Tag:пентагона

Емил Спахийски, журналистДокладът на корпорация РАНД за беззащитността на източния фланг на НАТО доведе до одобряване на по-голям бюджет за Пентагона

Москва може да завладее Прибалтика за 60 часа, но каква полза?

Публикация на в. Труд

Докладът на корпорация РАНД за беззащитността на източния фланг на НАТО доведе до одобряване на по-голям бюджет за Пентагона

Москва може да завладее Прибалтика за 60 часа, но каква полза?

Преди срещата на върха на НАТО в полската столица Варшава словесните атаки основно на американски военни и политици към Москва се засилиха. Общо взето, ако се зачетем в контекста и подредим пъзела, ще видим и акцентите на тази среща в Полша. Повече пари на съюзниците за западно и предимно американско въоръжение и повече присъствие на американската армия по границата с Русия. Ако има хибридна война, то тя върви с пълна сила и от двете страни на барикадата.

Когато разглеждаме подобни конфликти, независимо от съюзническите ни отношения, е важно да стоим на страната на „какво печели България и какво губи“. НАТО е отбранителна организация по своя смисъл. Да, създадена да държи Русия вън, САЩ вътре (в Европа) и Германия долу (в пасивна позиция). За България огромната заплаха е това, което идва през Босфора. Това е истината. В съчетание на вътрешните проблеми – слаба икономика, корупция, демографски проблеми, силна миграция на Запад, в обозримо време етническата и религиозната карта у нас може да се промени драстично. Подобно етническо земетресение винаги води до тежки последици. Няма велика сила, която да не употребява малките си приятели. Не можем да сме уверени в искреността на никого. Разбира се, когато стане въпрос за Русия, винаги ни обвиват пропагандата в подходящата опакова - Русия е заплаха за НАТО, тя иска да помете по силов начин и да възстанови бившия соцсвят. Таратанци. За Русия това би било край, при това завинаги. Какво точно ще завладее в България Русия? Черноморието? Залежите ни от природен газ или петрол? Ще ограби художествените ни галерии? Съмнявам се.

Наистина ли в Москва чертаят бойни планове за физическото превземане на Литва, Латвия, Естония, Румъния, България? Това може да го говори сериозно само човек с промит мозък или политик, който е наясно какво преследва с думите си. Безспорен факт е, че огромният Кримски полуостров абсолютно неочаквано се озова в руски ръце. Дали е законно или не – фактът си е факт. Стар принцип във военната история е, че победителите нямат проблем да намерят законови основания за окупацията на друга държава. Войните в другия свят нямат нищо общо с правата на хората, нито с установяването на траен мир и демокрация в тези региони. Справка - Ирак, Сирия, Афганистан.

„Към момента НАТО не може да защити Балтика при руска атака“, заяви командирът на американските сухопътни сили в Европа генерал Бен Ходжис, цитиран от „Франс прес”.

„Русия може да завладее балтийските държави по-бързо, отколкото ние ще бъдем в състояние да ги защитим, отбелязва той в статия за германския ежеседмичник Die Zeit. Генералът допълва, че е съгласен с оценката на военни анализатори, че руските въоръжени сили могат да завладеят столиците на Латвия, Литва и Естония в рамките на 36-60 часа.

„Русия не представлява непосредствена заплаха за страните от НАТО, а и Алиансът се надява, че двустранните отношения ще се подобрят, заяви генералният секретар на Алианса Йенс Столтенберг в интервю за норвежкото обществено радио, предаде Ройтерс.

Той допълни: „Вярно е, че Русия прояви готовност да използва сила за промяна на границите в Европа, добави той, давайки за пример Крим, Източна Украйна и Грузия. "Резултатът е повече непредвидимост, повече несигурност и повече безпокойство. Но не смятам, че има непосредствена заплаха, за която и да е натовска страна на изток", каза Столтенберг.

НАТО непрекъснато критикува Русия заради намесата й в конфликта в Украйна и настоява за пълно спазване на споразумението за примирие. Русия отрича да изпраща войски и оръжия в подкрепа на сепаратистките бунтовници в Източна Украйна.

Балтийските страни са малки и изолирани от останалата част на ЕС и имат рускоезични малцинства, което според руския президент Владимир Путин е достатъчно основание за Москва да се намесва с военна сила.

Въпросът е защо Русия би завладяла Латвия, Литва и Естония? В случая с Украйна беше очевидно, че някой се готвеше да се настани трайно в Крим и Кремъл игра изненадващо добре подготвен ход. Имаше провокация, държавен преврат, глупаво решение на Киев да унизи руското мнозинство в Крим. Грешки, грешки, грешки. Грешка бе и малоумният ход на тогавашния президент Саакашвили с военна сила да превземе Абхазия и Северна Осетия. Нито Рига, нито Вилнюс, нито Талин имат намерение да тръгват с армиите си срещу руските си малцинства. Нито пък руските малцинства, които живеят чудесно в рамките на Европейския съюз, биха искали да се присъединяват към Матушка Рус. На тези хора акълът им не е изпит от чавка. Още повече на всеки е ясно, че дори да са разположени няколко натовски бригади, ако Русия реши да тръгне в марш, ще се спре чак пред Варшава. Но и на Путин не му е пила чавка от акъла. Съветският съюз се разпадна не поради военни, а поради икономически причини и целта на Путин е да гради икономика, да продава ресурси.

На фона на влошаващото се отношение на Европа и САЩ към Москва, виждаме усилията на президента Путин да се покаже като миротворец. Събра лидерите на Азербайджан и Армения и започна мирен процес за уреждането на конфликта в Нагорни Карабах. Междувременно Москва продаде известно количество оръжие и на тези, и на онези.

О, да. Търговията с оръжие. Мисля, че това се крие зад хибридната война.

За периода 2011-2015 ръстът на търговия с оръжие в световен мащаб е нараснал с 14% в сравнение с предишната петилетка, като 58% от световния дял се поделя между САЩ и Русия.

След агресивното насаждане на страх в Прибалтика, много неща се промениха и след малко ще видим как. Доказателствата за хипотетичната подготовка на Москва да завземе бившите си републики, плюс Румъния и България са от всякакъв сорт – исторически, политически, националистически. Малцина се замислят, че Русия не е страна по Минското споразумение (то е между правителството и сепаратистите от Донбас), но тя е обвинявана, че и него не спазва. Идеята, че Путин ще влезе в Рига, Талин и Вилнюс за няколко денонощия, се лансира на всякакво ниво в американската администрация и Пентагона.

„Столиците на балтийските държави понастоящем са уязвими, ако руснаците решат да ги завладеят, но след 2017 г. заплахата ще намалее благодарение на наскоро одобрените разходи за отбрана на САЩ“, заяви съвсем наскоро Майкъл Карпентър, заместник помощник-министър на отбраната, отговарящ за Русия, Украйна и Евразия в Пентагона.

Карпентър основава своите предположения на доклада на RAND corporation. Същите предположения и доказателства изтъкна и гореспоменатият генерал - командващ сухопътните войски на САЩ в Европа. А на всички ни е ясно, че щом говори RAND, това означава, че говори военно-промишленият комплекс на САЩ. Освен че Пентагонът успя да увеличи бюджета си, това направиха и всички тези заплашени държави.

Според информация на „Файненшъл Таймс“ най-много са увеличили военните си бюджети страните, граничещи с Русия. Латвия - почти с 60%, Литва - с 35%, Естония и Полша - с 9%. Румъния закупи стари американски „Ф-16“ и разходите за тях вече надхвърлят милиарди. Това очаква и всички страни, които ни страхуват. Неизбежно. Неизбежно и Русия ще оправдае разходите си за ВПК. Доказано е, че в криза най-лесно се задвижва икономиката точно чрез ВПК. Останалото са приказки от Братя Грим.

 
Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие.
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1915-kak-zapadat-sazdade-qislyamska-darzhavaq

Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи "Ислямска държава" (ИД) като "организация с апокалиптична стратегическа визия за "края на света", която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето". На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на "раковия тумор" на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. "Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци" - заяви британският премиер Дейвид Камерън.

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне "нова иракска война", местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби потвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия "вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции". Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили "пешмерга".

Концепцията "разделяй и владей" в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, "ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран".

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като "привърженици на бившата партия БААС", вербувани и подготвяни от "Ал Кайда в Ирак" под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие "не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ". Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи - приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен "Как да разединим враговете си" и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, "се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг".

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили "да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население", с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, "обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази "обратна страна" на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации".

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, "оказали се под кръстосан огън". Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

В конкретния случай, "врагът" бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от края на 2004 във Фалуджа, където "американските специалисти по психологическа война (PSYOP)" си поставят задачата "да накарат бунтовниците да се сражават помежду си". Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: "Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи - включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои" и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. "Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки".

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са "окупирали" града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. "В резултат от това - посочва британският Guardian - днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците". Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране "отвътре" на  колапса на режима на Асад.

