Tag:петрол

Вчера завърши разказа за моето пътуване до Грузия в дните на Рождество Христово. След като се върнах в България - напрежението в тази прекрасна страна отново покачи градус: принуденият да напусне държавата президент Звияд Гамсахурдия се бе върнал. Лидерите Китовани, Йоселиани и Чантурия канят бившият министър на външните работи на СССР, Едуард Шеварднадзе да се върне в родината си и кандидатства за президент.

Ще минат месеци: Шеварнадзе ще нарече опозиционните лидери и военните формирования "криминални структури.
Един от лидерите ще загине от изстрелите на терористи - това е темата на разказа оттук нататък. Тема, в която има борби за влияние, борби за пътя на Каспийския нефт, самоубит политик от службите по сигурността.

Ирина Саришвили - Чантурия
, съпруга на Гия Чантурия, когото терористи разстрелват 1994 година и бе ранена в атентата срещу съпруга й, е нападната девет години по-късно. Много хора през 1994 виждат в Чантурия, човекът, достоен да замести Едуард Шеварднадзе, като лидер на Национално-демократическата партия в Грузия. След смъртта на Чантурия, на 3 декември 1994 година пред дома му, съпругата му оглавява партията, но след опита за нападение срещу нея самата - тя напуска лидерския пост.

Какво се е случвало в Грузия след моето заминаване?

Времето е на нелегалния петролен бизнес - основната причина за чеченската война. Времето е за влияние върху политиката на Грузия от страна на САЩ и Русия. Времето е за овладяване на напрежението в Закавказието...

Чеченци са поддръжниците на грузинския президент Звияд Гамсахурдия, в събитията в края на декември 1991 година. Някои руски изследователи твърдят, коментирайки събитията от Кървавата Коледа, че Китовани понесъл тогава големи загуби от жива сила на Националната гвардия, която ръководел, обстрелвайки Дома на правителството. Същият Дом, където се бяха скрили Звияд и поддръжниците му. Липсата на подготовка за бойни действия била причината за тези загуби според същите изследователи, чийто анализи четях след завръщането си от Грузия. Потресен от загубите, Китовани бил готов да пусне Звияд с парите извън Грузия. Бойците на Джаба Йоселиани от формированието "Мхедриони" се присъединили към желанието на Китовани да пусне Звияд да избяга. Бях свидетел на тези събития. Звияд избяга - Йоселиани и Чантурия бяха на свобода и в последните дни на декември 1991 бе сформирано временно правителство начело с Тенгиз Сигуа, а също така и Военен съвет, в който членуваха Йоселиани и Китовани. На 6 януари Гамсахурдия избяга от страната с милиони долари и рубли.

Йоселиани

Джаба Йоселиани бе поел според същите аналитици отговорността за стрелбата на митинга на метростанцията Дидубе в руския печат, въпреки че аз бях свидетел как на момчетата му раздаваха халосни патрони и ги учеха да стрелят във въздуха.

След бягството на Гамсахурдия от затвора изниква идеята да се повика Шеварднадзе, като авторитетен политик, който да помогне да бъде призната Грузия като независима държава. Разговорът на Йоселиани с Шеварднадзе трае пет минути. Шеварднадзе пита каква е ситуацията в Грузия, след което Йоселиани му казва следното: "Господин Едуард, защо да пускам в игра Нодия /местен футболист - бел. Л. М./, когато в отбора ми е Пеле". Така образно Йоселиани кани горбачовия външен министър да се върне в Грузия. На следващия ден Шеварднадзе излиза със свое Обръщение към грузинския народ, в което нарича току що приключения преврат - народна революция. Тази неискреност не се харесва на Китовани и Сигуа - те усещат, че връщането на Шеварднадзе няма да е за добро. Стига се дотам, че когато връщането е вече необратимо, двамата опозиционери са били готови да отстранят физически Йоселиани, само и само, за да попречат на това завръщане.

Йоселиани приема спокойно несъгласието им и в телефонен разговор с Шеварднадзе му казва: "Решавайте, или сега - или никога".

В утрото на 7 март 1992 година, от тбилиското летище излита ТУ-154 с нарочно подставени пътници, сътрудници на републиканската прокуратура, на които е заръчано да изкупят всички билети за този рейс. В същия ден самолетът довежда в Тбилиси Шеварднадзе и съпругата му.
На тбилиската аерогара, на стълбичката на самолета Шеварднадзе са посрещнати от Джаба Йоселиани и възторжена тълпа тбилисци. Скоро след това Шеварднадзе оглавява Държавния съвет на Грузия, а негов заместник става Йоселиани. Сигуа остава на креслото на премиер на Грузия, Китовани продължава да заема поста вицепремиер и министър на отбраната.
Оттук нататък властта на Шеварднадзе се опира единствено на авторитета на Йоселиани, което не се харесва особено на Шеварднадзе - изборите за парламент са насрочени, Сигуа и Китовани предчувстват края на политическата си кариера и се замислят за изход от ситуацията. На 14 септември гвардейците на Китовани навлизат в територията на Абхазия, и лидерът Ардзинба призовава народа си на война. Загубата в тази война е началото на края на отношенията на Йоселиани с Шеварднадзе. Шеварднадзе не се нуждае повече от авторитета и поддръжката на Йоселиани и е на крачка да стане легитимно избрания държавен глава на държавата. На негова страна са силовите структури, Йоселиани е разочарован от Шеварднадзе, когато той го отдалечава от себе си, а и затова, че е не прозрял по-рано, като Китовани и Сигуа играта на бившия съветски първи дипломат. На свой ред Джаба Йоселиани публично започва да иска ограничаване на пълномощията на Шеварднадзе - страната е на прага на нови избори. Междувременно на 22 февруари е отменена съветската конситуция и е възстановена тази на Грузия от 1921 година. В този момент вече мнозина се боят от укрепването на властта на човека на Москва, Шеварднадзе. На 29 август 1995 година, в деня когато Шеварднадзе излиза за обвявяването на новата Конституция, някаква кола се движи плътно до неговия автомобил и се взривява бомба. Шеварднадзе се спасява по чудо. За автори на терористичния акт са обвинени Джаба Йоселиани, а също така и мининстърът на националната сигурност, Игор Георгадзе, който успява да избяга овреме в Москва. Йоселиани остава единственият набеден за взрива, съден е и получава присъда от 12 години. От затвора, Джаба иронично ще каже: "Навярно Шеварднадзе си мисли, че аз съм врана и мога да живея 200 години." Скоро след това той и останалите набедени за заговорници са амнистирани, но Джаба вече е със сериозно влошено здраве.

Китовани

генерал Тенгиз Китовани "Едуард Шеварднадзе ще бъде съден като престъпник - заявява бившият министър на отбраната от началото на 90-те години, генерал Тенгиз Китовани. Китовани е фигурата, която изиграва ключова роля, заедно с Йоселиани в довеждането на власт на Шеварднадзе, след което обаче техните пътища се разделят. Шеварднадзе вече нарича Китовани "най-злия враг на грузинския народ".

"Оставам враг единствено на сегашния корумпиран режим в Тбилиси, който се оглавява от Едуард Шеварднадзе - заявява в интервю за руската преса Китовани. - Този президент ще бъде съден като престъпник за Абхазия, за чеченците, за това, че предаде Русия, за сълзите на нашите гладни деца. Руският и грузинският народ са братски народи - заявява Китовани и война между тях не може да има." Докато Китовани дава интервюто си на 18 септември 2002 година, доверени лица на Шеварднадзе водят преговори, с цел да намерят трета страна, която би била готова да приеме чеченските бойци, намиращи се на грузинска територия.

"Преди три години аз предупреждавах за опасността, която носят въоръжените чеченски бандитски формирования в Панкиси /Има такова дефиле - бел. Л. М./. Тогава Шеварднадзе отричаше факта, че терористите /чеченските банди - бел. Л. М./ се намират на територията на Грузия. Той бе готов да ги използва така, че в лицето на Русия да създаде външен враг и по този начин да укрепи нестабилното си управление в държавата..."

Китовани е за провеждането на силна антитерористична операция със силите на руската армия, тъй като бандитите са се пребазирали във вътрешните райони на Грузия..
Като какъв човек приемат грузинците след време, завърналият се от Москва Шеварднадзе - народът го нарича "хитра лисица", той като той е много внимателен в избора си на приятели и врагове. Шеварднадзе разиграва като основен свой коз, поддръжката на САЩ, срещу силно влошените отношения на Грузия с Русия.

За САЩ Грузия е удобна геостратегически за разполагане на военни американски бази, насочени срещу Русия и бившият външен министър на Горбачов не чака дълго, за да се включи в играта на американските интереси. Междувременно, вместо нещата в държавата да се успокоят - 800 000 грузинци напускат родината си в търсене на по-добър живот.
"Путин и Шеварднадзе трябва да седнат на масата за преговори, но не за сметка на народа на Грузия - заявява генерал Тенгиз Китовани. - Аз ще бъда противник на Шеварднадзе цял живот, защото заради този човек страда моята родина, а към това се прибави и неговата вина за смяната на отношението на Русия към Грузия... Ако Путин зависеше от американците, колкото Шеварднадзе, то те тогава щяха да се договорят и намерят общ език, но явно за руския президент няма подобна зависимост...
Шеварднадзе ще трябва да носи отговорност за вината си по разрастващата се криза с Русия и икономическия провал на развитие, който е факт за времето на неговото управление, но дали това ще се случи в близко време - аз не съм уверен - признава с горчивина генералът."
"Съюзът на националната гвардия е политическа организация обединяваща бивши войници и офицери - пояснява Китовани. - Ние сме действащата опозиция на режима на Шеварднадзе. Нашата цел е да дойдем на власт и поведем Грузия по мирен демократичен път, но за целта искаме оставката на президента и провеждане на предсрочни избори."

Грузинските специални служби организират шест пъти опити за покушение за отстраняването на генерал Тенгиз Китовани - последното е през 1999 в Австрия. Китовани е наясно, че е набелязан от режима на Шеварднадзе, но твърди, че не се страхува от него. " Нека Шеварднадзе се бои от мен" - заявява генералът по повод заплахите и опитите за покушение над него.
Началникът на антитерористичния център към Министерството на националната сигурност, Леван Кенчадзе коментира веднага интервюто на Китовани, като отхвърля категорично, че има 1 500 чеченски бойци в Ахметския район. Той признава единствено за опити на чеченци да навлязат в страната с цел да извършват терористични актове и създадат безредици.

*   *   *

Избягалият в Москва Георгадзе живее под засилена охрана, Шеварднадзе твърди, че са му известни връзките на Китовани с Федералната служба за безопасност на Русия и ГРУ. Според него, тези служби са помогнали на Китовани при остраняването на Гамсахурдия!

За още една смърт обвинява на глас бившият министър на отбраната на Грузия, Китовани Едуард Шеварднадзе. През февруари 2002 година е намерен мъртъв секретарят на Съвета по сигурността, Нузгар Саджая. "Имам информация, че Саджая не се е самоубил, а е бил убит - заявява Китовани, коментирайки тази смърт. - Саджая беше човек с проруска ориентация и работеше за запазване на добросъседските отношения на Грузия с Русия, а в този момент Шеварднадзе се беше заиграл с чеченците, с цел да отслаби Русия. Саджая се е опитал да разубеди Шеварднадзе, да не участва в подобна опасна игра, но явно не е успял да направи нищо. Убиват го." На това обвинение на Китовани Шеварднадзе не отговаря и не реагира.



Така равносметката от довеждането на Шеварднадзе на власт в Грузия е следната: Йоселиани е отдалечен от властта и след времето, прекарано в затвора по обвинение, че е организирал бомбения атентат срещу Шеварднадзе излиза с амнистия и много разклатено здраве. Китовани е низвергнат като криминален престъпник и не спира да се противопоставя на Шеварднадзе. 1994 година Чантурия е застрелян уж при терористичен акт, е съпругата му е ранена. Причината: Гия Чантурия е бил единственият, много сериозен опонент на Шеварднадзе за президентското кресло. Разигравайки картата с влияние в Абхазия и Осетия срещу Русия - Шеварднадзе продължава и извън Грузия да укрепва властта си.

Народът гладува, има режим на тока, магазините са празни, спекулата се шири, 800 000 грузинци напускат родината си.
След повторно завръщане в Грузия Звияд Гамсахурдия загива при неизяснени обстоятелства. Икономически страната е в колапс. За влияние в нея се борят САЩ и Русия. Откъде да мине петролопроводът от Каспийския нефт, какви да бъдат отношенията на Грузия с Осетия и Абхазия, каква да бъде съдбата на чеченците - в Грузия - напрежението и хаосът продължават да владеят страната.

Следва продължение
 

Турският президент Реджеб Тийп Едоган/КРОСС/ Бившият агент на ЦРУ и изпълнителен директор на Съвета за национална сигурност на САЩ Филип Джиралди твърди, че турският президент Реджеп Ердоган не води война срещу „Ислямска държава”, а срещу сирийското правителство, пише Sputnik, цитиран от fbr.bg.

Ако кюрдите основат своя държава, те могат да откъснат 30% от територията на Турция, заявява Джиралди в интервю за „Газета”. Това е кошмарът на Ердоган. Неговата политика в Сирия трябва да се разглеждат в контекста на тази възможна перспектива.

Анализаторът отбелязва, че свалянето на руския бомбардировач от турски самолет в Сирия е просто провокация, аранжирана от турските управници.

„Но той не можеше да предвиди, че НАТО няма да го защити и Русия ще наложи сериозни ограничителни мерки срещу Турция. Сега Ердоган се опитва да се върне с един ход назад. Той твърди, че му се иска инцидентът да не се беше случвал. Но той се случи, защото Ердоган искаше това.”

По-нататък Джиралди обяснява причината защо САЩ си затварят очите пред факта, че Анкара преследва собствените си интереси в Сирия, включително подкрепяйки терористите.

„Подобно на Турция, Вашингтон също се намира пред дилема. Американската политика в Сирия не може да бъде осъществена без Турция. САЩ се нуждае от военна база на територията на Турция, за да може да осъществява въздушни удари над Сирия.”

Джиралди отбелязва, че Вашингтон все още не е направил нищо за подобряване на ситуацията.

„На свой ред, руският президент Владимир Путин предприе най-правилните действия. Той е сигурен, че ключът за решаването на конфликта се крие в подкрепата и стабилизирането на правителствата в региона – в Сирия и Ирак.”

Експертът също така потвърждава скорошните твърдения, че семейството на Ердоган и по-специално неговия син Билал Ердоган, е замесено в нелегалната търговия на петрол с „Даеш”.

„Твърденията са верни. Няма никаква тайна. Всички видяха цистерните и парите, с които беше платено горивото. Между другото, Турция направи същото с Иран, когато срещу държавата беше наложена наказателна мярка. Купуваше гориво от Иран. Всички сделки се ръководеха от сина на Ердоган.”

САЩ не направиха нищо, за да спре контрабандата на гориво, която извършва семейството на Ердоган, както и не искаха да обтягат напрежението с Анкара.

 

Електронното издание abcnews.go.com/

На 2 май, сутринта, в престрелка, екип на американски спецчасти  в Исламабад бе убит Осама бин Ладен, съобщи агенция Ройтерс. Така е бил поставен край на 10-годишния световен “лов” на мозъка на атентата от 11 септември.

Катарската телевизия "Ал Джазира" съобщава, че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.

Сайтът на "Ал Джазира"

Тълпи от хора се събраха пред Белия дом след новината за смъртта на бин Ладен.

“Извършена бе една справедливост” – обяви американският президент Барак Обама в специално обръщание към нацията смъртта на неуловимия лидер на Ислямското движение Ал Кайда, автор на редица смъртоносни терористични актове по света, съобщи Ройтерс.

Според Обама, смъртта на бин Ладен и нещо изключително като събитие, тъй като представлява повратен момент в световната история, както за мрежата от негови бойци, разпръснати по света, така и за събитията в Афганистан.

Източник, запознат с операцията на спецчастите е потвърдил смъртта на бин Ладен и съобщил, че лидерът на Ал Кайда е бил прострелян в главата.

По-късно смъртта на терорист №1 е била потвърдена и от длъжностни лица в Пакистан.

С ликуване и национални знамена във Вашингтон и Ню Йорк посрещнаха новината американците. Като най-значима победа, постижение на американската нация, определи случилото се в обръщението си Обама.

"Осама бин Ладен не беше мюсюлмански лидер и САЩ никога не са водили война с исляма. Ликвидирането му трябва да бъде радост за всички, които вярват в мира", е заявил президентът Барак Обама.

Веднага след новината, последвалото покачване на долара и снижението на цените на суровия петрол, политически анализатори отблязаха, че събитието ще даде голям политически тласък на рейтинга на президента Обама преди изборите през 2012 година.

Пакистанските власти официално не коментираха новината и запазиха мълчание, но въпреки това от американска страна бе съобщено, че Пакинстан е помогнал на ЦРУ да локализира обекта?!

Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан тъй като Исламабад реагира остро на въздушни атаки в западната част на страната и арестува служител на ЦРУ, който уби двама пакистанци по-рано т. г.

По този повод Обама уточни, че при операцията не са били убити американски граждани, тъй като частите са били инструктирани да внимават и избягват цивилни жертви.

Американски представители казаха, че са уведомили пакистанските власти за атаката срещу Бин Ладен едва след края на операцията.

Независимо от това Обама каза, че Пакистан е помогнал на Вашингтон да стигне до Осама бин Ладен, и подчерта, че е важно, че Исламабад продължава да сътрудничи в борбата с терористите.

Противоречивите изявления на Обама навеждат на мисълта, че за пореден път ни се съобщава нещо, което не се е случило точно така. Получава се така, че хем пакистанските власти са били уведомени за операцията на ЦРУ след края й, хем Обама заяви, че Пакистан е помогнал на Щатите да стигнат до лидера на Ал Кайда!

При операцията, срещу бин Ладен, траяла общо 40 минути, са били убити трима възрастни мъже, включително и син на бин Ладен. Двама от мъжете са били куриери на Бин Ладен, а за третия се смята, че е синът му. Убита е била и една жена, която е била използвана като щит от мъжете, предадоха Ассошиейтед прес, abc.news и Би Би Си.

Кристиян Аманпур чете новината по abc.news

Очаква се тази операция да усложни отношенията на САЩ с Пакистан .

Според Катарската телевизия "Ал Джазира", че бин Ладен е бил убит при атака на американски безпилотни самолети в планините на границата между Афганистан и Пакистан. Заедно с него са били убити още 20 души.

При нападението е пострадал и един хеликоптер, поради появил се механичен проблем. Екипажът на машината незабавно е бил евакуиран на безопасно място.

Операцията срещу бин Ладен е била наблюдавана в реално време, на монитор, в конферентна зала в централата Лангли, Вирджиния от новия директор на ЦРУ, Леон Панета и други висши представители на американското външно разузнаване предаде АФП.

Четири години проследяване на един от доверените куриери на Осама бин Ладен са локализирали местоположението на лидера на Ал Кайда – триетажен имот, в селището Аботабад, на 30 мили северно от столицата Исламабад, отличаващ се от другите в района, до който води черен път. Имотът бил поне 8 пъти по-голям от другите в района, като бил обграден със стени, обвити с бодлива тел за допълнителна сигурност и непрекосновеност на лицата, намиращи се в него. Достъпът е бил контролиран чрез два контролирани по сигурността входа.

Осама бин Ладен не е имал интернет в имота или прокаран телефон, за да не бъде лесно локализиран.

Съобщението за смъртта на лидера на Ал Кайда отлепи долара от тригодишното дъно, на което се намираше, а цената на суровия петрол падна. Въпреки видимия “резултат” по борсите, анализатори предупредиха, че отражението на новината за смъртта на бин Ладен върху пазарите ще бъде краткотрайно.

Представител на американската админстрация е съобщил, че в петък, на 29 април президентът Обама е дал окончателната заповед за начало на операцията.

Израел определи смъртта на терорист №1 за “огромен триумф” на Вашингтон и неговите съюзници.

Други експерти като Рик Нелсън от Центъра за стратегически и международни изследвания засега са далеч по-предпазливи като припомнят, че Ал Кайда има филиали по целия свят и не е известно какво ще последва.

Индия заяви своята загриженост от факта, че убийството се е случило в Пакистан, тъй като в тази държава терористи от различни организации имат убежища в тази държава е съобщило министерството на вътрешните работи в Ню Делхи.

За идентифициране на трупа на убития ще се направят проверки с ДНК тестове, както и се очаква да бъдат приложени тестове за разпознаване на лицето, предаде Ройтерс.

В 10.30 часа българско време CNN съобщи, че Осама бин Ладен е бил погребан  на неназовано място в морето. Според мюсюлманската традиция, това трябва да стане 24 часа след смъртта. Тъй като не бе оповестен точният час на убийството, не може и да бъде преценено спазени ли са ислямските традиции за погребение.

Защо спецслужбите са избързали да погребат убития – това е загадка, която едва ли ще получи своя отговор.

Сайтът News. bg съобщи, че Държавният департамент на САЩ е предупредил всички граждани на страната за съществуващата опасност, която ги заплашва след ликвидирането на бин Ладен.

Американските власти се опасяват от проявяване на насилие спрямо американските граждани и туристи и затова призоваха всички американци да бъдат с повишено внимание и внимателно да следят новините.

Срокът на действие на предупреждението изтича на 1 август 2011 година.

Дипломатическите представителства на САЩ може да бъдат поставени под временна закрила във връзка със заплахата от антиамерикански атаки.

Дейността на американските посолства на местата с повишен риск ще продължи, но съществува възможност те да бъдат затворени временно или да преустановят предоставянето на услуги на гражданите, за да се обезпечи безопасността им. В тези обстоятелства американските посолства и консулства ще правят всичко възможно да предоставят екстремна помощ на американските граждани.

Часове по-късно, президентът на САЩ Барак Обама съобщи на извънредна пресконференция в Белия дом, че тялото на убития бин Ладен е било открито от американски войници, предаде Ройтерс.

Източник от Белия дом съобщи пред "Скай нюз", че при акцията са загинали един от синовете на Осама, куриер на Бин Ладен, брат на куриера и една жена.

По-късно и NBC потвърди, че при операцията са задържани две от съпругите на Бин Ладен и шест негови деца. 54-годишният Осама има общо 19 деца.

Тялото на Осама бин Ладен е било взето от американските войници и закарано в Афганистан. Пет часа след изявлението на президента Барак Обама, CNN съобщи, че "бин Ладен е погребан в Арабско море съгласно ислямските закони и традиции", като идентификацията на Осама е станала по чертите на лицето. Анализ на ДНК предстои да се прави, но резултатите ще бъдат ясни през следващите дни са съобщенията по този факт.

Доколко сигурна е идентификацията на убития бин Ладен е твърде неясно, още повече необяснимо е защо толкова са бързали американците да хвърлят тялото на Осама в морето, при положение, че ислямската традиция повелява погребение да се извършва 24 часа след настъпване на смъртта.

Затова пък радостта на Щатите бе помрачена от засилване на сигурността на посолствата на САЩ по света, както и извънредните мерки за сигурност, които трябва да предприемат съюзниците в Афганистанската война, тъй като се очаква Ал Кайда да отвърне на удара!

Сайтът Медияпул публикува следното:

“Обама предупреди, че Ал Каида ще продължи да атакува САЩ.

Държавният департамент на САЩ издаде глобално предупреждение към всички американски граждани за повишен риск от антиамериканско насилие предвид скорошната контратерористична дейност в Пакистан.

От Държавния департамент посочиха, че очакват вълна от насилие след ликвидирането на терорист номер едно.

Интерпол също призова да бъдат предприети засилени мерки за сигурност, тъй като смъртта на Осама бин Ладен може да доведе до атаки на отмъщение по цял свят, съобщи Франс прес.

Генералният секретар на Интерпол Роналд Нобъл призова за "допълнителна бдителност” на службите за сигурност заради повишен риск от атаки на Ал Кайда или на групировки, свързани с международната терористична мрежа, след смъртта на бин Ладен.

Очакванията са Осама да бъде наследен на най-високия пост в Ал Каида от родения в Египет хирург Айман ал-Зауахири, който досега бе втори човек в организацията.”

 
"Грузия загива. Като държава тя сега не съществува. Освен вас никой не може да извади Грузия от кризата, и да въведе ред." Така Едуард Шеварднадзе описва началото на обратния си път към родината и молбите, които отправяли към него интелектуалци и политици.

"Аз разбирах и друго: в Грузия след свалянето на Гамсахурдия, властта се бе оказала в ръцете на така наречения Военен съвет, оглавен от генерал Китовани." Тези признания на бившия съветски външен министър Шеварднадзе са направени в Абхазия Инфо, преди две години, в навечерието на Коледа.
"Китовани никога не бе имал нищо общо с политиката, но оглавената от него Национална гвардия фактически контролираше положението. Джаба Йоселиани - човек сам по себе си нелош, бе крадец, но днес бе създал въоръжените отряди "Мхедриони". Сигуа нямаше достатъчно опит - такова бе и обкръжението на тези тримата, никой извън Грузия не желаеше да има нищо общо с тях. Тогава те се сетиха за мен. Два пъти долетя Китовани, молеше ме да се върна, а на каква длъжност? Той нищо не предложи. "Вие сте длъжен да бъдете в Грузия - казваше той... След това пристигна Сигуа, а Йоселиани всеки ден звънеше - ако има някой, който желаеше искрено моето завръщане, то това бе Джаба. Крадецът си е крадец, не можеш да зачеркнеш такъв епизод от живота си, но той бе човек образован и мислещ. Йоселиани ми казваше: "Нашата родина загива. Аз ще Ви позвъня кога трябва да дойдете...не бързайте. Джаба позвъни след 10 дни: "Ето сега Вие трябва да се върнете, след това ще бъде късно, по-рано не биваше." И тогава аз заминах, просто заминах, без да зная с какво ще се занимавам. Назначиха ме за председател на Държавния съвет, но що за дължност е това? Не си главнокомандващ, армията не е на твое подчинение - някакви решения мога да вземам, но това е второстепенно и затова не биваше да продължава дълго." Шеварднадзе звъни на Ханс Дитрих Геншер, външен министър на Германия, с когото са работили с години заедно за едни и същи цели. "Мога още сега да пристигна при тебе, му отговаря Геншер, но сътрудничество между държавите ни докато ти не бъдеш легитимен ръководител - няма да се получи. Почти същото Шеварднадзе чува и от Джеймс /Джими/ Бейкър, /държавен секретар на САЩ в 1992 година - бел. Л. М/.

Тогава завърналият се Шеварднадзе насрочва избори и ги провежда, в същото време в Закавказието се води война, но народът отива и гласува.

Интересен е споменът на Шеварднадзе за намесата на Русия по приключване на войната в Абхазия. Елцин звъни на Шеварднадзе и му казва, че трябва да се сложи край на войната в Абхазия. "Ако Русия поиска, може да стане много лесно приключването на военния конфликт - твърди Елцин пред Шеварднадзе. - Ето защо аз предлагам следното: заминете вие сам, аз ще позвъня на Ардзимба /Владислав Ардзимба - президент на Република Абхазия - бел. Л. М./ и ще съберем ръководителите на всички републики в Северен Кавказ, които също участваха във войната."

"Елцин откри въпросното заседание и обяви: "Трябва да се приключи абхазката война - разказва Шеварднадзе този епизод. - Изказа се един втори, трети - всички са съгласни с Елцин, единствен против бе Ардзимба.

"Аз говорех - той не се съгласяваше - спомня си Шеварднадзе този момент. - Елцин го взе под ръка, отведе го настрана и му каза нещо. "Добре аз съм съгласен - заяви Ардзимба след като се върна при останалите участници в заседанието. Елцин ме повика и ние си подадохме ръце с Ардзимба, Елцин скрепи нашето ръкостискане и обяви: "Войната в Абхазия свърши!" "И какво последва? - продължава Шеварднадзе разказа си. - Ние вече нямахме там войски, само някакви защитници. Още щом момчетата разбраха, че от Москва са предали, че на войната се слага точка, те започнаха да напускат позициите си. Само седмица по-късно започна настъпление с участие на доброволци от Русия. Това бяха бойци, преминали през военна подготовка, бяха им раздали оръжие и всичко необходимо. И няколкостотин чеченци се изправиха срещу останалите наши бойци, батальонът на Басаев. Знаете ли какво вършеха? Отрязаха една човешка глава и след това играха с нея футбол!"
Това признание на Шеварднадзе завършва с едно заявление на Грачов, като министър на отбраната на Русия: "Абхазия ние не можем да оставим, защото тогава губим Черно море."

На практика какво се случва след промените? Русия губи всички пристанища в Прибалтика, губи Крим, Одеса, Севастопол, само Новоросийск им остава и то с не толкова добро пристанище... И ето Грачов си признава, че Русия трябва да завземе Абхазия и там да построи пристанище, от гледна точка на интересите на Русия - Грачов е бил прав."

Това интервю Шеварднадзе дава след решението си да се оттегли от властта.

Във всяка война има мирис на петрол

След отделянето на някои бивши руски републики, битката за Каспийския нефт и кой ще сложи ръка на тръбите, откъде да минат - подпалиха множество регионални военни конфликти. Борбата за чеченския нефт смени много пъти играчите, запазиха се единствено интересите. Около Дудаев и Радуев се въртяха хора с много пари и още по-големи политически възможности. На ръководството на Русия се налагаше да води борба с така наречените петролни генерали, които не се спираха пред незаконните операции и парични трансфери. В регистрираната чеченска Грознефтгаз, контролният пакет акции поема Роснефт, със съпричастието на Кремъл. Роснефт поема и добива на нефт, докато преработката, остава за Грознефтгаз. Бързите печалби са в добива и експорта, докато преработката, както е известно е свързана с допълнителни разходи за поддръжка и ремонт на съоръженията и бавно възвръщане на инвестициите.. Нелегалните, необявени доходи от добив и износ на нефт, намесата на бивши военни в бизнеса с петрол са в основата на нестихващите военни чеченски конфликти и сблъсъците в Ингушетия и Осетия - с това са наясно както Москва, така и Грузия. Кога Русия и Грузия ще подобрят отношенията си, кога в района на Закавказието ще настъпи мир, който ще даде възможност на Грузия да дръпне напред в развитието си? Отговорите са в каспийския нефт. Няма свидетелства, които да потвърдят, че причина за нахлуването на руски или грузински войски е чеченският нефт. А ето, че с времето стана ясно, че Чечения има пряко отношение към разразилата си дипломатическа схватка между Русия и САЩ по контрола над бъдещия маршрут на каспийския нефт. Още през 1992 година представители на мощни западни нефтени компании лансират идеята за евентуална възможност каспийският нефт да се транспортира от Баку през територията на Турция до Джейхан. Мнозина от познавачите по геополитика и глобални интереси в бизнеса, прозряха в тези планове за транспортиране, че започва голяма игра за каспийския нефт, дотолкова, доколкото Русия би работила за пренасочване на тръбопровода и пускане по него на каспийски нефт. След като става ясно че този маршрут минава през територията на Чечня, лидерът на която се обявява за пълна независимост, не бе трудно да се допусне, че заради голямото количество нефт Москва ще се разправи с размирната република, а успоредно с това и с несговорчивия чеченски генерал. Стига се дотам Москва и Азърбейджан да подпишат съглашение за транспортиране на каспийския нефт през руска територия. Не е трудно да се предположи, че точно каспийският нефт повлиява и на решението за разполагане на руски войски в Закаваказието. През август 1996, когато в Грозни се водят боеве, президентът на Държавната нефтена компания на Азърбейджан Натиг Алиев заявява, че изострянето на ситуацията в Чечня ще доведе до това, Азърбайджан да ускори работатат по строителството на алтернативен западен маршрут, който да минава през Грузия. Това охлажда за момент отношенията с Москва, което е обяснимо след като са замесени много пари и за Русия е важно да бъде пуснат в действие час по-скоро планирания от Кремъл тръбопровод. В духа на това, което е казвал сър Уинстън Чърчил, че няма вечни приятели, а само вечни интереси - през ноември 1996 Москва кани чеченския премиер Аслан Масхадов на преговори по редица проблеми, в това число и решаване на въпроса с транспортирането на каспийския нефт. Усетил уязвимостта на Кремъл, Масхадов поставя условие: ще дойде в Москва, ако бъде подписан Указ за извеждане на последните руски части - 101 и 205 бригади. Съпротива на това условие оказва оглавяващият Министерството на вътрешните работи на Русия, Анатолий Куликов, като заминава за Варшава. Така през нощта на 22 и 23 ноември един от заместниците на Куликов се подписва под Указа. В два часа през нощта факс на въпросния Указ пристига в Грозни, а в три часа през същата нощ е занесено копие на самия Масхадов. На сутринта пристигналият от Москва самолет отвежда на борда си чеченската делегация.

Така въпросът с тръбопровода е решен, а през септември 1997 Русия, Азърбейджан и Чечня подписват договор за транзит на каспийски нефт през Новоросийск. С охраната на тръбите се заема батальон от 400 души чеченци, ръководен от близкия до Масхадов Муса Чалаев. Цяла година договорът се спазва стриктно, докато от август 1998 неочаквано спират паричните постъпления от Москва...
Следват отново преговори, игри на високо правителствено равнище, Евгени Примаков подписва разпореждане от 1 декември 1998 да се изплатят незабавно задълженията към чеченската страна, но то не е изпълнено! Следващото разпореждане също не довежда до трансфер на задълженията от Кремъл към чеченската страна. Пет месеца Москва не изпълнява задълженията си да плаща нефта...
Стига се дотам охранителите чеченци, неполучили с месеци заплати, компенсират това с кражби от тръбопровода. Сигурността на нефтопровода е застрашена. В същото време печеливш се оказва тръбопроводът, преминаващ през територията на Грузия.

Когато Примаков успява да уреди частично погасяване на дълговете на Москва към чеченската страна, кражбите не само на транзитния нефт, но и от добива вече процъфтяват. Едни групи от охранителите се специализират по отговорността за безопасна доставка на нефт, други зад граница уреждат схемата за реализацията му. В крайна сметка, докато Москва не изпълнявала задълженията си да плаща, схемата за реализация зад граница на краден нефт като законно добит - процъфтява.

Какво се случваше в Грузия, докато траеше битката за Каспийския нефт?

Убит ли е бил Звияд Гамсахурдия или сам е потърсил смъртта? Едно свидетелство от това време дава отговор на този въпрос.

"Звияд беше добър християнин, и никога не би посегнал на живота си - разказва пред медиите министърът на външните работи Мурман Оманидзе, близък на министъра на сигурността, Игор Гиоргадзе. Той привежда следния пример: "'Тогавашният министър по сигурността, веднъж ми каза: бях обкръжил Звияд Гамсахурдия, можех да го заловя и заведа в Тбилиси. Позвъних на Шеварднадзе и попитах как да постъпя. "Той на мен в Тбилиси не ми е нужен - отвърнал Шеварднадзе и затворил телефона. Присъдата му беше прочетена - си прави извод Оманидзе след реакцията на Шеварднадзе.

По указание на Шеварднадзе е запален домът-музей на Константин Гамсахурдия /поет и преводач на Шекспир/ бяха убедени грузинците, с които говорех по телефона, докато все още имаше връзка с Тбилиси.

Трябва ли да се признаят Южна Осетия и Абхазия? Китовани днес е категорично против, той е убеден, че това са грузински територии и един ден, рано или късно те ще се обединят.
Малцина знаят, че като млад Китовани е бил арестуван и разпитван от министъра на вътрешните работи на съветска Грузия, Едуард Шеварднадзе. Арестът е извършен след инсценирана автомобилна катастрофа, при която обаче загиват двама души. "Падна ли ми момче!" казва тогава Шеварднадзе на 29 годишния Китовани, след което Тенгиз е осъден и попада в затвора. Всъщност далечната цел на инсценировката е бащата на Китовани, който е гонен, преследван и затварян по политически причини, и преди, и след смъртта на Сталин... Така започва това познанство. Свидетелите на катастрофата умират при неясни обстоятелства, а в колонията, където е въдворен Китовани охраната се опитва да го застреля, но куршумът убива друг затворник!

Шеварднадзе е играч от кремълска величина. Още с идването си той отстранява, тези, които го вкарват във властта - с помощта на Китовани и Йоселиани сваля Сигуа, а след това с помощта на Йоселиани е отстранен и Китовани. Най-накрая идва редът на самия Йоселиани, когото Шеварднадзе вкарва в затвора по фалшиво обвинение и присъда от 11 години.

"Шеварднадзе можеше да направи от Грузия Швейцария, но така и не е пожела! - се шегува Джаба Йоселиани, който е известен с чувството си за хумор. По време на жестоката енергийна криза през 1994 Йоселиани повдига духа на отчаяните грузинци: "Дайте да преживеем зимата, а напролет всички ще си направим снимка!"

Колоритна личност, смесица между Сирано дьо Бержерак и Д Артанян - така описват грузинските журналисти идолът на младите и интелигeнцията в Грузия. Приживе Джаба обичал да казва: "Бил съм в много затвори в живота си и всеки нов надзирател, който ме посрещаше, имаше лицето на тогавашния генерален секретар или действащия президент."

В 5 часа сутринта на 4 март 2003 година, Джаба Йоселиани умира след прекаран инсулт, инфаркт и мозъчен оток. Не помага двучасовата операция и борбата на лекарите за живота му, в реанимацията Джаба остава в кома, на командно дишане и така напуска този свят.

Съветски крадец, доктор изкуствовед, театровед, драматург, командир, писател, обвинен в заговор и опит за покушение над президента Шеварднадзе, в опит и за държавен преврат - Йоселиани бе кумир на младите хора в Грузия, на интелигенцията, на няколко поколения грузници, една светла обаятелна, за някои противоречива личност, която имах щастието като журналист да познавам. Патриарх Илиья II Католикос  води лично службата по траурната церемония. Тбилиси почернява от народ, в деня на погребението му. Прахът му почива в Дидутския пантеон на обществените личности, редом с Тенгиз Абулазде и легендарния спортен коментатор и народен артист, Котэ Махарадзе.

Защо не спира процесът на изостряне на отношенията между Русия и Грузия?
В това някои наблюдатели съзират желание на Грузия да въвлече САЩ и Запада, като защита от домогванията на Русия.
Южна Осетия и Абхазия се превръщат с времето в зони на замразени конфликти, които във всеки един момент могат да се възобновят. Близостта им с Грузия, фактът, че това са бивши грузински територии усложява нещата, но пък дава възможност на опонентите на Грузия да използват Абхазия и Южна Осетия като средство за въздействие срещу самата нея. Причината за това бе във факта и че Грузия се превърна в територия за транзит на нефт и тръбопроводът заобикаля Русия. По петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан каспийският нефт достига световните пазари. Предстои завършването и на газопровода Шахдениз-Тбилиси-Ерзерум, който е част от проекта "Набуко". Борбата за влияние на енергийните пазари е приоритетна и е винаги в дъното на военни конфликти, борби за независимост, суверенитет и геополитическо превъзходство и политически смени по върховете на властта.

В тази борба над 20 години имах възможността да проследя десетки човешки съдби на страната с най-слънчева душевност - Грузия. За тях бе и моят разказ.
 

Досега Турция се опитваше да влезе в Европейския съюз, въпреки че само 3 процента от територията й е в Европа, а останалите 97 – са в Азия. Самостоятелната политика на Турция по отношение на израело-палестинския конфликт, търсената и неполучена от САЩ подкрепа за санкции за Иран, и икономическата й обвързаност с Русия дадоха напоследък повод процесът за присъединяване на Анкара към страните-членки на ЕС да върти на празни обороти.

В същото време Турция не спря да развива своята икономика, наука, медицина и да решава положително демографското си развитие. Независимо, че на турска територия се намира най-голямата американска база, това не попречи на турското правителство да обвърже икономиката си с руски енергийни проекти и даже със строеж на атомна централа. За разлика от България – нито един европейски политик не се опита да дава акъл на южната ни съседка, или да се меси във вътрешнополитическите й решения.

В момент, в който Гърция се оказа пред най-дълбоката икономическа криза за последните години, и с това предизвика основателна тревога сред лидерите на страните-членки на ЕС, германският вестник „Die Welt” излезе с коментар на своите страници по последните събития, в който показа, че Турция едва ли не се присмива на финансовата криза на Евросъюза!

В статия под заглавие „Да се поучиш от нелюбимия съсед” бе публикувано дословно следното: „Турците гледат на Гърция, Португалия, Испания и западащото като валута евро и не може да сдържи смеха си. Няма ли да бъде по-правилно ЕС да се поучи от Турция, вместо сегашното обратно положение?”

В публикацията на германската медия се изнася, че много от жителите на Турция в настоящия момент са доволни от това, че страната им не е част от ЕС.

„Възможно е Турция да не съответства на изискванията на Евросъюза – се казва в публикацията – но да вземем само икономическия ръст: Анкара очаква през 2010 година ръст на икономиката си до 6 процента, докато Европейският съюз е далече от подобна цифра”.

„Die Welt” цитира и мнение на специалисти, които прогнозират, че до 2050 година Турция може да изпревари богатите страни на Стария континент.

„Турците считат себе си за много трудолюбив народ, сравнени с гърците, се казва в статията. Очевидно вече става въпрос за млада и динамична нация”.

Бившият испански премиер Фелипе Гонсалес предупреди, че ЕС ще „загуби влияние” на международната сцена, ако се откаже от обещанието си Турция да се присъедини към блока, предаде АФП.

„Европа трябва да спази обещанието си”, коментира Гонсалес пред репортери, разкривайки Доклад за бъдещето на ЕС, поръчан от лидерите на страните-членки.

Факт е, че напоследък официална Анкара не крие своите антиизраелски и антиамерикански  виждания. Това доведе до гласуване в Комисията за външни работи на Камарата на представителите на САЩ, с което се прие резолюция, която се посочва, че избиването на арменци от турските сили в периода на Първата световна война трябва да бъде определяно като "геноцид".

В същата резолюция, която има съвсем необвързващ характер, се призовава президентът Обама да гарантира, че в политиката на САЩ тези избивания ще бъдат официално наричани "геноцид".

Турция веднага отзова посланика си в САЩ за консултации след гласуването, като заяви:

"Сериозно сме обезпокоени, че тази резолюция ще навреди на отношенията между Турция и САЩ, и на усилията за нормализиране на отношенията между Турция и Армения".

Реакцията на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган разколеба тогава Обама и урокът, който той искаше да даде на Турция не се състоя.

Геополитическата ориентация на Турция намери своята посока в момента, в който тя застана на пътя на големите енергийни проекти за транзит на газ, петрол и подписа с Кремъл договор за строеж на Атомна централа. Ако някой си прави илюзии, че Анкара все още държи на евроатлантическата си посока, но той е определено недалновиден. Новата посока, която сочи компасът на Анкара днес е Евразия: Русия, Иран и Китай, което определено е причина на стратезите на българската външна политика да им се завърти по една двойка.

В днешно време греши всеки, който свързва Турция единствено с исляма и изостаналостта. Съвременна Турция постепенно се измъква от хватката на Вашингтон и нищо чудно в близко време да престане да бъде основен геополитически партньор на НАТО в този район на света. Анкара се отдалечава от Вашингтон и ако изваденият кой знае от кой нафталин американски президент Обама не осъзнава това, проблемът нямя да е в Турция.

Усилията на САЩ да хванат влака с присъединяването на Великобритания към признаването на арменския геноцид едва ли ще е в състояние да помогне, тъй като днешните държавни ръководители на южната ни съседка гледат към нови хоризонти, включващи: Иран, Русия и Китай. А това вече е преориентиране на посоката към Евразия.

Усилията на Израел и САЩ за признаване на независим Кюрдистан и Северен Ирак, със залежите от петрол в Киркук, едва ли ще повторят балканския сценарий с бивша Югославия. Вървейки в тази посока, Обама и съветниците му трудно ще успеят да разположат на територията на Турция американска ПРО или ракети прихващачи.

На всички политолози и стратези е ясно, че Вашингтон изобщо не се вълнува от съдбата на кюрдите, а по-скоро гледа към петролните залежи в Северен Ирак. Илюзията, че един създаден Кюрдистан ще прегърне американските петролни компании, като им възложи залежите от черно злато засега ударя на камък.

Остаря и една овехтяла геополитическа стратегия на САЩ и НАТО за дестабилизиране на Южна Европа и Балканите. Освен България и Бившата югославска република Македония /БЮРМ/ едва ли някоя друга страна ще се върже на сметките на Белия дом.

За зла участ на вашингтонските стратези, Турция от месеци вече определено излиза от образа си на западаща ислямска държава. Светският характер на страната бе потвърден и от Конституционния й съд преди две години.

Малцина си спомнят все още как Абдурахман Ялчънкая, прокурор на Турския касационен съд депозира в Конституционния съд искане за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието, на премиера Реджеп Ердоган, заради действия срещу светския характер на държавата. Ялчънкая представи в Конституционния съд обвинителен акт, според който, партията на премиера Ердоган е станала огнище на действия, противоречащи на светския характер на държавата.

Поводът бе, че известната с ислямистките си корени Партия на справедливостта и развитието и една опозиционна партия гласуваха в парламента реформа, позволяваща носенето на ислямска забрадка в университетите – нещо, което беше забранено от десетина години в страната по силата на решение на Конституционния съд.

Турският Конституционен съд отмени решението на парламента да позволи на мюсюлманките да носят религиозни забрадки в учебните заведения на страната и нещата се успокоиха.

Да не припомням, че светски настроените кръгове от турското общество останаха доволни от конституционните съдии, тъй като голяма част от тях тълкуваха разрешението за носене на забрадки в университетите, като стъпка към повторно ислямизиране на страната, а в същото време, съпругата на Ердоган бе сред тези, които носят забрадки...

Според геополитическите сметки на Белия дом – загубата на Кюрдистан трябва да се компенсира с нефт от Егейско море. САЩ не крият, че разчитат и на албанските сепаратисти в Гърция и отделянето на части от Сирия и Иран, населени с кюрди.

Ако някой днес си прави илюзии, че Вашингтон ще направи всичко, за да се стабилизира финансово и политически Гърция, то той е на грешен път. Още бившата външен министър на Гърция Дора Бакояни късаше нервите на Буш-син с неотстъпчивостта си по проблема с името на БЮРМ.

Православието, неостъпчивостта на Атина по въпроса за името, енергийните й връзки с Русия – всичко това наливаше вода в мелницата на фактическото отдалечаване на Белия дом от проблемите на Гърция.

Доларът си отива, и дестабилизирането на страни от ЕС е единствената алтернатива за Вашингтон, да удари еврото и покачи американската валута от неговото падане.

Погледнато реално, екипът на Обама работи и срещу Анкара, и срещу Атина, и срещу Европейския съюз, като се стреми да срине валутата му и дестабилизира икономически Балканите.

Далеч съм от мисълта, че на Анкара нещата ще й се наредят по ноти. Ердоган вече има в ръцете си доказателства за участие на ЦРУ и Израел в антиправителствената организация Ергенекон. При посещението си в Турция Обама направи опит да пренасочи удара от целите и интересите на своята външна политика към Гърция – но и тук сметките му може да излязат криви. Нека не забравяме, че Турция е близка с православна Русия, която винаги ще защити православна Гърция. Вярно е, че енергийното сътрудничество на двете православни държави включва Турция, но Анкара показва, че го приема с охота.

Официален Вашингтон се намеси и в преговорите на Турция с Азербайджан по Набуко, като избута на преден план спорът за тарифите за транзит на газа, и така ги забави.

Към това се прибави и твърдението на австрийския енергиен гигант OMV, който като партньор в Набуко  сигнализира, че проектът може да остане само на хартия без сигурни доставки на природен газ.

Трудно ще е на Белия дом да преглътне имперските си навици на суперсила и да приеме, че доскорошният й партньор на Балканите - Турция е вече на енергийния кръстопът, свързващ Европа с Азия. Към това обстоятелство като се прибави и факта, че Турция е шестнадесета по икономическо развитие в света и шеста в Европа – напред излиза един конфузен резултат: докато Щатите са използвали своя доскорошен партньор в името и постигането на личните си цели и амбиции, Турция се развила, и е сменила посоката си, като от евроатлантическа – вече е определено: евразийска. Т. е. по-перспективната, като с предимство в плановете й вече са Русия, Иран и Китай.

Дали на тази Турция й е необходимо да влезе в сегашния Европейски съюз, където кризата е замразила и изместила перспективата?

Дали Турция ще продължи членството си в НАТО, след като Русия има два политико-икономически съюза за самозащита като ОДКС и ШОС? А страните-членки в тези два съюза са далеч от световната икономическа и финансова криза, нямат Голям брат и присъствието им е равнопоставено?

 

За сведение

ШОС – шанхайската организация за сътрудничество на 61 на сто се намира в Евразия. Нейни членки са: КНР, Руската федерация, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. А Иран и Индия имат статут на наблюдатели.

ОДКС - Организацията на Договора за колективна сигурност, включва Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.

САЩ се опитват да правят геополитика на тръбопроводите, но явно това не им се отдава успешно. Ресурсите са важна част от политиката на подобни формирования. Ето защо изборът на Турция в посока Евразия, а не в посока на евроатлантическите държави е преценен от официална Анкара като далеч по-перспективен.

Тогава дали Турция ще носи гръцката обеца на ухото си от разразилата се криза в еврозоната или ще предпочете избора на свой, собствен път на развитие – предстои съвсем скоро ще научим.

Месеци наред Атина стачкува и протестите й имат мирен характер. Хвърлените бомби в банка, убили трима души дават повод за размисъл: дали покрай легитимните мерки за спасяване на еврото, спецслужби на ЕС, /все още нелегитимирани – бел. Л. М/, не се опитаха да провокират протестиращите гърци с кръвта на трима невинно загинали гръцки граждани? Да не забравяме, че загубите от въпросните стачки се измерват вече в милиони евро.

Гърция едва ли ще стане по-сговорчива след този удар върху мирния имидж на протестите. Едва ли ще се укроти след приетото решение за плана за финансова стабилизация от Брюксел, който бе обявен днес, на 10 май.

Неизвестните в бъдещето на Евросъюза са много и засега все още на Балканите. Португалия, и Испания са следващите в сценариите за дестабилизиране на еврото и съответно – покачване на долара.

Не е ли далеч по-продуктивно спецслужби от страни-членки на ЕС да се разровят в източниците на дестабилизация, още повече, че кризата за 27-те страни-членки тепърва се завръща.

 


Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси

Боян Чуков, международен анализатор Боян Чуков е известен международен анализатор и експерт по проблемите на геополитиката, международните отношения и националната сигурност. Завършил специалност "Радио и телевизия" в Техническия университет – София.

Чуков е работил като журналист на свободна практика, главен редактор на в. "Балкански диалог", секретар в българските посолства във Франция и в Испания. Специализирал е в Института за политически науки в Париж.

Кадрови разузнавач, дипломат, Боян Чуков е работил в управление ”Научно техническо разузнаване” при Първо главно управление на Държавна сигурност, което го прави и добър експерт в областта на на националната сигурност.

Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език. Член е на УС на Българско дипломатическо дружество, на Националния съвет на Националната асоциация за международни отношения, на Издателския съвет на сп."Международни отношения", на Националния консултативен съвет към дипломатическия институт на МнВР, на УС на Центъра за балкански изследвания.

Работил е в Министерски съвет като експерт като външнополитически съветник и секретар по сигурността.

„Хроники”: Каква е причината за началото на конфликта в Близкия изток: борба за ресурси /вода, газ и петрол/ или установяване на определена религия и начин на живот в доскоро светски държави от Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът в Близкия изток винаги е бил в своята основа чисто геополитически. За съжаление геополитиката като наука се владее само от представители на елита и то не във всички страни. Например, в България много хора ползват понятието „геополитика”, но за съжаление са малко тези, които разбират за какво става дума. Конфликтът в Близкия изток се представя на световното обществено мнение и на обикновените хора като сблъсък, който има исторически, конфесионални, икономически и т.н. измерения. В зависимост от интересите на този, който коментира кървавия хаос във въпросния регион, се акцентира в една или друга посока. В действителност изброените по-горе измерения на близкоизточния конфликт се използват от външни фактори като „инструменти” за реализиране на даден регионален или глобален геополитически код. Битката за ресурси е геополитика, а маршрутите за доставка на ресурсите са геоикономика.

