Tag:пакистан

Електронното издание abcnews.go.com/

На 2 май, сутринта, в престрелка, екип на американски спецчасти  в Исламабад бе убит Осама бин Ладен, съобщи агенция Ройтерс. Така е бил поставен край на 10-годишния световен “лов” на мозъка на атентата от 11 септември.

Катарската телевизия "Ал Джазира" съобщава, че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.

Сайтът на "Ал Джазира"

Тълпи от хора се събраха пред Белия дом след новината за смъртта на бин Ладен.

“Извършена бе една справедливост” – обяви американският президент Барак Обама в специално обръщание към нацията смъртта на неуловимия лидер на Ислямското движение Ал Кайда, автор на редица смъртоносни терористични актове по света, съобщи Ройтерс.

Според Обама, смъртта на бин Ладен и нещо изключително като събитие, тъй като представлява повратен момент в световната история, както за мрежата от негови бойци, разпръснати по света, така и за събитията в Афганистан.

Източник, запознат с операцията на спецчастите е потвърдил смъртта на бин Ладен и съобщил, че лидерът на Ал Кайда е бил прострелян в главата.

По-късно смъртта на терорист №1 е била потвърдена и от длъжностни лица в Пакистан.

С ликуване и национални знамена във Вашингтон и Ню Йорк посрещнаха новината американците. Като най-значима победа, постижение на американската нация, определи случилото се в обръщението си Обама.

"Осама бин Ладен не беше мюсюлмански лидер и САЩ никога не са водили война с исляма. Ликвидирането му трябва да бъде радост за всички, които вярват в мира", е заявил президентът Барак Обама.

Веднага след новината, последвалото покачване на долара и снижението на цените на суровия петрол, политически анализатори отблязаха, че събитието ще даде голям политически тласък на рейтинга на президента Обама преди изборите през 2012 година.

Пакистанските власти официално не коментираха новината и запазиха мълчание, но въпреки това от американска страна бе съобщено, че Пакинстан е помогнал на ЦРУ да локализира обекта?!

Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан тъй като Исламабад реагира остро на въздушни атаки в западната част на страната и арестува служител на ЦРУ, който уби двама пакистанци по-рано т. г.

По този повод Обама уточни, че при операцията не са били убити американски граждани, тъй като частите са били инструктирани да внимават и избягват цивилни жертви.

Американски представители казаха, че са уведомили пакистанските власти за атаката срещу Бин Ладен едва след края на операцията.

Независимо от това Обама каза, че Пакистан е помогнал на Вашингтон да стигне до Осама бин Ладен, и подчерта, че е важно, че Исламабад продължава да сътрудничи в борбата с терористите.

Противоречивите изявления на Обама навеждат на мисълта, че за пореден път ни се съобщава нещо, което не се е случило точно така. Получава се така, че хем пакистанските власти са били уведомени за операцията на ЦРУ след края й, хем Обама заяви, че Пакистан е помогнал на Щатите да стигнат до лидера на Ал Кайда!

При операцията, срещу бин Ладен, траяла общо 40 минути, са били убити трима възрастни мъже, включително и син на бин Ладен. Двама от мъжете са били куриери на Бин Ладен, а за третия се смята, че е синът му. Убита е била и една жена, която е била използвана като щит от мъжете, предадоха Ассошиейтед прес, abc.news и Би Би Си.

Кристиян Аманпур чете новината по abc.news

Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан .

Според Катарската телевизия "Ал Джазира", че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.

При нападението е пострадал и един хеликоптер, поради появил се механичен проблем. Екипажът на машината незабавно е бил евакуиран на безопасно място.

Операцията срещу бин Ладен е била наблюдавана в реално време, на монитор, в конферентна зала в централата Лангли, Вирджиния от новия директор на ЦРУ, Леон Панета и други висши представители на американското външно разузнаване предаде АФП.

Четири години проследяване на един от доверените куриери на Осама бин Ладен са локализирали местоположението на лидера на Ал Кайда – триетажен имот, в селището Аботабад, на 30 мили северно от столицата Исламабад, отличаващ се от другите в района, до който води черен път. Имотът бил поне 8 пъти по-голям от другите в района, като бил обграден със стени, обвити с бодлива тел за допълнителна сигурност и непрекосновеност на лицата, намиращи се в него. Достъпът е бил контролиран чрез два контролирани по сигурността входа.

Осама бин Ладен не е имал интернет в имота или прокаран телефон, за да не бъде лесно локализиран.

Съобщението за смъртта на лидера на Ал Кайда отлепи долара от тригодишното дъно, на което се намираше, а цената на суровия петрол падна. Въпреки видимия “резултат” по борсите, анализатори предупредиха, че отражението на новината за смъртта на бин Ладен върху пазарите ще бъде краткотрайно.

Представител на американската админстрация е съобщил, че в петък, на 29 април президентът Обама е дал окончателната заповед за начало на операцията.

Израел определи смъртта на терорист №1 за “огромен триумф” на Вашингтон и неговите съюзници.

Други експерти като Рик Нелсън от Центъра за стратегически и международни изследвания засега са далеч по-предпазливи като припомнят, че Ал Кайда има филиали по целия свят и не е известно какво ще последва.

Индия заяви своята загриженост от факта, че убийството се е случило в Пакистан, тъй като в тази държава терористи от различни организации имат убежища в тази държава е съобщило министерството на вътрешните работи в Ню Делхи.

За идентифициране на трупа на убития ще се направят проверки с ДНК тестове, както и се очаква да бъдат приложени тестове за разпознаване на лицето, предаде Ройтерс.

В 10.30 часа българско време CNN съобщи, че Осама бин Ладен е бил погребан  на неназовано място в морето. Според мюсюлманската традиция, това трябва да стане 24 часа след смъртта. Тъй като не бе оповестен точният час на убийството, не може и да бъде преценено спазени ли са ислямските традиции за погребение.

Защо спецслужбите са избързали да погребат убития – това е загадка, която едва ли ще получи своя отговор.

Сайтът News. bg съобщи, че Държавният департамент на САЩ е предупредил всички граждани на страната за съществуващата опасност, която ги заплашва след ликвидирането на бин Ладен.

Американските власти се опасяват от проявяване на насилие спрямо американските граждани и туристи и затова призоваха всички американци да бъдат с повишено внимание и внимателно да следят новините.

Срокът на действие на предупреждението изтича на 1 август 2011 година.

Дипломатическите представителства на САЩ може да бъдат поставени под временна закрила във връзка със заплахата от антиамерикански атаки.

Дейността на американските посолства на местата с повишен риск ще продължи, но съществува възможност те да бъдат затворени временно или да преустановят предоставянето на услуги на гражданите, за да се обезпечи безопасността им. В тези обстоятелства американските посолства и консулства ще правят всичко възможно да предоставят екстремна помощ на американските граждани.

Часове по-късно, президентът на САЩ Барак Обама съобщи на извънредна пресконференция в Белия дом, че тялото на убития бин Ладен е било открито от американски войници, предаде Ройтерс.

Източник от Белия дом съобщи пред "Скай нюз", че при акцията са загинали един от синовете на Осама, куриер на Бин Ладен, брат на куриера и една жена.

По-късно и NBC потвърди, че при операцията са задържани две от съпругите на Бин Ладен и шест негови деца. 54-годишният Осама има общо 19 деца.

Тялото на Осама бин Ладен е било взето от американските войници и закарано в Афганистан. Пет часа след изявлението на президента Барак Обама, CNN съобщи, че "бин Ладен е погребан в Арабско море съгласно ислямските закони и традиции", като идентификацията на Осама е станала по чертите на лицето. Анализ на ДНК предстои да се прави, но резултатите ще бъдат ясни през следващите дни са съобщенията по този факт.

Доколко сигурна е идентификацията на убития бин Ладен е твърде неясно, още повече необяснимо е защо толкова са бързали американците да хвърлят тялото на Осама в морето, при положение, че ислямската традиция повелява погребение да се извършва 24 часа след настъпване на смъртта.

Затова пък радостта на Щатите бе помрачена от засилване на сигурността на посолствата на САЩ по света, както и извънредните мерки за сигурност, които трябва да предприемат съюзниците в Афганистанската война, тъй като се очаква Ал Кайда да отвърне на удара!

Сайтът Медияпул публикува следното:

“Обама предупреди, че Ал Каида ще продължи да атакува САЩ.

Държавният департамент на САЩ издаде глобално предупреждение към всички американски граждани за повишен риск от антиамериканско насилие предвид скорошната контратерористична дейност в Пакистан.

От Държавния департамент посочиха, че очакват вълна от насилие след ликвидирането на терорист номер едно.

Интерпол също призова да бъдат предприети засилени мерки за сигурност, тъй като смъртта на Осама бин Ладен може да доведе до атаки на отмъщение по цял свят, съобщи Франс прес.

Генералният секретар на Интерпол Роналд Нобъл призова за "допълнителна бдителност” на службите за сигурност заради повишен риск от атаки на Ал Кайда или на групировки, свързани с международната терористична мрежа, след смъртта на бин Ладен.

Очакванията са Осама да бъде наследен на най-високия пост в Ал Каида от родения в Египет хирург Айман ал-Зауахири, който досега бе втори човек в организацията.”

 
Барак Обама, носител на Нобелова награда за мир, по чиято заповед са избити стотици хилядиВъпреки че обещаваше да прекрати войните и получи Нобелова награда за мир Обама разочарова избирателите си и световната общественост като бомбардира цели седем държави, докато Джордж Буш успя да бомбардира „само“ четири…
Големите надежди, които носеше с обещанията си Барак Обама бяха забравени отдавна. След като започна официално да бомбардира и Сирия, под предлог, че бомбардира ИДИЛ държавите, които американският лидер е бомбардирал станаха цели седем.

Морални, а законни ли са ударите на ЦРУ с дрони в Пакистан?

За първи път в 114-годишната история на Нобеловият комитет неговият председател беше сменен извънредно. Бившия премиер на Норвегия Торнбьорн Ягланд си изпати затова, че връчи Нобел за мир на Барак Обама и то много преди официалното му встъпване в длъжност. Той бе сменен, тъй като се оказа, че Барак Обама няма намерение да допринася за световния мир, а тъкмо напротив – бомбардира дори повече държави от предшественика си – Буш-младши и се превърна в най-неудачния носител на Нобеловата награда за мир.

САЩ са избили над 2млн. души в Близкия изток за последните 12 г. – но за какво?

Стотици хиляди цивилни жертви в ИракОбама спази „традицията“, която болшинството от американски президенти следват – да бомбардира поне няколко държави. Само за периодът от края на Втората световна до днес Щатите са бомбардирали толкова държави, че ако съберем техните жители се оказва, че са бомбардирани над една трета от световното население.

Ето ги „успехите“ за световният мир на Нобеловия лауреат Барак Обама. За седем години на власт той бомбардира същият брой държави: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен.

В същото време стават все по-цинични непрестанните претенции на САЩ, преповтаряни основно от шестте корпорации, които държат всички медии в САЩ и клоновете им в чужбина, за демократичност и миролюбие.

Списъкът с бомбардираните държави от същия този защитник на демокрацията и мирът е твърде дълъг:

  • Корея и Китай 1950-53 (Корейската война)
  • Гватемала 1954
  • Индонезия1958
  • Куба 1959-1961
  • Гватемала 1960
  • Конго 1964
  • Лаос 1964-73
  • Виетнам 1961-73
  • Камбоджа 1969-70
  • Гватемала 1967-69
  • Гренада 1983
  • Ливан 1983, 1984 (обект на бомбардировките е и Сирия)
  • Либия 1986
  • Ел Салвадор 1980s
  • Никарагуа 1980s
  • Иран 1987
  • Панама 1989
  • Ирак 1991 (войната в Залива)
  • Кувейт 1991
  • Сомалия 1993
  • Босна 1994, 1995
  • Судан 1998
  • Афганистан 1998
  • Югославия 1999
  • Йемен 2002
  • Ирак 1991-2003
  • Ирак 2003-2015
  • Афганистан 2001-2015
  • Пакистан 2007-2015
  • Сомалия 2007-8, 2011
  • Йемен 2009, 2011
  • Либия 2011, 2015
  • Сирия 2014-2015
Публикация на

https://alterinformation.wordpress.com/2015/08/30/894182581951/

Четете още:

Без много шум – НАТО върна Афганистан на талибаните

Мащабите на американския геноцид в Ирак

 
Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso
 
Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1915-kak-zapadat-sazdade-qislyamska-darzhavaq

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби потвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от края на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а именно на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

 
Външната политика на Съединените щати, главно преследваща енергийните интереси на страната, доведе до възхода на ислямския екстремизъм. За възхода на Ислямска Държава САЩ имат не по-малка отговорност и роля, отколкото за възхода на Ал Кайда през 1980-те.

В тази статия ще ви представим отдавна известни факти, които днес медиите умишлено пропускат, когато говорят за благородната мисия, поведена от Съединените щати, срещу Ислямска Държава. Но, за да стигнем до Ислямска Държава първо трябва да си спомним ролята на Щатите за появата на муджахидините от Ал Кайда.

Първо – двете организации са обвързани; второ – и двете организации са част от политиката на САЩ, която включва т.нар. „контролиран хаос“, създаван от радикали, които са подкрепени от ЦРУ и/или обучени от управлението и ръководени, за да изпълняват интересите на САЩ. Те може да са муджхидините в Афганистан през 1980-те, ислямски радикали в Либия и Сирия от близките няколко години, или крайно-десни радикали, които окървавиха „Майдана“ през миналата година в Украйна. Общото между тях е, че петте корпорации, които притежават всички американски медии, респективно и клоновете им в целия свят, ги представят с благородни етикети като „борци за свобода“. Нека припомним, че дори Осама бин Ладен беше възхваляван в западните медии, когато САЩ подкрепяха неговите муджхадини срещу съветската армия. В „Индепендънт“ той беше наречен „Антикомунист и борец за мир“.

ЦРУ подкрепя Ал Кайда и сродните ѝ организации почти половин век. Има няколко тренировъчни лагера, където ЦРУ обучаваше и въоръжаваше муджахидините. Един от най-важните е този в Пакистан. Той се използва и до днес, когато се обучават т.нар. „бунтовници“, които после се вкарват в Сирия. За периода 1982-1992 от ЦРУ са обучени над 35 000 джихадисти от 43 различни ислямски държави, които да се включат в Ал Кайда и други организации под нейното крило. Основоположника на тази политика е Роналд Рейгън. Съединените щати не само обучаваха, въоръжаваха и спонсорираха ислямски екстремисти. САЩ влагаше милиони в програми за обучаване на ученици в Афганистан. Но там те бяха запознавани с книги, съдържащи радикални и ислямистки послания и изпълнени с гневна пропаганда, с която промиваха мозъците на афганистанските деца.

През 1979 г. Осама бин Ладен беше вербуван от ЦРУ и след това неговите муджхадини от Ал Кайда получиха солидна подготовка в Пакистан (предимно), за да бъдат пуснати срещу съветите.

2001 г. беше историческа за съдбата на „Новия Близък Изток“, чиито архитекти се опитват да бъдат САЩ, Саудитска Арабия, няколко други разузнавания от петролните монархии, Израел и Турция (Турция се опитва да играе роля, но е със силно ограничен капацитет).

Корените на Ислямска Държава произлизат от Ал Кайда, която е плод на американското разузнаване, в съдружничество с британското МИ6, израелските МОСАД, пакистанското и саудитското разузнавания. Бойците на ИДИЛ бяха използвани при т.нар. Арабска пролет, което беше мащабен проект, контролиран от същите тези разузнавателни агенции. Джихадистите бяха използвани в Либия, а след това прехвърлени в Сирия.

Под окупацията на САЩ и НАТО Афганистан се превърна в производител номер едно на хероин в света. От окупацията до 2014 г. Афганистан увеличи продукцията си дотолкова, че в момента произвежда над 95% от целия световен хероин. Но освен в ролята на „наркотрафиканти“ НАТО се вписаха и в ролята на покровители, заедно с турското главно командване и вербовчици на наемници за Ислямска Държава и фронт Ан Нусра (сирийския клон на Ал Кайда), които бяха хвърлени в операцията им срещу Сирия, започнала през март 2011 г. Според данни от израелското разузнаване тази инициатива се изразявала така:

„кампания за набирането на хиляди мюсюлмански доброволци от близкоизточните държави и мюсюлманския свят, за да се бият заедно със сирийските бунтовници. Турската армия е поела ангажимента да ги обучава и да осигури безопасното им влизане в Сирия.“ (DEBKAfile, НАТО ще дава на сирийските бунтовници противотанкови оръжия, август 14, 2011)

Редица западни разузнавания са замесени в обучаването на ислямските радикали. Експерти, наети от Пентагона дори обучаваха ислямистите как да боравят с химически оръжия. Това е ключово, защото именно чрез изстрелването на химически заряди от позициите на джихадистите (или т.нар. „бунтовници“) Съединените щати искаха да оправдаят бомбардирането на Сирия, което сега оправдаха с бомбардирането на собствената им креатура ИД.

„Съединените щати и някои европейски съюзници използват експерти по отбраната, които да тренират сирийските бунтовници и да ги обучат как да боравят с химически оръжия, заяви високопоставен служител в американската армия и някои дипломати пред CNN“ (CNN, декември 9, 2012).

Трябва да отбележим, че и кампанията по обезглавяванията не стана без ролята на съюзническото на САЩ разузнаване на СА, където обезглавяванията са наказателна традиция. Именно от затворите на Саудитска Арабия хиляди осъдени престъпници бяха освободени, ако желаят да се превърнат в наемници за Ислямска Държава. Повечето от тях са със смъртни присъди и няма какво да губят.

Израел също оказва помощ на ислямистите в Сирия, основно в зоната на Голанските възвишения. Тяхната помощ се изразява предимно в това, че приемат на лечение наемници, лекуват ги и след това ги връщат.
Израелския премиер Бенямин Нетаняху и Моше Аялон, министър на отбраната на среща с ранен наемник от Сирия в болница в окупираните Голански възвишения на границата със Сирия).

Офицери от израелската армия обучават джихадистите. Ако за теократичната монархия, люлка на ислямския радикализъм и родина на Ладен – Саудитска Арабия не е изненадващо, че се занимава с такива дейности то за мнозина незапознати е истински шок да чуят, че САЩ и Израел също подпомагат от години ислямските джихадисти. Как така, особено за Израел – нали това е единствената немюсюлманска държава в региона, която всички искат да унищожат. Това първо е нещо, което Израел не спира да повтаря, за да оправдава политиките си и най-вече, за да запази огромния си ядрен арсенал далеч от очите на света. И второ – няма проблем, защото израелското разузнаване и съюзническите му контролират процеса и самите джихадисти. За това атаките срещу Израел идват от Хамас, а не от организации като Ал Кайда или ИД.

Практически, бойците от Ислямска Държава са пехотинците на няколко държави и техните разузнавателни агенции, които вършат мръсната им работа в Ирак и Сирия. За това срещите на Джон Макейн с лидири на ИД по време на едно от незаконните му пътувания до Сирия не са нищо изненадващо. Толкова „нормално“ се приемат от западната корпоративна преса, колкото и срещите на държавния с-р Бжежински с Осама бен Ладен в Афганистан през 1980-те.

Целия парадокс на театъра, който ни разиграват от оглавяваната от САЩ коалиция „срещу Ислямска Държава“ се изразява в това, че именно те са отговорниците за възхода на тези организации. А сега, харчейки стотици милиони бомбардират инфраструктурата на Ирак и Сирия, фабрики и нефтени кладенци. Джихадистите не показват да са особено засегнати от ударите „срещу“ тях.

Халифат на Ислямска Държава? Как се появи този нов тумор в Близкия изток? Как така някакви джихадисти превземат половин Ирак под носа на САЩ и НАТО, които са над десетилетие там? Тези леко екипирани джихадисти се оказа, че имат нужните познания, за да изградят телекомуникации и администрация, чрез която управляват своята нова „държава“. Истината е, че този т.нар. „Халифат“ е част от американския проект за разцеплението на Ирак и Сирия на няколко отделни територии: Сунитски ислямистки Халифат, Арабска Шиитска Република и Република Кюрдистан.

Разпределение на силите и контролираните територии (актуално към: 24.11.2014, източник: „Военна история“)

 
Американски войници проверяват за миниДнес те се сражават в Югозападна Азия, както и в южноамериканските джунгли. Отвличат хора от домовете им в Магреб и влизат в престрелки с тежковъоръжени бунтовници в района на Африканския Рог. Патрулират в огромната зона между Карибско море и Тихия океан. Осъществяват операции в смазващата жега на близкоизточните пустини и при минусовите температури на крайния европейски Север. Администрацията на Обама води тайна война на цялата територия на планетата, чиито истински мащаби все още остават неясни.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1757-globalnata-tayna-voyna-na-amerika

От 11 септември 2011 насам, американските специални части набъбнаха по всички възможни параметри, като започнем от числеността и свършим с бюджета им. Но най-показателно е експоненциалното нарастване на разполагането на тези части по целия свят. В момента те присъстват на територията на 70% от държавите по света, което за пореден път показва мащабите на тайната война, която се води навсякъде - от Латинска Америка до най-затънтените части на Афганистан и от съвместните военни учения с африканските съюзници на САЩ до информационните атаки, осъществявани в киберпространството.

Според докладите, в "периода на застой", т.е. по време на управлението на президента Буш-младши, части за специални операции са били разположени в около шейсет различни държави по света. През 2010 броят на държавите, където има такова присъствие, е нараснал до седемдесет и пет (по данни на Карън де Йънг и Грег Джафи от Washington Post). Година по-късно, говорителят на американските Сили за специални операции (SOCOM) полковник Тим Най заяви, че се планира присъствието на части на SOCOM в 120 страни, чиито брой днес е още по-голям.

Американски части в поредната чужда държаваТака, според майор Робърт Бокхолт от PR-отдела на SOCOM, през 2013 елитни специални части на САЩ са били разположени в 134 държави, пръснати по цялата територия на планетата. Този впечатляващ ръст от цели 123% при управлението на президента Обама демонстрира, как - наред с конвенционалните методи за водене на война, кампаниите на ЦРУ, залагащи на безпилотните летателни апарати, т.нар. "обществена дипломация" и мащабния електронен шпионаж, САЩ се ангажират с още една значима и развиваща се форма на демонстрация на сила извън техните граници. Тъй като са предимно тайни, повечето от тези операции се осъществяват от най-елитните военни части на Америка далеч от любопитните погледи, вниманието на медиите и всеки друг страничен наблюдател, което обаче повишава шансовете за непредвидени поврати и катастрофални последици.

Разширяването на SOCOM

Миг от афганистанската войнаСъздаденото през 1987 Командване на Силите за специални операции на САЩ (SOCOM), демонстрира стабилно развитие в периода след 11 септември 2011. Според някои данни, в края на миналата 2014 числеността на SOCOM e достигнала 72 хиляди души, срещу едва 33 хиляди, през 2001. Финансирането му също нараства в геометрична прогресия, като началният му бюджет от 2,3 млрд. долара, през 2001, достигна 6,9 млрд. през 2013 (като добавим допълнителното финансиране цифрата набъбва до 10,4 млрд. долара). Рязко нараства и броят на разположените извън границите на САЩ служители на SOCOM - от 4900, през 2001, до 11500, през 2013.

Едно публикувано наскоро проучване, базиращо се на правителствени документи със свободен достъп и съобщения в медиите, показва, че в периода 2012-2013 американски сили за специални операции са били разположени или въвлечени във военни операции на територията на 106 различни държави по света. В същото време, въпреки официално направеното от мен запитване, Командването на SOCOM отказа да ми предостави точна статистика за общия брой на страните, където са дислоцирани "специални оперативни агенти" - зелени барети и рейнджъри, "морски котки" и командоси от Delta Force, специализирани екипажи на хеликоптери и катери, както и цивилен персонал. Както ми обясни споменатият по-горе майор Бокхолт, "не разполагаме с експресни данни за това и ще ни отнеме много време за да можем да ви отговорим достатъчно точно". Все пак, в навечерието на появата на настоящата статия, той най-сетне благоволи да отговори на въпроса, който му зададох още през ноември 2014, посочвайки, че "през финансовата 2013 части на американските сили за специални операции са се намирали на територията на 134 държави по света".

Специални операции във всяка точка на планетата

Специална операция на американски частиПрез миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидад и Тобаго за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зеландия, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с. г. елитни военни части на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

Специални операции във всяка точка на планетата

През миналата 2014 шефът на SOCOM адмирал Уйлям Макрейвън обясни, как точно си представя глобализацията на специалните операции. В обръщението си към Комисията по въоръжените сили на Конгреса, той заяви: "Командването на SOCOM усъвършенства глобалната си мрежа от специални части, за да подкрепя нашите междуведомствени и международни партньори с цел повишаване на информираността им за възникващите заплахи и възможности. Тази мрежа позволява да поддържаме неголямо, но постоянно присъствие в особено важните точки и облекчава воденето на бойни действия навсякъде, където е необходимо или уместно".

Но, макар това "присъствие" да не е голямо, сферата на действие и влиянието на присъствието на тези специални части е тема, изискваща специално внимание. 12%-овият ръст на броя на държавите, където са разположени те (от 120 до 134), през сравнително краткия период, откакто Макрейвън пое командването на SOCOM, е илюстрация за желанието му да разположи свои сили във всяка точка на планетата. Командването на SOCOM отказва да уточни, къде точно се намират негови части, под предлог, че това може да провокира негативната реакция на приелите ги правителства и да застраши безопасността на американските войници, но дори и онова, което знаем със сигурност, дава известна представа за истинските мащаби на операциите, осъществявани от SOCOM.

Така например, през април и май 2013, американски специални части се включиха във военните учения в Джибути, Малави и на Сейшелските острови (Индийския океан). През юни с.г. "морски котки" на САЩ се присъединиха към иракските, йорданските, либийските и други съюзни военни части от "Големия Близък Изток" при осъществяването на симулации на военни действия в залива Акаба (Йордания). Месец па-късно, американски зелени барети пристигнаха в Тринидат и Тобего за съвместни тактически учения на малки военни отряди. През август 2013 зелените барети и хондураски военни моряци отработваха обезвреждане на мини, а през септември специални части на САЩ, заедно с елитни военни подразделения от държавите членки на АСЕАН (Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, в която участват Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур, Тайланд, Бруней, Виетнам, Лаос, Мянма и Камбоджа) и с участието на специални части от Австралия, Нова Зелания, Япония, Южна Корея, Китай, Индия и Русия, се включиха във финансираното от Индонезия и САЩ антитерористично учение в района на Сентула (западната част на остров Ява).

През октомври с.г. елитни военни часто на САЩ осъществиха разузнавателно-диверсионни рейдове в Либия и Сомалия, отвличайки от тези страни неколцина заподозрени, че са терористи, при това в хода на тези операции "морските котки" са убили военнослужещи от въпросните държави при изтеглянето си. През ноември 2013 части на SOCOM осъществиха хуманитарна акция на Филипините, подпомагайки пострадалите от тайфуна "Хаян". Месец по-късно членове на "специалната оперативна група 352" участваха в учения съвместно със 130 авиационни техници и пилоти и шест самолети, провели се в една военновъздушна база във Великобритания. Пак тогава, няколко американски "морски котки" бяха ранени, осъществявайки тайна военна операция в Южен Судан. Следващата 2014 беше посрещната от зелените барети с военна операция, осъществена на 1 януари, съвместно с елитни афганистански части, в района на Кандахар.

Според командването на SOCOM обаче, дори дислокацията на негови части в 134 различни държави по света не е достатъчно за да се "реагира адекватно на всички рискове". Затова през ноември 2013 то обяви плановете си да намери потенциални партньори в IT-сектора, които да са в състояние "да създават и развиват нови уебсайтове, предназначени за чуждестранната аудитория", под ръководството на т.нар. Транснационална мрежова инициатива, която също е част от SOCOM. Предвижда се, тези "приспособени" уебсайтове да станат част от вече съществуващата глобална мрежа от десетки пропагандни интернет-страници, които на пръв поглед представляват съвсем легитимни новинарски агенции, но на практика се управляват от различни военни ведомства, като сред тях са такива интернет-издания като CentralAsiaOnline.com, sabahionline.com (чиято целева аудитория е Сомалия), сайтът Al-Shorfa.com, предназначен за Централна Азия или пък Infosurhoy.com, който визира Латинска Америка.

Активността на SOCOM в киберпространството намира израз и в усилията му, целящи установяването на максимално тесни контакти (и, съответно, гарантиране на необходимата подкрепа) с управленските структури в самите САЩ. „Поддържаме връзки с всяка институция във Вашингтон – като започнем с ЦРУ и свършим с ФБР и Агенцията за национална сигурност, включително националната Агенция на геопространствено разузнаване и Агенцията за военно разузнаване“ – заяви командващият SOCOM адмирал Макрейвън по време на миналогодишната кръгла маса в Центъра „Удроу Уилсън“ в американската столица. В доклада си той изброи 38 департаменти и агенции, с които SOCOM поддържа особено тесни контакти.

Възможните нежелани последици

Макар че мнозина от избирателите, гласували за първи път за Обама през 2008, го смятаха за „кандидат на антивоенния лагер“, на практика той се оказа твърде войнствен върховен главнокомандващ. Така, докато администрацията му следеше изтеглянето на американските части от Ирак (процес, който в дипломатически план беше подготвен още от Буш-младши) и съкращаването на военното присъствие в Афганистан (след мащабния ръст на американската военна активност в тази страна), президентът се ангажира с нарастването на американското военно присъствие в Африка, подновяването на активността в Латинска Америка и трудните преговори за възстановяване на баланса, т.е. за т.нар. „азиатска ос“ (макар това засега да не е довело до значими резултати).

Паралелно с това Белият дом пое курс към експоненциално разширяване на американската „безпилотна война“. Така, според едно проучване на Бюрото за журналистически разследвания в Лондон, докато Буш-младши е инициирал 51 удара с безпилотни летателни апарати, при управлението на Обама броят им вече надхвърля 330. Само през последната година САЩ бяха ангажирани с военни операции в Афганистан, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен.

От друга страна, разобличенията на бившия служител на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън демонстрираха невероятния размах и глобалния обхват на електронното следене, осъществявано от САЩ при управлението на Обама. Междувременно, зад кулисите, американските специални части бяха разположени на територията на два пъти повече държави, отколкото в края на президентския мандат на Буш-младши.

През последните години обаче, непредвидените последици от военните операции на САЩ провокираха възмущение и недоволство, рязко повишавайки напрежението в цели региони. Повече от десет години след триумфа на Америка и седем години след толкова рекламирания подем, „новият“ Ирак, създаден от Вашингтон, отново е в пламъци. Страната, в която преди интервенцията на САЩ нямаше присъствие на Ал Кайда и чието правителство беше настроено против враговете на Америка в Техеран, сега се контролира от централно правителство, съчувстващо на Иран, а в редица иракски градове се веят флаговете на Ал Кайда и Ислямска държава.

Една от последните военни намеси на САЩ, изиграла решаваща роля за свалянето и убийството на либийския диктатор Кадафи, тласна съседната държава Мали (подкрепяна от Вашингтон като бастион срещу местния тероризъм) по низходящата спирала: там станахме свидетели на държавен преврат, осъществен от офицер, преминал подготовка в САЩ, което в крайна сметка доведе до кървавото терористично нападение срещу алжирски газопреработвателен завод и до формирането на истинска терористична диаспора в региона.

Друг пример е днешен Судан – държавата, която на практика се крепеше от САЩ, доколкото те дълги години я подкрепяха в икономическо и военно отношение (въпреки  масовото използване на деца-войници от местните управляващи), използвайки я като тайна база за своите специални сили, сега се разпада на части в резултат от несекващото насилие, трансформирало се с перманентна гражданска война.

