Tag:полша

Как така стана, че Руската федерация е по-голям враг от Ислямска държава?
Публикация на в. "Труд"

Емил Спахийски, журналистБългарският интерес е един и винаги ще бъде един - просперираща държава, докато свят светува. Нищо повече. Начините да се постигне това може да са разнообразни и дори противоречиви, но идеята ние (тук слагам всички български граждани, а не само етнически българи) е да имаме една сигурна държава, без заплахи отвън и отвътре. Външната политика е инструмент за постигане на тази идея и тя трябва да бъде ясна, консенсусна и предвидима в перспектива. Например - не си създавай врагове зорлем. Външната политика е ювелирна професия... би трябвало да бъде... Тя е като реплика на Полоний (”Хамлет”, У. Шекспир): „Страни от свадите, но влязъл в тях, тъй действай, че противникът ти после от тебе да страни.”

За да можеш да действаш така обаче трябва да имаш много инструменти в ръката си, като потенциални съюзници. И пак казвам с много ясна идея какво е български национален интерес.

Срещата на върха на страните членки на Северноатлантическия пакт - НАТО - предстои. От това, което чета и чувам, става ясно, че нашата външна политика е етап на раздвоение на личността. Държавният глава, който ще води делегацията във Варшава, заяви в интервю за Нова телевизия, че не вижда нищо драматично различните политици в България да имат различни виждания и приоритети. Въпросът на Ани Цолова бе за различията на правителство и президентство по отношение на Русия. Бога ми, тази държава има нужда от психиатър. Представяте ли си Владимир Путин да приема Башар Асад, а в същото време Дмитрий Анатолиевич Медведев да обсъжда преврат в Сирия в щабквартирата на НАТО. А сетне двамата да кажат „няма проблеми - това е демокрацията, всеки може да има своята позиция по външната политика и пак да сме си приятели”. Също толкова абсурдно би звучало това да се случи в САЩ, в Германия, Обединеното кралство и където и да е.

В България много големи политици се държат като в „Под игото” на Иван Вазов. По унизителен начин първенци се слагат, сякаш са слуги на султана, и без нужда се докарват. И от мен да знаете - по постовете им ще ги познаете. Така като един бивш външен министър си зае поста благодарение на добрите си отчети към Хилъри Клинтън, както се вижда от Уикилийкс, така ще видим назначенията на днешния президент и външен министър. А Плевнелиев заслужава много висок пост, защото звучи като ястреб дори сред политици от Прибалтика.

„Има много кризи. Една от тях е, че днес Русия не подкрепя принципите на международния ред. Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Ако Западът допусне нова конференция в Ялта, това ще бъде исторически срам.” Това е част от речта на държавния ни глава в Страсбург.

Нека да чуем в синхрон с чия политика е тази реч.

„Москва явно има намерение да подкопае либералния международен ред и единството на Запада, което ни служи така добре след края на Втората световна война. Виждаме го в Европа, където Русия използва енергийните си ресурси като оръжие, за да внася разединение”, написа в списание „Нюзуик” бившият шеф на НАТО Андерс Фог Расмусен месец по-късно.

И ако се чудите какво е посланието, то е едно: „Държавната телевизия Russia Today разпространява дезинформация за търговското споразумение между ЕС и САЩ (ТТИП), чрез което Кремъл се опитва да подкопае един бъдещ източник на креативност и просперитет.” Ключът е ТТИП. И нашият държавен глава и Расмусен защитават тази политика - на принуда на Европа да подпише ТТИП. Каква война с Русия, какъв дявол? Само идиот може да си помисли, че Москва има капацитет за война срещу НАТО и цяла Европа. И къде е България в целия този водевил? Русия ще бомбардира българското Черноморие?

Нашата външна политика споделя философията на банда недохранени политици, които търсят нов главатар. И за да избягат от диалога за нашия национален интерес, си играят на ЦСКА и „Левски” - щом не носиш синьо шалче, значи си враг. При ЦСКА стана по-сложно и затова няма да коментирам. Но тази битка между русофили и русофоби е толкова низка и антибългарска, че дори не прилича на футболен мач, а на робофилия.

Разликата между едните и другите е, че русофилите биха заложили дори апартамента си за Москва, без да имат дори едно доказателство, че раболепието към Кремъл ще ни бъде от полза, докато русофобите биха казали всичко срещу Москва, биха те промушили с кинжал, но не биха си заложили апартамента в полза на своите тези.

Нашата външна политика днес е с диагноза шизофрения. Тя говори в името на българския народ, но действията, решенията и посланията имат малко допирни точки с реалните ни интереси. Имам обоснованото предположение, че в момента българската външна политика дори не е дори българска, защото всичко, което чувам като послания от най-високо ниво (с изключение на опитите на премиера Борисов да се сдобрим с Москва), изглеждат послания в защита на чужди национални интереси.

Въпреки че светът ври и кипи, ние нямаме публично оповестена оценка на заплахите за страната. Обстановката е прекалено динамична и тук трябват реалистични действия. Заплахата днес е от югоизток. От Русия идват туристи, не мигранти, не терористи. Всъщност един дойде и те си го искаха, но ние го пуснахме на летище „Ататюрк”.

На срещата във Варшава от България ще бъде поискано да влезем в състава на черноморски флот срещу Русия под егидата на Турция. Турция, откъдето може да потече най-голямата заплаха към нас. Това са реалностите. Турция, която е разтърсена от гражданска война на изток, смазана от бежанска вълна от юг и раздирана от политически войни и терористични атаки. Както виждаме, Анкара няма проблем за три часа да реши проблемите си с Русия - въпреки НАТО и въпреки ЕС. Нали? Един телефонен разговор. А ние? Ако имаме проблем с Турция, ще можем ли да разчитаме на някого?

Разбира се, че ние трябва да сме равнопоставени партньори с общи интереси. Разбира се, че общите интереси са важни. В такъв случай защо от Вишеградската четворка не приеха и не приемат имигрантската политика на Германия и Брюксел? Полша, Чехия, Словакия не желаят нито един имигрант по никаква спогодба да им стъпва по земите. Защо? Нима те нямат съзнанието за общност, за евроатлантизъм? Защо Унгария напук на европейската философия, политика и решения връща имигранти без съдебни решения? И като стана дума за имигранти, България, която е под пропуканата стена на огромния миграционен океан, дали се опасява повече от това от юг, отколкото от онова с което ни плашат - Русия?

Хайде пак да дам пример за национални интереси. Защо Полша, която ненавижда Русия, няма проблеми с двустранните бизнес отношения с нея. Защо ние ремонтираме руски МиГ-ове в Полша, след като те са категорично антируски настроени, създадени и закърмени?

Защо Финландия не се страхува от Русия, въпреки че е била окупирана и е водила отечествена война срещу Съветския съюз, и няма намерения да влиза в НАТО?

Опозицията у нас поиска, най-общо казано, президентът да бъде с намордник на срещата във Варшава, за да не поема ангажименти, които не са делегирани от парламента.

България трябва да има една цел във Варшава и тя е защита от миграцията, от тероризма, от радикализма, които са реалната заплаха за нас, но и за Европа. За цяла Европа.

 

След набезите си из видни западни издания министърът на финансите Симеон Дянков се разля в интервю и в румънския вестник „Адевърул”, като обясни на братята румънци как в Европейския съюз не разбират от финанси, как ние сме добре, а самите румънци – зле.

Сайтът на подопечното ведомство на Дянков публикува пълния текст на интервюто с една „грешка” – интервюто на Дянков е било на 12 декември, а не на 14...

Под заглавие „МНОГО РУМЪНСКИ КОМПАНИИ МЕСТЯТ ДЕЙНОСТТА СИ В БЪЛГАРИЯ” Дянков изкарва едва ли не, че държавата ни се явява един вид икономически благодетел и оазис на съседните страни на Балканите.

Явно въпросните румънски компании не са наясно с факта, че повече от година и половина Дянков извива ръцете на стотици родни фирми с рекет и редица незаконни условия, като не им връща дължими от държавата средства за вече свършена работа.

Румънските бизнесмени не са чували как с месеци Дянков бави изплащането на ДДС, принуждава фирмите, на които държавата е длъжник да се съгласят на дължимата сума, но с 10 на сто по-малко, да оставят 7 на сто в банката, която ще им изплати парите и лихви за просрочени дългове изобщо не се предвиждат!

Т. е. благодарение на Симеон Дянков държавата ни се превърна в рекетьор №1 спрямо бизнеса! За разлика от интервюто, за CNN, което Дянков даде от Лондон на Дубайското бюро на тв-канала, с румънския журналист той е говорил в Брюксел!

Ово е стандарт биха рекли братята сърби на размаха на този български министър!

Като сложим настрана факта, че Дянков се е похвалил, че е икономист на световно ниво пред колегата Овидиу Нахой, и че цели отрасли стачкуват заради нескопосаната му финансова политика, като не отваряме дума за това, че:

Той не каза истината на бюджетния дефицит на държавата миналата година, че няколко пъти изпадна в неловка ситуация – да твърди нещо, което в Брюксел не се е случвало в с него, като отминем позорното обстоятелство, че се наложи заради неистините му Оли Рен да го опровергава поне два пъти, че еврокомисар Кристалина Георгиева също се втурна да го спасява от гафовете, които непрекъснато правеше – какво остава?

Един човек, за когото Алеко Константинов би написал „Пази, Боже, сляпо да прогледа!”, но разликата е в това, че Прогледналото сляпо върти финансите на държавата, обижда всеки, който не се възторгва от него, иска уволнението на всеки, който му противоречи и като за капак живее на наша сметка в Бояна с фамилията си!

Така, както пак за наша сметка попътува по любов из света...

Той нямал търпение да въведе еврото, пък тогава щял да види какво ще се прави нататък?

Дянков мечтаел за този момент – и как да не мечтае, като въвеждането на еврото ще замаже много от гафовете му, които натвори като министър на финансите, да не говорим, че минаването към еврото ще си бъде един откровен грабеж на населението – парично, тъй като ще има обезценяване на лева.

Полша и Чехия вече се дърпали от идеята за еврозоната – ами, че там финансистите и политиците им са умни, а не са прочели само една книга в живота си, наблягайки на физкултурата...

Всеки втори безработен е под прага на бедността, а колко реално са безработните – държавата не е наясно. Но затова пък е сигурно, че именно и първо безработните са българите, които са обречени да бъдат лишени по финансови причини от лечение.

България претърпя 5% спад на БВП през 2009 г., се казва в доклада на финансово-консултантската компания "Ърнст и Янг", резултатите от който бяха разпространени в понеделник.

В частта му за България е отбелязано, че страната ни може да влезе в еврозоната не по-рано от 2014 година, което явно ще съсипе мечтите на Дянков.

БВП на България отбеляза второ поредно покачване за третото тримесечие от 0.3%, при икономически ръст на годишна основа от 0.2%, първият годишен ръст за почти две години.

Май „Ърнст и Янг” и Дянков се разминават в цифрите за икономически ръст...

Дянков „пропуска” да говори за неща, които консултантската компания е забелязала, а именно, че потребителските разходи продължават да падат главоломно с повече от 7 на сто през годината до третото тримесечие, като както правителството, така и домакинствата свиват разходите си в несигурната среда.

Освен това, правителството на ГЕРБ провежда частична национализация на 100 милиона лични вноски в професионалните пенсионни фондове, за да може Дянков да си върже бюджетния дефицит!

Това е сигнал за всеки инвеститор да му светне червената лампичка, че нещата в държавата не са толкова сигурни!

За този огромен гаф на властта Дянков не обелва и дума пред „Адевърул”.

Ето поредното рекламно интервю на министъра на финансите – повтарям, за румънски вестник, дадено в Брюксел!

Препечатваме пълния текст на интервюто на Дянков от сайта на МФ:

МНОГО РУМЪНСКИ КОМПАНИИ МЕСТЯТ ДЕЙНОСТТА СИ В БЪЛГАРИЯ

{edocs}djankob - reklama.doc,600,400,link{/edocs}

 

МИГ-29, самолети, които министър ът на отбраната Ненчев дава да ги ремонтира Полша, който няма лицензТези, които подписаха договора за ремонт на самолетите ще трябва да отговарят с ефективна присъда за умишлените загуби, които ще понесем

Три скандала разтърсиха отново Министерство на отбраната: кой ще пази българското небе, подписаният договор с Полша за ремонт на МИГ-овете и наложителната смяна на шефа на служба „Военна информация” Йордан Бакалов.

Ненчев, от периода, в който му прорастваше косаВоенният министър Николай Ненчев ще отговаря наЗемеделецът Николай Ненчев се кандидатира, когато беше все още без коса актуални въпроси на депутатите от Комисията по отбрана на Народното събрание. Това ще се случи на 6 октомври (вторник) от 10.00 часа, един час преди началото на извънредното заседание на парламента.

Изслушването на Николай Ненчев ще стане в контекста на поисканата му оставка от депутатите от “БСП лява България” и “Атака”, съобщи БГНЕС. До искането се стигна след като началникът на Военновъздушните сили ген. Румен Радев обяви, че подава оставка. След разговор с премиера Бойко Борисов, Радев се съгласи да остане начело на военната авиация, но след получените гаранции, че държавата ще осигури средства за поддръжката на военната ни авиация.

Миналата седмица стана ясно, че Министерство на отбраната е изготвило законодателни поправки, които биха позволили българското въздушно пространство да се охранява от самолетите на държави-членки на НАТО. Това се налага заради изтичането на ресурса на МиГ-те, които са на въоръжение в Българската армия. По думите на военния министър въпрос до дни е финализирането на договорите с Полша за ремонт на самолетите МиГ-29. Руският производител на изтребителите обаче заяви, че Полша няма лиценз да извършва планирания ремонт.

Ден преди изслушването на министъра на отбраната сатана ясно, че директорът на служба “Военна информация” Йордан Бакалов е подал оставка, съобщи в. “24 часа”. В петък вечерта, след завръщането си от Мюнхен, Бакалов е информирал за решението си министъра на отбраната Николай Ненчев. В Германия Бакалов е бил на среща с колегите си от НАТО. Най-вероятно днес той ще депозира и писмено оставката си пред министъра.

Мотивът за оттеглянето от поста е гласуваният в четвъртък закон за военното разузнаване. В него са заложени две пречки пред оставането на Бакалов на поста. Първата е изискването да има над 10 г. стаж в системата за национална сигурност. Втората възникна допълнително, след като в пленарната зала бе прието предложението на БСП депутата Таско Ерменков шеф на военното разузнаване да бъде само висш офицер. Предишният вариант на закона допускаше назначаването и на цивилен.

Бакалов бе назначен за директор на служба “Военна информация” на 19 май тази година.

Нищо не можа да спре устрема на министър Ненчев да русофобства както и където свари. Не го спря и съобщението, че Русия ще смята за „бракувани“ българските изтребители, ремонтирани в Полша.

Ден преди изслушването на министър Ненчев и премиерът Бойко Борисов защити ръководителя на Военното разузнаване Йордан Бакалов и обяви, че по негова информация президентът ще наложи вето на текста от Закона за служба „Военна информация“, свързан с условията за заемане на поста „директор“, предаде БНР. Типично в свой стил Борисов коментира случая по време на откриването на новата сграда на Софийския районен съд на столичния бул. „Борис III”. Борисов се позова на свой разговор в петък със съпредседателя на Реформаторския блок Радан Кънев и обясни какво предстои: „Вето, след това прегласуване на текста след изборите“. На въпрос за начина, по който гласуваха депутатите от ГЕРБ, половината от които подкрепиха текста „Анти-Бакалов“, Борисов каза: „Много изненадващо беше. Ще го проверя. И аз чух за такъв друг кандидат, който не бяха споделили с мен , така че ще ги изчакам да се върнат от кампанията. Аз го харесвам Бакалов и не виждам защо като е военно разузнаването да няма цивилен началник. Той е бил вътрешен министър. Това е човек, който е бил в Комисия „Вътрешна сигурност“ в парламента. Сиреч не е някой, взет от улицата и сложен. Достатъчно грамотен човек и достатъчно добър, според мен, професионалист, за да се възползваме от неговите качества”.

Ненчев с определено пораснала коса слуша питането за Миг-оветеИнтересен е моментът, когато в парламента депутатът Велизар Енчев зададе парламентарно питане за ремонта на МИГ-овете и предложението на Ненчев за промяна в Закона за отбраната, която да позволи българското небе да се охранява от чужда държава.

Начинът, по който отговаряше парашутистът в ресора Ненчев е повече от потресен. Ето стенограмата:

{edocs}migoveje1.doc,600,400,link{/edocs}

Велизар Енчев, депутатДепутатът Велизар Енчев попита Ненчев за ремонта на МИГ-овете и за промяната в Закона за отбраната, която ще позволи на чужда държава да охранява небето ни.

Мрънкане, шикалкавене, говорене без нищо конкретно да се отговаря, това бе отговорът на Ненчев - най-слабият министър на отбраната на България, който ще остане в историята с лъжите си за уж искан подкуп, със сполучливата операция за присаждане на коса, с всекидневните си гафове, продиктувани от русофобското му мислене. Поредният "американски" чиновник, който пробутаха на премиера Бойко Борисов непрекъснато се излага и е станал за смях с различните си версии и позиции.

Той е човекът, който влезе във властта от името на някаква земеделска партия, която заради "многочислеността си" може да заседава в телефонна кабина.

Той се чудеше какво да говори когато от САЩ заявиха недвусмислено, че на българска територия ще се разполага американска тежка бойна техника. Ненчев бе министърът, когото американската посланичка Марси Рийс унижи като го извика в посолството за указания и смъмряне.

Заради присъствието на такъв министър на отбраната, България е станала за посмешище, на път е да се раздели с националния си суверенитет, да се превърне във фронтова държава, да загуби милиони от нескопосно сключения договор за ремонт на МИГ-29 от страна като Полша, която няма лиценз за ремонт на тези машини.

Колко от сътрудниците на разузнаването ни извън страната ще бъдат убити от отварянето на досиетата на Военното разузнаване - това тепърва ще се случва и ще научим.

За сведение на този реформаторски кадър, ще припомня, че съгласно Закона за досиетата архивите на чужденците не би трябвало да се изпращат в Комисията по досиетата. Доста вреди бяха нанесени  през годините на българските разузнавателни служби по този Закон. Много от професионалните разузнавачи пострадаха след като им отвориха досиетата. Сред тях имаше и такива, които все още бяха на служба. Отварянето застраши живота и сигурността им.

Заради президента Плевнелиев, така наречените реформатори и Ненчев сме на път да загубим своите "очи и уши" зад граница.През 1995 година наш военен аташе, полковник се върна от африканска държава, но вече като пенсионер и служител на частна фирма, след като преди това е работел в посолството и е имал дипломатически имунитет. Една сутрин тръгнал да прави крос. Забавил се няколко часа и служителите от фирмата се разтревожили. започнали да го търсят. Накрая решили да проверят фирмения паркинг - главата му била отрязана и поставена на предния капак на автомобила му. За назидание и предупреждение. Бил издаден от агенти, които вербувал. Заклали го, защото помислили, че се е върнал да привлича шпиони.

Кой ще защити агентите и сътрудниците чужденци от убийства - Плевнелиев ли, Ненчев ли или Меглена Кунева?

Истерията да се отворят досиетата на сътрудниците на военното разузнаване зад граница говореха едно, че българските мекерета, поели ангажимент пред ЦРУ ще се спотайват и живуркат с парите, които ще получат за слугинажа си...

А, вие, депутатите, правете закони, приемайте ги, а от техните текстове колко ще загинат, това явно не ви интересува...

 

Пророческа публикация в британския вестник „Индипендънт” повдигна завесата за случващото се в Афганистан, което никой вече не иска да коментира официално на глас в Щатите. На 8 юли „Индипендънт” написа: Афганистан: Вече е война на Америка. И като че ли пророкува днешно съобщение на Ройтерс, в което се казва следното: войник от афганистанската армия е разстрелял трима британски пехотинци, като според местните въоръжени сили, инцидентът е станал по време на съвместно патрулиране на войници от НАТО и афганистанци в провинция Гилменд.

Трагедията с поредните разстреляни войници идва след скандалите с генерал Стенли Маккристъл, който отправи забележки към администрацията в Белия дом. Забележките бяха приети като обидни и неуместни, а генерал Маккристъл бе сменен с друг генерал - Дейвид Петреъс. За разлика от предшественика си генерал Петреъс се е научил да говори правилно, което му гарантира дълъг стаж на поста на сваления от длъжност Маккристъл – главнокомандващ международните сили в Афганистан.

Генералските скандали обаче не свършиха дотук. Номинираният за шеф на Централното командване на САЩ генерал Джеймс Матис провокира нов скандал с изказването си, че е „забавление да стреляш по хора” в Афганистан! Въпреки че Матис е направил изявлението си преди пет години и в него са визирани талибаните, които тормозели жените, които не ходят изцяло забулени – думите му са факт, който няма как да бъде прикрит. Още повече, че продължението на скандалното изявление е: „Дяволски кеф е да стреляш по такива типове, на които не е останало мъжко достойнство"...

В мюсюлманския свят вече се разпространява видео с думите на генерала, като изглежда поводът да се извади на светло този скандал е, че генерал Матис бе номиниран от министъра на отбраната Робърт Гейтс, да оглави Централното командване на мястото на генерал Дейвид Петреъс, който пое поста на генерал Стенли Маккристъл. Предстои кандидатурата на Матис да бъде утвърдена от Сената. Гейтс е цитиран от вестника да коментира, че генерал Матис е направил изявлението преди пет години и оттогава си е извадил поука.

В дискусията, която тръгна след скандалното изказване и номинацията на генерал Матис, колеги на Матис се опитват да го оправдаят, че генералът е имал в предвид талибаните, а не афганистанците и мюсюлманите като цяло.

Едно е да уволняваш и правиш кадрови промени, а съвсем друго и далеч по-сериозно е да се шири корупция, да се правят милиарди от войната, които да се изнасят извън страната, докато се пролива кръв.

Преди седмица, „Таймс” коментира съобщението на АФП, че през последните три години, от летището в Кабул са били изнесени 4,2 млрд долара кеш. Тогава АФП свърза разкритието с корупцията в страната.

Ето защо „Индипендънт” от 8 юли бе много точен, като написа: „Тежки и болезнени са времената за британските войски в безмилостния конфликт в Афганистан” и цитира мрачна статистика: броят на загиналите военнослужещи е достигнал 312, като до края на конфликта, който засега не е ясен във времето – очакванията са за по-голяма цифра жертви.

„Индипендънт” припомни, че преди време британските войски бяха изтеглени от Сангин, където загинаха 99 британски военни, /една трета от всички дадени до тогава жертви/и контролът бе поет от американските военни части.

При смяната на властта на „Даунинг стрийт” съществуваха известни съмнения относно позицията, която ще заеме кабинетът на Дейвид Камерън – сега вече е ясно, че изтегляне преди 2014-2015 за британските части едва ли ще има.

Преди месец българският контингент от 530 бе увеличен до над 600 души. Колко струва участието на България в тази война, на която не се вижда края, и чиято цел и стратегия определят други фактори – не е уточнено още. Факт е обаче, че има държави, които прецениха, че трябва да изтеглят войските си и го направиха.

Ще припомня само един пример на държавническо отношение към проблема „Афганистан”: На 12 юни полският премиер Доналд Туск заяви, че неговата страна ще поиска от НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан. Полският премиер заяви във Варшава, че на насрочената за ноември тази година среща на върха на НАТО в Лисабон, Полша ще предложи на НАТО да изработи план за изтегляне на войските си от Афганистан.

Да не пренебрегваме факта, че американският президент Барак Обама обяви по време на предизборната си кампания, че има намерение да започне изтегляне на войските от Афганистан през юли 2011 г., стъпка, за която бе подложен на остри критики от републиканците в Сената.