Музей в Ирак преди войната„Хроники”: Маршрутите на тръбопроводите минават през области, доминирани от шиити, алавити, от друга страна голямата част от сирийските нефтени запаси се намират в района на така наречения кюрдски североизток, т. е. между Ирак и Турция. Сирийските кюрди /9 на сто от населението на Сирия или около 1,6 млн-бел. Л. М./ са склонни за пряк маршрут за износа на нефт от иракски Кюрдистан, който да заобиколи Ирак и Турция. Засега по ползването на тези ресурси намесата на САЩ е очевидна, но договорът между Турция и Иракски Кюрдистан за нефта и газа от Киркук може да се възприеме като игнориране на Ирак, нещо, което Багдад едва ли ще приеме спокойно. В този смисъл трябва ли да очакваме нагнетяване на напрежението между Ирак и Турция в борбата за този нефтопровод?

Боян Чуков: В коментирания регион имаме все по-отчетливи опити да се изгради Сунитски халифат /базиран предимно на сирийска територия/, което предполага откъсване на територии от Ирак и Сирия и изграждане на ново държавно формирование. От друга страна имаме и изграждане на Шиитски имамат /форма на мюсюлманска теократична държава/ с основен актьор Иран. Тук към днешна дата трябва да отчетем огромните финансови усилия на Катар, който се опитва да бъде лидер в изграждането на Сунитския халифат. Това е причината и между Рияд и Доха да се очертават във времето все по-отчетливи разминавания относно плановете за преформатирането на Близкия Изток. През февруари 2012 година братовчедът на краля на Саудитска Арабия скръцна със зъби на емира на Катар. В Рияд усетиха, че катарците искат да разпаднат териториално саудитското кралство. Катар е „аватар” на Великобритания. За това Доха работи за реализирането на британските геополитически планове. Ако Катар иска да види в Дамаск като управляващи „Мюсюлманските братя”, то Саудитска Арабия промотира радикали в лицето на салафитите и вахабитите. Турция също има свои неоосмански планове за прекрояване на границите, но те очевидно се разминават с тези на САЩ, Англия, Саудитска Арабия и Израел. Накратко, основните играчи в региона се опитват да преформатират територии и да подсигурят безконфликтно пренасяне /транзитиране/ на въглеводороди в изгодна за тях дестинация. При тази прекалено сложна мозайка от интереси, не изключвам и достигане до „парадоксалния” на пръв поглед вариант, когато Израел и Иран от непримирими врагове ще се превърнат в партньори. По-ясно казано, Зад Турция стои банковата група на Рокфелер, а зад Катар банковата група на Ротшилд. Всички са против Башар Асад, но всеки си гони собствените интереси.

„Хроники”: Кое забавя разрастването на конфликта в Близкия изток:

  • Съвпадението на ресурсните интереси в този район на Русия, Китай и Европа;
  • Лавирането на САЩ между запазване на Турция за свой партньор в този район без да пострада от това поддържката на Белия дом за Израел;
  • или
  • Американо-израелските интереси по отношение на иракски Кюрдистан и експлоатацията на находищата там.

Боян Чуков: В момента върви подготовка за широкомащабен конфликт в Близкия Изток. Големите играчи изчисляват т.н. „матрица на загубите”. Очевидно е, че до този момент именно вероятните щети от един по-голям военен конфликт в Близкия Изток са неприемливи за глобалните фактори, чиито геополитически кодове интерферират в региона.

Европа не е геополитически субект и не може да се разглежда като самостоятелен и хомогенен играч в Близкия изток. Интересите на Лондон и Берлин в региона се разминават и всеки си гони собствените национални интереси. Дезинтеграцията на Европа започна със събитията в Барселона и победата на националистите на последните избори. Този процес си има „спонсор зад кадър”. Най-вероятно това е Лондон, който разчита каталунският експеримент да се провали и да послужи за урок на шотландските и други подобни процеси на мъгливия остров.

По отношение на Израел и Турция картината е също прекалено прозрачна. При условие, че действията на Тел Авив или Анкара не съвпадат с градежа на Pax Americana, то те получават незабавно „жълт картон” от Вашингтон. Все пак отношенията Израел-САЩ в момента не са в най-високата си точка, особено откакто президент е Барак Обама.

Търговска улица в Дамаск от спокойното време преди военния конфликт„Хроники”: Войната в Сирия вече беше започнала, когато бе подписан договор за ирано-иракско-сирийска газова тръба, който при реализация ще транспортира 30 на сто повече количества газ отколкото „Набуко”. Този договор бави ли развитието на конфликта в Сирия? Или след провокираната война в Сирия, ще се даде път на идеята за газопровод Израел- Кипър-Гърция, проект, който пряко ще удари Турция и САЩ няма да могат да реагират адекватно поради изключително слабата си външна политика?

Боян Чуков: На този въпрос ми е трудно да отговоря еднозначно. В региона се оказа, че има много нови находища на въглеводороди. По-принцип трябва да имаме предвид, че нефтът на Саудитска Арабия е на изчерпване. Редица експерти са категорични, че новият нефтен кладенец на света ще стане Ирак. В Сирия съвсем наскоро се оказа, че също има открити нови находища на въглеводороди. Това отново поставя кюрдския фактор и различията между сунити и шиити на преден план. Естествено, етническите и конфесионалните конфликти са с огромен потенциал. Разгарянето на един или друг сблъсък очевидно става с „външен” за региона импулс подаден от глобален геополитически фактор. С основна цел, както бе споменато по-горе, реализирането на един или друг геополитически локален или регионален код.

„Хроники”: Близкият изток се бори да изнася природен газ в Европа и проблемът в тази борба очевидно е кой ще държи контрола на износа. Стремежът на арабските държави и Иран да се еманципират от външна намеса е очевиден и това бе една от основните причини за редица бунтове и граждански конфликти, от плана „Арабска пролет”. Тук се намесва и противоборството на Израел и Турция, което от години Щатите не могат да решат. Как очаквате да завърши това?

Боян Чуков: Чрез Катар се прави масиран опит да се нанесе удар върху руския „Газпром”. Доха строи огромен флот от танкери, които ще превозват сгъстен газ в Европа. Близо 64 специализирани кораба се строят по поръчка на Катар в Южна Корея. Износът на Газпром за Европа в резултат на катарската стратегия от миналата година е намалял с 5 на сто.  Проблемът е, че това, на което в Иран му викат Южен Парс, в Доха му казват Северен Парс. Виждате, че става въпрос за едно и също находище, за което имаме сериозен сблъсък на интереси. „Арабската пролет” са събития, за които кралят на Саудитска Арабия заяви, че „че са инспирирани от външни фактори, врагове на исляма”. Естествено, в Рияд ясно осъзнават, че преформатирането на региона ще засегни и границите на кралството. Основните нефтени находища в Саудитска Арабия са в региони, населени предимно от шиити. Зад събитията, наречени „Арабска пролет” стърчат ушите на демократите във Вашингтон и тези на банковата група Ротшилд. Външната политика на новия френски президент също се обяснява сравнително лесно. Франсоа Оланд е свързан с банковата група на Ротшилд. Както се казва: ”Елементарно, Уотсън!”

„Хроники”: Смятате ли, че започналия вече военен конфликт между Израел и Палестина е началото на глобални военни действия в Близкия изток?

Боян Чуков: Конфликтът между Израел и Палестина започна след като имаше посещение на най-високо равнище от Катар единствено и само в ивицата Газа. Тогава на практика беше купена ХАМАС с около 400 млн. долара. Емирът на Катар бе първият държавен глава посетил ивицата Газа. Той игнорира тотално Автономното палестинско ръководство на Западния бряг. Даже лидерът на ПА Абу Мазен изказа остро недоволство. За това, че ПА се „дава на късо” по този начин. ХАМАС започна да се преориентира от Иран към Катар. Не вярвам, че конфликтът между Палестина и Израел може да бъде причина за широкомащабни военни действия, но определено може да послужи като повод.

„Хроники”: Може ли да се твърди, че в така създалата си ситуация около Турция и Сирия, НАТО няма да действа в унисон с интересите на САЩ и държавите от ЕС?

Боян Чуков: Първо, НАТО е особена военна структура. Що се касае до политическите звена на организацията, то там се наблюдава една характерна за нашето време „демократична говорилня”, достъпна за всички страни-членки. Второ, военната структура на НАТО се контролира на 100 процента от САЩ и там се работи единствено и само по проекта Pax Аmericana. ЕС след Лисабонския договор се „натовизира” достатъчно. Въпросът е, че американците вече не искат да финансират повечето военни действия по света и се с ориентират към приканване на своите съюзници да приложат формулата на аутосорсинг /самофинансиране/. В ЕС в момента се води битка между Бон и Лондон кой да води „бащина дружина”. Геополитическите интереси на двете страни са различни и това поражда все по-отчетливи центробежни сили в Съюза. Франция с президент Франсоа Оланд, който е свързан с банковата група Ротшилд ще гравитира по-скоро към Лондон и няма да бъде ключов елемент на европейския френско-германски „мотор”. В действителност, това вече все по-отчетливо са забелязва. Отношенията между Меркел и Оланд отдавна вече не са блестящи. Типичен пример за естественото геополитическо фрагментиране на НАТО и ЕС е Турция, която изведнъж се оказа сама срещу Сирия и кюрдския фактор, въпреки, че е член на НАТО.  Въобще считам, че при един пълноценен конфликт даже военна машина като НАТО трудно ще успее да се обяви за победител.

„Хроники”: Какъв ще е резултатът от войната в Близкия изток: преразпределяне на природни ресурси, или тотално настъпление на радикалния ислям, както вече се случи в доскоро светски африкански държави. Как трябва да очакваме това да се случи на Балканите и в страни от ЕС?

Боян Чуков: Евентуалната война в Близкия изток има за цел поставянето на всички енергийни ресурси в региона под управлението на един глобален фактор, който има амбицията да контролира и менажира целия свят. Настъпването на радикалния ислям ще продължи към Централна Азия и Кавказ. Той плавно, но сигурно чрез „външни импулси” се насочва към границите на Русия и Китай. Радикалният ислям в конкретни геополитически планове се предвижда да бъде използван като лост за решаване на геостратегическите въпроси на водещия към днешна дата постоянен глобален фактор.

 

  • Спиране на Лукойл? Това вече е предизборно...
  • Ще доведе ли до премахване монопола на рафинерията отнемането на лиценза?
  • Каква е вината на Валентин Златев пред Вагит Алекперов
  • Някой иска да сложи ръка на Лукойл като я обезцени
  • Дали този път Дянков настъпи мотиката – игри с руски партньори не са за препоръчванe
  • Кой не е коректен в игричката на Дянков с рафинерията
  • Ако рафинерията започне САМО да изнася продуктите си – кой ще плаща за авантюрите на финансовия министър?

  • Кого ще жертва Борисов в скандала с Лукойл – Дянков, Валентин Златев или себе си?
  • Ще падне ли правителството без вот заради катинара на рафинерията?
  • Синият сеир над кабинета „Борисов” осигурен от хора на Сорос, докато Станишев говори неподготвен?

  • И още в хода на събитията за сериалите от сценария, който вече сме гледали през 1993, 1996, 1997 и 2003 години
 

Наясно ли е премиерът Борисов къде отиде при визитата си в Емирството?

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия,

не слушайте радио,

не четете интервюта

и въобще не може да ви ядоса никой.”

Премиерът Борисов пристига в двореца на емираПремиерът Бойко Борисов замина за емирство Катар, една от най-богатите държави в света, по начин на управление - монархия. Оттам се върна с Голямата кошница  и се започна: Катар ни дава пари за магистрали, Катар проявява интерес за инвестиции и финансиране в 7-ми блок на АЕЦ Козлодуй, Катар може да ни отпусне пари за саниране, Катар проявява засилен интерес към наши селскостопански продукти, като основно той е насочен към секторите овцевъдство, птицевъдство и пчеларство.

Ще внасяме втечнен газ от Катар, ще дадем прекрасни условия за инвестиции на катарската държава...

Разговора на премиера с колегата му от Катар шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани Ще, ще, ще... Това е третото посещение на Бойко Борисов в емирството. Повечето обещания се повтарят и при сегашното посещение, магистралата Русе-Свиленград, която щеше строи Катар още не е започната.

Какви агнета обещали да изнасяме за Катар, след като катарците признават прясно агнешко, агнета, които да се колят там, а ние внасяме замразено агнешко и тук-таме все още има някое и друго агънце се появява в страната?!

Делегацията на българското правителствоПтиците ни са бройлери, независимо, че в хранителните вериги продават и яйца от свободни кокошки. Пчелите ни измират поголовно от „чистата„ природа, а медът в последните години поскъпна много.

Остава санирането, но нали за него имаше осигурени милиарди?

Нали за магистрали също имаше осигурени пари от Катар още след второто посещение на премиера Бойко Борисов?

"Катаргаз" и "Булгаргаз" ще работят за доставки на втечнен природен газ, излезе оптимистично заглавие във вестник в стил ранен соцреализъм.

Правителството на КатарВносът на втечнения газ от Катар предполага пристанище с построен терминал за танкерите с втечнен газ – такова пристанище по нашето Черно море няма и няма да има по две причини: скъпо струва  построяването на терминал, а Турция не пуска танкери с втечнен газ през Босфора.

Нямаме и изградена връзка до такъв терминал с Гърция – всъщност нямаме нищо по осигуряването на получаването на втечнен газ освен приказки, добри намерения, разкази, мечти на държавно равнище и подписано споразумение за намерения.

Подписването на двустранното междуправителствено споразумение„Бе заявен интерес”, „може да инвестира”, „интерес за сътрудничество”, „интерес за проучване на възможностите”, „предвижда се да предприемат”, „смесена българо-катарска работна група ще задълбочи на двустранното сътрудничество”, „Борисов се запозна и с някои от крупните проекти, които предстои да бъдат изградени в Катар през следващите няколко години от чуждестранни компании”...

Катар има готовност да инвестира във финансови инструменти, емитирани от Българската банка за развитие и Фонда за гарантиране на влоговете. Тук ще замълча, за да не каже някой, че съм черногледа за качествата на министъра на финансите Владислав Горанов.

Никой ли не подготви Борисов каква държава е Катар?

Оператор от Катарската телевизия снима посещението на българската правителствена делегацияНа международните редактори бе поднесено следното съобщение: България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Помните ли тези дни на срам и нарушаване на Конституцията?

Като служебен министър-председател, Марин Райков съобщи,  че на 6 май е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С генерала Райков е подписал 12 споразумения от областта на отбраната, които така и останаха секретниПомните ли един служебен премиер, наречен Марин Райков? Същият, който се предложи сам за посланик, одобри се и замина по живо, по здраво на поста си в Рим и по-късно в Малта?

Докато беше назначен за служебен министър-председател, Марин Райков благоволи да ни съобщи,  че вечерта на 6 май, че е приел катарска военна делегация, ръководена от началника на Генералния щаб на катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия. С него Райков подписал 12 споразумения във всички сфери като това се отнася и до сътрудничество в областта на отбраната, на съвместна дейност като инвестиции в транспорта и инфраструктурата, увеличаване на търговския обмен, инвестиции в хранителната промишленост, туризма, енергетиката, образованието и технологиите.

Според Конституцията на Република България, въпросът с международните договори е уреден така:

Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

1. имат политически или военен характер;

2. се отнасят до участието на Република България в международни организации;

3. предвиждат коригиране на границата на Република България;

4. съдържат финансови задължения за държавата;

5. предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове;

6. се отнасят до основните права на човека;

7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

8. изрично предвиждат ратификация;

9. (нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция.

(2) (Нова - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Законът за ратифициране на международен договор по ал. 1, т. 9 се приема с мнозинство две трети от всички народни представители.

(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Ратифицираните от Народното събрание договори могат да бъдат изменяни или денонсирани само по реда, посочен в самите договори, или в съответствие с общопризнатите норми на международното право.

(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 18 от 2005 г.) Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения.

Това означава, че договорите с Катар, подписани от служебния премиер Мартин Райков са подписани в нарушение на основния закон на страната – Конституцията.

Той призна сирийската опозиция, която днес се бие на страната на Ал Кайда!

Улица в Дамаск след боеве на държавната армия с бунтовниците„Нашите две страни споделят и общи цели в региона на Близкия изток. Сигурността и стабилността в този регион е от ключово значение за България и ЕС. Продължаващото насилие в Сирия, съпътствано от тежка хуманитарна катастрофа, е неприемливо. България подкрепя усилията на арабските държави и на международната общност за намиране на трайно, мирно и демократично решение на конфликта...”

Но най-скандалното в изявлението на Райков във връзка със срещата с началника на Генералния щаб на Катарските въоръжени сили генерал-майор Хамад бин Али ал-Атия е следното: „Ние признахме сирийската опозиция за легитимен представител на сирийския народ и в тази връзка оценяваме високо подкрепата на Катар за този процес”.

С каква държава ще си сътрудничим в борбата с тероризма?

Съобщено бе следното: премиерът ще проведе срещи с министър-председателя и министър на вътрешните работи шейх Абдулла бин Насър бин Халифа Ал Тани и със заместника на емира на Катар шейх Абдулла бин Хамад Ал Халифа. Основна тема в разговорите ще бъде развитието и задълбочаването на двустранните икономически отношения.

Не съм чувала двустранни икономически отношения да включват борба с тероризъм, незаконен трафик на оръжия, нелегален трафик на хора..., но как стоят тези явления в Катар?

Катар е един от спонсорите на Ислямска държаваВ момента най-големите спонсори на опозицията (и особено на радикално-ислямистката) в Сирия са именно Саудитска Арабия и Катар. А така наречената сирийска опозиция или сирийски бунтовници убиха десетки хиляди цивилни и се присъединиха към Ислямска държава.

„Подкрепата” на Катар за Сирия върви заедно с тази на Саудитска Арабия и обекта на тази подкрепа е не друг, а представители на сирийската опозиция, в която както е известно влизат крайно ислямистки групировки, включително и от Ал Кайда!

Независимата комисия на ООН, която разследва правонарушения в Сирия, е събрала свидетелства от пострадали хора и медицински служители, според които сирийските бунтовници използват нервнопаралитичния газ зарин. Това каза бившият главен прокурор на международния наказателен трибунал за бивша Югославия Карла дел Понте.

Дел Понте, която е един от водещите членове на комисията, заяви, че следователите не са открили доказателства за използване на химически оръжия от правителствените сили в Сирия.

"Става дума за използване на зарин от страна на опозицията, на бунтовниците, а не на правителствените сили", категорична е дел Понте.

И на фона на тези скандални разкрития, служебният премиер и външен министър на България си позволи да не се съобрази със становището на Комисията на ООН, а еднолично и безразсъдно обяви, че ние, сме били признали сирийската опозиция за легитимен представител на народа на Сирия?!

След като структурите на Ал Кайда изместиха Сирийската свободна армия, Турция  леко се отдръпна от подкрепата, но Риад и Доха - не.

Саудитска Арабия и Катар нямат никакви морални скрупули да поддържат финансово и логистично структури на терористичната мрежа Ал Кайда на територията на Сирия, на която живеят техни братя араби-мюсюлмани

Знаейки от собствен опит какви рискове съпровожда приема на огромно количество хора с неустановена самоличност, самите саудитци и катарци не приемат никакви бежанци от сирийския конфликт.

Във време, когато в Сирия срещу държавата се бият бойни групи от джихадисти, парите на които идват от шариатски държави като Катар, Йордания и Саудитска Арабия, не впечатляват нито Европа, а още по-малко пък дилетантите в българската дипломация и специални служби.

"Нувел Обсерватьор" написа: България е убежище на "Ал Кайда", а правителството се прави на ударено като „бърка” понятията нелегални емигранти и бежанци и какви точно са хората, минаващи турско-българската граница, а така нареченият президент пита добродушно: „Тези жени и деца ли са терористи?”

ИД избива цивилни, християни, мохамедани, взема заложници...Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов.

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получил необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС.

Най-разочароващи са се оказали контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците.

ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

Стратегическия американски проект за прекрояване на границите в т.нар. "Голям Близък Изток"

удари на камък и нещата се обърнаха на 180 градуса.

Твърде показателно, че днес основни съюзници на САЩ срещу ИД са именно режимите, които инвестираха стотици милиони долари и десетки хиляди тонове въоръжение в организациите, декларирали готовност да се сражават с армията на Асад, включително джихадистите от "Джабхат ан-Нусра" и другите филиали на Ал Кайда. Към днешна дата, Белият дом, вместо да наложи санкции на Турция, Саудитска Арабия или Катар заради решаващата им подкрепа за терористите от ИД и търговията с изнасяния от тях петрол /в която са участвали редица турски компании, като Delta Rubis, Gulf Petrol, Star Pet, Bayegan Grup, FTZ, Power Trans и Kizil Grup/, сега ги убеждава да влязат в новата антитерористична коалиция срещу Ислямска държава!

ИД беше създадена от Саудитска Арабия, финансирана от Катар, със сигурност със знанието на САЩ.

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран /"Южен Парс"/ и Катар /"Северно поле"/.

Защо премиерът на страна-членка на ЕС заведе половината си правителство в Катар, след като горе изброените факти са известни на всички държавни ръководители и политически анализатори? Нали Днес се тръби, че Ислямска държава е врагът, ИД е терорист №1, зрелищните масови жестоки екзекуции са също дело на ИД?!

В същото време нито европейско правителство не протестира против финансирането на въоръжените ислямисти в Сирия, Ирак и Ливан от Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ, или против участието на турски фирми в контрабандата на петрол, добит в контролираните от Ислямска държава находища.

На 17.04.2015 г. шведският в. „Експресен“ публикува интервю със сирийския президент Башар Асад. Интервюто, дадено на близкоизточния кореспондент на изданието, Касем Хамеде, в двореца Ал-Рауда в Дамаск, бе излъчено и от няколко световни медии като Ройтерс и Раша тудей.

В него Башар Асад изтъква ролята на американските сателити Турция, Катар и Саудитска Арабия в създаването и покровителството на ислямистката интервенция в Сирия, която западните медии, а и българските медии с американско влияние, наричат „гражданска война“.

Когато хората в Йемен свалиха марионетния владетел, поставен от САЩ, в отговор на отмъщение, Вашингтон нареди на петролните диктатури – Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Емирствата, да използват техните американски бойни самолети, за да бомбардират революционното правителство в Йемен. Целта на Вашингтон като допълнение към отмъщението бе да въвлече Иран в конфликта, така че да прекъсне споразумението за ядрена енергия с Техеран, което им бе наложено от Русия, но това не се случи!

В момента има данни за 150 000 души саудитска армия, която се подготвя да нахлуе в Йемен.

Въпросът ми е: подготвиха ли ДАНС, Министерство на външните работи, посланика в Катар Метин Казак и парламентът визитата на премиера Борисов и министри в Катар, с всичките негативи, които влече то?

Вярно е, че посещението беше анонсирано като икономическо, но съобщението на правителствената пресслужба бе:

България и Катар ще обменят данни и ще си сътрудничат в борбата с тероризма и незаконния трафик. Това стана ясно след срещата между премиера Бойко Борисов и вицепремиера и МВР шеф Румяна Бъчварова с министър-председателя и министър на вътрешните работи на Катар Н. Пр. шейх Абдула бин Насър бин Халифа Ал Тани в Доха. Двете страни ще си сътрудничат в борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотични вещества, оръжия, нелегален трафик на хора и финансови и икономически престъпления.

Ето това би следвало да смути силно евроатлантическата ориентация на политическия ни елит, която ориентация елитът силно размахва ката ден. Лютви Местан мълчи за посещението на Борисов в Катар, така наречената опозиция също мълчи. Дали пък не сме влезли в такт с тангото на ЕС – две напред, една назад и да сме получили отличен /6/ за политическо лицемерие? Хем да приемаме Ислямска държава за терористична, хем да се възмущаваме от убийствата, които извършват членовете й, хем да ходим до спонсора й - емирство Катар...

"Не ми трябват медиите!"

"И от мен да знаете - не гледайте телевизия, не слушайте радио, не четете интервюта и въобще не може да ви ядоса никой.”

Имам две питания:

* Като не му трябват медиите на премиера Борисов, защо от правителството дават пари на послушните медии? Явно му трябват медии на премиера, но послушни.

* Втори въпрос: като не му трябват медиите на Борисов, кой ще венцехвали всяка негова стъпка и стъпките на неговите партийци, депутати и министри!

Три дена да остане на медийно затъмнение правителството и ще загуби и рейтинг и влияние...

Не му трябвали медии на Борисов! И на мен не ми трябват такива депутати и министри, но не бия тъпана!

 
Както сочат последните данни, през второто тримесечие на 2015 руският енергиен гигант "Газпром" е съумял да пречупи тенденцията към понижаване на газовите доставки на европейския пазар. Поне така твърди руското издание "Комерсант", цитирайки официалния отчет на газовия монополист.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/actualno/1802-evropeyskata-qenergiyna-voynaq-i-strategiyata-na-qgazpromq

Така, в сравнение с кошмарното за "Газпром" първо тримесечие на настоящата година, през второто износът на природен газ е нараснал с 27,4%, достигайки 34,8 млрд. куб. м. При това най-бързо нарастват обемите на купувания от Франция руски газ (с цели 82,5%, достигайки 2,7 млрд. куб. м). Следват я Италия (ръст с 40,7%, т.е. 7 млрд. куб. м) и Германия (ръст с 22,7%, т.е. 11,7 млрд. куб. м).

Какво показват цифрите? От една страна, през първата половина на 2015 "Газпром" е намалил газовия си износ с цели 14,8% (като той е достигнал 93,4 млрд. куб. м), което е съпоставимо с най-лошите му показатели през кризисната 2009. От друга страна обаче, ръстът на износа към Европа през второто тримесечие дава основания да се прогнозира, че, като цяло, през 2015 компанията ще продаде поне толкова природен газ, колкото и през миналата 2014, а най-вероятно и повече.

Сред обяснението за случващото се е, че "Газпром" по собствена инициатива реши да ограничи доставките на енергоносители на европейския пазар от септември 2014 до март 2015. Именно това срина статистическите му показатели, затова пък принуди европейските компании активно да изразходват газовите запаси, съдържащи се в подземните им хранилища. В резултат от това, макар че Западна Европа сега ускорява темповете и мащабите на закупуване на руски природен газ, нивото на запълване на газохранилищата и все още е по-ниско от средните показатели за последните години.

Напоследък, в полза на "Газпром" е и развитието на събитията в Украйна. Както е известно, на 14 август 2015 енергийният министър на тази страна Владимир Демчишин призна, че тя няма да може да мине без руския газ и, че Киев "съвсем скоро" ще вземе решение за възобновяване на доставките от Русия. Според него, "ако по някаква причина не получим нови доставки на руски газ, ще трябва да активираме плана за действия в извънредна ситуация".

Тези опасения на украинския министър имат своите основания. Така, по данни на Асоциацията на европейските оператори на подземни газохранилища, в средата на август 2015 обемът на съхранявания в украинските хранилища природен газ е бил едва 13,549 млрд. куб. м. В същото време, за да се гарантира очакваният ръст на потреблението през зимата на 2015-2016 страната се нуждае от поне 19 млрд. куб. м. Така че на правителството ще се наложи или да купи недостигащите около 6 млрд. куб м директно от "Газпром", или пък (заради конфронтацията между Москва и Киев), да получи същото количество руски газ, но от ЕС. В последния случай обаче, Европейският съюз ще трябва максимално бързо да възобнови собствените си запаси, отново купувайки газ от руснаците. Тоест, и в единия, и в другия случай Брюксел ще трябва да плати на "Газпром" за да достави недостигащото количество газ на Украйна.

Междувременно, правителството в Киев вече обяви, че очаква да получи през септември 2015 300 млн. долара заем от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) за закупуване на природен газ. Освен това то преговаря активно със Световната банка (СБ) за друг заем от 50 млн. долара, предназначен за същата цел, както и с Международната финансова корпорация (IFC) за още 200-250 млн. долара.

В крайна сметка, излиза, че Европейският съюз просто няма друг избор, освен да възобнови пълномащабното си сътрудничество с "Газпром". Още повече, че спадът на добивите в най-голямото в ЕС газово находише Гронинген доведе до това, че Холандия, която е третия най-голям газов производител в Европа след Русия и Норвегия, от юли насам се оказва вносител на този енергоносител. Което означава, че ако тенденцията се запази, през 2015 "Газпром" може да увеличи износа си за ЕС с цели 20%, достигайки рекордните показатели от 2013 (137 млрд. куб. м).

И така, може ли да се твърди, че руският енергиен гигант е на път да спечели "газовата война" с ЕС и как това би могло да повлияе върху геополитическите позиции на Москва?

Според президента на Центъра за стратегически комуникации Дмитрий Абзалов, фактът, че "Газпром" увеличава продажбите на газ в Европа е от стратегическо значение за Русия. В тази връзка той напомня, че обикновено през лятото закупуването на природен газ се забавя, което от една страна се дължи на ниското потребление през този сезон, а от друга - на сегашната ниска цена на енергоносителите. В същото време обаче, ниската (при това в дългосрочна перспектива) цена на природния газ буквално "убива" алтернативните източници на енергия и най-вече "възобновяемите". Същото впрочем се отнася и за шистовия газ и петрол. Последните бяха станали изгодни на фона на високите цени на петрола, само че сега ситуацията е точно обратната, затова европейските държави отново са заинтересовани да купуват евтините руски енергоносители.

Експертите напомнят за следната зависимост по отношение цените на природния газ: ако в определен момент петролните цени стигнат "дъното", в рамките на следващата около половин година ще паднат и цените на газа, включително на този, доставян от руския "Газпром". В тази връзка те посочват, че именно през второто тримесечие на 2015 беше пиковият момент в процеса на падане цените на газа, след като в края на миналата година цените на петрола драстично намаляха. Този фактор, също стимулира държавите от ЕС да активизират закупуването на руски газ. Впрочем, в тази посока действат и някои други фактори. Както вече споменах, през лятото Украйна трябва да запълни с газ подземните си хранилища за да си гарантира спокойна зима 2015-2016. За Брюксел е важно това наистина да се случи, защото - освен всичко друго - там разглеждат тези запаси като свой, собствен резерв, който, в случай на нужда, може да бъде насочен към Европа.

Съвсем не е случайно, че европейските държави толкова бързат да попълнят запасите в  своите газохранилища. Причината е, че в Брюксел отново се опасяват от евентуално прекъсване на руските доставки по вина на Украйна. Както е известно, правителството в Киев наскоро обяви, че до 1 ноември в подземните хранилища на страната трябва да има не 19 млрд. куб. м, както се твърдеше досега, а само 17 млрд. Което е почти толкова, колкото имаше в хранилищата и през 2014, като 11 млрд. куб м от тях бяха използвани от самата Украйна. Тоест, очевидно Киев се опитва в своята газова политика да се придържа към миналогодишния график: украинците не купуват газ от Русия, а го вземат от ЕС и се ориентират към натрупването на минимални запаси. Истината обаче е, че Киев може да не успее да събере дори и този минимум тъй като преди една година например (т.е. в средата на август 2014) в хранилищата на Украйна се съхраняваше с 2 млрд. куб. м природен газ повече, отколкото страната разполага в момента.

Всичко това несъмнено създава сериозни рискове за Европа (включително за България) и в същото време е от полза за стратегията на "Газпром" и Русия.

Освен това, ЕС се стреми да се презастрахова, тъй като в Европа не са забравили, как през есента на 2014 на Германия спешно се наложи да запълва с газ подземните си хранилища за да избегне риска от прекъсване на доставките заради ситуацията в Украйна. И тъй като тази ситуация не се е променила особено, същите мотиви движат държавите членки на Съюза и в момента. С други думи, те просто са принудени да възстановят коректните си партньорски отношения с "Газпром".

Що се отнася до надеждите за мащабни ирански газови доставки, след постигнатата през юли 2015 във Виена "сделка" с Техеран, спадът в цените на енергоносителите, фиксиран през летните месеци до голяма степен се държеше именно на нея. Яростната съпротива на влиятелното "израелско лоби" в САЩ срещу "иранската сделка" обаче, прави тези надежди до голяма степен илюзорни. В същото време, други реални алтернативи на руските газови доставки за ЕС, поне в момента не се очертават. В резултат от това в Европа се формират условия, позволяващи на "Газпром" да реализира значителна част от експортния си потенциал именно на пазара на Стария континент.

Разбира се, при сегашните ниски цени на газа, руската корпорация едва ли може да разчита на кой знае какви печалби от това, но е несъмнено, че тези доставки ще укрепят геополитическите позиции на Русия в "енергийната война", разпалена от Брюксел във връзка с украинската криза.

Нещата стоят по следния начин. Колкото повече нараства обемът на руския природен газ, пласиран на европейския пазар, толкова по-обвързан с Москва ще се чувства Брюксел, а това означава и, че руснаците ще имат повече възможности за влияние върху ЕС. Истината е ,че руският газов монополист е в състояние да достави на европейските държави толкова газ, колкото те поискат, при това на твърде ниски цени, което прави тези доставки безалтернативни. От друга страна, евтиният газ на "Газпром" може да донесе на Москва повече политическа, отколкото икономическа полза. Така например, той може да ерозира формиращата се в момента (най-вече под натиска на САЩ) система за изолиране на Русия от останалата част на континента. Да не говорим пък за минимизирането на такива враждебни действия като призивите в рамките на "санкционната война" Европа въобще да се откаже от закупуването на руски газ.

Независимо от опитите на някои да ни убедят в противното, икономиката си остава ключов фактор, определящ политиката. При това, колкото е по-силна икономическата взаимозависимост между ЕС и Русия, толкова по-трудно ще е тя за бъде ерозирана с помощта на чисто политически инструментариум. В тази смисъл, сегашните успехи на "Газпром", сами по себе си, са ключов фактор за ограничаване възможностите на Брюксел да ескалира санкциите срещу Москва. Възможно е ЕС да разшири "черния списък" на руснаците, на които е забранено да влизат в Съюза, но на практика страните членки ще бъдат заинтересовани от запазването на стабилни отношения с Русия.

Накрая, "газовият въпрос" ще се окаже ключов фактор за хода на преговорите относно украинската криза, при това сегашният момент в тези преговори се очертава като изключително важен. Както е известно, през есента на 2015 трябва да се проведат избори в контролираната от бунтовниците зона в Донбас, което е сред основните етапи на реализацията на споразуменията от Минск. Пак през есента ще се активизира и проблемът с руските газови доставки. Всичко това създава добра основа за преговори между Русия и ЕС, в резултат от които Брюксел да мотивира украинския президент Порошенко да коригира позицията си относно изборите в т.нар. Донецка и Луганска републики. Както е известно, Киев би искал те да се проведат по неговите правила, както и украинското правителство веднага след тях да поеме контрола върху границата между републиките и Русия. В Кремъл са наясно, че ако заради отслабването на икономическия потенциал на Русия, способността и да оказва натиск върху ЕС намалее, това ще позволи на Киев да прави каквото си иска в Донбас, докато Западът най-вероятно ще си затвори очите за всички евентуални нарушения от негова страна на споразуменията от Минск. Ето защо фактът, че "Газпром" отново се превръща в ключов инструмент на руската геополитика не може да не радва управляващите в Москва.

----------------------------------------------------------

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

 
Жените в Саудитска Арабия са забулениНалага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2015/1758-klubat-na-razbitite-sartsa-shestima-sayuznitsi-s-koito-sasht-tryabva-da-skasat

Много често се оказва трудно да се прекъснат дори и зле развиващите се отношения. Добрите времена могат да отминат и една изглеждала някога перспективна връзка да деградира, но хората просто да не искат да признаят, че е време да се разделят.

Държавите, особено САЩ, се сблъскват със същите проблеми. В течение на десетилетия Вашингтон си подбираше съюзници по същия начин, по който мнозина днес събират приятели във Фейсбук. Смята се, че независимо от променилите се обстоятелства Америка на практика никога не бива да изоставя съюзниците си. Парадоксално е също, че колкото по-малко актуална изглежда една връзка, толкова по-настойчиви стават американските чиновници в усилията си "да разширяват и укрепват" отношенията (и ангажиментите на САЩ) с въпросната страна.

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Саудитска Арабия

Държавният секретар Джон Кери на посещение в Саудитска АрабияАмериканските управляващи много обичат да говорят за споделените ценности, предоставяйки военни гаранции и подписвайки щедри чекове на десетки държави. Никой например не се заблуждава, че Саудитска Арабия е страна, с която Америка има някакви общи ценности или дори интереси, ако не броим търговията с енергоносители и случайно възникналите общи противници, като покойния Осама бин Ладен например.

Това обаче не задължава Вашингтон и Риад да формират алианс, за да могат да си сътрудничат, когато интересите им наистина съвпадат. Несъмнено, саудитците трябва да продават петрола си за да живеят и са склонни да осребряват всеки чек, независимо дали идва от приятели или от врагове. А когато монархията им се окаже застрашена, те със сигурност ще реагират решително, дори жестоко, без да се налага някой отвън да ги стимулира за това.

Ако става дума за ценности, съюзът с Риад е огромен срам за Съединените щати. Саудитска Арабия на практика представлява тоталитарна държава: монархията ограбва собствения си народ, жестоко репресира опозицията, потиска религиозната свобода и дори се опитва да изнася саудитската тирания - например в съседен Бахрейн. Покойният крал Абдула се смяташе за "умерен" и "реформатор", но само в контекста на едно от най-несвободните общества на планетата. Както изглежда обаче, наследникът му крал Салман е склонен да спре, или дори да върне назад процеса, позволил постигането на някакъв минимален прогрес през последните две десетилетия.

Затова е крайно време да изпратим на Риад ясно послание, че слагаме край на досегашните си отношения. Двете правителства могат да продължат да си сътрудничат, когато това е уместно и се налага. Следва да бъде сложен край обаче на посещенията на американските президенти, чиято единствена цел да се демонстрира почтително уважение към трона на Саудитите. Да бъдат прекратени интимните приятелски срещи с монарха при отпътуването на държавния ни глава. Американските военни вече не трябва да се разглеждат като евтина лична охрана на семейство Ал-Сауд, готова да действа по заповедите на Риад.

Южна Корея

Спецчастите на южнокорейската армияАко някога е имало алианс, който в резултат от променените обстоятелства да е станал неуместен, това са американските гаранции за сигурността на Република Корея. Двете страни действително споделят някои ценности - поне откакто Сеул най-сетне предприе важни стъпки към демокрацията, независимо от проточилата се подкрепа на Вашингтон за южнокорейските диктатори. В същото време, следва да сме наясно, че обширните културни, икономически и дори семейни връзки между нашите две страни ще продължат да се развиват без оглед на отношенията ни в сферата на сигурността.

Навремето САЩ бяха въвлечени в Корейската война не заради уж присъщото на полуострова стратегическо значение - преди началото на конфликта дори генерал Дъглас Макартър отрича тази територия да представлява някаква геополитическа ценност. Вашингтон по-скоро се чувстваше отговорен да се включи в тази война след като, съвместно със Съветите,  реши да раздели Корейския полуостров и в същото време отказа да въоръжи армията на Южна Корея. Що се отнася до сигурността, американските политици погрешно сметнаха нападението на Северна Корея за предварително обмислена стъпка на съветския диктатор Йосиф Сталин и възможна прелюдия към мащабна съветска инвазия в Европа.

След това американското военно присъствие на полуострова беше необходимо докато Югът не постигна необходимата политическа стабилност, демонстрирайки в същото време впечатляващо икономическо развитие. През 80-те години на миналия век Южна Корея вече далеч изпреварваше Северна в икономически план. В началото на 90-те пък Сеул окончателно прегърна демокрацията, а и съюзниците на Севера от времето на студената война също се промениха, в резултат от което изчезна възможността Русия или Китай да подкрепят евентуална нова севернокорейска агресия. Днес съотношението между Южна и Северна Корея в икономиката е 40:1, а в числеността на населението е 2:1, да не говорим за тоталното технологично превъзходство на Юга и мощната  международна дипломатическа подкрепа, на фона на почти пълната изолация на Севера.

Тезата, че Южна Корея продължава да се нуждае от американските субсидии в сферата на отбраната е също толкова основателна, колкото и евентуална молба на САЩ към Европа да им помогне за да се защитят от Мексико. Истината е, че Югът може да се защити и сам. Някои американци си въобразяват, че Сеул се е присъединил към "големия", доминиран от Вашингтон, алианс за да сдържа Китай, но южнокорейците би трябвало да са се побъркали, ако действително искат да превърнат тази гигантска съседна държава в свой постоянен противник, заемайки страната на САЩ в противоречията помежду им, които при това не ги засягат особено (Тайван, островите Спратли, или архипелагът Сенкаку). Някои други форми на сътрудничество, като обменът на разузнавателна информация например, могат да се окажат по-изгодни за Вашингтон и Сеул, но те следва да се реализират без продължаването на т.нар. "Договор за взаимна отбрана", който само формално има "взаимен характер".

Ирак

САЩ воюваха в Ирак с години и разрушиха древни паметници на културата и една от най-старите цивилизацииВоенната интервенция в Ирак, осъществена при управлението на Буш-младши, беше плод на многобройните илюзии на американския елит, като започнем с тази за наличието на оръжие за масово унищожение у режима в Багдад. Освен това американските управляващи бяха искрено убедени, че иракчаните ще могат да създадат либерална, нерелигиозна демокрация, ще признаят Израел и ще се присъединят към САЩ в техния велик поход към социално и прогресивно бъдеще. Уви, всичко това се оказа продължителен кошмар - поредица от причудливи фантазии, стрували живота на 4500 американци и над 200 000 иракчани.

Класически пример за "резултат, противоположен на очакванията" стана появата на т.нар. Ислямска държава. Сваляйки светския диктатор Саддам Хюсеин, Съединените щати провокираха ожесточена сектантска война. Шиитското мнозинство най-сетне получи политическо господство, но жестокостта му накара изтласканите от властта сунити да потърсят защита и подкрепа от ислямистите. Днес Вашингтон отново воюва на страната на номиналния си съюзник, донесъл страдания както на себе си, така и на мнозина други.

Шансовете, че двете страни някой ден действително ще споделят общи ценности никак не са много. Ирак страда от липсата на демократични традиции, граждански институции и толерантна философия. Това разбира се не означава, че там никой не е заинтересован от изграждането на едно по-либерално общество. Истината обаче е, че обществените отношения в Америка и Ирак продължават фундаментално да се различават и едва ли ще се доближат в обозримо бъдеще.

Впрочем, между двете страни не съществува и кой знае какво съгласие в стратегически план. Отношенията на Багдад с Иран винаги ще бъдат определящи. Шиитското управление надцени силите си и сега е застрашено да загуби страната. Затова отново се обръща за помощ към американците! В същото време, силата, която днес застрашава Ирак и Иран, т.е. Ислямска държава, не представлява кой знае каква опасност за Америка. Затова пък, тесният военен алианс с Багдад ще ангажира САЩ в регионалната религиозна война на страната на радикалните шиити, част от които продължават да убиват иракски сунити. И тук сътрудничеството има смисъл, когато е изгодно за Америка, но когато не е, следва да се спазва определена дистанция. Тоест, не бива да се говори за някакви постоянни съюзнически отношения с Ирак.

Балтийското трио

Eстония, Латвия и Литва съществуват в лошо обкръжение. След като дълго време са били част от Руската империя, а после са погълнати от Съветския съюз след краткото им съществуване като независими държави, те и днес се боят от сянката на Москва. И трите държави настояват за присъствие на части на НАТО - с други думи на американски войски, както и за постоянното "потвърждаване", че Вашингтон е готов да воюва заради тях.

Разширяването на Северноатлантическия алианс за сметка на балтийските държави е добър пример за това, че Вашингтон е забравил, какво всъщност трябва да представлява НАТО. Повечето държави си избират съюзници за да укрепят своята собствена сигурност. След Втората световна война САЩ се опасяваха от разширяването на съветското господство в Евразия и създадоха НАТО като щит, зад който Западна Европа би могла да се заеме със своето възстановяване.

Тази политика работеше - дори прекалено добре, защото европейските членове на пакта предпочитаха да запазят изгубилата смисъл зависимост от Америка дори и след като се възстановиха и осъществиха мощен скок в икономическото си развитие. Независимо че все още съществуваха известни проблеми в сферата на сигурността, те можеха да бъдат решени от европейците или посредством формирането на континентален алианс, като приемник на НАТО, или от една нова НАТО, оглавена и формирана от самите европейци. Включването на балтийските постсъветски държави в пакта беше ярък пример за присъединяването на страни, представляващи своеобразна "черна дупка" в сферата на сигурността, т.е. слаби държави с минимална военна мощ, но с потенциално конфликтни отношения с Русия.

Днес единствено Естония изпълнява препоръката на НАТО да изразходва 2% от своя БВП за нуждите на отбраната, което, само по себе си, е нищожно ниско равнище за една страна, която непрекъснато тръби, че може да бъде нападната от могъщия си съсед. Латвия и Литва изразходват за целта наполовина по-малко средства, макар да обещават в крайна сметка да постигнат същия показател. Балтийците обаче не се притесняват от това, защото - както вярват те - въпреки ангажиментите си по целия свят, Америка ще бъде така добра да разположи свои военни части по техните граници и ще ги защити.

Вероятно не би било реално да искаме балтийските държави да бъдат "извадени" от НАТО, но истинският проблем за Америка е самата НАТО, а не отделните нейни членове. Затова Вашингтон би трябвало да напусне алианса, заменяйки го с набор от по-ограничени споразумения за военно сътрудничество с ЕС и с европейските държави, разполагащи с най-мощни въоръжени сили и значителни военни бази. Няма нужда да напомням, че Естония, Латвия и Литва не влизат в този списък.

Филипините

Филипините - диктатура, корупция, псевдодемокрацияОтношенията на Америка с тази полупропаднала държава имат дълга и трагична история. Първоначално САЩ я окупират в рамките на имперската експанзия, предприета в края на ХІХ век от президента Маккинли, чиято крайна цел е Китай и която Тихият океан превръща в перманентна - както надуто твърди сенатор Албърт Бевъридж, един от апологетите на ранния американски империализъм. След това на американците се налага да смажат активното движение за независимост, насочено първоначално срещу колониална Испания. В хода на този ранен пример за "налагане на демокрацията" загиват около 200 хиляди филипинци.

След като в крайна сметка наистина става независима, по време на Втората световна война страната е окупирана от Япония. След освобождението си, Филипините преминават през диктатура, корупция и некомпетентна демокрация, както и през най-различни и причудливи комбинации между тези модели, при някои от които например, вицепрезидентът разполага с повече военни пълномощия от държавния глава. Продължителните метежи, организирани от радикалните местни ислямистки групировки, подкопават и малкото стабилност, с която може да се похвали тази страна.

Армията на Манила е отражение на тези порочни основи. Така, един от филипинските министри на отбраната се оплаква от военния флот, който не може да плува, и от военновъздушните сили, които не могат да се вдигнат във въздуха. Флагманът на днешният филипински флот е бракуван американски кораб. Но въпреки това, Филипините упорито се забъркват в спорове с Китай заради рифа Скарборо (част от архипелага Спратли) и други райони на Южнокитайско море.

По-точно обаче е да се каже, че Манила би искала тези спорове да бъдат решени в нейна полза от САЩ. Двайсет години след затварянето на американските бази и извеждането на американските части от страната, през миналата 2014 Филипините сключиха нов договор за статута на въоръжените сили, позволяващ временното дислоциране на американски части на тяхна територия, с все по-очевидното желание да ангажират приятелски настроената свръхдържава в локалните морски спорове, които не представляват никакъв интерес за Вашингтон. САЩ биха предпочели тези спорове да бъдат решени с мирни средства и нямат никакви причини да се намесват в конфронтацията между една страна, която не е склонна да направи нищо сериозно сама, и една възходяща велика сила, която има изключително амбициозни планове. Ето защо Манила също е в списъка на американските съюзници, които би трябвало да получат от президента Обама послание, че вече не трябва да разчитат за всичко на САЩ.

Украйна

Провокираната от САЩ гражданска война превърна градовете в руиниЧисто технически, Киев не е съюзник на САЩ, макар че това не си личи по начина, по който американската администрация се отнася към Украйна и най-вече, как добре познатата група от неконсерватори и хипернационалисти би искала да се отнасяме към тази страна. Нито пък по това, как сегашното правителство в Киев би искало Америка да се отнася към него.

Украйна е обременена с много проблеми, дължащи се на нейната история и география. Тя дълго време е част от Руската империя и Съветския съюз, с кратки промеждутъци на частична независимост, но никога не е била важна за САЩ. Макар че по време на студената война Вашингтон беше включил Украйна в списъка на "поробените нации", нито един американски стратег, никога не е твърдял, че контролът на Москва над тази територия е сериозен проблем за САЩ, да не говорим, че засяга жизнените им интереси. Така беше и, когато преди четвърт век Киев най-сетне се освободи от руската опека. През 1994, след като Украйна ликвидира запасите си от ядрено оръжие, САЩ подписаха т.нар. Меморандум от Будапеща, но той съдържаше само банални ангажименти, като например обещанието да бъде сезирана ООН, ако друга държава заплаши, че може да използва ядрено оръжие срещу Киев. Намесата на Вашингтон през 2004 и 2005 помогна за идването на власт на Виктор Юшченко, но той се оказа непредсказуем, некомпетентен, и без всякаква връзка със собствения си народ. Идването на власт на сегашната администрация, в резултат от миналогодишния пуч, неочаквано доведе до обратните резултати (оказали се още по-катастрофални както за Америка, така и Украйна), провокирайки присъединяването на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в Донбас.

Макар да е разбираемо, защо украинците - както и балтийските народи - искат Америка да им изпрати бронетанкови части, Вашингтон няма никакви причини да го прави. Тази борба е трагична, но сложна, защото в нея се смесват гражданската война и чуждата намеса. Истината обаче е, че Украйна е безполезна за американската сигурност и определено не е достатъчно значима за да оправдае конфронтацията с нейния ядрен съсед. Украйна винаги ще е от много по-голямо значение за Русия, която ще плати много по-висока цена и ще поеме много по-висок риск за да надделее в битката за нея.

Затова САЩ следва ясно да дадат да се разбере, че Киев никога няма да бъде част от НАТО и в Украйна никога няма да бъдат разположени американски военни части. Вашингтон не бива да доставя оръжие на тази страна. Икономическите, културни и хуманитарни интереси на Америка в Украйна са реални, но ограничени. Както и да се развият двустранните отношения в бъдеще, не може да става и дума те да формират някакъв алианс.

Откакто САЩ възприеха тезата, че са най-важната световна сила, винаги им е било трудно да казват "не". Без значение, за какво и кого точно ставаше въпрос, но когато Албания, Румъния, Черна гора, Грузия и още много други държави се обръщаха с някаква молба към нея, Америка винаги казваше "да". Помощ - да. Оръжие - да. Бази - да. Премахване на реални или въображаеми заплахи - да. Алианси - да.

Вече не достатъчно да се научим да казваме "не". САЩ трябва да започнат да пресичат решително претенциите на многобройните кандидати да бъдат "осиновени" и издържани от нас. В края на краищата, ползвателите на Фейсбук изтриват от списъка на приятелите си хората, с които са се скарали, или които им създават ненужни проблеми. По същия начин, Вашингтон следва да се откаже от фалшивите си съюзници. Това би укрепило в много по-голяма степен американската сигурност, отколкото поемането на нови ангажименти и гаранции към всевъзможни слаби и незначителни държави.

------------------------------------------------------------------------

* Авторът е старши сътрудник в Института Катон във Вашингтон, анализатор на National Interest. В края на  2013 той гостува в България, където участва в организираната от Българското геополитическо дружество и списание "Геополитика" международна конференция "Геополитиката на опиума: Афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014"

 

Западните държави членки на Европейския съюз вече не са толкова единни във верността си към САЩ и следването на нейните заповеди

Наемници от чужди държави в УкрайнаАмериканският президент Барак Обама предприе най-сложния и дълъг път да сваля руския президент Владимир Путин. Освен това Обама реши да приключи със стабилността на еврото и да го срине. Това бяха европейските задачи на Обама, с които той реши с един хаос да улучи поне една торба зайци: да получи най сетне стратегическа територия под носа на Русия, да дестабилизира Русия, да използва НАТО и европейските държави, за да му свършат работата, да прекъсне снабдяването на Европа с руски газ.

