Tag:ресурси

Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?
Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-1-2016/1916-nevidimata-mosht-na-halifata

Сред огромния поток от безполезна информация, който ни залива от терористичните нападения в Париж през ноември 2015 насам, има едно сериозно изследване, което наистина заслужава внимание, защото ни позволява да разберем истинската същност на т.нар. "Ислямска държава" (ИД). То е изготвена по поръчка на група висши американски военни, пряко ангажирани в сраженията против армията на ИД и осъзнали преди малко повече от година, че всъщност не познават врага си. Уводът към него е написан от генерал Майкъл Нагата, командващ частите на САЩ, противопоставящи се на ИД (всъщност, генералът, който е зам.- директор, отговарящ за специалните операции и борбата с тероризма в Обединения комитет на началник щабовете, ръководи подготовката на т.нар. "умерена сирийски опозиция", част от която се сражава, освен с армията на Асад, и с ислямистите от ИД - б.р.).

Според Нагата: "Недостатъчното разбиране на проблема е източник на постоянни тревоги. Защо не успяваме да разберем терористите? Защото не разполагаме с достатъчно възможности? Или, защото не успяваме да координираме ресурсите си? А може би, защото ни липсва въображение, както се посочва и в изводите на комисията, разследваща терористичните нападения от 11 септември? Лично аз смятам, че въобще не сме наясно с това, на което трябва да се противопоставим. В случая с Ислямска държава се оказваме изправени пред изключително радикален и жесток враг, който се различава от всички, с които сме се сблъсквали досега. Независимо от впечатляващите възможности, които ни демонстрираше Ал Кайда, приемайки различни форми в огромното пространство от Пакистан до Северна Африка, Ислямска държава е най-ефективната и най-мощна форма на въоръжен екстремизъм, която някога сме виждали".

Генерал Нагата очевидно не се нуждае от допълнителни данни за армията на Ал-Багдади, нейното въоръжение или методите и на водене на бойни действия - цялата тази информация му предоставят подготвяните от него бойци на сирийската опозиция. Той, обаче се опитва (също както и други висши американски военни) да проникне в душата на Халифата за да разкрие тайната на неговата разрушителна мощ. Както посочва в тази връзка самият Нагата: "Измежду всичките и силни страни, една изисква специално внимание и това е способността на ИД да убеждава, да вдъхновява и да привлича към каузата си мъже и жени от целия свят, способността на тази организация да си изгради ореол на непреодолима мощ. Докато се задоволяваме само с анализа на финансовите, материалните и другите ресурси на ИД с цел да можем да се борим ефективно срещу нея, всъщност оставаме крайно слаби и уязвими пред лицето на тази невидима мощ".

Мобилизацията на професорите

За да отговори на този въпрос, американският генерал събра през 2014 цяла "армия" от експерти - американски, европейски и арабски университетски професори, както и военни анализатори - общо над 50 души. Сред тях са най-големите специалисти в тази сфера, сътрудници на специализирани институти и престижни университети - от Харвард до Оксфорд.

Пред всички тях, генерал Нагата поставя задачата да разшифроват "психологическата, идеологическата, емоционалната и културната специфика на Ислямска държава, нейните методи и онова, което я вдъхновява". Той задава съвсем конкретния въпрос: "Кое прави ИД толкова привлекателна, позволявайки и да пусне толкова дълбоки корени в една макар и ограничена, но доста значима част от ислямската общност? Как съумява да привлича чуждестранни муджахидини, да се финансира и въоръжава, да печели външна подкрепа и популярност и, накрая, да си гарантира помощта на други терористични организации от типа на "Боко Харам" и различни северноафрикански и арабско-сунитски групировки?".

Това мащабно изследване стартира през юни 2014, само няколко дни преди провъзгласяването на Халифата в джамията на Мосул. А работата по него приключва през декември същата година и е обобщена във внушителен доклад от 214 страници, публикуван от Пентагона. В неговите рамки, всяка от ангажираните групи експерти излагат своя анализ на конкретните аспекти и проблеми, като в резултат създават своеобразна рентгеновата снимка на новата глобална заплаха. Всъщност, този документ се оказа пророчески, тъй като прогнозира схемата на развитие на събитията, накарали джихадистите да осъществят нападенията в Париж и да хвърлят Белгия в страх и ужас. Всичко това свидетелства, че Западът е неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен, защото повече от година след приключването на това мащабно изследване, Халифатът все още не е победен, а както изглежда, дори е станал още по-силен.

Перфектната буря

Територията на Халифата на Ислямска държава

Всички експерти, участвали в изготвянето на доклада, смятат, че в зоната между Сирия и Ирак са се създали условия за възникването на "перфектната буря". Според тях, на тези, опустошени от продължителния конфликт и диктатурата територии, се е формирала идеалната среда за "развитието на злото". На ниво вземане на решение възниква вакуум във властта, осъществява се бърза промяна на арабския свят, благодарение на повсеместния достъп до Интернет нараства нивото на информираност, а гражданската война и икономическата криза спомагат за обедняването на тези (и на съседните им) държави, докато в същото време е налице ръст на числеността на населението, като всичко това води до рязко увеличаване броя на лишените от всякакви перспективи млади хора.

В тази почва бързо поникват и дават плод семената на омразата. Всичко това обаче не е достатъчно за да обясни мощта на Ислямска държава. Съществуват и други решаващи фактори, в чиято основа е балансът между терора и съблазняването: "Контролът над населението се основава на страха и принудата, гаранциите за ред и управление, липсата на алтернатива, силното лидерство и способността да се постигат успехи, които на свой ред водят до още по-големи успехи".

Всъщност става дума за една двойнствена сила. Тя се базира на взаимодействието с местното население в окупираните от ИД територии, което след дългите години на войни, все пак гарантира някаква форма на стабилност и сигурност, както и на подкрепата от страна на сунитското население, спечелена благодарение на "убедителните беседи", провеждани от ислямистите. Последните, както се посочва в доклада: "налагат усещането за нравствен императив, раздуват значението на сунитските претенции, дават шанс за придобиване на собствена идентичност, както и възможност за участие в героичната борба срещу потисниците и окупаторите".

Трите основни ресурси на Халифата

Група експерти от Университета на Небраска анализират ресурсите, позволяващи на Халифата да доминира в обширната овладяна от него територията между Сирия и Ирак. Според тях, първият такъв ресурс са "унифицираните методи и управленската структура, в която липсва религиозното и етническо съперничество, провокиращо вътрешни разцепления". Твърде малко държави в арабския свят могат да се похвалят с подобна вътрешна сплотеност, защото в основата на много от тях е заложен деспотизмът. В някои страни, като Либия и Йемен, цари хаос, а други - като Ливан и Тунис - се намират на ръба на катастрофата.

Вторият ключов момент е използването на челните информационни технологии както от чисто технологична гледна точка - т.е. за обмен на информация, така и за повсеместното разпространение на собствената идеология. Накрая, ИД може да разчита на "признаването на законността на неговата организационна активност в нестабилните региони", т.е. на управлението на територията, осигуряването на някакво ниво на комунални услуги и гарантирането на реда. Според въпросните експерти от Небраска: "всички тези фактори са предпоставка за превръщането на ИД в реално правителство, действащо в контролираните от него територии". Тоест, не става дума за някакво временно и ефимерно явление, истината е, че между Сирия и Ирак действително са формира нова държава.

Впрочем, именно анализът на тази динамика в развитието на Ислямска държава, осъществен от професора от Американския университет във Вашингтон Шалими Вентурели, би трябвало да послужи като сигнал за тревога дълго преди да станем свидетели на масовите убийства в Тунис и Париж. Защото още преди повече от година беше ясно, че ИД се стреми "да разшири обхвата на водените от нея военни действия и в други региони".

Всички данни, събрани на терен, или пък от информационната мрежа на ИД, говореха за това, че се планира мащабно настъпление извън зоната на непосредствена активност на тази организация. Халифатът очевидно е наясно, как "могат да бъдат обединени материалните и нравствените аспекти на борбата", т.е. може не само да обучава и въоръжава своите бойци, но и - което е най-важното - да ги мотивира и да ги накара да повярват в победата. Освен това, той разполага с всички необходими средства за постигането на успех в съвременната война - знае, как да доминира в информационната среда, "притежавайки силна стратегия, превъзхождаща тази на противниците му", както и "да насажда твърдост в противопоставянето на вражеските атаки и да укрепва контрола си над населението". С други думи, Халифатът притежава всички необходими качества за да продължи безпрепятствено настъплението си, разправяйки се със своите регионални противници.

Имиджът на победител

Увереността на Халифата, че ще съумее да вдъхнови легионите си последователи за борба с неверниците, се основава на няколко основни пункта, очертани от група изследователи от три американски университета, съвместно с анализатори от Военновъздушните сили на САЩ. Според тях: "Ислямистите живеят с усещането, че са победители, защото такава е волята на Аллах. Освен това те са убедени, че победата може да бъде постигната само с насилие. Най-големи почести и слава (особено на онзи свят) получава този, който се сражава. Техни врагове са сунитите, които не следват стриктно буквата на Корана, шиитите, американците, евреите и всички, които се обявяват против Божия закон".

Това послание лесно се възприема от младите иракски сунити, които са деморализирани и лишени от шансове за по-добро бъдеще. Какво обаче привлича към ИД все повече джихадисти от други, включително европейски, държави, които представляват съвършено различен тип хора? Според експертите, "ИД успя да монополизира тези аргументи в света на сунитския ислям за да наложи моралното си превъзходство над всички онези, които се придържат към по-умерени възгледи".