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а именно на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО - в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда - т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети "земя-въздух" от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: "повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас").

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, "комплектован от западни и арабски офицери", който "снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси". Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като "добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки".

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че "доставяното от саудитците и катарците" оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че "по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя".

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: "Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия".

През август 2014 Debkafile съобщи, че "САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро "поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения". В същото време, израелският сайт посочва, че "във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие".

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда - Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group - SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за "износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия".

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на "доказано умерените" сили в ССА.

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ "не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите", както и, че прекалено се "доверява на посредниците си". Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници - т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на "умерената" опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че "над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: "Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места". Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че "ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им".

Друг британски вестник - Telegraph, също акцентира върху това, че "заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света", като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от "други банки в региона".

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк - по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес -  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

През януари 2014 New York Times коментира, че "бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда". Свързаните с Ал Кайда бунтовници "поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му".

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като "присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало "шариатска комисия", контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там".

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят - пряко и косвено - от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони - Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке - ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. "Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда" - заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на "потресаващи" петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: "Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната", което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: "За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно". Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. "Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT".

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, "кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция".

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: "Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва". Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, "се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена".

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД". Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: "Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция". Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: "Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД". Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че "няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия". Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид".

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че "САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение - като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито". В момента кюрдите са си поставили задачата да "увеличат четирикратно" експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу "Ислямска държава" в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за "дългата война" се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като "тактическата ос", с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира "стратегическото си обкръжение", като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а "Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия". Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез "отлъчването" на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като "Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война".

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

"След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ - Иран, Саудитска Арабия и Сирия - ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители".

Експанзията на "Ислямска държава" стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи "мекото разделяне" на Ирак по етнорелигиозен признак - позиция, която според съавтора на "Плана Байдън" за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е "единственото решение" на сегашната криза в региона.

Тази стратегия отново "изплува" - пак благодарение на RAND Corporation - в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command - TRADOC) и посветен на спецификата на водене на "продължителни войни". Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен "Разделяй и владей", който залага на "използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти".

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством "подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив".

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: "Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно".

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

----------------------------------------------------

* Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ

 
ПентагонаПентагонът включи България в плановете си за възпиране на Русия. Това заяви зам.-военният министър на САЩ Кристин Уормът пред Конгреса, съобщи ТАСС.
Препечатваме новината от в. "Труд"

Уормът отбеляза някои положителни резултати от предишната политика на "рестартиране" в отношенията с Русия, но е поставила акцент върху това, че сега "за нас е много по-необходимо да препотвърдим голямото значение на възпирането и нашите задължения по член 5-ти" от Североатлантическия договор".

Става дума за колективната отбрана на страните-членки на НАТО.

Зам.-шефът на Пентагона обясни, че САЩ възнамеряват да "възпират по-нататъшната руска агресия" в Европа, застрашаваща стабилността на континента. По думите й САЩ вече са предприели редица мерки, включително "са осигурили същественото си военно присъствие в страните от Балтика, Полша, Румъния и България".

Уормът докладва, че през последната година САЩ "трикратно са увеличили участието на своите ВВС в патрулирането на въздушното пространство в района на Балтика", разширили са съвместните учения с полските военни летци и 14 пъти са изпращали свои военни кораби в Черно и Балтийско море.

Късно снощи американският държавен секретар Джон Кери и сенатор Кристофър Мърфи, очертаха "огнева линия" около България на Балканите.

Джон Кери очерта "огнева линия" около България

Джон Кери, държавен секретар на САЩАмериканският държавен секретар Джон Кери очерта "огнева линия" около България на Балканите.

Пред Комисията по външна политика на Сената Кери заяви, че редица европейски страни, сред които Македония, Косово, Сърбия и Черна гора се намират на "огневата линия", когато става въпрос за отношенията между Вашингтон и Москва, предаде БГНЕС.

По време не дебатите в Комисия сенаторът Кристофър Мърфи заяви, че Русия буквално марширува в Сърбия, както никога досега. "Когато става въпрос за Македония, Косово, Сърбия и Черна гора, както и за страни като Грузия, Молдова, Приднестровието - те се намират на огневата линия", каза Кери, отговаряйки на сенаторски въпрос за руското влияние в Европа. Той се съгласи с твърдението на Кристофър Мърфи, че "Русия води успешна пропагандна война в контекста на украинската криза".

Съществува загриженост, че евентуалното изпращане на оръжия за Украйна "хвърля сянка на далеч по-големия проект, който се реализира пред нас. А това е разширяването на руското влияние", каза Мърфи.

"Това, което се вижда в Украйна е само върхът на айсберга на руското влияние в този регион... Трябва да се потърсят правни инструменти за предотвратяване на това влияние, включително в Молдова, Грузия, Черна гора, Литва и балтийските републики", подчерта той.

Според американския сенатор става въпрос за асиметрична война. "Те купуват медии, плащат на държавни служители или заплашват тези, които не могат да подкупят", каза Мърфи. Според него това поведение на Русия не е намерило адекватен отговор от страна на Запада. "Необходими са ресурси за водене на подобна стратегия", заяви сенаторът и припомни, че миналата есен е бил на Балканите и е почувствал огромно руско влияние в Сърбия. "Руснаците си разиграват коня в Сърбия, както никога досега", добави той.

Джон Кери се опитва да убеди хората в САЩ, че Белият дом не иска да играе на победител и победен с Русия. "Вярвам, че Украйна може да се превърне във врата между Изтока и Запада. Тя може да има икономическо и митническо споразумение с ЕС. Всички трябва да помогнем икономически на Украйна да се развие", каза още държавният секретар.

Сенаторите на няколко пъти попитаха Кери за евентуална директна военна помощ за Киев, на което американският държавен секретар отговори: "Този въпрос активно се обсъжда". В този вид Джон Кери очерта огнева линия около България.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2011/1185-obama-i-globalnata-dyga-na-nestabilnost

АфганистанСлучващото се напоследък ни кара да затаим дъх. Налице е целенасочената дестабилизация на това, което Джордж Буш-младши често обозначаваше като „глобалната дъга на нестабилност”. В нея влизат около 97 държави, най-вече представители на т.нар. „световен Юг”, по-голямата част от които представляват петролното сърце на планетата. Поразително голям брой от тези държави са обхванати от безредици и хаос и всяка от тях – от Афганистан и Алжир, до Йемен и Замбия, са обект както на открита, така и на прикрита намеса от страна на Вашингтон, независимо дали под формата на откровена военна намеса или на т.нар. „мирно урегулиране”.

Разполагането на войски по цялата планета е само част от тази стратегия: Пентагонът и американските разузнавателни служби вече осъществяват тайни операции с използването на специални части, извършват шпионски действия и атаки с безпилотни летателни апарати, изграждат бази и тайни военни затвори, подготвят, въоръжават и финансират местните сили за сигурност и са ангажирани с маса други военни действия, включително участие в пълномащабни войни. Тоест, когато разсъждаваме за въпросната „дъга на нестабилност”, следва да сме наясно, че в нея едва ли има държава, в която САЩ да не се месят по един или друг начин.

Пактът на дъгата на нестабилност

„Свободата идва в Близкия Изток – заяви в една своя реч президентът на САЩ – Надеждата за освобождение вече достигна множество столици от Кабул до Багдад, Бейрут и т.н. Бавно но сигурно ние, американците помагаме за прехода на Големия Близък Изток от днешната дъга на нестабилност към бъдещата дъга на свободата”.

И така, регионът върви към „дъга на свободата”. Нормално е да си помислите, че става дума за откъс от речта на президента Барак Обама, посветена на т.нар. „арабска пролет”, в която той декларира, че „политиката на САЩ ще бъде в подкрепа на прехода към демокрация”. Всъщност, цитатът е от реч на неговия предшественик Буш-младши. Така тайното става явно, а фразата „дъга на нестабилност” се оказва реторичен израз на визията за света на предишния президент и неговите неоконсервативни съветници.

Джордж Буш-младши, президент на САЩМечтата на САЩ по времето на Буш беше постиганeто на военна доминация по тази дъга, до голяма степен покриваща ключовите региони от Северна Африка до китайската граница, известни напоследък като Големия Близък Изток, а понякога и едно далеч по-голямо пространство – от Латинска Америка до Югоизточна Азия. Същата фраза се използва и при управлението на Обама и то именно, когато става дума за евентуалната употреба на военна сила от САЩ, което пък показва, че в това отношение сегашният ни държавен глава гледа да не изостава от предшественика си.

Освен че се ангажира във все по-голям брой войни в държавите от „дъгата”, Белият дом следи и за разполагането в региона на все по-голям брой представители на специалните части, доставка или нарастване на продажбите на определени видове оръжие там, ускоряване на изграждането и разширяването на американските военни бази, както и подготовката на значителната част от местните въоръжени сили и снабдяването им с военна техника. Документите на Пентагона, както и достъпните източници на информация показват, че по тази дъга няма нито една държава, в която военните и разузнавателните служби на САЩ да не демонстрират повишена активност. Всичко това поставя въпроса за ключовата роля на Америка за нарастващата неустойчивост и дестабилизацията на региона.