Дали тази авантюристична стратегия на официален Вашингтон ще заздрави позициите на Обама, или ще го срине преди края на мандата – това сме на път да научим.

Площадът на Майдана, след стрелбите на снайперисти и палежитеЗащо трябваше да мине цяла година, за да чуем признанието от Барак Обама: ние бяхме посредници при смяната на властта в Украйна? Американският президент открито призна в интервю за телевизия CNN ролята на САЩ в държавния преврат, станал в Украйна през февруари 2014 година. Кратко и ясно.

В същото интервю, цитирано в радио Гласът на Русия, Обама каза, че реалният военен конфликт между САЩ и Русия няма да бъде мъдро решение, но заплаши с „предприемане на военни мерки за защита на съюзниците“.

И действително, докато в Минск вървяха часове наред трудни преговори между Русия, Германия, Франция и украинския президент Порошенко, в Щатите приеха законно отпускане на 1 млрд долара за оръжие на Украйна.

Според американския президент, Вашингтон „се занимава с укрепване по границата с Русия на онези страни, които влизат в състава на НАТО“. Обама разказа в интервюто за по-нататъшните планове на Белия дом: „Ще се придържаме към този курс – засилване на натиска върху Русия и укрепване на Украйна“.

Военният експерт и бивш шеф на израелската секретна служба Яков КедмиВоенният експерт и бивш шеф на израелската секретна служба Яков Кедми, в интервю за Russia Today, коментира заявлението на Барак Обама. Той изтъкна, че Вашингтон повече не се притеснява в изразяването на своите намерения и опитите за смяна на едни или други неугодни власти по целия свят. „През последно време те абсолютно спокойно говорят и го вършат почти открито“ – каза Кедми.

Що се отнася до Украйна, според Кедми, смяната на властта там не бе самоцел. Целта беше да се отслаби Русия, смятана от САЩ за една от заплахите за своята световна хегемония:

- Китай и Русия за тях са сериозна опасност, защото не дават да съществуват тяхната бъдеща военно-политическа и икономическа хегемония. И затова те целят да избият това най-слабо, според тях, звено – т.е. Русия.

В същото време, докато Долната камара на Конгреса на САЩ представи законопроект за 1 милиард долара военна помощ за Киев, Вашингтон заплаши Москва с нови санкции, ако не спре да подкрепя сепаратистите в Източна Украйна?!

Капитолия въ ВашингтонДокато Обама се опитва всячески да дестабилизира Европа чрез военния конфликт в Украйна, за пръв път от 1921 година насам Съветът за външни отношения на САЩ (Council on Foreign Relations) поиска официално от американския президент да уволни съветниците си и да му бъдат назначени служебни - по равен брой от двете водещи партии, за да бъде поправен хаосът, който Обама сътвори на международната арена и да бъдат предотвратени още усложнения до края на мандатът му...

Тиери МейсанС просто око се вижда, че кризата, обхванала американският държавен апарат директно застрашава оцеляването на Империята като световен лидер. Това вече не е просто единично мнение на експерти и анализатори като Тиери Мейсан, това е тема, разтърсваща най-високите етажи в американската власт.

Стигна се до момент, в който почетния президент на Съвета за външни отношения поиска официално оставките на главните съветници в администрацията на Барак Обама. Този път сблъсъкът е отвъд обичайния: „републиканци срещу демократи", не само републиканците критикуват Барак Обама, съюзници на САЩ, анализатори и експерти недоумяват как е възможно настоящия американски президент да сътвори толкова хаос, действайки неориентирано и без ясна визия на места като Сирия и в Украйна...

Тиери Мейсан е френски интелектуалец, основател на независимото издание „Voltaire Net“, автор на няколко книги и колумнист във френски, английски и руски ежедневници, публикува в сайта alterinformation.wordpress.com следните свои наблюдения:

„Залогът е ясен – хегемонията на САЩ и НАТО.

От няколко месеца насам наблюдавам с особен интерес странната тенденция: Вашингтон няма конкретна външна политика. Има две фракции, които си опонират и успоредно прокарват своите си политики във външните дела на Съединените щати.

Войници на САЩ на позицияТова е най-очевидно по отношение на Сирия, където Белия дом първоначално организира Даеш с цел провеждането на етническото прочистване в Ирак, след това оглави международна коалиция срещу терористичната организация, а в същото време, без дори да се опитват да го скрият, ЦРУ продължават да ги подкрепят. Това противоречие се появи и в официален Париж и неговите служби, прехвърляйки се от САЩ към някои от съюзниците им.

Чък Хейгъл, министър на отбранатаКогато Чък Хейгъл поиска писмен отговор вярно ли е това той не просто не получи такъв, той беше уволнен.

Хаосът скоро се разпространи и в НАТО, алиансът някога създаден да се противопоставя на СССР и продължил съществуването си с единствената цел да воюва срещу днешна Русия, когато турския президент Реджеп Таип Ердоган и руския Владимир Владимирович Путин подписаха големи икономически споразумения.

Почетния президент на Съвета за външни отношения Лесли Гелб наруши мълчанието. Той заяви, че „администрацията на Обама е лишена от елементарни инстинкти, нужни за адекватна преценка относно въпросите, касаещи националната сигурност на САЩ.“

стигайки по-далеч в искането си

„Барак Обама да уволни старши съветниците си и да назначи нови.“

За по-наблюдателните и запознати това е тънък момент. От създаването си през 1921 година Съвета за външни отношения на САЩ не е поемал подобна остра позиция. Но сега това се случва, защото всички виждат, че с безхаберната си външна политика администрацията на Барак Обама води САЩ към пълен провал.

Защо не става дума за „републиканци срещу демократи“?

Единственото мъдро решение е на американския президент спешно да се предостави помощ, за да се избегнат допълнителните провали и усложнения до края на мандатът му. Лесли Гелб предлага нещо много умно – новите съветници на Барак Обама да са по четирима демократи и четирима републиканци.

От демократите – Томаск Пикеринг (бивш посланик на САЩ в ООН), Уинстон Лорд (бивши асистент на Хенри Кисинджър), Франк Уиснър (неофициален шеф на ЦРУ и доведен баща на Николас Саркози) и Мишел Флориноу (президент на Център за нова американска сигурност).

От републиканците – Робърт Зоелик (бивш директор на Световна банка), Ричарт Армитаж (бивш асистент на Колин Пауъл), Робърт Кирмит (евентуален следващ директор на Световна банка) и Ричърд Бърт (бивш преговарящ по договора за намаляване на ядрените оръжия между САЩ и СССР).

И най-важното. От Съвета за външни отношения предлагат „четиримата мъдреци“ да съставят съвсем нова стратегия и да се опитат да поправят сътворения от Обама хаос във външната политика на САЩ.

„Четиримата мъдреци“, разбира се са: Збигнев Бжежински, Джеймс Бейкър, Брент Скоуфорт и Хенри Кисинджър.

Очевидно е, че мнозина нямат търпение Барак Обама най-накрая да си отиде.

Така мечтите на американския президент за втори мандат полека-лека се изпаряват. Разбира се, в повечето български медии катаклизмите във Вашингтон останаха извън интереса им. Съобщено бе мимоходом и без обяснения за уволнението на Чък Хейгъл и толкова.

От месеци наред в телевизии и печатни издания надделява русофобската интерпретация на събитията в Украйна.

Дебалцево, разположението на силитеСайтът alterinformation.wordpress.com пусна статия, според която 25% от личния състав (около 2,200 души) на украинската армия, която бе обкръжена в Дебалцево се е състоял от военнослужещи от държави-членки на НАТО и чуждестранни наемници.

Темата с факти участваше в предавания на телевизия Алфа и това явно е станало повод да се поиска спирането й от властимащите.

Сайтът alterinformation.wordpress.com се позовава на The Strategic Culture Foundation, където бяха обяснени совалките на Кери в Украйна, и пътуванията на Меркел и Оланд до Киев.

Държавният секретар Джон Кери и украинският президент Петро Порошенко„Първо Джон Кери пристигна в Киев, предлагайки летална военна помощ на Петро Порошенко, знаейки, че ако падне Дебалцево сепаратистите ще консолидират контрола си върху Източна Украйна и ще обтегнат западния фронт на бойните действия още по-застрашително – по направление Днепропетровск” - отбеляза alterinformation.wordpress.com.

Превземането на ДебалцевоТози пореден провал на украинската армия е причината, поради която западните лидери занервничиха и започнаха дипломатическите совалки. Затова и Киев прие набързо в град Дебалцево да се отворят два хуманитарни коридора, по които мирното население да бъде евакуирано. Вместо да помагат на мирното население да се евакуира обаче Киев беше ангажиран с извозването в Дебалцево на боеприпаси и военнослужещи на украинската армия и НАТО. Всичко това се случи в периода 6-7 Февруари.

Все по-напредващите на запад сепаратисти и скандалът, който щеше да избухне, ако бъде разкрит броя на военнослужещите на НАТО и чуждите наемници, биещи се срещу тях, принудиха френския президент Франсоа Оланд и немския канцлер Ангела Меркел да посетят Киев в деня, в който на визита беше американския държавен секретар Джон Кери, а на другия ден да кацнат в Москва и да предложат на Владимир Путин ново мирно споразумение за приключване на войната в Украйна. Те предложиха на самопровъзгласените Донецка и Луганска народни републики да бъде предоставена по-широка автономия в рамките на украинската държава, а сепаратистите да запазят териториите, които се намират под техен контрол до момента.

Вицепрезидентът Джо БайдънЗа нещастие немския и френския лидер не можаха да се договорят окончателно с руския президент. Те просто нямаха достатъчно време. Още на 7 Февруари по заповед на вицепрезидентът на САЩ, Джо Байдън ВСУ спешно предприеха ново контранастъпление  с една единствена цел – да отблокират жп.прелеза на Дебалцево и заклещените бойци на НАТО в града. Затова не трябва да ни очудва, че на 9 Февруари Върховната рада на Украйна официално поиска от САЩ да им бъде доставено оръжие, а мирният план на Оланд и Меркел едва ли ще се случи.

Чуждестранни наемници се бият на страната на украинската армия още от 2014 година. През месец март на изминалата година стана ясно, че поне 300 наемници от частната армия на САЩ (финансирана от Държавния департамент), прочула се злощастно в Ирак и Афганистан – „Блекуотър“ са изпратени в Донецк.

Колкото до изпращането на оръжие,

германският канцлер Ангела Меркел заяви във вторник, че нейното правителство не подкрепя въоръжаването на Украйна със „смъртоносни, летални оръжия“ в борбата срещу сепаратистите.

Военният коментатор Александър Голц изрази мнение пред руското издание „Независимая газета“, че Украйна няма да може да използва оръжията, от които се нуждае, без хиляди американски инструктори.

„Можете да си представите реакцията на Русия, в чиито очи това ще представлява разполагане на НАТО по нашите граници“, написа той.

„Доставките на оръжия за Киев ще се превърне в катализатор за най-лошото развитие на събитията – Украйна ще бъде разрушена при разорителна война в Европа, която САЩ ще помогнат да бъде разпалена, съобщава американското издание The American Conservative. Градейки своята външна политика, САЩ не трябва да мислят като „свръхдържава“, а като нормална държава, посочва изданието

Какво още се крие от българските граждани

Товарният кораб „Yasar Abi“От Бургас към украинското пристанище „Октябрск“ в гр. Николаев под Панамски флаг тръгна Товарният кораб „Yasar Abi“.

Пристанище „Октябрск“ е специализиран порт за транзит на въоръжение и боеприпаси.

В кораба е натоварен смъртоносен товар – 680 тона различни боеприпаси от НАТО-вски страни. Практически Киев не разполага в момента със свои боеприпаси.

На 3 януари т.г. „Yasar Abi“ е посетил грузинския порт Поти, където се намира военно-морската база на Грузия, а от 20 януари 2015 година се товареше на док в Бургас.

В момента пълният с боеприпаси кораб бърза на помощ на разбитата украинска армия, за да може тя да продължи да унищожава своето собствено население.

„САЩ превръщат Украйна в европейски „Афганистан“,

Патрик Бюкенъннаписа Патрик Бюкенън в в American Conservative, съветник на двама американски президенти – Рейгън и Никсън и кандидат за президент на САЩ от Републиканската партия.

Бюкенън задава въпроса: „Как в такъв случай следва да реагираме ние, американците? Да изпратим свои инструктори и да се сражаваме на страната на украинското правителство, докато въоръженото противопоставяне се изостря, а броят на убитите и ранените нараства непрекъснато? А може би трябва да изпратим военните си кораби в Черно море? Мислим ли за последиците, след като навремето не помислихме, какво ще се случи, когато решихме да свалим Саддам Хюсеин, Кадафи и Мубарак?

Америка никога не е имала жизнено важни интереси в Крим или Донбас заради които си струва да се забърква във въоръжен конфликт с Русия. Освен това, нямаме възможност за пряка военна намеса и изтласкване на руската армия без съответната подготовка за по-сериозно военно противопоставяне и възможните разрушения в Украйна.

Какво биха си помислили Айзенхауер, Кенеди, Никсън или Рейгън за американския президент, който рискува да влезе във въоръжен конфликт с ядрената свръхдържава Русия заради две области в Югоизточна Украйна, управлявани от Москва още от времето на Екатерина II?

Всичко, което се случва днес в Украйна, е трагедия и катастрофа. И ние също сме виновни, че подкрепихме държавия преврат на киевския Майдан, в резултат от който беше свалено законно избраното проруско правителство на тази страна.

Съществува обаче опасност от още по-страшна катастрофа, ако позволим да бъдем пряко въвлечени в украинската гражданска война. На първо място, изглежда почти сигурно, че ако не ние самите, то нашите съюзници са обречени на поражение. На второ място, ако изтласкаме Русия от Европа и я отдалечим още повече от Запада, няма да и оставим никакъв друг избор, освен да задълбочава отношенията си с намиращия се във възход Китай.

Другата линия за дестабилизация на еврото и Русия бе петролът.

Барак Обама се срещна с новия крал на Саудитска Арабия Салман бин Абдулазиз ас СаудБарак Обама се срещна с новия крал на Саудитска Арабия Салман бин Абдулазиз ас Сауд. Кралят е уверил президента на САЩ, че Саудитска Арабия няма да промени позицията си на световния енергиен пазар. След тази среща и уверенията, че страната му ще запази същите обеми на производство, световните цени на петрола се понижиха.

Няколко дни по-късно Саудитска Арабия опита да притисне руския президент Владимир Путин да оттегли подкрепата си за сирийския президент Башар Асад, ползвайки доминиращата си позиция на световния пазар на петрол и пораженията, които понася руското управление от ниските цени на суровината, написа New York Times, позовавайки се на дипломатически и разузнавателни източници.

Съкращаване на добива на петрол и съответно по-високи цени на световния пазар е било предложението на Саудитска Арабия. Путин от своя страна нееднократно демонстрира, че предпочита Русия да понесе икономически загуби, отколкото да промени външнополитическия си курс.

Русия е сред най-големите поддръжници на Сирия, като години наред продава въоръжение на Дамаск за борба с ислямистките групировки в страната, предоставя и обучение, резервни части и поддръжка. Саудитска Арабия от своя страна е де факто лидерът на пералния картел ОПЕК и има най-голямо влияние върху цените. Отказът на Рияд да намали добива си е сред основните причини за задържането на петрола под 60 долара за барел. След посещение на саудитския външен министър Сауд ал-Файсал в Кремъл през ноември 2014 година, руският му колега Сергей Лавров отхвърли възможността цената на петрола да се определя чрез политически натиск и заяви, че тя трябва да зависи от търсенето и предлагането.

САЩ също търпи загуби и се наложи да се откаже от много от находищата на шистов газ при сегашните ниски цени.

Русия в момента страда от липса на средства, а и се намира в дипломатическа изолация заради санкциите, последвали анексирането на Крим и намесата в Източна Украйна, но въпреки това Путин остава сред важните играчи в Близкия изток. Мнозина експерти са на мнение, че Путин засега не е готов да оттегли подкрепата си за Асад.

Самият Асад засега също няма намерения да напуска поста си, а дори и това да се случи, той ще продължава да се радва на подкрепата на Иран. Помощта на Техеран е сред основните фактори, които позволяват на Асад да се задържи на власт дори и след години борба срещу ислямистките групи в страната.

Германският канцлер Ангела Меркел при американския президент Барак ОбамаПреди преговорите на „нормандската четворка” в Минск, германският канцлер Ангела Меркел отпътува за Вашингтон, където разговаря с американския президент Барак Обама.

Телефонен разговор е имало и на Петро Порошенко с Барак Обама след подписване на минските споразумения.

Дали след подписването на Споразуменията Минск 2 лидерите на Германия и Франция ще започнат да осъзнават, че са употребени в плановете на САЩ срещу Русия.

Дано скоро се осъзнае и версията, че официален Вашингтон се опитва да дестабилизира еврото, за да вдигне долара и го стабилизира. Остава в Брюксел да прозрат, че играят чужда игра в Украйна с цел укрепване на НАТО и рухването на Русия. Русия не е Сърбия, която бе притисната да отстъпи Косово, зад нея са Китай, Индия,Иран, Турция, природните ресурси, ядрените оръжия.

Цената за тази американска авантюра плаща Европа, еврото ще пада, дестабилизирано, докато в официален Киев слушат и се водят по акъла на Белия дом.

Ако това е новото разбиране за евроатлантически ценности –след дължи години война в сърцето на най-стария континент и стотици хиляди жертви, разрушения, НАТО ще спечели, САЩ ще спечелят, Обама ще се стабилизира, а тук в Европа една дългогодишна скъпоплатена пропаганда, и манипулации ще тласнат ЕС към неговия безславен край.

И още нещо: от Косово е тръгнало масово изселване на албанци. Над 100 000 албанци са се изселили от Косово, предаде македонското електронно издание МКД. Според изданието властите в Прищина вече започнали да прилагат мерките за спиране на масовото изселване на албанците от Косово през Унгария към страни от ЕС.

ЕС изрази загриженост заради увеличаващият се брой на граждани на Косово, които нелегално влизат на територията на Съюза, предаде македонското електронно издание Република. Според последните информации през последните два месеца от Косово са заминали над 50 000 души. Ситуацията е особено тревожна за Унгария, Германия, Франция и Австрия, където отиват повечето емигранти от Косово. Информациите от ЕС говорели, че от Косово влизали повече нелегални емигранти, отколкото от Сирия и Афганистан заедно.

Маделин Олбрайт много си хареса Хашим Тачи и това реши съдбата на КосовоНали Мадлин Олбрайт твърдеше, че въпросното Косово е стабилна държава, тогава защо албанците го напускат масово? Не напускат сърби. То не са останали и кой знае колко сърби в Косово...

Косово бе създадена без референдум, без желанието на местното население, като изкуствена държава и в нарушение на международното право. Целта беше САЩ и НАТО да ударят Сърбия, като я раздробят.

Никой не разследва престъпленията на АОК, никой не разследва трафика на човешки органи от Косово, въпреки, че данни за това имаше в изобилие. Важното бе проамериканската държава да бъде оставена на спокойствие – тогава защо днес албанското население я напуска? Явно нещо в американската геополитическа „архитектура” на Балканите се оказа погрешно. Но зад това „погрешно” стоят десетки хиляди жертви, разрушения разбити семейства трагедии – никой не търси отговорност от една Велика сила. Тя по презумпция е права и непогрешима.

Горните редове са една моя версия. Времето ще покаже дали съм била права. И все пак, ако всичко дотук води към моята версия – съгласете се, че това е най-сложния път за Барак Обама да свали Владимир Путин и стабилизира долара, защото къде остават в тази схема Брюксел и еврото?!

 

Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът

Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът.
Да поразсъждаваме заедно върху това. Ето я и първата информация:

Осама – убит пред очите на дъщеря си
Осама бин Ладен е бил убит пред очите на 12-годишната си дъщеря, твърдят пакистански вестници, цитирани от ДПА. Тя е единственият човек, потвърдил смъртта на лидера на „Ал Кайда“ след изявлението на американския президент Барак Обама, че американски военни са убили мозъка на атентатите от 11 септември при операция в Аботабад, на 60 км североизточно от столицата Исламабад. Вестник „Нюз“ цитира официални източници, според които дъщерята на Бин Ладен „потвърди, че баща й е бил заловен жив и застрелян от специалните части на САЩ през първите няколко минути от среднощната операция“. Това твърдение противоречи на американското уверение, че американските морски пехотинци са се опитали да заловят жив Бин Ладен, но са го убили, след като той оказал съпротива, отбелязва ДПА.

Светът приветства убийството на Осама Бин Ладен
(Това е заглавие на друга информация по темата!)

И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря.
Оппа! Какво стана? Повреда в телевизора!? Къде е онзи глас, дето бръщолевеше допреди малко за ценностите на цивилизацията? И другият, дето му пригласяше за висшето достижение на човечеството – западната демокрация? За правото на всеки да получи честно и независимо правораздаване? Къде сте дърдорковци за демокрация, защо млъкнахте? Защо не искате да ми обясните, как така хамериканците, хем от 2009-та знаели къде е Осама, хем се размърдаха да го гръмнат чак през 2011-та? Дали друга една публикация озаглавена „Осама преизбра Обама (за президент 2012 – бел.моя ВФ)” не обяснява американската ленивост? И още един последен въпрос по казуса – Обама, възседнал световната медийна проституция за пълни идиоти ли ни взема с брадата лъжа, че мозъка на атентатите от 11 септември е Осама? Та то не се случи толкова отдавна и ние не сме забравили, а и архивите са живи – Осама Бин Ладен няма нищо общо с атентатите от 11 септември! Влизаш в интернет и за минути вадиш купища информация и анализи, които са категорични – саудитът е точно толкова изумен от случилото се с кулите-близнаци, колкото и всеки нормален жител на планетата…

Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
При въздушния удар по Триполи в събота загинаха един от синовете на Кадафи – Сейф ал Араб (на 29 години) и трима от внуците му – Сейф (на 2 годинки), син на Мохамад Кадафи, Картахена (на 2 годинки), дъщеря на Анибал Кадафи, и Мастура (на 4 месеца), дъщеря на Айша Кадафи. Убити бяха и техни приятели и съседи.
Сейф ал Араб, студент в Мюнхенския технически университет, имаше съвсем ограничена роля в структурата на властта в Триполи, посочва Ройтерс.
„Това, на което сме свидетели, е законът на джунглата. Сега вече е ясно на всеки, че това, което се случва в Либия, няма нищо общо със защита на цивилните. Това е директен опит да бъде убит лидерът на страната“, каза либийски говорител.
От НАТО заявиха само, че са ударили по „командно-контролна сграда“, но настояха, че всички цели на алианса са военни и свързани със противодействие на систематичните атаки срещу цивилното либийско население от страна на силите на Кадафи.
Франс прес съобщава, че Бенгази, крепост на либийските бунтовници, е бил огласен от изстрели на радост след новината за убийството на сина на Кадафи. „Толкова са доволни, че Кадафи е загубил сина си при въздушен удар, че стрелят от радост“, заявил говорителят на Преходния съвет (политическия орган на бунтовниците) Ахмед Омар Бани.
Пак убийства, пак стожерите на западната демокрация, сипят ракети върху жилищни квартали, за да „защитят цивилните”. И убиват. И не се извиняват, а дебелооко твърдят, че са ударили по „командно-контролна сграда”, само дето една дузина съвсем цивилни, какъвто без съмнение е студентът в мюнхенската политехника Сейф ал Араб и други близки на Кадафи са убити. Западните демократи пазели цивилните, същите тези „цивилни”, които цяла канонада са направили с автоматично оръжие в Бенгази „от радост след новината за убийството на сина на Кадафи”.

Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни!
Шеста заповед (пардон, Пета за католика Саркози!): Не убивай!
Цивилизация на убийството. Демокрация на убийството. Кажете дърдорковци за демокрация, кажете ми за Шестата заповед? Това ли е – изсипваш един ескадрон каубои посред нощ и набързо без съд и присъда гръмват нечий баща в окото, грабват го и трупа в океана… Пращаш ескадрон железни птици, засипват с огън и жупел нечий син и после беж у дома… Едно уиски? Двойно? За блестящо свършеното човеколюбиво и богоугодно дело? Прозит! Още едно? Още думи? Нямам думи. Бездумен съм. Безсловесен…

Джулиан Асанж:
Фейсбук, Гугъл, Яху са шпионски инструменти на американското разузнаване

заяви в телевизионно интервю шефа на УикиЛийкс. „Фейсбук в частност е най-добрата шпионска машина изобретявана някога. В тази мрежа ние имаме най-представителната база данни в света за хората, техните връзки, техните имена, адреси, техните комуникации един с друг, за техните роднини. И цялата тази информация се намира в САЩ, напълно достъпна за американското разузнаване. Фейсбук, Гугъл, Яху – са все американски организации и имат интерфейси с американското разузнаване. Това не е въпрос на проучвания или мнения, те просто разработиха тези интерфейси специално за целта. Ясно е, че е много скъпо да се вадят записите един по един и затова всеки по света трябва да разбере, че всеки път, когато добави приятел в страницата си във Фейсбук, той върши безплатно работа за изграждането на световната база данни на американските шпионски ведомства.

 

Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…(Трета заповед). Тъй и тъй вече я погазих и пак ще възкликна – свети небеса! Каква йезуитщина, не стига, че ти правят хипер-досие с майчиното мляко и номера на обувките, ами те и карат сам да си го попълваш! В какъв свят живеем.
Напоследък често се питам дали братята Уашовски са съзнавали гениалността на делото си, когато създаваха филма „Матрицата”. И дали човеците на свой ред осъзнават, че този филм е откровение, не за някакво необозримо бъдеще, не за някакво друго време и място, а за Тук и Сега! Защото кажете ми с какво се различава виртуалната реалност от „Матрицата” спрямо ентусиазираната медийна реалност, която т.н. „четвърта власт” денонощно извайва с думи звук и образ, оплитайки в манипулативните си мрежи мат`ряла-електората-консуматорите, помагайки угоднически на политическият боклук да възседне всенародните тълпи и да ги язди, да ги язди.
Някога един мъдрец беше казал „Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята!”. Днес, всеки печен келеш от пиара ще ви каже „Дайте ми достатъчно голям бюджет и аз ще ви спечеля изборите, където си пожелаете и когато си пожелаете!”. А където мат`рялът непокорства – убивай! Шестата заповед? Кво ти пука! Заповедите са затова – да се нарушават.
В един интернетски форум нейзнайна душа непокварена беше написала: „Ако убиеш един си убиец. Ако убиеш 1000 – герой! Е…кажете, че тази цивилизация не е примитивна!!!”
 
„Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия.“
Публикация на сайта ГЛАСОВЕ
Фредерик Уилям Енгдал е американски икономист и политолог

- Г-н Енгдал, в своята книга „Столетие на войни“ вие давате интересен анализ на събития от ХХ век. Много ми хареса описанието на кризата от 1973 г., когато нефтът рязко поскъпва.

- Според мен за ръста на цените на нефта са виновни не нефтените шейхове, а САЩ и Великобритания. По-точно англосаксонските банки, нефтените компании и военнопромишленият комплекс. Към 1971 г. златният резерв е по-малко от една четвърт от официалния дълг на САЩ. Това по принцип означава, че ако всички чуждестранни притежатели на долари поискат да се обезпечат със злато, то Вашингтон не би могъл да го направи. Обявявайки на световните притежатели на долари, че техните зелени хартии повече няма да се обменят за злато, президентът Никсън „прекъсна кислорода“ към световната икономика. Световната търговия след 1971 г. стана една арена за спекула с различни валути.

Истинските архитекти на стратегията на Никсън са се намирали във влиятелните търговски банки на Лондонското сити. Сър Зигмунд Варбург, Едмон де Ротшилд, Джоселин Хамбро и др. видели нечувани възможности в отказа на Никсън през лятото на 1971 г. от златния стандарт „Бретън-Уудс“. След август 1971 г. при съветника по национална безопасност Хенри Кисинджър доминиращата политика на САЩ стана контролът, а не развитието на световната икономика. Първостепенна задача на 70-те години стана намаляването на населението в развиващите се страни, а не трансфер на технологии и стратегии за промишления растеж.

Американското министерство на финансите е разработило секретно споразумение с валутната агенция на Саудитска Арабия, официално одобрено през февруари 1975 г. Според него огромните нови саудитски свръхдоходи от продажбата на нефт в значителна степен трябвало да бъдат инвестирани за погасяване на дефицита на правителството на САЩ. В Саудитска Арабия изпратили младия инвестиционен банкер Дейвид Малфорд, който станал главен „съветник по инвестиции“ на Централната банка на Саудитска Арабия, за да направлява саудитските нефтодолари към правилните банки, естествено, в Лондон и Ню Йорк.

Трябва да се обърне особено внимание на това как нефтената криза засегна ФРГ. Икономиката на тази страна се развиваше успешно, ръстът на промишлените показатели изумяваха целия свят. След като от 1971 г. САЩ престанаха да обменят долари за злато, много страни започнаха да предпочитат германските марки.

В резултат на това марката силно се стабилизира по отношение на долара, в САЩ това се възприе като заплаха. Още повече че през 1969 г. постът канцлер се зае от социалдемократа Вили Бранд, който започна да провежда политика на сближаване със СССР както в политически, така и в икономическите области. Именно той през 1970 г. подписа знаменитата сделка „газ - тръби“. И нещо повече, по време на арабо-израелската война през 1973 г. Вили Бранд обяви, че ФРГ ще спазва неутралитет, и забрани американците да използват базите си в Германия за доставка на оръжие за Израел. САЩ обаче не обърнаха внимание на тази забрана. В резултат на това Германия, както и други страни на Запад, изпитаха върху себе си действието на „нефтеното оръжие“.

Очевидно американците не можеха да простят такова своеволие от страна, която след Втората световна война беше фактически окупирана от техни войски. През 1974 г. последствията на нефтената криза принудиха редица германски банки да банкрутират, което доведе и до отслабване позицията на германската марка. Цената на вносния петрол в Германия се увеличи през 1974 г. на невероятната сума от 17 млрд. германски марки, а половин милион души се оказаха безработни. Шокът от внезапното 400% повишаване на цената на основните енергийни суровини имаше опустошителни последствия за германската промишленост, транспорта и селското стопанство. През 1974 г. Вили Бранд беше принуден да подаде оставка. Обвиниха го, че не се справя с петролната криза. Освен това „неочаквано се изясни“, че съветникът на Бранд – Гюнтер Гийом, бил агент на разузнаването на ГДР.

Голяма част от по-малко развитите световни икономики, които не притежаваха значителни петролни залежи, внезапно бяха поставени пред необходимостта от неочакваното и невъзможно за тях 400% увеличение на цената енергийния си внос, без да се броят химикалите и торовете за селското стопанство, произвеждани на базата на петрола.

През 1973 г. Индия имаше положително салдо на търговския баланс, това беше здравословна ситуация за развиващите се икономики. През 1974 г. Индия имаше във валутния си резерв 629 млн. долара, от които тя беше длъжна да плати годишната сметка за внос на петрол от 1.2 млрд. долара, тоест почти два пъти повече. Судан, Пакистан, Филипините, Тайланд и много други страни в Африка и Латинска Америка се озоваха през 1974 г. със зейнали дефицити в своите платежни баланси. Като цяло по данни на МВФ развиващите се страни през 1974 г. имат общ търговски дефицит на стойност 35 млрд. долара, колосална сума за ония времена. При това не е чудно, че този дефицит беше на цената на петрола.

По времето, когато петролният шок имаше опустошително въздействие върху ръста на световната промишленост, той в същото време доведе и до огромни печалби за някои добре известни кръгове: най-големият – нюйоркските и лондонските банки и „Седемте сестри“ – петролни корпорации от САЩ и Великобритания. Основната маса доларови доходи на ОПЕК беше насочена към водещите банки в Лондон и Ню Йорк, преводите бяха в долари, както и цялата международна петролна търговия. За разлика от ФРГ Великобритания успя да получи изгода от петролната криза. Ръстът на цените на петрола направи изгодни разработките на петролни находища в Северно море и англосаксонските компании можеха да спечелят добри пари.

- А защо се случи рязко понижаване на цените на петрола в средата на 80-те години?

- По времето на Рейгън американската икономика беше в разцвет, свързан с инвестиции в най-съвременните промишлени мощности. Икономическият просперитет на САЩ, свързан с инвестиции в най-модерната индустриална сила, изчезна. Стоманата беше обявена за "ръждивия пояс" на индустрията и стоманодобивните заводи бяха изоставени. Където имаше пари, бяха построени търговски центрове, игрални домове и луксозни хотели.

За да финансират това диво веселие по време на търговския бум, почти през цялото време на управлението на Рейгън парите идваха отвън. Оказа се, че никой не се замисляше за това, че за краткия период от пет години след 1914 г. САЩ от най-големия кредитор в света се превръща в държава длъжник. Кредитът беше „евтин“ и се увеличаваше в геометрична прогресия. Семействата се оказаха с рекордни нива на задлъжнялост за покупка на жилища, автомобили, видеомагнетофони. Правителството влезе в дългове за финансиране на загубите от данъци и заради разширяването на военното строителство на Рейгън. През 1983 г. годишният бюджетен дефицит започна да достига нечувани нива от 200 млрд. долара. Заедно с рекордния дефицит растеше държавният дълг, при това на уолстрийтските дилъри и техните клиенти се изплащаха рекордни суми.

Лихвените плащания по дълга на правителството на САЩ за шест години се увеличиха от 52 млрд. долара през 1980 г., когато Рейгън идва на власт, на повече от 142 млрд. долара през 1986 г. (сума, равна на една пета от всички държавни приходи).

Извън тези тревожни признаци обаче парите продължаваха да текат от Германия, Великобритания, Холандия, Япония като печалба от операции с недвижимости и финансовите пазари. През 1980 г. съвкупният частен и държавен дълг на САЩ е 3.9 трилиона долара, а към края на десетилетието достига 10 трилиона долара.

На тези, които имаха отношение към историята или добра памет, като че ли всичко това изглеждаше добре познато. То вече се беше случвало в бурните 20-те години до 1929 г., докато сривът на фондовата борса не доведе до рязко спиране на рулетката.

Когато през 1985 г. на икономическия хоризонт започнаха да се събират буреносни облаци, заплашвайки бъдещите президентски амбиции на вицепрезидента Джордж Буш-старши, ролята на „спасител“ отново трябваше да играе петролът. Само че този път в много по-различен маниер от англо-американския нефтен шок от 70-те години. Очевидно Вашингтон е разсъждавал по следния начин: „Ако ние можем да определяме цените, защо да не можем и да изчакваме момента, когато това е най-удобно за нашите цели.“

Убедиха Саудитска Арабия да мине на вариант „обратен петролен шок“ и да наводни депресирания световен пазар със своя петрол. Към пролетта на 1986 г. цената на петрола на ОПЕК пада подобно камък и стига ниво по-ниско от 10 долара за барел при средна цена почти 26 долара само няколко месеца по-рано. През март 1986 г., когато по-нататъшното падане на цените на петрола заплашваше да дестабилизира жизнените интереси не просто на малките независими конкурентни производители, а на най-големите британски и американски петролни корпорации, Джордж Буш-старши предприе тайно пътуване до Рияд, където според някои информации предложил на крал Фахд да прекрати войната на цените. Министърът на петрола на Саудитска Арабия Заки Ямани встъпи в ролята на изкупителна жертва на изобретената във Вашингтон политика и цените на петрола се стабилизираха на нива около 14-16 долара за барел.

Тексас и други петролни щати на Америка изпаднаха в депресия, но търговията с недвижимости в други щати тръгна нагоре с рекордни темпове, а на фондовия пазар започна нов подем, който стигна до небето. Падането на цените на петрола през 1986 г. изкара за живот един спекулативен балон, съпоставим със ситуацията през 1927-1929 г. в САЩ. Лихвените проценти падаха все повече, на нюйоркската фондова борса постоянно течаха пари. На Уолстрийт стана модерно ново финансово извращение – да се търгува със заеми.

През 1979 г., когато в разгара на втората петролна криза Пол Уокър започна своя монетарен шок, правителството преброи 24 млн. американци под чертата на бедността, определяйки тази черта като 6000 долара годишно. През 1988 г. числото се увеличи с повече от 30% и достигна 32 млн. американци. Както никога по-рано в историята на САЩ данъчната политика Рейгън-Буш съсредоточи богатството на страната в ръцете на малък елит. От 1980 г. според изследване, проведено от Бюджетната комисия на САЩ и Камарата на представителите, реалните доходи на 20% от най-богатите граждани са се увеличили с 32%. В пряко обръщение на Вашингтон към японското правителство на премиера Накасоне се казва, че всеки президент от Демократическата партия ще нанесе щети на японско-американските търговски отношения. Накасоне оказал натиск над Банката на Япония и министерството на финансите, за да ги направи по-сговорчиви. Японските данъчни ставки от октомври 1987г. падаха и падаха, придавайки на американските акции и облигации, а също и недвижимости, да изглеждат сравнително евтини. Милиарди долари излязоха от Токио и се отправиха към САЩ. През 1988 г. доларът остана силен и на Буш се удаде възможността да надиграе на изборите своя съперник от Демократическата партия Дукакис. За да обезпечи тази поддръжка, Буш даде персонални гаранции на висши японски официални лица, че неговото президентстване ще подобри американо-японските отношения.

- Какъв беше смисълът от двете нападения на САЩ над Ирак?

- През 1990 г. Ирак имаше много голям външен дълг и властите на САЩ намекнаха на Садам Хюсеин, че няма да възразят, ако той ограби Кувейт. Когато обаче Ирак нападна Кувейт, САЩ му обявиха война. Характерното е, четази война бе финансирана от съюзниците на САЩ – Германия, Япония, Саудитска Арабия и Кувейт, които заплатиха на американците 54.5 млрд. долара. В резултат на това САЩ завърши операцията „Пустинна буря“ с чиста печалба от 19 млрд. долара. Тази война беше необходима на САЩ за укрепване на позициите им в Близкия изток и за сплашване на съюзниците в Европа и Азия. Аналогични бяха причините и за войната през 2003 г.

- Защо САЩ допуснаха рязко падане на цените на петрола в края на миналата година, което доведе до рязко съкращаване на инвестициите в добива на шистов нефт? Те биха могли да използват своите връзки с терористите, за да организират нападения срещу Ирак, Нигерия, Ангола, Алжир и други страни.

- Що се отнася до петролния въпрос: стратегията на Държавния департамент на САЩ и ЦРУ е, че Саудитска Арабия сваля цените на петрола, за да оказва натиск преди всичко на Русия, а после на Иран и Венецуела. Не мисля, че при реализацията на това шистовият нефт се взема под внимание. Не подценявайте глупостта на ключови фигури във Вашингтон, окръг Колумбия, но и не бива тя да се надценява. В този случай може би смятат, че ExxonMobil, Chevron и BP ще бъдат в състояние да издържат 6 месеца на спада на цените. Секторът на шистовия нефтодобив се състои от средни и малки компании. „Големият Петрол“ в САЩ отстъпи на заден план. Миналата година „Шел“ нарече инвестициите в добива на шистов нефт най-голямата си грешка и се оттегли, преди цените да бъдат свалени. Терористичните атаки на нефтопроводи и добивни мощности скоро могат да се подновят. Стратегията на Вашингтон е да сломи Русия. Това е цел на военнопромишления комплекс – „Локхилд-Мартин“, „Боинг“, „Рейтон“, „Дженерал Динамикс“ и др., както банките от Уолстрийт, които искат да унищожат Русия по геополитически причини. В геополитически план с връщането на Владимир Путин като президент Русия отказа да падне на колене и да стане васал на Запада, отказа да прави компромис по въпроси, свързани с националната сигурност, като противоракетната отбрана. Затвърждаващото се икономическо, политическо и военно сътрудничество Русия – БРИКС и Русия – Китай представлява заплаха за хегемонията на американския елит: обединена икономически, финансово и военно независима (в частност благодарение на военните възможности на Русия) Евразия.

Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия. Ето защо според мен Вашингтон поръчал на Саудитска Арабия да проведе срива на цените на нефта. Работата не е да се приближат нефтените компании до банкрут, а в рушащата се повсеместно империя на елита на САЩ: Сирия не работи за тях, Египет не работи за тях, Турция не работи за тях, БРИКС създава нова банкова инфраструктура извън контрола на МВФ и Световната банка.

Това е отчаяната група на американските олигарси, които се опитват да запушат пробойните в техния „Титаник“. Сега вече нищо няма да им помогне. Хората стават доста по-умни.

-------------------------------------------------------

*Фредерик Уилям Енгдал е американски икономист и политолог

Превод: Рени Нешкова

 

Как лъжат политиците ни

Бойко Борисов, премиерНа 9 април министър-председателят на Република България, Бойко Борисов даде пространно интервю за телевизия bTV, в предаването „Тази сутрин”.

Цената на тока, бензина, битовата престъпност в селата, кучетата, които убиха известен професор, бягството на лекарите от страната, защо българите са най-нещастни, докъде са финансите на държавата, бъдещето на политическите партии, и още...

Не би могло всичко изречено от Борисов да се коментира и анализира в рамките на един единствен материал, ето защо всяка тема ще бъде обект на анализи и коментари в сайта „Хроники” – като тема в настоящето и тема в развитие.

И така:

Цената на бензина – преди една година, днес и в бъдеще – какво ни очаква?

На 8 април 2011 година, Борисов в „Панорама”

Бойко Борисов, премиер„…аз съм сигурен, че ще стане ясно в следващите дни, дали от лошия „Лукойл” не са ползвали безплатно гориво години наред и продължават, и то за стотици хиляди лева годишно. И не е ли цинично тези, които са се облагодетелствали от това, да говорят точно обратното?


Кой ползва безплатно гориво в държавата – политиците, и именно те се обявяват против „Лукойл” и Валентин Златев – защо?

Има ли натиск от Русия върху „Лукойл” и цените на горивата?

Защо министърът на финансите Симеон Дянков направи интригата с проекта „Белене”, където „изгоря” шефът на НЕК, Красимир Първанов, вместо да си тръгне самият Дянков?

Това обясни Борисов в „Панорама”, точно преди една година:

{edocs}bi.bi-mandat1.doc,600,400,link{/edocs}

Година по-късно в разговора си с Анна Цолова и Виктор Николаев той обясни промените в цените на бензина така:

Премиерът Бойко Борисов в студиото на

Водещ: Да кажем какво ще стане, защото и за цените на бензина искаме да ви попитаме.

Водеща: И не само, много въпроси.

Водещ: Има прогнози за 7 лева до края на годината. Но кажете първо, имате ли...

Бойко Борисов: Ако има война в Иран... Повтарям, това е най-лошият сценарии – ако има война там. Никой в света не може да каже какво ще стане (...).

Водеща: Тогава за какво са тези срещи с представители на властта и Валентин Златев? Кому е нужно? Прах в очите на кого се хвърля с тези срещи?

Бойко Борисов: Ами, опитват се... Както виждате, никой не хвърля прах. Опитваме се да намерим някакъв инструмент, с нещо да се свалят цените. Това, което максимум може да се докара, е до 3-4 стотинки.

Водеща: С което Дянков не е съгласен, бил компонента, нали за това говорите? Да.

Бойко Борисов: Което е безсмислено, да. Да.

Водещ: А това 7 лева за литър, допускате ли го? Имате ли разчети и анализи, че е възможно или е някакво преувеличение?

Бойко Борисов: Цената на бензина идва от цената на петрола. Ако има война в света и стане 150 долара – колко да е в България?

Водещ: Колко? 7 лева възможно ли е или...

Бойко Борисов: Ами, колкото струва. Толкова. Ей това е спекулация. Няма да извади държавата пари да дотира примерно „Нефтохим – Бургас”, за да карате вие по 1 лев бензина. Няма такова нещо.

Водещ: Ама половината от бензина влиза като приход в държавата, така че и приходите в държавата ще спрат, половината от (...).

Бойко Борисов: Да, ако се вдигне петрола в света до такива нива, може и да спрем да караме автомобили.

Водеща: Държавата няма как да регулира цените на горивата. Да сложим точка.

Бойко Борисов: Ами, няма разбира се, това е пазарна икономика.

Водещ: Картел вярвате ли, че има?

Водеща: Затова ви питах за какво бяха тия срещи с Валентин Златев.

Бойко Борисов: Ами, защото предлагат мерки някакви. Тези мерки дават разлики по 3-4 стотинки.

Водещ: Което е нищо.

Бойко Борисов: Което, на фона на скока на петрола на 135 долара, просто е убийствено за икономиката.

Ако има война с Иран, ако петролът скочи, ако, ако, ако... държавата няма да извади пари да дотира примерно „Нефтохим-Бургас”, за да карате вие по 1 лев бензина...

Дебелашко, некомпетентно и невярно...

Каква е истината за цените на бензина и скока на петрола:

Чухме я от Руслан Семерджиев, бивш депутат и директор на БГА "Балкан" в предаването „Дискусионно студио”:

„Най-високата цена, която е стигал по продажби петрола в Нюйоркската борса е 145 долара и 8 цента. Това се е случило на 11 юли 2008 година. Тогава бензинът на нашите бензиностанции стуваше 1, 98-2 лева, при тази цена на петрола. Е, да попитам, кой разумен човек може да ми предложи отговор, как така при 145 долара цена на петрола 2008 година – цената на бензина беше около 2 лева?

Сега г-н Борисов казва, че цената на петрола щяла да стигне 150 долара, но цената на бензина щяла да стане 7 лева?!

От 2008 година цените на петрола за барел са стигали драстично малки стойности, като са падали до тридесет и няколко долара на барел, а някой да си спомня да е падала, да е намалявала цената?

От неграмотност ли Борисов говори така за цените на бензина, или тенденциозно попита Велизар Енчев.

„Той го говори тенденциозно, имаме и комисия, ДКВР, която абсолютно нищо не върши освен да защитава този вид интереси... Аз съм участвал в правенето на три бюджета на държавата..., имайте в предвид, че държавата взема от продажната цена на горивото повече от половината! Държавата не е производител, т. е. ако производителят продава на ниска цена така ще влязат в държавата по-малко акцизи, а компанията ще реализира свръхпечалби.”

Т. е. във високите цени на горивата държава и картел играят заедно, тъй като имат еднакви интереси – първата за по-големи постъпления в хазната, вторият за свръхпечалбите, които ще прибере.

Какво се случи от 2008 година, след като цените непрекъснато падаха и бяха ниски, а сега изведнъж скочиха?

Да не би заплатите в Нефтохим са се вдигнали, или има модернизация на технологиите по производството?

Руслан Семерджиев: „Аз отворих днес /т. е. вчера, на 9 април – бел. Л. М./цените на Нюйоркската стокова борса – в Ню Йорк в момента цената на барел петрол е 116 долара. Ако някой си мисли, че в Ню Йорк никой не прогнозира войната в Иран, значи дълбоко се заблуждава. Не е най-умният човек Бойко борисов на планетата, и той би трябвало да накара своите специалисти да проверят тези неща. Та, това е цялата тази измама и не е допустимо това, което направи това дете, което има диплома да бъде уредник на музей или на изложби. Това е министъра на икономиката, който излиза и казва: „Цената на бензина ще расте!”

Цифрите са нещо, което трудно се опровергава – явно някои хора в държавата имат интерес цените на бензина да растат, без никаква логика, заблуждавайки гражданството с някаква бъдеща война с Иран, или уповавайки се на кризата!

Това бе второ четене на темата за цените на петрола, цените на бензина в България и твърденията на политиците, че тези цена ще достигнат космичните стойности от 7 лева!

А 7 лева означават не само цена на бензина, свърхпечалби за производителя, а и пълнене на продънения празен бюджет на държавата, с по-високите цени на стоки, продукти и услуги...

 

САЩ и Великобритания подготвиха заедно Арабската пролет и бъдещата Ислямска държаваВ един скорошен коментар, известният германски външнополитически експерт Кристоф Леман посочва, че: "Сто години след като изстрелите в Сараево провокират началото на Първата световна война, Европа отново е тласкана към катастрофа. Преди век наличието на истински държавници би могло да предотврати войната. За съжаление, и днес мнозина представители на западния политически елит обичат да се кипрят в униформата на пилоти, макар че едва ли са годни да работят дори като стюарди".

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2014/1693-predistoriyata-vazmozhnite-posleditsi-i-shansovete-za-razreshavane-na-ukrainskata-kriza

Предисторията на украинската криза

През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран ("Южен Парс") и Катар ("Северно поле"). Според Леман (който далеч не единственият, който мисли така),  именно това е стартирало реализацията на Големия проект на "Мюсюлманските братя" станал известен по-късно като "арабската пролет". Както е известно, малко след откриването на находището, Иран, Ирак и Сирия лансираха проект за изграждането на газопровод, по който газът от находището "Южен Парс" да се транзитира до сирийските средиземноморски пристанища и оттам към континентална Европа. Именно това развитие на събитието съдейства за старта на "големия проект" на "Мюсюлманските братя".

Завършването на газопровода Иран-Ирак-Сирия би провокирало маса събития, почти всички крайно неприемливи за САЩ, Великобритания, Израел и Катар. За разлика от тях, редица държави от континентална Европа се отнасяха към проекта с одобрение. Заедно с руския газ, доставян на ЕС през Украйна и по тръбопровода "Северен поток", Съюзът би могъл да покрива около половината от потребностите си от енергоносители за сметка на руските и иранските доставки.

Израел обаче беше силно разтревожен от перспективата, че Иран може да се превърне в един от основните източници на природен газ за ЕС, а както е известно опасенията свързани с енергийната сигурност пряко влияят върху международните отношения и външната политика. В този смисъл, отношенията между ЕС и Израел и възможността Иран да се сдобие с инструмент за влияние върху позицията на Съюза по палестинският проблем (и Близкия Изток, като цяло), не бяха изключение от това правило. На свой ред, по онова време САЩ и Великобритания не бяха заинтересовани от появата на конкуренция на подкрепяния от тях проект за газопровода "Набуко" (в крайна сметка оказал се безперспективен), а пък Катар, който имаше най-голямо влияние върху "Мюсюлманските братя", видя в това шанс да се превърне в регионална държава, с която се съобразяват съседите, и инвестира гигантската сума от 10 млрд. долара за активизирането на сирийското крило на "братята" и провала на проекта за газопровода Иран-Ирак-Сирия (според споменатия по-горе Кристоф Леман, ролята на посредник в случая е изиграл тогавашния външен министър, а днес премиер на Турция Ахмед Давутоглу).

Друг важен момент, който навремето беше пропуснат от повечето анализатори е, че САЩ и Великобритания никога не биха позволили толкова тясно обвързване между Русия, континентална Европа и Иран, в чиято основа да е 50 процентната енергийна зависимост на ЕС от доставките на руски и ирански енергоносители. Тук е мястото да спомена, че в статията си Кристоф Леман говори за една своя среща с адмирал от НАТО от Северна Европа, състояла се още през 80-те години на миналия век, на която въпросният висш военен му е казал следното: "Американските колеги от Пентагона ми заявиха съвсем категорично, че САЩ и Великобритания никога няма да позволят на европейско-руските отношения да се задълбочат до такава степен, че да поставят под въпрос политическата, икономическата или военната доминация на САЩ и Великобритания на европейския континент. Подобно развитие ще бъде предотвратено с всички възможни средства, ако се наложи дори и с провокирането на военен конфликт в Централна Европа". Очевидно разпадането на Съветската империя не е променила основните принципи на тази доктрина и тя продължава да е актуална и днес.

През 2009 реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" вече вървеше с пълна сила. В интервюто си за телевизионния канал LPC през юли 2013 бившият френски външен министър Ролан Дюма заяви, че "когато бях във Великобритания две години преди експлозията на насилието в Сирия, се срещнах там с редица британски официални лица, които ми признаха, че готвят нещо в тази страна. Повтарям това беше във Великобритания, а не в Америка... Британците организираха навлизането на бунтовниците в Сирия. Те дори ме попитаха, макар че вече не бях външен министър, дали не искам да включа. Разбира се, отговорих им, че съм французин и това не ме интересува. Всъщност, не мисля, че това имаше някакъв смисъл. Очевидно има страни, които искат да унищожат тази арабска държава, както стана преди това с Либия, особено имайки предвид специалните отношения между Сирия и Русия...".