Освен това, "силните страни на тяхната пропаганда позволяват на ислямистите, в дългосрочен план, да набират нови доброволци". Възможно е обаче, позициите на ИД да бъдат ерозирани, използвайки за целта един проблем, който с течение на времето може да се задълбочи, а именно "отказът на по-голямата част от мюсюлманите да последват нейните призиви, както и необходимостта постоянно да постига нови победи. Фактът, че използваното от ИД насилие всъщност не съответства на принципите на исляма, говори за това, че Халифатът не може да съществува вечно, особено, ако се сблъска с ефективна съпротива". Всъщност такава съпротива вече съществува, но истината е, че въздушните удари на водената от САЩ коалиция, продължаващи повече от година, не успяха да отслабят позициите и властта на ИД. Единствените, които се сражават с ислямистите по суша, са кюрдските, иракските и сирийските "пешмерга", съумели да изтласкат джихадистите от градовете Кобане и Синджар. Успехът им имаше огромно символично, но не и стратегическо значение.

В крайна сметка, тези поражения не се отразиха върху международния имидж и разширяващото се влияние на ИД. Сред причините за това е, че организацията провежда ясна маркетингова стратегия. Както посочва в тази връзка анализаторът на консултантската компания WBB Лора Стикмън, става дума за своеобразен "бранд" (т.е. запазена марка), основаващ се на средновековната арабска история и специфичното тълкуване на Корана. В негов инструмент се е превърнало онлайн-списанието Dabiq (повече за него вж. статията на Боян Хаджиев в бр.6/2015 на Геополитика - б.р.), "пропагандиращо идеята за правителство, създадено в подкрепа на сунитите и целящо покоряването на всички останали".

"Този образ не влияе особено върху западното обществено мнение, но има невероятен ефект от гледна точка на постигането на поставената цел. Статиите и снимките в списанието илюстрират предимствата на ИД и изпращат ясно послание към мюсюлманите сунити, че "организацията се грижи за своите граждани и гарантира благополучието на мюсюлманското население". Всичко това са само малка част от методите, използвани от ИД за създаването на свой собствен бранд". За съжаление, Европа обърна по-сериозно внимание на Dabiq едва сега, след нападенията в Париж, откривайки как техният организатор Абделхамид Абауд, в едно свое интервю за списанието от февруари 2014, разкрива плановете си и се хвали, че "с помощта на Аллах" е успял да заблуди белгийската полиция. Друго обръщение, разпространявано сред джихадистите в навечерието на атентатите и внушаващо им увереност в крайната победа, също беше игнорирано от западните разузнавателни служби.

Обаянието на джихада

Офицерът от морската пехота на САЩ Джейсън Спиталета, съвместно с група експерти от Университета Джон Хопкинс, е изготвил сравнителна психологическа характеристика на две ключови фигури от джихадистката галактика - самообявилият се за халиф Ал-Багдади и сегашният лидер на Ал Кайда Айман ас-Зауахири. "Безусловно, първият от тях е по-харизматична личност, но Ислямска държава не изповядва култа към личността, затова и структурата и е по-слабо уязвима".  Тоест, не е достатъчно да бъде ликвидиран водачът на организацията за да изпадне тя в криза. Двамата лидери често влизат в конфликт помежду си, включително на доктринално равнище. Анализът на речите на Ал-Багдади показва, че той се отнася с уважение към Ас-Зауахири, но това не означава, че подценява собствената си роля. Водачът на ИД се смята за наследник на Абу Мусаб ас-Заркауи - емирът на иракския филиал на Ал Кайда, убит през 2006, и посочван като основател на Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ, по-късно преименувана на ИД). "Радикализацията на организацията се усилва не заради привлекателността на нейния лидер, а благодарение на умелата агитация - ИД се ориентира към тинейджърите, младежите и хората на средна възраст и е наясно със стремежите и надеждите на онази част от населението, която разчита да привлече на своя страна".

Присъединяването към ИД става сравнително лесно и това е друга особеност на организацията в сравнение със стриктния подбор на кадрите в групировки като Ал Кайда. Споменатата по-горе група американски и арабски експерти от Университета Джон Хопкинс очертава редица особености, улесняващи набирането на новобранци. "Пред желаещите да се влеят в редовете на организацията няма серизни пречки, в нея се приемат доброволци, притежаващи най-различен опит. Успехите на ИД породиха ефекта на "снежната топка", тъй като мнозина се стремят да се присъединят към една организация, постигнала толкова големи победи". Разбира се, не е подминат и "отлично функциониращият пропаганден апарат на ислямистите", базиращ си на няколко ключови аргумента: "лошите условия на живот на иракските сунити, опитите те да бъдат виктимизирани, омразата към шиитите и предлагането на алтернатива на хаоса". Както обаче показва една анкета сред мюсюлманите в САЩ на изследователския център Homeland Security, тези аргументи не оказват кой знае какво влияние в чужбина, където с по-голяма популярност се ползва идеята за свалянето на Башар Асад, което не стимулира присъединяването към Халифата. Чуждестранните муджахидини в редовете на ИД се ръководят повече от личната си психологическа мотивация, докато по отношение на младите иракчани и жителите на съседните държави основен мотив за присъединяването им към Ислямска държава е съперничеството между религиозните общности.

Злото в Интернет

Казаното дотук потвърждава изводите на професор Джосълин Чезари, която изучава тези въпроси в университетите Харвард и Бъркли. Според нея "сред причините за присъединяването на толкова много доброволци от Европа и Америка към ИД е недостатъчната интегрираност на мюсюлманите, както и отказът ислямът да бъде признат като легитимен компонент на западните демокрации, което ги прави по-податливи за пропагандата на ИД". При това в арабските държави, както и в останалия мюсюлмански свят, присъединяването към Халифата се свързва със салафитските ценности, укрепващи единството на вярващите, независимо от националната, културната и етническата им принадлежност. Ислямът стои над правителствата и всяка властова институция, която не се основава на Корана, следва да бъде унищожена. Без тази фундаменталистка основа, която вече се е превърнала в "глобален феномен, дори и в Интернет, джихадистката пропаганда нямаше да може да пусне толкова дълбоки корени.

От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че посланието на ИД достига до някаква огромна аудитория. Група експерти от Тексаския университет, която анализира арабоезичната зона в Туитър, стига до извода, че "подкрепата за ИД в това пространство не е голяма, както впрочем и подкрепата за политиката и намесата на западните държави в региона". Истината обаче е, че в тази среда превържениците на ИД действат по-успешно, отколкото американските и европейските "агенти". "Въпреки че са изолирани от основните направления в Туитър, те съумяват да използват събитията в свой интерес. Ислямистите предлагат на ползвателите на социалните мрежи интергриран подход, базиращ се на жестокостта към враговете и великодушието към правоверните". С други думи, тези хора са малко, но успяват да надделеят над съперниците си дори и в Интернет.

Според преподавателя по психология в Джорджтаунтския университет Ан Спекхард, ислямистите съумяват да наложат един определен образ, който след това се разпространява автоматично (на принципа на подражението) из цялата Мрежа. Те го постигат "възраждайки и възкресявайки идеологията на тероризма в рамките на един мощен социален образ, превърнат в своеобразен вирус, като успешно разпростаняват тази зараза из целия свят".

На свой ред, проф. Стив Кормън от Университета на Аризона смята, че за неутрализирането на този "вирус", образът на Халифата следва да бъде лишен от заобикалящата го в момента романтика, т.е. да бъде разрушен образът на идеалното ислямско общество, като се акцентира върху детайлите, изобличаващи негативните му аспекти и несъответствието между жестокостта на ислямистите и благородството на истинските мюсюлмански ценности. Тоест, битката следва да се прехвърли в културната сфера за да бъде ерозирана мощта на ислямистките послания. За съжаление, все още никой не се опитва да работи сериозно в тази посока.

Сред множеството нерешени проблем има един, на който обръщат внимание в анализа си двама високопоставен сътрудници на ФБР. Според тях, американските въоръжени сили не са склонни да споделят информацията си относно Сирия и Ирак, с институциите отговарящи за вътрешната сигурност на САЩ. Разбира се, целите и правилата на армията и на въпросните служби са различни, но без подобен обмен на данни не е възможно нито да се противостои успешно на набирането на терористи в западните държави, нито да се формулира ефективна стратегия за борба с разпространението на джихадиската идеология. Но дори и по този въпрос, година след появата на въпросния анализ, не бяха предприети никакви конкретни действия. Нито в САЩ, където генералите прекалено преувеличават значението на постигнатото от тях в Ирак за да подобрят имиджа си през президента, нито в Европа, където дори по-тясното сътрудничество между полициите на две съседни държави - Франция и Белгия - се оказва сериозен проблем.

Военната машина на Ислямска държава

Група изследователи от Оксфордския университет анализират процеса, в чиито рамки новобранците на Ислямска държава се превръщат в истинска военна машина. Според тях, става дума за типичния механизъм, характерен за всички армии - "те се превръщат в братя по оръжие, а сред тях се формират типичните другарски отношения, характерни за всички групи, наподобяващи семейство, които играят решаваща роля за поддържането на високия им боен дух".

Между другото, в едноименния сериал на Стивън Спилбърг и Том Ханкс "Братя по оръжие" се използва един цитат на Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир: "И докогато свят светува, никой не ще си спомня този ден, без ние да изникнем в паметта му… Да, ний, дружинка смели, шепа братя, защото който кръв пролее с мене на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен".

