Tag:северен ирак

КюрдиРазвитието на събитията, свързани с турското военно присъствие в Северен Ирак, говори за задълбочаваща се конфронтация между Багдад и Анкара. При това, в течение на последните години Ирак беше сред водещите търговско-икономически партньори на Турция. Разбира се между двете страни съществуваха определени разногласия, но съвсем доскоро не се забелязваха никакви признаци за подобно рязко изостряне на двустранните отношения. Затова мнозина бяха изненадани от турската военна интервенция в Иракски Кюрдистан, както и от отказа на Анкара да изтегли напълно частите си от околностите на Мосул.

Публикува се с любезното съдействие на сп. Геополитика

Сегашната ситуация в турско-иракските отношения изглежда едновременно абсурдна и объркана. Развитието и очевидно беше провокирано от турската страна, следваща предварително обмислен план. Абсурдният характер на ситуацията както от гледна точка на международното право, така и на нормалните външнополитически отношения, е свързан с това, че Турция, която навлезе без съгласието на законното правителство на съседната и държава на нейна територия, отказва да изпълни искането на Багдад да изтегли войските си оттам. Впрочем, турците дори не съобщиха на иракчаните, че започват да прехвърлят частите си през границата и укрепват позициите си край Мосул, т.е. те въобще не се опитаха да потърсят предварителното съгласие на иракското правителство.

Вместо това турският президент Ердоган реагира на искането на Багдад армията му да напусне пределите на страната, като го обвини в непоследователни действия и "слаба памет", лансирайки версията, че още през 2014 Анкара е постигнала споразумение с иракчаните за дислоцирането на ограничен турски военен контингент в Северен Ирак, включително на територията на Иракски Кюрдистан. Що се отнася до прехвърлянето на турски части от района на Ербил (столицата на кюрдската автономия в Ирак) в зоната на Башик, в близост до Мосул, който продължава да се контролира от Ислямска държава, според Ердоган то цели "по-ефективната борба с тероризма".

Както е известно, около 700 турски военни и 100 бронирани машини осъществиха марш-наскок и заеха позиции на 30 км североизточно от втория по големина иракски град. Следва да уточним, че само малка част от този контингент тръгна от Ербил, а по-голямата част беше прехвърлена през турско-иракската граница, където междувременно бяха позиционирани още 350 турски военни, които трябваше да прикриват "експедиционния корпус". Освен това, турският т.нар. "танков батальон", действащ в рамките на въпросния "корпус", се оказа много по-мощен и тежко въоръжен, отколкото първоначално смятаха в Багдад.

Турската стратегия за "балканизиране" на Близкия Изток

Подобна мащабна операция може да се реализира само в рамките на предварителен план и отработени схеми за преодоляване на разстоянието от стотици километри до околностите на Мосул. Без наличието на съответната логистика, въздушно прикритие и разузнаване, с цел да не се допуснат сблъсъци с изнесените напред части на Ислямска държава, турският Генерален щаб не би предприел настъплението към Мосул.

Очевидно след като намеренията на Турция за осъществяването на военни операции в Северна Сирия се сблъскаха със сериозни препятствия, Анкара е решила да се реваншира в Ирак. Както е известно, в Сирия турските военни са с вързани ръце заради присъствието на руската военновъздушна група в зоната на Латакия и разположените там зенитно-ракетни комплекси С-400. Освен това американската администрация продължава да обвинява Ердоган, че не прави достатъчно за да прекрати постоянния поток на товари и въоръжени терористи от Турция към Сирия и обратно. Освен епизодичните и съвършено неефективни въздушни удари на турските самолети F-16 срещу позициите на ИД в района и изпращането на конвои с "хуманитарна помощ" за бойците на т.нар. "умерена сирийска опозиция", Анкара не направи нищо реално в тази посока. Пречка за евентуална турска военна операция в Северна Сирия е и сериозното присъствие в провинциите Алепо, Идлиб и Латакия на проирански части, включително военнослужещи от иранския Корпус на стражите на ислямската революция. По разбираеми причини, турската армия не искаше да рискува да се сблъска с руснаците във въздуха, или с иранците по суша.

В Северен Ирак не съществува подобна опасност и това вероятно е предопределило решението за турската военна намеса. Плановете на Анкара обаче, не се изчерпват с постигането на тактически успехи на близкоизточния театър на военните действия. В най-новата турска история Мосул и околностите му винаги са били в епицентъра на външно- и военнополитическото внимание на турските стратези. При това нещата не опират само до петролните запаси в района, върху които обръщат внимание повечето експерти, опитвайки се да очертаят мотивите, залегнали в основите на иракската политика на Турция. Контролът над Нинава и Мосул, сред чието население преобладават арабите сунити, дава възможност за решаването на редица геополитически задачи. Той например позволява на Анкара да забие своеобразен "сунитски клин" между Иракски и Сирийски Кюрдистан, да блокира иранската (шиитската) експанзия в региона и да установи проекторат над местното тюркско население. Подобно на Северозападна Сирия, където живеят много туркмени, Северозападен Ирак е изключително ценен за Турция за реализацията на геополитическите и амбиции. Неслучайно, още в началото на "марш-наскока" към околностите на Мосул, турската пропаганда оправдаваше тези действия с необходимостта да бъде защитено местното туркменско население, част от което участва в отрядите на сунитското опълчение "Хашд ал-Ватани".

Постигането на дългосрочните цели на Турция обаче, не е възможно без създаването на военна база на терен. Неслучайно, почти веднага след като иракското правителство поиска от Съвета за сигурност на ООН да наложи незабавното изтегляне на турските части от територията на страната,   Анкара обяви плановете си за създаването на постоянни турски военни бази в иракската провинция Нинава. Очевидно Ердоган не е предприел поредната си авантюра в региона за да реши просто така да я прекрати, само няколко дни по-късно. Самите турските военни пък твърдят, че изграждащата се база в Башик, край Мосул, е предназначена за борба с Ислямска държава. Лицемерието на подобна позиция обаче е твърде очевидно дори за Вашингтон, който не може просто да пренебрегна факта, че втората по конвенционалната си мощ армия в НАТО не благоволява да затвори за ислямистите 100-километровия участък от границата си със Сирия между Джарабулус и Аазаз, но в същото време стартира изграждането на собствена военна база в Северен Ирак.