Същия ден изпълняващият длъжността на полски президент и председател на Долната камара на парламента, Бронислав Коморовски заяви, че участието на полските войски във войната в Ирак и в Афганистан е голяма грешка.

В средата на месец април тази година пакистанският генерал Хамид Гюл предупреди, че България трябва да изтегли войниците си от Афганистан, защото следващата година ще бъде кървава. На Гюл може да се вярва, защото той е смятан за създател на талибаните и преди да се обяви срещу САЩ, е работил с ЦРУ.

Ако някой запита министъра на отбраната на България за ценностите, които защитават българските войници в Афганистан, единственото, което може да чуем от него като отговор е, че сме длъжни да бъдем до съюзниците си от НАТО...

 

Драматични последни минути показва записа от черната кутия на самолета на президента Лех Качински. Това си личи от стенограмата на записа, която Информационна агенция Фокус пусна днес на своя сайт. Ето какво се е чуло в обречения самолет секунди преди края:

Последните минути на полския президентски самолет

02 юни 2010, Информационна  агенция "Фокус"

Министерството на вътрешните работи на Полша публикува разговорите, записани от „черните кутии” на разбилия се президентския самолет. Публикуваната част на разговорите започва в 10.03 часа. Атмосферата в кабината на пилотите е дружелюбна. Те обсъждат кариерата на някои от познатите пилоти. Освен екипажа в кабината се намира и неидентифицирано лице.

10.11 Вторият пилот: „Не, вижда се земята, нещо се вижда, може да няма нищо страшно”.

Половин час преди катастрофата вторият пилот неуверено изразява съмнения за метеорологичните условия.

10.14 Диспечерът (от Минск) на английски език съобщава на екипажа: „Видимостта е 400 метра, мъгла”.

10.17 Командирът на полета: „Лошо, появи се мъгла, не се знае дали ще се приземим”.

А (неидентифицирано лице): „А ако не се приземим, какво тогава?”

Командирът на полета: „Ще си тръгнем”.

Командирът на полета съобщава метеорологичните условия и перспективите. Неидентифициран глас се интересува от резервния вариант. Командирът съобщава, че самолетът може да се насочи към резервно летище.

В 10.22 с екипажа започва да работи диспечер от Смоленск.

10.23 Диспечер: „Polish Foxtrot 1-0-1, остатъкът от гориво, колко гориво имате?”

Командирът на полета: „Остават 11 тона”.

10.24 Диспечер: „Кое е резервното ви летище?”

Командирът на полета: „Витебск, Минск”.

Очевидно е, че диспечерът се е съмнявал във възможността за приземяване на летище „Северний” и затова пита за данни за горивото и за резервните летища.

Командирът на полета: „Разбрах, моля ви дайте ни информация за метеорологичните условия”.

Диспечер: „Има мъгла, видимостта е 400 мета, 4-0-0 meters”.

Командирът на полета: „Температурата и налягането, моля”.

Диспечер: „Температурата е 2 градуса, налягането 7-45, 7-4-5, няма условия за прием”.

10.25 Командирът на полета: „Благодаря ви, ако е възможно ще опитаме да заходим за приземяване, ако метеорологичните условия не са добри, ще направим втори кръг”.

Диспечер: „1-0-1, след контролния заход ще имате ли гориво за резервен вариант?”

Командирът на полета: „Ще стигне. Разрешете да продължим снижаването”.

Диспечер: „1-0-1, курс 40 градуса, снижаване 1500”

Диспечерът от летище „Северний” отново съобщава метеорологичните условия, като ясно дава да се разбере, че при подобни условия не трябва да има приземяване. Командирът на екипажа съобщава, че е готов да извърши пробен заход и моли за разрешение за снижаване. Диспечерът дава разрешение. Паралелно с този разговор на другата честота вторият пилот се свързва с екипажа на полския Як-40, който половин час по-рано се е приземил на летището в Смоленск.

10.25 044: „Приветстваме те сърдечно. Да знаеш, в общи линии тук е пълен п...ц?!!! Приблизително се вижда на 400 метра и според нас, най-ниските облаци са на по-малко от 50 метра”.

Вторият пилот: „Вие вече приземихте ли се?”

044: „Провървя ни и в последния момент се приземихме. Но често ще кажа, че разбира се, че може да опитате. Но ако не ви се получи от втория път, то предлагам ви да летите, например за Москва или за друго място”.

Вторият пилот: „Добре, ще предам това на Арек. Довиждане засега.”

044: „До скоро”.

Екипажът, както и диспечерът, не дават светли перспективи. Пилотите разбират, че при минималната за Ту-154 хоризонтална и вертикална видимост от 1000 и 100 метра съответно, условията над Смоленск са катастрофално недостатъчно. Вторият пилот предава на командира този разговор.

10.26 Командирът на полета: „Господин директор, появи се мъгла”. В този момент, при тези условия, не можем да се приземим. Ще се опитаме да се приближим, да направим един заход, но най-вероятно нищо няма да излезе от това. Ако се окаже (неразбираемо), както ще правим тогава? Горивото няма да ни стигне за това (неразбираемо).

А: „Значи имаме проблем.”

Командирът на полета: „Може да кръжим половин час и да се насочим към резервно летище?”

А: „Към кое резервно?”

Командирът на полета: „В Минск или във Витебск”.

Този диалог се води между командира на екипажа и директора на дипломатическия протокол на Министерството на външните работи на Полша Мариуш Казана, който се е намирал в кабината. От отговорите на Казана може да се съди, че на него много не му е харесвала перспективата за се насочат към резервно летище. По-късно вторият пилот разбира от екипажа на Як-40, че дебелината на облаците е не по-малка от 500 метра. От земята полските пилоти съобщават, че на 200 метра от пистата са поставили „порта” от летищни прожекторни светлини. Командирът на екипажа се интересува дали си пристигнали руснаците, имайки предвид самолетът Ил-76, който след два неуспешни захода се е насочил към Москва. Разбирайки за това, командирът саркастично казва: „Отлично”.

10.30 А „… полски 1-0-1, под налягане 7-4-5, снижаване 500”.

Екипажът започва да се снижава и в този момент в кабината отново влиза Казана и съобщава: „Все още няма решение на президента какво да правим”.

10.30 Вторият пилот: „Най-лошото е, че там има дупка, има облаци и се появи мъгла”.

Под дупка, вторият пилот най-вероятно има предвид клисурата.

10.31 А: „Приземяваме се”.

Неидентифициран глас констатира, че е взето политическо решение.

10.32 Командирът на полета: „Започваме да се приземяваме. Ако заходът е неуспешен, ще преминем на автоматичен режим”.

10.33 А: „200 метра”.

В случая неидентифицираният глас има предвид по-скоро хоризонталната видимост, тъй като в следващия момент командирът на екипажа съобщава, че снижава до височина от 500 метра.

10.34 А: „Шаси”.

Очевидно неидентифицираното лице е с по-висше звание от командира на екипажа, иначе защо дава команда да се спусне шасито. Възможно е този глас да е на командващия ВВС на Полша Анджей Бласик.

10.35 Диспечер: „500 метра, приземявали ли сте се на военно летище?”

Командирът на полета: „Да, разбира се”.

Диспечер: „Прожекторите за през деня са вляво, вдясно, в началото на пистата”.

Командирът на полета: „Разбрах”.

Диспечерът съобщава на командира на екипажа как са разположени светлините. След това дава команда за трети завой, захождайки за приземяване и предупреждава: „От 100 метра бъдете в готовност да направите втори кръг”. Тук се има предвид височината.

10.37 Командирът на полета: „Изпълваме четвърти, полски 101”.

Диспечер: „101, изпълнявайте”.

А: „Той ще се вбеси, ако още (неразбираемо)”.

Щурманът: „Остава ни половин миля”.

Екипажът изпълнява последния четвърти завой преди захождането за приземяване. Неидентифициран глас съобщава, че някакви маневри ще вбесят някого. Вероятно той говори за Лех Качински. След това екипажът изпълнява всички установени манипулации за захождането за приземяване. Периодично се чува гласът на командващия ВВС Бласик.

10.39 Постъпва звуков сигнал, че остават четири километра до пистата.

10.40 Включва се сигнализацията за предупреждение за сблъсък със земята. Чува се сигналът TERRAIN AHEAD, който означава, че напред по курса на тази височина има земя или планина. Но екипажът продължава снижаването на 300, 250 метра. Отново се чува TERRAIN AHEAD. Щурманът докладва височината – 200, 150 ….. TERRAIN AHEAD TERRAIN AHEAD 100 метра….

10.40.44 Системата TAWS издава нов гласов сигнал PULL UP, PULL UP.

Това означава, че незабавно трябва да започне издигане, но екипажът игнорира искането на електрониката. Отново сигналът PULL UP, PULL UP. Вторият пилот докладва: „Наред е”. Щурманът отчита височината: „100…, 90…” PULL UP, PULL UP. 80 метра….

10.40.51 Вторият пилот: „Тръгваме си”.

Вторият пилот дава да се разбере, че трябва да се набере височина, но вече е катастрофално късно.

Отново гласовият сигнал PULL UP, PULL UP. 60 …50 …

Диспечер: „Хоризонт 101”

– това означава, че самолетът практически се е сблъскал със земята. 40 метра …

Диспечер: „Контрол на височината, хоризонт”.

Но екипажът вече нищо не може да направи. 20… PULL UP, PULL UP – гласовият сигнал не спира.

10.41.01 Вторият пилот: „Мамка му!”

10.41.03 Диспечер: „Направете втори кръг!”

10.41.04 Шум от сблъсък с дървета.

10.41.04 Викове


 

Миг-29/КРОСС/ Ексклузивно за "КРОСС" - интервю с летеца-космонавт Александър Александров, генерал-майор, герой на България и герой на СССР.

- Кой и защо съсипа българската авиация?

- Българската авиация беше съсипана в течение на годините. Най-краткият отговор е: от всички правителства от началото на демокрацията до сега. В послушанието си се престараха, без да отчитат интересите на България.

Първо бяха безпричинно нарязани нови самолети, като „„МиГ-21", МиГ-23" и „МиГ-23БН". Тези самолети бяха едни от основните за защита на нашите граници. Също така бяха унищожени „СУ-22М4". Много от „СУ-25" също бяха изкарани от строя и продадени на други държави. А „СУ-25" са едни от най-добрите самолети за поддържане на сухопътните войски. За информация: в България имаше около 701 летателни единици, от тях - 225 бойни самолета и 165 броя в т.нар. „горещ резерв".

Като продължение след унищожаването на тези самолети не се даваха пари за поддръжка на авиационната техника, докато авиацията реално скоро ще остане на земята.

През 2006 година беше сключен и през 2009 година финализиран договор с РСК „МИГ" за възстановяване летателната годност на 16 самолета „МИГ-29" с удължаване на ресурса до 4000 часа или 40 години. Това означава, че всеки от тези 16 самолета (вече 15 по грешка на пилота) може да летят, както следва: 7 броя до 2029 г. и 9 броя до 2030 г. или до нальот от 4000 часа на самолет. Те са в изключително добро състояние, което е гарантирано с подписа на завода-производител и главния конструктор. За изпълнение на договора РСК"МиГ" привлече български специалисти. МиГ-29 е първият военен самолет, при който понятието основен ремонт не съществува, а ремонт се прави по техническо състояние. Бяха ремонтирани 22 двигателя и 10 КСА, блокове и агрегати, някой ремонтирани в Русия, други - в завод „ТЕРЕМ" („Георги Бенковски") в Пловдив, който беше продаден.

Оттук си задайте въпроса кой и защо допусна продажбата през 1998 г. на стратегически важни за страната обекти, какъвто беше завода в Пловдив с уникални авиационни специалисти - 2700 души, за да стигнем до днешната сделка с Полша. В момента в този завод работят 300 души, а реално до сега в него са ремонтирани 26 двигателя на „МиГ-29", за периода 1995 до 2009 г..

Уникалното е, че завода притежава абсолютно законно пълен комплект документация и „стендово" оборудване за ремонта на двигателите, с изключение на най-новите бюлетини. Мога да дам и кратка статистика за работата на завода до 2012 г.: ремонтирани са 144 самолета на Румъния, Полша, Унгария, Алжир, Ирак, Сирия, Либия и Мали, а също 441 двигателя на Германия, Чехия, Полша, Словакия, Румъния, Унгария, Алжир, Ирак, Сирия, Либия, Нигерия, Малайзия и Етиопия. Сигурен съм, че такава е историята и на другите продадени стратегически заводи. Дори ми е болно да говоря за това.

След това, правителствата, които идваха на власт в продължение на дълги години, не даваха средства за закупуване на резервни части и за ремонт на двигателите. След приключване на договора в началото на 2009г. българската страна за първи път през 2013 г. се обърна към РСК"МиГ" за ремонт на 8 двигателя, получени обратно през 2014г. Така, с течение на годините, не отделяйки достатъчно средства за авиацията, се целеше свалянето на руските самолети на земята и заменянето им със стари други.

По жалкото е, че на нашите пилоти се отнемаше възможността да правят адекватен на съвременните условия "нальот" и така те летят опасно малко, застрашавайки не по тяхна вина своя живот и живота на другите. След спиране на подписаните договори за ремонта на двигателите в началото на тази година поддръжката се осъществява с неимоверния труд на инженерно-техническия състав, който трябва да поддържа в летателна годност тези самолети с подписа и отговорността на главния инженер.

Тук възниква и въпроса за гаранцията на направения ремонт на двигателите в Полша. Стандартно тя се дава от завода-производител с подписа на главния конструктор. Това е аксиома във военната авиация. Поради това, че България, като страна членка на ЕС спазва всички правила, бяхме подписали договор за ремонт на още два двигателя с ресурс 350 часа, с възможност за удължаване с по 50 часа, до 500часа плюс удължаване на ресурса с още 50 часа на други два двигателя. През октомври щяха да бъдат готови. Можехме вече да имаме два изправни самолета, но министър Ненчев спря тези два договора.

Възниква и въпроса: защо при наличието на завод с такъв богат опит в България даваме работа на чужд такъв в Полша?

Ще кажа и още един факт: РСК"МиГ" е 100% държавна фирма и никога не е давала комисионни, няма и как да го направи. Полските заводи са 100% частни акционерни дружества. С това приключвам.

- Според вас имаше ли друго решение за ремонт на МИГовете, освен полския вариант, който се предлага?

- Единствения вариант, който е възможен, това е ремонт в завода-производител в Русия. Има международни принципи във военната авиация, които трябва да се спазват и най-вече - в Европа.

Тревожното е, че поляците нямат лиценз от РСК „МиГ" за ремонт на двигателите. Нямат и най-новите бюлетини, които се разработват в конструкторското бюро. Бих искал да уточня, че бюлетините са резултат от постоянната работа и нововъведения на конструкторското бюро на база натрупан опит от експлоатацията на дадения вид двигател. Това, че Полша в момента си ремонтира своите самолети, е един жест от страна на РСК „МиГ", имайки предвид това, че поляците разполагат с 32 броя. По този начин се дава възможност на авиоремонтните им заводи да работят.

РСК „МиГ", доставяйки резервните части, е разрешил на поляците да изпълняват ремонта на собствените им двигатели, но не и на трети страни, каквато в случая е България. Освен това, съгласно законите при търговия с оръжие и стоки с двойна употреба, получаващата страна издава сертификат за крайния ползвател. Съгласно него получените в Полша резервни части (групови комплекти) не могат да се влагат в двигатели на трети страни. По този въпрос бе уведомено ръководството на старата ни, преди подписване на договора с Полша. Разбира се, международните правила за министър Ненчев и българското правителство не важат и никой не обърна внимание на най-важния момент как именно и с какви части ще бъде изпълнен ремонта на двигателите ни. Има и друг момент, който не знам как ще бъде решен. КСА (кутията на самолетните агрегати) - най-важната част на един двигател никога не е ремонтирана в България, не я ремонтират и в Полша, а само в Русия.

Да не говорим за гаранциите и отговорността. До сега отговора е: полският главен инженер на ВВС. Да, но той може да го прави за своите ВВС, а за нашите?

- Значи руската страна няма да признае този ремонт?

- Категорично не! Давайки тези двигатели в ръцете на Полша, ние фактически ги бракуваме. Тоест след време ако се обърнем към РСК „МиГ" за помощ и ремонт на тези двигатели, те ще ни откажат, тъй като вече е имало друга неоторизирана намеса.

Още повече, че РСК МИГ ни предупреди, че ако се подпише такъв договор, те ще спрат доставките на резервни части за Полша. Тогава, за да изпълни договора си с нас (дано от министерството са помислили за сериозни неустойки в случай на неизпълнение на договора), на Полша ще й остане единствената алтернатива да сваля резервни части от стари двигатели и да ги поставя на нашите, за да изпълни договорните си отношения с България.

Пред журналистите беше казано, че този договор е изключително изгоден за България, но като се говори за „изгодност", тогава поне цената трябваше да е значително по-ниска. РСК „МиГ" предлага да ремонтира двигателите ни за 1милион и 50 хиляди евро за двигател, в която цена е включен транспорт, мито и ДДС. Полша дава цена 1 милион и 23 хиляди евро, но без ДДС. Да, ДДС няма да се начислява, но поне знаейки руската цена да бяха договорили по ниска основна такава.

- Можеше ли да се мисли за по-смело решение за ремонта на МИГовете: връщане на старите самолети, прихващане на тяхната стойност и получаване на новите 29-М на разсрочено плащане?

- Преди време РСК „МиГ" предложи на българската страна новият многоцелеви изтребител МиГ-29М/М2, който реално е „МиГ-35" от поколение 4++ при изгодна цена, като се ангажира да изкупи нашите стари самолети.

Тогава генералният директор на РСК „МиГ" каза, че ако българите купят 10 бройки, той ще подари още два отгоре...

Освен това като "офсетна програма" предложиха авиоремонтният завод „Г.Бенковски" в Пловдив да стане регионален център за Европа, Африка и Близкия изток за ремонт на двигатели и самолети. Но резултатът беше, че при изискване на оферти за нов многоцелеви изтребител РСК „МиГ" не беше поканен, а изискване от ЕС за НАТО-вски самолети няма и никога не е имало, както твърдяха някои "отговорни фактори" в държавата.

- Кой по вашето мнение е най-добрия самолет в света по следните показатели: цена на самолет, цена на поддръжка и цена на обучение на пилота?

- Това е „МиГ-29М/М2". Ние имаме подготвен летателен състав, необходима наземна инфраструктура, обучен технически персонал. За всички останали самолети България трябва да даде огромни средства за построяване на инфраструктура, наземно оборудване и наземна техника, обучение на летателен и технически състав, освен това ще трябва да бъде закупено и въоръжение, което струва много пари. Това са огромни допълнителни разходи за страната ни.

- Дали сте виждали как излита нов МИГ-29? Дали сте го карали?

- Да, МИГ-29 излита и вертикално. Последно летях на „МиГ-29СМТ".

- Само политическо ли е наистина споразумението с Полша за ремонта на двигателите на "МИГ-29"?

- Смятах да си замълча, но разгърнатата медийна кампания от последните дни ме провокира да дам отговор и на този въпрос. Съгласно Решение 2014/512/ОВППС на Съвета от 31.07.2014г., член 2, ал.4 забраните не се отнасят за „предоставянето на резервни части и услуги, които са необходими за поддръжката и безопасността на наличния капацитет в рамките на Съюза". Ето защо са спекулативни твърденията на един юрист, че съгласно този документ ние нямаме право да продължим да си поддържаме „МиГ-29", използвайки услугите на производителя РСК"МиГ". Неподдържайки техниката, с която разполагаме, ние нарушаваме изискванията на НАТО всяка страна да поддържа боеготовността си, като с това да допринася за колективната сигурност.

Продължавам с „политическото" решение за ремонта на двигателите. Само ще кажа накратко сегашната и бъдещата схеми, а всеки сам да прецени.

До сега МО е работило директно с руския производител на изтребителите „МиГ-29", а именно с РСК"МиГ", която е 100% държавна фирма. Договорите бяха сключвани след договаряне по заявки от МО.

Полската схема обаче, е „по-елегантна". Там стои частна полска фирма, която има сключен договор с РСК"МиГ" и съответно с полските авиоремонтни заводи, които също са частни и получават поръчките си от МО на Полша. Така при поляците е „прекъсната" зависимостта от Русия, и в която схема се включваме и ние с подписването на Споразумението. Само че схемата ще продължи да работи не само за ремонта на двигателите, а и както видяхме от изказвания от ръководството на ВВС и МО се планира ново Споразумение за доставката на блокове, агрегати и всички други необходими резервни части. Така частни фирми ще ни правят доставките. А този, който трябва да носи отговорност, с ратифицирането на „Споразумението" от народното събрание се измъква от нея.

В Словакия нещата са чисти, защото те са на тъй нареченото "абонаментно обслужване" от РСК"МиГ" при което фирмата-производител се грижи за боеспособността на самолетния парк и не се занимават с такива схеми.

Между другото, в полските ВВС има силни брожения, тъй като те имат нужда от много двигатели, но вече експлоатират няколко от най-новите двигатели за „МиГ-29", от които са във възторг и искат при ново закупуване да им бъдат доставени именно от тях. Проблемът е, че тях полските заводи не могат да ги пипнат, защото нямат абсолютно никаква документация за тях. А лобито на заводите в МО на Полша е толкова силно, че естествено „новите двигатели", които се купуват за ВВС са пак стари, за да се дава работа на тези заводи. Лошото е, че части от тях има вероятност да попаднат и в нашите двигатели.

Малко отклонение по повод манипулациите. Тревожен момент е, че отваряйки сайта на МО в отговора на въпроса на народния представител Велизар Енчев е написано, че относно информацията: „ако българските изтребители бъдат ремонтирани от Полша, руската страна ще снеме от тях отговорността за по-нататъшната им експлоатация", „в МО не са постъпвали никакви официални документи, които да я потвърждават". Смятам, че манипулация на медиите си тече, но е недопустимо това да става и по отношение на народните ни избраници.

Тук вече официално, не само в пресата, се отрича за полученото на 09.07.2015г. по дипломатически път чрез военното ни аташе в Москва писмо до Министъра на отбраната от Федералната служба за военнотехническо сътрудничество на Русия, която е най-висшестоящия орган на страната в тази област, касаещо липсата на лиценз на полската страна, различния обем на ремонта в Русия и Полша, безопасността на полетите в случай на полска намеса в двигателите и снемане на отговорността на Русия за експлоатацията на самолетите ни в този случай, а също и готовност за продължаване на сътрудничеството по поддръжката им. Именно това писмо, за получаването на което постоянно се отрича от МО, беше и поводът за изпращане на ново такова, но от генералния директор на РСК"МиГ" до Председателя на Комисията по отбрана в НС (с очакване пак да стигне до министъра, но не директно), знаейки, че пристигайки в деловодството на Народното събрание няма как да бъде скрито. Тук искам и официално да се извиня на ген. Михо Михов за причиненото му неудобство във връзка с получаването на това писмо, тъй като беше оплют за това, а то за него беше също изненада. Но знаейки, че всички военни пилоти ги боли за състоянието на оцелялата повече от 100 години българска военна авиация и в името на запазването и бяхме принудени да предприемем тази стъпка, след многократното отричане за съществуването на първото писмо, тъй като беше редно информацията да достигне до ръководството на страната, което да понесе в бъдеще отговорността за решенията си. Тук въпросите не са търговски, а касаят безопасността на полетите. В горецитирания отговор до г-н Енчев е написано буквално: „Имайте предвид, че отговорността за експлоатацията на българските самолети „МиГ-29" винаги е била и си остава отговорност единствено и само на собственика - българската държава чрез юридическото лице, в чието управление са". До сега обаче все се намираше решение, а от тук нататък как точно МО ще носи моралната и физическа отговорност за живота на летците? С какви пари се измерва техния живот?