По време на управлението си Обама положи много усилия за да разшири използването на елитните тактически сили на Пентагона за постигане на стратегическите цели на САЩ. Но тъй като специалните операции се провеждат в пълна секретност, обикновените американци едва ли имат представа, къде биват изпращани техните военни сили, какви точно задачи изпълняват и какви последици биха могли да се очакват в крайна сметка. Както посочва полковникът от резерва на американската армия и професор по международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич, активното използване на специалните части по време на управлението на Обама значително е намалило отчетността на Департамента по обраната, укрепило е „имперския модел“ на президентско управление и е подготвило почвата за воденето на безкрайна война. Според него: „прехвърлянето на все повече военни функции към специалните части прекъсва и без това слабата връзка между войната и политиката и войната започва да се води заради самата война“.

Секретните операции, осъществявани от специалните части, демонстрират опасната тенденция да водят до непреднамерени, непредвидени и нерядко катастрофални последици. Жителите на Ню Йорк няма скоро да забравят крайния резултат от нелегалната подкрепа, оказвана от САЩ на ислямистите в Афганистан, по време на борбата им със Съветския съюз през 80-те години: трагедията от 11 септември („Черният четвъртък“). Странно е обаче, че онези, които се намираха в другата атакувана тогава точка – в Пентагона – не си извлякоха никакви поуки от тези събития. Дори и в наши дни, т.е. повече от тринайсет години след интервенцията в Афганистан и десет години, откакто Вашингтон започна да осъществява операции под прикритие в съседен Пакистан, САЩ все още търпят негативните последици от онзи епизод от студената война: така например безпилотните летателни апарати на ЦРУ днес нанасят ракетни удари срещу „мрежата Хакани“ – същата която през 80-години Управлението снабдяваше с ракети „Стингър“.

След като нямат ясна представа, къде специалните части осъществяват операциите си, както и какви точно са тези операции, обикновените американци трудно могат да разпознаят последиците и вредата от все по-мащабните тайни войни, които Америка води на цялата територия на планетата. Но, ако историята ни учи на нещо, то е, че тези последици ще бъдат осезаеми, а вероятно и трагични – от Югозападна Азия до Магреб, от Централна Азия до Централна Африка, а в крайна сметка и в самите Съединени щати.

В лансираната от него стратегия SOCOM 2020 адмирал Макрейвън утвърждава глобалното присъствие на американските специални части, като средство за „демонстрация на сила, гарантиране на стабилността и предотвратяване на конфликтите“. Истината обаче е, че през миналата 2014 (както и през предходните години) действията на командваните от него Сили за специални операции доведоха по-скоро до точно обратните резултати в цели 134 държави по света.

------------------------------------------------------

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на пет книги за военните кампании и военната стратегия на САЩ

 

И кой се готви за наближаващите президентски избори в САЩ без оглед на средствата, с откровени лъжи и манипулации, разчитайки на късата памет на хората в Америка и по света

В предаването „60 минути” на телевизия Си Би Ес Обама каза за операцията с хеликоптери срещу имението на Бин Ладен, че това са били „най-дългите 40 минути в живота” му с изключение може би на времето, когато една от дъщерите му била болна от менингит като бебе.

Наблюдавайки операцията на „морските тюлени” от „кризисната” стая в Белия дом, Обама и най-високопоставените му помощници сякаш усещали физически стрелбата и експлозиите и разбрали, когато единият от хеликоптерите кацнал непредвидено.

„Но не можехме да получим ясна информация за това, което се случва в комплекса”, посочи той. Обама призна, че се е притеснявал много по време на операцията с кодово име „Джеронимо”, но „не си е загубил съня” от мисълта, че Бин Ладен може да бъде убит. „Ако някой се съмнява, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябва да отиде на лекар”, каза той. Обсъждайки своята роля, той каза, че решението да заповяда операцията е било много трудно отчасти защото не се е знаело със сигурност дали Бин Ладен е бил в къщата, а също и поради рисковете за „тюлените”. „Но в крайна сметка имах огромно доверие в способностите на нашите момчета да извършат мисията и усещах, че над рисковете надделява възможността да пипнем най-после нашия човек”, подчерта президентът на САЩ.

Почти по същото време, когато Обама, вдъхновен от собственото си красноречие намигаше съзаклятнически на американците с изтъркани каламбури, че ако някой се бил съмнявал, че терорист номер едно заслужава съдбата си, трябвало да отиде на лекар, швейцарският министър на отбраната Уели Маурер каза в интервю за в. „Зонтаг”, че не е работа на американския президент Барак Обама лично и на живо по телевизията да съобщава за смъртта на Осама бин Ладен. „За мен е проблемно президент да обявява такава новина. Правейки това, той се поставя на същото равнище като терориста”, заяви министърът. „Това наистина превръща бин Ладен в мъченик”, добави Уели Маурер, според когото смъртта на водача на „Ал Кайда“ е трябвало да бъде оповестена от говорител или писмено. Маурер смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама, но поставя на едно и също ниво една терористична организация и президента на най-могъщата държава в света.

От цялата тази краварска история останах с гъделичкащото усещане, че някой се прави на голям умник и някой някого се опитва да прави на глупак. Но веднага трябва да кажа, че не е задължително умникът да се казва Обама. Поне не в този случай и не на този континент. Защото, така както е тръгнало сигурно някой ден ще ги стигнем американците по наивност и изпрани мозъци, но това няма да е днес със сигурност.

Така че в никакъв случай не ще пропусна възможността да направя един бърз семантико-лингвистичен анализ на бараковия изтъркан каламбур за съдбата, съмнението и лекаря.
Нека за минута-две оставим настрана въпросът кой точно е Осама бин Ладен и се спрем на доста тривиалното на пръв поглед и също на пръв поглед невъзбуждащо възражения твърдение, че един терорист заслужава съдбата си, като под това се има предвид – да бъде измъкнат посред нощ от леглото и пред погледа и под писъците на 12-годишната му дъщеря да му пръснат мозъка, гръмвайки го в окото.

Да, може би на маса, на две ракии, преминали вече изцяло на политиката (освен ако някой не е отворил торбата с казармените истории), аз и вие можем в екзалтирана възмута примерно от трите хиляди жертви в световния търговски център да треснем по масата с юмрук – демек, що не пратят тюлените да му светят маслото на тоя терористичен грозник…

Можем ли?

Можем.

А може ли Барак на маса, на две ракии да удари с юмрук по масата?

Не, не може.

Не може, защото първо, той вероятно не пие ракия (освен, ако Боко вместо рунтава каракачанка не му е проводил две шишета скоросмъртница), второ, защото неговата маса е в Белия дом и трето, защото Белият дом е резиденцията на американските президенти, а самият Барак, не е просто Барак, а президентът на Съединените американски щати г-н Барак Обама.

Това е, просто и ясно. Другото би било всичко друго, но не и демокрация. И тогава, г-н Барак Обама щеше да е Негово Величество Барак І, император на Задокеанската империя…

Но понеже всички, и най-вече самият Обама непрекъснато се плюнчат на тема демокрацията като основна ценност на западната цивилизация, то не може на две ракии на овалната маса в Белия дома, Обама да удари по масата и да прати тюлените да пръснат мозъка на Осама, защото основната ценност в самата демокрация като такава е върховенството на закона, изразено още в римското право в знаменитата правна сентенция:

Невинен до доказване на противното,

което разбира се бива установено единствено и само от справедлив съд със съдебни заседатели, обвинители и защитници, а не от тюлени, обществено мнение или дори от президента на САЩ.

И тук стигаме до малък, но съществен парадокс. Президент Обама не е нито съд, нито апелативна инстанция, но си е позволил да се превърне и в първото и във второто. Позволил си е да се превърне накрая и в палач.

Ние пък от своя страна стигаме до тихичък, но съществен въпрос – къде остана демокрацията?
Къде са западните ценности.

Какво се случи на всеобщата харта за правата на човека?

Нещата добиват особено неприятна воня, ако се вслушаме в заключението на швейцарския министър Маурер, който смята, че съобщението за смъртта на бин Ладен е добро за кампанията за преизбирането на Барак Обама. Нещо, на което много наблюдатели, включително моя милост обърнаха внимание още в първите минути след изявлението на Обама за убийството на Осама. Нещо повече, зададохме въпросът защо след като местонахождението на саудитецът е било известно още от 2008 г. едва сега американците го нападнаха? Ето, затова е добре да се вслушаме в думите на швейцарския министър, защото те обясняват кристално ясно за какво иде реч. Швейцарците ги знаят тия работи, те затова са швейцарци, а не незнам си какви.

От всичките тези анализи и обяснения обаче, не ни става ни с грам по-леко, защото наученото е повече от горчиво. То е отровно, това, което научаваме: американският президент публично се похвали, че е заповядал и лично наблюдавал убийството на човек без съд и присъда; тази заповед, според авторитетното швейцарско мнение цели не толкова нуждите на американското национална сигурност, колкото удовлетворяване на лични интереси на самия Обама, сиреч преизбирането му за президент.

Има и още едно малко, но остро препъни-камъче, на което не мога да не се спра вниманието ви, па макар и само с няколко изречения. И това е още по-голямата лъжа, повторена в последната седмица многократно от американския президент. Лъжата, че Осама бин Ладен е главният виновник за терористичната атака срещу световния търговски център. Фактите за това са много, т.е. липсата на факти. Цялата световна говорилня по темата се крепи на една-единствена видеокасета с изключително лошо качество и много съмнителна хронологически бъркотия. В същото време, същата тази касета очевидно не е оставила у разследващите екипи на ФБР нужното впечатление, защото години след атентатите в Ню Йорк, ФБР продължава да обвинява на сайта си за най-търсените престъпници Осама бин Ладен за всякакви други грехове, но не и за събарянето на кулите, вижте копието от сайта на ФБР, където всеки може да отиде и да прочете, че „Осама бин Ладен е търсен във връзка с атентатите срещу посолствата на САЩ в Дар ес Салам, Танзания и Найорби, Кения на 7 август 1998 г. … В допълнение, бин Ладен е заподозрян за терористични атаки по целия свят.” И нито дума за атентатите срещу Световния търговски център или Пентагона…

Впрочем на сайта пък на Си Ен Ен, с дата 16 септември 2001, също може да се види в интернет, е публикувана декларация на самия бин Ладен, в която той отрича каквото и да било участие в подготовката и осъществяването на атентатите от 11 септември! Защо ли, при положение, че всяка наказателна операция на терористите винаги е предназначена не толкова и само да причини физически щети, колкото да вдигне шум и паника в публичното пространство и да сплашва правителства и народи!..

Вероятно защото бившият агент на ЦРУ (има ли „бивши” шпиони!?) достатъчно добре познава тайните на господарите си и отлично знае кой и защо организира 11 септември.
От мен толкова, останалото е тъжен размисъл за това, кой трябва да отиде на лекар…

 

Многонационалната компания за строежа на газопровода „Nabucco“ не планира засега направление за доставка на природен газ от Иран, както се предвиждаше първоначално, като газовата връзка трябваше да стане на турско-иранската граница, съобщиха от компанията за медиите.

Всъщност истината е доста по-различна: на последната си среща в Анкара акционерите на проекта от международния консорциум “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“/ OMV Gas&Power, MOL, Transgaz, „Български Енергиен Холдинг“, Botas и RWE/ са приели изменения по концепцията за снабдяването с природен газ, като са потвърдили две направления: доставки на турско-грузинската граница и доставки на турско-иракската граница.

Предишните трасета на доставки за захранването на газопровода, за чиято главна точка се счита станцията край турския град Ерзурум, включваха и Иран. Поради политическата ситуация в тази държава обаче в момента “Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ не планира засега трета линия на турско-иранската граница. Тези направления ще разчитат да получават газ от Азербайджан, Туркменистан и Ирак, като последната посока дойде съвсем скоро, след съобщението за окончателно изтегляне на американските войски от Ирак.

Още на 19 ноември миналата година Deutsche Welle съобщи, че САЩ са против участието на Иран в проекта за газопровод „Nabucco“, докато проблемът с ядрената програма на страната не бъде решен. Тогава специалният пратеник на президента Обама по енергийните въпроси за Евразия, Ричард Морнингстар заяви на брифинг за политиката на ЕС в Брюксел, че САЩ не смятат, че Иран трябва да е част от проектите за южен енергиен коридор на този етап. На същия брифинг Ричард Морнингстар уточни, че ако Техеран разреши спора за ядрената си програма и нормализира отношенията си със Запада, една от ползите, които може да извлече, е по-голямо участие в енергийния сектор.

Едва ли не – ако Иран откаже да играе по свирката на Щатите, то ще му отрежат квитанцията за участие в енергийния износ! Ричард Морнингстар бе първият, който свърза и изрече нещо, което всички осъзнаваха и виждаха – но не коментираха: връзката подчинение на официален Вашингтон и тотално разоръжаване срещу благоволение за ползване на ирански енергийни ресурси от ЕС и САЩ!

„Иран беше изваден от „Nabucco“ публикува днес „Независимая газета” и това е най-точното определение на ситуацията.

Става дума за напълване на системата от тръбопроводи с газ от находища в Азербайджан, Туркменистан и Ирак, и неговата доставка до европейските потребители през Грузия и същия Ирак. Главният резултат към момента е – окончателния отказ на акционерите на проекта „Nabucco“, по политически причини, от идеята за включване в проекта на Иран, чиито газ не би бил излишен за мащабния проект.

„Независимая газета” не се ограничава единствено до съобщаване на новината, и задава и няколко много интересни въпроса по проблемите, които неминуемо ще възникнат от този отказ от ирански газ.

„Изключвайки Техеран от проекта „Nabucco“, комисията отново актуализира въпроса: ще стигне ли газа за напълване на грандиозния тръбопровод и обезпечаването на нуждите на всички потенциални потребители? Друг въпрос е продиктуван от реалностите на общия икономически спад и като следствие, съкращаването на потреблението на газ като цяло. Трети въпрос е свързан с повишаването на популярността на използването на шистов газ, запаси от който има във Франция, Полша, Швеция, Украйна. Четвърти въпрос: необходим ли е съмнителния като рентабилност „Nabucco“ в условията на „пренасищане” на Европа с евтин втечнен газ от Близкия Изток и Тринидад и Тобаго?”

Всеки, който следи осигуряването на пълнене на тръбата на „Nabucco“ е наясно, че без Иран няма как да върви този газопровод. Противно на съобщението на акционерите на „Nabucco“, шефът на иранската Националната газова компания, Азизола Рамезани в интервю, цитирано от ИТАР-ТАСС заяви днес: „Предвид факта, че страните, които подписаха споразумението за „Nabucco“ не разполагат с достатъчно потенциал за напълване на газопровода, то включването на Иран е много вероятно".

Ако някой е искал да свърже „Nabucco“ със сигурни по обем доставки на газ, то това бе Турция, която вече повече от година смени проамериканския си курс за такъв с посока: Иран, Русия, Китай.

Историята с Иран и влошените отношения на официален Техеран с Вашингтон вървят напоследък на приливи и отливи. Преди три дни иранският президент Махмуд Ахмадинеджад обеща глобален отговор в случай на нападение над страната му. Това той направи в интервю за катарския вестник ”Шарк ал Аусат”.

„Нашите възможности нямат ограничения. Те ще засегнат цялата планета”, каза Ахмадинеджад в отговор на въпрос за иранската реакция в случай на нападение.

САЩ и Израел никога не са отхвърляли провеждането на военни удари срещу Техеран като мярка за прекратяване на иранската ядрена програма, която заедно с някои други западни сили подозират, че цели разработването на оръжия.

Същият ден, в същия вестник, външният министър на Бахрейн, шейх Халид бин Ахмед ал Халифа заяви, че страната му няма да позволи на Съединените щати да използват своята военна база на територията на емирството за нападение срещу Иран. Външният министър припомни, че военните споразумения между Бахрейн и американската администрация са с отбранителен характер.

Месец по-рано турският външен министър Ахмед Давутоглу съобщи, след края на тристранни преговори в Истанбул между Турция, Иран и Бразилия, че Иран е готов да обсъжда своята ядрена програма с представители на ЕС през септември, след края на свещения месец Рамадан.

Три седмици по-късно бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън подкани твърде недипломатично американският съюзник Израел, като оповести: „Израел разполага с осем дни, за да нанесе военен удар срещу АЕЦ „Бушер” в Иран, за да спре Техеран да се сдобие с функционираща атомна електроцентрала... След доставката, атаката ще означава радиационно замърсяване, няма никакво съмнение в това”, каза Болтън пред телевизия „Fox news”.

„Атаката срещу международна централа е равносилна на международно престъпление и последствията от това няма да бъдат ограничени до страната, в която се намира централата, а ще бъдат глобални", заяви в отговор директорът на иранската ядрена програма Али Акбар Салехи.

Съобщено бе официално, че първата иранска ядрена централа, която се намира близо до южния пристанищен град Бушер, ще започне да функционира на 21 август и ще произвежда електричество. Стартирането на дейността на централата стана в момент на нарастващ международен натиск върху Техеран заради ядрената програма. Иран настоява, че тя има единствено мирни цели. Горивото за централата ще се доставя от Русия.

Въвеждането в експлоатация на АЕЦ „Бушер” в Иран ще се контролира от инспектори на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Това съобщи ръководителят на Федералната агенция за атомна енергия на Русия „Росатом” Сергей Кириенко, предаде BBC.

Не ядрено оръжие, а ядрена централа за мирни цели е АЕЦ „Бушер” доказа Иран. „Русия е готова да достави на Иран партида изотопи за медицински цели, съобщи ръководителят на „Росатом” Сергей Кириенко на пресконференция, предаде РИА Новости на 21 август. По думите му, той е обсъдил с вицепрезидента на Иран и ръководител на ядрената програма на страната Али Акбар Салехи възможностите за разширяване на сътрудничеството в сферата на мирния атом. Подобно сътрудничество може да се изрази в доставката на радиоактивни изотопи за медицински цели. „Иран се интересува от доставката на молибден-99 и йод-131. И вчера потвърдихме, че можем да извършим тази доставка”, каза Кириенко.

Пак на 21 август американска делегация, подкрепяща санкциите срещу Иран, завърши обиколката си в осем страни: Бразилия, Еквадор, Турция, Бахрейн, ОАЕ, Ливан, Южна Корея и Япония, където проведе срещи, както с правителствени лидери, така и с представители на частния бизнес. При разговорите делегатите са отправили предупреждение за налагането на американски санкции срещу нарушителите, които не съблюдават обявени наказателни мерки срещу Иран, след като страната продължава да отхвърля искането на международната общност да се откаже от ядрената си програма.

Тази обиколка представители на официален Вашингтон предприеха след като още през месец юли САЩ, Канада и Европейският съюз приеха нови санкции срещу Техеран. Тези мерки имат за цел да парализират банковата система на Иран, като възпрепятстват търговията, инвестирането и размяната на технологии в петролния и газовия сектор.

Едва ли „Nabucco“ е главната новина в изтеклото вече съобщение за отказ на акционерите му от ирански газ. Основната новина е, че САЩ и Израел се готвят да действат в тандем срещу Иран, за да го поставят на колене и за целта Иран е заобиколен от американски войски, които са разположени в 10 държави в района.

Ще започна изборяването на американски войски около Иран, така, както е дадено в месечното издание „Строго секретно”. В Пакистан и Афганистан, Щатите, под предлог, че се борят срещу Ал Кайда Щатите не спират бойните си действия.

В Персийския залив, който се явява южна граница на Иран са разположени в момента американски и израелски военни кораби.

Кувейт, въоръжен от Щатите има и американски бази по югозападната си граница с Иран.

На запад – където Иран граничи с Турция и Ирак също има американски бази и войски. Тук следва уточнение, че Турция е категорична, че базите на Щатите от нейна територия няма да позволи да се използват за въздушно нападение срещу Иран.

В същото време Ирак не е в позиция да се противи на американците за използване на базите от негова територия срещу Иран.

На северната иранска граица са: Туркменистан, Каспийско море и Азербайджан. В края на юни израелски източници пуснаха провокативна лъжа, че по северозападната иранска граица е обявено военно положение и че Корпусът на стражите на ислямската революция съсредоточава там части и военна техника. Официален Техеран веднага опроверга лъжата.

В същото време в Азербайджан САЩ и Израел са съсредоточили  големи по численост армейски сили в базите на ВВС и че има готовност оттам да бъде нанесен удар по ядрени обекти на Иран!

В опит да регулира обстановката и нарастващото напрежение, турския премиер Ердоган обяви за недействителен военния договор на неговата държава с Израел и затвори въздушното си пространство за израелска авиация.

От всичко изнесено до тук е ясно, че не участието на Иран в „Nabucco“ е проблемът, точно обратното е: участие на Иран в „Nabucco“ би осигурил проекта с газ.

Проблемът са новите стратегически военни цели на официален Вашингтон и тяхната посока е: Иран. Разликата с Ирак и Афганистан този път е, че Иран има подкрепата на държави като Русия и Турция и по-същественото: Иран не е беззащитен, а добре подсигурен с отбранителни и нападателни съоръжения!

Затога Щатите за пореден път се наложиха над Европа – да изключи Иран като източник на природен газ за тръбата на „Nabucco“, т. е. половината количество за този газопровод остава неосигурено!

Инвестицията за газопровода „Nabucco“ е на стойност 7,9 млрд. евро по предварителни оценки. Планираният капацитет след крайната фаза е 31 млрд. куб. м. Планира се строителните работи на практика да започнат през следващата година и първият газ да тръгне по тръбата през 2014 г.

Въпросът е: какво ще се случи до тогава и кой ще осигури пълненето на газопровода.

 
Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2011/1143-vtorata-afganistanska-voina

През лятото на 2011 официално стартира процесът на постепенно изтегляне на американските войски от Афганистан. Както е известно, НАТО планира до 2014 окончателно да прехвърли отговорността за случващото се в страната на местните сили за сигурност. В същото време, ситуацията в Ислямска република Афганистан (ИРА) остава сложна. Продължават да не са решени междуетническите проблеми, а борбата с непримиримата  въоръжената опозиция далеч не е приключила, също както и тази с грандиозната корупция, стопираща икономическото възстановяване на Афганистан, с наркомафията, която се е сраснала с чиновническия апарат на най-високо равнище, и с разширяващата се употреба на наркотици вътре в страната. Кога американците и НАТО ще напуснат Афганистан окончателно и, ако все пак го направят, дали в страната ще се запази поне някакво подобие на стабилност, си остава под въпрос.

Днес операцията на НАТО в Афганистан вече не привлича толкова голямо внимание, както преди десетина година. На първо място, тази дългогодишна война на Запада успя доста да омръзне на международната общност, включително на политиците, медиите и анализаторите. На второ място, всички свикнаха с лошите новини за перманентната активност на талибаните и поредните жертви в резултат на военните действия, така че това вече не поражда кой знае колко остра реакция, освен ако в някоя от държавите, ангажирали се с мисията на НАТО, не се провеждат избори. На трето място, частите на Северноатлантическия алианс се готвят съвсем скоро да напуснат Афганистан, което дава на мнозина повод да разсъждават за афганистанската война като за успешно осъществена мисия и пример за готовността за провеждане на изключително сложни операции под егидата на алианса, далеч отвъд границите на неговата отговорност. На четвърто място, Западът се оказа пред нова, доста по-интересна и значително по-лесно изпълнима задача – свалянето на либийския диктатор полковник Кадафи. На фона тежката позиционна война в Афганистан, изискваща големи разходи и жертви, операцията в Либия изглежда като своеобразна „лека разходка”.

Наистина, в тази страна не се налага разполагането на над 132 хиляди военни (1), за поддържането на някаква видимост за ред и стабилност, както и да се изразходват огромни ресурси за осигуряване дейността на 28-те т.нар. „групи за възстановяване на провинциите”, пръснати из цял Афганистан и ангажирани с различни социални и инфраструктурни проекти. Именно в Афганистан, а не в Либия, за да реши проблема с недостига на ресурси, НАТО се нуждае от присъствието на цели 48 държави (а не само на водещите страни в света – САЩ, Франция, Германия и Великобритания), някои от които са съвсем малки и приносът им в общата кауза – установяването на стабилност и ред в тази страна, се ограничава до не повече от десетина военни или цивилни специалисти (2).

Именно в Афганистан, а не в Либия, САЩ и НАТО изгубиха стотици убити (3), още по-голям е броят на загиналите в резултат от невнимателните или необмислени действия на пакта мирни местни жители (4). В същото време, не бива да се изключва, че с течение на времето „леката въздушна разходка” в Либия, въпреки свалянето на Кадафи, също ще се превърне в изключително сложен проблем, който може и да не стане „лакмусова хартия” (5) за бъдещето на НАТО, но е в състояние да създаде допълнителни трудности от политически и функционален характер за пакта. Да не забравяме, че войната на САЩ и съюзниците им в Афганистан също започна с въздушни бомбардировки.

Как започна всичко

Войната в Афганистан беше предшествана от трагични събития – терористичните нападения от 11 септември 2001, след които тогавашният президент на САЩ – републиканецът Джордж Буш-младши, обяви война на международния тероризъм, в лицето на оглавяваната от Осама бин Ладен Ал Кайда и режима на талибаните в Афганистан, чиято територия по онова време се бе превърнала в основна база на международния тероризъм, където, под крилото на радикалното ислямистко движение „Талибан” (6), се бяха събрали радикални ислямистки „муджахидини” от целия свят.

Буш изпрати американската армия да прочисти Афганистан от талибаните, след като предварително си беше осигурил дипломатическата подкрепа на много държави по света, включително и Русия. Юридическа основа за военните действия на САЩ стана чл.5 от VІІ глава на Устава на ООН, за правото „на индивидуална или колективна самоотбрана”. Пред американците тогава стояха три основни цели: да ликвидират Бин Ладен, да унищожат Ал Кайда и да свалят режима на талибаните.

На 7 октомври 2001, президентът на САЩ санкционира нанасянето на въздушни удари срещу афганистанската столица Кабул и редица други градове. Така стартира операцията „Несъкрушима свобода” („Еnduring Freedom”) (7), в която активно участие взе и най-близкият американски съюзник – Великобритания. Но, ако американците и британците бяха ангажирани най-вече с нанасянето на въздушни удари по най-големите афганистански градове, най-важната роля в наземната операция изигра т.нар. „Северен алианс”, начело с Ахмед Шах Масуд.

Подкрепа за американците декларираха редица европейски държави, които доброволно се включиха в „антитерористичната коалиция”. Пак в подкрепа на САЩ, НАТО, за първи път в историята си, активира чл.5 на Вашингтонския договор, а две години по-късно, алиансът взе решение да се включи в операциите в Афганистан, наред с основния си член и партньор.

Режимът на талибаните беше свален още през декември 2001, а десетки хиляди „муджахидини” бяха изтласкани към границата с Пакистан и се настаниха в зоната на пущунските племена, разположена от двете и страни.

Под стриктното ръководство на американската администрация и с активното участие на НАТО и ООН започна изграждането на „демократичен” Афганистан. При това, ООН, като най-важната международна структура, нямаше как да остане встрани от афганистанския проблем. Под нейна егида, в началото на декември 2001, в Бон се проведе историческата първа конференция за Афганистан, в резултат от която страната се сдоби с временна администрация, начело с Хамид Карзаи.

Следващото важно решение беше създаването на Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF), в съответствие с резолюция 1386 на Съвета за сигурност на ООН (от 20 декември 2001). Първият мандат на ISAF имаше шестмесечен срок, който след това редовно беше продължаван. ООН прие общо 12 резолюции, касаещи Афганистан (8).

Струва си да отбележа, че официален мандат за присъствие в Афганистан имат само ISAF, но не и НАТО. Нито една резолюция на Съвета за сигурност, касаеща Афганистан, не предоставя на алианса мандат от ООН за осъществяване на военна мисия в тази страна. След като, на 11 август 2003, НАТО сама си възложи командването на ISAF, в лицето на своя генерален секретар лорд Джордж Робъртсън, организацията постфактум уведоми за това генералния секретар на ООН Кофи Анан с писмо от 2 октомври 2003. Към него беше приложена Дългосрочната стратегия на НАТО относно ролята на пакта в състава на ISAF. При това генералният секретар на НАТО любезно обеща, че ще държи Кофи Анан „в течение за развитието на събитията в хода на обсъждането на този въпрос от Северноатлантическия съвет” (9).

НАТО в Афганистан

Като самостоятелен играч, НАТО започна да изпълнява сериозна роля в Афганистан едва след август 2003, когато алиансът доброволно пое функциите на стратегическото командване и координацията на действията на ISAF.

Това решение се оказа изключително важна стъпка за НАТО. Въвличането на алианса в американската военна операция се обяснява с цял комплекс причини. Сред тях можем да споменем и демонстрацията на солидарност със САЩ, в рамките на чл.5 на Вашингтонския договор, и помощта в планирането и практическата реализация на операцията, която военните структури на НАТО, от самото начало на бойните действия, оказваха на членовете на пакта, решили да воюват заедно със САЩ, в рамките на т.нар. „коалиция на желаещите”. Огромна роля изигра и необходимостта да се запази единството на алианса, което през септември 2001 се оказа застрашено, заради фактическото игнориране на НАТО от тогавашната американска администрация (10).

Стремежът на НАТО да бъде от полза за американците в Афганистан не срещна веднага отклик във Вашингтон. Почти две години американската администрация предпочиташе да действа сама, прибягвайки най-вече до помощта на най-близкия си съюзник – Великобритания, както и на няколкото държави, които веднага декларираха желание да помогнат на Вашингтон. Но след свалянето на талибаните, когато ситуацията частично се стабилизира и необходимостта от преки военни действия отпадна (част от терористите на Ал Кайда и талибаните бяха ликвидирани, а друга част изтласкани в планините до границата с Пакистан), а вниманието на Белия дом се концентрира върху Ирак (където американците влязоха през март 2003), настъпи „звездният час” на алианса.

На първия етап, задачата на НАТО беше да гарантира локалната сигурност в сравнително спокойните райони на Афганистан, като постепенно разшири зоната на сигурност върху цялата територия на страната, а на втория – да осигури условия за възстановяването на Афганистан. Всичко това трябваше да стане при запазване на доминиращата политическа роля и военния контрол на САЩ.

На практика, НАТО пое обслужващата роля по разчистването на политическите, икономически и хуманитарни „свлачища”, оставени от американците след края на военните действия. Тоест, алиансът трябваше да се превърне в своеобразен „кризисен мениджър”, ръководещ международните усилия за хуманитарно и социално-икономическо възстановяване на Афганистан.

Разбира се, не би могло да се каже, че американската интерпретация за ролята на НАТО в Афганистан не устройваше пакта. Всъщност, алиансът беше доволен, че ISAF не участва пряко във военни сблъсъци, а е ангажиран повече с патрулиране и гарантиране на сигурността в афганистанските провинции, както и с различни инфраструктурни проекти.

Междувременно, постепенно стана ясно, че американците са избързали с обявяването на победата си над Движението „Талибан”, което, през 2003-2005, съумя да възстанови силите си, поставяйки началото на нов етап от афганистанската кампания с активно използване методите на партизанската война и подривните действия срещу силите на НАТО. Пактът се сблъска с цял комплекс от военни и граждански проблеми, които доведоха до това, че „Афганистан се превърна изпитание за целия алианс” (11). За НАТО ставаше все по трудно да изпълнява задачите по гарантиране на сигурността, дори на локално равнище. Сериозни проблеми възникнаха в сферата на управлението на страната и развитието на Афганистан. Поемайки отговорността за миротворческата операция, НАТО надцени своя потенциал и ресурсите си на „кризисен мениджър”. Организацията се сблъска със сериозни предизвикателства, засягащи имиджа и, свързани на първо място с негативните последици от погрешните действия на американците, водещи до гибелта на все повече мирни жители. Възникнаха и чисто вътрешни проблеми, породени от трудностите във взаимоотношенията между европейските държави и администрацията на Буш-младши, която беше склонна да игнорира интересите на Европа, като цяло, и на алианса, в частност.

