по наркотиците и престъпността, приходите от един хектар опиумен мак са почти 4 000 долара. На този фон приходите от един хектар пшеница, възлизащи на 1 200 долара не са привлекателни за афганистанските фермери и това обяснява предпочитанията им за отглеждане на опиумен мак. Селско семейство, заето в отглеждането на опиумен мак в Афганистан, печели повече от 1 000 долара годишно.

Вашингтон потвърждава, че САЩ не участва в унищожаването на насажденията с наркотични растения в Афганистан, защото… властите на страната не са поискали това.

Това са основните щрихи в интересите и мотивацията за възникване на афганското блато. Някои имат наистина впечатляващи интереси, други като нас играят ролята на класическите глупаци, които се въртят около тарторите с единствената крехка надежда да получат потупване по рамото и трийсетина сребърника за лоялност към задокеанските господари, сиреч за предателството срещу собствения си народ.

С това трябва да приключим веднъж и завинаги.

 

Чергата на Плевнелиев май е друга...

Президентът Росен Плевнелиев на Паметника на Незнайния воинДържавният глава Росен Плевнелиев отиде на откриването на Олимпиадата в Лондон и отседна в един от най-скъпите хотели с охраната и сина си! Далеч съм от мисълта за равенство, братство или споделена бедност, но имахме един президент, Петър Стоянов, който летя до Сидни за олимпиада, и все си мислех, че тези лудории са приключили....

Да не забравяме, че Стоянов ремонтира асансьор за съпругата си, и обърна входа на Президентството да е срещу фонтана срещу някакви си 2 млн лева!

Впечатлена бях преди време от президента на Гърция Карлос Папуляс, който пътува във втора класа за Брюксел, за да покаже съпричастие към своя народ и тежката финансова криза, в която се намира страната му.

Маса, севрирана за гости на хотелаПри посещението си в Лондон, което на фона наЕмблемата на хотел тежката икономическа криза в страната, президентът Плевнелиев е отседнал според няколко електронни издания в един от най-скъпите хотели в английската столица - „Клариджис”.

Част от фоайето на хотелаВ този хотел нощувката струва над 1000 паунда, което или в български пари това са около 2400 лева. Чаша следобеден чай струва 107 лева.

Пътуването до Лондон в бизнескласа по време на олимпиадата струва 1000 евро на човек.

Охраната на президента също е отседнала в „Клариджис”, в отделни стаи и близо до държавния ни глава!

Явно е трудно от Гоце Делчев, преминал през паркингите на Германия, да седнеш на креслото на държавен глава и да устоиш на съблазните, които предлага поста!

„Пази, Боже, сляпо да прогледа!” беше написал по подобен повод Щастливеца.

Мястото на СПА-процедури Едно не разбирам: вместо да прати сина си да си почива в една от петте му къщи /да не бъркам цифрата/, едната от които е в Гърция, Плевнелиев взе, че на наш гръб го заведе да се шляе из Лондон за откриването на олимпийските игри!

Толкова ли не се намериха няколко деца от домове, които да заведат на грандиозното събитие, макари и в по-евтин хотел, та трябваше да слушаме как харчат парите ни и за президентския наследник, на който едва ли му липсва нещо в живота?

Залата за фитнес в хотел Помним как като се кле Плевнелиев каза, че ще е президент на цялата нация – тук е мястото да го попитам, а дали е президент на децата от Дома, в който откриха СПИН-зараза след питомците?

Дали е президент на децата от други домове за сираци, където излизат, за да крадат и и се хранят?

Всеки се простира според чергата си, особено когато чергата е от пари на данъкоплатци...

Явно чергата на Плевнелиев е друга, въпреки, че взема от нашата. Пък и понякога една пура е само една пура – нищо друго.

И още нещо: поканен от кралица Елизабет за да присъства на церемонията по откриването далеч не означава, че задължително трябва да хукнеш да харчиш грешни пари!

Добре е да те покани кралицата за церемонията по откриването на олимпийските игри, но е прекалено да водиш сина си със себе си! И все пак, поканата, която е отправила кралицата на Великобритания е протоколна, което е достатъчно основание Плевнелиев да се не превъзнася толкова и веднага да хуква да кани Елизабет Втора да посети България.

Държавният глава лично поканил Нейно величество. Администрацията му вече пише и официалното писмо до Бъкингамския дворец, за да уточни датата на посещението. "Никога не съм идвала в България. В тази част от Европа съм стигала само до Унгария. Сърдечно благодаря за поканата", казала кралицата. Плевнелиев предложил на принц Чарлз и бившия британски премиер Тони Блеър също да ни дойдат на гости, съобщи в. "Стандарт".

Явно това му се е сторило малък броят на поканените на президента и той обяви, че ще покани и дука на Кент - принц Едуард, който освен че е братовчед на кралицата, е и председател на Националната кралска асоциация за поддръжка на военните паметници.

Самотен ли е този човек, или няма кой да го научи докъде може да стига и как да се държи, съответно на поста, който заема?

Двамата ще обявят обща регионална инициатива за опазване на военните гробища. Дукът е изказал благодарността на Англия за жертвоготовността на Пламен Петков, който спаси от удавяне английско дете, но загина.

От президентството са уточнили, че Плевнелиев е разговарял още с немския си колега, с австрийския канцлер и с датския премиер. Обсъдил е и увеличаването на швейцарските инвестиции у нас с федералния канцлер на Швейцария.

Вярно е, че правителството даде още милион на президентската администрация, но това не означава, че Плевнелиев трябва да кани де кого срещне щом мине границата.

Вече брахме срама от посещението на Пленелиев при папата, когато занесе някакво позлатено яйце гигант и развесели доста водещи информационни агенции с този смехотворен подарък!

Какво виждаме дотук от посещенията на президента зад граница: за 10 минутна среща с Барак Обама, наречена кой знае защо официално посещение пръснахме луди пари, за да видим как Плевнелиев излизайки за протокола снимка с Обама и шефа на НАТО Расмусен, се надигна на пръсти и зашепна на ушенце нещо на Обама!

От този круиз чухме от другия край на света, че територията ни вече била покрита с ПРО, без някой да е дискутирал, решавал или гласувал за това! По всичко си личеше, че иде реч за самоинициатива над гърба на българския данъкоплатец извършена от Николай Младенов и Росен Плевнелиев – най –малко!

По подобен начин мина и екскурзията му до Бразилия, където от немай къде и учтивост Дилма Русеф разговаря с него 15 минути!

Ако по време на платения си отпуск Росен Плевнелиев си беше позволил да пътува и отсяда в „Клариджис” – никой нищо укорително не би изрекъл. Но да харчиш с лека ръка парите на данъкоплатците, в момент, когато държавата се намира в ресцесия и инфлацията се е устремила нагоре – меко казано, подобно поведение е грозно и не прави чест на този, който си го позволява!

„За да стане господар, политикът се прави на слуга“– бе казал един голям французин – Шарл де Гол, който освен държавник бе и президент на Франция.

В България всичко е обратно – политикът от слуга, става господар, без да го е грижа да го е грижа, отива ли му, или не.

 

Тълпите на площад ТахрирЗагърбеното насилие на площад Тахрир на кореспондентката Лара Лоугън доведе до издевателствата на гарата в Кьолн

Спасете Германия, спрете Меркел, призовават германци след станалите известни драматични събития на гарата в Кьолн, при които е имало нападения над жени. По-късно стана известно, че подобни посегателства от мигранти над жени е имало и в други германски градове, както и в други държави в Европа.

Полицията в Кьолн съобщи, че броят на жалбите за нападения в новогодишната нощ вече превишава 500. Германският министър на правосъдието Хейко Маас каза, че властите трябва да работят бързо и да установят дали нападенията в Кьолн са свързани с подобни инциденти в други градове.

Началникът на полицията в Кьолн беше уволнен след скандала, след като около 1000 мъже безпрепятствено нападнаха, притесняваха и тормозеха жени при „координирани“ атаки на градския площад.

Полицията съобщи в неделя, че 516 оплаквания са подадени през последните 10 дни, като близо 40% от тях са за сексуален тормоз.

Как се стигна до драматичните събития в сърцето на Стария континент?

Помните ли Лара Лоуган, кореспондентката на CBS, която беше най-брутално изнасилена на площад Тахрир от неизвестен брой протестиращи и по чудо бе спасена от озверелите насилници?

Закъснялата реакция за Лара Лоугън

Някой спомня ли си днес кореспондентката на CBS, Лара Лоугън, която правителството на Щатите „изостави” след изнасилванията на площад в Кайро, като покри с петдневно информационно затъмнение случилото се?

Една статия на Ричард Коен във „Вашингтон Поуст” зададе редица въпроси по този случай, които така и останаха без отговор. А точно в липсата на отговор са нещата, които се случваха около едва започващата Арабска пролет и събитията, които последваха.

Ето какво бе впечатлило журналиста от „Вашингтон Поуст” и как въпросите му увиснаха във въздуха без каквато и да било реакция от страна на други американски медии.

Коен обърна внимание на факта, че Лара Лоуган е била изнасилена на 11 февруари 2011 година, тя бе една от водещите и авторитетни кореспондентки на CBS в предаването “60 минути”, но самата телевизия необяснимо защо запази мълчание цели пет дни и кри трагичния инцидент!

Пет дни освен телевизията, която Лара Лаугън представляваше в редица арабски страни, и таблоидите „Ню Йорк Дейли нюз” и “Ню Йорк Поуст” мълчаха за случилото се с Лоуган /New York Daily News и New York Post/ обърна внимание Коен.

Тук не става дума за неприкосновеност на личния живот, а до задължението на медиите да информират американската общественост – пише Коен. Дали е от незнание – едва ли.

Какво се случи с Лоуган?

Тълпата на Тахрир я нападна и отдели от бодигардовете и екипа й, след което тя е била насилена от неизвестен брой мъже, като околните са крещели „Еврейка! Еврейка!”, влачили са я по земята, след което разкъсват дрехите й и я насилват!

Закъснялата реакция за насилието над Лоугън

Съвсем случайно някой съобщава на местни жени и войници какво се случва, и те пробиват сцената на този брутален акт, стигат до Лоуган и я измъкват от насилниците.

Тълпата на Тахрир, която афишира, че иска установяване на демокрация, „забрави” за какво е на площада стана съучастник в един ужасен инцидент и години по-късно нито САЩ, нито CBS, нито който е да било поискаха насилниците да бъдат наказани! Те даже не бяха заловени?!

Междувременно, след бруталното сексуално насилие на Тахрир, Лара Лоуган бе върната спешно във Вашингтон и хоспитализирана.

Медиите в Щатите проявиха едно необяснимо петдневно мълчание или  незаинтересованост, твърде неприсъщи за четвъртата власт.

Президентът на САЩ Обама посъветва Лоуган да се възстанови и върне към работата си?! Белият дом и президентът Барак Обама запазиха мълчание пет дни, а след като новината бе извадена на светло – единственото, което направи Обама бе да призовава Лоуган да се възстанови и върне на работа час по-скоро?!

Няма да коментирам дали точно това е следвало Обама да говори на една млада жена, която докато е била в ръцете на насилниците на площада в Кайро, двегодишният й син и съпругът й са я чакала в дома им във Вашингтон – въпрос на преценка и държавни интереси.

Далеч съм от мисълта да коментирам как се преодолява такова насилие, не смятам и че е лесно да се коментира широко в медиите преживяването на едно брутално насилие и на площада, пред тълпа крещящи мъже – само преживялата го Лара Лоуган знае какво й коства преживяното.

Лара Лоуган е родена в Южна Африка и е основен кореспондент на CBS от 2006 година за страните в Северна Африка. Нейните репортажи в „60 минути” и вечерните новини на телевизията бяха познати както от зоната на Ирак и Афганистан, така и от други арабски държави.

Случилото се с Лара Лоуган на площад Тахрир и последвалото петдневно мълчание от страна на редица американски медии и Белия дом показа, че за Щатите е било по-важно протестите, наречени Арабска пролет да продължат докато начело на Египет застане удобен на официален Вашингтон президент.

Ето защо едно насилие, макар и върху една изключително уважавана журналистка не е трябвало да попречи на имиджа на протестиращите и те да не бъдат „компрометирани” с издевателството, на което е била подложена Лоуган!

Затова CBS мълча, мълча и проправителствения „Ню Йорк таймс”, мълчаха авторитетни издания в Америка цели пет дни!

Затова, в името на бъдещите промени в Египет, насилието над Лоуган остана на заден план и след извършването му не бяха потърсени насилниците, за да бъдат съдени!

Нито една международна журналистическа организация не издаде и звук на възмущение от бруталното насилие над кореспондентката Лара Лоуган!

Самата Лоуган излезе след лечение от болницата и бе привидно овладяна, но на каква цена - това е известно само на нея и близките й.

От играчка - плачка

Цяла година пълни площади с протестиращи, революция, която американската пропаганда нарече „Арабска” не донесоха очаквания резултат за Запада и САЩ в Египет. Наблюдатели твърдяха, че в Египет ще се налага модел на турския вариант, след като за президент бе избран един радикален ислямист, Мохамед Мурси.

Президентът радикален ислямист МурсиПрезидентът Мурси заяви първоначално, че ще спази всички международни договори, но не минаха и няколко дни и той започна да говори, че ще преразгледа договора с Израел!

А това е Кемпдейвидския договор, подписан през март 1979 година. /Според този Договор, Синайският полуостров се връща на Египет и Ивицата Газа остава под израелски контрол, като се предвижда да бъде включена в бъдеща палестинска държава. Договорът също позволява на еврейските кораби да минават свободно през Суецкия канал и признава Тиранският проток и заливът Акаба за международни водни пътища. – бел. Л. М./.

Защо е важен този договор, защото с редица споразумения бе направен опит да се потуши дълго тлеещия арабско-израелски конфликт и точно египетската „част” от тези споразумения Мурси заяви, че е готов да преразгледа?!

Да не забравяме, че египетския президент Ануар Садат, един от радетелите на Договора от Кемп Дейвид бе застрелян на 6 октомври 1981 година от военни, членуващи в Египетски ислямски джихад!

С избора на Мохамед Мурси за президент на Египет бе установен режим, подобен на този Анкара, но в далече по-радикален ислямистки вариант. Това ли бе целта на САЩ и Запада – да се установи ислямистки режим, този на Мюсюлманските братя?

Времето даде своя отговор с голямото преселение на мигранти към Европа.

А канцлера Меркел казваше: “Бежанският поток е шанс за Германия”, след което смени курса за бежанците и поиска да се намали драстично броят на мигрантите?!

Докато ЕК се пазареше за квоти за прием на бежанци и създаване на горещи точки, Унгария обвини ЕС в лицемерие, а Швеция върна граничния контрол.

Днес...

Канцлера МеркелПочти половината жители на Германия подкрепят идеята за въвеждане на ограничения спрямо бежанците до 200 хиляди души годишно, пише РИА Новости.

Според социологическо проучване, извършено от института „Емнид“ 48% от германците подкрепят подобни мерки, докато 44% ги отхвърлят. Особено силна поддържка идеята има в Източна Германия, където в полза на ограничаването на миграцията се изказват 58% от населението.

По-рано министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер заяви, че Германия може да приема най-много до 200 хил. бежанци годишно. Според него настоящият брой приети мигранти е „твърде голям“.

До момента Германия е приела над един милион бежанци. Предполага се, че още около 250 хиляди от тях са пристигнали в нея и живеят на нейна територия нелегално.

 

Турският президент Абдуллах Гюл призова своите сънародници в Германия да станат част от германското общество. В интервю за “Suddeutsche Zeitung” Гюл посочи, че турците в Германия трябва да участ немски език.

По информация на списание „Фокус” турският президент е конкретизирал седем основни точки, важни за интеграцията. Според него интеграцията би трябвало да започне още в детската градина.

В същото време Абдуллах Гюл коментира изказването на френския министър на външните работи, Бернар Кушнер, който обвини Турция в провал в изпълнението на необходимите реформи, които забавят преговорите за присъединява на страната към ЕС.

Без да засяга обвиненията на Кушнер, президентът на Турция обвини европейските политици и интелектуалци в липса на визия за мястото на Турция в ЕС, предаде AFP. Гюл призна, че на Турция й предстои работа, свързана с реформите, но обърна внимание, че бавната скорост на преговорите е по вина на Европа.

„Основната причина за забавянето на мирните преговори е липсата на визия и на стратегическо мислене на европейските политици и интелектуалци”, заяви Гюл.

Според турския президент, членството на Турция ще подсили европейската сигурност, сектора на енергетиката, както и много други сектори.

ЕС „трябва да мисли в перспективата на 25, 50 или 100 години”, е завил още Абдуллах Гюл и типично по азиатски се измъква от обвиненията на Брюксел - Ако се мисли само за днешния ден, процесът ще бъде блокиран, е изтъкнал той.

Осем от общо 35 преговорни глави на Турция с ЕС остават замразени до момента, заради срещу липсата на реформи в Турция засега – факт, който Гюл изобщо не коментира и не взема в предвид.

Ще припомня, че преди две години Ердоган се изказа срещу асимилацията на турските граждани в Германия -  повтори настояването си за откриване на турски гимназии в тази страна.

„Не приемам за добра идеята, че всички турски ученици в Германия трябва да посещават турски гимназии”, контрира Меркел премиера на Турция про време на посещението си в тази държава. Тя посочи във видеопослание на официалния си сайт, че ще настоява пред Анкара да окаже помощ за интеграцията на турските имигранти в германското общество, което е щекотлив проблем, тъй като Германия не позволява двойно гражданство.

Докато страни-членки на Европейския съюз разсъждават дали да седнат на масата на преговорите с Анкара или да изчакат някои промени в Турция преди присъединяването, външните министри на богатите на енергийни ресурси монархии в района на Персийския залив и Турция започнаха нов кръг преговори, които целят да засилят политическите и икономически връзки, както и да бъдат подписани споразумения за свободна търговия, съобщи AFP.

Външният министър на Кувейт Шейх Мохаммад ал Сабах, чиято държава е ротационен председател на Съвета за сътрудничество в Персийския залив, с шест държави-членки, заяви, че поставянето на нови и нови условия между двете страни по време на преговорите бързо нараства. Ще припомня, че преди две години държавите от Съвета за сътрудничество в Персийския залив и официална Анкара подписаха Меморандум за стратегическо партньорство във всички сфери.

Не без значение е и фактът, че гореизброените събития протичат на фона на стремителен срив на щатския долар продължи спрямо основните световни валути, като очакванията за намеса на Федералния резерв в икономиката продължават да държат инвеститорите встрани от долара, коментира AFP.

Доларът се срина спрямо повечето основни валути в четвъртък, предизвиквайки опасения, че слабостта на основната резервна валута на планетата може да дестабилизира световната икономика и да принуди други страни на ответни девалвации, за да облекчат износа си, коментира в края на миналата седмица Financial times.

Европа също не процъфтява финансово в момента. Старата енергийна мрежа в Европа се нуждае от ремонт за 1 трлн. евро. Наложителният ремонт на електрическата и газовата инфраструктура, както и инвестициите в технологиите за улавяне и съхранение на въглероден двуокис при производството на електроенергия се определят на 1 трлн. евро. Това пише в проектодоклад на Еврокомисията относно енергийните приоритети на ЕС. Рано или късно Брюксел ще се наложи да вземе решение по този проблем въпреки тежкото икономическо и финансово положение на повечето от страните-членки.

Преди десет дни австрийският Die Presse написа, че турският министър по европейските въпроси Егемен Багъш е подложил на критика правителствата на страните в ЕС, като припомнил, че пет години след началото на преговорите за членство на Турция в ЕС са се появили политически интриги,  каквито не се е сблъсквала нито една преговаряща до този момент държава.

Багъш изтъкнал, че всички тези събития са създали силно негативно отношение в нагласите на турското общество и действително социологически проучвания показвали, че все по-малко от турците подкрепят влизането на страната им в ЕС.

Преди да пристигне в България германският канцлер Ангела Меркел отиде в Турция с посланието, че по време на посещението ще повтори идеята си за привилегировано партньорство с Турция. По-късно изявлението й бе: „Преговорите за присъединяване с Турция очевидно продължават, но това е процес с открит край, което означава, че той няма да завърши автоматично с пълно присъединяване”, бе цитирана от "Hurriyet" Меркел.

От 35 преговорни глави, по които една страна кандидат води преговори за членство в ЕС, Турция трябва да води преговори по 27 или 28, за да си осигури специално партньорство с ЕС, посочи Меркел пред друго издание - "Milliyet".

Анкара отговори на Меркел категорично: „За Турция не съществува никаква друга възможност освен пълноправно членство”.

Не сме говорили за присъединяването на Турция към Европейския съюз – бе последователна във виждането си Меркел на пресконференция след срещата си с премиера Бойко Борисов.

След месец предстои да се проведе и среща на високо равнище на страните-членки на НАТО, какъвто Турция е. На тази среща ще се обсъжда проблема с европейската сигурност и изграждането на противоракетен щит.

Идеята за противоракетен щит първоначално бе на Щатите, но в последствие тя се проеобразува в идея на НАТО. Турция, която е държава на исляма засега успешно лавира между Брюксел и Вашингтон в проблемите на Близкия изток, но нищо чудно да изпадне в особно положение, тъй като от няколко седмици насам редица европейски държави работят по съобщения за евентуална заплаха от терористични актове на ислямисти.

Интересът на САЩ и ЕС към Турция се развива засега твърде еднозначно. И двете страни наблягат на възможността да оказват натиск на официална Анкара по един или друг проблем. САЩ – за да запазят верността на своя съюзник на Балканите, който е далеч по-стратегически важен отколкото една България да речем. Това не пречи на официален Вашингтон да взема страната на Израел и да проявява „безсилие” в близкоизточните проблеми, даже когато Тел Авив демонстрира незачитане на елементарни норми на намаляване на агресията си спрямо редица арабски държави и Иран.

В същото време Щатите са факторът, който държи на час по-скорошното приемане на Турция в ЕС и притиска Брюксел в това начинание, без да се интересува дали Анкара и покрила необходимите критерии за членство в ЕС, и дали провежда очакваните реформи.

Само споменаването на една позиция, по така наречения арменския геноцид е достатъчен аргумент за Франция да не желае Турция за член на ЕС. Към този казус се прибавя и отношението към бурките, за което Париж прие нарочен закон.

Позицията на Турция към Кипър пък изостри вниманието на Атина към официална Анкара, тъй като Турция отказа да отвори пристанищата си за Кипър.

"Ислямът е част от Германия" - тези думи на федералния президент породиха дискусии. По повод изказването му, първоначално заваляха хвалби, а след това се изсипаха куп критики. Колко ислям е допустим, питат се германците, не особено въодушевени от прииждащите гастарбайтери от Турция.

„Група от 25 млади хора, обучени за сражения” след пътуване от родните им места в Европа до региона, считан за „развъдник” на насилствен екстремизъм, планират да се върнат обратно най-вероятно през Турция”, съобщи преди време източник от разузнаването пред AFP. По думите му, американското разузнаване също е информирало колегите си от спецслужбите в Европа за действията на групата и предупреждението е било повторено от британските власти.

Европейски антитерористични официални представители заявиха, че в Европа има над 100 „опасни ислямисти”, пише израелският вестник Haaretz.

Франция арестува 12 заподозрени за тероризъм заради предупреждения за план на „Ал Кайда”, антитерористичната полиция пресече мрежа с връзка към заловен в Италия мъж, занимаващ се с производството на бомби, а САЩ посъветваха гражданите си да не пътуват във Великобритания заради повишена терористична заплаха.

Само в Германия „броят на опасните ислямисти е над 100”, заяви Конрад Фрайберг, председател на основния германски полицейски съюз, като допълни, че около 40 от тях са преминали обучение по експлозиви.

Страните-членки на ЕС имат не само икономически и финансови проблеми. В самата структура на Съюза, проблем представляват такива казуси като национален суверенитет и тълкуването за понятие като „национално малцинство”.

Британското правителство съобщи преди десетина дни, че ще приеме нов закон, който да предпазва суверенитета на парламента на страната от ЕС, още преди края на годината, съобщи AFP.

По този повод външният министър Уилям Хейг разясни, че ходът ще „препотвърди веднъж завинаги суверенитета на нашия древен парламент”.

Дясноцентристкото консервативно правителство на премиера Дейвид Камерън е евроскептично и коалицията обеща да не предава повече власт в ръцете на ЕС.

Малцина са наясно, че Кралство Холандия, Турция, Гърция, Франция и други държави в Европа – членки или не на Европейския съюз не са подписали Рамковата конвенция за защита на националните права на малцинствата. До момента България все още не е определила съдържанието на термина „национални малцинства“  във вътрешното си право. Тоест, де факто политиката ни е като френската - съгласни сме с Рамковата конвенция, в които държави има национални малцинства, да я прилагат.

Българските политици по традиция се държат твърде безпринципно към Турция, като изобщо не следят какво се случва в тази държава. Арменският геноцид, по който Анкара твърдо се отстъпва създаде раздори в американския Конгрес, след като Обама се опита да го разиграе като коз в противопоставянето на турската външна политика към Израел.

Трябва да си даваме сметка, че ако днес на Турция се каже „не” на членството в Европейския съюз, това може да има много негативни последици за вътрешната политика в страната, каза европейският депутат от Прогресивния алианс на социалистите и демократите Кристиан Вигенин, член на Комисията по външна политика в Европейския парламент. Получи се ситуация като в пословицата „Видяла жабата, че подковават коня и тя вдигнала крак”! Нерде членство на Турция в ЕС, нерде отражение на неприемането за вътрешната политика на България! Ами нали точно Анкара се дистанцира от впечатлението, че е свързана чрез ДПС с вътрешнополитическите процеси в страната ни?

В Турция Конституционният съд се произнесе за някои промени в основния закон на страната. В България никой не си даде сметка за какво иде реч и че с това Решение на Конституционния съд светска Турция прави крачки назад по отношение на реформите, заложени още от Кемал Ататюрк!

ВМРО поднови въпроса с провеждането на Референдум по приема на Турция в ЕС и то след като лидерът на „Атака” излезе на трибуната на парламента и дръпна реч по въпроса. И едната и другата политическа сила постъпи „безпринципно”, тъй като своевременна и ясно изразена позиция по въпроса с решението на турския Конституционния съд за промени трябваше да предхожда евентуални искания за провеждане на Референдум в България по приема на Турция в ЕС.

Времето минава, а проблемите не се решават и се задълбочават. Анкара заяви преди броени дни, че е готова да постави под въпрос участието си в американско-европейския проект за газопровод „Набуко”, ако продължават пречките и отлагането на преговорите й с Брюксел за прием в ЕС!

Турция води самостоятелна и твърда политика по важни за нацията й проблеми, докато САЩ и ЕС смятат, че те са факторите, които диктуват развитието на събитията.

 
Президентът на Чехия, Милош ЗеманПрез последните десетилетия външната политика на САЩ се отличава със сериозни грешки, а в настоящия момент Вашингтон напълно е загубил способността си да оценява обективно международната обстановка, смята президентът на Чехия Милош Земан.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

На американците им липсва способността да анализират себе си. Радвам се, че тя бе проявена поне в това, че след петдесет години Обама отмени санкциите срещу Куба. Действително, интелигентността на дадена политика се измерва в рамките на дълъг интервал от време, през който грешките биват поправяни.

Ако вашата реакция настъпи след 50 години, можете да свършите като бронтозаври, които са умрели преди да успеят да коригират собствените си (еволюционни) грешки, казва Земан в интервю за Parlamentni Listy.

Чешкият президент счита, че САЩ са извършили цяла поредица от грешки, говорейки за нахлуването им в Ирак, където твърдяха, че има оръжие за масово унищожаване, каквото в последствие се оказа, че няма.

Освен това, по думите му, САЩ са сбъркали в „плановете си за бомбардиране на сирийски правителствени войски с наивната надежда, че воюват с демократични сили“.

Така бе до момента, в който американците осъзнаха, че там воюва „Ал Кайда“, против която се води борба в Афганистан, отбелязва чешкият държавен глава.

Земан изразява своята критика по повод усилията на Вашингтон да се разпространява зад граница американският модел на политическа система.

Това е абсолютно безмислено. Опитът да изнесете своята политическа система в страна с различна култура и традиции може да завърши по два начина: в случай на неуспех тази страна се превръща във ваш враг; в случай на успех разваляте страната, към, която сте посегнали, анализира Милош Земан.

На един митинг гражданин ми каза едно твърде интересно определение за „агресор“. То звучи така: агресор е този, който извърши нападение над някоя страна преди САЩ, отбелязва президентът.

Като най-голяма опасност за днешния свят Милош Земан посочва терористичната групировка „Ислямска държава“ (ИД). Той е убеден, че всички световни сили трябва да се обединят в борбата си срещу нея.

За съжаление, заради малодушието и глупостта на редица цивилизовани държави, които не желаят да се организират в обща международна сила, ще загинат още хиляди невинни хора, акцентира чешкият лидер.

Руският президент подкрепи моето предложение. Остава да бъдат убедени останалите постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Китайският президент ми каза, че вече води преговори с Обама за сътрудничество в борбата срещу ИД. За съжаление Западна Европа не иска да разбере колко е важно това, коментира Земан.

Той неведнъж е правил изявления в подкрепа на Москва. Така, на 22 февруари президентът на Чехия заяви, че е абсурдно да се смята, че Русия би нападнала някоя от прибалтийските държави. Освен това, заяви, че санкциите на Запада по отношение на Русия не действат, а само засилват мита за Русия като „обсадена крепост“.

През февруари Милош Земан направи предположение, че санкциите по отношение на Русия ще бъдат отменени максимум след година и заяви, че се стреми към развитието на нормални търговски отношения между Чешката република и Русия.

Земан не скрива и мнението си, че Крим е загубен за Украйна: В края на краищата, той никога не е принадлежал на Украйна, освен в периода, в който тогавашният доста странен вожд на Съветския съюз Никита Хрушчов поднесе Крим като подарък на Украйна.

След това му изказване чешкият премиер призова Земан да обсъжда предварително своите изявления с правителството.

През април Милош Земан реагира остро на недоволството на американския посланик в Чехия Андрю Шапиро, задето възнамерява да присъства на Парада на 9 май в Москва. В отговор Земан заяви, че вратите на президентската резиденция в Прага са затворени за Шапиро, тъй като не може да си представи как чешкият посланик в САЩ би критикувал визита на Барак Обама.

 

Лидерите на ЕС няма да подкрепят американската политика на военна конфронтация с Русия

Генерал Съби Събев в студиото на Би Ти ВиЩабът на НАТО у нас е отговор на това, че Русия струпва армия по границата. Русия анексира Крим и подклажда размирици в Украйна. НАТО отговаря на предизвикателството”. Това обяви пред bTV ген. Съби Събев.

„Щабът на НАТО е нормален ход, който трябва да следи нещата. Повишеното агресивно поведение на Русия не може да остане без реакция от НАТО”, заяви още ген. Събев.

Кой е генерал Съби Събев - член на УС и Директор „Проекти и програми”, тръгнал от сливенското село Желю войвода, учил в Съветския съюз - 1987 г., оперативен курс във Военна академия “Юрий Н. Гагарин”, в Монино. След свалянето на Тодор Живков генерал Събев учи и в САЩ, през 1994 г. се дипломира от Военно-въздушния колеж на ВВС на САЩ, в Монтгомери – Алабама. В период от година Събев завършва различни курсове за висши офицери в страни-членки на НАТО, включително в школата на НАТО в Оберамергау – Германия, Центъра “Джордж Маршал” в Гармиш-Партенкирхен – Германия и Колежа по отбрана на НАТО в Рим – Италия.

Няма да коментирам, че последните редове от биографията на генерал Събев сочат за едно голямо препускане от школа в школа и от школа в Колеж...

Ще се съсредоточа върху други по-интересни факти, които касаят цялата ни държава, бъдещето й, и заблудите, които сипе този генерал наляво и надясно.

Ще коментирам твърденията на Майк Уитни, американски политически анализатор, автор на книгата "Безнадеждност: Барак Обама и политиката на илюзиите", които тези дни списание „Геополитика” и сайта „Хроники” публикуваха.

За какво иде реч? Уитни коментира статията "Войнственият Брийдлав: Берлин е разтревожен от агресивната позиция на НАТО във връзка са Украинската криза", която е излязла в авторитетното издание Der Spiegel, на  7.март,2015 г..

Ето какво отбелязва Уитни:

Генерал Филип Брийдлав, който преди политиците ни каза, че в България ще навлязат американски танкове!„Твърденията, или по-скоро интригите, на главнокомандващия силите на НАТО в Европа генерал Филип Брийдлав забиват клин в отношенията между Германия и САЩ, което може да доведе до ерозията и дори разрушаването на Атлантическия алианс. Както твърди германското списание Der Spiеgel. Брийдлав нееднократно е саботирал опитите на канцлера Ангела Меркел да намери дипломатическо решение на кризата в Украйна и разпространява "опасна пропаганда", която заблуждава европейската общественост относно уж "придвижващите се към украинската граница руски войски, концентрирането на военна техника и колоните руски танкове, насочващи се към Украйна". Всъщност, макар че тази необичайно остра критична статия да визира най-вече Брийдлав заради хиперболизираните му преувеличения относно т.нар. "руска агресия", реалната цел на въпросния материал в Der Spiegel е да предупреди Вашингтон, че лидерите на ЕС няма да подкрепят американската политика на военна конфронтация с Русия...

... според редакционния екип на Der Spiegel: "От няколко месеца насам мнозина в администрацията на канцлера Меркел не крият негативната си реакция всеки път, когато НАТО, начело с генерал Брийдлав, публикува смайващи съобщения за руски войски или придвижващи се към Украйна танкове... Именно тонът на изказванията на Брийдлав кара Берлин да нервничи. Както предупреди на последната среща за украинската криза високопоставен немски представител, фалшивите твърдения и преувеличените данни поставят НАТО и, съответно, Запада, като цяло, пред заплахата да загуби доверието на европейците.

Генерал Брийдлав и военният министър Николай Ненов, земеделец, с партия от един файтон хораИма много примери за това. В началото на кризата генерал Брийдлав заяви, че руснаците са концентрирали 40 хиляди войници на украинската граница и предупреди, че те могат да нахлуят в страната буквално във всеки момент. Тогава той оцени ситуацията като "изключително тревожна". В същото време, представители на разузнаванията на държавите членки на НАТО изключиха възможността за руска агресия. Според тях, нито съставът, нито екипировката на руските части говори за заплаха от незабавно нахлуване. Всъщност, експертите опровергаха почти всички твърдения на Брийдлав. Така, те обявиха че числеността на руските части в близост до украинската граница не е 40 хиляди души, а вероятно под 20 хиляди. Нещо повече, по-голямата част от въоръжението им не беше специално прехвърлено към границата, а си беше там още преди началото на конфликта. Липсваха дори доказателства за някаква логистична подготовка за нахлуване, например за извеждане на щабовете в полеви условия.

Въпреки това, Брийдлав продължи да прави непоследователни, спорни или дори съвършено неточни твърдения. На 12 ноември 2014, по време на посещението си в българската столица София, той съобщи, че "ние видяхме колони руска военна техника и най-вече руски танкове, артилерия и системи на противовъздушната отбрана, както и руски войски, които навлизат в Украйна". Според него, "именно за това съобщава и ОССЕ". Истината обаче е, че наблюдателите на ОССЕ фиксираха само придвижване на военни конвои на територията на Източна Украйна и не съобщаваха нищо за навлизащи от Русия войски. Въпреки това, Брийдлав не вижда причини да преразгледа подхода си. "Не се отказвам от нито едно от официалните изявления, които направих по време на украинската криза" - посочва той в отговор на молбата на Der Spiegel да коментира дългия списък от собствените му спорни твърдения".

Лъжите на генерала не свършват дотук и твърде много напомнят на френетичните изцепки на Джордж Буш-младши за Ирак.

„Ако Русия се опита да вкара военни в държава от НАТО, дори и да не носят нейните униформи, както направи, преди да анексира Крим, Алиансът ще отговори с военни действия, казва в интервюта за "Ди Велт" и "Уолстрийт джърнъл" върховният главнокомандващ на НАТО за Европа ген. Филип Брийдлав, цитиран от "Ройтерс".

По време на посещението си в България в средата на ноември генералът раля и на българска територия интригите и лъжите си. На всичкото отгоре той поиска и да отделим солидна сума за превъоръжаване, което сума е поне седемцифрена?!

„Не само военната авиация, но и флотът и сухопътните сили на българската армия трябва да бъдат съвместими с оборудването и способностите на НАТО, заяви най-високопоставеният военен в Алианса генерал Филип Брийдлав по време на публична лекция в София, организирана от Атлантическия клуб в България.

Попитан дали Русия представлява пряка военна заплаха за България, върховният командващ на съюзното командване по операциите на НАТО отговори:

„Не мога да кажа какви са намеренията на Руската федерация или на господин Путин спрямо България, но мога  да отговоря какви военни способности и решимост да ги използва досега демонстрира Русия. За последната година на два пъти тя струпа големи войски до границата на друга държава. Подготви военни формирования и с тях анексира част от територията на суверенна страна. После струпа войски до още една международна граница, въоръжи ги, обучи ги и отново пресече границата.

Едни и същи лъжи, руски войски на границата, анексиране на част от територия, струпани войски на друга международна граница ...

За Брийдлав явно няма спиране, нямало е референдум в Крим, нямало е самостоятелно решение на населението на Крим за присъединяване към Русия.

И този генерал, който бил най-високопоставен в НАТО се срещна с президента ни и новоизбрания премиер Бойко Борисов.

„НАТО е забелязала колони руска военна техника и руски бойни войски да влизат в Украйна тази седмица”, съобщи върховният главнокомандващ на Обединените въоръжени сили на Алианса в Европа ген. Филип Брийдлав, който се намираше на двудневно посещение в София, цитиран от Би Би Си.

И в българската столица, както и навсякъде другаде Брийдлав навръзваше лъжи, интриги, и вадеше удобните заключения за пред публиката:

В събота наблюдатели на ОССЕ докладваха, че колона от 32 танка и камиона без регистрационни табели се движи към двата анклава на проруските сепаратисти в Източна Украйна. На следващия ден правителството в Киев обвини Русия, че изпраща подкрепления за бунтовниците”.

Брийдлав каза, че не бил сигурен относно намеренията на руснаците, но бил обезпокоен от липсата на контрол по границата между Русия и Украйна.

„Действията на Русия представляват ясно решение на Москва да отхвърлят основните принципи, които са оформили международната сигурност за повече от 25 години.

Вече няма съмнение относно пряката военна намеса на Русия в Украйна”, посочи в българската столица Брийдлав. По думите му съюзниците в НАТО имат важната роля да изкарат „на светло“ фактите и да опровергаят „фалшивите твърдения“ на Русия. Трябва да продължим да държим Русия отговорна пред международната общност за всякакви последващи такива действия в Украйна или на други места в региона, продължи генералът своята измислена версия за руска заплаха.