В това интервю Дюма неслучайно споменава Либия. В тази връзка си струва да припомня, как НАТО се възползва от резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 2011 относно тази страна, за да ускори реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" в нея. Горе долу по това време тогавашният постоянен представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер и тогавашният Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа Джеймс Ставридис публикуваха във Foreign Affairs (броя от март/април 2012) обширна статия, в която твърдят, че намесата на НАТО в Либия е "възможност за обучение и модел за бъдещи интервенции".

Същата теза беше лансирана и на 25-та среща на НАТО в Чикаго през 2012. Пак през същата година в лекцията си във Военноморската академия на САЩ в Анапълис, адмирал Ставридис поясни, че е необходимо възприемането на нови методи за водене на война, т.е. за бойни действия с използването на специални методи. Според него, традиционната конвенционална война окончателно остава в миналото. Освен това Либия беше необходима като транзитен възел в прехвърлянето на оръжие и плацдарм за набиране и подготовка на "моджехидини" за Сирия.

Поражението в Сирия направи войната в Украйна неизбежна

През юни и юли 2012 около 2000 "муджахидини", събрани и обучени в Либия и прехвърлени след това в граничния йордански град Ал-Мафрат, предприеха две мащабни кампании за овладяването на сирийското пристанище Алепо. И двете обаче се провалиха, а "либийската бригада" беше почти напълно унищожена от армията на Асад. Именно след това поражение, в играта се включи и Саудитска Арабия, която стартира машабна кампания за набиране на "джихадисти", включително използвайки за целта мрежите на одиозната Ал Кайда.

С течение на времето обаче (и особено след провала на плана да бъде използвана употребата на химическо оръжие в хода на гражданската война като предлог за военна интервенция на САЩ и най-близките им съюзници в Сирия), стана ясно, че войната срещу Асад вече няма как да бъде спечелена. Именно това, а не нещо друго, беше причината британският парламент да отхвърли предприемането на въздушни удари срещу Сирия през август 2013.

Според редица експерти, именно в този момент, войната в Украйна е станала предсказуема, а и самият ход на събитията в тази страна през 2012 и 2013 показват, че планът за свалянето на правителството на Янукович и дългосрочната дестабилизация на Украйна е бил стартиран някъде след юли 2012.

В същото време съществуваше една последна възможност това негативно развитие да бъде преустановено и тя беше свързана с преговорите между Москва и Брюксел за т.нар. "Трети енергиен пакет" на ЕС в края на 2012. По онова време отношенията между Русия и Съюза вече бяха достатъчно напрегнати заради тази лансирана най-вече от Великобритания инициатива на ЕС, имаща откровено антируска насоченост, в чиято основа е тезата, че "Съюзът не може да приеме такъв голям доставчик на енергоносители като Русия, в лицето на "Газпром", да контролира и производството, и системата за транзит на природния газ за Европа".

На срещата на върха между ЕС и Русия, провела се в Брюксел на 21 декември 2012, те не можаха да разрешат този проблем, като в резултат от това войната в Украйна наистина стана неизбежна, което означава, че от този момент нататък определени влиятелни среди в САЩ и Великобритания започнаха упорито да създават условията за старта на "войната от четвърто поколение" в Украйна. На 22 декември 2012 споменатият по-горе анализатор Кристоф Леман публикува на сайта си nsnbc ìnternational статия, озаглавена "Срещата между Русия и ЕС в Брюксел: рискът от война в Близкия Изток и Европа нараства", в която се посочва, че: "неочакваните действия на Украйна бяха възприети от енергийните експерти, с които разговаря авторът, като поредния опит на Киев, Вашингтон и Лондон да форсират разширяването на НАТО и да попречат на задълбочаващата се интеграция на руската и европейската икономики. Както ще стане ясно по-долу, това е свързано с агресивните опити за спасяване на петродолара".

На 9 февруари 2014 отношенията между Русия и ключовите държави-членки на НАТО се влошиха (както заради Сирия, така и поради разминаването на позициите им по енергийните въпрос) дотолкова, че руският представител в НАТО Александър Грушко заяви: "Тук, в Брюксел, чух нещо умно: ако имате чук не бива да си мислите, че всеки появил се проблем е пирон. Струва ни се, че светът има достатъчно възможности за сътрудничество в енергийната сфера, без да използва военно-политическите организации като инструмент".
На 21 февруари украинският парламент беше овладян от въоръжени противници на президента Янукович, който бе свален от депутатите с гласуване, осъществено в тяхно присъствие, т.е. под дулото на оръжието. Сред първите решения на новите власти в Киев беше, че руският вече няма да се ползва като втори официален език в предимно рускоезичните източни райони на Украйна (по-късно то беше отменено). Именно това, както и редица последвали го действия, провокираха реакцията, довела по-късно до войната и разделянето на Украйна.

Енергийните измерения на украинската криза

Както посочва известният енергиен експерт и преподавател в Харвардския университет Андреас Голдтау: "Украинската криза е най-сериозният проблем на сигурността в Европа след края на студената война. Ключово място в публичните дебати във връзка с този конфликт имат въпросите на енергетиката. В същото време реалностите на енергийния пазар се разминават с някои политически предпочитания, които напоследък постоянно биват озвучавани в разговорите, водени в кулоарите на европейските столици. Затова европейските политици би трябвало да се стремят да отделят енергетиката от трудните проблеми на сигурността, в рамките на този конфликт".

След известни колебания, проточили се няколко месеца, през май 2014 европейските и американските политици решиха да превърнат енергоносителите в част от санкциите срещу Москва. Както е известно, Русия е сред основните доставчици на енергоносители в света. Бюджетът и е силно зависим от постъплениято от тяхната продажба (особено на петрола), а пък Европа получава от руснаците, съответно, 30% и 35% от необходимия и петрол и природен газ. Според Голдтау обаче, въпреки че на пръв поглед изглежда обещаващо, "превръщането на енергоносители в част от западното кризисно управление е прибързано решение, най-малкото защото редица от аргументите за вземането му са повече от съмнителни".

Както е известно, първият от тези аргументи е, че Европа може да се справи с евентуално мащабно прекъсване на руските газови доставки. Повечето експерти обаче са на мнение, че това просто не е вярно. Факт е, че заради меката зима (2013-2014) газовите хранилища на континента в момента са пълни, което повишава устойчивостта при краткосрочни дефицити в доставките. Наличието на тези запаси обаче не означава, че всички държави членки на ЕС имат гарантиран достъп до тях. Резултатите от т.нар. стрес-тестове на Съюза показаха, че макар Европа да е осъществила определен напредък от последните прекъсвания на руските газови доставки през 2009 насам, някои държави от Централна, Източна и Южна Европа (България е на едно от първите места сред тях) си остават силно уязвими. Данните на Европейската комисия показват, че устойчивостта на евентуални прекъсвания на енергийните доставки е далеч от оптималната. Макар че Западна Европа може да издържи повече, текущите запаси на редица държави от Източна Европа ще им стигнат само за два или три месеца, а зимата може да продължи доста по-дълго. Въпреки това, Вашингтон и Брюксел прогнозират, че Европа може да се справи с този проблем, ако търсенето на енергоносители не надхвърли 75% от миналогодишното. Това обаче означава да се разчита, че зимата отново ще е твърде мека, което не е добра основа за формулирането на надеждна стратегия.

Вторият аргумент, лансиран от подкрепящите санкциите среди е, че Русия няма да прекрати доставките на енергоносители, въпреки втвърдяването на енергийните санкции срещу нея. Макар да звучи успокояващо, това не е много реалистично. В тази връзка само ще припомня решението на Газпром през май 2014 да прекрати газовите доставки за Украйна заради неизплатените и дългове от 5 млрд. долара, което беше директна заплаха за енергийната сигурност на Европа. От друга страна, наскоро украинският парламент нареди да бъдат проучени възможностите за прекратяване на газовия транзит за Европа. Разбира се, Киев и преди използваше монополното си географско положение на основен транзитьор на руския газ за Европа за да прокарва собствените си позиции относно ценообразуването и различни политически въпроси, несвързани пряко с енергетиката.

Печално известните газови кризи през 2006 и 2009 накараха потребителите в България, Словакия и други държави да мръзнат, макар че струваха на Газпром около 1,5 млрд. долара и силно навредиха на репутацията на Русия сред европейските консуматори. Както е известно, самата криза беше предизвикана най-вече от споровете за цените и условията за транзита, като користните интереси на Украйна изиграха ключова роля за ескалацията на събитията.

Макар че междувременно руският дял в газовите доставки за Европа през територията на Украйна намаля наполовина заради новите газопроводи и най-вече на "Северен поток", тази страна продължава да контролира транзита на около 40 млрд. куб. м руски газ, който носи на Москва 73 млрд. долара годишно. И тъй като положението на Киев става все по-тежко, не е изключено Украйна отново да разиграе "транзитната карта", за да накара Европа и Русия да се намесят в този конфликт.

Третият аргумент на привържениците на енергийните санкции е, че те са средства да бъде принудена Русия да промени поведението си. Тук е мястото да посоча, че една от причините санкциите все още да не са толкова сурови, както биха искали в Белия дом е, че американските и европейските политици се стараят да се съобразяват с вътрешнополитическата ситуация, а това означава и с интересите на големите компании, които имат бизнес с руснаците. По-същественото обаче е, че е крайно съмнително, дали американските и европейските политици действително искат краха на руската икономика. Във всеки случай те очевидно не са заинтересовани от една нестабилна ядрена държава, граничеща с ЕС. А за Русия енергийният сектор е същото, каквото е за САЩ този на ІТ-технологиите, т.е. това е гръбнака на нейната икономика. Можем да си представим, как биха реагирали във Вашингтон, ако Уолстрийт или Силициевата долина бъдат разрушение в резултат от санкциите на някаква външна сила. В тази връзка, американският анализатор Пол Сандърс предупреждава, че последният път, когато САЩ са превръщали в своя мишена енергийния сектор на друга голяма държава (в случая Япония), това е довело до световна война. Затова, ако санкциите реално заработят те биха породили такива последици, с каквито инициаторите им едва ли биха искали да се сблъскат, да не говорим, че със сигурност няма да съдействат за постигането на мир в Украйна.

Четвъртият аргумент на привържениците на санкциите е, че така Русия може да бъде "отрязана" от европейския енергиен пазар. Това обаче е крайно малко вероятно, освен ако европейските политици не решат внезапно да се откажат от пазарната парадигма. Както е известно, ЕС стартира либерализацията на енергийния си пазар още през 90-те години, предоставяйки на (частично) приватизирани компании правото да купуват, търгуват и продават суровинни стоки. Косвено, това решение целеше да ограничи политическия натиск върху енергийните компании. В условията на ценова либерализация, това е най-важния стимул за активността им. В този контекст руският природен газ се оказва доста конкурентопособен, доказателство за което е сравнително слабото натоварване на европейските заводи за втечнен природен газ. Недостатъчната пазарна интеграция в Централна и Източна Европа допълнително усилва конкурентните предимства на Газпром в тази част на континента. Разбира се, би могла да се формулира политика, която да промени сегашното разделение на труда между частните и държавните компании, но в отсъствието на подобна радикална политическа намеса, руският природен газ ще продължи да присъства мощно на европейските пазари още дълги десетилетия.

Всички тези причини, които в своята съвкупност, представят в съвършено различна светлина сегашните опити за промяна на поведението на Москва, както и на европейските връзки в енергийната сфера. Както посочва споменатият по-горе експерт Андреас Голдтау, "Енергетиката играе прекалено важна роля за икономиката, обществото и националната сигурност, за да се превръща в разменна монета във възраждащите се геополитически проблеми на Стария континент. Следователно, енергийните санкции не ни водят напред и не укрепват сигурността на енергийния сектор. Вместо да продължаваме да вървим по този път, трябва да се опитаме да отдалечим очертаващия се конфликт от неоспоримите рискове в енергийната сфера. Действително в тази сфера, ЕС и САЩ разполагат с достатъчно поле за маневриране, както и с политически инструменти, с каквито не разполагат другаде, за да помогнат на Украйна".

На първо място, усилията следва да бъдат концентрирани върху реформирането на украинската икономика и повишаване на управляемостта на собствения и енергиен сектор. Не е нормално държава, чиято икономика е равна на тази на Бостън например, да консумира толкова природен газ, колкото и Франция, което води до непропорционално голяма нужда от неговия внос, най-вече от Русия.

На второ място, налага се да бъде осъществена фундаментална програма за реформиране на ценообразуването в енергетиката на Украйна. При сегашните субсидирани цени на енергоносителите, няма никакви стимули да се инвестира в повишаване на ефективността, което пък означава, че украинската индустрия (като изключим продажбите и на руския пазар) си остава неконкурентоспособна на световния пазар.

Не трето място, преструктурирането на украинските газови задължения следва да бъде включено във всеобхватен и дългосрочен план за възстановяване на националната икономика. ЕС и САЩ разполагат с необходимите "ноу-хау" и технологии за да улеснят фундаменталната трансформация на ръководните структури на украинската енергетика, да помогнат за ограничаване на гигантската корупция и за налагане върховенството на закона в икономиката, като цяло. Западните компании могат да помогнат за бързото нарастване на собствения газов добив на Украйна, което ще намали нуждата от внос. Международните и двустранните организации за развитие, като Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие или USAID могат да се окажат ключови партньори за осъществяването на подобни реформи, особено когато става дума за усъвършенстване на енергийната инфраструктура, нейното управление и повишаването ефективността на крайното потребление. При това основен европейски приоритет при прокарването на тези мерки трябва да бъде по-нататъшното стимулиране на интеграцията на външните пазари и превръщането на ЕС в привлекателен пазар за вноса от всички региони на света, като Русия трябва да продължи да бъде един от играчите на този пазар, в конкуренция с останалите.

Разбира се, би могло да се възрази, че Москва прекалено активно се меси във вътрешните работи на Украйна и това изисква твърда реакция. Реалностите обаче са такива, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да платят истинската цена за Украйна, тъй като тази държава не е чак толкова стратегически важна за тях та да рискуват мащабна конфронтация с руснаците.

По-лошото обаче е, че сегашната политика на санкции срещу Москва не отговаря на пазарните реалност и, следователно, може да доведе до крайно негативни последици. Затова мнозина западни експерти, включително Андреас Голдтау, препоръчват енергийната сфера да бъде изключена от сегашната конфронтация с Русия. Подобен подход е свързан с редица въпроси, оказващи сериозно влияние върху европейската енергетика през последните двайсетина години и би позволил на ЕС да постигне едновременно две цели: да подобни управлението на вътрешния енергиен сектор на Украйна, съдействайки по този начин за нейното икономическо възстановяване, и да постигне по-голяма енергийна сигурност на Европа, като цяло. В момента европейците са на кръстопът: те могат много да загубят, ако продължат да акцентират върху енергийните санкции срещу Русия (както настояват САЩ), но могат и да спечелят, ако решат да поемат инициативата и да възприемат друг подход към случващото се в Украйна

Възможното развитие на украинската криза

Поемайки властта в Украйна през юни 2014 президентът на страната Петро Порошенко беше изправен пред изключително сложната задача да възстанови единството на страната и в същото време да спре свличането на националната икономика в бездната на кризата. При това, както посочва президентът на украинския Център за системен анализ и прогнози Ростислав Ишченко, "Порошенко не разполагаше нито с необходимата подготовка, нито с талант и екип, ето защо не можа да измисли нищо по-добро от това да активизира максимално мащаба на репресиите срещу противниците на "февруарската революция" в Украйна, вместо да се ориентира към постигането на компромис с тях. Истината обаче е, че възприетата от него стратегия още в самото начало нямаше никакви шансове за успех".

Всъщност, в момента, когато получи номиналната власт в страната, Порошенко беше може би най-слабата фигура на украинската политическа сцена. Той не разполагаше с частна армия, каквато имаха други олигарси, като Игор Коломойски или Ринат Ахметов например. Порошенко не контролираше в достатъчна степен дори смятаната за негово "феодално владение" Виницка област в Западна Украйна. В същото време, според някои местни анализатори, ръководството на украинската армия и специалните служби бяха склонни да се вслушват не толкова в указанията на новоизбрания президент, колкото на американските военни съветници в Киев. Порошенко не можеше да се похвали и с лична харизма, като тази на Юлия Тимошенко например, нито дори с макар и зле функциониращ но все пак някакъв партиен апарат, какъвто имаха Юрий Кличко или премиерът Арсений Яценюк (показателно е, че дори и заемите, отпускани на Украйна от МВФ, минаваха през Яценюк, а не през президента). Тоест, новият украински държавен глава не разполагаше с никакви реални лостове за практическото осъществяване на президентските си пълномощия.

Освен това, той беше лишен от достатъчно пространство за маневриране, той като алтернативния политически фланг, в лицето на Партията на регионите и Украинската компартия, на практика вече беше ликвидиран. В собствения му политически лагер пък, всички останали играчи бяха доста по-радикално настроени от него (като започнем от Дмитрий Ярош и Олег Тягнибок и стигнем до Олег Ляшко). А, както твърдят повечето политолози, всяка власт, която не успява да се нагоди към бързата радикализация на обществото в периоди на революционни сътресения (каквато е и ситуацията в Украйна), е обречена на провал.

Както посочва в тази връзка споменатият по-горе Ишченко: "На практика, Порошенко се оказа само формален лидер, който сега трябва да поеме върху себе си отговорността за всички ужаси и изстъпления на гражданската война в страната, рискувайки не само политическата кариера, но и физическото си оцеляване".

Според някои експерти, възможно е още в момента, когато над Източна Украйна беше свален пътническият самолет на малайзийските авиолинии, САЩ вече да са били наясно, че трудно ще могат да удържат Украйна в своята сфера на влияние и смятат, че от юли 2014 насам действията на Вашингтон говорят по-скоро за желанието му да се изтегли с минимални загуби от Украйна и дори да извлече някаква полза от това.

Всички американски действия по време на украинската криза говорят за това, че САЩ винаги са били наясно, че Русия се нуждае от запазването на цялата Украйна (или поне на по-голямата част от нея, без Галиция) в своята сфера на влияние. Затова и стратегията на Вашингтон се градеше на предпоставката, че на Москва рано или късно ще се наложи да осъществи военна намеса в Украйна (което вероятно би поставило Русия в тотална изолация), тъй като вече няма други възможности за връщане на ситуацията към състоянието и отпреди февруарската революция в Киев. Пак това беше причината американците да гледат през пръсти на недопустимото ожесточаване на противопоставянето между новите управляващи и бунтовниците от Източна Украйна, вероятно разчитайки, че то само би ускорило въоръжената интервенция на руснаците. Именно през юли 2014 обаче стана ясно, че украинската армия няма как да се справи с бунтовниците (а това означаваше и, че няма да има нужда от руска намеса). Макар, че тя продължи настъплението си и след това, съотношението на силите в гражданската война претърпя радикална промяна. На първо място, украинската авиация загуби тоталната си доминация във въздуха, а бунтовниците започнаха да нанасят локални контраудари, като за първи път използваха и артилерия. Тоест, през юли срещу  украинската армия, представляваща странна смес от редовни военни части, доброволчески отряди (в чиито редове се сражаваха и чужденци от Западна Европа и Кавказ), т.нар. "частни армии" на местните олигарси и групировката, формирана от "Десния сектор", вече действаше макар и малобройна, но добре подготвена, екипирана и постоянно нарастваща армия. Тя вече имаше възможност да прехвърли голяма част от доброволците си в тила, където те преминаха допълнителна подготовка и след като получиха и ново въоръжение, бяха използвани в решаващите сражения през август, приключили със серията поражения на правителствените части. Американците бяха наясно с това развитие и, ако действително държаха на Порошенко би трябвало да го посъветват да нареди отстъпление, като украинската армия заеме достатъчно силни отбранителни позиции, след което да започне преговори с бунтовниците. Освен това те би трябвало да застанат зад него в сблъсъка му с крайно радикалните политически кръгове от Западна Украйна. Нищо подобно обаче не се случи.

Украйнската армия продължи да настъпва, в резултат от което в края на август няколко големи нейни поделения се оказаха обкръжени и се предадоха. Междувременно, в началото на неуспешното военно настъпление, президентът Порошенко допусна и друга грешка, разпускайки парламента в Киев, което не само увеличи броя на личните му врагове в средите на новия украински елит и допълнително дестабилизира обстановката в страната, но и превърна държавния глава в единствения отговорен фактор, върху който закономерно се стоварва и цялата отговорност за военното поражение в Източна Украйна.

Неслучайно още в последните дни на август въоръжени тълпи щурмуваха сградата на Министерството на отбраната в Киев, призовавайки за оставката не само на военния министър Валерий Гелетей, но и за импийчмънт на президента.В крайна сметка, на 14 октомври, мястото на Гелетей беше заето от Степан Полторак, който дотогава командваше Националната гвардия (където доминират отрядите на т.нар. "Десен сектор"). Мнозина смятат това за пролог към евентуален опит на крайно радикалните елементи в Украйна да отстранят Порошенко, обвинявайки го, че е допуснал военното поражение в операцията срещу бунтовниците, както и, че се е "продал на руснаците", съгласявайки се на примирие.

Как обаче биха погледнали във Вашингтон на реализацията на подобен сценарий? Ако САЩ действително са решили да се дистанцират от украинската криза, те трудно биха могли да го направят, изоставяйки съюзника си Порошенко. Ако обаче той бъде свален и заменен от прекалено радикални и поради това неприемливи за Запада елементи, това вероятно вече няма да е проблем. Впрочем, при подобно развитие, можем да очакваме, че ще бъде поставен и въпросът за съдбата на полското, унгарското и румънското малцинства на територията на Украйна. То освен това ще доведе до още по-сериозно влошаване на ситуацията в страната, която ще се окаже в състояние на перманентен хаос и война на всеки срещу всички. Това на свой ред би могло да дестабилизира всички съседни на Украйна държави, включително иначе стоящите на противоположни позиции по отношение на украинската криза Русия и Полша. Затова, от недопускането на подобно развитие би трябвало да са силно заинтересовани не само руснаците но и европейците (това обаче не се отнася до САЩ, които не са пряко засегнати от украинската криза и където определени влиятелни среди са склонни да предпочетат пред сегашната стратегия на „налагане на демокрацията“ в Украйна стратегията на „управлявания хаос“, смятайки, че тя би се оказала по-ефективна в усилията за тотално ерозиране позициите на Русия като голям геополитически играч).

Има ли изход от украинската криза

В обширната си статия във Foreign Affairs (броя от септември-октомври 2014), носеща показателното заглавие "Защо вината за украинската криза пада върху Запада", известният американски политолог и професор в Чикагския унивеститет Джон Миршаймър посочва: "Имайки предвид, че повечето западни лидери продължава да отричат факта, че поведението на Путин по отношение на украинската криза, може да се диктува от загрижеността му за сигурността и националните интереси на Русия, няма нищо чудно в това, че те се опитват да го променят, играейки ва-банк и наказвайки Москва, за да не допуснат по-нататъшната и агресия. Макар държавният секретар Джон Кери да твърди, че "се разглеждат всички варианти", нито САЩ, нито съюзниците им от НАТО са готови да използват сила за да защитят Украйна. Вместо това Западът разчита на икономическите санкции за да принуди Русия да прекрати подкрепата си за бунтовниците в Източна Украйна".

Според Миршаймър обаче, подобни мерки няма как да доведат до сериозни резултати. При всички случаи, изглежда много по-вероятно суровите санкции да навредят най-вече на икономиките на западноевропейските държави и най-вече на германската.

Неслучайно Берлин толкова упорито се съпротивляваше на санкциите, с основание опасявайки се, че Москва може да предприеме ответни мерки и да нанесе сериозна икономическа вреда на Европейския съюз. Но, дори ако САЩ успеят да убедят европейските си съюзници да приемат тези сурови и болезнени за самия ЕС мерки, това едва ли ще промени политиката на руския президент Путин. Историята сочи, че държавите са склонни да понесат много сериозни трудности и лишения за да защитят ключовите си стратегически интереси и няма никакви основания да смятаме, че Русия е изключение от това правило.

Както твърди Миршаймър: "Западните лидери дълго време се придържаха към откровено провокационна политика и тъкмо това беше сред причините за украинската криза. През април 2014 вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън заяви пред украинските депутати, че им се дава втора възможност да завършат онова, заради което навремето беше осъществена т.нар. "оранжева революция". На свой ред директорът на ЦРУ Джон Бренан допълнително влоши ситуацията, посещавайки Киев през същия месец. Според Белия дом, посещението му трябваше да укрепи сътрудничеството с украинското правителство в сферата на сигурността, но тъкмо след него беше стартирана антитерористичната операция в Източна Украйна, довела до смъртта на хиляди хора".
Паралелно с това ЕС продължи за прокарва своята програма "Източно партньорство", като през март 2014 резюмира политиката на Брюксел към новото правителство в Киев така: "Длъжни сме да проявим солидарност с тази страна и ще работим за това, тя да се доближи максимално до нас". На 27 юни пък беше подписана икономическата част на споразумението между ЕС и Украйна, отказът от което седем месеца преди това провокира революцията в Киев и свалянето на президента Янукович. Пак през юни, на срещата на външните министри на НАТО, беше решено, че пактът остава отворен за приемането на нови членове, макар участниците да се въздържаха да споменат открито Украйна. "Нито една трета страна не може да налага вето на разширяването на НАТО" - посочи тогава генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, очевидно визирайки Русия. Междувременно, външните министри на държавите от ЕС също се споразумяха да подкрепят военните възможности на Украйна, особено по отношение на командването и управлението на армията, материално-техническото осигуряване и в сферата на сигурността. Както можеше да се очаква, руснаците реагираха крайно негативно на тези действия.

Както посочва Джон Миршаймър в споменатата си статия във Foreign Affairs: "Можем смело да твърдим, че подобни действия на Запада, вместо деескалирането и понижаването на напрежението, само добавят още дърва в огъня. Все още е възможно обаче кризата в Украйна да бъде разрешена без това да е свързано с някакви глобални сътресения. За целта Западът трябва принципно да промени подхода си по украинския въпрос. САЩ и съюзниците им следва да се откажат от плановете си за "уестърнизация" на Украйна и вместо това да се опитат да я превърнат в неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато беше Австрия по време на студената война. Западните лидери трябва да признаят, че Украйна означава толкова много за Путин, че те няма да са в състояние дълго време да подкрепят антируския режим в тази страна, без да рискуват да провокират голяма война и в крайна сметка окончателно да загубят Украйна. Това не означава, че бъдещето на Киев ще бъде проруско и антинатовско. Целта, към която трябва да се стремим, е суверенна Украйна, независима както от Русия, така и от Запада".

За постигането на тази цел САЩ и съюзниците им би трябвало официално да декларират, че изключват възможността НАТО отново да се разшири, присъединявайки Грузия и Украйна. Освен това Западът следва да се ангажира сериозно със създаването на икономически план за спасяването на Украйна, който да се финансира от ЕС, МВФ, Русия и САЩ. Москва вероятно би приветствала подобно предложение, тъй като е заинтересована от една просперираща и стабилна Украйна на западната си граница. Освен това Западът следва драстично да ограничи опитите си да осъществява "социално инженерство" в Украйна и да внуши на управляващите в Киев, че трябва да уважават правата на малцинствата и най-вече правото на руското население да използва езика си в държавните учреждения.

Наистина, според някои експерти промяната на западната политика по отношение на Украйна на един толкова "късен" етап би могло сериозна да ерозира доверието към САЩ в света. Действително подобно нещо е възможно, но цената, която Вашингтон ще трябва да плати ако продължи да реализира сегашната си погрешна стратегия със сигурност ще бъде много по-висока. Освен това другите играчи вероятно ще се отнасят с по-голямо уважение към една държава, която показва, че може да се учи от грешките си и да формулира адекватна политика за ефективното решаване на съществуващите проблеми.

Често можем да чуем и тезата, че Киев е в правото си сам да решава, кой да бъде негов съюзник, и руснаците нямат право да пречат на интеграцията му със Запада. Но, както признава Миршаймър: "Това е опасен начин на мислене за Украйна, когато става дума за външнополитическия и избор. Тъжната истина е, че в политиката на великите държави често на преден план се поставя правото на силата. Абстрактните права, като правото на самоопределение, се оказват безсмислени, когато могъщи държави влизат в конфликт с по-слаби играчи. Дали по времето на студената война например, Куба е имала правото да формира военен алианс със Съветския съюз? САЩ разбира се не мислят така, а днес руснаците се придържат към същата логика по отношение на интеграцията на Украйна към Запада. В интерес на украинците е да осъзнаят тези обективни закони на глобалната политика и да действат предпазливо в отношенията със своя огромен и могъщ съсед".

Впрочем, дори ако не приемаме тезата на Миршайвмър и смятаме, че Украйна е в правото си да кандидатства за членство в ЕС и НАТО, САЩ и европейските им партньори (включително и България) са в правото си да отклонят подобна молба. Двете организации нямат причина да приемат Украйна, ако тя е склонна да провежда погрешна външна политика, особено ако защитата и не е сред жизненоважните приоритети на Европа и САЩ. Подклаждането на илюзиите и стремежите на отделни украински политици може да струва прекалено скъпо не само на украинците, но и на европейците, ако това провокира мащабен военен конфликт.

Впрочем, макар мнозина експерти да са склонни да приемат, че НАТО изгражда отношенията си с Украйна на погрешна основа, те продължават да смятат, че Русия е враждебно настроена към Запада и с течение на времето ще се превърне в много по-сериозен противник, затова САЩ и ЕС нямат друг избор, освен да продължат да следват досегашната си политика. Според Миршаймър обаче, "това би бил дълбоко погрешен избор". Той посочва, че продължаването на сегашната политика би усложнило отношенията между Запада и Москва и по редица други въпроси. САЩ например се нуждаят от руснаците за изтеглянето на военното си оборудване от Афганистан през територията на Русия, подписването на споразумение относно ядрената програма на Иран и стабилизирането на ситуацията в Сирия и Близкия Изток, като цяло. На практика, в миналото Москва помагаше на Вашингтон и по трите въпроса. Така, през лятото на 2013 именно Путин свърши най-трудната работа за Обама, като склони режима в Дамаск да подпише споразумението, задължаващо го да унищожи всичките си запаси от химическо оръжие. Така той избави американския си колега от необходимостта да нареди въздушни удари срещу Сирия, към което го тласкаха вашингтонските "ястреби". Възможно е някой ден САЩ отново да се нуждаят от руската помощ, този път за сдържането на Китай. Сегашната американска политика обаче, работи за все по-тесния съюз между Москва и Пекин.

САЩ и ЕС все още имат избор за това, каква политика да провеждат по отношение на Украйна. Те могат да продължат сегашния си агресивен курс, което само ще задълбочи конфронтацията им с Русия и ще доведе Украйна до пълна разруха. От реализацията на подобен сценарий губят всички играчи. Другият вариант е Вашингтон да промени сегашната си украинска политика и да съсредоточи усилията си за създаването на просперираща, демократична и неутрална Украйна, която няма да застрашава Русия и ще позволи на Запада да възстанови конструктивните си отношения с Москва. Този подход би бил печеливш за всички.

Що се отнася до конкретните принципи, въз основа на които би могло да се сложи край на все още тлеещата гражданска война в Украйна и да се формира правителство, което да може да управлява ефективно цялата страна, според бившия посланик на САЩ в Москва, а днес професор в Принстънския университет Джек Матлок, те са:

- включване в конституцията на страната на задължението на украинските политически лидери да гарантират разпределяне на пълномощията, което да не допуска доминацията на една част на страната над друга;

- създаване на федерална структура, която може и да не е формална, но трябва да е ефективно действаща;

- признаване на руския език за официален, наред с украинския, в районите със значително рускоезично население;

- надеждни гаранции, че Украйна няма да бъде член на един или друг военен алианс, особено на враждебно настроен към Русия.

Външните играчи трябва да направят всичко възможно за постигането на съгласие между украинците по тези въпроси. Това би могло да стане и без наличието на някакво споразумение за статута на Крим, който може да си остане нерешен, в очакване това да се случи в резултат от преки преговори между Русия и Украйна в една по-спокойна от сегашната обстановка. С течение на времето могат да бъдат предприети някакви действия, които да позволят на Киев да приеме загубата на Крим без от това да пострада неговия престиж, например чрез провеждането на нов референдум за съдбата на полуострова, този път под егидата на ОССЕ, макар че резултатът от него изглежда предрешен.

Сред индикациите, че постигането на компромис между Запада и Русия и мирното разрешаване на украинската криза все още е възможно, е и решението на ЕС от 18 септември да отложи въвеждането в действие на споразумението за асоциация с Украйна до края на 2015. В същото време, въпреки че от чисто икономическа гледна точка, то е по-скоро благоприятно за украинската индустрия, тъй като и позволява да запази свободния си достъп до пазарите на ЕС, докато този на европейските стоки до украинския проблем продължава да е обременен с такси и мита, от политическа и имиджова гледна точка това решение е очевидно поражение за сегашните управляващи в Киев. Ще напомня, че подписването и прилагането на споразумението за асоциация с ЕС бяха сред основните искания на протестиращите срещу бившия президент Янукович, който искаше да ги отложи. Тоест, излиза, че сегашните украински власти постъпват точно като него. Защото, ако ЕС запазва преференциалния достъп на редица украински стоки до европейския пазар, очевидно не може да се говори за "европейска интеграция". Да не говорим, че това решение на Брюксел беше взето по искане на Москва и лично на президента Путин. Според руският министър на икономиката Алексей Улюкаев, страните са постигнали съгласие, че "проблемите, за които говори Русия и които касаят практическото прилагане на Споразумението за асоциация на Украйна и ЕС, действително съществуват, а не са измислени".

---------------------------------------------------------------------------------

* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа

 

Как се дере котка, как се фабрикуват „цивилни”жертви и има ли място за класическата западна демокрация в изпепелената от Томахоуци страна!

Когато говорим за Либия, ние всъщност мислим за България. Когато настървено подкрепяме убийството на Кадафи, ние несъзнателно изразяваме комплексите си на томително дълго мачкан народ, който не е могъл да убие своите сатрапи и се вливаме в едно глобално риалити шоу, където първосигналните ни инстинкти биват удовлетворени. Убиването на Кадафи е психологически оргазъм, виртуалното ни отмъщение към националните ни мъчители; това е причината дори да не се замислим чудовище ли е наистина Кадафи за либийците, откъде черпим информация за него, кой ни я поднася, какво цели с това анонимният „информатор”. Защото всичко това няма никакво значение в случая. Нас не ни интересува Кадафи, нито Либия, нас ни интересува България, собственото ни дередже и кой ни докара до него. Чрез ритуалното убиване на Кадафи ние просто изживяваме национален духовен онанизъм и поне за кратко, поне символично получаваме жадуваното отмъщение. Майната му на Кадафи, нас ни боли от сметките за тока, за парното, от златните картофи, от липсата на бъдеще за децата ни, от бавното социално умъртвяването на нашите старци, от откраднатия ни живот и поругания ни шанс за щастие…

Тук обаче аз ще ви говоря за Кадафи, ще си говорим за Либия и либийците, ще раздираме бляскавите завеси на това всъщност абсолютно фалшиво риалити шоу, което американски притежаваните световни медии са ни спретнали по поръчка на управителите на света. А вие няма да си позволявате инерцията на зомбирано плямпане в стил „Дърдорковци за демокрация”. Вие ще оставите настрана всичките си предразсъдъци и окървавени чувства, за да размишляваме заедно върху известните и неизвестните факти и всеки един от тях ще поставим под съмнение. Накрая може би все пак ще успеем да сглобим пъзела, който силните на света с целия си потенциал, а той е огромен, ни пречат да наредим, за да не видим зловещия цинизъм на матрицата, в която са ни поставили. От нас не се иска нищо друго, освен да мислим с главите си и да изплюем натъпканите услужливо в устата ни клишета.

В статията си отпреди няколко дни по същата тема ви цитирах културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.
Това размишление на един много умен българин, който между другото преподава в Пенсилванския университет, бих ви посъветвал да го прочетете още няколко пъти много внимателно, защото тези няколко реда изчерпателно обясняват цивилизованото варварство на Запада в региона на Близкия изток, а и не само там. И особено важно – защо цялото говорене на западната пропаганда по отношение на Кадафи и Либия е безсрамна фалшификация. Аз ще ви го кажа само в един ред – в полуфеодална Либия не може да се трансплантира демокрация – абсурдно е! Полуфеодална Либия има жизнена потребност от Кадафи – без него (или друг подобен на него) страната ще се разпадне на племенен принцип и ще престане да съществува (за радост на мазния корпоративен интерес).

Тук ще ви представя съвсем кратки фрагменти от статиите на двама западни журналисти, които правят за смях пропагандните напъни на метрополиите чрез прости факти и аргументи:

Либия, където се одираха котките от Дебора Бил
…Либия, чрез държавната си компания НОК (NOC – National oil corporation), има договорна система, различна от всички други, използвани в останалия свят. Споразумението ЕПСА (EPSA), което много компании подписваха в Либия, не предвижда лицензни такси, разделяне на оперативните разходи, други такси: нищо от всичко това. Много по-просто е, правителството прибира своя дял от брутната продукция. Компаниите поемат сами производствените разходи, не плащат такси, нито права и разделят с Либия продукцията. Но не си мислете, че се дели петдесет на петдесет, нищо подобно…

Уикилийкс с някои секретни документи=
23/07/2008: С ново споразумение, делът от продукцията на европейския консорциум (този, който работи в района на Марзук, б.а.) падна от 25% на 13%. Репсол, ОМВ, Тотал и Сага петролеум последваха други големи играчи в Либия и се подчиниха на натиска на НОК, подписвайки новото споразумение ЕПСА 4, което предвижда значително намаляване на дяла на международните компании. И ако някой се съмнява, ето ви на тепсия още един документ, в който се оплакват точно от твърдостта на НОК, и по-специално от автократичното управление на директора Шукри Ганем, Който, само миналата година обяви, че иска да разшири проблематичното споразумение Епса 4 и към компаниите, които досега са ползвали традиционните концесии. „По много начини може да се одере една котка”, отбелязва Ганем.

Не толкова подписаните задушаващи договори, колкото тази метафора не успяват да преглътнат международните компании. Ето ги и последствията…

Фокусът с Либия от Мигел Мартинес
Ако добре съм разбрал, нещата стоят така: Либия има правителство. Никога не съм гледал с особена симпатия на това правителство, защото зная некрасиви истории на имигранти, минали през тази страна, и защото при всички положения едно правителство след 40 години започва да се разваля. Като преводач, освен това, често ми се случва да се докосвам до хора, които работят в Либия, и съм събрал достатъчно оплаквания върху облика на тази капризна и непредвидима администрация.
Но тези мои емоционални съображения нямат нищо общо със законността. Правителството на Либия е безспорно легитимно в най-чистия смисъл. Може да издава паспорти, признати от другите държави, а най-яркият представител на страната – който по странен начин не заема никаква правителствена длъжност – се посреща с усмивки и ръкостискания от чуждите държавни глави. Сред които се нарежда не само Берлускони, но и Обама и Саркози…

…Не само аз нямам представа кои са бунтовниците: такава представа си нямат и всички журналисти, макар че ги изкарват герои. Въпреки всичко две предположения изглеждат доста приемливи: бунтовниците принадлежат на някои традиционни племена, недоволни от преразпределението на петролните печалби; и второ, явно изразяват силната неприязън на голяма част от населението срещу имигрантите от Черната Африка: факт е, че въстанието бе придружено от поредица кървави убийства на имигранти. Бунтът обаче срещна, поне така изглежда, враждебността на по-голямата част от страната и със сигурност нейните военни сили, и само за няколко дни претърпя няколко решителни поражения….

И точно тук, както ми се струва, се крие целият фокус.

В Либия всъщност противоречието не е – както е в Тунис, Йемен, Бахрейн или Египет – между въоръжените сили от една страна и маса от мирни манифестанти от друга. В Либия бунтовниците имат оръжия, танкове и даже един изтребител, който с гордост показаха веднага след налагането на Свободна от полети зона. Но тъй като не принадлежат към редовната войска, могат да бъдат определяни като „цивилни”, макар че са обучавани от чуждестранни войници (британски)…
(Превод Даниела Пенкова  - тук и тук можете да прочетете целите статии)

И така да обобщим телеграфно:
• Демокрацията е неприложима в страни като Либия на този етап на развитието им.
• Няма значение какъв е Кадафи за нас, за либийците той е стожер на либийската държавност.
• Кадафи смачка до нечувано ниски нива печалбите на петролните гиганти, „одирайки котката” до кокал.
• Вследствие, личната гвардия на петробароните – западните президенти и премиери спретнаха под фалшив флаг наказателна операция.
• Всички хленчения за нещастни цивилни жертви на Кадафи, идващи от средите на „Дърдорковци за демокрация” са напълно безпредметни – армията на Кадафи воюва срещу въоръжени бунтовници.
• Цивилните жертви, вече над 60 са благодарение на ракетните и самолетни атаки на коалицията на западните петролни демокрации.
• Либийците правят живи вериги в защита на Кадафи, не защото някой с пушка ги заставя, а защото:
- БВП на глава от населението е $11,852 !
- Образованието и здравеопазването са безплатни, има повече висшисти на глава от населението отколкото в България.
- Електроенергията и водата са безплатни…

Спирам дотук. Мислете с главите си.

 

Кой всъщност управлява Америка?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1666-imperiyata-kato-generator-na-haos

Според мен, истинската причина за войната бе тази, на която официално не се обръщаше внимание, а именно нарастващата мощ на Атина и тревогата, породена от това в Спарта, направи сблъсъка между тях неизбежен

Тукидид, "История на Пелопонеската война"

Статуята на свободатаПреди две хиляди и петстотин години големият гръцки историк Тукидид вижда основната причина за войната между двете "супердържави" от онази епоха в задълбочаващия се разрив между относителната мощ на Спарта (Лакедемон) и съперничещата и Атина и доминирания от нея Делоски морски съюз. Изкушението за намиращата се в упадък Спарта да удари съперника си Атина, разчитайки, че текущият силов баланс все още е в нейна полза, се оказва непреодолимо.

В началото на ХХІ век американският политически елит изглежда смята, че е налице аналогична ситуация по отношения на преживяващия възход Китай. Опитвайки да се справи с това предизвикателство, ръководството на САЩ стриктно следва принципите на т.нар. realpolitik. Както е известно, привържениците на тази доктрина (т.нар. "реалисти") смятат, че светът се намира в състояние на постоянна анархия (т.е. никой не управлява на глобално равнище, а висшето ниво, на което съществува някакво реално управление, са националните държави) и отделните страни следва да се стремят да максимизират собствената си мощ (т.е. способността да заставят другите да правят, това, което иначе не биха правили). Реалистите са убедени, че тази мощ трябва да се използва за прокарване интересите на собствената им държава, без оглед на морала, честността или справедливостта, т.е. че правото се определя от силата.

Горчивата истина е, че Америка вече не е демократична република, а се е трансформирала в олигархия. В публикуваната в есенния брой за 2014 на списание Parameters фундаментална статия, базираща се на анализа на 1779 политически публикации и озаглавена "Проверка на теориите за американската политика: елитите, групите по интереси и обикновените граждани" (2) професорите от Принстънския и Северозападния университети Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж посочват: "Основният извод от нашето изследване е, че икономическите интереси и организираните групи, представляващи определени бизнес интереси, оказват съществено самостоятелно влияние върху политиката на американското правителство, докато групите по интереси, опиращи се на масите, както и обикновените граждани на САЩ оказват или незначително влияние, или въобще не влияят върху тази политика".

Кой всъщност  управлява Америка

Истината е, че американските политици продължават формално да "царстват", но вече не управляват. На практика, те са се превърнали в прости изпълнители на интересите на елитите. И тъй като тези интереси се различават, политиците могат да представляват интересите на определени, но не и на всички елити. Президентът Обама например, изцяло "принадлежи" на Уолстрийт, също както и Хилари Клинтън и по-голямата част от ръководството на Демократическата партия.

Републиканците пък в момента обслужват най-вече собствениците на големите индустриални корпорации, особено тези от енергийния сектор.

В моментите, когато всички интереси на отделните фракции в елита съвпадат, американското правителство, армията и цялата икономическа мощ на САЩ моментално биват задействани за реализацията (или защитата) на тези интереси. Големите световни медии, повечето от които са консолидирани в Съединените щати в ръцете на няколко големи корпорации (общо шест на брой, ако искаме да сме точни), също биват светкавично активирани от някой с възможностите на General Electric например, за да демонизират действията на едни играчи, оправдавайки в същото време тези на други (3).

Както посочват Гилънс и Пейдж, истинските интереси, желания, мечти и опасения на непринадлежащите към елита 99,99% от американското население просто се игнорират. Ако не броим това, че те могат да бъдат манипулирани за целите на пропагандистката кампания, оправдаващи едни или други конкретни действия на управляващите. Тази американска "държава в държавата", или "неотчитаща се пред никого държава", за която предупреждаваше още Дуайт Айзенхауер, съществува с единствената цел да гарантира бъдещето на Уолстрийт и корпоративните интереси. Това е новата версия на Америка през ХХІ век.

Днес американската глобална империя, основаваща се на долара и контрола върху световната финансови система, е подложена на усилващ се натиск. Съхраняването и дори укрепването на тази система за глобална финансова доминация е единственото, което поражда тревога сред нашата очевидно неморална и все по-нелигитимна управляваща класа и нейните продажни политически марионетки. Всички значими събития, на които сме свидетели днес из целия свят, се въртят около постигането на тази цел, или пък - напротив - работят за нейния провал.

Всъщност, ситуацията е още по-сложна, защото американската глобална империя, в крайна сметка, се основава на енергоносителите - и най-вече на петрола - и на контрола над тях. Известният финансов анализатор Гейл Тайбърг посочва, че ако извадим увеличените петролни количества, свързани с добива на шистов петрол в САЩ, от общото производство на суров петрол в света, резултатът е следния:

Световен добив на суров петрол

Излиза, че производството на суров петрол в света не нараства вече десет години, напук на гигантската пропагандна кампания, осъществявана непосредствено от Обама, от корпоративните медии и от корпоративните мозъчни центрове, твърдящи обратното. Тоест, добивът на петрол се стабилизира и си остава един и същи вече цяло десетилетие, макар че населението (а следователно и търсенето) продължава да се увеличава, а икономиката продължава да нараства, на фона на намаляването на заплатите от страна на корпорациите.

Това означава, че светът не навлиза в епоха на петролно изобилие, а се намира в зоната на "платото" на петролното производство, така че оттук нататък ни очаква неумолимия му спад.

По какъв начин това е свързано с интересите на Уолстрийт и транснационалните корпорации. Много просто - разходите за добива на петрол нарастват заради спада на получаваната от него чиста енергия. Преди 150 години съотношението между получаваната енергия и тази, която се изразходва за получаването и (т.нар. енергийна ефективност EROEI) е била приблизително 100 към 1. Днес това съотношение е 10 към 1 и бързо намалява. По отношение на прословутите петролни пясъци и "тежкия" петрол, добиван от тях, чистата EROEI може да се окаже по-малка от 2 към 1 (5)! Впрочем EROEI за петрола, добиван от канадските битумни пясъци е 5 към 1 (6).

На фона на постоянното намаляване на достъпните за индустрията енергоносители, корпоративните печалби се поддържат чрез съкращаване заплатите на служителите. Аутсорсингът, т.е. прехвърлянето на производствата (и работните места) в чужбина, позволяваше на закостенялата икономическа система да остава печеливша в течение на десетилетия. В края на 90-те години на миналия век, когато печелившите инвестиции в производството отново започнаха да намаляват, Уолстрийт се ориентира към "финансиализацията" на икономиката, в резултат от което беше създадено огромно "хартиено" богатство, което обаче не бе обезпечено от съответните реални стоки или услуги. Един след друг изкуствено бяха създавани различни "балони" - доткоми, ипотеки, а сега и шистовият газ, с единствената цел да бъдат източени гигантски средства от обикновените хора към финансовите и корпоративни елити.

В момента тези "прекалено големи за им позволим да фалират" финансови и корпоративни институции са обременени с невъобразими дългове. Само че въпросните дългове просто няма как някога да бъдат изплатени, защото икономиката се формира от циркулацията на енергийните потоци, т.е. реалното богатства се създава с труд, а не надувайки различни "балони".

Ръстът на финансиализираните активи заема ключово място в мнимия икономически растеж. Тези "активи" обаче са просто хартийки, а не материално богатство. За да струват нещо, те трябва да бъдат обменени срещу реални стоки, произведени в бъдеще. В същото време, понижаването на енергийната ефективност, в комбинация със стагнацията (а в скоро време и със спада на петролните добиви), означава по-малко богатство в бъдеще. Ето защо, тези хартиени активи просто няма как да се трансформират в реални ценности, както в близка, така и в далечна перспектива.

Ще се взриви ли икономическата система

Веднага щом всичко това бъде осъзнато, цялата икономическа система ще се взриви. А заедно с нея ще изчезне в небитието и сегашната американска доминация в света.

Кога обаче ще настъпи това "просветление"? Мнозина анализатори очакват, че добивът на шистов петрол и газ ще започне да спада през 2016-2017. Сред причините за това са и твърде високите темпове с които спада добивът от шистовите кладенци (по правило със 70-80% още през първата година от експлоатацията им) (7). Тоест, малко е вероятно илюзията за растеж да продължи да бъде поддържана и след 2017.

Американският елит е наясно с това. Принадлежащите към него разбират, че надигащият се Китай и, което е още по-лошо, надигащият се Китай заедно с Русия, представлява гигантско предизвикателство за контрола им над световното богатство и възможностите да го манипулират. Именно за постигането на тази цел, Украйна следва със сила да бъде привлечена към орбитата на НАТО. Действително, реакцията на американските елити може нагледно да се види именно в тази страна. Като стратегическата цел е поставянето под контрол на Русия заради огромните и запаси от полезни изкопаеми и енергоносители.

Санкциите срещу Русия трябва да ерозират доверието към Путин от страна на руския финансов и бизнеселит, което пък да доведе до свалянето му и установяването на марионетно правителство, което да съдейства за разграбването на огромната ресурсна база на страната от Запада. Срещу това на руския елит може да бъде позволено да печели от унищожаването на собствената си страна, нейния народ и нейните ресурси.

Ако Русия бъде поставена под контрол, Китай ще загуби основния си съюзник в битката против глобалната доминация на американския елит. Неговият свръхамбициозен проект за Новия път на коприната, целящ да свърже в едно икономиките в цяла Евразия, ще бъде обречен на провал. На Германия пък няма да бъде позволено да стане крайната гара на Новия път на коприната през ХХІ век. Както изглежда, именно това е и основната причина за подслушването на телефона на канцлера Ангела Меркел от американските специални служби.

Всичко по-значимо, което се случва днес по цялата територия на планетата, е свързано или с бъдещето на този корпоративен дневен ред, или с опитите да се противодейства на неговата реализация. Ето защо нашите, т.е. американските елити са принудени да действат бързо, преди спукването на шистовия балон да ги прати в историята. А това означава, че са готови на всичко за да спечелят тази битка. Тоест, че световната война е почти на прага ни. Всъщност, вече сме свидетели на първите "пробни" въоръжени сблъсъци, предшестващи непосредствено нейното начало.

Бележки:

1. http://ancienthistory.about.com/od/peloponnesianwar/qt/073009CausesofPeloponnesianWar.htm
2. https://www.princeton.edu/~mgilens/Gilens homepage materials/Gilens and Page/Gilens and Page 
2014-Testing Theories 3-7-14.pdf
3. http://www.businessinsider.com/these-6-corporations-control-90-of-the-media-in-america-2012-6
4. http://ourfiniteworld.com/2014/07/23/world-oil-production-at-3312014-where-are-we-headed/#more-39124
5. http://www.westernresourceadvocates.org/land/oseroi.php
6. http://insideclimatenews.org/news/20130219/oil-sands-mining-tar-sands-alberta-canada-energy-return-on-
investment-eroi-natural-gas-in-situ-dilbit-bitumen
7. http://www.climatecentral.org/news/fracking-boom-leading-to-fracking-bust-scientists-16680

---------------------------------------

* Авторът е доктор по политология, преподавател по политическа икономия и политология в Университета на Сан Диего, САЩ

 


 

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1663-rusko-iranskata-petrolna-sdelka-i-shansovete-na-geopoliticheskata-os-moskva-teheran

Руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане подписват петгодишен Меморандум за разбирателствоСамо няколко дни след като ЕС обяви, че е съгласувал т.нар. "трети пакет" от санкции срещу Русия, на 6 август 2014 Москва нанесе мощен контраудар, обявявайки, че руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане са подписали петгодишен Меморандум за взаимно разбирателство между правителствата на двете държави, който поставя основите за гигантско пакетно споразумение в търговската и енергийната сфера между тях.