Афганистан демонстрира, че НАТО не е готова да се справи с партизанска диверсионно-подривна война. С всяка изминала година, обществата в европейските държави все по-малко разбираха, защо съгражданите им трябва да загиват в Афганистан в името на призрачната идея за демократизацията на тази страна. „Малката победоносна война”, стартирана от Джордж Буш, се превърне за САЩ и НАТО в продължителна позиционна война с бунтовниците. Бин Ладен оставаше неуловим, а Ал Кайда продължаваше да функционира, напомняйки отвреме навреме за себе си с поредните ужасяващи терористични акции (12) или със съобщения за предстоящи такива, а режимът на талибаните, макар и свален, не беше разгромен. Не е чудно, че Афганистан се превърне в много сериозен проблем за военните и чиновниците от НАТО. На всичкото отгоре, към него се прибави и още един, свързан със засилващата се дестабилизация на съседен Пакистан.

Пакистанското измерение на афганистанската война

В регионален контекст, американските военни действия в Афганистан създадоха огнище на сериозна нестабилност в Средния Изток, като особено негативно се разви ситуацията в Пакистан.

След 11 септември 2001, администрацията на Буш, благодарение на щедрата си финансова подкрепа, успя да убеди пакистанския президент Первез Мушараф да се включи в „кръстоносния поход срещу тероризма”, макар че преди това Белият дом нееднократно беше налагал санкции срещу Исламабад (13).

Междувременно, участието на Пакистан в афганистанските проблеми съвсем не се ограничаваше с формалното му присъствие в антитерористичната коалиция, водена от американците. Пакистан отдавна и многократно се месеше във вътрешните работи на Афганистан, чиято територия се смяташе от Исламабад за негова „зона на специални интереси”. На първо място, това е свързано с проблема за афганистанско-пакистанската граница в източната част на т.нар. „линия Дюранд” (14), която Афганистан не признава от 1949 насам.

Не е тайна, че Движенито „Талибан” възникна с директната подкрепа и участие на пакистанските военни през 1994. Като военно-политически проект, то трябваше да замени „моджехидините”, които Пакистан и САЩ активно подкрепяха във войната им със съветската армия. Исламабад първи призна правителството на талибаните през 1996, а части на пакистанската армия участваха във войната против „северняците” в годините на хаос и конфликти, последвали свалянето на комунистическия режим и изтеглянето на съветските войски. В лицето на талибаните, Пакистан се сдоби с инструмент за постоянно влияние в Афганистан, както и сред афганистанските и пакистанските пущуни, оказали се разделени от „линията Дюранд”. Навремето дори се обсъждаше идеята за формиране на пакистанско-афганистанска федерация, под егидата на Исламабад. Официален Кабул нееднократно обвиняваше пакистанските власти и пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), че подкрепя бунтовниците в зоната на афганистанско-пакистанската граница, както и, че пакистанските специални служби са замесени в организирането на серия мащабни покушения и терористични нападения на територия на Афганистан.

Успешните военни действия на САЩ против талибаните на територията на Афганистан през 2001-2002 доведоха до това, че значителна част от тях се изтеглиха в граничните с Пакистан райони, населени с пущунски племена. Там талибаните изградиха мощна терористична инфраструктура, включително бази за подготовка на терористи-самоубийци. Така двете съседни държави се оказаха в ролята на скачени съдове. Сега източникът на афганистанската нестабилност се премести в пакистанската част на граничната зона. Бойците на Ал Кайда и „Талибан” не само използваха територията на Пакистан за да подготвят своите терористи-камикадзе, но и успяха, на практика, да създадат в зоната на пущунските племена в провинции Северен и Южен Вазиристан шариатска ислямска държава Вазиристан, която не се подчиняваше на Ислабамад (15). От тази територия те започнаха да осъществяват активни бойни действия срещу самото централно пакистанско правителство.

Но, ако президентът Мушараф все пак съумяваше, повече или по-малко, да съхрани стабилността в страната, чрез преговори и сделки с талибаните (16), след свалянето му (17) и идването на власт на президента Асиф Али Зардари – съпруг на убитата Беназир Бхуто, и на премиера Юсуф Гилани ситуацията започна да излиза от контрол. Така, в резултат от пролетното си настъпление през 2009, пакистанските талибани стигнаха само на сто километра от столицата. Заплахата от нахлуване на ислямистите в районите на Пенджаб и Синд принуди пакистанските власти да започнат мащабна операция срещу бунтовниците, продължила няколко седмици (18).

Именно тук се прояви слабостта на новите пакистански власти, които не се ползват с особен авторитет вътре в страната (включително заради близките си отношения с американската администрация), както и на новата политика на Исламабад, целяща „умиротворяването” на талибаните (19).

Присъствието на американските и натовските части в Афганистан провокира радикализацията на настроенията в Пакистан. Ангажирането на Исламабад в „американската война” пък създаде отлични условия за активизиране на талибаните и Ал Кайда и за разширяването на афганистанската зона на нестабилност и в редица пакистански територии.

Активната пропаганда на формиралия се пакистански филиал на Движението „Талибан” съдейства за ислямизацията на пакистанската младеж. Експертите пък заговориха за „афганизацията” на Пакистан. Взривоопасния характер на ситуацията в страната бе потвърден от събитията около Червената джамия (Дад Масджид) в Исламабад, през юли 2007. Тогава студентите от медресето Джамия Фаридия, към Червената джамия, обявиха неподчинение на светските власти в Пакистан и установяване законите на шариата. В резултат от обсадата и щурма на джамията от пакистанските военни, загинаха (по официални данни) над сто души, включително 53 ислямисти.

Така, за десет години Пакистан се превърна (по афганистанското направление) от настъпателно действащ играч, в нестабилна държава, отчаяно защитаваща се от заплахата, която навремето сама създаде за целите на активната си геополитическа игра. Исламабад се оказа заложник на собствените си политически илюзии. Стремейки се за използва талибаните като инструмент за натиск върху Афганистан, той не забеляза, че този инструмент се е обърнат срещу него самия. В резултат, днес част от територията на Пакистан, на практика, не се контролира от централните власти, а в страната има голям брой талибани и бойци на Ал Кайда, чувстващи се отлично на територията на пущунските племена, и тя страда от перманентна нестабилност, която от време на време намира израз в жестоки нападения, терористични действия и прекъсване на инфраструктурата на НАТО.

Исламабад се компрометира допълнително след като, на 2 май 2011, американците осъществиха в град Аботабад (в пакистанската провинция Хайбер-Пахтунхва) специализирана операция за ликвидирането на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, който, като се изясни, повече от пет години е живял спокойно в този курортен център. Цялата тази ситуация накара участниците в международната коалиция в Афганистан да се замислят за това, доколко искрено участва Пакистан в борбата с международния тероризъм, след като водачът на терористичната мрежа в течение на толкова години спокойно си е живял на няколко десетки километра от пакистанската столица.

Всъщност, коалицията и преди не изпитваше особено доверие към Исламабад, подозирайки пакистанските военни в двойна игра по отношение на талибаните и Ал Кайда (за разлика от Афганистан и Саудитска Арабия, Пакистан дори не бе поканен на срещата на върха на НАТО в Лисабон, където афганистанската тема и въпросът за помирението с „умерените талибани” бяха сред основните), а след събитията от 2 май доверието към антитерористичната дейност на Пакистан беше тотално ерозирано. В резултат, наред с доверието, изчезна и изключителната позиция, с която се ползваше Пакистан на преговорите с въпросните „умерени талибани”, като в Лисабон диалогът с

тях беше възложен на саудитците.

Развитието на отношенията между Исламабад и Запада вече ще зависи до голяма степен от поведението на самия Пакистан, в контекста на разследването за пребиваването на Бин Ладен на негова територия, както и от това, до каква степен ще бъде преодолян вътрешния конфликт между пакистанските военни и останалата част на местния политически елит, който е раздвоен по въпроса за подкрепата на талибаните.

Стратегията AfPak на президента Обама

Смяната на президентския екип в САЩ доведе до промяна в подхода не само към Афганистан, но и към целия регион на Средния Изток. Новата стратегия на Белия дом беше изложена от президента Обама на 27 март 2009.

На първо място, за постигане на основната американска цел – унищожаването на Ал Кайда, беше взето решение да се обединят подходите към Афганистан и Пакистан в обща регионална стратегия. Обединеният регион бе наречен AfPak (или PakAf). Президентът Обама засили вниманието към Пакистан, който, наред с Афганистан, стана втория адресат на новата стратегия. За първи път администрацията на САЩ публично констатира, че съществува дълбока взаимна зависимост между проблемите на бунтовническото движение в Афганистан и действията на екстремистите в източните райони на Пакистан. Американското ръководство ясно заяви, че вече „няма да бъдат следвани две различни линии по отношение на Афганистан и Пакистан”. Един от конкретните инструменти за сътрудничеството между Пакистан и Афганистан трябваше да станат редовните срещи на техните президенти, под егидата на САЩ, с цел обмен на информация и координиране на действията в борбата срещу талибаните и Ал Кайда (20).

На второ място, промени се официалната позиция на американското ръководство относно преговорите с талибаните (предишната администрация категорично отхвърляше подобна възможност). На практика, беше предложена политическа амнистия за т.нар. „умерени талибани”, които не се смятат за идеологически привърженици на Ал Кайда и са готови да сложат оръжие, да признаят правителството на Карзаи и конституцията и да се върнат към мирния живот.

На трето място, планирано беше значително увеличаване числеността на американския контингент в Афганистан (21).

На четвърто място, беше решено да се акцентира върху икономиката. Макар че Афганистан не може да се нарече богата страна (22), тази държава има определен икономически потенциал, свързан най-вече с разработката на полезните изкопаеми, хидроенергетиката, изграждането на транзитни комуникации и производството на някои селскостопански култури. В тази връзка администрацията на Обама реши да изразходва, през 2010, 4,4 млрд. долара за създаването, в Афганистан и Северен Пакистан, на необходимата социално-икономическа инфраструктура, която да съдейства за връщането на афганистанците към мирния живот и да ограничи кадровата база на Ал Кайда.

По-нататъшното си оформление тази стратегия получи на юбилейната среща на НАТО в Кел/Страсбург, през април 2009 (23). На първо място, там беше подкрепена обявената от американската администрация политическа амнистия за умерените талибани. На второ място, беше създадена т.нар. Тренировъчна мисия на НАТО (NATO Training Mission in Afghanistan), чиято задача е подготовката на афганистански военни и полицаи. Това означаваше, че алиансът ще залага на подготовката на собствени афганистански сили за сигурност, които в перспектива изцяло ще поемат отговорността за ситуацията в страната, т.е. предвиждаше се постепенната „афганизация” на сигурността, сроковете за която обаче оставаха неопределени. Междувременно, събитията през лятото и началото на есента на 2010, когато талибаните буквално заляха Афганистан с вълна от терористични нападения (съвпаднала с президентските избори на 20 август), принудиха алианса да коригира параметрите на „афганизацията”. Само в деня на гласуването бяха извършени 139 терористични акции из цялата страна. През август-септември, загубите на ISAF надхвърлиха 140 души. Ситуацията дотолкова се изостри, че Обама нареди временно да спре прехвърлянето на допълнителните контингенти в Афганистан (24). Поради големите загуби, понесени през тези два месеца от съюзническите части, в Европа рязко нарасна броят на противниците на участието на страните им в афганистанската кампания. Промени се и позицията на водещите държави от НАТО и участнички в ISAF – Франция, Германия, Италия и дори Великобритания (25): вместо да увеличат военните си контингенти, те заговориха за необходимостта да се фиксират срокове, в които да започне изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан и усилията да се концентрират върху подготовката на афганистанските военни и полицаи, като в тази връзка в страната да се изпращат не войници, а специалисти-инструктури.

В тези условия, американците нямаха друг изход, освен да приемат позицията на европейските държави, стремящи се колкото се може по-бързо да бъдат съгласувани сроковете за изтегляне от Афганистан. Затова, още на 23 октомври 2009, на заседанието на военните министри от НАТО, беше приета Стратегическа концепция за прехвърляне отговорността за ситуацията в Афганистан на местните сили за сигурност (The Strategic Concept for Transition to Afghan Lead). При това, първите стъпки в тази посока трябваше да бъдат направени още през втората половина на 2010.

2010 нагледно демонстрира гъвкавостта на американската политика по афганистанския проблем, която бихме могли да наречем „политика на тоягата и моркова”. От една страна, администрацията на Обама подкрепи програмата за национално помирение, одобрена на международната конференция за Афганистан в Лондон (януари 2010), а след това и в Кабул (през юни), както и от афганистанската Лоя Джирга (Съвет на старейшините на местните племена), обявила се за „правителствено-опозиционен модел на по-нататъшното развитие на афганистанското общество”. На практика, ръководството на Афганистан, в лицето на Хамид Карзаи, получи „зелена светлина” за установяване на контакти с основните фигури на въоръжената опозиция и Движението „Талибан” (информацията за преговорите с тях многократно стигаше до медиите). От друга страна, американците продължиха да оказват военен натиск върху талибаните и Ал Кайда, в рамките на антиталибанските операции („Мощарак”, през февруари-март 2010, и „Шефаф”, през март-април 2010, в северните провинции на Афганистан) и осъществиха успешна операция за ликвидирането на водача на международния тероризъм Осама бин Ладен.

Основен приоритет за ISAF и САЩ в Афганистан си остава подготовката и обучението на местната армия, полицията и силите за сигурност, с цел по-бързо да им бъде прехвърлена отговорността за ситуацията в страната. Като тук вече са фиксирани съвсем конкретни срокове – процесът стартира през лятото на 2011 и следва да приключи през 2014. Дали обаче, това ще бъде краят на войната?

Посткризисното възстановяване на Афганистан

Задачата за възстановяването на Афганистан фигурираше сред целите на международната общност в тази страна още непосредствено след свалянето на талибаните и установяването на новата „демократична” афганистанска власт, в лицето на президента Карзаи и неговата администрация. Първите решения по този въпрос бяха взети в рамките на Бонската конференция, през декември 2001. Оказването на съдействие на новите афганистански власти за възстановяване на социалната инфраструктура на страната и икономическото и развитие бяха възложени пряко на три различни структури: Мисията на ООН в Афганистан, НАТО и ЕС. При това не може да се каже, че всяка от тези организации отговаря за конкретна сфера, тъй като НАТО например, претендира за ролята на координираща структура по всички въпроси. Въпреки това, всяка от тях си има приоритетно направление: така НАТО е ангажирана с гарантирането на „твърдата” сигурност, ЕС инвестира в Афганистан огромни финансови средства, а пък Мисията на ООН реализира там различни инфраструктурни и социално-икономически проекти.

Мисията на ООН

На 28 март 2002, с резолюция 1401, беше създадена Мисия на ООН за съдействие на Афганистан (UNAMA), с централа в Кабул. Основните и задачи са мониторинг на ситуацията с човешките права, равенството между половете и хуманитарно съдействие за развитие на Афганистан. Мисията има осем регионална представителства.

Основната функция на представителите на Мисията е мониторинга на ситуацията, както и координиране реализацията на различните програми и на специализираните агенции на ООН. Въз основа на щателния мониторинг се изготвят ежегодните доклади на генералния секретар на ООН, оценяващи ситуацията в Афганистан.

Не по-малко ценна информация съдържат докладите на специализираните агенции на ООН. В афганистанския случай, изключително важна е статистиката на Службата на ООН за наркотиците и престъпността (UNODC), която публикува доклади за производството и трафика на наркотици в страната, анкетира местните селяни, използва данни от въздушните снимки и събира информация за работата на афганистанското Вътрешно министерство. Докладите на службата са основния статистически източник, използван за анализ на афганистанския наркотрафик.

Друго направление в работата на UNAMA е координирането на продоволствените и селскостопански програми и мониторинга на вноса и износа на продукцията. Поредният мащабен проект на ООН, стартирал през април 2010, предвижда оказване на продоволствена помощ за 7,3 млн. афганистанци. Програмите на ООН са ориентирани не само към доставката на продукти отвън, но и към ефективното разпределяне на продоволствието вътре в страната. Важно място сред тях заема масовото изкупуване на зърно от афганистанските селяни с цел продоволственото осигуряване на техните съотечественици.

Не по-малко сложно направление е оказването на помощ на афганистанските бежанци. Това става чрез Управлението на Върховния комисар на ООН по бежанците. Оказва се помощ на бежанците, връщащи се в родината си от Иран и Пакистан. През зимата на 2010-2011 UNAMA стартира реализацията на програма за оказване на помощ, в навечерието на зимата, на семействата на бежанците в провинция Кабул. По данни на службата, в последно време, в Афганистан са се върнали 8 милиона души, намиращи се в тежко социално-икономическо положение. В тази връзка, за бежанците и преместените лица, завръщащи се в родината, след 2002 бяха построени над 200 хиляди къщи. Дългосрочната програма на ООН се реализира в сътрудничество с местните отдели за бежанците и репатриацията. Откакто, през 2002, репатриацията придоби широки мащаби, програмата за осигуряване на жилища е помогнала на 2 млн. бивши емигранти да се сдобият с нов дом в родината си. А това са над 25% от всички бежанци, завърнали се в Афганистан.

Въпреки ползата от дейността на UNAMA за обикновените афганистанци, работата на сътрудниците е много рискована и застрашава живота им. Както е известно, степента на опасност се определя от отношението на местното население към представителите на международната общност, което, до голяма степен, зависи от политическия контекст и крайната нетърпимост на мюсюлманското население на Афганистан към всички прояви, касаещи исляма и опитите за дискредитацията му. Така, през февруари 2011, вследствие на провокационното поведение на американския пастор Джоунс от Флорида, обещал публично да изгори Корана, в Афганистан и редица други страни от мюсюлманския свят избухнаха стихийни протести. Мирната демонстрация в Мазари Шариф обаче излезе от контрол, като гневът на протестиращите се обърна срещу представителството на UNAMA в града и в резултат от това 12 сътрудници на мисията бяха убити (двама бяха обезглавени). Подобни нападения (макар и не толкова кървави) се случват доста често.

Ролята на НАТО

След свалянето на талибаните възникна необходимостта от гарантиране на сигурността на локално равнище и възстановяването на страната. Затова, през първите пет години от присъствието си в Афганистан, Северноатлантическият пакт беше ангажиран най-вече с разширяване на зоната си на отговорност върху цялата територия на страната, гарантиране на сигурността при провеждането на първите парламентарни и президентски избори и развитието на инфраструктурните и социално-икономически проекти.

За целта, алиансът формулира общополитическа стратегия за Афганистан, в чиято основа залегна „триадата”: сигурност, управление и развитие. Времето обаче показа, че стратегията на НАТО не може да се реализира изцяло, защото два от компонентите и (управлението и развитието) имат граждански, а не военен, характер и алиансът не разполага с достатъчен опит и навици за осъществяването им. Само един от трите елемента – сигурността – отговаря на компетенциите на НАТО, при това гарантирането и от ISAF, под егидата на алианса, поражда много въпроси и критики. Що се отнася до изграждането на граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те следва да се реализират не от НАТО, а от международните структури, като задачата на алианса е да гарантира необходимата за това сигурност. Афганистан демонстрира, че НАТО – нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, не е в състояние да се занимава с подобно комплексно „постмиротворчество” (26).

Любопитно е, че с усложняването на ситуацията в Афганистан, постепенно осъзнавайки ограничеността на потенциала си по отношение на социално-икономическото възстановяване и демократичното развитие на страната, първо САЩ, а след това и НАТО започнаха все по-активно да поставят въпроса за глобализацията на афганистанската кампания и привличането на други регионални играчи към решаването на афганистанския проблем (27).

Днес алиансът вижда като основна своя задача в Афганистан подготовката на местните въоръжени и полицейски сили. За целта бе създадена специална „Тренировъчна мисия на НАТО” (28), в чиито рамки ISAF се зае с подготовката на афганистанските кадри. Реализацията на тази задача е необходима на алианса за да може да започне постепенното си изтегляне от страната.

Ролята на Еврепейския съюз

Действията на ЕС, като организация, в Афганистан се ограничават най-вече с финансовото и отчасти политическото му участие. Впрочем, първата финансова помощ за Кабул от ЕС беше отпусната още през 80-те години. Тогава западноевропейските държави активно спонсорираха Афганистан чрез офиса си в Пешавар (Пакистан). След изтеглянето на съветските войски, офис на ЕС беше открит и в Кабул (29). Днес Съюзът има свой Специален представител в страната. Между 2002 и 2010 европейската финансова помощ се равняваше на около 8 млрд. евро. През 2011-2013 за различни програми за развитие на Афганистан се планира да бъдат отпуснати 600 млн. евро (30). При това обаче, ключов проблем си остава ефективното използване на тези средства и корупцията сред афганистанските чиновници и западните предприемачи.

Политическата роля на ЕС в живота на Афганистан се свежда до участието му в изграждането на „афганистанската демокрация”, включително чрез легитимирането на провелите се в тази страна президентски и парламентарни избори. През 2004, Европейската комисия отпусна 22,5 млн. евро за президентските избори в Афганистан. „Безусловно, ЕС разглежда президентските и парламентарните избори като един от основните инструменти за укрепване на развиващите се държавни и граждански институции на страната. В контекста на декларациите за постепенно ограничаване на военната активност в Афганистан и прехвърляне на функциите по гарантиране на реда и сигурността на местните власти, е много трудно да се преоцени значението на провеждането на избори” (31).

И макар че ЕС ясно си дава сметка за изключителната непрозрачност, а понякога и откровено фалшифициране на афганистанските избори, Брюксел просто не може да се откаже да подкрепя „демократичното развитие” на Афганистан, защото това би било в противоречие с общата стратегия за подкрепа на демократизацията в „трети страни”, ако тя се реализира в съответствие с интересите на Съюза.

Военното участие на ЕС в Афганистан има опосредстван характер, т.е. осъществява се чрез участието на националните контингенти на държавите-членки в състава на ISAF, под егидата на ООН. Освен това, експертите от ЕС съдействат на колегите си от НАТО за подготовката на кадрите на афганистанската полиция (32). „Европейският съюз продължава да играе по-скоро ролята на финансов донор и технически експерт, отколкото на политически посредник в Афганистан” (33).

Изтеглянето от Афганистан

Макар че президентът Обама обяви началото на изтеглянето на американските части от Афганистан на 1 юли 2011, едва ли можем да очакваме, че това ще бъде бърз процес. Стратегията на НАТО се основава на „постепенното прехвърляне на отговорността в ръцете на самите афганистанци”. Въз основа на тези твърдения, които бяха озвучени от генералния секретар на алианса, можем да направим следните изводи относно по-нататъшните перспективи пред НАТО и САЩ в Афганистан.

И така, на първо място, през 2010 стартира процесът на прехвърляне отговорността за страната от НАТО към самите афганистанци. На военен език и в съответствие с Операционния план на ISAF, това означава, че коалиционните сили под егидата на НАТО преминават към реализацията на т.нар. „четвърта фаза” – „предаване” (Transition) (34).

На второ място, този процес ще се реализира постепенно. Тоест, някъде четвъртата фаза ще се наслагва върху третата, чиято основна задача е стабилизирането на ситуацията в страната.

На трето място, възможността за предаване на пълномощията във всеки отделен регион ще се определя индивидуално. От една страна, това показва, че засега афганистанските сили не са напълно готови да поемат гарантирането на сигурността в страната, а от друга – че далеч не навсякъде фазата на „стабилизиране” вече е приключила. В началото на 2011, дори в онези немногобройни райони, където предаването на пълномощията все пак бе осъществено, афганистанците демонстрираха отчайваща неспособност сами да се справят с гарантирането на сигурността.

Прехвърлянето на отговорността към афганистанците не означава незабавно и пълно изтегляне на силите на НАТО от Афганистан. „Макар че някой прекрасен ден Афганистан ще остане сам със себе си, това не означава, че ще остане самотен” – отбеляза генералният секретар на НАТО при срещата си с афганистанския президент в Берлин, през април 2011 (35).

Именно за да не остане Афганистан „самотен”, в Брюссел беше изработена декларация за рамките на дългосрочното сътрудничество и партньорство между НАТО и Кабул не само по време на изтеглянето на силите на ISAF от Афганистан, но и след 2014. Символично е, че форматът на това сътрудничество официално беше определен като „дългосрочно партньорство” (Enduring Partnership). Подобно название имаше военната операция на САЩ, сложила началото на Втората война в Афганистан – Enduring Freedom („Несъкрушима свобода”), чиято цел беше залавянето на Осама бин Ладен, унищожаването на терористичната мрежа на Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните.

Не възнамеряват напълно да напуснат Афганистан и американците, които вече преговарят усилено с правителството на Карзаи за разполагането на постоянни военни бази на територията на страната (36).

Действително, изглежда, че в краткосрочна и дори в средносрочна перспектива американците нямат друг избор, освен да останат в Афганистан. Ситуацията в страната продължава да е крайно нестабилна, бъдещето на програмата за национално помирение е мъгляво, а силите на талибаните, макар и да са отслабени, не са унищожени напълно.

Наличната численост на афганистанската армия и полиция не позволява на централните власти в Кабул сами да поддържат реда в страната. Едва ли ще промени сериозно ситуацията и планираното за есента на 2011 увеличаване на армията до 172 хиляди души, а на полицията – до 134 хиляди. Сериозен проблеми остава техническото осигуряване на силите за сигурност, както и качеството на войнишкия и офицерския състав. За да се подготвят достатъчно добри професионални военни, способни да поддържат реда и да се противопоставят на талибаните, се налага продължително обучение и тренировки под ръководството на инструктори от НАТО и САЩ, каквито в момента не достигат в Афганистан. Не по-малко важна е идеологическата ориентация на афганистанските военни и полицаи, повечето от които са станали такива само по финансови съображения, защото дори и малкото получавани от тях средства се оказват сериозна сума в една толкова бедна страна.

Под въпрос си остава и готовността на афганистанската армия да се противопостави сериозно на талибаните, ако НАТО и американците действително се изтеглят. Не надценяват ли чиновниците от алианса желанието на афганистанските военни да се сражават? Нерядко можем да чуем, включително и от тях самите, че войниците от афганистанската армия получават пари от талибаните и изпълняват определени, възложени им от бунтовниците, задачи.

Но, дори ако приемем, че армията ще бъде готова да се сражава, а „стабилизационната” фаза от Оперативния план на НАТО приключи с пълна победа в партизанската война с талибаните, пълното унищожаване на последните изглежда практически невъзможно. Тоест, талибаните ще останат – ако не в Афганистан, то на територията на „ядрения” Пакистан, в чиито гранични провинции се чувстват отлично и чиито военни и специални служби са заинтересовани те да продължат да съществуват, просто защото такива са условията в сложната геополитическа игра, която води в региона Исламабад.

Несъмнено, европейците биха искали да напуснат Афганистан колкото се може по-бързо, но имайки предвид продължаващата партизанска война на талибаните, фактическото ниво на подготовка на афганистанската армия и полицията в момента, както и редица други фактори, налагащи присъствието на чуждестранните сили, да говорим за изтеглянето на НАТО от страната изглежда преждевременно.

Друг сдържащ фактор по пътя към предсрочното изтегляне на войските на коалицията от Афганистан е нестабилната вътрешнополитическа система в страната, на чието изграждане Западът отделяше толкова голямо внимание през последните десетина години. Залог за успешна борба с талибаните е постигането на политическо съгласие в разединеното етнически афганистанско общество. Днес такова единство няма.

Президентът Карзаи, назначен през 2001 за шеф на временната афганистанска администрация и по-късно официално избран за президент, е компромисна фигура както за Запада, така и за афганистанските политически групировки. Само че доверието към него прогресивно спада, при това и в държавите от НАТО, и в Афганистан се трупа умора от действията му, още повече че междувременно семейството на президента се забърка в грандиозни корупционни скандали и е подозирано във връзки с наркобизнеса. Доказателство за това и, едновременно, свидетелство за изострящата се политическа конкуренция в афганистанския политически живот станаха президентските избори през 2009, когато победата на Карзаи буквално висеше на косъм заради мащабните фалшификации, за които наблюдателите от ООН съобщиха на най-високо ниво. Решението за легитимността на изборите и преизбирането на Карзаи беше взето под силния натиск на Запада, който засега не вижда друга алтернативна кандидатура, с която би могъл да си има работа. Вероятно президентът ще запази поста си до 2014, когато процесът на прехвърляне отговорността за страната ще наближи своя завършек и ще приключи изтеглянето на основните сили на ISAF.

Днес за НАТО и САЩ е по-актуален не въпросът, кога да се изтеглят от Афганистан, а по-скоро, как точно да го направят. Защото не бива да се допуска относително стабилизиралата се държава отново да се превърне в база на международния тероризъм. За целта обаче следва да се реши проблемът с Пакистан, който (предвид сегашната ситуация в страната) лесно би могъл да се превърне във втори Афганистан, през следващите десетина години. Очевидно е едно: талибанизиращият се Пакистан е много по-опасен от талибански Афганистан заради наличието на ядрено оръжие, конфликта с Индия, както и на неуправляемата зона на пущунските племена, които никой досега не е съумявал да покори. За съжаление, в случая с Пакистан, САЩ, още повече пък НАТО, разполагат с крайно ограничен инструментариум за влияние. И тъкмо това, в близка перспектива, се очертава като най-големия проблем на сигурността не само за НАТО, но и за цялата международна общност, включително и за Русия.

Изтеглянето на НАТО и последиците за Русия

За момента, руското участие в решаването на афганистанския проблем изглежда оптимално. На първо място, Москва от самото начало ясно декларира отношението си и към случилото се на 11 септември 2001, и към операцията на САЩ срещу талибаните. Русия подкрепи американците в труден момент (37), обяви режима на талибаните за екстремистки и терористичен (38) и, на практика, действаше като част от международната антитерористична коалиция.

На второ място, Русия още в началото ясно даде да се разбере, че няма да участва във военните действия в Афганистан. При това Москва изрази готовност да съдейства на НАТО и САЩ на ниво военни експерти и в рамките на обмена на информация.

На трето място, Москва, още преди интервенцията на САЩ в Афганистан, подкрепяше Северния алианс, сражаващ се против талибаните, и продължи да го подкрепя и след началото на военната операция.

На четвърто място, Москва и днес, въпреки информационните атаки от страна на Запада, продължава да се придържа към следната позиция: Русия няма никакво военно участие състава на ISAF, но ще съдейства за транзита на товари за коалицията през своята територия; не изключва възможността да помогне (но не безплатно) на НАТО със свои хеликоптери (39) и участва в планирането на мероприятия по ликвидиране на нарколабораториите на афганистанска територия (40).

Днес въпросът за транзита е ключов за НАТО. Маршрутът Пешавар – Джелалабад – Кабул, през Хайберския проход, т.е. през територията на пущунските племена, симпатизиращи на талибаните, беше основната транспортна артерия, по която предназначените за ISAF товари от Пакистан стигаха до Афганистан В края на 2008 и началото на 2009 обаче, този маршрут стана прекалено несигурен поради целенасочените терористични действия на талибаните срещу силите на НАТО. Заради постоянната заплаха от терористични нападения, в началото на 2009 беше решено използването на маршрута да се ограничи до минимум. Брюксел започна да разработва алтернативен маршрут, позволяващ транзита на значителна част от невоенните товари за НАТО да се осъществява през територията на Русия и съседните на Афганистан централноазиатски държави. Споразумението за това между алианса и Москва беше постигнато още на преговорите в рамките на срещата на върха на НАТО в Букурещ, през април 2008 (41), но практическата му реализация започна едва година по-късно (42).