Пренасищането на дъгата

Имайки предвид, огромното внимание, което администрацията на Буш-младши отделяше на „дъгата на нестабилност”, едва ли е учудващо, че именно тя започна войните в Афганистан и Ирак и, паралелно с това, нанесе удари по три други държави от „дъгата” – Йемен, Пакистан и Сомалия. Не бива да ни шокира и фактът, че пак тя разположи елитни военни сили и специални части на ЦРУ по цялото протежение на „дъгата”.

В книгата си „Доктрината на единия процент” (The One Percent Doctrine), известният американски журналист Рон Съскинд анализира стратегията на ЦРУ /известна като „глобалната кризисна матрица”/, която започна да се реализира след 11 септември 2001 в рамките на „подробно разработените операции срещу терористите в близо 80 страни по света”. Горе долу по същото време, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви, че САЩ са предприели „голям брой разнопосочни усилия, които вероятно ще засегнат около 60 държави”. Действително, в края на ерата Буш, Пентагонът вече беше разположил американски специални части в 60 държави по света.

Истината обаче е, че именно сегашната администрация на Обама съумя много по-мащабно да реализира тази концепция, разширявайки обхвата и в региона. Така, през миналата 2010, „Вашингтон Поуст” съобщи, че САЩ са разположили свои специални части в 75 държави по света – от Южна Америка до Централна Азия.

На свой ред, говорителят на Командването на силите за специални операции на САЩ полковник Тим Най сподели наскоро с мен, че в момента американските елитни части са ангажирани ежедневно в около 70 държави, като до края на 2011 броят на въпросните държави ще нарасне до 120. Тези сили са заети с най-различни мисии – от рейнджърите, участващи в сраженията с бунтовниците в Афганистан, до „морските тюлени”, ликвидирали Осама бин Ладен в Пакистан, и инструкторите от армията, флота, въздушните сили и морската пехота, действащи под Командването на силите за специални операции буквално на цялата територия на планетата – от Доминиканската република до Йемен.

През последните години Съединените щати участваха във военни действия в шест от държавите, които са част от „дъгата на нестабилност”: Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия и Йемен. Американски военен персонал е разположен в редица други държави от „дъгата”, включително в Алжир, Бахрейн, Джибути, Египет, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Мароко, Оман, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Тунис и ОАЕ. В някои от тези страни, като  Афганистан, Бахрейн, Джибути, Ирак, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ, са разположени и ключови военни бази на САЩ, а както твърдят някои медии, ЦРУ изгражда някъде в региона секретна база за безпилотни летателни апарати, които ще бъдат използвани в бойните действия в Йемен и Сомалия. За същите цели Управлението използва наличната инфраструктура в Джибути, Етиопия и ОАЕ и осъществява операции от тайна база в Сомалия, където набира местни агенти и провежда антитерористична подготовка на регионалните си партньори.

Освен собствените си военни усилия, администрацията на Обама прокарва и мащабни оръжейни сделки с различни държави от целия Близък Изток, разположени в зоната на „дъгата”, включително Бахрейн, Египет, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Саудитска Арабия, Тунис, ОАЕ и Йемен. Тя подготвя и въоръжава местните си военни партньори по линия на различни международни военни и тренировъчни програми, реализирани под егидата на Държавния департамент и Пентагона.

През миналата 2010, подготовка в рамките на подобни програми преминаха над 7000 „студенти” от 130 държави. „Акцентираме обаче върху Близкия Изток и Африка, защото сме наясно, че терористичната заплаха ще нараства, както и че уязвимите страни от тези два региона са отлична мишена за терористите” – заяви наскоро мениджърът на една от тези програми /Regional Defense Counterterrorism Fellowship Program/ Кей Джъдкинс.

Според редица документи на Пентагона /публикувани през 2011, включително от Уикилийкс/, днес САЩ разполагат с персонал – понякога става дума за символично присъствие, а друг път за значителни контингенти, разположен в 76 държави, които обикновено се причисляват към „дъгата на нестабилност”.

Независимо че арестът, в началото на 2011, на трийсетината членове на предполагаема шпионска организация на ЦРУ в Иран /както и предишните арести на хора, набедени за американски шпиони/ би могъл да се сметне за чисто пропагандна акция на режима в Техеран, преследваща определени вътрешнополитически цели, съмненията, че САЩ осъществяват тайни операции, включително срещу Иран, остават. Впрочем, съвсем наскоро „Уолстрийт Джърнъл” публикува данни за серия от подобни операции на ирано-иракската граница, осъществени от американските военни, и прогнозира бъдещи операции на ЦРУ, целящи пресичане контрабандата на иранско оръжие в Ирак.

Всичко това навежда на мисълта, че вероятно няма нито една държава, разположена по „дъгата на нестабилност”, в която САЩ да не разполагат с военна база, с разузнавателен персонал, или поне със свои агенти, които продават там оръжие, осъществяват тайни операции или участват във военни действия.

Дъгата на историята

През 2009, непосредствено след като Обама зае президентския пост, тогавашният директор на Националното разузнаване Денис Блеър даде брифинг в сенатската Комисия по разузнаването. Акцентирайки върху „дъгата на нестабилност”, той очерта ситуацията в света по следния начин: „В огромния регион от Близкия Изток до Южна Африка са концентрирани много от проблемите, пред които САЩ са изправени през ХХІ век”.

Оттогава насам, администрацията на Обама и американските военни предпочитат да избягват израза „дъга на нестабилност”, също както и отъждествяваното с Буш-младши клише за „глобалната война срещу терора”, като вместо тях използват по-обтекаеми и неопределени формулировки.

Така например, в речта си на ежегодния симпозиум на Националната асоциация на отбранителната индустрия, посветена на специалните операции и конфликтите с ниска интензивност, провела се през февруари 2011, тогавашният шеф на Командването на силите за специални операции  на САЩ (USSOCOM) адмирал Ерик Олсън, акцентира върху смътния образ на „тъмния” свят. Олсън, в частност, заяви, че до 11 септември 2001 „осветените части на планетата”, т.е. индустриалните държави от глобалния Север, се смятаха за нейните ключови региони. Оттогава насам обаче, 51 държави (почти всички от които са разположени по „дъгата на нестабилност”) придобиват по-важно значение. „Стратегическият ни център – обясни в тази връзка адмирал Олсън – се измести значително по на юг, разбира се най-вече в представите на аналитичната общност и хората, занимаващи се със специални операции, защото именно те са ангажирани със заплахите, генерирани от „тъмните зони” на планетата”.

Съвсем наскоро в Школата за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце” във Вашингтон, помощникът на президента по вътрешна сигурност и антитероризъм Джон О’Бренън очерта лансираната от Обама нова национална стратегия за борба с тероризма. В доклада си той отдели специално внимание на реализацията на мисията в „пакистанско-афганистанския регион” и акцентира върху „специфичните региони, включително т.нар. периферия, като например Йемен, Сомалия, Ирак и Магреб”. При това О’Бренън изрично настоява, че „това не изисква воденето на „глобална” война”. Действително, въпреки терминологията, използвана по времето на Буш, подобна война не се водеше. Така например, макар че планирането на атаките от 11 септември беше извършено в Германия, а терористът Ричард Рейд, опитал се няколко месеца по-късно да взриви самолет с експлозив, скрит в обувките му, е роден в Обединеното кралство, развитите западни нации никога не са били сред американските мишени. Освен това „дъгата” никога не е покривала целия Юг, принадлежащите към който държави се смятат за крайно нестабилни по самата си природа, а проблемите им могат да бъдат решени по пътя на външната военна намеса.

Изграждането на „дъгата на нестабилност”

През последните десетина години стана очевидно, че американските операции в зоната на „дъгата на нестабилност”, сами по себе си, имат дестабилизиращ характер. Така, в продължение на дълги години Вашингтон използваше военната помощ, дипломатическия натиск и откритата военна намеса за да ерозира позициите на правителството на Пакистан, стимулирайки противопоставянето между отделните фракции в неговите военни и разузнавателни служби, което само укрепи антиамериканските настроения сред местното население /според последните социологически проучвания, само 12 на сто от пакистанците се отнасят положително към САЩ/.

Към многобройните недобре обмислени и още по-зле реализирани усилия на Вашингтон в тази страна следва да причислим и полутайната война, водена с помощта на безпилотни летателни апарати в граничните с Афганистан племенни територии, включително нанасянето на стотици ракетни удари и големите жертви сред цивилното население, което само допълнително поляризира общественото мнение. Впрочем, последните анкети сочат, че 97% от пакистанците се отнасят крайно негативно към действията на ЦРУ в страната им.