„Главнокомандващият силите на НАТО в Европа, американският генерал Филип Брийдлав, преувеличава военната намеса на Русия в Източна Украйна и често влиза в ролята на подстрекател. Това е опасна пропаганда. В Германия вече се питат дали това не е опит да се провалят усилията на канцлера Ангела Меркел за намиране на дипломатическо решение на кризата в Украйна” коментира  Der Spiegel.

“Обама подкрепя курса на Меркел по отношение на украинската криза, а хардлайнерите във Вашингтон подклаждат конфликта с Москва. Преди всичко това е главнокомандващият силите на НАТО в Европа. Берлин е разгневен”, отбеляза списанието.

Брийдлав говори без да му мигне окото „говори за крайно влошаване на обстановката в Украйна. Същевременно заплахата от ескалация, идваща от Русия, все повече нараствала.”

„“Калъпът винаги е един и същ. От месеци ген. Брийдлав говори открито за руска активност в Източна Украйна – придвижване на войски към границата, вкарване на тежки оръжия, някакви си колони руски танкове. И винаги статистиката на Брийдлав е с доста завишени цифри в сравнение с тази на други натовски партньори. Неговите твърдения са добре дошли за хардлайнерите в американския Конгрес и в самата НАТО”, пише Der Spiegel.

"Не се отказвам от нито едно от официалните изявления, които направих по време на украинската криза" - посочва Брийдлав в отговор на молбата на Der Spiegel да коментира дългия списък от собствените му спорни твърдения" – отбелязва Майк Уитни.

Макар че статията на Der Spiegel за фанатика-милитарист, тласкащ Европа опасно близо до Трета световна война, е доста увлекателна, истината е, че тази сюжетна линия е по-скоро преднамерено заблуждаваща. Защото всички, които следят развитието на украинското фиаско през последните няколко години, са наясно, че в поведението на Брийдлав всъщност няма нищо необичайно. Държавният секретар Джон Кери, както и мнозина други, многократно правеха подобни изявления във водещите световни медии. Тоест, лъжливите твърдения за "руската агресия" са правило, а не изключение. Тогава, защо в Der Spiegel решиха избирателно да сложат на мушката си именно Брийдлав, който не лъже повече от останалите? Какво се случва всъщност? - разсъждава Уитни.

Уитни съзира друго в линията на публикацията в германското списание. Според него очевидно, Der Spiegel изпълнява задача, възложена му от Меркел, т.е. ерозира доверието към главния американски командващ в Европа,конфронтационен подход,  за да се попречи на по-нататъшната ескалация на конфликта в Украйна. Но макар че Меркел иска да унизи Брийдлав за да демонстрира, че Германия няма да седи със скръстени ръце докато Вашингтон тласка региона към пропастта, тя демонстрира и значителна сдържаност, ограничавайки атаката си само с генерала, без да поставя Кери и Обама в неловка ситуация. Това действително си е постижение, имайки предвид - както вече споменах - че на практика всички официални политически кръгове и водещите медии лъжат в нон-стоп режим почти за всички аспекти на конфликта. Тоест, Меркел не иска да ги дискредитира, поне за момента, макар че редакционната статия в Der Spiegel говори за това, че тя има средствата да го направи, ако "неадекватното поведение" продължи.

И докато Германия, водена от Меркел държеше твърда позиция за премахване на конфронтация с Русия, президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер обяви, че Европа следва да създаде своя собствена армия, което не бе насочено срещу Кремъл, а по-скоро бе сигнал към Белия дом, обявявайки план за създаването на независима военна сила на ЕС, която може да направи НАТО излишна структура.

Уитни коментира: „На практика става дума за открита атака срещу ролята на НАТО като главен гарант на европейската регионална сигурност. Възможно е, европейците да са достатъчно наивни за да приемат на доверие абсурдните претенции на Юнкер, че армията на ЕС "ще изпрати важно послание на света", но бъдете сигурни, че никой на "Пенсилвания  Авеню" 1600 (адресът на Белия дом във Вашингтон - б.р.) не вярва в подобни глупости. Тази стъпка очевидно е сигнал към САЩ, че на Европа и е дошло до гуша от НАТО и иска промени. Което пък означава, че за Брийдлав и другите като него е дошло време "или да започнат да се държат както трябва, или да се махат...

... В Европа очевидно вече осъзнават, че САЩ трудно могат да се разглеждат като "основен стълб на глобалната система за сигурност" след като намесите им през последните години доведоха до появата на опустошени провалени държави в пространството между южните граници на Сомалия и северните граници на Украйна, оставяйки след себе си хаотичен шлейф от тлеещи руини и неописуеми страдания, които вече напомнят разрушенията, извършени навремето от т.нар. Трети Райх.

Сигурността на Европа не може да бъде гарантирана с помощта на една войнствена и подстрекаваща към война организация, доминирана от Съединените щати и действаща изключително в интерес на Вашингтон. В момента НАТО се финансира на 75% от САЩ, ето защо този алианс е заинтересован не толкова от поддържането на мира и сигурността, колкото от интернационализацията на имперските войни на Америка на цялата територия на планетата.

Преди началото на кризата в Украйна европейските лидери не можеха да оценят правилно цялата опасност от този идиотски пакт (макар че военните намеси в Сърбия, Афганистан и Либия би трябвало отдавна да са ги отрезвили). Днес обаче, когато безразсъдното поведение на НАТО може да подпали ядрен пожар в Европа, такива политически лидери като Меркел и Оланд започват да променят позицията си. Не бива да забравяме, че идеалният сценарий за Вашингтон би била една ограничена война, която да обхване обширни части от Европейския и Азиатския континенти, връщайки САЩ в славните времена след края на Втората световна война, когато по-голямата част от света беше в руини и лежеше в краката на Америка. Подобно развитие би било повече от великолепно за кабинетните стратези, опитващи се да управляват света от укрепените си "бункери" във Вашингтон, окръг Колумбия. За Европа обаче, това със сигурност не е печеливша стратегия. Европа не иска война и не е склонна да бъде използвана като пушечно месо в името на утвърждаването на мрачния Нов Световен Ред...

... Фалитът на американската финансова система, която вече не е в състояние да обслужва гигантския външен дълг, липсата на инвестиции за финансирането на пробива към нов технологичен модел и поддържането на американската конкурентоспособност, както и възможното поражение на САЩ в геополитическата им надпревара с Китай - за решаването на всички тези проблеми американците се нуждаят от нова световна война".

Никой от администрацията на Меркел или някой друг високопоставен германски политик не оспори публичните обвинения, съдържащи се в статията на Der Spiegel. Това не е случайно, а по-скоро знаково за едно сериозно отрезвяване на европейските лидери.

От всичко казано дотук следва, че думите на генерал Събев са продължение на лъжите на главнокомандващия НАТО, генерал Филип Брийдлав. „Щабът на НАТО у нас е отговор на това, че Русия струпва армия по границата”. А сега, когато е ясно, че Русия не струпва войки по границата, какво правим? С Германия ли ще се караме, отново ли политиците ни ще ни свалят на дъното със сервилността пред американците в НАТО?

И още нещо: самият ген. Брийдлав често изпада в противоречия. В интервю за германския в. “Франкфуртер алгемайне”, публикувано на 18 ноември м. г., той бил категоричен, че “има редовна руска войска в Източна Украйна”. Само ден по-късно за сп. “Щерн” казал, че не ставало въпрос за военни подразделения, а за “експерти, обучаващи сепаратистите”. Като цифра Брийдлав първо посочил между 250 и 300 души, после между 300 и 500, накрая от НАТО заговорили за 1000 души...

И този лъжец и манипулатор наши високопоставени политици приемаха и слушаха упоени?!

В. Сега написа: „Наблюдателната мисия на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) съобщи в свой доклад, че един от районите на Луганск е бил обстрелян от забранените касетъчни бомби от страна на украинските военни и това е довело до смъртта на двама души на 27 януари, съобщи Би Би Си. В съобщението на ОССЕ се уточнява, че по време на огледа в Артьомовския район са били открити повреди по жилищните сгради и оградите, които са характерни за този вид оръжие. Освен това са били открити части от ракета носител от установка "Смерч". Всички те са били изстреляни от северозападна посока, където са позициите на украинските военни. Шефът на пресцентъра на украинската армия в Киев Александър Мотузяник отрече военните да използват подобен вид въоръжение в Източна Украйна. През октомври м.г. правозащитната организация "Хюман райтс уоч" също съобщи, че украинската армия използва касетъчни бомби при обстрела на жилищни райони на Донецк. Тогава от Киев отново отхвърлиха тези обвинения...

Да сте чули някой от политиците ни да коментира тези съобщения и констатации? Няма и да чуете.

„Ако САЩ бяха предоставили на Украйна оръжието от което те се нуждаеха, украинската армия не би използвала забранените касетъчни бомби”, каза главата на сенатския комитет по Въоръжените сили на САЩ Джон Макейн. Това е американската логика – щом не са имали американско оръжие, то украинската армия ще използва касетъчни бомби срещу цивилно население! Т. е. Европа е виновна, че не е била съгласна с американски оръжейни доставки за Украйна?!

„Русия е готова да използва нападателна военна сила за постигане на своите интереси с внимателно планиране - военна сила, дипломатически умения, икономически, пропагандна война, информационна кампания , включително и използване на кибератаки по инфраструктурата на Украйна“.

Това обяви президентът Росен Плевнелиев по време на конференцията "Бъдещето на НАТО", която бе част от кулминациите в честването на 10-годишнината от пълноправното членство на България в Евроатлантическия алианс.

Русия може да удари Украйна до дни” – е коментарът на генерал Брийдлав. Фактите нямат значение – значение има какво се внушава на ръководителите на страни-членки на Алианса.

Мълчанието не винаги е добра стратегия

„Европейските лидери дълго време не протестираха срещу лъжите и дори сами ги разпространяваха за да държат обществото под контрол. Тогава, защо сега внезапно решиха да се обърнат към истината – попита Майк Уитни и даде свое обяснение на случващото се:

Ами защото вече не подкрепят политиката на Вашингтон. Никой в Европа не иска САЩ да въоръжават и подготвят армията на Украйна. Никой не иска те да изпращат в Киев 600 свои десантчици и да разширяват американската логистична подкрепа за тази страна. Никой не иска по-нататъшна ескалация, защото никой не иска война с Русия. Нещата са много прости.

За първи път европейските лидери, и особено Меркел, с цялата острота осъзнаха, че стратегическите цели на Съединените щати /включително прословутото "обръщане към Азия"/ не съвпадат с целите на ЕС. Всъщност, геополитическите амбиции на Вашингтон представляват сериозна заплаха за сигурността на Европа...”

Има някакъв шанс европейските лидери да осъзнаят как определени кръгове във властта на Белия дом ги водят за носа. Тук става дума вече за оцеляване, а не за игра на война с пушки и окопи. Ако за Щатите е удобно от друг континент да разпалват война в Европа, то за живеещите в Стария континент народи едва ли е приемливо. И кой друг трябва да го осъзнае, освен лидерите на европейските държави?

За нашите управленци не говоря – те са на изчакване, послушни и сервилни в обичта си към САЩ. Затова мълчат и афишират приказки за някаква руска заплаха. Ще цитирам и приказките на външния министър, Даниел Митов, бивш американски чиновник: „НАТО е зад гърба ни!”

Вицепремиерът Меглена Кунева към депутата Велизар Енчев: „Учения ще се провеждат, член сме на НАТО”!

Унизително, мерзко, недостойно е. Става дума не за игри на войници, а за убийства на цивилни и разрушения в началото на 21 век!

 

Какво е правил министър-председателят Бойко Борисов в Ню Йорк по време на работното си посещение, какво е говорил и какви срещи е провел, какво е било поведението му – днес Валерия Велева от в. „Труд” е написала „репортаж” в типично неин стил.

Към темата се прибавят и две публикации от сръбския печат и една информация от електорната страница на Министерския съвет, които допълват събитията случили се в Ню Йорк...

Всички събития, които достигнаха до България, както е тези, които бяха отразени от международните емисии дават картина на непоследователно, на моменти, лишено от логика поведение на премиера, което може да се обясни с преумора или липса на знания по дипломатически протокол.

И така:

Министър-председателят Бойко Борисов замина на работно посещение за САЩ, където присъства на традиционната годишна среща, на държавните и правителствените ръководители от Югоизточна Европа, която се проведе под егидата на турския президент Абдуллах Гюл, в рамките на срещата на върха в Ню Йорк, САЩ.

„Няма по-хубаво един ден всички страни на Балканите да бъдат членове на ЕС, както вече болшинството сме в НАТО", подчерта в речта си пред лидерите на балканските държави българският премиер Бойко Борисов.

По време на посещението на българския министър-председател Бойко Борисов, се проведе двустранна среща между правителствените делегации на Китай и България, в края на която, Борисов получи покана за официална визита в Пекин, съобщава правителстваният сайт.

По-рано, министър-председателят Бойко Борисов разговаря с президента на САЩ Барак Обама в рамките на официалния обяд, даван от генералния секретар на ООН Бан Ки-мун в чест на държавните и правителствени ръководители, участващи в 65-та сесия на Общото събрание на организацията.

Към срещите на Борисов се прибавя и тази с бившия американски президент Бил Клинтън в рамките на откриването на годишната среща на фондацията му -„Глобалната инициатива на Клинтън”, в Ню Йорк.

Друга среща на българския премиер е била тази с посланика на правителството на САЩ по въпросите на енергетиката за Евразия, Ричард Морнингстар. Обсъдено е било реализирането на важни за България енергийни проекти като изграждане на интерконекторната връзка на страната ни с Република Гърция, реализацията на проектите „Набуко” и „Южен поток”, строежа на АЕЦ „Белене” и изграждането на 7-ми реактор на АЕЦ „Козлодуй”.

Като че ли Морнингстар не получава редовно докладите на американския посланик Уорлик! Или тази тема на разговора е била, за да прецени американската страна „правилно” ли се държим към интересите на САЩ като страна-членка на ЕС?

Внос на газ от Ирак и търсене на шистов газ са били също сред темите на разговора между двамата политици.

Все още се питам: как досега никой не поясни на премиера Борисов, че търсенето на шистов газ предполага малки сеизмични инциденти, а продажбата му е на в пъти по-високи цени от цената на обикновения природен газ?

Днес в. „Труд” публикува „репортаж” за една вечеря, на Втората балканска среща на лидерите, която както вече споменах се е провела под егидата на турския президент Абдула Гюл в Ню Йорк. Вечерята се е състояла в Балната зала на един от емблематичните хотели на Манхатън - “Уолдорф Астория”, като е събрала над 200 елитни гости от Балканите и САЩ: президентите на Турция, Македония, Черна гора, Косово, Босна, премиера на България, на Албания, на Словения, външните министри на Румъния, Гърция, Хърватия, губернатора на Ню Йорк, бизнесмени от САЩ и особено много от Турция.

„Срещата на балканските лидери в Ню Йорк се проведе без Сърбия” пише днес „Глас jавности” на първата си страница.

От изданието разбираме, че на въпросната среща, организирана от Федерацията на балканско-американските асоциации /което е било отразено и на сайта й- бел. Л. М./, са участвали всички лидери от балканските страни, освен Сърбия. На нея са присъствали: председателстващият колективното председателство на Босна и Херцеговина - Харис Силайджич, президентът на Черна Гора - Филип Вуянович, македонският президент - Георге Иванов, турският Абдуллах Гюл, българският премиер - Бойко Борисов, косовският - Хашим Тачи, както и външните министри на Хърватия и Словения – Гордан Ядранкович и Даниел Жбогар. Форумът имал за цел да инициира регионалното сътрудничество и добросъседство.

Изданието „Глас jавности” спестява коментара, че на форум, където се появява косовският лидер Хашим Тачи, сръбският президент Борис Тадич няма как да се появи, тъй като появата му до Тачи би се изтълкувала като един вид признание на държавата Косово, нещо, което все още липсва в международния правен мир.

Второто, което е „спестил” „Глас jавности” е, че въпросната среща на балканските лидери се е провела освен без Сърбия и без лидерите на Румъния, Гърция, Кипър и Словения. Т. е. лидери на православни и католически балкански държави /изключая България/ са липсвали, което едва ли е случайно.

И третото, което не отразява „Глас jавности” е фактът, че сръбският президент Борис Тадич се е срещнал с президента на САЩ, Барак Обама, както е предава днес белградското електронното издание „Вести онлайн”.

в рамките на приема, който всяка година американският президент организира по време на Общото събрание на ООН. На приема Тадич е осъществил и редица други срещи.

Дали има разлика

между среща на българския премиер Бойко Борисов, който се вижда и разменя някоя и друга приказка с американския президент Барак Обама в рамките на официалния обяд, даван от генералния секретар на ООН Бан Ки-мун, в чест на държавните и правителствени ръководители, участващи в 65-та сесия на Общото събрание на организацията.

И срещата на американският президент Обама със сръбския Борис Тадич в рамките на приема, който всяка година американски президент организира по време на Общото събрание на ООН?

Има и то огромна. Едно е според дипломатическия протокол да видиш и размениш десетина изречения с Обама на обяд, даван не от президента на САЩ, а от друг висш политик – пък бил той и генерален секретар на ООН.

И съвсем друго е на прием, даван от Обама да си поканен да присъстваш и срещнеш с него.

Тук, вечно тичащата из коридорите на властта във Вашингтон, Елена Поптодорова явно изобщо не си е свършила работата, за да бъде достатъчно убедителна и уреди друг вид среща на премиера Борисов с Барак Обама, на негов прием, както това се е случило в Тадич.

Това, че Борисов се е видял в Ню Йорк и е говорил с Бил Клинтън, и Ричард Морнингстар си е чиста загуба на време в рамките на работно посещение, най-малкото поради факта, че единият е бивш американски президент, а другият отговаря за енергетиката, но пък отдавна е кристално ясно, че САЩ няма да инвестират очакваното в български енергийни проекти, а единствено ще следят да не се сближим с Русия в рамките на евентуални инвестиции.

Що се отнася до вечерята, организирана от някаква си Федерация на балканско-американските асоциации в рамките на Втората балканска лидерска среща – да не забравяме, че самият Форум е бил под егидата на турския президент Абдуллах Гюл! Ето какво научаваме за събитието от самата Валерия Велева:

„Обстановката в залата бе изключително пищна, в бароков стил, с много злато, червен плюш и помпозност, вечерята бе подчертано изобилна, тежкарска - всичко трябваше да внушава могъществото и финансовата мощ на Турция”, сподели дипломатически източник. “Беше три пъти по-луксозно от вечерята, дадена от Меркел”, допълни той.

Всеки лидер е трябвало да се изкаже. Турският президент закъснял и когато влязъл, вече говорел един от балканските лидери. При появата на Гюл гостите станали на крака, обсипали го с бурни овации, в залата настъпила еуфория. Президентите на Македония Георги Иванов и албанският премиер Сали Бериша се втурнали да го прегръщат.

Българският премиер останал на мястото си и не станал. “Придвижвайки се между масите, Гюл ме видя, че седя, вероятно разбра, че тази демонстрация на Турция не е удачна за среща, на която всички сме равни, и дойде специално да се ръкува с мен”, разказа Борисов пред “Труд”.

Организаторите на вечерята, усетили конфуза, решили да се “поправят” и разместили реда (азбучен) на изказванията - дали думата на Борисов веднага след губернатора на Ню Йорк. Премиерът ни първо поздравил българския народ с Деня на независимостта, а след това се обърнал към лидерите на държавите, които още не са членки на ЕС. “Предстои ви труден път, много продължителен и тежък, но още по-тежко ще ви бъде, когато влезете в ЕС. Готов съм да ви помагам ”, заявил Борисов... пожелал на всички приятна вечеря. След което отишъл при Гюл и изненадващо му заявил, че “има по-важна работа” и няма да остане на вечерята. Яденето на Борисов останало недокоснато, Гюл скочил да го изпраща и прегръща, изказвайки благодарност за речта и за присъствието му на форума. Заявил му, че ще се видят по време на предстоящото му посещение в София.

Според дипломати с поведението си българският премиер показал, че не приема тезата за доминиращото влияние на Турция на Балканите, която Гюл вероятно искал да внуши на вечерята. Срещата била обявена като лидерска, а не всички балкански лидери присъствали на нея.

Източници от протокола издадоха, че представителите на останалите славянски страни непрекъснато сондирали с наши дипломати дали Борисов ще отиде на нея. “Трябва да се знае, че както на лидерските срещи в Брюксел всички сме равни, така и на лидерските срещи на Балканите трябва да сме равни, дружбата ни трябва да е на равноправни начала”, бе коментарът на Борисов пред “Труд”.

Тук историята засега мълчи, дали Борисов се е засегнал от отсъствието на сръбския, гръцкия, кипърския и румънския си колеги, дали е прозрял, че поканените са предимно от държави, изповядващи исляма, или е осъзнал, че сред поканените „балкански” политически лидери липсват даже такива от страни-членки на Европейския съюз!  Засега можем само да гадаем, тъй като самият Бойко Борисов не казва нито дума пред в. „Труд”, а пък и от изданието не намират за необходимо да го питат за създалата си ситуация.

И все пак...

Странно и необяснимо е, при положение, че влиза президентът на чужда държава, под чиято егида се провежда лидерски форум, един от премиерите – в случая българският – да остане седнал, като че ли е дама, или Франклин Делано Рузвелт, който обикновено оставал седнал, защото нямало как да се надигне от инвалидната количка!

Не е ясно кой е подготвил присъствието на Бойко Борисов на тази вечеря, но той определено е оплескал нещата, щом не е свършил две основни задължения:

Първо – да уведоми премиера кой ще присъстват, кои – не, как евентуално може да се тълкува това и дали се струва да се ходи на вечерята изобщо.

Второ – този, който е подготвил премиера на България Борисов за предстоящото мероприятие е бил длъжен да му поясни, че щом отива на дадена вечеря, то следва да остане там, както и че е редно да стане и посрещне домакина, под чиято егида е Втората балканска среща – и прочие, и прочие... Макар и да го направи далеч по-сдържано от македонския президент Георге Иванов и албанския премиер – Сали Бериша.

И трето – поздравите към българския народ, чийто национален празник е съвпаднал с вечерята е можело да бъде под друга форма или спестен. Най-малкото, защото български народ на тази вечеря не е присъствал, нито пък приветствието му е било предавано от телевизията! А се е получило – ни в клин, ни в ръкав излиза министър-председателят Борисов и поздравява българския народ от Ню Йорк?

По принцип дипломатическият протокол не приема за добър тон да се говори официално и върши нещо, което изобщо да не е ясно на присъстващите. Все пак даже на раздаването на „Оскар-ите” се знае, кой кого и за какво поздравява!

Ами ако националният празник на България бе рождения ден на Борисов, както е прието в някои държави – тогава ще излезе, че поздравява народа за рождения си ден!

*        *        *

Един добър протокол към национално правителство би следвало да е наясно с най-малките подробности от предстояща среща на високо равнище на която предстои да вземе участие премиерът. По случилото се в Ню Йорк излиза, че приети от десетилетия правила в дипломацията са чужди на разбиранията на хората около министър-председателя Бойко Борисов и не правят добро впечатление!

Що се отнася до отношението, което е демонстрирал премиерът Бойко Борисов в Ню Йорк, да не забравяме, че:

В този смисъл и прибързаните поздравления на министър-председателя Борисов по резултатите от наскоро проведения Референдум далеч не бяха най-доброто външно-политическо попадение на българската дипломация.

Тръгвайки си скандално демонстративно от вечерята в „Уолдорф Астория”, Борисов е пренебрегнал факта, че в момента Турция е ухажвана държава както от Русия /23 млрд инвестиции/, така и от Иран и САЩ.

Пренебрегнато е било и обстоятелството, че след разследване Съветът за човешки права на ООН излезе със становище, че израелските военни са демонстрирали „извънредно насилие” в смъртоносната си атака на пътуващата за Ивицата Газа хуманитарна флотилия през май, като са нарушили международното законодателство за човешките права – позициите на Анкара вече са доста пред тези на официален Тел Авив...

Турция, за разлика от България, макар, че не е все още страна-членка на ЕС, е на шесто място по икономическо развитие в Европа и на 16 – в света.

Има факти и обстоятелства, които са несъотносими между две държави – ето защо дипломатическият протокол трябва да заглажда ръбовете в създали се конфузни ситуации, а не да ги превръща много забележими.

 

Шапкарят от Вашингтон, шапкарят от Париж или сите заедно?

ШОКИРАЩО ИНТЕРВЮ НА СТРОС-КАН:

Предчувствам, че ще стана жертва на сексуален капан
В интервю за френския „Либерасион” дадено на 28 април 2011, Строс-Кан казва между другото и следното:
„Да, аз обичам жените… и какво от това?.. От години се говори за някакви немислими снимки от оргии. Но аз никога не съм ги виждал… Нека ги покажат!”
После разказва за краткото си спречкване със Саркози в мъжката тоалетна по време на конференция, където Строс-Кан е предупредил Саркози да прекрати мръсните истории (които разпространяват хората на президента) за частния му живот
След това развива възможен сценарий за дискредитирането си: „Някаква жена, изнасилена (от него – Строс-Кан) на някакъв паркинг, на която са обещали половин милион или един милион евро, за да „изработи” подобна история”.

ЗНАЕМ КАКВО СЕ СЛУЧИ в хотел „Софител“ близо до „Таймс скуеър“ на 15 май 2011 г. – ако някой не знае – случи се това, което Строс-Кан предположи в интервюто си за Либерасион 17дни по-рано. Само, че не се случи на паркинг, а в хотелската му стая във френската верига хотели Софител. 32-годишна камериерка влязла в стаята, след което Строс-Кан изскочил гол от банята и се опитал да я обладае, след това, тя се изплъзнала, последвал още един опит в банята и пак се изплъзнала… А Доминик Строс-Кан бързо се изнесъл от хотела, качил се на самолет за Париж откъдето бил свален и арестуван за опит за изнасилване.
Доминик Строс-Кан, не е светец и това е известно отдавна. Тук накратко ще ви припомня серията му от публични „подвизи”:

ТРИСТАН БАНОН. През февруари 2007 г. 31-годишната Тристан Банон разказа пред телевизионните зрители, че през 2002 г., когато работела по новата си книга, влиятелният политик й предложил да го интервюира. Тя се съгласила и двамата си уговорили среща. Когато Банон отишла на адреса, установила, че мястото на срещата е гарсониера. „Нещата приключиха доста ожесточено. Казах му „Не“ и се стигна до бой на земята и не ставаше дума само за няколко плесници, аз направо го сритах, а той успя да разкопчае сутиена ми и да свали ципа на дънките ми“, сподели Банон. Тогава Банон мислела да внесе иск срещу него, но после се отказала, защото не искала името й да се свързва винаги с определението: „Това е онази жена, която заведе дело срещу онзи политик“, пише в. „Фигаро“.

ПИРОШКА НАГИ. Доминик Строс-Кан се сближил с шефката на отдел „Африка“ в МВФ – унгарката Пирошка Наги, която е омъжена за известен икономист и бивш шеф на Централната банка на Аржентина, през декември 2007 г., малко след като поема управлението на МВФ. Двамата си разменяли първо имейли, а любовта им пламнала в началото на 2008. Връзката им обаче продължила само три месеца – до март, тъй като съпругът на Наги разбрал за аферата. Французинът публично се извини за постъпката си, определи я като „грешка“, но отрече да е навредил с нещо на институцията, която оглавява. Съпругата на Строс-Кан – известната журналистка Ан Сенклер, му прости и дори обяви, че двамата продължават да се обичат, както в първия ден, когато са се срещнали.

ЕМИЛИ БИЕ. И докато Строс-Кан се извиняваше, в. „Уол Стрийт джърнъл“ разкри, че срещу него е започнало и второ разследване. Отново за фаворизиране на друга негова подчинена – 26-годишната Емили Бие, която от февруари до август т.г. е била стажантка в изследователския център на МВФ. Участниците в тези програми на институцията преминават през тежък изпит, преди да бъдат избрани. Според в. „Уол Стрийт джърнъл“ нейното име е било единственото в списъка на кандидатите за стаж в изследователския център. Обикновено броят е около 10 души, като един от тях печели.
Справка показва, че Емили Бие съвсем не е случаен кандидат за мястото. През 2005 г. тя е била в екипа на социалиста Доминик Строс-Кан, когато той водеше кандидатпрезидентска кампания. Управителният съвет на МВФ реши, че французинът е допуснал „сериозна грешка в преценката си“, но не е допуснал злоупотреба с властта във връзката си със своя служителка.

ТАЙНИТЕ НА ЕДИН КАНДИДАТ-ПРЕЗИДЕНТ стана бестселър миналата година и както се досещате, главният й герой е Доминик Строс-Кан. Написана е от мистериазна жена, наричаща се Касандра, и твърдяща, че е била дълги години в екипа на Строс-Кан. В книгата на Касандра се казва, че шефът на МВФ непрекъснато бил на лов за жени „Той е търсач на сексуално удоволствие. Подобно на всички големи политически животни и той има проблеми със самоконтрола“, пише тя. „“Той идентифицира жертвата си и започва да я засипва с есемеси, като обикновено започва с гръмкото: „Искам те“.”
И така, всички предпоставки за лоша слава на вече бившия шеф на МВФ са налице. Защо обаче повечето французи са категорични, че Строс-Кан е

ЖЕРТВА НА ЗАГОВОР?

Според социологическо проучване, проведено по искане на френски медии, мнението за заговор срещу Строс-Кан, който е един от най-популярните политици в страната, споделят 57 % от французите. 37 % от респондентите не считат шефа на МВФ за жертва на заговор. 11 % се въздържат от определено мнение.
Впрочем, моето мнение съвпада с това мнозинство, макар и по-малко по различни причини. Както обикновено могат да се намерят повече от една сериозни причини някой да скрои шапката на френския палавник. За мен обаче, основните версии са само две, при това смятам, че макар изградени върху взаимна непоносимост, и двете версии са повлияли върху казуса, макар и в различна степен.

ПЪРВИЯТ СЦЕНАРИЙ. Вече намекнах за него и в случая шапкарят се казва Никола Саркози. А причината е повече от прозаична. Доминик Строс-Кан е социалист и в момента в който се зашушука, че със сигурност, той ще е кандидата на френските социалисти за президент през 2012 г. социолозите тутакси му дадоха изключителна преднина пред Саркози, нещо повече, предрекоха, че балотажът ще е между него и Мари льо Пен. Това окончателно изведе Саркози от равновесие. Чисто субективно дребният френски президент има право да се гневи – в крайна сметка, тъкмо с неговата решаваща подкрепа Строс-Кан оглави МВФ, както се казва „храни куче да те лае”. А егото на малкия човечец е наистина огромно. В една от статиите си за либийската криза категорично се аргументирах, че в целият панаир около Либия изключително ярко се откроява истеричното желание на Саркози да бъде преизбран през 2012 и в либийската военна авантюра съвременният наполеончо е съзрял спасителен ход за изключително отрицателния си имидж. Ако се опрем на този факт, можем спокойно да заключим – той спретна цяла война за да си оправи имиджа, че няма да спретне един опит за изнасилване в хотелска стая…

в. "Либерасион" в главата му, като фон на статиите има карта с надпис Велика Америка

ВТОРИЯТ СЦЕНАРИЙ. Вторият сценарий е с произход Вашингтон. Както казах вече, двата сценария се наслагват и работят паралелно без да е изрично необходимо да са били съгласувани между шапкарите на четири очи. Американците са били през цялото време наясно с ходовете на Саркози, но не са имали нищо против комбинацията, по простата причина че органически не могат да понасят френският шеф на МВФ. Защо ли? Ами ще ви цитирам едно-две неща: „Трябва сериозно да се замислим върху осигуряване на нова световна резервна валута вместо долара”. Към това призова наскоро директорът на МВФ Доминик Строс-Кан в реч в централата на институцията във Вашингтон. „Този ден още не е настъпил, но смятам, че би било ползотворно да започнем да проучваме подобни идеи в момента”, допълни Строс-Кан. Ако светът разполага с алтернативи на долара, “това би ограничило влиянието върху световната финансова система на политиката и условията, които налага една, пък била тя и доминиращата в света държава”.
Че доларът загива съвсем негероично вече е ясно и на децата. Във Вашингтон обаче не го виждат или по-скоро не искат да го видят. Затова са тези трескави полумерки, които водят до полукризи, но всъщност само отлагат оповестяването на височайшата кончина. И когато в такъв катастрофален момент откъм една от най-коравите цитадели на безплатните, необезпечени хартишки с ликовете на американските президенти, традиционен бастион и на долара и на американските интереси, лично шефът му се изправи и заяви, че с долара е свършено и трябва да се подготвя нова резервна валута за света, това за Вашингтон е от грозно по-грозно предателство, в стил „Вътрешна афера” и … Строс-Кан го пиши отписан…

 

Какво съдържаше анализът на „Икономист” за България, та толкова много раздразни жителя на Банкя, и днешен български премиер Бойко Борисов. Като за начало изданието начена с една китайска поговорка: „Внимавайте какво си пожелавате, защото може да го получите?”,

„Българите гласуваха мускулестият бивш полицейски началник Бойко Борисов да им стане премиер. Той им бе обещал, че няма да жали никого и нищо в борбата с организираната престъпност. Със сигурност успя да постигне нещо различно...”

Така започва статия за България на британското списание “Икономист” под заглавие “Да пазиш пазителите”. И продължава с извода, че „цената на борбата с корупцията може да се окаже лошо управление от друг порядък, все още слабо върховенство на закона и дори наченки на полицейска държава”.

Факт е, че борбата с престъпността донесе очаквани дивиденти, тъй като в България има натрупан много негативизъм по отношение на престъпността, Друг въпрос е начинът, по който тази борба се води, тъй като всяка стъпка накриво девалвира резултата и предопределя крайния очакван ефект за строго, справедливо наказание на престъпилите закона.

А предозирането на така щедро афишираната борба с престъпността, замени основната политика, с която се очакваше да занимава кабинета „Борисов”.

Има ли смисъл да питаме дали България е полицейска държава, след като сам министър-председателят заяви: „Хората ме избраха защото съм полицай и за да съм полицай”, което на практика натовари двойно сигналите, които излъчва правителството за полицейски действия, методи и начини на комуникация. А в едно правителството се сблъскаха двама с функции на вътрешен министър. Получи се прецедент за гласувалите за ГЕРБ, нещо като в онази реклама: гласуваш за едно, получаваш две...

Изземането на чужди функции се превърна в типична за властта вирусна инфекция: сам министър-председателят си позволи да разследва и води разпити в кабинета си на чиновници от държавната администрация като ги караше да подписват показания и прочие.

В същото време МВР-министърът, вицепремиерът Цветан Цветанов реши да кадрува в съдебната система като сипеше обвинения и съмнения в лоялност, срещу магистрати.

Избирателите на ГЕРБ получиха нагледно учебно помагало, което социологът Андрей Райчев формулира в предаването на Мира Баджева „Отпечатъци” пос ледния начин: „Властта е страшна, престъпността намалява и се покрива”, но дали това издържа в съда? Времето показва, че не.

Заловените по време на полицейски акции с видеокамера, викове, просване на пода и поставяне на белезници, рано или късно излизат от ареста и причините, които са ги вкарали на топло не издържат в съда.

Следващата серия на властта започна с разговора на пристигналия в страната, прясно избран шеф на ЦРУ, Леон Панета, който, стъпвайки на българска земя забрави, че е шпионин и в основата на работата му са тайните, и секретите на Белия Дом и тръгна да дава публични интервюта като току що пръкнала се холивудска звезда!

Арогантност или непринудено весело поведение показа Панета пред журналистите?

Панета обърка протокола, като предаде на българското правителство много поздрави от президента Барак Обама! Конфузната ситуация шеф на ЦРУ да предава на политически ръководител на една държава, политически поздрави от президента на САЩ се нареди до поредния прецедент от мандата на това управление. А в същото време аджамиите на ГЕРБ в изпълнителната власт ръкопляскаха с едва сдържано вълнение, потни длани и влажен поглед!

O sancta simplicitas! /О свещена простота! – бел. Л. М./. Errare humanum est. /Човешко е да се греши. – бел. Л. М./, но дали това бе грешка?

Трябва ли да се учудваме, че именно демократът Панета, избран преди броени дни за шеф на ЦРУ остави при гостуването си в България дузина гафове, след като именно Панета бе шеф на кабинета на Бил Клинтън, когато Клинтън имаше неблагоразумието да се сближи с Моника Люински! А от това „сближаване” стана световен скандал в администрацията на Белия дом...

В неделя, в предаването „Отпечатъци” проф. Михаил Константинов припомни как навремето главният прокурор Никола Филчев донесъл поздрави от Владимир Путин, което е почти толкова, но далеч не толкова скандално. Тогава журналистите викнаха в хор срещу тази история – сега, след като стана дума за ЦРУ и САЩ гилдията замълча и едва ли не замърка в краката на властта?

Което е позволено за Юпитер, не е позволено на бика, гласи латинска сентенция. /Quod licet Jovi, non licet bovi. – бел. Л. М./. Важното е да се открие причината на случващото се, и защо така се случват нещата – оттам нататъка е лесно.

В. „Труд” се позова на свой източник, присъствал на разговора на 27 май между Панета и Борисов, според когото “по време на срещата е станало дума и за политическия проект на президента Георги Първанов”.

Това предизвика съответните трусове във властта:

  • вярно ли е съобщеното на „Труд” от източника,
  • имал ли е право шефът на ЦРУ, Панета да обсъжда с Борисов българския президент,
  • има ли място за намеса на една от най-големите разузнавателни централи в света във вътрешнополитическия живот на балканската държава, България!

На питането от президентството за това, дали е обсъждан българският президент на срещата „Панета-Борисов”, началникът на кабинета на министър-председателя Румяна Бъчварова, която не е присъствала на разговорите „Борисов-Панета” отговори така:

„Аз не виждам с какво шефа на ЦРУ може да се заинтересува от проекта на президента. Посещението от страна на ЦРУ е знаменателно. Толкова време се отправяха критики към България, че не се справя с корупцията, с организираната престъпност, а сега се каза, че вече има напредък и това се отчита".

Напредък в кое? В наименованието на полицейските акции, в арестите без налични доказателства, в тиражирането на видеофилми от арестите по телевизиите?

Другото твърдение на Бъчварова по темата бе доста арогантно и безпочвено: „...това, че Панета не се е срещнал с българския президент, може би е симптоматично, "може би няма за какво да разговаря с него".

Как с едно минаване за два дни шеф на ЦРУ променя облика на България и тя вече се приема като „страна, която се справя с корупцията” е въпрос с повишена трудност, даже за екснотаруис, настоящ депутат и шеф на Правна комисия, Фидосова. Та досега няма нито един осъден, нито един задържан с крясъци и заплахи, който да не е излязъл от ареста, няма нито един от истинските виновници за икономическото състояние на държавата в последните поне 10 години, който да е вкаран на топло!