Първият ешелон с американски невоенни товари, комплектован в Латвия, успешно премина руската граница през февруари 2009 (43). Разрешение за транзитно преминаване на невоенни товари за НАТО дадоха също Украйна, Узбекистан и Таджикистан.

Поредно доказателство за силната заинтересованост на западните партньори от сътрудничеството с Русия по афганистанския въпрос стана подписаното в Москва (по време на първото официално посещение на президента Обама) Споразумение за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия (44), влязло в сила през септември 2009.

Впрочем, освен транзита, Москва и Брюксел започнаха да си сътрудничат и в рамките на специалния проект на Съвета Русия-НАТО за подготовка и обучение на полицаи от Афганистан и централноазиатските държави за борба с нелегалния наркотрафик. Реализацията на проекта продължи дори на фона на кризата в отношенията след войната в Южна Осетия.

Междувременно, НАТО не крие, че очаква по-мащабно руско участие в Афганистан, мотивирайки се, че в тази страна частите на пакта уж „воюват и за интересите на Русия”. През октомври 2009, генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен заяви, че „руската помощ за силите на НАТО в Афганистан отговаря на интересите на Москва и Русия би могла да снабдява афганистанските сили за сигурност със специализирана техника, както и да подготвя бойци от афганистанската армия” (45).

По-конкретни предложения (за доставка на гориво и хеликоптери) бяха направени в хода на посещението на Расмусен в Москва, през декември 2009. Помощта на Русия е още по-важна за НАТО предвид факта, че вече бе официално обявено за изтеглянето от Афганистан и прехвърлянето на отговорността за съдбата и сигурността на страната на самите афганистанци, но подготовката на афганистанските полицейски и армейски части върви изключително бавно.

Впрочем, наближаването на крайния срок (2014), когато трябва да стане окончателното предаване на контрола върху ситуацията в страната на правителството в Кабул, тревожи и Русия. В Москва се съмняват доколко местната армия и полиция са готови да се противопоставят самостоятелно и ефективно на тероризма, дали правителството ще може да предотврати реставрацията на талибанския режим и доколко е реална повторната „талибанизация” на Афганистан. Сериозна загриженост поражда и ситуацията в Пакистан, където талибаните продължават да представляват сериозна опасност (не само за Кабул, но и за Исламабад), и където намират убежище терористите от Ал Кайда и привържениците на радикалния ислям. Борбата с международния тероризъм, чиято база днес е в района на AfPak, е от огромно значение за сигурността на Русия, предвид проблемите и в Северен Кавказ и ситуацията по южните и граници. Москва несъмнено не е заинтересована от дестабилизирането на ситуацията в постсъветските републики – Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и Казахстан, където ислямистките движения намират добра почва и разполагат с неограничена мобилност.

Огромна заплаха за руската национална сигурност остава проблемът с наркотрафика от Афганистан. Безпрецедентният ръст на производството на опиати в тази страна, който тотално се неглижира от НАТО и САЩ, както и нежеланието им радикално да решат проблема, наред със специфичната вътрешна ситуация в Русия, доведоха до това, че Руската Федерация излезе на първо място в света по употреба на хероин (и се превърна в основен пазар за афганистанските наркотици).

Тъкмо поради това, руското ръководство съзнава значението на войната, която частите на НАТО и САЩ водят в Афганистан. Москва е заинтересована от стабилен Афганистан, най-малкото защото, в чисто географски план, тази страна е разположена много по-близо до границите на Русия и централноазиатските и съседи, отколкото до Европа, да не говорим за САЩ.

В същото време, в Кремъл не могат да не пораждат опасения съществуващите по всяка вероятност споразумение между Вашингтон и Кабул за разполагането на американски бази на афганистанска територия и то за достатъчно дълъг срок (46). В Русия силно се съмняват, че изтеглянето на НАТО от Афганистан ще означава края на Втората афганистанска война. Вместо това руснаците гледат с нарастваща тревога към бъдещето на тази страна след 2014, защото то става все по-непредсказуемо.

 

Бележки:

1. Паметна записка на ISAF (държави, изпращащи свои контингенти и численост на войските) за състоянието на 16 май 2011. http://www.isaf.nato.int/images/stories/File/Placemats/16%20May%202011%20Placemat.pdf

2. Най-големите контингенти в състава на ISAF са на САЩ (90 хил.), Великобритания (9,5 хил.), Германия (5 хил.), Франция (над 4 хил.), Италии (3 880), Канада (2920), Полша (2530), Румъния (1870), Турция (1785), Испания (1550). Втората група включва страни, числеността на чиито контингенти варира между 100 и 1000 души. Лидери в тази група са Грузия (925), Швеция (500), България (600 чел.), Белгия (510). В третата група са страните с най-малко участие, сред които са Австрия (3), Исландия (4), Ирландия (8). От постсъветските държави, в Афганистан присъстват: Армения, Азербайджан, Естония, Грузия, Латвия, Литва и Украйна.

3. По данни на независимия портал iCasualties.org, който следи дневните бойни загуби в Афганистан, през 2010 силите на международната коалиция са изгубили 711 души. Това е най-високия показател за целия период на пребиваване на ISAF в Афганистан. До началото на юни 2011, силите на САЩ и НАТО вече са загубили 222 души, което е повече от общия брой на убитите през цялата 2006, виж http://icasualties.org/

4. Само по официални данни на Мисията на ООН, в Афганистан през 2010 са загинали 2777 души, голям брой от които са жени и деца, убити при въздушните удари на коалиционните сили. Реалният брой на загиналите трудно може да се изчисли.. Afghanistan Annual Report 2010. Protection of civilians in Armed Conflict, March 2011. http://unama.unmissions.org

В края на май 2011 станахме свидетели на серия от скандални случаи, когато, в резултат от действията на ISAF, едновременно в две провинции – Гелманд и Нуристан, загинаха над 50 души, сред тях жени и деца. Сред жертвите в Нуристан имаше и двайсет полицаи, станали жертва на „приятелския огън” на НАТО.

5. Навремето, различни политици от държавите-членки на НАТО, на най-високо равнище, декларираха, че Афганистан е тест за пакта, който ще докаже възможностите му да осъществява подобни мащабни военни мисии, в рамките на глобалните претенции на организацията.

6. Движението «Талибан» се заражда в Афганистан, сред пущунските племена, в началото на 90-те години. Ядрото му се формира от трийсетина студенти (оттук и името му – «талиб» означава «студент» на арабски и на пущу) от мюсюлманското духовно училище (медресе) в Кандахар, чиито духовен лидер е молла Мохамед Омар. Талибаните идват на власт в условията на непрекъснатата гражданска война в страната след свалянето на прокомунистическия режим на Мохамад Наджибула и изтеглянето на съветските войски от Афганистан. През септември 1996 те завладяха Кабул и основаха т.нар. Ислямски емират Афганистан, на чиято територия наложиха шариата, в специфичната му талибанска версия.

7. Името «Несъкрушима свобода» (Operation Enduring Freedom) се използваше първоначално за всички военни операции, провеждани от американците в отговор на терористичните нападения от 11 септември, включително на територията на Филипините, Сомалия, Западна Сахара и т.н. Днес то се използва най-вече за военната операция на САЩ в Афганистан.

8. Последната засега резолюция (1917) беше приета на 22 март 2010 и удължи мандата на ISAF с още една година.

9. Виж, Писмо на Генералния секретар  на ООН до Председателя на Съвета за сигурност от 7 октомври 2003, S/2003/970.

10. Първоначално, американското ръководство вземаше решенията за Афганистан едностранно. Любопитен факт е, че по думите на някои руски дипломати, работили по онова време в Постоянното представителство на Русия в НАТО, САЩ, които, на практика, бяха подложени на въоръжено нападение на 11 септември 2001, първоначално дори не се възползваха от чл.5 на Вашингтонския договор, игнорирайки реализацията на т.нар. «трансатлантическо единство». При това, в този случай, неизползването на чл.5 можеше да девалвира традиционната роля на НАТО и като военен блок (чиято основна задача е защитата на всеки член на алианса), и като военно-политическа връзка между европейските държави и САЩ. Използването на този член стана по инициатива и по лично настояване на тогавашния генерален секретар на НАТО лорд Робертсън, който направи всичко, зависещо от него, за да съхрани единството на алианса.

11. Carp Mihai. Operations: old and new // NATO Review, 2006, Spring. http://www.nato.int/docu/review/2006/issue1/english/art2.html

12. Терористичните нападения в Мадрид на 11 март 2004 бяха осъществени от терористи на Ал Кайда три дни преди парламентарните избори и са замислени като повторение на трагедията от 11 септември 2001. В резултат от взривовете в четири крайградски влака загинаха 191 души, а 2050 бяха ранени. Година по-късно имаше серия от взривове в Лондон, като бяха убити 52 души и ранени около 700.

13. За отмяната на санкциите срещу Пакистан, въведени (както и тези срещу Индия) след ядрените изпитания през 1998, президентът Буш обяви на 22 септември 2001. Виж повече: India and Pakistan: Current U.S. Economic Sanctions, CRS Report for Congress, October 12, 2001.

14. Дългата 2640 километра и практически неделимитирана граница между Афганистан и Пакистан възниква в резултат на трите англо-афгански войни, в които Великобритания се опитва да разшири Британска Индия. Тази граница е резултат от преговорите, през 1893, между афганистанския емир Абдуррахман и секретаря на британската колониална администрация сър Мортимър Дюранд. Афганистан не я признава за своя официална граница. Тази гранична територия, населена предимно с пущуни, представлява сериозен дестабилизиращ фактор не само за отношенията между Кабул и Исламабад, но и за целия Среден Изток.

15. Талибаните обявяват създаването на Ислямската държава Вазиристан на 14 януари 2006.

16. След продължилите няколко месеца ожесточени бойни действия против талибаните в Северен Вазиристан, през септември 2006, президентът Мушараф сключи с тях, както и с вождовете от Племенните територия под федерално управление (FATA) споразумение и реши да освободи от пакистанските затвори 132 „моджехидини” срещу прекратяването на военните действия против пакистанските части, разположени в региона. Всичко това съдейства за по-нататъшната «талибанизация» на  граничните райони на Афганистан. Племенната зона FATA (The Federally Administrated Tribal Areas), до голяма степен, се контролира от талибаните, а територията и е извън юрисдикцията на пакистанските съдилища.

17. След продължителен вътрешнополитически скандал, през ноември 2007, Первез Мушараф напусна поста началник щаб на пакистанските сухопътни войски и се закле като държавен глава. През август 2008 обаче, той беше заплашен от импийчмънт и принуден да подаде оставка от президентския пост.

18. Според някои медии, числеността на талибаните е била около 4 хиляди души, срещу 12 хиляди пакистански военни. Афганистанското Министерство на отбраната изрази съмнение, доколко Исламабад действително се бори с талибаните. Виж, Afghanistan.ru, 06.05.2009.

19. Така например, през февруари 2009, Исламабад се споразумя с пакистанските талибани за въвеждането, в северозападната част на страната - в стратегическия район на река Сват и прилежащата и територия, на някои закони на шариата. Долината на Сват, която навремето беше автономно княжество в състава на Пакистан, днес, на практика, отново е независим регион, в който влиянието на централните власти с всеки изминал ден става все по-ефемерно.

20. Първата подобна среща се проведе през май 2009.

21. В навечерието на срещата на върха на НАТО, през април 2009, ставаше дума за още 17 000 американски войници.

22. По американски данни, през 2010 афганистанският БВП е бил само 29,8 млрд долара, което поставя страната на 110-то място в света. Afghanistan// The World Factbook of the United States Central Intelligence Agency. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/af.html

23. Strasbourg / Kehl Summit Declaration, Issued by the Heads of  State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Strasbourg / Kehl on 4 April 2009, April 4, 2009.

24. Във връзка с изострянето на ситуацията в Афганистан въпросът за изпращането на войските се оказа в центъра на внимание на американските политици. Споровете в тази връзка станаха още по-разгорещени след изтичането (в началото на септември 2009) на информация от секретния доклад на командващия силите на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл до президента Барак Обама. В него генерал Маккристъл очерта перспективата от реална военна катастрофа в Афганистан, ако не бъдат предприети радикални мерки, включително значително увеличаване на военния контингент.

25. Редица страни обявиха, че няма да удължат пребиваването на континтентите си в Афганистан.

26.Само че афганистанският урок не се оказа от полза за НАТО, по-скоро напротив, случващото се там само «стимулира» идеолозите на алианса. Резултат от това беше приетата, на срещата на НАТО в Лисабон, през есента на 2010, нова Стратегическа концепция, в която кризисното реагиране и миротворческите мисии бяха фиксирани като една от основните задачи (key task) на НАТО. Приетият, през първата половина на 2011, нов документ, съдържащ концепцията за военните операции на НАТО с участието на партньорите и «желаещите» (т.нар. «Политико-военни рамки за участие на партньорите в операции под командването на НАТО»), само потвърждават сериозността на алианса в това отношение.

27. Така например, през есента на 2009, ръководството на НАТО активно убеждаваше Русия да увеличи приноса си за афганистанската кампания, включително като разгледа възможността за безплатна доставка на руски хеликоптери за нуждите на ISAF.

28. NATO Training Mission in Afghanistan, NTM-A // http://ntm-a.com/wordpress2/

29. ECHO (European Commission Humanitarian Office).

30. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15).

31. Ibid.

32. EU Police Mission in Afghanistan (EUPOL AFGHANISTAN), http://www.eupol-afg.eu/

33. Любовь Ярошенко. Афганистан в контексте внешней политики Европейского союза, Звенья, 2011, №2 (15).

34. Преминаването към четвъртата фаза, едновременно в седем афганистански провинции, беше официално обявено от президента Карзаи на 22 март 2011, по време на срещата с представители на НАТО и държавите-участници в ISAF в Берлин. Става дума за провинция Бамиан, град Херат, провинция Кабул, Лашкар Гах (Гелменд), Мазари-Шариф (Балх), Мехтар Лам (Лагман). В другите райони и провинции, ситуацията остава във фаза 3 (на стабилизация). Виж, http://www.nato.int/cps/ru/natolive/news_71685.htm

35. Afghanistan and NATO put theory into practice in their Enduring Partnership, April 14, 2011. http://www.nato.int/cps/en/natolive/news_72547.htm

36. Още на една от пресконференцията си в началото на февруари 2011, Хамид Карзаи обяви, че преговаря с американците за разполагането на постоянни техни бази в Афганистан.

37. Веднага след терористичните нападения от 11 септември 2001 тогавашният руски президент Владимир Путин беше сред първите, изразил подкрепа за американския народ от името на руския.

38. Руското Външно министерство подкрепи антитерористичната операция на територията на Афганистан, http://newsru.com/russia/08oct2001/mid/html

39. В Афганистан, НАТО испитва недостиг от бойни и транспортни хеликоптери. В тази страна работат цивилни пилоти на хеликоптери от Русия и ОНД, а руски самолети пренасят от САЩ товари за Афганистан, през Пакистан. Това не е малка помощ, имайки предвид факта, че паркът от хеликоптери и товарни самолети, с който разполага НАТО в Афганистан, до голяма степен включва руска техника.

40. Първата по-шумна съвместна операция на САЩ и Русия за ликвидирането на нарколаборатории беше осъществена в края на октомври 2010, http://www.newsru.com/world/29oct2010/fsknafghan.html

41. Струва си да отбележим, че още преди срещата в Букурещ Франция и Германия подписаха (през 2004) двустранни споразумения с Русия за транзита на военни товари за Афганистан през руска територия. Аналогично споразумение беше подписано с Испания, през март 2009, и с Италия, през април 2011.

42. До голяма степен, реализацията на това споразумение се проточи заради усложняването на отношенията между Русия и НАТО след събитията в Южен Кавказ през август 2008.

43. Потвърждение за голямата заинтересованост на НАТО от помощта на Москва в Афганистан стана това, че само половин година след началото на политическата криза в отношенията между Русия и пакта, брюкселските чиновници започнаха да изтъкват необходимостта от  подобряване на влошените отношения. Съответното политическо решение беше взето на юбилейната среща на НАТО през 2009, като формалните отношения бяха възстановени по време на първата среща на Съвета Русия-НАТО, на остров Корфу, през юни 2009.

44. Това споразумение предвижда използването на руското въздушно пространство при транспортирането на военно оборудване и личен състав за усилване на военния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан. В съответствие с подписания документ, Вашингтон ежегоднно ще изпраща през територията на Русия до 4500 души, както и товари с различно предназначение, което, на свой ред, ще позволи на Белия дом да икономисва до 133 млн. долара годишно от гориво и други логистични разходи. United States-Russia Military Transit Agreement Fact Sheet, July 6, 2009 // The White House. www.whitehouse.gov/the_press_office/FACT-SHEET-United-States-Russia-Military-Transit-Agreement/

45. Генералният секретар на НАТО покани Русия да се включи във втората афганистанска война, NEWSru.com, 08.10.2009. www.newsru.com/world/08oct2009/inte.html

46. Информация за преговорите между американската администрация и Кабул по този въпрос се появиха в медиите през февруари 2011.

* Президент на Фондация „Креативна дипломация”


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1105-zabludite-vyv-vruyzka-s-amerikanskata-sistema-za-pro

В средата на септември 2011 се навършиха два години, откакто президентът Обама обяви своя радикално нов подход към противоракетната отбрана (ПРО) – т.нар. поетапен адаптационен подход (Phased Adaptive Approach). Според този план, САЩ, съвместно с НАТО, трябваше да активизират процесите на разполагане на групи от все по-сложни прехващащи ракети с наземно и морско базиране по цялата територия на Европа, опитвайки се да гарантират защитата и от евентуални бъдещи ирански ракетни атаки.

Ако днес в американския Конгрес има тема, по която да има пълно съвпадение в мненията на представителите на двете партии, това е тезата, че сътрудничеството с Русия при изграждането на тази отбранителна система би било великолепна идея. Сдържането на Иран и укрепването на връзките с Русия е от двойна полза за САЩ. За съжаление обаче, начинът по който се развива системата за ПРО нито ще сдържи Иран, нито ще укрепи връзките с Москва. Напротив, той ще доведе до появата на още по-голямо количество ядрено оръжие и на един още по-опасен свят.

Основният проблем е, че този тип противоракетна отбрана, който САЩ и НАТО планират да създадат, може много лесно да бъде преодоляна. Най-простите контрамерки за целта могат да се окажат евтините въздушни балони-примамки. Тъй като прехващащите ракети се опитват да поразят бойните глави на противниковите ракети във въздуха, въпросните балони могат да бъдат насочени съвместно с бойните глави, така че системата за прехващане няма да може да ги различи. Така, противникът, който иска да осъществи ядрена атака срещу САЩ, може да пусне достатъчно въздушни балони около бойните глави на своите ракети и да пренатовари защитната система, изпращайки и безброй лъжливи сигнали.

Системата за ПРО зависи от радиочестотните и инфрачервени датчици. Елементарната научна причина, поради която тази система никога няма да може да функционира достатъчно надеждно в реални бойни условия, е свързана с това, че инфрачервеното излъчване и отразяваните от целите радиовълни могат да бъдат променени от атакуващата страна, с цел да маскира, елиминира или просто да пренатовари критично важната информация, необходима на защитата за да открие истинските атакуващи бойни глави.

Последните тестове на противоракетните системи както с наземно, така и с морско базиране се провалиха, а да не забравяме, че това, на практика, бяха „изкуствени” и не съвсем честни изпитания, тъй като обслужващият персонал на прехващачите знаеше предварително точното време и траектория на изстреляните от „противника” обекти.

В реалния свят обаче, ние, американците едва ли ще бъдем поставени в подобни привилегировани условия – там нашите противници със сигурност ще използват всички възможни контрамерки и лъжливи обекти. Впрочем, в няколкото случаи, когато Агенцията по противоракетна отбрана моделира ситуацията, включвайки все пак и евентуални контрамерки на противника, изпитанията не приключиха никак успешно. По същия начин, противоракетната система с морско базиране никога не е изпитвана в реални морски условия и е ясно, че тя е ненадеждна в условията на неопределено състояние на морската повърхност. Разбира се, можем да се молим времето да е добро, когато противникът реши да ни атакува, само че дали си струва да поставяме в зависимост от това националната си сигурност?

Но, ако е толкова лесно да бъде „излъгана” противоракетната отбрана, защо са толкова загрижени нашите съперници и противници? Отговорът е прост: военните им стратези съвсем правилно демонстрират свръхпредпазливост в този случай, защото, също както и Пентагонът, са длъжни да разглеждат най-лошия възможен сценарий, при който системата за ПРО може все пак да се окаже ефективна, макар че най-вероятно не е такава.

Истината е, че разполагането на противоракетната отбрана обслужва прекалено предпазливите, дезинформирани, опортюнистично или пък агресивно настроени елементи в иранския и севернокорейския,  но също в русия и китайския политически елити. Взаимодействието между неизвестните бъдещи обстоятелства и натискът от страна на вътрешните структури, настояващи за адекватна реакция на системата за ПРО на НАТО, несъмнено ще окаже влияние върху техните ръководства с цел увеличаване броя на разгърнатите ядрени арсенали, както разбира се и на военните разходи.

Тъй като връзката между стратегическата отбрана и стратегическото настъпление се признава недвусмислено в новия договор за съкращаването на стратегическите настъпателни въоръжения (т.нар. СНВ-3) между САЩ и Русия, изглежда съвършено невероятно Москва някога да се примири с противоракетната отбрана на САЩ и НАТО. Русия се вълнува повече от възможностите, а не от намеренията. Всяка система, която може да увеличи неяснотата и несигурността относно строгия баланс във въоръженията, договорен в новото споразумение за СНВ, няма как да не тревожи и двете страни.

Затова основният ребус на програмата за ПРО, чиято реализация вече е по средата на пътя, си остава това, че тя, от една страна, поощрява противниците и конкурентите на САЩ, провокирайки ги да увеличат собствения си ракетен потенциал, а от друга – не предлага никакви надеждни военни възможности за защитата на Съединените щати и техните съюзници от тези (увеличаващи се, между другото) въоръжения.

Дори ако в крайна сметка успеем да накараме руснаците да приемат програмата за ПРО, тревогите на Китай със сигурност няма да изчезнат. Впрочем двупартийната Комисия за военно-стратегическата концепция (Strategic Posture Commission) на американския Конгрес отбеляза, че „Китай, вероятно, вече работи за увеличаване мощта на балистичните си ракети, в отговор на лансираната от САЩ система за ПРО. Това обаче, ще принуди Индия, а като последица – и Пакистан, също да увеличат ядрения си военен потенциал. То може да накара и Иран да възобнови работата по създаването на ядрено оръжие, която прекрати през 2003”.

Китайските опасения относно американската система за ПРО са източник на сериозна несигурност и неяснота, ограничавайки подкрепата на Пекин в преговорите по въпроса за Договора за забрана производството на разпадащи се материали (Fissile Material Cutoff Treaty - FMCT). В отговор на американските планове за изграждане на ПРО, китайските лидери могат да поискат да запазят възможността си да произвеждан плутоний и в бъдеще.

Няма никакъв смисъл да сътрудничим с Русия по един толкова контрапродуктивен за собствената ни сигурност въпрос, единствено заради самото сътрудничество. Онези, които твърдят, че сътрудничеството в сферата на ПРО е необходимо за подобряване на връзките ни с Русия, се ръководят от съвършено сбъркана логика, защото появилото се отново напрежение между САЩ и Русия, до голяма степен, е свързано именно с ПРО. Ако се откажем от пълната с недостатъци и скъпа идея за изграждане система за противоракетна отбрана в Европа, връзките ни с Русия и Китай биха се подобрили веднага и то по един съвсем естествен начин.

* Авторът е американски ядрен физик, консултант на Федерацията на американските учени, анализатор на „Ню Йорк Таймс”.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/974-sypernichestvoto-mejdu-pekin-i-delhi-v-indiiskiq-okean

След като през последните няколко години Китай демонстрира стремителен ръст на военните си разходи, през настоящата 2010 те ще нараснат само със 7,5%, т.е. за първи път от над двайсет години насам този ръст ще падне под 10%. Макар че за това си има достатъчно причини, китайското правителство се възползва от този факт, за да декларира още веднъж мирните си намерения, подчертавайки, че винаги се е стремяло да ограничи своите военни разходи до „разумно ниво”. Китайските външнополитически стратези, както и принадлежащите към политическия елит на страната, дълго време се опитваха да убедят света, че възходът на Пекин ще има изключително мирен характер, т.е. че Китай няма никакви експанзионистични намерения и представлява качествено различен модел на велика държава.

Разбира се, самата природа на държавата (още повече на онази, която открито претендира за величие) не съответства особено на подобни твърдения, въпреки това обаче, мнозина са склонни да приемат китайските твърдения за чиста монета. Сред западноевропейските и американските „специалисти по Китай” (да не говорим за българските), мнозина изглеждат твърдо убедени, че съвременен Китай действително представлява нов, различен от останалите, тип велика държава и, че ако Западът склони да предостави на китайците достойно място във вече наложилия се световен ред, възходът на Пекин няма да провокира никакви усложнения.

Новите претенции на Китай

В същото време обаче, един от най-видните експерти по международни отношения в Китай открито призовава за създаването на военни бази в чужбина. Според професора от университета Фудан в Шанхай Шън Динли, „за нас (т.е. за Китай), би било грешка да смятаме, че нямаме право да създаваме собствени бази извън границите на страната”. Той твърди, че реална заплаха за Китай са не толкова тероризмът или пиратството, колкото възможността на някои държави да блокират китайските търговски маршрути. Тъкмо това е най-голямата опасност за Пекин и за да попречи тя да се реализира, Китай (както подчертава професор Шън) се нуждае не само от достатъчно могъщ военен флот, но и „от военни бази в чужбина за да намали разходите по поддръжката на този флот”.

Разбира се, Шан се стреми да смекчи ефекта от идеите си, използвайки добре познати дипломатически прийоми и твърдейки, че създаването на подобни военни бази в чужбина би повишило регионалната и глобална стабилност. Което обаче, едва ли може да заблуди другите суперсили, които отдавна използват същата реторика.

Тъй като Китай се превръща в световна държава, той ще разширява и военното си присъствие из целия свят, по същия начин, по който навремето го направи друга велика държава – САЩ, чиито бази днес обкръжават Китай отвсякъде. Бързото разрастване на военните и военноморски възможности на Пекин е класически елемент на статута на велика държава, към който той се стреми. Новата китайска стратегия на „далечните морски граници на отбрана” дава възможност на Пекин да проектира своята мощ в основните райони на Световния океан, включително (и най-осезаемо) в Индийския океан.

Експанзионистичните стремежи на Китай, по същество, отдавна са очевидни за всички. Китайците поставят под свой контрол морски съоръжения в близост до най-важните възлови точки в Индийския океан, като го правят не само за да гарантират икономическите си интереси, но и за да укрепят стратегическото си присъствие в региона. Пекин съзнава, че военноморската мощ предоставя стратегически лостове за превръщането му в регионален хегемон и, потенциално, в свръхдържава.

Нарастващата зависимост на Китай  от морското пространство и ресурси намира отражение в стремежа му да разшири влиянието си и, в крайна сметка, да се превърне в доминираща сила в стратегически важния регион на Индийския океан.

Нарастващата потребност на Китай от бази в Индийския океан е реакция на потенциалната му уязвимост, имайки предвид онези логистични проблеми, пред които е изправена страната заради отдалечеността и от Индийския океан. Въпреки това, Китай продължава да укрепва контрола си над Южнокитайско море и да създава опорни пунктове в Индийския океан, следейки внимателно поведението на Индия, в пълно съответствие със секретния меморандум, издаден преди петнайсетина години от Генералния департамент по логистика на китайската Народно-освободителна армия, където се посочва, че: „вече не можем да разглеждаме Индийския океан само като „индийски”, а следва да имаме предвид въоръжените конфликти в региона”.

Нарастващото китайско военноморско присъствие – в и около района на Индийския океан (което е много осезаемо например на остров Хайнан, в Южнокитайско море), очевидно тревожи Индия. През 2008, когато китайците разположиха свои подводници от клас Jin в базата на подводния си флот около Саня, на южното крайбрежие на Хайнан, това породи силно безпокойство в Делхи, защото базата е само на 1200 морски мили от Малакския пролив и е най-близкия пункт за достъп да Индийския океан. Освен това, тя разполага с подводни тунели, през които подводниците излизат в открито море, като това силно затруднява засичането им.

Стратегията на „бисерната огърлица”

Концентрацията на стратегически военноморски сили в Саня може да улесни Китай в стремежа му да укрепи контрола си над прилежащия район на Индийския океан. Наличието на тунели, позволяващи на китайските подводници да излизат незабелязани в открито море особено силно безпокои Индия, защото базата има стратегическо значение за региона на Индийския океан, позволявайки на Китай да контролира три критично важни точки в него – Баб-ел-Мандебския, Ормузкия и Малакския проливи. Тук е мястото да отбележим добре обмислената стратегия на китайските действия (известна като „стратегия на бисерната огърлица”), която значително разшири стратегическите възможности на Пекин в индийския „заден двор”.

Въпросната „бисерна огърлица” включва бази и дипломатически договорки. Сред първите е пристанището Гуадар в Пакистан, морските бази в Бирма, базите за електронно разузнаване на островите в Бенгалския залив, финансирането на изграждащият се плавателен канал през тайландския провлак Кра, военното споразумение с Камбоджа и укрепването на китайската мощ в Южнокитайско море. Всъщност, „огърлицата” трябва да помогне на Пекин да изгради стратегически връзки с държавите, разположени край морските транспортни коридори от Близкия изток до Южнокитайско море, за да защити интересите на Китай и неговата енергийна сигурност. В същото време, някои от досегашните обвинения на Индия, касаещи китайското военноморско присъствие в Индийския океан, се оказаха необосновани. Така, през 2005 правителството в Делхи беше принудено да признае, че твърденията му за създаването на китайска военноморска база на Кокосовите острови (принадлежащи на Бирма) са били неверни и китайците не разполагат с военни бази в Бирма.

Въпреки това обаче, китайската експанзия в Индийския океан става все по-очевидна. Възможно е, Пекин все още да не разполага с военноморска база в Бирма, но китайците активно участват в модернизацията на инфраструктурата на Кокосовите острови и вероятно предоставят ограничена техническа помощ на Янгон.

Имайки предвид, че Китай получава почти 80% от необходимия му петрол през Малакския пролив, както и нежеланието му да разчита на американската военноморска мощ в региона за да си гарантира сигурен достъп до находищата на енергоносители, става разбираем и стремежът му да увеличи военния си потенциал в ключови пунктове по транспортните маршрути между Персийския залив и Южнокитайско море.

Междувременно, китайците усилено ухажват и редица други държави в Южна Азия, изграждайки например контейнерни пристанища в Читагонг (Бангладеш) и Хамбантонта (Шри Ланка). Укрепвайки „излаза” си на Индийския океан, Китай се споразумя с Шри Ланка за финансиране изграждането на зоната за развитие Хамбантонта в южната част на остров Цейлон, която включва контейнерно пристанище, система за бункеровка и нефтопреработващ завод. Китайската активност в Марао, на Малдивските острови, също поражда тревога в Делхи.

Решаващото участие на Китай в изграждането на дълбоководното пристанище Гуадар на югозападното крайбрежие на Пакистан, привлече вниманието на анализаторите заради стратегическото местоположение на пристанището, на около 70 км от иранската граница и на 400 км източно от Ормузкия пролив (основен маршрут на петролния трафик). Смята се, че това е дало възможност на Пекин да създаде база „за прехващане и подслушване” с цел „да бъде следена отблизо американската военноморска активност в Персийския залив, индийската в Арабско море и бъдещото американско-индийско военноморско сътрудничество в Индийския океан”.