В Йемен, дългогодишната подкрепа /под формата на финансова помощ, организиране на военни учения и доставка на оръжие, периодични въздушни удари или атаки с безпилотни летателни апарати/ за местния диктатор Али Абдула Салех, доведе до формирането на особени отношения между САЩ и йеменския военен елит, оглавяван от негови роднини. През 2011 командваните от тях специални части се превърнаха в основния инструмент за репресии срещу йеменските борци за свобода – именно те избиваха демонстранти и арестуваха офицери, отказали да стрелят срещу мирни граждани.

Едва ли е учудващ фактът, че още преди в Йемен да възникне сегашния властови вакуум /след атентата, довел до раняването на президента Салех/, анкетите сред йеменските граждани показваха нещо невероятно – 99% от анкетираните се отнасят с неодобрение към връзките на американското правителство с ислямския свят, а само 4 процента демонстрират „частично одобрение” към сътрудничеството на Салех с Вашингтон.

Вместо да ограничат операциите си в Йемен обаче, САЩ – напротив, удвоиха броя им. С подкрепата на саудитските разузнавателни служби, ЦРУ изпращаше местни агенти, както и смъртоносните си безпилотни летателни апарати срещу бунтовниците ислямисти. На свой ред, американските военни продължиха нанасянето на въздушни удари, както и да изпращат все повече инструктори за работа с местните въоръжени сили, а пък американските командоси – нерядко заедно с йеменските си съюзници – се ангажираха в очевидно незаконни тайни операции.

Всички тези усилия подготвиха почвата за ръста на антиамериканските настроения и задълбочаването на политическата нестабилност, както и за нанасянето на евентуални ответни удари. Така, през миналата 2010, при атака с безпилотен летателен апарат на САЩ, случайно беше убит синът на един от йеменските племенни вождове шейх Али ал-Шабани /Джабра ар-Шабани/. За отмъщение, шейхът нареди да бъде атакуван един от най-големите тръбопроводи, минаващи през територията на страната, в резултат от което правителството с Сана загуби много милиони долари. В същото време, Ал-Шабани поиска от президента Салех да прекрати подкрепата си за американските въздушни удари. В началото на 2011 пък, продължителните усилия на САЩ в подкрепа на онова, което Вашингтон нарича „регионална стабилност” /посредством военни съюзи, оказване на финансова подкрепа, военна подготовка и оръжейни доставки/, претърпяха сериозен провал във връзка с появата на мощни народни движения, довели до свалянето на подкрепяните от Вашингтон диктатори в Тунис и Египет.

Впрочем, подобни масови протести против сътрудничещите си със САЩ и въоръжавани от тях авторитарни режими избухнаха и в Бахрейн, Ирак, Йордания, Кувейт, Мароко, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ. Затова едва ли е учудващо, че на въпроса от една скорошна анкета, дали Обама е оправдал очакванията, породени от прословутата му реч в Кайро, в която той призова за „ново начало в отношенията между САЩ и мюсюлманския свят”, само 4% от египтяните отговарят положително /между другото, така мислят едва 6% от йорданците и само 1% от ливанците/.

Друго социологическо проучване, проведено наскоро от агенция Zogby в шест арабски държави /Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Саудитска Арабия и ОАЕ/, показва, че Обама, чиито предшественик Буш-младши успя с политиката си да вдигне градуса на антиамериканските настроения в мюсюлманския свят до небивали висоти, вместо да ги смекчи, още повече ги е изострил. Неслучайно, днес голямото мнозинство от арабите във всяка държава от региона са убедени, че САЩ нямат никакъв принос за мира и стабилността в арабския свят.

Нарастването на нестабилността в света

Разбира се, американската намеса в зоната на т.нар. „дъга на нестабилност” не е нещо ново. Дори ако оставим настрана сегашните военни конфликти, няма как да забравим, че през изминалите сто години САЩ осъществиха военни интервенции по цялата територия на „глобалния Юг”: в Камбоджа, Конго, Куба, Доминиканската република, Салвадор, Египет, Гранада, Гватемала, Хаити, Хондурас, Ирак, Кувейт, Лаос, Ливан, Либия, Панама, Филипините, Мексико, Никарагуа, Сомалия, Тайланд и Виетнам. На свой ред, ЦРУ осъществяваше тайни операции в много от тези страни, както и в Афганистан, Алжир, Чили, Еквадор, Индонезия, Иран и Сирия /и това е само малка част от списъка/.

Подобно на Джордж Буш преди него, Барак Обама очевидно се е вторачил в „неосветената част на света”, търсейки именно там корените на глобалната нестабилност и източника на постоянни заплахи за САЩ. И отговорът му на това предизвикателство е разполагането на американски военни части в колкото се може повече точки на света с цел притъпяване проявите на нестабилност, оказване подкрепа на съюзниците и защита на американските граждани.

Въпреки ясния урок от 11 септември, а именно, че военните интервенции в чужбина водят до ответни удари вътре в страната, той продължи да провежда политика на военна намеса, макар че, както показват последните социологически анкети, мнозинството американци не споделят идеите на президента за това, как САЩ следва да действат в чужбина. Така например, 75 на сто от избирателите подкрепят тезата, че „САЩ не бива да използват своята мощ във военни действия извън техните граници, освен ако това не е жизненоважно за собствените им интереси”. Освен това, голямото мнозинство американци са против ангажирането в Афганистан, Ирак, Пакистан, Саудитска Арабия и много други държави, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, дори ако въпросните страни са обект на нападение на други сили.

След десетилетията на открита и тайна намеса на САЩ в различни държави от „дъгата на нестабилност” и последните десет години на постоянни войни с американско участие, мнозинството от въпросните държави продължават да са бедни, недостатъчно развити и, вероятно, дори още по-нестабилни. През 2011, списание Foreign Policy и неправителствената организация Peace Foundation поставиха в челната десетка на списъка на т.нар. „провалили се държави” (своеобразна класация на най-нестабилните страни на планетата) двете страни, в които бяха осъществени най-големите американски военни интервенции – Афганистан и Ирак. Пакистан и Йемен са на 12-то и 13-то място, а пък Сомалия /където САЩ осъществиха военни интервенции както по времето на Бил Клинтън, през 90-те, така и на Буш – през 2000, а също и при управлението на Обама/ има съмнителната чест да заема първото място.

Всички дебати относно /въоръжените/ „усилия по държавното строителство” в региона ни водят до извода, че десетилетието на „държавно разрушаване” /защото това е по-точния термин в случая/ ще приключи едва, когато народите от страните, разположени в зоната на „дъгата на нестабилност”, съумеят да вземат бъдещето си в своите собствени ръце.

Както сочат последните социологически проучвания в различни държави от зоната на „дъгата”, народите от глобалния Юг очевидно смятат, че САЩ по-скоро провокират или подкрепят нестабилността, отколкото работят за преодоляването и. Обективните оценки на анализаторите също подкрепят това мнение. Многобройните народни бунтове срещу авторитарни режими, доскорошни съюзници на САЩ, на които станахме свидетели напоследък, също са доказателство в подкрепа на тази теза.

На фона на нарастващото нежелание на американците, страната им да се ангажира със защитата на държавите от „дъгата на нестабилност” и предвид ясните признаци, че военните интервенции на САЩ не водят до по-голяма стабилност, както и предвид дълбоката финансова криза, поразила самата Америка, остава само да видим какви аргументи ще се опита да намери администрацията на Обама за да оправдае провеждането на провалилата се политика, която очевидно само усилва нестабилността в света и подлага на все по-голям риск сигурността на американските граждани.

----------------------------------------------------------------

* Авторът е известен американски историк и външнополитически анализатор на Института „Нейшън” и на „Eйша Таймс”. Последната му книга е озаглавена „Аргументи за изтеглянето на САЩ от Афганистан”.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание “Геополитика”, партньор на сайта “Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2011/1035-evroatlanticheskiqt-razlom

Привържениците на идеята за Голямото правителство винаги са били изобретателни в съчиняването на нови аргументи в полза на старите програми. Привържениците на големите военни разходи не се различават от тях. А един от най-универсалните им аргументи е, че увеличаването на бюджета на Пентагона е необходимо едновременно и за защитата, и за „сдържането” на европейците.

Липсват каквито и да било сериозни параметри, даващи основание да се смята, че военните разходи на САЩ са неадекватни на съвременните предизвикателства. В реални цифри, САЩ харчат двойно повече средства, отколкото по време на студената, корейската или виетнамската войни. В общи линии, военните разходи на Вашингтон се равняват на тези на целия останал свят. Сегашната американска доминация на планетата изглежда много по-всеобхватна отколкото тази на която и да било предхождаща я велика сила, включително Римската и Британската империи.