В заключение пак ще се отклоня, но забелязвам нещо странно. Поведението на нашата страна спрямо санкциите към Русия и поведението на великите сили пак спрямо Русия. Космическата област я пропускам, тъй като там няма санкции, понеже без Русия никой не може да лети в космоса към международната космическа станция. Но защо и в другите сфери? И защо инициаторите на санкциите, т.е. големите като САЩ и Германия не ги спазват, а само ние - послушковците? Ще дам само по един-два примера за двете страни. През септември (още преди речта на В. Путин пред ООН) американската фирма „Wabtec Corporation" сключи с руската вагонна компания 10 годишен договор за доставка на американския пазар на 1 милион железопътни талиги (върху които се поставят вагоните), като им предоставят конструкторската документация и лиценз за това производство, съгласно американските стандарти. На 04 септември „Volkswagen" откри в Русия завод за производство на бензинови двигатели със среден капацитет 150 хиляди двигателя годишно. Двигателите ще бъдат изработвани изцяло с руски материали и части. Ден по-рано и „Ford" откри завод за производство на двигатели, близо до единия от трите автомобилни завода на Форд в Русия. Инвестицията е за 275 милиона долара. Това са само една нищожна част от инвестициите в Русия през втората половина на 2015г.. Западните информационни агенции отбелязват значително увеличаване на стокооборота между САЩ и Русия след въвеждане на санкциите. Дали не е време да се замислим и ние за интересите на България?

И между другото, във връзка с предстоящите избори, много ми се иска някога да мога да гласувам за кандидат за кмет, който би сключил договор за подобна като икономически ефект инвестиция, а именно като тази от градската програма на Москва: инвеститор на проекта за 5 милиарда рубли (около 67 милиона евро) е немската фирма WTE Wassertechnik Gmbh в завод за производство на 5 хиляди тона годишно натриев хипохлорид - безопасен реагент за очистване на водата. В бъдеще заводът може да произвежда и друга продукция. Открити са нови работни места. След възвръщане на инвестицията 100% от акциите на акционерното дружество ще бъдат предадени в собственост на града.

Интервю на Олга Тенева

 

Няколко европейски държави почетоха паметта на звeрски убитите граждани в Профсъюзния дом на 2 май. След тях уви не бе България

Нощта на 2 септември пред Профсъюзния дом в ОдесаНа 2 септември се навършиха 4 месеца от трагедията в Одеса. На 2 септември все повече европейски страни взимаха участие в „антифашисткия маратон" в знак на солидарност с антифашистката съпротива в Украйна, предаде RT.

Във вторник активисти от Латвия, Португалия, Испания и Италия излязоха на улиците с лозунги срещу украинските власти и европейските политици, проявяващи неонацизъм.

В Германия, Австрия и Полша на паметната дата бяха посветени церемониите и откриването на фотоизложби, посветени на събитията в Дома на профсъюзите в Одеса на 2 май, а също и на хуманитарната катастрофа, разрастваща се до огромни размери.

Сълзите за жертвите бяха в очите на всекиВ Одеса акцията се състоя от 18:00 на Куликово поле, където е Домът на профсъюзите, мястото е станала трагедията. Тази акция се организира от „Гласът на Одеса".

Състоя и флашмоб „Одеса до и след 2 май...", след което в града същевременно с активистите в Харков бяха пуснати в небето черни балони и бяха запалени свещи в памет на загиналите.

В Латвия активистите застанаха в жива верига между посолството на Русия и Украйна, като символ на многовековно братство между двата славянски народа.

Полицията бе безсилна пред гнева на тълпата, поклонила се пред жертвитеВ Дания обществената организация „Група на антифашистите на Дания", организира протестен митинг с искания за обективно разследване на трагическите събития в Одеса на 2 май. В акцията взеха участие представители на политически партии на страната и обществени правозащитни организации.

В Брюксел общоевропейската акция се проведе на площада Люксенбург пред сградата на Европейския Парламент. Участниците държаха черни балони с надпис «Remember Odessa» («Помним Одеса») и снимки от мястото на трагедията на 2 май.

В Берлин в 17:00 до Брандербургската врата се проведе митинг в памет на жертвите в Одеса. Акцията завърши с протестен митинг пред посолството на Украйна в Германия.

В Ирландия се проведе митинг пред посолството на Украйна.

В Португалия, в Лисабон също се проведе акция в памет на жертвите от трагедията в Одеса.

Напомняме какво се случи на 2 май 2014 година,

Открити са останките на 116 души изгорени живиХора противници на киевските власти се бяха укрили в Дома на профсъюзите в Одеса от агресивно настроената тълпа от неонацисти, които подпалиха, разгромиха сградата и избиха невинните хора. Онези, които се опитвали да се спасят от убийците и пожара, са скачали от прозорците, след което били доубивани с бухалки и камъни от неонацистите. Намерени бяха и жертви и с огнестрелни рани.

Изгорелите останки от живи хора

По официални данни от МВР на Украйна обаче, в резултат на атаката на ултрасите цифрата на загиналите е била 48 души, докато според данните на очевидците и доказателствата в Дома на профсъюзите (които буквално на следващия ден бяха заличени - в сградата започна капитален ремонт), числото на жертвите надвишава 100 души.

От украинското ведомство тогава съобщиха, че на мястото на пожара в Дома на профсъюзите са намерени следи от хлороформ, което уж е станало причината за смъртта на 32 души, за 6 души бе посочено, че са загинали от огнестрелни рани, а за 10, че са паднали от прозорците.

Коментар на "Хроники". Много български медии мълчаха за зверствата с живи хора в Одеса. Мълчеше ООН, мълча Брюксел, мълчаха български политици, а тези, които се изказаха - се орезилиха с лъжи и гаври за жертвите. Оказа се, че заслепените от жестокост младежи са привърженици на Степан Бандера - фанатик с наполеонов комплекс, единственият , който подкрепи Адолф Хитлер по време на Втората световна война. Бандеровците сеят ужас с така наречения „галицийски венец”: няколко трупа, навързани около стебло на дърво. Понякога на бебета. Жертвите най-често са били поляци, а цифрата, която сочат историци на умъртвени поляци е 80 000 от бандеровците.

"Хроники" публикува какво се е случило в Украйна, както и какво звучеше от ефира на телевизии с национален обхват. Цяло чудо е, че европейски държави се "събуждат" гневни макар и с 4-месечно закъснение!

 

 
Опълченецът „Гудвин“, когото добре познавам и в чиято информираност няма причини да се съмнявам, съобщава, че на 16 април бойните действия в Донбас се възобновяват с пълна сила. Заместник-министърът на отбраната на ДНР Едуард Басурин заяви, че украинските военни сили са възобновили обстрела по цялата погранична линия и монтират понтонни мостове през Северски Донец.
Владимир Прохватилов*, m.odnarodyna.org. Публикува се със съдействието на сайта ГЛАСОВЕ

карта с местонахождението на украинските войски

„Украинските войски са концентрирани най-вече в района на Донецк и Мариупол, такава концентрация на север няма“, съобщи Басурин в събота, 11 април.

Засега няма. Когато обаче мостовете бъдат готови, те веднага ще се придвижат от северното направление към Луганск.

Такновете, които Полша предостави на Украйна под натиска на САЩ

Съвсем наскоро под натиска на САЩ Полша предостави на Киев 300 танка Т-72, модернизирани според съответните стандарти на НАТО и наречени PT-9Р. Страхувайки се от още по-силно влошаване на отношенията с Русия, ръководството на Полша реши да запази това в тайна

За да прикрият тази сделка, украинските медии започнаха да пишат, че Т-72, съхранявани в складовете ВСУ, ще бъдат модернизирани според стандартите на НАТО в съответствие с полската спецификация. Аксесоарите и документацията ще бъдат полски. Доста неубедително обяснение, като се има пред вид, че украинските заводи просто не са в състояние да поемат такова количество Т-72. Полските танкове ще бъдат предавани заедно с екипажите. Това означава, че за първи път в бойните действия в Донбас официално ще вземат участие сили на НАТО.

Във Върховната рада е внесен законопроект, според който в украинската армия могат да бъдат включвани чужди граждани. Това ще узакони и разшири участието на представители на Алианса и други наемници в боевете в Донбас.

Трябва да се отбележи, че сега въоръжените сили на ДНР и ЛНР получават изчерпателна информация за дислокацията на украинската армия благодарение на въздушното си разузнаване с помощта на безпилотни летателни апарати (БПЛА) като такива от типа Skyhunter или миниатюрни хеликоптери.

В района на Широкино, близо до Мариупол, в продължение на няколко дни вече се водят ожесточени боеве, в които загиват и биват ранявани по няколко десетки души – както от едната, така и от другата страна.

Никой не се съмнява в неизбежността от възобновяването на мащабните военни действия. Киев обвинява ДНР и ЛНР в нарушаване на споразумението от Минск, те обвиняват Киев.

Прехвърлените в Прибалтика 100 единици американска бронетехника (БМП „Брадли“ и танкове „Абрамс“) служат по-скоро за демонстрация на сила. Но опълчението трябва да бъде готово на всичко.

А ако танковете „Абрамс“ се появят в Донбас, всеки опълченец трябва да знае как да се пребори с тези зверове.

За справка:

„Абрамс“ са основата на военната мощ на Америка. Както показват локалните военни конфликти, тези танкове не могат да противостоят дори на съветските ПТС от 60-те години на миналия век. Мощната бронезащита прикрива само предния скат на корпуса и челната част на кулата. Останалото е защитено само от лека броня (20–70 мм) или дори такава липсва. Многопластовата челна броня „Чобхем“ (независимо от дебелината й) може да бъде пробита от съветските ПТС „Свирь“, „Рефлекс“, „Конкурс“, „Корнет“.

Големият брой сложни подсистеми на танковете „Абрамс“ води до честото им авариране. Оттук и неспособността им да изпълняват бойни задачи. Според американските експерти към най-ненадеждните компоненти на „Абрамс“ се числят системата за управление на огъня, радиостанцията и прочее електроника. След силни удари и вибрации по време на бой те трябва периодично да бъдат тествани. Ударените и разбити машини често не могат да се възстановят напълно и се използват за резервни части.

Танковете „Aбрамс“ няма да дадат никакво предимство на украинската армия на бойното поле в Донбас. Характерът на загубите на украински танкове говори за ниските им функционални възможности. Голяма част от унищожените машини са с поразена покривна плоскост в областта на моторното отделение и кулата.

Войната в Ирак показа, че тези зони са слабо защитени при „Абрамс“. Уязвимостта на страничните и задната части също тревожат американците. Например при удар отгоре на кърмата може да се разруши моторното отделение.

Задната част на танка и задната част на кулата, където се намират боеприпасите, са друго слабо място на „Абрамс“.

Реални боеве показват, че бордът и кърмата на танка са уязвими дори само подложени на ударите на ръчни противотанкови гранатомети (РПГ), създадени преди 50 години, а слабо защитените участъци на „Абрамс“ могат да бъдат пробити от лека 30-мм оръдие!

Съществуват още много технически характеристики, които са достатъчно уязвими, за да се направи изводът, че пределът за тази машина е борба със слабо въоръжен противник.

Няма съмнение – ако съвременната американска бронетехника се появи на фронтовете в Донбас, много скоро тя ще стане трофей за опълчението, който ще донесе немалка полза за руските инженери конструктори.

… През последните дни обстановката в Донбас рязко се изостри. САЩ подстрекават хунтата за възобновяване на боевете, въпросът опира единствено до прехвърлянето на необходимото количество войски и военна техника.

Америка бърза заради бързо променящата се геополитическа обстановка.

Все повече страни се стремят към икономическа независимост от САЩ. Англия, Франция, Германия и Италия започват все по-активно да си сътрудничат с Китай, в частност – в банковата сфера. Китай обяви, че до края на годината ще има свой SWIFT. На САЩ не им остава много време, за да създадат желания от тях управляем хаос в Европа. Едва ли повече от половин година. Америка вече си служи с откровен шантаж и заплахи към съюзниците, които обаче не са готови да се превърнат в пушечно месо за нея.

Вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел заяви, че неговото правителство е получило „много ясно“ предупреждение от САЩ: ако ФРГ приеме на своя територия бившия сътрудник на американската агенция за национална сигурност Едуард Сноудън, Вашингтон ще наложи санкции на страната.

Вашингтон заплаши Берлин, че ще преустанови сътрудничеството си с германските спецслужби в областта на антитероризма, ако страната приеме на своя територия Едуард Сноудън. Това пише френският вестник Le Monde, позовавайки се на журналиста Глен Гринвалд, който пръв започна да публикува разобличителните материали на Сноудън.

По думите на Гринвалд вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел е споделил с него, че ако ФРГ приеме Сноудън, Съединените щати ще „престанат да предупреждават страната за предстоящи терористични атаки, за които те знаят“.

Наричайки нещата със собствените им имена, САЩ заплашиха Германия с организирането на терористични актове и майдани. Репетицията вече е направена – немската полиция се оказа неподготвена за Франкфуртския  майдан.

И така, нова кръвопролитна война очаква Донбас. Ще премине ли тя по начертания сценарий: война – примирие – война – примирие? Не е задължително. Опълчението вече доказа, че при определени военни договорки (без да се обръща за подкрепа към „северния вятър“) е в състояние да нанесе пълно поражение на украинската армия дори при числено превъзходство на противника.

Ако се обърнем към опита от Втората световна война, а бойните действия в Донбас се водят с техниката и по методите от онези времена, с успехи, основани на морално-волевото и тактическо превъзходство, може да се похвали само германският вермахт.

Украинците понесоха огромни загуби, които старателно крият. Сега украинските медии заговориха за 50 пъти по-големи поражения от невоенно естество през тази година. Ясно е, че това е прикриване на по-големи щети в Дебалцево.

Появиха се данни за жертви и от страна на чуждестранния контингент.

Според Voenkor.info в самото Дебалцево и при Логвиново под ударите на армията на ДНР и ЛНР са попаднали елитни части на НАТО и частни военни отряди.

Ето списъка с убитите и ранените (стилът на оригинала е запазен):

Военнослужещи от Авиодесантната служба на Великобритания около 20 души;

военни от американските ССО (сили за специални операции) – около 15 души;

френския чуждестранен легион – 10 души;

полски военнослужещи – 10 души;

израелски военни – 10 души;

военнослужещи от Хърватия – 10 души;

Тези хора са загинали под Логвиново, когато се опитваха да пробият обкръжението. Те попаднаха на едно от най-добрите подразделения на армията на Новорусия: Първи казашки полк под командването на Павел Дремов.

Наемниците и натовските войски са загубили:

полския частен военен отряд ASBS Othagо – 394 убити и ранени;

американския частен военен отряд „Грейстоун“ – 180 души;

„Академи“ – 269 души;

прибалтийските жени снайпери – 26 убити;

и накрая, спецчастите от ЦРУ загубиха 25 души.

„Според оценките на военните експерти в украинската армия присъстват до 25% (в цифри – до 2200 души) натовски бойци и други наемници.

Тази информация напълно съвпада с данните от моите източници.

Очаква се в предстоящите боеве чуждестранното участие да е още по-голямо. Очевидно преди тяхното начало, Радата ще приеме закон, позволяващ на чужденци да постъпват на служба в украинската армия. Тоест реално в боевете могат да вземат участие не по-малко от три хиляди чужденци. Голяма част от тях бяха изведени от Дебалцевския котел, както се казва, със съгласието на двете страни.

Сега резултатът ще бъде още по-плачевен. Преди всичко пада Мариупол. Същото развитие на събитията е твърде вероятно и по отношение на опълчението по административните граници на ДНР и ЛНР.

Несъмнено ще се проявят харковските и одеските партизани.

Говорейки за военните възможности на армията на ДНР и ЛНР, не бива да забравяме, че тя не е самостоятелна. Тъй както и самите народни републики.

Те зависят от волята на Кремъл. А как ще се държи Кремъл?

Важно е да се отбележи визитата на Шойгу в Ростовска област и предстоящото посещение тук на командващия на руските военновъздушни сили. Това означава, че военното договаряне е обезпечено.

Ключов момент – създаването на украинско правителство в изгнание под ръководството на Николай Азаров. Това е важна крачка към промяната на конфигурацията на конфликта, стъпка към отстраняването на нацистката проамериканска хунта при запазването на Украйна.

Това е единствената гаранция против продължителна гражданска война, съответстваща на интересите на САЩ. Същественото е, че е време Русия да организира своя собствена „цветна революция“ в Украйна, за да не позволи на американците да я превърнат в територия на социално страдание подобно на Афганистан.

Най-подходящият момент за провеждането на такова мероприятие ще бъде, когато след контранастъплението на донбаското опълчение украинската армия побегне и се разпилее.

Да се осъществи технически това е напълно възможно. В Киев ще дойде на власт правителство на народното доверие, което ще проведе показни процеси срещу нацистите и най-вече срещу одиозните олигарси от типа на Коломойски, ще сложи край на насилието и произвола на картелните батальони, ще прекрати антитерористичната операция (АТО) и ще започне мирен диалог с представители на всички украински територии. Два-три месеца ефективна пропаганда по всички телевизионни канали и украинският народ ще осъзнае своите грешки и заблуди.

За провеждането на такъв спецпроект предразполага и вътрешнополитическата обстановка в Русия.

Либералната опозиция, чието влияние президентът на Русия винаги е отчитал, днес е слаба както никога досега. След убийството на Немцов лидерите на либералите се изтеглиха зад граница. Те разбраха, че може да ги очакват в Русия, и предпочетоха сигурността. Пръв осъзна това Алфред Кох.

Аналогични сценарии набраха скорост и в други страни от ОНД.

На това обръща внимание изключително проницателният блогър „Томас Мор“: В Казахстан убиха либерален опозиционер, роднина на Назърбаев. Явно куклен герой. Така бяха убити лидерите на либералната опозиция на Узбекистан и Таджикистан, намиращи се в Турция. Тоест САЩ освобождават политическото поле за нови фигури, избрани от тях.

Американците освобождават място за удобна за тях опозиция. Това е техен коронен номер. Така беше в Египет. Така бе в Украйна. Такъв сценарий е подготвен и за Русия.

Американците изчистват либералната опозиция и нейното място де факто заемат патриотите националисти. При това по никакъв начин не участват в отстраняването на лидерите на либералите. По много проста причина: патриотичната опозиция, имперците и националистите се намират под жестоката преса на властта.

При всички случаи обаче властта е принудена да се съобразява с възникването на нова политическа конфигурация. Либералната опозиция е отстранена, преторианецът Кадиров – чувствително ослабен. Съдбата на властта зависи от хода на бойните действия в Донбас.

Ако очакваната атака на украинската армия бъде както винаги отбита, опълчението ще се придвижи по-лесно към нови граници, а след това ще бъде грубо спряно с крясъци от Кремъл. В този случай операцията ще бъде злощастно повторение на миналото, а виновен за пролятата кръв на опълчението ще бъде брутният вътрешен продукт. И не е вярно, че това няма да повлияе на неговите стойности… Както и на отношенията му със силоваците. И преди всичко – на отношенията на силоваците към Путин.

Може да се каже, че злото има корен и този корен е самата патриотично настроена опозиция.

Ако не беше тя, нямаше да има пречки по пътя към бъдещия мир в Украйна. Мащабната война в Украйна и граничните райони на Русия отдавна щеше да е в миналото.

Путин е длъжен да разбере това и вероятно го разбира. За това свидетелства неговата ретро заплаха, че ще използва ядрено оръжие, по време на неотдавнашното кримско шоу.

В едно не съм съгласен с проницателния блогър. Руските силоваци и патриоти не са креатури на Запада. А такива, каквито са, те не мислят за политика, а за общо намаление на цените, и по никакъв начин не заплашват Путин.

Стигаме до достатъчно прозрачния извод, че бъдещото настъпление на хунтата в Донбас има всички шансове да бъде последно за нея.

Хунтата може и да издържи, но военните й възможности ще са изчерпани, а ключови територии – например Мариупол – загубени.

Какво ще се случи след очевидното военно поражение на Киев? Вероятно пряк сблъсък между армията на ДНР и ЛНР и руските въоръжени сили, от една страна, с войските на НАТО – от друга.

Западът ще загуби тази битка по една много проста причина: в момента в Европа няма армия, способна да се противопостави на руските въоръжени сили. Също така липсва база за снабдяване и комуникации, за да могат да се водят бойни действия в близост до руските граници. Налице е обаче намерението всичко това да бъде създадено.

Пряк сблъсък на Русия с НАТО и САЩ няма да има най-много още няколко месеца. През цялото време САЩ повишават степента на нажежаване на огъня, като че ли проверявайки руския военен потенциал в бъдеще. Готвеният вътрешнополитически взрив в рамките на републиките от ОНД говори, че Америка практически замисля нова световна война.

Не е трудно да се предвиди изходът от нея. Европа, Русия и част от Азия ще бъдат в руини, а Америка отново ще бъде безалтернативен световен арбитър и хегемон.

Това – ако Русия не приложи своя стратегически ядрен потенциал.

Затова, слава на руските стратегически военни сили – единственият гарант за мир в целия свят!

И – думата на руската стратегия за непреки действия! При ясното разбиране на това, че ако не се справим, съвсем скоро ще започне трета световна война…

--------------

*Владимир Прохватилов e президент на Фонда за реална политика (Realpolitik), експерт в Академията за военни науки.

По материали на „Новые Ведомости“

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 
/КРОСС/ Лидерите на Полша и Прибалтика правят опити да изключат Русия от историята на Втората световна война...
Червеният площад, където германците хвърлиха своите бойни знамена след капитулацията на 9 май 1945 година

Отказът на сегашните лидери на САЩ и техните европейски „спътници" да присъстват на парада в чест на победата в Москва е насмешка над историята, илюстрираща тенденцията към свободна интерпретация на Запада към историческите факти. Това твърди американският журналист Уейн Мадсън в Strategic Culture Foundation.

Според Мадсън, решението на мнозинството страни-членки на НАТО да игнорират покана на Кремъл логично произтича от общата тенденция на западната политика към създаване на облика „изолираната Русия".

Това намира въплъщение не само в информационното поле на равнище официалната риторика на правителствата, но и на равнище реална политика. Експертът обръща внимание на неотдавнашното изявление на бившия шеф на военното разузнаване на Чехия Андор Шандор за „шпионажа" от страна на руски дипломати в Прага. Предаването на тази информацията на медиите е свързана с опитите да се окаже натиск на чешкия президент Милош Земан, нарушил „западния консенсус" по повод бойкота на празничните мероприятия в Москва. Уейн Мадсън изтъква, че представители на опозицията в Чехия вече са заявили намерение да блокират в парламента отиването на Земан в Москва.

Натиск от страна на отделни депутати от Европарламента се оказва и на сръбския президент Томислав Николич, също заявил планове да участва в мероприятията посветени на Деня на победата, го заплашват усложнения по въпроса за потенциалното членство на Сърбия в ЕС.

„Докато Обама и неговите приятели в НАТО няма да отидат в Москва, то гръцкият премиер Алексис Ципрас, искащ репарации от Германия, също ще се присъедини към Земан на Червения площад въпреки бойкота на Алианса. Лидерите на Исландия, Норвегия, Словакия и Холандия също ще си позволят да отидат в Москва" - пише американският журналист.

Той отбелязва, че на фона на призивите за бойкот, в балтийските страни се провеждат редица мероприятия в чест на хората, подозирани за връзки с нацизма. Например в латвийската столица ежегодно се провежда парад в чест на Латвийския доброволчески легион от СС, а в Литва всяка година почитат паметта на колаборациониста Юозас Амбразявичюс, под чието ръководство литовското правителство е взело решение за създаване на концлагер в страната.

Президентът на Евросъвета Доналд Туск и президентът на Полша Бронислав Коморовски също се присъединиха към опитите на своите прибалтийски колеги да изключат Русия от историята на Втората световна война.