Макар че военноморските възможности на самия Пакистан не представляват проблем за Индия, комбинацията между китайските и пакистанските флоти може да се окаже огромно предизвикателство за Делхи.

Все по-гръмко звучащите в Пекин призиви Китай да създаде свои военни бази в чужбина за да може да се противопостави ефективно на американския натиск и да продължи да оказва натиск върху Индия, бяха интерпретирани от определени среди в Делхи като скрит намек за интереса на Пекин да си гарантира постоянно военно присъствие в Пакистан. Макар че за пакистанското правителство изглежда политически невъзможно открито да позволи на Китай да създаде военна база на негова територия, в Индия се опасяват, че Исламабад би могъл да разреши на Пекин да използва военната му инфраструктура, без това да става публично достояние.

Разбира се, китайското участие в изграждането на пристанища и нова инфраструктура по крайбрежието на Индийския океан може да се обясни и като чисто икономически и търговски инициативи, но за регионалните и глобални сили, каквито са САЩ, Япония и Индия е по-нормално да разглеждат сумарните дипломатически и военни усилия на Китай в региона като демонстрация на нарастващата му мощ пред неговите конкуренти. Освен това, повечето китайски морски съоръжения в района на Индийския океан, по самата си природа, имат двойно предназначение и нито една сериозна стратегия не може да не отчита възможното им използване за военни цели.

Бъдещето на китайско-индийското съперничество в региона

Впрочем, дори ако оставим без внимание експанзионистичния военен бюджет на Китай и усиленото търсене из цялото земно кълбо на енергийни и други природни ресурси, е съвършено ясно, че Пекин вече е създал многопластова морска икономика, както и един от най-големите в света търговски флот със съответните пристанища, транспортна и корабостроителна инфраструктура. Разбира се, Индийският океан играе важна роля в китайските усилия страната да се превърне във водещата морска държава в региона. И това се изразява в задълбочаващото се китайско-индийско съперничество за влияние в Индийския океан и около него. Въпреки същественото подобрение на китайско-индийските отношение от края на 90-те насам, те си остават конкурентни и Китай засега съумява да удържи Индия в тесните рамки на границите на Южна Азия, установявайки близки отношения с ключовите индийски съседи и, особено, с Пакистан.

Разбира се, тезата, че Китай се стреми към военноморска доминация в Индийския океан е силно преувеличена. Пекин обаче, действително иска да играе по-голяма роля в региона, за да може да защитава и прокарва интересите си (особено търговските), както и за да е в състояние да се противопостави на Индия. В същото време, имайки предвид огромните географски предимства на последната в района на Индийския океан, Китай очевидно е обречен да се сблъска с много сериозни трудности, опитвайки да се конкурира с нея в този регион.

Засега, дори задачата да защити морските комуникации изглежда твърде сложна за китайския военен флот. Но стъпките, които предприема Пекин за да защити и прокара интересите си в региона на Индийския океан пораждат тревога у индийския политически елит, възкресявайки класическата дилема за сигурността между двата азиатски гиганта. И страховете на Индия, и ръстът на китайското военноморско присъствие в Индийския океан са доминиращи при формулирането на индийската военноморска доктрина. Напрежението е постоянна характеристика на този тип развиващи се стратегически отношения, което, между другото, беше подчертано и от инцидента от януари 2009, когато една индийска подводница, клас „Кило”, и китайските военни кораби, насочващи се към Аденския залив за борба със сомалийските пирати, осъществиха няколко маньовъра, целящи да определят слабите места на сонарните си системи (средство за звуково откриване на подводни обекти, чрез акустично излъчване – б.р.). Тогава китайските медии съобщиха, че военните им кораби са принудили индийската подводница да изплува, но това бе опровергано от индийското военно командване. Очевидно е, че без наличието на достатъчно строг контрол, потенциалът за подобни инциденти (които могат да придобият много сериозни измерения) си остава голям, още повече, че китайско-индийското военноморско съперничество е особено вероятно, когато флотите на двете страни действат далеч от бреговете си.

В крайна сметка, в своето развитие, Китай просто върви по пътя на другите световни държави, създаващи военни бази в чужбина за да защитят интересите си. Защото има само един тип велика държава и само един тип поведение на великата държава. А Китай очевидно няма да е изключение от правилото, че всяка велика държава задължително е и експанзионистична. И колкото по-скоро светът осъзнае това, толкова по-добре за глобалната сигурност.

* Българско геополитическо дружество

 

 

Публикува се с любезното съдействие на сп. „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/drugi-statii/846-kitayskata-strategiya-v-tsentralna-aziya?showall=1

През десетилетието между колапса на Съветския съюз (1991) и терористичните атаки от септември 2001, Китай се опитваше да разреши проблемите, свързани със сигурността на своя Синцзян-Уйгурски автономен регион (разположен в западната част на страната) съвместно с пост-комунистическите републики от Централна Азия. Ангажираността на Русия със собствените и вътрешни проблеми, както и американският натиск върху централноазиатските държави, целящ да ускори тяхната демократизация, накара последните да се обърнат към Китай и позволи на Пекин да формира няколко регионални организации, чиито цели съвпадаха с китайските стратегически интереси, а също да укрепи икономическите връзки със своите западни съседи. Като в основата ва повишената китайска активност първоначално бе най-вече стремежът да бъде овладяно сепаратисткото движение в Синцзян. След 11 септември обаче, Централна Азия отново се оказа в центъра на полезрението на американците, чиято активизация в региона (включително и военна) постави под въпрос вече извоюваните от Китай позиции.

Стремежът на Пекин да се приспособи към новата ситуация първоначално нямаше кой знае какъв ефект. Така, Китай се опита да свърже синцзянските сепаратисти с обявената от САЩ “война с тероризма”, но дори и след като една от уйгурските военизирани групировки бе включена в официалния американски списък на терористичните организации, Вашингтон продължава да е хладно настроен към китайските усилия в тази посока.

Всичко това кара в последно време Китай да предприеме нова офанзива за възстановяване на привилегированите отношения в сферата на икономиката и сигурността, които бе успял да установи през 90-те с Русия, Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, като целта отново е потискането на уйгурския сепаратизъм и утвърждаване на китайския суверенитет над Синцзян, а също да се предотврати стратегическото “обкръжаване” на района от американците.

В същото време последното влошаване на ситуацията в Чечения лишава Москва от възможността да балансира по някакъв начин настъплението на Пекин в Централна Азия, пък и руснаците само биха приветствали изтласкването на американците от китайците. Ако този път стратегията на Китай се окаже успешна, това би повлияло не само върху ситуацията в Синцзян, но и върху геополитическата обстановка в Централна Азия, като цяло.

Битката за Синцзян

Китай завоюва по-голямата част от земите на уйгурите (тюркски етнос, приел исляма в началото на ХІV век) в периода между 1700 и 1850. Все пак китайският контрол над провинцията остава хлабав, чак до края на Гражданската война (т.е. до средата на ХХ век), по време на която (макар и за съвсем кратък период) там дори възниква т.нар. “независима Република Източен Туркестан”. През 1949 обаче, армията на комунистически Китай възстановява контрола над региона, а правителството започва да заселва там етнически китайци за да “разреди” местното уйгурско население и гарантира лоялността му. Днес етническите китайци (които през 1949 са само 7%) са вече над 40% от населението на Синцзян. Дълги години, противопоставящите се на китайската доминация уйгурски племена са твърде разпокъсани и лишени от харизматичен лидер за да окажат някаква по-сериозна съпротива, а и китайските преселници се концентрират в североизточната част на провинцията, т.е. достатъчно далеч от районите с компактно присъствие на уйгурско население. Всичко това гарантира стабилността в Синцзян, чак до началото на 90-те години на миналия век.

В края на 1990 обаче, 22 души са убити при опит за възстание в Барен (малко градче край Кашгар) водено от Абдул Касим – лидер на т.нар. Движение за свободен Туркестан. Пекин, чията реакция е светкавична и твърда, декларира, че бунтовниците са били снабдени с оръжие от афганските муджехидини.

След краха на Съветския съюз през 1991, централноазиатските републики се обявиха за независими, което пък възроди надеждите на уйгурските сепаратисти в съседен Синцзян. Възползвайки се от слабостта на новите режими в Централна Азия и зле охраняваните граници на Синцзян с Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Афганистан въоръжените уйгурски групировки съумяха да си изградят тренировъчни лагери на тяхна територия.

Китай се ориентира към регионална доминация

В средата на 90-те Русия бе затънала в Първата чеченска война, на територията на Таджикистан се водеше гражданска война, а узбекският президент Ислам Каримов се опитваше да се споразумее с местните фундаменталисти, стремящи се да превърнат Узбекистан в ислямска република. Китай бе силно обезспокоен, че нестабилността в Централна Азия може да се прехвърли и в Синцзян и предприе поредица от силови действия за възстановяване на реда в провинцията, в резултат от които бяха арестувани над 1700 души, обявени за “терористи”. През април 1996 Пекин поде инициативата за създаването на т.нар. “Шанхайска петорка” – обединяваща Китай, Русия, Таджикистан, Казахстан и Киргизстан, която да послужи като преграда срещу проникването на ислямския фундаментализъм в региона. Петте държави започнаха активно да си сътрудничат за преодоляването на “трите злини” – тероризма, сепаратизма и екстремизма.

Междувременно, както можеше да се очаква, репресивните мерки, предприети от Пекин в Синцзян предизвикаха ответната реакция на уйгурските сепаратисти: през май 1996 те убиха един от висопоставените членове на Синцзянския народен политически съвет, след което последва серия от бомбени атентати срещу железопътни линии в провинцията. По време на похода на талибаните към властта в Афганистан, приключил триумфално през септември 1996, някои уйгурски групи се стражаваха на тяхна страна. Малко по-късно Китай обвини режима в Кабул, както и “Ал-Кайда”, че финансират, въоръжават и подготвят уйгурските сепаратисти в специални лагери на афганска територия. Последваха нови атаки на сепаратистите в самия Синцзян. В края на 1998, когато изглеждаше, че спиралата на насилието в провинцията ще излезе изпод контрола на властите, Пекин спешно предприе нови стъпки за укрепването на влиянието си в Централна Азия.

През този период китайското настъпление в региона бе посрещнато със слаба съпротива от САЩ и мълчалива подкрепа от Русия. През лятото на 2000 тогавашният американски държавен секретар Медлин Олбрайт посети Централна Азия и предложи на местните правителства 16 милиона долара за “укрепването на демокрацията и плурализма”. Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан обаче прецениха предложението и като явен знак за липса на сериозен интерес от страна на САЩ, тъй като собствените им приоритети бяха съвсем други и свързани най-вече с проблемите на сигурността. В този смисъл, интересите на централноазиатските режими съвпадаха повече с тези на Китай, което Пекин използва максимално за да увеличи влиянието си в региона.

През юни 2002 Узбекистан също се присъедини към “Шанхайската петорка”, която по този повод бе трансформирана в постоянно действаща “Шанхайска организация за сътрудничество” (ШОС). Сред задачите и бе ликвидирането на възможността казахските и уйгурски сепаратисти да използват територията на страните от региона за изграждане на свои бази или пък за други дейности. За целта в столицата на Киргизстан Бишкек бе изграден съвместен антитерористичен център. През този период китайско-американските отношения започнаха да стават все по-напрегнати, като двете страни постепенно се превърнаха в “стратегически конкуренти”.

В началото напрежението бе провокирано от плановете на администрацията на президента Буш за изграждане на национална противоракетна отбранителна система, увеличените оръжейни доставки за Тайван и инцидента със шпионския самолет ЕР-3 край остров Хайнан, а също от износа на китайски ракети за Пакистан и зачестилите обвинения, че Пекин системно нарушава религиозните свободи и човешките права. Вашингтон и част от западните му съюзници смятаха китайските претенции, че уйгурските сепаратисти са свързани с международния тероризъм, за пропаганда и оправдание за репресиите срещу местните политически дисиденти.

Американското настъпление в Централна Азия

След атаките от 11 септеври 2001 приоритетите на Вашингтон в Централна Азия претърпяха сериозна промяна, като водещо място сред тях зае борбата с ислямските терористични мрежи, свързани с “Ал-Кайда”. Американците сключиха двустранни споразумения с централноазиатските държави-членки на ШОС, което драстично намали значението на връзките им с Китай. Създаденият малко преди това антитерористичен център в Бишкек не привлече вниманието на американците, а новите двустранни споразумения не поощряваха сътрудничеството между членките на ШОС. Пекин, естествено, бе крайно обезспокоен от възможността основният му “геополитически конкурент” да следва някаква дългосрочна стратегия, предвиждаща ограничаването на китайската активност в региона. В тази ситуация, Китай отново реши да лансира тезата за тесните връзки между уйгурските сепаратисти и мрежата на “световния тероризъм”, опитвайки се да ангажира администрацията на Буш със собствената си битка за влияние в Централна Азия. Така, през октомври 2001 говорителят на китайското Външно министерство заяви: ”Надяваме се, че борбата ни срещу сепаратистите от Източен Туркестан (Синцзян) ще се разглежда като част от международните усилия за ограничаване на тероризма”. Вашингтон обаче публично отхвърли наличието на връзки между уйгурските сепаратисти и “Ал-Кайда”, стремейки се по този начин да изолира Китай от останалите членки на ШОС. Пак през октомври 2001 президентът Буш отбеляза, че Пекин не бива да използва “войната с тероризма” като “извинение за репресиите срещу своите етнически малцинства”.

Все пак, независимо от новите американски ангажименти в Централна Азия, по-късно Пекин и Вашингтон подобриха отношенията си (макар и най-вече в икономически план), а администрацията на Буш демонстрира известна склонност да се съобразява с китайските интереси в региона срещу сътрудничеството на Китай в сферите на разузнаването и борбата с тероризма. Според американските експерти, Пекин е изразил готовността си да помогне на американците, разчитайки че те, на свой ред, ще признаят законността на китайските претенции за суверенитет над Тайван, Тибет и Синцзян. Пример за така очерталото се затопляне на отношенията бе и решението на Държавния департамент да включи Ислямското движение на Източен Туркестан в американския списък на терористичните организации.

Вашингтон се изтегля, Пекин настъпва?

Промените в американо-китайските отношения принудиха Вашингтон да потърси по-ясно разграничаване между екстремистки настроените въоръжени групировки и отхвърлящите насилието движения за автономия. Американците бяха наясно, че е и в техен интерес да бъде ерозирано влиянието на свързаните с различни терористични организации уйгурски групи, но в същото време смятаха за необходимо до продължат да подкрепят дискретно останалите. Всъщност, натискът върху Китай по въпросите за спазването на човешките права и, особено, на правата на малцинствата, е част от американската стратегия, целяща отслабването на контрола на централната власт над периферните региона на страната, което би било от голямо значение при избухването на конфликт между САЩ и Китай в дългосрочна перспектива.

На свой ред, Пекин прие със задоволства съдействието на Вашингтон за разпускането на редица екстремистки настроени групировки като Обединения революционен фронт на Източен Туркестан (водещ въоръжена борба от 1997),”Вълците от Лоп Нор”, поели отговорността за серия убийства и бомбени атентати срещу влакови композиции в Източен Китай и разполагащи с тренировъчни лагери в Казахстан, или Уйгурската освободителна организация, притежаваща бази в цяла Централна Азия. В същото време обаче, китайците не могат да преглътнат факта, че други групи – като Националният конгрес на Източен Туркестан или Регионалната уйгурска организация получават финансова помощ от САЩ, а т.нар. Уйгурско-американска асоциация се ползва с официалната подкрепа на финансираната от правителството на САЩ организация “Национален принос за демокрацията”.

Заключение

От 2003 насам Китай отново активизира усилията си за възраждане на Шанхайската организация за сътрудничество и разширява икономическите си връзки в централоазиатските държави, докато в същото време САЩ намалиха присъствието и изтеглиха част от ресурсите си от региона, прехвърляйки ги в Ирак. През октомври 2003 Китай и Пакистан извършиха съвместни военно-морски маневри край Шанхай, което е първото учение на китайски и чужди бойни кораби. Пекин и Казахстан подготвят мащабни споразумения за доставка на природен газ за Китай, използвайки тръбопровод, минаващ през Синцзян. Китайците увеличиха финансирането на антитерористичния център на ШОС в Бишкек, опитвайки се да намалят значението на сключените след 11 септември 2001 двустранни споразумения САЩ за външната политика на държавите-членки. През лятото на 2004 Китай отново организира съвместни военни маневри с Пакистан, като в центъра на вниманието бяха антитерористичните операции, а самите маневри се проведоха в южната част на Синцзян, край Кашгар – т.е. там, където е концентрирано уйгурското население в провинцията.

Докато Китай опитва да разшири влиянието си в Централна Азия, укрепвайки връзките си с държавите от региона, Вашингтон концентрира вниманието в отношенията си с Пекин най-вече върху ситуацията в Тайванския пролив и Корейския полуостров. На свой ред Русия отново е прекалено ангажирана в Кавказ, което (наред с липсата на достатъчно ресурси и мащабните вътрешни реформи, стартирани наскоро от президента Путин) вероятно ще и попречи да се ангажира активно в Централна Азия през следващите няколко години. Все пак руснаците ще продължат да присъстват масирано в региона, доказателство за което е и новооткритата (октомври 2004) руска военна база край Душанбе. Москва обаче приема сегашната сруктура на ШОС и едва ли ще пречи на китайците да укрепват влиянието си в региона. Тази благоприятна външнополитическа обстановка дава на Китай уникален шанс, от който страната няма да пропусна да се възползва за да предотврати задълго евентуалните американски опити за “стратегическо обкръжаване” на западните и граници. Наистина, възможно е САЩ да възобновят геополитическото си настъпление в Централна Азия при положение, че след президентските избори обстановката в Афганистан, поне частично, се стабилизира. Което обаче едва ли ще стане. Всъщност, от това, дали американците ще прехвърлят през следващите месеци някакви по-значителни финансови, дипломатически и военни ресурси.


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/drugi-statii/838-vanshnopoliticheskite-prioriteti-na-hilari-klintan?showall=1

Изборът на Хилари Клинтън за държавен секретар на САЩ породи нееднозначна реакция сред американския „истъблишмънт”, където решението на новия президент Барак Обама породи смесица от одобрение и досада. От една страна, присъствието на прекалено много фигури от администрацията на Бил Клинтън в новия екип провокира недоволството на онези, които искрено вярваха, че промените, обещани от Обама, не означават връщането на власт на емблематичните фигури от „ерата Клинтън”. Това породи особена тревога сред най-лявото крило на американските либерали, които виждат в Обама „качествено нов тип политик”, а не такъв, призоваващ за връщане към епохата на 90-те. На свой ред, редица близки до републиканците анализатори коментираха избора на Хилари Клинтън като поредното доказателство за опортюнизма на новия президент, който без колебание е готов да жертва принципите си за да не си навлече явни или скрити врагове.

Изборът на Хилари Клинтън породи известни съмнения, как ще могат да се сработят двама толкова харизматични и независими политици, които съвсем доскоро ожесточено се противопоставяха един на друг по време на проточилите си първични избори. Доста въпроси поражда и начинът, по който г-жа Клинтън ще реализира външнополитическата линия на Обама. Както е известно, сенаторката от Ню Йорк заемаше доста по-твърда позиция от него по редица ключови въпроси, като например ядрената програма на Иран и отношенията с другите държави от т.нар. „Ос на злото”. Тя никога не е демонстрирала готовност да преговаря без всякакви предварителни условия с подобни „одиозни” режими. Сега обаче, ще и се наложи да се задоволи с ролята на изпълнител.

От друга страна, Обама демонстрира с това назначение, че не се бои от силните съперници (както твърдяха противниците му, когато предпочете да определи за вицепрезидент не Клинтън, а слабия и неособено популярен Джо Байдън). В този смисъл, назначаването на Клинтън може да се разглежда като опит да се демонстрира абсолютно единство в лагера на демократите и готовност да бъдат възприети идеите на вътрешнопартийните съперници на президента. Новата администрация, най-малкото чисто декларативно, се опитва да излезе извън рамките на тяснопартийната политика и да покаже, че цялата партия се е сплотила около нея. В случая, Обама не действа като опортюнист, а като човек, непризнаващ догмите, политик, който не е роб на идеологията, и прагматик, който за всеки момент има правилните идеи, като при това не е важно, кой точно ги лансира – дали републиканците или Хилари Клинтън.

Назначаването на Клинтън обаче породи още два сериозни въпроса: нейният опит и квалификация за да заеме длъжността държавен секретар, както и възможността от конфликт на интереси, във връзка с дейността на фондацията, ръководена от съпруга и Бил Клинтън. Както е известно, Хилари Клинтън никога не е работила в Държавния департамент и не се е занимавала професионално с външна политика. Сред косвените и заслуги в тази сфера са само работата и в Сенатската комисия по въоръжените сили и участието и в Комисията за сигурност и сътрудничество в Европа (т.нар. „Хелзинска комисия”). Нейните критици отбелязват, че тя е получила ключовия пост на държавен секретар най-вече защото е съпруга на бившия президент и самата тя можеше да бъде номинирана за кандидат на демократите, а не заради някакви лични заслуги във външнополитическата сфера.

Що се отнася до дейността на Фондацията Клинтън, сред многобройните спонсори на тази организация са както редица чуждестранни правителства, така и частни лица със съмнителна репутация. Така, само сумите, получени от правителствата на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Бруней, Оман, Италия, Норвегия и Ямайка, надминават 46 милиона долара. Сред спонсорите са известни индийски индустриалци, добилата скандална известност с дейността си в Ирак компания Blackwater, както и зетът на бившия украински президент Виктор Пинчук. В тази връзка, възникна справедливият въпрос, как държавният секретар Хилари Клинтън ще може твърдо и безпристрастно да води преговори, например със Саудитска Арабия, след като фондът на съпруга и е получил толкова щедри дарения от Риад?

Контурите на новата американска външна политика

В изказването си пред Сенатската комисия по международни отношения, Клинтън очерта общите контури на новата американска външна политика, както ги вижда в момента самата тя. При това обаче, бившата сенаторка от Ню Йорк често предпочиташе или въобще да не отговаря, или да отклонява в друга посока конкретните въпроси на членовете на комисията относно реализацията на външнополитическия курс на новата администрация. Впрочем, изслушванията преминаха в изключително добронамерена обстановка (да не забравяме, че в момента комисията се ръководи от сенатора Джон Кери) и няколкото неособено приятни въпроси, касаещи дейността на Фондацията Клинтън, не попречиха за утвърждаването на кандидатурата и от комисията.

Преди това да стане факт обаче, бившият кандидат за президент от Демократическата партия Джон Кери публикува статия, в която изложи собствената си визия за бъдещата американска външна политика. Интересното е, че идеите му почти напълно съвпадат с онова, което изложи пред Сената и самата Хилари Клинтън. Така, Кери смята, че след осемгодишната порочна практика на едностранно вземане на решения на международната сцена и еднопартийния парализ във вътрешнополитически план, Америка има реална възможност да промени поведението си в света. За целта обаче, тя следва да се върне към идеята за моралното лидерство и да възстанови доверието на световната общност към себе си чрез базиращото се на активната дипломация търсене на многостранно решение за основните международни проблеми. С други думи, във външната си политика САЩ следва да се преориентират от досегашния унилатерализъм към мултилатерализма. Общата формула на новата външна политика е военните и едностранните решения да бъдат заменени от дипломатически усилия и мултинационално съгласие. Освен това, Кери отбелязва, че особено важен приоритет в момента е съкращаването на американските ядрени арсенали до 1000 ръзгърнати бойни глави. Като посочва, че е необходимо Русия да бъде убедена да стори същото. Освен това той предлага Вашингтон да стартира дискусия с Москва за замяна на Договора за съкращаване на стратегическите ядрени оръжия (изтичащ през 2009) с нов.

В изказването си пред Сенатската комисия по международни отношения, Клинтън очерта основните си външнополитически приоритети, които дават известна представа за това, какво ще е поведението на САЩ през първите месеци на новата администрация. Преди да анализирам основните моменти в нейната програма обаче, бих искал да напомня, че все още е рано да се прави ясно разграничение между реториката и реалната външнополитическа идеология. Още по-трудно е да се твърди с увереност, каква точно ще бъде външнополитическата практика на администрацията на Обама. Демократите все още живеят в света на обещанията, които бяха дадени по време на предизборната кампания и, които тепърва трябва да бъдат приспособени към реалността.

Въпреки това, още днес можем да очертаем няколко ключови постановки, върху които ще се гради американската външна политика. На първо място, както обяви Хилари Клинтън,  САЩ ще се опитат да се върнат към принципите на „двупартийната външна политика”. Което означава, че външнополитическата стратегия следва да се формулира с участието на представители и на двете големи партии в страната. Съответно, ще се споделя и отговорността за нея. Клинтън поясни, че международната политика трябва да се основава на „брака между принципите и прагматизма”, а не на чистата идеология, на фактите, а не на емоциите и предубежденията.

По време на осемгодишната доминация на републиканците, привързаността към тази теза имаше определен смисъл за демократите: според тях, мнението на опозицията (т.е. тяхното собствено) относно външната политика на страната, следваше да бъде взето под внимание. Не е ясно обаче, как този принцип ще се реализира днес, когато и изпълнителната власт, и Конгресът се контролират от Демократическата партия. Дали „двупартийната външна политика” означава, че сега демократите са склонни да се вслушват в мнението на републиканците, или че просто не биха искали да поемат цялата отговорност за нея? Или пък означава, че според демократите външната политика на Буш-младши е била прекалено идеологизирана и сега искат да направят стъпка към повече прагматизъм и реализъм, тълкувайки този свой подход към външната политика, като „излизащ извън тесните идеологически рамки”?

На второ място, външната политика трябва да съдейства за укрепване на американското глобално лидерство. При това, както смята Клинтън, САЩ следва да играят ролята на „положителната световна сила”, постоянно доказвайки това на практика, независимо дали в борбата срещу глобалното затопляне или чрез стремежа си да разширят възможностите на хората от другите страни за прогрес и просперитет. За да налага интересите си по целия свят, Америка трябва да стане пример за последователно следване на определени ценности, а лидерството и да се основава най-вече на примера, който дава на останалите. Според Клинтън, историята сочи, че САЩ са действали най-ефективно, когато са поддържали хармония между своите интереси в чужбина и ценностите, защитавани у дома. Тоест, интересите на страната следва да съвпадат с нейните морални задължения. При това Америка, благодарение на своя статут, продължава да носи огромна отговорност към цялото останало човечество, а интересите и имат глобален характер.

На трето място, САЩ ще се борят с глобалните заплахи заедно с другите държави, тъй като и те, и всички останали, силно зависят една от друга. Америка не е в състояние сама да решава глобалните проблеми, но пък и другите страни не могат да ги решат без решаващото участие на Америка. Сигурността, жизнеспособността и лидерството на САЩ в съвременния свят са в пряка зависимост от това, те да признаят като непреодолим факт взаимната си обвързаност с останалите. Затова, ако искат да са ефективни при решаването на глобалните проблеми, американците следва да градят новия световен ред с колкото се може повече съюзници и колкото се може по-малко противници. Хилари Клинтън обяви, че най-добрият начин за налагане на американските интереси и ограничаване на глобалните заплахи е занапред да се вземат такива външнополитически решения, които да се опират на максимално широкия консенсус между останалите участници в международните отношения.

На четвърто място, външната политика на САЩ трябва да се ръководи от това, което самата Клинтън дефинира като „умна сила” (smart power). Има се предвид използването на цялата съвкупност от средства, с които разполага държавата – дипломатически, икономически, военни и политически. Използването на „умна сила” означава, че именно дипломацията, а не заплахите за използването на военна сила или едностранните действия, ще се намира в авангарда на външната политика. В тази връзка, Клинтън изрази привързаността си към твърдата, но в същото време умна дипломация. Въпреки това, по собствените и думи, военната сила понякога е необходима и Америка ще продължи да разчита на нея за да защити своите интереси и гражданите си, при необходимост, но само в краен случай.

Очевидно е, че лансирането на принципа за „умната сила” е опит за разграничаване на външната политика на Обама от тази на Буш-младши. Не бива да забравяме обаче, че Буш не предприе едностранни действия нито по отношение на Афганистан и Ирак, нито по отношение на Иран и Северна Корея. Що се отнася до военната сила, неговата администрация я използва на два пъти – в Афганистан и в Ирак. На свой ред, Обама декларира твърда подкрепа за афганистанската война и дори планира в най-близко време да предприеме по-интензивни бойни действия там. Тоест, „умната сила” вероятно се отнася по-скоро за Ирак. Да не забравяме обаче, че навремето сенатор Хилари Клинтън гласува в подкрепа на американската интервенция в тази страна.

На пето място, САЩ ще използват ООН и другите международни институции всеки път, когато сметнат това за подходящо и възможно. В тази връзка, Клинтън заяви, че когато работят добре международните институции само укрепват влиянието на Америка. А когато работят зле, те трябва да се реформират с усилията на американските съмишленици така, че отново да отразяват пронципите, мотивирали създаването им.

Тоест, американската изключителност и, като следствие, стремежът към морално лидерство в света, ще си останат идеологически основи на външната политика на САЩ и в този смисъл новата администрация няма да се различава особено от предишната. Ще бъде променен само инструментариумът за реализацията на тази „изключителност”. Можем да очакваме, че силовата политика ще отстъпи на заден план, а мястото и ще бъде заето от дипломацията и опората на дългосрочните съюзи.

В същото време, Хилари Клинтън дава да се разбере, че демократите интерпретират сегашната международна ситуация от гледна точка на същественото ограничаване възможностите на САЩ да действат сами на световната сцена. Америка ще се стреми да си върне статута на лидер, даващ на останалите морален пример, но няма да действа сама. Това е основното внушение в изказванията на новия държавен секретар.

Основните заплахи пред Америка

В изказванията си, Клинтън очертава и основните предизвикателства пред днешна Америка. На първо място, президентът Обама следва да приключи по един добър за САЩ начин войната в Ирак и да използва по-широка и ефективна стратегия в Афганистан, позволяваща възстановяване на сигурността и разкриване на възможности за икономическо развитие на тази страна.

Както е известно, при последното си посещение в Ирак, вицепрезидентът Джо Байдън увери иракските лидери, че новата администрация е наясно със задълженията си към Багдад и ще изтегли войските си по начин, който няма да постави под въпрос постигнатото в сферата на сигурността. Тоест, американците плавно и постепенно ще предават отговорността за страната на суверенните иракски представители и ще съдействат за по-нататъшната стабилизация на региона, като активно ангажират в този процес и други държави.

Тероризмът продължава да е много сериозна заплаха и САЩ, по думите на Хилари Клинтън, ще се стремят да формулират всеобхватна стратегия, която ефективно да използва инструментариума на разузнавателните служби, дипломацията и военните методи за разгрома за Ал Кайда, Движението Талибан и терористите в Афганистан и Пакистан. Пак в тази връзка, новата администрация ще се опитва да сдържа разпространението на ядрените, биологичните, химическите и кибер-оръжията. Що се отнася до позицията и по близкоизточния конфликт, тя очевидно смята, че Израел има пълното право да гарантира собствената си сигурност. В същото време, следва да се вземат под внимание и законните политически и икономически надежди на палестинския народ. Клинтън заяви, че администрацията на Обама ще се отнася с необходимото съчувствие към желанието на Израел да се защити от ракетните нападения на Хамас. Според нея, Хамас следва да се откаже от насилието и да признае еврейската държава. В същото време, не бива да се забравят трагичните хуманитарни измерения на конфликта в региона. Хилари Клинтън смята, че решение на проблема ще бъде постигането на дългосрочно мирно споразумение, което да гарантира реална сигурност на Израел, както и нормални и позитивни отношения между него и съседите му, а на палестинците – независимост, икономически прогрес и сигурност в собствената им държава.