Въпреки това, неоконсервативното лоби се стреми към още по-големи военни разходи. Предложението да бъдат орязани прекалените американски военни разходи провокират, в буквалния смисъл, вопли на ужас. Представете си, какво щеше да стане, ако на САЩ се падаха „само” 40% или 35% от глобалните военни разходи, а пък американският флот се равняваше, по размерите си, на 10-те следващи го военни флота, вместо на 13-те, както е сега. Представете си също, че Вашингтон би могъл да разчита на съюзниците си, вместо да им позволява само те да разчитат на него. Кошмарно, нали!

В продължение на 65 години американците великодушно плащаха за отбраната на Европа. Време е да бъде сложен край на безплатната (или, най-малкото, прекалено евтината) възможност европейците да се възползват от нас.

Защо САЩ трябва да плащат за сигурността на Европа?

Трудно може да се даде обоснован отговор на въпроса, откъде накъде, американците трябва вечно да финансират своите проспериращи и високо индустриализирани приятели? Въпреки това, анализаторите от Фондация Херитидж лансират една наистина „универсална” теза по отношение на Европа. Според тях, САЩ трябва едновременно и да финансират, и да сдържат и потискат европейския континент.

Така, Сали Макнамара от въпросната фондация предупреждава, че ограничаването на американското военно присъствие в Европа „ще разруши отбранителните и сдържащи способности на Вашингтон, ще ерозира привързаността на Америка към европейските и съюзници, ще нанесе непоправима вреда на НАТО и, в крайна сметка, ще бъде в ущърб на американските стратегически интереси”. Доста странно заявление, след като толкова много европейци, в продължение на толкова дълги години, демонстрираха лекомислено пренебрежение както към собствените си армии, така и към НАТО, и имат толкова малък принос за създаването на ефективни въоръжени структури, способни да участват в реални пълномащабни войни. По-разумно би било, да се запитаме, доколко европейците са привързани към своя американски съюзник?

През последните години, всички европейски нации, без изключение, намаляваха военните си разходи, като тази тенденция допълнително се усили, заради финансовата криза от 2008. Повечето европейски страни без всякакво желание се включиха в афганистанската кампания, да не говорим, че изпратиха частите си там, където от тях нямаше особена нужда. Дори Великобритания - най-сериозният военен партньор на Вашингтон, както изглежда, планира сериозно орязване на разходите в сферата на отбраната. Тук е мястото да се запитаме, кой точно се провали в подкрепата си за трансатлантическия съюз?

А сега, изненада! Този съюз (т.е. НАТО) беше създаден в годините на студената война, когато смазаните от войната, деморализирани европейци стояха, лице в лице, със Съветския съюз, постоянно разширяващ контрола си в Източна Европа. Впрочем, дори тогава европейците редовно не инвестираха достатъчно в отбраната си. В крайна сметка, те бяха защитени от САЩ. Дълги години европейските лидери обещаваха да покриват индикативните цифри за разходите на НАТО, а след това се отмятаха от обещанията си, обяснявайки, че трябва да се съобразяват с вътрешните си нужди, да се справят с политическата опозиция и да решават икономическите си проблеми.

Днес, изправени пред сериозни заплахи, имащи по-скоро икономически отколкото военен характер, европейците още по-малко са склонни да дават пари на своите военни и да ги използват в реални сражения. Вече дълги години амбициозните европейски държавници дискутират развитието на европейското многообразие и създаването на независим европейски военен потенциал, но продължават да се ограничават само с приказки.

В стремежа си за повече пълномощия и власт, „президентът” на Европейския съюз Херман ван Ромпой и „външният министър” Катрин Аштън водят истинска война помежду си, също както впрочем и Европейският парламент воюва с Европейската комисия. Междувременно обаче, ЕС така и не направи нищо за това, поне някой, извън Европа, да започне да гледа сериозно на тази организации в политически, да не говорим за военен, план.

В продължение на 65 години американците великодушно финансираха европейската отбрана. Време е да бъде сложен край на безплатната или, най-малкото, прекалено евтината възможност ЕС да гарантира сигурността си за чужда сметка. Днес САЩ се сблъскват с годишен бюджетен дефицит от 1,3 трилиона долара, националният им дълг достигна 13,5 трилиона, а общите текущи задължения в социалната сфера и здравеопазването се равняват на около 100 трилиона. Затова да сложи кръст на военното гарантиране на Европа, разполагаща с по-голяма икономика и население от Америка, е най-малкото, което би могъл да направи Вашингтон при тези обстоятелства.

„Да, ама не – казват някои консерватори – американският дял в европейската отбрана не бива да се променя, нека европейците продължат да се наслаждават на разточителната си система за социално осигуряване, докато Америка се грижи за гарантиране сигурността на континента”. Защо?

Първият аргумент, лансиран от Бейкър Спринг, от Фондация Херитидж, е следния: „Ако силите на САЩ бъдат ангажирани в по-голяма степен в Близкия изток или Южна Азия (както е днес), или пък в Източна Азия, сегашният военен бюджет на администрацията на Обама ще се окаже недостатъчен за защитата на Европа. Въпросът „и какво от това” вероятно би се сторил нахален на хората от въпросната фондация, но нима Европа не следва да бъде защитавана от самите европейци? Населението на ЕС е около 500 милиона души, т.е. почти два пъти повече от населението на САЩ. Общият БВП на Съюза е почти с 2 трилиона долара повече, от американския. Общите военни разходи на ЕС достигат 300 млрд., т.е. те са вторите по обем в света и значително надхвърлят тези на която и да било друга държава.

Тогава, защо да не очакваме, че днес, след цели 65 години, европейците най-сетне ще започнат сами да се защитават. Откъде накъде, американците, особено ако са активно ангажирани във военни действия в други точки на света, трябва да спасяват своите големи, по-населени и проспериращи приятели и, при това, да го правят вечно?

Ако Америка не продължи да харчи огромни средства за военните си нужди, предупреждава Сали Макнамара от Фондация Херитидж, Вашингтон „няма да може да предотврати доминацията в Европа на някоя вражеска държава”. На свой ред, Бейкър Спринг цитира разходите по време на Втората световна война, като причина да бъде запазен ниският дял на европейците в общата отбрана: „В сравнение с разходите за поредното освобождаването на Европа от вражеска власт, да инвестираме 4% от нашия БВП в момента, за да избегнем възникването на подобна необходимост в бъдеще, ми изглежда хуманно и финансово изгодно споразумение”.

Кой заплашва Европа?

Кой обаче се готви да завоюва Европа? Кой знае защо, почти никой в Европа не е изпаднал в ужас пред заплахата от външна инвазия.

Най-логичният кандидат за такъв завоевател е Русия, но истината е, че днес тя е само  жалка сянка на Съветския съюз. Армията и е само блед спомен за някогашната горда Червена армия. По-голямата част от корабите на Червения флот ръждясват в пристанищата. Руските военни се справиха с Грузия, но дори и това им създаде известни проблеми.

Колкото и да ни плаши фигурата на Путин, възможностите на страната му са силно ограничени. БВП на ЕС е десетократно по-голям от този на Русия, а населението му – трикратно надминава руското. Европейските военни разходи пък са пет пъти по-високи от руските. Затова мисълта за евентуално руско нападение, да не говорим за успешно придвижване към Атлантика е изцяло в сферата на параноидалните фантазии.

Но, освен Русия, кой би могъл да застраши Европа? Украйна? Сърбия? Германия? Та нали алиансите следва да отразяват международните заплахи, променящи се с времето. Ако не беше така, САЩ щяха да държат въоръжените си дивизии по своите северни и южни граници за да се защитят от Канада, обединена с историческия враг на Америка – Великобритания, както и от реваншистко Мексико, претендиращо за териториите, изгубени по време мексиканско-американската война. Няма смисъл гражданите на САЩ да бъдат постоянно облагани с огромни данъци за да бъдат защитени богатите американски съюзници от някакви илюзорни заплахи.

Всъщност, анализаторите от Фондация Херитидж сякаш се тревожат повече от възможността европейците действително да поемат сами собствената си защита. Така, Макнамара предупреждава, че ограничаването на американското ядрено присъствие на Стария континент може да стане причина „европейските държави да потърсят алтернативни гаранции за сигурността си, или под формата на собствени ядрени сили, или формирайки съюз с други ядрени държави”. Впрочем, Франция и Великобритания вече са ядрени държави. А и защо Америка трябва да се тревожи (ако някои други от нейните демократични съюзници също решат да се сдобият с ядрено оръжие, вместо да разчитат само на САЩ) и да рискува сигурността на Вашингтон заради тази на Рим или Берлин остава неясно.

Освен това, с кого биха могли да се съюзят европейците, ако не със САЩ? Списъкът на другите ядрени държави е къс: Китай, Индия, Израел, Северна Корея, Пакистан и Русия. Трудно обаче можем да си представим, че, в крайна сметка, ЕС би се приютил под (да речем,) китайския или израелския ядрен чадър. Но дори и да го направи, защо Вашингтон трябва да му пречи? Та нали САЩ със сигурност не планират да нанасят ядрени удари по континента.