Оказвайки натиск над представителите на Южна Корея, Япония, България и Австрия с цел да ги разубедят да се откажат от посещението в Москва, лидерите на НАТО се надсмиват над историята. Подобни действия много напомнят за бойкота от Запада на Олимпийските игри в Москва, оказал се политически безплоден./БЛИЦ

 
В речника на политиците липсва честната дума и това е причината те да се котират високо във властта. България предаде две от своите деца. Предаде ги със необяснимо съдебно решение, предаде ги като български поданици на представител на втората им родина - Полша. В суматохата н предателството едното дете избяга и се скри, но сестра му беше натикана в автомобила и откарана първоначално - в полското посолство, а в последствие - извън страната. Това е изводът, който се налага след като цяла България видя грозната сцена, в която на улицата на Асеновград полицаи и непозната жена теглиха и разпъваха две малки деца, за да ги отнемат от баща им и да ги натикат в дипломатическата кола на полското посолство в България. Непознатата дърпаше момиченцето от ръцете и на присъстващата социална работничка, а полски дипломат наблюдаваше благосклонно и мълчаливо сцената с пищящите деца.

Две деца - момиче и момче, съответно на 8 и 7 години, бяха вкарани насилствено в грозна сцена на отнемане от баща си, за да бъдели изпълнени съдебни решения на полски и български съдилища. А решенията гласят - бащата ги е отвлякъл! Независимо, че майката му е дала Декларация за съгласие да замине с децата от Полша. Тези които твърдят, че държат на голата истина, първо одират кожата й.
Бащата ги е отвлякъл - така е решил полския съд, който логично не е наясно, че има Декларация от майка, със съгласие - те да заминат с баща си.
Бащата ги е отвлякъл - българският съд не си прави труда да проверява всичко около казуса и повтаря решението на полските магистрати.
Родителите на двете деца нямат развод. Липсва и съдебно решение за родителски права и режим на виждане. Децата са с двойно гражданство - българско и полско. Това бе причината полски дипломат да присъства на грозната сцена с пищящите деца, които трябваше да бъдат отведени в полското посолство. Това бе причината и българската дипломация да липсва от срамната сцена, разиграла се на улицата в Асеновград.
България не съдейства да бъде намерен изчезналия Съвестин. Защо трябваше да очакваме българската държава да съдейства при разделянето на децата от баща им - да не бъдат тормозени и всичко да се случи цивилизовано? Нямаме причина да очакваме това от страна на българската държава.

Изборите заведоха дипломат №1 при бащата на двете деца

Събитията по влизането на съдебните решения в сила съвпаднаха с времето на предизборната кампания. А министърът на външните работи, Ивайло Калфин е кандидат за евродепутат от листата на Коалиция за България. Това обстоятелство стана повод Калфин да замине при бащата и да се срещне и разговаря с него. В името на успеха, в името на кампанията.

Как се стигна до тази среща?

На 1 юни в предаването на Нова телевизия "Здравей, България!" намиращият се в отпуск за евроизборите министър на външните работи Ивайло Калфин отговори така по реакцията на МВнР за казуса с децата:
"Тези сцени бяха ужасни - призна Калфин в студиото на Нова телевизия. - Потресаващи са тия сцени. Такива случаи има действително... Между другото, ние направихме доста, вкючително и една от евродепутатките, Маруся Любчева от Коалиция за България за да върне едно от децата - имахме случай на българка и холандец... Сега, нашият сънародник доколкото рабирам е бил осъден, той е нарушил полския закон, когато й е взел децата...
Милен Цветков: Не! Той показа Декларация, с която да извежда децата, паспортите са в него... знаете ли, случаят е граничен а, много странно, българският съд решава в полза на решение на полския съд...
Калфин: Българския съд - аз мога да ви дам такива решения, меко казано от практиката на българския съд, че Външно министерство...
Но ми се ще да кажа, че ако нашият сънародник се обърне към нас, той е загубил едно дело в Полша, не знам дали има възможност да се водят дела, но нашето посолство и Консулската служба биха съдействали изцяло, ако може да се започне някаква допълнителна процедура за оспорване на това решение на съда.
Лора Крумова: Начинът по който са се включили от полска страна, нали има там представител на Консулството, който също е присъствал на баталните сцени там...
Калфин: Това обикновено става, след което са се обадили във Външно министерство на моя заместник, посланикът се е обадил, оплакал се е, че консулът е бил блъскан, той е дипломатическо лице и така нататъка... Заместникът ми Кючюков го е посъветвал по този начин да не продължават и с другото дете. Това очевидно не е начинът да се изпълняват даже и решения на съда. Така че предстои да си говорим с полската страна, така че те са протестирали срещу...
Пред полското посолство имаше мирни протести. Стотици младежи протестираха след скандалната сцена с отнемането на едното дете от баща му. Дипломати от посолството снимаха отвътре с камери протестите... Посланикът е поискал да им бъде осигурена защитата...
Калфин: Според Виенската конвенция, България има задължението когато една чужда мисия е заплашена по някакъв начин, да й осигури охраната. Така че, българската държава го прави това нещо, но много настоятелно ги помолихме в този случай, така, да се свалят от тяхна страна напрежението... Просто, това е нещо, което надали може да бъде приемливо. Това са действително кадри и сцени, в която и страна да станат - реакцията ще е подобна."
Децата бяха разделени на 28 май. На 1 юни Калфин бе в Нова телевизия. Чак след разговора в студиото, Ивайло Калфин разговаря с Тодор Василев в дома му в Асеновград. "Тъй като е в отпуск за кампанията си като водач на лявата листа за евровота, министърът се запознал по-късно с цялата документация по случая, обяснили от екипа му пред в. "24 часа". Калфин отишъл в дома на таткото, за да чуе лично за драмата му и да изрази човешкото си възмущение за начина, по който е отнето детето. Обсъдили и как преживяното се отразява на психиката на децата."
Кандидатът за евродепутат Калфин констатирал по време на разговора, че заради грешката на бащата да не потърси съдействие от българското посолство във Варшава, нещата стигнали толкова далече. Калфин обещал, че със средствата на тихата дипломация, без излишна публичност нещата ще се разрешат.
И как иначе след като след два дни гласуваме за евродепутати?

Защо не вярвам на Калфин...

Защото се допусна чуждо посолство да си развява коня на българска територия и чужди дипломати да участват в тормоз над български деца. Няколко дни след драмата, от МВнР не дадоха отговор или адекватно обяснение за случилото се. Никой от МВнР не изрази каквато и да било позиция.
Калфин е в отпуск, но толкова ли не можаха неговите заместници да извикат посланика на Полша и да го предупредят, че подобно вмешателство и мълчаливо съдействие за тормоз над деца е недопустимо и скандално.
Децата бяха разделени - момче на 7 години избяга и се скри от властта след вмешателството на полски дипломат, който допусна някаква чужда жена да тъпче насила 8-годишно момиче в дипломатическия му автомобил!

Сцената се разигра на 28 май - седмица по-късно нямаше ни звук, ни стон от страна на българското Външно министерство.
Никой от ведомството не извика полски дипломати, за да им изкаже недоволството на българската държава от случилото се? Никой не счете за нужно да обясни на целокупното гражданство защо след като на срамните сцени от 28 май е имало полски дипломат, са липсвали чиновници от МВнР.
Има ли за какво да бъде изразявано недоволство от поведението на полското дипломатическо представителство в София? Полски дипломат съдейства за уличен тормоз над две български деца, само защото децата са и полски граждани. Нима поляците не можеха да намерят начин да се спрат срамните сцени? Срамни, защото в тях две деца пищяха ужасени от насилието, което се извършва върху тях и баща им.
Никой от Външно министерство не реагира адекватно и не показа, че е неприемливо полски дипломати да си позволяват подобно поведение.
Как поляците успяха да отведат едно дете, а другото прогониха в неизвестност, а българите не направиха нищо, за да покажат, че действията на полските дипломати са безпрецедентни и граничат с безобразия?

Българският съд се произнесъл странно, а как реагира българската държава? Заради мекушавостта на Калфин и сие, поляците не само че не бяха информирани и предупредени заради допуснатия тормоз над две деца, но се стигна дотам -полски дипломати да се възмутят и да поискат защита за сигурността си от Външно министерство?
Колкото една майка е родител на децата си, толкова и техният баща им е родител. Колкото две деца са полски граждани, толкова същите две деца се оказаха и български граждани.
Тази сутрин в историята се намеси и Емил Кошлуков, който разговарял с полския посланик за станалото. Оказа се, че вместо да се възмути от поведението на подчинените му при процедурата за влизане на съдебните решения за двата деца в сила - Кошлуков тръгна да съветва бащата на двете деца да изпълнява и да не разсъждава!
Къде го сееш, къде никне - казват старите хора! Нерде кампания за евроизбори, нерде - кланяне пред чужд посланик! Не ни ли стига странното решение на българския съд, не ни ли стига мекушавата позиция на Калфин, та трябва да търпим и Кошлуков да ни показва до колко може да загърбва интересите на един български баща?
Няма друга държава в света, в която да се тормозят пред очите на целия народ две деца като ги отнемат насилствено от баща им, и местен депутат да се появи и да се нахвърли върху поведението на бащата, забравяйки, че иде реч за съдбата на български деца и техните интереси.
Такъв депутат веднага след предаването минава в графата - бивш. Поне така е в други държави, в страни, в които не е ежедневие да се дърпат и тормозят по улиците деца, а бащите им да гледат безсилни, с извити зад гърба ръце.
Във всяка една нормална държава, каквато България все още не е - първо сядат възрастните и с разговор стигат до решение какво предстои и как ще се изпълни. С разговор, а не с легналия пред автомобил баща, който протестира отчаян, че отвеждат децата му с абсурдното обвинение, че ги бил отвлякъл!
Тези дни се оказа, че никой не желае да чуе, че децата са и български граждани като баща си и баща им не ги е отвлякъл, а е заминал с тях след Декларация от майка им, че е съгласна да ги изведе от Полша.
Никой не се интересува от тази Декларация - нито полският консул, нито съдията-изпълнител, а още по-малко пък полицията, министъра на правосъдието, Миглена Тачева и Емил Кошлуков.
Формално съдията-изпълнител изпълни съдебно решение. Стриктно и с полиция. Неформално съдия-изпълнителят допусна опорочаване на процедурата по влизане на съдебните решения в сила, като разреши две деца да пищят, а чужда жена да тегли и разпъва едното, за да го вкара в дипломатическия автомобил.
Неформално съдия-изпълнителят не се спря пред писъците на децата, не се спря пред драмата, която се разигра. Неформално съдия-изпълнителят продължи с процедурата и показа, че не му пука, че деца пищят, че баща им е хванат от полицията с извити ръце, че едното дете избяга, че чужда жена натъпка другото дете в дипломатическия автомобил пред който легна бащата.
Формално, съдия-изпълнителят не успя да завърши процедурата с отнемането на децата, т. е. работата бе свършена много лошо и наполовина. В България, за съдия-изпълнители нарушили права на граждани по време на работата си - санкции няма.
Министър Калфин обеща съдействие на бащата на двете деца, Тодор Василев за решаване на казуса. Обеща го два дни преди вота за евродепутати. Дали ще го изпълни - силно се съмнявам, още повече, че обещания, дадени по време на предизборна кампания са като летен дъжд - вали и отминава...
Министърът на правосъдието бе на косъм да си даде оставката - то, така и така не остана много време да е министър, изборите са на прага, на мандата му се вижда гърба. Обеща оставка Тачева, но не си я подаде... Нормално, за България.
Миков се занимаваше с висши оставки в МВР, а за полицаите, допуснали и съдействали за грозните сцени с децата - даже не се сети да реагира.
Днес трябва да излязат резултатите от проверката на Прокуратурата по случая със срамните сцени с пищящите деца. Отсега е ясно, че прокурорите ще се произнесат витиевато, но в никакъв случай укорително спрямо съдия-изпълнителя и полицаите.
Ширин Местан, съпругата на депутата Лютви Местан и председател на Държавната агенция за защита на детето също инструктира чиновниците си да говорят за проверки по случая. Да не си помисли някой, че бездейства...
Проверките едва ли ще изтрият преживяното от две малки български деца и баща им.
На нас, не ни остава нищо друго освен да попитаме: Имат ли идеали, тези които ги отнемат на другите?
И още нещо: дали в България чистите ръце не трябва да са по-дълги?
 
Улична война в Украйна, откъс от филма за Крим

Гледайте филма "Крим. Пътят към Родината", чийто линк сайтът КРОСС пусна.

/КРОСС/ Руският президент Владимир Путин в интервю за авторите на филма „Крим. Пътят към родината”, който бе излъчен в ефира на телевизия „Россия 1”, разказа как и защо преди година е помогнал на жителите на Крим да решат съдбата си.

Владимир Путин разказва за Крим на журналиста Андрей КондрашовПутин призна, че не веднага е стигнал до идеята за промяна на статута на Крим. „Ние никога не сме мислили да откъсването на Крим от Украйна до момента, когато не започнаха тези събития на Майдана, държавният преврат, – каза руският президент. – Първото, което аз направих е да наредя да бъде направено затворено проучване. Стана ясно, че желаещите да се присъединят към Русия там (в Крим) са 75 % от общия състав на населението. За мен стана очевидно, че ако ние предприемем това, то нивото и броят на тези, които биха искали това историческо събитие да се случи, ще бъдат доста по-големи”.

”Крайната цел бе не превземането на Крим и не каквато и да било анексия. Крайната цел бе това, да дадем възможност на хората да изразят мнението си по повод на това, как искат да живеят в бъдеще. Казвам Ви това изключително откровено и честно. Аз си мислех: ако хората поискат това, значи така трябва да бъде. А как да постъпим по друг начин? Аз никога не бих го направил, ако не смятах, че сме длъжни да постъпим именно по този начин”, подчерта Путин.

Полицай, запален от хвърлен напалмКогато се смени властта в Киев, Русия можеше да обяви въвеждането в бойна готовност на ядрените си сили, призна руският президент в интервюто.

„Разбира се, не можеше да бъде понятно веднага (как ще реагират на присъединяването на Крим към Русия). Затова аз веднага на първоначалния етап на работа бях принуден да ориентирам нашите Въоръжени сили по съответния начин. И не просто да ориентирам, а да дам преки указания”, отбеляза президента.

На въпрос на водещия, дали това означава, че са били въведени в готовност ядрените сили, руският държавен глава отвърна: „Ние бяхме готови да направим това. Не възнамерявахме да продължим, но ни принудиха да го сторим”.

Майка с дете, убити от стрелбата на украинската войскаТой допълни, че „е разговарял с колегите си и им е казал, че това (Крим) е наша историческа територия, там живеят руснаци, които са се озовали в опасност и ние не можем да ги изоставим”. „Не ние извършихме държавния преврат, това сториха националистите и хората с крайни убеждения, – продължи Путин. – Вие ги подкрепихте. Но къде се намирате вие? На хиляди километри? А ние сме тук, и това е нашата земя! Вие там за какво искате да се борите? Не знаете? А ние знаем. И ние сме готови на това”.

„Ето това е честна и открита позиция. И затова аз не смятам, че у някого е имало желание да разпалва световен конфликт”, каза руският президент, като отбеляза, че е бил подготвен „за най-неблагоприятното развитие на събитията”.

Андрей Кондрашов, автор на филмаПутин нарече САЩ „реални кукловоди” на Майдана. „Ситуацията беше такава, формално опозицията в Украйна беше поддържана от европейците, но ние знаехме прекрасно – не просто си давахме сметка, а знаехме, че истинските кукловоди бяха нашите американски приятели. Те помагаха на националистите да направят бойни отряди – подготовката се осъществяваше в Западна Украйна и в Полша, отчасти в Литва. Как постъпиха нашите партньори? Способстваха за извършването на държавен преврат, тоест започнаха да действат от позицията на силата”, каза Путин.

Организаторите на държавния преврат в Киев миналата година имаха намерение физически да отстранят Виктор Янукович, който тогава заемаше поста президент на Украйна, каза още Путин.

„Аз поканих в Кремъл ръководителите на нашите специални служби и министерството на отбраната и поставих пред тях задачата да спасят живота на украинския президент, иначе те просто биха го унищожили”, каза Путин във филма „Крим. Пътят към Родината”, излъчен по телевизия „Россия 1”.

Вечерта на 21 февруари 2014 г. Янукович съобщил по телефона на Путин за плановете си да участва в регионалната конференция в Харков, разказа още руският президент. „Няма да крия, аз изразих гледната си точка, че в такава ситуация е по-добре де не напуска столицата, – продължи той. – След това той (Янукович) ми се обади и каза, че все пак е решил да пътува. Единственото, което му казах е да не извежда силите на реда допълнително. „О, да, да, аз разбирам това прекрасно”. Замина и изведе всички сили на реда!”.

През този ден опозицията превзе президентската администрация и правителството. „След това, вече на 22 февруари, Виктор Фьодорович ми се обади отново. Каза, че се намира в Харков. Искаше да се консултира и да поговорим по повод развитието на ситуацията, – продължи Путин. – Аз, разбира се, му казах, че съм готов, където му е удобно”.

В същото време постъпи информация за подготовката не само на залавянето на Янукович, но и на неговото физическо отстраняване, отбеляза Путин. „Ако него го нямаше, то на силите на опозицията би било по-лесно да разрешат задачите, които са си поставили”, поясни той.

Путин предложил на Янукович да се срещнат в Ростов и изразил готовност да отиде там. Скоро обаче охраната на Янукович му съобщили по телефона, че не могат да излетят. „По-късно разбрахме, че в това време вече са стреляли по кортежа на Янукович и по генералния прокурор Пшонка и са ранили един от охранителите му, – разказа Путин. – Тоест, към този момент вече е бил извършен държавният преврат, и всъщност е започнала операцията по залавянето и унищожаването му от опозиционните сили”.

Янукович пристигнал в Крим. „Нашите служби за радионаблюдение водеха кортежа му. Ние всеки път регистрирахме местонахождението му по маршрута. Но, когато ми показаха картата, ми стана ясно, че той скоро ще се озове в засада. Още повече, според данните, с които разполагахме, там бяха поставени картечници с голям калибър, за да не разговарят дълго”, разказа Путин. Това се случило в навечерието на 22-ри срещу 23-ти февруари.

Войник на националното опълчение извлича труп на убит цивилен от улицата„До охраната (на Янукович) е стигнала информация, че не трябва да продължават напред. Но до там, както изчислихме с помощта на технически средства,ние се подготвихме да го вземем направо от Донецк, по суша, по море и по въздух”, продължи руският президент. Но Янукович не поиска да дойде в Русия и замина за Крим. Още няколко дни, докато събитията, свързани с преврата се развиваха, той се намираше на територията на Украйна.

„Наистина, няколко дни след това, когато стана ясно, че вече няма с кого да се договаря в Киев, той помоли да го изведем на територията на Русия”, каза Путин.

„Това, че ние спасихме живота му, живота на членовете на неговото семейство, смятам, че е благо, благородно дело”, каза руският президент. „Аз не искам да давам оценка на работата му. Той каза: „Аз не  мога да подпиша указ за използването на оръжие. Ръката ми не се вдигна”, каза Путин, като добави: „Можем ли да го съдим за това? Не знам. И не възнамерявам да го правя. Не смятам, че имам правото да го правя. Добро ли е това или лошо – последствията от бездействието са тежки. Това е очевидно”.

Руският държавен глава констатира, че в Крим за разоръжаването на украинските части са били изпратени сили на ГРУ (Главното разузнавателно управление – бел.р.).

НаМайдана националистите криели лицата си зад маски„За да бъде блокирана и разоръжена група от 20 хил. души, добре въоръжени, е необходим определен набор от личен състав. И не просто по количество, но и по качество. Нужни бяха специалисти, които могат да правят това. Затова аз дадох нареждане и указания на Министерството на отбраната, няма какво да крием, във вид на засилена охрана на нашите военни обекти в Крим да прехвърлят там спецподразделенията на Главното разузнавателно управление и силите на морската пехота и десантчиците”.

По думите на руския президент, в това време е имало много обаждания от страна на западните лидери. „Имаше много обаждания, нашите американски колеги, когато разговаряхме, направо говореха за това, че ние блокираме украинските военни подразделения. Аз казах, че военни подразделения вече няма, има само група от хора, военнослужещи. Те бяха без оръжие и не бяха заплашени с нищо, и ние ще направим всичко възможно, за да няма никакви ексцесии, свързани с използването на оръжие. Но това вече не са въоръжени сили, това е нещо друго”, отбеляза Путин.

Руският президент коментира и санкциите срещу Русия. Според него, те трябва да бъдат въведени по отношение на тези, „ които осъществиха държавния преврат и на тези, които им помагат”.

„Ние действахме в интерес на руснаците и на цялата страна. Да заменим това за пари, да заменим хората за някакви блага, да разменим хората за възможността за сключване на някакви договори или банкови преводи – това е абсолютно недопустимо, – подчерта Путин. – Това не означава, че ние не трябва да уважаваме, да речем, международното право и интереса на нашия партньор. Но това означава, че и всичките ни партньори трябва да уважават Русия и нейните интереси”.

Линк към филма с участието на Путин:

ВИДЕО

Кадрите са взети от филма "Крим. Пътят към  Родината"

 

● София пак проспа раждането на геополитическия слон Русия – Германия (- Франция) върху руините на ЕС ● Евразийската многоглава ламя ще катурне САЩ от световния трон

Малко на шега ще започна с това, че винаги ми е правило впечатление, че основните арийски белези за чистата германска раса, които хитлеристите изреждаха бяха: нордически тип, светлокоси, сметлооки… и разбира се, напълно съвпадаха с основните белези на руснаците. Тогава, по време на Втората световна война, някой с пълно право би изкоментирал – сбиха се арийците! Шейсет години по-късно, нещата са се извъртяли на 180 градуса и в съвсем обозримото бъдеще на нашата цивилизация вече ясно се вижда смяната на караула – започва да се изправя колос, какъвто светът не помни и пред който залязващата американска империя скоро ще козирува…

Тия дни, Джордж Фрийдман, шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас, чийто аналитичен капацитет особено много ценя, публикува статия в която отчаянието от мрачното бъдеще на Америка, дори не е прикрито. Нещо повече, развивайки глобалната си геополитическа хипотеза, Джордж, който не държи обезателно да посещава на място страни за които пише, този път е тръгнал да овършее Балтийско-черноморската дъга, „санитарен кордон”, известен като Интермарум, в това число Полша и Румъния.

Какво накара Фрийдман да напише може би една от най-острите си критики срещу политиката на Вашингтон, че и да се грабне за да прекоси половината планета за да провери на място катастрофичната си хипотеза? Като здравомислещ човек, разполагащ с огромна база-данни от същинска информация, занимаващ се с задълбочени анализи, а не с манипулация и про-имперска пропаганда, остинският аналитик, не е заслепен от собственото си красноречие, подобно на вашингтонските политици. Няма съмнение, че за него възможността от сгромолясването на империята САЩ е съвършено реална. Това разбира се, не е новина за онези, които следят геополитическата ми страница, но за да не съм голословен ще цитирам самия Фрийдман:
„Най-големият ужас за американците не трябва да е Китай или АлКайда. А амалгамизацията на технологиите от европейския полуостров с природните ресурси на Русия. Това ще породи сила, която е в състояние да заплаши американското превъзходство. Това е което се случи през ХХ век. Германо-руският съюз, колкото и на ранен и неафиширан етап да е, трябва да развълнува Съединените щати.”

Впрочем, нека оставим Джордж Фрийдман при напълно основателните му страхове и неприязън към Европа, превърнала се набързо в статията му в „европейски полуостров”(вероятно на суперконтинента Евразия) и да видим за какво точно става дума.