Според източници от руското Министерство на енергетиката, цитирани от вестник "Комерсант", меморандумът предвижда разширяване на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областите на строителството и модернизацията на генериращи мощности, развитието на електропреносната инфраструктура и петролногазовия сектор, както и доставката на машини и оборудване и потребителски стоки. Подробностите по конкретните договори бяха обсъдени в началото на септември в Техеран, по време на заседанието на междуправителствената комисия, чиито съпредседатели са министрите Новак и Зангане.

Иран - шах, аятоласи, размирици Според повечето анализатори, подписването на меморандума е било договорено на срещата между президентите на Русия Владимир Путин и Иран Хасан Рухани в Бишкек през септември 2013. В подготовката му са участвали министерствата на външните работи, енергетиката, индустрията и транспорта на двете държави, както и на Росатом, руските железници (РЖД) и иранските им партньори. Нерешените в Бишкек въпроси пък бяха уточнени на срещата между Путин и Рухани през май 2014 в Китай. Очаква се практическата реализацията на постигнатото споразумение да бъде ключовата тема на Каспийската среща на върха в Астрахан в последните дни на септември, където ще присъстват и двамата президенти.

Споразумението ще доведе до активизиране на руско-иранското икономическо сътрудничество по редица важни направления. На първо място, очаква се Русия да купи голямо количество ирански петрол, като първоначално се споменаваше гигантската цифра 500 барела дневно (1/4 от целия добив на страната), но вероятно става дума за 2,5-3 млн. т годишно, които ще бъдат купувани от специално създаден за целта "трейдър" (т.е. търговско дружество), контролирано от руската държава. Целта е да бъдат сведени до минимум евентуалните западни санкции. Всички средства, които Иран ще получава от продажбата на тези количества петрол, ще отиват за закупуването на руски стоки. Смята се, че става дума за около 2,35 млрд. долара годишно.

Като основен проблем пред сътрудничеството в петролната област се очертава намирането на такива варианти на доставките, които да са икономически целесъобразни и да отчитат действащото петролно ембарго срещу Иран. Затова първоначално е бил обсъждан вариант те да се осъществяват през Беларус и Украйна, където руските компании разполагат със сериозни мощности за преработка на петрол, но той е отпаднал след февруарската революция в Киев. Най-вероятно изглежда руснаците да се ориентират към спот доставки на закупения от тях ирански петрол за Китай и Африка (най-вероятно ЮАР).

Според директора по развитието на руската аналитична компания в сферата на енергетиката Argus Media Михаил Перфилов, "полученият от Иран петрол със сигурност може да бъде продаден и на спотовия пазар, въпросът опира само до цената". Той обаче подчертава, че в момента монополистът в износа на ирански петрол - държавната компания NIOC, не търгува на спотовия пазар и продава само на крайни потребители (най-вече на Китай, Индия и Япония), затова текущите котировки на иранския петрол са доста условни. Според него, това очертава редица интересни възможности, например за суапови сделки с този петрол в рамките на експортните задължения на руските компании, които в резултат от това, ще се сдобият със свободни количества петрол в Русия, които ще могат да преработват. Перфилов твърди, че Лукойл и Газпром Нефт вече добиват петрол в региона и са наясно с възможностите за търговия с него, но ако договорът за това бъде възложен на нов държавен трейдър, за него ще е по-трудно да продаде иранския петрол с достатъчна печалба.

На свой ред, руският посланик в Техеран Леван Джагарян твърди, че Иран може да доставя в Русия не само петрол, а и "петролнохимическа продукция, цимент, текстил и хранителни продукти". Според иранския посланик в Москва Мехди Санаи пък, иранците биха искали да купуват руско машинно оборудване, железопътни релси, тежки камиони, метали и пшеница.

Твърди се, че в сделката между Русия и Иран ще бъде включена и руската държавна корпорация Ростех, чиито предприятия могат да се превърнат в ключови доставчици на технологична продукция, имайки предвид, че корпорацията обединява голям брой заводи, произвеждащи високотехнологична продукция. Вероятно става дума за товарна техника (Растех държи 49,9% от акциите на КамАЗ), петролнопреработвателна и медицинска техника, както и оборудване за иранските летища.

Според посланик Санаи: "Иран би могъл да инвестира част от средствата от продажбата на петрол в строителството на втория блок на атомната си електроцентрала в Бушер, което се извършва от руски компании. Впрочем, подписаният между двете страни меморандум предвижда и участието на руски компании в различни проекти на иранска територия, свързани със строителството и модернизацията на електроцентрали и електропроводи. Техеран например е заинтересован от руското участие в електрификацията на железопътната си мрежа. Освен това иранците са склонни да купуват от Русия няколкостотин мегавата електроенергия. Те вероятно биха подкрепили и реализацията на съвместни проекти за създаването на малки нефтопреработвателни заводи на иранска територия и разработката за местните газови находища (например в Асалуя и Южен Парс, където в миналото работеха и руски компании).

Геополитическите основи на сближаването между Русия и Иран

Ислямската революция радикално промени външнополитическите подходи на Иран, както и приоритетите и съдържанието на основните направления във външнополитическата му активност, която придоби съвършено ново, идеологизирано съдържание. Въпреки това, водещ принцип на иранската външна политика си остава прагматизмът. Доказателство за това е и позицията на страната в споровете за каспийския петрол. Както е известно, появата след разпадането на Съветския съюз на нови независими държави в Каспийския регион породи проблема за статута на Каспийско море - дали то ще остане съвместно владение на всички държави, имащи излаз на него, или ще бъде поделено между Русия, Иран, Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Подходите на Русия и Иран към новия правен статут на Каспийско море са много близки или съвпадат. Москва и Техеран смятат, че всички права по отношение на този воден басейн принадлежат само на каспийските държави и само те следва съвместно да определят правилата за осъществяване на различните видове активност в неговите води.

Що се отнася до Северен Кавказ, той не се смята от Иран за зона на неговите приоритетни интереси, тъй като Техеран гледа да избягва каквото и да било усложняване на отношенията с Русия. По време на двете чеченски войни, иранците всячески се стремяха да избегнат ангажирането си със случващото се там. Въпреки че в Иран имаше обществени организации, оказващи натиск върху правителството да се намеси в събитията в Северен Кавказ, управляващите успешно го отбиваха. Те бяха наясно, че Чечения се е превърнала в база на финансираните от основния ирански съперник - Саудитска Арабия, уахабити, затова мълчаливо подкрепяха усилията на Москва за ликвидирането на последните.

Тоест, в Северен Кавказ Иран и Русия имат повече общи интереси, отколкото поводи за съперничество. Налице е и друг важен фактор за заинтересоваността на Техеран от запазването на руския контрол над региона. Иранците се опасяват,  че ако той се откъсне от Русия, там може да се формира интегрирана с Турция и враждебна не само към Москва, но и към Техеран квазидържава, която да се превърне в генератор на напрежение в региона. Ето защо иранската активност в Северен Кавказ и най-вече в Чечения и Дагестан никога не е имала антируски характер. В общи линии, Иран преследва в региона следните цели: ограничаване на турското влияние и присъствие; събиране на стратегическа и текуща информация за активността в региона на различни чуждестранни специални служби и влиянието им върху местната мюсюлманска общност и борба срещу уахабитските движения и организации, съчетана с подкрепата на традиционните ислямски структури (в тази връзка, интерес за иранците представляват връзките на мюсюлманите от Северен Кавказ с Азербайджан и осъществяването на антитурска и антиазербайджанска пропаганда сред тях).

Като цяло, Иран е ключов партньор в усилията на Москва за поддържане на стабилността в Севернокавказкия регион. Както посочват, редица западни експерти, по време на двете чеченски войни иранците изиграха важна роля за смекчаване на негативното отношение на ислямския свят към Русия.

Впрочем, през 90-те години, с появата на ОНД и формирането на нова геополитическа реалност, възникна още една важна сфера на сътрудничеството между Иран и Русия - регионалната. Нестабилността на ситуацията в Южен Кавказ еднакво тревожи и руснаците, и иранците.

В съвременния свят стратегическото партньорство между толкова големи и близки в географски план държави, като Иран и Русия, играе сериозна роля за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност, което пък, на свой ред, формира благоприятни условия за развитие на взаимноизгодното икономическо и културно партньорство. То, освен това, ограничава влиянието на други големи политически блокове, които са по-отдалечени географски, но също преследват свои интереси в конкретния регион (особено ако последните не съвпадат с интересите на партниращите си държави).

Тук е мястото да напомня и за сходството между руската и иранската концепции за развитието на света през ХХІ век - така, руската идея за многополюсния свят има много допирни точки с иранската концепция за "диалога между цивилизациите".

Обяснимо е, че особено голям интерес, често примесен с известна тревога, поражда военно-техническото сътрудничество между Иран и Русия. Мнозина експерти подчертават, че съседните на Иран арабски държави се отнасят крайно сдържано към него, именно заради стремежа му да увеличи военната си мощ. Това обаче е необходимо на Техеран за да контролира морските си комуникации и да може да формира регионална система за колективна сигурност, в която да играе ключова роля.

Мощта на иранската армия е далеч по-голяма от тази на която и да било арабска държава, но изостава от тях по отношение качеството на въоръжението си. Тоест, Иран се нуждае от модернизация на въоръжените си сили. Поне на теория той би могъл да разчита да получи всичко необходимо в тази сфера от Русия, но сагата с провалените доставки на руски зенитни ракетни системи със среден радиус С-300 показва, че на практика това невинаги е така.

Предвид факта, че продължава да се намира в международни изолация и е притиснат между разполагащия с ядрено оръжие Пакистан, враждебно настроените афганистански талибани, опитващата да се превърне в регионален хегемон Турция, Израел, арабските петролни монархии и американския флот в Персийския залив, Иран очевидно смята, че единствения начин да гарантира сигурността си е да създаде собствено ядрено оръжие. В същото време, ако развитието на стратегическото партньорство с Русия се задълбочи до степен Москва открито да обяви Техеран за свой военен съюзник, поставяйки го под защитата на ядрения си "чадър", този проблем би отпаднал от само себе си.

На практика, позициите на Иран и Русия по всички основни проблеми (при това не само регионалните) са близки или съвпадат. Така, Техеран се обявява против разширяването на НАТО на Изток, не подкрепя кавказките сепаратисти и заема твърда позиция по отношение на Афганистан, което пък го превръща във враг на Пакистан и симпатизиращите му арабски държави, начело със Саудитска Арабия.

В Кремъл очевидно смятат, че като една от ключовите държави в региона Иран обективно (без оглед на политическата конюнктура и позицията на едни или други властови кланове) стои на близки до руските позиции. Това се отнася най-вече до такива комплексни проблеми като бъдещето на Афганистан, статута на Каспийско море, международния тероризъм, наркотрафика и нелегалния оръжеен трафик.

Иран притежава изключително изгодно военно-стратегическо положение, тъй като е едновременно и близкоизточна, и кавказка, и централноазиатска, и каспийска държава. Всички ключови точки в региона, по един или друг начин, са свързани с Иран. Всички на пръв поглед чисто вътрешни проблеми на отделните му части - етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или свързани с наркотрафика, тероризма и сепаратизма, могат ефективно да бъдат решени само с участието на Техеран. Затова тази страна традиционно е обект на много сериозно внимание не само от страна на Русия, но и на други сили и най-вече на САЩ и ЕС. Около Иран и за по-голямо влияние върху него се разгръща прикрита, но ожесточена борба. Според повечето анализатори обаче, именно руснаците имат най-добри шансове да установят стратегически отношения с Техеран. Причините за това са няколко.

На първо място сред тях е че руско-иранските връзки имат дълбоки исторически корени. На второ място, следва да изтъкнем географската близост, а на трето е фактът, че Русия и Иран са разположени на границата между две велики цивилизационни системи - християнската и мюсюлманската.

И все пак, основното, което сближава Русия и Иран - двете най-мощни държави от региона - е стремежът им да поемат отговорността за него, което предполага взаимни усилия за създаване на многопластова система за сигурност, включително военна, икономическа, екологична, политическа и т.н. Важно място в тази система заема съвместното противодействие на тероризма и наркотрафика, които, благодарение на афганистанските талибани, се сдобиха с опорна база в самото сърце на региона, превръщайки се в основната дестабилизираща го сила, застрашаваща не само държавите в него. Освен това, както Русия, така и Иран, се противопоставят на опитите на някои държави извън региона и най-вече САЩ да го превърнат част от собствената си зона на влияние.

След разпадането на Съветската империя, Иран разчиташе, че ще се сдобие с важен съюзник в лицето на Русия, разполагаща както с ядрено оръжие, така и с право на вето в Съвета за сигурност на ООН. В Техеран престанаха да смятат, че тази страна представлява потенциална военна или идеологическа заплаха за ислямски Иран. Двете страни нямат обща сухопътна граница, но пък имат общи интереси в три района - Кавказ, постсъветска Централна Азия и Афганистан. И двете оценяват по сходен начин ситуацията в региона, до голяма степен съвпадат и опасенията им за бъдещото му развитие. Ето защо установяването на стратегическо взаимодействие между тях би могло да съдейства за мира и стабилността в Централна Азия.

Основните направления на очертаващото се стратегическо сътрудничество между Русия и Иран са свързани с проектите за изграждане на железопътни и автомобилни магистрали, съвместното усвояване на ключови морски маршрути, транзитът на природен газ и петрол към Европа, многостранана координация на действията в района на Каспийско море, включително съхраняване на екологичните му параметри, организирането на корабоплаването и добива на енергоносители от каспийския шелф. Освен това, Иран може да осигури на централноазиатските държави достъп до южните морета, което е важно и за Русия и ОНД, като цяло.

Перспективите пред оста Москва-Техеран

От казаното дотук се налага изводът, че евентуалната ос Москва-Техеран изглежда оправдана във всяко отношение. От гледната точка на Русия, нито ориентираният към Анкара пантюркизъм, нито спонсорираният от Риад уахабизъм, нито дискредитиралият се окончателно панарабизъм могат да са полезни за прокарването на нейните интереси. Иран обаче предлага такава възможност. Сближаването между Москва и Техеран до голяма степен решава изкуствения проблем за "несъвместимостта" между Русия и мюсюлманския свят. В Южен Кавказ интересите на двете страни до голяма степен съвпадат както по отношение на регионалните конфликти, така и в енергийната сфера. В Карабах например, иранците действат в синхрон с руснаците. Освен това, обективно погледнато, Иран препятства превръщането на прилежащите до южната граница на Русия територии в буферни зони на НАТО или в антируски "санитарни кордони". Освен това Иран може да осигури на руснаците достъп до "топлите морета". И Иран, и Русия са стратегически противници на атлантизма, ето защо, съвместно с Русия и другите държави от Митническия (Евразийския) съюз, Иран може да изиграе ключова роля за изграждането на мощен геополитически съюз на евразийския суперконтинент.

Всъщност, най-големият парадокс в най-новата иранска история е, че тъкмо ислямските революционери, свалили иранския шах преди 35 години, реализираха на практика, това, за което монархът-модернизатор можеше само да мечтае, превръщайки Иран в регионална суперсила. Обяснението за това е, че както шахът, така и аятоласите декларират, че водят Иран към т.нар. "велика цивилизация". Разбира се, схващанията им относно въпросната "велика цивилизация" се различават, но междинните цели по пътя към нея са едни и същи:

- на първо място, решаването на вътрешноиранските задачи и, в частност, гарантиране на военно-политическата стабилност на държавата, създаване на независима икономика с развита индустрия (включително военна) и изграждане на мощни въоръжени сили;

- на второ място, превръщането на Иран (без значение дали той ще бъде монархия или ислямска република) в регионален силов център, чрез постигането на военно-политическо, военно-икономическо и чисто военни лидерство в Близкия и Средния Изток.

При всички случаи, преследвайки собствените си цели в региона, Иран е в състояние да противодейства и неутрализира контролираното и направлявано от САЩ (с цел да омаломощи стратегическите им противници) разширяване на уахабизма, спонсорирано от Саудитска Арабия, както и на разпространението на идеите на панкюркизма с неговата непостижима мечта за обединяване на всички тюркски държави. По този начин, формирането на руско-иранската ос дава на Москва възможност да използва авторитета на Иран в ислямския свят за да възстанови позициите си в него, а на Иран - да се сдобие с изключително мощен съюзник, способен да го защити от многобройните му регионални и глобални противници и да улесни превръщането му в регионална суперсила.

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Всичко това обяснява крайно негативното отношение на Съединените щати към руско-иранското сближаване, което, след подписването на меморандума между Москва и Техеран в началото на август 2014, започва да се превръща в оживял кошмар за Вашингтон. Според руски правителствени източници, цитирани от вестник "Комерсант", САЩ са се опитали да провалят сделката между Москва и Техеран, заплашвайки с нови санкции компаниите от двете страни. Във Вашингтон смятат, че рязкото активизиране на руско-иранското сътрудничество е в разрез с все още действащите санкции срещу режима на аятоласите и постигнатите през 2013 междинни споразумения относно иранската ядрена програма, в рамките на които американските санкции бяха смекчени, но не и отменени. В Белия дом очевидно се опасяват, че приходите от сделката с Москва могат да отслабят интереса на Техеран от постигането на дългосрочен компромис за ядрената му програма.

Според повечето експерти, подписването на руско-иранския меморандум именно в началото на август до голяма степен се обяснява с изострянето на отношенията между Русия и Запада. Така, според анализатора на Центъра за политически изследвания ПИР в Москва Андрей Баклицки: "Днес Русия в далеч по-малка степен е склонна да се съобразява с препоръките на САЩ, а Иран, чието значение за Запада нарасна значително, включително и заради случващото се в Ирак и търсенето на алтернатива на руските енергоносители, вече разполага с по-голямо пространство за маневриране. Освен това преди Москва трябваше да се съобразява със заплахата от американски санкции, ако наруши петролното ембарго срещу Иран, но днес, когато срещу руския петролен сектор също са наложени санкции, този фактор губи значението си".

Друга причина за ускорената реализация от Москва на плановете и по отношение на Техеран е изострящата се битка за иранския пазар. От края на 2013, когато стартира процесът на отмяна на санкциите срещу Иран, тази страна беше посетена от внушителни групи представители на бизнеса от Китай, Великобритания, Германия, Франция, Австрия, Швеция и др. В началото на август 2014 пък Reuters и Wall Street Journal, цитирайки свои източници в германските индустриални среди, съобщиха, че заради ситуацията в Украйна и наложените от САЩ и ЕС санкции срещу Русия, германският бизнес може да пренасочи инвестициите си от руската към иранската икономика. На свой ред германската Търговско-промишлена палата прогнозира, че след като санкциите срещу Техеран отслабнат още повече, годишният износ на Германия за Иран ще достигне 10 млрд. евро (през 2013 той беше едва 1,85 млрд.). Според Щефани Спинер-Кьониг от германската компания Spinner GmbH, която произвежда компоненти за високотехнологично оборудване, "щом санкциите срещу Иран бъдат премахнати, пазарът там буквално ще експлодира".
----------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
ИДИЛ /Ислямска държава в Ирак и Леванта/, Ислямска държава - бъдещ Световен халифат?

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1665-idil-mezhdu-halifata-i-terorizma

проф. д.ик.н. Владимир ЧУКОВНа 30 юни 2014 екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) обяви, че създава халифат. С този акт нейните ръководители не само стреснаха региона и света, но и отправиха сериозно предизвикателство към съвременните ислямски богослови. Те формираха догматичен казус, който извади на повърхността групировката като реален субект, борещ се от дълго време за лидерство сред останалите терористични формации.

След обявяването на халифата ИДИЛ премахна „Ирак и Леванта” от името си и остана единствено „Ислямска държава”, претендирайки по този начин за уникалност по отношение на своите конкуренти. Тази терористична организация има дълга история в Ирак. Тя се появи на картата на екстремистките субекти още по времето на бившия диктатор Саддам Хюсеин. Рождената и дата е около 2000-та, а неин създател е йорданецът Абу Мусаб аз Заркауи. Първоначално формацията се нарича "Група за единобожие и джихад" (Джамаа таухид уа джихад), Роденият в град Зарка религиозен фанатик и неин лидер вече е натрупал боен опит в Афганистан и съвсем сериозно възнамерява да свали кралския режим в Йордания, тъй като го смята за "неислямски". Именно по онова време се формират тесните връзки между ИДИЛ и най-значимата терористична организация в Иракски Кюрдистан – Ансар ал Ислам (АИ). Впоследствие този боен съюз се превърна в гръбнака на успехите на ИДИЛ в Ирак. През 2003 първите масови удари на американските ВВС бяха нанесени именно срещу позиции на АИ.

Бунтовници джихадистиПрез 2005 формацията вече се нарича "Ал Кайда в Месопотамия" (Ал Кайда фи билад ар рафедейн). Аз Заркауи анонсира това в писмо до Осама бен Ладен, като жест на лоялност към него. През 2006 "Ал Кайда в Ирак" декларира създаването на Ислямска държава в Ирак и формира „правителство”. Сред нейните цели бе и прокламирането на халифат, но тогава лидерите и не се осмелиха официално да го направят. За своя „столица” организацията обяви град Рамади. Междувременно, убийството на Заркауи през 2006 и създаването от американската армия на антиалкайдистките „ислямски съвети за възраждане” от местните сунитски племена нанесоха смъртоносен удар върху Ал Кайда в Ирак. Тя беше тотално маргинализирана, тъй като сунитското население и мнозинството от бунтовническите групировки в Централен Ирак се изправиха срещу религиозните екстремисти.

Халифатът като етап от държавообразуването и догматичен казус

Според теоретиците на Ал Кайда, халифатът е последният етап от „узряването на ислямската държавност”. Вероятно в най-концентриран вид представите за държава и държавообразуващ процес са развити в изследването на ислямисткия мислител Абу Бакър Наджи „Управление на дивачеството”[1]. Четирите етапа на ислямското държавообразуване са следните:

- Етап на „убождане” (шоука). Става въпрос за атакуване на държавните институции, на икономическите обекти и на производствените мощности, особено в сферата на услугите за населението, като осигуряването на електричество, вода и продоволствие. Плановете на алкайдистките тактици са силовите институции на държавата да бъдат принудени да се откажат от контрола си върху част от националната територия. Изглежда, че това е най-важният етап, тъй като именно тогава се очертават реалните рамки на териториалните аспирации. Много често зад периферни на пръв поглед агломерации или стопански предприятия се крие желанието на джихадистките тактици да създадат конкретен административен център, около който да се формира отделна териториална  единица. Действията на ИДИЛ в Ирак и Сирия показаха, че ръководството на терористичната група извежда на преден план градовете Мосул и Дейр Резор, респективно, в Ирак и Сирия като двете техни местни „столици”. Дълго време бастион на екстремистите беше сирийския град Ракка.

- Етап на "неконтролиран хаос" (никая). Става въпрос за очертаването на териториите, в които държавата не разполага с реален институционален контрол. На практика, там се реализира своеобразно смесено (т.е. съвместно със светската държава) управление. Независимо от игнорирането на неговата форма и същност, джихадистите от ИДИЛ са принудени да се съобразяват с последиците от управлението на секуларния режим. Това важи особено за икономиката и с още по-голяма сила за енергетиката, която е най-капиталоемкият икономически сектор. Така например, ИДИЛ отдавна контролира трите големи язовира в Северна Сирия – „Баас”, „Ефрат” и „Тишрин”. В същото време те продължават да функционират, макар и с намалени мощности. Доставят електричество на потребителите си, повечето които са под контрола на сирийската държава. Най-интересното е, че заплатите на работещия в тях персонал продължава да се плащат от правителството в Дамаск.  Същото важи и за нефтодобива. Така например, религиозните фанатици продават добитата суровина от контролираните от тях кладенци в Сирия на малкото все още функциониращи фабрики и заводи в страната. Според Сами Абдерахман от „Сирийската лаборатория за правата на човека”, цената на всеки барел, предназначен за тях петрол, целево е занижена до 10-18 долара. В същото време, председателят на организацията „Стопанска дейност в Сирия” Усама Кади е убеден, че между екстремистите и режима в Дамаск действа тайно „съдържателно споразумение”, гарантиращо изкупуването на сирийския нефт от правителството. Ако пък купувачите са иракски предприемачи, извозващи горивото с цистерни, цената скача на 20-40 долара[2]. Обикновено става въпрос за контрабандисти от Кюрдистан, които впоследствие го препродават на по-едри посредници в Турция, без знанието на властите.

- Етап на "управление на дивачеството" (идарат ат тауахош). Заетите територии се управляват от муджахидините, но извън нормалните житейски стандарти. Този етап остава доста неясен и нерядко някои теоретици дори го отъждествяват с крайната фаза на ислямистите, т.е. с идеалната държава.

- Етап на "можене" (тамкин). Той включва възсъздаването на идеалната средновековна държава, тоест халифата – закони, съдилища, граници, градски правилници и други. ИДИЛ прилагат стриктно средновековните норми единствено на териториите, в които считат, че упражняват безусловна власт. Така, за първи път екстремистите налагат публичен линч с камъни на жена от град Табака, близо до Дейр Езор. Последната е обвинена в прелюбодейство.

Демонстративно обезглавяване на поредния заложникСериозни спорове сред експертите поражда въпросът, дали ИДИЛ реализира тази форма на държавност и в иракските територии. Експертът от Вашингтонския институт за близкоизточна политика Майкъл Найц отбелязва, че халифатът на ИДИЛ се превръща в най-богатата терористична организация в най-бедната държава в света. Организацията владее 60% от нефтените залежи на Сирия и два малки кладенеца в Ирак. Потенциалът на "петрохалифата" за добив е около 80 000 барела дневно. По цени на световните борси това означава около 8 милиона долара на ден. Логично е обаче, този потенциал да не се реализира напълно, особено след решението на Съвета за сигурност на ООН покупката на нефт от терористични организации, като ИДИЛ и Ал Нусра, да се смята за престъпление. Отговарящият за Ирак в Държавния департамент на САЩ Брет Макгърк отбелязва, че още преди превземането на Мосул въпросната организация е имала приходи от 12 млн. долара месечно, предимно от събиране на незаконни такси, рекет и други престъпни дейности[3]. Нормално е обаче, за да бъдат подплатени претенциите за държавност, разходите да бъдат насочени към осигуряване на потребностите на населението, живеещо на контролираните територии. Става въпрос най-вече за гарантиране на услугите в онези региони, които отдавна са маргинализирани от централното правителство. Именно в тях възниква социален вакуум, запълнен от ислямистки формации като Мюсюлманските братя, Хамас и Хизбула, разширяващи своята популярност и обществена подкрепа. В момента ИДИЛ изразходва целево приходите си за купуване лоялността на някои племенни лидери или пък за подкупи на главатарите на останалите ислямистки групировки, с които воюва рамо до рамо в Ирак. Най-голямото предизвикателство пред новата "петродържава" обаче си остава решението на правителството в Багдад (за разлика от това в Дамаск) да прекъсне изплащането на заплатите на чиновниците в окупираните от ислямистите зони. Ако ИДИЛ наруши естествения ежедневен ритъм на живот на населението в тези територии, много скоро халифатът ще се спука като бързо надут балон. Според Найц, това най-вероятно ще се случи, тъй като новият „петрохалифат” не може да се конкурира с иракската държава, чийто дневен добив на нефт е около 3 млн. барела, което означава около 120 млрд. долара годишни бюджетни приходи.

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Петролни полета и инфраструктура в Ирак и Сирия, окупирани от ИДИЛ

Легенда:

Петролни полета
Петролопроводи
Рафинерии
Експортен терминал
Окупирани
Наскоро атакувани
Оспорвани

Обявяването на халифат от лидера на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади породи много реакции и догматични спорове. Сред авторитетните ислямски богослови от известния университет Ал-Азхар в Кайро надделява мнението, че халифатът е проповедническа, а не политическа институция. На това се позовава преподавателят от университета Ахмед Карима, цитирайки пророческия хадис: „халифатът е според пророческата програма, а след това идват царете”. Според друг преподавател - д-р Абдеразак Санхули, халифатът не е възможен в съвременния свят.

Друг авторитетен факих - Алауи Амин, директно твърди, че ИДИЛ е създадена от ЦРУ и другите западни разузнавателни централи, за да провокират гражданска война в ислямския свят.

Действията на лидера на ИДИЛ противоречат на шариатските норми и водят до догматичен нонсенс. Както е известно, Ибрахим ал Бадри (истинското име на Ал Багдади) прие името на първия праведен халиф - Абу Бакр, и се обяви за наследник на идеите на Ибн Таймия. Последният е сирийски богослов от ХІІІ-ХІV век. Той е безспорен авторитет в ислямската догматика и консенсусно се възприема като един от идейните стожери на  салафитското течение. Според Ибн Таймия обаче, след четиримата праведни халифи в ранния ислям (632-660) не трябва да се говори за „държава-халифат”, а за „държава- шариат”. При това положение е по-подходящо титулярът на властта да се именува малик, тоест цар, а не халиф. Таймия се базира върху пророческия хадис „халифатът продължава само трийсет години, след това идва царството”.

Както е известно, в специално видеообръщение на Осама бен Ладен от 2005, той положи клетва за вярност пред лидера на афганистанските талибани молла Омар. Бен Ладен обясни тази си стъпка с текстове на Ибн Таймия. Според него това не е само т.нар. „малка клетва”, тоест бойна, прилагана единствено на бойното поле, а е „голямата клетва”, т.е. политическа клетва. Според Ибн Таймия, „клетва се полага пред мъж, който е покорил някоя страна сред страните в света. Това е достатъчно и не се изисква изпълнението на другите условия, докато лидерът е мюсюлманин”. Подобен подход е възможен само в рамките на ханафитската, сунитска правнодогматична школа, т.е. на „неарабската”, сунитска школа.

В същото време, радикалните богослови-нормативисти, които са предимно от ханбалитската правнодогматична школа, оспорват това положение и отбелязват, че пророческият хадис „имамите винаги са от курейш” е задължителен, от което пък следва, че молла Омар не може да е политически лидер. Така възниква колизия между радикалните, „арабски”, сунитски школи (ханбалитска, шафайтска и маликитска) и „неарабската” ханафитска, сунитска школа по въпроса за политическото лидерство. Може ли неарабин да е политически лидер[4]?

Така например, вече покойният мюфтия на Ал Кайда Аталла ал Либи отбелязва, че „имаматът на молла Омар не е „голям”, а той е повелител на правоверните само в рамките на собствената си територия.” Така се получава противоречие между полевия командир Осама бен Ладен и неговия мюфтия (понастоящем и двамата са покойници). Бен Ладен твърди, че всеки мюсюлманин трябва да даде клетва за вярност, т.е. голяма, политическа клетва на някого. В противен случай мюсюлманинът остава "джахил" (игнорант, тоест извън вярата).

Шейх Асим Баркауи (или Абу Мохамед ал Макдаси), духовният баща на Абу Мусаб аз Заркауи, също критикува обявяването на халифата. Той заявява: „Вие, синове на групите и организациите, воини на Аллах, знайте, че след обявяването на този халифат вашата борба вече не е законосъобразна.”

Междувременно в догматичния спор се намеси и ръководителят на Дирекцията за религиозни дела в Турция Мехмед Гьормез. Той също отхвърля законосъобразността на халифата на Ал Багдади, но го прави от друга позиция. Турският богослов отстоява позицията, че иракчанинът няма нищо общо с родословното дърво на турските султани, които са се наричали „халифи”. Той смята, че именно владетелите на Османската империя са законните наследници на халифата, премахнат през 1924[5]. Нещо повече, Гьормез дори счита, че неговото мнение е най-достоверното, тъй като самият той и Директоратът са наследници на институцията на Шейх ал ислям. Последната е имала задължението да потвърждава законосъобразния статут на турските султани. Така висшият турски богослов претендира за най-достоверно правнодогматично становище в целия ислямски свят на базата на претенцията за притежание на наследствените права на бившата институция на Главния мюфтия в Османска Турция. Така, според него, халифатът по време на османския период е напълно законосъобразен, а не е „спящ” халифат, както го възприемат мнозина арабски богослови.

Категорично е заклеймяването на ИДИЛ и от саудитския крал Абдула. В свое изказване за религиозния екстремизъм на тази групировка той изразява следните мисли: „Срамота е за тези терористи, това което сториха в името на религията. Те убиха душата, въпреки че Аллах забранява тя да бъде убивана. Гордеят се с това и го разпространяват. За тях религията е претекст за невинност, те деформираха възприемането на религията с нейната чистота, добродетели и човечност. Те й пришиха всички лоши качества, благодарение на действията, тиранията и престъпленията си”[6].

В същото време конкурентите от Ал Нусра обявяват твърдо, че скоро ще създадат „емирство”, което да бъде подчинено на молла Омар, така както и Ал Кайда, ръководена днес от Айман Заухири.

Военни аспекти на различията между  салафито-джихадизма и салафито-ухабизма

Още в началото на 2014 основните спонсори на ислямските бунтовници в Сирия – Саудитска Арабия и Катар, усетиха, че ИДИЛ не е организация, поддаваща се на контрол. Редица експерти подчертават, че кадровото й зачеване става в края на 2011, когато сирийският режим освободи голям брой осъдени ислямисти от затвора в Сидная. Лидерите на някои съперничещи си ислямистки милиции дори са били съкилийници в известния затвор. Остават догадките, защо разузнаването на Дамаск пуска този криминогенен контингент точно тогава. В някои анализи се лансира тезата, че всъщност режимът съзнателно създава "ислямистки Франкейнщайн", за да докаже, че неговите опоненти са всъщност производни на Ал Кайда. Целта е сирийското и международното обществено мнение да се разочарова от опозицията. Експертите констатират, че до този момент сирийската армия и ИДИЛ преживяват своеобразен „меден месец”. Битките са предимно с останалите бунтовнически групировки. Дори ключовите военни победи на националната армия през последната година се дължат предимно на „неочакваните тактически отстъпления” на ИДИЛ при формирането на общата отбранителна линия на бунтовниците. Неслучайно ИДИЛ беше изключена окончателно от военната схема на опозицията. След завземането на нефтените кладенци и газовите находища в Източна Сирия обаче, двете армии започнаха и истински битки по между си.

Бившият „валия” на фиктивната провинция Бадия, създадена от ИДИЛ, шейх Махер Абу Убейда отстоява мнението, че всъщност именно това е била стратегията на формацията. Според него, целта е да бъдат подчинени първо останалите ислямистки организации като бъдат принудени да се влеят в структурата на ИДИЛ. Той твърди, че организацията планира стълкновения с редовната сирийска армия едва на втория етап от реализацията на стратегията и. Впрочем, следва да се добави още една причина за „абсорбирането” на малките формации от ИДИЛ - финансовата. Просаудитските и прокатарските формирования са на издръжка на външния спонсор. В момента, в който се забави месечната им "заплата", недоволните наемници веднага се ориентират към ИДИЛ като по-платежоспособна.  Споменатия по-горе дисидент от ИДИЛ Абу Убейда прогнозира, че тази формация много бързо ще отстъпи от позициите си в Сирия, тъй като „се е отклонила от целите, които си е поставила, превърнала се е в милиция от наемници, крадяща нефт, и е напуснала правия път”. Според него, ИДИЛ се е подлъгала по парите и материалните облаги, атакувайки и овладявайки предимно нефтените и газовите находища на Сирия. Според него, екстремистите ще напуснат Сирия след около година и ще насочат усилията си към Саудитска Арабия. Причината е, че мнозинството членове на ИДИЛ са бивши поданици на саудитския крал Абдула. Те вече са създали в родината си „спящи клетки” - в провинция Касим и градовете Хамис Машит, Дамам и Хуфуф. Неслучайно военен командир на организацията е саудитецът Шакир Уахиб, а неин говорител е сънародникът му - 26-годишният блогър Абу Мохамед ал Аднани[7].

Както и известно, Саудитска Арабия се ангажира да преструктурира гръбнака на сирийската въоръжена опозиция след нанесените и от националната армия тежки загуби на бойното поле. Саудитските спонсори лансираха пред лидерите на основните ислямистки групировки т.нар. „документ на революционната чест”. В него се говори за единство на ислямската опозиция срещу режима в Дамаск. Този ход всъщност представляваше опит на Риад да селектира муждахидините на „приемливи” или „умерени” и „неприемливи” или „радикали”. В самия край на документа се призовава за подкрепа на бъдеща „гражданска държава”, което, според авторите, не означавало светска държава и не противоречало на ислямската държава. Единствените формации, отказали да подпишат въпросния документ бяха ИДИЛ и Ал Нусра. Така онези, които подписаха тази платформа за бъдещи действия, разграничавайки се едновременно и от режима в Дамаск, и от ал хауаридж, т.е. сектантите (както започнаха да наричат ИДИЛ), се обединиха в т.нар. „Ислямски фронт”.

Авторитетният пакистански анализатор Зейд Хамид директно заявява: „ИДИЛ и терористичните групировки около тях не са сунити, а хариджити-еретици, които обслужват империалистическия и антислямски дневен ред.” Интересно е, че дори такива известни и близки до Ал Кайда ислямистки теоретици, като Абу Башир ат Тартуси и Аднан ал Арур, твърдят, че тази организация не изповядва сунитския ислям[8]. За разлика от противоречията между ИДИЛ и шейх Юсуф Кардауи, който олицетворява традиционния идеологически диспут салафизъм - "Мюсюлмански братя", последните двама факихи пресъздават спора между различните течения вътре в самата салафитска школа – т.е. джихадизъм (девиантен алкайдизъм) срещу уахабизъм.

Силен ефект има и критиката на американския арабист-ислямовед Кенет Барет за несунитския характер на ИДИЛ. Барет акцентира върху следните несунистки практики на ИДИЛ, а именно: изнасилването на жени от шиитската и християнската конфесия, изяждането на вътрешните органи на убитите врагове, практикуване на сексуален джихад, при който бракът се разтрогва 30 минути след неговото консумиране, разпъване на кръст на християнски свещеници, удушаване на жени, убийства на мирни жители и масови екзекуции на военнопленници[9]. За някои от посочените престъпления остава силно съмнение, тъй като не са били потвърдени от поне няколко авторитетни информационни източника. Догадките остават и по отношение на самата терминология и идейното профилиране на престъпленията, тъй като авторът ги приписва на салафито-уахабизма като цяло, който е водеща доктрина на кралство Саудитска Арабия. Освен това Барнет не споменава за салафито-джихадизма, който е друг пласт на радикалния ислям, съгласно приетата европейска класификация. Показателно е и, че публикацията му е на сайта на Прес ТВ, която е иранска медия и традиционно излъчва острокритични материали срещу идейния противник на Ислямска република Иран - Саудитска Арабия. Остава впечатлението, че в този случай отрицанието на ИДИЛ идва от шиитско-догматични позиции.

Всъщност, основните разлики между ИДИЛ и просаудитския „Ислямският фронт” в Сирия могат да се обобщят в следните няколко момента:

- ИДИЛ убива всички, които изповядват различен от неговия ислям, дори и сунитите. Останалите не убиват друговерците – шиити, алауити и християни, ако те не ги нападнат.

- Другите салафити не убиват жени, деца и старци, дори ако техни роднини са убивали или воювали срещу тях. ИДИЛ обаче убива тези категории хора, оправдавайки се с кораничния текст: ”нападнете ги, така както те са нападнали вас”. Тоест организацията приема тезата за колективната вина, която, като правен институт в шариата, е остатък от предислямската епоха.

- ИДИЛ организира своя собствена държава: съдилища, ежедневни поведенчески принципи, къси коси за мъжете, пълно покриване на телата на жените, забрана на консумацията на алкохол и тютюн, забрана за носене на съвременни дрехи и т.н. Другите салафити си поставят за цел първо свалянето на светския режим и чак по-късно планират да създадат своя държава.

- ИДИЛ не влиза в директен военен сблъсък с други муджахидини, които те определят като „достатъчни”. Принципно, в началото, като такива в Сирия се третират единствено членовете на Ал Нусра. На останалите ислямски милиции членовете на ИДИЛ нямат доверие. С течение на времето обаче и Ал Нусра попада в категорията на вероотстъпниците (мурдадийн). Доказва го битката за град Шахил в Сирия, смятан за бастиона на Ал Нусра, през юли 2014. Пленените бойци на Ал Нусра бяха принудени да се разоръжат и влязат в редовете на ИДИЛ (включително да преминат полевата и религиозната подготовка на организацията, тъй като командирите на последната нямат доверие на техните тренировъчни лагери).

- Повечето членове на „Ислямския фронт” са сирийци, докато тези на ИДИЛ са предимно иракчани и чужденци. Така например, сред водачите на операцията по завземането на газовото находище Чаир, край град Палмира в Сирия, са Абу Лакман ал Алмани и Абу Галха ал Алмани (последният е познат с прозвището си „покаяния певец”)[10]. От прозвищата им се вижда, че са муджахидини с немски паспорти.

- Членството в ИДИЛ и Ал Нусра е много по-сложно, отколкото в останалите ислямистки групи. За да бъде приет нов член в тези групи, е необходим консенсус между  членовете на оперативното ръководство. След това се преминава курс по военно дело и религиозно обучение, в продължение на от 3 до 6 месеца.

- Членовете на ИДИЛ винаги са облечени с афганистански дрехи, никога не пушат, не сядат до пушач, не слушат музика, косите са им дълги и не се бръснат, докато другите муджахидини пушат, подстригват се и са в съвременни дрехи.

- ИДИЛ не признава националните граници, докато сирийският „Ислямски фронт” се съобразява дори с границите на вътрешното административно деление на страната.

- ИДИЛ има влияние в Североизточна Сирия и в някои части в Халеб, Едлеб, Ракка и Дейр Езор и отделни села около Дамаск. „Ислямският фронт” пък е представен равномерно в цяла Сирия.

- ИДИЛ прилага ислямския закон веднага, тъй като смята за приоритет създаването на ислямска държавност – халифат. „Ислямският фронт” пък иска първо да свали режима на Башар ал Асад и едва по-късно да създаде ислямска държава.

- ИДИЛ се стреми да овладее нефтените кладенци, тъй като разполага с ограничено финансиране от източници от Персийския залив. „Ислямският фронт” прилага класическа военна тактика, включваща формирането на фронтове, тъй като е изцяло зависим от външно финансиране – предимно от Саудитска Арабия и от Катар.

- Муджахидините от ИДИЛ имат голям военен опит, тъй като са бивши бойци в други страни, където се води световния джихад, а именно Афганистан, Ирак, Босна, Чечения и други. Членовете на „Ислямския фронт” трупат опит едва след избухването на революцията в Сирия, тоест от 2011 насам.

- Редица експерти смятат, че ИДИЛ е създаден, до голяма степен, от режима в Дамаск и затова не се сражава ожесточено срещу него. Съвършено различен е случаят с режима на Нури Малики (заменен през август 2014 от Хайдер ал-Абади) в Ирак, където ИДИЛ разгръща цялата си военна мощ.

Белези на халифатската държавност: отричане на националната идентичност

Действията на ИДИЛ я очертават като откровено ксенофобска организация, в най-широкия смисъл на думата. Редица експерти пък я възприемат предимно като антишиитска формация, макар че омразата и е насочена срещу всички етноконфесионални малцинства. Навсякъде, където тя превзема райони, населени с шиити, бойците и ги прогонват или им налагат (както и на християните) данък  “джизие”, плащан някога в ислямските държави от всички немюсюлмани. Подобна тактика се практикува както в Ирак, така и в Сирия. Не са рядкост и действията насочени срещу сунити, заподозрени в колаборация с конкуриращите милиции. Така например, от град Шахил, доскорошен бастион на Ал Нусра, превзет от ИДИЛ след ожесточени битки, бяха прогонени над 30 000 души. Подобни действия са предприети и срещу населението на селата, източно от Халеб. На 19 юли 2014 около 2 100 семейства са принудени да напуснат домовете си след като бойци от ИДИЛ постоянно ги подлагат на нападения, отвличания и кражба на имуществото им[11].

Все пак ИДИЛ съсредоточава първите си удари най-вече срещу малцината последователи на Христос, останали в Мосул - град с над 30 църкви. Някои от християнските храмове датират отпреди 1 500 години. На 19 юли 2014 екстремистите официално прогониха всички християни от Мосул. В декларация, публикувана в Интернет, фанатиците дадоха 24 часа на 25-те хиляди последователи на тази религия в града „да приемат исляма и да плащат „джизие” (без да е определен конкретен размер - б. а.) или да напуснат града.” Предвидената опция да плащат средновековния данък е само фигуративна. В позицията на ИДИЛ е записано, че оттук насетне „имотите на християните са собственост на държавата и те трябва да напуснат селището само с дрехите си”. Така ИДИЛ наруши шариатския норматив към последователите на писанието, изповядващи единобожието – християни и евреи. Организацията осъществява откровена сегрегация, нареждайки върху вратите на жилищата на друговерците да бъде изписана буквата „нун” (първата буква на думата християнин - ал насрани). Освен това се изписва и изречението „Този дом е собственост на ислямската държава”[12]. Калдейският архиепископ на Ирак и на целия свят Луис Сако отбеляза, че това е първото цялостно прочистване на Мосул от християните[13]. Едва 25 семейства са се престрашили да останат в града. В крайна сметка, след неодобрението на местното население и най-вече на останалите сунитски бунтовнически групировки, на християните бе определена сумата от 450 долара месечно, за да им се позволи а останат по домовете си.

В началото на август 2014 ИДИЛ демонстрира същите ксенофобски настроения към изповядващото язедитското вероизповедание кюрдско малцинство, както през август 2007 това стори и нейната предшественичка „Ал Кайда в Ирак”. Става въпрос за малцинствена деноминация в град Санджар. Според някои ислямски интерпретации, въпросната религиозна общност обожествява аш шейтан (дявола), възприемайки го като ангел с образа на паун. Същото важи и за някои християнски тълкувания, които отъждествяват пауна с Луцифер. Тогава с коли-бомби бяха убити около 800 човека, като атентатът бе най-кървавия в историята на арабската страна. Седем години по-късно екстремистите разрушиха култовите светини за деноминацията, като светилището на дъщерята на четвъртия праведен халиф Али бин Аби Талиб – Зейнаб, и заплашиха да прогонят от родните им места около 350 000 последователи на язедитсвото.[14]

Откровено антишариатските действия на ИДИЛ се допълват и с етническото прочистване на Мосул от неговите жители кюрди, които изповядват исляма в сунитския му вариант. Според Сайд Мамуазини, представител на Демократичната партия на Кюрдистан (с лидер Месуд Барзани), на 22 юли 2014 екстремистите са отправили ултиматум към близо половинмилионното население на града от кюрдски произход да го напусне, ако не искат да бъде унищожено[15]. Всичко това провокира поредната емиграционна вълна, най-вече към териториите, контролирани от пешмерга, т.е. кюрдските въоръжени сили.

На въпрос, кога ще нападнат държавата Израел, зададен в Туитър, един от ръководителите на ИДИЛ отбелязва, че първата мишена на организацията му са вероотстъпниците, мурдадийн, т.е. шиитите и сунитите-предатели, а едва след това идва реда на истинските неверници, ал куфар ал аслийн, т.е. християните и евреите.

Още в първите дни на окупацията на Мосул екстремистите публикуваха т.нар. „градски документ”, т.е. своеобразен устав, регламентиращ нравите и поведението на населението. В него много ясно е записано, че оттук насетне хората в града ще живеят така, както се е живеело през времето на Абу Бакър Курейши (632-634). На първо място, става въпрос за забрана на употребата на алкохол и тютюн и носенето на съвременни дрехи, като жените трябва да носят бурка, да излизат извън дома си само при нужда и не могат да ползват парфюми и червила. Петте молитви на ден са задължителни като за целта религиозната полиция следи, дали търговците са затворили магазините си по време на ритуала. Очевидно обаче това се практикува в по-малки населени места като Ракка, докато в милионния Мосул малкото членове на ИДИЛ не успяват стриктно да проследят прилагането на тази култова практика.

Според разказа на напусналата града преподавателка по история Бухейра Сабуни, след среща с ректорското ръководство на Мосулския университет, представители на организацията заявяват, че първата стъпка за съобразяване с новите условия ще е закриването на Юридическия факултет, както и създаването на отделни студентски потоци за мъже и за жени. Освен това специалистите на ИДИЛ щели да направят преглед на учебните програми на академичната институция и, ако се наложи, ще бъдат закрити още факултети[16].

Очевидна инвенция на девиантния ислям, практикуван от ИДИЛ, е прилагането, освен на обрязването на жените (характерно най-вече за зоните на периферния ислям – Йемен, Нигерия и др.), и на своеобразното „набиране на еничари”. Халифатските власти в Мосул са уведомили населението, че трябва да се влее в техните редове. Точният текст на заповедта е: „Ако едно семейство има трима сина, задължително единият трябва да влезе в състава на ИДИЛ. В противен случай, семейството следва да плаща месечна такса”[17].

Друго извращение на религиозните екстремисти в Мосул е прилагането на „брачния джихад” - явление познато сред джихадистките групировки в Сирия. През 2013 туниски салафитски проповедник издаде фетва, по силата на която жени могат да извършват джихад, удовлетворявайки сексуалните нужди на муджахидините. Тя стана причина десетки млади мюсюлманки, предимно от Тунис, да отидат в Сирия с тази цел. Според египетското Министерство на вакъфите и видни ислямски догматици обаче, това е вид робство и легализиране на търговията с бяла плът. В края на юли 2014, непосредствено преди Рамадан Байряма, терористите от ИДИЛ са „поканили жителите на Мосул да предоставят дъщерите си за т.нар. „брачен джихад”[18].

Етнонационалният хибрид

По своята същност, създаването на халифата е прототип на един "Иракски Сунитистан", производен на своеобразната сунитска интифада. Иракските сунити, в цялата им регионална, професионална и идеологическа палитра, бяха маргинализирани от авторитарното управление на вече бившия министър-председател Нури Малики. Затова те поискаха от него свое място във властта, обединявайки се за целта в общ фронт.

Всъщност, експертите твърдят, че ИДИЛ формира едва 30% от сунитските отряди като доминиращите ядра в тях са на местните племена, бившите баасисти, офицерите от армията на покойния диктатор Саддам Хюсеин и няколко бунтовнически групировки като „Ансар ас сунна”, армията „Накшбенди”, „Таурат ат тишрин” и други. Специално сунитските племенни вождове бяха привлечени навремето от американците в т.нар. маджалис ас сахуа, („съвети на възраждането”), целящи да се противопоставят на Ал Кайда. Тоест американците плащаха на местните шейхове и си гарантираха спокойствието. След изтеглянето им в края на 2011 Нури Малики отказа да продължи тази практика и, респективно, племенните вождове се присъединиха към сунитските екстремисти. Очерта се ясно конфесионално противопоставяне – сунити срещу шиити. Понастоящем САЩ считат, че отново трябва да се формират „съветите на възраждането”. Според експертни разчети, те трябва да наброяват около 100 000 души. Въпросът за финансирането им обаче остава отворен.