Както е известно, през първата половина на декември, в Багдад се появиха зам. министърът на външните работи на Турция Феридун Синирлиоглу и шефът на Националната разузнавателна организация (МIT) Хакан Фидан за да разговарят с иракския премиер Хайдер ал-Абади, външния министър Ибрахим ал-Джафари и министъра на отбраната Халед ал-Обейди. Преговорите обаче се оказаха безрезултатни, за което говорят както масовите антитурски демонстрации в столицата на Ирак, така и резките изявления на самото иракско правителство и на лидерите на местните шиитски организации. Така, духовният водач на иракските шиити аятолах Али Систани предупреди управляващите в никакъв случай да не се примиряват с турската окупация.

Непосредствено след провала на преговорите в Багдад, турското ръководство поиска да се консултира с Вашингтон, но както изглежда американците също са го посъветвали да изтегли частите си от Ирак. Белият дом очевидно не иска да се кара с шиитското правителство в Багдад, освен това последните турски изпълнения в Сирия (и най-вече свалянето на руския военен самолет в края на ноември) и без това създадоха големи проблеми на САЩ, затова те не са склонни да подкрепят поредната иракска авантюра на Анкара.

Особено интересно е, че действията на кръга около Ердоган не получават подкрепа дори от турските националисти, които на пръв поглед би трябвало да посрещнат с възторг новия крайно националистически и интервенционистки курс на правителството в Анкара. Така, непосредствено след началото на турската интервенция в Ирак, водачът на Партията на националистическото движение Девлет Бахчели, разкритикува твърденията на Ердоган, че страната "няма да пропадне", ако Русия прекрати газовите си доставки. В отговор Бахчели предложи занапред президентският дворец Чанкая да се отоплява, вместо с газ, с кравешки тор.

Истината е, че Турция рискува много, нагърбвайки се с реализацията на прекалено амбициозните си цели в един преломен за целия Близък Изток период. Анкара се опитва едновременно да разиграва няколко политически комбинации, чиято крайна цел всъщност е да не се допусне фрагментацията на самата Турция. За мнозина, включително у нас, в България, подобна перспектива пред една държава, която е ключов член на НАТО, участва в Г-20 и отново поднови усилията си за присъединяване към ЕС, не изглежда реалистична. Истината обаче е, че именно това е основният проблем пред Анкара. За да не допусне усилването на центробежните тенденции вътре в страната, Турция усилено работи за дезинтеграцията на съседните и Сирия и Ирак. Сегашното политическо кредо на кръга около Ердоган се свежда до максимата, че "нападението е най-добрата защита". Затова Турция упорито ерозира суверенитета на двамата си арабски съседи, изграждайки (така, както сама ги разбира) прегради и буферни зони, които максимално да ограничат проникването на сепаратистките тенденции в собствените и южни и югоизточни провинции.

След като повечето експерти смятат, че Сирия едва ли ще продължи да съществува в досегашните си граници, Турция очевидно се стреми да постави под контрол северните и провинции, създавайки за целта "туркменска автономна квазидържава". В Ирак пък се очаква възникването на три нови държавни образувания - т.нар. "Сунитистан" и "Шиитистан", както и вече оформилия се Иракски Кюрдистан. Тук Анкара претендира за ролята на "патрон" на бъдещия иракски "Сунитистан", разчитайки за целта на подкрепата на арабските монархии от Персийския залив.

Както изглежда, турските стратези смятат, че "балканизацията" на Близкия Изток е предрешен въпрос. В същото време, съзнавайки, че е изправена пред такива постоянни заплахи като населените предимно с кюрди райони в Югоизточна Турция, или проблема за арменския геноцид и произтичащите от него евентуални претенции за териториални компенсации в Западна Армения, Анкара отчаяно се стреми да отдалечи максимално опасността от бъдещата си фрагментация. И турската интервенция в Ирак се вписва органично в тази стратегия. Тя обаче няма кой знае какви шансове за успех, просто защото вече никой в Близкия Изток не разполага с гаранции, че няма да се окаже потърпевш от очертаващата се реконфигурация на региона. Това особено важи за Турция, която според мнозина, постепенно се свлича към гражданската война.

Турската гражданска война

Налице са редица белези, че Вашингтон изглежда все по-склонен да прекрати подкрепата си за Ердоган и окончателно да заложи на кюрдите. Знаково в това отношение е решението всички американски изтребители F-15, разположени през ноември в базата Инджирлик (Югоизточна Турция) да бъдат върнати в зоната на постоянната си дислокаци, т.е. в базата на британските ВВС в Лейкънхийт, за което съобщи Европейското командване на САЩ (EUCOM). Причината за това не се споменава, а се посочва само, че въздушните удари срещу Ислямска държава ще продължат да бъдат нанасяни от щурмовите самолети А10 и безпилотните летателни апарати на американските ВВС.

Както е известно, самолетите F-15 пристигнаха в Инджирлик на 6 и 12 ноември, като в официално заявление на Държавния департамент по отбраната по този повод, публикувано в неговото издание Stars and Stripes, се посочваше, че те са изпратени по молба на Турция за да помогнат за защитата на въздушното и пространство. На свой ред, от EUCOM уточниха, че изпращането на изтребителите и свързано и с полетите на руски бойни самолети над сирийско-турската граница.

Президентът Барак Обама пък обясни подсилването на американската въздушна гропировка в Инджирлик с необходимостта от активизиране на борбата с Ислямска държава. Той обаче веднага беше контриран от експерта на Heritage Foundation Дакота Ууд, който напомни, че ИД не разполага със собствена авиация, затова единствената цел очевидно е противопоставянето на руските самолети, включително на Су-30.

В такъв случай, как можем да си обясним внезапното прекратяване на мисията на американските F-15 в Инджирлик? Дали причината е, че Русия и САЩ са постигнали някакво споразумение за разрешаването на сирийската криза по време на посещението на държавния секретар Джон Кери в Москва в средата на декември? Според повечето експерти, това едва ли е така.