Тоест, ИД не създава нищо ново, защото "сливането на индивидите им дава усещане за непобедимост и призвание, които тласкат хората напред и ги карат доброволно да се жертват". И този случай обаче, Халифатът съумява да постигне нещо повече. Защото "свещената цел" сплотява малките групи, формирайки от тях големи военни обединения. "Безусловната преданост към другарите си по оръжие и обединяването около някаква "свещена цел", колкото и отвратителна да е тя в очите на останалите, нерядко позволява на подобен тип революционни образувания да побеждават значително по-силни противници, сражаващи се или за пари, или по чисто кариерни подбуди". Именно това се случи по време на сблъсъка между Ислямска държава и иракската национална армия, когато последната избяга позорно от Мосул, дори без да се опита да използва гигантския си арсенал от танкове и оръдия, получени от САЩ.

Пипалата на ИД в ислямския свят

На бива да се заблуждаваме, че ИД е някаква затворена организация. Тъкмо в това отношение тя се различа от много други терористични групировки, тъй като пуска пипалата си навсякъде и изключително прагматично плете мрежата си из целия Близък Изток.

Филип Потър от Вирджинския университет моделира "системата от връзки, която до голяма степен позволи на ИД да постигне сегашната си мощ. В частност, тези връзки позволиха на терористите да се сдобият с необходимата човешка сила и въоръжение, без които по-нататъшното развитие на организацията нямаше да е възможно. Тази мрежа е променлива, като в рамките и едни канали се отварят, а други се затварят. Като цяло, нейната еволюция премина през три основни етапа, в хода на които партизанското движение се трансформира в държавно образувание: съперничество и сблъсъци с другите джихадистки групировки и временни обединения през 2012-2013; помиряването и обединяването на многобройните съперници под знамето на ИД през 2014 и след това. Според Потър: "днес външният натиск застрашава сътрудничеството между ИД и нейните съюзници", но в същото време липсата на сериозни заплахи вътре в самото джихадистко движение кара все повече групировки да се ориентират към ИД. Тоест, Ал-Багдади успешно поляризира конфликта, обединявайки всички екстремисти и успешно остранявайки всеки възможен съперник.

Спецификата на сложните взаимоотношения вътре в ИД, както и между нея и други външни структури, е обект на анализа на двама майори от Академията на морската пехота на САЩ - Крейг Джорджис и Дан Майерс. Те концентрират вниманието си върху отношенията на ИД с контрабандистките и търговски структури и с религиозните групи, което, на фона на хаоса в Сирия и Ирак, позволи на ислямистите да формират два типа връзки: с тези, които им оказват активна подкрепа, следвайки собствените си убеждения, и с онези, с които могат да се формират само временни алианси, съобразно конкретната конюнктура.

Високото ниво на насилие е основополагащ фактор, на който се крепи цялата тази мрежа. "Ключовият елемент е ръководството, съумяло да обедини тактическите успехи и стратегическите резултати. С други думи, ИД е наясно с природата на войната и  разполага с визия за ситуацията, която усъвършенства по-бързо, отколкото противниците и успяват да реагират". Така организацията си осигурява подкрепа във всички сфери, дори сред търговците, които в търсене на лесна печалба купуват петрола произведен на контролираната от нея територия, продават и оръжие и използват "свободната търговска зона" на ислямистката столица Ракка за мащабна контрабанда. В същото време ИД знае, как да тероризира инакомислещите, смазвайки всяка опозиция. Използвайки парите и вярата, ИД прониква дори в казармите на своите противници, без значение дали става дума за сирийската или иракската армии.

Двамата основни съюзници

Експертите на Военното разузнаване на САЩ (MI) разкриват взаимноизгодните връзки на ИД с двама ключови съюзници на ислямистите: иракските сунитски племена и активистите на БААС от времето на Саддам Хюсеин. Без тях Ислямска държава нямаше да е в състояние да управлява завоюваните територии, нито да използва пълноценно военната си машина. И двамата съюзника са доста далеч от идеологията на ИД. Така, повечето племена се придържат към умерени възгледи, а корените на баасизма са социални и националистически, но ги обединява стремежът за борба срещу правителството в Багдад, олицетворяващо шиитското мнозинство в Ирак и преследванията срещу сунитите и баасистите.

САЩ дълго време подценяваха тези два крайъгълни камъка. След падането на режима на Саддам, американските генерали се отнасяха подчертано презрително към създадените от него структури, отстранявайки ги напълно от управлението на страната и тласкайки ги по този начин в обятията на джихадистите. Що се отнася до ролята на племената и клановете, които от векове живеят по тези земи, отношението към тях беше крайно непоследователно: първоначално САЩ просто ги игнорираха, след това ги превърнаха в опора на борбата си срещу Ал Кайда, а накрая ги оставиха на милостта на фундаменталистите. В резултат от това, възстановяването на доверието им изглежда изключително трудно. Междувременно, ИД съумя - предоставяйки им длъжности и финансиране - да привлече племенните вождове и баасистите, интегрирайки ги в администрацията на новата квазидържава.

Какво следва да се направи? Както изглежда, анализаторите от армията на САЩ изключват възможността за преки действия от страна на Запада за разрушаването на тези алианси. Според тях, за прекъсването на тези връзки, трябва едновременно иракските власти да предприемат правилните действия, а Халифатът да допусне серия от грешки. Засега обаче не се забелязва нищо подобно. Както е известно, през 2014, под силния натиск на САЩ беше отстранен иракският премиер Ал-Малики. Той беше шиит и осъществяваше жестоки репресии срещу сунитите. Наследникът му обаче, до днес не е направил нищо за да си върне териториите, завладени от ИД. Що се отнася до останалата част от Близкия Изток, дори военните анализатори смятат, че по-голямата част от населението не подкрепя Ислямска държава, макар че в много държави от региона има симпатизанти на ИД.

"В крайна сметка, са налице благоприятни условия за безпрецедентна по мащабите си кампания за набиране на доброволци в редовете на ИД и в подкрепа на ислямистите. Затова правителствата на държавите от региона (както и САЩ) трябва да си дават сметка, че действията, насочени срещу ИД, са в състояние да провокират вътрешно разделение и конфронтация с част от местното население". В тази връзка, Пентагонът ясно предупреждава, че всяка военна намеса на други държави би могла да донесе повече вреда, отколкото полза, защото може да съдейства за още по-дълбокото проникване на ислямистите в другите арабски държави.

Как могат да бъдат спрени ислямистите

Опитвайки се да изяснят целите на Ислямска държава, четирима преподаватели от Южнокалифорнийския университет са анкетирали 59 международни експерти и, паралелно с това, са анализирали голямо количество документи на ИД. Тези цели са формулирани в четири простички и на пръв поглед банални точки. И така, планът на ИД включва създаването на Халифат на територията на Ирак и целия Изток. Следва поставянето на тези региони под контрол и организиране на тяхното управление. Третият етап е разпространението на ислямските закони на всички континента, а четвъртият - възстановяването на мощта и величието на сунитския ислям. Тоест, на практика планът не си поставя никакви граници.

На този фон възможностите за противопоставяне на ИД са силно ограничени. В доклада, за който споменах в началото, не се разглеждат военните фактори, а само противопоставянето на "невидимата мощ" на Халифата, благодарение на която ИД съществува и просперира. Предполага се, че за успешна борба с ИД следва да се заложи на другите сунитски арабски държави, като Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, но както изглежда в момента те не са готови да се включат активно в тази битка.

"Правителствата на арабските сунитски държави възприемат ИД като религиозна сила, която противодейства на влиянието на шиитите и иранците в региона. Докато Халифатът не бъде признат като заплаха за вътрешната им стабилност, те нямат особени стимули да се противопоставят на Ислямска държава". Означава ли това, че мобилизацията на арабите за борба с ИД е неизпълнима задача? Авторите на доклада не твърдят това. Според тях: "В арабските сунитски държави има значителен дял активно и влиятелно население, обявяващо се против плановете на ИД да свалят техните правителства. Водачите на Ислямска държава поддържат една много тънка граница между демонстрацията на заплахата, която представляват за вътрешната сигурност на въпросните страни, и запазването на симпатиите на местното население и кредиторите на ислямистите в тях". Тоест, задачата е да бъде стимулирано осъзнаването на опасността в арабските столици и, като минимум, те да усетят заплахата от продължаващата експанзия на ИД. В момента обаче, само правителствата на Египет, Йордания и Ливан, които са наясно, че се намират на предната линия, реално се борят срещу ИД. Останалите се ограничават с минимални усилия в тази посока и то най-вече за да не дразнят западните държави.

Как да бъде ерозирана подкрепата за ИД

Впрочем, има и друго направление, по което следва да бъдат предприети конкретни стъпки, като целта е да бъде ерозирана подкрепата на вождовете на сунитските племена на териториите, контролирани от ИД. Това обаче не е толкова лесно. "Психологията на сплашването, аурата на победата и прагматичният политически разчет увеличават подкрепата на иракските елити и способността на ИД да упражнява контрол над овладените от нея територии и тяхното население". Истината е, че "съучастието и подкрепата на сунитската племенна върхушка се основава по-скоро на материални фактори, отколкото на възприемането на философията на ИД, т.е. подкрепата за ислямистите се дължи по-скоро на страха и на дълбоко психологически причини, като например обидата от бедственото положение на сунитите".