Според американски източници, общият брой на бойците на ИДИЛ е около 10 000 души. 3 000 от тях са в Ирак и около 7 000 – в Сирия. Според един от бившите полеви командири на ИДИЛ - сириецът Махер Абу Убейда, членовете на организацията в Сирия са не повече от 10 000, а убитите там са около 2000. Мароканският министър на вътрешните работи Мохамед Хисад пък съобщи, че 1122 негови сънародници воюват в състава на ИДИЛ. Мароканците с европейски паспорт в организацията и останалите ислямистки милиции в Ирак и Сирия са между 150 и 200 души. 128 вече са се завърнали в родината си, повече от 200 са били убити, а над 20 души са извършили самоубийствени атентати. За разлика от останалите части на арабския свят, министър Хисад отбелязва, че обявяването на халифата е имало голям обществен резонанс в Мароко. Особено силен е той сред салафитските кръгове. В тази връзка дори се появи ислямистки субект, чиято абревиатура на арабски опитва да имитира ИДИЛ - на арабски език тя е ДААШ, а новосъздадената мароканска организация се нарича ДАМС. Експертите гадаят, дали това е съкращение на "Ислямска държава в ислямския Магреб” или на „Ислямска държава в Египет и Магреб”[19].

Социолозите добавят, че мнозинството от мароканските джихадисти са от т.нар. „кхалиджие”, т.е. мароканци, живещи и работещи в страните от Персийския залив. В собствената си родина те очевидно се чувстват неуютно. Мароканският изследовател на ислямистките движения Идрис Кусури отбелязва, че „кралството, с неговите партии, гражданско общество и умерена ислямска култура, се оказва гроб за членовете на ИДИЛ след завръщането им в родината”. Той добавя, че мароканската група джихадисти е излязла на преден план именно в Ирак, а не в Афганистан[20]. Възможно е, да се е породило някакво недоверие към Ал Кайда на Заухири, като наследник на Осама бен Ладен, който кадрово маргинализира мароканската група по време на военните действия в Афганистан. Там поданиците на краля са предимно тиловаци, а не активно действащи на бойната линия. Затова мароканците се групират именно в ИДИЛ, а не в Ал Нусра, която е основния и конкурент и е посочения от самия Айман Зауахири представител на автентичната Ал Кайда. Така ИДИЛ се възползва от желанието на тези араби от Западна Африка, попили консервативните нрави на Арабския полуостров, да извършат „чудеса” и да се докажат като герои на бойното поле.

Чеченците са специфичен контингент в редиците на ислямистите в Близкия Изток. Принципно, присъствието на тази етническа общност в Сирия се оформя в две социални групи:

- Бивши студенти, които идват да изучават ислямска религия и арабски език;

- Емигранти от Панкийското дефиле, нежелани от режима на сегашния проруски чеченски президент Рамзан Кадиров, от Грузия и от Русия. Първоначално, лидерите на т.нар. „Ислямския емират в Кавказ” не поощряват чеченските младежи да отиват на джихад в Сирия, тъй като смятат, че преди това трябва да бъде спечелена битката за Чечения. Впоследствие обаче ги стимулират, тъй като възприемат престоя им в Близкия Изток като форма на обучение и каляване в истински битки[21].

Чеченците остават разделени между ИДИЛ и Ал Нусра. Общият им брой в Сирия е около 200-300 души. Сред легендарните полеви командири на ИДИЛ (емир на Северния фронт) е чеченецът Абу Омар ал Шишани[22]. Местните муждахидини дори го наричат „военния министър на Сирия”. Малка чеченска бойна група, наричаща се „Сабри”, също се ориентира към ИДИЛ. В същото време, лидерът на действащата в Сирия група „Кавказки емират” -  Абу Мохамед ал Дагестани, твърдо подкрепя Ал Нусра. Причината е, че тя е лоялна към Ал Кайда на Айман Заухири, а последният посочи Ал Нусра за легитимен представител на организацията си в Сирия. Самият ал Дагестани остро напада Абу Омар ал Шишани, обвинявайки го, че не е имал достатъчно боен опит, преди да се включи в джихада в Сирия.

Бойната слава на чеченците в Сирия се дължи най-вече на бригадата „Ал мухаджерин уа ал ансар”. Неин лидер е Салахедин ал Шишани, а заместник – Абу Асма ал Дагестани. В началото на юни 2014 тя излезе с декларация, в която се казва, че въпреки призивите няма намерение да напуска сирийската територия и остава активно на бойното поле в битката срещу режима на Башар ал Асад[23].

Има и по-малки групи от чеченци, като например „Джейш ал хилафа”, чийто създател и командир Сейфу Алла ал Шишани беше убит в началото на 2014. Той положи клетва за вярност към Ал Нусра, малко преди смъртта си. Интересно е, че през април 2014 бойните действия в Северозападна Сирия и, по-специално, срещу град Касаб се водеха от няколко ислямистки групировки, чиито местни полеви командири също са чеченци. Става въпрос за местния емир на „Ансар аш шам” Абу Муса аш Шишани и на „Джунуд аш шам” – Муслим аш Шишани[24]. Впрочем, полеви командир на „Ахрар аш шам” в околностите на съседния град Латакия е сириецът Абу Хасан ат Табуки, който също има чеченска връзка, тъй като е брат на Ясер ас Сури. Последният пък е единствения сириец, участвал в терористичното нападение в московския театър „Дубровка” през ноември 2012. Тогава група чеченски екстремисти начело с Мовсар Бараев задържаха за три дни над 850 заложници.

Експертите споменават и узбекска група, чието наименование е „Имам Бухари” и чийто главатар Мохамед ал Ташкенти също е убит около Халеб. Чеченските бойци се славят с невероятна боеспособност и изключителна жестокост. Сред техните традиции е да не вземат пленници. Така например, през август 2013 именно чеченците от бригадата „Ал мухаджирун уа ал ансар” успяха, благодарение на самоубийствен атентат, да превземат стратегическото летище Мазакх край Халеб и да спрат временно настъплението на сирийската армия. Свидетели отбелязват, че муджахидините са избили всички заловени тогава войници[25].

След обявяването на халифата и призива на "халифа" Абу Бакър Багдади мюсюлманите да се завърнат в ислямските територии, ИДИЛ декларират, че към нея са се присъедили 370 муджахидини. Сред тях е малобройната терористична организация „Абу Мухджен ат Тайфи” от Либия, която изпрати 50 свои бойци на ИДИЛ. Въпросният екстремистки субект участва в битката за либийския град Бенгази на страната на ислямистите срещу силите на генерал Халифа Хафтар.

Следва да отбележим частичната или умерена подкрепа за ИДИЛ след обявяването на халифата. На този етап битката между традиционния център, представен от Ал Кайда на Айман Заухири, надделява над периферията, олицетворявана от халифата на Абу Бакър Багдади. Клетва за вярност към ал Багдади положи група от „Ал Кайда в Магреб”, начело с мюфтията на организацията шейх Абу Абдула ал Асими. Експертите посочват, че е налице разцепление в редовете на екстремистите, тъй като полевият командир Абу Мусааб Абу Удуд остава лоялен на Зауахири. В същото време, подкрепа за ИДИЛ обяви в Газа  малката група „Ансар бейт ал макдас”, група от „Ансар аш шария” в Йемен под ръководството на Маамун Хатим, част от талибаните в Пакистан начело с Абу Язид ал Курасани и част от „Ансар аш шария” в Тунис. На 25 юли малката салафитска суданска група „Итисам бил китаб уа сунна”, отцепила се през 1991 от Мюсюлманските братя, също положи клетва за вярност към новия халиф[26].

Какви мерки взема Европа за борба срещу джихадистите от ИДИЛ

Като най-близко разположения географски регион, Европа е пряко потърпевша от засилването на терористичната вълна в съседния и Близък Изток. Наложилото се експертно понятие „завръщащите се от...” важи по-скоро за Европа, отколкото за самия арабски регион и отделните страни в него. Противопоставянето на ЕС срещу джихадистите и, по-специално, на тези от ИДИЛ е възложено на група, оглавявана от координатора на ЕС по въпросите на тероризма Жил дьо Кершьов. Изработен е конкретен план, чието съдържание остава отворено. Емпиричните данни, анализът и набелязаните мерки са обобщени в доклад от 14 страници. В документа се щриховат белезите на противопоставянето на ЕС на джихадистите и са формулирани отделните текущи предложения на съюзно и национално ниво. Най-общо казано, препоръката е за настройване за продължителна работа. В доклада се посочва, че: „европейците трябва да се приготвят в дългосрочен времеви план да реализират пълна координация помежду си и да привлекат в работата си всички държавни институции, за да могат действията им да бъдат ефективни”[27].

В края на 2013 група от ЕС, ръководена от Дьо Кершьов, осъществи серия от визити в отделни страни-членки на Съюза, както и в някои арабски държави, като Катар, Саудитска Арабия и Ливан. Преди да се срещне с ръководителите на специалните служби в страните от Персийския залив, Киршьов получи необходимите му справки за основните дискусионни теми от Центъра за разузнавателен анализ към ЕС. Този подход се превърна в сериозна предпоставка за деловитостта на срещите, като от тях бяха изчистенит затормозяващите политически елементи. В същото време европейците са наясно, че в подобен тип разговори като тежък проблем традиционно се очертава бифуркацията „национална сигурност -  човешки права”.

Най-разочароващи се оказаха контактите на Кершьов в Доха. Стана ясно, че Катар няма намерение да сътрудничи ползотворно на европейците. Резултатът от разговорите между двете страни бе оценен като „пълна нула”. Антитерористите от ЕС стигнаха до заключението, че причина за подобно поведение е, че емирството няма собствени вътрешни проблеми, свързани с муджахидините, воюващи в Сирия. Тяхната основна цел е свалянето на режима на Башар Асад, а не този на емира. В същото време, в доклада на Киршьов е записано, че „сътрудничеството с катарските власти продължава да е необходимо, тъй като тази страна финансира различни групировки, воюващи в Сирия.”

От своя страна, Саудитска Арабия се придържа към доста по-балансирана позиция в сравнение със своя съсед. Кралството има претенции да играе ключова глобална роля в борбата срещу тероризма и екстремизма. В тази връзка, през 2004, саудитският крал предложи да се създаде „Световен център за борба срещу тероризма” със седалище в Риад. При всеки удобен случай властите в страната напомнят за това свое предложение не толкова, защото очакват да поемат „диригентската палка” в света в борбата срещу това социално зло, колкото като доказателство, че Саудитска Арабия не съдейства за разпространението на тероризма. В конкретния случай властите в Риад са демонстрирали пълна готовност да съдействат за противопоставяне на джихадистите в сферата на медийната пропаганда. Те дори са предложили конкретни видеоматериали, които да бъдат за ефективна контрапропаганда срещу идеите на радикалните ислямисти. Саудитците са изявили готовност да изпратят експерти, които да работят със сателитните канали, излъчващи от Европа и използвани за вербуването на участници в джихада сред големите сунитски общности на Стария континент. Представителите на ЕС са обърнали внимание на трудностите в борбата срещу телевизионни програми, излъчвани от територията на трети страни. В същото време е постигната договорка за осъществяване на съвместна дейност, включително и в тази насока.

Особено силен акцент е бил поставен върху финансирането на джихадистките групировки. Европейците са предложили да се създаде „допълнителна пътна карта”, в която да има мерки за прекратяване на финансовите потоци към муджахидините. Обърнато е внимание, че са необходими законодателни инициативи, особено относно регулацията на работата на благотворителните фондации. Последните трябва ясно да докажат, че не финансират терористични субекти. Следва да се отбележи, че през май 2014 беше проведен семинар с участието на европейски и американски експерти по сигурността, набелязали конкретни мерки в тази насока. Европейците изразяват задоволство, че са получили обещанието на американските си колеги за оказване на ефективен натиск върху институциите на държавите от Персийския залив в тази насока. Не бива да забравяме обаче, че страните от Залив държат на собствената си преценка за действията на европейците в сферите на сигурността и защитата на човешките права. Рискът от колизия между критериите на едните и другите остава твърде голям и разминаванията не са редки. Така, през юни 2014, по искане на Саудитска Арабия, лидерите на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) анулираха съвместната среща с ЕС на министерско равнище. Официално обявената причина е, че европейците са се намесили безпричинно във вътрешните работи на Бахрейн, заради нарушените човешки права в кралството. Всъщност, в основата на различията между двете организации стоят разминаванията в оценките на конкретни политически ситуации. Например на събитията около иранската ядрена програма, приоритетите за преодоляването на кризата в Ирак и отношението към режима в Дамаск. Лидерите на СССПЗ смятат, че европейците, както и американците, са твърде „меки” към иранските ядрени амбиции и към правителството на Башар Асад.

Много важна и съществена мярка в европейските антитерористични действия е съставянето на „черни списъци”, което се улеснява след приемането на резолюция 1267 на Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда съставянето и на национални „забранителни списъци” на лица и организации, участващи или улесняващи терористичната дейност в Ирак и Сирия. Става въпрос за замразяването на техните парични средства или забрана за пътуване през националните територии. Според общата концепция на ЕС, тези списъци трябва да бъдат защитавани и налагани на възможно най-много партньори.

Жил дьо Кершьов лансира две инициативи, които бяха проучени и оценени от екип на Върховния представител за външната политика и сигурността Катрин Аштън. Първото предложение е за създаването на „Консултативна група за стратегически връзки за Сирия”. Нейна водеща функция е да се превърне в своеобразен „Генерален щаб за медийна война срещу джихадистите” и особено срещу центровете, набиращи джихадисти-доброволци. Основна целева група ще е конкретната национална ислямска общност. Идеята е да се парират усилията местната общност да изпраща свои членове в Ирак и Сирия в рамките на ИДИЛ и другите ислямистки групировки. Докладът препоръчва да се използва британския опит, смятан за най-добрия в Европа в тази сфера. За целта представители на ЕС вече са осъществили срещи с представители на фирмите „Гугъл”, Туитер” и „Фейсбук” за да поискат съдействие в това отношение.

Втората основна задача е да се активизират хуманитарните помощи за пострадалите в контролираните от джихадистите територии в Ирак и Сирия. Идеята е мюсюлманите в Близкия Изток да почувстват помощта на Европа и на международната общност и да не подпомагат екстремистите. Активизирането на набирането на помощи следва да става чрез специален „Електронен портал на ЕС”. В тази връзка трябва да се активизират действията на различни граждански и доброволчески организации.

Представителите на ЕС са реализирали и редица срещи с колегите си от САЩ, като всички споменати по-горе мерки са съгласувани с тях. Американците са заявили, че възприемат европейските муджахидини като много по-опасни за сигурността на САЩ, отколкото техните собствени. Това се дължи на факта, че гражданите на по-голямата част от страните-членки на ЕС пътуват без визи до САЩ. Още повече, че най-големите „държави-износителки” на европейски муждахидини попадат именно в този списък.

На територията на 15 страни-членки на ЕС вече са създадени центрове за събиране и анализ на данни за всички пътуващи от и към тези държави. За тази цел са усвоени и значителни парични средства. В тази връзка Турция например заяви, че в нейния забранителен списък вече фигурират около 5000 европейски граждани като той се осъвременява постоянно.

На свой ред, европейските експерти настояват пред близкоизточните си партньори бързо и изчерпателно да попълват данните на Интерпол за лица, които са заподозрени за участие в терористична дейност. Сътрудничеството на ЕС с Ливан се оценява като плодотворно, а поведението на властите в Бейрут като много продуктивно. Ливанските институции искат помощ за построяването на специален затвор с тежък режим за задържаните муджахидини. Освен това те предлагат да бъде създадена специална войскова част, която да наблюдава границите на страната. Идеята е да се предотвратява преминаването на муджахидини през националната територия. Специален акцент е поставен върху мониторинга на централната част на долината Бекаа, през която преминава международният път Бейрут-Дамаск. Поискана е също финансова помощ, както и специалисти, които да изградят кули и диспечерски пунктове за електронно наблюдение. Паралелно с това властите са пожелали и помощ за приемането на специални законодателни текстове, преценявайки, че сега действащият закон за борба срещу тероризма е остарял. Ливанската страна е помолила и за съдействие за обучението на съдиите и прокурорите, ангажирани с тази сложна наказателна материя.

Проблемът с Турция обаче остава най-труден за разрешаване. Причина за това не е  само дългата 900 километра граница със Сирия. ЕС поиска от Анкара да се създаде единен оперативен електронен портал, в който да се фокусира наказателното преследване на чужденци, участвали в джихада в Сирия. Турската страна даде принципното си съгласие за това.

Голямо внимание в доклада на ЕС се обръща на финансирането на тероризма. Още през август 2010 беше създадено специално звено, което да се занимава с тази материя. Досега са извършени над 5000 разследвания. Освен това вниманието се насочва към повишаване ефективността на митниците във всяка отделна членка на ЕС. В доклада се отбелязва, че е възможно някои от муждахидините да се опитат да пренесат в родината си оръжие, боеприпаси, взривни материали и парични средства.

Заключение

Рано е да се каже, каква ще бъде съдбата на ИДИЛ и неговия халифат. Макар че вече се появяват симптоми за засилване на вътрешното недоволство срещу действията на екстремистите в окупираните от тях територии, в по-глобален план джихадисткото движение в Близкия Изток бележи възход. Все пак, сериозните експерти прогнозират, че едва ли квазидържавата на Абу Бакър ал Багдади ще успее да оцелее в средносрочен план. Не само племената, но и някои доскорошни съюзници на ИДИЛ, започват да се разграничават от екстремистите. Прогонването на християните, взривяването на паметници на историческото и културно наследство на Ирак, като гробницата на пророк Юнус и няколко средновековни минарета, очевидно са трансформирали социалната имплозия в експлозия на видима нетърпимост към терористите. Халифатът в Ирак и Сирия е своеобразен балон, раздут от парализата на традиционната държава. Новите форми на естествен, съвременен държавообразуващ процес са реалната спирачка пред постоянно бликащия екстремизъм в региона. Какви ще са практическите му измерения? В известна степен отговор на този въпрос дадоха събитията в Египет. Патриархалността, трайбализмът и силният регионализъм коренно отличават Близкия Изток дори от такива аграрни общества като тези в Латинска Америка[28]. Сякаш политическата култура и спецификата на процеса на политическа социализация в арабските общества канализират динамиката на преструктурирането на държавността, профилират бъдещия лидер и предопределят авторитаризма като негов естествен поведенчески белег.

---------------------------------------------------------------------

* Преподавател във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър"

Бележки:


[1] За повече информация вж: Чуков, Вл., „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[2] Ал мирсад: Дааш юибия ан нафт ас сури лил тужар иракиюн, Лабораторията: ИДИЛ 
продава сирийския нефт на иракски търговци, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/362439,
22.07.2014.
[3] Johnson, K., The Islamic State is the Newest Petrostate, Foreign Policy, 
http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/28/baghdadis_hillbillies_isis_iraq_syria_oil_terrorism_islamic_state,
28.07.2014.
[4] Ханафитската правнодогматична школа е единственото сунитско течение, позволяващо на 
неарабин да е политически водач. По тази причина мнозинството неарабски, ислямизирани
нации приемат именно ханафитстово. Става въпрос за турците, малайзийците,
индонезийците, индийците и други.
[5] Turkey’s Top Cleric Call New Islamic “Caliphat” Illegal, Today’s Zaman, 
http://www.todayszaman.com/national_turkeys-top-cleric-calls-new-islamic-caliphate-illegitimate_353734.html,
22.07.2014.
[6] Аду ал када уа ал улема ал умма....Призовавам ръководителите и учените на нацията....
Ал Иказ, http://www.okaz.com.sa/new/Issues/20140802/Con20140802715656.htm, 2.08.2014.
[7] Самият Махел Абу Убейда на 9 юли се самообявява за халиф на сирийците, които са в 
ИДИЛ. Той нарича „халифа” Абу Бакър Багдади с унизителното обръщение рафид, отричан,
което се използва от сунитските екстремисти към шиитите. Очевидно той намеква за някаква
шиитска връзка в произхода на Багдади. Халяби, А., Кияди Дааш ас сабик лил сафир:
Ас Саудия ал хадаф ал мукбел лил канзим
, Бивш ръководител на ИДИЛ: Саудитска Арабия е
следващата цел на организацията, Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/363602, 28.07.2014.
[8] Аднан ал Арур яруд ала дааш, Аднан ал Арур отвръща на ИДИЛ, Мусташар, 
http://almustashar-iq.net/index.php/permalink/34689.html, 31.12.2013.
[9] Barrett, K., Is ISIL really “Sunni”, Not at All, Press TV, http://www.presstv.ir/detail/2014/06/17/367304/
is-isil-really-sunni-not-at-all/, 17.07.2014.
[10] Хайдар, З., Абдула А., Мада яни сайтарат „Дааш”....Какво означава властта на ИДИЛ....., 
Сафир, Б. 19.07.2014, http://www.assafir.com/Article/5/362074
[11] Кура камила кхауия мин суканиха.....Цели села са изпразнени от жителите им, Хабар 
прес, http://alkhabarpress.com/tag/%D8%B7%D8%B1%D8%AF-2100-%D8%B9%D8, 19.07.2014.
[12] Масихиюн моусел югадирун....Християните от Мосул напускат....Ал Уилая, http://wilayah.
info/ar/?p=9233, 20.07.2014.
[13] Патрик: Ли ауал мара фи тарих ал Ирак....Архиепископ: За пръв път в историята на 
Ирак...
.Сада ал балад,  http://www.gulfairco.com/1058731, 20.07.2014.
[14] Сайтарат ал мусалахин ала синджар....Контрол на въоръжени хора над Санджар....Ирак 
прес, http://www.iraqpressagency.com/?p=80149&lang=ar, 5.08.2014.
[15] Абдула, Д., Баад ал масихиин дааш яндор акра дал моусел, След християните ИДИЛ 
предупреждава кюрдите в Мосул, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/home/article/143976,
207.2014.
[16] Абас, М., „Ал хилафа ал мулятама” актар иртибакан мин суканиха, „Забраденият халифат” 
по-объркан от неговите жители, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Articles/3702083/-%D8%A, 21.07.2014.
[17] Маджлис ал амн калик ала.....Съветът за сигурност изразява безпокойство за.....
Акхбарак, http://www.akhbarak.net/news/2014/07/23/4725580/articles/15947659/, 23.07.2014.
[18] Абдерахман, У., Ал аукаф ал мъсрия:.....Министерството на вакъфите на Египет, Шарк ал 
аусат, http://www.aawsat.com/home/article/150906, 2.08.2014.
[19] Дамс ала кхута дааш, ДАМС по пътя на ИДИЛ, Ал вито, http://www.vetogate.com/1088756, 
26.06.2014.
[20] Ал Тахами, А., Амн ал магреб фи истинфар и ас сабаб дааш, Сигурността на Мароко в 
мобилизация и причината е ИДИЛ, Илаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/925789.html,
24.07.2014.
[21] Лимада юкатилун аш шишаниюн фи сурия....Защо се бият сирийците в Сирия....
Исламиюн,  http://islamion.com/news/11501/.,  13.11.2013.
[22] Абу Омар ал Шишани е грузинец и истинското му име е Тархан Патрикашвили. Роден е 
през 1968 година в село Биркияни, Панкиската долина, Грузия. Майка му е от панкиските
чеченци. До 42-годишна възраст е християнин. Участва в Първата и Втора чеченски войни.
През 2008 се присъединява към грузинската армия в конфликта с Русия. След това отива да
се бие в Чечения. Минавайки през Египет и Йемен, заминава за да се включи в редовете на
ИДИЛ в Сирия. Говорят, че винаги носи със себе си самоубийствен колан. Маджали, Н., Абу
Омар аш Шишани
....Абу Омар Шинани, Елаф, http://www.elaph.com/Web/News/2014/7/919697.html,
3.07.2014.
[23] Баян ал ауал лил „мукатилин ал ажаниб”....първа декларация от 
„чуждестранните бойци”....Сафир, http://www.assafir.com/Article/5/353927, 7.6.2014.
[24] Муслим аш Шишани е бивш съветски военнослужещ в Монголия. Участва в Първата и 
Втората война в Чечня. Става член на Консултативния съвет на Чеченска република Ичкерия
при лидерството на Аслан Масхадов. Воюва и с легендарния полеви командир саудитеца
Хатаб (истинското му име е Тамир Суейлам) Той е един от организаторите и плановиците на
самоубийствения терористичен акт във Владикавказ, Северна Осетия през ноември 2008.
[25] Ал хор ядраб матар мазакх ал аскари...., Свободната армия удря военното летище в 
Мазакх, Ал Арабия, http://www.alarabiya.net/ar/arab-and-world/syria/2013/, 6.08.2013.
[26] Джамаа салафия судания....Суданска салафитска група, Ал Ахрам,  
http://gate.ahram.org.eg/NewsContent/13/71/518589/%D8, 25.07.2014.
[27] Ибрахим, У., „Ас Сафир” туншар такариран ауропиан хаула муаджахат ал джихадийн, 
„Сафир” публикува европейски доклад за противопоставянето срещу джихадистите, Сафир,
http://www.assafir.com/Article/5/361285, 15.07.2014.
[28] Христов, М., Авторитаризъм и демократизация в Южния конус на Латинска Америка", 
София, 1999
 

Русия и Иран - търговия, икономика, петрол, строителство, модернизация

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2014/1663-rusko-iranskata-petrolna-sdelka-i-shansovete-na-geopoliticheskata-os-moskva-teheran

Иран - древната държава на перситеСамо няколко дни след като ЕС обяви, че е съгласувал т.нар. "трети пакет" от санкции срещу Русия, на 6 август 2014 Москва нанесе мощен контраудар, обявявайки, че руският енергиен министър Александър Новак и иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане са подписали петгодишен Меморандум за взаимно разбирателство между правителствата на двете държави, който поставя основите за гигантско пакетно споразумение в търговската и енергийната сфера между тях.

Според източници от руското Министерство на енергетиката, цитирани от вестник "Комерсант", меморандумът предвижда разширяване на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областите на строителството и модернизацията на генериращи мощности, развитието на електропреносната инфраструктура и петролногазовия сектор, както и доставката на машини и оборудване и потребителски стоки. Подробностите по конкретните договори бяха обсъдени в началото на септември в Техеран, по време на заседанието на междуправителствената комисия, чиито съпредседатели са министрите Новак и Зангане.

Според повечето анализатори, подписването на меморандума е било договорено на срещата между президентите на Русия Владимир Путин и Иран Хасан Рухани в Бишкек през септември 2013. В подготовката му са участвали министерствата на външните работи, енергетиката, индустрията и транспорта на двете държави, както и на Росатом, руските железници (РЖД) и иранските им партньори. Нерешените в Бишкек въпроси пък бяха уточнени на срещата между Путин и Рухани през май 2014 в Китай. Очаква се практическата реализацията на постигнатото споразумение да бъде ключовата тема на Каспийската среща на върха в Астрахан в последните дни на септември, където ще присъстват и двамата президенти.

Споразумението ще доведе до активизиране на руско-иранското икономическо сътрудничество по редица важни направления. На първо място, очаква се Русия да купи голямо количество ирански петрол, като първоначално се споменаваше гигантската цифра 500 барела дневно (1/4 от целия добив на страната), но вероятно става дума за 2,5-3 млн. т годишно, които ще бъдат купувани от специално създаден за целта "трейдър" (т.е. търговско дружество), контролирано от руската държава. Целта е да бъдат сведени до минимум евентуалните западни санкции. Всички средства, които Иран ще получава от продажбата на тези количества петрол, ще отиват за закупуването на руски стоки. Смята се, че става дума за около 2,35 млрд. долара годишно.

Като основен проблем пред сътрудничеството в петролната област се очертава намирането на такива варианти на доставките, които да са икономически целесъобразни и да отчитат действащото петролно ембарго срещу Иран. Затова първоначално е бил обсъждан вариант те да се осъществяват през Беларус и Украйна, където руските компании разполагат със сериозни мощности за преработка на петрол, но той е отпаднал след февруарската революция в Киев. Най-вероятно изглежда руснаците да се ориентират към спот доставки на закупения от тях ирански петрол за Китай и Африка (най-вероятно ЮАР).

Според директора по развитието на руската аналитична компания в сферата на енергетиката Argus Media Михаил Перфилов, "полученият от Иран петрол със сигурност може да бъде продаден и на спотовия пазар, въпросът опира само до цената". Той обаче подчертава, че в момента монополистът в износа на ирански петрол - държавната компания NIOC, не търгува на спотовия пазар и продава само на крайни потребители (най-вече на Китай, Индия и Япония), затова текущите котировки на иранския петрол са доста условни. Според него, това очертава редица интересни възможности, например за суапови сделки с този петрол в рамките на експортните задължения на руските компании, които в резултат от това, ще се сдобият със свободни количества петрол в Русия, които ще могат да преработват. Перфилов твърди, че Лукойл и Газпром Нефт вече добиват петрол в региона и са наясно с възможностите за търговия с него, но ако договорът за това бъде възложен на нов държавен трейдър, за него ще е по-трудно да продаде иранския петрол с достатъчна печалба.

На свой ред, руският посланик в Техеран Леван Джагарян твърди, че Иран може да доставя в Русия не само петрол, а и "петролнохимическа продукция, цимент, текстил и хранителни продукти". Според иранския посланик в Москва Мехди Санаи пък, иранците биха искали да купуват руско машинно оборудване, железопътни релси, тежки камиони, метали и пшеница.

Твърди се, че в сделката между Русия и Иран ще бъде включена и руската държавна корпорация Ростех, чиито предприятия могат да се превърнат в ключови доставчици на технологична продукция, имайки предвид, че корпорацията обединява голям брой заводи, произвеждащи високотехнологична продукция. Вероятно става дума за товарна техника (Растех държи 49,9% от акциите на КамАЗ), петролнопреработвателна и медицинска техника, както и оборудване за иранските летища.

Според посланик Санаи: "Иран би могъл да инвестира част от средствата от продажбата на петрол в строителството на втория блок на атомната си електроцентрала в Бушер, което се извършва от руски компании. Впрочем, подписаният между двете страни меморандум предвижда и участието на руски компании в различни проекти на иранска територия, свързани със строителството и модернизацията на електроцентрали и електропроводи. Техеран например е заинтересован от руското участие в електрификацията на железопътната си мрежа. Освен това иранците са склонни да купуват от Русия няколкостотин мегавата електроенергия. Те вероятно биха подкрепили и реализацията на съвместни проекти за създаването на малки нефтопреработвателни заводи на иранска територия и разработката за местните газови находища (например в Асалуя и Южен Парс, където в миналото работеха и руски компании).

Геополитическите основи на сближаването между Русия и Иран

Ислямската революция радикално промени външнополитическите подходи на Иран, както и приоритетите и съдържанието на основните направления във външнополитическата му активност, която придоби съвършено ново, идеологизирано съдържание. Въпреки това, водещ принцип на иранската външна политика си остава прагматизмът. Доказателство за това е и позицията на страната в споровете за каспийския петрол. Както е известно, появата след разпадането на Съветския съюз на нови независими държави в Каспийския регион породи проблема за статута на Каспийско море - дали то ще остане съвместно владение на всички държави, имащи излаз на него, или ще бъде поделено между Русия, Иран, Азербайджан, Казахстан и Туркменистан. Подходите на Русия и Иран към новия правен статут на Каспийско море са много близки или съвпадат. Москва и Техеран смятат, че всички права по отношение на този воден басейн принадлежат само на каспийските държави и само те следва съвместно да определят правилата за осъществяване на различните видове активност в неговите води.

Що се отнася до Северен Кавказ, той не се смята от Иран за зона на неговите приоритетни интереси, тъй като Техеран гледа да избягва каквото и да било усложняване на отношенията с Русия. По време на двете чеченски войни, иранците всячески се стремяха да избегнат ангажирането си със случващото се там. Въпреки че в Иран имаше обществени организации, оказващи натиск върху правителството да се намеси в събитията в Северен Кавказ, управляващите успешно го отбиваха. Те бяха наясно, че Чечения се е превърнала в база на финансираните от основния ирански съперник - Саудитска Арабия, уахабити, затова мълчаливо подкрепяха усилията на Москва за ликвидирането на последните.

Тоест, в Северен Кавказ Иран и Русия имат повече общи интереси, отколкото поводи за съперничество. Налице е и друг важен фактор за заинтересоваността на Техеран от запазването на руския контрол над региона. Иранците се опасяват,  че ако той се откъсне от Русия, там може да се формира интегрирана с Турция и враждебна не само към Москва, но и към Техеран квазидържава, която да се превърне в генератор на напрежение в региона. Ето защо иранската активност в Северен Кавказ и най-вече в Чечения и Дагестан никога не е имала антируски характер. В общи линии, Иран преследва в региона следните цели: ограничаване на турското влияние и присъствие; събиране на стратегическа и текуща информация за активността в региона на различни чуждестранни специални служби и влиянието им върху местната мюсюлманска общност и борба срещу уахабитските движения и организации, съчетана с подкрепата на традиционните ислямски структури (в тази връзка, интерес за иранците представляват връзките на мюсюлманите от Северен Кавказ с Азербайджан и осъществяването на антитурска и антиазербайджанска пропаганда сред тях).

Като цяло, Иран е ключов партньор в усилията на Москва за поддържане на стабилността в Севернокавказкия регион. Както посочват, редица западни експерти, по време на двете чеченски войни иранците изиграха важна роля за смекчаване на негативното отношение на ислямския свят към Русия.

Впрочем, през 90-те години, с появата на ОНД и формирането на нова геополитическа реалност, възникна още една важна сфера на сътрудничеството между Иран и Русия - регионалната. Нестабилността на ситуацията в Южен Кавказ еднакво тревожи и руснаците, и иранците.

В съвременния свят стратегическото партньорство между толкова големи и близки в географски план държави, като Иран и Русия, играе сериозна роля за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност, което пък, на свой ред, формира благоприятни условия за развитие на взаимноизгодното икономическо и културно партньорство. То, освен това, ограничава влиянието на други големи политически блокове, които са по-отдалечени географски, но също преследват свои интереси в конкретния регион (особено ако последните не съвпадат с интересите на партниращите си държави).

Тук е мястото да напомня и за сходството между руската и иранската концепции за развитието на света през ХХІ век - така, руската идея за многополюсния свят има много допирни точки с иранската концепция за "диалога между цивилизациите".

Обяснимо е, че особено голям интерес, често примесен с известна тревога, поражда военно-техническото сътрудничество между Иран и Русия. Мнозина експерти подчертават, че съседните на Иран арабски държави се отнасят крайно сдържано към него, именно заради стремежа му да увеличи военната си мощ. Това обаче е необходимо на Техеран за да контролира морските си комуникации и да може да формира регионална система за колективна сигурност, в която да играе ключова роля.

Мощта на иранската армия е далеч по-голяма от тази на която и да било арабска държава, но изостава от тях по отношение качеството на въоръжението си. Тоест, Иран се нуждае от модернизация на въоръжените си сили. Поне на теория той би могъл да разчита да получи всичко необходимо в тази сфера от Русия, но сагата с провалените доставки на руски зенитни ракетни системи със среден радиус С-300 показва, че на практика това невинаги е така.

Предвид факта, че продължава да се намира в международни изолация и е притиснат между разполагащия с ядрено оръжие Пакистан, враждебно настроените афганистански талибани, опитващата да се превърне в регионален хегемон Турция, Израел, арабските петролни монархии и американския флот в Персийския залив, Иран очевидно смята, че единствения начин да гарантира сигурността си е да създаде собствено ядрено оръжие. В същото време, ако развитието на стратегическото партньорство с Русия се задълбочи до степен Москва открито да обяви Техеран за свой военен съюзник, поставяйки го под защитата на ядрения си "чадър", този проблем би отпаднал от самосебе си.

На практика, позициите на Иран и Русия по всички основни проблеми (при това не само регионалните) са близки или съвпадат. Така, Техеран се обявява против разширяването на НАТО на Изток, не подкрепя кавказките сепаратисти и заема твърда позиция по отношение на Афганистан, което пък го превръща във враг на Пакистан и симпатизиращите му арабски държави, начело със Саудитска Арабия.

В Кремъл очевидно смятат, че като една от ключовите държави в региона Иран обективно (без оглед на политическата конюнктура и позицията на едни или други властови кланове) стои на близки до руските позиции. Това се отнася най-вече до такива комплексни проблеми като бъдещето на Афганистан, статута на Каспийско море, международния тероризъм, наркотрафика и нелегалния оръжеен трафик.

Иран притежава изключително изгодно военно-стратегическо положение, тъй като е едновременно и близкоизточна, и кавказка, и централноазиатска, и каспийска държава. Всички ключови точки в региона, по един или друг начин, са свързани с Иран. Всички на пръв поглед чисто вътрешни проблеми на отделните му части - етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или свързани с наркотрафика, тероризма и сепаратизма, могат ефективно да бъдат решени само с участието на Техеран. Затова тази страна традиционно е обект на много сериозно внимание не само от страна на Русия, но и на други сили и най-вече на САЩ и ЕС. Около Иран и за по-голямо влияние върху него се разгръща прикрита, но ожесточена борба. Според повечето анализатори обаче, именно руснаците имат най-добри шансове да установят стратегически отношения с Техеран. Причините за това са няколко.

На първо място сред тях е че руско-иранските връзки имат дълбоки исторически корени. На второ място, следва да изтъкнем географската близост, а на трето е фактът, че Русия и Иран са разположени на границата между две велики цивилизационни системи - християнската и мюсюлманската.

И все пак, основното, което сближава Русия и Иран - двете най-мощни държави от региона - е стремежът им да поемат отговорността за него, което предполага взаимни усилия за създаване на многопластова система за сигурност, включително военна, икономическа, екологична, политическа и т.н. Важно място в тази система заема съвместното противодействие на тероризма и наркотрафика, които, благодарение на афганистанските талибани, се сдобиха с опорна база в самото сърце на региона, превръщайки се в основната дестабилизираща го сила, застрашаваща не само държавите в него. Освен това, както Русия, така и Иран, се противопоставят на опитите на някои държави извън региона и най-вече САЩ да го превърнат част от собствената си зона на влияние.

След разпадането на Съветската империя, Иран разчиташе, че ще се сдобие с важен съюзник в лицето на Русия, разполагаща както с ядрено оръжие, така и с право на вето в Съвета за сигурност на ООН. В Техеран престанаха да смятат, че тази страна представлява потенциална военна или идеологическа заплаха за ислямски Иран. Двете страни нямат обща сухопътна граница, но пък имат общи интереси в три района - Кавказ, постсъветска Централна Азия и Афганистан. И двете оценяват по сходен начин ситуацията в региона, до голяма степен съвпадат и опасенията им за бъдещото му развитие. Ето защо установяването на стратегическо взаимодействие между тях би могло да съдейства за мира и стабилността в Централна Азия.

Основните направления на очертаващото се стратегическо сътрудничество между Русия и Иран са свързани с проектите за изграждане на железопътни и автомобилни магистрали, съвместното усвояване на ключови морски маршрути, транзитът на природен газ и петрол към Европа, многостранана координация на действията в района на Каспийско море, включително съхраняване на екологичните му параметри, организирането на корабоплаването и добива на енергоносители от каспийския шелф. Освен това, Иран може да осигури на централноазиатските държави достъп до южните морета, което е важно и за Русия и ОНД, като цяло.

Перспективите пред оста Москва-Техеран

От казаното дотук се налага изводът, че евентуалната ос Москва-Техеран изглежда оправдана във всяко отношение. От гледната точка на Русия, нито ориентираният към Анкара пантюркизъм, нито спонсорираният от Риад уахабизъм, нито дискредитиралият се окончателно панарабизъм могат да са полезни за прокарването на нейните интереси. Иран обаче предлага такава възможност. Сближаването между Москва и Техеран до голяма степен решава изкуствения проблем за "несъвместимостта" между Русия и мюсюлманския свят. В Южен Кавказ интересите на двете страни до голяма степен съвпадат както по отношение на регионалните конфликти, така и в енергийната сфера. В Карабах например, иранците действат в синхрон с руснаците. Освен това, обективно погледнато, Иран препятства превръщането на прилежащите до южната граница на Русия територии в буферни зони на НАТО или в антируски "санитарни кордони". Освен това Иран може да осигури на руснаците достъп до "топлите морета". И Иран, и Русия са стратегически противници на атлантизма, ето защо, съвместно с Русия и другите държави от Митническия (Евразийския) съюз, Иран може да изиграе ключова роля за изграждането на мощен геополитически съюз на евразийския суперконтинент.

Всъщност, най-големият парадокс в най-новата иранска история е, че тъкмо ислямските революционери, свалили иранския шах преди 35 години, реализираха на практика, това, за което монархът-модернизатор можеше само да мечтае, превръщайки Иран в регионална суперсила. Обяснението за това е, че както шахът, така и аятоласите декларират, че водят Иран към т.нар. "велика цивилизация". Разбира се, схващанията им относно въпросната "велика цивилизация" се различават, но междинните цели по пътя към нея са едни и същи:

- на първо място, решаването на вътрешноиранските задачи и, в частност, гарантиране на военно-политическата стабилност на държавата, създаване на независима икономика с развита индустрия (включително военна) и изграждане на мощни въоръжени сили;

- на второ място, превръщането на Иран (без значение дали той ще бъде монархия или ислямска република) в регионален силов център, чрез постигането на военно-политическо, военно-икономическо и чисто военни лидерство в Близкия и Средния Изток.

При всички случаи, преследвайки собствените си цели в региона, Иран е в състояние да противодейства и неутрализира контролираното и направлявано от САЩ /с цел да омаломощи стратегическите им противници/ разширяване на уахабизма, спонсорирано от Саудитска Арабия, както и на разпространението на идеите на панкюркизма с неговата непостижима мечта за обединяване на всички тюркски държави. По този начин, формирането на руско-иранската ос дава на Москва възможност да използва авторитета на Иран в ислямския свят за да възстанови позициите си в него, а на Иран - да се сдобие с изключително мощен съюзник, способен да го защити от многобройните му регионални и глобални противници и да улесни превръщането му в регионална суперсила.

Опитите на САЩ да провалят руско-иранската сделка

Всичко това обяснява крайно негативното отношение на Съединените щати към руско-иранското сближаване, което, след подписването на меморандума между Москва и Техеран в началото на август 2014, започва да се превръща в оживял кошмар за Вашингтон. Според руски правителствени източници, цитирани от вестник "Комерсант", САЩ са се опитали да провалят сделката между Москва и Техеран, заплашвайки с нови санкции компаниите от двете страни. Във Вашингтон смятат, че рязкото активизиране на руско-иранското сътрудничество е в разрез с все още действащите санкции срещу режима на аятоласите и постигнатите през 2013 междинни споразумения относно иранската ядрена програма, в рамките на които американските санкции бяха смекчени, но не и отменени. В Белия дом очевидно се опасяват, че приходите от сделката с Москва могат да отслабят интереса на Техеран от постигането на дългосрочен компромис за ядрената му програма.

Според повечето експерти, подписването на руско-иранския меморандум именно в началото на август до голяма степен се обяснява с изострянето на отношенията между Русия и Запада. Така, според анализатора на Центъра за политически изследвания ПИР в Москва Андрей Баклицки: "Днес Русия в далеч по-малка степен е склонна да се съобразява с препоръките на САЩ, а Иран, чието значение за Запада нарасна значително, включително и заради случващото се в Ирак и търсенето на алтернатива на руските енергоносители, вече разполага с по-голямо пространство за маневриране. Освен това преди Москва трябваше да се съобразява със заплахата от американски санкции, ако наруши петролното ембарго срещу Иран, но днес, когато срещу руския петролен сектор също са наложени санкции, този фактор губи значението си".

Друга причина за ускорената реализация от Москва на плановете и по отношение на Техеран е изострящата се битка за иранския пазар. От края на 2013, когато стартира процесът на отмяна на санкциите срещу Иран, тази страна беше посетена от внушителни групи представители на бизнеса от Китай, Великобритания, Германия, Франция, Австрия, Швеция и др. В началото на август 2014 пък Reuters и Wall Street Journal, цитирайки свои източници в германските индустриални среди, съобщиха, че заради ситуацията в Украйна и наложените от САЩ и ЕС санкции срещу Русия, германският бизнес може да пренасочи инвестициите си от руската към иранската икономика. На свой ред германската Търговско-промишлена палата прогнозира, че след като санкциите срещу Техеран отслабнат още повече, годишният износ на Германия за Иран ще достигне 10 млрд. евро (през 2013 той беше едва 1,85 млрд.). Според Щефани Спинер-Кьониг от германската компания Spinner GmbH, която произвежда компоненти за високотехнологично оборудване, "щом санкциите срещу Иран бъдат премахнати, пазарът там буквално ще експлодира".
------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
Руснаците остават сплотени зад своя лидер, особено по време на трудни изпитания. Те са оцелели въпреки 25-те млн. загинали при комунизма и 26-те млн. жертви при нацизма. Те успяха да оцелеят при 1800% инфлация през 1992 г., която парализира страната. Те умеят да търпят страданието и не се страхуват от трудностите. След едно хаотично начало на седмицата, руският президент се изказа в четвъртък, за да успокои съгражданите си, както и международните пазари. Според писателя Владимир Федоровски вместо да бъде отслабен, Путин дори би могъл да излезе още по-силен от кризата.
Владимир Федоровски, писател, дипломатВладимир Федоровски е руски писател от украински произход, който днес е най-издаваният във Франция. Дипломат, той изигра активна роля за падането на комунизма, бе двигател на перестройката, а след това и говорител на една от първите руски демократични партии. Федоровски е автор на множество книги за митологизираната Русия.

- Путин се изказа в четвъртък, след зрелищното падане на рублата тази седмица. Какво трябва да запомним от речта на руския президент?

- Речта на руския президент беше истински еквилибристичен номер, колективна психотерапия, предназначена едновременно за руския народ, за международните финансови среди и за вътрешния пазар. Той прие своите грешки и заяви, че си дава две години, за да подобри положението. Впрочем рублата вече започна да се възстановява, след намесата на централната банка и най-вече на правителството.

- Това достатъчно ли е, за да успокои руснаците и пазарите?

- Всеки може да бъде успокоен от неговото изявление, в което той се обърна и към едните, и към другите. Краткосрочно, неговият еквилибристичен номер изглежда, че донесе плодове.

Речта му бе насочена особено към неговите съграждани, които страдат от кризата. Владимир Путин пое отговорност за недостатъците на своята политика и обеща подобрения в следващите две години.

Констатираме също в тази реч една нова тоналност, по-умерена, по-дружелюбна и отворена за диалог със Запада. Тя вече се усети при изненадващото посещение на Франсоа Оланд в Москва. Явно Владимир Путин се стреми да успокои топката, особено спрямо Европа, което би трябвало да допринесе за успокоението на международните пазари.

- В крайна сметка, това рухване на рублата на крехкостта на Русия и на нейния лидер ли се дължи? Путин колос на глинени крака ли е?

- Западните анализатори вземат желанията си за реалност. С други думи, те биха искали тази криза да причини падането на Путин; впрочем няма нищо подобно. Засега няма никакъв признак за намаляване на популярността на руския президент.

Както видяхме, Владимир Путин се стреми да помири противоположностите, да намери средно положение, което може да успокои всички страни: в обкръжението на президента някои желаят скъсване на отношенията със Запада и смятат, че европейските санкции са идеален повод за преориентиране към Китай, към Азия; обратното, други желаят Русия да се помири с Европейския съюз. Путин трябва да съчетава тези противоположни стремежи и досега той се справя особено добре.

Освен това руският президент остава ценен от едно население, което, исторически погледнато, по време на криза развива националистически рефлекс. Тук откриваме руския манталитет на обсадената цитадела: поставени натясно, гражданите се чувстват жертви на западен заговор и се обединяват зад своя водач. Парадоксално, сегашната криза далеч не отслабва Путин, а го прави по-силен.

- Докато изглежда в състояние да спечели дипломатическата война, не е ли на път Владимир Путин да загуби икономическата война?

- Понятието “икономическа война” съвсем не е ясно. Най-напред, руският президент прие своите грешки и заяви, че сегашната криза е до голяма степен следствие на забавянето на националната икономика. С други думи, Русия не е използвала достатъчно парите от петрола или газа, за да подобри своите оръдия за производство и да води умна индустриална политика. Тя не е трансформирала своята икономика и така е изостанала значително спрямо западните страни. Някои хора в обкръжението на Путин виждат европейските санкции като шанс за Русия, която, изолирана, ще бъде принудена да реформира своята икономика, за да произвежда благата, които досега обичайно е внасяла.

- Каква роля изиграха западните санкции в тази икономическа криза?

- Путин смята, че санкциите са допринесли, в размер на една четвърт, за сегашната криза. В действителност, тя се дължи най-вече на сливането на факторите, за които вече говорихме, и особено на забавянето на руската икономика в контекста на глобализацията. Така че Путин иска вече да реформира системата на производство, благодарение на парите от петрола и и газа: това е главното предизвикателство пред него в близките години.

Може обаче да се каже, че санкциите бяха контрапродуктивни в геополитически план. Те биха могли да накарат Русия да сключи военен съюз с Китай. Те засилват също антизападните сили в страната.

- Каква е според вас отговорността на САЩ за рухването на рублата?

- Всеки знае, че САЩ, Саудитска Арабия и Европа вече използваха подобна тактика, за да причинят рухването на Съветския съюз.

Путин можеше при своето изказване да наблегне на този въпрос и да играе на патриотичната струна, порицавайки чуждите страни. За голямо щастие, той предпочете да произнесе по-премерена реч, като изпрати все пак няколко копия към Запада. Неговата цел вече е да възстанови климата на разбирателство, а не да налива масло в огъня. Попаднал в буря, той се стреми да приземи самолета, като максимално избягва турбулентността.

- Тези икономически трудности могат ли да променят политиката на Владимир Путин?

- В речта си руският президент постави акцент на идеята за автономия, за самодостатъчност: той желае една независима Русия особено по отношение на Запада. Путин предпочита да създаде нов полюс заедно с Китай и Индия.

Основният въпрос е за срока: ще може ли руският президент да изпълни своите обещания? Ще успее ли да трансформира националната икономика? Той вече поиска от руснаците да положат допълнителни усилия, за да се подобри положението на страната.

- Накрая, можем ли да си представим днес неговото падане?

- Абсолютно не. Путин остава неизбежна фигура в руския политически живот и според мен неговото падане от власт е само фантазия.

Руснаците остават сплотени зад своя лидер, особено по време на трудни изпитания. Те са оцелели въпреки 25-те млн. загинали при комунизма и 26-те млн. жертви при нацизма. Те успяха да оцелеят при 1800% инфлация през 1992 г., която парализира страната. Те умеят да търпят страданието и не се страхуват от трудностите.

Този манталитет понякога е труден за разбиране от един западен човек. Има един показателен анекдот: гледах в компанията на един опитен американски посланик реч на Барак Обама, в която американският президент се поздравяваше, че е изолирал руснаците. Тогава посланикът каза, че по-добре би било да бе изолирал Путин, и че Обама е новак. Отговорих му, че президентът би трябвало да препрочете Толстой; а той ме поправи: “Не: той трябва да прочете Толстой”.

 

Кой срещу кого е в глобален мащаб към днешна дата? Старото противоборство САЩ – Съветски съюз, познато от края на 20 век вече е спомен. На голямата геополитическа сцена се появяват нови играчи: Европейският съюз, Евразия, Еврабия, което създава доста работа на официален Вашингтон. Да се тъче на няколко стана е трудно и скъпо занимание. В ЕС Щатите се държат цивилизовано, като усилията им са съсредоточени към дестабилизиране на еврото и гонитба на превес в Североатлантическия съюз. И двете посоки целят засилване на американския долар, което би отключило много възможности за излизане от колапса, в който е изпаднала бившата суперсила.

В Еврабия стратезите на Белия дом наблегнаха на това да сложат ръка на петрола и газа, като не се спряха пред необходимостта да водят войни, да налагат санкции, да организират кампании в полза на политическите си стремежи.

С Евразия нещата стоят далеч по-различно: превръщането на Китай в икономическа супер сила и нежеланието на официален Пекин да приеме авторитарното партньорство на Щатите отдалечиха засега плановете на завоюване на този континент. Към Китай естествено се прибавиха и Южна Корея, Индия, което затруднява стратезите на Белия дом неимоверно много.

Тихо, но много ефективно външнополитическият екип на Владимир Путин торпилира няколко от надеждите на официален Вашингтон: Русия снабдява с газ цяла Европа. На Балканите нещата определено стоят безнадеждно: православните Гърция и Сърбия по традиция се свързаха със сериозни енергийни проекти, в партньорство с Русия. В много от случаите на проблеми в тези страни, /едната от които член на ЕС, а другата – кандидат за членство/Русия не изостави своите партньори.