Но ето ви друг аргумент – европейците биха могли да се превърнат в следващия противник на Америка. В тази връзка, Спринг посочва, че: „Редица влиятелни кръгове в ЕС призовават за обединяване на Европа, така че тя да може да балансира влиянието на САЩ в международните отношения. В този контекст, ЕС би могъл да се наложи като доминираща сила в Европа, т.е. като враждебен на САЩ. А пък един, враждебен на САЩ, ЕС ще се окаже сериозно предизвикателство, дори ако контролът му вътре в самата Европа е слаб, а военните му възможности – ограничени”.

Твърдението, че НАТО не цели защитата на Европа, а окупацията на континента, така че да се попречи на европейците да провеждат независима политика, вероятно е най-ексцентричното от всички възможни. Защото, кога европейците не са следвали собствен курс? По време на цялата студена война те правеха каквото си искат. По правило, европейските държави се противопоставяха на американските политически инициативи по целия свят – от Китай до Виетнам и Централна Америка. Дори, когато Вашингтон защитаваше континента от Червената армия, европейците отправяха предизвикателство към САЩ, изграждайки газопровод към Съветския съюз. Франция пък отказа да позволи на американските самолети да преминат над нейна територия за да бомбардират Либия. През следващите години европейците заеха различна от американската позиция по отношение на ООН, глобалното затопляне, Израел, Тайван, международното регулиране и т.н.

Желанието да се превърне ЕС в противовес на Америка здраво се е вкоренило в съзнанието на „еврократичните” елити, въпреки сегашната роля на САЩ на континента. Европейците, осъзнаващи колко малко са сериозните заплахи за сигурността им (ако въобще има такива), едва ли ще обуздаят амбициите си, тъй като САЩ продължават да разполагат със свои военни части в Европа. И, въпреки безкрайните и безгранично помпозните декларации на Брюксел, нищо в поведението на Европа не дава и най-малкия шанс, че европейците ще проявят антагонистични амбиции, създавайки ефективни военни сили, или пък ще използват военните си възможности за агресивни цели, отправяйки някакво сериозно предизвикателство към Америка.

ЕС може да се превърне в първата пост-национална държава, в политическо образувание, изградено на чисто идеологическа основа и безкрайното възпроизвеждане, и лишено от каквато и да било подкрепа отдолу. Лисабонският договор стана реалност само благодарение недопускането на мнозинството европейци да гласуват по въпроса за приемането му. Тезата, че ЕС е реална и сериозна заплаха за Америка, за разлика от случайните разногласия със САЩ, е чиста проба фантазия.

При всички случаи, ако Вашингтон наистина е привързан към демократичните ценности, той е длъжен да приеме, че съюзниците му могат да следват независим курс. Надеждата за превръщането на освободителните военни сили в окупационни е извращение на американската политика. Ако американските гарнизони в Европа не са необходими за защитата на САЩ, те не бива да остават там, а незабавно да бъдат изтеглени.

Навремето британският лорд Палмерстън предупреждава да внимаваме с нациите, имащи постоянни приятели, а не постоянни интереси. Американците имат много причини да продължат да бъдат приятели с европейците, но това не означава, че фалиралото американско правителство следва да запазва постоянни съюзите си с европейците или с който и да било друг.

* Авторът е старши анализатор в Института Катон и коментатор на Нешънъл Интерест, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.











 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/938-neqsnoto-bydeshte-i-celi-na-evripeiskata-sistema-za-pro

В една, публикувана наскоро в New York Times, статия, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен твърди, че малцина в Европа осъзнават опасността от ракетни удари срещу континента. В същото време, той напомня, че на срещата си в Лисабон, през ноември, държавните и правителствени ръководители на страните-членки на пакта ще трябва да решат, дали си струва Алиансът да изгради Система за противоракетна отбрана (ПРО) за Европа.

Според Расмусен, заплахата от ракетни атаки е реална, доколкото вече над 30 държави по света разполагат (или пък разработват) ракетни технологии, способни да пренасят ядрени, химически и биологични заряди. „Създаването на ефективни средства за ПРО е сложна, но изпълнима задача. Вече можем да разполагаме определени системи, които успешно преминаха съответните изпитания” – посочва той. Според него, в момента НАТО работи върху изграждането на система за противоракетна отбрана за действащата армия и тази система следва да бъде разширена и обединена със системата за ПРО на САЩ, което би струвало на държавите-членки най-малко 200 млрд. евро.

Расмусен смята, че интегрираната система за ПРО значително ще повиши шансовете за своевременно прехващане на противниковите ракети и ще демонстрира солидарността на държавите от НАТО пред общата заплаха. „Освен това, ще се появи шанс за истинско сътрудничество с Русия. Взаимодействието между Русия и НАТО в сферата на ПРО най-сетне ясно ще възвести началото на наистина нова ера на сътрудничеството под общия евроатлантически покрив на сигурност” – отбелязва в материала си Расмусен.

Но, макар че призовава за сътрудничество между НАТО и Русия, включително и в сферата на ПРО, статията на генералния секретар на пакта повдига редица въпроси, касаещи гаранциите за това, че евентуалната бъдеща евро-американска система за ПРО няма да бъде насочена именно срещу Руската Федерация, от което се опасяват в Москва. Кремъл, в частност, изглежда особено разтревожен от възможността елементи на новата система да бъдат разположени на територията на членките на Северноатлантическия алианс от Източна и Югоизточна Европа и, особено, в прибалтийските държави, Румъния и България.

Според данни, цитирани от руските медии, на румънска територия например, се планира разполагането на прехващащи системи Aegis с ракети SM-3 Block IA, чиято ефективност в момента се оценява на над 80%. Системата Aegis e предназначена най-вече за разполагане на бойните кораби (и, в частност, на есминците и катерите, снабдени със специална електронно-изчислителна техника, позволяваща на въпросната система да следи траекторията на движение на балистичните ракети на всички етапи от полета им), но отделни нейни модификации са предназначени именно за разполагане на сушата (т.е. на наземни платформи). В момента, американската армия разполага с 20 кораба, снабдени със система Aegis, като съвсем скоро броят им ще нарасне до 27. В същото време, общият брой на корабите във флотите на различни държави, снабдени с такива системи, е над сто. Оборудването на един кораб със система Aegis излиза около 12 млн. долара, но това не пречи броят на желаещите да се сдобият с нея да нараства непрекъснато. Непосредственото унищожаване на целта, чието движение се следи с помощта на въпросната система, става със зенитните ракети SM-3, чиито радиус е около 500 км, а пределната височина на полета – над 160 км.

Наземните прихващащи ракети, които се планира да бъдат разположени на румънска територия, представляват балистични ракети с маса над 12 тона, които могат да носят до 56 килограма боен заряд и са в състояние да унищожат противникова ракета, движеща се по балистична траектория, още преди да е навлязла в плътните слоеве на атмосферата. Американските военни и конструктори, създали този тип ракети, определят като основно нейно качество способността и да идентифицира фалшивите цели и да се отказва от унищожаването им, за сметка на истинските. Въпреки високата цена на този тип техника (по някои данни тя достига до 100 млн. долара) САЩ планират в обозрима перспектива ежегодно да разполагат в различни региони на света до десет прехващача от тази система. При това, в тези планове на Пентагона се отделя специално място именно на новите съюзници от НАТО от Източна и Югоизточна Европа.

Стратегическото значение на въпросните комплекси трудно може да се подцени и е съвсем ясно, че разполагането им на територията на Румъния неизбежно ще доведе до сериозно реконфигурация на цялата регионална военно-политическа система (в тази връзка си струва да припомня, че разполагането на такива системи в Калифорния и Аляска вече промени съществуващото до този момент в Тихоокеанския регион статукво). Така, според бившия командващ на руския Черноморски флот и началник на Главния щаб на военноморския фрот на Руската Федерация адмирал Виктор Кравченко, „ситуацията, в която американските прихващащи ракети SM-3 ще бъдат разположени в Румъния и в акваторията на Черно море, може да доведе до това, че формиралият се силов баланс в региона радикално ще се промени и то не в полза на Русия. От военна гледна точка, твърденията на американската администрация, че обектите на ПРО в Югоизточна Европа не застрашават руските интереси са, най-малкото, лицемерни. При подобно развитие би следвало не само да спрем съкращаването на военната инфраструктура на Черноморския ни флот, но и да преразгледаме задачите му, укрепвайки неговия боен потенциал и увеличавайки личния му състав”.

Тази руска позиция недвусмислено подсказва, че в Москва съвсем не гледат толкова оптимистично на перспективите за разгръщане на евро-американската система за ПРО и евентуалното ангажиране на Русия в този процес ще изисква предварително да бъдат отстранени всички спорни моменти в проекта, като се вземат предвид руските възражения по разполагането на отделни елементи от системата за ПРО в Източна и Югоизточна Европа, включително в България.