Позицията на новата администрация по отношение на Иран малко се отличава от тази на предишната, като изключим желанието на демократите за пряк диалог с Техеран. Според тях, Иран трябва да прекрати програмата си за създаване на ядрено оръжие и подкрепата за тероризма. Наличието на ядрено оръжие в Иран е абсолютно недопустимо, затова появата му следва да бъде предотвратена с всички възможни средства (дипломация, санкции или формиране на нови антиирански коалиции). В тази връзка, Клинтън изрично подчерта, че не изключва нито една възможност за оказване на натиск върху Иран, включително и военната. При това обаче, според нея, САЩ ще използват нов, различен от досегашния подход в отношенията си с Техеран, без да уточни какъв точно. Ясно е само, че американците ще се опитат да осигурят по-голяма международна подкрепа за санкциите и действията, които биха могли да повлияят върху поведението на режима на аятоласите.

Освен това, Клинтън обяви, че следва да се действа много бързо за предотвратяване разширяването на севернокорейския ядрен арсенал, както и за пълното затваряне на „пазара за незаконна търговия с ядрени материали”. Новата администрация ще продължи да разглежда Договора за нерапространение на ядрените оръжия (ДНЯО) като крайъгълен камък на режима на неразпространение, като всячески ще подкрепя и укрепва този режим. В тази връзка, държавният секретар увери, че ще работи съвместно със Сената за ратифицирането на Договора за всеобхватна забрана на ядрените изпитания и възобновяване на преговорите за Договора за забрана производството на материали, които могат да се използват при създаването на ядрено оръжие (Fissile Material Cutoff Treaty|.

САЩ и другите големи сили

Според Хилари Клинтън, администрацията на Обама ще сътрудничи с Русия, най-вече за съкращаване на запасите от ядрено оръжие, както и в сферата на контрола върху стратегическите въоръжения. Тя твърди, че САЩ ще търсят по-нататъшно задълбочаване на сътрудничеството с Москва по широк кръг въпроси от стратегическо значение, но при това ще държат на американските ценности и ще се съобразяват с международните норми. В същото време, поведението на Русия по време на последния и газов сблъсък с Украйна, както и руските опити за създаването на „газова ОПЕК”, се възприемат като заплаха за американската сигурност, на който, според Клинтън, САЩ следва да противодействат, съвместно с партньорите си от НАТО.

Хилари Клинтън демонстрира и привързаността си към позитивното сътрудничество с Китай, подчертавайки обаче, че американските усилия в тази посока не бива да са едностранни. Според нея, много от това, което ще предприеме Америка в бъдеще, ще зависи от избора на Китай, по отношение на неговата вътрешна и външна политика. Като цяло, Вашингтон е склонен да работи съвместно с Москва и Пекин за решаване на проблемите с тероризма, неразпространението на оръжия за масово поразяване, икономическите проблеми, промените в климата и реформирането на финансовите пазари. Клинтън подчертава, че развитите държави от дълго време само говорят за ангажирането на развиващите се в глобалното икономическо управление, но вече е ударил часът да се мине от думи към действие. Срещата на т.нар. „Г-20”, в края на миналата 2008, беше първата стъпка в тази посока и новата американска администрация вижда в нея инструмент за преодоляването на сегашната криза и постигането на глобална икономическа стабилност.

За разлика от администрацията на Буш, тази на Обама разглежда климатичните промени като реална заплаха за националната сигурност на САЩ. Тя дори смята, че глобалното затопляне може да постави под въпрос самото съществуване на страната и, в перспектива, да провокира кървави войни за храна, вода и годни за обработване земи. Затова светът е длъжен да реагира координирано на климатичните промени, като Америка се опита да си извоюва лидерските позиции в този процес. Демократите са убедени, че САЩ вече не могат да стоят настрани от глобалните усилия за противодействие на промените в климата. В тази връзка, Клинтън заяви, че е необходимо да бъдат съкратени емисиите на парникови газове в самите САЩ, като паралелно с това се ограничи зависимостта на страната от вносния петрол и природен газ. Това ще позволи не само да се води ефективна борба с климатичните промени, но и да се подобри състоянието на икономиката, както и сигурността на страната.

Като цяло, можем да очакваме че при държавния секретар Хилари Клинтън САЩ ще се опитат да укрепят съюзите, издържали проверката на времето и, най-вече НАТО и тези с американските партньори в Азия. Клинтън вече обяви, че задълбочаването на сътрудничеството с Европа (ЕС) ще бъде сред приоритетите на външнополитическата и стратегия, защото европейците „са съюзниците, които заслужават най-голямо доверие”. Алиансът с Япония ще си остане ключово звено на американската политика в Азия, защото се базира на споделени ценности и общи интереси. С решаващо икономическо и военно значение ще продължат да се ползват и американските партньорства с Южна Корея, Австралия и останалите членки на АСЕАН. Неслучайно, първото посещение в чужбина на новия държавен секретар беше именно в Източна Азия (Япония, Китай и Южна Корея). Накрая, да не забравяме, че напоследък особен смисъл придобиха отношенията между САЩ и Индия, които Клинтън смята да развива и укрепва и занапред.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание "Геополитика", партньор на сайта "Хроники"

http://geopolitika2.hit.bg/14/geo-2-10-Rozof.htm

В началото на тази година се случиха доста събития, свързани с военните проблеми, както и с въпросите на сигурността в Европа и Азия, като повечето от тях бяха концентрирани в твърде кратък период от време (по-малко от седмица), по време на който се провеждаха срещи, правеха се изявления и се лансираха нови инициативи по широк кръг от въпроси: от създаването на противоракетен щит до безпрецедентната ескалация на най-мащабната в момента война, водена в света, и от новата система на европейска сигурност до новата руска военна доктрина.

Вече цяло поколение ни дели от края на студената война, почти толкова време мина и от разпадането на Съветския съюз. Последните събития обаче ме накараха да си припомня едно друго десетилетие, от един вече отминал век. Преди повече от двайсет години основните световни новини бяха свързани с войната в Афганистан, както и с породилото много спорове разполагане на ракети със среден радиус в Европа.

Двайсет години по-късно вече не съществува нито Съветският съюз, нито Варшавският пакт, остана само силно отслабената и орязана Русия. Междувременно, Съединените щати и НАТО осъществиха безпрецедентна по мащабите си милитаризация на Европа (на практика почти целият континент беше подчинен на доминирания от САЩ военен блок) и стартираха мащабна настъпателна операция в Южна Азия, където днес се води най-продължителната война в новата история на света.

От 44-те държави от Европа и Южен Кавказ (като изключим държавите-джуджета и създадената с помощта на НАТО квази-държава Косово), само шест: Беларус, Кипър, Малта, Молдова, Русия и Сърбия, съумяха да избегнат включването на свои военни в коалицията на НАТО и изпращането им на предната фронтова линия в Афганистан. Смятам че съвсем скоро броят на тези държави още повече ще намалее.

От тези 44 държави, само две – Русия и Кипър, не са членки на НАТО или участници в преходната програма „Партньорство за мир”, макар че Кипър е подложен не силен натиск да се включи в нея.

На 4 и 5 февруари 2010, министрите на отбраната на всичките 28 членки на НАТО се събраха в Истанбул, като основно внимание беше отделено на войната в Афганистан, разполагането на военен контингент в Косово и плановете за разширяване на глобалната противоракетна система (ПРО) в Източна Европа и Близкия изток. Срещата се проведе само осем дни след двудневното съвещание на Военния комитет на НАТО в Брюксел, в което участваха 63-мата шефове на военните министерства на страните-членки и държавите, предоставящи свои военни контингенти на пакта (Troop Contributing Nations, както ги наричат в самия алианс), сред които бяха и високопоставени представители на министерствата на отбраната на Израел и Пакистан. То беше посветено на войната в Афганистан, както и на новата стратегическа концепция на НАТО, която ще бъде приета на срещата на върха на пакта, по-късно през тази година.

Командващият на 150-хилядния контингент на САЩ и НАТО в Афганистан генерал Стенли Маккристъл присъства и на двете съвещания, а шефът на Пентагона Робърт Гейтс лично ръководеше работата на второто. При това, беше отбелязано, че „Афганистан, както и противоракетната отбрана, са примери за новите приоритети и Гейтс би искал НАТО да съсредоточи вниманието си върху тях” (1).

Както отбелязаха мнозина от ръководителите на военните делегации, участвали в срещата на 63-мата в Брюксел, сферата на действия на НАТО през последното десетилетие излезе далеч извън пределите на Европа и Северна Америка. Намиращите се в Афганистан, под егидата на пакта, военни части бяха събрани от всички обитаеми континенти, включително от Близкия изток и Океания. Австралия изпрати там най-големия (1500 души) контингент от всички държави, които не са членки на НАТО, а такива неевропейски държави, като Армения, Азербайджан, Бахрейн, Колумбия, Египет, Грузия, Нова Зеландия, Сингапур, Южна Корея и Обединените арабски емирства или вече са изпратили, или съвсем скоро ще изпратят свои бойци в Афганистан.

Новата руска военна доктрина

Още на първия ден от съвещанието на военните министри от НАТО в Истанбул, румънският президент Траян Басеску обяви, че е отговорил положително на молбата на администрацията на Барак Обама за разполагане на прехващащи ракети на територията на страната. Това стана пет седмици след съобщението, че нови прехващащи ракети Patriot ще бъдат разположени в онази част на Полша, която е само на половин час път с кола до най-западната граница на Русия (авторът очевидно има предвид Калининградския анклав – б.р.). На следващия ден (5 февруари), след като минаха вече два месеца от изтичане срока на действие на Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СНО), подписан от САЩ и Русия и регулиращ процеса на съкращаване на ядрените въоръжения и средствата за доставката им (2), руската информационна агенция „Интерфакс” съобщи, че президентът Дмитрий Медведев е одобрил новата руска военна доктрина и основните принципи на политиката на ядрено сдържане, до 2020 (3).

Същият източник цитира мнението на зам. секретаря на Съвета за сигурност и бивш началник на Генералния щаб Юрий Балуевский по повод на новата доктрина: „Планира се да се развива наземният морският и въздушният компоненти на ядрената триада. Русия трябва да гарантира последователното си демократично развитие, използвайки такъв гарант за стабилността и, като ядреното оръжие... Тя си оставя правото да използва ядрено оръжие, ако бъде застрашено съществуването и като държава.” (4).

„В доктрината подробно са описани 11 външни заплахи за Русия, седем от които са свързани със Запада – се подчертава в анализ на индийския вестник The Hindu, в който се посочва, че – Разширяването на НАТО на изток, както и стремежът и да осъществява глобални функции, се определят като най-голямата заплаха за Русия”.

„Съединените щати – продължават индийските анализатори – са източник и на други сериозни заплахи, упоменати в доктрината, макар че тази страна нито веднъж не се споменава поименно в документа. Става дума за опитите за дестабилизиране на отделни страни и региони, което води до нарушаване на стратегическата стабилност; увеличаване на военния потенциал в съседните държави и прилежащите морски акватории; създаване и разполагане на елементи от стратегическата система за ПРО, а също милитаризация на космоса и разполагане там на свръхточни неядрени стратегически оръжия”.

Що се отнася до момента, в който бе одобрена новата руска военна доктрина, вестникът го свързва с неотдавнашното решение на САЩ за създаване на противоракетен щит, както и с продължаващите преговори между Москва и Вашингтон по договора за СНО.

„Новата отбранителна доктрина беше официално одобрена и публикувана само ден след като Румъния обяви за планираното разполагане на нейна територия на прехващащи ракети, като част от глобалния противоракетен щит, против които рязко се обявява Русия. Преди това бе съобщено, че Москва е отложила приемането на доктрината, подготвена още през миналата 2009, за да не усложнява преговорите си с Вашингтон за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия, които продължават и в момента” (5).

Подобна констатация беше направена и в съобщението на китайската информационна агенция Синхуа: „Анализаторите посочват, че решението на Румъния бе взето в критичния момент, когато Вашингтон и Москва се подготвяха за подписването на новия договор, който трябваше да замени Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СНО-1).  Затова тази стъпка може да попречи на затоплянето в руско-американските отношения и да се окаже изпитание за здравината на двустранните връзки” (6).

В раздела на новата руска военна доктрина (която е достъпна на руски на сайта www.news.kremlin.ru/ref_notes/461), озаглавен „Основните външни опасности”, се обръща внимание на следните, пораждащи загриженост въпроси и, най-вече, на първия измежду тях:

- Целта на НАТО да си присвои изпълнението на глобални функции в нарушение на международното право, както и да измести военната инфраструктура на държавите-членки на пакта към руските граници, включително и чрез разширяването на самия пакт;

- Опитите за дестабилизиране на ситуацията в отделни държави и региони и ерозиране на стратегическата стабилност;

- Разполагането на военни контингенти на чужди държави (и блокове) в съседни на Русия и съюзниците и територии, както и в прилежащите акватории;

- Създаването и разгръщането на системи за стратегическа противоракетна отбрана, ерозиращи глобалната стабилност и нарушаващи формиралия се силов баланс в ядрената сфера, а също милитаризиране на космическото пространство и разгръщане на стратегически неядрени системи с висока точност на поразяване;

- Териториалните претенции към Русия и съюзниците и, както и намесата във вътрешните им работи;

- Разпространението на оръжията за масово унищожаване, ракети и ракетни технологии и увеличаването броя на държавите, притежаващи ядрено оръжие;

- Нарушаването, от отделни държави, на международните споразумения, както и невъзможността да бъдат ратифицирани и прилагани вече подписаните международни споразумения за ограничаване и съкращаване на въоръженията;

- Използването на военна сила на териториите на съседни на Русия държави, в нарушение на Устава на ООН и другите норми на международното право;

- Ескалация на въоръжените конфликти на територии, прилежащи на Русия и нейните съюзници.

На 46-тата годишна конференция по сигурността в Мюнхен, провела се на 6 и 7 февруари 2010, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен заяви: „Длъжен съм да отбележа, че тази нова доктрина не отразява реалността”, макар внимателният анализ на съдържащите се в нея девет пункта да потвърждава, че тя отразява реално съществуващата ситуация. За съжаление, след като румънският президент обяви, че американските ракети ща бъдат разположени в страната му, беше публикувано и официално заявление на Външното министерство на Румъния, в което, в частност, се казва следното: „Румъния беше и си остава последователен привърженик на проектите на НАТО за постепенната и последователна разработка на системата за ПРО в Европа... Решението ни да участваме в системата на САЩ е в пълно съответствие с това, което бе решено по този въпрос на срещата на НАТО в Букурещ, през 2008, както и в Стасбург/Кел, през 2009” (7).

През първия ден от работата на Мюнхенската конференция по сигурността, руският външен министър Сергей Лавров отбеляза в изказването си: „С разпадането на Съветския Съюз и Варшавския договор възникна реална възможност ОССЕ (Организацията са сигурност и сътрудничество в Европа) да се превърне в пълноправна организация, гарантираща равна сигурност за всички държави от евроатлантическата зона. Тази възможност обаче беше пропусната, като вместо това бе избран курс към разширяване на НАТО, което означаваше не само запазване на линиите, разделящи Европа по време на студената война, с различни нива на сигурност, но и изместването на тези линии на изток. На практика, ролята на ОССЕ беше ограничена до функцията да обслужва тази политика, с ангажимента и да наблюдава развитието на хуманитарните проблеми в постъсъветското пространство”.

След това, Лавров анализира причините за неуспеха на някои мерки, взети след края на студената война в Европа: „Фактът, че принципът на неделимост на сигурността не се прилага в ОССЕ, едва ли се нуждае от доказателства. Да си припомним бомбардировката на Федеративна република Югославия през 1999, когато група страни-членки на ОССЕ, обвързани с тази политическа декларация, осъществиха агресия срещу друга членка на ОССЕ, която също беше декларирала лоялността си към нейните принципи... Всички си спомняме и трагедията от август 2008 в Южен Кавказ, когато една държава-членка на ОССЕ, поела редица задължения за неизползване на сила, използва такава сила, включително и против миротворческите части на друга държава-членка на ОССЕ, в нарушение не само на постановките от Хелзинската декларация, но и на конкретните миротворчески споразумения, свързани с грузинско-осетинския конфликт и изключващи употребата на сила” (8).

Реакцията на НАТО

На следващия ден, шефът на НАТО Расмусен не съумя да даде адекватен отговор на обвиненията, че непрекъснатото разширяване на ръководената от него организация на изток застрашава мира и сигурността в Европа. Вместо това, той се опита да оправдае използването на военната мощ на пакта далеч извън пределите на Стария континент, във всички точки на света.

Расмусен заяви, че „в условията на отсъствие на сигурност в глобален мащаб, защитата на територията ни следва да започва далеч отвъд пределите на нашите граници” и призова „НАТО да се превърне в глобален форум за обсъждане проблемите на сигурността”.

В речта му се съдържаше и призив за „трансформирането на НАТО, като дейността и се прехвърли на качествено ново равнище и алиансът бъде обвързан по съвършено нов начин с една по-широка международна система”.

Тоест, излиза, че Русия не може да предлага обща система за сигурност в Европа, докато НАТО може да настоява за създаването на глобална система. Не без известна гордост, Расмусен обяви, че действащите под егидата на пакта Международни сили за съдействие на сигурността в Афганистан „ще бъдат увеличени, през настоящата 2010, с повече от 30 000 души”, като това ще се случи в една отдавна съсипана страна, която НАТО превърна в бойно поле на кървав въоръжен конфликт.

Генералният секретар не само че не изрази съмнение относно тази война, която се води в страната вече десета календарна година и в хода на която всеки ден загиват все повече хора, но дори я представи като модел за целия свят: „Полученият от нас опит в Афганистан... ми позволява да премина към другия въпрос – необходимостта от превръщането на НАТО във форум за консултации при обсъждането на глобалните проблеми на сигурността... НАТО представлява рамкова структура, която вече е доказала уникалната си възможност да обединява консултациите по въпросите на сигурността, военното планиране и провеждането на реални операции и, която значително надхвърля самите членки на пакта. В тази връзка, още веднъж ще ви кажа – вижте Афганистан” (9).

Председателят на Комисията по международните отношения на руската Дума Константин Косачев също взе участие на конференцията в Мюнхен. Там той, в частност, заяви: „Мисля, че днес проблемът на НАТО е, че пактът се развива обратната посока, т.е. все повече се старае да действа в глобален мащаб, докато мисленето му остава на локално равнище... В момента, в който НАТО излезе извън границите си, действията му престават да бъдат само вътрешен проблем на алианса”. Освен това, той „обвини пакта, че е провокирал грузинско-руския конфликт с обещанията, дадени на Тбилиси, за бъдещото му членство в НАТО...” (10).

Руският вицепремиер и бивш военен министър Сергей Иванов също направи изказване в Мюнхен. Засягайки въпроса за проточилите си преговори за СНО, той отбеляза: „Не може да се говори сериозно за съкращаване на ядрените потенциали, когато една ядрена държава усилено работи по разполагането на системи за защита против средствата за доставка на ядрени бойни глави, с които разполагат други държави” Освен това, той напомни на участниците в конференцията, че „в началото на 90-те, Русия едностранно съкрати със 75% ядрения си арсенал, но САЩ не предприеха аналогични ответни стъпки и дори не изтеглиха въоръженията си от Европа” (11).

Една от водещите руски информационни агенции пък подчерта, че „Николай Патрушев (секретарят на руския Съвет за сигурност – б.р.) рязко разкритикува НАТО заради непрекъснатите опити за разширяване на пакта, включително подкрепата за стремежа на правителствата на Грузия и Украйна, страните им да станат негови членки. Освен това, той обвини НАТО че е въоръжила и подготвила Грузия за нападението срещу Южна Осетия и Абхазия и отбеляза, че държавите от пакта продължават да доставят оръжие за Грузия, въпреки протестите на Русия” (12).

Основателността на руските опасения беше потвърдена на 9 февруари, когато в Украйна стартира 10-та ежегодна седмица на НАТО, а паралелно с това грузинското правителство „одобри националната програма за сътрудничество с НАТО за 2010”. Както е известно, тази инициатива беше предложена от пакта непосредствено след нахлуването на грузинската армия в Южна Осетия и последвалата война с Русия, през август 2008.

Войната на Балканите, войната в Южна Азия, войната в Южен Кавказ. Това ли е моделът, който НАТО призовава да бъде наложен на глобално равнище? С изместването на границите на пакта все по на изток, в тази посока се прехвърлят войници и военна техника, военно-въздушни бази и елементи на противоракетната отбрана.

Продължаващата конфронтация

На 9 февруари,  началникът на Генералния щаб на руската армия Николай Макаров предупреди, че „разработването и разполагането на (американския) ракетен щит са насочени против Руската Федерация” (14). Освен това, той отбеляза, че „различията ни със Съединените щати, във връзка с плановете за създаването на противоракетен щит, пречат на работата по договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия” между Вашингтон и Москва и „тези противоречия засега не позволяват подписването на договора” (15).

„Договорът за стратегическите настъпателни оръжия, по който работим в момента – подчерта Макаров – следва да отчита връзката между отбранителното и настъпателно стратегическо оръжие. Тази връзка е много тясна, защото те са абсолютно взаимнозависими. И няма как да не вземем предвид системата за противоракетна отбрана”.

Няколко дни преди това говорителят на руското Външно министерство Андрей Нестеренко потвърди искането на страната си за изтегляне на американските ядрени оръжия от Европа. Той отбеляза, че „ние ще приветстваме изтеглянето на американското тактическо ядрено оръжие от Европа в САЩ. То следва да бъде съпроводено и от пълно и необратимо унищожаване на цялата инфраструктура, поддържаща разполагането на този вид оръжия в Европа”. Нестеренко отново изрази позицията на Русия, че „ядреното оръжие трябва да се разполага само на територията на държавата, която е негов собственик” (17).

Шест дни по-късно (т.е. на 10 февруари), сякаш за да илюстрират руските опасения и упорството на НАТО по този въпрос, турските медии цитираха изказването на бившия генерален секретар на пакта Джордж Робъртсън, който призна, че в Турция са разположени между 40 и 90 ядрени заряди (във военновъздушната база Инджирлик). Лорд Робъртсън направи това изявление в контекста на искането си американските ядрени бойни глави, които се намират на територията на Германия, да си останат там. Разбира се, той не е нито германец, нито американец. Той е бивш шеф на НАТО и затова смята, че има право да се произнася по решението на толкова сложни въпроси.

Пак на 10 февруари, началникът на канцеларията на полския президент Владислав Стасяк се появи във Вашингтон за да обсъди плановете за предстоящото разполагане на американските противоракетни комплекси с предно базиране Patriot PAC-3. Там той се срещна с представители на Съвета за национална сигурност, както и със сътрудници на Центъра за международни и стратегически изследвания (CISS). „Обсъждахме бъдещето на НАТО в контекста на новата стратегическа концепция, както и актуални въпроси, свързани с пакта и, особено, с практическото приложение на член 5 от Устава на организацията” – заяви той по-късно, визирайки възможността НАТО да осъществява военна намеса в защита на някой от членовете си.

Същият ден, официален представител на украинското Външно министерство изрази загриженост от разполагането на американски ракети в съседната на страната му Румъния. „Като румънски съседи – се посочва в неговото заявление – не можем да оставим без внимание плановете за разполагане на американски противоракетен щит в непосредствена близост до границите ни, особено имайки предвид, че някои негови елементи вероятно ще бъдат разположени в акваторията на Черно море” (19).

На свой ред, Владимир Воронин, който до септември 2009 беше президент на граничещата с Румъния и Украйна Молдова, предупреди, че плановете на САЩ за разполагане на техни ракети в Румъния и териториалните и води „могат да превърнат съседна Молдова във фронтова зона”. Освен това, той подчерта, че „румънската позиция по въпроса за американския противоракетен щит, както и откритата подкрепа на тези планове от сегашното ръководство на Молдова могат да имат катастрофални последици за сигурността на региона” (20).

Думите му ме карат да си припомня изказването на руските представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който два дни преди това заяви, че „плановете на САЩ за разполагане на елементи на противоракетната отбрана в Източна Европа са предлог да се доближат още повече до руските граници”. Според него: „САЩ използват действията на Иран за глобализирането на противоракетната си отбрана”.

Четири дни след цитирания по-горе коментар, бившият молдовски президент Воронин заяви: „Разполагането на елементи на системата за противоракетна отбрана в Румъния връща Европа в ерата на студената война” и подчерта, че има „съмнения, дали американската система за ПРО е насочена само срещу Иран”. На свой ред, както съобщи руската агенция РИА Новости, лидерът на самообявилата се Приднестровска република Игор Смирнов е сондирал възможността там да бъдат разположени руски ракети „Искандер”, в отговор на решението на Букурещ (и, евентуално, на София) да се включи в американската ПРО.

Както е известно, през 2008, Пентагонът въведе в експлоатация ракетен радар и военна база в израелската пустиня Негев. В базата са разположени над 100 военни специалисти, а зоната на действие на радара е 2900 мили, т.е. почти три пъти повече от разстоянието между Израел и иранската столица Техеран. Радарът с предно базиране, работещ в х-честотен диапазон във военновъздушната база Неватим, може да следи цялата източна, както и по-голямата част от южна Русия. Тоест, колкото по-гръмко САЩ и съюзниците им от НАТО коментират уж нарастващата иранска заплаха, толкова по-плътен става изгражданият от Запада срещу Русия „кордон” от противоракетни установки.

Може ли НАТО да бъде гарант за сигурност?

На 10 февруари, местните медии обявиха, че „Чешката Република преговаря с администрацията на президента Обама за разполагането на нейна територия на команден център на модифицирания вариант на системата за противоракетна отбрана” (23).

На следващия ден, китайският посланик в Москва Ли Хюи даде интервю за една голяма руска информационна агенция, в което „потвърди загрижеността на Пекин, че американските планове за създаването на противоракетен щит могат да нарушат формиралия се стратегически баланс и стабилността и да породят определено напрежение”. Оценявайки обективно мащабите на американския противоракетен проект, той „подчерта, че създаването на глобална система за противоракетна отбрана ерозира международните усилия за предотвратяване разпространението на ядреното оръжие” (24).

За съжаление, неговите предупреждения, както и тези на Русия, бяха оставени без внимание от Вашингтон и съюзниците му от НАТО. На 12 февруари, Полша одобри Споразумението за статута на въоръжените сили (SOFA) със САЩ. Съгласно него, в Полша ще бъдат настанени 100 американски военни, които ще обслужват планираните да бъдат разположени на нейна територия противоракетни системи Patriot или SM-3 (25). Възможно е, това да се окаже първото официално потвърждение, че разполаганите на кораби и/или наземно базирани противоракетни комплекси с голям обсег Standard Missile-3, ще бъдат разположени край западните граници на Русия.

Пак на 12 февруари, българският министър-председател Бойко Борисов заяви, че САЩ възнамеряват да преговарят с правителството му за евентуалното разполагане на противоракетни комплекси за нанасяне на първи удар на територията на тази черноморски държава. На свой ред, американският посланик в София Джеймс Уорлик потвърди, че вече е имало някакви предварителни обсъждания. Българският премиер обясни склонността си да направи подобна рискована стъпка така: „Според мен, трябва да проявим солидарност. Ако сте член на НАТО, сте длъжен да работите за създаването на колективна сигурност” (26).

Имайки всичко това предвид, можем само да учудваме, защо руското правителство позволи на бившия американски държавен секретар Медлин Олбрайт и нейната „експертна група” да лансират новата си стратегическа концепция на провелата се през февруари среща в московския Институт за международни отношения, което помогна за превръщането и в по-скоро карикатурно мероприятие.

Очевидно, НАТО не е „провайдър” на услуги в сферата на международната сигурност, макар че именно за такъв опитва да се представи пактът напоследък. Алиансът не е достоен партньор на ООН – Световната организация, която така упорито се опитва да засенчи, превръщайки я в беззъба и жалка. Освен това, НАТО не е подходящ партньор и за редица други важни международни и регионална организации. Затова тя не може да бъде основа за създаването на какъвто и да било глобален „алианс на демокрациите”.

Бележки:

1. Bloomberg News, February 4, 2010

2. With Nuclear, Conventional Arms Pacts Stalled, U.S. Moves Missiles And Troops To Russian Border Stop NATO, January 22, 2010; http://rickrozoff.wordpress.com/2010/01/22/with-nuclear-conventional-arms-pacts-stalled-u-s-moves-missiles-and-troops-to-russian-border

3. Interfax, February 5, 2010

4. Ibid

5. Vladimir Radyuhin, New Russian doctrine sees NATO, U.S. as main threat The Hindu, February 7, 2010

6. Xinhua News Agency, February 8, 2010

7. Financiarul, February 6, 2010

8. Ministry of Foreign Affairs of the Russian Federation, February 8, 2010; http://www.mid.ru/brp_4.nsf/0/49F4C4EB6473C1E5C32576C500311EB4

9. NATO in the 21st Century: Towards Global Connectivity Speech by NATO Secretary General Anders Fogh Rasmussen at the Munich Security Conference; http://www.nato.int/cps/en/natolive/opinions_61395.htm?selectedLocale=en

10. Reuters, February 7, 2010

11. Russian Information Agency Novosti, February 6, 2010

12. Russian Information Agency Novosti, February 9, 2010

13. Georgia Times, February 10, 2010

14. Reuters, February 9, 2010

15. Reuters, February 9, 2010

16. Associated Press, February 9, 2010

17. Itar-Tass, February 4, 2010

18. Polish Radio, February 10, 2010

19. RosBusinessConsulting, February 10, 2010

20. Russian Information Agency Novosti, February 7, 2010

21. Bloomberg News, February 5, 2010

22. Voice of Russia, February 11, 2010

23. Prague Post, February 10, 2010

24. Voice of Russia, February 11, 2010

25. Deutsche Presse-Agentur, February 12, 2010

26. Reuters, February 12, 2010

* Авторът е независим геополитически анализатор от Чикаго, САЩ

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Perincek.htm

През последните десетина години, в Турция се очертава конвергенция между кемалистката и евразийската идеологии. Все повече интелектуалци, както кемалисти, така и социалисти, а също редица влиятелни турски военни, използват евразийския геополитически дискурс в качеството на доктрина, която може да стане алтернатива на дасегашната, едностранно прозападна, ориентация на страната.

Евразийската визия за турската геополитика

В тази перспектива, евразийците се обявяват за формиране на политически, икономически и културен алианс с такива страни, като Русия, Иран, тюркските държави от Централна Азия, както и с Пакистан, Индия и Китай. Настоящата статия е опит за анализ на възникването на турското „евразийство”, в неговия широк социален, политически и исторически контекст и, паралелно с това, на системата от асиметрични връзки във взаимоотношенията на Турция със западните държави, оформила се след студената война.

Както е известно, евразийството възниква като интелектуално течение в средите на руската емиграция, през 20-те години на миналия век, и е своеобразна критична реакция на европоцентризма на руската интелигенция. След разпадането на СССР, в Русия се наблюдава възраждане на евразийските идеи, под формата на т.нар. неоевразийство, превърнало се в „гъвкава концепция, използвана от различни политически и интелектуални  среди за техните цели”.