Открай време отношенията между Германия и Русия са сменяли редовно полюсите си водейки не един и два пъти до грозни и трагични събития в общата им история. Не върхът, а най-огромното падение в този смисъл беше сблъсъкът им през Втората световна война. Но като споменах за обща история, дори и най-повърхностен поглед би показал на всеки наблюдател, че развитието на двете европейски суперсили в голяма степен е било паралелно и много сходно, дори когато са били в антагонистична опозиция. Същият преглед би показал, че взаимната подкрепа, която са си оказвали през столетията е била много съществена и стратегически определяща. Ако за миг си позволим романтичен прочит на историята не можем да не отбележим, невероятното привличане между двете нации-държави, ако и през целия двайсти век да не са били никога в една коалиция, а винаги във вражески такива. Времето след падането на Берлинската стена обаче е дълбоко белязано със изключителна геополитическа и стратегическа близост от която, който може да гледа е видял израстването на новата яка стоманена ос Берлин-Москва. Да ви припомня напосоки някои от събитията, тенденциите и фактите от последните години:
• Германия и Русия имат интензивен обмен на политическа, икономическа и културна основа. Русия гледа на Германия, като на своя основен европейски партньор, като самата е изключително важен търговски партньор на Германия.
• Германия и Русия се кооперираха за изграждането на газопровода „Северен поток”, независимо от огромните критики и обструкции на другите европейци срещу Германия.
• Много германци, особено източните имат отлични познания за Русия, а немският език е твърдо на второ място по изучаване в руските училища, конкурирайки английския. През 2005 г. бе подписана германо-руската декларация за „Стратегическо партньорство в образованието, изследванията и иновациите”.
• Германия има тежка индустрия с големината и капацитета, достатъчни за да модернизират инфраструктурата на Русия. Тази визия е в основата на програмата за модернизация, която стартира президента Медведев. Русия на свой ред има необятни природни ресурси които са от жизнен интерес за германската икономика.
• Именно Германия бе решаващият фактор за включването на Русия в групата Г-8.
• Германският банков гигант Дрезднер банк е тясно оплетен с най-голямата руска фирма Газпром.
• Германия, заедно с Франция от една страна и Русия от друга се противопоставиха на поканата за приемането на Украйна и Грузия в НАТО при срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Като резултат двете бивши съветски републики не получиха очакваната покана от НАТО.

Буксуването на ЕС, заедно с безобразията на чиновниците от ЕК от доста време притесняват германците, но дълговата криза на Гърция, провокирала срива на еврото послужи като повод за безпрецедентни вълнения и протести срещу ЕС в Германия. За първи път след Втората световна война германците демонстрираха напълно оправданото си самочувствие на европейска суперсила ведно с нежеланието си да мъкнат Европа на гърба си. Емигрантският проблем изскочи като първа точка от германския дневен ред. И още веднъж за първи път, стана очевидно, че Германия не изпитва никакви сантименти към ЕС във вида в който съществува. Образно казано, германците загърбиха Европа и без да се притесняват се обърнаха публично на изток.

Къде е другият голям в Европа в тази картинка? В тази ситуация Франция няма особено голям избор от полезни ходове. Великобритания в Париж открай време е гледана като американски агент в Европа. Другите европейски икономики са или малки или разклатени. Основният френски ресурс и взаимодействие винаги е бил насочен към Германия. Въобще няма да коментирам жадния френски поглед към руските ресурси. При това положение петлите очевидно са решени да загърбят мегаломанските си сантименти и да играят стриктно прагматично – удължавайки оста Москва-Берлин и до Париж с което ще си спечелят статута на член-основател на новото хипер-гигантско евразийско образувание – и да станат една от главите на новата геополитическа ламя. Аз, например, бих допуснал без особен риск от грешка, развитието на този актуален сценарий и към Пекин, но това е вече друга история…

Какво правят в случая американците? Според Джордж Фрийдман – нищо не правят – поне нищо смислено. Но той и мнозина трезви наблюдатели оттатък океана трескаво търсят изход от смъртоносната за империята САЩ развръзка. Според тях изходът е в интензивна подкрепа за Интермарум – Балтийско-черномоската дъга предвождана от Полша. Отново ще цитирам Фрийдман:
„…Истината е в Интермарум – Полша, Словакия, Унгария, Румъния и може би България – който представлява алиансът на това поколение. Той ще блокира руснаците, ще ги отдели от германците и вежливо ще ограничи Турция в проникването й в югоизточна Европа… За мен, подкрепената от САЩ Полша, пазеща Северно-европейската равнина, Словакия, Унгария и Румъния, пазещи подстъпите към Карпатите, ще предотвратят, това от което Съединените щати трябва да се боят най-много – съюзът между Русия и Германия плюс Западна Европа. Ключът е … Интермарум.”

Казано е „Блажени са верующите!”, на български език – „Гладна кокошка – просо сънува”. Това, че интермарумът щял бил да спре инвазията на Турция към европейския югоизток е толкова смехотворно, че ще го оставя без всякакъв коментар. А това, че Полша ще се заеме да пречи на съюза Германия-Русия, па макар и с усилена американска помощ е повече от съмнително.

Ще се изненадам много ако поляците не са си научили урока по история. Да си между Германия и Русия в географията е зла, трагична участ. Но да си срещу Германия и Русия е признак на нелечимо суицидално разстройство.

Очевидно, Джордж има нужда да се поразходи между Прибалтика и Черноморието, за да научи, що е то Румъния, Словакия или пък Унгария и както сам се изразява, „и може би и България”….

 

Голямо лъгане падна в парламента, когато вицепремиерът Симеон Дянков излезе на трибуната да обяви смените във властта.

Голямо чакане падна и администрацията на Народното събрание да пусне стенограмата от този ден, когато като извънредна точка в дневния ред влезе „смените във властта”, но както се казва: никога не е късно...

Вицепремиерът Симеон Дянков

Припомням, че докато вицепремиер, зам.-председател на парламента и депутати повтарят като мантра, че министър-председателят Бойко Борисов е в Полша – той, само на 5 километра от парламента се бе отдал на разглеждане на Атомния реактор на БАН!

Единствената медия, която хвана управниците в лъжа на момента бе телевизия Канал 3, с реалити схемата, която наложи уникално там Сашо Диков и репортерите й. Вечерта на 19 май, в НТ СКАТ, водещият Велизар Енчев също отбеляза криенето на премиера - нито една друга медия не обърна внимание върху това неуважително отношение на правителството на ГЕРБ към останалите свои колеги в парламента.

Има ли парламент в друга страна-членка на Европейския съюз, в който да се лъжи и маже така безпардонно и арогантно? Отговорът е „няма”... Оставям изводите за случилото се за пореден път подигравателно и неуважително отношение към народните представители от хората на ГЕРБ, на читателите на сайта „Хроники”.

Оказа се, че освен Дянков и депутати от ГЕРБ твърдяха, че министър-председателят Бойко Борисов е извън страната. Точката със смените е включена извънредно в дневния ред

Премиерът Борисов в БАН

на парламента, а премиерът по стар обичай – не се появи пред народните представители, за да даде обяснения за това, което се случва.

Такъв цирк парламентът отдавна не беше виждал – премиерът да се крие, негови съпартийци, /къде умишлено, къде спонтанно/ твърдяха, че той е зад граница! А Бойко Борисов бе на 5 километра от сградата на Народното събрание и изобщо не бе преминавал Граничния контролно-пропусквателен пункт!

Преди време писах за безпардонността, която съпътства действията на парламентарното мнозинство на ГЕРБ, днес, тук, с документални доказателства от стенограмата на заседанието на парламента от 19 май, научаваме, за всички слабости и кривици на правителството на Борисов, както и затъването на икономиката, по което работи усилено икономическо-финансовият екип на управниците.

Ето по-скандалните реплики от цирка, разигран на 19 май в залата на Народното събрание:

МАЯ МАНОЛОВА (КБ): Уважаеми господин председател, естествено, че възразяваме срещу включването по този начин на подобна точка в дневния ред на парламента. Започва да ви става навик да нарушавате правилата и започва да изглежда доста нахално, когато сериозни въпроси се претупват без обяснения и се включват като извънредни в дневния ред на Народното събрание.

Кое му е извънредното на това решение, което трябва да вземем? Кое е чрезвичайното обстоятелство? Ние тук не избираме и не сменяме управител на „Плод и зеленчук”, а министър и е необходимо най-малкото да се спазват правилата.

При цялото ми уважение към господин Дянков, но не е той човекът, който трябва да дойде и да обоснове тази промяна...

..................................................

... Това е работа на премиера. Това е работа на премиера! Така или иначе премиерът назначава и уволнява, нормалната практика е да дойде тук и да обясни пред Народното събрание. Защото всички чухме сутринта, че му били симпатични и харесвал и двамата, но харесвал повече единия, че работите били хубави, но не достатъчно хубави. Да дойде тук и да каже кое не им е достатъчно хубавото на тези сектори в правителството, за да може парламентът да вземе информирано решение. Не ви ли е обидно на вас...

РЕПЛИКИ ОТ ГЕРБ: Не, не е!

МАЯ МАНОЛОВА: ... че премиерът се държи като дружинен ръководител на Народното събрание (реплики от ГЕРБ), а председателят на парламента по този обиден начин, по който извънредно се включват точки в седмичната ни програма? Поне изчакайте да минат 24 часа – да се осмисли това предложение, да се чуят аргументи и тогава да се обсъжда.

Така че възразяваме срещу включването на тази точка в дневния ред по този начин. Изчакайте 24 часа до внасянето на проекта за решение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ АНАСТАС АНАСТАСОВ: Благодаря.

Госпожо Манолова, изключително и само в правомощията на премиера, съгласно Конституцията на Република България, е да решава кои да бъдат членове на Министерския съвет. Неговото предложение е пред мен, то е подписано от него. В Конституцията пише: ”по предложение на министър-председателя”. Никъде не пише, че той трябва лично да се яви. В момента господин Борисов отсъства от страната, така че функцията на премиер на страната се изпълнява от вицепремиера Дянков.

Мисля, че от това по-ясно няма как да го кажа, а дали ситуацията е извънредна или е изключителен случай, мисля, че липсата на министър на едно министерство, и то такова – изключително важно за Република България, е от съществено значение за управлението на това министерство. Така че благодаря за възражението.

........................................................

ЗАМЕСТНИК МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ СИМЕОН ДЯНКОВ: Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! От името на премиера господин Бойко Борисов бих искал да прочета това проекторешение. Както току-що се каза, от днес премиерът е на официално посещение в Полша и аз временно изпълнявам тези функции.

....................................................

Тук следва да обърна внимание върху фактите, къде е членувал за допълнителни суми към заплатата си следващият министър на транспорта: Член е на Надзорния съвет на Националната здравноосигурителна каса, на Одитния комитет на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение” – все места,   от които месечно е бил уреден да прибира добри суми към заплатата си на зам.-министър на транспорта.

Официално целокупният народ бе излъган, че министърът на транспорта Александър Цветков си отива по лични причини, реално – причините се оказаха съвсем различни. И това стана ясно именно в дебата, който се проведе в парламента на 19 май, дебат, който „Хриники” публикува, за да са наясно читателите му как се лъже на едро и как нищо не се случва освен срутване на държавата...

Тежките реформи в сферата на българските железници, предстоящото вземане на заем от Световната банка за БДЖ, сериозното изоставане на Оперативна програма „Транспорт”, за която е отговарял не друг а посоченият за бъдещ транспортен министър Ивайло Московски.

Вицепремиерът Симеон Дянков, който вече насериозно се взема на бъдещ министър-председател демонстрира блестящо усвояване на лексиката на премиера Бойко Борисов:

ЗАМЕСТНИК МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ СИМЕОН ДЯНКОВ: Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Уважаеми господин Казак, само един факт за тази програма „Еврофондове”.

Досега – след година и половина, при управлението на партия ГЕРБ и това правителство, над 20 пъти се е ускорило усвояването на фондове в програма „Транспорт”. (Силен шум и реплики от КБ.) Над 20 пъти! (Шум в залата.)

Каква е оценката за вашето управление при положение, че ние вече над 20 пъти сме по-добре от това, което вие сте направили? (Реплики от КБ.) Двадесет пъти!

И не само това. Ние искаме тази промяна, за да можем да сме 50 пъти по-добри, 100 пъти по-добри от вас! И ще го направим! (Шум и реплики в залата.) Благодаря. (Ръкопляскания от ГЕРБ.)

Наглостта на някои депутати от ГЕРБ стига дотам, да питат от трибуната: Уважаеми господин Костов, искате премиерът да даде детайлни обяснения защо сменя министри. Разчитате на това, че българският народ и тук присъстващите колеги имат много кратка памет. Защото аз добре си спомням, когато сменяхте министрите Евгений Бакърджиев, Александър Божков (Бог да го прости!), Валентин Василев и така нататък, и от Вас искаха също обяснения, но Вие мълчахте. Стигна се дотам, че вашият президент да Ви каже култовата реплика: „Иване, кажи си и ще ти олекне!”. Вие пак замълчахте. Е, на какво основание сега искате на Вас да Ви се дава обяснение?!

Налага се на Дянков да му бъде припомнено следното:

ДИМЧО МИХАЛЕВСКИ (КБ): Уважаеми господин председателстващ, уважаеми господин вицепремиер! Съжалявам, че го няма министър-председателя. Ние наистина искахме да чуем от Вас каква е мотивацията за смяната на министъра на транспорта, защото лично министър-председателят заяви, че това е недоброто управление на еврофондовете.

Искам обаче преди това да Ви обърна внимание, че усвояването на еврофондовете и оползотворяването за нашата страна, господин вицепремиер, не може да бъде Ваше лично постижение, защото то е Ваше лично задължение...

... Когато давате примери на бившия министър-председател господин Костов, бъдете коректни, защото проектът Пловдив-Свиленград не е започнат от вас и не е за първи път от вас. То е дело на няколко български правителства. Вярното обаче е, че за първи път при вас провалихте този проект и загубихте 100 млн. евро финансиране от ИСПА и в момента правите така (ръкопляскания от Коалиция за България), че искате да натоварите Оперативна програма „Транспорт” с 200 милиона за оставащия участък, който по ИСПА струваше 100.

Аз ви казвам: ако това ви е аргументацията в главата, тогава вашите управленски решения са много спорни, защото вие не знаете какво става, не знаете къде отивате. Както един мой колега каза: „Хаос в главата, маркуч в ръката!”. Благодаря ви.

СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ (КБ): Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители, уважаеми господин вицепремиер!

... за пореден път министър-председателят на страната бяга от своята отговорност и от своите права на министър-председател. Когато прави промени в кабинета, не се явява, а изпраща вицепремиера господин Дянков, който очевидно все повече се вживява в ролята на бъдещ премиер. Това не е наш проблем, това е проблем на министър-председателя, който тази сутрин половин час вися на телефона на една национална телевизия да обяснява мотивите за смяната на министъра на транспорта, на Христина Митрева и на други, но не дойде в Народното събрание да ги каже! И както винаги се държа като шоумен, а не като премиер на Република България. Защото мотивите, които прозвучаха, бяха смехотворни...

... Ако истинските мотиви бяха проблемите в транспортната политика или бавното усвояване на средствата от Оперативна програма „Транспорт”, премиерът би трябвало да направи тази смяна през декември миналата година. И не само тази смяна. Защото тогава председателят на Европейската комисия господин Барозу отправи писмо до министър-председателя, в което каза: „Имате огромни проблеми, специално по две оперативни програми – „Транспорт” и „Околна среда и води”, където – в писмото се казва – усвояването е близо 1% от общия обем средства.”

... Отказахте се от нисколихвен заем от японската Банка за развитие за два контейнерни терминала във Варна и в Бургас. Това създава риск България да бъде заобикаляна все повече и повече в международните транспортни коридори. Вместо това се готвят концесии, нагласени концесии – искам да подчертая – за пристанище Бургас, където всички знаят, че условията са за собствениците на „Български морски флот”, и за пристанище Варна, където на най-големия български индустриален клъстер, който произвежда в Девня и експортира, ще сложите на входа една „тапа”, която ще рекетира производителите – това е, което се прави досега! Очевидно ще продължи да се прави...

... Вероятно господин Цветков някъде нещо не е изпълнил от указанията, дадени от министър-председателя – не тези обаче, които се декларират публично, а тези, които се казват на четири очи и задкулисно. Това е истинската причина за неговата смяна!

И за другите смени, които нашумяха вчера, не са истинските мотиви тези, които се обявяват. Двеста милиона била по-малко събираемостта на осигурителните вноски в НОИ и затова Христина Митрева била освободена. Глупости! Глупости, че това са мотивите! По тази логика, господин Дянков, премиерът трябваше Вас да Ви уволни още миналата година юли, защото Вие предложихте бюджет, в който трябваше да има нулев бюджетен дефицит, а м. юли 2010 г. прогласувахте бюджетен дефицит, който беше близо над 4% от брутния вътрешен продукт. Там разликата, несъбираемостта е много по-голяма – 2 млрд. лв. Нали Вие, господин Дянков, обещахте, че само от връзването на кабели между митница и други агенции и защото ще спрете да крадете, за разлика от лошата тройна коалиция, ще съберете 2 млрд. лв. повече. Събрахте 2 млрд. лв. по-малко. Разликата е 4 милиарда. Питам за пореден път: къде е фискалният резерв, който ви оставихме?

МИХАИЛ МИКОВ (КБ, от място): Откраднаха го, къде е!?

СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ: Тези дни Българската народна банка обяви, че е паднал на 4 млрд. 176 млн. лв. – под санитарния минимум. Питам: къде са 4 милиарда, изхарчени за две години? За какво, кой е видял големите ползи?

Премиерът казва: „Строим магистрали”. Много хубаво, че довършвате проекти, които започна предишното правителство (реплики и възгласи от ГЕРБ), както е „Люлин”. Дори министър Плевнелиев в „Панорама” в петък призна, че 114 км магистрали са построени и пуснати в експлоатация от предишното правителство – срещу 20 км. „Люлин”, 40% от които са построени в предишния мандат. (Реплики от ГЕРБ.) Само че вие довършихте тези 20 км магистрала с оскъпяване от 120 млн. лв., магистрала 9 млн. евро на 1 км.(Реплики от ГЕРБ.) Никой не обясни защо е това оскъпяване, по какъв начин?

Най-знаменателна обаче остава фразата:

Ама, господин Казак, ама да бяхте накарали вашия лидер да дойде тук, пък да прави закони и да прави политики, а не да искате министър-председателят да бъде тук, когато той е в командировка (смях и оживление в Коалиция за България), когато той наистина прави политики.

Казва я депутатка от ГЕРБ,Снежана Дукова, а днес, като чета революционния плам, с който защитата Бойко

Депутат Снежана Дукова

Борисов единственото, което ми идва наум е да се развеселя!

А ето и стенограмата с дебата по оставките, със малки съкращения:

{edocs}cmeni-1.doc,600,400,link{/edocs}

Публикувам я, след като изчаках администрацията на парламента да благоволи да я пусне с повече от седмица закъснение. Публикувам я, за да се чете и знае как ни управляват и какво се случва в парламента...

И все пак: кой кого направи за смях: премиерът своите депутати, или всички от ГЕРБ колегите си от парламента?

 
Русия просто не можеше да остане вечно в кръгова отбрана – играчите около нея бяха прекалено силни. Путин трябваше да демонстрира на света руската мощ и той го направи. Използвайки ресурсите от износа на енергоносители, слабостта на Европа и ангажирането на САЩ в Близкия и Средния Изток, той съумя да създаде впечатление за усилваща се мощ на Русия.

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1566-otgovorat-na-moskva-na-ukrainskoto-predizvikatelstvo

Обама е готов да воюва или създава хаос като сменя правителства със страни с природни ресурсиСлед разпадането на Съветския съюз Русия се примири с реалността, че държавите от бившия Варшавски пакт ще бъдат абсорбирани от западната икономическа и политическа система. В същото време Москва разчиташе, че постсъветските републики ще останат неутрални и ще формират своеобразна буферна зона. Вашингтон и съюзниците му обаче отричат наличието на подобни договорености. Така или иначе, всички тези спорове губят значението си, в резултат от това, че докато по време на студената война границите на НАТО бяха на 1600 км от Санкт Петербург, сега са само на 160 км от града.

Така, в „буферната зона” се оказаха само Беларус и Украйна. Разстоянието от Москва до най-близката до нея точка на украинската граница е около 480 км. Ако Беларус и Украйна бяха членове на НАТО, Смоленск, който в миналото беше разположен дълбоко навътре в Съветския съюз, би се превърнал в граничен град. В своята история Русия винаги се е защитавала, разчитайки на големите разстояния. Тя се стреми да измести границите си колкото се може по на запад и тази стратегическа дълбочина обикновено отблъсква потенциалните агресори, или пък, както се случва с Хитлер и Наполеон, ги унищожава. Загубата на Украйна като буфер по западното направление лишава Русия от тази дълбочина и я превръща в заложник на намеренията и възможностите на Европа и САЩ.

На мнозина на Запад, тези руски страхове биха се сторили архаични. Никой не възнамерява да нахлува в Русия и никой не може да завоюва Русия. Всъщност, макар подобен подход да изглежда разумен, на практика той е прекалено опростен. При анализа на заплахите, намеренията не играят сериозна роля. Просто, защото могат много бързо да се променят. Впрочем, същото се отнася и за възможностите. Действията на САЩ през Първата световна война и на Германия през 30-те години на ХХ век показват колко бързо се променя всичко. През 1932 икономиката и армията на Германия са в руини. През 1938 тя вече е доминиращата военна и икономическа сила в цяла Европа, а през 1941 германската армия стига до предградията на Москва. През 1916 президентът на САЩ Удроу Уилсън провежда антивоенна кампания в страна, която на практика не разполага с армия. На следващата 1917 обаче той изпраща над един милион американски войници в Европа.

Руският подход е адекватно песимистичен. Ако Русия изгуби Беларус или Украйна, губи стратегическата си дълбочина, която е основният залог за успешна отбрана на ключовите територии на страната. Ако намеренията на Запада не са враждебни, защо той подкрепя трансформацията на режима в Украйна? Разбира се, причината може да е привързаността му към либерално-демократичните ценности, но от руска гледна точка Москва би следвало да търси зад това далеч по-зловещи мотиви.

Освен от хипотетична инвазия, Русия е загрижена и за последиците от присъединяването на Украйна към Запада и потенциалното напрежение в различни части на Руската Федерация. През 90-те години бяха предприети няколко опита за отделянето на различни региони от Русия. Чеченците например предприеха въоръжен метеж, чието по-нататъшно развитие е добре известно. По същото време се говореше за отделянето на Карелия и далекоизточните руски региони.

Това, което изглеждаше възможно по времето на Борис Елцин обаче, се възприема като абсолютно недопустимо при Владимир Путин. Стратегията, избрана от Путин, предвижда постепенното макар и ограничено укрепване на руската мощ, представяйки този процес като нещо много по-голямо. Русия просто не можеше да остане вечно в кръгова отбрана – играчите около нея бяха прекалено силни. Путин трябваше да демонстрира на света руската мощ и той го направи. Използвайки ресурсите от износа на енергоносители, слабостта на Европа и ангажирането на САЩ в Близкия и Средния Изток, той съумя да създаде впечатление за усилваща се мощ на Русия. Путин сложи край на сепаратистките настроения вътре в страната. Той съдейства за формирането на управляващите режими в Беларус и Украйна, оставяйки им достатъчна вътрешна самостоятелност при условие, че провеждат устройваща Русия външна политика. Впрочем, Москва отиде още по-далеч, демонстрирайки новите си възможности в Близкия Изток и, в сирийския случай, дори създаде впечатление, че е принудила САЩ да променят стратегията си.

Не е съвсем ясно, какво точно се случи в Киев. Разбира се, там действаха много организации, подкрепяни от САЩ и ЕС, чиято цел беше реформирането на управлението. Без значение е, дали тези организации са свързани с подготовката на въстанието срещу президента Виктор Янукович, както твърди Москва, или въстанието бе резултат от по-мощно вътрешно движение, което просто е обединило усилията на всички тези групи. Фактите са, че Янукович отказа да подпише Споразумението за асоциация с ЕС, след което започнаха демонстрации, проля се кръв и на власт в страната дойде откровено прозападно ориентирано правителство.