Много важно е да отбележим, че в доклада се изтъква, че военният успех е важен за ИД, но не е единствения фактор, гарантиращ на ислямистите подкрепата на местното население. Разбира се, "победите на бойното поле и възприемането на Халифата като защитник на сунитите от Запада, от шиитите и от потисническите правителства, са взаимносвързани елементи, в чиято основа обаче стоят различни причини". Затова евентуално отстъпление не би имало смъртоносни последици за ИД. То обаче би могло да нанесе силен удар по нейната власт, разрушавайки част от опорните и стълбове. Ето защо "възможността за контрол над населението и запазването на подкрепата на елита се основава на увереността, че ИД ще продължи да управлява и в бъдеще".

Военната победа над ИД може да създаде пукнатина в представата за нея, като защитник на сунитите. Към нея можем да добавим и това, което ние, в Италия, дефинираме като "операция за всяване на раздор", т.е. провокирането на съперничество между племенните вождове, "убеждавайки ги, че някои от тях са получили повече от останалите срещу подкрепата си за Халифата. На много територии пък, подкрепата на местните елити може да се отрази негативно върху лоялността на населението".

Накрая, съществува и едно двуостро оръжие и това е религиозната мотивация. Действително, "жестоката тактика и философия пречат на ИД да получи подкрепата на сунитската общност" в повечето арабски държави. В същото време обаче, "жестокото тълкуване на законите на Корана прави Ислямска държава уязвима само временно".  Според авторите на доклада, ако борбата с ИД се води само на основата на оспорването на нейната религиозна легитимност, това няма да ерозира сериозно мощта и. То обаче ще помогне за намаляване броя на онези, които са солидарни с нейните принципи.

В крайна сметка, докладът демонстрира сложността на създалата се ситуация. За нея няма просто решение, т.е. само бомбардировките не са достатъчни, впрочем дори и поражението на армията на ИД може да не реши проблема. Силата на Ислямска държава е в нейните идеи, а корените на успеха и са заложени в грешките на Запада. Именно в това се заключава и невидимата мощ на ИД, за борбата с която са необходими съгласувани действия в политическата, икономическата и военната сфери, при това в дългосрочен план и изискващи изразходването на огромни финансови средства. Засега обаче, никой не изглежда склонен да приеме това предизвикателство.

* Авторът е италиански експерт по въпросите на тероризма и организираната престъпност, анализатор на L'Espresso
 
В последното си интервю, президентът на Сирия заяви, че намесата на САЩ и Запада в Украйна и Сирия цели едно и също
Сирийския президент Башар Асад

В интервю за руската агенция ИТАР-ТАСС, неотразено от българските медии, сирийския президент Башар Асад изрази мнението си, че САЩ не различава Сирия от Украйна и целите на намесата им в двете страни са едни и същи.

Според сирийският президент западното мислене все още е „колониално“.

„Изявленията, които чуваме от началото на кризата отразяват Западният манталитет на колониално самосъзнание.“, заявява Асад, когато бил попитан как може да се постигне мир във Сирия.

Според Башар Асад останалите държави трябва да се замислят добре дали Запада ги третира наистина като съюзници.

„Запада не приема партньори. Ако те не харесват определена държава, те се опитват да я променят както им е угодно, или просто да сменят нейното ръководство. И когато правят това те изобщо не мислят за народите на тези държави.“, заявява Асад.

Четете още: Битката за ресурси - Как и защо бе съсипана Сирия

„В даден момент започват да не харесват президента, така че го свалят и заменят с изгоден на тях. И когато правят своите изказвания те се аргументират въз основа на грешни предположения. Този начин на мислене и действане може да е бил подходящ в миналото, но не и за нашия век.“, допълва той.

Сирийският президент прави връзка между намесата на САЩ и Запада в Украйна и намесата им в неговата държава.

Четете още: Старата песен на нов глас - САЩ и Турция ще обучават нови наемници за Сирия

„Същото се случва в момента в Украйна. И това си мечтаят да направят и в Русия. Те не харесват президентът Путин, така че го демонизират. Същия метод – навсякъде. Но искам да ги уверя, че дали един президент е зъл, или не решава неговия народ, който го е избрал, а не те.“, заявява Башар ал-Асад.

„Изявленията на Запада и техните съюзници в региона не ни касаят ни най-малко. Не ни интересува дали казват, че президентът трябва да бъде свален, или не, дали е легитимен, или не.“, казва сирийският лидер.

„Ние получаваме нашата „легитимност“ от народът и ако има причина за непоколебимостта на Сирия – това е подкрепата на народа. Ако започнем да се занимаваме с изказванията на европейските лидери, които си противоречат всеки ден…няма смисъл.“, допълва Асад.

На най-важния въпрос – как може да бъде решена кризата във Сирия и има ли всъщност изход от нея Башар Асад отговоря така:

Четете още: Асистент на Нюланд заловен с фалшиви долари, предназначени за наемниците в Сирия

„Това е много по-трудно, отколкото да преговаряш с тези, които са замесени с политическите действия. Ще успеем да постигнем това, ако външната намеса бъде прекратена и комуникираме помежду си.“, допълва сирийският лидер.

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2012/1232-kitai-sreshtu-sasht-dvata-podhoda-v-bitkata-za-resursi

Държава със свърхцели и амбиции - САЩДнес в света съществуват два основни геополитически полюса. Единият е очевиден. Той не крие мощта си, макар че, както подобава на една от многото империи, изминали пълния цикъл от бурно развитие и експанзия към залез и упадък, осъзнава неизбежността на собствения си крах и отчаяно се опитва да го отложи. Това са Съединените американски щати.

Традиции и бурно технологично развитие движат Китай към върхаВторият полюс представлява вече израснал великан, който обаче предпочита да носи детски дрехи. Той все още гледа да се придържа към скромно поведение и да не демонстрира огромния си потенциал. Вече никой не може да му налага своята воля, но за да отстоява интересите си, той все още не разполага с необходимата мощ. На всичкото отгоре, въпреки хилядолетната история и имперските си традиции, този полюс никак не е склонен да се обяви открито за супердържава. Това, разбира се, е Китай.

Специфичната китайска геополитика изцяло съответства на „заветите” на покойния комунистически лидер Дън Сяопин, формулирани още през 1978. Става дума за прословутите осем тези на китайската стратегия:

-          да наблюдаваш хладнокръвно;

-          да укрепваш позициите си;

-          уверено да реагираш на промените;

-          да прикриваш истинските си възможности;

-          да не привличаш вниманието на другите;

-          да печелиш време;

-          никога да не се превръщаш в лидер;

-          да се ангажираш само с конкретни проблеми.

В момента тези две сили са в състояние на цайтнот. Първата, т.е. САЩ, трябва да успее да наложи нова форма на глобален контрол върху природните ресурси, сред които традиционните енергоносители са най-важни, но не и единствени. Това следва да стане в най-кратки срокове, т.е. преди Китай да формира съпоставими по мощта си въоръжени сили и да декларира открито геополитическите си претенции и амбиции. А също преди доларът да престане да изпълнява основните си функции.

Втората, т.е. Китай, пък трябва да съумее да използва натрупаните доларови резерви (докато доларът все още се котира) за да се сдобие с необходимите технологии и производствени мощности. Както е известно, китайските валутни резерви се равняват на около 3,2 трилиона долара, като 70% от тях са номинирани именно в долари. Пекин трябва да успее да ги инвестира в източници на ресурси и в нови технологии, както и за изграждането на модерни въоръжени сили, способни да защитят интересите на Китай във всяка точка на света.

Основните заплахи за САЩ

На този фон, основните заплахи, пред които са изправени днес САЩ, са следните.

- Постепенното осъзнаване на задушаваща роля, която играе доларът за всички държави на планетата, с изключение на САЩ и Великобритания. Този процес върви практически навсякъде по света. Като нараства не само желанието за промяна на създалата се ситуация, но и възможностите тя да стане факт. Следствие от това е създаването на регионални валути, или използването на националните валути в междудържавните разчети, както и намаляване дела на долара във валутните резерви на държавите по света.

- Темповете на икономически растеж на Китай и усилването на военната му мощ. През 2011, китайския БВП достигна 7 трлн. долара, по официалния курс (11,3 трлн., по паритет на покупателната способност), като ръстът на БВП през 2010 беше 10,3%, а през 2011 – 9,5%. За последните петнайсет години, доходите на глава от населението са нараснали от 750 до 4100 долара. През 2011, китайският военен бюджет е нараснал със 17,7%, в сравнение с 2010, достигайки 91 млрд. долара, 2/3 от които са изразходвани за развитие на военноморските сили. И това са само официалните данни, според неофициалните тези разходи са между 1,5 и 3 пъти по-големи. През август 2011, Китай осъществи пробно плаване на първия си самолетоносач, като в обозримо бъдеще може да се сдобие с още четири.

Каква е причината за мащабната милитаризация на Китай? За да гарантира икономическия си растеж и повишаване жизненото равнище на населението, страната се нуждае от ресурси и най-вече от петрол. И тъкмо тук се очертава интересна закономерност, която ще се опитам да анализирам по-долу.