Но мълчи, сърце, както е казал Поетът.

Босото откъм протоколни знания правителство, во главе с премиера, даде следния отговор на медиите по темата „Гостуване на шефа на ЦРУ”, воден от принципа „Казах това и с това спасих душата си”:

“Досега няма случай директор на ЦРУ да бъде два дни в една страна и да се съгласи да говори пред медиите.” – похвали се премиерът Борисов.

Ще отмина без коментар този факт и ще се спра на въпроса:

имаше ли намеса във вътрешната политика на България от страна на висши служители от ЦРУ

по време на посещението на Леон Панета или не. Ще дам два факта и ще оставя читателите сами да си направят изводите...

“Ти си лидерът на България и си сред най-добрите политици в Европа - казал шефът на ЦРУ Леон Панета на премиера Бойко Борисов по време на срещата им. - Ти си лидер, който ни трябва! Искаме да те подкрепяме максимално.”

В същото време директорът на службата по събиране на тайна информация в ЦРУ - Майкъл Сълик, директно заявил на Борисов: “Ти си бъдещето, кажи как да ти помагаме. Всичко друго /в смисъл като вътрешнополитическа конфигурация - б. р./ е опасно в този момент.”

Странно е министър-председател на страна-членка на Европейския съюз да се радва като дете на подкрепа идваща от ЦРУ и САЩ! Но пък от друга страна как да не си изкара Леон Панета една уникална мускатова ракия от личната колекция на Борисов за такива думи?

Наясно ли е шефът на ЦРУ, че в България полицаите все още работят с папки, без база данни до всеки служител, без високи технологии при разкриването на престъпления, без връзка: митница, данъчни, съд, прокуратура, МВР, общини, нотариат например?

Заведе ли министър Цветан Цветанов Панета в районно управление на МВР, за да види при какви условия полицията бори бандитите?

Защо, вместо да водят Панета на кръчма с пари от нашите данъци, не поясниха на шефа на ЦРУ, че България има крещяща нужда от апаратура, софтуер, компютри – а в бюджета на Дянков няма пари?

Защо вместо от Пентагона да ни пращат стари замразени меса със син оттенък при подмяна на хранителния резерв на американската армия, „приятелите” ни от Щатите не вземат да изпратят техника, ноу хау за бързо създаване и идентифициране на базите данни за пръстови отпечатъци и характеристики на автоматично оръжие, налично на територията на страната?

Да не забравяме, че Щатите си печатат долари, и външният им дълг се измерва в трилиони, а ние сме във Валутен борд!

Натискам ли Ви, попита чрез началника на кабинета си Борисов медиите. А нима такъв въпрос не е натиск? Очакването бе да се отговори правилно и в срок.

„Натискам ли ви?” попита българският министър-председател Борисов след като преди броени дни каза: „... снощи /вечерта на 5 май - бел. Л. М./ "Шоуто на Слави" беше отвратително. Толкова помия се изля по мен в национална телевизия - аз можех отдавна да го приключа, но считам, че не е демократично"...

Шефът на ЦРУ и премиерът си говорили за „Октопод”

научиха медиите. Не каза ли  журналистът Сашо Диков преди време, че „Октопод” в съдебната зала нямало? Нямало връзки между отделните арестувани, нямало данни за организирана престъпна група... Тогава за какво са си говорили апропо шефът на ЦРУ и премиерът? Каквото е казано от двете страни, официално.

Нещо като онзи стар виц: „Колко е 2+2”?

и отговорът, „Колкото каже Ватикана...”

„Посещението на шефа на ЦРУ показва мнението и високата оценка, която се дава на правителството” – заяви Румяна Бъчварова, въпреки че посещение на ЦРУ в други случаи, в други точки на света през годините, обикновено е имало летален изход за местното население...

По американския закон, има изискване от Държавния департамент да се разсекретява и осигурява свободен достъп до архивите след 30-годишен период. Най-новата история показва, че навремето администрацията на президента Рейгън блокира едно такова решение, защото не е искала обществото да научи какво се е случило в Гватемала през 1954 г. и в Иран през 1993 г. А превратът в Гватемала, според Стивън Шлезинджър, един от авторите на книгата „Горчив плод”, е един от най-черните периоди в историята на ЦРУ.

В Гватемала ЦРУ е действало като управление на Белия дом, при провеждането на акции с „приемлива опровержимост” смята Шлезинджър. При доказана вина, традицията е винаги да се намерят престъпни елементи в управлението, които да отнесат последствията от случилото се, шегува се на границата на истината авторът на „Горчив плод”.

От друга страна не е далеч от истината съмнението, че ЦРУ и Белия дом са различни и разделено далечни институции. Почти няма операция на ЦРУ, в неговата история, която да е извършена без одобрението на Белия дом, така че Панета можеше да поздрави Борисов от Обама, но не и да се съобщава това публично предвид разностранния характер и функции на двете институции.

Не твърдя, че на администрацията на президента на САЩ е било в различни случаи лесно без ЦРУ – да вземем случая „Милошевич”, в който този политик бе раздухан като сатрап, престъпник, и едва ли не замесен в масови убийства!

Изправен пред съда в Хага, Милошевич не можа да бъде обвинен за геноцид, тъй като администрацията на Белия дом даже и с помощта на ЦРУ не можа да открие директни заповеди, свързващи Милошевич с най-големите престъпления, извършени някога на територията на Босна.

Едно е Държавният секретар Хенри Кисинджър да каже: „Бий по всичко. Всичко, което лети, върху всичко, което се движи”, а съвсем друго – да беше намерен поне един документ с подписа на Милошевич за унищожение на мирно население в Босна.

Лошото е друго, че историята понякога се подиграва със съдбата на населението на дадена държава, като поставя на най-високи постове не толкова интелигентни политици. Президентът на САЩ, Роналд Рейгън смяташе, че построено летище в Гренада „може да бъде тълкувано единствено като проекция на съветска и кубинска власт в региона”.

Както коментира проф. Чомски този случай: „Човек, който може да повярва, че въздушна база в Гренада може да бъде изпозвана за атака срещу САЩ не е достоен и за посмешище”.

Кой ни похвали и от какво са радостни и щастливи в Министерския съвет?

„... да започнеш и да провеждаш агресивна война означава да имаш моралните качества на най-отявлен престъпник”. Казал го е в своята реч при откриването на Нюрнбергския процес главният американски обвинител, Роберт Джексън. Думи, за които в последните години изреклият го щеше да отговаря пред съда в САЩ.

Да не забравяме, че днешното мото на Белия дом е „Престъпленията са нещо, което другите извършват, а не ние”.

Замисля ли се някой от властта в българската държава кой днес ни е Големият брат?

Във „Форийн Афеърс”, /журнал на Министерството на външните работи – бел. моя Л. М./, Семюел Хентингтън /авторът на „Сблъсъкът на цивилизациите”-бел. Л. М./  написа, че по-голямата част от света гледа на Съединените щати като на „престъпна суперсила” и „единствената най-голяма заплаха за техните общества”.

Бори ли се с реалните престъпници ГЕРБ?

Ще отговоря с едно сравнение: ГЕРБ се бори с истинските престъпници толкова, колкото правоохранителните органи в САЩ се изправиха срещу корпорациите Халибъртън и Бехтел, подпомогнали унищожаването на Ирак с парите на американските данъкоплатци. И след това започнаха да го възстановяват със същите източници на финанси!

За агресията в Ирак навремето авторите и участниците в тази война можеха да бъдат съдени в един Нюрнберг, докато за същата агресия американците по днешните стандарти се самоопределиха като миротворци?

Агресия за ресурси, или агресия за установяване на демокрация.

По-скоро причината за нахлуването в Ирак бе първата, като на САЩ не беше достатъчно да владее и разработва петролните залежи, на САЩ бе нужно да ги управлява!

Колкото някой намери и осъди крадците на Пенсионния фонд в България, толкова и Великобритания осъди бившия си министър-председател Тони Блеър за това, че подкрепи Буш в лъжите за наличие на оръжие за масово унищожение в Ирак! А Ирак не беше заплаха за сигурността на САЩ и не разполагаше и с оръжия за масово унищожение!

Ако продължим по тази линия стигаме до

Осама бин Ладен и причината той да се превърне в антиамериканец

около 1991 година. Една от основните причина за това дава проф. Чомски: САЩ и Саудитска Арабия отказаха на Бин Ладен да води джихад срещу Саддам Хюсеин по време на Първата война в Залива!?

И пак да запитам: страна-членка на Европейския съюз ли сме, или поредният американски щат на Балканите?

Посещението на шефа на ЦРУ показва мнението и високата оценка, която се дава на правителството – заяви Румяна Бъчварова.

Както обичаше да казва баба ми: хак ни е!

 

Кой срещу кого е в глобален мащаб към днешна дата? Старото противоборство САЩ – Съветски съюз, познато от края на 20 век вече е спомен. На голямата геополитическа сцена се появяват нови играчи: Европейският съюз, Евразия, Еврабия, което създава доста работа на официален Вашингтон. Да се тъче на няколко стана е трудно и скъпо занимание. В ЕС Щатите се държат цивилизовано, като усилията им са съсредоточени към дестабилизиране на еврото и гонитба на превес в Североатлантическия съюз. И двете посоки целят засилване на американския долар, което би отключило много възможности за излизане от колапса, в който е изпаднала бившата суперсила.

В Еврабия стратезите на Белия дом наблегнаха на това да сложат ръка на петрола и газа, като не се спряха пред необходимостта да водят войни, да налагат санкции, да организират кампании в полза на политическите си стремежи.

С Евразия нещата стоят далеч по-различно: превръщането на Китай в икономическа супер сила и нежеланието на официален Пекин да приеме авторитарното партньорство на Щатите отдалечиха засега плановете на завоюване на този континент. Към Китай естествено се прибавиха и Южна Корея, Индия, което затруднява стратезите на Белия дом неимоверно много.

Тихо, но много ефективно външнополитическият екип на Владимир Путин торпилира няколко от надеждите на официален Вашингтон: Русия снабдява с газ цяла Европа. На Балканите нещата определено стоят безнадеждно: православните Гърция и Сърбия по традиция се свързаха със сериозни енергийни проекти, в партньорство с Русия. В много от случаите на проблеми в тези страни, /едната от които член на ЕС, а другата – кандидат за членство/Русия не изостави своите партньори.

Една друга стратегически силна държава, като Турция пренасочва интересите си и също обвърза икономиката си с Москва, като е на път да приеме нейното посредничество за партньорство с Иран и Китай.

Докато САЩ живееха безгрижно с тезата, че НАТО е единственото военно-политическо обединение, Русия създаде две подобни, не по-малко влиателни организации: Шанхайската организация за сигурност /ШОС/ и Организацията на Договора за колективна сигурност /ОДКС/. За разлика от евроамериканският НАТО, Русия избра други, далеч по-перспективни геополитически цели, в които ресурсите, икономическия подем, образованието и науката са водещи: в ОДКС членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, а в ШОС са: Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а "партньори в диалога" са Беларус и Шри Ланка. Със статут на наблюдатели в ШОС са: Пакистан, Индия, Иран и Монголия.

В Казказ Щатите също удариха на камък: влиянието им Киргизстан след преврата намаля под санитарния минимум. В Грузия опозицията отрезвя и е и на път да обърне интересите си на изток, като даде на екипа на Обама да разбере, че САЩ няма да имат вече такова влияние в държавата им.

В Украйна изборите също обърнаха посоката на влияние към официален Кремъл и подписаха долгосрочни договори с Масква, което вече дойде в повече на политиците от Белия дом.

Германия твърдо премахва американските бази от територията си, докато френският президент Саркози отново изтегли късата клечка като очаква дивиденти за промяна на позицията си – само от ЕС  и към Обама.

Известно е, че в Европейския съюз има разделение: на проамерикански привърженици и антиамерикански. Последните избори във Великобритания дадоха сигнал, че поведението на новите обитатели на „Даунинг стрийт” едва ли ще придължи да прелива от привързаност към САЩ.

В една подобна ситуация, единственият реален удар, който би могъл да отлепи долара от дъното, бе да се дестабилизира еврото. Едва ли има трезво мислещи хора, които биха приели безрезервно тезата, че единствено Гърция е причината за дестабилизиране на еврото. В същото време редица европейски държави се обявяват срещу намесата на Международния валутен фонд и Световната банка в някои икономики и финанси на страни-членки на Евросъюза.

Усилията на Белия дом да се забрави фактът, че световната криза започна именно от Щатите са на път да се увенчаят с успех. На принципа, че всяка нова болка те кара да забравиш предишната, стратезите на идеята за възраждане на долара тръгнаха към спекулативни действия за дестабилизиране на еврото.

Резкият спад на потреблението, много ниската покупателна способност на населението на САЩ дебалансира производството и износа на държавите от ЕС и Китай. В същото време падна чувствително и износът на Щатите, а това намали паричните потоци и удари световната търговия и отраслите, свързани с услуги, като туризма.

Да се вярва, че наливането на милиарди в Гърция ще е правилното решение за тотално решаване на проблемите в еврозоната е най-малкото – наивно. По-далновидно би било очакването, че гръцката криза ще се разпространи в останалите страни-членки на Евросъюза, като за удара трябва да се готвят национални финанси и икономики, банки.

Лоша преценка на ситуацията е да се очаква, че единствено страните в еврозоната ще поемат удара от дестабилизираното евро. Освен Португалия и Испания, за изненади трябва да се готвят и Италия, Франция, Великобритания, Ирландия на първо време.

Спирането на войната в Ирак, проблемите с войната в Афганистан лишиха американския долар от доходите от хероин, а печалбите от колумбийския кокаин трудно биха се вляли в икономиката на Щатите.

Борбата с наркотрафика, трафика на хора и оръжие, войните са доходоносни занимания, но спрените войни и липсата на приходи в сивата икономика блокират възможностите за стабилизиране на американския долар и еврото.

Известно е, че основният източник на хероин е Афганистан и пътят му не е променен: през България, Косово за европейския континент.

Борбата с наркотрафика, трафика на хора и оръжие са похвално и много необходимо занимание за правораздавателните органи на редица държави, особено тези, през които върви трафикът. Но липсата на пари от прекъснат наркотрафик се отразява макар и косвено на икономиката на въпросните страни, а това обстоятелство, в условия на криза, висока безработица и ниско потребление, ниска покупателна способност на населението намалява шансовете за излизане от кризата.

Едно месечно издание, „Строго секретно” припомня в последния си брой че през 1992 година Сорос организира кризата на европейските валути, след което последваха и трусовете с валутите на страните от АСЕАН /Мианмар, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней, Сингапур и Индонезия, като Папуа - Нова Гвинея имат статут на наблюдатели/. Криза – 1997-1998 г, която доведе до големи трусове на държавите от азиатския контенент.

В този ред на мисли трябва да припомня, че настоящето българско правителство е дълбоко повлияно и направлявано от хора на Сорос, докато същият бе прогонен от Русия и Сърбия в последните години на 20 век.

Тактиката да се създаде връзка на принципа на скачените съдове между долара и еврото е доста популярна в схемите на спекулантите, които работят усилено за дестабилизация на европейската валута. Да не забравяме, че САЩ имат външен дълг, възлизащ на 12 трилиона и половина и затова всячески търсят изход от невъзможната финансова ситуация в пренасочване на кризата към други държави в различни континенти. Война се води на много фронтове и с различни тактики: от пускане на слухове и организирани кампании до удари под кръста на най-високо равнище. Така се стигна до положението американският президент Обама да откаже да дойде на срещата на върха Европейски съюз-САЩ, която трябваше да се проведе през май.

От Белия дом се опитаха да се измъкнат от конфузната ситуация, заварила неподготвени висшите европейски дипломати с махленското извинение, че технически погледнато, пътуване на Обама до Европа през пролетта никога не е било планирано и затова не ставало дума за отмяната му! Помощник държавният секретар за европейския регион Филип Гордън побърза да каже, че Вашингтон продължавал да държи на добрите отношения както с ЕС, така и с Испания, което на дипломатически език си е вече жива подигравка.

Даже този неумел отказ от среща на високо равнище удари еврото и понижи стойностите му, за сметка на плахо покачване на долара.

Слабият в много отношения дипломатически екип на Евросъюза в лицето на баронеса Катрин Аштън едва ли ще съумее да даде урок на извадения от нафталина на американските илюзии за промяна президент, какъвто е Обама. Аштън едва ли си дава сметка, че изненадващият отказ на Обама не само остави в небрано лозе Брюксел, но и рикушира върху стабилността на еврото.

Към тези обстоятелства се прибави и факът, че ЕС все още няма единна организация/служба за  сигурност и прогнози. Оттам и липсата на анализи и прогнози следва по петите всяко начинание на Брюксел, като го обрича на неуспех.

Малцина свързват подписването на Лисабонския договор с началото на удара върху еврото. От извинението, че срещата на върха в ЕС не е планирана, което е върха на абсурда, до увъртането, че американският президент се отказал от идването си в Европа поради заетост - за всеки що годе интелигентен човек е ясно че лаишкото изпълнение на обитателя на Белия дом напомня по-скоро на постъпка на гимназист, отколкото на лидер на една държава като Щатите.

Лъжливото говорене на тема европейска икономическа и финансова стабилност не е спряло и на българска територия. Ако вчера министърът на финансите Симеон Дянков обяви, че ЕС има солидарна икономическа политика, при положение, че точно в този съюз в момента са налице хаос и неспазване на елементарни правила за стабилност по отношение на държавен бюджетен дефицит.

Днес същият Дянков, който се завърна след участието си във форум, посветен на икономическата криза в Европа, в института Катон във Вашингтон заяви: „... в резултат на кризата Европа ще стане по-бедна и еврото ще изгуби позиции”. И това изрече човекът, който правеше всякакви лупинги, за да ни вкара в чакалнята на еврозоната, след като прекрасно е знаел, че там ни очакват трусове и нестабилност.

Това е същият човек, който днес хули комунизма и се държи арогантно с кого ли не, забравил, че до вчера е бил стипендиант на фондация „Людмила Живкова”. Напомни го съпругът на покойната дъщеря на Тодор Живков, Иван Славков пред в. „Труд”: „Дянков сега говори, че е победил сина ми Тошко на изпитите, когато е кандидатствал за икономическия университет тука. Може и така да е. Но този недорасляк, сложен да управлява финансите на държавата, забравя да каже, че през 1988 г. е изпратен да се учи във Виена по програма на фондация “Знаме на мира” - основана от Людмила Живкова.”

Към светлото минало на министъра на финансите Симеон Дянков може да се прибави и тъмното бъдеще за България, за което той работи в момента и то, като човек на Световната банка, обграден от хора на Сорос. След като сравни със земята грузинската Академия на науките, днес Дянков се е прицелил в българската, което ще му даде възможност да поднесе на тепсия на задокеанските си доскорошни господари от СБ патенти, изобретения, открития и научни разработки за милиарди долари.

Тепърва ще сме свидетели как Дянков ще торпилира валутния борд в страната и ще доведе до просешка тояга повече от две трети от българското население. За него е въпрос на чест българите да се превърнат в аборигените ва Европейския съюз – без икономика, без здравеопазване, без наука, без култура, без социална грижа на държавата за нуждаещите се.

Каква ще е България на бъдещето? Европейската работилница с евтина, полуграмотна и необразована, наемна ръка. Така че, да не гледаме от високо Гърция –

  • с криенето на информация за приходи в бюджета,
  • с покриването на данни за разплащания,
  • с готовността да се приватизират държавни дялове на всяка цена за жълти стотинки
  • с нежеланието на премиера и няколко ресорни министри да разяснят в парламента антикризисните си мерки – ние тичаме с всичка сила към повторение на ситуацията в южната ни съседка.
 
/Поглед.инфо/ "През целия си мандат американските президенти мислят за България между 10 и 15 минути", заяви по Нова телевизия журналистът Тома Томов.

Тома Томов, журналист"Когато Бойко Борисов се появи на корицата на Time, ще разберем, че Америка се интересува от България."

"Джон Кери е автентичен герой, той се е бил във Виетнам, милиардер е и е елитът на елита," каза Томов.

"Кери, въпреки че е воювал, е бил против войната във Виетнам, участвал е в група, горила американския флаг в знак на протест. Звездният му час бил, когато се кандидатирал за президент; после дал шанс на Обама да поеме по пътя си. Но като държавен секретар не е бил нещо особено", посочи Томов.

"Кери се проваля в Близкия изток, не можа нищо да направи с палестинците", добави той.

"Има неща непонятни за мен в българската политика, но аз не я коментирам. Не може един строителен предприемач с посредствен интелект да бъде направен президент, но това стана, а мен ме е срам, когато го гледам как се държи в чужбина", коментира журналистът.

"Ако искаме да видим корена на случилото се във Франция, от 6,5 млн мюсюлмани, 5,5 млн са алжирци. Когато започва борбата на Алжир за свобода, те се колят и бесят, нещо страшно е, разказа той и припомни факти от по-новата история на Франция за несвършилата агония на отношенията французи - алжирци."

"Аз съм 1000% зад тия прекрасни мъже, журналистите, но животът е по-сложен", каза Томов и напомни думите на Камю за жертвата и палача.

"Телевизията може да бъде място, на което се правят не само пари. Телевизията може да прави хората по-добри", каза още Томов.

 

Министър-председателят Бойко Борисов отиде на Извънредния събор на лекарите – скара им се и ги наруга! За първи път в най-новата история на България, министър-председател си позволи да се държи скандално с едно от най-почитаните съсловия в света.

Още в края на месец януари стана ясно, че Бюджет 2010 няма да издържи и не е написан компетентно. По тази причина и лъсна чак сега дупка от някакви 2,5 млрд лева незабелязани досега от финансовия министър. Парите за здраве свършиха преди да сме навлезли във втория месец на годината, а така прехваленият бюджетен дефицит на министъра на финансите Симеон Дянков се оказа поредния балон, който бързо се спука.

В условията на незапочнала реформа в здравеопазването, високата цена за лошо написания бюджет на Дянков се оказва, че ще плащат пенсионерите, хроничноболните инвалидите, социалнослабите и хората, които нямат здравни осигуровки. Към тези големи групи от населението се прибавят и безработните, които с всеки изминал ден ставават все повече и цифрата неконтролируемо расте.

Реформата в здравеопазването започна с поголовно закриване на болници и съкращения на медицинския персонал, без елементарно проучване, като фактите показват, че не е имало критерии кои болници да се закриват и как населението в тези райони от страната ще може да търси и разчита на медицинска помощ.

Закриването на над 150 болници не бе извършено по какъвто и да било критерий, не бе направено и проучване преди предприемането на тази крайна мярка – ще имат ли средства и възможности, ще бъдат ли в състояние да пътуват жители на населени места, на които закриват лечебното заведение за да търсят лекарска помощ – оказва се, че това не вълнува управниците. В същото време бе предложено част закритите лечебни заведения да се преобразуват в центрове за спешна медицинска помощ.

Как, с какви средства и в какъв срок – никой в коридорите на властта нямаше и понятие.

Не стана ясно и как ще се продава оборудването на закритите болници и по какви цени и ред ще бъде изкупено.

Министърът на финансите наложи практиката да плаща трудови възнаграждения и консумативи, разноски на лечебните заведения – с повече от три месеца закъснение. Крайно време е, неплащането на трудови възнаграждения, дължим данък ДДС да се криминализира, мярка, от която парламентът бяга засега като дявол от тамян.

В парламента министър Дянков бе питан неведнъж – къде е резервът на Здравната каса – но отговор така и не последва. Чиновническото високомерие на Дянков, без да има каквато и да било причина за него се превърна в стил и метод в работата и контактите му с представители на цели съсловия.

Ще се отклоня за миг и ще припомня, че синът на Дянков бе лекуван в Пирогов, но дали това лечение бе заплатено – няма информация.

Още повече, че малкият е чужд гражданин, а баща му както се оказа преди две седмици – не беше плащал осигуровките си няколко години!

В България много деца боледуват – някои тежко и без надежда за оцеляване, но нито едно дете досега не се е ползвало с привилегии, както се случи с  пострадалия при игра син на финансовия министър.

Национален протест срещу "административно налаганите реформи" и закриването на лечебни заведения подготвяха лекари и сестри от общинските болници, а в същото време бе обявено, че след закриването на болниците, в някои от тях тепърва ще се изграждат центрове за спешна помощ!

При така създалото се социално напрежение, премиерът Бойко Борисов защити провежданата реформа по следния начин: "Никой в света не е приложил здравна реформа изведнъж, 100 процента безгрешно. И президентът Обама това, което прави, го напасва непрекъснато", обясни Борисов.

Разликата между защитаваната от Борисов „реформа” и тази на Обама е, че ние вървим към модела, който в момента в Щатите с толкова усилия изкореняват!

И не мога да премълча един скандален пример: преди време, здравният министър коментира протеста на жителите в Дряново, където 100 незрящи скочиха срещу това, че ще останат без болнична помощ. Министър Нанев заяви, че ако тези лица се нуждаят от специализирана помощ, то те ще имат възможност да получат такава помощ. В противен случай те не могат да бъдат отделяни от другите жители!

Как си го представя реално това Нанев – слепи да тръгнат по пътищата, за да търсят медицинска помощ? Как ще се добират до лекари и лечебни заведения – нима може да се сравняват незрящите с другите българи, които нямат проблем със зрението и слуха? Какво ще разиграват от МЗ: картината на Самуиловите воини от историята ни, където един едноок е водел по стотина слепи?

Арогантността трябва да има някакъв предел, а когато става дума за здравето на хора, нуждаещи се от медицинска помощ – да приравняваш безпардонно слепи към зрящи е най малкото – грозно и цинично!

Но да се върна към Извънредния събор на лекарите от събота. От трибуната на събора министър-председателят Бойко Борисов предупреди, че страната е изправена пред риск по влизане в еврозоната поради натрупан свръхдефицит в държавата!

Кога бяхме отличници с нисък бюджетен дефицит, кога нещата се разсъхнаха!

Пред Извънредния събор премиерът призна, че очаква тази седмица Прокуратурата да се произнесе по нарушение на Закона за  Държавния бюджет през миналата година. Ако обвинението не каже, че е направено престъпление и че можем на базата на него да анулираме всички договори – излизаме от мечтите си за еврозоната и влизаме в свръхдефицит обясни премиерът.

Ето речта-обръщение на Бойко Борисов към едно от най-уважаваните съсловия на обществото - лекарите:

Уважаеми лекари,

Видяхте, че здравната реформа в Съединените щати при огромната подкрепа, която имаше президента Обама, му струва близо няма две години време. Ако е било лесно, ако е било безболезнено – никой нямаше да говори за здравната реформа, просто тя щеше да е започната, направена, е щеше да е на етапа на Цанков камък. Нямаше да е по-различно. Това, с което се сблъскахме в тези месеци още повече ме амбицира и още повече считам, че трябва да я доведеме до край.

Разбира се това не може да стане без вашето дейно участие, разбиране и ангажимент. Вярно е, че някои могат да пострадат от тази реформа, вярно е, че някои практики ще прекъснат, и някои от вас ще са уязвими в това.

В името на хората, на вашите пациенти – ние трябва да я направиме...

... За да се намерят пари за здраве се обмисля, да има потребителска такса за всички категории хора и официално въвеждане на доплащане за преглед при лекар специалист” – каза Борисов. - ... Няма как да се справим, ако това нещо не се случи. Не можем. Знаем какво струва...”

По-нататък в изказването си Борисов стана доста по-агресивен към присъстващите в залата:

„... Тези пари трябва да ги съберем. Няма ги. Не само че ги няма, ами ми дойдоха два милиарда и двеста допълнително ми дойдоха, които ги нямаше пък никъде описани!

... Била е добра и се изпариха парите?”, заяви министър-председателят. Няма ги, и не само, че ги няма, а смятайте, и ще видите, че отиваме на 4-5 милиарда да ги няма! Да затвориме държавата или какво? Или считате, че за тея 6-7 месеца аз съм я объркал!”

А затова колко плаща за здравни осигуровки един лекар, премиерът сравни годишните му застраховки за колата и годишните му здравни осигуровки:

„...Значи, зъболекарят за себе си плаща 400 лева, а за кията си плаща – 2000 лева! Сиреч 400 към 2000 – пет пъти му е по-мила кията отколкото неговото здраве! Това нормално ли е, справедливо ли е?

...Вие, като най-съзнателна част от обществото, когато са правели „Белене” и Цанков камък – вие къде бехте тогава?

- Никой не ни е питал! – отговориха плахо няколко гласа от залата!

- Ама мене защо ме питате? Защо излизате на стачки, защо ме плашите, защо съм тука аз? Къде бехте през тея години, бе?

... Следващата седмица прокуратурата трябва да се произнесе по случая с нарушението на Закона за държавния бюджет през миналата година.

Ако обвинението не каже, че е направено престъпление и че можем на базата на него да анулираме всички договори, излизаме от мечтите си за Еврозоната и влизаме в свръхдефицит, обяви още Бойко Борисов.

"440 милиона лева за здравеопазване сме дали до 24 март, на 26 март сме наредили още 24 милиона лева, на 30 март ще се дадат 13 милиона лева за допълнителна и дентална помощ, и така дейностите за февруари ще бъдат платени. На 30 март ще дадем 30 милиона лева за болнична помощ и така дейностите от януари ще бъдат платени", каза Борисов.”

Това каза Борисов пред делегатите на събора на БЛС, предаде Агенция "Фокус".

Той посочи, че така или иначе за здравеопазване трябва да се намерят 220 - 260 милиона лева.

Според здравния министър, плащането на потребителските такси от всички щяло да има регулиращ ефект и означавало, че пациентът носи отговорност.

"Няма как да се справим, ако това нещо не се случи. Не можем. Знаем какво струва, така ще има прозрачност, като освен амбулаторния лист, има и касов бон”, заяви министър Божидар Нанев.

Пред лекарите премиерът призна, че освен че очаква в понеделник или вторник прокуратурата трябва да се произнесе по случая с нарушението на Закона за държавния бюджет миналата година, може да се наложи и ние трябва да си признаем, че сме лъгали като Гърция за скрития дефицит.

Всъщност за скрит дефицит единственият, който е могъл да лъже е министъра на финансите Дянков. А не ние, както се изразява напоследък премиерът.

"За над 2 милиарда лева имаме подписани договори. Вие не сте изолирано съсловие и вие не може да кажете: "Дайте си ни нашето, а с останалите се оправяйте вие".

Борисов обясни още, че може някой да пострада от реформата и някои практики ще прекъснат, но в името на хората здравната реформа трябва да се направи.

Снощи, министър Божидар Нанев предложи нова идея за допълнителни приходи в здравеопазването. Пред bTV Нанев обясни, че би било редно да се издава шофьорска книжка срещу платена здравна осигуровка.

Здравният министър даде идея за нов механизъм, чрез който  събираемостта на здравните осигуровки в държавата да бъде увеличена.

"Имат да се сменят много книжки, всеки шофьор е потенциален пациент, за да си получи човек книжката, както се представя документ за платени данъци, така да се представи документ и за платени здравни осигуровки",

заяви Божидар Нанев, хитро е преценил, че при подмяна на личните документи, ще може да се рекетират граждани, за да платят здравните си осигуровки.

По последни данни на Националната агенция за приходите, с прекъснати здравноосигурителни права в България са 1 милион 600 хиляди 55 души. Според министъра обаче те са с 200 хиляди по-малко.

Какво са така съобщените мерки за здравна реформа освен решен геноцид?

В името на хората се правело – обясни Борисов на лекарите. В  името на кои хора? В името на инвалиди, хронично болни, пенсионери, безработни, социално слаби и живеещи в далечни райони, в които се закриха болниците ли ще тепърва десетки хиляди българи, живеещи в момента на границата на мизерията?

С какво ще плащат тези хора за живота си, като парите едва им стигат за храна?

С какво ще плащат те за прегледи, път, престои в друго населено място и лечение – след като не са в състояние да извадят достатъчно пари за спешни случаи?

Те няма да плащат. Едните, няма да плащат осигуровките си, защото човек първо се храни и си плаща тока и топлото, а чак след това внася осигуровки – което при известните мизерни размери на пенсиите и социални помощи - няма как да се случи.

Държавата се оттървава от част от населението си – това е здравната реформа, това е цената на лъжите на Симеон Дянков за нисък бюджетен дефицит.

А доскоро Борисов твърдеше, че няма да се пипат парите на пенсионерите и майките...

„Пенсионерите и майките са гарантирани” – това бяха точните му думи. Е това ли са гаранциите за тези най-уязвими групи от гражданството?

След осем месеца управление можем със сигурност да кажем, че социалната цена на това управление е твърде висока и оттук нататък ще се измерва с броя на починалите от здравната реформа и антикризисните мерки.

А сме само в края на третия месец от новия бюджет на държавата!

„Няма да режем от майки и пенсионери!”

От каква позиция го каза това премиерът, след като отдавна трябваше да му е ясно, че в Бюджет 2010 няма заложени средства за антикризисни мерки. И този фатален пропуск ще струва скъпо на цялото население, което вече е затиснато в Прокрустовото ложе и му задават въпроса: откъде да режем – от главата или от краката?

„Истинското средство да бъдеш измамен е да се мислиш за по-хитър от другите” – казал го е Франсоа дьо Ларошфуко.

-----------------------------

*Прокруст - прякор на разбойник-великан Дамаст от гръцката митология. Прокруст подлагал пътниците на изпитание - дали ще съвпаднат с размера на неговото легло, или т. нар. Прокрустово ложе. Така при липса на място, на по-високите режел краката, а по-ниските разтягал. – бел. Л. М.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1068-syedinenite-shtati-kato-generator-na-nesigurnost

Назряло е времето да поставим един кардинален въпрос, който, както изглежда, малцина американски държавни чиновници и политици, се решават да зададат. И той е, дали създаването на практически неразрушима глобална система, включваща над хиляда военни бази и предни постове, няма да се окаже фатална геополитическа грешка на САЩ? Както е известно, тази система беше създадена с цел да се укрепи американската национална сигурност, но дали на практика резултатът не се оказва точно обратния? Ами ако тя, вместо това, е съдействала за провокирането на конфликти и само е задълбочила несигурността, за чието преодоляване трябваше да помогне?

Най-убедителните аргументи против съществуването на тази система от глобални бази имат политически и практически характер. Американските военни бази се превърнаха в причина за предпазливо отношение, враждебност и страх по отношение на Съединените щати и съдействаха за напразните, ненужни, неизгодни и обречени на провал войни в Афганистан и Ирак, а сега, както изглежда, ще стимулират разширяването на американската интервенция в Пакистан, Йемен и в Африканския Рог. Според Бин Ладен, терористичните нападения от 11 септември са били провокирани от самия факт на съществуването на американски военни бази на свещените територии на Саудитска Арабия, което може да се оцени единствено като „кощунство”. Тоест, глобалната система от военни бази, както изглежда, демонстрира тенденция към генериране и усилване на същата онази несигурност, която се използва като оправдание за съществуването и.

Случайната империя

Сегашното глобално военно базиране на САЩ не изглежда резултат от някакъв съзнателно формулиран план, но то не може да се приеме и като следствие от нечия небрежност. Отчасти, то е пряка последица от безконтролната активност на бюрократичния апарат. Непосредствено след края на Втората световна война, стремителният демонтаж на американското базиране от военния период беше преустановен от стартиралата междувременно студена война. По-късно интервенцията във Виетнам доведе до нарастване броя на базите в Югоизточна Азия. Неуспехът на американските въоръжени сили в региона обаче, предопредели решението армията да се откаже от участие в антибунтовнически операции и да се върне към основната си задача – подготовката за евентуални класически военни действия в Европа, в случай на съветска агресия.

Впоследствие това помогна за блестящото осъществяване на „блицкрига” срещу Ирак (по време на Първата война в Залива), организиран в рамките на „доктрината Пауъл” за осигуряване на обществена подкрепа, превъзхождаща сила, ясно поставени задачи и бързо изтегляне на войските.

Глобалното базиране и неговата добре обмислена рационализация бяха резултат от възстановяването на самочувствието и увереността на американските въоръжени сили, които бяха силно ерозирани след Виетнам. По време на управлението на президента Бил Клинтън, Америка се стремеше да избягва военните интервенции, докато войните в бивша Югославия не я тласнаха към осъществяването на още една кратка и успешна съвместна операция на САЩ и НАТО. Пентагонът се възползва от случая за да укрепи позициите си и да завоюва нова „територия” за сметка на гражданската бюрокрация, както и да се сдобие с нова голяма база в Косово.

Както посочва Дана Прийст в бестселъра си „Мисията”, глобалното военно разширяване, до голяма степен, оставаше извън фокуса на внимание на медиите и обикновените американски граждани. Традиционно щедро финансираните въоръжени сили винаги са били под прякото разпореждане на президента, докато вечно изпитващите финансов глад дипломатически институции и ЦРУ, при възникване на неявни извънредни ситуации в международен план, обикновено предлагаха лишени от въображение или просто неподходящи решения. За разлика от тях, решенията на военните винаги са се отличавали с позитивност, оперативност и еднозначност, още повече, че в армията не е прието заповедите да се обсъждат. Тоест, именно те олицетворяваха, както вътре в страната, така и в чужбина, американската мощ и глобално лидерство.

От всичко това логично следваше укрепването на ролята на военните във външната политика. Така, на Централното военно командване в Тампа (щат Флорида) и на тогавашния му шеф - амбициозният и притежаващ умение да убеждава събеседниците си генерал Антъни Зини, бе възложено решаването на военните проблеми в Близкия изток. Скоро беше създадена цяла система от регионални командвания за останалите части на света, оглавени от самостоятелни командващи със собствен щаб и необходимия оперативен потенциал. Така се появиха военните „проконсули” на САЩ – отлично финансирани, неотчитащи се никому и достатъчно силни регионални „главнокомандващи” (CINCS), поддържащи директни контакти с политическите и военните власти в регионите, за които отговарят.

Естествено, те твърде бързо концентрираха в ръцете си още по-голямо влияние и възможности, отколкото посланиците на САЩ, а регионалните правителства започнаха да виждат именно в тях истинските представители на Америка. Това имаше изключително силно отражение върху външнополитическата активност на Вашингтон. Държавният департамент и дипломатическият корпус загубиха значителна част от дотогавашното си влияние, а вътре в самата военна система функциите на отделните командващи се оказаха сведени до малко привлекателните аспекти на администрирането, ученията и доставките, вместо традиционната им роля на командващи съответните войски.