Що се отнася до кемализма, това е модернистична политическа идеология, разработена през 20-те години от Мустафа Кемал Ататюрк, след освободителната война срещу окупационните войски на западните държави. Целта на кемализма е изграждането на турска национална държава, базираща се на шест основни принципа: републиканство, секуларизъм, държавност, революционна идеология, популизъм и национализъм. През последното десетилетия, в Турция е налице сближаване между тези две идеологии, т.е. евразийството и кемализма. От средата на 80-те години насам, рецептите на МВФ и масовата приватизация, ерозираха кемалистките принципи, особено този за държавността. Допълнително предизвикателство пред кемалистката идеология се оказаха възходът на политическия ислям и кюрдският сепаратизъм. Социалдемократическият и социалистическият сегменти на кемалисткото движение, в лицето на Народно-републиканската партия, Демократичната лява партия и Турската работническа партия, смятат прозападната и проамериканска политика на Анкара за една от най-важните причини за упадъка на кемализма и, съответно, на светската и социална турска национална държава. Тезите им бяха възприети и от Турската асоциация на производителите и бизнесмените и част от турските военни. От средата на 90-те насам, всички тези сили се ориентираха към евразийството, в качеството му на нов геополитически дискурс, алтернативен на прозападната ориентация на Анкара. Турските евразийци се обявяват за културен, политически, икономически и военен съюз на страната си с Русия, Иран и тюркските държави от постсъветска Централна Азия и дори с Китай, Индия и Пакистан. Въпреки че идеите на руското евразийство, без съмнение, оказват определено влияние върху турските евразийци, самите те смятат че идеологията им се корени най-вече в кемализма.

След края на студената война, евразийските идеи в Турция се споделяха и от някои либерални, дясноцентристки и националистически настроени политици и интелектуалци. Дясноцентристките и ултранационалистически политици често използваха евразийските лозунги за да обосноват популярната в обществото политика за установяване на тесни партньорски отношения с тюркските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, а либералите – за създаване имидж на Турция като „мост” между Европа и Азия, с цел гарантиране на допълнителни икономически изгоди. Кемалисткото евразийство радикално се отличава от тези концепции, тъй като е откровено враждебно към всички прозападни концепции и настоява за създаването на Голямо Евразийско пространство, в което да влязат Турция, Русия, Иран и Китай.

Дилемите на кемализма

Въпреки че кемализмът нерядко се интерпретира като проект за „уестърнизацията” на Турция, което, според редица експерти по проблемите на Изтока, е реализация на една 200-годишна турска мечта, истината е, че турският модернистичен дискурс никога не е бил синоним на „уестърнизацията”. В речите си, Ататюрк неведнъж подчертава, че идеологическата основа на кемализма е заложена от Френската революция. В същото време, като политическо течение, кемализмът се налага благодарение на Войната за независимост (1919-1922)  срещу окупационните армии на западните държави. Основателите му се прекланят пред идеите на Просвещението и принципите на Френската революция, подчертавайки обаче, че основният смисъл на действията им е противопоставянето на имперските претенции на големите европейски държави. Нещо повече, ако четири от шестте основополагащи принципи на кемализма – републиканството, секуларизма, национализма и революционната идеология, са наследници на идеологията на Просвещението, то държавността (т.е. изграждането на смесена икономика, при водещата роля на държавата) и популизмът (т.е. борбата с класовото неравенство и съсловните привилегии) дължат появата си по-скоро на съветския болшевизъм. Самото съветско ръководство вижда в турската Война за независимост доказателство за пробуждането на азиатските и мюсюлмански народи и начало на антиколониалната им борба.

Културната представа за Европа, като враждебна или поне чужда, сила, застрашаваща турското национално единство, също е част от наследството на Войната за независимост, което получава съвременна Турция. Тази представа се корени в т.нар. „севърски комплекс” на турците. Става дума за Севърския договор, подписан след Първата световна война (през 1919), предвиждащ подялбата на Османската империя между различните етнически общности, като най-привлекателното парче от нея се дава на гърците. Този договор е отменен три години по-късно, след турската победа във Войната за независимост, но споменът за него и днес тормози турското колективно съзнание.

През 1922, Ататюрк слага край на военната си кариера, посвещавайки се изцяло на изграждането на новата държава. Въпреки че много от реформите му имат прозападен характер, самият той никога не е поставял знак за равенство между кемалистката революция и „уестърнизацията”. Ататюрк разглежда модернизацията като универсална парадигма, отстоявайки тезата, че тя е неизбежна за всеки народ, който се стреми да заеме достойно място в съвременния световен ред. Той подчертава, че културата на Модерна не принадлежи на някоя отделна нация, а на света, като цяло. В едно интервю за американски журналист, дадено по повод 7-та годишнина от обявяването на републиката, Мустафа Кемал казва следното: „Турция не е маймуна и не възнамерява да копира една или друга нация. Тя не желае да се американизира и да се „уестърнизира”, а иска да съхрани чистотата си”. Официалната турска историография подчертава, че големите реформи са вдъхновени не толкова от стремежа да се имитира Запада, колкото от неписаното право („тере”) на тюркските народи от Централна Азия и древната анадолска цивилизация на хетите. Бащите-основатели на Турската република откриват корените на секуларизма, равенството между половете и парламентарната демокрация не на Запад, а в прародината на тюрките – по бреговете на Орхон и Енисей, където те се зараждат по време, когато „повечето европейски езици още не съществуват”. По-късно, кемалистите се отказват от мита за централноазиатския произход на турците, тъй като той подхранва амбициите на крайните националисти. Въпреки това, в турските учебници по история Централна Азия и днес продължава да се определя като „анаюрт”, т.е. като прародина на турците.

В атмосферата на нарастващ страх за последиците в случай че страната продължи да се придържа към изолационистка политика в условията на формиращата се, след Втората световна война, двуполюсна система, турският управляващ елит се отказва от антиимпериалистическите моменти в идейното наследство на Кемал Ататюрк. След 1945, Анкара се ориентира към присъединяване към НАТО и отказ от държавната намеса в икономиката, в полза на либералните икономически модели. Всички противници на тази едностранна политическа ориентация и на либералната икономика (повечето от които, по онова време, принадлежат към левицата) са подложени на репресии.

През 1960, прозападното гражданско правителство е свалено с военен преврат. Военната хунта екзекутира редица, обвинени в корупция и привързаност към мюсюлманския фундаментализъм, негови членове, но след известно време отново предава властта на гражданската администрация, приемайки преди това „откровено либерална конституция, гарантираща спазването на човешките права и недопускаща  установяването на диктатура в страната”.

Новата епоха започва под лозунга за създаване на социална държава на всеобщото благоденствие и парламентарната демокрация. По онова време, в променената социално-политическа среда, започват да надигат глава антиамериканизмът и социалистическите идеи. Именно през този период стартира и процесът на конвергенция между кемалистите и социалистите, довел до появата на т.нар. „кемалистки социализъм”. В своеобразна интелектуална платформа на този процес се превръща списанието „Йон”, което се издава след 1961 от Доган Авичиоглу, Мумтаз Сойсал и Джемал Рашид Еюбоглу. Междувременно, през 1971, е извършен нов военен преврат, този път насочен срещу марксистката и немарксистка турска левица, включително и левите кемалисти. Девет години по-късно, военните отново вземат властта и я задържат чак до 1983. Поредицата от военни преврати има двойнствен ефект. На първо място, във вътрешнополитически план, тя трансформира кемализма в достатъчно гъвкава държавна идеология, способна да се приспособи към всеки политически дискурс. На второ място, във външнополитически план, турската модернизация се дискредитира в очите на чужденците, асоцииращи я с безкомпромисната намеса на военните в политическия живот на страната.

90-те години на миналия век доведоха до дълбоки промени в турското общество. В икономически план, те до голяма степен се оказаха „загубено десетилетие”. В синоним на икономическите реформи се превърнаха приватизацията и либерализацията. Сменящите се правителства ограничиха социалните разходи, в съответствие с рецептите на МВФ, което доведе до влошаване качеството на държавното образование и здравната система. Държавата не оказваше сериозна социална подкрепа за борба с прогресивно разширяващата се „нова бедност”. На този фон започнаха да се създават откровено ислямистки партии.

След 1980, военният режим, следвайки американските препоръки, се опитваше да използва ислямизма като инструмент в борбата си с кюрдския сепаратизъм и левицата. В същото време, заради съкращаването на държавните разходи в образователната сфера, все повече млади хора се ориентираха към религиозните учебни заведения, чиято дейност се поощряваше от управляващите. Всичко това позволи на ислямистите значително да разширят влиянието и базата си. В същото време, след 1984, рязко се активизира и борбата на кюрдските сепаратисти срещу териториалното единство на Турция.

От средата на 90-те, турският политически елит възприе курс за присъединяването на страната към Европейския съюз, целейки, на първо място, да гарантира благоразположението на европейските си партньори, а на второ – да реши вътрешните социално-икономически проблеми. Тази политика получи подкрепата на такива разнородни политически течения като умерените ислямисти, политическото крило на кюрдските националисти и част от левицата. Всички те разчитаха, че след присъединяването на Турция към ЕС, в страната значително ще бъдат разширени политическите права и свободи. Левите кемалисти обаче, възприеха тази идея по-скоро скептично. Те подкрепиха идеята за сключване на Митническо споразумение с ЕС, без Турция да става член на Съюза. Според тях, пълноправното турско членство в ЕС би наложило на Анкара да изпълнява изискванията на Брюксел, което силно ще навреди на редица жизнено важни сектори на турската икономика и, в частност, на селското стопанство. В  същото време, рецептите на ЕС за „регионализма” и „федерализма” бяха изтълкувани от кемалистите-социалисти като поощряване на сепаратизма и връщане към отречените принципи на Севърския договор.

Появата на кемалисткото евразийство

В контекста на специфичните социално-политически промени в Турция през последното десетилетие, в средите на кемалистите, част от социалистическата левица и част от турските военни, се оформи критично отношение към прозападната ориентация на Анкара. То бе породено от асиметричните диспропорции в турско-европейските икономически отношения, продължаващата терористична дейност на Кюрдската работническа партия (PKK) и нарастващата сепаратистка заплаха.

През 1995, Турция сключи Митническо споразумение с ЕС – всъщност, това бе единствената страна, подписала подобен договор още преди формалното си приемане в Съюза. Последица от това е, че Турция беше принудена да се съобразява с редица решения на Евросъюза без да може да влие върху вземането им. В резултат, значително част от малките и средни турски фирми не бяха в състояние да се конкурират с европейската продукция и фалираха. През следващите 11 години, европейският внос в Турция непрекъснато нарастваше, като през 2007 обемът му достигна 28 млрд. евро. Днес дефицитът в търговския баланс на Турция с ЕС е 5,8 млрд. евро, а страната е шестия, по обема на продажбите, търговски партньор на Съюза. На всичкото отгоре, Брюксел така и не даде окончателен отговор на въпроса за турското членство в ЕС, въпреки че от декември 1999 (т.е. след срещата на върха в Хелзинки), страната има статут на официален кандидат за присъединяване към Съюза. Допълнителни проблеми породи турската декларация, че Анкара не признава Република Кипър. Както е известно, през 2004, кипърското правителство отказа да изпълни плана на ООН за постигане на помирение и разрешаване на кипърския конфликт, още преди присъединяването на страната към ЕС. В отговор, турското правителство обяви, че няма да признае Република Кипър, докато управляващите не подпишат споразумението, предложено от ООН. На практика, Франция и Германия подкрепиха кипърските гърци (а гръцката част на острова стана част от ЕС) и замразиха присъединяването на Турция към Съюза.

Междувременно, терористичната дейност на РКК продължава да застрашава турската териториална цялост. В резултат от двете иракски войни, в Иракски Кюрдистан беше създадена, де факто, независима и агресивно настроена към Турция държава, въпреки всички протести от страна на Анкара, Дамаск и Техеран. Така бойците на РКК получиха въъзможност да атакуват турската територия от базите си в Северен Ирак.

Създаването на проамериканска кюрдска квази държава в Северен Ирак значително допринесе за разграничаването между Турция и САЩ. В отношенията между двете държави има очевидна криза на доверието, а турско-американските връзки непрекъснато се влошават. През юли 2003, с помощта на кюрдските бойци пешмерга, американските части плениха 14 турски военни и 13 цивилни, обвинявайки ги, че са замесени в убийството на губернатора на Киркук. Скоро след това, във „Вашинтгон Поуст” се появи прословутата статия на Кондолиза Райс, в която бе лансирана идеята за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, предвиждаща преформатиране границите на 24 държави, в огромната зона от Мароко до Китай.

В същото време, ЕС оказваше и продължава да оказва на Турция незначителна подкрепа в борбата и с тероризма на РКК. Едва през 2003, тази групировка влезе в списъка на терористичните организации на Евросъюза. Показателно е все пак, че европейските държави реагираха доста по-бързо на  предизвикателствата, отправяни от тази организация, осъзнавайки, че е застрашена и собствената им сигурност. Така например, през ноември 2004, когато холандската полиция разкри лагер на кюрдските терористи в южната част на страната, бяха арестувани 29 местни активисти на РКК. В продължение на десетилетия, турската полиция информираше западните си колеги, че членовете на РКК са замесени в наркотрафика, нелегалната търговия с хора и проституцията, но европейците смятаха всичко това за „евтина пропаганда” на Анкара. Междувременно, след като (през 2006) британската полиция арестува един от турските кюрди стана ясно, че 90% от търговията с хероин на територията на Обединеното кралство се контролира от активисти на РКК.

Всичко това формира в турското обществено мнение убеждението, че САЩ и повечето западноевропейски държави се стремят да отслабят и дори да разчленят страната. Което пък рязко намали подкрепата за прозападната политика на турското правителство. Част от някогашната левица, заедно с влиятелни кръгове в турския военен елит, обърнаха поглед към евразийството, като доктрина, която според тях най-пълно изразява антиимпериалистическото измерение на кемализма. Според тези политически сили, евразийското означава формирането на незападно геополитическо пространство, обединяващо Турция, Русия, Иран, Индия и Пакистан, в която страната ни би се чувствала достатъчно сигурна и би била приета като желан и ценен партньор. В тази връзка съвременното руско неоевразийство все повече привлича вниманието на кемалистите, тъй като именно руските неоевразийци формулираха прагматичната концепция за Евразия, основаваща се на модела на регионалната икономическа интеграция и представляваща адекватна стратегия за съпротива срещу налагането на еднополюсния модел на световно устройство.

* Доктор по геополитика от Сорбоната, преподавател в Бирмингамския университет

** Доктор по право, преподавател в Института „Ататюрк” към Истанбулския университет

 

Публикува се с любезното съдействие нас писание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Kostadinov.htm

Преди близо година изключително влиятелният американски Съвет по международните отношения (Council on Foreign Relation - CFR), който издава и авторитетното списание Foreign Affears, публикува една статия на своя сътрудник за региона на Индия, Пакистан и Южна Азия Даниел Марки (Daniel Markey, From AfPak to PakAf: A Response to the New U.S. Strategy for South Asia), анализираща т.нар. стратегия AfPak – програмата за действие в Афганистан и Пакистан, която президентът Обама оповести през март 2009. В продължение на няколко седмици след това, американското правителство осъществи серия от интензивни консултации със сенатори, външнополитически анализатори, представители на държавите-членки на НАТО и други регионални и международни партньори. Според самия Даниел Марки обаче, политиката на Вашингтон спрямо тези две азиатски държави все още не е формулирана окончателно. Неясни остават политическите приоритети на САЩ в Южна Азия, нивото и характера на разполагането и използването на американските дипломатически, военни, разузнавателни и икономически ресурси, както и времевите рамки за реализация на програмата. Отчасти, тези въпроси получиха отговор в речта на президента Обама на 1.12.2009, в Уест Пойнт, но повечето от неизвестните остават и след нея.

През последните две години, военно-политическата ситуация в Афганистан и Пакистан забележимо се влоши. В региона активно действат (включително осъществяват мобилизация на местни жители в своите части) бойците на Ал Кайда и Движението Талибан, криминални банди, наркотрафиканти и различни екстремистки групировки, дестабилизиращи Югоизточен Афганистан и Западен Пакистан. Другите участници в конфликта: от действащите в Пенджаб антииндийски радикални групи до бунтовниците в Централна Азия, оперират в ненаселените с пущуни (основната етническа група в Афганистан, част от която живее в Пакистан) зони на двете страни, където са си изградили убежища, което, на свой ред, също помага за изострянето на ситуацията.

Тайните контрабандни маршрути свързват отдалечените и труднодостъпни планински райони с големите градове, създавайки почти идеални условия за дейността на активистите на Ал Кайда и симпатизиращите им групи от местното население. Крехките държавни институции, слабото управление и неадекватните ресурси ограничават възможностите на Исламабад и Кабул да се противопоставят на въоръжените бунтовнически формирования и да провеждат умерена политика в течение на повече или по-малко продължителен период. Накрая, липсата на доверие към правителството на САЩ и силните антиамерикански настроения в региона водят до това, че дори и доскорошните близки партньори започват да се отнасят скептично към намеренията на американците.

Много елементи от политиката на САЩ в Пакистан и Афганистан са толкова тясно свързани помежду си, че Вашингтон е принуден да формулира стратегия към региона, като цяло, въпреки че политическите възможности и характера на заплахите към американските интереси в тези две държави са различни. Освен това, дипломатическите, военни и икономически лостове, използвани от САЩ в региона, забележимо варират от двете страни на границата.

Бележките на Обама, направени през март 2009, бяха знак за нов подход на американската администрация към събитията в Южна Азия. Беше направена сериозна преоценка на терористичната заплаха, затова и новата стратегия AfPak трябваше да съчетае антитерористичната дейност с амбициозните задачи на националното строителство в двете съседни държави. Така, във фундаментална цел на американската стратегия в Пакистан и Афганистан се превърна неутрализацията на местните въоръжени групировки, предоставящи убежище на международните терористи, и създаването на система за гарантиране на необходимата сигурност за реализацията на ефективни антитерористични и антибунтовнически действия.

Още докато беше сенатор и кандидат-президент, Обама неведнъж лансираше тезата, че липсата на сигурност в Южна Азия е свързана с неадекватната американска помощ за региона, тъй като военната машина на САЩ е ангажирана почти изцяло с войната в Ирак. Според него, именно поради това, водачите на Ал Кайда и досега не са заловени. Междувременно, Движението Талибан също успя да прегрупира силите си и да укрепи своите позиции в Пакистан и Афганистан, а симпатиите и доверието, с които се ползваха САЩ в региона, след събитията от 11 септември, бяха изместени от подозрителността и откровената враждебност.

Разбира се, съществува известна надежда, че намаляването на американското военно присъствие в Ирак ще освободи средства за по-нататъшната активизация на САЩ в Южна Азия, където американците ще се опитат да използват опита си за справяне с бунтовниците, натрупан в Близкия изток.

Речта в Уест Пойнт и евентуалните и последици

Както е известно, в речта си във Военната академия Уест Пойнт от 1 декември 2009, президентът Обама обяви, че през първата половина на 2009 ще изпрати още 30 хил. войници в Афганистан и отново посочи Афганистан и Пакистан като „епицентър на насилствения екстремизъм на Ал Кайда”.

С тези попълнения, общата численост на американския корпус в страната ще достигне 100 хиляди души, т.е. точно толкова, колкото наброяваше и „ограниченият контингент” съветски войски през 80-те. Към тези 100 хиляди обаче, трябва да прибавим американските съюзници от НАТО, чието количество, съдейки по всичко, значително ще нарасне, независимо от френските и германски резерви по въпроса. Във всеки случай, генералният секретар на пакта Адрес Расмусен много активно лобира за подобно решение, въпреки крайната му непопулярност сред повечето европейски членки на НАТО. Така, общият брой на чуждестранните военни в Афганистан ще надхвърли 150 хил. души, като в това число, по правило, не се включват сътрудниците на различните специални служби и техните силови подразделения, чието количество обикновено нараства в геометрична прогресия, спрямо увеличаването на основния военен контингент.

Цялата тази мощ ще бъде концентрирана най-вече в големите градове и по границата с Пакистан. Като стратегическата цел е да се блокира пакистанско-афганистанската граница за да се прекъснат (или поне да се затрудни функционирането им) отработените канали за прехвърляне на бунтовници и военна техника, което пък би помогнало на пакистанците да се справят с „ръководното ядро” на Ал Кайда. Паралелно с това, Пентагонът взе решение за рязко нарастване на полевите операции, т.е. американците и съюзниците им (а сред тях и членовете на българския контингент, които дори не получават редовно възнагражденията си) ще започнат да осъществяват мащабни военни операции в провинциите за да ликвидират бунтовническите бази в планините и унищожат най-големите им формирования. Както е известно (вж. Геополитика, бр. 4/09 – б.р.) тази стратегия не бе възприета лесно от американските военни и срещна силна съпротива вътре в Пентагона. Защо? Защото, на практика, това означава отказ от сравнително успешната „иракска” стратегия и неизбежно ще доведе до рязко увеличаване на загубите в жива сила и техника, тъй като военните действия ще се разпрострат върху 70% от територията на Афганистан. Що се отнася до техниката, там няма проблеми, но евентуалните загуби в „жива сила” могат да докарат на Обама сериозни неприятности в самите САЩ. При всички случаи става дума за началото на мащабна сухопътна война, което ще означава и рязко увеличаване на „въздушния” елемент на военния контингент в Афганистан.

Можем да предположим, какво ще постигнат американците в резултат от прилагането на тази стратегия. С цената на максимално напрежение на силите и значителни загуби, те вероятно ще съумеят да разгромят основните планински бази на бунтовниците. В отговор на което последните ще преминат (всъщност, те вече го правят) към партизанска война. Това пък означава раздробяване на бунтовническите отряди на малки групи, способни бързо да се концентрират в необходимия момент и на необходимото място, и то съвсем неочаквано за войските на коалицията. Възприемането на подобна тактика, на практика, би свело до нула ползата от въздушното господство на коалицията. Истината е, че големите военни контингенти не са приспособени за такава схема на водене на война, тъй като са обучавани за осъществяване на класически операции срещу сравнително големи военни формирования. Оттук следва рязкото нарастване ролята на специалните части, които, сами по себе си, могат успешно да изпълняват локални задачи, но пак в интерес на големите военни контингенти и пак в схемата на „класическите бойни действия”. На този етап, САЩ ще започнат да понасят (и това вече се случва) ежедневни малки (от гледна точка на всеки генерален щаб) загуби, които обаче въздействат крайно деморализиращо върху духа на личния състав. Освен това, имайки предвид мащабното нанасяне на т.нар. „точкови удари” и използването на безпилотни въздушни апарати (от типа на Predator), рязко ще нарасне и броят на жертвите сред мирното население, което е неизбежно при подобни операции. Това пък ще тласне мнозина местни жители към отрядите на бунтовниците. Паралелно, ще се активизират многобройните международни правозащитни организации, чиито натиск върху армейското ръководство ще става все по-силен.

Според повечето експерти, за постигането на необратим успех в Афганистан, на САЩ би се наложило да воюват там поне още 8-10 години, но във Вашингтон очевидно са отчели факта, че по данни на американските здравни служби, 80% от преминалите през Афганистан военни, страдат от устойчива депресия и ред други психични разстройства. Затова Пентагонът нямаше как да не поиска от президента да очертае сравнително ясни времеви рамки на американското присъствие в тази страна.

В отговор, в речта си от 1 декември 2009, Обама обяви, че американските войски ще започнат да се изтеглят от Афганистан през 2011. Очевидно, във Вашингтон разчитат, че до този момент ще бъдат унищожени основните щабове и бази на Ал Кайда в „племенната зона” на Пакистан. Засега обаче операциите на пакистанските военни не се развиват успешно. Нещо повече, те пораждат все по-голяма съпротива в пакистанското общество. Всички тези проблеми са породени, преди всичко, от факта, че въпросните операции се оценяват от жителите на „племенната зона”, като опит да бъде ликвидиран нейния автономен статут. И това ги превръща в естествени съюзници на талибаните и Ал Кайда, силно усложнявайки задачата на пакистанските военни. При това, пакистанските лидери категорично възразяват против навлизането на американците непосредствено в „племенната зона”, с което Вашингтон, поне засега, се съобразява. С течение на времето обаче, когато Пентагонът се почувства твърде изтощен от безкрайната партизанска война, той може да поиска това все пак да се случи и Исламабад ще трябва да отстъпи, което пък ще даде на ислямистите по целия свят нов стимул за „борба с неверниците”.

Посочвайки датата, след която САЩ ще започнат да се изтеглят от Афганистан, Барак Обама, съответно, беше длъжен да спомене в доктрината си и необходимостта да се активизира подготовката на боеспособна афганистанска армия и специални служби, които „да могат самостоятелно да отстояват идеалите на демокрацията и да се противопоставят на ислямистката заплаха”. Впрочем, тази подготовка се осъществява (съвместно със съюзниците от НАТО) вече осем години, но резултатите не са особено утешителни. Независимо от това, за тази програма ще продължат да се изразходват огромни средства, въпреки вероятността, в крайна сметка, американците да се убедят в абсолютната ненадеждност на подготвените от тях кадри и да открият любопитния факт, че роднините на повечето служители на новите афганистански специални служби се сражават в редовете на талибаните или пък се занимават с наркотрафик. Което си е съвсем в духа на източните традиции. Вследствие на това обаче, въобще не може да се говори за съвместна координация и планиране на операциите и американците би трябвало да са доволни, ако афганистанските им съюзници все още не са започнали да стрелят по тях в гръб.

Увеличаването на военния контингент в Афганистан поставя на дневен ред и въпроса за неговото снабдяване. Сегашният основен логистичен коридор за снабдяване на войските през Пакистан вече може да се смята за изчерпан. Според американските експерти, той не е в състояние да гарантира доставката на 120-130 хил. тона товари годишно, което днес вече е съвършено недостатъчно. Тоест, Вашингтон е принуден да търси нови възможности за снабдяване, през териториите на Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Но, ако САЩ нямат проблеми с управляващите в Тбилиси и Баку, нещата с Централна Азия са по-сложни и това изисква промяна на външнополитическата стратегия спрямо държавите от региона. Тоест, отказ от критиката на местните авторитарни режими и увеличаване на финансовите дотации за тях. Първото обаче рискува да провокира острата критика на правозащитните организации (включително американските), а второто – на Москва, която реагира крайно негативно на опитите за укрепване на американското влияние в своите „слабини”. Освен това, през тези „коридори” е техническо възможно да се прехвърли само половината от обемите, които сега минават през Пакистан.

Разбира се, президентът Обама не подмина и темата за наркотиците, отбелязвайки за пореден път, че борбата с това зло е сред основните приоритети на американската стратегия в Афганистан. Което е вярно, но е вярно и, че американците няма да са в състояние да воюват на два фронта. Активизирането на действията им в тази сфера, автоматично би усилило позицията на талибаните, тъй като 80% от афганистанците се препитават, отглеждайки опиумен мак.

Пак в тази връзка, можем да направим и извода, че докато американците са ангажирани с мащабни военни действия в Афганистан, едва ли може да се очаква военно нападение срещу Иран. Най-малкото, защото създаването на поредното „вражеско гнездо” в тила на коалиционния корпус би било пълна лудост, поне от военна гледна точка.

В съседен Пакистан, американците досега са изразходвали над 400 млн. долара, най-вече за обучението на личния състав и снабдяване с оборудване на полувоенния Пакистански граничен корпус, а сравнително наскоро предложиха на Исламабад да създадат фонд за антибунтовнически действия в страната, който да изразходва, през следващите пет години, над 3 млрд. долара за обучение и въоръжаване на пакистанската армия за по-ефективна борба с бунтовниците.

Американското правителство и неговите партньори (Афганистан, Пакистан, НАТО и т.н.) възнамеряват постепенно да заменят военните действия с преговори с водачите на местното население за да гарантират подкрепата му в борбата с екстремистките групировки и получаването на информация за убежищата на терористите. На свой ред, американското разузнаване, с помощта на местните съюзници, ще трябва да открие и ликвидира ръководството на Ал Кайда. За поддържането на антибунтовническите усилия, на местното население ще бъде предоставена оперативна финансово-икономическа помощ. Армията на САЩ и други американски организации ще получат достъп до различни специализирани фондове, така че да ускорят реализацията на хуманитарните програми в районите на доскорошните бойни действия. Всичко това цели да привлече симпатиите на местното население и да ограничи потока от доброволци в редовете на бунтовниците. Администрацията на Обама е готова да финансира изцяло афганистанските служби за сигурност, поне през следващите десет години. Стремейки се да ограничи активността на талибаните и да унищожат водачите на Ал Кайда, като паралелно с това създаде ефективни местни силови структури, Белият дом разчита, за няколко години, да изгради жизнеспособна система за защита на американските интереси в региона.

В качеството и на своеобразна „политическа декларация за намерения”, стратегията AfPak беше приета положително от повечето американски политици и от обществеността, макар че, според цитирания по-горе Даниел Марки, тя оставя нерешени твърде много въпроси и затова не може да се смята за ефективно ръководство за действие. По-скоро напротив - стратегията провокира редица остри въпроси. Така, някои от нейните критици твърдят, че тя правилно акцентира върху непосредствената заплаха за САЩ от страна на Ал Кайда и други терористични групировки, но предложените от администрацията методи са твърде скъпи и сложни за да гарантират постигането на бързи резултати. Други пък твърдят, че администрацията е сбъркала, обединявайки проблема с глобалния тероризъм и ситуацията в конкретния регион, както и, че основните и постановки са неадекватни от гледна точка защитата на американските интереси в Афганистан или дори в Пакистан. В тази връзка, експертите на Съвета по международни отношения (CFR) предлагат два алтернативни варианта на стратегията:

Първият вариант

САЩ следва да се концентрират непосредствено върху антитерористичната дейност в Афганистан и Пакистан, което би им позволило да съкратят разходите си и да не затънат в проблемите на държавното строителство и социално-икономическото развитие. Макар че администрацията на Обама е права относно това, че главната и цел в Афганистан и Пакистан е защитата на националната сигурност на САЩ, ограничаването на разходите, на фона на липсата на непосредствена заплаха, най-добре би отговаряло на американските интереси в момента. Помощта за тези две азиатски държави в държавното строителство и намаляването на напрежението в региона е достойна задача, но изисква мащабни и дългосрочни инвестиции, които (в най-добрия случай) биха донесли твърде ограничени дивиденти. Истината е, че САЩ нямат достатъчно важни интереси в този регион: дори и ако станат политически стабилни и икономически жизнеспособни, Пакистан и Афганистан ще си останат прекалено бедни и отдалечени, в географски план, за да станат политически и икономически партньори на Вашингтон. Затова разширяването на американското присъствие в региона е лошо решение. Обратното, това присъствие следва да бъде ограничено през следващите няколко години – срок, достатъчен за създаването на местни специални сили и мрежа от местни партньори, занимаващи се със събиране на необходимата информация. Сътрудничеството на САЩ с афганистанските и пакистански разузнавателни служби трябва да се концентрира в борбата с терористичните организации и най-вече с Ал Кайда. Вашингтон следва да предаде на Исламабад специални технологии, които да помогнат за защитата на пакистанските ядрени бойни глави, съответните предприятия и научен потенциал от евентуални диверсии или инфилтрация на агенти на Ал Кайда в пакистанския научно-производствен комплекс.

Американската помощ за пакистанските и афганистански силови структури трябва да продължи, но да се използва само за целите на борбата с Ал Кайда. Занапред САЩ следва да избягват мащабни инвестиции в Афганистанската национална армия и Пакистанския граничен корпус. Вместо това, те трябва да накарат Пакистан и Афганистан да намерят алтернатива на американските финансови инжекции или пък да пренасочат националните си ресурси към онези сфери, които са най-необходими за гарантиране стабилността на държавата.

Освен това, САЩ трябва да признаят, че присъствието им в Афганистан, от 2002 насам, не помогна за подобряване на ситуацията, а напротив, разшири опасенията, че американците имат някакви тайни причини да се намират в тази страна. Американските дипломати следва да обосноват пред останалия свят намеренията на Вашингтон да неутрализира Ал Кайда. Освен сегашните си съюзници, САЩ ще трябва да привлекат към осъществяваната от тях антитерористична дейност в региона Китай, Иран и Русия.