Както е известно, американският план за Европейска ПРО, който ще бъде интегриран в плана на НАТО за изграждане на ПРО за защита на населението и териториите на страните-членки на пакта ще бъде реализиран на няколко етапа, като първият (който следва да се осъществи до края на 2011) включва разгръщане на съществуващите системи за ПРО за защита от балистични ракети с малък и среден обсег, с основно внимание към Южна Европа като най-уязвим регион, чрез използване на морско базирани системи Aegis с ракети SM-3 Block IA и разгръщане на предно базиран радар. Според редица анализатори, не е изключено въпросният радар да бъде разположен именно на българска територия (макар че, според един, наскоро публикуван в израелския вестник „Аарец” анализ, спекулациите за това целят по-скоро оказването на допълнителен натиск върху Турция да приеме разполагането на радара на своя територия, което би било и по-изгодно за САЩ). Ако това стане факт още преди постигането на евентуално споразумение между Русия и НАТО за изграждането на обща система за ПРО в Европа, то би влошило допълнително отношенията ни с Москва (да не говорим, че би затруднило и ангажирането на Русия в евентуална общоевропейска система за ПРО), които и без това не са кой знае колко добри, имайки предвид, че тъкмо България е единствената страна, която упорито продължава да създава пречки пред практическата реализация на стратегическия проект „Южен поток”, с който, освен руснаците, са се ангажирали Италия, Франция, а съвсем отскоро и Германия.

Затова правилният стратегически подход по въпроса за ПРО изисква страната ни да не избързва да се ангажира с участие в един чисто американски проект за ПРО, а да изчака евентуалното споразумение между Русия и НАТО и едва тогава да се включи в изграждането на една наистина общоевропейска система за противоракетна отбрана.

* Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2010/928-2010-08-05-07-45-59

Както е добре известно, през по-голямата част от последните няколко века Монголия се контролира от една от двете съседни на нея велики държави – Русия и Китай. Китайците управляват страната повече от двеста години, като край на властта им слага революцията в Китай от 1911, довела до обявяването му за република и последвана от няколко десетилетия на хаос и войни. Само десет години по-късно, властта в Монголия е поета от комунистическо правителство, напълно зависимо от Съветския съюз.

Битката за монголските ресурси

Ето защо, когато след разпадането на Съветската империя, през 1991, Монголия най-сетне повярва, че е наистина независима, ръководството и се сблъска с проблем, който до днес си остава нерешен: как тази независимост може да бъде съхранена, след като страната продължава да е притисната като в менгеме между двамата си съседи-гиганти. Този въпрос придоби нови измерения в последно време, когато стана ясно, че Монголия разполага с изключително богати залежи на природни изкопаеми. През октомври 2009, правителството в Улан Батор (Улаанбаатар, на монголски) подписа споразумение, на стойност 5 млрд. долара (което почти се равнява на годишния БВП на страната) с консорциума, обединяващ канадската компания Ivanhoe Mines Ltd и британско-австралийската Rio Tinto, за разработката на гигантското находище на мед и злато Ою-Толгой, в южната част на пустинята Гоби и в близост до китайската граница. Според експертите, находището, чиято експлоатация ще стартира през 2013,  може да осигури годишен добив от 450 хиляди тона мед и 330 хиляди унции злато в продължение на следващите поне 35 години. Освен това, Монголия притежава значителни запаси от въглища (само тези на южномонголското находище Таван-Толгой се оценяват на 6,5 млрд. тона) и уран.

Всичко това силно повиши значението на тази страна, особено за Китай, който отчаяно се нуждае от суровини за да гарантира постъпателния ръст на своята изключително динамична икономика. В същото време обаче, то усилва опасенията сред монголците, че Пекин може отново да превърне страната им в свой протекторат. Затова монголското ръководство се опитва да съхрани крехкия баланс, запазвайки китайските инвестиции, от които страната силно се нуждае, като в същото време ограничи, доколкото е възможно, китайското политическо влияние, привличайки за целта други стратегически международни партньори. Това най-много си личи в една сфера, която е ключов елемент на всяко геополитическо съперничество от ХІХ век насам – железопътното строителство.

Разработката на двете гигантски находища в Южна Монголия – въглищното Таван-Толгой и медно-златното Ою-Толгой, които са сред най-големите неразработени находища в света, налага изграждането на нова жп линия, която да ги свърже със съществуващата железопътна мрежа на страната, така че да осигури износа на рудата за Китай, който, както се очаква, ще купува почти целия добив от Таван-Толгой. В същото време, най-близко разположената съществуваща монголска жп линия е на цели 400 км от находището.

На теория, най-краткият и евтин вариант би било изграждането на жп връзка директно на юг – към Китай, с обща дължина около 290 км, от които на монголска територия са само 80. Компанията SouthGobi Energy Resources LLC, която държи контролния пакет от акциите на Таван-Толгой, планира да изгради частна жп линия по този маршрут и дори вече подписа договор с германските железници (DB AG) за технико-икономическата обосновка на проекта. На свой ред, DB AG обеща да пусне влакове по линията още през 2011.

Монголското правителство обаче, предпочете да се откаже от този проект. Причината са страховете му, че свързването на находището с китайската жп мрежа, и то без да има връзка с монголската, ще позволи на Китай да контролира прекалено ефективно както това, така и останалите находища в тази част на страната – включително и Ою-Толгой.

Според Машбат Отгонбаяр, който е анализатор в Института за стратегически изследвания в Улан Батор: „ако погледнем на картата проекта за новата жп линия към Китай, нещата изглеждат така, сякаш Китай е откъснал част от Монголия”.

Находищата в Южна Монголия и спорните железопътни проекти (mongol)

Разбира се, монголското правителство признава, че този директен маршрут към Китай е по-евтин, отколкото изграждането на 400-километрова линия в източна посока, до съществуващата национална жп мрежа. То обаче е наясно и, че в случая стратегическите съображения са по-важни от цената. „Железопътната мрежа е изключителна важна за нас. Не можем да разрешим строежа на частни жп линии, ако те не се вписват в стратегията на правителството – отбелязва Дашбалжир Немехбаяр, който ръководи Дирекцията за финанси и инвестиции на монголското Министерство на транспорта и строителството – Инвеститорите търсят максималната печалба, докато ние преследваме други цели. А щом те са дошли в страната ни, са длъжни да работят и да се съобразяват с нас”. Според него, „правителството, най-вероятно, ще блокира изграждането на жп линията, предложена от SouthGobi Energy Resources LLC и DB AG”.

Тази позиция на монголските власти породи объркване сред международните инвеститори – Световната банка и Азиатската банка за развитие, които възнамеряваха да финансират изграждането на въпросната линия. Те изтъкват, че изборът на източния маршрут (осъществяващ връзка с монголската жп мрежа) ще утрои транспортните разходи, да не говорим, че монголската мрежа е с широко междурелсие (1520 мм, каквито са и линиите в цялото постсъветско пространство) докато Китай използва стандартно междурелсие (1435 мм). „Единственото логично решение е изграждането на нормална жп линия направо на юг, към Китай – посочва в тази връзка Ейдриън Рутънбърг, който отговаря за Монголия в Азиатската банка за развитие – това ще ви каже и всеки специалист”.

Монголците обаче не са единствените, които не искат пряка жп връзка между най-големите си находища и Китай. Както е известно, Русия, още от съветско време, контролира 50% от държавната компания „Уланбаторски железници”. И руските железници (ОАО РЖД) много биха искали да изградят 400-километровия участък до жп мрежата, защото това ще позволи, ако възникне подобна необходимост, добитите суровини (особено въглищата) да бъдат транспортирани към Русия. Затова мнозина в Улан Батор смятат, че ако Монголия все пак склони южната жп връзка към Китай да бъде изградена първа, Москва може да блокира строежа на източната линия.

На свой ред, макар че Китай с всички сили подкрепя южния маршрут, той не е в състояние да попречи на руския проект за източната жп линия. Защото, както подчертава Дашбалжир Немехбаяр: „руснаците отдавна присъстват в Монголия, а китайците едва напоследък се опитват отново до проникнат в страната”.

Монголия – троянският кон на Пентагона в Азия?

В тази ситуация, Монголия опитва да се измъкне от опеката на двамата си могъщи съседи, рискувайки обаче да попадне в зависимост от друга велика сила, в чиято геополитика Евразия играе ключова роля (поне ако съдим от книгите на хора като Збигнев Бжежински например). Става дума разбира се за единствената световна свръхдържава – САЩ, чиито връзки с Монголия, особено във военната сфера, напоследък прогресивно се задълбочават. До степен, че в една публикувана напоследък своя статия, чикагският геополитически анализатор Рик Розоф нарече последната „троянския кон на Пентагона в Азия”. Какви са основанията му да мисли така?