С идването на власт на администрацията на Джордж Буш-младши, открито предизвикателство към американската военна култура отправи новоназначеният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, който бе пълен с решимост да защити „гражданския контрол над военните” от амбициите на прекалено раздутия, според него, и крайно неефективен бюрократичен апарат на Пентагона. Нещо повече, той очерта и другите „вътрешни врагове” на провеждания от него нов курс: парламентарния и съдебния контрол над изпълнителната власт; Държавния департамент и ЦРУ (смятани от Ръмсфелд за неефективни), както и (което можеше се очаква) непроявяващия особено склонност към рискови решения Комитет на началник щабовете.

Нахлуването в Афганистан, през 2001, където бяха използвани американски части за специални операции, снабдени с най-модерни оръжия, авиацията и силите на т.нар. „Северен алианс” (доминиран от етнически таджики), беше отличен пример за това, как Ръмсфелд си представяше бъдещите военни действия. По онова време той беше окачил в кабинета си известната фотография на офицер от американските специални части – самотният конник препускаше по афганистанското плато, сякаш прокарвайки за туземните спомагателни части пътя към победата, насочвайки, паралелно с това, и въздушните атаки на бомбардировачите В-52.

Хаосът, последвал интервенцията в Ирак, непосредствено след успешно проведената операция „Шок и ужас” и превземането на Багдад, остави тази страна и нейното възстановяване изцяло в ръцете на Департамента по отбраната. В крайна сметка, вариантът на класическата схема за борба с бунтовниците, предложен от генерал Дейвид Питреъс, а след това редактиран и лансиран от Департамента по отбраната под формата на доктрина, наред със субсидиите за племенните групировки, стимулиращи действията им срещу бунтовниците, и военния „скок” от 2007, подготви и условията за националните избори в Афганистан, през март 2010. Впрочем, страната все още няма стабилно правителство.

Оттогава насам, антибунтовническата програма на Питреъс се прилага в Афганистан, но без забележим успех. Международният контингент, предназначен за постъпателното „прочистване и удържане” на територията, контролирана от талибаните, съумя да се справи с първата задача, но не успя да удържи вече завоюваната територия и да предотврати повторното проникване на бунтовниците, като по този начин спре похода на талибаните към властта.

Провалът на антибунтовническите усилия на Вашингтон в Афганистан, за първи път стана достатъчно широко известен на американската общественост през април 2010, след изтеглянето на войските от долината Коренгал в Източен Афганистан. Основната база и пет предни поста около нея бяха изоставени след аналогичното изтегляне, по същите причини, от два други района, през 2007 и 2008. Както е известно, „Ню Йорк Таймс” вдигна голям шум около събитията в долината Коренгал, подчертавайки факта, че американските войски са били там пет години, загубвайки 42 души.

Когато американците за първи път се появиха в тази местност, през 2005, местните жители не демонстрираха особена враждебност към тях. „Само отвреме навреме някой бунтовник-талибан или член на Ал Кайда се появяваше за кратко там – посочва в книгата си, посветена на тези събития майорът от американските специални части Джеймс Фасъл – но местните жители не демонстрираха никакво желание да се присъединят към бунтовническото движение”. Американското военно присъствие в района обаче много бързо ги превърна в бунтовници. И то не защото симпатизираха на талибаните, а просто защото бяха против чуждестранната окупация. Генерал Стенли Маккристъл, дал заповедта за изтегляне на войските от долината, заяви през април миналата година пред „Ню Йорк Таймс”, че присъствието там на американските предни постове по-скоро е съдействало за появата на бунтовниците, отколкото за тяхното поражение.

Подобно на частния случай с Коренгалската долина в Афганистан, глобалната система от бази на САЩ беше изградена за защитата на американските интереси в чужбина и осъществяването на глобални интервенции (а, при необходимост, дори за водене на световна война). На теория, тази система беше предназначена за предотвратяването на война, но още от самото начало, тя осигуряваше средствата и възможностите и стимулираше военните намеси на САЩ в други държави.

Митичният сблъсък

През 1993, Самюел Хънтингтън привлече вниманието на международната общественост, предричайки, на страниците на списание „Форийн Афеърс”, че „следващата световна война” няма да бъде сблъсък между държави, а между различни цивилизации. Като хипотетичен пример, той посочи войната между западната и ислямската цивилизация за глобална господство. Според прогнозите му, арабите (т.е. „ислямската цивилизация”, съгласно терминологията на Хънтингтън) ще започнат борба на живот и смърт със Съединените щати („западната цивилизация”), защото смятат, че САЩ представляват фундаментална заплаха за мюсюлманската религия и общество. И то, въпреки че огромното мнозинство мюсюлмани са азиатци и африканци, а не араби, и нямат никакви видими причини да се интересуват от арабските междуособици. Хънтингтън твърдеше също, че китайците („конфуцианската цивилизация”) ще действат като съюзници на арабите, снабдявайки ги с оръжие и боеприпаси.

Прогнозата на Хънтингтън се оказа погрешна, както впрочем и аналогичният аргумент на президента Джордж Буш от 2001, че именно омразата към западните свободи е вдъхновила радикалните ислямисти да осъществят терористичното си нападение срещу Америка. Всъщност, възходът на радикализма и растящата подкрепа на идеята за завръщане към законите на шериата с неговото строго тълкуване на Корана, бяха резултат от дълбоката вътрешна криза в исляма. Задачите на ислямисткото движение са пречистване на религията и обичаите на мюсюлманите и отстраняване на западното влияние, а не завоюването на Запада.

Ислямското възраждане в съвременните мюсюлмански държави, до голяма степен, е сходно с политическия национализъм, но, за разлика от него, то няма единна национална база. Ислямският свят винаги се е смятал за духовно образувание, подчинено на общата религия, но беше достатъчно тази общност да се почувства застрашена, за да се породи политическа съпротива. Освен това, ислямското възраждане е резултат от по-широката културна криза в исляма, свързана със загубата на водещите позиции в Средиземноморската цивилизация, които той заема от началото на Средните векове до епохата на Ренесанса.

Ислямът загуби позициите си не вследствие на военно поражение, а под въздействието на вътрешни исторически сили, проявяващи се активно както в ислямския, така и в западния свят. На първо място, става дума за разделянето на религиозната и политическата власт на Запад (между папата и императора, всеки от които е легитимен в своята област), както и за отделянето на богословието от философията в християнския, аристотелов Запад. Тези две събития правят възможна появата на светския рационализъм и научната мисъл, на вълната на Ренесанса и в епохата на Просвещението, както и зараждането на западната светска държава.

Ортодоксалният ислям обаче е застинал и продължава да съществува в една тотално пропита от религията интелектуална вселена.

Ал Кайда е продукт на стечението на редица обстоятелство: възраждането на фундаменталистката ислямска мисъл през ХХ век; провалът на усилията на арабските държави за създаване на успешна обединена „арабска нация” в годините между двете световни войни и след това, в отговор на разпадането на Османската империя по време на Първата световна война; следвоенната имперска подялба на Източното Средиземноморие между Британската империя и Франция; спорното разделяне на Палестина и създаването на Израел.

Политиката на Вашингтон след Втората световна война превърна Саудитска Арабия и Иран в клиенти на САЩ. Смяташе се за нещо, подразбиращо се от само себе си, че ислямът е остарял начин на живот, който неизбежно ще бъде заменен от онази версия на модернизацията, която се е наложила в съвременния Запад. Подобен извод се базира на погрешната предпоставка, че всички цивилизации се движат към обща цел, както и, че САЩ и съюзниците им са изпреварили с много всички останали по този път.

Смята се, че прогресът, характерен за науката и техниката, е също толкова характерен и за културата и политическите системи. Историята обаче ни учи, че възходът на суровия Рим става за сметка на високоразвитата гръцка цивилизация, а и двете са предшествани от високоразвитите култури на Египет, Месопотамия и Персия. Разбирането на историята като постъпателно движение към „спасението”, придаващо смисъл на всичко предшестващо го, се прокарва още от Библията. Така е заложена основата на онази форма на светския миленаризъм (т.е. учението за неизбежното настъпване на хилядолетното Божие царство на земята, преди края на историята – б.р.), получила развитие в епохата на Просвещението и след нея. Именно подобни схващания доминират в американската външна политика от времето на Удроу Уилсън насам.

Вярата, че съдбата е отредила на САЩ да дарят демокрацията на света (която преди няколко години демонстрира на страниците на „Форийн Афеърс” и тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс), донякъде също е сред причините за прекаленото разширяване влиянието на военните в управлението и политическата култура на САЩ. Само че е невъзможно да се провежда разумна външна политика въз основа на предпоставката, че сегашната роля и място на САЩ в международната общност представляват естествена кулминация в общественото и политическо развитие на човечеството. Древните гърци, които са били наясно с този проблем, наричали това „хюбрис” (т.е. опасна надменност).

Новият милитаризъм

Известният историк Ендрю Басевич твърди, че именно тази „опасна надменност” на САЩ стимулира развитието на новия американски милитаризъм. По време на студената война, политическата идеология на страната се превърна в сантиментална и опростена имитация на марксизма, с който по онова време се бореха Съединените щати. В рамките на тази идеология се предполагаше, че демократичните ценности и идеали на Вашингтон се ползват с повсеместно признание извън пределите на комунистическия блок. А американците за първи път разбраха, че това няма нищо общо в действителността по време на виетнамската война.

Както посочва Басевич, след поражението във Виетнам американците „ стигнаха до извода, че мечът, т.е. военната мощ, е най-големия им шанс за сигурност и спасение”. Уверени, че „светът, в който живеят днес, е по-опасен от всякога, те вече не се съмняваха, че следва да удвоят усилията си в тази посока”. В резултат, идеята за глобалната проекция на сила се превърна в „стандартна практика и нормално състояние, което уж няма приемливи за Америка алтернативи”.

Днес Съединените щати, в известна степен, демонстрират черти, присъщи на класическата милитаризирана държава. Големия историк Алфред Фагс (1892-1986) характеризира милитаризираната държава като общество, в което доминират изискванията на военната и вътрешната сигурност и в чието политическо въображение витаят гигантски заплахи, които тепърва предстои да се реализират. Фагтс посочва, че милитаризмът означава „възлагането на изключително тежко бреме върху нацията и постигането на определени военни цели за сметка на нуждите в социалната сфера и културата”. Милитаризмът, подчертава той, „съществува и като граждански, и като военен феномен”.

Макар че редица аспекти на милитаризма са присъщи на европейските професионални армии още през „пред-вестфалския период”, самото понятие придобива определено негативно значение в съвременния политически речник, също както и „империализмът” по време на Втората империя във Франция (1852-1870). Според Фагтс, от ерата на Наполеон ІІІ насам, съвременните милитаризирани държави, по правило, страдат от прекален нарцисизъм, като това обвинение лесно може да бъде предявено днес и на американските въоръжени сили.

Американските ВВС буквално са обсебени от идеята да притежават такива самолети, като например бомбардировача В-1 и изтребителя F-22, които са толкова съвършени технически, че трудно могат да бъдат използвани в съвременните войни, просто защото бяха проектирани за да противодействат на съветските системи. Едва ли има нужда да споменавам за планирания свръхзвуков суборбитален бомбардировач, предназначен за операции в горните слоеве на атмосферата, който следва да бъде взет на въоръжение през 2035.

Както посочва известният американски военен теоретик Уйлям Линд, американските военноморски сили разполагат с 11 мощни флота от самолетоносачи, продължаващи да кръстосват морските простори и „построени навремето за сражения с императорския японски флот”, въпреки че за противодействие на съвременните военни заплахи подводниците са много по-важни.

Така, Съединените щати все по-често се оказват в ролята на изпълнен с добри намерения лидер, склонен да дава власт на хора, имащи (по израза на бившия вицепрезидент Дик Чейни) „съвсем други приоритети”. Ирак например, беше обявен, най-вероятно с напълно необоснован оптимизъм, за независима демокрация, от която САЩ скоро ще изтеглят и последните си 50 хиляди „съветници”. Както изглежда, изтеглянето на войските се превръща в основна грижа за администрацията на Обама и по отношение на Афганистан, докато Пентагонът изгражда там нещо като „несъкрушим” комплекс от военни бази, способен да изпълнява ролята на център на стратегическа мощ в региона.

В началото на 2010, афганистанският президент Хамид Карзаи заяви, че САЩ имат планове, касаещи суверенитета на страната му. В тази връзка той намекна за евентуални намерения на Вашингтон да създаде постоянни военни бази в Афганистан и да използва територията му за прокарването на тръбопровод, по който централноазиатският петрол и природен газ ще се доставят до пристанищата на Арабско море, като алтернатива на сухопътния маршрут през постсъветските републики. Тези твърдения съвпаднаха с посещението на президента Барак Обама в Кабул, целящо да стимулира борбата на местното правителство с корупцията, която, както смятат във Вашингтон, допълнително укрепва позициите на талибаните.

Селиг Харисън и редица други американски експерти по Афганистан твърдят, че урегулирането, което ще позволи на САЩ да се измъкнат оттам, е възможно само ако подобно споразумение бъде подкрепено от Китай, Иран, Пакистан, Русия и някои държави от региона, които са силно разтревожени от разпространяването на мрежата от американски бази в непосредствена близост до границите им. На свой ред, талибаните превърнаха пълното изтегляне на силите на САЩ и НАТО в предварително условие за всяко мирно урегулиране. Това беше и основния въпрос в процеса на преразглеждане на афганистанската политика от администрацията на Обама, стартирал през декември 2010. Срещу изтеглянето на американските войски обаче, ще се обяви и Пентагонът, и Републиканската партия, и вътрешната популистка опозиция на Обама. Глобалната система от бази се оказва фундаментално препятствие пред постигането на каквото и да било урегулиране в този регион.

Системата от контролни механизми и противотежести

Съединените щати, чиито въоръжени сили надхвърлят по численост и мощ тези на всичките им съперници и съюзници, взети заедно, започнаха като нация, у която самата мисъл да притежава постоянна армия поражда отвращение. Проблемът с настаняването на британските войски се превръща в много сериозен дразнител в отношенията с Великобритания, в средата на ХVІІІ век, а данъкът за издръжката на армията на Негово Величество в американските колонии е сред главните причини за предреволюционното недоволство, в продължение на почти трийсет години, завършили с прогласяването на Декларацията за независимостта, през 1776.

„Билът за правата”, включващ 10 поправки към Конституцията на САЩ, приета през 1787, съдържа прословутата постановка, че „тъй като създаването на добре организирано народно опълчение се налага за сигурността на свободната държава, правото на народа да съхранява и носи оръжие не бива да се нарушава”. Но, за федералната армия не се споменава чак до осмия раздел на член 1 на Конституцията. Там се казва, че Конгресът има правото „да сформира и издържа армии, но средства за тази цел следва да се отпускат за не повече от две години”. По-нататък, в същия раздел има един параграф, предвиждащ мобилизацията на народното опълчение на щата „за гарантиране изпълнението на законите на Съюза, потушаване на бунтове и отблъскване на чуждестранни интервенции”, но пълномощията за назначаването на офицери от народното опълчение (милицията) се предоставят на отделните щати, като подготовката на тези подразделения от щатите следва да се провежда „в съответствие с правилата, установени от Конгреса”. В чл. 2 на Конституцията, касаещ изпълнителната власт, се посочва само, че президентът „е главнокомандващ на армията и флота на САЩ и на мобилизираното народно опълчение на няколко щата”. Въпреки мобилизацията, осъществена от съюзното правителство в периода на американската Гражданска война, през ХІХ век, и довела до появата на първата голяма армия в ерата на индустриализацията (която след края на войната бързо бива демобилизирана), общественото мнение в САЩ чак до средата на ХХ век остава враждебно настроено към идеята за създаването на постоянна армия. В навечерието на Втората световна война, американската армия се състои от 175 хиляди професионални военни, включително военната авиация. Стремителната следвоенна демобилизация се забавя от началото на студената война и оттогава до края на войната във Виетнам американските въоръжени сили си остават наборна армия (което е прецедент в американската мирновременна история). Така военните служби на САЩ си остават „териториални войски”, а офицерският корпус включва голям и влиятелен личен състав от запасни офицери и офицери, отново повикани на срочна служба.

Най-важният резултат от последвалата замяна на „териториалната армия” с професионална беше създаването на такъв инструмент на държавната власт, който не се отчита пред нацията. В периода на управлението на Буш-младши, а донякъде и при администрацията на Обама, този инструмент се използва по такъв начин и с такива методи, които биха били неприемливи в миналото. Така, професионалната армия – допълнена с почти същия брой цивилни наемници – която е пряко подотчетна единствено на Пентагона, служи, преди всичко, за укрепване мощта на военно-индустриалния комплекс – нещо, за което президентът Дуайт Айзенхауер предупреждаваше с тревога още преди много години. Днес индустрията, обслужваща нуждите на отбраната и сигурността, е най-важния компонент на американския производствен сектор, а корпоративните и интереси  са в състояние да подчинят и Конгреса, и неопитната сегашна администрация. Без дае преувеличаваме особено, можем да кажем за САЩ същото, което навремето са казвали за Прусия – това не е държава с армия, а армия, която си има държава.

В периода между началото на студената война в Европа и сегашната война в Афганистан се водиха войните в Корея и Виетнам, осъществиха се нахлуването в Камбоджа, интервенциите в Ливан, Гренада, Панама, Доминиканската република, Салвадор (косвено) и Сомалия (под формата на операция на ООН, последвана от подкрепата за етиопската интервенция в тази страна), както и двете войни в Ирак и тази в Афганистан. От тях само Първата война в Залива може да се смята за победоносна.

Миленаристичните представи на САЩ за предназначението на американската нация и поразилият американското общество милитаризъм станаха причина за серия войни, в които Вашингтон не спечели кой знае какво или пък просто нищо не спечели, но пък беше подложен на сериозни изпитания и причини огромни страдания на мнозина.

В пределите на своите граници САЩ са неуязвими за конвенционалните оръжия, но това не може да се каже и за техните въоръжени сили, разположени в другите райони на планетата. Американската сигурност вероятно би могла да се гарантира много по-лесно чрез провеждането на външна политика на ненамеса, насочена към постигане на споразумения за изтеглянето на военните части от Афганистан и Ирак, без след тях там да останат военни бази на САЩ. Тоест, външна политика, освободена от необходимостта да се осъществява военна намеса в други държави, като те получат възможност сами да решават проблемите си. Подобна рязка промяна в политиката на Вашингтон няма да е възможна без много сериозни „политически разходи”, както вътрешни, така и външни. Въпреки това, за онези, от които зависи формулирането на американската политика, вече е крайно време да се замислят за евентуалната промяна на досегашния и курс с диаметрално противоположен.

* Авторът е известен американски експерт по международни отношения и анализатор на „Форийн Афеърс”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2011/1062-zalqzvashtata-imperiq

Въпреки ореола на всемогъщество, който проектират повечето световни империи, дори и беглият анализ на историята им показва, че всъщност става дума за доста крехки обществени организми. Екологията на мощта им е такава, че когато нещата действително тръгнат на зле, империите обикновено се разпадат дяволски бързо: на Португалската например за това и трябва само година, на Съветската – две, на Френската – осем, на Османската – единайсет, на Британската – осемнайсет, а що се отнася до САЩ, следвайки тази логика, на тях вероятно ще са им достатъчни 22 години, ако броим за начало на разпадането им критично важната 2003.

Началото на краха

Бъдещите историци вероятно ще акцентират върху прибързаното решение на администрацията на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак, взето през същата тази година, определяйки го като началото на краха на Америка. Само че, вместо кръвопролитията, които бележат края на толкова много империи от миналото, когато горят градове и масово загиват мирни хора, крахът на Империята на ХХІ век може да се случи сравнително незабележимо, следвайки невидимия път на икономическата разруха или кибервойните.

Не бива да се съмняваме обаче, че когато глобалното господство на Вашингтон най-сетне приключи, всички американци, без изключение, ще почувстват на гърба си, какво означава загубата на имперската мощ. Както вече знаят от собствения си опит редица европейски държави, имперският упадък обикновено оказва поразително деморализиращ ефект върху обществото и често носи със себе си, като минимум в продължение на едно поколение, силното му обедняване. Докато икономиката постепенно „изстива”, политическата температура се повишава, което пък нерядко провокира сериозни вътрешни безредици.

Наличните данни за състоянието на икономическата, образователната и военната сфери сочат, че, що се отнася до глобалната мощ на САЩ, негативните тенденции ще започнат бързо да се обединяват в едно цяло към 2020, като, най-вероятно, ще наберат критична маса не по-късно от 2030. Американското столетие, толкова триумфално прокламирано в началото на Втората световна война, ще бъде грубо прекъснато към 2025 и може окончателно да се превърне в история след още пет години.

Показателно е, че през 2008 Съветът за национално разузнаване на САЩ за първи път призна, че глобалната мощ на Америка действително се движи по низходяща траектория. В един от периодичните си футуристични доклади, озаглавен „Глобалните тенденции 2025”, Съветът споменава за „безпрецедентно в световната история изместване на световното богатство и икономическа мощ от Запада към Изтока”, като основен фактор за упадъка на „относителната сила на Съединените щати, включително и във военната сфера”. Но, подобно на мнозина други експерти във Вашингтон, анализаторите на Съвета прогнозират едно твърде продължително и „меко” приземяване на американското глобално превъзходство и дори се надяват, че САЩ ще съумеят по някакъв начин задълго „да съхранят уникалния си военен потенциал и да продължат да проектират военна мощ на световната сцена”, още в течение на дълги десетилетия.

Всъщност, едва ли ще се окаже точно така. По текущи разчети, по отношение на икономическото производство, САЩ ще отстъпят на Китай (който вече е втората световна икономика) някъде към 2026, а на Индия – към 2050. По същия начин, китайските иновации, които вървят по възходяща траектория, ще си осигурят водещите позиции в сферата на приложната наука и военните технологии в периода между 2020 и 2030, т.е. тъкмо тогава, когато сегашната блестяща генерация американски учени и инженери ще се пенсионира, а доста по-зле образованото и подготвено младо поколение няма да успее да стане тяхна адекватна замяна.

Към 2020, според текущите планове, Пентагонът ще се опита да осъществи отчаян военен скок на умиращата империя. Тогава ще влезе в действие ново поколение челна космическа роботехнология, с която Вашингтон свързва последната надежда да съхрани своята глобална мощ, напук на изчезващото си икономическо влияние. През същата година обаче, глобалната мрежа от китайски комуникационни спътници също вече ще функционира с цялата си мощ, което ще осигури на Пекин независима платформа за разполагане на собствена космическа военна техника, както и достатъчно мощна комуникационна система за осъществяване на ракетни и кибер-атаки във всяка точка на света.

Все още прекалено подвластен на имперската си гордост, както навремето Уайтхол или Ке д’Орсе ( френското Външно министерство – б.р.), Белият дом, както изглежда, продължава да вярва, че упадъкът на Америка ще бъде постепенен, мек и частичен. В миналогодишното си обръщение към нацията, президентът Барак Обама увери американската общественост, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”. Няколко дни по-късно, вицепрезидентът Джо Байдън осмя самата идея за това, че „ние сме обречени да изпълним прогнозата на историка Пол Кенеди, превръщайки се в провалила се велика държава, тъй като сме загубили контрола над икономиката си и сме допуснали недопустимо свръхнапрежение на възможностите си”. По същия начин, в ноемврийския брой на авторитетното списание Foreign Affairs, неолибералният гуру на американската външна политика Джоузеф Най разкритикува опасенията от икономическия и военен възход на Китай, отхвърляйки „лъжливите метафори за органичен спад” и отричайки, че глобалната мощ на САЩ наистина намалява.

Обикновените американци обаче, които виждат как работните им места се прехвърлят в чужбина, се придържат към по-реалистична гледна точка от самоуверените си лидери. Социологическите анкети, проведени през лятото на 2010, показват, че 65% от американците смятат, че страната им „преживява упадък”.

Австралия и Турция, които са традиционни американски съюзници, вече използват произведените си в САЩ оръжия за съвместни въздушни и военноморски учения с Китай. Най-близките икономически партньори на Америка вече се отдръпват от противопоставянето на Вашингтон срещу валутната политика на Китай. Когато президентът се върна от поредното си азиатско турне, в края на ноември 2010, резултатите от него бяха обобщени от New York Times в следната мрачна констатация: „Икономическите възгледи на Обама бяха отхвърлени от света: Китай, Великобритания и Германия отправят предизвикателство към САЩ, а търговските преговори със Сеул се провалиха”.

От историческа гледна точка, въпросът не опира до това, дали САЩ ще загубят ненадминатата си глобална мощ, а колко рязък и болезнен ще се окаже техният упадък. Затова, вместо на заблужденията на официален Вашингтон, нека се опрем на футуристичната методология на Съвета за национална разузнаване за да предложим четири реалистични сценария за това как глобалната американска мощ може се изпари през 2020-те години (плюс още четири съпътстващи оценки за това, на кой точно стадий САЩ се намират в момента). Тези бъдещи сценарии са: икономически спад, петролен шок, военни неприятности и Трета световна война. Макар че това, разбира се, не са единствените възможности, когато става дума за упадъка или дори за разпадането на Америка, те дават приблизителна представа, какво ни очаква в съвсем близко бъдеще.

Икономическият спад: текущата ситуация

Днес, господстващата позиция на Америка в глобалната икономика е застрашена от три неща: загубата на икономическо влияние заради намаляващия и дял в световната търговия, упадъкът на американските технологични иновации и ерозията на статута на долара като световна резервна валута.

Още през 2008, САЩ се свлякоха до третото място в списъка на световните износители на стоки, с дял от 11%, докато Китай имаше дял от 12%, а  ЕС - 16%. Няма никакви причини да се смята, че тази тенденция ще се промени.

По същия начин преживява упадък и американското лидерство в сферата на технологичните иновации. През 2008, САЩ продължаваха да заемат второ място след Япония, по брой на подадените патентни заявки (232 хиляди), но Китай вече им дишаше във врата със своите 195 хиляди, демонстрирайки смайващ ръст от 400%, в сравнение с 2000. Предвестник за по-нататъшното влошаване на ситуацията стана фактът, че през 2009 Съединените щати се оказаха на дъното на рейтинга, изготвен от Фондация „Информационни технологии и иновации” (Information Technology & Innovation Foundation), който обхваща общо 40 държави. Като САЩ демонстрираха особено негативни показатели по отношение на „промените” през последното десетилетие и „глобалната конкурентоспобност, базираща се на иновациите”. Илюстрирайки нагледно тази статистика, през октомври с.г. китайското Министерство на отбраната представи най-мощния суперкомпютър на планетата Tianhe-1A, който е толкова мощен, че по думите на един американски експерт „тотално засенчва сегашният компютър №1 в Съединените щати”.

Към това следва да добавим и очевидните доказателства, че американската образователна система – този основен източник на бъдещи учени и иноватори, през последните години значително изостава от конкурентите си. Десетки години наред САЩ лидираха в света по броя на своите граждани между 25 и 34 години, притежаващи университетски дипломи, но през 2010 се свлякоха до 12-то място по този показател. В рейтинга на Световния икономически форум за 2010, от 139 държави, САЩ се оказаха чак на 52-ро място, по качество на преподаване на математика и точни науки във висшите си учебни заведения. Днес почти половината от всички докторанти по точните науки в САЩ са чужденци, повечето от които след това смятат да се върнат в родината си, а не да останат в Америка, както беше доскоро. С други думи, към 2025 САЩ, най-вероятно, ще се сблъскат с критичен недостиг на талантливи учени.

Подобни негативни тенденции стимулират все по-острите критики срещу ролята на долара, като световна резервна валута. „Другите държави вече не са склонни да вярват, че САЩ разбират повече от останалите от икономическа политика” – посочва бившият главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В средата на 2009, когато световните централни банки разполагаха с астрономическата сума от 4 трилиона долара, под формата на американски държавни облигации, руският президент Дмитрий Медведев заяви, че е дошло време да се сложи край на „изкуствено поддържаната еднополюсна система”, базираща се на „една, силна в миналото, резервна валута”.

Паралелно с това шефът на китайската Централна банка прогнозира, че в бъдеще в света може да се появи глобална резервна валута, „която да не е свързана с някоя отделна държава” (т.е. това да не бъде американският долар). Всичко това са очевидни симптоми за бъдещето и възможен опит, както смята известният икономист професор Майкъл Хъдсън, „да се ускори фалита на американския финансово-военен световен ред”.

Икономическият спад: сценарий за 2020

След много години на постоянно нарастващи бюджетни дефицити, „подгрявани” от непрекъснатите войни, водени далеч от американските граници, към 2020 можем да очакваме, че доларът най-сетне ще загуби специалния си статут на световна резервна валута. Внезапно стойността на американския внос ще скочи до небето. Лишен от възможността да плаща растящите дефицити като продава вече девалвираните държавни облигации в чужбина, Вашингтон най-сетне ще бъде принуден рязко да съкрати раздутия си военен бюджет.

Поставен под силен политически натиск, както в самата Америка, така и в чужбина, Белият дом ще започне бавно да изтегля американските части от стотиците си военни бази по света, разполагайки ги по периметъра на американския континент. За съжаление, вероятно ще бъде вече твърде късно.

Изправени пред непрекъснато отслабващата свръхдържава, неспособна вече да плаща сметките си, Китай, Индия, Русия и някои други, велики или регионални, държави ще зачестят с провокациите си, отправяйки открито предизвикателство към господството на САЩ над океаните, космоса и киберпространството. Междувременно, на фона на стремително растящите цени, постоянно увеличаващата се безработица и продължаващият спад в реалните доходи на населението, вътрешните противоречия ще прераснат в яростни сблъсъци и спорове, включително и по отчайващо несъществени проблеми. На политическата вълна на разочарованието и отчаянието, някой радикален десен националист ще спечели поредните президентски избори, благодарение на гръмката си реторика, призоваваща за повече уважение към авторитета на Америка, и заплахите с военно възмездие или с икономически мерки срещу нейните противници. Светът обаче няма да му обърне никакво внимание. Така, тихомълком, ще приключи американският век.

Петролният шок: текущата ситуация

Сред жертвите на залязващата икономическа мощ на САЩ е и контролът им върху световните запаси от петрол. Изпреварвайки консумиращата прекалено много петрол Америка, през лятото на 2010 Китай се превърна в най-големия потребител на енергоносители в света – позиция, която САЩ удържаха повече от сто години. Според известния енергиен експерт Майкъл Клеър, тази промяна означава, че вече Китай „ще задава темпото при формирането на глобалното ни бъдеще”.

Към 2025, Иран и Русия ще контролират почти половината от световните запаси от природен газ, което потенциално ще им осигури огромно влияние върху изпитващата енергиен глад Европа. Прибавете към това петролните запаси и, както предупреждава Съветът за национално разузнаване на САЩ, само след 15 години тези две страни – Русия и Иран, биха могли да се превърнат в „глобални енергийни босове”.

Въпреки смайващата си изобретателност, днес големите петролни държави вече са започнали да изчерпват големите си петролни находища, подходящи за осъществяване на прост и евтин добив. Всъщност, истинската поука от катастрофата в Мексиканския залив, причинена от петролната платформа Deepwater Horizon, не беше, че BP е подценила правилата на производствената сигурност, а простия и очевиден за всички факт, че петролният гигант нямаше никакъв друг избор, освен да търси „труден за добиване петрол”, дълбоко под океанското дъно, само и само да поддържа равнището на приходите си.

Задълбочавайки проблема, китайците и индийците внезапно повишиха значително енергийната си консумация. Дори ако наличните запаси от изкопаеми енергоносители си оставаха непроменени (което няма как да стане), търсенето, а заедно с това и стойността им, със сигурност ще нараснат и то рязко. Останалите развити държави активно се борят с тази заплаха, разработвайки експериментални програми за развитие на алтернативни източници не енергия. САЩ обаче избраха друг път, полагайки твърде малко усилия за развитие на алтернативните източници като, паралелно с това, през последните трийсетина години удвоиха зависимостта си от вноса на петрол. Между 1973 и 2007, делът на този внос в консумираната от САЩ енергия нарасна от 36% до 66%.

Петролният шок: сценарий за 2025

Зависимостта на САЩ от вносния петрол остава толкова голяма, че съвпадането на няколко неблагоприятни събития на световния енергиен пазар, през 2025, ще доведат до петролен шок, в сравнение с който петролната криза от 1973 (когато, само за няколко месеца, цените нараснаха четирикратно) ще изглежда детска игра. Озлобени от резкия спад на стойността на долара, петролните министри на държавите от ОПЕК, на поредната си среща в Саудитска Арабия, ще поискат в бъдеще плащането на петролните доставки да става с „валутна кошница”, включваща йената, юана и еврото. Което допълнително ще увеличи стойността на американския петролен внос. Едновременно с това, чрез подписването на новите дългосрочни договори за доставка на петрол в Китай, саудитците ще стабилизират собствените си валутни запаси, прехвърляйки се от долара към юана. Междувременно, Китай ще хвърли милиарди за изграждането на гигантски трансазиатски тръбопровод и финансиране разработката на най-голямото в света газово находище Южен Парс, в Иран.

Разтревожени, че американските военноморски сили вече няма да могат да охраняват танкерите, превозващи петрол от Персийския залив за Източна Азия, коалиция между Техеран, Ер Риад и Абу-Даби ще формира неочакван нов алианс в Залива, заявявайки, че занапред в тази зона ще патрулира нов флот от китайски самолетоносачи, базирини в Оманския залив. На свой ред, подложен на силен икономически натиск, Лондон ще склони да анулира договора за отдаване под наем на САЩ на островната база Диего Гарсия в Индийския океан, докато Канбера, притисната от китайците, ще информира Вашингтон, че американският Седми флот вече не може да използва като своя основна база австралийското пристанище Фримантъл, т.е. на практика, САЩ ще бъдат изхвърлени от Индийския океан.

Така, само с няколко подписа и немногословни декларации, „доктрината Картър”, гарантираща за вечни времена защитата на Персийския залив от американската военна мощ, ще бъде погребана през 2025. Всички елементи, които дълго време гарантираха на САЩ неограничени доставки на евтин петрол от този регион – материално-техническото обезпечаване, валутните курсове и военноморската мощ – се изпаряват. По това време, т.е. към 2025, САЩ ще могат да покриват само незначителна част от енергийните си потребности (12%) с помощта на зараждащата се „алтернативна енергетика”, а поне половината от консумацията на енергия ще трябва да се покрива от вносния петрол.

Последващият петролен шок ще се стовари върху Америка подобно на ураган, взривявайки цените до невиждани висоти, превръщайки пътуването с автомобил в отчайващо скъп разкош, пращайки реалните доходи (които и без това спадат отдавна) в нокаут и превръщайки малкото все още осъществяван износ в неконкурентоспособен. Ще възникнат сериозни проблеми с битовото отопление, цените на газа ще скочат до небето, а огромен поток от долари ще изтича в чужбина за да се плати скъпоструващия петрол, т.е. американската икономика ще бъде парализирана. Ще настъпи естественият край на деградиращите в продължение на дълги години военни алианси, а в резултат на усилващия се бюджетен натиск въоръжените сили на САЩ ще започнат планомерно да се изтеглят от чуждестранните си бази.

След още няколко години, Съединените щати ще се окажат във функционален фалит, а стрелките на часовника ще започнат неумолимо да отмерват края на Американския век.

Военните неприятности: текущата ситуация

Изглежда странно, но колкото повече бива ерозирана тяхната мощ, империите все по-често са склонни да се ангажират с необмислени военни авантюри. Историците наричат този феномен „микро-милитаризъм” и, както изглежда, той се базира на психологически компенсиращите усилия, призвани да смекчат острата болка от отстъплението или поражението, чрез окупацията на нови територии, колкото и кратковременна и катастрофална да се оказва тя впоследствие. Тези операции, които са очевидно нерационални, дори и от имперска гледна точка, често водят до огромни разходи и/или унизителни поражения, допълнително ускоряващи загубата на глобална мощ.

Във всички времена, западащите империи са страдали от прекалено високомерие, каращо ги все по-дълбоко да се забъркват в различни военни авантюри, докато накрая пораженията не се превръщат в разгром. Така, през 413 г.пр.н.е. отслабващата Атина изпраща огромен флот от 200 кораба на заколение в Сицилия. През 1921 умиращата имперска Испания изпраща 20 хиляди войници, които биват разгромени и избити от бунтовниците-бербери в Северно Мароко. През 1956, залязващата Британска империя сама доунищожава престижа си, атакувайки Суецкия канал. А през 2001 и 2003 САЩ окупираха Афганистан и влязоха в Ирак. С характерното за всички империи, съществували през последните три-четири хилядолетия, високомерие Вашингтон увеличи числеността на корпуса си в Афганистан до 100 хиляди души, разшири войната на територията на съседен Пакистан и гарантира военното си присъствие в региона до 2014 и след това, навличайки си безброй големи и малки неприятности в това гъмжащо от бунтовници и разполагащо с ядрени ракети „гробище на империи”.

Военните неприятности: сценарий за 2014

„Микро-милитаризмът” е дотолкова ирационален и непредсказуем, че дори изглеждащите фантастични сценарии бързо биват изпреварени от реалните събития. В момента въоръжените сили на САЩ са „разтегнати” от Сомалия до Филипините, междувременно нараства напрежението в арабския свят, Иран и Корея и възможните комбинации, водещи до катастрофална военна криза в чужбина, са многобройни.

Сега нека си представим, че сме в средата на лятото на 2014 и съкратеният американски гарнизон в полуразрушения от сраженията град Кандахар в Южен Афганистан внезапно бива атакуван и разгромен от бунтовниците-талибани, докато военните самолети на САЩ не могат да излетят и да му помогнат, заради голяма пясъчна буря. Американците търпят големи загуби и за отмъщение техният разярен главнокомандващ изпраща бомбардировачи В-1 и изтребители F-16 да сринат със земята цели квартали от града, за който се смята, че вече се контролира от Движението Талибан, докато в същото време бойни хеликоптери AC-130U засипват с плътен огън останалите след бомбардировката развалини.

Непосредствено след това, местните мюсюлмански духовници отправят призиви за джихад в джамиите из целия регион и бойците от частите на афганистанската армия, които американците са обучавали толкова години, надявайки се с тяхна помощ да променят хода на войната, започват масово да дезертират. След това бунтовниците-талибани осъществяват серия от добре обмислени удари по американските гарнизони в цялата страна, в резултат от което броят на жертвите сред американските военни скача до небето. Хеликоптери на САЩ биват ангажирани със спасяването на американски войници и цивилни от покривите на сградите в Кабул, т.е. нещата започват силно да напомнят трагичната ситуация в Сайгон през далечната 1975.