Мнозина от тях напомнят, че на 3 декември турският премиер Ахмет Давутогли обяви, че съвместно с оглявяваната от САЩ коалиция Анкара уж е започнала да прочиства границата си със Сирия от намиращите се там бойци на Ислямска държава. Той съобщи, че страната му ще затвори 98-километров участък от границата за ислямистите, но той ще си остане отворен за сирийските бежанци и по този начин потвърди реализацията на съвместната американско-турска операция по границата, за която още на 17 ноември спомена Джон Кери.

Ще напомня обаче, че тогава Кери обяви един доста амбициозен и добре обмислен сценарий - поставянето под контрол на 98-километровия коридор в района на град Джарабулус, през който сирийските бунтовници получават от Турция оръжие, боеприпаси, пари и наемници, и създаването там на буферна зона, в която да бъдат настанени бежанците. Предвиждаше се през този коридор да продължи снабдяването на бунтовниците в Алепо и Идлиб, с които се сражават, сирийците, иранците, руската авиация и бойците на Хизбула. Тоест, свалянето на руския самолет Су-24М на 24 ноември беше пряко свързано с турско-американските опити за създаването на въпросната буферна зона на сирийска територия.

Наскоро обаче, водачът на ислямистката формация Джабхат ан-Нусра (сирийският филиал на Ал Кайда) Мохамед ал-Джолани обяви, че САЩ и Турция не могат да се споразумеят за създаването на забранена за полети зона в небето на Сирия, а основната причина за това са кюрдите. Тук е мястото да напомня, че с американска подкрепа в началото на есента беше формирана коалицията "Демократични сили на Сирия" с цел организирането на демонстративен щурм на столицята на ИД - Ракка. В нея доминират кюрдските "народни отряди за самоотбрана" (YPG, смятани за военно крило на кюрдската лява партия Демократичен съюз - PYD), а сред участниците е и фаворизираната от САЩ Свободна сирийска армия (ССА). С решение на Барак Обама, в подкрепа на тази коалиция бяха изпратени 50 души от американските специални части. Само за месец силите на коалицията, подпомагани от въздуха от самолети на САЩ и съюзниците им, успяха да освободят 1400 кв. км от територията на Сирия и поставиха под контрол всички канали за снабдяване на ИД от съседен Ирак. Освен това PYG и ССА изтласкаха ислямистите от Айн Иса, разположен само на 50 км от столицата на Ислямска държава - Ракка.

Както е известно, САЩ са категорично против Турция да нанася удари по кюрдските зони в Сирия и не желаят там да действат турски специални части. Между другото, Абу Мохамед ал-Джолани призна, че последните действително са изключително активни в Сирия и то не само в "буферната зона". От друга страна, без сирийските кюрди, които формират гръбнака на коалицията "Демократични сили на Сирия", САЩ остават с вързани ръце.

Нещата обаче не се развиха според плановете на Вашингтон. През втората половина на декември премиерът Давутоглу (протеже на президента и формален лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието, основана от Ердоган) обяви началото на мащабна военна операция в Югоизточна Турция срещу партизаните на Кюрдската работническа партия (РКК) , като обеща, че тя ще продължи до пълното "прочистване" на региона. Тоест, кръгът около Ердоган си позволи открито да пренебрегне внушенията на Вашингтон и то при положение, че вече се намира в остра конфронтация с Москва.

Според казионното издание Yeni Safak, в момента в Югоизточна Турция (провинции Шърнак, Диарбекир и Мардин) се водят мащабни военни действия с масирана въздушна подкрепа. В тях са ангажирани около десет хиляди тежко въоръжени турски военни и полицаи. В отговор, кюрдите обявиха, че започват война срещу Турция. Естествено, сирийската кюрдска партия Демократичен съюз, която е тясно свързана с PKK, няма просто да наблюдава случващото се. Тоест, ситуацията е крайно напрегната. Според британския Guardian, само за няколко дни през втората половина на декември, при операции на турската армия са загинали 115 кюрдски бунтовници, като по-голямата част от убитите са в градовете Джизре и Силопи в провинция Шърнак (там са убити 98 бойци на РКК), а останалите - в провинциите Мардин и Диарбекир. Както е известно, на 21 декември турският президент Реджеп Тайип Ердоган заяви, че операциите срещу кюрдите ще продължат и обеща привържениците на „терористичната организация“ да бъдат „погребани в гробовете които сами са изкопали“.

И така, в съседна Турция се води истинска гражданска война. Правителството на практика не контролира напълно редица райони в страната и то не от днес. Кюрдите пък открито заявяват, че смятат тези територии за "автономни", т.е. за независими  от Анкара.

Тук е мястото да припомня, че когато през август Генералният щаб на турската армия докладва, че турски военни загиват в резултат от спорадични взривове по пътищата, организирани от кюрдите, командващият военното крило на РКК Мурат Карайълан, говореше за нещо съвсем различно, посочвайки, че в тази част на страната се водят истински военни действия. Така например, в град Варто (провинция Хакяри) кюрдите на практика нанесоха поражение на турските части, а в интернет се появи запис, показващ, как турските войски се изтеглят от Силван (град в провинция Диарбекир), заобиколени от местните жители, които ги замерят с домати и плюят офицерите в лицето.

Напоследък се очертава особено напрегната ситуация в района на Диарбекир (неофициалната столица на Турски Кюрдистан и най-големият населен с кюрди град не само в Турция, но и в Сирия). Държавните медии, които съобщават за десетки ликвидирани бойци на РКК, съзнателно премълчават за турските загуби, които са сериозни. При това напоследък кюрдите възприеха нова тактика, като в турските градове, населени предимно с кюрдско население, избухват масови вълнения, последвани от сблъсъци с полицията, а в предградията започват да действат военизирани групи на бунтовниците. Според мнозина експерти, всичко това може в крайна сметка да доведе до пълната парализа на турските власти в тези провинции.