Русия не можеше да позволи всичко това да се случи просто така. То не само създава нова геополитическа реалност, но и в дългосрочна перспектива формира в самата Русия впечатлението, че Путин е по-слаб, отколкото изглежда и създава условия за поява на нестабилност и дори фрагментация. Следователно Русия трябваше да отговори и въпросът беше само, как точно ще го направи.

Възможните действия на Русия

Огньове на Майдана в КиевПървата стъпка на руснаците беше официално да потвърдят това, което и без това беше реалност. Крим винаги е бил в сферата на влияние на Москва и войските, с които Кремъл разполагаше на полуострова въз основа на договора си с Украйна, можеха да го поставят под контрол във всеки един момент. Това че Севастопол е основната база за операции на Русия в Черно и Средиземно море не беше най-важното в случая. Базата беше защитена от договора с Киев. Всъщност, влизането в Крим беше евтин и неособено рискован начин да бъде преодоляно впечатлението, че Москва губи влияние. То превърна Русия в агресор в очите на Запада и в победител в очите на самите руснаци, което бе и целта на занятието. Тоест, то трябваше да компенсира вредата от случилото се в Украйна.

Сега пред Русия има няколко варианта за действие.

Първият е да не предприема нищо. Правителството в Киев включва множество фракции и, имайки предвид, че проруските групировки не приемат ориентацията към Запада, вероятността да станем свидетели на парализа на властта е доста голяма.

Инспирираните от САЩ и ЕС протести на МайданаМеждувременно, влиянието, финансовите средства и прикритата активност на Москва могат да възстановят неутралния статут на Украйна под формата на патова ситуация. Руснаците вече пробваха този вариант след "оранжевата революция" през 2004. Проблемът на тази стратегия е, че Москва следва да прояви търпение, при положение, че на руското правителство е необходимо да демонстрира силата си пред своя собствен народ и пред целия свят. Освен това, ако Крим наистина напусне окончателно Украйна, това ще отслаби проруския блок в Киев, до степен той да загуби електоралното предимство, с което разполагаше доскоро (ще припомня, че през 2010 Янукович изпревари Тимошенко с по-малко от милион гласа). Тоест, подкрепяйки Крим и действайки твърдо, което може да сплоти антируските фракции в Киев, Кремъл рискува Украйна да стане още по-прозападно ориентирана.

На второ място, възможно е кримският сценарий да се повтори и в континенталната част на Украйна. Тук обаче възникват поне три проблема. Украйна е достатъчно голяма държава за да може да бъде овладяна и поставена по контрол. Русия не би искала бунтове по границите си, но никой не може да гарантира, че такива няма да възникнат, имайки предвид, че значителна част от населението в Западна Украйна е антируски настроено. Освен това, за да бъде геополитически значима, евентуалната инвазия в Украйна би трябвало да засегне цялата територия на изток от Днепър. В противен случай Русия няма да разполага с линия (река Днепър), на която да се закрепи. Възможното откъсване на Източна Украйна обаче, изважда източните проруски области от електоралното пространство, увеличавайки вероятността за появата на яростно антируско правителство, и поражда възможността новата граница между Русия и Украйна да стане граница между Русия и НАТО.

Не трето място, Русия е в състояние да предприеме активни действия по цялата си периферия. През 2008 тя демонстрира своята мощ, като разгроми атакувалата я Грузия. Това обърка сметките в Киев и някои други столици в региона, напомняйки им за две неща - че Русия е техен съсед и, че Европа не разполага с военна мощ, а Америка е твърде далеч. Има три точки, в които Русия би могла да опита да упражни натиск - Южен Кавказ, Молдова и Прибалтика. Използвайки значителните рускоезични малцинства в постсъветските държави членки на НАТО, Москва е в състояние да стимулира избухването на вълнения там за да изпробва границите на мощта на НАТО.

На четвърто място, тя може да упражни определено икономическо влияние върху страните от Централна и Източна Европа. Централноевропейските държави, от Полша до България, започват да осъзнават, че вероятно ще им се наложи да не разчитат чак толкова на Европа и Запада. Европейската икономическа криза започва да влияе пряко и върху военно-политическите отношения. Фрагментацията на европейските нации прави съвместните действия (отвъд декларациите и призивите) невъзможни. Мащабните съкращения в сферата на отбраната, не позволяват да се мисли за някакви силови варианти. В икономически и стратегически план, държавите от Централна Европа се чувстват достатъчно неуютно, още повече, че кризата принуждава основните политически играчи в ЕС да се концентрират върху проблемите на еврозоната, в която не влизат повечето източноевропейски страни членки на Съюза. Русия вече провежда активна икономическа експанзия, особено в държавите, южно от Полша, сключвайки изгодни за тях договори, които разширяват влиянието и и решават редица проблеми. Тоест, Москва разполага с достатъчно финансови резерви за да неутрализира Централна Европа.

Накрая, Русия може да се конкурира със САЩ, създавайки проблеми в критично важни за тях точки. Очевидна такава точка е Иран. Преди няколко седмици Москва предложи на иранците да изгради два нови ядрени реактора за граждански цели. Скритата технологична подкрепа за ядрената му програма може да стимулира Иран да прекрати преговорите със САЩ и несъмнено силно интересува американското разузнаване. САЩ вложиха много усилия и политически капитал за подобряване на отношенията с Техеран. Русия обаче разполага с възможности да им нанесе болезнен удар, още повече, че иранците търсят допълнително лостове в преговорите с Вашингтон. По-екзотичен изглежда сценарият руснаците да подкрепят губещият позиции напоследък режим във Венецуела. Тоест, има достатъчно места, в които Русия може да удари САЩ, още повече, че днес тя е в позиция, позволяваща и да поеме рискове, които не би поела в миналото, като в случая с иранската ядрена програма например.

Стратегията на САЩ и Европа за въздействие върху Русия включва заплахи и санкции. Проблемът обаче е, че Русия е осмата най-голяма икономика в света, чиято финансова и икономическа система много тясно се преплита със световната. Москва има готов отговор на всички санкции, които Западът би могъл да и наложи. Има голям брой западни компании, осъществили мащабни инвестиции в Русия, чиито пари са в руските банки, да не говорим за огромното количество тяхно оборудване на руска територия. Освен това Москва може да спре или ограничи доставките на петрол и природен газ. Това разбира се, би било финансов удар за самата Русия, но въздействието върху Европа и световните цени на петрола, ще бъде много по-внезапно и трудно за овладяване. Някои твърдят, че доставките на втечнен шистов газ от САЩ или пък добивите на такъв газ в самата Европа ще решат проблема. Предимството на руснаците е, че тези решения не са осъществими в близко (а и в по-далечно) бъдеще, а Европа не може да си позволи да чака толкова дълго. Възможно е налагането на някакви символични санкции, последвани от също толкова символични руски контрасанкции, но истината е, че няма как руската икономика да бъде поставена на колене без това да удари много силно тези, които се опитват да го сторят.

Най-вероятната стратегия, която ще предпочете Русия, е комбинация от изброените по-горе възможности: натиск върху континентална Укрйна, съчетан с евентуални ограничени интервенции; създаване на напрежение в Прибалтика, където има голямо (и потиснато) рускоезично малцинство, както и в Южен Кавказ и Молдова; следване на стратегия за недопускане обединяването на държавите от Източна Европа в единен антируски блок, доминиран от САЩ. В същото време Русия вероятно ще продължи да влияе върху ситуацията в регионите, които са от ключово значение за САЩ, като в същото време работи за задълбочаването на и без това сериозните противоречия в новото правителство на Украйна.
Вариантите за действие на Запада

Тук от ключово значение са два въпроса. Първият е, каква ще е външната политика на Германия. Берлин подкрепи бунта в Украйна и при всеки удобен случай критикуваше ответните действия на Русия, но днес Германия не е в позиция да предприема някакви по-сериозни действия. Досега Берлин се стараеше да изглажда конфликтите между Русия и ЕС. Ако продължи да игнорира руските действия обаче, Германия рискува да се сблъска с два проблема. Първият е свързан със загубата на доверие към нея, в качеството и на съюзник от НАТО, от страна на държавите от Централна Европа и най-вече на Полша (особено ако възникне напрежение в Прибалтика). На второ място, Германия ще се сблъска с дебалансираната външна политика на европейските държави. Онези от тях, които са разположени по-близо до украинския "буфер", са достатъчно притеснени, но другите, които са по-далеч от Русия (като Испания например), са много по-спокойни. Тоест, Европа не е единна, а Германия се нуждае от обединена Европа. Впрочем, каква ще бъде тази Европа ще зависи именно от германския отговор.
Вторият въпрос касае САЩ. Вече говорих за стратегията на баланс на силите. Подобна стратегия изисква "калибриране" на намесата, а не отдръпване. Ако вземат решение да подкрепят новото правителство на Украйна, САЩ следва да са наясно за последиците от това и да предприемат съответните действия. Не става дума за изпращане на ударни сили, а по-скоро за осигуряване на централноевропейските държави (от Полша до Румъния) с технологии и средства, които биха позволили удържането на Русия от предприемане на опасни авантюри, както и да бъдат убедени правителствата на въпросните държави, че не са изоставени.

Парадоксът е, че макар сферата на влияние на Запада да се разшири в източна посока, т.е. по-близо до Русия, реалната демаркационна линия се измести на запад. Каквото и да се случи с т.нар. "буферни държави", тази линия е много важна за САЩ, тъй като поддържа силовия баланс в Европа. Можем да наречем това "меко сдържане".

Би било очевидно преувеличение да смятаме, че Русия ще отиде по-далеч от икономическата активност в този регион. Впрочем, също толкова преувеличено е да смятаме, че разширяването на ЕС или НАТО в Украйна ще застраши сигурността на Русия. Историята обаче е пълна с подобни "преувеличения", изглеждащи очевидни, но само в ретроспектива. Русия разполага с по-малко възможности за маневриране, но при нея на карта са поставени много повече неща. Следователно, руснаците могат да поемат рискове, каквито противната страна (която не усеща заплахите, които усеща Русия) ще избягва. Тоест, отново стигаме до това, че трябва да сме готови за най-лошото и да се надяваме на по-доброто.

От критично значение за САЩ е създаването на нов силов баланс в региона. В идеалния случай, Германия би могла да подкрепи подобен американски проект, но истината е, че Германия е по-близо до Русия, а този проект съдържа рискове, които германците биха искали да избегнат. Друг вариант е да се заложи на Вишеградската група, включваща Полша, Чехия, Словакия и Унгария. В момента това е само концепция, а не военен алианс. Но при наличието на по-мощна американска подкрепа и при включването на Румъния тази организация може да се окаже евтин (за САЩ) и ефективен противовес на внезапно почувствалата се незащитена и поради това непредсказуема Русия. Това, наред с противопоставянето на руската икономическа експанзия, изглеждат логични стъпки в тези тежки за Европа времена.

Максимална военна и икономическа помощ и минимум военна намеса - това е стратегията на САЩ от 1939 насам. Студената война приключи много по-успешно, отколкото войните, в които Америка се оказа пряко въвлечена. Студената война в Европа така и не стана гореща. Логично би било в определен момент САЩ да се върнат към тази стратегия. Междувременно обаче очакваме следващата стъпка на Русия или пък появата на една съвършено различна Русия.

------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните американски геополитици, президент на Агенция Стратфор

 

В събота сутринта, 9. 50 московско време, българско – 10.50, полски правителствен самолет ТУ-154 катастрофира до летище Северний край град Смоленск, Западна Русия, при което всички 96 души на борда загинаха. На борда на самолета са летели президентът на Полша, Лех Качински и съпругата му, Мария, както и целия военен елит, част от политическия елит, високопоставени представители на различни организации и духовенството. На борда на ТУ-154 са били депутати, шефът на Олимпийския комитет, председателят на Централната банка, официални лица на църквата – общо 88 души плюс 8 души екипаж. Делегацията трябваше да присъства на неофициалната възпоменателна церемония за 70-ата годишнина от избиването на 22 000 полски офицери и интелектуалци през 1940 г. в Катинската гора.

Няколко дни по-рано официалните церемонии по повод на годишнината бяха проведени в присъствието на руския премиер Владимир Путин и на полския министър-председател Доналд Туск. Пътуването на Лех Качински, съпругата му, и придружаващите ги официални лица, бе частно.

Късно вечерта в събота, братът близнак на загиналия полски президент, Ярослав Качински пристигна и го разпозна, след което веднага отлетя от мястото на трагедията за Витебск, а оттам за Полша.

Телата на загиналите жертви в катастрофата бяха пренесени в Москва, като правителството на Русия разпореди на кметството на руската столица, близките им да се настанят в три луксозни хотела, и да им бъдат осигурени храна и напитки, докато трае мъчителната процедура по разпознаване на тленните останки.

Правителствена комисия на Русия, начело с премиера Владимир Путин незабавно започна работа на мястото на произшествието. Останки от самолета бяха намерени чак на 2 км от катастрофата.

На мястото на катастрофата бяха открити както телеметричните, така и речевите черни кутии, след което специалисти се заеха с тяхната експертиза. Към руските следователи и експерти криминолози се присъединиха и техни полски колеги.

Малко след падането на самолета и намирането на черните кутии, започнаха да се появяват в руски, полски и западни издания различни версии довели до трагедията. Една от най-често повтаряната бе, че самолетът е паднал, след като в условия на гъста мъгла, четири пъти е захождал за кацане. При тези заходи машината летяла твърде ниско до земята, като малко преди разпадането й е отсякла върховете на дървета в близка до летището горичка.

Летището, до което се е разбил самолетът е военно, и някои издания твърдяха, че военни авиодиспечери не могат да нареждат на пилоти на граждански самолет.

Според Чикагската конвенция от 1944 г.,

Всяка държава установява разрешителен ред за допускане на чуждестранни въздухоплавателни средства във въздушното си пространство и им предоставя право на прелитане при спазване на определени изисквания.

... Когато разрешава полет в пределите на територията си, държавата е длъжна да вземе мерки за оказване на помощ, ако въздухоплавателното средство претърпи бедствие, както и да разследва авиационните произшествия ако те са довели до смърт или сериозни телесни повреди или показват сериозен технически недостатък на въздухоплавателното средство.

Въздухоплавателно средство, което пресече границата на държавата без разрешението й или не спазва правилата за полета, се смята за нарушител. Въздухоплавателното средство – нарушител е длъжно да изпълни нареждането за кацане.

Самолетът, с който е пътувал полския президент Лех качински е следвало да се подчини на съветите, които са дали своевременно авиодиспечерите от летище Смоленск – да кацне в Минск или Москва за по-безопасно.

Тези указания пилотът на самолета не е изпълнил, но отговорността по неизпълнението е свързана с риск за полета и живота на пътниците, нещо, което пилотът едва ли е поел самолично като отговорност върху себе си.

Самолетът с Качински е бил пилотиран от военни летци, той като президентът е и главнокомандващ. Правило в авиационната безопасност е, пилотите да слушат и изпълняват указанията на авиодиспечерите, които водят и насочват машината по съответната полоса, безопасно за другите самолети и без аварийно за мястото на кацане. Авиодиспечерите водят полета в съответния коридор, съобразявайки се с другите полети в същото време на пресичане на въздушното пространство. Те са очите и ушите на пилотите на машините.

"Пилотът е бил посъветван да кацне в Минск, но е решил да се приземи в Смоленск", заяви говорителят на смоленската управа Андрей Йевсейнков, цитиран от ББС.

Твърде вероятно е, Качински да е искал да избегне среща с Лукашенко, предположиха източници на сайта „Хроники” от дипломатическите среди.

Два часа след трагедията Агенция Франс прес предаде, че пилотска грешка е причинила катастрофата в Западна Русия на самолета на полския президент Лех Качински.

„Екипажът на самолета на полския президент, който се разби днес в Смоленска област на Русия, няколко пъти не е изпълнил указанията на диспечера на летище „Смоленск”, заяви първият заместник-началник на главния щаб на руските ВВС генерал-лейтенант Александър Алешин, цитиран от Интерфакс, около осем часа след трагедията.

„На разстояние километър и половина, групата за ръководство на полетите забеляза, че екипажът е увеличил вертикалната скорост на снижаване и самолетът започна да се снижава по-рано от обичайната траектория. Авиодиспечерът даде нареждане на екипажа да приведе самолета в хоризонтален полет и когато екипажът не изпълни тези указания, диспечерът няколко пъти нареди самолетът да се пренасочи към резервното летище”, заяви Алешин.

„Въпреки това екипажът продължи снижаването и за съжаление това завърши трагично”, посочи той.

Екипажът на полския президентски самолет на няколко пъти е игнорирал инструкции на руските авиодиспечери, поради което се е разбил при четвъртия опит за кацане, коментираха български специалисти по авиационна безопасност.

„Всичко сочи, че до катастрофата на самолета на полския президент, близо до руския град Смоленск е довела грешка на пилота”, посочи и експертът в сферата на авиацията Томаш Шулц в интервю за полския телевизионен канал Ти Ви Ен-24.

„Имало е проблем с пилота, който при обичайни условия би се отказал да приземява самолета, но този път той се е опитал да го приземи три или четири пъти, а това е извънредна ситуация”, посочи Шулц.

Експертът смята, че най-вероятно върху пилота е оказван натиск да приземи самолета, тъй като на борда му са се намирали високопоставени полски ръководители. Те трябваше да посетят церемония в Катин, която имаше символично значение в отношенията между Русия и Полша.

На екипажа на катастрофиралия близо до Смоленск самолет „Ту-154”, в който загина президентът на Полша Лех Качински, е било предложено да се приземи на резервни летища в Минск и Витебск, съобщи пълномощният представител на руския президент в централния федерален окръг Георгий Полтавченко, цитиран от РИА Новости.

Руската телевизия НТВ предаде: „... още в Беларус диспечерите започнаха да предупреждават екипажа за силната мъгла близо до Смоленск. На екипажа бе предложено да приземят самолета на резервни летища, но пилотите взеха решение да кацнат тук, въпреки указанията на руските диспечери.

Журналистите в полските медии неведнъж съобщаваха, че президентът Качински е обичал да се намесва в действията на командирите в своя самолет. Така един от пилотите бе дори уволнен и едва не попадна в затвора, след като от съображения за сигурност отказа да изпълни нареждане на своя президент.”

Иззетият запис на преговорите потвърждава, че самолетът „Ту-154”, при катастрофата на който загина президентът на Полша, е взел решение за кацане въпреки препоръките на руската страна, съобщи ръководителят на следствената комисия към руската прокуратура Александър Бастрикин, цитиран от РИА Новости.

Междувременно стана ясно, че са премахнати визовите ограничения за близките на загиналите. От летището в Москва, те са транспортирани до трите хотела, където им е било предоставено всичко най-необходимо за времето на тяхното пребиваване.

Пилотът на самолета „Ту-154”, който се разби край Смоленск, може „да е действал, следвайки указания на някого”, заяви бившият президент на Полша Лех Валенса, предаде ИТАР-ТАСС. По думите на Валенса, пилотите от правителствения авиоотряд на Полша са професионалисти с най-висока квалификация и „едва ли пилотът може самостоятелно да се опита на няколко пъти да приземи самолета, в условия на мъгла”.

Четири пъти е захождал за кацане самолетът на Качински, четвъртият път е бил фатален, тъй като машината се снижиа твърде ниско, пренебрегвайки указанията на авиодиспечерския контрол на летище Смоленск.

„Още след първия заход, пилотът е трябвало да се подчини и отправи към резервно летище, кометираха експерти по авиационна безопасност.

Видимостта е била 400 метра и самостоятелното решение за кацане на полския пилот е бил много рисково, особено след като самолетът се е бил снижил под допустимата за безопасно кацане височина.

Германското издание "Франкфуртер алгемайне зонтагсцайтунг" отбелязва, че Качински е бил всеизвестен със своите „опити за приземяване” на самолета. "По време на военните действия в Грузия през 2008 г., която той посети, за да изрази своята подкрепа на грузинците на фона на военните действия на Москва, на пилота на президентския самолет бе препоръчано да приземи машината в съседен Азербайджан. Въпреки препоръката, президентът е разпоредил на пилота да кацне в Тбилиси. Пилотът тогава е отказал на президента, въпреки че си е навлякъл гнева на Качински. Може би и този път в Смоленск е имало различия в позициите на президента и пилота”, пише изданието.

"Като чета това, което излиза от непрофесионалисти в медиите за катастрофата с полския Ту-154 - че правил четири захода, че имало мъгла, струва ми се, че причината не е в самолета", каза Цвятко Луканов, командир на българския ТУ-154, който бе аварирал с колесника си по време на полет.

Ако причината за катастрофата с полския Ту 154 е техническа, това ще е сериозен сигнал за ползването на нашия самолет в бъдеще. Ако е на екипажа, няма причина нашето Ту да не лети, каза зам.-шефът на правителствения авиоотряд Атанас Балджиев, подписал заповедта за спирането на президентския самолет.

От информацията в медиите той заключил, че причината е грешка на екипажа. „Направени са четири опита за кацане, което е сериозно нарушение на процедурите. Ние нямаме процедура да кацнем въпреки всичко, каза Балджиев. -Лека му пръст на президента, но доколкото чувам, е имал навик да се меси в работата на екипажа. Трябва да е ясно, че когато президент се качи в самолета, той е обикновен пътник".

Командирът на куцото българско Ту, Цвятко Луканов, който докара самолета със спуснат колесник до софийското летище след аварията на Азорските острови на 30 януари 2008 г. потвърди, че в момента не се извършват полети със самолета.

Авиоспециалистът, о. р. подполковник Петко Калчев, който в продължение на 22 години е отговарял за изправността на машините в правителствения Авиоотряд 28 коментира трагедията със самолета на Лех Качински така:

„При катастрофата с полския президент със сигурност има нарушение на нормите за безопасност”, смята авиоекспертът... фактът, че самолетът ТУ-154 на четири пъти е започвал неуспешен заход към пистата, е достатъчно показателен, че пилотът се е опитвал да кацне без каквато и да е било видимост. Най-вероятно му е било наредено да каца и да не предприема никакъв друг вариант. Няма друго обяснение за такова непрофесионално поведение, смята Калчев.

*        *        *

Траур, почест, съболезнования, спуснати знамена, държави от целия свят, институции станаха съпричастни към поляците след трагедията. Минути мълчание в почит на паметта на загиналите, труирни дни, траурна седмица - сам режисьорът Анджей Вайда, автор на филма „Катин”, който бе излъчен за първи път в Русия тези дни каза за избиването на 22 000 офицери от НКВД: „Това чудовищно престъпление не бе извършено от руския народ”!

„Газета Виборча” зададе и уместния въпрос: какво са правели толкова много официални лица на борда на самолета. Особено целият войскови елит?”

Интелектуалецът Адам Михник, който обича много България каза след катастрофата: „Сега ни остава само любов!”

Прогнозите на различни политолози, че тази катастрофа ще влоши започналите да се затоплят руско-полски отношения се на път да бъдат опровергани.

Русия преживява много случилото се – коментираха различни издания. - На нейна територия, да се случи такава трагедия! Трагедия, която унищожи политическия и военен елит на Полша и то в навечерието на тържествата в памет на жертвите на Катин.

 

2010 година още с началото си демонстрира впечатляващи резултати от възраждането на руската външна политика по всички евразийски направления

След десетилетно затягане на враждебни обръчи около Русия след разпадането на Съветския съюз, в първите месеци на годината Москва взе мощен реванш и е на път да възстанови изцяло контрола си и по четирите главни стратегически направления на собствената си доктрина за сигурност. Случващото се около Руската федерация ще има повратно значение в следващите години, както в евразийски, така и в геополитически план. Отражението на този фундаментален процес и върху Балканите няма да закъснее. Готова ли е българската политика да посрещне активно настъпилите промени или както обикновено ще реагира като безнадеждно закъсняло ехо на чуждите национални политики?