Междувременно, вбесени от безкрайно проточилата се патова ситуация в Палестина, лидерите на страните от ОПЕК се споразумяват за ново петролно ембарго срещу САЩ, за да протестират срещу подкрепата за Израел и убийствата на безброй мирни мюсюлмани по време на несекващите войни в Близкия изток. Цените на бензина моментално скачат, а запасите в нефтопреработвателните заводи започват да се изчерпват. Което пък принуждава Вашингтон да предприеме отчаяна стъпка, изпращайки специалните си части да овладеят товарните терминали за енергоносители в Персийския залив. Това, на свой ред, провокира многобройни нападения на терористи-камикадзе и саботажи на тръбопроводите и петролните кладенци. И, докато в небето се издигат черни облаци дим, а дипломатите в ООН рязко критикуват американските действия, анализаторите в целия свят се обръщат към историята,  определяйки случващото се като „американския Суец”, т.е. правейки многозначителна аналогия с провала от 1956, сложил край на Британската империя.

Третата световна война: текущата ситуация

През лятото на миналата 2010 започна да нараства напрежението между САЩ и Китай в западната част на Тихия океан, смятан доскоро за „американско езеро”. Само допреди година никой не би могъл да прогнозира подобно развитие. По същия начин, по който навремето Вашингтон използва съюза с Лондон за да си присвои по-голямата част от глобалното британско влияние, след Втората световна война, така и Китай днес използва приходите от износа си в САЩ за да финансира онова, което най-вероятно ще се окаже военно предизвикателство към американския контрол над морските пътища в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Използвайки нарастващите си ресурси, Пекин претендира за голям морски сектор, от Корея до Индонезия, където от дълги десетилетия насам господстват военноморските сили на САЩ. През август 2010, след като Вашингтон демонстрира стратегически интерес към Южнокитайски море и проведе в района военноморски учения в подкрепа на претенциите си, официалният рупор на Пекин – вестник Global Times, реагира изключително нервно, подчертавайки, че „американско-китайското съперничество в Южнокитайско море повиши сериозно залозите в битката за това, кой ще бъде истинския господар на планетата в бъдеще”.

Предвид нарастващото напрежение, Пентагонът стигна до извода, че Пекин вече разполага с „потенциал за нападение срещу американските самолетоносачи в западната част на Тихия океан” и възможност да постави на прицел „ядрените сили по цялата територия на континенталните Съединени щати”. Разработвайки „настъпателния си ядрен, космически и кибернетичен потенциал”, Китай, както изглежда, е решително настроен да съперничи на Америка за господството в „информационния спектър на всички сфери на съвременното военно пространство”. Продължавайки работите по създаването на мощната ракета-носител Long March V и изстрелвайки два космически спътника, през януари 2010, и още един, през юли (като по този начин общият брой на китайските спътници е вече пет), Пекин дава знак, че страната е на път да реализира успешно поставената задача за изграждане, до 2020, на „независима” мрежа от 35 спътника за развитието на своя глобален навигационен, комуникационен и разузнавателен потенциал.

За да попречи на Китай и да разшири военното си присъствие в света, Вашингтон иска да създаде нова цифрова мрежа от въздушна и космическа роботехника, притежаваща непознат досега потенциал в сферата на кибервойните и електронното наблюдение. Органите на американското военно планиране очакват, че тази интегрирана система ще покрие планетата с кибермрежа, способна внезапно да „ослепи” цели армии на бойното поле или пък да унищожи един, единствен терорист, независимо дали е в открита местност или се укрива в някой бидонвил. До 2020, ако всички върви по план, Пентагонът ще инсталира триреден щит от космически безпилотни апарати, способни да нанасят удари от стратосферата в екзосферата, въоръжени със свръхмодерни ракети, обединени в непрекъснато действаща модулна спътникова система и управлявани с помощта на общо телескопично наблюдение.

През април 2010, Пентагонът влезе в историята, разширявайки оперативната зона на безпилотните си апарати до екзосферата, като тихомълком изстреля безпилотната космическа совалка Х-37В на ниска орбита, на височина 225 мили (408 км) над Земята. Совалката Х-37В е първата от новото поколение безпилотни апарати, чиято поява ще ознаменува началото на пълномащабната военна надпревара в Космоса, превръщайки го в арена на бъдещи войни, които няма да приличат на нищо от това, с което сме се сблъсквали досега (повече за новото космическо оръжие на Пентагона, виж статията на Константин Богданов, на стр. – б.р.).

Третата световна война: сценарий за 2025

Технологиите за водене на космическа и кибервойна са толкова нови и неизпробвани, че дори и най-смахнатите сценарии могат бързо да бъдат изпреварени от действителността, която днес трудно можем да си представим. Но, ако просто се възползваме от онзи тип сценарии, които самите американски военновъздушни сили използваха през 2009 в своята „Игра на потенциалните бъдещи възможности” (Future Capabilities Game), можем „по-добре да разберем, как въздухът, космосът и киберпространството се пресичат във военните действия на бъдещето” и така да си представим, как вероятно ще се води следващата световна война.

И така представете си, че е 23:59 часа, Денят на Благодарността, 2025 година. Докато потребителите търсят на интернет-страниците на компанията Best Buy къде са най-големите намаления на най-модерните електроуреди от Китай, смаяните специалисти от военновъздушните сили на САЩ, обслужващи космическия телескоп (Space Surveillance Telescope) на остров Мауи, констатират, че панорамните им екрани внезапно са се изключили. На хиляди мили от тях, в Центъра за управление на американското Киберкомандване (US CyberCommand) в Тексас, служителите откриват опасни вируси, които, съдейки по всичко, са изпратени от „колегите” им от Китайската народно-освободителна армия.

Първият открит удар е нанесен без дори да е бил провокиран. Китайските вирусни програми поставят под контрол роботехниката на борда на безпилотния, работещ със слънчеви батерии, американски самолет „Predator”, който в този момент лети на височина 70 хиляди фута (21 км) над Корейския пролив, отделящ Корея от Япония. Внезапно, „Predator” изстрелва всичките си десетки ракети право във водите на Жълто море, като по този начин, на практика, изразходва напразно целия си ударен потенциал.

Твърдо решен да отговори достойно на китайците, Вашингтон дава заповед за ответен удар. Убедени, че тяхната „разделена на фракции, свободно летяща” спътникова система F-6 е напълно непробиваема за противника, командването на американските ВВС в Калифорния предава съответните роботехнически кодове на флотилията от космически безпилотни совалки Х-37В, намиращи се на орбита около Земята, на височина 250 мили (408 км), нареждайки им да изстрелят ракетите си Т-3 (Triple Target Terminator) срещу 35-те китайски спътници. Не следва никаква реакция. Изпаднали в паника, американските ВВС изстрелват свърхзвуковата си крилата ракета Falcon по дъга, на височина 100 мили (160 км), над Тихия океан и след това (след още двайсетина минути) изпращат и съответните компютърни кодове за нанасяне на ракетен удар по седем, разположени в близост, китайски спътници. Оказва се обаче, че и тези кодове не работят.

Докато китайският вирус безпрепятствено се разпространява по спътниковата система F-6, тъй като „второкачествените” (в сравнение с китайските) американски суперкомпютри не съумяват да се справят с дяволски сложния код на вирусната програма, GPS-сигналите, които са жизненоважни за навигацията на американските кораби и самолети по цялата планета, също се оказват застрашени. Флотилиите от самолетоносачи започват да се движат в кръг, в самия център на Тихия океан. Ескадрилите от изтребители не могат да излетят, а безпилотните совалки-убийци летят безцелно към хоризонта за да се разбият, когато горивото им най-сетне свърши. Внезапно САЩ губят онова, което техните военновъздушни сили определят като „решаващата височина”, т.е. космоса. Минават само няколко часа и военната държава, господстваща над света в продължение на почти цяло столетие, търпи унизително поражение в Третата световна война, и то без нито една човешка жертва.

Нов световен ред?

Дори ако бъдещите събития се окажат по-скучни, отколкото предполагат очертаните по-горе четири сценария, всяка по-значима съвременна тенденция сочи, че към 2025 глобалната мощ на Америка ще пострада много по-сериозно, отколкото си представят във Вашингтон.

Докато американските съюзници в целия свят започват да коригират стратегиите си, съобразявайки ги с нарастващата мощ и влияние на азиатските държави, бремето по поддържането на 800-те (и дори повече) американски военни бази в чужбина ще се окаже съвършено непоносимо и, най-сетне, ще накара Вашингтон, макар и против волята си, да започне планомерно да изтегля войските си от тях. Отчитайки факта, че и САЩ, и Китай се стремят да разположат свои въоръжения в космоса и да използват за военни цели киберпространството, напрежението между тях само ще се усилва, което, към 2025, ще направи военния конфликт помежду им доста вероятен, макар и не съвсем сигурен.

Споменатите по-горе икономически, военни и технологични тенденции, които допълнително ще усложнят ситуацията, няма да се реализират напълно изолирано една от друга. Както показва случилото се с европейските империи след Втората световна война, тези негативни сили ще се наслагват и ще се усилват взаимно. При това те ще се съчетават по напълно неочаквани начини, провокирайки кризи, за които американците се отчайващо неподготвени, и застрашавайки да вкарат икономиката на САЩ в период на продължителен спад, като обрекат страната на много сериозни икономически трудности в продължение на цяло едно поколение и дори повече.

С постепенното отслабване на американската мощ, миналото ни предлага редица варианти за бъдещия „постамерикански” световен ред. На единия край на този спектър е появата на нова глобална свръхдържава, което макар и да е малко вероятно, не бива да се изключва напълно. Само че и Китай, и Русия представляват затворени култури, с непонятни за останалите нелатински азбуки, стратегии за национална отбрана и недоразвити правни системи, което ги лишава от редица ключови инструменти за световно господство. Тоест, в момента на хоризонта не се очертава нито една държава, способна да наследи САЩ.

В мрачната, антиутопична версия за глобалното ни бъдеще, една коалиция между транснационални корпорации, многостранни военни сили, от типа на НАТО, и международните финансови елити, вероятно би могла да формира някакво общо (макар и доста нестабилно) наднационална ядро, което би обезсмислило всички разговори за появата на нови национални империи. Но, докато лишените от ясна национална принадлежност корпорации и мултинационални елити сигурно биха управлявали един подобен бъдещ свят от безопасни градски анклави, на масите вероятно ще се наложи да обитават огромни и зле поддържани градски и селски гета.

В бестселъра си „Планетата на гетата” (Planet of Slums) Майкъл Дейвис дава, като минимум частична, представа за подобен свят и структурата му „отдолу нагоре”. Според него, един милиард хора, които вече обитават смърдящите бордеи из целия свят (като броят им ще се удвои до 2030), ще превърнат „дивите, несъстояли се градове в Третия свят в типичното бойно поле на ХХІ век”.

В центъра на спектъра от възможни бъдещета, между 2020 и 2040, е появата на нова глобална „олигополия” (тип пазарна структура с несъвършена конкуренция, в която доминират съвсем малък брой компании – б.р.), в чиито рамки възходящите държави Китай, Русия, Индия и Бразилия ще си сътрудничат с отслабващите велики сили, като Великобритания, Германия, Япония и САЩ, за да наложат модел на временно глобално господство, подобен на широкият алианс на европейските империи, управляващи половината човечество през 1900.

Или пък друга възможност: нарастване мощта на регионалните хегемони и връщане към структурата, напомняща донякъде международната система, съществувала преди формирането на съвременните империи. В този нео-вестфалски световен ред, предоставящ безкрайни перспективи за микро-насилието и неограничаната експлоатация, всеки хегемон ще доминира в рамките на най-близкото си обкръжение – Бразилия в Южна Америка, САЩ в Северна Америка, ЮАР в Южна Африка и т.н.

Космосът, киберпространството и морските дълбини, които вече няма да се контролират от бившия „световен полицай” САЩ, могат дори да се превърнат в своеобразни нови глобални „общински територии”, контролирани например от разширения състав на Съвета за сигурност на ООН или от някакъв друг подобен орган.

Всички тези сценарии екстраполират съществуващите тенденции в бъдещето, изхождайки от предпоставката, че американците, заслепени от високомерието на десетилетията през които тяхната мощ нямаше исторически аналог, няма да съумеят, или няма да поискат да предприемат стъпките, необходими за контролирането на бързата ерозия на позицията им в света.

Ако упадъкът на Америка действително се движи по силно низходяща траектория, между 2003 и 2025, излиза, че наистина сме пропилели за дреболии по-голямата част от първото десетилетие на този упадък, чрез войните, които отвлякоха вниманието ни от дългосрочните проблеми и напразно сме изхарчили трилиони долари, от които САЩ отчаяно се нуждаят.

Ако действително ни остават по-малко от 15 години, шансовете че ще пропилеем и тях, продължават да са твърде големи. Конгресът и президентът се оказаха в задънена улица. Американската (политическа) система е наводнена с корпоративни пари, чиято цел е създаването на всевъзможни препятствия пред нормалната работа на законодателите. Налице са твърде малко основания да смятаме, че всички по-значими въпроси, включително войните, които водим, раздутата ни система за сигурност, страдащата от липса на средства образователна система и остарялото ни енергоснабдяване, ще бъдат решени с необходимата бързина и сериозност, което би гарантирало на Америка онова „меко приземяване”, което би могло да максимизира ролята и да гарантира просперитета на страната ни в променящия се свят.

Европейските империи изчезнаха, а американската е на път да ги последва. Изглежда все по-съмнително, че САЩ ще съумеят, поне частично, да повторят успеха на Великобритания при формирането на постимперския световен ред, така че той да не постави под въпрос техния собствен просперитет и да бъде белязан от техните най-положителни ценности.

* Авторът е професор по история в Университета на Уисконсин в Медисън, САЩ. Ръководител е на глобалната работна група „Империи в преход”, обединяваща 140 известни учени от четири континента.


 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1008-idealniq-proval

В края на първото десетилетие на ХХІ век, мнозина анализатори обръщат поглед към най-значимите събития, случили се през тези години. Сред тях, без съмнение, е и „войната срещу тероризма”, инициирана от САЩ през 2001. Част от тази глобална война станаха и американските военни операции в Афганистан и Ирак. Военната интервенция в Афганистан стартира през октомври 2001, а войната в Ирак – през март 2003. Почти шест години основното внимание и усилия на Вашингтон бяха насочени към Ирак и едва през 2009 Афганистан се превърна в основното бойно поле на американската война срещу „международния тероризъм”.

Победата на Барак Обама на президентските избори преди две години, обозначи новия курс на САЩ в Ирак – от стремежа за постигане на значими резултати към стратегия, базираща се на ясни срокове за изтегляне на американските войски от страната (1). В края на 2008 приключи мандатът на ООН за присъствието на многонационалните сили в Ирак и през юли 2009 САЩ останаха единствената държава, запазваща мащабно военно присъствие в страната (около 130 хиляди души). През февруари 2009, Обама утвърди промяната на стратегията в Ирак и всички последвали действия на Белия дом оттогава насам потвърждават намерението му да сложи край поне на една от войните, „наследени” от предишната администрация, както непрекъснато повтаря сегашният американски президент. През 2009, САЩ предадоха контрола върху военните операции на иракските сили за сигурност, в съответствие с двустранното споразумение, подписано през ноември 2008. След 1 септември 2010, в Ирак останаха не повече от 50 хиляди американски военни, които следва да напуснат страната през 2011 (2). Тази динамика ни позволява да анализираме иракската война вече от гледната точка на преследваните от нея цели и постигнатите резултати.

Целите и резултатите на войната

Иракската война се предшестваше от достатъчно продължителен период, през който САЩ се опитваха да получат одобрението на Съвета за сигурност на ООН за осъществяване на силова акция за разоръжаването на Ирак. Джордж Буш-младши и привържениците му искаха да убедят американското и световното обществено мнение, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, поддържа връзки с Ал Кайда и планира терористични атаки срещу САЩ. След като не можа да получи съответните санкции от ООН, Вашингтон започна да формира коалиция от държави, която да осъществи военната интервенция. Формално, целите на операцията бяха фиксирани в резолюцията от октомври 2002, приета от Конгреса на САЩ. Тя разрешаваше на администрацията на Буш-младши да използва американските въоръжени сили за „да защити американската национална сигурност от продължаващите заплахи от страна на Ирак и да гарантира изпълнението на всички съответни резолюции на Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак” (3). В далеч по-неформалното изложение на президента Буш, като цели на войната се определяха „разоръжаването на Ирак и превръщането му в свободно и вдъхващо надежди общество”. За американските политици и общественото мнение, войната в Ирак дълго време изглеждаше справедлива и оправдана, което обяснява и стремежът им за постигането на осезаеми успехи в нея.

Необявена официално, но достатъчно очевидна цел на войната беше стремежът на САЩ да получат достъп до петролните находища на Ирак, които (по установени запаси) са на трето място в света. Друга важна задача на военната операция беше свалянето на режима на Саддам Хюсеин и поставянето на власт в Багдад на проамериканско правителство, което да гарантира реализацията на икономическите интереси на САЩ, да се превърне в тяхна опора в борбата им срещу Иран, както и да съдейства за ръста на американското влияние в Близкия и Средния Изток. За постигането на всички тези цели, още при подготовката на войната се планираше окупацията на Ирак и активната трансформация на иракското общество и неговите политически и икономически институции (4).

Оценявайки резултатите от войната от гледна точка на така поставените задачи, можем уверено да твърдим, че нито една от официално обявените, или пък необявени, цели не бе постигната: не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, нито пък бяха потвърдени връзките между режима на Саддам и Ал Кайда – напротив, войната съдейства за проникването на последната в Ирак. Най-големи загуби от войната понесоха  иракчаните и най-вече гражданското население. По данни на неправителствената организация Casualties.org, в Ирак са загинали 4692 бойци на международната коалиция, като само убитите американци са 4371 (5). Загубите на иракските сили за сигурност пък достигнаха 9368 души, а сред гражданското население – 46931 души (6). Според електронното издание Washington ProFail пък, в Ирак са загинали 55 хиляди бунтовници и участници в различни терористични групи, сражаващи се със силите на коалицията (7).

В хода на войната бяха регистрирани многобройни нарушения на нормите на международното хуманитарно право от страна на американските военни (жестоко отношение към военнопленниците, убийства на мирни жители, изтезания), което породи изключително силен международен резонанс. Делата, водени в тази връзка от американските съдилища, са съпроводени от публични дискусии за обстоятелствата, при които са били извършени предполагаемите престъпления, като това силно вреди на международния имидж на САЩ. През май 2009, в Съединените щати се разгоря широка полемика във връзка с решението на Барак Обама да забрани публикуването на снимки, запечатали издевателствата над иракските военнопленници, фигуриращи като доказателства в процесите срещу американски военни. Мнозина анализатори и военни подкрепиха това решение, посочвайки, че публикуването на подобни снимки може „да струва живота на американски военни, служещи извън границите на САЩ” (8).

Друга тема, породила огромен обществен резонанс в Съединените щати и света през 2009, беше публикуването на инструкциите за използване на специални средства за разпит на задържани, заподозрени че са извършили терористични действия. Тези инструкции бяха приети при управлението на президента Буш-младши. Така, ходът на иракската война демонстрира нарушаването както на общоприетите принципи за започване на война, съобразно концепцията за „справедливата война” (just ad bellum), така и на правилата за воденето и – принципите за справедливо водене на войната (just in bello).

Декларираните цели на войната в Ирак бяха средство за постигане на стратегическата задача – защитата на САЩ и съюзниците им от терористичните заплахи. Действително, след терористичните нападения от 11 септември 2001, подобни атаки срещу територията на САЩ не се повториха и това обстоятелство е може би единствения сериозен аргумент на привържениците на войната. В същото време обаче, войната стимулира нарастване броя и увеличаване възможностите на терористичните групировки в други региони на света и осъществяването на мащабни терористични нападения срещу американски съюзници от т.нар. „коалиция на желаещите”. Глобалната война на САЩ срещу тероризма се превърна в глобално настъпление на терористичните групировки срещу Америка и съюзниците и. Сред най-мащабните терористични нападения бяха взривовете на крайградските влакове в Мадрид, през март 2004 и терористичните акции в Лондон, през юли 2005. По данни на неправителствената организация Nation Master, Ирак е на първо място в света по броя на жертвите на терористични нападения за периода 1968-2006, следван от САЩ, Индия, Пакистан, Израел, Колумбия, Русия, Ливан, Алжир и Афганистан (9). Известният експерт по проблемите на международния тероризъм Екатерина Степанова от Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия смята, че вследствие на войната на САЩ срещу тероризма, нивото на терористичната активност в света рязко се е повишило, както и, че като цяло Америка е загубила тази война (10).

Редица анализатори обръщат специално внимание на т.нар. “spillover-ефект”, т.е. на „преливането” на иракската война в други държави от региона. Ендрю Търил например, посочва следните прояви на този ефект: проблемът с бежанците и преместените лица; трансграничният тероризъм; усилване активността на сепаратистките движения и религиозните групи; транснационалната престъпност. Тези проблеми не могат да бъдат решени бързо и решението им неизбежно зависи от „желанието и способността” на иракските власти да се ангажират с тях. Според Търил, много от проблемите са дългосрочни и появата им е пряко следствие от войната (12).

Може да се твърди, че необявените цели на войната, а именно – установяването на контрол над петролния сектор на иракската икономика, също не бяха осъществени. Ирак и досега не съумява да достигна равнището на предвоенния си петролен добив. Инвестициите за възстановяване на инфраструктурата в този сектор на икономиката от американския бюджет и от частни компании, много често се оказваха неефективни. Както е известно, обектите от петролно-добивния сектор за сред любимите мишени на бунтовниците. Освен това, значителна част от отделените средства потъваха в корумпираната система, създадена от частните подизпълнители и местните власти. Според международната статистика, Ирак е на едно от първите места в света по ниво на корупция.

Формално, в Ирак са налице всички институции на суверенната държавна власт, но мнозина наблюдатели посочват, че спецификата на страната не позволяват да се разчита, че в обозримо бъдеше тя ще се превърне в стабилна и демократична държава. Проточилите се военни действия и активността на терористичните групировки допълнително влошиха икономическата ситуация в страната и общото положение на иракското общество. За това свидетелстват както статистическите данни, така и проучванията на общественото мнение в страната. Според Световната банка: „Липсата на сигурност пречи на деловата активност, забавя процеса на възстановяване, ерозира управлението и затормозява търговията. Съдебната система работи бавно, а изпълнението на решенията и е непредсказуемо; корупцията процъфтява. В рейтинга за делова активност, Ирак е на 141 място (от всичко 178) и е на последно място по делова активност със съседните държави... Инфраструктурата му е слаба и затруднява деловата активност; повечето жп линии и шосета се нуждаят от ремонт и по-добра поддръжка. Броят на стационарните и мобилни телефони на глава от населението е нищожно малък, в сравнение с възприетите стандарти, достъпът до Интернет е на най-ниското ниво в света. През 2003, броят на децата, посещаващи средните училища, беше доста под средното регионално равнище, което се отнася и за жизненото равнище, като това се дължи най-вече на разрушаването на човешките ресурси и инфраструктурата след американската интервенция” (13).

„Индексът на икономическата свобода”, който ежегодно се определя от американската консервативна фондация Heritage и списанието Wall Street Journal, въобще не включва Ирак (14), макар че в коментарите по повод изданието на Индекса за 2009 се посочва ниското ниво на развитие на други държави от същия регион – Иран, Либия и Сирия (15). В „Глобалния индекс на мира”, чиито съставител е неправителствената организация Vision of Humanity, през 2007 и 2008, Ирак се намира на последно място в класацията, в която са включени 140 държави (16).

Основните проблеми, с които се сблъска иракското правителство, а наред с него и американската администрация и мисиите на различните международни организации, бяха породени от военните действия на коалицията, последвалата ги гражданска война и мощното присъствие на международни терористични групировки в Ирак. Част от тях бяха наследени от режима на Саддам Хюсеин.

За да бъде възстановен Ирак и се създаде „стабилно, мирна и вдъхващо надежди общество”, трябваше да се решат следните проблеми: да се гарантира сигурността в страната; да се възстанови инфраструктурата; да се интегрира иракското общество, като се намерят компромисни решения на въпросите за достъпа до властта и разпределяне на природните ресурси и на приходите от тях; да се разрешат конфликтите с държавите от региона (Сирия, Кувейт, Турция, Иран); да се реши проблемът с бежанците и преместените лица (17); да се повиши жизненото равнище и се подобри медицинското обслужване (18); да се изплати външния дълг (19).

Един от броевете на авторитетното германско издание Internationale Politik от 2008 се появи с водещо заглавие „Иракският ад” и редакционна статия, в която се посочва, че Ирак представлява „тотална и непрекъсната извънредна ситуация: измъчена и неуправляема страна, намираща се в състояние на непрекъсната гражданска война на всички срещу всички, като от окончателен разпад я предпазва само присъствието на американските войски” (20). Между другото, въпросният брой на немското списание се появи тъкмо по времето, когато американските военни и политически лидери тръбяха за успеха на операцията „The troop surge” в Ирак , в резултат от която в страната беше наложен относителен ред и бе фиксирано най-ниското ниво на жертвите сред военните и мирното население от началото на войната. Тъкмо този относителен успех послужи като основа за подписването на договора за прекратяване на американското военно присъствие в Ирак от ноември 2008.

В статията си „Америка: магията се разсейва” шефът на Института за стратегически изследвания в Лондон Кристофър Бертрам акцентира върху „безсилието на световната свръхдържава” и „краха на Америка в Ирак”, което според него е „ускорила загубата на водещите и позиции в света, както и на ключовата роля в новата, все още неокончателно формирала се, система на международните отношения”. Бертрам твърди, че „предвид обстоятелствата, свързани с тази война, и окупационните практики, бяха девалвирани такива важни ценности, като моралния авторитет, неотслабващата военна мощ, лидерската репутация на САЩ в различните съюзи с тяхно участие и компетентността им при урегулирането на кризи”. При това, според него, поражението на САЩ в Ирак е повлияло негативно върху цялата система на международните отношения, отслабвайки американските съюзници и укрепвайки влиянието на американските противници” (21).

Войната като грешка

Ситуацията, в която изпаднаха САЩ в Ирак, би могла да се оцени като патова. Както е известно, за мнозина европейски лидери (както, впрочем и за тези на ключови държави, като Русия и Китай) войната в Ирак още от самото начало беше погрешно решение. В тази връзка, ще цитирам едно любопитно свидетелство, което дава известният американски журналист Боб Удуърд в книгата си за иракската война „Планът за атаката”. В нея той споменава телефонния разговор между президента Буш-младши и руския му колега Путин, от 24 март 2003, в което последният е заявил, че „това ще се окаже изключително тежко изпитание за теб. Съчувствам ти и много съжалявам. Това решение ще доведе до огромни човешки страдания”. По-нататък Удуърд цитира самия Буш, който оценява този разговор като проява на приятелско съчувствие от страна на лидер, чиято страна също воюва с тероризма. Според Боб Удуърд, това е била и единствената демонстрация на съчувствие сред огромния брой разговори на американския президент с лидери на други държави по повод започналата война в Ирак (22).

Днес повечето американски анализатори оценяват иракската война като грешка и кампания, която не би трябвало да бъде стартирана. Както посочва носителят на наградата Пулицър за книгата си „Провалът: американската военна авантюра в Ирак” Томас Рикс: „решението за началото на войната през 2003 беше най-лошото външнополитическо решение за цялата история на САЩ” (23). Според него, в най-близко бъдеше Ирак няма да може да стане стабилна и демократична държава, нито пък надежден американски съюзник в региона (24). На свой ред, президентът на авторитетния Съвет по външна политика (и автор на книгата „Война по необходимост и война по избор”) Ричард Хаас, който участва в подготовката на двете иракски войни, смята, че първата (през 1991) е била необходима и нейната легитимност се доказва от широката международна и регионална подкрепа. Втората обаче, е била „война по избор”, но ходът и е доказал, че „това беше един лош избор, който, на всичкото отгоре, беше и лошо осъществен, което още повече задълбочи вредните последици от войната”. Според Хаас, „лошият избор се определя и от обстоятелството, че САЩ разполагаха с много други варианти за действие, които при това бяха за предпочитане и изискваха по-малко материални и човешки загуби и по-малко пропуснати възможности” (25). Интересно е, че в прословутата си реч, произнесена на 4 юни 2009 в Кайро, президентът Обама използва терминологията на Хаас и определи войната против тероризма в Афганистан, като „война по необходимост, а не по избор” (26). През миналата година, в списание Foreign Affairs бе публикувана рецензия за книгата на Хаас от Збигнев Бжежински, озаглавена „Приказка за двете войни”. Макар че като цяло оценява книгата положително, Бжежински с ирония отбелязва, че след като резултатите от една война са вече известни, е лесно тя да се определя като война по необходимост или по избор: „съжденията за историята ex post facto се основават на една проста матрица – нищо не е толкова погрешно като провала и нищо не е толкова успешно като успеха”. Според него обаче, е много по-сложно да направиш подобно предположение преди да са станали ясни резултатите от войната (27).

Анкетите сред американското обществено мнение сочат, че мнозинството американци оценяват решението на САЩ да изпратят войските си в Ирак като погрешно (58% срещу 39%, Gallup Poll. 19-23.07.2009) и смятат, че резултатите от войната не оправдават смъртта на толкова американски войници, както и военните разходи (67% срещу 24%, CBS News/New York Times Poll. 19-23.09.2009). През 2009, 50% от американците смятаха, че Ирак никога няма да стане демократично общество, а през 2008 – 61% (CBS News Poll. 9-12.07.2009). 74% от тях (срещу 21%) пък подкрепиха решението на Обама да сложи край на войната и да изтегли основната част от войските от Ирак до 31 август 2010 (AP-Gfk Poll, conducted by Gfk Roper Public Affairs & Media. 16-20.04.2009) (28).

Един от есенните броеве на водещото американско косервативно издание National Interest излезе с корица, на която бе публикувана снимка на мрачно гледащ американски войник и заглавието на водещата статия „Битката за Багдад” на директора на Центъра за близкоизточна политика към Института Брукингс Кенет Полак. Анализирайки ситуацията в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Ирак, последният подчертава, че „Америка е единствената сила, която стои между стабилността и анархията в страната” и прогнозира катастрофални последици за Ирак, Близкия изток и дори за целия свят, ако САЩ преждевременно изтеглят войските си, следвайки установения за това график (29). Мнозина американски анализатори, включително толкова опитни и авторитетни политици от периода на Виетнамската война, като Хенри Кисинджър, Ричард Холбрук, Робърт Макнамара и Мелвин Леърд (30), предупреждаваха да се отчита опита от Виетнам, посочвайки, че преждевременното изтегляне от Ирак ще означава, че САЩ са претърпели поражение във войната. Въпреки това, беше трудно да се предположи, че администрацията на Обама ще отстъпи от вече взетото решение, по ред вътрешнополитически, икономически и международни причини. Така, войната в Ирак от „грешка” неминуемо се превръща в поражение на САЩ, което пък я прави идеална за използване в теорията за асиметричните конфликти.

Поражението на САЩ в Ирак през призмата за асиметричния конфликт

Според класическата дефиниция на Карл фон Клаузевиц, задача на всяка война е постигането на определени политически цели, а използването на сила е просто средство за това. Определяйки индикаторите за поражението в една война, той посочва, че това са: ”големите физически загуби на противника, моралните му загуби и откритото признание за това, изразяващо се в отказа на победения от предварително заявените си намерения”. При това, Клаузевиц подчертава, че „единственото истинско доказателство за победата” е „отказът от продължаване на сраженията”, тъй като данните за физическите загуби „съзнателно се изкривяват”, а за изчисляване на моралните липсва „достатъчно удовлетворителна мярка” (31). Следователно, поражението в една война може да се дефинира като неспособност да се постигнат поставените цели и едностранно прекратяване на военните действия. САЩ не претърпяха военно поражение в Ирак, но приключиха войната без да са постигнали нито една от предварително поставените цели и значително влошавайки ситуацията в региона и света, като цяло. Това позволява да определим изхода от войната като поражение на световната свръхсила в борбата срещу един несъизмерим по ресурсите и силовите си възможности противник. Обяснението на причините за това парадоксално фиаско можем да открием в рамките на теорията за асиметричния конфликт, която съответства и на логиката на Клаузевиц. Последният посочва, че победата във войната зависи от два „тясно преплитащи се фактора”: размерът на използваните средства и волята за победа.

Стратегията на борбата може да бъде насочена към постигането на позитивна (разгромът на противника) или негативна (изтощаването на противника и ерозия на волята му за продължаване на борбата) политическа цел (32). Стратегията, целяща изтощаване на противника, често се оказва доминираща в конфликтите между неравностойни по мощта си противници, когато слабият не разполага с материални възможности да нанесе военно поражение на силния, но запазва волята си да продължи борбата.

Според теорията за асиметричния конфликт, лансирана през 1975 за да бъдат обяснени неуспехите на САЩ във Виетнам, поражението на силната страна има по-скоро политически, отколкото военен характер, което е свързано със загубата на волята и за продължаване на войната (33). Моделът на асиметричния конфликт предлага матрица от фактори, водещи до ерозията на волята на силния противник и принуждаващи го да прекрати борбата, в разрез със собствените си интереси:

-          Липсата на осезаеми успехи във войната; изчерпване на силата и волята, нежелание да продължи изразходването на ресурси и даването на човешки жертви в името на предварително поставените цели;

-          Използване от слабия противник на асиметрични стратегии и тактики на борбата, целящи изтощаване на силите и волята на противника – партизанска война, терористични действия, продължителна война;

-          Отрицателно отношение на обществото към продължаването на войната;

-          Усилване на политическото противопоставяне на войната и изборно поражение на партиите, започнали войната.

-          Влияние върху хода на борбата на външни сили, оказващи военна, икономическа и т.н. подкрепа на слабата страна;

-          Отрицателно отношение на международната общност към войната и поведението на силната страна в нея, осъждане на целите и средствата за водене на войната (34).

Оценявайки причините за политическото поражение на САЩ в Ирак, следва да отбележим значението на военно-стратегическите, вътрешните и международните фактори. Към военно-стратегическите можем да причислим сложността на воденето на победоносна война с очевидно фалшиви цели; сложността на водене на военни действия против партизански сили в условията на окупация; лошото познаване на спецификата на региона и страната, което намира израз в недоброто предварително планиране; недооценка на съпротивителния потенциал на местните сили и надценяване на непопулярността на режима на Саддам Хюсеин. В основна форма на борба срещу окупационните войски в Ирак се превърнаха партизанските и терористични стратегии. Неслучайно, в лексикона на американските военни и анализатори, понятието „асиметрични военни действия” (asymmetric warware) се използва най-вече именно по отношение на иракската война.

Продължителната война без конкретни положителни резултати активира механизма на взаимен контрол (system of checks and balances), съществуващ в американската политическа система. Демократическата партия, която най-последователно се обявяваше против започването на войната, победи на изборите за Конгрес през 2006 и на президентските избори през 2008. Дебатите за невъзможността за изтегляне на американските войски приключиха и сроковете за това бяха очертани. Това означаваше, че дори ако САЩ не успеят да постигнат обявените цели за възстановяването на Ирак до момента на пълното изтегляне на техните части, това изтегляне ще се осъществи. След което, Вашингтон вече няма да разполага с други лостове за влияние върху Ирак, освен политическите и икономическите. Трудно може да се прогнозира, доколко САЩ ще съумеят да съхранят лоялността на иракските лидери към двустранното партньорство. В региона, както и в самия Ирак, антиамериканските настроения са доста силни, а правителството в Багдад нееднократно декларира желанието си да се избави от чуждестранното военно присъствие колкото се може по-скоро.

Войната в Ирак наложи изразходването на огромни средства от федералния бюджет, което доведе до най-високото в история на САЩ ниво на националния дълг – над един трилион долара, което почти се равнява на общия обем на средствата, прахосани за войната с тероризма. Икономическата криза принуждава Белия дом да отделя първостепенно внимание на състоянието на икономиката, която в не по-малка степен от военната мощ, определя степента на американското влияние в света. В условията на икономическа криза, администрацията на Обама съкращава разходите и щателно проверява как са се изразходвали парите на данъкоплатците, предназначени за воденето на войната и възстановяването на Ирак. По време на изслушванията в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, провели се през март 2009, бяха огласени резултатите от одиторските проверки, направени от Офиса на специалния главен инспектор за възстановяването на Ирак. Според доклада на инспектор Стюарт Боуен, 15-20% от средствата на Фонда за възстановяване на Ирак „са били прахосани напразно”, като става дума за сума между 2,76 и 3,68 млрд. долара (от всичко 18,4 млрд) (35). В резултат от проверките бяха започнати десетки съдебни дела и вече се планира радикална промяна в принципите за контрол върху отпускането и изразходването на средства от федералния бюджет.

В същото време, изтеглянето на основната част от американския окупационен корпус не означава край на разходите, свързани с войната. Американското правителство е длъжно да осигури евакуацията на всички свои сили, както и на военната си техника от Ирак, както и да изпълни ангажиментите си към близо половин милион американски военни, сражавали се в тази страна. Освен това, за стабилизирането на положението в Ирак и региона, САЩ ще продължат да отпускат значителни средства. Както обяви президентът Обама, неговата администрация планира да удвои обема на отпусканите международни помощи.

Сред международните фактори, оказали влияние за политическото поражение на САЩ, си струва да отбележим нееднозначната оценка на международната общност за справедливостта на целите на иракската война. САЩ започнаха  тази война в името на идеалите на демокрацията и свободата, но самата война, напротив, само затвърди имиджа на Америка като империя, реализираща правото си едностранно да използва сила. Този образ е много далеч от демократичните идеали, които САЩ искаха да реализират в Ирак. „Коалицията на желаещите” постепенно се разпадна, като най-последователният американски партньор – Великобритания, изтегли войските си още през април 2009, т.е. месец преди предварително обявения срок. Въпреки твърдението на тогавашния премиер Гордън Браун, че иракската война е била успешна, малцина споделят мнението му. Консервативно-либералната опозиция, която днес управлява страната, нееднократно изтъкваше, че постигнатото в Ирак не може да оправдае понесените там загуби (36). В един репортаж на BBС за изтеглянето на британските части от Басра беше посочено, че „Войната не оправда обявените цели и не донесе на Великобритания повече уважение в света” (37).

Бележки:

[1] Виж «From Conditions-based Strategy to Time-based Approach for Drawing down U.S. Forces». — «Iraq. Key Issues for Congressional Oversight. March 2009». Washington (DC), 2009. P. 9.

[2] Виж «Agreement between the United States of America and the Republic of Iraq on the Withdrawal of United States Forces from Iraq and the Organization of Their Activities During Their Temporal Presence in Iraq. 17 November 2008». P. 19—20. — www.mnfiraq.com/images/CGs_Messages/security_agreement.pdf

[3] «Public Law 107—243. 107th Congress. H. J. Res 114. 11.10.2002»; «Joint Resolution to Authorize the Use of United States Armed Forces Against Iraq. 02.10.2002». The White House. — http://thomas.loc.gov/cgi-bin/bdquery/z?d107:HJ00114

[4] Виж «Chapter 1. Planning begins». — «Hard Lessons: The Iraq Reconstruction Experience. Special Inspector General for Iraq Reconstruction». Washington (D.C.), 2009. P. 3—17.