Една друга стратегически силна държава, като Турция пренасочва интересите си и също обвърза икономиката си с Москва, като е на път да приеме нейното посредничество за партньорство с Иран и Китай.

Докато САЩ живееха безгрижно с тезата, че НАТО е единственото военно-политическо обединение, Русия създаде две подобни, не по-малко влиателни организации: Шанхайската организация за сигурност /ШОС/ и Организацията на Договора за колективна сигурност /ОДКС/. За разлика от евроамериканският НАТО, Русия избра други, далеч по-перспективни геополитически цели, в които ресурсите, икономическия подем, образованието и науката са водещи: в ОДКС членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, а в ШОС са: Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а "партньори в диалога" са Беларус и Шри Ланка. Със статут на наблюдатели в ШОС са: Пакистан, Индия, Иран и Монголия.

В Казказ Щатите също удариха на камък: влиянието им Киргизстан след преврата намаля под санитарния минимум. В Грузия опозицията отрезвя и е и на път да обърне интересите си на изток, като даде на екипа на Обама да разбере, че САЩ няма да имат вече такова влияние в държавата им.

В Украйна изборите също обърнаха посоката на влияние към официален Кремъл и подписаха долгосрочни договори с Масква, което вече дойде в повече на политиците от Белия дом.

Германия твърдо премахва американските бази от територията си, докато френският президент Саркози отново изтегли късата клечка като очаква дивиденти за промяна на позицията си – само от ЕС  и към Обама.

Известно е, че в Европейския съюз има разделение: на проамерикански привърженици и антиамерикански. Последните избори във Великобритания дадоха сигнал, че поведението на новите обитатели на „Даунинг стрийт” едва ли ще придължи да прелива от привързаност към САЩ.

В една подобна ситуация, единственият реален удар, който би могъл да отлепи долара от дъното, бе да се дестабилизира еврото. Едва ли има трезво мислещи хора, които биха приели безрезервно тезата, че единствено Гърция е причината за дестабилизиране на еврото. В същото време редица европейски държави се обявяват срещу намесата на Международния валутен фонд и Световната банка в някои икономики и финанси на страни-членки на Евросъюза.

Усилията на Белия дом да се забрави фактът, че световната криза започна именно от Щатите са на път да се увенчаят с успех. На принципа, че всяка нова болка те кара да забравиш предишната, стратезите на идеята за възраждане на долара тръгнаха към спекулативни действия за дестабилизиране на еврото.

Резкият спад на потреблението, много ниската покупателна способност на населението на САЩ дебалансира производството и износа на държавите от ЕС и Китай. В същото време падна чувствително и износът на Щатите, а това намали паричните потоци и удари световната търговия и отраслите, свързани с услуги, като туризма.

Да се вярва, че наливането на милиарди в Гърция ще е правилното решение за тотално решаване на проблемите в еврозоната е най-малкото – наивно. По-далновидно би било очакването, че гръцката криза ще се разпространи в останалите страни-членки на Евросъюза, като за удара трябва да се готвят национални финанси и икономики, банки.

Лоша преценка на ситуацията е да се очаква, че единствено страните в еврозоната ще поемат удара от дестабилизираното евро. Освен Португалия и Испания, за изненади трябва да се готвят и Италия, Франция, Великобритания, Ирландия на първо време.

Спирането на войната в Ирак, проблемите с войната в Афганистан лишиха американския долар от доходите от хероин, а печалбите от колумбийския кокаин трудно биха се вляли в икономиката на Щатите.

Борбата с наркотрафика, трафика на хора и оръжие, войните са доходоносни занимания, но спрените войни и липсата на приходи в сивата икономика блокират възможностите за стабилизиране на американския долар и еврото.

Известно е, че основният източник на хероин е Афганистан и пътят му не е променен: през България, Косово за европейския континент.

Борбата с наркотрафика, трафика на хора и оръжие са похвално и много необходимо занимание за правораздавателните органи на редица държави, особено тези, през които върви трафикът. Но липсата на пари от прекъснат наркотрафик се отразява макар и косвено на икономиката на въпросните страни, а това обстоятелство, в условия на криза, висока безработица и ниско потребление, ниска покупателна способност на населението намалява шансовете за излизане от кризата.

Едно месечно издание, „Строго секретно” припомня в последния си брой че през 1992 година Сорос организира кризата на европейските валути, след което последваха и трусовете с валутите на страните от АСЕАН /Мианмар, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней, Сингапур и Индонезия, като Папуа - Нова Гвинея имат статут на наблюдатели/. Криза – 1997-1998 г, която доведе до големи трусове на държавите от азиатския контенент.

В този ред на мисли трябва да припомня, че настоящето българско правителство е дълбоко повлияно и направлявано от хора на Сорос, докато същият бе прогонен от Русия и Сърбия в последните години на 20 век.

Тактиката да се създаде връзка на принципа на скачените съдове между долара и еврото е доста популярна в схемите на спекулантите, които работят усилено за дестабилизация на европейската валута. Да не забравяме, че САЩ имат външен дълг, възлизащ на 12 трилиона и половина и затова всячески търсят изход от невъзможната финансова ситуация в пренасочване на кризата към други държави в различни континенти. Война се води на много фронтове и с различни тактики: от пускане на слухове и организирани кампании до удари под кръста на най-високо равнище. Така се стигна до положението американският президент Обама да откаже да дойде на срещата на върха Европейски съюз-САЩ, която трябваше да се проведе през май.

От Белия дом се опитаха да се измъкнат от конфузната ситуация, заварила неподготвени висшите европейски дипломати с махленското извинение, че технически погледнато, пътуване на Обама до Европа през пролетта никога не е било планирано и затова не ставало дума за отмяната му! Помощник държавният секретар за европейския регион Филип Гордън побърза да каже, че Вашингтон продължавал да държи на добрите отношения както с ЕС, така и с Испания, което на дипломатически език си е вече жива подигравка.

Даже този неумел отказ от среща на високо равнище удари еврото и понижи стойностите му, за сметка на плахо покачване на долара.

Слабият в много отношения дипломатически екип на Евросъюза в лицето на баронеса Катрин Аштън едва ли ще съумее да даде урок на извадения от нафталина на американските илюзии за промяна президент, какъвто е Обама. Аштън едва ли си дава сметка, че изненадващият отказ на Обама не само остави в небрано лозе Брюксел, но и рикушира върху стабилността на еврото.

Към тези обстоятелства се прибави и факът, че ЕС все още няма единна организация/служба за  сигурност и прогнози. Оттам и липсата на анализи и прогнози следва по петите всяко начинание на Брюксел, като го обрича на неуспех.

Малцина свързват подписването на Лисабонския договор с началото на удара върху еврото. От извинението, че срещата на върха в ЕС не е планирана, което е върха на абсурда, до увъртането, че американският президент се отказал от идването си в Европа поради заетост - за всеки що годе интелигентен човек е ясно че лаишкото изпълнение на обитателя на Белия дом напомня по-скоро на постъпка на гимназист, отколкото на лидер на една държава като Щатите.

Лъжливото говорене на тема европейска икономическа и финансова стабилност не е спряло и на българска територия. Ако вчера министърът на финансите Симеон Дянков обяви, че ЕС има солидарна икономическа политика, при положение, че точно в този съюз в момента са налице хаос и неспазване на елементарни правила за стабилност по отношение на държавен бюджетен дефицит.

Днес същият Дянков, който се завърна след участието си във форум, посветен на икономическата криза в Европа, в института Катон във Вашингтон заяви: „... в резултат на кризата Европа ще стане по-бедна и еврото ще изгуби позиции”. И това изрече човекът, който правеше всякакви лупинги, за да ни вкара в чакалнята на еврозоната, след като прекрасно е знаел, че там ни очакват трусове и нестабилност.

Това е същият човек, който днес хули комунизма и се държи арогантно с кого ли не, забравил, че до вчера е бил стипендиант на фондация „Людмила Живкова”. Напомни го съпругът на покойната дъщеря на Тодор Живков, Иван Славков пред в. „Труд”: „Дянков сега говори, че е победил сина ми Тошко на изпитите, когато е кандидатствал за икономическия университет тука. Може и така да е. Но този недорасляк, сложен да управлява финансите на държавата, забравя да каже, че през 1988 г. е изпратен да се учи във Виена по програма на фондация “Знаме на мира” - основана от Людмила Живкова.”

Към светлото минало на министъра на финансите Симеон Дянков може да се прибави и тъмното бъдеще за България, за което той работи в момента и то, като човек на Световната банка, обграден от хора на Сорос. След като сравни със земята грузинската Академия на науките, днес Дянков се е прицелил в българската, което ще му даде възможност да поднесе на тепсия на задокеанските си доскорошни господари от СБ патенти, изобретения, открития и научни разработки за милиарди долари.

Тепърва ще сме свидетели как Дянков ще торпилира валутния борд в страната и ще доведе до просешка тояга повече от две трети от българското население. За него е въпрос на чест българите да се превърнат в аборигените ва Европейския съюз – без икономика, без здравеопазване, без наука, без култура, без социална грижа на държавата за нуждаещите се.

Каква ще е България на бъдещето? Европейската работилница с евтина, полуграмотна и необразована, наемна ръка. Така че, да не гледаме от високо Гърция –

  • с криенето на информация за приходи в бюджета,
  • с покриването на данни за разплащания,
  • с готовността да се приватизират държавни дялове на всяка цена за жълти стотинки
  • с нежеланието на премиера и няколко ресорни министри да разяснят в парламента антикризисните си мерки – ние тичаме с всичка сила към повторение на ситуацията в южната ни съседка.
 
Петрол или запазване на политическото статукво...

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1474-neyasnoto-badeshte-na-arabskite-monarhii

Размириците в Близкия изток всъщност са борба за преразпределение на природни ресурсиНезависимо от цялата и външна хомогенност, разчитащата на петролния износ част от арабския свят се характеризира със забележими различия, имащи икономически, политически и социокултурен характер. Всъщност, единственото, което ги сближава, е именно петролният пазар, стимулиращ формулирането на, повече или по-малко, сходни позиции относно необходимостта от поддържането на постоянно търсене на енергоносители и високото ниво на цените им на световните пазари.

В останалите сфери пътищата им могат съществено да се разминават, особено, когато става дума за вътрешната еволюция в условията на усложнена геополитическа и геоикономическа ситуация, активно протичащите процеси на глобализация и турбулентността в Близкия Изток и Северна Африка на фона на нарастващите противоречия между развития и развиващия се свят, както и между самите глобални играчи. Очевидна е възможността от възникването на случайни и неочаквани обстоятелства и фактори, способни да коригират вектора на развитие на държавите-износителки на петрол или дори да променят тяхната парадигма на развитие. В подобни обстоятелства вътрешната им стабилност следва да се разглежда като променлива величина.

Новите предизвикателства пред арабските петролни държави

Като цяло, целият арабски петролнодобивен ареал се сблъсква със съвсем осезаеми предизвикателства и заплахи. Разликата е само, че в някои негови части те вече са напълно реални, или все още съзряват за да се проявят съвсем скоро, при това с голяма интензивност. В други зони пък, тези предизвикателства се прикриват с помощта на гигантските и грамотно използвани и разпределяни приходи от петрола, развитата инфраструктура и комфортните условия за живот на коренното население и, частично, на "гастарбайтерите", както и благодарение на обширните връзки в рамките на глобалната икономическа активност и покровителството на Запада. Всичко това формира достатъчно сериозен "буфер на сигурност", но той не бива да се смята за безсрочно действащ компонент на националната сигурност и гарант на жизненото равнище.

Друг въпрос е, ако става дума за оценка на най-общите възможности и варианти на развитие, която позволява да се очертае някаква генерална тенденция, според която държавите-износителки на петрол ще акумулират потенциал за растеж и ще реализират предимствата на собственото си място в системата на международното разделение на труда.

В рамките на визията за общата тенденция можем да предположим, че запазването на сегашния политически курс в арабските държави-износителки на енергоносители (дори и при наличието на известни отклонение от формиралата се резултата в тяхното развитие и динамика) може да се приеме като доста вероятно. Има основания да смятаме също, че дори и с течение на времето държавата едва ли ще се отдръпне от управлението на значителни сегменти на икономическите и социални процеси. Това следва да се очаква включително и заради утвърдилите се в местните общества идеи за централизираното управление на икономиката, от една страна, и интуитивно негативното отношение на арабския капитал към приватизацията на големите и, особено, на най-големите производствени обекти, от друга. В полза на подобно развитие говори и фактът, че на фона на продължаващата световна криза именно монархиите от Персийския залив съумяха (в края на първото десетилетие на ХХІ век) да мобилизират силите си за да пресекат решително финансовите проблеми още в техния зародиш. Това обстоятелство ще се отчита в масовото съзнание и в перспектива като действено средство за преодоляване на макроикономическите проблеми, решаване на социалните задачи и като инструмент за оптимизиране на националните системи за регулиране, разпределение и инвестиционно планиране. В подобна ситуация частният капитал едва ли ще излезе извън привичните (доста ограничени) рамки.

Неслучайно в арабските монархии, именно със силите на държавата, последователно се изгражда взаимносвързана вътрешнорегионална инфраструктура. Именно тя, във все по-голяма степен, се превръща в системообразуващ елемент при формирането на съвременните производителни сили и разширява хоризонтите на развитие - нещо, което би било непостижимо само по пътя на концентрацията на усилията на частните икономически субекти.

Стремежът към "монополизиране" на региона

Доскоро само материалното производство притежаваше изключителния приоритет върху формирането на базовите клъстери в икономиката. Днес тази функция все повече преминава към икономическата и социална инфраструктура. В специфичните условия на Персийския залив именно тя се очертава като моста, който свързва вътрешните пазари на региона и повишава външния интерес към него. Самият регион пък, не само че ще продължи да се формира като финансово-икономически анклав, но и като транзитен хъб за чуждестранните инвеститори, стокопроизводителите и международните доставчици на продукция и услуги. Очертава се стремеж на арабските монархии тотално да монополизират "своя" регион, превръщайки се в безспорно доминиращ в него икономически фактор (като допълнение към огромните им финансови възможности). Това им е необходимо за да могат и те самите да излъчват импулси към външния свят и да минимизират силния натиск от страна на влиятелните чуждестранни партньори чрез диверсификацията на своите външноикономически и външнополитически връзки, разширяване на контактите с другите контрагенти и максималния стопански и политически възход на собствения ареал.

Мащабните усилия в тази посока показват, че държавата едва ли ще се откаже от присъщата и в момента роля и, най-вероятно, ще се опита да я проектира и в бъдещето. Още повече, че управлението на нарастващите активи изисква мобилизация именно на властовите ресурси, на фона на недостатъчната бизнес активност на националните капитали.

Задълбочаването на тази тенденция само укрепва убедеността на източното общество във всесилието на държавата. В очите му, тя изглежда единствено способна в сложната ситуация на границата между две епохи да мобилизира ресурсите, да концентрира всички налични резерви и, използвайки инструментариума на държавното регулиране и държавната подкрепа, да създаде алтернатива на структурните реформи и мерките за макроикономическа стабилизация, които бяха реализирани в някои държави от Арабския Изток по рецептите на наднационалните структури и глобалните корпорации и, в крайна сметка, имаха разрушителни последици за тях. Това нагледно демонстрира на евентуалните им последователи истинската същност на т.нар. "подражателна модернизация", доколкото транснационалните субекти на икономическата активност, в крайна сметка, са заинтересовани единствено от ресурсите, включително (и най-вече) от арабските енергоносители и (само в тази връзка), на второ място, от съхраняването на политическото статукво в този регион.

Не е изключено, че на този фон днешният патримониализъм и монархизъм (особено при задълбочаване на неуправляемите процеси в обществено-политическия живот) могат да бъдат легитимирани в леко променена или пък в нова авторитарна форма. Твърде е вероятно това да доведе до осъществяването на твърд контрол и централизирано разпределяне на обществения продукт в условията на изострящи се екологични проблеми, свиване на жизненото пространство заради съкращаването на продоволствените и водните ресурси, нарастване значението на демографския фактор и появата на различни нови заплахи, генерирани от конкурентните силови центрове. Възможно е обаче, всичко това да се реализира и под формата на "просветен", "целесъобразен" или някакъв друг авторитаризъм, който, в една или друга степен, ще бъде склонен да се съобразява с обществените потребности. При това положение обаче, той ще трябва да върви към постигането на заложените цели, търсейки по-адаптивни модели и инструменти за управление, залагащи на макар и ограничения национален диалог, компромисите и съгласието с цел запазване на социалния мир и на постъпателното движение в руслото на модернизацията на икономическите структури, чието съдържание в по-голяма степен да съответства на националните интереси. Съчетаването на толкова голям брой задачи, прави този път твърде трънлив и криволичещ, изисква отчитането на множество външни фактори и породените от тях "тактически капани" и създаването на развита система от усложняващи взаимодействието разнообразни сдържания и противотежести, която може до безкрайност да отлага във времето постигането на поставените цели.

По-отдалечената перспектива

За едно по-отдалечено бъдеще обаче, пряката екстраполация на сегашната динамика и реалности би била погрешна. За това има поне три причини. На първо място е прекалено силната зависимост от външния фактор (примерът с Либия, Ирак или Сирия), който, в комбинация с хиперболизираните обвинения в авторитаризъм, отправяни от Запада към управляващите, доведоха до ужасяващи последици за населението. Липсват гаранции, че такива действия няма да се предприемат и в бъдеще към неудобните режими. На второ място следва да посочим мащабните глобални трансформации, водещи до установяването на нов технологичен ред, способен да промени традиционните представи за съвременния капитализъм и да демонстрира съвършено нови ракурси на глобалното гарантиране на условията за живот, Това може да измести акцентите в геополитиката и геоикономиката така, че те радикално да трансформират пространството и взаимодействията в глобален план и да доведат до непредсказуеми промени в системата на световния ред, в която на всички държави, включително и на богатите арабски петролни монархии, ще се наложи да си търсят нови места.

Арабските държави-износителки на петрол ги очаква тежка съдба. В обозримо бъдеще дефицитът на капитали ще започне във все по-голяма степен да определя тяхното съществуване, а изоставането им по основните жизнени показатели ще нараства прогресивно. Всъщност, индикативното планово минало от епохата на социалистическата ориентация (а, на практика, на лишен от редица компоненти капитализъм) и съществените елементи на държавно разпределяне в икономическата и социална сфери и преди можеха да гарантират само сносен режим на възпроизводство, удържайки населението на ръба на бедността. Подобна ситуация се очертава и в предстоящия период, тъй като сериозна алтернатива на държавата, като организатор и участник в процесите на развитие и ключов работодател, засега не се очертава.

Независимо от сходството в тенденциите обаче, тяхната неравномерност не поражда съмнение. Скоростта и мащабите на икономическите и социални процеси в "не-петролната" част от арабския свят ще се определят и от характера и темповете на мобилизация на вътрешните и външни източници на натрупване и необходимото материално-техническо и финансово обезпечаване на развитието. А тези ресурси за всеки конкретен случай, априори, не са съизмерими с потребностите. Затова стабилността на усилията не може да бъде постигната дори и само заради силно индивидуализираните пътища на еволюцията. Сближаването на показателите на растежа едва ли може да се очаква, включително и, защото координатите на отправните точки за това още днес са прекалено отдалечени една от друга поради ерозията на материалната производствена база, краха на вътрешния пазар, унищожаването на икономическата и социална инфраструктура при едните, и същественото влошаване на качествените показатели в тези сфери - при другите, като този процес въобще не е приключил.

В тези условия техническият и социален прогрес може да бъде постигнат предимно по пътя на естественото, т.е. постепенното акумулиране на съответните признаци, без сериозни "скокове", но при наличието на сериозна тенденция към забавяне по основните направления. Във връзка с това арабските държави със средно или под средното ниво на развитие продължават да се движат по разминаващи се маршрути, но използвайки предишните методи на управление.

И все пак, в тази си част, арабският свят (така или иначе) се движи в руслото на глобалните процеси, повтаряйки, на своето собствено ниво, определени особености на световната динамика, определяща вектора на еволюцията на западното общество. Това обстоятелство е сред малкото, които дават надежда, че в бъдеще арабските държави "от средна ръка" ще се удържат в руслото на световните тенденции и постепенно ще започнат (в една или друга последователност) да се придържат към политическите, социални и културни стандарти, в стремежа си да преодолеят преходността на своето състояние и да си извоюват достойно място в бъдеще.

Практиката обаче показва, че, като цяло, отношението на разглежданата група от държави към много съвременни въпроси изглежда по-скоро реактивно, т.е. те не се стремят към изпреварващо развитие, а склонността им към палиативни решения, дори и на сложните проблеми, очевидно ще се запази и в обозримо бъдеще. Предвид това, за трудноподвижната част на арабския свят преодоляването на пропастта от няколко десетилетия в развитието им по естествен (т.е. еволюционен) път, който далеч не е най-икономичния, вероятно изглежда най-приемлив. Именно този подход към социално-икономическия процес може най-добре да бъде защитен от цялостното традиционно наследство, арабския национализъм и патриотизъм, които формират скелета на общественото съзнание и защитават населението от последиците на прозападната модернизация. Всеки арабски режим (светски или теократичен) всячески подчертава специфичния си път - от подкрепата за загиващото занаятчийско производство до култивирането (в рамките на собствените граници) на реанимираната от арабските монархии идея за т.нар. "ислямско банкиране". Успешният пример на прогресиращите ислямски финанси и в бъдеще ще продължи да олицетворява "жизнеспособността" на арабските пари, подхранвайки илюзията за самостоятелното функциониране на несъществуващата "ислямска икономика" в рамките на световната икономическа система. По този начин и лишените от петролните доходи араби се опитват да открият необходимите опорни точки, които да им гарантират съхраняването на тяхната самобитност и обичайната им социокултурна ориентация в противовес на постоянната заплаха от настъплението на западната пазарна идеология и неприемливите духовни ценности на Запада.

Защитната функция на традициите в арабския свят едва ли ще отмре скоро и в следващия период този процес ще продължи да се развива изключително болезнено. Днес политическата и икономическа същност на традициите се проявява (и ще се съхрани в обозримо бъдеще) в аморфния характер на икономическия организъм, в изкривяванията на макроикономическата стабилизация и структурните реформи, в склонността към етатизъм, в твърде интензивните и утвърдили се с течение на времето корпоративни връзки вътре в самите икономически субекти, в неформалните бизнес отношения и сенчестите структури на племенна основа, активно участващи в неявното разпределяне не само на икономическия, но и на политическия ресурс.

Някои изводи

Всички тези моменти позволяват да направим определени изводи за степента на готовност на арабските държави към възприемането на съвременния многомерен икономически и политически ред. Тя очевидно не е никак висока. Дори привържениците на по-голямото икономическо "отваряне", гледат твърде предпазливо на перспективите пред него: на активните действия в тази посока пречи архаичността на подходите, които обикновено се използват за целта. В същото време, диверсификацията на институциите и управленските функции поражда определени опасения относно качеството на изпълнителните механизми и мащабите на новите задачи. Дори ако приемем, че става дума за очевидно предвзето отношение, то не може да бъде преодоляно само чрез отделни манипулации, осъществявани на сравнително тесен фронт, да не говорим за по-дълбоките причини за съществуването му. За целта са необходими настойчиви и системни мерки, за каквито обаче нито властта на някой арабски монарх, нито просветената арабска интелигенция, още повече пък държавната бюрокрация с многобройните и недостатъци, нито дори арабските маси, като цяло, не са готови. Особено днес, когато в доскоро ключовите умерено проспериращи арабски държави ставаме свидетели на колосален крах на системите на възпроизводство и нарастваща неуправляемост на процесите на развитие, което означава, че преди да се върви напред се налага, като минимум, да бъде възстановено състоянието отпреди "арабската пролет". Това обаче, само по себе си, ще отнеме немалко сили и ще окаже влияние върху общите срокове на възстановителния период, който спокойно може да се проточи с десетилетия.

Всички тези и ред други моменти в хода на и без това неособено бързия растеж и недостатъчната политическа воля предсказуемо дълго ще консервират в поразената от множество недостатъци близкоизточна икономика допълнително възникналите негативни феномени. На практика, те не могат да бъдат премахнати с мерките на традиционната бюрократична "терапия", тъй като прилагането им и в по-спокойните предкризисни времена водеха до ерозия на икономиката, ограничавайки коефициента и на полезно действие.

Все пак, може да се прогнозира, че в един по-продължителен период новите тенденции, по един или друг начин, ще започнат да проникват все по-дълбоко в болната тъкан на арабското битие. Те обаче няма как да не се сблъскат (при това жестоко) със старите навици, генерирайки непреходен антагонизъм, който изглежда още по-вероятен в условията на очертаващ се дефицит на финансови средства и ресурси. Старите вражди няма да заглъхнат бързо, в същото време ще възникнат редица остри проблеми и предизвикателства, чието преодоляване ще изисква от арабското общество да мобилизира последните си сили и ще попречи на тяхната консолидация и мобилизация на една позитивна основа.

------------------------------------------------

* Авторът е водещ научен сътрудник в Центъра за арабски изследвания към Института по изтокознание на Руската академия на науките и анализитор на "New Eastern Review"

 

Видимо изнервен от протеста за ниските пенсии и заплати и високите цени, днес във Варна, министър-председателят Бойко Борисов заяви дословно следното:

“Съжалявам, съжалявам, че направих правителство! Трябваше да ги оставя тези популисти, тези грабители на България да се удавят докрай... Ако те бяха направили правителство, щяха да им блеснат всичките тези лъжи. Нито можеше да вдигнат пенсии, нито заплати. Още на първи август месец ние ги заварихме с над половин милиард дефицит, сиреч тези лъжи, че щели 200 хиляди, къде 200 хиляди работни места ще изградиш... Лъжат хората по безогледен начин”, заяви монистър-председателят  и изтъкна, че България икономически щяла да потъне, като Гърция, Ирландия и Португалия, без правителството на ГЕРБ!

“Тези 15 хил. души, които чакат на митинга, са целият им електорат!”, коментира Борисов във Варна. “Толкова безобразно управление като тяхното не е имало. Покрай тях и ние щяхме да станем като Ирландия, Португалия, Гърция и всички останали, които се потопиха. Тогава щях да дойда с 90 на сто от гласовете и опозиция нямаше да има”, отсече Генерала.

По повод протестите срещу високите цени премиерът Борисов заяви: “Всички нормални икономисти казват, че с вдигането на цените на петрола се вдигат и другите цени. За радост част от тях вече започнаха да падат на борсите - и на житото, и на брашното, и на петрола...

...Ако изборите бяха сега, щях да спечеля 90 процента от гласовете и нямаше да има опозиция – увери присъстващите Борисов.

Премиерът изтъкна още, че управляващите полагат огромни усилия доизграждането на магистрала „Хемус” да бъде платено с европари. В противен случай, няма как от бюджета да бъдат отпуснати 2-3 милиарда евро.

В момента водим битка за автомагистрала „Хемус” и правим всичко възможно тя да бъде включена в европейските оперативни програми след 2014 година – заяви във Варна министър-председателят Бойко Борисов.

По отношение на АЕЦ „Белене” Бойко Борисов отбеляза, че следващата седмица най-вероятно ще бъде подписан тримесечен мораториум с руската страна, по време на който ще трябва да бъдат решени всички спорни въпроси относно финансирането и изграждането на атомната електроцентрала.

“Меморандум с Русия за тримесечен мораториум за строителството на АЕЦ “Белене” вероятно ще подпише до четвъртък с руската страна” поясни премиерът Борисов.

“За този 3-месечен период трябва да бъдат изчистени всички спорни технически въпроси като сеизмичност и цена”, уточни министър-председателят, и каза пред представителите на медиите, че за да обясни как стоят нещата със строителството на ядрената мощност, ще му бъдат необходими поне 15 минути.

Бойко Борисов потвърди, че цената на автомагистрала „Хемус” – жизнено важна за Северна България – е около 3 милиарда лева. „Тези пари могат да бъдат предоставени само от Европейския съюз, тъй като държавният бюджет в момента не разполага с такъв финансов ресурс. Аз ви гарантирам, че ако до 2014 година автомагистралата влезе по европейска програма, след пет – шест години тя ще бъде напълно изградена” - каза Борисов.

„Сега Варна трябва да знае, че не влеземе ли в тази оперативна програма, никога няма да има магистрала, никога. И ще останете една провинция в сравнение с Бургас, Хасково, надолу другите градове, където ще минат „Тракия”, „Мариците” и ще се концентрира туризъм и бизнес, и всичко останало... Ако искате, се връщат старите – връща се Станишев, Доган и компания, ще си стоите село, и вие, и всички останали, така както го заварихме! Ще ви спрат пак еврофондовете и всичко останало”, коментира Борисов по време на посещението си в морската столица.

Бойко Борисов откри реновираната онкоболница във Варна,

В онкоболницата за последните години са вложени над 6,5 милиона лева. Тя е третият по големина специализиран център за лечение на онкологични заболявания в страната и обслужва пациенти от цяла Североизточна България, които са до десет хиляди годишно.

По думите на главния лекар – преди години онкоболницата не е имала възможност да кандидатства за средства по европейски програми. Министър-председателят Бойко Борисов обеща, че ще направи всичко възможно до 2012 година лечебното заведение да бъде вкарано в програми на Европейския съюз, с чиито средства ще може да бъде закупена още специализирана апаратура.

„Абсурд е, че тази болница е била извадена от програмите на Европейския съюз, но това е един от поредните абсурди, които заварихме от старото управление”, каза Бойко Борисов.

Във поне видимо добро разположение на духа премиерът се обърна към  митрополит Кирил: “Дядо владика, като отпуснахме 800 000 лв. за църквите, помниш ли как всички се развикаха? Анатемосай ги сега”, предложи шеговито Борисов.

Те сами ще се накажат, така е най-добре”, благо отговори Светиня му на главата на правителството.

В столицата се състоя протестния митинг срещу глада, безработицата, високите цени на горива и храна. Както бе решено от централата на БСП – те оглавиха 18 000 митинг.

Няма да коментирам как се живее с минимална заплата, дали безработните са некадърни – както заяви наскоро премиерът...

Хората наистина изнемогват и живеят в мизерия! Присъствието на митига им на БСП не е задължително подкрепа на тази политическа сила, защото е крайно време на “Позитано” да разберат, че протестиращите не си падат по Румен Овчаров, който бе начело на митинга им.

Свършиха ли достойните хора в социалистическата партия, та отново ни навират стари муцуни и не махат така наречения си лидер Станишев?

Овчаров на митинг на гладуващи – това шега ли е или недалновидност?

Къде е един Любен Корнезов – човек достоен и за лидер, и компетентен, и борбен?

Къде са Мая Манолова, Д. Стонев, Корнелия Нинова – докато червените не си осмислят кадровата политика и факта, че са опозиция, ще трябва да стоят винаги на поне 10 пункта зад ГЕРБ...

 

От вчера, премиерът Бойко Борисов, начело на правителствена делегация е на четиридневно посещение в емирство Катар. Борисов замина за катар с амбицията емирството да се превърне в един от инвеститорите, които са така необходими на държавата ни в условия на голяма икономическа и финансова криза.

Едно емирство, с население, което не е и на половината от това на София е държавата Катар, върху чиято територия - на суха камениста пустиня има особено големи запаси от природен газ и редки оазиси.

Характерно за страната, в която гостува днес делегация на българското правителство е, че няма достатъчно течащи води. Прясна вода в Катар се добива от подземни води, но най-много се разчита на обезсоляващите инсталации, които преработват морската вода в сладка вода, за пиене.

През вековете, емирство Катар е бил в рамките на три империи: Персийска, Османска и Британска, като след извоюване на независимостта през 1971 година, за разлика от повечето емирства в района, Катар отказва да стане част от Обединените арабски емирства или Саудитска Арабия.

В днешно време, вече като независим, Катар набляга на добива и износа на природен газ и петрол. Населението на емирството има висок стандарт на живот, не се облага с данъци, а здравеопазването и образованието в държавата са безплатни.

„Истинска чест за нашата делегация е да бъдем в Катар – е казал българският премиер на своите домакини. -  Отнасяме се с голямо уважение към нашите традиции като държави и култури... Като държава член на Европейския съюз и НАТО поддържаме изключително близки отношения с Арабския свят. Имаме общи приятели... „С тези думи, се обърна към своя домакин премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с премиера на Катар, шейх Хамад Бин Джасем Бин Джабер ал Тани, предаде специалният пратеник на Агенция "Фокус" в Катар.

Ал Тани е една от най-богатите фамилии в държавата Катар и по време на управлението на неговата фамилия, държавата Катар става много богата и просперираща.

Преди време, емирът на Катар бе гост в нашата страна, а сега българският премиер връща визитата.

Характерно за сегашното гостуване са прагматизмът, конкретните проекти и предпроектни проучвания в земеделие, енергетика, туризъм, инфраструктура  и обучение на кадри.

„Нашият народ и аз помним срещата с Вашия емир в София, трогнат съм от Вашето отношение към България, към розовото масло, към нашите традиции и култура – благодарил за гостоприеството, с което са били порсещнати българските политици.

Срещата ни беше изключително прагматична, ясна и точна – каза пред събралите се журналисти българският министър-председател борисов. - Излязохме от сферата на пожеланията и добрите намерения. Днес и утре министрите ще поработят върху смесената компания между двете държави, много бързо да подготвят два, три, до пет проекта, с необходимите предпроектни проучвания в земеделие, енергетика, туризъм, инфраструктура, обучение на кадри...

Инвестициите в България освен че са гарантирани и възвръщаеми, ще бъдат и едно добро послание за нашата дружба” – пожела Борисов.

Дали Катар ще стане алтернативен доставчик на природен газ, какви ще бъдат бъдещите икономически проекти – това тепърва има да чуем.

Катар, въпреки че е една от най-бедните на водни ресурси страна в света, е същевременно и една от най-богатите страни по доход на глава от населението. През 1949 г. започва добивът на нефт в Катар, което променя радикално стандарта на живот в дотогава бедната арабска страна. Тя става член на ОПЕК.

Особено перспективен за икономиката на държавата е газодобивът. След Русия, Катар е втората страна в света по запаси на природен газ. Същевременно емирството е крупен износител на природен газ, трети в света след Русия и Иран.

Освен добива на нефт и газ, традиционно развити отрасли на местната икономика в Катар са риболовът и търговията с перли.

Ще стане ли Катар бъдещ инвеститор в България, при положение, че в последно време чуваме как ни напускат инвеститори?

Ще бъде ли Катар алтернативен доставчик на природен газ за страната ни, въпреки разстоянията между двете държави?

В последните месеци от управлението си, българското правителство ясно и недвусмислено показа на Москва, че не желае Русия да бъде неин основен партньор в енергийните проекти. Независимо от разстоянията и цената. Така се очаква изграждането на байпаси от България към газопроводите на Гърция и Сърбия, така за да не бъде построен Бургас-Александруполис проектът бе даден за контрол на Симеон Дянков, министър, който демонстрира непрекъснато русофобските си виждания.

За колко ще ни продава газа Гърция, която е в криза – за това все още никой в София не мисли. Колко милиони евро неустойки ще платим за неосъществените енергийни проекти с Русия – това също никого не вълнува.

ТЕЦ „Марица – Изток” върви към затваряне. Спирането на ТЕЦ Варна предстои – дали в енергийни кризи ще ни греят аргументите да не се обвързваме с Русия, с които ни заливат ежечасно десни политици и следовниците им от ГЕРБ – това тепърва има да разбираме.

Европейският съюз приговаря с Турция, която има проекти за изграждане на руски АЕЦ. ЕС преговаря и със Сърбия за същото, но нито един европейски политик досега не е казал и дума на сърби и турци, с укор, че се обвързват с Русия енергийно.

Докато се чудим какво да правим с енергетиката си и дали изобщо да имаме енергетика – Русия си построи газопровод с Китай, и предстои да изгради 14 атомни централи в Индия.

Развяваме участието си в „Набуко”, а кой ще пълни с газ тръбата на този проект все още не е ясно.

 

Нелепа пресконференция на министъра на земеделието Мирослав Найденов и министър-председателя Бойко Борисов показа за пореден път, че това правителство пет пари не дава за протести срещу високи цени, храните и ток, парно и вода. Борисов и Найденов показаха, че по-важно е общината и земеделското министерство ще си разменят сградите. Съобщено бе и че вече щели да плащат на земеделците европейските пари...

Това се оказаха темите на деня за управниците от ГЕРБ.

В същото време столицата беше блокирана от протести на шофьори против високите цени на горивата.

“Срещу кое протестират – срещу Кадафи? И аз бих протестирал...правиме всичко, за да извадим държавата от кризата...” изтърси Борисов пред смаяните репортери и за да не е напразно явяването му допълни:

“Съжалявам, полагаме огромни усилия. Правим всичко възможно. Не мога, искам, но не мога да влияя на процесите в света. Цените растат навсякъде поради субективна причина. Правим всичко възможно да извадим държавата от кризата. И Япония с милиардите загуби, които понасят и трябва да се компенсират. Това всичко е в минус на човечеството. Затова се правят извънредни съвети, срещи на върха и търсим решение"...

От около една седмица цените на петрола на световните пазари падат заяви българският премиер и поясни, че очакването на военна интервенция в Либия вдигнало веднага цените на борсите. В опита си да обясни шоковото увеличване на цените Бойко Борисов каза, че в момента  цената на барел на Европейската централна банка(ЕЦБ) била 118 долара, без да знае, че банката няма никаква роля в определянето на цената на петрола!

"Предприели сме всички мерки. Много ми се иска проблемът в Африка да бъде разрешен. В момента 118 долара е цената на барел на Европейската централна банка. Разбирам желанието на опозицията и популизма им, но нека да помислят как без разрешението на ЕК може да се намали акцизът върху горивата. И ние съжаляваме, че има такъв проблем в цял свят в момента. Когато Шести американски флот пътува за някъде, нещата не се развиват по-най добрия начин в смисъл, че се очаква някаква интервенция. Това веднага вдига и борсата, кой може да се оправи", коментира Борисов.

А той е премиер и всичко може да говори... Кой ще го спре или коригира?

След тези безценни мъдрости, издаващи безсилието на властта, журналистите бяха засипани с тирада от смехотворни “умозаключения”:

“Когато се вдигат цените намалява потреблението. Това води до по-малко приходи от данъци и всички сме губещи. Срещу кое протестират? Срещу Кадафи? И аз бих протестирал, защото всичко идва от там, идва от проблемите с петрола". С тези думи премиерът Бойко Борисов коментира вчерашните протести срещу вдигането на цените на горивата.

А от горивата ще поскъпне транспортът, оттам и цените на всички стоки. Ще фалират малки и средни фирми.

Премиерът съобщи, че още днес ще бъде изпратено писмено запитване до ЕК дали България може да промени акциза за горивата, но побърза да уточни, че писмото няма да допринесе с нищо в следващите месеци...

"За да променим акциза, 26 държави трябва да се съгласят. Промяна в договор, сключен с ЕС, трябва да се реши от 26 държави. Защо да лъжем хората? Ще пратя писмо, но то практически няма да допринесе с нищо в следващите месеци", обясни премиерът.

Т. е. протестирайте си, стачкувайте, правете какво искате – аз съм на власт и не ме интересува!

На редовната си пресконференция ДСБ на Иван Костов коментира в телеграфен стил:

“Предупреждавахме за мартенския и февруарския взрив на цените,,. Унищожават се много малки и средни фирми... Наблюдава се спад на самоосигуряващите се лица на 198 000 души – ГЕРБ бездейства и ситуацията води вече до стагнация съчетана с инфлация, т. е. до стагфлация.

Иван Костов заяви: "ГЕРБ се превърна в управление, обслужващо монополите в ущърб на гражданите. Протестите разрушават образа на ГЕРБ като дясна партия. Господин Бойко Борисов трябва да прекрати договорките с монополистите да спрат да събират пари за изборите. Ние очакваме, че цените на горивата ще спаднат, но преди местните избори, както и много други цени ще спаднат. Но преди това ще са иззети огромни доходи във фонда на монопола. Защото стагфлацията, за която говорим, единствена полза от нея имат фирмите с монополно положение".

Управлението на ГЕРБ е в интерес на монополите... Запомнете това твърдение на Иван Костов и го прибавете към другото, че електроразпределителните дружества бяха приватизирани и продадени при управлението на НДСВ, когато днешният премиер беше Главен секретар на МВР.

Държавата да влезе в своята основна функция – за защита на пазарната икономика и всички органи да започнат да работят предложи лидерът на ДСБ.

„Решението е просто, държавата да си влезе в ролята. Да влезе в своята основна икономическа функция, а тя е защита на пазара и конкуренцията. Ако не знаят какво да правят да прочетат законите за защита на пазарната икономика и да поискат всички държавни органи да започнат да ги прилагат”, каза лидерът на тъмносините.

Преди 12 години ЕС започна преговори с нас, защото ни призна за страна с функционираща пазарна икономика.

Като мерки за укрепване на ролята на държавата, Иван Костов предложи: пълна подмяна на съставите на Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за защита на потребителите, Комисията за регулиране на съобщенията и Държавната комисия за енергийно и водно регулиране – за това настояха от ДСБ.

Според Костов, тези комисии са парализирани, „може би поради обвързаност, може би поради други причини” и в крайна сметка не прилагат законите, и не защитават икономиката и гражданите.

Вместо да създава нови органи в администрацията, които да смучат без никакъв смисъл пари, крайно време е управниците да огледат гореизброените комисии, тъй като от правилното им функциониране зависи преборването с корупцията, защита на потребителите, пресичане на рекета от страна на мобилни оператори, преосмисляне на ценообразуването при сметките за ток, парно и вода.

Към това бих добавила и контрол върху изпълнението на договорите за приватизация, които не се изпълняват:

Говори се за инвестиции, които реално липсват

Говори се за липса на печалба, а тя се трансформира в неефективни или фиктивни дейности

Не се отчита печалба или се крие/ЕРП-тата/

Вземат се пари от клиенти, след като реално няма ползване на съответната услуга.

Цените растат, създадената поредна структура от министър Найденов ще нахрани нечии близки до ГЕРБ чиновници, но няма да свърши реално нищо.

Корупцията се вихри, но борбата с нея се изчерпва с лозунга: наличие на политическа вола, а това на практика си е като да пипнеш линията на хоризонта, т. е. едно нищо.

Задават се избори – времето на развихрянето на сивата икономика и рекета на политическите партии. Задава се прането на пари.

А избирателите ще платят два пъти: веднъж чрез неимоверно вдигнатите данъци и такси, втори път – чрез нелогично повишените цени на стоки и услуги.

Липсва регистърът на спонсорствата – всичко става все още натъмно. Както в случая с неизвестните консултирани от вицепремиера Цветанов фирми.

Какво чака властта: да види докъде може да издържи търпението на гражданството. Както е тръгнало съвсем скоро ще научи.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/2012/broi6-2012/1357-zbignev-bzhezhinski-zapadat-postepenno-iztoshti-silite-si

Збигнев Бжежински, американски политологЗбигнев Казимеж Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 в семейството на полски дипломат. Израства в Канада, после се преселва в САЩ, където прави впечатляваща научна и политическа кариера. Дълги години е професор в Колумбийския и Харвардския университети. През 1966-1968 е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, а от 1973 до 1976 е директор на Трилатералната комисия. През 1977-1981 Бжежински е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. През 80-те години (т.е. по времето на президента Рейгън), той е член на Президентската комисия за химическите оръжия, на Комисията на Съвета за национална сигурност и Департамента по отбраната за изработването на комплексна дългосрочна стратегия на САЩ и на Президентския консултативен съвет за външно разузнаване. Смята се за един от най-авторитетните и влиятелни съвременни американски геополитици. Автор е на много книги, по-известни от които са: „Америка и света: разговори за бъдещето на американската външна политика” (2008, съвместно с Брент Скаукрофт и Дейвид Игнатиъс), „Вторият шанс: трима президенти и кризата на американската суперсила” (2007), „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004), „Геостратегическата триада: животът с Китай, Европа и Русия” (2001) и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997). Последната му книга е озаглавена "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила".

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Робърт Мери и Нешънъл Интерест.

- В последната си книга разсъждавате за големия шанс на атлантическия Запад да постигне това, което наричате "нова ера на глобална западна доминация", след краха на Съветите. Това обаче не се случи. До каква степен, според Вас, този неуспех се обяснява с човешкия фактор и в каква е резултат от действието на сили, оказали се неподвластни на контрола на атлантическия Запад и неговите лидери?

- Мисля, че и едното, и другото оказаха своето влияние. Истината е, че Западът изтощи силите си, а Европа, загуби чувството си за глобална отговорност и днес изглежда далеч по-провинциална по отношение на визията си за света. Това, в частност, беше неизбежно свързано със задачата за изграждането на конструкцията, която първоначално се наричаше Европейска общност, а впоследствие се превърна в Европейски съюз (макар че последователността трябваше да е обратната, тъй като в Европейската общност имаше по-добра координация, отколкото в Европейския съюз). На свой ред, САЩ затънаха в своеобразно самодоволство и самоуспокоение, действайки, едва ли не, сякаш наистина вярваха, че е настъпил краят на историята. Не съумяхме да предвидим новите, непознати досега, трансформации в света, очертаващи се все по-отчетливо, което, впрочем, се опитвам да анализирам и в последната си книга "Стратегическа визия".

- Става дума за доста значими сили, но до каква степен, някои решения от въпросния период - например войната в Ирак - доведоха до този резултат?

- Вероятно сте запознат с мнението ми за войната в Ирак. Смятам, че това беше катастрофа. Катастрофа, в смисъл на ерозия на американската легитимност в глобален мащаб, ерозия на доверието към президента и неговия апарат и породените от това загуби за Съединените щати, които съвсем не бяха илюзорни, ако говорим за големия брой убити и осакатени, а пък от икономическа гледна точка се оказаха огромни. Всичко това доведе до още по-голяма нестабилност в Близкия Изток. Защото, без значение, дали Саддам Хюсеин ни харесваше или не (а той наистина беше отвратителен), режимът му представляваше сериозен стабилизиращ фактор за сдържане на иранските амбиции в т.нар. Голям Близък Изток. Днешният разделен, нестабилен и слаб Ирак е подложен на силното иранско влияние и, в случай на необходимост, може да бъде тотално дестабилизиран от него.

- Смятате ли, че светът щеше да е друг, ако САЩ не бяха влезли в Ирак?

- На първо място, Близкия Изток щеше да е поне малко по-стабилен. Между другото, аз не бях против интервенцията в Афганистан, макар да се опитвах да убедя американското ръководство, че целта ни следва да е свалянето и унищожаването на Движението Талибан и, евентуално на Ал Кайда, но не и да оставаме там повече от десет години с амбицията да изградим съвременна демократична държава в условията на едно средновековно разпокъсано общество. Тоест, това не беше кой знае колко печеливша стъпка, но поне ставаше дума само за един конфликт. Вместо това се сдобихме с цели два конфликта, при това и двата бяха изключително скъпи и неособено полезни.

- Наскоро обърнахте внимание на закономерното изместване на центъра на глобалната мощ и икономическия динамизъм от Атлантика към Тихия океан. Твърдите, че Западът може съхрани силните си позиции в този нов свят. Не е ли възможно обаче, тази фундаментална промяна да изтласка Запада и Америка на по-задни позиции, независимо от техните действия?

- Разбира се, че е възможно, но ако това се случи, вината ще е наша - в смисъл, че то не би трябвало да се случва. Никога не съм отричал енергията на Югоизточния регион и на Азия, като цяло, но съм съвсем наясно, че големите играчи там имат сериозни вътрешни проблеми и е налице определен потенциал за избухването на изключително опасни конфликти помежду им. Затова, в това отношение, САЩ разполагат с много възможности за маневриране. Но, което е още по-важно, тези играчи още дълго време няма да могат да ни надминат по отношение на жизненото равнище или на общото финансово и социално благополучие. Разбира се, ако стигнем дотам да балансираме на ръба на провала, ако стагнацията ни се проточи, ако окончателно затънем в кризата, те могат и да ни изпреварят.

В този смисъл много ме тревожи, че финансовата система на САЩ става все по-спекулативна, а не продуктивна, т.е. такава, в която основният мотив на играчите е стремежа към лично обогатяване, а не социалния растеж. Американската данъчна система до такава степен работи за богатите, че я смятам за изключително несправедлива и икономически непродуктивна, тъй като съдейства за задълбочаване на социалното неравенство в нашето общество. В дългосрочна перспектива, това неравенство може да се окаже изключително разрушително и дори да ерозира тотално националния консенсус, провокирайки конфликти на класова основа. В нашата политическа система, привилегированото обществено положение се използва за извличане на лична полза. Конгресът се е превърнал в самосъхраняваща се организация на много богати и привилегировани хора, които просто не могат да правят нещо друго, освен да приемат закони и да предприемат действия, изцяло в своя полза, като прослойка. В резултат от това става все по-трудно да се реагира адекватно както на вътрешно, така и на въшнополитическите проблеми.

С голяма тревога следя хода на президентската кампания. От всички кампании, в които съм участвал, тази може би е най-лошата. Защото по време на предишните кампании - например тази от 2000, която се отличаваше с изключително остро противопоставяне (наподобяващо това между Голдуотър и Джонсън, или между Макгъвърн и Никсън навремето), все пак се обсъждаха важни, всеобхватни въпроси и резултатите изглеждаха, повече или по-малко предсказуеми. Днес обаче, виждаме просто множество голи лозунги и общ хаос, на фона на нарастваща социална тревога.

- В книгата си говорите за днешните студенти в университетите по света, които, според Вас, представляват своеобразен аналог на марксовия пролетариат: "неспокойните, разтревожени работници от постаграрната епоха и първите години от индустриалната ера, силно възприемчиви към идеологическата агитация и революционната мобилизация". Твърдите, че те са основната движеща сила на нестабилността в света. Смятате ли че през следващите двайсетина години е възможно по някакъв начин тази дестабилизираща сила де бъде "опитомена", или поставена под контрол?

- Мисля, че това, до голяма степен, зависи от историческия контекст, в който се изявяват тези сили. Те действаха в Централна Европа, но да не забравяме, че навремето Централна Европа вече е преживявала "пролетта на народите" - преди повече от сто години, през 1848. Тогава (т.е. през 80-те години на ХХ век) там съществуваше наследена демократична традиция, проявила се и оглавена от такива забележителни лидери, като Лех Валенса, в Полша, и Вацлав Хавел, в Чехословакия. Затова и самото движение беше демократично, и беше в състояние да наложи демокрацията. Мисля че днес в много части на света - а Близкият Изток очевидно е една от тях, се сблъскваме с феномен, който донякъде прилича на случилото се в Централна Европа и все пак се различава от него. И тук, както и в Централна Европа, става дума за популистки движения, само че в Близкия Изток те не са проникнати от демократичните ценности и широко споделеното разбиране за това, какво означава конституционната форма на управление и правовата система. Тоест, много по-вероятно е тези движения да се ръководят или от страстите, или от историческите митове, което означава, че те ще бъдат едностранни, потенциално нетолерантни, вероятно нетърпими, а в някои случаи - дори фанатично религиозни. Ето защо не съм сигурен, че всички т.нар. демократични въстания против диктатурите, задължително означават обръщане към демокрацията. Те могат да означават неприемане на корупцията и произвола, но това, което ще последва, може да няма нищо общо с демокрацията.

- В книгата си посочвате, че за Америка е важно да притежава собствен имидж, т.е. идентичност в света, което играе роля за способността и да упражнява влияние върху другите страни и народи. Какво значение придавате на този въпрос и доколко, според Вас, беше ерозиран имиджът на САЩ след войната в Ирак и в резултат от редица други действия на Америка след края на Студената война?

- Наистина смятам, че, за съжаление, сами се делегитимирахме, укрепвайки по този начин инстинктивната враждебност, която редица държави, движени от историческите си митове, изпитват към Америка. Позволихме си да игнорираме това, действайки, сякаш ни е възложена някаква специална мисия. Джордж Буш-младши дори заяви, че "нацията ни е избрана от Бога и предопределена от историята да служи като образец за останалия свят". Съществува обаче и друг проблем, затова не бива да хвърляме вината за всичко върху Америка. Според мен, сегашният век вече демонстрира редица признаци, че ще се различава принципно от предишния. Кое беше от решаващо значение за глобалното господство през ХХ век? Ставаше дума за борба за доминация и хегемония между водещите световни държави в рамките на три основни преломни събития, определящи облика на миналото столетие - Първата световна война, Втората световна война и студената война. Ние спечелихме, но в крайна сметка (поне според мен), проиграхме успеха си.