До 1965 Китай изпитва недостиг на петрол. Тогава проблемът е решен, благодарение откриването на големите петролни находища около Дацин и на други места, в източната част на страната. За известен период от време, петролът дори се превръща в източник на валутни постъпления за Китай. След 1993 обаче, петролният добив от китайските находища престана да покрива потребностите на националната икономика и Китай беше принуден да внася петрол. Твърдата, но умна политика на Пекин цели гарантиране на енергийната сигурност като в тази връзка постепенна нараства броят на държавите, доставящи петрол на Китай – от 5, в началото на 90-те, до 35, през 1997. Паралелно нарастват китайските инвестиции в Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия. През 2000, традиционните близкоизточни доставчици осигуряваха 47% от петролния внос, Азиатско-Тихоокеанският регион – 18%, а Африка (Нигерия, Либия, Судан, Ангола и др.) – 20%. Непосредствено преди гражданската война в Либия, Китай вече получаваше от Африка до 30% от целия си внос на суров петрол. В същото време, стойността на безвъзмездната помощ, предоставяна от китайците само на четири африкански държави (Ангола, ЮАР, Нигерия и Мозамбик), четирикратно надхвърля заемите, предоставяни от МВФ за цяла Африка, южно от Магреб. Между другото, въпросните четири държави притежават над 90% от доказаните запаси африкански петрол. Търговията на Китай с държавите от Черния континент непрекъснато нараства: през 1995, обемът и беше 6 млрд. долара, а през 2010 надхвърли 130 млрд.

Днес Китай е вторият потребител на петрол в света след САЩ (китайското потребление е 9,057 млн. барела дневно, а американското 19,15 млн.).

Размахът на китайската външноикономическа активност е впечатляващ. Както посочи отговорният секретар на Държавния съвет на Китай Ма Кай в речта си на ХV Китайски международен инвестиционно-търговски панаир в Сяомън от 11 септември 2011: „За 30 години в Китай са регистрирани общо 660 хил. предприятия с участието на чуждестранни инвестиции, а обемът на реално използваните чужди инвестиции достигна 899 млрд. долара. На свой ред, Китай е инвестирал свои капитали в икономиката на над 170 държави и региони по света, като общият обем на преките му инвестиции вече надхвърли 180 млрд. долара”.

На свой ред, в презентацията си на Конференцията на ООН за търговия и развитие (провела се през август 2011) директорът на отдела за инвестиции и предприемачество Чжан Сяонин отбелязва, че: „В момента китайските инвестиции в чужбина вече покриват всички сфери и региони на света. Съотношението между привлечените от Китай чужди инвестиции и китайските инвестиции в чужбина се промени от 18:1, през 90-те години, до само 2:1, през 2010. Възможно е, през следващите десет години, Китай да осъществи рязък скок в сферата на инвестициите си в други държави. Прогнозите сочат, че в края на този период съотношението между китайските инвестиции в чужбина и чуждите инвестиции в Китай ще стане 1:1, което означава, че страната ще се превърне в нетен износител на капитал”.

Между другото, през последните 30 години, Китай на два пъти удвояваше своя БВП.

Всичко това не може да не тревожи САЩ. В тази връзка ще припомня думите на президента Барак Обама при презентацията на новата американска военна стратегия в Пентагона: „Светът следва да е наясно, че САЩ не възнамеряват да губят превъзходството си”. Икономическите успехи на Китай принуждават Америка да изполва всичките си налични възможности за да забави темповете на растеж на новата азиатска супердържава. Несъмнено, във Вашингтон са отлично информирани за открито декларираните планове на Китай. Още през 2002, на ХVІ конгрес на Китайската компартия, пред страната бе поставена задачата „да стартира нов етап на икономически растеж”, „да преодолее нарастващите диспропорции в развитието на отделните територии, както и между града и селото, и да преведе обществото от пасивна към активна фаза на политико-икономически скок, който да позволи глобалния триумф на Китай”, което следва да стане факт до 2019.

Как САЩ могат да спрат възхода на китайския си конкурент

За целта САЩ разполагат с достатъчно средства, които се използват системно и комбинирано. И макар че военните интервенции срещу Китай отдавна останаха в миналото, това не пречи на Вашингтон да финансира формирането на вътрешна опозиция в страната, като средство за натиск, както и да използва обвиненията на „международната общност” срещу Китай, че не е достатъчно демократичен, практикува „непазарна конкуренция” и т.н. Едно от най-важните средства за борба с конкурента обаче е лишаването му от достъп до ресурси, без които е невъзможен икономическият растеж на страната. По-долу ще изброя няколко примера.

Войната в Ирак

Това беше може би първата въоръжена интервенция на САЩ против друга суверенна държава, насочена не само и дори не толкова против нея, колкото против Китай. Въпреки ограничителното икономическо и търговско ембарго, наложено на Ирак в периода 1996-2003, китайците подписаха, през 1997, договор за разработка на петролното находище Ал-Ахдаб, разчитайки на отмяната на санкциите в бъдеще. Но, в резултат на американската интервенция през май 2003, договорът беше прекратен от новата администрация в Багдад, в лицето на временния министър на петролната индустрия на Ирак Тамир Гадбан, който заяви, че „Ирак не признава условията на петролните и газови споразумения, подписани по времето на баасисткия режим”. Същото се случи и с много други, подписани от правителството на Саддам Хюсеин, договори за доставка на петрол и разработка на находища с Русия, Франция и други държави.

Между другото, първият договор за възстановяване и разработка на петролните находища в окупирания Ирак подписа американската компания „Халибъртън”, чиито изпълнителен директор през 1995-2000 беше Дик Чейни (вицепрезидент на САЩ през 2001-2009).

Всъщност, истината е, че войната, водена от САЩ в Ирак в името на демокрацията, позволи на Вашингтон да се превърне в решаващия фактор при разпределянето на договорите за иракския петрол.

Едва през август 2008, китайската компания CNCP най-сетне успя да подпише договор с Министерството на петролната индустрия в Багдад за разработка на находището Ал-Ахдаб. Което означаваше, че Китай ще може да възобнови работата си в иракската петролна сфера и да реши част от задачите за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители. Само че, за да се върнат в Ирак, на китайците се наложи да „опростят” 8 млрд. долара от външния дълг на тази държава. Да не говорим за съществуващите сериозни рискове, свързани с административната и нормативна нестабилност, заплахата от терористични действия и ръста на насилието в Ирак – все фактори, които до голяма степен се „управляват” от САЩ (поне до изтеглянето на частите им през миналата 2011). Това може във всеки момент да създаде сериозни трудности за активността на китайските компании в страната или дори да я направи невъзможна.

Суданският плацдарм

Между 1999 и 2009, Китай инвестира в тази доскоро единна държава над 15 млрд. долара не само в добива на петрол, но и в строежа на пътища, училища и болници за местното население. Судан осигуряваше 7% от китайския петролен внос, което се равнява на 60% от петролния износ на африканската държава. Тежките условия за работа в Судан даваха съществено предимство на непретенциозните китайски работници и специалисти, пред колегите им от САЩ, Франция и Великобритания. На този фон, най-ефективната стратегия за създаване проблеми на китайците и максимално затрудняване на активността им в страната се оказа тази на „управлявания хаос”. Между другото, предпоставките за сегашните етнически и религиозни противоречия в Судан бяха заложени още по време на британското колониално господство. До 1955 британците управляваха поотделно Севера и Юга на страната, съдействаха за християнизацията на Юга и дори от време на време (през 1922) въвеждаха визи за суданците пресичащи границата между двете територии. През 1956 обаче, беше обявено създаването на единна суданска държава със столица Хартум, доминирана от мюсюлманския Север.

Вече в наши дни, по добре отработената схема беше стимулирано разделянето на Судан на две държави: Южен Судан (населен предимно с християни), обявил независимост в резултат от референдума през януари 2011, и Судан (предимно мюсюлмански), лишен от южните си провинции. Освен религиозните различия, които винаги могат ефективно да се използват за генерирането на напрежение, включително и на кървави въоръжени сблъсъци, сред причините за разделянето на страната е и фактът, че 75% от някога общите петролни запаси останаха в Южен Судан, докато Судан контролира петролопроводите към Червено море.

Декларациите на лидерите както на Северен, така и на Южен Судан, че нямат желание да воюват помежду си са толкова чести и „убедителни”, че неволно пораждат предчувствие за поредна гражданска война. Като и в този случай препъникамъкът е разпределението на приходите от петролния износ. През януари 2012 Южен Судан спря работата на петролопровода, по който петролът се пренася за Судан, в отговор на което суданските власти забраниха на два танкера с южносудански петрол да напуснат Порт Судан (заради отказа им да платят установените от Севера мита от 22 долара за барел, които Югът смята за „грабителски”). В началото на февруари 2012 пък, суданския президент Омар Хасан ал-Башир заяви, че отношенията с Южен Судан са твърде напрегнати и са по-близо до гражданската война, отколкото до мирното съвместно съществуване.

Естествено, в подобни условия много трудно може да се говори за чуждестранни инвестиции и нормална работа на чуждите компании, дори и за китайските. А за да бъде по-управляван и „стабилен” локалният хаос, в Судан е заложена още една „мина” – спорната територия между Севера и Юга – щат Южен Кордофан. Именно там, през януари 2011, местни бунтовници плениха 28 китайски работници.

На този фон, бъдещето на китайските инвестиции в Судан изглежда все по-неясно.

Либия след Кадафи

Втората пряка въоръжена намеса на САЩ против суверенна държава, насочена освен срещу нея и против Китай, беше тази в Либия, през миналата 2011. Трудно е да се даде по-изчерпателен и убедителен коментар за случилото в тази страна, от този на известния американски икономист и анализатор на Института Хувър (а по времето на Рейгън заместник държавен секретар по финансите и смятан за „баща на рейгъномиката”) Пол Крейг Робъртс: „САЩ нямат никакво намерение да свалят правилството на Бахрейн или Саудитска Арабия, въпреки че и двете използват насилие срещу опозицията, защото те са наши марионетки, а в Бахрейн се намира и голяма американска военноморска база.  В същото време искаме да свалим Кадафи в Либия и Асад в Сирия, защото искаме да изтласкаме Китай и Русия от Средиземноморието. Китайците осъществиха мащабни енергийни инвестиции в Либия и разчитаха на нея, както и на Ангола и Нигерия, за покриване на енергийните си потребности. Тоест, става дума за опит на САЩ да лишат Китай от жизнено необходими ресурси, по същия начин, по който Вашингтон и Лондон лишаваха китайците от ресурси през 30-те години на миналия век”.