За някои подобни прогнози вероятно изглеждат пресилени, предвид утвърдилата се представя за мощта на турската армия. Действително, до идването на Ердоган власт, тя беше впечатляваща сила, с численост почти 1 млн. души. На първо място обаче, Ердоган я съкрати почти два и половина пъти. Освен това, в резултат от множеството съдебни процеси, значителна част от командния състав и опитните офицери вече не са в армията. Затова и тя вече не представлява чак толкова страховита сила и, ако в тези условия Ердоган продължи да води откровено силова политика, отговорът на кюрдите може да се окаже твърде болезнен. Тоест, можем да станем свидетели на продължителна партизанска война, а предвид ситуацията в Сирийски Кюрдистан PКК има откъде да се снабдява с хора, оръжие и друга подкрепа. При подобно развитие, кюрдите няма да имат друг избор, освен да заменят претенциите си за автономия с искане за пълна независимост, защото в условията на масови репресии автономията очевидно е невъзможна.

Разбира се, не можем да забравяме, че Турция е член на НАТО. Не бива да очакваме обаче, че алиансът ще изпрати войски за борба с кюрдите. САЩ нямат никакво намерение безусловно и вечно да подкрепят Ердоган и дори не се вълнуват особено от перспективата в бъдеще да имат една по-слаба Турция като свой партньор в НАТО. В същото време, Анкара едва ли ще се откаже от намерението си да създаде буферна зона в района на 98-километровия граничен коридор, което допълнително ще изостри ситуацията.

Тоест, става все по-очевидно, че Ердоган е готов да се конфронтира с целия свят, но не е склонен да се откаже от неоосманистките си имперски амбиции. Доказателство за това бяха и неистовите му усилия да спечели мнозинство на парламентарните избори, както и продължаващите и в момента напъни за промяна на конституцията и превръщането на Турция в президентска република, което ще му позволи да продължи да управлява страната без да се съобразява с опозицията. САЩ обаче на се склонни да поощряват подобни авторитарни стремежи.

Толкова резки действия, предприемани от една държава член на Северноатлантическия пакт, могат да провокират мащабен военен конфликт, защото е ясно, че под предлог да бъде създадена буферна зона в Северна Сирия, турците искат да осъществят военна интервенция в страната, като ударят на първо място кюрдските сили. Това обаче е в пълен разрез с американската стратегия. В момента за САЩ алиансът Демократични сили на Сирия предлага най-безкръвния и приемлив изход от ситуацията. На първо място, тази коалиция е достатъчно многобройна. На второ място, макар че гръбнакът и се формира от кюрдите, в нея участват арменци, туркмени и други. САЩ могат да ги използват при бъдещи политически преговори, акцентирайки, че именно това е умерената опозиция на Асад, включваща всички представители на "народа на Сирия". Тоест, по цял ред ключови въпроси позициите на Анкара и Вашнигтон се разминават драстично. Добре известно е обаче, как действат американците, ако сметнат, че някой им пречи.

И така, вместо да се бори срещу Ислямска държава, Анкара стартира нов етап в битката си срещу турските и сирийските кюрди (запазвайки в същото време своето стратегическо партньорство с кюрдите в Ирак). Конфликтът обаче ескалира, след като мащабните бомбардировки на турската авиация срещу кюрдските лагери и бази провокира негативната реакция на Вашингтон и Брюксел, според които, именно кюрдите най-активно се сражават срещу ИД по суша и очевидно не заслужават да бъдат бомбардирани.

Впрочем, в Брюксел са силно притеснени и от съвсем реалната възможност, че въпреки всички направени му през последните месеци отстъпки, непредсказуемият турски президент и кръгът около него могат още през пролетта на 2016 отново да насочат огромен мигрантски поток към Европа. Както посочва чешкият външнополитически анализатор Мартин Бергер, последният доклад на Европейската агенция за управление на външните граници (Фронтекс), появил се в началото на декември, потвърждава, че през първите 11 месеца на 2015 броят на мигрантите, пресекли незаконно границите на ЕС е достигнал 1,55 млн. души, като за целта най-активно се използва т.нар. "Западнобалкански маршрут". Както е известно, този процес на нелегална миграция към Европа е силно криминализиран, като основни мишени на престъпните групировки са най-незащитените измежду мигрантите, т.е. младите жени и децата, които или биват превръщани в съвременни роби, или в проститутки.

Значителна част от нелегалните мигранти попадат в Европа именно през Турция. Наскоро британският Financial Times публикува обширен анализ, от който можем да добием представа за пълния контрол, упражняван от турската организирана престъпност върху минаващия през страната мигрантски поток, тъй като той съдържа подробни сведения за цената на различните плавателни съдови, използвани от турските трафиканти  за прехвърлянето на имигрантите в Европа, както и за щателния контрол, който упражняват турските криминални структури върху организацията на нелегалната миграция към Стария континент.

Турските действия по отношение на стремящите се да попаднат в Европа мигранти пораждат сериозни въпроси не само от страна на европейските правоохранителни органи, но и от международните правозащитни организации, включително Amnesty International. В последния доклад на организацията се посочва, че в създадените от Турция след началото на преговорите с ЕС за разрешаването на мигрантската криза, временни бежански лагери, не се спазват дори елементарните човешки права. А, както е известно, те се създават с европейски средства.

На този фон е разбираема крайно отрицателната реакция на политиката на турското ръководство от страна на различни западни политически сили. Така, в началото на декември бившият губернатор на Арканзас и един от кандидатите за президент на САЩ от Републиканската партия Майк Хъкаби заяви в интервю за Breitbart, че не изпитва никакво доверие към управляващите в Анкара.

В същото време, инициативата на Ангела Меркел и Доналд Туск, лансирана по време на последната среща на върха в Брюксел, за ускореното приемане на Турция в ЕС, провокира яростна критика в много европейски държави. Коментирайки това предложение, лидерът на Партията на независимостта на Великобритания (UKIP) и депутат от Европарламента Найджъл Фарадж заяви, че е "пълна лудост да подкрепяме подобни инициативи".

Русия затваря обръча около Ердоган?

Междувременно кръгът около Ердоган се сблъсква и с друг сериозен проблем. На 23 декември, руският външен министър Сергей Лавров се срещна в Москва с лидера на прокюрдската опозиционна Народнодемократична партия Селахатин Демирташ, който заяви, че партията му планира да открие свой офис в руската столица.