Още през 90-те години на миналия век, Монголия опита да се включи в различни миротворчески мисии на ООН, но Световната организация сметна, че състоянието и подготовката на въоръжените и сили ги прави неподходящи за участие в подобни операции. САЩ обаче очевидно не мислеха така и още през 1996 подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната с Монголия. Стремейки се да разширят максимално броя на страните, участващи в операцията срещу Ирак, те включиха в „коалицията на желаещите” и монголски военни части, независимо от тяхната неподготвеност. Така, между 2003 и 2008, 150 монголски военнослужещи охраняваха лагера Еко в южноиракския град Дивания – първата военна мисия на страната от края на Втората световна война насам. Това осигури на Монголия известни финансови дивиденти, включително пакет от помощи на стойност 285 млн. долара (чрез корпорацията „Millennium Challenge”), както и организирането на ежегодни американско-монголски военни учения, под надслов „Khan Quest” (наречено така в чест на Чингис хан). Освен това, с помощта на САЩ, Монголия най-сетне бе допусната до участие в миротворческите мисии на ООН, като през 2006 260 монголски войници бяха изпратени в Сиера Леоне.

На 29 март 2010, НАТО официално обяви Монголия за 45-та държава, предоставила свой контингент на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан –ISAF (всъщност първите 130 монголски военни се появиха в тази страна още през септември 2009). Същият ден, монголският военен министър Лувсанвандан Болд се появи в щаб-квартирата на пакта в Брюксел за да потвърди официално участието на 250 монголски военнослужещи в Афганистан. По този повод, зам. генералният секретар на НАТО Клаудио Бизониеро заяви, че: „срещата ни ознаменува официалното признаване на монголския принос в ISAF”. Нещо повече, ръководството на пакта обяви, че след като Монголия вече официално е „държава, предоставяща войски”, тя ще участва и в срещата на външните министри на Северноатлантическия алианс, провела се на 23 април в Естония. Ето как НАТО се сдоби с военен партньор, разположен между Русия и Китай.

Както вече споменах, от 2003 насам, американско-монголските военни учения „Khan Quest” се провеждат всяка година, под ръководството на Тихоокеанското командване на Пентагона, като официално обявената им цел е „подготовка на монголската армия за участие в миротворчески мисии в различни точки на света”. През 2004, по американска препоръка, Монголия за първи път бе поканена да участва във военните учения „Cobra Gold” в Тайланд, които са най-големите в Азия. Малко по-късно, монголският президент Намбарин Енхбаяр се срещна в щата Хавай с командващия на американския Тихоокеански флот адмирал Уйлям Фалън и обсъди с него „разширяването на потенциала на монголската армия”. През октомври 2005, Доналд Ръмсфелд стана първия американски държавен секретар по отбраната, посетил Монголия, а само месец по-късно там се появи и американският президент Джордж Буш, заедно с държавния секретар Кондолиза Райс. Между другото, в коментара на „Асошиейтед Прес” за визитата на Ръмсфелд в Монголия се посочваше, че там „той се опита да задълбочи връзките между двете държави, като своеобразна застраховка от възможни промени в текущата политика на Китай”. Стана ясно също, че Ръмсфелд е обещал на монголците САЩ да им предоставят безвъзмездно военна техника за 11 млн. долара.

За да демонстрира признателността си за ролята, която Монголия играе в реализацията на стратегическите планове на САЩ в Евразия, през 2006, американският Конгрес прие специална резолюция, с която поздрави Монголия с 800-годишнината от обединяването на монголските племена в единна нация, осъществено от Чингис хан, както и с „привързаността и към демокрацията, свободата и икономическите реформи”. През същата година, представители на монголските ВВС бяха поканени на „най-голямото многостранно военновъздушно учение в северната част на Тихия океан – „Cope Thunder”, провело се в Аляска, с участието на 1300 военни от САЩ, Австралия, Канада, Германия, Япония, Южна Корея и Швеция. През следващата 2007, военната интеграция на Монголия за първи път излезе извън рамките на простото присъствие на нейни наблюдатели при провеждането на различни американски военни учения. Монголски летци се включиха в ученията „Red Flag - Alaska”, наред с колегите си от САЩ, Испания, Тайланд и Турция.

Тази военна активност на Монголия и осигури челното място в класацията на държавите, получаващи помощи от вашингтонския Millennium Challenge Account (американски правителствен фонд за развитие на двустранните отношения с капитал 5 млрд. долара).

През юли 2008, страната беше поканена да участва в Тихоокеанския симпозиум на военноморските сили, провел се в столицата на Малайзия Куала Лумпур с участието на 20 държави, и то при положение, че Монголия няма нито излаз на Тихия океан (от който е отделена с хиляди километри руска и китайска територия), нито пък флот.

Между другото, точно по същото време, в Улан Батор бе осъществен неуспешен опит за поредна „цветна революция” в посткомунистическото пространство, като в резултат на бунта, организиран от привърженици на опозиционната Демократическа партия на Цахиагийн Елбегдорж, загинаха пет души, а 300 бяха ранени.

Закъснялата руска реакция

Всичко това най-сетне накара съседна Русия да обърне повече внимание на случващото се в Монголия и да се опита да пресече тенденцията за превръщането на страната в ключов военен съюзник на САЩ в Евразия. През ноември 2008, Монголия и Русия проведоха съвместно военно учения на монголска територия („Дархан”), което между другото беше първото след разпадането на Съветския съюз, седемнайсет години преди това. В същото време, само през периода 2003-2008, Пентагонът проведе в Монголия цели седем подобни учения. Освен това, руснаците обещаха да отпуснат на Улан Батор военна помощ, в размер на 7 млн. долара

Междувременно, през 2004, Монголия получи статут на наблюдател в доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество (в която, освен тях, участват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан). Показателно е обаче, че през следващите шест години тя не положи някакви по-сериозни усилия за получаването на пълноправно членство в ШОС.

През март 2009, по време на срещата си с монголския премиер Санжаа Баяр, руският му колега Владимир Путин напомни, че през 2008 обемът на търговията между двете страни е достигнал 1,3 млрд. долара. Той обеща, че Русия ще предостави на Монголия заем от 300 млн. долара за подпомагане на селското и стопанство. На свой ред, Баяр заяви че страната му ще използва част от средствата за закупуване на руска селскостопанска техника. Освен това, той подписа в Москва споразумение за сътрудничество в сферата на атомната енергетика с шефа на „Росатом” Сергей Кириенко. Тук е мястото да напомним, че в началото на 2009 двете страни обсъждаха на среща в Иркутск възможностите за изграждането в Монголия на малки ядрени електроцентрали и разработката на монголските уранови находища. Тогава премиерът Баяр обяви, че страната му е заинтересована от създаването на съвместен център за обогатяване на уран, използвайки за целта мощностите на Ангарския химически комбинат.

Освен това, Москва директно се конфронтира с Вашингтон в железопътния сектор на Монголия. Съединените щати обявиха, че ще отпуснат 285 млн. долара за реконструкция и модернизация на съществуващата монголска жп мрежа, но поставиха като предварително условие извършването на финансов одит на Уланбаторската железница (в която руснаците разполагат с 50%-ов дял). Русия обаче, категорично отхвърли това искане.

Заключение

На 24 май 2009, кандидатът на опозиционната (и смятана за прозападно и проамерикански ностроена) Демократическа партия Цахиагийн Елбегдорж спечели президентските избори в Монголия, което даде нов тласък на опитите страната да балансира руското и китайско присъствие, укрепвайки стратегическите си отношения със САЩ. Да не забравяме, че това е първият монголски президент, който никога не е бил член на Монголската народно-революционна партия, както и първият, получил образованието си на запад – в Икономическия институт, към Университета на Колорадо (през 2001), а след това и в Училището за управление „Джон Кенеди” към Харвардския университет. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че по време на мандата му военните връзки между Монголия и Съединените щати (и НАТО) ще продължат да се разширяват и задълбочават. Неслучайно, в ежегодната класация на „Freedom House” страната беше оценена като „свободна и демократична” (макар че редица други държави, които са доста по-напред от нея в това отношение, все още не могат да се похвалят с подобна оценка). Разбира се, Русия се опитва да не допусне подобно развитие. Така, през август 2009, в Улан Батор се появи руският президент Дмитрий Медведев, който подписа с новия си монголски колега спогодба за съвместен добив на уран.

Благодарение на обширната си територия (над 1,565 млн. кв. км) и рядката населеност (в страната живеят по-малко от три милиона души, 40% от които са концентрирани в столицата), Монголия е оптималната територия, даваща възможност на американското военно разузнаване (сухопътно, въздушно и спътниково) да осъществява едновременно наблюдение на Китай и Русия. А сегашният държавен глава, получил образованието си в САЩ, едва ли би се противопоставил на евентуално молба от Вашингтон в тази посока.

* Българско геополитическо дружествo


 
Powered by Tags for Joomla