Какво още да добавим? До гражданската война през 2011, Китай поемаше 11% от петролния износ на Либия. Загубите, които китайците понесоха от действията на САЩ и другите ликвидатори на Либийската Джамахирия, са огромни. В тази страна Китай работеше по 50 проекта на обща стойност 18,8 млрд. долара. В Либия действаха 75 големи китайски компании и до 30 хиляди китайски работници, принудени да се върнат в родината си след началото на войната. Няма еднозначен отговор на въпроса, какво ще стане с тези инвестиции? Най-вероятно те могат да бъдат записани в графата на поредните загуби на Китай, вследствие на организирана от САЩ война.

Битката за Нигерия

През последните 14 години, т.е. след 1998, товарооборотът между Китай и Нигерия е нараснал почти осем пъти – от 384 млн. до 3 млрд. долара. В началото на 2011 китайците завършиха строителството на 117 обекти в тази страна на обща стойност 2,18 млрд. долара, което е с 53,9% повече, отколкото през същия период на предишната година. През 2011 се изграждаха и други 242 обекта, чиято обща стойност е 12,55 млрд. долара. Около милиард долара бяха инвестирани в железопътната мрежа на Нигерия, а 267 млн. – за създаването на зоната за свободна търговия Леки, край Лагос. Размерите на китайските инвестиции в нигерийския петролен добив достигнаха, в края на 2011, 4 млрд. долара. В съответствие с постигнатите през 2010 споразумения за сътрудничество в петролния отрасъл, Китай планира да помогне на Нигерия за изграждането на три нефтопреработвателни комбината, с общ капацитет 885 хил. барела дневно. Смята се, че в тях ще бъдат вложени общо 25 млрд. долара. Както е известно, петролният сектор е най-важния в нигерийската икономика (Нигерия е на 7-мо място в света по добив на петрол), той осигурява до 95% от валутните постъпления и по традиция се контролира и управлява лично от президента на страната.

Също както и в Судан и редица други държави, Китай не се ограничава само с индустриалните и чисто деловите интереси. Китайците са възприели много перспективна стратегия, целяща стимулиране лоялността на местните партньори и спечелване симпатиите на населението в държавите, където Китай е икономически активен. Така, няколкостотин нигерийски студенти вече се обучават в Китай.

По данни от 2010, Нигерия е втория по значение пазар за износ на китайска продукция и на четвърто място сред търговските партньори на Пекин на Черния континент.

Разбира се, САЩ не са във възторг от тази китайска активност. Споменатата по-горе компания „Халибъртън” беше сред първите, започнали да работят активно на нигерийския енергиен пазар – между 1994 и 2004 тя изразходва за подкупи на висши държавни чиновници 180 млн. долара за да си осигури договор на стойност 6 млрд. долара за изграждането на завод за втечнен газ (Нигерия притежава 50% от газовите запаси в Африка). Този факт беше признат от ръководството на компанията пред американския съд. Както вече споменах, през онзи период тя се ръководи от Дик Чейни. Между другото, през декември 2010 нигерийските власти обявиха, че се отказват от иска си срещу Чейни и „Халибъртън”, след като корпорацията обеща да плати наложената и глоба от 250 млн. долара.

Вероятно тъкмо поради това САЩ толкова активно атакуват напоследък Нигерия с обвинения за „невиждана корупция”. В края на краищата, именно американските компании имат най-голямата заслуга за корумпирането на местните чиновници. Впрочем, тук е мястото да напомня, че подобни обвинения в корупция предшестваха и „революционните” промени в Тунис, Египет и други африкански страни. Тоест, можем да смятаме, че и в Нигерия има формален повод за подобни промени. Можем да очакваме също, че китайското присъствие в тази страна ще бъде ограничавано всячески и с помощта на други традиционни механизми, като конвенционалните сблъсъци или финансовата подкрепа от МВФ.

Както е известно, напрежението между християнската общност, която е съсредоточена предимно в южните райони на Нигерия, и мюсюлманската, доминираща в северната и част, непрекъснато нараства. С „помощта” на такива екстремистки ислямистки организации, като „Бока Харам” например, християните от Севера биват подложени на силен терористичен натиск, което ги принуждават за бягат на юг. В същото време, мюсюлманските бежански потоци се отправят на север. Не са нужни кой знае какви усилия, тези терористични сблъсъци да прераснат в мащабна гражданска война. Впрочем, според мнозина анализатори, точно в тази посока работят и част от съветниците от МВФ в Нигерия. Използвайки „опита” от Руанда за създаване на условия за кървав сблъсък между отделните общности, международните финансови консултанти внушиха на нигерийския президент Гудлък Джонатан да отмени субсидиите за внос на петролни продукти, за които отиваха до 25% от бюджета на страната. Докато Китай не завърши проектите за изграждането на местни нефтопреработвателни комбинати, Нигерия е принудена да внася готови петролни продукти и да изнася само суров петрол. Впрочем, част от местните банди се опитват да преработват петрола, който крадат от съществуващите тръбопроводи. Заради тези кражби се губи между 10% и 20% от целия петролен добив. В резултат от мерките, въведени по препоръка на съветниците от МВФ от 1 януари 2012, цените на бензина в страната скочиха 2,5 пъти, което моментално се отрази и върху цените на всички останали стоки. Социалното напрежение в Нигерия нарасна неимоверно и доведе до национална стачка. Много е вероятно президентът Джонатан да се откаже от желанието си да икономиса 8-те млрд. долара, които разчиташе да получи в резултат от отмяната на субсидиите, но хората вече са на улиците и нищо чудно да станем свидетели на поредната „африканска революция”. Тоест, можем да очакваме управляемо развитие на събитията и трансформирането им в „народна революция”, съпроводена от стихиен бандитизъм. При това положение, съдбата на китайските инвестиции вероятно ще бъде сходна с тази в Ирак и Либия.

Иран и Ангола, но първо Иран

В списъка на основните доставчици на петрол в Китай, държавите от „челната тройка” непрекъснато се променят. През 1998 например, в нея влизаха Иран, Йемен и Индонезия. През 2001 – Иран, Саудитска Арабия и Оман. През 2004, към тази група държави се присъединиха Ангола, Русия и Судан. През същата година, най-много петрол за Китай доставяше Саудитска Арабия – 17,24 млн. т, следвана от Оман – 16,34 млн. т, Ангола – 16,2 млн. т, Иран – 13,2 млн. т и Русия – 10,77 млн. т. Между 2005 и 2010 първото място се заемаше от Ангола, която покриваше 14% от целия китайски петролен внос. Фактът, че през 2011 на първо място отново излезе Саудитска Арабия не означава, че ролята на Ангола и Иран в доставките на енергоносители за Китай е намаляла.

Общият обем на американските инвестиции в добива на енергоносители в Ангола надхвърли 4 млрд. долара, а делът на САЩ в анголския износ достигна 37%. В това отношение, Пекин изпреварва Вашингтон - след 2010 40% от анголския петролен износ отива в Китай.

Налице са всички „първични признаци”, че Ангола е изправена пред сериозни социални сътресения. Не е толкова важно кое точно ще ги провокира, възможно е да станем свидетели на някакъв качествено нов сценарий, по-вероятно е обаче да видим повторение на случилото се в Либия или Руанда. В крайна сметка, в ерата на информационните технологии всичко е възможно, включително и превръщането на Ангола в следващия обект на „демократизацията по американски модел”, след Иран, разбира се.

Що се отнася до Иран, поне според мен, обратното броене на времето, оставащо до началото на войната срещу него, вече е започнало. Междувременно, през първата половина на 2011 иранските петролни доставки за Китай са нараснали с 1/3. В момента иранският петрол покрива 20% от целия китайски петролен внос (делът на останалите държави от Персийския залив е 13%). Както е известно, Китай не подкрепя санкциите срещу Техеран и, съвместно с Русия, блокира опитите на „световната общност” да реализира либийския сценарий и срещу режима на аятоласите.

Сегашната подготовка за война с Иран е обусловена не само от задачата за установяване на контрол върху петролно-газовите запаси на тази държава. Тук се преплитат много сюжетни линии и се сблъскват по-глобални интереси. И, ако някои руски анализатори определят евентуална война срещу Сирия като „Брестка крепост за Русия”, тук е мястото да отбележа, че тази аналогия може да звучи красиво но е неточна. Още повече, че през последните години руснаците имаха достатъчно „Брестки крепости” – остатъчна Югославия, Чечения, Либия и т.н. и загубиха повечето от тях. По-точно е очертаващата се война с Иран (а не със Сирия) да се сравни с битката при Сталинград. По онова време целият свят очаква резултата от битката на Волга – при положение, че градът падне, Турция и Япония са били готови да влязат във войната срещу Съветския съюз и много трудно може да се предположи, как точно биха се развили събитията тогава.

Войната с Иран би довела да своеобразен „ефект на доминото”. Падането на режима в Техеран ще провокира верижна реакция на неконтролируем разпад на държавите в Централна Азия и Близкия Изток. Впрочем, в САЩ неслучайно отдавна обозначават тези територии  като „Големия Близък Изток”. Кюрдистан и Белуджистан ще са само някои от новите квазидържави от косовски тип, които ще се появят там. Русия пък може окончателно за загуби авторитета си, който бе започнала да възстановява при управлението на Путин.