Както е известно, Народнодемократичната партия е сериозна политическа сила, която получи на последните парламентарни избори 13% от гласовете и разполага със собствена фракция във Великото национално събрание (59 депутати), наред с останалите три най-големи турски политически сили. Разбира се, тя силно се отличава от тях, тъй като открито подкрепя кюрдските претенции и е най-острия критик на президента Ердоган.

Както вече посочих по-горе, срещата Лавров-Демирташ беше проведена на фона на рязкото изостряне на вътрешната ситуация в Турция и ожесточените сражения между кюрдското опълчение и турската армия в югоизточните провинции на страната. И макар че данните за загубите на двете страни са крайно противоречиви, очевидно вече става дума за стотици убити и ранени. Междувременно, преди няколко дни Истанбул отново стана арена улични сблъсъци между полицията и хилядите демонстранти, призоваващи за прекратяване на военната операция в Турски Кюрдистан. Тоест, развитието на вътрешнополитическата ситуация също не е в полза на Ердоган.

От друга страна, след като вместо очакваното извинение за сваления в сирийското въздушно пространство руски боен самолет Су-24, руснаците получиха оцененото от повечето западни коментатори като "налудничаво" заявление на турския външен министър Мевлют Чавошоглу, че в случай на конфликт, "Турция и НАТО ще окупират Русия само за седем дни", сега Москва е с развързани ръце. В същото време Кремъл постоянно подчертава, че продължава да смята турския народ за приятелски.

В тази връзка, експертите посочват, че отношението на Русия към кюрдското движение за автономия винаги е било по-скоро положително. Освен това, Москва работи заедно със сирийските кюрди срещу Ислямска държава, а турските кюрди са тясно свързани с тези в Сирия. Освен това, на конференцията за Сирия в Рияд през декември, под натиска на Анкара, кюрдите на практика бяха игнорирани, а Русия се стреми да утвърди ролята им в разрешаването на кризите в Сирия и Ирак. Както вече споменах по-горе, към същото се стремят и САЩ. От тази гледна точка, срещата между Демирташ и Лавров следва да се разглежда не толкова като насочена срещу режима на Ердоган, колкото като подкрепа за сирийската опозиция. Впрочем, напълно възможно е Москва да потърси контакти и с най-голямата опозиционна формация в Турция - Републиканската народна партия, основана преди почти век от Ататюрк, която днес се ръководи от Кемал Калъчдароглу. Що се отнася до третата опозиционна партия - крайнодясната Партия на националистическото възраждане, диалогът на руснаците с нея е невъзможен по съвсем обективни причини.

Между другото, още преди няколко месеца, Демирташ предупреди, че Турция е на ръба на гражданската война. Сега тази война вече е факт, след декларациите на Ердоган и Давутоглу, че армията е стартирала "освобождаването на териториите, заети от бандитите". На практика, става дума за откровено етническо прочистване, тъй като хиляди турски граждани са принудени да бягат от родните си градове и села. И, ако ситуацията се влоши допълнително, може да се предположи, че Русия би могла да постави въпроса за разглеждане в ООН.

Очевидно е, че увлечени от мегаломанските си геополитически планове, Ердоган и кръгът около него, се оказват неподготвени да се справят с задълбочаващите се вътрешнополитически проблеми на страната. В същото време, тяхната близкоизточна стратегия е на път да изпадне в пълна безизходица, след като на практика води до едновременната конфронтация на Турция и с Русия, и със САЩ. Единственото, което все още не е съвсем ясно е, дали тази безизходица е изцяло заслуга на Ердоган, или някой от най-близкото му обкръжение го тласка съзнателно в тази посока, разчитайки, че след очертаващия се стратегически провал ще може да заеме мястото му.

--------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 

Публикува се с любезното съдействие на списание „Геополитика”, партньор на сайта „Хроники”

http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-2-2014/1584-prints-bandar-i-geopolitikata-na-terora

Ансар-ал-сунаНа 18 януари 2014 в Youtube се появи декларация на неизвестната до този момент организация "Ансар ал-Суна", в което тя поема отговорността за атентатите в руския градАнсар ал Суна Волгоград през декември 2014, довели до гибелта на десетки невинни хора. Досега въпросната организация не е свързвана с каквито и да било знакови терористични нападения, извършвани от нелегалните терористични групи в Северен Кавказ. Затова пък организация с подобно име (Джамаат Ансар ал-Суна) е активна от септември 2003 насам в Северен и Централен Ирак, като действията и там първоначално бяха насочени срещу военното присъствие на САЩ и съюзниците им страната, а след това и срещу властите в Багдад.

Макар че липсва релевантна информация за наличието на стабилни или поне на фрагментарни връзки между иракската "Ансар ал-Суна" и севернокавказките екстремисти, ясно е, че активизацията на руските усилия в Близкия Изток през последните години (особено по отношение на сирийската криза) потенциално би могла да генерира нови опасности за Москва от страна на онези среди, които не приемат нейната политика в подкрепа на светските режими в региона, негативното и отношение към "революционните сътресения" и чуждестранните военни намеси, както и стремежа и за съхраняване на регионалното статукво. Те освен това са противници на прагматичното сближаване между Русия и Запада, доколкото запазването и дори задълбочаването на противоречията между Москва, Вашингтон и Брюксел отвлича вниманието им от новите заплахи и предизвикателства и дава възможност да се използват тези противоречия за прокарването на собствените политически цели на въпросните играчи.

Новата геополитическа роля на Саудитска Арабия

Екстремистите, които искат да сложат ръка на енергоносителитеС най-големи възможности сред тях несъмнено разполага Саудитска Арабия. Както е известно, тази страна се управлява от семейна диктатура, която не търпи никакви опозиция и сурово се разправя с всички политически дисиденти и защитници на човешките права. Кралското семейство напълно контролира стотиците милиарди долари, получавани от продажбата на енергоносители, използвайки ги за спекулативни инвестиции в различни точки на света. Стремейки се максимално да защити съществуващия модел, саудитският елит разчита на огромните количества оръжие и военна техника, които режимът купува предимно от Запада, както и на американските военни бази в страната и около нея. В същото време именно този елит финансира най-фанатичната, реакционна и антихуманна версия на сунитския ислям - т.нар. "уахабизъм".