Новата трагедия на поляците край Смоленск със смъртта на президента Лех Качински, съпругата му и почти сто полски лидери има най-неочакван резултат. Напреки на всякакви предразсъдъци, никой в Полша не се усъмни в искрената скръб и загриженост на руснаците от случилото се. Лично Путин без излишно бавене замина на мястото на катастрофата, като изпрати там и целият си екип по извънредните ситуации, включително двама министри, президента Медведев обяви национален траур в Русия и се обърна с лично послание към полския народ, часове след трагедията. В самото разследване на катастрофата без всякакви условия бяха включени полски следствени екипи, за близките на жертвите, пристигнали за разпознаването, в Москва се създадоха всякакви удобства. А когато исландският вулкан изригна и това даде повод на всички големи западни лидери да откажат участие в погребалните церемонии, Дмитрий Медведев излетя от Москва и кацна в Полша точно по разписание въпреки тежките метеорологични условия.

Поляците го оцениха и се получи някакъв

Немислим исторически катарзис

„Трагедията отпреди 8 дни даде израз на добротата между народи и държави. Съпричастието и помощта, на които бяхме свидетели през това време от нашите руски братя, ни дават надежда за сближаване и обединение на нашите две велики славянски нации. Отправям тези думи към президента на Русия”, каза кардинал Станислав Дзивиш, архиепископ на Краков по време на траурната церемония. А 30-годишният Радослав Кружак един от стотиците хиляди поляци изпращащи на площада в последния му път своя президент, заяви пред репортер на Бизнесуик: „Президентът Медведев и министър-председателят Владимир Путин получават нашето дълбоко уважение, едновременно и заради проявената от тях солидарност и заради това, че потвърдиха престъпленията в Катин. Аз мисля, че полско-руските отношения действително ще се подобрят!”

В цялата тази случка има и немалка доза трагическа ирония, защото покойният президент на Полша Лех Качински бе известен като един от най-непримиримите противници на Русия. За цялото си президентстване, той е посетил един-единствен път руска територия и то на частно посещение в Катин, без да се срещне с руски официални лица, нито пък да посети Москва. Смъртта му обаче, както изглежда ще има поне малко своя смисъл, защото даде повод да се отвори нова страница в руско-полските отношения.

Случват се такива неща в историята.

Фактът обаче е налице – Русия спечели важна победа на западното си стратегически направление, затопляйки много осезателно отношенията си с Полша.

Събитието бе предшествано от решаването на един от най-тежките проблеми на руската външна политика с победата на Виктор Янукович на изборите за президент в Украйна и отстраняването по този начин на „оранжевия” режим на Юшченко, който дойде на власт след силен уличен натиск и не без масираната помощ на САЩ чрез фондациите на Джордж Сорос, при манипулирани изборни резултати. Оранжевият режим доведе Украйна почти до банкрут, натовари я с многомилиардни кредити към МВФ и я вкара в политическа безпътица. Тези дни

В Киев очакват Медведев като дядо Мраз,

с обещаното вече смъкване цената на природния газ за Украйна с цели 25%, пълен чувал с проекти за съвместни бизнес начинания и разбира се, за украинците това означава работа и хляб.

Разбира се, нова Русия не си пада по брежневските подаръци и срещу спешната икономическа помощ за бившата съветска република, ще получи пакети собственост в стратегически отрасли на индустрия, а както се говори и преразглеждане на статута на черноморския си флот базиран в Севастопол. Предполага се, че часовникът отмерващ на обратно времето до закриване на руската военноморска база в града, на практика ще бъде спрян!

Засега, последна точка над и-то постави бързата и еднозначна смяна на властта в най-бедната бивша съветска република в Централна Азия – Киргизстан. И независимо, че малката азиатска република на практика няма собствен икономически ресурс, разполага с нищо не впечатляващи залежи от нефт, газ и изкопаеми, бунтовете там станаха център на световното внимание, а западните институции веднага извадиха набори от „аргументи и факти”, че въстанието в Бишкек е инспирирано от Москва. Защо е този интерес към тънещата в мизерия Киргизия?

Отговорът е в географското местоположение. По-точно във

Ферганската долина,

където се пресичат всички стратегически интереси в района, което я прави стратегически център на Централна Азия. Това е причината в съветски времена кремълските стопани да прекроят картите на околните републики така, че да разпокъсат Фергана между три държави – Узбекистан държи самата долина, Таджикистан, естествения вход към нея, а Киргизстан околните планини. Не е нужно да си завършил генерал-щабна академия за да схванеш, че стратегическият приоритет в случая са височините, т.е. Киргизстан държи контрола над долината. А както вече споменах, който контролира Ферганската долина, контролира Централна Азия.

Любопитно е да се отбележи, че сваления от власт режим в Киргизстан бе издигнат от една от трите цветни революции, организирани в първата петилетка на новия милениум от САЩ в постсъветското пространство. Първата бе в Грузия, втората в Украйна и третата в Киргизстан. №2 и №3 са вече в прахта на историята. Москва взе своя реванш и то с впечатляващ резултат, изтласквайки американската експанзия извън сферата на стратегическата си отбрана.

Едва ли ще съм някакъв пророк, ако кажа, че дните на Саакашвили са преброени, с което „цветните революции” ще преминат към архив.

При тази съвършено нова дислокация на силите в евразийското пространство е редно да си зададем въпроса, как официална София отреагирва на случващото се и готова ли е България да приеме предизвикателствата на съвършено различно изглеждащата днес Евразия?

Според мен – никак. И обратното би било по-скоро изненадващо, като се има предвид абсолютния управленски цук-цванг в който се намира страната. Фактът, че в момента на управленския пулт на „Дондуков” седи правителство, инсталирано там от Сорос и с куп министри, деривати на „Отворено общество”, допълнително и то много силно влошава нещата. В Русия на Путин и Медведев, Джордж Сорос е персона нон-грата. Някакъв баланс в тази по рождение катастрофирала политическа схема би могъл да даде президентът Първанов с добрите си руски „връзки”, включително и с Путин. Но! Първо, между президент и кабинет, войната на живот и смърт не е стихвала и за секунда. И второ, президентът е прекалено приятелски настроен към Русия, кабинетът – прекалено враждебно.

Всичко това, не носи добри вести за България. Защото в момент, в който Москва е овладяла стратегическата инициатива в региона, ние съвсем по нашенски си позволяваме на практика да нямаме ясна и консенсусна доктрина за национална сигурност и национално развитие, позволяваме си, ако щете да

Нямаме никаква политика към Русия!

А в Министерството на външните ни работи да седи един бивш програмен директор на фондация „Отворено общество”, лице отслужило войнските си задължения в ...израелската армия?!

В същото време, промените в Украйна, ликвидират в обозримо бъдеще газови проблеми за Европа, респективно относителната тежест на „Южен поток” намалява, но с това намалява и нашата, българска относителна тежест. Блокирането от българска страна и на останалите стратегически енергийни потоци планирани от руснаците през България, ги тласка към търсене на партньорство с Турция, която пък е наш стратегически опонент!

Във всеки случай, тази патова ситуация в българската външна политика, на фона на крупните регионални и евразийски промени, не може да продължава до безкрайност. Ако Борисов не намери кураж да промени статуквото на страната като неглижиран и презиран член на ЕС и държава враждебна на Русия, политическата диалектика може да го измете в кошчето на историята, дори преди любимият му финансов министър да доведе страната до пълен банкрут.

 

Турция се отказа от двустранен договор със САЩ за разполагане на ПРО на нейна територия, съобщи в. "Файненшъл таймс". Един от най-стабилните съюзници на официален Вашингтон се възпротиви на подобно обвързване с Щатите, като предпочете да запази настоящите си политически и търговски връзки с Иран, срещу чиито ракети с малък и среден обсег на действие Вашингтон твърди, че ще са насочени елементите от ракетния щит в Европа.

"Не можем да си позволим такова обвързване със САЩ за сметка на желанието ни да подобрим връзките с близкоизточните си съседи, включително Иран", цитира "Файненшъл таймс" високопоставен източник от управляващата Партия на справедливостта и развитието.

Отговорът на проблема за разполагането на ПРО на територията и на България е основан на въпроса: американски или НАТО-вски е този проект? В последната седмица редица пишман политици увъртаха и говореха на границата на лъжата по отношение на авторството на идеята за разполагане на ПРО. Нещата стигнаха до абсурдната ситуация: Вашингтон да отрича, нещо, което имаше намерение да осъществи, докато така наречените ни политици обясняваха наляво и надясно, че като съюзници на Североатлантическия пакт ние сме длъжни незабавно да се включим в този щит!

Къде е ключът на тези бутафорна пропаганда? Нещата са прости: ПРО са американска идея и цел, докато НАТО няма нищо общо с нея. Ето защо вместо да се спрат да говорят небивалици, някои „политици” от Синята коалиция загърбиха факта, че тази цялата история си е чисто американска, като ловко я заместиха с цитиране под път и над път на „задължението” на България, като съюзник на НАТО да не се дърпа и да предостави територията си за щита на САЩ.

Вчера зам.-шефът на Пентагона Александър Вършбау сам призна, че системата ПРО на САЩ отново е в задънена улица и единствено разрастването й до НАТО-вски мащаби би дал изхода от тази задънена улица. Т. е. всичките приказки и удари в тъмно на Асен Агов, Мартин Димитров и сие, че видите ли, като член на НАТО България е длъжна да предостави територия за ПРО – рухнаха и изглеждат несъстоятелни. Все пак срещу себе си Агов и Димитров имат не недопросветената Румяна Желева, а хора, които четат и слушат внимателно новини, анализи и прогнози.

Друг съществен факт в цялата тази съшита с бели конци пропаганда е, че страните -съюзници от Алианса досега бяха притиснати от кризата и нямаха възможност да инвестират в подобен проект. Това стана причина за безкритичното и не особено далновидно съгласие на Румъния и Полша да приемат ракетни установки "Пейтриът" или СМ-3.

Изграждането на този щит трябва да бъде част от общата европейска политика за сигурност и отбрана в координация с НАТО, което да гарантира равна сигурност за всички европейски страни. Ясна роля на ЕС в това изграждане в координация с НАТО – това е формулата, до която все още не са достигнали ЕС, САЩ и НАТО.

Въпреки очевидните факти цитирани от медии и политици зад граница, според Живко Тодоров, депутат от ГЕРБ, „България има своето участие в ПРО, което е в рамките на НАТО". Според Тодоров участието на страната ни в ПРО ще зависи изцяло от политиката, която ще възприеме НАТО и от техническите параметри, които ще бъдат заложени по отношение на щита.

„Става ясно, че всички, които са част от системата за колективна сигурност, ще бъдат включени под този щит, който цели да пази територията на държавите-членки на НАТО", допълни Тодоров.

„Ще” не е достатъчно, за да твърди един депутат от ГЕРБ неистини, като например тази, че ПРО е в рамките на НАТО! Както се изрази зам.-шефът на Пентагона, Александър Вършбау ПРО е на САЩ и би било добре да се разрастне до НАТО-вски мащаби!

Т. е. ПРО не е НАТО-вска, а идея и цел на САЩ, както и НАТО далеч не е ЕС! Все пак ЕС все още не е американски щат на Стария континент – или нещо сме пропуснали?

Според Асен Агов, президентът Георги Първанов подкрепял разполагането на ПРО, но нали това не е първото и единствено погрешно изказване на държавния глава? Пък и не сме президентска република, а парламентарна – все още. По действащата Конституция.

Русия поиска разяснение от България и САЩ за разполагането на ПРО на българска територия. Официален Вашингтон отрече да е водил преговори с правителството в София, изми си ръце и остави  толкова вярната му балканска държава в небрано лозе!

От правителствените среди в София също отрекоха да са разговаряли с хора от Пентагона или Белия дом за разполагане на ПРО.

„Не смятам, че това трябва да става в съгласуване с Русия, защото органът за всички консултации с Русия е „Съветът НАТО-Русия". „На двустранна основа това не трябва да се случва", категорично заяви Агов. Само че, за пореден път подчертавам: НАТО все още не разполага ПРО на българска територия! И консултации с НАТО в случая са излишни. Ако английската езикова гимназия даваше образование по дипломация – в България нямаше да можем да се разминем от дипломати и отворковци!

В цялата мъгла от полуистини и лъжи единствен премиерът Бойко Борисов бе най-точен с изявлението си, че ще се консултира с Европейския съюз по въпроса за разполагането на ПРО, чиято членка и нашата страна.

„Това не е еднозначно мое решение. В две посоки ще чакаме отговори - от една страна от Европейската комисия, тъй като ние сме държава-член на ЕС, и второ - това ще бъде решено от българския парламент”, посочи премиерът Борисов. - “Моето мнение е, че ние трябва да бъдем солидарни, но то ще бъде подчинено на подкрепата на ЕС и решението на парламента.”

Отдавна е известно, че в самия Европейски съюз има различия относно желанието и непрекъснатия натиск на САЩ да поемат в свои ръце стратегическата отбрана на Европейския континент, поне що се касае до рамките на самия ЕС.

САЩ, а не НАТО разполагат щита с ПРО. Това е истината и тя трябва да се изрече гласно, а не да бъде поставяно в неловки ситуации българското правителство заради политици със семпло присъствие в управлението на държавата.

Дали е готово правителството на Борисов да се скара с ЕС заради прокарваните от Белия дом стратегии? Едва ли.

България е член на ЕС и ще се държи като страна членка на този съюз – това недвусмислено и непрекъснато подчертава и показва в действията си самият министър-председател Бойко Борисов откакто е поел властта с кабинета на  ГЕРБ.

Оттук нататък и всички приказки за „неформални” разговори с Вашингтон остават в предверието на истинската политика, те си остават като: сондажи, опити за спечелване на доверие и привличане на дадена държава на позиция, която съмнително би могла да се определи като правилна.

Ще направи ли една система ПРО на българска територия, по-сигурна страната ни? Едва ли.

Ще ни донесе ли ползи пред ЕС – отговорът тук също е несигурен и уклончив, още повече, че в средата на септември 2009 г. американският президент Барак Обама обяви, че се отказва от разработените от администрацията на предишния държавен глава Джордж Буш планове за разполагане на елементи от системата за противоракетна отбрана в Полша и Чехия.

Дали сме в състояние да осигурим национална защита на територията на страната с влизането в групата на опонентите на Иран? Не сме и с просто око се вижда, че това е прекалено голям залък за нас.

Една Турция, която не е член на ЕС и очаква да започне преговори, предприе смислено поведение по отношение на искането на САЩ за разполагане на ПРО на нейна територия, като предпочете да не разваля отношенията си с Иран и други свои съюзници в Близкия изток. Нима НАТО я наказа в ъгъла? Или от ЕС й направиха забележка за непреклонната позиция да е добри отношения с официален Техеран?

Кога ще доживеем политиката, т. е. съдбата на българите и сигурността на страната ни да не е играчка в ръцете на измислени политици? Кога някои пишман политици  ще започнат да действат и разсъждават в интерес на националните интереси на България, за да се превърнат в държавници?

Има ли все още някакъв шанс проблемите на България да променят манталитета на управниците?

„Политиката е нещо прекалено сериозно, за да бъде поверявана на политиците” – казвал един велик френски президент – Шарл Де Гол.

По темата четете още:

ПРО е мъртва, да живее ПРО!

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1224-shistoviqt-balon-zashto-gazowata-revoliuciq-vse-oshte-ne-se-sluchva

Рафинерия на ExxonMobilОще в самото начало на т.нар. „шистова” революция Полша беше обявена за водещата държава в прогнозирания от мнозина бум на добива на шистов газ в Европа. Редица компании демонстрираха интерес към нейните запаси, а някои, като ExxonMobil например, дори започнаха проучването им. През май 2011, полски експерти обявиха, че страната разполага с резерви от шистов газ, които ще и стигнат за следващите 100-300 години. Пак тогава Управлението за енергийна информация към Департамента по енергетика на САЩ увеличи този срок до 400 години. Лично премиерът Доналд Туск коментира данните, заявявайки, че потенциалът на шистовите находища в страната му е надминал всички прогнози и обеща, че реалният добив на шистов газ ще започне още през 2014.

Неочаквано обаче, през февруари 2012, ExxonMobil обяви, че проучванията и не са потвърдили наличието на достатъчно големи запаси от шистов газ, за да започне промишления му добив. На този фон отново се заговори, че запасите от шистов газ в Европа могат да се окажат недостатъчни за да може ЕС да ограничи експанзията на руския газов гигант „Газпром”. Впрочем, експертите от ExxonMobil са предпазливи в коментарите си по темата, посочвайки, че добивът на шистов газ в Европа може да стартира едва след пет години и то не в Полша, а в Германия.

Колко и на каква цена?

Проучване за шистов газ, което отравя вода и земя необратимоВсъщност, проблемът с полските „супернаходища” е в това, че всички оценки на запасите от шистов газ в отделните райони на света дълго време се базираха на един единствен доклад от 1997, озаглавен „An Assessment of World Hydrocarbon Resources”.При това, авторът му – германският учен Ханс-Холгер.Рогнер, изрично подчертава, че цитираните в него данни са съвсем приблизителни. За да можем повече или по-малко точно да разсъждаваме за годните за добив (!) запаси от шистов газ на планетата, се налага да се инвестират милиарди долари за геологически проучвания. Тоест, нивото на геологическата яснота относно находищата на шистов газ беше и си остава твърде ниско.

Освен това, до 2006, практически никой не се занимаваше с индустриален добив на шистов газ, тъй като това беше твърде скъпо. Тоест, знаеше се за съществуването му, а в САЩ дори се осъществяваше добив на шистов газ, но в съвсем незначителни количества. Ситуацията се промени радикално след въвеждането на метода на хидравличното разбиване на пласта и хоризонталното сондиране. Тези методи, вече изпробвани в традиционния петролно-газов сектор, позволиха да се намали себестойността на шистовия газ. Тя обаче си остана доста висока, и въпреки държавната подкрепа за добива на шистов газ, не гарантираше сериозна печалба.

Между другото, въпросът за стойността на добива си остава ключов и днес. Според съществуващите оценки, дори в САЩ, т.е. в най-благоприятната зона за добив на шистов газ, този показател се колебае в границите на 150-200 долара. При това, европейските експерти са единодушни, че на Стария континент добивът на шистов газ ще бъде по-скъп , отколкото в САЩ. На всичкото отгоре, за разлика от обикновените газови находища, където могат да бъдат добити до 80% от запасите им, при тези на шистов газ могат да бъдат добити не повече от 20%. В същото време, изтощаването на находищата на шистов газ става много по-бързо (за 1-2 години), при това плътността на сондирането в шистовите слоеве е доста по-висока, отколкото при традиционния газов добив. С други думи, добивът на шистов газ е истинска златна мина за производителите на сондажно оборудване.

Тоест, непрекъснато повтарящите се лозунги за необходимостта от гарантиране на „енергийната сигурност” и „противопоставяне на руската газова експанзия” просто прикриват съвсем реални икономически интереси, които обаче не са тези на държавите-вносителки на природен газ. И тъкмо поради това, Франция, Германия и Великобритания не бързат и, на практика, избягват гръмките декларации по въпроса за добива на шистов газ.

Горящата вода от чешмата в район с добив на шистов газМежду другото, някои полски, а и български медии, обявяват всички противници на добива на шистов газ в Европа за „агенти на Газпром”. Дори на шефа на полския филиал на Greenpeace се наложи официално да опровергава обвинението, че руският концерн влияе върху дейността на ръководената от него организация. Затова си струва да се вгледаме по-внимателно в състава на апологетите на „шистовата революция”, както и в този на техните опоненти. В лагера на опонентите откриваме Франция и Германия, а в този на апологетите са Полша и донякъде Украйна. Последната наскоро обяви търг за предоставяне правото за проучване и разработка на две големи находища на шистов газ, твърдейки, че запасите на едното могат да достигнат 2 трлн. куб. м, а на второто - между 0,8 и 1,5 трлн. куб. м. Разбира се, необходими са инвестиции и то немалки – около 500 млн. долара. Правителството в Киев очаква в търга да се включат редица големи енергийни компании. Впрочем поляците също не се отказват, защото освен спомената по-горе ЕxxonMobil, проучвания на територията на страната извършват Chevron и ConocoPhilips. Още повече, че компанията SanLeon обяви, че е определила четири потенциални зони за добив на шистов газ в лицензирания участък Гора (след сондажите в находището Siciny), посочвайки, че е открила нов пласт, в който може да има шистов газ.

Проблемите с шистовия газ

Истината е, че ситуацията с шистовия газ никак не е проста. От една страна, американските експерти се опитват да отговорят на основния въпрос, касаещ екологията – опасно ли е хидравличното разбиване за околната среда. Този въпрос е изключително важен, да не говорим че е особено актуален именно за нас, европейците. Налице са предупреждения на експерти, както и доказателства за замърсяването на почвата и грунтовите води с веществата, използвани при хидравличния разрив (тук е мястото да припомня, че през 2005-2008 някои американски компании използваха за тази цел дизелово гориво). Неслучайно еколозите, а и не само те, толкова яростно протестират против добива на шистов газ. Както е известно, френската Национална асамблея забрани този добив на територията на страната, а в Германия и Великобритания се проведоха многобройни протестни акции срещу него.

Правителството в Берлин планира да разработи изключително сложни правила и норми за добива на шистов газ. Те ще включват забраната на хидравличното разбиване във вододайните зони, като нови разрешения за добив на шистов газ няма да се издават докато не бъде направена оценка на всички, свързани с този добив, рискове. Впрочем, компанията Wintershall прогнозира, че разработката на шистов газ в страната едва ли ще стартира преди 2020.

Междувременно, излишъкък от „обикновен” природен газ на американския пазар доведе до резкия спад на цената му, която на моменти стигаше до 70 долара за хиляда куб. м, т.е. 2-3 пъти по-ниска от себестойността на добива на шистов газ. В резултат от това, американската компания Cheasapeake Energy Corp (вторият най-голям производител на газ в САЩ и най-активния играч на пазара на шистов газ) обяви, че ще намали производството с 8%, а капиталовите си разходи за нови сондажи – с цели 70%. На свой ред, Statoil съобщи, че ограничава инвестициите си в най-голямото шистово находище в САЩ Марселъс (смятано за едно от най-добре проучените и богати на шистов газ в света).

Златното дъно

В самото начало на т.нар. „газова революция” се очакваше, че добивът на шистов газ ще доведе до свръх предлагане на енергийния пазар, в резултат от което цените ще тръгнат надолу и това ще удари по традиционните енергоносители (и техните производители и вносители). Никой тогава не си задаваше въпроса, как, при подобно развитие, много по-скъпият (в пъти) шистов газ ще може да избегне ценовия шок. Смяташе се, че технологичният прогрес ще направи шистовия добив по-рентабилен.

Това обаче засега не се случва, затова се използват други – в това число политически, механизми. Така, през февруари 2012 държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън и специалният пратеник по въпросите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се появиха у нас, включително и за да накарат правителството в София да преразгледа наложената забрана върху добива на шистов газ (първите признаци, че това действително е на път да се случи, вече са налице).

Истината е, че (като изключим чисто геополитическите им съображения, свързани с ограничаване активността на руските енергийни компании в Европа и извън нея) САЩ просто искат да гарантират печалбите на своите сервизни компании, значителна част от чиито капацитет напоследък не се използва (и то именно заради спукването на „шистовия балон” в самата Америка). Ако Полша, Украйна или България наистина решат някой ден да пристъпят към индустриален добив на шистов газ, за целта ще им е необходимо и оборудване, и специалисти, и химикали? Които веднага ще им бъдат предложени от САЩ, срещу съответното заплащане разбира се.