Само чудо би могло да промени съдбата на Иран, например внезапно и успешно провеждане на изпитание на ядрено оръжие от режима на аятоласите и декларация, че той вече разполага с такова оръжие, или пък координирани действия за защитата на Иран от външна агресия от страна на Китай и Русия (включително оказване военна помощ на Техеран).

В тази връзка, ще цитирам някои откровения на Хенри Кисинджър в интервюто му от 27 ноември 2011: „САЩ системно отслабват Китай и Русия, а последният пирон в ковчега ще стане Иран… Контролирайте петрола и ще контролирате държавите, контролирайте продоволствието и ще контролирате хората… Навремето казахме на нашите военни, че трябва да поставим под контрол седем държави от Близкия Изток за да си гарантираме ресурсите им. Тази задача е почти изпълнена… Остана последната стъпка, а именно Иран, което тотално ще промени баланса… От пепелищата ще създадем ново общество, в което ще има само една свръхдържава и едно световно правителство. Не забравяйте, че САЩ разполагат с най-доброто оръжие, ние имаме неща, за каквито другите не могат и да си помислят. И ние ще демонстрираме всичко това, когато му дойде времето”. Както се казва, коментарите са излишни. Можем само да добавим, че наскоро САЩ приеха закон, според който всички договори, подписани с иранската Централна банка, се смятат за нелегитимни. Тоест, излиза, че американското законодателство се е превърнало в основа на международното право.

Заключение

Днешните реалности са следните: битката за ресурси се ожесточава. Като в тази битка се очертават два основни подхода.

Първият е „китайския”. В основата му е стратегията на икономическа и културна експанзия, в рамките на която достъпът до ресурси се гарантира с инвестиции, сътрудничество и осигуряване лоялността на местното население към чуждестранните инвеститори чрез създаването на работни места, повишаване на жизненото равнище, изграждане на училища, пътища и болници за държавите-партньори.

Вторият е „американския”. В основата му е военната мощ и създаването на територии на „управлявания хаос”, съпътстван от рязко понижаване жизненото равнище на местното население. А също организацията на „демократични” преврати и революции, след които предишните инвеститори биват прогонени от страната, а новият проамерикански режим преразглежда сключените от предшествениците му договори в полза на САЩ и най-близките им съюзници.

Списъкът на държавите, от които САЩ се опитват да прогонят (или вече са го направили) Китай, може да бъде продължен. При всички случаи тенденцията е очевидна. Което пък поражда въпроса, колко дълго китайците ще са склонни да търпят подобни унижения? И какъв път ще избере Пекин – дали ще се опита да защити предишните си инвестиции, или ще потърси други направления на икономическата си експанзия. Всъщност, струва ли си да дразниш дракона, ако той не е затворен в клетка? Само че една толкова голяма клетка вече не е по силите на никой от днешните архитекти на т.нар. „нов световен ред”.

-------------------------------------------------------------

* Авторът е преподавател в Киевския национален търговско-икономически университет, Украйна

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2010/928-2010-08-05-07-45-59

Както е добре известно, през по-голямата част от последните няколко века Монголия се контролира от една от двете съседни на нея велики държави – Русия и Китай. Китайците управляват страната повече от двеста години, като край на властта им слага революцията в Китай от 1911, довела до обявяването му за република и последвана от няколко десетилетия на хаос и войни. Само десет години по-късно, властта в Монголия е поета от комунистическо правителство, напълно зависимо от Съветския съюз.

Битката за монголските ресурси

Ето защо, когато след разпадането на Съветската империя, през 1991, Монголия най-сетне повярва, че е наистина независима, ръководството и се сблъска с проблем, който до днес си остава нерешен: как тази независимост може да бъде съхранена, след като страната продължава да е притисната като в менгеме между двамата си съседи-гиганти. Този въпрос придоби нови измерения в последно време, когато стана ясно, че Монголия разполага с изключително богати залежи на природни изкопаеми. През октомври 2009, правителството в Улан Батор (Улаанбаатар, на монголски) подписа споразумение, на стойност 5 млрд. долара (което почти се равнява на годишния БВП на страната) с консорциума, обединяващ канадската компания Ivanhoe Mines Ltd и британско-австралийската Rio Tinto, за разработката на гигантското находище на мед и злато Ою-Толгой, в южната част на пустинята Гоби и в близост до китайската граница. Според експертите, находището, чиято експлоатация ще стартира през 2013,  може да осигури годишен добив от 450 хиляди тона мед и 330 хиляди унции злато в продължение на следващите поне 35 години. Освен това, Монголия притежава значителни запаси от въглища (само тези на южномонголското находище Таван-Толгой се оценяват на 6,5 млрд. тона) и уран.

Всичко това силно повиши значението на тази страна, особено за Китай, който отчаяно се нуждае от суровини за да гарантира постъпателния ръст на своята изключително динамична икономика. В същото време обаче, то усилва опасенията сред монголците, че Пекин може отново да превърне страната им в свой протекторат. Затова монголското ръководство се опитва да съхрани крехкия баланс, запазвайки китайските инвестиции, от които страната силно се нуждае, като в същото време ограничи, доколкото е възможно, китайското политическо влияние, привличайки за целта други стратегически международни партньори. Това най-много си личи в една сфера, която е ключов елемент на всяко геополитическо съперничество от ХІХ век насам – железопътното строителство.

Разработката на двете гигантски находища в Южна Монголия – въглищното Таван-Толгой и медно-златното Ою-Толгой, които са сред най-големите неразработени находища в света, налага изграждането на нова жп линия, която да ги свърже със съществуващата железопътна мрежа на страната, така че да осигури износа на рудата за Китай, който, както се очаква, ще купува почти целия добив от Таван-Толгой. В същото време, най-близко разположената съществуваща монголска жп линия е на цели 400 км от находището.

На теория, най-краткият и евтин вариант би било изграждането на жп връзка директно на юг – към Китай, с обща дължина около 290 км, от които на монголска територия са само 80. Компанията SouthGobi Energy Resources LLC, която държи контролния пакет от акциите на Таван-Толгой, планира да изгради частна жп линия по този маршрут и дори вече подписа договор с германските железници (DB AG) за технико-икономическата обосновка на проекта. На свой ред, DB AG обеща да пусне влакове по линията още през 2011.

Монголското правителство обаче, предпочете да се откаже от този проект. Причината са страховете му, че свързването на находището с китайската жп мрежа, и то без да има връзка с монголската, ще позволи на Китай да контролира прекалено ефективно както това, така и останалите находища в тази част на страната – включително и Ою-Толгой.

Според Машбат Отгонбаяр, който е анализатор в Института за стратегически изследвания в Улан Батор: „ако погледнем на картата проекта за новата жп линия към Китай, нещата изглеждат така, сякаш Китай е откъснал част от Монголия”.

Находищата в Южна Монголия и спорните железопътни проекти (mongol)

Разбира се, монголското правителство признава, че този директен маршрут към Китай е по-евтин, отколкото изграждането на 400-километрова линия в източна посока, до съществуващата национална жп мрежа. То обаче е наясно и, че в случая стратегическите съображения са по-важни от цената. „Железопътната мрежа е изключителна важна за нас. Не можем да разрешим строежа на частни жп линии, ако те не се вписват в стратегията на правителството – отбелязва Дашбалжир Немехбаяр, който ръководи Дирекцията за финанси и инвестиции на монголското Министерство на транспорта и строителството – Инвеститорите търсят максималната печалба, докато ние преследваме други цели. А щом те са дошли в страната ни, са длъжни да работят и да се съобразяват с нас”. Според него, „правителството, най-вероятно, ще блокира изграждането на жп линията, предложена от SouthGobi Energy Resources LLC и DB AG”.

Тази позиция на монголските власти породи объркване сред международните инвеститори – Световната банка и Азиатската банка за развитие, които възнамеряваха да финансират изграждането на въпросната линия. Те изтъкват, че изборът на източния маршрут (осъществяващ връзка с монголската жп мрежа) ще утрои транспортните разходи, да не говорим, че монголската мрежа е с широко междурелсие (1520 мм, каквито са и линиите в цялото постсъветско пространство) докато Китай използва стандартно междурелсие (1435 мм). „Единственото логично решение е изграждането на нормална жп линия направо на юг, към Китай – посочва в тази връзка Ейдриън Рутънбърг, който отговаря за Монголия в Азиатската банка за развитие – това ще ви каже и всеки специалист”.

Монголците обаче не са единствените, които не искат пряка жп връзка между най-големите си находища и Китай. Както е известно, Русия, още от съветско време, контролира 50% от държавната компания „Уланбаторски железници”. И руските железници (ОАО РЖД) много биха искали да изградят 400-километровия участък до жп мрежата, защото това ще позволи, ако възникне подобна необходимост, добитите суровини (особено въглищата) да бъдат транспортирани към Русия. Затова мнозина в Улан Батор смятат, че ако Монголия все пак склони южната жп връзка към Китай да бъде изградена първа, Москва може да блокира строежа на източната линия.

На свой ред, макар че Китай с всички сили подкрепя южния маршрут, той не е в състояние да попречи на руския проект за източната жп линия. Защото, както подчертава Дашбалжир Немехбаяр: „руснаците отдавна присъстват в Монголия, а китайците едва напоследък се опитват отново до проникнат в страната”.

Монголия – троянският кон на Пентагона в Азия?