Сблъсквайки се нарастващата съпротива на вътрешните противници на този модел (и особено на представителите на местните религиозни малцинства, най-многобройни сред които са шиитите), управляващите виждат заплахи за себе си навсякъде: така в чужбина техни врагове са светските националистически и шиитски режими, а вътре в страната - умерените сунитски националисти, демократите и защитниците на човешките права, както и съществуващите в рамките на самия режим монархистки групи, традиционалистите и реформаторите. За да се справи с тях, той  нерядко прибягва до финансирането, подготовката и въоръжаването на международна мрежа от ислямистки терористи, които биват използвани за ерозиране позициите на режимите, противопоставящи се на саудитския клерикално-диктаторски модел. Според мнозина западни анализатори, като американския професор Джеймс Петрас например, вдъхновител на тази терористична мрежа е шефът на саудитските разузнавателни служби принц Бандар бин Султан. 65-годишният член на управляващата фамилия е завършил Университета Джон Хопкинс в Балтимор, а по-късно преминава военна подготовка в базата на американските ВВС в Максуел. Повече от двайсет години (1983-2005) принцът беше посланик на страната си във Вашингтон, след което стана секретар на Националния съвет за сигурност, а през 2012 беше назначен за генерален директор на Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия. Още в ранните години на кариерата си, Бандар натрупва богат опит в сферата на тайните терористични операции. Сред многобройните му "мръсни операции", осъществени съвместно с ЦРУ през 80-те години на миналия век, е прехвърлянето на 32 милиона долара за никарагуанската въоръжена съпротива (т.нар. "контрас"), опитваща се да свали прокубинското сандинистко правителство в Никарагуа. Според споменатия по-горе проф. Петрас, Бандар, както и някои други членове на саудитското кралско семейство, са имали информация за подготвяното предимно от саудитски терористи (11 от общо 19-те) нападение от 11 септември 2001 срещу САЩ. Петрас твърди, че документите, касаещи тази връзка, са представени за разглеждане на Конгреса на САЩ.

Именно благодарение на богатия си опит в осъществяването на тайни терористични операции, натрупан през двайсетте години на тясно сътрудничество с американските специални служби, принц Бандар съумява да организира своя собствена глобална терористична мрежа, чиято цел е защитата на изолираната, ретроградна и уязвима саудитска монархия.

Мрежата на принц Бандар

Бандар бин Султан превръща Саудитска Арабия от затворен режим на племенна основа, чието оцеляване изцяло зависи от американската военна мощ, в мащабен регионален център на обширна разузнавателна и терористична мрежа и активен финансов спонсор на светски военни диктатури (като управляващата в момента египетска военна хунта) и клиентелистки режими (Йемен), както и във военен гарант на статуквото в държавите от Персийския залив (военната намеса в Бахрейн). Принцът финансира и осигурява с оръжие голям брой терористични операции, използвайки свързани с Ал Кайда ислямисти, контролирани от уахабитите местни секти, както и голям брой други въоръжени сунитски групировки. Именно той е "прагматичният координатор" на терористите, потискащ противниците на Ал Кайда в Саудитска Арабия и финансиращ терористите на мрежата в Ирак, Сирия, Афганистан и на други места. При това, макар че отдавна е свързан с американските разузнавателни служби, напоследък принцът пое собствен независим курс, който се разминава с интересите на САЩ. По същия начин, въпреки традиционната вражда между Саудитска Арабия и Израел, Бандар бин Султан установи с правителството на Нетаняху работни отношения, базиращи се на общата им омраза към Иран и отказа да приемат очерталото се сближаване между Обама и новия ирански лидер Рухани.

Принцът активно участва (пряко или косвено) в процесите на реконфигурация на регионалните политически алианси, дестабилизирайки противниците и укрепвайки и разширявайки сферата на саудитското политическо влияние от Северна Африка от Южна Азия и от руския Северен Кавказ до Африканския Рог - понякога съвместно с САЩ и съюзниците им, а понякога играейки собствена игра.

Саудитската геополитика в Северна Африка

Бандар бин Султан наля милиарди за укрепване позициите на проислямските режими в Тунис и Мароко, като така успя да постигне маргинализирането и дори ликвидирането на масовите местни движения за демокрация. В същото време на ислямските екстремисти, получаващи финансова помощ от Саудитска Арабия, се внушава да подкрепят "умерените" ислямисти в правителството, включително и чрез физическото отстраняване на светските демократични лидери на опозицията и местните синдикати. Тази политика на принца в общи линии съвпада със стратегията, следвана от САЩ и Франция в Тунис и Мароко, но не и в Либия и Египет.

Както е известно, саудитската финансова подкрепа за ислямистките терористи и свързаните с Ал Кайда групировки, въстанали срещу либийския диктатори Кадафи, съвпадаше с целите на военната кампания, водена от НАТО срещу режима. След падането на Кадафи обаче, тези цели вече силно се разминават - така подкрепяният от САЩ и съюзниците им клиентелистки режим, включващ предимно либерално ориентирани бивши емигранти, се сблъска с подкрепяните от Саудитите филиал на Ал Кайда в Магреб и другите терористичните групировки, както и с племенните опълчения и криминалните банди. Финансираните от мрежата на принц Бандар ислямски екстремисти по-късно бяха използвани и за разпалването на гражданската война в Сирия, където саудитският режим организира мащабна военна операция за свалянето на Башар Асад. Междувременно, конфликтът между НАТО и просаудитските въоръжени групировки в Либия излезе от контрол и доведе до убийствата на посланика на САЩ и неколцина служители на ЦРУ в Бенгази. След като свали Кадафи, Бандар бин Султан на практика загуби интерес към последвалото кръвопролитие и хаоса, провокирани от подкрепяните от него въоръжени формации. Така те бяха принудени да се "самофинансират", включително чрез банкови обири, конфискация на големи количества петрол и присвоявайки си държавни средства като постепенно станаха сравнително независими от Саудитите.