[5]Виж «Iraq Coalition Casualty Count». — http://icasualties.org/Iraq/index.aspx

[6] Виж «Iraqi Death». — http://ica-sualties.org/Iraq/IraqiDeaths.aspx

[7] Виж «Пет години война в Ирак. Колекция от факти». — «Washington ProFile». 13.03.2008. C. 2 (http://www.washprofile.org/?q=ru/node/7505).

[8] Виж «Obama Reverses Course on Alleged Prison Abuse Photos». — CNN. 13.05.2009 (http://edition.cnn.com/2009/POLITICS/05/12/prisoner.photos/index.html).

[9] Виж «Terrorism Statistics. Terrorists Acts, 1968—2006». Fatalities by Country. NationMaster.com. — http://www.nationmaster.com/graph/ter_ter_act_196_fat-terrorist-acts-1968—2006-fatalities

[10] Виж E. Stepanova. Terrorism in Asymmetrical Conflicts: Ideological and Structural Aspects. N. Y., 2008. P. 4.

[11] Spillover — термин, използван в теорията на интеграцията като описание на разрастването на феномена и прехода му от една сфера на взаимоотношения към друга. Така, анализът на европейската интеграция нерядко се разглежда като разширяване на сферата и от икономическата към политическата и социалната, както и като географско разширяване на интеграцията.

[12] Виж A. W. Terrill. Regional Spillover Effect of the Iraq War. — «Strategic Studies Institute». December 2008. P. 2 (http://www.strategicstudiesinstitute.army.mil/pubs/display.cfm?pubID=901).

[13] «Iraq: Trade Brief. World Trade Indicators 2008. The World Bank». — http://info.worldbank.org/etools/wti2008/docs/brief89.pdf

[14] Виж «The Heritage Foundation Index of Economic Freedom 2009». — http://www.herita ge.org/Index/excel/DownloadRaw-Data.xls

[15] Виж «Vast Oil Wealth doesn’t Translate into Economic Freedom ».

Index Finds. Washington, 13.01.2009. «Heritage Foundation». — http://www.heritage.org/press/newsreleases/Index09d.cfm

[16] Виж «Global Peace Index Rankings. 2008». http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2008/; «Global Peace Index Rankings 2007». — http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2007/

[17] На заседанието на Съвета за сигурност на ООН от 26.02.2009 се отбелязва, че през 2008 220 хиляди иракчани са се върнали в страната, а през 2009 се очаква завръщането на още 500 хилади, макар че извън страната продължават да се намират «милиони» иракчани. В самия Ирак пък има до 2,8 млн. преместени лица (виж 6087-то заседание на СС ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 9, 14. —http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf).

[18] По данни на ООН, 1 милион иракчани страдат от недостиг на храна, а 6 милиона се изхранват с осигурени им от държавата продоволствени дажби. През 2008, в Ирак бяха фиксирани немалко случаи на холера (виж 6087-то заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 15. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). По данни на ООН, в Ирак работят около 15,5 хиляди лекари, макар че при население от 27,5 млн. са необходими около 100 хиляди лекари (виж «UN Assistance Mission for Iraq: UNAMI Focus. Voice of the Mission». Dec. 2008. P. 5. — http://www.uniraq.org/FileLib/misc/Focus_December2008.pdf).

[19] По-подробно, виж 6087-мо заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf; Measuring stability and security in Iraq. March 2009. Report to Congress in accordance with the Department of Defense supplemental appropriations act 2008». — www.defenselink.mil/pubs/pdfs/Measuring_Stability_and_Security_in_Iraq_March_2009.pdf; «Special Inspector General for Iraq Reconstruction. Quarterly Report and Semiannual Report to the U.S. Congress. 30 January 2009. Arlington (Virginia), 2009»; «Iraq Status Report. 8 April 2009. Bureau of Near Eastern Affairs. U.S. Department of State». — http://www.state.gov/documents/organization/121770.pdf

[20] «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 4.

[21] К. Бертрам. Америка: чары развеяны. — «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 5, 6.

[22] Виж B. Woodward. Plan of Attack. N. Y., 2004. P. 404 — 405.

[23] виж Th. Ricks. Fiasco: The American Military Adventure in Iraq. N. Y., 2006.

[24] Виж «CNN. The Situation Room. 07.03.2009». Wolf Blitzer, Thomas

Ricks. — http://transcripts.cnn.com/TRANSCRIPTS/0903/07/sitroom.01.html

[25] Виж R. Haas. War of Necessity, War of Choice. N. Y., 2009.

[26] B. Obama. Remarks by the President on a New Beginning. Cairo University. Cairo, Egypt. June 4, 2009. The White House http://i2.cdn.turner.com/cnn/2009/images/06/04/obama.anewbeginning.pdf).

[27] Виж Z. Brzezinski. A Tale of Two Wars. — «Foreign Affairs». May/June 2009. Vol. 88. № 3.

[28] Виж «Iraq. PollingReport.com». — http://www.pollingreport.com/iraq.htm

[29] Виж K. M. Pollack. The Battle for Baghdad. — «National Interest». 2009. September/October. № 103. P. 8, 17.

[30] Виж Р. Макнамара. Вглядываясь в прошлое: Трагедия и уроки Вьетнама. М., 2004; M. Laird. Iraq: Learning the lessons of Vietnam. — «Foreign Affairs». Nov./Dec. 2005. Vol. 84, № 6.

[31] К. Клаузевиц. О войне. М., 2003. С. 39, 230—231.

[32] Ibid. С. 24, 46—49.

[33] Виж A. Mack. Why big nations lose small wars: the politics of asymmetric conflict. — «World Politics». 1975. Vol. 27. № 2. P. 175—200.

[34] Виж. Л. В. Дериглазова. Асимметричные конфликты: уравнение со многими неизвестными. Томск, 2009. С. 47—51.

[35] По-подробно, виж: Statement of Stuart W. Bowen, Jr. Inspector General. Office of the special inspector general for Iraq reconstruction at a hearing on «Effective counterinsurgency: How the Use and Misuse of Reconstruction Funding Affects the War Effort in Iraq and Afghanistan» before the Committee on Armed Services. United States House of Representatives, 25.03.2009. SIGIR 09-002T.

[36] Виж «UK combat operations end in Iraq. BBC news. 30.04.2009». http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8026136.stm

[37] H. Gavin. Uncertainty over UK Iraq Legacy. BBC. 29.04.2009. http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8023876.stm

* Преподавател в Томския държавен университет, Русия


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/963-gruziq-s-vse-po-malki-shansove-za-nato

В една своя статия, появила се в края на ноември в “The American Conservative”,  Даниел Ларисън от Чикагския университет посочва, че след като НАТО отдавна е надживяла целта, заради която навремето е била създадена, нейното евентуално по-нататъшно разширяване би следвало да се приема, не като признак на добро здраве или доказателство за успех, а по-скоро за упорит отказ да признае несъответствието си на новите реалности. Според него, „ако НАТО все още може да има някаква цел, това със сигурност не е „уестърнизацията” на Изтока... Всички вероятни кандидатки за присъединяване към пакта от постсъветското пространство (авторът има предвид Грузия, Молдова, Украйна и Беларус – Х.М.) са ужасяващо неподготвени и не са особено ценни, като съюзници. Напротив, всяка от тях би била, в един или друг аспект, очевидно бреме за пакта. Така, идеята за включването на Молдова изглежда достатъчно смешна, имайки предвид руското военно присъствие източно от Днестър, а пък разговорите за евентуално присъединяване на Беларус и Украйна са просто абсурдни. Както е известно, Украйна вече декларира, че няма да участва в каквито и да било алианси, а пък дори ако в Минск вече не управляваше Лукашенко е ясно, че тази страна е съвършено неподходящ кандидат, заради бедността, корупцията и енергийната си зависимост от Москва”.

Що се отнася Грузия, която по традиция бива поставяна на челно място в този списък, след последното посещение на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в Тбилиси (в началото на октомври 2010), анализаторите бяха единодушни, че въпреки всички обещания, в обозримо бъдеще тя едва ли ще стане член на пакта, включително и заради „руския фактор”. В тази връзка ще припомня, че макар в Тбилиси Расмусен за пореден път да заяви, че „вратите на пакта са отворени за Грузия”, той не бе в състояние да назове дори приблизителния срок за присъединяването и, подчертавайки, че за да се случи това страната трябва да покрие съответните критерии. Което е изключително трудно, дори и само защото, на практика, ще означава грузинското правителство да се откаже от всичките си претенции към отцепилите се републики Абхазия и Южна Осетия, обявили независимостта си преди две години. За това, в частност, намеква експертът по стратегическите въпроси на Европейския съвет по международни отношения Ендрю Уилсън, който лансира идеята за „сърбизирането” на Грузия, т.е. предлага Брюксел да окаже натиск върху Тбилиси, ако не да забрави за откъсналите се от страната провинции, поне да се откаже от т.нар. „политика на предначертанието”, подчиняваща всичките му действия на връщането на изгубените „свещени земи”, и да концентрира усилията си върху решаването на многобройните вътрешни проблеми.

„Както срещата на върха на НАТО в Букурещ, през 2008, така и тази в Лисабон, през ноември 2010, доведоха до това, че въпросът за грузинското членство беше отложен за далечното бъдеще, като сред причините беше желанието на редица водещи западни държави да укрепват сътрудничеството си с Русия – посочва известният експерт по въпросите на НАТО и постсъветското пространство Сандра Фернандес от белгийския Център за европейски политически изследвания – Нежеланието на Москва Грузия да стане член на НАТО, беше сред основните причини Германия и Франция да попречат на подобно решение”. Според нея, в чисто политически план, перспективите пред грузинското членство в НАТО са станали още по-лоши, отколкото на срещата в Букурещ, през 2008, където евентуалното присъединяване на страната, пък макар и в по-далечното бъдеще, получи принципното одобрение на страните-членки на пакта. „Това е свързано със ситуацията, създала се в резултат от грузинско-руската война през август 2008 – смята Фернандес – вече не може да бъде възстановено статуквото отпреди конфликта, тъй като загубата на Абхазия и Южна Осетия, най-вероятно, ще се окаже безвъзвратна за Грузия”.

На свой ред, известният грузински политолог Сосо Цискаришвили (председател на Форума за европейска интеграция) също оценява скептично шансовете на страната си да влезе в НАТО. „Посещението на генералния секретар на пакта в Грузия беше поредното „захарче”, подхвърлено на властите в Тбилиси – твърди той, посочвайки, че така НАТО се опитва малко да подслади горчивия факт, че в обозримо бъдеще няма да приеме Грузия за свой член. „Неведнъж бяхме свидетели на подобни посещения на различни високопоставени чиновници, но всички те се измъкваха с фразата, че „вратите на пакта са отворени за Грузия”, а ние продължаваме да висим пред тези врати” – допълва той.

Според експерта на Австрийския институт за европейска политика и политика за сигурност (AIES) Арнолд Кемъл, макар че НАТО е склонна да укрепва отношенията си с Грузия, в Брюксел засега не гледат сериозно на перспективата за приемането на тази страна в алианса. „Тъкмо това накара наскоро президента Саакашвили да обяви, че Грузия ще развива отношенията със съседите си на юг, в Централна Азия, Каспийския регион, а не само тези с ЕС и САЩ. Тоест, грузинският стремеж за присъединяване към НАТО няма да попречи на страната да преговаря на двустранна основа за развитие на стратегически партньорски отношения и с други организации и държави, при положение, че в близко време не се очертава Грузия да стане член на алианса” – посочва Кемъл.

Редица експерти подчертават, че сериозно препятствие по пътя на Грузия към НАТО е и руският фактор. „Както президентът Обама, така и ЕС демонстрират желание за по-тясно сътрудничество с Русия, а Грузия несъмнено е пречка за това. Ето защо редица влиятелни членки на НАТО продължават да не демонстрират никакво желание да обсъждат въпроса за грузинското членство в пакта” – допълва в тази връзка Кемъл.

Както посочва, в спомената по-горе статия Даниел Ларисън: „Привържениците на експанзията на НАТО на изток много обичат да повтарят, че постсъветските републики имат право да провеждат собствена външна политика и да влизат във всички съюзи, които смятат за подходящи, но забравят, че нерядко мнозинството жители на тези държави не желаят да се превръщат в пешки в големите игри за повече власт. Готови ли сме да приемем простия факт, че те не виждат никаква полза за себе си, ограничавайки интеграцията си с Европа в рамките на един военен съюз, а вместо това го възприемат като враждебен и дори опасен? Тези страни действително имат много причини да се интегрират икономически с Европа и, в една или друга степен, го правят. Няма смисъл да им пречим, като настояваме разширяването на НАТО да продължи и то за сметка на държави, чието население не е убедено в ползата от членство в пакта, и които не могат да си позволят да подобрят състоянието на собствените си въоръжени сили, т.е. биха се превърнали в непоносимо бреме за Северноатлантическия алианс”.

* Клуб „Европа на демокрациите и различията”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/962-rusiq-i-novata-strategiq-na-nato-v-afganistan

Последната среща на върха на НАТО, провела се на 19-20 ноември в Лисабон, имаше знаков характер. Очевидно под натиска на европейските си съюзници, Вашингтон склони да бъде преразгледана основната стратегическа концепция на пакта. Условно казано, САЩ и останалите членки на НАТО бяха принудени да признаят краха на „еднополюсния свят” и да започнат да се съобразяват с този факт.

Не по-малко важно обаче е нещо друго, което се случи в Лисабон, а именно декларираното от НАТО намерение да преразгледа концепцията си за „основния противник”. Става ясно, че като такива вече се смятат радикалните ислямисти, във всичките им разновидности, както и Иран, заради плановете му да се сдобие със собствена „малка” атомна бомба.

Афганистанската стратегия на НАТО след срещата в Лисабон

В Лисабон, Северноатлантическият алианс ясно очерта и новата си концепция за войната в Афганистан. Според нея, Международните сили за поддържане на сигурността в страната (ISAF) ще останат там, най-малкото, до 2014. Най-малкото, защото днес никой не се наема да прогнозира, в какво състояние ще се намират тогава режимът в Кабул и толкова усилено подготвяните афганистанска национална армия и полиция. В момента това състояние е по-скоро жалко. В тази връзка, отново бяха лансирани и приети предложения за ускоряване темповете на подготовка на националните кадри в сферата на сигурността. Но, дори ако целия им личен състав (който трябва да достигне няколкостотин хиляди души) мине през обучение в чужбина, няма никаква гаранция, че ще може да спре талибаните. В тази връзка, възниква и въпросът за финансирането на националните сили за сигурност.

Финансирането на преките военни действия и системата за подготовка на националната армия и полиция беше сред най-трудните въпроси на срещата на НАТО в Лисабон, като САЩ не пропуснаха да се възползват от това. Както е известно, в момента само пет страни-членки (от всичко 28) плащат вноски, съобразени с изискванията на Устава на пакта – 2% от БВП. Като основното бреме се поема от американците (26%) и германците (13%). Очевидно беше, че Вашингтон не можеше да се примири с тази ситуация. Именно това породи ожесточените споровете в кулоарите на срещата в Лисабон, както и промяната в „правилата на играта”. Тоест, бяха очертани много по-твърди рамки за вноските в „касата” на НАТО, които ще отиват най-вече за войната в Афганистан. Опитът на част от държавите-членки да прехвърлят акцента върху „прекалената корупция”, вихреща се в тази страна, нямаха особен успех. Финансовият проблем е най-важният за оцеляването на режима в Кабул, което обяснява и твърдата позиция на Вашингтон. Сама по себе си, тази ситуация за пореден път илюстрира нагледно пропастта отделяща САЩ, Великобритания и Германия, от една страна, и останалите членки на пакта – от друга. Казано накратко, позицията на последните може да се сведе до следното: „след като сами се забъркахте в тази каша, сега се оправяйте с последиците”. Истината е, че в повечето европейски столици не вярват в успеха на афганистанската кампания и дори не се опитват да го крият при неофициални разговори на най-високо ниво.

След срещата в Лисабон тази ситуация би трябвало да се промени, което обаче никак не е сигурно. Мнозинството членове на НАТО въобще не бързат да окажат военна подкрепа на американците и британците, да не говорим, че бойните качества на военните им части никак не са високи. Имайки предвид, че дори сравнително добре подготвените британци не издържаха изпитанието, осъществявайки военната операция в провинция Гилменд, и трябваше да отстъпят мястото си на американците, за останалите участници в ISAF дори няма смисъл да говорим. В Пентагона са напълно наясно с това, затова акцентират, в исканията си към съюзниците, на увеличеното финансиране и изграждането на тиловите структури (например на полеви болници).

Тук е мястото да посоча, че самата логика на събитията в Афганистан принуждава САЩ, в заключителния етап на присъствието си в страната, да концентрират своите сили именно в северната и част, т.е. в зоната, доминирана от т.нар. Северен алианс. Тоест, в общи линии, нещата постепенно си идват на мястото. Защото подобна стратегия е обречена на провал, без укрепване позициите на НАТО в Централна Азия. Затова именно укрепването на собственото влияние в региона беше фиксирано като официална цел на срещата на пакта в Лисабон. Какво означава това на практика? Увеличаване „пропускателната” способност на вече съществуващите там бази и укрепване на военновъздушната мощ. НАТО разглежда въпросните бази като най-важните летища за организиране на въздушни нападения и операции с използване на безпилотни самолети, имайки предвид доста голямата вероятност пактът да загуби в бъдеще основните си въздушни бази в самия Афганистан. А да се разчита на такива бази в Пакистан или Индия не изглежда сериозно.

Необходимият съюз с Русия

Всичко това кара НАТО да обърне поглед към Русия. Защото само Москва (все още) е в състояние да упражни достатъчно сериозно влияние върху централноазиатските си съюзници в необходимата за пакта посока. Оттук и готовността на НАТО за толкова сериозни отстъпки към Русия по въпроса за т.нар. „европейска система за противоракетна отбрана” (ПРО). Москва, разбира се, склони да си партнира с НАТО в изграждането на съвместна ПРО, защото това напълно отговаря на дългосрочните и геополитически интереси.

Суровата истина е, че мисията на НАТО в Афганистан може да стане наистина ефективна и полезна, само чрез разширяването и задълбочаването на сътрудничеството със съседните на Афганистан държави и, най-вече, с Русия. Борбата с международния тероризъм в региона се оказва невъзможна без тесни контакти със съответните руски структури. Своевременният обмен на информация и военно-техническото сътрудничество с Москва по афганистанското направление, биха направили операциите на ISAF далеч по-целенасочени и резултатни. Пример за това беше осъществената през октомври съвместна руско-американско-афганистанска операция за ликвидирането на няколко лаборатории, произвеждащи хероин, в Южен Афганистан.

Както е известно, в края на октомври 2010, оперативните служби за борба с наркотиците на Русия, САЩ и Афганистан ликвидираха в района на селцето Зарасари (район Ачин, на правинция Нангархар) четири нелегални нарколаборатории, като конфискуваха 932 кг хероин, 156 кг опиум и голямо количество химикали, използвани за производството на наркотици.

И Русия, и САЩ декларираха задоволството си от тази операция. Според  говорителя на американското федерално Управление за борба с наркотиците (DEA) Ръсти Пейн, Вашингтон разчита да продължи сътрудничеството с Москва в тази сфера. „Радваме се да работим с руснаците. Те свършиха чудесна работа, ние също се справихме добре” – заяви той.

На свой ред, руският външен министър Сергей Лавров съобщи, че САЩ и Русия са се споразумели да продължат сътрудничеството си в борбата срещу наркотрафика и тероризма в Афганистан. Това стана непосредствено след срещата му с държавния секретар Хилари Клинтън, провела се на 30 октомври във виетнамската столица Ханой. Той подчерта: „Споразумяхме се да продължим в същия дух и в борбата с наркотиците и с тероризма, както и за обмен на информация и получаване на точни сведения, позволяващи ни ефективно да пресичаме тези заплахи”.

Меко казано неочаквана се оказа реакцията, на руско-американската операция, на афганистанския президент Карзаи, който официално поиска разяснения от НАТО, като, на практика, обвини и руснаците, и пакта, че са нарушили суверенитета на страната му. Впрочем, малко по-късно, Карзаи се отказа от претенциите си. Междувременно обаче, реакцията му породи сериозно недоумение, както в Москва, така и във Вашингтон. В тази връзка, руската Федерална служба за контрол на наркотрафика посочи, че „афганистанските власти бяха информирани за операцията, военни и полицейски части на тази страна също участваха в нея, затова подобна реакция ни изглежда странна”. Както вече споменах обаче, скандалът с изказването на Карзаи бързо беше потушен.

Участието на руски специалисти по борбата с наркотрафика във въпросната операция на афганистанска територия постави въпроса за това, колко далеч са готови да отидат руските власти и, дали Русия няма да се върне в Афганистан (откъдето се изтегли преди 21 години), още повече, че известни предпоставки за това са налице.

Руският външен министър Лавров обаче, твърде бързо разсея всички съмнения по този въпрос, заявявайки, че „войските ни няма да се връщат и отново да влизат в Афганистан и това е твърда наша позиция”, и подчертавайки, че „ако тези спекулации са се появили след съвместната операция по ликвидирането на нарколабораториите, те очевидно са злонамерени”.

Коментирайки въпросната операция, Лавров съобщи, че руската роля в нея „се изчерпваше изключително до предоставянето на информация, помогнала за уточняване местоположението на лабораториите, произвеждащи хероин и морфин”. „Убеден съм, че това сътрудничество, с активното участие на афганистанското Вътрешно министерство, ще продължи, защото наркотичната опасност, свързана с Афганистан, се превърна в реална заплаха за световния мир и сигурност” – допълни той.

Тези думи на Лавров изясняват степента на руските ангажименти в процеса на стабилизиране на ситуацията в Афганистан, като повечето анализатори (включително американски и руски) признават, че сегашният формат на сътрудничеството между Русия и НАТО по това направление, изцяло отговаря на интересите на Русия, за която напоследък наркотрафикът от Афганистан се е превърнал в изключително сериозен проблем.

Впрочем, налице са и редица други причини, каращи НАТО и ISAF да търсят подкрепата на Москва. Както е известно, в Афганистан настроенията срещу пакта са много силни, като преобладаващата част от местното население смята чужденците за агресори, а не за освободители. Сред причините за това е и нежеланието на командването на ISAF да осъществява дори елементарни обучаващи програми за страната и нейните традиции и обичаи сред личния състав на новопристигналите военни части. Последните парламентарни избори в Афганистан (през септември 2010) за пореден път илюстрираха популярността на лозунга „НАТО – вън от страната” сред местното население. Както вече споменах, за това допринася и поведението на бойците на ISAF. Така, още през 2006, германският Bild публикува снимки на неколцина германски войници, играещи си с череп, изровен от близкия масов гроб.

През последните години стана ясно, че командването на НАТО в Афганистан не може да се справи с възложената му задача да използва ефективно контингента на ISAF за борба с бунтовниците талибани и Ал Кайда. В същото време, то очевидно не провежда и достатъчна разяснителна и възпитателна работа сред личния състав на отделните части. Така, през януари 2009, командването на ISAF обяви, че неговите бойци са унищожили 15 бунтовници в провинция Лагман, в хода на операцията за ликвидиране на един от водачите на Движението Талибан в района. По-късно обаче, местните власти обвиниха частите на ISAF, че са убили 21 мирни жители, включително жени и деца, като са се опитали да прикрият престъплението, заравяйки телата им на различни места.

Някои изводи

И така, плачевната ситуация, в която се оказа НАТО в Афганистан, беше използвана, както се казва „на 100%”, от Москва. На срещата в Лисабон Русия, на практика, получи всичко, към което се стремеше: участие в колективната система за ПРО, откъдето има само една крачка до формирането на система за колективна сигурност в Европа, като цяло, за което преди време призова президентът Медведев. Срещу това, Москва ще помогне на пакта да не претърпи позорно поражение в Афганистан, още повече, че няма никакъв интерес това да се случи, понеже, при подобно развитие, ще възникне риск от разрастваща се експанзия на ислямизма в целия централноазиатски регион. От тази гледна точка, сегашният съюз с НАТО и „пробивът” в отношенията между пакта и Русия бяха предопределени. Интересите на Москва изискват пактът да продължи да присъства в Афганистан, но това присъствие да бъде съгласувано и съобразено с интересите на Русия, централноазиатските съседи на Афганистан, а също на Китай и Индия. Впрочем, това би било в интерес и на самия Афганистан. Първа стъпка в тази посока стана споразумението за активизиране на съвместната борба с афганистанската наркотрафик.

В същото време, НАТО получава възможност да разшири пропускателната способност на логистичния си канал през руска територия. Следва обаче да сме наясно, че този канал не може да се разглежда като реална алтернатива на коридора през Пакистан. В тази връзка, както изглежда, САЩ най-сетне са разрешили (поне частично) проблемите с пакистанските си посредници. Напоследък, вече не се чува за взривени и подпалени цистерни с бензин, пътуващи за Афганистан, бяха подновени и операциите с използване на безпилотни самолети в Северен Пакистан.

Като цяло, тактиката на американските войски в Афганистан, едва ли ще претърпи някакви радикални промени. Поне новата концепция на САЩ не предвижда подобно нещо. Тя цели да гарантира оцеляването на сегашния режим в Кабул поне през следващите четири години, а след това перспективите пред него отново ще бъдат анализирани. В тази връзка, на срещата на НАТО в Лисабон, през ноември, афганистанският президент Карзаи получи „карт бланш” да реформира правителството, като се опита да привлече в него пущунските вождове, чието присъствие би гарантирало поне някаква минимална стабилност. Защото без нея всички усилия на пакта ще бъдат обречени. И тъкмо тази постановка ще се превърне в крайъгълен камък на новата стратегия на НАТО в Афганистан.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 

Публикува са с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/component/content/article/39-broi4-2010/959-flotilqta-na-svobodata-i-globalnite-izmereniq-na-turskata-geopolitika

Операцията на израелските специални части по задържането на т.нар. „хуманитарен конвой” (в който влизаха и турски кораби), опитал се да пробие морската блокада на сектора Газа, даде мощен импулс на пропагандната война в рамките на арабско-израелското противопоставяне, в която, на страната на арабите, все по-активно се включва доскорошният стратегически съюзник на Израел в региона – Турция. Какво всъщност цели Анкара, дърпайки за опашката „израелския тигър”?

Амбициозните цели на Анкара

На първо място, Турция се позиционира като основен „изразител на интересите на палестинския народ”, изземайки инициативата в това отношение от ръцете на Саудитска Арабия и Иран, да не говорим за Египет. Анкара се превръща в основния „генератор” на антиизраелската активност с помощта на инциденти, като този край бреговете на Газа, благодарение на което рязко повишава престижа и авторитета си в ислямския свят. Резкият завой от почти съюзническите отношения с Израел (тайният пакт за стратегическо военно сътрудничество, който вече е анулиран) до открита конфронтация (засега само информационно-пропагандна) е плод на съзнателния избор на Анкара по пътя към постигането на основната и стратегическа цел: превръщането на Турция в изразител на интересите на целия мюсюлмански свят и универсален посредник между Изтока и Запада. Между другото, присъствието на корабите от „Флотилията на свободата” на депутати от Европейския парламент и представители на правозащитни организации (като за по-голям пропаганден ефект сред тях имаше дори и една носителка на Нобелова награда) беше поредното доказателство за това.

Разсъждавайки за „геополитическите амбиции” на Турция, следва да отбележим, че в Анкара са съвсем наясно, че основният „циментиращ” принцип, който би могъл да им осигури водещата роля в мюсюлманския свят е именно антиизраелската политика. Имайки предвид етническите различия и дълбокия разлом между сунити и шиити, тъкмо този принцип се оказва универсален за повечето мюсюлмани. В случая, Хамас е просто средство за постигането на турските цели. Макар че е възможно симпатията на Анкара към тази организация, която Държавният департамент на САЩ определя като „терористична”, да се разглежда и в друг контекст. Може да става дума например, за интуитивна солидарност между два нови и все още формиращи се политически елити, които са на път окончателно да заменят досегашните светско-военни елити на Турция и Палестина, представлявани от последователите на Ататюрк и на Фатах.

{youtube}DSFwyWyVo74{/youtube}

На второ място, Турция, вероятно в рамките на някаква предварителна договорка с Иран и Сирия, съзнателно предприе „изпреварващи действия” спрямо Израел. Става дума за толкова коментираната в навечерието на инцидента с „Флотилията на свободата” идея за скорошна настъпателна операция на израелската армия срещу Хамас и „Хизбула”. Предвид невероятния пропаганден шум, последвал зле планираната и още по-зле осъществена операция на израелските командоси, е съвсем ясно, че вече не може да се говори за подобна мащабна военна акция, защото днес най-важното за Израел е да ограничи вълната от протести и да успокои съюзниците си, а не да стартира военни действия с предсказуемо негативни последици.

На трето място, американският президент Обама беше изправен пред труден избор. След всичките му декларации в защита на човешките права, той бе принуден да реагира еднозначно негативно на инцидента край бреговете на Газа, макар че се постара това да стане в максимално мека форма. И тъкмо тук можем да открием още една от целите на Анкара – да продължи да ерозира американско-израелския съюз, който и без това не преживява най-добрите си времена.

Но, ако това са целите, които си поставя Турция, активизирайки действията си в Близкия изток, нека сега видим възможните последици от тази активизация на фона на днешната ситуация.

На първо място, не бива да се хранят илюзии, че във връзка с инцидента с „Флотилията на свободата” ще се разгърне някаква „глобална кампания”, за каквато пишат турските медии. Сътрудничеството по този въпрос, също ще се окаже доста ограничено. Както е известно, в тази сфера ЕС далеч не е най-влиятелния играч. Русия няма да рискува, а пък Китай въобще не вижда необходимост да се намесва в ситуацията.

На второ място, добре известно е, че администрацията на Барак Обама не изпитва особени симпатии към сегашната управляваща коалиция в Израел. В същото време обаче, САЩ не са заинтересовани от отслабването на еврейската държава и няма да допуснат тя да пострада сериозно. Възможно е Белият дом да се изкуши да използва някои инструменти за натиск и дори да се опита да смени властта в Израел. Защото е ясно, че със сегашното израелско правителство ще е много трудно да бъде продължен близкоизточният мирен процес (в интерпретацията на Вашингтон).

На трето място, последните събития не само, до голяма степен, намалиха вероятността от израелско нападение срещу Иран, а и го направиха практически невъзможно, в краткосрочна перспектива. Което още повече усложнява процеса на налагане на новите санкции срещу Иран, към което толкова настойчиво се стремят САЩ. Тоест, въпросните събития, стовариха върху Турция допълнително бреме и бяха от полза най-вече за Иран. Между другото, някои смятат, че сред условията за подписването на техеранското споразумение за обогатяването на иранския уран, между Иран, Бразилия и Турция, има и негласна договорка за оказване на хуманитарна помощ за палестинците в Газа.

На четвърто място, ислямският свят, както можеше да се очаква, не демонстрира някаква сериозна реакция. При атаката на израелските военни, Турция на практика действаше сама. Истината е, че самата тя не пожела да сподели отговорността за случващото се в региона с мюсюлманския свят, което не и бе от полза. Това едва ли ще спомогне за нарастването на турския международен престиж. Не бива да забравяме и, че преди това Египет подкрепи Израел и също наложи блокада на сектора Газа (която временно бе отменена след инцидента с „Флотилията на свободата”). Турските експерти смятат, че Анкара има важни интереси в региона, но това не означава, че трябва да поеме цялата отговорност за случващото се в него и сама да търси решенията. Сдържаната позиция на редица арабски държави се обяснява и с факта, че в момента секторът Газа се управлява от групировката Хамас, чиито отношения с Египет, Саудитска Арабия и Йордания са меко казано сложни. В този контекст е показателна реакцията на държавите-членки на Съвета за сигурност на ООН, осъдили израелските действия. Тоест, от една страна световната общност осъди Израел, но от друга – не оказа никаква сериозна подкрепа на Турция.

На пето място, турското Външно министерство взе решение да отзове посланика си в Израел. Там смятат, че инцидентът край бреговете на Газа ще има „непоправими последици” за двустранните отношения. Турция обаче очевидно няма да обявява война на Израел, тъй като, както заяви помощникът на турския премиер Бюлент Аринч „това е невъзможно и би било неправилно”. Същото твърди и външният министър Ахмет Давутоглу, според който „проблемът не засяга само двустранните турско-израелски отношения, а и отношенията между Израел и световната общност”. Което означава, че Турция разглежда този въпрос не в рамките на двустранните отношения, а на международно равнище, опитвайки се да активизира механизмите на ООН, НАТО, Организацията Ислямска конференция и други влиятелни международни организации.

На шесто място, и занапред можем да очакваме повишена активност от страна на турското политическо ръководство. Както е известно, турският премиер Ердоган прекрати посещението си в Латинска Америка, квалифицира израелските действия като „държавен тероризъм” и декларира намерение „да потърси отговорност на виновните за убийството на турски граждани”. Впрочем, в речите се напоследък Ердоган редовно нарича палестинците „братя”, с което подчертава мюсюлманската си солидарност. Естествено е, след подобни действия и декларации, рейтингът му в самата Турция и извън нея да се повиши. На фона на появилата се наскоро нова вълна в основната опозиционна Народно-републиканска партия, инцидентът край бреговете на Газа ще позволи на управляващата Партия на справедливостта и развитието да си върне част от загубените позиции.

Предвид, всичко казано дотук, следва да очакваме, че Турция и занапред ще продължи настойчиво да провежда политика, насочена към изолацията на Израел, като е доста вероятно да постигне известни успехи в тази посока. Проблемът обаче е, че обикновено тъкмо когато е в поставен в изолация, Израел може да стане наистина агресивен.

Промяната на турските външнополитически приоритети

На фона на случилото се през последните седмици, мнозина си задават въпроса, накъде ще се насочи основният геополитически вектор на Анкара? Дали Турция ще продължи да чука на плътно затворената врата на ЕС, ще опита да активизира политиката си в Близкия изток, ще се върне към позабравената идея от 90-те за формирането на „тюркска общност” , или пък ще реши да приеме протегнатата към нея „ръка на Москва”?

Що се отнася до европейския вектор, анализаторите са единодушни, че Анкара има всички основания да се чувства обидена на ЕС. През последните години Турция направи много за да покрие копенхагенските критерии за членство в Съюза (друг въпрос е, доколко това въобще е възможно, макар че след като в ЕС могат да влязат държави като Босна, Албания, Македония или дори Косово едва ли следва да се говори за други критерии, освен чисто геополитическите), получавайки в отговор само празните обещания на Брюксел. В многобройните доклади на Европейската комисия постоянно се подчертава, че Турция е отбелязала сериозен напредък по пътя към демократизацията и изпълнява поетите задължения, във връзка с присъединяването към ЕС, но при това се посочва, че това присъединяване няма как да стане преди 2018.

Нещо повече, европейците постоянно акцентират върху това, че ако Анкара не признае официално геноцида срещу арменците от 1915 или не бъде постигнат значим прогрес по кипърския въпрос, преговорите за турското членство в ЕС могат и да бъдат прекратени. За най-голям противник на това членство се смята френският президент Никола Саркози (който между другото планира посещение в Турция, в края на 2010 или през 2011). Впрочем, германският канцлер Меркел също неведнъж е изразявала съмненията си относно пълноправното турско членство в ЕС. В отговор, официална Анкара не крие раздразнението си и макар министърът по европейските въпроси Егемен Багъш да твърди, че Турция не възнамерява да променя „основния” си външнополитически вектор, налице са всички основания да очакваме обратното.

Освен политическата, тук е налице и чисто икономическа мотивация. Както е известно, глобалната финансово-икономическа криза се отрази доста негативно върху европейската икономика, принуждавайки Турция, която е голям износител, да си потърси нови пазари. За първи път от дълги години насам, водещите представители на турския бизнес, които винаги са били в първите редици на лобистите за европейската интеграция на страната, сега поставят под съмнение целесъобразността от продължаването на „безкрайния” процес на преговори с ЕС.

Отношенията с евроатлантическите партньори се развиват по подобен сценарий. Както е известно, вече почти 60 години (т.е. от присъединяването си към НАТО, през 1952) Анкара е дисциплиниран участник в Северноатлантическия пакт. Нещо повече, ако по време на американско-съветското противопоставяне, Турция беше просто елемент (макар и ключов) от политиката на сдържане, формулирана навремето от Джордж Кенън, след победата на Запада в студената война, турците се превърнаха във „флагман” (ако използване формулировката от доклада на Държавния департамент от 1993) в прокарването на американските интереси в Близкия изток. Както отбеляза тогавашният държавен секретар по отбраната Александър Хейг, при посещението си в Анкара през 1994: „Турция вече не е просто един от фланговете на НАТО, тъй като се намира в самия център на един много динамичен регион, в който развитието на събитията е непредсказуемо и чиято сигурност е застрашена”.

Впрочем, през 90-те години, освен американските, турците успешно решаваха и собствените си геополитически задачи, съдействайки за активното привличане на нововъзникналите държави от постсъветското пространство и постсоциалистическите държави от региона на Балканите в сферата на интересите на Запада (пречка за което бяха опитите за реинтеграция на постсъветското пространство или запълването на възникналия там идеологически вакуум от ислямския фундаментализъм) и, до голяма степен, осигуриха достъпа на западните държави до алтернативните източници на енергоносители в Централна Азия и Южен Кавказ.

В същото време, още при първия опит на Турция да „се освободи от западния контрол”, отказвайки да пропусне през своята територия американските войски, подготвящи се за интервенцията срещу Ирак, върху Анкара се стовари целия набор от стандартни обвинения на Вашингтон. И макар че при посещението си в Турция, през април 2009, президентът Барак Обама направи всичко възможно за да поправи нещата, турците продължават да се чувстват засегнати.

Въпреки че турското военно ръководство, като цяло, продължава да се обявява в подкрепа на светската и прозападна ориентация на страната и декларира предаността си към фундаменталните принципи на НАТО, ръководството на управляващата Партия на справедливостта и развитието, както изглежда, се придържа към по-различни идеи. В резултат от всичко това, напоследък Анкара с невиждана досега енергия започна да разширява контактите си с Изтока, включително и за сметка на тези със Запада. В тази връзка, специално внимание заслужава близкоизточният вектор на новата турска геополитика.