В тази ситуация, Монголия опитва да се измъкне от опеката на двамата си могъщи съседи, рискувайки обаче да попадне в зависимост от друга велика сила, в чиято геополитика Евразия играе ключова роля (поне ако съдим от книгите на хора като Збигнев Бжежински например). Става дума разбира се за единствената световна свръхдържава – САЩ, чиито връзки с Монголия, особено във военната сфера, напоследък прогресивно се задълбочават. До степен, че в една публикувана напоследък своя статия, чикагският геополитически анализатор Рик Розоф нарече последната „троянския кон на Пентагона в Азия”. Какви са основанията му да мисли така?

Още през 90-те години на миналия век, Монголия опита да се включи в различни миротворчески мисии на ООН, но Световната организация сметна, че състоянието и подготовката на въоръжените и сили ги прави неподходящи за участие в подобни операции. САЩ обаче очевидно не мислеха така и още през 1996 подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната с Монголия. Стремейки се да разширят максимално броя на страните, участващи в операцията срещу Ирак, те включиха в „коалицията на желаещите” и монголски военни части, независимо от тяхната неподготвеност. Така, между 2003 и 2008, 150 монголски военнослужещи охраняваха лагера Еко в южноиракския град Дивания – първата военна мисия на страната от края на Втората световна война насам. Това осигури на Монголия известни финансови дивиденти, включително пакет от помощи на стойност 285 млн. долара (чрез корпорацията „Millennium Challenge”), както и организирането на ежегодни американско-монголски военни учения, под надслов „Khan Quest” (наречено така в чест на Чингис хан). Освен това, с помощта на САЩ, Монголия най-сетне бе допусната до участие в миротворческите мисии на ООН, като през 2006 260 монголски войници бяха изпратени в Сиера Леоне.

На 29 март 2010, НАТО официално обяви Монголия за 45-та държава, предоставила свой контингент на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан –ISAF (всъщност първите 130 монголски военни се появиха в тази страна още през септември 2009). Същият ден, монголският военен министър Лувсанвандан Болд се появи в щаб-квартирата на пакта в Брюксел за да потвърди официално участието на 250 монголски военнослужещи в Афганистан. По този повод, зам. генералният секретар на НАТО Клаудио Бизониеро заяви, че: „срещата ни ознаменува официалното признаване на монголския принос в ISAF”. Нещо повече, ръководството на пакта обяви, че след като Монголия вече официално е „държава, предоставяща войски”, тя ще участва и в срещата на външните министри на Северноатлантическия алианс, провела се на 23 април в Естония. Ето как НАТО се сдоби с военен партньор, разположен между Русия и Китай.

Както вече споменах, от 2003 насам, американско-монголските военни учения „Khan Quest” се провеждат всяка година, под ръководството на Тихоокеанското командване на Пентагона, като официално обявената им цел е „подготовка на монголската армия за участие в миротворчески мисии в различни точки на света”. През 2004, по американска препоръка, Монголия за първи път бе поканена да участва във военните учения „Cobra Gold” в Тайланд, които са най-големите в Азия. Малко по-късно, монголският президент Намбарин Енхбаяр се срещна в щата Хавай с командващия на американския Тихоокеански флот адмирал Уйлям Фалън и обсъди с него „разширяването на потенциала на монголската армия”. През октомври 2005, Доналд Ръмсфелд стана първия американски държавен секретар по отбраната, посетил Монголия, а само месец по-късно там се появи и американският президент Джордж Буш, заедно с държавния секретар Кондолиза Райс. Между другото, в коментара на „Асошиейтед Прес” за визитата на Ръмсфелд в Монголия се посочваше, че там „той се опита да задълбочи връзките между двете държави, като своеобразна застраховка от възможни промени в текущата политика на Китай”. Стана ясно също, че Ръмсфелд е обещал на монголците САЩ да им предоставят безвъзмездно военна техника за 11 млн. долара.

За да демонстрира признателността си за ролята, която Монголия играе в реализацията на стратегическите планове на САЩ в Евразия, през 2006, американският Конгрес прие специална резолюция, с която поздрави Монголия с 800-годишнината от обединяването на монголските племена в единна нация, осъществено от Чингис хан, както и с „привързаността и към демокрацията, свободата и икономическите реформи”. През същата година, представители на монголските ВВС бяха поканени на „най-голямото многостранно военновъздушно учение в северната част на Тихия океан – „Cope Thunder”, провело се в Аляска, с участието на 1300 военни от САЩ, Австралия, Канада, Германия, Япония, Южна Корея и Швеция. През следващата 2007, военната интеграция на Монголия за първи път излезе извън рамките на простото присъствие на нейни наблюдатели при провеждането на различни американски военни учения. Монголски летци се включиха в ученията „Red Flag - Alaska”, наред с колегите си от САЩ, Испания, Тайланд и Турция.

Тази военна активност на Монголия и осигури челното място в класацията на държавите, получаващи помощи от вашингтонския Millennium Challenge Account (американски правителствен фонд за развитие на двустранните отношения с капитал 5 млрд. долара).

През юли 2008, страната беше поканена да участва в Тихоокеанския симпозиум на военноморските сили, провел се в столицата на Малайзия Куала Лумпур с участието на 20 държави, и то при положение, че Монголия няма нито излаз на Тихия океан (от който е отделена с хиляди километри руска и китайска територия), нито пък флот.

Между другото, точно по същото време, в Улан Батор бе осъществен неуспешен опит за поредна „цветна революция” в посткомунистическото пространство, като в резултат на бунта, организиран от привърженици на опозиционната Демократическа партия на Цахиагийн Елбегдорж, загинаха пет души, а 300 бяха ранени.

Закъснялата руска реакция

Всичко това най-сетне накара съседна Русия да обърне повече внимание на случващото се в Монголия и да се опита да пресече тенденцията за превръщането на страната в ключов военен съюзник на САЩ в Евразия. През ноември 2008, Монголия и Русия проведоха съвместно военно учения на монголска територия („Дархан”), което между другото беше първото след разпадането на Съветския съюз, седемнайсет години преди това. В същото време, само през периода 2003-2008, Пентагонът проведе в Монголия цели седем подобни учения. Освен това, руснаците обещаха да отпуснат на Улан Батор военна помощ, в размер на 7 млн. долара

Междувременно, през 2004, Монголия получи статут на наблюдател в доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество (в която, освен тях, участват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан). Показателно е обаче, че през следващите шест години тя не положи някакви по-сериозни усилия за получаването на пълноправно членство в ШОС.

През март 2009, по време на срещата си с монголския премиер Санжаа Баяр, руският му колега Владимир Путин напомни, че през 2008 обемът на търговията между двете страни е достигнал 1,3 млрд. долара. Той обеща, че Русия ще предостави на Монголия заем от 300 млн. долара за подпомагане на селското и стопанство. На свой ред, Баяр заяви че страната му ще използва част от средствата за закупуване на руска селскостопанска техника. Освен това, той подписа в Москва споразумение за сътрудничество в сферата на атомната енергетика с шефа на „Росатом” Сергей Кириенко. Тук е мястото да напомним, че в началото на 2009 двете страни обсъждаха на среща в Иркутск възможностите за изграждането в Монголия на малки ядрени електроцентрали и разработката на монголските уранови находища. Тогава премиерът Баяр обяви, че страната му е заинтересована от създаването на съвместен център за обогатяване на уран, използвайки за целта мощностите на Ангарския химически комбинат.

Освен това, Москва директно се конфронтира с Вашингтон в железопътния сектор на Монголия. Съединените щати обявиха, че ще отпуснат 285 млн. долара за реконструкция и модернизация на съществуващата монголска жп мрежа, но поставиха като предварително условие извършването на финансов одит на Уланбаторската железница (в която руснаците разполагат с 50%-ов дял). Русия обаче, категорично отхвърли това искане.

Заключение

На 24 май 2009, кандидатът на опозиционната (и смятана за прозападно и проамерикански ностроена) Демократическа партия Цахиагийн Елбегдорж спечели президентските избори в Монголия, което даде нов тласък на опитите страната да балансира руското и китайско присъствие, укрепвайки стратегическите си отношения със САЩ. Да не забравяме, че това е първият монголски президент, който никога не е бил член на Монголската народно-революционна партия, както и първият, получил образованието си на запад – в Икономическия институт, към Университета на Колорадо (през 2001), а след това и в Училището за управление „Джон Кенеди” към Харвардския университет. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че по време на мандата му военните връзки между Монголия и Съединените щати (и НАТО) ще продължат да се разширяват и задълбочават. Неслучайно, в ежегодната класация на „Freedom House” страната беше оценена като „свободна и демократична” (макар че редица други държави, които са доста по-напред от нея в това отношение, все още не могат да се похвалят с подобна оценка). Разбира се, Русия се опитва да не допусне подобно развитие. Така, през август 2009, в Улан Батор се появи руският президент Дмитрий Медведев, който подписа с новия си монголски колега спогодба за съвместен добив на уран.

Благодарение на обширната си територия (над 1,565 млн. кв. км) и рядката населеност (в страната живеят по-малко от три милиона души, 40% от които са концентрирани в столицата), Монголия е оптималната територия, даваща възможност на американското военно разузнаване (сухопътно, въздушно и спътниково) да осъществява едновременно наблюдение на Китай и Русия. А сегашният държавен глава, получил образованието си в САЩ, едва ли би се противопоставил на евентуално молба от Вашингтон в тази посока.

* Българско геополитическо дружествo


 
Powered by Tags for Joomla