В Египет принцът действаше съвместно с Израел (макар и по различни причини), следвайки стратегия за отслабване на сравнително независимото и демократично избрано управление на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси. Бандар бин Султан и кралското семейство подкрепиха финансово военния преврат и диктатурата на генерал Сиси. Така американската стратегия за съгласувана подялба на властта между "Мюсюлманските братя" и военния режим и съчетаване на процеса на демократизация със запазване на произраелската и прозападна ориентация на страната (гарант за която са именно военните) се провали. Предоставяйки 15 милиарда долара и обещавайки още повече в бъдеще, Бандар бин Султан осигури на военните необходимия финансов спасителен пояс, гарантиращ им икономически имунитет от евентуални международни финансови санкции. Така армията разгроми "братята" и прати в затвора (заплашвайки да ги екзекутира) техните лидери. Парелелно с това военните поставиха извън закона и ляво-либералния сектор на опозицията, който преди това използваха като пушечно месо за да оправдаят извършения от тях преврат. Подкрепяйки преврата, принц Бандар отстрани съперника си - демократично избрания ислямски режим, който не устройваше Риад. Вместо него в Кайро днес управлява просаудитски диктаторски режим, независимо че египетските военни се придържат към по-светски, прозападни и произраелски възгледи, отколкото "Мюсюлманските братя". Успехът на принца в Египет му гарантира регионален политически съюзник, чието бъдеще обаче остава неясно.

В случай че в тази страна отново възникне антидиктаторски масово движение, сред мишените му несъмнено ще бъде и просаудитската ориентация. Нещо повече, Бандар ерозира и постави под въпрос единството на арабските монархии от Персийския залив - Катар например, финансираше режима на Морси и загуби петте милиарда долара, инвестирани в него.

Появата на терористичната мрежа на принц Бандар е най-видимия резултат от дългосрочното саудитска финансиране, въоръжаване, подготовка и прехвърляне на десетки хиляди ислямски терористи - "доброволци" от САЩ, Европа, Близкия Изток, Кавказ, Северна Африка и други части на света. Терористите от Ал Кайда от Саудитска Арабия се превърнаха в "мъченици на исляма" в Сирия. Десетките ислямистки въоръжени групировки в тази страна яростно се конкурират за саудитското оръжие и пари. В Йордания, Пакистан и Турция бяха създадени тренировъчни лагери с американски и европейски военни инструктори, финансирани от Саудитска Арабия. За осъществяване на трансграничните си операции Бандар инвестира в основната бунтовническа групировка на ислямските терористи в региона - т.нар. „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ).

В отговор на подкрепата за Асад от страна на Хизбула, Бандар бин Султан започна да изпраща пари и оръжие на бригадите "Абдула Азам" в Ливан, организирали взривовете в Южен Бейрут и Триполи и атаката срещу иранското посолство. Принцът прехвърли 3 млрд. долара и на ливанските военни, опитвайки се да разпали нова гражданска война между тях и Хизбула. Взаимодействайки си с Франция и САЩ, но използвайки много по-големи финансови средства и разполагайки с по-голяма свобода за привличане на ислямските терористи, Бандар пое водещата роля и се превърна в своеобразен главнокомандващ на военното-дипломатическата офанзива, осъществява едновременно на три различни фронта - против Сирия, против Хизбула и против Иран. Принцът разчиташе, че ислямисткият преврат в Сирия ще бъде последван от навлизане на сирийските ислямисти в Ливан, които да подкрепят там частите на Ал Кайда и да разгромят Хизбула, което пък би довело до пълната изолация на Иран. При подобно развитие Техеран би се превърнал в мишена на съвместното настъпление на Саудитска Арабия, Израел и САЩ.

Разминаването между Бандар и Обама и саудитското настъпление срещу Ирак и Иран

Саудитска Арабия доскоро беше изключително полезен, макар и понякога неуправляем сателит на Вашингтон. Поне докато принц Бандар не оглави разузнаването на Кралството. Макар че дълги десетилетия тясно си сътрудничи с ЦРУ, принцът нерядко използва тесните си връзки с управлението за да улесни собствената си кариера. Така например, именно тези връзки му помогнаха да осигури доставката на самолети AWACS за Саудитска Арабия, въпреки съпротивата на израелското лоби в САЩ (АІРАС) срещу сделката. Пак те позволиха на принца да организира спешното изтегляне на няколкостотин члена на саудитското кралско семейство от САЩ, веднага след атаката от 11 септември, въпреки забраната за полети, наложена от Белия дом.

Както посочва проф. Джеймс Петрас обаче, с течение на времето действията на Бандар бин Султан започват все повече да се разминават с американската политика – принцът упорито изгражда собствена терористична мрежа, целяща да укрепи и разшири саудитската хегемония, дори ако това влиза в противоречие с интересите на регионалните съюзници и „клиенти” на САЩ.

Така, докато в Ирак например САЩ подкрепят консервативния режим на Нур ал-Малики, принц Бандар оказва политическа, финансова и военна помощ на терористичната сунитска организация ИДИЛ. Докато Вашингтон договаряше междинното споразумение с Техеран,

принцът се обяви против смекчаването на санкциите срещу Иран и си „купи” подкрепата на Франция като по време на посещението на френския президент Оланд в Риад саудитците подписаха с него оръжейна сделка за милиард долара срещу налагането на още по-сурови санкции срещу режимаа на аятоласите. Освен това Бандар бин Султан изрази подкрепата си за усилията на произраелското лоби в Конгреса, опитващо се да провали преговорите между САЩ и Иран.