Новата роля на Турция в Близкия изток

Мнозина експерти смятат, че основната причина за сегашната турска активност в Близкия изток е, на първо място, стремежът на Анкара да укрепи позициите си в региона за да влезе в „клуба” на регионалните миротворци (включващ т.нар. „квартет” – САЩ, ЕС, Русия и ООН, плюс Египет и Саудитска Арабия). Според тях, тъкмо това обяснява и рязката критика срещу израелския президент Шимон Перес заради жертвите в Газа, отправена му от турския премиер Реджеп Ердоган на международния форум в Давос, решението на Анкара да отмени международната фаза на военните учения „Анадолски орел” (които, на практика, се провеждат под егидата на САЩ и НАТО) заради участието на Израел в тях, отмяната, през септември 2009, на посещението в Тел Авив на турския външен министър и дори телевизионния сериал „Ayrilik” („Раздяла”), в който израелските войници бяха показани като безмилостни убийци, разстрелващи невъоръжени мирни граждани, включително и деца.

В тази връзка, привържениците на конспиративните теории лансираха хипотезата, че дразнейки Израел, Анкара всъщност води сложна игра, чиято цел е да привлече вниманието на споменатия по-горе „клуб” на близкоизточните умиротворители и така по-лесно да спазари пълноправното си членство в него.

Вероятно, подобни теории много се харесват на сега управляващите в Турция, но не бива да изключваме и възможността в основата на последното изостряне на турско-израелските отношения да има повече емоции, отколкото трезви сметки и ясна стратегия. Мнозина високопоставени турски чиновници твърдят, че Ердоган, който дълго време се изявяваше като посредник между Сирия и Израел и съумя да постигне реален напредък в тази сфера, се е почувствал предаден след несъгласуваната с Турция израелска военна операция „Лято олово”, осъществена в сектора Газа в края на 2008 и началото на 2009. А когато Дамаск реагира с рязка критика срещу Израел, отхвърляйки възможността за каквито и да било контакти с еврейската държава, Анкара бе принудена „да действа в унисон със сирийците”, още повече, че през последните десетина години положи много сериозни усилия за възстановяването на отношенията си с тях.

Днес за Турция, подкрепата на Дамаск и Техеран е ключов елемент както на националната и сигурност, така и на сигурността на управляващия в страната елит. Затова и сметките на последния са, общо взето, ясни – „изгаряйки мостовете” с традиционния си регионален съюзник Израел и охлаждайки отношенията с „неблагодарните” ЕС и САЩ, Турция се сближава с основните си съюзници в борбата с кюрдите – Сирия и Иран.

Между другото, това до голяма степен обяснява, защо Турция се оказа сред първите държави, поздравили президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад с преизбирането му на поста (въпреки многобройните изборни нарушения), а по време на миналогодишното си посещение в Техеран турският премиер Ердоган нарече иранския лидер „пацифист”, обвини Запада че се отнася „неправилно и несправедливо” към страната му и обяви петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН за „лицемери”.

Тази близкоизточна тактика на Анкара обаче, е доста рискована. Защото Иран и Сирия са по-скоро ситуативни съюзници, още повече, че арабите и персите никога не са приемали османците за равни. Впрочем, истината е, че в повечето държави от региона, продължават негласно да смятат турците за „варвари, паразитираща върху исляма”. Тоест, очевидно е, че в опитите за укрепване на регионалните си позиции Турция няма как да мине без подкрепата на „кръвните си братя” – т.е. на тюркските народи от Централна Азия и Южен Кавказ и техните държави. Още повече, че навремето Анкара получи отличен „идеологически инструмент” от страна на Вашингтон, улесняващ действията и в тази посока.

Както е известно, в бестселъра си „Сблъсъкът на цивилизациите”, покойният професор от Харвард Самюъл Хънтингтън, съвсем неслучайно, поставя между православната, мюсюлманската и конфуцианската т.нар. „тюркска цивилизация”. Макар това да влиза в известно противоречие със собствената му теза, че основен критерий за една цивилизация е религията, а „тюркска религия” не съществува. Очевидно, според американските геополитици-реалисти (един от които бе и Хънтингтън) формирането на подобна „цивилизация-дразнител” за основните потенциални противници на САЩ, може да се окаже далеч по-ефективно от прокарването на политиката на „глобалната демократична революция” (която следваха т.нар. „неоконсерватори”). В качеството си на основен (тогава) проводник на американските интереси и възползвайки се от слабостта на Русия, през 90-те години на миналия век, Анкара ентусиазирано се зае да „преформатира” постсъветското тюркско пространство. След като се самообяви за „по-голям брат” (agabeylik) на тюркските държави, през 1992 Турция декларира, чрез тогавашния си президент Тургут Йозал, че тюркският свят ще заеме доминиращи позиции в евроазиатското пространство „от Балканите до Китайската стена”. През същата година, към турското Външно министерство беше създадена „Агенция за тюркско сътрудничество и развитие”, отговаряща за всички сфери на отношенията на Турция, както с тюркските държави, така и с тюркските етноси, живеещи на територията на постсъветските републики.

Но, ако последното десетилетие на миналия век и особено средата на 90-те (когато президент бе Сюлейман Демирел) наистина би могло да се смята за „златния период” на турската външна политика (имайки предвид все още „розовите” перспективи пред евроинтеграцията на страната, благосклонността на Вашингтон и турския „патронаж” в Близкия изток), от началото на новото хилядолетие ситуацията започна драматично да се променя. Като на първо място, това засегна плановете на Анкара за доминираща роля в „тюркското пространство”.

Повишаването на световните цени на енергоносителите помогна за укрепването на централноазиатските държави. В резултат от което днес вече не само Турция, а и Казахстан, Узбекистан и Туркменистан опитват да си „присвоят” идеята за Великия Туран, а „придворните” им историци привеждат многобройни аргументи за да докажат, че центърът на тюркския свят е тъкмо на територията на техните държави, а не на „турската периферия”. Естествено е, че подобен Туран, в който Турция няма да играе първостепенна роля, въобще не е необходим на Анкара. Да не забравяме, че и Фондацията за дружба, братство и сътрудничество на тюркоезичните държави и общности (която функционира още от 1993), и другите „протюркски” структури бяха създадени най-вече с цел да бъде легитимирана турската позиция по кюрдския и кипърския въпроси.

Турско-руският алианс

В тази връзка, за Турция стават възможни дори и изглеждащите доскоро невероятни стратегически алианси. Така, през август 2009 премиерите на Русия и Турция Путин и Ердоган подписаха протокол за сътрудничество в сферата на добива и транзита на природен газ, в резултат от което Анкара даде съгласието си за изграждането на газопровода „Южен поток”. Подобно развитие изправи мнозина в Европа (и особено в САЩ) на нокти, защото само месец преди това в Анкара бе подписан документът за изграждането на друг не по-малко важен газопровод – „Набуко”, който трябваше да сложи край на руския монопол в газовите доставки за Стария континент. Подписаното с руснаците споразумение, обаче, на практика сложи кръст на европейско-американските планове. В тази връзка, известният турски анализатор Чингиз Актар посочва, че „вместо да се тревожи толкова, че Анкара гледа на Изток, Западът би трябвало да се опасява да не би обидената Турция да се обърне на Север – т.е. към Русия. Москва отдавна демонстрира специално отношение към тази страна, в качеството и на разпределителен възел за руските енергийни доставки, а турските инвестиции в Русия продължават да нарастват”.

Между другото, още по време на руско-грузинската криза от август 2008, Реджеп Ердоган внесе яснота по турските външнополитически приоритети, подчертавайки, в частност, че макар САЩ да са съюзници, Русия е важен съсед и търговски партньор №1 на Турция: „ние получаваме оттам 2/3 от необходимите ни енергоносители и не можем да я игнорираме”.

Всичко това показва, че Турция изглежда, е решила да разиграе своеобразен външнополитически гамбит. Както е известно, в шаха това означава да жертваш фигура за да постигнеш по-бързо развитие на играта, нейното изостряне или пък за да овладееш центъра. Очевидно е, че жертвайки (или както напоследък е прието да се казва „презареждайки”) доскорошните си откровено прозападни външнополитически приоритети, Анкара съвсем не се опитва да ги замени със също толкова откровено проруски, а по-скоро се стреми да бъде на гребена на вълната на променящата се геополитическо конюнктура. Въпреки това, темата за формиращият се турско-руски алианс е твърде важна (особено за нас, българите) и заслужава по-подробен анализ.

След последното посещение на руския президент Медведев в Близкия изток, мнозина специалисти посочиха, че Москва възстановява позициите си в региона. Първата поява на руския държавен глава в Сирия, която навремето беше ключов съюзник на Съветския съюз, както и преговорите с Турция, завършили с подписването на цял пакет двустранни споразумения, бяха определени от някои като „феноменален успех на руската дипломация”.

Всъщност, новият курс на турския външен министър Ахмет Давутоглу към Русия стартира непосредствено след войната между Русия и Грузия, през август 2008. Тогава Турция лансира идеята за създаването на т.нар. Платформа за стабилност и сътрудничество, чиито смисъл беше, че проблемите на Южен Кавказ следва да се решават от регионалните държави, без участието на САЩ. Тогава между двете страни беше постигнато негласно споразумение, че Москва ще използва влиянието си в Ереван за разрешаването на арменско-турските противоречия, а в отговор Анкара ще се ангажира с прокарването на руските интереси в Азербайджан. Освен това, Турция предостави въздушното си пространство за военно-транспортните самолети, снабдяващи руските бази на арменска територия. Пореден реверанс към Кремъл беше миналогодишното посещение на Давутоглу в столицата на самообявилата се държава Абхазия - Сухуми.

Тук е мястото да подчертая, че с идването на Давутоглу, когото местните политолози величаят като „турския Кисинджър”, външната политика на Турция радикално се промени. Според професора от Лондонското училище по икономика Джеймс Кър-Линдзи, „министърът се опитва да наложи на международната сцена образа на нова Турция, като самостоятелен играч, гарантиращ стабилността в региона. Прокарвайки своята т.нар. „неокемалистка доктрина”, Давутоглу се стреми да изглади историческите противоречия със съседите в Близкия изток, Средиземноморието и Кавказ, отказвайки се от характерния за предшественика му догматичен подход, за да утвърди регионалното лидерство на Турция”.

Мнозина експерти заговориха дори, че Анкара „започва да обръща гръб на Запада”. „Когато Русия е най-големия търговски партньор на Турция – посочва американското списание Foreign Policy – и, заедно с Иран, осигурява необходимите и енергоносители, за Анкара става все по-сложно да играе ролята на верен американски съюзник”. Освен това, не можем да отричаме, че по много външнополитически въпроси позициите на Турция и Русия съвпадат. И двете страни се отнасят скептично към американската стратегия в Ирак и Афганистан и се обявяват против демонизацията на Техеран, опитвайки се да предложат рационално решение на иранския ядрен проблем. Всичко това обаче, все още не дава основание да говорим за вече формирал се турско-руски политически съюз. „Русия и Турция са обречени на съперничество в Централна Азия и Кавказ – се твърди в един доклад на американската агенция Stratfor, според който – Русия се стреми да реинтегрира съветската империя, а Турция е подвластна на неоосманските концепции за ключовото значение на Кавказкия регион и не е в състояние да се противопостави на пантюркистките настроения, разпространени сред нейния елит”.

Въпреки това, мнозина на Запад приемат руско-турските игри съвсем сериозно. Така, според професора по политология от Кентския университет Ейдриън Пабст „Анкара и Москва формират своеобразна „ос на аутсайдърите, готова да отправи предизвикателство към американската хегемония и да промени геополитическия баланс на силите в Евразия”. Към същото мнение, впрочем, се придържа и известният американски анализатор Фредерик Уйлям Енгдал, който твърди, че „буквално пред очите ни се реализира сценарият, който навремето е бил най-страшния кошмар на „бащата на геополитиката” сър Хилфорд Макиндер – т.е. формира се съюз на големите евразийски държави”.

Може ли Турция да провежда глобална геополитика?

Напоследък в местните медии усилено се дискутира темата за мястото на Турция не само в регионалните, но и в глобалните процеси. По правило, подобна тенденция възниква в резултат от намеренията на дадена държава да преразгледа интересите си в региона, да обозначи ясно зоната си на влияние и да определи собственото си място в световния ред. От друга страна, както показва историята, държавата невинаги съумява да формулира адекватна външнополитическа стратегия, особено ако осъзнаването на отговорностите и не е подкрепено от наличието на съответния материален и духовен потенциал. От голямо значение за формирането на съответната международна програма са реалистичните оценки на външнополитическите ресурси на съответната страна. Самата Турция вече е натрупала достатъчно негативен опит от провеждания, през 90-те, погрешен курс по отношение на централноазиатските държави. Днес обаче, тя рискува да повтори грешката си и в Близкия изток.

„Необходимо е да се формира нов световен ред. За съжаление, всички съществуващи глобални институции, като ООН, Световната банка и т.н., създадени в резултат на Втората световна война, не отговарят на днешните реалности” – това заяви турският външен министър Ахмет Давутоглу в края на май, на заседанието на третата международна среща на Алианса на цивилизациите, провела се в Рио де Жанейро. По този начин, турският дипломат № 1 изрази недоволството си от сегашното място на страната му на международната сцена. Според него, днес турската държава представлява „регионална суперсила”, претендираща за пълноправно участие в решаването на глобалните проблеми. Очевидно е, че членството в Г-20 вече не устройва Анкара и тя се стреми към участие в по-влиятелни глобални структури. Най-вероятно, турското ръководство си е поставило за цел постоянното членство в Съвета за сигурност на ООН. Дали обаче Турция разполага с необходимите за това ресурси и, как възнамерява да постигне целта си?

Отговорът на този въпрос можем да открием в речта на Давутоглу на форума в Рио де Жанейро и в предишни изказвания на различни турски лидери. „Както показва историята, цивилизациите винаги са имали позитивен структурен принос за развитието на световния ред... историята не познава конфликти между цивилизациите и този ред, но теорията за сблъсъка на цивилизациите разглежда цивилизационното многообразие като фактор, генериращ проблеми... тази теория се базира на принципа на хаотичното безредие”. Според турския министър, подобна представа за света е погрешна, както от теоретична, така и от историческа гледна точка. В тази връзка, той посочва, че и регионалните и глобалните цивилизации винаги са играли изключително съзидателна роля в развитието на световния ред.

„Днес не живеем в условията на ХІХ век, когато Европа се смяташе за центъра на света, нито в периода на конфронтация между два глобални блока, както беше през ХХ век... днес се формира нов свят и той се нуждае от адекватно възприемане на действителността” – смята Ахмед Давутоглу, който сподели пред слушателите си на форума в Рио, как навремето е чел лекции в Университета на Малайзия: „в аудиторията присъстваха китайци, малайзийци, индийци, мюсюлмани и други представители на различни култури. В същото време, домакините ми предложиха да чета лекции, съобразени с една книга, започваща с древногръцкия свят и завършваща с най-новата история на Запада. В нея нямаше нито дума за Китай, нито за Индия, или пък за мюсюлманската цивилизация. Така повече не може да продължава... Необходим ни е нов подход. Всички световни култури са традиция и наследство на човечеството и принадлежат на всички ни... всички те (т.е. цивилизациите) са част от наследството на човечеството”.

Тези думи са в пълен синхрон с основните „стълбове” на турската външна политика – „нулеви проблеми със съседите” и „мултивекторноа ориентация”. Следва да обърнем внимание, че става дума за държави, представляващи отделни цивилизации. Което показва, че обявявайки се в подкрепа на „многополюсния свят”, Давутоглу в същото време очертава като „полюси” не отделни държави, както изглежда на пръв поглед, а цели групи от държави, обединени около конкретен влиятелен център – един от „полюсите”. Очевидно е, че по тази логика, ислямският свят следва да се представлява именно от Турция. По-нататък, той само потвърждава тезата си: „Необходимо е да изградим нова ценностна система и нов механизъм... Алиансът на цивилизациите, който е втория по мащабите си международен форум, след ООН, предлага именно такъв механизъм. Благодарение на новата стратегия, всички държави на планетата ще станат по-отворени и толерантни към различните култури и цивилизации... Такива региони като Балканите, Южна и Югоизточна Азия си оказват взаимно влияние. И за да не допуснем възникването на онзи тип сблъсъци, на които станахме свидетели през 90-те години на Балканите, се налага да формулираме нов подход. Децата на Африка, Китай, Азия и Латинска Америка, следва да се чувстват интегрална част от историята. В противен случай, те няма да имат бъдеще. Цялото човечество е част от тази история. Именно този подход трябва да бъде възприет от всички страни по света”.

Очевидно е, че във външнополитическата си програма, целяща постигането на регионално лидерство, Турция се придържа към една, по-скоро либерална концепция. Както е известно, за този тип концепции е характерно, че лидерската функция се заключава в способността да се поеме отговорност за установяването на ред в региона, като по този начин се съдейства и за хармонията в международните отношения, като цяло. Декларирайки, че иска да поеме отговорност за разрешаването на палестинско-израелския конфликт, нагорно-карабахския проблем, кипърския въпрос, а също на Балканите, в Средиземноморието, Ирак, Афганистан и Централна Азия, Анкара демонстрира на света, че претендира за ролята на регионален лидер и иска към нея да се отнасят подобавщо. Само че тя съвсем не е единствената с подобни амбиции. Те са характерни и за други страни от региона, а както е известно ревността към чуждото лидерство съдържа мощен конфликтогенен потенциал. Като особено ясно това си пролича напоследък в отношенията между Турция и Израел.

Класическите правила на борбата за лидерство включват конкуренцията за притежаване на по-добри комплексни показатели от съперника, по колкото се може повече вектори на международно влияние. Днес обаче, много държави, включително и Турция, предпочитат да залагат на неокласическите методи за налагане на регионално лидерство. Тоест, Анкара се стреми да реализира нарастващите си международни амбиции, придобивайки повече „компенсиращи” възможности. В тази връзка си струва да си припомним изявлението на турския президент Абдулах Гюл, в което той посочи, че увеличавайки икономическата си мощ, Турция, на практика, укрепва и въоръжените си сили. Тоест, не става дума за противопоставянето на икономическата на военната мощ на страната. За осъществяване на външнополитическата си стратегия, Турция използва всички налични ресурси, които се допълват взаимно, а не се изключват. „Меката сила” на Турция укрепва, но това става с помощта (и при всички случаи без да се ерозира) военно-политическия и стратегическия потенциал на страната.

В тази връзка, отново ще цитирам президента Гюл. В разговор с журналисти, непосредствено преди посещението си в Словакия, той, в частност, отбеляза: „Мнозина виждат в Турция възходяща звезда. Сферите на влияние се изместват в наша полза. Откровено казано, някои ни завиждат за това. За нас наистина е важно да покрием стандартите на ЕС. И, когато ги постигнем, можем да станем като Норвегия”. Още по-откровено на тази тема се изказа Ахмет Давутоглу: „Ние сме нео-османци. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци””. Пак той посочва, че „Великите държави са объркани от това, което се случва. Франция, най-много се стреми да разбере, защо влизаме в Африка. В тази връзка, вече наредих на своите служители: в която и африканска държава да се появи Саркози, той трябва да види там турско посолства и турското знаме. При това им поръчах да наемат посолства в най-добрите столични райони”.

Някои изводи

На фона на всичко, казано дотук, следва да посочим, че сегашното турско ръководство предлага проблемите, в чиято основа са междуцивилизационните различия, да се решават в рамките на механизмите на нови глобални организации, от типа на Алианса на цивилизациите. В качеството и на съпредседател на Алианса, ролята на Турция в него е очевидна. Дали обаче турската държава, която не притежава сериозни традиции в сферата на глобалното стратегическо мислене, както и лидерски опит (каквото и да се говори за наследството на Османската империя), ще може да съхрани ресурсния си баланс, ако наистина се превърне в глобален играч? Защото именно недостигът на ресурси е причината за това амбициозните цели на Анкара да не съответстват на интересите и, или по-скоро на интересите на турската нация. Добре известно е, че интересът се трансформира в цел, само ако е обезпечен със съответните ресурси. В същото време, това ресурсно обезпечаване, до голяма степен, зависи от природата на самия интерес. Ако той се определя от някаква утопична идеология, от типа на „неоосманизма”, няма смисъл да разсъждаваме, дали Турция разполага с необходимите ресурси за да я реализира. Защото е очевидно, че няма такива. Затова в подобни случаи, ролята на основен ресурс се поема от религията, идеологията или историята. От друга страна, тъкмо религиозната принадлежност позволява на Турция да претендира за ролята на регионален лидер. Идеологията, чието отражение са усилията за разширяване възможностите на организациите от типа на Алианса на цивилизациите пък, формират около нея атмосфера на доверие. А историята помага за това динамичната природа на световните процеси да се тълкува като воля на неизбежната съдба, която (както изглежда вярва сегашното турско ръководство) рано или късно ще формира условия за утвърждаване на мира, стабилността и просперитета в рамките на междуцивилизационното взаимодействие. Много е вероятно, тъкмо в това да се заключават и външнополитическите надежди на Турция, независимо от цялата им утопичност.

* Българско геополитическо дружество


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2010/broi32010/910-2010-08-05-07-28-07

Подписаният на 8 април нов договор за стратегическите настъпателни оръжия с Русия (СНВ), без съмнение, е най-голямото външнополитическо постижение на американския президент Обама до момента и идеално допълва историческия му законопроект за реформи в здравната система, който бе одобрен от Конгреса в края на март.

Изглежда, действително сме свидетели на „презареждане” в руско-американските огношения, което само по себе си е достатъчно труден процес, имайки предвид наличието на цяла армия от „рицари на студената война”, окопали се във Вашингтон, включително и в администрацията на самия Обама.

Очевидно е обаче, че в този исторически момент за съвременната политика подобно споразумение за контрол на въоръженията не бива да си остава само двустранна руско-американска сделка. В края на март, в Москва се появи изключително важна фигура – вицепрезидентът на Китай Си Цзинпин, смятан за основния претендент за наследник на сегашния държавен глава Ху Цзинтао, включително и на поста генерален секретар на Китайската компартия, което вероятно ще стане на ХVІІІ партиен конгрес, през 2012.

Всъщност, подписването на новия договор за СНВ бележи нова и доста неясна фаза ва сложното американско-руско-китайско уравнение и Пекин със сигурност ще следи изключително внимателно случващото се между Вашингтон и Москва тъй като може да се окаже, че тъкмо възходът на Китай е лайтмотивът на американските маневри за „презареждане” на отношенията с Русия.

В изявлението си за медиите, дадено от Си в Москва на 23 март, той направи директен намек за необходимостта от формирането на китайско-руски стратегически алианс, посочвайки, че „Русия и Китай трябва да се опират един на друг по всички въпроси, представляващи стратегически интерес за Русия”.

Тандемът Обама-Медведев

Петдневното посещение на Си Цзинпин в Москва се проведе на фона на мъчителните преговори за новия договор за СНВ, които течаха по същото време в Женева. Както е известно те се проточиха с месеци, преди най-сетне да доведат до сделката от 8 април, а през същото това време китайско-американските отношения бяха помрачени от спора между Пекин и Вашингтон за курса на юана. Заради този спор, „Китай и САЩ се конфронтират и, както изглежда, тази конфронтация ще се задълбочава”, се твърди в редакционна статия на китайския официоз „Женминжибао”, от 24 март.

И Обама, и руският президент Медведев много искаха да стигнат до споразумение по новия договор за СНВ. За Обама, договорът беше важен етап в провежданата от него външна политика, създал необходимите предпоставки за „ядрената среща на върха”, провела се във Вашингтон на 12 април с участието на лидери на над 40 държави. Освен това, договорът открива възможност за по-късното мащабно съкращаване на въоръжения, като всичко това може да окаже положително влияние върху отношението на американската общественост към първия мандат на сегашния президент и, евентуално, да му осигури още един четиригодишен престой в Белия дом.

На второ място, ако Обама наистина съумее да стартира „презареждането” на проблемните отношения между САЩ и Русия, той не само ще отслаби напрежението, натрупано по време на „ерата Буш”, но и ще получи възможност да влияе върху руската позиция по редица жизненоважни въпроси, като иранската ядрена програма, тероризма, Близкия изток, енергийната сигурност и, което е най-важното, възхода на Китай.

По същия начин, Медведев се нуждаеше от мащабно (външно)политическо постижение и нищо не би укрепило повече култивирания от него имидж на „кремълски реформист”, отколкото способността да покаже, че е в състояние да промени отношенията между Русия и Запада. Впрочем, Медведев се оказа в центъра на международното внимание и по време на театралната „ядрена презентация”, състояла се на 12 април.

В хода на преговорите си със САЩ за СНВ, Кремъл отклони настоятелния съвет на висшите руски военни, според които Москва трябваше на всяка цена да настоява споразумението на разоръжаване да ограничи по някакъв начин американските планове за разгръщане в Европа на т.нар. система за противоракетна отбрана (ПРО). Както е известно, в рамките на новия договор, всяка от страните трябва да съкрати броя на разгърнатите си ядрени бойни глави до 1550, докато броят на системите за доставката им ще бъда намален наполовина (до 800), а броят на ядрените ракети и тежките бомбардировачи няма да надхвърля 700.

В договора липсват конкретни постановки, ограничаващи програмите за ПРО, като такива, ако изключим доста абстрактната и нямаща задължителен характер формулировка, признаваща наличието на директна връзка между настъпателното оръжие и противоракетната отбрана (1). Както изглежда, в Кремъл са се примирили с невъзможността параметрите на антибалистичните системи за ПРО да бъдат включени в един договор за стратегическите настъпателни оръжия. На свой ред, Обама (най-малкото временно) реши да отложи или да прекрати реализацията на всички големи програми за разработването на стратегически системи за ПРО.

В същото време, Москва твърди, че защитата от оперативно-тактическите ракети е достатъчна за ефективното противодействие на потенциала на такива държави, като Китай, Иран или Северна Корея, както и, че Русия и САЩ дори биха могли да обединят усилията си в тази посока. Договорът за СНВ помага на Русия да си създаде имиджа на ключов партньор на САЩ в усилията за поддържане на глобалния стратегически баланс, което пък повишава престижа и в очите на световната общност, макар че тя вече не е световна свръхсила.

Имайки предвид икономическите проблеми и липсата на средства за разработката на нови оръжейни системи, фактическото съкращаване на руските стратегически сили в най-близко бъдеще се оказва неизбежно, докато САЩ нямат никакви проблеми да поддържат ядрения си потенциал на сегашното му равнище.

Москва е заинтересована от постигането на прогрес в руско-американските отношения. Досега „презареждането” засягаше най-вече климата на тези отношения и Русия стигна до извода, че е трудно да се очаква реален прогрес в двустранното сътрудничество със САЩ, по което и да било направление, без наличието на нов договор за СНВ.

Китай предлага помощта си

Тоест, излиза че Москва при всички случаи печели от подписването на новия договор за съкращаване на стратегическите въоръжения. Освен това, в момента Русия просто няма друг избор. Както заяви наскоро пред „Независимая газета” директорът на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките Сергей Рогов, новият договор е „сурова необходимост” за страната му. Според него: „В момента в САЩ се създават далекобойни конвенционални оръжия, способни да унищожат практически всяка цел, с изключение, може би, на разположените на голяма дълбочина и свръхзащитени бункери. Така, военните задачи, които доскоро можеха да бъдат решени само с помощта на ядреното оръжие, вече могат да се решават с помощта на тези нови неядрени системи. На този фон, американците спокойно могат да си позволят да лансират добре звучащи инициативи за унищожаване на ядреното оръжие и отказа от него, тъй като никой друг в света не е в състояние да създаде толкова високоточни оръжия, с каквито вече разполагат САЩ. Като цяло обаче, администрацията на Обама предпочита да следва по-умерен курс, като успешно съвместява антиядрената си реторика с модернизацията на американските ядрени системи”.

Означава ли това, че наистина ставаме свидетели на „края на историята”? Не, разбира се.

В едно проведено наскоро социологическо проучване на руската неправителствена организация „Левада-център”, само 14% от анкетираните руснаци се обявяват за установяването на по-тесни отношения със САЩ, докато 73% са убедени, че САЩ са „агресор, опитващ се да контролира всички държави на планетата”. В интервю за агенция Интерфакс, един от шефовете на „Левада-център” подчертава: „тези данни свидетелстват, че населението на Русия подкрепя последователно твърдата позиция на Кремъл относно външната политика на САЩ”.

Тоест, посещението на Си Цзинпин в Москва бе осъществено в действително преломен момент за американско-руско-китайското геополитическо уравнение. Си очевидно се стремеше да покаже, че връзките на Китай с Русия са не по-малко важни за Пекин, отколкото връзките му със САЩ. В същото време обаче, нито Пекин, нито Москва демонстрираха готовност да разглеждат отношенията си като стратегически съюз.

Въпреки това, според зам. директора на Института за Далечния Изток към Руската академия на науките Владимир Поляков, с посещението на Си Цзинпин „Пекин искаше да укрепи атмосферата на доверие, която вече съществува между двете държави... В геополитически аспект, това несъмнено е благоприятен за нас фактор, даващ възможност на Русия да се почувства по-уверена в преговорите си със САЩ и европейските държави”.

В момент, когато САЩ „вече не са ни враг, но все още не са наш приятел”, както заяви наскоро руският външен министър Сергей Лавров, китайската подкрепа наистина представлява благоприятен фактор за Москва. Затова, игнорирайки американските усилия за „изолацията” на Иран, министър-председателят Путин обяви наскоро за плановете на Русия да пусне в експлоатация атомната електроцентрала в иранския град Бушер, през август 2010.

Разбира се, макар че новият договор за СНВ е вече факт, трудностите едва сега започват, тъй като договорът трябва да бъде ратифициран от американския Сенат, което няма да стане толкова лесно.

Междувременно, руско-американското съперничество в постсъветските републики продължава да се задълбочава. В поредната демонстрация на Голямата игра, която и днес се води в Централна Азия, се превърна ситуацията, когато (през декември 2009) Москва предложи да разположи руски военен контингент в Баткен, Южен Киргизстан, а Вашингтон моментално отправи контрапредложение на Бишкек, стремейки се да усили собственото си присъствие в региона, където (в авиационната база Манас) вече са разположени 1000 американски войници.  Нарастващото американско присъствие в Киргизстан е повод за безпокойство както в Москва, така и в Пекин. Баткен се намира в близост до „люлката” на радикалния ислям в региона – Ферганската долина, както и до неспокойната Синзцян-Уйгурска област на Китай. Освен това, в Киргизстан има значителна уйгурска общност.

Вашингтон агресивно разширява влиянието си в Киргизстан. Семейния бизнес на клана на киргизкия президент Курманбек Бакиев се захранваше с 80 млн. долара годишно, благодарение на договорите с Пентагона за обезпечаване функционирането на базата Манас. Нещата обаче могат да се променят след въоръжения бунт на киргизката опозиция и свалянето на Бакиев, в началото на април.

Кремълският тандем

Анонимен високопоставен кремълски служител описа последната среща между Си Цзинпин и Путин като „изключително приятелска и плодотворна”.  Според него, Путин е напомнил на Си, че „Русия винаги е подкрепяла Китай по най-чувствителните за него въпроси, включително по тайванския проблем. Смятаме и занапред да градим отношенията си с Китай на основата на уважението към общите ни интереси”. Любопитно е, че поне на пръв поглед, Пекин акцентира върху отношенията с Путин, докато Вашингтон харесва повече Медведев, смятан за „европееца в Кремъл”. По време на последното посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в Москва (втората половина на март), президентът Медведев оцени доста оптимистично руско-американските отношения, характеризирайки ги като „честни, открити и съобразени със съществуващите споразумения”. В същото време, външнополитическият съветник на Путин Юрий Ушаков (зам. ръководител на правителствения апарат – б.р.) съобщи, че Путин „много откровено” е обсъдил с Клинтън целия кръг от спорни въпроси – търговията, ПРО, Иран и поправката Джексън-Ваник (т.е. законът от времето на студената война, ограничаващ търговските отношения с Русия). Според Ушаков, „Путин ясно заяви, че влизането на Русия в Световната търговска организация пряко зависи от политическата воля на американската администрация” (Русия кандидатства за членство в СТО от 1993 – б.р.), като при това е използвал доста силни изрази, информирайки държавния секретар за руската позиция по отношение на Грузия и Украйна. Освен това, Путин е обяснил на Клинтън, че е възможно ООН да наложи нови санкции на Иран, но те могат да се окажат контрапродуктивни.

И така, както отбелязва един известен анализатор, Пекин, Москва и Вашингтон много приличат на „тромави участници в странен общ танц, от който никой не може да се откаже, без сериозно да пострада. Трикът е, как да се координират стъпките на участниците така, че те да не се настъпват непрекъснато”. Спорът за курса на китайския юан е сред най-пресните примери за този „валс за трима”. Пекин открито демонстрира надеждата си, че Русия, която също разполага с голям резерв от американски долари, „ще възприеме обективен подход и ще подкрепи Китай” срещу натиска на САЩ. Поне засега обаче, официален Кремъл предпочита да си мълчи по въпроса.

Бележки

1. Фрагмент от стенограмата на пресконференцията на руския външен министър Сергей Лавров, от 26 март 2010. На въпросите, дали в новия договор за СНВ наистина по никакъв начин няма да бъдат ограничени съществуващите или бъдещи американски системи за ПРО и, дали договорът дава възможност на Русия едностранно да го денонсира, ако САЩ все пак продължат да развиват тези системи, министър Лавров отговаря следното: „Пакетът документи се базира на това, че Договорът се сключва в условия, когато двете страни вече разполагат със стратегически отбранителни системи на съответните равнища. Промяната на тези равнища оставя на всяка от страните правото да решава въпроса за по-нататъшното си участие в процеса на съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. И това ми се струва честна позиция. Тя не забранява на никой от участниците да взема едностранни решения, но еднозначно прокламира, че стратегическите настъпателни въоръжения ще се съкращават до степен, при която всяка от страните ще може да гарантира сигурността си, като при това се отчита наличието на стратегически отбранителни системи, способни да неутрализират стратегическите настъпателни въоръжения. Тази взаимна обвързаност е юридически закрепена”.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Engdal.htm

На 25 декември 2009, американските власти арестуваха нигериеца Умар Фарук Абдулмуталаб, mо обвинение, че е опитал да извърши атентат с тайно качени на борда на самолет на Northwest Airlines, пътуващ от Амстердам за Детройт, взривни материали. Последваха множество съобщения в медиите (от CNN до New York Times), че нигериецът вероятно се е подготвял за терористичната си мисия в Йемен. Така пред света беше обявена появата на нова мишена в американската „война срещу терора”, а именно пустинната държава на Арабския полуостров – Йемен. По-внимателният анализ на историята на „йеменския въпрос” обаче сочи, че Пентагонът и американските разузнавателни служби преследват и други цели в тази страна.

От няколко месеца насам, се очертава устойчива ескалация на военните ангажименти на САЩ в Йемен – унила и бедна територия, граничеща на север със Саудитска Арабия, на запад - с Червено море, и на юг - с Аденския залив и Арабско море. Това е същата опустошена страна, чието име напоследък се конкурира на първите страници на вестниците с това на Сомалия. Наличните данни свидетелстват, че Пентагонът и американското разузнаване работят за милитаризирането на стратегическата за световните петролни потоци контролна точка – проливът Баб-ел-Мандеб, и използват пиратската активност, свързана със Сомалия, наред с новата идваща от Йемен заплаха от страна на Ал Кайда, за да поставят под военния контрол на САЩ един от най-важните маршрути на петролния транзит в света. Да не забравяме, освен това, че вече разработените и все още неразработени петролни залежи в обширната и не напълно уточнена гранична зона между Йемен и Саудитска Арабия са сред най-големите в света.

23-годишният нигериец Абдулмуталаб, обвинен за неуспешния терористичен акт, заяви по време на разпитите, че е бил подготвен и изпратен да осъществи мисията си от организацията „Ал Кайда на Арабския полуостров” (AQAP), базираща се в Йемен. Което моментално насочи вниманието на световната общественост към тази страна, обявена за „новия център на Ал Кайда”.

В тази връзка, ще си позволя да цитирам Брюс Ридъл, 30-годишният бивш служител на ЦРУ и един от съветниците на президента Обама при формулирането на политиката, довела до увеличаването на американските войски в Афганистан, който пише в блога си за предполагаемите връзки на детройтския атентатор с Йемен: „Опитът за унищожаването на самолета на Northwest Airlines, осъществяващ полет 253 EN, по маршрута Амстердам-Дейтройт, в навечерието на Коледа, подчертава нарасналите амбиции на йеменския клон на Ал Кайда, чиито стремеж е да се превърне в ключов играч на глобалния ислямистки джихад. Слабото правителство на йеменския президент Али Абдула Салех, което никога не е контролирало напълно страната и днес е изправено пред редица задълбочаващи се проблеми, очевидно ще се нуждае от значителна американска подкрепа, за да се справи с AQAP” (1).

Някои основни постановки на йеменската геополитика

Преди да се спрем на последните инциденти, се налага по-внимателно да анализираме ситуацията в Йемен. Тук се очертават няколко характерни момента, които в своята съвкупност, влизат в противоречие с твърденията на Вашингтон за възродената организация на Ал Кайда на Арабския полуостров.

В началото на миналата 2009, фигурите на йеменската шахматна дъска внезапно се раздвижиха. Бившият джихадистки лидер Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Али Абдула Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. В края на 80-те, Ал-Фадли беше член на движението на муджехидините в Афганистан. За разрива му с правителството съобщиха редица арабски и йеменски медии, през април 2009. Този разрив даде нов импулс на „Южното движение”, като Ал-Фадли се превърна в ключова фигура на тази опозиционна коалиция.

Както е известно, Йемен, сам по себе си, е изкуствено обединение, създадено през 1990, т.е. в навечерието на разпадането на Съветския съюз, в резултат от което южната Народно-демократична република Йемен (НДРЙ) изгуби основния си спонсор. Обединението между Севера (в лицето на Йеменската арабска република) и Юга (НДРЙ) породи известен оптимизъм, на който обаче сложи край кратката гражданска война от 1994, когато части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдула Салех. От 1978, последният еднолично управляваше като президент на Северен Йемен, а след 1990 – и като президент на обединената йеменска държава. Бунтът се провали, тъй като Салех успя да привлече на своя страна Ал-Фадли и редица други йеменски консервативни мюсюлмани – салафити и джихадисти, в битката с марксистките сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга.

До 1990, Вашингтон и Саудитска Арабия поддържаха Салех и политиката му на ислямизация, като противовес на комунистическия Юг (2). След 1990, Салех се опираше на ползващото се със значително влияние движение на салафитите-джихадисти за да съхрани едноличното си диктаторско управление. Затова оттеглянето на Ал-Фадли и обединяването на неговото „Южно движение” с бившите врагове на президента – социалистите от Юга, беше голям удар за Салех.

Скоро след присъединяването (на 28 април 2009) на Ал-Фадли към „Южното движение” се активизираха протестните действия в южните йеменски провинции Лахидж, Ад Дали и Хидрамаут. Там демонстрираха десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите. След 2006, броят на тези демонстрации непрекъснато нарастваше, като през април 2009 на тях за първи път се появи и Ал-Фадли. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция. В същото време, то активизира и президента Салех, който поиска помощ от Саудитска Арабия и страните от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийски залив, предупреждавайки ги, че целият Арабски полуостров ще изпита последиците от действията на йеменската опозиция.