---------------------------------------------------------------------------

* Център за национална енергетика

 

Газопровод за природен газПубликува се с любезното съдействие на списание „Геополитика", партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/1168-krahyt-na-nadejdite-svyrzani-s-evropeiskiq-shistov-gaz

Темата за шистовия газ продължава да тревожи световната геополитика, но последните новини за провалите на добива му в Европа, сочат, че „шистовото цунами” най-вероятно ще се ограничи само в границите на Америка.

Бумът на добива на шистов газ в САЩ разтърси основите на съвременната геополитика, отправяйки предизвикателство към руския контрол върху газовите доставки за Европа и застрашавайки бъдещето на не дотам екологичните видове енергоносители в целия свят. Мнозина смятаха, че съвсем скоро добивът и доставките на шистов газ от Европа и, най-вече, от Полша, ше станат реалност. И разчитаха, че това ще усложни живота на Владимир Путин, доколкото икономиката на Русия в значителна степен зависи от износа на петрол и природен газ.

В края на януари 2012 обаче, кореспондентът на Bloomberg Джо Керъл съобщи, че според ръководството на  корпорацията ExxonMobi, опитите и за сондажи и добив на шистов газ в Полша не са довели до положителни резултати. Еxxon, която е най-голямата частна газодобивна компания в света заяви, че двата и проучвателни сондажа в Полша не са дали достатъчно количество газ, така че добивът му да се приеме за ефективен и изгоден. Това съвсем не е първият лош знак, че надеждите възлагани на европейския шистов газ могат да се окажат илюзорни. Както съобщи на клиентите си (на 1 февруари 2012) компанията Bernstain Energy, през последните две години проучвателните сондажи на компаниите Lane Energy, 3Legs Resources и BNK Petroleum в Северозападна Полша са довели до добива на съвсем малки обеми газ. През миналата 2011 Shell обяви за аналогични негативни резултати в Швеция, а през 2010 Exxon съобщи за провала на проекта си за добив на шистов газ в Унгария. Междувременно, Франция и България забраниха технологията на хидравличното разбиване, която се използва за добива на шистов газ.

Впрочем, потокът от лоши новини за привържениците на добива на шистов газ не секва. Така, в края на януари 2012 американското Управление за енергийна информация понижи оценката си за възможните обеми на добива на шистов газ в САЩ с цели 40%, като това би трябвало най-сетне да охлади ирационалния възторг, който доскоро пораждаше темата за шистовия газ, особено в САЩ.

Що се отнася до Европа, ако в крайна сметка се окаже, че в Полша няма такива запаси от шистов газ, за каквито се говореше доскоро, вниманието и може да се премести на изток, към Украйна, където обаче корупцията и зависимостта от Русия, пречат за разработването на собствените и запаси от петрол и газ.

Всичко това означава, че още много години в Европа няма да бъде добиван (и изнасян) шистов газ. А също, че в обозримо бъдеще Путин и руският „Газпром” ще имат един проблем по-малко.

------------------------------------------------

* Авторът е анализатор на американското списание Foreign Policy

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-4-2011/1128-geopoliticheskite-mitove-na-djordj-fridmyn

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическия и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

-------------------------------------------------------

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2010/986-ochertavashtata-se-rusko-germanska-geopoliticheska-os

В средата на юни 2010, говорителят на германското Външно министерство обяви, че министър Гидо Вестервеле ще информира французите и поляците за съвместното предложение относно „руско-европейското сътрудничество в сферата на сигурността”. Както е известно, това предложение дойде в резултат от преговорите между канцлера на Германия Ангела Меркел и руския президент Дмитрий Медведев, провели се през юни, и се базира на проекта, подготвен от Русия през 2008. Ето какво заяви, в тази връзка, говорителят на германското Външно министерство Андреас Пешке: „Искаме подробно да разгледаме и обсъдим въпроса в рамките на Ваймарскияа триъгълник (Франция – Германия – Полша) и в присъствието на руския външен министър”.

Германският министър Гидо Вестервеле, който притискаше Сърбия да отстъпи по казуса "Независимо Косово" в разговор с президента Борис Тадич

На пръв поглед, формулираното от Меркел и Медведев предложение изглежда най-вече структурно. В него се говори за дискусиите по въпросите на сигурността, засягащи конкретни проблемни точки, на ниво министри, а не посланици. Освен това се повдига въпросът за създаването на комисия, включваща външния министър на ЕС Катрин Аштън и руския външен министър Сергей Лавров.

Всичко това изглежда съвсем нормално, ако не се замислим за три важни неща. На първо място, предложенията за задълбочаване на отношенията между Русия и ЕС са поставени на масата от няколко години, но досега нямаше кой знае какъв прогрес по този въпрос. На второ място, германците се ангажираха с тази инициатива в момент, когато външната политика на Германия преживява сериозни промени. И, на трето място, решението да бъде обсъден този въпрос с Франция и Полша говори, че германците се отнасят крайно внимателно към разглежданите геополитически проблеми, които са изключително важни и сложни.

Преразглеждането на основната стратегия

Меркел и Саркози по време на срещата на високо равнище, на която разбуниха духовете и поискаха санкции за страните-членки на ЕС с висок бюджетен дефицит да нямат право на глас

Икономическата криза в Европа принуди германците, както впрочем и останалите европейци, да преразгледат основите на досегашната си стратегия. От края на Втората световна война насам, Германия винаги е преследвала две основни общонационални цели. Първата е поддържането на тесни взаимоотношения с французите, както и с останалата Европа, за да бъде отстранена заплахата от нова война. След 1870, Германия на три пъти воюва с Франция и в нейна основна цел се превърна недопускането на още една война. Втората цел е икономическият просперитет. Германия не е забравила периода на Голямата депресия и се стреми да не допусне възраждането на милитаризма (както в онзи период, в началото на 30-те години), като в тази връзка натрапчиво преследва идеята за икономическо развитие и създаване на проспериращо общество. Германците стигнаха до извода, че създаването на интегрирана икономическа структура в Европа ще помогне за постигането и на двете цели, тъй като подобен алианс ще съдейства за тясното сближаване между Германия и Франция и, в същото време, ще доведе до формирането на търговски блок, гарантиращ просперитета и икономическия растеж.

Но, събитията, случили се след финансовата криза от 2008, разколебаха доверието на Германия към Европейския съюз, като инструмент за просперитет. До 2008, Европа действително преживяваше период на невиждано благоденствие, в рамките на който Западна Германия успя и да се обедини с Източна, и да гарантира дълговременното си развитие. ЕС започна да изглежда като магическа машина, автоматично произвеждаща просперитет и политическа стабилност.

След 2008, тази представа доста се промени, а чувството за уязвимост и незащитеност нарасна с началото на кризата в Гърция и средиземноморските държави-членки на ЕС. Германците бяха неприятно изненадани от факта, че за да бъде спасено еврото и европейската икономика, ще им се наложи да преглътнат гръцката разточителност и прахосничество и да поемат разходите по покриването им. Това не само породи силна съпротива сред германското общество, но и провокира доста въпроси към правителството на страната. Целта на ЕС (поне както я разбираха в Берлин) беше да гарантира германския просперитет. Но, ако бъдещето на Европа е в това, тя да бъде финансирана и спасявана от Германия – с други думи, ако богатствата и материалните блага ще потекат от Германия към Европа – аргументите в полза на европейската интеграция няма как да не отслабнат.

Разбира се, германците не са готови да се откажат от европейската интеграция, осигурила на страната им 65 мирни години. В същото време обаче, те са склонни да помислят за евентуални корекции на системата, в която действа и живее Европа, особено в икономически план. Европа, в която германското благополучие може да бъде поставено под въпрос заради лошата бюджетна практика на Гърция, несъмнено се нуждае от промяна.

Руското притегляне

Базирайки се на реалните си икономически интереси, германците неизбежно си припомнят своите взаимоотношения с Русия. В момента тази страна осигурява доставката в Германия на почти 40% от необходимия и природен газ. Без руските енергоносители, германската икономика би се оказала в много трудно положение. В същото време, Русия се нуждае от технологии и специални знания за развитието на собствената си икономика и преодоляване на примитивния статут на суровинен износител. Освен това, населението на Германия намалява и може да достигне равнище, когато вече няма да гарантира нормалното функциониране на националната икономика. В същото време, Берлин не иска да увеличава броя на имигрантите, опасявайки се от ръст на социалната нестабилност. В Русия населението също намалява, но все пак там е налице излишък на работна ръка, предвид икономическите потребности на страната, и тази ситуация ще се запази още доста дълго. Немските инвестиции в Русия позволяват на Германия да си осигури необходимата работна сила, без да прибягва до имиграция, а просто прехвърляйки част от производството на изток.

Германците развиваха икономическите си отношения с Москва още преди разпадането на Съветския съюз, но кризата в Гърция ги принуди да преразгледат отношенията си с Русия. Ако ЕС продължи все повече да се превръща в капан, попадайки в който Германия ще трябва постоянно да субсидира останалата част на Европа и, при положение, че самодостатъчната и автономна германска икономика не е възможна, очевидно страната се нуждае от друга стратегия. Която следва да включва два основни елемента. Първият е да се опита да постигне преструктурирането на ЕС, така че Германия да бъде защитена от погрешната вътрешна политика на другите страни-членки. Вторият е свързан с това, че ако ЕС наистина върви към продължителен период на застой, Германия, която много силно зависи от износа и се нуждае от работна ръка, трябва да си намери допълнителен партньор, а може би и съвсем нов съюзник.

В същото време, германско-руското сближаване няма само икономически измерения, а и такива, свързани със сигурността. Между 1871 и 1941 на европейския континент се води игра с участието на трима основни играчи – Франция, Германия и Русия. Те влизат в съюзи помежду си, или пък променят партньорите си, като всяка подобна промяна увеличава шансовете за избухването на война. През 1871 Прусия е в съюз с Русия, когато напада Франция. През 1914, французите и руснаците се обединяват срещу Германия, а през 1940 Германия отново се намира в съюз с Русия, атакувайки Франция. Тази игра между трите страни се развива в различни варианти, но с един и същ резултат: война.

Берлин в никакъв случай не би искал връщане към тази игра. Вместо това, той възлага надежди на интеграцията на Русия в европейската система за сигурност или, поне, тя да получи достатъчно добро място в икономическата система на Европа, за да не се изкушава да постави под съмнение тази европейска система за сигурност и не и отправя открити предизвикателства. Което моментално би повлияло и на отношенията между Франция и Русия.

Партньорството с Германия е от фундаментално значение за френската политика в сферата на сигурността и икономиката. Ако Германия установи по-тесни връзки и отношения в сферата на сигурността с Русия, Франция ще трябва да прецени, как би и се отразило това.

Тристранният алианс между Франция, Германия и Русия никога не е бил успешен, защото в него на Париж винаги е била отредена ролята на младши партньор. Следователно, за германците е изключително важно да поставят инициативата си не в рамките на тристранните отношения , а като интегриране на Русия в Европа,  концентрирайки се при това не върху икономическите въпроси, а на мерките за сигурност. Въпреки това, германците следва да са крайно предпазливи и внимателни в отношенията си с Франция.

Още по-деликатен е проблемът с Полша. Тази страна е притисната между Русия и Германия. Историята на Полша е история на подялбата и от тези две държави, или завладяването и от някоя от тях. За полската психология това е много болезнен въпрос. Сближаването между Германия и Русия неизбежно ще провокира в Полша първобитния страх от нова национална катастрофа.

Затова и бъдещите срещи в рамките на т.нар. Ваймарски триъгълник са толкова важни. Французите и поляците трябва да са наясно, какво се случва между Германия и Русия. Въпросът отчасти е в това,  доколко то ще повлияе върху германските задължения към ЕС. От друга страна (което е изключително важно за Полша), той опира до това, доколко ще се променят задълженията на Германия в рамките на НАТО.

Ситуацията в НАТО

Следва да отбележим, че според руснаците случващото се не представлява никаква заплаха за НАТО. Русия се старае да успокои не само Полша, но и САЩ. Проблемът обаче е в следното: ако между Германия и Европа съществуват такива взаимоотношения в сферата на сигурността, които изискват предварителни консултации и взаимодействие, Русия очевидно оказва въздействия върху НАТО. Ако руснаците се обявят против едно или друго действие на пакта, Германия и другите европейски държави ще се изправят пред необходимостта да избират между Русия и Северноатлантическия алианс.

Казано с други думи: ако Германия се споразумее с Русия за сътрудничество по въпросите на сигурността (забравяйки за момент за останалата Европа), как тя ще гради отношенията си със САЩ, имайки предвид, че руснаците и американците открито се конфронтират заради такива държави, като Грузия например? И германците, и руснаците смятат, че американците постоянно и неуместно ги принуждават да рискуват по въпроси, където Германия и Русия нямат никакви интереси. НАТО наистина може и да не е кой знае колко функционална организация, но американският натиск присъства постоянно в нея. Заедно, руснаците и германците ще могат по-добре да се противопоставят на този натиск, отколкото поотделно.

Твърде интересен, в рамките на германско-руските преговори, е следният момент: на тези преговори се разглежда един съвсем конкретен проблем в сферата на сигурността – този за Молдова и Приднестровието. Както е известно, Молдова се намира между Румъния и Украйна (която пък граничи с Русия и напоследък отново е в руската сфера на влияние). През различни периоди, тя е била част ту на Румъния, ту на Русия (СССР). След краха на комунизма, Молдова стана независима държава, но източната и част – т.нар. Приднестровие (населено предимно с етнически руснаци), на практика, излезе от състава и. След смяната на властта през 2009, Молдова все повече се ориентира към Запада, докато Приднестровието е проруски настроено. Руснаците подкрепят статута на самопровъзгласилата се Приднестровска република и поддържат там свои омиротворителни части, докато Молдова настоява за връщането и под контрола на Кишинеу.

В меморандума на Меркел и Медведев, по-конкретно, се отбелязва въздействието, което взаимоотношенията в сферата на сигурността могат да окажат върху този нерешен спор. Не е ясно, какво точно решение ще бъде взето, но ако бъде регистриран напредък, резултатът от разрешаването му ще се окаже първия знак за това, какви ще бъдат германско-руските отношения в сферата на сигурността. От това са особено силно заинтересовани поляците, защото всяко действие в Молдова автоматично ще окаже влияние върху Румъния и Украйна – двете държави, играещи ключова роля за определяне мащабите на руската мощ и влияние в региона. Тоест, от това в полза на коя от страните ще се реши този проблем, ще зависи и силовият баланс между трите държави. Следва да помним, че германците предлагат изграждането на партньорство в сферата на сигурността между Русия и Европа, а не само между Москва и Берлин. В същото време, не бива да забравяме и, че тъкмо германците поеха инициативата за началото на преговорите и именно те, едностранно, преговарят с руснаците, информирайки за постигнатите споразумения останалите европейски държави. Важно е да отбележим също, че те искат първоначално да обсъдят този въпрос с Франция и Полша, а не с всички държави от Европа, както и, че френският президент Никола Саркози одобри тази германска инициатива на 19 юни 2010. Не по-малко важно е, че германците не сметнаха за нужно да уведомят официално САЩ за случващото се. В същото време, не е съвсем ясно, какво ще прави Германия, ако французите и поляците отхвърлят подобна схема на взаимоотношения, което не бива да се изключва.

Германците не искат да се откажат от европейската концепция. В същото време, те се опитват да я предефинират съобразно собствените си интереси. От гледната точка на Германия, ангажирането на Русия в тези взаимоотношения ще помогне за постигането на целта. На Берлин обаче ще се наложи все пак да обясни, какви ще бъдат отношенията му с останалата част на Европа, особено тези, касаещи финансовите ангажименти към поразените от кризата части на еврозоната. Освен това, германците ще трябва ясно да дефинират характера на взаимоотношенията си с НАТО и (което е още по-важно) със САЩ.

Като всяка друга държава, Германия може да иска много неща, но няма как да получи всичко. Звучи наивно, че тя ще съумее да обедини ЕС, НАТО и Русия в единна система на взаимоотношения без да си навлече неприязънта на поне част от партньорите си. Германците обаче не са наивни. Те са наясно, че поляците ще изпаднат в ужас, а французите ще изпитат известна тревога. Както и, че ако Германия концентрира цялото си внимание в Северна Европа, южните европейци ще се почувстват изоставени. А също и, че наблюдавайки сближаването между Германия и Русия, САЩ ще стигнат до извода, че се очертава формирането на изключително мощен алианс, способен да застраши глобалните им интереси.

Затова, с предложението си, германците искат сериозно да променят хода на играта. Те действат бавно и предпазливо, оставяйки си достатъчен оперативен простор за евентуално отстъпление, но неотклонно вървят напред. Ще бъде интересно да видим, как ще действат поляците и французите. Евентуалната им публична подкрепа не бива да се оценява просто като нежелание да дразнят германците и руснаците, докато не съгласуват поведението си с американците. Освен това, предстои да видим и реакцията на администрацията на Обама на очертаващата се германско-руска ос и възможното присъединяване към нея на Париж, а може би дори и на Варшава.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”


 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика” партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/actualno/906-novata-energiyna-geopolitika-na-germaniya

В следвоенната история на Федерална република Германия се забелязва едно правило - всеки германски канцлер, който се опитва да преследва политически цели, прекалено много отклоняващи се от глобалния дневен ред на Вашингтон, е обречен да изчезне от политическата сцена. В случая с бившия канцлер-социалдемократ Герхард Шрьодер например, става дума за две непростими „прегрешения”. Първото бе откритото му противопоставяне на американската интервенция в Ирак, през 2003, а второто (което е и много по-сериозно в стратегически план) бяха преговорите му с Владимир Путин за изграждането на мащабния нов газопровод, който трябва да свърже директно Русия и Германия, заобикаляйки негативно настроената и към двете Полша.

През юли 2010, първият участък на газопровода „Северен поток” (Nord Stream) достигна немското балтийско пристанище Лубмин (провинция Мекленбург-Северна Померания), което превърна този град в своеобразен геополитически център на Европа и Русия.

Навремето, Шрьодер зае канцлерския пост с дискретната подкрепа на тогавашния президент на САЩ Бил Клинтън, който (според собствените ми източници в средите на Германската социалдемократическа партия) разчиташе, че ако победи на изборите, ръководената от него „червено-зелена” коалиция ще подкрепи военните действия на НАТО срещу Сърбия, през 1999. Освен това, Вашингтон искаше да сложи край на ерата на Хелмут Кол, който му се струваше твърде самостоятелен. През 2005 обаче, когато Шрьодер се оказа „прекалено пронемски ориентиран” политик в очите на Вашингтон, администрацията на Буш започна да се оглежда за подходящ негов наследник.

Както е известно, последното му решение като канцлер беше именно утвърждаването на проекта за гигантския газопровод „Северен поток”, от руското пристанище Виборг (край границата с Финландия) до Лубмин. След като напусна поста си, Шрьодер оглави Nord Stream AG – съвместното предприятия на руския „Газпром” и германските компании E.ON-Ruhrgas и BASF-Wintershall. Паралелно с това, той усили критиките си срещу външната политика на САЩ, обвинявайки американския сателит Грузия, че е започнала войната срещу Южна Осетия, през август 2008, която провокира намесата на руснаците.

През 2006, полският външен министър – неоконсерваторът Радослав Сикорски, смятан за близък съюзник на Вашингтон, сравни консорциумът Nord Stream със съветско-германския пакт от 1939. След разпадането на Съветския съюз, САЩ традиционно подкрепят Полша, виждайки в нея своеобразен „клин”, способен да блокира прекаленото разрастване на руско-германското икономическо и политическо сътрудничество. Част от тази политика беше и решението за включването на Полша в американската Система за противоракетна отбрана (ПРО), както и разполагането на нейна територия на батареята ракети „Patriot”, които, на практика, са насочени срещу Русия.

През юли, въпреки яростното политическо противопоставяне на Варшава и някои други държави, ръководеният от Шрьодер консорциум Nord Stream реализира първата си голяма цел, когато първото от двете разклонения на тръбопровода стигна до сушата в района на Лубмин, точно по график. Когато това направи и второто, а самият тръбопровод започне да работи, в края на 2001, той ще бъде най-големият подводен газопровод, транзитиращ по 55 млрд. куб. м природен газ годишно за нуждите на цяла Европа. Както е известно, подводният маршрут преминава през териториалните води и изключителните икономически зони на Финландия, Швеция, Дания и Германия, заобикаляйки Полша и балтийските постсъветски държави Естония, Латвия и Литва.

От Лубмин, който ще играе ролята на транзитен газов „хъб”, тръбопроводът OPAL ще продължи 470 км през Саксония до чешката граница. Другите маршрути в западна посока ще доставят руския газ, чрез съществуващите тръбопроводи, в Холандия, Франция и Великобритания, укрепвайки значително енергийните връзки между Русия и ЕС, което съвсем не се приема възторжено от Вашингтон. Френската компания GDF Suez (известна в миналото като Gas de France), се сдоби наскоро с 9% от акциите на Nord Stream AG, също толкова купи и холандската NV Nederlandse Gasunie, което гарантира още по-сериозното участие на ЕС в проекта и се превърна в най-голямото геополитическо постижение на тандема Путин-Медведев, на фона на силното американско противопоставяне. В момента, Nord Stream си е гарантирала дългосрочни договори за газови доставки в Дания, Великобритания, Франция, Холандия и Белгия, както разбира се и в Германия.

Северния и Южният енергийни потоци

Междувременно, „Газпром” ускорено прокарва и втория голям проект – този за газопровода „Южен поток”, по който природният газ от южното руско крайбрежие ще се транспортира по дъното на Черно море до България, за да стигне, в крайна сметка, до Италия и Австрия. На 7 юли, българското правителство, след дълги преговори, се съгласи да участва в този проект на „Газпром”.

„Южен поток” ще транзитира руски газ за Западна Европа, заобикаляйки Украйна, където, през последните години, Вашингтон положи сериозни усилия да тласне страната към откровено антируска и проамериканска позиция. Като наследство от съветската епоха, когато икономиките на двете държави функционираха като едно цяло, повечето руски транзитни газопроводи минават през територията на Украйна на запад, което направи Москва силно уязвима след т.нар. „оранжева революция”, осъществена с американска подкрепа през януари 2005 и довела на власт фаворита на Вашингтон Виктор Юшченко. Както е известно, последните избори в тази страна доведоха до отслабване на напрежението между Москва и Киев, най-вече, защото новият президент Виктор Янукович зае по-неутрална позиция между Русия и НАТО, поддържайки връзки и с едната, и с другата. Морският участък на газопровода „Южен поток”, който се реализира съвместно от руския „Газпром” и италианската ENI, ще минава от руското черноморски крайбрежие, по дъното на морето, до българския бряг. Според новото споразумение със София, за транзита на природния газ ще се използват вече съществуващите на българска територия газопроводи.

Междувременно, Вашингтон оказа доста сериозен натиск върху държавите от ЕС, както и върху Турция, за изграждането на алтернативния на „Южен поток” газопровод, известен като „Набуко”. В момента обаче, „Набуко” почти не се ползва с подкрепа в ЕС, нито пък има достатъчно източници на природен газ за запълването му.

Завършването на „Южен поток” ще обедини основните геополитически връзки между държавите от ЕС, Централна Европа и Русия, т.е. ще доведе до превръщането на стария геополитически кошмар на Вашингтон в реалност. Политиката на САЩ след Втората световна война целеше американската доминация в Западна Европа, първоначално чрез поддържането на студената война с Москва, а след 1990 чрез разширяването на НАТО на изток, към границите на Русия. Нарастващата независимост на Западна Европа, която все повече се ориентира на Изток, а не на Запад – т.е. към Америка, може да доведе до мащабно поражение на САЩ в претенциите им да продължат да доминират като „единствената супердържава на планетата”.

Ето как, малкото курортно градче Лубмин в Североизточна Германия се превърна неволно в основната ос на разиграващата се геополитическа драма между Вашингтон и Евразия, независимо дали гражданите му осъзнават това.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия

 
Powered by Tags for Joomla