Така принцът постепенно се освободи от ангажиментите си към американските служби. Тесните му връзки с предишните (а и със сегашните) лидери на САЩ и ЕС, го стимулираха да се опита да повиши геополитическия статут на Саудитска Арабия. Така, той се срещна  през лятото на 2013 с руския президент Путин, опитвайки се да го убеди да прекрати подкрепата за Сирия. Според някои руски анализатори, срещу това принцът е предложил на Кремъл страната му да купи руско оръжие за няколко милиарда долара, заплашвайки, че в противен случай вече няма да възпира чеченските ислямисти да атакуват обекти в Русия (включително по време на Олимпийските игри в Сочи). В сощото време той успя да накара турския премиер Ердоган да преориентира подкрепата си от умерените противници на Асад, към крайните ислямисти от ИДИЛ, свързани тясно с Ал Кайда. При това принцът си затвори очите за „опортюнистичните” усилия на Ердоган за сключване на петролни сделки с Ирак и Иран, ангажиментите му в НАТО и подкрепата му за сваления режим на Морси в Египет, само и само да си гарантира подкрепата на турския премиер за безпрепятствения транзит на голям брой обучени от саудитите терористи в Сирия, а вероятно и в Ливан.

Паралелно с това, Бандар бин Султан укрепи връзките си с Движението „Талибан” в Афганистан и Пакистан, снабдявайки го с оръжие и финансирайки съпротивата му срещу частите на САЩ и НАТО и, в същото време, предлагайки на американците „коридор за организираното им изтегляне от страната”.

Според Петрас, Бандар най-вероятно подкрепя и въоръжава и уйгурските мюсюлмански терористи в Западен Китай, както и чеченските и други ислямски екстремисти в Русия, независимо от факта, че Саудитите разширяват петролните си споразумение и сътрудничат с руския гигант Газпром.

В същото време единственият регион, в който Риад се ангажира с пряка военна намеса, е малкото кралство от Персийския залив Бахрейн, където саудитските специални части смазаха бунтовете на продемократичното шиитско движение, обявило се против местния владетел сунит.

Външната експанзия и вътрешните проблеми

Както посочва проф. Джеймс Петрас, през последните години принц Бандар осъществи фундаментална трансформация на саудитската външна политика, опитвайки се да разшири влиянието и в света. Навсякъде в Големия Близък Изток, където възникне ислямистка терористична мрежа, опитваща се да свали местния националистически, светски или шиитски режим, тя може да разчита на саудитските фондове и оръжейни доставки. Това, което някои западни анализатори лицемерно определят като „плахи усилия за либерализация и модернизация” на реакционния саудитски режим, всъщност представлява военни мерки за усъвършенстване на неговата терористична мрежа в чужбина. Принц Бандар залага на съвременните терористични методи, опитвайки се да натрапи средновековния саудитски модел на управление на редица по-близко или по-далеч разположени мюсюлмански държави.

Проблемът обаче е, че тези мащабни авантюристични операции, осъществявани от принца в чужбина, влизат в противоречие с „интровертния” стил на управление на някои ключови членове на кралското семейство. Те искат да бъдат оставени спокойно да трупат стотици милиарди от петролния добив и да ги инвестират по целия свят в скъпи недвижими имоти и производства, да водят скандален живот в чужбина и в същото време да съхранят имиджа си на благочестиви пазители на свещените градове на исляма Мека и Медина. Доскоро Бандар бин Султан избягваше открития сблъсък с тези среди, тъй като действаше изключително предпазливо и всячески демонстрираше уважението си към краля и най-близкото му обкръжение, включително като щедро спонсорираше посещенията в Реад на редица западни и източни политически лидери, дошли за подписването на изгодни за тях сделки и изразяващи почитта си към управляващата династия. Въпреки това обаче, прекаленият му интерес към задграничните операции на Ал Кайда и стимулирането на саудитските екстремисти да участват в различни терористични войни в чужбина тревожат консервативните монархически кръгове в страната. Те се опасяват, че някой ден тези образовани, обучени и въоръжени от саудитите терористи, придобили междувременно ореола на „бойци за правата вяра”, могат да се върнат в Кралството и да се обърнат срещу монархията. Възможно е също, чуждестранните режими, оказали се мишена на саудитските терористични мрежи, да решат да им отвърнат със същото – т.е. иранците, руснаците, иракчаните, сирийците, египтяните или пакистанците биха могли да финансират собствени „оръдия на възмездието”. А истината е, че въпреки стотиците милиарди, похарчени за закупуване на оръжие, саудитският режим е изключително уязвим на всички нива. Дори ако оставим настрана племенните легиони, които са гръбнака на армията, кралското семейство се ползва с твърде слаба подкрепа сред масите и с още по-малка легитимност. Страната е тотално зависима от чуждестранната работна ръка, чуждите експерти и военната подкрепа на САЩ. Освен това, повечето представители на уахабитското духовенство се отнасят с презрение към управляващия елит, защото е допуснал „неверниците” на свещената територия на Кралството. Затова, докато принц Бандар разширява саудитското влияние в чужбина, вътрешните опори на властта са подложени на ерозия. Макар принцът да си позволява да отправи предизвикателство към американската стратегия в Сирия, Иран и Афганистан, режимът в Риад зависи от защитата на VІІ американски флот и ВВС на САЩ, а междувременно броят на външните му противници непрекъснато нараства.

Възможно е, посочва проф. Петръс,  принц Бандар наистина да си въобразява, че е „новия Саладин”, изграждащ основите на съвременна Ислямска империя, но истината е, че само с едно махване на ръка, кралят, който засега все още го покровителство (или просто го търпи), може да го изпрати в забвение. В същото време, прекалено наглата намеса в работите на другите държави от региона на Големия Близък Изток може да провокира международна криза, в резултат от която имиджът на Саудитска Арабия да пострада безвъзвратно.

Впрочем, има и друга възможност. На 17 февруари 2014 иранската телевизия съобщи, че съвсем скоро принц Бандар може да бъде отстранен от ръководството на саудитските специални служби. По това време принцът се намираше във Вашингтон, където трябваше да премине лечение в болницата "Джон Хопкинс", както и да се срещне със сенатор Джон Маккейн. Малко по-късно редица електронни медии лансираха версията, че мястото му може да бъде заето от 54-годишния принц Мохамед бин-Наиф. Можем само да гадаем обаче, дали подобна промяна би сложила край на саудитската "геополитика на терора", или просто би означавала продължаването и под други форми.

----------------------------------------------------------------------

* Българско геополитическо дружество

 
Powered by Tags for Joomla