Картината се усложнява от факта, че Йемен, на практика, представлява „провалила се държава”: на север Салех трябва да се справя с шиитското въстание, ръководено от Абдел Малик ал-Хути (след убийството му в края на 2009, той бе наследен от роднината си Юсеф ал-Хути, обявил, през януари 2010, че временно се изтегля от Йемен, но може да прехвърли войната на територията на Саудитска Арабия). През септември 2009, в интервю за телевизия „Ал Джазира”, президентът обвини Иран и водача на шиитската опозиция в Ирак Муктада ал-Садр че подкрепя шиитските бунтовници в Северен Йемен. Тогава Салех каза: „Не можем официално да обвиним иранската страна, но истината е, че иранците се обърнаха към нас с предложение за посредничество. Което означава, че Техеран поддържа контакти с бунтовниците. Паралелно с това, в Ал-Наджаф (Ирак) Муктада ал-Садр също се самопредложи за посредник. Тоест, той също поддържа връзки с въстаналите шиити” (3).

Йеменските власти твърдят, че за завзели складове с оръжия на бунтовниците, произведени в Иран, а пък шиитските водачи ги обвиняват, че са се превърнали в „маша” на Саудитска Арабия. Що се отнася до Техеран, режимът на аятоласите опроверга твърденията, че в Северен Йемен е открито иранско оръжие, квалифицирайки обвиненията, че подкрепя бунтовниците, като необосновани (4).

Ал Кайда в Йемен

Така очертаната картина потвърждава, че един от диктаторите, които САЩ безразсъдно продължават да подкрепят – йеменският президент Салех, все повече губи контрола над страната си, след двайсетгодишно деспотично управление на обединен Йемен. Икономическите условия рязко се влошиха през 2008, когато рухнаха световните цени на петрола. Около 70% от приходите на йеменската държава идват от продажбите на петрол. Резиденцията на централното правителство на Салех е в някогашния Северен Йемен – в Сана, докато петролните находища са в бившия Южен Йемен. Президентът обаче контролира петролните приходи, затова резкият им спад направи любимия му метод – подкупването на опозиционните политици и групировки – почти невъзможен.

На фона на този хаотичен вътрешен пейзаж, през януари 2009, в някои специализирани Интернет-сайтове се появи съобщение, че Ал Кайда (глобалната терористична организация, основана от подготвяния навремето от ЦРУ саудитец Осама Бин Ладен) е създала нов мощен филиал в Йемен, който да ръководи операциите и на територията на страната, както и в съседна Саудитска Арабия.

На 20 януари 2009, йеменското поделение на Ал Кайда публикува в джихадистките интернет-форуми декларация на своя лидер Насир Абдул Карим ал-Уахаяши (Абу Башир), в която той обяви създаването на единна групировка на Ал Кайда за Арабския полуостров, под негово командване. Според Ал-Уахаяши, новата формация „Ал Кайда на Арабския полуостров” ще включва някогашните му последователи в Йемен, както и членовете на вече несъществуващия саудитски клон на Ал Кайда. Интересно е, че в този документ се твърдеше, че саудитският гражданин (и бивш затворник в Гуантанамо под номер 372) Саид Али ал-Шихри (Абу Сайаф) ще изпълнява функциите на заместник на Ал-Уахаяши.

Наколко дни по-късно, се появи онлайн-видео с участието на Ал-Уахаяши, в което той заяви: „Тръгваме оттук за да се срещнем в Ал-Акса”. Както е известно, Ал-Акса е свещената джамия в Йерусалим, разположена на Храмовия хълм, където някога е бил храмът на Соломон и който арабите наричат Ал-Харам аш-Шариф. Във въпросния видеоматериал бяха отправени заплахи срещу редица мюсюлмански политически лидери, включително йеменския президент Салех, саудитското кралско семейство и египетския президент Мубарак, а Ал-Уахаяши обеща да прехвърли пламъка на джихада от Йемен в Израел, за да „освободи” светите места на исляма и Газа (безумен план, който вероятно би послужил като детонатор на трета световна война, ако някой действително се опита да го осъществи).

Пак в същия видеоматериал, наред с Ал-Уахаяши и Ал-Шихри, се появи и обявеният за полеви командир на йеменския клон на Ал Кайда Абу-ал Харис Мохамед ал-Авфи, за който се смята, че също е бил затворник в Гуантанамо, с номер 333. Наличието на двама, толкова високопоставени „възпитаници” на затвора в Гунтанамо, без съмнение, е достатъчно основание за щателно вътрешно разследване в американските специални служби.

Очевидно е, че йеменският клон на Ал Кайда се отнася враждебно към Ал-Фадли и ръководеното от него масово народно „Южно движение”. На свой ред, в едно от последните си интервюта, Ал-Фадли заяви: „Поддържам добри отношения с всички джихадисти, както на Север, така и на Юг, но не и с Ал Кайда” (5). Което обаче не пречи на президента Салех да твърди, че „Южното движение” и Ал Кайда са едно и също, опитвайки да си осигури допълнителна подкрепа от Вашингтон. Между другото, по данни на американските разузнавателни служби, общият брой на членовете на Ал Кайда в Южен Йемен е около 200 души (6).

През май 2009, Ал-Фадли даде интервю, в което отново се дистанцира от Ал Кайда, отбелязвайки, че „Ние (т.е. Южен Йемен) бяхме завоювани от Севера преди 15 години и сме жертви на жестока окупация. Смятаме за важни само собствените си проблеми и не се интересуваме от останалия свят. Искаме да сложим край на окупацията и да възстановим независимостта си” (7). По ирония на съдбата, същия ден Ал Кайда излезе с обширно заявление в подкрепа на претенциите на Южен Йемен.

На 14 май 2009, в Интернет беше качен аудиозапис на шефа на Ал Кайда на Арабския полуостров Ал-Уахаяши, в което той изрази съпричастност към населението на южните йеменски провинции и опитите му да се защити от „потисниците”, като отбеляза: „Случващото се в Лахидж, Ад Дали, Абиан, Хидрамаут и другите южни провинции не може да срещне одобрение. Трябва да подкрепим и помогнем на южняците”. В същия запис се обещава и, че „притесненията срещу вас няма да останат без възмездие, защото убийството на мюсюлмани по улиците е най-голямото престъпление” (8).

Любопитното във всяко отношение позициониране на малкия, но толкова широко рекламиран, филиал на Ал Кайда в Южен Йемен в рамките на „Южното движение”, което повечето анализатори определят като „широк народен фронт” и което няма нищо общо с радикалния глобален дневен ред на Ал Кайда, позволи на Пентагона да се сдобие с подходящ формален повод за ескалиране на американското военно присъствие в този, стратегически важен регион.

Действително, непосредствено след декларацията, че вътрешните конфликти в Йемен са си само негов проблем, президентът Обама нареди нанасянето на въздушни удари по различни точки на територията на страната. Пентагонът твърди, че в резултат на бомбардировките, извършени на 17 и 24 януари, са били убити трима ключови лидери на Ал Кайда, без обаче да представи никакви доказателства за това. Междувременно, коледната детройтска драма с поредния атентатор на Ал Кайда, вдъхна нов живот в американската кампания за „война с терора” на йеменска територия. Президентът Обама вече предложи военна помощ на правителството на Салех.

Поредната активизация на сомалийските пирати

Паралелно с информациите на CNN за новите терористични заплахи          , идващи от територията на Йемен, сякаш по поръчка, рязко нарасна броят на нападенията на сомалийските пирати срещу търговски кораби, плаващи в същия този Аденски залив, както и в Арабско море, т.е. срещу бреговете на Южен Йемен, което по странен начин съвпадна и с съкращаването на многонационалните морски патрули в региона.

На 29 декември 2009, руската РИА Новости съобщи, че сомалийските пирати са завзели гръцки търговски кораб в Аденския залив, недалеч от сомалийското крайбрежие. Малко по-рано, на същия ден, пак там беше завзет натоварен с химически продукти британски танкер, заедно с 26-членния му екипаж. Демонстрирайки отлични умения в използването на западните медии, пиратският командир Мохамед Шакир се свърза по телефона с британския Times за да му съобщи лично за завземането на кораба. В тази връзка, не може да не си спомним, че според частната американска разузнавателна агенция Stratfor, вестникът, който принадлежи на австралийския магнат и спонсор на неоконсерваторите в САЩ Рупърт Мърдок, понякога се използва от израелското разузнаване за „подхвърляне на полезна информация”.

С тези две пиратски нападения, общият брой на завзетите от пиратите кораби през 2009 надхвърли всичките им досегашни „постижения”. До 22 декември, броят на нападенията на сомалийските пирати в Аденския залив и край източните брегове на Сомалия достигна 174, като в резултат бяха отвлечени 35 кораба и 587 членове на екипажите им. Наистина твърде успешна година за пиратите, както се признава и в доклада на Международното морско бюро, посветен на този феномен. Открит остава въпросът, кой снабдява пиратите в Сомалия с оръжие и им осигурява логистична подкрепа, така че почти винаги да се измъкват от преследването на международните патрули? Или пък, кой ги снабдява с подробна предварителна информация за маршрута, товара и охраната на корабите, тръгващи от най-различни точки на света?

В тази връзка е показателно, че на 3 януари 2010, йеменският президент Салех бе потърсен по телефона от сомалийския си колега шейх Шариф Шейх Ахмед, който го информира за последните събития в Сомалия. Шейх Шариф, чиито позиции в столицата Могадишо са толкова слаби, че понякога го наричат „президент на летище Могадишо”, предложи на Салех двамата да си обменят информация за всички терористични действия, застрашаващи стабилността и сигурността в Йемен и региона, които се планират и подготвят на сомалийска територия.

Петролните „възлови точки” и транзитът на енергоносители

Стратегическото значение на региона между Йемен и Сомалия е изцяло в сферата на геополитическите интереси. Проливът Баб ел Мандеб е една от онези точки, които правителството на САЩ включи в списъка на седемте най-стратегически „тесни” места на глобалния морски петролен транзит. Агенцията за енергийна информация към американското правителство посочва, че „затварянето на Баб ел Мандеб може да попречи на танкерите от Персийския залив да достигнат тръбопроводния комплекс на Суецкия канал, насочвайки ги, вместо това, към сложния и дълъг маршрут около южния край на Африканския континент. Проливът Баб ел Мандеб е контролна точка между Африканския Рог и Близкия изток и стратегическа връзка между Средиземно море и Индийския океан” (9).

Разположеният между Йемен, Джибути и Еритрея пролив свързва Червено море с Аденския залив и Арабско море. Петролният (а и всеки друг) трафик трябва, преди да се насочи към Суецкия канал, да мине през Баб ел Мандеб. През 2006, Департаментът по енергетиката на САЩ съобщи, че през този тесен воден път към Европа, САЩ и Източна Азия преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. По-голямата част от петрола (около 2,1 млн. барела дневно) отива на север, през Баб ел Мандеб, към Суецкия комплекс и Средиземно море.

Използването на ситуацията в Йемен като предлог за увеличаване на американското военно присъствие (или това на НАТО, което на практика, е едно и също) дава на Вашингтон възможност да постави под контрол поредното важно звено от седемте „тесни” места за глобалния световен трафик. Контролът над всички тях (или поне над преобладаващата част) е в основата на всяка бъдеща стратегия на САЩ за евентуално ограничаване на петролния транзит към Китай, ЕС или всеки друг регион или държава, които се обявяват против американската политика. Имайки предвид, че значителна част от саудитския петролен износ минава през Баб ел Мандеб, поставянето на пролива под американски военен контрол би било предупреждение и към Ер-Риад да не се изкушава да се договаря за бъдещи мащабни доставки на петрол за Китай или други държави, които да не се плащат от тях в долари (за това, че такива преговори вече се водят, съобщи наскоро Робърт Фиск от британския Independent)

Освен това, така Вашингтон ще застраши петролния транзит за Китай от Порт Судан, на Червено море, северно от Баб ел Мандеб, който е от жизнено значение за китайската икономика.

В допълнение към ключовото си геополитическо положение, като едно от най-важните, в глобален план, „тесни места” за петролния трафик, Йемен, както твърдят мнозина експерти, притежава едни от най-големите в света и все още неразработени петролни запаси. Йеменските находища Масила и Шабуа, по данни на водещи транснационални нефтени концерни, притежават „запаси от световна класа” (10). В разработката им са ангажирани френската “Total” и няколко по-малки компании. Преди петнайсетина години, по време на частна среща с отлично информиран правителствен чиновник във Вашингтон, той ми сподели, че Йемен притежава „достатъчно неразработени петролни находища за покриване на търсенето в целия свят през следващите петдесет години”. Вероятно, Вашингтон е заинтересован от този факт не по-малко, отколкото от активността на Ал Кайда в страната, още повече, че напоследък редица крупни експерти по проблемите на ислямизма подлагат на съмнение съществуването на мрежата на Бин Ладен като „глобална терористична организация”.

Бележки:

1. Bruce Riedel, The Menace of Yemen , December 31, 2009, accessed in http://www.thedailybeast.com/blogs-and-stories/2009-12-31/the-menace-of-yemen/?cid=tag:all1.

2. Stratfor, Yemen: Intensifying Problems for the Government, May 7, 2009.

3. Cited in Terrorism Monitor, Yemen President Accuses Iraqs Sadrists of Backing the Houthi Insurgency, Jamestown Foundation, Volume: 7 Issue: 28, September 17, 2009.

4. NewsYemen, September 8, 2009; Yemen Observer, September 10, 2009.

5. Albaidanew.com, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op.cit.

6. Abigail Hauslohner, Despite US Aid, Yemen Faces Growing al-Qaeda Threat , Time, December 22, 2009, accessed in www.time.com/time/world/0,8599,1949324,00.html#ixzz0be0NL7Cv .

7. Tariq al Fadhli, in Al-Sharq al-Awsat, May 14, 2009, cited in Jamestown Foundation, op. VII.

8. al-Wahayshi interview, al Jazeera, May 14, 2009.

9. US Government, Department of Energy, Energy Information Administration, Bab el-Mandab , accessed in http://www.eia.doe.gov/cabs/World_Oil_Transit_Chokepoints/Full.html

10. Adelphi Energy, Yemen Exploration Blocks 7 & 74 , accessed in http://www.adelphienergy.com.au/projects/Proj_Yemen.php .

* Авторът е известен американски икономически анализатор и геополитик, който живее в Германия. Повече за него, вж „Геополотика”, бр.4/09.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Muradian.htm

Ще започна с това, че сегашната американска администрация очевидно се опитва да формулира ново отношение към Южен Кавказ, което обаче не означава, че ролята на региона в американската политика вече ще бъде много по-ограничена, а по-скоро предполага нов формат на интересите и приоритетите при решаването на икономическите, политически и военни задачи на САЩ. Глобалният проект на Вашингтон и съюзниците му от НАТО в Афганистан и съседните райони на Централна Азия се оказа непосилен за западната общност и ангажира прекалено много ресурси и внимание, което дори доведе до преразглеждане на задачите в Ирак и Близкия изток, като цяло. Дори проблемите, свързани с Иран, до известна степен загубиха приоритетния си характер, тъй като САЩ и съюзниците им са изправени пред военно-политическо поражение в Афганистан. И макар че повечето европейски и американски експерти продължават да твърдят, че задачите на САЩ в Афганистан въобще не са свързани с целите им за сдържане на китайската експанзия, загубата на контрола над Афганистан би лишило от реален смисъл цялата американска стратегия в Централна Азия и би отслабило аргументацията в полза на формирането на нов американско-индийски съюз, с откровено антикитайска насоченост. По отношение на Пакистан, също е налице постепенна загуба на контрол и макар че засега американците не бързат с фрагментацията му, при евентуална по-нататъшна дестабилизация на страната, на САЩ няма да им остане нищо друго, освен да инициират създаването на няколко контролирани от тях държави на сегашната територия на Афганистан и Пакистан. Едновременно с това, на фона на продължаващата интеграция на Централна Азия и Китай /засега само в икономическата сфера/ подобна незавидна съдба, т.е. фрагментация, може да сполети и централноазиатския регион.

Някои тревожни тенденции

Към тези процеси, следва да се отнасяме с необходимото внимание, защото от тях, до голяма степен, зависи и бъдещето на Южен Кавказ. Още днес, САЩ демонстрират засилен интерес към „новите маршрути” за комуникационна връзка с Афганистан и Централна Азия – т.е. Южният и Северозападният, което лишава Южен Кавказ от досегашното му геостратегическо значение. Ако сътрудничеството на Вашингтон с Москва получи по-нататъшно развитие, значението не само на Южен Кавказ, но и на Турция, значително ще намалее. От анализите на редица американски и британски експерти става ясно, че САЩ се опитват да променят приоритетите си по отношение на Южен Кавказ, разглеждайки го вече като недостатъчно предсказуем и сигурен регион /което се отнася и за маршрутите за транзит на енергоносители и стоки, минаващи през него/.

САЩ и Великобритания, да не говорим за европейските членки на НАТО и ЕС, като цяло,  се опитват по-ясно да разграничат геостратегическите и геоикономически функции на Южен Кавказ. Тоест, стремят се да разглеждат отделно чисто икономическите задачи, свързани с добива и транзита на петрол и природен газ, без излишно да ги политизират. След достатъчно мащабните задачи в сферата на отбраната и сигурността, ключови за региона са само неговите военно-транзитни функции. Военният транзит ще запази до известна степен значението си, но геостратегическите и геоикономически задачи на основните западни силови центрове в региона вече ще са по-скромни. В обозрима перспектива, много неща ще зависят от ситуацията в Централна и Южна Азия, където САЩ продължават да увеличават военно-политическото си присъствие. В същото време обаче сме свидетели на развитие, което не успяха да предвидят повечето анализатори и „политически проектанти”, т.е. на фона на усилващата се роля на Централна Азия, тази на Южен Кавказ в политиката на САЩ очевидно намалява. Можем да предположим, че, с течение на времето, ще започне да намалява и мястото на Централна Азия в американските външнополитически приоритети, но поне засега това е сценарий за едно по-далечно бъдеще. В момента, САЩ се стараят да завършат изпълнението на политическите си задачи в Централна и Южна Азия и това, в някаква степен и за известен /доста ограничен/ период от време, ще съдейства за запазването на геостратегическата роля на Южен Кавказ, като обслужващ транзитния трафик регион. Съвършено очевидно е, че САЩ ще запазят контрола си над основните енергийни комуникации в региона, както и че не изпитват особен възторг от проектите, според които маршрутите на тези комуникации ще минават през територията на Турция и на всичкото отгоре ще се контролират от европейците /като газопровода „Набуко” например/. Създаденият с американско-британски усилия гигантски енергиен комплекс в Кавказко-Каспийския регион, макар че формално постигна предварително набелязаните цели, не оправда напълно надеждите на Вашингтон и Лондон, най-вече поради зависимостта му от Турция, както и заради уязвимостта на Южен Кавказ - две слабости, които така и не можаха да бъдат преодолени.

Анализирайки геополитическото бъдеще на Евразия, въпреки инерционността на съвременното политическо мислене, следва да отбележим възможността за радикална промяна на формата, в който САЩ ще реализират задачите си в Евразия, Близкия изток, Централна и Южна Азия. Става дума за глобално преосмисляне на американската геостратегия, както и на мястото и ролята на партньорите и конкурентите на САЩ. Във Вашингтон се опитват радикално да променят визията си по отношение на такива държави, като Русия и Китай, но тези опити на определени политически и аналитични кръгове са все още в зародиш. Тоест, има още много време до практическата реализация на въпросните идеи, макар че те вече са доста популярни сред най-авторитетните американски анализатори и стратези. Появата им, вероятно, е свързана с търсенето на най-ефективните механизми за преодоляване на световната икономическа криза и появата на световната сцена, като все по-самостоятелни силови центрове, на ЕС, Индия и други държави. Като цяло, следва да имаме предвид, че с отслабването на конкуренцията между водещите държави от Запада и Изтока (колкото и ограничен да е характерът му), Южен Кавказ се изправя пред нови реалности, свързани с липсата на заинтересованост от предприемането на радикални стъпки за решаване на конфликтните проблеми в региона. Значително ще намалее ролята на Турция и Иран. Западната общност ще опита да запази влиянието си в Южен Кавказ, но руските позиции там ще станат водещи, особено с настъпването на пиковия момент в добива на петрол и природен газ. Във всеки случай, американските, британски и европейски експерти твърдят, че през следващите 10-15 години Западът и най-вече САЩ ще съхранят сегашните си позиции, но ще се опитат да намалят нивото на конфронтация в глобален и локален формат.

Анализирайки американската политика спрямо Южен Кавказ, следва да имаме предвид ролята на Турция и Иран в регионалната стратегия на САЩ. Барак Обама и неговият екип се опитват да сложат край на политическата стилистика от времето на Буш-младши по отношение на Турция, т.е. на игнорирането и по всички направления, но истината е, че „реверансите” на Обама към Анкара имат по-скоро конюнктурен характер и всички действия и стъпки на Вашингтон по отношение на Турция означават само едно – че САЩ продължават да следват към нея политика на „сдържане”. Сегашните турски външнополитически и геоикономически амбиции въобще не се вписват в американската стратегия в сферата на отбраната, сигурността и икономиката. Сегашният „заговор” между САЩ и ЕС за „сдържането” на Турция, по един или друг начин, води до усилване ролята на Южен Кавказ, като фактор за сдържане на турските амбиции. Разбира се, не бива да забравяме, че основното политическо /или по-скоро политико-идеологическо/ противоречие на „Стария свят” не е това между САЩ и Русия, или между САЩ и Китай, а между САЩ и ЕС. Тъкмо това обяснява и изявлението на Обама в Истанбул, че САЩ подкрепят присъединяването на Турция към ЕС, имайки предвид, че американският президент беше съвсем наясно, че повечето европейските лидери категорично се обявяват против това. Въпреки това, САЩ продължават да формират по целия периметър на турските граници своеобразен „пояс”, предназначен да сдържа амбициите на Анкара. Както признават редица авторитетни германски и френски анализатори, турският проблем все още не поставен в целия си обем пред американците и европейците и Западът тепърва ще осъзнае колко дългосрочен и опасен е стремежът на Турция да си извоюва статут на световна държава и дори на „регионална макродържава”. Въз основа на досегашния си опит в сферата на регионалната политика, американците осъзнаха, че не са успели да превърнат Южен Кавказ в зона на сблъсък между Турция и Русия /както им се искаше/, а точно обратното - регионът се е превърнал в арена на сблъсък и конфронтация между Турция и самите САЩ. Същото впрочем се случва в Близкия изток, Централна Азия и Черноморския регион. Разположен между Русия и Турция, които се опитват да формират своеобразен антиамерикански алианс, Южен Кавказ не може пълноценно да изпълнява функциите си, свързани с транзита и обслужването му. Затова ми се струва доста вероятно Южен Кавказ да се разглежда занапред най-вече като своеобразен полигон, осигуряващ по-голямото разнообразие на транзитните маршрути и използван за сдържането на Русия и Турция. Тоест, „златният век” на южнокавказката геополитика вече отминава и големият въпрос е, кои държави от региона ще пострадат най-много, когато той окончателно приключи. В същото време, дори и маргинализацията на региона не изключва успешното му развитие и възможността да си извоюва достойно място, в геополитически план.

Южен Кавказ в контекста на „иранския въпрос”

Интересно е, че въпреки все по-твърдата позиция, която Западът заема спрямо Иран, там са налице определени тенденции за преразглеждане ролята на тази държава в света. Всъщност, иранският проблем, до известна степен, стана повод за изясняване отношенията на западните държави с Русия и Китай. Що се отнася до САЩ, в момента те са твърде объркани от развитието на ситуацията в Афганистан и изглежда не са в състояние да дефинират достатъчно ясна политика по отношение на Иран. САЩ не могат да координират политиката си по европейското, евроазиатското, близкоизточното и китайското направления. Нито един от наболелите въпроси на американската политика не намира адекватно решение, налице са сериозни проблеми в отношенията със съюзниците от НАТО, съвършено неясни, както за САЩ, така и за НАТО, остават перспективите за развитие на ситуацията в Афганистан. А мнозина смятат, че докато не бъдат решени основните проблеми в тази страна, САЩ и партньорите им няма да са в състояние да вземат решения и по отношение на Иран, включително по въпросите, касаещи нанасянето на военни удари срещу ислямската република. Въпреки това, подобни удари вече са планирани и са напълно възможни. Няма никакви военно-технически проблеми за нанасянето им. Пентагонът отдавна е разработил два основни варианта за осъществяването на подобна операция, като единият предвижда ограничени, а другият – масирани удари, т.е. въпросът не опира да технически възможности, а до политически решения. САЩ продължават да възразяват против евентуално участие на Израел в нападението срещу Иран, предпочитайки да не ангажират партньорите си в осъществяването на тази задача.

Въпреки че американската администрация разполага с достатъчно добре подготвени експерти по Иран, там липсват стратези, способни да повлияят за предприемането на едни или други конкретни действия по отношение на Техеран. Дори един толкова опитен и активен анализатор и стратег, като Денис Рос /бивш директор на политическото планиране в Държавния департамент а днес специален пратеник за Близкия изток и Югозападна Азия – б. р./, доказал че може да изготвя качествени анализи и предложения, едва ли е в състояние да повлияе върху администрацията в Белия дом. Като цяло, американската експертна общност, ангажирана с иранската проблематика, засега не е лансирала нито една, заслужаваща по-сериозно внимание, инициатива. Създава се впечатление, че принадлежащите към нея са твърде предпазливи и гледат да не поемат кой знае каква отговорност при вземането на окончателното решение за Иран. Очевидно е и, че тази ситуация ще се запази още дълго време. Тук е мястото да спомена, че и Пентагонът, който си има достатъчно проблеми, не е склонен да лансира предложения за радикални действия по отношение на Иран. Едва ли в момента, в Департамента по отбраната е особено популярна идеята за нанасяне на военни удари срещу иранците. Дори и ако тези удари са ограничени, нанасяйки ги, САЩ рискуват да се окажат в изолация, включетелно сред водещите западни държави.

Напоследък, в света все повече се налага схващането, че Техеран разглежда ядреното оръжие не като средство за нападение и агресия, а по-скоро като инструмент за „сдържане” на външните заплахи. Иран не съумя да изгради около себе си „пояс” на сигурност и независимост от политиката и действията на САЩ в региона. Днес тази страна е заобиколена от доста враждебно настроени към нея държави. Режимът на аятоласите вижда в Пакистан основния си потенциален противник, имайки предвид не само, че Исламабад притежава ядрено оръжие, но и проблема с Белуджистан и този за стабилността на Пакистан, като цяло. Иран има много проблеми и в отношенията си със Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и Азербайджан. Във връзка с тези проблеми, водещите аналитични центрове и изследователски институти в САЩ и Европа внимателно следят не само иранската ядрена програма, а и аналогичните програми на Саудитска Арабия, Турция и Египет. Разбира се, сама по себе си, иранската ядрена програма стана причина и фактор за ускоряване на ядрените изследвания в страните от региона, но трябва да признаем и, че Иран има правото да гарантира националната си сигурност. Затова Западът следва да вземе предвид проблемите на Иран и да се опита да гарантира сигурността му, като важно предварително условие за промяна в отношението на Техеран към ядрения проблем. Трябва да признаем и, че именно Саудитска Арабия и САЩ прокарваха политика, поощряваща създаването на ядрено оръжие от Пакистан и носят определена отговорност за разпространението му в света.

Що се отнася до това, в какво положение ще се окаже Армения в случай, че ООН наложи нови санкции срещу Иран, можем да кажем следното. Споразуменията между Ереван и Техеран, както и състоянието на отношенията им, са добре известни. Този въпрос никога не се е обсъждал подробно от британските, западноевропейските или американските аналитични среди, но беше поставян на няколко пъти, при очертаването на сценариите за осъществяване на блокадата на Иран. При това бяха лансирани доста фрагментарни оценки за това, че най-вероятно, на световната общност ще се наложи „да си затвори очите” за специалните арменско-ирански отношения. На първо място обаче, тези отношения не играят кой знае каква роля за Иран, а на второ – ако Армения бъде принудена да се включи в блокадата срещу Иран, ще се наложи да бъдат осигурени алтернативни маршрути за снабдяването и със стоки от първа необходимост, което трудно може да стане, предвид сегашната криза, ударила Запада. В същото време, въпросните санкции няма да имат универсален характер и няма да предполагат пълната блокада на Иран, която да прекъсне износа на петрол и природен газ, както и вноса на продоволствени стоки. В крайна сметка, Армения едва ли ще претърпи сериозен ущърб от въвеждането на санкциите, но това не променя факта, че кавказката тематика, като цяло, практически липсва при обсъждането на иранския въпрос.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Roberts.htm

Както е известно, понятието „умна сила” беше лансирано и обосновано от харвардския професор Джоузеф Най, който се опита, с негова помощ, да постави съответните акценти, сравнявайки политиката на американските президенти Буш-младши и Обама. Ако политиката на неоконсервативната администрация на Буш се основаваше на силата и принудата, администрацията на Обама, поне засега, не използва езика на заплахите. Дали обаче Обама наистина е привърженик на концепцията за „умната сила”, или само играе тази роля за да успокои избирателите си, които може би го възприемат /прекалено наивно и идеалистически/ като политик, персонофициращ един качествено различен подход, все още не е съвсем ясно.

На ръба на противоречията

Междувременно, освен реториката и чисто външното поведение, се промениха и много други неща. Мнозина смятат, че в периода след оттеглянето на Буш-младши глобалната сигурност е понесла още няколко тежки удара. Въпреки многобройните обещания за изтегляне на американските войски, Ирак продължава да е окупиран. Мащабите на конфликта в Афганистан се разрастват и Обама изпрати там допълнителни контингенти. Освен това, сегашният американски президент, на практика, започна нова война в Пакистан, използвайки пакистанската армия в интерес на САЩ. Затворът в Гуантанамо все още не е затворен, а ЦРУ продължава да практикува изтезания. САЩ се бъркат във вътрешните работи на Иран, подкрепяйки местни терористични групировки и финансирайки вътрешните противници на иранския режим, по линия на различни неправителствени организации.

В самите Съединени щати, федералното правителство продължава да нарушава американските закони. То все още разрешава следенето на американски граждани, без наличието на съответните съдебни разрешения. По този начин обаче се нарушава Конституцията на страната, американската полиция пък се снабдява с армейско въоръжение и на нейна основа се формират специални ударни части. Обама не направи нищо за да привлече към отговорност онези членове на правителството на Буш, които извършиха престъпления, заявявайки, че предпочита „да гледа напред”. С други думи, Обама е готов да направи последната стъпка в тази посока, окончателно освобождавайки членовете на американското правителство от властта на закона.

Тоест, първата година от управлението на новия президент може да се приеме за доказателство, че на практика почти нищо не се променя. Политиката на САЩ се определя от същите организирани „групи по интереси”: произраелското лоби, неоконсервативните привърженици на идеята за американската хегемония, общото лоби на военните и специалните служби, което печели от военните поръчки, финансовият сектор, печелещ от създаването на „дългови балони” и т.н.

Впрочем, недостатъчните успехи в реализацията на декларираните от Обама цели могат да се интерпретират по следния начин. Президентът не може едновременно и открито да игнорира наличието на толкова много и толкова силни „групи по интереси”. Съответно, той е принуден да се ориентира към непреки действия, така че да не настрои изразителите на въпросните интереси срещу себе си. В този ракурс, стремежът му за преговори с Иран изглежда искрен. Това не е просто опит да се представи тази държава като неспособна на компромиси и отказваща се от каквото и да било сътрудничество със Запада. Изпращането на големи военни контингенти в Афганистан пък цели успокояването на военния елит и оръжейните корпорации, докато, в същото време, неразрешимият характер на афганистанския конфликт, размива обществената подкрепа за тази война и така дава на Обама възможност да прекрати участието на САЩ в него.

Най-важният проблем, с който се сблъсква администрацията на сегашния президент в международен план, са препятствията пред разрешаването на палестинско-израелския конфликт. Тук са възможни два варианта. Първият е САЩ да принудят Израел да прекрати строителството на нови селища на палестинска територия и напусне окупирания западен бряг на река Йордан и да помогнат за създаването на реална палестинска държава. Вторият пък е конфликтът да намери решение, ако настъпят промени в сегашния политически режим в Иран, вследствие на което бъде прекратено финансирането на движенията ХАМАС и Хизбула. Ако бъде предпочетен първият вариант, планът на израелците и американските неоконсерватори за разширяване териториалните граници на Израел ще бъде блокиран и перспективата за военно нападение срещу Иран ще изчезне. Истината е, че израелската териториална експанзия е реален проблем в Близкия изток и една от основните движещи сили за интервенциите в Афганистан и Ирак, предприети от правителството на Буш-младши.

Нито правителството на Буш, нито това на Обама не се решиха да посочат реалните причини, поради които САЩ започнаха войната с Ирак и още запазват военното си присъствие там. В крайна сметка, самият Буш призна, че в Ирак не е имало никакво оръжие за масово унищожаване, а пък Обама отбеляза, че мисията на американските войски в Афганистан е доста „размита”. Движението Талибан не е Ал Кайда. Някои американци все още вярват на пропагандата, други обаче не. Що се отнася до Иран, Международната агенция по атомна енергия /МАГАТЕ/ не можа да представи никакви доказателства, подкрепящи американските обвинения срещу Техеран, че създава ядрено оръжие. Тоест, истинските причини за санкциите или за евентуално военно нападение се различават от официално заявените. Възможно е обаче, повечето американски граждани още да не са го разбрали.

Проблемът на демократите

Неоконсерваторите преуспяха в усилията си да превърнат традиционните привърженици на изолационизма в Републиканската партия в привърженици на интервенционизма. Тази промяна, наред с негативното отношение на републиканците към гражданските свободи, превърна партията в опасна политическа сила. Мнозина водещи републиканци смятат гражданските свободи за пречка в борбата с криминалната престъпност, както и във войната с тероризма. Те подкрепят концентрацията на безотчетна власт в президентската институция. На практика, Републиканската партия фокусира вниманието си върху „външните врагове”, което пък позволи пълномощията да се концентрират в ръцете на изпълнителната власт. В исторически план, демократите винаги са били противници на изолационизма и все още са такива. Партията им традиционно акцентира върху защитата на гражданските свободи и Била за правата. Обама беше избран с гласовете на американците, настроени против войните на Буш,          противниците на полицейската държава и хората, разчитащи ресурсите, пропилени във войните, да бъдат използвани за нещо по-полезно за американската нация, например за подобряване на здравеопазването. Именно Демократичната партия обаче, представлява проблем за Обама, въпреки че и той е част от нея. Мнозина вече се съмняват, че президентът ще може да реализира промените, които обеща. Повечето обаче са толкова доволни от това, че президентът на САЩ е чернокож, че все още не обръщат достатъчно внимание на всички недостатъци в политиката му.

Застраховане и икономика

Днес организираните „групи по интереси” са толкова силни, че на всеки американски президент и политическа партия е трудно да гарантира желаните от привържениците им промени, ако против това се обявяват лобистите на въпросните групи. Така например, стартираната от Обама реформа на здравеопазването се сблъска с „бетонната стена”, издигната срещу нея от застрахователния бизнес. Неговият отговор на здравната реформа на президента бе предложението да се приеме закон, задължаващ американците да плащат здравна застраховка, а онези, които отказват, да бъдат глобявани. Очевидно е, че този законопроект целеше единствено да увеличи печалбата на застрахователните компании.

От гледната точка на обикновените американци, това няма никакъв смисъл. Защото причината, поради която милиони американски граждани са лишени от каквато и за било медицинска застраховка е, че не могат да си позволят да плащат подобна застраховка по сега съществуващите тарифи. За бедните американци стойността на здравната застраховка се равнява на половината им годишен доход. Мнозина от привържениците на Обама се надяваха, че ще бъде създадена своеобразна национална здравна система, но застрахователното лоби очевидно блокира тази възможност, тъй като и двете основни политически партии в САЩ зависят от спонсорирането на избирателните си кампании от застрахователните компании.

Най-големият проблем на Обама обаче, е икономиката. Той наследи американската икономика в много лошо състояние. От дълго време насам тя преживяваше сериозни трудности, но в началото на ХХІ век  ситуацията още повече се влоши. Ръстът на доходите на основната маса американски граждани, на практика, се прекрати. Сред причините за това беше прехвърлянето на значителна част от производството в развиващите се страни и непрекъснато увеличаващият се брой работни визи, издавани на чужденци. Доходите на средната класа също спаднаха. През последното десетилетие икономиката продължи да функционира, като ръстът на потребителския дълг постепенно замени ръста на доходите на потребителите. Днес обаче, потребителите дотолкова са затънали в дългове, че вече просто не могат да си позволят нови заеми.

Икономическата криза в САЩ съвсем не е приключила и краят и е още далеч. На моменти изглежда, че няма начин правителството да се справи с търговския и бюджетен дефицит. Нещо повече, финансирането на бюджетния дефицит изглежда проблематично. В миналото, бюджетните дефицити на правителството се финансираха от американските търговски партньори, конвертиращи активните си търговски баланси в ценни книжа на американската хазна. Днес обаче, бюджетните дефицити са много по-големи от външнотърговския профицит. Освен това, американските кредитори са обезпокоени от покупателната способност на долара и по-малко склонни да финансират дълга на САЩ, особено в условията на преобладаващо ниски лихвени проценти. Така обаче, доларът може да загуби статута си на световна резервна валута, което пък ще лиши САЩ от средства да плащат за вноса, от който те, до голяма степен, зависят. Бюджетният дефицит може да бъде покрит с печатането на пари, но това би имало разрушителен ефект, провокирайки инфлация и девалвирайки националната валута.

Лично аз смятам, че Обама ще бъде президент на САЩ само един мандат. Той вероятно ще стане жертва на вълната от проблеми, както и на неспособността си да постигне такива резултати, които да удовлетворяват всички. Организираните лобистки групи очевидно са по-силни от президента. На този фон, един от вариантите той все пак да бъде преизбран може да стане войната с все по-демонизирания Иран.

Мнозина смятаха, че тъй като Обама е представител на расово малцинство, което в миналото е било обект на потисничество, той няма да провежда хегемонистична външна политика, нито пък ще следва такава вътрешна икономическа политика, която да отговаря само на интересите на богатите американци. Според мен обаче, е твърде наивно да вярваме, че расовата принадлежност може да доминира над материалните интереси.

* Авторът е известен американски икономист, заместник държавен секретар по финансите по времето на президента Рейгън и един от „бащите” на т.нар. „рейгъномика”

 
Начало Предишна 2 1 .. Следваща Край
Powered by Tags for Joomla