Това обаче не е само и изцяло по наша вина. САЩ не можаха да станат това, в което се надяваха да се превърнат - модел за останалия свят, защото светът междувременно стана много по-разнолик и по-сложен, благодарение на глобалното политическо пробуждане, което прави планетата ни по-неустойчива, да не говорим, че, освен всичко друго, се сблъскахме с нови глобални заплахи. Следва най-сетне да осъзнаем, че, като нация, сме длъжни да действаме по друг начин. Налага се да възродим коалициите си. Ето защо в книгата си говоря за обновения и разширен Запад, включващ Русия и Турция. Ето защо говоря и за необходимостта Америка да се ангажира активно със случващото се в Югоизточна Азия - но не на континента, т.е. без да участва в каквито и да били войни там, а опитвайки се балансира отвън, т.е. действайки подобно на Великобритания в Европа през ХІХ век. Ние все още сме най-влиятелната сила в света, но трябва да сме разумни, ако искаме това да продължи поне още известно време. Но, за да сме разумни, са ни необходими лидери, които са наясно с това и осъзнават фундаменталната историческа промяна, отличаваща този век от предишния. И, което може би е още по-важно, или поне е не по-малко важно - имаме нужда от общество, което да има поне елементарно понятие за международната ситуация. Това, което действително ме тревожи, е, че обществото ни нищо не знае за останалия свят. Всъщност, то дори не е информирано за случващото се по света. Повечето американци не четат и не научават нищо за останалия свят, защото вестниците не им дават подобна информация, с изключение на три или четири големи печатни медии. Ето как в САЩ се формира невежо и възприемчиво към демагогията общество. Нещата стават още по-лоши, когато и ръководството на държавата не се отличава с кой знае какъв ум и също предпочита да оперира с опростени лозунги.

- Не смятате ли, че през последните години този проблем се задълбочава? Дали в предходната епоха на студената война, американската нация е била по-добре осведомена за случващото се в света?

- Отговорът ми е "да" и ще ви кажа защо. Днес ние сме много по-слабо информирани по една проста причина: защото светът вече е далеч по-сложен. Истината е, че американците и преди не познаваха кой знае колко световната история и познанията им в тази сфера продължават да са плачевни. Те не са особено сведущи и в световната география. Мнозинството от тях са невежи, което вече е просто скандално. Те обаче знаеха, че Хитлер представлява глобална опасност. Знаеха, че комунизмът е заплаха. Знаеха, че Съветският съюз ни застрашава физически - декларирайки, че иска да ни погребе и разполагайки с достатъчно ядрено оръжие за да го направи. В този смисъл обществените настроения улавяха същността на някои базови реалности. Днес обаче тази реалност е много по-сложна за разбиране. Според мен, президентът Обама започна добре, поне що се отнася до усилията да запознае широката публика с тези теми. След това обаче, той се отказа де го прави систематично.

Струва ми се, че днес сме изправени пред съвсем реален проблем, на първо място в сферата на образованието, а на второ - във връзка с необходимостта от постоянен диалог между президента и страната, в чиито рамки да бъдат обяснени онези моменти, за които споменах. Мисля, че Обама действително започна много добре, още повече, че неведнъж съм говорил с него и останах с впечатление, че той осъзнава тази нова реалност. Президентът произнесе редица важни речи - в Кайро, Истанбул, Бранденбург. След това обаче спря. Разбира се, той беше изправен пред много сериозни вътрешни проблеми - достатъчно е да спомена финансовата криза. Могат да се изтъкнат и други причини в негова защита. Но, ако сравните начина, по който американското общество разсъждава за сегашната международна ситуация и начина, по който тя се анализира от специализираните геополитически издания, ще видите ще между тях има феноменална разлика.

- Нека обърнем малко внимание на заплахата, свързана с огромното дългово бреме на Америка. Споменахте го като една от основните заплахи пред нея. Не смятате ли, че тези проблеми постепенно се превръщат в неразрешими? Какво следва да направят САЩ за да поставят под контрол проблема с дълга, надвиснал над тях като дамоклев меч?

- Не съм дипломиран икономист и не искам да се правя на такъв. Смятам обаче, че за целта е необходимо постигането на общонационален консенсус по това, какво точно разбираме под достойно и спокойно съществуване в сложния съвременен свят. Не мисля, че сме наясно с това. Разбира се, разполагаме с лозунгите, че трябва да бъдем успешни. Имаме си и лозунги за "създаването на нови работни места", както и, че човек попада в рая в резултат от упорита работа за постигане на материалното си благополучие. Имаме си дефиниции за добрия живот, който се изчерпва с трупането на материални блага и осигуряване на повече развлечения.

Това са редица взаимно свързани въпроси и ще ни е необходим сериозен тласък за да започнем да разсъждаваме сериозно, как отново да създадем тук, в Америка едно здраво общество, което отново да се превърне в неотразим модел за останалия свят, каквото беше някога. Днес не е така.

- Не смятате ли, че ще е необходима още по-сериозна криза за да се постигне подобен консенсус, който да може да вдъхнови президента да хвърли всичките си сили за преодоляването на тези проблеми?

- Въпросът ви е съвсем резонен. Надявам се да не е така, но споделям опасението ви.

- Постоянно подчертавате, включително в последната си книга, колко е важно да се намери изход от израелско-палестинската задънена улица, като предпоставка за много от това, което американската дипломация следва да направи в този регион. До каква степен, според Вас, решението за създаването на две държави (палестинска и израелска) е остаряло и доколко агресивното изграждане, от страна на Израел, на нови селища на окупираните територии, ерозира основата за създаването на граничеща с него Палестинеска държава?

- Мисля, че това несъмнено е проблем и пречи за реализацията на решението за създаване на две държави. Смятам обаче, че то, най-вероятно, би се оказало по-дългосрочно решение на проблемите, с които се сблъскват Израел и Палестина през последните десетилетия, отколкото възможните алтернативи – а именно, решението за една (израелско-палестинска) държава, в която ще има толкова големи противоречия, толкова конфликтни позиции и толкова горчиви спомени, че е много трудно да си представим, как подобна държава би могла да съществува като демократична. При варианта с една (израелско-палестинска) държава, едните ще бъдат поставени над другите, а последните ще се стремят да надделеят над тях. Затова не мисля че подобно решение би било жизнеспособно. Това, от което се опасявам обаче, е, че вероятно вече е твърде късно за да се реализира решението за двете държави, защото за да има ефект, това решение би трябвало да е плод на истински компромис между двете противостоящи си страни. Което много трудно може да се постигне, при положение, че едната страна е много по-силна от другата и затова няма кой знае какви стимули да и прави отстъпки. В същото време, другата страна е толкова слаба, че се бои да прави каквито и да било отстъпки. На всичкото отгоре, няма нито един сериозен външен играч, който да е сериозно ангажиран с реализацията на мирния процес, по една или друга причина, но най-вече заради вътрешните си проблеми - последното се отнася за американския президент например. Въпреки това, ние сме единствената държава, която може да тласне напред мирния процес.

Мисля, че се намираме в задънена улица и ми е жал за хората, вкарани в този капан. Жал ми е за Израел. Като дете на Втората световна война знам какво е преживял еврейския народ. Жал ми е и за палестинците. Това е ужасна ситуация и ми се струва, че нарастващата нестабилност в Близкия Изток все повече затруднява постигането на компромис, защото и едната, и другата страна или се смята за потърпевша, или за оскърбена, или за застрашена.

- В една своя статия, публикувана наскоро, израелският анализатор Акив Елдар разсъждава за демографските промени в Израел, които все повече затрудняват решението за създаването на две отделни държави, както и за чувствителността към свободомислието. Доколко, според Вас, това слага кръст на перспективата за мирно разрешаване на израелско-палестинския проблем?

- Това е напълно възможно, но, честно казано, не съм експерт по социалната динамика на двете групи. Склонен съм да я разглеждам по-скоро като международен проблем, последиците от който засягат най-вече САЩ, а на второ място, в дългосрочна перспектива, и с тежки последици за Израел. Когато бях упълномощен от президента на САЩ, в чиито екип бях през 70-те години, т.е. по време на преговорите в Кемп Дейвид, да се опитам за склоня кралските семейства в Саудитска Арабия и Йордания да приемат компромиса, бях поразен, когато, по време на разговорите, един от домакините ми използва като аргумент факта, че кръстоносците са владели Йерусалим в течение на 90 години, но днес от пребиваването им няма и следа. Възможно е тези хора да имат друго усещане за времето. Ако САЩ бъдат прогонени от Близкия Изток – което, според мен, започва да изглежда все по-вероятно, какво бъдеще очаква Израел?

- Как оценявата възможността САЩ да нападнат Иран за да забавят или преустановят реализацията на ядрената му програма и каква е вероятността това да стори Израел?

- Мисля че шансовете да го направи Израел са по-големи. Съмнявам се, че ще ние бихме го направили просто така, защото смятам, че колкото и да сме загрижени във връзка с този проблем, ни е ясно, че е лесно да започнеш една война, но е много трудно да я приключиш. Да предположим, че наистина започнем война с Иран. Как ще я завършим? Колко дълго ще продължи? Кой ще ни помага? Как подобна война би се отразила върху вътрешнополитическата ситуация в САЩ, в дългосрочна перспектива. Израелците обаче могат да се ръководят от друга логика, а и техният премиер Бенямин Нетаняху, както и министърът на отбраната Ехуд Барак създават впечатление, че се стремят и са нетърпеливи да нанесат удар по иранците.

- Ако подобно нападение стане факт, какво , според Вас, би последвало, от гледна точка на стабилността в региона и света, като цяло?

- Казвал съм го и друг път – струва ми се, че иранците няма да могат да предприемат действително ефективни мерки против Израел. Разбира се, те ще се опитат да го направят, но тези мерки, най-вероятно, ще бъдат фрагментарни, донякъде болезнени, но не и решаващи. Иранците ще бъдат абсолютно сигурни, че израелското нападение е осъществено с нашето мълчаливо съгласие. Затова ще се опитат да ни отмъстят, но с какъв избор разполагат? Най-вероятно е да не успеят да блокират Ормузкия пролив, макар че със сигурност ще се опитат. Ние ще предотвратим подобна блокада, но цените на енергоносителите неизбежно ще скочат до небето. На първо време, ще се повишат застрахователните такси, вероятно ще има и други разходи. Всичко това ще се отрази зле на световната икономика.

Много по-лошо обаче е, че ще тласнем европейците в прегръдката на руснаците, които ще потриват доволно ръце. Руснаците са силно загрижени за цените на петрола, които в момента се колебаят между 90 и 120 долара, т.е.не са достатъчно високи за да отговарят на бюджетните им очаквания. Но ако цената на барел петрол скочи до 200 долара, те, образно казано, ще се къпят в шоколад. А европейците ще се окажат напълно зависими от тях. Китайците ще пострадат, както и японците. Това няма да е от полза за глобалната икономика. На второ място, иранците могат да атакуват някой от военните ни обекти, разположени наблизо, да не говорим, че могат изключително бързо да дестабилизират Ирак, стимулирайки конфликта между сунити и шиити. След това, те, разбира се, ще ни усложнят живота в Западен Афганистан, който в момента е сравнително стабилен. А това означава, че изтеглянето на частите ни от Афганистан ще се окаже изключително скъпо или тежко и т.н. Освен това, има и ред други възможности, свързани с тероризма или с нещо друго, което означава, че целият регион, както и САЩ, ще бъдат въвлечени в ситуация на войнствена нестабилност, която може да се проточи много.

- Тоест, в резултат от това ще пламне целият Близък Изток?

- Точно така. И, разбира се, следва да признаем, че не сме изправени пред ситуация, в която просто нямаме избор. Защото имаме избор. Имаме възможност да избегнем подобно развитие и да убедим израелците да не го правят. Ситуацията няма нищо общо с Пърл Харбър, където бяхме атакувани и принудени да отвърнем. И на последно място – но не и по значение – не изключвам възможността преговорите да продължат, при условие, че това са истински преговори, разбира се.

- Каквито досега те не бяха?

- Да, каквито досега не бяха. Те трябва да се основават на принципа, че Иран, като държава, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), има правото да разработва ядрено-енергийни програми, както и да обогатява уран, но на много ниско ниво. Мисля, че в тази посока може да се работи, но, ако идеята е, че евентуалният бъдещ договор с Техеран трябва да включва някакви унизителни условия за иранците, които да ги поставят в ъгъла (да не говорим за споразуменията с всички други държави, подписали ДНЯО), Иран най-вероятно не би приел подобен договор.

На последно място, но не и по значение, мисля, че ние, разбира се, имаме средствата и дори моралното задължение да направим нещо за хората от Близкия Изток и, особено, за израелците, както бяхме готови дълги години да го прави за европейците, а после за японците и корейците. А именно, следва да им дадем наистина надеждни гаранции, че са напълно защитени от американското ядрено сдържане, като официално декларираме, че «всяка заплаха срещу Израел, или, което е още по-лошо, предприемането на преки действия срещу когото и да било в Близкия Изток, ще се смятат за насочени против САЩ с всички последици от това». Навремето успяхме да защитим европейците и да сдържаме Съветите. Успешно защитавахме и японците и корейците. Сега можем да го направим и за Близкия Изток.

- И един последен въпрос. Бихте ли дали съвсем обща оценка на първия мандат на президента Обама, от гледна точка на неговата външна политика?

- Мисля, че Обама се опита да постави американско-китайските отношения на стабилна основа, при което необходимостта от партньорство се уравновесява от необходимостта да бъдем бдителни, но балансирани, и това е нормално. Струва ми се, че той беше търпелив, може би малко прекалено търпелив, но при всички случаи умно търпелив, в отношенията с руснаците. По същия начин се отнасяше и с европейците – те са наясно, че продължаваме сериозно да се интересуваме от случващото се в Европа. Мисля, че днес Близкият Изток е най-големият генератор на неприятности за САЩ, но и това не е изцяло по вина на Обама.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1327-shistoviyat-balon-v-sasht-e-obrechen-da-se-spuka

Водата от чешмите гори при поднасяне на пламък до течащата водна струя. Наблизо се проучва за шистов газПрез последните три-четири години повечето американски медии не спират да тръбят за "променящите се правила на играта в енергийния бранш", свързани с големите количества "шистов газ", добиван с помощта на технологиите на хоризонталното сондиране и хидравличното разбиване на шистовите скални пластове. От кладенците в Тексас, Оклахома, Луизиана, Арканзас и Пенсилвания беше добито такова количество природен газ, че разработващите ги компании, Департаментът по енергетиката на САЩ и дори двамата кандидати на последните президентски избори в края на 2012 единодушно декларираха, че Америка може да разчита на изобилни количества евтин газ през следващите поне сто години!

На свой ред, някои екологични организации побързаха да обявят, че електроенергийните компании вече могат да се откажат от замърсяващите околната среда каменни въглища - и действително консумацията на въглища рязко падна, тъй като електроцентралите започнаха да преминават към по-евтиния природен газ. Анализаторите в енергийната сфера дори прогнозираха, че автомобилите и камионите на американците скоро ще преминат изцяло на природен газ, а САЩ ще започнат да изнасят в Европа втечнен природен газ с танкери.

Чистата природа ще остане спомен след като в даден район се проучва или добива шистов газ - из филма Още в началните етапи на шистовия бум обаче, известният геолог Арт Бърман подаде сигнал за тревога (1). Скоро към него се присъедини и колегата му Дейвид Хюз, подготвил обширен критичен доклад за Post Carbon Institute под заглавие "Дали природният газ ще тласне напред американската икономика през ХХІ век", предисловието към който имах удоволствието да напиша (2). Днес Бърмън и Хюз продължават с "еретичните" си твърдения - според тях, неотдавнашният бум в добива на шистов газ първоначално е бил свързан не с новите технологии или открития, а с високите цени. В периода 2005-2008, когато намаляха доставките на обикновения природен газ заради изтощаването на запасите му, цените на този енергоносител нараснаха до 13 долара на милион британски топлинни единици (БТЕ) при положение, че през 90-те години на миналия век бяха само около два долара (1 млн. БТЕ = 27,8 куб.м природен газ - б.р.). Именно тези високи цени стимулираха използването на скъпите технологии за сондиране на труднодостъпните пластове. Така в Хейнсвил, щата Тексас, с неговия пласт от глинести шистови скали, започнаха да се стичат много компании, които плащаха за да получат лицензи за разработката на полезни изкопаеми и светкавично пробиха няколко хиляди газови кладенци. Бързите темпове на изтощаване на кладенците и високата себестойност на добива оставаха скрити зад стремителния ръст на добивите и изкуствено поддържания ажиотаж. Тъй като новите газови доставки се появиха достатъчно бързо, цените на газа паднаха под 3 долара за милион БТЕ, което в повечето случаи е под реалната себестойност на добива. От този момент нататък, за производителите стана въпрос на живот и смърт да привличат все по-голям инвестиционен капитал за да поддържат оборота на наличните средства. Тоест, на практика, това си беше финансова пирамида. В онези начални години на шистовия бум почти никой не искаше да чуе за проблемите, породени от този бум - например за нуждата от огромни водни количества за осъществяване на хидравличното разбиване, за крайно негативното въздействие върху климата на неконтролираните емисии на метан в атмосферата, за заплахата за грунтовите води поради неправилното циментиране и обшивка на газовите кладенци, за прекалено високото налягане в кладенците, за миграцията на газ от нови и изоставени кладенци, за неспособността на пречиствателните станции, занимаващи се с отпадните води, да се справят с производствената вода, за подземното инжектиране на отпадъчни води, за неправилния контрол на ерозията и седиментите и т.н., както и за нереалистичните прогнози относно доставките и цените, публикувани от добивните компании. Добре си спомням, какво се случи, когато се опитах да обясня тази ситуация на Екологичния форум в Аспен, през 2010, по време на сесията, посветена на бъдещето на природния газ. Със същия успех можех да се опитам да убедя аудиторията си, че мога да говоря с марсианците с помощта на зъбните си пломби. Та нали властите толкова усърдно ни внушаваха, че ситуацията коренно се е променила и занапред природният газ ще става все по евтин и ще го имаме в излишък.
Тези "очевидни истини" се повтаряха в безброй статии в големите медии, като най-показателна сред тях беше статията Клифърд Краус в "Ню Йорк Таймс", озаглавена "Ще имаме гориво!" и публикувана на 16 ноември 2010 (3). Днес обаче и Краус, и "Ню Йорк Таймс" вече говорят друго. В статията "След газовия бум", написана от Краус съвместно с Ерик Липтън и появила се на 21 октомври 2012, се посочва, че "... в момента газовата треска се оказва губеща за много компании, проучващи петролните и газови находища, както и за хилядите им инвеститори". В тази връзка Краус и Липтън цитират президента на Еxxon Mobil, според който: "Днес всички сме губещи... Вече не правим пари, а търпим загуби. Всички губят" (4). Съдейки по всичко, газовите компании са пробили прекалено бързо твърде много кладенци, което е довело до падане на цените на газа под реалната себестойност на добива. Звучи ли ви познато?

Очевидният подтекст на всичко това е, че, така или иначе, пазарът сам ще се балансира. Сондажите и добивът ще намалеят (скоростта на сондирането вече започна да спада), а цените ще се повишат, докато добивът отново не стане рентабилен. Това обаче ще означава, че САЩ ще разполагат с по-малко (а не повече) газ, отколкото днес и този газ ще бъде скъп. Кой би могъл да си представи доскоро подобно нещо?

Споменатата по-горе статия на Краус и Липтън в «Ню Йорк Таймс» не анализира кой знае колко дълбоко данните, които карат специалисти като Бърман и Хюз да гледат песимистично на бъдещите перспективи за добива на шистов газ, а именно изключително високите темпове на изчерпване на кладенците и стремежа на сондьорите да започват с експлоатацията на най-перспективните обекти, поради което бъдещите добиви ще се осъществяват в участъци с все по-малки запаси. По-подробен анализ на въпроса, който отива далеч отвъд проблемите за финансовите загуби и липсата на средства на компании като Chesapeake и други, използващи хидравличното разбиване, се съдържа в наскоро появилите се статии на Джонатан Калахън „Краят на газовият бум” (5) и на Гейл Туирбърг „Защо шистовият газ едва ли ще реши енергийните проблеми на света” (6).

Междувременно, Дейвид Хюз завършва продължението на нашумялата си статия, което ще се появи през януари 2013 и в което се анализира ситуацията с нетрадиционния петрол и природен газ от всички видове в Северна Америка. По време на подготовката и той е направил всестранно проучване на 30 различни залежи на шистов газ и 21 залежи на шистов петрол и петрол от труднодостъпни пластове – общо 65 000 кладенеца. И, съдейки по всичко, повтарящият се сценарий на бързото изтощаване и силно преувеличената способност на шистовите породи да позволят радикално нарастване на газовия добив, е валиден за всички региони на САЩ, при това както за газа, така и за петрола. Опитвайки се да гарантират своята петролна и газова сигурност, американците, на практика, се обричат да бъдат приковани към сондажните кули за да компенсират спада на добивите и да покрият нарастващото търсене, като ще им се наложи и да се примирят с вредното странично въздействие върху околната среда на нарастващия брой кладенци и използването на хидравличното разбиване.

Разбира се, добивът на шистов газ няма да бъде прекратен в близко бъдеще. Съвсем скоро обаче ще стане ясно че очакванията за непрекъснати ниски цени (които стимулират бизнес плановете в енергийната индустрия и климатичните стратегии на водещите екологични организации) са били илюзорни. Впрочем, още днес е ясно, че идеите за превръщането на САЩ в голям износител на газ, или че американците ще инсталират газови уредби на милиони автомобили и камиони, няма да се сбъднат.

Един въпрос обаче все още остава неясен: какъв е показателят за ефективността на енергията (ЕROEI) при добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване? В тази сфера липсва заслужаващ доверие анализ. Но, ако този коефициент се окаже близък до онзи на шистовия петрол, добиван в слабодостъпните пластове Бакен в Северна Дакота (6:1 или по-малко, по някои данни), тогава добивът на шистов газ ще продължи само докато продължава субсидирането му от традиционния петрол и газ, чиито коефициент EROEI е значително по-висок. Във всеки случай вече е ясно, че „ресурсните песимисти” отново са се оказали прави. Само че върху тях виси „проклятието на Касандра” – въпреки че са прави, никой не се вслушва в това, което говорят. Аз обаче все още се надявам, че ако продължим да бъдем прави достатъчно често, това проклятие ще бъде преодоляно. Ще видим.

Бележки:

1. Arthur Berman talks about Shale Gas, July 28, 2010, The Oil Drum, 
http://www.theoildrum.com/node/6785
2. David Hughes, Will Natural Gas Fuel America in the 21st Century?, May 29,  2011, 
http://www.postcarbon.org/report/331901-will-natural-gas-fuel-america-in
3. Clifford Krauss, There Will Be Fuel, The New York Times, 16.11.2010, 
http://www.nytimes.com/2010/11/17/business/energy-environment/17FUEL.html?_r=0
4. Clifford Kraus and Eric Lipton, After the Boom in Natural Gas, The New York Times, 
20.10.2012,
http://www.nytimes.com/2012/10/21/business/
energy-environment/in-a-natural-gas-glut-big-winners-and-losers.html?pagewanted=all
5. Jonathan Callahan, Gas Boom Goes Bust, 06.12.2012, The Oil Drum, 
http://www.theoildrum.com/node/8900
6. Gail Tverberg, Why Natural Gas isn’t Likely to be the World’s Energy Savior,
 Our Finite World, October 17, 2012,
http://ourfiniteworld.com/2012/10/17/why-natural-gas-isnt-likely-to-be-the-worlds-
energy-savior/

------------------------------------------------------------------

* Авторът е известен американски енергиен експерт, старши изследовател в Post Carbon Institute в Санта Роза, Калифорния, автор на десет книги

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2012/1256-mqstoto-na-baku-v-konfrontaciqta-mejdu-izrael-i-iran

Илхам Алиев, президент на Азербайджан Преди време, азербайджанският президент Илхам Алиев определи сътрудничеството между страната си и Израел като „айсберг, 90% от който остава невидим за външните наблюдатели”. Впрочем, колкото повече детайли за военно-техническото сътрудничество между двете страни се появяват напоследък в медиите, толкова повече се убеждаваме в справедливостта на това твърдение. В същото време обаче, налице са известни съмнения във връзка с официалната версия на Баку, че партньорството му с Тел Авив не засяга и не е насочено срещу съседен Иран.

Достатъчно е да се анализират детайлите на подписаната от двете държави, през февруари 2012, оръжейна сделка на стойност 1,6 млрд. долара за да стигнем до извода, че нещата всъщност не са никак прости и безобидни. Впрочем, налице са и други обстоятелства, позволяващи на редица анализатори да твърдят, че при евентуални удари срещу ядрените и военни обекти на Иран, наред със западните (Арабския полуостров, Персийския залив), Израел и САЩ могат да решат да използват и северните и североизточните си „плацдарми”  Тоест, не може да се изключва в действие да влязат техническите и разузнавателно-ударни средства, разположени в Афганистан, а може би и в Азербайджан.

Оръжейната сделка с Израел

Израелски танк в бойМежду другото, стойността на оръжейната сделка, сключена между Тел Авив и Баку в началото на годината, се равнява на почти половината от целия военен бюджет на Азербайджан за миналата 2011. Тези 1,6 млрд. долара са практически всички разходи, заложени във военния бюджет на страната през 2012. Сумата се равнява на половината от целия стокооборот между Израел и Азербайджан, достигнал през 2011 над 2,5 млрд. долара. След сключването на договора във военната сфера през февруари, Израел окончателно се позиционира като един от най-важните търговски партньори на Азербайджан, а последният – в основния израелски търговски партньор в постсъветското пространство. Показателен е и фактът, че подписването му се предшестваше от срещата между президентите на Израел Шимон Перес и на Азербайджан Илхам Алиев на Световния икономически форум в Давос. В коментарите си към нея, медиите в двете страни прогнозират, че през 2012 Тел Авив и Баку ще реализират няколко проекти, целящи развитието на сътрудничеството в деловата сфера, както и създаването на съвместни предприятия.

Редица анализатори посочват, че контактите между двамата президенти почти винаги биват последвани от увеличаване на военните разходи на Азербайджан. Така, през юни 2009, по време на посещението на израелския президент Перес в Баку, там беше подписано споразумение за изграждането на завод за безпилотни летателни апарати, на стойност 400 млн. долара. Самият строеж стартира преди малко повече от година. При това, през 2011, военният бюджет на Азербайджан е нараснал почти двойно, в сравнение с 2010, достигайки 3,1 млрд. долара (6,2% от националния БВП). В момента, в Азербайджан вече се произвеждат израелски безпилотни летателни апарати Orbiter (с радиус на действие до 50 км и цена около 600 хил. долара на брой) и се подготвя сглобяването на разполагащите с много по-големи възможности апарати Aerostar (с радиус на действие 200 км и цена от 1,5-2 млн. долара). С производството им е ангажирана компанията Azad Systems, която е съвместно предприятие на Военното министерство в Баку и израелската компания Aeronautucs Defence Systems.

Войници на израелската армия в учениеВпрочем, нека си припомним още някои подробности около последния военен договор на стойност 1,6 млрд. долара. Според някои израелски медии, той съдържа толкова изгодни за Баку финансови условия, че спокойно може да се квалифицира като безлихвен кредит. Впрочем, някои дори смятат, че този договор би могъл в бъдеще да гарантира присъединяването на Азербайджан към НАТО, други обаче твърдят, че той по-скоро означава включването на страната в антииранската коалиция, начело със САЩ и Израел.

Къде ще се използват израелско-азербайджанските безпилотни апарати

В момента, сглобените в Азербайджан свръхлеки и трудно забележими (използващи електрически двигател) безпилотни летателни апарати Orbiter, командвани от групи, в които участват и израелски експерти, вече осъществяват наблюдение по границата между Азербайджан и окупираната от арменците област Нагорни Карабах и Иран. Освен тях, в граничния мониторинг участват безпилотни самолети Hermes-450 UAVs, които Азербайджан купи от израелската компания Israel’s Elbit Systems (общо десет броя), през 2009-2012. За разлика от апаратите Aerostar и Orbiter, разполагащи само с наземен пункт за управление (впрочем, Aerostar ще започнат да се сглобяват в Азербайджан през 2013), безпилотният самолет Hermes-450 UAVs използва спътниковата навигационна система GPS. Тоест, всички снимки, които прави Hermes, може да получава (чрез космическа връзка) и друг, страничен наблюдател. Освен това, въпросният страничен наблюдател може (пак по същия начин) да коригира движението на безпилотния самолет по време на полет. Накрая, Hermes може да работи и на автопилот. Тоест, управлението на полета с помощта на азербайджанския оператор е необходимо само при излитане и приземяване (макар че с помощта на системата DGPS те могат да се осъществяват и автоматично, при модификацията 450S). Безпилотният апарат е снабден с електрооптични, инфрачервен и лазерни датчици, както и със система за обмен на данни, която може да предава изображението, в режим на реално време, на наземните пунктове за управление в Азербайджан, а ако се налага – чрез космическа връзка - и на израелските специални служби.

Ракетни установкиВ този контекст, започват да изглеждат по-достоверни и твърденията на някои медии, че по време на посещението на израелския президент Шимон Перес в Баку през 2009 двете страни са се споразумели за изграждането, на територията на Азербайджан, на станция за електронно разузнаване. Спекулира се също, че Азербайджан и Израел ще си сътрудничат при създаването на спътникови системи. Така, наскоро беше обявено за създаването на спътника TecSAR, снабден с радар, позволяващ снимки на земната повърхност с високо разрешение, без оглед на природните условия. Според азербайджанските и израелски военни, това е незаменима система за водене на военни действия в планинска местност. На свой ред, експертите смятат, че израелските спътници взаимодействат доста ефективно с азербайджанските безпилотни летателни апарати, макар че има още какво да се желае в тази посока. Така например, въпреки че безпилотният самолет Hermes-450 е изцяло произведен от композитни материали, което затруднява откриването му от средствата на противовъздушната отбрана на противника, през септември 2011 части на арменската Армия за отбрана на Карабах успяха да свалят един израелско-азербайджански Hermes-450. Смята се, че тово е станало с помощта на зенитно-ракетен комплекс „Стрела-2М”, който може да засече инфрачервеното излъчване от двигателя с вътрешно горене на безпилотния самолет.

Тук е мястото да припомня, че в навечерието на грузинско-руската война от август 2008, три безпилотни самолета Hermes-450, купени навремето от Грузия, бяха свалени в небето на Абхазия. Не е ясно, как точно са го направили руските или абхазки противовъздушни части, но според американската компания Stratfor Global Intelligence (чиито секретни документи наскоро станаха публично достояние, благодарение на „Уикилийкс”), малко преди военния сблъсък в Южен Кавказ между Грузия и Южна Осетия, Москва е получила кодовете за достъп до грузинските безпилотни самолети… директно от израелските им производители. Разбира се, нито руските, нито грузинските, да не говорим за израелските власти коментират тази информация.

Между другото, самолетите Hermes-450 могат да бъдат снабдени с нападателно оръжие от типа на ракетите „въздух-въздух” или „въздух-земя”, както и със системи за радиоелектронна борба. Само че техният сравнително малък радиус на действие (до 200-300 км) не дава възможност за използването им за формиране на оперативни и стратегически звена. Именно за да компенсират този недостакът, Израел и Азербайджан подписаха през февруари договора, на стойност 1,6 млрд. долара, за доставката на ударни безпилотни летателни апарати Heron и Searcher, с радиус на действие до 1000 км. Преди това медиите в Баку съобщиха, че тези самолети са необходими за защитата на тръбопроводите и находищата в Каспийско море. А имайки предвид, че Азербайджан има стари спорове за собствеността на някои петролни участъци с Иран и Туркменистан, може да се предположи, че те могат да се използват и като инструмент за „сдържането” им. Според някои анализатори, при определени условия, безпилотните самолети биха могли да се използват и по иранското направление. На тази възможност ще се спра малко по-късно.

Някои факти за израелското лоби в Баку

През януари 2012, на Световния икономически форум в Давос, израелският президент изрази дълбоката си благодарност на Илхам Алиев „от свое име и от името на еврейския народ” за предотвратените от азербайджанските власти терористични нападения в Баку, чиито мишени бяха посланикът на Израел, както и учители и един равин от местното еврейско училище.

Тук е мястото да напомня, че еврейската общност и т.нар. „тати” (планински евреи) продължават да формират значима интелектуална и бизнес-прослойка в азербайджанското общество, особено в структурите на управлението, където се вземат важните за страната решения. Преди разпадането на Съветската империя и началото на арменско-азербайджанската война, евреите бяха 1% от жителите на Азербайджан (по данни от последното преброяване по съветско време). Наистина, мнозина емигрираха в Израел, но някои след това се върнаха и днес работят в Азербайджан като израелски граждани.

Според един от водещите израелски експерти по Иран Менаше Амир: „Иранците твърдят, че Азербайджан се е превърнал в плацдарм за израелското разузнаване и, че израелците се чувстват в южната част на страната като у дома си. Разбира се, в Техеран преувеличат, защото всъщност там няма кой знае колко израелски специалисти и хора от службите, но самото им присъствие очевидно силно нервира аятоласите”. При всички случаи, влиянието на израелското „лоби” в Баку не е за подценяване.

Кого ще „сдържа” новата военна техника – Армения или Иран?

И така, Тел Авив се ангажира да достави на Баку до 60 броя безпилотни летателни апарати с голяма продължителност на полета и голям радиус на действие Heron и Seаrcher, както и средства за радиотехническо разузнаване, включително няколко радиолокационни станции „Грийн Пайн”, които са елемент и от израелската система за противоракетна отбрана „Хец-2”. Договорът следва да се реализира в рамките на няколко години но ако се съди по публикациите в специализираните медии първо ще бъдат доставени безпилотните самолети, като освен разузнавателна апаратура, те ще могат да носят и ударни ракети „въздух-земя”, дълбочинни бомби и т.н.

Освен това, израелската държавна компания Israel Aerospace Industries ще поеме обучението на азербайджанските военни поделения за работа с безпилотните самолети и свръхточните оръжия. Според договора, известно време (колко точно ще определи израелската страна) цялата тази техника ше се контролира от израелски експерти. Освен това, азербайджанците нямат право да разглобяват или променят монтираните на безпилотните апарати прибори и апаратура. Тоест, не може напълно да се изключва, че ако денят „Х” все пак настъпи част от безпилотните самолети могат да полетят в посока Иран.

Впрочем, на азербайджанските военни специалисти едва ли ще отнеме много време да усвоят управлението на новите самолети Heron с помощта на израелските си инструктори. Моделът е снабден със системи за спътникова навигация, апаратура за проследяване и откриване на цели в оптичния, инфрачервения и радиодиапазоните, а също със средства за управление на огъня и ударни комплекси, с каквито разполагат и най-модерните пилотирани изтребители-бомбардировачи. При крайцерска скорост от 296 км/(максималната е 460 км/ч) той може на теория да прелети 14,8 хил. км. Което поражда интересен въпрос – ако Баку твърди, че това оръжие не е насочено срещу Иран, а изключително за решаването на „карабахския въпрос” (т.е. срещу Армения), защо му се налага да купува безпилотни апарати, способни да покрият разстояния, които са 5-6 пъти по-дълги от най-отдалечената от Азербайджан точка в Армения.

Ефективността на използването на безпилотни апарати за преодоляване на театър на военни действия, наситен със системи за противовъздушна отбрана, беше доказана още по време на арабско-израелската война от 1973. Тогава те се използваха за наблюдение и разузнаване, както и като фалшиви цели. През 1982 безпилотни самолети бяха използвани по време на военните действия в ливанската долина Бекаа. Тогава израелски безпилотни апарати IAI Scout и малките дистанционно управлявани летателни апарати Mastiff осъществиха разузнавателни полети и наблюдение на сирийските военни летища, позициите на зенитно-ракетните комплекси и придвижването на военни части. Използвайки информацията от тях, отвличаща група на израелската авиация, непосредствено преди атаката на основните сили, елиминира радиолокационните станции на сирийските зенитно-ракетни комплекси, с помощта на самонасочващи се противорадиолокационни ракети, а онези средства, които не бяха унищожени, бяха потиснати с помощта на изкуствени смущения. Успехът на израелската авиация беше впечатляващ, а сирийците загубиха 18 зенитно-ракетни батареи. Оттогава минаха почти 30 години и Израел вече използва безпилотни самолети от съвършено ново поколение. Тук е мястото да отбележа, че възможностите на безпилотните самолети, които Азербайджан ще получи от Израел, са прекалено големи за преодоляване системата за противовъздушна отбрана на Армения, затова пък са доста подходящи за преодоляване на иранската.

Как Израел би могъл да атакува Иран

Площад в Иран с привърженици на поредния аятолахВ американските и европейски медии се лансират много сценарии за това, как Израел би могъл, дори без участието на САЩ, да осъществи въздушна атака срещу ядрените и военни обекти на ислямската република. В тях (виж картата-б.р.) се описва най-вероятният път на израелските бомбардировачи F-16, с дозареждане във въздуха, през Саудитка Арабия, а също през Йордания и Ирак. Предполага се, че те ще бомбардират заводите за обогатяване на уран в Натанц и Фордо и реакторите с тежка вода в Арак и Исфахан. Без подкрепата обаче на самолети за радиоелектронна борба и специални безпилотни летателни апарати, за тях ще е почти невъзможно да пробият противовъздушната отбрана на иранците. При това, Израел не може да разположи безпилотни самолети в Ирак, Пакистан, Армения и Туркменистан. Тоест, има само две страни – Азербайджан и Афганистан (или по-точно базите на ISAF в тази страна), които реално могат да съдействат на Тел Авив за осъществяването на военната операция срещу Иран.

Що се отнася до Афганистан, подкрепата за действията на израелската авиация може да бъде оказана от израелски безпилотни самолети, които да излетят от базите на ISAF в Херат, Кандахар и Шинданда. Според някои данни, отделни представители и дори поделения на създаденото в края на 2011, като част от израелската армия, „Командване на далечните операции” вече действат в Западен Афганистан, като технически специалисти на американските военновъздушни сили. Впрочем, те спокойно могат да използват същото прикритие за да се появят и в Азербайджан.

Според специалния представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ и Централна Азия Джеймс Апатурай, по въздушния мост, минаващ през Баку, се превозват почти 1/3 от всички товари на НАТО, предназначени за военната групировка в Афганистан. Не може да се изключва, че при необходимост същият мост може да бъде използван и от Израел. Въпросът е, дали за това ще бъдат информирани и властите в Баку. Защото през декември 2011 именно азербайджанска въздушна компания замени грузинската Sky Georgia при превозите на товари за коалицията на НАТО в Афганистан.

В свои анализи в медиите, някои експерти свързват евентуалното начало на израелските (а вероятно и американските) удари срещу Иран с възможното възобновяване на военните действия на Азербайджан за освобождаването на окупирания от арменските части (и населен предимно с етнически арменци) Нагорни Карабах. Други обаче, гледат с голямо съмнение на подобен сценарий, тъй като откритото ангажиране на Баку в евентуална израелска (или израелско-американска) акция срещу режима на аятоласите би могла да има изключително тежки последици за страната.

------------------------------------------

* Институт за политически и социални изследвания в Черноморско-Каспийския регион

 

Едни вечерят в Париж и Лондон, други в Банкя и Бояна. Ресурсите определят съдбата на една държава и хората й. Това за пореден път доказаха Азербайджан, Туркменистан, Русия, Иран, Китай, след като в началото на януари, Азербайджан започна да доставя газ в Русия в обем от до 1 милиард кубични метра годишно. Още по-интересното в случая е, че в Средносрочния договор, подписан между Държавната петролна компания на Азербайджан СОКАР и „Газпром” в Баку на 14 октомври 2009 г., е отбелязано, че има възможност за удължаване за покупко-продажбата на азербайджански газ. Договорът обхваща периода от 2010 до 2014 г. Според подписаното в него, азербайджанската страна е задължена да доставя в Русия не по-малко от 500 милиона кубични метра годишно, като не се уточнява максималния обем за доставките на газ, т. е. възможно е Русия да изкупува големи количества азербайджански газ.

Тези дни стана ясно, че през 2010 г., "Газпром" възнамерява да изкупува всичкия газ на Азербайджан, предназначен за износ. "Газпром" вече започна да купува газ от Баку, съобщи председателят на ЕС на газовия концерн Алексей Милер, цитиран от Ройтерс.

В навечерието на Нова година от Държавната петролна компания на Азербайджан съобщиха, че двете страни са се разбрали за удвояване на количествата, а следващото съобщение бе, че в двустранния договор няма горна граница на обемите закупувана суровина.

В Азербайджан, интересът на "Газпром" е към находището "Шах Дениз", което е със запаси от 1.3 трилиона куб. метра. Въпросното находище се разглеждаше доскоро като ресурсна база за "Набуко", като Азербайджан се считаше досега за потенциален доставчик на газ за „Набуко”, алтернативния газопровод на „Южен поток”. Но това не е новина, тъй като официален Баку, недоволен от позицията на Турция по въпроса за транзита на азербайджански газ към Европейския съюз, обяви, че е готов да преориентира доставките си, като се отказва от ролята на главен енергиен съюзник на Брюксел в Каспийския регион.

Не трябва да забравяме, че в началото на 2009 година, Турция заплаши да обвърже проекта "Набуко" с евроинтеграцията си. Анкара предупреди, че може да преразгледа позицията си спрямо новия стратегически газопровод до Европа, който трябва да заобикаля Русия, в случай, че бъдат блокирани преговорите за присъединяване на Анкара към Европейския съюз.

“Ако бъдем изправени пред ситуация, в която енергийната глава е блокирана, тогава можем да преразгледаме позицията си” спрямо “Набуко”, каза премиера Реджеп Тайип Ердоган по време на пресконференция в Брюксел.

„Искаме ирански газ да достига до Европа по „Набуко” когато условията са изпълнени. Смятаме, че е възможно един ден да предлагаме руски газ за европейските потребители чрез „Набуко”. Всъщност е възможно дори Катар да вземе участие в проекта”, добави турският премиер.

На свой ред държавният министър и главен преговарящ на Турция с ЕС Егемен Багъш заяви, че „Набуко” не е само проект за газопровод, но и проект за стабилността и мира.

Всеки може да си помечтае, дори на европейска среща по важни енергийни проекти...

Ще има ли изобщо някога „Набуко”?

Проблемите със сигурността на източниците на газ напоследък помрачават реализацията на „Набуко”, и то след като на 14 декември бе даден стартът на газопровод, който свързва Туркменистан и Китай.

Китайският президент Ху Дзинтао, заедно с президентите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, символично даде старт на проекта в Самандепе в Туркменистан. Дългият 7000 км газопровод е важна победа за Пекин, за получаване на влияние над стратегическите енергийни ресурси в региона, традиционно доминирани от Москва. Извън територията на Китай тръбопроводът е дълъг около 1800 км и преминава от Туркменистан, Узбекистан и Казахстан преди до достигне западния китайски Синцзян-уйгурски регион, след което продължава още над 5000 км на китайска територия. Новината дойде като студен душ върху еврочиновниците, тъй като богатият на газови ресурси Туркменистан също като Азербайджан трябваше да бъде основен източник на газ за проекта „Набуко”.

Освен с Азербайджан, на 11 януари, „Газпром” се договори за възобновяване покупките на туркменски газ от началото на 2010 г. в обем до 30 млрд. кубически метра годишно. А Туркменистан е втората държава, на която се разчиташе за газови доставки за бъдещия проект на ЕС „Набуко”. Газовите доставки от Туркменистан за Русия бяха спрени през април 2009 година и възобновяването им даде коз в ръцете на Кремъл за проговори и отстъпчивост на ЕС по отношение на „Северен поток” и „Южен поток”. До възобновяване на газовите турменистански доставки се стигна след среща на руския президент Дмитрий Медведев с неговия колега Гурбангули Бердимухамедов три дни преди Рождество Христово.

Къде е разковничето за сегашния скандал Баку-Анкара, който поставя под голямо съмнение захранването на бъдещия „Набуко”? Нещата за „Набуко” се влошиха от момента, в който Турция поиска от официален Баку да й се продава газа на по-ниски цени. В същото време Туркменистан се преориентира да продава синьото гориво на Китай и Индия. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев заплаши да продава газа си на Индия, Русия, както и да се присъедини към проекта за газопровод от Туркмения през Узбекистан и Казахстан за Китай, чиято бързо растяща икономика изисква все повече енергоресурси.

Междувременно, ИТАР-ТАСС предаде, че Южнокорейската корпорация „Ел Джи” сключи сделка за строителството на завод за преработка на природен газ в Туркменистан, като стойността на договора с държавната компания „Туркменгаз” е 1,5 милиарда долара. Туркменистан бе другият доставчик на газ, на който се разчиташе за пълененето на газопровода „Набуко”. Туркменистан бе и държавата, която в лицето на своя президент обеща да изнася газ за България. Но това беше преди близо две години...

Досега „Газпром” се гордееше с дългосрочните си споразумения с Туркменистан за увеличаване на вноса на газа до 80 милиарда кубични метра, което бе подписано преди кризата от руския президент Владимир Путин. Днес нещата се промениха: предстои нова договореност с Ашхабад, който се съгласи да намали обема на вноса на газа до 30 милиарда кубични метра. Въпреки промените, Москва е заинтересована да запази газовото си влияние върху Ашхабад, което в перспектива може да помогне за насочването на туркменския газ към руските газопроводи, а не към конкурентния „Набуко”, който заобикаля Русия.

Друг ракурс към газовите отношения Москва-Ашхабад даде директорът на Института за национална енергетика, Сергей Правосудов. Според него коригираният руско-туркменски договор, а също и съгласуваните обеми газ за доставка в Китай и Иран практически лишават Ашхабад от ресурси за проекта Набуко”.

Така на практика Туркменистан и Азербайджан вече не са сигурните доставчици за газовата тръба на „Набуко”. Отношенията на САЩ и Великобритания с Иран сложиха прът в колелото на „Набуко” и за получаване на газ от Техеран, което вече и сигурен знак за бламиране на алтернативния газопровод. Иран продължи да отказва предложенията на Запада за ядрената си програма, като това се превърна в сериозен източник на напрежение между Ислямската република и ЕС и САЩ, а това постави в непреодолима ситуация сигурността по захранването на „Набуко” с природен газ.

Китай получава руски газ и от Русия и там политиците не дават сметка на никого за някаква зависимост от Кремъл, за разлика от родните политици...

Афганистан влиза в енергийния маршрут с начало Каспийския район и посока останалия свят. Маршрут, който заобикаля Русия и се движи в посока: Туркменистан, Афганистан, Пакистан. Откакто САЩ свалиха талибаните от власт в Афганистан няма мир и спокоен живот. А всъщност САЩ подкрепяха талибаните да завземат властта в Афганистан. Муджахидините, на които Щатите пратиха оръжие на стойност 1 милиард днес също са най-големите врагове на Белия дом.

Вече няма съмнение, че Буш и САЩ измамиха останалия свят за някакви химически, биологически и ядрени оръжия, които имал Ирак. Всъщност Ирак имаше и има петрол. Оттук нататък започва и свършва всичко, което касае Ирак.

Най-краткият път на петрола от Каспийския басейн - Азербайджан и Туркменистан до петролните терминали на персийското крайбрежие минава през Иран. Иран, с когото Америка е лоши отношения заради ядрената й програма. Но това не пречи същата Америка да иска да разчита на иранския газ за „Набуко”. Как да се случи това? Май няма как, поне засега.

Международната политика винаги опира до поредица от сделки и проекти, свързани с ресурси. Международната политика си затваря очите пред авторитарни режими, щом са стъпили на природни ресурси или са важно незаменимо трасе за транзита им.

Така никой от Европейския съюз не смее да упрекне президента на Казахстан Нулсултан Назърбаев в авторитарност, корупция и семейственост. Достъпът до голямото нефтено находище Тензиг пълни тайни сметки на властта, но ЕС си затваря очите. 75 на сто от Тенгиз се оказва в ръцете на американските Chevron и Exxon Mobil. Назърбаев печели над 90 на сто от гласовете при избори. В Казахстан се намират две трети от суровия петрол на Каспийския район, затова и на САЩ, и на ЕС им се струва, че семейната диктатура в тази държава е симпатична. Петролът затваря очите и устите на демократите в ЕС и Щатите за диктатурата, за култа към личността, за убийствата на опозиционни лидери, даже за това, че братът на президента Назърбаев плаща 20 милиона долара за апартамент в Ню Йорк. Казина, бутици с маркови облекла на световни дизайнери се срещат в Казахстан, който спокойно би могъл да мине и за монархия.

Основателят на династията в днешен Азербайджан, Гайдар Алиев пък има восъчна фигура в Музия на мадам Тюсо. А Алиев бе бивш шеф на КГБ и бивш член на Политбюро, но за ЕС и Щатите това бе без значение, след като създава международен пертолен консорциум, ръководен от „Бритиш Петролеум”. За Алиев няма проблем да бъде близък както с Кремъл, така и с официален  Вашингтон, никой не го упреква, никой не му диктува какво да прави, никой не му определя политиката, никой не смее да го критикува. Илхам Алиев започва като зам.-шеф на държавната нефтена компания, след това е премиер, а след смъртта на баща си Гайдар е президент, и то несменяем.

В Азербайджан няма много политически партии, няма натиск да членуват където и да е, за Алиеви партийната идеология се изчерпва с думите „Бритиш Петролеум” и „Шел”. Тези две думи обезсмислят опозиция на правителството, обезсмислят и разследване на огромните суми, които проиграва в казината Илхам Алиев. Петролът, природният газ отварят врати, затварят усти и даряват обич и вечност във властта. На среща на върха на НАТО, съпругата на Илхам Мехрибан бе обявена за Мисис НАТО. Никой не се сети за връзки с КГБ, за връзки с бивши комунистически висши структури. Алиев и официален Баку са тези, които решават и диктуват. Зад тях са петролът и природният газ и това изчерпва всичко. И ако за българският премиер Бойко Борисов не е проблем да вечеря с финансовия си министър Симеон Дянков, за Алиев не е проблем да вечеря в Париж със семейство Ширак, не е проблем да отлети за което си иска кътче на Европа, докато баща му стои в Музея на мадам Тюсо.

Какъв ти „Набуко”? Какви ти газопроводи и петролопроводи...

Страната ни ще внесе 12,5 млн. евро в бюджета на "Набуко". Толкова е вноската на всеки от участниците, а за 2010 г. общият бюджет на проектната компания е в размер на над 74 млн. евро. Все още не са окончателно определени количествата газ, транзитирани по "Набуко", на които България ще може да разчита. Те са различни за всяка година и ще зависят от конкретните търговски договори, които предстои да бъдат сключени за доставки на природен газ.

„Набуко”, макар и неуточнен е далечна перспектива, по-близката и по-евтината беше „Южен поток”, по който нашите политици все още вяло казват „да”. В същото време, Румъния заяви, че е готова да замени България като участник в проекта за газопровод на „Газпром” „Южен поток”, предаде електронното издание „Пайплайнс интернешънъл”. Според официалната позиция, заявена от румънското министерство на икономиката, тръбопроводът може да тръгне от черноморското пристанище Констанца и да се раздели на два клона – до Сърбия и до Унгария.

Новината дойде след изказванията по-рано този месец на заместник-главния изпълнителен директор на „Газпром” Александър Медведев, че компанията разполага с други алтернативи, ако България преосмисли участието си в проекта.

Още помним как френският президент Никола Саркози попита Бойко Борисов за отношенията ни с Русия, и как нашият премиер взе да обяснява кое как и защо е. Това не пречеше на Франция да влезе в „Южен поток”, за да печели икономиката й...

Въпрос на самочувствие. Ако България не е богата на природни ресурси, то тя е геополитически удобна за диктуване на условия и извоюване на позиции. Стига да има кой да го проумее.

 
Начало Предишна 2 1 .. Следваща Край
Powered by Tags for Joomla