Икономическата криза изисква от Вашингтон много внимателно да избере „бойното поле”, ако наистина иска да спечели „битката”, още повече, че през последните години САЩ много рядко демонстрират способност да помогнат реално за възстановяването на такива „провалили се държави”, като Афганистан или за трансформирането на такива големи развиващи се държави, като Пакистан.

Вторият вариант

Вашингтон не може да си позволи мащабни финансови разходи, затова следва да се концентрира върху решаването на основния проблем в региона – стабилизирането на ситуацията в Пакистан, където досега бяха използвани значително по-малко ресурси, отколкото в Афганистан, политическите възможности на САЩ са ограничени, а взаимното недоверие между Белия дом и управляващите в Исламабад е доста голямо.  Озвучавайки новата „стратегия”, Обама подчерта, че един разделен Пакистан неминуемо би застрашил сигурността на САЩ, най-вече защото ядрените му оръжия ще се окажат достъпни за Ал Кайда и подобни на нея терористични организации. В момента, водачите на Ал Кайда се базират най-вече в Пакистан, също както и ръководството на Движението Талибан (афганистанското и пакистанското). Освен това, „талибанизацията” на пущунската зона в Пакистан се разпространява на изток, към сравнително гъсто населените райони, като по този начин се създават нови безопасни убежища за терористите в доскоро „спокойни” територии, като например долината Суат. Пакистанските непущунски екстремистки организации и отцепилите се от тях групировки, част от които традиционно се подкрепят от държавата, използваща ги като инструмент за натиск върху Индия и Афганистан, също са важен дестабилизационен фактор. Такива организации, като официално забранената Джаиш-е-Мохамед, както и Джамаат-уд-Дауа, разполагат с всичко необходимо, добре въоръжени са и поддържат постоянни контакти с външния свят. Те запазват влиянието си в държавните институции и се ползват със симпатиите на населението, на което оказват материална подкрепа. Ако тенденцията се запази, в разполагащия с ядрено оръжие Пакистан съвсем скоро ще се появи ново, подходящо възпитано и подготвено поколение терористи.

Ето защо, според експертите на CFR, гарантирането на политическата стабилност в Пакистан трябва да се превърне в първостепенна задача за администрацията на Обама. В тази връзка, трябва да се увеличат инвестициите в гражданските и военни отрасли на пакистанската икономика за да се заздравят възможностите за двустранно сътрудничество в борбата с тероризма.

Някои изводи

Разбира се, „стратегията” отчасти отчита тези въпроси, но в нея са налице множество пропуски. Така, президентът Обама спомена Пакистан като страната, предизвикваща най-голяма загриженост у САЩ в Южна Азия, но на практика, по-голямата част от ресурсите, предназначени за региона, се насочват към Афганистан. От 2003 насам, САЩ са изразходвали в Афганистан около 170 млрд. долара, само за операцията „Трайна свобода”, докато помощта за Пакистан се оценява едва на 15 млрд. долара. Без съмнение, стабилизацията на ситуацията в Афганистан ще смекчи някои политически и военни проблеми, пред които е изправено пакистанското правителство, затова „всеобхватната стратегия” за тази страна следва да включва и провеждането на антибунтовнически и антитерористични операции в Афганистан. Победата над Движението Талибан в Афганистан ще си остане илюзорна, ако нестабилността в съседен Пакистан се запази. Стратегията за прогонване на бунтовниците от Афганистан, при положение, че те могат да се прехвърлят в Пакистан, ще се окаже неефективна, тъй като самите пакистански сили за сигурност не са в състояние да им окажат адекватен отпор. Необходимо е много внимателно да се обмисли въпросът за осъществяването на въздушни нападения в районите, отдалечени от границата с Афганистан, където, заради неизбежните разрушения и липсата на видими положителни резултати, нарастват антиамериканските настроения. Освен това, недоверието на властите в Исламабад към САЩ ограничава военните, разузнавателните и дори икономическите възможности на Вашингтон. Днес, пред администрацията на Обама стои задачата да установи по-тесни контакти с пакистанското разузнаване и гражданските институции. Реализацията на политика на „захарчето”, посредством финансовата и техническа помощ, се оценява от експертите на CFR, като най-добрата възможност да се повлияе върху стратегическата ориентация на пакистанския елит в полза на САЩ. Тук е мястото да посочим, че задачата на американците се облекчава от това, че макар пакистанските екстремисти да са многобройни и активни, по-голямата част от населението на страната отхвърля тактиката на терора.

В същото време обаче, „спечелването” на влиятелни привърженици никак няма да е леко. Пакистанската армия и разузнаването никога не са били надеждни американски съюзници. Мнозина техни представители се съмняват, че близките връзки с Вашингтон са в интерес на Пакистан и, за всеки случай, запазват контактите си с въоръжените групировки с антииндийски или антизападна ориентация. В същото време, пакистанските силови структури представляват доста сложни и многослойни образувания , което пък позволява на Вашингтон да използва вътрешните им противоречия за да привлече на своя страна значителна част от офицерския състав.

Според президента Обама, Вашингтон няма да дава на Исламабад „празни чекове”. САЩ не възнамеряват да му предоставят и неограничена военна помощ, срещу съмнителната перспектива за по-тясно двустранно сътрудничество. Според експертите от CFR обаче, подобни заплахи ще имат по-скоро обратен ефект, тъй като могат да отблъснат потенциалните и реални съюзници на Америка. Вместо това, Вашингтон би следвало да създаде достатъчно здрава основа за съвместни операции с пакистанските силови структури.

За да ограничат вълната на екстремизъм, САЩ трябва да лансират разширена програма за подготовка на държавни служители, преди всичко, в сферата на поддържането на закона и реда, да гарантират основните нужди на населението, да окажат необходимото влияние върху формирането на общественото мнение и да съдействат за дългосрочното икономическо развитие на Пакистан. При това, постигането на успех във всички тези сфери е задължително. Евентуален провал ще изисква промяна на стратегията, а не да се отправят заплахи за ограничаване или отмяна на американската помощ. Решаването на въпроса за политическото урегулиране в Пакистан ще изисква от САЩ значителни инвестиции, поне през цялото следващо десетилетие, а вероятно и след това. Но тъй като разумните инвестиции се очертават като най-ефективното средства за установяване на приятелски контакти с една толкова важна, от политическа гледна точка, азиатска държава, американското правителство не бива да се отказва от тази тактика.

И така, CFR препоръчва на администрацията на Обама да замени стратегията AfPak (на която президентът заложи и в речта си от 1 декември, в Уест Пойнт) със стратегия PakAf, акцентирайки върху мисията си в Пакистан. Освен това, САЩ ще трябва да подготвят световната общност за това, че в най-близко време Америка ще се ангажира много по-всеобхватно с проблемите в Южна Азия. При това, в условията на икономическата криза, поразила САЩ, всяка стратегия, основаваща се на дългосрочното инвестиране, изисква много щателно предварително обмисляне, така че реализацията и да не изостри „бюджетните битки” и да не повлияе негативно на следващите президентски избори в САЩ, през 2012. Ако американската политика в Южна Азия се сведе само до неутрализацията на Ал Кайда и най-близките и съюзници, това може и да успокои някои „бюджетни ястреби” в самите САЩ, но няма да сложи край на сериозната заплаха за американската сигурност, обусловена от нестабилността, най-вече в Пакистан.

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Muradian.htm

Ще започна с това, че сегашната американска администрация очевидно се опитва да формулира ново отношение към Южен Кавказ, което обаче не означава, че ролята на региона в американската политика вече ще бъде много по-ограничена, а по-скоро предполага нов формат на интересите и приоритетите при решаването на икономическите, политически и военни задачи на САЩ. Глобалният проект на Вашингтон и съюзниците му от НАТО в Афганистан и съседните райони на Централна Азия се оказа непосилен за западната общност и ангажира прекалено много ресурси и внимание, което дори доведе до преразглеждане на задачите в Ирак и Близкия изток, като цяло. Дори проблемите, свързани с Иран, до известна степен загубиха приоритетния си характер, тъй като САЩ и съюзниците им са изправени пред военно-политическо поражение в Афганистан. И макар че повечето европейски и американски експерти продължават да твърдят, че задачите на САЩ в Афганистан въобще не са свързани с целите им за сдържане на китайската експанзия, загубата на контрола над Афганистан би лишило от реален смисъл цялата американска стратегия в Централна Азия и би отслабило аргументацията в полза на формирането на нов американско-индийски съюз, с откровено антикитайска насоченост. По отношение на Пакистан, също е налице постепенна загуба на контрол и макар че засега американците не бързат с фрагментацията му, при евентуална по-нататъшна дестабилизация на страната, на САЩ няма да им остане нищо друго, освен да инициират създаването на няколко контролирани от тях държави на сегашната територия на Афганистан и Пакистан. Едновременно с това, на фона на продължаващата интеграция на Централна Азия и Китай /засега само в икономическата сфера/ подобна незавидна съдба, т.е. фрагментация, може да сполети и централноазиатския регион.

Някои тревожни тенденции

Към тези процеси, следва да се отнасяме с необходимото внимание, защото от тях, до голяма степен, зависи и бъдещето на Южен Кавказ. Още днес, САЩ демонстрират засилен интерес към „новите маршрути” за комуникационна връзка с Афганистан и Централна Азия – т.е. Южният и Северозападният, което лишава Южен Кавказ от досегашното му геостратегическо значение. Ако сътрудничеството на Вашингтон с Москва получи по-нататъшно развитие, значението не само на Южен Кавказ, но и на Турция, значително ще намалее. От анализите на редица американски и британски експерти става ясно, че САЩ се опитват да променят приоритетите си по отношение на Южен Кавказ, разглеждайки го вече като недостатъчно предсказуем и сигурен регион /което се отнася и за маршрутите за транзит на енергоносители и стоки, минаващи през него/.

САЩ и Великобритания, да не говорим за европейските членки на НАТО и ЕС, като цяло,  се опитват по-ясно да разграничат геостратегическите и геоикономически функции на Южен Кавказ. Тоест, стремят се да разглеждат отделно чисто икономическите задачи, свързани с добива и транзита на петрол и природен газ, без излишно да ги политизират. След достатъчно мащабните задачи в сферата на отбраната и сигурността, ключови за региона са само неговите военно-транзитни функции. Военният транзит ще запази до известна степен значението си, но геостратегическите и геоикономически задачи на основните западни силови центрове в региона вече ще са по-скромни. В обозрима перспектива, много неща ще зависят от ситуацията в Централна и Южна Азия, където САЩ продължават да увеличават военно-политическото си присъствие. В същото време обаче сме свидетели на развитие, което не успяха да предвидят повечето анализатори и „политически проектанти”, т.е. на фона на усилващата се роля на Централна Азия, тази на Южен Кавказ в политиката на САЩ очевидно намалява. Можем да предположим, че, с течение на времето, ще започне да намалява и мястото на Централна Азия в американските външнополитически приоритети, но поне засега това е сценарий за едно по-далечно бъдеще. В момента, САЩ се стараят да завършат изпълнението на политическите си задачи в Централна и Южна Азия и това, в някаква степен и за известен /доста ограничен/ период от време, ще съдейства за запазването на геостратегическата роля на Южен Кавказ, като обслужващ транзитния трафик регион. Съвършено очевидно е, че САЩ ще запазят контрола си над основните енергийни комуникации в региона, както и че не изпитват особен възторг от проектите, според които маршрутите на тези комуникации ще минават през територията на Турция и на всичкото отгоре ще се контролират от европейците /като газопровода „Набуко” например/. Създаденият с американско-британски усилия гигантски енергиен комплекс в Кавказко-Каспийския регион, макар че формално постигна предварително набелязаните цели, не оправда напълно надеждите на Вашингтон и Лондон, най-вече поради зависимостта му от Турция, както и заради уязвимостта на Южен Кавказ - две слабости, които така и не можаха да бъдат преодолени.

Анализирайки геополитическото бъдеще на Евразия, въпреки инерционността на съвременното политическо мислене, следва да отбележим възможността за радикална промяна на формата, в който САЩ ще реализират задачите си в Евразия, Близкия изток, Централна и Южна Азия. Става дума за глобално преосмисляне на американската геостратегия, както и на мястото и ролята на партньорите и конкурентите на САЩ. Във Вашингтон се опитват радикално да променят визията си по отношение на такива държави, като Русия и Китай, но тези опити на определени политически и аналитични кръгове са все още в зародиш. Тоест, има още много време до практическата реализация на въпросните идеи, макар че те вече са доста популярни сред най-авторитетните американски анализатори и стратези. Появата им, вероятно, е свързана с търсенето на най-ефективните механизми за преодоляване на световната икономическа криза и появата на световната сцена, като все по-самостоятелни силови центрове, на ЕС, Индия и други държави. Като цяло, следва да имаме предвид, че с отслабването на конкуренцията между водещите държави от Запада и Изтока (колкото и ограничен да е характерът му), Южен Кавказ се изправя пред нови реалности, свързани с липсата на заинтересованост от предприемането на радикални стъпки за решаване на конфликтните проблеми в региона. Значително ще намалее ролята на Турция и Иран. Западната общност ще опита да запази влиянието си в Южен Кавказ, но руските позиции там ще станат водещи, особено с настъпването на пиковия момент в добива на петрол и природен газ. Във всеки случай, американските, британски и европейски експерти твърдят, че през следващите 10-15 години Западът и най-вече САЩ ще съхранят сегашните си позиции, но ще се опитат да намалят нивото на конфронтация в глобален и локален формат.

Анализирайки американската политика спрямо Южен Кавказ, следва да имаме предвид ролята на Турция и Иран в регионалната стратегия на САЩ. Барак Обама и неговият екип се опитват да сложат край на политическата стилистика от времето на Буш-младши по отношение на Турция, т.е. на игнорирането и по всички направления, но истината е, че „реверансите” на Обама към Анкара имат по-скоро конюнктурен характер и всички действия и стъпки на Вашингтон по отношение на Турция означават само едно – че САЩ продължават да следват към нея политика на „сдържане”. Сегашните турски външнополитически и геоикономически амбиции въобще не се вписват в американската стратегия в сферата на отбраната, сигурността и икономиката. Сегашният „заговор” между САЩ и ЕС за „сдържането” на Турция, по един или друг начин, води до усилване ролята на Южен Кавказ, като фактор за сдържане на турските амбиции. Разбира се, не бива да забравяме, че основното политическо /или по-скоро политико-идеологическо/ противоречие на „Стария свят” не е това между САЩ и Русия, или между САЩ и Китай, а между САЩ и ЕС. Тъкмо това обяснява и изявлението на Обама в Истанбул, че САЩ подкрепят присъединяването на Турция към ЕС, имайки предвид, че американският президент беше съвсем наясно, че повечето европейските лидери категорично се обявяват против това. Въпреки това, САЩ продължават да формират по целия периметър на турските граници своеобразен „пояс”, предназначен да сдържа амбициите на Анкара. Както признават редица авторитетни германски и френски анализатори, турският проблем все още не поставен в целия си обем пред американците и европейците и Западът тепърва ще осъзнае колко дългосрочен и опасен е стремежът на Турция да си извоюва статут на световна държава и дори на „регионална макродържава”. Въз основа на досегашния си опит в сферата на регионалната политика, американците осъзнаха, че не са успели да превърнат Южен Кавказ в зона на сблъсък между Турция и Русия /както им се искаше/, а точно обратното - регионът се е превърнал в арена на сблъсък и конфронтация между Турция и самите САЩ. Същото впрочем се случва в Близкия изток, Централна Азия и Черноморския регион. Разположен между Русия и Турция, които се опитват да формират своеобразен антиамерикански алианс, Южен Кавказ не може пълноценно да изпълнява функциите си, свързани с транзита и обслужването му. Затова ми се струва доста вероятно Южен Кавказ да се разглежда занапред най-вече като своеобразен полигон, осигуряващ по-голямото разнообразие на транзитните маршрути и използван за сдържането на Русия и Турция. Тоест, „златният век” на южнокавказката геополитика вече отминава и големият въпрос е, кои държави от региона ще пострадат най-много, когато той окончателно приключи. В същото време, дори и маргинализацията на региона не изключва успешното му развитие и възможността да си извоюва достойно място, в геополитически план.

Южен Кавказ в контекста на „иранския въпрос”

Интересно е, че въпреки все по-твърдата позиция, която Западът заема спрямо Иран, там са налице определени тенденции за преразглеждане ролята на тази държава в света. Всъщност, иранският проблем, до известна степен, стана повод за изясняване отношенията на западните държави с Русия и Китай. Що се отнася до САЩ, в момента те са твърде объркани от развитието на ситуацията в Афганистан и изглежда не са в състояние да дефинират достатъчно ясна политика по отношение на Иран. САЩ не могат да координират политиката си по европейското, евроазиатското, близкоизточното и китайското направления. Нито един от наболелите въпроси на американската политика не намира адекватно решение, налице са сериозни проблеми в отношенията със съюзниците от НАТО, съвършено неясни, както за САЩ, така и за НАТО, остават перспективите за развитие на ситуацията в Афганистан. А мнозина смятат, че докато не бъдат решени основните проблеми в тази страна, САЩ и партньорите им няма да са в състояние да вземат решения и по отношение на Иран, включително по въпросите, касаещи нанасянето на военни удари срещу ислямската република. Въпреки това, подобни удари вече са планирани и са напълно възможни. Няма никакви военно-технически проблеми за нанасянето им. Пентагонът отдавна е разработил два основни варианта за осъществяването на подобна операция, като единият предвижда ограничени, а другият – масирани удари, т.е. въпросът не опира да технически възможности, а до политически решения. САЩ продължават да възразяват против евентуално участие на Израел в нападението срещу Иран, предпочитайки да не ангажират партньорите си в осъществяването на тази задача.

Въпреки че американската администрация разполага с достатъчно добре подготвени експерти по Иран, там липсват стратези, способни да повлияят за предприемането на едни или други конкретни действия по отношение на Техеран. Дори един толкова опитен и активен анализатор и стратег, като Денис Рос /бивш директор на политическото планиране в Държавния департамент а днес специален пратеник за Близкия изток и Югозападна Азия – б. р./, доказал че може да изготвя качествени анализи и предложения, едва ли е в състояние да повлияе върху администрацията в Белия дом. Като цяло, американската експертна общност, ангажирана с иранската проблематика, засега не е лансирала нито една, заслужаваща по-сериозно внимание, инициатива. Създава се впечатление, че принадлежащите към нея са твърде предпазливи и гледат да не поемат кой знае каква отговорност при вземането на окончателното решение за Иран. Очевидно е и, че тази ситуация ще се запази още дълго време. Тук е мястото да спомена, че и Пентагонът, който си има достатъчно проблеми, не е склонен да лансира предложения за радикални действия по отношение на Иран. Едва ли в момента, в Департамента по отбраната е особено популярна идеята за нанасяне на военни удари срещу иранците. Дори и ако тези удари са ограничени, нанасяйки ги, САЩ рискуват да се окажат в изолация, включетелно сред водещите западни държави.

Напоследък, в света все повече се налага схващането, че Техеран разглежда ядреното оръжие не като средство за нападение и агресия, а по-скоро като инструмент за „сдържане” на външните заплахи. Иран не съумя да изгради около себе си „пояс” на сигурност и независимост от политиката и действията на САЩ в региона. Днес тази страна е заобиколена от доста враждебно настроени към нея държави. Режимът на аятоласите вижда в Пакистан основния си потенциален противник, имайки предвид не само, че Исламабад притежава ядрено оръжие, но и проблема с Белуджистан и този за стабилността на Пакистан, като цяло. Иран има много проблеми и в отношенията си със Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и Азербайджан. Във връзка с тези проблеми, водещите аналитични центрове и изследователски институти в САЩ и Европа внимателно следят не само иранската ядрена програма, а и аналогичните програми на Саудитска Арабия, Турция и Египет. Разбира се, сама по себе си, иранската ядрена програма стана причина и фактор за ускоряване на ядрените изследвания в страните от региона, но трябва да признаем и, че Иран има правото да гарантира националната си сигурност. Затова Западът следва да вземе предвид проблемите на Иран и да се опита да гарантира сигурността му, като важно предварително условие за промяна в отношението на Техеран към ядрения проблем. Трябва да признаем и, че именно Саудитска Арабия и САЩ прокарваха политика, поощряваща създаването на ядрено оръжие от Пакистан и носят определена отговорност за разпространението му в света.

Що се отнася до това, в какво положение ще се окаже Армения в случай, че ООН наложи нови санкции срещу Иран, можем да кажем следното. Споразуменията между Ереван и Техеран, както и състоянието на отношенията им, са добре известни. Този въпрос никога не се е обсъждал подробно от британските, западноевропейските или американските аналитични среди, но беше поставян на няколко пъти, при очертаването на сценариите за осъществяване на блокадата на Иран. При това бяха лансирани доста фрагментарни оценки за това, че най-вероятно, на световната общност ще се наложи „да си затвори очите” за специалните арменско-ирански отношения. На първо място обаче, тези отношения не играят кой знае каква роля за Иран, а на второ – ако Армения бъде принудена да се включи в блокадата срещу Иран, ще се наложи да бъдат осигурени алтернативни маршрути за снабдяването и със стоки от първа необходимост, което трудно може да стане, предвид сегашната криза, ударила Запада. В същото време, въпросните санкции няма да имат универсален характер и няма да предполагат пълната блокада на Иран, която да прекъсне износа на петрол и природен газ, както и вноса на продоволствени стоки. В крайна сметка, Армения едва ли ще претърпи сериозен ущърб от въвеждането на санкциите, но това не променя факта, че кавказката тематика, като цяло, практически липсва при обсъждането на иранския въпрос.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitika2.hit.bg/13/geo-1-10-Roberts.htm

Както е известно, понятието „умна сила” беше лансирано и обосновано от харвардския професор Джоузеф Най, който се опита, с негова помощ, да постави съответните акценти, сравнявайки политиката на американските президенти Буш-младши и Обама. Ако политиката на неоконсервативната администрация на Буш се основаваше на силата и принудата, администрацията на Обама, поне засега, не използва езика на заплахите. Дали обаче Обама наистина е привърженик на концепцията за „умната сила”, или само играе тази роля за да успокои избирателите си, които може би го възприемат /прекалено наивно и идеалистически/ като политик, персонофициращ един качествено различен подход, все още не е съвсем ясно.

На ръба на противоречията

Междувременно, освен реториката и чисто външното поведение, се промениха и много други неща. Мнозина смятат, че в периода след оттеглянето на Буш-младши глобалната сигурност е понесла още няколко тежки удара. Въпреки многобройните обещания за изтегляне на американските войски, Ирак продължава да е окупиран. Мащабите на конфликта в Афганистан се разрастват и Обама изпрати там допълнителни контингенти. Освен това, сегашният американски президент, на практика, започна нова война в Пакистан, използвайки пакистанската армия в интерес на САЩ. Затворът в Гуантанамо все още не е затворен, а ЦРУ продължава да практикува изтезания. САЩ се бъркат във вътрешните работи на Иран, подкрепяйки местни терористични групировки и финансирайки вътрешните противници на иранския режим, по линия на различни неправителствени организации.

В самите Съединени щати, федералното правителство продължава да нарушава американските закони. То все още разрешава следенето на американски граждани, без наличието на съответните съдебни разрешения. По този начин обаче се нарушава Конституцията на страната, американската полиция пък се снабдява с армейско въоръжение и на нейна основа се формират специални ударни части. Обама не направи нищо за да привлече към отговорност онези членове на правителството на Буш, които извършиха престъпления, заявявайки, че предпочита „да гледа напред”. С други думи, Обама е готов да направи последната стъпка в тази посока, окончателно освобождавайки членовете на американското правителство от властта на закона.

Тоест, първата година от управлението на новия президент може да се приеме за доказателство, че на практика почти нищо не се променя. Политиката на САЩ се определя от същите организирани „групи по интереси”: произраелското лоби, неоконсервативните привърженици на идеята за американската хегемония, общото лоби на военните и специалните служби, което печели от военните поръчки, финансовият сектор, печелещ от създаването на „дългови балони” и т.н.

Впрочем, недостатъчните успехи в реализацията на декларираните от Обама цели могат да се интерпретират по следния начин. Президентът не може едновременно и открито да игнорира наличието на толкова много и толкова силни „групи по интереси”. Съответно, той е принуден да се ориентира към непреки действия, така че да не настрои изразителите на въпросните интереси срещу себе си. В този ракурс, стремежът му за преговори с Иран изглежда искрен. Това не е просто опит да се представи тази държава като неспособна на компромиси и отказваща се от каквото и да било сътрудничество със Запада. Изпращането на големи военни контингенти в Афганистан пък цели успокояването на военния елит и оръжейните корпорации, докато, в същото време, неразрешимият характер на афганистанския конфликт, размива обществената подкрепа за тази война и така дава на Обама възможност да прекрати участието на САЩ в него.

Най-важният проблем, с който се сблъсква администрацията на сегашния президент в международен план, са препятствията пред разрешаването на палестинско-израелския конфликт. Тук са възможни два варианта. Първият е САЩ да принудят Израел да прекрати строителството на нови селища на палестинска територия и напусне окупирания западен бряг на река Йордан и да помогнат за създаването на реална палестинска държава. Вторият пък е конфликтът да намери решение, ако настъпят промени в сегашния политически режим в Иран, вследствие на което бъде прекратено финансирането на движенията ХАМАС и Хизбула. Ако бъде предпочетен първият вариант, планът на израелците и американските неоконсерватори за разширяване териториалните граници на Израел ще бъде блокиран и перспективата за военно нападение срещу Иран ще изчезне. Истината е, че израелската териториална експанзия е реален проблем в Близкия изток и една от основните движещи сили за интервенциите в Афганистан и Ирак, предприети от правителството на Буш-младши.

Нито правителството на Буш, нито това на Обама не се решиха да посочат реалните причини, поради които САЩ започнаха войната с Ирак и още запазват военното си присъствие там. В крайна сметка, самият Буш призна, че в Ирак не е имало никакво оръжие за масово унищожаване, а пък Обама отбеляза, че мисията на американските войски в Афганистан е доста „размита”. Движението Талибан не е Ал Кайда. Някои американци все още вярват на пропагандата, други обаче не. Що се отнася до Иран, Международната агенция по атомна енергия /МАГАТЕ/ не можа да представи никакви доказателства, подкрепящи американските обвинения срещу Техеран, че създава ядрено оръжие. Тоест, истинските причини за санкциите или за евентуално военно нападение се различават от официално заявените. Възможно е обаче, повечето американски граждани още да не са го разбрали.

Проблемът на демократите

Неоконсерваторите преуспяха в усилията си да превърнат традиционните привърженици на изолационизма в Републиканската партия в привърженици на интервенционизма. Тази промяна, наред с негативното отношение на републиканците към гражданските свободи, превърна партията в опасна политическа сила. Мнозина водещи републиканци смятат гражданските свободи за пречка в борбата с криминалната престъпност, както и във войната с тероризма. Те подкрепят концентрацията на безотчетна власт в президентската институция. На практика, Републиканската партия фокусира вниманието си върху „външните врагове”, което пък позволи пълномощията да се концентрират в ръцете на изпълнителната власт. В исторически план, демократите винаги са били противници на изолационизма и все още са такива. Партията им традиционно акцентира върху защитата на гражданските свободи и Била за правата. Обама беше избран с гласовете на американците, настроени против войните на Буш,          противниците на полицейската държава и хората, разчитащи ресурсите, пропилени във войните, да бъдат използвани за нещо по-полезно за американската нация, например за подобряване на здравеопазването. Именно Демократичната партия обаче, представлява проблем за Обама, въпреки че и той е част от нея. Мнозина вече се съмняват, че президентът ще може да реализира промените, които обеща. Повечето обаче са толкова доволни от това, че президентът на САЩ е чернокож, че все още не обръщат достатъчно внимание на всички недостатъци в политиката му.

Застраховане и икономика

Днес организираните „групи по интереси” са толкова силни, че на всеки американски президент и политическа партия е трудно да гарантира желаните от привържениците им промени, ако против това се обявяват лобистите на въпросните групи. Така например, стартираната от Обама реформа на здравеопазването се сблъска с „бетонната стена”, издигната срещу нея от застрахователния бизнес. Неговият отговор на здравната реформа на президента бе предложението да се приеме закон, задължаващ американците да плащат здравна застраховка, а онези, които отказват, да бъдат глобявани. Очевидно е, че този законопроект целеше единствено да увеличи печалбата на застрахователните компании.

От гледната точка на обикновените американци, това няма никакъв смисъл. Защото причината, поради която милиони американски граждани са лишени от каквато и за било медицинска застраховка е, че не могат да си позволят да плащат подобна застраховка по сега съществуващите тарифи. За бедните американци стойността на здравната застраховка се равнява на половината им годишен доход. Мнозина от привържениците на Обама се надяваха, че ще бъде създадена своеобразна национална здравна система, но застрахователното лоби очевидно блокира тази възможност, тъй като и двете основни политически партии в САЩ зависят от спонсорирането на избирателните си кампании от застрахователните компании.

Най-големият проблем на Обама обаче, е икономиката. Той наследи американската икономика в много лошо състояние. От дълго време насам тя преживяваше сериозни трудности, но в началото на ХХІ век  ситуацията още повече се влоши. Ръстът на доходите на основната маса американски граждани, на практика, се прекрати. Сред причините за това беше прехвърлянето на значителна част от производството в развиващите се страни и непрекъснато увеличаващият се брой работни визи, издавани на чужденци. Доходите на средната класа също спаднаха. През последното десетилетие икономиката продължи да функционира, като ръстът на потребителския дълг постепенно замени ръста на доходите на потребителите. Днес обаче, потребителите дотолкова са затънали в дългове, че вече просто не могат да си позволят нови заеми.

Икономическата криза в САЩ съвсем не е приключила и краят и е още далеч. На моменти изглежда, че няма начин правителството да се справи с търговския и бюджетен дефицит. Нещо повече, финансирането на бюджетния дефицит изглежда проблематично. В миналото, бюджетните дефицити на правителството се финансираха от американските търговски партньори, конвертиращи активните си търговски баланси в ценни книжа на американската хазна. Днес обаче, бюджетните дефицити са много по-големи от външнотърговския профицит. Освен това, американските кредитори са обезпокоени от покупателната способност на долара и по-малко склонни да финансират дълга на САЩ, особено в условията на преобладаващо ниски лихвени проценти. Така обаче, доларът може да загуби статута си на световна резервна валута, което пък ще лиши САЩ от средства да плащат за вноса, от който те, до голяма степен, зависят. Бюджетният дефицит може да бъде покрит с печатането на пари, но това би имало разрушителен ефект, провокирайки инфлация и девалвирайки националната валута.

Лично аз смятам, че Обама ще бъде президент на САЩ само един мандат. Той вероятно ще стане жертва на вълната от проблеми, както и на неспособността си да постигне такива резултати, които да удовлетворяват всички. Организираните лобистки групи очевидно са по-силни от президента. На този фон, един от вариантите той все пак да бъде преизбран може да стане войната с все по-демонизирания Иран.

Мнозина смятаха, че тъй като Обама е представител на расово малцинство, което в миналото е било обект на потисничество, той няма да провежда хегемонистична външна политика, нито пък ще следва такава вътрешна икономическа политика, която да отговаря само на интересите на богатите американци. Според мен обаче, е твърде наивно да вярваме, че расовата принадлежност може да доминира над материалните интереси.

* Авторът е известен американски икономист, заместник държавен секретар по финансите по времето на президента Рейгън и един от „бащите” на т.нар. „рейгъномика”

 
Powered by Tags for Joomla